29

— …Майка ти да се върне и да намери бележка на която пише…

Щом изрече тези думи в празната стая, Джеси мигом ококори очи и първото нещо, което те видяха, бе изпитата чаша: чашата за вода на Джералд, която все още стоеше на рафта. Стоеше там, близо до гривната която придържаше китката й към креватния стълб. Не лявата а дясната китка.

„… На която пише, че съм те завел в спешното отделение за да се опитат да пришият обратно няколко от пръстите ти.“

Сега Джеси разбираше целта на този стар, болезнен спомен, разбираше какво се бе опитвала да й каже Тиквичка през цялото време. Отговорът нямаше нищо общо със стария Адам, нито със слабия минерален мирис на мокрото петно върху вехтите й памучни гащички. Всичко общо беше с шестте парчета стъкло, внимателно изрязани от ронливия маджун на стария прозорец в бараката. Беше загубила кутийката с крем „Нивеа“, но за нея все пак оставаше поне още един източник на смазка, нали? Още един начин да попадне в Рая. Оставаше кръвта. Преди да се съсири, тя бе хлъзгава почти като олио.

„Адски ще боли, Джеси.“

Да, несъмнено щеше адски да боли. Но май бе чела или слушала някъде, че в китките има по-малко нерви, отколкото в много от другите жизненоважни точки на тялото; ето защо прерязването на вените там, особено във вана с топла вода, представляваше предпочитан метод за самоубийство още от времето на тогите по празненствата в Римската империя. Освен това тя вече бе наполовина изтръпнала.

— Поначало съм си наполовина изтръпнала, щом го оставих да ме заключи в тези неща — изграчи Джеси.

„Ако срежеш много надълбоко, ще умреш от загуба на кръв, точно както онези древни римляни.“

Да, естествено. Но ако не срежеше въобще, щеше да лежи тук, докато умре от пристъпи или обезводняване… или докато нейният приятел с куфара с кокали се появи довечера.

— Добре — рече тя. Сърцето й туптеше много силно и за първи път от часове насам бе напълно будна. Времето тръгна отново с трус и поклащане, като товарен влак, който се измъква от страничен коловоз и навлиза отново в главния. — Добре, това ме убеди.

„Слушай — рече с тревога един глас и Джеси удивена осъзна, че това е гласът на Рут Ниъри и Благоверната съпруга. Те се бяха слели в едно, поне на този етап. — Слушай внимателно, Джес.“

— Слушам — рече тя на празната стая. Освен това гледаше. В чашата гледаше. Една от дванадесетте чаши на сервиза, който бе купила при някаква разпродажба на „Сиърс“ преди три-четири години. Шест или осем от тях бяха вече счупени. След малко щеше да ги последва още една. Тя преглътна и разкриви лице. Все едно се опитваше да преглътне около някакъв покрит с вълна камък, загнезден в гърлото й. — Много внимателно слушам, повярвай ми.

„Добре. Защото започнеш ли веднъж това, не ще можеш отново да спреш. Всичко трябва да стане бързо, тъй като организмът ти е вече обезводнен. Но запомни едно: дори цялата работа да се обърка…“

— …ще свърши просто чудесно — довърши тя. И си беше вярно, не е ли така? Ситуацията бе придобила една простота, която по свой собствен, злокобен начин изглеждаше някак изискана. Тя не искаше да умре от загуба на кръв, разбира се — кой би искал? — но този вариант щеше да е по-добър от все по-силните спазми и жаждата. По-добър от онзи. Онова. Халюцинацията. Каквото и да беше.

Тя облиза сухите си устни със сухия си език и догони летящите си объркани мисли. Опита се да ги подреди, както бе направила, преди да се насочи към мострената кутийка крем, която сега лежеше непотребна на пода до леглото. Откри, че мисленето става все по-трудно. Продължаваше да чува откъси от

(ами се смажи)

онзи речитативен блус, продължаваше да вдъхва аромата на бащиния си одеколон, продължаваше да усеща онова твърдо нещо под дупето си. А и Джералд. Джералд сякаш й говореше от мястото си върху пода. „То ще се върне, Джеси. Не можеш да направиш нищо, за да го спреш. То ще ти даде един хубав урок, горда ми красавице.“

Тя го стрелна с очи, после бързо погледна пак чашата. Джералд сякаш й се хилеше свирепо с онази част от лицето си, която кучето бе оставило непокътната. Направи още един опит да задвижи мозъка си и след известно усилие мислите взеха да се нижат.

Отдели десет минути, за да премисли всяка стъпка отново и отново. Всъщност нямаше много за премисляне — програмата беше самоубийствено рискована, но не и сложна. Въпреки това изрепетира наум всеки ход по няколко пъти, като търсеше и най-малката грешка, която би могла да й струва последния шанс за живот. Не можа да я открие. В крайна сметка операцията имаше само един основен недостатък — трябваше да стане много бързо, преди кръвта да започне да се съсирва — и само два възможни изхода: бързо избавление или безсъзнание и смърт.

Докато слънцето продължаваше неспирния си заход на запад, тя направи още един цялостен преглед, като не отлагаше задължителните противни подробности, а ги проучваше внимателно, както би проучвала за изпуснати бримки и бодове някой изплетен от нея шал. На задната веранда кучето се надигна, оставяйки лъскав възел от хрущяли, който бе гризало досега. Запъти се полека към гората. Отново бе уловило полъх от онази черна миризма, а за пълния му търбух дори един полъх бе твърде много.

Загрузка...