Игра на духове

81.

Ейнджъл обясни на Тоби Тейър причината за присъствието си. Тейър не се бе срещал на живо с Мишел Сулиер, но двамата бяха разговаряли по телефона и той дори си бе помислил, че ще му бъде приятно да се видят, ако ще и само да ѝ обясни колко греши за този и за другия свят. Сега това не можеше да се случи.

Двамата с жена му седяха в дневната с Ейнджъл и Луис. Лори беше направила кафе. Ситуацията изглеждаше почти нормална.

- Аз виждам неща - каза Тейър. - Това може би е най-точният начин да се изразя, въпреки че не е достатъчно описателен. Получавам кратки видения, образи. Понякога виждам цветове или чувам звуци и трябва сам да разгадая смисъла им.

- А числа от лотарията? - полюбопитства Ейнджъл.

- Не.

- Кофти.

- Да. Предсказах обаче резултата от Суперкупата през 1993 година. Далас срещу Бъфало, 52:17.

- И аз можех да го предскажа, въпреки че не съм медиум - отбеляза Ейнджъл.

- Сигурно - съгласи се Тейър. - Жалко, че не залагам.

- Откога знаете за Братята? - попита Луис.

- Имам чувството, че винаги съм знаел. Когато бях момче, ги виждах насън, но едва по-късно забелязах някаква закономерност. Виждах отраженията им в прозорците или във вода. Случваше се да пиша нещо на лист хартия, а като погледна, да видя, че съм нарисувал лице или къща. Започнах да си записвам датите и часовете и постепенно да свързвам виденията - или пристъпите, както ги нарича жена ми - с различни инциденти. Не е лесно обаче. Никога не е било. В тази страна всеки ден стават около четирийсет убийства. Трудно е да получа видение, без да съвпадне с някакво убийство. А ако включим и изчезванията, става съвсем невъзможно. Няма как да отида с това в полицията, нито да говоря с някого за дарбата си. Ако можех да се отърва от нея, щях да го направя. Тя ми носи единствено болка.

- Междувременно ви е намерил Еклънд.

- Всъщност аз го намерих. Прочетох едно негово съобщение, което беше публикувал преди година, и го потърсих. Отначало бях доста предпазлив, той също. Звучи като среща, нали?

Луис повдигна вежди.

- Само че не беше - побърза да добави Тейър, за да не би някой да остане с погрешно впечатление. Двамата заедно отбелязахме известен напредък. Установихме почти категорични съответствия и аз...

Той замълча, а по начина, по който погледна жена си, стана ясно, че не е споделял това с нея.

- Продължавайте - насърчи го Луис.

Тейър отпи глътка кафе.

- Откак се помня, се опитвах да задуша дарбата си или поне да не ѝ обръщам внимание. Когато получех пристъп, просто лягах или си пусках телевизора, за да се разсея, докато отмине. Дарбата е като мускул. Ако я използваш, се развива и става по-силна. Аз не исках това. Еклънд обаче ме убеди да не правя повече така. Той искаше да навляза по-дълбоко, да открия знаци за хората, които вършеха тези неща. И аз го послушах.

- О, не - промълви жена му.

Тейър не ѝ обърна внимание. Може би за първи път сваляше бремето на тайната от плещите си. Вече не гледаше към хората край себе си. Каквото и да виждаше, то беше някъде дълбоко и далеч.

- Започнах да ги търся. Изчаквах Лори да излезе, сядах на някое тъмно и тихо място, затварях очи и се опитвах да се отпусна. Сякаш се опитвах да предизвикам сън. И понякога, ако направех всичко както трябва, се озовавах в някакъв град на сенките и ходех по сумрачните му улици. Там трябва да бъдеш внимателен, защото гласовете им те зоват. Те са много, а не бива да те хванат, защото ще полудееш. Трябва да се движиш, без да им обръщаш внимание, но е трудно, защото те изпитват неистови болки. Повечето са просто изгубени, но някои...

Тейър целият трепереше. Жена му сложи ръце върху неговите и го успокои.

- Някои от тях се крият. Това правят Братята: крият се.

- От какво? - попита Ейнджъл.

- От съд и възмездие.

Луис знаеше, че е време да изкарат двамата Тейър от дома им. Тук те бяха в опасност; по-сигурно щеше да бъде да ги настанят в мотел. В същото време съзнаваше, че това, което Тейър говори, е важно. Паркър щеше да иска да го чуе, а ако го прекъснеха сега, можеше да се успокои и никога вече да не проговори толкова открито.

- Това място те разболява - продължи Тейър. - То не е за живите. Не е дори за мъртвите. Напомня повече на чистилище, на пролука между световете. Пълно е с пукнатини и пропасти, и мрачни ъгли - всякакви места, в които можеш да се скриеш и да бъдеш скрит. Там са се приютили Братята. Направили са си бърлога далеч от онези, които просто са се заблудили. Това е крепост и е тяхна. Излизат само ако се налага, когато някой трябва да бъде убит. Тогава ги зървам и аз от тази страна. Те нямаха никаква представа, че ги виждам, поне в началото. В нашия свят те са почти слепи, но не и в техния. Това беше моята грешка. Не биваше да ги търся. И Еклънд не биваше да ме моли за това. Защото те ме усетиха и вече знаят.

Приличало на град от дим: така Тейър описа мястото, на което се криеха Братята. Имало къщи, улици и високи сгради, но всички те напомняли на отражения в мъгла. Трептели и нямали ясни очертания и измерения. Небето било червено, а далечните хълмове приличали просто на тъмни кръпки в небосвода. Някои от сградите му били познати, особено на хоризонта, който съчетавал елементи от множество големи градове в Америка. Тейър интуитивно разбрал, че пейзажът е резултат от колективните спомени на всички, които преминавали през него. Затова големите небостъргачи не били толкова детайлни, колкото по-малките къщи: вторите били важни и интимни, а първите само фон на всекидневието.

Градът бил пълен с привидения - смътни фигури като всичко останало, през което се движели. Някои скитали безцелно и зовели имената на близките си, други седяли по прозорците и вратите на домовете, съградени от спомени, с погледи, зареяни във вечността. Най-зле били децата: Тейър долавял отчаянието им и не могъл да се сдържи да не откликне. Тогава те се обърнали към него, протягайки ръце да го докоснат, а той усещал как собствената му жизнена сила се оттича и осъзнавал, че може да умре на това място, а в този свят да намерят търговеца на мебели безжизнен в собствената му дневна и да припишат смъртта му на инфаркт или инсулт, въпреки че истината била съвсем друга. Опитал се да се отскубне от малките ръчички и да принуди другото си аз - онзи във фотьойла - да се събуди. Това се случвало винаги внезапно, като че някой го е напръскал със студена вода, за да го свести. Били минали само минута или две, но му били нужни часове, за да превъзмогне страха си.

Това било първия път.

- Но се върнахте отново? - попита Ейнджъл.

- Еклънд ми каза, че трябва да научим повече. Сигурно е бил прав, но той не знаеше или не искаше да знае какво е там, от другата страна. Неговата цел беше да проследи Братята. Успя да ме придума по телефона. Но вината не беше само негова; аз също бях любопитен. Втория път стигнах по-далеч и се приближих до мястото, на което усещах, че се намират те, а когато се опитах да се върна, не можах. Бях влязъл твърде дълбоко или бях останал прекалено дълго. Така или иначе, не можех да се събудя. Тогава децата се върнаха, но този път с тях имаше и други - възрастни, които искаха същото като тях. Може би съм им се сторил като маяк, който трябва да следват, за да се измъкнат оттам. Макар да не можех да им помогна да избягат, аз носех светлина и топлина. Аз бях живот. Обзе ме паника и това ме спаси. Когато се опомних, помислих, че съм получил гърч. Гърдите ме боляха, лицето ми беше мораво. Едва намерих сили да се замъкна до леглото си. Когато Лори се прибра, казах ѝ, че не ми е добре. Помниш ли, мила? Това беше през декември.

- Помня.

Лори изглеждаше така, сякаш ѝ се искаше да зашлеви мъжа си по врата заради тази глупост и само присъствието на двамата непознати я спираше.

- Съжалявам - каза Тейър.

- Има за какво - отвърна тя, но Ейнджъл забеляза, че не отдръпна ръцете си, а само още по-здраво стисна тези на мъжа си. Тоби може да беше глупак, но си беше нейният глупак.

- Разказахте ли това на Еклънд? - попита Ейнджъл.

- Да. Постигнахме споразумение: щях да търся Братята само когато и той е с мен, и щяхме да поставим ограничение на времето, прекарано от другата страна. Той дойде малко след Нова година, когато Лори замина на гости на дъщеря ни в Бостън, и направихме проба. Седнах на същия този стол, с Еклънд до себе си, и преминах отвъд. Еклънд каза, че веднага си проличало: очите ми се отворили. Било отвратително преживяване: да те гледа човек, който не те вижда. Преброил до десет и ме върнал обратно.

- Как?

- Както се буди сомнамбул. Разтърсил ме здраво, аз съм затворил очи, а когато ги отворих, отново бях тук. Чувствах се като Дороти във „Вълшебникът от Оз“, само че без вълшебните пантофки. Както и да е, с Еклънд всичко изглеждаше по-безопасно. Имаше кой да се грижи за мен. Разбрахме се за двайсет минути, което беше два пъти повече, отколкото бях прекарвал отвъд досега, но знаех къде трябва да отида. Вече усещах това място и познавах пътя, който щеше да ме отведе при тях.

- Имахте ли доверие на Еклънд?

- Нямах причина да се съмнявам в него и той не ме подведе. Удържа на думата си.

Луис и Ейнджъл забелязаха, че Тейър отново трепери: съвсем слаб тремор в дланите, ръцете и челюстта, като при човек в начален стадий на Паркинсон, но достатъчен, за да накара жена му да вдигне ръце към лицето му, за да го успокои. Очите на Тейър се разшириха и изпълниха с отчаяние, като че ли гледаше яма, пълна с останки от невинни хора.

- Еклънд не беше виновен за това, което се случи. Той не можеше да знае. Никой от нас не можеше.

- Какво? - прошепна Ейнджъл.

- Колко са зли.

Точно тогава на вратата се позвъни за втори път този следобед.

82.

Самнър притаи дъх в мига, в който видя мъжа, и минаха няколко секунди, докато отново задиша, след като онзи се скри в стаята. Гърдите му изпуснаха задържания въздух със свистене, напомнящо на разбиваща се в скалите вълна, и Ричард го погледна предупредително. Самнър вдигна ръка в знак на извинение, но нещо определено не беше наред. Звънецът работеше. Бяха го чули. Но никой не им беше отворил.

Трябваше да си тръгнат.

Веднага.

Ричард обаче продължи напред.

В кухнята.

Покрай масата.

През вратата.

В коридора.

Тейър и Луис наблюдаваха двамата мъже иззад завесите в спалнята на втория етаж. Непознатите се отдалечиха от предната врата и заобиколиха къщата. Междувременно Ейнджъл се опитваше да успокои Лори, за да не изпадне в паника. Тейър ясно виждаше оръжията в ръцете на мъжете отвън, но реши да не го споменава пред жена си, също както намери за неуместно да ѝ каже, че току-що го е връхлетяло ново главоболие, все едно някой бе стоварил тухла отгоре му. Тя бездруго беше ядосана от факта, че той отвори сейфа и извади пистолета, особено след като усети миризмата на грес и се досети, че той през цялото време го е поддържал - за всеки случай.

- Познавате ли ги? - попита Луис.

- Не, но са от Братята. Можете да ми вярвате за това.

Луис не виждаше причина да не му повярва. Може би дори бяха същите хора, които бяха убили Мишел Сулиер. В такъв случай явно бяха подели сериозна чистка. Наруга се, че не е извел Тейър и жена му по-рано от къщата. Макар и неохотно, беше позволил на Лори да извика полиция. Полицията задаваше въпроси, а Луис не обичаше да отговаря на въпроси, особено зададени от полицията. Вече беше взел оръжието на Ейнджъл. Изслушването в Ню Йорк беше след седмица и не биваше да усложняват нещата. Той от своя страна не беше осъждан, макар да бе извършил достатъчно престъпления за десет доживотни присъди. Оръжието в ръката му беше регистрирано и с изрядни документи. Това обаче не правеше перспективата за въвличане на полицията по-привлекателна.

- Не ме разбирайте погрешно - каза Тейър, - но вие на коя страна на закона сте?

- Зависи, но обикновено на другата.

- Така си и помислих, като поискахте пистолета на приятеля си.

- Не се притеснявайте - успокои го Луис. - Това ни е работата.

- Не и в дома ми.

- Не мисля, че онези двамата ще ни дадат голям избор.

- Грешите. Аз имам избор. Вие стойте тук при жена ми. Пазете я.

- Господин Тейър...

- Сър, тук няма място за спорове.

Луис погледна пистолета в дясната ръка на Тейър. Треперенето беше изчезнало.

- Ще направим компромис - предложи Луис. - Аз ще ви пазя гърба, но вие ще водите.

Тейър прие, но Луис знаеше, че тази работа може да свърши само по два начина: със залавянето или смъртта на двамата мъже отвън. Важното бе Тейър да излезе невредим.

Защото Паркър щеше да иска да говори с него.

- Ей - каза Самнър.

- Какво?

- Стори ми се, че онзи беше черен.

Ричард спря. Той не беше успял да види добре мъжа, който премина през коридора; само регистрира присъствието му в последния момент. Беше забелязал, че е висок, но това важеше и за Тейър.

- Сигурен ли си?

Самнър започна да се съмнява.

- Не съвсем, но...

Някъде над главите им се разнесе женски глас.

- Напуснете веднага. Повикали сме полиция.

- Мамка му - изруга Самнър, но Ричард само се забърза.

Ако полицията беше вече на път, имаха още повече основание да убият семейство Тейър. Оставени живи, двамата съпрузи щяха да разпознаят нападателите си и да дадат информация за автомобила им, ако вече не го бяха сторили.

Ричард беше стигнал до средата на коридора, когато се чу мъжки глас:

- Майната му.

Отекна изстрел и Ричард политна към стената отляво. Ушите на Самнър още звънтяха, когато Ричард вдигна пистолета си и натисна спусъка, а в следващия миг цялата къща се разтресе от изстрели и счупени стъкла. Всичко свърши, когато едно парче от черепа на Ричард се откъсна и падна до кошчето за боклук в кухнята.

Ала Самнър вече си беше плюл на петите.

*

Луис гледаше изумено Тейър, който стоеше на вратата на трапезарията с димящия „Таурус“ в ръка. Планът, доколкото имаше такъв и най-вече по настояване на Лори, беше първо да се опитат да пропъдят натрапниците с предупреждение. Ако не успееха, Луис се беше показал точно толкова, колкото да ги примами към дневната, така че да попаднат под неговия прицел и този на Тейър. Тейър обаче бе решил да вземе нещата в свои ръце, а резултатът беше един труп в коридора и един избягал.

- Стой тук! - заповяда му Луис, въпреки че Тейър бездруго не помръдваше, напълно вцепенен от гледката.

Лицето му беше пепелявосиво и Луис беше сигурен, че много скоро ще се свлече на пода. Той повика Ейнджъл да слезе и се насочи към вратата, за да пресрещне беглеца. Тя се оказа двойно заключена и минаха ценни секунди, докато я отвори. Когато излезе навън, блейзърът вече ускоряваше по алеята и реши да не стреля. В далечината се чуваха сирени. Той се върна в коридора, където Тейър, точно според очакванията, седеше на пода, а Ейнджъл стоеше до него. За да избегнат неудобни въпроси, Луис прибра оръжията в тайното отделение на лексуса. Сирените се чуваха все по-силно. Полицията щеше да бъде тук всеки момент. Луис се върна в къщата точно когато телефонът на Ейнджъл иззвъня, а Лори Тейър започна да пищи.

83.

Паркър научи по-голямата част от историята от Ейнджъл, но разказът внезапно бе прекъснат от откритието, че Тейър не просто се е свлякъл на пода от шока, а може би е получил инфаркт. Паркър успя само да предупреди Ейнджъл да отговарят на всички неудобни въпроси с обяснението, че работят за Мокси Кастин. За щастие, този ден като че ли Ейнджъл и Луис не бяха нарушили нито един закон, което само по себе си беше чудесна рядкост, така че не се очакваха кой знае какви неприятности. С малко късмет, помисли си той, полицията щеше да залови втория мъж, което щеше да помогне на всички да разберат какво става.

Ейнджъл затвори и веднага набра 911, за да съобщи, че освен полицейската кола трябва незабавно да изпратят и линейка, както и че автомобилът на двамата нападатели отново е на път заедно с петдесет процента от тях. Лори Тейър беше спряла да пищи - Ейнджъл така и не разбра дали беше започнала заради трупа, който кървеше върху килима ѝ, или заради съпруга си, отпуснат почти безжизнено на пода – и сега се опитваше с всички сили да успокои Тейър. През отворената врата се видя първият полицейски автомобил, който спря пред къщата.

Ейнджъл се огледа. Подът беше целият посипан с натрошени стъкла, порцелан, парчета гипс и дървени отломки. Таванът беше надупчен от куршуми, а един мъртвец лежеше по средата на разширяваща се локва от кръв.

- Виждаш ли? - обърна се той към Луис. - Затова не можем да си имаме хубави неща.

Благодарение на късмета Самнър подкара в обратна посока на приближаващите се полицейски автомобили. Той се бореше с инстинкта да натисне газта до ламарината и да се измъкне колкото може по-бързо, ако по някакво чудо полицията още не разполагаше с марката и регистрационния номер на колата му. Това беше единствената надежда, което го крепеше. Имаше чувството, че още чува ехото от изстрелите, и виждаше дупката в главата на Ричард. Чудеше се какво ще каже на София. Ричард му беше споменал, че от аферата му насам тя е на „Валиум“. Самнър се надяваше, че ще има достатъчно под ръка.

Наложи си да диша дълбоко и да обмисли ситуацията. Шофираше блейзъра на Ричард, но се надяваше, че никой в дома на Тейър не е успял да го види добре, така че нищо, освен автомобила, не го свързваше със случилото се там. По тази причина рискът да го открият, ако остане зад волана, беше по-голям. Трябваше само да наближи следващия град, да зареже колата и да продължи пеша или да хване автобус или такси. Оставаше проблемът с ДНК и отпечатъците по блейзъра. Можеше да се опита да го почисти, въпреки че сигурно беше по-добре да го запали, само дето пламъците и димът щяха да...

Пътят започна леко да се изкачва нагоре. На върха се появиха два полицейски автомобила. Не можеше да продължи напред, не можеше да се върне и назад. Отляво имаше гъста гора, но по средата между него и ченгетата зърна черен път. Той ускори, сви рязко по него и продължи напред, докато не стигна до телена ограда. Изскочи от колата и хукна да бяга.

Чу сирените и глас от рупор, който му заповядваше да спре, но не му обърна внимание. Мислеше за жена си и децата си. Искаше да се прибере у дома. Нищо лошо не беше сторил, а Ричард беше мъртъв. Не можеше ли да пишат, че са квит, и да го пуснат да си върви?

Зърна нещо да се движи между дърветата отдясно: човек в униформа. Рискува да погледне назад и видя още полицаи, които тичаха подире му. Усещаше бодежи в тялото си. Не беше във форма. Нямаше да стигне до следващия град. По всичко личеше, че няма да стигне и до следващото дърво. Майната му. Може би щеше да успее да хвърли цялата вина върху Ричард; да скалъпи някаква измислена история за разправия заради повреден диван или калпава трапезария; да каже, че не е знаел какво става, докато Ричард не е извадил оръжието. Нямаше сили да тича повече. Щеше да припадне.

Самнър спря. Кръвта бучеше в ушите му. Полицаите отново извикаха нещо по него, но той дори не ги чуваше. Всичко бе свършило. Понечи да вдигне ръце и в този момент осъзна, че още държи револвера, който му бе дал Ричард. Стискал го бе през цялото време: докато шофираше, докато отваряше вратата на колата, докато тичаше през гората.

Сега щеше да го държи, докато умира.

Отекна канонада от изстрели, но Самнър чу само първия.

84.

Дейвид Фериър се върна от разходката с кучето и забеляза, че Бъкнърови още не са се прибрали. Рядко нощуваха извън къщи. По дяволите, ако се забавеха още малко, щяха да пропуснат неделната служба и цялата им проклета църква да се разпадне. Или по-зле, поне за тях самите, - да не се разпадне и те да осъзнаят действителното си място в йерархията на вселената. Фериър си даде сметка, че антипатията и недоверието му към това семейство го бяха обсебили напълно. Ако изведнъж си вдигнеха чукалата, с него беше свършено. Нямаше да има за кого да мрази на удобно разстояние от дома си.

Той окачи палтото си и кучешкия повод и реши да си вземе една бира и да погледа телевизия. Жена му не одобряваше пиенето преди залез-слънце, но щеше да се прибере чак след шест часа, така че нямаше да разбере. Въпреки това той си помисли, че може да скрие празната бутилка под другите стъкларии в кофата за рециклиране, в случай че тя реши да брои, защото по принцип не одобряваше пиенето заради някакви глупави идеи на лекаря. Но пък ако броеше, лесно щеше да види, че бирите в хладилника са намалели с една, така че усилията му щяха да бъдат напразни.

След толкова много размишления цялото удоволствие от бирата се изпари и той си взе безалкохолно. После почти цял час прескача по каналите, докато не попадна на репортаж за нападението над дома на Тоби Тейър, царят на мебелите. Кадрите се пренесоха в гората и един бежов „Шевролет Блейзър“ с отворена врата. Регистрационната табела беше скрита, но стикерът на багажника се виждаше съвсем ясно.

„Подкрепете учителите в общността си.“

- Мътните го взели! - ахна Фериър.

Паркър беше почти на границата с Пенсилвания, когато се обади Мокси Кастин.

- Е, твоите момчета отърваха решетките, макар че трудно удържах прилива на любопитство от страна на полицията към тях - осведоми го той. - Тоби Тейър е получил инфаркт и сега е под наблюдение. Преди да изгуби съзнание, двамата с жена му са потвърдили версията на Ейнджъл и Луис, а Тейър е признал, че лично е убил единия от мъжете, нахлули в дома му. Полицаите разполагат с име, но не го съобщават. Искаш ли да го разбереш?

- Не каза ли, че не го съобщават?

- Да, но това не е попречило на Ейнджъл да хвърли око на портфейла му, преди ченгетата да стигнат до него. Казва се Ричард Франклин. Имам адрес в Лима, Охайо, но сега там вероятно има повече полицаи, отколкото покрай Белия дом.

- Ами другият?

- За него трябваше да поискам услуга. Името му е Самнър Чейз. Притежава строителна компания във Финдли. Ако се чудиш, Мейсвил и Ашланд са на стотина километра едно от друго. И двамата не са имали никакви провинения, дори глоба за паркиране, преди да решат да убият Тейър, ако приемем, че това са искали да направят. Доколкото чувам, според ченгетата те са пристигнали в Грийнсбърг от запад, не от североизток. Засечени са на някои пътни камери. Който и да е убил Мишел Сулиер, не са били тези двамата, освен ако не са избрали доста ексцентричен маршрут.

- Нещо друго, което трябва да знам?

- Само това, че Рос иска да знае дали ти и твоите, цитирам, бандити, разбирате смисъла на думата „дискретно“.

- Така ли? Следващия път, когато се чуете, го питай дали той разбира смисъла на почтеността. Какъвто и да е проблемът с Еклънд, явно не ми го е казал.

- Е, сигурен съм, че сам ще се чуеш с него. А и няма да остане никак доволен, когато му изпратя сметката си.

- Добави още една нула отзад. Кажи му, че аз съм одобрил.

- Смяташ ли?

- И още как. Това са федералните. Няма дори да забележат. Освен това ти удържат данъци. Брой го за компенсация.

- Ще си помисля. Междувременно още работя по другия въпрос.

Паркър изпита силно чувство на вина, че за кратко беше забравил за Рейчъл и Сам.

- Благодаря ти.

- Надявам се, не си забравил колко важно е да не стреляш и да не...

Паркър затвори.

85.

Кърк и Сали Бъкнър бяха на няколко километра от Търнинг Лийф и Сали ставаше все по-неспокойна. Искаше да се увери, че Ричард и Самнър са свършили, каквото трябва, но не смееше да рискува да им се обади. Уговорката беше единият от двамата да ѝ пусне съобщение „ОК“, когато всичко приключи, след което всички да изхвърлят телефоните си, но до момента нямаше такова.

Кърк дремеше на пътническото място. Искаше ѝ се да го сграбчи за косата и да размаже физиономията му в стъклото, защото беше немислимо да спи на фона на всичко това. Една патрулка беше спряла някакъв пикап на пътя и Сали погледна в огледалото, преди да мине в съседната лента.

От задната седалка я гледаше Елинър. Устните ѝ се движеха бързо, но Сали не можеше да разбере какво се опитва да каже. После Елинър заклати предупредително глава, без да спира да мълви беззвучни думи. Сали слезе от магистралата на следващата отбивка и спря на една бензиностанция с кафене. Кърк се събуди.

- Бензинът ли свърши?

Сали се обърна към него.

- Елинър е в колата. Уплашена е. Включи компютъра. Провери новините. Разбери какво става.

Кърк се подчини, макар да не можа да се сдържи да не погледне назад. Усещаше присъствието на Елинър като хлад в горната част на гръбнака си. Неволно си спомни вкуса ѝ.

Как само я мразеше.

Той се включи към безжичната мрежа на кафенето, написа името на Тейър в „Гугъл“ и набързо прегледа резултатите, преди да ги покаже на Сали. Тя се зачете, без да коментира. Веднага разбра какво се е опитвала да ѝ каже Елинър.

- Трябва да бягаме - каза тя.

- Откъде знаеш? Може би трябва да почакаме и...

Тя го зашлеви силно през лицето.

- Да не си посмял да спориш с мен, безполезен шибаняк! Ричард и Самнър са мъртви, а полицията сигурно вече е на път за насам, иначе Елинър нямаше да дойде да ни предупреди. Разбираш ли?

- Да - отговори Кърк след секунда, но не я погледна.

Той потриваше бузата си с лявата си ръка, а дясната беше свита в юмрук. Сали си помисли, че е на косъм да отвърне на удара. Разбра го по блясъка в очите му. Може би в него все пак беше останал някакъв дух. Това беше хубаво; щеше да му е нужен.

- Съжалявам, че те ударих - каза тя, макар да не беше вярно. Просто трябваше да го омилостиви.

- Повечето от нещата, които са ни нужни, са в къщата.

- Не можем да се върнем там. Нещо ни е свързало с инцидента.

Макар и след толкова години, двамата винаги бяха готови да се преместят в най-кратки срокове. Затова живееха под наем и даже нямаха вноски за колата. Ако Сали беше права, последното можеше да се промени.

- Тогава ще се наложи да рискуваме да отидем при Дон.

Кърк предполагаше, че в случай на беда ще имат поне малко време да съберат багажа си. За всеки случай обаче беше оставил някои важни неща, скрити в мазето на Раут: пари в брой, шофьорски книжки и актове за раждане с нови имена (Господи, колко пари и усилия струваха!), резервни телефони, няколко комплекта дрехи. Имаше и перука за Сали. Тя ходеше винаги с къса коса - може би точно поради тази причина, въпреки че никога не я беше питал. Той можеше да се подстриже и да обръсне брадата си. Нямаше да им отнеме много време. Разбира се, трябваше да се разделят - полицията щеше да очаква да пътуват заедно, но имаха имейл адреси, чрез които да поддържат връзка, а и телефоните в дома на Раут не бяха активирани до момента.

От друга страна, никой не бе влизал в къщата на Братовчеда, откакто той пое на последния си път към Провидънс. Самнър беше минал няколко пъти оттам и не беше забелязал следи от проникване или наблюдение, но беше възможно убиецът му да държи под око къщата. Налагаше се обаче да поемат този риск. Можеше да оставят колата в хамбара му и да вземат очуканата „Тойота Камри“ - най-новото попълнение сред автомобилите, които Раут държеше, за да може да използва при нужда. С нея щяха да стигнат, докъдето решат, преди да се разделят. Щяха да спорят кой да задържи колата, след като се доберат до нея.

Кърк обаче още не искаше да повярва, че Сали е права и че досегашният им дом вече не е безопасен. Беше свикнал с него, а и му харесваше да се чувства част от общността. За Сали всичко това беше преструвка, която с лекота беше поддържала. Не изпитваше никаква привързаност към хората в църквата, нито към онези, които подкрепяха бизнеса ѝ и си купуваха сладкиши от нея. Кърк не би се учудил, ако тя се изпикаеше в глазурата за тортата само за да им направи кофти номер.

Ала Кърк не беше като сестра си. Нима това беше учудващо, след като не той виждаше Елинър и другите? Поне за това беше благодарен. То му позволяваше да запази известна обективност и здрав разум. Понякога, когато останеше насаме със себе си, особено в случаите, когато Сали се държеше враждебно, Кърк се забавляваше с фантазии, как се откъсва от роднините си и ги оставя сами да се оправят с вековната си сделка. Знаеше, че лесно може да се скрие. Все пак именно той създаваше фалшивите самоличности. През последните години даже бе стигнал дотам, да положи основите на нов, самостоятелен живот, макар да внимаваше да се занимава с това само когато Сали е заета с Братята, защото когато Сали беше разсеяна, това значеше, че Елинър и другите също са разсеяни. Това беше проблемът с духовете: човек никога не можеше да бъде сигурен дали някой невидим не наднича през рамото му, а Кърк не искаше и да помисля какво ще се случи, ако подмолните му намерения бъдат разкрити. Вярваше, че Сали ще поръча убийството му. Тъй като Раут вече го нямаше, нищо чудно и сама да се погрижи за това или да го предаде на спокойния, вечно ухилен Стивън Лий, който да го смаже и натика в кубче метал само от топли чувства към семейството.

И така, Кърк беше открил две нови банкови сметки - една на свое име и една на името на Едуард Демпси - новото прозвище, което си беше избрал. Вече разполагаше с осем хиляди долара в първата сметка и почти двайсет хиляди във втората, благодарение на фалшифицирани фактури и вършене на различни неща срещу пари в брой, включително няколко крайно незаконни, но определено доходоносни занятия. Все си повтаряше, че ако нещо се обърка, ще сподели всичко със Сали, защото всъщност нямаше намерение да я напуска. Но ако наистина беше така, отдавна щеше да ѝ е казал за парите и Едуард Демпси. Вместо това си мълчеше и чакаше.

Знаеше, че друг такъв шанс няма да му се удаде: да бъде принуден от обстоятелствата да се раздели със сестра си за значителен период от време. Това щеше да му позволи да се скрие, а когато изплуваше отново, щеше да бъде далеч оттук, с ново име и ново минало. Не смяташе, че Братята ще го открият. От това, което Сали бе споделяла с него през годините, изглеждаше, че те поддържат връзка само с неколцина членове на семейството. Сали не би могла да се скрие от тях, но той вероятно да.

Ами отвъдният свят? Той съществуваше и Кърк не се съмняваше в това, но където и да скитаха Братята, той не искаше да бъде при тях - нито в следващия си живот, нито в който и да е. Отдавна се чудеше дали потушаването на разногласията между Братята се дължеше единствено на страха от разкриване или прикриваше отвращението към покаянието.

А и кой можеше да каже със сигурност дали всички са обречени на една участ? Дали пактът не можеше да бъде развален? Кърк беше заразен от баптистката вяра, която в началото двамата със Сали бяха възприели само за прикритие, и дори беше чел голяма част от трудовете на Албърт Молер, президентът на Южната баптистка семинария. Подобно на други евангелисти и Молер вярваше в реалността на дявола и демоните. За него злото не беше абстракция. На конвенцията през 2010 година беше изнесъл лекция за екзорсизма и екзорсистите, на която Кърк бе имал честта да присъства. „Онова, от което най-много се боят силите на мрака - бе казал Молер, - са името Господне, авторитетът на Библията и могъществото на Евангелието“. Ако Кърк успееше да се добере до Молер или до някого другиго като него и да го убеди, че това, което иска да му разкаже, е чистата истина...

Кърк осъзна, че Сали му говори нещо, и си наложи да я слуша по-внимателно.

- Попитах дали знаеш къде държи оръжията си?

Кърк кимна.

- Има сейф под пода в хамбара.

- Ключове?

- Катинар с комбинация.

- Сигурно не я помниш?

- Напротив.

Запаметяването на числа и пароли беше един от талантите на Кърк. Вървеше ръка за ръка с работата му, въпреки че Сали не я ценеше особено.

Кърк погледна през прозореца на колата. Навън беше студено и мъгливо.

Където и да идеше по-нататък, щеше да бъде на топло. Писнало му беше от сурови зими.

- Как мислиш, че са ни намерили? - попита той.

Представи си полицейски автомобили, обградили дома им, и детективи, ровещи из нещата им. Стигнеха ли до подробностите от най-новия им измислен живот, всичко щеше да излезе наяве.

- Мислех си за това - отвърна Сали. - Обзалагам се, че е бил онзи проклет кучи син Фериър, който все се навърташе наоколо, все задаваше въпроси. Обещавам ти, че когато всичко отшуми, ще се върнем и ще му дадем да разбере.

Кърк я погледна, но тя гледаше право към себе си и гризеше вътрешността на бузата си, както правеше винаги когато бе притеснена. Той знаеше как да се скрие и преобрази, но тя - не. Без него щяха да я открият. И дали тогава щеше да си мълчи? Може би да. От друга страна, ако той избягаше и прекъснеше всяка връзка с нея, тя нямаше да има причина за лоялност. Можеше да хвърли цялата вина върху него: за Сулиер, за Еклънд, за всичко.

Кърк отново обърна поглед към пейзажа навън. Не му беше приятно, че се наложи да удари Сулиер, когато тя посегна към Сали, но не беше и толкова трудно, колкото очакваше. Ако се бе наложило, вероятно можеше да я удари отново. Въпросът бе само кръвта ти да кипне. Той докосна зашлевената си от Сали буза. Още го болеше. Сигурно имаше следа от пръстите ѝ.

А навън студената земя ги чакаше.

86.

Адвокат Елдрич беше към края на дните си. Дори самият той да не чувстваше как го предават тялото и умът му, щеше да го разбере по държанието на сестрата, която се грижеше за него. Тя добре го прикриваше, но Елдрич беше посветил десетилетия от живота си на усъвършенстването на умението да разчита истината по лицата на хората и се бе убедил, че никой не може да я крие дълго.

Елдрич беше готов да напусне този живот и не се тревожеше за себе си, а за сина си - който или каквото да бе той. Безпокоеше го всичко, свързано с този човек Раут и Братята. Внимателно бе изслушал разказа на сина си за мазето на Еклънд и бе използвал информацията като трамплин за свои собствени проучвания. Оказа се бавна и трудна работа. Зрението му беше толкова отслабнало, че се налагаше да увеличава думите на компютърния екран. Успяваше да се концентрира само за кратко върху това, което четеше или слушаше, след което се налагаше да си почива. По-голямата част от нещата, които откриваше, бяха слухове и спекулации, но въпреки това успя да разбере следното: Питър Маг някак си съумял да сключи сделка с достатъчно голяма сила (или поне вярвал, че е такава), която би могла да спаси него и потомците му от божествено възмездие.

Малкото, което се знаеше за Братята, идваше от оцелелите след обсадата на Капстед и последвалия линч. Всички те бяха млади жени и деца и думите им не бяха напълно надеждни, но формираха част от историческите свидетелства и се съхраняваха в архивите на Университета на Мисури. Текстовете бяха дигитализирани, но макар и непубликувани в интернет, Елдрич някак си успя да си осигури достъп до тях за броени минути.

Според свидетелствата на очевидци Питър Маг твърдял, че има връзка със стихийна сила, ангел. Елдрич нямаше време за глупостите и сантименталностите, свързани с „ангелското познание“, което бе родило цяла доходоносна индустрия, изпъстрена с образи, които дължеше повече на приказките и прерафаелитите, отколкото на Библията. Ангел убивал първородните момчета в Египет, ангел трябвало да накаже Израел за преброяването на Давид, ангел - „ангелски дух“, за да го различим от демон -бил пратен срещу Саул заради изтребването на народа на Амалик, и един-единствен ангел се смятал за отговорен за погубването на 185 000 души в лагера на асирийците. Имаше един стих от Псалмите, който открай време интригуваше Елдрич с различните си преводи: веднъж беше „Изля върху тях пламенния Си гняв, негодува- не, ярост и неволя - нашествие на ангелите на нещастието“, а друг път ангелите ставаха зли: „Напрати върху тях пламъка на Своя гняв, и негодувание, и ярост, и нещастия - напрати зли ангели“²². Беше питал Колекционера за това, но така и не получи задоволителен отговор; синът му рядко намекваше за собствената си същност.

- И какво, ако бях ангел? - попита веднъж Колекционера.

- Това ли си?

- В интерес на истината, вече не мога да кажа. Може би съм само това, което другите искат да бъда.

Мина много време, докато Елдрич разбере какво трябва да значи това, а откровението дойде от най-неочаквано място: един равин на име Епщайн, който посети Елдрич, докато се възстановяваше от раните си, преди синът му да го отведе на по-сигурно място. В хода на разговора, който сякаш трая само няколко минути, а всъщност продължи почти два часа, Елдрич забрави за болката си, увлечен от сагата за Погребания бог, ангелските Стражи, прегрешили срещу Божествената сила, взимайки си жени на Земята, и размиването на границите между ангели и демони по времето на Втория храм, когато божествените пратеници се превърнали в изкусители, мъчители и палачи. Епщайн се опита донякъде да му разясни кабалисткото учение за ангелите, които не били физически същества, а по-сродни с емоционалните състояния, контролирани и персонифицирани от Божествената сила, така че онези, които навестяват, да виждат онова, което искат или трябва да видят. По този начин сходни същества биха могли да носят видения на утеха, откровение или възмездие, или поне така го разбра Елдрич, макар да трябваше да признае, че се намира под въздействието на обезболяващи и успокоителни лекарства и не можеше да се закълне, че помни всички подробности.

Едно обаче знаеше: онези, които се бяха разбунтували, падналите ангели, се намираха отвъд обсега на Божественото...

Сестрата продължаваше да чете. Казваше се Елизабет. Колекционера го бе уверил в дискретността ѝ, а адвокатът нямаше причина да се съмнява в преценката му. Беше висока и мургава. Въпреки че, взети сами по себе си, чертите ѝ изглеждаха безупречни, те някак си се бяха събрали в непривлекателно цяло, като че ли сглобено от разпилените парчета на различни образи.

Елдрич почувства как се унася, но се опита да запази съзнание. Знаеше, че скоро ще се унесе за последен път.

Елизабет му четеше документите, препратени по имейла от Историческото дружество на окръг Бун. Защо ли ги беше поискал? Не си спомняше. Май имаше нещо общо с един от мъжете, въвлечени в последния конфликт с Питър Маг? Да, това трябва да беше. Семейството му пазеше записки за предсмъртния шепот на един от Братята.

Очите му се затвориха. Една жена протегна ръка към него от мрака, но той не виждаше лицето ѝ. Говореше, но той не разбираше думите ѝ. Знаеше само, че ако вземе ръката ѝ, ще умре. Тя щеше да го дръпне към небитието и животът му щеше да свърши.

Сестрата замълча за миг, за да се прозине. Елдрич я чу, но не отвори очи. Тя продължи да чете описанията на труповете и миризмата на изгоряло дърво и плът, и за малкото момиче, още неузряло, което лежало обгорено в развалините и бълнувало в предсмъртна агония. Една дума обаче го изтръгна от унеса с такава сила, че той стисна сестрата за китката и тя изтръпна от болка.

- Какво беше това? - попита той.

- Кое имате предвид?

- Името, изречено от момичето. Прочетете го отново. Тя плъзна пръст по екрана.

- Белиал.

Белиал.

- Доведете сина ми - каза Елдрич.

87.

Дженифър, мъртвата дъщеря, стоеше в сянката на едно скалисто възвишение и само блясъкът на очите ѝ издаваше присъствието ѝ.

Под нея се разстилаше градът. Тя знаеше за него отдавна - още откакто бе решила да последва мъжа и жената, които се бяха отделили от реката от мъртви и изчезнали сред хълмовете. Дженифър не знаеше какво ги е накарало да се отвърнат от дълбокия океан, който ги очакваше. Може би се бояха от онова, което се криеше зад него; може би не искаха да се потопят в цялото, защото така всеки от тях щеше да изгуби и себе си, и другия. Каквато и да беше причината, те бяха стигнали до града, където можеха да се скрият от това, което беше, и онова, което предстоеше. Дженифър се чудеше дали вече се разкайват за решението си. Градът, който трептеше мрачно на границата между истинното и въображаемото, представляваше пейзаж от болка, издигнат от спомените на всички, които се бяха отклонили необратимо и които сами бяха решили да се скрият от съзнанието, очакващо ги отвъд морето.

Толкова много болка. Толкова много злина.

Докато Дженифър гледаше, на южната граница на града, където стените се претопяваха в напукана, гола земя, се появи фигура на мъж. Темето му беше плешиво, но дори от това разстояние личеше обръчът от дълга червена коса под него и брадата, простираща се като завеса от ухо до ухо. Тя знаеше, че той не би трябвало да я вижда, но въпреки това чувстваше погледа му върху себе си. Сигурен бе, че тя е там. И я викаше да слезе долу.

За да я отведе.

Към Маг се присъединиха още фигури; цяла тълпа от много поколения я гледаше, без да помръдва.

Ела. Ела при нас.

Тя обаче остана на мястото си, очаквайки друга сила да тръгне срещу тях.

88.

Кърк шофираше. Сали се возеше отзад, а до нея седеше Елинър. Лявата ръка на Сали беше протегната. Невидима за Кърк, отгоре ѝ лежеше дясната ръка на мъртвото момиче.

Елинър не говореше. Тя беше няма; смъртта бе отнела словото ѝ. Но тя можеше да предава емоции и да улавя мислите и емоциите на Сали. Сега Сали ѝ показваше снимките на Паркър от лаптопа на Еклънд и чувстваше как Елинър потръпва в ужас, излъчвайки предупредителни червени и лилави цветове. Сали не знаеше за Паркър почти нищо повече от това, което бе открила в интернет и компютъра на Еклънд, но съзнаваше, че да привлече вниманието му би било равно- силно на това, към нея да полети безпогрешен куршум, който неумолимо ще следва траекторията си, докато достигне целта си. Сали се опита да обясни това на Елинър, но сигналите на момичето бяха объркващи и не беше сигурно, че тя реагира само на Паркър или се намесват други фактори. Единственото, в което беше сигурна Сали, бе, че Елинър се страхува.

В съзнанието на Сали проблесна един образ и ръката на Елинър стисна още по-здраво нейната.

Образ на мъж, после пустота.

Не разбирам.

Появи се отново: мъж и пустота, две отделни проекции, сливащи се в едно. Изведнъж Сали разбра.

Той беше Опустял.

Образът се умножи, единият стана много.

Опустелите. Кои са те?

Още един образ, този път на пламъци и разруха. Сали видя как Елинър гори в последните мигове на Капстед. После огънят се сви в една безкрайно плътна точка и настана мрак.

Краят. Но на какво?

Устните на Елинър се задвижиха, мъчейки се да образуват думи. Нужни ѝ бяха два опита, но най-после Сали разбра.

На всички нас.

89.

Филип беше организирал всичко. Сега двамата с Ластрейд само чакаха предаването на стоката. Освен стоте хиляди от Стиви, те бяха добавили още трийсет и пет бона от себе си. Според оптимистичните калкулации на Филип щяха да утроят или учетворят инвестицията си в зависимост от това, колко вдигнеха цената на хероина, преди да го продадат. Бяха се споразумели за десет хиляди долара комисиона със Стиви, което означаваше, че накрая двамата с Ластрейд щяха да си поделят между сто и двайсет и сто и петдесет хиляди долара. Ако всичко беше наред, щяха да инвестират отново по-голямата част от тях в нова пратка хероин и може би малко кока, ако успееха да договорят добра цена с доставчиците.

Наложи се обаче да изминат голямо разстояние, за да вземат стоката. Човекът на Филип беше настоял да се срещнат в Уилетс Пойнт в Куинс, известен повече като Железния триъгълник, което означаваше осем часа път в двете посоки, и то за да отидат, според представите на Филип, в самия ад: пейзаж от ръждясващи автомобили, чакащи да бъдат разфасовани и погълнати от магазините за авточасти от двете страни на неасфалтираните улици. Смрадлива пустош, в която единственото забележително нещо бяха няколко завода за преработване на отпадъци. Преустройството на района беше неизбежно, според Филип щеше да е най-добре да пуснат ядрена бомба отгоре му и да забравят за него. Денят наближаваше към своя край и двамата с Ластрейд чакаха, точно според указанията, на един изоставен паркинг до магистрала „Уайтстоун“. Три пъти вече се местеха, инструктирани от двама различни души по телефона - първо на „Рейлроуд Авеню“, после в „Овърлук Парк“. В „Овърлук Парк“ им наредиха да зарежат беемвето на Филип и да го заменят е един раздрънкан „Себринг“. Филип едва намери денонощен гараж, в който да остави колата си. Нито единият от тези хора, които им се обаждаха, не звучеше като Славен, основният му контакт. От последния разговор бе минал час. Филип два пъти се бе пробвал да позвъни на номера, който му бяха дали, но се включваше гласова поща.

Станаха три пъти.

- Е? - попита Ластрейд от задната седалка.

- Нищо. Не отговарят.

- Мамка му. Трябва да се махаме.

- И какво ще правим, като се махнем?

- Не знам, но не можем да стоим още много тук.

Парите бяха прибрани в два спортни сака, които стояха в краката на Ластрейд. Колкото и да се мъчеше, той не можеше да се намести удобно, макар да подозираше, че е повече от нерви, отколкото от каквото и да било друго.

Филип не беше притеснен, само подразнен. Искаше си хероина. Искаше да приключи сделката, за да убие Майка. Знаеше, че няма да може да го направи сам. Прекалено много я обичаше. Беше дал на Славен да разбере, че може да се нуждае от услугите му, въпреки че не беше споменал имена - не че се налагаше, защото беше пуснал достатъчно намеци за обекта на враждебните си намерения. Освен това имаше приблизителна представа от очакваната цена. Десет бона трябваше да стигнат. Вероятно можеше да спазари някого и за по-малко - дори и без пари, ако изчакаше достатъчно дълго и дадеше достатъчно бизнес на Славен и неговите хора, но щеше да му бъде трудно да укрепи позициите си, докато Майка беше още жива. Тя щеше да разбере. Имаше си начини. По-добре да я нямаше наоколо.

- Трябва да се изпикая - каза той.

Искаше да се протегне и да помисли няколко минути на спокойствие. Той слезе от колата и отиде в ъгъла на паркинга, който беше ограден със стена с бодлива ограда отгоре ѝ.

Близо до ъгъла имаше вход към гараж с две заключени стоманени врати. Филип разкопча ципа си, изпика се и запали цигара. Пробва отново да се обади. Този път някой вдигна на второто позвъняване. Филип разпозна гласа на Славен.

- Къде си?

- Точно зад теб - каза гласът едновременно в ухото и зад гърба му.

Филип се обърна и видя Славен, който държеше телефон в едната си ръка и пистолет - в другата. С него имаше още един мъж, също въоръжен, а лицето му сякаш беше сглобено от остриета на различни ножове. Двигателят на себринга заръмжа и вратите на гаража се отвориха.

- Вътре - каза Славен.

Колата се приближи зад гърба им, но Ластрейд вече не беше сам. Един непознат мъж седеше на волана, а друг - на задната седалка с пистолет в ръка. Ластрейд изглеждаше уплашен.

- Какво става? - попита Филип.

- Сега ще разберем - отвърна Славен.

90.

Телефонът на Паркър иззвъня точно когато наближаваше покрайнините на Грийнсбърг. Веднага позна номера. Малцина го знаеха.

- Ало?

От другата страна се чу гласът на адвокат Елдрич. Старецът дишаше тежко.

- Господин Паркър, искам да ме чуете добре. В Кентъки се намира домът на човек на име Дон Раут...

VII

„В дома, където не надзърта светлина, де единствена храна пръстта остава, де властва вечен мрак и тъмнина над хората с одежди птичи и крила, а вратата и резето тънат в прах и във забрава...

Из „Слизането на Ищар в подземния свят“, Текстове от Древния изток, 1950 г.

91.

Колекционера обикаляше из почти празната къща на Дон Раут - с кухнята с развалена храна, с неизползваните стаи, с полуживения живот. Миришеше неприятно и само студът пречеше да се разсмърди още по-лошо. Не беше заради тенджерата със стара яхния на печката, нито заради прокисналите зеленчуци. Домът на Раут вонеше на занемареност и отвратителни навици. На отдавна загнил морал.

Колекционера се питаше дали тук Раут е убил онова момиче от Китай. Така му се струваше, но не мислеше, че Раут е убил много други жени по същия начин. Беше усетил неговата празнота и безрадостност. Нищо чудно да я беше убил само за да види какво би било да отнеме живота ѝ. Макар и след толкова години Колекционера почти долавяше вкуса на разочарованието му. Музикалната сбирка обаче беше интересна. Подсказваше известна форма, ако не на способност, то на естетически усет и желание да намира наслада в изящното изкуство.

Телефонът му завибрира в джоба, но той не му обърна внимание. Някъде в тази къща се криеше следа към оцелелите Братя. Трябваше да се съсредоточи.

Първо прегледа всички плочи, като ги изсипваше от книжните им тела на пода, без да се интересува дали ще се повредят. Явно те бяха ценни за Раут, така че бе възможно да е скрил и други ценни вещи между тях. Единственото, което откри обаче, бяха няколко писма от търговец на редки плочи, прибрани в „Реквием“ на Верди в изпълнение на Филхармоничния оркестър под диригентството на Карло-Мария Джулини, с гласовете на Криста Лудвиг, Николай Геда и Елизабет Шварцкопф. Колекционера се канеше да изхвърли и тази плоча, когато някакъв инстинкт го накара да я отдели. Баща му винаги бе казвал, че Шварцкопф е най-великият интерпретатор на класическата песен, въпреки, както сам признаваше, смущаващо ентусиазираното ѝ участие в нацистката партия. Той си помисли, че точно тази творба би могла да достави известна наслада на Елдрич.

Продължи да претърсва къщата, като преминаваше от стая в стая, без да намери нищо интересно, докато остана само мазето. Спря се на стълбите и погледна надолу. Беглият оглед по-рано беше показал, че там е пълно с кашони и боклуци. Не му оставаше друго, освен да се заеме и с това. Първо обаче щеше да пийне вода. Устата му беше пресъхнала и прашна.

Колекционера влезе в кухнята. Пред него стоеше жена, а над дясното ѝ рамо беше надвиснал мъж. Жената държеше кухненски нож в ръка. Събирачът вдигна лявата си ръка и понечи да каже нещо, като в същото време стегне дясната си китка, за да извади ножа, скрит в ръкава му. Жената направи крачка напред и Колекционера почувства остра болка в гърдите, сякаш пламна огън, който се разрасна, докато не го погълна целия. Лявата му ръка падна върху дръжката на ножа, а острието от другата му ръка се изплъзна от канията си и издрънча на пода. Вратата на кухнята беше отворена и отвън се виждаше как се спуска вечерта. Той направи няколко крачки към нея, а мъжът и жената се отдръпнаха от пътя му. Острието в гърдите му прорязваше вътрешностите му на всяка стъпка, но той не спря. Искаше да умре на светло. Стигна до вратата точно когато краката му се огънаха и се свлече на колене. Слънцето притъмня, светът се обля в червено. Сенките се приближаваха. Опитваше се да ги държи настрана, но вече нямаше сили за това. Те ставаха непоносимо плътни, докато той преминаваше от своя свят в техния, заобиколен от Опустели.

Соколите не питаят обич към ловеца, помисли си той. Той само се грижи за тях.

Те се спуснаха отгоре му и го погълнаха.

92.

Сали и Кърк гледаха мъртвото тяло пред себе си. Непознатият лежеше на една страна, с полуотворени очи в смъртта и леко разтворени устни от изненада. Още стискаше дръжката на ножа, като че ли не Сали, а той самият го бе забил в гърдите си. Върху откритата кожа на лицето и ръцете му започнаха да се появяват белези: малки прободни рани като от игли.

Или остри зъби.

Около мъртвеца се виеше сивкава мъгла и на Сали ѝ се стори, че различава образите на лица, които ту се появяваха, ту отново изчезваха.

Кърк беше сляп за всичко това. Той виждаше само един труп, който сякаш бе решил да се разложи много бързо. Там, където лицето му се допираше до пода, вече имаше петна. Със сигурност не приличаше на ченге, което беше добре.

- Какво става с кожата му? - попита Кърк, но Сали почти не го чу.

Беше се появила Елинър. Стоеше до стария хамбар и трепереше толкова силно, че приличаше на размазано петно във въздуха. Излъчваше страх, който започна да обзема и Сали.

Изведнъж Елинър изчезна.

- Трябва да се махаме оттук - каза Сали. - Имам предвид, веднага.

За първи път Кърк беше този, който запази спокойствие. Той изнесе парите и документите от мазето и взе ключа за камрито от кукичката в коридора. Сали вече го чакаше при хамбара, мъчейки се да стои колкото може по-далеч от мъжа, когото беше убила. Кърк отиде при нея. Повдигна една дъска от пода и отдолу се показа оръжейният сейф на Братовчеда. Кърк го отключи, взе два пистолета и малко муниции, след което върна дъската на мястото ѝ. Накрая отвори широко вратите, изкара камрито и паркира форда на негово място. Помогна на Сали да се качи. За момента всички идеи да я зареже бяха забравени.

- Елинър си отиде - каза Сали и захлипа. - Отиде си и повече няма да се върне.

„Това е чудесно“, помисли си Кърк, но запази мнението си за себе си.

- Къде ще отидем? - попита той.

- Няма значение. Всичко свършва.

- За мен има.

Той нямаше намерение да се предава. Разполагаха с пари и нови самоличности. Трябваше им само малко време и убежище. За хотел и дума не можеше да става, докато още бяха заедно, а не можеха да потърсят помощ при близки, защото сега всички бяха в опасност.

Кърк го осъзна чак по средата на пътя към магистралата.

Сви при първа възможност и продължи на североизток.

Минаха часове. Паркър спря зад къщата на Дон Раут и фаровете му осветиха тялото, проснато на земята. Той слезе от колата с фенерче в едната ръка и пистолет в другата. Приближи се до останките и ги огледа. После провери къщата, видя, че няма никого, и се върна при трупа.

Струваше му се невъзможно Колекционера да умре. Учуди се от тъгата, която го изпълни. Смъртта бе смалила чудовището и му бе придала човешки облик. Каквото и да беше Колекционера, за каквото и да се беше мислил, той беше умрял сам и в страдание.

Двойните врати на хамбара в другия край на двора стояха открехнати. Паркър бавно се приближи и като се скри зад дясното крило, ги отвори по-широко. Представи се като частен детектив, но никой не му отговори. Рискува да погледне вътре и видя червен „Форд Фокус“. Сниши се и допря ръка до капака. Беше топъл, но в хамбара нямаше никого. Намери документите на автомобила в жабката. Собственикът се казваше Кърк Бъкнър и живееше в Търнинг Лийф, Западна Вирджиния.

Паркър позвъни в полицията и зачака до тялото на Колекционера.

93.

Далеч оттам, в къщата си край морето, адвокат Елдрич се събуди от съня с приливите. Сестрата седеше на един стол до леглото му и прелистваше списание. Елдрич протегна ръка и я докосна по крака. Тя вдигна поглед. Очите на стареца я гледаха ясни и живи, а когато проговори, в гласа му нямаше и следа от треперене.

- Синът ми си отиде - каза той.

94.

Филип седеше коленичил на мръсния под в гаража. Ръцете му бяха вързани със свински опашки зад гърба му, а лявата половина на лицето му беше опръскана с кръвта и мозъка на Ластрейд. Неговите ръце също бяха вързани, но той бе живял твърде кратко, за да усети парещата болка в китките.

Филип беше затворил очи в очакване на изстрела, който щеше да сложи край и на неговия живот, но такъв не последва. Оттогава бяха минали часове. Никой не беше говорил с него, но бяха нахлузили памучен чувал върху главата му. Умираше от студ. Не можеше да спре да трепери. Коленете и гърбът го боляха, но беше жив.

Имаше надежда.

Унесе се. Мислеше за Майка. Когато задряма и понечи да падне, някой го удари по главата и го върна в изправено положение. Това беше изтезание.

Ала имаше надежда.

Чу приближаващи се стъпки и някой свали чувала от главата му. В гаража беше сумрачно и очите му бързо се приспособиха. Ластрейд още лежеше до него с лице към тавана, а на мястото на носа му зееше дупка.

Славен стоеше до Филип с двата сака с парите в краката си. Бръкна в единия, извади една пачка банкноти и я вдигна като мъртва риба. Дори я подуши и сбърчи нос от погнуса. После извади запалка „Зипо“ от джоба си, щракна я и поднесе пламъка към банкнотите. Изчака пламъкът да ги обхване и дори ги помаха във въздуха, за да се разгорят.

- Ей - продума тихо Филип. - Ей.

Банкнотите вече пламтяха с лек синкав оттенък.

- Нищо не струват - каза Славен. - Менте. Също като теб.

- Не знаех.

Чу зад гърба си други стъпки: този път тракане с токчета. Усети миризмата ѝ, преди да я види. Познаваше това ухание, откак се помнеше. Опита се да погледне през рамо, но до бузата му се допря дуло на пистолет, което върна главата му в изходно положение.

- Майко - каза той, когато тя най-после застана пред него. - Моля те, кажи му. Кажи му, че не съм знаел. Честна дума, не знаех.

Майка погледна детето си. Филип зарида.

- Не разбирам - изхлипа той.

- Скроили са ти номер - обясни меко тя на малкото момченце, което не разбираше защо го тормозят големите момчетии. - Предали са те на властите, за да ги заведеш при Славен и неговите хора, Славен да ги заведе при наркотиците, а наркотиците да ги заведат при терористите, или поне така са си мислили. Доста неприятности докара на всички.

- Щях да направя всички ни богати.

- Всички ни?

Усети го в гласа ѝ. Тя знаеше какво е намислил. Славен ѝ беше казал. Подла работа беше това: да изпортиш някого пред майка му.

Филип спря да плаче. Сълзите секнаха, като че ли някой бе завъртял кранчето наопаки.

- Защо просто не ми повярва?

- Защото знаех, че ще свърши точно така: с оръжия, кръв и смърт.

Тя протегна ръка и избърса една сълза от бузата му, размазвайки и малко кръв заедно с нея. От нейните очи също закапаха сълзи.

- Няма да правя повече така - каза Филип.

- Знам.

Тя наведе глава и го притисна към утробата си.

- Искам само да се прибера у дома.

- Не. Не може. Вече не може да се прибереш при мен. Трябва да заминеш за дълго време. Всичко е организирано.

Тя го погали по косата и го целуна по главата. Спомни си миризмата му като бебе, усещането за косицата му в кожата си, тихото му дишане, докато спеше. Размекваше се. Всички жени се размекват, когато става дума за синовете им.

Тя го пусна и отстъпи назад.

- Сбогом, Филип.

- Майко...

Тя се обърна и се отдалечи. Едва що направила три крачки, отекна изстрел. Тя не се обърна. Не искаше да видят лицето ѝ. Не искаше да видят майчината ѝ слабост.

Ако беше по-силна, сама щеше да го убие.

95.

Със съдействието на Дейвид Фериър полицията вече разполагаше със списък на собствениците на автомобилите, гостували на Кърк и Сали Бъкнър. Започна серия от арести.

Вдовиците на Ричард Франклин и Самнър Чейз бяха отведени в различни стаи за разпит и посъветвани от адвокатите си засега да не говорят, въпреки че София и Джеси нямаха нужда някой да им го казва. Те знаеха, че единствената им надежда е да мълчат. Нямаха намерение да признават нищо, освен да потвърдят, че е имало събиране у семейство Бъкнър в Търнинг Лийф, и да настояват, че нямат никаква представа как съпрузите им са се озовали в дома на Тоби Тейър.

Задържани бяха Арт, Джийнет и Брайъни Монтагю, които създаваха достоверно впечатление за невинност. Версиите им бяха сходни с тези на София Франклин и Джеси Чейз: събрали се заради смъртта на далечна роднина. Даже бяха подготвили и име: Елиз Барлоу, починала неотдавна в северната част на щата Ню Йорк, заобиколена само от няколко полудиви котки. Тялото ѝ още чакало в моргата.

Мадлин и Сали ги бяха предупредили, че този ден може да дойде, и всички бяха добре подготвени. Неуспешният опит за убийство на Тоби Тейър създаваше проблеми за София и Джеси, но нищо не свързваше инцидента с останалите. Възможно бе някои или дори всички от задържаните за разпит да се разминат, макар и на косъм, с нарастващата купчина трупове, ако не беше Стивън Лий.

Стивън Лий имаше пептична язва, която не се повлияваше от медикаменти и още повече се влошаваше от обилните количества кофеин, алкохол и тютюн, които той поемаше. Налагаше се да се оперира. Заради неразположението му обаче някъде в автоморгата още се мотаеше един „Олдсмобил Фиренца“ от 1982 година, общопризнат за един от най-калпавите автомобили от 80-те, чиято репутация нямаше да стане по-добра от наличния в багажника труп на Джейкъб Еклънд. Някъде другаде, пресовани в различни кубчета метал, се намираха остатъци от ДНК на някои от нещастниците, минали през ръцете на Стивън Лий през последните години, включително на покойната, непрежалена любовница на Ричард Франклин, Луси Мосман. Вероятно трябваше да намери начин да се отърве от тях, но по някаква странна причина му беше приятно да се въргалят наоколо. Възприемаше ги едновременно като мемориал и витрина с трофеи.

В мига, в който видя ченгетата, Стивън Лий изпадна в паника и се опита да избяга.

С все язвата си.

А когато се свлече на земята, откри стрелба. В последвалата престрелка загина само един човек и той бе Стивън Лий. Тялото му се заклещи между два автомобила.

Единият беше „Киа Конкорд“.

Другият беше „Олдсмобил Фиренца“ от 1982 година.

Пак полиция. Пак разговори с Мокси Кастин и специален агент Рос в Ню Йорк. Паркър беше разпитан как така се е озовал в къщата на Дон Раут. Каза им за обаждането от Елдрич. Чак тогава осъзна, че никой не е уведомил стареца за смъртта на сина му. Когато му се отвори свободна минута, той реши сам да го направи, но никой не вдигаше.

„Може би вече знае“, помисли си Паркър.

Паркър не скри нищо от полицията, защото всъщност нямаше почти нищо за криене. Рядко се бе озовавал в такава ситуация. Беше свикнал да говори уклончиво, да премълчава и да лъже. Възможността да бъде относително честен го безпокоеше.

Валеше суграшица, която бавно се обръщаше в сняг. Тялото на Колекционера още лежеше на земята, покрито с чаршаф, докато най-после решиха, че е време да го откарат. Паркър го проследи с поглед. В крайна сметка полицаите сметнаха, че той също може да си върви, но Паркър не бързаше да си тръгне. Струваше му се, че се е провалил. Беше заобиколен от парченцата на пъзела, но не можеше да ги сглоби в едно цяло. Още не знаеха къде е Еклънд. Мишел Сулиер беше мъртва. Поне Тоби Тейър беше жив. А семейство Бъкнър - домакините на съзаклятническата среща, която беше завършила с четири трупа или дори пет, ако този на Мишел Сулиер също бе свързан с тях - просто бяха изчезнали от радара.

Всички разследвания имат своята енергия. Някои се водят от следователите, други влачат следователите подир себе си и се разгръщат под влиянието на фактори, независими от хората, търсещи отговор. За Паркър това се оказваше тъкмо такова разследване: имаше чувството, че непрекъснато се движи с крачка назад. Така беше от самото начало; още откакто Рос реши да скрие истинската причина за интереса си към Еклънд.

Той стоеше под снега. Снежинките се стелеха като късчета хартия; като останки от велик архив, който светът никога нямаше да познае, въртяха се и падаха на земята, за да затрупат изчезналите и мъртъвците, жертви на вярата, че някога в миналото е била сключена сделка за спасение от вечно проклятие.

Белиал. Според Елдрич това беше името на силата, с която твърдеше, че е общувал Питър Маг. Белиал: най-справедливият паднал ангел, по-справедлив от самия Луцифер. Белиал: ангелът на враждата, демонът на лъжите. Питър Маг бе казал на последователите си, че е сключил сделка с дух, и благодарение на нея те няма да бъдат наказани за греховете си. Единственото, което бе поискал този дух в замяна, бе повече кръв. Спокойствието на поколенията трябваше да се откупи с живота на други хора. Само че сделката бе сключена с дух, който живееше от измамата, следователно, и тя самата почиваше на измама. Дали Белиал наистина съществуваше, нямаше никакво значение. Важното бе, че Питър Маг бе успял да убеди последователите си в неговата обективна реалност и поколения техни потомци бяха убивали, за да предпазят себе си и предците си.

Из къщата на Дон Раут сновяха мъже и жени и разнищваха тайните на живота му. Паркър виждаше за кратко силуетите им, напомнящи на призраци зад завесите. Остави ги да си вършат работата и потегли на север.

Двама заместник-шерифи останаха до тялото на Стивън Лий. Майка му беше изведена от малката им къщичка в съседство. Когато я настаниха в полицейската кола, от която се виждаше трупът на сина ѝ в другия край на бунището, тя каза само една дума:

- Убийци.

Снегът валеше върху служителите на реда. Ако останеха там още дълго, трябваше някой да отбележи местоположението им с оранжев кол, за да се намерят по-късно в преспите.

- Отврат - каза единият, бърчейки нос срещу една от колите.

- Какво искаш - отвърна другият, - „Фиренца“. Сестра ми имаше такава. Пълен боклук.

- Не, имам предвид, че мирише.

Те се приближиха. Колата нямаше прозорци и вътре изглеждаше празна, но багажникът беше заключен. По-възрастният заместник-шериф намери отключващия механизъм и го отвори.

Ето че поне Джейкъб Еклънд се намери.

96.

Темпото на арестите нарастваше. Естър и Алън Шеруд бяха задържани с буса си на път към канадската граница. Целта им ставаше пределно ясна от канадските долари и пътеводителите за Квебек, които бяха открити в багажа им. В рамките на часове всички, присъствали на злополучната среща в дома на семейство Бъкнър, с изключение на самите домакини, бяха задържани за разпит заедно с децата си, приятелите на децата и най-беглите им познати дори.

Отговорите на близките роднини на Бъкнърови бяха достатъчно сходни, за да предизвикат не без основание подозрение у следователите, че заедно са съчинили историята. Дори майката на Стивън Лий твърдеше, че няма никаква представа нито как тялото на Джейкъб Еклънд се е озовало в багажника на автомобил в семейната автоморга, нито за връзката между сина ѝ и смъртта на частния детектив, нито дали е възможно откриването на трупове на същото място да се окаже по-често събитие, отколкото би било редно.

Въпреки всичко везните се накланяха срещу Братята и в този свят, и в отвъдния. Питър Маг беше сключил кървава сделка, но дългът трябваше да се плаща от всички поколения в рода му. Ала четирима от неговите потомци - Дон Раут, Ричард, Самнър и Стивън Лий - вече бяха мъртви, и не се знаеше колко от останалите ще се намерят зад решетките.

Слабост. Уязвимост.

Хищниците кръжаха отгоре.

Тоби Тейър се събуди в болничното легло. Пръстите на ръцете и краката му бяха изтръпнали. Той го отдаде на моментното си състояние, докато не чу непознат момичешки глас, който прошепна:

ела да видиш

Той затвори очи и тръгна след нея.

Тейър отново се озова в града на сенките, но този път беше различно. Улиците бяха пусти, макар да усещаше движение зад затворените врати и спуснатите кепенци.

Пред него се възправяше крепостта на Братята: самотна, заобиколена от изпепелена земя. Наоколо имаше много хора, предимно мъже със сивкава, сбръчкана като изгнил плод кожа, и няколко жени, въпреки че за всички тях полът отдавна нямаше значение. Стояха, без да мърдат, вперили очи в крепостта, и чакаха.

Тейър потрепери. Беше студено. Дъхът му приличаше на дим от невидим огън.

До него се появи едно момиче. Приличаше на дете и говореше като дете, но очите ѝ бяха много стари. Тя го хвана за ръка. Кожата ѝ беше топла. Тейър спря да трепери.

- Кои са те? - попита.

опустелите

- Защо са тук?

онзи, когото мразеха, е мъртъв

Един от Опустелите сякаш чу думите ѝ и погледна назад. Кухите гнезда на очите му приличаха на дупки, изровени в калта.

но без него са изгубени

- И искат да отидат при другите?

не

искат да ги накажат

Опустелите тръгнаха срещу крепостта.

97.

Кърк и Сали успяха да стигнат до бунгалото на Джейкъб Еклънд още по тъмно и Кърк счупи един прозорец, за да могат да влязат. Бяха научили за съществуването на това място от самия му собственик, докато настояваха да разберат предназначението на всеки един от ключовете на ключодържателя му, така че Дон Раут да може спокойно да проникне в дома му. Бунгалото беше обзаведено скромно. С малка кухня до дневната, спалня и баня, а отзад имаше тухлена пристройка, облицована с дървена ламперия, заета само от едно помещение с тоалетна в единия ъгъл, душ от едната страна и канал на пода. Там нямаше нищо друго и миришеше на белина. Напомняше на затворническа килия.

Въпреки че и двамата не бяха гладни, знаеха колко важно е да пазят силите си, така че Кърк приготви боб с наденички от запасите в кухнята. В бунгалото нямаше телевизия и интернет връзка и още не знаеха, че тялото на Еклънд вече е било открито в автоморгата на Стивън Лий, но Кърк, така или иначе, беше наясно, че не могат да останат тук задълго. Щяха да се наспят, да се запасят с провизии и да направят всичко възможно да променят външността си, преди да продължат нататък.

Кърк рискува да запали огън. Беше тъмно, а бунгалото се намираше в края на пътеката, добре скрито от погледите на близките имоти, които бездруго бяха малко. Кърк прегърна Сали и се почуди как въобще му е хрумнало, че може да я остави. Тя се притисна в него, разтреперана като птиче. Откакто пристигнаха, почти не бе продумала, но устните ѝ не спираха да се движат. Ако не я познаваше по-добре, можеше да реши, че се моли.

Кърк беше изтощен. Имаше нужда да поспи, ако ще и само няколко часа. Затвори очи и мечтата му се сбъдна.

В сърцето на крепостта бушуваше огън. Тейър гледаше как Братята се опитват да избягат, но никой не можеше да се изплъзне от Опустелите. Момичето наблюдаваше невъзмутимо гледката, но не пускаше ръката на Тейър.

Тейър чу звук в черното небе, напомнящ на големи крила. Вдигна очи, но не видя нищо. Въпреки това знаеше, че то кръжи над главите им. От укреплението се вдигна стълб от черен дим. Братята се преобразяваха, а в облаците се образува дупка с червен ореол, която да ги приеме.

Шумът от крилете се усилваше. Ехтяха писъци, облаците се разделиха и Тейър за миг зърна внушителен образ; ужасяващо в безупречната си красота и неумолимо в злобата си същество. Крилете му приличаха на голяма хищна птица, ръцете му бяха извити като нокти, на лицето му бе изписана ненаситна сласт, а мъжествено-женствените му черти намекваха за страсти, които никога нямаше да бъдат задоволени.

Сиянието му почти успяваше да скрие низостта, изписана на лицето му, телесното изражение на дълбокия морален упадък. Ако това бе съществото, с което бе сключил сделка Питър Маг, то Питър Маг значи беше глупак.

Пламъците все така се разрастваха и поглъщаха Братята.

Кърк се събуди. Беше тъмно. В огнището тлееха само няколко въглена, в стаята беше студено. Сали я нямаше. Повика я, но още докато изричаше името ѝ, я видя да стои на вратата на кухнята. Гледаше втренчено в средата на стаята, но Кърк знаеше, че каквото и да вижда, то не е в този свят. Лицето ѝ беше сгърчено от ужас, тя клатеше глава и повтаряше: „Не, не, не“ - първо беззвучно, после шепнешком, докато накрая изпищя:

- Елинър, не!

Елинър гореше. Парчета кожа се откъсваха от лицето ѝ и политаха черни нагоре. Широко разпънатите ѝ устни оголваха жълтите ѝ зъби, а очите ѝ бяха стиснати в агония. Сали протегна ръце към нея, но в този миг от двете страни на Елинър се появиха две други същества. Кожата им беше сива и сбръчкана. Едното я сграбчи за косата и изви главата ѝ назад, а другото бръкна в устата ѝ и хвана езика ѝ. Погледна към Сали през пропастта между световете и тя чу името си, изречено като обещание, докато съществото изтръгваше езика на Елинър от устата ѝ.

Крепостта се бе сринала. Писъците бяха заглъхнали.

Питър Маг стоеше сам насред развалините, заобиколен от Опустелите. Над тях кръжеше ангелът - толкова огромен, че човек можеше да зърне само части от него над дупката в облаците. Питър Маг вдигна ръце към небето и извика името на съществото, което го беше предало. Опустелите протегнаха ръце към него и духът му пламна.

Тейър отмести поглед. Опита се да се отскубне от ръката на момичето, но тя не го пускаше.

- Искам вече да се върна - каза той.

не можеш

- Защо?

знаеш защо

Да, знаеше. Знаеше го още откакто тя го повика, но не искаше да го признае.

- Не успях да се сбогувам с жена си и децата си.

съжалявам

Така беше. Наистина съжаляваше.

ела с мен

ще те заведа при морето

98.

Съмна се. Кърк се събуди от някакво бръмчене. Помисли, че може да е моторна шейна, но не видя нищо през прозореца. Огънят беше утихнал, но още топлеше стаята. Сали сигурно беше хвърлила нови дърва през нощта. Трябваше да го оставят да угасне сам. Не можеха да рискуват някой да забележи дима.

Сали седеше в единия ъгъл на стаята, подпряла брадичка на коленете си, загледана безмълвно в проясняващата светлина зад завесите. Кърк се опита да я заговори, но тя не откликна и той се отказа. Претърси фризера на Еклънд и намери един хляб, корав като тухла, и парче бекон. Размрази ги в микровълновата и се зае да приготви закуска. Междувременно направи кафе и пусна радиото. Помисли си, че по-късно може да иде до града и да потърси интернет връзка. Важно бе да разберат точно колко са загазили.

Музиката свиреше съвсем тихо. Над къщата прелетя птица - достатъчно голяма или достатъчно ниско, за да чуе шума от крилата ѝ. Не знаеше много за дивата природа, но бяха в гората и вероятно наблизо имаше грабливи птици. Може би беше орел. Никога не беше виждал свободен орел, само в зоопарка.

Замисли се какво ще стане, ако Сали не излезеше от ступора. Не можеше да я влачи като зомби със себе си. Ако искаха да оцелеят, и двамата трябваше да бъдат нащрек. Може би заради вкуса на кафето, може би заради аромата на пържения бекон, но започваше да се надява, че все пак ще избягат. Елинър вече я нямаше, другите вероятно също; поне това бе успял да разбере от Сали. Може би най-после всичко бе свършило и онова, което бе погълнало Елинър и останалите, щеше да се задоволи с тях. Със старите Братя бе свършено, но Кърк и Сали още бяха тук. Бяха живи. Можеха да започнат начисто.

Беконът беше почти готов, а двете филийки размразен хляб тъкмо бяха изскочили от тостера. Той си доля още кафе, наля една чаша и за Сали и раздели храната в две чинии. Ако се наложеше, щеше да я накара да яде насила. Щеше да я храни като дете, като птиче.

Кърк влезе в дневната. Одеялото лежеше захвърлено на пода, а Сали не се виждаше никъде. Погледна в банята и в странната пристройка отзад, но и двете бяха празни. Отиде до входната врата на бунгалото и се опита да я отвори. Нещо тежеше от другата страна. Дръпна по-силно и този път вратата леко се открехна, колкото да види какво става отвън.

Сали беше коленичила на земята. Беше свалила блузата си и увила единия ръкав около врата си, а другия беше завързала за декоративната метална скоба в средата на вратата, след което бе използвала собствената си тежест, за да затегне примката. Лицето ѝ имаше червеникавоморав цвят, а езикът ѝ висеше от устата. Кожата ѝ още бе топла.

Кърк понечи да развърже ръкава от вратата с надеждата да я съживи, но се спря. Дори да успееше да свести Сали, не можеше да я закара в болница. Ако избягаше и се обадеше за линейка по пътя, щяха да блокират всички шосета.

Кърк застана над сестра си. Запря единия си крак от вътрешната страна на вратата, сложи ръце върху раменете ѝ и силно ги натисна. Стори му се, че чу звук, но може и да грешеше. Дори да беше така, успокояваше се той, вероятно не беше признак на живот, а последно издихание.

Той се върна в кухнята, намери нож и преряза примката. Завлече тялото ѝ в дневната и го остави на пода. След малко размисли и я покри с одеяло. После отиде за последно в кухнята. Хапна малко хляб с бекон и зави остатъците в кухненско фолио за по-късно. Намери един термос и го напълни с кафе. Накрая събра, каквото намери и му се стори полезно - няколко книги, швейцарско ножче, два-три пуловера и ризи, едно палто, дънки, които му бяха само малко по-дълги, и ги натъпка в един голям сак. Остави го до вратата и погледна тялото на Сали. Нямаше смисъл да си губи времето, за да я зарови. Беше почистил, доколкото можеше, но ако дойдеше полиция, веднага щяха да разберат по огъня, че е имало някой тук. Един труп повече или по-малко нямаше да бъде от голямо значение.

- Сбогом, Сали - каза той и отвори вратата.

Там го посрещна дулото на пистолет.

99.

Паркър бе последвал интуицията си след откриването на тялото на Еклънд в автоморгата. Обади се на Арт Къриър, който пък се свърза с най-близкия съсед на убития детектив. Един поглед бе достатъчен, за да се види автомобилът пред бунгалото, но въпреки това Арт си направи труда лично да отиде, докато Паркър още беше на път.

Кърк Бъкнър дори не се опита да се съпротивлява или избяга - не че щеше да има някакъв смисъл. Ейнджьл и Луис също бяха насочили оръжията си към него. Той легна на земята, както му бе заповядано, и позволи на Паркър да вземе пистолета от джоба на якето му. Предпазителят му още бе свален.

- Къде е съпругата ви? - попита Паркър.

- Вътре. Мъртва е. И не ми беше съпруга, а сестра.

Паркър въобще не си направи труда да разнищи въпроса.

Не му беше времето сега.

Ейнджьл рискува да хвърли поглед в къщата, докато Луис го покриваше.

- Имаме тяло на пода. Горната част е покрита с одеяло.

Паркър върза ръцете на Бъкнър със свински опашки, които взе от колата си, а Ейнджьл се приближи до тялото все така прикриван от Луис. Дръпна одеялото и видя подутото лице на Сали Бъкнър. Провери за пулс, макар очевидно да беше излишно.

- Мъртва е - съобщи той на Паркър.

- Обеси се - обясни Бъкнър. - На дръжката на вратата.

Той вдигна очи към Паркър и добави: - Не съм я убил аз. Ни най-малко.

Не се обадиха веднага в полицията. Бездруго нямаше как: мобилните им телефони нямаха покритие и трябваше някой да излезе на главния път или да иде при съседа и да помоли да използва неговия телефон.

Паркър се възползва от възможността да претърси бунгалото, но това не му отне много време. Спалнята и банята, пък и останалата част на къщата, издаваха само мъжко присъствие, но книгите и дивидитата по лавиците в дневната бяха странна смесица от мъжки и женски вкусове, характерни повече за дома на двойка.

В задната част на къщата имаше малка пристройка. Единственият прозорец беше висок и тесен и не се отваряше. В единия край имаше отвор с решетка за вентилация, въпреки че помещението имаше и електроинсталация. От двете страни на дъбовата вратата бяха заковани метални листове. Имаше една голяма ключалка и още една решетка за вентилация на нивото на лицето, но в метала и дървото имаше дупки като от премахнат болт. Паркър провери ключалката. Беше одраскана отвън, но не и отвътре. Усети мириса на белина и огледа циментовия под. Бързо откри следите от метална рамка за легло, както може би и от маса със стол. Беше виждал такива стаи и преди: за последно в онова място, наречено Отреза. Това не беше стая, в която човек стоеше по желание, а в която можеше да бъде държан против волята му.

Той се върна в кухнята и погледа снимките, забодени на корковата дъска на стената. Едната беше копие на онази от бюрото в офиса на Еклънд, на която детективът се усмихваше до бившата си жена. Преди не бе забелязал приликата. Не беше толкова очевидна. Ако не беше видял пристройката, може би въобще нямаше да направи връзката.

Клаудия Сансъм беше по-млада версия на бившата жена на Еклънд.

Паркър си спомни как детективът се бе сприятелил с Оскар Сансъм, как бе предложил помощта си, как се бе постарал да бъде винаги в течение на разследването. Припомни си подробности от откриването на трупа, признаците на занемареност, загадката за това, как една жена може да изчезне за три години, а после да се появи заровена в земята.

Еклънд.

Чу Луис да го вика, но не можеше да помръдне. Гледаше снимката и се чудеше как се различават любовта и омразата в такива ситуации.

Луис се появи на вратата. В ръка държеше прастар лаптоп.

- Онзи казва, че това е на Еклънд.

100.

Паркър седеше на кухненската маса на Еклънд с лаптопа пред себе си. Лесно щеше да се сети за паролата, дори Кърк да не му я беше казал: Милена, името на бившата му жена. На десктопа имаше двайсетина папки, но само една с името на Паркър.

Той я отвори. Вътре имаше снимки. Някои бяха негови, но повечето на дъщеря му и всичките до една направени през последните два месеца.

Десет минути по-късно Паркър се върна в дневната. Кърк Бъкнър седеше на пода до стената в почти същата поза като жена си предишната вечер и като че ли се стремеше да гледа където и да е, само не към трупа ѝ.

- Това е било на Джейкъб Еклънд - каза Паркър.

- Не знам за какво говорите.

- Аз не съм ченге. Нищо, което кажете тук, няма да важи в съда. Засега всичко е между нас. Ще опитам пак: Джейкъб Еклънд. Намерили са тялото му в автоморга, собственост на ваш роднина.

- Нямам нищо общо с това.

- Вие ли го убихте?

Кърк го погледна в очите.

- Не.

Паркър му повярва.

- Ако полицията намери този лаптоп, колкото и да отричате, все едно. Той ви свързва с Джейкъб Еклънд.

Бъкнър изглеждаше озадачен. Отвори уста да каже нещо, но после я затвори пак. Може да беше много неща, но не и тъп. Достатъчно беше загазил и без това. Притежанието на лаптопа щеше да утежни още повече положението му.

- Никакъв лаптоп не помня - каза той.

Паркър стана и излезе от къщата. Когато се върна, лаптопът вече не беше у него.

А полицията беше на път.

101.

Стаята, в която се бе състояла първата среща на Майка и Филип, беше напълно празна, също като останалата част от сградата. Само Майка беше там. Тя изслуша Паркър, без да го прекъсва, докато ѝ разказваше каквото знае или каквото искаше тя да знае. Наясно бе, че премълчава някои подробности. Не би и очаквала друго. Ако в изминалите събития се криеше по-дълбока истина, тя се съмняваше, че дори Паркър я осъзнава докрай. Въпреки това бе впечатлена, че той се бе върнал и бе направил жеста да даде някакво обяснение, било то частично и незадоволително.

- История с духове значи - каза тя накрая.

- Може би.

- А вие вярвате ли в духове, господин Паркър?

- Само в свои собствени, но това е без значение. Те вярват и цялото това насилие е резултат от тази вяра.

Майка кимна.

- Значи въпросът е приключен. Бих искала да възнаградя усилията ви.

- Не искам парите ви.

- Защото мислите, че са мръсни ли?

- Защото знам, че са мръсни.

- Имате някои много старомодни схващания, господин Паркър.

- Надявам се, че е така.

Той се надигна да си върви.

- Не ме попитахте за сина ми.

Паркър я погледна. На лицето му бе изписано отрепетирано безстрастно изражение.

- Чух, че е заминал.

- Така беше най-добре.

- Сигурен съм, че много ви липсва.

- Да - отвърна Майка, - наистина ми липсва.

Същата вечер в бара на хотел „Лангам“ в Бостън специален агент Едгар Рос от Федералното бюро за разследване също употреби израза „история с духове“, но не със същата небрежност като Майка. Повече обаче го интересуваше другата нишка на историята: тази с Джейкъб Еклънд.

- Мислиш, че той е отвлякъл Клаудия Сансъм и я е държал в плен в бунгалото си?

- Не знам дали е била през цялото време там, но мисля, че е прекарала последните си дни в онази стая.

- Нямаш доказателства.

- Сигурен съм, че ако някой претърси бунгалото и околностите му достатъчно старателно, ще се намерят.

- Това ли предлагаш да направим?

- Не.

- Защо?

- Еклънд е мъртъв. Оскар Сансъм заминава за Европа, а истината няма да върне жена му. Милена Бъдни, бившата съпруга на Еклунд, има нов съпруг и три доведени деца. Истината няма да направи живота им по-лек, най-много да го съсипе.

Рос отпи от чашата си.

- Освен това - добави Паркър, - ако бъде възбудено следствие, може да се разкрие връзката между теб и Еклънд, а ти не искаш това.

- Точно така.

- А ти знаеше ли? За Еклънд и Клаудия Сансъм?

- Не.

- Подозираше ли?

- Не.

- Каква тогава е била тази толкова деликатна причина, заради която ме нае да го търся, без да обясниш защо?

- Не мисля, че е твоя работа.

- Просто съм любопитен.

- Недей. Любопитството не е винаги полезно, дори в твоята професия.

Рос допи питието си и поиска сметката.

- Що се отнася до твоя приятел, Ейнджъл - каза той, - както и очаквах, началниците ми нямат никакво желание да се застъпват официално за него, но няма да повдигнем възражения срещу запечатването на досието му. Потвърдихме го неофициално пред когото трябва в Ню Йорк и пред съдията, назначен за изслушването. Съмнявам се, че ще има проблеми.

- Благодаря ти.

- Не ми благодари. За Ейнджъл и Луис щеше да бъде по-добре въобще да не бяха попадали в полезрението ми, но всички ще трябва да преживеем последиците. Освен това се погрижих да ти бъде изплатен бонус чрез господин Кастин. Ще останеш доволен, предполагам. Чувам, че и на теб ти предстои среща в съда - нещо във връзка с дъщеря ти?

Паркър не отговори. Ако на Рос му беше неудобно да повдигне въпроса, той с нищо не го показа. Сметката дойде. Рос плати в брой.

- Още няма и следа от лаптопа на Еклънд - подхвърли той, като се надигна от масата и взе палтото си от съседния стол. - Кърк Бъкнър каза, че може би жена му го е изхвърлила, макар да не беше сигурен.

- Важен ли е този лаптоп?

Рос сви рамене.

- Възможно е. Ще бъда признателен, ако се намери.

- Ще го имам предвид.

Рос го изгледа.

- Непременно.

Двамата излязоха заедно навън и си взеха довиждане, без да си стиснат ръцете. Рос отвори сам вратата на колата, която го чакаше, и тя потегли. Щом се скри от погледа, Ейнджъл и Луис мигом се появиха, като че ли се материализираха от мрака и нощта.

- Е? - попита Ейнджъл.

- Мисля, че той е наел Еклънд да шпионира дъщеря ми.

- А защо прати теб да търсиш лаптопа?

- Защото съм добър в това, което правя. Ако го бях намерил и предам, без да разгледам съдържанието му, Рос можеше да продължи да следи семейството ми без никакви последици. Ако не го бях намерил въобще, резултатът щеше да бъде същият.

- А ако го беше намерил и разгледал?

- Тогава щеше да ми е изпратил сигнал.

- По-точно?

- Че знае или подозира нещо за Сам.

- Някой път - рече Ейнджъл - трябва хубаво да си поговорим за това момиченце.

102.

Рейчъл седеше на бюрото в кабинета си с най-новите документи от адвоката пред себе си, когато Сам се появи до нея. Дъщеря ѝ беше много грижовна към нея, откакто се бе прибрала от болницата. Случилото се явно я беше засегнало дълбоко.

Рейчъл беше уморена. Не беше спала добре миналата нощ. Беше сънувала.

Първата дъщеря на Чарли Паркър.

В съня си Рейчъл стоеше на брега на голямо езеро. Дженифър Паркър седеше на една скала и хвърляше камъчета във водата. До себе си имаше цяла купчинка, но колкото и да взимаше от нея, тя не намаляваше.

Рейчъл погледна към езерото. Времето бе тихо, но във водата се вдигаха вълни, като че ли нещо я движеше и отгоре, и отдолу. Чуваше тих ромонещ шепот като от много гласове едновременно.

Дженифър ѝ подаде едно камъче, прорязано от бяла ивица.

ето

вземи

Рейчъл взе камъчето.

- Да го хвърля ли? задръж го

за спомен

В този момент Рейчъл се събуди.

Тя докосна с пръсти писмото от Семейния отдел на съда във Върмонт, с което я уведомяваха за датата на изслушването. Не се опита да го скрие от дъщеря си.

- Ще помоля да отложат изслушването - каза тя. - Знаеш ли какво значи това?

- Да. Затова ли дядо е толкова ядосан?

- Възможно е.

- За колко време?

- Ще видим.

Сам я прегърна.

- Съжалявам за онези неща, които казах.

- Знам.

Рейчъл целуна дъщеря си и притисна лице в бузата ѝ.

- Сам?

- Да?

- С кого си говориш, когато си сама в стаята си?

Рейчъл преброи секундите мълчание. Една, две, три...

- С никого.

- Просто понякога те чувам, когато минавам оттам. Имаш ли си - нали се сещаш - приятел?

- Въображаем ли? - попита Сам. Звучеше облекчено.

- Да, например.

- Може би.

- Някое друго малко момиченце?

Пак това мълчание.

- Може би.

- А тя...

Сам се отскубна, преди да довърши, и започна да танцува в кръг.

- Аз имам много въображаеми приятели - заяви тя развеселено, без да си личи дали е искрено или престорено. - Имам си пони и еднорог, и зайче, и фея.

- Сам...

Танцът спря. Усмивката изчезна.

- Мамо - тя хвана ръката на майка си, - аз не съм малко момиченце.

После избяга от стаята.

Рейчъл пъхна писмото в папка с надпис „Правни“. Отвори чекмеджето и прибра папката вътре. Преди да го заключи отново, поспря за миг да погледне малкото камъче с бяла ивица, което бе намерила сутринта в шепата си.

103.

Ейнджьл закопча ризата си и облече пуловера. Обу маратонките си и върза връзките им. Мина през чакалнята и коридора. Излезе навън под зимното слънце и затвори очи срещу ослепителните му лъчи.

Всички умират, каза си той. Всички.

Но не и аз.

Не и днес.

Благодарности

Тази странна книга - а може би всичките са странни - е плод колкото на целенасочено проучване, толкова и на всички истории с духове, които съм чел през живота си. Две по-нови книги се оказаха особено полезни: „Призраци: естествена история“ на Роджьр Кларк (Penguin, 2013) и „Паранормалното: защо виждаме неща, които ги няма“ на проф. Ричард Уайзман (Macmillan, 2011). Благодарен съм още на Брайън Шауърс от „Swan River Press“, който знае повече за призраците, отколкото вероятно е добре за него, и чиято страст към ирландските автори на свръхестествена фантастика ме насочи към някои от цитатите, използвани в романа. Междувременно Сет Кавана отговаряше на всичките ми идиотски въпроси, без нито веднъж да изгуби търпение.

Задължен съм, както винаги, на Емили Бестлър, редактор в „Atria/Emily Bestler Books“, и всички нейни колеги в „Atria“ и „Simon&Schuster“, сред които Джудит Кър, Jlapa Джоунс и Дейвид Браун, както и на Сю Флетчър, редактор в „Hodder & Stoughton“, Кери Худ, Суати Гамбъл, Карълин Мейс, Луси Хейл, Аласдеър Оливър, Бреда Пърдю, Джим Бинчи и Рут Шерн; на всички редактори и издатели, които публикуват творбите ми в превод, за да ме срещнат с нови читатели и да ми позволят да зърна повече от света. Все още имам щастието да работя с агент като Дарли Андерсън и да се радвам на подкрепата на неговия екип, въпреки че понякога забравям да подпиша всички документи. Благодаря също на Стив Фишър от АРА, на Клер Ламб, която ме държи на правия път, и на Мадейра Джеймс от xuni.com, която ми помага да се преструвам, че разбирам интернет. И с много обич за Джени, Камерън и Алистър.