Играта на време и болка

5

"Като дишаше тежки и се хилеше победно лорд Анурон огледа своята публика. Сигурно това е било падането, за което ставаше дума, защото той направи още един сдържан поклон на дамата: „Видяхте ли?“ извика над шума от аплодисментите и помежду спазмите на тежкото си дишане. „Победих, Пухчо, аз победих… Е това последното беше един номер който знам от баща си… Всеки път сработва! Мога да те науча на този номер, ако искаш…? Казвам ти, в тия смутни времена не е лоша идея жените да се понаучат да се бият!“

"Докато гвардейците и слугите се отдалечаваха граф Жю-Форси мина напред и застана над Врач. Бавно се наведе, хвана го за рамото и внимателно го погледна.

"Младшата лейди слезе от своя пиедестал, премина през кишата и калта и клекна до тях, роклята й вече омазана в кал.

"Облечен отново в своята наметка с кожа по краищата, високият повелител се присъедини към тях. Стенанието на Врач се промъкваше помежду тях. Не чувах какво си говорят, но от тревогата в шепота разбрах, че обсъждат падналия миньор.

"Бях удивен.

"И лорд Анурон бе удивен.

"Все още възбуден от своята победа той отиде да види какво правят останалите и каза мирно: „Знаех, че ако веднъж се започне, Пухчо, ти ще излезеш. Хайде сега трябва да ми кажеш: как ти се видя последният ми номер, с който го свалих?“

"Лейди Есула го изгледа отдолу нагоре, докато беше коленичила върху калната земя. „Пифълс…“ Гласът й бе едновременно въздишка и лед, „можеш ли, поне заради мен и заради почтението, което дължиш на баща ми, да направиш някакво усилие да бъдеш поне малко по-малко досаден? Иначе просто не знам какво ще направя!“

„Досаден…?“ Лорд Анурон чак направи крачка назад. „Досаден…!“ Лицето му се изкриви от същото ядно сърдене, което вече бе демонстрирал пред своята прислуга. Но все пак се обърна и, с калта все още върху него (примесена с малко кръв, особено на рамото и бедрото) закрачи, този път гол, през лагера по посока на боровете около поляната.

"Тримата аристократи отново се обърнаха към Врач. Сега ни привикаха останалите шестима: ние какво мислим за неговото състояние? Изобщо не помня какво сме измучали като отговор. Лейди Есула изпрати слуги за пешкири и за вода и, както беше наведена, избърса калта от лицето и гърдите на Врач. Въпреки своето пияно състояние (може би то беше предназначено само за Намюк) граф Жю-Форси извика на някой да изтича до неговата палатка и да донесе бронзовата гарафа — имало вътре мощен, макар опасен илач, без който той не пътувал никога. Най-малкото щял да облекчи болката на миньора. (Макар да трябваше цял час за да започне да действа, облекчи я.) Донесоха и носилка. Граф Жю-Форси пое единия край и заповяда на един войник да вземе другия. (Не мислех, че дребният граф има силата да се справи с това и направих крачка за да поема носилката от него. Но, макар още да миришеше на пиене, той ми помаха да се откажа; и всъщност се справи много добре.) Докато носилката минаваше покрай нас, високият повелител стоеше с ръка на рамото на Лейди Естула и двамата разговаряха тихо, току с грижа за Врач, току със зле прикрит гняв към Жълъдовата глава.

"Лейди Естула изпрати трима слуги да направят едно легло от пейки за Врач до страничния вход на голямата палатка. Все поглеждахме натам, откъдето започнаха да изнасят матраци и одеала и възглавници — никой от нас, разбираш ли, не спеше на нещо повече от сено и земя в бараките. Да, щеше да бъде най-добре за останалите да се върнат в мините още тази вечер. Наистина, повелителите просто не знаеха как да ни се извинят — на всички ни! Намюк и аз щяхме да останем в лагера да помагаме на Врач да си тръгне сутринта, тъй като той очевидно не бе в състояние да се върне тази вечер. Един войник щеше да заведе останалите до мините още тази вечер и там да обясни, защо ние липсваме. Двамата не бивало да се тревожим. Всичко щяло да бъде уредено. Другите си тръгнаха, докато Намюк и аз бяхме инструктирани да се настаним дотолкова удобно за нощувка, доколкото позволяваха условията, тук някъде зад главната палатка, където замаяният Врач вече беше легнал. Беше дошъл часът за вечеря и към мен и Намюк се затътри поток от слуги, които носиха (така поне ми изглеждаше) към дузина удивителни блюда, повече от половината от които ни беше страх да вкусим, защото не знаехме, какво са. Въпреки това онези, които ядохме, съставляваха най-вкусното и богато нещо, което някога бяхме вкусвали, не само в мините но и що се отнася до мен — и в моя дом в Колхари. Периодичният стон на Врач, идващ откъм гърбовете ни, се смесваше със звуците от нашето ядене и със сноването наоколо на войници и слуги, влизащи и излизащи от голямата палатка на повелителите.

"Докато синьото на небето ставаше все по-тъмно, високият повелител дойде при нас.

"Искаше да огледа Врач.

"Беше си донесъл и чинията и, след ново изследване на наранения роб (който сега беше поне донякъде в съзнание и мърмореше някакви думи), седна до нас да си дояде вечерята. Заповяда да бъде донесена малка паница бульон и постави главата на Врач в скута си, за да успее да вкара няколко лъжици в устата му. За пръв път от схватката Врач успя да се усмихне — и после повърна върху скута и крака на повелителя.

"Винаги гнуслив, Намюк се изстреля от ъгъла на леглото. Но повелителят само нареди да донесат още пешкири, за да почисти Врач и себе си. След това, като настани миньора по възможно най-удобния начин върху още донесени възглавници и одеала, седна до мен на леглото да си довърши вечерята. (Намюк довърши неговата като клечеше на земята и държеше чинията си между пръстите на краката.) От паметта ми изплува начинът, по който майка ми се грижеше за мен по време на детските ми болести. В мините никой не получаваше такова отношение. Болен или наранен миньор просто беше преместван на по-лека работа. А ако болежката му бе такава, че да го държи повече от два-три дена, често го отвеждаха някъде и го оставяха да умре от глад — в случай, че на пазачите не им писваше от неговите молби за храна и не го убиваха преди това с нож в гърлото.

"Високият повелител — все още не знаех името му и не помнех да съм чувал Жабата или Пухчо да са го наричали някак — остана да говори с нас, да ни разпитва за живота ни в мините, за живота ни преди мините. Разказа ни, че макар на времето неговите родители да са притежавали много, наистина много роби и макар да има детски спомени да ги е виждал да работят по полето, императрицата не харесвала тази институция и, макар покупко-продажбата на роби да бе още легална, когато неговото семейство мигрирало на север баща му продал или освободил всичките си роби. За всичките четирима повелители в този керван, оказа се, включително за лорд Анурон, господство от типа, на което бяхме станали свидетели през този ден, всъщност било детски спомени, а не — реалността на възрастния. (По-късно през нощта си дадох сметка, че макар императрицата да притежаваше различни предприятия, на които работеха само роби, като тука мините на север и каменоломните на юга, всъщност в двореца роби не се ползваха.) Неговото любопитство към нас и нашия живот беше толкова искрено, колкото и загрижеността му за Врач и, докато нощта минаваше а ние продължавахме да говорим, всички ние, въпреки нашия дискомфорт от ситуацията, въпреки нашето недоверие, ставахме все по-открити и по-открити, все по-откровени и все по-откровени — без съмнение и той като нас. През тази нощ научих неща от Намюк и от Врач (който след известно време можеше да се включва в разговора), които никога нямаше да науча в мините — дори само поради това, че никога не би ми хрумнало да задавам въпросите, които задаваше високият повелител. Без съмнение те научиха подобни неща за мен и от мен. И трите роба вкупом научиха неща относно живота на един аристократ на Неверион, които объркваха, изумяваха, които изглеждаха толкова невероятни за нас, както всеки нощен сън изглежда в светлината на деня. О, не всичко, което научихме беше приятно. В един момент, когато Врач пак се беше умълчал, аз и Намюк тръгнахме да говорим за нашата свобода, нашето арестуване и за нашия живот преди мините. Високият повелител слушаше. Високият повелител се усмихваше. Но от епизодичното аристократично сключване на веждите, от едно-две аристократични примигвания на неразбиране и от няколко погледа на истинска празнота не след дълго Намюк, Врач и аз — и, накрая, самият повелител — започнахме да подозираме, че животът, който му описвахме е толкова под нивото на неговия комфорт, привилегии и власт; че горското село на Намюк, така както и моят дом на пристанището, бяха толкова здраво вързани в нещо, което за него бяха веригите на бедността и дребнавостта… е, както накрая той самият си призна пред нас, наклонен напред на коленете си с притеснена извинителна усмивка, той всъщност не можеше напълно да си представи разликата между такъв вид свобода и реалното робство; а и очевидно съвсем не беше наясно, как така едното състояние е за предпочитане пред другото и прие този факт (ако всъщност го прие) само защото ние твърдяхме това.

"И така приказвахме за тези неща известно време.

"Има един разказ, разправян от ново-освободени или сега-бунтуващи се роби за това, как като говориш с господар винаги има нещо, което криеш, винаги има някакво вътрешно ядро, което се държи в резерв и което никой господар не вижда, една тайна, която никой роб никога няма да покаже на който и да е повелител. Да, има много моменти на конфликт, бунт, враждебност, на обидно или наранително невежество, при които подобна резервираност наистина съществува. Но като универсално приложим принцип, струва ми се, това е просто още една измислица, която пътуващите артисти разказват, комуто и както и да върши може би работа. Вярно е, че в продължение на целия ден тези аристократи бяха ме насилвали мен, Намюк и Врач по общо взето всички начини, по които можеха. И въпреки всичко сега, когато един от тях се бе обърнал към нас да ни разкрие своята същност, която беше оформена като щедра и извънредно сложна в едно поле на привилегии, за които ние дори не можехме да се догаждаме, ти ми кажи, Удрог: какво имахме, което да можем да скрием? Не мога да говоря за Намюк и Врач. Но при всички положения аз нямах нищо; всичко ми беше взето още при арестуването. И така ние четирима — три роба и един повелител — продължавахме да си приказваме, невинно и честно, и при пълно невежество относно веригите, които ни държаха заедно, докато небето стана напълно черно и не повя хладният нощен вятър.

"Бяхме говорили повече от час, когато лорд Анурон излезе от голямата палатка, държейки пушеща факла. Вече беше чист. (В светлината на факлата новата му туника беше синя. Синя беше и наметката.) „Знаете ли какво,“ каза, „не е правилно това да си прекарваш цялото време тука с тия. Наистина не е правилно. Аз и Пухчо имахме един наистина дълъг разговор и стигнахме до съгласие; и трябва да си призная, че това ми вдигна един цял товар от плещите. Вие и тримата всъщност играхте много отвратителни роли. Повярвайте ми, изобщо не беше забавно. Но след моя разговор с Пухчо аз вече донякъде разбирам, сега, отговора на «защо». Е, и ти трябва да се опиташ да ме разбереш мен. Тия неща, дето ги върших последните три дни и които не ти харесваха, аз ги правех само защото си представях, че ще са ти забавни. Просто не знаех, какви са ти чувствата по тези неща. Наистина, толкова просто е. Пухчо не одобрява робството и тя като тебе; и, трябва да си призная, и аз започнах да разбирам защо тя прави така. Но именно поради причините, които тя ми обясняваше в последния час аз не разбирам, как можеш да прекарваш цялата нощ като седиш тука отвън и разговаряш с хора, които носят… нашийници! Само ме правиш мен да се чувствам виновен. (Ето, и ти вече изглеждаш по-добре, мой човек, нали така? Радвам се, че се възстановяваш. Ама наистина, макар да не победи, доста ме озори, добре се бореше. Трябва да се гордееш със себе си! Наистина. Ето, видя ли? Усмихна се!) Но на този фронт все пак Пухчо е по-човечна от тебе. Поне тя прекара последния час като се опитваше да ме вразуми мене. Но като си помисля, че някой, когото винаги съм уважавал, приятел от детинство, човек, който винаги съм смятал за повече от себе си — той да отхвърли отведнъж всички обществени отговорности и да излезе тук да бъбри с тези същества, оковани в нашийници, само и само да ме кара да се чувствам гузен и излишен… ама, това е детинско и отмъстително. Наистина. Ти вече направи каквото можеше за тях. (И Жабата вече три пъти го каза, че смята че вече прекаляваш и ставаш смешен!) Защо не влезеш вътре при нас, ние да ти кажем, колко възвишен те смятаме заради това, което правиш? Не се подигравам. Искам да ги оставиш и да си дойдеш при нас. Ама наистина, честно казано ти да седиш тука с тези… е, не мога да го приема. И не мисля че, ако я попиташ, и Пухчо ще го приеме.“

"Седях си там, бузите ми горяха и бях благодарен за тъмната нощ, за раните и белезите по лицето ми — за всичко, което би могло да ме прикрие: и не мога да ти кажа, дали бях засрамен заради себе си или заради повелителя.

"А той внимателно изслуша речта на Анурон. После бръкна в наметката си и извади нещо, което в светлината на факела не успях веднага да разпозная — не бях виждал такова нещо повече от година. Обърна се към Врач, посегна към врата на мигащия на парцали миньор и вкара късата метална пръчка в заключващия механизъм на нашийника, обърна пръчката и после рязко дръпна на различни страни двете части на нашийника. С една ръка под главата на Врач се обърна и, с жест на изумителна ярост запокити нашийника сред въжетата, които държаха входа на голямата палатка. Закачайки се в завесите на входа, нашийникът полетя навътре с такова издуване и вълнение на тъканите, че аз очаквах всякакви звуци отвътре да спрат. А когато не спряха някак си представих, че пред такава мощ нашийникът просто се е изпарил и изчезнал от света!

"Той посегна към мен, пое покритото ми с белези лице в ръцете си и вдигна брадичката ми нагоре. Леко потреперваше, докато ме пипаше. Усетих, как желязото на врата ми се разтегна и изчезна. И пак запрати нашийника към входа на палатката. И посегна към Намюк, който гледаше с широко зяпнала уста и след миг неговият нашийник хвърчеше подир другите два, с ключа останал вътре. С ръце на коленете си, погледна Анурон. Когато проговори, в гласа му имаше трепет, от който плътта ми потръпна така както тръпнеше вратът ми, освободен от желязото.

„Ето, сега не разговарям с хора в нашийници. Когато съм готов, Пифълс, ще влеза. Но не и преди това!“

"Лорд Анурон примигваше с плитките си очи под факлата. „Ама, вътре като им разкажа това, те просто няма да повярват…!“ Вдиша. Примигна. Опита се да измисли, какво още да каже. И когато го измисли, каза го с цялата студенина, която лейди Есула беше мобилизирала по-рано, докато говореше с него: „Бих желал да бъдеш… да се опиташ да бъдеш… по-малко досаден!“ Хвърли факлата на земята, където жълтият пламък се обедини с отражението си в локвата и, след като се претърколи веднъж, угасна. Закрачи обратно към голямата палатка.

"Може би онова, което историята за скришните роби ни казва е онова, което сега всички ние разбирахме, че крием един от друг. Макар повелителят да се опита да продължи разговора от там, където беше прекъснат, беше явно разстроен. Но сега пък Врач правеше най-големите усилия да „спаси вечерта“ (както някой от аристократите наоколо би казал). Искаше да разкаже за жестокото поведение на един пазач, който вече беше напуснал мините; и искаше да говори за нещо, което сестра му никога не е успяла да му каже докрай, тъй като нея също я продали преди да успее; и искаше да ни разкаже за ужасно смешното отмъщение, което успял веднъж да нанесе на надзирател, години преди Намюк или аз да се появим в мините, който надзирател се опитал да уреди бой между някакви други двама миньора, и за който бой той се сетил поради днешния.

"Наистина, Врач бърбореше като човек, който те убеждава да не го убиваш. Може би пък е било от илача.

"Високият повелител слушаше, кимаше и се усмихваше на правилните места. (И Намюк и аз също слушахме внимателно, не се чувствахме прекалено притеснени, за да се усмихваме.) И накрая негово повелителство се изправи, извини се че все пак е крайно време да се върне вътре и че се надява да го разбираме…?

"Да, дори Врач, мисля си, почувства някакво облекчение при това.

"Върна се, разбира се, след няколко минути, с още одеала и възглавници. Намюк и аз трябвало да легнем удобно докато спим под звездите. Ето там, малко по-нагоре, е по-сухо. Защо не легнем на онова място? Нощта беше ясна. Дъждът, засега, бе престанал. Той постоя малко, гледайки надолу към Врач, който беше заспал и хъркаше накъсано.

"И трябвало да отидем и го събудим, ако имало някаква промяна в състоянието на ранения миньор.

"И посочи към една палатка, на ъгъла на която бе закачен фенер. Там щял да спи. И ако имало каквато и да е промяна, да не сме се поколебали да го събудим.

"Всички лампи в голямата палатка бяха вече угасени. Небето бе покрито със звезди. Намюк и аз легнахме в нашите парцали и кожи до хъркащия Врач, поглеждайки към високия мъж, както крачеше към осветената си палатка. (Мислеше ли някой от нас, че както ни предстои да прекараме нощта без нашийници, можем да избягаме към свободата? Може би защото ни бяха доверили да се грижим за Врач, но мисля, че никой от нас не си представяше бягство.) Помня, че заспах.

"И помня как, когато часове по-късно се събудих в звездната нощ, за момент не бях сигурен, да не би да съм спал само няколко вдишвания.

"На леглото Врач стенеше. Одеалата бяха паднали и беше хладно. Врач стенеше с оня тъп, упорит стон, който бяхме чули след като лорд Анурон го беше свалил в калта. Слушах няколко минути. Звукът прекъсваше само с края на вдишването, и после почваше пак:

„Ъхххххххххх…“

"После се мяташе по леглото. Но когато го попитах — на три пъти — дали е добре — не ми отговори.

„Ъхххххххххх…“

"А Намюк хъркаше.

"Седнах.

"На другия край на поляната лампата още осветляваше палатката на високия повелител. Той беше ни казал да го разбудим… Като се почудвах, дали да го обезпокоявам, отметнах одеалото, изправих се и завих Врач с одеалото (който, без да се събуди, веднага го отметна и то падна на земята) и стъпих на студената земя. Тръгнах, гол, през поляната. Може би трябваше нещо да кажа още докато съм отвън палатката? Или да погледна и да видя, да не е заспал? Щом лампата гореше, сигурно още е буден… Освен ако не е заспал без да я угаси. Наистина ли би желал да го обезпокоявам? Обаче нищо повече от това, което вече ни беше сторил, не можеше да направи. Ама беше казал…

"Когато стигнах до завесата на входа леко я отдръпнах за да видя, какво става вътре.

"Онова, което видях вътре между сивите брезентови стени на палатката, осветено от лампата, поставена на ниска масичка, и до днес е с мен с такава яркост, каквато едва ли ще мога да ти предам, Удрог. Високият повелител стоеше край разхвърляното си легло; беше се обърнал на една страна, та не ме видя. Беше гол — гол като тебе, Удрог, или като мен. Държеше нещо и го гледаше с фасцинация която, през секундите докато наблюдавах, беше ясна както от неподвижността на тялото му, така и от онова, което можех да виждам от лицето му. Държеше един от железните нашийници, във всеки юмрук по един полуобръч. Дали наблюдавах цяла минута? (Може и да е било по-дълго!) Онова, което в края на краищата разбрах е, колко дълго той трябва да е стоял така преди да го видя. После — и когато той започна движението почувствах, как тялото ми се изпълва с възбуда, която показваше, че вече знаех, вече разбирах онова, което ти също би видял толкова ясно, ако беше на мое място — вдигна нашийника към врата си и заключи полуобръчите около него, без да си отделя ръцете от нашийника, като да бе уплашен че, щом веднъж го надене, няма да може да го махне отново. Разгадах това като полов жест изпълнен с такова напрежение, че аз самият се замаях и ставите ми омекнаха. Вече съм ти казал, Удрог, че моят собствен полов интерес към нашийника беше от толкова ранна възраст, колкото и твоят; и вече ти разказах за паузата…? Е, това предполагам е онова, което можем да кажем за желанието.

"Бях изцяло до, ако не вътре, в желанието.

"Пътуващите разказвачи приказват за страстта като за огън, който кара тялото да трепери, все едно е обковано в лед. Но не е огънят или ледът това, което описва желанието, а противоречието между двете. И затова може би трябва да продължим да я назоваваме пауза, процеп, цепнатина — една тишина която, макар да изглежда непреодолима и от двете страни е всъщност такава, че докато сме вътре в нея, тя заплашва да ни разпръсне на парченца и изглежда като нещо, от което никога няма да можем да избягаме.

"Внезапно той се извърна (може би дишането ми бе станало прекалено шумно), видя ме (може би ръцете ми, хванати за стените на палатката, бяха започнали да ги друсат със своето треперене) и се сепна. „Ти какво — ти защо…?“

"Изненадан, аз се сепнах толкова, колкото и той. (Е, сега наистина просто друсах цялата палатка. И досега съм изненадан, как тя не падна върху нас в този момент!) „Миньорът…“ измучах, като оставих завесата най-сетна да падне зад гърба ми. „Врач — той пак издава оня звук… и аз не знаех, какво му става…“

„Е, и какво очакваш аз да направя!“ Отвърна той, като сваляше нашийника от врата си. „А, да — разбира се. Казах то ако има нещо да дойдеш…“ И това бе моментът, като си помисля, в който той наистина ме видя.

"И двамата бяхме голи.

"И двамата бяхме мъже.

"Бях го вече видял; и той знаеше, че съм го видял. Сега ме видя той; и от онова, което видя, той разбра за мен точно онова, което аз вече бях разбрал за него.

"Погледа още миг. Не бих могъл да скрия моята реакция към него както той не би могъл да отрече своята реакция към нашийника.

"След време аз пак захванах: „Врач, той пак издава оня звук. Отново. И вие казахте… Май е по-добре да дойдете да го видите.“

"Той пое шумно въздух. „Добре. Може би така трябва.“ Отново вдиша дълбоко. И погледна надолу към нашийника в ръката си. „Но си мисля, че е време пак да наденете тези — за утрешния ден. Когато ще ви върнат в мините.“ Кратко се засмя. Не беше добра закачка от негова страна, но макар много да ми се искаше да мога да се засмея с него, не го направих. Той дойде до мен, вдигна желязото и го затвори около врата ми. Ключалката щракна. И точно както аз бях разпознал сексуалността в това, как той си го беше сложил около своя врат, така знаех че, макар желанието още да се въртеше из неговото тяло и да се препъваше из моето, този точно жест беше толкова празен откъм сексуалност колкото изобщо е възможно за някой човешки жест да бъде. Беше само един уплашен мъж, закопчаващ наново един роб, когото бе пуснал, за малко и неразумно, да си играе на свободен.

"Бях нарекъл разговора помежду четиримата ни по-рано през нощта като „честен“. Смятам, че беше така. Но докато говорехме нямаше и дума за тези неща, които току-що бяха станали, нито от негова страна, нито от моя. И макар да бях тогава тайничко се присмивал над това, как граф Жю-Форси бе насилил Намюк, сега бях напълни изненадан от внезапното разбиране за разпространението на тази споделена перверзия която, тази нощ, нямаше да споделим.

„И сега,“ каза той, „хайде да отидем да видим какво прави нашият човек.“ Вдигна лампата. Другите два нашийника бяха на леглото. Взе и тях. И после, без наметка, риза или туника, мина покрай мен и излезе.

"Последвах го от палатката през студената земя.

"До голямата палатка, под вдигнатата лампа, видях как Врач се е свил, пак без одеало, с ръце пъхнати дълбоко между коленете, които бяха вдигнати до брадичката му. Очите му бяха затворени. Дишаше начесто и остро.

„Я подръж малко лампата.“

"Докато я поемах, голият повелител се наведе за да надене нашийника на Врач. Миньорът издаде звук като на давещ се — пак се сепнах. Но, като да отговаряше на моите мисли, високият повелител каза: „Той… още диша.“ Изправи се. „Нали ще го завиеш?“ И докато отново завивах Врач с едно от одеалата той отиде до мястото, където хъркаше Намюк, наведе се и закачи третия нашийник на спящото момче — който изрече три неразбираеми думи, обърна се в одеалото си и продължи да хърка.

"Пак дойде при мен. За момент се поколеба; и докато отново ме гледаше усетих, как и двамата се плъзваме обратно към половото. Стояхме, голи, един пред друг както Анурон, гол, бе стоял пред голия Врач. И знаех, че ако беше казал каквото и да е аз, макар наново окован в нашийника, щях да кажа да. И сега вече подозирам че, ако аз бях проговорил, въпреки моята мръсотия, въпреки моя белег, въпреки всяко нещо и всичко онова, което го караше да ме мисли за отвратителен, и той щеше да каже, колкото и колебливо, колкото и с наведени очи, същото.

"Не проговорих.

"Той не проговори.

"Онова, което бяхме видяли — която бяхме разпознали — взе още бе встрани от думите.

"Взе лампата от мен, погледна отново Врач — „Ще видим как е сутринта. Лека нощ засега.“ Обърна се и тръгна обратно към своята палатка. Но това трябва да ти кажа: сега вече имахме работа със съвсем различно момче, което си лягаше обратно в дрипите от онова момче, което беше легнало в същите дрипи няколко часа по-рано. Сега бях пълен с коварни планове, схеми и идеи: Дали да отида при него и, както е заспал, да му открадна ключа? От друга страна обаче не знаех, къде го държи. Да се вдигна и тръгна нанякъде, с нашийника на врата ми? Да, ама по пътищата има и войници, и робари. Обаче как, веднъж върнат обратно, изобщо можех да се спася от мините? И ако не задействах нито един от тези планове нито онази нощ, нито в месеците след нея, това беше заради страха от истински възмездие — толкова истинско, колкото и плановете, които правех. Но някак в онзи момент, в който ние двамата, роб и господар, се бяхме погледнали, моята същност ми беше върната. О, разбира се не от онзи клет, уплашен мъж! Онова, което се беше върнало при мен бе не по-значимо от случайната конфигурация на мъгла върху утринна ливада, която ни помага да разпознаем, за един миг, очертанията на някакъв въображаем дракон така че, завинаги след това, в нашето въображение можем да яздим дракона натам, накъдето си искаме.

"Но сега вече бях видял още една допълнителна страна на играта на свобода и власт, която ми помогна, по начин, по който не бе възможно вече цяла година, да желая, да искам, да мечтая. Винаги бях знаел, че господарите от Неверион могат да отключат нашийника върху врата ми или отново да го поставят там. Онова, което не бях знаел бе, че те могат да поставят нашийника на собствените си вратове и след това да го махат. Сега желаех да притежавам тази бъдеща свобода, тази допълнителна власт, която бях видял в палатката на господаря: колкото и мъгляво да бе това желание, колкото и неясно, в мига, в който заспивах аз знаех, че не бих бил удовлетворен преди момента, в който завладея тази свобода и власт за мен, макар да знаех още тогава, че ще се наложи да дам свобода на всеки роб в Неверион, преди да мога истински да притежавам тази именно власт.

"На следващата сутрин, когато се събудихме, и четиримата аристократи, заедно с прислугата си, бяха станали за да ни видят.

"И как бе Врач днес?

"Ами в светлината на утрото бе ясно: неговите тестиси бяха виолетово-черни на цвят и по огромен начин подути — както беше цялата долна част на корема му. Факлата на Анурон лежеше на тревата, обгорена в края си. Макар Врач да можеше да стои на един крак, другият по никакъв начин не можеше да поема никаква тежест. Болеше го и това очевидно го тревожеше, макар той да носеше този товар много добре.

"Пифълс предложи: може би още една порция от болкоубиеца на Жабата? И така дадоха на Врач да пийне доста голяма глътка от него. И после нямаше какво друго да направят, освен да ни върнат обратно. Керванът трябваше да продължи по пътя си. Намюк и аз поехме Врач, ръцете му около нашите рамене. Лайди Есула ни изпрати и войник за компания.

"Високият повелител ни пожела всичко най-добро.

"По време на цялото това приготовление никой от нас не спомена че, отново, нашийниците ни си бяха по местата.

"Да изминеш дори половин миля с човек, който ползва само един крак, никак не е лесно. Няколко пъти войниците ни заместваха, когато аз и Намюк съвсем се уморявахме. На три пъти Врач ни помоли да го оставим сам в храстите за малки. Когато, на третия път, ни повика да го вземем отново, дишаше тежко и ни гледаше с тревожна усмивка, която стана на гримаса, когато наново поставихме ръцете му на раменете си. „Да знаете, чувството е все едно да умирам да се изпикая.“ Изпъшка като го поехме. „Ама не мога да изкарам нищо повече от няколко капки.“

"Като стигнахме до бараките аз и Намюк отидохме направо към забоя да си вършим работата докато пазачите се заеха с Врач. Мисля си че, тъй като беше вече бил в мините от десет години, и бе винаги добър миньор, на него му позволиха да лежи болен.

"Същата вечер, по време на вечерята и после в нощта, чувахме стенанията му — накрая станаха викове — да излизат от съседната барака.

"Дори капките бяха спрели.

"Него нямаше нужда да го убиват.

"Две нощи след това той умря.

"На сутринта видях как го изнасят. Макар да бе мъртъв само няколко часа, коремът му бе подут като на едномесечен труп.

"Толкова често съм си мислил за това. Може би така би станала по-добра история за разказване от пътуващите актьори: че, видите ли, моят гняв, моето негодувание от убийството на Врач ме е накарало да се втурна към свободата, към моето освобождение и към освобождението на всички роби в Неверион след това. И това понякога съм го разказвал: ту на някакви хора, ту на себе си. Както всеки роб съм пълен с истории. И някои съм ги разказвал толкова често, че вече знам каква точно порция истина има в тях. Винаги има много реалност в тези неща. Но историята, която не разказвам често, но за която мисля непрестанно е именно историята на нощта, в която никой от нас не знаеше (или поне аз не знаех), че Врач ще умре; когато, поради случайно поглеждане през завесата на една палатка аз спечелих себе си, онова себе си, което търси истината, онова себе си което, докато търси истината, от време на време се омотава в лъжи, грешки и заблуди, както и в гняв и гордост — онова себе си, което в крайна сметка разказва истории.

"Но все по-често, сега, когато моята цел е вече постигната, аз размишлявам върху парадокса, че човек не може да посегне към нещо преди да има с какво да посегне. Онази нощ в палатката, когато бях видял моите страсти в повелителя знаех, че съм различен от другите роби: и с това знание мен ме заля разбирането за безкрайното количество начини, по които аз и всичките роби, които познавах, въпреки всичките си различности, бяхме подчинени на едно и също потисничество. Онази нощ в палатката, когато бях разпознал, че аз, робът и той, господарят, можехме да виждаме един в друг една и съща форма на желание, започна да ме залива разбирането, докато преповтарях нощния разговор, в който бях обосновал единосъщността на роба и господаря, за безкрайните начини по които повелителят и аз бяхме различни във всеки аспект: класа, история, състояние — и във всяко друго мерило, което обществото можеше да ни наложи.

„Исках неговата власт, Удрог. Исках я отчаяно. И като разбрах, какво искам, се събудих за истинското си аз: че онова, което искам е властта да свалям нашийника от потиснатите, включително от себе си. Но аз знаех, поне за мене си, че властта да махнеш нашийника бе изцяло обвързана с властта да го сложиш пак там тогава, когато си поискаш. И, искайки това, аз познах, за първи път откак ме бяха докарали в мините — за пръв път в живота си — онова «аз», което ми бе отричано.“

Огънят пропукваше известно време.

Удрог, който слушаше тази история на вълни от интерес, последвани от вълни на скука, бе се поразмърдал, като си бе чул името. Неподвижен и мълчалив толкова време, сега си позволи коментар: „Оня повелител, като си е турил нашийника на неговия врат, те е освободил да си го сложиш и на твоя…“

„По никой начин нито той, нито неговият жест не ме освободиха!“ Горгик погледна остро момчето, което се отърка в него, въздъхна и полегна наново, макар съдейки по потръпването на рамото му и някакво движение на устата, то може би си разказваше някаква история и на себе си в момента, в който Горгик обяви: „как би могъл то да ме освободи мен?“

"Този човек не бе свободен да си сложи нашийника и да го носи като знак за своето желание открито пред приятели и непознати. Когато той се сепна от моето присъствие в онази нощ онова, което аз видях бе един мъж точно толкова ужасен от разобличаването си, както без съмнение бих бил аз на негово място.

"Този мъж не бе свободен да ми даде моята свобода: дори когато разпознахме един в друг желанието си един за друг — дори идеята да закупи и освободи един роб да беше го осенила — поради това наше разпознаване оттук нататък бях последният роб, който той би освободил. (Нима не бях първият, на който той избра да надене наново нашийника?) С моето разпознаване на неговото тяло, което той също бе разпознал като такова, аз вече бях постигнал прекалено много власт над него, за да може той да ме търпи като равен.

"Говоря, разбери го Удрог, за случка, която се намира почти изцяло отвъд веригите на езика, които ни държат вързани за света на социума, толкова далеч от тези вериги, колкото изобщо една истинска, наблюдавана и социална случка може да бъде. Но колкото и да бе реален този случай, ако някой бе избрал да ме разпитва за него, разбира се че щях да лъжа — с пълното съзнание, че лъжа — за да опазя повелителя си и за да опазя себе си. Подозирам, че и той би лъгал, за да запази себе си, да запази роба си. Но причината, поради която бих лъгал, много по-важна от самосъхранението е че в онзи момент аз нямах представа, как би могла да бъде изговорена истината. И съм готов да му дам същото право.

"Но той да ме освободи мен?

"Как би могъл ти, Удрог — че и аз — да си помислиш такова нещо, щом той бе вече заключил наново моя нашийник? Можем да кажем само това: че жестът, с който той си сложи нашийника на собствения врат когато смяташе, че никой не го вижда, бе едно огледало, в което видях — или в което можех да започна да предчувствам — формата на моята свобода. Можем да кажем само това, че когато той постави нашийника отново на моя врат и го заключи, той счупи това огледало — но без по никакъв начин да замъгли онова, което аз вече бях видял в него.

„Е, добре, това бе много, много отдавна. Разказвам ти за неща, които се случваха в друг свят, Удрог. Вече няма роби. Не е имало, откак си бил малко дете. И някои като нас, най-малкото в големите градове, носят тези нашийници открито — поради която причина ти сега и тук можеш да бъдеш толкова открит, колкото искаш и си. Можеш ли, с твоята свобода, да разбереш това? Но сега, вече като си чул началото за да разбереш, какво притежаваш, остани легнал тук за още малко и ме остави да ти го разкажа до края. Само още малко време ще ми потрябва. И много години след това, когато аз…“

Но Удрог, както беше се подготвил да протестира, че не това бе мъчението, за което той си бе направил устата по-рано, внезапно се изправи на колене, показа някъде встрани и извика: „Какво беше това?“

Големият мъж се намръщи, изправи се на лакът и погледна зад тях. „Кое, Удрог?“

„Ето там, виж! Виждаш ли?“

„Какво да видя? А, там, това ли имаш предвид?“

„Но какво е това?“

Още намръщен, Горгик се обърна на постелката. „Котка — поне на това прилича.“

Животното бе изтичало от сенките за да премине, безшумно и на сантиметри, покрай тях и сега стоеше метър-два встрани, оглеждайки се назад към тях; огънят осветяващ едното му око, влизайки и излизайки от другото, докато си въртеше главата наляво-надясно.

„Както прави тука?“ запита Удрог.

„Каквото правят котките, когато бродят из изоставени замъци нощем,“ сви рамене Горгик. „Айде, момче. Лягай тук докато си привърша разказа.“

Но Удрог вдигна ръце, свали си нашийника и се извърна към Горгик. „Може би ще е по-добре ти да си робът. Поне за едно известно време. Ето —“ надяна нашийника на врата на Горгик. "И така първо аз ще мога да ти покажа, как аз обичам да го правя. Ще ти хареса; познавам те вече. Ще ти покажа — "

„Я млък бе, момче!“ Макар той да бе с нашийника сега, Горгик проговори със същия заповеднически глас като по-рано; този път го смекчи с усмивка. И Удрог, хванат натясно между своя страх, желание, нетърпение и, в крайна сметка, любопитство, се огледа наново — котката си беше отишла — и пак се отпусна на покривалото до големия мъж, който пак бе почнал да разказва.