Играта на време и болка

7

"Следващите три часа, Удрог, бяха пълни със слуги и войници, палатки и брезенти, секретари и стюарди, тичане и нерви. Изсипваха се все нови каруци и карети с делегати и посетители от една дузина градове. Населението на селото, в което бях решил да не влизам, се изсипа в пълен състав да ни зяпа — и то точно когато главната готвачка реши да започне десетминутна истерия: Къде са останалите шест помагачи? И само погледнете небето! Ако сме искали да ядем, то палатката с провизиите трябвало веднага да бъде махната оттам, където е сега и да бъдела разпъната наново ето там — така че мизерната шепа помагачи, с които тя все пак разполагаше, нямаше да се налага търчат из калта, когато неминуемият дъжд се изсипеше. Да не сме си мислили, че те са някакви си роби? Това не се издържало. И тя нямало да го допусне! Сега като си спомням, доста разумно ми звучи всичко това — но тогава изглеждаше напълно възмутително: тя захвърли престилката си и напусна лагера, само за да се върне половин час по-късно нацупена, мълчалива и заета.

"Аз тичах от един проблем към следващия когато старият Мирмид ми се изпречи на пътя — едва не го блъснах; но той ме хвана за рамото. Молеше, имало ли някаква работа, която той и другите да свършат като помощ?

"Запазих равновесие. Не. Не, това не е необходимо.

"Но те искат да работят, настоя Мирмид. Все пак цялата тази бъркотия беше заради тях, нали така? И би било справедливо и те да помогнат с нещо.

"Те биха могли да помогнат, обясних, като не се пречкат наоколо, доколкото това е възможно; ако много искат, то онова, с което могат да помогнат е да са наоколо, така че щом започнеше церемонията и ние имахме нужда да…

„Айде, айде сър!“ Ириг се бе изправил на един дънер с ръка на кръста. „Накарайте ги да работят!“

"Почудих се, дали той наистина си представяше, че с това улеснява нещата.

„Тия са държавна собственост още няколко часа.“ Слезе от дънера и дойде към мен. „И мен ме сложете да работя с тях! Вижте колко работа има…“ показа с ръка щуращото се керванно гъмжило: опитваха се да опънат голямата палатка зад него, а каруците ги паркираха вляво от него (и междувременно все пак сваляха палатката с провизиите) — „няма никакво извинение за никой да стои настрана.“

"Хар’Ортрин се мотаеше някъде зад рамото му, цялата радостна и очакваща. Дори Фейев, който още си седеше в края на дънера, се бе навел напред и удряше длан с юмрук, а погледът на сивите му очи издаваше един младеж, който би бил крайно щастлив да грабне нещо и го помъкне нанякъде.

"В този момент един от разпоредителите дойде да ме пита за сцената, която исках да бъде направена напреки на пътя, и половината от която не бе пристигнала, и също така за шестимата музиканти, които бяха пристигнали — шестимата в повече от поръчаната дузина. (Когато проверих нещата се оказа, че това би трябвало да са шестимата помагачи на готвачката. Но някъде в административната машина в Колхари някой не бе разбрал поръчката докрай.) Предадох Мирмид, Хар’Ортрин, Фейев и Ириг на друг един разпоредител, който ги отведе и им намери работа. Скоро бях обкръжен от хора, които познавах; и от хора, които хората, които познавах, искаха да познавам.

"Вече съм споменал, че много се радвах, че бях дошъл по-рано?

"Полето изглеждаше, както никога не го бях виждал. Ако бях дошъл навреме, и с очакване да видя познатото, щях да съм много по-малко доволен от начина, по който се развиваше денят.

"Самата церемония ли?

"Е, разбира се че започна с един час закъснение докато, над главите ни, облаците набъбваха. По време на едно от тия прекъсвания, когато всичко остава да бъде свършено и поради обстоятелствата нищо не може да бъде свършено се почудих дали, когато извикам тримата роби да отключа техните нашийници пред тълпата, би било добре да захвърля железата от сцената към входа на голямата палатка, както бе направил едно време високият повелител? (Не бях ли му длъжен някакъв мъничък знак за всичко, което бе станало?) Но след като една реч, и следващата след нея бяха приключили и се обърнах към шефа на протокола, който бе подкарал вече Мирмид, Хар’Ортрин и Фейев към сцената — усмихнах им се като ги видях, но те вече бяха замръзнали от вълнение и ходеха като замаяни — и като вкарах ключа под рядката и къдрава брада на Мирмид, първите капки удариха по раменете, ръцете, лицето ми; и старецът затвори очи и оголи жълтите си зъби докато набраздените му бузи се намокряха.

"Всички трябваше да се преместят в голямата палатка, където, някак си, успяхме да завършим церемонията.

"Пороят продължи около двадесет минути, после се укроти до едно постоянно капане. Между туфи от мокри треви започнаха да се провират нарастващи локви и сребърните лентички на ручейчета. Макар до мен да стигнаха няколко оплаквания от кухнята, според мен готвачката се справи блестящо. По-късно отидох да й съобщя това в нейната нажежена палатка; тя беше запотена, нахилена и поклати глава докато търкаше тъмните си бузи с длани и с палци обираше потта от очите си.

"Заради дъжда повечето хора си бяха тръгнали по-рано. А той пък престана, с последно ръмжене на гръмотевица, когато една от последните карети на гостите, със спуснати срещу влагата брезенти, се качваше обратно върху магистралния път.

"По принцип бяхме планирали вечерно тържество, но вече нямаше достатъчно хора за такива неща. Май на всички, чувствах, им бе по-спокойно, че така стана. Коларският път, който бе цепнал надве без-пътното поле, което помнех, бе станал две успоредни линии киша, разделени от камъни и бурени по средата — ми бе станал толкова познат, колкото линиите на ръката ми и аз почти не си спомнях как, само часове по-рано, ми се бе сторил толкова набиващо се непознат. Та, както ти разказвах, работата бе като всяко друго официално събитие.

"Но както си стоях и си го припомнях не можех да не си призная, че въпреки всичките си проблеми и недомислия беше си имало моменти на впечатляващо, дори вълнуващо представление, пълно с мълчаливи знаци — както са всички празни знаци.

"Небето бе дълбоко сиво. Подновените гръмотевици намекваха, че дъждът може и да се върне — сигурно да се лее цялата нощ. (Трябваше да тръгваме към Колхари на сутринта.) Бяха опънали една малка палатка за мен. Уморен от официалностите на деня бях тръгнал натам за да отмарям, когато видях Фейев да върви пред мен. Бе тръгнал към моята палатка и носеше нещо; но то бе пред него така, че не го виждах. Огледа се наляво и надясно — много повече, отколкото обикновено правят хората като него. Не се огледа назад, инак щеше да ме види. Спря пред моята палатка. (И аз спрях.) Вдигна входната завеса. (Само минути по-рано една слугиня бе дошла да ми каже, че е запалила лампа и я е оставила да гори на масата.) Погледна към светлината, после направи крачка навътре.

"Какво, запитах се, си мислеше тоя, че ще намери? Опитах се да си припомня няколкото предмета — колани и техните катарами, официалните вериги на държавната служба, пергаменти, линийки и писмени принадлежности, които той би могъл да задигне, ако реши. (Нали не съм бил толкова глупав да оставя монети в кошничката до леглото?) Настигнах го, вдигнах завесата.

"Стоеше в светлината на лампата, с гръб към мен. Бе тъкмо свалил кожения си набедреник и го бе хвърлил върху чергата. По голите му страни още стояха отпечатъците на вървите, които държаха набедреника. Държеше в ръцете си железен нашийник, полу-окръжност във всяка ръка. Вдигна го към врата си. С двете си ръце започна да го затваря…

"Докато не ме видя. И не се сепна.

"И аз се сепнах. „Ти какво…“ изломотих: „Ти защо…?“

"Фейев се обърна към мен, със своята отворена уста, със своя замръзнал сив поглед, поемайки на свой ред изненадата. Свали наново нашийника, като го държеше неловко в тежките си ръце. „Ами дойдох тука…“ погали метала с един, после с друг дебел пръст „… за теб. Дето се вика, ако ти искаш аз да…“ Намръщи се, може би защото и аз бях направил това. „Дето се вика, помислих си… говори се, че на теб ти харесва…“

„За какво по дяволите говориш?“

"Фейев се огледа наоколо, най-накрая вдигна рамене, махна едната ръка от нашийника и започна да я ползва за да си почеше краката.

„Давай, казвай,“ рекох. „какво търсиш тук?“

"Притеснението — а може би беше просто несигурността относно това, което става — го накара пак да вдигне поглед към мен. „Ама нали знаеш… дето се вика, всички знаят. За теб. И за нашийника.“ И каза: „Нали едно време ти е било запазената марка!“

„Да, Фейев. Това е така. Но“, продължих, „какво е онова, което ти дойде да вършиш тук?“

„Премигна. «Другите… те казаха, че аз…»

«Другите»“? попитах. „Не и Мирмид…? Не и Хар’Ортрин…?“

„Не, не те. Пазачите.“

„Кои пазачи?“

"Пак вдигна рамене, пак се огледа безцелно наоколо, като да му бе трудно да се съсредоточи върху едно нещо. Но аз пък знаех, че това е един вид миманс. „Ама ти знаеш,“ каза. „Има мъже, които обичат да го правят… по такъв начин — истински яко; и те се наемат като пазачи тука. И един от тях каза…“

„Ириг?“ попитах и аз.

"Ледените очи на Фейев се стрелнаха обратно към моите, святкащи и присвити. „Не! Не тоя!“ Изглеждаше истински разгневен. Почувствах някакво тръпнене. "Ириг е тъпанар! Само се присмива на онези, които го правят; и ни се подиграва. И на мен се подиграва. Говори за моето „перверзно падение“ без да ми споменава името… после продължава и казва, че съм един наистина добър роб — това са му игричките на него! Но на мен пък не ми пука! Не ми пука изобщо за него. (Не питах, какъв му се пада на Ириг Мирмид; нито дали Хар’Ортрин краде заради него. И аз ги знаех тези игри. Те са част от онази една игра, в която победителят раздава унижение на победените). „Но някои от пазачите… е, те казаха, дето ти викам, че обичат да се чукат грубо. И го правя с тях. Това е всичко. Като теб. Понякога ми дават пари. И ми казват да ги трупам за когато стана свободен. Но аз пък не мога да спестявам. Ама сега пък съм свободен!“ Нахили се. „Е, някои от тях си приказваха, как…“ Ухилката започна да изчезва. Видях тревогата, която прозираше под нея. „Ама аз не казвам, че те ме накараха. Не, няма такова нещо. Беше си моя идея, да дойда тука така… след онази работа.“ (Докато говореше, докато гледах тъпото му лице, за което поне вече знаех, че може да бъде гневно, безпокойно, че може да се усмихва, все пак ми бе трудно да повярвам, че той когато и да е имал каквато и да е собствена идея.) „Ти си могъщ човек, сър… Силен мъж… Видяхме те… аз те видях, как ме гледаше; по-рано. И тъй като се говори, че и на теб ти харесва да го правиш така, помислих си че може, ако го искаш с мен, може… И може би ще ми помогнеш с нещо, след това. С пари.“

„Кажи ми,“ рекох. „Харесва ли ти да го правиш? По онзи начин, имам предвид?“

"Фейев пак сви рамене. „Нямам нищо против.“

„Чакай малко“, казах внезапно. „Какво правиш с това нещо?“

"Фейев вдигна нашийника и го погледна. „Зъбите ми,“ каза. „Предполагам, че не съм толкова красив като някои, които си имал. Защото ми изпопадаха зъбите. Някой като теб може да има когото си поиска. Предполагам. Но на някои от пазачите така им харесва повече; казват че така изглеждам като такъв долен тъпак… Имам белег от камшик на рамото си. Не е истински. Но някои обичат и това…“ Загледа ме и ми показа. „А и ти ме гледаше…“

„Бедни, бедни ми човече,“ казах. „Това не е правилно. Не можеш просто да влезеш тука и да си мислиш, че някой може…“ Макар, докато го казвах си зададох въпроса, кое би могло да го накара да мисли друго? „Но ти… кажи ми, сега като си свободен…“ Зададох въпроса механично (както, разбрах с притеснение, съм го бил задал на всички още когато разговаряхме на дънера преди церемонията; но след толкова разговори с толкова роби съм разбрал, че няма друг въпрос, който да произведе щастлив отговор. И пак си помислих, че по-добре да си бях държал езика зад зъбите)… „накъде ще тръгнеш? Какво ще правиш сега?“

„Отивам в града — в Колхари.“ Макар лицето му да светна както първия път, отговорът не беше същият. „Казаха ми, че там имало един мост, до стария пазар, където мога да се помотая. Да спечеля една-две монети… нали се сещаш, като го правя с тях.“

„Мостът на загубеното желание,“ казах. „Да, има такъв.“ Почувствах облекчение, че онова, което отначало ми бе казал там на дънера е било един вид театър. Но и аз пък не бях подготвен, след дълъг ден официалности, и идеали, и речи, да се натъкна на простата тъга на един глуповат младеж, чиято всяка мисъл бе как да намери още един начин да проституира. „Познавал съм хора, които са били там. Ако не ме бяха затворили тук, може би и аз щях да съм един от тях. Но животът по улиците на Колхари не е лесен.“

„Е, тогава просто ще трябва да работя повече.“ Пак ме дари с една щърбава усмивка. „И ако не стане, ще опитам някои от нещата, дето ни ги каза преди.“

"Ставаше дума за моите практически съвети. „Ти ще работиш наистина много.“ Помислих аз самият да му дам някаква тъпа работа. (Но какво, все пак, умееше един такъв младеж да прави, освен да се мотае по тротоарите на моста?) Помислих да приема предложението и след това да му дам шепа монети. Или просто да му дам парите и да го отпратя. Но всеки избор изглеждаше като капан, който по някакъв начин сам си поставях. Моята идея бе да прокарам закон за неговата свобода, а не да се омотавам в проблема на неговото оцеляване. „Дай ми го това нещо.“ Посегнах.

"Подаде ми нашийника, като ме гледаше въпросително. „Ти ли искаш да си го сложиш?“

"Единствената причина да съм толкова изненадан бе, че точно това беше най-далеч от съзнанието ми в момента. „Не“, казах. „Не, не искам… не точно сега.“ Взех го в двете си ръце, погледнах го, погледнах и Фейев.

"Като това да бе единственият друг избор, той пристъпи напред към мен и си вдигна брадичката.

"Поех въздух. И вдигнах нашийника. Защо? Може би за да видя, какво ще стане, ако направя точно това. Затворих нашийника върху неговия врат. Ръцете ми останаха върху желязото.

"Погледна ме със светещ поглед. После, бавно, се усмихна: „Искаш да го направим, нали?“

"Ако последвалата пауза бе желателна, то той може би бе изцяло вътре в нея, но аз пък напълно останах отвън. Е, наистина имаше някаква физическа реакция от моя страна — всъщност, напълно си я имаше — и ако бях по-млад, сигурно щях да я последвам. Но вече знаех, че това е физическа реакция от оня вид, която, ако я последвах до края, щеше да ме сблъска с неприятната действителност. И тъй като стоях извън паузата на желанието, не бях способен на ясно тълкуване на онова, което би или не би се случвало вътре в нея, нито по отношение на Фейев, нито по отношение на себе си. И това бе двусмислието, което убиваше — щеше да убие — физическата манифестация на ситуацията.

„Да ти кажа какво се случва според мен, Фейев.“ С ръце около врата му, гледайки надолу към лице, което вече се отвръщаше от моето, осъзнах колко по-висок бях от него. „Мисли го като просто още една история, но слушай — защото аз не съм глупав мъж. Някой — може би някой пазач, когото още не съм срещнал — ти е казал да дойдеш и да ми се отдадеш. Правил си го и преди. И ще го правиш пак, несъмнено. Ще искаш много пари за това. И ако аз ти дам каквото искаш, той пък, защото ти е подал идеята — и може би ти е дал назаем нашийника — ще очаква да му дадеш половината или повечето. Вие двамата не бихте се пробвали да ми отнемете пари с насилие. Премного от моите войници са наоколо. Той сигурно те чака някъде там в бараките. И може си дори малко се страхуваш от него — особено ако се върнеш с празни ръце. Но просто ще трябва да му кажеш, че планът се е провалил. Все пак вече си свободен. Наистина разбирам защо той — или може би ти — е измислил тази идея. Разбирам, че ако наистина говорим за пазач, и той е вече без работа. Както и ти. Сега. Какво мислиш за моята история?“

"Фейев постоя известно време неподвижен. После вдигна поглед към мен. „И какво от това? Все пак можем просто да си поиграем.“ Погледна пак встрани. „Ако бях роб, можеше да ме накараш да го направя. Но сега съм свободен. Така че ще трябва да ми плащаш. Нещо. За това. Това е всичко. Ти ме освободи. Защо тогава не го направиш?“

"Поклатих глава. „Не и ако искаш пари.“ Успях нещо като полу-ухилка; и си прибрах ръцете. „И може би нямаше дори и да не искаше пари. Можеш да си вървиш по пътя, Фейев.“

„Затова ли не искаш да имаш връзка с мен, защото има и някой друг намесен в плана? Защото мислиш, че това е историята. Защото не всичко е точно така — имам предвид, не всичко. Да, има нещо такова. Но не всичко е така.“

„Точно сега съм сигурен,“ казах, „че ако чуя цялата история, тя просто ще бъде още по-неприятна. Поласкан съм, че искаш да ми доставиш удоволствие. Не те обвинявам, че си се съгласил с плана. Предстои ти много трудно време — по-трудно, отколкото изобщо можеш да си представиш. Може би в някой друг ден би се навил и бих си казал, «И какво от това?». Но с всичко, което се случи днес, съм премного уморен,“ макар че в случая паузите от една съвършено друга нощ пълнеха със смисъл казаното през тази. „Освен това искам да ти дам шанс. Може би ще се натъкна на теб в Колхари. Но точно сега искам да почивам. Сам.“

"Премигна насреща ми няколко пъти, кимна с отворена уста.

„Махай се сега. Излизай оттук.“

„Наистина ли си сигурен… че си уморен?“

"Кимнах.

„Добре тогава.“ Направи крачка покрай мен и отвори завесата на палатката. „Защото не бих могъл да го направя за без нищо. Щеше да бъде, все едно съм още роб. А на свободните мъже се плаща за това, което правят. Така ми казаха.“ Тръгна да излиза. После, внезапно, погледна назад и заби светещия си поглед в мен. „Прав си, да знаеш. Моята история не е толкова добра като твоята. Беше си Ириг — той е пазачът, който ме чака в бараките, за да си вземе процента. Той ми каза, че трябва да ми бъде заплатено. И не го харесвам, както вече ти казах… Той ми изби няколко зъба веднъж, когато си мислеше, че искам да открадна нещо, за което даже не знаех, че го има. Но той пък счупи ключалката на този нашийник, за да ми го даде, и заслужава да му бъде платено за това. Може би щеше да бъде по-добре да е някой друг пазач, на който поне му харесва да го прави така, както го правиш ти. Или може би нямаше.“ Сви рамене. „Не знам. Благодаря ти, господарю,“ макар само безименните богове знаеха в момента, за какво ми благодареше. „Сбогом.“ Излезе навън.

"Отидох до завесата и я отворих. Застанах на прага и го гледах как ходи, с тежка стъпка, прегърбен, смаляващ се под свод от сиво и тъмносиньо. Разцъфна светкавица. Мокрото поле блестеше. Докато той прекосяваше наводнения път в проблясването на светкавицата, стъпвайки крак в крак в своето отражение, посегна нагоре, свали нашийника от врата си (като че чух как щракна счупената ключалка), и започна да го размахва покрай бедрото си. На рамото му видях белега от камшик — оня, дето не бил истински. Още светкавици надмогваха над тъмнината на вечерта. Гръмотевиците надмогнаха над светкавиците. Обърнах се и затворих завесата.

"Кожената превръзка на Фейев лежеше на чергата, толкова приличаща на онази, която и аз бях носил — понякога — в мините. Навън гърмът се оттърколваше. Едри капки започнаха да удрят по брезента.

"Седнах на леглото и си помислих: прекалено ли съм уморен?

"Изпръхтях.

"Е, това пък дори не беше на нивото на провинциален пътуващ театър.

"Чувствах се изтръпнал, да. Но го имаше тръпненето, което потягаше мускулите ми и побеждаваше всичко останало. Ярост? Страх? Любовта към свободата? Ириг бе абсолютно мулешко лайно да си помисли, че ще му платя чрез Фейев; и Фейев беше абсолютен тъпак да си мисли, че щях! Ама, да не би пък истинската причина за моя отказ да не беше просто възрастта? Може би работата беше в приликата между Фейев и Намюк; а за онзи подобни игри бяха просто отвъд всякаква възможност. Не вярвах, че който и да е жест на Фейев е нещо друго, освен една игра без награди накрая. Както бях седнал на леглото до лампата, и слушах дъжда, целият онзи, другият ден и нощ с втурнаха обратно към мен. Какво би се случило, почудих се, ако тридесет години по-рано бях имал знанията, за да говоря, се движа и инициирам нещата така, че половата ситуация, в която се бяхме озовали с високия повелител, да беше мое дело? Дали пък сега не ми бе даден още един шанс да проверя — шанс, който отново не бях използвал? Тогава, когато бях омотан в истински потисничества, знайни и незнайни, всеки жест можеше да бъде прочетен: този е пълен с полова светлина, онзи е тежко-политически, и всичките придобиващи истинската си форма в острата светлина на властта, и нито един не замъгляван от измама, мързел, яд или алчност.

"От тази яснота бях конструирал своето „Аз“.

"Но в сегашния случай, когато аз имах властта и бях толкова близо до положението на повелител — на идеалния, донасящ свобода, покровител-повелител, който овластява потиснатите — колкото изобщо е възможно, не можех да видя яснота никъде около себе си: нито в настоящето, нито в миналото, нито в моите мотиви, нито в тези на който и да е друг. Еднократният акт, който бе отменил робството и уволнил пазачите, бе направил различието между роб и пазач самото то двусмислено.

"Не бе ли истина, питах се, седейки там, че бях преустановил работата си една сутрин, само три дена по-рано, в града, за да прекарам умерено удовлетворителен час в полови проучвания с един абсолютно непознат човек, когото бях срещнал на улицата и който знаеше, че съм министър толкова, колкото щеше да знаеш и ти, ако не ти бях казал? И ще ти кажа и това, Удрог: два дена след като се бях върнал в Колхари от мините бях прекарал една вечер в полови екстравагантности с трима добри стари приятели. Но всичко, към което можех да се върна в момента, в който седях на леглото в палатката си, слушайки водата да бучи надолу по брезента и гледайки фитила на лампата да плюе искри бе, че години преди това, в същото това поле бях погледнал в едно огледало, бях разпознал огледалото за това, което беше и бях хванал образа вътре в него за моя употреба. А сега, при внезапното обръщане на случайностите, когато пак имах нужда да хвана някакъв образ бях схванал, че това, което си мислех, че са огледала и образи и едно „Аз“, което гледа в тях и по тях, бяха всъщност образи изместени, синтетични, една кръстоска между образи, идващи от още огледала, които никога не бях виждал — огледала, ъгълът, повърхността и местоположението на които, понеже бяха толкова многобройни, понеже бяха видими само чрез това, което се отразява от тях в други огледала, нямах никакъв шанс да разпозная (и още по-малко — да схвана системата, в която да мога да ги подредя), още по-малко — да разбера кои от тях, ако изобщо имаше такива, бяха истинските и кои бяха просто мястото, на което се пресичаха отражения, идващи от другаде.

„Разбери ме, Удрог, това, което видях, не бе от света около мен. Не говоря за нищо толкова лесно и цинично като разочарованието: нищо, което се бе случило през онзи ден не бе нещо, което да не съм познавал много преди това. (На какво бе това откровение, ако не на точно такива минали познания?) Става дума за едно «Аз» което обхваща едновременно глупостта и мъдростта, ентусиазма и цинизма, илюзията и разочарованието, «Аза» който бях хванал от света, Азът който, след тридесет години усилия бе успял, само седмица по-рано, да си върне хватката върху света — тогава, когато с победата си в заседателната зала на съвета бях най-сетне победил в играта на време и болка. Е, би било прекалено театрално да кажа, че както тридесет години по-рано се бях намерил на това поле, сега тук се бях и загубил. По-скоро се опитвах да намеря системата от асиметрични различия, по средата на които непрекъснато бях ваден от равновесие тогава, когато се опитвах да я хвана; и можеше да ме отпишеш като много глупав човек, който през своите петдесет години не е научил нищо, ако просто ставаше дума за обръщане на позициите на роб и повелител, или ако бях направил някакво уравнение между свързването на Фейев с пазач в проваления им план и безсмисленото убийство, извършено от Пифълс.“

Удрог бе дотук твърде търпелив. Даже бе си продължил търпението, когато неговото ядро свърши, като си бе припомнил (вместо да слуша внимателно) точно колко е бил търпелив. Но точно сега се надигна, сви си пръстите и започна с тях да удря Горгик по гърдите, прекъсвайки го („Виждаш ли, Удрог, аз търсих…“) насред следващото изречение:

„Но тази история просто продължава и продължава. Това да не би да те кара по-силно да искаш да се чукаш? Това е онова, което аз пък искам да знам!“

Горгик погледна надолу към варварина, силно изненадан. „Е, разказът ме поставя все по-отвън на желанието — което не значи, че може да се каже, че чукането не ме интересува. Но тогава аз се оказах…“

Но първата част от отговора бе онова, което очакваше Удрог; и, обзет от тревогата, дали изобщо ще се стигне до удовлетворение, изобщо не се интересуваше от втората.

Удрог седна изправен. „Казах ти, знам какво искаш. Ти искаш някой да е господар, да поеме тази роля от теб, да ти казва на теб какво да правиш, да прекрати това глупаво бърборене с действие. Оня роб, Фейев, ти не си знаел тогава дали той наистина е искал да го направи. И затова не те е възбудил, това е всичко. Виж сега…“ Удрог скочи пред огъня; сянката му легна върху мъжа, който още лежеше на покривалото. „Всичко знам за тебе. Ще ти покажа, от какво имаш нужда. Не — мръдни си ръката, робе! Ти си с нашийника сега!“ Гол над него, Удрог ритна Горгик с голия си крак в ребрата. „Сега ще видиш какво искам! Обърни се! Ще те набия почти до смърт, ти драконско лайно такова!“ Удрог вдигна ръка в светлината на огъня, готов да я свали надолу в някакво действие на насилие и насилване…

Бухането започна някъде зад колоните. И, този път имаше истинско дрънчене: някой блъскаше нещо от едната колона в другата. Шумът приближи, отмина; дрънченето отмина с него.

Удрог се огледа стреснато наоколо, с още вдигната ръка — и скочи встрани от Горгик когато, от сянката, котката се изстреля напред и затича по права линия по пода.

Прескочи корема на Горгик и отскочи от наметката, като мина между краката на Удрог.

Варваринът се препъна, извика и едва не падна на камъка. „Какво по дяволите…? Какво става?“

Бухането и дрънченето притичаха до края на реда колони — имаше някой там, който се движеше бързо и произвеждаше много шум. Нещо изхвръкна от тъмнината и падна, с дрънчене, на пода: пръчка, към два фута дълга. Претърколи се няколко инча, докато шумът се оттегли към един коридор, започна да затихва… и накрая спря.

„Това пък какво беше…?“ Удрог понечи да разпита тишината.

„Мисля…“ Горгик самият бе се изправил до седнало положение. Пръчката, виждаше се в светлината на огъня, бе с почернен край, омотан в кълчища. Погледна пак нагоре и започна да се смее. „Мисля, че горе на балкона е имало някакво местно селянче, или някоя малка доярка. На десетина години? Дванадесет? Някъде на такава възраст, ако се съди от онова, което успях да мерна. Е, явно сме ги сащисали. И са решили да ни се отплатят по същия начин.“

Удрог се извърна рязко, и отстъпи заднишком към коженото наметало на пода. „Искаш да кажеш, че някой е гледал ние какво си правим?“

„Не сме си направили кой знае какво.“ Горгик отново се излегна, намествайки се по рунтавата кожа.

„Ама…“ Удрог сключи вежди към големия мъж. „Не може човек да прави такива неща когато някакви хора се мотаят наоколо и шпионират! Те не ги разбират тия неща! Ей, ти!“ извика към тъмното. „Махай се оттук! Изчезвай!“ И последва това с някакви псувни, които комбинираха женски гениталии, мъжки екскременти и кухненска посуда по един автентично новаторски начин. Като свърши Удрог си заклати главата и се обърна към Горгик. „Как ще правим нещо, ако горе там има някой да гледа?“

„Вече не гледат,“ каза Горгик.

„Знам.“ Удрог клекна върху наметката.

Горгик постави ръката си на бедрото на момчето.

Удрог я избута настрани. „Не, тия неща не се правят ако наоколо се мотаят всякакви. Горе там. Не е редно. Не и онова, което ние правим. Даже само ако има вероятност да се върнат и да гледат, нали така?“

Горгик запази мълчание.

Удрог започна да се протяга, но после погледна пак нагоре към втория етаж, където се редяха колоните. „Мислиш ли, че ще се върнат?“

Горгик поклати глава. „Не.“

„Ама могат, все пак,“ каза Удрог.

„Да.“

Удрог пое въздух. „Не, аз не искам да правя нещо ако някой, когото не познавам, може да ме види.“ Опъна се върху наметката с лице отвърнато от мъжа.

Горгик постави ръката си върху неговото рамо.

Удрог пак я отметна настрани. „Не. Стига глупости. Разбра ли?“

И пак Горгик запази мълчание.

„И по-добре да свалиш това нещо от врата си също така. Няма защо да те виждат да го носиш това нещо. Кой знае какво може да си помислят.“

„Могат.“ Мъжът постави ръка на бедрото на Удрог и плъзна пръсти напред.

Удрог каза: „Знаеш ли за чумата — в големите градове? В Колхари? Оная чума, за която казват, че мъже я предават на мъже. Макар да познавах жена, която я беше пипнала…“

„Да.“ Ръката на Горгик се спря.

Варваринът изпъшка. „Абе, бил съм по големите градове. И затова май най-добре е да не правим нищо. И ти си бил там. Може да ти я предам, болестта. Може ти да ми я предадеш. Поне така се говори.“

„Говори се,“ каза Горгик, „че нещата, които ти и аз най-вероятно ще правим тази нощ са точно нещата, които най-малко пренасят болестта.“

Варваринът пак изпъшка. „И това съм го чувал.“ И после каза (защото, както вече писахме, имаше някои неща, по които Удрог бе наясно): „Понякога все пак не мисля за това. И просто правя това, което съм си наумил, че искам.“

„Понякога…“ Горгик издаде звук, който момчето разпозна като прозявка, „и аз правя така.“

Удрог лежеше без да мърда. Не бе изслушал цялата история. Много от онова, което бе чул, разбираше само донякъде. Онова, с което бе останал в светлината на угасващия огън бяха само противоречия. Този мъж, който очевидно бе твърде жив твърдеше, че е някой, за който Удрог знаеше, че е умрял — и твърдеше, че отива на собственото си погребение! (Да не би пък тоя да беше някакво чудовище, призрак, бог…?) Беше казал, че е известен министър а после — че е роб. Имаше си собствено кожено наметало, на което да спи и си носеше нашийник за игра, но говореше за това, как е отвън секса и за смъртта на желанието. А когато чудовища, или богове, или призраци тичаха покрай тях с бухане, той просто се бе изсмял. Но най-голямото противоречие в този човек бе, че беше толкова спокоен, толкова уверен в себе си, толкова отпуснат в непознатата и плашеща зала. Удрог бе изморен и неговото време за разплитане на тези гатанки, както и за секс, бе свършило — макар точно сега ръката на мъжа да бе паднала на рамото му и се приплъзваше в прегръдка през гърдите. Е, огънят гаснеше и може би вече никой нищо не би могъл да види. Удрог се плъзна назад, тъй като залата изстиваше, а мъжът бе голям и топъл — и вече твърд, положил твърдостта си напреки на задника на момчето. Е, ако нямаше никой да гледа, момчето вече минаваше отвъд желанието и навлизаше във вестибюла на съня. И този тип хора, Удрог знаеше, ако не откликваш, не правят кой-знае какво.

Зад гърба на момчето бавните вдишвания на мъжа ставаха по-груби, и безредни, все едно нещо от време на време го хващаше за гушата.

А Удрог дишаше бързо и без усилие; и заспа.