Иконата

18.

В бара на летището масите около тях бяха празни. И без това хората едва ли щяха да разберат нещо от тази странна история, реши Матю. Той се бе възползвал от факта, че Андреас беше дошъл да го посрещне и веднага го бе завел на най-близкото тихо местенце, настоявайки да чуе онази част от историята, която още не знаеше.

— И направихте ли размяната?

Андреас отпи от джинджифиловата бира, преди да отговори.

— Да. Стефанос предаде съобщението. Мюлер все още беше готов да се споразумеем. Войникът, когото убихме пред църквата, не означаваше нищо за него, щом щеше да получи иконата. Много от немските офицери правеха същото. Мертен, който управляваше Солун, потопи петдесет сандъка с откраднато еврейско злато, надявайки се да си ги прибере след войната.

— Четох за това.

— Мюлер не търсеше злато. Изкуството, и по-точно религиозното изкуство беше неговата цел. Беше чул отнякъде за иконата, най-вероятно от баща си. Кражбата на произведения на изкуството беше семейна традиция. Научих това по-късно, когато го преследвах. Сам бе поискал да го разпределят в Гърция, за да открие иконата. При съществуването на Гьоринг, любителят на изкуството, и нацистката страст към окултното, навярно разказът му за икона със свръхестествени способности е привлякъл известно внимание. Може би някой от водачите им го е изпратил да се сдобие с нея — за подарък на фюрера, например.

Тонът на стареца беше циничен, но Матю почувства дълбочината на подозрението и отвращението му и тръпки го побиха. Нима подобно предположение беше толкова невъзможно?

— Епир беше в италианската окупационна зона — продължи Андреас, — така че Мюлер е трябвало да изчака. Дори когато германците навлязоха в нея, сред онези хълмове имаше стотици селца. Все едно да търсиш игла в купа сено. Гърците обичат да клюкарстват, но никой не би могъл да му каже истината за Света Богородица. Много села имаха стари икони и всички твърдяха, че тяхната е чудодейната. Никой не знаеше къде е изчезнала истинската. След като отблъснахме италианците и преди германците да ни атакуват, брат ми я беше зазидал на тайно място близо до олтара — зад иконостаса. Удобно място. Само Михалис, дърводелецът и аз знаехме къде е.

— А Фотис не знаеше?

— Не. Точно затова трябваше да се обърне към мен. Мюлер бе наясно с политическото разделение сред партизаните. Комунистите бяха най-силни, затова германците се свързаха с другите групи. Ние също се биехме с тях, особено в Епир, където дебелогъзият Зервас командваше републиканците. Но той най-вече наблюдаваше комунистите и роялистите, които мразеше още повече, докато най-накрая не се помири с тях. С развитието на войната, когато разбрахме, че германците скоро ще си заминат, всички започнаха да мислят за следвоенната политика.

— Включително ти.

— Да, аз бях републиканец по сърце и пет пари не давах за краля. Исках да имаме президент като в Америка. Но с кръстника ти служехме на правителството в изгнание, а това ни правеше роялисти. По-добре роялисти, каквито и да е, само не и комунисти. И двамата с Фотис смятахме така и в определен момент това се превърна в център на мисленето ни. Но ние воювахме с германците, избихме много, изгубихме добри хора. Гледахме как изгарят селата ни. Моите хора се биеха.

Старецът отново отпи от малката си чашка и сякаш се отнесе.

— Затова Мюлер дойде при теб.

— При Фотис. Той беше регионалният ни командир. Той също е от Епир, от Янина, и се беше обучавал в Атина години преди мен. Когато аз попаднах там, той вече беше инструктор. Беше много умен и силен, твърд, какъвто исках да бъда и аз. Бяхме патриоти, затова станахме приятели. Съжалявам, сигурно вече знаеш всичко това.

— Повечето, но продължавай.

— След като германците обградиха армията ни, доброволно поискахме да се върнем в Епир. Правителството напускаше Атина и изпращаше хора по всички райони, за да организират борбата. Мнозина не успяха да стигнат там, накъдето бяха тръгнали. Съпротивата възникна от само себе си по места и комунистите се справяха най-добре. Ние с Фотис работехме за британците, носехме писма и злато на Зервас. Можеш ли да повярваш, че те трябваше да му плащат, за да се бие? И въпреки това се бавеше. Фотис беше търпелив, но аз имах нужда да правя нещо. Хората от моя район бяха сформирали партизански отряд и аз се присъединих към него. Когато убиха капитана им, избраха мен да ги ръководя.

— Бил си твърде млад за това.

— Но по-възрастен от повечето от тях. Бях служил в армията, а баща ми беше предвождал борбата срещу турците преди години. Това беше от голямо значение за тях — какви са прадедите ти. Сякаш един герой не може да бъде баща на някоя пияна отрепка или обратното. Както и да е, Мюлер се свърза с Фотис. Предложи му сделка. Иконата срещу оръжие. Фотис ме убеди да се съглася. Трябваше ни оръжие, защото пушките ни бяха стари и повредени. Зервас трупаше онова, което англичаните му даваха, и дори не бяхме сигурни чия страна ще заеме в края на краищата. Всички знаеха, че иконата е изчезнала. За мен приписваните й свойства бяха само легенда. Бях съвременен човек.

Думите на Андреас бяха горчиви и защитата на Фотис отново прозвуча в ушите на Матю. Как бих могъл да измисля такъв план? Да подпаля църква? Да изтъргувам толкова красива и свята икона? Дядо му винаги оставяше по зрънце истина в лъжите си. Затова беше толкова убедителен.

— И изгарянето на църквата е било идея на Стаматис — каза Матю.

— Да.

— А Фотис изобщо не е смятал да даде иконата на германеца. — Матю произнасяше на глас всяка мисъл, която му хрумнеше, сякаш превеждаше на подсъзнанието си. — Цялата история е била извинение, за да разбере къде е иконата. За да те накара да му кажеш. Той се е свързал с Мюлер, а не обратното.

Андреас мълча дълго време, загледан в остъклената стена, зад която се виждаха натоварените писти.

— През всички тези години размишлявах над това — накрая заговори той. — Имах подозрения от самото начало. Затова лично аз измислих плана, който отиде по дяволите. Задържах бележката на Стаматис и накрая лично направих размяната. Исках да разбера каква игра играе Фотис, но ние убихме двамата души, които можеха да ми кажат. Той — бащата, аз — сина. Колкото повече време минаваше, толкова по-малко исках да знам истината. Защото можеше да се окаже, че той е виновен за смъртта на брат ми, както и на селяните. И тогава трябваше да реша какво да направя по въпроса.

— Какво е станало със селяните?

Андреас стисна зъби.

— Мюлер ги разстреля.

— Какво, след като му даде иконата?

— На другата сутрин. Взе иконата, остави ме да си тръгна и същата нощ прибрахме оръжието. Беше добър удар — петдесет пушки, няколко картечници, сандъци с муниции. Фотис не разбра нищо, докато всичко не приключи. Излъгах го, че някой е видял Коста и го проследил, затова е трябвало да действам бързо, за да спася селяните. Фотис беше бесен, но се престори, че ме поздравява. Все още трябваше да работим заедно. На другата сутрин Мюлер застреля двадесет души. Беше успял да го отложи с един ден, но хората му искаха отмъщение. Това беше част от системата им, трябваше да го очаквам. Сигурно е сметнал, че проявява великодушие — само двадесет вместо четиридесет или петдесет. Двама от разстреляните ми бяха братовчеди, едната беше още момиче — Гликерия. Родителите й искаха да се оженя за нея. Застреляха я с баща й. Между убитите беше и пратеникът ми, Стефанос.

Матю си спомни снимките, които беше видял — проснати, сгърчени фигури в маслинена горичка — цялото мъжко население на едно село, подредено и разстреляно; между тях вървеше немски офицер и довършваше ранените. Това беше на Крит, помисли си той, но можеше да се е случило навсякъде в Гърция. Смъртта на свещеника Михалис е останала незабелязана сред всички онези убийства, капка в морето.

— Затова си преследвал Мюлер през всичките тези години. Не е имало нищо общо с иконата.

— Напротив, имаше, но не търсех нея, ако това имаш предвид. Тази икона носи нещастие. Когато чух изстрелите онази сутрин, ако беше у мен, щях да я унищожа. Съжалявам, че не изгоря в пожара.

Матю отпи голяма глътка от бирата си и си представи иконата с олющената боя и пронизващ поглед, обгърната от пламъци. Представи си как постепенно потъмнява и се превръща в пепел. Ако беше изгоряла преди петдесет години, тази ситуация не би съществувала. Дядо му и кръстникът му нямаше да са противници. Самият той нямаше да бъде обсебен от нея. Но кой би могъл да каже дали не е внесла радост в живота на много други хора? Между презрението на Андреас — нещо като обратната страна на суеверието — и ненормалното благоговение на Фотис Матю бе съзрял само отрицателния ефект, който се дължеше повече на хората, участвали в събитията, отколкото на самата икона. Нима и неговото желание бе тъй презряно? Да, той я искаше, но само за да я изучава, да седи в забрава близо до нея. Другите навярно изпитваха същото. Църквата беше използвала иконата като положителна сила столетия наред, без нито една легенда за смърт и разногласия да бъде свързана с името й. Трябваше да бъде върната на мястото си.

— Ужасна история, съжалявам.

— Просто една от многото през онези години.

— Имало е много екзекуции, нали? Карали са хората да плащат всеки път, когато сте нападали германци.

— Да.

— Но вие не сте спрели борбата заради това. Иконата няма нищо общо със случилото се. — Матю мразеше звука на собствения си глас. — Пък и оръжието ви е трябвало, нали?

— Да, по-късно пушките се оказаха много полезни при избиването на наши сънародници.

— Ако не беше сключил сделка с Мюлер, той щеше да избие повече хора.

— През целия си живот — замислено каза Андреас — съм смятал, че мога да преценявам хората. Невинаги, но достатъчно често, за да разчитам на преценката си. Когато някой ме лъже, виждам съвсем ясно каква е истината. Като на филм. По този начин съм разкрил много тайни, предпазвал съм се от грешки. Но във всичко, свързано с тази икона, се държах като слепец. Виждах само част от истината и решенията ми винаги бяха погрешни. Всяка моя стъпка беше в неправилна посока.

— Дядо, прекалено си суров към себе си.

— Не, не твърде. Имаше знаци и един по-умен човек щеше да ги разчете правилно. Знаех достатъчно, за да изключа Фотис от размяната, но направих ужасна грешка, като се доверих на Коста. Това струва живота на брат ми. Спазарих се с Мюлер за нещо, което бе ясно, че не може да изпълни. Още двадесет души загинаха.

— Не си могъл да ги спасиш.

— Преследвах един призрак из Ню Йорк, докато Фотис кроеше измама под носа ми, използвайки и теб.

— Не си знаел за това. И не си отговорен за мен. Аз се държах най-глупаво от всички.

— Просто не си имал достатъчно информация. А и имаш слабост към иконата. Той отново е забелязал нещо, което аз пропуснах. През цялото време е бил на една крачка пред мен. И още е така.

— Ако не е мъртъв.

— Не бих се обзаложил за това.

— Мислиш, че мъжът в колата с Таки не е бил той?

— Нямам информация от първа ръка, но описанието, и по-специално възрастта не съвпадат.

— Трябваше да отида да го идентифицирам, но Сотир ме метна на самолета, не искаше да се замесвам в разследването.

— Бил е прав. Можеха да те задържат седмици наред.

— Поне щяхме да разберем.

— А може би не, тялото е много пострадало. Радвам се, че не ти се е наложило да го видиш. След ден-два ще се знае със сигурност — ще разберат по зъбите и отпечатъците. Но мисля, че не е той.

Андреас затвори очи и потъна в собствените си мисли. Матю отпи още една голяма глътка. Той е забелязал нещо, което аз пропуснах. Какво е видял Фотис? Какво мислеше Андреас, че е разбрал? Че Матю можеше да бъде принуден или вдъхновен от вярата? Вярно ли беше? Биха ли могли да се наричат тези полуоформени колебания, тези странни прояви на благоговение вяра? Трябваше ли да се срамува от това? Чувстваше се неудобно при мисълта как бе завел баща си при иконата. Какво беше очаквал, че Света Богородица ще изскочи от дървото и ще го удари по челото с думите „Ти си спасен!“? Или че баща му би могъл да изпита част от мистерията и радостта, които синът му изпитваше пред иконата. Че двамата ще се слеят в някакво безмълвно общуване? Ама че нелепо.

— Не знам какво да правя сега — каза Матю.

Старецът го погледна в очите за пръв път от много време.

— До този момент не съм те разубеждавал в търсенето. Помогнах ти, с каквото можах. Така ли е?

— Да. Бях малко притеснен от Сотир, но той ми спаси живота, затова съм му благодарен.

— Тогава трябва да ти кажа, че е време да се откажеш. Двама души са мъртви. Трети е в болница, четвърти е изчезнал. Тази игра стана твърде опасна, а наградата не си заслужава. Какво би направил с иконата?

— Щях да я дам на гръцката църква, както възнамеряваше Ана Кеслер.

— Това не е достатъчна причина да умреш или да рискуваш живота на другите. Госпожицата си взе парите и щом иконата не е у нея, е в безопасност. Ако не се отметне, показанията й ще те оправдаят пред полицията. Няма смисъл да продължаваш. А и следата е студена.

— Ами руснаците?

Андреас въздъхна.

— Те са опасни хора. Трудно е да се намери информация за тях. Но ако изобщо са взели иконата, са се отървали отдавна от нея.

— Какво искаш да кажеш? Къде е изчезнала, ако не са я взели те?

— Искам да кажа, че подценихме Фотис. — Андреас го погледна твърдо. — Виждам, че не съм те впечатлил. Това значи ли, че няма да се откажеш да я търсиш?

Матю се почувства притиснат, а после внезапно го обхвана силен, абсурден гняв. Повече от всичко искаше да приключи с всичко това. То го плашеше и отвращаваше. Но защо не можеше да го каже? Ще се откажа. Просто го кажи.

— Значи рискът си заслужаваше, докато смяташе, че можеш да откриеш своя нацист — вместо това каза той, — но сега, щом Мюлер го няма, вече не си струва. Това ли искаш да кажеш?

— Специално за теб рискът никога не си е струвал.

— Питаш ме какво ще правя. Ами ти? Ще се откажеш ли?

— Искам да знам какво е станало с Фотис. Ако успея да го намеря, трябва да го убедя да говори с мен за случилото се някога. Сега разбирам, че това е трябвало да направя на първо място. — Андреас прочисти гърлото си. — Когато те моля да се откажеш, нямам предвид само физическото търсене. Забрави за нея със сърцето и душата си.

Покрай тях премина стюардеса и се упъти към бара. Беше висока, руса, а професионалната й усмивка бе заместена от силна умора около очите и устата. Тя напомни на Матю за Ана.

— Полицията ще ни изпревари по отношение на руснаците — продължи Андреас. — Натам са насочили усилията си. Аз ще проуча нещата и ще ти кажа какво съм разбрал. Това ще ти помогне ли? Или за теб ще бъде по-добре, ако забравя за случая? Трябва да мислиш за баща си. За жената. Те повече заслужават вниманието ти.

В гласа на дядо му се бе промъкнала нотка на отчаяние. Матю стисна юмруци, знаейки, че Андреас го наблюдава. Защо просто не го кажеше?

— Тази икона е като отрова — прошепна дядо му с глас, предрезгавял от емоции, толкова нетипичен за него, че гневът на Матю се стопи. — Като отрова в кръвта. Това се е случвало непрекъснато, ти не си първият. Трябва да се излекуваш.

— Отивам до тоалетната.

Матю бързо се изправи и се отдалечи. Инстинктивно тръгна към задната част на бара, тъй като нямаше представа къде е тоалетната. Може би изобщо не беше натам. Остави я, откажи се. Вълшебните думи. Защо не можеше да се принуди да ги изрече?

19.

Идеята не беше добра, помисли си Ана. Мисълта й се мярна в момента, когато мъжът й предложи мястото по телефона, но едва сега, застанала в мрачния, просторен кораб на катедралата, й хрумна колко глупава е била. Тези престъпни търговци бяха ексцентрични и винаги се грижеха срещите им да стават на безопасно място. Дядо й си беше имал работа с неколцина от тях, може би и с този, когото очакваше. Това беше причината да е тук. Но не ставаше дума за продажба; нямаше нужда от тайнственост, от среща в тази отдалечена готическа катедрала. Не би ли свършило някое кафене същата работа?

Катедралата „Свети Йоан“ беше прекрасна сграда. Никой не би очаквал да намери най-голямата християнска църква след „Свети Петър“ във Ватикана на Морнингсайд Хайтс, между Харлем и река Хъдсън. Както през средновековието, работата по нея бе продължила сто години, още не беше завършена и едва ли някога щеше да бъде. Ана не можеше да си представи квадратните кули, надминаващи тези на Нотр Дам, но и постигнатото досега беше забележително. Тя винаги я заобикаляше, за да влезе от западната страна. Докато се изкачваше по хълма откъм Ривърсайд Парк на Сто и дванадесета улица, масивната фасада се появи пред погледа й. Слънцето се отразяваше в петнадесетметровия прозорец розета и осветяваше всяка извивка и украса, а редиците светци, по-високи от човешки бой, изглеждаха миниатюрни в сравнение с цялата сграда. Може би, както твърдяха много разумни хора, това си бе чиста загуба на пари, но Ана разбираше импулса да се строи в такъв мащаб, да се създаде сграда с величие, което изпълва очите и докосва душата. Това беше заместител на чистата духовност, която малцина изпитваха във всекидневието си. Беше създадена за хора като нея.

Широкият празен кораб беше достатъчно голям, за да побере цяла армия. Пътеките бяха осветени от множеството прозорци със стъклописи. Както й беше казано, Ана застана пред мемориала на холокоста, паднала скелетоподобна фигура, изопната върху земята. Беше внушителна, но потискаща и след няколко минути тя се почувства още по-притеснена, че я карат да стои тук толкова дълго, сякаш Дел Карос повтаряше най-мрачните слухове за миналото на дядо й с този намек. Май изпадаше в параноя, помисли си тя. Беше студено, чувстваше се сама, по-сама от когато и да било, а това говореше нещо. Празнотата на църквата отразяваше и увеличаваше празнотата в самата нея. Всъщност вътре имаше още няколко души, но те се губеха в огромното помещение на катедралата. Виждаше ги само като дребни фигурки на разстояние.

Една от тях се приближи към нея откъм олтара. Висок мъж, или поне така изглеждаше заради слабостта си, с къса руса коса и очила върху прозрачните сини очи. Незабележителни черти, но приятна усмивка, която не напусна лицето му от мига, в който забеляза Ана, докато не застана пред нея.

— Госпожица Кеслер?

— Аз съм.

— Ян Клее. — Той протегна ръка и тя я стисна. Меко европейско ръкостискане. — Работя за господин Дел Карос, който ви чака. Бихте ли дошли насам, моля?

Тя го последва, опитвайки се да разпознае акцента. Сигурно беше холандски, съдейки по името му. Той вървеше небрежно, но доста бързо. Ана се напрегна да не изостане.

— Дано не ме чака отдавна. Мисля, че дойдох навреме.

— Бяхте съвсем точна, не се безпокойте. Господин Дел Карос винаги идва по-рано. И е много търпелив.

— Завиждам му. Аз винаги закъснявам и съм нетърпелива.

Ян се засмя добродушно.

— Аз също съм такъв. Казват, че търпението идва с възрастта. Макар че човек по-скоро би очаквал обратното.

— Какво работите за господин Дел Карос?

— Върша много неща. Общо взето, съм му помощник. Той е доста възрастен.

— Разбира се.

Над главите им се виждаше огромният купол. Беше ръждясал и неукрасен. Двамата спряха и го загледаха.

— Петдесет метра — каза Ян — от пода до купола.

— Така ли? — учудено попита Ана. — Не знаех. Вие сигурно добре познавате това място.

— Не, прочетох го в брошурата. — Той отново тръгна.

Започваше да й става симпатичен. При всички случаи беше доволна, че Дел Карос има такъв начетен помощник, така онова, което ставаше, й се струваше по-нормално.

Името не й беше дало мира от момента, когато излезе от устата на Емил Розентал и тя се бе напрегнала да си спомни защо. Доколкото знаеше, дядо й не си беше водил дневник, но календарите му бяха големи томове, подвързани с кожа, и в тях той записваше доста информация. Беше намерила дългата редица черни тефтери няколко дни след смъртта му на един рафт в кабинета. Бяха общо петдесет, номерирани и с дати. Канеше се да ги прегледа, но до вчера не й беше останало време. Импулсивно беше взела онзи от 1984 година и веднага откри онова, което търсеше. Шестнадесети юни беше ограден, с отбелязани часове на излитане и пристигане на полета на „Пан Ам“ до Каракас — полет, който дядо й не беше взел, защото се беше разболял. Вместо това баща й беше заминал със собствения си самолет и вероятно се бе срещнал с човека, чието име беше написано отдолу — Роберто дел Карос. Два дни по-късно самолетът на баща й се беше разбил в планините. Името беше същото, но дали и човекът беше същият? Може би просто беше твърде разпространено.

Изкачиха няколко стъпала към южната аркада, част от полукръглия коридор, заобикалящ хора и олтара, откъдето се влизаше в седем параклиса. Ян спря пред един вход в каменната стена отдясно. За разлика от следващите, които имаха декоративни решетки от ковано желязо и се виждаха изцяло от галерията, параклисът „Свети Яков“ беше скрит от погледа. Ана погледна към Ян и й се стори, че долавя нещо предизвикателно в погледа му; отблизо очите му бяха плашещо безизразни. Тя дишаше задъхано, усещаше пулса в гърлото си. Но това беше нелепо, колекционерът просто беше предпазлив.

— Влезте вътре — мило я покани Ян.

Ана пристъпи под арката. Параклисът беше голям колкото малка църква, лишен от украса, с изключение на изящно изписаните прозорци и дялания каменен олтар, четирима светци, поддържащи кръста. На един стол седеше съсухрен старец, облечен в черен шлифер. В скута му лежеше сива шапка. Имаше кръгло лице, чисто бяла коса и воднисти сини очи. Погледът му не се отмести от олтара, дори когато Ана тръгна към него и седна през едно място. Ян беше изчезнал.

— Благодаря, че дойдохте, скъпа моя.

Сега я погледна, един стеснителен поглед, преди да сведе очи.

— Аз ви благодаря. Идеята беше моя.

— Имам предвид, че ви разкарах дотук.

— Няма нищо. Обичам това място.

— Така ли? Доста е странно, но аз също го харесвам. А и има много дискретни местенца.

— Криете ли се от някого?

— О, да. — Той се усмихна дяволито. — От много хора. Това изненадва ли ви?

— Никак. Познавам някои от усложненията в живота на колекционерите.

— Разбира се, вие също сте колекционерка. И търгувате с картини, нали?

Тя ли му го беше казала? Или Розентал? Както и да е, не беше тайна.

— Уви, аматьор и в двете области.

— Но дядо ви беше известен колекционер.

— Познавахте ли го?

— Слабо. Преди много години работехме заедно.

— Ще бъде ли много грубо, ако ви попитам какво?

— Не много. — Той отново сведе поглед, местейки шапката из скута си с дългите си, набръчкани ръце. — Просто работата е много скучна. Особено отдавнашната, пък и вече съм забравил подробностите. Но ако не се лъжа, тук сме, за да говорим за по-нови неща, нали?

Какъв акцент имаше? Усещаше се влиянието на испанския, но имаше и още нещо. Пък и не приличаше на испанец. „Стига си се разсейвала“, смъмри се тя.

— Имах предвид сделка — отвърна Ана. — Обмен на информация. Не искам да звуча като търговец. Бих предпочела това да стане на приятелски начала.

— Не е нужно да се извинявате. Разбрах условията. Трябва да ви обясня защо съм бил готов да платя толкова за вашата икона, а вие ще ми кажете къде, според вас, е най-вероятно да се намира в момента? Предполагам, че въпросите за дядо ви бяха просто за стопяване на леда. Така ли е?

Той изобщо не беше бъбрив старец, трябваше да забрави за тази идея. Беше обмислил всичко много по-внимателно от нея.

— Нека направим нещата по най-простия начин — продължи той, като се приведе към нея. — Ще говорим подред, докато вече нямаме какво да кажем. Аз ще започна. — Дел Карос отново погледна към олтара. — Няма основателна причина да ви предложа такава сума за иконата. Проблемът е личен. Моят баща също беше колекционер и специалист по история на изкуството. Много обичаше византийското изкуство. Беше чул и чел малкото известно за Света Богородица от Катарини и между двете войни отишъл в Гърция да я види. Не било лесно да я открие. Иконата била местена насам-натам, а и няколко села твърдели, че тяхната е истинската. Може би са го вярвали. Гърците не са хора, които се интересуват от истинската история. Баща ми подкупил един свещеник и успял да види истинската икона. И бил така очарован от нея, че предложил на свещеника да я купи. Сигурен съм, че е предложил щедра сума, но напразно. Гърците не биха се разделили с нея на каквато и да било цена.

— Как се казваше баща ви?

— Уилям. Или поне така се произнася на английски. Както и да е, години по-късно аз също отидох да видя иконата. Опитвах се да стана колекционер, макар да ми се налагаше да работя друго, за да се прехранвам. Семейството ми не беше богато, въпреки любовта на баща ми към изкуството. Аз също се влюбих в иконата. Тя беше… Е, на вас не е нужно да я описвам. Имали сте на разположение години, за да й се възхищавате. Завиждам ви за това.

— Изглежда на мен не ми влияе толкова. Може би не съм я гледала внимателно.

— Може би, но ефектът обикновено е незабавен, поне при мен беше така. Мога ли да ви попитам, вярвате ли, че Исус Христос е вашият спасител?

— Божичко, ама че въпрос. Честно казано, не съм сигурна. Необходимо ли е това, за да можеш да оцениш иконата, както трябва?

— Не говорим за оценка, а за нещо по-дълбоко. За способността й да те развълнува. Да лекува, да успокоява, дори да учи. Дали вярата е необходима? Не, вероятно не. Не и като предварително условие, но е трудно да усетиш докосването до духа и да не се промениш. Покръстването върви ръка за ръка с лекуването.

Този Дел Карос говореше като учител. В речта му не се долавяше евангелистки патос, но в последните му думи беше прозвучало скрито благоговение. Ана се почувства изолирана, чужда, неспособна да почувства нещо, което всички мъже около нея бяха успели да достигнат.

— Наистина ли вярвате в това?

— Вярвам в онова, което съм преживял. Уверявам ви, не съм човек с въображение. Животът ми не беше лек. Видях много жестокости, греховете ми са тежки. Греховете ми са тежки — повтори той, сякаш се чуваше за пръв път. Сега ръцете му яростно мачкаха шапката. Беше загубил част от самоконтрола си. — До известна степен тази вяра е бреме за мен, но това е неизбежно. През краткото време, когато иконата беше моя, изпитвах спокойствието и любовта, които винаги са живели у мен. Копнея за тези усещания. Затова ви предложих такава цена.

Беше ясно, че е казал повече, отколкото възнамеряваше, и думите му бяха изпълнени с горчивина. Вярваше му за причините, но в разказа му липсваха много неща.

— Знаете ли как иконата е стигнала до дядо ми?

Той тъжно се усмихна.

— Вие жадувате за миналото, а аз за бъдещето. Мисля, че сега е ваш ред да говорите.

Щеше да й каже онова, което искаше да разбере, ако успееше да го накара да продължи. Каква част от истината му дължеше след този малък изблик? И какво знаеше той?

— Дядо ми имаше свои теории за иконата — започна тя, без да знае защо. — Твърдеше, че е много по-стара, отколкото се смята. Че е била нарисувана в Константинопол през четвърти или пети век. Според него била поръчана от Света Елена.

— Сериозно?

Ана беше очаквала скептицизъм или учудване, но думите й сякаш объркаха стареца. Воднистите му очи се впиха в нея и той сякаш се вцепени.

— Предполагам, че това е абсурдно — бързо добави тя. — Нали старите икони са били унищожени? От огъня, от иконоборците, от турците или някой друг.

— Несъмнено. Но ми е интересно как е стигнал до подобна теория. Знаете ли?

— Не точно. Предполагам, че е прочел нещо. А може нещо в самата икона да го навело на тази мисъл.

— Разбирам. — Езикът на тялото му подсказваше ужасна тревога, но гласът му остана спокоен. — Показвал ли я е на експерти?

— Поне аз не знам за такова нещо. Той много я пазеше. Виждали са я само няколко приятели. Но е възможно някой от тях да е бил специалист по история на изкуството.

— Но не е изследвана подробно — с датиране на боята и основата?

— Не, сигурна съм.

— Радвам се да го чуя. Тези хора нямат уважение към свещеното изкуство. Понякога, докато проучват творбите, им нанасят огромни повреди. Надявам се, че и вашият експерт, господин Спиър е бил внимателен с нея.

— Изключително. Той само я огледа.

— И какво полезно ви каза?

Не е твоя работа, искаше й се да отвърне, но се въздържа. Този човек можеше да й каже още много неща. Дразнеше се, защото не можеше да разбере какво преследва той. Иконата вече не беше у нея, затова каквото и да му кажеше, бе от малко значение. Освен ако беше решил, че определена информация е ценна или представлява заплаха.

— Господин Спиър работи за музея „Метрополитен“, а не за мен. Той потвърди, че иконата е стара, може би колкото онези от групата в „Света Катерина“. И толкова.

— Но той е проявил и личен интерес към реставрирането на иконата, нали?

— За това трябва да говорите с него.

— Много добре. А сега на въпроса. Къде се намира иконата, госпожице Кеслер?

— Никога не съм казвала, че знам къде е.

— Тогава най-доброто ви предположение. Какво дойдохте да ми кажете?

Тя погледна към олтара, подреждайки оскъдните факти в ума си, за да състави отговор, който поне донякъде би го задоволил.

— Има един човек на име Драгумис. Бизнесмен, който беше посредник на църквата, поне така твърдеше.

— Познавам го.

— Полицията смята, че може би е откраднал иконата от самия себе си. Руската мафия му е помогнала. Използвал е църквата, за да свали цената, а после е инсценирал кражбата, за да не се налага да им я даде.

Старецът кимна бавно, но явно не бе задоволен.

— Всеки, който чете вестници, би могъл да стигне до този извод. Но благодаря, че го потвърдихте. Има ли нещо друго?

— В момента иконата вероятно се намира в Гърция.

— Защо го казвате?

— Защо иначе Драгумис би отишъл там?

— Мога да се сетя за няколко причини. Да разбирам ли, че не сте сигурна в твърдението си?

Ана се гордееше с бързото си мислене. Дори сега би могла да приведе многобройни дребни факти, за да потвърди заключението си, но беше сигурна, че той ги знае. Затова замълча. Дел Карос отново кимна и се облегна, като че ли разочарован не толкова от нея, колкото от целия свят. И двамата гледаха напред. Набит брадат турист влезе в параклиса от отсрещната врата и заразглежда внимателно олтара.

— Кажете ми, госпожице Кеслер — най-накрая каза Дел Карос, — защо продължавате да се интересувате от иконата? Нали получихте добра цена.

— Не се интересувам — отвърна тя.

— Трудно ми е да го повярвам. Да не би да се е оказало по-трудно да се разделите с нея, отколкото сте очаквали?

— Трудно ви е да го повярвате, защото сте обсебен от нея и смятате, че всички трябва да бъдат. Малко е егоцентрично, ако ми простите, че го казвам. — Думите й прозвучаха по-рязко, отколкото бе възнамерявала. Трябваше да внимава. — Иконата не ме интересува. Тук съм само защото се надявах да науча нещо за дядо си. Предполагам, че трябваше да ви предупредя.

— Тогава и двамата сме разочаровани — подчерта старецът. — И колкото и да е тъжно, сега вече нямам стимул да ви говоря на тази тема. Макар че не бих могъл да ви кажа много. Още веднъж се извинявам, че ви разкарах дотук.

Той я отпращаше. Просто така. Както беше ставало през целия й живот, когато настояваше за нещо, когато въпросите й бяха неудобни. Мъже! Баща й, дядо й, Уолъс, нещастният й бивш съпруг Пол. Дори Матю. Притисни ги и те се затварят и те пращат да си ходиш, за да запазят великите си тайни.

— Мисля, че сте несправедлив — каза тя, опитвайки се да сдържи гнева си.

— Така ли? — Той изглеждаше развеселен.

— Опитах се да бъда откровена с вас. А вие не ми казахте нищо полезно. Не притежавам информацията, която ви е нужна, но ми се струва, че ако споделим идеите си, бихме могли да си помогнем взаимно.

— Значи аз съм егоцентричен и несправедлив. — Той пренебрегваше предложението й. — Има ли още нещо?

— Да. Нечестен сте.

— И лъжец.

— Не ми приписвайте думи, които не съм казала.

— И защо смятате, че съм бил нечестен с вас?

— Дразните ме с тези подмятания за дядо ми, а после ми казвате, че нищо не знаете. И премълчахте много неща от историята, която ми разказахте.

— Това нечестно ли е? В моя бранш го наричаме предпазливост. Вие също бяхте предпазлива днес, макар в момента да сте доста небрежна.

— Кога бяхте в Гърция, за да видите иконата?

— Какво значение има?

— Може би е било през войната? Може би сте били там без покана? И може би не сте искали само да я видите?

Той вече не се забавляваше и тя разбра, че е стигнала твърде далече, още докато говореше. Не я биваше в игрите. Беше прекалено нетърпелива.

— Някой ви е напълнил главата с глупости — каза бавно старецът, гледайки я изпитателно.

— Не. Просто се замислих. — Беше чувала, че много мислене не води до нищо добро. Още по-лошо беше да говориш за онова, което мислиш. — Защо не ми кажете истината?

— Кажете ми какво са ви казали, а аз ще допълня подробностите.

— Никой нищо не ми е казвал. Точно в това е проблемът. Ще приемам погрешно нещата, докато някой не ми каже истината. А междувременно бог знае какво ще измисля.

Беше налучкала слабото му място. Той се чувстваше заплашен от нея. Това бе рисковано и трябваше да внимава как ще си изиграе картите. Все пак нямаше никакви козове.

— Мислите, че съм бил от хората, които са плячкосвали през войната, нали? Защото съм имал вземане-даване с дядо ви. — Той снижи глас, когато брадатият мъж се приближи, но шепотът му беше остър и неприятен. — Това, че имаш работа с крадци, не те прави също крадец, уверявам ви.

— Нима наричате дядо ми крадец?

— Казах ви, че греховете ми са тежки, но поне ги признавам. Действах последователно и вярвах в някои неща, независимо дали са били верни или не. Вашият дядо не вярваше в нищо, нямаше скрупули, играеше, както му изнася. От удобната и безопасна позиция на неутралитета.

— Чакайте. — Едно беше да имаш подозрения, друго някакъв си непознат да напада онова, което беше твое. — Не съм дошла да слушам как обиждате семейството ми.

— Така ли? — Той явно се разгорещяваше. Кръглото му набръчкано лице беше порозовяло. — Нали дойдохте да разберете нещо за дядо си? Молехте ме да ви разкажа за него. Какво очаквахте да чуете? Нима мнението ми за него ви изненадва?

Ян беше влязъл през отсрещната врата и следваше брадатия на около десет метра.

— Знам, че е бил замесен в някакви тъмни сделки — отвърна Ана. — И той съжаляваше за това. Но вярваше, че е запазил творби, които иначе са щели да изчезнат.

— Дете, ти нямаш представа за какво говориш. Никой музей не би купил нищо от него, както няма да купят и от теб, защото знаят, че са крадени. Наследила си мръсни пари. Спиш между крадени съкровища. Съжалявам, ако съм първият, който ти го казва, но се съмнявам в това.

Ана беше прекалено потресена, за да мисли ясно. Беше го накарала да проговори, но не бе очаквала да чуе такива думи. Брадатият излезе през отсамната врата, а Ян се върна към другата. Когато отново погледна към Дел Карос, лицето му се беше успокоило.

— Знаеш ли — каза той с топъл и някак изненадан глас, — започвам да мисля, че аз съм глупак, а ти си умно момиче.

— Не знам за какво говорите.

— Напротив. Прекалено си умна, за да не си знаела за дядо си. Умишлено ме провокира и аз реагирах. И сега може би си мислиш, че си научила нещо. Но въпросът си остава, защо?

— Не научих нищо, освен че сте мразили дядо.

— За теб ли е тази информация или за някой друг? Хайде, кажи ми, не се бой. Просто обменяме информация и е ясно, че и двамата сме скрили по нещо.

Две жени на средна възраст влязоха в параклиса, бъбрейки весело, но присъствието им не успя да успокои нарастващата паника на Ана. Не се бой. Не би могъл дай каже по-плашещи думи.

— Мисля, че е време да си тръгвам.

Той докосна ръката й.

— И двамата ще тръгнем. Имаме нужда от по-уединено място. Ще възнаградя ума ти с някои отговори, но в замяна ще искам същото.

— Скоро имам среща.

Той леко хвана лакътя й.

— Госпожице Кеслер, настоявам.

Тя рязко се изплъзна от хватката му, точно преди да я затегне, изправи се и излезе през близката каменна арка. Инстинктивно зави наляво към предната част на църквата. Нямаше опасност Дел Карос да я хване, но тя си спомни подвижността и наблюдателността на Ян. Разбира се, нищо не можеше да й се случи тук, с всички тези хора, но не беше сигурна, затова вървеше колкото се може по-бързо, без да се затича. Надолу по стълбите, после покрай оградената с въжета част пред хора и към централната пътека на кораба. Внезапно пред нея изскочи брадатият турист.

— Госпожице Кеслер — каза той, — чакайте.

Тя се обърна и веднага забеляза страничния изход, както и Ян, който тичаше по стълбите откъм параклиса. Почти я бяха приклещили. Сега тя затича, насочвана от притока на адреналин към светлината отвъд изхода.

Метално стълбище водеше надолу към предната част на мръсна задънена уличка между катедралата и сакристията. Когато слезе, тя зави надясно и хукна към тесния паркинг, който извеждаше на булеварда. За съжаление в будката на пазача нямаше никого, но по средата на моравата стоеше набит младеж в костюм, пушеше и я гледаше внимателно. Колко от тях имаше тук? Това беше нелепо, какво ставаше, защо изобщо бе дошла? При това сама.

Отново зави и тръгна в другата посока. Петима азиатски туристи гледаха с учудване един от ослепителните синьо-зелени пауни, който се разхождаха свободно из двора. Забръмчаха камери, малко момиченце изпищя от удоволствие. Ана реши, че между тях няма да бъде в безопасност, и продължи напред. Отдясно стъпала и широка алея водеха към друга морава, която също излизаше на булеварда, но заобикаляше и тя щеше да бъде на открито през цялото време. Рискува да погледне назад и моментално се почувства като глупачка. Набитият млад мъж прегръщаше някаква жена и си тръгна, хванал я за ръка. Паниката я бе объркала. Миг по-късно Ян се появи иззад ъгъла на сакристията, усмихнат и махащ с ръка като приятел, който я моли да го изчака. Ана спря объркано. Беше изнервена от мига, в който дойде. Беше ли разбрала всичко погрешно? Може би Ян щеше да се извини за настойчивостта на стареца. Беше ли се заблудила? Твърде уплашена, за да мисли разумно, тя го изчакваше да се приближи.

Брадатият се появи зад Ян. Той не махаше, нито се усмихваше, но бързо напредваше към тях. Излязла от транса, Ана се обърна и отново тръгна към края на моравата; отляво и отдясно имаше затворени градини, пред нея се намираше църковното училище, а между него и градините имаше тясна пътека, която може би стигаше до булевард Морнингсайд. Тя инстинктивно зави наляво през прохода между стените.

Когато зави зад сградата, осъзна грешката си. Моравата между училището и задната част на катедралата беше отделена от улицата с висока ограда. Никога не би могла да я прескочи. Нямаше време да се върне. Като дете, тя потърси скривалище между гъстите храсти. Не, това нямаше да й свърши работа. Те искаха да я приклещят в някой пуст ъгъл на двора. Най-добрият й шанс беше да ги пресрещне на открито. Затова затича обратно по пътеката.

Ян се беше облегнал небрежно на каменната ограда на северната градина и пушеше. Когато тя се появи, той се изправи, но не се приближи.

— Госпожице Кеслер, ще изтощите и двама ни. Май е станало недоразумение.

Можеше да мине покрай него, но усещаше, че той е много бърз. В градината се виждаше шапка на стара жена. Азиатците си бяха отишли.

— Какво недоразумение? Шефът ви ме заплаши. — Тя не успя да предотврати потрепването на гласа си.

— Заплаши ви? — Ян изглеждаше развеселен от идеята. — С какво, да умрете от скука? Той иска само да поговорите.

— Да, ако е нужно със сила. Има си някаква идея, която държи да потвърдя. И не приема отказ.

— Вярно е, напоследък става труден. Упорит е, а маниерите му са отвратителни. Говорил съм за това с него. Съжалявам, ако ви е уплашил. Не искам да го оправдавам, но той е само един безвреден старец. Моля ви, върнете се и поговорете с него. Сигурен съм, че се чувства ужасно.

Беше се приближил до нея, без тя да усети, и Ана се опита да го заобиколи.

— Никъде няма да ходя с него.

— Разбира се. Просто не искаме да се разделим така.

Сега вървяха заедно по обратния път и Ана малко се поуспокои.

— Ще изляза на улицата. Ако иска да дойде на тротоара да се сбогуваме, добре.

— Чудесно. Ще го докарам с колата и можете да поговорите през прозореца.

Думите му бяха прекъснати от една фигура, която изскочи от градината и се блъсна в него. Брадатият. Те размениха бързо и тихо няколко думи. После сякаш затанцуваха и Ян замахна, за да отблъсне другия. Чу се трясък и едрият мъж падна на колене.

Ана отстъпи, едва сега осъзнавайки случилото се. Двамата се бяха сбили пред очите й, но всичко бе станало толкова бързо, че дори не беше разбрала. Брадатият държеше лявата си ръка, тъмна кръв беше изцапала ръкава на сакото и се стичаше между пръстите му. На паважа пред него лежеше голям черен пистолет, малко по-близо до него, отколкото до Ян. Няколко секунди никой от двамата не помръдна.

— Госпожице Кеслер — каза коленичилият мъж, без да сваля очи от холандеца. — Моля ви, отдалечете се.

Ана усещаше краката си натежали като главата. Опита се да осъзнае какво е станало. Изражението на Ян беше спокойно, но тя видя, че очите му преценяват разстоянието до оръжието, до мъжа, до нея. Видя и че от ръката му, притисната към крака, се подава неколкосантиметрово стоманено острие.

— Както забелязахте — обади се Ян — този човек ме нападна. Аз само се защищавах.

— Ана — настойчиво каза брадатият. — Матю ме помоли да ви наглеждам. Послушайте ме. Отдалечете се от нас.

Тя отстъпи на няколко метра. Имаше чувството, че мъжът на земята, макар и ранен, не обръщаше внимание на болката. Че беше коленичил само за да е по-близо до падналия пистолет. Сега положението беше равностойно. Никой от двамата не можеше да посегне към пистолета, без да се изложи на ударите на другия, но и никой не можеше да се отдалечи и да остави оръжието на противника. Ана се огледа за полицай, който би могъл да се намеси.

После Ян отстъпи назад, не по алеята, а по градинската пътека, притиснал свободната си ръка към гърдите, сякаш готов да бръкне в сакото си, но без да го прави. Другият мъж се приближи до пистолета, протегна ръка, но спря дотам.

— Госпожице Кеслер — каза Ян, — съжалявам, че работата ни приключи по този начин. Моля ви, не оставайте с лошо впечатление. И внимавайте с този човек, очевидно е опасен. Бих ви изчакал, ако решите да си тръгнете сега.

Колко мило, че и двамата бяха толкова загрижени за нея.

— Мисля, че е по-добре да си вървите, Ян, преди да е станало нещо по-лошо.

— Много добре. — Той й се усмихна. — Пазете се.

Не влезе веднага в градината, а продължи по пътеката и мина през арката в тухлената стена, която Ана дори не беше забелязала. После изчезна, бог знае къде.

Брадатият вече беше на крака, насочи пистолета към арката, а после внимателно се огледа, без да обръща внимание на Ана.

— Кървите силно — каза тя.

Той погледна подгизналия си ръкав и кимна.

— Беше глупаво. Не знаех, че е толкова бърз.

— Да го убиете ли искахте?

— Не. Това щеше да бъде лесно, той беше напълно съсредоточен върху вас. Опитвах се да го заловя, но беше твърде бърз. Добре че не ме уби. Казвам се Бени. Съжалявам за случилото се.

Той още не поглеждаше към нея. Ана осъзна, че би трябвало да се бои от него, по инстинкт или от емоционално изтощение.

— Матю ли ви изпрати?

— Не, дядо ви, но от името на Матю. Доколкото разбрах, момчето ви обича.

Ана почувства замайване, после й призля. Несъмнено беше от шока. Искаше да седне на паважа и да се разплаче.

— Трябва да тръгваме — подкани я Бени. — Можем да вземем такси на Сто и десета.

— Къде отиваме?

— Първо в болницата. После на някое безопасно за вас място. Привлякохте нежелано внимание.

20.

Перонът бе по-празен, отколкото би предпочел. Матю никога не се возеше на метрото късно вечер, но се бе оказало невъзможно да хване такси близо до Гранд Централ и краката му привично го поведоха надолу по дългото стълбище и през бариерата. На горното ниво имаше неколцина души, слезли от влаковете или насочващи се на запад през широкия тунел към Таймс Скуеър. Той слезе на платформата за жилищната част на града, където нямаше почти никого. Само огромен бездомник с мръсна червена кърпа, който си говореше сам. Разтревожен и недоспал, Матю тръгна на север по мръсния бетон.

Трябва да се излекуваш.

Дни наред се беше отдавал само на изтощителното преследване. Понякога се сещаше за баща си и за Ана, но недостатъчно често, за да го отвлекат тези мисли от лова. Не беше прослушвал съобщенията на секретаря си, откак се бе върнал от Гърция, и се почувства гузен, когато чу две съобщения от майка си, ядосана, че не й се е обадил. Имаше едно от Ана. Правела някакви проучвания, когато се върнел, можели да обменят информация. В гласа й нямаше топлота — беше напълно делова, но той се зарадва, че изобщо се бе обадила. Веднага отиде в къщата на родителите си, без да се прибира у дома, и тази сутрин се опита да й се обади оттам, но никой не вдигна.

Въпреки преценката на майка му, баща му изглеждаше по-здрав. Бузите му бяха поруменели, беше изпълнен с енергия и явно се чувстваше достатъчно добре, за да се накара хубавичко на Матю, задето е изчезнал без предупреждение. Посещението беше минало напрегнато, но накрая и двамата се почувстваха по-добре. Тъй като трябваше да бъде на работа следващия ден, Матю взе влака към града след вечеря. Вътрешният му часовник, който едва се бе адаптирал към гръцкото време, още не беше превключил на нюйоркско, и изтощението, съчетано с пътуването и емоционалния стрес, го бе довело до странно, почти сюрреалистично състояние. Очите му се затваряха, но сърцето биеше като лудо. Някое лице или цвят изпъкваха сред тълпата. Имаше огромна нужда от сън.

Група хлапета с шумно крещящ касетофон се спусна по стълбите. Те позираха и ругаеха в свлечените си джинси и бейзболни шапки, демонстрирайки изкуственото среднощно оживление на пияни младежи. Матю се отдръпна от тях. От тунела се чу шумът на влака.

Трябва да се излекуваш.

Имаше усещането, че почти е успял. Пронизващите очи, в които се криеше загадка, бяха останали някъде назад, в някакъв живот насън, през който бе минал набързо. Знаеше, че иконата не е в Гърция, но не го напускаше усещането, че я бе оставил там. Тя беше част от онази култура; красотата и уникалността й нямаха място в този град без история. В Солун миналото и настоящето се сливаха. Миналото бе прогонено от Ню Йорк, дори индивидуалното минало, неговото минало. Беше изгубено, забравено като куфар на рафта за багаж. Никога не се беше случвало. Подобна магия не съществуваше.

Замаян, той седна на дървената пейка, за да се успокои. Това бяха мисли, породени от умората, илюзии на травмиран ум. Не можеше дори да ги разбере. Опитваше се да се освободи от емоциите с помощта на волята и в това деликатно и свръхчувствително състояние на ума му се струваше, че почти е успял. Но това бе заблуда, безсмислица. На сутринта всичко щеше да бъде по-ясно.

Вдигна поглед, когато огромна фигура се надвеси над него.

— Исус знае греховете ти. Не можеш да го заблудиш.

Матю трепна и удари ожуления си гръб в облегалката. Налудничави кървясали очи гледаха към него, миризма на немито тяло нахлу в носа му. Мърморещият под носа си бездомник беше започнал да крещи.

— Сигурно си прав.

— Бог Отец знае кога лъжеш. Той вижда в сърцето ти.

Ревът на влака изпълни гарата. Не можеше да се измъкне от бездомния проповедник по нормален начин, затова Матю прескочи облегалката на пейката и тръгна към лепнещата от дъвки платформа към жълтата линия. Отразената светлина тичаше по счупените бели плочки на стената, после квадратната муцуна на влака премина покрай него. Гласът на проповедника го застигна отзад:

— Той ми каза за теб. Ти си една от изгубените души. Греховете ти са големи, но за Исус няма невъзможно. Покай се и се помири с Бога.

Няколко сребристи вагона отминаха, с издраскани прозорци, флуоресцентна светлина и малко хора в оранжевите седалки. Влакът забави ход и очите на Матю се втренчиха в една фигура или може би само лице зад една от вратите, което бързо отмина. Широки тъмнокафяви очи, разтревожени или натъжени, половината лице бе обезобразено. То изчезна за миг, но по тялото на Матю сякаш премина електрически ток. Беше виждал и преди това лице, тези очи. Може би насън.

Влакът спря и една врата се отвори пред него. Качи се, но не седна, а погледна обратно към перона. Бездомният гигант още стоеше до пейката и си мърмореше. Кой знае защо неговата позната лудост изглеждаше по-малко заплашителна от лицето, което бе видял през прозореца, и Матю почти бе решил да слезе, когато вратите се затвориха и влакът стремглаво хукна напред. Трябваше да се хване, за да не падне.

Във вагона нямаше никого, а в предния седяха само две възрастни жени. Матю здраво се държеше, загледан във вратата на вагона, очаквайки привидението отново да се появи. Или някоя нова заплаха. Сега съжаляваше за всичко — за всеки инцидент и решение, които го бяха замесвали все повече в това кърваво преследване и го бяха отдалечили от удобния му, еднообразен живот. Не можеше да понася това изтощително обсебване, страха, ужасната параноя. Нищо не се беше случило. Беше видял някакво лице. Един бездомник му беше досаждал. И какво? Внезапно всяка среща придобиваше скрито значение.

Още няколко души слязоха с него на Седемдесет и седма улица, Матю изтича по стълбите и излезе на осветените улици като преследван от демони. Лексингтън авеню с множеството си цветарски магазини, кафенета и ателиета за ксерокопиране беше пусто в един часа сутринта. Една решетка изтрака под краката му и го стресна, такси, завиващо по Осемдесета, едва не го прегази. Празните странични улички го плашеха още повече. Беше топло, но него го тресеше. Може би беше болен. На Второ авеню заради ресторантите и денонощните магазини за деликатеси имаше повече хора и той се поуспокои. Когато влезе в жилищния блок, изпусна ключовете си върху черно-белите плочки, бързо ги вдигна и отново ги изпусна, ругаейки шумно на кънтящото стълбище. Едва познаваше останалите жители от сградата. Никого не би могъл да повика на помощ.

След два етажа отключи двете ключалки и влезе в претъпканата кухня. Трябваха му няколко секунди, за да осъзнае, че нещо не е наред. Лампите светеха. После чу движение, тихото влачене на крака, изскърцване на дъска. Точно се оглеждаше за някакво оръжие, когато тя го повика.

— Матю.

Ана се появи на вратата на спалнята, изглеждаше точно така, както се чувстваше и той. Косата й беше разрошена, под очите й имаше тъмни сенки, беше измачкана, сякаш беше спала с дрехите. Видя му се изключително красива.

— Как влезе?

— Бени ме пусна.

— Бени?

— Езраки. Не ми казвай, че не познаваш Бени.

Внезапно се сети. Израелският приятел на дядо му, който се занимаваше с проучвания на пазара или нещо подобно. Бивш член на Мосад, ако някой от тях изобщо можеше да се нарече бивш.

— Да, познавам го, но никога не съм му давал ключове.

— Имаше голям набор шперцове и каза, че отваряли осемдесет процента от обикновените ключалки в града.

— Колко успокоително. Защо те доведе тук?

— Забърках се в нещо. — Тя се опита да го каже насмешливо, но гласът й секна. — Той реши, че не бива да се връщам веднага у дома.

Матю бързо се обърна, за да заключи ненужните ключалки, и се обърна точно когато тя се спусна към него и челото й се удари в брадичката му.

— Извинявай.

— Няма нищо.

Той я прегръща няколко минути, притиснал я здраво, забил пръсти в ребрата й. Бе странно да изпитваш такова успокоение и да можеш да дариш такова успокоение, когато си толкова разстроен. Не бе очаквал, че някога ще я прегърне пак. Умът му беше препълнен с всякакви обяснения, оправдания и молби, с които да спечели отново доверието й, недостатъчни и неубедителни дори за самия него. Но ето че тя беше тук. Без обяснения, без извинения. Чувстваше топлия й дъх върху шията си и аромата на алое от шампоана й.

— Чувствам се глупава — прошепна тя в яката му. — И уплашена.

— Кажи ми какво стана.

Ана бавно го пусна и седна до малката кухненска маса. Той кипна вода за чай, който нямаше да изпият, докато тя му разказваше за Розентал, Дел Карос и схватката в катедралата. Когато той завърши с приключенията си в Гърция, беше три сутринта. Матю хвана ръцете й, които трепереха от умора.

— Не мога да повярвам, че си тръгнала да издирваш този човек след речта, която изнесе миналата седмица.

— Мислех, че е просто възрастен колекционер — отвърна тя. — Не ми се стори опасно. Реших, че може да науча това-онова.

— Успяла си — разсмя се Матю.

— Мен също са ме учили на някои неща. Трябва да прецениш източника. После трябваше да си отворя голямата уста и да се престоря, че знам някои тайни. Чудя се дали ще ме потърсят.

— Съмнявам се. Вече знаят, че си наблюдавана.

— Може би смятат, че знам къде е иконата.

— Какво мисли Бени?

— Същото като теб. Искали са да ме отвлекат, докато са имали шанс, но няма да опитат пак. Искат само иконата. Не мога да разкарам проклетото нещо от живота си, макар че го продадох.

„Това е, защото допусна мен в живота си“, едва не отвърна той, но после размисли. Няколко мига мълчаха.

— Значи са изчезнали, така ли? — отново се обади Ана. — Иконата и кръстникът ти.

— Така изглежда. Всъщност имам едно предположение къде може да бъде.

— Сериозно, къде? Не, не ми казвай.

— Нямам намерение. Всъщност се опитвам да забравя за цялата история.

Тя силно стисна ръцете му.

— Точно това трябва да направим.

— Много съм уморен.

— Трябва да поспиш. Сега мога да се прибера.

— Какви ги говориш?

— Сигурна съм, че ще е безопасно. Трябва ти време да събереш мислите си.

— Никъде няма да ходиш. Не искам да те изпускам от поглед.

— Добре. — Тя му се усмихна. — Но не знам дали ще заспя. Боя се, че ще сънувам кошмари за хора, които ме преследват.

— И аз тази вечер имах чувството, че ме следят.

— Кога?

— По-рано. В метрото, по пътя към къщи. Не се тревожи, нямаше никого. Чиста параноя, но наистина изпитах чувство, че някой или нещо ме следи.

— Тази история ще те изяде жив. Моля те, обещай ми, че ще се откажеш.

— Добре — съгласи се той и гласът му прозвуча убедително дори за самия него. — Трябва да го направя, не съм за тази работа.

Ана заобиколи масата и го прегърна.

— Обещай ми.

— Обещавам. Искам да престана. — Той затвори очи. — Моля се само те да ни оставят на мира.

— Можеше да е той, определено можеше да е той.

Бяха се преместили от кафенето в колата, за да може Бени да пуши. Пък и оттам имаха по-добър изглед към улицата на Матю. Нито момчето, нито Ана още бяха излезли, което Андреас прие като знак, че са се сдобрили.

— Но не можеш да бъдеш сигурен — каза Андреас.

— Как да бъда? — Бени блъсна вратата и веднага запали цигара. Плътна превръзка покриваше лявата му ръка и правеше някои от движенията му тромави. — Не съм го виждал никога, освен на снимки. А всички старци изглеждат еднакво.

— И защо мислиш, че може да е той?

— В лице приличаше. И би било нормално да държи край себе си човек като този холандец. Защо един обикновен колекционер би имал нужда от убиец?

— Той не е обикновен колекционер. И със сигурност е опасен. Но това не значи, че е Мюлер.

— Кеслер смята, че е той.

— И какви са основанията й?

— Женска интуиция? Не знам. Беше прекалено уплашена, за да я разпитам подробно. Но очевидно е признал, че е виждал иконата преди години. И не само това. Останала с впечатление, че е прекарал известно време с нея, че я е притежавал. Когато решил да прекрати разговора, тя го обвинила, че я е откраднал, за да го предизвика.

— И очевидно е успяла.

— О, да. След това интересът му към разговора нараснал неимоверно. Беше й изкарал ума от страх. От това заключавам, че тя е направила същото с него по някакъв начин.

— Нямах представа, че тя знае за съществуването на Мюлер.

— Може би не, поне по име. Но не е глупава, а и е чувала слуховете, че дядо й е купил иконата от нацистки офицер, който я плячкосал. Не й е било нужно да знае името му, за да се досети, че може би това е същият човек.

— Разбира се. Макар че е било дяволски глупаво от нейна страна да го предизвика така.

— Не е знаела с кого си има работа.

— Добре че си бил там.

— Добре че ме накара да я следя. Сега отново можем да попаднем на Мюлер. И тогава неверниците ще трябва да ти се извинят. — Бени поклати глава озадачено, дърпайки от цигарата.

Нещо в погледа на тъмните му очи накара Андреас да се почувства неудобно.

— Ти би го екзекутирал — по-скоро заяви, отколкото попита старецът — в църквата, ако беше сигурен, че е той.

— Какво ме интересува църквата? Пък и тази повече прилича на музей.

— Значи отговорът е положителен.

— Ако бях сигурен, защо не? Щеше да бъде рисковано наистина. Щеше да се наложи да очистя и холандеца, а наоколо имаше доста хора. Но колко шансове може да очаква човек?

— Безразсъдството ти ме притеснява. Чудя се дали трябваше да те включа в тази работа.

— Какво безразсъдство? — Бени издуха дим в лицето на събеседника си. — Дотук само си говорим. Влизаме в празни стаи. Получаваме недостоверна информация. Единственото безразсъдно нещо, което направих, е, че спасих момичето.

— Прости ми, с това се справи добре. Но аз ти вярвам, а онова, което чувам, ме безпокои.

— Не разбирам защо. И двамата знаем, че този човек трябва да умре. Но това няма значение, защото го изгубих и кой знае дали някога отново ще го намеря.

— Не си го изгубил, а си се погрижил за госпожица Кеслер. Така е било правилно. Сега си ранен, а аз не мога да ти помогна. Пък и бодигардът му. Тази работа стана доста опасна.

Няколко секунди Бени го изучаваше.

— И казваш, че трябва да се откажем?

— Да оставим на властите да се занимават с него. Това казах и на Матю. Обстоятелствата не са в наша полза, а целта не си заслужава риска.

— За всеки от нас целта е различна. Твоето момче е невинна душа и преследва една икона, която ще му донесе само мъка, независимо дали ще я намери или не. Прав си да му казваш да не се занимава с нея. А нашата цел е много по-проста.

— Твоята цел.

— Добре, моята. Проста, директна, оправдана и аз мога да я осъществя.

— Да, с превързана ръка и без да знаеш дали това е човекът, когото търсим.

— По дяволите! — изруга Бени и загаси цигарата в мръсния пепелник. — Току-що разговаряхме за това. Раниха ме, докато изпълнявах поръчението, което ти ми възложи. Щеше да бъде много по-лесно да ги елиминирам.

— Следващия път няма да бъде лесно. Вече те познават.

— Мен ли се опитваш да убедиш или себе си? Твоя идея беше да търсим Мюлер. А сега, когато почти успяхме, искаш да се откажеш. Какво тогава преследваше през цялото това време?

Очевидно на лицето му беше изписано нещо, което предизвикваше този въпрос. Колкото и пъти да си припомняше живота си, не можеше да открие отговора. Повече от петдесет години мечтаеше да се изправи срещу Мюлер. Все още го желаеше като несъзнателен рефлекс, като дишането. Но нещо се беше променило. Имаше моменти, когато си припомняше брат си Михалис, детето Михалис, толкова ясно, сякаш го беше видял преди няколко дни да тича по площада към него с кръгли тъмни очи, слабички ръце и крака, разрошена коса и малък белег на челото на мястото, където го беше уцелил неточно хвърлен от самия Андреас камък. Но пламенният Михалис от годините на войната, младежът, загинал мъченически в църквата, се размиваше в съзнанието му като мит. Същото се отнасяше за всички останали. Стефанос, Гликерия, смелият Георгиос, нещастният Коста — всички мъртъвци се бяха превърнали в смътни спомени. Събитията бяха вдълбани в съзнанието му и той знаеше, че са били истина, но участниците се бяха превърнали в призраци, сякаш подобна смелост, предателство и скръб никога не биха могли да съществуват в истинския живот. Дори закоравелият убиец капитан Елиас изглеждаше неистински — роля, която някога бе играл, а после захвърлил. И горе-долу беше вярно.

Сега реалното за него беше опустошеното от болестта тяло на сина му, опасното положение, в което бе внукът му. Младият безмилостен Фотис беше сянка; старият заговорник Фотис — любезен, заядлив, страстно вкопчен в живота — беше човекът, когото познаваше сега. Трудно бе да запазиш десетилетия наред желанието си за отмъщение. Кой знаеше кога една дума или мирис щеше да го върне обратно в онези тежки времена? Все още се случваше, но все по-рядко и по-голямата част от времето и енергията му бяха посветени на живите, както беше правилно. Искаше да запази всеки от тях от опасност, от миналото, да ги опази един от друг и това изглеждаше невъзможна, но достойна мисия сама по себе си.

— Не искам момчето да пострада, Бени. Не искам и ти да пострадаш.

— Нали не смяташ, че другата страна ще остави нещата така, каквото и да правим ние. Те все още търсят. Срещата с момичето показва колко безразсъдни са станали. Тя не знае нищо, но те бяха готови да я отвлекат, защото им намекнала нещо. Кой ще бъде следващият?

— Вече знаят, че сме по следите им. Ще бъдат по-предпазливи.

— Не разчитай на това. Когато стане дума за тази икона, старците не действат логично.

Това беше истина. Изправени пред смъртта, те усещаха, че няма какво да губят, а можеха да спечелят истинско или духовно безсмъртие. Затова бяха способни на всичко.

— Тогава трябва да бъдем нащрек. И да потърсим помощта на полицията.

— Най-добрата ни защита е да ги открием сами.

— Приятелю — меко каза Андреас, за миг несигурен какво смята да каже, — имаш ли близък човек в момента? Съпруга, любовница?

— Какво общо има това със случая?

— Къде е синът ти?

— В Израел. При майка си. Където трябва да бъдат добрите евреи.

— Защо не си при тях?

— Разведохме се преди години. Ти го знаеш. Пък и не мога вече да живея там. Пълно е с фракции, а мен ме смятат за несериозен. Не обичам да ходя там дори за малко.

— Идвало ли е момчето тук?

— Да. Понякога се виждаме, понякога не. Какво намекваш, Спиридис? Че имам нужда от любов?

— Семейството прави човека по-стабилен. Рисковете се пресмятат съобразно онова, което можеш да изгубиш. Човек, който няма какво да губи, е силно, но опасно оръжие. Аз се чувствах по този начин, когато дойдох при теб преди две седмици. Но вече не е така.

Известно време мълчаха, докато Бени пушеше третия си „Голоаз“. Андреас съжаляваше за личните въпроси и назидателния си тон. Бени беше твърде възрастен, за да му говори така, но настроението го бе обзело неочаквано.

— Какво ще правим с тези двамата? — попита едрият мъж, посочвайки с брадичка към апартамента на Матю. — Не мога да си играя на бодигард. Имам си друга работа.

— Госпожица Кеслер би трябвало да съобщи в полицията за случилото се вчера. Така може би ще бъде донякъде защитена. А и полицията може да открие Дел Карос.

— Защо? Той не е направил нищо. А неговият човек ме наръга, когато му опрях пистолет в ребрата.

— Можем да я помолим да не споменава името ти, ако това те притеснява.

— Не. Имам разрешително за частен детектив, пистолетът е регистриран. Но случилото се може да изглежда зле за всички останали. Защо е разговаряла с купувачи, след като е продала иконата? Защо дядото на заподозрения е наел детектив да следи приятелката му? Пък и не бих разчитал на полицейската защита. Рядко я осигуряват.

— Матю може да отиде в къщата на сина ми за известно време. Жената може да го придружи. Там ще бъдат в по-голяма безопасност.

— Ще се обадиш ли на твоя човек? На Морисън?

— Да. Снощи, когато получих съобщението му, беше твърде късно. Ще му се обадя още днес.

— И ще ми кажеш, ако е открил нещо интересно?

— Може би.

Бени яростно издиша.

— Не си играй с мен, Спиридис, иначе ще се откажа от теб.

— Това ще бъде истинска трагедия.

21.

Този път Морисън поиска да се видят. Андреас го откри на ъгъла на Петдесета улица и Пето авеню под надвисналата фасада на катедралата „Свети Патрик“ и двамата тръгнаха на изток, където Морисън имаше друга среща.

— Как е синът ти?

— Струва ми се по-добре — отвърна Андреас. — Не мога да си го обясня.

— Недей. Това е хубава новина.

— Ще видим.

— Как мина пътуването на внука ти до Солун?

— Робърт, моля те, имаме съвсем малко време.

— Мислиш, че това е светски разговор? Той много го е загазил, приятелю. В Гърция има двама убити, а приятелчето ти Драгумис е изчезнало в неизвестна посока.

— Да не би да участваш в разследването?

— Не. Просто съм любопитен.

— Всъщност се подсигуряваш.

— Естествено. Аз му дадох разрешение да напусне страната. Сега излиза, че нещата се усложняват. Не смяташ ли, че ми дължиш някои отговори?

— Значи нямаш информация за мен?

— Имам, но ще я споделя срещу твоята. Такъв съм си аз, обичам да споделям. Сподели нещо с мен, Анди.

Добре тогава. Андреас обмисляше какво да каже.

— Матю не е бил близо до мястото на инцидента. Някой се е опитал да убие Драгумис в планината. Поне двама са загинали, един от тях е племенникът му. Властите там подозират организацията „17 ноември“, което означава, че няма да заловят никого. Но аз съм скептично настроен към тази версия.

— Защо?

Бяха спрели под една лампа на Парк авеню. Татуиран куриер с велосипед профуча по Петдесета улица, прекръсти се и бързо се включи в движението, точно пред един ревящ камион. Въпросите на Морисън уморяваха Андреас.

— Племенникът бил застрелян с куршум 45-ти калибър, имало е и мотоциклет, което подхожда на „17 ноември“. Но Драгумис е твърде стар, за да им бъде мишена, а и всичко е станало твърде далеч от Атина.

— Кого подозираш?

— Всички. Фотис имаше много врагове. Но ти сигурно знаеш повече от мен, така че защо не го споделиш?

— Не е чак толкова много — заяви Морисън, докато пресичаха булеварда. — Идентифицирали са втория човек. Лежал е дълго в затвора за разни престъпления — от изнудване до продажба на оръжие. Бил е толкова обгорял, че отначало са го взели за приятеля ти. Но сега смятат, че шапката и цигарите са по-скоро нещо като съобщение от Драгумис, с което казва на онзи, който е поръчал убийството, че ги е изиграл.

— Как е избягал Фотис?

— Не е съвсем ясно. Откриха една изоставена кола край малко летище в Козани.

— Върнал се е тук — каза уверено Андреас.

— Възможно е. Аз реших, че се е скрил.

— Ще го направи, но първо ще дойде тук. Казвам ти, Робърт, изобщо не вярвам, че Иконата е напускала Ню Йорк.

— За това си прав.

— А сега стигаме до твоята информация.

— Нюйоркската полиция разследва служителите на Драгумис, особено изчезналия след кражбата Антон Маркус или Марчевски. Хванали са го на „Кенеди“ онази вечер. С фалшив паспорт и десет хиляди долара в брой. Костелив орех е и не иска да каже нищо. Но е работил за един тип, Василий Каров, търговец на алкохол на едро, от руската мафия. Очевидно Драгумис е наемал доста хора от Каров, но съществува въпросът дали те всъщност са напускали руснака. Разбираш ли ме?

— Още не съм сенилен.

— Както и да е, смятат, че Каров може би е замесен. Веднъж са го арестували, но нищо не са научили. Този път са му казали, че Антон е проговорил, което не е вярно, но явно са познали някои неща. С помощта на двама адвокати осем часа по-късно той се съгласил на сделка и им казал всичко. Повечето е точно така, както ти го мислеше. Драгумис и Каров са измислили заедно целия план. Другият руснак не би трябвало да пострада, но никой не му казал за плана и той се съпротивлявал с всички сили. Иконата била открадната за Драгумис. Руснакът получил други картини, които откраднали по същото време. Само че Каров твърди, че Драгумис го измамил и му оставил друга икона. Той сметнал, че това е достатъчно извинение, за да не удържи на думата си, и я продал на някакъв купувач.

— Но ти не му вярваш.

— Защо Драгумис ще си дава труд да инсценира всичко, а накрая ще му остави друга икона? И какво му пука на Каров, след като тази икона не влиза в сделката? Търси си извинение, че е измамил приятелчето ти.

— Как се казва другият купувач?

— Дел Риос или нещо подобно. Вероятно е фалшиво име. Полицията го издирва.

— Каза ли ти Каров колко му е платил?

— Сто и петдесет хиляди.

Недостатъчно. Руснакът може би изопачаваше истината, но в разказа му определено имаше истина. Дел Карос — името, което Морисън не помнеше — беше готов да плати на Ана Кеслер пет милиона. Едва ли Каров би се задоволил само със сто и петдесет хиляди, освен ако не беше пълен глупак.

— И кога е станала тази размяна?

— Преди четири дни.

Преди Дел Карос да притисне Ана. Да, от тази среща ставаше ясно, че той все още търси иконата. Беше купил другата, знаейки, че не е същата. Защо? За да разсее подозренията на Фотис? Значи иконата още беше у Драгумис и той не се беше разделял с нея. Андреас беше сигурен в това.

Пресякоха Второ авеню и повървяха известно време, без да говорят. Старецът разбираше, че сега е моментът да разкаже каквото знае за Дел Карос и какво предполагаше, че е направил Драгумис. Да сподели последните късчета секретна информация и да приключи с това завинаги. Но все още се колебаеше.

Морисън го докосна по рамото.

— И още нещо. Някой си Феликс Мартин е отлетял за Нюарк от Мексико Сити преди пет дни. Аржентински гражданин. Може би това нищо не означава. Само в Буенос Айрес може би има стотици мъже с такова име, но това е един от псевдонимите на твоя германец. Просто реших да ти го кажа.

Андреас мълчеше. Беше се противопоставил на думите на Бени предишния ден и дори сега му се искаше да вярва, че това е съвпадение. Морисън отново тръгна и Андреас го последва. Излязоха на Първо авеню, където слънце обливаше черния небостъргач на ООН и огромен товарен кораб плаваше по Ийст Ривър.

— На една пресечка по-нагоре има чудесен гръцки ресторант. Някой път ще отидем там. Е, Анди, имаш ли да ми кажеш нещо друго? Виждам, че се замисли?

— Опитвам се да си изясня някои неща.

— Ако успееш, обади ми се. Трябва да тръгвам.

— Благодаря, Роберт. Ще те уведомя.

— Това ще ти е за пръв път.

Йоанис внимателно сгъна листата и ги сложи в плика. Надяваше се, че те ще му открият пътя. В началото беше словото. Не знаеше в каква посока щяха да подтикнат момчето думите на Теодор, но трябваше да направи нещо. Един глас се извисяваше в съзнанието му и настояваше, че трябва да предприеме решителни действия. И той бе решил да му се подчини.

След като проучи картата, той взе влака от Ню Джърси, изгуби се в осветените тунели и площади под гара Пен, но най-накрая откри перона, където спираше единицата. Тя го откара до площад „Колумб“. Оттам тръгна диагонално през Сентръл парк към целта си. Тук също успя да се изгуби по виещите се пътеки и алеи, но това не го притесняваше. В началото на май паркът беше изпълнен с живот — бледожълти нарциси, току-що разцъфнали червени лалета, покрити с бял и розов цвят ябълкови дървета, череши, люляк. Не знаеше, че тук може да бъде толкова красиво. Осъзнаваше, че е било писано да му се възхити дори сега, точно сега, в тези смутни времена. Винаги ставаше така, моменти на величествена красота съпътстваха мрака на душата. Този дар не биваше да бъде подценяван или пренебрегван и Йоанис дишаше дълбоко и се усмихваше на всичко, което го заобикаляше.

Беше се освободил от безполезния детектив Джими, беше престанал да приема обажданията на епископ Макариос. Беше оставил без отговор дори позвъняването на секретаря на Светия синод в Гърция. Те бяха объркали нещата. Всички, свързани с тази история, бяха мислили само за себе си — дребни, егоистични планове. Нужен беше по-дързък поглед и Йоанис имаше някаква представа какво трябва да направи, макар да не знаеше как ще го постигне. Единственото, в което бе сигурен, беше, че момчето е разковничето.

Широкото стълбище на музея беше препълнено с обичайните студенти, туристи, бездомници, които пушеха, пиеха сода и се наслаждаваха на хубавия ден. Йоанис се промъкна между тях, влезе през централния вход, мина през голямата зала на фоайето и сви към малката ниша, която бе забелязал при последното си посещение. Асансьорът беше в края. За да пътуваш с него, бе необходим ключ или карта, затова свещеникът просто изчака до вратите, излъчвайки самоувереността на човек, чието място е там. След десетина минути една жена се приближи до него — стройна, на средна възраст, с очила и карта с името около врата: Карол Вос. Тя се усмихна на Йоанис.

— Нали знаете, че този асансьор е служебен?

— Да. — Бе наясно, че съществува цял свят от коридори и стаи, за които обикновените посетители нямаха представа. Като в катедрала или манастир. Вътрешното светилище. — Трябва да се видя с един от уредниците.

— Трябва да изпратят някой, който да ви придружи. С кого имате среща?

— С Матю Спиър.

— О, Матю ми е приятел. Работим в един и същ отдел. Но за съжаление днес не е на работа. Честно казано, не знам кога ще се върне.

— Много неприятно. Казахте, че сте приятели?

— Да.

Йоанис се бе отказал от всички, които можеха да му помогнат в разследването. Не се надяваше да открие сам момчето и сега трябваше да разчита на Божията помощ. Във всичко, което ставаше, имаше някакъв смисъл. В главата му тихо, но твърдо звучеше глас: довери й се. Йоанис бръкна в джоба на сакото си, извади плика и й го подаде.

— Бихте ли му предали това, когато го видите?

— Разбира се, защо не. — Тя взе плика.

— Много е важно да го получи. Колкото се може по-скоро. Много е важно също така никой, освен Матю да не го види. Моля ви да ме разберете.

Тя беше спокойна душа като него и долови настойчивостта му без много думи.

— Обещавам да го запазя в тайна, но не знам кога ще видя Матю.

— Сигурен съм, че скоро ще се върне. Надявам се на това и на вас. Бог да ви благослови. — Духовникът се обърна и се отдалечи, преди тя да успее да му отвърне, но я беше преценил. Не беше жена, която щеше да изклинчи от задачата, която й беше поставил.

Небето над авенюто беше странно оцветено. Все още синьо на юг, на север се бяха събрали заплашителни сиви облаци. Йоанис не знаеше накъде се движат, нито какво ще бъде времето вечерта. Всъщност нямаше голямо значение. Щеше да се поразходи в парка още веднъж, да се наслади на момента, докато още може, преди отново да са заеме с тежката си задача.

Имаше нещо едновременно трогателно интимно и влудяващо клаустрофобично в принудителното й пленничество сред неговото семейство. Баща му беше болен, макар и не толкова, колкото беше очаквала, а и още хубав — с по-сурова хубост от тази на Матю. Той стоеше в кабинета си, четеше или спеше, от време на време приемаше посетители. Вечерта, когато пристигнаха, майката беше оставила Ана на мира, но на следващия ден се занимаваше само с нея. Опитваше се да я нахрани на всеки час и половина. Задаваше й всякакви въпроси за Матю, сякаш Ана му беше съпруга или дългогодишна приятелка, а не беше срещнала сина й само преди няколко седмици, жена, която можеше да го обича, без да го познава истински.

— Тя те харесва — каза Матю, когато останаха за малко сами. Майка му беше на пазар, а баща му спеше.

— Затова ли непрестанно ми се мръщи?

— Това й е обичайното изражение. Обича да разговаря с теб.

— Опитва се да разбере какво става.

— Не се тревожи, всъщност не иска да знае.

— Пък и какво значение има дали ме харесва.

— Никакво, но е така, повярвай ми.

— Щях ли да седя в кухнята на родителите ти след всичко, което се случи, ако не ти вярвах?

Той я целуна и тялото й реагира мигновено въпреки изтощението от последните две нощи. Едва стигнаха до гостната на горния етаж, бившата му спалня. Имаше нещо забранено в това да го направят следобед в къщата на родителите му, докато баща му спи долу. Ана разбираше, че желанието е примесено с копнеж за облекчение и утеха, но от това сексът не ставаше по-малко страстен или задоволяващ.

Матю заспа няколко минути след като свършиха, наваксваше си пропуснатото. Ана изчака малко, наблюдавайки как гърдите му се повдигат и спадат, галейки ръката му, вдъхвайки уханието му. Приятелката й Едит твърдеше, че нито интелектът, нито хубостта и всичко останало имат значение, че привлича единствено мирисът. Ана се чудеше дали не е вярно. После стана, отиде до пътническия си сак и извади кутия „Марлборо“ и запалка. Седна до прозореца, вдигна стъклото на десетина сантиметра, запали цигара и се опита да събере мислите си.

Имаше нужда да прекара ден-два сама, далеч от всички, включително от Матю, за да обмисли нещата. Бяха си обещали да забравят за иконата, но някои подробности я преследваха. Името в тефтера, намеците на Дел Карос, страхът му какво знае тя, който го бе накарал да каже повече, отколкото възнамеряваше. Преди осем години, по време на поредното тежко заболяване на дядо й, старецът бе бълнувал, че е виновен за смъртта на баща й. Това не беше ново и тя се бе опитала да го успокои, но той бе неутешим. „Трябваше да бъда аз“, беше повтарял непрекъснато. Сякаш смъртта на баща й не беше случайна, някой непременно бе трябвало да умре. Тогава го бе отдала на треската, но не беше забравила.

Какво трябваше да направи? Можеше да опита да си уреди нова среща с Дел Карос, но това би било лудост, а и той навярно нямаше да се съгласи. Можеше да остави вещата да се развиват от само себе си и да се надява, че ще го заловят, че истината ще излезе наяве по друг начин. Беше ли готова да приеме истината? Нямаше ли да бъде по-добре, ако той просто изчезнеше отново и всичко си останеше в тайна?

— Какво правиш? — обади се Матю от леглото. Гласът му не беше толкова сънен, колкото бе очаквала.

— Просто се побърквам.

— Остави това на мен.

— Бях си побъркана дълго преди да те срещна, скъпи.

— Защо не се върнеш тук?

Защо, наистина? Но тя постоя още няколко мига, допуши цигарата, чудейки се какво ще стане между Матю и нея, дали онова, което изпитваха, щеше да оцелее в бушуващите емоции на настоящите събития. Щяха ли да се обичат още, когато вълнението отшумеше, когато се върнеха към еднообразното всекидневие? Когато иконата бъдеше забравена. Наистина ли искаше да знае? По-добре беше да се наслаждава на онова, което имаха в момента. Тя угаси цигарата на перваза, затвори прозореца и отиде при Матю.

22.

Болницата в Куинс не беше толкова внушителна като онази в Манхатън. По-стара и мрачна, не толкова добре организирана. Андреас се качи на осмия етаж с асансьор, който заплашително вибрираше под краката му. Уморената сестра до него сякаш не забелязваше това.

Отново се чувстваше объркан. Новините от Морисън отекваха в ума му и подлагаха волята му на изпитание. Лесно беше да си каже, че нищо не се е променило, че това посещение беше просто последно усилие, необходимо действие, за да успокои съвестта и задоволи любопитството си. Лесно беше да си го каже, но трудно да го повярва. Важното беше да не замесва повече Бени и Матю. Това поне бе решил.

Сиво-зеленият коридор беше просмукан с обичайния мирис на болница. Застоял въздух, урина, почистващи препарати; припомняше му стотици посещения при хора, които вече не бяха между живите. Андреас лесно намери стаята. Беше чул, че през първите дни имало полицейска охрана, но откакто пациентът беше достатъчно добре, за да бъде разпитван, я бяха махнали. Бяха пазили информацията, а не живота му. Когато влезе, Николай го погледна. Лицето му беше отслабнало и бледо, тъмните очи — разширени от тревога. Андреас разбираше, че раненият още не знае какво точно е станало и че едва ли ще се зарадва на посещението му.

— Здравей, Ники — каза той на руски и седна на стол до леглото му.

Мъжът се размърда под чаршафите, но системата в лявата му ръка ограничаваше движенията му. Под синята болнична пижама се виждаше дебела превръзка. Някой беше сложил ваза с жълти лалета на масичката на колелца до него. Един параван го отделяше от леглото до прозореца, където друг пациент гледаше телевизия.

Николай кимна, но нищо не отговори.

— Сам съм. — Андреас мина на английски. — Исках да видя как си.

— Жив съм. — Гласът му беше малко по-силен от шепот.

— Да. Внукът ми има пръст в тази работа. — Николай го погледна в недоумение. — Матю. Същата сутрин отишъл у кръстника си, но вместо него намерил теб да кървиш на земята. Притискал кърпа към раната ти, докато не пристигнала линейката. Не ти ли казаха?

— Полицаите задаваха въпроси. Не ми казаха много.

— Никой ли не те е посетил? Никой от хората на Фотис?

— Само Филип, управителят на ресторанта.

— Той ли ти донесе цветя?

— Не — Николай се усмихна леко. — Приятелката ми.

— Чудесно. Радвам се, че не си сам.

— Сега е на работа. Скоро ще дойде пак.

— Няма да остана дълго.

Николай прочисти гърлото си и се размърда отново. Очевидно раната го болеше.

— Не знаех какво е направил Матю. Благодарен съм му.

— Сега има проблеми с полицията. Мислят, че има нещо общо с кражбата.

— Арестуван ли е?

— Не. Нямат доказателства. Но след като Фотис го няма, може да решат, че някой друг трябва да поеме вината.

— Не разбирам. Вече са арестували Антон и Каров. Приятелката ми ми каза. Защо им трябва някой друг?

— Стига, Ники, и двамата знаем, че това не е всичко. Полицията също го знае. Фотис е накарал Каров да открадне иконата. Всички са участвали — Антон, Каров, Драгумис. Всички, освен теб. Ти е трябвало да поемеш куршума.

Николай направи гримаса и стисна чаршафа с дясната си ръка.

— Всички ли? А защо не и вашият внук? Може би дори вие.

Андреас кимна дипломатично.

— Не те обвинявам, че ме подозираш. Много добре знаеш, че с Фотис сме на различни страни. Може да смяташ, че планът е бил мой. Но не би трябвало да подозираш Матю.

— Нищо не разбирам. Лежа тук и никой нищо не ми казва.

— Знаеш ли кой стреля по теб?

— Носеха маски, не ги познах.

— Браво! — Андреас се разсмя иронично. — Опитват се да се убият, а ти още пазиш тайната им. Така си обучаван, нали? Да пазиш тайна. Ти си добър войник, Ники. Когато умреш, всички ще го казват. Той беше добър войник, отличен инструмент. Пазеше тайна.

— Вървете по дяволите!

— Поне приятелката ти ще скърби за теб.

— Какво ви засяга това?

— Казах ти. Става дума за внука ми.

— Вашият внук през цялото време беше с Драгумис и непрекъснато говореха за онази икона. Може би полицаите са прави. Може би трябва да им го кажа.

Андреас се приведе и снижи глас.

— Фотис използва момчето. Както използва теб, както е използвал и мен. Така действа той и ти го знаеш. Отдавна мина времето, когато трябваше да го защищаваш, сега трябва да се погрижиш за себе си. Те всички те предадоха. Ти си сам, освен ако не решиш да ми се довериш, поне малко.

— За глупак ли ме мислите? Грижа се за себе си. Не искам да ги защитя, а да остана жив, това е всичко.

— Но мълчанието ти няма да те запази. Не си направил нищо лошо, а те се опитаха да те убият. Сега те са преследваните. Драгумис се крие. Каров е арестуван, а бизнесът му — прекратен.

— Някой ще го замести. Не знаете как стоят нещата в моя квартал. Ако свидетелствам срещу някого от тях, няма да ми простят.

— Чудя се дали си прав. Каров е сключил сделка, така че няма нужда да свидетелстваш. Едва ли някой ще те обвинява за Антон, след като те е предал. Но както и да е. Не те карам да свидетелстваш срещу никого.

— А какво искате?

— Много е просто. Искам да знам какво е правил Фотис, преди да го качиш на самолета онази сутрин. Всичко, което се сетиш. Както виждаш, въпросът не е опасен.

— Щом го казвам на вас, всичко може да бъде опасно.

— Твърде късно е да се защитиш от това. Ти го закара на летището, нали?

Николай внимателно го огледа:

— Да. Аз го карах навсякъде. Антон е ужасен шофьор.

— Рано сутринта.

— Много рано. Полетът му беше в седем и половина, а тръгнахме в четири. Казах това на полицията.

— Аз не съм полицията, Ники. Защо толкова рано? Пътят до „Кенеди“ е двадесет минути в този ранен час.

— Той обича да подранява.

— Имаше ли много багаж? Нещо обемисто?

— Не, само малка чанта и куфар.

Андреас млъкна и внимателно се взря в лицето на младежа. После продължи.

— Защо толкова рано?

— Казах ви.

— Преди това сте ходили на друго място. Спирали сте някъде преди летището.

Руснакът стана още по-неспокоен. Тъй като не можеше да лъже добре, Николай можеше да избира между това да скрие нещо или да каже истината, а това явно не му харесваше.

— Първо отидохме в града. В Манхатън.

— Защо?

— Имаше няколко срещи. Някои хора отсядат там, понякога се вижда с онези, които не искат да дойдат в Куинс. Отидохме при един от тях. Трябваше да му остави нещо.

— Какво?

— Някаква картина, която му беше продал. Голямо абстрактно платно. Помогнах му да го опакова предишната вечер. Остави я в апартамента на купувача.

— Колко беше голяма?

— Не знам. Достатъчно, за да ми прежули гърба, докато я качвах по стълбите. Може би метър и двадесет на метър и петдесет.

— Беше ли през цялото време с него в апартамента?

— Не, трябваше да се обади на някого или нещо подобно. Не помня. Върнах се в колата.

— Разбирам. И къде е този апартамент?

Както старецът очакваше, това беше въпросът, на който Николай се запъна. Не отказа направо да отговори, просто дълго време мълча, загледан във вратата. Андреас знаеше, че дойде ли сестрата или приятелката му, разговорът ще приключи.

— Ники, Матю иска да върне иконата в Гърция, на църквата. Това се опитваше да постигне. А аз искам само да му помогна. Той ти направи услуга. Останалите те оставиха да умреш, не им дължиш нищо. Няма да спечелиш от мълчанието си, но на нас можеш да помогнеш много. На църквата. Кое предпочиташ?

— Дяволите да ви вземат — прошепна раненият. — Говорите като Драгумис. Не вярвам на нито един от вас. Но заради Матю ще ви кажа. На Двадесет и осма улица, близо до Трето авеню. Първата сива сграда откъм северозападния ъгъл. Не помня номера. Третият етаж, отзад.

— Благодаря.

— Моля ви, сега си вървете, господин Спиридис. Не искам да бъдете тук, когато дойде приятелката ми.

— Разбира се. Каза ли на полицията за апартамента?

— Не.

— Чудя се защо.

— Не знам. Нещо ми подсказваше, че не бива да го правя.

— Благодарен съм ти, Ники, и ще оправдая доверието ти. Оздравявай, момчето ми.

— Изобщо не би трябвало да бъдем тук. Още вчера трябваше да напуснем страната.

Гласът на Ван Меер беше спокоен и ленив, сякаш нищо не го вълнуваше, но фактът, че бе повторил тази мисъл два пъти през последните двадесет и четири часа, подчертаваше неодобрението му. Дел Карос не се боеше, че Ян ще го изостави, но трябваше да направи опит да го успокои, да поласкае професионализма му. Ян се смяташе за човек, който прави всичко по учебник, но Дел Карос го познаваше добре. Холандецът се чувстваше като риба във вода в хаоса, още от бурната си младост в Амстердам. Професионалното лустро бе дошло по-късно и то бе съвсем тънко.

— Няма непосредствена опасност.

— Не можеш да си сигурен — настоя Ян, оглеждайки улицата през предното стъкло. — Не знаеш с какви ресурси разполагат. Трябва да мислиш и за полицията.

— Те ще търсят Дел Карос, но няма да ме намерят под това име.

— Беше неразумно да се срещаш с жената.

— Вече го обсъдихме.

Нямаше намерение да оставя Ван Меер да го поучава, но той също смяташе, че по отношение на жената се беше справил зле. Тя знаеше някои неща, но не и къде е иконата, а какво значение имаше останалото? Той продължаваше да греши с това семейство, защото гневът към мъртвия старец, който го беше ограбил, замъгляваше мисленето му. Беше направил същото с Ричард, бащата на момичето, когато бе пристигнал в Каракас вместо стария Кеслер. Банкерът имаше набито око и веднага беше разкрил измамата — знаеше, че иконата, която му предлагат, е фалшификат, че онази на стената на баща му е истинската. Дел Карос не беше възнамерявал да измами някого, искаше само да се докопа до стария Кеслер. Появата на сина му провали това, а условията, при които се проведе срещата, направиха невъзможно да го задържи като заложник.

Разочарован, Дел Карос постъпи по същия начин, както сега с дъщеря му. Предизвика банкера, обиди баща му, пусна няколко намека за иконата, но след като не успя да го ядоса или да получи информация от него, му каза неща, които не биваше да изрича. След срещата Дел Карос се паникьоса и поиска голяма услуга. Тогава му се беше сторило необходимо — банкерът знаеше твърде много — но сега вече не можеше да се заблуждава. В онзи момент временно бе изгубил надежда да се сдобие с иконата и действията му бяха предназначени само да наранят стария Кеслер. Беше акт на неподправена жестокост. Глупаво беше да погубваш живот по такава причина. Да повтори същата грешка с момичето две десетилетия по-късно, беше непростимо.

— Вече два пъти го обсъдихме — повтори той. — Тя поиска срещата. Допуснах, че може да знае нещо полезно.

— Спиър е разковничето — настоя Ян. — Той е близък с Драгумис.

— И къде е той?

— Да не очакваше да се кача на влака и да ги проследя? Жената ме познава, а от влака няма как да избягаш. Затова проследих онзи. — Той кимна към близкия хотел.

— Сигурен ли си, че не те забеляза? Знаеш, че е добър.

— Ако е толкова добър, не мога да съм сигурен. Но мисля, че не ме видя.

— И тази сутрин излезе?

— Да, за няколко часа.

— Защо не го проследи?

— Чаках да дойдеш, както се бяхме разбрали.

— Но сега е вътре?

— Освен ако няма заден изход през кухнята.

— Възможно е.

Ян се усмихна снизходително.

— Как искаш да бъда навсякъде едновременно? Ако не беше толкова стиснат, щеше да наемеш много хора. Или да се довериш на разумните доводи. Той излиза всеки път през главния вход. Прекалено много се тревожиш за глупости.

Дел Карос с мъка премълча. Не позволяваше да му говорят така, но Ян пренебрегваше протокола в отношенията работодател — наемник. А и старецът не отричаше, че тревогата му действително го изнервя.

— Да се надяваме, че си прав. Той е последната ни следа.

Параноята беше нормално явление за всеки, който беше отдавна в играта, и Андреас не беше имунизиран. Човекът, който излезе от колата, паркирана петнадесет метра по-назад от мястото, където го остави таксито, може би беше случаен. Но понякога параноята можеше да ти спаси живота, затова старият грък отмина вратата, през която смяташе да влезе, и зави зад ъгъла на Трето авеню.

Кварталът беше странен. Индийски ресторанти, евтини закусвални, един очевидно скъп хотел. Не беше нито от най-добрите, нито от най-лошите квартали, а нещо средно — удобно място да се скриеш. Андреас внезапно прекоси авенюто и погледна назад, докато се оглеждаше за минаващите коли. Мъжът от колата също беше завил на север по Трето, но продължи по пътя си, без да се обръща.

Когато гъркът тръгна по Двадесет и девета улица към Второ авеню, светлината вече гаснеше. Знаеше, че губи време, но искаше да бъде сигурен. Фактът, че бе по-уязвим от обичайното — без Бени и пистолета му — подхранваше подозренията му. Най-добре щеше да бъде да се върне в хотела си, но времето беше ценно и вече бе стигнал чак дотук. Не искаше да се отдава на необоснованите си страхове. Намери я, беше му наредил Алекос, изкарай я от живота на Матю. Зави по Двадесет и седма и се насочи отново към Трето авеню, повървя една пресечка на север и пресече Двадесет и осма към сивата сграда, покрай която бе минал преди това. Колата я нямаше. Андреас още не беше решил как да действа, когато от входа на въпросната сграда се появи мъж: нисък, с големи бакенбарди, яростно дърпащ от цигарата си. Когато хвърли фаса встрани и започна да подрежда пластмасовите кофи за боклук в една редица, Андреас го прие като знак и разбра, че е открил своя човек.

— Извинете, господине.

— Какво? — Неприятният тип моментално заподозря нещо.

— Търся един апартамент тук.

— Всички са заети.

— Разбирам, търся един от наетите. Става дума за разследване.

Мъжът се изправи, но това не го направи по-внушителен.

— Така ли? А кой сте вие, по дяволите?

Андреас осъзна, че един полицай би показал веднага значката си. Но мъжът изглеждаше податлив на манипулация, стига да откриеш нужния бутон.

— Третият етаж, апартаментът отзад. Наемателят е мой сънародник. — Андреас бръкна в джоба си за стария пропуск от тайните служби. Беше внушителен документ, голям колкото паспорт, със златни букви върху кожената корица и официален печат до снимката му отпреди десет години. Остави намусения управител да го разгледа няколко секунди, надявайки се, че не чете гръцки. — Фотис Драгумис. Нашето правителство го разследва.

— Какво ме интересува? Не сме в твоята страна. Тук трябва съдебна заповед.

— В момента я вадят, но в този град всичко става бавно. Налага се да действам бързо. Много е важно.

— За теб, но не и за мен. — Мъжът присви дебелите си устни и запали нова цигара. — Върни се, когато имаш заповед. — После изпусна облак дим към Андреас и поднови работата си.

— Ако изчакам, може да пропусна шанса си. Вие също.

— За какво?

— За печалба.

Думите му оказаха моментален ефект и управителят разсеяно започна да размества варелите.

— Каква печалба?

— Тук ли искате да го обсъдим?

Влязоха във фоайето, но набитият управител не отвори вътрешната врата. Андреас остро усещаше, че гърбът му ясно се вижда през голямото стъкло на външната врата, докато вадеше портфейла си. Извади пет двадесетдоларови банкноти, после се поколеба.

— Имате ли ключове?

Мъжът сви рамене.

— Да или не? — Гласът на Андреас стана остър.

— Не би трябвало, но има наематели, които непрестанно отсъстват. Ако се появи теч, човек трябва да може да влезе в апартамента.

— Разбирам. — Андреас му подаде парите.

Управителят дълго време гледа в плочките на пода. Старецът извади още пет двадесетачки.

— Но няма да вземаш нищо — настоя мъжът. — Само ще огледаш, нали?

— Точно така. — Ако намереше нещо, което си струва да бъде взето, щеше да му мисли по-нататък.

Апартаментът беше малък. Имаше само две стаи, като втората беше спалня с очукано бюро и тясно легло, което очевидно не се използваше. На всяка от стените в голямата стая имаше картини — пейзаж и три абстрактни платна. Голям тесен кашон беше подпрян на малкото канапе. Единият му край беше отворен и отвътре се подаваше изолираща опаковка. Струваше му още петдесет долара, за да убеди управителя да го изчака в коридора. Веднага отиде до кашона. В нея имаше синьо-зелено абстрактно платно, още увито. Той бръкна колкото можа и опипа зад платното, където рамката би позволила да се скрие по-малък плосък предмет. Нищо. Но голяма част от изолиращата опаковка беше извадена. Беше ли Змията прибрал иконата през последните дни? Дали беше решил, че допреди седмица тук тя ще е на безопасно място, сложена в кашон по средата на стаята? Знаейки, че на управителя не може да се има доверие? Не беше в стила на Фотис.

Андреас се завъртя в средата на стаята, оглеждайки стените, пода и тавана в светлината на залеза, която проникваше през тесните отдавна немити прозорци. Какво още. Влезе в малкия дрешник, където имаше само празни телени закачалки, и опипа стените и пода за скривалища. С мъка се отпусна на колене, за да погледне под канапето, размести възглавниците, отвори всички шкафове в малката кухничка, чувствайки се все по-глупаво. Управителят щеше да го изгони след няколко минути. Нещо липсваше тук, нещо не беше наред и ако имаше време, щеше да се сети какво е. Стол, ниска масичка, канапе, дрешник, картини.

Картини. Пейзажът не се връзваше с абстрактните картини. Това нищо не значеше, защото Фотис колекционираше и едното, и другото. Беше по-малък от другите картини, но с голяма дебела рамка, която стърчеше на няколко сантиметра от стената. Той стъпи на канапето, внимателно се закрепи на една възглавница и откачи картината. После слезе и я обърна. Беше толкова сигурен в успеха си, че празното пространство в рамката го обърка. Беше с точната големина. Можеше да различи дори местата, където вътрешността на дървената рамка се беше търкала в нещо. Значи иконата е била тук. Какво друго би могло да бъде, освен иконата?

Андреас върна пейзажа на мястото му. Умората надделя и той седна. Имаше чувството, че може да заспи; да отпусне глава върху възглавниците и да потъне в забрава. Поредният номер на Фотис. Още веднъж се беше оказал твърде бавен. Никога нямаше да пипне Змията.

Управителят заговори с някого в коридора и Андреас отново се изправи. Внимателно повдигна всяко от другите платна на няколко сантиметра от стената, колкото да се увери, че зад тях няма нищо, после тръгна към вратата. В последния момент му хрумна, че трябваше да пренебрегне изискванията на управителя и да заключи.

Млад рус мъж с кожено яке и тъмни очила влезе в апартамента усмихнат. Същият, когото беше видял да го следва по-рано. И най-вероятно, досети се Андреас с нарастващо отвращение, холандецът, ранил Бени. Нямаше как да излезе, ако не минеше покрай него, а той очевидно имаше бързи рефлекси.

— Господин Спиридис, съжалявам, че закъсняхме. Вероятно вече сте огледали мястото и моля да ни извините, че ще направим същото. Обърнете се.

Андреас с лекота отби ръката, която посегна към рамото му, но беше твърде бавен, за да блокира юмрука, който се заби в корема му. Ударът не беше силен, иначе щеше да се озове на пода с отворена уста като риба на сухо. Всъщност слабият удар беше почти обиден, предназначен за старец, но все пак успя да запрати Андреас на земята. Пред очите му танцуваха черни петна, докато мъжът го претърсваше за оръжие. Разбира се, не откри такова.

— Виждам, че сте доста самоуверен — промърмори русият убиец, изправяйки се, и внимателно помогна на Андреас да стане. — Моля ви, изслушайте ме. Лесно мога да се справя с вас. Знам славата ви, затова съм подготвен за всяко ваше движение. Седнете и се успокойте.

Трябваше да минат няколко секунди, преди Андреас да забележи, че още един човек беше влязъл в апартамента. По-възрастен от него, облечен в дебело палто като неговото. Тънки устни и пронизващи сини очи. В мигове като този времето сякаш се свиваше, годините се ронеха като мъртва кожа, възрастта беше само набръчкана обвивка, под която се криеха младите мъже, каквито бяха някога и каквито все още бяха в известен смисъл. Нямаше значение, че беше виждал този мъж само три или четири пъти отблизо преди петдесет и шест години. Веднага разпозна Мюлер. Старият германец го гледаше безизразно.

— Дел Карос — каза Андреас кой знае защо.

— Ако предпочиташ — отвърна старецът. Гласът му се беше променил, имаше друг акцент, резултат от времето и пътуванията. — Надявам се, че Ян не е бил прекалено груб с теб.

Андреас си мислеше да каже нещо обидно, но задъханото дишане му пречеше. Знаеше, че страхът ще дойде по-късно, когато шокът отмине, но се надяваше да запази разсъдъка си ясен и да остане спокоен. Разбираше, че холандецът лесно може да го нарани и сигурно щеше да го направи, но се боеше не от болката, а да не се посрами. Сега мълчанието беше негов съюзник. Не биваше да провокира, нито да се подиграва, а да печели време и да се надява на някакъв шанс.

Ян бързо претърси апартамента, поглеждайки на всички места, които Андреас вече беше проверил. Извини му се, когато пристъпи близо до него, за да свали пейзажа от стената. После двамата с Мюлер оглеждаха вътрешната му част в продължение на минута-две.

— Тук е била — каза германецът и погледна към Андреас. — Чудя се къде ли е сега.

Изпълнените им с очакване лица го раздразниха безпричинно.

— Какво щях да правя тук, ако знаех?

Германецът кимна в знак на съгласие.

— Мислех, че може би двамата с Драгумис сте замислили това, но сега разбирам, че не е така. Той пак те предаде, нали?

Глупакът нищо не разбираше, осъзна Андреас, но беше добре да го остави да мисли по този начин.

— И все пак — продължи Мюлер, — ти би трябвало да го познаваш най-добре от всички. Сигурно можеш да се досетиш какъв ще е следващият му ход и къде е сега.

Андреас поклати глава неопределено. Нека Мюлер си мисли каквото иска, а онова, което си мислеше, можеше да бъде използвано. Струваше му се нереално, че наистина е изправен лице в лице с него.

— А ако ти не знаеш — продължи германецът, — може би внукът ти е наясно. Може би той и приятелката му имат тайни от теб. Как мислиш? Още ли нямаш какво да кажеш? Защо ми се струва, че вие тримата заедно бихте могли да разрешите загадката.

Сега внимавай, помисли си Андреас. Това беше тема, в която не искаше да се впуска. Не показвай нищо.

Ян прошепна нещо.

— Да — съгласи се Мюлер, — време е да тръгваме. Няма какво повече да правим тук. Ти ще дойдеш с нас, капитане. Ще ти дадем малко време, за да решиш как най-добре можеш да ни помогнеш.

Нямаше друг изход, освен да се подчини. Поне имаше предимството да знае къде са. Холандецът отново му помогна да се изправи, после застана зад него. Мюлер пръв тръгна към вратата.

— Внимавай с управителя — каза Андреас. — Крадец е.

Ян се разсмя.

23.

— Трябва да поговорим, господин Спиър, Матю. Не можем да го отлагаме повече.

Ана категорично се беше противопоставила на отиването му в града. Дори родителите му, които не знаеха какво става, се опитаха да го спрат. Но работата му нямаше да чака вечно. Шефът на отдела Невинс беше проявил изключително разбиране към продължителното му отсъствие, но старшият юрисконсулт искаше да се срещнат по въпроса с иконата, а тази среща лесно можеше да доведе до отстраняване от работа или дори уволнение. Той обеща на Ана, че от влака ще отиде направо в музея, че няма да се набива очи и ще се върне при първа възможност. Но след като прочете страниците, които Карол му беше оставила в плик на бюрото, умът му не можеше да се съсредоточи върху работата. Странните погледи и любопитните въпроси на колегите му най-накрая го накараха да излезе от кабинета си и да се скрие в относителния покой на ислямската зала. Там, застанал пред яркосинята ниша михраб от Иран, го откри свещеникът.

— Отец Джон.

— Йоанис, моля. Казахте ми, че сте грък.

Светлината, отразена от хилядите тюркоазни плочки, му придаваше болнав вид. Този път не се усмихваше, лицето му издаваше огромно напрежение и смел опит да го овладее.

— Така е, казах ви — призна Матю. — Чудя се защо ли. Разбира се, че съм американец. Някой каза ли ви, че съм тук?

— Един от колегите ви. Не се безпокойте, хората споделят всичко със свещениците. Очевидно често идвате в тази зала. Разбирам защо, прекрасна е.

— И спокойна. Съжалявам, че помещенията с византийско изкуство още не са довършени. Междувременно прескачам граници и религии.

— Православното християнство и мюсюлманите имат много общо. Само глупак би го отрекъл. Прочетохте ли материала, който ви изпратих?

— Да.

— И?

— Вече не се занимавам с това. Твърде опасно е за аматьори. Убиват хора.

— Винаги са убивали хора и ще продължат да убиват.

— Може би, но не мога да направя нищо. Само рискувам да стана един от тях. Вие също, отче. Тези хора не се интересуват кой ще пострада. Свещеници са умирали и преди.

— Това не ме притеснява. Не искам да се излагате на опасност, а само да поговорим. Знаете ли къде е в момента кръстникът ви?

— Не.

Йоанис го гледа в продължение на няколко дълги секунди. Въпреки че бе казал истината, Матю се почувства неловко под погледа му.

— Никаква представа ли нямате?

— Вижте, какво мислите, че мога да направя? Смятате ли, че можете да опазите иконата? Да я върнете в Гърция, без да ви я откраднат? Смятате ли, че подкупната ви църква наистина може да я опази?

Спокойното лице не трепна при острите думи.

— Сигурен съм в отговорите на тези въпроси, но страховете ми са като вашите. Затова ми се струва, че трябва да се намери по-добро решение. Тук ли ще го обсъдим, или ще си намерим някое по-уединено местенце?

Матю се огледа невиждащо. Нещо в думите на свещеника му беше подействало и той знаеше, че трябва да поговорят. Но къде? Кое кафене щеше да бъде достатъчно тихо и уединено? Къде изобщо беше в безопасност?

— Трябва да свърша някои неща. После можем да поговорим.

Следващият половин час Матю довърши резюмето на договор за придобивка и прегледа нарастващата планина от доклади и телефонни съобщения, които трябваше да отложи за следващия ден. Картоненият макет на новите помещения с византийско изкуство се намираше на масата, точно до вратата на тесния му, задушен кабинет и докато минаваше покрай него, той се загледа. Най-голямото му постижение за времето, прекарано тук; работата вече течеше в стаите до и под голямото стълбище. А той не можеше изобщо да се съсредоточи върху това. Не можеше да се преструва. Когато си тръгна, Невинс го погледна навъсено. Сигурно щяха да го уволнят.

Отецът обикаляше голямата зала със средновековна експозиция, докато Матю не дойде да го вземе. Свещеникът не попита нищо, докато младежът го водеше по оживените улици на Йорквил към апартамента си. Не се беше сетил за по-подходящо място, пък и там поне можеше да се заключи и да държи телефона подръка. Знаеше наизуст номерата на Андреас и Бени.

За негова изненада свещеникът прие една бира, която отпиваше бавно от водната чаша. Матю спусна щорите и запали къса дебела свещ, за да не се вижда светлина през прозореца, ако някой го наблюдава. В резултат атмосферата стана доста мрачна, което не му хареса особено.

— Значи сте убеден? — Отец Йоанис кимна към страниците, разпилени върху кухненската маса. — Сигурен сте, че става дума за същата икона?

— Не мога да кажа, че съм убеден, но е много възможно.

— Това нищо ли не означава за вас?

— Не променя естеството на иконата или онова, за което е била предназначена. Да лекува. Да носи вяра. Предполагам, че това обяснява защо хората са били готови да убиват за нея. Изключително стара е и съдържа артефакт, който е още по-стар и ценен.

— Парчето от покривалото.

— Да.

— Потопено в кръвта на Христос.

Кроткото благоговение в думите на свещеника, изречени на трепкащата светлина на свещта, първоначално охлади, а после раздразни Матю.

— Ако вярвате в това.

— Защо да не вярвам?

— Съществуват многобройни твърдения за подобни неща — парчета от истинския кръст, кости от пръстите на светци, короната от тръни, копието на Лонгин.

— Несъмнено много от тях са фалшиви. Но много е вероятно някои да са истински. Иконата притежава сила, вие сам сте я усетили. Тя идва отнякъде.

— От вярата — настоя Матю, — не е ли така? Иконата вдъхновява вярата, а силата й е дадена от Бога. Самата икона няма сила. Не повече от черепа на апостол Петър или палеца на Павел. Струва ми се, че вие, духовниците, много сте спорили за това преди хиляда години. Големият разкол. Унищожението на икони. Не съм им поддръжник, но иконоборците са имали основание и са довели до промяна. Proskypnesis, почитта, която можеш да окажеш на иконата, срещу latrei, истинската почит, която дължиш само на Бога. Така ли е?

Йоанис остави чашата с бира.

— Няма нужда от лекции. Разбирам гледната ви точка, но аргументите ви са неправилни. Разбира се, че иконата е само дърво и боя и сама по себе си не струва нищо. Но не можете да сравнявате това с кръвта на Спасителя. Нито дори с костите на някой светец. Когато говорим за същината на самия Христос, прекрачваме определени граници. Няма нищо по-скъпо и нищо по-ужасно.

— Грешката е моя. Но защо вярвате, че е истинската? Има поне две известни икони, които се свързват с робата на Мария. И двете са изгубени. Тази не прилича на някоя от тях, за които съм чел по-рано, нима това е трета такава икона, за която никой не е знаел?

— Знаели са. Прочетохте фрагмента от Теодор, който ви оставих. Просто познанието е било изгубено.

— Защо Теодор Слепи знае история, която никой друг не знае? Защо тази икона не се споменава другаде?

— По онова време е имало малко историци. Понякога се налага да се доверим на един-единствен източник.

— Защо тогава никога не съм попадал на този пасаж, след като съм изчел Теодор от кора до кора?

— Няма го в стандартните преводи. Открит е преди осем години в старо ръкописно копие някъде из Централна Европа. Във Виена, струва ми се. От човек на име Мюлер. Няколко години по-късно отишъл в Гърция да вземе иконата, но не успял. Свещеникът, с когото преговарял, заподозрял нещо нечисто в мотивите му и го споделил с останалите селяни, включително с един любопитен и крадлив иподякон. Момчето откраднало откъса от Мюлер и го дало на свещеника, който го предал на близкия манастир за съхранение. Синът на Мюлер, който станал нацистки офицер, също имал копие от тези страници или поне знаел съдържанието им. По-късно той също дошъл в Гърция. Мисля, че сте чували тази история.

Матю кимна. Свещеникът знаеше повече от него.

— И вие прочетохте този текст в манастира.

— Да.

— Добре, да предположим, че Теодор е писал истината, доколкото я е знаел. Че намереното парче от робата наистина е в иконата. Но трябва да повярваме и че онова, което Елена е донесла от Ерусалим, е било покривалото на Мария. Губят се някъде около триста години. У кого е било покривалото през цялото това време? Кой би могъл да докаже автентичността на находката? Кой, при положение че я е задържал толкова дълго, би я подарил на майката на един император езичник?

— Арабите. Какво ги е интересувала тази светиня!

— И защо е била у тях?

— У тях е бил и кръстът, който са й дали.

— Ако вярвате на тази история.

Свещта изпука и Матю осъзна, че причината е дъхът му. Йоанис се загледа в танцуващия пламък и вдигна ръце в знак, че се предава.

— Въртим се в кръг. Спорът ни започва да прилича на един друг, по-основен. Човекът на разума иска доказателства в замяна на вярата си. Божият човек може да вярва и в разума, но знае, че той ще го отведе само донякъде, че някъде в неизвестността ще трябва да се откаже от него. Той мисли с ума си, докато не достигне това неописуемо и мистериозно място. Тогава мисли със сърцето си, напредва или се оттегля. Вие сте човек на разума. Добре. Но кажете ми, когато стояхте пред тази икона, когато докоснахте дървото, не усетихте ли някаква по-особена сила? Кажете ми истината.

Матю почти бе успял да забрави омайващото усещане да седи пред иконата. В нея имаше изкуство — тъжните очи, мрачните сенки — но тъй като беше доста повредена, само художественото майсторство не можеше да обясни реакцията му. А и той не знаеше нищо за робата, когато за пръв път видя иконата.

— Почувствах нещо. Трудно ми е да го опиша или да кажа какво означава.

— Не е нужно. Аз също съм го изпитвал.

— Виждали ли сте иконата?

— Да, познавам я много добре.

— Откъде?

— Израснах в селото, където беше тя. Също като дядо ви, макар да съм много по-млад.

— Тогава го познавате.

— Мисля, че вече ви казах — не много добре. Той замина за Атина, когато бях още малък, и се върна, за да се присъедини към партизаните, когато нахлуха германците. Не си спомням да съм го виждал преди сутринта, когато хвана мен и брат ми в изоставения параклис.

— Исусе — прошепна Матю, най-после разбрал. — Вие сте братът на Коста.

— Значи знаете тази история.

— Само онова, което дядо ми е казвал.

— Бих искал да го чуя. Моля ви.

— Баща ви запалил църквата и взел иконата. Коста убил свещеника Михалис, който се опитал да се намеси. След това баща ви изпратил вас двамата с Коста да я скриете в параклиса, докато той… Не знам какво е смятал да прави. Да се спазари за нея или да я продаде по-късно, когато всичко се успокои. Казал на дядо ми къде да ви намери, когато разбрал, че кръстникът ми ще изтръгне истината от него рано или късно. Но помолил Андреас да пощади вас. Фотис убил баща ви. Дядо ви намерил в параклиса и взел иконата.

Докато Матю говореше, свещеникът мълчеше. Големите му ръце здраво стискаха ръба на масата. Матю си помисли, че може би чува някои от подробностите за пръв път.

— Не знам — бавно започна Йоанис — дали всичко е било така, както го описахте. Минаха години, преди да чуя цялата история, по малко от различни хора. Пожарът в църквата си остана загадка. Никой не знаеше със сигурност кой го е запалил. Мнозина казваха, че са били германците. Други обвиняваха партизаните. Дядо ви също беше между заподозрените.

— Бил е атеист. Естествено е да са го обвинявали.

— Да, не мога да отрека, че е казал истината — баща ми е запалил църквата. Бях твърде малък, за да разбирам какво става. Помня, че стрелях с голям пистолет срещу дядо ви, молейки се наполовина да го убия, наполовина да не го уцеля. Коста ми каза да престана, но аз изпълнявах нарежданията на баща ми. Да пазя брат си. Бях само на десет години, едва държах пистолета. Дядо ви беше като призрак. Говореха, че може да изчезва, когато си пожелае, и аз вярвах, че притежава такава сила. Той изчезна от скалистия хълм и внезапно се появи на вратата като ангела на отмъщението. Сигурно ме е ударил. Не помня. Когато се свестих, те спореха и се ругаеха. Накрая Андреас пристъпи и застреля Коста в главата. Просто го застреля.

— Сигурно е било ужасно преживяване.

Свещеникът кимна енергично.

— Бях виждал германците да разстрелват хора, които познавах. Знаех, че има комунисти, черноборсаджии като баща ми, колаборационисти, и ми беше ясно, че гърците се избиват помежду си, но никога не го бях виждал. Беше ужасно, но и странно да видя как брат ми умира. Андреас ме беше ударил по главата, бях замаян и ми се гадеше, така че в началото не бях сигурен, че е станало. А и Коста беше обгорял ужасно в пожара. Много го болеше. Не знам дали е искал да живее така. Вярвам, че дядо ви постъпи състрадателно. Може би го е направил нарочно. Което не ми попречи да го мразя години наред.

— Невероятно е, че брат ви е успял да стигне до параклиса в това състояние. Сигурно сте го носили.

— Не, не можех да го докосна заради изгарянията. Но той се опираше на мен с една ръка, а в другата носеше тояга. Стенеше на всяка стъпка. Каква ли гледка сме представлявали! Като някакъв луд пророк и неговия ученик, макар че едва ли някой ни е видял. Носех иконата под мишница, внимателно увита. Беше голям вързоп и аз го носих часове наред, но не усетих тежестта му. Най-лекият товар, който можете да си представите. Помня как развих иконата върху малкия олтар, след като запалих свещта, видях тези очи и сякаш влязох в друг свят. Почувствах силата на иконата. Беше прекалено голяма за мен, нечовешки голяма. Изпитах благоговение, дори страх. Беше добра подготовка за онова, което стана по-късно.

— Андреас ли ви е завел в манастира?

— Странно, нали? Атеистът стана инструмент, определи съдбата ми. Би трябвало да ме убие. Така щеше да бъде най-разумно. Може би уговорката с баща ми го е спряла.

— А може би просто не е можел да го направи.

— Да, така реших и аз по-късно, когато размислих. Но ми е приятно да разбера, че татко се е борил за живота ми. Трудно е да презираш баща си, но още по-трудно беше да изпитваш нещо друго към моя. Иконата го побърка. Той е иподяконът, откраднал страниците от стария Мюлер, той помнеше какво пишело в тях. Чух го да разказва на брат ми, но споменът ми се върна едва когато сам прочетох страниците. Баща ми унищожи семейството ни, унищожи себе си. Фактът, че се е молил за мен, преди да умре, е като малък подарък. Благодаря ви за него.

— И вие останахте в манастира? — попита Матю с известна изненада и странна настойчивост. — Станахте свещеник, въпреки всичко, което сте видели.

— Какво друго можех да направя след всичко, което видях? Да полудея или да открия Бога. Бях достатъчно млад, за да вярвам, че зад ужасите, които съм видял, се крие някаква по-висша цел. Предишната година бях изгубил майка си, а сега и баща си, и брат си. Сестрите ми се омъжиха и заминаха, нямаше при кого да се върна. Душата ми беше опустошена, но сърцето и умът ми — отворени. Бях готов за Словото. Имах голям късмет. Ако бях няколко години по-възрастен, сигурно щеше да ме избие на цинизъм и жестокост. Щях да обърна гръб на Христос, както направи дядо ви, както много младежи сториха през онези години. Когато две години по-късно сестра ми ме откри в манастира, нямах желание да го напусна. Това беше моят дом.

— И все пак сте го напуснали. Не знам какъв пост заемате в църквата, но говорите добре английски и ви пращат на деликатни мисии. Това не е живот на монах.

— А повече на политик или шпионин, нали? Уверявам ви, че не ставам за това. Имах късмет и попаднах на добър наставник. Манастирът може да е ужасно място за едно малко момче, но игуменът беше добър човек, а и дядо ви сигурно му е разказал историята. Нямаше друга причина да ме приеме. Той веднага разбра, че не съм готов за строгата религиозна дисциплина, и ме учеше бавно. Научих английски, малко френски. Позволиха ми дори да прочета малко философия на религията, когато поотраснах. Православната църква винаги е поставяла аскетизма и молитвата над ученето. Моят игумен беше донякъде космополит и сигурно е знаел, че манастирския живот е само временна спирка за него. Може би е усетил, че същото ще важи и за мен. Или пък му приписвам прекалено много. Може би просто е имал нужда от протеже и ето ме — умен, достатъчно умен, за да ме оформи по своя вкус.

— Какво стана с него?

— Вече не е между живите, но преди това се издигна в църковната йерархия и стигна чак до Светия синод. Мисля, че се надяваше да го заместя, но аз бях прекалено голям мечтател и твърде лош политик. Избраха друго от неговите протежета и това е човекът, за когото работя сега.

— Човекът, който ви изпрати тук.

Лицето на свещеника доби угрижен вид и той отмести поглед от Матю.

— Да, той ме изпрати, защото мога да идентифицирам иконата и защото съм идвал и друг път тук по задачи. Но Томас и кръстникът ви ни изпревариха и последваха още убийства.

— Още? Имате предвид онези през войната или след това е имало още?

— Говоря за времето, през което е съществувала — изсъска Йоанис и пламъкът потрепна. — След тази икона върви смъртта. Вече не знаем как да се отнасяме към такъв безценен предмет. Изгубили сме нагласата. Той ни побеждава, обсебва ни, подлудява ни от копнеж. През всички тези дни, докато я търсех, докато търсех вас, имах време да мисля. Вярвам, че нещата стават по някаква причина, дори ужасните неща. Този път се поучих от собствения си дух. Мисията ми не е същата, каквато беше в началото. Чух гласове.

Благоговейният тон се бе завърнал. Свещеникът имаше две лица — светски човек и фанатичен вярващ — и те започваха да се редуват със заплашителна бързина. Внезапно Матю се зачуди дали Йоанис не е малко луд.

— Какво ви казаха гласовете?

— Много неща. Трябва да бъдат разтълкувани.

— Но вие сте стигнали до някакъв отговор.

— Той не е абсолютен. Пък и не бихте искали да го чуете.

— Кажете ми, отче. — Но още докато говореше, Матю осъзна, че вече знае какво ще му каже свещеникът.

— В сърцето си вярвам, че тази битка ще продължи, че убийствата ще продължат, докато иконата съществува, за да изкушава слабите. А повечето от нас са слаби същества. Тази икона е била създадена за друго време. Не може да съществува в нашето. Прекалено е силна за безбожното ни съвремие. Трябва да бъде върната на силата, която я е вдъхновила.

— С други думи, да бъде унищожена?

— Да.

И двамата замълчаха, докато идеята се оформяше между тях — мост или бариера. Матю искаше да запази разумното си отношение, да подходи към предложението на свещеника обективно, но беше невъзможно. Идеята беше чудовищна, богохулна.

— Мисля — започна той бавно, — че забравяте добрите неща, свързани с иконата, и отдавате прекалено много внимание на неколцина алчни старци. Не вярвате ли на чудодейните излекувания, за които се съобщава през годините? И дори ако се окаже, че това е само внушение, не би ли трябвало да уважаваме предмета, който може да предизвика подобно нещо?

— Несъмнено е имало излекувания. Когато бях малък, съм виждал жени да се отървават от артрита си, а един мъж прогледна, когато докосна иконата. Това бяха главно бедни и вярващи души, които винаги са били любимци на Христос, но техният контакт с иконата беше кратък. Сравнете го с малцината, които са я притежавали по-дълго време. Али паша, Мюлер, Кеслер. Алчни души, които може да са живели дълго, но не са били щастливи. Амбицията и болестите са ги мъчили, видели са как любимите им хора умират. Погледнете и онези, които са се опитали да я притежават и също са пострадали. Баща ми и брат ми са двама от тях. Вижте живота на колко много хора е използвала и променила към по-лошо. И вашият кръстник. Вижте какво прави тя с вас.

— Не ме слагайте в тази група, отче. Искам да забравя за нея.

— И добре се справяте, макар да се чудя дали бихте успели напълно. Мюлер и Драгумис са били години наред далеч от нея, но са си останали обсебени от иконата. Трябва ми някой като вас, който е изпитал силата й, за да ми стане съюзник, да ме разбере. Тази икона носи смърт.

— Как може да бъде така, щом е пропита с кръвта на Христос?

— Къде е противоречието? — попита свещеникът. — Христос е бил заобиколен от смърт. Тя е преследвала всичките му последователи, освен страхливите, и милиони са загинали в негово име оттогава. Христос обещава спасение на душата, а не дълъг живот на земята.

Матю се опита да измисли някакъв отговор, но умът му пламтеше от страх и тревога, а и не можеше да намери никакво логично възражение. Свещеникът разсъждаваше погрешно. Не само погрешно, но и опасно опростенчески — несъмнено продукт на собствените му ужасни преживявания. Беше разбираемо, но трябваше да намери начин да го накара да се опомни, преди да е направил нещо прибързано.

Телефонът иззвъня и двамата се стреснаха. Матю мислеше, че вече е късно, но часовникът показваше, че не е, макар навън да бе паднал мрак. Свещта беше догоряла. Знаеше, че трябва да остави телефона да си звъни, но някакво неудържимо чувство го накара да го вдигне.

— Да?

— Господин Спиър, радвам се, че най-после се прибрахте. — Гласът беше старчески и непознат и Матю веднага почувства, че е направил грешка, като е вдигнал. — Нямаме време, затова ще мина направо на въпроса. Дядо ви е при нас и вие трябва да ни кажете нещо за иконата. Разбирам, че може би не знаете къде се намира в момента, но настоявам да ми кажете всичко, което ви е известно. Разбрахте ли ме?

— Дядо ми… — Какво, по дяволите беше това? Явно заплаха, но от кого?

— Да, Андреас е при нас. Разбираме се чудесно, но подобни разбирателства рядко траят дълго.

— Кой се обажда? — Това беше глупаво. — Дайте да говоря с Андреас.

— Разбира се, но накратко.

— Матю. — Гласът на стареца звучеше сънливо. — Не прави нищо. Обясних на тези принцове, че не знаеш нищо, но те са упорити. Кажи…

— Е — каза отново първият глас, — това не беше много конструктивно, но поне се уверихте, че е при нас и е здрав. Господин Спиър, този разговор не може да продължи дълго. Кажете ми нещо.

— Не знам какво да ви кажа. — Ама че каша. Те наистина бяха хванали стареца. Бяха ли същите хора, които преследваха Фотис, Ана? Той стисна слушалката. — Трябва да говорим лично, нали? На публично място. Доведете и дядо ми.

— Срещата е отлична идея, стига да се уверя, че имате какво да ми кажете. Първо трябва да ме убедите в това.

— Защо да ви казвам каквото и да било по телефона? Нали говорим за размяна.

— Зависи от стойността на информацията ви. Знаете ли къде е сега кръстникът ви?

— Имам доста добро предположение. Разбирам, че това не е достатъчно. Нека проверя и ще ви се обадя утре.

— На територията на Ню Йорк ли е?

— Ако предположението ми е вярно. Как мога да се свържа с вас?

— Не можете. Аз ще ви се обадя утре.

— Няма да съм тук. Запишете си номера на мобилния ми.

Матю бавно издиктува номера, трудно му беше да си спомни цифрите.

— Много добре. Не е нужно да споменавам, че не бива да уведомявате властите, нито когото и да било за търсенето ви. Сигурен съм, че ме разбирате.

— Слушайте, дядо ми няма нищо общо с това. Ние с кръстника ми го въвлякохме. Не го тормозете.

— Нямам такова желание. До утре, господин Спиър.

Отец Йоанис погледна съчувствено Матю, когато младежът затвори телефона.

— Знаете ли кой беше?

— Не. Може би е този Дел Карос. Южноамерикански колекционер, който преди няколко дни се опита да отвлече Ана Кеслер. Или пък е някой друг.

— Трябва веднага да се обадите в полицията.

— Да, но ме предупреди, че ще наранят Андреас, ако го направя.

— Може да го направят така или иначе.

— Знам. Трябва да опитам нещо. Да поговоря с някого. — Той се опита да си припомни мястото, пътищата на северен Уестчестър, пътуването с Робин към къщата на Фотис. Отказът на Змията от имот, за който говореше месеци наред, не му се беше сторил убедителен още онзи ден в парка; а докато беше сам в хотелската стая в Солун седмици по-късно, Матю се беше сетил защо кръстникът му беше отрекъл. Но дали щеше да успее да намери къщата отново без помощта на Робин? Не и по тъмно, но утре сутринта трябваше да се опита.

— Позволете ми да ви помогна — настойчиво каза свещеникът.

Матю го погледна твърдо.

— С помощта, за която говорехте допреди малко? Мога да живея и без това, отче.

— Кой друг ще ви помогне? Всичко, което казах, беше предназначено само да ви покаже какво мисля. Няма да ви принуждавам да правите нищо. Нека бъдем съюзници.

Матю издиша шумно. Наистина имаше нужда от приятели. Ана не трябваше да се замесва. Когато тръгнеше срещу Дел Карос, му се искаше Бени да е с него, но той щеше само да му пречи в разговора с Фотис. Така че му оставаше единствено лудият свещеник. Кой знае защо, това му се стори подобаващо.

24.

Пробуди се от свиренето на тръбите на парното. Стаята беше тъмна, но през полуотворените щори на западния прозорец проникваше оранжева светлина, промъкнала се между гъстите дървета и бялата къща на отсрещния хълм. Няколко дълги мига, докато се събуди напълно. Фотис се наслаждаваше на тази топла и спокойна гледка на зазоряване — на напъпилите клони, очертавани от изгряващото слънце, на небето, което преливаше от тъмнолилаво в синьо, от истинските или въображаеми трели на птичите песни. Докоснат от прастарото чудо на изгрева, той би могъл да бъде на стотици места, да бъде стотици хора. Би могъл дори да бъде млад.

После болката се появи. Извираше от долната част на гърба му и стигаше по гръбнака чак до плещите му, и заливаше като пулсиращи вълни средната част на бедрата му. Това го накара да се осъзнае, да очертае границите си и да се опомни. Светлината навън вече не беше извор на красота, а начин да определи, че часът е 6:45, без да поглежда часовника на нощното си шкафче. Подпря се с юмруци на матрака и бавно седна. Нямаше сили да се изправи веднага, затова постави квадратната възглавничка зад болния си гръб и се облегна назад. Тръбите отново засвириха, разтърсвайки пода, и клапата на радиатора започна да съска. Топлината, излъчвана от него, беше объркала Фотис. Не беше зима, а пролет, началото на май. Но нощите тук бяха все още хладни и трябваше да настройва термостата от вечерта. Костите му вече не понасяха студа.

В такива мигове мисълта за горещия душ, за първите хапчета след закуска, за първото питие след обяд, правеха болката по-поносима. Когато вече нямаше да може да побеждава агонията с такива прости средства, дните му щяха да започват с ужас и да завършват в отчаяние. Но може би нямаше да се стигне дотам. Засега болестта напредваше бавно. Може би нещо по-сериозно щеше да го убие, преди да се превърне в стенещ призрак, прикован за леглото. Или пък Божията майка щеше да го спаси. Не я виждаше, но усещаше присъствието й в стаята. Да, чувстваше го. Същото топло, ласкаво усещане за благополучие, което го обзе в мига, когато Томас пристигна с пакета преди две седмици. Същото усещане, което бе завладяло тялото и душата му и го бе разтърсило до основи преди шестдесет години, когато Андреас му беше показал иконата. Оттогава той не беше същият. От този момент нататък се ръководеше от определени грижи и потребности. Андреас му беше направил голям подарък, позволявайки му да я види сам в празната, осветена от свещи църква. Но от друга страна, това бе разтревожило духа на Фотис, бе объркало живота му, а най-лошото беше, че самият Андреас изобщо не ценеше иконата. Тя беше рядка вещ, която той с радост показа на приятеля си, но нищо повече. Странно, че човек, който така обичаше хората си, а по-късно семейството си, беше напълно затворен за Бога. Андреас. Сега те не биха станали приятели, но вече нямаше значение — бяха неразривно свързани.

Фотис се стресна от дрямката. Беше му се сторило, че до леглото му има някой, но се бе заблудил. Нито враг, нито приятел. Беше съвсем сам в къщата и трябваше да си наложи да не мисли за всички начини, по които можеха да умрат болните старци, останали сами. Дори ставането от леглото беше опасно. Душът щеше да бъде истинско премеждие. Може би трябваше да го пропусне. В къщата беше топло. Щеше да се облече, да закуси и след това да прецени за какво има сили.

Това беше бавен процес. Вече нямаше кой да му помогне. Роула беше умряла, преди да осъзнае, че се нуждае от нея. Беше му трудно да си представи, че биха могли да бъдат заедно сега, че биха могли да живеят доволни. И децата, които тя отчаяно искаше, но Бог бе решил друго. Младото същество, което се бе появило, му беше напълно безполезно; беше красива, но какво от това? Тя бе очаквала да му стане съпруга, но той я беше отпратил, благодарен за урока, получен от суетата му, и решен да не повтори грешката си. Племенницата му принадлежеше на Алекос, който го мразеше. На мъжете можеше да се разчита повече, но бе изгубил всички. Филип ръководеше ресторанта и се държеше на разстояние, както бяха се разбрали. Николай беше в болница, безбожникът Антон беше избягал. А сега и Таки беше мъртъв, единственият син на сестра му. Той затвори очи и се опита да забрави мъката и вината, които го разяждаха.

Тази съпротива бе от огромно значение. Ако не успееше веднага да пресече съжаленията, миналото щеше да го залее като огромна вълна и всички мъртви щяха да го заобиколят. Марко, удушен в една алея, гледащ с изскочили очи от масата в моргата; Роула, която умира, задушавана от кървава кашлица, младият свещеник, обгорял и кървящ, гърчещ се в краката му в тъмната крипта. Всички те го преследваха. А той, Фотис, макар и стар, болен, уплашен като дете и прокълнат, още беше жив. И след деветдесет години живот продължаваше да се бори за още. Нелепо. Отвратително. Изпита безгранична самоомраза, залитна и захвърли пуловера, с който се бореше. После отново седна на леглото.

Да гледа Света Богородица. Това беше единственият начин. Само заради това си беше дал толкова труд. Обърна се и я видя. Светлината все още не беше достатъчно силна, за да я освети пряко, но стаята беше изпълнена с топъл оранжев блясък, който озаряваше по-ярките части от изображението. Позлатената горна част и пожълтелите места, където боята беше опадала, контрастираха с вишневата роба, дългите мургави ръце, огромните очи. Тези очи галеха стареца със своя хипнотичен опрощаващ поглед и той имаше чувството, че на местата, където боята беше запазена, ръката на художника е била движена от по-висша сила. Въздействието идваше не от неговото майсторство, а сякаш от самата сърцевина на дървото. Бездънните дълбини на тези очи разказваха за времена, далеч по-стари от онова, в което бе минал краткият живот на художника, за необятната и свята душа на първообраза. Тя беше първата, дори преди Сина. Тя беше изворът, животът. В това дърво беше всичко. Нейните одежди, неговата кръв, нейните сълзи.

Човек не можеше да не се усети нищожен пред това чудо. Фотис се радваше на това, защото греховете му намаляваха пропорционално на незначителността на неговия живот и живота на онези, на които беше помагал или вредил, които беше убил. Прах. Човек трябваше да живее много дълго, за да разбере урока така добре, както го разбираше той, но бе невъзможно да го предаде на другите. Беше нужна преобразяващата сила на внезапното прозрение, изпращано от Бога на малцина щастливци. Христос обичаше грешниците. Значи все пак имаше надежда.

Би могъл да я съзерцава вечно, но човекът си беше човек и имаше своите нужди. Гладът накара Змията да се върне от райската градина в самотната си стая, изпълнена със светлината на късното утро. Нямаше представа колко време е минало, но се принуди да стане, облече сивата си жилетка и слезе в кухнята. Едва след кафето и овесените ядки той си позволи отново да обмисли положението си. Не беше за завиждане. Бе похарчил почти всичко за покупката на иконата и подкупа на Томас. Да я задържи и да намери средства за препитание, щеше да бъде предизвикателство. Имаше малко пари в брой и добре прикрити сметки в три страни. Къщата беше купена на името на Филип и той не бе казал на никого за нея, освен на момчето. Защо го беше направил? За да сподели радостта си с някого? Недостатък на възрастта ли беше? Причината нямаше значение, беше го сторил. После беше казал на Матю, че покупката се отлага, а и момчето не знаеше къде точно се намира къщата, нали? Неприятно беше, че не е сигурен в подробностите. Във всеки случай Андреас можеше да научи малкото, което Матю знаеше, и да открие останалото. Другите също щяха да го търсят, макар да се беше върнал тайно в страната. Къщата не можеше да се смята за сигурно място. Вече беше прекарал тук три дни, възвръщайки силите си. Трябваше да се премести другаде за кратко и да обмисли къде да остане по за дълго. Някъде на топло. Мексико, например.

Фотис погледна през кухненския прозорец към тясната гориста долчинка на изток. Преди седмици беше решил, че оттам някой най-лесно би могъл да се приближи незабелязано до къщата, и беше решил да сложи сензори за движение от тази страна, но така и не го беше направил. Листата не бяха още достатъчно гъсти, за да бъдат добро прикритие, но очите му вече не бяха толкова добри и от това разстояние би могъл да пропусне човешка фигура. Но колкото и да е предпазлив, натрапникът можеше да стигне до къщата незабелязано, но не можеше да влезе в нея, без да го чуят.

Между кухнята и задните стълби се намираше килерът, превърнат в охранително помещение. Алармата на къщата се контролираше оттук и бе настроена да издава ужасния шум, типичен за тези устройства, или само дълги пиукания, комбинирани с примигващи светлини, които показваха мястото на проникването на екрана в тази стая или в голямата спалня. Когато беше в къщата, Фотис използваше втория вид сигнали. Защо да безпокои съседите? По-добре да изненада неканените гости. Имаше и осем видеомонитора за камерите, разположени из къщата и около нея. Не бяха много, но без човек, който постоянно да ги наблюдава, и без това нямаше голяма полза от тях. Не бе очаквал, че ще изгуби всички. Пилотът, капитан Херакъл, не можеше да бъде нает за такава низша работа. Младият шофьор на пежото ставаше за нея, но не можеше да му се има доверие, затова сега почиваше в Адриатическо море. Това му беше струвало утрояване на плащането за Херакъл. Имаше прекалено много усложнения.

Точно преди да излезе от стаята, видя някакво раздвижване на монитора, показващ портата. Тъмна кола мина между големите каменни колони и бавно продължи по алеята. Фотис гледаше невъзмутимо как колата изчезна от първия екран, за да се появи след няколко мига на монитора, показващ външната врата на къщата. Приличаше на същата кола, която бе видял Матю да кара на два пъти. Кой друг от онези, които го търсеха, щеше да бъде толкова доверчив, че да дойде по входната алея? Освен ако не беше клопка. С напълно ясен ум Фотис внимателно провери всички монитори, отключи ниско шкафче и извади от него торбичка. В нея имаше малък черен пистолет — стар валтер, подарък от приятел от МИ6. Все още работеше и беше достатъчно малък и лек за треперещата му ръка. Зареди нов пълнител и сложи друг в джоба на жилетката си. Не мислеше колко безсмислена би била престрелката. Едва ли щеше да победи, а дори да успееше, трябваше да се разправя с властите. Но той беше късметлия, а с оцеляването идваха и възможностите. Щеше да се бори за живота си.

На екраните не се виждаше друго раздвижване. Нито в гората, нито на малкото възвишение зад къщата. Колата остана около минута на алеята, преди вратата на шофьора да се отвори и Матю да излезе. По дяволите, защо беше дошъл? И кой беше с него в колата? Със сигурност не беше Андреас, той никога не би му позволил да се появи толкова явно. Кръщелникът му се насочи към предната врата и Фотис потисна надигащата се паника. Защо Матю? Но пък и кой друг? Не искаше да навреди на момчето, но кой знае каква игра се разиграваше навън? Можеше просто да не отваря вратата. Щеше ли младежът да се опита да влезе насила? Би ли могъл Фотис да го пусне да си отиде, след като го беше намерил? Той изключи алармата на входната врата и неизмислил план, тръгна да посрещне кръщелника си.

Усмивката на лицето на кръстника му беше изненада, но Матю осъзна, че е неуместна. Да реагира различно от очакваното, беше типично за Змията. Усмивката не прикриваше следите от умора и загриженост около устата и очите, нито изтощителната тревога, която сякаш тежеше на плещите му. Очевидно болестта или проблемите, свързани с кражбата на иконата, го убиваха.

— Отлично, момчето ми. Трябва да ми кажеш как ме откри, но първо заповядай.

Какво друго да прави? Свещеникът не можеше да го защити на практика, просто създаваше илюзията за сигурност, но тъкмо затова беше нужно да се отдалечи от него. Матю знаеше, че Йоанис няма намерение да подкара колата или да се обади на някого, ако нещата тръгнат зле, но Фотис нямаше представа за това. Едва когато влезе вътре, видя пистолета в ръката на кръстника си, но в това нямаше нищо странно. Преследваха го, а и Матю беше видял достатъчно пистолети през изминалата седмица, за да се стресне.

— Кой е в колата?

— Приятел. Свещеник е.

— Знае ли какво става?

— Донякъде.

— Няма ли да влезе?

— Не.

Старецът изглеждаше задоволен от отговора. Затвори и заключи вратата, отиде до стълбището, спря за миг, после тръгна нагоре. Нерешителността му и липсата на любезни обноски бяха толкова нетипични, че Матю се притесни, но от друга страна изпита задоволство, че ще надзърне зад маската на Фотис. Не можеше да направи нищо друго, освен да го последва, но преди това тихичко отключи вратата. Къщата приличаше на много други в района — комбинация от камък и дърво, покрив, покрит с плочи, и по-просторни помещения, отколкото личеше отвън. Стените бяха боядисани в кремаво, виждаха се рафтове с книги, импресионистични пейзажи и икони, които принадлежаха на Фотис. Беше ужасно горещо и Матю съблече якето си, докато се качваше по стълбите.

— Сигурно съм ти описал доста точно къде се намира къщата, макар да не си спомням — заяви Фотис.

— Мислех, че ще ти е по-интересно защо съм тук.

На върха на стълбите Фотис се извърна, наивното му учудване граничеше с лудост. На светлината от високия прозорец на лявото му слепоочие се виждаше грозна синина.

— Защо ли? Че каква друга може да е причината? Между нас няма тайни. И двамата искаме едно и също, но както виждаш, аз имам по-голяма нужда от нея.

Старецът забърза по коридора и Матю извика зад него.

— Грешиш, кръстник. Не съм тук заради нея. Изслушай ме.

Влязоха в голяма спалня в задната част на къщата. Голямото легло още не беше оправено. Имаше три прозореца. Телефон и някаква странна конзола стояха на бюрото, а кръстникът му беше седнал на кожения фотьойл в ъгъла и гледаше към полицата над камината. Там, облегната на стената, стоеше иконата. Беше по-малка, отколкото я помнеше Матю. Всъщност му се стори смалена във всяко отношение, незаслужаваща кръвта и страданията, които бе причинила. Очите сякаш признаваха това. Бяха изгубили магнетичното си привличане, обещанието, че ще разкрият много тайни, и сега изглеждаха само отчаяни. Колкото и да е странно, този нов поглед върху иконата предизвика желание да я защити, почти толкова силно, колкото и страстта към откровение, която бе заместило. Той осъзна огромното влияние на обстоятелствата, при които виждаше иконата, върху реакцията му. Присъствието на Ана бе провокирало нещо като божествена похот, баща му — страх и нужда от лечение. А сега тази тъга. Заради Фотис ли беше? Нима иконата бе само проводник на чувствата?

— Още си обсебен от нея — прошепна Фотис.

— Не — отвърна Матю, но това не беше съвсем вярно. Просто чувствата му се бяха променили.

— Разбери ме, момчето ми. Едва ли ще живея още дълго. Когато си отида, тя ще бъде твоя, но за да умра безболезнено, имам нужда от нея. Нямам друга надежда. Ако беше видял нещата, които съм виждал аз, нямаше да ме спираш.

— Нещата, които си видял? Или нещата, които си направил?

— Кой друг знае, че си тук?

Нямаше да играе по свирката на стареца. Вече знаеше какво става в такива случаи.

— Те държат Андреас.

— Кой го държи?

— Не съм сигурен. Мисля, че е онзи Дел Карос. Преди няколко дни се опита да отвлече Ана Кеслер. Почти съм сигурен, че той е сключил сделка с твоите руснаци, за да открадне иконата.

Фотис кимна.

— Сигурен ли си, че е при тях?

— Говорих с него.

— Какво точно ти каза?

— Не много. Имам чувство, че беше упоен. Каза ми да не правя нищо и ги нарече „двамата“, затова предполагам, че са само двама души.

— Добре. Това ли е всичко?

— Нарече ги „принцове“. Предполагам иронично.

Погледът на Фотис дълго време не слезе от лицето на младежа. Матю знаеше, че го изпитва, но остана спокоен, защото не криеше нищо.

— Скоро ще ми се обадят — продължи той. — Искат да знаят къде се намира иконата.

— Не ти ли хрумна, че това може да е номер на дядо ти?

— Какво, че се преструва на заложник?

Фотис кимна, без да сваля поглед от лицето му. Това беше сигурен белег колко го бе завладяла параноята през последните няколко седмици и Матю се замисли дали замисълът му изобщо можеше да се осъществи.

— Не. Нямаш представа колко много иска той да приключа с тази история. Не би измислил нещо, за да ме прати сам да те търся. Сигурно го знаеш.

— Може да сте го измислили заедно.

— Това няма смисъл по същата причина. Просто мислиш на глас, но сам не си вярваш.

— Може би.

— Трябва да му помогнем.

— Разбира се. — Но думите не прозвучаха искрено. Фотис гледаше в пространството, без да забелязва Матю, очевидно отново замисляше нещо, печелеше време.

— Защо ги нарече „принцове“?

— Принца — започна бавно Фотис, — така с дядо ти наричахме немския офицер, за когото ти разказах. Или Пашата, защото той обичаше да живее охолно и да се заобикаля с откраднати съкровища. Той е човекът, с когото Андреас сключи сделка, с която изпрати Света Богородица в изгнание.

— Мюлер? Нацистът, когото е търсил през целия си живот?

— Същият.

— Дел Карос е Мюлер?

— Възможно е.

— Защо би ми го казал?

— За да знаем. Или като предупреждение, че си имаме работа с много по-опасен човек, отколкото предполагаме. Дядо ти винаги е бил лоялен.

— И как ще му се отплатиш за това?

— Не мога да му помогна. Трудно ми е да опазя дори себе си.

— Иконата е у теб. Не си струва Андреас да умре заради нея.

— Животът му вече е обречен. Нали не си му казал за тази къща?

— Не, разбира се.

— Тогава нищо не могат да измъкнат от него. Разбираш ли? Той е използвал последната възможност, за да ни предупреди. Ако сега им дадеш информацията, Андреас пак ще умре, вероятно ти и аз също. И ще вземат Богородица. Така ще стане причина за нашата смърт. Мислиш ли, че го иска? Смяташ ли, че иска да даде възможност на Мюлер да го предаде отново? Можем да предотвратим това. Трябва да ми помогнеш.

— Познавам един човек, който може да ни е от полза. Бивш член на Мосад, приятел на Андреас. Не можем да го изоставим, трябва да направим нещо.

— Ти нищо не разбираш.

Крехкото тяло на кръстника му се тресеше от гняв и ръката, стиснала пистолета, подскачаше върху бедрото му. Тихо пиукане привлече очите и на двамата към бюрото, където на конзолата проблясваше червена светлина. Фотис скочи и се затътри към нея.

— Може би свещеникът е решил да разбере какво става? Не. Не е отпред, а зад къщата…

Той се завъртя и насочи пистолета към главата на Матю. Излъчваше такава заплаха, че Матю вдигна ръце и отстъпи две крачки.

— Кръстник!

— Кого си довел? Кажи ми истината.

— Никого, освен свещеника.

— Не, ти си ги довел. Може би не си знаел, но те са те последвали.

Съвзел се донякъде, Матю последва стареца вън от стаята с треперещи крака. Фотис се обърна веднъж и сложи пръст на устните си, после пое по коридора, но не натам, откъдето бяха дошли, а в обратна посока, която ги отведе до друг, по-къс коридор. На върха на тясното стръмно стълбище той даде на Матю знак да го изчака, после тръгна надолу. След секунди изчезна зад завоя, а Матю стоеше тих и безпомощен, загледан в мястото, където се беше скрил кръстникът му. Какво щеше да стане сега? Кой беше долу? Трябваше ли да провери какво прави Йоанис? Нерешителността го задържаше на място и след около минута чу отдолу слаб шум. Фотис се появи. Изкачи стълбите с известни усилия, но здраво стисна рамото на Матю и приближи устни до ухото му.

— Чувам го, но не го виждам. Сега има и друг на предната врата. Ще се отбраняваме на втория етаж. Можеш ли да си служиш с това?

Фотис му подаде с дръжката напред голям пистолет. Матю кимна колебливо. Кръстникът му зареди патрон в дулото колкото се можеше по-тихо, после сложи пистолета в ръката му.

— Натискай силно спусъка. Стой тук и застреляй всеки, който се качи по тези стълби.

Той притисна Матю до стената, после извади валтера изпод жилетката си и тръгна към предната част на къщата. Страхът от предстоящия сблъсък се бореше с гнева, че събитията не се бяха развили както бе възнамерявал, но Матю не сваляше поглед от стълбите. Не искаше да се разсейва с мисли, но те неканени нахлуваха в ума му. Ако долу бяха Дел Карос и приятелят му, трябваше да действа без колебание, както го беше и инструктирал Фотис. Но ако беше някой друг? ФБР, Бени или дори Йоанис? Ако изчакаше, докато разпознае човека, щеше ли да има шанс да реагира? Би ли могъл да застреля някой непознат?

Или това беше някаква игра, която Фотис отново си играеше с него? Той отстъпи до завоя на коридора, за да се увери, че старият негодник не бяга по предното стълбище с иконата. Слаб шум отдолу го накара бързо да се върне на мястото си. Но всичките му мисли изчезнаха, когато от предната част на къщата се чу стрелба.

25.

Ян не беше харесал никак плана, но възможностите им бяха ограничени. Бяха упоили Спиридис, но той им каза малко, очевидно не знаеше къде да открият Драгумис. Момчето беше най-добрият им шанс. Най-сигурно щеше да е да го хванат, но Мюлер прецени по тона му, че не знае къде точно се намира кръстникът му. Ако го оставеха, може би щеше да го намери. Ако Ян се опиташе да залови едновременно и момчето, и свещеника, нещо можеше да се обърка; Спиър можеше да загине, а и не си струваше двама души да се занимават с трима заложници. И един им стигаше. Най-добрият план беше Ван Меер да проследи момчето.

Холандецът беше раздразнен, най-близкото до гняв състояние, в което изпадаше. Наблюдаваше апартамента на Спиър от дни наред и се учуди, че момчето бе толкова глупаво да се върне. Нека го заловя, убеждаваше той Мюлер, той е вътре. Но накрая се беше примирил и всичко се беше оказало точно толкова трудно, колкото беше предвидил. Мюлер го следеше с колата под наем, а Ян пеша, но когато разбраха, че Спиър ще вземе назаем кола от приятел, се смениха. Ян седна зад волана и успя да не го изгуби, докато излязоха от града, после по Бронкс Ривър Паркуей и лъкатушещите, малки пътища на северен Уестчестър. Ян си разбираше от работата, а момчето не беше опитно, но на такова дълго разстояние имаше вероятност да е забелязало, че го преследват. А това означаваше, че може да попаднат на засада.

Мюлер погледна към Спиридис, който още не беше дошъл на себе си след последната инжекция. Щом пристигнеха, щяха да му бият още една и едва ли щеше да оживее. Китките му бяха вързани с найлоново въже, бяха го завили с одеяло, за да не се виждат. Мюлер отново погледна към пътя и осъзна, че е изгубил от поглед колата на Спиър.

— Къде е?

— Влезе през онази порта в тухлената стена.

— А ние защо продължаваме?

Ян го погледна с отвращение.

— Да не искаш да влезем след него и да се самопоканим на питие?

Продължиха още стотина метра след вратата, но видяха само дървета и ограда, а после изгубиха къщата от поглед. Ян обърна и се върна обратно, отново премина покрай портата и когато стигна до гористата долчинка малко по-нататък, спря и паркира между бурените. Извади мобилния си телефон и го превключи на режим уоки-токи. После отвори вратата.

— Дай ми време да вляза. После мини отпред, както се разбрахме.

— Да, да.

— Около десетина минути ще ми бъдат достатъчни. Помни, че след като вляза, може би няма да мога да говоря.

— Всичко това го минахме. Просто тръгвай.

— Не бъди нетърпелив. Почти успяхме.

На това не беше нужен отговор и когато Ян изчезна между младите дъбове и кленове като призрак, Мюлер си пое дъх и се намести на мястото на шофьора. Изчака пет минути, преди да подкара колата, огледа се за движение по празния път и бавно излезе на шосето. Ян беше прав — да върви по дяволите — нямаше нужда да бързат, нямаше нужда от паника. Вече затягаха примката. Сега не беше моментът за глупави грешки.

Когато зави и подкара по склона, отново видя тухлената стена, стара и покрита с мъх. На стотина метра навътре се появиха каменни колони, маркиращи началото на входната алея. Той спря на тревистото отклонение на пътя, извади телефона си и зачака обаждането на Ян, хвърляйки още един поглед към Спиридис. Беше ли помръднал, или причината беше в движението на колата? Огледа пътя, дърветата, стената и забеляза малката камера на левия стълб, насочена точно към него.

По дяволите, трябваше да я види по-рано; сигурно навсякъде имаше камери. Инстинктивно подкара отново и пое по дългата павирана алея. Защо да дава на Драгумис още време за мислене? Ако имаха късмет, само старият грък щеше да е тук. Мобилният телефон на седалката до него запращя, показвайки, че Ян е вътре, но не може да говори. Мюлер почувства как сърцето му заби тревожно и пое с пълни гърди застоялия въздух в колата. Паркира възможно най-далеч от къщата и хукна към предната врата.

В колата на Спиър нямаше никого, следователно и той, и свещеникът трябваше да са вътре. Без да обръща внимание на неизбежната камера до вратата, Мюлер натисна дръжката. Беше отключено. Или Ян беше действал бързо, или това бе прекалено явен капан. Извади пистолета от джоба си и отвори със свободната си ръка. Отначало не се случи нищо. Видя красив синьо-червен ориенталски килим в подножието на стълбите и широки арки, които водеха към облени от слънцето стаи от двете страни на коридора. Мюлер пристъпи бързо навътре и тръгна към стълбите. Първият изстрел го стресна, но при втория вече се търкаляше по земята — инстинктът беше победил възрастта. Чу поне един удар на куршум в дървото. Удари се в нещо дървено и се изправи на колене, блъскайки глава в плота на голяма маса. През сълзи видя, че е в трапезарията, където куршумите явно не достигаха.

Огледа се за рани, но не откри нищо. Изстрелите бяха дошли от горната част на стълбището. Драгумис — ако това беше той — го бе изчакал да се приближи, за да стреля, но очевидно не бе успял да се прицели. Когато погледът му се проясни, германецът поклати глава. Беше извадил късмет. Стоеше на болните си колене с ожулен череп и по никакъв начин не можеше да се изкачи по стълбите. Нямаше значение, поне беше влязъл в къщата. Погледна към отсрещната страна на коридора. Там имаше голяма всекидневна с плюшени мебели. Светлината, нахлуваща през френските прозорци, падаше върху бяло канапе, стъклена масичка и дебел килим. Тя му напомни за една стая в къщата, която някога бе негова — място, където се беше чувствал почти щастлив. Не биваше да мисли за това сега. В задната част на трапезарията, до високия стъклен шкаф, имаше врата. В такава голяма къща сигурно имаше и задно стълбище. Трябваше да го намери и да открие Ян. Мюлер бавно и болезнено се изправи и тръгна към тясната врата.

Кухнята беше голяма и мрачна въпреки белите стени и сините завеси, във въздуха се усещаше лек мирис на газ. На мивката стояха купа и чаша за кафе. Тук имаше две врати, освен онази, през която беше влязъл. Тази вляво изглеждаше по-обещаваща, но едва си го беше помислил, когато оттам се разнесе силен гръм. Очевидно беше от по-големокалибрен пистолет. Значи горе имаше двама души. Но къде беше Ян? Ако го бяха убили, всичко беше изгубено и щеше да е късметлия, ако се измъкне жив оттук. Късметлия. Не беше подходящата дума. За човек на неговата възраст нямаше изход. Нямаше да си тръгне без иконата, каквото и да станеше. Наложи си да тръгне към мястото, откъдето се бе чул изстрелът. Къс коридор водеше към малка стая, пълна с шкафове и черно-бели монитори. Видя паркираните коли отпред, предните стълби, свещеникът, който се разхождаше покрай къщата. Нямаше вътрешни камери. Когато вдигна очи, Ван Меер стоеше до него и се усмихваше.

— Изгубил си си шапката.

— Да — прошепна Мюлер, прикривайки шока си, че го бяха изненадали така лесно. — Май че е така. Какъв беше този изстрел?

— Неточен. Мина на половин метър от мен, но горе има някой.

— Отпред също.

Ян кимна.

— В неизгодно положение сме. Двама на двама, а те са по-високо. Най-разумно би било да се оттеглим.

— В никакъв случай. Друг път няма да имаме такава възможност.

Ян кимна отново, бе очаквал този отговор. Очите му гледаха през рамото на германеца към кухненската врата и докато разговаряха, ушите му се напрягаха за всеки необичаен шум. Имаше мигове, когато Ван Меер приличаше на робот, на изкуствен мозък, но сега Мюлер усещаше, че ловецът у него се е събудил. И той нямаше да си тръгне.

— Очаквам голяма премия — каза Ян.

— Готово. Предните стълби са дълги и прави. Оттам няма да стане.

— Отзад има завой. Може би на четири метра от площадката до стрелеца.

— Значи ще минем оттам.

— Чакай тук.

Мюлер не обичаше подчинените му да му заповядват, но с този свикваше, затова остана да наблюдава входа към стълбището, докато Ян влезе в кухнята. Върна се малко по-късно с куп кърпи, вързани заедно, които силно миришеха на нещо. Вероятно на почистващ препарат. В другата си ръка държеше мокра хавлия.

Приближиха се внимателно до стълбището и тръгнаха заедно по тесните стълби. Ян извади сребърна запалка от джоба си и подпали кърпите, кимайки на Мюлер. Старецът се плъзна по външната стена, съзирайки огромната дупка в мазилката на една ръка от себе си. Преди да завие зад ъгъла, той протегна ръка и стреля три пъти, вдигайки оглушителен шум, после се върна обратно. Ян стъпи на негово място и хвърли пламтящите кърпи на стъпалата.

Въздухът се изпълни с остър, неприятен дим. Щяха ли да запалят цялата къща, чудеше се Мюлер, който още трепереше. От страх или от радостно очакване? Кога беше станал толкова страхлив, толкова крехък? Ян го погледна с характерното си снизходително изражение. Отгоре долетя тропот, някой тъпчеше пламтящите кърпи. Приведен, Ян се подаде зад ъгъла, стреля два пъти и отново се прикри. На стълбището се чу тъп метален звук. Холандецът още веднъж надникна и изчезна зад ъгъла. Мюлер си пое дълбоко дъх и го последва, като пътьом грабна мократа кърпа.

На две стъпала преди площадката лежеше черен деветмилиметров пистолет, а на стената имаше кърваво петно. Ян стоеше в задимения коридор и се оглеждаше вляво и вдясно. Мюлер хвърли мократа хавлия върху горящите кърпи и стъпи върху нея няколко пъти. Подът беше обгорял, но нищо не се бе подпалило. Навсякъде имаше дупки от куршуми.

— Улучил си го — прошепна Мюлер.

— В ръката — поясни Ян. — Спиър беше. Сигурно е наблизо.

— Но няма оръжие.

Без оръжие, ранен и вероятно ужасен. В ума си германецът задраска момчето като противник. Сега оставаше само Драгумис и предимството отново беше на тяхна страна. Иконата беше тук някъде на втория етаж, иначе гъркът не би изоставил първия без бой. Коридорът, в който се намираха, водеше до друг след около четири метра, където завоят надясно щеше да ги отведе в предната част на кухнята.

Ван Меер хвърли поглед зад ъгъла.

— Е? — попита Мюлер.

— Нищо. Има много врати.

— Виждаш ли площадката на предното стълбище.

— Да.

— Добре. Гъркът не може да я пази, защото ще го застрелям оттук. Мини отзад и се качи отпред, за да настъпим от двете страни.

— Спиър е някъде наблизо.

— Той не е страшен. Важен е Драгумис.

Холандецът не изглеждаше убеден, но кимна, плъзна се по късия коридор и безшумно изчезна по задните стълби. Мюлер стигна до ъгъла и погледна, но видя само това, което Ян му беше описал. Всичко беше наред. Всеки миг щяха да приключат. Околните къщи бяха твърде далеч, за да чуе някой изстрел, а Драгумис никога не би повикал полиция. Беше им в ръцете, стига да не направеха някаква глупава грешка. Като да не броят патроните. Колко беше изстрелял той? Само три, беше сигурен. Потърси в палтото си резервния пълнител, но вместо него извади малък кожен несесер. Спринцовката и наркотикът. Беше забравил да бие още една доза на Спиридис, преди да слезе. Едва ли имаше значение. Той беше в безсъзнание, а и вързан. Но подобни грешки показваха, че е невнимателен. Трябваше да се съсредоточи. Ако искаше да оцелее след днешния ден, трябваше да полага повече усилия. Никакви грешки повече. „Бъди като Ян — каза той на треперещите си ръце, — бъди като машина, докато свършим работата.“

Сребристият нисан на Бени слезе от рампата с ужасна скорост, спря само колкото да се качи Ана и след по-малко от минута отново се носеше по шосето. Първото, което Ана направи, беше да се обади на Бени. Съобщението на Матю не й обясняваше почти нищо; само я уведомяваше какво е намислил, в случай че нещо стане. Но той вече й беше разказвал как с бившата си приятелка, която била отраснала в околността, са търсили къщата на кръстника му. Робин беше разковничето. Бени отиде направо в апартамента на Матю и го претърси за тефтерче с телефони. Откри го бързо. Обикновено мъжете не записваха много неща, но Бени беше открил името Робин Спраг с телефонен номер, а Ана го беше убедила, че е по-добре тя да се обади.

Беше рано и тя успя да намери жената, преди да е излязла от работа. Последваха очакваната съпротива и раздразнение, затова се наложи да разкаже много лични неща за Матю — трябваше да докаже, че са близки. После обясни на Робин, че той е в опасност — нещо, свързано с кръстника му. Робин познаваше Фотис и не й беше трудно да го повярва. През изминалите месец-два беше позабравила подробностите, но доколкото можа, описа пътя към къщата. Ана не искаше да каже на Бени какво е научила, а настоя да я вземе. Той вече беше подкарал на север и упорството й го вбеси. „Излагаш Матю на риск“, беше й казал, но щяха да се забавят само с няколко минути, а и проблемът беше твърде сериозен, за да очаква, че тя ще отстъпи. Тя успокои родителите на Матю като им каза, че отива да го види, което беше вярно или поне за това се молеше. После се спусна бързо пеша към пресечката на Фенилор Роуд и Бронкс Ривър Паркуей.

— Както виждаш, не беше толкова трудно — каза Ана, когато Бени даде газ.

— Трудното тепърва предстои. Сложи си колана, ще карам бързо.

— Наистина ли смяташ, че са го проследили?

— Аз бих постъпил така. А сега ми кажи къде отиваме.

Отминаха язовир „Кенсико“ и завиха по лъкатушещи второстепенни пътища. Друг ден пътуването би било приятно, местността бе изпълнена с езера, гори и прекрасни гледки, но Ана беше напрегната, сверяваше всеки ориентир с оскъдните инструкции на Робин, опитвайки се да забрави колко много зависи в момента от правилните й решения. Не след дълго минаха през гориста долчинка, после се изкачиха по възвишение до тухлената стена и входа, ограден от каменни стълбове. Ана едва различи плочестия покрив през дърветата.

— Това е къщата.

— Сигурна ли си?

— Доколкото мога, Бени. Не разполагахме с много информация.

Бени заобиколи и се върна при гористата долчинка, където смачканите бурени показваха, че скоро е спирала кола.

— Стой тук — нареди той на Ана, накара я да седне на мястото на шофьора и да се снижи. — Оглеждай пътя и гората и ако някой ти се стори подозрителен, веднага изчезвай оттук. Не спирай, за да говориш. Не слизай от колата за нищо на света. — Потупа я по рамото. — Правилно постъпи, като ми се обади. — После изчезна между дърветата.

Тя изчака пет минути, после го последва. Беше уплашена, но още повече се боеше от мисълта да седи в колата и да се чуди какво става в къщата. Освен това беше ядосана; този гняв се трупаше в нея от дни наред. Подигравателно ухиленото лице на Дел Карос не излизаше от ума й, преследваше я.

Дърветата не се бяха разлистили напълно, но гората приличаше на зелен лабиринт, а тънките стъбла бяха струпани толкова нагъсто, че тя не можеше да вижда много пред себе си. На около тридесет метра мина внимателно през дупката в старата телена ограда. Малко дере извеждаше зад борова горичка, на около стотина метра зад която се виждаше къщата.

Ана силно трепна, когато няколко изстрела прозвучаха оттам. Толкова за надеждата, че всички можеха да се разберат. Но кой по кого стреляше?

Тя се промъкна през боровете до предната част на къщата. На алеята имаше две коли, предната врата на едната беше полуотворена. Тръгна по-бързо, описвайки голяма дъга, която щеше да й помогне да използва колите като прикритие. Докато ги разглеждаше, видя някаква фигура на задната седалка на черния „Маркиз“. Старец в шлифер, завит с одеяло, и с нахлупена шапка. Главата му беше отпусната на седалката. Беше ли мъртъв? Тя натисна сребристата дръжка и вратата се отвори. Пропълзя на седалката до него. Ана беше виждала Андреас само веднъж, но го позна веднага щом свали шапката. Прав нос и хлътнали очи. Преди два дни й се беше сторил прекалено млад, за да бъде дядо на Матю, но сега изглеждаше ужасно стар. Тъмните му очи бавно се отвориха и се опитаха да се фокусират върху нея, после отново се затвориха. Беше болен, ранен или упоен. Тя дръпна одеялото и видя, че ръцете му са вързани. Пръстите му бяха побелели от липсата на кръвообращение. Не намери никакви рани.

Трябваше да влезе вътре и да намери Матю, но не искаше да остави Андреас сам. На пода имаше бутилка минерална вода и Ана изля няколко капки върху сухите устни на Андреас. Той ги облиза и се изкашля.

— Господин Спиридис, опитайте да се събудите.

Тя сипа вода в шепите си и наплиска страните му. Старецът измърмори някакво оплакване. Разтърси го леко, после по-енергично. Когато го потупа по бузите с още вода, ръцете му се вдигнаха от скута, свиха се в юмрук и той едва не я удари под брадичката.

Ана се отдръпна.

— Господин Спиридис, чуйте ме. Аз съм Ана, Ана на Матю. Матю е в тази къща. Разбирате ли ме?

Сега той я гледаше, объркан и подозрителен, но почти буден.

— Матю е в къщата — продължи тя. — Бени също. Имаше стрелба. Какво? Какво казвате?

— Къде е Мюлер? — попита той дрезгаво.

— Не знам кой е той.

— Дел Карос.

— Не съм сигурна. Той ли ви доведе тук? Ян с него ли е?

— Да.

— Можете ли да се изправите?

Андреас сви рамене. Тя бързо заобиколи колата и го изтегли през вратата, която беше по-близо до къщата. Старецът не можеше да се държи на краката си без помощ, затова се подпря на колата. За какво й беше в такова състояние? Нетърпението й нарастваше, докато се опитваше да го разбере.

— Какво казахте?

— Оръжия — отсече той.

— Нямам.

Старецът въздъхна, вдишвайки дълбоко хладния пролетен въздух, и премигна.

— Претърси колата — нареди й той.

Но вътре нямаше пистолет под седалката или в жабката, а не можеха да отворят багажника без ключовете. Ана се мъчи няколко минути, за да развърже китките на стареца, усещайки как страхът отново изтиква всички останали чувства.

Андреас разтри освободените си ръце и погледна към отворената предна врата.

— Чакай тук — заповяда шепнешком, после тръгна към стъпалата, препъвайки се.

Ана хукна след него, подложи рамо под лявата му ръка и двамата се отправиха към вратата, където внезапно спряха.

Йоанис стоеше зад един напъпил планински лавър зад къщата и гледаше как едрият самоуверен мъж се промъква през задната врата. Беше го видял да излиза измежду дърветата, да преминава бързо и безшумно през моравата, оглеждайки се във всички посоки, и все пак не го видя. Преди няколко минути други хора бяха спрели с кола пред къщата, точно когато Йоанис беше излязъл да се поразтъпче и затова бе решил, че ще е по-разумно да не се набива на очи. Колко души имаше в момента в къщата или кои са те, не знаеше, но бяха поне две групировки, след като стреляха едни срещу други. Никой още не го беше видял или пък присъствието му не ги интересуваше. Просто един свещеник.

Момчето сигурно беше загинало, помисли си Йоанис тъжно. Това бяха опасни хора, а младият Матю беше невинна душа. Шансовете му да оцелее сред този смъртоносен кръстосан огън не бяха добри. Всичко се повтаряше отново. Йоанис трябваше да осъществи собственото си решение. Колкото се може по-тихо той последва едрия мъж в къщата.

Още преди да влезе в кухнята, чу два бързи изстрела отдясно. Едрият брадат мъж се появи от тази посока и се огледа наоколо. В ръката си държеше голям пистолет. Погледът му се спря за миг върху Йоанис, после се отмести. Той се обърна бързо, пресече голямата кухня и през друга врата отиде в трапезарията.

Йоанис се чудеше дали не е станал невидим за враговете си. Това се беше случвало и преди във времена на голяма нужда и би потвърдило необходимостта от мисията му. Такава сила не се даваше без причина, не и за да спаси живота на един слаб, грешен свещеник. Не, той се бе озовал тук съвсем неочаквано, но очевидно с някаква цел. Беше Божий инструмент. Всички те бяха инструменти, горките слепи глупци.

Умът и духът му запяха в сладкогласен унисон. Краката му го понесоха през кухнята и спряха пред голямата газова печка. Във въздуха миришеше на газ и той забеляза, че един от котлоните не е изключен. Подобна небрежност обиждаше чувството му за ред. Когато посегна към ключа, гласът в главата му се обади и той спря за миг, за да разбере какво му казва. Но само за миг — прекаленото мислене проваляше действието. Вместо да изключи газта, той я засили. После завъртя и останалите три ключа, така че и четирите сребристи котлона започнаха да изпускат невидими пари. Изчака минута-две, докато миризмата стана осезаема, после отстъпи. Беше ли достатъчно? Заобиколи и пъхна ръка зад печката, после дръпна силно тясната тръба, която смяташе, че е за газта, разхлаби я — стори ли му се, че изсъска — но не успя да я счупи. Извади ръката си. На мивката имаше голямо шише почистващ препарат и той го изля върху пода и шкафовете. Неприятната миризма вече го замайваше. Какво трябваше да направи сега? Инстинктивно последва брадатия в трапезарията.

Мъжът беше приклекнал до дългата тъмна маса и не сваляше поглед от коридора. Очевидно стоеше тук от известно време, чакайки. Йоанис трябваше да го предупреди какво ще се случи и пристъпи напред. Подът под краката му леко изскърца. Мъжът скочи и се обърна. После сложи пръст на устните си и рязко подкани с жест свещеника да се върне в кухнята.

Въздухът избухна от многобройни изстрели. Кръв рукна от якето на едрия мъж, а Йоанис се преви, когато нещо го улучи в корема. Паднаха заедно, но брадатият успя да се извърне, за да стреля веднъж по стройната фигура, която стоеше в коридора.

Когато докосна земята, свещеникът разбра, че е улучен, и зачака болката. Обърна се настрани и погледна към нещастния си другар. Едрият мъж се облегна на стената. Ризата и якето му бяха подгизнали от кръв. Беше ядосан.

— Кучи син — изсъска той, докато с една ръка разкопчаваше ризата си, а с другата вдигаше пистолета. Стреля още два пъти, отронвайки парчета мазилка от отсрещната стена. — Всичко да върви по дяволите. — Погледна раната на гърдите си, после Йоанис и поклати глава. — Шибани свещеници.

Йоанис посегна да стисне ръката му утешително, но болката го спря. Тялото на мъжа се разтресе и очите му замряха, приковани в някаква далечна точка. Пистолетът падна от ръката му.

— Проклет свещеник! — прошепна той за последно и замря.

Отново настъпи тишина. От диафрагмата на Йоанис се беше надигнало кълбо от болка, което се разпростря по цялото му тяло, и той с мъка удържаше на агонията, дишайки плитко и накъсано. Изпитанието винаги беше по-трудно, отколкото се очакваше, напомни си той, но беше трудно да задържи на тази мисъл. Успя да хване за глезена мъжа, чиято смърт беше причинил. Господи, успокой душата на твоя раб… Не знаеше името на мъжа, нито дали е християнин, но на небето щяха да се справят с това. Прекалено измъчен, за да се обвинява или да скърби, той отново се съсредоточи върху мисията си. Всичко беше станало с определена причина. Раната замести тревогата му с пречистваща болка и нямаше да му позволи да избяга. Бавно и с мъка Йоанис се изправи на лакти и повлече измъченото си тяло обратно към кухнята.

Мирисът на газ беше силен, не колкото му се искаше, но все пак той лежеше на пода. До печката имаше шкаф с чекмеджета и той пропълзя към него, забелязвайки кървавата следа, която оставяше зад себе си. Изкашля се и усети вкус на желязо. Крайниците му тежаха, но той отвори чекмеджетата, търсейки нещо. Нямаше много време. Мъжът, който го беше застрелял, навярно беше същият, с когото се беше сблъскал брадатият в задния коридор. Те се бяха дебнали из къщата и слабият беше спечелил заради намесата на Йоанис. Сега той щеше да се върне и да открие окървавения свещеник проснат тук. Добре, но нека Йоанис първо намери онова, което търси.

— Отче, прости ми — обади се лукав глас от задния коридор. — Не биваше да стоиш толкова близо до него. Беше случайност.

Няма случайности, помисли си Йоанис, най-после открил познатата картонена кутия. Изпълни го спокойствие и еуфория от възможността, която му се предлагаше. Концентрацията на газ беше толкова голяма, че едва успяваше да се задържи в съзнание.

— Изпитвам голямо уважение към свещениците — продължи мъжът, този път по-отблизо. — Чичо ми… — В този миг навъсеният тип усети мириса и изтича до печката.

Йоанис видя русата коса и тясното лице, точно когато студените сини очи го забелязаха, легнал в нишата. Ръката на мъжа изключваше първия котлон и очите му се разшириха, когато видяха какво държи свещеникът.

— Недей — прошепна холандецът.

— Прощавам ти — каза Йоанис и запали клечката.

26.

Приглушеният взрив стигна до Матю през студените плочки на пода на банята. Лежеше там с подгизнала от кръв хавлия, увита около дясната ръка; лицето и вратът му бяха покрити с мазна пот, краката му трепереха неудържимо. Не знаеше дали от страх или от шок. Беше дочул шепот от коридора и на няколко пъти съзря сенки да се движат през процепа под вратата. Щяха да го намерят. Това беше сигурно. Щеше да умре като ранено животно, треперещ на пода. От тази мисъл му призляваше, но досега не беше успял да измисли никакъв план.

Парадоксално, но шумът от експлозията го изпълни със странна надежда. Възможно беше това да е дело на нападателите, но с каква цел, при това на долния етаж? По-вероятно някой друг се беше присъединил към битката или някакво взривно устройство беше избухнало предварително. Не знаеше, но беше почти убеден, че хаосът е в негова полза. Изчака няколко минути какво ще последва. В коридора беше тихо, но до него достигна мирис на дим. Трябваше да излезе.

Внимателно отвори вратата на банята със здравата си ръка. Няколко сантиметра, после още няколко. Все още нищо. Най-накрая изпълзя на колене. Черен дим нахлуваше откъм задното стълбище и се издигаше към тавана, а отдолу се чуваше пукот на пламъци. Да пълзи с ранената ръка му беше трудно, но заради дима трябваше да лежи. Бързо, колкото можеше, Матю стигна до ъгъла и зави по другия коридор, а после се насочи към спалнята на Фотис.

Току до вратата двама старци се биеха на килима. Онзи със сивия костюм отгоре сигурно беше Мюлер. Той яростно удряше Фотис по главата, но нямаше достатъчно сила, за да му причини сериозни травми. Валтерът се подаваше изпод леглото. Пистолетът на Мюлер не се виждаше. Матю предположи, че са се срещнали на вратата и са започнали ръкопашен бой, преди някой да успее да стреля. По-скоро усети, отколкото видя, че в стаята има и някой друг, но засега реши да го пренебрегне.

Като се поизправи, Матю се опита да издърпа Мюлер само с лявата си ръка, но главата му се замая и отново се отпусна на колене. Старците не му обръщаха внимание. Фотис ухапа ръката на Мюлер и германецът зави от болка. После с всички сили удари гърка по слепоочието и той се отпусна на пода. Германецът се освободи от него и се просна по корем, когато Матю го удари в брадата. Под тавана се беше събрал дим и светлината в стаята определено беше намаляла. Дишаше се трудно.

Погледът на Матю се отправи към камината и отново видя третата фигура, обвита в сенки. Обгорелият мъж стоеше до иконата. Бяха двама — той и съсипаната Мария, обгърнати от странно сияние. Същите очи, същите роби, сякаш бяха комплект. Мъжът очевидно беше Йоан Кръстител, третият член на триумвирата, отдясно. Мария бе застанала отляво, а Христос — обектът на тяхното благоговение, стоеше невидим между тях. Разбира се, това не беше реално. Илюзия от дим и светлина, бълнуване на объркан мозък и разстроен дух. Когато се опиташе да се фокусира върху фигурата, тя сякаш ставаше прозрачна. Само когато жадният поглед на Матю се спираше на иконата, образът на мъжа отново ставаше ясен — с големи очи, мрачен, очакващ. Беше време за избор. Мнозина бяха минали през него. Сега тримата мъже в стаята бяха изправени пред същото.

Мюлер стоеше на колене близо до долния край на леглото. Беше извадил пистолета си и търсеше нещо в сакото си, вероятно куршуми, давейки се от кашлица. Фотис се тресеше, опитвайки се да се изправи. Матю наблюдаваше и двамата, виждаше всичко. Въздухът беше задушлив, трябваше веднага да направи нещо. Иконата го призова. Той се изправи и замаяно си представи как пресича стаята, отблъсква Мюлер, грабва Света Богородица и се отправя към вратата. Щеше да е лесно, но краката му не помръдваха. Обгорелият мъж го гледаше. В очите му нямаше обвинение, нито помощ. Матю си спомни думите на Йоанис. Силата на иконата е толкова голяма, че пречупва волята ти. Защо беше дошъл в тази къща? Спомни си. За да спаси един живот. Не заради иконата, а заради човешки живот.

Кърпата беше паднала някъде по пътя и от дясната му длан обилно течеше кръв. Без да й обръща внимание, Матю се приведе към прашния килим, за да напълни дробовете си с чист въздух, после вдигна борещия се Фотис на рамо.

— Какво правиш? — беснееше Змията.

С крака, тръпнещи от усилието, Матю се изправи и главата му веднага бе обвита в облак дим. Слабите юмруци го удряха по гърба, старческите крака ритаха във въздуха.

— Не, не мен, момче. Богородица. Света Богородица.

Матю излезе от стаята, без да се обръща назад. Огънят беше стигнал до задното стълбище на втория етаж и почти нищо не се виждаше. Откри парапета и по него стигна до площадката на предното стълбище. Който и каквото да го очакваше долу, нямаше да е по-лошо от онова, което ставаше горе. Фотис беше побеснял.

— Глупак! Върни се и вземи иконата. Какво си мислиш, че правиш?

„Избирам живите“, помисли си Матю, докато тръгваше надолу.

Андреас пътуваше надалеч във времето и пространството, когато момичето го събуди. Някои места не му бяха познати, други си спомняше добре. Криптата под църквата, малкият Михалис, който го гледа с възрастни очи. Хубавата Гликерия му се усмихва, докато се разминават по селската улица. Млади момчета, месещи слама и кал с крака, за да направят тухлите, с които да възстановят изгорелите си домове. Терасата на стария му апартамент, Мария, млада и чернокоса, Алекос, който си играе с войници в краката им, сладкото лепкаво ухание на летния здрач в Атина. Върна се отново в параклиса на хълма с Коста и Йоанис и този път забеляза нещо ново, което трябваше да каже на Матю. Отиде в добре пазената къща на Мюлер призори и наблюдаваше лицето му, когато му обеща, че няма да има екзекуции. Седеше между старите, изкривени ябълкови дървета сутринта и хапваше хляб, изтощен от свършеното през нощта, когато чу залпа от двадесет пушки. Хлябът падна от ръцете му, осъзна, че е бил измамен. Преживя всичко отново, макар и не толкова силно, почувства как ужасът се превръща в гняв, гневът в тъга, тъгата в решимост. Видя набързо изкопания гроб и дървения кръст в Аржентина, края на пътуването.

Гневът беше изчезнал. Докато сънуваше, той не го усещаше. Белокосото привидение, което бе влязло в апартамента на Фотис, имаше очите на Мюлер, но иначе беше бледа негова имитация. Един уморен и отчаян старец. Андреас не изпитваше нито омраза, нито желание да му прости; той просто беше жалък. Най-добре щеше да бъде да умре, но той не би го убил. Всъщност той изобщо не очакваше да се върне в света на живите, докато Ана Кеслер не го събуди. И колко трудно му беше да се върне. В сънищата си се беше усещал лек като въздушен полъх, способен да види и разбере събития, обвити в страх, гняв, съжаление, похот. Беше се издигнал над дребните си страсти. Колко трудно беше да се върне в света, в крехкото си страдащо тяло, в слабия си, бавен ум. За няколко мига беше усетил всички рани, всички белези и преживявания, преминали през тялото и ума му за седемдесет и девет години. Това беше неговият живот и той още не беше приключил с него.

Но Ана беше красива, а заради красотата си заслужава да се събудиш. Ана на Матю. Така се беше нарекла, след като едва не й беше отнесъл главата. Студената вода по лицето му беше помогнала да се събуди, но в началото усещането беше ужасно. Нещо стягаше китките му. Беше изненадан, че е жив. Нямаше представа къде е Мюлер, но изглеждаше логично, че е в къщата заедно с Матю, Фотис и кой знае още кого. Волята му хукна натам, но тялото се влачеше след нея, затова не отказа на жената, когато му предложи помощ.

Звукът от експлозия откъм къщата ги накара да спрат. Изчакаха минута, преди да продължат, за да видят какво ще стане. Когато нищо не се случи, отново поеха към отворената врата, през която излизаше дим.

Отляво имаше красиво обзаведена всекидневна. Стълбите отпред водеха към коридор, вече изпълнен с дим. Дим идваше и от задната част на първия етаж и се събираше под тавана на всички стаи. Трапезарията с тъмна ламперия отдясно беше най-задимена, а от една врата в дъното излизаха пламъци. Окървавена фигура бе подпряна на отсрещната стена, близо до френските прозорци. Ана и Андреас го видяха едновременно.

— Бени! — Тя хукна към него.

— Легни долу — нареди й Андреас. — Стой под дима.

Тя се смъкна на земята и пропълзя останалата част от пътя. Много добре, нека се грижи за Бени. Неподвижното му тяло подсказваше, че е мъртъв, но Андреас отхвърли тази мисъл за момента. Тръгна по обратния път, влезе в дневната и пропълзя по дебелия килим до коридора към кабинета. И той беше пълен с дим и освен засилващия се пукот и пращене на пламъците не се чуваше нищо друго. Ако някой се намираше в задната част на къщата, навярно вече бе задушен от дима, а Андреас не беше в състояние да му помогне. Върна се в коридора, отровният пушек изгаряше ноздрите му. Къде беше Матю? Очите му се отправиха към стълбите. Въздухът там сигурно беше още по-задимен, но нямаше друго място, където да го търси. Не би могъл да се изправи срещу Алекос, ако си тръгнеше без Матю.

Ана се опитваше да извлече Бени от трапезарията.

— Ана — извика й. — Остави го и излез от къщата.

Тя сякаш не го чу и Андреас осъзна, че ако се занимава с нея, няма да успее да се качи на втория етаж. Довери се на инстинкта й за самосъхранение и тръгна предпазливо нагоре — беше лесно да падне в сегашното си състояние. По средата на стълбите спря внезапно, когато от сивите облаци пушек изскочи странна фигура. Превит, пристъпващ полека, Матю носеше ритащия и беснеещ Фотис на рамо.

— Дядо! Слава богу!

— Върви, излизай от къщата.

— Не се качвай горе.

— Няма. Излизай.

— Андреу — изпищя Фотис със зачервено лице и изскочили очи, видял стария си приятел. — Вземи Богородица! Михалис би искал да я спасиш. В спалнята е. Принца е там.

Останалото се изгуби в пристъп на болезнена кашлица и Матю продължи надолу. От едната му ръка течеше кръв.

Андреас погледна към кълбетата дим горе. Остави го. Нека огънят си свърши работата. Отзад не можеше да се мине. Дяволът щеше да слезе оттук или изобщо нямаше да се измъкне. Едва си го помисли и друга пронизителна кашлица прозвуча отгоре. Нова фигура се появи насред дима. Два крака с правоъгълна форма над тях, бели ръце, стиснали рамката. Очите, които Андреас не беше виждал повече от петдесет години, тъмните бадемови очи върху позлатения фон, вишневата роба се носеха към него, сякаш на иконата й бяха пораснали крака. Едва след това лицето на Мюлер се показа над рамката; сините му очи бяха присвити и бързо забелязаха Андреас долу. Той спря, но нямаше накъде да върви, освен напред. Германецът беше почти парализиран от кашлицата, но едната му ръка изчезна под сакото и се появи с пистолет. Сините очи хладно го измериха. Прозвуча силен изстрел и Андреас трепна.

Но гърмежът беше дошъл иззад него и точно над очите на Богородица зейна голяма дупка. Мюлер залитна силно назад и падна на горната площадка. Димът обви и него, и иконата. Андреас се обърна и видя Ана, стиснала с две ръце пистолета на Бени и с очи, разширени от учудване. Отново погледна нагоре, но не различи нищо. Изведнъж усети, че дробовете му не могат да поемат въздух и хукна надолу по стълбите, колкото можеше по-бързо. Ана го подхвана, изпускайки пистолета. По изцапаното й със сажди лице се стичаха сълзи, изражението й беше отчаяно.

— Матю.

— Вече излезе.

— Бени е мъртъв.

— Знам, дете, трябва да вървим.

— Не можем да го оставим тук.

— Трябва. Хайде, побързай.

Те напуснаха къщата, както бяха влезли — приведени, препъващи се, облегнати един на друг.

Фотис лежеше върху влажната трева край алеята. Андреас седна до него, а Ана хукна към мястото, където Матю беше коленичил на паважа, повръщаше и плюеше. Тялото на Змията беше отпуснато, напрежението беше изчезнало, сякаш нишката на живота му беше прерязана. Само примигващите очи показваха, че вътре все още има някой. Косата му беше изцапана с пепел, лявото му слепоочие кървеше, а по останалата част от главата имаше синини. Тънките му, крехки крайници и изпитото лице бяха същите като на онази тревожна вечеря преди няколко седмици, но вибриращата енергия, която ги движеше тогава, бе изчезнала напълно. Той не беше просто стар, а изхабен, умиращ. Може да умре още утре, помисли си Андреас, или след няколко месеца, но ще бъде скоро.

— Е? — прошепна Фотис.

— Вече я няма.

Очите му се затвориха за няколко минути, после отново се взряха в небето.

— Уби ли го?

— Не — отвърна объркан Андреас. — Момичето го уби.

— Момичето? — При други обстоятелства Фотис щеше да се разсмее. Сега силите му стигнаха само за гримаса.

Зад тях се чуваше силен рев, прозорци се пръскаха и от рамките изскачаха огнени езици. Скоро цялата къща щеше да бъде обхваната от огъня. Нямаше да остане нищо, освен вътрешната каменна стена на долния етаж. От мястото си двамата старци чувстваха горещината.

— Убихте и мен — продължи Фотис. — Всички вие. Взехте онова, което ми беше нужно, за да живея. И за какво? За да го изгорите? По-добре да бъде унищожено, отколкото да бъде мое? — В думите му се долавяше горчивина, но почти никакъв гняв. — Вие ме убихте.

Андреас се почувства уморен. Не очакваше покоят и мъдростта да споходят приятеля му дори сега, когато беше толкова близо до края, но все пак това го натъжаваше. Беше просто рисунка, нищо друго. Боя върху дърво, нямаше сърце, нито ангелски дух, нито душа. И той я беше държал и знаеше. Всички те бяха луди.

— Ти умираш отвътре, Фотис. Никой не може да ти помогне.

— Ти можеш. Довърши си работата. Ти ми показа иконата, ти ме накара да я почувствам необходима. А после ми я отне — два пъти. Не разбирам защо толкова се стараеше да ме унищожиш, но поне ме довърши.

Андреас погледна към двамата млади. Ана се опитваше да превърже ръката на Матю с шала си.

— Отпрати ги — прошепна Фотис, — за да не видят. После хвърли тялото ми в къщата. Не съм достатъчно смел, за да го направя сам, Андреу. Трябва да ми помогнеш.

— Не.

— Ами ако ти кажа, че аз убих онова копеле, брат ти.

— Няма да ти повярвам.

— Добре де, оставих го да умре. Бях в криптата и чаках дебелия Маврудас.

— Но той е излязъл през пламъците. Значи планът е бил твой.

— Ти го знаеше и преди.

— Включително изгарянето на църквата.

— Не, това беше идея на Маврудас.

— Но ти си се съгласил. Иначе не би очаквал да избяга през криптата.

— Добре де, аз изгорих църквата на брат ти. Гледах как слиза по стълбите и пада в краката ми, целия в кръв. Но не направих нищо. Оставих го да умре. Как един брат би отмъстил за това?

— Нищо не си можел да направиш. Раните му бяха много тежки. Било е ужасно да го оставиш така, но ти не си го убил. Греховете ти са достатъчно тежки, за да си приписваш и други.

— Андреу — гласът на Фотис стана умолителен, — смъртта от рак е ужасна. А и сънувам кошмари. Боя се да направя каквото трябва. Трябва да ми помогнеш.

Нищо, което Андреас бе научил току-що, не го беше изненадало, но се чувстваше засегнат. Не беше искал да е истина, но беше го заровил дълбоко в сърцето си, съсредоточен върху преследването на Мюлер, за да забрави истината. Връзката му с Фотис не можеше да издържи на тези разкрития. Той вече беше изгубил приятеля си. И не можеше да си представи по-тежка присъда от онази, която природата вече беше произнесла. Нямаше нужда да прави нищо.

— Ще те накажа за Михалис — каза той, стискайки за последен път рамото на стария си приятел, докато се изправяше на крака, — като те оставя да живееш.

Андреас се отправи към младите; не му се искаше да нарушава уединението им, но имаше нужда да поговори с тях. В далечината вече се чуваше вой на сирени. Внезапно се сети за един фрагмент от съня си или от спомените си. Нещо, за което не беше мислил повече от петдесет години. Видя иконата близо до Коста, процепът между двете дъски, отворен с някакъв инструмент. А след като беше застрелял младежа, бе видял малките парченца върху масата, тънки като хартия ивици бежово платно. Сетил се беше, че Коста беше погълнал едно от тях с виното си. Последното причастие. Трябваше да каже някой ден на Матю. А може би не трябваше.

Чу се нов взрив и част от покрива се срути, запращайки облаци червени искри във въздуха. Андреас внимателно наблюдаваше къщата. Никой не би могъл да оцелее там и все пак щеше да търси в пепелта, докато не намери костите на Мюлер. От иконата щеше да е останала само пепел. Нямаше да има доказателства за унищожението й. Ще трябва да вярват на логиката. Да го приемат на вяра.

Църквата в Катарини беше построена върху руините на изгорялата си предшественица и ако се вгледаше внимателно, Матю можеше да различи местата, където старите камъни се свързваха с новите. Беше идвал и преди в това село и тази църква, но отдавна. Спомените на дядо му, историята с изчезването на Света Богородица оживяваха в паметта му. Според свещеника, новата постройка досущ приличала на оригинала и Матю се опита да си представи, че миналото все още присъства на това място, където се среща с бъдещето. Беше ли това прозорецът, през който капитан Елиас беше гледал, търсейки брат си? Това ли беше същият каменен под, който е прежулвал коленете на набожната му прабаба, докато се молела, на нейната майка и на поколения назад? На това място зад олтара ли е била скрита три години Света Богородица? А после похитена, спасена от един пожар, само за да бъде унищожена от друг. Дали такава е била съдбата й? Матю не вярваше особено в съдбата, но в момента се въздържаше да съди по тези въпроси.

Църквата беше голяма за селото, но по-малка, отколкото във въображението му, и пълна с обичайния асортимент от съвременни подобрения, които да попречат на опита му да призове историята. Свещеникът натисна едно копче зад него и ярките канделабри, характерни вече за всички гръцки църкви, прогониха всяка сянка от призраци. Образите върху иконостаса — Йоан, буен и строен; Мария — нежна и тъжна; Христос — облечен в бяла роба с митра на епископ — бяха майсторски изобразени, но в тях липсваше каквато и да било мистерия. Корабът беше пълен с пейки, а някога е имало само няколко за старците. Останалите членове на паството стояли понякога часове наред, олюлявайки се полузаспали, опиянени от тамяна и припяването на свещениците. На камбанарията имаше голям часовник, дарен от американски бизнесмен — миналото на селото бе изчезнало, може би се криеше из хълмовете и в пещерите, или долу в криптата.

Свещеникът направи знак и Матю го последва покрай олтара към тесния коридор, който водеше до неговите стаи. В стената имаше една почти незабележима врата.

— Искате ли да слезете? — попита отец Исидорос.

Матю сложи длан върху дървената врата.

— Да, искам.

Обърна се и погледна баща си до олтара. Косата на Алекос беше пораснала сива и това изненадваше Матю всеки път, когато я погледнеше. Но баща му беше по-добре, вървеше изправено и уверено, както преди да се разболее. Опитваше се да прояви интерес към църквата заради Матю, но непрекъснато поглеждаше часовника си сякаш имаше среща с някой друг.

— Татко, ще слезем в криптата. Идваш ли?

Алекос поклати глава.

— Не. Преди години съм слизал, това ми стига. Позабавлявай се. Аз ще потърся майка ти.

— Не може да се изгуби в такова малко село.

— Не я подценявай.

Свещеникът дръпна резето, запали електрическия фенер, който висеше на един пирон вътре, и тръгна надолу по тесните стълби. Студено течение лъхна лицето на Матю, миришеше на земя, както в градината. Пое си дълбоко дъх и тръгна надолу.

Бяха погребали Фотис в гробище край Янина. Старецът беше подготвил всичко преди години, затова изпълнителят на завещанието му Матю Спиър нямаше много работа. Беше си мислил, че само той, майка му и свещеникът ще бъдат на погребението, но Алекос се съгласи да ги придружи в последния момент, а Андреас дойде от Атина. Но не поиска да дойде в селото. Не се беше връщал в Катарини от десетилетия и не искаше да го вижда вече. Сега беше атинянин и там щеше да си умре.

Ана пожела да дойде с Матю. Или поне го беше предложила — многозначителен жест. Пожарът, убийствата, цялата история с иконата я беше разстроила дълбоко и имаше нужда няколко седмици да бъде далеч от всичко, свързано с нея, дори от него. Когато отново започнаха да се срещат, Дел Карос, Бени Езраки и Света Богородица от Катарини често присъстваха в разговорите им. Смъртта на Фотис сякаш беше свалила някакъв товар от раменете на Матю. В резултат на това или на своята терапия Ана също преодоляваше скръбта си. Въпреки това Матю не беше приел веднага предложението й. Може би усещайки колебанието му, тя беше планирала да замине за Рим с приятелката си Едит. Сега той усещаше остро раздялата и се чудеше дали не е направил грешка.

Най-долните стъпала бяха много износени и полирани от хилядите стъпки, преминали през тях. Това беше старата църква. Отец Исидорос се движеше бавно, осветявайки определени места. Матю усещаше как помещението го притиска с ниския таван и тесните си коридори. Колко много история беше наблъскана тук. Виждаха се по-малко кости, отколкото беше очаквал. Отделенията на костницата бяха затворени, а може би някои са били преместени. Дали изобщо вече я използваха? В другия край на помещението свещеникът спря и погледна към Матю.

— На това място е вашето семейство.

Младежът погледна към рафтовете, но там почти нямаше кости, а онези, които видя, приличаха на всички останали. В смъртта всички бяха равни. И все пак тези жълти отломки бяха на неговите прадеди, може би на хора, които дядо му беше познавал.

— Там — продължи Исидорос, сочейки към земята — е загинал прачичо ви Михалис.

Матю коленичи и докосна прашния под, сякаш очакваше да усети топлина на мястото, където бе лежало тялото. Нищо. Ако бе усетил нечие присъствие тук, то не беше на някакво конкретно място, а навсякъде, просмукано в самия въздух. Въпреки това остана коленичил дълги минути и накрая свещеникът го остави сам. Молитвите не му се удаваха по-лесно от преди, а и му се струваха не толкова необходими. Нямаше какво да пита, трябваше само да свърши нещо.

Извади от джоба си гладката нефритена броеница, прекарала толкова много часове в ръцете на кръстника му. Какви ли тревоги бяха поели зърната й, какви тайни? Каква ли утеха щяха да донесат на човека, прокълнат от собствената си съвест, преди смъртта да го отнесе? Какво беше животът на един свещеник върху везните с греховете на Фотис? Михалис или му беше простил, или не през последните си минути и Матю не можеше да промени нищо. Той въздъхна. Подобна мимолетна вяра изобщо не беше вяра. Стисна мънистата и се замисли за дядо си. Заради Андреас? Можеше ли да е заради него? Но не, старецът не би оценил подобен жест.

Тогава може би беше спомен. Като цветя върху гроб. Това беше по-правдоподобно. В тъмнината, без фенера на свещеника, Матю постави броеницата върху каменния под и се изправи. Главата му леко се замая и той се облегна на рафтовете с кости, за да запази равновесие. Въздухът тук беше твърде недостатъчно за живите; те не биваше да остават дълго. Тръгна обратно към изхода, оглеждайки помещението още веднъж, запечатвайки го в ума си. Чудеше се дали ще се върне, или това е последният път, когато някой от семейство Спиридис посещава това фамилно място. Имаше ли значение, че връзката ще изчезне с него? Едва ли мъртвите ги беше грижа.

Свещеникът го чакаше до стълбите и двамата тръгнаха нагоре. След криптата църквата порази Матю с новия си вид. Света Богородица никога не би могла да се върне тук; нямаше да подхожда на това място. Мисълта за унищожената икона отвори онази тъмна, болезнена рана в душата му, както беше ставало стотици пъти през последните три месеца. Но всеки път болеше по-малко. Дълбокото дишане му помогна да дойде на себе си. Той извърна глава от свещеника. Дълго време щеше да скърби за загубата й, може би през остатъка от живота си, но вероятно отец Йоанис беше прав. Може би в един покварен свят нямаше място за такава свята творба. Освен манастир. Да, това беше отговорът. В Метеора, на връх Атос, в „Света Катерина“ в Синай. Светът още не знаеше какви съкровища са скрити на тези места. Там Света Богородица от Катарини щеше да бъде в безопасност. Защо с Йоанис не се бяха сетили за това, когато решаваха съдбата й? Но сега това нямаше значение.

Следобедното слънце се бе скрило наполовина зад планината, когато излязоха на двора, и Матю почувства хладния полъх на бързо нахлуващия здрач, както е типично по тези места. Ана му беше дала номера на хотела си в Рим. Не очакваше да й се обади, дори го бе окуражила да не го прави. Но все пак му го беше дала. Думите бяха несигурни, лъжливи. Но лицето говореше истината. Очите не лъжат, ако знаеш как да четеш в тях. Спомни си лицето й през последния ден, когато се бяха видели. Какво искаше то от него?

Оранжева светлина къпеше върха на далечния хълм, наречен Аделфос5, малкия брат на планината зад него. Би искал да го изкачи с дядо си, но щеше да се наложи да го направи сам. Да открие пещерите, може би да си пусне брада, да си смени името и да заживее там като андарт или луд отшелник. При тази мисъл Матю се усмихна. Щеше да се задоволи само да изкачи хълма, но не днес, не точно сега. Сега трябваше да намери телефон.