Играта на Джералд

16

Денят на затъмнението изгря горещ и задушен, но сравнително ясен — предупрежденията на синоптиците, че явлението може да се замъгли от ниска облачност, изглежда, щяха да се окажат безпочвени, поне в западен Мейн.

Сали, Мади и Уил тръгнаха за автобуса на Слънцепоклонниците от Дарк Скор към десет часа (на тръгване Сали сковано и безмълвно клъвна Джеси по бузата, а тя й отвърна със същото), оставяйки Том Мъхаут с момичето, което предишната вечер съпругата му бе нарекла „скърцащото колело“. Джеси смени шортите и памучната фланелка „Ками Осипи“ с новата си рокля с презрамките — тази, дето беше хубава (ако, разбира се, не се стряскате от почти крещящо ярки червени и жълти райета), но прекалено тясна. Пръсна се леко с Мадиния парфюм „Мой грях“, също и с дезодоранта „Йодора“ на майка си, после начерви устните си с „Ментичка Ам-Ам“. И макар да не беше от тези, които се застояват пред огледалото и се кипрят на себе си (това беше термин на майка й, използуван например така: „Мади, престани да се киприш на себе си и излез оттам!“), този ден тя отдели време да си вдигне косата, защото баща й веднъж й бе направил комплимент точно за тази прическа.

Когато нагласи и последната фиба, тя се пресегна към ключа на лампата в банята, после застина. Момичето, което я гледаше от огледалото, въобще не приличаше на момиче, а на девойка. Не беше заради това, че лятната рокля подчертаваше малките издатини, които нямаше да се превърнат в истински гърди още една-две години, не беше заради червилото, не беше и заради косата й, вдигната в нескопосан, но странно пленителен кок. Беше заради всички тези неща, взети заедно — един сбор, по-значим от сумата на отделните си части, поради… какво? Не знаеше. Може би нещо от начина, по който вдигнатата коса подчертаваше очертанията на скулите й. Или от голата извивка на врата, далеч по-сексапилна както от комаровите пъпки отпред на тялото й, така и от равния й момчешки ханш. Или може би беше просто от погледа в очите й — някаква искра, която или е била скрита, или въобще не е съществувала досега.

Каквото и да беше, то я накара да се застои още миг пред огледалото, загледана в отражението си, и тогава изведнъж чу майка си да казва: „Кълна се в Бога, понякога се държиш така, сякаш ти е гадже, а не дъщеря!“

Тя прехапа долната си устна и леко сбърчи чело при спомена за предишната вечер — тръпките, които я бяха полазили при допира му, усещането за неговите ръце върху гърдите й. Почувствува как тези тръпки тръгват отново и отказа да ги допусне. „Няма смисъл да тръпнеш от глупости, които не разбираш Нито дори да мислиш за тях.“

„Добър съвет“ — помисли си Джеси и угаси лампата в банята.

С отминаването на обедните часове и напредването на следобеда към точния час на затъмнението тя откри, че започва да се вълнува все повече и повече. Нагласи портативното радио на станцията за рокендрол в Норт Конуей. Майка й ненавиждаше рока и след половин час с неговите групи и ритми караше този, който я е включил (обикновено Джеси или Мади, но понякога и Уил), да завърти на станцията за класическа музика, която предаваше от върха на Маунт Вашингтон, но днес баща й май всъщност харесваше музиката, защото щракаше с пръсти и пригласяше. А докато „Дюприйз“ пееха своя вариант на „Ти си моя“, пое леко Джеси в обятията си и затанцува с нея по верандата. Тя сложи да пече месото към три и половина, когато оставаше още цял час до началото на затъмнението, после отиде да попита баща си дали иска два сандвича или само един.

Намери го откъм южната страна на къщата, под верандата, на която тя бе застанала. Беше облечен само с чифт памучни шорти (на единия им крачол се четеше надписът ФИЗКУЛТ, ЙЕЙЛ) и една платнена кухненска ръкавица. Около челото си бе завързал лента, която да пази очите му от потта. Беше приклекнал до малък, димящ огън. Съчетанието от шортите и лентата му придаваше странен, но приятен младежки вид; за първи път в живота си Джеси можеше да види мъжа, в когото майка й се бе влюбила по време на последната си лятна ваканция като гимназистка.

Няколко квадратни парчета стъкло — изрязани внимателно от ронливия маджун на един стар прозорец в бараката — стояха струпани на купчинка до него. Той държеше едно от тях с машата над издигащия се от огъня дим и го обръщаше ту от едната, ту от другата страна като някакъв странен деликатес за пикник. Джеси избухна в смях — най-вече я досмеша заради кухненската ръкавица — и той се обърна, също ухилен. Мина й през ум, че от този ъгъл може да погледне под роклята й, но тази мисъл бързо отлетя. В края на краищата той беше баща й, не някое готино момче като Дуем Корсън долу от кея.

— Какво правиш? — изхихика тя. — Мислех, че за обяд ще ядем сандвичи, не стъклени филийки!

— Очила за затъмнение, а не филийки, Тиквичке — рече той. — Ако сложиш две-три от тези едно върху друго, можеш да наблюдаваш пълното затъмнение през цялото време, без да си повредиш очите. Чел съм, че човек трябва много да внимава — може да си изгори ретината и да разбере едва по-късно.

— Ай! — каза Джеси, като леко потръпна. Възможността да се изгориш, без дори да разбереш, й се видя невероятно възмутителна. — Колко ще продължи пълното затъмнение, татко?

— Не много. Около минута.

— Ами направи тогава още няколко такива стъклени очи-лалибали — не искам да си изгоря очите. Един Затъмнителен сандвич или два?

— Един ще стигне. Ако е голям.

— Добре.

Тя се извърна и понечи да тръгне.

— Тиквичке?

Тя отново го погледна — дребен стегнат мъж със ситни капчици пот, избили по челото му, мъж с рядката телесна окосменост на този, за когото по-късно щеше да се омъжи, но без дебелите очила и шкембето на Джералд — и за момент фактът, че този мъж й беше баща, изглеждаше най-маловажното нещо във връзка с него. Отново бе поразена от това колко е хубав и колко млад изглажда. Докато го наблюдаваше, една капка пот се търкулна бавно надолу по корема му, плъзна се малко на изток от пъпа и образува тъмно петънце върху ластичния колан на йейлските му шорти. Тя погледна отново лицето му и изведнъж с цялото си същество усети неговите очи върху себе си. Дори присвити срещу дима, каквито бяха в момента, тези очи бяха абсолютно разкошни — великолепната утринна сивота върху зимни води. Джеси откри, че трябва да преглътне, преди да отговори — гърлото й бе пресъхнало. Сигурно от лютивия дим на огъня. Или пък не.

— Да, татко?

Един дълъг миг той не каза нищо, само продължи да я гледа, докато потта се стичаше надолу по бузите и челото, по гърдите и корема му. Джеси изведнъж се уплаши, но после той отново се усмихна и нещата се върнаха по местата си.

— Днес си много хубава, Тиквичке. Всъщност, ако не звучи прекалено гадно, красива си.

— Благодаря — въобще не звучи гадно.

Неговата забележка й достави такова удоволствие (особено след гневните нападки на майка й от предишната вечер или може би точно заради тях), че в гърлото й се надигна буца и за миг й се доплака. Вместо това тя се усмихна и направи нещо като лек реверанс, после забърза към печеното месо с разтуптяно в барабанен ритъм сърце. Едно от нещата, които майка й бе казала, най-ужасното нещо, направи опит да изплува в съзнанието й

(понякога се държиш така сякаш ти е),

а Джеси го смаза със същата безпощадност, с която би смазала разлютена оса. Въпреки това се чувствуваше завладяна от онази откачена смесица от емоции, характерна за възрастните — сладолед и мас, пържено пиле, пълнено с бонбони, — и като че ли не можеше напълно да се отърве от нея. Нито пък беше сигурна, че иска. В съзнанието си тя продължаваше да вижда онази едничка капчица пот, която се спускаше лениво надолу по корема му и накрая потъваше в мекия памук на шортите му, оставяйки малко тъмно петънце. Сякаш именно този образ бе главният източник на нейния емоционален смут. Тя продължаваше да го вижда, да го вижда, да го вижда. Смахнато нещо.

Е, и какво? Просто денят беше смахнат, това е. Дори слънцето се канеше да направи нещо смахнато. Защо да не остави нещата така?

„Да — съгласи се гласът, който един ден щеше да се маскира като Рут Ниъри. — Защо не?“

Гарнирани с пържени гъби и сладък червен кромид, Затъмнителните сандвичи бяха просто великолепни.

— Наистина затъмняват последната питка на майка ти — каза баща й, а Джеси се закиска буйно. Ядоха отвън на верандата, пред убежището на Том Мъхаут, закрепили металните подноси на коленете си. Помежду им стоеше кръгла маса за открито, отрупана с подправки, картонени чинийки и принадлежности за наблюдаване на затъмнението. Тези принадлежности включваха полароидни слънчеви очила, две самоделни картонени рефлекторни кутии от типа, който останалите членове на семейството бяха взели за Маунт Вашингтон, парчета опушено стъкло и пакет салфетки от чекмеджето до кухненската печка. Том каза на дъщеря си, че парчетата стъкло вече не били горещи, но той много не знаел да борави с инструмента за рязане на стъкло и се опасявал, че ръбовете на някои парчета може да са назъбени или остри.

— Хич не ми се иска — каза й той — майка ти да се върне и да намери бележка, на която пише, че съм те завел в спешното отделение на болницата „Оксфорд Хил“, за да се опитат да пришият обратно няколко от пръстите ти.

— Мама не беше много очарована от идеята, нали? — попита Джеси.

Татко й леко я прегърна.

— Не беше — отвърна, — но аз бях. Аз бях достатъчно очарован от идеята и за двама ни. — И той й се усмихна толкова радостно, че тя просто трябваше да му отвърне с усмивка.

Когато началото на затъмнението наближи — то трябваше да започне точно в 16,29 часа, — най-напред използваха рефлекторните кутии. Слънцето, разположено в центъра на Джесината рефлекторна кутия, бе не по-голямо от капачка на бутилка, но светеше толкова безмилостно, че тя се протегна слепешката за чифт очила от масата и си ги сложи. Според нейния „Тимекс“ затъмнението трябваше вече да е започнало — той показваше 16,30.

— Часовникът ми май избързва — рече тя нервно. — Или е така, или сега по целия свят се разхождат астрономи с размазани яйца по физиономиите.

— Провери пак — каза усмихнат Том.

Тя погледна отново в рефлекторната кутия и видя, че блестящият кръг вече не е с идеална форма — дясната му страна бе засегната от тъмен сърп. По врата й полазиха тръпки. Том, който бе наблюдавал нея вместо образа в собствената си кутия, забеляза това.

— Тиквичке? Добре ли си?

— Да, но… малко е страшничко, нали?

— Да — отвърна баща й. Тя хвърли поглед към него и с дълбоко облекчение видя, че той говори сериозно. Изглеждаше почти толкова уплашен, колкото се чувствуваше тя, а това само засилваше момчешката му пленителност. Дори за миг не й хрумна мисълта, че двамата може да се страхуват от различни неща. — Искаш ли да седнеш в скута ми, Джес?

— Може ли?

— Разбира се. Тя се настани в скута му, все още със собствената си рефлекторна кутия в ръце. Завъртя се малко, за да се доближи удобно до него, защото харесваше миризмата на леко потната му, затоплена от слънцето кожа и слабия дъх от някакъв лосион за след бръснене — мислеше, че се казва „Секроя“. Лятната рокличка се вдигна нагоре по бедрата й (друго и не можеше да се очаква, каквато беше къса) и тя почти не забеляза как той сложи ръка върху единия й крак. В края на краищата това беше баща й — татко, — а не Дуем Корсън долу от кея или Ричи Ашлок — момчето, по което тя и приятелките й въздишаха и хихикаха в училище.

Минутите се нижеха бавно. От време на време тя мръдваше малко, като се мъчеше да се намести удобно — скутът му изглеждаше странно ъгловат този следобед, — а в един момент като че ли задряма за три-четири минути. Или може би повече, защото поривът на вятъра, който се втурна по верандата и я събуди, беше изненадващо студен за запотените й ръце, а в следобеда имаше някаква промяна: цветове, които изглеждаха ярки, преди тя да се облегне на рамото му й да затвори очи, сега бледнееха в пастелни тонове, а самата светлина бе някак отслабнала. Хрумна й, че денят прилича на изстискан през тензух. Взря се в рефлекторната си кутия и с изненада — всъщност почти с изумление — видя там само половината слънце. Погледна часовника си — беше пет и девет минути.

— Татко, ето! Слънцето изчезва!

— Да — съгласи се той. Гласът му бе някак странен — на повърхността стабилен и разумен, а отдолу някак помътнял. — Точно по график.

Тя забеляза малко смътно, че по време на дрямката й неговата ръката се е плъзнала по-нагоре — всъщност доста по-нагоре — върху крака й.

— Мога ли вече да гледам през опушеното стъкло, татко?

— Още не — отвърна той, а ръката му се плъзна още по-нагоре по бедрото й. Беше топла и потна, но не противна. Тя сложи собствената си ръка върху нея, обърна се към него и се ухили.

— Вълнуващо е, нали?

— Да — каза той със същия помътнял глас. — Да, Тиквичке. Всъщност много по-вълнуващо, отколкото си го представях.

Мина още време. В рефлекторната кутия луната продължаваше да гризе слънцето в 5,25, а после и в 5,30. Почти цялото й внимание сега беше съсредоточено върху смаляващия се образ на слънцето, но някаква бледа частичка от нея отново усети колко странно твърд беше скутът му този следобед. Нещо се притискаше в дупето й. Не й причиняваше болка, но беше натрапчиво. Джеси го усещаше като дръжка на някакъв инструмент — отвертка или може би чукчето на майка й.

Помести се отново, за да намери по-удобно място в скута му, а Том бързо пое шипяща струя въздух през долната си устна.

— Татко? Много ли ти тежа? Заболя ли те?

— Не. Добре си.

Тя погледна часовника си. 5, 37 — четири минути до пълното затъмнение, може би малко повече, ако стрелките избързваха.

— Мога ли вече да гледам през стъклото?

— Още не, Тиквичке, но много скоро.

Тя чуваше как Деби Рейнълдс пее по радиото: „Старият бухал… буха на гълъба… Тами… Тами… Тами е влюбена.“ Накрая това потъна в лепкав вихър от цигулки и бе заменено от дискожокера, който им каза, че в Скиорския град, САЩ (дискожокерите почти винаги наричаха Норт Конуей така), се стъмва, но откъм нюхампшърската страна на границата е твърде облачно, за да може да се наблюдава затъмнението. Водещият съобщи, че из землището на града ходят много разочаровани люде със слънчеви очила.

— Ние не сме разочаровани люде, нали, татко?

— Ни най-малко — съгласи се той и отново се помести под нея. — Ние май сме, кажи-речи, най-щастливите люде във вселената.

Джеси отново надникна в рефлекторната кутия, забравила всичко друго освен дребния образ, който сега можеше да наблюдава, без да свива предпазливо очи зад плътно оцветените полароидни очила. Тъмният сърп отдясно, който бе възвестил началото на затъмнението, сега представляваше горящ сърп слънчева светлина отляво. Светеше толкова ярко, че сякаш плуваше по повърхността на рефлекторната кутия.

— Гледай езерото, Джеси!

Тя погледна и очите й се разшириха зад очилата. Прехласната в съзерцанието на смаляващия се образ в рефлекторната кутия, бе пропуснала това, което ставаше навред около нея.

Пастелните багри вече бяха избледнели до тоновете на антични акварели. Подранил здрач, едновременно омайващ и ужасяващ за десетгодишното момиче, постепенно забулваше езерото Дарк Скор. Някъде в гората приглушено избуха стар бухал и Джеси усети внезапни силни тръпки да побиват цялото й тяло. По радиото свърши една реклама на „Аамко Транзмишън“ и Марвин Гей запя: „Оуу, слушайте всички, особено вие, момичета, как можеш да останеш сам у дома, когато няма я любимата жена?“

Бухалът отново избуха в гората на север. Страховит звук, изведнъж осъзна Джеси — много страховит звук. Отново потръпна и този път Том я обгърна с ръка. Джеси се облегна благодарно назад върху гърдите му.

— Страшничко е, татко.

— Няма да продължи дълго, скъпа, и може би никога няма да видиш друго. Опитай се да не се боиш толкова, че да не му се насладиш.

Тя погледна в рефлекторната си кутия. Там нямаше нищо. „Твърде много обичам, ми казват…“

— Тате? Татко? Няма го. Може ли…

— Да. Сега може. Но когато кажа стига, значи стига. Без да спориш, нали разбираш?

Тя разбираше добре. Идеята за изгарянето на ретината — изгаряне, което явно дори не усещаш, докато не стане твърде късно, за да се направи нещо — звучеше за Джеси много по-страшно от бухала в гората. Но нямаше как да не надникне поне за миг — сега, когато то беше наистина тук, когато наистина се случваше. Нямаше как.

„Но аз вярвам — пееше Марвин Гей с екзалтацията на новопокръстен, — да, аз вярвам, че така… трябва да се обича жена…“

Том Мъхаут й даде една от кухненските ръкавици, после три опушени стъкла едно върху друго. Дишаше учестено и на Джеси изведнъж й дожаля за татко й. Затъмнението сигурно бе изплашило и него, но, разбира се, той беше голям и не трябваше да се издава. В много отношения възрастните бяха тъжни същества. Тя си помисли да го успокои, после реши, че от това той може да се почувствува още по-зле. Да се почувствува глупав. Джеси можеше да го разбере. Повече от всичко на света тя мразеше да се чувствува глупава. Вместо това взе опушените парчета стъкло пред себе си, после бавно вдигна глава от рефлекторната кутия, за да погледне през тях.

„Хайде мацки, признайте сега — пееше Марвин, — че не бива да става така! Дайте да ви чуя добре! Да чуя, запейте ЙЕ-ЙЕ!“

Това, което Джеси видя, когато погледна през импровизираното приспособление…