Иконата

13.

Беше застанал до прозореца с лице, скрито в сянката — вероятно подходящо място за човек, който се ръководеше от скрити подбуди. Ана не беше съвсем сигурна в това. Навън валеше и тя не беше запалила лампата, затова в помещението беше сумрачно — дългата студена трапезария, в която за първи път влизаха заедно. Неутрална територия. Досега Матю предпочиташе кухнята.

— Съжалявам, че не дойдох по-рано — беше казал. — Не можех да говоря с теб, преди полицията да те разпита.

— Те ли ти го казаха?

— Не.

— Не си искал да смятат, че ще повлияеш на показанията ми.

— Не исках ти да си го помислиш.

— Добре.

— Има някои неща, които трябва да знаеш.

— Слушам те. — Но той сякаш не можеше да събере мислите си или поне недостатъчно бързо за Ана, затова тя избухна яростно: — Не съм казала нищо, с което да те злепоставя, ако си дошъл да разбереш това. Заявих, че съм знаела, че кръстникът ти е купувачът, че ти си ми казал. Не знам защо го направих. Не знам дори дали това ще ти помогне.

Матю поклати глава с разкривено от разочарование или отвращение лице и за миг й се стори, че го разбира, че може би все пак го познава, въпреки нещата, които беше скрил от нея.

— Не съм искал да го правиш — каза той най-накрая. — Не ме интересува какво си съобщила на полицията. Дойдох да ти кажа какво знам аз.

И тогава всичко се беше изляло от него: ловкото подвеждане от кръстника му, обсебването му от иконата, умишленото му пренебрегване на измамата, която се подготвяше около него; колкото повече говореше, толкова по-потисната и разсеяна ставаше тя. Беше се вкопчила във факта, че е влязъл в живота й, за да я манипулира. Как би могла вече да му вярва? Как би могла да бъде сигурна, че дори част от случилото се между тях е било искрено? Не би могла, макар че навярно би опитала, ако той повдигнеше въпроса. Но Матю не бе го направил и тя разбра, изпълнена със самоомраза, че без отговора на този въпрос останалите — включително доколко беше изиграна — бяха без значение. Но нямаше да го покаже. Нека себеотвращението й прилича на гняв. Той заслужаваше гнева й.

Беше го накарала да седне на един от старите неудобни столове и най-накрая беше започнала да анализира казаното от него, да разсъждава студено и логично. Матю не се съмняваше, че иконата е била причина за кражбата, макар да бяха изчезнали и други картини. Тя реши да се включи в играта, да приеме, че е невинен за всичко останало, освен за първоначалното й манипулиране.

— Разпитаха ли кръстника ти?

— Не. Той е в Гърция. Разболял се внезапно, когато пристигнал там.

— Като че ли не му вярваш.

— Той наистина е болен от нещо, но е и измамник.

— Смяташ ли, че той стои зад кражбата?

— Не ми се иска, но е възможно.

— Платил е милион долара, за да я открадне от себе си?

— От църквата, на която трябва да я даде, според условията на договора. Имала си анонимно предложение за двойно по-голяма цена. Той е използвал църквата, за да пробута своята цена и да отстрани другите купувачи. Искам да кажа, теоретично — надявам се да греша. Може да има и други причини.

— Защо не ми каза за него от самото начало?

— В началото той нямаше нищо общо — настоя Матю. — Или е имал, но аз не… Когато музеят ме изпрати, не знаех, че има някаква връзка, освен че познава Уолъс. Което ти също знаеше — умишлено й напомни той. — После ми каза, че от църквата се свързали с него, спомена го съвсем небрежно. Тогава трябваше да говоря с теб, но той ме помоли да не го правя. Убеди ме, че дали ще знаеш или не, няма да промени нищо, а само ще те направи подозрителна.

— А на теб това не ти ли се стори подозрително?

— Имаше и други неща. Не се опитвам да ти прехвърля вината. Държах се като глупак. Много съжалявам, Ана. Наистина смятах, че иконата трябва да се върне в Гърция.

— Ами ако бях решила да я продам на частен купувач?

— Така и щеше да стане.

— И нямаше да се опиташ да ме разубедиш?

— Не, ако беше решила.

— Глупости.

— Какво можех да направя? Не бих могъл да те накарам да го направиш насила.

Толкова спокоен и разумен, дори във вината си.

— Майната ти, Матю!

Той рязко се беше изправил, сякаш го беше заляла със студена вода. Тя с мъка си наложи да не става, да запази безизразното си изражение. Той нямаше да остане, не и сега, макар че отчаяно й се искаше да не си тръгва.

— Каза ли на полицията всичко това?

— Те знаят фактите, останалото са хипотези. Премълчах част от историята.

— Коя история?

Матю се беше поколебал, очевидно не му се искаше да сподели точно тази част.

— Иконата идва от селото на дядо ми. Оказва се, че той и кръстникът ми са били замесени в някакъв план да я изтъргуват с германците по време на войната.

Още тайни. Очевидно те нямаха край. Тиктакането на стенния часовник й пречеше да мисли. Беше го изработил прапрачичо й, а дядо й го беше докарал тук заедно с другите си вещи преди петдесет години. Като дете Ана харесваше часовника, но в този миг й се искаше да го изхвърли на улицата.

— Това си струва да се разкаже — студено беше казала тя.

— Подробностите не са много ясни.

— Нали помниш, че дойде, за да ми кажеш всичко?

— Не мога да разказвам подобна история, ако не знам истината. Много е объркана и всеки от участниците си има своя версия.

— Как е попаднала иконата у дядо ми?

— Това не знам. Но ще се опитам да намеря още някои отговори и заради двама ни.

— Как?

Олюлявайки се на място, изпълнен с желание да си тръгне, той я беше погледнал в очите за пръв път.

— Ще се видя с кръстника ми.

— Ще ти позволят ли да напуснеш страната, докато се води следствие?

— Нямам намерение да искам разрешение от когото и да било.

— Матю — започна тя и се приближи до него, преди да се усети. — Можеш да си навлечеш сериозни неприятности. Ще решат, че се опитваш да избягаш. — Така ли беше? Грешеше ли интуицията й? Дотук не се бе оказала много полезна, но защо иначе би дошъл изобщо?

— С мен е най-вероятно да говори.

— Няма да ти каже истината.

— Може и да го направи. Или да се издаде.

— Ако си прав, той е накарал да застрелят собствения му телохранител. Значи е опасен.

— Не мисля, че го е замислял така.

— Тогава не владее ситуацията — беше настояла тя. Защо не можеше да разбере? — Някой е готов да убива заради тази икона.

Матю беше отворил уста, за да й възрази, но нямаше лесно обяснение за този грозен факт и двамата безмълвно осъзнаха тази истина.

— Фотис ми е роднина — най-накрая измърмори той. — Освен това аз също съм виновен за тази каша.

— Това е глупава причина да объркаш нещата още повече. Не отивай.

Бе опитала още известно време да го разубеждава, съзнавайки, че е напразно. Въпреки че изгледаше разумен, той беше невероятно упорит. Тръгна си, без да я докосне — несъмнено се беше отказал от тази идея. Тя не го беше поощрила, бе останала твърда докрай, но още виждаше в съзнанието си тъмната коса и прегърбените рамене. След това се бе върнала в трапезарията и седнала на твърдия си стол, чувствайки се опустошена. Вероятно го бе видяла за последен път.

Това беше станало преди два дни и сега Ана отново седеше в същата празна трапезария, чиито сенки се бяха разнесли под силната светлина на пролетното слънце, която нахлуваше през прозорците. Матю сигурно вече беше в Гърция. Не очакваше да й се обади, надяваше се само, че е в безопасност и не е започнал някоя игра, която може да се окаже прекалено сложна за него. Опитваше се да не мисли за иконата. В крайна сметка тя бе получила парите и се беше отървала от нея, както искаше. Полицията щеше да поеме случая оттук. Гръцката църква имаше от какво да оплаква. Ана беше изпълнила своята част от сделката. Онзи мазник отец Томас беше стоял насред коридора, наблюдавайки как хората му носят пакета към колата. Нека той обясни какво е станало после, стига да го намерят.

И все пак… Намеренията й се бяха провалили, но къде беше гневът? Къде беше и чувството й за отговорност? Този избор не беше случаен. Произходът на иконата беше неясен, както повечето от другите произведения на изкуството, придобити от дядо й веднага след войната. Баща й не я харесваше, а обожанието, изпитвано от дядо й, й се бе струвало някак хищническо и нездраво. Може би никога нямаше да научи подробностите, но не се съмняваше, че гърците от селото не са се разделили доброволно с нея. Мястото й беше там. Ана не вярваше в семейната вина, в това, че отговорността за минали прегрешения се предава на всяко следващо поколение. И все пак отдавна подозираше, че много от придобивките на стареца са получени при неясни обстоятелства, а никога не го беше разпитвала. Сега бе наследила всичко и това я задължаваше. Не смяташе да посвети живота си на издирването на истинските собственици на картините по стените, но проблемът с иконата беше възникнал от само себе си и не можеше да бъде пренебрегнат. Ана не би могла да направи много, но имаше няколко неприятни подробности, които да обмисли. Едно от нещата, които я притесняваха и я караха да се чуди — не за пръв път — беше връзката между новите събития и онези, които се бяха случили в миналото. Не започвай нещо, което няма да завършиш, винаги повтаряше баща й. Значеше ли това, че трябва да продължи, или да спре дотук?

Отиде в кухнята. Щеше да започне от Уолъс. Той знаеше неща, който не споделяше с нея. Винаги го бе усещала, но се надяваше, че смъртта на дядо й ще го накара да свали гарда, да й разкрие няколко от прашните семейни тайни. Но бе останала разочарована, той продължаваше да мълчи. В ума й се въртеше съмнението, че проверката на пазара за частни купувачи на иконата може да доведе до човек, който знаеше нещо за миналото й, за дядо й. Който може би дори знаеше какво е станало през онази седмица, когато баща й бе заминал за Каракас. Не бе споделила тези мисли с Уолъс, а той беше запазил проучванията си в тайна и предано я бе насочил към институциите. А тогава тя бе вече твърде заинтригувана от Матю, за да притиска хитрия адвокат.

Седна до кухненската маса и запали цигара, петата от сутринта. Днес щеше да изпуши десетина. Вчера бяха осем, онзи ден — шест. Все едно пропушваше по същата схема, по която ги беше отказала. Почти четири години не беше пушила. Трябваше й само една цигара, час след като Матю излезе през вратата, и отново беше там, откъдето бе започнала. Потропа с пръсти по масата. Сега кухнята й напомняше за Матю, въпреки че беше идвал тук само пет-шест пъти. Прогони тази мисъл с облак синкав дим. Както и да е. Ако искаше да запази близостта с избягалия си любим, трябваше да разнищва същата мистерия, с която се занимаваше и той. Мисълта я накара да замръзне. Какво правеше, опитваше се да се чувства близка с Матю, да се зарази от неговата мания? Нима всичките й идеи за отговорността бяха само фалшиви оправдания? Тя вдъхна сладката отрова и почувства, че тялото й се съживява. Имаше ли някакво значение?

Грабна телефона и избра номера.

— „Уолъс и Уорфорд“.

— Здравей, Мили, там ли е той?

— Ана! В момента има среща. Да му кажа ли да ти се обади?

— Кажи му, че ще чакам, докато се освободи.

— По-добре ще бъде той да ти се обади.

— Ще изчакам. Кажи му, моля те.

Адвокатът я накара да почака няколко минути, както и предполагаше, и през това време тревогата й нарасна. После дълбокият му дрезгав глас прозвуча в ухото й.

— Скъпа моя, съжалявам, че не ти се обадих.

— Имаме работа, Артър. Трябва да продадем още картини.

— Знам и наистина се извинявам. Но трябва да се видим лично. Ще ти дам Мили да определите времето.

— Имам въпрос. Искам да знам кой е частният купувач, който беше предложил пет милиона за иконата.

Уолъс помълча няколко секунди.

— Защо още се занимаваш с това?

— Защото ми се струва странно, че някой би предложил толкова много.

— Кой знае дали най-накрая щеше да плати? Предложението не ми се видя реално, затова не те накарах да го проучим.

— Да, а сделката с църквата се оказа измама.

— Църквата не е виновна за случилото се. А и ти си получи парите.

— Няма значение, кажи ми кой беше този щедър купувач.

Той въздъхна тежко, някак разочаровано, но Ана нямаше намерение да отстъпва. Прекалено дълго беше се преструвал на страдащ баща.

— Обади ми се дилър със съмнителна репутация, чието име предпочитам да не споменавам.

— Защо? Той ли помоли да остане анонимен? Дилър? Стига, Артър, чий адвокат си ти?

— Емил Розентал.

— Шегуваш се! Този мръсник?

— Сега разбираш защо не го приех сериозно.

— Но кой би използвал човек като Розентал?

— Кой знае? Богатите ексцентрици използват какви ли не неприятни посредници. Някой е възложил работата на Емил. Но той няма да ти каже кой е.

— А ти нямаш представа?

— Никаква.

— Жалко.

— Надявам се, че не възнамеряваш да говориш с него.

— Не — излъга тя. — Не виждам какъв смисъл би имало, а и този тип е твърде неприятен. Просто бях любопитна.

— Най-добре забрави за случилото се. Сега ще ти дам Мили и скоро ще се видим.

— Добре. Имаме да говорим за много неща.

14.

Дълго време след като се събуди, Фотис си мислеше, че умира, и мисълта не му се стори напълно отблъскваща. Горещата пот студенееше по отмалелите му крайници въпреки дебелите одеяла и му беше трудно да диша. Вода в белите дробове. Ако седнеше, щеше да се почувства по-добре, но не можеше да контролира мускулите си. Умът му беше замаян, не успяваше да довърши и една мисъл, и той си представи как изпада все по-дълбоко в това състояние, докато вече няма съзнание и болка, докато бъде освободен от затвора на предалото го тяло. После си спомни съня.

В него липсваха подробностите и ужасът на по-ранните версии, но въздействие му все още си оставаше силно. Безформените голи хълмове, които се простираха до хоризонта под оловното небе. Безкрайният път, който обикаляше около тях, и самият той, който уж върви, но не може да помръдне. Силуети отляво и отдясно, които някога са били хора — всички те се движеха в една и съща посока. Знаеше, че някой го чака. Някой или нещо, което искаше да го нарани, го очакваше с протегнати черни ръце като криле на лешояд и фактът, че никога нямаше да стигне до това чудовище, но вечно щеше да пристъпва към него, не намаляваше ужаса на очакването. Тогава се беше събудил, но от предишните си сънища помнеше, че хълмовете се превръщаха в долини, долините в тундра — невъзможно равна и безкрайна. После минаваше покрай тъмния хълм и празните кръстове отдясно, под каменната арка, от която започваше финалната отсечка, и навлизаше в тунела. Усещаше с всяка фибра на съществото си, че е близо до края на пътя, но същевременно знаеше, че край няма, че ще върви вечно. Това беше чистилището, в което доброволно беше влязъл.

Страхът го заля като студена вода и той отново отвори очи. Таванът му се струваше твърде високо, нямаше периферно зрение. Помъчи се да извика, но чу само слабо гъргорене. Събра цялата си сила и опита отново, но издаде само дълъг стон, като човек, който плаче на сън. После замлъкна, останал без въздух и без светлина, в очакване на дългото спускане към мрака.

Внезапно почувства силни ръце на раменете си, които го изправиха, видя стените, и дългата ивица бяла светлина между дръпнатите пердета се появи в полезрението му. Дробовете му се сгърчиха. Чу хриптене, после въздухът с болка навлезе в гърдите му. След миг остра кашлица разтърси тялото му, а в устата си усети горчив метален вкус.

Най-накрая се опря на онзи, който го държеше, и започна да плюе слузести храчки в носната кърпа, която държаха пред лицето му. Отврати се от себе си и от живота. Рязко се освободи, олюлявайки се несигурно, докато го подпираха с възглавници, после позволи да го бутнат назад, за да се облегне. Беше изтощен. Би могъл да заспи отново, но мисълта го ужасяваше. Все пак отново дишаше.

— Да ти донеса ли нещо?

Фотис погледна мъжа. Не беше Николай. Той се бореше за живота си в една болница в Ню Йорк. Това беше Таки, племенникът му, който би направил всичко за него. Фотис беше в Гърция, в голямата къща, която беше построил близо до Солун. Ню Йорк беше на пет хиляди мили оттук, кражбата се беше объркала и той нямаше достоверна информация. Отчаян план. Беше поел огромен риск, но сънят му беше припомнил всички причини за това. Божият промисъл беше във всичко.

— Чаша вода.

Отпи бавно. В началото водата му се стори като живак, тежка и неутоляваща жаждата, но постепенно гърлото му се успокои. Племенникът му стоеше загрижен до леглото. На лицето на бившия войник и провалил се търговец на алармени системи за дома не се четеше любов, но Таки беше верен и имаше нужда от работа. А и връзките му на черния пазар бяха полезни.

— Искаш ли закуска? — Само от мисълта за храна му призля, но трябваше поне да опита. — Кафе и малко хляб.

— Кръщелникът ти е тук.

— Матю? — За миг старецът занемя. — Матю е тук? — Но защо би трябвало да е изненадан? Не го беше очаквал толкова скоро, но знаеше, че шансът момчето да дойде е голям. — Откога е тук?

— От час. Опитах се да го отпратя, но той не си тръгна. Не исках да го изгоня.

Напротив, искало ти се е, помисли си Фотис. Таки беше пръв братовчед на майката на Матю, но двамата едва се познаваха. Племенникът му нямаше нищо против момчето, но не би искал то да се окаже в привилегировано положение. Цяла седмица беше разгонвал посетители — приятели, делови партньори, застрахователи — и очевидно се наслаждаваше на тази роля.

— Не, правилно си постъпил. Ще се видя с него.

— След като хапнеш.

— Не — каза Фотис, вече оформил плана си. — Прати ми храната по него.

Таки изглеждаше шокиран. Фотис никога не приемаше хора, без да бъде измит, облечен и нахранен, но Матю беше друг случай. Гневът му трябваше да бъде умилостивен, а за това се изискваше подходящ декор. Тези разсъждения автоматично се появиха в ума на стареца — плод на шестдесет години измама. Бързата смяна на смъртния ужас отпреди няколко минути с обичайните му номера беше балсам за ума му; и все пак дълбоко в душата му го потисна. Вече не знаеше какво е да не планираш предварително всяка среща. Нямаше искрени отношения с нито един човек. Инстинктът му се бе превърнал в нещо отделно, в обучено животно, понякога смъртоносно и рядко поддаващо се на контрола му. Фактът, че интригите, които замисляше този път, щяха да спасят душата му, му носеше известно успокоение. Ако Божията майка успееше да го излекува, всичко трябваше да бъде простено.

Какво ли знаеше момчето? Нюйоркската полиция се беше съсредоточила върху Антон и връзките му с други руснаци, но следствието щеше да се разшири. Фотис беше положил много труд, за да придаде убедителност на ролята на отец Томас, беше му подсигурил одобрението на гръцката църква и му плащаше на части за услугите. А сега глупакът беше изчезнал с половин милион от църковните средства, което хвърляше подозрение върху всичките му действия. Разбира се, Фотис знаеше, че мъжът е крадец, но не и че църквата го разследва и точно в този момент той ще реши да се скрие. Може би така беше по-добре, възможно бе да проговори при разпитите.

Безработният актьор, който се беше подвизавал под името Питър Милър в Манхатън, не знаеше нищо, дори името на човека, който го беше наел. Фотис имаше малко информация за Мюлер. Той бе престанал да му бъде интересен, след като беше станало ясно, че е продал иконата на Кеслер. Но когато научи, че Андреас пътува за Ню Йорк, му се беше наложило да измисли нещо, за да отвлече вниманието му от гамбита, който играеше с Матю и църквата. Нещо достатъчно примамливо, за да отклони мисълта на проницателното му протеже. Само Мюлер можеше да свърши тази работа, но следите му трябваше да бъдат оскъдни и трудни за откриване, иначе Андреас щеше да надуши измамата. Сега вече той навярно бе разкрил хода му, но беше ли споделил случилото се с внука си?

— Калимера — поздрави Матю без топлота, оглеждайки се къде да остави подноса със закуската.

Фотис кимна към голямата табуретка пред него. Таки го бе облякъл в стария му син халат и му беше помогнал да седне на стола до леглото, преди отново да слезе долу.

— Бог да те благослови, момчето ми — отвърна той на английски. — Не знам дали ще мога да ям, но Таки ме накара да опитам. — Фотис отпи от горчивото кафе, преди да продължи. — Изминал си дълъг път само за да ме видиш. Да не би да помисли, че ще умра, без да се посъветвам с теб?

— Съжалявам, че не си добре.

По-скоро беше изненадан. Но никой не беше по-изненадан от самия Фотис, когато мнимата болест се превърна в истинска. Бог отново се беше намесил, давайки му урок след осемдесет и девет години. Очакваше болките в костите, но умората и конгестията бяха нещо ново. Беше започнал да ги усеща веднага щом Матю и Алекос си бяха тръгнали, може би преди седмица. Не беше очаквал, че Алекос ще познае иконата. Това беше първият шок. Може би Андреас беше нарушил клетвата си и беше му доверил нещо, макар и преди години. Кой би могъл да каже колко знае Алекос или какво би могъл да съобщи на Матю? Страхът от това плюс новините, че Дел Карос разговаря с руснаците, бяха достатъчни, за да изтегли плана си с няколко дни напред. И фигурата. Дори сега не можеше да мисли за нея без ужас, тя сякаш беше излязла от съня му — странно, призрачно присъствие на вратата, точно когато ръката на Алекос беше докоснала иконата. За миг беше помислил, че е момчето, Коста. После фигурата беше изчезнала. Навярно това беше първият признак на треската, на настоящата му болест, която можеше да го отнесе, ако не внимаваше, ако не поддържаше силите си. На неговата възраст изборът между живот и смърт беше лесен. Предай се на мрака или се бори с него.

— Не съм толкова зле. Мисля, че малко съм настинал. — Момчето би трябвало да очаква да го намери болен, но не беше така, а това означаваше, че е наясно с нещата. — Може би съм хванал нещо по време на полета. Или пък е от емоциите по време на Страстната седмица.

— Изглеждаш ужасно, не бива да ставаш.

— Казаха ми, че кръщелникът ми иска да ме види незабавно. — Фотис се усмихна, но думите му бяха резки.

— Можех да седя до леглото ти.

— Не посрещам гости или роднини легнал. Както и да е, вече си тук и си разтревожен.

— Иконата е изчезнала. Николай е в болница с куршум в гърба. Полицията мисли, че крия нещо. Никой не успя да се свърже с теб. Не смяташ ли, че положението е тревожно?

— Разбира се. Как е твоето момиче?

— Тя не е мое момиче.

— Съжалявам да го чуя.

— Кръстник, искам да знам какво, по дяволите, става.

— Всички бихме искали да разберем. Мислиш, че аз знам нещо повече?

— Не ми изглеждаш особено разстроен от случилото се.

— Заради болестта е. Имам сили само за онова, което трябва да правя, това е мъдростта на старците. Съжалявам за загубата на иконата и всяка сутрин и вечер се моля за Никос. Не мога да направя нищо друго, докато не се възстановя достатъчно, за да мога да се върна.

— Антон е изчезнал.

— Полицията ми съобщи.

— Ти си разговарял с тях?

— По телефона. Както виждаш, опитвам се да помогна.

— Изчезването му изглежда подозрително.

— Съгласен съм.

— Мислиш ли, че е бил замесен в кражбата?

— Боя се, че трябва да го приемем. — Фотис въздъхна, показвайки колко усилия му струва това. — Разбира се, може да е изчезнал по други причини. Някои руснаци имат проблем с престоя си в Америка.

— Антон е нелегален емигрант?

— Не съм сигурен, но може и да е така. Но в такъв случай бих очаквал да ми се обади, а той не го направи.

— Винаги съм мислел, че ти е изключително верен — каза натъртено Матю, без да сваля погледа си от лицето на стареца. — И не особено изобретателен.

— Той притежава повече достойнства, отколкото личи на пръв поглед. Умее да ги прикрива. Но ако е замесен, съмнявам се, че идеята е била негова.

— Съгласен съм. Чия е била тогава?

Фотис сви рамене и посегна към голямото парче хляб.

— Това ли е всичко? — настоя Матю. — Просто свиваш рамене? Нямаш ли някакви предположения?

— Какво да ти кажа?

— И очакваш да повярвам, че изобщо нямаш представа…

— Изплюй камъчето, пале. — Старецът пусна хляба и зае поза на царствен гняв. — Няма да позволя да ме разпитват по този начин в собствения ми дом. Да не мислиш, че не разбирам кога ме разпитват? Водил съм стотици разпити. Смяташ, че аз съм в дъното на всичко.

Матю трепна леко, много по-леко, отколкото Фотис беше очаквал.

— Не казвам, че е така — каза меко той, — а че може да е така.

Браво. Това беше проблем, но Фотис не можеше да не се възхити на самообладанието на младежа. Беше пораснал. В крайна сметка можеше да се окаже полезен. Старецът смени темата.

— Андреас.

— Какво за него?

— Прости ми, просто съм уморен. Отначало не се досетих, че говориш от негово име.

— Знаеш ли, забавно е. — Матю вдигна хляба от табуретката и го върна на подноса. — Когато някой от вас се окаже натясно, винаги намесва другия. Сякаш го смята за своята по-лоша половина. Нито ти, нито той някога сте виновни. Винаги е другият.

— Може би сме забравили кой кой е.

— Със сигурност сте забравили кой от вас какво е направил. Изяж този хляб, не искам Таки да ми се ядоса.

Старецът се подчини, доволен, че има извинение да замълчи.

— Това са мои въпроси — продължи Матю. — Дядо ми разказа много истории, но не са повече от твоите. Може би двамата вярвате на собствените си версии, не знам. В момента аз не вярвам на нито един от вас.

Добре, помисли си Фотис. Приравняването беше добро начало. Хлябът беше мек и вкусен. Той го остави върху чинията и внимателно преглътна.

— Не знам къде е Антон или какво прави. — Това беше донякъде вярно. — След като той изчезна, а Николай е в болница, нямам достоверни източници на информация. Ще трябва сам да проуча нещата, когато се възстановя напълно.

— Май и предишните ти източници не са били много достоверни. Ти си предпазлив, как можа да наемеш човек, който лесно би могъл да те предаде?

— По-добре попитай как е възможно да го избегна? Хората, които винаги са ти верни, никога не мислят за себе си. Но те могат да бъдат използвани само до определена степен. — Фотис отпи още една глътка от поизстиналото кафе. — Хората, които изпълняват творчески нарежданията ти, които рискуват и вярват на собствената си преценка, са истински полезните. Но те винаги са амбициозни и един ден започват да работят за себе си. Това е естествено.

— Как тогава можеш да ги контролираш?

— Като намалиш възможностите им да те измамят. Като накараш други, не толкова изобретателни хора, да ги наблюдават. Евентуално, като престанеш да ги използваш. Не бях достатъчно предпазлив с Антон. Забавих се.

— Очаквал си проблеми?

— От всеки човек очаквам да ми създаде проблеми след време.

— И от кои хора е моят дядо?

— Андреас? От най-добрите. От онези, които най-рядко се срещат, едновременно предани и безмилостни, и по-умни от самия дявол. Разбира се, дори той в крайна сметка се оказа ненадежден.

— Защо ми каза, че са го наричали Змията?

Фотис отново долепи устни до чашата, но в нея беше останала само утайка. Нямаше смисъл да отрича, момчето знаеше твърде много. Оставаше само да разбере колко точно.

— Признавам, беше непочтено. Може би се опитвах да му отмъстя, че ми измисли този прякор.

— А може би не искаше да признаеш, че идеята да изтъргувате иконата с германците, е била твоя.

— Моя ли? Не, беше на Мюлер. Немски офицер. Накрая те всички се превърнаха в крадци, по-лоши и от италианците. Мюлер много се увличаше от религиозно изкуство и по някакъв начин беше разбрал за иконата. Нацистите много се интересуваха от мистичното, както сигурно знаеш.

— Продължавай — нетърпеливо го подкани Матю.

— Признавам, че имахме канал за връзка с германците, дори когато се биехме с тях. Мюлер се свърза с мен и ми предложи сделка. Бях отвратен, но имахме нужда от оръжие, затова споделих идеята с Андреас, най-доверения ми човек. Той ме убеди, че трябва да го направим. Сам измисли плана. Представяш ли си ме да запаля църква?

Матю не каза нищо, на лицето му се изписа несигурност. Фотис продължи да настъпва.

— Не, за подобно нещо е нужен атеист. Брат му загина в онзи пожар.

— Това не значи, че той го е убил.

— Позволил му е да влезе в горяща сграда, може би дори го е окуражил. Те бяха полубратя и не се обичаха много.

— Той скърби за него.

— Може би свещеникът е сътрудничил на германците, а дядо ти беше безжалостен. Не си играеше на полумерки.

— Нещо не се връзва, Фотис.

— Уморих се. Нека приключим разпита за днес и да оставим затворника да си почине.

— Всичките ти поправки сега не могат да направят историята, която ми разказа в Ню Йорк по-достоверна — настоя момчето и в гласа му се прокрадна неподправен гняв. — Беше отвратителна история, десет пъти по-грозна от лъжа.

— Не беше лъжа, а преувеличение. Манипулация, признавам, но почиваща на истината. Трябва да разбереш. Как бих могъл да планирам да запаля църква и да продам една толкова красива и обичана икона на врага? Не съм такъв човек. Знам, че го разбираш. Иконата трябваше да се върне в Гърция. Ти имаше възможност да повлияеш на това решение, но ти трябваше стимул. Аз ти го дадох. За тази цел опростих историята. Вършил съм лоши неща, но не чак такива, в каквито ме обвиняваш.

Старецът се облегна, уморен от размяната на думи. Виждаше, че момчето не е убедено, но може би бе успял да посее у него отново някои съмнения.

— Предполагам — бавно каза Матю, — че планът, в който участваше отец Томас, също не е бил твоя идея.

— Томас е… сложен човек. Но действително е представлявал гръцката църква много пъти. Нямах причини да се съмнявам в него.

— Деветстотин хиляди не са му паднали от небето. Това са били твои пари.

— Църквата трябваше да ми ги върне.

— И ти му повярва?

— Това е разпространена практика. Бюрокрацията им действа бавно; изискват се доста усилия, за да задвижиш нещата. Томас явно беше надхвърлил пълномощията си, но църквата щеше да ми възстанови по-голямата част от сумата. Останалото щях да й даря. Беше рисковано, но аз бях доволен от уговорката.

Думите излизаха от устата му без усилие, частички истина, които трябваше да скрият лъжите. Всъщност, преди всичко да се обърка, Змията почти се бе убедил, че наистина е щял да даде иконата на църквата. Най-накрая, след като получеше от нея каквото може. Дори тогава беше обмислял мнимата кражба, но едва когато Николай — вярното момче — му разказа за колекционера Дел Карос, Фотис разбра, че трябва да действа. Дел Карос замисляше нещо с Николай и бившия шеф на Антон, Каров. Антон, а може би и Николай, все още бяха зависими от него, а ако Дел Карос имаше достатъчно пари, руснаците щяха да го предадат. Фотис използва алчността им срещу самите тях. Плати им да откраднат иконата от него, преди така и така да го направят за южноамериканеца, добавяйки един-два от своите номера. Беше рисковано, но всичко беше минало добре, като изключим раняването на горкия Николай, на когото Фотис не вярваше достатъчно, за да го посвети в плана. Антон и останалите хора, които Каров му беше осигурил, трябваше да излязат от къщата много преди Николай да се върне, след като закара Фотис на летището, но сигурно се бяха забавили, а и глупавото момче явно се беше опитало да ги спре.

— Звучи много убедително — най-накрая каза Матю, връщайки Фотис в настоящето, — само дето Томас и иконата изчезнаха.

— Томас е откраднал пари. Това няма нищо общо. — Странно как истината можеше да звучи толкова неубедително.

— Значи оставаш само ти.

— Забравяш за Антон.

— Отричаш ли, че от шестдесет години искаш да притежаваш тази икона? От деня, когато дядо ти я показал по време на войната, преди брат му да я скрие? Един час, няколко минути, само толкова ти е било нужно. Това е станало целта на живота ти. Трябвало е да я имаш.

— За мен ли говориш — прекъсна го Фотис, който веднага прозря чувствата му — или за себе си?

— Прав си — кимна Матю, без да се смути, — почувствах го. Затова го знам.

Какво искаше да каже? Нима момчето му беше съперник? Беше ли въздействието на иконата върху него по-силно, отколкото мислеше, и би ли могъл да го използва по някакъв начин? Но не, не биваше да разсъждава така, това беше Матю.

— Уморен съм. Нека поговорим утре.

— Какво стана през нощта, когато църквата изгоря? Къде беше ти? Защо не си бил с хората, които Андреас е изпратил да завземат оръжието?

— Значи най-накрая е проговорил.

— Знаеше ли, че Коста ще каже на Стаматис къде е скрита иконата, и кой ще се опита да я вземе? Него ли чакаше да излезе? Близо ли съм? — Прекалено близо. Момчето беше безмилостно, не сваляше очи от Фотис. — Или може би ти си изпратил Стаматис, а после той е решил да те изиграе. Така ли беше?

— Разстроен си, синко. Фантазираш си. Тази история ти дойде в повече. Време е да забравиш за нея.

— Да я забравя ли? — Във внезапен пристъп на гняв Матю блъсна подноса на земята и се наведе над кръстника си. — Да я забравя? И как, по дяволите, да го направя? Затънал съм до гуша в нея и ти си причината. Дължиш ми тези отговори, стари негоднико!

Фотис се уплаши; не от момчето, а от късчетата истина, които започваха да се наместват. За миг му се стори, че Андреас се е надвесил над него.

— Всички вие ме предадохте — прошепна той, — всички вие.

— Кой те е предал? Как?

— Единият щеше да я размени, другият — да я продаде. Оръжие, пари. Само аз я обичам заради нея самата, само с мен щеше да бъде в безопасност. Не разбираш ли, глупако? — Той дръпна Матю за ризата и лицето му се сгърчи, преди от очите му да рукнат сълзи. — Не разбираш ли? Само аз мога да я опазя. Няма ли да ми помогнеш?

Огромната фигура на Таки се появи на вратата, двамата се обърнаха натам и мигът отлетя. Фотис леко отблъсна Матю.

— Чух шум — каза Таки, едновременно ядосано и стеснително, гледайки парчетата от чинията и чашата на пода.

— Той точно си тръгваше — дрезгаво прошепна Фотис. — Изпрати го.

Матю огледа за миг едрия мъж, после се отпусна. Нямаше да има борба. Взря се продължително във Фотис — с объркване, съчувствие или нещо съвсем друго — и тръгна към вратата.

— Почакай, момчето ми — повика го Змията. Младежът спря, но не се обърна. — Моля те, ела с мен в събота вечер на службата в „Свети Димитър“.

Матю хвърли бърз поглед назад.

— Разбира се — съгласи се той. — Защо не?

— Там ще си продължим разговора.

Но младежът вече слизаше по стълбите.

15.

Със затоплянето на деня от влажните дървета започна да се издига пара. Това пробуди у Андреас чувствен спомен, който не можеше да определи напълно — пещера край морето, бледа утринна мъгла и желанието да остане там, върху топлата влажна земя, където беше спал — не да грабне пушката и да се върне при другарите си, а да остане тук, да изчезне в мъглата. Но кога беше преживял това и какво беше станало после? Не можеше да каже. Преди повече от половин живот, преди брат му да умре, преди да срещне Мария, години преди синът и внукът му, за които се тревожеше сега, да са поели първия си дъх.

Беше свалил тежкото палто и шапката и се чувстваше някак разголен, макар да се намираше в двора на сина си. Алекос се бе облегнал на оградата до него — разтреперан, но стъпил на краката си, и гледаше към обвитите в мъгла стволове.

— Не можа ли да го спреш?

— Не знаех — отвърна Андреас. — Не ми каза, че заминава.

— Сега полицията ще реши, че е замесен.

— Той е замесен.

— Знаеш какво имам предвид. Ще решат, че той и Фотис са замислили всичко заедно. Всичко. И кражбата.

— Да не надяваме, че не са толкова глупави. Ако е бил съучастник, действията му онзи ден нямат никакво обяснение.

— Защо не тръгна след него?

— Той не иска помощта ми.

— И ще го оставиш да се изправи сам пред онзи интригант?

— Момчето не ми вярва, Алеко. Ти и Фотис се погрижихте за това. — Синът му се канеше да възрази, но се отказа. — Аз също съм виновен, разбира се — поправи се Андреас.

— Говори ли с него?

— За иконата ли? Да. Твърде късно, но поговорихме.

— Да беше изгоряла в онази църква. Така щеше да спести много болка на всички ни.

— И аз съм си го мислил.

Алекос леко се извърна и го погледна.

— Това измъчва ли те? Че си я дал на германците? Будиш ли се заради това нощем?

Андреас поклати глава. Щеше да отговаря на този въпрос през остатъка от живота си.

— Веднъж видях как Фотис отряза пръстите на един германски пленник. Беше младеж. Не можеше да отговори на въпросите му, но това нямаше значение. Накрая му преряза гърлото. — Той разрови влажната пръст с обувката си. — Друг път аз застрелях комунист партизанин в хълмовете над Цотили. Екзекутирах го, защото разпространяваше лъжи и защото беше комунист. Не мислиш ли, че това е достатъчно основание, за да убиеш един човек? Чувал ли си вече тези неща?

— Не и от теб.

— Видях как вадят един американски журналист от солунското пристанище с вързани ръце и простреляна глава, защото беше говорил не с когото трябва. Наблюдавах как бият десетки мъже, стари и млади, докато признаят неща, които не бяха извършили. Веднъж дори видях как взеха една жена и…

— Защо ми разказваш всичко това сега? От години ти задавам въпроси, а ти никога не си обелвал и дума.

— Защо мислиш, че ти ги казвам?

— Не знам. За да те успокоя, че те разбирам, че ти прощавам?

— Да ми простиш! — горчиво избухна старецът и Алекос отмести поглед. — Смяташ ли, че твоята прошка има някакво значение? Ти, който си преживял почти целия си живот в тази спокойна и богата страна? Има неща, за които бих ти поискал прошка, Алеко, много неща, но не и тези. Никой не може да ме опрости и аз не търся опрощение. Но смяташ ли, че след всичко, което съм видял, някаква си икона може да означава нещо за мен? Наистина ли вярваш, че тя не ми дава покой?

— Добре, но ето че тя се върна при нас. И сега е впила ноктите си в сина ми.

— Аз не съм причината за това.

— Но и не направи нищо, за да го предотвратиш.

— Какво искаш да направя?

— Открий я.

— Да я открия. И после?

— Изгори я, зарови я, върни я на църквата, не ме интересува. Само я махни от живота му. Липсваща или намерена, тя е опасна за него.

— Няма да е лесно да я издиря.

— Разбира се, че няма. Ако беше лесно, щях да го направя аз. Нужен е човек с твоите умения.

— Кои умения? Да лъжа, да убивам или да садя домати?

— Да преследваш.

— Преследвал съм хора, не картини.

— Преследвай хората, които са я откраднали.

— Това надминава способностите ми. Има твърде много възможности.

— Използвай приятелите си.

— Ти си същият като Фотис, щом смяташ, че още имам полезни връзки. Моите приятели са малко и не изпълняват нарежданията на старци като мен. Полицейското разследване ще бъде далеч преди нас, а в полицията нямам влияние.

— И няма да направиш нищо.

— Не съм казал това.

Алекос нетърпеливо се залюля на пети, хвърляйки поглед към къщата.

— Тогава какво?

— Матю трябва да стои далеч от хората, които могат да сметнат, че знае къде е иконата. В Гърция може би е в по-голяма безопасност, отколкото тук. Пък и помолих един човек да се грижи за него там.

— Някой от приятелите, които нямаш?

— Пенсионер е като мен и Матю може да му създаде проблеми. Но все пак е нещо.

Алекос се обърна отново към гората и стисна грапавия кол с една ръка, докато свиваше и отваряше другата.

— Благодаря. Благодаря, че си го направил.

— Той ми е внук. Когато се върне, ще се опитам да го разубедя, но няма да е лесно. Той е недоверчив и упорит.

— Като майка си — съгласи се Алекос.

— А и сега е ядосан. Да се надяваме, че всичко ще приключи бързо.

— Не те ли е грижа какво ще стане? Дали Фотис има нещо общо, дали иконата някога ще се появи отново?

— Откраднатите произведения на изкуството рядко се намират. Искам само Матю да е в безопасност и да се освободи от вината. Предстои да се разправям с Фотис, но не знам дали някога ще се разберем.

— Ако пак видя този стар негодник, ще го убия.

— Мнозина са се опитвали.

— Той е истинска зараза. Учудвам се, че не си го убил преди години.

Андреас погледна сина си смаяно, после бавно кимна.

— Бях негово създание. Той се грижеше за мен много по-дълго, отколкото беше нужно. Когато военните бяха на власт, трябваше да ме арестува. Пападопулос му беше наредил. Вместо това ми помогна да напусна страната.

— Много лоялно от негова страна.

— Така беше. И рисковано. Нищо не спечели от това.

— Може би се е надявал да му върнеш жеста, когато ти се прибереш в родината, а той бъде прогонен.

— Възможно е. Може би така си е казал.

— Смяташ, че го е грижа за теб?

— Възможно е. Въпреки желанията и разбиранията му. Пък и той не е глупав човек, всички ние можем само да гадаем за чувствата му.

— Така контролира нещата. — Алекос прочисти гърлото си. Андреас знаеше, че събира смелост. — Защо ми казваш тези неща едва сега? И онези ужасни неща. Не беше свързано с иконата.

— Не знам. Може би, за да ги споделя с някого.

— Никога ли не си говорил за тях?

— Съвсем малко, на майка ти. Много малко. Защо да товаря някой друг?

— За да облекчиш собствения си товар.

— Споделянето не облекчава.

— Откъде знаеш?

— Тези неща нямат значение извън времето и мястото, където са се случили, каквото и да казват съдиите и моралистите. Повечето от тях, дори неприятните, са били нужни. Никой не може ги разбере, освен онези, които са ги преживели, а ние сме твърде обременени, за да си помагаме взаимно. Пък и вече останахме малко.

— Не съм виновен, че не разбирам. Ти ме прати тук.

— Не очаквах да останеш, да се ожениш за Ирини… Мислех, че ще се върнеш в Гърция. Но по-добре, че не го направи. Много по-добре.

— Навярно щях да стана комунист, само за да ти направя напук. Защо се усмихваш?

— На идеята, че изобщо би се замесил в политиката.

— Очевидно не съм изпуснал много.

— Не, ти постъпи мъдро. Това е игра за глупаци.

— Радвам се, че дойде тук — тихо промълви по-младият мъж. — Радвам се, че поговорихме.

Андреас вдъхна влажния въздух и бавно издиша. Подобни изявления на сина му бяха най-доброто, на което можеше да се надява, и затова се опитваше да бъде благодарен за тях, благодарен за моменти като този. Когато погледна към него, видя, че вече не е облегнат на оградата, а се подпира леко с една ръка. Макар че леко се олюляваше, стоеше изправен.

— Изглеждаш добре, Алекос — каза той въпреки древното суеверие. — Силен.

Алекос погледна смутено към гората.

— Да. Чувствам се силен.

Сотир Пластирис живееше в една от големите бетонни сгради, които обезличаваха Солун. Като повечето граждани беше напълнил терасата си с растения и ярки цветя, чиито цветове донякъде смекчаваха сивия, недовършен вид на сградите. Апартаментът беше обзаведен в типичен буржоазен стил — бели стени, тъмно дърво, плоча от кована мед с профила на Александър във всекидневната, статуетка в ярка селска носия в остъкления шкаф. За негова чест в ъгъла нямаше евтина икона с оброчна свещ, което значеше само, че Сотир няма съпруга, която да се занимава с такива неща. Макар да не харесваше особено обзавеждането, апартаментът не беше много по-различен от този на дядо му в Атина и Матю се чувстваше удобно в него.

— Ясу — каза Сотир и му подаде малка чаша коняк, после вдигна своята и седна отново в удобния фотьойл.

Обърна кръглото си лице към прозореца, изглеждаше спокоен и отпуснат, но младежът знаеше, че умът му работи с пълна скорост.

— Със самолет ще бъде трудно — наруши мълчанието Сотир след известно време. Английският му беше правилен, но със силен акцент. Всички приятели на дядо му настояваха да разговарят на английски с него, мислеше си Матю. Вероятно това беше въпрос на професионална гордост. — Сега на летищата са много бдителни. По-лесно е с кораб. Има много частни съдове, повече пространство. Можеш да скриеш такъв малък предмет в голям контейнер. Митничарите на пристанищата имат много работа, а и са подкупни. Пък и повече ги вълнува това, което се внася, а не онова, което се изнася.

— В Пирея или…

— Пирея е добър избор. Доста е оживено.

— И още не е пристигнала.

— Вероятно това ще стане тези дни. Пътят от Ню Йорк е повече от седмица, в зависимост от спиранията.

Матю кимна и отпи от коняка.

— Разбира се, може и да са използвали самолет, който е кацнал на някоя отдалечена писта.

— Да, възможно е и да дойде с влак от Париж — усмихна се Пластирис и разкри сивите си зъби. — Може и изобщо да не пристигне. Говорим само за възможности. Не е разумно да се занимаваш с всяка от тях.

Вместо да се опита да се скрие от човека, когото дядо му бе помолил да го наглежда, Матю реши да го използва и трябваше да признае, че му допада непосредственият, старомоден стил на Пластирис. Непрекъснато трябваше да си напомня, че този човек е един от бандата, бивш борец за свобода, шпионин, убиец и кой знае още какво.

— Важното е — продължи Сотир — да държиш под око Драгумис, да гледаш какво прави, кой идва при него. А това е трудно, тъй като къщата се намира на хълм, заобиколен от дървета.

— Как е успял да я купи? Нали ужким е експулсиран.

— Дядо ти му помогна. Беше малка услуга. Отначало Фотис си идваше всяка година само за Великден. Андреас не очакваше, че ще му позволят да си построи крепост и да се занимава с предишната си дейност.

— Защо са му разрешили?

— Така става. Андреас ги убеди да му направят тази отстъпка. Щом удовлетвориха искането, досието на Фотис отпадна от дневния ред и постепенно забравиха за него. Очевидно бюрократите са хора на крайностите. След като са му позволили да се връща, значи не представлява реална опасност. Освен това е стар, а повечето служители са млади хора, които не помнят военния режим. Не помнят нищо.

— Можеш ли да наблюдаваш къщата? Защото аз със сигурност не бих могъл.

— Драгумис не е моя грижа.

— Не, очевидно това съм аз. — Той изчака, но Пластирис не каза нищо. — А Фотис е моя грижа, така че е все едно.

— Съжалявам, Матю, аз съм в пенсия. Племенниците ми понякога ми помагат, но не искам да се доближават до кръстника ти. Той е твърде непредсказуем.

— Тогава трябва да разчитам само на себе си.

— Ще се опиташ ли да го видиш пак?

— Утре вечер би трябвало да се срещнем на великденската служба в „Свети Димитър“.

— Достатъчно добре ли е, за да отиде?

— Ако той реши, че е, няма какво да го спре.

— Така е. А ти ще се опиташ да научиш нещо повече за плановете му.

Матю разтри слепоочията си.

— Да, „ще се опитам“ е точно казано. Вчера го притиснах здраво. Разказа ми нещичко за войната, но нищо за онова, което е намислил сега.

— Съмнявам се, че ще ти довери нещо полезно.

— Ще трябва да бъда наблизо и да чакам да направи грешка.

— Надяваш се да го спипаш как получава иконата?

— Би било чудесно.

— Защо изобщо смяташ, че тя ще пристигне тук? Фотис не живее постоянно в Гърция. Шансът да я открият и да му я отнемат е голям. Няма логика.

— Може би си прав, не съм сигурен, че ще дойде. Но колкото повече кръстникът ми стои тук, толкова повече си мисля, че за това има причина.

— Болен е.

— Да, но се чудя дали само болестта би била достатъчна да го спре, ако искаше да бъде някъде другаде. Ако иконата е в ръцете на други хора от Ню Йорк, дори да има добри взаимоотношения с тях, рискува много, като я оставя у тях цяла седмица. Може да им хрумнат разни идеи. Той не е толкова доверчив.

— И какво смяташ, че ще направи с нея?

— Какво ще направи с нея?

Пластирис беше по-млад от Андреас, пресметна Матю, и много по-млад от Фотис. Историята за Света Богородица и случилото се през войната — доколкото някой изобщо знаеше какво се е случило всъщност — беше обществена тайна в средите на гръцкото разузнаване, поне според дядо му. Но тя вече беше стара. Възможно ли беше Сотир да не разбира силата на иконата?

— Мисля, че иска да я задържи за себе си.

— Създал си е много проблеми и е похарчил доста пари, за да е само това. Сигурен ли си, че не възнамерява да я продаде?

— Никога не би я продал.

— Съжалявам, знам, че ти е кръстник, но винаги съм смятал, че Драгумис би продал и собствената си майка, ако това ще му донесе печалба.

— Не и тази икона. Никой не може да му плати достатъчно. Той вярва в силата й.

— И все пак на времето е бил готов да я изтъргува.

— Мисля — предпазливо каза Матю, припомняйки си срамната постъпка на дядо си, — че ако е зависело само от Фотис, той никога нямаше да го направи. Сигурен съм, че винаги е искал да я задържи.

— Да — замислено проточи Пластирис и додаде с внезапен гняв, — да. Дядо ти е трябвало да свърши мръсната работа и да поеме вината. Като знаеш какви ужасни неща са станали по-късно, гражданската война и комунистите… Нали познаваш историята? — Матю кимна и Сотир продължи: — Човек би си помислил, че всички са забравили, но не е вярно. Приятели, да, аз ги наричам приятели, които познават дядо ти много добре, които ценят смелостта и ума му, все още се кръстят и плюят против уроки, когато стане дума за тази история. Мнозина са работили за германците. За пари, за да оцелеят, за да саботират комунистите — това е било допустимо. Но да размениш религиозна реликва за оръжия е било veveelos, как се казва на английски — богохулство. А за Драгумис — за лъжите му и стотиците убити при разпити, за приятелството му с военните — не споменават. Да, идеята е била негова, но капитан Елиас е онзи, който я е осъществил. И това никога няма да му бъде простено.

По-добре да си крадец, отколкото еретик, помисли си Матю. Странно, въпреки собственото му недоверие му беше приятно да чуе някой да защищава дядо му. Стоицизмът на Андреас, отказът му да обяснява и да се оправдава го ядосваха, но това не беше правилно. И двамата замълчаха.

— Какво общо има с това германецът? — най-накрая попита Сотир.

— Германецът?

— Офицерът от СС, когото дядо ти преследва.

— А, онзи ли? Не мисля, че е замесен. Фотис просто използва призрака му, за да отвлече вниманието на Андреас от онова, което всъщност ставаше. Дори е наел актьор, за да изиграе ролята му.

Пластирис поклати глава и се усмихна мрачно.

— Фотис е самият дявол. Значи Андреас най-после се е отказал от издирването на немеца?

— Не знам. Едва наскоро разбрах колко е обсебен от него. Никой никога не ми е говорил за това.

— Следата му беше студена, още преди да се родиш. Би трябвало Андреас вече да се откаже.

— Все още не знам всичко, но според дядо има признаци, че Мюлер е жив.

— Какви признаци?

— Някои от псевдонимите, които е използвал, са се появили на паспорти, с които е влизано и излизано от България, Турция и други страни. Част от тях са свързани и със съмнителни сделки с произведения на изкуството.

— Мюлер сигурно е почти на деветдесет.

— Фотис — също.

— Да — усмихна се Пластирис, — но той е грък. Германците не живеят толкова дълго.

— Някои от нацистите доживяха.

— Вярно. Явно грехът е идеалният консервант. В такъв случай аз очаквам да живея вечно. — Те вдигнаха чаши за наздравица и допиха коняка. — Наспи се добре, Матю. Великденската служба свършва след полунощ и трябва да си във форма, щом си имаш работа с Драгумис.

— Благодаря ти за помощта.

— Нищо не съм направил. Надявам се, че ще ми кажеш, ако имаш нужда от истинска помощ.

— Ще го имам предвид.

— Имаш ли свещи за службата?

— Сигурен съм, че в хотела има поне десет места, откъдето мога да си купя.

— Не, не, тук имам цяла кутия. Ела. Поне това мога да направя за теб.

16.

Тъмна коса и очи, маслинена кожа, безупречно сресан и облечен в черен италиански костюм. Би бил красив, помисли си Ана, ако обноските му не бяха толкова престорени и раболепни. Отдалеч приличаше на европейска кинозвезда, но отблизо у Емил Розентал имаше нещо, което можеше да бъде окачествено само като долнопробно.

— Госпожице Кеслер, не мога да ви опиша какво удоволствие за мен е да се видим. Имаме много общи приятели и отдавна се канех да ви позвъня. Беше приятна изненада, че вие ме изпреварихте.

Всъщност се бе опитал да се свърже с нея по какъв ли не начин — с покани за откриване на галерии, със съобщения, предавани от общи познати. Ана си беше спечелила репутацията — незаслужена, според нея — на човек, който обича да харчи. Но тя купуваше главно творби на съвременни художници и макар някога Розентал да се беше занимавал с модерно изкуство, след това бе наследил галерията на баща си, ориентирана към ранното европейско изкуство — средновековни и ренесансови творби и предмети. Беше напълно сигурна, че целта му е колекцията на дядо й.

— Нека ви разведа наоколо. Знам, че тези автори не са измежду предпочитаните от вас, но може и да ви заинтригуват.

Тъмните стени и меката светлина действаха успокоително, обстановката напомняше повече на музей, отколкото на галерия. Имаше малко изложени творби, затова обиколката приключи бързо. Разгледаха илюстрован испански молитвеник от XIV век, минаха към холандски портрет на цветарка от XVI век и накрая доближиха стара дървена статуя на Свети Георги на кон, напукана и с избелели цветове, но все още великолепна със златната си броня и високо вдигнатото копие.

— От Сирия е — поясни Розентал. — Вече имам двама купувачи за нея.

— Двама? И как ще си я поделят? Единият ще вземе коня, а другият — светеца?

Търговецът се разсмя прекалено силно.

— Не, мисля, че единият ще вземе и двете със сигурност. Просто малко здравословна конкуренция. Средновековното изкуство все още не е дооценено. Понякога трябва да играем малки игрички. Имам лошия навик да купувам на твърде високи цени, затова трябва да го компенсирам по някакъв начин. Разчитам на клиентите си, за да получа най-добрата цена. Тук се грижим добре за клиентите си.

— Не се и съмнявам.

— Е, поне мъничко, със сигурност. Успехът ни през последните години доведе до някои злостни клевети. Които на свой ред станаха причина за нелепи проблеми със закона.

— Четох за някакво разследване.

— Естествено, кой ли не писа за него! Уверявам ви, беше просто досадна процедура. Не откриха нищо незаконно и няма да открият.

Което не означаваше, че няма какво да се открие.

— При всички случаи — каза тя — сте в добра компания.

Той се усмихна нервно.

— Моля?

— С „Кристи“, „Сотби“.

— Е — промърмори той, — за разлика от много хора аз нямам проблеми с аукционните къщи, но не съм близък със собствениците им.

— Всички тези разследвания са ужасно глупави, не мислите ли? Искам да кажа, че надуването на цените е старо като света. Би трябвало да разследват продажбите на откраднати творби.

В настъпилата дълга пауза той закима нервно, очевидно онемял от факта, че точно тя повдига въпроса за откраднатите картини. Но се възстанови бързо.

— Боя се, че това също е старо като света. И ако се стигне твърде далеч, би трябвало да се включат и нашите приятели от музеите, а това ще е неприятно за всички. Господи, ако Музеят за модерно изкуство изложи всички творби със съмнителен произход, ще му трябва стена, дълга цяла миля. Само Кийт Харинг ще има нужда от отделно крило.

И двамата се изсмяха злорадо при тази мисъл. После Розентал погледна Ана с кафявите си влажни очи, сякаш се канеше да й направи любовно обяснение.

— Честно казано, радвам се на възможността да изчистя всяко съмнение по отношение на онова, което бихме могли да направим за вас.

Тя издържа погледа му.

— Предложението ви за иконата на дядо беше много щедро.

— Очевидно недостатъчно.

— Причината не беше в това. Опитвах се да постъпя правилно. И както обикновено става в подобни случаи, всичко се обърка.

Той съчувствено поклати глава. Двама покрити с белези ветерани от войните в артсредите, готови да станат първи дружки. Тя усещаше как Розентал се подготвя за финалния удар.

— Може би трябва да поговорим в кабинета ми.

Ана огледа помещението. Вътре имаше само хубава млада стажантка, която усърдно надписваше кутии и вдигаше телефона.

— Щом ще се чувствате по-удобно.

— Мисля, че и за двама ни ще е по-удобно.

Кабинетът беше по-светъл от галерията и обзаведен с бежови плюшени столове. Розентал затвори вратата и седна до Ана вместо зад голямото празно бюро.

— Много съжалявам за кражбата — бързо каза той. — Надявам се, че сте си получили парите.

— Да. Но важното беше иконата да се върне на гръцката църква, затова ми е много неприятно.

— Разбира се, разбира се. А сега, доколкото разбрах, въобще не е ясно дали онзи гръцки филантроп изобщо е работел за църквата?

Колко знаеше той? Дали беше наясно и за Матю? Не беше дошла тук, за да отговаря на неговите въпроси, а за да потърси отговори на своите.

— В цялата история имаше замесен представител на църквата. Срещнах се с него. За съжаление, след кражбата той е изчезнал.

— А и онзи бизнесмен, Драгумис, също е изчезнал, нали?

— Не е изчезнал, чух, че е болен. Пък и съм оставила всичко това на полицията.

Той се облегна и кръстоса крака.

— Най-разумното решение. Както казахте, получили сте парите, останалото не е ваш проблем.

— Всъщност не е толкова просто. Надявам се, че можем да разговаряме поверително.

Изражението на всеотдайна искреност, което се разля моментално върху лицето му, едва не я накара да се разсмее или да изръкопляска, но успя да потисне импулса си. Беше почти сигурна, че следващият му ход ще е да хване ръката й, но той се задоволи да докосне коляното й.

— Ще оправдая доверието ви. Ако не бях изключително дискретен, нямаше да се задържа в бранша и една седмица.

— Сключих далеч по-неизгодна сделка за иконата, отколкото ми предложихте вие. Направих го, защото смятах, че правя добро, че постъпвам правилно, а не исках да изнудвам църквата. И сега…

— Чувствате се изиграна.

— Именно.

Отново съчувственото поклащане на глава.

— Може ли да кажа нещо? Ще ви го кажа, дори с риск да ви обидя. Цялата работа беше подхваната зле. Не обвинявам вас, вие сте последвали съвета на адвоката си. Сигурен съм, че той взима присърце интересите ви, но господин Уолъс вече не е млад, а в света на изкуството нещата, за съжаление, са се променили. Искат се контакти, схватливост и определена доза агресивност. Трябваше да потърсите опитен търговец.

— Сега и аз го разбирам.

— Аз самият щях да ви предложа услугите си, но един колекционер ми се обади, преди да разбера, че ще продавате иконата.

— Да, разбрах. — Нещата вървяха толкова добре, че тя реши да си насили късмета. — Бих искала да знам кой е той. Едва ли ще ми кажете, но ще ви бъда задължена, ако го сторите.

Лицето на Розентал се скова, но Ана долови как импулсът да бъде любезен и да купи признателността й се бори яростно с вродената му подозрителност. След миг той се засмя нервно.

— Госпожице Кеслер, така ще излезе, че изобщо не съм дискретен. Пък и не виждам какво ще ви помогне това, след като сделката е приключена.

— Моля ви, наричайте ме Ана.

— С удоволствие. А вие мен — Емил.

— Емил, причините са няколко. Продадох иконата при няколко условия, които явно са нарушени. Ако бъде открита, ще имам сериозни основания да си я поискам обратно.

— Разбирам.

— А в такъв случай ще ми трябва нов купувач. Освен това имам и други средновековни творби, които може би ще заинтересуват вашия колекционер.

— Но това не е причина да се свържете директно с него. Всъщност, заради самата вас, не бих ви го препоръчал. Подобни трансакции изискват опитен посредник. А и ще бъде глупаво да ви предоставя информация, която ще ме изключи от сделката.

— Не става и дума за това. Можем да се разберем помежду си в замяна на това, че ще ме свържете с клиента, да се ангажирате с всички сделки между нас.

— Уви, първото ми задължение е към купувача. Той може да реши, че близките ми отношения с вас ме компрометират.

— Тогава можете да ме представлявате, но ще трябва да си сътрудничите с Уолъс.

— Едва ли господин Уолъс би се съгласил на подобно споразумение.

— Той ще направи каквото му кажа — отвърна Ана. — Моите адвокати служат на мен, а не обратното, Емил.

Розентал се усмихна и плесна с ръце.

— Добре казано! Признавам, че ме заинтригувахте. Но, честно казано, не смятам, че този човек се интересува от нещо друго, освен от иконата. А и двамата знаем какви са шансовете тя да бъде открита.

Беше по-предпазлив, отколкото бе очаквала. Трябваше да направи още нещо.

— Добре, ще ви кажа. Причината да искам директен контакт е лична. Трябва да задам на този човек някои въпроси. Имам основания да смятам, че той знае нещо за дядо ми. Не мога да ви кажа повече.

Ето, за последно му беше подхвърлила и една малка загадка.

— Сега разбирам — меко каза търговецът. — Май най-доброто ще бъде да се свържа с него и да го попитам дали иска да разговаря с вас. Как ви звучи това?

— Разумно. Само че, ако откаже, доникъде няма да стигна. Но ако разговарям лично с него, може да го убедя да ми се довери.

— Ако някой може да накара един мъж да направи повече, отколкото е възнамерявал, сигурен съм, че това сте вие, Ана.

Когато се прибереше, щеше да има нужда от душ. Но все пак беше постигнала нещо.

— Не можете да си представите какво означава това за мен, Емил, и няма да се опитвам да ви обясня. Но нека бъда по-конкретна. Предстои ми да продам още много неща по някое време. Може би по-голямата част от колекцията. Вие ме убедихте, че имам нужда от посредник, а ранното европейско изкуство е ваша специалност. Нищо не обещавам, но…

— Моля ви, недейте. Преди да подмамите с още богатства алчния ми взор, нека ви призная нещо. Информацията за този клиент е много ограничена. Само име и номер на гласова поща. Обикновено той ми се обажда. Не съм убеден дори дали това е истинското му име.

Ана се опита да прикрие разочарованието си.

— Още по-добре. В такъв случай няма да нарушите доверието му, ако ми дадете тази информация. Ако не иска да говори с мен, просто няма да ми се обади. Във всеки случай ще ви бъда благодарна.

Розентал се отпусна. Отиде зад бюрото си и извади една картичка от чекмеджето.

— Радвам се, че приемате нещата така. Съгласен съм с вас. Господин Дел Карос е взел мерки и не е нужно да се притеснявам за него. Пък и навярно ще се радва да говори с вас. Имате ли химикалка?

Тя записа информацията в малкото тефтерче, което носеше в чантата си, но внезапно се почувства неспокойна. Дел Карос. Откъде знаеше това име? Дали дядо й не го беше споменавал?

— Благодаря ви. С риск да бъда груба, налага се да ви помоля за още нещо.

— Да не робуваме на протокола, Ана. Нали вече сме приятели!

— Вашият господин Дел Карос беше готов да даде много пари. Иконата е рядка, но никой не би я оценил на повече от милион и половина долара.

— Не съм разпитвал господина за мотивите му. Казах му, че предложението му е много по-високо от пазарната цена, но той настоя да действам. Понякога религиозното изкуство има странен ефект върху хората. Някои от тях не биха се разделили с подобна творба за нищо на света, други биха дали мило и драго да я купят. Склонен съм да мисля, че той би дал и повече.

— Но вие имате само име и телефонен номер. Откъде знаете, че той наистина има толкова пари? Че няма да изчезне и да ви постави в неудобно положение, когато дойде време да се плаща?

Розентал се облегна и отново се усмихна.

— Уверявам ви, че господин Дел Карос е напълно благонадежден купувач. Лично ви гарантирам, че ще посрещне задълженията си. Работил съм с него и преди.

— Кафе? Вода? Накрая ще пием коняк, за да отпразнуваме.

— Свалете покривалото, нека да я видим.

— Търпение, приятелю. Имаме да обсъждаме още неща.

Набитият сивокос руснак се усмихна приятно, но старецът, който наричаше себе си Дел Карос, не беше готов да чака. Ако имаше работа с джентълмени, щеше да направи по-голямо усилие да бъде учтив, но тези бандити с артистични претенции го отвращаваха. Ала все пак те държаха онова, което искаше, и не биваше да изглежда прекалено нетърпелив. Трябваше да ги накара да повярват, че ако условията са неприемливи, ще се откаже от сделката.

— Вече сме обсъдили всичко, господин Каров. Това е единствената причина да съм тук.

— Откакто разговаряхме, обстоятелствата се промениха. Нещата се усложниха. Навярно сте чули, че един от хората ми беше прострелян.

— Разбрах, че е от хората на Драгумис и че един от вашите го е застрелял.

— Драгумис няма свои хора, освен готвачи и управители. Аз го снабдявам с телохранители. За съжаление този се прибрал, преди моите момчета да излязат от къщата, и станала злополука.

— Лошо планиране.

Каров сви рамене.

— Случват се и такива неща. Но във всички случаи това са допълнителни разходи.

Дел Карос беше очаквал нещо подобно. В куфарчето, което лежеше в скута му, имаше сто хиляди над уговорената цена. В брой. Идиотът беше поискал пари в брой, сякаш се бе научил да краде от филмите. Като че още се намираше из мрачните дебри на майка Русия, където беше крал коли и отвличал бюрократи. Но днес козът беше в ръцете му и той смяташе да изстиска колкото се може повече за размяната, може би дори щеше да отмени сделката, за да принуди Дел Карос да отстъпи. Това трябваше да бъде избегнато, но старецът не възнамеряваше да отстъпи лесно.

— Разходите са се вдигнали заради ваша грешка.

— Цената е твърде ниска — настоя Каров и усмивката му изчезна.

Нямаше спор, нито промяна на обосновката. Просто повтаряш един аргумент, докато бъде оборен, а след това минаваш на следващия. Открито, просто, елементарно. Типичен руски стил.

— Тогава защо я приехте?

— Защото не знаех, че сте предложили десет пъти повече на онази Кеслер.

Дел Карос въздъхна и погледна към прегърбения си русоляв спътник. Ян ван Меер мълчеше. За разлика от двамата нервни сътрудници на Каров, предполагаемият художествен консултант на Дел Карос — слаб, очилат и напълно безобиден — изглеждаше напълно спокоен, дори отегчен. Старият колекционер оценяваше представлението му, но се чудеше дали една по-явна проява на сила нямаше да бъде по-разумно решение.

— Пет милиона — продължи Каров. — Такава цена сте предложили. Със съжаление разбирам, че оценката ви е паднала толкова много оттогава.

Ето какво става, когато човек си има работа с хора като Розентал.

— Това щеше да бъде легална покупка, господин Каров. Без усложнения. А сега аз също ще имам повече разходи. Има хора, които неуморно ще издирват тази икона. Ще трябва да взема мерки за сигурност, а те струват скъпо.

Ван Меер вече му беше казал, че да отстрани Драгумис, ще му струва 250 000 евро. С отстъпка, беше го уверил той, защото били приятели.

— Ако си спомняте, обсъждахме този проблем и преди — каза Каров. — Вероятно ще се радвате да узнаете, че вече съм взел мерки.

Това беше последното нещо, което Дел Карос искаше да чуе.

— Кога?

Каров погледна големия сребърен ролекс на дебелата си китка.

— Горе-долу в момента.

— Докато е още в Гърция?

— Там е много по-удобно — отвърна руснакът. — В Гърция той има стотици врагове. Ще изглежда напълно естествено.

Това беше вярно, но ако се проваляха и Драгумис се укриеше… Но в момента не можеше да направи нищо по въпроса. Важното беше иконата.

— Е — поде отново Каров, — можете просто да добавите сумата, която бяхте определили за тази работа, към цената, която обсъдихме. Питам ви, не е ли това разумно искане? След всичко, което направих заради вас?

— Ще бъде прибързано да разчитаме на успех, преди да чуем какво са направили хората ви в Гърция. Досега е оцелял от няколко покушения. Мисля, че сте прибързали. Трябваше да оставите на мен тази част.

— Не изяснихте дали възнамерявате да действате или не.

— Бях просто предпазлив. — Глупак! — Колкото по-малко знаехте, толкова по-добре щеше да бъде.

— Аз не съм толкова потаен — ухили се Каров. — Обичам да бъда сигурен във важните неща. Гъркът е стар, но все още е опасен. Вече е разбрал, че съм го измамил. Ако може, ще ме унищожи. Не се поколебах да се защитя и никому не дължа обяснение.

— Много добре. — Дел Карос се изкашля, съжалявайки, че не беше приел предложената вода, но не се доверяваше на руското гостоприемство. — Да приключваме тогава.

— Чудесно. Мразя проточените преговори. В светлината на загубите, които понесох, и усилията, положени за общата ни защита, цената вече е един милион долара.

Което означаваше, че ще приеме и по-малко.

— Какво мислиш, Ян?

Ван Меер рязко се изправи като студент, хванат от професора, че не внимава.

— Няма да се преструвам, че разбирам за какво говорите — промърмори той с лекия си холандски акцент, блестящо изигравайки ролята на невежия експерт, — но е съвсем ясно, господин Каров, че вие сте предприели действия за ваша собствена полза и против желанието на моя клиент. Това не е основание да очаквате вдигане на цената. Договорихме се за петстотин хиляди американски долара и аз мисля, че това е щедра сума.

Руснакът се смръщи, сякаш се канеше да разкъса дребния холандец.

— Казах ви, че не е достатъчно.

— Напротив — продължи да го дразни Ван Меер, — дори е твърде много.

— Чуйте ме — намеси се Дел Карос и тихият му глас накара всички да замълчат. — Трябва да разберете, господин Каров, че тази продажба не се влияе от пазарната цена. Интересът ми се дължи на лични причини, които няма да ви обяснявам. Ако аз не купя тази икона, ще я продадете за много по-малко, отколкото ви предлагам. А предвид начина, по който сте я придобили, може и да не успеете да я продадете.

— Начинът, по който съм я придобил! Чуйте се само. Вие сте причината за това. Откраднах я за вас, не можете да го отречете.

— Откраднахте я по нареждане на Драгумис.

— И го измамих, за да ви я продам. Имаме уговорка.

— Която се опитвате да нарушите, като вдигате цената. Разбирам, вие сте бизнесмен. Много добре. В това куфарче има точно шестстотин хиляди долара. Сто хиляди повече от уговорената цена. Ян ще възрази, но аз имам желание да направя тази отстъпка, за да посрещнете разходите си. Но дотук. Ако си изляза от тази стая без иконата, вече няма да ме видите. Това е последната ми дума, господин Каров.

На няколко пъти руснакът се канеше да заговори, но се сдържаше. Черното му кожено пардесю изскърца, когато се размърда неспокойно на стола си. Пресмяташе. Несъмнено си мислеше, че просто може да вземе куфарчето и да задържи иконата. Щеше да се наложи да се отърве от две тела, голяма работа. Дел Карос знаеше, че ако се опита, телата щяха да бъдат три — на руснаците, но Каров нямаше представа колко опасен е Ван Меер. От друга страна, преди това старецът беше подметнал за бъдещи трансакции, за нов пазар в Южна Америка, за наркотици, изумруди и артефакти на инките. Това беше заблуда, разбира се, но Каров не го знаеше, пък и очевидно предпочиташе ролята на бизнесмен пред тази на гангстер. Най-накрая големите му воднисти очи се втренчиха в куфарчето и той се усмихна едва-едва.

— Кой би казал, че Василий Каров не е разумен човек? Приемам предложението ви. А ти — рязко се обърна той към Ван Меер — се поучи от клиента си. Така правят сделки разумните хора. С компромис. Антон, дай коняка.

— Иконата — прекъсна го Ян, наслаждавайки се на ролята си на кожодер. Беше ли разочарован, че сделката мина добре и не се наложи да използва специалните си умения? Не, беше прекалено умен, за да е така. — Не сме видели иконата.

— Антон. — Каров махна с ръка и чернобрадият мъж, тръгнал към барчето, рязко смени посоката, отиде до статива и безцеремонно вдигна платното.

Помръкнал, но все още бляскав варак. Изящен овал на полуизвърнатата глава на Девата. Огромни изразителни очи с тъмни сенки, уста с увиснали ъгълчета. Тъжната Мария. Робата й беше тъмносиня, почти черна, тук-таме позеленяла от годините или повредена. Неестествено дългите пръсти бяха притиснати в молитва, но и сочеха вън от рамката натам, където би трябвало да виси неминуемо иконата на Христос. Традиционната Hagiasoritissa. Майсторска работа, не шедьовър, но нарисувана с чувство. И в забележително добро състояние. Няколко минути в стаята цареше пълна тишина.

— Красива е — промълви накрая Каров.

— Да — съгласи се Дел Карос, в чийто глас разочарованието се бореше с гнева, — само дето не е същата.

Отначало руснакът сякаш не го разбра.

— Какво искате да кажете?

— Отложете убийството на Драгумис.

— За какво говорите, по дяволите?

— Погледнете я — настоя Дел Карос, но това беше безсмислено. Все едно да накара куче да я погледне. За този глупак иконата си беше икона. — Не е същата. Стилът е друг. Това е късна работа, от XV или XVI век, вероятно руска. Иконата, която търсим ние, е от VIII век или малко по-стара и повредена. Подчертах, че е повредена.

— Предпочитате повредена икона?

Това беше непростимо. Идеше му да убие идиота, да изстиска живота от това тлъсто, объркано лице.

— Предпочитам да е онази, която търся. Това не е тя.

— Тази беше на статива — обади се Антон. — Предишния ден я показа на кръщелника си. Беше точно там, където ми каза да я търся.

— Значи я е сменил с друга. Виждал ли си я, преди да я вземеш?

— Не, беше заключена в кабинета му.

— Но защо я е подменил?

— Защото е знаел, че ще го измамите — отвърна Дел Карос, на когото всичко му стана ясно.

Драгумис е знаел, че инсценировката на кражба няма да му свърши работа. Руснаците щяха да мислят, че иконата е у него, други щяха да се досетят, затова му е трябвала двойна осигуровка. Нека руснаците откраднат друга икона. Ако Каров я задържи, няма да знае, че е била подменена. Ако я продаде, купувачът едва ли ще е виждал оригинала, а Дел Карос бе наясно, че повечето хора — дори колекционерите — не можеха да определят лесно възрастта и произхода на православните икони. И в двата случая заместителят ще изчезне, а кой би могъл да каже, че това не е бил оригиналът? Беше умен план, макар и не безпогрешен. Гъркът не беше очаквал купувач, който познава добре истинската икона. Все пак беше спечелил време и кой знае къде беше сега иконата?

— Отложете убийството му.

— Защо? Да върви по дяволите! Бих го обесил за топките!

— Ако го убият, преди да разберем къде се намира истинската икона, може никога да не я намерим.

— Какво ме интересува? Пикая на вашата икона. Ако ми казвате истината, дано копелето пукне. Пък и вече е твърде късно.

Старецът почувства как осемдесет и шестте години натежаха на раменете му. Когато тази история бе започнала, той беше млад и силен, но всичко се беше проточило прекалено много и вече беше уморен. При толкова други успехи, защо продължаваше тази загубена битка? Но докато я бе притежавал, тя сякаш се беше сляла с него и имаше чувството, че е изгубил част от тялото си. Вече петдесет години. Нямаше избор. Умората беше хубаво нещо, реши той. Прикриваше отчаянието му.

— Какво да направя, за да ви убедя?

Каров го погледна внимателно, опитвайки се да прецени дали това е заплаха или възможност. Ван Меер също слушаше внимателно. Бяха излезли от рамките на предварително обсъдените възможности. Намираха се на труден и опасен терен. Холандецът явно се чувстваше ободрен от това.

— Можете да ми дадете куфарчето — отвърна руснакът след дълга пауза.

Ян се разсмя като на добра шега.

— Не мисля така — отвърна Дел Карос.

— По дяволите, дължите ми нещо за усилията.

— Нищо не ви дължа. Драгумис си е поиграл с вас. Не ми донесохте онова, което исках, но аз полагам усилия, за да запазя сътрудничеството ни.

— Какво предлагате?

Руснакът беше глупак, но трябваше да получи нещо или цялата работа щеше да свърши зле. И да бъде убеден да отложи убийството.

— Това не е иконата, която исках — замислено каза старецът, — но е добра работа, а аз съм готов да бъда щедър. Ще ви дам за нея сто хиляди.

— Това няма да покрие дори разноските ми.

— И още петдесет, когато се уверя, че Драгумис не е пострадал. Както и още сто, ако можете да ми го доведете жив.

Каров се беше поуспокоил. Без да сваля поглед от Дел Карос, той извади от пардесюто си голям мобилен телефон.

— Ако ви го доведа жив, ще говорим колко струва. Да видя парите.

— Първо се обадете. Всяка секунда е ценна.

17.

Матю беше лежал буден почти цяла нощ, а и няколкото часа сън, които успя да открадне, преди да се зазори, бяха неспокойни. В съзнанието му още се носеха откъслеци от сънищата му: затъмнен град, онзи Ню Йорк от сънищата му, изпълнен с тесни, слабо осветени улички, които завиваха неочаквано, а зад всеки ъгъл дебнеше опасна среща. Познаваше това място, беше обикалял кейовете, парковете и алеите му през стотици нощи, винаги преследван, винаги търсейки спасителния маршрут, най-краткия път към дома. Но тази нощ той бе преследвачът, който тичаше след Божията майка по тъмните улички, завиваше зад сенчестите ъгли без колебание или страх, боейки се само да не я изгуби. Логично беше някой да носи иконата, но той виждаше само нея — лице, което подхожда повече на Мона Лиза, отколкото на гръцка светица, усмихващо се на отчаянието му, докато изчезва през някоя врата, изкачва се по стълбища и потъва в мрака. Накрая само черните очи пронизваха пълната тъмнина около него, сякаш тя бе достатъчно близо, за да я докосне, и същевременно недостижима, вечно изплъзваща се.

Половин ден по-късно Матю още беше неспокоен. Обикаляше из голямата църква „Свети Димитър“ като призрак, изолиран от хората наоколо, защото скърбеше за Майката, докато те оплакваха Сина и очакваха с нетърпение възкресението му. Огромни канделабри осветяваха помещението. Задната стена и куполът, покрити с изображения на светци и ангели, за които обилно бе използван варак, заслепяваха погледа в контраст със студения сиво-бял камък и мрамора на вътрешните колонади. Матю посети и параклиса „Свети Евтимий“, където светците имаха червеникави ореоли и подобни на привидения, забулени фигури. Времето не се бе оказало благосклонно към фреските, но избледнелите им тонове им придаваха загадъчно излъчване, което подхождаше на настроението му. Той се въртя из параклиса, докато студът измести сънливостта му, принуди кръвта му да се движи по-бързо, а ума му да се осъзнае. Имаше почти час до срещата с Фотис, но възнамеряваше да се огледа предварително. Кой знае какви изненади му беше подготвил старецът за тази вечер.

Службата — последната от безкрайната поредица през Страстната седмица — беше започнала в главния кораб на църквата, затова Матю мина по страничните пътеки към гробницата на светеца, която само се наричаше така. Предполагаше се, че тялото е било откраднато от кръстоносците. Преди двадесет години нещо беше върнато от Италия и сега почиваше в сребърна мощехранителница в нефа. Така наречената гробница беше просто празен мраморен ковчег с икона отгоре. Матю не знаеше защо винаги идва тук, освен че помещението беше спокойно и подтикваше към съзерцание. Фактът, че то бе по-старо от първия християнски храм, построен тук — част от римските бани — и че останките на светеца са почивали в него в продължение на 900 години, придаваше на помещението тежест, която липсваше в останалата част на църквата, реконструирана през 20-те години след голям пожар. Матю не мислеше, че Свети Димитър би харесал новата си квартира, със сигурност би предпочел да се върне на това спокойно място.

Той приклекна до мраморния ковчег, защото не му се искаше да коленичи на студения под в позата на молещ се. Никога не бе могъл да се моли съзнателно и всеотдайно. Затвори очи и си представи базиликата от детските си спомени, припомни си колко голяма му изглеждаше, и как дядо му, огромен като божество, му показваше всичко. Разказът за всеки светец беше придружен със скептична усмивка. Андреас не беше религиозен, но искаше Матю да разбере културата на своите прадеди и възхищението му от нея; обясняваше му как е постигнат този изключителен ефект — трудоемката работа да наместиш хиляди парченца, за да създадеш мозайката, да получиш определен цвят за фреските, дори неестествената перспектива, необходима, за да изглеждат изображенията на купола естествени. За едно дете това беше захласващо. Щяха да минат години, преди Матю да разбере и половината от казаното, но семето беше посято в детството му и той никога не бе успял да преодолее изключителното въздействие, което му оказваше това изкуство.

И все пак не беше същото. Споменът му за тези изображения преди двадесет години беше далеч по-емоционален, отколкото сегашното им въздействие. Нещо в него се беше променило. Защо и кога? Може би причината беше болестта на баща му. Толкова неща се бяха променили оттогава — интересът му към работата, връзката му с Робин, доверието му към стареца, който го бе научил на толкова много неща. Но това бяха неубедителни извинения, защото междувременно бе завладян от две нови страсти — Ана и проклетата икона. Клекнал в студеното помещение, Матю имаше чувството, че тези нови чувства са изместили старите, че са се превърнали в най-важното за него и че душевните му мъки са рожба на откъсването му и от двете. Не знаеше къде е иконата, а не можеше да се върне при Ана, без да я намери. Но шансовете да я открие бяха много малко. Отвори очи, за да се увери, че е сам, и започна тихичко да произнася гръцки думи, може би нещо като молитва към светеца, към Сина, към Майката — който и да беше дежурен по изслушване в момента. Нека намерят иконата. Нека да я върнат там, където й е мястото — което и да е то. Нека изтерзаните души, включително неговата, намерят покой. Гръцкият за него беше като латинския за други, придаваше на думите мистерия и сила и създаваше усещане за ритуал, който откъсва индивида от действителността. Когато използваше тези думи, човек навлизаше във вечните свещени води и се потапяше изцяло в тях.

След няколко минути стана, изкачи изтърканите мраморни стъпала, мина през тежките червени завеси към нартиката и излезе в хладния здрач. Фасадата на църквата бе в сянка, но залезът обагряше квадратната камбанария в оранжево, подчертавайки червените плочки на покрива, и големият кръст сияеше с божествена светлина. Чуваше се пеенето на свещеника и псалтовете вътре. Засега богомолците бяха малко, несъмнено изтощени от емоционалните усилия през последните две нощи. В четвъртък пластмасовата фигура на Христос, прикована на кръста. В петък — свалена, обвита със саван и носена три пъти около църквата под водопад от карамфили и риданията на стариците. Тази вечер щяха да прииждат по двама-трима до полунощ, когато огромна тълпа щеше да се събере на големия площад пред църквата. Дойдете, приемете светлината — после щяха да запалят свещите си. Христос воскресе, щеше да каже свещеникът, а тълпата щеше да отвърне: Воистина воскресе. Беше вълнуващо. Масовата истерия около великденската служба не беше предпочитаното време за молитва от Матю, но когато присъстваше на нея, лесно се поддаваше на всеобщото настроение, сливаше се със сляпата, страстна общност на вярващите. За няколко часа разумът беше прогонен, за няколко часа царуваха вяра и братство между хората.

Разбира се, след това богомолците бързаха да се приберат или се отправяха към някой ресторант, където да пируват. Но това беше нормалното човешко желание, когато след скръбта настъпва радост — храната и напитките като физически символи на прераждането. В Ню Йорк той рядко присъстваше на целия ритуал, но тази вечер му се искаше да не го беше пропускал; искаше му се да го очаква маса, отрупана с храна, свещи и приятели — искаше му се така, както би го искал само човек, който е бил дълго време отчужден от човешкия род. Той пъхна ръце в джобовете на якето си и започна да обикаля входовете на църквата, готов да прокълне целия си род, коварството и арогантността му, практичността му и студения аналитичен светоглед. Да прокълне и себе си, защото е продукт на тези влияния, а не самостоятелен човек — спонтанен, жив и енергичен, какъвто му се искаше да бъде. Но проклятието замря на езика му. Бяха нужни дела, а не думи. Не биваше да забравя защо е тук.

Фигурата в дълго палто и с бърза, уверена крачка не се вписваше в събралата се тълпа, забеляза Матю, дълго преди мъжът да стигне до него. Посивяваща коса, квадратно волево лице и усмивка, с която обикновено поздравяваш стар приятел.

— Матю. Вие сте Матю, нали?

— А вие кой сте?

— Праща ме кръстникът ви. — Мъжът подаде ръка. — Можете да ме наричате Ристо.

— За какво ви изпрати?

Матю не пое подадената ръка и Ристо бавно я отдръпна, а усмивката му помръкна.

— За да ви заведа в къщата му. Не се чувства достатъчно добре, за да дойде на службата, но би искал да бъдете заедно тази вечер.

— Защо не ми се обади?

— До последния момент се надяваше, че ще дойде, но се оказа прекалено тежко за него. Едва ли сте изненадан, ако сте го виждали наскоро.

— Какъв му се падате?

— Просто приятел.

— Разбирам. Защо не се обадим на Фотис, за да го обсъдим?

— Може би не е достатъчно добре, за да го направи.

— Толкова е зле, че не може да говори по телефона?

— Разбира се, можем да опитаме. — Ристо се обърна и погледна смаяно към площада. Матю проследи погледа му. В същия миг силната ръка на мъжа обгърна раменете му и той почувства нещо твърдо да се опира в ребрата му. — Моля ви, не създавайте проблеми. Колата е натам.

— Какво става, по дяволите! — извика Матю на английски.

— Вървете. Нищо няма да ви се случи, но трябва да дойдете.

Всъщност те вече вървяха. Ристо проби път към широкото стълбище и надолу към улицата. Матю се подчини, за да не се спъне по стъпалата, и си пое дълбоко дъх, за да се успокои. Нещата отново се развиваха прекалено бързо. Трябваше да мисли задълбочено и да действа бързо, и по никакъв начин да не позволи да го вкарат в колата. Докато Ристо оглеждаше улицата в двете посоки, Матю се осмели да погледне надолу и установи, че предметът, притиснат в ребрата му, е дебела свещ.

Стигнаха до тротоара и тръгнаха към платното, където чакаше малка синя кола с шофьор. Матю се престори, че се спъва, и докато Ристо го вдигаше, заби лакът в диафрагмата му. Костта удари кост и кой разбра, че не е уцелил, но мъжът изохка и отпусна хватката си.

Матю се освободи и се завъртя, замахвайки с всички сили — юмрукът му улучи Ристо в слепоочието. Опита се да побегне, но почувства как някой го хваща за яката и получи силен удар в бъбреците. Започна да се свлича, но Ристо отново го прегърна през раменете и го натика на задната седалка.

С лице върху седалката, Матю не можа да разбере откъде идват крясъците, които чу, нито защо Ристо внезапно се свлече върху него, изкарвайки въздуха от дробовете му. Друг глас издаде няколко резки заповеди и колата тръгна. Когато тялото се отмести, Матю седна, зачервен и дезориентиран. Кръвта бучеше в ушите му. Ристо седеше плътно до него, подпрял глава на облегалката на предната седалка. Сотир Пластирис седеше от другата му страна, опрял малък пистолет в дясното му слепоочие. Отпред един по-млад мъж беше насочил друг към главата на шофьора, докато колата се стрелкаше през оскъдното движение на булеварда.

— Матю, добре ли си? — попита Сотир с онази странна смесица от загриженост и гняв, типична за гърците.

— Да. — Думата едва излезе от стиснатото му гърло и той не посмя да каже нищо повече.

— Тук — каза Сотир към предната седалка и другарят му нареди на шофьора да завие вляво. Колата зави по тясна павирана уличка и намали скорост.

Намираха се в лабиринт от малки улички и след няколко завоя спряха. След изключването на двигателя тишината бе още по-напрегната. След преживяния страх Матю почувства, че сетивата му са неимоверно, почти непоносимо изострени. Усещаше миризмата на всеки мъж, долавяше всяко движение в колата, чуваше накъсаното дишане. Шофьорът беше млад и много уплашен, по яката му се стичаше пот. Пътникът до него също беше млад, с къдрава черна коса и красиво лице, което напомняше на Сотир. Вероятно един от племенниците му, който бе наблюдавал Матю без негово знание — сигурно през целия ден. Отново ръката на Андреас, но този път Матю не се чувстваше обиден.

Сотир претърси Ристо и след известно време извади малък пистолет и го прибра в собствения си джоб.

— Кой? — попита той тихо. Когато изминаха няколко секунди без отговор, той рязко удари Ристо по главата с пистолета си и Матю инстинктивно отмести поглед при вида на струйката кръв. — Кой? — повтори Пластирис.

— Ливанос — отвърна Ристо.

— Таки Ливанос ли? — попита Матю, внезапно възвърнал гласа си.

— Да.

— Племенникът на Фотис — обясни той на Сотир, който кимна.

— И какво искаше от момчето?

— Само да го заведа в къщата — беше отговорът.

— И затова ти трябваше пистолет?

— Винаги го нося.

— А трябваше ли да го удряш и насилствено да го заведеш там?

— Казаха ми, че няма да ми повярва, но трябваше да го заведа там.

— Защо?

— Откъде да знам, по дяволите?

Сотир отново го удари и Матю преглътна възражението си.

— Къде е Ливанос?

— Замина. Мисля, че някъде из планините заедно със стареца.

— Тогава защо трябваше да водиш Матю в къщата?

— Щяхме да го задържим там ден-два. Не знам защо, не ми обясниха. — Ристо се стегна в очакване на следващия удар.

— И това ли е всичко? — попита Матю. — А после щяхте да ме пуснете?

— Да — отвърна Ристо и Матю му повярва.

Фотис просто се нуждаеше от достатъчно време, за да изчезне. Очевидно Сотир също му повярва, защото не го удари отново.

— Ние пазим момчето. Стойте настрани от него. Кажи това на Ливанос.

— Нямам намерение да говоря пак с това копеле — въздъхна Ристо.

Матю, Сотир и племенникът му слязоха бавно и предпазливо от колата, но двамата мъже вътре очевидно нямаха намерение да им създават проблеми. Племенникът отвори със замах огромен нож и методично надупчи една от гумите им, просто за всеки случай. После тримата тръгнаха по тесните улички към колата на Пластирис. Краката на Матю не му се подчиняваха. Две кокалчета на дясната му ръка бяха ожулени, а кръстът ужасно го болеше. Вкусът на страха щеше да остане в устата му дни наред, но той беше благодарен, че се е отървал толкова евтино, и се чувстваше глупак, задето досега не е осъзнал колко неподготвен е за тази игра. Племенникът му се усмихна със снизходително съчувствие.

— Беше хитро да се престориш, че падаш. Но другия път го удари в топките, не в гърдите.

— Ще го запомня.

— Сега ще се обадим на дядо ти — каза Сотир. — Сигурно се тревожи.

— Благодаря, че се грижиш за мен.

Пластирис махна с ръка.

— Забавихме се, но е добре, че бяхме там. Знаеш ли къде е кръстникът ти?

— Не. Поне за момента. Но предполагам къде отива.

По стръмния път към Верия Фотис беше уверен, че ги следят. Таки му се присмя. Това не е Америка, чичо, тук има само един път. Което, малко или много, беше истина; само един хубав път — тесен и с много завои — достигаше до сърцето на Македония. Но нещо в бялото пежо го притесняваше — зацапаният номер, идеалната дистанция, която спазваше, дори когато накара Таки да намали. Гърците не караха толкова внимателно.

Той накара племенника си да спре черния меркури пред любимия му параклис, като преди това се увери, че още две коли са паркирани от другата страна на завоя, след който пътят се снижаваше към местност с жълтеникави хълмове, осеяни с тъмна растителност. Горещи и голи като Ливан, не като зелените хълмове на Епир. От малкото възвишение, жълтеникавобял в светлината на умиращото слънце, параклисът бдеше над цялата околност, сякаш издялан в стръмните скали отзад. Пежото също спря. Шофьорът си купи сувлаки и бира, но не взе нищо за по-възрастния мъж с него. После започна бавно да яде, разхождайки се между ръба на скалата и колата, без нито веднъж да погледне към Фотис, но явно в очакване.

Змията също не го поглеждаше направо, а косо, както бяха го научили отдавна. Цели десет минути се взираше в малкия параклис, който беше затворен, застанал на сянка в малкото преддверие, докато Таки крачеше като пантера напред-назад и си гледаше часовника. По тъмно пътят можеше да е опасен, но Фотис се тревожеше за други опасности. Най-накрая младият шофьор се качи в бялата кола и тя бързо изчезна от поглед. Може и да е съвпадение, помисли си Фотис, но все пак накара Таки да изчака още десет минути.

Седнал на задната седалка и подпрял се здраво с крака, за да не залита на безкрайните завои, старецът преглеждаше документите си. Три паспорта — гръцки, турски и американски. От много години не беше пътувал под чуждо име и вероятно и сега не се налагаше. Още преди часове можеше да е извън страната с някой полет от Атина или Солун, вместо да му призлява по тези ужасни завои. Но шансът нетърпеливите нюйоркски или местни следователи да го засекат беше твърде голям. Фалшивите документи за самоличност можеха да го измъкнат, но снимката му беше в досиетата на всички служби за сигурност от двете страни на океана и ако го хванеха с подправен паспорт, проблемите му щяха да нараснат неимоверно. А гърците само си търсеха повод да го осъдят. Фотис въздъхна, после поклати глава при мисълта за огромната мрежа, активирана, за да залови един уморен стар крадец. Гърците бяха твърде немарливи, а американците прекалено заети с по-сериозни заплахи. Но предпазливостта го бе спасявала неведнъж и той не виждаше смисъл да я изостави след толкова много време.

Слънцето се бе снижило и Фотис съжаляваше за закъснението, което щеше да принуди Таки да кара по виещия се път към долината Козани по здрач. Фотис щеше да наеме малък самолет от летището край Козани до Черна гора или направо до Бриндизи, както преценеше приятелят на Таки капитан Херакъл. После щеше да вземе някой полет от Рим на по-неизвестна самолетна компания като турски бизнесмен. Това щеше да свърши работа. Проблемът беше да стигне до Рим. Трябваше да се довери на смелия капитан Херакъл, който едва ли е бил повече от сержант. Херакъл, какво име само. Нещастниците, вече на 40–50 години, с техните тайни кодове, братства и героични псевдоними, как копнееха за отминалите дни. Дните, когато деянията им имаха патриотично оправдание — борбата с турските поробители или немската окупация, дори с комунистите — бяха отминали. Вместо това имаха черен пазар, контрабандисти на стоки и хора, подкупни чиновници, складове с оръжия — и за какво? Най-близкото положение до война, до което бяха стигнали, бе Кипър, когато глупаците военни не бяха предприели нищо. Фотис се чудеше как изобщо беше попаднал сред тях, още повече че по тази причина беше загубил родината си. В това отношение Андреас се бе оказал по-мъдър от него.

Рязкото подаване на газ, опасно при подобни завои, го изтръгна от унеса. Забеляза, че Таки нервно стиска волана, а очите му непрестанно се отправят към огледалото за обратно виждане.

— Какво има? — попита Фотис, раздвижвайки се нервно.

— Мотоциклетист. Настига ни бързо.

Сега старецът дочу шума на мотора — пронизителен и дразнещ рев — и го видя точно преди да мине в полето, което бе невидимо от колата. Точно в този миг излязоха на права отсечка и внезапно пред прозореца на Фотис се озоваха двама души с шлемове, яхнали мощен мотоциклет, и задният сочеше нещо.

Вратите на колата бяха бронебойни, благодарение на Таки, но бронирани стъкла се намираха трудно, а тъмните само привличаха вниманието, така че пътниците бяха напълно открити за преследвачите си. Инстинктът му подсказваше да се отдръпне към другия прозорец, но дори така щяха да го видят. Вместо това Фотис се свлече надолу и се притисна към отсрещната врата, хвърляйки шапката си нагоре.

Двата задни прозореца се пръснаха почти едновременно, пронизани от куршума, и колата рязко зави, когато Таки се сви зад волана. Дъжд от стъкла се изсипа върху шапката и палтото на Фотис. Пистолетът явно бе голям калибър, може би 45-ти. Мотор. Бяха ли това хора на „17 ноември“, извършващи политически атентат? Стилът беше същият, но се намираха твърде далеч от Атина.

Мотоциклетът профуча напред, за да не бъде притиснат на завоя, и Фотис вече не виждаше хората, но си представи как задният се обръща на седалката, за да се прицели отново. Чу как Таки ровичка в жабката, ругаейки под нос. През счупените стъкла духаше свирепо. Фотис беше спокоен. Ако оживееше, щеше да почувства страха, но сега не се вълнуваше.

— Таки — опита се да извика, макар че превит по този начин, не даваше достъп на въздух до дробовете си. — Отбий и ги изчакай да се върнат.

Племенникът му щеше да се прицели по-добре от място, а и бронираната врата го прикриваше. Ако, разбира се, проклетият глупак успееше да отвори жабката.

Но вятърът отнесе думите му и Таки даде газ. Опитваше се да ги притисне, което не вършеше работа. Фотис се надигна да седне отново, но чу приглушения шум на изстрели отпред. Един, два, три. Предното стъкло се напука, а главата на Таки се отметна назад и кръвта му опръска тавана.

Фотис се вкопчи в облегалката, когато колата рязко намали, и използва момента, за да се мушне между предните седалки. Не виждаше пътя, но завъртя волана надясно, по-далеч от пропастта, в която още се виждаха ръждясалите останки от превозни средства на невнимателни шофьори. Това бе по-малката от двете злини. Малко възвишение забави още движението на колата, преди да излезе от пътя, да пропадне в канавката и да се забие в склона. Пръст и камъни обсипаха покрива и предния капак. Моторът угасна.

Фотис гледаше окървавения таван. Тялото му беше под таблото, а краката — върху седалката до шофьора. Не помнеше как се бе озовал там. Лявата страна на лицето го болеше и ухото му бучеше, сякаш някой му бе ударил силен шамар. Не усещаше лявата си ръка. Дясната май беше наред. Краката му мърдаха, но усещаше болка в крака или — не дай си боже — в бедрото. Макар че това едва ли имаше значение, тъй като вероятно щяха да го застрелят на място. Виждаше застиналото тяло на Таки, отпуснато върху волана, усещаше мирис на кръв и страх.

Странно беше, че известно време нищо не се случи. Мина цяла минута, преди да чуе шум от кола, и го изпълни надежда, че някой минаващ автомобил е изпреварил убийците. Обикновено на тях не им плащаха достатъчно, за да убиват странични хора. После си спомни за пежото. Чу гласове, които се приближаваха — силни и нервни. Усети тревогата на идващите във върховете на пръстите си. Въпреки късния час всеки момент можеше да мине друга кола. Колко неприятно, че не беше паднал с колата от скалата, за да им спести труда. Обикаляха наоколо, сякаш автомобилът щеше да ги ухапе. Не можеха да отворят вратата до Фотис, защото беше затисната до възвишението, а през замъглените стъкла не виждаха какво става вътре. Фотис импулсивно отвори жабката. От нея падна деветмилиметров пистолет и го удари по главата. Той изруга, но го хвана здраво и почувства адреналина на възвърналата се надежда. Само преди няколко секунди бе готов да се откаже от всичко. Какво лошо? Защо трябваше да се бори с всички сили, за да продължи нещастния си живот на болник? Но в момента не ставаше въпрос за това. Тъй като не можеше да си служи с лявата ръка, не знаеше дали първият патрон е в дулото. Щеше да се наложи да рискува.

Някой задърпа вратата на шофьора и успя да я отвори. Фотис не виждаше ясно, но усети, че човекът проверява жив ли е Таки и оглежда падналото тяло до него.

— Мъртъв ли е? — попита друг глас от няколко метра.

— Почти — отвърна по-млад глас от вътрешността на колата. Беше напрегнат, несъмнено младежът не бе виждал досега рана. — Какво, по дяволите, ще им кажем сега?

— Ами другият?

— Не мога да видя, на пода е. Навсякъде има кръв. Света Богородице, какъв ужас.

— Извади шофьора. — Другият глас прозвуча от по-близо.

— Здраво е заседнал.

— Дръпни се, аз ще го направя. Опитай да отвориш задната врата.

Сега по-възрастният се бореше с едрото тяло на Таки, а младият — със задната врата. Фотис се размърда и усети, че лявата му ръка донякъде си е възвърнала чувствителността. С мъка отново се отпусна върху седалката до шофьора, точно когато издърпаха Таки на пътя и по-младият мъж успя да отвори задната врата. Змията изстена мъчително, което не беше съвсем престорено.

— Жив е — извика по-младият и се наведе между седалките.

Ела по-близо. Точно така. Фотис бързо извади пистолета и удари с всички сили младежа под брадичката, запращайки го върху задната седалка. После насочи вниманието си към отворената врата на шофьора.

По-възрастният мъж, мустакат побойник с празен поглед и тъмен костюм, хвърли тялото на Таки и бръкна в джоба си.

— Недей! — нареди Фотис, насочил към него пистолета.

Щеше да застреля и двамата без предупреждение, ако не беше фактът, че не се бяха опитали да го убият веднага. Може би бяха правителствени агенти. Или хора на Андреас. Здравенякът извади от кобура под мишницата си пистолет 45-ти калибър, но твърде бавно. Фотис стреля два пъти, после още веднъж, докато мъжът падаше. Звукът не беше толкова оглушителен, колкото беше очаквал. Добро оръжие — лек спусък и малък откат. От години не беше използвал пистолет, мислеше, че е минал този етап в живота си. Мустакатият тежко се претърколи в канавката и замря. Мирис на барут изпълни колата.

Фотис отново насочи вниманието си към младежа. Той седеше на задната седалка, държеше се за окървавената брадичка, а със свободната си ръка се предпазваше. Сега бързо заговори.

— Почакайте, това е грешка. Опитахме се да им се обадим.

— Кой ви изпрати?

— Аз работя за него. — Той посочи към мъртвеца в канавката.

Фотис пъхна дясната си ръка между седалките и опря дулото до коляното му. Младежът трепна и отмести крака си.

— Не мърдай — меко каза старецът. — Първо ще прострелям едното ти коляно, после — другото, а накрая ще те убия. Дори няма да ти задавам повече въпроси, затова най-добре отговори на този. Кой ви изпрати?

— Не знам. — Шофьорът трепереше от шок или от страх, но Фотис не се интересуваше от това. Само дето не се чувстваше доволен от положението, както някога. — Чух няколко неща. Някакъв руснак от Ню Йорк. Не му знам името. Дори вашето не знам.

— Значи не знаеш нищо, а, момченце?

— Така е.

Можеше и да е вярно. Пък и тази информация беше достатъчна. Естествено, Фотис знаеше, че Каров ще го преследва, но не бе очаквал да е толкова скоро, нито че ще го направи на гръцка земя.

— Защо казваш, че е грешка?

— Руснакът или който и да е отложи убийството преди половин час, но не можахме да се свържем с другите навреме.

— Онези с мотоциклета. Кои са те?

— Трябваше да се уверят, че някой ги е видял. Коли от насрещното платно. И после да изчезнат.

— За да прилича на някое от убийствата на „17 ноември“?

— Не знам, но звучи логично. Сигурно е така.

Някога щеше да посвети всичките си усилия, за да намери убийците и да ги накаже. Сега трябваше да изчака, може би завинаги. Дори не знаеше дали е успял да се спаси. Колко зле беше ранен? Колко опасно беше момчето? Можеше ли да кара сам пежото, или имаше нужда от малкия негодник?

— Къде ти е оръжието?

— Нямам. Аз съм само шофьор. Единственото, което се искаше от мен, беше да ви следвам. — Младежът се тресеше от страх, зъбите му тракаха — беше сигурен, че ще умре.

Фотис беше виждал по-възрастни мъже да получават сърдечен удар в подобна ситуация. Прекрасна, чиста смърт, особено полезна при политически екзекуции. Но сърцето на момчето бе прекалено здраво. А и твърде много страх щеше да го накара отчаяно да търси изход.

— Би трябвало да те убия. Няма да се поколебая, ако ми създаваш проблеми, но сега имам нужда от помощта ти. Искам да предадеш едно съобщение на човека, който ви е възложил поръчката. Разбираш ли ме?

— Да.

— Добре. Остани там.

Беше невъзможно да не се изложи на опасността от бърз удар, докато пропълзи през седалката на шофьора и излезе в хладния здрач, но младежът дори не помръдна. Старецът бавно се изправи. Болка прониза левия му крак, но той го удържа. Лявата му ръка беше безжизнена в по-голямата си част. Над лявото му око имаше цицина, но виждаше почти идеално. Може би имаше счупено ребро. Това бе направо чудо. Може би щеше да успее да избегне болницата. Отпусна се на полъха на планинския ветрец и се опита да не повърне.

Слънцето се бе скрило зад хълмовете, но небето беше още светло на запад и постепенно потъмняваше до индигово на изток. Капитан Херакъл нямаше да го чака вечно. Трябваше да побързат. Фотис накара шофьора да се опита да подкара меркурия и на четвъртия опит моторът запали, кашляйки и пращейки нещастно. Без буфери, със спукани гуми, колата с мъка се придвижи на заден ход през пътя, докато не застана на отсрещния ръб на скалата. После Фотис накара младежа да качи телата вътре: Таки зад волана, мустакатия — отзад. Беше тежка работа и шофьорът изцапа ръцете и якето си с кръв. Изми ръцете си с вода от шише и хвърли якето в пропастта.

Фотис взе портфейла на мустакатия и сложи шапката си на главата на мъртвеца. Тъй като не искаше да се раздели с някой от паспортите си, се задоволи да напъха пакет турски цигари в джоба на окървавеното му сако. Сивите мустаци допринасяха за ефекта. Разбира се, мъжът беше поне тридесет години по-млад от него, но кой знаеше какъв ще бъде ефектът от падането, може би щеше да заблуди някого, дори за малко. Фотис трябваше да се възползва и от най-дребното предимство, което можеше да спечели. Дори и най-обикновено объркване.

Щом падна мрак, той се поколеба за миг. Когато шофьорът беше проверил Таки, бе казал, че не е умрял. Ами ако още беше жив? Единственото дете на сестра му. Фотис никога не го беше харесвал, но той му беше верен и сега старецът изпита дълбока и непозната мъка. Нещо като самота. Познаваше това чувство; също като страха то щеше да намалее с времето, но сега нямаше сили за нито една от тези емоции. Чакаше го достатъчно работа. Дори Таки да не беше мъртъв, вероятно щеше само да вегетира, ненужен никому. Но вероятно бе загинал. Дано да беше така. Фотис направи знак на шофьора.

Младежът хвана отворената врата за опора, запали мотора, натисна педала за газта с десния си крак и рязко се завъртя на левия. Меркурият се наклони, претърколи се и се залюля на прашния ръб, преди да падне. После изчезна в облак прах. Далеч долу се чу удар, последван от трясък. Фотис пристъпи до ръба и погледна в мрака. Едва успя да различи ожулената и изцапана с масло долна част на колата, която приличаше на обърнато по гръб насекомо. Нямаше дим и резервоарът не се запали. Едва сега забеляза светлините, които се доближаваха от запад.

Направи знак на шофьора да влезе в пежото и седна на задната седалка.

— Спри на малкия паркинг отпред. Не пали фаровете.

Колата, идваща от запад, се появи след няколко секунди, забави малко на мястото, откъдето беше паднал меркурият, но после продължи. Фотис чакаше и чакането го убиваше. Внезапно всичко го заболя и той затаи дъх. Умората замъгли ума му, не можеше да мисли за нищо. Имаше чувството, че нищо не се е случило, че рошавата глава пред него е на племенника му, че просто е сънувал. Ужасен сън. Ръцете му трепереха, бузите му бяха влажни.

— А сега какво? — попита тихо младежът.

Старецът въздъхна тежко.

— Ти си шофьорът. Карай.