Играта на време и болка

8

И пак друга една история.

Сега ще пишем за една аристократка, приближаваща смъртта.

Когато новината за кончината на повелителя Кродар стигна до замъка на пенсионираната вече Везирка Миргот, сред прислугата бе настъпило известна тревожност. Дали старата дама, намираща се в стаята си, да бъде известена сега? или после? или никога?

Този въпрос най-сетне бе поставен на застаряващия евнух на Везирката, Яхор, който също бе болен в последно време. В своята стая с килими по стените, пълна с лампи и птици в клетки, с премного възглавници разхвърляни между дървени кариатиди и с деликатни звънчета, които висяха от избродираните лампиони така, че лекият полъх на вятъра непрестанно ги подрънкваше, с резбования таван и потопен във въздух, напоен с ароматите на кандила, в които горяха билки и ароматни дървени трески; и огледала, огледала, огледала, някои малки като нокът, а други големи като шкембе на мъж, които висяха по стените, в нагърчени рамки и полирани до блясък; завит в своите половин дузина шалове, Яхор вдигна очи, гримирани с крилца в ъглите, от златните нишки, дребни мидички и скъпоценни камъни, които разглеждаше. „Повелителят Кродар… мъртъв? Горе в Еламон, казваш? И чакаш моето мнение, дали да съобщиш на Везирката?“ Сви рамене под великолепните си дрехи. „Че защо не?“

И така новината бе понесена нагоре по стълби и през коридори към малките покои от гол камък. Тук-там някой дървен сандък бе поставен с гръб към каменна стена. В една от стаите — не най-голямата — имаше бюро с писмени принадлежности, запрашени и отдавна неползвани. Нямаше дори истински килим: една рогозка лежеше до леглото. Везирката дремеше, когато дойдоха. Отне им известно време да я разсънят напълно. Но те бяха се научили на търпение и тя, щом разбра за какво стана дума, седна на ръба на леглото в своята широка нощница и помълча известно време. „Каква ирония,“ каза най-накрая. „Че Орелът умира сред коралите на Дракона…!“ Поклати глава. „Е, няма що, да се готвим за път. Нали имаме един цял ден преди кортежът да мине южно по Кралския път? Подгответе ми покрита карета. Окачете я с черно и виолетово — каквото имаме на разположение за погребения. Не поръчвайте нищо специално. Ще тръгнем така. Ще се присъединим към кортежа да правим компания на моя починал колега до Колхари, а после и до погребението в Гарт.“

Слугите се спогледаха. Наистина ли Везирката бе убедена, че това е необходимо? Та тя не бе добре. И нейните роднини и по-младите колеги ще разберат и няма да се обидят, ако в този случай тя…

Но Миргот се изправи. „Никога не съм си позволявала да се глезя. Няма да започвам точно сега. На това погребение ще има хора, които най-вероятно повече никога няма да видя през живота си. Няма да пропусна това за света!“

„Е, тогава, може би…“ казаха слугите. Би ли желала нейният евнух да я придружава?

„Яхор? Не, не ми трябва Яхор. Освен това клетият е толкова болен. Ще взема само кучияш и прислужничка. Може би тази новата девойка… Да, мисля, че тя ще дойде с мен. Приятна ми е. Добра компания за погребение.“

„Новата девойка“ бе жена около 40те на име Ларла. Бе работила вече пет години в замъка. Предният път, когато работила за аристокрацията, било половин дузина години по-рано, когато била наета в дома на повелителя Ванар по време на смъртната му болест. Другите слуги я намираха за странна, понякога истерична и често премного темпераментна. Но имаше добро сърце. И тъй като тя бе последната слугиня, наета след персонално интервю с Везирката, Миргот я толерираше.

Слугите излязоха разстроени от решението на Везирката — хем тя да тръгне на път, хем да не вземе Яхор. Защото вечните болести на евнуха бяха от превантивния вид и, ако човек внимателно се вслушаше в болестите, от които той се оплакваше щеше да разбере, че те служат за претекст за да обосноват поредния медицински, диетичен или физически режим, който евнухът бе си избрал. Везирката от своя страна, която просто не признаваше болестите — намираше ги за слабост — в последната година бе падала вече половин дузина пъти. На няколко пъти в продължение на дни не искаше — или не бе в състояние — да поема храна. Събуждането и заспиването бяха станали дълги процедури, по време на които тя ставаше все по-объркана. И макар умът й да бе бистър, от време на време тя страдаше от… е, не е ясно дали говорим за изблици на меланхолия или за провали в паметта: това нейно състояние имаше признаците и на двете. В такива времена целият замък пропадаше в бъркотия, тъй като обикновено старата дама организираше всичко от своите покои; и когато не правеше това, нямаше какво да се прави. (От такива периоди бе тръгнал навикът прислугата да се консултира с Яхор. А евнухът бе доста вещ по темата „организиране на нещата в замъци“.) По едно или друго време всички слуги я бяха виждали, рано сутрин, облечена във вехта роба, да куцука из някоя зала, с почивки между крачките, да се хваща за някоя стена, после да подпира ръцете си на единия хълбок, и да поема една грапава глътка въздух след друга.

Преди изгрев слънце на следващия ден Везирката бе натоварена в каретата, вече пълна с килими и одеала за пътуване и с погребални подаръци и с големи кошници провизии. Ларла хвърли вътре още един бродиран сак и се качи след него. Кучияшът подвикна на конете.

Като държаха високо своите факли слугите наблюдаваха отпътуването на каретата. (Яхор не бе излязал да я изпрати. Но макар старата дама да не бе коментирала този факт, не изглеждаше изненадана.) И все пак, като свалиха факлите и потеглиха обратно към замъка слугите се питаха да не би Везирката пак да е объркана, защото от време на време бе се обръщала с въпроси към някой, който просто не бе там.

Е, сега бе в ръцете на новата девойка.

Изборът на времето за отпътуване се оказа удачен. Каретата се присъедини към погребалната процесия половин час след един великолепен изгрев. Везирката се поклащаше в каретата, но не в мощния и бавен ритъм на барабаните, които биеха отвън.

Това с барабаните, помисли Везирката, е трудната част в погребенията. Бе седнала с изправен гръб на ъгловата седалка, която, въпреки многото възглавници, й натъртваше хълбока. Бе се отказала да търси удобно положение за крака си под тъмночервената вълна. Бе ли казала на новата девойка да отиде напред и пътува в някоя друга карета? Наистина имаше нужда да бъде сама. Но не, ето я Ларла, седи отсреща и дреме. Е, разбира се, ако я нямаше тук, щеше да ми липсва въпреки грубите й ръце и тъпите й разбирания — не, че девойката ставаше много за приказки. А ако беше тука в каретата, сигурно щеше да спи в ъгъла, с омачкани дрехи, с глава подпряна на прозореца и с отворени устни.

Везирката премигна.

Кой все пак седеше отсреща в сянката?

Беше Ларла — беше ли? Или някой друг седеше там в ъгъла. Да, трудно бе да се каже. И ако беше някой, то кой? Може би ако си затвореше очите за известно време… (Това бе, знаеше от опит, често пъти по-добрият начин да видиш.) В своята червена погребална роба Везирката седеше с изправен гръб и бе много уморена. Но нямаше да спи. Не, времената не бяха за спане…

Обърна се към мъжа, който седеше срещу нея:

"Знаех, че ще дойдеш, мой малък робе, мой велик министре, мой освободителю. Наистина, Горгик, само заради теб тръгнах и аз. И сега какво, Кродар е мъртъв. Макар по различни причини, това и за двама ни е облекчение. Кажи ми, ти ли си сега най-мощният мъж в Неверион? Или това е някаква заблуда, моментна форма, която видях сутринта на една мъглива ливада? Е, наистина дълго време аз бях една от онези, чиито заблуди, колкото и жестоки или добронамерени, бяха самата структура на властта. Онова, което ти направи, мой Горгик, с отмяната на робството е да скъсиш разстоянието между най-висшите и най-нисшите с една цяла класа. И така ние, които бяхме най-висши, днес благодарение на теб изобщо не сме толкова нависоко, колкото бяхме. Понякога, да знаеш, имам чувството, че аз те създадох. Ама наистина ли си освободил абсолютно всички роби? Повелителят Алдамир и аз не бихме могли да те подкрепяме повече дори да ни беше любим син, поел нашата кауза и реализирал я с най-впечатляващи резултати. Помисли по следното. Едно време две от най-строгите забрани за робите бяха пиенето и четенето. Тези неща изобщо не ги разрешаваха долу на юг. За пръв път втората забрана бе отслабена на север, в онази срамна нощ в Месеца на плъха когато малката ми племенница, чието царстване е богато и великолепно, взе властта. „Нямаме време за съдилища! Избиваме всички подкрепящи Дракона! Всички ги знаят, кои са! И вземаме всички от твоята възраст и надолу за роби на новия режим!“ Стоях до нея, когато повелителят Кродар обяви това, там в окървавената тронна зала. Втрещеното момиченце, което бе затрупано до ушите в трупове в продължение на трите дни откак бяхме напуснали Гарт, се огледа за охранителя си, който бе клал и мушкал с меча през цялото пътуване от юга, за да се скрие зад него. И, като не го видя, изплака: „Всички вземете! Всичките деца! Не бива да ги наранявате при никакви обстоятелства!“

"Това бе първата й заповед от Залата на Двора.

"Винаги съм си мислила, че на 15 години моята малка кафява племенница бе доста по-малка от повечето на нейна възраст. Като имаме предвид затворническото й детство, това е разбираемо. Не, че успяхме да я запазим от кой-знае какво. Охранителят, когото тя търсеше, разбрахме по-късно същата сутрин, е бил шпионин за Дракона и когато имахме само минути време, за да спрем неговия заговор, в който и тя и аз щяхме да изгубим живота си, тя се втурна към него с щастлив смях, прегърна го — и с камата, която бе скрила в роклята си, му преряза гърлото! Тя го направи. Шест часа по-късно роклята й още бе подгизнала. Казвам, че беше малка, но в много отношения всички ние вече бяхме много стари. Бяхме гледали такива кървави сцени четири пъти само за три години.

"Само безименните богове знаят кой имперски капитан, подхлъзващ се по разхвърляните черва и пързалящ се по кървавите плочки е изтичал навън да занесе нейната първа заповед. И поради тази заповед ти Горгик, който бе прекарал достатъчно време в складовете на баща си, за да овладееш онова старовремско, недодялано търговско писане, не бе отмъкнат, упоен и убит час след изколването на твоите родители, както би ти се случило на юг. Ти никога не бе отведен заедно с дузина други в една стая, където всякакви неща бяха написани по стените, едно от които: „Свободата е само за онези, които се намират смълчани в тази стая докато останалите са отишли по своите дела.“ И не ви бе заповядано да напуснете, а онези, които остават, да бъдат черпени с упоено питие и после избити.

"Само те направиха роб.

"И така в Неверион се появиха, макар много малко на брой, но роби, които умееха да четат и пишат. (През първата наша нощ се теб ти самият ми обясни, че си станал началник смяна благодарение на това си умение.) Началото на края на робството. Знам, че ще ти хареса това обяснение на нещата. Колко подобни съм чувала от теб, през годините, относно едно или друго обществено явление? И колко пъти мислиш, че си ми разказвал своята история — в толкова много и различни варианти, трябва да добавя. Твоята грамотност — която забелязах веднага щом реших да те откупя от мините — не е сред нещата, на които обикновено се спираш в разказа си, освен ако те запитат. И повече от веднъж, мой приятелю, мое създание, мое огледало, съм се замисляла върху това, как избягваш този факт в разказа, който непрестанно предлагаш за своя живот; и че тази репресия е знак за несъмнената му значимост.

"Както ти разказвам тази история, докато ти си седиш отсреща и се усмихваш на една стара дама която, едно време, не смяташе за чак толкова стара, очаквам всеки миг ти да подхванеш разказа, но с обратно поставени ударения, с точки и тирета прехвърлени другаде; и цялото пренаписано, изчистено, както ти би казал, но за да обслужва твоите цели. Колко интересно, ти би казал, че от самото начало властта на императрицата е изцяло допълваща, доуточняваща, предупреждаваща, стратегираща, призоваваща. И не остана ли тя такава и до днес? Онова, което намирам за интригуващо от моето време в Двора (ето тук ти ще трябва да продължиш историята) е, че това всъщност е моделът на всяка политическа власт, която някой индивид — императрица, министър, Везирка, съветник, придворен, радикален бунтар или искащ услуга търговец — може да има. Най-трудният урок, който на мен се наложи да науча в Двора бе (и ти това ще го обясниш по-нататък), че онзи вид власт, която Детето-Императрица прилагаше през онази нощ е единственият вид власт, който съществува. Измамният модел на властта като сила, който ни разсейва, обезкуражава и в края на краищата ни унищожава всички, които играем играта на власт и време, бе въплътен достатъчно добре, в твоята история, в повелителя Кродар, който можеше да издаде команда, с няколко кратки изречения, ония да бъдат избити или изхвърлени, а тия да бъдат издигнати или поставени да седят като равни до него: става дума за цялата тази възмутително глупава концепция, според която властта е ограничена само до онова, което посредничи между език и действие. И затова той — или неговият образ на подгизнал от кръв тиранин — е нашият враг, когото трябва да анализираме, разчленим, отхвърлим в едно действие което, за нас, трябва всъщност да бъде акт на бдително само-поправяне и само-защита. И затова тя — или нейният образ на оплискано в кръв уплашено дете — е нашият приятел. Просто става дума за това, кой от двамата е по-близо до реалното.

"И виж как, точно като всеки мъж разговарящ с всяка жена, това вече си ми взел разказа, както продължаваш да се усмихваш мълчаливо. Как сега да ти кажа, сега като ми отне поантата, че онова, което Кродар каза онази нощ, не бе заповед. Той просто се бе втурнал в залата да докладва един факт — което пък значи, че твоят модел на политическа власт е по-правилен, отколкото даже ти подозираш. Неговата власт бе точно толкова допълваща, колкото и на малката императрица. Неговият гений — неговата собствена власт, ако щеш — бе само в неговото познание, практикуване и използване на такива допълващи стратегии. Защото, както ти е известно, аз никога не успях да използвам Кродар — или неговия образ — както направи ти.

"Но може би пък затова вече не са ми интересни клюки от Двора.

"Имахме толкова случаи, през годините, ти и аз, ти да ми разказваш своя живот. Онова, което ме интригува, Горгик, е че всеки път разказът излизаше друг. Помниш ли как, при нашата втора среща, ти толкова лесно си призна, че много неща, които ми бе казал при първата среща са лъжи — или, както ти го формулира тогава, „истории взети назаем от другите роби“? Години по-късно, когато все по-голяма част от Неверион избираше теб за свой говорител, си помислих: да не би това да е защото си продължил да вземаш назаем все повече и повече истории в твоя голям наратив, така че все повече хора да се разпознават в него — макар още тогава някои от нас да разпознаха в тази стратегия един човек, който всъщност няма никаква история да разкаже.

"Изкушението с такъв човек, разбира се е в това, ние останалите да започнем да разказваме твоята история — или онова, което подозираме, че историята е всъщност. При всички случаи аз имам своя си версия.

"Помниш ли когато дойде да ме видиш за последен път? О, колко радостна и уплашена бях да разбера, че са те издигнали за министър! Изглеждаше ми съвсем естествено и правилно аз, която първа те заведох в Двора на орлите, сега да те поканя у дома за отмора и разпускане, преди да поемеш трудните си нови задължения. Пратих ти куриер в Колхари. По онова време вече нашите истории бяха съвършено оплетени помежду си, докато животите ни се бяха разделили окончателно. Надявах се да ме посетиш като стара приятелка, на която едно време пишеше най-удивителните писма. (Ех, в онези ранни години, за какви истории ми пишеше! За това, как си наел писмописец, за да те научи на по-съвременната улвиянска система на словослагане — и после от време на време пак ми пишеше на ръка със старите търговски йероглифи, на които те бе научил баща ти и при които знаци за неща и чувства и за цели системи от идеи, които с думи биха били разказвани по съвсем различни начини, бяха съвсем директно записвани със знак. Към края ползваше словослагането все по-малко и писмата ти станаха смес от двете писмена — с което, както при всичко, свързано с теб ти просто показваше, че си започнал да овладяваш онова, което си. И забелязах как, колкото повече думи навлизаха в писмата ти, и колкото по-редки ставаха знаците, обозначаващи вече готови идеи, толкова по-редки ставаха самите ти писма. И докато кореспонденцията ни постепенно пресъхваше се чудех дали ти си човек, който все пак се чувства по-удобно с абстрактните идеи и физическите неща, отколкото с меандрите на граматика и обозначаване.) Но също така знаех, че можеш да се появиш като най-строгия обвинител, с цял списък от причини, защо си спрял да пишеш. Всъщност се надявах да станеш мое огледало: веднъж да бях се вгледала в теб достатъчно дълбоко за да разбера, какво чувстваш към мен, бих могла, стъпвайки между собствените и двусмислия, да разбера, в кого се бях превърнала.

"Всички бяхме чували много, през годините, за твоя нов едноок любовник. Някои казваха, че той е долно и злобно същество, някога най-долен вид роб, бандит и убиец, сега твой шут и твой клоун, за когото си развил онази обсебваща обич, с която понякога най-висшите се влюбват в най-долните. Други пък казваха, че той бил магесник, който те обвързал с договор, в който били записани с еднаква яснота всички твои минали успехи и всички твои идващи победи и за всяка от която, в мига на нейното случване, си бил принуден да плащаш с кръвта на твоето тяло и с унижението на твоята душа — една отплата, която се случвала в най-тъмните часове и с ритуали с такава жестока, болезнена и унизителна интензивност, че обикновените мъже и жени не могли да си ги представят. Други пък разпознаваха във вас двамата по-човешки отношения: едноокото същество бил блестящ военен и политически стратег, чийто съвет веднъж си бил потърсил и след това си останал зависим от неговото присъствие. Той бил за войната и политиката онова, което великият Белам бил едно време за архитектурата и математиката. Най-лошото, което този тип хора можеха да кажат за теб бе, че твоето величие в Неверион било една илюзия, че властта, която ти приписвахме не съществувала и че ти, всъщност, си бил просто една пешка в игрите на едноокия, разигравана за постигане на неговите цели — които цели, разбира се, не били изобщо толкова възвишени като онези, които ти проповядваше така послушно под негова диктовка една дузина години. А най-нечовешката версия бе, че едноокият просто не съществува! Ти самият си бил магесникът, чиято освободителна програма прикривала неописуеми дълбини и сложнотии, в които доброто и злото били така оплетени, че не било възможно да бъдат някога отново разделени. И едноокият демон, появяващ се в нашийника, който е твоят личен знак, е бил просто една от многото измами, които ти си създавал за да демонстрираш сила и воля, за които думи като несъкрушими и непоклатими са просто недостатъчни.

"Познавах те прекалено добре — или предпочитах да вярвам, че те познавах прекалено добре — за да се вържа на която и да е от тези версии. Но тъй като не можех да повярвам на нито едно от разпространените обяснения исках особено силно да срещна твоя спътник лично — може би (мога да ти кажа това след всички тези години) по-силно, отколкото отново да те видя теб. Може би подозирах, че си открил нещо, някак, с този странен, асиметричен индивид, нещо което аз самата съм пропуснала докато съм ровила из прахта на света за знаците на величието. Виж как внимателно бях формулирала посланието си: „Ти и всеки член на твоето домакинство, към когото си благосклонен, сте най-учтиво поканени като мои гости за сезона.“ И колко разочароващо бе, че преди да получа твоето съгласие ме застигнаха слуховете, че ти дори не си завел легендарния Нойед, с едното му око, в Двора. Ето това научих от принцеса Елин, която ми гостува три дни на връщане от церемонията по твоето въвеждане във властта обратно към скучните си семейни покои: че макар дребосъкът, който според всеобщо съгласие ти е любовник (и някои казваха, че ти е господар и други казваха, че ти е роб) да бил тръгнал с теб към Колхари, кафяв като императрицата и по-дребен от нея на ръст, бил изчезнал точно преди пристигането на твоя отряд за церемонията, и дори че карнавалът, който бил организиран в Колхари в твоя чест, просто го бил погълнал.

"И никой повече не го бил видял.

"Седмица по-късно ти пристигна в моя дом — уникален, самотен, впечатляващ. Нахлу в залата, облечен в церемониалните министерски роби, изглеждащ и по-възрастен и по-силен, отколкото те помнех шест или седем години по-рано. Ти се засмя, взе ми ръцете в твоите и ме помоли за прошка, че не си пристигнал с прислуга, пазачи или следовници. Би ли ми било възможно моите хора да се грижат за теб? Чувствах радост и блаженство, макар вече да бях отбелязала за себе си своето разочарование. Да останеш за целия сезон? Била съм самата щедрост да ти предложа това, каза ти.

"Но не било възможно!

"И аз би трябвало да съм наясно с това, като разбираща движенията в Двора много по-добре от теб. Щял си да прекараш две седмици с мен. И после — обратно в Колхари. Както стояхме, вгледани един в друг, с праха от пътя още по твоите рамене, разбрах, че всъщност пак си се явил пред мен гол, както в първата ни нощ. Без да ти видя антуража, не можех да пресметна действителната ти сила… както се прави между аристократи! И едва в този миг, когато тази информация ми бе отнета разбрах, колко съм била свикнала да я получавам от своите аристократични гости; и как я исках повече от удоволствията на плътта или на интелекта.

„Къде е Яхор?“ запита ти.

"Извиках нашия с теб стар приятел.

"Дотича, кудкудякащ и натъкмен, флиртуващ чудовищно, както си знае, обсипа те с купчина чудовищни славословия и съвсем уместни похвали, омесени помежду си по начин, по който съм го виждала да прави години наред с всеки, който го плаши до смърт. Усмихнах се на всичко това, защото то само потвърди за мен колко удобно се чувствах в арката на твоето приятелство. Каквито и горчивини да бяхме натрупали в миналото помежду си, макар да знаех, че те не са забравени, сега можех да вярвам, че са простени. И това ми даде голяма радост по отношение на моите минали действия, на твоята бъдеща кариера, и на света, който ги споделяше.

"Беше три дни по-късно когато слугите ми разказаха една история, разпространявана от някакъв кучияш на пазара в селото ми. И, да, вече всички били минали оттам и чули историята. Е, казах, ако историята, която разказва, е чак толкова интересна, доведете го в замъка да ни я разкаже и на нас. И така този мръсен, зашеметен мъж, осмърдян на кокошките, които бе карал за пазара бе доведен в залата за гости и му бе сервирано хляб, пиене, сирене и плодове докато аз седях на единия диван, а ти на другия, за да го чуем.

"Историята му, накратко, беше следната: В града, откъдето започнал своето пътуване, през три града на запад от нас, пристигнали една дузина гладни, оръфани мъже и жени, които се мотали наоколо заедно, бедстващи, кирливи и замаяни. Изглеждали достатъчно безобидно. Но когато пристигнали старейшините да ги разпитват, техните отговори били невнятни и частични. Накрая, една от старейшинките на града се сетила: преди години отряд от богати търговци, дребни аристократи и няколко свежи дъщери и синове бил минал през селото на керван, на път, както казвали, към самата граница на Неверион с намерение да я прекосят и, хвърляйки предизвикателство на боговете с имена и със закрилата на безименните, да изследват света отвън. Ясно бе, че това са остатъците от експедицията, наплашени, разтреперани, счупени от своето приключение, които най-сетне се завърнали в Неверион.

"В този момент ти се наклони напред, лицето ти бе се втвърдило около белега ти: „Кажи ми,“ запита, „имаше ли едноок мъж с тях? Дребен мъж, не по-висок от момче, и с клепачите на дясното му око дълбоко навътре в главата? Викаха му Нойед!“

"И тогава нашият кучияш си призна, че е виждал връщащите се мъже и жени само от разстояние, над главите на тълпата. Не бил стигнал по-близо до тях от една-трета на пазарния площад, с всичките му купувачи и продавачи на пуешки яйца и кисело мляко и прясно мляко намиращи се помежду. Не, не бил говорил с никой от тях. Дори не бил видял някого от някакво прилично разстояние.

"Това бе първият път, когато твоят едноок съратник бе именуван в моя дом от твоето пристигане. И разбрах, макар да се отдръпнах назад поради напрежението на твоето питане, че ако аз бях първата да го спомена, всякакви последващи въпроси, които може би бих имала, щяха да минават много лесно. Но тъй като ти го спомена пръв по име, и го спомена с такава тревожност, бях изключена от по-нататъшно обсъждане на темата. Не можех вече да го спомена поради простия факт, че ти беше.

"Кучияшът си отиде.

"Но с това едноокият като че се настани в моя замък като някакъв неясен сън, който отказва да си иде с утрото. В следващите дни една-трета от мислите ми бяха за него: кой би могъл да бъде той, къде би могъл да се е дянал, и защо ти подозираше, че може да се е върнал в Неверион с тази налудничава експедиция?

"Три дни по-късно още една каруца влезе в двора на замъка ми. Дойдоха слугите да докладват. Роднина от Колхари бил спрял на път за вкъщи, скромен принц от едно старинно но разбито семейство, който години преди това се бе отказал от титлата си и преподаваше в една столична академия, на която междувременно бе станал директор. Питаше, дали може да пренощува и да продължи на сутринта. Разбира се, казах. Кажете му, че ще го приема и че е добре дошъл в моя дом. Отидох до твоите покои. „Ела,“ ти казах. „Искам да те запозная с един братовчед. Страшно съм горда и с двама ви и искам да ви се похваля един пред друг един с друг. Сега като съм се оттеглила от делата, само такива удоволствия са ми останали.“ И пак се намерихме в залата за гости с пиене, салати, горещи бисквити и най-добрите месни блюда от кухнята.

"Както се случва с хора, които са обърнали своите търсения в посоката на абстрактното, присъствието на истинска власт остави директора на Салесе очарован, дори развълнуван по начин, който е винаги комплимент за истински силните. Разговаряхме тримата; и докато директорът като че се състезаваше с Яхор във възхваляването на твоята освободителна програма, ти остана възвишено хладен — и също така, но само аз можех да усетя това, във висша степен доволен. В този момент реших да вкарам в оборот разказа, който бяхме чули дни преди това: чул ли е директорът за тази странна група хора, доста близо от тук, която се била върнала в Неверион след тайнствена експедиция?

"О, да. Да, бил чувал. Неговият път го бил превел точно от там. Но това не била завръщаща се експедиция, увери ни той. След като чул историите той самият се спрял, за да направи лична проверка. Трябвало да му вярваме, това не бил някакъв егалитарен отряд от смели авантюристи, с идеали и принципи, хванати накрая в капан от някакво провалено приключение. По-скоро била сбирщина от луди мъже и жени, които се намерили помежду си случайно и сега се препъвали из неверионската провинция заедно само заради простата закрила, която многочислеността дава на такива тъжни и жертво-образни същества.

"Докато говореше, видях как вниманието ти се вдигаше, докато веждите ти се спускаха. „Каза, че лично си ги разпитвал? Кажи ми тогава,“ настоя ти, „имаше ли с тях един едноок, мъничък, на име Нойед? Искам го! Беше ли с тях?“

"Втрещен от интензивността на питането ти, директорът сега пък си призна, объркан, че всъщност не се е срещал лично с тези мъже и жени. По ред причини не било възможно това да стане. Но прекарал няколко часа като лично разпитвал старейшините, които от своя страна били арестували и подробно разпитали въпросните скитници. И ако такова странно същество, каквото ти описа, е било с тях, то няма начин да не са го забелязали и споменали пред мен. И следователно, макар директорът да не можел да го каже твърдо, можел да предложи мнение с висока степен на вероятност: че едноокият не бил с тях.

"Докато казваше това обаче аз вече знаех — както, сигурна съм и той (и той като всички знаеше, защо питаш и за какво ти е този човек, макар след твоя въпрос и той като мен да искаше да си спести темата по-нататък) — че ти няма да приемеш такива уверения. И се зачудих: Любов ли бе твоето чувство в случая? Или желание за мъст? Но твоето лице е винаги било трудно за разчитане.

"На следващия ден директорът си тръгна.

"По-късно, докато те гледах от високия прозорец с двете мои очи, как се разхождаш на слънцето отвън, се запитах: каква е онази тъмнина, която носиш вътре в себе си и която само един едноок може да види?

"След още три дни лятното слънце отстъпи на летния дъжд. И слугите дойдоха да докладват, че червенокосата разказвачка, която понякога минаваше оттук, е в двора с каруцата си и пита, дали бих желала да чуя нейните истории в този дъждовен ден. Да, разбира се. Кажете и да влезе в залата. И отново отидох да те взема. И докато слизахме надолу по стълбите ти изглеждаше толкова ентусиазиран, колкото бях и аз.

"И се оказа, когато я посрещнахме в залата за гости и тя се изправи пред нас, че и ти я познаваш бегло, както хората познават тези странни същества, само на едно дихание разстояние от магесниците, които скитат нагоре-надолу и разказват истории. Беше като среща между стари приятели, един от които има нови неща за разказване.

"Сайдер, бира, вино? И от трите почерпих този път. Тази среща си струваше да бъде превърната в истински пир. И накарах слугите си през остатъка от дена да наредят истински пир. Дори Яхор се примъкна от вмирисаните си покои да слуша. От време на време някой от слугите, дошъл да поднесе или прибере нещо от масата, се замотаваше в залата да слуша. И, да, какви истории разказа тя онзи следобед! Разказа стари, които всички знаехме и които пак измъкнаха от нас старите чувства, толкова по-силни колкото по-познати бяха коловозите, по които се придвижваха! Разказа и нови, които ни озадачиха и ни тласнаха да търсим техните прилики и отлики от старите! Имаше и умни истории, построени на игри на думи и шегички, с които се кикотехме и се хващахме за страните. Имаше високопарни, сериозни, тържествени истории, на които дадохме най-високото си и сериозно внимание, само поглеждайки крадешком от време на време — но по един тържествен начин — към останалите, да не са заспали. А онова, което не бе история, в нейната уста бе остроумна и болезнена за адресата клюка.

"Да, докато дъждът блъскаше по каменния покрив и по каменните стени, ние си имахме страхотен купон!

"Но ти все пак вдигна темата, която за мен бе станала едновременно обсебваща и забранена. Помежду две истории ти каза, с въздишка: „Само ако можеше да ни разкажеш нещо за ония клетници от…“ и каза името на въпросния град.

"Разказвачката се спря. О, да. И тя минала през онова място преди дни. Когато чула за скитниците злоупотребила със своята популярност и авторитет на мъдра жена, пълна с истории и поискала да ги види, да бъде с тях в колибата, където ги били затворили, да ги разпита и изслуша внимателно отговорите. Все пак се говорило, че идват от далечни земи и места. Говорило се, че били луди. Може би пък имали истории, които тя да добави към своя репертоар.

„Ти самата лично видя ли ги?“ попита я ти. „Не е да си ги мернала само от другата страна на площада? Говорила си лично с тях? Не си си бъбрила само с ония, които са ти казали, че те са говорили с тях?“

"Да, разбира се, че ги е видяла лично. И говорила с тях. И ги изслушала. Яла с тях в колибата, където били затворени, седяла с тях по-голямата част от вечерта и спала с тях докато и те спели. И на сутринта ги напуснала. Не, било съвсем сигурно, че не са родом от Неверион, който да са напуснали и после да са се завърнали. Но не са, увери ни, и луди. Доколкото могла да разбере, били от някаква съвсем друга страна с език, навици и обичаи съвсем различни от нашите, което обяснявало защо отначало изглеждали като луди; и били страдали много и пътували дълго. Откъде са не могла да каже. Тя самата е от далечните улвиански острови, пътувала е и на юг и на север, но не разпознала нито езика им, нито маниерите. Но били мирни и цивилизовани, доколкото можело да се каже. Да, имали си и истории. Дълго и напрегнато слушала една, с която един мъж успокоявал останалите. Но било на чужд език и, докато тя можела да се радва на неговата мелодика и реч, и дори разпознала един-два жеста, с която била придружена, самият наратив останал затворен за нея. Макар да седяла фасцинирана през цялото време, сега знаела за тази история толкова, колкото знае какво разказват листата на вятъра или ручеят — на брега.

"Но ти вече се бе навел напред, с твоето тъмно изражение. Чух въпроса, който се поколеба, полу-оформен, някъде между челюстта, езика и устните ти. За момент бе, все едно самият едноок бе там с нас и те водеше с ръка на рамото ти и чакаше отговора заедно с теб: „Кажи ми, имаше ли с тях един дребен мъж, на име Нойед, с едно око?“

"Тя бе обезпокоена от силата на твоето питане, както бяха и другите преди нея. „Не,“ отговори, объркана. Не била виждала такъв. Имало куца жена, която повечето време мълчала. Имало един дебелак, който бил болен и трудно дишал. Даже повечето от тях имали рани или осакатявания от пътешествието си из нашите земи. Но дребен едноок? Не, изобщо нямало такъв. Завърши като ни каза, че когато напуснала колибата се върнала при старейшините и им предложила да пуснат след ден-два групата, като им дадат провизии за из път, в името на императрицата, чието царуване е величаво и благородно; и на старейшините просто им трябвало да го чуят от друг за да обявят, че и те всъщност вече се били доближили до такова решение. Щели да направят точно така. (Но тя подозираше, че всъщност вече им било писнало да държат някакви чужденци под ключ.) И била сигурна, че точно това направили. И била потеглила към следващия град.

"Ти се облегна наново на своя диван. Скоро бяхме отново потопени в други истории. От време на време ти хвърлях по един поглед. Онова обаче, което виждах дори по-ясно, отколкото виждах теб бе един дребосък, свил се в края на твоя диван, да се държи за коленете и да слуша толкова внимателно, колкото и ние, червенокосата островитянка, главата му обърната така, че да я вижда с единственото си око. Трябва да ти кажа, това еднооко същество ни заробваше със своето отсъствие!

"Онази нощ помолих разказвачката да преспи в замъка, наредих да й донесат одеала и черги в залата. Дъждът бе спрял и с пълната луна покрай каменните стени на замъка ми, покрити с перлите на лунната светлина, бавно се издигаше мъгла.

"Ти се прозя, ти се протегна, ти се изправи — искал си да направиш една разходка. Някой от нас иска ли да ти прави компания?

"Разказвачката се отказа, позовавайки се на умората.

"Аз? Бях просто прекалено стара и прекалено вдървена за да ми харесват такива нощни разходки по мокрото и хладното. Направо бях изтощена.

"Яхор се опита да те откаже от идеята. Такива влажни нощи били вредни за белите дробове и за черния дроб. Но ти му се изсмя и излезе. Аз се качих в покоите си. Но преди да си легна отворих прозорците да видя сребристия въздух навън. Не можех да видя нито земята, нито дърветата.

"Замъкът изглеждаше, че плава нанякъде из напоена от луната пара. Спомних си как преди дни, от същия прозорец, те бях гледала да се разхождаш на слънцето, както сега правеше в мъглата. Усмихнах се. Както бе донесъл в замъка ми заробващото отсъствие на своя приятел, сега все пак си го беше взел със себе си. Както си стоях, и търсих да те видя и не можех се почувствах, за пръв път от твоето пристигане, в мир. Какво би могъл да кажеш на дребното създание, което те преследваше като сън? През всичките години от тогава и до днес просто съм приемала, че става дума за нещо в центъра на твоето съществуване, за артикулацията на някаква тайна, на основата на която е основан твоят Аз, за началото и края на всичко, между което се намираше онова, от което се отчайваш и онова, на което се надяваш. Може би просто, както гледах навън към мъглата, разбирането, че в теб има такъв център, бе онова нещо, което ме постави в мир онази нощ. След като такъв център имаше за теб и в теб, можех да предположа, че има такъв — колкото и да не съм го виждала — и за мен.

"На следващия ден разказвачката си тръгна, с монети и от двама ни. И малко по-късно ти яхна коня, излезе от двора на замъка ми и отиде към Колхари и към славата си. Дали не съм просто една жена, която иска да види любовта, дори демонична любов като твоята, в ядрото на всички неща? Но често съм се питала оттогава — искала съм да ти задам този въпрос: ако ти тогава беше разказал своята история, с достатъчно подробности и с необходимата дължина, щяха ли тайните, които си шепнехте там в мъглата с твоето еднооко чудовище, бог или призрак, да се окажат в основата и центърът на тази твоя история? Или те щяха да се окажат неща, припламващи в периферията на нашето внимание, като едни маргинални ремарки, които стават история само тогава, когато се кръстосат с други такива?

"Да не би да се окаже, че твоята истинска история, освободителю мой, в течение на която преминаваш от най-нисшето до най-висшето ниво, просто продължава и продължава — както историята на толкова други хора, и само намеква неясно за някакви очертания и форми, докато минава покрай нас? Наистина ли толкова често се повтаряш, и с такива разлики във версиите? Може би ние не сме способни да разбираме онова, което прави историите единни. Може би ние не сме способни да тълкуваме стратегиите на тяхното разнообразяване. (Или тези два провала са всъщност един?) А да не би работата да е просто в това, че като чуем твоята история както ти я разказваш, ние сме толкова разделени, омаяни и разтърсени, че искаме от теб, от нашите различни гледни точки и разбирания, да ни я повториш: а после ти, омаян и разтърсен от това нашето искане, разказваш отново нещо, което винаги изглежда като друга история просто поради насилието, което е оказано върху нас и върху теб от самото повторение? Има разбира се истории, които никога няма да бъдат разказани в тази странна и ужасна земя: една от тях е историята за успеха на един революционер минал през загуба, победа и слава, вън и след това вътре в Двора. Несъмнено една друга е историята за напътствията на една могъща жена, отправени към друга по силата на нейната по-голяма възраст и опит, като например моите напътствия към малката ни императрица, чието царстване е гордо и доказано (дори само в твоята история, Горгик).

"Като Везирка на императрицата, като Освободител на тази земя, ние двамата изживяхме тези истории — но дори ние, дори в тези семпли и варварски времена, бихме се затруднили да ги разкажем: ние бяхме премного заети да ги изживяваме, за да можем да внимаваме в тях от гледна точка на наративната им форма. И никой от нас не се сети да държи под ръка някой писач или разказвач, да ги записва, оформя и предава нататък в класическата за една история форма. И сме принудени да се примиряваме с празни знаци, маргинални мърморения, все едно сме просто добавки към система от прослава, правена от някой друг.

"Дали някой някога ще се потопи в богатата специфика на нашите истории? Не, никога няма да чуя моята разказана. Съмнявам се, че ти ще чуеш твоята. Колкото и похвални да са били нашите действия, нито една от нашите истории днес не би помогнала с нещо на власт имащите.

„Горгик, гледам силните мъже и жени на Неверион. Винаги съм се опитвала да хвана техните образи за мен си. Но знам, че вече не съм силна жена. Това не ме плаши. Не ме безпокои. Имам още достатъчно сила, за да срещна смъртта си. И все пак, всеки път когато напускам замъка си, се питам, дали ще се върна? И кога, питам се, той ще се присъедини към другите руини, разхвърляни като празни обвивки из тази земя която, повече отколкото на всеки друг, сега е твоя?“

Барабаните бяха приспали Ларла. И, изведнъж, тя се събуди. Завесата бе паднала от прозореца. Слънцето грееше върху Везирката, превръщайки белите й кичури в сребърни, и оприличавайки гънките на червената й рокля на вълни от кръв. Спеше, с глава опряна на стената, с отворени сбръчкани устни…

Нали наистина спеше? Ларла се вторачи. Да, така беше. Не беше само от движението на каретата. Устните определено помръдваха. Посегна към завесата и я опъна отново върху прозореца, да не грее слънцето пряко върху лицето на старицата. Както винаги, тя мърмореше нещо в съня си, какво — слугинята не знаеше. Все по-объркана за все повече неща напоследък, в много отношения Везирката изглеждаше на Ларла като изключително ясно мислеща старица. Само че по-добре щеше да бъде и Яхор да е тук. Евнухът не само, че можеше да се оправя с Везирката, но и самият той бе весел и остроумен и, ако му дойдеше настроение, можеше да бъде по-забавен от всеки пътуващ разказвач — макар, съдейки по слуховете из замъка, настроението го навестяваше все по-рядко. Напоследък той предимно изпадаше в меланхолия. Е, сутринта напредваше. Дали да не вземе някой плод от кошницата? Е, след малко. И ето, за момент тя дори вече бе забравила за гръмотевичните барабани! Ларла се помръдна точно толкова, колкото да се намести удобно — и после пак се наведе напред да се убеди, че господарката й е добре. Удовлетворена от огледа пак се облегна назад.