Иконата

1.

Синьото небе, което дни наред го потискаше, бе изчезнало, заместено от плътни оловносиви облаци и шума от дъжд на двора. Все още различаваше високата кафява сграда — задната част на стар хотел — но мокрите листа и клони на големия чинар вече бяха недостъпни за отслабналото му зрение. Сестрата постоянно го уверяваше, че дървото все още е там и той й вярваше. В крайна сметка то бе стояло там повече от четиридесет години, дълго преди той да се премести в тези мрачни стаи. Щеше да си остане там и след смъртта му. Това беше успокояващо.

Вече изпитваше благодарност за простичките неща, които можеха да бъдат открити в този безразсъден град. Не му беше нужно те да съществуват вечно. Трябваха му още няколко години, може би дори по-малко. „По-добре не мисли много за това“, казваше внучката му. Абсурдно. Можеше да мисли само за това; то беше единственото, за което имаше смисъл да мисли. Съпругата и синът му си бяха отишли преди него. Не говореше с никого, освен със сестрата и момичето, когато то имаше време да го посети, когато не беше в Лондон или Калифорния, за да харчи парите му. Представяше си как внучката му оглежда стените в някоя скъпа галерия в Санта Моника, как влиза решително в задната стая и взема бързи решения, за които може и да съжалява. Увиват й картина на Хокни3, Тибо4 или някой нов, още по-некадърен художник, когото току-що е открила. Отвратително. Защо беше наследила само интереса, но не и вкуса му към изкуството? Вече би трябвало да е запълнила стените на всичките си апартаменти. Дали не беше ги окачила и около него, предизвиквайки засилващата се слепота на дядо си? Не, не го мразеше чак толкова, но все пак щеше да попита сестрата. Разбира се, не би могъл да разбере дали тя му казва истината. В крайна сметка сестрата крадеше от книгите му. Но какво пък, нека ги задържи.

Книгите му бяха утеха още от дете. Те бяха по-стара и по-силна любов от картините, които се бяха превърнали в тъжна мания, в ярък пламък, изпепелил няколко десетилетия в средата на живота му. Книгите никога не го бяха разочаровали. Не се стремеше да закупи първите издания, макар че имаше доста. Не се опитваше да ги запази чисти, не се отнасяше с тях като с произведения на изкуството. Те бяха за четене, по възможност многократно. Повечето от книгите му бяха често използвани и изглеждаха благородно износени. Той имаше нужда от онова, което се съдържаше в тях. Но не от знание или мъдрост — всеки глупак търсеше мъдрост в книгите. Мили боже, каква идиотщина! Не, само историите, които разкриваха връзките в привидния хаос на живота, приковаваха вниманието му. Лъжи, наричаше баща му романите, които бе чел като дете. Да, но какви красиви лъжи, колко полезни в този свят на сурови и неразкрасени истини. Дори биографиите, мемоарите, есетата на Босуел, Августин, Монтен — на всички онези лъжци. Но какво значение имаше? Те бяха стигнали до много истини.

Дали преди години се беше прехвърлил към картините със същите очаквания и нужди? Вече не си спомняше, но му се струваше вероятно. Ценностите, определени от хора като баща му — глутница богаташи, които крадяха и трупаха богатства — бяха замъглили ума му. Беше станал много добър в играта на придобивки, беше спрял да се чуди защо изобщо го прави. Разказваше с гордост из клубовете в Цюрих или тук, в Ню Йорк, множество истории как е купил картина от един или я е измъкнал под носа на друг; понякога измамените му съперници седяха на същата маса и се смееха с него. Дилетант банкер, който можеше да надхитри и най-ловките търговци. Но историите бяха винаги за сделките, а не за самите картини.

Всъщност не беше съвсем така. Звучеше твърде елементарно. Разговорите в клуба не влияеха върху личните му импулси; двете неща нямаха нищо общо. Разбира се, че харесваше произведенията на изкуството, които колекционираше. Нямаше друго обяснение за изборите, които беше правил. Любов, а не алчност беше мотивирала решенията, които измъчваха съвестта му. Това беше единственото логично обяснение. Това бе единствената му надежда за прошка — че беше действал от любов.

Натисна познатия бутон върху облегалката на креслото и чу звука на звънеца в апартамента на сестрата отдолу. Можеше поне да го уведоми кои книги взема, но това щеше да бъде признание. Как да й покаже, че няма нищо против? Дори би могъл да й каже кои заглавия най-много биха прилегнали на ограничения й ум. Стига да ги чете или да ги дава на приятели. Ами ако ги продаваше? Това щеше да бъде ужасно. В такъв случай трябваше да я спре.

Книгите. Вече не виждаше достатъчно добре, за да чете, дори и изданията с едър шрифт. Понякога внучката му четеше, главно поезия. Четеше доста превзето, но той търпеше, за да слуша красивия й глас, за да я чува изобщо. Напоследък всичко, което долавяше, беше разсеяността в тона й, моментното колебание, когато я помолеше да му прочете един или друг пасаж, затова й бе казал да престане. Тя възрази, но той усети, че е облекчен. Така или иначе, вече рядко я виждаше. Нещо се беше променило и тя не се държеше с него както някога. Сестрата четеше ужасно, само Библията я вдъхновяваше. Опита се да слуша записи на книги, но те бяха кошмарни — отвратителни актьорски интерпретации на текста, които изобщо не можеше да схване. И така се бе простил с книгите. Това бе най-тежкият удар след смъртта на сина му, убийствен удар. А момичето се чудеше защо се е вкопчил в мисълта за смъртта. Какво друго му оставаше?

Той натисна бутона отново, но жената внезапно се озова пред него, препречвайки светлината от прозореца, със скрито в сянката лице. Мислеше се за много хитра.

— Ето ме, господин Кеслер.

— Виждам. — Откога ли стоеше там и разгадаваше мислите по израза на лицето му? Или по-лошо, четеше по устните му? Беше придобил навика да мърмори под нос размишленията си или поне така му бяха казали няколко души.

— Искате ли нещо за ядене? Днес нищо не сте хапнали.

Винаги ядене. Разбираше, че без напомнянето й щеше да пренебрегне тази важна дейност, но му беше неприятно да му натякват. Трябваше да овладее разговора, иначе щеше да бъде подложен на безкрайна поредица от назидания за диетата, храносмилането и хигиената си. Но не можеше да си спомни името й.

— Да кажа ли на Андре да ви приготви нещо? Овесена каша или сандвич?

— Даяна. — Да, това беше. Като богинята ловджийка и мъртвата принцеса. Трябваше да използва името й, когато мислеше за нея, а не да я нарича с удобното „сестра“. — Даяна, искам да отида в параклиса.

Чу я, че въздъхна, но не й обърна внимание. Манипулациите й не му действаха; знаеше какво иска. Размисъл, а не храна. По дяволите, та тази жена работеше за него! Той седна в инвалидната количка, без да повтаря молбата си, за да не издаде отчаянието си. Тя застана зад него и го забута. Теоретично можеше да отиде и сам. Инвалидната количка беше с мотор, а още преди години беше поръчал да му монтират асансьор — след като падна по тясното стълбище. Но с отслабването на зрението му и най-обикновените мебели го плашеха; ужасяваше се да не получи удар в асансьора, да не може да повика помощ и да умре сам във вертикалния механичен ковчег. Можеше да не го намерят часове наред.

Вратата на асансьора се затвори и Кеслер стисна облегалките, докато слизаха надолу. Не харесваше това приспособление, но то му позволяваше да се движи по-свободно из дома си, вместо да се превърне в затворник на един етаж с всички произтичащи последствия за ума и духа му. Честно казано, повечето дни дори не му се искаше да стане от леглото, но нещо винаги го караше да се движи, да обхожда определена територия, да подиша чист въздух. Понякога дори излизаше в парка, ако успееше да убеди момичето — не, използвай името й. Кристиана. Крис за съучениците си — какво безлично американско име — Ана за него. Преди Ричард да умре, двамата с нея бяха много близки. Посещаваше го често, придружаваше го на всекидневните му разходки — чест, която не беше оказал на никого преди нея. Ходеха във всички музеи и галерии, разговаряха за изкуство. Немски експресионизъм, сюрреализъм. Беше изпълнена с любопитство към всичко.

После във вестниците се появиха истории за мръсни сделки през войната. Името му не се споменаваше, разбира се, но това на банката му фигурираше, а той заемаше твърде висок пост в нея. В семейството витаеха неудобни въпроси, рядко ги изказваха на глас, но те винаги присъстваха. А след това дойде първото му сериозно заболяване и смъртта на сина му. После майката на Ана й забрани да го посещава. Никой не му го каза, но той знаеше, че трябва да е било така. Съпругата на Ричард го мразеше и го винеше за смъртта на сина му, както и самият той се обвиняваше. След като завърши училище, Ана отново го потърси и те прекараха няколко чудесни години. Тя го придружи в последното му пътуване до Лондон, където я запозна с търговци и собственици на галерии, купи картини за нарастващата й колекция. Някъде между първия му удар и нейния кратък нещастен брак Ана започна да го посещава по-рядко. За това имаше много възможни причини, но той подозираше, че постепенно се е отегчила от мрачните му настроения, от крехкостта на ума и тялото му. Но със сигурност не се бе уморила от парите му. Това беше единственото, с което още я привличаше.

Минаха през мрачния долен етаж и стигнаха до готическата арка в задната му част. Даяна нямаше да влезе. Това не го притесняваше. Вече не се чудеше дали е заради неодобрението към еклектичния му религиозен вкус, дали мястото я плаши, или по някакъв начин е усетила, че за него е платено с кръв. Нямаше значение. Параклисът, който отдавна беше негово лично убежище, се беше превърнал в нещо повече — в място, отделено от останалия свят; място, където никой друг не можеше да влезе, дори да иска. Всъщност, той не помнеше откога вътре не е влизал друг, освен него. Стъпките на Даяна се отдалечиха. Той натисна бутона на количката и мина през арката.

Преди десетилетия тук е била дневната, но той веднага беше решил за какво да използва помещението. Стените бяха подсилени, овалният купол на тавана бе повече във византийски, отколкото в западен стил. Шестте прозореца със стъклописи бяха взети от бомбардирана църква в Елзас. Имаше дузина икони върху дърво от Унгария, изобразяващи Кръстния път. Виждаха се и потъмнели украсени канделабри от Италия, макар че той рядко палеше свещи тук. Никой от тези предмети не беше много скъп, поне в сравнение с другите му притежания, но всички те го успокояваха и радваха, както нищо друго.

На отсрещната стена, обляна в меката светлина отгоре и служеща за олтар, се намираше византийската икона. По-стара с хиляда години от всичко останало в параклиса, най-голямото му съкровище, макар да го бе разочаровало във всяко отношение. Лицето и ръцете на Девата бяха избледнели, дълго преди да стане негово притежание. Сега, освен тъмните й очи, слабото му зрение не различаваше почти нищо и имаше чувството, че вижда само вишнева роба, драпирана около някакво призрачно създание. Едва ли създателят й е имал това предвид, но все пак гледката бе впечатляваща. Кеслер пое напред с количката и спря пред нея.

Мюлер не беше имал намерение да се разделя с иконата. Пазеше я в сейфа си, но когато през 45-та година положението бе станало безнадеждно, му бяха нужни пари, за да се измъкне. Пари, швейцарски паспорт, Кеслер му беше уредил всичко. Със собствени средства, не от банката. Това не беше единственото съкровище, минало през ръцете му. Банката или управителите й бяха задържали много от ценностите, когато собствениците им изчезнаха в ада на войната, но той взе за себе си само иконата. Противно на лъжливите инсинуации, които се разпространяваха за него, той беше купил всички останали предмети в помещението и в стаите отгоре след войната, законно и открито. Да, беше използвал съкрушени духовници и безпарични аристократи, чиито временни нужди бяха взели връх над любовта им към изкуството. Не се гордееше с това, но при сделките възможностите рядко биваха еднакви. Някой винаги имаше предимство и защо да не бъде човек като него, който поне щеше да оцени шедьоврите по достойнство?

Никой не знаеше истинската история на иконата; поне той не я беше чувал. Някои казваха, че е престояла в онази селска църква векове наред. Други — че била притежавана от дълга поредица владетели, гръцки и мюсюлмански, свещеници, крадци — от Али паша чак до последния византийски император Константин XI Палеолог. Почти със сигурност е била изработена в Константинопол, дълго преди падането му, още преди първия църковен разкол. Обвита в слухове, пропита с тайни.

Влагата замъгли още повече зрението му. Не набожност или мисълта за Божията милост, а страхът пораждаше тези сълзи, страхът от предстоящата смърт и онова, което го чакаше отвъд, съжалението за всичко, което беше загубил — любими, приятели, света, който беше познавал, младостта и силата, зрението и сетивата — всичко беше безвъзвратно изгубено. Той затвори очи. Както винаги, му беше невъзможно да се моли. Не бе такъв глупак, че да иска нещо от Небето, дори обяснение. За какво и на кого да се моли тогава? Можеше единствено да размишлява, да медитира върху миналото и греховете си, а Всеопрощаващата Дева да види разголената му душа и ако реши, да му въздаде милостта, за която той не смееше да помоли. Беше жалко действие, като да плачеш в ъгъла, докато дойде мама, вместо да признаеш простъпката си пред татко, но на повече не беше способен. Ако Небето не го посрещнеше по средата на пътя, той щеше да си остане долу.

При един пристъп на треска едва не беше признал всичко на Ана. Тежестта на вината за смъртта на Ричард беше ужасна; тя тегнеше върху целия му живот, премазвайки всичко. Нямаше с кого да сподели, нито можеше да се надява на утеха. Какво беше казал на момичето? Не си спомняше, но едва ли беше много; след това тя никога не беше го споменавала. Но се бе отдръпнала. Тогава ли беше станало? Не можеше да си спомни. Всичко, преживяно наскоро, тънеше в мъгла. Спомените му бяха откъслечни и само най-лошите винаги изплуваха в съзнанието му — първата несподелена любов, за която не се беше сещал цели седемдесет години; страхове от детството, заплашителната фигура на баща му, разкривените му от гняв черти, преди да го удари. Майка му, чието лице вече не можеше да си представи, само меките ръце и гласа й.

Може би беше заспал; не знаеше. Когато отново отвори очи, параклисът му се стори по-тъмен, а иконата ярко сияеше — беше чувал за това, но досега не беше го виждал. Усмивка с мъка раздвижи скованите му устни и той почувства някакво присъствие зад себе си. Това усещане не беше ново или неочаквано, но го спохождаше рядко — случваше му се едва за трети или четвърти път, и в съчетание със странното сияние около иконата, навярно вещаеше нещо. Косата му настръхна и би се заклел, че почувства топлина във всичките си крайници, дори в краката, които от десет години не усещаше. Хвана ръчката с дясната ръка и завъртя стола под прав ъгъл, така че да гледа към обагрения в червено и златно прозорец, изобразяващ Христос, който носи кръста. Сенките в параклиса се бяха сгъстили, но през арката все още проникваше светлина от коридора и в единия й ъгъл периферното му зрение улови някаква фигура.

Възрастният гръцки свещеник, на когото Кеслер беше позволил да види иконата преди години, му беше казал, че магията й е изчезнала. Разбира се, той не беше употребил тази дума. Енергия или дух — да, духът й си е отишъл, беше промърморил старият мошеник, чиято посивяла глава се тресеше и беше ясно, че едва се въздържа да не целуне иконата. Очевидно я беше виждал преди войната, бе се молил пред нея в свещената каменна църква в малкото селце в Епир. Беше казал, че е много по-стара, отколкото предполагаха местните, и притежава още по-древни сили — как ги беше описал — като живо присъствие в дървото. Въпреки желанието си Кеслер беше почувствал как затаява дъх при това описание. После свещеникът бе казал, че духът й си е отишъл, и разпръсна магията, създадена преди миг от самия него. Нещо беше станало — оскверняване, поругаване — може би заради откъсването на иконата от родната земя. Проклети гърци! Каквото и да бе то, силата й беше изчезнала. Стойността на иконата сега бе само художествена, но, разбира се, и силата на изкуството е достатъчна, за да вдъхновява вярващите.

Кеслер беше заподозрял, че това е опит да се обезцени иконата в неговите очи и да бъде убеден да се раздели с нея. Въпреки това думите на свещеника го бяха наранили така дълбоко, че дълго време след това не можеше да мисли за тази среща. Може би до известна степен беше повярвал на стареца. Но някои събития в живота му укрепиха вечно колебливата му вяра. Беше живял дълго, твърде дълго може би, но беше надживял безброй опасности, болести, наранявания. А едно от качествата, приписвани на иконата, беше, че дарява с дълъг живот. Съществуваха легенди, че мъжете, които я бяха притежавали или почитали, живели до сто и двадесет години и ставали бащи на осемдесет. Но в случая с Кеслер дългият живот беше подигравка. Той се преборваше с болестите, но те никога не го напускаха изцяло. Имаше само едно дете — сина, когото бе изгубил. Какъв беше смисълът да живее толкова дълго?

В един момент му беше хрумнало, че може би ще бъде възнаграден в следващия си живот, а не в този, и това беше трудна промяна в мисленето, тъй като не беше сигурен дали вярва в прераждането, или дори в Бога. Възможно беше да съществуват, но човек не можеше да ги достигне без дълбока, постоянна вяра. За останалите не бе нужен адски огън. Съзерцаването на черната бездна, на нищото беше достатъчно ужасяващо. А после се бе появила фигурата. Каква неочаквана радост бе пробудило това у него. И страх, защото тя не бе дошла случайно, макар да се надяваше, че му вещае добро. Тя беше изворът на милосърдието и ако не можеше да спаси отслабналото му тяло, може би щеше да спаси онова, което беше по-важно, стига да съществуваше — душата му. Всичко това мина през ума му за миг, докато фигурата се въртеше в периферията на полезрението му, изпълнена с очакване. Внезапно го обзе срам и едва не му призля. Вярата идваше от сърцето, не от очите. Той, най-големият грешник на земята, нямаше право да изисква доказателство. И все пак, не беше ли станало така и с Павел, с всички апостоли и безброй други? Нима очите не можеха да убедят сърцето? Кой беше той, че да решава?

Досега не бе успял да види ясно фигурата. Преди години, когато му се яви за пръв път, се опита и се оказа срещу празната арка. Тогава реши, че моментът не е подходящ. Оттогава беше доволен просто да усеща присъствието й наблизо. По-доволен, отколкото щеше да бъде, ако наистина можеше да я види добре, защото, за да се приближи, трябваше да има причина, а малодушното му сърце се боеше каква ще е тя. Но това не беше правилно, трябваше да се стегне; не можеше да избяга от съдбата си, можеше само да се изправи срещу нея смело и с открито сърце. През целия си живот се беше страхувал, сега беше времето да преодолее страха. Тя беше опрощението. Пръстите му отново се насочиха към ръчката.

Тя беше прошката. Като майка му, която го беше защищавала от баща му. Тъмен кабинет, вятър и дъжд навън, мъжът в познатия костюм, ухаещ на обичайния тютюн и сапун за бръснене, по-грамаден и от Бога, с кръвожадна усмивка. Тежката му ръка, която се спуска отново и отново. Той мразеше баща си, а това бе смъртен грях — беше прокълнат. Нови сълзи навлажниха слабите му очи. Кеслер поклати глава. Не, тя щеше да разбере, тя беше опрощението. Внезапно се разколеба.

Ами ако грешеше? Ако фигурата беше просто Даяна, която не искаше да влезе в светилището му и го чакаше да свърши молитвите към фалшивите си богове? Ами ако съмняващият му се разум е бил прав през цялото време? Ако Отецът, Синът, Светият дух и Богородица изчезнеха в бездната и се окажеха фантазия, а не спасение? Майка, съпруга и предаден син, които се отдалечават — без да се съберат отново, без да си простят. Ръката се спускаше отново и отново. Цял живот се бе страхувал от наказанието за делата си, а в края му се боеше далеч по-малко от присъдата, отколкото от липсата й. Ами ако краят му беше окончателен? Не би могъл да го приеме.

Достатъчно. Очите му бяха замъглени. Дъждът беше преминал в буря. Стига, бъди мъж и погледни. Вдървените му пръсти посегнаха към ръчката и столът се завъртя леко съм арката.

Остра болка в гърдите и ръката за миг спря мислите му. Или не виждаше, или не разбираше какво вижда и малката част от съзнанието му, която не се боеше и не усещаше болката, с любопитство проучваше състоянието му. После нещо в главата му изпука и болката намаля, макар още да имаше чувство, че някой е стиснал сърцето му в юмрук, и пред погледа му всичко се размаза. Фигурата беше останала на вратата, но той не бе успял да я види добре, преди зрението да му изневери. Не, всъщност я бе зърнал за миг. Мъж, а не жена. Не беше баща му, нито синът му, а млад мъж — строен и брадат, с наполовина обгорено лице и разширени от страх или екстаз очи. В тях нямаше гняв — или поне Кеслер не видя. Мъж, а не жена. Синът, а не Майката — помогни ми, Боже — по-суровият съдник. Той усети как скованият му торс се накланя напред, докато фигурата приближаваше. Притихналият ужас в душата му отново пламна, после внезапно се превърна в нещо друго, в нова емоция, която му беше трудно да разбере. Може би тъга, дълбока и силна, но тя също беше временна, защото премина в учудване, учудването в разбиране и после всичко избухна в светлина.

2.

Андреас стисна тесните облегалки и се замоли земята да се издигне и да го поеме.

Самолетът подскачаше, всмукваше органите му със себе си и оставяше празната му телесна обвивка да се рее. Но когато отвори очи, установи, че е невредим, притиснат в тясното кресло с пътеката отдясно и дебелия бизнесмен, който непрекъснато се въртеше, отляво. Чакаха го много проблеми и би могъл да използва пътуването през Атлантика, за да събере мислите си, но се бе оказало невъзможно да се концентрира. От години не беше летял и се уплаши, когато осъзна колко е остарял. Ушите му бучаха, вратът го болеше, краката му бяха студени. Вече не можеше да се изолира от онова, което ставаше край него. Нищо. Така или иначе, щеше да разбере положението едва когато кацнеше, пък и често действаше по-добре инстинктивно.

Самолетът отново рязко се снижи и отдолу изникна Джамайка Бей. Двадесет секунди по-късно кацнаха на летище „Кенеди“. Бизнесменът се усмихна на Андреас.

— Добре дошъл в Гомор.

Куфарът му пръв се спусна по улея — явно беше поличба. Той го взе от барабана и тръгна да търси Матю в залата за посрещачи, небрежно оглеждайки всяко лице за възможна опасност. Стари навици. Отдавна не си струваше да бъде премахнат.

— Отче?

Въпреки предпазливостта си той се обърна — ясно бе, че говорят на него. На три метра от него стоеше здрав младеж с прямо лице. Евтиното яке не му беше по мярка и Андреас по-скоро усети, отколкото видя скритото оръжие.

— Андреас Спиридис — колебливо каза младежът.

Сега ли щеше да стане? Колко подобни мигове беше преживял през последните петдесет години, когато се чудеше дали не е дошло времето да изплати някой стар дълг? Тялото му се напрегна, но умът му остана спокоен, готов за онова, което щеше да последва.

— Аз съм Спиридис.

— Господин Драгумис ме прати да ви посрещна.

Андреас се отпусна малко. Съмняваше се, че Фотис би накарал да го застрелят на летището.

— Как се казваш?

Това беше последният въпрос, който пратениците очакваха. Важно беше да ги изненадаш, а ти самият да не покажеш учудване. Не беше казал на Драгумис, че пристига, но това нямаше значение. Фотис знаеше всичко.

— Николай. Работя за господин Драгумис и той ви очаква. — Приличен английски. И за двамата не бе роден език, макар Андреас да не успя да определи акцента на младежа. Не беше грък, но говореше някой от езиците, които и той знаеше. — Трябва да ви заведа направо на вечеря.

— Имам среща.

— Господин Драгумис се обади на внука ви. Той също ще бъде там.

Почти със сигурност беше руснак.

— Разбирам. Е, явно всичко е уговорено.

Николай кимна рязко.

— Моля, последвайте ме.

Огромен самолет изрева над главите им, докато вървяха към голямата синя кола на паркинга — американска, разбира се. Николай отвори дясната задна врата, но Андреас се поколеба.

— Предпочитам да седна отпред.

Руснакът изсумтя. Молбата очевидно засегна професионалното му достойнство, но той рязко затвори задната врата и отвори предната. Андреас свали сивата си шапка и внимателно се отпусна на удобната кожена седалка. Куинс винаги го потискаше. Гъстата плетеница от шосета, складове и жилища; колите, които гниеха върху напукания тротоар. Само сезонът правеше пътуването по-приятно — гъстият отровен смог от предишните му посещения беше изместен от чист въздух и множество храсти с жълти цветове, напиращи през оградите на редиците тухлени къщи.

— Наблизо ли живееш? — попита Андреас.

— По-нататък. В Малката Одеса.

— Харесва ли ти тази страна?

Николай сви рамене.

— По-добре е от там, откъдето идвам.

— Откога си тук?

— От две години.

— Преди да дойдеш ли научи английски?

— Знаех малко. Повече научих тук.

— Говориш ли гръцки?

— Не много добре. — Той зави по булевард „Астория“. — Всъщност не. Не говоря.

— Господин Драгумис предпочита да не говориш гръцки, а?

Николай си позволи лека усмивка.

Завиха по Двадесет и първа улица, после бързо свиха вляво и колата спря пред бяла дървена къща, която се отличаваше от съседните само с изобилието от розови храсти в малката леха отпред. Изглеждаше малка, но всъщност бе разположена с тясната си страна към улицата. От едната й страна имаше склад, от другата — приличен ресторант. И двата бяха на Фотис. Андреас бе идвал тук и преди. Той разгледа розите, които още дори не бяха напъпили, и последва Николай по бетонните стълби към къщата. От всекидневната излезе широкоплещест мъж и ги посрещна в тесния коридор, притискайки Андреас до стената. Младите мъже си размениха няколко думи на родния си език, после новодошлият поведе Андреас по мрачния коридор. Черна брада, черни очи, изпълнени с потисната агресия. Разговорът с него не би бил приятен. Леко почукване на вратата, размяна на думи и вече бяха в кабинета. Светилището на Фотис. Самият той, блед като призрак, с огромни бели мустаци, се изправи да ги посрещне, прекосявайки пухкавия ориенталски килим с широки крачки. Андреас забеляза, че това му коства голямо усилие.

— Приятелю — каза Фотис с непресторена сърдечност, — скъпи стари приятелю. — Те стиснаха ръце и ги разтърсиха като щастливи деца или парализирани старци.

Андреас винаги се изненадваше от обичта, с която го посрещаше старият му шеф, съюзник и противник. В очите на Фотис проблеснаха сълзи и той се усмихна широко, разкривайки скъпите си изкуствени зъби, докато оглеждаше приятеля си от глава до пети. После лицето му стана сурово и той гневно изгледа младия руснак.

— Магаре такова, защо не му взе палтото?

Черната брада промърмори някакво извинение и помогна на Андреас да свали тежкия сив балтон. Фотис огледа черния костюм и бялата риза, закопчана догоре, и издаде кратък лаещ смях.

— Приличаш на свещеник.

— Твоят човек явно ме взе за такъв.

— Нищо чудно, като си облечен така. Сядай, сядай. Кафе? Коняк?

— Само вода.

Без да чака заповеди, Черната брада се измъкна през задната врата на кабинета. Фотис скръсти ръце и се облегна на скърцащия стол с доволен вид. Сега Андреас успя да го разгледа спокойно. Елегантен червеникавокафяв халат, избродиран с абстрактни фигури, прикриваше прекалено слабата му фигура. Дългите му крака бяха обути в чехли. До лакътя му върху масата имаше кутия турски цигари. Зад него, с лице към стената, бяха подпрени множество картини в рамки. Онези по стените сякаш също бяха повече от предишния път и въпреки слабата светлина и недостатъчните познания на Андреас за изкуството, той предположи, че някои от тях са доста ценни. Зимен пейзаж. Малка, много стара на вид икона, изобразяваща Благовещение. В един тъмен ъгъл проблясваше позлатата на православна икона. Старият му приятел имаше много самоличности и обичаше да играе много роли. Фотис Шпионина, Фотис Политика в изгнание, Фотис Уважавания бизнесмен. Сега изглежда беше на ред Фотис Колекционера.

— Как мина полетът? — попита Драгумис, минавайки на родния им език.

Андреас сви рамене.

— Нали съм тук!

— За старците е трудно, но ти си по-млад от мен. Сега ми е тежко да летя дори веднъж в годината. Тази пролет може да не видя Гърция.

— Мисля, че все пак ще отидеш.

Черната брада се върна с чаша възтопла вода, както я предпочиташе Андреас.

— Това е всичко, Антон — каза Фотис и младият руснак отново излезе.

— Как върви ресторантът? — попита Андреас.

— Ресторантът! — изстена приятелят му. — Доста добре. Имаме редовни клиенти от квартала, а напоследък идват и млади хора от Манхатън. Явно някой ни е рекламирал като място, където можеш да опиташ най-вкусната гръцка храна в Астория.

— Поздравления.

Фотис махна с ръка.

— Какво, по дяволите, разбират тези хора от храна? Пък и напоследък не се занимавам много с ресторанта.

— Така ли?

— Имам отличен управител, който дори не краде. Друго ми е на главата.

Това беше покана, но Андреас не прояви интерес. Знаеше, че приятелят му се занимава с различни неща, и ако се бе втурнал в нещо ново, това си беше негова работа. Амбициите му не го впечатляваха, нито дързостта, необходима за постигането им. В незаконните сделки на Фотис имаше някакво тъжно отчаяние — отчаянието на умиращ, опитващ се да отложи съдбата си с помощта на уменията си.

— Синът ми е болен — каза Андреас.

Фотис го погледна сурово, съчувствието му беше примесено с раздразнение от смяната на темата.

— Знам.

Естествено, че знаеше. Матю, внукът на Андреас, беше кръщелник на Фотис. Ирини, майката на Матю, беше племенница на Фотис. Двамата старци бяха безнадеждно свързани и нямаше начин да избягат един от друг.

— Матю ми каза, че е зле — продължи Андреас, подтикван от нуждата да говори. — Алекос не се повлиява от лечението.

— Може би му трябват по-добри лекари.

— Тези са най-добрите в клиника „Планината Синай“.

— В Бостън има по-добри. Но все пак и възможностите на медицината си имат граници.

— В нашето семейство не е имало такава болест.

— Трябва да имаш вяра.

Дразнеше ли го? Но думите бяха произнесени така кротко, че по-скоро можеха да се отдадат на старческата му разсеяност.

— Едва ли ще започна да вярвам на тази възраст.

Фотис го погледна непроницаемо, стиснал вечната си нефритена броеница.

— Горкичкият ми Андреас.

Те поседяха мълчаливо минута-две, наслаждавайки се на тишината. Андреас отпи от водата и най-накрая реши да удовлетвори приятеля си.

— Някои от тези картини са нови.

Очите на Фотис светнаха.

— През последните няколко години се отдадох на колекционерство — разпалено каза той. — Мисля, че това е истинското ми призвание.

— Аха.

— Стига, знам какво си мислиш. Само глупак може да събира изкуство срещу пари. Твърде несигурно е. Но на мен ми харесва. Харесва ми да задоволявам собствените си вкусове, харесва ми да бъда заобиколен от красиви вещи.

— Какъв е този пейзаж?

Фотис се обърна, за да погледне.

— Холандски е. Казват, че е на ученик на Брьогел. Красив е, нали?

— Много. Виждам, че имаш и икона.

— Няколко са. Не са много стари, нито ценни. През последните столетия са правени много като тях. Тази е руска.

— Несъмнено би искал да имаш автентични византийски образци.

Драгумис се обърна и на продълговатото му, царствено лице заигра студена, но доволна усмивка.

— Никой не търгува с византийски икони. Няма много от тях в частни ръце. Всички са в музеите и църквите, затова е трудно да им се определят цени. Истинската им стойност е духовна. — Виж ти, Фотис Благочестивия.

— Разбира се.

— Сигурно знаеш, че Кеслер е мъртъв.

Андреас въздъхна. От самото начало му беше минало през ума, че зад това принудително посещение се криеха Кеслер и иконата.

— Да, чух.

— Значи поддържаш старите контакти. Добре.

Андреас сви рамене. Защо да му казва, че го беше прочел в „Ню Йорк Таймс“? Фотис приемаше, че информацията винаги трябва да идва по разузнавателните канали. Нека си мисли, че Андреас все още е в мрежата.

— Е — продължи Фотис, — какво мисли скъпото ни гръцко правителство за това развитие на нещата?

— Какво трябва да мисли? Те знаят за Кеслер само онова, което ти си им казал.

— Така ли смяташ? В такъв случай досието му е празно, понеже нищо не съм им казвал. Защо да го правя?

— И аз не съм им казвал нищо. Може би си имат други източници. От мен няма какво да научиш.

Отново настъпи тишина. Андреас се зачуди къде е тоалетната.

— Завещал е всичко на внучката си. — Драгумис извади дълга кафява цигара от кутията и я запали. — Тя търси експерт да оцени колекцията му.

— Предложи ли й услугите си?

Фотис се забави с отговора, изпускайки спирали дим.

— Аз съм дребен колекционер. Предположих, че ще се обърне към някоя от аукционните къщи, които организират търгове.

— Логично.

— Но тя явно се цели по-нависоко. Адвокатът й е говорил с някои от големите музеи. Представям си крилото на Кеслер в музея „Метрополитен“.

Радарът в ума на Андреас изпищя.

— Защо пък „Метрополитен“?

— Просто ти давам пример, но това е най-вероятният избор. Кеслер се беше ориентирал към Средновековието. В тази страна няма много музеи, които биха оценили колекцията му. Дори в Ню Йорк няма друг.

— Защо Ню Йорк, а не Европа?

— Може би ще опитат и в Европа, но Ню Йорк беше негов дом. Отвъд Атлантика той не се ползва с добро име. Швейцарците не биха искали да имат нищо общо с него. Вероятно и германците. Както и да е, никога няма да се сетиш кого изпращат от „Метрополитен“ да огледа колекцията.

Не беше нужно да гадае.

— Твоят внук — продължи Фотис. — Светът е малък, нали, приятелю?

Андреас успя да прикрие чувствата си, но беше разтревожен. Драгумис беше по-възрастен, по-болен, самозаблуждаваше се, но може би заради това винаги беше по-добрият от двама им в тези игри. Беше безмилостен и непрестанно откриваше нови начини, по които да те изкара от равновесие.

— Фотис — тихо каза той и в гласа му не прозвуча нито заплаха, нито молба, — не намесвай Матю в това.

— Скъпи Андреас, какво общо имам аз? Да не мислиш, че са се консултирали с мен?

— Откъде знаеш тогава?

— Матю ми каза. Виж, главният им медиевист е старец, не е млад и красив като нашето момче. Внукът ти е специалист по византийско изкуство и това е твое дело, не мое. Толкова години го води по църкви и музеи. Разбира се, че ще изпратят Матю. Момичето ще го хареса, музеят ще получи иконата, а нашето момче ще се радва на признание. Какво лошо?

— Нищо. Ако това е всичко.

— Честно казано, и аз започвам да се чудя — старецът небрежно махна с цигарата във въздуха — защо си тук.

— Синът ми е болен.

— Да, от месеци, а Кеслер умря преди десет дни.

Андреас се облегна, отчаяно желаейки да се махне оттук, да бъде където и да е, но не в бърлогата на този тъжен стар интригант.

— Живял си твърде дълго, Фотис, и виждаш заговори навсякъде. Дойдох само за да видя сина си. — Той се изправи. — Накарай твоя човек да ме закара до хотела. В този квартал никога няма да намеря такси.

Драгумис угаси цигарата си и го погледна с големите си влажни очи така, сякаш всеки миг щеше да се разплаче. Сякаш той беше обиденият! Андреас едва не заръкопляска на представлението. Фотис Несправедливо обидения.

— Обидих те, съжалявам. Моля те, седни. Моля те, приятелю, нека не се разделяме с гняв.

Андреас седна, но беше решил да си тръгне.

— Оттеглям въпроса си — продължи Фотис. — Ако съм изразил съмнение, значи имам причини за това. Вярвам, че ти също имаш причини да не споделяш плановете си с мен. Но сега, когато знаеш, че Матю е замесен, може би ще промениш действията си така, че да не навредиш пряко на интересите му.

— Какво, по дяволите, смяташ, че съм намислил? Да не си решил, че гръцкото правителство иска тази икона? Че биха ме изпратили да я взема?

— Какво си чувал за Мюлер?

Сега пък Мюлер. Този човек нямаше срам.

— Само, че е мъртъв.

— Така ли? А аз чух, че е в Ню Йорк.

Андреас неспокойно се размърда. Искаше му се да не отговаря, но не се въздържа.

— От кого?

— Признавам, от ненадежден източник. Но все пак сметнах, че трябва да го знаеш. Би било логично да се появи. Ти никога не повярва, че е мъртъв.

— Не искам да говорим за Мюлер. Трябва да видя Алекос.

— Да. Бях два пъти в болницата. Първия път той отказа да ме види.

— Съжалявам да го чуя.

— Но не си изненадан. Може да откаже да види и теб. Готов ли си за това?

Готов? Как би могъл човек да се подготви да бъде отхвърлен от болния си, може би умиращ син? Андреас беше преживял достатъчно ужаси, но не би могъл да си представи нищо по-лошо от подобно отхвърляне и не искаше да мисли за тази възможност.

— С помощта на Матю се надявам да преодолея съпротивата му.

— Отлично. Слушай, нека забравим този тъжен разговор за час. Ела да пием по коняк.

— Трябва веднага да видя Алекос.

— Часовете за посещение са по-късно. След като хапнем, всички ще отидем.

— Не, аз ще отида с Матю.

— Разбира се. Той ще дойде на вечеря. После двамата ще отидете да видите Алекос.

Мошеникът беше помислил за всичко. Храната щеше да бъде добра, а присъствието на Матю щеше да направи вечерта поносима. Андреас не пиеше, но щеше да удари един коняк с Фотис. Имаше нужда от това.

— Имаш ли от хубавата „Метакса“?

— Нещо по-добро. Истински „Реми Мартен“.

3.

Предишната нощ Матю отново беше сънувал съня. Беше изчезнала една картина, шедьовърът на колекцията, и той трябваше да я намери, но не можеше да си спомни как изглежда. Група хора стояха пред празната стена и патетично възхваляваха красотата на изгубения портрет — устните, очите, божествения цвят на плътта. Опитваше се да извика образа в съзнанието си, но той се размазваше, убягваше му като лицата от сънищата. Музеят, който познаваше така добре, се превърна в непроходим лабиринт, и нямаше Ариадна, която да го изведе. Падна мрак. Последваха странни сънища. Търсенето преминаваше от минало в бъдеще, той беше и преследвач, и преследван. В една полутъмна стая в мазето видя картината на отсрещната стена, но не можеше да стигне до нея. Беше сам, нямаше кой да му помогне. А после изведнъж някакво кошмарно присъствие изпълни съзнанието му. В този миг винаги се събуждаше.

Пътуваха мълчаливо в колата. Матю беше на волана на заетия от колежката си Карол „Таурус“, Андреас се беше сгушил до него. В мига, когато бяха излезли на хладния вечерен въздух, живецът му беше изчезнал и стана ясно, че оживлението, което беше демонстрирал на вечерята, е било представление за пред Фотис. Те винаги играеха, когато бяха заедно. Когато минаха моста „Триборо“, Матю плати таксата и даде газ, хвърляйки поглед към дядо си. Шапката и яката, изпъстрени от редуването на сенки и светлини от уличните лампи, скриваха лицето му. Матю беше посетил Андреас в Атина преди две години и отново бе поразен колко малко е остарял. Все още имаше остър поглед, ясен ум и ръцете му стискаха като клещи. На седемдесет и седем години можеше да мине за енергичен мъж на шестдесет. Но тази нощ изглеждаше стар, раменете му бяха отпуснати, влачеше крака. Очите му блуждаеха, както и умът му. Но може би просто бе уморен от полета.

Колата пое по булевард „Рузвелт“ и почти веднага зави по Сто и шестнадесета улица. От слабо осветеното баскетболно игрище до тях долетяха викове и металическото кънтене на таблото с коша. Около тях се издигаха високи тухлени блокове.

— Това ли е Харлем? — попита Андреас.

— Да, испанският Харлем.

— Грозен е.

— Атина — също.

— Странно сравнение. Да не би да засегнах гордостта ти от града?

— Съвременните градове са грозни, но в Ню Йорк има и красиви места.

— Атина има история.

— Прекалено много.

— Вярно е. Гърците са обременени от историята си, но в Европа това е разпространен феномен. Американците са по-склонни да опитват нови неща. В това е силата им, но тя ги води и до големи глупости. Непрестанно сменят приятелите си и изоставят старите съюзници. Затова светът не вярва на Америка.

Матю беше чувал вече всичко това, но му беше приятно, че старецът отново приличаше на себе си.

— Какви са новините? — попита Андреас.

Високата монолитна сграда на „Планината Синай“ се появи отляво, нашарена с малки квадратчета светлина. При вида й Матю почувства как огромна тежест притиска ума и притъпява усещанията му, сякаш беше под упойка.

— Броят на кръвните му клетки се е стабилизирал, но не знаят защо и се безпокоят, че може да падне всеки момент. Кръвопреливането вече не му помага.

— Значи не могат да го излекуват?

Матю се сепна и сви рамене. Човек можеше да живее от ден за ден, без да задава този въпрос. Майка му никога не искаше да узнава дългосрочните прогнози. Просто се молеше на Бог Отец, на Христос, на Богородица — на всички безполезни богове. Но въпросът беше уместен и бащата на баща му имаше право да го зададе.

— Имат някакъв напредък, но организмът му е много отслабнал. След всяко от тези кръвопреливания той… Започвам да се чудя дали си струва.

— Би трябвало да го върнат у дома му. По-добре да си вкъщи, когато се изправиш пред подобно нещо.

— Не е толкова просто, дядо. — Резкият му тон изненада самия него. — Не можем да се откажем от надеждата, че състоянието му ще се подобри. Не съм сигурен и дали е достатъчно силен, за да се прибере. Мама ще трябва да прави всичко за него и тя ще се опита, но в момента е съсипана.

Андреас го потупа по рамото.

— Не мисли прекалено много за нещата, преди да дойде време да се изправиш срещу тях.

В този час горната част на Пето авеню беше почти празна и те успяха да паркират близо до входа на болницата. Дългите преплетени клони на брястовете се полюшваха, листата леко шумоляха. Андреас се взря в тях за няколко мига. После Матю го хвана за ръка и те влязоха в сградата.

Бяха му обръснали брадата, но по лицето му беше набола нова. Там, където някога имаше буйни черни къдрици, бяха останали само няколко сиви кичура. Бузите бяха хлътнали, а тялото под завивките бе изгубило голяма част от теглото си. И все пак Андреас би го познал навсякъде. Високото чело, дългият нос, нацупената уста, малкият белег на брадичката си оставаха същите, но цялостната промяна в тялото му беше ужасяваща. На колко беше сега, на петдесет и три? Прадедите му бяха живели над деветдесет години, до колкото очакваше да доживее и Андреас. Синът не биваше да изпреварва баща си.

Старецът застана скован на прага. Ако Алекос беше буден, Андреас щеше да влезе решително в стаята, без да се издава; но тъй като спеше, той си позволи да го погледа известно време. Не беше гледал как спи синът му, откакто беше дете, а от пет години изобщо не се бяха виждали. При последното му посещение бяха оставили част от горчивината зад себе си, бяха стигнали до някакво разбирателство, благодарение на общата им мъка. Но примирието не беше приятелство. Не бяха направили усилие да се опознаят преди години и бе невъзможно да преодолеят разстоянието помежду си наведнъж. Разделени от океана, те отново се бяха отчуждили. Може би Фотис или Ирини му бяха напомнили за стария срам. А може би старата рана отново бе разчоплена и загнояла.

Матю заобиколи леглото и застана до прозореца. Андреас не знаеше какво вижда, но можа да прецени, че гледа на изток, към реката. В гръб внукът му — с широките си рамене, кръгла глава и черна коса — приличаше на баща си. Но в чертите сходството беше слабо, макар че Матю не бе взел много и от майка си, а по-скоро бе одрал кожата на баба си, помисли Андреас не за пръв път, на неговата съпруга. Момчето изглеждаше точно като скъпата покойна Мария.

— Татко — долетя сух шепот от леглото.

Старецът се обърна и погледна в присвитите очи на сина си. Отдавна ли беше буден?

— Да — отвърна Андреас. Не смееше да се движи бързо, затова едва-едва пристъпи към леглото.

Алекос се опита да се изправи. Макар отчаяно да искаше да му помогне, старецът се поколеба, защото се боеше да не бъде отблъснат. Матю се приближи и повдигна баща си. Андреас бързо подреди възглавниците и Матю подпря Алекос. Болният посочи към една чаша на нощното шкафче и синът му я напълни с вода от бялата пластмасова кана. Алекос я взе със стабилна ръка и бавно отпи, без да ги поглежда, без да бърза да заговори. Краката на Андреас трепереха, но той не искаше да седне.

— Как е милата ми сестричка? — най-накрая попита Алекос на английски заради Матю, макар момчето да разбираше добре гръцки.

— Справя се. Децата й създават достатъчно работа, а съпругът не й помага.

— Винаги я защищаваш. — Но Алекос се усмихна, макар и само с ъгълчетата на устата си.

— Когато съм с нея, защищавам теб. — После добави, сякаш току-що му бе дошло наум: — Скоро ще дойде да те види.

— Да, веднага щом й съобщиш за състоянието ми. Не се съмнявам, че всички ще се струпат край леглото ми със светена вода и свещеник. Разчитам на теб да изгониш свещеника. — Андреас не отговори и Алекос погледна сина си. — Ти ли го взе от летището?

— Фотис — отвърна Матю.

— Разбира се. Двамата конспиратори.

— Праща ти поздрави.

— Поздрави го следващия път, когато обсъждате плановете си.

Матю се засмя.

— Какви планове?

— Бог знае — дрезгаво каза Алекос. — Питай дядо си.

— Фотис изпрати човек да ме вземе от летището — обади се Андреас. — Не го очаквах. От години не сме се виждали с него.

— Как се чувстваш днес? — тихичко попита Матю.

Баща му завъртя дланта си нагоре-надолу — жест, който и двамата разбраха.

— Все така. Правиха ми някакви изследвания. Казват, че скоро ще мога да се прибера у дома. Седни, татко.

Андреас почти се свлече на твърдия стол. Разкопча палтото си и сложи шапката в скута си.

— Това са чудесни новини — каза Матю. — Значи кръвта ти е по-добре.

— Малко. Е, поне не е по-зле.

— В такъв случай не трябва ли да продължат с терапията? Откъде знаят, че няма да продължи да се подобрява?

— Възможно е. Казват, че е възможно, но не го вярват, а и аз не им вярвам. — Алекос говореше без гняв. В гласа му се усещаше огромна умора. — Пък и в момента не мога да понеса повече терапия. Имам нужда от почивка, а тук не мога да си почина.

— Разбира се — подкрепи го Андреас. — Трябва да се прибереш у дома.

— Аз пък мисля, че ти имаш нужда от почивка, старче. Изглеждаш по-зле и от мен.

Андреас мълчаливо се взря в сина си като в кола, пострадала при катастрофа. Неспособен да отмести поглед, съзнаваше, че истинските чувства са изписани на лицето му, но не можеше да ги скрие.

— Добре съм. От полета е. Така и не можах да свикна със самолетите.

Изразът върху лицето на Алекос беше нежен, така го гледаше като дете, и спомените го заляха като парализираща вълна. Посегна да разкопчае палтото си и осъзна, че вече го е направил, затова стори същото с бялата си риза.

— Матю, дай на дядо си вода — нареди Алекос.

— Не — отвърна Андреас. — Видяхме в коридора кафемашина, помниш ли?

— Сигурен ли си, че искаш кафе толкова късно? — Загрижеността на момчето беше естествена, но у Андреас моментално се надигна гняв.

— Да не ме смяташ за баба? Ще си взема сам.

— Не, аз ще отида.

— Черно, без захар — обади се Алекос от леглото.

— Да — потвърди Андреас, — баща ти знае. Благодаря, момчето ми.

Когато Матю излезе и двамата останаха сами, Андреас вече не знаеше какво беше възнамерявал да каже на сина си.

— Фотис спомена, че отначало не си искал да го видиш. — Сега той говореше на гръцки.

— Изненадан ли си?

— Много време мина. Защо още си му ядосан?

— Смяташ ли, че тези неща се забравят само защото е минало време? Би ти се искало, нали? Да има давност за греховете и когато мине повече време…

— Не обсъждаме моите грехове — рязко отвърна Андреас, въпреки желанието си.

— Така ли? А какво обсъждахме? Напоследък съм доста разсеян.

— Твоето щастие.

— А, да, моето щастие. То винаги ти е било голяма грижа. Както и да е, видях се с него, така че няма какво да ми натякваш.

— Рини те е накарала.

— Уморих се да споря с нея, както сега се уморих да се карам с теб.

— Не искам да се караме. Благодарен съм ти, че поиска да ме видиш.

Алекос изглеждаше почти шокиран или играеше много добре.

— Ти си ми баща. Член на семейството ми.

— Фотис също е от семейството.

— Фотис е роднина. Ти си от моята кръв. Пък и какво можех да направя — да кажа на Матю: „Моля те, кажи на дядо си да изчака в коридора?“.

— Някога щеше да го направиш.

— Тогава имах сили.

— Значи това е причината да бъда тук? Заради Матю?

— Не става дума за теб, старче, нито за прошката ти. Става дума за мен. Бог знае защо си дошъл. Не искам да знам другите причини. Ти си тук. Имаш право да бъдеш. Остави нещата така и не питай повече.

Алекос се отпусна на възглавниците. Глупак, наруга се Андреас, защо го изтощаваш! Остави го и не питай нищо повече.

— Фотис иска да го забърка в нещо — обади се Алекос. — Свързано е с онази проклета икона. Знаеш ли за това?

— Днес научих.

— И не си замесен?

— Не.

— Откъде да знам, че ми казваш истината?

— Вярно е.

— Не го забърквай. Остави момчето на мира. Кажи на онзи проклет интригант да остави сина ми на мира.

— Музеят му е възложил да я оцени. Не виждам нищо лошо в това.

— Мислиш, че Фотис не го е уредил? Този човек се бърка навсякъде.

— Не разбирам какво ще спечели от това. Вземе ли музеят иконата, той няма да има на какво да се надява.

— Откъде знаеш, че е толкова просто? Кой ти каза, че Матю ще я оценява?

— Фотис.

— И как му се струва това? Какво ти каза?

Алекос имаше ум на учен, необучен да заблуждава умишлено. Несъмнено това беше причината, поради която мразеше баща си и чичо си — не само защото двойствеността беше такава голяма част от техния живот, но и защото беше лесно да заблудят самия него.

— Беше доволен — отвърна Андреас.

— Разбира се, аз не съм шпионин, но щом този човек е доволен от нещо, се притеснявам. Не замесвай сина ми.

— Това ще му помогне в работата. — Работа беше най-свещената дума за Алекос.

В този миг чуха, че Матю тихичко разговаря със сестрата в коридора. Алекос с мъка се приведе напред.

— Поне поговори с него. Разкажи му историята.

Устата на Андреас беше пресъхнала. Каква част от историята знаеше синът му? Кой му я беше разказал? Не беше Фотис. Мария? Самият той през някоя забравена вечер преди много години? Синът му гледаше настоятелно.

— Не можеш да го направиш, нали? Тогава му кажи да не се меси. Направи го заради мен. Той няма да послуша баща си, но теб — със сигурност.

— Не съм много убеден.

Матю влезе в стаята.

— Ще го направиш ли заради мен?

Мозъкът на Андреас се пръскаше от мисли, всички те неосъществими заради израза върху лицето на сина му.

— Ще говоря с него.

Матю докосна рамото му и когато Андреас се обърна, му подаде чашата с кафе. Стомахът на стареца се сви, в гърлото му загорча. Той постави чашата на облегалката на стола, придържайки я с ръка, и усети как топлината прониква в скованите му пръсти.

— Дядо ти ме измори — заяви Алекос. — Скоро ще трябва да си тръгнете.

— Ще дойдем пак утре.

— Майка ти ще дойде утре. Лекарите ще й кажат всичко. Кой знае, може би следващия път ще се видим у дома.

— Това би било чудесно.

Андреас се изправи твърде бързо и приседна на леглото, за да не изгуби равновесие.

— Тревожа се за теб, татко. — Гласът на Алекос беше тих.

Андреас сграбчи ръката на сина си с внезапна сила и я стисна. Лицето на болния остана безизразно, но той отвърна на ръкостискането. Старецът се изправи.

— Аз съм единственият тук, за когото можеш да не се притесняваш.

— Трябваше да се обадя в хотела — най-сетне каза Андреас. — Дано са запазили стаята ми.

Матю даде газ по пустия булевард.

— Абсурдно е да спиш в хотел, когато мама е сама в онази огромна къща. Ще ти се зарадва.

— Няма да ми откаже, но ще се чувства неловко.

— Тогава ела при мен. Апартаментът не е голям, но има място. Така ще бъдеш по-близо до болницата.

— Повярвай ми, предпочитам да се настаня в хотел. А сега ми кажи какво разбра от сестрата.

— Нищо не пропускаш. — Спряха на светофара на Осемдесет и шеста. — Не ми каза кой знае какво, трябвало да говоря с лекаря. Потвърди, че вероятно скоро ще го пуснат да се прибере. Но ме предупреди, че след седмица може да го приемат обратно.

Това не бива да се допуска, помисли си Андреас, но Алекос сам трябваше да реши.

Отново се движеха покрай голямата осветена сграда на музея „Метрополитен“, с колоните и куличките, избелелия камък и огромните цветни знамена. Музеят на Матю.

— Трябва да му намерим морфин — каза Андреас.

— Те ще му дадат нещо, сигурен съм. Засега не го боли много.

— Това може и да не продължи дълго, а не можем да разчитаме на съчувствието на лекарите. Искам да кажа, че трябва да осигурим сами морфин в случай на нужда. — В последвалата тишина той почувства, че Матю е приел идеята му.

— Фотис може да намери — каза внукът му.

— Несъмнено. Ако няма друга възможност, ще го помолим.

— Не обичаш да му искаш услуги.

— Отношенията ми с кръстника ти са доста сложни. Опитвам се да разделям бизнеса от приятелството, но за него разграничения не съществуват.

— Знаеш, че татко не го харесва.

— Сигурен съм, че чувствата на баща ти са също сложни. Главното е, че не му вярва. Смята, че Фотис може да се опита да те забърка в някоя от интригите си.

Завиха на изток по Седемдесет и втора улица. Матю не отвърна веднага, но Андреас търпеливо изчакваше.

— Не мисля, че тези дни Фотис има много време за интриги — най-после каза младежът. — Започва да усеща, че е смъртен. Иска да прави неща, които му доставят удоволствие, да бъде със семейството си, а това сме ние. Едва ли ще ни постави в опасност.

— Може би. — Трябваше да бъде предпазлив, момчето беше близко с кръстника си. — Но опасността сама намира Фотис.

Матю се усмихна.

— Той казва същото за теб.

— Така ли? Няма да го отрека. И двамата сякаш привличаме опасността. Като млади толкова често сме я търсили, че я чувстваме като стара приятелка. Но те предупреждавам — аз бях любител, докато Фотис е истински експерт.

Трудно му беше да разгадае изражението на Матю. Дали объркване или раздразнение бе причина за бръчиците по челото и около очите му, или просто се беше съсредоточил върху предстоящия завой към Лексингтън авеню? Наближаваха хотела.

— Трябва да е отляво — обади се Андреас. — След малко ще го видим.

— Откъде намираш тези места?

— Приятели ми ги препоръчват.

— Сигурно не са прави, щом рядко отсядаш втори път на едно и също място.

— Просто навик. Ето, мисля, че е там. Зеленият сенник. — Андреас се обърна, за да наблюдава Матю, докато паркираше колата пред сградата на приятен стар и евтин хотел. — Надявам се, че не съм те обидил. Знаеш, че обичам кръстника ти, но и го познавам добре. Не е лесно да го разбереш. Ще бъде добре за теб и още по-добре за спокойствието на баща ти, ако не се забъркваш в никакви делови връзки с Фотис. Дори ако става дума за размяна на услуги.

Матю мълчаливо се взираше през предното стъкло. Не беше неучтив, но този разговор го караше да се чувства неудобно. Нещата може би бяха стигнали по-далеч, отколкото Андреас очакваше. Щеше да се наложи да разговаря по-открито с него, но не сега.

— Имаш ли свободно време тази седмица, момчето ми? Утре?

— Утре съм много зает. Ще ти се обадя, когато разбера какъв ми е графикът.

— Чудесно.

— Хайде, ела да те регистрираме.

4.

В началото беше Словото. В края Словото не струваше кой знае колко. На църковните служби, на които тайно присъстваше, Матю бързо губеше връзката между произнасяните и изпети думи, гръцкият се превръщаше в чиста музика, в чист звук. Звук, примесен с аромата на тамян, с отблясъка на слабите светлини върху варака и тъмните очи на светците по иконостасите. Понякога това беше достатъчно, за да предизвика нещо като транс, който успокояваше душата му или поне духа му. Беше ли това вяра? Той знаеше, че ако последва думите, ако предприеме това пътуване с разума си, щеше да се чувства нелепо. Трябваше да се отпусне. Бившата му приятелка Робин, отказала се от католицизма, беше преживяла същия феномен. Наричаше го Хипнозата на Исус.

В селото на баба му в Гърция един стар свещеник бе показал на Матю избледняла черно-бяла снимка на Богородица от Катарини, направена преди изчезването й през войната. Разказите на кръстника му и сведенията, които беше прочел в няколко книги, потънаха някъде само след един поглед върху шестдесетгодишната малка снимка. Тогава за миг беше разбрал всичко. Копнежът, надеждата, отчаянието, които присъстваха във вихрушката от тъмносиво, в черните очи. Ако кръстникът му беше прав, само след минути щеше да види истинската икона. И думите отново щяха да му изневерят.

Къщата от кафяв камък приличаше на още няколко на същата улица, като се изключат железните решетки на прозорците и дискретната камера за наблюдение до вратата. Шумът от звънеца не се чу отвън, но Матю изчака. Вниманието му беше приковано върху решетката на домофона, когато вратата рязко се отвори.

Това със сигурност не беше прислужницата. Привлекателна жена, малко над тридесетте, с тъмноруса коса, тъмни кръгове под бледосините очи и скъпо бежово сако. Внучката. Тя сякаш се стресна да го види, но произнесе името му.

— Господин Спиър?

— Да. Госпожица Кеслер?

— Точно така. Изглеждате изненадан да ме видите.

— Щях да кажа същото.

Тя се засмя — кратък и сякаш непривичен звук.

— Заповядайте. — Матю пристъпи в тесния вход и се озова близо до нея. Тя продължаваше да говори. — Предварителните очаквания са странно нещо. Кого очаквахте да видите?

— Не знам, вероятно прислужница.

— Нямам прислужници.

Мрачна библиотека с ламперия се намираше веднага вдясно от входа, но останалата част от къщата беше забележително светла. Той последва домакинята по тесен коридор, облицован с дърво в долната си част и боядисан в бяло в горната. Стените бяха покрити с картини в рамки, с карти на средновековни градове — несъмнено издаващи вкуса на покойния. Вероятно тя все още не е оставила отпечатъка си върху къщата, помисли си Матю, после осъзна, че няма и представа какво харесва госпожица Кеслер. Както би казала Робин, опитваше се да добие представа за личността й, без да я познава. Един от лошите му навици.

— Готвачът е глух, а и в момента не е тук. Освободих сестрата, след като дядо ми почина, така че сега съм сама. Искате ли кафе?

Кухнята беше светла, прозорците пропускаха толкова светлина, колкото позволяваше големият чинар отпред. Матю се поколеба. Това беше първото му самостоятелно посещение в нечий дом и не бе наясно с протокола.

— Само ако имате готово.

— Бих дала всичко за чаша кафе. Седнете, моля.

Тя наля в две големи чаши от син порцелан отдавна правеното кафе — той го усети по миризмата — от евтината пластмасова кафеварка на шкафа.

— Мляко, захар?

— Черно.

— Радвам се, че го предпочитате така, защото мляко няма, а не знам къде е захарта.

Той отпи глътка и побутна чашата встрани. Никой от семейството му не би поднесъл подобно кафе и на най-злия си враг. Какво казваха за богаташите и храната?

— А кого очаквахте вие? — попита той.

— Не знам.

— Мъж в туидено сако с посивяла коса и очила?

— Да, може би и с лула.

— Не и на работа. Не бих искал да одимя тези деликатни повърхности.

— Разбира се. Просто очаквах някой по-възрастен.

— Всеки ден се старая в тази насока.

Тя отново се засмя и Матю осъзна, че ще трябва да се бори с желанието си да я разсмива отново.

— Отдавна ли работите за музея?

— От три години. Не е много време. Можеш да работиш там и десет години, и все още да те смятат за новак.

— Но нали сте уредник?

— Помощник.

— Впечатляващо за млад човек като вас, нали?

Сега той разбра. Това не беше светски разговор, тя проучваше дали е достоен да оцени колекцията на дядо й.

— Не чак толкова. Трябваше им човек, който да познава източноправославното изкуство, а това ми е специалността. Преди това съм работил две години в Музея на Византия в Атина.

— Интересно. — Явно бързо се умори от разпита. — Това кафе е ужасно, ще направя ново.

— Тази сутрин пих достатъчно.

— Бързате да се хванете на работа, а аз ви бавя.

— За никъде не бързам. — Трябваше да бъде предпазлив. — Не е лесно да покажеш колекция, с която имаш дълбока емоционална връзка, на един непознат. Едно е да решиш да се разделиш с нея, а съвсем друго да гледаш как някой тъй наречен експерт я оценява, превръщайки я просто в стока.

— Това ли правите, господин Спиър?

— Надявам се, че не. Опитвах се да погледна на нещата от вашата страна.

— Проявявате голямо разбиране. Сигурно често имате такива поръчки.

— Всъщност, не.

— Проблемът е, че иконата е долу в нещо като параклис, който дядо ми е построил. Мястото е много лично. Никой, освен него не влизаше там.

— Разбирам. Тогава можете да я изнесете оттам, за да я разгледам тук. При всички случаи светлината ще бъде по-силна.

— Съжалявам, изобщо не помислих за светлината. Не мога да си представя да я видя на друго място, освен в онова странно помещение. Предполагам, че затова не я преместих.

— Сега вече наистина пробудихте любопитството ми.

— Навярно преувеличавам. Това е просто малък параклис, капризът на един старец. Кой вече строи такива неща у дома си?

— Очевидно в сърцето си дядо ви е бил медиевист.

— Така е.

— Мога ли да го видя?

За миг тя го изгледа недоумяващо. Беше уморена, вероятно напоследък не си доспиваше и мислите трудно стигаха до съзнанието й.

— Параклиса? Разбира се, искам да го видите. После можем да отнесем иконата на някое по-светло място, за да я разгледате както трябва.

— Чудесно.

— Добре. — Тя се изправи и отново спря. — Опитвам се да ви обясня, че тя не беше за дядо ми ценно произведение на изкуството, а реликва, която той почиташе.

Матю почувства как косата му настръхва и противно на природата си изпита желание да сподели нещо за себе си.

— Това е било първоначалното й предназначение — каза тихо той. — За това е била създадена.

Беше намерил подходящите думи. Стори му се успокоена, макар да не помръдна.

— Странно. Бил е възпитан като католик, но предпочиташе православното изкуство. Сякаш естетическите му предпочитания го бяха довели до друга вяра. Което може да ви накара да се съмнявате в искреността му, но аз мисля, че по принцип изкуството, дори светското, беше свещено за него.

Той се усмихна, разбрал, че не е нужно да отговаря.

— Надявам се — колебливо каза тя, — че разговорите за религия не ви обиждат.

— В никакъв случай. Аз съм грък, религията е в кръвта ни.

— Трябваше да се досетя. Адвокатът ми познава кръстника ви или някой друг от роднините ви.

— Така е.

— Тогава Спиър е?…

— Променено от Спиридис. Дядо още не може да прости на баща ми за това.

— Ясно. — Тя отново седна, макар че явно разговорът бележеше някакъв напредък. — Значи сте православен грък?

— Да, може да се каже. Баща ми не е религиозен и като малък имах съвсем ограничен контакт с религията.

— А майка ви?

— Тя и дядо ми са вярващи. Броеници, календари със светци и всичко от този род. Водеха ни на църква на Великден, обясняваха ни за какво става дума.

— На вас?

— На мен и на сестра ми.

— Сестра ви религиозна ли е?

Какво, по дяволите, целеше с тези въпроси?

— Не. Наследила е от баща ми ума му на учен.

— А вашият ум на учен ли е, или на вярващ, господин Спиър?

— Опитвам се да съчетая и двете. Образованието ми е научно, но не можеш да разбереш православното изкуство, без да си наясно с религиозното му предназначение.

— Какъв дипломатичен отговор!

— Записвам си ги на маншетите, в случай че ми потрябват.

— Ако някой грубиян като мен ви подложи на разпит — разсмя се тя. — Извинете, просто се опитвам да ви опозная. Май попрекалих.

— Ако не искате да го направим сега, можем да насрочим друга среща. Признавам, че ще бъда разочарован, но…

— Не, няма нищо. Вие бяхте изключително търпелив.

— Моля ви, наричайте ме Матю.

— Добре, Матю. Обикновено ми казват Крис.

— Обикновено?

— Да.

— И аз ли да ви наричам така?

Би могъл да си обясни продължителния й поглед по много начини, затова предпочете да не търси значението му. Тя отнесе чашите до мивката и известно време остана там с гръб към него.

— Не. Наричай ме Ана.

— Ана. Добре.

— Последвай ме, Матю.

Помещението не беше голямо, може би шест на три метра и половина. Мракът в него беше подчертан от светлината в останалата част на къщата. Единственото осветление идваше от разпръснатите ивици синя, червена и жълта светлина от шестте малки прозореца със стъклопис. Матю различи пейка, канделабър, квадратни икони по стените. Виждаше детайлите на няколко от по-близките изображения на стената. Група фигури и кръст на фона на сиво-синьо небе. Не можа да различи нищо от най-голямата икона, която се намираше точно срещу арката, докато спътницата му не завъртя ключа отвън и Богородица от Катарини бавно изплува от мрака.

Беше около шестдесет на осемдесет сантиметра, много повредена и на пръв поглед изглеждаше почти абстрактна: блестящо златно поле с вишнева ивица, която тръгваше от дъното, а после покриваше по-голямата част от дървото. Скоро разбра, че това е роба, увита около торс и глава на жена. Ръцете й бяха вдигнати пред гърдите, дланите, притиснати в молитва. Покривалото й се различаваше ясно, но лицето се губеше. Освен очите. Те сякаш притегляха и Матю осъзна, че е изминал повече от половината път към иконата, без да усети, че се движи. Дори снимката не го беше подготвила за тези очи, които го наблюдаваха изпод покривалото. Големи, тъмнокафяви, почти черни, с бадемовидна форма в предпочитания източен стил. Проникващи, всезнаещи, опрощаващи или готови да простят, но след като изискат нещо от теб. Матю се взира в тях колкото можа да издържи, после трябваше да отмести поглед.

— Добре ли си? — тихо се обади Ана зад него.

— Да.

— Смущаващи са, нали? Очите. Не мога да ги гледам дълго.

— Много са изразителни.

— И малко плашещи, струва ми се. Красиви, но осъждащи. Така усещаш религията, когато си млад.

— Мисля, че когато са я рисували, религията е била доста по-първично преживяване.

— Сещам се за всички ренесансови шедьоври. — Сега тя стоеше до него и говореше тихо, почти в ухото му. — В естетическо отношение те са съвършени. Мария е винаги ведра. Но в тази икона има нещо много по-силно, по-живо. Тя изглежда заплашителна. Божествена. Макар че всъщност не е богиня.

— За гърците е.

— Съжалявам, говоря глупости. Бих хвърлила вината върху кафето, но истината е, че се изнервям тук.

— Гузна съвест?

— Може би. Тази икона ме плаши. Дядо ми можеше да стои пред нея с часове, не знам как. — Той почувства дъха й върху шията си, когато тя въздъхна дълбоко, за да се успокои. — Всъщност тук е умрял.

— Наистина ли?

— Получил едновременно сърдечен удар и инсулт. Даяна, сестрата, го намерила точно на мястото, където стоите.

Той устоя на импулса да се премести.

— Нищо чудно, че иконата те разстройва.

— Ценна ли е тя, Матю? — попита Ана.

— Срамота е, че е толкова повредена, макар че това сякаш засилва мистичното й излъчване. Бих казал, че е отлична работа, и то много стара. Може би от преди разкола, което я прави изключително рядка. Но ще се уверя, когато я разгледам по-отблизо.

— Ще трябва да я свалим от стената.

— Ако искаш, ще го направя аз. Имам опит в боравенето с такива неща.

Тя приглади косата си с две ръце и кимна.

— Това сигурно е нарушение на застрахователните изисквания, но предпочитам да я махнем оттук. Трябва само да изключим алармата.

— Как ще го направим?

— Не съм сигурна. Ела ми помогни.

Андреас беше оставил съобщение на Морисън от агенцията във Вашингтон предишната вечер и на следващата сутрин той му се обади в хотела.

— Какво те води в Щатите, приятелю?

— Синът ми е болен.

— Съжалявам да го чуя.

Несъмнено беше така, но от тона му личеше, че има по-важна работа, отколкото да разговаря с един пенсиониран гръцки агент.

Андреас си го представяше — спретнат, късо подстриган, с нервен, шарещ поглед, който, решен да не пропусне нищо, пропускаше всичко. Нетърпение. Това беше причината въпреки всичките си ресурси американското разузнаване винаги да обърква нещата. Биваше ги да разчитат сателитни снимки, но не и да четат по лицата. Не можеха да преценят настроенията на хората.

— Имам молба — продължи Андреас. — Проблемът е доста деликатен.

— Убеден съм, че тази линия е сигурна.

— Бих предпочел да се срещнем. Нали си в Ню Йорк?

— Защо мислиш така?

— Просто предположих. — Когато нямаш информация, трябва да си добър в предположенията. — Ти често идваш тук. Пък и във Вашингтон няма сигурни линии.

Морисън се разсмя.

— Сигурно е така. Добре, но трябва да е набързо и скоро. Например, още тази сутрин.

— Това ме устройва.

Морисън избра едно невзрачно кафене за място на срещата — винаги предпочиташе такива местенца. Имаше енциклопедични познания за всеки безличен ресторант с лоша храна в който и да е град на Североизточна Америка. Предшественикът му Бил Барбър водеше Андреас в чудесни заведения, където се хранеха, пиеха, разказваха си истории и си разменяха информация почти небрежно, сякаш това не им беше работата. Но Барбър не държеше на протокола, а и по онова време Андреас му беше полезен.

Той пристигна пръв и избра едно сепаре отзад, твърде близо до горещата, неприятна миризма от фритюрника. Морисън пристигна след няколко минути в униформеното си синьо сако и сив шлифер, макар че днес те подхождаха на времето — беше ветровито и всеки миг можеше да завали.

— Изглеждаш добре.

— Изглеждам ужасно, както и ти — отвърна рязко Андреас, не само защото беше вярно, но и защото искаше да притесни мъжа срещу себе си. Не се бяха виждали от години и времето не беше пощадило Морисън. Бе натежал, с посивели слепоочия и погледът му вече не шареше, а изглеждаше стъклен и застинал. Може би междувременно бе изпълнил доста неприятни задачи. Или пък имаше семейни проблеми. Но колкото и да би настоявал Андреас, Морисън едва ли щеше да му каже причината.

— Добре съм, просто нямам време да се наспя. Съжалявам за сина ти. Алекос, нали?

— Явно си препрочел досието ми. Поласкан съм.

— За бога, Анди, просто си спомням. Винаги ли обиждаш хората, от които искаш услуги?

— Да, това е гръцки обичай. Мразим да сме задължени на някого, затова го обиждаме от самото начало, за да е наясно, че не ни държи в ръцете си.

Морисън поклати глава, успокоен или развеселен.

— Истина ли е това?

— Не. Аз съм един невъзпитан старец, извинявай. Да, Алекос.

— Какво му е?

— Заболяване на кръвта. Ако можех да се сетя името, щеше да ти е познато. Подобни болести са редки в моето семейство, но за толкова млад човек… Не разбирам.

— Никой не може да разбере тези неща. Когато става дума за гадости, пътищата божии са неведоми.

Андреас реши, че харесва тази по-стара и ексцентрична версия на Морисън повече, отколкото безочливия самомнителен мъж, когото беше познавал. Уморената изрусена келнерка ги изчака мълчаливо, но явно се обиди, когато й поръчаха само кафе, и агентът се почувства задължен да добави яйца и препечен хляб.

— Не съм закусвал.

— Винаги трябва да закусваш, Робърт.

— Знам, жена ми го повтаря всеки ден.

— Лично аз не бих закусвал тук, но съм доста претенциозен по отношение на храната си.

— И аз не възнамерявах.

— Тя те изнуди. Прилича на гневна пелопонеска. Готвачът също не изглежда много чист. А мексиканецът, който мие чиниите, има хрема. Не, не бих се хранил тук.

— Ще пия портокалов сок, за да избия микробите.

— Портокалов сок! По-добре яж чесън!

— С яйцата?

— По-добре, отколкото с кафето. Търся един човек.

— Официално ли?

— Вече не работя официално. Както казах, искам ти услуга. Трябва да знам дали този човек е влязъл в страната през последните две седмици. Може би някъде в района на Ню Йорк, макар да е възможно и на друго място. Мога да ти дам всичките му известни фалшиви имена.

— Това е доста трудна работа. Откъде идва?

— От Южна Америка. От Аржентина, вероятно е излязъл през някоя друга страна.

— Значи знае какво прави.

— Така е, но смятам, че в момента може и да не е толкова предпазлив. Не е очаквал да бъде проследен, освен това бърза.

— Как изглежда?

— Среден на ръст, със сини очи. Около осемдесетгодишен.

— Да не би случайно да е един германец, когото смятат за мъртъв от тридесет години?

Андреас се облегна на скърцащата облегалка, тапицирана с изкуствена кожа, разочарован от развитието на разговора. Беше разчитал, че тъй като е сравнително млад, Морисън няма да е запознат със случая.

— Досега не сме говорили за него.

— Стига, Анди — разсмя се правителственият агент, — това беше твоята мания. Всичко е в досието ти. Но този тип би трябвало да е мъртъв.

— Показаха ми гроб. Дървен кръст и прясна пръст зад последната къща, която е притежавал. Но не видях тялото му.

— От аржентинското разузнаване ли получи сведенията?

— Гробът беше пресен. На не повече от ден-два. Може да са го изкопали час преди да съм отишъл.

— Хората просто умират, приятелю. Много от старите нацисти починаха от естествена смърт.

— Прекалено удобно беше. Аржентинците го прикриваха. И още го правят, сигурен съм. Може би — ти също.

— Аз ли? — Морисън се усмихна невинно.

— Прекрасната организация, за която работиш. Интересно е, че издирването ми на Мюлер е така подробно описано в досието ми, а на времето вие изобщо не ми помогнахте.

— Нямахме ресурси. Той беше дребна риба, майор или полковник. Дори не беше генерал, да не говорим за някой от стълбовете на Райха. Трябваше да потърсиш израелското разузнаване.

— За тях също беше дребна риба, но накрая ми дадоха малко информация. Така открих къщата.

— Но аржентинците се намесиха.

— Веднага щом слязох от автобуса в близкото село. Знаеха кой съм. Бяха учтиви, казаха, че имат новини, които ще ми харесат. Заведоха ме при стълбата. Показаха ми гроба.

— Добре изпипано.

— Ще ми помогнеш ли, Робърт?

Морисън заби вилицата в голямата купчина яйца, която току-що бяха поставили пред него. После замря с объркан или може би отвратен вид.

— Мирише.

— Върни ги.

— Историята мирише. Ако е имало причина да не ти помогнем тогава, не знам каква е била, но не ми се ще да се забърквам сега.

— Какво значение може да има след толкова години? Поглези стареца.

— Не си струва. Ако е мъртъв, ще си загубя времето; ако е жив и ти кажа къде е, нещата могат да загрубеят. Не мога да ти позволя да го убиеш на американска земя.

— Кой ти каза, че ще го убия?

— Не беше ли това целта ти тогава? Защо иначе искаш да го намериш?

— Имам въпроси към него. Но по-важно е да го следя, за да предпазя други хора.

— Смяташ, че е намислил нещо? Ако знаеш какво, трябва да ми кажеш.

— Нямам представа какво възнамерява да прави. Разбери, Робърт — Андреас се наведе и втренчи поглед в събеседника си, — всичко, което искам да ми кажеш, е дали е влязъл в страната. Аз ще трябва да го открия, което вероятно ще се окаже невъзможно, но поне ще бъда нащрек. Ти ще защитиш мен с тази информация. Сега разбираш ли?

— Разбирам, че си едно сладкодумно дърто копеле.

— Накарай да ме следят.

— Не мога да си го позволя.

Андреас бръкна в джоба си, извади парче хартия и го сложи на масата. Морисън го погледна, докато дъвчеше препечената филия.

— Имената му?

— Онези, които зная.

— През последните тридесет години може да си е купил и други документи за самоличност.

— Така е. Но щом никой не го е преследвал, съмнявам се, че си е дал труда. Създаването на достоверна самоличност е мудна работа. Между другото, поне едно от тези имена е било засичано през последните десет години в Източна Европа. Отбелязал съм го. Разбира се, може и да не е бил той.

Тази информация дойде в повече на агента, пристигнал в големия метрополис с други приоритети, и той неспокойно се размърда на мястото си. Андреас беше доволен. Най-добре щеше да бъде, ако умореният бюрократ забравеше колкото се може по-голяма част от този разговор.

— Ако се заема с това — каза Морисън, кимвайки към листчето, — не значи, че се ангажирам по някакъв начин. Може да го открия и да реша да не ти кажа.

— Разбирам.

Агентът въздъхна, извади портфейла от сакото си, сложи двадесет долара на масата и прибра листчето.

— Ако този тип не е в списъците на издирваните, малко вероятно е да го намеря. Не ми се обаждай. Ако имам нещо за теб, ще ти позвъня в хотела.

— Никога не ми даваш да платя.

— Това е моята страна. Ти ще ме черпиш в Атина.

— Винаги го казваш, но нито веднъж не си дошъл.

— И това ще стане някой ден.

5.

Фотис седеше на обичайната си пейка, обърната под ъгъл към слънцето, със сивото си палто и шапка, белите му мустаци блестяха като фар. Ярки розови петна бяха избили по изпъкналите му скули и той разсеяно гледаше в пространството, докато хранеше ятото гълъби в краката си с натрошени соленки. Фотис заемаше толкова голямо място в съзнанието му, че Матю постоянно се изненадваше колко стар и крехък изглежда кръстникът му. И как не? Наближаваше деветдесетте. Но не само възрастта го караше да изглежда така, у него ставаше някаква по-дълбока промяна, която можеше да се усети само ако човек го виждаше всяка седмица. Фотис беше болен. Старият чаровник — или интригант, както Алекос го наричаше винаги — никога нямаше да си го признае, но не беше добре и болестта го принуждаваше да бърза. Матю седна.

— Калимера, кръстник.

Фотис бавно се обърна и му се усмихна.

— Хубава сутрин, наистина. Усещам слънцето. Мисля, че преживяхме още една зима.

— Зимата свърши преди седмици.

— Никога не можеш да си сигурен. Март е най-ужасният месец. Подмамва те с топлина и слънце, после те засипва със сняг. Април е по-надежден, мисля, че вече сме в безопасност. Как е баща ти?

— По-добре. Може би ще го изпишат.

— Чудесно. А как мина срещата му с дядо ти?

— Горе-долу. Беше малко напрегната. По едно време ме отпратиха, така че не знам какво е станало, но когато се върнах, все още си говореха.

Фотис поклати глава.

— Горкият човек.

— Ти как си?

— Както винаги. — Той потупа кръщелника си по коляното. — Това е моята тайна. Да се поразходим.

Тръгнаха на север и слънцето остана зад тях. Широката алея на зоологическата градина беше пълна с пищящи деца и Матю грижливо подхвана кръстника си. Фотис се усмихна добродушно на тичащите дребосъци, като старец, който се наслаждава на енергията им. Усмивката му не изчезна дори когато едно момченце се блъсна в него. Погледаха тюлените на скалистия им остров и зърнаха полярната мечка, която лениво плуваше в басейна си.

— Купи ли къщата? — попита Матю.

Фотис му беше разказал, че смята да купи имот в Армонк, и двамата с Робин, която беше отраснала там, импулсивно отидоха с колата до градчето и го намериха. Само преди няколко седмици — малко преди тя да го изостави.

— Къщата? — Фотис изглеждаше изненадан. — Не си спомням да съм ти казвал за нея. Не, все пак реших да не я купувам. Прекалено щях да се разглезя.

Това беше интересно. Когато за последен път бяха говорили за къщата, кръстникът му изглеждаше изключително запален и Матю беше останал с впечатлението, че твърдо е решил да я купи. Още една от малките тайни на стареца. Той разбра, че от него зависи да повдигне темата, която вълнуваше и двамата.

— Вчера видях иконата на Кеслер.

— Разкажи ми.

— Прекрасна е. Доста е повредена, но има невероятно излъчване. Много е впечатляваща.

— Значи мислиш, че стойността й е по-скоро духовна, отколкото художествена?

— Не е задължително. Зависи за кого.

— Точно в това е въпросът. — Старецът замълча, преди да тръгне по стръмното отклонение от алеята. — Ще препоръчаш ли на музея да я купи?

— Ще трябва да я види началникът на отдела, а вероятно и директорът. Решението ще се вземе на по-високо ниво.

— Какво, твоето мнение няма ли значение?

— Аз съм специалист по византийско изкуство и съм сигурен, че ще го вземат предвид. Би трябвало да я купим само заради възрастта й, а тя е и изключително произведение на изкуството. Може да бъде гвоздеят на новите зали.

— Със сигурност.

— Но има много други възможности. Музеят не може да купи всичко, което би искал.

— А ти би ли желал да я купят?

— Егоистично погледнато — да, за да мога да я изучавам, когато поискам. В музея нямаме много икони, а и нито една не е като тази.

— Сигурен съм в това. Но ще я окачат ли на стената, за да я гледат всички посетители, или ще стои в някой сандък в подземието с контролирана температура, достъпна само за очите на учените?

— Признавам, че това е проблем.

— Усетих. Ти си много съвестно момче. А сега — той хвана Матю под ръка и продължи напред, — разкажи ми за иконата.

Матю я описа, докато вървяха покрай тучния склон, обсипан с жълти и бели нарциси, и през малката овощна градина с напъпили дървета. Опитваше се да се ограничи само с технически термини, но се боеше, че въпреки това си пролича колко емоционално му е въздействала. Струваше му се невъзможно да използва академичния си тон и да запази професионалната обективност, когато говореше или дори мислеше за нея, и трябваше да се запита какво означава това. Старецът го слушаше мълчаливо и с безизразно лице, докато не спряха на кръстовището на Седемдесет и втора улица.

— Великолепно. Много бих искал да я видя някой ден.

— Сигурен съм, че това може да се уреди, когато всичко приключи.

Фотис го погледна с овлажнели очи, което може би се дължеше на вятъра.

— Знам, че ти беше най-подходящият човек, който да оцени тази икона.

— Трябва да ти благодаря, че си споменал името ми пред адвоката й. Какъв късмет, че се познавате.

— В един и същи клуб сме, но няма защо да ми благодариш. Музеят така или иначе щеше да изпрати теб.

— Може би семейството на Кеслер нямаше да се сети за музея, ако ти не беше го споменал. Но каквото и да стане от тук нататък, успях да я видя и съм доволен.

— Разбрах, че си направил много добро впечатление на госпожица Кеслер.

— Адвокатът ли ти каза?

— Защо да е тайна? Всъщност може би тя ще те покани на втори оглед. Този път от свое име.

Матю притеснено сви рамене.

— Няма смисъл — не аз решавам дали музеят ще я вземе.

Прекосиха и тръгнаха надолу по алеята към езерото с лодките.

— Може би греша, но тя, а не музеят ще реши съдбата на иконата.

— Разбира се.

— За това ще й трябва помощ, а тя вече ти има доверие.

— Ще бъде неловко.

— Смяташ, че ще те постави в положение, което противоречи на принципите ти? Погледни го от друга страна. Може би госпожица Кеслер има нужда да й кажат какво да направи.

— Не те разбирам.

— Да, все още.

Мълчаха, докато стигнаха края на пътеката. Фотис стисна по-здраво ръката му и Матю видя, че на лицето на кръстника му е изписана болка, очевидно нещо го болеше, и то силно. Със стиснати зъби и затворени очи, той се олюля за миг, вдишвайки дълбоко през носа.

— Добре ли си, кръстник?

След няколко секунди лицето на стареца се отпусна.

— Днес въздухът е чудесен, нали, момчето ми?

— Искаш ли да седнеш?

— Да, за няколко минути.

Отидоха бавно до една пейка край езерото. Наблизо наблюдателите на ястреби се бяха струпали около телескопите. Фотис тежко седна. Макар и загрижен, Матю не смееше да го разпитва. Не за пръв път виждаше тези симптоми, но въпросите само щяха да накарат стареца да се затвори в себе си. Това беше неговата болка, ревниво пазена като останалите му тайни.

Повърхността на езерото приличаше на тъмно стъкло, в което се отразяваше размазана версия на тухления хангар за лодки на отсрещния бряг. Зад него едва разлистените дървета се издигаха високо над улицата, а още по-високо каменните кули на Пето авеню сияеха в жълто-бялата светлина.

— Искаш ли нещо? — попита Матю, но Фотис махна с ръка в знак на отказ.

— Съдбата е странна работа. Ние смятаме, че контролираме живота си, но някои събития непрекъснато се повтарят и ни тласкат в определена посока. Не си ли го забелязал? Можем да се съпротивляваме. Можем да продължим напред, преструвайки се, че все още ние ръководим нещата. Или да се опитаме да разберем какво иска от нас съдбата и да помогнем да се случи.

— Не вярвам особено в съдбата.

— Защото си млад. На твоята възраст човек трябва да вярва, че управлява живота си. Някога младите искаха съвет от възрастните. Смяташе се, че те са добили мъдрост от опита си. Вече не е така.

Матю разбра намека и млъкна.

— Днес ми разказа някои интересни неща — продължи Фотис. — Възможно е подсъзнанието ти вече да е усетило дилемата, която съзнанието ти още не долавя, защото засега не си принуден да избираш. Ето какво. Преди няколко дни с мен се свърза един висш духовник от гръцката църква. Ставаше дума за иконата. Те са твърдо решени да си я върнат и искат да им помогна.

Внезапна тревога заля младежа. Той се приведе напред, невярващ и същевременно обзет от странното чувство, че е очаквал да стане нещо такова.

— Но защо църквата се е свързала с теб? Откъде изобщо знаят за иконата?

— Църквата има много източници, а аз имам много приятели в нея. Те много държат да си върнат откраднатите произведения на изкуството, особено тези с голямо религиозно значение и сила. Не беше тайна, че Кеслер притежава иконата.

— А ти се догаждаш, че е била открадната?

— Не — бързо отвърна старецът, после се овладя. — Сигурно си видял документите от адвоката. Какво пише в тях за произхода й?

— Съвпада с този на иконата, за която говорихме с теб.

— Света Богородица от Катарини.

— Не е използвано това име, но очевидно е същата. Отпреди разкола, оригиналният източник е неизвестен. През последните няколко века се е намирала в църква в Епир.

— И как се е оказала в ръцете на Кеслер?

— Твърди, че я е купил от свой швейцарски колега.

— Значи той е крадецът. Или онзи преди него. Какво значение има? Някъде по веригата тя е била открадната. Кой грък би се разделил доброволно с нея?

— Може би онзи, който е имал нужда от пари след войната.

— Казах ти, била е открадната по време на войната. Германците са я взели със себе си, когато си заминали.

Най-после стигнахме дотук, помисли си Матю. Кръстникът му от седмици намекваше за нещо подобно.

— Откъде знаеш?

Фотис въздъхна и приглади сивите си вълнени панталони.

— Добре, добре. Казах ти, че съм я виждал и преди.

— Да. Така започна разговорът ни.

— Не ти казах всичко. Видях я през войната в църквата в селото на дядо ти. Той уреди да я видя. Никога няма да го забравя. Гледах я по-малко от час, но бях напълно обсебен от красотата й, от силата, която излъчваше. Знаеш, че бях партизанин. Участвах в съпротивата в онзи район и изпратих човек, който да вземе иконата, преди германците да я откраднат или да изгорят църквата, без да знаят какво място е тя. Опожариха толкова много села и черкви — една повече нямаше значение.

Старецът замълча, сякаш виждаше пламналите къщи. Матю гледаше мъжете, които наблюдаваха птиците. Усещаше, че този разказ ще го разстрои, и то не само защото музеят никога нямаше да купи открадната творба. Информацията, която жадуваше да получи, щеше да му струва неутралитета. Всяка дума го забъркваше все повече в онова, което кръстникът му беше планирал. Но как би могъл да устои? Старите пушки рядко издаваха тайните си.

— И какво стана?

— Да, какво? Още не съм сигурен. Изпратих най-добрия си човек. Наричахме го То Фите. Всички имахме псевдоними, за да не могат германците да разберат кои са братята или семействата ни. Сигурно сега ти се вижда смешно.

— То Фите? Змията.

— Да, Змията, защото много го биваше да се промъква. И по други причини. Имаше си собствени идеи как да свърши нещо, но му имах доверие.

— А той те провали.

— Напротив, успя. Разбираше много по-добре от мен стойността на иконата и беше решил да я вземе на всяка цена. — Фотис облиза устни. — Уби един свещеник.

Матю се облегна. Беше по-ужасно, отколкото предполагаше.

— Защо?

— Май прибързвам. Не съм сигурен дали той го е направил. Но свещеникът се намеси и затова умря.

— Какво стана с иконата?

— Църквата беше опожарена. Мисля, че от германците, макар че и той може да го е направил. По онова време смятах, че и иконата е изгоряла. По-късно разбрах, че моят човек я дал на един немски офицер.

— Дал я?

— Изтъргувал я за оръжие и муниции, за да се бие с комунистите. Щом разбрахме, че германците са победени, това се превърна в най-важната ни задача. Той не беше крадец, а патриот. Доколкото знам, получаваше заповедите си от някой по-висшестоящ от мен.

Матю потропа с крака, за да ги стопли, както и да прогони тревогата си. Внезапно иконата му се стори осквернена, сякаш повърхността й бе изцапана с кръв. Вече нямаше да гледа на нея по същия начин. Фотис като че ли прочете мислите му.

— Мнозина са убивали заради нея и други като нея през годините. Това не бива да те учудва, момчето ми. Или си шокиран, че ръцете на кръстника ти са изцапани с кръв?

— Ти не си го пратил да убие свещеника.

— Не. Но аз му бях командир и смятах, че го контролирам. Той играеше своята игра, както всички останали. Тъжна история. Съжалявам, че те разстроих. Знам, че би искал да гледаш на иконата само като на художествена творба, но тъй като си донякъде историк, мислех, че трябва да знаеш.

— Това не беше урок по история. Помниш ли, ти говореше за гръцката църква?

— Да. Ето какво исках да кажа. Говорихме си, че иконата няма да има голямо значение за твоя музей. Трябва да знаеш колко е ценна тази икона не само като източник на вяра, но и на целебна сила в старата ни родина. За мен това е достатъчна причина, за да бъде върната там. Ако не, поне ти разказах тъжната история за похищението й и колко кръв се проля заради нея. Може ли след това да има съмнение кое е правилното решение?

— И искаш да кажа на госпожица Кеслер да дари иконата на гръцката църква?

Фотис присви очи.

— Разбирам, боиш се да не я измамиш. Не, църквата е готова да плати. Разбира се, могат да я спечелят и с дело, но доказването на кражбата и проследяването на собствениците може да отнеме години и адвокатските хонорари да излязат също толкова, колкото е продажната й цена. Ще й направят предложение, може би няма да й дадат толкова, колкото очаква, но все пак цената несъмнено ще е прилична. А и тя е богата, така че това едва ли ще я интересува много.

— Но искаш аз да я убедя.

— Да я посъветваш, да й кажеш какво мислиш. Останалото ще дойде само.

Матю бавно стана, овладявайки желанието си да изругае, да срита пейката или просто да си тръгне. Вместо това остана до съсухрения старец.

— Какво си намислил?

— Какво общо имам аз, детето ми? Положението е такова, каквото е. Съдбата сама избира оръжията си.

Оръжията, не инструментите, забеляза Матю. Опита се да си се представи като оръжие на съдбата. Ама че смях.

— Не съдбата ме забърка в това, а ти.

— Аз също съм неин инструмент. Писано ти е било да се забъркаш.

— Това е просто формула, за да оправдаеш всичко, което си намислил, нали? Така животът ти сигурно много се улеснява.

Всъщност животът на Фотис изобщо не беше лесен и Матю не се надяваше нито да го разбере, нито да опровергае философията му. И все пак кръстникът му изглеждаше толкова ведър и спокоен, че го вбесяваше.

— Нарича се вяра и всеки може да я постигне. Не е нужно да приличаш на баща си.

— Това пък какво значи?

— Нищо, момчето ми. Глупаво беше, че го казах. Извинявам се.

И двамата се бяха увлекли, затова настъпи тишина. Матю отиде до ръба на езерото. Водата беше чиста, наскоро сменена, без гнили листа или боклуци. Виждаше бетонния парапет и дъното. Това място му бе познато до болка, цялата тази част от парка на юг от музея до Седемдесет и втора улица — тук идваше да се разходи, за да прогони стреса, да преживее загуба, да прочисти съзнанието си. Това беше мястото, което би избрал, за да обмисли неприятните разкрития, до които беше стигнал. Но макар да беше тук, не усещаше покой. Наблюдаваше неподвижната вода, ярката слънчева светлина, усещаше мириса на влажна земя, но не изпитваше нищо — въобще не можеше да реагира. Сякаш невидим параван го беше отделил от целия свят. Би искал да обвини за това разговора с Фотис, но нямаше да бъде честно. Нима това чувство не го преследваше от два дни? Сега просто бе изкристализирало. Не беше ли започнало от мига, когато застана пред иконата и черните й очи го приковаха, а Ана Кеслер му говореше и дъхът й пареше ухото му? Оттогава работата, разговорите, необходимите всекидневни задължения минаваха като дълга и скучна почивка до момента, когато отново можеше да мисли за иконата, да говори за нея, да я види.

Върна се при Фотис. Старецът изглеждаше потънал в мислите си, докато Матю не понечи да седне.

— Не, време е да се поразходим пак. Много те задържах. Помогни ми да стана.

Продължиха на север по тясната алея към моста под Кипарисовия хълм отново в разбирателство — поне привидно, ако не истинско. Матю очакваше нови атаки, но спътникът му мълчеше, вглъбен в себе си. Може би потискаше болката или пазеше енергията си, за да може да завърши разходката. Силни продълговати лампи осветяваха късия тунел. Купчината дрехи до стената по-отблизо се оказа скитник, който спеше или беше умрял.

— Ако църквата я вземе — започна Матю замислено, — къде ще я постави?

— Не сме обсъждали такива подробности. Не мога да ги питам подобно нещо, освен ако не съм готов да ги подпомогна, стига отговорът да е положителен. А не мога да им помогна без теб. Затова ти ми кажи от какъв отговор би бил доволен.

— Искам да бъда сигурен, че няма да свърши в някой сейф или на стената в дома на някой епископ. Че ще бъде изложена публично, за да могат всички да я виждат.

— Тогава ще поставим това като условие за нашата намеса.

— Не виждам как можем да поставяме условия. Нямам намерение да убеждавам госпожица Кеслер в каквото и да било.

— Но ако ти поиска съвет, ще й дадеш ли?

— Ще трябва да помисля върху това, което ми каза.

— Мъдро решение.

На заобления хълм над тях кучета играеха с господарите си. На север през дърветата отвъд Седемдесет и девета улица се издигаше масивната стена от бетон и стъкло на музея. Друга алея пресичаше онази, по която вървяха, изкачваше се наляво по Кипарисовия хълм, а отдясно стигаше до Пето авеню. Фотис щеше да поеме по нея към мястото, където шофьорът му — един от руснаците Антон и Николай — го чакаше на булеварда. Следвайки неписаното правило, Матю никога не го изпращаше до колата, но го наблюдаваше, за да се увери, че ще стигне необезпокояван до улицата.

— Е, оставям те да работиш. — Фотис стисна едновременно двете ръце на младежа. — Не се отдавай на тревожни мисли. Ще стигнеш до правилно решение само ако умът ти е спокоен. Бог да те пази, момчето ми.

— Пази се, кръстник.

Старецът стисна пръстите му и тръгна бавно, но уверено, без да се обръща. Матю остана на малкия кръстопът, дълго след като кръстникът му изчезна от поглед.

Ян остави пътеводителя, отворен на частта за Сентръл Парк, на пейката и изчака старецът да мине покрай него. Младежът все още стоеше на петдесетина метра от тях и гледаше в тази посока. Едва ли е забелязал нещо, реши Ян, просто иска да се убеди, че старецът е добре. Пъхна ръка в джоба си и внимателно измъкна хладния метален предмет. Един изстрел щеше да бъде достатъчен, но протоколът изискваше да са два или три — в тила и малко под плешките. Ако това беше пистолет, а не мобилен телефон.

Разбира се, мястото беше неудобно, имаше твърде много хора и никакво прикритие. Един от трите къси тунела, през които бяха минали, щеше да бъде по-подходящ, особено ако денят беше дъждовен или облачен, което често се случваше през април в Ню Йорк. Но тогава се налагаше да убие и младежа. За предпочитане беше да го направи по пътя между колата и къщата в Куинс. А най-добре беше да имаш няколко възможности. Щеше да уведоми Дел Карос, че няма проблеми. Работодателят му щеше да го сметне за небрежен, след като го беше предупредил, че гъркът е трудна мишена, но в действителност Ян не очакваше проблеми дори с руските телохранители. Не би имал нищо против да очисти и тях — мразеше руснаците.

Никакви съобщения. Той остави телефона и отново взе пътеводителя. Над триста вида птици се наблюдават в парка всяка година, включително зелена чапла и алена танагра. Интересно. Ян поклати глава, удивен от това природно изобилие.

6.

Купища прашинки се носеха в ярките лъчи светлина между рафтовете и Матю трябваше да полага извънредни усилия, за да не се втренчи в тях като хипнотизиран, за да не остави въображението си да се понесе диво към странните събития, описани на страниците пред него. В кабинета му светеше червената лампичка на телефона — несъмнено се обаждаше адвокатът идиот, който искаше да му предложи потенциален дарител от Чикаго. Съобщения от Невинс, главния уредник, от Карол и комитета по планирането, от директора, от правния отдел задръстваха електронната му поща, но Матю не им обръщаше внимание. Вместо това се беше скрил в библиотеката на отдела със старите томове, в които имаше няколко фрагмента от известното за иконата на Кеслер.

Търсенето в интернет не откри нищо за този неизвестен обект. Нямаше надеждни византийски източници, нито начин да проследи иконата до мястото и времето, когато бе създадена. Единствените следи можеха да бъдат открити в самото изображение. Долната част на иконата бе толкова повредена, че не бе успял да прецени със сигурност дали някога там е бил изобразен младенецът Христос, когото повредените ръце на Мария да сочат на зрителя. Това би определило иконата твърдо като Hodegetria — Богородица, Сочеща пътя, една от най-харесваните и стари традиции в иконописта, според популярната легенда, основана на оригинала, нарисуван от самия Свети Лука. Но положението на ръцете и полуобърнатата надясно фигура — която сякаш искаше да привлече вниманието на зрителя вън от рамката — сякаш я причисляваха повече към стила Hagiasoritissa. Този тип икони бяха свързани с покривалото или покрова на Мария, донесено от Светите земи от Света Елена през IV век и поставено в мощехранителница, над която висяло изображение на Богородица.

Имаше аргументи срещу тази класификация. Иконата от Катарини гледаше зрителя право в очите, вместо да следва посоката, в която сочеха ръцете — вдясно, където по принцип би трябвало да виси иконата на Христос. Но Матю познаваше и други образци, където това правило беше нарушено. Голяма пречка бе, че този стил беше станал популярен едва в средата на десети век, а иконата от Катарини със сигурност беше по-стара, и то може би много по-стара. Но кой би могъл да каже дали стилът не е съществувал и по-рано? Може би всички предишни версии са били унищожени по време на разкола през VIII век. Да, мислеше Матю, позволявайки на дълго потисканата догадка, която цяла сутрин се оформяше в съзнанието му, да изплува на повърхността, кой би могъл да каже, че тази икона не е самият отдавна изгубен оригинал? Първата по рода си, вдъхновение за всички следващи.

Когато идеята го завладя, ръцете му потръпнаха. Той потисна внезапното си вълнение, самоубеждавайки се, че религиозното значение на подобно откритие не е важно толкова за него, колкото за църковните служители, които се бяха свързали с Фотис. Но и само идентифицирането й като произведение на изкуството би било впечатляващо и би спомогнало за кариерата му. Уви, докато не откриеше още доказателства от някой скрит източник, това щеше да си остане само хипотеза. Междувременно, дори той никога да не разбереше със сигурност откъде се беше появила тази Богородица и как бе стигнала до Епир, поне можеше да потърси доказателства от времето, когато е била там.

В каталозите на големите художествени критици от изминалите столетия нямаше много образци на източноправославното изкуство, а когато имаше, подбраните икони бяха все едни и същи — Св. Петър от VI в., Мария и Христос Пантократор в „Света Катерина“ в Синай; някои по-късни произведения на Теофан и Рубльов в Русия; Мадоната от Владимировската църква и още няколко. Като се имаше предвид, че се е намирала насред стръмните хълмове на Гърция, без да се споменава огромният брой икони в тази страна, които претендираха за определен духовен статут, фактът, че изобщо се знаеше за Света Богородица от Катарини, си беше почти чудо. Първото й споменаване Матю откри в записките на английския авантюрист Томас Хол, който пътувал из цяла Гърция и Турция през 80-те години на XVIII век. Изпълнените с фантазии пътеписи на Хол включваха заедно с многото невероятни съобщения и това за „Света Богородица от Епир“ (сякаш е била единствената икона на Богородица в целия район), описана като „повече изподраскано дърво, отколкото боя, като се изключи красивото лице на Девата“ и че „лекувала слепотата на истински вярващите при докосване, но ослепявала онези, които били зли или алчни по природа“. Този откъс се намираше след историята за левитиращите монаси от Метеора и предхождаше онази за чудотворното изображение на Христос върху кърпата за бърсане на съдове на една селянка. Матю винаги се забавляваше, докато четеше Хол.

При първото си пребиваване в Гърция през 1809 г. лорд Байрон споменаваше за чудодейната икона на Света Богородица, притежавана от мюсюлманския тиранин Али паша, който вече бил стар, но с енергичен ум и тяло и щял да остане такъв до смъртта си от ръцете на своите турски сюзерени през 1822 г. Описанието отново много напомняше на иконата от Катарини и Байрон описваше необичайния златист ореол около нея. Матю поклати глава. „Ако пиех колкото теб, Джордж — помисли си той, — и аз щях да виждам ореоли около иконите.“

Но последната от книгите на масата беше онази, която го притесняваше най-много. Йохан Майер-Гоф беше пътешественик от края на XIX век и самоук специалист по православно изкуство. Немецът беше трезвомислещ, безпристрастен, дори досаден като писател, поне в превод, той не си служеше с хиперболи и не описваше летящи монаси. Пръв беше съобщил, че Катарини е селото, в което се намира Иконата, и бе присъствал на празника Благовещение в същата стара църква, която човекът на Фотис опожарил шестдесет години по-късно. Денят бил дъждовен, пишеше Майер-Гоф, и само свещите осветявали влажния каменен храм:

Матю започна да вижда черни точки на страницата и осъзна, че от доста време е спрял да диша. Пое си дълбоко дъх и се изсмя смутено. Стегни се, приятелю.

— Ето те и теб.

Той вдигна очи към Карол Вос, по-възрастната му колежка, която стоеше пред масата, и затвори шумно тома на Майер-Гоф, все едно майка му го бе хванала да чете „Пентхаус“.

— Да, ето ме.

— Не отговаряш на имейлите си — сгълча го тя нежно, докато зелените очи зад дебелите стъкла на очилата го оглеждаха внимателно. До известна степен Карол му беше покровителка, единствената му близка приятелка от музея и той не можеше да запази в тайна от нея почти нищо.

— Не само на твоите, ако това ще те накара да се почувстваш по-добре.

— За иконата на Кеслер ли четеш? — Тя махна с ръка към книгите на масата.

— Да.

— Проверяваш произхода й?

— Донякъде. Но почти нищо не се знае.

— Сериозно ли смятаме да я купим? — скептично попита тя.

— Защо се правиш, че аз знам това по-добре, отколкото ти, госпожо Пулсомер на директора.

Тя се разсмя.

— Нямам представа. Невинс изглежда заинтересуван.

— Да, но той е в „Клойстерс“ всеки ден. Не знам дали изобщо е разговарял с нашия Безстрашен водач.

— Говори ти с него.

— Не сме в такива отношения.

— Струваш ми се притеснен — внезапно каза тя. — Има ли проблеми със собствеността?

— Може би — призна той едва чуто.

— Провери ли в регистъра на изчезналите творби?

— Още не. Трябва да сме сигурни, че я искаме, нали? Пък и ако е открадната, това едва ли ще е отбелязано в него. Сигурно е станало отдавна.

Фразата „военна плячка“ увисна във въздуха неизречена. Карол явно се канеше да каже още нещо и Матю осъзна, че иска да го направи, за да свали товара от душата си. Вместо това тя го тупна по рамото.

— Успех, хлапе. Кажи ми, ако ти трябва помощ. Матю, знам, че това е страхотна икона, но все пак е само една икона. Тя не е целият ти живот.

Обаждането на Бени Езраки беше изстрел в тъмното. Картичката с номера, на който можеше да остави съобщение, беше много стара и Андреас не знаеше дали Бени е жив, нито дали още се занимава с издирването на хора, но той определено беше най-подходящият човек за тази работа, ако би се наел. Нямаше записано гласово съобщение, само сигнал. Андреас остави името си и телефонния номер на хотела, и десет минути по-късно старият му израелски познат позвъни. Можел да отиде в новия му офис, ако иска, много вероятно било там да му хареса. Старецът знаеше, че го подмамват, но все пак се съгласи да отиде.

На вратата имаше табела с име на пътническа агенция, а плакатите с изгледи от Турция и Египет по стените, както и заетите млади жени със слушалки, изглеждаха напълно правдоподобни. Но това беше само на първия етаж. Вторият, до който се стигаше по дълго стълбище, се състоеше от тесни коридори и затворени врати. Полуоблечените дръзки жени, които пушеха в малкото фоайе, допълваха картинката. Те всички се усмихнаха на Андреас и му посочиха офиса в дъното.

Бени го посрещна с мечешка прегръдка, която плавно премина в опипване. Навик, извини се той. Хитрият гръцки евреин все още изглеждаше млад за възрастта си — сигурно наближаваше шестдесетте — макар да излъчваше умора. Брадата му посивяваше по-бързо от косата, широките рамене бяха по-прегърбени, торбичките под топлите кафяви очи — по-изразени. Офисът гледаше към алеята, на бюрото имаше голям монитор, а на стената — календар с репродукции на Писаро. Светлината беше слаба и тясната стая бе забулена в синкав цигарен дим.

— Наистина ли очакваше да се шокирам от това място?

— Надявах се, нали всички атиняни се правят на света вода ненапита. Но забравих, че ти си светски човек.

— Сега в този бизнес ли си?

Едрият мъж смукна от цигарата така, сякаш животът му зависеше от това и изпусна дима вляво от лицето на Андреас. Той рядко се усмихваше, дори когато се шегуваше.

— Бизнесът винаги е един и същ. Пътувания, маркетинг, курви, всичко е заради информацията. Не знам как не съм го разбрал преди години. Нямаш представа какви неща научават тези момичета.

Андреас, който беше добър познавач на човешката природа, лесно му повярва.

— Безопасни ли са?

— Всеки месец минават на преглед при лекар. Искаш ли да опиташ някоя?

— Не те питам за това.

— Не им казвам нищо важно. Само имена. Изпращам ги в хотелите, в чиято база данни не можем да проникнем. Но те винаги се връщат с информация. Ако се занимавах с изнудване, досега можех да направя цяло състояние.

— Ако си прекалено небрежен в тази работа, рискуваш да те убият.

— Сигурно си прав.

— Можем ли да говорим спокойно? Или израелският посланик е в съседната стая?

— Тук трафикът не е натоварен — отвърна Бени, докато очуканият ергономичен стол стенеше под тялото му. — Главно изпращаме разни неща. Като китайска храна. Това не е бардак.

— Така ли?

— Не, ние осигуряваме компаньонки. Това не са най-добрите ни момичета.

— Не говори толкова високо.

— Най-добрите ни момичета чакат у дома да звънне телефонът. Ние проследяваме клиента, убеждаваме се, че е безопасен, вземаме номера на кредитната му карта и чак тогава ги пращаме при него.

— И всичко това в името на информацията.

— Такава ми е работата.

— Отлично. Търся един човек.

Бени се пресегна мъчително, за да стигне до пепелника върху разхвърляното бюро, угаси единия „Голоаз“ и веднага запали втори.

— Не си ли пенсиониран?

— От години.

— Но никога не е окончателно, нали?

— Известно време запазих контактите си. Преди идиотите да върнат Папандреу. Това беше краят.

— Папандреу, Мицотакис, изборът не беше голям. Този, новият, изглежда свестен човек. Нашите политици в Израел…

— Не обсъждаме политиците, Бени. — Андреас усети как събеседникът му се отдръпна. — Работата е неофициална. Искам ти услуга. Тези дни изчерпах дължимите ми услуги. Можеш да ми откажеш, след като чуеш за какво става дума, но моля те, нека не говорим за политика. Тя е за старците по кафенетата.

— Защо бих ти отказал?

— Защото нищо няма да спечелиш. Освен благодарността ми.

— Толкова ли малко значи благодарността в днешно време? Мисля, че аз най-добре мога да преценя кое е в мой интерес.

Андреас стисна устни и кимна. Беше улучил където трябва, но не биваше да насилва нещата.

— Преди години ми помогна за нещо.

— Боже пази, пак ли преследваш нацисти?

— При това същия.

— Той е мъртъв.

— Не, тук е.

Бени го погледна сериозно.

— Сигурен ли си?

— Да.

Беше рисковано. Имаше само думата на Фотис за Мюлер, а в нормални условия не би му се доверил, без да има потвърждение от друго място. Но инстинктът му подсказваше, че трябва да е вярно, и беше сигурен в това, още преди да тръгне от Гърция. Ако грешеше, постъпката му бе жестока. Родителите на Бени бяха депортирани от Солун през 1943 г. и убити в Аушвиц. Мюлер можеше да е замесен или не, но той беше немски офицер в Солун по онова време и това беше се оказало достатъчно за Бени преди тридесет години. Той беше агентът на Мосад, който му подхвърли няколко следи, и оттогава играеха честно помежду си. По принцип и двамата внимаваха с фактите, затова Андреас никога не му бе казвал, че е сигурен в нещо, ако не беше.

— Но не знаеш къде е точно.

— Тъкмо това искам да разбереш.

— Тогава как разбра, че е тук?

— Информираха ме.

— Надежден източник, надявам се.

— Ще ти платя, за да не си изгубиш времето.

— Натрупал си излишни драхми? Щом един грък е готов да си плати, значи е много сигурен. Но тогава не става дума за услуга.

— Ами да не говорим за услуги. Откажи ми, ако искаш, но не си играй със стареца.

Бени вдигна ръце в знак, че се предава, наведе се за нова цигара, после осъзна, че не е изпушил старата. Беше по-разтревожен, отколкото показваше.

— Мюлер. Знаеш ли колко проблеми ми създаде с тази работа?

— Как да не знам, след като си ми го казвал толкова пъти? Но сега работиш за себе си.

— Това означава, че източниците ми са по-малко от преди.

— Но имаш по-добра технология.

— Това — махна Бени към монитора — няма да ни помогне за Мюлер. Не вярвам да ни улесни, като отседне в голям хотел.

— Защо не? От години никой не го е търсил. Обикновен гражданин, който пътува под чуждо име — къде би могъл да се скрие по-добре, отколкото в голям хотел?

Бени помисли над казаното.

— Може и да си прав. Но опитът ми подсказва, че поведението на хората не се променя. Може да се поизменят малко, но основното си остава. Старите нацисти не отсядат в хотели.

— А къде?

— В частни квартири, ако имат връзки. В такъв случай никога няма да го открием. От доста време не съм търсил някого от тях, а в тази страна — никога, но има два малки пансиона, ръководени от възрастни немкини, които са много дискретни. Единият е в Бруклин и може би вече не съществува, а другият — във Вилидж. Аз бих започнал оттам.

— Ще го направиш ли?

— Имам няколко условия.

Андреас въздъхна. Би предпочел да плати кралски откуп, отколкото някой друг да му поставя условия, но Бени беше професионалист от неговия ранг и не можеше да бъде третиран като наивен аматьор.

— Да?

— Какво смяташ да направиш, когато го откриеш?

— Това е въпрос, а не условие.

— Едното следва от другото. Трябва да знам. — Бени го гледаше втренчено и Андреас усети, че мисли по-дълго, отколкото беше разумно. — Приятелю — настоя евреинът, — знаеш ли някога предварително какво смяташ да правиш?

— Имам въпроси към него и се надявам да получа отговори. Важно е и да наблюдавам действията му.

— Някога плановете ти бяха по-дръзки.

— Бях по-млад. Той не е виновен за смъртта на родителите ти, Бени, бил е там само за да краде. Това е единственото, което го интересува.

— Може и да е така, но това не оправдава действията му. Виждал съм подписа му върху заповеди за арест. И той е виновен. Ти също го търсиш, това е достатъчна причина.

— Причина за какво? Кажи проклетите си условия.

От прозореца се чу далечен вой на сирени. В някаква близка стая се смееше жена. Андреас се чувстваше прикован на стола от старостта и умората.

— Първо, не ти искам парите. Ще го направим заедно или няма да участвам. Когато го намеря, ще го посетим. Ако сме заедно, ще отговори по-лесно на въпросите ти.

— И после?

Бени сви рамене.

— Ако обстоятелствата позволят, ще се отървем от него.

7.

— Този път направих прясно кафе.

Матю усещаше, че тя е свикнала да се владее, но суетенето й около шкафовете издаваше нервност. Той ли беше причината? Защо? По-вероятно беше разстроена от изпълнението на дядовото си завещание, а той си бе взел още един свободен следобед, за да й помогне с подробностите. Беше вървял покрай езерото, без да обръща внимание на режещия вятър, избледняващото златисто отражение във водата, гневните погледи на тичащите, когато трябваше да се разминат с него по тясната пътека. Сетивата му бяха притъпени от образите в съзнанието му: слепият овчар, който внезапно се взира в пламъка на свещта; облечените в черно вдовици, паднали на загрубелите си колене, които изплакват мъката си пред Божията майка и си тръгват пречистени; тъмната църква, пълна с уморени, отчаяни молители, които за миг стават едно цяло — с докосване и поглед. Лица като на дядо му, на лелите и братовчедите му, като неговото. Думите на Майер-Гоф отекваха в главата му: видях това със собствените си очи. Едва се усети да излезе от парка на Деветдесета улица, скъпите му обувки бяха изцапани с кал, а крачката и пулсът му се ускориха странно, когато къщата на Кеслер изникна пред погледа му.

— Благодаря — каза той, — не беше нужно.

— Само че не е гръцко кафе. Не знам как се прави.

— Трябва да е смляно по определен начин, както еспресото. По-добре иди някъде, където го правят хубаво.

— Знаеш ли такова място?

Ана занесе двете чаши на масата и седна срещу него. Лицето й още изглеждаше уморено, но под умората се усещаше сила. Явно се справяше.

— Знам няколко.

Беше толкова сигурен, че ще го попита къде са и ще го помоли да я заведе в някое от тях, та се почувства леко смутен, когато тя не го направи.

— Благодаря, че дойде — каза Ана, загледана в кафето си, и гласът й прозвуча делово. — Знам, че те примамих само с възможността отново да видиш иконата, но цената, която трябва да платиш, е да обсъдим някои неща. Неофициално. Разбирам, че си лоялен към музея.

— Ще се радвам да ти помогна.

— Можеш ли да ми кажеш дали музеят сериозно възнамерява да я купи?

— Няма съмнение, че сме заинтересувани, но не съм сигурен доколко.

— Имаш предвид, че зависи от цената?

— Разбира се, тя също е фактор. Главният уредник от моя отдел трябва да я види, както и директорът.

— Значи няма да преговарям с теб?

— Аз ще участвам, но решението няма да зависи от мен.

— Какъв срам — подхвърли тя безизразно. — А толкова добре се разбираме.

Той се засмя нервно. Ана беше много пряма, но настроенията й бързо се променяха и изобщо не можеше да я разбере.

— Можеш да настояваш. Хората понякога правят така. Една ексцентрична стара дама разговаря само с младшия ни адвокат, защото е учил в университета на покойния й съпруг.

— Това е гениално.

— Директорът не мисли така.

— Да го направя ли и аз? Това ще помогне ли за кариерата ти?

— Знаеш ли — предпазливо каза той, — може би трябва да оставиш преговорите на адвоката си.

— Адвокатът ми е мошеник. Може да ограби и двете страни, без да се замисли.

— Не би ли трябвало да имаш адвокат, на когото вярваш?

— О, аз му вярвам. — Тя сведе очи към масата, преди да отпие от чашата. — Той се грижи за делата на семейството от тридесет години и знае всичките ни тайни. Не бих могла да се отърва от него, дори да исках.

— Определила ли си цената?

— Той я измисли. На мен ми се струва висока, но ако иконата е толкова рядка, колкото казваш, може би не е. Ще ми се да можех да те попитам дали е добра.

— Ще ми се да можех да ти отговоря. Добра е, ако върви на пазара.

— Но ние не я пускаме на пазара.

— Не мога да повярвам, че адвокатът ти не е направил сондажи.

— Мислиш, че трябва да проучим пазара?

— Би било естествено.

— Да говорим с онези сводници от аукционните къщи ли? — рязко попита тя. — Те ще ни обещаят слънцето, луната и звездите накуп.

— Може и да ги получат.

— Какво искаш да ми кажеш, Матю? Че трябва да отида при някой богат частен колекционер?

Погледът й беше напрегнат и той усети, че се бори с неудобството си, подтикван от неразумна откровеност.

— Честно казано, смятам, че това е ужасна идея. Но ти може би не мислиш така.

— Не говори глупости.

— Просто мисълта, че такава творба ще бъде изолирана от света, закачена на нечия стена…

— Както е сега — прекъсна го тя.

Той бавно издиша.

— Да, както е сега. Би било тъжно. Трябва да стои някъде, където много хора могат да я видят.

— В музей.

— Това е най-явният избор.

— Но дали музеят ще й отдели вниманието, което заслужава?

Тя повтаряше въпроса на Фотис, а Матю все още нямаше отговор на него.

— Можеш да поставиш условия при продажбата. Хората непрекъснато го правят.

Ана поклати глава.

— Адвокатът ми казва, че само с една картина няма да имаме достатъчно основание. Ако дарявах цялата колекция, бих могла да имам изисквания. Или ако ставаше дума за Пикасо, за Рембранд. Греша ли?

— Вероятно си права. — Той сви рамене. — Но все пак си струва да се опита.

— Дразни ли те, че византийското изкуство не се ползва със същото уважение както старите майстори, импресионистите или другите известни художници?

— Знаеш ли, когато започнах да се занимавам с това, никога не съм мислил за известността. Просто учех нещо, което ме интересуваше, такъв глупак бях.

— Но това би трябвало да те вбесява. Хората, които са създали тази икона, за тях това е било въпрос на живот и смърт, нали? Носели са иконите пред армиите си, когато са влизали в битка. Умирали са, за да ги защитят. Кой е умрял заради Реноар?

Тя се беше привела над масата и яростно жестикулираше. Искаше му се да се изсмее на абсурдните й аргументи, но беше невъзможно. Бе толкова искрена, така отдадена на чувствата си, че той се почувства абсурден, смален от собствените си ограничения.

— Така е, само че е ставало дума за религия. Те са убивали и умирали за онова, което символизира иконата, а не заради красотата й.

Ана се облегна и бавно кимна, може би в знак на съгласие, а може би под влиянието на някаква нова мисъл.

— Всичко се свежда до това, нали? Не можеш да извадиш религията от уравнението.

Тя отиде до плота, взе каната с кафе и допълни чашите, макар никой от тях да не беше отпил много. Днес не носеше костюм, а избелели джинси и бяла риза и той се загледа в стройните й крака, пристегнати от плътната тъкан, когато отиде да остави каната. Тя постоя там известно време с гръб към него.

— Е, Матю, щом няма да преговарям директно с теб, искам да те помоля за съвет. Знам, че ще бъдеш искрен.

— Ще се опитам.

Тя се върна при масата и отново седна. Когато заговори, очите й бяха впити в неговите.

— От гръцката църква са се обадили на Уолъс, адвоката ми. Искат иконата.

Той беше предусетил какво ще му каже. Фотис се беше намесил преди него и сега бе принуден да решава.

— Гръцката църква в Гърция?

— Не съм сигурна. Обадил се е американски свещеник, който работи за тукашната гръцка църква. Не знам каква е разликата.

— И на тях не им е много ясна.

— Намекнали са, че иконата е била открадната преди години от Гърция.

Тя го гледаше така втренчено, че Матю се почувства като престъпник. Ясно беше, че това е причината, заради която го беше потърсила.

— Изненадана ли беше да го чуеш?

Ана отпи от кафето, без да сваля поглед от него.

— Не.

— Ще ти платят ли за иконата?

— Не са споменали цена, но са готови да я купят.

— Какво са се разбрали?

— Нищо. Трябва да им се обадим.

— И какъв съвет искаш от мен?

Тя най-после отмести очи от него.

— Любопитна съм какво мислиш за тази идея. Искам да кажа, че не я обмислям сериозно.

— Защо?

— Мислиш ли, че трябва да го направя?

— Не отговаряй на въпроса с въпрос и мисли каквото искаш. — Той бе повишил съвсем леко глас, но тя изглеждаше засегната. — Слушай, Ана, не си длъжна да правиш нищо. Просто съм любопитен защо не смяташ църквата за възможен купувач.

— Още не мога да свикна с идеята. Разбирам, че търговците, колекционерите и музеите ще я купят, защото е произведение на изкуството, но това предложение внася напълно нов елемент в цялата работа. Църквата иска иконата по съвсем различна причина. Не мога да сравнявам двете неща.

Мислите му се рееха във всички посоки: плановете на Фотис, собствените му желания, какво би трябвало да й каже и кога — не можеше да ги събере.

— Предполагам, че един от начините да прецениш, е да помислиш кой ще може да гледа иконата във всеки от случаите и какво преживяване ще бъде това за съответните зрители. Трябва ти повече информация.

— Но то има ли значение? Да предположим, че иконата е била открадната. Не им ли принадлежи по право? И няма ли да ми причинят сериозни проблеми в сделката с музея?

Той умишлено беше избегнал този въпрос, но вече нямаше как да го заобиколи. Само да подшушнеха тук-там, че иконата е открадната от нацистите, гърците щяха да накарат музея веднага да се откаже от покупката й. Нямаше да има нужда дори от доказателства.

— Това ли са били доводите на църковния представител пред адвоката ти?

— Не го е казал направо, но се подразбирало. Затова адвокатът ми ме предупреди.

— И какво ти препоръча той?

— Уолъс не търпи да го заплашват. Доколкото знам, музеят е все още най-приемливата възможност, но не би споменал за църквата, ако не очакваше да обмисля предложението.

— Е — Матю с мъка търсеше думите, — това е интересно.

— Така ли? На мен лично ми се струва изнервящо.

— Сигурно сега ти е още по-трудно да решиш какво да правиш.

— Непрекъснато ги сравнявам. — Тя прокара ръка през косата си. — Нито един избор не ми се вижда правилен. Адвокатът ми дава противоречиви съвети с неутрален глас, а ти само ми задаваш въпроси.

— Да, но на него му плащаш, а моите съвети са безплатни.

— Искаш да ти платя ли?

— Задавам въпроси, които смятам, че ще ти помогнат да вземеш решение. Не съм човекът, който да ти казва какво да правиш.

— Точно в този момент бих искала някой да ми каже.

— Подозирам, че ако някой се опита, ще му се опреш.

Тя го възнагради с усмивка за пръв път през този ден.

— Толкова ли опака изглеждам?

Матю се облегна и се усмихна в отговор.

— Аз бих постъпил така.

— Сериозно? Нима зад тази мила външност се крие упоритост, господин Спиър?

— Така са ми казвали — отговори той на ръждивите плочки. Най-добре беше бързо да смени темата. — Не си ли мислила просто да я задържиш?

— Проблемът е, че трябва да продам част от колекцията. Колкото и предвидлив да беше дядо, има данъци върху имота и други такси. Доста големи.

— Но защо точно иконата? Тук има много други произведения на изкуството, нали?

— Искам да запазя модерните творби, те са моята слабост. А от по-старите иконата е най-ценна.

— Може би това е още една причина да я задържиш.

Тя се подпря с две ръце на масата.

— Искаш ли да знаеш истината?

— Разбира се.

— От нея ме побиват тръпки. Знам, че е само боя, но ме преследва чувството, че има и нещо повече, че в нея е затворено някакво присъствие. Пък и дядо е умрял пред нея. Искам да я махна оттук. Ето, казах го. Сигурно ме смяташ за ужасна.

— Не. Това означава просто, че иконата ти въздейства силно. Може би не по начина, който е търсил създателят й, но все пак ти въздейства.

За миг тя се замисли, после отново се усмихна.

— Имаш предвид художника, а не Бог, нали?

Той внезапно се изчерви.

— Точно така. Творецът, който е бил оръдие на Създателя.

— Съжалявам, бях рязка. Искам да се отърва от нея. — Тя погледна часовника си. — Стана късно. Трябва ли да се връщаш на работа?

— Не, приключих за днес.

— Имаш ли някаква работа?

— Не. — Той усети намека и стана. — Но трябва да наваксам с четенето.

Отиде до мивката и изми чашата си, ядосан по детски, че не му беше позволено да погледне още веднъж иконата. Подобни натрапчиви идеи не му бяха присъщи и се чувстваше изнервен. В крайна сметка тя го бе повикала заради собствените си интереси, а не заради неговите.

— Остави, аз ще я измия.

— Няма нищо. — Той остави мократа чаша на сушилката.

— Чудех се искаш ли да вечеряме заедно. Ако не си много зает…

Матю поклати глава, ядосан на собствената си глупост. Откога правеше такива грешки? Защо я разбираше неправилно и усложняваше нещата?

— Мисля си, че не е лоша идея.

Ана го гледаше спокойно и той зачака от устните му да излезе някое удобно извинение. Всъщност идеята беше ужасна. Между тях имаше делови взаимоотношения, а тя беше особена жена и уязвима в момента. Въпреки че й съчувстваше и дори я харесваше, в нейно присъствие се чувстваше неловко. Стогодишният немски стенен часовник в трапезарията тиктакаше гръмко в продължилата тишина.

— Обещавам, че няма да говоря за иконата — добави тя и той си представи пътя към празния си апартамент покрай химическото чистене и китайските ресторанти, и лъжливото извинение, което щеше да отеква из къщата от кафяв камък, докато Ана седи и пие кафе цяла нощ.

— Добре — съгласи се Матю. — С удоволствие. Къде ще отидем?

Накрая решиха да не излизат. Ана сметна, че могат да си приготвят нещо заедно; единственият проблем беше, че в къщата имаше малко храна, а тя не можеше да готви. Но знаеше къде е винарската изба и отиде за бутилка вино, докато Матю наряза гъбите и разби четири яйца с малко студена вода. Нарязана ябълка, малко пармезан и след минути беше приготвил прекрасен омлет, който изядоха с препечена франзела и „Шато Марго“ от 1984-та.

— Това вино не е подходящо — каза Ана.

— Освен ако ти харесва.

— На теб харесва ли ти?

— Много, макар да не съм специалист. Като млад, бях принуден да изпия много рицина.

— Рицина — изстена тя. — Господи, това е истинска отрова.

— На това място би трябвало да кажа — с вирната брадичка, ето така — че не си опитвала от хубавата рицина. Че тази, която продават тук, на нищо не прилича!

— Браво, напомняш ми на някого.

— На Марлон Брандо ли?

— По-скоро на Мусолини.

— Благодаря. Истината е, че всяка рицина за мен има вкус на смола. Гръцка храна, но френско вино. — Той разклати тъмната течност в чашата си. Готвенето бе му помогнало да се освободи донякъде от напрежението. — Всички правят онова, в което са най-добри.

Тя натъпка голямо парче омлет в устата си, сякаш не беше яла дни наред.

— Всички гърци ли умеят да готвят?

— Това е просто омлет, Ана. Всеки може да го направи и не се води за готвене.

— За теб, може би. В тази кухня това е върхът на кулинарните постижения.

— Поласкан съм.

— Може ли да ти задам един нетактичен въпрос?

— Защо изведнъж започна да ми искаш разрешение?

— Защо не си женен?

— Как да ти отговоря? Съдба. И аз мога да те попитам същото.

— После ще говорим за мен. — Тя повъртя чашата си по масата, сякаш я включваше в някакъв сложен инженерен проект. — Значи нямаш връзка?

— Не казах това.

— Можеш да останеш на вечеря, без да е нужно да се обаждаш на никого.

— Може би приятелката ми е вън от града.

— Защо ме караш да гадая?

— Добре — предаде се той с напрегната усмивка, — права си. В момента съм необвързан.

— Как е възможно? Хубав и интелигентен мъж като теб.

Тя го каза небрежно, сякаш той бе свикнал на такива комплименти, но Матю усети, че отново се изчервява. Може би беше от виното.

— Този град е пълен с красиви и интелигентни самотници — отвърна той предпазливо. — Не е толкова загадъчно. Пък и наскоро се разделих с приятелката си, с която бяхме заедно дълго време.

— Кой поиска да се разделите?

— Тя, но вината беше моя.

— Защо?

— Имитацията ми на Мусолини я вбесяваше.

— Кажи де!

— Задаваш прекалено много въпроси, Ана.

— Съжалявам. — Тя остави шумно вилицата. Чинията й беше празна.

— Май някой отдавна не е ял.

— Забравям, не е ли ужасно? Зряла жена съм, а забравям да ям. Когато съм в Санта Моника, винаги се срещам с приятели на обяд и вечеря. Тук нямам такива ангажименти. Всъщност, често вечерях с дядо, преди болестта му да се влоши.

— Не ми казвай, че седя на неговия стол.

— Дядо ми да се храни в кухнята? Винаги сядахме в онази мрачна трапезария, дори да бяхме само двамата. Той едва ли знаеше как изглежда кухнята.

— Кой ви готвеше?

— Андре. Мил старец, когото ще трябва да уволня.

— Може би е по-добре да го задържиш — отбеляза Матю, сочейки празната й чиния.

— Почти осемдесетгодишен е и иска да си почине. Вече се отървах от онази досада Даяна.

— Сестрата ли?

— Държеше се сякаш къщата е нейна. Дядо ми беше сигурен, че го краде. Не знам дали е вярно, но нямаше причина да я задържа. Дадох й прилично обезщетение и добри препоръки.

— И няма да има кой да се грижи за теб?

— Нито за кого да се грижа аз. Аз също съм — как го каза? Необвързана.

— Наздраве за това. — Те се чукнаха с полупразни чаши и кристалът иззвъня. — Така ли предпочиташ да бъде? — Виното беше развързало обикновено предпазливия му език.

Тя се загледа в пространството, сякаш обмисляше отговора си.

— Всъщност, не. Не.

— Когато пътуваш непрестанно из целия свят, е трудно да имаш връзка.

— Аз не мисля така, но за бившия ми съпруг се оказа проблем.

— Интригата става все по-заплетена. — Той напълни отново чашите им, полагайки усилие да държи ръката си стабилна. На нея наля повече. Беше намокрил пръстите си с вино. — Ще ми разкажеш ли за брака си?

— Няма кой знае какво за разказване. Омъжих се на двадесет и четири, разведох се на двадесет и осем. Слава богу, нямаме деца. Той беше художник, но се превърна в търговец. Не беше лош човек, просто незрял и глупав. Почти колкото незряла и глупава бях аз. Знаеш ли какво?

— Какво?

— След като приготви такава вкусна вечеря, защо не направиш и кафе?

Той се изненада колко удобно се чувства в кухнята й. Може би защото беше на дядо й, дори не негова, а на стария Андре. А кухнята беше уютно място. Семейството му винаги се събираше в кухнята, баща му готвеше колкото и майка му, докато спореше със сестра му върху някоя сложна теорема. Той и Робин прекарваха също много време в кухнята, докосвайки се, докато се разминаваха, за да стигнат до печката, до шкафа, до фризера. Макар постоянно да бяха заедно, си имаха отделни апартаменти и в нейния той винаги се усещаше на чужда територия — с изключение на кухнята, която сякаш бе свързана с неговата с невидимия паралел между Изтока и Запада. Спомни си острия й отговор, когато сподели с нея странната си теория — че обича кухнята й, защото е близо до входната врата. Скоро след това връзката им приключи.

— Дядо обичаше хубавото кафе — каза Ана зад гърба му. — Но през последните години му забраниха да пие.

— Което обяснява тази евтина кафеварка. Кой я купи, Даяна ли?

— Аз.

— Съжалявам. — Не биваше да пие, когато е с други хора.

— Аз също обичам хубавото кафе, но не си давам труд да го направя. Дядо обичаше турско кафе и кухня от Близкия изток. И православната религия. Май не му харесваше, че се е родил швейцарец.

— Беше ли православен?

— Не. Просто се беше отчуждил от католицизма, а после опита по малко от всичко — искам да кажа, само от онова, което предлагат Старият и Новият завет. Не се е захващал с будизма. Източноправославното изкуство явно му въздействаше и това го подтикна в тази посока. Но не мисля, че е стъпвал в църква.

— Значи е търсел свой път към духовността?

— Предполагам. Честно казано, не знам колко религиозен или духовен беше. Понякога изглеждаше такъв. Друг път ми се струваше по-скоро суеверен. Предполагам, че за мен всичко това са суеверия. — Ана мълча толкова дълго, че той се зачуди дали не очаква от него да каже нещо. — Единственото, което мога да ти кажа, е — най-накрая се обади тя, — че обожаваше тази икона.

Матю се върна до масата, когато кафеварката спря да бълбука.

— Може ли сега аз да ти задам един нетактичен въпрос?

— Справедливо е.

— Ако я е обожавал, както казваш ти, защо не е оставил инструкции какво да правиш с нея?

Тя изглеждаше объркана.

— Оставил е на мен да реша.

— В повечето случаи с колекции като тази има специални инструкции какво да се прави. Обикновено всичко е уточнено с музеи и галерии дълго преди човекът да умре. Но ти би трябвало да знаеш това. Пише ли нещо в завещанието му?

— Има инструкции, но не са конкретни. Имам свободата да правя каквото поискам, да ги добавя към колекцията си или да ги продавам, за да покрия разходите. Той нямаше връзки с музеите. В края на живота си се виждаше с малко хора. И изобщо не споменава за иконата.

— Това не ти ли се стори странно?

— Да — кимна тя. — Но Уолъс предположи, че може би иконата е била твърде скъпа за него и не е можел да приеме идеята, че ще му я вземат, дори в смъртта.

Матю сподави скептичния си смях. Все пак обяснението звучеше достоверно.

— Значи господин Уолъс е и психиатър, а? Не е ли съставил той завещанието?

— Само основното. Но към копието на дядо, което беше заключено в сейфа тук, бяха прибавени бележки за картините. Той не вярваше в трезорите. Сигурно защото беше банкер. В някакъв момент е искал да дари няколко творби на швейцарски музеи, но после се е отказал и го е задраскал. Уолъс го притискал да планира нещата, но на него не му се е занимавало. Сякаш е мислел, че ще живее вечно.

— И почти е успял. В некролога пише, че е бил на деветдесет и седем.

— И със съвсем ясен ум допреди една-две години. На осемдесет и деветдесет прекара няколко болести и получи наранявания, които се усложниха. Но мисля, че слепотата пречупи духа му.

— Сляп ли беше?

— Почти. През последните няколко години зрението му започна да отслабва. За него това беше кошмар. Тогава другите неща, артритът и слабото сърце, го победиха. — Ана осъзна, че очите му са приковани в нейните твърде дълго. — Кафето е готово.

Последното, от което имаха нужда, беше още кафе, но така Матю си намери занимание, а фактът, че й го поднася, сякаш й носеше успокоение.

— Много е силно — каза тя.

— Не го пий.

— И без това не спя по цяла нощ, по-добре да бъда с ясен ум.

— Сигурно ти е много тежко.

— Измъчва ме най-вече отговорността. Има много ангажименти покрай завещанието. Ругая Уолъс, но без него щях да съм загубена.

— Нямаш ли роднини — братя, сестри, братовчеди?

— Баща ми беше единствен син, а той умря. Аз съм едно дете, така че от страна на Кеслер съм единствена наследница. Майка ми е жива, но не може да ми помогне. Те с дядо се мразеха. Е, поне тя го мразеше.

— Жалко. — Матю усети, че зад тези думи се криеше някаква история, но от нея зависеше дали ще я сподели. — Но ти беше близка с него, нали?

— Не през цялото време. Напоследък се отчуждихме. Твърде много пътувах.

— Но това ти харесва.

— Занимавам се с покупко-продажба на произведения на изкуството за себе си и няколко близки клиенти. Налага ми се да пътувам. Но е вярно, че ми харесва. Чакам да усетя желанието да се установя на едно място. Ти сигурно също пътуваш много.

— Живях в Гърция, ходил съм в Турция няколко пъти. В Равена, във Венеция — там има чудесни византийски творби. Иначе никъде не ходя. Мразя да летя.

— Като повечето хора — съгласи се Ана. — Аз спя като младенец и в най-голямата турбулентност. Сигурно защото татко имаше самолет. От десетгодишна непрекъснато летях с него нанякъде.

— И той ли търгуваше с произведения на изкуството?

— Семейното проклятие — каза тя тъжно, облягайки се на стола. — Всъщност, той беше банкер като дядо. Но започна да се занимава любителски с изкуство, когато дядо вече не можеше да пътува. Загина, докато пътуваше по негова работа.

Матю се чудеше какво да каже. Ана погледна към него и той мълчаливо кимна.

— Самолетът катастрофира — продължи тя. — Никой не знае защо. Вероятно е имало някакъв технически проблем. Той беше добър пилот.

— Сам ли го караше?

— Да, обичаше да лети. Но обстоятелствата бяха ужасни. С мама щяха да ходят на почивка по същото време, когато дядо трябваше да замине за Южна Америка и да види тази картина. Всъщност ставаше дума за икона. Предполагам, че е щяло да има търг или е имало друг купувач. Но дядо се разболя и убеди татко да замине вместо него. И той отлетя, за да я види. На връщане самолетът му се разби в една планина във Венецуела. Нужни бяха много дни, за да намерят останките, а и те бяха толкова малко, не че можаха да разберат какво е станало. Смятаха, че е летял твърде ниско и се е блъснал в планината в мъглата, но никога няма да разберем истината със сигурност.

Матю я изчака няколко мига да продължи, после успя да попита:

— Кога стана това?

— Преди петнадесет години. Бях в гимназията.

— Това е ужасна история. Съжалявам, Ана.

Тя кимна.

— Вече е минало.

— Дядо ти сигурно много е страдал.

— Да, промени се, не беше същият човек. А мама още не му е простила.

— Не е справедливо, но е разбираемо. Предвид обстоятелствата.

— Известно време и аз го обвинявах, но нямаше смисъл. Татко можеше да откаже. Но той обичаше да лети. Не можеш непрекъснато да се страхуваш какво може да се обърка.

— Може би сега, когато е мъртъв, майка ти ще му прости.

Ана изсумтя.

— Не е много по прошките. Още ми се сърди, че възстанових отношенията си с него, а аз съм единственото й дете.

Матю погледна часовника над хладилника за пръв път, откакто беше дошъл. Беше късно, минаваше единадесет.

— Май тази вечер няма да успееш да почетеш — каза тя.

— Може да почака.

— Благодаря за вечерята. И че поговори с мен.

— Май не ти казах нищо полезно.

— Умееш да слушаш и задаваш разумни въпроси. А и гласът ти ми действа успокояващо.

— Направо може да те приспи — пошегува се той.

— Оценявам всяко нещо, което може да ме приспи тези дни. — Ана рязко се изправи, протегна се и раздвижи врата си. — Хайде, ела да изпълня своята част от сделката.

Матю я последва надолу по старото извито стълбище с несигурни стъпки, потиснатото му вълнение отново избликна до неочаквани висини. Тя включи осветлението в малкото преддверие и те влязоха през тясната арка. Параклисът му се стори по-малък, отколкото го помнеше, направо клаустрофобичен. Престори се, че разглежда иконите върху дърво от Източна Европа — Кръстния Път, но очите му неотменно се връщаха към Богородица. Бледите й цветове сякаш се сменяха. Робата изглеждаше ту кафеникавочервена, ту вишнева, ту кървавочервена, а блясъкът сякаш идваше от вътрешността на иконата. Обикновено съсредоточаването върху подробностите помагаше, но колкото повече се приближаваше, толкова по-необективно ставаше наблюдението му. Усети тревога. Една от ръцете на Девата сякаш се раздвижи, той затвори очи и отстъпи.

— Не съм сигурна дали се чувстваш добре тук — тихо каза Ана.

— Не търси собственото си неудобство в реакциите на другите.

— Не го правя. Наблюдавах те и ми изглеждаш много разстроен.

Той избегна погледа й, после си пое дълбоко дъх.

— Просто съм уморен. Трябва да си вървя.

Всъщност нямаше желание да си тръгва, но беше притеснен от вниманието й, от явната й нужда да разбере чувствата му.

— Добре — отвърна тя.

Матю отново затвори очи, за да се успокои. После почувства ръката й на рамото си и устните й за миг докоснаха неговите. Сетне отстъпи, целувката беше толкова кратка, че можеше да мине за приятелска, ако той решеше да спре дотук. Гледаха се около половин минута, обвити от топлата светлина, сближени от тясното помещение. Ана се опита да издържи на погледа му, но не успя.

— Не си свикнал да полагаш труд, нали? Всичко ти идва наготово.

— Съжалявам. — Но това не прозвуча смутено, както бе възнамерявал, а по-скоро като извинение, каквото и беше. — В повечето случаи всичко бяга от мен.

— Горкичкият.

Ана тръгна към вратата, но той я хвана за рамото. Тя се обърна и отново го целуна, по-настойчиво, и този път той й отвърна.

8.

Матю трябваше да чака на тротоара черната кола да се спусне по Седемдесет и девета улица, но денят беше студен, затова се приюти в кафенето. Големите витрини предлагаха изглед към кръстовището, препълнено с хора и превозни средства, купувачи и посетители на музея, които преминаваха под малката табела, обявяваща, че тази уличка се нарича „Патриарх Димитриос“. Гръцкото консулство се намираше малко по-надолу.

Изобщо не можеше да се съсредоточи — от липсата на сън и не дотам неприятното състояние на възбуда. Умът му внезапно се връщаше няколко часа назад към уюта на леглото й, към неподозираната топлина на тялото й. Тя го желаеше тъй много, че едно докосване се бе оказало достатъчно, но той бе продължил да я гали дълго и нежно, обсебен от мисълта да й достави удоволствие. Не бе вземал решение да остане или не, просто се бе оказал там в предутринния здрач, затиснат от тялото й, без да знае къде се намира. Полузаспали, двамата бяха преоткрили ритъма си и се бяха любили отново като на сън, докато Ана се смееше от удоволствие, притискайки тръпнещите си бедра към него, и тялото й реагираше на всяко негово движение. След това той дълго я държа в прегръдката си, без да говори, поемайки уханието на косата й, на кожата й, усещайки как умът и мускулите й се отпускат за пръв път от много дни насам. Блаженото усещане за пълно и безусловно сливане все още го владееше.

На закуска бяха заговорили отново за иконата; изглежда Ана беше взела решение. Матю я беше посъветвал да не бърза, но в себе си беше доволен. На вратата тя го беше задържала.

— Това беше безразсъдно — беше му казала, стискайки ръката му. — Ние почти не се познаваме.

— Опознаването изисква време. Не сме и съвсем непознати.

— Дори не знам на колко си години.

— Има ли значение?

— Не.

— Добре, на четиринадесет съм — беше се пошегувал той. — Но се бръсна от единадесетгодишен.

Ана се бе усмихнала, но мислите й явно бяха другаде.

— Нямаше да се ожениш за нея. Това беше проблемът, нали? — От думите й лъхаше такава увереност, че той не почувства нужда да й отговори. — Това не е вина, Матю, а просто решение.

— На тридесет съм.

Тя се бе престорила на разочарована, но едва ли заради годините му. Очевидно бе свикнала да е сред по-възрастни мъже. Накрая той се бе освободил от прегръдката й и бе излязъл в хладната утрин, но още си я представяше на полуотворената врата, в сив кашмирен халат, с разрошена коса и сини очи, които го следват по стълбите, очи, които го познават по необичаен и тревожен начин.

В кафенето ставаше течение и Матю хвана с две ръце порцелановата си чаша. Когато отново вдигна поглед, Фотис беше на тротоара, съвсем близо до автобусната спирка. Старецът се преструваше, че не се оглежда, но Матю беше сигурен, че го е видял през витрината, още преди да слезе от колата. Той стана и Фотис погледна право към него, правейки му знак да седне.

— Закъснях ли?

— Не, просто не исках да стоя на студа.

— Трябва да ти купим по-топло палто. Защо не забравим за разходката и не останем тук?

— С удоволствие. — Той закачи палтото на кръстника си и се сви в стола срещу него.

В кафенето нямаше много посетители и келнерът моментално дотича.

— Тук ли правеха хубав оризов пудинг? — попита Фотис.

— Най-добрият в Ню Йорк — потвърди Матю.

— Донесете ни два.

Келнерът бързо измина късото разстояние до бара. Трима души работеха в тясното пространство, тракаха с чинии и си крещяха на някаква смесица от гръцки и испански.

— Е — Фотис се приведе през масата, — какво е толкова спешно, че не може да изчака?

— Можех да ти кажа по телефона.

— По-добре е тези разговори да се водят лично.

Матю почука по масата. Трябваше да приклещи стария негодник.

— Почти сигурен съм, че госпожица Кеслер иска да сключи сделка с църквата.

Старецът кимна бавно.

— Това е чудесно. Постъпил си добре, момчето ми.

— Нищо не съм направил, просто поговорих с нея.

— Не ти ли казах, че това ще бъде достатъчно?

— Помислих си, че ще ти доставя удоволствие.

— Но се боя, че на теб не ти е било приятно.

Матю сви рамене, когато поставиха десертите пред тях. Фотис веднага се зае с яденето.

— Мисля, че това е правилният избор — продължи младежът, — но не мога да се отърва от чувството, че не постъпвам почтено. Тя не знае нищо за връзката ти с църквата.

— Какво има да знае? Поискаха да им помогна, но се оказа излишно.

— Мисля, че трябва да й кажа, че те са говорили с теб, а ти — с мен.

Фотис продължи да дъвче методично, пудингът лепнеше по големите му мустаци.

— Каза, че тя сама е стигнала до това решение. Ако й споменеш тези неща, ще я накараш да се съмнява в избора си.

— Може би така и трябва.

Старецът го погледна:

— Защо?

— Защото друг купувач може да й плати повече. А и музеят носи отговорност за това, което ще направи с творбата. Кой знае какво ще сторят гърците?

— Поискай да й кажат.

— Казах ти, не мога да искам нищо.

— Посъветвай я. Дотук се справяш добре.

— И защо да работя срещу интересите на музея?

— Това е друг въпрос.

— Отказвам си възможността да пипна тази творба, да я разглеждам подробно, когато си поискам. Тази идея много ме привлича.

— Това също е друг въпрос. — Фотис спря да дъвче, когато две едри жени с няколко ярки плика за пазаруване нахлуха в малкото кафене, бъбрейки на някакъв скандинавски език.

— Имаме момичето, музея и теб. Кой е на първо място?

— Иконата е на Ана.

Матю не беше възнамерявал да използва малкото й име, но ако старата лисица беше забелязала, не го показа.

— Много добре. Разбирам, че трябва да плаща данъци, но финансовото й положение е добро. Всъщност не й трябват пари. Но може би има духовни нужди.

— Това не е наша работа.

— Дядо й е построил параклис, за да сложи в него иконата. — Рошавите вежди на стареца многозначително се повдигнаха. — Света Богородице, какъв по-ясен знак за намеренията му от този? Какво би удовлетворило по-добре чувствата му към творбата от това да бъде дадена на църквата? Това е положението с момичето. Колкото до музея, честно казано, пет пари не давам за него. Разбира се, твоята лоялност е похвална, но това е голяма и богата институция, която няма нужда от защитата ти. Яж си пудинга.

Матю не беше гладен, с мъка преглътна една хапка.

— Колкото до твоите нужди — продължи Фотис и дългата му лъжица издрънча в празната купичка, — те много ме вълнуват. — Той внимателно избърса устните си и погледна към улицата. Винаги е нащрек, помисли си Матю. Защо? — Църквата ще иска да си получи иконата, преди момичето да размисли, но няма да може да я вземе веднага. Не са уредили транспорта, нито са подготвили място, където да я поставят. Аз мога да им осигуря неутрално хранилище за няколко седмици със застраховка и охрана. Правя го и за други клиенти. А през това време ти можеш да я изучиш, ако искаш.

— Има фирми, специализирани в складиране и транспортиране на произведения на изкуството. Мога да им препоръчам някого. Не вярвам да го възложат на теб.

— Казвам ти, че мога да го уредя.

Матю потри челото си. Имаше нужда от сън, за да мисли ясно.

— Уредил ли си го вече? Колко близък си с тези хора?

— Обсъждахме го. На нищо не сме се спрели, но ще постъпят както им кажа. Направил съм щедри дарения за няколко от техните каузи и за разлика от теб не се притеснявам да упражня в замяна влиянието си. Пък и те предпочитат да работят със сънародници, познаваш гърците.

— И го правиш само по тази причина?

— Не вярваш ли, че е за църквата? — Фотис му се усмихна. — Мнително момче. Добре, да кажем, че е за мен. Малко неща биха ми доставили повече удоволствие от това да върна иконата в Гърция и да прекарам няколко ценни дни с нея преди това.

— Разбирам.

— Както знаеш, има и друг човек, който може да спечели от това. — Фотис го погледна многозначително, но Матю не искаше да се преструва. — Баща ти ще бъде изписан скоро от болницата.

— Баща ми? — Студената паника превърна пудинга на олово в стомаха му.

— Да.

— Той не се интересува много от изкуство. Нито от религия.

— Ако си спомниш какво си чел, ще разбереш, че вярата невинаги е необходима за изцеляването. Такава е природата на чудесата. Онези, които се съмняват, са критични към всички религии. Съпротивата им очертава вярата и обикновено говори нещо за сърцата им. Истинските безбожници никога не мислят по въпроса. Презрението на баща ти ми говори за нещо по-различно от това, което се опитва да покаже той.

— Сигурен съм, че ще му бъде много интересно да те чуе — отсече Матю, побеснял, че Фотис дръзваше да замеси баща му, макар че думите на стареца пробудиха и други, по-неясни чувства.

— Не съм толкова глупав, че да му го кажа, и се надявам, че и ти ще бъдеш достатъчно мъдър да не му споменеш за тези неща. Когато излезе от болницата, той ще ми дойде на гости. Иконата ще бъде там. Останалото е в Божиите ръце.

— В Божиите ръце? — Матю едва се сдържаше. Тайните му мисли бяха скочили от ума му, от старите прашни страници в библиотеката до устните на кръстника му. Собственото му презрение изчезна, унищожено от някакво по-силно чувство. Страх? Страх ли се криеше под маската на справедливия му гняв и от какво би трябвало да се страхува? — Наистина ли очакваш, че иконата чудодейно ще го излекува?

— Нищо не очаквам. Но няма да му откажа възможността да се възползва от нея. Ти би ли го направил?

— И по тази нелепа причина не бива да казвам истината на Ана Кеслер?

— Не криеш от нея нищо важно. Има много причини, поради които би трябвало да позволиш нещата да следват хода си. Да ги разгледаме ли отново? Имаш ли нужда от още доводи.

Гневът на Матю достигна критична маса и премина в парализиращо самоотвращение. Един решителен човек щеше да направи нужното, вместо да седи и да води дебати.

— Мислиш ли, че момичето ти казва всичко? — продължи Фотис.

— Какво искаш да кажеш?

— Само, че тя може би си има собствени тайни.

— Какви например?

— Не съм сигурен, но доколкото знам, тя е от странно и тайнствено семейство. Не се поколеба да се обърне към теб за свои собствени цели, да те покани за личен консултант.

— Направих го доброволно.

— Жените винаги те карат да мислиш така.

— Не ми харесват инсинуациите ти.

— Оттеглям ги. Не се нуждаеш от егоистични причини, за да постъпиш правилно.

— И защо смяташ, че ние с теб знаем кое е правилно?

— Ти ще постъпиш правилно, защото си добър човек. Не ти е нужно да те пришпорват семейна вина и задължения.

— Семейна вина — изсъска Матю. — Имаш предвид твоята вина.

— Нима не сме едно семейство? Но не говорех за това. Отговорността е обща.

— Престани да говориш с недомлъвки, кръстник. Кажи каквото имаш за казване.

Внезапно очите на Фотис овлажняха и лицето му увисна като мустаците.

— Не исках да говоря за това. Ще наруша думата си. Обещах на Змията.

— Онзи, който е убил свещеника?

Фотис протегна дългата си, трепереща ръка през масата и хвана Матю за ръкава.

— Не знаем дали той го е убил. Спомни си, че е направил онова, което е сметнал за правилно.

— Разкажи ми.

— Твоят дядо.

Той отдръпна ръката си и отмести поглед. Матю се втренчи в него невярващо.

— Дядо е бил Змията?

Фотис кимна, прегърбен, с нахлупена над очите шапка. Смален. Матю изчака шокът и отричането да преминат през съзнанието му, без да проговори. Колкото по-дълго седеше там, онемял от ужасните въпроси, които напираха на езика му, толкова по-верни му се струваха те. Ако се беше замислил за това, щеше да се сети. Може би дори се беше догаждал и това обясняваше сегашното му въздържание. Убийците се превръщаха в благи старци. Той знаеше, че дядо му има ужасно минало. Баща му неведнъж му беше казвал, че е правил неща, от които сега се срамува, неща, които го преследваха. Сигурно имаше обстоятелства, които можеха да обяснят какво се е случило, но Матю имаше чувството, че никога няма да разбере какви са били. Можеше да потърси отговорите, но трябваше да бъде предпазлив и да пази своите тайни от Андреас, докато не разбере повече. Дори сега, години по-късно, беше ясно, че дядо му е дошъл тук по някаква друга причина, а не само за да посети сина си в болницата. Рядко беше в хотела, когато Матю се обадеше, не споделяше с кого се среща и защо. Възможно ли бе това да е заради иконата?

— И ако го попитам, ще потвърди ли?

Фотис изглеждаше шокиран.

— Господи, дете, какво би могъл да каже в подобен случай? Може да си признае, може да излъже, не знам. Най-вероятно няма да каже нищо, но сърцето му ще бъде разбито, ако разбере, че знаеш. Моля те, не му казвай.

В последвалата тишина келнерът остави сметката на масата. Тъй като Фотис не посегна веднага към нея, Матю разбра, че старецът беше покъртен. Той взе сметката и я сгъна няколко пъти.

— По дяволите, кръстник. Бих предпочел да не го знам.

Седнал на задната седалка с Матю, Андреас се бореше със сънливостта, която винаги го обхващаше в прекалено затоплена кола. Гладкото каране на внучката му Мери, която се занимаваше с наука, не му помагаше. Не познаваше жена, която да кара толкова добре. Седнал до нея, Алекос изглеждаше спокоен и бледен, но очите му проблясваха с нов живот, докато гледаше влажните пролетни гори. Не е очаквал да види отново това място, помисли си Андреас, и се чуди дали не го вижда за последен път.

Пропуснах целия му живот, размишляваше старецът. Когато синът му беше момче, Андреас непрестанно пътуваше по една или друга задача. В служба на родината си. Задачи за кръвожаден звяр или по-лошо, за арогантен идеалист, който бързо се бе покварил. Принудителни оставки, когато правителствата се сменяха, провалени шансове да води нормален живот, когато го призоваваха обратно, за да служи на поредния глупак, както беше служил на предишния. Понякога това траеше месеци, но в крайна сметка всички те разбираха каква голяма нужда имат от мъже като него. Незаменими мъже, които знаеха всички тайни. Защо се беше връщал толкова пъти? Защото умееше само това? Би могъл да научи нещо друго. Да стане бизнесмен. Защо бе останал в тази ужасна игра, където никой не печелеше, където единствената цел беше да задържиш някой идиот на власт? В добри дни той разбираше тази нужда; съществуваха истински врагове. Но съществуваха и всички онези хора, чиито тела и дух бяха пречупени заради безвредните им убеждения. А те не се различаваха много от него.

Скоро Алекос замина да учи в Америка, където се влюби, и повече не се завърна у дома. Което не беше зле, като се има предвид каква стана Гърция през тези години. Но семейните връзки бяха обтегнати и смъртта на Мария сякаш ги прекъсна. Андреас подозираше, че Фотис се беше изпуснал или пред Алекос, или пред коравосърдечната си племенница Ирини, снаха му. Нямаше друг начин синът му да научи някои неща; неща, които беше по-добре да не знае. Един бог знаеше каква е била целта на Фотис. Да издигне стена между баща и син? Ако беше искал да се изяви като заместител на баща, желанието му се бе провалило. Той също се бе отчуждил от момчето. Ужасните истории бяха породили нови в ума на Алекос, докато най-накрая беше започнал да вижда заговори навсякъде. Макар че подобно обяснение сякаш лишаваше Андреас от неговия дял от вината. Неговото отсъствие и действия по някакъв начин бяха отровили ума на сина му, бяха го накарали да гледа със студения поглед на учен на живота, който бе намирал за привлекателен във всяко отношение.

А може би беше несправедлив и към двамата. Всеки баща нараняваше сина си, това бе почти неизбежно. Един мъж трябваше да поеме своя собствен път и нима Алекос не го беше направил? Ако оставим настрани циничния му, мрачен маниер, той си бе намерил жена, имаше две прекрасни деца и преуспяваше в кариерата си. Цената беше отхвърлянето на предишния му живот, на предишната му страна, на баща му. Беше справедливо. Може би не беше нужно, но беше справедливо.

Къщата, скромна каменна постройка в този град на големи тухлени имения, се появи зад гора от бучиниш. Алекос отказа да седне в количката и подкрепян от сина и дъщеря си, изкачи сам предните стълби. Вътре Ирини му помогна да отиде в кабинета си, където щеше да си почине, докато успее да се качи на горния етаж. Поканиха Андреас да седне близо до топлия радиатор, но когато другите се оттеглиха в кухнята, той ги последва.

— Изглежда добре — каза Мери. — Искам да кажа, явно се радва, че се прибра.

— Дано Бог позволи да го задържим тук — обади се Ирини, яростно разбивайки яйца. Тя единствена изглеждаше способна да действа. — Татко, искаш ли вода?

— Прави си супата, аз ще си взема.

Но Мери скочи, което беше добре, защото той не знаеше къде са чашите. Беше идвал само два пъти досега в тази къща и се чувстваше като на гости у далечни роднини. Това засилваше тъгата му, но той се опита да го забрави и с благодарност прие чашата вода от внучката си. Мери все още имаше момичешко лице, но беше на двадесет и седем, а още не се бе омъжила. Прекалено е хубава, подозираше старецът, има прекалено голям избор.

— Благодаря ти, детето ми.

— Да ти закача ли палтото?

— След малко.

— Мамо, ще включа радиатора. На дядо му е студено.

— Моля те, добре съм — възрази Андреас. Повечето старци от неговата страна очакваха такова глезене, но за него бе унизително. Нямаше да седи като паша и да чака да го обслужват. Искаше онова, от което имаше нужда, или го правеше сам. Иначе предпочиташе да бъде невидим. — Виж баща си.

— Нищо не мога да направя за него. — Момичето изглеждаше потресено.

— Ела, седни до мен.

Той стисна ръката на Мери и я погали по косата. Матю им хвърли поглед през масата. Зад челото му сякаш назряваше буря. Още не бяха говорили сериозно, макар Андреас да беше тук почти седмица. Освен дългите престои в болницата не се бяха виждали. Момчето беше заето, но трябваше да намери време. Нямаше съмнения дали може да се вярва на здравия му разум; по-скоро искаше да му спести душевния тормоз, който машинациите на стария интригант — ако Алекос беше прав за това — можеха да му причинят. Трябваше да му помогне.

— Мария. — Ирини наля пенестата супа в купа, после яростно изстиска лимон, който изпълни кухнята със силния си аромат. — Вземи една масичка и я сложи близо до баща си.

Мери отново скочи и двете жени тръгнаха по коридора към кабинета. Двамата мъже останаха сами във внезапно смълчаната кухня и разстоянието между тях беше осезаемо.

— Ослушвай се за писъци и счупен порцелан — каза Матю.

— Мисля, че баща ти ще си вземе лекарството.

— Да, супата avgolemono лекува рак.

Андреас кимна.

— Възможно е.

— Съжалявам, че не се срещнахме. Седмицата беше по-натоварена, отколкото очаквах.

— Аз също бях зает, но би било хубаво да се видим. Насаме.

— Ще преспиш ли тук?

— Ако майка ти ме покани.

— Няма да те покани, защото смята, че ще останеш.

Андреас смени темата.

— Кажи ми как върви работата ти.

— Лудница. — Матю вдигна краката си на един стол. Изглеждаше уморен. — Ще купувам няколко картини за новата изложба. Затова няколко дни правих проучвания и ходих по домовете.

— За гръцката икона ли става дума?

— Общо взето, да.

— Ще я купи ли музеят?

— Честно казано — отвърна Матю и млъкна, сякаш водеше вътрешен спор, — ми се струва съмнително.

— Така ли? И защо?

— Продавачът се колебае, а от музея започват да се изнервят. Изглежда иконата може да се окаже крадена. — Сега момчето го гледаше втренчено. Какво ли знаеше? Със сигурност нещо му беше известно, но не много. — Предполагам, че това не те изненадва.

— Знаеш, че отраснах в онова село, преди да ида в Атина. Бях там и през войната.

— Била е взета от германците — добави натъртено Матю.

— Така е.

— И някой е бил убит, за да се предотврати това.

— Колко ти разказа Фотис?

Обвинителният тон на младежа се разколеба.

— Почти нищо. Само това, което ти казах.

Беше ли правилно най-после да говори за това? Щеше ли да почувства облекчение или само по-силна болка? Би ли могъл да причини това на момчето? И още веднъж на себе си?

— Кажи ми честно, какво ти каза?

— Нищо. Искам ти да ми разкажеш. Предпочитам да го чуя от теб.

От кабинета не се чуваше никакъв шум. Сякаш останалите трима се бяха изпарили. Старецът погледна към скицата с молив, закачена в рамка зад момчето. Профилът на Алекос, направен от Матю на четиринадесетгодишна възраст. Изключително умела работа. Той се опитва да налучка истината, помисли си Андреас, всъщност нищо не знае. Някой му беше подхвърлил нещо и момчето искаше да научи останалото. Не съм първият, когото пита, което означава, че някой друг не е удовлетворил любопитството му. Помисли си за обещанието, което си бяха дали с Фотис преди години. Дали все още му дължеше мълчание след всичко, случило се оттогава? Имаше ли начин да разкаже на Матю, без да наруши думата си?

— Съжалявам — каза Андреас най-накрая. — Това е една от онези глупави ситуации, в които щом не знаеш, не мога да ти кажа. Така сме се разбрали с кръстника ти.

Внезапно откъм студиото се чуха силни гласове. Лицето на Матю се отпусна. Или щеше да се откаже, или обмисляше друг подход. В коридора се чуха стъпки и двамата вдигнаха очи. Объркана и отчаяна, Ирини стоеше на вратата.

— Изгони ме. Можете ли да си представите?

Матю придърпа стол, но тя не седна, а се наведе към него.

— Не можел да понесе да му помагам.

— Навярно си се престарала.

— Исках само да се уверя, че ще я изяде.

— Какво, да не се опита да го храниш с лъжичка?

— Той я разливаше.

— Остави го да се справя сам. Не иска да се чувства като инвалид.

Тя седна, поклати глава и опря ръце на масата, а очите й се втренчиха в големия, мокър от дъжда прозорец. После погледна към Андреас.

— Ще преспиш ли тук тази вечер?

Той сви рамене.

— Няма ли? — Гласът й беше настойчив. — Ще накараш ли дъщеря ми да те кара до града по тъмно и в този дъжд, стар егоист такъв?

Андреас беше поразен от яростта й, макар да разбираше причината. Това не беше пасивното манипулативно създание, което се бе омъжило за сина му преди тридесет години. Тя бе станала силна жена и той се гордееше с нея.

— Никога не бих направил подобно нещо. Ще остана, ако ме приемеш.

— Добре дошъл си — внезапно меко каза тя. — Винаги си бил добре дошъл.

Да не нагазваме сега в това, помисли си той.

— Съжалявам, че ви прекъснах разговора — продължи Ирини. Никой не й отвърна. — Не знам какво си шепнете всички тази седмица и не ме интересува. Но докато сте в тази къща, не искам тайни обсъждания, спорове или ужасни истории. Няма да разстройвате Алекос, нито когото и да било. Разбрахте ли ме и двамата?

Тя погледна първо към Андреас и той кимна. Матю го последва.

— Добре. Имам нужда от помощта ви, момчета. Матю, иди поседи при баща си. Татко, полегни си на канапето. Ще те събудя след половин час.

И двамата се подчиниха на желанията й.

Тя го целуна на вратата, където всички можеха да ги видят, и Матю откри, че това не го вълнува. Едва си спомняше как е стигнал дотам, как почти несъзнателно краката му го бяха отвели до дома й. Импулсът да отиде при нея беше много силен, тялото му разбираше кое е полезно за него по-добре от ума му. Ана го дръпна вътре и го задържа в прегръдката си — дълги, приятни мигове.

— Баща ти се е прибрал?

— Да. Вчера го закарахме у дома.

— Това харесва ли ти? — Тя се отдръпна и разбиращият й поглед се впи в очите му, четейки съмненията му. — Добре ли е?

— Да. — Сякаш едва сега бе осъзнал истината. По дяволите лечението, баща му се нуждаеше от дома и семейството си. От грижи. От надежда. От вяра. — Добре е. — Усмихна й се, сякаш тя бе причината за това. — Ще видим какво ще стане от тук нататък.

Тъй като Ана не каза нищо повече, той тръгна по коридора към кухнята. Представяше си стълбите зад нея, малката стаичка и другата жена, която беше третият от триъгълника. Тя го хвана за ръката и го задърпа към стълбите, които водеха нагоре.

— Не, остави иконата. Днес ще бъдем само ти и аз.

Той я остави да го поведе нагоре по стълбите; краката му го носеха с радост, но мускулите му се стягаха, а сърцето му щеше да изскочи. Отново го обзе странен страх. Искаше да бъде горе с Ана. Искаше да бъде долу с иконата. Ана не би могла да го държи далеч от нея. Мисълта го ядоса, а гневът го засрами. Бореше се да овладее чувствата си, докато Ана се събличаше бавно и методично. Не успя. Ясно му беше, че тя разбира всичко.

— Искам да бъдем двамата, Матю. Искам поне част от това да е само за теб и мен.

Тя вдигна ризата му и пристисна корема и гърдите си до тялото му. Студената й кожа и твърдите зърна изискваха вниманието му. Тялото му реагира, отхвърляйки гнева, пренебрегвайки липсата на инструкции от объркания му, изпълнен с подозрения мозък. Припомни си думите на Фотис. Кой знае какви са нейните тайни? Но кой се интересуваше от тайни в този миг? Езикът й намери неговия; той си припомни нощта, която бяха прекарали заедно. Искаше още, копнееше да потъне в нея. Богородица се отдалечи, но не изчезна от мислите му.

9.

Свещеникът седеше на нисък стол в ъгъла, но сякаш изпълваше стаята. През няколкото минути светски разговор, които съпътстваха настаняването на всеки, Матю научи, че отец Томас е роден в Гърция, но е ръкоположен в американския клон на църквата и е служил на епископ Макариос в Ню Джърси. Беше пристигнал сам, без помощник. Петдесет и няколко годишен, с посивели слепоочия и черна къдрава коса, набръчкано честно лице и добри очи. Отначало не се каза почти нищо за целта на посещението му, но той представи документи от Светия Синод в Атина, които изглежда удовлетвориха Уолъс, адвоката на Ана.

В единствения светъл ъгъл на мрачния кабинет на алуминиев статив стоеше Богородица и ги гледаше. Матю се бе взирал в нея дълго преди свещеникът да дойде, докато Ана и адвокатът се съветваха, но сега обърна стола си и се опита да проясни ума си. Когато пристигна, отец Томас огледа иконата, но оттогава почти не й обръщаше внимание; вместо това тъмните му очи шареха по библиотеката от масивен дъб, рядко спираха някъде, но очевидно забелязваха много неща.

— Виждам, че дядо ви е колекционирал не само картини.

— Да — отвърна Ана. — Много се гордееше с колекцията си от книги. Може би дори повече, отколкото с картините си. Мисля, че се чувстваше по-близък с тях.

— Разбира се — съгласи се свещеникът. — Можеш да държиш книгата, да я разлистваш. Тя е приятел. Картината просто си виси някъде, далеч от теб. — Той погледна отново нагоре. — По тези рафтове виждам и някои мои приятели. Достоевски, Флобер, Казандзакис. И някои редки заглавия. Може би, след като поговорим за изкуство, ще можем да поговорим за книги.

— Да караме едно по едно — намеси се Уолъс.

Около седемдесетгодишен, със сива коса и сълзящи очички, дрезгав глас и остра кашлица, която говореше за дългогодишно пушене, наскоро прекратено, съдейки по непрестанно движещите му се пръсти. Нищо в прегърбената му стойка, шарещия поглед или фалшивото дружелюбие не вдъхваше доверие на Матю, но изглежда Ана разчиташе на него и го слушаше.

— Разбира се — съгласи се отец Томас.

— Сега — Уолъс без нужда разрови бележките си, — предполагам, че можем да смятаме, че сте доволен от тази творба.

— Ако говорите за художествените й качества, едва ли съм най-добрият съдник, но съм много доволен. Разбира се, тя много е пострадала.

— През вековете — обади се Матю, — не през последните шестдесет години.

— Във всички случаи — продължи свещеникът, — макар това да би отблъснало някой колекционер, на мен само ми помага да установя възрастта на творбата. И увеличава нейната мистика.

Адвокатът прочисти гърлото си, сякаш се канеше да се изплюе.

— И вие смятате, че това е иконата, която търсите.

— Света Богородица от Катарини. Повтарям, не съм специалист по история на изкуството, но тя отговаря във всяко отношение на описанието. Някои от моите братя в Гърция са я виждали лично и там ще успеем да я идентифицираме. Какво казва вашият експерт?

Тримата погледнаха Матю. Макар че бе отказал да подтикне Ана към определено решение, той я подкрепяше силно от момента, в който го беше взела, страхувайки се, че адвокатът може да я накара да го промени. Дори бе настоял да присъства на тези преговори. Не му беше минало през ум, че може да му зададат въпроси.

— Отговаря на всичко, което знам за иконата от Катарини. Разбира се, не съм проверявал чудодейните й сили. — Само свещеникът се засмя. — Със сигурност мога да кажа, че е от преди разкола, което само по себе си я прави изключително рядка, и че е творба с високи художествени достойнства.

— По ваше мнение — саркастично вметна отецът.

— И според стандартите за религиозно изкуство от онова време.

— Грък ли сте?

Безобиден въпрос, но Матю се поколеба.

— Да.

— Тогава приемам мнението ви за двойно по-ценно.

— Значи сме съгласни по тези въпроси — настоя адвокатът.

— Да, господин Уолъс — каза Томас със страдалческа усмивка. — Можем да преминем към финансовите, за което очевидно бързате.

— Преди няколко дни обсъдихме една сума.

Свещеникът направи драматична пауза, отпивайки от водата, загледан втренчено в предмета на своя интерес.

— Не бих го нарекъл обсъждане. Вие просто споменахте една сума. Много голяма.

— Ние не мислим така.

— Може би милион и половина долара е скромна сума по вашите стандарти, но гръцката църква е малка църква в малка страна и това би трябвало да се има предвид. Никога не сме чували икона да се продава на подобна цена.

— Съмнявам се, че някой от нас помни подобна рядка икона да е продавана.

— Така е. Но преди няколко години доста известна икона беше продадена за по-малко от една трета от тази сума. Това е най-високата цена, която е давана за икона. Може би е тъжно, че предметите, които ние тачим, не са оценявани от хората, които се занимават с изкуство, толкова високо, колкото някои светски шедьоври, но това е факт. Никой не дава подобни пари за икони.

— Трябва да ви кажа, отче, че ние вече имаме неофициално предложение за много повече от частен купувач.

Уолъс явно се наслаждаваше на тишината, която последва пускането на тази „бомба“. Матю бе не по-малко изненадан от свещеника и се чудеше дали това е истина.

— Имайте предвид — продължи адвокатът, — че не сме се заинтересували от него и желанието ни не е иконата да стане частно притежание, но цена като тази предизвиква уважение. Вижте как руският пазар се опразни. Откраднаха всичко, което можаха. Цената на всички икони ще се вдигне, но изключителен образец като този…

— Разбира се, трябва да се има предвид, че колекционерите са ексцентрици — каза Томас, възвръщайки самообладанието си. — Бях останал с впечатлението, че единственият ни конкурент е институция. Кажете ми, готов ли е музеят „Метрополитен“ да плати подобна цена?

— Не сме стигнали до обсъждане. Но доколкото знам, може.

— Дори ако се окаже, че иконата е била открадната?

— Знаете ли — обади се Уолъс, заплашително снижавайки глас, — вие сте единственият източник на този слух. — Очите му станаха напълно безизразни.

— Това е факт, а не слух — студено отвърна свещеникът.

— Никога не съм виждал доказателство за това. А и това е прекалено удобно твърдение, с което да снижите цената.

— Уверявам ви, че можем да представим доказателства.

— Простете ми, но се съмнявам. Във всеки случай завещанието съдържа и някои минимални финансови изисквания и ако трябва да се обърнем към частни купувачи, за да ги удовлетворим, тъй да бъде. Едва ли колекционерът, който се свърза с нас, ще се притесни от този проблем.

— Сериозно ли обмисляте подобен ход? — възмущението на Томас изпълни помещението.

— Напротив, стараем се да го избегнем. Даваме ви възможността да направите творбата обществено достояние и да я върнете на родна земя, но трябва да ни помогнете, отче. Госпожица Кеслер има задължения по завещанието на дядо си, които трябва да посрещне.

Матю осъзна, че по-голямата част от казаното е просто пазарене, но алтернативата, спомената от адвоката, беше точно онази, от която се боеше, и той с мъка се въздържаше да не издаде паниката си пред Ана.

Томас отново замълча. После усмивката отново разведри лицето му.

— Както се казва, ще сваля картите. Упълномощен съм да ви предложа до седемстотин хиляди щатски долара. Убеден съм, че с едно обаждане до епископ Макариос тук и няколко други в Атина мога да увелича тази сума до един милион. Но повече от това те няма да дадат.

Уолъс намести очилата си и се изправи в стола си.

— Това е някакъв напредък. Приемаме го като окуражаваща стъпка, отче.

— Не ме разбирайте погрешно, господин Уолъс. Бях откровен с вас, не ме наказвайте за това. Казах ви какви са възможностите ни.

— Достатъчно е. — Намесата на Ана изненада всички. — Артър, смятам, че това е достатъчно.

Един миг всички мълчаха.

— Трябва да поговоря с клиентката си — най-после се обади Уолъс.

Свещеникът сви рамене.

— Не — тихо каза Ана. — Мисля, че не е необходимо. Взех решение.

— Няма смисъл да бързаме. Трябва да разгледаме и другите възможности.

— Разбрах, че някой друг може да плати повече. Това не е важно.

— Има и други въпроси.

Тя погледна към Матю.

— Какво мислиш ти?

Той си пое дълбоко дъх, опита се да овладее страховете си, да пренебрегне усещането, че тилът му гори от втренчения поглед на древната икона.

— Господин Уолъс е прав. Ако сте доволна от цената, добре, но има и други неща, които трябва да знаете.

— Какви, например? — попита Томас.

— Какъв ще бъде нейният достъп до иконата след продажбата? Ще може ли да я включи, в случай че изложи дядовата си колекция?

— Да, точно за това говоря — каза адвокатът, почуквайки по тефтера си.

— Къде ще бъде изложена творбата? — продължи Матю. — Какъв достъп ще имат до нея обикновените хора? Какви мерки ще вземете за защитата и съхранението й?

— Отлични въпроси. — Свещеникът кимна. — На нито един от тях не мога да ви отговоря в момента, освен да ви уверя, че, според мен, ще получите задоволителни отговори на повечето от тях.

— Нека все пак ги обсъдим — промърмори адвокатът, като се намести на стола.

— Разбира се, всяка молба на госпожица Кеслер да разгледа иконата насаме, ще бъде приета благосклонно. Колкото до излагането й в галерия, съмнявам се, че Синодът ще одобри това.

— Това не ме интересува — обади се Ана.

— Най-вероятно иконата ще бъде окачена в църквата в Атина. Но където и да е, тя ще бъде достъпна за вярващите. Нямаме намерение да я крием, това би противоречало на предназначението й. Но ще трябва да вземем мерки за опазването й, за да не я изгубим отново.

— Разбира се — механично отвърна Уолъс. — Мога да включа всички детайли в черновата на договора.

— Надявам се да ми оставите по-голяма свобода. Вече се съгласих на повече условия, отколкото повечето купувачи биха допуснали.

— Това е част от компромиса — безизразно каза адвокатът. — Това са условията, които поставяме в замяна на изгодната цена.

— Изгодна! — изсумтя свещеникът. — Господин Уолъс, вие бихте могли да продавате килими на турски пазар.

— Ласкаете ме.

— Ни най-малко. Да приема ли, че сме се споразумели?

— Няма договор, докато не видите условията и началниците ви не одобрят парите. Но бих казал, че се разбрахме. Ана?

— Да. Напълно.

Свещеникът погледна часовника си.

— Не знам ще мога ли да се свържа с тях още тази вечер.

— Постарайте се — отвърна адвокатът. — Аз ще оформя договора и ще приключим сделката през следващите няколко дни.

— Много добре. Това изключително ме радва. Изключително.

Свещеникът се усмихна на всички. Ако беше изненадан от бързината, с която бяха протекли преговорите, или от късмета си, отлично го прикриваше. Всички се изправиха, за да се ръкуват, и Матю се поуспокои. Сега трябваше да държи под око старците, докато иконата бъдеше изпратена в атинската църква. Едва тогава можеше да бъде напълно спокоен.

— Съжалявам — каза Ана.

Адвокатът вдигна поглед от куфарчето си, после й се усмихна бащински.

— Няма за какво. Трябваше да си изясним по-добре стратегията, но няма значение. Важното е, че ти си доволна от резултата.

— Радвам се, че приключихме. Не можех да го притискам — той е свещеник.

— Аз не бих се притеснявал за това — каза Матю и внимателно покри иконата с парче плат. Веднага щом образът изчезна, почувства облекчение. — Гръцката църква е богата. Няма пари в брой, но притежава много имоти. Могат да си позволят тази покупка.

— Изглеждаше толкова сам и крехък.

— Да бе, крехък — засмя се Уолъс. — Крехък като стоманен сейф.

— Съгласен съм — подкрепи го Матю. — Крехък не е думата, която и аз бих използвал, но бях изненадан, че е сам. Мислех, че ще дойде цяла делегация.

— Нямаше нужда. — Уолъс затвори рязко куфарчето си. — Ще накара адвокатите им да прегледат договора, преди да го подпише, бъдете сигурни. А междувременно разчита на собствената си преценка. Мисля, че искаха да приключат бързо и не желаеха да се разчува много за това. — Задавен от яростна кашлица, той облече убито зеленото си палто. После потупа Ана по рамото. — Скоро ще ти донеса чернова от договора, за да я прегледаш. Пази се, скъпа.

Тя го изпрати до вратата. На Матю му се искаше да си тръгне с адвоката и да му зададе още няколко въпроса, но погледът на Ана го накара да остане на мястото си.

— Благодаря ти, че дойде — каза тя, когато останаха сами. — Зададе добри въпроси.

— Уолъс също ги беше предвидил.

— Имах нужда да бъдеш наблизо. — Тя посегна към ръката му и той пристъпи напред. — Ще имаш ли проблеми в музея?

— Не се тревожи за това. — Всъщност, ако се разбереше каква е била ролята му в тази сделка, можеше да има проблеми с какви ли не хора, но Матю потискаше тази мисъл. През последните десет дни беше ужасно изостанал с работата си и имаше чувството, че нямаше да може да се съсредоточи върху нея, докато проблемът с иконата не бъде разрешен по начин, който да го удовлетвори.

— Не си тръгвай още — помоли тя.

Той и не възнамеряваше. Тази история унищожаваше живота му; беше откраднал от времето си, за да дойде тук, беше изостанал във всичко. Ръката й го задържаше. Не можеше да я остави сама точно сега и знаеше, че след няколко мига и той няма да иска да си тръгне.

Полетът му от Франкфурт закъсня и отец Йоанис пристигна на летище „Кенеди“ часове по-късно, отколкото очакваше. Макариос трябваше да му прати кола, но Йоанис не знаеше къде ще се срещнат, а не успя да намери работещ телефон. Багажът му се изгуби, после отново беше открит на друг барабан. Когато излезе от тоалетната, се обърка и не успя веднага да намери залата за пристигащи пътници. Навярно адът е нещо подобно, размишляваше той. В този момент имаше нужда от търпението, на което го бяха учили в планините, но то му се удаваше все по-трудно с времето. Щеше да се помоли за спокойствие веднага щом приключеше да ругае наум.

В планините му бяха описали Бог много по-различен от онзи, когото познаваха селските свещеници. Богът на старите свещеници беше ту тъжен, ту ядосан, като самите хора. Младият монах се беше молил на свой бог, на страстен дух, който реагираше на нуждите на момента — на нуждата да се съпротивляваш, да оцелееш. Тези божества служеха за целите на човека, изпълняваха онова, което се изискваше от тях. В планината често се случваше да призоват разгневения Бог, за да уплашат послушниците. Знаеше се, че страхът изостря сетивата и учи момчетата на дисциплина, докато умът, подхранван с тамян и свещени видения, узрееше достатъчно, за да възприеме пълното измерение на истинския Бог в целия му блясък. На Йоанис му беше нужно повече време, отколкото на другите, за да се подготви, но за сметка на това бе усвоил уроците си в дълбочина. Кошмарите, преживени през младостта му, които първоначално го бяха отблъснали, се превърнаха в негова опора, когато пътят беше открит, в гориво за огъня, разпален в ума му. Мракът беше прогонен и в душата му се отвори врата, която водеше към духовния свят. Той би бил повече от доволен да изживее живота си в самота и да проучи този път.

Дребният оплешивяващ младеж в кожено яке, който не внушаваше доверие, но знаеше как изглежда свещеникът, взе багажа му и го поведе към паркинга.

— Казвам се Деметриос — представи се той.

— Обзалагам се, че всички тук те наричат Джими.

— Да. Знам защо сте дошъл, знам какво става.

— Така ли?

— Епископ Макариос ми се доверява. Не съм просто шофьор.

— Разбирам.

Беше полезно, че висшестоящите го бяха извадили от самотата в мига, когато я бе приел напълно, и го бяха върнали в света. Отначало Йоанис ги мразеше за това, но след много години разбра, че това е било в съгласие с техните идеи, с техните методи. Светът на духа трябваше да остане у него; той трябваше да го отнесе в света на плътта, за да вдъхновява решенията му. Всеки може да вярва в тишината зад манастирските стени. Но паството живее вън от тях и Словото трябва да стигне до него.

— Тук сте, за да разберете какво става с Томас — продължи Джими, когато багажът беше прибран и те седнаха в ненужно голямата черна кола; американските епископи винаги си купуваха такива. — Извинете, че го казвам, но малко закъсняхте.

— Какво искаш да кажеш?

— От няколко дни никой не може го открие. Разбира се, това нищо не означава — добави дребният шофьор неубедително.

Трудностите бяха започнали, когато старите духовници бяха измрели и хора, по-млади от него, бяха започнали да дават заповеди; хора, в чиито очи не блестеше вътрешният огън. Какво трябваше да направи човек, когато онова, което му шепнеше вътрешният глас, не съответстваше на нарежданията отвън? Йоанис от години се бореше да постигне равновесие между тях, но усещаше, че тази последна задача ще бъде предизвикателство за цялото му същество. Може би моментът беше настъпил.

— Утре имам среща с Томас — каза възрастният свещеник.

Джими сви рамене, докато колата се спускаше по слабо осветената, виеща се рампа на бетонния гараж.

— Надявам се, че ще дойде.

Йоанис почувства, че го обхваща безпокойство. За всяко нещо си имаше причина, а и той не се доверяваше на думите на този бъбрив дребен младеж.

— Вярвам, че с отец Макариос ще разберем какво става.

— Макариос — изсумтя Джими. — Не се обиждайте, обичам епископа, но ще ви кажа веднага, че от мен ще имате повече полза в този случай.

— Ще го имам предвид.

10.

Трябваше да бъде по-разумен. Цялата работа не му беше харесала още от началото, но Матю упорито беше продължавал да действа, търсейки оправдания пред самия себе си. Проблемът беше възникнал още с обаждането предишния ден — Фотис, внезапно докачен.

— Момичето ти е позвънило.

— Каза, че вчера са подписали договора — потвърди Матю. — Томас и още някой снощи са взели иконата. Предполагам, че са ти я донесли.

— Всичко стана, както беше планирано, слава богу.

— Минаха почти двадесет и четири часа. Очаквах да ми се обадиш.

— Извини ме. Разбирам, че нямаш търпение да я разгледаш. Да се уговорим кога.

Матю с мъка изговори следващите думи.

— Бяхме се разбрали и някой друг да я види.

— Да. — Нервен шепот. — Мислиш ли, че има сили за това?

— Не знам. Няма сили за каквото и да било. Нали това беше идеята?

— Не бих искал да го тревожа ненужно, докато се възстановява.

— Това не е възстановяване, а ремисия. Кръстник, идеята беше твоя. Какво искаш да ми кажеш сега? Че трябва да си запиша час, а баща ми не е добре дошъл?

— Просто съм предпазлив. Как ще го убедиш да дойде?

— Остави това на мен. Кога да го доведа?

— Утре. Събота е и така или иначе ще отидеш да го видиш.

Беше изнервящо, че чичо му знае разписанието на всички.

— Да, дори смятахме да се поразходим с колата. Макар че едва ли е имал Куинс предвид.

— Ще бъда тук цял ден. И, прости ми за съвета, но не разказвай на баща си някоя глупава история. Ще разбере, че го заблуждаваш, и това само ще го ядоса.

— Искаш да кажеш, че не съм добър лъжец.

— Кажи му, че съм те помолил да дойдеш и да огледаш някаква картина. Това е вярно. Че се нуждаеш от компанията му, от подкрепата му. Нека има чувството, че ти помага.

Баща му не възрази, но се съгласи да го придружи като престъпник, който чува смъртната си присъда. През по-голямата част от пътя седя мълчалив и мрачен. Фотис ги посрещна с едва прикрита тревога, играейки си нервно с броеницата. В кабинета бяха окачени няколко платна и двамата с Матю обсъдиха наскоро придобития холандски пейзаж. Алекос сякаш се успокои и заразглежда лавиците с книги край себе си. Количката му беше до прозореца, слабото слънце огряваше силните му рамене, а наболата му коса приличаше на аура от сива светлина. На два метра от него върху статив стоеше средно голям предмет, покрит с бяло платно, и Матю непрестанно го поглеждаше, привлечен от особената му енергия. Изведнъж цялото представление го изпълни с отвращение. Когато погледна във влажните, кръгли очи на Фотис, разбра, че старецът също се чувства неловко. Преди да изгуби напълно самообладание, Матю стана и пристъпи към статива.

— Татко — каза той и свали платното от иконата, очаквайки донякъде, че отдолу ще се окаже нещо друго, докато очите на Богородица не го пронизаха и за малко не секнаха гласа му. — Това е иконата, за която ми искаха консултация. Фотис я съхранява за един гръцки купувач.

Алекос бавно извърна глава към иконата. На лицето му беше изписана съпротива, която рязко изчезна, когато очите му съзряха изображението и в тях се появи искрено учудване. Матю се почувства обнадежден.

— Знам, че не харесваш религиозното изкуство, но мисля, че тази икона е особено въздействаща и много ми се искаше да я видиш.

Той се възползва от факта, че баща му сякаш е изпаднал в транс, за да приближи количката му до статива, достатъчно, за да може Алекос да докосне иконата, ако реши.

— Не е ли красива?

Вече не виждаше лицето на баща си и не разбра защо не последва отговор. После голямата глава кимна едва забележимо, дясната ръка посегна напред. Наистина ли бе докоснал иконата?

В този миг от устата на Фотис се изплъзна спонтанен стон. Алекос отдръпна ръка от иконата и се обърна към стареца. Матю стисна облегалките на количката разочаровано и също погледна към кръстника си. Изражението му наподобяваше ужас, какъвто младежът не бе очаквал някога да види върху пресметливото му лице. Не беше ясно дали очите му са насочени към Алекос или към вратата зад тях. Няколко секунди всички мълчаха. После Алекос леко тръсна глава, сякаш се събуждаше, и когато проговори, гласът му беше изпълнен с отвращение.

— Дръпни ме от това нещо.

По-голямата част от обратния път измина в неловко мълчание. В държанието на Алекос не личеше нито гняв, нито обвинение, а по-скоро объркване, примесено с умора. Известно време той сякаш се канеше да проговори и най-накрая го направи.

— Не знам какво си възнамерявал. Може би се гордееш с нея и си искал да ми се похвалиш.

— Нещо такова — успя да каже Матю, без да откъсва поглед от влажния път.

— Знам някои неща за тази икона, неща, които кръстникът ти ми е казвал преди години. Цялата история не ми е известна, но двамата негодници са убили хора заради тази икона. Смятах, че дядо ти ще те предупреди.

— Не. Фотис ми разказа нещичко. Беше ужасно.

Баща му го сграбчи за ръката.

— Чуй ме — каза той твърдо. — Слушаш ли ме?

— Слушам те.

— Имам предвид, наистина.

— За бога, татко, слушам те. — Той се бореше с натиска върху ръката си и се опитваше да не губи контрол над волана.

— Не вярвай на нищо, което ти казва Фотис. Ако не го чуеш от човек, на когото имаш доверие, не вярвай. Разбираш ли ме?

— Слушам те.

— Но не ми вярваш. — Алекос го пусна. — Какво ли знае глупавият ти баща…

— Не си мисля нищо такова.

— Така ли? А какво си мислиш?

Матю се опита да улови мислите си, после бързо сметни платната, за да се доближи до изхода от магистралата, който неусетно бяха наближили.

— Мисля, че чувам много глупости от всички и не знам на какво да вярвам.

— Защо бих те излъгал аз?

— Не казвам, че ме лъжеш, но не ми казваш и нищо полезно. Поредното неясно и ядосано опяване за онези двамата, което слушам цял живот. Какво са направили?

— Сключили са мръсна сделка с германците.

— Това го знам.

— Говори с дядо си.

— Не иска да ми каже. Опитах.

— Каза ли му онова, което ти е разказал Фотис? Каза ли му? Не? Този човек те върти на малкия си пръст. Попитай дядо си.

— Казвам ти, не желае да говори.

— Аз ще се погрижа да ти разкаже.

Спряха пред знака „стоп“, макар да не се виждаха други коли. Матю дръпна ръчката и чистачките описаха бързо дъга по посипаното с дъждовни капки стъкло.

— Защо ги мразиш толкова?

— Не ги мразя повече, отколкото бих мразил куче, обучено да убива, но не им вярвам. Те са творения на своето време, а то е било жестоко. Гърция много е пострадала през войната. После дошла гражданската война, проблемите с Турция, Кипър, смените на правителства, всички корумпирани. Политиците са имали психика на обсадени. Борели са се да запазят свободата на Гърция и всички средства са им се стрували позволени. Дядо ти и кръстник ти са били служители на правителството, верни войници. Не знам подробности, но ми е известно, че са участвали в ужасни събития. Изписано е на лицата им. И всичко е започнало с тази проклета икона по време на войната. Направили са първата крачка от борци за свобода към политически агенти още тогава. Изтъргували са я с врага за пушки, които да използват срещу братята си.

— Комунистите са представлявали реална заплаха — защити ги Матю и даде газ, учуден от собствената си разпаленост. — Лесно са могли да вземат властта.

— Не го отричам, но последвалата война е била ужасна. Хиляди били арестувани, измъчвани и затваряни, без да са обвинени в нищо. Някои били екзекутирани. Дори мъжете, които са се били в онази война, трудно могат да я защитят. Просто не говорят за нея.

Матю намали ход, когато доближиха къщата. Необузданият гняв на баща му към двамата старци беше част от семейната традиция вече толкова време, че никой не се съмняваше в искреността му. Но през последните няколко минути Алекос беше разкрил чувствата си много повече, отколкото през всички предишни години, и колкото и да го ядосваха някои от тях, Матю не искаше да пропусне момента.

— Не можеш ли да приемеш, че са направили онова, което са сметнали за необходимо? Че то е в миналото, а те са вече старци?

— Би ли приел този довод като оправдание за нацистите в Южна Америка? Ами за Милошевич или Караджич?

— Стига, не можеш да ги сравняваш с тях.

— Мисълта ми е, че постъпките им не са изличени, защото вече са старци. Направили са каквото са направили. И продължават да го правят. И за миг не си помисляй, че са се отказали от онези методи.

— Тук вече не съм съгласен. Фотис живее от десетки години в тази страна. Дядо прекарва цялото си време в градината. За какво му е на гръцкото правителство двойка старци?

— Не говоря за кого работят, а за методите им. Възпитали са ги да манипулират всички и да играят двойна игра. При Фотис това се е превърнало в инстинкт. Той през цялото време крои нещо — ту бизнес планове, ту шпионски схеми — няма значение. Прилича на акула, която не спира на едно място. Ако спре да заговорничи, ще умре.

— А дядо?

— Той е по-прикрит. Не смятам, че изпитва същото удоволствие от работата си, както кръстникът ти, но все още получава заповеди от гръцкото приятелство или поне част от него. Държи под око Фотис, а върши и други работи. Не си мисли, че е дошъл тук само за да ме види.

— Не ти вярвам.

— Знам. Чудя се как да те накарам да ми повярваш.

Спряха на входната алея и Матю угаси мотора, но нито един от двамата не понечи да излезе от колата. По предното стъкло бавно се трупаха дъждовни капки и размиваха силуета на къщата, но от кухненския прозорец струеше топла жълта светлина.

— Защо иконата е у Фотис? — най-накрая попита Алекос. — Какво стана с музея?

— Жената, която я продаваше, промени решението си. От гръцката църква й се обадиха за иконата и тя реши да я продаде на тях.

— А какво общо има твоят кръстник?

— Обадили са се и на него, за да повлияе върху сделката, предполагам. Познава адвоката й. Помолили са го да им помогне да уредят транспортирането й, така че ще задържи иконата за известно време.

— С каква цел?

— Той ли? За да се моли пред нея. Това е много свята икона. Казват, че притежава чудодейна лечебна сила.

— Дъртият негодник! Да не мисли, че е открил начина да живее вечно? — попита Алекос полуядосано-полуразвеселено.

— Ще бъде у него само седмица-две, после отива в църквата.

— А ти как се забърка в това? Нали трябваше да оцениш иконата за музея.

— Така беше. Мислех, че с това всичко ще приключи. Но Ана, Ана Кеслер, продавачката, искаше да я посъветвам.

— И Фотис поощри това?

— Да.

— Значи ти си я убедил да приеме сделката.

— Не, тя го искаше. Но не съм я разубеждавал. Не й казах и за участието на Фотис.

— Изобщо ли не си й влиял?

— И да съм го направил, било е, защото съм го сметнал за правилно, а не заради него.

— Спиш ли с нея?

Матю само въздъхна и се облегна назад. В колата беше станало хладно и къщата внезапно му се стори приканваща.

— Разбирам — кимна Алекос. — Добре те е научил.

Матю удари по таблото с юмруци, стряскайки и двамата.

— Наистина ли ме смяташ за такъв идиот? Че нямам собствени възгледи и принципи? Толкова ли си погълнат от омразата си към тях, че принизяваш всичко до нея?

Алекос бавно поклати глава, но изглеждаше по-скоро разстроен, че е обидил сина си, отколкото наранен от думите му и това уталожи гнева на Матю.

— Не го приемай лично. Те са майстори. Правиха го с мен през целия ми живот. Ако се поучиш от това, можеш да избегнеш болката в бъдеще.

— Какво, за бога, смяташ, че са ти причинили?

На кухненския прозорец се появи силует и почти изцяло скри светлината.

— Дирижираха живота ми. Аз съм инженер-химик, защото така искаше баща ми. Живея в Америка, защото той ме изпрати тук. Дори женитбата ми с майка ти…

— Какво?

— Не бива да говоря пред теб за това.

— Знаел си, че е племенница на Фотис, нали така сте се запознали.

— Знаех, че му е племенница, но още не бях разбрал кой е той. Фотис дори се преструваше, че не одобрява връзката ни, за да ме разпали, знаейки, че двамата с нея ще му се опълчим.

— И защо би го направил?

— Кой знае? Може би е решил, че това е начинът да ме открадне от стария си приятел Андреас и да ме превърне в сина, когото никога не е имал. Бог ми е свидетел, че се опита, но аз бързо го разкрих.

— Това са глупости.

— Ти още не беше роден и няма как да знаеш.

— Не е нужно да съм бил. Не е нужно дори да бъда твой син, за да разбера, че или си я обичал и каквото и да е направил чичо й, няма значение, след като всичко е свършило добре, или не си и не се чувстваш удовлетворен. Но и в двата случая вината си е само твоя. Затова не ми пробутвай тези глупости. И макар да знам, че разговорът ни е поверителен, не желая да науча кое от двете е вярно, разбра ли? Тя ми е майка, затова запази истината за себе си.

Фигурата беше изчезнала от прозореца, дъждът се засили. Матю дишаше дълбоко, за да се успокои. Преди минути не би могъл да си представи, че е възможно така да се ядоса на баща си. Но това беше справедлив и пречистващ гняв, затова не искаше да го прогони, макар да знаеше, че по-късно ще се почувства виновен.

— Прав си, разбира се. — Алекос изглеждаше успокоен, но лицето му все още бе поруменяло, каквото не го беше виждал от седмици. — Съжалявам, че заговорих за това. Но, моля те, недей заради това да пренебрегваш всичко, което ти казах. Чувствай се предупреден.

— Да влезем, сигурно ти е студено.

— Не, нищо не усещам.

Йоанис седеше мълчаливо на кухненската маса в малката, но богато украсена къща за гости на епископа, когато Джими влезе след бързо почукване.

— Добро утро, отче.

— И на теб, синко.

— Томас го няма. Изчезнал е.

— Ще се появи.

— Снощи цялото му паство го чакало за служба. — Дребният мъж нервно закрачи из стаята, бръкна в джоба си, извади малък пистолет и го погали. — Горките.

— Отец Макариос ми каза.

— А каза ли ви, че заедно с него са изчезнали и половин милион от църковните средства?

— Не знаех колко са точно, но беше ясно, че е имало голяма злоупотреба.

— Налага се да го намерите.

— Доколкото разбирам, вие с Макариос се занимавате с това. Освен ако не разчитате на полицията.

— Ха, Макариос не намира сили дори да съобщи в полицията; смята, че онзи дявол ще се разкае и ще се появи с някое убедително извинение. Църквата не обича скандали. Но аз пуснах някои хора да го търсят.

— Подозирам, че е взел парите, за да може да изчезне — каза бавно Йоанис, обмисляйки думите си. — Не вярвам иконата да е у него. Представлявал е купувач. В съобщенията си го наричаше „дарител, който смятал да подари иконата на църквата“.

— Но не разбрахте кой е този дарител.

— Не ни каза.

— Може да го е измислил.

— Може.

— Кой е човекът, когото смятате да посетите? Андреас Спиридис?

Йоанис въздъхна. Очевидно между тези стени нямаше тайни.

— Човек, дошъл тук от Гърция горе-долу по същото време, когато започна всичко това. И който е свързан с иконата.

— Но не е от църквата?

— Не, правителствен агент е. Пенсиониран, но не е излязъл от играта. Правителството и американците все още го държат под око. Както и да е, успяхме да го открием. Не знам дали има нещо общо, но е много вероятно. Защо не прибереш този пистолет?

— Казахте, че е правителствен агент. Става дума за разузнаването, държавна сигурност или нещо подобно, нали?

— Да, но човекът е стар. По-стар дори от мен.

— Стар или не, това може да ни потрябва — каза Джими, размахвайки пистолета. — Няма да тръгна невъоръжен.

— Изобщо не те карам да идваш.

— Мисля, че отец Макариос настоява да ви придружа.

— Прав съм. — Йоанис се вгледа по-внимателно в очите и носа на младежа, във формата на лицето му. — Знаеш ли, вие с епископа си приличате. Не ми казвай, че сте роднини.

Наблюдателността му не се понрави на младежа.

— Племенник съм му. Това не е важно.

— Да не си някакъв цивилен детектив?

— Нарича се частен детектив. Но работя предимно за църквата.

— Аха, воин на Христос. Колко жалко, че имат достатъчно работа за теб.

— Защо не идем да го видим веднага?

— Защото няма да го намерим. Извън града е за няколко дни.

— И ще бездействаме?

— Сигурен съм, че в това време можеш да разследваш други неща. Няма да те задържам повече.

— Знаете повече, отколкото ми казвате. Няма да ви изпусна от поглед.

— Държа да подчертая, че ако ще ме придружаваш, трябва да правиш точно каквото ти казвам. Няма да толерирам намесата ти, каквото и да казва Макариос.

— Всичките сте еднакви — оплака се дребосъкът. — Смятате, че разбирате от моята работа повече от самия мен. Защо? Понеже ви води божествената светлина? Свещениците не бива да правят разследвания.

— Кажи го на Бог, братко.

Крайбрежието на Кънектикът препускаше зад надраскания и мръсен прозорец на влака. Дълбоки пропасти и мочурища, които преливаха от тъмнобежово до бледозелено. Бели чапли крачеха наперено или бавно се издигаха в небето. Пристанища, празни плажове, сиви очертания на острови. После участъци от гъста гора, чиито полуголи дървета сякаш имаха зелени или червени ореоли от мънички листенца. Светът се възраждаше. Андреас отмести поглед от прозореца.

Пътуването до Бостън се бе оказало загуба на време. Беше се видял с вдовицата на един от своите агенти. Човекът беше вършил добра и неблагодарна работа на разузнавач в продължение на години, а изгуби пенсията си, когато дойде да живее в Америка, вместо да се върне в управляваната от военната хунта Гърция — място, което вече не му беше близко. Тогава Андреас не бе успял да му помогне, а и сега не можеше да стори много повече от това да изкаже съболезнованията си. През последните години беше направил десетки подобни посещения. Не минаваха лесно. Американската връзка, с която се бе запознал в Кеймбридж, му беше стар приятел, но беше на по-ниско ниво от Морисън — полупенсиониран преподавател в колеж, който не можеше да му помогне. На Андреас му беше неприятно да седи с него и да се опитва да си спомни какъв добър човек беше някога, колко е важен контактът между хората, а да мисли само за безполезността на тази среща. За информацията, която щеше да получи срещу изгубеното време. Нима способността му да мисли по друг начин завинаги беше изчезнала? Беше негодувал дори срещу вдовицата — добра и смела жена, която никога вече нямаше да види. Отвратително.

Бързаше да се върне при Алекос. Вероятно и това му беше оказало влияние, макар че синът му сигурно се радваше на временната им раздяла. Двамата не издържаха дълго време заедно, колкото и да се обичаха в сърцата си. Скоро Андреас трябваше да се върне в Атина, освен ако състоянието на Алекос не се влошеше. Сметката в хотела нарастваше невъзвратимо, а чувството на клаустрофобия, което му създаваше Ню Йорк, беше непоносимо. Важното беше да се убеди, че Матю не се е оплел сериозно в интригите на Фотис. Натам трябваше да насочи усилията си, но отново бе надушил Мюлер. По-добре щеше да бъде да забрави за него. Пък и Бени засега не беше открил нищо.

Не си беше купил мобилен телефон, каквито всички тук носеха, и се беше отвратил от седемте безсмислени разговора, които се провеждаха едновременно на седалките около него. Но оценяваше ползата от тези телефони — за неговата работа биха били незаменими, стига да съществуваха преди двадесет години. Но тъй като нямаше такъв, изчака десетминутния престой в Ню Хейвън, за да влезе във влажните тихи тунели под релсите и да се обади от автомат. Инстинктивно започна да избира номера на Матю, но затвори и вместо това се обади на Бени.

— Къде беше, по дяволите?

— Във влака съм. Какво има?

— Открих го.

Андреас издиша и затвори очи.

— Сигурен ли си?

Деветдесет и пет процента. Ти ще трябва да допълниш останалите. Кога се връщаш?

— След два часа.

— Тази вечер не е подходяща. Прекалено е оживено. Утре сутринта ще му идем на гости.

11.

Матю смяташе да се върне в Манхатън още същата вечер, но майка му го убеди да пренощува у тях. Рано сутринта в неделя той се обади в хотела на дядо си, но от стаята му никой не отговаряше. Отби се за малко при баща си. Алекос беше твърде уморен, за да става, и Матю се задоволи да му стисне ръката, надявайки се, че лицето му изразява извинението, което устните му не искаха да произнесат. Взе влака до Гранд Сентръл и отиде пеша до хотела. Беше Великден по католическия календар и Цветница по православния. Щеше му се да отиде на църква, но нямаше да се успокои, докато всичко беше толкова объркано, а и беше сигурен, че дядо му няма да е на литургията.

В претъпканото фоайе портиерът го попита за името и телефонира в стаята.

— Можете да се качите.

— Върна ли се?

— Дойде заедно с още един господин преди двадесет минути. Стая 511. Асансьорите са вдясно.

Матю се беше приготвил да чака доста повече и сега се усети неподготвен. Трудно му беше да овладее гнева си, а дядо му можеше да го заблуди по много начини. Трябваше да бъде твърд, да каже всичко, което знае, и да изиска отговор.

Рязкото му почукване на вратата предизвика стъпки и приглушен поздрав.

— Аз съм, Матю.

Вратата се отвори и на прага застана висок, посивял и усмихнат мъж.

— Ти ли си внукът на Андреас?

— Да.

— Тогава влизай.

Мъжът отстъпи встрани и Матю прекрачи прага. Стаята не беше голяма. Двойно легло, телевизор, бюро и два стола, пастелен цветен мотив по стените, възглавниците и кувертюрата. Андреас не се виждаше никъде, но от банята се чуваше шум.

— Седни — каза мъжът и се отпусна на стола, който се намираше по-близо до вратата. Матю остана прав, но отиде да погледне към бетонирания двор отдолу. Беше се научил да не разпитва деловите познати на дядо си. Присъствието на друг човек беше неприятно, защото беше възнамерявал да притисне здраво Андреас, но въпреки това нямаше да се откаже. Щеше да изчака. Щракането на електрическия ключ на банята го накара да се обърне.

Нисък, набит и почти плешив мъж с хлътнали очи стоеше зад него, облечен в кожено яке поне два размера по-голямо. Лампата в банята беше угасена и нямаше къде другаде да се скрие Андреас. Нямаше го тук, а двамата мъже препречваха пътя към вратата. Паниката го замая и вкочани; не смееше да заговори от страх, че от гърлото му няма да излезе глас.

— Моля ви, седнете — повтори по-възрастният мъж. — Трябва да се запознаем.

Матю седна предпазливо на ръба на леглото. Плешивият остана прав, потупвайки разсеяно джобовете си с раздразнено изражение.

— Дошли сте да видите дядо си — каза сивокосият. — Ние също. Както виждате, няма го.

Мъжът беше на ръст и тегло почти колкото Андреас, а лицето му имаше същата четвъртита форма. Дори чертите им бяха сходни. Като добавим тъмния костюм и закопчаната догоре риза, Матю разбираше защо се е заблудил портиерът. Но този мъж бе поне десет години по-млад от Андреас и с доста по-ведро изражение.

— Какво правите в стаята му?

— Чакаме го. Също като вас.

— Мисля, че правехте още нещо, преди да вляза.

— Да, възползвахме се от отсъствието му и поогледахме. Уверявам ви, че не сме взели нищо.

— Изобщо не би трябвало да сте тук.

— От гледна точка на закона сте прав. Но понякога надделяват други неща. Във всеки случай, не сме разбили вратата. Дадоха ни ключа.

— Има ли смисъл да ви питам какво търсехте?

— Не сме напълно сигурни. Може би нещо, което ще ни подскаже къде е иконата в момента. Да, иконата, не се правете на толкова изненадан. За какво мислите, че сме тук?

— Той знае — каза плешивият раздразнено. — Знае къде е. Нали?

Матю обмисли възможните отговори — истина, лъжа и нещо по средата. Кого би предпазил? Кого би изложил на опасност? Страхът му пречеше да мисли. Дали би могъл просто да стане и да си излезе?

— Нищо не ви заплашва — меко каза възрастният мъж. — Но трябва да разберем къде е иконата. Много е важно.

— Защо?

— Справедлив въпрос, но отговорът е сложен. Смятам, че няколко души, свързани с продажбата на иконата, може би и самият вие, са действали, без да знаят какво правят. Всъщност, били са заблудени умишлено. Кажете ми, познавате ли свещеник на име Томас?

След като мълча твърде дълго, за да може да отрече, Матю кимна.

— И той ви е казал, че е представител на гръцката църква?

— Да — отвърна Матю и загрижеността за собствената му безопасност отстъпи пред по-силен страх. — Не е ли?

— Такъв е или по-скоро беше. Свещеник е в гръцката църква в Америка, но в някои случаи е действал от наше име. Проучваше възможността да закупи иконата за нас. Но ми се струва, че през последната седмица той е позволил на личните си интереси да надделеят над духовните му задължения. Честно казано, не знаем къде е отец Томас в момента, така че не можем да кажем какво точно е станало. Напълно откровен съм с вас, може би повече, отколкото е разумно. Във всеки случай смятаме, че иконата не е у него.

На кой въпрос да отговори първо.

— Извинете, но кои сте вие?

— Аз трябва да се извиня. Казвам се Йоанис. Или ако предпочитате, отец Джон. Много от американските ми приятели ме наричат така.

— Аз съм грък.

— Разбира се.

— Значи сте от църквата в Гърция?

— Да.

— И сте дошли да контролирате сделката?

— Действията на Томас породиха съмнения. За съжаление ръководителите му не са го наблюдавали внимателно, а ние ги осведомихме за подозренията си, когато вече беше твърде късно. Тук съм, за да видя какво може да бъде спасено. Иконата е от огромно значение за нас. Когато Томас ни се обади, че е намерена, радостта ни беше неописуема, повярвайте ми.

— Чакайте. Не сте ли знаели, че Кеслер притежава иконата?

— Носеха се най-различни слухове, включително и че е у него. Повечето хора смятаха, че е в трезор в Швейцария. Аз самият смятах, че е унищожена.

— И Томас дойде при вас.

— Точно така.

— Не сте ли се свързвали с някого тук да действа от ваше име? Имам предвид, извън църквата.

— Кого имате предвид?

Мислите на Матю напълно се разпиляха. Отначало не можеше да проумее станалото, но постепенно осъзна истината и тя го изпълни с отвращение. Но след като го бяха заблуждавали толкова лесно досега, как би могъл да приеме на доверие онова, което чуваше? Трябваше ли толкова бързо да престане да вярва на Фотис?

— Трябва да призная, че Томас изглеждаше също толкова убедителен, колкото сте вие. Изигра всичко, както трябваше. Даде много пари. Откъде са дошли те?

Плешивият рязко каза на гръцки нещо в смисъл, че си губят времето. Отец Джон му отговори тихо, че не бързат за никъде. После се приведе към Матю и впи поглед в очите му.

— Очевидно Томас е имал съучастник. Човекът, който е бил в дъното на цялата работа от самото начало. Може би вие знаете кой е той.

Матю поклати глава по-скоро в знак на отказ, отколкото на отричане.

— Нямате причина да ми вярвате — продължи свещеникът, — но ви моля да го направите. За доброто на църквата, за доброто на тези, които са били измамени, и в памет на онези, които са умрели заради тази икона, ви моля за помощ. Моля ви, кажете ми къде е иконата.

Матю изпитваше огромно желание да му повярва, но започваше да си мисли, че това е слабост на характера му.

— Трябва да отида до банята.

Плешивият изруга и Матю пристъпи в относителната сигурност на осветеното от синя флуоресцентна лампа помещение. Наплиска лицето си със студена вода и се почувства по-добре, но нищо не му стана по-ясно. Свещеникът беше убедителен. Излъчваше почти хипнотична благост и честност. Можеше ли да му се вярва? Бяха ли нещата по-сложни? Може би ставаше дума за спор между две църковни фракции? Заключението, до което стигаше, беше същото, което го бе накарало да замълчи преди: не можеше да предаде кръстника си толкова бързо. Трябваше да проучи въпроса лично, както беше възнамерявал на път за насам. Това означаваше да се измъкне от тези двамата. Щяха ли да му позволят да си тръгне? Бяха ли способни да го проследят, без да ги забележи? Нямаше време да кротува ден-два, всеки час можеше да е от значение.

През вратата чу да звъни мобилен телефон. Когато се овладя и излезе, видя плешивия да прибира апарата си и оживено да казва нещо на отец Джон. Бързият му гръцки с чужд акцент беше почти неразбираем, но Матю със сигурност долови познато име.

Свещеникът го погледна.

— Зле ли ви е?

— Добре съм. Трябва да тръгвам.

— Колега на моя приятел е намерил нещо между изоставените вещи на отец Томас. Име, което ни е познато. Фотис Драгумис. Мисля, че ви е роднина.

Матю кимна.

— Близки ли сте?

— Да.

— Казват, че е опасно човек да общува с него.

— Не го възприемам така, но за вас може и да е опасен.

— Въпреки това трябва да се видим с него. Мисля, че е добре да дойдете с нас. Може би вашето присъствие ще намали риска и за двете страни.

Матю схвана значението на тези думи. Желанието му да участва в събитията надделяваше над другите съображения.

— Трябва да му се обадя.

— Не мога да ви спра. Но ако го направите, когато стигнем там, няма да го намерим и нито вие, нито аз ще видим иконата отново. Предполагам, че знаете това.

Матю още се колебаеше. Свещеникът гадаеше, не можеше да знае със сигурност, че иконата е у Фотис.

— Scata — изсъска плешивият и се хвърли напред.

Матю инстинктивно изпъна ръце, удари го силно в гърдите и мъжът трябваше да се хване за леглото, за да не падне. Макар първоначално да бе решил да хукне към вратата, вместо това Матю усети, че напредва към него; за миг страхът му беше изместен от неочакван гняв, който завладя цялото му същество. Не беше се бил с никого от юношеските си години, но искаше да пребие от бой набития дребосък. Плешивецът бързо се съвзе, скочи към него и тежкият му юмрук улучи Матю в корема непохватно, но достатъчно силно, за да го накара да се превие на две от дълбока, неприятна болка. Подготви се за нов удар, но в този миг свещеникът застана между тях.

— Stamata! Престанете и двамата!

Отец Джон понечи да му помогне да седне, но Матю само се облегна на светлата дървена рамка, опитвайки се да си поеме дъх. Плешивият оправи якето си с разкривено от гняв и изненада лице.

— Деметриос нямаше да те нападне — твърдо каза свещеникът. — Отиваше към вратата.

Матю беше осъзнал това миг след като нанесе удара, но въпреки всичко гневът не го напускаше. И бе насочен не срещу когото трябва, както вече му стана ясно. Ръцете му трепереха. Подът сякаш потъваше като крехкото скеле, което Фотис беше изградил под него. Лъжа, която той самият беше построил, използвайки долнопробните материали, осигурени от кръстника му, полуистините и неубедителните доводи. Сам беше пренебрегнал всеки намек за нея, оставяйки възвишената цел да оправдае всичките му действия. Бяха го изиграли. Беше станало точно онова, за което го предупреждаваше баща му, и не можеше повече да премълчава истината.

— Добре — каза Матю, щом успя да си поеме дъх. — Ще дойда с вас. Но ще действаме по моя начин. Фотис е много умен и добре се пази.

Свещеникът се усмихна.

— Тогава ще разчитаме на вас да ни защитите.

Беше студено. Андреас отдавна не беше излизал толкова рано на улицата и беше изненадан как предутринният студ го прониза. Забърза, за да раздвижи кръвта в скованите си крайници, знаейки, че през следващите минути или часове не може да си позволи да бъде бавен. Можеше да се наложи да действа бързо. Почувства как в душата му се надига неприятно чувство. Беше ровил тук и там, без всъщност да очаква резултати, и внезапно беше попаднал на гнездото на осите. Сега събитията лесно можеха да излязат извън контрол и не би могъл да вини никого, освен себе си. Но не съжаляваше. Времето не беше измило престъпленията и инстинктът продължаваше да му нашепва, че заплахата за всеки, свързан с иконата, е съвсем реална. Надяваше се само, че Бени ще бъде точен, защото беше много студено.

Плътни сенки се трупаха из улиците, подобни на тесни каньони, но небето над Куинс бавно изсветляваше. По улицата вече имаше хора, самотни призраци, които сякаш не бяха напълно будни и не забелязваха какво става наоколо. Таксита летяха по Трето авеню. Сребристосива кола беше спряла пред тухлена банка на североизточния ъгъл на кръстовището. Малка японска кола, удобна за паркиране. Вратата към мястото до шофьора не беше заключена и Андреас с благодарност се вмъкна в топлото купе. Бени вече пушеше, а в пластмасовите гнезда между тях бяха поставени две чаши хубаво кафе. Тази сутрин изражението на евреина беше спокойно и той изчака рехавия трафик напълно да секне, преди да излезе на авенюто.

— Къде отиваме? — попита Андреас.

— Недалеч. В Йорквил. Наричат го Джърмантаун, но всъщност е по-скоро унгарски. Унгарски църкви, ресторанти, клубове.

— Знам го.

— Там има нещо като пансион, държан от унгарка. Досега не бях чувал за него, но преди няколко дни ми казаха.

— И изпрати някое от момичетата с брошури да го навести?

— Проникнах вътре чрез фирма за почистване, но това не те засяга. Той не е отседнал в пансиона, а в апартамента на същата тази жена — на няколко пресечки оттам. Под името Питър Милър.

— Милър — скептично размишляваше Андреас. — Това е много стара легенда. Не я е използвал от години.

— Може би затова я е избрал.

— Бени, сигурен ли си? Питър Милър е често срещано име.

— Снощи го видях да се прибира. Доста стар, с къси крака, дълъг торс и накуцва леко.

Имаше сходство, но можеше да е съвпадение.

— Колко апартамента има в сградата?

— Ти наистина не ми вярваш, нали, приятелю?

— Задавам ти няколко въпроса.

— Питаш ме — рязко каза Бени — откъде знам, че човекът изобщо е бил Милър, а не някой от десетте хиляди старци, които живеят в тази част на града. Сградата е малка, в нея има само осем апартамента, два от които са необитавани. Вътре влязоха четирима души, които приличаха на постоянни жители — млади хора, с куфарчета. Това не покрива цялата сграда, но значително намалява възможностите.

— Да. Звучи обещаващо.

— Мисля, че пипнахме твоя човек. Ако греша, ще те черпя закуска.

— Какъв е планът?

— Снощи се прибра късно. Едва ли е излязъл пак. Ще паркирам и ще чакаме. Уличката е тиха, можем да го качим и да го отведем на сигурно място. Имам две предвид. Можем да действаме и на място, но не бих го препоръчал.

— Тогава защо го споменаваш?

— В случай, че е по-лесно за теб.

„С други думи — помисли си Андреас, — в случай че престоят от един час в колата с уплашен старец, който знае, че ще убиваме, ме накара да си изпусна нервите.“ Не беше приел гласно условието на Бени, но фактът, че не бе възразил, беше изяснил нещата. Моралната страна на въпроса не го притесняваше, но не бяха готови за такава операция. Бяха само двамата, не можеха да очакват подкрепа от никъде. Колкото и добре да беше обмислил всичко евреинът, рискът да ги разкрият или да се провалят беше много висок.

— Подготвен съм да действаме тихомълком — продължи Бени. — Ще го спипаме на площадката или до някоя кола. Ще отнеме само няколко минути, но все пак някой може да ни забележи. Не е идеалният вариант.

— Това е невъзможно — отсече Андреас. — Още дори не сме го идентифицирали.

— Няма ли да го познаеш, ако го видиш?

— Предполагам, че да, но трябва да съм много наблизо.

— Тогава ще го качим в колата.

— Ами ако на улицата има много хора?

— В такъв случай ще го проследим. Ще видим какво е намислил и ще чакаме следващата възможност.

Завиха на изток по Осемдесет и четвърта улица и се насочиха към розовеещото небе. Андреас мразеше да бъде толкова близо до мишената, когато планът му все още бе неуточнен. Беше участвал в многобройни недобре подготвени операции за гръцките служби за сигурност, но те бяха против природата му и обикновено страховете му се оправдаваха. Той обичаше нещата да са по-сигурни. Англичаните, а по-късно и американците, бяха образец за него. Най-много им завиждаше за базата: сигурни апартаменти, технически средства за наблюдение, екипи за проследяване. Бившата му агенция сега използваше всички тези методи, но той вече не работеше за нея. Беше сам, изоставен на милостта на този опитен, но побъркан евреин. Андреас си напомни, че последствията няма да имат голямо значение. Немарливостта обиждаше професионализма му, но важен беше резултатът. Вече не отговаряше пред никого, освен пред себе си. Все пак, да залови Мюлер след толкова години, си струваше. Щеше да се отплати за услугата. Нека да правят с него каквото искат. Докато оглеждаше всяко оградено от дървета каре и пешеходците по кръстовищата, той се почувства по-спокоен. Щеше да остави събитията да следват хода си, беше готов за всичко, което можеше да се случи.

Бени му показа сградата от кафяви камъни с високи изтъркани стълби. На втория етаж — отпред вдясно — видял да се пали лампа, минута след като Милър влязъл. Нямаше къде да паркират, затова обикаляха наоколо, докато се освободи едно място близо до авенюто, под голям платан, още неразлистен. През лятото улицата сигурно потъваше в сянката на дърветата, но сега Андреас се чувстваше твърде на показ.

— Успокой се — каза Бени.

— Три пъти обиколихме проклетото каре.

— Търсехме място за паркиране. Всички го правят. Помни, че от петдесет години никой не го е откривал. Не всички са като теб — проверяваш и дъската на тоалетната за микрофони.

— Виж.

Един мъж излезе през тежката дървена врата и уморено заслиза по стълбите. Беше на около седемдесет, облечен небрежно, но с куфарче в ръка.

— Не му се ходи на работа — промърмори Бени, отпивайки от кафето.

Докато мъжът минаваше покрай тях, Андреас го изучаваше. Беше висок и малко по-пълен, отколкото трябваше. Имаше стойката на Мюлер, но твърде младежка, а розовото, току-що обръснато лице му беше непознато. През следващия час, докато небето изсветляваше все повече, никой не се появи от сградата и Андреас усети как Бени започна нервно да се върти на седалката.

— Нищо чудно — обади се гъркът — да е излязъл час след като е влязъл.

— Може и така да е.

— За да си свършиш добре работата, трябва да си готов да чакаш с часове. Цял ден, ако се наложи.

— Знам каква е процедурата, просто не ми харесва.

— Това е, защото в сърцето си си аналитик.

— Имам и доста практика.

„Но те изхвърлиха, защото си прекалено агресивен“, помисли си Андреас, само че не беше тактично да го каже. Мнозина добри оперативни агенти бяха обявявани за прекалено ревностни от лишените си от въображение началници. Но промяната от аналитик в оперативен агент тревожеше Андреас. Това бяха съвсем различни умения. Въпреки че бяха обменяли много информация, досега двамата не бяха осъществявали операция заедно. Ала Бени имаше голям успех, откакто работеше на свободна практика, и никога не бе заблуждавал стареца.

Минаха още четиридесет минути. На два пъти Андреас едва не заспа, а краката му започнаха да изтръпват. Бени продължаваше да се върти и да гледа часовника си, най-накрая отвори вратата.

— Последвай ме след няколко минути — каза той и тръгна бързо, преди Андреас да успее да му възрази.

Неприятен прилив на адреналин прониза тялото му, докато гледаше как Бени върви по улицата, минава покрай набелязаната къща от другата страна, пресича на следващото кръстовище и се връща обратно. Съвсем небрежно изкачи стълбите пред кафявата къща и изчезна в преддверието. Андреас отвори вратата си и излезе.

Студеният въздух веднага го прониза и той почувства как изтръпналите му крака треперят, докато вървеше по изпочупените плочки на тротоара към стълбите. Едрата фигура на Бени изпълваше фоайето, но Андреас видя, че приятелят му вече е отворил вътрешната врата. Промъкнаха се на стълбището. Парата свистеше по тръбите, флуоресцентните лампи примигваха. Подът беше покрит с черно-бели плочки; очукани пощенски кутии се редяха покрай едната стена, а до другата се издигаше стръмно стълбище. Андреас остави около три метра разстояние помежду им докато се качваха, и беше изненадан от бързината на Бени. И двамата се движеха безшумно.

Вратата на апартамента беше с метална каса и боядисана в кафяво. Без да обръща внимание на огледалната шпионка, Бени сложи ухо на вратата. Тръбите продължаваха да свистят и да свирят, но Андреас не чуваше нищо друго в сградата, никакво раздвижване на обитателите й. След минута Бени извади тънка пластмасова карта, пъхна я в процепа между вратата и рамката и за минута я прокара от горе до долу. Андреас разбра, че търси резе, но какво щеше да направи, ако наистина имаше такова? Носеше ли в обемистото си яке ножовка или бормашина?

Бени се изправи и вдигна един пръст: имаше само една ключалка, която се виждаше. След това извади връзка шперцове и започна да ги пробва последователно, вдигайки неизбежния шум. „Или вътре няма никого — помисли си Андреас, — или ни чака, за да ни пръсне главите.“ После го порази друга мисъл. Как на такова място няма резе и се разчита на една ключалка. Нима Милър би отседнал в такъв апартамент? Разбира се, ако си приклещен в апартамент, е все едно дали на вратата има една ключалка или десет. Номерът беше да избегнеш проследяването. И все пак това го притесняваше.

В мига, когато ключалката изщрака, Бени бутна вратата и се промъкна вътре, пъхнал свободната си ръка в якето. Андреас изчака две-три секунди, преди да го последва. Апартаментът се състоеше от малки стаи с общ коридор и те бяха влезли през кухнята. Беше тъмно и не чуваха нищо. Бени мина вдясно към приглушената светлина от уличния прозорец; Андреас — вляво — към празна спалня. Сиви пердета спираха слабата светлина от улицата, в стаята имаше малко легло до прозореца и надраскано бюро. Репродукция със самотен пейзаж висеше на едната стена, но останалите бяха голи, зеленият килим беше излинял и изпоцапан и цялата стая изглеждаше гола и рядко използвана. Никой не живееше тук, никой не се задържаше дълго в нея, макар че някой беше спал в леглото, а после го бе оправил непохватно.

Насреща имаше затворена врата. Андреас размишляваше дали някой би бил толкова глупав, че да се затвори така в банята, после си спомни, че не носи оръжие, а Бени е през три стаи. Въздъхна при мисълта за глупостта на цялото начинание, после отвори рязко вратата. Банята беше малка, колкото да се поберат тоалетна чиния, мивка и душ. Зад завесата на душа не се криеше стар нацист. Андреас улови отражението си в огледалото — нелепото си старческо лице, набръчкано и мрачно от десетилетията подозрителност. Той беше прагматичен човек, винаги нащрек и не особено суетен, но често забравяше, че е остарял. Огледалата винаги го сварваха неподготвен.

Отклони поглед от неприятната гледка към мивката. Порцеланът беше влажен, около канала имаше някакъв тънък слой. Той го обра с пръст и разтърка белезникавото вещество между палеца и показалеца си. Беше нещо, което издаваше присъствието на жена в къщата. Фон дьо тен, руж, коректор, пудра — всичко необходимо за поддържането на лицето. Разбира се, мъжете също използваха подобни неща. Може би включваше и боя за коса. Андреас затвори очи и си представи човека, който беше излязъл от сградата. Добави няколко бръчки към лицето, бяла коса, очила. Накуцването лесно можеше да се прикрие. И ето го призракът на Мюлер. Тежестта на заключението го накара да се хване с две ръце за мивката, почти готов да повърне. Глупак, наруга се той тихо.

Чу как Бени се промъква обратно през апартамента, без да си дава труда да пази тишина. Андреас отиде и седна на леглото, точно когато едрата фигура на евреина застана на рамката на вратата.

— Няма никой.

— Така изглежда.

— Беше прав — с отвращение каза Бени. — Трябва да е излязъл пак снощи.

— Мисля, че не е. Ние го видяхме да излиза.

Бени не обърна внимание на думите му, отиде до бюрото и започна да отваря чекмеджетата.

— Провери ли това?

— Нищо няма да намериш. Нито палта в гардероба, нито четка за зъби в банята.

Приятелят му затвори с трясък празните чекмеджета, после се обърна.

— Значи е избягал?

Умът на стареца вече се носеше през града — през Ийст Ривър към Куинс. Беше се доверил единствено на думата на Фотис за Мюлер. Това, и желанието му появата на германеца да се окаже истина, което интригантът беше усетил, че го държи и след толкова години, това беше най-вероятната тактика. „От какво си се мъчил да ме отклониш? — помисли си той. — Защо винаги изоставам толкова от теб? Почти шестдесет години минаха, а аз все още си оставам ученик.“ Горкичкият Андреу.

— Не, Бени. Никога не е бил тук.

12.

Около къщата на кръстника му не се забелязваше нищо особено и Матю изкачи стълбите с лошо предчувствие. Отец Йоанис го последва, хвърляйки поглед към цветните лехи, а плешивият Джими чакаше в колата — уговорка, срещу която горещо беше възразявал. Матю почука силно на вратата, напомняйки си, че справедливият му гняв е достатъчно основание да бъде тук. Бяха го измамили или поне така изглеждаше. Вътре не се долавяше никакво движение. Почука по-силно.

— Опитайте вратата — предложи свещеникът.

Нито един от тях не се изненада, когато тя се отвори, но неприятното чувство у Матю се превърна в черна дупка, поглъщаща всичките му градивни мисли. Той влезе в къщата. Гостната беше празна, през прозорците навлизаше слабата светлина на деня. На един стол до вратата лежеше наскоро издадена история на византийската империя, отбелязана с разделител на страница деветдесет и първа. Върху масата имаше чаша, наполовина пълна с вода. През тънките пердета Матю видя как Джими тръгва бързо по тротоара към алеята между къщата и склада. Вече нищо не разбираше. Къде бяха Николай и Антон? Къде беше Фотис?

В коридора отец Джон стоеше до стълбището и Матю беше изкушен да тръгне натам, но кабинетът го привличаше повече. Натисна дръжката и тежката врата се отвори. Беше тъмно и не се виждаше добре. Несигурен къде е ключът за осветлението, Матю тръгна бавно към лампата върху голямото бюро. Кракът му се удари в нещо меко и в същия миг се чу глас, глас на старец, но не онзи, когото очакваше.

— Спри, момчето ми — каза дядо му. Внезапно светлината от лампата до отсрещната врата обля помещението и той видя Андреас с шлифер, шапка и ръкавици да го гледа проницателно. Висок и неподвижен. — Внимавай къде стъпваш.

Матю погледна надолу. Онова, което беше ритнал, се оказа човек. Николай, един от телохранителите на Фотис, лежеше блед и безжизнен на пода. Очите му бяха затворени, устата сгърчена и когато очите на Матю свикнаха със светлината, той забеляза, че върху ориенталския килим има голямо тъмно петно. Силен сладникав мирис нахлу в ноздрите му и той инстинктивно отстъпи назад, сблъсквайки се с отец Джон.

— Мили Боже — прошепна свещеникът и започна да се моли на гръцки.

— Не пипайте нищо — нареди Андреас.

Без да му обръща внимание, Матю се наведе над Николай и докосна студената му шия и устни. Почувства ли някакъв дъх?

— Мисля, че е жив.

Дясната ръка на руснака беше притисната към корема му, обляна в кръв, и придържаше подгизнала кърпичка към раната му. Внезапно Андреас се оказа над Матю, извади чиста кърпа от джоба си и започна да я увива около ръката си.

— Дай на мен — предложи Матю, решил да свърши поне едно полезно нещо през този ден.

Андреас се подчини, без да спори.

— Точно така. Притисни я силно към раната. Ще се опитам да намеря по-голяма кърпа. Само двамата ли сте?

Матю изчака Йоанис да отговори, после взе инициативата.

— В склада има един човек. Мисля, че се казва Джими. Носи пистолет.

— Ще повикам линейка. Вие двамата стойте тук.

Възрастният мъж изчезна толкова бързо и тихо, сякаш никога не го беше имало.

— Надявам се, че няма да се наранят взаимно — каза свещеникът, който беше коленичил.

— Опасен ли е вашият човек? — Матю се опитваше да не гледа към ръката си, да не обръща внимание на топлата течност, която започна да я покрива. От мириса на кръв му се виеше свят.

— Той би искал да мислите така, но всъщност вашият дядо е опасният.

— Познавате ли го?

— Срещал съм го за кратко, и то отдавна. Той едва ли ме помни.

Матю се огледа. Стативът, на който беше стояла иконата преди двадесет часа, го нямаше, а и тя не се виждаше никъде. Липсваха и някои картини от стените. Кои ли? Дали още някой беше ранен или убит? Трябваше да огледа къщата, но не можеше да зареже руснака да умре от кръвозагуба. Пък и дядо му сигурно вече го беше направил, освен ако не беше пристигнал току-що. Или ако…

В кухнята се чу шум и Джими се появи през задната врата. В ръцете му не се виждаше оръжие. Андреас вървеше на няколко крачки зад него. И двамата мъже изглеждаха спокойни, макар да бяха леко поруменели.

— Сега всички ли са тук? — попита Андреас.

— Къде е Фотис? — отвърна с въпрос Матю.

— Няма го.

— Къде е отишъл?

— Ще говорим после. Кои са тези хора?

— От църквата в Гърция. Поне така казват.

— Господин Спиридис — спокойно каза Йоанис, — трябва да поговорим.

— Така ли? — Андреас огледа проницателно свещеника. — Може би, но сега не е моментът.

— Кога тогава?

Вой на сирени изпълни кратката тишина, която последва. Идваше отдалеч, но бързо приближаваше.

— Може би утре.

— Не мислите ли, че полицията ще ви задържи? — Свещеникът се изправи срещу него. — Струва ми се, че ще сметнат присъствието ви тук за подозрително.

— Ще видим, отче. Може би ще погледнат на това по друг начин.

Андреас сложи ръка на рамото на Матю и всички замълчаха, докато сирените приближаваха. После Джими пристъпи към стареца. Отчаянието му беше надвило неудобството.

— Ще ми върнете ли пистолета?

Бяха сами на тротоара. Линейката си беше заминала, полицаите влизаха и излизаха от къщата. Матю не знаеше къде са свещеникът и Джими, нямаше представа какво да казва или да не казва на полицията, когато го разпитват. Дядо му стоеше до него, загледан в празната улица, потънал в размисъл.

— Съжалявам, че трябваше да видиш това — тихичко се обади Андреас. — Досега не беше виждал ранен, нали?

— Дядо, знаеш ли какво става?

— Мен ли питаш? Надявах се ти да ми кажеш.

— Разбирам само, че никой не ми казва истината.

— Това ли е всичко? — Андреас го погледна твърдо. — Значи не си помогнал на Фотис да получи иконата?

— Вече не знам за какво съм помогнал. Мислех, че Фотис е посредник. Че помага на хората от гръцката църква.

— На тези, които бяха тук?

— Не, имаше друг свещеник, който представляваше атинския Синод. Но сега се оказа, че не е било вярно.

— Кой беше другият свещеник?

— Отец Томас Захариос.

Андреас кимна.

— Ясно.

— Познаваш го, нали? — Матю се опита да овладее чувствата си, но не успя. — Вие всички се познавате помежду си, а аз нищо не разбирам. Бъркате се в живота ми, както сте направили с баща ми.

— Не говори безсмислици и не обвинявай другите за собствената си глупост.

Истината го жилна. Беше се държал като пълен глупак и се налагаше да го приеме.

— Вярно е, не съм ти казал някои неща — продължи Андреас, — защото се опитвах да те защитя, а не да те нараня. Никога не бих те наранил. Не познавам този отец Томас, но съм чувал за него. Добре образован, умее да се харесва на хората, беше посредник между гръцката и американската църква. Но освен това го смятат за мошеник, изнудвач и крадец. Да не споменавам, че е приятел на кръстника ти. Тези дни е изчезнал с голяма сума църковни пари.

— Значи отец Джон е прав — с Фотис са действали заедно.

Разбира се, това също можеше да бъде лъжа, но беше логично да е вярно. Едва ли беше съвпадение. Всичко беше свързано.

— Така изглежда.

Мислите на Матю внезапно се насочиха в друга посока.

— Ана Кеслер. Възможно ли е да е в опасност?

— Не виждам защо, нейната роля е приключила. Имаш ли причини да смяташ, че може да е в опасност?

— Не, просто… Не. Трябва да говоря с нея. Аз я подведох. Тя не знаеше, че Фотис е замесен.

— Кажи ми защо е бил замесен? Защо им е бил нужен посредник?

— Той беше уредил нещата така. Цялата работа беше негово дело. Сигурно е отишъл при Захариос и го е накарал да се свърже с църквата, за да звучи всичко по-достоверно. Къде е Фотис сега, дядо?

— В Гърция. Или на път за там.

— Днес ли е заминал?

— Много рано тази сутрин. За Великден.

— Никога не заминава толкова рано.

— Тази година е решил да изкара цялата Страстна седмица на родна земя. Филип, управителят на ресторанта, току-що ми го каза.

— Преди няколко дни ме увери, че няма да тръгне преди сряда.

— Променил е плановете си. Според Филип вчера, след като с баща ти сте си тръгнали. — Старецът млъкна, очаквайки някакъв отговор. — Знаеш ли защо?

Матю се опита да овладее треперенето на тялото си и да се съсредоточи.

— Нямам представа, но изглеждаше разтревожен. Мисля, че присъствието на татко го изнерви.

— Защо заведе баща си?

Матю трепереше толкова силно, че трябваше да стисне челюсти, за да не тракат зъбите му.

— Хайде да влезем на топло — предложи Андреас.

— Не, имам нужда от въздух. Трябва да поговорим.

— Защо помогна на Фотис?

— Реших, че е най-добре църквата да получи иконата. Ана също го искаше.

— Но защо позволи да мине през неговите ръце?

— Казах ти, той го уреди. Предполагам, че можех да го предотвратя, но за него беше важно да остане в ръцете му известно време. Знаеш, че е болен.

Андреас поклати глава.

— Подозирах, но не знаех със сигурност.

— Той не говори за това. Предполага се, че иконата има лечебна сила. Собствениците й живеят дълго, болните се изцеляват, когато се допрат до нея, все едно Дева Мария или Исус са ги докоснали. — Той отново погледна стареца в очите. — Но ти го знаеш.

Андреас се намръщи.

— Нещастен стар глупак. — После изражението му се промени и Матю разбра какво предстои. Дядо му пристъпи по-близо и сложи силната си ръка върху рамото му. — Затова ли дойде тук с баща си?

Матю не отговори.

— Не те съдя — продължи меко Андреас, потупвайки рамото му. — Това е част от мозайката. Вярваш ли в такива чудеса?

— Не, разбира се — отвърна механично младежът.

Андреас се взря за миг-два в очите му, после го пусна и се отдалечи на няколко крачки.

— А аз нарекох него глупак. Не разбирах защо му помагаш. Сега всичко ми е ясно. Не е било заради Фотис, нито заради самия теб.

— Не е толкова просто.

— Не. Това беше липсващото парче, което свързва останалото. През цялото време е било пред очите ми, а аз не го виждах. Няма нищо срамно, момчето ми. Ако някой трябва да се срамува, това съм аз.

— Защо мислиш, че е заминал толкова внезапно?

Андреас оглеждаше улицата, докато обмисляше въпроса.

— Може би, за да не бъде тук, когато събитията започнат да се развиват.

— Какво искаш да кажеш? Знаел е, че някой се кани да го ограби?

— Не само е знаел, но и сам го е планирал.

— Откраднал е иконата от себе си? Защо?

— Не казвам, че го е направил, но ако разгледаш поредицата от събития, всичко сочи натам. Как би могъл да я задържи, когато е трябвало да бъде само посредник?

— Смяташ ли, че той е накарала да застрелят Николай?

— Не е изключено. А може би плановете му са се сблъскали с нечии други.

— Какво друго знаеш и не ми казваш?

— Всяко нещо с времето си, Матю. Дори не съм сигурен в тези неща, просто предполагам. Знам, че не ми вярваш, и вината си е моя. Нужно е време, за да си възвърна доверието ти. Както е нужно време, за да разберем какво е станало.

Матю вече не трепереше толкова, шокът и объркването му бяха изместени от нещо друго. Студена решимост. Доверие. Щеше наистина да мине много време, преди отново да се довери на някого, и това не беше лошо. Трябваше да спре да отговаря на толкова много въпроси и сам да започне да ги задава. Трябваше да поправи стореното.

— Фотис ми каза някои неща.

— Сигурен съм, че ти е казал много неща. Някои от тях може дори да са верни.

— Каза ми, че си убил свещеник.

Андреас изглеждаше объркан.

— По време на войната — продължи Матю с бурно биещо сърце. — Каза ми, че те наричали Змията и си убил един свещеник, за да вземеш иконата.

Когато думите стигнаха до съзнанието му, лицето на стареца се разкриви от гняв. Промяната беше толкова голяма, че Матю се уплаши, но не отстъпи.

— Явно много иска тази икона — прошепна Андреас. — Иначе не би ти казал подобно нещо.

— Значи не е вярно?

— Смъртта на свещеника винаги ще тежи на съвестта ми, но не аз го убих.

— И защо да ти вярвам?

Старецът го погледна в очите.

— Беше мой брат.

— Брат ти?

— Змията — продължи Андреас, но суровият израз на лицето му бавно се стапяше, а в думите му не се долавяше гняв — беше името, с което наричахме Фотис зад гърба му.

Всичко отново се преобърна.

— А как наричаха теб?

— В онези дни името ми беше Елиас.