Иконата

ПЪРВА ГЛАВА

Беше лято, когато цената на малък хляб надхвърли елин милион рубли.

Лятото на третата поредна година с ниски добиви на пшеница и втората – с хиперинфлация.

Лятото, през което в глухите улички на далечните провинциални градове първите руснаци започнаха да умират от глад.

Лятото, през което президентът колабира в лимузината си твърде далеч от болницата, за да бъде спасен, а един стар чистач открадна документ.

След това вече нищо нямаше да бъде същото.

Беше лятото на 1999 година.

Беше горешо в онзи следобед, потискащо горещо, и шофьорът на няколко пъти натисна клаксона, преди портиерът да изтича от кабинката си и да отвори тежките дървени врати на правителствената сграда.

Телохранителят на президента едва успя да свали прозореца и да извика на портиера да се приведе във вид, и дългият черен „Мерцедес 600“ се изниза под арката към Стария площад. Човечецът козирува криво-ляво и смутено проследи с поглед втората кола – руска чайка с още четирима телохранители, която плътно следваше лимузината. Кортежът замина.

На задната седалка на мерцедеса президентът Черкасов бе потънал в мисли. Отпред седяха шофьорът му, назначен от милицията, и личния телохранител, предоставен му от група "Алфа".

Последните постройки на безличните московски предградия отстъпиха пред просторни ливади и безкрайни гори, но настроението на президента на Русия остана все така мрачно и унило. Едва ли можеше да се очаква друго. Беше встъпил в длъжност преди три години, когато замести поболелия се Борис Елцин, и оттогава всеки ден гледаше как страната му затъва във все по-голяма нищета. Това бяха най-нещастните години от живота му.

През зимата на 1995-а, когато той бе премиерът, назначен лично от Елцин като технократ, който ще изправи икономиката на крака, руският народ гласуваше за нов парламент – Държавната дума.

Парламентарните избори бяха важни, но не и фатални. През изминалите години все повече власт бе преминала от парламента към президентството, най-вече благодарение на Борис Елцин. През зимата на 1995-а едрият сибиряк, който четири години по-рано се бе покачил на танк при опита за преврат през август 1991-ва, спечелвайки си не само в Русия, но и на Запад репутацията на велик борец за демокрация, а с нея и президентския пост, вече се бе превърнал в развалина.

След втория си сърдечен удар за три месеца, омаломощен, задъхан и подпухнал от лекарствата, той следеше парламентарните избори от една клиника на Ленинските възвишения, сега преименувани на Воробьови, на североизток от Москва, и гледаше как собствените му политически протежета изпадат на трето място в класацията. Това не беше толкова съществено, колкото би било в западните демокрации, най-вече поради факта, че благодарение на Елцин голяма част от реалната власт бе в ръцете на самия президент. Подобно на Съединените щати, Русия беше президентска република, но за разлика от Щатите, тук ограниченията, които Конгресът може да наложи на Белия дом, просто не съществуваха. Елцин можеше спокойно да управлява с декрети и го правеше.

Но ако не друго, парламентарните избори поне показваха накъде духа вятърът и даваха известна ориентация за настроенията преди далеч по-важните президентски избори, насрочени за юни 1996-а.

Новата сила на политическия хоризонт през зимата на 1995-а по ирония на съдбата бяха комунистите. След седемдесет години комунистически деспотизъм, пет години реформи с Горбачов и пет с Елцин, руският народ все по-често поглеждаше с носталгия назад към миналото.

Комунистите, водени от лидера си Генадии Зюганов, обрисуваха в розово отминалите дни: гарантирани работни места, сигурни заплати, евтина храна, законност, ред. Дума не се споменаваше за терора на КГБ, за трудовите лагери на ГУЛАГ, за тоталните ограничения върху свободата на словото и свободата на придвижване.

Руските избиратели бяха дълбоко обезверени от двата пътя, горещо провъзгласявани преди за спасителни: капитализма и демокрацията. Днес втората дума се произнасяше с презрение. За повечето руснаци, свидетели на повсеместната корупция и всеобщата престъпност, всичко бе една огромна лъжа. След преброяването на гласовете, обновените комунисти получиха най-много места в Държавната дума и правото да определят председателя.

В другата крайност беше тяхната привидно диаметрална противоположност – неофашистите на Владимир Жириновски, лидер на абсурдно наречената Либералдемократическа партия. На изборите през 1991-ва година този недодялан демагог с неговия афинитет към налудничаво поведение и мръснишки език се бе представил учудващо добре, но звездата му бе започнала да залязва. И все пак не дотам, че да го лиши от втората по големина група в парламента.

По средата бяха партиите от политическия център, заложили на икономическите и социалните реформи, въведени от самите тях. Те останаха трети.

Но смисълът на тези избори всъщност бе да се подготви почвата за президентската надпревара през 1996-а. Четирийсет и три отделни партии се състезаваха в изборите за Държавна дума. Лидерите на основните от тях ясно съзнаваха, че едно обединение най-добре ще защити интересите им.

Още преди лятото обновените комунисти се обединиха с естествените си сподвижници, Аграрната или Селската партия, в така наречения Социалистически съюз – хитроумно наименование дотолкова, доколкото включваше две от думите на бившия СССР. Лидер остана Зюганов.

В ултрадясното крило също се чуха гласове за обединение, но те срещнаха жестоката съпротива на Жириновски. Влад смяташе, че може да спечели президентския пост и без помощта на останалите десни фракции.

Руските президентски избори, подобно на френските, се провеждат на два тура. В първия всички кандидати се състезават един срещу друг. Само онези, които се класират на първо и второ място, получават правото да участват на балотажа във втория тур. Третото място е без значение. Жириновски остана трети. По-прозорливите политици от крайната десница не можаха да му простят.

Десетината партии от центъра, с малки изключения, се обединиха в Демократичен алианс, пред който през пролетта на 1996-а стоеше ключовият въпрос дали Борис Елцин ще бъде в състояние отново да се пребори за президентския пост.

След време историците щяха да обяснят неговия провал с една-единствена дума – Чечня.

Една година по-рано, вбесен до крайност, Елцин бе хвърлил цялата мощ на руската армия срещу едно малобройно, но войнствено планинско племе, чийто самозван лидер настояваше за пълна независимост от

Москва. Конфликтът с чеченците не беше нов – тяхната съпротива датираше още от царско време, че и преди това. Отстояли безкрайните атаки на редица владетели и погрома на най-жестокия тиранин сред тях – Йосиф Сталин, оцелели след многобройните набези над малката им родина, след депортациите и геноцида, те продължаваха да отвръщат на ударите. Необмисленото решение да се атакуват чеченците с цялата мощ на руската армия не донесе бърза и славна победа. Неговият резултат бе сриването на чеченската столица, което светът видя в цялото многоцветие на "Техниколор", и дългата влакова композиция, върнала стотици руски бойци у дома в найлонови чували.

Разбити в столицата си, но все така въоръжени до зъби с помощта на корумпирани руски генерали, чеченците се изтеглиха в планините, които така добре познаваха, но не се оставиха да бъдат изтребени. Същата руска армия, която бе преживяла своя безславен Виетнам, когато се опита да нападне и окупира Афганистан, сега претърпяваше втори крах в непристъпните подножия на Кавказ.

Ако Борис Елцин се бе впуснал в чеченската кампания с намерението да се докаже като корав и непоколебим руски богатир, то провалът му бе пълен. През цялата 1995-а той бленуваше своята крайна победа, но тя все някак му убягваше. А руският народ гледаше как младите му синове се връщат от Кавказ в найлонови чували и все повече се озлобяваше срещу чеченците. И срещу човека, който не беше в състояние да му донесе победа.

Мобилизирайки всичките си физически и психически сили, Елцин отново се кандидатира за президентския пост и на балотажа спечели с минимална преднина. Година по-късно бе принуден да се оттегли. Жезълът премина в ръцете на технократа Йосиф Черкасов, лидер на центристката Руска отечествена партия, сега част от широката коалиция Демократичен алианс. В началото нещата тръгнаха сравнително добре. Черкасов се ползваше с благоволението на Запада и най-вече с неговите финансови инжекции, с помощта на които предпазваше руската икономика от тотален крах. Следвайки съветите на съшия този Запад, той най-носле успя да сключи примирие с Чечня и макар отмъстителните руснаци да негодуваха, задето чеченците не си получиха заслуженото, връщането на руските войници у дома му спечели популярност.

Ала след осемнайсет месеца работите тръгнаха на зле. Причините за това бяха две: първо, руската икономика просто не издържа на грабителството на мафията, и второ, правителството се оказа въвлечено в поредната абсурдна военна авантюра. В края на 1997-а Сибир, притежаващ деветдесет процента от руските богатства, заплаши, че ще се отдели.

Това бе най-дивата и изостанала руска провинция, но под скованата ѝ от лед земя се криеха почти непокътнати залежи от нефт и природен газ, пред които дори богатствата на Саудитска Арабия бледнееха. А също и злато, диаманти, боксит, магнезий, волфрам и платина. В края на деветдесетте години тази необятна шир все още беше последният неразработен резерв на планетата.

По това време в Москва започнаха да пристигат сведения, че емисари на японската и най-вече на южнокорейската мафия обикалят Сибир и подстрекават към разцепление. Президентът Черкасов, подведен от съветите на ласкателите си и забравил за грешките на своя предшественик в Чечня, изпрати армията на изток. Ходът предизвика двойна катастрофа. След дванайсет месеца безуспешни военни действия Черкасов бе принуден да сключи със сибиряците споразумение, което им гарантираше много повече самостоятелност и контрол над собствените им богатства, отколкото някога бяха мечтали. Освен всичко друго, авантюрата създаде условия и за хиперинфлация.

Правителството се опита да излезе от положението, пускайки печатницата за пари. През лятото на 1999-а петте хиляди рубли за долар от средата на деветдесетте бяха само блед спомен. Реколтата на пшеница от чернозема на Кубан се бе провалила и две поредни години, 1997-а и 1998-а, а зърното от Сибир изгни във вагоните, понеже партизаните бяха взривили железопътната линия. В градовете цената на хляба растеше спираловидно. Президентът Черкасов все още успяваше да се задържи на поста си, но отдавна вече не бе в състояние да управлява страната.

По селата, където хората трябваше поне себе си да изхранват, положението беше още по-критично. Останали без пари и работна ръка, разградени и ограбени, фермите бездействаха и по плодородните им землища растяха само бурени. Стари и изнемощели селяни обсаждаха влаковете по малките гари и предлагаха на пътниците мебели, дрехи и вехтории срещу пари или най-добре храна. Купувачи почти нямаше.

В Москва, столицата и витрина на нацията, бедняците спяха на кейовете покрай реката и в ъглите ма малките улички, а милицията, окончателно вдигна ръце от високата престъпност, периодически ги събираше и ги качваше на влакове да вървят там, откъдето са дошли. Но на тяхно място прииждаха нови. Търсеха работа, препитание, надежда за по-добър живот. Повечето свършваха като просяци и намираха смъртта си по московските улици.

В началото на пролетта на 1999-а Западът престана да изсипва субсидии в бездънната яма и чуждите инвеститори, дори онези, които бяха свързани е мафията, окончателно се оттеглиха от страната. Руската икономика, като многократно насилвана бежанка, лежеше край пътя и умираше в отчаяние.

Такава бе мрачната действителност, която занимаваше мислите на президента Черкасов в онзи горещ летен ден.

Шофьорът добре познаваше пътя до извънградската дача отвъд Усово на брега на Москва река, където въздухът бе хладен и приятен. Преди години номенклатурчиците от съветското Политбюро също имаха вили в горите от тази страна на реката. Много неща се бяха променили в Русия оттогава, но не и това.

Движение почти нямаше, защото бензинът бе скъп. Само камиони, обвити в гъсти облаци черен дим, трещяха по шосетата и забавяха пътя на кортежа. След Архангелское колите минаха моста и завиха покрай реката, която тихо течеше в лятната мараня към града зад тях.

Пет минути по-късно Черкасов почувства тежест в гърдите. Сякаш въздух не му достигаше. Климатикът работеше с пълна сила, но той натисна копчето и отвори прозореца до себе си да го лъхне свеж въздух. Навън беше горещо, но въпреки това му олекна. Зад разделителното стъкло шофьорът и телохранителят не забелязаха нищо. Наближаваха разклона за Переделкино. Още преди да я подминат, президентът на Русия се отпусна и падна настрани върху седалката.

Първото нещо, което направи впечатление на шофьора, бе, че главата на президента не се вижда в огледалото. Той смотолеви нещо на телохранителя, който се обърна назад да погледне. Миг по-късно мерцедесът отби край пътя.

Чайката моментално го последва. Шефът на охраната, бивш полковник от Спецназ, скочи от предната седалка и изтича до колата на президента. Останалите също рипнаха от местата си и с извадени оръжия образуваха предпазен кръг около мерцедеса. Никой не знаеше какво става.

Полковникът стигна до колата и избута телохранителя, който беше отворил задната врата и надничаше вътре. Президентът лежеше проснат на седалката, стиснал с две ръце дрехата на гърдите си, и дишаше с къси, задавени хрипове.

Най-близката болница с първокласно интензивно отделение беше Държавна клиника номер едно на километри оттам във Воробьови възвишения. Полковникът се метна на задната седалка до припадналия Черкасов и нареди на шофьора да обърне и да кара към околовръстното шосе. Бял като платно, шофьорът седна зад волана. Полковникът се обади по клетъчния си телефон в клиниката и се разпореди да изпратят линейка, която да ги пресрещне по пътя.

Срещата стана половин час по-късно по средата на магистралата. Санитари пренесоха изпадналия в безсъзнание президент в линейката и се втурнаха да го свестяват, докато кортежът летеше с пълна скорост към клиниката.

Там Черкасов веднага бе поет от старшия дежурен кардиолог и бе откаран в интензивното отделение. Лекарите използваха всичко, с което разполагаха – най-съвременното и най-доброто, – но беше твърде късно. Дългата, права линия на монитора не помръдна, пронизителният сигнал на кардиографа не прекъсна нито за миг. В четири и десет лекарят се изправи и поклати глава. Мъжът с дефибрилатора отстъпи назад.

Полковникът набра някакъв номер на телефона си. Отсреща отговориха на третото позвъняване.

– Свържете ме с кабинета на министър-председателя – каза полковникът.

Шест часа по-късно в Западна Индия[1], в откритите води на океана „Фокси лейди“ пое курс към дома. Долу на палубата помощникът Джулиъс намота влакната, откачи металните поводи и прибра прътовете.

Днес бяха случили с клиенти, пък и уловът беше добър.

Докато Джулиъс навиваше поводите с техните лъскави пластмасови блесни, американецът и жена му отвориха по една бира и се разположиха доволно под тентата да утолят жаждата си.

В сандъка блестяха две огромни уаху[2] от по двайсет кила и половин дузина едри златоперки, които само допреди няколко часа се стрелкаха под плетеница от водорасли ни петнайсетина километра оттам.

Шкиперът на горната палуба провери курса и увеличи скоростта. След по-малко от час корабчето му щеше да се плъзне в залива Търтъл Коув.

„Фокси лейди“ сякаш усещаше, че работният ѝ ден привършва и мястото ѝ в тихото пристанище вече я очаква, защото топеше опашка, виреше нос и уверено пореше синята вода. Джулиъс се наведе през борда, напълни кофата и отново обля палубата.

По времето на Жириновски щабът на Либералдемократическата партия се помещаваше в една порутена сграда на Рибни ряд, малко след улица „Сретенка“. Видът ѝ шокираше посетителите, които не познаваха странния нрав на Влад: олюпена мазилка, оплюти от мухи плакати на демагога върху прозорците, прах и мръсотия. Зад нащърбената черна врата се откриваше мрачно фоайе с щанд, на който се продаваха фланелки с лика на лидера, и цяла редица реквизитни черни кожени якета, носени като униформа от поддръжниците му.

Голото стълбище, боядисано в тъмнокафяво, водеше до първия полуетаж, затворен с решетки, зад които навъсен пазач се осведомяваше по каква работа идва посетителят. Едва когато отговорът се окажеше задоволителен, човек биваше допуснат до мърлявите помещения на горния етаж, където заседаваше Жириновски, когато беше в града. Из цялата сграда гърмеше оглушителен хард-рок. Така ексцентричният фашист смяташе, че създава впечатление на човек от народа, а не на някой оял се номенклатурчик. Но Жириновски отдавна го нямаше, а Либералдемократическата партия се бе сляла с останалите ултрадесни и неофашистки партии в така наречения Съюз на патриотичните сили.

Негов безспорен лидер бе Игор Комаров. Той бе замесен от съвсем друго тесто. И все пак, понеже намираше логика в това да показва на бедните и онеправданите, към чиито гласове се стремеше, че Съюзът на патриотичните сили не си позволява излишни луксове, той запази сградата на Рибни ряд, но ръководеше Съюза от друго място.

Инженер по професия, Комаров бе работил с комунистите, но не и за тях. В политиката бе влязъл едва и средата на Елциновия период. Беше избрал Либералдемократическата партия и макар вътрешно да ненавиждаше Жириновски заради пиянските му ексцесии и мръснишкия му език, кротката му работа в редиците го бе извела до политбюро, вътрешния съвет на партията. Оттам, след поредица тайни срещи с лидерите на другите ултрадесни партии, той успя да обедини всички десни фракции в Русия в Съюз на патриотичните сили. Поставен пред свършен факт, Жириновски се оказа принуден да приеме съществуването на Съюза и попадна в капана да оглави първия му пленум.

Пленумът поиска оставката му и го изрита. Комаров отказа да поеме поста, но се постара той да попадне в ръцете на безгласна буква, човек без замах и организационен талант. Година по-късно вече му беше лесно да се възползва от разочарованието в Съюза, за да се освободи от бутафорната фигура и сам да заеме председателското място. С това мераците и кариерата на Владимир Жириновски приключиха.

Две години след изборите през 1996-а обновените комунисти започнаха да губят позициите си. Привържениците им бяха предимно пенсионери и хора на средна възраст и партията срещаше сериозни трудности при набирането на средства. Без подкрепата на едрите банкери, членският внос се оказа крайно недостатъчен и парите и обаянието на Социалистическия съюз постепенно се стопиха. Към края на 1997-а Комаров вече беше бсзспорен лидер на ултрадесните и се намираше в най-изгодно положение да се възползва от нарастващото отчаяние на руския народ, което се ширеше в изобилие.

На фона на цялата тази бедност и разруха обаче се демонстрираше и такова охолство, че човек оставаше потресен. Онези, които имаха пари, ги имаха с купища, предимно в чужда валута. Профучаваха по улиците в дълги лъскави лимузини – американски или немски понеже заводът ЗиЛ отдавна бе спрял производството, – често придружавани от мотоциклетисти да разчистват пътя пред тях и почти винаги следвани от втора кола, пълна с телохранители.

Човек можеше да ги види всяка вечер – във фоайето на Болшой театър, в баровете и банкетните зали на „Метропол“ и „Национал“,– съпровождани от държанките им, които разнасяха палта от самур и норка, аромат на френски парфюми и блясък на диаманти.

В Държавната дума делегатите се надвикваха и размахваха листове с процедурни предложения и гласувани резолюции. „Като гледам целия този фарс, се сещам за всичко, което съм чувал за последните дни на Ваймарската република“, каза веднъж един английски кореспондент.

Единственият човек, който изглеждаше способен да внесе макар и блед лъч на надежда, бе Игор Комаров.

За двете години откакто бе поел властта в партията на десницата, Комаров бе успял да изненада повечето наблюдатели – и вътре, и извън Русия. Ако се бе задоволил да остане просто един отличен организатор, той би се превърнал в поредния апаратчик. Но Комаров се промени коренно. Или поне така смятаха наблюдателите. А всъщност той просто умело бе прикривал онова, на което бе способен.

Комаров се прояви като пламенен и обаятелен оратор. Стъпеше ли на трибуната, онези, които познаваха кроткия, любезен и внимателен човек извън политиката, оставаха изумени. Там той сякаш се преобразяваше. Гласът му се извисяваше и добиваше плътността на дълбок баритон, речта му използваше цялата изразност на руския език. На моменти тонът му се снишаваше почти до шепот, който дори микрофоните трудно улавяха, за да гръмне на финала във възглас, който изправяше масите на крака и караше дори скептиците да ликуват.

Комаров бързо овладя материята, която смяташе за свое призвание: живата тълпа. Избягваше неофициални среши пред камера и интервюта по телевизията, съзнавайки, че в Русия те не могат да постигнат ефекта, който имаха на Запад. Вратите на руските домове рядко се отваряха за близки, та камо ли за непознати.

Не му се нравеше и да го притискат с неудобни въпроси. Всяка реч, която произнасяше, беше репетирана и режисирана, но даваше резултат. Говореше само пред верни привърженици на партията, предоставил камерите в ръцете на собствения му екип, ръководен от талантливия млад режисьор Литвинов. Редактирани и монтирани, записите се излъчваха по националната телевизия така, както той желаеше – без никакви съкращения. Постигаше го, като купуваше телевизионно време, вместо да разчита на прищевките на журналистите.

Темата му беше винаги една и съща и винаги печелеше: Русия, Русия и пак Русия. Той заклеймяваше чужденците, чиито международни конспирации бяха поставили родината му на колене. Настояваше за прогонването на всички „черни“, както руснаците наричаха арменците, грузинците и останалите южняци, които минаваха за най-богати сред мошениците. Призоваваше към справедливост за бедния, потиснат руски народ, който един ден ще тръгне след него, за да възстанови славата на миналото и да ликвидира изметта, задръстила улиците на отечеството.

Той обещаваше всичко на всички. За безработните отново щеше да има работа, прилична надница за почтения труд, храна на масата и достоен живот, както преди. На онези, чиито спестявания се топяха като пролетен сняг, пак щеше да се гарантира стабилна рубла и възможност да скътат нещичко за старини. Тези, които носеха пагона за Родината – онази прежната, необятната, – отново щяха да си възвърнат гордостта и да загърбят униженията, наложени им от мерзавци, издигнали се в йерархията от чужд капитал.

И те го слушаха. По радиото, по телевизията, във всяко кътче на безкрайната степ. Бойците на някога великата руска армия поглъщаха думите му, свити в палатките, пропъдени от Афганистан, Източна Германия, Чехословакия, Унгария, Полша, Латвия, Литва и Естония след поредица позорни отстъпления от границите на някогашната империя.

Селяните попиваха словата му по селца и паланки из цялата страна. Разорената средна класа слушаше речите му в тесните жилища, сред малкото мебели, които все още не бяха разменени срещу храна или въглища за огрев. Дори директорите на промишлените предприятия го слушаха и си мечтаеха за деня, в който пещите им отново ще заработят. А когато им обещаваше, че ангелът на смъртта ще споходи мошениците и гангстерите, опозорили тяхната свята Майка Русия, всички до един го обичаха.

През пролетта на 1999-а, следвайки предложението на съветника си по връзките с обществеността – умен и образован младеж, който бе завършил един от колежите на американската „Айви Лийг“[3], – Игор Комаров даде серия лични интервюта. Младият Борис Кузнецов внимателно подбра кандидатите, предимно депутати и журналисти от консервативните среди в Америка и Западна Европа. Целта на срещите бе да се разсеят страховете им. Кампанията премина блестящо. Повечето от поканените пристигнаха с убеждението, че ще открият точно каквото очакваха: фанатизиран крайнодесен демагог, често наричан расист или неофашист, или и двете.

А се озоваха пред внимателен и добре възпитан мъж в строг костюм. Тъй като Комаров не говорени английски, до него неотлъчно седеше неговият съветник, който едновременно превеждаше и водеше интервюто. Всеки път, когато любимия му лидер кажели нещо, което би могло да се изтълкува зле на Запад, Кузнецов просто го превеждаше така, че да звучи приемливо на английски. Никой не забелязваше, защото младокът се бе погрижил гостите да не говорят руски. Така Комаров се възползва от възможността да обясни, че като действащи политици, ние всички имаме избиратели и не можем да ги обиждаме без причина, ако искаме да бъдем избрани отново. Затова от време на време се налага да им казваме онова, което искат да чуят, дори ако за постигането му са необходими много повече усилия, отколкото твърдим. И депутатите кимаха с разбиране.

Той разясни също, че в утвърдените западни демокрации хората разбират, че обществената дисциплина е задължение на отделния гражданин и затова мерките, които се налагат отвън, от държавата, могат да бъдат по-леки. Но там, където всички форми на самодисциплина са се разпаднали, понякога е неизбежно намесата на държавата да бъде по-твърда, отколкото би било приемливо на Запад. И депутатите кимаха с разбиране.

На консервативните журналисти Комаров обясни, че стабилизирането на валутата просто не може да се постигне, без да се въведат някои драконовски мерки срещу престъпността и корупцията. Журналистите после писаха, че Игор Комаров е човек, който би се вслушал в разума по важни икономически и политически въпроси, като например сътрудничеството със Запада. Макар да е неприемливо десен за представите на европейската и американската демокрации, макар агресивната му демагогия да не е по вкуса на Запада, той можел а се окаже най-подходящият човек за Русия в настоящия момент. Във всеки случай, почти било сигурно, че именно той ще спечели президентските избори през юни 2000-а. Всички проучвания сочели това. Далновидните политици биха проявили мъдрост, ако го подкрепят.

Из консулства, посолства, министерства и заседателни зали на Запад димът от пурите се виеше до таваните и главите кимаха.

В северната част на центъра на Москва, малко преди околовръстното шосе, някъде по средата на булевард „Киселни“ има странична уличка. Навътре по нея, от западната ѝ страна се намира малък парк от около два декара, обграден от трите страни с калкани и затворен отпред с плътна триметрова стоманена ограда, над която едва се подават върховете на ред ели. В средата на оградата има двойна врата, също от метал.

Малкият парк е всъщност градината на прекрасна вила от преди революцията, реставрирана до съвършенство в средата на 80-те години. Макар и модерна и функционална отвътре, къщата е запазила външния си облик с класическата фасада, боядисана в пастелни тонове, и с орнаментите над вратите и прозорците, очертани в бяло. Това бе истинският щаб на Игор Комаров Всеки гост, застанал пред входната врата, се наблюдаваше от камера, монтирана високо на стената. Той съобщаваше името си по домофонна уредба, а пазачът в караулката от другата страна на портата записваше данните му и ги докладваше на охраната в къщата.

Ако вратата се отвореше, колата на посетителя изминаваше три метра и спираше пред ред шипове. Стоманените порти автоматично се затваряха след нея.

Пазачът излизаше от караулката си, проверяваше документите за самоличност и ако всичко беше наред, отново влизаше в къщичката, за да натисне копчето, с което се прибираха шиповете. Едва тогава колата можеше да продължи по алеята към къщата, където я очакваше слепващият пост.

От двете страни на сградата, от единия до другия край на двора се простираше телена ограда, прикрепена здраво за ограждащите стени. Зад нея бяха кучетата: две глутници, с двама различни дресьори, които се редуваха да дежурят през нощ. След здрач вратите в оградата се отваряха и кучетата плъзваха из целия двор. От този момент нататък пазачът на входа се затваряше в кабинката си и ако се случеше да дойде късен гост, трябваше да вика дресьора да прибере песовете.

За да не става персонала невинна плячка на кучетата, от задната страна на сградата имаше подземен тунел, които водеше до тясна алея с излаз на булевард "Киселни". Този проход бе защитен с три кодирани врати, една в къщата, една към улицата и една по средата на тунела. Това бе входът за служители и доставчици.

Вечер, когато и последният партиен функционер напуснеше сградата и кучетата хукнеха из двора, в къщата оставаха да дежурят двама души от охраната. Те разполагаха със специална стая, с телевизор и бар със закуски и разхладителни напитки. Легла нямаше, понеже не им беше разрешено да спят. Двамата се редуваха да обикалят трите етажа на къщата чак до идването на дневната смяна, която застъпваше в осем часа. Комаров пристигаше по-късно.

Но прахът и паяжините нямат респект към властимащите и всяка вечер, с изключение на неделя, щом се чуеше звънецът откъм тунела, дежурният пускаше чистача.

В Москва за такава работа взимат предимно жени, но Комаров предпочиташе да наема само мъже и това включваше и чистача – безобиден военен от запаса на име Леонид Зайцев. Заради фамилията, стреснатия му вид, протъркания шинел, с който ходеше зиме и лете, и трите железни зъба в устата му – наследство от примитивно зъболечение в Червената армия – всички от охраната го наричаха просто Заека. В деня, в който почина президентът, дежурните отвориха на Зайцев както винаги в десет вечерта.

Три часа по-късно, с кофа и кърпа в ръка, задърпал прахосмукачка след себе си, той стигна до кабинета на Н. И. Акопов, личния секретар на Комаров. Заека се бе срещал с него само веднъж, преди около година, когато, влизайки да почисти кабинета, се натъкна на късно заседание на неколцина от висшите функционери. Акропов се държа изключително грубо с него, развика се и го прогони с куп ругатни. Оттогава Заека от време на време си го връщаше, като сядаше за малко на удобния му кожен стол.

Понеже знаеше, че горилите са долу в стаята, Заека и тази вечер седна на въртящия се стол и се отпусна с наслада върху кожата. Никога не беше имал такъв стол и никога нямаше да има. На бюрото пред него лежеше някакъв документ – около четирийсет машинописни страници, хванати със спирала и подвързани с черен картон.

Направи му впечатление, защото Акопов обикновено винаги прибираше нещата си в сейфа на стената. Или поне така си мислеше Заека, понеже никога не бе виждал документи преди, пък и всички чекмеджета на бюрото бяха винаги заключени. Той отгърна корицата и хвърли поглед към заглавието. После прелисти папката напосоки.

Не го биваше много в четенето, но се справяше. Втората му майка го бе учила на времето, после и учителите от държавното училище, а накрая и един добродушен офицер в армията.

Онова, което видя, го притесни. Препрочиташе изреченията по няколко пъти, някои думи бяха твърде дълги и сложни за него, но разбра смисъла им. Поразените му от артрит ръце трепереха, докато отгръщаше страниците. Защо Комаров говори такива неща? И то за хора като втората му майка, която толкова бе обичал? Не му бе съвсем ясно, но усети, че го обзема тревога. Може би трябваше да се консултира с пазачите долу? Но те щяха само да го фраснат по главата и да го пратят да си гледа работата.

Мина цял час. Дежурните вече трябваше да са се качили на проверка, но те се бяха залепили за телевизора и гледаха извънредната информационна емисия, която съобщаваше на нацията, че министър-председателят, в съответствие с член 59 от Руската конституция, ще изпълнява функциите и на президент о изтичане на определения тримесечен срок.

Заека четеше едни и същи пасажи отново и отново, докато не схвана смисъла им. Ала значението продължаваше да му убягва. Комаров беше велик човек. Той щеше да стане следващият президент на Русия, нали така? Тогава защо говореше такива работи за втората му майка и хората като нея?

В два след полунощ той напъха папката под ризата си, приключи набързо с чистенето и помоли дежурните да го пуснат да си върви. Те с неохота се отделиха от телевизора, отвориха вратите и Заека потъна в нощта. Тръгваше си по-рано от обикновено, но това на никого не направи впечатление.

Навън Зайцев си помисли да се прибере у дома, но после се отказа. Беше много рано. В този час на нощта градски транспорт естествено нямаше. Винаги беше принуден да се прибира пеша дори и при лошо време, но работата му бе необходима. Пътят до дома му отнемаше един час. Ако се прибереше сега, щеше да събуди дъщери си и внучето. Това хич нямаше да ѝ хареса. Затова тръгна напосоки по улиците и се отдаде на мислите си.

Към три и половина се озова на кея под южните стени на Кремъл. По пейките наоколо спяха бездомници и скитници, но той успя да намери малко място и седна, загледан в тъмните води на реката.

Когато наближиха острова, вълнението беше утихнало, както винаги преди залез, сякаш за да покаже на рибарите и моряците, че днешният двубой е приключил и океанът обявява примирие до сутринта. Наоколо се виждаха и други лодки, поели курс към Уиланд Кът, северозападния пролом в рифа, който осигуряваше достъп до закътаната лагуна.

От дясно, с осем възела по-бързо, проуча Артър Дийн в откритата си "Силвър дийп". Островитянинът махна за поздрав. Американецът на кормилото иа „Фокси лейди“ му отвърна, като не пропусна да забележи двамата водолази на палубата. Без съмнение бяха изследвали коралите отвъд Нортуест Пойнт. У Дийн щеше да има омари за вечеря.

От двете страни на пролома, само на сантиметри под повърхността на водата застрашително стърчаха острите върхове на рифа и американецът намали скоростта, докато преминат опасността, след която им оставаха само десетина приятни минути до брега на Търтъл Коув.

Шкиперът обожаваше лодката си. За него тя бе едновременно и страст, и средство за прехрана. Беше десетгодишна, единайсетметрова яхта, модел „Бертрам Мопи“, кръстена на съпругата на конструктора Дик Бертрам, и макар да не беше сред най-големите и луксозни рибарски лодки, които се отдаваха под наем в Търтъл Коув, нейният собственик и шкипер бе готов да излезе с нея срещу всяка риба, при всякакво време. Беше я купил преди пет години, когато се пресели на острова, от един търговец в Южна Флорида по обява в "Боут Трейдър", а после се труди над нея ден и нощ, докато не я превърна в най-дръзката красавица на целия архипелаг. Не съжали нито за цент от парите, които бе платил за нея, макар все още да се издължаваше на кредитната компания.

На пристанището той откара „Фокси лейди“ до мястото и редом със „Сакатуми“ на сънародника му Боб Колинс, угаси двигателя и слезе от мостика да попита клиентите си дали са доволни от пътуването. Те го увериха, че са прекарали чудесно, и прибавиха към таксата щедра суми за него и за Джулиъс. Щом си тръгнаха, той намигна на Джулиъс, даде му целия бакшиш и уловената риба, свали шапката си и прокара пръсти през разрошената си руса коса.

После остави развеселения островитянин да довърши почистването на лодката, да изплакне с прясна вода всички рибарски принадлежности и да спретне „Фокси лейди“ за следващия ден. Щеше да мине да я заключи, преди да се прибере у дома. Вече усещаше вкуса на сухо дайкири в устата си, така че закрачи по кея към „Банана Боут“, отвръщайки на всички, които го поздравяваха по пътя.

ВТОРА ГЛАВА

След два часа, прекарани на пейката край реката, Леонид Зайцев все още не бе намерил разрешение на проблема си. Вече му се искаше да не бе вземал документа. Всъщност не знаеше защо изобщо го бе взел. Ако го разкриеха, щеше да пострада. Но нали през целия си живот бе страдал, а и до днес не можеше да разбере защо.

Беше роден през 1936-а в малко бедно селце на запад от Смоленск. Родното му място с нищо не се отличаваше от десетките хиляди други, разпилени по цялата страна: една-единствена улица, прашна през лятото, кална като блато през есента и скована от скреж през зимата. Непавирана, разбира се. Трийсетина къщи, няколко плевни и една шепа селяни, вкарани в сталинистки колхоз. Баща му беше земеделец и семейството живееше в една колиба встрани от железопътната линия.

Надолу по пътя, в тясна квартира над малко магазинче живееше селският хлебар, от когото баща му беше казал да стои настрана, понеже бил „чифутин". Той не знаеше какво значи това, но разбираше, че сигурно е нещо лошо. И все пак хлябът, който майка му купуваше оттам, беше много хубав.

Леонид се чудеше защо не трябва да говори с хлебаря, понеже той беше много добродушен човек и време на време излизаше на прага на магазинчето си, за да му подхвърли, намигвайки, по някоя булоч ка – топла, сладка кифличка, току-що излязла от пещта. От страх да не го види баща му, Леонид все се криеше в обора да я изяде. Хлебарят живееше с жена си и двете си дъщери, които някой път надничаха от магазина, но сякаш никога не излизаха а играят навън.

Един ден в края на юни 1941-ва в селото дойде смъртта. Малкото момче все още не знаеше какво е смърт, но чу тътена и грохота и изхвърча на бегом от обора. По главния път към селото се носеха огромни железни чудовища. Първото спря насред къщите и Леонид излезе на пътя да го разгледа по-добре.

Беше грамадно, голямо колкото къща, но се движеше на вериги и отпреде му стърчеше дълго оръдие, на самия връх, на оръдието, показал се от кръста нагоре, стоеше мъж. Той свали каската си и я сложи отстрани на бронята – беше много горещо през онзи ден. После се обърна и погледна надолу към Леонид.

Косата му беше руса почти до бяло, а очите му – толкова бледосини, че сякаш през главата му прозираше лятното небе. Нищо не се четеше в тях, нито любов, нито омраза, само някаква смътна досада и безразличие. Бавно и хладнокръвно мъжът посегна към кръста си и извади оръжие.

Нещо подсказа на Леонид, че това не е на добро. Той чу свистене на гранати, трясък на счупено и писъци. Уплаши се, обърна гръб и хукна. Последва гръм и нещо профуча край ушите му. Той свърна зад обора, разплака се, но не спря да тича. Зад него се носеше пукот и мирис на изгоряло дърво. Пред него беше гората и той продължи да тича, докато не я стигна.

Едва там спря, огледа се безпомощно и през сълзи завика майка си и баща си. Но те не го чуха. Никога вече нямаше да го чуят.

Наблизо някаква жена пищеше за мъжа и децата си и той разпозна съпругата на хлебаря, госпожа Давидова. Тя го сграбчи и го притисна към гърдите си, а той се чудеше защо ли прави така и какво ли ще си помисли баща му, след като тя е "чифутка".

Селото бе заличено от лицето на земята и есесовското танково подразделение се обърна и си замина. Те и неколцина оцелели след време срещнаха група партизани, сурови брадясали мъже, които ги поведоха на изток. Все на изток.

Когато Леонид се уморяваше да върви, госпожа Давидова го вземаше на ръце, докато накрая, седмици по-късно, двамата стигнаха Москва. Тя имаше някакви познати там, които ги подслониха и им дадоха храна. Всички бяха много мили с него и досущ приличаха на господин Давилов, с гъсти къдрици от слепоочията до брадичките и широкополи шапки на главите. Въпреки че той не беше „чифутин“, госпожа Давидова настоя да го осинови и години наред се грижи за него като родна майка.

След войната властите откриха, че не ѝ е истински син и го изпратиха в сиропиталище. Той много плака, когато се разделяха, тя също, но повече не я видя. В сиропиталището го научиха какво значи „чифутин“.

Заека седеше на пейката и мислеше за документа под ризата му. Не разбираше смисъла на фрази като „пълно унищожение“ и „тотална ликвидация“. Думите бяха прекалено дълги за него, но той чувстваше, че не значат нищо хубаво. И не можеше да проумее защо Комаров ще иска да постъпи така с хора като госпожа Давидова.

На изток хоризонтът започна бавно да порозовява. В една просторна вила на Софийски кей[4] отвъд реката млад пехотинец от Кралския флот извади знаме и тръгна по стълбите към покрива.

Шкиперът взе дайкирито си, стана от масата и бавно тръгна към дървения парапет. Погледна надолу към водата, после вдигна глава към пристанището, над което вече се спускате мрак, и си помисли: „На четирийсет и девет. Стана на четирийсет и девет, и още имаш дългове към компанията. Джейсън Монк, остаряваш и това си е.“

После отпи глътки и усети тръпчивия вкус ма рома чак във вените си. „Какво пък, живот и половина. Вълнуващ, ако не друго.“

А всичко бе започнало другояче – в една скромна дървена къщурка в малкия град Кроузът в Централна Вирджиния, малко на изток от Шенъндоуа, на пет мили от магистралата между Уейнсбъро и Шарлотсвил.

Елбъмарл Каунти е земеделска област, пропита със спомени за Гражданската война, осемдесет процента от която се е водила във Вирджиния, а там никой не забравя това. В местното начално училище бащите на всичките съученици на Джейсън Монк отглеждаха тютюн, соя, свине или и трите заедно.

За разлика от тях, неговият баща беше горски пазач и работеше в Националния парк на Шенъндоуа. Никой не е станал милионер от заплатите на Горското стопанство, но работата осигуряваше приличен живот, макар парите да не стигаха. Ваканциите не бяха време за мързелуване, а една възможност да се потърси допълнителна работа, от която да паднат малко пари и да се помогне вкъщи.

Монк си спомняше как като дете баща му го водеше в парка, който обхващаше цялата територия на Сините хребети за да му показва разликата между смърч, бреза, ела, дъб и бор. Случваше се да срещнат местни ловци и той слушаше с ококорени очи разказите им за черни мечки и елени, за лов на патици, диви кокошки и фазани.

След време и той се научи да борави безпогрешно с оръжия, да разпознава дирите на животните и да ги следва, да прави бивак и да прикрива всички следи на сутринта, а когато стана достатъчно голям и силен помагаше, през ваканциите на дърварите.

На пет години тръгни в местното начално училище и учи там до дванайсетгодишна възраст. Малко след тринайсетия си рожден ден се записа в Областната гимназия в Шарлотсвил и ставаше всяка сутрин преди изгрев слънце, за да се придвижи от Кроузът до града. Именно в тази гимназия се случи нещо, което щеше да промени живота му завинаги.

Някъде в далечната 1944-а един сержант от Американската армия, наред е хиляди други, бе тръгнал от Омаха Бийч да щурмува вътрешността на Норминдия. Някъде близо до Сен Ло, отдалечил се от частта си, той попаднал под прицела на немски снайперист. Оказал се късметлия: куршумът само лизнал ръката му. Двайсет и три годишният американец допълзял до близката ферма, където превързали раната му и му дали подслон. Когато шестнайсетгодишната дъщери на фермера сложила студен компрес на ръката му, той я погледнал в очите и разбрал, че е ударен по-съдбоносно от който и да е немски куршум.

Година по-късно се върнал от Берлин в Нормандия, поискал ръката ѝ и се венчал с нея в беседката на бащината ѝ ферма. Церемонията била извършена от капелан от американската армия. Впоследствие, понеже французите не се женят по беседките, местният католически свещеник повторил церемонията в селската църква. След това сержантът се прибрал с булката си във Вирджиния.

Двайсет години по-късно той стана заместник-директор на Областната гимназия в Шарлотсвил, а съпругата му, вече отгледала децата им, реши да се присъедини към преподавателския екип на гимназията като учителка по френски.

През есента на 1965-а, когато Джейсън Монк, срамежлив младеж с непокорна руса коса и пленяваща усмивка, пристигна за първи път в гимназията на Шарлостсвил, френският вече бе част от учебната програма и тъй като, освен че беше единствената французойка в града, госпожа Жозефин Брейди бе красива и очарователна, часовете и се радваха на завидна посещаемост.

Една година след като бе обучавала Джейсън, тя вече можеше да се закълне, че никога не е чувала чужденец да говори така добре френски. Дарбата не можеше да бъде наследена, значи явно бе природна. Но беше факт. И не ставаше дума просто за усет към граматиката и синтаксиса, а за способност да се възпроизведе произношението до съвършенство.

През последната си година в гимназията Джейсън посещаваше учителката си в дома ѝ, където двамата четяха Малро, Пруст, Жид и Сартр (който беше неприлично еротичен за онова време), и любимците си, по-старите френски романтици Рембо, Маларме, Верлен и Дьо Вини. Всичко стана случайно. Може би поетите бяха виновни, но въпреки разликата във възрастта, която не притесняваше нито нея, нито него, двамата изживяха кратка любов.

Още преди да навърши осемнайсет, Джейсън Монк владееше две необичайни за младежите в Южна Вирджиния умения, френския и любовта. Талантът му и в двете бе завиден. На осемнайсет Джейсън влезе в армията.

През 1968-а войната във Виетнам бе в разгара си. Много млади американци търсеха начин да не служат там. Онези, които се записваха като доброволци за срок от три години, бяха посрещани с отворени обятия.

Монк премина основния курс на обучение и между другото попълни документи за доброволец. В твърде оптимистичната графа "чужди езици" вписа "френски". Извикаха го в кабинета на началник-щаба.

– Наистина ли говорите френски? – попита офицерът.

Монк обясни. Началникът се обади в гимназията в Шарлотсвил и говори със секретарката. Тя се свърза с госпожа Брейди, която позвъни в щаба. Цялата процедура отне цял ден. Монк отново бе повикан да се яви в кабинета на началника. Този път го чакаше и майор от Г2, Военното разузнаване.

Освен виетнамски, повечето от жителите на тази бивша френска колония говореха и френски. Монк бе изпратен в Сайгон. Престоя там известно време, после го върнаха за кратко в Щатите и отново обратно във Виетнам.

В деня на уволнението му командирът го повика в кабинета си. Там го чакаха двама цивилни. Полковникът излезе.

– Моля, сержант, седнете – каза по-възрастният и по-симпатичният от двамата и задъвка лулата си.

Другият, по-сериозен и недружелюбен, започна да му задава въпроси на френски. Монк отговаряше. Това продължи около десетина минути, след което „французинът" се усмихна и каза на колегата си:

– Бива го, Кери, няма грешка.

После и той излезе.

– Е, какво ти е мнението за Виетнам? – попита другият.

Беше около четирийсетгодишен, с „весели“ бръчки по лицето. Годината бе 1971-ва.

– Прилича ми на картонена кула, сър – отвърна Монк. – Кула, която всеки момент ще се разпадне. Още две години и ще трябва да се махаме оттук.

Кери изглежда споделяше мнението му, защото кимна неколкократно.

– Прав си, но не го казвай на военните. Какво смяташ да правиш сега?

– Не съм решил, сър.

– Аз не мога да реша вместо теб, но ти притежаваш дарба, с която дори аз не мога да се похваля. Приятелят ми отвън е американец като нас, но е живял във Франция до двайсетата си година. Щом той казва, че си добър – това ми стига. Защо не продължиш?

– Имате предвид колеж ли, сър?

– Именно. Законът за ветераните ще поеме повечето от разходите. Чичо Сам смята, че си го заслужил. Възползвай се.

По време на службата си Монк бе изпращал всичките си спестявания у дома, за да помага в издръжката на братята и сестрите му.

– Дори и така ще ми трябват хиляда долара в брой – отвърна той.

Кери сви рамене.

– Смятам, че ще се намерят хиляда долара. Особено ако решиш да се захванеш с руския.

– А ако реша?

– Обади ми се. Хората, за които работя, все ще имат нещо за теб.

– Дотогава може да минат цели четири години, сър.

– Не се притеснявай. Ние сме търпеливи.

– Откъде разбрахте за мен, сър?

– Наши хора от Програмата „Феникс"[5] във Виетнам са те забелязали. Умеел си да се добираш до ценна информация, а на тях това им харесва.

– Става дума за Лангли, нали, сър? Вие сте ЦРУ.

– Е, не съвсем. Само една брънчица.

Кери Джордан всъщност далеч не бе просто малка брънка. Той щеше да се издигне до заместник-директор (операции), тоест шеф на целия шпионаж.

Монк последва съвета му и постъпи в Университета на Вирджиния, пак в Шарлотсвил. Пи чай с госпожа Брейди, но този път просто като приятел. Записа славянски езици и учи руския, докато не му стана почти като матерен. Завърши през 1975-а на двайсет и пет годишна възраст и малко след следващия си рожден ден бе приет в ЦРУ. След обичайното начално обучение във Форт Пиъри, известен в агенцията като "Фермата", той бе изпратен в Лангли, после в Ню Йорк и отново в Лангли.

Едва след пет години и още много учене Монк получи първото си назначение зад граница: в Найроби, Кения.

Ефрейтор Медоус от Кралския флот стриктно изпълни задълженията си в онази ясна утрин на 16 юли. Изпъна горния край на знамето, закачи го на въжето и то изплющя, разгъна се и се развя от сутрешния бриз, сякаш за да покаже на целия свят чия е сградата под него.

Британското правителство бе купило красивата стара вила на Софийски кей малко преди революцията от предишния ѝ собственик – захарен магнат. Настани в нея посолството си и остана там завинаги.

Йосиф Сталин, последният диктатор, живял в апартаментите на Кремъл, години наред ставаше сутрин, дърпаше пердетата на спалнята си и виждаше британското знаме да се вее на воля отвъд реката. Това го изкарваше от равновесие. Над британците на няколко пъти бе оказван натиск да се преместят от сградата, но те винаги отказваха.

С годините вилата стана тясна за всички отдели на мисията в Москва и помощните звена се помещаваха на различни места из града. Но на многобройните предложения да бъде предоставена голяма и удобна сграда за нуждите на посолството, Лондон учтиво отговаряше, че предпочита да остане на Софийски кей. И тъй като вилата бе неприкосновена британска територия, никой не успя да ги помести оттам.

Леонид Зайцев седеше отвъд реката и гледаше полета на знамето, а на изток първите слънчеви лъчи вече обагряха върховете на хълмовете. Гледката му навя далечен спомен.

На осемнайсет Заека бе получил повиквателна за Червената армия и след кратка подготовка бе изпратен с танковите войски в Източна Германия. Беше невзрачен редник, от когото дори командирите му не очакваха да излезе воин.

Един ден през 1945-а при преход в покрайнините на Потсдам изостана от ротата си и се изгуби в гъстата гора. Притеснен и уплашен, той вървя напосоки между дърветата, докато не излезе на прашен път. Там спря и застина на мястото си, скован от ужас. На десетина метра от него стоеше открит джип е четирима войници. Явно бяха спрели да си починат, преди да продължат огледа си.

Двама седяха в колата, а другите двама стояха отстрани и пушеха. В ръцете им проблясваха бутилки с бира. Зайцев веднага разбра, че не са руснаци. Бяха чужденци, западняци от Съюзническите войски в Потсдам сформирани по силата на Четиристранното споразумение от 1945-а, за което той нищо не знаеше. Знаеше само – понеже така му бяха казали, – че те са врагът, дошли са да унищожат социализма и ще го убият, ако им се удаде случай.

Щом го видяха, те спряха разговора се и впериха погледи в него. Единият каза:

– Охо! Я виж ти кой ни е дошъл на гости! Загубен „руский“. Ало, Иван!

Зайцев не разбра нито дума. На рамото му висеше автомат, но те сякаш не се страхуваха от него. Напротив, тъкмо обратното. Двама носеха черни барети с лъскави медни кокарди и сноп бели и червени пера зад тях. Той не разпозна униформата им, но пред него стояха войници от Кралските сухопътни войски.

Единият се отлепи от бронята на колата и тръгна към него. Зайцев едва не се подмокри. Мъжът насреща му беше млад, с рижава коса и луничаво лице. Усмихна му се и му подаде бутилка бира.

-Хайде, друже. Пийни с нас.

Леонид почувства хладината на стъклото в дланта си. Вражеският войник кимна окуражително. Искаха да го отровят, разбира се. Той допря устни до гърлото на бутилката и отпи. Студената течност обля небцето му. Беше силна, по-добра от руската бира и хубава на вкус, но той от притеснение се задави. Рижавият се разсмя.

– Хайде, пийни си – каза му.

В ушите на Зайцев думите му бяха просто нечленоразделни звуци. За негово изумление чужденецът му обърна гръб и се върна при джипката. Дори не се страхуваше от него. Той носеше автомат, беше Червената армия, а те му се усмихваха и си подхвърляха шегички.

Леонид стоеше край пътя, пиеше студената бира и си мислеше какво ли би казал полковник Николаев, ако го видеше. Полковникът командваше неговия батальон. Беше едва трийсетгодишен, но вече имаше медали като герой от войната. Веднъж бе спрял до Зайцев да го разпита за произхода му, откъде идва и така нататък. Редникът отговори: „От сиропиталище." Тогава офицерът го потупа по рамото и му каза, че вече си има дом. Леонид обожаваше полковник Николаев.

Беше го страх да им хвърли бирата обратно, пък и тя си беше много хубава, макар и отровна. Затова я изпи. След десетина минути двамата войници се качиха отзад в джипа и наложиха баретите си. Шофьорът запали двигателя и колата потегли. Спокойно, без паника. Червенокосият се обърна и му помаха с ръка. Те бяха врагът, готвеха се да нападнат Русия, а му махнаха за сбогом.

Когато се изгубиха от погледа му, Леонид хвърли празната бутилка в храсталака и хукна през гората, докато не попадна на руски камион, който го откара обратно в лагера. Сержантът го наказа с една седмица наряд за самоотлъчка, но той не каза на никого нито за чужденците, нито за бирата.

Преди джипката да се отдалечи, той бе забелязал някакви опознавателни знаци на дясната предна врата и дълга антена отзад на капака. На нея се вееше малко флагче, около трийсетсантиметрово, с кръстове – един червен, прав, и два по диагонал, в червено и бяло – всичко на син фон. Странно знаме в червено, бяло и синьо.

Четирийсет и четири години по-късно то пак беше пред очите му. Вееше се над някаква сграда отвъд реката. Заека бе намерил решението на проблема си. Съзнаваше, че е направил грешка, като е взел папката от кабинета на Акопов, но знаеше, че не може да я върне. Може пък никой да не забележи, че липсва. Затова реши да я даде на хората със странното знаме, които черпеха с бира. Те щяха да знаят какво да правят с нея. Той стана от пейката и тръгна по брега към Каменния мост през Москва река до Софийски кей.

Найроби, 1983

Когато момченцето получи главоболие и вдигна температура, майка му най-напред реши, че го е хванала лятна треска. Но до вечерта петгодишният малчуган вече пищеше от болки в главата и родителите му цяла нощ бдяха до леглото. На сутринта съседите им от съветския дипломатически блок, които също не бяха спали като хората, понеже стените бяха тънки, а прозорците – отворени заради лятната жега, попитаха какво се е случило.

Същата сутрин майката заведе сина си на лекар. Никое от посолствата на Източния блок не разполагаше с личен лекар. Всички ползваха услугите на д-р Свобода. Той работеше в Чехословашкото посолство, но се грижеше за цялата комунистическа общност. Беше добър и съзнателен човек и му трябваха само няколко минути, за да увери майката, че детето ѝ има малария. Даде на момчето съответната доза „Нивиквин/Палудрин“, прилагани в руската медицина по онова време, както и таблетки за следващите няколко дни, и ги отпрати.

Но лекарствата не подействаха. За два дни положението съвсем се влоши. Температурата и треската се увеличиха, а детето вече виеше от болки в главата. Посланикът изобщо не се поколеба да разреши преглед в Обединената болница в Найроби. И тъй като майката не говореше английски, съпругът ѝ, вторият секретар по търговските въпроси Николай Илич Туркин, отиде в болницата с нея.

Д-р Уинстън Мой, който също беше добър лекар и вероятно познаваше тропическите болести по-добре от чешкия си колега, щателно прегледа детето и се обърна с усмивка към родителите:

– Плазмодиум фалципарум.

Бащата го погледна с недоумение. Английският му беше добър, но не чак толкова.

– Това е вид малария. За съжаление, резистентен към стандартните антималарици, каквито е предписал уважаемият колега Свобода.

Д-р Мой предписа силен широкоспектърен антибиотик венозно. Той сякаш подейства. Но само в началото. След една седмица, когато курсът на лечение приключи, състоянието на детето отново се влоши. Майката вече не беше на себе си. Изгубила доверие в чуждата медицина, тя настоя двамата със сина ѝ да бъдат върнати в Москва. Посланикът се съгласи.

У дома детето бе прието в една от специалните клиники на КГБ. Това стана възможно, тъй като вторият секретар по търговските въпроси Николай Туркин бе всъщност майор Туркин от Първо главно управление на КГБ.

Болницата беше добра и разполагаше с отлично звено за тропически болести, понеже хора на КГБ се изпращаха по целия свят. Поради сериозното състояние на момчето със случая се зае лично шефът на звеното, професор Глазунов. Той прегледа документите от Найроби и назначи серия от прегледи със скенер и ултразвук — апаратура, по онова време последна дума на техниката, с която не разполагаше, почти никоя друга болница в Съветския съюз.

Изследванията го разтревожиха сериозно. Те разкриха множество вътрешни абцеси в почти всички органи на момчето. Когато повика госпожа Туркина в кабинета си, професорът бе мрачен.

– Знам какво е, поне в това съм сигурен, но болестта е неизлечима. С големи дози антибиотици момчето ви ще издържи най-много месец. За повече се съмнявам. Много съжалявам.

Разплаканата майка бе изведена от кабинета. Загрижен асистент ѝ обясни какво са открили. Ставаше въпрос за рядка болест, наречена мелиоидоза, настина нехарактерна за Африка, но позната в Югоизточна Азия. Идентифицирана най-напред от американците по време на войната във Виетнам.

Американски пилоти на хеликоптери започнали да проявяват симптоми на непозната и почти винаги смъртоносна болест. След множество проучвания се стигнало до заключението, че при полет над заблатените оризища перките на хеликоптера разпръскват водата от оризовите ниви на микроскопични капчици, който пилотите вдишват. А с него и микроорганизъм, резистентен към всички познати антибиотици. Руснаците знаеха за случая – макар да пазеха откритията си в строга тайна по онова време, те бяха като попивателни за постиженията на западните учени. Професор Глазунов на часа получаваше всяка научна публикация в областта му.

В един дълъг телефонен разговор, прекъсван от хлипане и сълзи, госпожа Туркина съобщи на съпруга си, че синът им умира. От мелиоидоза. Майор Туркин си го записа. После отиде при началника си, резидента на КГБ полковник Кулиев. Той изрази искрено съчувствие, но беше непреклонен.

– Да се обърнем към американците!? Ти луд ли си?

– Другарю полковник, ако са идентифицирали болестта, и то преди седем години, може би са открили и лечение.

– Но не можем да ги питаме за такива работи — възрази полковникът. – Става дума за престижа на нацията.

– Става дума за живота на сина ми – изкрещя майорът.

– Достатъчно. Свободен сте!

Залагайки кариерата си, Туркин се обърна към посланика. Дипломатът не беше жесток човек, но и той не се разчувства.

– Контактите между Министерството на външните работи и Държавния департамент са редки и се ограничават само до въпроси от национално значение – каза той на младия офицер. – Впрочем, полковник Кулиев знае ли, че си тук?

– Не, другарю посланик.

– Тогава, заради бъдещето ти, няма да му казвам. Съветвам те и ти да не го правиш. Но отговорът е не.

– Ако бях член на Политбюро... – понечи да възрази Туркин.

– Но не си. Ти си просто трийсет и две годишен майор изпратен да служи на родината си във вътрешността на Кения. Много съжалявам за теб, момче, но нищо не може да се направи.

Докато слизаше но стълбите, Николай Туркин с огорчение си повтаряше, че животът на Първия секретар Юрий Андроиов ежедневно се поддържа с лекарства, доставяни със самолет от Лондон. После излезе от посолството и отиде да се напие.

Да се добере човек до Британското посолство не беше лесна работа. Застанал на тротоара от другата страна на кея, Зайцев виждаше огромната жълтеникава сграда и дори горния край на колонадата пред гигантската резбована врата. Но не можеше просто да пресече улицата и да влезе.

Отпред все още тихата сграда бе защитена от масивна стоманена ограда с две големи врати за автомобили – една за „влизане“ и една за „излизане“. Също така непристъпни както и оградата, те се отваряха с електрически механизъм и в момента бяха плътно затворени.

От дясната страна имаше вход за пешеходци, охраняван на две места с метални решетки. При тротоара дежуряха двама милиционери и проверяваха всеки желаещ да влезе в сградата. Заека нямаше никакво намерение да им се явява. Между първата и втората решетка стоеше охраната на посолството: други две горили, този път наети от англичаните. Работата им бе да питат влизащите по какъв въпрос идват и да докладват в посолството. Не един и двама кандидати за виза се бяха опитали да се доберат до сградата през тази врата.

Зайцев тръгна безцелно към тясната уличка от задната страна на сградата, където се намираше входът за визовия отдел. В седем сутринта, три часа преди да отворят, пред вратата вече се бе събрала стометрова опашка. Много от хората явно бяха чакали цяла нощ. Ако застанеше отзад, редът му щеше да дойде най-рано след два дни. Зайцев отново се върна отпред. Този път милиционерите го изгледаха дълго и изпитателно. Уплашен, той се шмугна надолу към кея и зачака началото на работния ден и идването на дипломатите.

Малко преди десет се появиха и първите англичани. Пристигаха с коли. Спираха пред портата за „влизане“, където очевидно ги проверяваха, после вратата се отваряше колкото да влезе колата и отново се затваряше след нея. Зайцев си помисли да се приближи до някоя кола, но прозорците им винаги бяха затворени, пък и милиционерите бяха само на няколко метра. Хората в колите щяха да го помислят за някакъв просител и нямаше да му отворят. После щяха да го арестуват. Полицията щеше да разбере какво е направил и щеше да съобщи на Акопов.

Леонид Зайцев не беше свикнал да се сблъсква със сложни проблеми. Беше объркан, но и твърдо решен да осъществи намерението си. Просто искаше да предаде документа на хората със странното знаме. Затова през цялата дълга и гореща утрин не помръдна от мястото си. Гледаше и чакаше.

Найроби, 1983

Като всички съветски дипломати, Николай Туркин разполагаше с ограничено количество чужда валута, включително и кенийски шилинги. Скъпите „Ибис Грил“, „Алън Боби’с Бистро“ и „Карнивор“ не бяха по кесията му. Затова отиде в откритото кафене на хотел „Ню Стенли“ на улица „Кимати“, седна в градината, близо до старата акация, поръча си водка и бира и се отдаде на мъката си.

Половин час по-късно един мъж на неговата възраст, който бе преполовил бирата си на бара, стана от стола си и тръгна към него. Туркин чу някои да му казва на английски:

– Горе главата, приятелю, каквото и да, все ще се намери изход.

Руснакът вдигна глава. Американецът смътно познат. Сигурно беше някои от тяхното посолство. Туркин работеше в отдел К, контраразузнавателното звено на Първо главно. Работата му бе не само да следи съветските дипломати и да се грижи за конспиративността на местните операции на КГБ, но и да хвърля по едно око за уязвими западняци, които могат да бъдат вербувани. Като такъв, той имаше свободата да контактува с други дипломати, включително и западни — привилегия, на която не се радваше никой „редови“ руснак от мисията.

Именно заради тази свобода на придвижване и общуване офицерът на ЦРУ подозираше с какво всъщност се занимава Туркин и беше събрал кратко досие за него. Но нямаше за какво да се захване. Човекът беше съвършен продукт на съветския режим.

Туркин, от своя страна, също подозираше, че американецът най-вероятно работи за ЦРУ, но на него му бяха втълпявали, че всички американски дипломати са разузнавачи – наивна илюзия, която обаче предпазваше от грешки.

Американецът седна и му подаде ръка.

– Джейсън Монк. Ти си Ник Туркин, нали? Видахме се на градинското парти в Британското посолство миналата седмица. Изглеждаш, сякаш току-що са те назначили на Северния полюс.

Туркин огледа американеца: непокорна руса коса, пленяваща усмивка. В изражението му сякаш нямаше скрити помисли; може пък да не е човек на ЦРУ в края на краищата. Имаше вид на човек, с когото би могло да се разговаря. При нормални обстоятелства Николай Туркин щеше да приложи дългогодишния си опит да бъде учтив, но непроницаем. Днес обаче обстоятелствата не бяха нормални. Имаше нужда да поговори с някого. Започна и изля душата си. Американецът беше загрижен и прояви съчувствие. Дори си записа думата „мелиоидоза“ на подложка за бира. Когато се разделиха, нощта отдавна бе паднала. Руснакът се прибра в строго охранявания си блок, Монк – в апартамента си до булевард „Хари Туку“.

Силия Стоун беше двайсет и шест годишна, стройна, тъмнокоса и красива. Освен това беше помощник-пресаташе на Британското посолство в Москва – първото ѝ назначение след две години работа във Външно министерство, където постъпи след дипломирането си в Гиртън Колидж в Кембридж. Беше и човек на живота.

В онзи шестнайсети юли тя излезе през резбованата входна врата на посолството и хвърли поглед към паркинга, където стоеше нейният малък, но удобен роувър.

От вътрешната страна на оградата тя виждаше пейзаж, останал скрит от погледа на Зайцев. Стоеше на площадката на петте стъпала, които водеха до асфалтирания паркинг, разделен от свежа, поддържана трева, дръвчета, храсти и пъстроцветни лехи, и гледаше над металната ограда към високата снага на Кремъл – пастелно жълта, охрена, кремава и бяла, с блестящи златни куполи, извисили се над назъбената червена стена, която ограждаше всичко. Гледката беше великолепна.

От едната и от другата страна на площадката пред входа се спускаше полегата алея, на която имаше право да спира само колата на посланика. По-простосмъртните паркираха долу и се придвижваха оттам пеша. Преди време един млад дипломат бе рискувал кариерата си, паркирайки в проливен дъжд невзрачната си "костенурка" точно пред входа на посолството. Минути по-късно дошъл посланикът и понеже мястото му било заето, наложило се да спре ролс-ройса си на паркинга и да прекоси разстоянието пеша. Влязъл в посолството прогизнал и бесен.

Силия Стоун изтича надолу по стълбите, кимна на портиера, пъхна се в яркочервения си роувър и потегли. С излизането ѝ тежката метална врата се затвори зад нея. Тя спря на Софийски кей и зави наляво към Каменния мост. Забързана за срещата си с един репортер на „Сегодня“, тя не забеляза дрипавия старец, които хукна припряно след нея. Нито пък можеше да знае, че нейната кола е първата, която напуска посолството през този ден.

Каменният мост е най-старият постоянен мост на Москва река. Навремето реката се е прекосявала по понтонни мостове, издигани през пролетта и прибирани през зимата, когато ледът стане достатъчно здрав, за да се язди по него.

Поради огромните си размери мостът се простираше не само над реката, но и над Софийски кей. За стигне до него с кола, човек трябваше да завие наляво и да кара стотина метра, докато се изравни с нивото на моста. Пешеходците можеха да се изкачат направо по стълбите от кея. Именно това направи Заека.

Когато червеният роувър се зададе по моста, той вече беше горе край парапета. Замаха с ръце, жената в колата го изгледа стреснато и отмина. Зайцев отчаяно хукна след нея. Нямаше шанс да я стигне, но запомни номера ѝ и видя, че на северната страна на моста колата зави наляво и се сля с движението по площад "Боровицки".

Силия Стоун бе тръгнала към кръчмата "Роузи О'Грейди" на улица "Знаменка". Това необичайно за Москва заведение бе всъщност ирландско и в него на Нова година човек можеше да види ирландския посланик, стига той да успееше да се измъкне от тежкарските приеми на дипломатическия корпус. Ресторантът работеше и на обяд и Силия Стоун си бе определила среща с руски журналист именно там.

Веднага намери място за паркиране, защото все по-малко руснаци можеха да си позволят коли или пък бензина за тях, заключи роувъра и тръгна към заведението. И както винаги, когато на улицата се появеше чужденец, бродягите и просяците веднага наизскочиха от близките входове, надигнаха се от тротоара и се втурнаха към нея да молят за хляб.

Като млад дипломат, преди заминаването ѝ я бяха инструктирали във Външното министерство в Лондон, но действителността винаги я шокираше. Беше виждала просяци и в Лондонското метро, и по улиците на Ню Йорк – бездомници, които по една или друга причина бяха слезли до дъното на социалната стълбица. Но повечето от тях съзнателно бяха избрали живота, който водеха, и винаги можеха да разчитат на топла супа и чисто легло в някой от приютите наблизо.

В Москва, столицата на една държава, познала истинския глад, клетниците, които протягаха ръце за дребна монета или късче хляб, някога – и то не твърде отдавна – са били фермери, войници, чиновници или занаятчии. Като ги гледаше, Силия винаги си спомняше за репортажите от Третия свят.

Вадим, огромният портиер на „Роузи О'Грейди“, я видя на няколко метра от заведението и хукна към нея, блъскайки без пощада сънародниците си, за да направи път на един сигурен и жизненоважен за работодателя му благодетел.

Притеснена от унижението, което просяците трябваше да изтърпят от друг руснак заради нея, Силия понечи да протестира, но Вадим просто опъна дълга мускулеста ръка между нея и протегнатите длани, отвори вратата на ресторанта и я въведе вътре.

Контрастът бе пълен – от прашните улици и глада към веселата глъч на петдесетината щастливци, които можеха да си позволят месо и риба за обяд. Състрадателна и добра, Силия винаги изпитваше угризения, когато се наложеше да се храни в ресторант: просто не можеше да съвмести храната в чинията си с глада навън, в Симпатичния млад репортер, който ѝ махна от масата в ъгъла, явно нямаше такъв проблем, защото прегледа спокойно менюто с предястията и си поръча скариди.

Зайцев, мобилизирал всичките сили на старото си тяло, стигна до площад „Боровицки и се огледа за червения роувър. От него нямаше и следа. Провери и улиците от двете страни, но не видя нищо да се червенее. Накрая реши да тръгне по главната артерия в дъното на площада. Почти не повярва на очите си като го видя двеста метра по-надолу, на самия ъгъл до някакъв ресторант.

Дрипав и невзрачен като всички, които чакаха с търпението на унижените и оскърбените, Зайцев зае позиция до роувъра и на свой ред зачака.

Найроби, 1983

Бяха минали десет години от времето, когато Джейсън Монк бе студент в Университета на Вирджиния, и той отдавна бе загубил връзка с много от тогавашните си познати. Но още си спомняше за Норман Стайн. Приятелството им бе странно и наглед необяснимо: здравият, височък футболист от провинцията и слабоватият син на еврейски лекар от Фредериксбърг. Сближи ги чувството им за хумор – живо и безпощадно и у двамата. Ако Монк имаше склонност към езиците, то Стайн бе почти гений в биологията.

Беше завършил с почести една година година преди Монк и веднага бе приет медицина.

Поддържаха връзка по обичайния начин – с картички за Коледа. Две години по-рано, малко преди да го изпратят в Кения, Монк бе срещнал стария си приятел от студентските години в един ресторант във Вашингтон. Прекараха половин час заедно, преди да се появи човекът, с когото Стайн имаше среща. Не успяха да се наприказват, но поне научиха по нещо ново един за друг. На Монк, естествено, му се наложи да лъже, че работи в Държавния департамент.

Стайн бе защитил докторат по тропически болести и току-що бе постъпил в изследователския център на Военна болница "Уолтър Рийд".

В апартамента си в Найроби Джейсън Монк прерови тефтера с телефоните и се обади на стария си приятел. Сънен глас отговори на десетото позвъняване.

– Да?

– Здрасти, Норм. Джейсън Монк се обажда.

Пауза.

– Браво. Къде си?

– В Найроби.

– Браво. Найроби. Ясно. И колко е часът при теб?

Монк му каза. Дванайсет на обяд.

– Е, тук е пет сутринта, дявол да те вземе, а часовникът ми ще звънне в седем. Почти не съм спал заради бебето. Растат му зъби, за Бога. Много ти благодаря, братче.

– Успокой се, Норм. Искам да те питам нещо. Да си чувал за „мелиоидоза“?

Последва пауза. Гласът, който се чу след нея, вече беше на буден човек.

– Защо питаш?

Монк му заплете някаква история. Без руски дипломат. Каза му, че петгодишният син на негов познат е на умиране и човекът бил чул, че Чичо Сам поназнайва нещо за тази болест.

– Дай си телефона – отвърна Стайн. – Трябва да звънна тук-там. Ще ти се обадя по-късно.

В пет следобед телефонът на Монк иззвъня.

– Май открих нещо – каза епидемиологът. – Гледай сега, става дума за абсолютна новост, прототип. Правени са някакви проби, засега добри. Но още нищо не е пращано на Дирекцията. За лицензиране дума да не става. Още не сме приключили с изследванията.

В Щатите всяко ново лекарство, преди да бъде пуснато на пазара, се лицензира от Дирекцията по хранителни и лекарствени препарати. Онова, за което доктор Стайн говореше, бе новооткрит антибиотик от групата на цефалоспорините, който през 1983-а все още нямаше име. В края на 80-те той щеше да се появи по аптеките като "Цефатазидим ". Тогава го наричаха просто CZ-1. Днес с него успешно се лекува мелиоидоза.

– Може да има странични ефекти – продължи Стайн. – Засега не знаем.

– След колко време могат да се проявят тия странични ефекти? – попита Монк.

– Нямам представа.

– Добре, де, ако детето умре след три седмици, какво имаме да губим?

Стайн въздъхна тежко.

– Не знам. Ако ме спипат, здравата ще загазя.

– Кълна ти се че никой няма да разбере. Хайде, Норм, заради всичките мацки, дето ти свалях навремето. Смехът на Стайн сякаш разцепи въздуха по целия път от Чеви Чейс, Мериланд.

– Ако се изпуснеш пред Беки, ще ти откъсна главата – отвърна д-р Стайн и връзката прекъсна.

Четирийсст и осем часа по-късно в посолството пристигна пратка за Монк. Достави я международна куриерска служба. Пакетът съдържаше вакуумиран флакон със сух лед. В кратка и неподписана бележка се обясняваше, че в леда има две ампули. Монк се обади в Съветското посолство и остави съобщение в Търговския отдел за втория секретар Туркин: „Не забравяй, че си ме канил на бира в шест тази вечер.“ Съобщението бе докладвано на полковник Кулиев.

– Кой е тоя Монк? – попита той Туркин

– Американски дипломат. Изглежда разочарован от тяхната политика в Африка. Опитвам се да го разработя като източник.

Кулиев кимна одобрително. Обичаше такива мероприятия. Вписваха се отлично в докладите му до Язенево.

В кафенето на хотела Монк подаде пратката. Туркин се огледа предпазливо да не би да ги следи някой от неговите хора. Пакета можеше да има и пари.

– Какво е това? – попита той.

Монк обясни.

– Може да не помогне, но поне няма да навреди. Това е всичко, с което разполагаме.

Руснакът застана нащрек.

– И какво искаш срещу този.., подарък?

Жестът без съмнение щеше да има съответната цена.

– Наистина ли става дума за детето, ти или само ми разиграваше постановки онази вечер?

– Няма постановка. Не и сега. Все нещо разиграваме, аз, ти и другите като нас. Но този път всичко е истина.

Всъщност американецът вече беше проверил в Обединената болница на Найроби. Д-р Уинстън Мой бе потвърдил фактите. Трагедия, помисли си Монк, но такъв е светът, в който живеем. После стана от масата. Според правилата трябваше да изкопчи нещо от руснака, нещо секретно. Но знаеше, че злощастието на момченцето не е в негова полза. Не и този път. Ако следваше правилата, щеше да се принизи до нивото на уличните джебчии в Бронкс.

– Вземи го, приятел. Дано помогне. Нищо не ми дължиш – каза той и тръгна.

На път към изхода чу глас зад гърба си.

– Господин Монк, разбирате ли руски?

– Малко – кимна.

– Така и предполагах. Значи ще разберете думата „спасибо“.

Около два часа тя излезе от „Роузи О'Грейди“ и тръгна към колата си. Роувърът беше с централно заключване. Щом отвори вратата откъм шофьора, другата също се отключи. Беше закопчала колана си, двигателят вече работеше и тя тъкмо се канеше да потегли, когато дясната врата се отвори. Силия се обърна сепната. Срещу нея, наведен в отвора на вратата, стоеше възрастен мъж: овехтял армейски шинел, четири клеясали медала на ревера, набола брада. Той понечи да каже нещо и в устата му пробляснаха три железни зъба. Подхвърли някаква папка в скута ѝ. Тя разбираше руски колкото да повтори впоследствие онова, което ѝ каза.

– Моля, предайте това на господин посланика. За бирата.

Видът му я изплаши. Явно беше луд, може би шизофреник. Хора като него бяха способни на всичко Пребледняла от страх, Силия Стоун натисна педала на газта и излезе на улицата. Вратата сама се затвори от инерцията. Тя метна молбата – или каквото там беше „ на пода до нея и се върна в посолството.

ТРЕТА ГЛАВА

Малко преди обяд на същия онзи шестнайсети юли Игор Комаров позвъни на личния си секретар по интерфона в кабинета си на първия етаж в сградата до булевард „Киселни".

– Успя ли да прочетеш документа, който ти дадох вчера? – попита той.

– Да, разбира се, господин президент. Според мен е изключителен – отвърна Акопов.

Целият персонал на Комаров се обръщаше към него с „господин президент“, имайки предвид президент на изпълнителния комитет на Съюза на патриотичните сили. Но всички до един бяха убедени, че след една година пак щяха да го титулуват така, но по друга причина.

– Благодаря – отвърна Комаров, – тогава ми го върни.

Разговорът приключи. Акопов стана и отиде до сейфа си. Знаеше комбинацията наизуст и веднага започна да върти разграфения диск до необходимите шест пъти. Когато вратата се отвори, той надникна вътре и потърси с поглед черната папка. Не я видя.

Озадачен, той изпразни сейфа лист по лист, папка по папка. Обзе го смътен страх. Недоумението му прерасна в паника. Той се овладя и почна отначало. Нареди документите на пода около него, сортира ги и прегледа всичко страница по страница, лист по лист. От черната папка нямаше и следа. По челото му изби хладна пот. Цяла сутрин си беше гледал спокойно работата, убеден, че предишната вечер е прибрал всички секретни документи на сигурно място. Винаги го правеше. Беше човек с навици.

След сейфа започна да преравя чекмеджетата на бюрото си. Нищо. Огледа на пода, после провери всяко шкафче в стаята. Малко преди един следобед почука на вратата на Игор Комаров, влезе и призна, че не може да намери документа.

Кандидат-президентът го изгледа втренчено в продължение на няколко секунди.

Мъжът в когото половината свят виждаше следващия президент на Русия, беше твърде противоречива личност. Зад маската, която обществеността познаваше, истинската му същност оставаше старателно скрита. Той беше пълна противоположност на предшественика си, низвергнатия Жириновски, когото вече открито наричаше палячо.

Комаров беше среден на ръст, гладко обръснат, със съразмерно телосложение и безупречно подстригана оловно-сива коса. Първото, което човек забелязваше у него, бе педантичността му спрямо личната хигиена и отвращението му от всякакъв физически контакт. За разлика от повечето руски политици, с техните дружески потупвания по гърба, сърдечни прегръдки и пиянски тостове, Комаров настояваше личният му антураж да се държи, облича и говори официално. Той рядко слагаше униформата на Черната гвардия и обикновено ходеше със сив двуреден костюм, риза с колосана яка и вратовръзка.

След години в политиката единици можеха да се похвалят, че са му приближени, и никой не се осмеляваше да твърди, че му е близък. Никита Иванович Акопов беше негов доверен личен секретар от десет години, но отношенията им все още бяха като между господар и робски предан слуга.

За разлика от Елцин, който бе издигнал подчинените си до ранга на тенис-партньори и другари по чашка, Комаров позволяваше само на един човек да се обръща към него на малко име. И този човек бе шефът на охраната му, полковник Анатоли Гришин.

Но като всички преуспяващи политици, Комаров умееше да се преобразява, когато му се наложеше. Пред журналисти, в редките случаи, в които ги удостояваше с присъствието си, той беше сериозен и непристъпен държавник. Сред сподвижниците си се променяше по начин, който винаги будеше искрено възхищение у Акопов. На подиума се появяваше един оратор, един човек от народа, който с безпогрешна точност изразяваше хорските надежди, страхове и желания, споделяше гнева им и подклаждаше слепия им фанатизъм. Единствено и само пред тях той беше сърдечен и земен, непринуден и достъпен.

Зад тези две личности имаше и трета, която плашеше Акопов. Само слуховете за съществуването ѝ бяха достатъчни, за да накарат всички около него – служители, колеги и телохранители – да се отнасят с уважението, което той изискваше.

Никита Акопов на няколко пъти бе виждал демоничния гняв на началника си сподавен, потиснат и победен. За десет години служба този гняв бе излизал извън контрол само два пъти. И тогава човекът, когото той боготвореше и следваше като вярно куче, се бе превърнал пред очите му в безпощаден и неудържим демон.

Започна да хвърля телефони, вази и поставки по разтреперания служител, който се бе провинил, сравни със земята един от висшите офицери на Черната гвардия, крещя думи, каквито Акопов никога не бе чувал, наложи да го възпират, за да не убие виновника с тежката си абаносова линия.

Акопов познаваше симптомите на този гняв. Лицето на Комаров ставаше мъртвешки бледо, тонът му – още по-студен и официален, но на скулите му избиваха две ярки червени петна.

– Да не искаш да кажеш, че си го изгубил, Никита Иванович?

– Ни най-малко, господин президент. Очевидно съм го прибрал някъде.

– Даваш ли си сметка, че това е най-поверителният документ, до който някога си имал достъп? Прочете го, нали? Значи разбираш защо.

– Тъй вярно, господин президент.

– Съществуват едва три екземпляра от него, Никита. Два от тях са в личния ми сейф. Само неколцина от най-приближените ми ще имат честта да го видят. Толкова е поверителен, че дори лично съм го писал на машина. Аз, Игор Комаров, съм печатал собственоръчно, лист по лист, вместо да се доверя на някоя секретарка.

– Не се и съмнявам, господин президент.

– И понеже те смятам.., смятах за един от най-приближените си, ти позволих да го видиш. А сега ми казваш, че си го изгубил.

– Прибрах го, господин президент. Уверявам ви, ще го открия.

Комаров го пронизваше с онзи хипнотизиращ поглед, който превръщаше скептиците в симпатизанти и всяваше ужас у противниците. На бледото му лице аленееха две ярки червени петна.

– Кога го видя за последен път?

– Снощи, господин президент. Останах след работа, за да го прочета на спокойствие. Тръгнах си в осем.

Комаров кимна. Това можеше да се провери в дневника на дежурните.

– Взел си го със себе си. Въпреки заповедите ми, си си позволил да изнесеш папката.

– Не, господин президент, кълна се. Заключих го в сейфа. Никога не бих оставил поверителен документ просто ей така. Нито пък бих се осмелил да го взема със себе си.

– Но сега не е в сейфа, нали?

Акопов понечи да преглътне, но гърлото му беше пресъхнало.

– Колко пъти бърка сейфа, преди да ти се обадя?

– Нито веднъж, господин президент. За първи път го отворих след вашето обаждане.

– Беше ли заключен?

– Да, както винаги.

– Беше ли разбит?

– Не, господин президент.

– Претърси ли стаята?

– От край до край. Просто не мога да проумея.

Комаров се замисли. Зад непроницаемото му лице започна да се промъква паника. След няколко минути той се обади на охраната на приземния етаж и нареди:

– Затворете сградата. Никой да не излиза, никои да не влиза. Свържете се с полковник Гришин. Кажете му да се яви в кабинета ми. Веднага. Където и да се намира каквото и да прави. Искам го тук незабавно.

Той вдигна показалец от интерфона и погледна към пребледнелия и разтреперан Акопов.

– Върни се в кабинета си. Не говори с никого. Не прави нищо. Стой там до второ нареждане.

Като интелигентна, неомъжена и напълно еманципирана млада жена, Силия Стоун отдавна бе решила, че има право да се наслаждава на удоволствията на живота когато и с когото си поиска. В момента щенията ѝ бяха насочени към младото, мускулесто тяло на Хюго Грей, който бе пристигнал от Лондон само преди два месеца, половин година след самата нея. Той беше помощник културен аташе, равен по ранг с нея, но две години по-възрастен и също неженен.

И дваната живееха в малки, но удобни апартаменти в жилищната сграда на Британското посолство близо до Кутузовски проспект: квадратна постройка с вътрешен двор, който служеше за паркинг, и бариера на входа охранявана от руски милиционери. Дори и в съвременна Русия всички бяха убедени, че всяко движение на обитателите се регистрира, но поне колите бяха в безопастност.

В ранния следобед Силия се прибра в посолството на Софийски кей и написа доклада си за обяда с руския журналист. Бяха говорили предимно за внезапната смърт на президента Черкасов и за онова, което можеше да се очаква оттук нататък. Тя увери журналиста, че британския народ продължава да следи с дълбок интерес събитията в Русия, и се надяваше той да и е повярвал. Щеше да разбере резултата, когато излезеше статията му.

В пет часа тя се прибра в апартамента си да си вземе душ и да отдъхне. Имаше среща с Хюго Грей в осем, след което възнамеряваше да го заведе в апартамента си и да си спести съня през нощта.

В четири следобед полковник Анатоли Гришин вече бе убеден, че липсващият документ не е в сградата. Той влезе в кабинета на Игор Комаров и го уведоми за резултата от претърсването.

За четири години двамата мъже бяха станали зависими един от друг. През 1994-а Гришин бе напуснал Второ главно управление на КГБ с чин полковник. Беше разочарован и обезверен. Според него, след формалното разпадане на комунистическата система през 1991-ва бившият КГБ се бе превърнал в жалка бутафория. Още преди това, през септември 1991-ва, Михаил Горбачов бе раздробил най-голямата разузнавателна централа в света на отделни подразделения, под различно командване.

Външното разузнавателно звено, Първо главно управление, бе останало в старата централа в Язенево отвъд околовръстното шосе, но бе преименувано в Служба за външно разузнаване или СВР.

Подразделението на Гришин, Второ главно управление, което дотогава отговаряше за цялото контраразузнаване, разобличаване на чуждите шпиони и унищожаване в зародиш всяка съпротива срещу властта, бе окастрено, преименувано във Федерална служба за сигурност, ФСС, и лишено от някогашните си правомощия.

Гришин не одобряваше промените. Руският народ се нуждаеше от дисциплина, твърда и понякога сурова дисциплина, която Второ главно осигуряваше. В продължение на три години той привидно подкрепяше реформите с надеждата да стане генерал-майор, но накрая напусна. Година по-късно бе нает за шеф на личната охрана на Игор Комаров, тогава просто един от членовете на политбюрото на бившата Либералдемократическа партия.

Двамата мъже бяха добили известност и власт заедно а бъдещето, което им се очертаваше, беше още по-обещаващо. През годините Гришин бе сформирал отряд от яки, млади и безрезервно предани на Комаров мъже, които отговаряха за непосредствената му охрана. Така наречената Черна гвардия днес наброяваше шест хиляди души под личното командване на полковника.

Зад Гвардията стоеше Младежката бойна лига, юношеското крило на Съюза на патриотичните сили, наброяващо двайсет хиляди младежи, до един закърмени със съответната идеология и фанатично верни на вожда. Гришин командваше и тях.

И последният уличен викач можеше да се обръща свойски към Комаров, но така руските политици се правеха на хора от народа. Иначе в обкръжението си лидерът изискваше строга почтителност от всички; единици бяха онези, на които бе позволено да му говорят на малко име.

– Сигурен ли си, че документът не е в сградата? – попита Комаров.

– Напълно, Игор Викторович. За последните два часа преровихме всичко. Всеки шкаф, всяко чекмедже, всеки сейф. Проверихме прозорците до един, прегледахме двора сантиметър по сантиметър. Няма следи от нахлуване. Експертът от фабриката, произвела сейфа, току-що приключи с огледа. Не е имало взлом. Или е бил отворен от някой, който знае комбинацията, или папката никога не е била вътре. Преровихме и боклука от снощи. Нищо. Кучетата са били пуснати в седем вечерта. След това никой не е влизал в сградата. Нощната смяна е дошла в шест, дневната си е тръгнала десет минути по-късно. Акопов е бил в кабинета си до осем. Повикахме дресьора, който е бил дежурен снощи. Кълне се, че е прибирал кучетата три пъти, за да излязат трима закъснели служители. Последният е бил Акопов. Данните се потвърждават и от дневника на дежурните.

– Тогава? – попита Комаров.

– Грешка или злонамереност. Извиках охраната от снощи. Очаквам ги всеки момент. Те са дежурили в сградата от напускането на Акопов в осем вечерта до застъпването на дневната смяна в шест тази сутрин. После дневните са останали сами до идването на персонала в осем. Два часа. Но и двамата се кълнат, че при първата им инспекция всички врати са били заключени. Всички, които работят на етажа, го потвърдиха, включително и Акопов.

– Твоята теория, Анатоли?

– Или Акопов го е изнесъл – по случайност или умишлено, – или не го е прибрал в сейфа и някой от охраната го е взел. Дежурните имат ключове за всички кабинети.

– Значи Акопов?

– Той е основният заподозрян. Претърсихме апартамента му основно. В негово присъствие. Не открихме нищо. Помислих си, че може да е взел документа със себе си и после да е изгубил куфарчето си. Имахме такъв случаи в Министерството на отбраната. Аз оглавявах разследването. Оказа се, че не става дума за шпионаж, а за престъпно нехайство. Но виновникът все пак бе заточен в лагер. Но куфарчето на Акопов е налице. Разпознаха го трима души.

– Значи го е направил умишлено?

– Възможно е. Но нещо не се връзва. Защо ще идва сутринта на работа и ще чака да го хванат? Имал е дванайсет часа да се покрие. Ще ми се.., да го поразпитам по-обстойно. За да снема подозрението, или да изтръгна самопризнание.

– Действай.

– А после?

Игор Комаров завъртя стола си, обърна се към прозореца и се замисли.

– Аколов беше много добър като личен секретар – каза той накрая. – Но след всичко това се налага да го сменим. Проблемът е, че е чел документа. А съдържанието му е изключително поверително. Ако го понижим в длъжност или го уволним, може да се почувства обиден и току-виж му хрумнало да се възползва от онова, което знае. Би било жалко. Много жалко.

– Разбирам – отвърна полковник Гришин.

В този момент двамата дежурни от предишната нощ пристигнаха и Гришин слезе долу да ги разпита.

До девет вечерта спалните помещения на охраната в базата на Черната гвардия извън града бяха претърсени из основи, но екипът не откри нищо освен обичайните тоалетни принадлежности и порнографски списания.

Двамата дежурни бяха разделени и разпитани поотделно лично от Гришин. И двамата бяха вцепенени от страх и друго едва ли можеше да се очаква. Славата на полковника беше завидна.

По време на разпитите той периодически крещеше ругатни в лицата им, но най-мъчителният момент за двамата нещастници настъпваше, когато полковникът сядаше до тях и шепнешком им обясняваше в пълни подробности какво ги очаква, ако бъдат хванати в лъжа. В осем той вече знаеше всичко, което се бе случило по време на смяната им предишната нощ. Знаеше, че огледите им са били редки и нередовни, че са прекарали по-голяма част от нощта пред телевизора с новините около смъртта на президента. И за първи път разбра за съществуването на чистача.

Бил дошъл в десет. Както обикновено. През подземния тунел. Бил сам. Отворили му и двамата дежурни, защото единият е знаел комбинацията врата, другият за вътрешната, а за средната са необходими и двамата. Дежурните го видели да започва от последния етаж. Както обикновено. Отделили се от телевизора, за да му отключат стаите на втория етаж, където се помещаваха висшите служители. Стояли на вратата, докато почисти кабинета на Комаров, заключили след него и го оставили сам да довърши останалите помещения на етажа. Както обикновено, тоест.., чистачът е бил сам в кабинета на Акопов. И си е тръгнал по-рано от обикновено, в малките часове на нощта.

В девет, смазан и блед като платно, Акопов бе изведен от сградата на централата в собствената му кола, шофирана от офицер от Черната гвардия. Друг гвардеец седеше до него на задната седалка. Колата не тръгна към апартамента на секретаря, а запраши извън града към един от лагерите на Младежката бойна лига.

По това време полковник Гришин вече бе прочел досието на отдел „Кадри“ с личните данни на някой си Зайцев, Леонид, 63-годишен, чистач. Адресът му беше известен, но човекът сигурно вече бе излязъл. Трябваше да се яви на работа в десет.

Не дойде. В полунощ полковник Гришин и трима от Черната гвардия тръгнаха към дома на стареца.

Някъде около този час, доволна и щастлива, Силия Стоун се отпусна до младия си любовник и запали цигара. Рядко пушеше, но тава бе един от моментите, в които никога не отказваше цигара. Легнал по гръб до нея, Хюго Грей продължаваше да диша тежко и учестено. Бе млад и силен, редовно се поддържаше със скуош и плуване, но последните два часа бяха изсмукали цялата му енергия.

За пореден път се питаше защо Господ е предопределил апетитите на една жадна за любов жена винаги да надхвърлят способностите на мъжа. Не беше честно.

В тъмнината Силия Стоун смука от цигарата, пое жадно никотина, сгуши се в любовника си и прокара пръсти по тъмните къдрици на гърдите му.

– Много ми е чудно как са те назначили за културен аташе – заяде го тя. – Та ти не можеш да различиш Тургенев от Лермонтов.

– И не е необходимо – измърмори той. – Работата ми е да разказвам на руснаците за нашата култура –Шекспир, Бронте и прочие.

– Затова ли все те викат на оперативки с резидента?

Грей рязко се надигна от възглавницата, сграбчи я за ръката и просъска в ухото ѝ:

– Млъкни, Силия. Може да ни подслушват.

Тя въздъхна с досада и стана да направи кафе. Не можеше да разбере какво толкова се връзва Грей. Работата му в посолството и без това беше публична тайна.

Иначе бе напълно права, разбира се. Хюго Грей бе третият и най-млад член на московската резидентура на СИС, Тайната разузнавателна служба на Великобритания. Навремето, в разгара на Студената война, разузнавачите бяха много повече. Но времената се менят, бюджетите намаляват, пък и в сегашното си положение Русия далеч не беше такава заплаха.

Освен това, деветдесет процента от нещата, които някога бяха секретни, сега бяха на разположение на всички или пък не представляваха интерес. Бившият КГБ даже имаше пресаташе, а в посолството на САЩ, на другия край на града, служителите на ЦРУ бяха сведени до един файтон хора.

Но Хюго Грей беше млад и напорист и все още вярваше, че дипломатическите апартаменти се подслушват. Беше убеден, че макар комунизмът да си е отишъл, руската параноя цъфти и процъфтява. Беше прав, но онези от ФСС отдавна бяха разбрали с какво се занимава и им беше все тая.

Шосето с абсурдно име "На ентусиастите" бе може би най-порутената и занемарена улица в цяла Москва. В разцвета на комунизма около него не построен квартал, над които се събираше целият дим на близкия химически завод, чийто филтри приличаха на волейболна мрежа. Единствената проява на ентусиазъм сред обитателите му принадлежеше на онези, които бяха събрали куража да го напуснат.

Според досието му, Леонид Зайцев живееше с дъщеря си, зет си, шофьор на камион, и внучето в апартамент близо до шосето.

В дванайсет и половина в топлата лятна нощ лъскавата черна чайка, чийто шофьор бе подал глава от прозореца да чете зацапаните табели по улиците, спря пред входа на блока.

Фамилията на зетя беше различна, разбира се, и късните посетители трябваше да събудят един сърдит съсед от партерния етаж, за да се уверят, че семейството живее на четвъртия. Нямаше асансьор. Четиримата мъже изтрополиха по стъпалата и почукаха на олющената врата.

Жената, която им отвори сънена и стресната, сигурно беше около трийсетгодишна, но изглеждаше поне с десет години по-стара. Гришин беше учтив, но настоятелен. Хората му нахлуха вътре и се пръснаха да огледат жилището. Нямаше много за гледане: апартаментът беше съвсем малък. Две стаи, миниатюрна баня и кухненски бокс, отделен със завеса.

Жената спеше в една от стаите заедно с шестгодишното си дете, чийто хленч прерасна в рев, когато двама от хората на Гришин обърнаха двойното легло, за да видят дали не се крие някой отдолу. Разнебитеният гардероб също беше отворен и претърсен.

В другата стая дъщерята на Зайцев безпомощно посочи кушетката до стената, където спи баща ѝ, и обясни, че мъжът ѝ преди два дни е заминал за Минск. После явно заразена от детето, захлипа отчаяно и се закле, че баща ѝ не се е връщал от снощи. Била притеснена, но не се обадила в милицията. Решила, че е заспал на някоя пейка в парка.

За по-малко от десет минути хората на Гришин условиха, че в апартамента няма други хора, а полковникът се увери, че жената е прекадено уплашена и невежа, за да лъже. На трийсетата минута четиримата си тръгнаха.

Гришин нареди на шофьора да кара към лагера на шейсетина километра извън града, където бяха задържали Акопов. През остатъка от нощта полковникът лично разпита злочестия секретар. Малко преди зазоряване клетникът през сълзи призна, че сигурно е оставил съдбовния документ на бюрото си. Хлипаше, че никога не му се е случвало подобно нещо, че не може да проумее как е могъл да забрави да го заключи. Молеше за прошка. Гришин кимна и го потупа по рамото.

После излезе навън и извика един от заместниците си.

– Денят се очертава горещ. Нашият приятел вътре е отчаян. Мисля, че малко плуване призори ще му се отрази добре.

После се качи на колата и се върна в града. Ако документът е останал на бюрото на Акопов, мислеше си по пътя, значи или е изхвърлен погрешка, или пък чистачът го е взел. Първото беше невъзможно. Отпадъците от партийната централа се събираха няколко дни, след което се изгаряха под стриктен надзор. Книжата от предишния ден бяха прегледани лист по лист. Без резултат. Значи, оставаше чистачът. Но защо един полуграмотен старец би посегнал на такъв документ? И за какво би могъл да му послужи той? Гришин нямаше ни най-малка представа. Единственият, който можеше да му отговори, бе самият старец. А той определено щеше да отговаря.

Още на зазоряване две хиляди души от гвардията му, в цивилни дрехи, вече бяха плъзнали по улиците на Москва, да търсят възрастен мъж с протрит шинел. Полковникът не разполагаше със снимка, но описанието бе съвсем подробно, чак до трите метални зъба.

Задачата не бе лесна, дори за две хиляди следотърсачи. Скитниците, които се тълпяха в страничните улички и парковете на Москва, бяха десет пъти повече: на всевъзможни възрасти, с всякакъв ръст, всички до един в протрити и прокъсани дрехи. Ако Зайцев наистина бе някъде там, всеки трябваше да бъде проверен. Един от тях щеше да има три метални зъба в устата и черна папка в пазвата. Гришин искаше него. Незабавно. В зората на горещия ден неговите озадачени, но покорни гвардейци обуха цивилните панталони, облякоха летните ризи и се пръснаха из града.

Лангли, Декември 1983

Джейсън Монк стана от бюрото си, протегна се и реши да слезе до кафенето. Беше се върнал от Найроби преди месец и бе подочул, че оценките за работата му са добри, даже в някои случаи и отлични. Повишението му беше в кърпа вързано. Макар и доволен, шефът на Африканския отдел вече съжаляваше, че ще го изгуби.

С пристигането си Монк разбра, че е записан на курс по испански език, който щеше да започне веднага след Коледната ваканция. Освен че щеше да стане третият му чужд език, испанският щеше да му отвори врати към Латиноамериканския отдел.

Южна Америка беше необятна територия, с огромно значение не само защото Доктрината Мънро[6] я бе определила като „задния двор“ на Щатите, но и поради факта, че тя бе една от основните цели, в които Съветският блок си бе набелязал да предизвиква бунтове, метежи и комунистически революции. По тази причина операциите на КГБ на юг от Рио Гранде бяха неизброими, а ЦРУ си бе поставило за цел да ги провали. Що се отнася до Монк, за неговите трийсет и три години Южна Америка бе обещаващ скок в кариерата.

Тъкмо си разбъркваше кафето, когато до масата му застана някой.

– Страхотен тен.

Монк вдигна глава и веднага разпозна мъжа, който усмихваше насреща му. Понечи да се изправи, но онзи му направи жест да остане на мястото си: аристократът проявяваше великодушие към селяка.

Монк се изненада. Знаеше, че събеседникът му е една от ключовите фигури в управление „Операции“ – някой му го беше показал в коридора. Срещу него стоеше новоназначеният шеф на контраразузнавателното звено на Съветския отдел.

Монк остана поразен от безличния му вид. Беше висок приблизително колкото него, малко под метър и осемдесет, и макар че бе само с девет години по-възрастен, изглеждаше направо съсипан. Правата му коса се спускаше на клечки зад челото, над тънките му бледи устни тъмнееха плътни мустаци, късогледите му очи се цъклеха изпод гъсти вежди.

– Три години в Кения – отвърна Монк, за да обясни тена си.

– А сега обратно във ветровития Вашингтон, а? –каза мъжът.

Монк усети неприязън. В погледа на събеседника му имаше насмешка. Сякаш му казваше: аз съм по-умен от теб, представа си нямаш колко съм умен.

– Да, сър – отвърна Монк.

Мъжът му подаде пожълтяла от никотин длан.

Монк забеляза плетеницата от капиляри в основата на носа му – белег, който често издаваше любителите на чашката. Стисна ръката му и засия в усмивка, която машинописките в отдела наричаха помежду си „секвоя специал"[7].

– Вие трябва да сте?.. – каза мъжът.

– Монк. Джейсън Монк.

– Приятно ми е да се запознаем, Джейсън. Аз съм Олдрич Еймс.

Ако колата на Хюго Грей не бе отказала да запали в онази сутрин, много от хората, които впоследствие умряха, щяха да останат живи, а светът щеше да тръгне в друга посока. Но акумулаторите се подчиняват на свои си правила и след неколкократни опити да произведе искра Грей заряза колата си и хукна да догони червения роувър, който тъкмо потегляше към бариерата.

Обикновено посолството не работеше в събота, още по-малко в гореща лятна събота, когато служителите можеха да излязат на приятен уикенд сред природата, но неочакваната смърт на президента им бе създала допълнително работа и се налагаше да наваксват и през почивните дни.

Грей седна отпред до Силия Стоун и колата пое по Кутузовски проспект, покрай хотел „Украйна“ и надолу към Кремъл. На един от завоите нещо се удари в краката му. Той се наведе и го взе.

– Материалът ти за „Известия“? – попита той. Силия погледна за миг и веднага разпозна папката.

– О, Боже, мислех още вчера да я изхвърля. Някакъв откачен старец я метна в колата ми. Едва не ми изкара акъла.

– Поредната молба. Не им ли омръзна вече? И сигурно пак за виза. – Той отгърна черната корица и погледна заглавната страница. – А, не, този път е нещо политическо.

– Супер! Казвам се господин Откачалка, а това е моят план за спасяването на света. Дайте го на посланика.

– Така ли ти каза? Дайте го на посланика?

– Да, и благодаря за бирата.

– Каква бира?

– Откъде да знам? Беше превъртял.

Грей прочете първата страница и прелисти по-нататък. Умълча се.

– Това наистина е политически документ – каза той накрая. – Някакъв манифест.

– Ако го искаш, твой е – отвърна Силия и зави към Каменния мост.

Хюго Грей смяташе да прегледа набързо странния подарък и да го хвърли в кошчето, но в кабинета си почете първите десетина страници и поиска среща с резидента – опърничав шотландец с хаплив език.

Кабинетът на шефа се проверяваше ежедневно за подслушватели, но секретните разговори винаги се водеха в „балона“. Тази причудлива конструкция представлява конферентна кабина, окачена на стоманени греди така, че когато се затворят вратите, наоколо се образува нещо като въздушна възглавница. При редовно „прочистване“ отвън и отвътре „балонът“ става практически недостъпен за микрофоните на чуждото разузнаване. Грей обаче не посмя да предложи на шефа си да се оттеглят там.

– Слушам те, момко – посрещна го шотландецът.

– Виж, Джок, не знам дали не ти губя времето. Може и така да се окаже, тъй че извинявай. Но вчера се е случило нещо необичайно. Някакъв старец подхвърлил тая папка в колата на Силия Стоун. Нали я знаеш? Помощник– пресаташето. Едва ли е нещо съществено, но...

Грей млъкна. Шотландецът го изгледа над очилата си и спокойно попита:

– Хвърлил я в колата ѝ?

– Да, просто отворил вратата, метнал папката вътре, казал ѝ да я предаде на посланика и си заминал.

Шефът на британската резидентура в Москва сложи длан върху черната корица, на която личеше отпечатък от обувката на Грей

– Как е изглеждал човекът? – попита той.

– Стар, дрипав, брадясал. Приличал на скитник. Изкарал и е ангелите.

– Какво има вътре? Някаква петиция?

– И тя така си е помислила. Даже смятала да я изхвърли, но сутринта ме докара до посолството и по пътя прочетох няколко страници. Изглежда е някакъв политически документ. На заглавната страница стои печатът на Съюза на патриотичните сили. Стилът прилича на този на Игор Комаров.

– Нашият бъдещ президент? Странно. Добре, момко, остави ми го да го прегледам.

– Благодаря ти, Джок – отвърна Грей и стана да си върви.

Британските разузнавателни служби насърчават общуването на малки имена, дори между началници и подчинени. Смята се, че това създава приятелската атмосфера, така необходима за съзаклятническия дух, който цари навсякъде в този необикновен занаят. Само към най-висшия в йерархията всички се обръщаха с „господин директор“ или със „сър“.

Грей вече беше на вратата, когато началникът му го спря:

– И още нещо, млади момко. Апартаментите от времето на комунизма са строени пестеливо и стените са тънки. Третият секретар от търговското дойде със сенки под очите тази сутрин. Добре, че жена му е в Англия. Та ще те помоля следващия път да бъдете малко по-тихи с прелестната госпожица Стоун.

Хюго Грей стана червен като стените на Кремъл и излезе. Шефът му погледна черната папка и я остави настрани. Предстоеше му тежък ден пък и посланикът го викаше в единайсет. А Негово превъзходителство беше зает човек и едва ли щеше да му е приятно да го занимават с хартийки, подхвърлени в колите на подчинените му от случайни скитници.

Едва късно вечерта опитният разузнавач щеше да прочете документа, станал в последствие известен като Черния манифест.

Мадрид, Август 1984

Преди да се премести на нов адрес през ноември 1986-а, Индийското посолство в Мадрид се помещаваше в пищна сграда от началото на века на улица „Веласкес" 93. В Деня на независимостта през лятото на 1984-a индийският посланик даваше обичайния си прием за дипломати и членове на испанското правителство. Празненството, както винаги, бе на 15 август.

Заради жегата, която мъчеше Мадрид по това време на годината, и поради факта, че през август правителството, парламентът и дипломатическият корпус бяха във ваканция, много от големците се намираха извън столицата и на приема обикновено идваха по-нискостоящи техни представители.

Посланикът искрено съжаляваше за това, но индийците едва ли бяха в състояние да променят историята си, та Денят на независимостта им да се падне по друго време.

Американското посолство бе представено на приема от временно управляващия, придружен от втория секретар по търговските въпроси, някой си Джейсън Монк. Резидентът на ЦРУ в посолството също беше в отпуска и Монк, като втори по ранг, го заместваше.

Годината се бе оказала много успешна за Монк. Беше завършил курса по испански с отличие и се изкачи с едно стъпало в Правителствения регистър – щатната таблица на цивилните служители на федералното правителство. За обикновения човек това едва ли значеше нещо, но в ЦРУ подобно повишение гарантираше не само по-висока заплата, но и ранг, престиж и напредък в кариерата. Като допълнение към това, след една рокада по върховете шефът на ЦРУ Уилям Кейси бе назначил нов заместник-директор (операции) на мястото на Джон Стайн. Той отговаряше за цялото външно разузнаване и всички бяха на негово подчинение. Новият замесник-директор бе Кери Джордан, човекът, който пръв бе насочил Монк към занаята.

След курса по испански Монк в крайна сметка не бе назначен в отдела за Латинска Америка, а този за Западна Европа., където единствената страна, в която се говореше испански, бе самата Испания. Не че там беше лошо, напротив. За един неженен тридесет и четири годишен офицер от ЦРУ бляскавата испанска столица бе далеч по-предпочитана от Тегусигалпа[8].

Заради добрите връзки между САЩ и техния испански съюзник, работата на ЦРУ бе не да шпионира Испания, а да оказва съдействие на испанското контраразузнаване и да държи под око многобройната съветска и източноевропейска общност, която бъкаше от вражески агенти. За по-малко от два месеца Монк бе успял да установи някои полезни контакти с местното разузнаване, чийто висши офицери служеха още от времето на Франко и хич не си падаха по комунистите. Те го харесаха и понеже им бе трудно да произнасят името му, което на испански звучеше като "Хесон", измислиха му прякора Ел Рубио, Русокосия. Монк умееше да печели симпатиите на хората.

Приемът в Индийското посолство по нищо не се различаваше от останалите: гостите кръжаха на групички из залата, отпиваха от безплатното шампанско, което за секунди ставаше на чай в ръцете им, и лицемерно си разменяха учтиви, но безсмислени реплики. Монк вече беше преценил, че е изпълнил дълга си към чичо Сам, и тъкмо се канеше да си тръгне, когато забеляза познато лице.

Проправи си път през тълпата, застана зад мъжа и го изчака да довърши разговора си с някаква дама в сари. После заговори на руски:

– Е, приятелю, какво стана със сина ти?

Николай Туркин се сепна, обърна се и на лицето му се появи усмивка.

– Благодаря, оправи се. Расте и хубавее.

– Радвам се – отвърна Монк. – Както виждам, и кариерата ти е оцеляла.

Туркин кимна. Приемането на подаръци от врага беше сериозно престъпление и ако работата се бе разчула, той никога нямаше да напусне границите на Съветския съюз. Обстоятелствата го бяха принудили да се остави на благоволението на професор Глазунов. Но възрастният лекар също имаше син, пък и бе на мнението, че страната му трябва да се възползва от световните открития, поне в областта на медицината. Затова реши да не докладва за прегрешението на младия офицер и скромно прие поздравленията на колегите си за удивителното изцеление на пациента.

– Слава Богу, размина ми се. Но бях на косъм – отвърна Туркин.

– Дай да вечеряме заедно някой път – предложи Монк. Руснакът се смути. – Без разработки, обещавам – допълни той и театрално вдигна ръце над главата си.

Туркин се отпусна. И двамата знаеха с какво се занимава другият. С такъв перфектен руски Монк не можеше да е просто секретар в Търговския отдел на Американското посолство. Туркин пък нямаше начин да не е човек на КГБ, най-вероятно от контраразузнаването. Иначе едва ли щеше да има такава свобода да контактува с американци.

С думата „разработки“ работата ставаше съвсем ясна, а и фактът, че американецът я изрече на шега, означаваше, че той предлага кратко примирие в разгара на Студената война. Никой нямаше да се опитва да вербува другия за каузата си.

След три вечери двамата мъже пристигнаха поотделно на една малка уличка в старата част на Мадрид, наречена „Лос Кучилерос“, Улицата на точиларите. Някъде по средата на този тесен коридор пасаж има тежка дървена врата, която води надолу към просторно подземие, приютявало навремето стара средновековна изба. Превърнато в ресторант, то от години предлагаше традиционна испанска кухня под името "Собринос де Ботин". Арките на ниския таван образуваха сепарета, където Монк и гостът му можеха спокойно да се усамотят.

Храната беше отлична. Монк поръча червено "Маркес де Рискал" и двамата подхванаха приятелски разговор, като от благоприличие избягваха професионалните теми. Говореха си за съпруги и деца. Туркин сподели, че малкия Юрий вече ходи на училище, но е заминал при баба си за ваканцията. Виното се лееше, дойде и втора бутилка.

Монк не познаваше госта си добре и не можа да разбере, че зад приветливото лице на Туркин тлее сподавен гняв, не към американците, а към системата, която едва не уби единствения му син. Втората бутилка вече привършваше, когато руснакът ни в клин, ни в ръкав попита:

– Ти доволен ли си от ЦРУ?

„Тоя работи ли ме?, помисли си Монк. Да не би да се опитва да ме вербува глупакът?“

– Да – отвърна той небрежно и доля вино в чашите, без да поглежда Туркин.

– Ако срещнеш някакъв проблем, твоите помагат ли ти?

Американецът не отмести поглед от бутилката в ръката си.

– Естествено. Винаги ще ми се притекат на помощ, ако се наложи. Такива са ни правилата.

– Сигурно е приятно да работиш за хора, които живеят свободно. – каза Туркин.

Монк най-после остави бутилката и го погледна в очите. Беше обещал да не го разработва, но руснакът сам си го търсеше.

– Така е. Чуй ме, приятелю, системата, за която ти работиш, ще се промени. И то съвсем скоро. Ние можем да ускорим тази промяна. Юрий ще порасне като свободен човек.

Андропов бе починал, въпреки лекарствата от Лондон. На мястото му бе дошла друга развалина: Константин Черненко, който трябваше да бъде държан под мишниците, за да стои прав. Но в Кремъл вече се усещаше нов полъх, спрягаше се името на един доста по-млад мъж, Михаил Горбачов.

Докато стигнат до кафето, Туркин вече беше вербуван. Оттук нататък той щеше да остане на мястото си в сърцето на КГБ, но щеше да работи за ЦРУ.

Монк извади късмет: шефът му беше в отпуска и вместо да предаде случая Туркин на други, Монк лично изпрати кодираната телеграма в Лангли с подробности около вербуването на руския офицер.

Отначало съобщението бе прието със скептицизъм. Майор от руското контраразузнаване, работещ в самото сърце на КГБ, бе доста тлъста плячка. До края на лятото в поредица от тайни срещи из Мадрид Монк щателно проучи руския си връстник.

Роден в Омск, Западен Сибир, през 1951-ва, Туркин, син на инженер от военната индустрия, не бе успял да влезе в университета на осемнайсет и бе постъпил в армията. Зачислили го към Гранични войски, от край време контролирани от КГБ. Там бил забелязан, изпратили го в Контраразузнавателния факултет на Висшата школа „Дзержински", където научил английски. Показал качества и заедно с още няколко души бил прехвърлен в престижния Институт „Андропов“, Центъра за подготовка на разузнавачи на КГБ.

Подобно на Монк на другия край на света, Туркин се оказал отличен ученик. Студентите без чужд език и опит в КГБ минавали дву– и тригодишен курс на обучение. Туркин изкарал и двата за една година. С отличната си диплома той бил назначен в отдел К на Първо главно управление – контраразузнавателното звено на външното разузнаване. Начело на отдела по онова време бил най-младият генерал от КГБ Олег Калугин.

През 1978-а, на двайсет и седем годишна възраст Туркин се оженил. Същата година му се родил и син, Юрий. През 1982-ра получил първото си назначение в чужбина: Найроби. Основната му задача била да се опита да проникне в щаба на ЦРУ в Кения и да вербува агенти. Мандатът му приключил преждевременно поради заболяването на сина му.

Туркин предаде първата "пратка" за ЦРУ през октомври. С оглед на сигурността, Монк лично занесе пакета в Лангли. Информацията се оказа безценна. Туркин разби почти всички операции на КГБ в Испания. За да предпазят източника си, американците започнаха да спускат сведенията на испанците парче по парче, като се стараеха всяко разобличаване на местните агенти на Москва да изглежда случайно или пък да се отдава на добрата работа на испанското контраразузнаване. При всеки инцидент до КГБ стигаха сведения (чрез Туркин), че съответният агент е допуснал глупава грешка и сам се е набутал в капана. Москва не заподозря нищо, но операциите ѝ в Испания бяха провалени.

За трите си години в Мадрид Туркин се издигна до заместник-резидент, което му осигуряваше практически неограничен достъп до всякаква информация. През 1987-а той се върна в Москва и след една година стана шеф на целия Отдел К в огромния апарат на КГБ в Източна Германия. Заемаше този пост чак до окончателното оттегляне на съветските войски от Германия след падането на Берлинската стена, краха на комунизма и обединяването на двете Германии през 1990-а. През цялото това време, въпреки че изпрати стотици сведения и секретни документи чрез тайници и обяви във вестниците, той настояваше да контактува само с един човек, неговия приятел отвъд Завесата Джейсън Монк. Изискването му противоречеше на общоприетата практика – за шест години работа повечето шпиони на няколко пъти сменят свръзките си, – но Туркин държеше на него и онези в Лангли просто трябваше да се примирят.

С пристигането си в Лангли през есента на 1984-а Монк бе повикан в кабинета на Кери Джордан.

– Видях пратката – каза новият заместник-директор. – Добра е. Имахме опасения, че играе двойна игра, но агентите, които разкри в Испания, са наистина първа класа. Твоят човек е чист. Поздравявам те.

Монк кимна c благодарност.

– Само едно нещо ме притеснява – каза Джордан. – Не забравяй, че не съм вчерашен в тая игра. Докладът ти вербуването звучи правдоподобно, но има и друго, нали? Защо всъщност ти се предложи така направо?

Монк разказа на шефа си онова, което беше спестил в доклада: болестта на сина в Найроби и лекарството от „Уолтър Рийд“.

– Заслужаваш да ти откъсна главата – каза накрая Джордан.

После стана от бюрото си и отиде до прозореца. Гората по поречието на Потомак искреше златиста и червена, листата всеки момент щяха да започнат да капят.

– Господи! – възкликна той след малко. – Не познавам човек в ЦРУ, който не би поискал нещо срещу тия лекарства. Можеше никога да не го срещнеш повече. Това в Мадрид си е чиста случайност. Знаеш ли какво е казвал Наполеон за генералите?

– Не, сър.

– „Не ми пука дали са добри, стига да са късметлии.“ Ти си особняк, но определено имаш късмет. Нали знаеш, че трябва да прехвърлим твоя човек към отдел СИ?

На върха на ЦРУ стоеше Директорът. Под него бяха двете главни управления – "Разузнаване“ и „Операции". Първото ръководено от заместник-директора (разузнаване), имаше за задача да преработва и анализира огромното количество сурова информация, която постъпваше в ЦРУ, и да я оформя в разузнавателни сводки, които се изпращаха в Белия дом, Съвета за национална сигурност, Държавния департамент, Пентагона и на други места.

Набирането на информация се извършваше от управление "Операции", ръководено от заместник-директора (операции). То беше разделено на отдели по географски принцип – Латиноамерикански, Близкоизточен, Югоизточна Азия и т.н. През четирийсетте години Студена война, от 1950-а до падането на комунизма през 1990-а, ключовият отдел бе Съветски съюз/Източна Европа, известен като отдел СИ.

От другите отдели често негодуваха, че дори да разработят и вербуват ценна съветска „придобивка" в Богота или пък в Джакарта, тя неизменно минаваше под контрола на отдел СИ, който поемаше ръководството оттам насетне. Логиката бе, че вербуваният в крайна сметка един ден щеше да бъде прехвърлен от Богота или Джакарта обратно в СССР.

Понеже Съветският съюз бе основният враг, отдел СИ бе станал най-престижният в управлението. Всеки гледаше да постъпи там, но места нямаше. Въпреки че бе завършил с руски език и бе прекарал години, прелиствайки съветски публикации в архива, Монк изкара един мандат в Африканския отдел, а после го назначиха в Западноевропейския.

– Да, сър, знам – отвърна той.

– Искаш ли да отидеш с него?

Монк едва не подскочи от радост.

– Разбира се, сър. С удоволствие.

– Добре, ти го откри, ти го вербува, ти се оправяй с него.

До края на седмицата Монк бе прехвърлен в отдел СИ. Основната му задача бе да ръководи майор Николай Илич Туркин от КГБ. Мандатът му в Мадрид приключи, но той често пътуваше до там за тайни срещи с Туркин по горите на Сиера де Гуадарама, където двамата можеха да си говорят за хиляди неща, докато в Съветския съюз на власт идваше Горбачов и гласността и перестройката започваха да охлабват правилата? Монк беше доволен, защото освен като на „придобивка, той гледаше на Туркин като на приятел.

Още през 1984-а ЦРУ бе започнало да се превръща, а според някои вече се бе превърнало, в тежка и скрибуцаща бюрократична машина, в която набирането на архиви заплашваше да измести истинското разузнаване. Монк ненавиждаше бюрокрацията и мразеше документите: беше убеден, че написаното винаги може да бъде откраднато или прекопирано. В най-секретния архив на отдел СИ имаше 301 досиета с подробности за всеки съветски агент на Чичо Сам. През онази есен Монк „забрави“ да впише в този най-секретен архив данните на майор Туркин с кодово име Лисандър.

Вечерта на седемнайсети юли Джок Макдоналд, резиденент на СИС в Москва, бе канен на вечеря, която не можеше да избегне. След нея се върна за кратко в кабинета си да остави бележките, които си бе водил по време на вечерята (никога не носеше документи у дома, не се знаеше кога ще го оберат), и погледът му попадна на черната папка. Той я отвори разсеяно и зачете. Текстът беше на руски, разбира се, но той владееше езика.

В крайна сметка изобщо не се прибра вкъщи тази нощ. Малко след дванайсет се обади на жена си да и обясни ситуацията и отново седна над документа. В папката имаше около четирийсет страници текст, разделен в двайсет подточки.

Той прегледа пасажите, третиращи повторното въвеждане на еднопартийна система и възстановяването на трудовите лагери за дисиденти и други съмнителни субекти. Прочете страниците, описващи окончателното разрешаване на проблема с еврейската общност, с чеченците и всички останали етнически малцинства. Проучи текста, касаещ пакт за ненападение с Полша, който да гарантира сигурността на западната граница, и повторното завземане на Беларус, Балтийските държави и южните републики на бившия Съветски съюз – Украйна, Грузия, Армения и Молдова. Спря се на раздела за възобновяването на ядрения арсенал и поставянето на враговете по границата под прицел. Прочете внимателно абзаца разкриващ съдбата на Руската православна църква и всички останали религиозни общности.

Според манифеста, опозорената и унижена армия, свряла се покорно в казармите, ще бъде превъоръжена и преекипирана, но не за отбрана, а като сила за нови завоевания. Населението на завзетите територии ще бъде заставено да работи, за да осигури прехраната на руските господари. Контролът ще се осъществява от етническите руснаци по места, под егидата на върховен губернатор от Москва. Дисциплината на нацията ще се осигурява от Черната гвардия, чиято численост ще нарасне до двеста хиляди души. Те ще се заемат и с вътрешните врагове – либерали, журналисти, свещеници, хомосексуалисти, евреи.

Освен всичко това, документът даваше и отговор на един въпрос, който отдавна занимаваше Макдоналд и други дипломати: откъде идват нескончаемите средства за кампанията на Съюза на патриотичните сили.

Непосредствено след 1990-а в подземния свят на Русия вилнееха множество банди, които водеха безпощадни гангстерски войни помежду си и оставяха своя дан трупове по улиците. През 1995-а започна процес на преразпределение на силите и до 1999-а цяла Русия, от западната граница до Урал, бе разделена между четири големи престъпни групировки, най-влиятелната от които бе тази на Долгоруки със седалище в Москва. Ако сведенията в документа бяха верни, именно тя финансираше Съюза на патриотичните сили, за да си подсигури след време елиминирането на останалите групировки и да вземе цялата власт в свои ръце.

Беше пет сутринта, когато след петото препрочитане Джок Макдоналд най-после затвори Черния манифест. Облегна се на стола си и впери поглед в тавана. Отдавна беше отказал цигарите, но в този момент повече от всичко му се искаше да запали.

Накрая стана, заключи документа в сейфа и излезе от посолството. На улицата обгърнат от здрача на ранното утро, той се загледа отвъд реката към стените на Кремъл, под чиято сянка четирийсет и осем часа по-рано един старец в протрит шинел бе чакал, вперил поглед в посолството.

Шпионите обикновено не изглеждат вярващи, но външният вид и професията понякога лъжат. В сърцето на Шотландия по стара традиция благородниците са ревностни католици. Не други, а именно шотландските графове и барони се вдигат през 1745-а с хората си под знамената на принца католик Чарлс Едуард Стюарт за да бъдат сразени година по-късно край Кълодън[9] от хановерианеца[10] протестант Уилям Огъстъс, херцог на Къмбърланд и син на Джордж II.

Шефът на британската резидентура в Москва бе наследник на тази традиция. Баща му принадлежеше към рода на Макдоналд Фасифернски, но майка му бе издънка на фамилията на Фрейзър Лъватски и го беше възпитала в своята вяра. Той тръгна по поречието до следващия, Болшой мост, прекоси го, мина покрай храма "Василий Блажени“ и продължи към Новия площад. Градът вече се събуждаше. Пред кухните за бедни вече се оформяха първите опашки. Една от тях се виеше току до сградата на бившия Централен комитет на КПСС.

Много чужди благотворителни организации отпускаха помощи за Русия, на по-официално равнище ООН също даваше своя дан, щедри дарения идваха и от Запада, както навремето за румънските сиропиталища и босненските бежанци. Но мисията бе непосилна: от провинцията непрекъснато прииждаха нови и нови клетници. Милицията непрекъснато ги товареше обратно на влаковете, но те отново идваха – същите или други като тях.

Стояха в утринния сумрак, стари и млади, дрипави и занемарени, жени с пеленачета на ръце, руски селяни, непроменени от времето на Потьомкин, все така бездушни и търпеливи като овце. В края на юли времето бе достатъчно топло, за да оцелеят всички. Но когато дойдеше зимата, безпощадната и мразовита руска зима... Миналата година много бяха измрели. Какво ли ги чакаше през тази... Джок Макдоналд поклати мислено глава и продължи нататък.

Пътят му минаваше покрай площад "Любянка", бившия .Дзержински“. Тук десетилетия наред бе стоял паметникът на Железния Феликс, основателя на лениновата машина на терора, ЧК. В дъното на площада се издига огромна сиво-жълта сграда, известна просто като Москва-център: главната квартира на КГБ. Зад нея се намира небезизвестният затвор „Лубянка" , свидетел на безброй изтръгнати признания и зверски екзекуции. От него тръгват две улици, „Голяма Лубянка“ и „Малка Лубянка“. Джок Макдоналд избра втората. Нагоре по нея се намираше църквата „Свети Луис“, където членове на дипломатическия корпус и малцината руснаци, изповядващи католицизма, идваха да се помолят.

На двеста метра оттам, зад сградата на КГБ неколцина бездомници спяха под широкия портал на многоетажния магазин за играчки „Детски свят“.

Двама мъжаги с джинси и черни кожени якета спряха пред портала и започнаха да побутват спящите. Един от тях се бе сгушил в стар армейски шинел, на чиито ревер проблясваха шепа потъмнели от мръсотията медали. Мъжете се спогледаха и сграбчиха сънения клетник за раменете .

– Ти ли си Зайцев? – просъска единиият.

Старецът кимна. Другият извади портативен телефон от вътрешния си джоб и се обади на някого. След по-малко от пет минути един Москвич зави зад ъгъла и спря пред магазина. Мъжагите хванаха бездомника под мишниците, метнаха го на задната седалка и седнаха от двете му страни. Преди да влезе в колата, старецът понечи да каже нещо и в устата му лъснаха металните зъби.

Москвичът профуча през площада, зави покрай сградата, която на времето, преди да бъде превърната в зандан, бе приютявала Всерусийската застрахователна компания, и запраши нагоре по „Малка Лубянка“, където умислено крачеше един британски дипломат.

Макдонадд похлопа на вратата на църквата, вдигна сънения свещеник да му отвори, влезе, прекоси разстоянието до олтара и коленичи под статуята на разпнатия Христос. После вдигна очи нагоре и започна да се моли.

Молитвите на един мъж са нещо твърде лично, но онова, което прошепна дипломатът под погледа на Божия син, бе:

– Господи, моля те, нека се окаже лъжа. Иначе черно и голямо зло тегне над всички ни.

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Нито един от служителите на посолството още не беше дошъл на работа, когато Джок Макдоналд се върна в кабинета си. Не бе мигнал нито за минута, но едва ли някой щеше да забележи. Като човек, който държи на външния си вид, той се бе измил и обръснал в банята на приземния етаж и бе облякъл чистата риза, която винаги държеше в бюрото си.

Заместникът му, Брус „Грейси“ Фийлдс бе събуден в апартамента си и помолен да се яви в посолството в девет часа. Подобен разговор бе проведен и с Хюго Грей, който този път бе прекарал нощта в собственото си легло. В осем часа Макдоналд нареди на служителите, които отговаряха за сигурността, да подготвят „балона“ за съвещание в девет и петнайсет.

– Работата е следната – каза Макдоналд на двамата си колеги малко след уречения час. – Вчера се сдобих с един документ. Няма нужда да ви осведомявам за съдържанието му. Само ще ви кажа, че ако е фалшификация, и тримата си губим времето. Но ако се окаже истински – а това още не е ясно, – работата е много сериозна. Хюго, разкажи на Грейси предисторията.

Грей предаде набързо онова, което знаеше от Силия Стоун.

– В един идеален свят – каза Макдоналд, употребявайки любимата си фраза, която неизменно предизвикваше усмивка у младите му колеги – бих искал да знам кой е старецът, как се е сдобил с такъв без съмнение строго секретен документ и защо е избрал именно тази кола и това място да го подхвърли. Познавал ли е Силия Стоун? Знаел ли е, че колата е дипломатическа? Ако да, защо се е спрял точно на нас? Междувременно има ли някой в посолството, който умее да рисува?

– Да рисува ли? – учуди се Фийлдс

– Да, картинки, портрети...

– Мисля, че съпругата на един от Консулството води курс по рисуване – отвърна Фийлдс. – Била е илюстратор на детски книжки в Лондон.

– Провери. Ако да, заведи я при Силия Стоун. Междувременно аз ще си поприказвам със Силия. И още нещо. Нашият човек може пак да се появи, да потърси контакт с нас, да се завърти покрай посолството. Ще наредя на ефрейтор Медоус и сержант Ренолдс да хвърлят по едно око на главния вход. Ако го забележат, ще докладват на вас. Опитайте се да го прикоткате вътре на чаша чай. И второ, той може да се пробва и другаде и да го арестуват. Ти нали имаше някакъв познат в полицията, Грейси?

Фийлдс кимна. Беше прекарал най-много време в Москва от тримата и освен дребните източници, които бе наследил, си бе разработил и свои.

- Инспектор Новиков. Работи в отдел „Убийства“ в Централната дирекция на „Петровка“. Върши работа от време на време.

– Поговори с него – каза Макдоналд. – Никакви документи, коли и прочие. Просто му кажи, че някакъв стар досадник преследва хората ни по улиците и настоява за лична среща с посланика. Не сме се впрегнали особено, но предпочитаме да ни остави на мира. Покажи му портрета, ако се сдобием с такъв, но не му го оставяй. Кога е следващата ви среща?

– Нямаме уговорка – отвърна Фийлдс. – Обаждам му се от телефонни кабини.

– Добре, виж дали може да ни е от помощ. Аз смятам да замина за Лондон за няколко дни. Ти дръж фронта тук, Грейси.

С пристигането си Силия Стоун бе спряна на входа и помолена да се яви при Макдоналд, и то не в кабинета му, а в конферентна зала А. Нареждането я озадачи, макар да не знаеше, че стаята е защитена от подслушване.

Макдоналд беше изключително любезен и разговаря с нея почти час. Записа си всяка подробност. Тя пък прие версията му, че старецът е досаждал и на други служители за среща с посланика. Би ли се съгласила да съдейства да се направи портрет. Естествено, каквото е необходимо.

Придружена от Хюго Грей, Силия прекара обедната си почивка с жената на заместник-консула, която под нейно ръководство нарисува черно-бял портрет на скитника. Трите железни зъба бяха оцветени със сребърен маркер. Когато работата бе завършена, Силия кимна и каза:

– Това е.

След обяд Джок Макдоналд нареди на ефрейтор Медоус да си вземе личното оръжие и да го придружи до летище „Шереметиево“. Не очакваше да го нападнат, но не се знаеше дали собствениците на документа в куфарчето му няма да решат да си приберат вересиите. За по-сигурно закопча дръжката на куфара за лявата си китка и метна един тънък летен шлифер отгоре да скрие верижката.

Когато ягуарът на посолството излезе от портала, цялата маскировка изобщо не се виждаше, разбира се. Макдоналд забеляза някаква черна чайка, паркирана отсреща на Софийски кей, но тя не тръгна да го следи. А чайката всъщност дебнеше за малка червена кола.

На летището ефрейтор Медоус го съпроводи до гишето, където дипломатическия паспорт спестяваше всякакви проверки, и след кратък престой в залата за излитане Макдоналд се качи на самолета на Британските авиолинии за „Хийтроу“. Щом машината сс отлепи от пистата, той въздъхна с облекчение и си поръча джин с тоник.

Вашингтон, Април 1985

Ако Архангел Гавриил слезеше над Вашингтон да пита резиденента на КГБ в Съветското посолство кой от всички офицери на ЦРУ би желал да направи руски шпионин, полковник Станислав Андросов изобщо нямаше да се замисли.

Веднага щеше да отговори: „Шефа на контраразузнавателното звено в Съветския отдел на управление "Операции“.“

Във всички разузнавателни централи има контразузнавачи, които работят в системата наред с останалите. Тяхната задача, заради която невинаги се радват на симпатиите на колегите си, е да следят всички и всичко. Работата им се свежда до три неща.

Да присъстват на разговорите с вербуваните агенти от другия лагер, за да установят дали са искрени или са подставени лица. Един мним агент от време на време пуска и по някоя достоверна информацийка, но основната му задача е да дезинформира: да убеждава новите си работодатели, че нямат шпионин в редиците си, когато такъв има, или пък по един или друг начин да ги праща в задънена улица и за зелен хайвер. Ловкият подставен агент може да коства на приемниците си години похабено време и усилия.

Контраразузнаването държи под око и онези агенти, които макар да не са преминали отвъд Желязната завеса, са приели да сътрудничат на чуждото разузнаване, но могат всъщност да се окажат двойни агенти. Двойният агент оставя врага с убеждението, че работи за него, а в действителност продължава да бъде верен на своите и да действа по техните заповеди. Отначало предоставя малко полезна информация, колкото да спечели доверието, а после започва да бълва лъжи, всявайки смут сред хората, за които уж работи.

И накрая, контраразузнаването отговаря за конспиративността в собствените си редици и следи да не би сред тях да има предател.

За да изпълнява тези задачи, контраразузнаването има пълен достъп до всякакъв род документи. Всички досиета, доклади и сводки на агентите, преминали от другата страна, са на негово разположение. Хората му имат свободата да се ровят в документите , описващи развитието и подробностите около вербуването на всеки един агент, законспириран дълбоко в сърцето на врага и следователно още по-застрашен от предателство.

Контраразузнавачите могат във всеки един момент да поискат и личното досие на който и да било служител от собствения им лагер. И всичко това в името на сигурността и лоялността.

Поради стриктното разделение на труда и на принципа, че всеки трябва да знае само толкова, колкото му е необходимо, за да си свърши работата, един разузнавач разполага със сведения само за операциите, за които отговаря, и няма представа с какво се занимават колегите му. Затова, ако му се бе явил архангелът, полковник Андросов би избрал шефа на контраразузнаването в Съветския отдел. Контраразузнавачите бяха най-верни сред верните и бе почти невъзможно да бъдат вербувани.

През юли 1983-а Олдрич Хейзън Еймс бе назначен за ръководител на контраразузнавателното звено за Съветския съюз в отдел СИ. Като такъв, той имаше неограничен достъп до двете подразделения на звеното: Съветското бюро, контролиращо всички руснаци, които работеха за САЩ в самия Съветски съюз, и Външното оперативно бюро, отговарящо за онези от тях, които в момента се намираха на задгранична работа.

На 16 април 1985-а, закъсал за пари, той влезе в Съветското посолство на Шестнайсета улица във Вашингтон, помоли за среща с полковник Андросов и му предложи да стане руски шпионин. Срещу петдесет хиляди долара.

Предложението бе придружено от малка бонификация: имената на трима руснаци, демонстрирали готовност да сътрудничат на ЦРУ. По-късно Еймс щеше да каже, че ги е смятал за двойни агенти. Така или иначе никой повече не чу за тях. Освен това, за да докаже, че е онзи, за когото се представя, американецът връчи на руснака засекретен списък на личния състав на ЦРУ, на който бе отбелязал името си с маркер. После тръгна, минавайки за втори път покрай камерите на ФБР монтирани пред входа на посолството. Никой не видя лентите от този ден.

Два дни по-късно Еймс получи петдесетте си хиляди долара. Това бе само началото. „Кариерата“ на най-страшния предател в американската история след, а може би и преди Бенедикт Арнолд[11], тепърва започваше.

Две загадки щяха да тормозят съзнанието на хората, заели се впоследствие да проучат случая Еймс. Първата бе как такъв очебийно неподходящ, некадърен и безперспективен алкохолик е успял да се издигне в йерархията до толкова високоотговорен пост. А втората – как е останал неразкрит в продължение на цели осем катастрофални за ЦРУ години, след като още през декември висшите служители в Управлението са започнали да подозират, че сред редиците им има предател.

За второто факторите са много. Некомпетентност, летаргия и самодоволство в ЦРУ, шанс за предателя, Умела дезинформационна кампания от страна на КГБ, и пак летаргия, фасони и бездействие в Лангли, лъжливи следи, още късмет за предателя, и накрая – споменът за Джеймс Ангълтън.

Някогашен шеф на контраразузнаването в Управлението, Ангълтън навремето се бе превърнал в легенда, за да приключи кариерата си като параноик. Този странен мъж лишен от личен живот и чувство за хумор, в един момент бе решил, че в Лангли има „къртица“ на КГБ с кодово име Саша. С фанатизма си при преследването на този несъществуващ предател, той опропасти кариерата на не един или двама верни служители, докато накрая не постави на колене цялото управление „Операции“. Онези, които оцеляха след него, през 1985-а вече се бяха издигнали в йерархията, но се плашеха при самата мисъл да направят онова, което трябваше да се направи – да търсят истинския предател.

Що се отнася до първата загадка, нейният отговор се състои от две думи: Кен Мългрю.

За двайсет години в ЦРУ преди да стане предател, Еймс бе изпращан на работа извън

Лангли три пъти. В Турция шефът му го бе обявил за пълен непрокопсаник; ветеранът Дюи

Кларидж го бе намразил още от самото начало.

В Ню Йорк щастието му се усмихна и той успя да натрупа малко актив. Макар заместник-генералният секретар на ООН Аркадий Шевченко да бе започнал да работи за

ЦРУ още преди идването на Еймс, а окончателното му прехвърляне в Щатите през април 1978-а да бе замислено от друг служител, на Еймс се бе паднала честта да ръководи украинеца. По онова време бъдещият предател вече бе започнал сериозно да злоупотребява с алкохола.

Третото му назначение в Мексико, бе пълно фиаско. Той беше перманентно пиян, обиждаше колеги и чужди дипломати, веднъж дори падна насред улицата, та се наложи мексиканската полиция да го прибира у дома, наруши всички възможни оперативни разпоредби и не успя да вербува никого. Прекарваше повечето от времето си, наливайки се денонощно с един руснак, Игор Шуригин, шеф на контраразузнаването на КГБ в Съветското посолство. Може би именно той пръв бе набелязал силно уязвимия американец като "възможен".

И при двете задгранични мисии оценките, които Еймс получи за работата си, бяха катастрофални. В началото на осемдесетте всички висши служители на управлението – Кери Джордан, Дюи Кларидж, Милтън Биърдън, Гюс Хатауей и Пол Редмънд – вече го бяха отметнали като непригоден. Но не и Кен Мългрю. Той стана негов верен приятел и покровител.

Именно той прочисти неблагоприятното му досие, заравни пътя му и му подсигури последвалите повишения. Като пряк началник на Еймс, той отхвърли възраженията и, пренебрегвайки препоръките на отдел "Кадри", го уреди в контраразузнавателното звено.

Приятелството им се крепеше на алкохола. И двамата редовно прибягваха до чашката и със самосъжалението на алкохолиците се жалваха един на друг колко несправедливо е било Управлението към тях.

Грешка в преценките, която скоро щеше да коства живота на много хора.

Леонид Зайцев умираше, но още не съзнаваше това. Засега съзнаваше само, че адски го боли.

Полковник Гришин вярваше в болката – като метод за убеждаване, като пример за назидание, като наказание. Зайцев бе съгрешил и полковникът се бе разпоредил той отлично да разбере какво значи болка, преди да умре.

Разпитът бе траял цял ден, но не бе възникнала нужда от насилие, понеже Зайцев си бе казал всичко. През повечето време полковникът бе сам с него, защото не искаше другите да разберат какво е откраднато.

Беше започнал да му задава въпроси, съвсем кротко в началото, и Зайцев всичко му разказа. После повтори разказа си отново и отново, докато полковникът не се убеди, че не е изпуснал нито една подробност. Всъщност нямаше кой знае какво за разправяне.

Само когато му обясни защо го е направи, полковникът го изгледа с недоверие и просъска:

– Бира ли? Англичаните ти били дали бира!?

Към обяд Гришин беше сигурен, че знае всичко. Възможно е, помисли си той, при вида на това плашило младата англинчанка моментално да е изхвърлила папката. Но не можеше да е сигурен. Затова изпрати четирима верни мъже да дебнат пред посолството и да чакат малката червена кола. После да проследят собственичката до жилището ѝ и да докладват.

Малко след три часа той даде последни заповеди на хората си и си тръгна. Тъкмо излизаше от портала, когато пътническия самолет А-300 със знака на Британските авиолинии на опашката зави над северната част на Москва и се насочи на запад. Полковникът не го видя. Намести се на седалката и нареди на шофьора си да го закара обратно в сградата до булевард „Киселни“.

Бяха четирима. Знаеха, че краката на Заека ще се подкосят, затова двама от тях го бяха хванали под мишниците, забивайки пръсти в костеливите му ръце. Другите двама го биеха, единият отпред, другият отзад. Налагаха го бавно и методично. Огромните им юмруци, облечени в груби медни боксове, размазваха бъбреците му, разкъсваха черния дроб, пронизваха далака. Ритник направи на пихтия старите му тестиси. Онзи отпред го млатеше ту в корема, ту в гърдите. Той на два пъти загуби съзнание, но кофа студена вода му връщаше сетивата, а с тях и болката. Краката му престанаха да функционират, но те продължаваха да държат немощното му тяло над земята и да го бият.

Накрая ребрата на крехкия му гръден кош изпукаха и хлътнаха. Две от тях се забиха дълбоко в белите му дробове и нещо топло, сладко и лепкаво напълни гърлото му. Не можеше да диша. Погледът му се замъгли. Вече не виждаше сивите стоманени стени на стаичката зад оръжейната, а прашен път, гора и ярко лятно слънце. Дочу глас:

– Хайде, друже. Пийни с нас.

Светлината избледня, но той още чуваше гласа, който повтаряше все същите неразбираеми за него думи: "Пийни с нас.., пийни с нас.“ После всичко угасна завинаги.

Вашингтон, Юни 1985

Два месеца след като получи първите петдесет хиляди долара Олдрич Еймс в един-единствен следобед унищожи почти целия отдел СИ на управление „Операции“ В ЦРУ.

Малко преди обяд, след като беше преровил из основи 301-те свръхсекретни досиета, той свали три килограма поверителни документи и телеграми от бюрото си и ги напъха в две найлонови торби за пазар. После премина по лабиринта от коридори до асансьора, слезе на приземния етаж и мина през въртящата се врата на входа с пропуска си на ревера. Никой от охраната не го спря да попита какво има в торбите. Прекоси огромния паркинг, качи се на колата си и пропътува двайсетте минути до Джорджтаун, елегантния вашингтонски квартал, известен с европейските си ресторанти.

Пристигна в „Чадуик“, бар и ресторант на брега на реката под магистралата на Кей стрийт, и се срещна със свръзката, определена му от полковник Андросов, който си даваше сметка, че като резидент на КГБ би бил проследен от ФБР, ако дойдеше лично. Свръзката беше „редови“ руски дипломат на име Чувакин.

Еймс му предаде багажа си. Не поиска отплата. Като му дойдеше времето, тя щеше да бъде огромна, една от многото, които щяха да го направят милионер. След този случай на руснаците, които иначе трудно се разделяха с безценните си долари, и през ум не им мина да се пазарят. Бяха ударили десятката.

От "Чадуик" торбите отидоха в посолството, а оттам – право в централата на Първо главно управление в Язенево. Там специалистите не можаха да повярват на очите си.

Ударът направи Андросов звезда, а Еймс – най-важната придобивка под небето. Шефът на Първо главно генерал Владимир Крючков – дошъл в управлението като" ухо“ на вечно мнителния Андропов, но издигнал се до по-сериозни длъжности – веднага разпореди да се сформира свръхсекретна група, която да се занимава единствено и само с материалите, пристигащи от Еймс. Самият Еймс получи кодовото име Колокол, Камбана, а оперативното звено, натоварено с неговия случай, стана група „Колокол".

Години по-късно един висш служител от ЦРУ пресметна, че след лятото на 1985-а са били провалени четирийсет и пет операции против КГБ – на практика всички, провеждани от ЦРУ към момента. До пролетта на следващата година от агентите на ЦРУ, включени в онези 301 досиета, не остана да действа нито един.

В двете пазарски чанти руснаците намериха описанията на четиринайсет агенти, почти всички, с които отдел СИ разполагаше в Съветския съюз. Имена нямаше, но те не бяха и необходими.

Всеки контраразузнавач, който знае, че сред хората му има предател, вербуван в Богота, работил в Москва и понастоящем изпратен в Лагос, бързо ще се ориентира за кого става дума. Такива назначения, в тази последователност могат да се намерят в досието само на един човек. Достатъчно е просто да се провери в архива.

Един от четиринайсетте беше всъщност дългогодишен британски агент. Американците така и не бяха научили името му, но тъй като получаваха сведения от него чрез Лондон, бяха подразбрали нещичко за самоличността му, а за останалото можеха и сами да се досетят. Той беше полковник от КГБ, вербуван в Дания в началото на седемдесетте и работил за британците в продължение на дванайсет години. Макар че руснаците го подозираха, той все пак се върна в Москва от поста си на резидент в Съветското посолство в Лондон. Посещението му се оказа последно. Предателството на Еймс потвърди съмненията на КГБ. За щастие полковник Олег Гордиевски се оказа късметлия.

Друг от четиринайсетте също извади късмет. Или му работеше мозъкът. Сергей Бокхан беше офицер от съветското военно разузнаване в Атина. Един ден ни в клин, ни в ръкав му наредиха да се прибере в Москва под под предлог, че синът му имал проблеми с изпитите във Военната академия. Човекът обаче знаеше, че момчето се справя отлично. Изпускайки нарочно самолета за дома той веднага се свърза с резидентурата на ЦРУ в Атина и моментално беше изведен от страната.

Останалите дванайсет души бяха заловени до един. Някои бяха в страната, други – навън. Онези в чужбина бяха привикани обратно по разни поводи и арестувани още на летището.

И дванайсетимата бяха подложени на кръстосан разпит и си признаха до един. Алтернативата бе още "по-кръстосан“ разпит. Двама се измъкнаха с дългогодишни присъди в трудови лагери и в момента живеят в Америка. Останалите десет бяха измъчвани и разстреляни.

Първата спирка на Джок Макдоналд след пристигането му на летище „Хийтроу“ късно следобед бе централата на Тайната разузнавателна служба на Воксхол Крос. Беше уморен, въпреки че си позволи да дремне в самолета. Не можеше да се прибере у дома, защото апартаментът му бе даден под наем, докато той и жена му живееха в Москва, но мисълта да отиде в клуба си, да се изкъпе и да поспи, наистина му се стори примамлива.

Преди това обаче искаше да види документа в куфарчето, което още висеше на китката му, прибран и заключен на сигурно място в централата. Едва тогава можеше да си отдъхне. Служебната кола, която го посрещна на "Хийтроу", го остави пред входа на огромната сграда от стъкло и гранит на южния бряг на Темза, в която Тайната разузнавателна служба се бе преместила преди седем години, напускайки старата и порутена Сенчъри Хаус.

Той преодоля системите за сигурност на входа с помощта на напористия млад стажант, които го придружаваше от летището, и най-сетне прибра папката в сейфа на шефа на Руския отдел. Джефри Марчбанкс го посрещна топло, но с известно любопитство.

– Нещо за пиене? – попита той и посочи един шкафовете, зад чиито дървени врати и двамата знаеха, че се крие барът.

– С удоволствне. Денят беше дълъг и тежък. Уиски.

Марчбанкс отвори шкафа и изреди съдържанието му. Макдоналд беше шотландец и пиеше питието на предците си чисто. Шефът на отдела му наля петдесет грама „Макалън“ в една чаша и му я подаде.

– Знаех, че идваш, разбира се, но не и защо. Разказвай.

Макдоналд му предаде цялата история от самото начало.

– Сигурно е измама — каза Марчбанкс накрая.

– На пръв поглед, да – съгласи се Макдоналд. – Но в такъв случай това ще да е най-очевидната измама, която някога съм срещал. И кой е измамникът?

– Някой от политическите врагове на Комаров, предполагам.

– Те не са малко наистина, но що за начин да ни го пробутат! Ще рече човек, че са искали да го изхвърлим, без да го четем. Чиста случайност е, че Грей го намери.

– Е, следващата стъпка е да го прочетем наистина. Ти си го чел, предполагам.

– Цяла нощ. Като политически манифест е.., неприятно.

– На руски е, нали?

– Да.

– Е, подозирам, че моят руски няма да е достатъчен. Ще трябва да го преведем.

– Бих предпочел лично да се заема с тая работа – каза Макдоналд. – В случай че се окаже истина. Като го прочетеш, ще разбереш какво имам предвид.

– Добре, Джок, както кажеш. Какви са ти плановете?

– Първо, в клуба. Душ, бръснене, вечеря и здрав сън. Към полунощ, обратно тук и работа до сутринта. Ще се видим, като дойдеш утре.

Марчбанкс кимна.

– Съгласен. Ползвай моя кабинет. Ще уведомя охраната.

Когато Джефри Марчбанкс дойде в кабинета си малко преди десет на следващата сутрин, Джок Макдоналд се беше опънал на дивана без сако, по чорапи и с разхлабена вратовръзка, а на бюрото до черната папка лежаха купчина неподвързани листа.

– Това е – каза той. – На езика на Шекспир. Между другото, дискетата още е вътре, но трябва да я приберем на сигурно място.

Марчбанкс кимна, поръча кафе, сложи си очилата и зачете. Красива дългокрака блондинка, чиито предци явно се бяха раждали в дантели, сервира кафе, усмихна се и излезе.

Марчбанкс вдигна глава от четивото си.

– Този човек без съмнение е луд.

– Ако го е писал Комаров, да. Или много зъл. Или и двете. Във всеки случай, потенциално опасен. Чети нататък.

Марчбанкс дочете документа и шумно въздъхна.

– Трябва да е фалшификат. Ако някой наистина мисли така, никога не би го написал черно на бяло.

– Освен ако не е предназначен за тесен кръг фанатизирани послушници – каза Макдоналд.

– Мислиш, че е откраднат?

– Възможно е. Или пък подправен. Но кой е скитникът и как се е добрал до него? Това не ни е ясно.

Марчбанкс се замисли. Даваше си сметка, че ако Черният манифест е фалшификация, Службата щеше да стане за смях, в случай че го приеме сериозно. Но окажеше ли се истина, всички здравата щяха да загазят, ако не го приемат сериозно.

– Мисля – каза той накрая, – че трябва да го съгласуваме с оперативния, може би дори с началника.

Оперативният директор за източното полукълбо Дейвид Браунлоу ги прие в дванайсет часа, а в един и петнайсет тримата се отзоваха на поканата на началника и се качиха да обядват в трапезарията му на последния етаж, откъдето се откриваше великолепна гледка към Темза и моста Воксхол.

Сър Хенри Кумс наближаваше шейсетте и тази година му бе последната като началник на СИС. Подобно на предшествениците си чак до Морис Олдфийлд, той бе преминал през всичките стъпала на йерархията и бе шлифовал уменията си в Студената война, завършила преди десет години. За разлика от ЦРУ, чиито директори се назначават по политическа поръчка и невинаги си разбират от работата, СИС от трийсет години насам успяваше да се наложи пред британските премиери и да си издейства началник, който е минал през мелницата.

Резултатът бе налице. След 1985-а трима последователни директори на ЦРУ признаха, че не са знаели почти нищо за истинските последици от аферата Еймс, докато не са ги научили от пресата. А Хенри Кумс се ползваше с доверието на подчинените си и знаеше всичко, което му бе необходимо. Те пък знаеха, че ще бъдат разбрани.

Той прочете документа, пиейки коняка си, но не пропусна нито ред.

– Сигурно вече ти е писнало, Джок, но разкажи всичко отново.

Изслуша внимателно подробностите, зададе два кратки въпроса и накрая кимна.

– Твоето мнение, Джефри?

След шефа на Руския отдел той се обърна към Браунлоу, който в общи линии повтори думите му: трябва да разберем дали документът е истински.

– Едно нещо ме притеснява – каза Браунлоу. – Ако това наистина е политическата програма на Комаров, защо ще я пише? Всички знаем, че и най-секретният документ може да бъде откраднат.

Сър Хенри Куме обърна измамно кроткия си поглед към Макдоналд.

– Ти как мислиш, Джок?

Московският резидент сви рамене.

– Защо хората записват най-съкровените си мисли и намерения? Защо споделят несподелимото с личните си дневници? Защо водят толкова интимни хроники за живота си? Защо големи корпорации и служби като нашата съхраняват свръхсекретни материали? Може би е било замислено като строго поверителен документ за тесен кръг от приближени, или пък го е написал за да му олекне. Или е просто измама, целяща да му навреди. Не знам.

– А, ето че си дойдохме на думата – каза сър Хенри. – Не знаем. Но след като прочетох документа, мисля, ще се съгласите, че трябва да разберем. Неизвестните са много. Как изобщо подобно нещо се е появило на хартия? Наистина ли е писано от Игор Комаров? Действително ли смята да изпълни всички тия ужасии, ако, или по-скоро, когато дойде на власт? Ако е така, как е откраднат манифестът, кой го е откраднал и защо е решил точно на нас да го подхвърли? Или става дума за една огромна лъжа? – Той разбърка кафето си и погледна с отвращение към двете папки – оригиналната и тази с превода на Макдоналд. – Съжалявам, Джок, но трябва да намерим отговора на тези въпроси. Иначе изобщо не мога да дам ход на това тук. Истината е в Москва, Джок. Не знам как ще я откриеш, това е твоя работа. Но ние трябва да знаем.

Шефът на СИС открай време имаше две основни задължения. Едното бе професионално – да осигурява на нацията най-доброто разузнаване, на което бе способен. Другото, политическо – да поддържа непрекъсната връзка с Междуведомствената комисия по разузнавателното, където заседаваха тузарите на основния клиент, Външното министерство, с които не се излизаше лесно на глава; да се бори за по-голям бюджет с кабинета и да си създава приятели сред политиците в правителството. За тази нелека задача се искаше твърдост, характер и остър ум. А сър Хенри не беше глупак.

Последното, което би му хрумнало, бе да се изправи пред всички с тази хвърчаща историйка за скитника, подхвърлил в колата на една начинаеща дипломатка някакъв документ, при това изпоцапан от отпечатъци от обувки, който описваше програма, граничеща в жестокостта си с лудост, и който можеше да се окаже фалшив. Щяха да го разнищят и той го знаеше.

– Връщам се още този следобед, шефе.

– Глупости, Джок, не си спал две нощи. Иди на театър, изкарай поне осем часа сън, пък утре ще хванеш първия полет за земята на казаците. – Сър Хенри погледна часовника си. – А сега, господа, моля да ме извините.

Тримата веднага си тръгнаха. Макдоналд така и не успя да се дореди до театър, нито пък до осемтте часа сън. Дешифровчиците току-що бяха донесли в кабинета на Марчбанкс съобщение: апартаментът на Силия Стоун бил разбит и претърсен из основи. Връщайки се у дома, тя заварила в жилището си двама маскирани мъже, които я ударили с крак на стол. Била в болница, без опасност за живота.

Марчбанкс мълчаливо подаде листа на Макдоналд, който го прочете набързо и изруга:

– Мамка му!

Вашингтон, Юли 1985

Информацията, както често се случва в света на шпионажа, беше косвена, идваше от трета ръка и най-вероятно щеше да се окаже пълна загуба на време.

Един американец, доброволец от благотворителната програма на УНИЦЕФ в неприятната марксистко-ленинска република Южен Йемен, си дошъл в Ню Йорк в отпуска и излязъл на вечеря със стар съученик служител на ФБР.

Описвайки огромната военна помощ, която Южен Йемен получавал от Москва, социалният работник казал за един свой разговор с някакъв майор от руската армия, с когото се запознал в бара на хотел "Рок“ в Аден.

Като повечето свои сънародници в страната, руснакът не говорел нито дума арабски, но контактувал с йеменците, жители на бивша британска колония, на английски. Американецът, давайки си сметка колко непопулярна е родината му в Южен Йемен, имал навика да казва на хората, че е швейцарец. Така казал и на руснака.

След няколко чашки езикът на майора се развързал и понеже наоколо нямало други руснаци, той започнал ожесточено да критикува управниците в собствената си страна, обвинявайки ги, че са се отдали на корупция и престъпно разхищение и пет нари не дават за собствения си народ в усилията си да подпомагат Третия свят.

След като разказал за случая, доброволецът вероятно щял да забрави за него, ако онзи от ФБР не бе споделил чутото със свой приятел от бюрото на ЦРУ в Ню Йорк.

След консултация с шефа си, служителят от ЦРУ уредил втора вечеря с доброволеца, на която виното се леело до насита. За да провокира събеседника си, той взел да се жалва, че руснаците са постигнали сериозен напредък в отношенията си със страните от Третия свят, особено в Близкия изток.

В желанието си да покаже колко много знае, онзи от УНИЦЕФ веднага му възразил, че това изобщо не е вярно, той лично имал наблюдение, че руснаците не понасяли арабите и бързо се били отчаяли от неспособността им да овладеят и най-простата технология и от дарбата им да потрошат всичко, което им попадне в ръцете.

– Там, откъдето идвам, например... – започнал да обяснява той.

Пред човека от ЦРУ постепенно се разкрила картината на огромна военно-консултативна група, с отегчени до смърт членове, които не виждат смисъл от присъствието си в Народнодемократичната република Йемен. До края на вечерята той вече имал и oписанието на един особено отегчен майор: висок, мускулест, с монголоидни черти. И едно име: Соломин.

Докладът бе изпратен в Лангли и скоро се озова на бюрото на шефа на отдел СИ, който веднага го обсъди , с Кери Джордан.

– Може нищо да не излезе и сигурно ще е опасно – каза Джордан на Джейсън Монк три дни по-късно, – но какво ще кажеш да отидеш в Южен Йемен и да поприказваш с този майор Соломин?

Монк проведе подробни консултации с експертите по Близкия изток и разбра, че с Южен Йемен работата не е проста. Комунистическото правителство там, ревностно ухажвано от Москва, беше доста неприятелски настроено към САЩ. Въпреки това, освен руснаците, в страната имаше изненадващо голяма чуждестранна общност.

Британците, които буквално се бяха изнесли с бой от Аден през 1976-а, отново набираха влияние. Поданиците на Нейно Величество проправяха пътя на чуждите инвестиции, Де ла Рю печаташе банкноти, Тутал строеше текстилна фабрика, Маси Фъргюсън въртеше бизнес с трактори, а Костейн държеше цех за бисквити в покрайнините на Шейх Утман, където партизаните навремето се бяха сражавали за всяка улица.

Британски инженери участваха в проектирането на новата инсталация за питейна вода и бентовете на бъдещия язовир, а английската благотворителна организация „ Спасете децата“ раздаваше безплатни лекарства във вътрешността на страната, редом с френската „Лекари без граница“.

За ООН не оставаше кой знае какво: ФАО подпомагаше селското стопанство, УНИЦЕФ се грижеше за безпризорните деца, а СЗО развиваше проекти в областта на здравеопазването.

Калкото и добре човек да говори даден чужд език, твърде рисковано е да се представи за член на съответната нация, при положение че винаги може да попадне на истински такъв. Монк реши, че няма да се прави на англичанин, защото англичаните моментално щяха да усетят разликата. Същото се отнасяше и за французите.

Но Щатите бяха един от основните спонсори на ООН и имаха явно и прикрито влияние в редица организации. След направените проучвания се оказа, че в мисията на ФАО в Аден няма испанци. Веднага беше създадена нова личност и се постигна негласно споразумение Монк да замине за Аден през октомври с едномесечна виза като инспектор от централата на ФАО в Рим. Според документите, осигурени от все още благодарното испанско правителство, той щеше да бъде Естебан Мартинес Лорка.

Джок Макдоналд пристигна твърде късно, за да посети Силия Стоун в болницата, но отиде там на следващата сутрин, двайсети юли. Помощник-пресаташето беше превързана и подпухнала, но бе в състояние да му разкаже за случилото се. Прибрала се както обикновено, след края на работния ден. Не забелязала някой да я следи, но пък и не беше обучена за подобни неща. Прекарала три часа в апартамента си и излязла на вечеря с една приятелка от Канадското посолство. Върнала се към единайсет и половина. Крадците най-вероятно са я чули, защото, когато влязла, в жилището царяла пълна тишина. Запалила лампата в антрето и ѝ направило впечатление, че вратата на дневната е отворена, а вътре е тъмно. Това я озадачило, защото била оставила лампиона да свети. Имала този навик, понеже дневната и гледала към предния двор и така се създавало впечатлението, че в апартамента има някой. Помислила си, че крушката е изгоряла.

Когато прекрачила прага на дневната, от тъмнината изскочили две фигури и се нахвърлили отгоре ѝ. Едната замахнала и я ударила с нещо по главата. Тя се строполила на пода и дочула или по-скоро усетила двама мъже да я прескачат и да се изнизват през входната врата. После загубила съзнание. Когато отново дошла на себе си – неясно след колко време, – допълзяла до телефона, обадила се на някаква съседка и отново припаднала. Събудила се в болницата. Друго не помнела.

След като я изслуша, Макдоналд отиде в апартамента ѝ. Посланикът вече беше подал оплакване до Външно министерство, откъдето пък веднага бяха прехвърлили топката на Вътрешното. Оттам наредили на московската прокуратура да прати най-добрия си следовател и обещали пълен доклад колкото е възможно по-скоро. В Москва това означава: трай, коньо, за зелена трева.

В съобщението до Лондон имаше една-единствена грешка. Силия Стоун не беше ударена с крак на стол, а с малка порцеланова статуетка, която се бе пръснала при удара. Ако беше метална, тя щеше да е мъртва.

В апартамента Макдоналд завари екип руски следователи, които с готовност отговориха на въпросите му. Според двамата милиционери на входа, в двора не била влизала руска кола, така че нападателите най-вероятно били дошли пеша. Милиционерите не били забелязали и външни лица, но Макдоналд си помисли, че дори да бяха видели някого, те едва ли щяха да си признаят.

По вратата нямало следи от взлом, следователно крадците били влезли с шперц или пък са имали ключ, което е твърде малко вероятно. Сигурно били търсели чужда валута в тия трудни времена. Следователите ужасно съжалявали, но... Макдоналд кимна с разбиране.

Вътрешно бе почти убеден, че нападателите са били главорези от Черната гвардия или местни мафиоти наети специално за случая. Или пък бивши кагебисти каквито имаше в изобилие. Московските крадци рядко посягаха на дипломатически жилища: беше рисковано. Колите по улиците бяха лесна плячка, но не и строго охраняваните апартаменти. Освен това тук бяха пипали професионалисти. Бяха преровили навсякъде, но нищо не беше откраднато. Дори дребните бижута в спалнята си стояха. Явно бяха търсели нещо опредено. Макдоналд се съмняваше за най-лошото.

В посолството му хрумна, че може да се възползва ситуацията. Позвъни в прокуратурата и помоли следователя, натоварен със случая, да му се обади, когато му е удобно. Инспектор Чернов дойде в посолството в три следобед.

– Мисля, че бих могъл да ви помогна – каза Макдоналд.

Чернов учудено вдигна вежди.

– Ще ви бъда задължен – отвърна.

– Младата госпожица Стоун се чувстваше доста по-добре тази сутрин...

– Радвам се.

– .., и успя да ми даде съвсем сносно описание на един от нападателите. Видяла го е на светлината от антрето миг преди да я ударят.

– В първоначалните си показания твърдеше, че никого не е видяла – възрази Чернов.

– В подобни случаи паметта понякога се възвръща. Вие сте говорили с нея вчера следобед, нали, инспекторе?

– Да, в четири. Беше в съзнание.

– Но все още замаяна, предполагам. Тази сутрин мислите ѝ бяха много по-ясни. Та да продължа: съпругата на един наш колега си пада малко художник. Помолихме я за съдействие и с помощта на госпожица Стоун тя успя да нарисува портрет на нападателя.

Той се протегна през бюрото и подаде графиката на инспектора. Лицето на Чернов грейна.

– Това много ще ни помогне! – възкликна той. – Веднага ще го разпространя сред колегите в отдел "Кражби". Човек на такава възраст сигурно има досие.

Той стана да си върви. Макдоналд също се изправи.

– Радвам се, че успях да ви бъда от помощ – каза му.

После се здрависаха и следователят си тръгна.

По време на обедната почивка Силия Стоун и художничката бяха осведомени за новия развой на събитията. И двете останаха озадачени, но се съгласиха да потвърдят версията, ако на инспектор Чернов му хрумне да ги разпитва. Всъщност до това така и не се стигна.

И следователите от отдел „Кражби" не разпознаха заподозрения по улиците на Москва, но все пак окачиха портрета на таблото за издирвани лица.

Москва, Юли 1985

Непосредствено след неочакваната реколта, предоставена от Олдрич Еймс, КГБ направи нещо твърде необичайно.

Основно правило в Голямата игра е едно разузнаване, сдобило се с безценна „придобивка“ дълбоко в сърцето на врага, да я пази като зеницата на очите си. Затова, когато с помощта на тази „придобивка“ се разкрият предатели, обичайната практика е те да се залавят внимателно, един по един и с различна, максимално достоверна версия за всеки отделен случай.

Едва когато „къртицата“ е на сигурно място от другата страна на барикадата, разузнаването може да си позволи да залови всички разкрити предатели наведнъж. Противното би било равносилно на това да се пусне обява на цяла страница в „Ню Йорк Таймс“ с текста: „Ало, бунаци! Току-що си завъдихме тлъста къртица насред вашия двор и да видите само какво ни донесе!"

И тъй като Еймс все още беше в двора на ЦРУ и се очакваше още дълги години да си остане там, на Първо главно управление много му се искаше да спази правилата и да прибере четиринайсетте си предатели бавно, внимателно и един по един. Това обаче срещна категоричната и безпрекословна съпротива на Михаил Горбачов.

Сортирайки реколтата от Вашингтон, групата "Колокол“ бързо си даде сметка, че някои от предателите веднага могат да бъдат идентифицирани, докато за други са необходими задълбочени проучвания. Онези от "очевидните“, които още бяха на задгранична работа, трябваше внимателно да бъдат прикоткани у дома, така че да не замирише на къртици. Процедурата можеше да отнеме месеци.

Второто решение, което групата взе, бе да не се включват в играта съперниците от Второ главно. Специализирани във външните операции, те обаче не си дадоха сметка, че здравата ще я оплескат по улиците на Москва.

Решиха да започнат с „британския" агент, полковник Олег Гордиевски, който и без това вече беше под подозрение, след години търпелива работа от страна на контраразузнавачите. Описанието на Еймс за офицер от КГБ с чин полковник, завърнал се току-що в Москва, пасваше на Гордиевски като ръкавица и още веднъж потвърждаваше съмненията. Затова, без да казва на когото и да било, Първо главно управление постави полковника под пълно наблюдение в Москва – нещо, което по принцип бе в правомощията на Второ главно. Операцията завърши с фиаско.

Гордиевски не беше глупак и знаеше, че дните му са преброени. Всъщност изобщо не трябваше да се връща в Москва. Трябваше да приеме настоятелните покани на приятелите си в Лондон и да смени лагера и телом, както бе направил духом преди дванайсет години.

Англичаните все пак му бяха оставили отворена вратичка, възможност да им каже, дори под наблюдение "Помощ! Загазих! Спасявайте положението!“ Той се възползва от нея и молбата му бе чута. В СИС съставиха план за изтеглянето му, но им трябваше съдействие от посолството. Английския посланик, а в негово лице цялото Външно министерство, не даваше да се издума.

Тогавашния началник на СИС използва правото си на лична среща с министър-председателя и обясни проблема.

За негова изненада, госпожа Тачър си спомни за Гордиевски. Година преди това, още преди да стане президент, Михаил Горбачов бе посетил Лондон и бе оставил у нея трайни впечатления. На срещите до него като преводач неотлъчно бе седял един дипломат от Съветското посолство, Олег Гордиевски. По онова време госпожа Тачър дори не подозираше, че той работи за нея, но остана впечатлена от удивителната точност, с която Гордиевски ѝ предаваше мислите на Горбачов.

Щом разбра за проблема, тя скочи от стола. Сините ѝ очи пламтяха.

– Естествено че трябва да го измъкнем от там! Той е способен и смел мъж и е един от нас.

След по-малко от час външният министър и посланикът вече бяха съгласни с всичко. Сутринта на деветнайсети юли вратите на Британското посолство в Москва се отвориха и отвътре една след друга започнаха да излизат коли. Агентите на КГБ съвсем се слисаха кого по-напред да преследват. Накрая, когато пред посолството не бе останала нито една руска кола, два еднакви микробуса „Форд Транзит“ излязоха от двора. Никой не ги последва. Единият спря до Гордиевски, който правеше сутрешния си крос, отвътре се чу глас: „Олег, скачай!“, и полковникът се метна през отворената странична врата.

Двамата му преследвачи от Първо главно моментално свирнаха за колата си, но докато се качат, микробусът вече беше свил зад ъгъла, където чакаше двойникът му. Първият се шмугна в една от преките, вторият веднага потегли и когато руснаците се появиха иззад завоя, на улицата вече имаше само един бял „Форд Транзит“, когото те се втурнаха да преследват. Разиграването продължи с километри. Накрая микробусът бе застигнат и спрян, но вътре руснаците намериха само зарзаватите на господин посланика. Другият с Гордиевски отдавна беше на сигурно място в двора на посолството.

А там екип военни механици вече монтираха тесен контейнер под трансмисионната ос на един ландроувър. Два дни по-късно полковникът бе натъпкан вътре и автомобилът заминa за Финландия. На границата руснаците го претърсиха, въпреки дипломатическия протокол, но не откриха тайника. Един час по-късно, дълбоко в горите на Финландия, схванатият Олег Гордиевски бе освободен от тясната си килия и откаран до Хелзинки.

След няколко дни историята излезе на бял свят. Съветското външно министерство протестира пред британския посланик, но той се направи на ударен и отвърна че не знае за какво говорят.

Няколко месеца по-късно Гордиевски вече беше във Вашингтон и споделяше знанията си с ЦРУ. Сред онези, които го препитваха, усмихнат, но вътрешно притеснен, седеше и Олдрич Еймс. Знаеше ли нещо руснакът за това кой го е издал? За щастие на Еймс, отговорът бе „не“. Никой не знаеше.

Джефри Марчбанкс реши, че може да помогне на колегата си в Москва да установи доколко е автентичен Черният манифест.

Един от проблемите на Макдоналд бе, че нямаше достъп до Игор Комаров. Марчбанкс разсъди, че едно задълбочено интервю с лидера на Съюза на патриотичните сили би могло да даде известна представа дали човекът, който се представяше за крайно десен консерватор и националист, не крие всъщност нацистки амбиции.

По случайност Марчбанкс се познаваше с човек, който можеше да вземе такова интервю. Миналата зима бе ходил на лов за фазани, където се бе запозна с новоназначения редактор на водещия консервативен ежедневник във Великобритания.

На двайсети и първи юли Марчбанкс позвъни на журналиста, припомни му миналогодишния лов и го покани на обяд на следващия ден в клуба му в Сейнт Джеймс.

Москва, Юли 1985

Бягството на Гордиевски предизвика истинска буря в Москва. Тя се разрази в последния ден от месеца в кабинета на самия председател на КГБ на третия стаж в централата на площад „Дзержински".

През годините този мрачен кабинет бе приютявал някои от най-безпощадните изверги, които човечеството познава. Ягода бе седял тук, оттук Ежов бе изпълнявал заповедите на Сталин да напои земята на Русия с кръвта на милиони, след него и психопатът-педофил Берия, и Серов, и Семичастни, и наскоро починалият Юрий Андропов, заемал поста по-дълго от всеки друг – от 1963-а до 1978-а.

На Т-образното бюро бяха подписвани заповеди, които нареждаха човешки същества да страдат в зверски мъчения, да умират от студ в сибирската пустош или на колене в някой кален двор с куршум в главата.

Генерал Виктор Чебриков вече нямаше такава власт. Времената се променяха и заповедите за екзекуция трябваше да бъдат одобрени лично от президента. Но за предателите те и до днес се подписваха незабавно. А на срещата този ден щеше да стане ясно, че Гордиевски не е единствен.

В отбранителна позиция пред бюрото на председателя стоеше шефът на Първо главно управление Владимир Крючков. Именно неговите хора бяха допуснали грандиозния гаф, причинил бурята. В нападение бе началникът на Второ главно управление, нисичкият, набит и широкоплещест генерал Виталий Бояров, който направо се пенеше от гняв.

– Преебали са ви като първолаци! – фучеше той. Каруцарският език, доказателство за войнишка суровост и работнически корени, не беше чужд дори за генералите.

– Няма да се повтори – смотолеви виновно Крючков.

– Дайте да се разберем веднъж завинаги – прекъсна ги председателят. – На суверенната територия на Съветския съюз предателите се арестуват и разпитват от Второ главно управление. Ако се наложат нови арести, това е процедурата. Ясно ли е?

– Ще се наложат – измънка Крючков. – Още тринайсет.

Настъпи гробно мълчание.

– Какво се опитвате да ни кажете, Владимир Александрович? – попита тихо председателят.

Едва тогава Крючков разказа какво се бе случило в ресторант „Чадуик“ във Вашингтон шест седмици по-рано. Бояров подсвирна удивен.

– Какво се прави по въпроса? – попита Чебриков.

– Назначих специална група, която да обработи сведенията. В момента установяват самоличността на четиринайсетте – всъщност вече тринайсет – агенти на ЦРУ. Всички до един са руснаци. За някои ще трябва да поработим по-дълго.

До края на деня генерал Чебриков вече бе издал заповед по случая. Анализирането на информацията оставаше в ръцете на групата „Колокол“. Това бе работа на външното разузнаване. Но от момента, в който самоличността на предателя бъдеше установена, с арестуването и разпита щеше да се заема смесената комисия „Крисолов“ (Лов на плъхове). Второ главно поемаше арестите и въдворяването. Разпитите обаче щяха да се извършват в присъствието на служители от Първо, които най-добре знаеха какви въпроси да задават и какви отговори им трябват.

Иначе за задържането и по-нататъшната съдба на предателите отговаряше Второ главно управление. Всеки отказ да се сътрудничи при разпитите щеше да се разрешава от Второ по обичайния начин.

След по-малко от седмица генерал Чебриков, горд от успеха на службата, която оглавяваше, докладва всичко на Михаил Горбачов. Реакцията го изненада. Вместо да остане доволен от най-големия удар срещу американците в съвременния шпионаж, новият президент, заел поста едва миналия март, бе ужасен от това колко дълбоко и трайно ЦРУ бе проникнало в съветското общество и по-специално в двете разузнавателни централи, КГБ и военното разузнаване, ГРУ.

Пренебрегвайки молбите на КГБ да се действа внимателно и премерено, Горбачов нареди всички агенти, разкрити от Олдрич Еймс, да бъдат арестувани незабавно.

В Язенево Юрий Дроздов, печеният стар генерал, оглавил групата „Колокол“, вече виждаше Еймс на бесилото. С толкова блиц-арести на техни агенти, онези от Лангли веднага щяха да разберат, че сред редиците им има предател. Щяха да се разтърсят и да го намерят. За негово изумление това не стана.

Междувременно генерал Бояров подготвяше своята комисия „Крисолов“, групата, която трябваше да разпитва предателите след тяхното залавяне. За шеф на тази комисия му трябваше по-специален човек. Досието вече лежеше на бюрото му: полковник, едва четирийсетгодишен, но опитен, виртуоз в разпитите, който не знаеше провал. Той прелисти страниците.

Роден през 1945-а в Молотов, някога Перм, а от 1957-а, когато сталиновият главорез Молотов изпадна в немилост, отново Перм. Син на герой, оцелял след войната и завърнал се у дома да създаде потомство.

Малкият Толя израснал според суровите норми на сивия северен град и изцяло наследил схващанията на фанатизирания си баща, който ненавиждал Хрушчов заради критиките му към героя Сталин.

През 1963-а, на осемнайсетгодишна възраст, младежът постъпил войник и бил разпределен във вътрешните войски, подразделение към Министерство на вътрешните работи, натоварено с охраната на затвори, трудови лагери и места за задържане и изпълняващо функциите на звено за борба с масовите безредици. В тези части, където царят репресии и строг контрол младият войник се чувствал като риба във вода. Резултатите му били толкова добри, че му оказали рядката чест да го прехвърлят в Ленинградския военен институт по чужди езици – ковачницата на кадри за КГБ, известна сред посветените като „Кормушка“ (Ясла), защото непрекъснато захранва редиците с нови попълнения. Завършилите я са пословични със своята жестокост, преданост и вярност. Младежът блеснал и там, и отново бил възнаграден.

Този път с назначение в московската централа на Второ главно управление, където прекарал четири години, спечелвайки си репутацията на отличен служител, задълбочен следовател и майстор на разпитите. Всъщност той така се специализирал в тях, че написал доклад който получил висока оценка и му спечелил прехвърляне в националната щабквартира на Второ главно управление.

От този момент нататък той не напуснал Москва. Работел предимно срещу омразните американци, наблюдавал посолството им, следял дипломатическия персонал. Прекарал една година в Следствената служба, но отново се върнал във Второ. Преподаватели и началници не бяха пропуснали да отбележат в досието му неприкритата ненавист към англичани, американци, евреи, шпиони и предатели, а също и необяснимия, но приемлив садизъм по време на разпитите.

Генерал Бояров затвори папката с усмивка. Точно такъв човек му трябваше. Щом се искаха бързи резултати, без излишно протакане, по-добър от полковник Анатолий Гришин едва ли можеше да се намери.

ПЕТА ГЛАВА

Нагоре по улица „Сейнт Джеймс“ се издига сива каменна сграда, със синя врата и две-три потънали в зеленина кашпи отпред. Табелка няма. Онези, които познават мястото, не биха срещнали трудност да го открият. Останалите няма да са добре дошли и просто ще го подминат. Клуб „Брукс“ не се рекламира. Но открай време събира служителите от близката „Уайтхол“[12].

Именно там на двайсет и втори юли по обяд Джефри Марчбанкс се срещна с редактора на „Дейли телеграф“.

Брайън Уърдинг беше четирийсет и осем годишен и в продължение на повече от двайсет години си бе изкарвал прехраната като редови журналист, докато собственикът на „Телеграф“, канадецът Конрад Блек, не го бе откраднал от „Таймс“ преди две години с примамливото предложение да заеме овакантеното място на редактор. Уърдинг бе направил име като международен и военен кореспондент. На младини бе отразявал събитията около фолкландската война – първият му истински сблъсък с фронта, – а после, през 1990-91-а и Войната в залива.

Масата, която Марчбанкс бе резервирал, се намираше в един отдалечен ъгъл, на достатъчно разстояние от останалите посетители на клуба. Не че някой би се осмелил да даде ухо на разговора им. В "Брукс" на никого и през ум не би минало да подслушва какво си говори съседът му, но старите навици умират трудно.

– Струва ми се, споменах в Спърнъл, че работя във външното министерство – каза Марчбанкс и подхвана скариридите си.

– Доколкото си спомням, да – отвърна Уърдинг.

Доста се бе колебал дали изобщо да приеме поканата за обяд. Денят му винаги започваше в десет сутринта и завършваше малко след залез слънце и той можеше да отдели два часа за обяд – три, ако се брои пътят от Кънъри Уорф до Усет Енд и обратно – само ако наистина си струва.

– Всъщност истината е, че работя в една друга сграда, малко по-надолу от „Кинг Чарлс“, от другата страна на реката – поясни Марчбанкс.

– А-ха – кимна редакторът.

Познаваше зданието на Воксхол Крос, макар никога да не бе влизал в него. Обядът се очертаваше интересен.

– По-конкретно, занимавам се с Русия.

– Не ви завиждам – каза Уърдинг, унищожавайки и последната скарида с късче черен хляб. Беше едър мъж, със завиден апетит. – Доколкото разбирам, здравата са го закъсали.

– Има нещо такова. След смъртта на Черкасов очакванията са насочени към предстоящите президентски избори.

Двамата замълчаха и изчакаха сервитьорката да поднесе агнешкото със зеленчуци и кана червено вино от избата на „Брукс“. Марчбанкс напълни чашите.

– Те са предрешени – отбеляза Уърдинг.

– И ние така мислим. Комунистите претърпяха провали през годините, а реформаторите така и не успяха да намерят верния подход. Май няма какво да спре Игор Комаров по пътя към президентския пост.

– Това лошо ли е? – попита редакторът. – В Последния материал, който гледах за него, приказките му ми се сториха смислени. Стабилност на валутата, край на разрухата, борба с мафията. Такива работи.

Уърдинг бе известен с пестеливия си език и обичаше да говори в телеграфен стил.

– Точно така. Звучи прекрасно. Но той все пак си остава загадка. Какво точно смята да прави? Как възнамерява да постигне целите си? Твърди, че ненавижда чуждите кредити, но как смята да се справи без тях? Да не би да има намерение да ликвидира дълговете на Русия, като ги изплати в девалвирали рубли ?

– Няма да посмее – каза Уърдинг.

Знаеше, че „Телеграф“ има кореспондент в Москва, но той отдавна не бе изпращал нищо за Комаров.

– Смятате ли? – възрази Марчбанкс. – Ние не сме толкова сигурни. Някои от речите му са доста крайни, но от друга страна, в личен разговор той успява да убеди събеседниците си, че не е чак такъв звяр. Къде е истината?

– Мога да помоля нашия човек в Москва да поиска интервю.

– Опасявам се, че едва ли ще го получи – каза разузнавачът. – Предполагам, че всички кореспонденти в Москва редовно правят подобни опити. Но Комаров изключително рядко дава интервюта и демонстрира ненавист към чуждата преса.

– Я виж ти, тук предлагат пай с петмез! – възкликна Уърдинг. – Бих хапнал едно парче.

За англичаните на средна възраст едва ли има по-голямо удоволствие от това някой да ги нагости с лакомство, което са яли в детската градина. Сервитьорката донесе пай и за двамата.

– Как тогава да се доберем до него? – попита Уърдинг.

– Връзките му с обществеността се ръководят от един младок, чиито съвети той явно слуша. Името му е Борис Кузнецов. Много начетен, завършил един от колежите на американската "Айви Лийг". Ако изобщо има ключ към Комаров, той го държи. Според сведенията ни, малкият много харесва статиите на вашия Джеферсън.

Марк Джеферсън беше член на редакционнатаколегия и редовно пишеше за тематичната страница на "Телеграф“. Занимаваше се с политика, вътрешна и външна, владееше тънкостите на полемиката и беше заклет консерватор. Уърдинг замълча и се съсредоточи върху десерта си.

– Идеята не е лоша – каза накрая.

– Вижте – подхвана Марчбанкс, доволен, че номерът му ще мине, – постоянни кореспонденти в Москва, с лопата да ги ринеш. Но един известен журналист, дошъл да направи портрет на бъдещия лидер, на мъжа на утрешния ден – това вече е друго нещо.

Уърдинг се замисли.

– Може би трябва да представим и тримата кандидати. За да има известен баланс.

– Чудесно – отвърна Марчбанкс, макар да не мислеше така. – Но каквото и да си говорим, Комаров оставя най-силно впечатление у хората. Другите двама са просто статисти. Ще се качим ли горе за по едно кафе?

– Да, идеята ви определено ми допада – заяви Уърдинг, когато двамата се настаниха в горния салон под портрета на Дилетантите. – Трогнат съм от вашата загриженост за тиража на вестника ни, но какво искате да го попитаме?

Марчбанкс се усмихна на прямотата на редактора.

– Добре. Наистина искаме да понаучим едно друго, за да се отчетем пред господарите си. За предпочитане нещо извън самата статия. Иначе те също четат "Телеграф“. Интересуваме се от действителните намерения на Комаров. Какво му е мнението за етническите малцинства? В Русия те наброяват десетки милиони души а той не крие расистките си пристрастия. Как смята да възстанови славата на руската нация? С една дума, какво крие зад маската си? Има ли скрити помисли?

– И да има, защо ще ги разкрива пред Джеферсън? – отбеляза Уърдинг.

– Човек никога не знае. Може да се изпусне някъде.

– А как да се доберем до този Кузнецов?

– Вашият човек в Москва ще ви каже. Едно лично писмо от Джефсрсън също ще е от полза.

– Разбрахме се – каза Уърдинг, докато слизаха по широката стълба към партерния етаж. – Вече виждам материала на двете средни страници. Не е зле. Стига да има какво да ни каже човекът. Веднага ще се свържа с бюрото ни в Москва.

– Ако работата се уреди, бих искал да разменя няколко приказки с Джеферсън.

– Инструктаж, а? Имайте предвид, че е доста сприхав.

– Ще бъда мек като памук – отвърна Марчбанкс.

На тротоара двамата се разделиха. Шофьорът на Уърдинг се изниза от забранената за паркиране зона срещу „Сънтори“ и дойде да го откара обратно в Кънеъри Уорф.

Марчбанкс реши да повърви пеш, за да неутрализира петмезения пай и виното.

Вашингтон, Септември 1985

Още преди да започне да шпионира за КГБ през 1984-а, Еймс бе подал документи за поста началник на Съветския отдел в най-голямото задгранично бюро на ЦРУ в Рим. През септември 1985-а молбата му беше удовлетворена.

Това го постави пред дилема. Все още не знаеше, че КГБ неволно ще го изложи на огромна опасност, арестувайки така скоропостижно агентите, които той бе издал.

Назначението в Италия щеше да го отдалечи от Лангли, секретните досиета и контраразузнавателното звено на отдел СИ. От друга страна, Рим бе доста привлекателно място за живеене, а длъжността, която щеше да заема там, съвсем не беше за подценяване. Еймс се консултира с руснаците.

Реакцията им бе положителна. От една страна на им предстояха месеци разследване, арести и разпити. Материалите, доставени от Еймс, бяха необозрими, а от съображения за сигурност групата „Колокол“, която ги обработваше в Москва, бе толкова малобройна, че цялостният анализ можеше да отнеме години.

Междувременно информацията, предоставена от Еймс, бе нарастнала значително. Следващите две пратки, предадени на съветския дипломат Чувакин, съдържаха кадрова информация за почти всеки оперативен работник в Лангли, заслужаващ някакво внимание. Освен професионални и лични данни, заемани постове, възложени мисии и отбелязани успехи, в досиетата имаше и снимки на служителите, по които КГБ можеше да ги разпознае където и когато и да се появят.

От друга страна, руснаците бързо прецениха, че в Рим – един от ключовите центрове на Европейския отдел – Еймс ще има достъп до всички операции, провеждани пряко от ЦРУ или в сътрудничество със съюзническите служби по цялото Средиземноморие, от Испания до Гърция – район, към който Москва проявяваше жив интерес.

И накрая, контактите им с Еймс щяха да бъдат много по-лесни в Рим, отколкото във Вашингтон, където винаги съществуваше опасността да бъдат засечени от ФБР. Посъветваха го да приеме поста.

Така още преди края на месеца Еймс започна да учи италиански.

В Лангли още никой не бе усетил признаците на предстоящата катастрофа. Бяха изгубили контакт с двама-трима от най-добрите си агенти в Русия, но макар и тревожно, това съвсем не беше фатално.

Сред кадровите справки, които Еймс бе предал на руснаците, се намираше и досието на един млад служител, наскоро прехвърлен в отдел СИ, когото той бе определил като изгряваща звезда. Името му беше Джейсън Монк.

Старият Генадий от години береше гъби в тая гора. Откакто се пенсионира, редовно прибягваше до летните дарове на природата, за да допълни мизерната си пенсия. Продаваше ги пресни на московските ресторанти или пък ги сушеше на нанизи и ги носеше в малкото деликатесни магазини, които бяха останали.

Лошото на гъбите бе, че трябваше да се берат много рано, по възможност преди изгрев. Иначе плъховете и катериците им виждаха сметката още призори, а каквото останеше след тях, се обираше от други гъбари. Руснаците много обичат гъби.

Сутринта на двайсет и четвърти юли Генадий се качи на колелото, подсвирна на кучето си и тръгна към една от горичките отвъд малкото селце, в което живееше. Там лете гъбите растяха на гнезда и той се надяваше да напълни кошницата си още преди се вдигне росата.

Горичката се намираше встрани от магистралата за Минск, по която денонощно трещяха камиони, поели курс на запад към столицата на Беларус. Той подпря колелото си на едно дърво, взе кошницата и тръгна между дърветата.

След половин час, когато вече бе напълнил кошницата до половината, а слънцето едва-едва се показваше над хоризонта, кучето му изскимтя и хукна към някакви храсталаци в далечината. Генадий го беше дресирал да надушва гъбите и веднага тръгна след него.

Когато се приближи, от храстите го лъхна тежка, лепкава смрад. Познаваше тази миризма. Малко ли я беше усещал на младини по целия път от Висла До Берлин!?

Тялото или беше изхвърлено, или пък клетникът бе допълзял дотам, преди да умре.

Кльошав старец, целият в синини, очите му – изкълвани от птиците, устата – отворена, трите метални зъба отпред – осеяни с капчици роса. Трупът бе гол до кръста, но встрани на тревата се виждаше старо палто, свито на купчина.

Генадий отново подуши. „При тая жега, няколко дни", каза си.

После се огледа и взе да размишлява. Беше съвестен гражданин и знаеше задълженията си, но гъбите си бяха гъби, пък и едва ли можеше да направи нещо за клетия човечец. В далечината се чуваше тътенът на камионите по магистралата от Москва за Минск.

Генадий допълни кошницата си, качи се на колелото и се върна в селото. Разстла гъбите да се сушат на слънце и едва тогава се яви в разнебитената барака на селсъвета, където ако не друго, поне имаше телефон.

Набра 02 и се свърза с дежурния на милицията.

– Намерих труп.

– Име? – попитаха отсреща.

– Откъде да знам, по дяволите? Мъртъв е.

– Не неговото, идиот такъв. Твоето!

– А искате ли да затворя? – отвърна Генадий.

Чу се въздишка.

– Не, не затваряй. Само ми кажи как се казваш и къде се намираш.

Генадий даде необходимите сведения. Дежурният потърси мястото на картата, увери се, че влиза в границите на Москва, и каза:

– Чакай в селсъвета. Ще пратим човек да вземе показанията.

Генадий зачака. Половин час по-късно пристигна жълто-синя уазка с двама милиционери и млад униформен инспектор.

– Ти ли си намерил трупа? – попита лейтенантът.

– Да – отвърна Генадий.

– Да вървим тогава. Къде е?

– В гората.

Генадий се почувства важен, че ще го возят милиционерска кола, и се качи с тях да ги заведе до мястото. Когато стигнаха, четиримата слязоха от колата и тръгнаха в колона по един между дърветата. След няколко крачки гъбарят позна брезата, под която бе оставил колелото си. Скоро усетиха и миризмата.

– Там е – каза Генадий и посочи храсталака. – Не е като да не мирише. Престоял е поне три-четири дни.

Тримата милиционери се приближиха до трупа и го огледаха. – Виж дали има нещо в джобовете си – каза инспекторът на единия от хората си. – Ти провери палтото – нареди на другия.

Онзи който бе изтеглил по-късата клечка, стисна носа си с ръка, а с другата претърси джобовете на мъртвеца. Нищо. После побутна тялото с крак и го обърна по корем. Отдолу пълзяха червеи. Той провери задните джобове, изправи се и поклати глава. Колегата му пусна палтото на земята и направи същото.

– Нищо? Никакви документи? – попита лейтенантът.

– Нищо. Ни монети, ни кърпичка, ни ключове, ни паспорт.

– Ударен на магистралата? – предположи единият от милиционерите.

Тримата се заслушаха в тътена на колите.

– Колко има до пътя? – попита инспекторът.

– Стотина метра – отвърна Генадий.

– Който и да го удари, ще гледа да избяга час по-скоро. Няма да го влачи цели сто метра, при положение че и десет са достатъчни в тоя гъсталак – разсъди лейтенантът и каза на един от хората си: – Иди до магистралата и се огледай за смачкан велосипед или катастрофирала кола. Може да е бил ранен и да се е довлякъл сам до тук. После остани да изчакаш линейката.

Инспекторът се обади по радиостанцията си и нареди на дежурния да прати следовател, фотограф и съдебен лекар. Според онова, което виждаше, смъртта едва ли можеше да се нарече естествена. Повика и линейка, но предупреди, че човекът е мъртъв. Единият от милиционерите тръгна към магистралата, а останалите се отдръпнаха от вонята и зачакаха.

Първи пристигнаха тримата цивилни Оставиха колата на банкета и продължиха пеша през гората. Следователят кимна на лейтенанта и попита:

– Какъв е случаят?

– Ей там в храстите. Извиках ви, защото едва ли е умрял от старост. Здравата е насинен, а пътяте на стотина метра.

– Кой го е намерил?

– Онзи гъбар.

Следователят отиде при Генадий.

– Разкажи ми всичко. От самото начало.

Фотографът направи снимки, след което лекарят надяна маска и прегледа набързо трупа. После се изправи и свали гумените си ръкавици.

– Залагам бутилка „Московския“, че става дума за убийство. В лабораторията ще ни кажат повече, но някой направо го е премазал от бой, преди да умре. Най-вероятно не тук. Честито, Володя, това ти е първият „жмурик“ за деня – каза докторът, използвайки жаргонната дума за „труп“.

Междувременно дойде линейката и двама санитари притичаха през гората с носилка в ръце. Лекарят кимна и те сложиха тялото в найлонов чувал, преди да го отнесат.

– Аз мога ли да си вървя? – попита Генадий.

– Не – отвърна следователят. – Трябва да дадеш писмени показания в районното.

Милиционерите откараха Генадий в Районно управление „Запад“ на пет километра по пътя за Москва, а линейката с трупа продължи нататък, към центъра на града, където се намираше моргата на Втори медицински институт. Там санитарите го затвориха в хладилна камера и си заминаха. Съдебните лекари все не достигаха и винаги бяха претрупани с работа.

Йемен, Октомври 1985

Джейсън Монк пристигна в Южен Йемен в средата на октомври. Макар да бе малка и бедна, народната република имаше първокласно летище – бивша военна база на Кралските ВВС, – където можеха да кацат големи самолети.

Испанският паспорт на Монк и документите му от ООН предизвикаха щателна, но за щастие безпроблемна проверка на контролно-пропускателния пункт и след около половин час, стиснал практичния си сак той излезе от летището.

От Рим наистина бяха уведомили ръководителя на програмата на ФАО за идването на сеньор Мартинес Лорка, но му бяха съобщили дата, която се разминаваше с истинското пристигане на Монк с една седмица. Йеменските полицаи на летището не знаеха за тази подробност, но така или иначе, нямаше кой да го посрещне. Той хвана такси и се настани в новия френски хотел „Фронтел“, разположен на късчето земя, което свързваше островната част на Аден с континента.

Макар документите му да бяха перфектни, а вероятността да попадне на истински испанци – минимална, Монк знаеше, че мисията му е опасна. „Черна“ и опасна.

При нормални обстоятелства с шпионаж обикновено се занимават хора, внедрени в съответното посолство като редови служители. Така, ако стане някаква издънка, те винаги могат да се скрият зад дипломатическия имунитет.

Някои от тях са „явни“: не крият с какво се занимават, местното контраразузнаване си ги знае, но пред останалите истинските им задължения тактично се премълчават. Една голяма резидентура на вражеска територия винаги се старае да държи поне няколко разузнавачи под прикритие, назначени на фиктивни длъжности в консулството, пресслужбата, търговския или културния отдел. Причината за това е съвсем проста. „Скритите“ шпиони имат по-голям шанс да не бъдат проследени на улицата и следователно са по-свободни да обслужват тайници или пък да присъстват на секретни срещи.

Но разузнавач, който работи под прикритие, няма право да се възползва от Виенското споразумение. Дипломат, уличен в шпионаж, може да бъде обявен за персона нон грата и екстрадиран от страната. Тогава неговата родина ще протестира, че е невинен, и ще екстрадира някой от дипломатите на другата страна. След това танто за танто, играта продължава както преди.

Но да се шпионира „на черно“ вече е съвсем незаконно. В зависимост от това къде и при какви обстоятелства е заловен, такъв шпионин рискува да бъде подложен на зверски мъчения, дългогодишни страдания в трудов лагер или незнайна и самотна смърт. Дори хората, който са го изпратили, рядко могат да му помогнат.

В демократичните държави последствията са справедлив съд и нормален затвор. В тоталитарните няма човешки права. Някъде даже не са чували за тях. Южен Йемен бе точно такава държава, а през 1985-а Съединените щати дори нямаха посолство там.

През октомври в тази част на света жегата все още е непоносима, а в Йемен петък е почивен ден и никой не работи.

„Какво ли би правил един як руски офицер в горещ летен ден като този?, помисли си Монк. Ще поплува, може би?“

От съображения за сигурност първоначалният източник, който бе излязъл на вечеря в Ню Йорк с бившия си съученик, сега служител на ФБР, не беше потърсен втори път. Иначе той може би щеше да даде по-подробно описание на майор Соломин, дори да помогне за създаването на портрет. В случай че се беше върнал в Йемен, можеше лично да посочи човека, но от ЦРУ прецениха, че той е препалено приказлив и не може да му се има доверие.

Да се намерят руснаците, не беше проблем. Те бяха навсякъде и явно си позволяваха съвсем свободно да контактуват със западноевропейската общност – нещо което в родината им би било немислимо. Може би беше завади горещината или пък по простата причина, че макар и руснаци, военните не можеха да стоят денонощно в казармите.

Два хотела в Аден разполагаха с примамливи басейни – Рок“ и „Фронтел“. Освен в тях, чужденци от всякакви националности се спасяваха от жегата на просторния плаж Абиан, където вълните се разбиваха с плясък. Последната възможност бе огромният руски безмитен магазин в центъра на града, където можеха да пазаруват и други чужденци – Съветският съюз се нуждаеше от твърда валута.

От пръв поглед се разбираше, че почти всички руснаци наоколо са офицери. В Съветския съюз единици говорят английски, какво остава за арабски. Онези, които знаеха и двата езика, без съмнение бяха офицери или подофицери. Редниците и сержантите едва ли говореха чужд език, следователно не можеха да контактуват с арабите. Най-вероятно работеха като механици или готвачи. Ординарците пък сигурно бяха йеменци, наети на място. Басейните на Аден сто на сто не бяха по джоба на цивилните руснаци, за разлика от офицерите, които разполагаха с твърда валута.

Не беше без значение и фактът, че американецът от ООН бе срещнал руснака да пие сам на бара в „Рок“. Руснаците обичат да си пийват, но обикновено го правят в компания, а тези около басейна във „Фронтел“ определено изглеждаха сплотен колектив. Защо Соломин е бил сам на бара? Дали е било случайност или по принцип предпочита уединението?

Може би обяснението се криеше другаде. Американецът бе споменал, че Соломин е висок, мускулест, с черна коса и леко дръпнати очи. Азиатски тип, но без сплескания нос. Езиковите експерти в Лангли бяха открили корените на името му някъде в съветския Далечен изток. Монк знаеше, че руснаците са заклети расисти и не крият ненавистта си към „чернюгите".

Може би на Соломин му бе писнало да го подиграват заради монголоидните му черти.

Монк започна да оглежда магазина – всички руски офицери живееха сами, без жените си, – басейните, а вечер и баровете. Едва на третия ден, разхождайки се по плажа по шорти и с хавлиена кърпа през рамо, той забеляза един мъж, който тъкмо излизаше от морето.

Беше висок около метър и осемдесет, с широки рамене и яки бицепси. Не беше млад, изглеждаше около четирийсетгодишен, но имаше вид на атлет. Косата му бе гарвановочерна, но по тялото му нямаше нито косъмче. Само мишниците му тъмнееха, когато вдигна ръка да изцеди водата от косата си. Оскъдното окосмяване по тялото е характерно за азиатците, за разлика от чернокосите бели, които са доста окосмени.

Мъжът прекоси плажа и се отпусна на хавлията си с лице към морето. После сложи тъмни очила и потъна в мисли.

Монк свали ризата си и тръгна по пясъка, сякаш сега идваше на плаж. Наоколо бе пълно с народ и нямаше нищо неестествено в това да се настани на празното място до руснака. Извади портфейла си, уви го в ризата, после и в кърпата, изрита сандалите си, сложи всичко накуп и се огледа притеснено. Накрая се обърна към руснака и каза:

– Извинете. – Руснакът вдигна глава. – Дали ще бъдете тук в следващите няколко минути?

Мъжът кимна.

– Бихте ли наглеждали нещата ми, докато се изкъпя?

Руснакът отново кимна и пак се загледа в океана.

Монк изтича по плажа, влезе във водата и поплува десетина минути. После се върна, усмихна се на чернокосия и каза:

– Благодаря.

Мъжът за трети път кимна. Монк се избърса и седна.

– Прекрасно море. Разкошен плаж. Жалко за хората, които го притежават.

Едва сега руснакът проговори. На английски.

– Кои хора? – попита.

– Арабите. Йеменците. Отскоро съм тук, но вече не мога да ги понасям. За нищо не стават.

Руснакът го гледаше зад черните очила, но Монк не можеше да разгадае изражението му. След малко той продължи.

– Опитвам се да ги науча да боравят с елементарни сечива и трактори. За да увеличат реколтата си, да се изхранват. Никакъв шанс. Всичко чупят, всичко рушат. Само си губя времето и парите на ООН.

Монк говореше добър английски, но с испански акцент.

– Вие англичанин ли сте? – попита най-сетне руснакът. За първи път се включваше в разговора.

– Не, испанец. Работя по програмата на ФАО, Обединените нации. А вие ? И вие ли сте от ООН?

Руснакът измънка вместо "не“.

– От Съветския съюз – каза.

– Е, значи сигурно ви е доста по-топло тук. У нас пък е горе-долу така. И нямам търпение да се прибера.

– Аз също – каза руснакът. – Предпочитам студа.

– Отдавна ли сте тук?

– От две години. Остава ми още една.

Монк се разсмя.

– Мили Боже, и ние трябва да стоим една година, но аз никога няма да изкарам толкова. Няма смисъл. Е, трябва да тръгвам. Кажете ми, сигурно знаете, след като сте прекарал две години тук, къде може да пийне човек след вечеря? Някой нощен клуб?

Руснакът се изсмя саркастично.

– Не, няма. Никакви дискотеки. Само бара на хотел „Рок“, но там е тихо.

– Благодаря. А, между другото, аз съм Естебан. Естебан Мартинес Лорка.

Той подаде ръка. Руснакът се поколеба, но я пое.

– Пьотр – отвърна. – Или Питър. Питър Соломин.

Руският майор се появи в бара на хотел „Рок едва на третата вечер. Построен по време на колониалния период, хотелът приличаше на барелеф, вграден в огромна скала. Няколко стъпала от улицата водеха до малкото фоайе на рецепцията. Барът бе на последния етаж, откъдето се разкриваше панорамна гледка към пристанището. Монк бе седнал на на една маса до прозореца с гръб към салона, но следеше всичко в отражението на стъклото. Забеляза Соломин още с влизането, изчака го да си поръча питие, и едва тогава се обърна.

– А, Питър, ето че се срещаме отново! Заповядай при мен!

Той посочи свободното място на масата. Руснакът се поколеба за миг, но седна. Вдигна халбата си и каза:

– За ваше здоровъе!

– Pesetas, faena у amor – отвърна му Монк. Соломин го погледна неразбиращо. – Пари, работа и любов – в какъвто ред предпочиташ.

Руснакът за първи път се усмихна. Имаше добродушна, симпатична усмивка.

Заговориха се. За това, за онова. За невъзможността да се работи с йеменците, за досадната им способност да съсипват всичко, за безсмислието да изпълняваш задача, в чийто успех не вярваш. И – като всички мъже далеч от родината – за дома.

Монк му разказа за родната си Андалусия, където човек може в един и същи ден да кара ски по върховете на Сиера Невада и да плува в топлите води на Сотогранде. Соломин разказа за гъстите заснежени гори на неговия роден край, където и до ден днешен реват сибирски тигри, а лисиците, вълците и елените разпалват страстите на опитния ловец.

Срещаха се в продължение на четири вечери, през които всеки изпитваше удоволствие от компанията на другия. На третия ден Монк трябваше да се яви пред датчанина, който оглавяваше програмата на ФАО и да замине с него на уговорената инспекция. Бюрото на ЦРУ в Рим беше осигурило подробен доклад за програмата от мисията на ФАО в същия град и Монк го бе научил наизуст. Фермерските му корени му помогнаха да се ориентира в проблемите и той не спести похвалите си. Датчанинът остана очарован.

Вечер Монк опознаваше майор Пьотр Василиевич Соломин и онова, което откриваше, все повече му се нравеше.

Соломин бе роден през 1945-а на онова късче съветска земя, наречено Приморски край, което се простира между североизточна Манджурия и морето и граничи на юг със Северна Корея. Родният му град бе Усурийск.

Липсата на работа бе накарала баща му да се пресели от провинцията в града, но той бе научил сина си да говори езика на тяхното племе – удегейцитс, и не бе пропускал случай да го води сред природата. Така момчето още от най-ранна възраст бе обикнало символите на земята си: горите, планините, езерата и животните.

През 19-ти век, преди руснаците окончателно да завладеят удегейците, писателят Арсениев бе посетил анклава и бе написал книга за местните жители, която и до днес се радваше на известност в Русия. Беше я нарекъл „Тигрите на Далечния изток“.

За разлика от ниските, кръглолики и безизразни азиатци, които живеят на изток и на юг, удегейците са високи, с издължени лица, подчертани скули и горди като на сокол очи. Преди хилядолетия част от предците им се бяха придвижили на север, бяха прекосили Беринговия пролив, който ги дели от днешна Аляска, и се бяха пръснали на юг из земите на Канада, за да се превърнат в сиукси и шайени.

Като гледаше едрия сибирски воин пред себе си, Монк се представяше лицата на отдавна изчезналите ловци на бизони от поречията на Плат и Паудър.

Възможностите на младия Соломин били две: фабриката или армията. Той взел влака на север към Хабаровск и се записал войник. Всички младежи и без това изкарвали три години задължителна военна служба, а след втората година най-добрите от тях били избирани за сержанти. Соломин изпъкнал с уменията си по време на ученията и бил изпратен в офицерско училище, а след още две години бил произведен в лейтенант Служил седем години като лейтенант и старши лейтенант и на трийсет и три години станал майор. По онова време вече бил женен и имал две деца: Успял да се наложи без протекции и връзки, преживявайки расистките подигравки на руснаците, заради които неведнъж стигал до бой.

Назначението в Йемен през 1983-а бе първото му зад граница. Даваше си сметка, че повечето му колеги са доволни да работят тук. Въпреки тежкия климат, горещината, каменистите гледки и липсата на развлечения, те живееха в някогашните военни бази на англичаните и се ширеха в простор, за какъвто не можеха и да мечтаят в Съветския съюз. Храната беше в изобилие, предимно агнешко и риба на скара край морето. Можеха да ходят на плаж и да си поръчват дрехи, видеокасетофони и музика по каталог от Европа.

Всичките тези удобства и най-вече неочакваното съприкосновение с благините на западния начин на живот се нравеха и на Пьотр Соломин. Но в думите му се долавяше някакво огорчение, някакво разочарование от режима, на който служеше. Монк го усещаше, но не смееше да задълбава прекалено.

За да се намира в Йемен изобщо, руснакът трябваше да е минал през младежкия комунистически съюз, Комсомола, а след това и през Партията. А за да служи в чужбина с чин майор, без съмнение трябваше да е офицер от военното разузнаване, ГРУ. Нещо не се връзваше, но какво? Отговорът излезе на бял свят едва на петата вечер. Избухна заедно с дълго потискания гняв на руснака.

През 1982-ра, една година преди да го изпратят в Йемен, Соломин постъпил в Административния отдел на Министерство на отбраната в Москва. Там бил забелязан от заместник-министъра и натоварен със секретна задача. Със средства, отклонени от военния бюджет, министърът вдигал помпозна вила по поречието на Москва река, край Переделкино.

Противно на партийните норми, съветските закони и общоприетия морал, той изпратил над сто войничета да строят луксозната му крайградска къща. За командир бил назначен Соломин. Пред очите на майора от Финландия пристигнало кухненско обзавеждане, за което всяка съпруга на редови офицер би дала едната си ръка. Японски стереосистеми се монтирали във всяка стая, позлатени кранчета от Стокхолм лъснали в баните, барът се напълнил с многогодишно шотландско уиски, отлежало в дъбови бъчви. Случката го озлобила срещу Партията и режима. Toй далеч не бил първият честен съветски офицер, който вътрешно въставал срещу безочливата корумпираност на съветската номенклатура.

Нощем учел английски и настройвал радиото на Би Би Си и Гласът на Америка. И двете радиостанции предавали и на руски език, но той искал да ги слуша в оригинал. От тях научил, че противно на онова, което винаги му е било втълпявано, Западът не иска война с

Русия.

В Йемен чашата окончателно преляла.

– У дома хората се свират в тесни апартаменти, а началството се шири в палати. Живеят като принцове с нашите пари. Жена ми не може да си купи най-обикновен сешоар или обувки, които да не се разпаднат на първия месец, а в същото време се харчат милиарди за безумни задгранични операции, целящи да впечатлят.., кого? Тия тук!?

– Нещата се променят – понечи да го окуражи Монк.

Сибирякът поклати глава.

Горбачов бе на власт от миналия март, но реформите, които той неохотно, а в повечето случаи и неволно, стартира, щяха да започнат да се чувстват едва края на 1987-а. Освен това Соломин не се бе връщал в родината си от две години.

– Нищо не се променя. Тия лапани по върховете.., казвам ти, Естебан, откакто се преместих в Москва съм се нагледал на такова разточителство, каквото не можеш да си представиш.

– Но този новият, Горбачов... Може би той ще промени нещата – каза Монк. – Аз не съм такъв песимист. Сигурен съм, че руският народ един ден ще се отърве от тая диктатура. Ще може сам да избира управниците си. Демократично, в истински избори. И то съвсем скоро...

– Ами, скоро. Като гледам с какво темпо се движим...

Монк пое дълбоко въздух. Вербуването беше опасна игра. На Запад един лоялен съветски офицер, усетил, че се опитват да го вербуват, можеше да докладва на посланика си. Това би довело до дипломатически скандал. В мрачна тоталитарна държава като Южен Йемен то можеше да означава бавна и мъчителна смърт. Ни в клин, ни в ръкав Монк заговори на безупречен руски.

– Ти можеш да помогнеш това да стане по-бързо, приятелю. Заедно можем да променим всичко. Така, както ти мечтаеш.

Соломин го гледа втрещено в продължение на половин минута Монк не отмести погледа си.

Накрая руснакът заговори на родния си език:

– Кой, по дяволите, си ти?

– Мисля, че вече знаеш, Пьотр Василиевич. Въпросът е дали ще ме издадеш, като знаеш какво ще направят тези хора с мен, преди да ме убият. И ще продължиш да живееш живота си такъв, какъвто е.

Соломин продължи да го гледа втренчено.

– Не бих предал и най-големия си враг на тия говеда. Но не може да ти се отрече, че имаш здрави нерви. Онова, което искаш, е лудост. Абсолютна лудост. Би трябвало да ти кажа да вървиш на майната си.

– Прав си. И ще отида. И то веднага, за да спася кожата си. Но кажи ми, не е ли лудост да седиш със скръстени ръце? Да гледаш, да се вбесяваш вътрешно и нищо да не предприемеш.

Руснакът остави недопитата си бира и стана.

– Трябва да помисля – каза.

– Утре вечер – отвърна Монк все още на руски. .. Тук. Ела сам и ще говорим. Ако дойдеш с полиция, мъртъв съм. Ако не дойдеш, заминавам си с първия самолет.

Майор Соломин си тръгна.

Според всички стандартни оперативни правила Монк трябваше незабавно да напусне Йемен. Не беше получил отказ, но не можеше и да се похвали с недвусмислена готовност за сътрудничество. Обърканият човек често сменя решенията си, а подземията на йеменската тайна полиция са доста страховито място.

Но Монк изчака уговорените двайсет и четири часа. Майорът се върна.., сам. Бяха им необходими още два дни. Сред тоалетните си принадлежности Монк бе пренесъл и основните атрибути за свръзка: специалните мастила, тайните адреси, безобидните фрази, които носеха своя скрит смисъл. От Йемен Соломин нямаше кой знае какво да предава, но след година щеше да се върне в Москва. Ако все още имаше желание, можеше да осъществи контакт.

На раздяла ръкостискането им трая дълго.

– Успех, приятелю – каза Монк.

– На слука, както казваме у дома – отвърна сибирякът.

За да не си тръгнат заедно от хотела, Монк остана още няколко минути в бара. Новият му приятел се нуждаеше от кодово име. Високо в ясното небе звездите грееха с онзи удивителен блясък, който човек може да види само в тропиците.

Сред тях Монк различи очертанията на Беотийския ловец. Роди се агент Орион.

На втори август Борис Кузнецов получи лично писмо от британския журналист Марк Джеферсън. Беше написано на бланка на „Дейли телеграф“ и макар че бе изпратено по факса до московското бюро на вестника бе донесено на ръка в централата на Съюза на патриотичните сили.

В него Джеферсън изразяваше личното си възхищение от мерките, които Игор Комаров смята да предприеме срещу хаоса, корупцията и престъпността и споделяше, че през последните няколко месеца с интерес е следил речите му.

След скорошната смърт на руския президент, продължаваше той, бъдещето на най-голямата страна в света за пореден път заставало във фокуса на общественото мнение по света. Затова той лично имал намерение да посети Москва в първата половина на август. От благоприличие се налагало да вземе интервю и от кандидатите за президент на левицата и центъра, но това щяло да бъде просто формалност.

Иначе интересът на световната общност без съмнение бил насочен към очевидния победител в тази надпревара, Игор Комаров. Той, Джеферсън, щял да бъде дълбоко задължен, ако Кузнецов му окаже съдействие господин Комаров да го приеме. Обещавал пространен материал на централна страница в „Дейли телеграф“ и съпътстващи публикации в други вестници в Европа и Северна Америка.

Макар Кузнецов, чийто баща години наред бе работил в ООН и бе използувал положението си да изучи сина си в Корнел, да познаваше Съединените щати по-добре от Европа, той определено имаше представа за Лондон.

Знаеше също и че американската преса клони към либерализъм, а пратениците ѝ са проявявали враждебност към работодателя му в случаите, когато им бе оказвана честта да получат интервю. Последното датираше от преди година и заради преднамерените въпроси, които журналистът му бе задал, Комаров бе забранил каквито и да било контакти с американската преса.

Но Лондон бе нещо друго. Няколко големи вестника и две национални списания бяха твърдо консервативни, макар и далеч не толкова десни, колкото Игор Комаров в публичните му изяви.

– Бих препоръчал да се направи изключение за Марк Джеферсън, господин президент – каза той на Игор Комаров при седмичната им среща на следващия ден.

– Кой е той? – попита Комаров, който мразеше всички журналисти, включително и руските.

Задаваха му въпроси, на които той не виждаше причина да отговаря.

– Подготвил съм кратка справка за него, господин президент – отвърна Кузнецов и му подаде тънка папка. – Както ще се уверите сам, той поддържа възстановяването на смъртното наказание в собствената си страна. Освен това е върл противник на членството на Великобритания в разпадащия се Европейски съюз. Твърд консерватор. Последния път спомена името ви като пример за руски лидер, на когото Лондон трябва да оказва подкрепа и сътрудничество.

Комаров изсумтя, но даде съгласието си за интервю. Отговорът му пристигна на ръка в московското бюро на „Дейли телеграф“ още същия ден. Господин Джеферсън бе поканен да се яви в Москва за интервюто на девети август.

Йемен, Януари 1986

Нито Соломин, нито Монк можеха да предположат, че мандатът на майора в Аден ще приключи девет месеца по-рано. Но на тринайсети януари двете вражески Фракции в йеменското правителство започнаха жестока гражданска война. Сраженията бяха толкова ожесточени, че се стигна до решението да се евакуират всички чужденци, включително и руснаците. Евакуацията започна на петнайсети август и трая шест дни. Пьотр Соломин бе сред евакуираните.

Летището бе подложено на непрекъснат обстрел и единственият път за напускане на страната бе по море. За щастие английската кралска яхта „Британия“ току-що бе излязла от протока в южния край на Червено море на път за Австралия, за да подготви обиколката на кралица Елизабет.

Осведомено за ситуацията от Британското посолство в Аден, Адмиралтейството в Лондон се свърза с личния секретар на кралицата. Той отнесе въпроса до суверена и кралица Елизабет веднага се разпореди „Британия“ да направи всичко възможно, за да помогне.

Два дни по-късно майор Соломин, наред с други руски офицери, притича от скривалището си до водите край плажа Абиан, където чакаха лодките на „Британия“. Английските войници ги измъкнаха от дълбоката до кръста вода и след по-малко от час обърканите руснаци вече разтягаха походните легла в опразнената лична дневна на кралицата.

При първия си рейс „Британия“ натовари 431 бежанци, а при следващите успя да измъкне от брега 1068 души от петдесет и пет нации. Между евакуациите сновеше до Джибути и се освобождаваше от човешкия си товар на порции. Соломин и сънародниците му се прибраха у дома със самолет през Дамаск.

Никой не можеше да знае тогава, че дори Соломин да бе имал някакви колебания как да постъпи, везните окончателно се бяха наклонили в американска посока от контраста между дружелюбието, с което англичаните, французите и италианците контактуваха с моряците от Кралския флот, и крайната параноя на инструкциите в Москва.

Единственото, което ЦРУ знаеше, бе, че човекът, когото три месеца по-рано бяха вербували, бе потънал във всепоглъщащата паст на Съветския съюз. Възможностите бяха две: или щеше да установи контакт, или не.

През тази зима Съветският отдел на управление "Операции“ буквално се разпадна, парче по парче.

Един по един руските агенти на ЦРУ, работещи зад граница, тихо и кротко бяха изтеглени обратно по разнообразни, кой от кой по-трогателни поводи: майка ти е болна, синът ти е закъсал с учението и има нужда от бащин съвет, ще обсъждат повишенията, ела си. Един по елин те се хващаха на въдицата и се връщаха в Съветския съюз. Още с пристигането ги арестуваха и ги отвеждаха в новата база на полковник Гришин – цяло крило, отцепено от непристъпната крепост на затвора в Лефортово. В Лангли нищо не знаеха за арестите. Знаеха само, че хората им изчезват един по елин.

Що се отнася до онези, които се намираха в самия Съветски съюз, те просто бяха престанали да дават рутинните "признаци на живот".

В границите на Съветския съюз бе немислимо да се обадиш на някого в работата му и да му кажеш "дай да пием по кафе“. Всички телефони се подслушваха, всички дипломати се следяха. Чужденците, дори само заради облеклото им, се различаваха от километри. Контактите трябваше да бъдат изключително предпазливи и по възможност, редки.

Когато все пак се осъществяваха, това ставаше чрез тайници или "пощенски кутии“. Тази толкова банална хитрост може да изглежда като съшита с бели конци, но и до днес се използва. Олдрич Еймс до последно предаваше сведенията си чрез „пощенски кутии“.

„Пощенската кутия“ е просто малък отвор или скривалище на определено място – откачена водосточна тръба, уличен канал, дупка в някое дърво.

Агентът оставя съобщение или микрофилм в „пощенската кутия“ и уведомява работодателите си, като драсва с тебешир по близката стена или по стълба за улично осветление. Разположението на знака означава: в „пощенска кутия“ еди коя си има нещо за вас. Дипломатически автомобил, минава покрай мястото, дори и следен от местното контраразузнаване, може пътьом да забележи знака и да отмине.

По-късно някой разузнавач под прикритие ще се измъкне от „опашката“ си и ще прибере пратката често оставяйки пари на нейно място. Или пък по-нататъшни инструкции. След това пък той ще драсне с тебешир някъде. Информаторът ще мине оттам ще разбере, че пратката му е получена, но в тайника има нещо за него, и по тъмна доба ще дойде да си го вземе.

Така агент и ръководещ могат с месеци, дори с години да поддържат връзка, без да се срещат лице в лице.

Ако информаторът е някъде в провинцията, където дипломати не могат да ходят, или пък е в града, но няма какво да остави в тайника, съществува правилото на определени интервали да дава „признаци на живот“. В столицата, където дипломатите са свободни да се движат навсякъде, това може да става пак със знаци, които по вид и разположение да означават: „Добре съм, но нямам нищо за вас“ или пък: „Имам проблеми, мисля, че ме следят“.

Там, където разстоянията не позволяват да се разменят подобни тайни съобщения – а съветските провинции винаги са били извън достъпа на американските дипломати, – „признаците на живот“ най-често се дават чрез малка обява в големите всекидневници. В колонката за обяви може невинно да се появи: „Продавам очарователно лабрадорче на телефон..." . Разузнавачите в посолството внимателно ги преглеждат. Там Думата е всичко. „Лабрадор“ може да означава „добре съм“, „пудел“ – „имам проблем“. Зад „очарователен може да се крие „ще бъда в Москва следващата седмица и ще оставя нещо на обичайното място, зад „чудесен“ – „поне един месец няма да мога да се върна в Москва“.

Въпросът е „признаците на живот" да бъдат дадени. Когато престанат, значи е възникнал проблем. Сърдечен удар или пък катастрофа и агентът е в болница. Но когато всички до един престанат, проблемът е наистина сериозен.

Точно това се случи през есента и зимата на 1985-86-а. Всички руски агенти на ЦРУ престанаха да дават „признаци на живот“. Гордиевски успя да предаде отчаяното си „Загазих“ и бе измъкнат от англичаните. Майор Бокхан в Атина усети опасността и се спаси в Съединените щати. Останалите дванайсет души просто се изпариха.

Всеки ръководещ оперативен работник в Лангли или навън щеше да разбере, че с агента му се е случило нещо, и щеше незабавно да докладва в централата. А там докладите се преглеждаха от Кери Джордан и началника на отдел СИ. Двамата веднага разбраха, че е станала сериозна издънка.

По ирония на съдбата цялата налудничавост на действията на КГБ всъщност спаси Еймс. Никой в Лангли не можеше да допусне, че руснаците ще арестуват толкова внезапно цели дванайсет агента, ако предателят все още се намира в самото сърце на ЦРУ. Този факт ги убеди в онова, което им се искаше да вярват: те бяха елитът на елита и сред тях не можеше да има изменник. И все пак бяха длъжни да проведат издирване. Направиха го, но другаде.

Първият заподозрян беше Едуард Лий Хауърд, автор на предишно фиаско, отдавна прибран на сигурно място в Москва. Хауърд работеше в отдел СИ и бе готвен да замине в посолството в Москва. По време на инструктажа бе получил дори подробности за операциите там. Малко преди да замине обаче, се установи, че финансите му не са в ред и употребява наркотици.

Пренебрегвайки златното правило на Макиавели, ЦРУ го уволни, но го остави да си се шляе на воля цели две години, без да уведоми когото и да било. През това време Хауърд седеше по пейките и си мислеше да отиде при руснаците. Накрая ЦРУ си призна пред федералните, които се хванаха за главата и поставиха Хауърд под наблюдение. Следващият гаф бе изцяло техен. Той забеляза, че го следят, и им се изплъзна. След два дни, през септември 1985-а, Хауърд вече беше в Съветското посолство в Мексико сити, откъдето го прехвърлиха през Хавана в Москва.

След проверката стана ясно, че Хауърд е могъл да предаде трима от изчезналите агенти може би дори шест. Всъщност той наистина бе разкрил единствените трима, за които знаеше, но работата вече бе свършена от Еймс предишния юни. Трима от руските агенти на ЦРУ се оказаха предадени от две страни.

Втората следа бе подхвърлена от самите руснаци. В желанието си да предпази „къртицата“ си, КГБ организира мащабна диверсионна и дезинформационна кампания, целяща по всякакъв начин да отклони ЦРУ от вярната посока. Усилията се увенчаха с успех. При едно наглед автентично изтичане на информация в Източен Берлин стана ясно, че руснаците са се сдобили с ключ за дешифриране на някои кодове и са прихванали част от шифрограмите на ЦРУ.

Кодовете се използваха от един от основните тайни предаватели на Управлението в Уорънтън, щата Вирджиния. В продължение на цяла една година служителите в Уорънтън бяха прекарвани през ситното сито, но нищо не се установи. Ако в КГБ наистина знаеха кодовете, те щяха да научат и други работи, за които да предприемат съответните действия. Такава активност обаче нямаше, следователно кодовете не бяха разкрити.

Следващата сламка, която КГБ старателно подхвърли, бе, че руските контраразузнавачи са постигнали забележителни успехи. Това бе посрещнато с изумително простодушие в Лангли. В един от докладите дори се казваше, че „всяка операция носи зародиша на собствения си провал“. С други думи, четиринайсет агенти изведнъж са решили да се държат като малоумници.

Някои в Лангли не се хванаха на тая въдица. Сред тях бяха Кери Джордан. Гюс Хатауей, а на по-ниско ниво – научил за проблемите по вътрешната клюкарска мрежа – и Джейсън Монк.

Бяха проверени 301-те досиета , съдържащи всички сведения за агентите. Резултатите бяха ужасяващи. Общо 198 души имаха достъп до досиетата. Цифрата бе огромна. Ако се намираш насред Съветския съюз и си заложил живота си на карта, последното нещо, което ще ти се прииска, е 198 съвсем непознати хора да имат достъп до личното ти досие.

ШЕСТА ГЛАВА

Професор Кузмин отегчено се миеше в моргата под Втори медицински институт. Предстоеше му третата аутопсия за деня.

– Кой е следващият? – подвикна той към асистента си, докато бършеше мокрите си ръце с най-обикновена хартиена салфетка.

– Номер 158 – отвърна помощникът.

– Подробности.

– Бял мъж, малко след средна възраст. Причина за смъртта – неизвестна, самоличност – неизвестна.

Кузмин въздъхна. Защо ли се занимавам изобщо?, каза си.

Поредният скитник, поредният самотник, поредният нещастник, чиито останки, след аутопсията, най-вероятно щяха да помогнат на студентите по медицина три етажа по-горе да разберат какво може да причини насилието на човешките органи, и чийто скелет можеше дори да свърши като помагало в часовете по анатомия.

Москва, като всички големи градове, даваше своята дневна, седмична и месечна реколта от трупове, но за щастие единици от тях трябваше да бъдат аутопсирани. Иначе професорът и колегите му отдавна щяха да са вдигнали ръце.

Най-много, както във всеки град, бяха починалите от естествена смърт: всички онези предали Богу дух в собственото си легло или в някоя болница от старост или вследствие на една от стотиците болести, чийто изход винаги е летален. Смъртните актове за тях се издаваха от болниците или участъковите лекари.

След това се нареждаше „внезапната смърт , най-често фатални инфаркти и инсулти. И в този случай болниците, в които клетниците бяха откарани, поемаха бюрократичните формалности.

След тях идваха злополуките – семейни, трудови и пътни. В Москва имаше още две категории, нараснали значително прел последните години: замръзнали (през зимата) и самоубили се. Техният брои вече се измерваше с хиляди.

Телата, изхвърлени от реката, със или без установена самоличност, се деляха на три категории. Облечени, без алкохол в организма – самоубийци; облечени и спиртосани — жертви на злополука; по бански костюми – удавени по невнимание.

После идваше ред на убийствата. Те минаваха през милицията, след което идваха при професор Кузмин. Но дори тяхната аутопсия обикновено беше чиста формалност. Повечето от тях, като във всеки град, бяха „домашни“. Осемдесет процента бяха извършени в дома или пък убиецът бе член на семейството. По принцип ги разкриваха за часове, а аутопсията само потвърждаваше онова, което вече бе известно – Иван е намушкал жена си, – и помагаше на съдилищата да издадат бърза присъда.

След тях се нареждаха кръчмарските свади и мафиотските убийства. За вторите професорът знаеше, че разкриваемостта не надхвърля мизерните три процента. Причината за смъртта обаче не беше проблем: куршум в главата си е куршум в главата. Дали следователите ще открият някога убиеца (най-вероятно не), не влизаше в задълженията на професора.

За всички упоменати по-горе, десетки хиляди на година, едно беше ясно. Знаеше се кой е мъртвецът. Но се случваше от време на време при професор Кузмин да дойде по някой

Безименен. Труп 158 беше точно такъв.

Професор Кузмин надяна марлена маска, разкърши пръсти да намести ръкавиците си, заинтригуван, се надвеси над масата, когато асистенът откри тялото.

Странно, помисли си той. Дори любопитно.

Вонята, която за външен човек би била непоносима, не му правеше впечатление. Беше свикнал с нея. Със скалпел в ръка той обиколи дългата маса и внимателно огледа обезобразеното тяло. Много странно.

Главата изглеждаше непокътната, като се изключат очите, но веднага си личеше, че са кълвани от птици. В крайна сметка човекът шест дни бе престоял в гората край магистралата за Минск. От таза надолу краката бяха пожълтели, къде от старост, къде поради смъртта, но също без видими контузии. Но между гръдния кош и гениталиите едва ли имаше и квадратен сантиметър без синини и кръвонасядания.

Професорът остави скалпела и обърна тялото. Отзад картината бе същата. После отново го положи по гръб, взе скалпела, включи касетофона на запис и започна да реже. Касетката щеше по-късно да му помогне да напише медицинското заключение за тъпанарите от отдел „Убийства“ долу на „Петровка“. Започна с датата: 2 август 1999 година.

Вашингтон, Февруари 1986

В средата на месеца, за радост на Джейсън Монк и за голяма изненада на неговите началници в отдел СИ, майор Пьотр Соломин установи връзка. Написа писмо.

Естествено дори не направи опит да се свърже с някой западняк в Москва, още по-малко с Американското посолство, а писа на адреса в Източен Берлин, който Монк му бе дал.

Самото предоставяне на конспиративния адрес също беше рисковано, но Монк внимнателно бе премерил риска. Ако Соломин отидеше в КГБ, щеше да се наложи да отговаря на доста неудобни въпроси. Онези там добре знаеха, че той никога не би получил подобен адрес, ако не се с съгласил да сътрудничи на ЦРУ. Ако им кажеше, че е приел само привидно, можеше още повече да загази.

Веднага щяха да го попитат защо не е докладвал незабавно, още при първата среща на полковника от ГРУ в Аден и защо е допуснал американецът, който е направил опит да го вербува, да се измъкне безнаказано. На тези въпроси едва ли щеше да бъде в състояние да отговори.

Така че Соломин имаше два избора: да остане ням като гроб, или да стане част от „екипа". Писмото сочеше, че е избрал второто.

В Съветския съюз цялата кореспонденция от или за чужбина се следеше и проверяваше. Същото важеше и за всички телефонни разговори, факсове и телекси. Но вътрешната поща, поради огромния си обем, практически не можеше да се проследи и се подлагаше на проверка само когато подателят или получателят бяха под подозрение. Това се отнасяше и за кореспонденцията в рамките на Съветския блок, а той включваше и Източна Германия.

Адресът в Източен Берлин принадлежеше на един ватман в метрото, който работеше като куриер на ЦРУ и получаваше добри пари за това. Писмата, които пристигаха в апартамента му в един невзрачен блок в квартал Фридрихшайн, винаги бяха адресирани до Франц Вебер.

Самият Вебер беше предишният наемател на жилището и съвсем своевременно беше починал. Ако някой някога заподозреше ватмана, той можеше с ръка на сърцето да се закълне, че и друг път е получавал такива писма, но не знае нито дума руски, били са адресирани до Вебер, а Вебер е мъртъв, затова ги е изхвърлял. Чист и невинен като новородено.

В писмата нямаше обратен адрес, нито пък фамилия на подателя. Текстът беше банален и скучен: надявам се писмото ми да те завари в добро здраве; ние сме добре; напредваш ли с руския?; с нетърпение чакам да се видим отново някой ден; всичко най-хубаво, твой приятел Иван.

При такъв текст дори всемогъщата източногерманска тайна полиция Щази можеше да предположи единствено, че Вебер се е запознал с някакъв руснак на някой културен фестивал и двамата са започнали да си пишат.

А даже да дешифрираше тайното съобщение, написано с невидимо мастило между редовете, Щази щеше само да разбере, че покойният Вебер е бил шпионин който незнайно как им се е изплъзнал.

В Москва, веднъж пуснал плика в някоя пощенска кутия, подателят ставаше неоткриваем.

Щом получеше писмо от Съветския съюз, ватманът Хайнрих го препращаше отвъд Стената в Западен Берлин. Начинът, по който го правеше, може и да изглежда странен, но по време на Студената война в разделения град ставаха къде-къде по-абсурдни неща. Всъщност системата беше толкова проста, че никой не я разкри. Студената война свърши, Германия се обедини и Хайнрих се оттегли да се радва на добре осигурените си старини.

До 1961-ва, когато Берлин беше разделен със стена, за да се попречи на източногерманците да бягат на Запад, метрото опасваше целия град. След издигането на Стената то също беше разделено. Много от тунелите, които свързваха източната и западната част, бяха затворени. Но в една отсечка източногерманската половина се издигаше над земята и преминаваше през малка част от Западен Берлин.

По време на това транзитно пътуване на Запад всички врати и прозорци се блокираха и източногерманците можеха да се наслаждават на късче Западен Берлин, но не и да проникнат там.

В кабината обаче, необезпокояван от никого, Хайнрих отваряше прозорчето си и в един определен момент изстрелваше с прашка предмет с размерите на топка за голф към руините от другата страна на Стената. Следвайки разписанието му, един мъж на средна възраст винаги разхождаше кучето си точно там и точно тогава. Щом влакът се изгубеше от погледа му, той прибираше топчето и го отнасяше на колегите си в огромната централа на ЦРУ в Западен Берлин. Вътре, сгънато многократно, се намираше поредното писмо.

Новините на Соломин бяха все добри. След като се отчел пред когото трябва със завръщането си в родината, той излязъл в едноседмичен отпуск. После се явил в Министерството на отбраната за ново назначение.

Във фоайето се засякъл със заместник-министъра, чиято вила бе строил преди три години. Междувременно онзи се бил издигнал до поста първи заместник-министър.

Макар и генерал-полковник, окичен с медали, които могат да потопят цял катер, той си оставал апаратчик, стигнал до върховете благодарение на Партията. Перспективата да има истински сибирски воин в антуража си го блазнела. Бил доволен от вилата, завършена в срок, пък и адютантът му току-що го бил напуснал по здравословни причини (прекаляване с водка). Затова повишил Соломин до подполковник и го назначил на поста.

В края на писмото си Соломин, поемайки значителен риск, посочваше домашния си адрес в Москва и искаше инструкции. Ако от КГБ бяха засекли и дешифрирали съобщението, с него щеше да е свършено. Но тъй като той не можеше да установи контакт с Американското посолство, нямаше друг избор, освен да уведоми Лангли къде да го потърсят. Той щеше да бъде снабден с много по-надежден метод за връзка още преди да напусне Йемен, ако гражданската война не бе ускорила събитията.

Десет дни по-късно в пощенската кутия на Соломин пристигни квитанция за пътно нарушение. На плика стоеше печатът ни Държавната автомобилна инспекция. Писмото беше пуснато в Москва, никой не си бе направил труди да го отвори. Квитанцията и пликът бяха толкова добре фалшифицирани, че Соломин една не се обади в управлението да протестира. Изобщо не беше минавал на червено. Преди да вдигне телефона обаче, от плика се изсипаха няколко песъчинки.

Той изпрати жена си да заведе децата на училище, и щом остана сам, извади проявителя, който бе успял да измъкне от Йемен сред тоалетните си принадлежности, и го нанесе върху квитанцията. Съобщението беше съвсем просто. Следващата събота. Десет часа сутринта. В кафене на Ленински проспект.

Пиеше второто си кафе, когато непознат мъж мина покрай него, обличайки пътьом дебелото си палто. От празния му ръкав на масата на Соломин падна пакет руски цигари. Той го покри с вестника си. Непознатият излезе от заведението, без да се обърне.

Пакетът изглеждаше пълен, но двайсетте филтъра бяха слепени един за друг, а в пространството под тях Соломин намери миниатюрен фотоапарат, десет филма като за начало, лист оризова хартия с точното описание на три тайника, инструкции за местонахождението им и шест примерни знака, с които да съобщава кога са празни и кога трябва да бъдат посетени. А също и сърдечно писмо от Монк, започващо с думите: "Е скъпи ми приятелю, значи ще променим света..."

Един месец по-късно Орион остави първата си пратка и взе нови десет филма. Информацията му идваше от дълбините на съветския военно-промишлен комплекс и беше безценна.

Професор Кузмин прегледа заключението от аутопсията на труп 158 и направи няколко бележки на ръка. Дори нямаше да кара претоварената си секретарка да го преписва. Нека ония от отдел "Убийства" да се научат да му разчитат почерка.

А че папката щеше да отиде точно там, бе повече от ясно. Професорът се стараеше да щади следователите и винаги гледаше да класира починалия в графа "злополука" или "естествена смърт". Тогава близките прибираха трупа да си го погребат. Когато самоличността на мъртвеца не бе известна, тялото оставаше в моргата до изтичане на законния срок. Ако междувременно никой не го потърсеше и следователите не успееха да открият кой е, погребваха го на разноски на общината или ставаше помагало в часовете по анатомия.

Но номер 158 бе починал от насилствена смърт и в това нямаше никакво съмнение. Дори блъснат от камион не би могъл да изглежда така. Евентуално само стадо диви биволи, тъпкали тялото с часове, биха причинили такива вътрешни травми. Но в Москва биволи нямаше, пък и да имаше, те едва ли биха пощадили нозете и главата. Труп номер 158 многократно беше удрян с тъп предмет между шията и таза от двете страни на тялото.

Когато приключи с бележките си, професорът подписа заключението, отбеляза датата трети август накрая и сложи папката при изходящите документи.

– Към „Убийства“ ли? – попита бодро секретарката.

– Да, гише „Безименни“.

Тя натрака набързо адреса на един плик, сложи папката вътре и метна пакета на бюрото си. На излизане щеше да го остави при портиера, който на свой ред щеше да го предаде на разносвача.

През това време труп 158 лежеше в тъмнината на камера, лишен от очи и вътрешности.

Лангли, Март 1986

Кери Джордан стоеше до прозореца и се наслаждаваше на любимата си гледка. Беше краят на март и в гората между централата на ЦРУ и река Потомак първите пъпки вече се разлистваха. Скоро сивосинкавият блясък на водата нямаше да се вижда от зеленина. Обичаше Вашингтон. В никой друг американски град нямаше толкова дървета, паркове, гори и градини, а пролетта бе любимият му сезон.

Поне досега. Пролетта на 1986-а се очертаваше кошмарна. По време на разговорите със Сергей Бокхан – офицера от ГРУ, с когото ЦРУ си бе сътрудничил в Атина – руснакът неколкократно бе изразил убеждението си, че ако се бе върнал в Москва, сега щеше да е мъртъв. Не можеше да го докаже, но причината, която началниците му бяха изтъкнали — лошия успех на сина му в академията, – беше чиста лъжа. Следователно беше разкрит. Знаеше, че не е допуснал грешка, и беше убеден, че става дума за предателство.

Но тъй като Бокхан бе един от първите, сблъскали се с подобен проблем, от ЦРУ отначало не му повярваха. Сега обаче твърденията му не изглеждаха толкова невероятни. Още петима бяха привикани по странни поводи от различни краища на планетата, за да изчезнат безследно със стъпването си на съветска земя.

С тях цифрата ставаше шест. Всъщност седем, ако се брои и британският агент Гордиевски. Петима други, работещи в самия Съветски съюз, също бяха потънали вдън земя. От всички агенти на ЦРУ, погълнали толкова усилия, търпение и държавна пара, бяха останали само двама.

Зад него Хари Гонт, началникът на отдел СИ, който бе основната, а за момента и единствената жертва на епидемията, седеше потънал в мисли. Двамата бяха връстници, заедно се бяха издигали в йерархията, години наред бяха работили в чужбина, бяха вербували хора за ЦРУ, бяха играли Голямата игра срещу вечния враг КГБ и си вярваха като братя.

Точно в това бе бедата: всички в отдел СИ си вярваха. Нямаха друг избор. Те бяха ядрото, юмрукът, авангардът на прикритата война. Но всеки таеше подозрение. С Хауърд, с разкритите кодове, с блестящата работа на съветското контраразузнаване можеше да се обясни разобличаването на пет, шест, дори седем агента. Но четиринайсет? Всичките, с които отделът разполагаше? И все пак не можеше да има предател. Нямаше начин. Не и в отдел „Съветски съюз/Източна Европа“.

Някой почука на вратата и атмосферата в стаята се разведри. Предстоеше им да чуят единствената добра новина.

– Заповядай, Джейсън, седни – каза Джордан, когато Монк прекрачи прага. – Двамата с Хари искахме да те поздравим. Твоят Орион е направил страхотен удар. Момчетата в „Анализи“ са на седмото небе. Тъкмо си приказвахме, че човекът, който го доведе, заслужава повишение.

Монк благодари.

– А как е агентът ти в Мадрид?

– Добре, сър. Докладва редовно. Нищо сензационно, но винаги ни е от полза. Мандатът му почти свършва. Скоро ще се прибира в Москва.

– Не са ли го извикали по-рано?

– Не, сър. Трябваше ли?

– Не, Джейсън, ни най-малко.

– Мога ли да кажа нещо, съвсем откровено?

– Давай.

– Чуват се приказки в отдела, че през последните шест месеца здравата сме го закъсали.

– Така ли? – обади се Гонт. – Е, хората обичат да клюкарстват.

До този момент истинските мащаби на катастрофата бяха известни само на десетте най-висши служители на самия връх в йерархията на ЦРУ. Но въпреки че управление „Операции“ наброяваше шест хиляди души, хиляда от които работеха в отдел СИ и едва стотина бяха на нивото на Монк, то приличаше на малко село, а в селата клюките плъзват бързо.

Монк пое дълбоко въздух и продължи.

– Говори се, че губим агенти. Споменават се цифри – над десет.

– Нали знаеш правилата, Джейсън? Научаваш толкова, колкото е необходимо.

– Да, сър.

– Добре де, може и да имаме извести проблеми, но това се случва във всички служби. Въпрос на късмет. Теб какво точно те притеснява?

– Ами ако наистина цифрата десет е вярна има само едно място, от където може да се вземе цялата тая информация. Досиетата.

– Благодаря ти, Монк. Запознати сме с принципите, по които функционира Управлението – просъска ядосано Гонт.

– А как така Лисандър и Орион продължават да работят? – попита Монк.

– Виж какво, Джейсън — отвърна кротко Джордан. – Казах ти веднъж, че си странен. Тоест своенравен, опърничав. Но че ти работи късметът. Добре, наистина претърпяхме някои загуби, но не забравяй, че и досиетата на твоите двама агенти са там.

– Не, не са.

В стаята настъпи гробна тишина. Хари Гонт престана да дъвче лулата си, която никога не пушеше в службата, но използваше като залъгалка.

– Така и не намерих време да ги впиша в централния регистър. Грешката е моя. Съжалявам.

– А къде са тогава оригиналните доклади? Ами твоите с подробностите по вербуването, местата и часовете на срещите? – попита най-после Гонт.

– В сейфа ми. Никога не са излизали оттам.

– А всички текущи операции?

– В главата ми.

Отново последва мълчание.

– Благодаря ти, Джейсън – каза Джордан накрая. – Ще те повикаме, ако ни потрябваш.

През следващите две седмици във висините на управление „Операции" тихомълком се проведе стратегическа кампания. Кери Джордан и двама доверени оперативни работници стесниха кръга на 198-те души, които теоретично бяха имали достъп до досиетата през последната година, до четирийсет и един. Олдрич Еймс, който по онова време още учеше италиански също попадна в списъка.

Джордан, Гонт, Гюс Хатауей и още двама от техния ранг настояваха четирийсетте и един човека да бъдат подложени на сериозно проучване, колкото и болезнено да е то. Това означаваше минаване през детектор на лъжата и проверка на личните финанси.

Детекторът на лъжата беше американско изобретение, с което ЦРУ много се гордееше. Едва в края на осемдесетте и началото на деветдесетте изследванията щяха да докажат колко несъвършено всъщност е то. Първо, един изпечен лъжец винаги можеше да измами машината, а шпионажът по принцип се базира на умението да лъжеш, обикновено най-вече врага.

Второ, онези, които обслужваха детектора, трябваше да са отлично подготвени да задават правилните въпроси. А не можеха да бъдат толкова подготвени, ако заподозреният не беше предварително проучен. За да хванат лъжеца, те трябваше да го накарат да си помисли: „Божичко, разбрали са, всичко са разбрали!“ Едва тогава пулсът му щеше да се ускори. Ако ги усетеше, че нищо не знаят, той щеше да се успокои и детекторът нямаше да отчете нищо. Именно поради тази причина беше изключително важно какви въпроси ще се задават. Ако бяха мъгляви и общи, тестът щеше да е само хабене на хартия.

Отправна точка в проучването, за което Джордан настояваше, можеше да бъде единствено проверката на личните финанси. Уви, никой не можеше да знае тогава, че Олдрич Еймс, преди година разорен и съсипан след тежък развод и прибързан брак, понастоящем беше въшлив с пари, постъпили по сметките му все след април 1985-а.

Начело на групата, която се противопоставяше на Кери Джордан, бе Кен Мългрю. Той не пропускаше случай да припомни пагубните последствия от издевателствата на Джеймс Ангълтън над лоялни и честни служители и непрекъснато подчертаваше, че проверката на финансите е сериозно вмешателство в личния живот и нарушение на гражданските права.

Гонт възразяваше, че по времето на Ангълтън ЦРУ не беше изгубило дузина от агентите си в рамките на някакви си шест месеца. Ако разследването тогава се дължеше на параноя, то днес всички бяха изправени пред сериозни доказателства, че нещо в системата здравата се е пропукало.

Старите хрътки изгубиха. Везните натежаха в полза на гражданските права. Щателната проверка на четирийсетте и един заподозрени беше отменена.

Инспектор Павел Волски въздъхна, когато на бюрото му пристигна поредната папка.

Добре си беше преди година като сержант в отдела за борба с организираната престъпност. Поне ходеха да претърсват мафиотските складове и да конфискуват незаконните им придобивки. С малко хитрост човек можеше да си живее царски, като чопваше някоя и друга луксозна стока, преди да предаде конфискуваното на държавата.

Но не. Жена му искаше да е съпруга на инспектор и щом му се отвори възможност, той изкара школата, получи повишение и беше назначен в отдел „Убийства".

Откъде можеше да предположи, че ще го сложат на гише „Безименни". Като погледнеше купчината документи, която ежедневно се трупаше на бюрото, направо съжаляваше, че се е преместил от отдела на „Шаболовка“.

В повечето случаи поне имаше мотив. Най-вече кражба, разбира се. Заедно с портфейла на жертвата губеше и кредитните си карти, семейните снимки, документите за самоличност. И живота си, за съжаление, иначе нямаше да лежи в моргата неидентифициран и непотърсен.

Онези от които имаше какво да се открадне, обикновено имаха близки. Те сигнализираха в отдел „Изчезнали лица“, откъдето всяка седмица му пращаха купища семейни снимки. В тях той често разпознаваше жертвите си. Опечаленото семейство отиваше в моргата да идентифицира тялото и да си го прибере.

Когато мотивът за убийството не беше кражба, обикновено намираха паспорта някъде по джобовете на жертвата и случаят изобщо не стигаше до Волски.

Същото важеше и за стотиците бездомници, които хвърляха паспортите си, за да не се знае откъде са дошли. Така милицията не можеше да ги върне обратно по родните им места, но това не ги спасяваше от гладна смърт и замръзване през зимата.

Волски се занимаваше само с един вид убийства –на неизвестни лица от неизвестен извършител. Работата му беше интересна, но за съжаление рядко даваше резултат.

Досието, което пристигна на бюрото му на 4 август, беше различно. Едва ли можеше да става дума за кражба. Според доклада на управление „Запад“ тялото бе открито от някакъв гъбар в гората край магистралата за Минск, на стотина метра от пътя. Версията „блъснат от кола“ отпадаше автоматично.

Описанието на външния вид на жертвата беше отчайващо. Облеклото на убития (отдолу нагоре) включваше: обувки, гумени, евтини, сцепени, подпетени; чорапи, евтини, скъсани, вкоравели от мръсотия; долно бельо, виж по-горе; панталони, протъркани, черни, мръсни; колан, пластмасов, износен. И толкоз. Ни риза, ни вратовръзка, ни сако. Само стар шинел, намерен в близост до тялото, идентифициран като армейски от униформата, носена през петдесетте, протрит до неузнаваемост.

В края на описанието имаше малка бележка: джобове – празни, повтарям – празни. Нито часовник, нито халка, нито каквито и да било лични вещи.

Волски погледна снимката, заснета при огледа. Някой предвидливо бе затворил очи. Изнурено, брадясало лице, видима възраст – над седемдесет, макар че сигурно бе поне с десет години по-млад. С една дума, мъченик, какъвто сигурно е бил, преди да умре.

Горкият, помисли си Волски. Едва ли са те убили заради сметка в швейцарска банка.

После отвори заключението от аутопсията и зачете. След няколко параграфа ядосано угаси цигарата си и изруга.

– Тия кретени не могат ли да пишат на обикновен руски – попита не за първи път празната стена насреща му.

"Кому е нужно да ме мъчат с тая терминология?, помисли си той. Какво им пречи да го кажат по-простичко."

Когато се ориентира в професионалния жаргон и изчете заключението, доста бележки го озадачиха. Погледна телефонния номер на бланката и се обади в моргата на Втори медицински институт. За щастие патологът си беше в кабинета.

– Професор Кузмин ли е на телефона? – попита. – Да. Кой се обажда?

– Инспектор Волски, отдел „Убийства". Докладът ви е на бюрото ми.

– Браво.

– Мога ли да бъда искрен с вас, професоре?

– В наше време това се смята за привилегия.

– Затруднявам се с някои термини. Споменавате за синини на двете ръце, над лакътя. Можете ли да ми кажете от какво са причинени?

– Като патолог, не, за мен това са просто контузии. Но между нас казано, отпечатъците са от човешки пръсти.

– Искате да кажете, че някой го е сграбчил?

– Не, скъпи ми инспекторе, държал го е за ръцете. За да стои прав. Двама яки мъжаги са го стискали от двете страни, докато е траял боят.

– Значи смятате, че е пребит? Не е бил ударен от кола или нещо такова?

– Ако главата и краката му бяха в същото състояние, бих казал, че е хвърлен от хеликоптер върху бетонна площадка. При това от високо. Но не и при тези травми. Всеки сблъсък със земята или пък с движещ се автомобил щеше да причини наранявания и по главата и краката. Не, този човек е удрян многократно между шията и таза, от двете страни на тялото, с твърд, тъп предмет.

– Причина за смъртта.., задушаване?

– Да, инспекторе, точно така.

– Простете, но той е бил премазан от бой. Как така е умрял от задушаване?

Кузмин въздъхна.

– Всичките му ребра са счупени, с изключение на едно. Някои на няколко места. Две са се впили в белите му дробове. Пулмоналната кръв е нахлула в трахеята и го е задушила.

– Искате да кажете, че се е удавил в собствената си кръв?

– Именно, инспекторе. Именно.

– Извинявайте, аз съм нов тук.

– А пък аз тук съм гладен – отвърна професорът. – И в момента тече обедната ми почивка. Приятен ден, инспекторе.

Волски отново прегледа заключението. Значи старецът е бил пребит. Работата намирисваше на мафиотска разправа. Но гангстерите обикновено бяха много по-млади. Значи тогава здравата беше ядосал някого. Ако не се беше задушил, със сигурност щеше да умре от раните си.

Интересно какво ли са искали убийците? Информация? Сто на сто щеше да им каже, каквото искат и с по-малко бой. Възмездие? Назидание? Садизъм? И трите може би. Но какво, за Бога, можеше да знае или да притежава един нещастен старец с вид на скитник, че така да си изпати от мафията? Какво ли беше сторил, за да заслужи такава смърт?

Още нещо направи впечатление на Волски. В графа "Отличителни белези" професорът бе написал: два горни резци и един кучешки от неръждаема стомана. Тоест мъртвецът имаше три метални зъба отпред в устата си.

Последните думи на патолога напомниха на Волски, че наистина е време за обяд, а той имаше уговорка с един приятел от отдела. Затова затвори папката, излезе и заключи стаята си.

Лангли, Юли 1986

Проблемът, който писмото на полковник Соломин създаде, беше доста сериозен. Руснакът на три бе пращал сведения чрез тайник в Москва, но сега искаше лично да се срещне с ръководещия го оперативен работник Джейсън Монк. Тъй като не можеше да на пусне Съюза, срещата трябваше да стане на съветска територия.

Всеки професионалист, получил подобно предложение, веднага би заподозрял, че агентът му е заловен и пише под диктовка.

Но Монк беше убеден, че Соломин не е нито глупак, нито страхливец. Ако пишеше под диктовка, имаше една точно определена дума, която в никакъв случай не трябваше да използва, и друга, която задължително трябваше да присъства в текста. Дори и арестуван, той все някак щеше да спази поне едно от условията. Писмото му от Москва не даваше повод за безпокойство.

Хари Гонт отдавна се бе разбрал с Монк, че Москва, гъмжаща от офицери и сътрудници на КГБ, крие твърде голям риск. Ако Монк заминеше като командирован дипломат, съветското Външно министерство пак щеше да поиска пълни сведения за него, които неминуемо щяха да бъдат предадени на Второ главно управление. Дори и дегизиран, Монк щеше да бъде следен през целия си престой и би било немислимо да се срещне с адютанта на първия заместник-министър на отбраната, без да го заловят. Самият

Соломин явно също си даваше сметка за това, защото споменаваше, че в края на септември ще бъде на почивка в министерската база в курорта Гурзуф на Черно море.

Монк проучи района. Гурзуф беше малко крайбрежно селце на Кримския полуостров, известно с почивните станции и санаториума на Министерството на отбраната.

Двама бивши руски офицери, живеещи в САЩ, веднага бяха потърсени да дадат сведения за мястото. Макар да не го бяха посещавали лично, и двамата знаеха къде се намира. Бившето рибарско селце, където Чехов бе творил до края на живота си, беше на петдесет минути с автобус и на двайсет и пет минути с кола от Ялта.

Монк започна да търси варианти за пътуване до Ялта. В много отношения Съветският съюз си оставаше затворена страна и за директен полет до крайморския град и дума не можеше да става. Ако искаше да пътува със самолет, човек трябваше да кацне в Москва, оттам да вземе полета за Киев, оттам за Одеса и най-накрая за Ялта. Никой нормален западен турист не би предприел подобно пътуване, още повече че в Ялта нямаше кой знае какво да се прави. Градът наистина беше един от най-известните съветски курорти, но чужденци рядко стъпваха там.

Монк провери възможностите за пътуване по море и остана приятно изненадан.

Жадно за чужда валута, съветското правителство беше разрешило на „Блек Сий Шипинг Къмпани“ да прави екскурзии до Средиземноморието. Макар че екипажите бяха съветски, следователно бъкани със сътрудници на КГБ, пасажерите бяха предимно западняци.

С ниската си цена за западните стандарти екскурзията привличаше най-вече студенти, преподаватели пенсионери. През лятото на 1986-а маршрутът се обслужваше от три руски лайнера: „Литва“, „Латвия“ и "Армения". Септемврийския курс щеше да се изпълни от "Армения".

Според лондонския агент на "Блек Сий Шипинг Къмпани" корабът тръгваше от Одеса към Пирея почти празен, оттам отиваше директно в Барселона и потегляше обратно през Марсилия, Неапол, Малта и Истанбул. После се отправяше по Черно море до Варна, след това до Ялта и накрая се връщаше в Одеса. По-голяма част от пътниците се качваха в Барселона, Марсилия и Неапол.

В края на юли по молба на ЦРУ британските служби за сигурност внимателно проникнаха в лондонския офис на компанията и без да оставят следа, преснимаха резервациите за "Армения".

Оказа се, че на кораба ще пътуват шест човека от Американско-съветското дружество за приятелство, които ЦРУ внимателно проучи. Всички бяха хора на средна възраст, честни, наивни и отдадени на каузата да подобрят американско-съветските отношения. И шестимата живееха в североизточните щати.

В началото на август професор Норман Келсън от Сан Антонио, щата Тексас, се присъедини към дружеството и помоли да му дадат брошури, за да се запознае с дейността. От тях „научи“ за предстоящата екскурзия с „Армения“, която трябваше да започне от Марсилия, и подаде документи да стане седми член на групата. Съветската туристическа организация "Интертурист" нямаше нищо против и резервацията бе направена.

Истинският Норман Келсън беше архвист на ЦРУ, оттеглил се след пенсионирането си в Сан Антонио. Чертите му доста напомняха на тези на Джейсън Монк, а петнайсетте години разлика във възрастта лесно можеха да се компенсират със сива боя за коса и тъмни очила.

В средата на август Монк отговори на Соломин, че приятелят му ще го чака на входа на Ботаническа градина на Ялта. Паркът беше една от забележителностите на града и се намираше на няколко километра извън пределите му в посока на Гурзуф. Приятелят щеше да бъде там по обяд на 27 и 28 септември.

Инспектор Волски закъсняваше за срещата си и почти тичаше по коридорите на огромната сива сграда на „Петровка“, в която се помещаваше централното управление на московската милиция. Приятелят му не беше в стаята си и той надникна при дежурните. Завари го да приказва с неколцина колеги.

– Извинявай за закъснението – каза му.

– Няма нищо, да тръгваме.

При заплатите, които получаваха, и дума не можеше да става да се хранят на ресторант, но милицията им беше подсигурила стол с купони на ниски цени, където можеха да хапнат прилично.

Двамата тръгнаха към вратата. Отстрани до нея висеше табло за съобщения. Волски го погледна мимоходом и застина.

– Хайде – подкани го колегата му. – Няма да останат свободни маси.

– Я ми кажи – подхвана Волски, когато двамата вече седяха с порция яхния и халба бира пред себе си, – видя ли таблото в дежурната?

– Кое от всичките?

– Онова до вратата. Имаше едно ксерокопие на рисуван портрет. Старец с метални зъби. Знаеш ли какъв с случаят?

– А, това ли?! – отвърна инспектор Новиков. – Нашият тайнствен непознат. Доколкото знам, той и още един са разбили апартамента на някаква служителка в Британското посолство. Нищо не са откраднали, но са преровили навсякъде. Тя се прибрала и ги заварила, та се наложило да я ударят по главата. Преди да припадне, успяла да зърне единия.

– Кога е станало това?

– Преди около две седмици, най-много три. Както и да е, ония от посолството се оплакали във Външно министерство, те пък вдигнали пушилка на нашите горе и сега момчетата от "Кражби" си скъсват задника да го търсят. Някой даже е нарисувал портрет. Ти познаваш ли Чернов? Не? Той е най-големият спец по кражбите в отдела. Направо му се е запалила главата. Кариерата му виси на косъм, а доникъде не е стигнал. Чак при нас дойде да залепи копие на портрета.

– Някаква следа? – попита Волски.

– Нищо. Чернов не знае нито кой е нито къде да го търси. Абе тая яхния с всеки изминат ден става все по-тлъста.

– И аз не знам кой е, но знам къде се намира – каза Волски.

Халбата на Новиков увисна във въздуха.

– Стига бе, къде?

– В моргата на Втори медицински. Досието му пристигна тая сутрин. Самоличност – неизвестна. Намерили са го в гората до пътя за Минск преди около седмица. Пребит до смърт. Без документи.

– Веднага тичай при Чернов. Направо ще те разцелува – отвърна Новиков и умислено дояде яхнията си.

Рим, Август 1986

На 22 юли Олдрич Еймс пристигна във Вечния град, придружен от съпругата си, за да поеме новия пост. Дори и след осем месеца интензивно обучение италианският му беше приличен, но не и добър. За разлика от Монк, той нямаше усет към чуждите езици.

Незаконните му приходи му позволяваха да живее по-разточително от когато и да било друг път, но колегите му в Рим не можеха да усетят разликата, защото никой не знаеше как е живял преди април миналата година.

Резидентът Алън Улф, ветеран на ЦРУ, служил в Пакистан, Йордания, Ирак, Афганистан и Лондон, скоро се убеди, като толкова други преди него, че Еймс не става за нищо. Ако бе видял докладите на колегите си в Турция и Мексико, преди Кен Мългрю да ги прочисти, той щеше да протестира срещу назначението директно пред заместник-директора на управление „Операции".

Не след дълго стана ясно, че новият началник на съветското звено в Рим е алкохолик и некадърник. Това не притесняваше особено руснаците. Те бързо намериха посредник, редови чиновник на име Хренков, с когото Еймс можеше да се среща, без да събуди подозрение. На колегите си американецът просто каза, че разработва Хренков. Така оправда серия изключително дълги и предимно течни обяди, след които едвам стигаше до бюрото си.

И тук Еймс започна да изнася с торби секретните документи на посолството и да ги предава на Хренков.

През август руският оперативен работник, който го ръководеше, пристигна от Москва да се срещне с него. За разлика от Андросов, с когото Еймс бе поддържал връзка във Вашингтон, новият човек на КГБ не живееше постоянно в Рим, а идваше при нужда. В Италия далеч нямаше такива проблеми, каквито срещаше в Щатите.

Еймс просто излизаше от кабинета си, съобщаваше, че отива да обядва с Хренков, за когото всички знаеха, а после двамата тайно се качваха в една кола с тъмни стъкла и запрашваха към резиденцията на самия руски посланик. Там ги чакаше Влад, с когото Еймс часове наред можеше да си приказва, необезпокояван от никого. Влад беше всъщност полковник Владимир Мечулаев от Отдел К на Първо главно управление.

При първата им среща Еймс беше решил да протестира заради опасността, на която КГБ го беше изложил, арестувайки всички предадени от него агенти наведнъж. Но Влад още с влизането му се извини за безразсъдството и обясни, че лично Михаил Горбачов се разпоредил за арестите. След това веднага премина към въпроса, който го водеше в Рим.

– Имаме малък проблем, скъпи ми Рик – каза той.

– Материалите, с които ни снабди, и с обема, и cъс съдържанието си, са направо безценни. Да не говорим за снимките и словесните портрети на топразузнавачите, които ръководят агенти в самия Съветски съюз.

Спиртосаният мозък на Еймс отчаяно се мъчеше да схване целта на това въведение.

– Да, нещо не е наред ли? – попита той.

– Ни най-малко, просто сме озадачени – отвърна Мечулаев и сложи една снимка на масата.

– Този тук, например. Някой си Джейсън Монк. Нали така?

– Да, същият.

– В докладите си го описваш като "изгряваща звезда" на отдел СИ. Значи би следвало да ръководи поне един, а може би двама агенти, базирани в Съветския съюз, нали така?

– Поне така се чуваше в отдела по мое време. Но вие би трябвало да го знаете.

– Е, скъпи ми Рик, точно в това е проблемът. Всички предатели, които беше така любезен да ни посочиш, вече са разкрити, арестувани и.., разпитани. Всички до един бяха, как да кажа... – руснакът мислено си припомни разтрепераните мъже, с които се бе срещнал в стаята за разпити, след като Гришин ги беше „съветвал“ да сътрудничат на следствието – .., много искрени, много открити, готови да ни съдействат. Всички ни казаха кой ги ръководи, някои дори посочиха повече от един човек. Но никой не спомена за Джейсън Монк. Абсолютно никой. В такива случаи обикновено се използват псевдоними, разбира се. Но снимката, Рик. Нито един не разпозна мъжа на снимката. Разбираш ли какъв ми е проблемът? Къде са шпионите, които Монк ръководи?

– Не знам. Просто не разбирам. Би следвало и техните досиета да са сред онези, които ви предадох.

– И ние не разбираме, скъпи ми Рик, но ги няма.

В края на срещата Еймс получи огромна сума пари и списък със задачи. За трите си години в Рим той предаде на КГБ всичко, което можа: купища секретни и свръхсекретни документи и още четирима агенти. И четиримата обаче бяха от други държави на Източния блок. Неизпълнена остана само задача номер едно. А тя беше проста и ясна: щом се върнеш във Вашингтон, а по възможност и преди това, установи кои са хората на Монк в СССР.

Докато инспекторите Новиков и Волски се наслаждаваха на ползотворния си обяд в стола на милицията, Държавната дума заседаваше.

Не беше лесно да се свика руският парламент по време на лятната му ваканция. Територията на страната беше толкова огромна, че някои депутати трябваше да пропътуват хиляди километри, за да присъстват на заседанието. Дебатите обаче бяха от изключително значение, защото предстоеше да се обсъжда промяна в основния закон.

След неочакваната смърт на президента Черкасов, съгласно член 59 на Конституцията постът се поемаше временно от министър-председателя до провеждането на избори, които трябваше да бъдат насрочени за след три месеца.

Премиерът Иван Марков пое функциите на президент, но след като се консултира с редица експерти, стигна до извода, че провеждането на редовните президентски избори,

насрочени за юни 2000-а, с цели девет месеца по-рано, би довело до сериозни сътресения с непредвидими последици.

Затова свика парламента и подложи на гласуване еднократна поправка в Конституцията, с която временните му пълномощия да бъдат удължени с още три месеца и изборите, насрочени за юни 2000-а, да се проведат през януари.

Името „Дума“ произлиза от глагола „думатъ“, който означава мисля, разсъждавам, а оттам и „място, където се мисли“. Много от наблюдателите обаче бяха на мнението, че руската Дума е по-скоро мегдан за размяна на крясъци и обиди, отколкото място за зрели разсъждения. В този горещ летен ден мнението се потвърди напълно.

Дебатите продължиха до вечерта. На моменти страстите така се разпалваха, че председателят не спираше да удря по звънеца и да крещи за ред. По едно време дори заплаши да разпусне целия парламент до второ нареждане.

Двама депутати се нахвърлиха с ругатни един срещу друг, та се наложи квесторите да ги извеждат едва ли не с бой от залата пред смаяните погледи на телевизионните оператори. Изхвърлени на тротоара пред сградата, двамата дадоха импровизирана пресконференция, която премина в юмручен двубой, прекъснат най-накрая от милицията.

Когато климатикът в залата окончателно издъхна от нагорещената атмосфера и потните депутати на третата по население демокрация в света започнаха да крещят и да се псуват, положението съвсем излезе от контрол.

Фашисткият Съюз на патриотичните сили, по нареждане на Игор Комаров, настояваше президентските избори да бъдат насрочени за октомври, три месеца след смъртта на Черкасов, както повеляваше член 59 от Конституцията. Тактиката им беше очевидна. Съюзът имаше такава преднина в социологическите проучвания, че само щеше да ускори идването си на власт с девет месеца.

Обновените комунисти от Социалистическия съюз и реформистите от Демократичния алианс за първи път бяха на едно мнение. И двете партии сериозно изоставаха в анкетите и имаха нужда от време да възстановят позициите си. С други думи, не бяха готови за избори.

Дебатите или по-скоро караницата продължи до мръкнало. Накрая изтощеният и пресипнал председател най-после обяви, че аргументите са достатъчни, за да се премине към гласуване. Левицата и центристите обединиха гласовете си, за да победят крайно десните, и успяха. Президентските избори, насрочени за юни 2000-а, бяха изтеглени на шестнайсети януари.

След по-малко от час резултатът от гласуването стигна до цялата нация като водеща новина в централната информационна емисия „Время". Всички посолства в столицата бяха удължили работното си време, прозорците светеха, а зад тях посланиците бързаха да изпратят кодираните си телеграми до своите правителства.

И понеже в Британското посолство всички служители също бяха по местата си, обаждането на инспектор Новиков завари „Грейси“ Фийлдс в кабинета му.

Ялта, Септември 1986

Денят беше горещ, а в таксито, което пърпореше по крайбрежната магистрала на североизток от Ялта, не можеше и да се мечтае за климатик. Американецът отвори прозореца да го лъхне свежият бриз от Черно море и се намести, така че да вижда в огледалото над главата на шофьора. Никой не го следеше.

Дългото пътуване от Марсилия през Неапол, Малта и Истанбул беше уморително, но поносимо. Монк бе изиграл ролята си, без да събуди подозрение. Прошарен, със затъмнени очила и изтънчени обноски, той по нищо не се различаваше от пенсионираните учени, решили да прекарат лятната си почивка на кораба.

Сънародниците му на борда вярваха, че споделя искреното им убеждение, че единствената надежда за мир по света е народите на Съединените щати и Съюза на съветските социалистически републики да се опознаят и да се сближат. Една от тях, неомъжена бивша учителка от Кънетикът, беше особено впечатлена от изискания тексасец, който издърпваше стола ѝ в ресторанта и при всяка среща на палубата я поздравяваше, докосвайки върха на каубойската си шапка.

Само във Варна той не слезе на брега и остана да се наслаждава на слънцето. На всички останали пристанища обаче се мъкнеше с туристите от пет националности от руина на руина, докато съвсем останеше без крака.

В Ялта за първи път в живота си стъпи на руска земя. След задълбочената подготовка, която бе получил, това му се стори по-лесно, отколкото предполагаше. От една страна, макар „Армения“ да беше единственият пътнически лайнер на пристанището, чуждите товарни кораби наоколо бяха поне десет и екипажите им свободно се разхождаха по брега.

Спътниците му, които след Варна не бяха слизали на сушата, се спуснаха като отвързани навън и двамата руски митничари, застанали в основата на стълбичката, само отгръщаха паспортите им и ги пускаха да си вървят. Професор Келсън привлече няколко смаяни погледа с облеклото си, но те бяха одобрителни и дружелюбни.

Вместо да изглежда незабележим, Монк бе избрал противоположната тактика: да изключва всякакви подозрения, като се набива на очи. Носеше кремава риза, раирана вратовръзка, прикрепена със сребърна щипка, летен бежов костюм и каубойска шапка в комплект с ботуши.

– Божичко, професоре, колко добре изглеждате – пърхаше даскалицата. – Ще дойдете ли с нас на лифта до върха?

– Не, мадам – отвърна Монк. – Мисля да се поразходя по кея и да пийна кафе.

Екскурзоводите на „Интурист“ поведоха подопечните си в различни посоки и го оставиха сам. Той излезе от пристанището, мина покрай морската гара и тръгна из града. Хората му хвърляха любопитни погледи, усмихваха се и отминаваха. Едно момченце спря, сложи ръце на хълбоците си и артистично извади два въображаеми колта насреща му. Монк го погали по главата и се усмихна.

Знаеше, че на Кримския полуостров почти няма развлечения. Телевизията беше тъпа и еднобразна и единствените емоции идваха от киното. Каубойските филми, разрешени от режима, бяха сред най-гледаните, а ето че в града бе пристигнал истински каубой. Дори един милиционер, който дремеше на жегата, се оживи като го видя, но Монк му свати шапка и той козирува с усмивка. След едночасова разходка и чашка кафе на открито Монк се убеди, че никои не го следи, хвана едно такси и помоли шофьора да го откара до Ботаническата градина. Със справочника, картата и разваления си руски той толкова приличаше на турист, слязъл от някой кораб, че без да чака подкана, шофьорът кимна и потегли. И без това всички посещаваха прочутата Ботаническа градина на Ялта.

Монк слезе пред главния вход и се разплати с шофьора. Плати в рубли, но добави бакшиш от пет долара и съзаклятническо намигване. Шофьорът се ухили, кимна и замина.

Опашката пред входа беше огромна – предимно деца, дошли с учителите си на учебна екскурзия. Монк се нареди чинно накрая и започна да се озърта за мъже в лъскави костюми. Не забеляза нито един. Купи си билет, влезе и тръгна към будката за сладолед встрани от входа. С вафлена кофичка в ръка, той се огледа за някоя по-усамотена пейка, седна и започна да ближе сладоледа.

Няколко минути по-късно в другия край на пейката седна един мъж и заразглежда карта на огромния парк. Зад брошурата никой не можеше да види, че устните му се движат. Монк пък ядеше сладолед и нямаше нищо неестествено в това да примлясква от време на време.

– Е, приятелю, как си? – попита Пьотр Соломин.

– Сега като те виждам, още по-добре – промърмори Монк. – Да си забелязал нещо подозрително?

– Не. Тук съм от около час. Никой не ме следи. Нито пък теб.

– Моите хора са много доволни от теб, Питър. Сведенията, които ни предоставяш, ще ни помогнат да скъсим Студената война.

– Просто искам тия кретени да се махнат веднъж завинаги – отвърна сибирякът. – Сладоледът ти се топи. Хвърли го, ще взема нови.

Монк метна размекнатата фунийка в близкото кошче, а Соломин отиде до будката да купи други. Като се върна, вече имаше повод да седне по-близо.

– Благодаря ти. Защо не използва тайника в Моск ва? Моите хора малко се оздачиха.

-Защото има и още, но трябва да ти го съобщя лично – отвърна Соломин и започна да разказва за събитията, които се бяха случили в Политбюро и Министерството на отбраната през лятото на 1986-а.

Монк едва се сдържа да не подсвирне от изненада. След около половин час Соломин свърши.

– Сериозно ли говориш, Питър? – попита Монк. – Нима най-после доживяхме и това?

– Напълно сериозно. Чух самият министър да го потвърждава.

– Това ще промени много неща. Благодаря ти, приятелю. Но трябва да тръгвам.

Като човек, поговорил си с непознат на пейка в парка, Монк му подаде ръка. Соломин го погледна с изненада.

– Какво е това ?

Беше пръстен. Монк обикновено не носеше пръстени, но този подхождаше на тексаския му вид. Беше сребърен с тюркоаз, каквито се носеха в Тексас и Ню Мексико, и удегеецът очевидно го хареса. Монк го търкулна в ръката му.

– За мен? – учуди се Соломин.

Никога не беше искал пари и Монк предполагаше, е ще го обиди, ако му предложи. Но по изражението му американецът разбра, че за него пръстенът е нещо повече от възнаграждение – тюркоаз за стотина долара и сребро, извлечено от планините не Ню Мексико и обработено от сръчните ръце на някой индиански занаятчия.

Давайки си сметка, че не може да го прегърне пред толкова хора, Монк си тръгна. След няколко крачки се обърна да го погледне отново. Пьотр Соломин беше сложил пръстена на кутрето на лявата си ръка и му се любуваше. В съзнанието на Монк, ловецът от Далечния изток завинаги щеше да остане така.

"Армения" отплува от Одеса, където се освободи от човешкия си товар. Митничарите провериха всеки куфар, но търсеха най-вече печатни материали с антисъветско съдържание. Монк знаеше, че чужденците не се пребъркват, освен при изрична заповед на КГБ, за която трябваше да има сериозна причина. Затова залепи филма с лейкопласт за единия си хълбок и спокойно мина през митницата с останалите американци. Екскурзоводите на "Интертурист" уредиха формалностите и скоро всички бяха качени за влака за Москва.

На следващия ден Монк остави филмите в посолството, откъдето щяха да ги изпратят в Лангли с дипломатическата поща, и хвана самолета за Щатите.

Предстоеше му да пише дълъг доклад.

СЕДМА ГЛАВА

– Британско посолство, добър вечер – каза телефонистката в сградата на Софийски кей.

– Что? – чу се изненадан глас отсреща.

– Английское посолъство, добрый вечеръ – повтори телефонистката на руски.

– Не е ли касата на Болшой театър? – попита човекът.

– Не, имате грешка – отвърна телефонистката и затвори.

Дежурните в централата на ФАПСИ – руската Федерална агенция за правителствени връзки и съобщения, която открай време подслушваше определени телефони – засякоха разговора, отбелязаха го в дневниците си и веднага забравиха за него. В Москва грешките бяха нещо съвсем обичайно.

За телефонистката в посолството обаче това не беше просто грешка. Игнорирайки две други обаждания, тя отвори малък бележник и набра някакъв вътрешен номер.

– Господин Фийлдс?

– Да.

– Тук централа. Току-що се обадиха да търсят касата на Болшой театър.

– Благодаря – отвърна „Грейси“ Фийлдс и веднага позвъни на Джок Макдоналд.

Вътрешните телефони редовно се проверяха от службата за сигурност и се смятаха за „чисти".

– Моят човек от „голямата къща“ току-що се е обадил. Използвал е спешния код. Трябва да му позвъня незабавно.

– Дръж ме в течение – отвърна резидентът.

Фийлдс погледна часовника си. Между обажданията трябваше да има един час. Пет минути вече бяха минали. Пред телефонната кабина във фоайето на една банка през две преки от сградата на милицията инспектор Новиков също погледна часовника си и реши да изпие едно кафе, за да убие оставащите петдесет и пет минути. След това щеше да отиде една пряка по-надолу пред друга кабина и да чака.

Десет минути по-късно Фийлдс излезе от посолството, качи се на колата и бавно се отправи към хотел „Космос“ на Проспект мира. Построен през 1979-а, хотелът беше модерен за московските стандарти и във фоайето му имаше ред телефонни кабини.

На шейсетата минута след обаждането на Новиков в посолството Фийлдс извади тефтерче от джоба си и набра някакъв номер. Разговорите между телефонни кабини са кошмар за контраразузнаването, защото практически не могат да бъдат засечени дори само поради огромния си брой.

– Борис?

Новиков не се казваше Борис. Името му беше Евгений, но когато чуеше „Борис“, знаеше, че Фийлдс е насреща.

– Да. За онзи портрет, който ми даде. Открих нещо. Трябва да се срещнем.

– Добре. Да се видим на вечеря в „Россия“.

Нито единия, нито другия имаше намерение да ходи в огромния хотел „Россия“. Поканата се отнасяше за малък бар на улица „Тверская“, наречен „Въртележката“, където беше достатъчно безлюдно и тъмно. Времето на срещата бе след още един час.

Като всички големи британски легации, посолството в Москва имаше сред персонала си служител от вътрешната служба за сигурност, известна като МИ 5.

Това подразделение на Тайната разузнавателна служба, погрешно наричана МИ 6, няма за цел да събира информация за врага, а да гарантира сигурността на посолството и неговите служители.

Но тъй като самите те изобщо не се смятаха за затворници, щом дойдеше лятото, човек често можеше да ги види в една живописна местност извън града, където Москва река оформяше малък залив с уютен плаж. Там дипломатите редовно прекарваха уикендите си.

Преди да стане инспектор и да постъпи в отдел "Убийства“, Евгений Новиков отговаряше за района, в който попадаше и туристическата местност, известна като Серебрянский бор.

Именно там Новиков се запозна с тогавашния служител на службата за сигурност, който го представи на новодошлия „Грейси“ Фийлдс.

Фийлдс „подработи“ младия милиционер и след време му намекна, че малка месечна добавка във валута би улеснила живота на човек с твърда заплата в години на инфлация. Така инспектор Новиков стана информатор, наистина незначителен, но полезен от време на време.

През тази седмица инспекторът от отдел „Убийства“ щеше да оправдае всички усилия.

– Имаме един труп – каза той на Фийлдс, когато двамата се настаниха в сумрака на „Въртележката“ с халба студена бира в ръка. – Сигурен съм, че това е човекът от рисунката, която ми даде. Възрастен, железни зъби и така нататък.

Новиков разказа онова, което бе научил от колегата си Волски.

– Близо три седмици. Доста време при тая горещина. Сигурно изглежда ужасно – каза Фийлдс. – Има ли вероятност да не е той?

– Стоял е в гората само седмица. Оттогава е в моргата. Би следвало да е разпознаваем.

– Ще ми трябва снимка. Борис. Можеш ли да ми я осигуриш?

– Не знам. Всичките са при Волски. Ти познаваш ли един следовател Чернов?

– Да, идва в посолството. И на него дадохме копие от портрета.

– Знам – отвърна Новиков. – Разлепил го е навсякъде. Както и да е, сто на сто ще дойде пак. Волски трябва вече да му е казал. Той ще има снимка на трупа.

– За себе си, но не и за нас.

– Не знам. Може да се окаже трудно.

– Ти опитай, Борис, направи всичко възможно. Нали си в „Убийства“? Кажи, че искаш да я покажеш на информаторите си. Измисли някакво оправдание. Вече става дума за убийство. Нали това ти с работата? Да го разследваш.

– По принцип, да – въздъхна Новиков и си помисли дали англичанинът е наясно, че едва три процента от мафиотските убийства се разкриват.

– Ние ще ти се отплатим – каза Фийлдс. – Не се стискаме, щом става въпрос за сигурността на служителите ни.

– Добре – отвърна Новиков. – Ще се опитам да измъкна някоя снимка.

Задачата се оказа съвсем проста. Досието на неизвестния мъртвец само дойде в отдел „Убийства“ и два дни по-късно Новиков измъкна една от снимките, заснети в гората край магистралата за Минск.

Лангли, Ноември 1986

Кери Джордан беше в отлично настроение. В края на 1986-а подобни моменти бяха рядкост, защото скандалът Иран-контри вече бушуваше из Вашингтон, а Джордан знаеше, може би по-добре от всеки друг, колко дълбоко е замесено ЦРУ в него.

Но в случая директорът Уилям Кейси току-що го беше повикал в кабинета си, за да му изкаже искрена похвала. Причината за тази необичайна сърдечност от страна на началника му бе, че новините, които Джейсън Монк бе донесъл от Ялта, бяха стигнали до най-високо място.

В началото на осемдесетте, когато президент на ССCP бе Юрий Андропов, бившият шеф на КГБ лично беше предприел серия крайно агресивни действия срещу Запада. Умиращият Андропов бе направил последния си отчаян опит да пречупи твърдостта на НАТО чрез заплахи.

В основата на замисъла бе разполагането на 350 нови ракети със среден обхват в източноевропейските сателити на Съветския съюз. С по три независимо насочени ядрени бойни глави във всяка от тях, ракетите СС-20 държаха под прицел всеки град или село на Европа, от северна Норвегия та чак до Сицилия.

По онова време в Белия дом беше Роналд Рейгън, а на Даунинг стрийт – Маргарет Тачър. Двамата западни ръководители отказаха да се подчиняват на заплахи и решиха на всяка ракета, насочена на Запад, да се отговаря с друга, в обратна посока.

„Пършинг II“ и „Круз“ бяха разположени из Великобритания и Западна Европа въпреки бурните и непрестанни демонстрации на европейската левица. Рейгън и Тачър останаха непоклатими.

Американската програма „Междузвездни войни“ предизвика СССР да разработи своя система за противоракетна отбрана. Андропов почина, Черненко мина и замина, на власт дойде Горбачов, но войната на твърдост и промишлена мощ не спираше.

През март 1985-а Михаил Горбачов стана генерален секретар на КПСС. Той, също като предшествениците си, беше убеден комунист, но за разлика от тях беше прагматик и отказваше да приеме лъжите, с които те бяха залъгвани. Държеше да знае истината за съветската промишленост и икономика. А тя беше мрачна.

Това обаче не му попречи да вярва, че изнемощялата кранта на комунистическата икономика с малко "козметика" може да се превърне в мускулест жребец. Оттам дойде и перестройката.

През лятото на 1986-а в коридорите на Кремъл и руското Министерство на отбраната започна да става ясно, че тая няма да я бъде. Военнопромишленият комплекс и програмата за въоръжаване поглъщаха шейсет процента от брутния вътрешен продукт на страната – сума, която ставаше все по-непосилна. Народът повече не можеше да издържа на лишенията.

През същото това лято бе направен задълбочен анализ, за да се установи колко още Съветският съюз може да поддържа това темпо. Резултатите се оказаха плачевни. В индустриално отношение капиталистическият Запад изпреварваше съветския гигант по всички точки. Именно тези сведения, заснети на микрофилм, Соломин бе предал на Монк на пейката в Ялта.

От тях и от думите на руснака ставаше ясно, че ако сегашното положение се запази още две години, съветската икономика ще се разпадне по шевовете и Кремъл ще трябва да сведе глава и да капитулира.

Сибирякът бе разкрил на Запада всички карти на руснаците.

Новината отиде право при Рейгън, а оттам – през Атлантика при госпожа Тачър. И двамата, притиснати от вътрешна враждебност и скептицизъм, я приеха с възторг. Бил Кейси получи поздравленията на Овалния кабинет и ги предаде на Кери Джордан, който повика Монк да сподели похвалите. В края на разговора им Джордан повдигна тема, която бе дискутирал и преди.

– Много ме притесняват тия твои досиета, Джейсън. Не може просто така да си стоят в сейфа ти. Ако нещо се случи с теб, губим всякаква връзка с двамата ти агенти Лисандър и Орион. Трябва да ги депозираш при останалите.

Беше минала повече от година от първото предателство на Олдрич Еймс и почти шест месеца, откакто мистериозното изчезване на агенти се бе превърнало в катастрофа. Виновникът все още беше в Рим. В ЦРУ продължаваха да търсят предателя, но първоначалната решителност отдавна бе избледняла.

– Нека не си търсим белята – увещаваше го Монк. – Тези хора са заложили живота си. Познават ме, аз също ги познавам. Имаме си доверие. Да оставим нещата такива, каквито са.

Джордан разбираше странната връзка между агента и онзи, който го ръководи. Официално Управлението възразяваше срещу подобни отношения по две причини. Първо, ръководещият можеше да бъде преместен на друга работа, да се пенсионира или да почине. Когато връзката беше прекалено лична, агентът, внедрен дълбоко в сърцето на Русия, можеше да реши, че не иска или не може да се довери на друг човек. И второ, ако се случеше нещо с него, ръководещият можеше да изпадне в депресия, която да се отрази пагубно върху понататъшната му работа. По принцип, при дългогодишно сътрудничество, един агент на няколко пъти сменя ръководителите си. Близостта на Монк с двамата му агенти притесняваше Джордан. Беше в разрез с общоприетата практика.

Но пък и самият Монк трудно се вписваше в установените норми. Макар на Джордан да не му бе известно, той винаги гледаше агентите му в Москва (Туркин се бе завърнал от Мадрид и доставяше безценна информация от самото сърце на отдел К на Първо главно управление) да получават дълги лични писма от него, наред с обичайните инструкции.

Джордан предложи компромисен вариант. Досиетата, съдържащи подробности за двамата руснаци, за това как и къде са вербувани, как е установявана връзка с тях, къде са работили в чужбина – изобщо всичко, с изключение на личните им имена, без които спокойно можеха да бъдат идентифицирани – да се прехвърли в личния му сейф. Ако някой искаше да се добере до тях щеше да му се наложи да се аргументира пред самия замесник-директор (операции). Монк се съгласи и документите бяха преместени.

Инспектор Новиков беше прав за едно. Чернов наистина дойде в посолството. Пристигна на следващата сутрин, 5 август. Джок Макдоналд го покани в кабинета си, представяйки се за аташе в консулския отдел.

– Мисля, че открихме човека, нахлул в апартамента на колежката ви – каза следователят.

– Моите поздравления.

– За съжаление той е мъртъв.

– Жалко. Предполагам, имате негова снимка?

– Да, заснета при огледа. Нося и... – той посочи платнената торба до себе си – .., дрехата, с която вероятно е бил облечен.

Макдоналд погледна снимката. Беше покъртителна, но съвпадаше с нарисувания портрет.

– Ще извикам госпожица Стоун да видим дали ще разпознае клетника.

Силия Стоун бе доведена от Фийлдс, който също остана в кабинета. Макдоналд я предупреди, че онова, което ѝ предстои да види, е смущаващо и предварително ѝ благодари за съдействието. Тя погледна снимката и сложи длан на устата си. Чернов извади излинелия шинел и ѝ го показа. Силия обърна разстроен поглед към Макдоналд и кимна.

– Той е. Това е човекът, който...

– .., си видяла в апартамента си. Разбира се. Явно и крадците стават жертва на престъпления, господин следовател. Какво да се прави, никой не е застрахован.

Силия Стоун бе изведена от стаята.

– Позволете ми от името на британското правителство да ви поздравя за отлично свършената работа. Може би никога няма да научим името на този човек, но това вече едва ли е от значение. Искам да ви уверя, че лично ще се погрижа благодарностите ни да стигнат до началника на московската милиция – каза Макдоналд на грейналия от щастие руснак.

Весел и доволен, Чернов излезе от посолството и се качи на колата си. Щом се прибра на „Петровка", прехвърли досието от „Кражби“ в „Убийства“ и забрави за случая. Фактът, че в обира бе участвал и втори човек, вече нямаше никакво значение. Без описание и без сведения от мъртвия му съучастник, издирването му би било като да търсиш игла в купа сено.

След като Чернов си тръгна. Фийлдс се върна в кабинета на Макдоналд. Резидентът тъкмо си наливаше кафе.

– Какво мислиш? – попита.

– Моят човек твърди, че старецът е бил пребит. Негов приятел от гишето за лица с неустановена самоличност видял портрета и го разпознал. Според доклада от аутопсията тялото е престояло в гората няколко дни, преди да го намерят.

– А това е станало кога?

Фийлдс погледна бележките си от срещата във „Въртележката“.

– На двайсет и четвърти юли.

– Значи е бил убит на.., седемнайсети или осемнайсети. В деня, в който е подхвърлил папката в колата на Силия Стоун. В деня, в който заминах за Лондон. Тия приятелчета не си губят времето.

– Кои по-точно?

– Хващам се на бас, че е работа на главорезите на оня изверг Гришин.

– Шефа на личната охрана на Комаров?

– И така може да се каже – отвърна Макдоналд. –Виждал ли си досието му?

– Не.

– Прегледай го някой ден. Бивш спец по разпитите от Второ главно. Отвратителен тип.

– Ако са го пребили за наказание, кой ли ще да е бил той? – попита Фийлдс.

Макдоналд се загледа към стените на Кремъл отвъд реката.

– Най-вероятно самият крадец.

– Интересно как се е добрал до такъв документ?

– Мога само да предположа, че е бил някакъв нисш служител или нещо такова. Във всеки случай, извадил е лош късмет. Мисля, че твоят приятел ще трябва да си разаботи тлъста премия.

Буенос Айрес, Юни 1987

Един млад служител на резидентурата на ЦРУ в Аржентина пръв надуши, че Валерий Юриевич Круглов от Съветското посолство може да се окаже уязвим. Американският резидент се консултира с Лангли.

В Латиноамериканския отдел вече имаха досие за руснака, датиращо от средата на седемдесетте, когато Круглов работеше в посолството в Мексико сити. Беше им известно, че той е руски експерт по Латинска Америка, с три мандата зад гърба си и двайсетгодишна кариера в съветското Външно министерство. Понеже правеше впечатление на общителен и отворен човек, в досието му имаше дори биографични данни.

Роден през 1944-а, Валерий Круглов беше син на дипломат, също експерт по Латинска Америка. Под влияние на баща си младежът бе постъпил в престижния Институт по международни отношения, МГИМО, където бе научил испански и английски. Беше завършил през 1966-а. Преди да стане първи секретар на посолството в Буенос Айрес, беше изкарал два мандата в Южна Америка: в Колумбия – като млад и десет години по-късно – в Мексико.

От ЦРУ бяха убедени, че не е сътрудник на КГБ. Досието му го описваше като напредничав, вероятно прозападно настроен, различен от обичайния праволинеен "хомо съветикус". Онова, което привлече вниманието на ЦРУ през лятото на 1987-а, бе един разговор на Круглов с аржентински държавен служител, в който руснакът споделяше, че скоро ще се прибере окончателно в Москва и това сериозно ще се отрази върху начина му на живот.

Понеже ставаше, въпрос за руски гражданин, отдел СИ също бе запознат със случая и Хари Гонт предложи с Круглов да се заеме някой, когото той не познава.

Най-подходящ му се стори Джейсън Монк, тъй като говореше и руски и испански. Джордан се съгласи.

Задачата беше съвсем проста. На Круглов му оставаше само още един месец, тоест нещата стояха като в известния хит на Елвис Пресли – сега или никога.

Пет голини след края на Фолкландската война демокрацията в Аржентина бе възстановена и в Буенос Айрес, гостоприемен и отворен град, не беше проблем за един американски „бизнесмен“, кавалерстващ на дама от Американското посолство да се запознае с Круглов на някой прием. Монк се постара да му стане симпатичен и го покани на вечеря.

Руснакът, на когото като първи секретар посланикът и КГБ бяха дали значителна свобода, прие с охота предложението да вечеря с човек извън дипломатическия корпус. По време на вечерята Монк, преразказвайки историята на бившата си учителка по френски, госпожа Брейди, обясни, че майка му е била преводачка в Червената армия, която след падането на Берлин се влюбила в млад американски офицер. Противно на правилата, двамата избягали, за да се оженят на Запад. Така Монк от малък се научил да говори еднакво добре и руски, и английски.

Оттам нататък разговорът продължи на руски. За Круглов това беше добре дошло. Испанският му беше перфектен, но с английския се затрудняваше.

Към края на втората седмица истинският проблем на руснака излезе на бял свят. Четирийсет и три годишен, разведен, с две непълнолетни деца, той продължаваше да живее в жилището на родителите си. За да си купи апартамент в Москва, му трябваха двайсетина хиляди долара. Като богат играч на поло, дошъл в Аржентина да огледа няколко понита, Монк с готовност предложи на новия си приятел да му услужи с парите.

Резидентът на ЦРУ намекна предаването на сумата се заснеме, но Монк възрази.

– Няма да стане с изнудване. Или ще дойде по собствена воля, или въобще няма да се съгласи да ни сътрудничи.

Въпреки че Монк му беше подчинен, резидентът реши да го остави да си играе играта, както сметне за най-добре. Тактиката на Монк бе да се направи на радетел за мир на планетата. Изтъкна колко популярен е Михаил Горбачов в Съединените щати и Круглов, комуто това вече бе известно, не скри задоволството си. Самият той изцяло подкрепяше Горбачов.

Монк сподели убеждението си, че Горби полага искрени усилия да прекрати надпреварата във въоръжаването и да установи мир и доверие между двата им народа. Проблемът бил, че и от двете страни все още имало заклети привърженици на Студената война, дори вътре в самото Външно министерство на СССР, които щели да направят всичко възможно да саботират процеса. Та колко хубаво би било Круглов периодически да информира новия си приятел какво наистина става в руското Външно министерство. Круглов по всяка вероятност вече беше разбрал с кого разговаря, но не се показа изненадан.

За Монк, който отдавна бе започнал да приема работата си като хоби, вербуването на руснака бе като да ловиш риба в развъдник. Круглов получи доларите си и инструкции за това, как да осъществява връзка. Сведенията за личните му намерения, местонахождение и начин за достъп, нанесени с тайнопис между редовете на безобидно писмо, щяха да се изпращат на куриер в Източен Берлин. Същинското разузнаване (документите) щяха да се преснимат и предават на ЦРУ в Москва чрез два тайника в града.

Преди да се разделят, двамата се прегърнаха по руски.

– Не забравяй, Валери – каза Монк. – Ние.., добрите, винаги печелим. Скоро цялата тази лудост ще приключи и ще се радваме, че сме помогнали това да стане по-бързо. Ако ти потрябвам някога, само ми се обади.

Круглов се прибра в Москва, Монк се върна в Лангли.

– Борис се обажда. Готово.

– Кое е готово?

– Взех снимката, която ти трябваше. Досието дойде в отдел „Убийства“. Онова говедо Чернов си писа страхотен актив. Избрал съм ти най-добрата от тестето. Очите са затворени, така че става за гледане.

– Браво, Борис. Сега имам в джоба си плик с петстотин лири. Но искам да направиш още нещо. Тогава пликът ще стане по-дебел. Ще съдържа хиляди лири.

Инспектор Новиков пое дълбоко въздух. Дори не можеше да пресметне наум колко стотици милиони рубли могат да се купят с един такъв плик. Във всеки случаи, над дванайсет негови заплати.

– Слушам те.

– Искам да отидеш при шефа на целия личен състав в централата на Съюза на патриотичните сили и да му я покажеш.

– На кое?

– На Съюза на патриотичните сили.

– Те пък какво общо имат с това?

– Не знам. Просто ми хрумна, че може би познават убития.

– Че откъде накъде?

– Не знам, Борис. Само ти давам идея.

– И какво оправдание ще им дам?

– Ти си следовател в отдел „Убийства". Разследваш случай. Гониш някаква следа. Питай навъртал ли се е около партийната централа. Видял ли го е някой от пазачите да се мотае по улицата? Такива неща.

– Добре, но с тия шега не бива. Ако се оплачат, загивам.

– Защо ще се оплакват? Ти си скромно ченге, което си върши работата. Онзи нещастник е бил забелязан близо до имението на господин Комаров край булевард "Киселни". Твой дълг е да ги предупредиш, нищо че с мъртъв. Може да е проучвал къщата с цел обир. Копче не могат да ти кажат. Само го направи, и хилядата лири са твои.

Евгений Новиков помърмори още малко и затвори.

„Тия англичани не са в ред, помисли си. Някакъв глупак влязъл в техен апартамент и вече голяма работа!“

Но хилядарката си струваше усилието.

Москва, Октомври 1987

Полковник Анатолий Гришин се чувстваше потиснат – като човек, принуден да спре победоносния си поход поради липса на цели.

Последният разпит на агентите, предадени от Еймс, отдавна беше приключил, последната капчица информация беше изстискана от обезумелите от ужас мъже. Дванайсет души бяха затворени в злокобните подземия на Лефортово. Всеки един от тях застана пред спецовете по разпити от Първо и Второ главно управление. Който покажеше упорство или къса памет, минаваше през специалния кабинет на Гришин.

Двама, противно на настояванията на Гришин, се отърваха с доживотни присъди в трудови лагери. Бяха работили твърде кратко за ЦРУ или пък заемаха прекалено незначителни длъжности, за да са причинили кой знае каква вреда. Останалите получиха смъртни присъди. Деветима от тях бяха екзекутирани в чакъления двор зад отделеното крило на затвора – на колене, с изстрел в тила. Гришин бе присъствал на всички екзекуции като старши офицер.

По негово настояване един остана жив – най-възрастният. Генерал Дмитрий Поляков беше работил за Америка в продължение на двайсет години. Всъщност от окончателното си завръщане в Москва през 1980-а беше пенсионер.

Никога не бе взимал пари. Правеше го, защото ненавиждаше съветския режим и неговите методи. И им го каза. Изправи се на стола си и им заяви в очите какво е мислил за тях цели двайсет години. Показа повече достойнство и смелост от когото и да било друг. Не се примоли нито веднъж. Понеже беше стар, онова, което можеше да им каже, беше без стойност. Нямаше сведения за нито една текуща операция, а сътрудниците на ЦРУ, които познаваше, отдавна бяха пенсионирани.

Когато разпитът му приключи, Гришин така се бе озлобил срещу него, че го остави жив за специална обработка. Сега старият генерал лежеше на циментовия нар в собствените си екскременти и ридаеше. От време на време Гришин надничаше в килията му, за да се увери, че методите му действат. Чак на 15 март 1988-а, и то по настояване на генерал Бояров, пенсионерът щеше да бъде довършен.

– Въпросът е, скъпи ми колега – каза Бояров на Гришин след последната екзекуция, – че просто няма вече какво да се върши. Комисията „Крисолов“ трябва да бъде разпусната.

– Все още не сме разкрили онзи, за когото говорят в Първо главно управление. Предателите, които той ръководи, още са на свобода.

– А, този ли! Имаме някои сведения, но нито един от заловените не ги потвърди. Никой не е чувал нищо за него.

– А ако хванем хората му? – попита Гришин.

Като ги хванем, ще ги накараме да си платят – отвърна Бояров. – Ако нашият човек във Вашинггон успее да измъкне информация за тях, можете да съберете хората си и да започнете отново. Може дори да се преименувате. Да се наречете например, комисия "Монах".

Гришин не разбра шегата, но Бояров избухна в бурен смях. "Монк" на английски означаваше "монах".

Павел Волски не предполагаше, че ще се чуе толкова скоро с патолога от моргата на Втори медицински институт, но сутринта на 7 август – по същото време, в което приятелят му Новиков провеждаше тайната си среща с човек от Британското разузнаване телефонът в кабинета му иззвъня.

– Кузмин се обажда – чу се глас отсреща.

Волски се озадачи.

– Професор Кузмин от Втори медицински институт. Говорихме преди около седмица за аутопсията на едно неизвестно лице.

– О, да, професоре! С какво мога да ви бъде полезен.

– Мисля, че аз бих могъл да ви бъда полезен. Имам нещо за вас.

– Много благодаря. И какво е то?

– Миналата седмица са извадили едно тяло от Москва река край Литкарино.

– Това е работа на местното управление. Защо са го пратили при вас?

– Защото някакъв умник преценил, че тялото е престояло във водата близо две седмици, което е абсолютно вярно, и решил, че за това време вероятно е доплувало по течението от Москва. Така че копелетата ми го докараха тук. Току-що приключих с аутопсията.

Волски се замисли. Две седмици в реката посред лято. Явно професорът имаше стомах като бетонобъркачка.

– Убит ли е? – попита.

– Напротив. Облечен е само по бански. Сигурно е решил да се разхлади в жегата, но не си е преценил добре силите и се е удавил.

– Но това е нещастен случай – протестира Волски. – Аз отговарям за убийствата.

– Изслушайте ме, младежо. Просто слушайте. В такива случаи обикновено няма по какво да се установи самоличността. Но онези кретени в Литкарино са пропуснали да забележат нещо. Пръстите са толкова подути, че не са го видели. Човекът носи халка. От масивно злато. Свалих я. Всъщност трябваше да му отрежа пръста, за да я махна. Отвътре пише "Н. И. Акопов. От Лидия". Какво ще кажете, а?

– Много добре, професоре, но ако не става дума за убийство...

– Чакайте, вие нямате ли вземане-даване с "Изчезнали лица"?

– Разбира се, че имам. Всяка седмица ми пращат тесте снимки да видя дали ще разпозная някого.

– Човек с толкова дебела златна халка не може да няма семейство. След като е изчезнал преди три седмици, сигурно вече са го обявили за издирване. Просто си помислих, че можете да извлечете полза от детективските ми способности и да си пишете червена точка пред другарчетата от „Изчезнали лица“. Аз не познавам никого там, затова се обадих на вас.

Волски се оживи. Вечно молеше колегите си за услуги, а ето че му се отдаваше случай да им ги върне. Той записа подробностите, благодари на професора и затвори.

Десет минути по-късно вече говореше с приятеля си от „Изчезнали лица“.

– Издирвате ли човек на име Н. И. Акопов? – попита Волски.

Колегата му провери в архива и се върна на телефона.

– Да. Защо?

– Какъв е случаят?

– Обявен за изчезнал на седемнайсети юли. Не се е прибрал от работа предишната вечер.

Никой не го е виждал оттогава. Съобщила за изчезването: госпожа Акопова, съпруга...

– Госпожа Лидия Акопова?

– Откъде, по дяволите, знаеш? Четири пъти идва да ни пита какво става. Къде е той?

– В моргата на Втори медицински институт. Влязъл да плува и се удавил. Намерили го миналата седмица край Литкарино.

– Браво! Госпожата ще остане доволна. Искам да кажа, понеже сме разрешили случая. Знаеш ли кой е той.., или по-скоро кой беше?

– Ни най малко – отвърна Волски.

– Самият личен секретар на Игор Комаров.

– Политика?

– Бъдещия ни президент. Благодаря ти, Павел, задължен съм ти.

„Естествено, че ще си задължен“, помисли си Волски и продължи работата си.

Оман. Ноември 1987

Същият месец Кери Джордан бе принуден на подаде оставка. Не заради бягството на Едуард Лий Хауърд, нито пък заради разкритите агенти, а заради аферата Иран-контри. Преди години заповедта да се съдейства на никарагуанските контри в борбата им с марксистките сандинисти бе дошла директно от Овалния кабинет. Директорът на ЦРУ Бил Кейси беше готов да я изпълнява. Конгресът каза „не“ и отказа да отпусне бюджет. Вбесени от наложеното им вето, Кейси и останалите решиха да наберат средства, продавайки, зад гърба на Конгреса, оръжие на Техеран.

Когато работата излезе на бял свят. Кейси бе прекарал сериозен, но навременен инфаркт, сполетял го в кабинета му в Лангли през декември 1986-а. След него той повече не се върна на работа и почина през май 1987-а. На негово място президентът Рейгън назначи политически коректния Уилям Уебстър, бивш директор на ФБР. Кери Джордан бе изпълнявал заповедите на своя президент и своя директор. Сега единият страдаше от амнезия, а другият беше мъртъв.

На поста заместник-директор (операции) Уебстър назначи ветерана от ЦРУ Ричард Столц, пенсионер от преди шест години. Като такъв той не можеше да бъде замесен в аферата Иран-контри, но и не знаеше нищо за катастрофата, връхлетяла отдел СИ две години по-рано. Докато новият заместник-директор се ориентира в обстановката, бюрократите взеха нещата в свои ръце. Трите досиета с подробности за агентите Лисандър и Орион и новия с псевдоним Делфи бяха извадени от сейфа на напусналия директор и прехвърлен в централния регистър при останалите триста и едно.

Джейсън Монк не знаеше нищо за това. Той беше на почивка в Оман. Като страстен въдичар, Монк внимателно следеше специализираните списания и винаги се осведомяваше кои са благоприятните места за морски риболов. Оттам беше научил, че през ноември и декември по крайбрежието на Оман близо до столицата Маскат преминава огромен пасаж риба тон.

С пристигането си в страната той от благоприличие се отби в малкото бюро на ЦРУ в сградата на посолството в самото сърце на Стария Маскат. След приятелския разговор не очакваше, че ще му се наложи отново да се види с колегата си.

На третия ден, поизгорял от силното слънце в открито море. Монк предпочете да остане на брега и да обиколи магазините. Ходеше с една очарователна блондинка от Държавния департамент и реши да отскочи до пазара в Мина Кабус да види дали ще намери нещо за нея из сергиите с благовония, подправки, платове, сребро и антики.

Хареса си сребърна кана за кафе с много орнаменти и дълъг, извит чучур, изкована кой знае кога от някой майстор високо в Джебелските планини. Антикварят я опакова и я пъхна в найлонова торбичка.

В лабиринта от тесни улички и дворове Монк не можа да се ориентира за посоката и вместо да излезе на крайбрежието, в крайна сметка се озова още по-навътре в квартала. Проход не по-широк от раменете му го отведе в малък двор с тесен вход от едната страна и изход от другата. На няколко крачки пред него вървеше мъж с вид на европеец. Зад него по пътеката крачеха двама араби. Щом излязоха на широко в двора, арабите бръкнаха в пазвите си, извадиха кинжали и се втурнаха покрай Монк към жертвата си.

Монк реагира, без да се замисли. Замахна с всички сили с торбата и, без да се обръща, удари единия от нападателите по главата. Петте килограма сребро веднага го повалиха на земята.

Попаднал в засада, другият се огледа и се нахвърли с ножа срещу Монк. Американецът наведе глава, блокира удара и заби юмрук в мръсната му дреха на височината на слънчевия сплит.

Мъжът се оказа як. Не се олюля, не изпусна ножа, но реши да избяга. Приятелят му се изправи на крака и го последва, оставяйки оръжието си на земята.

Европеецът бе наблюдавал разправата, без да каже нито дума. Определено съзнаваше, че щеше да е мъртъв, ако русият мъж насреща му не се бе намесил. Беше строен, млад, със смугла кожа и черни очи, но не приличаше на местните араби и беше облечен с бяла риза и тъмен костюм. Монк тъкмо се канеше да го заговори, когато той кимна с благодарност и се и измъкна през единия от изходите.

Монк се наведе да вземе кинжала. Не беше оманска кунджа, пък и оманците рядко нападаха чужденци по улиците. Ножът беше йеменски, с характерната права и опростена дръжка. По него Монк предположи и националността на нападателите: принадлежаха към някое от племената във вътрешността на Йемен.

„Какво, по дяволите, правят толкова далече по крайбрежието на Оман?, помисли си той. И защо имат зъб на младия европеец?“

Професионалният му нюх го накара да се върне в посолството и да потърси човека на ЦРУ там.

– Случайно да имате снимки на другарчетата от Съветското посолство? – попита го.

Не беше тайна, че след провала на гражданската война в Йемен през януари 1986-а, Съветският съюз се бе изтеглил напълно от държавата, оставяйки прокомунистическото йеменско правителство в бедност и огорчение. Преглътнали с гняв онова, което смятаха за унижение, йеменците се обърнаха към Запада за търговски кредити и финансови инжекции, без които страната ум не можеше да оцелее. От този момент нататък животът на всеки руснак, попаднал в Йемен, започна да виси на косъм. "От любовта, в омраза изродена, по-безпощадна под небето няма."[13]

В края на 1987-а руснаците вече бяха открили напълно "оборудвано" посолство в твърдо антикомунистическия Оман и ухажваха пробритански настроения султан.

– При нас няма – отвърна колегата на Монк, – но британците сто на сто имат.

Неколкостотин метра деляха лабиринта от тесни и влажни коридори, в който се помещаваше Американската легация, от далеч по-приличната сграда на посолството на Великобритания. Двамата преминаха през огромните резбовани порти, кимнаха на портиера и тръгнаха през двора. Цялото имение навремето бе принадлежало на богат търговец и имаше славна история.

В единия край на масивната ограда имаше паметна плоча, оставена от римски легион, тръгнал на боен поход през пустинята. В средата на двора се издигаше пилонът с британското знаме, гарантирало навремето свободата на всеки роб, успял да го достигне.

Двамата тръгнаха наляво към сградата на посолството, където вече ги чакаше резидентът на СИС.

– Какъв е проблемът, момчета? – попита англичанинът, след като се ръкуваха на входа.

– Проблемът – отвърна Монк – е, че току-що видях един човек на пазара, който ми се стори руснак.

Монк обясни убеждението си с незначителната подробност, че мъжът бе извадил яката на разкопчаната си риза върху ревера на сакото, а така се носеха най-вече руснаците.

– Е, заповядайте да прегледате снимките тогава – каза англичанинът и ги поведе към хладното и просторно фоайе.

Кабинетите на СИС бяха на последния етаж. Щом стигнаха, домакинът отвори един сейф и извади албум със снимки.

Всички новопристигнали служители на Съветското посолство бяха там: заснети на летището, на улицата или на терасата на някое кафене. Младият мъж с тъмните очи беше последен. Вяха го снимали как прекосява залата на летището при пристигането си.

– Местните момчета много ни помагат за тая работа – обясни англичанинът. – Руснаците трябва предварително да съобщят за пристигането си във Външно министерство и да поискат акредитация. Ние научаваме подробностите оттам. Когато наближи някой да идва, пращат ни вест и ние се зареждаме с фотоапаратите, където трябва. Това ли е той?

– Да. Нещо повече за него?

Англичанинът прегледа документите.

– Ето го. Ако може да им се вярва, той е трети секретар, двайсет и осем годишен. Името му е Умар Гунаев. Звучи ми татарско.

– Не – отвърна Монк умислено, – чеченец е. При това мюсюлманин.

– Мислите, че е сътрудник на КГБ? – попита британецът.

– О, да. Без съмнение.

– Много ви благодаря за това. Искате ли да направим нещо? Да се оплачем на правителството?

– Не, няма нужда – отвърна Монк. – В крайна сметка всички трябва да си изкарваме прехраната. Достатъчно е, че знаем кой е. Ако се обадим, само ще пратят някой друг на негово място.

На връщане към Американското посолство резидентът на ЦРУ попита Монк:

– Как разбра какъв е?

– Нюх. Просто нюх.

Истината беше малко по-друга. Една година по-рано Гунаев пиеше портокаловия си сок в бара на хотел „Фронтел“ в Аден. Очевидно Монк не бе единственият, който го бе разпознал този ден. Двамата йеменци също го бяха забелязали и бяха решили да отмъстят за обидата към родината им.

Марк Джеферсън пристигна на летище "Шереметиево" в Москва със следобедния полет на 8 август и бе посрещнат от шефа на кореспонденското бюро на "Дейли телеграф".

Елитният политически коментатор беше нисък, стегнат мъж с оредяваща рижа коса и къса брада в същия оттенък. Говореше се, че темпераментът му изцяло съвпада с окраската на косата и брадата му.

Без да се церемони, той отказа вечеря с колегата си и съпругата му, но помоли да бъде откаран до престижния хотел „Национал“ на Манежния площад. Като стигнаха там, той заяви на колегата си, че би предпочел да интервюира господин Комаров сам, а ако се наложи, щял да си наеме лимузина с шофьор чрез хотела. Недвусмислено отблъснат, шефът на кореспондентското бюро си замина.

Джеферсън се яви на рецепцията и бе обслужен лично от управителя на хотела – висок и учтив швед. Паспортът му остана там, за да може необходимите данни да бъдат преписани и предадени в Министерството на туризма. Преди да тръгне от Лондон, Джеферсън бе наредил на секретарката си да се обади в „Национал“ и да информира хората там кой е той и с какво се занимава.

Щом се качи в стаята си, той позвъни на номера, даден му от Борис Кузнецов във факсовете, които си размениха.

– Добре дошъл в Москва, господин Джеферсън – каза Кузнецов на безупречен английски с лек американски акцент. – Господин Комаров с нетърпение очаква срещата ви.

Това не беше вярно, но Джеферсън го прие за истина. Срещата бе насрочена за седем часа следващата вечер, защото руският политик щеше да отсъства от града целия ден. Кола и шофьор щяха да вземат журналиста от "Национал“ и да го откарат до мястото.

Удовлетворен, Марк Джеферсън вечеря сам в хотела и легна да се наспи.

На следващата сутрин, след като закуси с бекон и яйца, Марк Джеферсън реши да се възползва от онова, което смяташе за неоспоримо право на англичанина, независимо къде по света се намира – реши да се поразходи.

– Да се разходите ли? – озадачи се управителят на хотела. – И къде искате да се разхождате?

– Където и да е. Ще взема малко въздух. Ще се поразтъпча. Може би ще отида отсреща до Кремъл да поразгледам.

– Бихме могли да ви предоставим лимузина от хотела – предложи управителят. – Много по-удобно. И по-сигурно.

Джеферсън отказа. Беше решил да ходи пеш и толкоз. Управителят на хотела поне успя да го убеди да остави часовника и валутата си на съхранение и да вземе пачка банкноти от по милион рубли за просяците. Така с малко повече късмет, можеше да се отърве от тях, без да провокира крадците.

Близо петдесетгодишният британски журналист, който бе направил кариера в политическата журналистика, без да напуска Лондон, и никога не бе отразявал горещите събития на планетата като кореспондент, се върна два часа по-късно. Ентусиазмът му видимо бе охладнял.

Беше идвал в Москва и друг път – веднъж по времето на комунизма и втори път, осем години по-рано, когато Елцин току-що бе дошъл на власт. Но и в двата случая впечатленията му се ограничаваха до таксито от летището към града, до луксозния хотел и срещите с британските дипломати. Винаги бе смятал Москва за сив и неприятен град, но определено не бе очаквал онова, което изпита тази сутрин.

Видът му беше толкова очебийно чуждестранен, че просяците, които сякаш бяха навсякъде, го обсаждаха дори по кейовете край реката и в алеите на Александровския парк. На два пъти му се стори, че го следят съмнителни младежи. Единствените коли, които срещна бяха военни, полицейски, или лимузини, принадлежащи на богатите и привилегированите. Поне щеше да има какво да пита господин Комаров довечера.

Нямаше намерение да излиза от хотела до идването на шофьора, затова реши да вземе аперитив преди обяд „ тръгна към бара, където освен него имаше само един човек – отегчен от света канадски бизнесмен. Двамата се заприказваха.

– От колко време сте в града? – попита канадецът.

– Пристигнах снощи – отвърна Джеферсън.

– Дълго ли ще стоите?

– Утре се връщам в Лондон.

– Щастливец! Аз съм от три седмици тук. Опитвам се да правя бизнес. И искам да ви кажа, че в тая страна няма нищо нормално.

– Не можете да пробиете?

– О, напротив. Сключих договори. Имам офис. Имам и партньори. Но знаете ли какво стана?

Канадецът седна на масата на Джеферсън и започна да разказва.

– Пристигам тук с всичко за търговията с дървесина, от което се нуждая – или поне си мисля, че се нуждая. Наемам офис в един нов бизнесцентър и два дни по-късно на вратата ми чука някой. Отварям и ви _ спретнат, изтупан, костюм, вратовръзка. "Добър ден, господин Уайът, казва ми. Аз съм новият партньор".

– Познавахте ли го? – попита Джеферсън.

– Ни най-малко. Оказа се представител на местната мафия. А ето и сделката: той и хората му прибират петдесет процента от всичко. В замяна купуват или фалшифицират всеки лиценз, разрешително, фактура или документ, който някога би могъл да ми потрябва.

Ликвидират бюрокрацията с едно телефонно обаждане, гарантират доставките да идват винаги навреме и разрешават всякакви спорове с работниците. За петдесет процента.

– И вие му казахте да ви се маха от очите.

– Нищо подобно. Бързо се уча. На това му викат да имаш „покрив“. Тоест протекция. Без покрив доникъде не можеш да стигнеш. Най-вече защото ако им откажеш, ще останеш без крака. Просто ще ти ги взривят някой ден.

Джеферсън го погледна с невярващи очи.

– Мили Боже! Чувал съм, че престъпността тук е страшна, но чак дотам...

– Повярвайте ми! Дори не можете да си представите какво е.

Едно от нещата, които изумяваха западните наблюдатели в Русия след падането на комунизма, бе шеметният възход на руския престъпен свят, наричан, поради липса на по-подходящ израз, руската мафия. Някои чужденци смятаха, че това е ново явление, родено едва след края на комунизма, но не можеха да бъдат по-далеч от истината.

В Русия от векове насам съществуваше огромна престъпна мрежа. За разлика от сицилианската мафия, тя не се ръководеше от определена група лица и никога не бе напускала границите на страната. Но съществуваше – под формата на гигантско братство с местни вождове и членове, верни до смърт на своята банда.

Сталин се бе опитал да го унищожи, изпращайки хиляди от членовете му в трудови лагери. Единственият резултат бе, че „зеките“ практически започнаха да управляват лагерите с мълчаливото съгласие на надзирателите, които предпочитаха да си живеят живота, вместо да треперят кога семействата им ще бъдат проследени и наказани. В много от случаите руските „воры в законе“ – крадците по закон, равни по ранг на италианските донове – ръководеха бизнеса си от килиите на трудовите лагери.

Една от ирониите на Студената война е, че комунизмът може би щеше да се срине десет години по-рано, ако не беше престъпният свят. Дори партийните шефове в крайна сметка бяха принудени да сключат траен мир с него.

Причината бе съвсем проста: това бе единственото нещо в СССР, което работеше ефективно. Един директор на завод, произвеждащ жизненоважен продукт, можеше да види основната си машина блокирана поради повреда в някоя съвсем незначителна част. Ако тръгнеше по бюрократичните канали, щеше да чака да му доставят нова в продължение на шест месеца, може би дори година, а през това време целият завод щеше да бездейства.

Ако обаче поговореше със зет си, който имаше приятел с подходящи връзки, повредената част щеше да пристигне в завода след седмица. После директорът щеше да си затвори очите за няколко тона стомана, изчезнали от склада му, които пък щяха да заминат за друг завод, чиято суровина не бе пристигнала навреме. Накрая и двамата директори щяха да подправят счетоводните си книжа, за да покажат, че са изпълнили нормите си.

В общество, чиито движещи механизми са сковани от склерозирала бюрокрация и очебийна некомпетентност, черният пазар е единствената смазка. Съветският съюз през цялото си съществуване се бе крепил на тази смазка, а в последните си десет години изцяло бе разчитал на нея.

Мафията винаги бе контролирала черния пазар. След 1991-а бе излязла на бял свят, за да просперира и да се развие. А развитието ѝ бе главоломно. От обичайните си територии – алкохола, наркотиците, рекета и проституцията – тя се бе разпростряла във всички възможни сфери на живота.

Онова, което наистина будеше изумление, бе бързината и безцеремонността, с която бе завзета цялата руска икономика. Факторите за това бяха три. Първият бе незабавната и неизменна жестокост, която руската мафия демонстрираше при всеки опит да и се противопоставят. Жестокост, пред която американската Коза Ностра би изглеждала слабохарактерна. Всеки руснак или чужденец, дръзнал да откаже на мафията да се включи в бизнеса му, получаваше едно-единствено предупреждение – обикновено побой или умишлен палеж,– след което биваше екзекутиран. Това важеше дори за шефовете на големи банки.

Вторият фактор бе безпомощността на полицията която, без средства и достатъчно хора, без опит и подготовка, просто не беше в състояние да се справи с урагана от престъпност, връхлетял страната след падането на комунизма. Третият фактор бе традиционната и повсеместна корупция, която се ширеше в цяла Русия, подпомогната след 1991-ва и от невижданата инфлация.

При комунизма курсът на долара спрямо рублата беше две към едно – смехотворно изкуствено съотношение, което изобщо не отразяваше реалната покупателна способност на рублата, но все пак бе наложено в Съветския съюз, където проблемът не беше в недостига на пари, а в липсата на стоки, които да бъдат купени с тях. Инфлацията стопи спестяванията и докара работещите на твърда заплата до просешка тояга.

Когато седмичната заплата на един полицай е по-ниска от цената на чорапите на краката му, много е трудно да го убедиш да не вземе банкнотата, пъхната в очевидно подправена шофьорска книжка.

Но не в това бе бедата. Руската мафия държеше в ръцете си цялата бюрокрация, чак до най-висшите кръгове на властта. А в Русия бюрокрацията ръководи всичко.

Така разрешителни, лицензи, концесии, общинска недвижима собственост – всичко можеше за нула време да се купи от съответния служител, за да осигури астрономически печалби за мафията.

Другото явление, изумило наблюдателите, бе бързината, с която руските мафиоти преминаха от обикновено рекетьорство към законен бизнес, без да изпускат вече завоюваните позиции. На американската Коза Ностра ѝ бяха необходими двайсет години да осъзнае, че законният бизнес, завъртян с приходи от рекет, хем увеличава печалбите, хем служи за изпиране на мръсните пари. Руснаците разбраха това за по-малко от пет и през 1995-а вече притежаваха или контролираха четирийсет процента от националната икономика. Когато това стана, те отдавна бяха излезли извън пределите на родината си с любимите си специалности – оръжие, наркотици и незаконно присвояване на средства в комбинация с безпрекословно насилие – и бяха сложили ръка на цяла Западна Европа и Северна Америка.

Проблемът бе, че бяха прекалили. Алчността им беше съсипала икономиката, от която живееха. Към края на 1995-а от страната бяха откраднати и незаконно изнесени руски суровини за петдесет милиарда долара, предимно в злато, диаманти, ценни метали, нефт, газ и дървесина. Стоките се купуваха с ненужни рубли, при занижени цени и с помощта на държавните бюрократи. Продаваха се навън за долари. Част от валутата отново се обръщаше в рубли за нови подкупи и беззакония, а останалото се трупаше по сметки в чужбина.

– Проблемът е – каза Уайът мрачно, допивайки бирата си, – че това изтичане на средства продължи прекалено дълго. Всички заедно, корумпираните политици, корумпираните бюрократи и гангстерите, просто убиха златната кокошка, която ги направи богати. Чели ли сте за възхода на Третия Райх?

– Да, много отдавна. Защо?

– Спомняте ли си описанието на последните дни на Ваймарската република? Опашките с безработни, уличната престъпност, стопените спестявания на хората, кухните за бедни, скудоумците, които се карат в Райхстага, докато държавата фалира? Точно това става тук. Историята се повтаря. Боже, трябва да тръгвам. Имам среща с едни хора за обяд. Беше ми приятно, че си поговорихме, господин?...

– Джеферсън.

Името не му направи впечатление. Явно господи Уайът не четеше „Дейли Телеграф“.

„Интересно“, помисли си лондонският журналист когато канадецът си тръгна.

Ако се съдеше по изрезките от вестниците, които редовно получаваше, мъжът, когото му предстоеше да интервюира тази вечер, май наистина щеше да се окаже единственият, способен да спаси нацията.

Дългата черна чайка щеше да пристигне да го вземе в шест и половина и той излезе на входа да я изчака. Беше точен като часовник и очакваше и от другите такава точност. Носеше черен панталон, блейзер, искрящо бяла памучна риза и вратовръзката на клуб „Гарик“. Изглеждаше чист, елегантен, суетен и англичанин до мозъка на костите си.

Чайката си проби път през вечерното движение, тръгна на север към булевард „Киселни“ и сви в една от преките преди околовръстното шосе. Щом наближиха зелената метална врата, шофьорът извади радиостанцията си и натисна някакво копче.

Камерите над стената уловиха приближаващата се кола и пазачът на вратата свери номера ѝ. Цифрите отговаряха на онова, което бе записал в дневника си, и той отвори портата.

Щом колата влезе, отново я затвори и се приближи до прозореца на шофьора. Провери документите му погледна отзад, кимна и свали шиповете.

Уведомен от пазача, Борис Кузнецов бе излязъл на входа на сградата да посрещне госта и да го отведе в луксозно мебелираната приемна на първия етаж, в съседство с кабинета на Комаров и онзи, заеман от покойния Акопов.

Игор Комаров не разрешаваше да се пуши и пие в негово присъствие – нещо, което Джеферсън не знаеше, а и не разбра, понеже никой не му го спомена. Въздържателите са рядкост в страна, където пиенето е признак на мъжество. Джеферсън бе прегледал няколко видеозаписа на Комаров в ролята му на човек от народа: във всички до един политикът държеше неизменната чаша в ръка, вдигаше тостове по руски маниер и изобщо не изглеждаше като да не понася алкохола. Но журналистът не знаеше, че чашите на Комаров винаги бяха пълни с минерална вода.

Тази вечер на госта бе предложено само кафе и той отказа.

Пет минути по-късно в стаята влезе Игор Комаров – внушителен мъж на около петдесет години, сивокос, почти метър и осемдесет, с големи кафяви очи, които поддръжниците му окачествяваха като "пленяващи".

Кузнецов рипна на крака и Джеферсън го последва, макар и по-бавно. Младият съветник ги представи един на друг и двамата се ръкуваха. Комаров седна пръв – в кожен стол, малко по-висок от другите в стаята.

Джеферсън извади малък касетофон от вътрешния си джоб и попита дали може да го използва. Комаров поклати глава, сякаш за да покаже, че разбира неспособността на повечето западни журналисти да стенографират, и Кузнецов кимна окуражително към журналиста да започне.

– Господин президент, новината на деня е решението на руската Дума министър-председателят да продължи да изпълнява функциите на президент още три месеца, а изборите, насрочени за следващата година, да се изтеглят през януари. Как възприемате това решение? Кузнецов преведе бързо въпроса и впери поглед в Комаров, който започна да отговаря на гърлен руски. Когато свърши, преводачът се обърна към Джеферсън.

– Аз и Съюзът на патриотичните сили определено сме разочаровани от решението, но като демократи го приемаме. Едва ли е тайна за вас, господин Джеферсън, че нещата в тази страна, която страстно обичам, не се развиват добре. Некомпетентното правителство прекалено дълго толерира икономическата разруха, корупцията и престъпността. Народът страда. Колкото повече продължи това, толкова по-тежко ще бъде за всички. Затова е жалко, че се стигна до подобно отлагане. Убеден съм, че щяхме да спечелим изборите още този октомври, но щом трябва да е януари, ще ги спечелим през януари.

Марк Джеферсън имаше твърде голям опит в интервютата, за да не усети, че това становище е репетирано дълго. Сякаш политикът слушаше за хиляден път един и същи въпрос и бе готов да изстреля отговора, на сън да го бутнат. Във Великобритания и в Америка политиците се държаха съвсем свободно с представителите на пресата, много от които познаваха на малко име. Джеферсън се славеше със способността си да изгради цялостен портрет, използвайки думите на интервюирания и собствените си впечатления, така че да се получи истинска статия, а не низ от политически клишета. Но този човек тук беше като робот.

Журналистът знаеше от опит, че източноевропейските политици запазват много по-голяма дистанция от западните си колеги при контакти с пресата, но това беше съвсем друго. Руснакът беше студен и непроницаем като манекен.

При третия си въпрос Джеферсън разбра каква е причината. Комаров ненавиждаше медиите и мразеше да бъде интервюиран. Лондончанинът понечи да разведри обстановката, но лицето на руснака остана все така каменно. Политици, които се взимаха твърде насериозно се срещаха под път и над път, но този човек се самооблащаваше до фанатизъм. Отговорите продължиха да идват като от автомат.

Джеферсън погледна с недоумение към Кузенцов. Младият съветник и преводач беше завършил в Америка, говореше два езика, изглеждаше умен и начетен, но се отнасяше към Комаров с кучешка преданост и покорство. Англичанинът опита отново.

– Както знаете, сър, реалната власт в Русия е концентрирана ръцете на президента, който има много по-големи правомощия от американския си колега или министър-председателя на Великобритания. Да предположим, че тази власт се окаже във вашите ръце. Какви промени би забелязал един обективен наблюдател през първите шест месеца? С други думи, какви са приоритетите ви?

Отговорът отново дойде под формата на политически трактат. Казаха се баналните думи за необходимостта да се ликвидира организираната престъпност, да се намали утежнената бюрокрация, да се възстанови селското стопанство, да се стабилизира валутата. На въпроса, как по-точно ще се постигне това, бе отговорено с празни клишета. Никой западен политик не би могъл да се измъкне с подобно бръщолевене, но по всичко личеше, че Кузнецов очаква журналистът да е напълно удовлетворен.

Следвайки инструкциите на редактора си, Джеферсън попита Комаров как смята да възроди в слава руския народ. Руснакът за първи път показа някаква реакция.

Сякаш ток премина по тялото му. Немигащите му светлокафяви очи така се впериха в събеседника му, че Джеферсън сведе глава и погледна към касетофона си. Нито той, нито Кузнецов забелязаха, че лицето на президента на Съюза на патриотичните сили е станало мъртвешки бледо, а на скулите му горят две яркочервени петна. Без да каже нито дума, Комаров стана и излезе от стаята, затваряйки вратата след себе си.

Джеферсън хвърли недоумяващ поглед към Кузнецов. Младокът явно също бе изненадан, но вродената му тактичност му помогна да се окопити бързо.

– Сигурен съм, че господин президентът няма да се забави. Очевидно се е сетил за нещо важно, което не търпи отлагане. Ще се върне всеки момент.

Джеферсън се пресегна да изключи касетофона След три минути и кратък телефонен разговор Комаров се върна, седна на мястото си и отговори на въпроса с премерен тон. Щом започна, Джеферсън отново включи машинката си.

След около час Комаров даде да се разбере, че интервюто е приключило. Стана, кимна сковано на Джеферсън и се оттегли в кабинета си. Преди да излезе, нареди на Кузнецов да го последва.

Две минути по-късно съветникът се появи отново, видимо притеснен.

– Опасявам се, че имаме проблеми с транспорта –каза той, повеждайки Джеферсън надолу по стълбите към фоайето на партера. – Колата, с която дойдохте, е повикана спешно по друга задача, а всички останали автомобили принадлежат на служители, останали до късно на работа. Бихте ли могли да се приберете с такси до хотела?

– Предполагам, че да – отвърна Джеферсън, който вече съжаляваше, че не е дошъл със собствен транспорт. – Дали ще е възможно да ми поръчате едно?

– Боя се, че вече не приемат поръчки по телефона – каза Кузнецов, – но с удоволствие ще ви покажа къде можете да хванете такси.

Той придружи изумения журналист до металната врата, която се отвори, за да ги пропусне, и, застанал на тротоара пред портала, му показа пътя към булевард „Киселни“.

– По булеварда непрекъснато минават таксита. За секунди ще намерите някое свободно и по това време на деня ще ви откарат до хотела за петнайсет минути. Надявам се, че ще проявите разбиране. За мен беше удоволствие, че се запознахме, сър – каза Кузнецов и се прибра.

Крайно ядосан, Марк Джеферсън закрачи по уличката към булеварда, прехвърляйки касетофона в ръцете си. Щом стъпи на „Киселни“, прибра машинката във вътрешния джоб на блейзера си и започна да се оглежда за такси. Както можеше да се очаква, таксита нямаше. Вбесен и намръщен, той тръгна пеша към център на Москва хвърляйки от време на време по някой поглед зад гърба си.

Двама мъже в черни кожени якета го видяха да излиза от уличката и да се насочва към тях. Единият отвори задната врата на колата, в която чакаха, и се измъкна навън, последван от другия. Когато англичанинът наближи, двамата бръкнаха в пазвите си и извадиха пистолети със заглушител. Не казаха нито дума. Просто изстреляха по един патрон и толкоз. И двата куршума уцелиха журналиста в гърдите.

Той спря на място, а сетне бавно седна на земята. Тялото му се килна назад, но убийците вече бяха стигнали до него. Единият го повдигна за реверите, а другият пребърка набързо сакото му и извади касетофона и портфейла.

Миг по-късно двамата се метнаха в колата, която бе дошла да ги вземе, и отпрашиха. Едва тогава една жена, която случайно минаваше оттам, забеляза тялото, помисли го за поредния пияница, видя кръвта на гърдите му и започна да пищи. Никой не записа номера на колата, но той и без това беше фалшив.

ОСМА ГЛАВА

Един от посетителите в ресторанта в близост до убийството дочу писъците, надникна навън и набра 03 да извика линейка.

В първия момент лекарите помислиха, че става дума за сърдечен удар, а после, като видяха дупките от куршуми върху синия блейзер и локвата кръв под тялото, веднага извикаха полиция и го откараха в най-близката болница.

Час по-късно инспектор Василий Лопатин от отдел „Убийства“ гледаше мрачно трупа на количката в спешното отделение на клиниката „Боткин“, а дежурният хирург до него бавно сваляше гумените си ръкавици.

– Не е имал никакъв шанс – каза лекарят. – Един куршум право в сърцето, от близко разстояние. Още е някъде вътре. При аутопсията ще ви го извадят.

Лопатин кимна. Голяма работа. В Москва имаше достатъчно оръжие да се преоборудва цяла армия. Шансовете му да намери пистолета, с който е изстрелян куршума, а камо ли собственика му, клоняха към нула и той го знаеше.

Беше ходил и на булевард „Киселни“. Жената, която явно бе станала свидетел на убийството, беше изчезнала, но се разбра, че е видяла двама мъже с кола. Описания нямаше.

Пред него на количката рижавата брада на убития стърчеше гневно върху бледото сипаничаво лице. В предсмъртното му изражение се четеше изненада. Един санитар покри тялото със зелен чаршаф, за да скрие стъкления блясък в очите, които вече нищо не виждаха

Тялото беше разсъблечено. На една масичка встрани лежаха дрехите и малкото лични вещи, изсипани в метален съд с форма на бъбрек. Следователят се приближи, взе сакото, погледна етикета от вътрешната страна на яката и се смрази. Беше вносно.

– Можете ли да прочетете това? – попита той хирурга.

Лекарят се вторачи в бродираните букви и засрича:

– Л-А-Н-Д-А-У. – А после и втория ред. – Бонд Стрийт.

– А тук? – Лопатин му подаде ризата.

– Маркс & Спенсър – прочете хирургът. – Това е в Лондон – добави услужливо. – Мисля, че и Бонд Стрийт е там.

Лопатин знаеше поне двайсет руски псувни и в този момент всичките преминаха през главата му. Английски турист. Господи! Решили да го оберат, запънал се, убили го, но защо, за Бога, трябваше да е чужденец!

Той започна да разглежда личните вещи. Бяха съвсем малко. Монети, естествено, нямаше – руските копейки отдавна бяха изгубили всякаква стойност. Само грижливо сгъната бяла носна кърпа, малко найлоново пликче, пръстен с герб и часовник. Явно жената бе попречила на крадците да ги свалят и откраднат заедно с останалото. Липсваха каквито и да било документи. Още по-малко пък портфейл.

Лопатин се върна на дрехите. От вътрешната страна на обувките – стилни, черни, с връзки – стоеше думата „Чърч“. На тъмносивите чорапи не пишеше нищо, а етикетът „Маркс & Спенсър“ се повтаряше и на бельото. Вратовръзката, според доктора, беше купена от някои си „Търнбул & Асър“ на Джърмин Стрийт, явно пак в Лондон.

По-скоро от отчаяние, отколкото с надежда, Лопатин отново взе да преглежда сакото. Санитарите бяха пропуснали нещо. Нещо твърдо в горния джоб, където мъжете обикновено държат очилата си. Извади го. Беше карта от твърда пластмаса, перфорирана. Ключ за хотелска стая, от онези компютъризираните. От съображения за сигурност номерът на стаята не беше написан – нали това бе целта, да се попречи на крадците – но отгоре стоеше емблемата на хотел „Национал“.

– Къде има телефон? – попита Лопатин.

Ако не беше август, Бени Свенсон, управителят на „Национал“, отдавна щеше да се е прибрал вкъщи, но имаше много туристи, а двама от служителите на хотела бяха в болнични. Обаждането от централата го завари в кабинета му.

– Господин Свенсон, търсят ви от милицията. Шведът натисна мигащия бутон на апарата си и пое линията.

– Да?

– С управителя ли разговарям?

– Да, тук Свенсон. Кой се обажда?

– Инспектор Лопатин, отдел „Убийства“ на московската милиция.

Свенсон изтръпна. Убийства?!

– Имате ли сред гостите си английски турист?

– Разбира се. Много. Поне десетина. Защо?

– Познат ли ви е такъв човек: метър и седемдесет, къса рижа коса, рижа брада, тъмносиньо сако с двуредно закопчаване, раирана вратовръзка.

Свенсон затвори очи и преглътна на сухо. Господи, това можеше да е само господин Джеферсън. Беше го видял същата вечер във фоайето да чака някаква кола.

– Защо питате?

– Бил е обран. Намира се в клиниката „Боткин“. Нали я знаете, горе до хиподрума?

– Да, естествено. Но вие казахте „Убийства“.

– За съжаление, човекът е мъртъв. Документите и портфейлът му са откраднати, но намерихме карта за хотелска стая с вашата емблема.

– Изчакайте ме там, инспекторе, идвам веднага.

В продължение на няколко минути Бени Свенсон не можа да се помръдне от ужас. За двайсет години в хотелския бизнес нито веднъж не му се бе случвало да убият негов гост.

Единствената му страст в извънработно време беше бриджът и той се сети, че един редовните му партньори е служител на Британското посолство. Отвори личния си указател, намери домашния телефон на дипломата и му се обади. Часът беше дванайсет без десет вечерта и човекът беше заспал, но бързо се разсъни, като чу новината.

– Мили Боже, Бени, журналистът! Онзи, който пише за „Телеграф“!? Не знаех, че е в града Но ти благодаря, все пак.

„Господи, какъв шум ще се вдигне“, помисли си дипломатът, като затвори телефона. Извън родината, с британските поданици в беда, живи или мъртви, се заемаше Консулският отдел, разбира се, но той прецени, че трябва да уведоми някого още сега. Обади се на Джок Макдоналд.

Москва, Юни 1988

Валери Круглов се бе прибрал в родината си за десет месеца. Когато даден агент беше вербуван в чужбина, винаги имаше риск, като се върне у дома, той да промени мнението си и да не осъществи контакт. Просто унищожаваше кодовете, мастилата и хартията, които му бяха дадени, и толкоз.

Службите, които го бяха вербували, не бяха в състояние да направят нищо, освен може би да го разобличат, но това би било жестоко, безсмислено и не би донесло никаква полза. Искаха се здрави нерви, за да работиш срещу един тираничен режим отвътре, а някои мъже просто ги нямаха.

Като всички в Лангли, Монк не си правеше изобщо труда да сравнява положението на американските изменници и онези, които работеха срещу режима в Москва. Американците предаваха целия си народ и неговото демократично избрано правителство. Ако бъдеха заловени, те можеха да разчитат на човешко отношение, справедлив съд и най-добрия адвокат, за когото можеха да платят.

Руснаците работеха срещу брутален деспотизъм, който олицетворяваше едва десет процента от нацията и държеше останалите деветдесет в подчинение. Пипнеха ли ги, те щяха да бъдат пребити и разстреляни без съд, или изпратени в трудов лагер.

Но Круглов удържа на думата си. В тайниците, с които работеше, на три пъти се получиха важни и поверителни политически документи от вътрешността на съветското Външно министерство. Подходящо редактирани, за да се прикрие източникът им, те дадоха възможност на Държавния департамент да разбере съветската позиция още преди да се седне на масата за преговори. През 1987-а и 1988-а източноевропейските сателити започнаха открито да се противят – Полша вече се беше откъснала, Румъния, Унгария и Чехословакия бяха на ръба – и беше от особено важно значение да се знае как ще реагира Москва. Да се разбере до каква степен се чувства слаба и изолирана. Круглов направи това възможно.

Но през май агент Делфи поиска лична среща. Каза, че има нещо важно и държи да се срещне с приятеля си Джейсън. Хари Гонт не беше съгласен.

– Достатъчен риск поехме в Ялта. Всички тук бяхме като на тръни, докато се върнеш. Вярно, че се измъкна невредим, но можеше да се окаже и капан. Както, впрочем, и сега. Кодовете наистина показват, че няма проблеми. Но може да са го заловили. Или пък отново да е преминал на тяхна страна. А ти знаеш прекалено много.

– Хари, стотици хиляди американски туристи посещават Москва. Не е както едно време. КГБ не може да ги следи всичките. Ако прикритието е добро, аз ще съм просто един от стотици хиляди. За да стане нещо, трябва наистина да ме хванат на местопрестъплението. И какво? Ще изтезават гражданин на Съединените щати? В тия времена? Прикритието ще бъде идеално.

Аз съм внимателен. Говоря руски, но се правя, че нищо не разбирам. Ще бъда просто поредният безобиден американски бунак с туристически справочник. Ще си играя ролята, докато не се убедя, че наистина не ме следи. Имай ми доверие.

В Америка съществува огромна мрежа от фондации занимаващи се с всякакъв род изкуство. Една от тях планираше група студенти да посетят Москва и да изследват няколко музея, като основната цел на посещението бе прочутият Музей за ориенталско изкуство на улица "Обуха". Монк се записа за пътуването като специализант.

Всички документи на доктор Филип Питърс бяха не само перфектни, но и съвсем автентични, когато студентската група кацна на московското летище в средата на юни. Круглов бе уведомен своевременно.

Задължителният екскурзовод ги посрещна и ги настани в отвратителния хотел „Россия“, голям почти колкото „Алкатрас“[14], но не толкова комфортен. На третия ден групата посети Музея за ориенталско изкуство. Монк бе проучил мястото още в Щатите. Между витрините имаше големи открити пространства, където при всяко едно положение щеше да забележи евентуална „опашка“ след Круглов.

Монк забеляза човека си на двайсетата минута, но продължи да върви чинно след екскурзовода. Круглов небрежно се включи към последните в групата.

В Музея за ориенталско изкуство имаше кафене и когато тръгна натам, Монк беше убеден, че никои не следи руснака.

Двамата пиха кафе на отделни маси, но американецът успя да улови погледа на Круглов. Ако беше заловен от КГБ и изтезаван, докато се подчини, в погледа му щеше да се чете нещо. Страх. Отчаяние. Предупреждение. Но очите на Круглов блестяха от удоволствие. Или беше най-изкусният двоен агент на света, или беше чист. Монк стана и влезе в мъжката тоалетна. Круглов го последва. Двамата изчакаха единственият човек в помещението да излезе и се прегърнаха.

– Как си, приятелю?

– Не мога да се оплача. Вече си имам собствен апартамент. Толкова е хубаво да живееш самостоятелно. Децата могат да идват на гости, има къде да преспят.

– Никой ли не заподозря нещо? Имам предвид парите?

– Не, бях много време по чужбина. Вече всички гледат да изкярят каквото могат. Висшите дипломати се връщат с цели камиони. Аз бях прекалено наивен.

– Значи нещата наистина се променят, и то с наша помощ – каза Монк. – Скоро този режим ще свърши и ще заживеете свободно. Малко остана.

Нахлуха някакви ученици, изтрополиха припряно и излязоха. Двамата мъже си измиха ръцете, докато ги чакаха да си тръгнат, и отново продължиха разговора си. Монк за всеки случай остави водата да тече. Номерът беше стар, но освен ако микрофонът не беше съвсем близо или пък говорещият не повишеше глас, шумът от течащата вода заглушаваше всичко.

Говориха още десетина минути, а после Круглов предаде онова, което беше донесъл. Истински документи, преснимани на хартия, взети право от кабинета на външния министър Едуард Шеварднадзе.

Двамата се прегърнаха за сбогом и излязоха поотделно. Монк се присъедини към групата си и два дни по-късно си замина с нея. Преди да си тръгне, остави придобивката в офиса на ЦРУ в посолството.

У дома от документите стана ясно, че Съветският съюз се оттегля от всичките си програми за подпомагане на Третия свят, включително и от Куба. Икономиката се разпадаше и краят на съветската империя се виждаше. Третият свят не можеше вече да служи за разменна монета, с която да се изнудва Запада. Държавния департамент остана доволен.

Това бе второто посещение на Монк в Съветския съюз с "черна" мисия. Когато се върна, у дома го чакаше ново повишение. И новината, че Николай Туркин, агент Лисандър, заминава за Източен Берлин като началник на целия отдел К в щаба на КГБ там. Постът бе изключително висок, единственият, който осигуряваше достъп до всеки съветски агент в Западна Германия.

Управителят на хотел „Национал“ и резидентът на СИС пристигнаха почти едновременно в клиниката „Боткин“ и бяха отведени в малко отделение, където ги чакаха покритото тяло на мъртвеца и инспектор Лопатин. Запознаха се. Макдоналд просто каза: „От посолството.“

Първата грижа на Лопатин бе да се идентифицира трупът. Това не беше проблем. Свенсон бе донесъл паспорта на убития и снимката в него изцяло потвърди самоличността му. Свенсон довърши формалностите, като погледна лицето.

– Причина за смъртта? – попита Макдоналд.

– Един куршум право в сърцето – отвърна Лопатин. Макдоналд огледа сакото.

– Но тук има две дупки – отбеляза без упрек.

Тримата отново разгледаха сакото. Наистина две дупки. А на ризата една. Лопатин отново погледна тялото. Само едно попадение в гърдите.

– Другият сигурно е уцелил портфейла и е заседнал вътре – предположи следователят и с мрачна усмивка добави: – Поне няма да могат да използват кредитните карти.

– Трябва да се връщам в хотела – каза Свенсон, видимо разстроен. Горкият човек! Защо не прие лимузината на хотела, която му предложиха.

Макдоналд изпрати шведа до вратата.

– Сигурно ви е много тежко – каза той със съчувствие. Свенсон кимна. – Нека тогава ние се заемем с формалностите. Колкото по-бързо, толкова по-добре Предполагам, че има съпруга в Лондон. Бихте ли могли да приберете нещата му от стаята, да приготвите куфара? Ще изпратя кола да го вземе на сутринта. Много ви благодаря.

Макдоналд се върна в болничната стая да поговори с Лопатин.

– Проблемът е сериозен, приятелю. Много лоша работа. Човекът е доста известен в средите си. Журналист. Ще се вдигне голям шум. Вестникът, за който работеше, има бюро в града. Няма начин да не раздухат историята. Заедно с цялата чужда преса. Защо не оставите посолството да се занимае с тази страна на нещата? Фактите са ясни, нали? Злополучен обир с нелеп край. Почти е сигурно, че крадците са му подвикнали на руски, но той не ги е разбрал. Решили са, че оказва съпротива, и са стреляли. Колко нелепо наистина! Но вероятно така е станало, не мислите ли?

– Такава е и моята теория – съгласи се Лопатин.

– Вие се постарайте да откриете извършителите, макар че между нас казано, като професионалисти и двамата знаем, че никак няма да ви е леко. Оставете формалностите по репатрирането на тялото на нашите хора от Консулския отдел. Става ли?

– Да, това като че ли е най-разумно.

– Само ще трябва да взема личните му вещи. Те вече нямат отношение към случая. Портфейлът би могъл да ви даде някаква следа, ако се намери изобщо. И кредитните карти, ако някой се опита да ги използва, в което се съмнявам.

Лопатин погледна към съдинката с малкото вещи на убития.

– Трябва да се разпишете за тях.

– Разбира се. Подгответе формуляра и ще се разпиша.

От болницата дадоха плик и прибраха вещите: пръстен с герб, златен часовник с кантишка от крокодилска кожа, сгъната носна кърпа и малка найлонова торбичка с нещо вътре. Макдоналд се разписа и занесе плика в посолството.

Онова, което никой не знаеше, бе, че макар да бяха изпълнили дадените им инструкции, убийците бяха допуснали две глупави грешки. Беше им наредено да вземат портфейла с всички документи, по които можеше да се установи самоличността, задължително личната карта и на всяка цена касетофона.

Но не им е било известно, че англичаните дори в страната си не са длъжни винаги да носят личната си карта, и само когато пътуват навън, използват паспорт, който обикновено остава в хотела. Освен това бяха пропуснали малката пластмасова карта за хотелската стая. С нея и с паспорта самоличността на убития беше установена за по-малко от два часа.

За втория гаф вината не беше тяхна. Липсващият куршум изобщо не бе попаднал в портфейла, а в касетофона, прибран във горния вътрешен джоб. Куршумът бе раздробил крехкия механизъм на парчета, а заедно с него и миниатюрната касетка, която вече изобщо не можеше да бъде прослушана.

Инспектор Новиков си бе насрочил среща с началника на личния състав в централата на Съюза на патриотичните сили за десет часа сутринта на десети август. Беше някак притеснен, очакваше да го посрещнат с хладно недоумение и набързо да го отпратят.

Господин Жилин се оказа мъж с тъмносив костюм от три части и педантичен вид, подчертан от къси мустачки и очила без рамки. Приличаше на едновремешен бюрократ, какъвто всъщност бе.

– Времето ми е скъпо, инспекторе, моля, бъдете кратък.

– Разбира се, господине. Разследвам смъртта на един човек, за когото имаме основание да смятаме, че е бил престъпник. Крадец. Един от свидетелите ни твърди, че го е виждал в този район. Естествено, мой дълг е да се уверя, че никой не се е опитвал да проникне тук през нощта.

Жилин се подсмихна.

– Съмнявам се. Времената са опасни, инспекторе, и охраната на тази сграда е изключително строга.

– Радвам се да го чуя. Виждали ли сте този човек?

Жилин погледна снимката.

– Мили Боже, Зайцев!

– Кой?

– Зайцев, старият чистач. Крадец ли казахте? Не може да бъде.

– Бихте ли ми разказали за Зайцев, ако обичате?

– Няма нищо за разказване. Наехме го преди около година. Бивш военен. Изглеждаше надежден. Идваше всяка вечер от понеделник до събота да чисти кабинетите.

– Но в последно време не е идвал?

– Не, престана да се явява на работа. След като не дойде две вечери, наложи се да му намеря заместник. Вдовица от войната. Много старателна.

– А кога е било това? Кога не се яви?

Жилин отиде до шкафа и извади една папка. Приличаше на човек, който за всичко си има папки.

– Ето. Ведомостите. Дошъл е за последен път вечерта на петнайсети юли. Почистил, както обикновено, и си тръгнал, както винаги, малко преди изгрев слънце. На следващия ден не се яви и оттогава никой не го е виждал. Този ваш свидетел трябва да го е видял да си тръгва посред нощ. Съвсем нормално. Не е крал, чистеше.

– Това обяснява всичко – каза Новиков.

– Не съвсем – сопна се Жилин. – Вие казахте, че е крадец.

– Два дни след като ви е напуснал, е станал съучастник в един обир на Кутузовски проспект. Собственикът го идентифицира. Седмица по-късно го намерихме мъртъв.

– Колко жалко – каза Жилин. – Тази престъпност не се търпи. Трябва да направите нещо.

Новиков сви виновно рамене.

– Опитваме се, но те са много а ние малко. Имаме огромното желание, но не получаваме подкрепа отгоре.

– Това ще се промени, инспекторе. Това ще се промени – каза Жилин с месиански блясък в очите – След шест месеца Игор Комаров ще стане нашият президент. Тогава наистина ще усетите промяната. Четохте ли речите му? Да се срази престъпност, все към това призовава. Велик мъж. Надявам се, че можем да разчитаме на вашия глас.

– Иска ли питане? А-а, случайно да имате домашния адрес на този чистач?

Жилин записа адреса на едно листче и му го подаде.

Дъщерята се разплака, но прие вестта с примирение. Погледна снимката и кимна. После хвърли поглед към леглото до стената в хола. Поне сега щяха да имат малко повече място. Новиков си тръгна. Щеше да каже на Волски, но тук определено нямаха пари за погребение. По-добре общината да се погрижи. В моргата също страдаха от липса на място.

Волски поне щеше да си приключи случая. Що се отнася до убийството, то щеше да мине към останалите деветдесет и седем процента.

Лангли, Септември 1988

Списъкът на членовете на съветската делегация пристигна в ЦРУ от Държавния департамент по рутинния ред. Когато конференцията по теоретична физика в Силиконовата долина беше замислена и се породи идеята да бъде изпратена покана до СССР, никой не хранеше надежди, че ще има съветска научна делегация в Щатите.

Но в края на 1987-а реформите на Горбачов вече бяха започнали да дават резултат и в официалните становища на Москва се усещаше нов полъх. За изненада на организаторите на форума, руснаците се съгласиха да изпратят малка група участници.

Имената и данните им пристигнаха в Имиграционната служба, а оттам помолиха Държавния департамент да ги провери. Съветският съюз пазеше в такава дълбока тайна всичко, свързано с науката, че на Запад бяха известни имената и откритията само на шепа руски учени.

Когато списъкът дойде в Лангли, той беше предаден в отдел СИ и с него се зае Джейсън Монк, който по случайност беше свободен. Двамата му агенти в Москва предаваха сведенията си чрез тайници, а полковник Туркин си беше в Източен Берлин, откъдето разбиваше всички възможни операции на КГБ в Западна Германия.

Монк пусна имената на осемте съветски учени, поканени на ноемврийската конференция в Калифорния, през обичайната проверка, но не получи никакъв резултат. Нито един от списъка не беше познат на ЦРУ, камо ли разработван или вербуван.

Понеже беше като хрътка, когато му се опънеше някой проблем, той направи един последен опит. Макар отношенията между ЦРУ и вътрешния му аналог, контраразузнавателното звено на ФБР, да бяха открай време изопнати, а понякога и отровни – след аферата Хауърд по-скоро второто, – Монк реши да се обърне за съдействие именно към тях.

Доколко щеше да има успех, беше друг въпрос, но той знаеше, че във ФБР имат много по-подробен списък на съветски граждани, потърсили и получили убежище в САЩ, от този, с който разполагаха в ЦРУ. Съмненията му не идваха от това, дали ФБР ще се съгласи да помогне, а дали руснаците изобщо ще позволят на учен с роднини в САЩ да напусне страната. Вероятността за това беше минимална: за КГБ близките в Щатите бяха сериозен коз в ръцете на противника.

От осемте имена в списъка две се оказаха в регистъра на ФБР за потърсилите убежище. При проверка се оказа, че едното име е просто съвпадение: семейството в Балтимор нямаше нищо общо с пристигащия съветски учен.

Историята на другото беше необичайна. Една руска еврейка, бежанка, беше поискала убежище от Американското посолство във Виена при престоя си в транзитен лагер в Австрия. Беше го получила и след заселването си в Щатите бе родила син, когото бе записала под друго име.

Евгения Розина, понастоящем жителка на Ню Йорк, беше кръстила сина си Иван Иванович Блинов. Монк знаеше, че това означава Иван, син на Иван. Явно момчето бе родено извънбрачно – след връзка в Щатите, в транзитния лагер в Австрия, или може би по-рано? Един от съветските учени в списъка беше професор доктор Иван Е. Блинов. Фамилията беше странна. Монк никога не я бе срещал преди. Затова взе влака до Ню Йорк и потърси госпожица Розина.

Инспектор Новиков реши да съобщи добрата новина на колегата си Волски на чаша бира след работа. Срещата им отново стана в стола на управлението, а бирата пак беше евтина.

– Познай къде прекарах сутринта.

– В леглото с балерина-нимфоманка.

– Де да беше. В централата на Съюза на патриотичните сили.

– Къде, в оная дупка на Рибни ряд?

– Не, бе, това е само за пред хората. Иначе Комаров се е уредил в една чудна виличка до околовръстното. Между другото, ти черпиш. Разреших ти случая.

– Кой от всичките?

– Стареца, дето го намериха в гората край магистралата за Минск. Бил е чистач в централата на СПС, преди да реши да става крадец и да си изпати. Тук са подробностите.

Волски прочете набързо листчето, което Новиков му подаде, и каза:

– Явно нещо им е тръгнало на СПС напоследък.

– Защо?

– Личният секретар на Комаров взел, че се удавил миналия месец.

– Самоубийство?

– Не. Отишъл да поплува и не излязъл повече. Всъщност, излязъл, де. Извадили го миналата седмица малко по-надолу по течението. Имаме страшен патолог. Намерил халка с името му.

– И кога, според тоя страшен патолог, е станала случката?

– Към средата на юли.

Новиков ее замисли. Всъщност май той трябваше да почерпи. В края на краищата предстоеше му да вземе хиляда лири стерлинги от англичанина. А ето че щеше да му даде и малка бонификация. От заведението.

Ню Йорк, Септември 1988

Беше около четирийсетгодишна, мургава, жизнена и красива. Когато се прибра у дома, след като бе взела сина си от училище, той я чакаше във фоайето на блока. Момчето беше весел, игрив малчуган на около осем години.

Смехът залезе от лицето ѝ, когато ѝ се представи като служител на Имиграционната служба. За всеки чужденец-имигрант, дори с изрядни документи, споменаването на тази служба е достатъчно да събуди ако не страх, то поне тревога. Тя нямаше друг избор, освен да го покани.

Когато синът ѝ се отдаде на домашното си на масата в кухнята на малкия ѝ, но безупречно чист апартамент, тя и неканеният ѝ гост седнаха да поговорят в хола.

Беше притеснена и веднага зае отбранителна позиция. Но за разлика от резките и строги служители, които бе срещала преди осем години по време на битката си да бъде приета в САЩ, Монк беше очарователен, имаше обаятелна усмивка и тя започна да се отпуска.

– Нали ни знаете какви сме, госпожице Розина. Документи, документи, все документи. Когато са в ред, шефът е доволен. И после какво? Нищо. Само събират прахоляк в архива. Но ако нещо липсва, началниците направо подивяват. Затова такива дребни риби като мен ходят по къщите да събират данни.

– Какво искате да знаете? – попита тя. – Документите ми са наред. Работя като икономист и преводач. Издържам се. Плащам си данъците. С нищо не тежа на Съединените щати.

– Сигурен съм, мадам. Изобщо не става въпрос за нередност в документите ви. Вие сте гражданин на тази страна, натурализирана сте. Всичко е наред. Просто сте записала малкия Иван под друго име. Защо?

– Дадох му бащиното му име.

– Логично. Вижте, в края на двайсети век сме. Извънбрачните деца не са проблем за нас. Но документите са си документи. Бихте ли ми казали името на бащата, ако обичате? Моля ви.

– Иван Евдокимович Блинов.

Хоп! Името от списъка. Едва ли можеше да има второ такова в цяла Русия.

– Обичахте го много, нали?

Далечен спомен проблясна в очите ѝ.

– Да – прошепна тя.

– Разкажете ми за Иван.

Сред многото си умения, Джейсън Монк имаше невероятната способност да предразполага хората да си говорят с него. В продължение на два часа, докато момчето не излезе от кухнята с изрядно написано домашно по математика, тя му разказа за бащата на своя син.

Беше роден в Ленинград през 1938-а. Баща му бил университетски преподавател по физика, майка му – учителка по математика. Преди войната бащата като по чудо оцелял след поредица сталинистки чистки, но починал по време на блокадата на Ленинград през 1942-ра. Майката, с петгодишния Ваня на ръце, успяла да се измъкне от обсадения град през зимата на 1942-ра с един конвой камиони по заледеното езеро Ладога. Двамата се заселили в малко градче в подножието на Урал, където момчето израснало под всеотдайните грижи на майката, убедена, че синът ѝ един ден ще стане учен като баща си.

На осемнайсет Иван заминал за Москва и кандидатствал в най-престижното висше техническо учебно заведение в СССР – физико-технологичния институт. За негова изненада бил приет. Въпреки бедното потекло, името на бащата, всеотдайността на майката, може би гените и без съмнение личните му усилия в крайна сметка наклонили везните. Зад скромното си име институтът бил ковачница на едни от най-добрите конструктори на ядрено оръжие.

Шест години по-късно, все още в разцвета на младостта си, Блинов получил предложение за работа в един секретен град, за който на Запад едва десетилетия по-късно щеше да се чуе. Арзамас-16 станал за младия гений и уютен дом, и затвор.

За съветските стандарти условията били луксозни. Малък апартамент, но самостоятелен. По-заредени магазини, откъдето и да било другаде. По-висока заплата, неограничени условия за научна работа – всичко било негово. Само нямал право да напуска.

Веднъж годишно се разрешавала ваканция в одобрен курорт, на цени, далеч по-ниски от обичайните, а след това – пак обратно зад телените огради, при щателно преглежданата кореспонденция, подслушваните телефони и наблюдаваните приятелства.

Преди да навърши трийсет, Иван се оженил за Валя, млада библиотекарка и учителка по английски. Тя го научила на езика, за да може да чете в оригинал множество технически публикации, които редовно се доставяли от Запад. Отначало били щастливи, но бракът постепенно се помрачил от едно нещастие: и двамата копнеели за дете, но не могли да имат.

През есента на 1977-а Иван Блинов бил на курорт в Кисловодск в Северен Кавказ, където срещнал Женя Розина. Както често се случвало в златната клетка, отпуската на съпругата му била по друго време.

Женя била двайсет и девет годишна, с десет години по-млада от него, разведена, от Минск, също без деца, жизнена, свободомислеща, редовен слушател на "гласовете“ (Гласът на Америка и Би Би Си) и читател на дръзки списания като „Полша“, издавано във Варшава и много по-либерално и разнообразно от досадната и догматична руска преса. Лишеният от свобода учен бил очарован от нея.

Решили да си пишат, но тъй като Блинов знаел, че неговата кореспонденция се проверява (имал достъп до много тайни), предложил ѝ да му пише чрез един приятел в Арзамас-16,чиято поща не се следяла.

През 1978-а отново се срещнали по предварителна уговорка, този път в Сочи на брега на Черно море. Бракът на Блинов вече съществувал само на хартия. Приятелството им се превърнало в бурна любов. Срещнали се за трети и последен път в Ялта и разбрали, че още се обичат, но връзката им е безнадеждна.

Той не можел да се разведе с жена си. Ако тя си имала друг мъж, би било различно, но друг нямало. Не била красива. Но му останала вярна в продължение на петнайсет години и макар любовта помежду им да била увяхнала, те все още били приятели и той не би могъл да я посрами с развод. Не и в затворената общност, в която живеели.

Женя не направила опит да му противоречи, но по друга причина. Казала му нещо, което не знаел дотогава – че е еврейка. Един брак с нея щял да сложи край на кариерата му. Освен това тя вече била подала документи в отдел „Визи и разрешителни", за да емигрира в Израел. По времето на Брежнев имаше нова изселническа вълна. Целунали се, любили се, а после се разделили завинаги.

– Останалото знаете – каза тя.

– Транзитния лагер в Австрия, нашето посолство

– Да.

– И Иван Иванович.

– Шест седмици след ваканцията в Ялта разбрах, че нося дете от него. Иван се роди тук. Той е гражданин на Съединените американски щати. Поне той ще порасне свободен.

– Писахте ли му след това, съобщихте ли му?

– Защо? – попита тя с огорчение. – Той е женен. Живее в златен затвор, толкова затворник, колкото всеки бандит по лагерите. Защо да му пиша? За да му припомня всичко отначало? Да го накарам да копнее за нещо, което не може да достигне?

– Казали ли сте на малкия за баща му?

– Да. Че е велик човек. Добър човек. Но че е далече.

– Нещата се променят – подхвана леко Монк. – Сега може би му разрешават да пътува до Москва. Имам приятел, който редовно ходи по работа там. Можете да пишете на онзи човек в Арзамас-16, чиято кореспонденция не се следи. Да помолите бащата да отиде в Москва.

– Защо? Какво да му кажа?

– Той трябва да знае, че има син – отвърна Монк. –Накарайте момчето да му пише. Ще направя всичко възможно баща му да получи писмото.

Преди да си легне, малкият Иван написа на добър, но трогателно развален руски, две странички писмо, започващо с думите: „Дорогой папа...“

„Грейси“ Фийлдс се върна в посолството малко преди обед на 11 август. Почука на вратата на Макдоналд и завари резидента потънал в мрачни мисли.

– „Балона“? – попита Макдоналд.

Фийлдс кимна.

Когато двамата се затвориха в конферентна зала „А“, Фийлдс извади снимка на мъртвото лице на стар мъж и я сложи на бюрото.

Беше от заснетите при огледа в гората и досущ приличаше на онази, която следователят Чернов бе донесъл в посолството.

– Видя ли се с твоя човек? – попита Макдоналд.

– Да. И работата май наистина ще се окаже сериозна. Убитият е бил чистач в централата на Съюза на патриотичните сили.

– Чистач?

– Именно. Чистил е кабинетите им. Като Невидимия на Честъртън: всяка вечер присъстващ, но незабелязан от никого. Идвал е около десет вечерта от понеделник до събота, почиствал кабинетите от край до край и си тръгвал преди изгрев слънце. Затова е приличал на скитник. Живеел е в коптор. Получавал е мизерна заплата. Има и друго.

Фийлдс разказа историята на Н. И. Акопов, покойния личен секретар на Игор Комаров, който решил злополучно, а както се бе оказало впоследствие, и за последно, да поплува в реката около средата на юли.

Макдоналд стана и закрачи из стаята.

– В нашата работа трябва да разчитаме само и единствено на фактите – каза той. – Но нека се изкушим с малко предположения. Акопов оставя проклетия документ на бюрото си. Старият чистач го вижда, прелиства няколко страници, нещо го притеснява и решава да го открадне. Звучи ли ти логично?

– Не мога да те оборя, Джок. На следващия ден откриват, че документът липсва. Акопов е уволнен, но понеже го е виждал, не може да остане сред живите. Отива да поплува с двама яки мъжаги, които да го държат под водата.

– Може да са го удавили и във вана, а после да са го метнали в реката – вметна замислено Макдоналд –Чистачът не се явява на работа и кълбото се разплита. Хукват да го търсят, но той вече е хвърлил папката в колата на Силия Стоун.

– Защо, Джок? Защо точно в нейната кола?

– Никога няма да разберем. Сигурно е знаел, че работи в посолството. Казал ѝ е да предаде документа на господин посланика за бирата. Каква бира, по дяволите?

– Както и да е, откриват го – продължи Фийлдс. –Обработват го и им разказва всичко. После го довършват и го подхвърлят в гората. Но как са намерили апартамента на Силия?

– Може би са проследили колата ѝ.. Оттук. Тя не би забелязала. Откриват къде живее, подкупват пазачите на входа, проверяват колата ѝ, не намират нищо и влизат в апартамента, където ги заварва Силия.

– Значи Комаров знае, че безценният му документ е изчезнал – заключи Фийлдс. – Знае кой го откраднал и къде го е подхвърлил. Но знае ли, че изобщо сме му обърнали внимание? Силия можеше просто да го изхвърли. Всеки втори в Русия праща петиции тук и там. Засипват ни като есенни листа. Може би Комаров не знае какви последствия е предизвикала папката му.

– Вече знае – каза Макдоналд и извади малък репортерски касетофон, взет на заем от една от секретарките, която си слушаше музика на него.

После измъкна миниатюрна касетка от джоба си и я сложи вътре.

– Това пък какво е? – попита Фийлдс.

– Това, драги ми приятелю, е запис на цялото интервю с Игор Комаров. По един час на всяка страна.

– Но нали крадците са задигнали и касетофона?

– Вярно е. Дори са го простреляли. Намерих парчета пластмаса и метал във вътрешния джоб на сакото на Джеферсън. Не са уцелили портфейла, а касетофона. Така че касетката вътре изобщо не може да бъде прослушана.

– Но...

– Но педантичният Джеферсън сигурно е спрял на улицата, извадил е касетката с безценното интервю и е сложил нова на нейно място. Намерили са това тук в едно найлоново пликче в джоба на панталона му. Мисля, че записът напълно обяснява смъртта му. Слушай.

Той включи касетофона и гласът на починалия журналист изпълни стаята.

– Господин президент, относно външната политика и по-специално връзките с останалите републики от бившия Съветски съюз, как смятате да възродите в слава руския народ?

Последва кратка пауза и Кузнецов започна да превежда. Когато свърши, паузата беше още по-дълга. Чуха се глухи стъпки, прищракване и записът прекъсна.

– Някой стана и излезе от стаята – поясни Макдоналд.

Касетофонът отново се включи и Комаров отговори на поставения въпрос. Макдоналд и Фийлдс не можеха да разберат колко време е минало между първото и второто прищракване на касетката, но преди записът да прекъсне, и двамата чуха гласът на Кузнецов да казва: „Сигурен съм, че господин президентът няма да...“

– Не разбирам – озадачи се Фийлдс.

– Много е просто, Грейси. Лично аз преведох Черния манифест на английски. Една нощ на Воксхол Крос. Аз преведох израза „возрождение во славу руского народа“ като „да се възроди в слава руският народ“, защото точно това значи. Марчбанкс прочете документа и сигурно е споменал фразата пред редактора на „Дейли Телеграф“, който пък я е използвал пред Джеферсън. На него явно му е харесал изразът и е решил да го пробута на Комаров снощи. В един момент онзи кретен е чул собствените си думи. А аз лично за първи път срещам подобна формулировка.

Фийлдс превъртя лентата и отново пусна пасажа. Когато Джеферсън приключи с въпроса си, Кузнецов преведе на руски. Изразът „да възродите в слава" стана "возрождение во славу“.

– Мили боже! – възкликна Фийлдс. – Комаров си е помислил, че Джеферсън е виждал целия документ, че го е чел на руски. Сигурно е решил, че е някой от нашите хора, изпратен да го провери. Мислиш ли, че убийството е дело на Черната гвардия?

– Не, предполагам, че Гришин е наел хора от мафията. Действали са бързо. Ако имаха повече време, щяха да го отвлекат и да го разпитат с техните си методи. В случая им е било наредено само да му затворят устата и да приберат касетката.

– И така, Джок, какво смяташ да предприемеш оттук нататък?

– Ще се върна в Лондон. Картите вече са на масата. Ние знаем и Комаров знае, че знаем. Шефът искаше доказателство, че не става дума за измама. Трима души загинаха заради тоя проклет документ. Не знам колко още доказателства са му необходими.

Сан Хосе, Ноември1988

Силиконовата долина наистина е долина. Простира се почти в права линия между планините Санта Круз на запад и Хамилтън на изток. Започва на юг от Санта Клара и стига чак до Менлоу Парк, който бележеше границите и през 1988-а. Оттогава доста се е разраснала.

Прозвището и идва от това, че в нея са концентрирани близо две хиляди производствени и изследователски центъра, занимаващи се с авангарда на висшите технологии.

Международната конференции през ноември 1988-а се провеждаше в „столицата“ на Силиконовата долина Сан Хосе – някога малък градец, населяван предимно от испански мисионери, а днес проспериращ град с лъскави небостъргачи. Осемчленната съветска делегация бе настанена в хотел „Феърмонт“. Джейсън Монк беше във фоайето, когато пристигнаха.

Осмината се придружаваха от доста по-многобройна свита пазачи. Някои бяха от Съветското посолство в Ню Йорк, други – от консулството в Сан Франциско, а четирима бяха дошли от Москва. Монк, с карирано сако и последния брой на „Ню Сайънтист" на масата, седеше на чаша чай с лед и си играеше на "опознай врага". Очевидните хрътки на КГБ бяха всичко на всичко пет.

Преди да дойде в хотела, той бе провел дълъг разговор с един от водещите физици в лабораторията "Лорънс Ливърмор". Човекът не можеше да си намери място от радост, че най-после ще се запознае със съветския физик професор Блинов.

– Разберете ме, той е една загадка. Името му доста нашумя през последните десет години – обясни ученият. – Знаете ли откога се чуват слухове за него в научните среди? Беше направо знаменитост в Съветския съюз, но копоите не му даваха нищо да публикува в чужбина. Знаем, че е удостоен с Ленинска награда и с камара други отличия. Сигурно е получавал купища покани да изнася лекции навън – само ние сме го канили два пъти, но трябваше да пишем до Президиума на Съветската академия на науките. А оттам винаги ти казват: „забрави!“. Откритията му са невероятни. Предполагам, че му се е искало да получи световно признание – в крайна сметка всички сме хора,– но явно Академията изобщо не го е уведомявала за поканите. И ето че сега ни идва на крака. Ще изнесе лекция по физика на елементарните частици. За нищо на света няма да я пропусна.

„Нито пък аз“, помисли си Монк и реши да изчака ученият да изнесе лекцията си, преди да се опита да го заговори.

В аудиторията Монк слушаше докладите, а през почивките се разхождаше из фоайето като всички участници. Нищо не разбираше, струваше му се, че до един говорят на марсиански.

Във фоайето на хотела вече познаваха карираното му сако, очилата, увиснали на верижка около врата, и купчината суперспециализирани списания, които разнасяше под мишница. Дрри петимата офицери от КГБ и ГРУ престанаха да се оглеждат.

Последната вечер преди отпътуването на съветска-та делегация Монк изчака професор Блинов да се прибере в стаята си и почука на вратата.

– Да – отвърна му глас на английски.

– Обслужване по стаите – обяви Монк.

Вратата се отвори, доколкото позволяваше веригата, и професор Блинов надникна през процепа. Пред него стоеше костюмиран мъж с табла плодове в ръце.

– Не съм поръчвал нищо.

– Знам, сър. Аз съм дежурният администратор. Това е подарък от хотела.

За пет дни престой професор Блинов не бе успял да се ориентира в това материалистично и консуматорско общество. Единственото, което му се струваше познато, бяха научните дискусии и строгата охрана. Но безплатната табла с плодове определено го изненада. За да не изглежда невъзпитан, той откачи веригата – нещо, което хората на КГБ специално го бяха предупредили да не прави. Ако не друг, те поне отлично знаеха кой и защо чука по вратите посред нощ.

Монк влезе, остави плодовете, обърна се и затвори вратата. В очите на учения блесна тревога.

– Знам кой сте – каза той. – Напуснете веднага или ще повикам хората си.

Монк се усмихна и мина на руски.

– Разбира се, професоре, когато решите. Но преди това имам нещо за вас. Прочетете го най-напред, пък после се обадете, ако искате.

Притеснен и объркан, ученият взе писмото на момчето и хвърли поглед към първите две думи.

– Какво е това безобразие? – запротестира. – Нахълтвате тук и...

– Нека поговорим пет минути и ще си тръгна. Тихо, без излишен шум. Но първо ме изслушайте. Моля ви.

– С нищо не можете да ме заинтригувате. Предупредили са ме за вас...

– Женя е в Ню Йорк — каза Монк.

Професорът онемя и зяпна от почуда. Беше посивял и изглеждаше стар за петдесетте си години. Той се наведе да вземе очилата си за четене, сложи ги на върха на носа си, погледна към Монк и бавно седна на леглото.

– Женя? Тук? В Америка?

– След последната ви среша в Ялта е получила разрешение да замине за Израел. В транзитния лагер в Австрия се свързала с нашето посолство и поискала убежище. В лагера разбрала, че чака дете от вас А сега, прочетете писмото.

Професорът бавно зачете. Когато свърши двата листа увиснаха в ръцете му. Погледът му застина в отсрещната стена. Той свали очилата и разтърка очи Две тежки сълзи бавно се отрониха от ресниците му и се стекоха надолу по лицето.

– Имам син – прошепна той. – О, Господи, имам син.

Монк извади снимка от джоба си и му я подаде. Под бейзболната шапка момчето грееше в лъчезарна усмивка. Имаше лунички и едно извадено зъбче.

– Иван Иванович Блинов – каза Монк. – Никога не ви е виждал. Познава ви само от една поизбеляла снимка от Сочи. Но ви обича.

– Имам син – повтори човекът, който можеше да конструира водородни бомби.

– Но имате и съпруга – вметна Монк.

Блинов поклати глава.

– Валя почина от рак миналата година.

На Монк му призля. Той беше свободен човек. Щеше да иска да остане в Щатите. Не това бе целта на занятието. Блинов му спести въведението.

– Какво искате?

– Искаме след две години да приемете една покана да изнесете лекция на Запад и да се установите тук.

– Ще ви докараме до Щатите, където и да се намирате. Животът ви ще бъде чудесен. Преподавателско място в престижен университет, просторна къща в покрайнините, две коли. И Женя и Иван до вас. Завинаги. И двамата много ви обичат, а мисля, че и вие не сте безразличен към тях.

– Две години.

– Да, още две години в Арзамас-16. Но искаме да научим всичко. Разбирате ли ме?

Блинов кимна. До края на нощта Монк го накара да запомни адреса в Източен Берлин и му връчи флакон с пяна за бръснене, в който някъде сред аерозола плуваше малко шишенце с невидимо мастило за единственото му писмо. И дума не можеше да става да се проникне в Арзамас-16. Предаването трябваше да стане при една-единствена среща, а година след това той щеше да избяга с всичко, което беше в състояние да изнесе.

Докато вървеше към фоайето, Джейсън Монк отчаяно се бореше с гласовете на съвестта си. „Долен мръсник, трябваше да го накараш да остане тук още сега“, казваше единият. „Да не си благотворителна организация за събиране на разделени семейства? Ти си шпионин, по дяволите. Това ти е работата и толкоз“, отвръщаше му другият. А самият Джейсън Монк се закле, че един ден Иван Евдокимович Блинов ще живее в Съединените щати заедно с жена си и малкия си син, а Чичо Сам ще му се издължи за всяка една минута от тези две години.

Срещата се състоя два дни по-късно в кабинета на сър Хенри Кумс на последния етаж в сградата на Воксхол Крос, шеговито известна като Палат на светлината и културата. Името водеше началото си от един стар, отдавна починал воин, който се казваше Рони Блум. Като ориенталист, при една командировка в Пекин той бе попаднал на сграда с такова име. С нищожната си светлина и мизерната си култура тя му напомнила за собственото му работно място в старата централа на Сенчъри Хаус. Службата се премести на нов адрес, но името си остана.

Освен Макдоналд и сър Хенри на срещата присъстваха и двамата оперативни директори за източното и западното полукълбо и шефът на Руския отдел, Марчбанкс. Макдоналд говори почти цял час, отговаряйки от време на време на въпросите на началниците си.

– Е, господа? – попита сър Хенри накрая.

Всеки каза мнението си. Бяха единодушни. Налагаше се изводът, че Черният манифест наистина е бил откраднат и представлява автентична програма за намеренията на Комаров след идването му на власт: създаване на еднопартийна диктатура с цел външна агресия и вътрешен геноцид.

– Ще изложиш ли писмено всичко, което ни разказа, Джок? До края на деня, ако обичаш. После ще трябва да го отнеса по-горе. И мисля, че е добре да го споделим с колегите си в Лангли. Шон, би ли се заел с това?

Оперативният за западното полукълбо кимна. Сър Хенри се изправи.

– Опасна работа. Необходимо е да го предотвратим на всяка цена. Политиците трябва да ни дадат зелена улица да спрем този човек.

Но това не стана. Последствията бяха, че малко преди края на месец август сър Хенри Кумс бе поканен в кабинета на най-висшия служител във Външното министерство на "Кинг Чарлс“.

Като несменяем помощник-министър, сър Реджиналд Парфит не само беше колега на началника на СИС, но и един от Петимата мъдреци, който – заедно с равните му по ранг в Кабинета и Министерствата на финансите, отбраната и вътрешните работи – бе натоварен с отговорността да препоръча на министър-председателя евентуален приемник на сър Хенри Кумс.

Двамата мъже се познаваха отдавна, поддържаха приятелска връзка и си даваха ясна сметка, че ръководят две съвсем различни губернии.

– Онзи проклет документ, който хората ти са донесли от Русия миналия месец... – подхвана Парфит.

– Черният манифест.

– Именно. Много добро заглавие. Твоя ли беше идеята, Хенри?

– На резидента в Москва. Стори ми се съвсем подходящо.

– Напълно. Точно „черен“ е думата. Виж сега, споделихме го с американците, но само и единствено с тях. Стигна до възможно най-високо място. Нашият господар и повелител – имаше предвид външния министър – се запозна с него, преди да излезе в отпуска и да се отдаде на удоволствията в Тоскана. Американският държавен секретар също го прочете. Излишно е да ти казвам, че отвращението беше повсеместно.

– Ще вземем ли мерки, Реджи?

– Мерки ли? Виж сега, точно в това е проблемът. Правителствата взимат официални мерки срещу правителства, а не срещу чужди опозиционери. Официално този документ – той сложи длан върху копието на манифеста на бюрото си – не съществува, като се изключи фактът, че двамата знаем за него. Официално дори не го притежаваме, като се има предвид, че без съмнение е откраднат. За съжаление, поуката от всичко това е, че официално нито едното, нито другото правителство е в състояние да предприеме каквото и да било.

– Всичко това официално – възрази Хенри Кумс. – Но нашето правителство, следвайки поуките на неизчерпаемата си мъдрост, поддържа поверената ми служба именно с цел да реагира, ако се наложи, неофициално.

– Естествено, Хенри, естествено. Доколкото разбирам, намекваш за един вид тайна операция.

Сър Реджиналд изрече последните две думи са такова изражение, сякаш бе надушил неприятна миризма.

– И друг път сме се разправяли със злонамерени маниаци, Реджи. Тихо и кротко, без много шум. Знаеш, че това ни е работата.

– Но рядко сме постигали успех, Хенри. И точно в това е проблемът. Политическите ни господари от двете страни на Атлантика живеят с убеждението, че колкото и тайна да изглежда една операция в момента на извършването ѝ, след време нещата винаги излизат на бял свят. За тяхно огромно съжаление. Американските ни приятели още се будят нощем от поредица „гейтове" : Уотъргейт, Ирангейт, Контригейт. И нашите помнят всички онези издънки, последвани от следствени комисии и опозоряващи доклали. Атаки в парламента, оръжия за Ирак... Следиш ли мисълта ми, Хенри?

– Искаш да кажеш, че не им стиска.

– Грубичко, но както винаги, точно. От край време имаш усет към фините изрази. Не мисля, че на някого ще му хрумне да отпуска помощи или кредити на този човек, ако или когато дойде на власт, но само толкова. Що се отнася до някакви драстични мерки, отговорът е не.

Помощник-министърът съпроводи първия разузнавач до вратата. Когато блестящите му сини очи срещнаха погледа на колегата му, в тях нямаше никакъв компромис.

– И Хенри, това наистина означава НЕ.

Докато пътуваше с колата покрай кейовете на ленивата Темза към Воксхол Крос, сър Хенри Кумс осъзна, че няма друг избор, освен да приеме междуправителственото решение. Навремето едно ръкостискане не беше достатъчно, а дискретността се подразбираше и спазваше от само себе си. През последните десет години, откакто изтичането на информация бе станало едно от малкото успешни занимания, за всичко бяха необходими подписи. А те обикновено се връщаха като бумеранг към онзи, които ги бе положил. Никой в Лондон или във Вашингтон не беше готов да се подпише под заповед към тайните служби за предприемане на "активни мерки" срещу Игор Викторович Комаров.

Владимир, Юли 1989

Американският учен доктор Филип Питърс вече веднъж бе посещавал Съветския съюз, уж за да задоволи безобидната си страст към изучаването на ориенталското изкуство и руските старини. Нищо не се бе случило, никой не се бе усъмнил.

Една година по-късно потокът от туристи, прииждащи към Москва, беше още по-голям и контролът съвсем се беше охлабил. Пред Монк стоеше въпросът дали отново да използва доктор Питърс. Реши, че няма причина да не го направи.

Писмото от професор Блинов беше кратко и ясно. Беше осигурил информация по всички научни въпроси, които интересуваха САЩ. Списъкът бе подготвен след подробни разговори с най-висшите академични среди още преди Монк да се изправи лице в лице с професора в хотелската му стая във „Феърмонт“. Блинов го бе отнесъл със себе си, а сега бе готов да се отчете. Проблемът му бе, че Москва беше прекадено далеч, пък и щеше да събуди подозрения, ако заминеше за там.

Но понеже Горки също бе пълен с научни институти, а и се намираше само на някакви си деветдесет минути с влак от Арзамас-16, нямаше никакви пречки да се разходи дотам. След множество лични протести, от КГБ бяха склонили да не пращат обичайната му „опашка“, която го следваше при всяко излизане от комплекса. „В края на краищата, бил съм в Калифорния, аргументира се той. Защо да не мога да отида в Горки?“ Политическият комисар застана на негова страна и работата се уреди. Без преследвачи, не му представляваше трудност да хване влака за катедралния град Владимир. Но само толкова. Трябваше да се прибере още същия ден. Срещата бе насрочена за 19 юли в дванайсет часа на обяд, под западния свод на катедралата „Успение Богородично“.

В продължение на две седмици Монк внимателно проучи Владимир: древен град, известен с двете си прекрасни катедрали – „Успение Богородично“, запазила наследството на средновековния художник Андрей Рубльов, и по-малката „Свети Димитър“.

От Лангли не можаха да открият нито една туристическа група, която да се намира в околностите на Владимир на уречената дата. Да замине сам, би било рисковано. Пътуването в група осигуряваше незаменима защита. В крайна сметка издириха група любители на древната руска църковна архитектура, които щяха да посетят Москва в средата на юли, с еднодневна екскурзия до прочутия манастир „Света Троица“ в Загорск на деветнайсети. Доктор Питърс се присъедини към групата.

Забил къдрава посивяла глава в туристическия си справочник, доктор Питърс обикаля из великолепните катедрали на Кремъл в продължение на три дни. Вечерта преди отпътуването за Загорск екскурзоводът на „Интурист“ им каза, че автобусът ще ги чака пред хотела в седем и половина на следващата сутрин.

В седем и петнайсет доктор Питърс изпрати бележка, в която обясняваше, че е получил сериозно стомашно разстройство и предпочита да остане в леглото си да се лекува. Четирийсет и пет минути по-късно той тихомълком излезе от „Метропол“ и прекоси пеша разстоянието до Казанската гара, за да хване влака за Владимир. Малко преди единайсет пристигна в катедралния град.

Както бяха показали проучванията му, в града имаше много туристи. Владимир не криеше никакви държавни тайни и гостите му почти не се следяха. Той си купи карта и влезе да разгледа катедралата „Свети Димитър“ с нейните хиляда и триста барелефа на животни, птици,цветя, грифони, светци и пророци. В дванайсет без десет извървя тристате метра до катедралата "Успение Богородично“ и, необезпокояван от никого, започна да се наслаждава на стенописите на Рубльов под западния свод. След малко някои се прокашля зад рамото му.

„Ако са го проследили, мъртъв съм“, помисли си Монк.

– Здравейте, професоре, как сте? – каза спокойно без да извръща поглед от стената.

– Добре, малко съм притеснен – отвърна Блинов.

– Че кой не е?

– Имам нещо за вас?

– И аз. Дълго писмо от Женя и второ от Иван с рисунки от училище. Между другото, явно е наследил способностите ти. Учителката му но математика твърди, че е много по-напред от останалите в класа.

Въпреки страха, който беше избил в малки капчици пот на челото му, професорът засия от щастие.

– Последвайте ме бавно – каза Монк – и не спирайте да разглеждате стенописите.

После пристъпи встрани, но така че да вижда цялата катедрала. Групата френски туристи си тръгна и двамата останаха сами. Монк предаде на професора писмата, които бе донесъл от Америка, и поредния списък, подготвен от ядрените физици отвън океана. Блинов прибра всичко във вътрешния си джоб. Онова, което носеше за Монк, беше далеч по-обемисто – близо трисантиметров куп документи, преснимани в Арзамас-16.

На Монк не му се понрави, но пъхна пакета под ризата си, избутвайки го назад към гърба. Двамата си подадоха ръце.

– Кураж, Иван Евдокимович – каза Монк с усмивка. – Малко остана. Само още една година.

Разделиха се. Блинов замина за Горки, за да се прибере обратно в златния си затвор, а Монк хвана влака за Москва, за да остави пратката в Американското посолство и да се пъхне в леглото си, преди групата му да се е върнала от Загорск. Вечерта всички се изредиха да му изказват съчувствие и да му обясняват колко много е изпуснал.

На 20 юли групата отлетя от Москва за Ню Йорк. Същата вечер на летище Кенеди пристигна и самолет от Рим. В него пътуваше Олдрич Еймс, който се прибираше у дома след три години, прекарани в Италия, за продължи да шпионира за КГБ в Лангли. Връщаше се с два милиона долара по-богат.

Преди да отпътува от Рим, той бе научил наизуст девет страници инструкции от Москва. Главната му задача бе да открие колкото е възможно повече агенти на ЦРУ, работещи в Съветския съюз, като наблегне на офицери на КГБ и ГРУ, високопоставени служители и учени. В специална забележка накрая се казваше: "Съсредоточи се върху човека, известен ни като Джейсън Монк."

ДЕВЕТА ГЛАВА

Август е лош месец за клубовете на „Сейнт Джеймс“, „Пикадили“ и „Пал Мал“. Това е месецът на отпуските и по-голямата част от персонала излиза в почивка, а половината членове са някъде на курорт в страната или в чужбина.

Много клубове са затворени през август, а членовете им, които по една или друга причина са останали в столицата, са принудени да се свират в непозната обстановка по силата на цяла система двустранни споразумения, даващи възможност на клиентите на затворените клубове да пият виното си и да вечерят в малкото, които работят.

Но към края на месеца „Уайт“ вече бе отворен и за сър Хенри Кумс нямаше пречка да покани на обяд един мъж с петнайсет години по-възрастен от него, заемал навремето поста началник на Тайната разузнавателна служба.

Седемдесет и четири годишният сър Найджъл Ървин беше свалил хомота преди петнайсет години. Първите десет от тях бе прекарал, работейки „нещо в Ситито[15]“, в смисъл че като толкова други преди и след него, беше използвал познанията си върху света, опита в коридорите на властта и вродения си нюх, за да заеме серия от ръководни постове, които му бяха осигурили възможността да задели нещичко за старините си.

Четири години преди въпросния обяд той окончателно се бе оттеглил в дома си край Суонидж на остров Пърбек в областта Дорсет, където пишеше, четеше, правеше дълги разходки по девственото крайбрежие на Ламанша и от време на време хващаше влака за Лондон, за да се срещне със стари приятели. Същите тези приятели, някои от които доста по-млади от него, все още го смятаха за жизнен и енергичен и бяха убедени, че зад меките му сини очи се таи остър като бръснач ум.

Онези, които го познаваха най-добре, си даваха сметка, че старомодната почтителност, която проявяваше към всички, прикриваше желязна воля, способна на моменти да се превърне в крайна безпощадност. Въпреки разликата във възрастта, Хенри Кумс го познаваше твърде добре.

И двамата бяха извървели пътя си в йерархията като специалисти по Русия. След пенсионирането на Ървин най-високият пост в СИС бе заеман последователно от двама ориенталисти и един арабист, преди Хенри Кумс да възстанови традициите на онези, които бяха израснали в борбата срещу Съветския съюз. По времето на Найджъл Ървин, Кумс се утвърди като отличен изпълнител в резидентурата на СИС в Берлин, лавирайки умело между огромната мрежа на КГБ в Източна Германия и източногерманските служби, ръководени тогава от Маркус Волф.

Докато седяха в препълнения бар на първия етаж, Ървин нямаше нищо против разговорът да остане в рамките на обичайната раздумка между приятели, но не можеше да не се запита каква е причината, накарала бившето му протеже да го извика от Дорсет в мрачния Лондон за един-единствен обяд. Едва когато се усамотиха на втория етаж на една маса с изглед към Сейнт Джеймс Стрийт, Кумс най-после разкри повода за поканата.

– Нещо става в Русия – каза той.

– Много неща стават, и все лоши, доколкото може да се вярва на вестниците – отвърна Ървин.

Кумс се усмихна. Знаеше, че бившият му началник не черпи информацията си от сутрешните вестници, имаше си далеч по-добри източници.

– Няма да навлизам в подробности – каза той. – Не тук и не сега. Ще ти кажа само основното.

– Разбира се – съгласи се Ървин.

Кумс разказа в най-общи линии онова, което се бе случило през последните шест седмици в Москва и в Лондон. Най-вече в Лондон.

– Нямат намерение да предприемат каквото и да е било и решението им е окончателно – завърши той. – Ще оставят събитията да следват своя ход, каквито и да са последствията от тях. Поне така ми каза нашият високоуважаем външен министър преди два дни.

– Боя се, че доста ме надценяваш, ако смяташ, че бих могъл да направя каквото и да било, за да провокирам повече решителност у бюрократите на „Кинг Чарлс“ – каза сър Найджъл. – Аз съм просто един стар пенсионер. Както е казал поетът, всички пътища са извървяни, всички страсти – изживяни[16].

– Нося два документа, които бих искал да прегледаш – продължи Кумс. – Единият представлява пълен доклад за събитията – доколкото сме ги разгадали правилно – от момента, в който един смел, макар и наивен, старец е откраднал папка от бюрото на личния секретар на Комаров. Сам ще прецениш дали убеждението ни за достоверността на Черния манифест е правилно.

– А другият?

– Самият манифест.

– Благодаря ти за доверието. Какво предлагаш да направя?

– Вземи документите, иди си вкъщи, прочети ги и виж какво ти е мнението.

Когато празните чинийки с оризов пудинг с конфитюр бяха раздигнати, сър Хенри Кумс поръча кафе и две чаши от специалния портвайн, произвеждан от клуба.

– А ако се съглася с всичко, което казваш: че манифетът всява ужас, че не е измама, тогава какво?

– Мислех си, Найджъл.., онези хора, с които, предполагам, ще се срещнеш в Америка следващата седмица...

– Боже Господи, Хенри! Дори ти не би следвало да знаеш за това.

Куме сви виновно рамене, но вътрешно бе доволен, че номерът му мина. Съветът наистина щеше да се събира, а Ървин бе един от поканените.

– Колкото и банално да ти прозвучи, имам си шпиони навсякъде.

– Нищо не ми остава, освен да се радвам, че нещата не са се променили много от мое време насам – каза Ървин. – Добре, да предположим, че наистина ще се срещна с някои хора в Америка. И какво от това?

– Оставям на теб да решиш. Ако сметнеш, че документите не си струват усилието, изгори ги. Ако пък прецениш, че трябва да отидат отвъд Атлантика, постъпи, както намериш за добре.

– Боже, колко вълнуващо!

Кумс извади запечатан пакет и го подаде през масата. Ървин го прибра в куфара си сред покупките, които току-що бе направил в „Джон Люис“: няколко нови гоблена за госпожа Ървин, която обичаше да бродира калъфки за възглавници през зимните вечери.

Разделиха се във фоайето и сър Найджъл Ървин взе такси до гарата, за да хване обратния влак за Дорсет.

Лангли, Септември 1989

Когато Олдрич Еймс се върна във Вашингтон, от деветгодишната му кариера като агент на КГБ все още оставаха близо пет удивителни години. Въшлив с пари, той започна новия си живот с къща за половин милион долара и чисто нов ягуар в гаража. И всичко това при годишна заплата от петдесет хиляди. На никого не му направи впечатление.

Понеже бе оглавявал съветското звено в мисията в Рим, която иначе се обслужваше от Западноевропейския отдел, Еймс се върна на работа във възловия отдел СИ. От гледна точка на КГБ, беше жизнено важно той да остане там, където би могъл да има достъп до безценните триста и едно досиета.

Това обаче никак не беше лесно. Ръководил от място тайната война срещу руснаците в Афганистан, Милтън Биърдън също току-що се бе завърнал в Лангли. Първата му работа като новоназначен началник на отдел СИ бе да направи опит да се отърве от Еймс. Но, подобно на предшествениците си, и той срещна съпротива.

Вездесъщият бюрократ Кен Мългрю се бе издигнал в административната йерархия до поста директор на личния състав и като такъв имаше огромно влияние при разпределението и назначението на хората в ЦРУ.

Той и Еймс бързо възстановиха алкохолното си приятелство и на Биърдън бе оказан натиск да остави Еймс в отдел СИ.

Междувременно ЦРУ беше компютъризирало огромна част от секретните си досиета, доверявайки най-съкровените си тайни на най-несигурната машина, измислена някога от човека. Еймс бе направил всичко възможно да разучи новата техника още в Рим. Сега му трябваха само кодовете за достъп и можеше да извлече информация от досиетата, без дори да става от бюрото си. Нямаше да са му необходими пазарски чанти, с които да изнася документите, нито пък щеше да му се налага да се подписва за всяко едно досие.

Първият пост, на който Мългрю успя да вреди приятелчето си, бе началник на звено „Външни операции“ в отдел СИ. Но „Външни операции“ работеха само с агенти, намиращи се извън СССР и страните от Източния блок. А това не включваше Лисандър, спартанския воин, който ръководеше отдел К в щаба на КГБ в Източен Берлин, нито пък Орион, ловеца, който се подвизаваше по висшите етажи на съветското Министерсто на отбраната в Москва. Делфи, оракулът, също се намираше в Съветския съюз и подаваше ценна информация от коридорите на руското Външно министерско, а четвъртият– с кодово име Пегас, който се канеше да прелети Атлантика, правеше ядрените си изследвания в секретен град някъде между Москва и Урал.

Още с идването си на новия пост Еймс направи опит да провери Джейсън Монк, който вече го превъзхождаше по ранг, но не получи никакъв резултат. Липсата на сведения за него в звено „Външни операции“ обаче му беше достатъчна да разбере едно: всички агенти, които Монк ръководеше, се намираха в самия Съветски съюз. Клюките и Мългрю му казаха останалото.

Из коридорите се говореше, че Джейсън Монк е най-добрият, последната и единствена надежда на отдела. Чуваше се още, че е единак, особняк, който работи по свои си закони, сам поема рисковете ѝ може би отдавна щеше да е изритан от отдела, ако не беше едно: методите му се радваха на успех в една организация, която все по-често се сблъскваше с провали.

Като всеки книжен плъх, Мългрю ненавиждаше Монк. Мразеше независимостта му, отказа му да попълва формуляри в три екземпляра и най-вече имунитета му към всякакви оплаквания от страна на хора като Мългрю.

Еймс се възползва от тази ненавист. От двамата той носеше повече на пиене и успяваше да остане с акъла си, въпреки алкохолните изпарения. Пийнеше ли, Мългрю обичаше да се хвали и развързваше езика си.

Така една късна вечер през септември 1989-а разговорът отново се завъртя около нестандартния самотник и Мългрю изломоти, че доколкото бил чул, един от агентите на Монк бил „някаква голяма клечка, вербувана преди две-три години в Аржентина“.

Не се знаеше нито име, нито прозвище. Но КГБ умееха да се ориентират. „Голяма клечка“ можеше да бъде само човек от втори секретар нагоре. В „две-три години“ влизаше периода от осемнайсет месеца до три години.

След бърза проверка на дипломатите, работили в Буенос Айрес през този период, бе съставен списък от седемнайсет души. Информацията на Еймс, че човекът не е излизал в чужбина след това, намали бройката на дванайсет.

За разлика от ЦРУ, съветското контраразузнаване изобщо не се церемонеше. Хората на КГБ веднага започнаха да проучват кой колко харчи, как живее и дали не си е купил наскоро нещо ценно. Малък, самостоятелен апартамент, например...

Първият ден на септември беше прекрасен. От Ламанша подухваше лек бриз и белите гребени на вълните се гонеха чак до далечния бряг на Нормандия.

Сър Найджъл крачеше по скалистата пътека между Дърлстън и Сейнт Олбън и с наслада вдишваше соления въздух. От край време обичаше да се разхожда тук. Действаше му тонизиращо след опушените заседателни зали и нощите, прекарани в четене на поверителни документи. Разходката сякаш прочистваше съзнанието му, подреждаше мислите, изхвърляше несъщественото и подвеждащото и извеждаше напред същината на проблема.

Беше посрещнал зората наведен над двата документа, който Хенри Кумс му бе дал. Прочетеното го шокира. Разследването, проведено след срещата на госпожица Стоун със странния скитник, подхвърлил нещо в колата ѝ, му се понрави напълно. На тяхно място и той би действал така.

Спомняше си Джок Макдоналд съвсем бегло, като напорист младеж, който изпълняваше разни поръчки в Сенчъри Хаус. Явно човекът доста се бе издигнал оттогава. А със заключението на доклада беше напълно съгласен: Черният манифест не е нито шега, нито измама. Мислите му се върнаха на самия манифест. Евентуалните последствия от програмата на pуския демагог навяха зловещ спомен от младостта.

Беше осемнайсетгодишен, когато през 1943-а, най-после го приеха в Британската армия. Изпратиха го в Италия. Ранен при атаката на Монте Касино, той бе върнат обратно в родината и след излизането си от болница, въпреки молбите да го пратят отново на фронта, беше зачислен към военното разузнаване.

На двайсет години, вече лейтенант, той прекоси Рейн с Осма армия и там попадна на нещо, което не пожелаваше на никого на тази възраст – всъщност на каквато и да било възраст – да му се наложи да види. Гледката на концентрационния лагер в Берген-Белсен щеше да го стряска насън, докато е жив.

При Сейнт Олбън той зави към вътрешността и тръгна по пътеката за Актън. Какво да направи? Можеше ли изобщо да направи нещо? Да ги изгори още сега и да забрави за тях? Примамливо, доста примамливо. Или пък да ги занесе в Америка с риск да стане смешен в очите на големците, с които му предстоеше да се срещне?

Той дръпна резето на градинската врата и прекоси малкия двор, където Пени садеше плодове и зеленчуци през лятото. Бяха палили огън сутринта, съчките отгоре едва-едва пушеха, но отдолу въглените все още бяха алени и горещи. Толкова бе лесно да хвърли документите в огъня и да приключи веднъж завинаги. Хенри Кумс никога нямаше да спомене отново за това, нито пък щеше да го попита дали е взел някакви мерки. Всъщност никой нямаше да разбере, че документите изобщо са били у него, защото нито Кумс, нито той щеше да го сподели с някого. Такива бяха правилата на играта.

Жена му подвикна от прозореца на кухнята:

– А, ето къде си бил! Чаят е сервиран. Купила съм кифлички и мармалад от селото.

– Чудесно, много обичам кифлички.

– Мислиш ли, че не знам след толкова години.

С пет години по-млада от него, Пенелопи Ървин беше навремето невероятна красавица, ухажвана от цяла дузина богати мъже. Но по причини, които само тя знаеше, изборът ѝ се бе спрял на бедния млад разузнавач, който ѝ четеше поезия и криеше зад скромната с външност ум като компютър.

Синът им, единственото им дете, беше загинал във фолкландската война през 1982-ра. Опитваха се да не мислят за него, освен на рождения му ден и на годишнините от смъртта му.

В продължение на трийсет години тя бе делила съпруга си с тайните служби и търпеливо бе чакала всяко негово завръщане, докато той ръководеше агентите си скрити дълбоко във вътрешността на Съветския съюз, или причакваше в студената сянка на Берлинската стена някой смел, но уплашен човек да се промъкне през пропускателния пункт към светлините на Западен Берлин. Когато се прибереше у дома, в камината винаги гореше огън, а на масата, редом с чая, имаше кифлички. На шейсет и девет години той все още я смяташе за красавица и я обичаше както в самото начало.

Той седна на дивана, отхапа от кифличката си и се загледа в огъня.

– Пак ли заминаваш? – попита тя кротко.

– Налага се.

– За дълго ли?

– Не, няколко дни в Лондон, за да се подготвя, а после една седмица в Америка. След това не знам. Може би никога повече.

– Не се притеснявай за мен. Толкова работа имам в градината. Ще се обадиш ли, когато ти е възможно?

– Разбира се – отвърна той и след малко добави: –Това ще е за последно, повярвай ми.

– Знам. Пий си чая сега.

Лангли, Март 1990

Първи биха тревога от резидентурата на ЦРУ в Москва. Агент Делфи бе замлъкнал. От декември миналата година. Джейсън Монк седеше на бюрото си и си блъскаше главата над телеграмите, които дешифровчиците му носеха. Отначало беше притеснен, после го обзе паника.

Ако Круглов беше жив и здрав, защо тогава нарушаваше всички възможни правила? Хората на ЦРУ на два пъти оставяха съответния белег на съответното място, за да съобщят на агент Делфи, че в даден тайник има нещо, което той трябва да прибере. И двата пъти съобщенията не дадоха резултат. Извън града ли беше заминал? В чужбина ли го бяха пратили?

Защо тогава не даваше стандартните „признаци на живот“? В Москва непрекъснато преравяха обичайните списания да търсят уговорената малка обява, която да им каже: „Добре съм“, или пък обратното: „Имам нужда от помощ.“ Но такава не се появяваше.

През март вече по всичко личеше, че агент Делфи или е излязъл от строя поради сърдечен удар, друга болест или злополука, или е мъртъв. Или заловен.

Един въпрос не даваше мира на Монк. Ако Круглов бе заловен и разпитан, той щеше да им каже всичко. Безсмислено би било да се съпротивлява, това само щеше да удължи страданията му.

Следователно щеше да им даде местонахождението на всички тайници, заедно с кодираните знаци, които уведомяваха ЦРУ откъде да си приберат пратката.

Защо тогава КГБ не са използвали тези сведения, за да заловят някой американски дипломат на местопрестъплението? Толкова е близко до ума! Освен това би им осигурило триумф, от какъвто наистина отчаяно се нуждаеха сега, когато везните все повече се накланяха в полза на Америка.

Съветската империя в Източна Европа се разпадаше. В Румъния бяха разстреляли диктатора Чаушеску; Полша вече се бе отцепила, Чехословакия и Унгария открито се противопоставяха, Берлинската стена бе паднала миналия ноември.

Един американски дипломат, заловен да шпионира в Москва, би компенсирал поне малко вълната от унижения, които КГБ търпеше напоследък. Но те не го залавяха.

За Монк това можеше да означава само две неща-или изчезването на Круглов се дължеше на обстоятелства, които щяха да намерят обяснението си по-късно, или КГБ прикриваше източник.

Съединените американски щати са страна, богата на много неща. Не на последно място сред тях се нареждат и хилядите неправителствени организации. Те варират от тръстове до фондации, подкрепят всевъзможни неща и понякога втрещяват с мъглявостта си. Центрове за изследване на политиката, мозъчни тръстове, групи за подпомагане на това и онова, съвети за насърчаване на какво ли не, фондации, почти необхватни по брой и сфера на дейност.

Някои се занимават с изследвания, други с благотворителност, трети с обществени дискусии, четвърти с пропаганда, лобиране, реклама, стимулиране на обществената активност за едно, изкореняване на друго.

Само във Вашингтон има хиляда и двеста неправителствени организации, в Ню Йорк – над две хиляди. И всичките разполагат със средства. Някои от тях се субсидират, ако не изцяло, то поне частично, с парите на данъкоплатците, други харчат наследствата на отдавна починали хора, трети се финансират от частни производители и търговци, четвърти – от донкихотщината, човеколюбието или пък просто лудостта на разни милионери.

В тях работят учени, политици, бивши посланици, алтруисти, бизнесмени и дори от време на време маниаци. Независимо къде се намират и с какво се занимават, между тях винаги има две общи неща: всички признават съществуването си и имат централа някъде. Всички, с изключение на една.

Може би заради ограничения си и затворен състав, високото положение на членовете и пълната си тайнственост, през лятото на 1999-а Линкълновият съвет бе най-влиятелната неправителствена организация в Америка.

В демократичните общества властта се изразява във влияние. Грубата власт – да се арестува, задържа, конфискува, съди, осъжда и въдворява тайно – може да съществува по закон само при диктатура.

Следователно, в едно демократично общество извънпарламентарната власт се основава на способността да се повлияе на избирания апарат. Това може да се осъществи чрез мобилизиране на общественото мнение, кампании в пресата, настойчиво лобиране или почтена финансова подкрепа. Но в най-чистата си форма това влияние представлява просто добронамерен съвет към хората на изборни длъжности от източник с неоспорим опит, почтеност и авторитет.

Макар да отричаше съществуването си, тайнственият Линкълнов съвет представляваше самоиздържаща се организация, призвана да открива, оценява и обсъжда проблемите на деня, и да търси най-уместния път за тяхното разрешаване. Поради специфичния си състав и способността на неговите членове да достигат до най-високите етажи на изборната власт, Съветът имаше може би повече реално влияние от която и да било друга неправителствена организация в страната.

Той беше англо-американски по произход и макар да бе дошъл на бял свят в началото на осемдесетте в резултат на една вечеря в първокласен вашингтонски клуб непосредствено след края на Фолкландската криза, основите му се кореняха в дълбоко осъзнатата потребност хората да се сплотяват в беда, потребност, която водеше началото си още от Първата световна война.

Членството ставаше само по покана и се ограничаваше до личности, които според останалите членове притежаваха точно определени качества, сред които дълъг опит, абсолютна неподкупност, далновидност, пълна дискретност и доказан патриотизъм.

Тези, които бяха заемали обществени длъжности, задължително трябваше да са се оттеглили от постовете си, за да се избегне всякакъв конфликт на интересите, докато ангажираните в частния сектор можеха да продължат да управляват корпорациите си. Не всички членове разполагаха с лично богатство, но поне зад двама от представителите на частния бизнес стояха милиарди долари.

Частниците допринасяха с опита си в търговията промишлеността, банковото дело, финансите и науката а обществениците – с познанията си в държавното управление, дипломацията и местната власт.

През лятото на 1999-а в Съвета участваха шестима британци, сред които една жена, и трийсет и четирима американци, пет от които жени. Поради житейския опит, който самото естество на дискусиите изискваше, членовете му бяха предимно хора над средна възраст. Единици бяха живели на този свят по-малко от шейсет години, а най-възрастният бе жизнен и енергичен мъж на осемдесет и една.

Съветът не беше кръстен на едноименния английски град, а на най-великия президент на Америка, чийто завет, че „властта от народа, чрез народа и за народа ще пребъде“, напълно съвпадаше с неговото верую.

Членовете му се събираха веднъж годишно след безобидни наглед телефонни обаждания на отдалечено и тайно място, способно да им осигури пълно уединение. Техен домакин винаги беше един от най-богатите членове, който никога не отказваше оказаната му чест. Всеки пристигаше на собствени разноски до точно определено място, след което биваше поет от домакина.

В северозападния край на щата Уайоминг има долина, позната просто като Бърлогата на Джаксън, по името на първия трапер, дръзнал да прекара зимата там. Подпряна на запад от високите върхове на Тетънските планини, стъпила на изток в подножието на Гросвентър, долината граничи на север с парка „Йелоустоун“.

На юг планините се сливат и белите води на Змийската река си пробиват път между тях в тясно ждрело.

На север от малкото скиорско градче Джаксън 191-ва магистрала минава покрай летището до разклона за Морган и продължава към летището, в края на селцето Мус, от магистралата се отклонява второстепенен път, който отвежда посетителите към езерото Джени.

Йелоустоун". Малко по-надолу от

На запад в самото подножие на Тетънските планини се намират две езера: Брадли събира водите на каньона Гарнет а Тагарт – на Каньона на лавините. Път до тях няма. На ивицата земя между двете езера, под отвесните южни склонове на Тетън, един вашингтонски финансов магнат на име Сол Нейтансън бе построил сто акра ранчо.

Разположението му осигуряваше пълно уединение на собственика и неговите гости. От двете страни се простираха езерата, отзад се издигаха непристъпни скали, а отпред туристическите пътеки минаваха в подножието на високото плато, на което се издигаше ранчото.

На седми септември първите гости пристигнаха според уговорката в Денвър, Колорадо, където ги чакаше частният самолет на Нейтансън, изпратен да ги транспортира през планините. На летището в Джаксън, встрани от терминала, те се прекачиха на хеликоптера на магната и пропътуваха петте минути до ранчото. Англичаните бяха преминали през формалностите още на Източния бряг при влизането си в страната и не се налагаше да бъдат проверявани в Денвър, затова смениха самолетите далеч от любопитни погледи.

В ранчото имаше двайсет бунгала – всяко с по две спални и обща дневна. Но тъй като времето бе топло и слънчево, а хладината настъпваше едва след залез слънце, много от гостите предпочитаха да седят на верандите пред бунгалата си.

Храната – също толкова първокласна, колкото и останалото – се сервираше в единствената голяма постройка, която оформяше центъра на комплекса. След хранене масите се разчистваха и подреждаха като за заседание.

Гостите се обслужваха от личния персонал на Нейтансън – безкрайно дискретен и командирован специално за случая. За още по-голяма сигурност, по склоновете на платото патрулираха частни телохранители, замаскирани като туристи на къмпинг.

През 1999-а заседанието на Линкълновия съвет продължи пет дни. След края му гостите си заминаха, без да се разбере, че изобщо са пристигали.

През първия следобед сър Найджъл Ървин разопакова багажа си, взе душ, преоблече се в спортен панталон и кенарена риза и седна на дървената веранда пред бунгалото, което щеше да дели с един бивш американски държавен секретар.

Някои от гостите се разхождаха по живописните алеи между елите и брезите, спускаха се по пътеките към брега на двете езера. В далечината ъгловатата фигура на бившия британски външен министър и генерален секретар на НАТО лорд Каринггън бавно крачеше редом с американския банкер Чарлс Прайс, един от най-уважаваните посланици на САЩ, изпращани някога в Английския кралски двор. По времето на Питър Карингтън, Ървин беше началник на Тайната разузнавателна служба и следователно негов подчинен. Затова му беше някак странно да наблюдава как близо двуметровият американец се извисява над някогашния му шеф.

Малко по-надолу домакинът им Сол Нейтансън се наслаждаваше на слънцето, седнал на една пейка до американския банкер и бивш главен прокурор Елиът Ричардсън.

През няколко веранди лорд Армстронг, бивш министър и шеф на държавната администрация, чукаше на вратата на бунгалото, в което лейди Тачър разопаковаше багажа си.

Поредният хеликоптер прелетя над къщичките и кацна на площадката да свали бившия президент Джордж Буш, който бе посрещнат от някогашния държавен секретар Хенри Кисинджър. На една от масите край централната постройка униформена сервитьорка поднесе чай на друг бивш посланик, сър Никълъс Хендерсън, които делеше масата и чая си с лондонския банкер и финансист сър Ивлин де Ротшилд.

Найджъл Ървин погледна програмата на петдневното заседание. За тази вечер не беше планирано нищо. На следващия ден членовете както обикновено шаха да се разделят на три комисии – геополитическа, стратегическа и икономическа,– които щяха да заседават поотделно в продължение на два дни. На третия ден резултатите от работата им щяха да бъдат изслушани и обсъдени. Общото заседание бе насрочено за четвъртия ден. Ървин бе помолил да му отделят един час в края на деня. Последният ден бе определен за „Решения и препоръки“.

В гъстите гори, които опасваха склоновете на Тетънските планини, един самотен лос, усетил повика на мъжката си природа, нададе любовен вик. Изящен рибояд се спусна над Змийската река и с гневен крясък подгони белоглав орел, дръзнал да нахлуе в територията му.

„Приказно място“, помисли си старият разузнавач и само черното зло в документите, които бе донесъл със себе си, му попречи да се наслади напълно на гледката.

Виена, Юни 1990

Предишния декември Еймс бе освободен от поста си в звено „Външни операции“ на отдел СИ. Това отново връзваше ръцете му и още повече го отдалечаваше от така жадуваните 301 досиета.

След кратък период на бездействие, Мългрю успя да му намери работа като шеф на секция „Чехословакия“, но това не му осигуряваше достъп до компютърните кодове за онази част от досиетата, в която се намираха данните на американските агенти, работещи в Съветския съюз.

Еймс протестира пред Мългрю. Нямало никаква логика. Та нали именно той навремето бе оглавявал цялото контраразузнавателно звено на отдела. Освен това непрекъснато му се налагало да прави справки за агенти на ЦРУ, които, макар и руснаци, бяха работили в Чехословакия. Мългрю обеща да помогне с каквото може.

През май Мълфю даде на приятеля си кодовете за достъп. От този момент нататък, без да напуска кабинета си в Чешката секция, Еймс започна да се рови в досиетата, докато не попадна на „Монк – Агенти“.

През юни 1990-а отлетя за Виена за поредната си среща с Влад, полковник Владимир Мечулаев. КГБ бяха преценили, че след завръщането му във Вашингтон вече е твърде опасно да се среща със съветски дипломати заради риска да бъде проследен от ФБР. Затова се бяха спрели на Виена.

Докато си говореха, Еймс така се напи, че не можа да запомни къде е насрочена следващата среща и през октомври, вместо във Виена, пристигна в Цюрих. Но съзнанието му остана ясно достатъчно дълго, че да приеме огромна сума пари от Мечулаев и да го направи безкрайно щастлив.

Беше му донесъл описанието на трима агенти. Единият беше полковник от армията, най-вероятно офицер от ГРУ, в момента на работа в Министерството на отбраната в Москва, но вербуван в Близкия Изток в края на 1985-а. Другият беше учен, живееше в един от свръхсекретните градове, но бе вербуван в Калифорния. Третият беше полковник от КГБ, вербуван зад граница, сътрудничил на ЦРУ в продължение на шест години, понастоящем на работа в Източния блок, но не и в самия Съветския съюз, с отлични познания по испански език.

За по-малко от три дни в централата на Първо главно управление в Язенево вече се бяха организирали и ловът започна.

Екранът, издигнат в края на просторната централна сграда на ранчото, беше най-големият, който можеше да се намери. Четирийсет чифта очи се вглеждаха в изображението на мъжа, завладял екзалтираната тълпа на Туково с думи, плам и патос, които дублажът не бе в състояние да пресъздаде.

Младият режисьор Литвинов се бе справил отлично. Трогателни сцени изпъстряха целия филм: млада русокоса майка с дете на ръце, вперила прочувствен поглед към подиума; приказно красив войник, по чиито страни се стичат сълзи; земеделец с изнурено от работа лице, преметнал коса през рамо.

Никой не можеше да знае, че тези сцени са заснети отделно с актьори. Но екзалтираната тълпа не беше фалшива: общият план разкриваше десетхилядно множество, запълнило стадиона ред по ред и насърчавано от униформените клакьори от Младежката бойна лига.

Гласът на Игор Комаров се снишаваше от рев до бездиханен шепот, който микрофоните все пак улавяха и предаваха през стадиона.

Последните му думи почти се изгубиха в грохота на тълпата, подела п екстаз подадения ѝ възглас: КО-МА-РОВ, КО-МА-РОВ.

Прожекционният апарат изключи и екранът избеля. Настъпи пауза, последвана от колективна въздика. Когато лампите светнаха, Найджъл Ървин застана в челото на дългата правоъгълна маса от уайомингски бор и тихо заговори:

– Мисля, че на всички ви е известно кого гледахме досега. Това е Игор Викторович Комаров, лидер на Съюза на патриотичните сили, партията, която най-вероятно ще спечели изборите през януари, за да качи господин Комаров на президентския пост. Както видяхте, той е изключителен оратор със завидна страст и огромно обаяние. Предполагам, знаете също, че в Русия осемдесет процента от реалната власт се намира в ръцете на президента. От времето на Елцин насам всички корективи на тази власт, които неизменно съществуват в нашите общества, постепенно бяха ликвидирани. Руският президент днес има властта да управлява, както си пожелае, а декретите му могат да узаконят всяко негово решение. Дори възстановяването на еднопартийна система.

– Като се има предвид състоянието, в което се намират в момента, не смятате ли, че това би могло да се окаже дори полезно? – попита една бивша американска посланичка в Обединените нации.

– Възможно е, госпожо – отвърна Ървин. – Но аз не помолих за вашето внимание, за да обсъждам евентуалния развой на събитията след избирането на Игор Комаров, а за да запозная Съвета с, по моему, неоспорими доказателства за бъдещия ход на тези събития и последиците от тях. Донесох от Англия два доклада, които размножих в четирийсет екземпляра тук в Уайоминг.

– А аз се чудех защо трябваше да поръчам толкова много хартия! – вметна с усмивка Сол Нейтансън.

– Извини ме, че злоупотребих с техниката ти, Сол. Просто не ми се искаше да пренасям през Атлантика по четирийсет копия от всеки документ. Няма да искам от вас да ги четете сега. Вземете си по един екземпляр и ги прочетете на спокойствие в стаите си. Съветвам ви да започнете с доклада, а едва после да се запознаете със съдържанието на Черния манифест. Накрая ще ви кажа само, че трима души са мъртви заради онова, което ви предстои да прочетете тази вечер. И двата документа са толкова секретни, че се налага да ви помоля да ги върнете, за да бъдат изгорени преди отпътуването ми оттук.

Когато членовете на Линкълновия съвет взеха екземплярите си и се оттеглиха по стаите, в атмосферата не бе останал нито намек за шеговитост. За изненада на обслужващия персонал, никой не се яви за вечеря. Ястията се поръчваха и сервираха в бунгалата.

Лангли, Август 1990

Новините от бюрата на ЦРУ в страните от Източния блок с всеки изминат ден ставаха все по-мрачни. В началото на юли вече беше ясно, че с агент Орион се е случило нещо.

Последния път не се бе явил на рутинното „разминаване“ – нещо, което никога не бе правил преди.

„Разминаването“ е прост разузнавачески номер, от който обикновено никой не може да пострада. В даден момент, според предварителна уговорка, единият от участниците, независимо дали го следят или не, тръгва по улицата и ненадейно свива към някой ресторант, кафене или каквото и да е многолюдно място. Миг преди да влезе вътре, другият вече е платил сметката си, станал е от масата и е тръгнал към изхода. Без да се поглеждат, двамата се разминават на вратата. Ръката на единия пъхва пакет с големината на кибритена кутия в страничния джоб на другия. Продължават по пътя си. Който и да ги следи, докато стигне до вратата, вече не би могъл да види каквото и да било.

Освен това полковник Соломин не бе минал да обслужи два тайника, въпреки категоричните знаци, че в тях има нещо за него.

Единственото обяснение бе, че агент Орион се е оттеглил или е бил отстранен от някой друг. Процедура за даване на рутинните „признаци на живот“ отново не бяха спазени. Каквото и да се бе случило, то бе станало внезапно, без предварителни симптоми. Сърдечен удар, автомобилна злополука или арест.

От Западен Берлин дойде новината, че агент Пегас не е изпратил обичайното си писмо за месеца до тайната квартира в Източен Берлин. Нищо не се бе появило и в руските киноложки списания.

В последно време на професор Блинов бе дадена все по-голяма свобода да пътува в границите на Съветския съюз и Монк го бе посъветвал да изпраща веднъж месечно съвсем безобидно писмо на адреса на тайна квартира в Източен Берлин. Дори не беше необходимо да пише нещо секретно в него. Подписът Юрий бе достатъчен. Можеше да пусне писмото където и да е извън Арзамас-16. Дори и да бъдеше засечено, нямаше начин пътят му да бъде – проследен.

Берлинската стена беше паднала и старите номера за прехвърляне на кореспонденцията на Запад вече не бяха необходими. Така че писмото на Блинов не можеше да се е изгубило по трасето.

За допълнителна сигурност Блинов бе посъветван да си купи два разнополови кокер-шпаньола. Покупката бе приета с одобрение в Арзамас-16: какво лошо имаше в това овдовелият учен да си отглежда кученца? Освен че му доставяха радост обаче, те бяха и отлично оправдание да пуска всеки месец заявки за обяви до редакцията на киноложкото списание в Москва. Обичайната обява този месец не се бе появила.

Монк вече не беше на себе си. Сигнализираше по-нагоре, че нещо не е наред, но получаваше съвети да изчака още малко и да не се паникьосва. Да прояви търпение, пък агентите му щели да се обадят. Но той не можеше да седи със скръстени ръце. Затова започна да засипва началниците си с меморандуми, в които изразяваше опасенията си, че в Лангли има сериозно изтичане на информация.

Двамата мъже, които биха взели твърденията му на сериозно – Кери Джордан и Гюс Хатауей – бяха вече пенсионери. Новите началници, в по-голямата си част назначени след зимата на 1985-а, просто бяха отегчени. А някъде в структурата официалното издирване на предател, започнало през пролетта на 1986-а, пълзеше с костенурска скорост.

– Трудно ми е да го повярвам – каза един бивш главен прокурор на САЩ на общото заседание, открито веднага след закуска.

– На мен пък ми е трудно да не го повярвам – отвърна бившият държавен секретар Джеймс Бейкър. – И двете правителства ли са уведомени, Найджъл?

– Да.

– И няма да предприемат нищо?

Трийсет и девет погледа се впериха в бившия разузнавач, сякаш искаха да се уверят, че всичко това е просто един кошмар, едно злокобно видение, което някак си ще изчезне от само себе си.

– Становището е – каза Ървин, – че официално нищо не може да се направи. Половината от съдържанието на Черния манифест би получило подкрепата на значителна част от руския народ. Западът не би следвало изобщо да разполага с документа. Комаров ще го отрече като заговор. Това може дори да затвърди позициите му.

Последва мрачно мълчание.

– Мога ли да кажа нещо? – обади се Сол Нейтансън. – Не като ваш домакин, а като редови член... Преди осем години имах син. Загина във войната в Персийския залив.

Хората около масата тъжно сведоха глави. Дванайсет от тях бяха играли водеща роля за създаването на многонационалната коалиция, водила Войната в залива.

В дъното на масата генерал Колин Пауъл не откъсваше очи от магната. Заради известността на бащата той лично бе получил вестта, че лейтенант Тим Нейтансън от Американските военновъздушни сили е билсвален в последните часове на битката.

– Ако съм намирал някаква утеха в тази загуба – продължи Нейтансън, – то е, че синът ми умря в борбата срещу едно огромно зло. – Той спря да потърси подходящите думи. – Достатъчно съм стар да вярвам в злото. И в схващането, че то може понякога да се въплъти в един човек. Бях твърде малък, за да се бия във Втората световна война. Бях едва осемгодишен, когато свърши Знам, че някои от вас са участвали в нея. Но макар и по-късно, научих поуките ѝ. Убеден съм, че Адолф Хитлер е бил злодей, а делата му – пъклени и зли.

Цареше гробна тишина. Държавници, политици, индустриалци, банкери, финансисти, дипломати, администратори са свикнали да се сблъскват с нещата от живота. В този момент всички до един съзнаваха, че слушат искрена и дълбока изповед. Сол Нейтансън се наведе и сложи ръка на Черния манифест.

– Този документ е пропит от зло, човекът, който го е написал, също е злодей. Не мога да си представя, че бихме могли просто да си тръгнем и да позволим всичко това да се случи отново.

Нищо не наруши мълчанието в залата. Всеки си даваше сметка, че под „всичко това“ Нейтансън разбира втори Холокост не само срещу евреите в Русия, но и срещу редица други етнически малцинства. Мълчанието бе нарушено от единствения бивш министър-председател на Великобритания.

– Съгласна съм. Сега не му е времето да се колебаем.

Трима от присъстващите се спогледаха. Беше използвала тази фраза за последен път в един апартамент в Аспен, Колорадо, в деня след нахлуването на Саддам Хюсейн в Кувейт. Джордж Буш, Джеймс Бейкър и Колин Пауъл бяха там. На седемдесет и три годишна възраст, тя все още умееше да се изразява кратко и ясно.

Ралф Брук, шеф на гигантската междуконтинентална телекомуникационна корпорация, известна във всички борси по света като ИнТелКор, се наведе напред и попита:

– Добре тогава, какво можем да направим?

– От гледна точка на дипломацията.., да уведомим всички правителства в НАТО и да ги накараме да протестират – каза един бивш дипломат.

– Комаров ще заяви, че манифестът е плод на заговор, и голяма част от Русия ще му повярва. Ксенофобията на руснаците е добре известна – обори го друг.

Джеймс Бейкър се обърна към Найджъл Ървин и каза:

– Ти ни донесе този отвратителен документ. Какво ще ни посъветваш?

– Нищо не мога да обещая – отвърна Ървин. – Но предлагам едно условие. Ако Съветът реши да подкрепи.., не да предприеме, а да подкрепи.., някаква акция, то тя трябва да е толкова секретна, че каквото и да стане, да не би могла да навреди на репутацията на когото и да е в тази стая.

Трийсет и деветте членове на Съвета отлично разбираха какво има предвид. Всеки от тях бе изпитвал последиците от уж секретни правителствени операции, които след провала си се връщат като бумеранг до самия връх на пирамидата.

Дрезгавият глас на един бивш американски държавен секретар наруши краткото мълчание.

– Може ли Найджъл да предприеме толкова секретна акция?

Два гласа едновременно отговориха „да“. Като началник на Тайната разузнавателна служба, той бе служил и на Маргарет Тачър, и на нейния външен министър лорд Карингтън.

Линкълновият съвет никога не приемаше официални, писмени резолюции. Постигаше споразумения и на базата на тях всеки член използваше влиянието си да прокара целите им в коридорите на властта.

По отношение на Черния манифест членовете на Съвета се споразумяха чисто и просто да упълномощят една по-малка комисия да обмисли положението и да предприеме, каквото намери за добре. Целият Съвет нямаше нито да одобрява, нито да отхвърля бъдещите мерки. Напротив, дори нямаше да знае за тях.

Москва, Септември 1990

Полковник Анатолий Гришин седеше в кабинета си в затвора в Лефортово и преглеждаше трите документа, които току-що бе получил. В главата му бушуваше ураган от емоции. Най-силната от тях бе върховно задоволство.

През лятото контраразузнавачите на Първо и Второ главно управление му бяха доставили трима предатели един след друг.

Пръв бе паднал дипломатът Круглов, разобличен от мандата си на първи секретар в посолството в Буенос Айрес и покупката на апартамент за двайсет хиляди рубли непосредствено след това.

Беше си признал всичко на часа, засипвайки с информация офицерите от комисията и въртящите се ленти на магнетофона. След шест седмици вече нищо не можеше да им каже и бе изпратен в една от подземните килии, където дори през лятото температурата рядко се качваше над един градус. Сега седеше там, трепереше и очакваше съдбата си. А тя беше в един от листовете на бюрото на полковника.

През юли в подземията бе доведен професорът по ядрена физика. Малцина учени от неговия ранг бяха посещавали някога Калифорния и списъкът бързо бе сведен до четирима души. Внезапна проверка в апартамента на Блинов в Арзамас-16 откри малък флакон с невидимо мастило, зле прикрит в чифт свити на топка чорапи.

Той също си призна всичко и без излишно отлагане. Само видът на Гришин и хората му с техните оръдия на труда му беше достатъчен за да развърже езика си.

Дори съобщи адреса в Източен Берлин, на който бе изпращал тайните си писма.

Нападението над този адрес бе възложено на един полковник от отдел К в Източен Берлин, но един час преди да нахлуят в апартамента му, наемателят на жилището, по непонятни причини, бе забягнал на Запад, прескачайки останките от Берлинската стена.

Последен – в края на юли – пристигна сибирският воин, разобличен най-после заради ранга му в ГРУ, длъжността му в Министерството на отбраната, службата му в Аден и упоритата работа на контраразузнаването.

Пьотр Соломин беше различен от другите. Издържаше на нечовешка болка и дори в агонията си оставаше несломим. Гришин в крайна сметка успя да го пречупи, разбира се. Винаги успяваше. Този път не физическото насилие, а заплахата, че ще изпрати жена му и децата в най-жестокия от лагерите със строг режим, свърши работа.

Всеки един от тях разказа как към него се е приближил усмихнат американец, така готов да изслуша проблемите му, така умерен в предлож'енията си. Тези разкази събудиха второто чувство, което кипеше в съзнанието на Гришин – свирепа ярост към Неуловимия, който вече имаше име: Джейсън Монк.

Не веднъж, не дваж, а цели три пъти това безочливо копеле бе влизало като у дома си в Съветския съюз, за да поговори с шпионите си и да си замине отново. Под носа на КГБ. Колкото повече Гришин слушаше за него, толкова по-силна ставаше ненавистта му.

Не се мина и без проверки, разбира се. Списъкът на пътниците от онзи рейс на „Армения“ беше щателно проучен, но никакъв псевдоним не се наби на очи. Екипажът смътно си спомняше за един американец от Тексас, който приблизително отговаряше на описанието, изкопчено от Соломин, заедно с подробностите от срещата им в Ботаническата градина. Съществуваше вероятност Монк да е пътувал под името Норман Келсън, но нищо не беше доказано.

В Москва следователите бяха извадили повече късмет. Всеки американски турист, посетил столица в онзи ден, бе проверен в регистрите на консулския отдел и списъците на Интурист. Следите сочеха към „Метропол“ и мъжа, чийто стомах така навреме се бе разстроил в деня, в който групата му отиде на екскурзия до манастира в Загорск. Същия този ден, в който Монк се бе срещнал с професор Блинов в катедралата във Владимир. Доктор Филип Питърс. Гришин щеше да запомни това име.

Когато признанията на тримата предатели оформиха цялостната картина за онова, което този единствен американец бе успял да изкопчи от тях, лицата на офицерите на КГБ в комисията станаха мъртвешки бели.

Гришин събра заповедите и се обади по телефона. Винаги беше ценил строгите и справедливи наказания.

Генерал Владимир Крючков се бе издигнал от началник на Първо главно управление до председател на цялото КГБ. Именно той бе занесъл трите смъртни присъди за подпис в кабинета на Михаил Горбачов на последния етаж в сградата на Политбюро на Новия площад. Именно той ги беше изпратил, надлежно подписани, в затвора в Лефортово, с резолюция „Незабавно!“.

В задния двор на затвора полковникът даде на осъдените всичко на всичко трийсет минути, за да осъзнаят онова, което предстоеше да се случи. Толкоз, ни повече, ни по-малко. С такива като тях се действаше бързо, без излишно протакане, както често бе повтарял на учениците си.

Когато слезе в двора, тримата мъже вече стояха на колене до високите стени, зад които никога не влизаше слънце.

Пръв беше дипломатът. Когато старшината допря деветмилиметровия „Макаров“ до главата му, в обезумелите му очи се изписа ужас, устните му отчаяно зашепнаха „Не, не, не!“. Застанал на няколко метра встрани, Гришин кимна и палачът натисна спусъка. Последва трясък. Кръв, костици и мозък опръскаха чакъла на двора и Валери Круглов се строполи напред върху онова, което беше останало от лицето му.

Ученият, закърмен и възпитан в атеизъм, се молеше за душата си. Примирил се със съдбата си, той дори не успя да осъзнае какво се бе случило на метър от него, преди да падне по очи като дипломата.

Полковник Пьотр Соломин беше последен. Стоеше на колене, вдигнал поглед към небето, а в мислите си сигурно за последен път виждаше необятните гори и пълните с риба реки на родния си край. Когато усети студената стомана на тила си, той бавно вдигна лявата си ръка по посока на Гришин и му показа среден пръст.

– Огън! – изрева полковникът и сибирският воин падна покосен.

Същата вечер по заповед на Гришин тримата щяха да бъдат погребани като кучета в горите край Москва. За тях дори в отвъдното не можеше да има милост. Семействата им никога нямаше да научат къде лежат останките им, нямаше да могат да положат на гробовете им цвете.

Полковник Гришин се приближи до тялото на сибирския воин, наведе се да го разгледа за миг, а после отново се изправи и влезе в сградата.

Когато се върна в кабинета да напише доклада си, телефонът звънеше. Обаждаше се един колега от следствената група на Второ главно управление.

– Мисля, че скоро ще хванем и четвъртия – каза му той. – Сведохме заподозрените до двама. И двамата са полковници от контраразузнаването и в момента се намират в Източен Берлин. Поставили сме ги под наблюдение. Рано или късно ще спипаме онзи, който ни трябва. Да ти звънна ли? Държиш ли да присъстваш на ареста?

– Дайте ми дванайсет часа – отвърна Гришин. – Само дванайсет часа и съм при вас. Този искам лично да го пипна.

И полковникът, и колегата му си даваха ясна сметка, че изобличаването на един опитен офицер от контраразузнаването не беше лесна работа. След толкова години в системата той отлично познаваше методите ѝ и нямаше начин да не ги забележи, особено ако бяха насочени срещу него. Нямаше да остави флакон с невидимо мастило в дома си, нямаше да си купи апартамент.

Едно време беше лесно. При най-малкото подозрение хората се арестуваха и обработваха до изтръгване на признания или пък до доказване на невинност. През 1990-а властите вече искаха доказателства или поне сериозни основания за вината на даден човек, преди да пристъпят към арест. Лисандър нямаше да остави доказателства. За да го арестуват, трябваше да го хванат на местопрестъплението. А за това се искаше майсторлък и време.

– Отгоре на всичкото, Берлин вече беше отворен град. Източната му част формално все още се държеше от Съветския съюз, но Стената не съществуваше. При най-малките съмнения, че го следят, заподозреният веднага можеше да се измъкне на Запад. Трябваше само да се качи на колата си и да прекоси града. След това вече щеше да е прекадено късно.

ДЕСЕТА ГЛАВА

Комисията се състоеше всичко на всичко от петима души. Председателите на геополитическата, стратегическата и икономическата комисии на Линкълновия съвет, Сол Нейтансън – по негово собствено желание – и Найджъл Ървин, който се оказа в положението да отговаря на въпросите на всички.

– Дайте да си изясним нещата от самото начало –започна Ралф Брук от икономическата комисия. –Каква ни е целта? Убийството на този Комаров?

– Не.

– Защо не?

– Защото атентатите рядко успяват, пък и в дадения случай това няма да реши проблема.

Ървин си спомняше по-добре от всеки друг в импровизираната заседателна зала многократните опити на ЦРУ да „ликвидира“ Фидел Кастро, които – при всичките средства и възможности на Управлението – неизменно завършваха с провал. Заредени с експлозив пури, които той не искаше да запали, напоен с отрова бански костюм, който той отказваше да облече, боя за обувки, от чиито изпарения брадата му трябваше да окапе на часа – и други от този род, направили ЦРУ за смях. Неспособно да се справи само, Управлението крайна сметка се обърна към мафията, чиито усилия бяха още по-комични. Джон Росели, наемният убиец на Коза Ностра, се оказа бетониран на една строителна площадка в залива на Флорида, а Кастро продължаваше да си изнася седемчасови речи – достатъчно основание да бъде убит, впрочем.

Шарл дьо Гол се бе измъкнал невредим от шест атентата, йорданският крал Хюсеин от доста повече, а опитите за убийство на Саддам Хюсеин нямаха чет.

– Защо да не може да стане, Найджъл?

– Не съм казал, че не може. Просто би било изключително трудно. Комаров има непробиваема охрана. Хората, които го пазят, изобщо не са за подценяване.

– Защо смяташ, че дори да успеем, няма да има ефект?

– Защото това би го превърнало в мъченик. А на мястото му веднага ще дойде друг. Може би дори ще започне да изпълнява същата програма – завета на падналия лидер.

– Тогава какво предлагаш?

– Всички политици на този свят могат да бъдат компрометирани. Американски патент, ако не се лъжа.

Последваха многозначителни усмивки. Ървин не беше забравил, че по негово време Държавният департамент и ЦРУ бяха положили доста усилия да компрометират неколцина чуждестранни лидери от левицата.

– Какво ще ни е необходимо?

– Пари.

– Няма проблеми – каза Сол Нейтансън. – Колко?

– Благодаря ти, ще се уточним по-късно.

– Друго?

– Известно оборудване. В общи линии налично на пазара. И един човек.

– Какъв човек?

– Способен да отиде в Русия и да свърши едно-друго. Много опитен човек.

– Това е по твоята част. По въпроса за Комаров: ако – нарочно казвам "ако" – успеем да го дискредитираме така, че да изгуби подкрепата на избирателите, оттам нататък какво, Найджъл?

– Всъщност – отвърна Ървин – точно там е най-големият проблем. Комаров не е просто шарлатанин. Той е умен, способен, знае как да завладее масите, притежава огромен авторитет и отлично разбира чувствата на руския народ. Той е икона.

– Какво?

– Икона. Не в църковния смисъл, а като символ. В дадения момент Комаров запълва една празнина. Всяка нация се нуждае от нещо – било то личност или символ, – на което да се опре. Нещо, способно да даде на разноликата маса от раси, етноси и националности една идентичност, около която тя да се обедини. Липсата на обединителен символ неизменно води до междуособици. Русия е огромна страна, в която съжителстват много различни националности. При цялата си бруталност, комунизмът успяваше да ги обедини. Макар и насилствено. Както беше в Югославия: всички бяхме свидетели какво стана, когато системата се разпадна. За да се обединят по собствена воля, хората се нуждаят от такъв символ. Вие имате Знамето, ние Короната. В този момент тяхната икона е Игор Комаров. И само ние знаем колко осквернена е всъщност тя.

– Какъв е планът тогава?

– Като всеки демагог, той ще се възползва от техните надежди, мечти, пристрастия и най-вече страхове, за Да спечели сърцата им. А оттам и гласовете, които ще му осигурят властта. С тази власт ще изгради машината, необходима му да осъществи целите на Черния манифест.

– Тоест, ако бъде ликвидиран, страната отново ще се върне към хаоса. Може дори да се стигне до гражданска война.

– Най-вероятно. Освен ако балансът не бъде възстановен от друга, по-чиста икона. От личност, която да заслужава доверието на руския народ.

– Но такъв човек няма. Никога не е имало.

– О, напротив, имало е – отвърна Найджъл Ървин. –

Някога, много отдавна. Наричали са го цар на цяла Русия[17].

Лангли, Септември 1990

Полковник Туркин, агент Лисандър, изпрати едно-единствено съобщение, лично до Джейсън Монк. Беше на пощенска картичка, на която бе снимана откритата тераса на кафе „Опера“ в Източен Берлин. Текстът, кратък и банален, гласеше: „Очаквам да се видим отново. Поздрави, Хосе Мария." Картичкатабеше изпратена до тайна пощенска кутия на ЦРУ в Бон, а по клеймото личеше, че е пусната в Западен Берлин.

Хората на ЦРУ в Бон не знаеха кой е подателят. Знаеха само, че картичката е адресирана до Джейсън Монк, а той е в Лангли. Затова я препратиха по каналния ред.

Това, че бе пусната в Западен Берлин, не означаваше нищо. Туркин просто я бе метнал, с надлежно залепени марки, през през отворения прозорец на една кола със западноберлинска регистрация, беше смотолевил кратко „Bitte“[18] на изумения шофьор и бе продължил пътя си. Докато да завият зад ъгъла, преследвачите му вече бяха изпуснали случката. Берлинчанинът се бе оказал услужлив и бе пуснал писмото.

Иначе подобни експерименти с неясен резултат изобщо не са препоръчителни, макар историята да помни и по-тежки случаи.

Странното в картичката бе датата над краткия текст. Беше сбъркана. Клеймото беше от осми септември и всеки немец или испанец би написал 8/9/90 – тоест най-напред деня, после месеца, а накрая годината. Но датата на картичката беше написана, както е прието в Америка[19], и изобщо не отговаряше на клеймото: 9/23/90. За Джейсън Монк това значеше: искам да се срещнем в девет часа на двайсет и трети този месец. Явно цифрите трябваше да се четат отзад напред.

Испанското име накрая означаваше: важно и неотложно, а мястото на срещата бе очевидно – терасата на кафе "Опера" в Източен Берлин.

На трети октомври двете части на Берлин трябваше окончателно да се обединят, заедно с цяла Германия. Съветският съюз вече нямаше да може да се разпорежда на изток. Целият град щеше да се поеме от полицията на Западен Берлин. На резидентурата на КГБ щеше да ѝ се наложи да ограничи състава си до няколко души, базирани в посолството на СССР на „Унтер ден Линден“. Част от многобройния личен състав просто щеше да се прибере в Москва. Туркин също може би щеше да бъде сред заминаващите. Ако искаше да избяга, сега бе моментът. Но съпругата и синът му бяха в Москва. Учебната година току-що бе започнала.

Явно искаше да съобщи нещо. И то лично на приятеля си. Нещо важно и спешно.

За разлика от Туркин, Монк знаеше за изчезването на Делфи, Орион и Пегас. И с всеки изминал ден притесненията му ставаха все по-силни.

– Знам, че не трябва да задавам повече въпроси – каза Сол Нейтансън, наливайки две чаши искрящо шардоне, – но мога ли да те питам нещо лично?

– Разбира се, драги. Но не обещавам, че ще отговоря.

Когато членовете на Линкълновия съвет си тръгнаха, всички копия на двата документа, с изключение на тези на сър Найджъл, бяха събрани и изгорени без остатък.

Ървин остана последен и се възползва от любезната покана на домакина си да пътува до Вашингтон с частния му самолет. На борда се обади до столицата, определи си среща със стар приятел и се отпусна в дълбоката кожена седалка срещу единствения друг пътник в салона.

– Нищо, все пак ще се пробвам. Дойде в Уайоминг, надявайки се Съветът да одобри някакви мерки, нали?

– Да. Но да ти кажа право, ти изложи аргументите ми по-добре, отколкото бих могъл.

– Всички бяхме шокирани. Истински шокирани. Но около тази маса имаше седем евреи, защо точно ти?

Найджъл Ървин се загледа в минаващите облаци отдолу. Някъде далеч под тях се простираха необятни житни ниви, чиято реколта дори в момента се събираше, за да нахрани толкова много хора. Мисълта извика в съзнанието му далечен спомен: ярко слънце; английски войници с изкривени от погнуса лица повръщат в тревата; шофьори на багери, наложили маски срещу вонята, избутват купища човешки тела в огромни, зейнали трапове; живи скелети протягат ръце от зловонни нарове и стенат за хляб.

– Не знам – отвърна Ървин. – Преживял съм го веднъж. Не мога да си представя, че ще се случи отново. Колкото и старомодно да ти звучи.

– Старомодно ли? – изсмя се Нейтансън – Добре тогава, да пие, за старомодността. Ти ще ходиш ли в Русия?

– Не виждам как бих могъл да го избегна.

– Пази се, приятелю.

– Сол, навремето в Службата казвахме, че има стари агенти и смели агенти, но стар смел агент няма. Ще се пазя.

Тъй като Ървин бе отседнал в Джорджтаун, приятелят му бе предложил да се срещнат в парка "Четирите сезона", в близост до който имаше уютен малък ресторант на име "Ла Шомиер".

Ървин пристигна пръв, намери свободна пейка, седна и зачака – старец с посивяла коса, около когото малчуганите описваха кръгчета с ролерите си.

Началникът на СИС от край време беше далеч по-опитен в занаята от директора на ЦРУ и при посещенията в Лангли се разбираше много по-добре с двамата си американски колеги – заместник-директорите "Разузнаване“ и „Операции“. Свръзваше ги професионално приятелство, което не винаги можеше да се изгради с политическия избраник на Белия дом.

Отсреща на улицата спря такси и един белокос американец на същата възраст слезе на тротоара. Ървин пресече улицата и го потупа по рамото.

– Отдавна не сме се виждали. Как си, Кери?

На лицето на Кери Джордан изгря усмивка.

– Найджъл, какво, по дяволите, правиш тук? И какъв е тоя неочакван обяд?

– Ти оплакваш ли се?

– Напротив, радвам се да те видя.

– Тогава да влизаме, ще ти кажа вътре.

Бяха подранили и тълпата, която се изсипваше по обяд, още не беше пристигнала. Като във всеки уважаващ себе си ресторант в Джорджтаун, на входа ги попитаха каква маса искат – за пушачи или за непушачи. Джордан предпочете първото. Ървин го погледна с изненада. И двамата не пушеха.

Но старият разузнавач си знаеше работата. Салонният управител ги поведе към уединено сепаре в дъното на ресторанта, където можеха спокойно да си поговорят, без да се притесняват, че може да ги чуе някой. Сервитьорът донесе меню за ястията и напитките, двамата се спряха на предястие и месо с гарнитура. Ървин прегледа листа с вината и избра разкошно бордо от Бешвел.

Келнерът грейна: виното не беше евтино и вече бе започнало да „отлежава“ в склада. Донесе го само след минути. Показа етикета, получи одобрението на Ървин, измъкна тапата и отля първата глътка в странична чаша.

– Е –попита Кери Джордан, когато двамата останаха сами. – Какво те води по тия места? Носталгия, може би?

– Не точно. По-скоро проблем.

– Нещо, свързано с големците, с които се срещна в Уайоминг?

– Ах, Кери, скъпи Кери, колко сглупиха, като те уволниха!

– Знам, знам. Какъв е проблемът?

– В Русия става нещо сериозно и доста опасно.

– Не ми казваш нищо ново.

– Нямам предвид онова, което четем по вестниците, но положението наистина е опасно. Официално службите на двете ни страни няма да предприемат нищо.

– Защо?

– От благоприличие, предполагам.

Джордан изсумтя.

– Както казах, нищо ново.

– Та преобладаващото мнение миналата седмица бе, че няма да е лошо някой да отиде там и да види как стоят нещата.

– Някой? Въпреки официалното становище?

– В общи линии, да.

– А мога ли да те попитам откъде ти хрумна да дойдеш при мен? Та аз от дванайсет години не съм вече в играта.

– Още ли ти се чува гласът в Лангли?

– Там вече никой няма глас.

– Точно за това идвам при теб, Кери. Трябва ми човек, способен да отиде в Русия, без да привлече внимание.

– Нелегално?

– Опасявам се, че да.

– Под носа на ФСС?

Когато Горбачов бе раздробил КГБ на отделни подразделения, Първо главно управление, останало си в старата сграда в Язенево, бе преименувано на СВР или Службата за външно разузнаване, а Второ главно, занимаващо се с вътрешната сигурност, бе кръстено Федерална служба за сигурност, ФСС.

Кери Джордан се замисли за миг, а после поклати глава и каза:

– He, няма да се съгласи.

– Кой? Кой няма да се съгласи?

– Човекът, за когото си мислех. Извън играта като мен, но доста по-млад. Беше страшно добър. Хладнокръвен, находчив, вървеше винаги с една крачка напред. Просто роден разузнавач. Уволниха го преди пет години. – Джордан отпи от чашата си. – Виното е невероятно. Да ти кажа честно, рядко ми се случва да пия толкова хубаво вино.

Ървин доля чашата му.

– Как се казва? Онзи човек, за когото си помисли?

– Монк. Джейсън Монк. Говореше руски като матерен. Най-добрият оперативен работник, който някога съм имал.

– Ще ми разкажеш ли нещо повече за него? Нищо, че няма да се съгласи.

Старият бивш заместник-директор се усмихна и бавно започна да разказва.

Източен Берлин, Септември 1990

В топлата есенна вечер откритата тераса на кафенето беше пълна с народ. Полковник Туркин, облечен в светъл немски костюм, не направи никому впечатление, когато седна на малката масичка до тротоара, току-що освободена от влюбена двойка тинейджъри.

Когато келнерът дойде да разчисти чашите, той си поръча кафе, отвори немски вестник и зачете.

Именно защото бе прекарал целия си стаж в контраразузнаването, където наблюдението и следенето на заподозрени е ежедневие, той познаваше всички тънкости на занаята и можеше по-лесно от всеки друг да усети, че го следят. Затова хората на КГБ гледаха да стоят на разстояние. Но бяха там: мъж и жена, седнали на една пейка отсреща през площада, млади, безгрижни, с уокмени на главите.

Чрез слушалките си те поддържаха непрекъсната връзка с две коли паркирани зад ъгъла. Предаваха наблюденията си на оперативната група, която чакаше там, и получаваха инструкции. Заповедта за ареста на Туркин вече беше издадена.

Последните две сведения окончателно бяха наклонили везните към него. По думите на Еймс, агент Лисандър бе вербуван извън Съветския съюз и говореше испански. Заради езика следователите бяха принудени да преровят досиетата, касаещи цяла Латинска Америка плюс Испания. Оказа се, че другият заподозрян е бил изпратен за първи път в Южна Америка преди пет години. А според сведенията на Еймс, Лисандър бе вербуван преди шест.

Второто и решаващо доказателство дойде от гениалната идея да се проверят всички телефонни обаждания, направени от щаба на КГБ в Източен Берлин в нощта на неуспешния опит да се залови куриерът на ЦРУ, който мистериозно бе изчезнал един час преди да нахлуят в жилището му.

В извадената разпечатка фигурираше едно обаждане до тайната квартира на американците, направено от автомата във фоайето на сградата на КГБ. Оказа се, че същата вечер другият заподозрян е бил в Потсдам, а полковник Туркин не само се е намирал в Берлин, но и е ръководил акцията по залавянето на куриера.

Оперативната група беше готова да арестува полковника още сутринта, но чакаше някакъв висш офицер от Москва, който настоявал да присъства на ареста и лично да придружи заподозрения до Съветския съюз. В късния следобед Туркин изненадващо бе напуснал сградата пеша и групата не бе имала друг избор, освен да го проследи.

Мургав ваксаджия от арабски произход се дотътри по тротоара пред кафенето и започна да предлага на хората от предните маси да им излъска обувките. Повечето просто поклащаха глава и го отпращаха Жителите на Източен Берлин не бяха свикнали по кафенетата им да се мотаят васкаджии, още по-малко пък араби, а посетителите от западната част на града от край време смятаха че в страната им има прекалено много емигранти от Третия свят.

След няколко отказа арабинът най-после си намери клиент, сложи малкото си столче на тротоара пред него, грабна четката и бързо започна да му лъска обувките Келнерът веднага дойде да го пропъди.

– Като е почнал, оставете го да свърши – каза клиентът на немски.

Келнерът сви рамене и се оттегли.

– Отдавна не сме се виждали, Коля – промърмори ваксаджията на испански. – Как си?

Руснакът се наведе сякаш да посочи някакво петно на обувката си.

– Не много добре. Мисля, че става нещо.

– Да?

– Преди два месеца ми наредиха да нахлуя в един апартамент тук. Тайна квартира на ЦРУ. Успях да се обадя на куриера да се маха. Но как са разбрали? Заловили ли са някого?

– Възможно е. Защо?

– Има и друго, по-лошо. Преди две седмици, малко преди да ти изпратя картичката, дойде един офицер от Москва. Познавам го, работи в „Анализи“. Жена му е немкиня, бяха дошли на гости. На сбирката се напи и взе да раздува, че в Москва имало арести. Един от Министерството на отбраната, един от Външно. – Монк се смрази. – Някой на масата го подкачи, че сигурно имат солиден източник във вражеския лагер, и онзи му намигна.

– Трябва да се махнеш, Коля. Веднага, още тази вечер. Мини отсреща.

– Не мога да оставя Людмила и Юрий. В Москва са.

– Докарай ги тук, приятелю. Измисли нещо, каквото и да е. След десет дни тук вече ще е Западна Германия. Няма да ги пуснат да дойдат.

– Знам. До десет дни ще минем отсреща. Ще ни приберете ли?

– Лично ще се погрижа. Не отлагай нито ден. Руснакът подаде на ваксаджията шепа източногермански марки, които след десет дни можеха да бъдат сменени за конвертируеми западногермански. Арабинът се изправи, кимна за благодарност и си тръгна.

Отсреща през площада в слушалките на безгрижните младежи се чу глас:

– Готови сме. Пристъпваме към арест. Тръгвайте. Две сиви татри излязоха иззад ъгъла и заковаха пред кафенето. От първата изскочиха трима мъже, избутаха пешеходците от пътя си и сграбчиха един от клиентите. От втората излязоха още двама, отвориха задната врата и застанаха като на пост.

От масите се чуха викове, но преди някои да успее да реагира, мъжът със светлия костюм беше набутан във втората кола, вратата се затръшна и шофьорът отпраши със скърцане на гуми. Пътниците на първата кола се метнаха вътре и тръгнаха след тях. Цялата операция трая седем секунди.

На стотина метра оттам Джейсън Монк безпомощно гледаше как арестуват приятеля му.

– Какво стана след Берлин? – попита сър Найджъл Ървин.

Клиентите в ресторанта прибираха един по един кредитните си карти и си тръгваха. Англичанинът понечи да налее още вино, видя, че бутилката е празна, и махна на келнера да донесе втора.

– Да ме напиеш ли се опитваш, Найджъл? – попита Джордан с укорителна усмивка.

– Ни най-малко. Опасявам се, че и двамата сме вече достатъчно стари и грозни да пием виното си като джентълмени.

– Сигурно си прав. Освен това напоследък рядко ме черпят със „Шато Бешвел“.

Сервитьорът донесе втората бутилка, получи одобрението на сър Найджъл, отвори я и я остави на масата.

– Е, за какво ще пием? – попита Джордан. – За Голямата игра? Или може би за Голямо надлъгване.

– Не, за миналите дни. И за чистотата. Том май най-много ми липсва. Младите вече го нямат. Неоспорима морална чистота.

– И аз бих пил за това. Та за Берлин. Монк се върна бесен като разярен тигър. Мен вече ме нямаше, разбира се, но все още поддържах връзка с хора като Милт Биърдън. Малко ли години сме работили заедно? Той ми разказа какво става. Монк започнал да обяснява на всеки, който желаел да го изслуша, че в Съветския отдел има предател, и то на доста висок пост. Естествено, никой не искал и да чуе. Казали му да напише доклад. Написал го. Ако го прочетеш, косата ти ще настръхне. Почти няма човек, който да не е обвинен в отявлена некомпетентност. Междувременно Милт Биърдън най-после успял да изгони Еймс от Съветския отдел. Но онзи е като бълха, няма отърване от него. Директорът току-що бил сформирал нов контраразузнавателен център с група за анализи, в която имало звено, занимаващо се със Съветския съюз. За шеф на това звено се търсел бивш висш офицер от управление .,Операции“. Мългрю предложил Еймс и работата, естествено, се уредила. Оттам нататък се сещаш към кого трябвало да адресира оплакванията си Монк. Към самия Олдрич Еймс.

– И това ако не е срив в системата – промърмори Ървин.

– Народът добре е казал, Найджъл, злото зло не го хваща. От гледна точка на Еймс, новият пост бил просто идеален. Можел спокойно да покрие доклада на Монк и така и направил. Дори отишъл по-далеч: обвинил го, че търси под вола теле. Къде са ти доказателствата?, питал. В крайна сметка наистина сформирали вътрешна комисия, но не за да търсят предател, а за да изобличат Монк.

– Другарски съд?

Кери Джордан кимна с огорчение.

– Нещо такова. Щях да се застъпя за Джейсън, но по онова време кирливите ми ризи още висяха из дирекцията. Както и да е, председател на комисията станал Кен Мългрю. Заседавали, каквото заседавали, и решили, че Монк си е измислил срещата в Берлин, за да спаси залязващата си кариера.

– Много мило от тяхна страна.

– Направо страхотно. Но по онова време в управление „Операции“ вече беше пълно с бюрократи, като се изключат няколкото стари пушки, оставени да си дослужат до пенсия. След четирийсет години най-после бяхме спечелили Студената война. Съветската империя се разпадаше. Вместо да отдадат заслуженото на хората, отвоювали победата, ония само гледаха какви интриги да завъртят и с кого да се заядат.

– А Монк, какво стана с него?

– Едва не го уволниха. Но напълно го съсипаха като професионалист. Преместиха го на някаква мижава длъжност в архива или нещо подобно. Направо го закопаха. Трябваше да напусне. Да си вземе пенсията и да се махне, но той винаги в е бил страшен инат. Остана си на мястото, убеден, че един ден правотата му ще бъде доказана. Три години гни на тая работа, но накрая постигна своето.

– Убедиха ли се?

– Естествено. Но беше твърде късно.

Москва, Януари 1991

Полковник Анатолий Гришин излезе от стаята за разпити и се оттегли в кабинета си, посинял от ярост.

Офицерите, които провеждаха разпита, бяха доволни, че са успели да изцедят всичко докрай. Комисията „Монах“ беше приключила работата си. Всичко бе записано на лента. Цялата история, от край до край – момченцето, разболяло се в Найроби през 1983 а, до ареста в кафе „Опера“ миналия септември.

В Първо главно управление някак бяха разбрали че Монк е бил наказан от своите, понижен, съсипан. Това можеше да означава единствено и само, че повече предатели няма. Бяха всичко на всичко четирима. Колкото, толкова! Само един от тях бе жив, но Гришин бе убеден че няма да е за дълго.

Комисията „Монах“ щеше да бъде разпусната. Беше свършила работата си. Оставаше ѝ само да се наслаждава на триумфа. Но Гришин не можеше да триумфира. На последния разпит бе изникнало нещо, което го изкара извън кожата.

Сто метра. Сто нищожни метра... Докладът на оперативната група беше категоричен. През последния си ден на свобода Николай Туркин не е осъществявал контакт с вражески агенти. Прекарал деня в щаба, обядвал в столовата, а после ненадейно излязъл и бил проследен до голямо кафене, където пил кафе и викнал човек да му лъсне обувките.

Ако Туркин не се беше изпуснал по време на разпита, изобщо нямаше да разберат. Двамата оперативни от другата страна на площада бяха видели васкаджията: дошъл, свършил си работата и си отишъл. Секунди по-късно колите на КГБ, с Гришин до шофьора на първата, спрели пред кафенето. В този момент полковникът е бил едва на сто метра от Джейсън Монк на територия под съветско командване.

Всички погледи в залата за разпити се бяха обърнали към него и сякаш му казваха: „Ти ръководеше ареста. Как си могъл да изпуснеш такава плячка?!“

Гришин се закле да накара Туркин сам да пожелае смъртта. Не можеше да се отърве така лесно. Трябваше да бъде наказан. Но началниците не бяха на това мнение. Генерал Бояров лично му каза, че председателят на КГБ иска бърза екзекуция. Притеснявал се, че в тия повратни времена може и да му се размине. Щял да занесе заповедта за подпис при президента още същия ден и настояваше предателят да бъде разстрелян веднага.

А времената наистина се променяха. С удивителна бързина. Службите, за които работеше, бяха под непрекъснатия обстрел на ония отрепки от новата независима преса. Само да му паднеха, Гришин знаеше как да се оправи с тях.

Онова, което не можеше да знае обаче, бе, че собственият му началник, председателят на КГБ генерал Крючков, ще направи неуспешен опит за преврат срещу Горбачов, който пък, за да му отмъсти, ще раздроби КГБ на няколко отделни структури и целият Съветски съюз окончателно ще се разпадне през декември.

Докато Гришин седеше в кабинета си през онзи януарски ден, генерал Крючков сложи заповедта за екзекуцията на бившия полковник от КГБ Туркин на бюрото на президента. Горбачов взе писалката, спря за миг и отново я остави. _

Предишния август Саддам Хюссйн бе нападнал Кувейт, а сега американски самолети правеха Ирак на пух и прах. Настъплението по суша бе въпрос на дни. Много държавници търсеха начин да се намесят, предлагайки услугите си като посредници за мир. Мисията беше твърде примамлива. Един от тях бе Михаил Горбачов.

– Разбирам престъплението на този човек и съм съгласен, че той трябва да умре – каза президентът.

– Такъв е законът – отвърна Крючков.

– Да, но в този момент.., смятам, че едва ли е твърде препоръчително.

Тонът на президента не търпеше възражения. Той върна заповедта, без да я подпише, и каза:

– Имам право да помилвам този човек и смятам да се възползвам от него. Седем години строг режим.

Генерал Крючков си тръгна бесен. Този упадък не можеше да продължава повече. Рано или късно той и останалите, които мислеха като него, трябваше да се вдигнат на бунт.

За Гришин новината бе последният удар на един отвратителен ден. Единственото, което можеше да направи, бе да се постарае Туркин да бъде изпратен в лагер, в който нямаше шансове да оцелее.

В началото на 80-те лагерите за политически затворници бяха преместени от твърде достъпната Мордавия по на север в района около Перм, родното място на Гришин. Десетина от тях бяха съсредоточени край Всесвятское. Най-известните бяха Перм-35, Перм-36 и Перм-37. Но имаше и един много специален лагер, запазен за предатели. Нижни Тагил всяваше ужас дори и сред хората на КГБ.

Колкого и жестоки да бяха надзирателите, те живееха извън лагерите и издевателствата им можеха да бъдат само откъслечни и косвени: намаляване на дажбите увеличаване на работата. За да е сигурно, че „образованите“ затворници ще се сблъскват постоянно с реалностите на живота, в Нижни Тагил бе въдворена специално подбрана група от най-злите и безпощадни криминални престъпници от всички лагери.

Гришин се постара Николай Туркин да бъде изпратен в Нижни Тагил, а в документите му, в графа „Режим“, полковникът написа: „специален – свръхстрог“.

– Това е – въздъхна Кери Джордан. – Предполагам, си спомняш края на тази неприятна сага.

– Горе-долу. Ще ми припомниш ли? – отвърна Ървин и махна на келнера. – Две кафета, моля.

-През последната година, 1993-а, ФБР най-после пое осемгодишното търсене на предател в свои ръце. Те после твърдяха, че са разрешили целия случай сами за осемнайсет месеца, но истината е, че доста от работата по елиминиране на разните версии вече беше свършена. За съжаление, прекалено бавно. Трябва да им се признае обаче, че направиха онова, което ние трябваше да направим още в самото начало. Плюха на гражданските права и тайно взеха съдебни решения да прегледат банковите сметки на малцината заподозрени, които бяха останали. Принудиха банките да им покажат всичко и резултатът бе налице. Оказа се, че Олдрич Еймс е милионер, и то без швейцарските сметки, които бяха открити по-късно. Обяснението му, че жена му имала наследство в Колумбия, не се потвърди, и той бе подложен под наблюдение. Прибираха боклука, който се изхвърляше от дома му, влизаха в къщата му в негово отсъствие, ровеха се в компютъра му. Всичко изплува наяве или ако не всичко, то поне достатъчно, че да го разнищят. Писма от и до КГБ, банкови извлечения за баснословни суми сведения за тайници в района на Вашингтон. На 21 февруари 1994-а – Господи, Найджъл, никога ли няма да забравя тази дата? — го арестуваха на няколко преки от имението му в Арлингтън. След това всичко излезе на бял свят.

– Ти знаеше ли предварително?

– Не. Федералните съвсем не са сбъркали, че не са ми казали. Ако тогава знаех онова, което знам сега, щях да го пипна преди тях и да го разстрелям собственоръчно. Щях да седна на електрическия стол щастлив, с чувство за изпълнен дълг.

Някогашният заместиик-директор впери замислен поглед пред себе си, но в съзнанието му минаваха хора и имена, отдавна напуснали този свят.

– Четирийсет и пет провалени операции, двайсет и двама предадени агенти: осемнайсет руснаци и четирима от другите социалистически страни, четиринайсет от тях мъртви. И всичко само защото на тоя покварен мерзавец, който спокойно може да бъде наречен сериен убиец, му се е искало да има огромна къща и ягуар.

Найджъл Ървин не искаше да прекъсва болезнената му изповед, но промърмори:

– Трябваше сами да го направите, вътрешно.

– Знам, знам. Вече всички знаем. Трябваше да проверим финансовото състояние на заподозрените пък майната им на гражданските права. Още през есента на 1986-а Еймс вече е бил получил четвърт милион долара, депозирани в местни банки. Трябваше да тестваме четирийсетте и един човека, които имаха достъп до досиетата, с детектора на лъжата. Щеше да неприятно за невинните, но щяхме да хванем Еймс.

– А Монк? – попита англичанинът.

Кери Джордан се засмя. Сервитьорът, който нямаше търпение да разчисти и последната маса в празния ресторант, дойде да донесе сметката. Ървин му махна да я подаде на него. Младежът го изчака да извади кредитната си карта и отиде на касата да отрази плащането.

– Та за Монк. Какво да ти кажа, той също не знаеше. Беше Денят на президента, национален празник. Така че сигурно си е бил вкъщи, предполагам. По новините съобщиха едва на следващата сутрин. Тогава пристигна и проклетото писмо.

Вашингтон, Февруари 1994

Писмото пристигна с първата поща на 22-и – на сутринта след Деня на президента, когато пощенските служби възобновиха работата си.

Пликът беше искрящо бял, носеше знака на деловодството в Лангли, но бе изпратен на домашния адрес на Монк.

Вътре имаше друг плик с емблемата на посолство на САЩ. Адресът бе напечатан на машина: „Г-н Джейсън Монк, Чрез Централно деловодство, Главна квартира на ЦРУ, Лангли, Вирджиния“. Отдолу някой бе допълнил на ръка: „М. О.“. Монк погледна отзад. На гърба със същия почерк пишеше: „Донесено на ръка в посолството във Вилнюс, Литва. Предполагам, познавате човека?“ Клеймо нямаше, явно писмото бе пристигнало в Щатите с дипломатическата поща. Монк го отвори. Вътре имаше трети плик, много по-некачествен, с кафеникави власинки в шуплестата хартия. Беше адресиран доста необичайно на английски: Моля– подчертано три пъти, – предайте на господин Джейсън Монк в ЦРУ. От приятел.“

Вътре Монк най-после откри и самото писмо.

Беше написано на толкова лоша хартия, че листата едва не се разпаднаха, когато ги разгъна. Тоалетна хартия? Празни страници от стара и евтина книга?

Текстът беше на руски, написан с неравен почерк и черно мастило, което на места прекъсваше. Отгоре пишеше:

А по-надолу:

Писмото описваше онова, което се бе случило след ареста в Източен Берлин преди три години и половина. Николай Туркин разказваше за побоищата в подземията на Лефортово, за това как не е виждал смисъл да премълчи каквото и да било. Описваше вонящата, оцапана с екскременти килия, вечно мокрите стени, кучешкия студ, прожекторите в лицето му, изкрещяните въпроси, ударите, насинените очи и изпочупените зъби.

Разказваше и за полковник Анатолий Гришин за сатанинското му задоволство от триумфа за изледавателствата му над трима мъже, чиито имена той за първи път чуваше: Круглов, Блинов и Соломин за онова, което полковникът бе направил, за да принуди сибирския воин да говори.

Той пишеше за дългото пътуване от Москва до лагера в товарния вагон, пълен с крадци и убийци, които пребивали до безсъзнание и плюели в лицето му, за да го заразят с туберкулоза. Описваше и самия лагер, където получавал най-ниската дажба и най-тежката работа от всички. На шестия месец счупил ключицата си от носене на дънери, но никой не си направил труда да го лекува. Напротив, като разбрали за нараняването му, надзирателите го накарали занапред да носи дънерите на счупеното рамо.

Накрая завършваше:

Джейсън Монк сгъна писмото, остави го на масата, зарови лице в дланите си и зарида като дете. Не отиде на работа този ден. Не се и обади да обясни защо. Не отговори на звъненето на телефона. В шест вечерта, когато навън беше вече тъмно, той отвори телефонния указател, записа си нещо, качи се на колата и отиде в Арлинггън.

Почука учтиво на вратата на къщата, която търсеше,а когато вратата се отвори, кимна на жената на прага и каза:

– Добър вечер, госпожо Мългрю.

После невъзмутимо мина покрай нея и влезе в къщата.

Кен Мългрю беше в хола, без сако, с голяма чаша уиски в ръка. Обърна се, видя неканения гост и викна:

– Как се осмеляваш да...

Това бяха последните членоразделни звуци, които щяха да излязат от устата му през следващите няколко седмици. Монк го удари, с все сила, право в челюста.

Мългрю беше по-едър, но бе изгубил форма и още не се бе съвзел след пиянски обяд. Беше ходил на работа през деня, но в Управлението цареше пълна суматоха. Хората се скупчваха потресени по ъглите и шепнешком обсъждаха новината, която бушуваше като горски пожар.

Монк го удари всичко на всичко четири пъти –по веднъж за всеки загинал агент. Освен челюстта, счупи и носа му, насини и двете му очи и си излезе.

– Доста крайна мярка – вметна Найджъл Ървин.

– Меко казано – отвърна Джордан.

– Какво стана по-нататък?

– За щастие, госпожа Мългрю не викнала ченгетата, а се обадила в Управлението. Оттам изпратили една кола с хора, които пристигнали точно навреме, за да видят как изнасят Мългрю на носилка на път за близката болница. Успокоили жената, тя им разказала за случилото се и те запрашили към дома на Монк. Заварили го в къщи, нахвърлили се да го питат как я мисли тая, а той просто посочил писмото на масата. Те, естествено, не могли да го прочетат, но го взели със себе си.

– Уволниха ли го? – попита англичанинът.

– На часа. Всички много му съчувстваха, разбира се. Особено когато писмото бе прочетено в превод пред комисията. Даже ми разрешиха да се застъпя за него. Но решението бе категорично. Дори след ареста на Еймс, беше недопустимо служители на Управлението да млатят началниците си, каквато и да е причината.

Сервитьорът вече им хвърляше подканящи погледи. Двамата мъже станаха и тръгнаха към вратата.

– А какво стана с Мългрю?

– Уволниха го дисциплинарно година по-късно, когато цялата история с Еймс се разнищи.

– А Монк?

– Напусна града. Живееше с някакво момиче по онова време, но след случката се разделиха. Чуx че си е взел пенсията наведнъж. Във всеки случай не е във Вашингтон.

– А имаш ли представа къде е?

– Последно разбрах, че бил някъде при вас.

– В Лондон ? В Англия ?

– Не. Някъде из колониите.

– Зависими територии. Вече не се казват колонии. Къде по-точно?

– Някъде из островите Теркс-и-Кайкос. Нали ти казах, че си пада по морски риболов? Последно чух, че си бил купил лодка и си изкарвал прехраната, като возел туристи насам-натам.

Денят беше слънчев и топъл и Джорджтаун изглеждаше по-красив от всякога. Двамата застанаха на тротоара пред „Ла Шомиер“ да чакат такси за Кери Джордан.

– Наистина ли искаш да го изпратиш в Русия, Найджъл?

– В общи линии такъв е планът.

– Няма да се съгласи. Закле се кракът му повече да не стъпи там. Обядът беше прекрасен, виното също, но се опасявам, че ти загубих времето. Благодаря ти все пак, но съм сигурен, че няма да го убедиш. Нито с пари, нито със заплахи, нито с нищо.

Зададе се такси. Двамата си стиснаха ръцете, Джордан се качи в колата и замина, а сър Найджъл пресече улицата и тръгна към хотела си. Трябваше да звънне тук-там.

ЕДИНАЙСЕТА ГЛАВА

„Фокси лейди“ бе завързана за пристана и заключена за през нощта. Джейсън Монк си взе довиждане с тримата италианци, които, макар да не бяха уловили кой знае какво, бяха останали доволни от пътуването почти колкото и от виното, което бяха донесли със себе си на борда.

На масата до пристана Джулиъс почистваше главите и вътрешностите на две средноголеми златоперки. В джоба му шумолеше надницата му от днешните чартъри и бакшишът, който италианците му бяха оставили.

Монк мина покрай „Тики Хът“ и тръгна към „Банана Боут“, чиято покрита дървена тераса вече беше пълна с подранили пияници. Отиде до бара и кимна на бармана.

– Както обикновено? – усмихна се Роки в отговор.

– Защо не? Аз съм човек с навици.

Беше постоянен клиент на заведението от години и се бяха разбрали с Роки хората да го търсят в „Банана Боут" , когато е на плаване. Всъщност телефонният номер на ресторанта беше на всички картички които бе раздал из хотелите на острова, за да привлича клиенти.

Мейбъл, жената на Роки, подвикна иззад иззад тезгяха.

– Търсиха те от „Грейс Бей Клъб“.

– А-ха. Казаха ли нещо?

– Не, просто да им се обадиш.

Мейбъл му подаде телефона, който държеше зад касовия си апарат, и Монк позвъни на рецепцията в хотела. Жената отсреща веднага го позна.

– Здравей, Джейсън, как беше днес?

– Немота да се оплача, Луси. И по-лошо е било. Ти ли си ме търсила ?

– Да. Какво ще правиш утре?

– Ах ти, немирнице, какво си намислила?

Едрата, весела лелка на рецепцията в хотела на три мили от брега прихна в звънлив смях.

Постоянните жители на острова не бяха кой знае колко, а онези от тях, чиято работа бе да глезят туристите, осигуряващи единствените приходи в района, се познаваха по име и често си разменяха добронамерени шегички, колкото да минава времето. По тия места хората все още бяха като едно време: дружелюбни, общителни и спокойни.

– Пак ли започваш, Джейсън Монк? Питам те дали имаш клиент за утре?

Монк се замисли. Беше си наумил да остане на брега, за да пооправи едно-друго на лодката – работа, която никога не свършваше за шкипърите, – но чартърът си беше чартър, пък и финансовата компания в Маями, която още притежаваше половината от „Фокси лейди“, никога не забравяше да си потърси вноските.

– Не, свободен съм. Целодневен или полудневен?

– Полу. Сутринта. Какво ще кажеш за девет часа?

– Става. Обясни на хората къде да ме намерят. Ще ги чакам.

– Не е група, Джейсън. Един човек е. Някой си господин Ървин. Ще му обясня всичко. Чао засега.

Джейсън остави слушалката. Рядко му се случваше да вози по един клиент. Обикновено идваха поне по двойки. Сигурно ставаше дума за някой турист, чиято съпуга бе отказала да го придружи. Това беше съвсем нормално.

Той допи дайкирито си и се върна при лодката да каже на Джулиъс, че трябва да се срещнат в седем, за да заредят с гориво и да качат свежа стръв на борда.

Клиентът се появи в девет без петнайсет на следващата сутрин. Беше по-възрастен от обичайните рибари, всъщност направо застаряващ. Носеше светъл панталон, памучна риза и бяла панамена шапка. Спря на пристана пред лодката и подвикна:

– Капитан Монк?

Джейсън изтрополи по мостика и слезе да го посрещне. Явно беше англичанин, поне aко се съдеше по акцента му. Джулиъс му подаде ръка да се качи на борда.

– Возили ли сте се на лодка преди, господин Ървин? – попита Джейсън.

– Честно казано, не. Това ми е за първи път. Новак съм, така да се каже.

– Не се притеснявайте, сър. Попаднали сте в добри ръце. Морето е съвсем спокойно днес, но ако се почувствате зле, просто кажете.

Монк не спираше да се изненадва колко много туристи излизат в океана с мисълта, че там водата е толкова спокойна, колкото и в залива. В туристическите брошури морето наистина изглеждаше гладко като огледало, но по тия места понякога имаше доста опасни вълнения.

Той изведе „Фокси лейди“ от залива и пое надясно към Селърс Кът. Отвъд Нортуест Пойнт вълнението щеше да е прекалено силно за възрастния му клиент, но той знаеше едно местенце от другата страна, малко след Пайн Кий, където морето беше по-спокойно а и риба можеше да се намери.

След около четирийсет минути на пълен ход Монк забеляза голямо петно водорасли и намали скоростта. Златоперките се криеха точно на такива места – търсеха сянката и се спотайваха под повърхността.

Джулиъс заложи четири въдици и лодката започна бавно да кръжи около водораслите. На третата обиколка една от плувките изчезна. Пръчката рязко се огъна и влакното започна да се размотава със свистене от макарата. Англичанинът стана от мястото си под тентата и спокойно се настани на столя в края на палубата. Джулиъс му подаде въдицата, пъхна дръжката между бедрата му и започна да прибира другите три влакна.

Джейсън Монк изведе „Фокси лейди“ от водораслите, увеличи леко скоростта и слезе на палубата. Рибата вече не размотаваше влакното, но продължаваше да огъва пръчката.

– Дръпнете леко назад – каза учтиво Монк. – Само колкото да изправите пръчката, после отпуснете и започнете да прибирате влакното.

Англичанинът започна криво-ляво да изпълнява инструкциите. След десетина минути каза:

– Мисля, че не си прецених силите. Май няма да се справя.

– Не се притеснявайте, мога аз да поема, ако искате.

– Ще ви бъда много благодарен.

Монк седна пред въдицата, а клиентът се оттегли под сянката на тснтата. Часът беше десет и половина и жегата бе свирепа. Слънцето вече светеше високо над кърмата и лъчите му, отразени в синята вода, направо прогаряха зениците.

След десет минути борба рибата най-после беше придърпана до страничната греда. Но щом видя корпуса, тя отново понечи да се освободи, размотавайки още трийсет метра влакно.

– Какво е? – попита клиентът.

– Делфин, при това огромен – отвърна Монк.

– Боже, та те са толкова мили.

– Не, не такъв делфин. Просто името е същото. Викат им и златоперки. Разрешени са за риболов и са страшно вкусни.

Джулиъс бе приготвил куката и когато златоперката проблесна край корпуса, той замахна сръчно и преметна двайсеткилограмовата риба на палубата.

– Отличен улов, господине – подвикна момчето.

– Благодаря, но мисля, че уловът е на господин Монк, а не мой.

Монк стана от стола, откачи куката от устата на златоперката и свали металните поводи от влакното. Джулиъс, който тъкмо се канеше да прибере улова в сандъка, погледна учуден. Сега, когато златоперката беше на палубата, трябваше отново да заредят четирите въдици, а не да ги събират.

– Иди горе и поеми руля – каза му тихо Монк. – Карай към залива. Бавничко, без да бързаш.

Джулиъс кимна без разбиране и кльощавата му абаносова фигура се изкатери по стълбичката до кабината. Монк бръкна в сандъка с лед, извади две кутийки бира, отвори ги и подаде една на клиента си. После седна на сандъка и погледна към възрастния англичанин под тентата.

– Не сте дошъл, за да ловите риба, нали, господин Ървин.

Тонът му не беше въпросителен. Явно беше убеден в думите си.

– Всъщност не си падам особено по риболова.

– Забелязах. И не сте господин Ървин, нали? Нещо ме гложди през цялото пътуване. Едно височайше посещение в Лангли преди много години. На самия началник на Британската разузнавателна служба.

– Имате отлична памет, господин Монк.

– Доколкото си спомням, името беше сър Найджъл. Е, добре, сър Найджъл Ървин, искате ли да прекратим това надлъгване. Какво ви води насам?

– Съжалявам, че ви излъгах. Просто исках да ви видя. И да си поговорим. Насаме. А за това едва ли има по-подходящо място от откритото море.

– Е говорим си. И за какво по-точно?

– За Русия.

– А-ха, голяма страна. Не бих казал, че ми е сред любимите. Кои ви изпрати тук?

– О, никой. Кери Джордан ми каза за вас. Обядвахме в Джорджтаун преди няколко дни. Праща ви специални поздрави.

– Много мило от негова страна. Благодарете като го видите. Но сигурно сте забелязали, че той е извън играта напоследък. Аз също, впрочем. Каквото и да ви води насам, сър, пътуването ви е било напразно.

– А, да, така каза и Кери. Не се опитвай, рече ми. Но аз все пак дойдох. Бил съм доста път до тук. Имате ли нещо против да изложа предложението си?

– Денят е прекрасен и слънчев. Платили сте си за още два часа. Говорете, ако искате, но отсега ви казвам, че отговорът е „не“.

– Чували ли сте за Игор Комаров?

– Да, и тук получаваме вестници. С няколко дни закъснение, но все пак ги получаваме. И радио слушаме. Лично аз нямам сателитна антена, така че не гледам телевизия, но да, чувал съм за него. Бъдещият президент, нали така?

– Така казват. Какво знаете за него?

– Лидер на десницата. Националист, залага на патриотизма. Такива работи. Радва се на доста привърженици.

– Колко крайно десен смятате, че е?

Монк сви рамене.

– Не знам. Много, предполагам. Горе-долу колкото някои ултраконсервативни сенатори от Юга у нас.

– Боя се, че доста повече. Едва ли можем да го класираме. Просто няма толкова крайна десница.

– Вижте, сър Найджъл, това наистина е трагично, но в момента основната ми грижа е дали ще имам клиенти утре и дали отвъд Нортуест Пойнт ще има риба. Политиката на лошия господин Комаров не ме засяга.

– Опасявам се, че ще ви засегне. Един ден. Аз.., ние.., неколцина приятели смятаме, че той трябва да бъде спрян. Нуждаем се от човек, който да отиде в Русия. Кери каза, че сте бил добър.., навремето. Най-добрият.

– Да, но това беше навремето. – Монк замълча и впери поглед в сър Найджъл. – Искате да кажете, че това дори не е официално? Не става дума за правителствена задача – нито на вашето, нито на моето правителство.

– Именно. И двете считат, че нищо не може да се предприеме. Официално.

– А! И си мислите, че ще си вдигна шапката, ще прекося половината свят и ще отида в Русия да правя мръсно на оня психар заради група донкихотовци, които дори нямат правителствена подкрепа.

Той стана, смачка празната кутия от бира в юмрука си и я метна в кошчето.

– Съжалявам, сър Найджъл, но наистина сте се охарчили да дойдете дотук напразно. Да се връщаме в пристанището. Разходката е за сметка на заведението.

Той се качи в кабината, пое руля и зави към пролома. Десет минути след като влязоха в лагуната, „Фокси лейди“ вече беше закотвена на пристана.

– Грешите за разходката – каза англичанинът. – Ангажирах ви с користна цел, но вие си свършихте работата съвсем добросъвестно. Колко ви дължа?

– Триста и петдесет долара.

– С малък бакшиш за младия ви приятел. — Ървин отброи четири стодоларови банкноти. – Между другото, имате ли клиент за следобеда?

– Не, нямам.

– Значи се прибирате?

– Да.

– Аз също. Боя се, че на моята възраст и при тази жега просто се налага да подремна малко след обяд. Но докато вие седите на сянка и чакате да отмине горещината, бихте ли направили нещо?

– Стига да не ме карате пак да ловя риба – предупреди Монк.

– О, не, за Бога – Англичанинът бръкна в чантата и извади кафяв плик. – Вътре ще намерите един документ. Истински е. Просто ви моля да го прочетете. Никой друг не трябва да го вижда, така че не го изпускайте от очи. По-секретен е от всичко, което Лисандър, Орион, Делфи и Пегас някога са ви предоставяли.

Думите му подействаха на Джейсън Монк като шамар. Бившият началник тръгна към шосето да намери джипката, която беше взел под наем, а Монк остана на пристана със зяпнала уста. Накрая поклати глава, пъхна плика под ризата си и влезе в „Тики Хът“ да хапне един хамбургер.

От северната страна на шестте острова, които обуваха архипелага Теркс-и-Кайкос, рифът е близо до брега и лодките лесно излизат в открито море. На юг скалите са на километри от сушата и пред тях на близо два квадратни километра се простира огромен плитък залив, наречен Плитчината Кайкос.

Монк бе пристигнал на островите с ограничени средства, а цените на северния бряг, където се намираха хотелите и туристите, бяха високи. След като покри пристанищните такси, горивото, разходите по поддръжката и разрешителните за работа и риболов, финансите му почти се изчерпаха. За малкото пари, които му бяха останали, той успя да наеме дървено бунгало в по-малко престижния залив Саподила. Къщичката се намираше на юг от летището и гледаше към спокойните лазурни води на Плитчината, достъпна само за лодки с плитко газене. Бунгалото и един разнебитен шевролет пикап представляваха цялото му лично имущество.

Той седеше на дървената си веранда и гледаше залеза на слънцето отдясно, когато по пясъчния път зад къщата изръмжа кола. Няколко минути по-късно стройната фигура на англичанина се появи иззад ъгъла. Този път бялата му панамена шапка бе допълнена от тънко яке от сурова коприна в същия цвят.

– Казаха ми, че ще ви намеря тук – каза той ведро.

– Кой ви каза?

– Онова симпатично младо момиче в „Банана Боут".

– Мейбъл отдавна бе прехвърлила четирийсетте.

Ървин се изкачи по стълбичките и махна към празних люлеещ се стол.

– Ще позволите ли?

Монк се усмихна.

– Заповядайте. Бира?

– Засега не, благодаря.

– Да забъркам по едно леко дайкири? Без плодове, само с лимонов сок.

– Виж, това може.

Монк приготви коктейлите и ги донесе на верандата. Двамата отпиха с наслада.

– Успяхте ли да го прочетете?

– Да.

– И?

– Отвратително е. Плюс това сигурно е фалшификат.

Ървин кимна с разбиране. Слънцето легна над ниските хълмове на Западен Кайкос отвъд Плитчината и прозрачната вода се обагри в червено.

– И ние така си помислихме. Логичен извод. Но нашите хора в Москва решиха, че си струва да го проверят. Ей така набързо.

Сър Найджъл не извади доклада от проверката, но го разказа, стъпка по стъпка. Въпреки съпротивата си, Монк се заинтригува.

– Трима души? И тримата мъртви? – каза той накрая.

– Уви, да. Изглежда, господин Комаров наистина иска да покрие този документ. Но не защото е фалшификат. Ако е писан от друга ръка, той едва ли щеше да знае за съществуването му. Документът е истински. Намеренията, описани в него – също.

– И мислите, че Комаров може да бъде ликвидиран? Напълно? Отстранен?

– Не. Казах "спрян". Не е същото. Ликвидирането, ако трябва да използвам фразеологията на ЦРУ, няма да промени нещата – отвърна сър Найджъл и обясни защо.

– Значи смятате, че може да бъде спрян, дискредитиран, унищожен като политик?

– Да, смятам – каза Ървин и го премери с поглед. –Никога няма да ви напусне, нали? Страстта да преследвате Мислите си, че ще отмине, но тя винаги е там някъде дълбоко във вас.

Монк седеше, вперил поглед пред себе си, и мислено се връщаше години назад към далечни и избледнели спомени. Думите на Ървин го откъснаха от мислите му. Той стана, напълни отново чашите и каза:

– Добър ход, сър Найджъл. Може би сте прав. Сигурно може да бъде спрян. Но не от мен. Ще трябва да си намерите друг герой.

– Покровителите ми са щедри хора. Ще получите възнаграждение, разбира се. Справедлива компенсация за положения труд. Половин милион долара. Американски, естествено. Доста прилична сума, дори в днешно време.

Монк се замисли. С толкова пари щеше да изплати заема за „Фокси лейди“, да купи бунгалото, да си вземе свестен пикал. Останалото – при разумно инвестиране – щеше да му носи по десет процента годишно. Той поклати глава и каза:

– Измъкнах се на косъм от тая проклета страна. И се заклех кракът ми да не стъпи повече там. Предложението ви е примамливо, но отговорът е „не“.

– За малко щях да забравя. Това ме чакаше на рецепцията в хотела днес.

Той бръкна в джоба на якето си, извади два бели плика и ги подаде на Монк.

В единия имаше писмо от финансовата компания. Уведомяваха го, че поради промяна в политиката на фирмата се преустановявало отпускането и обслужването на дългосрочни заеми в някои територии. Следователно, дългът за „Фокси лейди“ трябвало да бъде изплатен в рамките на един месец. В противен случай фирмата нямала друг избор, освен да обяви заема за просрочен и да пристъпи към отнемане на собстността. Писмото бе пълно с уклончиви изрази, но смисълът бе съвсем ясен.

На бланката в другия плик стоеше гербът на губернатора на Нейно Величество на Теркс-и-Кайкос. Писмописецът изказваше искрените си съжаления, че Негово Превъзходителство, който не е длъжен да се обосновава, възнамерява да прекрати разрешителното за престой и работа на лицето Джейсън Монк, американски гражданин, считано от датата на писмото. Накрая авторът се бе подписал като верен слуга на господин Монк.

Монк сгъна писмата, сложи ги на масата между двата люлеещи се стола и спокойно каза.

– Доста мръсен номер, сър Найджъл.

– Боя се, че да — отвърна Найджъл Ървин, загледан в гладката вода. – Но това е положението.

– Не можете ли да намерите друг човек? – попита Монк.

– Не искам друг. Искам вас.

– Добре, съсипете ме тогава. Случвало ми се е и преди. Оцелявал съм. Ще оцелея пак. Но няма да се върна в Русия.

Ървин въздъхна и взе Черния манифест от масата.

– Кери беше прав. Каза ми: няма да го убедиш, нито с пари, нито със заплахи. Това му бяха думите.

– Е, поне Кери не е оглупял с възрастта – отвърна Монк и се изправи. – Не мога да кажа, че ми е било приятно след всичко това. Но не мисля, че имаме какво повече да си кажем.

Сър Найджъл Ървин също стана. На лицето му бе изписана тъга.

– Сигурно сте прав. Жалко, много жалко. Само още нещо. Комаров няма да дойде на власт сам. До него неотлъчно ще бъде личният му телохранител и командир на Черната гвардия. Когато започне геноцидът, той ще ръководи всичко, ще бъде главният екзекутор на нацията.

Той извади една снимка и му я подаде. Монк се вгледа в каменното лице на мъж с около пет години по-възрастен от него. Англичанинът вече крачеше към пясъчния път, където бе оставил джипката си.

– Кой, по дяволите, е той? – извика Монк след него.

Гласът на стария разузнавач долетя в здрача?

– А, той ли? Това е полковник Анатолий Гришин.

Летището на Кайкос не е най-прекрасното в света, но въпреки малките си размери е достатъчно удобно за пристигащите и заминаващите пътници, тъй като формалностите минават бързо.

На следващия ден сър Найджъл Ървин пусна единствения си куфар по лентата, мина набързо през паспортната проверка и бе отведен в залата за заминаващи. Самолетът на Американските авиолинии вече чакаше на огряната от слънце писта.

Заради жегата повечето от сградите бяха съвсем отворени от едната страна и само телена ограда делеше залата от настилката отвън. Един човек дотича зад загражденията и започна да оглежда залата. Ървин се приближи. В този момент по уредбата повикаха пътниците за полета на Американските авиолинии и хората тръгнаха към самолета.

– Съгласен съм – извика Джейсън Монк през оградата. – Кога и къде?

Ървин извади самолетен билет от вътрешния си джоб и го промуши през телта.

– Кайкос – Маями – Лондон. Първа класа, естествено. След пет дни. Колкото да си уредиш нещата тук. Ще отсъстваш три месеца. След изборите през януари вече ще е късно. На летище "Хийтроу" ще те чака човек.

– Вие ли?

– Съмнявам се. Някой друг.

– Как ще го позная?

– Той ще те познае.

Земната стюардеса припряно го хвана за ръката.

– Господин Ървин, самолетът чака.

Той се обърна и тръгна към пистата.

– Впрочем, офертата остава – подвикна през рамо.

Монк извади двете писма и ги размаха във въздуха.

– А тези тук?

– Изгори ги, момчето ми. За разлика от документа, те са фалшиви. Все някак трябваше да те притисна, нали разбираш?

Вече наближаваше самолета, когато зад гърба му се чу вик.

– Вие, сър, сте един стар мръсник!

Стюардесата вдигна изумен поглед към Ървин.

– И слава Богу – каза той с усмивка.

Със завръщането си в Лондон сър Найджъл Ървин веднага се хвана на работа. Предстоеше му тежка и изключително натоварена седмица.

Беше останал с отлични впечатления от Джейсън Монк, характеристиката, която му бе дал неговият бивш началник Кери Джордан също будеше възхищение, но десет години извън занаята бяха твърде много за един разузнавач.

Нещата се бяха променили. Русия се бе променила до неузнаваемост. От Съветския съюз, който Монк познаваше от кратките си посещения и дългогодишното надлъгване, не бе останало почти нищо. Дори картата не беше вече същата – почти всички селища, местности, улици и площади бяха възвърнали имената си от времето преди революцията. Пуснат в съвременна Москва без стабилна предварителна подготовка. Монк щеше да се види в чудо от промяната.

И дума не можеше става да се обърне за помощ към Британското или Американското посолство. Те нямаха и не трябваше да имат нищо общо със случая. Но все пак Монк щеше да има нужда от място където да се скрие, от приятел, който да му се притече на помощ в нужда.

От друга страна, доста неща в Русия бяха останали почти незасегната от промяната. Страната продължаваше да поддържа огромен вътрешен разузнавателен апарат – Федералната служба за сигурност, наследник на бившото Второ главно управление на КГБ. Анатолий Гришин беше напуснал службите, но сто на сто бе запазил връзките си в тях.

Но не в това бе бедата. Същественият проблем произтичаше от повсеместната корупция, завладяла страната. С практически неизчерпаемите средства, които мафията на Долгоруки изсипваше на Комаров a оттам и на Гришин, нямаше човек, институция или Служба в органите на държавното управление, които да не можеха да бъдат купени.

Горчивата истина бе, че благодарение на хиперинфлацията, всички служители в държавните ведомства работеха за онзи, който дава повече. С достатъчно пари можеше да се купи всяка държавна служба за сигурност или пък малка армия войници от специалните части.

Като се прибавят към това и наемницте на Черната гвардия, хилядите фанатизирани членове на Младежката бойна лига и невидимата улична армия на престъпния свят, възможностите на Гришин да открие и залови човека, дошъл да му навреди, ставаха неограничени.

Първото, с което Ървин се зае, бе да сформира малък, но верен и изключително професионален екип от бивши войници от Британските специални части.

След десетилетна борба с терористите на ИРА в Обединеното кралство, след обявените воини Фолкландските острови и в Персийския залив, след още ред необявени от Борнео до Оман, от Африка до Колумбия, след дълбоко законспирирани мисии в десетки други „забранени територии“ Великобритания бе създала и отгледала най-опитните командоси в света.

Много от тях бяха напуснали армията или частите, в които бяха служили, и използваха необичайните си умения като средство за препитание. Работеха като телохранители, грижеха се за сигурността на агенти, занимаваха се с промишлен контрашпионаж, консултираха банки, корпорации и частни лица.

Сол Нейтансън, верен на думата си, бе направил непроследим депозит в английска офшорна банка, която стриктно спазваше банковата тайна. При поискване, чрез невинна кодова дума, отправена в безобиден телефонен разговор, Ървин можеше да прехвърли необходимата му сума в лондонския клон на банката и да я изтегли за покриване на непосредствените нужди.

След четирийсет и осем часа той вече имаше на свое разположение шестима млади мъже, двама от които говореха руски.

Нещо в разговора му с Джордан му бе направило особено впечатление и един от рускоговорещите замина за Москва със съответното количество валута в брой, за да проучи следата. Щеше да се върне едва след две седмици, но затова пък с добри новини.

Останалите пет човека бяха изпратени по задачи. Един от тях замина за Америка със специална препоръка, която да му осигури среща с Ралф Брук, председател на управителния съвет и президент на ИнТелКор. Другите се впуснаха да търсят разнообразни специалисти в множество загадъчни области, от които Ървин смяташе, че ще възникне нужда. Когато всички вече тичаха по поставените им задачи, той се зае с проблема, който искаше да разреши лично.

Петдесет и пет години по-рано, след завръщането си от военната болница, той бе прикрепен към разузнавателния екип на генерал Хорокс, командващ Трийсети корпус, който по онова време настъпваше по пътя край Нимеген в Холандия, за да се притече на помощ на британските парашутисти, завзели моста при Арнхем.

Един от полковете на Трийсети корпус беше пехотната кралска гвардия. Сред младите му офицери, освен майор Питър Карингтън, бе и един друг майор, с когото Ървин много се имаше – Найджъл Форбс.

След смъртта на баща си майор Форбс наследи титлата лорд Форбс, пръв лорд на Шотландия. След множество обаждания в Шотландия Ървин най-после го откри във Военноморския клуб в самия център на Лондон.

– Знам, че сигурно ще те затрудня – каза той, след като се представи, — но ми се налага да проведа малък семинар. В тесен кръг. В много тесен кръг.

– А, такъв семинар.

– Именно. Търся някое по-отдалечено местенце, вън от хорските очи, което да побере около десетина души. Ти познаваш Шотландия на пръсти. Сещаш ли се за нещо подходящо?

– За кога ти трябва? – попита благородникът.

– За утре.

– А-ха. У нас няма да стане, тесничко е. Отдавна съм преотстъпил замъка на младежа. Но мисля, че той отсъства в момента. Нека да проверя.

След един час той позвъни на Ървин. „Младежът“ – неговият син и наследник Малкълм, удостоен с титлата Господар на Форбс – беше всъщност петдесет и три годишен и бе потвърдил, че заминава на следващия ден на едномесечна почивка в Гърция.

– Можеш да ползваш замъка – каза лорд Форбс, –но без изпълнения, нали?

– Моля ти се – отвърна Ървин. – Само лекции, диапозитиви, такива работи. Ще покрия всички разходи, че и повече.

– Добре тогава, ще предупредя госпожа Макгиливрей, че ще отидете. Тя ще бъде на ваше разположение.

След тези думи лорд Форбс затвори телефона и отиде да си дояде обяда.

Призори на шестия ден самолетът на Британските авиолинии от Маями кацна на летище „Хийтроу“ и изсипа Джейсън Монк и останалите четиристотин пътници в най-натовареното летище на света. Дори в този ранен час пътниците, пристигащи от различни точки на планетата, бяха хиляди и на гишетата за паспортна проверка имаше опашка. Монк беше пътувал в първа класа и редът му дойде бързо.

– Бизнес или развлечения, сър? – попита служителят.

– Туризъм – отвърна Монк.

– Приятно прекарване.

Монк прибра паспорта си и тръгна към линията за багаж. След около десетина минути куфарите започнаха да излизат. Неговият бе сред първите двайсет. Той го взе и тръгна през Зеления коридор. Никой не го спря за проверка. В салона за посрещани гъмжеше от хора. Много от тях бяха шофьори, вдигнали табелки с имената на фирми или отделни пътници. На нито една не пишеше: „Монк“.

Пътниците започнаха да прииждат зад него и той неохотно тръгна напред. Пак нищо. Влезе между загражденията, които образуваха коридор към основната зала, и тъкмо излизаше от другия край, когато дочу глас в ухото си:

– Господин Монк?

Мъжът беше около трийсетгодишен, с джинси и бежово кожено яке. Беше късо подстриган и изглеждаше страшно як.

– Същият.

– Паспорта ви, сър, ако обичате.

Монк му го подаде и мъжът провери самоличността му. От километри си личеше, че е бивш войник, а като гледаше здравите му възлести ръце, Монк можеше да се обзаложи, че не е прекарал службата си в тила. Мъжът му върна паспорта и каза:

– Аз съм Сайрън. Моля, последвайте ме.

Вместо да се насочи към паркирана кола, младежът взе куфара на Монк и тръгна към автобуса, който обслужваше територията на летището. Стигнаха до първи терминал, без да разменят нито дума.

– Няма да ходим в Лондон, така ли? – попита Монк.

– Не, сър. Отиваме в Шотландия.

Сайрън купи два билета и след около час бизнесполетът от Лондон за Абърдийн излетя към родината на уискито.

На борда Сайрън извади последния брой на списание „Армия и отбрана“ и се зачете. Каквито и да бяха качествата му, общителността не бе сред тях. Монк изяде втората си самолетна закуска за сутринта и се опита да навакса малко от изгубения над Атлантика сън.

На летището на Абърдийн ги чакаше голям ландроувър с поредния мълчалив бивш войник зад волана. Шофьорът и Сайрън си размениха пет приказки, което сигурно минаваше за дълъг разговор, и роувърът потегли.

Монк не беше виждал шотландските планини, които започваха веднага след летището в покрайнините на крайбрежния Абърдийн. Безименният шофьор пое по шосе А-96 и седем мили по-нататък сви наляво. На табелката пишеше просто: Кемней. Преминаха през селцето Монимъск и излязоха на шосето Абърдийн – Алфорд. След три мили роувърът сви надясно, мина през Уайтхаус и продължи към Кейг.

Отдясно проблесна река и Монк си помисли дали в нея има сьомга или пъстърва. Малко преди Кейг колата изведнъж свърна от пътя, мина по малък мост над реката и продължи нагоре по възвишенията. След два завоя отпред изникна каменното туловище на старинен замък, кацнал достолепно на самия връх на хълма. Шофьорът се обърна и каза:

– Добре дошли в замъка Форбс, господин Монк.

Длъгнестата фигура на сър Найджъл Ървин, с таке на главата, около което белите му кичури се развяваха на вятъра като крила, се появи на входа.

– Как беше пътуването? – попита.

– Добре.

– Но уморително все пак. Сайрън ще ти покаже стаята. Изкъпи се, дремни малко, обядът е след два часа. Чака ни много работа.

– Знаеше ли, че идвам? – попита Монк.

– Да.

– Сайрън не позвъни на никого.

– А, разбирам какво имаш предвид. Мич... – той посочи шофьора, който разтоварваше багажа – .., също беше на „Хийтроу“. Пътува с вас в самолета за Абърдийн. Отзад в дъното на салона. Докато вие сте чакали за багажа, той е излязъл от летището и е докарал роувъра. Бил е пред входа пет минути преди да дойдете.

Монк въздъхна. Не беше забелязал Мич нито на „Хийтроу“, нито в самолета. Иначе Ървин беше прав: чакаше го много работа. Хубавото бе, че щеше да я върши с професионалисти.

– Тия момчета ще дойдат ли там, където отивам аз?

– За съжаление не. Там ще бъдеш съвсем сам. А ние тук в следващите три седмици ще се опитаме да ти помогнем да оцелееш.

Обядът беше смляно агнешко месо, завито в картофена кора. Домакините му го наричаха овчарски пай и го поливаха с пикантен черен сос. Бяха петима на масата: сър Найджъл – любезният домакин, Монк, Сайрън и Мич, които винаги се обръщаха и към него и към Ървин с „шефе“, и един дребен, енергичен мъж, който говореше добър английски, но с руски акцент.

– Ще се наложи да си приказваме и на английски, разбира се – каза Ървин, – защото не всички знаем руски, но поне по четири часа дневно ти ще разговаряш на руски с Олег отсреща. Трябва да възстановиш произношението си дотолкова, че да можеш да минеш за руснак.

Монк кимна. От години не беше говорил езика и скоро щеше да разбере колко грапаво бе станало произношението му. Но хората с вроден усет към езиците никога не забравят напълно знанията си и винаги могат да ги възстановят, стига да се упражняват достатъчно.

– Значи – продължи сър Найджъл, – Олег, Сайрън и Мич ще бъдат постоянно тук. Останалите ще са приходящи. Включително и аз. След няколко дни, като се пооправиш тук, ще трябва да отлетим на юг, за да се заемем с.., други неща.

Ако Монк бе хранил надежди, че ще се съобразят с последиците от смяната на часовия пояс, сериозно се беше объркал. След обяда му предстояха четири часа с Олег.

Руснакът измисляше всякакви ситуации. В един момент беше уличен милиционер, който спира Монк да провери документите му, пита го откъде идва, къде отива и защо. После ставаше сервитьор, уточняващ побности по поръчката; провинциалист, обърнал се за помощ към московчанин. Още след първите четири часа Монк почувства, че усетът му към езика се възвръща.

След толкова хамалуване на лодката той се смяташе за здравеняк, въпреки понаедрялата си талия, но призори на следващата сутрин излезе на първия си крос със Сайрън и Мич и разбра, че изобщо не е прав.

– Ще започнем с нещо леко, шефе – каза Мич и като за старт пробягаха дванайсет километра през високата трева.

Отначало Монк помисли, че ще умре. После му се искаше наистина да е умрял.

От обслужващия персонал на замъка бяха останали само двама души. Икономката, чудесната госпожа Макгиливрей, готвеше, чистеше и посрещаше с неодобрителен поглед върволицата от експерти, които идваха и си отиваха заедно с английския си акцент. А Хектор се грижеше за зеленчуковата градина и ходеше до Уайтхаус за продукти. Доставчици в замъка не идваха. Госпожа Макгий, както я наричаха мъжете, и Хектор живееха в две малки вилички встрани от замъка.

Един ден дойде фотограф и направи една камара снимки на Монк за различните документи за самоличност, които му приготвяха другаде. Появи се и фриьор-гримор, който умело промени външността на Монк и му показа как да го прави сам с минимум материали, изключващи приспособления, които не можеха да се купят или занесат, без да събудят подозрения за истинското им предназначение. Фотографът му направи снимки с променената външност за втори паспорт.

Ървин се беше сдобил отнякъде с истински руски документи и бе прибягнал до услугите на гравьор и калиграф, за да ги фалшифицира според новата самоличност.

Монк прекара часове пред огромна карта на Москва, опитвайки се да запомни града и стотиците нови имена, които за него бяха съвсем непознати. Кеят „Морис Торес“, кръстен на починалия френски комунистически лидер, бе възвърнал старото си име и се казваше Софийски. Всичко, свързано с Маркс, Енгелс, Ленин, Дзержински и останалите комунистически величия беше изчезнало от топонимията.

Той запамети стоте най-известни сгради и тяхното разположение, научи се да използва новата телефонна система, да спира на секундата „такси“, като махне на който и да е шофьор, където и когато и да било, и му даде долар.

Прекара часове в стаята с прожекционния апарат, където заедно с един човек от Лондон, който също говореше руски, но беше англичанин, прегледа стотици лица, докато не ги запомни съвсем.

Имаше и много за чете: речи на Комаров, руски вестници и списания. И най-ужасното – петдесет телефонни номера, които трябваше да бъдат наизустени, цифра по цифра. А с цифрите изобщо не беше на "ти".

Сър Найджъл дойде отново на втората седмица. Изглеждаше уморен, но доволен. Не каза къде е бил. Донесе нещо, което едно от момчетата в екипа му бе купило след дълго обикаляне из лондонските антиквариати. Монк го преметна в ръцете си.

– Откъде, по дяволите, знаеш за това? – попита.

– Няма значение. Имам си източници. Същият ли е?

– Абсолютно. Поне доколкото си спомням.

– Значи ще ни свърши работа.

Ървин беше донесъл и куфар, изработен от умел майстор. Само невероятно опитен митничар можеше да забележи тайника, в който Монк щеше да скрие двата документа: Черния манифест в оригинал на руски и превода на доклада, доказващ неговата автентичност.

В началото на втората седмица Джейсън Монк имаше чувството, че не е бил в такава форма от десет години насам. Заякна, мускулите му се стегнаха, стана по-издръжлив на натоварванията, макар да знаеше, че никога няма да стигне Сайрън и Мич. Те можеха да тичат с часове, преодолявайки границите на болката и изтощението, за да достигнат до онова състояние, близко до смъртта, в което само волята кара тялото да се движи.

В средата на втората седмица пристигна Джордж Симс, около петдесетгодишен, бивш офицер от САС. На следващата сутрин той изведе Монк на поляната. Застана на четири метра от него и каза с напевния си шотландски акцент.

– А сега, сър, ще ви бъда много задължен, ако се опитате да ме убиете. – Монк го погледна учудено. – Не се притеснявайте, няма да успеете.

Беше прав. Монк се приближи, финтира и замахна. Шотландските хълмове се завъртяха пред очите му и той се озова по гръб на поляната.

– За малко да ме ударите – каза бившият офицер.

Хектор беше влязъл в кухнята да остави току-що извадените моркови, когато Монк отново прелетя с главата надолу през прозореца.

– Какво правят, за Бога? – попита градинарят.

– Я стига – смъмри го госпожа Гий. – Не виждаш ли, че гостите на младия господар се забавляват.

Навътре в гората Симс връчи на Монк швейцарски деветмилиметров автоматичен зигзауер.

– Бях останал с впечатление, че използвате браунинг – каза Монк а желанието си да се покаже осведомен.

– Ползвахме, но отдавна. Минахме на тия преди повече от десет години. Стреляли ли сте с две ръце от изправено положение, сър?

Като новобранец в ЦРУ, Монк бе прекарал курс по стрелба със стрелково оръжие във "Фермата" във Форт Пиъри. От малък ходеше на лов с баща си из Сините хребети и резултатите му бяха най-добрите в курса. Оттогава обаче бе минало много време.

Шотландецът изправи дървен силует за мишена, отдалечи се на петнайсет крачки, обърна се и изстреля четири куршума в областта на сърцвто. Монк отнесе лявото ухо на силуета и одраска бедрото му. В продължение на три дни двамата изстрелваха по сто патрона два пъти на ден, докато Монк се научи да вкарва три от пет куршума в главата. – Това обикновено ги спира – каза Симс с тона на човек, който си дава сметка, че не може да иска повече.

– С малко късмет изобщо няма да ми се наложи да използвам такива щуротии –– отвърна Монк.

– Да, знам сър. Всички така казват. А после късметът се оказва по-малко от необходимото. Вие бъдете подготвен, пък нека не се наложи.

В началото на третата седмица Монк бе запознат със "свръзката“ си. Изненадващо млад мъж на име Дани пристигна от Лондон и донесе със себе си куфарче.

– Това е най-обикновен лаптоп – обясни той.

И наистина беше – не по-голям от нормална книга, с екран от вътрешната страна на капака и чупеща се клавиатура, която излизаше отвътре и се разгъваше до стандартните размери. Беше от ония умни машинки, които вече всеки втори бизнесмен носеше в куфарчето си.

– Дискетата... – Дани размаха нещо като кредитна карта под носа на Монк и го пъхна отстрани в лаптопа .., съдържа обичайната информация, необходима на един бизнесмен, за какъвто ти ще се представяш. Данните вътре свързани с търговията и дори и откраднати не биха представлявали интерес за когото и да е било, освен за собственика.

– Е?-попита Монк.

Даваше си сметка, че този обезоръжаващо млад човек е от онези, родени десетилетия след него, които бяха израсли с компютрите и сега схващаха сложните механизми по-лесно от египетски йероглифи. Той самият сто пъти би предпочел египетския.

– А това какво е? – попита Дани и размаха друг предмет.

– Кредитна карта – отвърна Монк.

– Я погледни пак.

Монк разгледа тънкото пластмасово правоъгълниче, видя магнитната лента на гърба и отвърна:

– Добре де, прилича на кредитна карта.

– Може дори да послужи като кредитна карта – отвърна Дани, – но не я използвай като такава. Да не би случайно някой раздрънкан апарат да я повреди нещо. Пази я като очите си, гледай много-много да не я показваш насам-натам и я използвай само при необходимост.

– Какво прави? – попита Монк.

– Какво ли не. Кодира всичко, което напишеш на компютъра. Има в паметта си сто кода за еднократна употреба. Въобще не ги знам какви са – това не е по моята част, – но доколкото разбрах, са непробиваеми.

– Чудесно – каза Монк, доволен, че най-после чува нещо, което да му звучи познато.

Дани извади дискетата и сложи на нейно място кредитната карта.

– Значи лаптопът се захранва от литиева батерия с достатъчно мощност да предава към сателит. Дори и да имаш на разположение електрически контакт, използвай батерията, за да не се получи срив в напрежението или токов удар. Иначе можеш да я зареждаш в мрежата. Сега включи компютъра.

Той посочи съответното копче и Монк го натисна.

– Напиши съобщението си до сър Найджъл в прав текст.

Монк натрака с двайсетина думи, че е пристигнал добре и е осъществил първия контакт.

– Сега натисни този бутон тук. На него пише друго, но той дава команда за кодиране.

Монк натисна копчето. Нищо не стана. Съобщението му продължи да стои на екрана.

– Сега изключи компютъра.

Текстът изчезна.

– Толкоз – каза Дани. – Всичко е изтрито от паметта завинаги. Кодираното ти съобщение вече се намира във „Върджил" – така сме кръстили картата – и чака да бъде излъчено. Сега пусни пак лаптопа.

Монк включи машинката. Екранът светна, но остана празен.

– Сега натисни тук. Клавишът по принцип има други функции, но когато „Върджил" е вътре, дава команда за приемане и предаване. От тук нататък, просто трябва да оставиш компютъра включен. Два пъти дневно над мястото, където се намираш, минава сателит. Програмиран е, като се приближи, да започне да излъчва сигнал към земята. Предава на същата честота като „Върджил", само че са му необходими наносекунди и сигналът е кодиран. С две думи, казва: „Там ли си, бебче?“ „Върджил“ чува сигнала, идентифицира Майката, потвърждава и изпраща твоето съобщение. В нашия жаргон на това му викаме „здрависване“.

– И толкоз?

– Не съвсем. Ако Майката има съобщение за "Върджил“, тя също предава. „Върджил“ получава информацията – кодирана с еднократен код, след което Майката отминава и изчезва. Междувременно вече е изпратила твоето съобщение до базата, където и да се намира тя. Аз не знам и не ми и трябва.

– Трябва ли да стоя при машината, докато прави всичко това? – попита Монк.

– Разбира се, че не. Можеш да ходиш, където си искаш. Като се върнеш, ще види, че екранът продължава да свети. Натискаш това копче тук. На него не пише "Декодиране“, естествено, но това са му фукциите, когато „Върджил“ е вътре. Съобщението от дома ще ти се появи на екрана. Прочиташ го, изключваш компютъра и всичко се изтрива. Завинаги. А сега, най-важното. Ако искаш да пръснеш малкото мозъче на "Върджил“ на парчета, трябва да набереш тези четири цифри последователно. – Той показа на Монк някакъв номер, написан на късче картон. – Така че никога не го прави, освен ако не искаш „Върджил“ да се превърне просто в обикновена кредитна карта.

В продължение на два дни двамата повтаряха процедурите отново и отново, докато не се убедиха, че всичко е напълно ясно. След това Дани си замина за силиконовия свят, в който живееше.

В края на третата седмица всички инструктори си тръгнаха от замъка Форбс доволни.

Същия ден Монк, Сайрън и Мич седяха в приемната след вечеря, когато Монк попита:

– Кой телефон мога да ползвам?

Мич вдигна глава от шахматната дъска, на която Сайрън го довършваше, и кимна към телефона в ъгъла.

– Насаме – каза Монк.

Този път и двамата впериха погледи в него.

– Няма проблеми – отвърна Сайрън. – Иди в кабинета.

Монк седна сред книгите и ловните трофеи в личния кабинет на лорд Форбс и набра дълъг номер. Телефонът отсреща иззвъня в малка дървена къща в Кроузът, Централна Вирджиния, където слънцето, подминало Шотландия преди пет часа, клонеше към залез над Симите хребети. На десетото позвъняване в слушалката се чу женски глас:

– Ало?

В съзнанието на Монк изникна малката, но уютна дневна, огънят в камината зиме, алените проблясъци по сватбените мебели, които толкова обичаше и лъскаше.

– Здравей, мамо, Джейсън е.

Старческият глас зазвънтя от радост.

– Джейсън! Къде си, синко?

– Пътувам, мамо. Как е татко?

След удара баща му прекарваше повечето от времето си в люлеещия се стол на верандата, загледан в малкото градче и планините отвъд, където преди четирийсет години бе водил първородния си син на лов.

– Добре е. Дреме на верандата. Топло е. Изкарахме дълго и горещо лято. Ще му кажа, че си се обаждал. Ще се зарадва. Кога ще ни дойдеш на гости? Толкова отдавна не сме се виждали.

Имаше двама братя и една сестра, отдавна напуснали скромния дом. Единият работеше за застрахователна компания, другият продаваше имоти по крайбрежието на Чесапийк, а сестра му бе омъжена за фелдшер. И тримата бяха във Вирджиния и често отскачаха да видят родителите си. А него все го нямаше.

– Веднага щом се освободя, мамо. Обещавам.

– Пак заминаваш, нали, сине?

Монк знаеше какво има предвид. Беше разбрала за Виетнам още преди да пристигне повиквателната, години наред му се обаждаше във Вашингтон преди всяко пътуване в чужбина, сякаш подозираше нещо, което по никакъв начин не би могла да знае. Какво нещо е майката... Деляха ги пет хиляди километра, а тя сякаш усещаше опасността.

– Ще се върна. И ще дойда да ви видя.

– Пази се, Джейсън.

Той вдигна глава към прозореца и погледна звездите над Шотландия. Искаше му се да се бе прибирал у дома по-често. Родителите му бяха остарели без него. Искаше му се да бе намирал повече време за тях. Непременно щеше да им отиде на гости, стига да се върне от

Русия жив и здрав.

– Не се притеснявай, мамо. Ще се пазя.

Последва пауза, сякаш и двамата не намираха подходящите думи.

– Обичам те, мамо – каза Монк накрая. – Кажи на татко, че ви обичам.

Той остави слушалката. Два часа по-късно сър Найджъл Ървин прочете разпечатката в дома си в Дорсет На следващата сутрин Сайрън и Мич закараха Монк до летишето на Абърдийн и го придружиха до Лондон.

Там той отседна със сър Найджъл Ървин в един тих и дискретен хотел зад Мраморната арка в Лондон и в продължение на пет дни старият разузнавач му обясни подробно какво трябва да направи. Накрая не им остана нищо друго, освен да се сбогуват.

Ървин му подаде лист хартия и каза:

– Ако тази прекрасна високотехнологична система за комуникация ти изневери някога, това е адресът на един човек, който би могъл да препрати съобщението ти. Само в краен случай, разбира се. Е, довиждане, Джейсън. Няма да идвам на „Хийтроу“. Мразя летищата. Мисля, че ще се справиш, Джейсън. Сигурен съм, по дяволите.

Сайрън и Мич го закараха до „Хийтроу“ и го придружиха до терминала. Преди да се разделят, му подадоха ръка и казаха:

– Успех, шефе.

Полетът мина спокойно и без произшествия. Никой не знаеше, че той изобщо не прилича на онзи Джейсън Монк, пристигнал на четвърти терминал преди трийсет дни. Никой не подозираше, че няма нищо общо с човека от паспорта, който носеше. Служителите просто кимваха и го пропускаха.

Пет часа по-късно, преместил часовника си с още два часа напред, той се приближи към контролно-пускателния пункт на летище "Шереметиево" в Москва. Визата му беше редовна, очевидно издадена от Руското посолство във Вашингтон, и нямаше пречки да бъде допуснат в страната.

На митницата той попълни дългата декларация и сложи единствения си куфар на плота за проверка. Митничарят го погледна и посочи дипломатическото куфарче в ръцете му.

– Отворете – каза на английски.

Усмихнат и ведър като типичен американски бизнесмен, Монк отвори куфарчето. Митничарят прелисти документите, после взе лаптопа. Огледа го одобрително, каза: „Хубава вещ“ и отново го върна в куфарчето. Драсна набързо с тебешир върху багажа на Монк и мина на следващия пътник.

Монк събра нещата си, мина през стъклените врати и влезе в страната, в която се бе заклел да не се връща никога.