Иконата

ДВАНАЙСЕТА ГЛАВА

Хотел „Метропол беше какъвто го помнеше — масивен, сив, квадратен, възправил се от другата страна на площада срещу Болшой театър.

Монк отиде на рецепцията, представи се и подаде паспорта си. Служителят натрака нещо на компютъра, изчака потвърждението на резервацията и взе паспорта. Погледна снимката, после Монк, кимна и се усмихна дежурно.

Стаята бе точно тази, която бе поискал по препоръка на един от хората на сър Найджъл, посетил Москва преди месец. Беше ъглова, на осмия етаж, гледаше към Кремъл и най-важното – имаше балкон, който опасваше цялата страда.

Заради часовата разлика денят му съвсем се беше стопил и докато се настани, навън вече бе започнало да се здрачава. Октомврийската вечер беше достатъчно студена за онези, които можеха да си позволят палта, да ги носят. Монк вечеря в хотела и си легна рано.

На сутринта на рецепцията беше застъпил друг дежурен.

– Имам малък проблем – каза му Монк. – Налага се да занеса паспорта си в Американското посолство за една проверка. Дреболия, нали разбирате, бюрокрация...

– Съжалявам, господине, но паспортите на гостите остават при нас до тяхното заминаване – отвърна служителят.

Монк се наведе през плота и в пръстите му прошумоля стодоларова банкнота.

– Разбирам ви напълно — каза той сериозно, — но от тук заминавам за Европа, където ще остана доста дълго време. Паспортът ми изтича и се налага да го занеса в посолството, за да ми издадат нов. Ще отнеме само няколко часа...

Дежурният беше млад, току-що оженен, с бебе на път. Пресметна набързо колко рубли може да купи на черния пазар с тези сто долара и се огледа притеснено.

– Изчакайте малко – каза му и изчезна зад стъклената преграда, която делеше рецепцията от канцелариите отзад.

Пет минути по-късно се върна с паспорта.

– По принцип съм длъжен да го задържа, докато сте в хотела – повтори. – Непременно трябва да ми го върнете, освен ако не си тръгвате.

– Нали ви казах, щом си свършат работата във консулския отдел, веднага ви го връщам. Докога сте на смяна?

– До два следобед.

– Добре, ако не успея до този час, ще го дам на колегата ви най-късно привечер.

Паспортът и стодоларовата банкнота смениха местата си. Монк и младежът зад плота вече бяха съучастници. Кимнаха си с усмивка и се разделиха.

Щом се върна в стаята си, Монк окачи табелката „Не безпокойте“ отвън и заключи вратата. Затвори се в банята, извади разтворителя за боя, който според етикета на шишенцето беше течност за очи, и напълни мивката с топла вода.

Сивите коси на доктор Филип Питърс изчезнаха и на тяхно място се появиха русите къдрици на Джейсън Монк. Мустаците минаха под бръснача, а тъмните очила, които прикриваха слабите очи на доктора, попаднаха в едно от кошчетата в коридора.

Паспортът, който Монк извади от куфарчето си, носеше собствения му лик и име и съдържаше печат за влизане на служител от контролно-пропускателния пункт на летището, изкопиран едно към едно – но с нова дата – от документите на пратеника на Ървин посетил Москва месец по-рано. В обложката беше сгъната митническа декларация на името на Монк, също надлежно оформена.

Около десет сутринта Монк слезе на партерния етаж, прекоси просторното фоайе и излезе през най-отдалечената от рецепцията врата. Пред „Метропол“ чакаха пет-шест таксита. Монк се качи на едно от тях и каза на отличен руски:

– Хотел „Пента Олимпик“.

Шофьорът кимна и потегли.

Олимпийският комплекс, построен за игрите през 1980-а, се намира на север от центъра на града, непосредствено след околовръстното шосе Садово – Спаское. Зад огромния олимпийски стадион, който все още беше най-високата постройка наоколо, се издигаше немският хотел „Пента“. Монк слезе пред главния вход, плати на шофьора и влезе във фоайето. Когато таксито си замина, той излезе от хотела и извървя останалите триста метра от пътя си пеша.

Целият район на юг от стадиона бе добил онзи мрачен и занемарен вид, който неминуемо следва липсата на пари и желание да се поддържа и чисти. Построени по времето на комунизма, еднотипните сгради, приютили посолства, офиси и ресторанти, сивееха от летен прахоляк, който щеше се циментира с настъпващата зима. По улиците се търкаляха хартии, вестници и парчета стиропор.

Непоствено след улица „Дурова“ имаше оградено пространство, чиито градини и сгради излъчваха съвсем друга атмосфера. Зад оградата се издигаха три основни здания: общежитие за посетители от провинцията, ново и красиво училище, построено в средата на деветдесетте, и самият храм.

Главната джамия на Москва бе строена 1905-а, дванайсет години преди Ленин да завземе страната, и носеше отпечатъка на предреволюционно великолепие. През седемдесетте години комунизъм тя бе оставена на произвола на времето, наред с християнските църкви, низвергнати от атеистичната държава. След падането на комунизма щедро дарение от Саудитска Арабия бе финансирало петгодишна реставрационна и строителна програма. Общежитието и училището бяха резултат именно от тази програма.

Самата джамия не беше разширена и представляваше сравнително малка сграда, боядисана в бледосиньо и бяло, с тесни прозорци и тежка дъбова врата с антична дърворезба.

Щом прекрачи прага, Монк събу обувките си, остави ги в една от преградките в преддверието и влезе в храма.

Като във всяка джамия, площта вътре беше съвсем открита, без каквито и да било кресла или скамейки. Плътни килими, също дарение от Саудитска Арабия, покриваха целия под. Над централното пространство, подпряна на тежки колони, се издигаше галерия, която опасваше цялата сграда.

В съответствие с вярата, в храма нямаше статуи или стенописи. Единствената украса по стените бяха таблата с избрани цитати от Корана.

Джамията задоволяваше духовните нужди на московската мюсюлманска общност, като се изключат дипломатите, които се молеха в посолството на Саудитска Арабия. Тъй като не беше петък, в храма имаше само двайсетина вярващи.

Монк си намери едно място до стената край входа седна с кръстосани крака и започна да оглежда хората наоколо. Бяха предимно старци: азери, татари ингушети, осетинци. Всички бяха облечени в поизбелели, но чисти костюми.

След около половин час един от мъжете пред Монк се изправи и тръгна към вратата. Забеляза Монк и на лицето му се изписа любопитство. Загорялото лице, русата коса, липсата на броеница в ръцете. Мъжът се поколеба за миг и седна до стената. Беше близо осемдесетгодишен. На ревера му висяха три медала от Втората световна война.

– Мир вам – прошепна той.

– И вам мир – отвърна Монк.

– И вие ли изповядвате вярата? – попита старецът.

– Уви, не. Търся един приятел.

– А-ха. Специален приятел?

– Да, от преди много години. Изгубихме връзка. Надявах се да го намеря тук. Или ако не него, то поне някой, който го познава.

Старецът кимна.

– Ние сме малка общност. Всъщност, много малки общности. Той към коя принадлежи?

– Чеченец е – отвърна Монк.

Старецът отново кимна и бавно се изправи на крака.

– Почакай тук – каза.

След десетина минути се върна с друг човек. Кимна по посока на Монк, усмихна се и си отиде. Новият беше сравнително по-млад.

– Разбрах, че търсите един от братята ми – каза той. – Мога ли да ви помогна?

– Надявам се – отвърна Монк. – Ще ви бъда много благодарен. Запознахме се преди години. Ще се радвам да го видя отново, тъй и тъй съм дошъл във вашия град.

– А как му е името, друже?

– Умар Гунаев.

Нещо пробяга в очите на мюсюлманина.

– Не познавам такъв човек – каза той.

– Много жалко – въздъхна Монк. – Бях му донесъл подарък.

– Колко време ще останете при нас.

– Мисля да поседя тук още малко и да се полюбувам на прекрасната ви джамия – отвърна Монк.

Чеченецът стана.

– Ще разпитам дали някой не е чувал за вашия приятел.

– Благодаря ви – каза Монк. – Аз съм много търпелив.

– Търпението е добродетел.

Минаха два часа, преди да се появят. Бяха трима, този път млади. Стъпките на босите им крака не издадоха нито звук по плътните персийски килими. Единият остана до вратата, коленичи и сложи ръце на бедрата си. Изглеждаше, сякаш се моли, но Монк знаеше, че никои не би могъл да мине покрай него, ако не иска да го пусне.

Другите двама се приближиха до стената и седнаха.от двете страни на Монк. Каквото и да носеха под саката си, добре го бяха прикрили. Монк продължи да гледа право напред. Когато го заприказваха, шепотът им с нищо не смути покоя на молещите се отпред.

– Говориш ли руски?

– Да.

– Питал си за един от братята ни?

– Да.

– Да не си руски шпионин?

– Американец съм. Паспортът ми е в джоба.

– С два пръста.

Монк извади американския си паспорт и го пусна на килима. Онзи, който бе мълчал досега, се наведе, взе паспорта и го разгледа. После поклати глава, подаде го на другия мъж и каза нещо на чеченски. Монк предположи, че изразява съмнение в автентичността на документите му: всеки можеше да се снабди с фалшив американски паспорт. Мъжът отдясно кимна и продължи:

– Какво те води при нашия брат?

– Срещнахме се преди много години в една далечна страна. Той си забрави нещо. Заклех се, ако някога дойда в Москва, да му го върна.

– Носиш ли го?

– В куфарчето е.

– Отвори.

Монк освободи закопчалките и вдигна капака. На дъното лежеше плоска продълговата картонена кутия.

– Искаш да му го занесем?

– Ще ви бъда благодарен.

Онзи отляво отново каза нещо на чеченски.

– Не, не е бомба – увери ги Монк на руски. – Ако е бомба и го отворите тук, аз също ще умра. Така че, моля отворете го.

Чеченците се спогледаха, а после единият се наведе и повдигна капака на картонената кутия. Двамата се вторачиха в предмета вътре.

– Това ли е?

– Това е. Забрави да си го вземе.

Онзи отляво затвори кутията, взе я и се изправи.

– Чакай тук – каза.

Мъжът на вратата го видя, че излиза, но не помръдна от мястото си. Монк и двамата му пазачи престояха в джамията още два часа. Обедното време дойде и си отиде. Монк усети, че стомахът му започва да престъргва от глад. Светлината в тесните прозорчета вече отслабваше, когато пратеникът се върна. Не каза нищо, просто кимна на другарите си и им направи знак да излязат.

– Ела – каза чеченецът, който седеше до Монк.

Изправиха се. В преддверието се обуха и двама от чеченците застанаха от двете страни на Монк. Онзи, който бе стоял на вратата, тръгна отзад.

Отвън на улица „Дурова“ ги чакаше голямо беемве.

Преди Монк да се качи вътре, единият от чеченците го провери за оръжие и му махна да седне на задната седалка. Другите двама се настаниха от двете му страни и колата потегли към околовръстното шосе.

Монк беше преценил, че мюсюлманите никога няма да осквернят джамията с насилие. Но колата им беше съвсем друго нещо, а той имаше достатъчно опит с такъв тип хора за да знае колко опасни могат да бъдат те.

След около километър онзи на волана се пресегна, отвори жабката, извади чифт тъмни очила и направи знак на Монк да си ги сложи. Стъклата им се оказаха съвсем непроницаеми и американецът довърши пътуването в пълен мрак.

В самото сърце на Москва, в дъното на уличка, по която е по-разумно човек да не ходи, се намира малко кафене, наречено „Каштан“.

Всеки турист, спрял се пред прага му по време на безгрижната си разходка из града, неизменно се сблъскваше с як младеж, който недвусмислено му показваше, че е препоръчително да си пие сутрешното кафе другаде. Руската милиция изобщо не си правеше труда да се появява в района.

Монк бе изведен от колата и черни му очила бяха свалени едва пред прага на заведението. Щом влезе, разговорите в кафенето замряха. Десетки чифта очи наблюдаваха в пълно мълчание как го отвеждат в малка стая в дъното зад бара. Ако не излезете от там, никой нямаше да е видял нищо.

В стаята имаше маса, четири стола и голямо огледало. От кухнята в съседство се разнасяше миризма на чесън, подправки и кафе. Главният от тримата пазачи, онзи, който бе седял на входа на джамията, докато другите го разпитваха, за първи път се отвори устата да каже нещо.

– Седни – нареди му. – Кафе?

– Благодаря. Със захар.

Поднесоха кафето. Беше хубаво. Монк отпиваше горещата течност и се стараеше да не гледа към огледалото, убеден, че зад него някой го изучава. Тъкмо оставяше празната чаша, когато вратата се отвори и в стаята влезе Умар Гунаев.

Беше се променил. Яката на ризата му вече не стърчеше върху сакото, а костюмът му беше скъп и марков. Вратовръзката, от тежка коприна, сигурно бе купена от Джърмин Стрийт или пък от Пето Авеню.

Беше поостарял за изминалите дванайсет години, но на четирийсет изглеждаше мъжествено красив, изискан и фин. Усмихна се загадъчно, поклати глава към Монк, а сетне седна и сложи картонената кутия на масата.

– Получих подаръка ти – каза.

После отвори кутията, извади йеменския кинжал вдигна го към светлината и прокара пръст по острието.

– Същият ли е?

– Онзи го остави на паважа – отвърна Монк. – Реших, че можеш да го ползваш като нож за писма.

Този път Гунаев наистина се усмихна.

– Как разбра кой съм?

Монк му разказа за снимките в Британското посолство в Оман.

– А оттогава какво знаеш за мен?

– Много неща.

– Добри или лоши?

– Интересни.

– Да чуем.

– Разбрах, например, че след десет години в Първо главно управление на капитан Гунаев най-после му е писнало да слуша расистки подмятания и да се надява на повишение. Затова напуснал КГБ и се захванал с друга работа. Също секретна, но от друго естество.

Гунаев се разсмя. Тримата пазачи най-после се поотпуснаха. Господарят им бе определил настроението.

– Секретна, но от друго естество. Тук си напълно прав. А после?

– После научих, че Умар Гунаев се е издигнал в новия си живот до безспорен господар на цялата чеченска мафия на запад от Урал.

– Да речем. Нещо друго?

– Чух също, че макар и млад, този нов Гунаев е консервативен човек и държи на отколешните традиции на чеченския народ.

– Доста неща си чул, американски ми приятелю. И какви са тези традиции на чеченския народ?

– Доколкото разбрах, в този покварен свят чеченците все още държат на честта си и не остават никому длъжни.

Тримата зад Монк наостриха уши и впериха погледи във водача си. Подиграваше ли им се тоя американец?

– Правилно си разбрал – кимна най-после Гунаев. –Какво искаш от мен?

– Подслон. Място, където да живея.

– В Москва има много хотели.

– Не са сигурни.

– Някой се опитва да те убие?

– Засега не, но скоро и това ще стане.

– Кой?

– Полковник Анатолий Гришин.

Гунаев вдигна безучастно рамене.

– Познаваш ли го? – попита Монк.

– Знам кой е.

– И нрави ли ти се онова, което знаеш.

Гунаев отново сви рамене.

– Той си има свои цели, аз – мои.

– В Америка – каза Монк, – ако някой иска да изчезне, знам какво да направя. Но този град не е мой, тази страна не ми е родина. Можеш ли да ми помогнеш да изчезна в Москва?

– Временно или окончателно?

Монк се разсмя.

– Бих предпочел временно.

– При това положение, мога. Само това ли искаш?

– Стига да оживея, да. А ми се ще все пак да остана жив.

Гунаев стана и се обърна към тримата главорези.

– Този човек ми спаси живота. Сега е мой гост. Не искам косъм да падне от главата му. Докато е тук, той е един от нас.

Мутрите се втурнаха, ухилени, към Монк и взеха да му подават ръце и да си казват имената: Аслан, Мехмед, Шариф.

– Търсят ли те вече? – попита Гунаев

– Не, не мисля.

Като всички мафиоти, лидерът на чеченския клан имаше две лица. По-популярното бе това на преуспял бизнесмен, ръководещ цяла верига от проспериращи фирми. Сферата, която Гунаев бе избрал, бяха недвижимите имоти.

Преди години той бе успял да се сдобие с терени във всички престижни райони на Москва. Методите му бяха прости: купуваше или застрелваше бюрократите, в чиито ръце се намираше съдбата на общинските имоти след падането на комунизма и началото на раздържавяването.

С новопридобитите терени Гунаев вече можеше да се възползва от множеството смесени строителни фирми, създадени от руските магнати и техните западни партньори. Той осигуряваше строителния парцел и безропотната работна ръка, а западняците и американците изграждаха бизнесцентровете и небостъргачите. Собствеността върху построеното се разпределяше по равно, както впрочем и приходите от високите наеми в бизнесцентровете.

С подобна тактика чеченецът превзе и шест от най-луксозните хотели в града, като влезе в търговията с желязо, цимент, дървесина, тухли и подови настилки. Всеки, който искаше да реконструира, ремонтира или строи, неизбежно опираше до фирма, притежавана или контролирана от Умар Гунаев.

Това бе откритото лице на чеченската мафия. Другата – по-невидима страна на дейността – оставаше в сферата на черноборсаджийството и незаконното присвояване.

Богатствата на руската държава – злато, диаманти, нефт и природен газ се изкупуваха в страната с рубли по официалния курс и на изкуствено занижени цени, осигурени от корумпирани бюрократи. Изнесени навън, стоките се продаваха на международни цени за долари, лири и германски марки. Печалбата достигаше до осемдесет процента.

В началото някои държавни служители и банкери още не се бяха ориентирали в ситуацията и отказваха да сътрудничат. Първото предупреждение беше устно, след второто се налагаше намесата на ортопед-хирург, а третото завършваше с летален изход. Онези, които идваха на мястото на преждевременното починалите, обикновено веднага схващаха правилата на играта.

В края на деветдесетте насилието срещу държавни служители и чиновници вече бе станало излишно, но частните армии продължаваха да се разрастват. Всеки мафиотски бос трябваше да е готов да се опълчи срещу всичките си съперници, ако това се наложи.

В целия престъпен сят никой не можеше да се мери по жестокост с чеченците. Почувстваха ли се засегнати, те действаха на часа.

След зимата на 1994-а, бяха станали още по-безпощадни. Малко преди Коледа на същата година Борис Елцин бе обявил безсмислена война на родината им, за да срази непокорния президент Дудаев, които настояваше за независимост. Ако войната бе приключила бързо и мълниеносно, може би щеше да има успех. Но великата руска армия се видя в чудо от лековъоръжените чеченски бойци, които хванаха казвказките гори и продължиха да се сражават.

В Москва и последните задръжки на чеченската мафия към руската държава окончателно отпаднаха. Заплашени отвсякъде, чеченците се обединиха в затворена и крайно предана общност, далеч по-непробиваема от тази на грузинците, арменците или местните руснаци. Нейният водач бе едновременно главатар на престъпна групировка и герой от съпротивата. През есента на 1999-а чеченската мафия се ръководеше от бившия капитан от КГБ Умар Гунаев.

В ролята на си на преуспяващ бизнесмен Гунаев продължаваше да се разхожда на свобода и да живее като мултимилионер, какъвто всъщност беше. "Офисът" му заемаше целия последен етаж на един от неговите хотели, построен от американска хотелска верига в близост до Хелзинската гара.

Отидоха до там с личния му мерцедес, брониран срещу куршуми и бомби. Гунаев пътуваше с личен шофьор и телохранител, а тримата от кафенето го следваха отзад с беемвето. Двете коли влязоха в подземния паркинг на хотела и след като районът бе проверен от тримата в беемвето, Гунаев и Монк се качиха на скоростен асансьор, който ги отведе до последния, десети етаж. Щом излязоха, захранването на асансьора беше прекъснато.

Двамата прекосиха строго охраняваното фоайе и най-после се усамотиха в личния апартамент на чеченеца. По нареждане на Гунаев, облечен в бяло сервитьор поднесе кафе и напитки.

– Бих искал да ти покажа нещо – каза Монк. – Мисля че ще ти бъде интересно, дори поучително.

Той отвори куфарчето си и натисна две копчета, за да отвори тайника. Гунаев наблюдаваше с интерес. Куфарът и съдържанието му очевидно предизвикаха любопитството му.

Монк извади руския превод на доклада от разследването и му го подаде. Гунаев хвърли отегчен поглед към трийсет и трите страници в сивата папка.

-Трябва ли да го чета? – попита.

– Струва си търпението. Моля те.

Гунаев въздъхна и зачете. Съдържанието така го погълна, че той остави кафето си непокътнато. След двайсетина минути затвори папката и я остави на масичката.

– Е, добре, този манифест е истински. И какво от това?

– Написан е от бъдещия ви президент – каза Монк.

– Ще ти бъде любопитно да разбереш какво смята да прави, като дойде на власт. След няколко месеца.

Американецът сложи черната папка на масата.

– Още тридесет страници?

– Този път четирийсет. Но още по-интересни. Моля те направи ми това удоволствие.

Гунаев прелисти набързо първите десет страници относно въвеждането на еднопартийна система, възстановяването на ядрения арсенал, повторното завземане на отцепилите се републики и създаването на нова мрежа от трудови лагери. В един момент очите му се присвиха и бавно започнаха да следят текста.

Монк знаеше докъде е стигнал. Надъханите с фанатизъм изречения се бяха запечатали в съзнанието му такива, каквито ги бе прочел за пръв път пред прозрачните води на залива

Саподила на островите Теркс-и-Кайкос.

"Да се ликвидира окончателно и безвъзвратно всеки един чеченец на територията на Русия.., да се унищожи тази гнусна сган, дръзнала да въстане срещу великия руски народ.., земята на Чечня да се превърне в дива пустош да не остане тухла върху тухла, камък върху камък.., веднъж и завинаги... За да се научат осетинците, дагоманците и ингушетите да почитат новия си руски господар и да се страхуват от него."

Гунаев дочете манифеста и остави папката на масата.

– И преди са опитвали – каза. – И царете, и Сталин, и Елцин.

– Да, но със саби, картечници и ракети. Какво ще кажеш за гама-лъчи, антракс и нервно-паралитичен газ? Методите за масово унищожение доста са се модернизирали.

Гунаев стана, свали сакото си, сложи го на облегалката на стола, отиде до огромния прозорец и се загледа в покривите на Москва.

– Искаш да го елиминираме? Да го премахнем? – попита той.

– Не.

– Защо? Не е невъзможно.

– Не ни върши работа.

– Обикновено върши.

Монк обясни евентуалните последствия: хаос в страната, размирици, дори гражданска война, или пък втори Комаров, може би самият Гришин, още по-ожесточен и жаден за власт.

– Монетата има две страни – каза той. – Човека на мисълта и човека на действието. Ако убиеш единия, на мястото му идва другият. Унищожението на твоя народ продъджава.

Гунаев се обърна, дойде до масата и се надвеси над Монк.

– Какво искаш от мен, чужденецо? Идваш тук като непознатия, който някога спаси живота ми. Е, добре, задължен съм ти за това. Но защо ми показваш тая гадост? Какво общо имам аз с нея?

– Нищо, ако така решиш. Ти притежаваш много неща Умар Гунаев. Огромно богатство, невероятна власт дори силата да определиш живота или смъртта на всеки човек. Можеш да си тръгнеш и да оставиш всичко това да се случи.

– А защо да не го направя?

– Заради някогашното момче. Малко и раздърпано, израснало в бедно селце в Северен Кавказ сред роднини, приятели и близки, обединили усилията си да го изучат в университет и да го пратят в Москва, за да стане велик човек. Въпросът е дали това момченце е умряло някъде по пътя, за да се превърне в машина, задвижвана само от парите, или още живее някъде в теб и помни народа си?

– Ти ми кажи.

– Не, изборът е твой.

– А твоят избор, чужденецо?

– Той е много по-лесен. Мога да си тръгна оттук, да, да хвана такси до летището и да се върна у дома, където е топло, уютно и сигурно. Мога да им кажа да не си правят труда, защото тук вече нищо няма значение, никого не го е грижа, всички са купени и платени и каквото и да се случи, все е тая.

Чеченецът седна и се замисли.

– Смяташ, че можеш да го спреш? – попита накрая.

– Има начин.

– И после какво?

Монк обясни намеренията на сър Найджъл и покровителите му.

– Ти си луд – заяви кратко Гунаев.

– Може би. Но какъв избор имаш? Комаров и геноцида, провеждан от неговия палач; хаоса и гражданската война; или това, което аз ти предлагам.

– Ако реша да ти помогна, какво ще ти е необходимо.

– Да се скрия. Но на открито. Да се движа, но да не бъда разпознат. Да се срещна с хората, които съм дошъл да търся.

– Смяташ, че Комаров ще разбере, че си тук?

– Съвсем скоро. Както ти е известно, в този град има милион информатори. Самият ти ползваш част от тях. Тук няма пречки пред парите. А този човек не е за подценяване.

– Той може да купи цялата държава. Дори аз не мога да си позволя това.

– Както сигурно знаеш, Комаров е обещал на своите партньори и спонсори от мафията на Долгоруки целия свят и всичко в него. Съвсем скоро те ще бъдат държавата. Какво ще стане с теб тогава ?

– Добре. Мога да те скрия. Докога, дори и аз не знам. Сред нас никой няма да те намери, освен ако ти не поискаш. Но не можеш да живееш тук. Прекалено очевидно е. Имам много тайни квартири. Ще трябва да се местиш от една в друга.

– Няма проблеми – отвърна Монк. – Но за да се движа свободно, ще ми трябват документи. Отлично фалшифицирани.

Гунаев поклати глава.

– В тази страна никой не фалшифицира документи. Купува си истински.

– Забравих.

– Какво друго ти трябва?

– Като за начало, това.

Монк написа няколко неща на листче и му го подаде. Гунаев прегледа списъка. Всичко можеше да се намери. Когато стигна до последния ред, попита:

– Това пък за какво ти е?

Монк обясни.

– Нали знаеш, че притежавам половината "Метропол" – въздъхна Гунаев..

– Ще се опитам да ползвам другата половина – отвърна Монк.

Чеченецът не разбра шегата.

– Според теб с колко време разполагаш, преди Гришин да разбере, че си тук?

– Зависи. Около два дни, може би три. Като тръгна насам-натам, няма начин да не останат следи, някой да не проговори.

– Добре. Ще ти дам четирима души. Те ще ти пазят гърба и ще те придвижват от място на място. Началник ще им бъде един от тримата, с които се запозна. Мехмед, караше беемвето. Много е добър. Давай му списък с онова, което ти е необходимо. Ще ти го осигуря. Но пак ти казвам, че си луд.

Към полунощ Монк вече беше в стаята си в хотел „Метропол". В края на коридора пред асансьорите имаше широко пространство с четири кожени кресла.

В две от тях седяха двама мъже и кротко четяха вестници. Щяха да останат там цяла нощ. В малките часове на утрото в стаята на Монк бяха доставени два куфара.

Повечето московчани и сто на сто всички чужденци смятат, че патриархът на Руската православна църква живее в пищен апартамент дълбоко в сърцето на средновековния Данииловски манастир зад белите назъбени стени, сред гората от църкви и катедрали.

Така си мислят всички. А Църквата старателно подхранва мита. В една от огромните административни сгради на манастира, охраняван от верни до смърт казашки войници, патриархът наистина разполага с цял етаж, откъдето се решават съдбините на Патриаршията на Москва и цяла Русия. Но Негово светейшествто не живее там.

Домът му се намира в скромна градска къща на улица „Чисти переулок“ номер 5 близо до централната част на града. Там за светия отец се грижат личен секретар, иконом, двама прислужници и три монахини, които чистят и готвят. Шофьорът идва на повикване, а пред вратата неотлъчно пазят двама казашки войници. В сравнение с великолепието на Ватикана и пищността на палата на гръцкия патриарх, жилището на руския патриарх изглежда направо бедно.

През зимата на 1999-а патриарх на Руската православна църква все още беше Негово светейшество Алексей Втори, избран десет години по-рано непосредствено преди падането на комунизма. На петдесет години той наследи една Църква, покварена и опетнена отвътре, и преследвана и опорочена отвън.

Още в първите дни след революцията Ленин, които ненавиждаше свещениците, си даде сметка, че комунизмът има един-единствен съперник в борбата за сърцата и мислите на многобройното руско селячество. И се закле да го унищожи. Чрез системно насилие и корупция той и последователите му почти успяха.

При цялата си жестокост Ленин и Сталин не посмяха да пристъпят към пълното ликвидиране на духовенството и Църквата, от страх че могат да предизвикат бунт, който дори НКВД не би бил в състояние да потуши. Затова след първите погроми, когато се палеха и плячкосваха църкви и свещеници увисваха на бесилото, Политбюро реши да унищожи Църквата, като я дискредитира.

Методите бяха разнообразни. В Семинарията, контролирана от НКВД, а по-късно от КГБ, не се приемаха умни и интелигентни хора. Само селяни от периферията на Съветския съюз – Молдавия на запад и Сибир на изток – биваха допускани да учат за свещеници. Нивото на образованието се поддържаше ниско и духовенството постепенно започна да запада.

Повечето църкви просто бяха затворени и оставени да се рушат. Онези, които продължаваха да работят, се посещаваха предимно от бедни и стари – а следователно и безобидни – християни. Енорийските свещеници бяха длъжни да докладват редовно на КГБ и го правеха, превръщайки се в информатори срещу собственото им паство.

За всеки младеж, пожелал да приеме вярата, КГБ получаваше информация от самия свещеник, определен да го покръсти. Следваше изключване от гимназията, забрана за следване в университет, а понякога дори и екстрадиране на семейството. Практически нищо не оставаше скрито от КГБ. Цялото духовенство – дори и онези негови членове, които съвестно си вършеха работата – бе подложено на всеобщо подозрение и ненавист.

Комунистите използваха метода на тоягата и моркова – дебела тояга и отровен морков.

Защитниците на Църквата твърдят, че алтернативата е била окончателно ликвидиране на Руската православна църква и смятат, че нейното запазване – в какъвто и да било вид – си е струвало унижението.

Поемайки поста, кроткият, смирен и сдържан Алексей Втори бе наследил митрополити, обвързани в съюз с атеистичната държава, и духовенство, опозорено и дискредитирано сред хората.

Имаше и изключения, разбира се. Странстващи свещеници без паства, които проповядваха скришом, измъквайки се на косъм от ареста, или пък биваха задържани и изпращани по лагерите. Аскети, които се уединяваха в манастирите да съхранят вярата с лишения и молитви. Но хората почти не знаеха за тях.

След падането на комунизма се създадоха условия за ново начало, за възраждане, което да върне Църквата и Святото слово в живота и сърцата на иначе дълбоко религиозния руски народ.

Но те бяха използвани от други, по-нови църкви, силни, мощни пробивни и готови да отидат и да проповядват на хората в домовете и работните им места. Петдесятниците се умножиха, американски мисионери нахлуха в страната с техния баптизъм, мормонизъм и адвентизъм. Реакцията на Руската православна църква бе да помоли Москва за забрана на чуждите проповедници.

По мнението на много хора коренните реформи в православната йерархия така или иначе бяха обречени на провал заради лошото състояние на духовенството в низините. Свещениците, обучени по времето на комунизма, бяха ограничени и необразовани, говореха на архаичния език от писанията, увличаха се по сухи проповеди и досадни нравоучения и не бяха подготвени да се обръщат към голяма аудитория. Онези, които ги слушаха в църквите, бяха предимно стари хора.

Пропуснатата възможност беше огромна, защото когато стана ясно, че диалектическият материализъм е грешна религия, а демокрацията и капитализмът не могат да нахранят телата, камо ли душите, руският народ започна да изпитва дълбока нужда от утеха. Но нямаше кой да му я даде.

Вместо да изпрати най-добрите си млади свещеници да проповядват вярата и да привличат съмишленици, Руската православна църква остана в църквите, манастирите и семинариите да чака хората да дойдат при нея. Единици дойдоха.

След падането на комунизма Църквата отчаяно се нуждаеше от вдъхновен и завладяващ водач, но изборът на кроткия ерудит Алексей Втори не можеше да ѝ го осигури. Встъпването му в длъжност бе резултат от компромиса между различните фракции сред митрополитите, които се спряха на него с убеждението, че няма да им създава проблеми.

Но въпреки тежкото наследство и липсата на лидерски качества, Алексей Втори не беше лишен от реформаторски усет, който постепенно намери изява. Патриархът направи три важни неща.

Първо, раздели територията на Русия на сто митрополии, далеч по-малки от съществуващите до момента. Това му даде възможност да ръкоположи за митрополити най-добрите и мотивирани млади свещеници, най-малко покварени от намесата на вече несъществуващия КГБ. След това Алексей Втори лично посети всяка епархия и се смеси с вярващите, както никой руски патриарх преди него не бе правил.

Второ, прекрати безумните антисемитски излияния на Санктпетербургския митрополит Йоан и даде съвсем ясно да се разбере, че всеки свещеник, дръзнал да проповядва омраза към Човека вместо любов към Господа, ще бъде отлъчен от Църквата. Йоан почина през 1995-а все още изпълнен с ненавист към евреите и Алексей Втори.

Накрая, с риск да си спечели врагове, патриархът лично помилва обаятелния млад отец Григорий Русаков, който упорито отказваше да се грижи само за едно паство и никога не съблюдаваше разпоредбите на митрополитите, през чиито територии минаваше по време на митарствата си.

Много патриарси щяха да порицаят странстващия свещеник и да забранят достъпа му до амвона, но Алексей Втори предпочете да пощади младия отец. Със вдъхновеното си и завладяващо слово отец Григорий достигаше до сърцата на младите и непосветените – нещо, с което митрополитите не можеха да се похвалят.

Една вечер в началото на ноември 1999-а патриархът бе обезпокоен в нощните си молитви с новината, че пратеник от Лондон чака на външната врата и моли за аудиенция.

Облечен в обикновено сиво расо, Алексей Втори се изправи на крака и отиде до вратата на малкия параклис да вземе писмото от ръцете на личния си секретар.

Текстът бе написан на бланка на Лондонската митрополия в Кензингтън и носеше подписа на приятеля му, митрополит Антъни. Въпреки това, патриархът остана изненадан, че колегата му се обръща към него по такъв необичаен начин.

Писмото беше на руски – език, който митрополит Антъни отлично знаеше. В него авторът молеше брата си по вяра да приеме по спешност един човек, който идва да му съобщи обезпокояваща и строго поверителна новина, свързана с Църквата.

Патриархът сгъна листа и погледна към секретаря си.

– Къде е той?

– На тротоара, Ваше светейшество. Дойде с такси.

– Свещеник ли е?

– Да, Ваше светейшество.

– Покани го да влезе. След това можеш да се отгеглиш. Ще го приема в кабинета. След десет минути.

Дежурният казак отвори входната врата, погледна към сивото такси и облечения в черно свещеник до него и каза:

– Негово светейшество ще ви приеме, отче.

Отецът плати на шофьора, влезе в къщата и бе поканен в скромна приемна. След десетина минути дойде закръглен свещеник и каза:

– Моля, последвайте ме.

Гостът бе отведен в малка стая, в която очевидно се помещаваше кабинетът на начетен човек. Като се изключи изящната икона в ъгъла, по белите гипсови стени нямаше друга украса освен безкрайните рафтове с книги, които опасваха цялата стая и отразяваха с мек блясък светлината от настолната лампа на писалището. Зад бюрото седеше патриарх Алексей

Втори.

Той направи знак на госта си да седне и каза:

– Отец Максим, бихте ли ни донесли нещо освежаващо. Кафе? Да, кафе за двама и бисквити. Ще вземете ли причастие на сутринта, отче? Да? Значи сега е моментът да хапнете една бисквита, преди да е станало полунощ.

Закръгленият иконом излезе.

– Е, синко, как е моя приятел митрополит Антъни? Нямаше нищо необичайно в черното расо на госта, нито пък в калимавката, която току-що беше свалил от русата си глава. Странното бе само, че за разлика от повечето православни свещеници, не носеше брада.

– Боя се, че не бих могъл да ви кажа, Ваше светейшество, тъй като не го познавам.

Алексей Втори погледна към Монк с явна изненада.

– А това? – каза той и посочи писмото пред него. – Не разбирам.

Монк пое дълбоко въздух.

– Най-напред, Ваше светейшество, трябва да ви призная, че не съм православен свещеник. Нито пък писмото е от митрополит Антъни, макар бланката да е истинска, а подписът – умело фалшифициран. Позволих си това позорно представление, защото трябва да поговоря с вас. Лично, насаме и при пълна секретност.

В очите на патриарха проблесна тревога. Ами ако този човек беше лунатик? Убиец? Долу на входа бдеше въоръжен войник, но можеше ли той да дойде навреме?

Лицето на Алексей Втори остана спокойно. Само след секунди икономът му щеше да дойде с кафето. Нямаше повод за притеснения, все някак щеше да се измъкне.

– Моля, обяснете – каза той.

– Първо, сър, длъжен съм да ви кажа, че съм американец по рождение, а не руснак. Второ, идвам от името на група хора на Запад, които желаят да помогнат на Русия и на нейната Църква, а не да им сторят зло. Трето, дошъл съм само и единствено да ви съобщя новини, които според покровителите ми са важни и обезпокояващи за вас. И накрая, дойдох да поискам вашата помощ, а не кръвта ви. Телефонът е пред вас. Можете повикате пазача. Аз няма да ви спра. Но преди това моля да прочетете онова, което съм донесъл.

Алексей свъси замислено вежди. Човекът определено не приличаше на маниак, освен това бе имал достатъчно време да го убие. Къде се бавеше Максим с това кафе?

– Добре, да видим какво сте донесъл.

Монк бръкна под расото, извади две тънки папки и ги положи на писалището. Патриархът хвърли поглед към кориците – едната сива, другата черна.

– Какво има вътре.

– Препоръчвам ви да прочетете най-напред сивата. Тя съдържа доклад, който неоспоримо доказва, че документът в черната папка не е нито измама, нито лъжа, нито шега, нито пък някакъв номер.

– А черната?

– В черната е личният и строго поверителен манифест на някой си Игор Викторович Комаров, за когото разбрах, че скоро ще бъде президент на Русия.

Отец Максим почука на вратата и влезе с табла кафе и бисквити. Часовникът над камината удари дванайсет.

– Закъсня – въздъхна патриархът. – Максим, заради теб не можах да си изям бисквитата.

– Ужасно съжалявам, Ваше светейшество. Кафето.., трябваше да смеля прясно.., аз...

– Шегувам се, Максим – отвърна Алексей и погледна към Монк.

Непознатият изглеждаше як и силен. Ако имаше намерение да убива някого, най-вероятно щеше да види сметката и на двамата.

– Иди да си легнеш, Максим. Нека Бог бди над съня ти.

Икономът тръгна към вратата.

– Е – каза патриархът, – какво пише в манифеста на господин Комаров?

Отец Максим затвори вратата след себе си, молейки се никои да не е забелязал как се сепна при споменаването на името на Комаров. В коридора се огледа притеснено в двете посоки. Секретарят вече беше в леглото си, сестрите щяха да дойдат чак на сутринта, казакът дежуреше долу. Отец Максим коленичи пред вратата и допря ухо до ключалката.

Алексей Втори започна с доклада от разследване– то, както му беше препоръчано. Монк отпи от кафето си и зачака.

– Удивителна история – каза патриархът накрая. – Защо го е направил?

– Старецът ли?

– Да.

– Никога няма да разберем. Както виждате, той е мъртъв. Несъмнено убийство. Докладът на професор Кузмин е категоричен.

– Клетият човек. Ще се моля за него.

– Можем само да предположим, че нещо в този документ толкова го е притеснило, че е рискувал и накрая е дал живота си, за да разкрие истинските намерения на Игор Комаров. Бихте ли прочели Черния манифест, Ваше светейшество?

Един час по-късно патриархът на Москва и цяла Русия се облегна на стола си и впери поглед някъде над главата на Монк.

– Не може да е вярно – каза той след малко. – Не е възможно наистина да възнамерява да осъществи тези сатанински намерения. Та ние сме пред прага на третото хилядолетие след Христа. Вече сме надживели тези неща.

– Като Божи човек, предполагам, вярвате в силите на злото, нали Ваше светейшество?

– Разбира се.

– И в това, че понякога тези сили могат да приемат човешки образ. Хитлер, Сталин...

– Вие християнин ли сте, господин?...

– Монк. Предполагам, че да. За съжаление, лош.

– Нима всички сме добри? В тия времена. Но щом сте християнин, сигурно знаете какви са християнските схващания за злото. Необходимо ли е аз да ви ги казвам?

– Ваше светейшество, дори да оставим настрана намеренията на Комаров спрямо евреите, чеченците и другите етнически общности, ако написаното в този манифест се осъществи, Светата ви църква ще се върне в най-мрачните си години. Ще бъде принудена или да стане доброволен съучастник, или жертва на фашистка държава, по-безбожна и от комунистическата.

– Ако това е тук е вярно.

– Вярно е, Ваше светейшество. Никой не преследва и убива хора заради някакъв си фалшификат. Реакцията на полковник Гришин беше прекадено бърза, за да се успокояваме, че този документ не е дошъл от бюрото на секретаря Акопов. Ако беше фалшификат, те нямаше да знаят за него. А започнаха да го търсят едва няколко часа след изчезването му.

– Какво искате от мен, господин Монк.

– Отговор. Ще се противопостави ли Руската православна църква на този човек?

– Ще се моля. Ще търся прозрение...

– И ако отговорът е, че не като патриарх, а като християнин, като човек и руснак, нямате друг избор, тогава какво?

– Тогава няма да имам друг избор. Но как да му се противопоставим? Резултатът от президентските избори през януари е предрешен.

Монк се изправи, прибра двете папки, пъхна ги под расото си и посегна за калимавката.

– Ваше светейшество, скоро при вас ще дойде един човек, също чужденец. Това е името му. Моля ви да го приемете. Той ще ви каже как бихте могли да помогнете – каза той и му подаде някаква картичка.

– Имате ли нужда от кола? — попита Алексей.

– Не, благодаря. Ще повървя.

– Нека Бог върви с вас.

Монк го остави под светата икона смутен, потресен и тревожен. Приближавайки към вратата, му се стори, че дочу стъпки по килима отвън, но когато излезе, в коридора нямаше никой. Войникът долу го изпрати до външната врата.

Вятърът навън беше студен и пронизващ. Монк нахлупи ниско свещеническата си шапка и тръгна към „Метропол".

Преди да се зазори, една закръглена фигура излезе от дома на патриарха и забърза по улиците към близкия хотел "Россия“. Макар да имаше портативен телефон в джоба на тъмния си костюм, мъжът знаеше, че е по-безопастно да се обади от уличен телефон.

Човекът, когото успя да намери в сградата до булевард "Киселни", беше от нощната охрана, но се съгласи да предаде съобщението.

– Кажете на полковника, че името ми е отец Максим Климовски. Разбрахте ли? Точно така, Климовски. Разбрахте ли. Кажете му, че работя в дома на патриарха. Трябва да говоря с него. Спешно е. Ще се обадя пак на същия номер в десет часа тази сутрин.

Няколко часа по-късно той отново позвъни. Гласът отсреща беше тих, но повелителен.

– Да, отче, полковник Гришин е на телефона.

Закръгленият свещеник стисна слушалката с влажната си ръка. Едри капки пот избиха по челото му.

– Вижте, полковник, вие не ме познавате, но аз съм страстен почитател на Игор Викторович Комаров. Снощи при патриарха дойде един човек. Донесе документи. Нарече единия Черния манифест... Ало, ало, чувате ли ме?

– Отец Климовски, мисля, че трябва да се срещнем – каза гласът.

ТРИНАЙСЕТА ГЛАВА

В югоизточния край на Стария площад се издига една от най-малките, стари и красиви църкви на руската столица – „Вси Светии“, построена от дърво още през тринайсети век, когато Москва се е простирала само на няколко акра около Кремъл. След опожаряването ѝ църквата е възстановена от камък в края на шестнайсети и началото на седемнайсети век и остава действащ храм до 1918 година.

По онова време Москва все още е била известна като Града на четиристотинте църкви. След идването на комунистите на власт деветдесет процента от тях са затворени, а три-четвърти – напълно разрушени. Сред запуснатите, но съхранени храмове остава и „Вси Светии“.

След падането на комунизма през 1991-ва екип реставратори възстановява напълно малката църква и през 1995-а тя отново отваря врати за богомолци.

Именно тук дойде отец Максим Климовски в деня след телефонното си обаждане. Облечен в черно расо, с калимавка на главата, той по нищо не се различаваше от останалите свещеници, които сновяха във и около църквата. Взе си свещичка, запали я и застана от дясната страна на входа, вперил поглед в реставрираните стенописи, сякаш се молеше или размишляваше.

В средата пред позлатения олтар местният свещеник отслужваше литургията, встрани от него неколцина мъже в цивилни дрехи припяваха исото. Но в дясна-„ част на храма зад колонадата от арки отец Климовски беше съвсем сам.

Той погледна притеснено часовника си. От уречения час бяха минали пет минути. Не подозираше, че са го видели от колата отсреща, нито пък беше забелязал двамата мъже, които влязоха след него в църквата, за да се уверят, че никой не го следи. Не беше чувал за подобни неща, нито пък знаеше как се правят.

Долови само тихите стъпки по каменния под зад него и усети, че до рамото му застава някой.

– Отец Климовски?

– Да.

– Аз съм полковник Гришин. Струва ми се, че имате да ми кажете нещо.

Свещеникът се извърна. Мъжът беше по-висок от него, слаб, с тъмно зимно палто. Обърна се и го погледна отгоре. Климовски вдигна очи, срещна погледа му и застина. Уплаши се, че ще съжалява за постъпката си. Кимна и преглътна на сухо.

– Първо, кажете ми защо се обадихте, отче? – попита мъжът.

– Как да ви кажа, полковник, аз съм горещ привърженик на Игор Комаров. Политиката му, плановете му за Русия.., възхищавам му се.

– Радвам се. А какво стана по-миналата вечер?

– Един човек дойде да се срещне с патриарха. Аз съм негов иконом. Мъжът беше облечен като православен свещеник, но беше рус и не носеше брада. Руският му беше безупречен, но може и да е бил чужденец.

– Имаше ли уговорка този чужденец?

– Не. Това ми се стори доста странно. Дойде без предупреждение. Посред нощ. Бях си легнал. Наредиха ми да стана и да направя кафе.

– Значи патриархът все пак се е съгласил да го приеме?

– Да, това също ме озадачи. Западният вид на госта, необичайният час на посещението му... Секретарят би следвало да му каже да си уреди официална среща. Някой не може просто ей така да дойде в дома на патриарха посред нощ. Но човекът изглежда носеше препоръчително писмо.

– И така, сервирахте им кафе.

– Да, и тъкмо излизах, когато чух Негово светейшество да казва: „Какво пише в манифеста на господин Комаров?“

– И се заинтригувахте?

– Да. Затова затворих вратата и клекнах до ключалката да чуя какво си говорят.

– Остроумно. И какво си говореха?

– Не приказваха много. След като излязох, дълго време не се чуваше нищо. Погледнах през ключалката и видях Негово светейшество да чете някакъв документ. Чете близо час.

– А после?

– После ми се стори много притеснен. Чух го да казва нещо, после долових думата „сатанински“, а след това патриархът каза: „Вече сме надживели тези неща.“ Непознатият говореше много тихо и почти не го чувах. Но хванах думите „Черния манифест“. Непознатият ги каза. Точно преди Негово светейшество да започне да чете...

– Нещо друго?

Клюкар, помисли си Гришин. Мъжът изглеждаше стреснат, изпотен от притеснение. Но думите му бяха убедителни, макар той, свещеникът, да не разбираше значението им.

– Съвсем малко. Чух думата „фалшификация“ и вашето име.

– Моето?

– Да, непознатият каза нещо, че реакцията ви била прекалено бърза. Говориха и за някакъв старец, патриархът каза, че ще се моли за него. На няколко пъти споменаха думата „зло“, а после непознатият стана да си върви. Трябваше бързо да се скрия и не го видях кога излезе. После чух външната врата да се хлопва и това беше всичко.

– Не видяхте ли кола?

– Не. Надникнах през прозореца отгоре, но кола нямаше. Тръгна си пеша. На следващия ден Негово светейшество не беше на себе си. Изглеждаше блед, с часове не излизаше от параклиса си. Затова успях да дойда да ви се обадя. Надявам се, че съм постъпил правилно.

– Съвсем правилно, приятелю. Съществуват вражески сили, които се опитват да разпространяват лъжи за един велик държавник, който скоро ще стане президент на Русия. Вие сте истински патриот, отец Климовски.

– С нетърпения чакам деня, когато ще прочистим Русия от тая греховна измет, за която говори Комаров. Тия мръсни чужденци. Затова го подкрепям с цялото си сърце.

– Отлично, отче. Повярвайте ми, родината се нуждае точно от такива хора като вас. Очаква ви голямо бъдеще. Само още нещо... Този непознат, имате ли представа откъде е дошъл?

Свещичката в ръцете на отчето вече догаряше. На няколко метра от тях бяха застанали двама богомолци, вперили умислени погледи в светите икони.

– Не. Но пазачът после ми каза, че бил дошъл с такси. От ония сивите, дето обслужват централната част на града.

Свещеник, в полунощ, на път за „Чисти переулок“. Няма начин да не е вписан в пътния лист. Началната точка – също. Полковник Гришин впи пръсти в месестото рамо на свещеника и го обърна с лице към себе си. Отец Климовски застина.

– Чуйте ме, отче. Направихте едно добро дело и като му дойде времето, ще бъдете възнаграден. Но това не е достатъчно, разбирате ли ме? – Отец Климовски кимна. – Искам да следите всичко, което става в дома на патриарха. Кой влиза, кой излиза. Особено висши духовници и чужденци. Когато забележите нещо, потърсете ме. Просто кажете "Максим се обажда" и съобщете час. Нищо повече. Срещата ще бъде тук, в определеното от вас време. Ако имам нужда от вас, ще ви пратя писмо на ръка. Просто картичка с написан час. Ако по някаква причина не можете да излезете по това време, обадете се по телефона и дайте друго. Разбирате ли.

– Да, полковник. Ще направя всичко възможно за вас.

– Убеден съм. Виждам, че един ден в този район ще има нов митрополит. А сега тръгвайте. Аз ще изляза след малко.

Полковник Гришин продължи да гледа образите, които ненавиждаше, и се замисли над онова, което бе чул. Че Черният манифест отново е в Русия, бе повече от ясно. Онзи глупак с расото не знаеше за какво говори, но думите му бяха съвсем точни.

Значи някой се е завърнал, след месеци мълчание. Разхожда си се кротко, показва документа насам-натам, но не оставя копие. За да създава врагове, разбира се. За да се опита да повлияе на събитията.

Който и да е този „някой“, лошо е преценил съюзниците си. Църквата нямаше власт. Гришин с възхищение си спомни подмятанията на Сталин: „Къде му е армията на папата?“. Но който и да бе непознатият, можеше да им създаде много проблеми.

От друга страна, онзи бе задържал Манифеста. Което означаваше, че може би има само едно или най-много две копия от него. Основният проблем без съмнение бе той да бъде открит и елиминиран. И то така, че да не остане и парченце – нито от него, нито от документа.

Проблемът се бе оказал по-прост, отколкото Гришин би могъл да се надява.

Що се отнася до новия му информатор, там нямаше да срещне трудности. Годините в контраразузнаването го бяха научили да разпознава и преценява информаторите пръв поглед. Свещеникът беше подлец, който и майка си би продал, за да се нареди. Гришин не бе пропуснал да забележи как заблестяха очите му, когато му спомена за издигане до митрополит.

И нещо друго, помисли си полковникът, докато минаваше покрай двамата съгледвачи, които бе оставил на пост до вратата. Трябваше да се поразтърси из Младежката бойна лига и да намери някой млад и снажен красавец за продажния свещеник.

Нападението на четиримата маскирани мъже беше бързо и ефикасно. Когато приключи, началникът на таксиметровата фирма, обслужваща централната част на града, прецени, че едва ли има смисъл да се оплаква в милицията. При беззаконието, което цареше в Москва и най-добрият следовател не би бил в състояние да открие нападателите, нито пък щеше да си направи труда. Ако им кажеше, че нищо не е откраднато и никой не е пострадал, само щеше да изпише кофи мастило и да си изгуби няколко дни в даване на показания, които щяха да събират прах в някое досие.

Четиримата просто нахлуха в офиса, затвориха вратата, пуснаха щорите и потърсиха началника. Тъй като носеха оръжие, никой не посмя да им противоречи, мислейки, че идват за пари. Но не: единственото, което поискаха, когато завряха пистолет в лицето на началника, бяха пътните листове от преди три вечери. Главният сред тях започна да преглежда документите, докато накрая стигна до нещо, което явно го заинтригува. Началникът нямаше как да го види, защото в момента бе на колене в ъгъла с лице към стената, но записаният маршрут се отнасяше за курс, извършен около полунощ.

– Кой е шофьор номер петдесет и две? – изрева тарторът.

– Не знам – изхленчи началникът и бе възнаграден с удар с дръжката на пистолета. – Има го във ведомостта – простена той.

Накараха го да извади ведомостта. Оказа се, че шофьор петдесет и две е Василий. Според адреса, живееше някъде в покрайнините.

След като каза на началника, че дори и през ум да му мине да се обади на Василий и да го предупреди, спешно ще смени настоящето си местожителство с дълъг дървен сандък, главатарят откъсна пътния лист и излезе.

Началникът проми раната на главата си, пи един аспирин и набързо забрави за Василий. Ако глупакът дотолкова е откачил, че да дразни подобни хора, заслужаваше си да го посетят. Явно беше ударил в сметката някой, който хич не обича да го правят на ударен, или пък се беше държал непристойно с приятелката му. Но това бе Москва в 1999-а: оцеляваш, ако не дразниш онези с пистолетите. Началникът възнамеряваше да оцелее. Затова отвори офиса и се върна към работата си.

Василий обядваше салам и черен хляб, когато на вратата на дома му се позвъни. Секунди по-късно, бледа като платно, в кухнята влезе жена му. Зад нея вървяха двама въоръжени мъже с маски на лицата. Залъкът на Василий падна от устата му.

– Вижте, аз съм беден човек, нямам... – взе да пелтечи шофьорът.

– Млък! – каза единият от нападателите.

Другият бутна разтрепераната жена на един стол и

навря откъснат лист в лицето на Василий.

– Ти ли си шофьор петдесет и две?

– Да, но честна дума, момчета...

Пръст в черна ръкавица посочи един ред в пътния лист.

– Преди три вечери клиент до „Чисти переулок“ Около полунощ. Кой беше?

– Откъде да знам?

– Опресни си знанията да не ти пръсна топките. Мисли!

Василий се замисли. Нямаше никакъв спомен.

– Поп – каза единият от нападателите.

Изведнъж на шофьора му просветна.

– Сетих се. „Чисти переулок“, малка, затънтена уличка. Трябваше да я търся на картата. Наложи се да чакам десетина минути, докато го пуснат да влезе. После ми плати и си тръгна.

– Опиши го.

– Среден на ръст, нормално телосложение. Към петдесетгодишен. Как да ви го опиша – поп. Всичките изглеждат еднакви. Не, чакайте малко, нямаше брада.

– Чужденец ли беше?

– Едва ли. Говореше идеално руски.

– Виждал ли си го преди?

– Никога.

– А оттогава?

– Не. Предложих му да дойда да го взема, но той каза, че не знаел колко ще се забави. Вижте, ако му се е случило нещо, аз нямам нищо общо. Просто го закарах до там и...

– Къде се качи?

– Пред „Метропол“, разбира се. Аз там стоя. Като съм нощна смяна, заставам пред хотела и чакам.

– По тротоара ли дойде или излезе отвътре?

– Отвътре.

– Откъде знаеш?

– Бях пръв в редицата. Стоях до таксито. Все трябва си отваряш очите, щото чакаш цял час, а някой от зад на опашката вземе, че те пререди. Така че гледах към вратара да издебна някой турист. Тогава излезе килимавка. Помня, че си помислих, какво ли търси поп на такова място. Той се огледа и тръгна покрай редицата право към мен.

– Сам ли беше?

– Сам.

– Каза ли си името?

– Не, само адреса, на който иска да го закарам. Плати в брой, в рубли.

– Говорихте ли си нещо?

– Нито дума. Каза адреса и млъкна. После, като стигнахме, рече „изчакайте“, а като се върна от вратата на къщата, попита „колко ви дължа?" и толкоз. Вижте, момчета, кълна се, че с ръст не съм...

– Яж си салама – прекъсна го единият от нападателите и навря главата му в чинията.

После двамата си тръгнаха.

Полковник Гришин безучастно изслуша доклада. Можеше да означава всичко. Мъжът бил излязъл от „Метропол“ в единайсет и половина. Можеше да е отседнал там, да е бил на гости на някого, или пък просто да е минал през фоайето от едната до другата врата. Все пак информацията си струваше да се провери.

Гришин имаше няколко информатори в Централното управление на московската милиция. Най-висшестоящият от тях беше генерал-майор от ръководещия Президиум. Най-често използваният – началник на Архива. Но за сегашната задача първият беше прекалено високопоставен, а вторият прекадено застопорен в отдела си. Третият бе следовател в отдел „Убийства“. Дмитрий Бородин.

Малко преди залез слънце следователят влезе във фоайето на хотела, размаха милиционерската си карта и поиска да се срещне с администратора, австриец, който от осем години работеше в Москва.

– „Убийства“ ли? – попита го угрижено администраторът. – Да не би да се е случило нещо с някой от гостите ни?

– Доколкото ми е известно, не. Просто рутинна проверка – отвърна Бородин. – Искам да видя пълния списък на гостите от преди три вечери.

Администраторът седна пред компютъра в кабинета си и извади списъка на екрана.

– Искате ли да ви го отпечатам? – попита.

– Да, предпочитам да ми го дадете на хартия.

Бородин започна да оглежда колонките. Ако се съдеше по имената, от шестстотинте гости на хотела само десетина бяха руснаци. Останалите идваха от Западна Европа, САЩ и Канада. „Метропол“ беше скъп хотел – за заможни туристи и бизнесмени. Бородин знаеше, че трябва да гледа за титлата „отец“ пред името. Но такава нямаше.

– Имате ли православни свещеници в хотела? – попита той.

Администраторът се озадачи.

– Не, поне не знам да има... Никой не се е регистрирал като такъв.

Бородин прегледа целия списък, но не откри нищо.

– Ще се наложи да го задържа – каза той накрая. Администраторът с удоволствие му го даде, само и само да се отърве от него.

Полковник Гришин успя лично да проучи списъка едва на следващата сутрин. Малко след десет часа един от двамата стюарди в централата на Съюза влезе в кабинета му и го завари блед и разтреперан.

Попита плахо дали полковникът се чувства добре, но беше отпратен с гневно махане с ръка. Когато онзи си тръгна, Гришин погледна ръцете си и ги стисна в юмрук, за да не треперят. Яростта не му беше непознато чувство, но когато го обхванеше, често усещаше, че не може да се овладее.

Името беше по средата на третата страница от разпечатката. Доктор Филип Питърс, американски учен.

Гришин познаваше това име. Беше го пазил в паметта си цели десет години. Два пъти се беше ровил преди десет години в архивите на Имиграционния отдел на Второ главно управление, където се съхраняваха копия от всяка една молба за съветска виза. И двата пъти все бе попадал на това име. И двата пъти бе изисквал снимката към досието, за да се вгледа по-отблизо в посивелите къдрици и опушените очила, скрили "слаби" очи, на които нищо не можеше да убегне.

В подземията на Лефортово беше размахвал снимката под носовете на Круглов и Блинов и двамата бяха потвърдили, че това е човекът, с когото тайно са се срещали в тоалетната на Музея за ориенталско изкуство и в катедралата във Владимир.

Десетки пъти се бе клел, че ако човекът с това лице и този псевдоним някога се върне в Русия, двамата ще си уредят сметките.

И ето че той се бе върнал. След десет години си бе въобразил, че безочливата дързост, оскърбителното нахалство да дойде отново на територията на Анатолий Гришин ще му се разминат просто ей така.

Той стана, отиде до библиотеката си и изрови стара папка. От нея извади друга снимка, увеличена от по-малката, доставена преди години от Олдрич Еймс. След разпускането на комисията „Монах" един приятел от Първо главно му я бе подарил за спомен. Горчив спомен. Но той я бе съхранил като богатство.

Лицето бе по-младо, отколкото би било сега, но погледът бе прям и непреклонен. Косата беше руса и къдрава. Нямаше ги сивите мустаци, нито пък очилата. Но лицето бе същото. Лицето на младия Джейсън Монк.

Гришин се обади на двама души и им даде ясно да разберат, че няма да търпи забавяне. От информатора си в имиграционния отдел на летището полковникът поиска да разбере кога този човек е дошъл в страната, откъде и дали си е заминал. На Бородин нареди да се върне в „Метропол“ и да установи кога се е регистрирал доктор Питърс, още ли е в хотела и ако да, в коя стая.

И двамата му докладваха в ранния следобед. Доктор Питърс бе пристигнал в страната преди седем дни с редовен полет на Британските авиолинии и ако беше напуснал страната, то не е било през летище „Шереметиево". От Бородин полковникът научи, че американецът се е настанил с резервация от уважаван лондонски туроператор в деня на пристигането си, не е напускал хотела и се намира в стая 841-ва.

Единственото странно нещо, според следователя, бе, че паспортът на доктор Питърс е изчезнал от рецепцията. Трябвало е да остане там до заминаването му но го няма. Всички служители твърдели, че не могат да си представят как е могло да стане това.

Гришин не беше изненадан. Отлично знаеше какво може да се постигне с една стодоларова банкнота в Москва. Паспортът за влизане най-вероятно бе унищожен. Монк се подвизаваше под нова самоличност, но сред шестстотинте гости на хотела едва ли някой би го забелязал. Когато поискаше, можеше да си тръгне дори без да плати, да се изпари, да изчезне като дим. Онези от хотела щяха да свият рамене и да го впишат в графа "загуби".

– Една последна задачка – каза полковникът на Бородин, който още не си бе тръгнал от хотела. – Вземи кодирана карта за стаята и кажи на администратора, че ако и думица за това стигне до ушите на доктор Питърс, той не само ще бъде изхвърлен, но и ще прекара следващите десет години в каменна кариера. Не ме интересува какво ще му обясниш.

Полковник Гришин реши, че работата не е за хората от Черната Гвардия. Те се разпознаваха лесно и аферата можеше да завърши с протести от страна на Американското посолство. Най-подходящи за случая бяха обикновените престъпници, щяха да свършат работата, че и вината щяха да си поемат. В мафията на Долгоруки имаше екип, който се бе специализирал в първокласни влизания с взлом.

Вечерта след неколкократни обаждания в стая 841-ва, от които стана ясно, че вътре няма никой, двама си отключиха с картата и влязоха. Третият остана да чака в кожените кресла, в случай че се завърне наемателят.

Стаята бе подложена на щателен обиск. Нищо интересно не бе намерено. Нито паспорт, нито документа, нито куфарче, нито каквито и да било лични книжа. Където и да се намираше, Монк бе взел всичко със себе си. След като всичко бе претърсено, „специалистите" си тръгнаха и оставиха стаята така, както я бяха намерили.

От другата страна на коридора чеченецът, който бе наел стаята отсреща, отвори едва забележимо вратата, видя мъжете да влизат и излизат и докладва по мобилния си телефон.

В десет вечерта Джейсън Монк влезе във фоайето, на хотела като човек, който току-що се е навечерял и иска да се оттегли в стаята си. Не мина през рецепцията, носеше картата в себе си. И двата входа бяха завардени от постови – по двама на всяка врата. Когато Монк влезе в единия от асансьорите, двама от наблюдателите се метнаха на другия, а останалите тръгнаха по стълбите.

Монк мина по коридора към стаята си, почукана отсрешната врата, получи куфарчето от човека вътре и влезе в стая 841-ва. Първите двама гангстери, които бяха взели асансьора, се появиха в края на коридора тъкмо навреме, за да видят вратата на стаята на Монк да се затваря. Секунди след тях по стълбите се качиха и другите. Последва кратък разговор. Двама се настаниха на кожените фотьойли, откъдето имаха поглед към коридора, а другите двама се върнаха долу да докладват.

В десет и половина от стаята срещу наблюдавания обект излезе някакъв мъж, мина през фоайето покрай тях и тръгна към асансьорите. Никой не му обърна внимание: друг човек, друга стая.

В десет и четирийсет и пет телефонът на Монк иззвъня. Обаждаше се камериерката да пита дали има нужда от допълнително кърпи. Той отказа, благодари и затвори.

Със съдържанието на куфара Монк влезе в поредното си превъплъщение и се приготви за тръгване. В единайсет излезе на малкия балкон и дръпна стъклената врата след себе си. Не можеше да я заключи отвън, затова я залепи с парче широка, здрава лепенка.

После, завързан през кръста със стабилно въже, той се спусна един етаж по-надолу на балкона на стая 741-ва. Оттам прескочи четири разделителни прегради и спря пред прозорците на 733-а.

В единайсет и десет един шведски бизнесмен лежеше гол в леглото си, с ръка на половия си орган, и гледаше порно, когато – за негов ужас – на прозореца му се почука.

Пред паническия избор между хавлията и дистанционното той в крайна сметка избра хавлията и, прилично загърнат, стана от леглото и отиде до прозореца. Отвън някакъв мъж му правеше знаци да отвори. Напълно шашардисан, шведът отключи вратата. Мъжът влезе в стаята и започна да се оправдава с провлачения диалект на американски южняк.

– Хиляди благодарности, друже.., сър. Сигурно се чудите какво правя на вашия балкон... – Беше прав. Шведът го гледаше вцепенен и не можеше да проумее как е попаднал пред прозорците му. – ... Вижте сега. Много е глупаво, ама аз съм в съседната стая и рекох да изляза на балкона да изпуша една пура, че да не опушвам в стаята, обаче – представяте ли си – проклетата врата взе, че се затвори от вятъра. Видях се в чудо, та реших да прескоча при вас и да ви помоля да ме пуснете да вляза през вашата стая.

Навън беше студено. Пушачът бе облечен като за излизане, с куфарче в ръка, вятър нямаше, а вратите не се заключваха от само себе си, но на шведа му беше все тая.

Сипейки благодарности и извинения, неканеният му гост намери сам пътя към вратата, пожела му приятна вечер и си излезе.

Шведският бизнесмен, който отгоре на всичкото се занимаваше с продажба на брави и ключалки, затвори плътно прозорците, спусна завесите, свали хавлията, натисна копчето на дистанционното и се върна към икономичното си развлечение.

Необоспокояван от никого, Монк прекоси коридора на седмия етаж, слезе по стълбите и бе пресрещнат на ъгъла от Мехмед с беемвето.

В полунощ трима мъже спряха пред стая 741-ва, оставиха малкия си куфар пред вратата, отключиха и влязоха. Забавиха се в стаята около двайсет минути и си заминаха.

В четири часа сутринта устройство, съдържащо – както впоследствие щеше да стане ясно – килограм и половина пластичен взрив, избухна под тавана на стая 741-ва. Експертите по-късно щяха да предположат, че устройството е било поставено върху купчина мебели в средата на стаята, за да се взриви точно под леглото на идентичната стая един етаж по-горе.

Стая 841-ва беше напълно разрушена. Миниатюрни късчета плат от матрака и завивките на леглото покриваха всеки сантиметър от пода. Под тях имаше парченца от рамката на леглото, трески от гардероба и шкафовете, стъкла от абажурите и огледалата и хиляди човешки костици.

Четири линейки дойдоха на местопроизшествието, но бързо си тръгнаха. Нямаше работа за тях. Лекарите дори не бяха в състояние да успокоят истеричните наематели на три съседни стаи, тъй като не говореха чужди езици. Увериха се само, че няма пострадали, и оставиха ужасените чужденци на дежурния управител.

Дойде и пожарната, но макар всичко в двете засегнати стаи да бе превърнато в пепел от силната експлозия, пламъци нямаше. Само криминалистите се ровеха в развалините и събираха парченце по парченце останките – част от които човешки, – за да ги анализират по-късно.

По заповед на високопоставен генерал-майор отдел „Убийства“ се представляваше от следователя Бородин, който още с влизането установи, че в стаята няма нищо по-голямо от човешка длан, а на пода зее зловеща еднометрова дупка.

На пръв поглед положението в банята не беше по-различно Вратата, явно затворена в момента на експлозията, бе раздробена на трески в мивката. Разделителната стена също беше срутена навътре в банята от силната взривна вълна от другата страна.

Но изпод развалините се подаваше дипломатическо куфарче – обгорено, разкривено, изподраскано, но все пак цяло. Явно в момента на взрива то бе стояло на най-защитеното място в двете стаи, изправено до стената на банята между тоалетната чиния и бидето. Беше прогизнало от вода, но съдържанието му останало невредимо. Бородин се огледа за колетите си и пъхна документите от куфарчето под якето си.

Полковник Гришин ги получи заедно със сутрешното си кафе. Двайсет и четири часа могат значително променят настроението на един човек. Този път полковникът седеше зад бюрото си спокоен и крайно удовлетворен. Пред него лежаха два документа. Единият беше на руски и той веднага го разпозна: Черния манифест. Другият документ бе американски паспорт на името на Джейсън Монк.

"Както дошъл, така и си отишъл, помисли си Гришин. Но този път, драги, няма да си тръгнеш оттук,“

Същия този ден се случиха още две неща, но и двете минаха съвсем незабелязано. Английски турист, чийто паспорт го определяше като Брайън Маркс, пристигна на летище „Шереметиево“ с редовния следобеден полет от Лондон, а други двама англичани минаха границата с Финландия с кола.

За служителите на летището новодошлият бе един от стотиците, които се изсипваха всеки ден. Не говореше руски, премина през формалностите като всички останали, излезе от терминала и хвана такси до центъра на Москва.

След като освободи таксито на един ъгъл, той се увери, че никой не го следи, и продължи пеша до малкия второкласен хотел, в който си бе резервирал единична стая.

Според митническата декларация, попълнена при влизането му в страната, той разполагаше с ограничено количество британски лири, за които при излизане трябваше да представи бордеро от законно обменно бюро, и пътнически чекове, подлежащи на същите разпоредби. В митническата декларация не се споменаваше нищо за пачките стодоларови банкнота, залепени отзад на бедрата му.

Фамилията му изобщо не беше Маркс, но съвпадението с Карл Маркс бе развеселило калиграфа, който беше фалшифицирал паспорта му. Тъй като изборът на собствено име се бе паднал на него, пътникът бе решил да запази истинското си име Брайън. Всъщност това бе същият онзи рускоговорещ бивш войник от специалните сили, когото сър Найджъл Ървин бе изпратил на разузнавателна мисия през септември.

След като се настани в хотела, Брайън се със задачите си. Нае малък автомобил от западна агенция и отиде да се разходи из покрайнините на столицата в квартала Воронцово в най-южната част на Москва.

В продължение на два дни, на различни интервали, за да не привлича внимание, той внимателно проучи и огледа един огромен склад, пред които през деня непрекъснато спираха камиони.

Нощем обикаляше сградата пеша, с бутилка водка в ръка. В редките случаи, когато насреща му се появеше друг пешеходец, той започваше да се кандилка насам-натам като пияница и хората дори не го поглеждаха.

Онова, което видя по време на обиколките си, му се понрави. Телената ограда не беше пречка. Нощем вратата на рампата беше заключена, но от задната страна на склада имаше друг, по-малък вход, подсигурен с катинар. Един-единствен пазач обикаляше от време на време сградата след залез слънце. С други думи, складът не представляваше проблем.

Край старото южно пристанище на Москва река се намира огромен битпазар за автомобили втора ръка, където може да се купи абсолютно всичко – от разнебитена таратайка до чисто нова лимузина, току-що открадната от някоя западна държава, а също и московски регистрационни номера и всевъзможни инструменти, като например чифт яки клещи-резачки.

От центъра на града Брайън купи десетина евтини, но надеждни швейцарски часовници, една шепа батерии, няколко метра кабел и изолирбанд. Когато окончателно се убеди, че може да открие склада по всяко време на денонощието и да се върне обратно в центъра по няколко различни маршрута, той се върна в хотел и зачака колата, която пътуваше на юг от Санкт Петербург.

Срещна се със Сайрън и Мич в „Макдоналдс“ на улица "Тверская". Двамата командоси бяха пристигнали бавно, но без произшествия.

Преди да тръгнат, в един гараж в южен Лондон волвото им бе преоборудвано, за да поеме необичайния си товар. Двете предни безкамерни гуми бяха свалени и заменени с камерни, в чиито вътрешни гуми предварително бяха насипани стотици късчета пластичен взрив Симтекс", не по-големи от палец.

От въртенето на колелата маджунообразният експлозив, удивително устойчив, освен ако не е подложен на въздействието на живачен детонатор, се бе отложил в тънък слой по стените на вътрешните гуми. Така оборудвана, колата бе транспортирана до Стокхолм, а оттам с ферибота до Хелзинки, откъдето бавно и на собствен ход бе изминала хилядата километра до Москва. Детонаторите пътуваха на дъното на кутия хавански пури, наглед купена от безмитния щанд на ферибота, но всъщност подготвена в Лондон.

Сайрън и Мич отседнаха в друг хотел. Брайън ги придружи с волвото до един буренясал парцел близо до битпазара, където двете предни гуми бяха свалени и заменени с резервни. Процедурата не направи никому впечатление: около южното пристанище подобни гледки бяха ежедневие. Само след минути вътрешните гуми бяха извадени, напъхани в огромен сак и откарани в хотела.

Брайън излезе да разхвърля парчетата от разрязаните гуми по разни кофи из града, а Сайрън и Мич останаха в стаята да "разопаковат багажа си“.

Двата килограма пластичен експлозив бяха разпределени на дванайсет малки кубчета с размерите на кутия за цигари. Към всяко от тях бяха прикачени детонатор, батерия, часовник и съответното количество кабели, свързващи отделните компоненти. Накрая бе облепено с изолирбанд.

– Представяш ли си да ни бяха дали оная смрад – подхвърли Мич, докато работеха.

„Симтекс-Н“, най-разпространеният пластичен експлозив, открай време се произвеждаше единствено и само в Чехия. По комунистическо време той излизаше от завода без какъвто и да било мирис, поради което беше „любимо“ средство на терористите.

След падането на комунизма новият чешки президент Вацлав Хавел отстъпи пред молбите на Запада и се разпореди формулата да бъде сменена и на продукта да се придаде силен, неприятен мирис, които да го издава при пренасяне. Чешките производители се спряха на миризмата на развалена риба и именно за това намекваше Мич в забележката си.

Към средата на деветдесетте години уредите за засичане вече бяха толкова усъвършенствани, че различаваха дори немиришещия вариант на експлозива. Но тъй като нагорещеният каучук имаше собствена миризма, която много наподобяваше тази на взрива, автомобилните гуми бяха идеално средство за неговото транспортиране. Никой не си направи труда да проверява волвото, разбира се, но сър Найджъл обичаше да е подготвен за всичко, а Сайрън и Мич изцяло го подкрепяха в това.

Английската тройка проникна в склада шест дни след като полковник Гришин бе получил Черния манифест и паспорта на Джейсън Монк.

Зад волана на волвото, оборудвано с нови гуми и също толкова нови московски регистрационни номера, седна Брайън. От тримата само той говореше руски и можеше да се оправи, ако някой ги спреше на проверка.

Паркираха на три пресечки от целта и извървяха останалия път пеша. Телената ограда не бе пречка за яките клещи. Тримата мъже притичаха приведени петнайсетте метра до сградата и изчезнаха в сянката на купчина варели с мастило.

Петнайсет минути по-късно самотният пазач излез да направи огледа си. Чу някакъв трясък в тъмното, обърна се като ужилен и насочи фенерчето си към мястото, откъдето бе дошъл шума. До стената на склад, стиснал бутилка водка в ръка, лежеше пияница.

Преди пазачът да проумее как се е озовал този нещастник в заградения двор, от купчината варели зад гърба му изскочи облечена в черно фигура и го удари по главата с парче оловна тръба. Единственото, което пазачът успя да види, бяха свитките пред очите му.

Докато Брайън облепяше глезените, китките и устата му с широка и здрава лепенка, Сайрън и Мич се заеха с катинара. Щом отвориха вратата, тримата придърпаха безжизнения пазач вътре, положиха го до стената, влязоха и затвориха след себе си.

Ред слаби крушки мъждукаха от тавана на просторното помещение и хвърляха мижава светлина към съоръженията вътре. Голяма част от пространството бе заето от огромни роли вестникарска хартия и варели с мастило, но в средата на печатницата се издигаха трите масивни преси за офсетов печат, за които всъщност бяха дошли.

Тримата знаеха, че някъде в другия край на сградата има още един пазач, който удобно се е настанил в стъклената си кабина и гледа телевизия или чете вестник. Брайън тихо се промъкна между машините да обезвреди и него и се върна да пази на задната врата.

Сайрън и Мич добре познаваха трите преси пред тях. Бяха американски, произведени в заводите „Бейкър-Пъркинс“ и не можеха да бъдат купени в Русия. Доставяха се само по море след дълго пътуване от Балтимор до Санкт Петербург. Ако основната им рама бъдеше изкривена, дори Боинг 747 нямаше да може да транспортира необходимите резервни части по въздух. В ролята на финландски издатели, замислили да преоборудват печатницата си с преси „Бейкър-Пъркинс“, Сайръс и Мич бяха разведени из производствените помещения на една английска печатница, която работеше със същите машини. С останалите подробности, които им бяха необходими, ги запозна пенсиониран печатар, солидно възнаграден за услужливостта си.

Знаеха, че трябва да атакуват на четири места. Огромни роли деветдесетграмова хартия захранваха всяка преса и съоръженията, които я подаваха – така наречените „звезди“ – представляваха сложен механизъм, изчислен да зарежда нова рола на мястото на свършилата без да се спира печатането. Първата цел бяха „звездите“ – по пет за всяка машина. Сайрън започна да поставя малките си бомби така, че агрегатите никога да не заработят отново.

Мич се зае с механизмите за подаване на мастилото. Офсетовата преса работеше с четири цвята и подаването на точно определено количество от всеки цвят в подходящия момент зависеше от смесително устройство, захранвано от четири огромни контейнера с мастило в четирите основни цвята.

След като приключиха с тези две възлови съоръжения, двамата саботьори се заеха със самите преси.

За останалите бомби избраха основната рама и лагерите на натисковия цилиндър – по един на всяка машина.

На двайсетата минута от влизането им в печатницата Мич посочи часовника си и кимна на Сайрън. Беше един часът, а хронометрите бяха настроени за един и половина. Пет минути по-късно тримата отново бяха навън, влачейки вече свестилия се, но безпомощен пазач след себе си. На двора щеше да му е студено, но поне нямаше да е застрашен от експлозията. Колегата му, който лежеше на пода в кабинката, беше далече и не мажеше да пострада.

В един и десет тримата се качиха на волвото и потеглиха. Двайсет минути по-късно вече бяха прекалено далеч, за да чуят почти едновременните взривове и трясъка на разбитите части по циментовия под.

Експлозиите бяха така добре изчислени, че дори не обезпокоиха кроткия сън на жителите на квартал Воронцово. Едва когато пазачът на двора прекоси, подскачайки разстоянието до предната врата и натисна копчето на алармата, полицията най-после беше уведомена за случилото се.

Освободени от лепкавите си „окови“, пазачите установиха, че телефоните не са прекъснати и се обадихана на началника на печатницата, чиито домашен номер стоеше окачен на стената в канцеларията. Той пристигна в три и половина и с ужас огледа останките от скъпите машини. После позвъни на Борис Кузнецов.

Шефът на пропагандата на Съюза на патриотичните сили се яви на местопроизшествието в пет часа сутринта и изслуша тревожния разказ на началника. В седем се обади на полковник Гришин.

Малко преди този час наетият автомобил и волвото бяха зарязани край Манежния площад. Наетата кола щеше скоро да бъде намерена и върната на агенцията, а волвото, оставено отключено с ключовете на стартера, щеше без съмнение да бъде откраднато още преди изгрев слънце, както всъщност и стана.

Бившите командоси закусиха в долнопробното кафене на летището и един час по-късно се качиха на първия самолет за Хелзинки.

Докато тримата напускаха Русия по въздух, полковник Гришин оглеждаше с дива ярост унищожената печатница. Щеше да има разследване, разбира се. Лично той щеше да го назначи и тежко и горко на онези, които бяха замесени. Но професионалното му око му подсказваше, че атентатът е дело на професионалисти, които той се съмняваше, че ще открие.

Кузнецов не беше на себе си. Всяка седмица през последните две години съботният таблоид „Пробудисъ!“ бе разнасял словата и тезисите на Игор Комаров до пет милиона домакинства из цяла Русия. Идеята да се основе национален седмичник, издаван изцяло от Съюза на патриотичните сили, бе негова. Той бе предложил да се започне издаването на месечното списание „Родина“.

Тези две издания, смесица от лесни конкурси с големи награди, секс-изповеди и расова пропаганда, бяха разнасяли думите на лидера до всяко кътче на страната и бяха допринесли невероятно много за неговата популярност сред електората.

– Кога можете да възстановите производството? – попита Кузнецов главния печатар.

– Когато се снабдим с нови преси – сви рамене човекът. – Тези не могат да се поправят. Най-рано след два месеца.

Кузнецов пребледня от ужас. Още не беше уведомил самия лидер. Успокояваше се, че грешката е на Гришин, задето не бе осигурил по-надеждна охрана на мястото, но така или иначе, едно беше сигурно: вестникът нямаше да излезе тази събота, нито пък списанието – в края на месеца. И това щеше да продължи най-малко десет седмици. А президентските избори бяха след осем.

Утрото не беше добро и за следователя Бородин, макар да бе дошъл на работа в отдел „Убийства" на „Петровка" в добро настроение.

Ведростта му през изминалата седмица не бе останала незабелязана от колегите му, въпреки че никой не намираше обяснение за нея. А то всъщност беше съвсем просто: предавайки двата ценни документа на полковник Гришин след все още неизяснената експлозия в хотел „Метропол“, Бородин си бе заработил солидна добавка към месечните доходи.

Лично той бе убеден, че няма никакъв смисъл да продължава разследването на атентата в хотела. Ремонтните работи вече бяха започнали, застрахователите, най-вероятно чужденци, щяха да покрият разходите, американският гост бе мъртъв и мистерията беше пълна. А дори да подозираше, че интересът на Гришин към американеца има нещо общо с внезапната му смърт, Бородин не смяташе да го прави на въпрос.

След по-малко от два месеца Игор Комаров без съмнение щеше да стане новият президент на Руската федерация, а вторият човек след него щеше да бъде полковник Гришин. Зашеметяващи награди очакваха онези, които му бяха служили добре в опозиционните години.

Всички в отдела обсъждаха снощния атентат в печатницата в Съюза на патриотичните сили. Бородин веднага приписа вината на комунистите на Зюганов или пък на платените разбойници на някоя мафиотска групировка. Не му беше ясен само мотивът. Тъкмо споделяше теориите си с колегите, когато телефонът на бюрото му иззвъня.

– Бородин? – попита глас отсреща.

– Да, инспектор Бородин е на телефона.

– Обажда се Кузмин.

Следователят напъна мозъка си, но нищо не му дойде на ум. – Кой?

– Професор Кузмин. Съдебна медицина. Втори медицински институт. Вие ли сте ми изпратили пробите от атентата в „Метропол“? На папката пише вашето име.

– А, да, аз отговарям за случая.

– Значи сте пълен глупак.

– Моля?

– Току-що приключих анализа на тленните останки, които ми донесохте от хотелската стая. Заедно с една шепа стърготини и стъкълца, които нямат нищо общо с мен – каза сприхавият патолог.

– И какъв е проблемът, професоре? Човекът е мъртъв, нали?

Гласът отсреща вече притреперваше от гняв.

– Разбира се, че е мъртъв, идиот такъв. Нямаше да е на парчета в лабораторията ми, ако беше жив.

– Тогава не виждам къде е проблемът. От години се занимавам с убийства и по-мъртъв труп не съм виждал.

Патологът пое дълбоко въздух, овладя се и продължи с кроткия и спокоен глас на човек, който говори на малко и доста тъпичко дете.

– Въпросът, драги ми Бородин, е: кой е мъртъв?

– Ами американския турист, разбира се. Нали имате кокалите му там.

– Да, имам кокали, следовател Бородин. – Лекарят наблегна на думата „следовател“, намеквайки, че онзи отсреща ще се озори да намери и пътя до тоалетната ако не следва куче-водач. – Очаквах да открия и следи от тъкани, мускули, сухожилия, кожа, коса, нокти, вътрешности.., или поне два-три грама костен мозък. Но какво намирам? Кости, само кости.

– Не ви разбирам. Какво им е на костите?

Търпението на професора окончателно се изчерпа и на Бородин му се наложи да отмести слушалката от ухото си, за да не му се спука тъпанчето.

– Нищо им няма на шибаните кости. Много са си хубави даже. Като ги гледам, от двайсет години насам не са мръднали. Защото по мои сметки горе-долу преди толкова време е умрял някогашният им собственик. Онова, което се опитвам да втълпя в тъпата ви глава, е че някой си е направил труда да взриви най-обикновен скелет от ония, дето всеки студент по медицина държи в ъгъла на стаята си.

Бородин зяпна като риба.

– Искате да кажете, че американецът не е бил в онази стая? – попита той.

– Не и когато е станала експлозията – отвърна професор Кузмин. – Кой беше той всъщност? Или по-скоро кой е, тъй като най-вероятно си е жив и здрав?

– Не знам. Някакъв американски учен.

– А, виждате ли, интелектуалец. Като мен. Е, кажете му, че ми харесва чувството му за хумор. Къде да ви пратя доклада от анализа?

Последното нещо, което Бородин искаше, бе този доклад да се озове на бюрото му. Затова даде името на един генерал-майор от Президиума на милицията и каза на професора да го прати там.

Папката пристигна в кабинета на генерала още същия следобед и той веднага се обади на полковник Гришин, за да му съобщи новината. Не получи похвала.

До вечерта Анатолий Гришин бе мобилизирал личната си армия от информатори, която съвсем не беше за подценяване. Хиляди копия на паспортната снимка на Джейсън Монк бяха раздадени на членовете на Черната гвардия и Младежката бойна лига, които се пръснаха по улиците на Москва да търсят издирвания. По мащабност и всеобхватност операцията многократно надхвърляше усилията, вложени в издирването на чистача Леонид Зайцев.

Други снимки бяха връчени на шефовете на кланове в мафията на Долгоруки с нареждане обектът да се издири и задържи. Информаторите в милицията и имиграционните власти бяха предупредени да си отварят очите, Награда от сто милиарда рубли бе обявена за беглеца – сума, от която дъхът секваше.

Гришин успокои Игор Комаров, че от толкова очи и уши американецът просто няма къде да се скрие. Тази огромна мрежа от информатори беше в състояние да проникне във всяко кътче на Москва, във всяка дупка, във всеки ъгъл. Ако не се заключеше в собственото си посолство, откъдето не можеше да навреди, Джейсън Монк щеше да бъде открит.

Гришин бе почти прав. Но имаше едно място, до което руснаците нямаха достъп, и това бе затвореният и непристъпен свят на чеченците.

Джейсън Монк се бе преселил именно в този свят – в един безопасен апартамент над малко магазинче за подправки, охраняван от Мехмед, Аслан, Шариф и десетки други невидими хора на улицата, които надушваха руснаците на километри и си контактуваха на език, който никой друг не разбираше.

Във всеки случай Монк вече бе осъществил втория си контакт.

ЧЕТИРИНАЙСЕТА ГЛАВА

От всички воини на Русия, действащи или уволнени, единственият, който по престиж можеше да се мери с десетина други, бе армейски генерал Николай Николаев.

На прага на седемдесет и четвъртата си година той все още внушаваше респект. Високата му фигура, изправената стойка, буйната бяла грива, загорилото лице, брулено от хиляди ветрове, и неизменните мустаци, засукани гордо в краищата, го отличаваха от останалите, където и да отидеше.

Беше прекарал живота си като танкист, командир на механизирана пехота. Беше се бил на всеки фронт, във всяко сражение, състояло се през петдесетте му години служба, и за онези, които бяха служили под негово командване – може би милиони към края на 1999-а, – той бе легенда.

За всеки бе ясно, че той щеше да се пенсионира като маршал, ако не беше "неприятният" му навик да не цепи басма на политици и службогонци.

Също като Леонид Зайцев, за когото той никога нямаше да си спомни, но когото навремето не потупал по рамото в един лагер край Потсдам, генералът бе роден край Смоленск на запад от Москва, само че единайсет години по-рано, през зимата на 1925-а.

Още помнеше деня, в който двамата с баща му минаха покрай една църква и възрастният мъж по навик се прекръсти. На въпроса какво прави, баща му се вцепени от страх и му каза никога да не споменава за това пред когото и да било.

Някъде по същото време един друг съветски младеж бе обявен за герой, загдето бе предай родителите си на НКВД за антипартийни забележки. Хората бяха починали в лагерите, а синът бе сочен за пример сред младите.

Ала малкият Коля обичаше баща си и не продума нито дума. Впоследствие разбра какво означава жестът но прие обясненията на учителите си, че е пълна глупост.

Беше на петнайсет години, когато на 22 юни 1941-ва година Германия обяви война на Съветския съюз. След по-малко от месец в Смоленск нахлуха немски танкове и заедно с хиляди други бежанци той избяга от града, за да се спаси. Родителите му не успяха. Не ги видя повече.

Високо и едро момче, той носи десетгодишната си сестричка близо сто и петдесет километра, докато накрая една нощ двамата се покатериха на товарен влак и продължиха на изток. Оказа се, че влакът не е обикновен. В него наред с останалия товар пътуваше демонтиран танков завод, изнесен от опасната зона, за да бъде пуснат отново в действие в някое закътано място в полите на Урал.

Премръзнали и изгладнели, двете деца изминаха разстоянието до Челябинск притиснати към покрива на влака, а там в подножието на планината инженерите отново монтираха завода, наречен Танкоград.

За училище и дума не можеше да става. Галина бе изпратена в сиропиталище, а Коля постъпи на работа в завода. Прекара там близо две години.

През лятото на 1942-ра съветската армия отчаяно се нуждаеше от хора и танкове край Харков и Сталинград. Бойната тактика беше традиционна и смъртоносна. За друга нямаше нито време, нито подготовка. Войниците просто бяха изпращани с танковете си срещу дулата на немските оръдия и никой не мислеше за загубите. Руската военна история не помнеше друг подход.

В Танкоград производството се увеличи неимоверно. Работеха по шестнайсет часа на ден, спяха под струговете. Произвеждаха КВ-1, кръстен на маршал Климент Ворошилов, бездарен като офицер, но любимец на Сталин. КВ-1 беше тежка машина, основният боен танк на съветската армия по онова време.

През лятото на 1943-а руснаците укрепяха позициите си около Курск, където фронтовата линия образуваше дъга с дълбочина около сто и шейсет километра на запад. През юни седемнайсетгодишният младеж бе изпратен – заедно с неколцина други – да придружи влакова композиция с танкове до фронта, да ги разтовари на снабдителната станция, да ги предаде на командващия и да се върне в Челябинск. Изпълни всичките заръки с изключение на последната.

Новите танкове вече бяха наредени край релсите, когато командирът на полка, за който бяха предназначени, пристигна на станцията. Беше удивително млад, двайсет и няколко годишен, полковник, брадясал, изпит и каталясал.

– Нямам кьорав водач, мамка му – извика той на инженера, който ръководеше доставката. После се обърна към едрия русоляв младеж и попита: – Ти можеш ли да караш тия зверове?

– Да, другарю, но трябва да се върна в Танкоград.

– Никакви такива. Щом можеш да караш, оставаш тук.

Влакът отпраши на изток. Още преди да се опомни редник Николай Николаев бе облечен в груб памучен гащеризон, качен на един КВ-1 и изпратен към Прохоровка. Битката при Курск започна две седмици по-късно.

Курската битка включваше всъщност серия ожесточени и кървави сражения, които се водеха по цялата дължина на дъгата и продължиха два месеца. След края им Курск влезе в аналите като най-голямата танкова битка в световната история. В нея взеха участие шест хиляди танка, в това число и немските, два милиона души и четири хиляди самолета. Тази битка най-после доказа, че в крайна сметка немският „Панцер“ не е непобедим. Дори и в близък бой.

Немската армия току-що бе монтирала новото си чудо на техниката – танка „Тигър", чието осемдесет и осем милиметрово оръдие, заредено с бронебойни снаряду, можеше да омете абсолютно всичко по пътя си. Оръдието на КВ-1 беше доста по-малокалибрено, макар новият модел, който Николай бе доставил, да беше оборудван с подобрена система за далечно мерене.

На 12 юли руснаците започнаха контраатака и основните им позиции бяха в района на Прохоровка. В полка на Николай бяха останали едва шест танка, когато командирът забеляза пет немски „Панцера“ в далечината и реши да атакува. Руснаците превалиха в редица ниския хълм и се спуснаха в плитката низина под него. Немците бяха на отсрещната височина.

Но младият полковник бе допуснал фатална грешка. Вражеските танкове не бяха „Панцери“, а „Тигри“. Един по един те започнаха да целят с бронебойни снаряди шестте руски машини.

Танкът на Николай бе ударен два пъти. Първият снаряд разкъса веригите от едната страна и разцепи корпуса по дължина. Долу на мястото на водача Николай усети как машината се разтресе и спря. Вторият снаряд лизна оръдейния купол и се отклони към хълмовете отзад. Но ударът бе достатъчен да убие екипажа.

В танка имаше петима души. Четирима от тях бяха мъртви. Само Николай, усетил миризмата на нафта върху горещ метал, се опитваше ожулен, очукан и зашеметен, да изпълзи от тежката машина, преди да се е взривил заедно с нея.

Тела препречваха пътя му. Мерачът и пълначът лежаха проснати в основата на оръдието и от ушите, носовете и устите им течеше кръв и слуз. През зейналата дупка в коруса Николай виждаше „Тигрите“, които сновяха из низината сред дима на другите поразени руски танкове.

За негова изненада куполът все още можеше да се движи. Той взе един снаряд от сандъка, пъхна го в затвора и зареди. Никога не го беше правил преди, но бе гледал как става. Обикновено трябваха двама души. Зашеметен от удара и замаян от миризмата на нафта, той насочи оръдието, погледна в перископа, намери един "Тигър“ на около триста метра пред него и стреля.

Оказа се, че вражеският танк бе последният от петте. Другите четири продължиха напред, без да забележат нищо. Николай отново зареди, намери си друга цел и пак стреля. Снарядът се вклини между оръдейния купол и корпуса на „Тигъра“ и го взриви. Някъде под краката на Николай се чу глухо свистене и по тревата започнаха да пълзят пламъци. След втория му снаряд останалите три "Тигъра“ усетиха, че ги атакуват отзад, и започнаха да обръщат. С третия удар момчето порази странично корпуса на един от тях, а другите два се обърнаха и тръгнаха насреща му. Николай разбра, че с него е свършено. Скочи долу и се промуши през цепнатината в корпуса на танка, миг преди вражеският снаряд да отнесе купола, в който бе стоял. Танкът всеки момент щеше да експлодира, памучният му гащеризон беше на път да се запали. Николай се огледа зашеметен и започна да се търкаля надолу във високата трева.

Тогава стана нещо, което той не бе очаквал, а и не успя да види добре. Десет руски танка превалиха хълма и се спуснаха към низината. Немците разбраха, че нямат шанс, и се втурнаха на пълен ход към отсрещната височина. Единият успя да се добере до билото невредим и да изчезне зад хълма.

Николай усети, че някой го изправя на крака. Вдигна глава и видя непознат полковник. Плитката низина беше пълна с разнебитени танкове – шест руски и четири немски. Около неговия димяха трите поразени „Тигъра".

– Ти ли направи това? – полковникът.

Николай почти не го чуваше. Ушите му кънтяха от тътена, гадеше му се. Намери сили само да кимне.

– Ела с мен – каза полковникът.

Зад хълма ги чакаше малка газка. Полковникът седна зад волана и го закара в някакъв лагер на около петнайсетина километра на изток. Пред централната палатка в лагера беше опъната голяма маса, покрита с карти, над които се взираха десетина висши офицери. Полковникът спря наблизо, отиде до палатката и козирува. Командващият генерал вдигна глава и го погледна.

От предната седалка на колата Николай видя полковникът да говори нещо на офицерите, след което всички глави се извърнаха към него. После генералът му махна с ръка да дойде. Притеснен да не го накажат, задето е оставил двата немски танка да се изплъзнат, Николай слезе от колата и се приближи. Памучният му гащеризон беше обгорен, лицето му – цялото в сажди. Вонеше на нафта и кордит.

– Три „Тигъра“? – каза генерал Павел Ротмистров, командващ Първа танкова армия. – В гръб? С разнебитен КВ?

Николай стоеше като глупак и не смееше да продума.

Генералът се усмихна и обърна глава към дребен, набит мъж със свински очички и нашивки на политкомисар.

– Мисля, че такава постъпка заслужава късче метал.

Комисарят кимна. Другарят Сталин щеше да го одобри. Някакъв адютант донесе една кутийка от палатката на Ротмистров закачи златната звезда „Герой на Съветския съюз" върху обгорената дреха на седемнайсетгодишния младеж, а комисарят, чието име бе Никита Хрушчов, стоеше отстрани и кимаше одобрително.

На Николай Николаев бе наредено да мине през полевата болница, където обгорените му ръце и лице бяха намазани с миризлив мехлем, и да се яви в щаба на генерала. Там получи офицерско звание, лейтенантски нашивки и взвод от три КВ-1. После отново се върна на фронта.

Същата зима, оставил Курската дъга на километри след себе си и подгонил „Панцерите“ в отстъпление на запад, той получи капитански звезди и рота чисто нови тежки танкове, току-що излезли от завода. Бяха ги кръстили ИС-II – на Йосиф Сталин. Със сто двайсет и две милиметровото си оръдие и дебелата, почти непробиваема броня, те станаха известни като „тигроубийците“.

За изключителната си храброст по време на операция „Багратион“ Николай Николаев получи второто си звание „Герой на Съветския съюз“, а в покрайнините на Берлин, под командването на маршал Чуйков – и третото.

С този човек бе дошъл да се срещне Джейсън Монк близо петдесет и пет години по-късно.

Ако бе проявил повече такт спрямо Политбюро, старият генерал не само щеше да се пенсионира като маршал, но щеше да получи в дар от държавата и просторна вила на брега на Москва река край Переделкино, където се ширеха всички останали номенклатурчици. Но той винаги им бе казвал какво мисли за тях, а те рядко оставаха поласкани.

Лишен от привилегии, той си бе построил скромна дървена къщичка край магистралата за Минск малко преди Тухово – район, пълен с военни подразделения, където можеше поне да се чувства близо до любимата си армия.

Никога не се беше женил – „в такъв живот място за момичета няма“, бе казвал често на колегите си при многобройните си премествания из най-затънтените гарнизони на Съветската империя – и на седемдесет и три години делеше дома си с верен прислужник, старши сержант от запаса с един крак, и ирландска хрътка с четири.

Монк бе открил невзрачната му къщурка, разпитвайки жителите на съседните села къде живее чичо Коля. Преди години, когато генералът бе навлязъл в петдесетте, по-младите офицери бяха започнали да го наричат помежду си и псевдонимът си остана. Косата и мустаците му бяха побелели преждевременно и той наистина изглеждаше достатъчно стар, че да е чичо на всички. Армейски генерал Николаев звучеше чудесно като за пред журналистите, но всеки бивш войник или офицер в страната го знаеше просто като чичо

Коля.

И тъй като Монк пътуваше с автомобил на Министерството на отбраната и беше облечен в униформата на полковник от Генералния щаб, селяните не виждаха причина да не го упътят къде живее чичо Коля.

Навън беше тъмно като в рог и ужасно студено, когато Монк почука на вратата на къщата. Отвори му накуцващият прислужник и, виждайки униформата, веднага го покани вътре.

Часът минаваше девет, генерал Николаев не очакваше гости, но непознатият полковник и дипломатическото му куфарче дори не го изненадаха кой знае колко. Седеше в любимото си кресло край бумтящия огън, четеше мемоарите на един по-млад генерал и от време на време пръхтеше с насмешка. Познаваше ги до един, знаеше какво са правили и – още по-лошо – какво никога не са правили, независимо какво твърдяха сега, когато им се бе отдал случай да изкарат пари, съчинявайки наново историята.

Когато Володя влезе и обяви, че е дошъл човек от Москва, генералът остави четивото си и вдигна глава.

– Кой си ти? – попита той.

– Някой, който би желал да поговори с вас, генерале.

– От Москва ли си?

– За момента, да.

– Е, щом си дошъл, говори – генералът кимна към куфарчето. – Документи от министерството ли носиш?

– Не точно. Наистина са документи, но от друго място.

– Навън е студено. Седни до огъня да се посгрееш. Е, хайде де, слушам те. Какво те води насам?

– Ще бъда напълно искрен, генерале. Прибягнах до тази униформа само за да ви убедя да ме приемете. Не съм офицер от руската армия, не съм полковник, още по-малко пък от Генералния щаб. Всъщност аз съм американец.

От другата страна на камината руснакът седеше и го гледаше, сякаш не можеше да повярва на ушите си. В следващия миг засуканите върхове на мустаците му се вирнаха от гняв.

– Ти си измамник! – викна той. – Долен шпионин. Няма да търпя измамници и шпиони в къщата си. Вън!

Монк остана на мястото си.

– Добре, ще си тръгна. Но съм пропътувал цели десет хиляди километра и ще е жалко да остана само трийсет секунди. Бихте ли ми отговорили на един въпрос?

– Един въпрос? Какъв? – изръмжа генерал Николаев.

– Хората говорят, че преди пет години, когато Борис Елцин ви е помолил да се върнете в армията и да командвате нападението над Чечня и разрушението на столицата Грозни, вие сте погледнали плановете и сте казали на тогавашния министър на отбраната Павел Грачов: „Командвам войници, а не касапи. Тая работа тук е за палачи.“ Вярно ли е това?

– Кое по-точно?

– Вярно ли е? Позволихте ми да ви задам един въпрос.

– Да, вярно е. И бях прав.

– Защо го направихте?

– Това вече е втори въпрос.

– Ще трябва да измина още десет хиляди километра, за да се прибера у дома.

– Добре. Защото не смятам, че геноцидът е работа на войниците. А сега се махай.

– Тая книга, дето я четете, нищо не струва.

– Ти пък откъде знаеш?

– Чел съм я. Пълна е с лъжи.

– Вярно е. И какво от това?

Монк бръкна в куфарчето си и извади Черния манифест. Отвори го на една отбелязана страница и подаде папката на генерала.

– След като имате време да четете глупости, бихте хвърлили едно око на това тук?

Любопитство на генерала взе надмощие над гнева му.

– Американска пропаганда?

– Не. Руско бъдеще. Прочетете. Тази страница и следващата.

Генерал Николаев изсумтя недоволно, взе папката и прочете набързо двете отбелязани страници. Лицето му почервеня от гняв.

– Какъв е тоя боклук? – изкрещя той. – Кой го е писал?

– Чували ли сте за Игор Комаров?

– Що за глупост. Разбира се, че съм чувал. Ще стане президент през януари.

– Добър ли е, или не?

– Откъде да знам? Всичките са като фурнаджийски лопати.

– Значи мислите, че не е по-различен от останалите?

– В общи линии.

Монк му разказа онова, което се бе случило през миналия юли, препускайки през събитията колкото е възможно по-бързо, от страх да не изгуби вниманието на стария генерал или пък още по-зле, търпението му.

– Не ти вярвам – отсече генералът. – Идваш тука да ми разправяш някакви измишльотини...

– Ако бяха измишльотини, едва ли трима мъже щяха да загинат заради тях. Ще ходите ли някъде тази вечер.

– Какво? Не.

– Защо не оставите мемоарите на Павел Грачов и не прегледате намеренията на Игор Комаров. Някои от пасажите ще ви харесват. Като укрепването на армията, например. Но не за защита на родината. Тя не е застрашена от никого. Целта е да се създаде армия, която да извършва геноцид. Може и да не харесвате евреите, чеченците, грузинците, украинците и арменците, но те също бяха с вас в танковете. Биха се край Курск, при „Багратион“, в Берлин и Кабул. Биха се редом до вас. Защо не отделите няколко минути да видите какво им е намислил Комаров

Генерал Николаев впери поглед в упорития американец, с четвърт век по-млад от него, и попита.

– Вие, американците, пиете ли водка?

– В такава мразовита вечер насред Русия пием.

– Там има една бутилка. Сипи си.

Докато възрастният мъж четеше, Монк пийна чашка „Московская“ и се замисли за онова, което му бяха казали в замъка Форбс.

„Той е може би последният руски генерал, запазил онова старомодно чувство за хумор. Не е глупав и не познава страха. Десет милиона ветерани и до днес биха слушали чичо Коля“, бе казал руският му инструктор Олег.

След падането на Берлин и едногодишната окупация младият майор Николаев бе изпратен в Москва да учи в офицерско училище. През лятото на 1950-а бе назначен да командва един от седемте танкови полка по поречието на река Ялуцзян в Далечния изток.

Корейската война беше в разгара си. Американските войски упорито настъпваха на север. Сталин сериозно се бе замислил да отърве кожата на корейците, като изпрати новите си танкове срещу американците. Две неща го възпряха: мъдрите съвети на другите и собствената му параноя. Новите ИС-IV бяха толкова свръхсекретни, че на Запад дори не знаеха за тях и Сталин се опасяваше някой от тях да не попадне невредим в ръцете на врага по време на битката.

През 1951-ва Николаев се върна в Москва с чин подполковник и бе изпратен в Потсдам. Беше едва на двайсет и пет.

На трийсетгодишна възраст пое командването на специалния танков полк по време на Унгарската революция Именно там за първи път се противопостави на тогавашния съветски посланик Юрий Андропов, който щеше в последствие да се издигне до председател на КГБ, а след това и до генерален секретар на КПСС. Полковник Николаев отказа да обстрелва с картечница тълпите протестиращи унгарски граждани по улиците на Будапеща.

– Седемдесет процента от тях са жени и деца – каза той на съветския посланик и главен стратег на потушаването на революцията. – Хвърлят камъни. Ние им излизаме с танкове насреща. Какво могат да ни направят?

– Трябва да им бъде даден урок – крещеше Андропов. –Стреляй с картечницата!

Николаев знаеше какво може да причини тежката картечница на толкова много хора, събрани на едно място. Майка му и баща му бяха загинали така през 1941-ва в Смоленск.

– Щом искате да се стреля, стреляйте вие – отвърна той на Андропов.

Един висш генерал успокои положението, но кариерата на Николаев увисна на косъм. Андропов не прощаваше лесно.

До средата на шейсетте години Николаев бе изпращан във възможно най-отдалечените поделения. Прекара години по поречието на Амур и Усури на границата с Китай, докато Хрушчов се чудеше дали да нахлуе с танковете и да даде урок на Мао Цзедун.

Хрушчов бе свален, на негово място дойде Брежнев, положението се поуспокои и Николаев с удоволствие напусна пустите земи на границата с Манджурия, за да се върне в Москва.

През 1968-а, вече четирийсет и две годишен и с чин генерал-майор, той пое командването на една от дивизиите, изпратени в Чехословакия по време на Пражката пролет. При един от инцидентите лично поведе рота от танкове към центъра на града, за да спаси неколцина парашутисти, попаднали в беда. Случката се превърна в легенда сред десантниците.

После прекара четири години като преподавател по стратегия и тактика на танковия бой в академията „Фрунзе“, подготвяйки цяло поколение млади офицери, които го боготворяха. През 1973-а бе изпратен като съветник по военните въпроси в Сирия. Войната Йом Кипур тъкмо беше започнала.

Въпреки че не му влизаше в работата да се намесва във военните действия, той така добре познаваше танковете, доставени от Съветския съюз, че подготви и организира атака срещу израелската Седма танкова бригада отвъд Голанските възвишения.

Сирийците не можеха да се мерят с противниците си, но стратегията и тактиката бяха блестящи. Израелската танкова бригада в крайна сметка оцеля, но по едно време сирийците здравата ги бяха притиснали. Случаят се запомни като един от малкото, в които арабските танкови части създаваха проблеми на израелците.

След Сирия Николаев бе поканен в Генералния щаб да изготвя стратегия за офанзивни операции срещу НАТО. През 1979-а дойде Афганистан. На петдесет и три години генералът бе изправен пред възможността да поеме командването на Четирийсета армия, която щеше да се заеме с операцията. Постът означаваше повишение от генерал-лейтенант в генерал-полковник.

Той прегледа плановете, запозна се с терена, осведоми се за местното население и написа доклад, в който изказваше мнението си, че операцията е безсмислена, ще се превърне в касапница и ще стане съветски Виетнам. Андропов за втори път беше вбесен.

Николаев отново бе изпратен в шеста глуха да подготвя новобранци, а генералите, които отидоха в Афганистан, се върнаха с медали и почести, но и с десетки хиляди трупове в найлонови чували.

– Това е пълен абсурд. Не можеш да ме накараш да повярвам на тия глупости, каквото ще да става. – Стария генерал подхвърли папката върху коленете на Монк.

– Но трябва да ти призная, че имаш здрави нерви, американецо. Идваш в родината ми, в собствения ми дом.., да ми пълниш главата с тия злокобни лъжи...

– Кажете ми, генерале, какво мислите за нас?

– За вас?

– Да, за нас. Американците, западняците. Аз съм изпратен тук. Не съм дошъл по собствена воля. Защо, мислите, са ме пратили? Ако Комаров беше добър човек и лидер със славно бъдеще, мислите ли, че щеше да ни дреме на задниците

Възрастният генерал го изгледа, шокиран не толкова от грубия език, с който беше свикнал в армията, колкото от несломимата упоритост на по-младия мъж срещу него.

– Знам, че съм прекарал живота си да се боря срещу вас.

– Не, генерале, прекарали сте живота си да ни се противопоставяте. И то в услуга на режим, чийто извращения са ви добре известни...

– Говориш за моята родина, американецо. Оскърбленията са си изцяло за твоя сметка.

Монк се надвеси напред и сложи ръка на Черния манифест.

– Но такова нещо не е имало, нали? Нито при Хрушчов, нито при Брежнев, нито при Андропов...

– Ако е вярно! Ако изобщо е вярно! – изкрещя генералът. – Всеки би могъл да го напише.

– Прочетете това, щом се съмнявате. От него ще как сме се сдобили с документа. Един стар войник даде живота си, за да го извади на бял свят.

Той подаде на генерала доклада от разследването и му наля пълна чаша водка. Генералът я гаврътна по руски, наведнъж.

Едва през лятото на 1987-а някой извади стария доклад, който Николаев бе писал през 1979-а, отупа го от праха и предаде във Външно министерство. През януари 1988-а външният министър Едуард Шеварднадзе обяви на света, че съветските войски се изтеглят от Афганистан.

Николаев най-сетне бе повишен в чин генерал-полковник и извикан от Генералния щаб да ръководи изтеглянето. Последният командир на Четирийсета армия беше генерал Громов, но той бе уведомен, че с цялостния план по изтеглянето на войските ще се заеме Николаев.

Като по чудо цялата Четирийсета армия се измъкна от страната, без да даде нито една жертва повече, въпреки че муджахидините бяха по петите и. Последната съветска колона премина моста над Амударя на 15 февруари 1989-а. Най-накрая пътуваше Николай Николаев. Можеше да се прибере със самолета на Генералния щаб, но бе предпочел да върви с войниците.

Возеше се сам на задната седалка на открита газка, придружаван само от шофьора. Никога не беше отстъпвал преди. Седеше изправен в бойната си униформа, без пагони, които да издават ранга му, но войниците познаваха буйната му бяла коса и засуканите краища на мустаците му.

Беше им дошло до гуша от Афганистан и с нетърпение чакаха да се приберат у дома, въпреки поражението. Щом преминаха от северната страна на моста, всички избухнаха в радостни възгласи. Спираха край пътя, виждайки бялата му глава, изсипваха се от камионите и го поздравяваха с гръмко „ура“. Сред тях имаше десантници, които бяха чули за случката в Прага, бивши танкисти, изпратени да управляват БТР-те – всички му махаха с ръце и го поздравяваха.

Беше на шейсет и три години тогава, скоро щеше да се пенсионира и да се отдаде на спомени и другарски сбирки. Но за тях той все още беше техният чичо Коля, които ги водеше към дома.

За четирйсетте си години като танкист той бе направил три неща, които го бяха превърнали в легенда. Беше забранил „чанча“ – системния тормоз над новобранците, довел до стотици самоубийства – и останалите генерали последваха примера му. Беше борил със зъби и нокти за по-добри условия и по-добра храна за войниците си и бе държал на отличната подготовка и високия боен дух, докато не превърна всяко едно поделение под негово командване – от взвода до дивизията – в образец за армията.

Преди да се раздели с властта, Горбачов го бе удостоил с чина армейски генерал.

– Какво очакваш от мен, американецо? – Генерал Николаев остави доклада от разследването и се загледа в огъня. – Ако всичко това наистина е вярно, значи Комаров е един изверг. Но какво бих могъл да направя аз? Гоня осемдесетака, пенсиониран съм от единайсет години, вече не съм онова, което бях...

– Но те още са там – каза Монк и стана да прибере документите. – Милиони ветерани. Някои са служили под ваше командване, други ви помнят, но почти всички знаят за вас. Думата ви още се чува сред тях.

– Виж какво, чужденецо, този народ е изтърпял страдания, каквито ти не би могъл и да си представиш. Тази земя е пропита с кръвта на нейните синове и дъщери. Сега идваш и ми казваш, че пак ще се лее кръв. Мъчно ми е, ако е вярно, но нищо не мога да направя.

– Ами армията? Която ще бъде заставена да пролее тази кръв? Какво ще стане с армията? Вашата армия.

– Тя вече не е моя.

– Ваша е, колкото и на всеки друг гражданин на страна.

– Тази армия претърпя най-голямото си поражение.

– Не тя, комунистическият режим претърпя поражение. Не и войниците. Вашите войници. Те просто бяха разпуснати. А сега един човек иска да ги мобилизира отново. Но с друга цел. За да нападат, да поробват и да колят народа си.

– Защо точно аз?

– Имате ли кола, генерале?

Възрастният мъж учудено вдигна поглед от камината.

– Естествено. Малка е, но ми върши работа.

– Отидете в Москва. В Александровския парк. При огромната гранитна плоча до вечния огън. Попитайте ги какво трябва да направите. Не питайте мен, тях питайте.

Монк си тръгна. Преди да се зазори, вече се беше прибрал в поредното скривалище с двамата си чеченски телохранители. Същата нощ взривиха печатницата.

Ако трябва да се класират множеството древни и тайнствени институции, които и до днес съществуват във Великобритания, първото място без съмнение ще се падне на Лондонския хералдически институт, основан още по времето на Ричард III. Най-високо в йерархията на този институт стоят пазителите на гербовете и херолдите.

В Средновековието херолдите — или иначе казано вестителите – са били използвани, за да пренасят съобщения между воюващите страни през бойното поле по време на примирие.

Между войните те били натоварвани със съвсем други задачи. В мирно време рицарите и благородниците се събирали да показват бойните си умения в дуели и турнири. И тъй като участниците били облечени от главата до петите в доспехи, херолдите, чието задължение било да обявяват имената на съперниците във всеки един турнир, трудно разпознавали мъжете зад шлемовете.

За да се разреши този проблем, благородниците носели емблема или знак на щитовете си. Така херолдът, виждайки мечка и разните му там атрибути, разбирал, че някъде там в металната черупка се крие графът на Уоруик.

Покрай тези си функции херолдите станали експерти и арбитри за това кой е и най-вече кой има правото да се нарича така или иначе. Те проследявали родословието на аристократите и водели на отчет всичките им кръвни наследници.

Всичко това не се правело само от снобизъм. С титлата вървели огромни имения, замъци и ферми. В днешно време би могла да означава дори законно право на собственост върху контролния пакет акции в „Джененеръл Мотърс". От нея зависели огромни богатства и власт.

И тъй благородниците обикновено се разделят с този свят, оставяйки след себе си цяло котило потомци, част от които незаконни, неминуемо се разразявали ожесточени спорове за това кой има право да ги наследи. Претенциите често се разрешавали с война. Херолдите, като пазители на архивите, били крайният арбитър в родствените спорове и определяли кой има правото да носи герба на фамилията.

До ден днешен Лондонският хералдически институт разрешава подобни спорове, регистрира гербовете на банкери и индустриалци, наскоро придобили благородническа титла, и срещу определено заплащане може да проследи родословното дърво на всяка една фамилия от вписването ѝ в архивите до наши дни.

Както може да се очаква, херолдите са учени, погълнати от странната си наука, чиито неразбираем нормански език и сложна символика се овладяват след години упорита работа.

Част от тях са се специализирали в изследване родословието на европейските благороднически фамилии, свързани с британската аристокрация чрез множество брачни съюзи.

След дискретно, но задълбочено проучване сър Найджъл Ървин установи, че един от тях проявява особен интерес към руската династия Романови и се смята за най-добрия специалист в света в тази област. За доктор Ланселот Пробин се говореше, че е научил повече неща за династията Романови, отколкото самите Романови някога са знаели.

Представяйки му се като пенсиониран дипломат, подготвящ доклад за Външно министерство относно евентуалните монархически тенденции в Русия, сър Найджъл го покани на чай в „Риц“.

Доктор Пробин се оказа дребен и симпатичен човек, който се отнасяше към работата си с невероятно чувство за хумор и без каквато и да било превзетост Като го видя, старият разузнавач се сети за Дикенсовия господин Пикуик.

– Как мислите – попита сър Найджъл, когато сервираха великолепния „Ърл Грей“ и сандвичи с краставица, – може ли да се говори за наследници на династията Романови?

Постът височайши пазител на гербовете, ако трябва да удостоим доктор Пробин с помпозната му титла, не беше кой знае колко високоплатен и на пухкавия учен рядко му се случваше да пие чай в „Риц . Сандвичите в скъпото заведение явно му харесваха, защото отхапваше с видима наслада.

— Занимавам се с династията Романови само като с хоби. Същинската ми работа е малко по-различна.

– И все пак, вие сте най-добрият експерт по въпроса.

– Благодаря ви за комплимента. С какво бих могъл да ви помогна?

– Интересувам се от родословието на Романови. Имат ли наследници?

Доктор Пробин изяде и последната трохичка от сандвича си и огледа десертите.

– Положението е много сложно. Има наследници, но при тях кашата е пълна. Оцелелите родственици на фамилията са се пръснали из целия свят. Непрекъснато изникват нови претенденти. Защо питате?

– Да предположим – подхвана деликатно сър Найджъл, – че поради някаква странна причина руският народ реши да възстанови конституционната монархия и да възкачи на престола цар.

– Вижте, това е невъзможно, защото на практика те никога не са били конституционна монархия. Последният император – това е правилната титла от 1721-ва година насам, макар всички да го наричат цар – Николай II е управлявал като абсолютен монарх.

– Бихте ли пояснили?

Доктор Пробин лапна последното парче от еклера и отпи глътка чай.

– Чудни сладкиши – каза.

– Радвам се, че ви харесват.

– Та на въпроса, ако изобщо някога решат да възстановят монархията, в което се съмнявам, биха срещнали сериозни трудности. Както знаете, Николай II, царица Александра и петте им деца са били заклани в Екатерининбург през 1918-а. Тоест по пряка линия наследници няма. Всички днешни претенденти са родственици на фамилията по съребрена линия. Някои от тях се разклоняват чак от дядото на Николай II.

– Значи няма сериозен, неоспорим претендент?

– Не. Мога да ви дам повече подробности в кабинета си. Имам цялото родословно дърво на династията. Таблиците са огромни, не можех да ги разпростра тук. То са имена, то клонове и разклонения къде ли не по света.

– Но на теория руснаците могат да възстановят монархията си, нали?

– Сериозно ли ме питате, сър Найджъл?

– Просто разсъждавам.

– Вижте, на теория всичко е възможно. Всяка монархия може да стане република, като прогони краля или кралицата си. Гърция го направи. Както и всяка република може да установи конституционна монархия. Като в Испания например. И двете страни смениха формата си на управление в последните трийсет години, така че очевидно не в това е проблемът.

– Значи въпросът е кой ще бъде кандидатът?

– Именно. Генерал Франко създаде законови условия след смъртта му Испания отново да стане кралство. За наследник на трона избра внука на Алфонсо XIII, принц Хуан Карлос, който царува и до днес. Но никой не оспори наследствените му права. Родствената връзка беше съвсем ясна. Нещата се объркват, когато има повече претенденти.

– Много ли са претендентите от династията Романови?

– Колкото щете. Кой от кой по-далечен.

– Някой с повече шансове?

– В момента не се сещам, ще трябва да ги проуча отново. Отдавна не са ме питали сериозно.

– Бихте ли проверили? – попита сър Найджъл. – Налага ми се да замина за известно време, но какво ще кажете да се видим, като се върна. Ще ви потърся в службата.

По времето, когато КГБ беше огромна организация за шпионаж, репресии и контрол, ръководена от един-единствен председател, сферите ѝ на действия бяха толкова многообразни, че тя трябваше да бъде разделена на главни управления, управления и отдели.

Сред тях бяха Осмо главно управление и Шестнайсето управление – и двете занимаващи се с електронно разузнаване, радиозасичане, подслушване на телефони и засичане на спътникови предавания.

Като такива те представляваха съветски еквивалент на американските Агенция за национална сигурност и Национална разузнавателна служба или пък британския Правителствен комуникационен щаб.

По-възрастните служители на КГБ, като председателя Андропов, например, изобщо не можеха да се ориентират в сложната материя на електронното разузнаване, но поне признаваха неговата важност. В Съветския съюз, който технологично изоставаше с десетилетия от Запада, за военно и разузнавателно оборудване винаги се намираха пари и Осмо главно управление получаваше всяка най-нова разработка в електрониката.

Когато Горбачов разцепи КГБ на отделни структури Осмо и Шестнайсето се сляха, за да образуват така наречената Федерална агенция за правителствени връзки и информация, или ФАПСИ.

ФАПСИ вече бе оборудвана с най-мощните компютри, най-добрите математици и дешифровчици и всичко в областта на радиотехнологиите, което парите можеха да купят. След падането на комунизма тази изключително скъпа за поддържане структура бе изправена пред сериозен и непреодолим проблем: парите.

С началото на приватизацията ФАПСИ буквално се предложи на пазара за пари, предоставяйки възможност на начинаещите руски бизнесмени да проследят – разбирай, откраднат – търговските контакти и кореспонденция на конкурентите си, местни и чуждестранни. Някъде от1995-а насам вече не представляваше проблем за която и да е руска фирма да наеме правителствената агенция и да ѝ възложи да следи телефонните разговори, факсовете, телексите или пък радиопредаванията на даден чужденец в Русия.

Полковник Гришин прецени, че където и да се намира, Джейсън Монк все пак поддържа някаква връзка с онези, които са го пратили. Едва ли контактуваше чрез посолството, което бе поставено под наблюдение, освен ако не им звънеше по телефона, където лесно можеха да го засекат.

Следователно си беше донесъл някакъв вид предавател.

– Ако бях на негово място – каза един от високопоставените специалисти във ФАПСИ, с когото Гришин се консултира срещу солидно заплащане, – щях да използвам компютър. Бизнесмените непрекъснато го правят, компютър, който приема и предава? – попита Гришин.

– Разбира се. Компютрите могат да осъществяват връзка със спътниците, а оттам и с други компютри. На тая база работи информационната магистрала Интернет.

– Трафикът сигурно е огромен.

– Така е. Но и нашите компютри не са малки. Въпросът е да умееш да пресяваш съобщенията. Деветдесет процента от електронния трафик са си чисто дърдорене: разни идиоти си приказват по компютъра. Девет процента съдържат търговска информация – фирми договарят стоки, цени, договори, срокове на доставка. Останалото е правителствен трафик. Навремето половината управление работеше за тоя един процент.

– Колко от трафика е кодиран?

– Целият правителствен и около половината търговски. Но търговските кодове не са ни проблем.

– И в коя категория мислиш, че ще попадне моят американски приятел?

Специалистът от ФАПСИ беше прекарал половината си живот в разузнаването и нямаше навика да задава излишни въпроси.

– Най-вероятно някъде из търговския трафик – отвърна той. – На правителствените им знаем източниците. Може и да не сме в състояние да ги разшифроваме, но знаем, че са изпратени от това и това посолство, консулство или легация. Твоят човек там някъде ли работи?

– Не.

– Значи сигурно използва търговските спътници. „Чиниите“ на американското правителство предимно наблюдават и подслушват нас. И предават дипломатическия трафик, разбира се. Но сега горе е пълно с търговски сателити, фирмите си наемат време и контактуват с клоновете си по целия свят.

– Мисля, че моят човек предава от Москва. Може би и приема.

– Приемането не ни върши работа. Съобщение от спътник може да се приеме във всяка една точка от Архангелск до Кримския полуостров. Можем да го засечем къде се намира само когато предава.

– Тоест, ако руска търговска фирма ви наеме да откриете изпращача, бихте могли да го направите?

– Може би. Но струва доста скъпо, в зависимост от това колко хора и компютри работят по случая, колко часа в денонощието ще го следим.

– Двайсет и четири часа – каза Гришин. – Всички хора, с които разполагате.

Ученият зяпна от почуда. Това щеше да струва милиони долари.

– Доста сериозна поръчка.

– Не се шегувам.

– Съобщенията ли искате?

– Не, местонахождението на изпращача.

– Това е по-трудно. Веднъж като засечем съобщението, можем после на спокойствие да го изучаваме и разшифроваме. А изпращачът е в ефир само за наносекунди.

Един ден след срещата на Монк с генерал Николаев ФАПСИ успя да хване мигновен сигнал. Човекът на Гришин се обади в къщата до булевард „Киселни“.

– Включи се – каза той.

– Засякохте ли съобщението?

– Да, не е търговско. Използва еднократни кодове. Не подлежат на разшифроване.

– Това не ми върши работа – отвърна Гришин. – Откъде предава?

– Голяма Москва.

– Прекрасно, такова малко местенце. Трябва ми сградата.

– Имай търпение. Мисля, че разбрахме с кой спътник работи. Най-вероятно използва един от двата сателита на ИнТелКор, които прелитат над нас всеки ден. Единият беше в обсег, когато засякохме съобщението. Можем да се съсредоточим върху тях занапред.

– Действайте – каза Гришин.

Вече шести ден Монк успяваше да се изплъзне от армията издирвачи, които Гришин бе пуснал по улиците на града. Полковникът беше озадачен. Американецът трябваше да се храни все пак. Или се беше сврял в някоя дупка и не смееше да си покаже носа навън, което означаше, че не може да им навреди; или се придвижваше из града като руснак, с някаква маскировка, която хората му скоро щяха да разпознаят; или пък се беше измъкнал от страната след единствения си безполезен контакт с патриарха. А може би някой го пазеше? Хранеше го, осигуряваше му подслон, транспорт, прикритие охрана. Но кой? Кой беше този някой?

Анатолий Гришин още не можеше да реши тази загадка.

Два дни след разговора си с доктор Пробин в „Риц" сър Найджъл Ървин кацна на летището в Москва. Придружаваше го личен преводач. Въпреки че руският му бе доста добър навремето, отдавна не можеше да разчита на него за такива деликатни разговори.

Човекът, когото бе довел със себе си, бе същият онзи бивш боец Брайън Маркс, само дето този път на паспорта стоеше истинската му фамилия – Винсънт.

Служителят на паспортното гише на летището провери двете имена в компютъра, но нито един от пристигащите не беше регистриран като редовен посетител.

– Заедно ли сте? – попита той.

Двамата очевидно бяха на различна възраст. Единият беше слаб, побелял и – ако се съди по паспорта му –близо седемдесет и пет годишен. Другият наближаваше трийсетте, носеше тъмен костюм и изглеждаше доста як.

– Аз съм преводач на господина – поясни Винсънт.

– Не говоря добре езика – добави услужливо сър Найджъл на развален руски.

Служителят изобщо не се впечатли. Чуждите бизнесмени рядко знаеха руски. Някои наемаха преводачи от агенциите в Москва, но по-едрите риби си водеха техни хора. Беше съвсем нормално. Той подпечата паспортите и махна на чужденците да минават.

В града двамата се настаниха в „Национал“, където преди време беше отседнал злощастният Джеферсън. Двайсет и четири часа по-рано един мургав чеченец, когото едва ли някой си спомняше, беше оставил на рецепцията плик за сър Найджъл Ървин.

Англичанинът го получи заедно с ключа от стаята си.

В него имаше празен лист хартия. Дори да попаднеше в чужди ръце, нямаше да навреди с нищо. Съобщението не беше на листа, а от вътрешната страна на плика, написано с лимонов сок.

Брайън Винсънт разряза плика по краищата и внимателно го загря с пламъка на една кибритена клечка. На едно място хартията покафеня и на белия фон се различиха седемте цифри на частен телефонен номер. Щом се увери, че ги е научил наизуст, сър Найджъл каза на Винсънт да изгори плика и да изхвърли пепелта в тоалетната чиния, след което двамата кротко вечеряха в хотела и зачакаха да стане десет часът.

Личният телефон на патриарх Алексей II в кабинета в дома му иззвъня и той вдигна слушалката. Хората, които знаеха този номер, се брояха на пръсти, и патриархът ги познаваше до един.

– Да – каза той предпазливо в слушалката.

Гласът отсреща му беше непознат. Човекът говореше добре руски, но не беше руснак.

– Патриарх Алексей?

– Кой се обажда?

– Ваше светейшество, не се познаваме, но аз съм преводач на господина, с когото пристигнах. Преди няколко дни любезно приехте един свещеник от Лондон.

– Да, спомням си.

– Той каза, че ще ви посети и друг, по-възрастен човек, който би желал да проведе изключително важен разговор с вас. Той е тук до мен. Моли да го приемете.

– Сега, тази вечер?

– Всяко отлагане може да се окаже фатално.

– Защо?

– Тук в Москва има хора, които скоро ще разпознаят господина. Вероятно ще го поставят под наблюдение. Трябва да бъдем изключително дискретни.

Последният аргумент не беше чужд на разтревоженият прелат.

– Добре. Къде се намирате?

– На няколко минути път от вас. Готови сме да тръгнем веднага.

– Тогава след половин час, тук.

Този път предупреденият пазач отвори вратата, без да задава въпроси, и притесненият, но страшно любопитен отец Максим придружи двамата посетители до личния кабинет на патриарха. Лимузината, която сър Найджъл бе наел от хотела, остана да ги чака на тротоара.

Патриарх Алексей и този път беше облечен в светлосиво расо. На врата му на верижка висеше малко разпятие. Той поздрави гостите си и ги покани да седнат.

– Позволете ми най-напред да се извиня за незадоволителния си руски, който ме принуждава да разговарям с Ваше светейшество чрез преводач — каза сър Найджъл.

Винсънт бързо преведе. Патриархът кимна и се усмихна.

– А аз, уви, не говоря английски – отвърна. – А, отче Максим, оставете таблата на масата, моля. Ще се обслужим сами. Свободен сте.

Сър Найджъл се представи, като пропусна да отбележи, че навремето е бил висш офицер от разузнаването, работил срещу Русия и всичките ѝ операции. Ограничи се с това, че е ветеран от британските „външни служби“ (горе-долу вярно), понастоящем пенсионер, но е бил повикан, за да проведе този разговор.

Без да споменава за Линкълновия съвет, той уведоми патриарха, че Черният манифест е бил показан на ограничен кръг от хора с огромно влияние, които са останали дълбоко потресени от съдържанието му.

– Както, убеден съм, и вие, Ваше светейшество.

Алексей тъжно кимна след края на превода.

– Дошъл съм, за да изкажа убеждението си, че сегашната ситуация засяга всички нас – добронамерените хора във и извън Русия. И както е казал един английски поет: човек не е самотен остров. Всички сме част от едно цяло. Ако Русия, една от най-великите държави на света, попадне в ръцете на жесток диктатор, това би било трагедия – за нас на Запад, за руския народ и най-вече за Светата църква.

– Напълно споделям мнението ви – каза патриархът, –но Църквата не може да се намесва в политиката.

– Не, разбира се. Но тя трябва да се бори срещу злото, да защитава морала, нали така?

– Естествено.

– Освен това има право да защитава целостта си и да начини да се предпази от онези, които искат да я унищожат.

– Без съмнение.

– Тогава Църквата може да призове вярващите да не предприемат действия, които биха насърчили злото и биха навредили на самата нея.

– Ако Църквата се противопостави открито на Игор Комаров и той все пак спечели изборите, това би било равносилно на самоубийство – каза Алексей II. – Така ще го възприемат и стоте митрополити и мнозинството от тях ще гласуват срещу подобно решение.

– Съществуват и други начини – каза сър Найджъл и в продължение на няколко минути описа конституционна реформа, от която патриархът остана като гръмнат.

– Сигурно се шегувате, сър Найджъл – каза той накрая. –Да възстановим монархията? Да върнем царя? Народът няма да подкрепи такъв обрат.

– Нека се опитаме да погледнем в бъдещето – предложи Ървин. – И двамата знаем, че Русия се намира в безизходица. От едната страна имаме хаос, назряващи конфликти, размирици, дори гражданска война, подобна на тази в Югославия. Не може да има напредък без стабилност. Русия се люшка като кораб в бурно море. Един ден ще се разпадне, основите ѝ ще рухнат и народът ще загине. От другата страна стои диктатура, жесток деспотизъм, несравним с нищо, което изстрадалата ви родина е преживяла. Вие какво бихте избрали за народа си.

– Нищо – отвърна патриархът. – Перспективите са ужасяващи.

– Тогава не забравяйте, че една конституционна монархия винаги представлява пречка пред едноличната диктатура. Двете не могат да съществуват заедно. Едното трябва да отпадне. Всяка нация се нуждае от символ, на който да се уповава в трудни времена, който да я обединява въпреки етническите различия и езиковите бариери. Комаров е заложил на национализма. Това е неговата икона. Никой няма да гласува срещу него при положение, че от другата страна няма нищо. Трябва да намери алтернатива. Друг символ. Друга икона.

– Но ако проповядваме за възстановяване на... – понечи да възрази патриархът.

– Това няма да означава непременно, че се противопоставяте на Комаров — прекъсна го англичанинът. –Ще проповядвате за една нова стабилност, за един обединителен символ. Комаров не може да ви обвини, че се намесвате в политиката, нито пък че се опълчвате срещу него, макар да е възможно да заподозре каква е крайната цел. А тя не се ограничава само с Комаров...

Найджъл Ървин старателно изреди примамливите перспективи пред патриарха. Сливането на Църквата и Трона, пълното възстановяване на Православната църква в целия ѝ блясък, завръщането на патриарха на Москва и цяла Русия в двореца зад стените на Кремъл, множеството западни кредити и инвестиции, които неминуемо ще дойдат, ако страната се стабилизира.

– Аргументите ви са силни и лично аз ги приемам с открито сърце – каза Алексей II след кратък размисъл.

– Виждал съм Черния манифест и знам какво ни очаква. Христовите ми братя от Светия синод не са го виждали и няма да му повярват. Публикувайте го и половин Русия ще застане на ваша страна... Иначе не мога да ви помогна. Познавам отлично хората си и знам каква ще е реакцията.

– А ако друг вдигне глас? Не вие, Ваше светейшество, не лично вие, но някоя силна и обаятелна личност, с вашето мълчаливо съгласие?

Имаше предвид странстващия проповедник отец Григорий Русаков, когото патриархът лично бе упълномощил да проповядва, въпреки несъгласието на Светия синод.

На младини отец Русаков бе правил многобройни опити да постъпи в Семинарията, но така и не бе допуснат. Беше прекалено интелигентен за вкусовете на КГБ и притежаваше твърде силен характер. Затова се оттегли в един манастир в Сибир, прие духовен сан и тръгна из страната да проповядва, стараейки се да избегне тайната полиция.

Хванаха го, разбира се, и го осъдиха на пет години трудов лагер за пропаганда против държавата. В съда отказа от услугите на служебния адвокат и така блестящо проведе защитата си, че накара съдиите да признаят, че нарушават Съветската конституция.

Амнистията на Горбачов завари трийсет и пет годишния свещеник все така вдъхновен и пламенен. Той продължи да проповядва от място на място, но в проповедите си така заклеймяваше митрополитите за бездействието и продажността им, че повечето от тях дотичаха при Алексей да го молят отново да запре младия проповедник.

Преоблечен като енорийски свещеник, Алексей II отиде на една от сбирките му да го чуе.

„Да можех да обърна целия този плам, мислеше си той докато стоеше сред тълпата, цялата тази страст и вдъхновение в услуга на Църквата.“

Силата на отец Григорий бе в това, че грабваше сърцата на хората. Говореше им на народния език, така както разговаряха помежду си работниците. Понякога дори подправяше речите си с някоя пикантна фраза, научена в трудовия лагер. Знаеше езика на младите, познаваше попидолите им по име, разбираше колко е трудно за една домакиня да свърже двата края, как водката притъпява трудностите.

Макар да не бе женен и да живееше като аскет, той познаваше греховете на плътта, както нито една семинария не би могла да го научи. Две популярни младежки списания го сочеха като секс-символ.

В крайна сметка Алексей II не отиде в милицията, а покани черната овца на вечеря. Оскъдна, сервирана лично от патриарха на дървена маса в една от стаите на Данииловския манастир. Разговаряха цяла нощ. Алексей му обясни какво иска от него и как може да помогне на една Църква, служила прекадено дълго на деспотичен режим, да намери отново мястото си сред сто и четирийсетте милиона християни на Русия.

Още преди да се зазори, двамата бяха сключили негласното споразумение отец Григорий да насърчава слушателите си да приемат Бог в домовете си и на работните места, но и да се върнат в Църквата, колкото и покварена да е тя. Невидимата ръка на патриарха свърши останалото. Една голяма телевизионна компания започна да излъчва седмични репортажи от препълнените сбирки на отец Григорий и проповедите му се гледаха от милиони хора, които той никога не можеше да посети лично. През зимата на 1999-а този самотен свещеник надминаваше по популярност и ораторски качества дори и Игор Комаров.

Патриархът помисли малко и каза:

– Ще поговоря с отец Григорий за завръщането на царя.

ПЕТНАЙСЕТА ГЛАВА

Както винаги в края на ноември, вятърът свистеше по Стария площад и навяваше първия сняг на зимата, сякаш за да напомни за свирепия студ, който скоро щеше да скове всичко.

Дебелият свещеник наведе глава срещу вихъра и забърза през малкия двор към църквата „Вси светии“, където беше топло и миришеше на влажни дрехи и тамян.

Щом телохранителите в колата отсреща се увериха, че никой не го следи, полковник Гришин го последва в храма.

– Звънял си – каза той, заставайки редом с него, сякаш за да се наслади на стенописите.

– Снощи дойде един човек. От Англия.

– Да не е от Америка? Сигурен ли си, че не е от Америка?

– Да, полковник. Малко след десет часа Негово светейшество ми каза да посрещна един господин от Англия и да го въведа. Дойде с преводач, много по-млад от него. Посрещнах ги и ги заведох до кабинета. После им поднесох кафе.

– За какво си говореха?

– Докато бях в стаята, по-възрастният се извини, че не говорел добре руски. Другият превеждаше дума по дума. Патриархът ми каза да оставя кафето и да си вървя.

– Остана ли да подслушваш пред вратата?

– Опитах се, но по-младият си беше преметнал шала на дръжката. Нищо не виждах и почти нищо не можех да чуя. После се чуха стъпки, сигурно пазачът бе тръгнал на оглед, и аз избягах.

– Спомена ли си името този възрастен англичанин?

– Не. Поне не докато аз бях там. Може би се е представил, докато правех кафето. Заради шала не виждах нищо и едвам долавях по някоя дума. Обаче нищо не можах да разбера.

– Кажи ми какво си чул, може пък аз да разбера.

– Патриархът повиши глас само веднъж. Чух го да казва: „Да върнем царя?“ Стори ми се изумен. После отново утихнаха.

Полковник Гришин стоеше, гледаше Светата майка с Младенеца и се чувстваше, сякаш някой го е зашлевил през лицето. Онова, което току-що бе чул, може би нямаше смисъл за глупавия свещеник, но означаваше твърде много за него.

В една конституционна монархия нямаше място за президент. Начело на правителството щеше да застане министър-председател, лидер на партията с мнозинство в парламента, но той щеше да се отчита пред Държавната дума, а това вече нямаше нищо общо с намеренията на Игор Комаров да установи еднопартийна диктатура.

– Как изглеждаше човекът? – попита спокойно Гришин.

– Среден на ръст, слаб, с посивяла коса, около седемдесетгодишен.

– Имаш ли представа откъде може да е дошъл?

– А, да. За разлика от предишния, този дойде с кола, която остана да го чака отпред. Видях я, като ги изпращах. Беше лимузина. Записах ѝ номера, преди да завие зад ъгъла.

Той подаде на полковника листче хартия.

– Постъпил си много правилно, отче. Няма да забравим за помощта ти.

Хората на Анатолий Гришин действаха бързо и експедитивно. Едно обаждане в Автомобилната инспекция, и номерът беше проверен след по-малко от час. Лимузината беше собственост на хотел „Национал“ Задачата бе възложена на Кузнецов. С перфектния си американски английски той спокойно можеше да мине за американец. Пристигна в „Национал“ малко след дванайсет на обяд и се приближи към портиера.

– Прощавайте, говорите ли английски?

-Да, господине.

– Чудесно. Вижте, снощи вечерях тук наблизо и се запознах с един английски джентълмен, който седеше на съседната маса. Поприказвахме си, после той си тръгна, но забрави това на масата.

Кузнецов извади запалка. Беше златна и скъпа, „Картие“. Портиерът се озадачи.

– Да, сър?

– Хукнах след него, но не успях да го настигна. Видях само колата му.., голям черен мерцедес. От ресторанта ми казаха, че може би е ваш. Успях да запиша номера. Ето го.

Той му показа някакво листче.

– Да, сър. Наш е. Един момент, моля.

Портиерът провери в дневника от миналата вечер. Трябва да е бил господин Тръбшоу. Искате ли да му предам запалката?

– Не се притеснявайте. Ще я оставя на рецепцията. Кузнецов махна безгрижно с ръка и тръгна към рецепцията, прибирайки запалката в джоба си.

– Здравейте. Бихте ли ми казали в коя стая е господин Тръбшоу?

Девойката зад гишето беше тъмнокоса и красива, и време на време излизаше с американци. Усмихна се лъчезарно и каза:

– Един момент, сър.

После натрака името на компютъра и поклати глава.

– Съжалявам. Господин Тръбшоу и спътникът му са си тръгнали тази сутрин.

– По дяволите. Надявах се да го заваря. Знаете ли дали е напуснал Москва?

Тя пак провери в компютъра.

– Да, сър, сутринта сме потвърдили резервацията му за обедния полет до Лондон.

Кузнецов нямаше ни най-малка представа защо полковник Гришин издирва мистериозния господин Тръбшоу, но му докладва какво е открил. Когато младокът си тръгна, полковникът се обади на връзката си във Визовия отдел на Вътрешното министерство и няколко часа по-късно получи данните на Тръбшоу на личния си факс. Снимката, приложена към молбата му за виза в Руското посолство в Лондон, бе донесена на ръка.

– Увеличете я – нареди Гришин на подчинените си.

Лицето на възрастния англичанин не му говореше нищо. Но познаваше човек, който можеше да му каже кой е.

На пет километра надолу по „Тверская“, където шосето за Минск вече на два пъти е сменило името си, се издига величавата „Триумфална арка.“ Встрани от нея се намира улица „Маросейка“.

Два от жилищните блокове на тази улица са предназначени изцяло за пенсионирани висши офицери от бившия КГБ, на които държавата е осигурила уютни и комфортни старини.

През зимата на 1999-а сред тях бе един от най-опасните руски разузнавачи, генерал Юрий Дроздов. В разгара на Студената война той бе ръководил всички операции на КГБ по цялото източно крайбрежие на Америка, преди да бъде върнат в Москва, за да оглави свръхсекретното управление „Нелегално разузнаване“.

Нелегалните разузнавачи са онези, които влизат във вражеската територия без какъвто и да било дипломатически имунитет и, внедрени като бизнесмени, учени и какво ли още не, ръководят на място агентите, които са вербували. Години наред Дроздов бе обучавал и изпращал по света нелегалните разузнавачи на КГБ.

Гришин се бе засякъл с него за кратко в последните дни преди пенсионирането му, когато генералът оглавяваше малката и дискретна група, поела анализирането на огромното количество сведения, пристигащи от Олдрич Еймс, а полковникът водеше разпитите на разконспирираните шпиони.

Двамата не се обичаха особено. Дроздов не си падаше по грубите методи, а Гришин, който никога не бе напускал Съветския съюз, като се изключи безславната му мисия в Източен Берлин, ненавиждаше онези от Първо главно, които бяха прекарали половината си живот на Запад и се бяха „заразили“ от чуждестранни превземки. Все пак Дроздов се съгласи да се срещне с него в апартамента си на улица „Маросейка“.

Без много приказки Гришин извади увеличената снимка и я сложи на масата.

– Познавате ли този човек? – попита.

За негов ужас старият разузнавач избухна в неудържим смях.

– Дали го познавам:? Лично не. Но това лице се е запечатало в съзнанието на всеки мой връстник, работил някога в Язенево. Вие не знаете ли кой е?

– Не. Ако знаех, нямаше да бъда тук.

– Викахме му Лисицата. Найджъл Ървин. Ръководеше всички операции срещу нас през седемдесетте години. После шест години беше началник на британската Тайна разузнавателна служба.

– Шпионин.

– Майстор на шпионажа, шеф на всички шпиони – поправи го Дроздов. – Не е съвсем същото. Беше един от най-добрите в бранша. Защо питате?

– Пристигнал е в Москва вчера.

– Сериозно? Знаете ли защо?

– Не – излъга Гришин.

Дроздов го изгледа изпитателно. Не можеше да го заблуди с това "не".

– Всъщност, вас пък какво ви интересува? Нали вече не сте в играта? Доколкото знам, ръководите ония мутри на Комаров, или бъркам нещо?

– Аз съм шеф на сигурността в Съюза на патриотичните сили – каза през зъби Гришин.

– Все тая – промърмори старият генерал и изпрати неканения си гост до вратата. – Ако се появи отново, кажете му да мине да пийнем по едно – подвикна той подире му, а под носа си добави: – Кретен.

Щом се върна в кабинета си, Гришин веднага се свърза с информаторите си в Имитационния отдел в им нареди да го уведомят незабавно в случаи, че Найджъл Ървин или господин Тръбшоу влязат в страната.

На следващия ден армейски генерал Николай Николаев даде интервю за „Известия – най-големия национален ежедневник. За вестника това бе нещо като сензация, защото старият воин никога не даваше интервюта.

Материалът трябваше да отбележи предстоящия му седемдесет и четвърти рожден ден и съвсем естествено започна с въпроси около здравословното му състояние.

Стегнат и изправен в кожения си стол в една от стаите на офицерския клуб в Академията „Фрунзе“, генералът отвърна на репортера, че няма проблеми със здравето.

– Зъбите са си мои – изръмжа с гърления си глас той. – Очила не нося и още мога да надбягам който и да е никаквец на твоята възраст.

Репортерът, който беше прехвърлил четирийсетге, напълно му повярва. Фотографката, млада дама на около двайсет и пет години, го погледна с възхита. Дядо и неведнъж беше разправял как младият танкист ги е въвел в Берлин преди петдесет и четири години.

Разговорът се завъртя около положението в страната.

– Окаяно – заяви чичо Коля. – Пълен хаос.

– Предполагам, че ще гласувате за Съюза на патриотичните сили и Игор Комаров идния януари? – попита репортерът.

– За тоя ли? Никога! – отсече генералът. – Банда фашисти това са те. Направо ми се повдига от тях.

– Не разбирам – притесни се журналистът. – Мислех, че...

– Млади човече, хич не си и помисляй, че съм се хванал на патриотичните глупости на Комаров. Знам аз какво е патриотизъм, момче. Виждал съм как се умира за родината. Мислиш ли, че не мога да разбера кога ме лъготят? Тоя Комаров не е никакъв патриот. Пълен боклук, това е той.

– Разбирам – отвърна репортерът, който изобщо нищо не разбираше и съвсем се беше сащисал. – Но има много хора, които смятат, че плановете му за Русия...

– Плановете му за Русия са пак да се лее кръв – изрева чичо Коля. – Мислиш, че малко кръв се е ляла в тая страна? Аз пък съм се нагледал на кървища и повече не ща и да чуя. Тоя човек е фашист, момче. Слушай ме какво ти казвам. Бил съм се с фашисти цял живот. И в Курск, и при „Багратион“, и оттатък Висла, та чак до Берлин. Немец или руснак, фашистът си е фашист. Всичките са... – Искаше му се да използва някоя от четирийсетте руски думи, отнасящи се до интимни части на тялото, но понеже в стаята имаше дама, реши да се ограничи с „мерзавци“.

– Но не смятате ли – възрази журналистът, – че Русия трябва да бъде прочистена от всичката тази паплач?

– Трябва, момче. Но тая паплач не идва само от малцинствата, голяма част от нея си е наша, родна, руска сган. Ами политиците, корумпираните бюрократи, дето са дупе и гащи с гангстерите?

– Но Комаров възнамерява да се справи с гангстерите.

– Ти не разбираш ли, че Игор Комаров е финансиран от гангстери? Откъде мислиш, че идват всичките му пари? От добрата фея? Ако дойде на власт, тая страна ще бъде изкупена и разграбена от престъпниците. Казвам ти, момче, никой, който някога е носил униформата на тази армия с гордост, не трябва да допуска родината да попадне в ръцете на ония говеда от гвардията на Комаров.

– Къде е истината тогава?

Старият генерал придърпа днешен вестник и махна към последната страница.

– Гледа ли го онова момче, свещеничето, снощи по телевизията?

– Отец Григорий, проповедника? Не, защо?

– Струва ми се, че той е открил истината. Май ще се окаже, че ние сме грешили през всичките тия години. Сигурно наистина трябва да се върнем към Господа и да възстановим царя.

Интервюто се превърна във сензация. Не толкова заради онова, което се казваше в него, колкото заради онзи, който го казваше. Най-великият жив воин на Русия бе направил изявление, което щеше да се чете от всеки офицер и войник в страната и от голяма част от двайсетте милиона ветерани.

Интервюто беше препечатано без съкращения в седмичника „Наша армия“, последовател на „Красная звезда“, който се получаваше във всяко едно руско поделение. Части от него бяха цитирани в централните новини и повторени по радиото. След това генералът отказа да говори пред медиите.

В сградата до булевард „Киселни“ Кузнецов едва не се разплака, когато застана пред каменното лице на Игор Комаров.

– Не разбирам, господин президент. Просто умът ми не го побира. Ако е имало човек, в когото да съм виждал ваш най-верен привърженик и почитател, то това е генерал Николаев.

Игор Комаров и Анатолий Гришин, който стоеше до прозореца, вперил поглед към заснежения двор, го изслушаха в пълно мълчание. После младият шеф на пропагандата се върна в кабинета си и продължи да звъни из средствата за масова информация, за да минимизира щетите.

Това обаче съвсем не беше лесно. Не можеше да обяви чичо Коля за изкуфял старец, който не знае какво приказва, защото това очевидно не беше така. Единственият му аргумент бе, че генералът не е разбрал правилно намеренията и политиката на Комаров. Но въпросите за това, откъде идват средствата на Съюза на патриотичните сили, започваха да стават все по-неудобни.

Положението на Съюза можеше да се облекчи, като на темата се посвети целият следващ брой на "Пробудисъ!“ заедно с месечното издание на „Родина“. Но те, уви, бяха замлъкнали след експлозията в печатницата, а новите машини още не бяха тръгнали от Балтимор.

Тишината в кабинета на председателя на Съюза на патриотичните сили най-после бе нарушена от Игор Комаров.

– Той е чел Черния манифест, нали?

– Предполагам – отвърна Гришин.

– Първо печатницата, после тайните срещи с патриарха, сега и това. Какво става, по дяволите?

– Саботират ни, господин президент.

Гласът на Игор Комаров бе тих, измамно тих. Но лицето му бе станало мъртвешки бледо и на скулите две алени петна. Подобно на покойния секретар Акопов, Анатолий Гришин познаваше гнева на фашисткия лидер и дори и той се страхуваше от него. Когато Комаров заговори отново, гласът му се бе снишил почти до шепот.

– Ти си тук, Анатолий, до мен, като моя дясна ръка, като човек, пределен да стане вторият по власт в Русия след мен, именно за да ме предпазваш от саботажи. Кой стои зад всичко това?

– Един англичанин на име Ървин и един американец на име Монк.

– Двама души? Само те?

– Явно имат силен гръб, господин президент. Разполагат и с манифеста. Показват го насам-натам.

Комаров стана от бюрото си, взе тежката абаносова линия и започна да я удря в лявата си длан.

– Тогава ги намери и ги ликвидирай, Анатолий. Открий какво са намислили и го предотврати. Чуй ме внимателно. На петнайсети януари след малко повече от шест седмици сто и десет милиона руски избиратели ще гласуват за следващия президент на Русия. Аз искам те да гласуват за мен. При седемдесет процента участие, това означава седемдесет и седем милиона гласа. Искам четирийсет милиона от тях. Искам да спечеля на първия тур, без балотаж. Преди една седмица можех да разчитам на шейсет милиона. Този идиот генералът току-що ме лиши от десет.

Думата „десет“ прозвуча почти като рев на див звяр. Линията продължаваше да се движи нагоре-надолу, но Комаров вече удряше по бюрото си. Изведнъж започна да крещи неистово и да млати с линията по телефона си, докато бакелитът не се раздроби на парчета. Гришин стоеше като вкаменен. В коридора цареше гробна тишина. Всички служители се бяха смразили на местата си.

– Сега пък някакъв откачен поп ще агитира за връщане на царя! Няма да има друг цар в тая страна освен мен! И като се кача на престола, така ще ги науча на ред, че Иван Грозни ще им се види ангел!

Той не спираше да удря потрошените остатъци от телефона, вперил обезумял поглед в разпилените парчета, сякаш апаратът бе непокорният руски народ, когото той щеше да вкара в пътя с бой.

Последните му думи отекнаха в тишината и той остави линията на бюрото си. Пое дълбоко въздух, овладя се, възвърна нормалния си глас, но ръцете му така неудържимо трепереха, че му се наложи да опре и десетте си пръста на бюрото, за да ги укроти.

– Днес ще говоря на митинг във Владимир – най-големия в кампанията. Ще го излъчат в цялата страна утре. След това всяка вечер до изборите ще излизам с обръщение към нацията. Средствата са осигурени. Това е моя работа. С рекламата се занимава Кузнецов.– Той протегна ръка през бюрото и насочи показалец право към лицето на Гришин. – Ти, Анатолий Гришин, имаш една-единствена работа. Да спреш саботажа.

Последното изречение също беше изкрещяно. Комаров се тръсна на стола си и махна с ръка на Гришин да си върви. Без да каже нито дума, полковникът тихо по килима и излезе.

По времето на комунизма в Русия имаше само една банка – Народната. След промените и с настъпването на капитализма банките започнаха да никнат като гъби слея дъжд и надхвърлиха бройката осем хиляди.

Повечето от тях – толкова незначителни, че човек лесно можеше да ги пропусне – фалираха бързо, завличайки парите на вложителите си. Други изчезваха за една нощ със същите последици. Оцелелите се учеха на банково дело по метода на опита и грешката. Комунизмът не беше създал традиции в тази област, пък и банкерството се оказа доста рискова професия. За десет години над четиристотин банкери бяха убити, най-вече защото не бяха на едно мнение с гангстерите по отношение на необезпечените кредити и другите форми на незаконно сътрудничество.

В края на деветдесетте нещата се поуталожиха до четиристотин сравнително надеждни банки, с първите петдесет от които Западът бе готов да работи.

Банковото дело бе съсредоточено в Санкт Петербург и най-вече в Москва. И то като организираната престъпност бе силно окрупнено и така наречените Топ Десет държаха осемдесет процента от бизнеса. В някои случаи обемът на инвестициите беше толкова голям, че можеше да се поеме само от консорциум от две или три банки.

През зимата на 1999-а първенството сред основните банки cе държеше от „Мостбанк", Смоленска банка и най-голямата – Московска федерална банка.

Именно в нейната централа пристигна Джейсън Монк през първата седмица на декември. Охраната в сградата беше като във форт Нокс.

Заради опасностите, които грозяха здравето и живота им, директорите на големите банки разполагаха с лични отряди, които можеха да засрамят охраната на всеки американски президент. Трима от тях отдавна бяха преместили семействата си съответно в Лондон, Париж и Виена и се придвижваха до офисите си в Москва с частни самолети. Когато пребиваваха в Русия, личната им охрана се осигуряваше от стотици хора. Хиляди други охраняваха клоновете на банките им.

Да се отиде на лична среща с председателя на Московската федерална банка без предварителна уговорка, направена поне няколко дни по-рано, беше нечувано. Но Монк успя да го постигне. Носеше със себе си нещо също толкова нечувано.

След като провериха и него, и куфарчето му във фоайето на многоетажната сграда, той бе ескортиран до директорската приемна три етажа под кабинета на председателя.

Там писмото, което носеше, бе прегледано от изискан млад руснак с перфектен английски. Той го помоли да изчака и изчезна зад масивна дървена врата, която се отваряше с код. Двама въоръжени юнаци останаха да го охраняват, докато минутите се нижеха. За изненада на служителката в приемната, личният сътрудник на председателя се върна и помоли Монк да го последва. Зад вратата той отново беше пребъркан и проверен с електронен скенер. Изисканият руснак се извини за неудобството.

– Разбирам – каза Монк, – времената са такива.

Три етажа по-нагоре той бе въведен в поредното фоайе, след което най-после бе придружен до личния кабинет на Леонид Григориевич Бернщайн.

Писмото, което бе донесъл, лежеше на бюрото пред банкера. Бернщайн беше нисък и едър, с къдрава прошарена коса, остър, изпитателен поглед и безупречно ушит тъмносив костюм. Стана, подаде ръка на госта си и му кимна да седне. Монк забеляза, че изисканият младок се настани в дъното на стаята, в комплект с подутината под лявата си мишница. Може да имаше диплома от Оксфорд, но Бернщайн се бе погрижил да се изучи и в Куантико[20] .

– Е, как вървят нещата в Лондон, господин Монк? –попита банкерът. – Скоро ли пристигнахте?

– Преди няколко дни – отвърна Монк.

Писмото беше написано на изключително скъпа кремава хартия и над него стояха петте разперени стрели, които символизират петте сина на Майер Амшел Ротшилд от Франкфурт. Бланката за писма беше напълно автентична. Само подписът на сър Ивлин де Ротшилд в края на писмото бе фалшифициран. Но едва ли има банкер, който ще върне личния пратеник на председателя на „Н.М. Ротшилд и синове“ със седалище Сейнт Суидин’с Лейн, Лондон.

– Добре ли е сър Ивлин? – попита Бернщайн.

Монк превключи на руски.

– Доколкото ми е известно, да, но той не е подписал това писмо. – Зад гърба му се чу шумолене. – И наистина ще ви бъда дълбоко задължен, ако младият ви приятел се въздържи да изстреля някой от куршумите си в гърба ми. Нямам бронирана жилетка и бих предпочел да остана жив. Освен това не нося нищо опасно и не съм дошъл с намерение да ви сторя зло.

– А за какво сте дошъл тогава?

Монк разказа събитията от 15 юли насам.

– Глупости! – отсече Бернщайн накрая. – По-големи глупости през живота си не съм чувал. Знам доста неща за Комаров. Направил съм си труда да го проуча. Прекалено е десен за моите разбирания, но ако смятяте, че тук омразата към евреите е някаква новост, значи не знаете нищо за Русия. Всички го правят, но всички опират до банките рано или късно.

– Омразата е едно, господин Бернщайн, но онова, което нося в този куфар, обещава повече от пасивна омраза.

Бернщайн го изгледа учудено.

– Нима носите този манифест?

– Да.

– Ако Комаров и горилите му знаеха, че сте тук, какво щяха да направят?

– Щяха да ме убият. Хората му вече ме търсят из целия град.

– Имате доста здрави нерви.

– Съгласих се да свърша една работа. След като прочетох манифеста, реших, че си струва.

Бернщайн се пресегна през бюрото.

– Дайте да погледна.

Монк му даде най-напред доклада от разследването. Банкерът беше свикнал да чете сложни документи и приключи за десет минути.

– Трима души, значи?

– Старият чистач, секретарят Акопов, който е проявил глупостта да остави папката на бюрото си, и журналистът Джеферсън, за когото Комаров погрешно е решил, че е чел документа.

Бернщайн натисна копчето на вътрешния си телефон.

– Людмила, влез във файловете на пресслужбата и прегледай печата от края на юли, началото на август. Виж дали в местните вестници са писали нещо за някой си Акопов, руснак, и един английски журналист на име Джеферсън. За първия можеш да провериш и в некролозите.

След малко извадките започнаха да излизат на компютъра върху бюрото му. Той ги прегледа набързо и каза:

– Наистина са мъртви. А вие ще сте следващият, ако ви хванат, господин Монк.

– Надявам се да не го направят.

– Е щом сте поели такъв риск, ще хвърля едно око на потайните намерения на Комаров, да видим какво е намислил.

Той отново протегна ръка. Монк му даде черната папка и Бернщайн зачете. На една от страниците се спря, прелисти назад и препречете пасажа. После, без да вдига глава от документа, каза:

– Иля, остави ни сами. Няма страшно, момче, върви.

Монк чу хлопването на вратата зад гърба си. След малко банкерът вдигна глава и го погледна.

– Не може да направи това.

– Кое? Тоталното унищожение ли? И други са се опитвали, сър.

– В Русия има един милион евреи, господин Монк.

– Знам. Десет процента от тях могат да си позволят да се махнат.

Бернщайн стана и отиде до прозореца, от който се виждаше побелялата от сняг Москва. Стъклото леко зеленееше; беше дебело дванайсет сантиметра и можеше да спре и противотанков снаряд.

– Не може да го мисли сериозно.

– Ние смятаме, че може.

– Вие?

– Хората които са ме изпратили тук; влиятелни хора, с много власт. Но уплашени от този човек.

– Вие евреин ли сте, господин Монк?

– Не, сър.

– Щастливец. Той ще спечели, нали? Проучванията сочат, че е непобедим.

– Нещата се променят. Генерал Николаев го осъди оня ден. Надявам се и Православната църква да окаже някакво влияние. Все има начин да бъде спрян.

– Хм! Църквата. Тя не е приятел на евреите, господин Монк.

– Не, но той и на нея се е заканил.

– Значи се опитвате да организирате заговор?

– Нещо такова. Църквата, армията, банките, етническите малцинства. Всеки като помогне с нещо... Гледали ли сте репортажите от сбирките на странстващия проповедник? Дето призовава за връщане на царя?

– Да. Пълни глупости, ако питате мен, но по-добре цар, отколкото нацист. Какво искате, господин Монк?

– Аз ли? Нищо. Изборът е ваш. Вие сте председател на консорциума от четири банки, който контролира двата независими телевизионни канала. Имате ли самолет?

– Да.

– До Киев са само два часа.

– Защо пък Киев?

– За да отидете до Бабий яр, например.

Леонид Бернщайн се обърна от прозореца.

– Можете да си вървите, господин Монк.

Монк събра папките си от бюрото и ги прибра в куфарчето. Беше отишъл твърде далеч.

Бабий яр е дълбока пропаст край Киев, където между 1941-ва и 1943-а година са били разстреляни сто хиляди души. Стреляли са по тях с автомат на самия ръб, за да падат телата им вътре. Сред тях е имало и комисари, и комунистически активисти, но деветдесет и пет процента са били украински евреи.

Монк вече беше на вратата, когато Леонид Бернщайн попита:

– Вие били ли сте там, господин Монк?

– Не, сър.

– А какво сте чували за мястото?

– Чувал съм, че е тягостно.

– Аз съм бил в Бабий яр. Ужасяващо е. Приятен ден, господин Монк.

Кабинетът на доктор Ланселот Пробин в централата на Лондонския хералдически институт на „Куин Виктория" беше шалък и наблъскан с какво ли не. Всеки сантиметър хоризонтална повърхност беше покрит с рула хартия, разхвърляни в привиден безпорядък, в който вероятно ученият се ориентираше.

Когато сър Найджъл Ървин влезе в стаята, доктор Пробин рипна на крака, събори цялата династия Грималди на пода и покани госта си на така освободения стол.

– Е, какво е положението с престолонаследниците? – попита Ървин.

– За трона на Романови ли? Лошо. Както и предполагах. Има един, който може да предяви претенции, но не иска; един, който ще преобърне света, за да го признаят за наследник, но не отговаря на две условия; и един американец, с когото не сме говорили, но който така или иначе няма шансове.

– Лоша работа – каза Ървин.

Доктор Пробин направо не стъпваше на земята. Беше в стихията си, в своя собствен свят на кръвни връзки, смесени бракове и сложни канони.

– Да започнем с измамниците – каза той. – Сещате ли се за Анна Андерсон? Онази, дето цял живот твърдеше, че била княгиня Анастасия и била оцеляла след клането в Екатерининбург. Глупости! Тя вече не е между живите, но ДНК-тестовете окончателно доказаха, че е била лъжкиня. Преди няколко години един друг самозванец почина в Мадрид. Беше се провъзгласил за Алексей. Оказа се, че е просто люксембургски мошеник. Без тях остават трима, които от време на време се споменават в пресата, обикновено неточно. Чували ли сте за принц Георгий?

– Простете, доктор Пробин, но не.

– Няма значение. Той е един младеж, когото амбициозната му майка, княгиня Мария, дъщеря на покойния княз Владимир,, от години се мъчи да лансира в Европа и в Русия. Самият Владимир можеше да мине за престолонаследник като правнук на коронован император, въпреки че пак щяха да го оборят, понеже майка му не е била православна християнка при раждането му, което е едно от условията. Във всеки случай дъщеря му Мария не може да наследи правата му, независимо от претенциите си. Законът на Павел, нали разбирате?

– Не съвсем.

– Павел I го е наложил. Престолът се наследява само по мъжка линия, освен ако не възникнат изключителни обстоятелства. Дъщерите не се броят. Голяма дискриминация, но това е положението. Така че княгиня Мария е всъщност принцеса Мария и синът ѝ Георгий изобщо не е на опашката. Според Закона на Павел и синовете на дъщерите не се броят.

– Значи тези двамата чакат да настъпят изключителните обстоятелства?

– Именно. Много амбициозно, но без шансове.

– Споменахте за някакъв американец, доктор Пробин?

– Там историята е много странна. Преди революцията Николай II е имал чичо – княз Павел, най-малкия брат на баща му. Когато завзели властта, болшевиците убили царя, брат му и чичо му Павел. Но Павел имал син, братовчед на царя. По случайност този буен младеж, княз Дмитрий, бил замесен в убийството на Распутин и поради тази причина бил заточен в Сибир по време на болшевишкия преврат. Това му спасило живота. Измъкнал се през Шанхай и се озовал в Америка.

– За първи път чувам за това — каза Ървин. – Продължете.

– Ами, Дмитрий оцелял, оженил се, родил му се син Павел, който се бил в Корея като майор от Американската армия. Той също се оженил и създал двама сина.

– Дотук идеална мъжка линия. Да не искате да кажете, че престолонаследникът е американец? – попита Ървин.

– Някои поддържат тази теза, но се заблуждават – отвърна Пробин. – Вижте сега, Дмитрий се е оженил за американка без благородно потекло. Също и синът му Павел. Според правило номер 188 на Имперската династия, не можеш да се ожениш за някой с по-нисък ранг и да очакваш потомците ти да наследят трона. Напоследък се допускат и изключения, но не и за князете. Така че бракът на Дмитрий е морганатичен. Синът му, който се е бил в Корея, не може да наследи нито пък двамата му внука, които са родени от втори подобен подобен брак.

– Значи отпадат.

– Боя се, че да. Не че са проявили особен интерес. Живеят във Флорида, струва ми се.

– Кой остава тогава?

– Последният, с най-чистата кръвна връзка. Принц Семьон Романов

– Свързан с убития цар? Няма щерки, няма плебейки? – попита Ървин.

– Точно така, но връзката е доста далеч във времето. Трябва да се върнем с четири царя назад. Николай II наследява баща си Александър III, който идва на власт след своя баща, Александър II, който пък е син на Николай I. Сега, Николай I е имал и друг, по-малък син, княз Николай, който естествено не е станал цар. Неговият син Петър е имал син Кирил, който пък е баща на Семьон.

– Значи от убития цар трябва да се върнем три поколения назад до неговия прапрадядо и после да тръгнем по-малкия син четири поколения надолу, за да стигнем до Семьон.

– Точно така.

– Не сме ли разпънали много ластика, доктор Пробин?

– Връзкатае доста далечна, но така е с родословните дървета. Теоретически Семьон е най-близкият кръвен родственик, до когото можем да стигнем. Но това е само теория. Съществуват практически затруднения.

– Като например?

Първо, той е над седемдесетгодишен. Тоест, дори да го качат на престола, няма да е за дълго. Второ, няма деца, така че няма да има кой да го наследи и Русия пак ще си остане без цар. Трето, неколкократно е заявявал, че няма желание да става монарх и ще откаже, дори и да му предложат.

– Това не ни върши работа – призна сър Наиджъл.

– Има и друго. Открай време му се носи славата на бохем и нехранимайко. Пада си по бързи коли, Ривиерата, млади момичета, обикновено прислужници. Този му навик го е докарал до три развода. И най-лошото, чух, че обичал да лъже на табла.

– Господи!

Сър Найджъл Ървин беше дълбоко потресен. Човек можеше да си затвори очите за някоя и друга прислужница, но да се лъже на табла...

– Къде живее тоз хубавец?

– В една ябълкова ферма в Нормандия. Отглежда ябълки да прави калвадос.

Сър Найджъл Ървин се замисли. Доктор Пробин го погледна със съчувствие.

– Ако Семьон е декларирал публично, че не желае да се качи на престола при евентуално възстановяване на монархията, това може ли да се смята за официален отказ от правата му?

Доктор Пробин въздъхна тежко.

– Според мен, да – отвърна. – Освен ако наистина не се стигне до Реставрация. Тогава може и да си промени решението. Като си помисли за всичките тия девойки, дето ще му прислугват.

– Но ако отпадне Семьон, тогава къде отиваме? Какво остава под чертата, както казват нашите американски приятели?

– Онова, което остава под чертата, уважаеми, е съвсем просто. Ако руският народ пожелае, може да избере когото си поиска за свой цар.

– Случвало ли се е преди? Да се избира чужденец?

– О, много пъти. Случвало се е и пак ще се случва. Англия го е правила три пъти. Когато Елизабет I е умряла мома, макар и не девица, ние сме поканили Джеймс VI от Шотландия да дойде и да стане Джеймс I Английски.

След три поколения сме изгонили Джеймс II и сме извикали датчанина Вилхелм Оранжски да поеме престола. Когато кралица Анна починала, без да остави поколение, помолили сме Георг Хановериански да се възкачи на трона като Джордж I. А той не е знаел и думичка английски.

– Европейците правили ли са го?

– Разбира се. Гърците два пъти. През 1833-а след освобождението от турско робство са поканили Ото Баварски да стане крал на Гърция. Нещо не им харесал и през 1862-ра го прогонили и повикали датския принц Вилхелм да поеме престола. Той станал Георги I. После през 1924-а гърците обявили република, през 1935-а възстановили монархията, а през 1973-та пак решиха да станат републиканци. Въобще не знаят какво искат. Шведите пък преди двеста години останали без престолонаследник и поканили Наполеоновия маршал Бернадот да им стане крал Явно са случили обаче, защото наследниците му и до днес управляват в Швеция. И накрая, през 1905-а датският принц Карл е коронован в Норвегия като Хаакон VII. И неговите правнуци още са си там. Изобщо, ако имаш трон и ти трябва монарх, понякога е по-добре да избереш добър чужденец, отколкото някой неспособен местен.

Сър Найджъл отново се замисли. След толкова приказки доктор Пробин вече подозираше, че интересът на госта му не е само научен.

– Може ли да ви попитам нещо? – каза докторът.

– Разбира се.

– Ако в Русия наистина се заговори за Реставрация, каква ще е реакцията на американците? Защото те контролират парите, останаха единствена велика сила.

– Американците по традиция са антимонархисти – призна Ървин, но не са глупави. През 1918-а Америка изигра съществена роля за абдикирането на германския кайзер. Това създаде опасен вакуум във Ваймарската република, от който Хитлер се възползва. Резултатите са добре известни на всички ни. През 1945-а Чичо Сам съвсем съзнателно не сложи край на японската имперска династия. И какво стана? Япония вече петдесет години е най-стабилната демокрация в Азия. Твърд враг на комунизма и приятел на Америка. Мисля, че Вашингтон ще застане зад становището, че щом руснаците са решили да следват този път, изборът е изцяло техен.

– Но това ще трябва да се реши от целия руски народ, с референдум.

Сър Найджъл кимна.

– Да, прав сте. Държавната дума няма да е достатъчна: депутатите са прекалено корумпирани. Трябва народът да реши.

– И кого имате предвид при това положение?

– Точно в това е проблемът, доктор Пробин. Никого. От онова, което ми казахте, плейбоят и маминото синче няма да ни свършат работа. Всъщност, дайте да помислим какви качества трябва да притежава един бъдещ цар. Имате ли нещо против?

Очите на доктора блестяха от удоволствие.

– Ни най-малко, толкова е забавно. Да започнем с възрастта.

– Между четирийсет и шейсет, какво ще кажете? Това не е работа за тинейджъри, нито пък за изкуфели старци. Значи зрял, но не и стар. После?

– Трябва да е принц от действаща династия, да изглежда и да се държи като такъв.

– Европейска династия?

– О, да, на всяка цена. Съмнявам се, че руснаците биха приели някой африканец, арабин или азиатец.

– Правилно, значи от бялата раса.

– Трябва да има законороден син и двамата да са съгласни да приемат православната вяра.

– Това не е невъзможно.

– Сериозният проблем е в друго – каза Пробин. – Майка му трябва да е била православна християнка към момента на раждането му.

– Ясно. Нещо друго?

– Кралска кръв и у двамата родители, за предпочитане руска поне у единия...

– Да е бивш или настоящ офицер от армията. Подкрепата на руските военнослужещи може да се окаже много решаваща. Не знам какво биха си помислили, ако им се предложи някой експерт-счетоводител.

– Забравяте нещо важно – каза Пробин. – Трябва да говори добре руски. Джордж I е дошъл само с немски, Бернадот – само с френски, но това време вече е минало. Днес монархът трябва да е в състояние да се обръща към народа си. На руснаците хич няма да им се хареса да им бръщолевят на италиански например.

Сър Найджъл Ървин стана, бръкна във вътрешния си джоб и извади щедър чек.

– Много мило от ваша страна – каза ученият.

– Сигурен съм, че Институтът не се е замогнал кой знае колко, докторе. Всъщност, бихте ли ми направили една услуга?

– Стига да мога.

– Поогледайте се. Прегледайте действащите европейски династии, да видим дали ще намерите човек, който да отговаря на тези условия.

На осем километра северно от Кремъл в квартал Кашенкин луг се простира телевизионен комплекс, откъдето се излъчват всички програми, предавани над Русия.

От двете страни на булевард „Академик Корольов“ се намират два телевизионни центъра – националният и международният. На триста метра по-надолу островърхата кула Останкино – най-високото здание в столицата – пробожда небето.

Оттам се излъчват програмите на държавната телевизия, контролирана от управляващото мнозинство, и на двете независими комерсиални телевизионни станции, които се издържат предимно с реклами.

Борис Кузнецов пристигна с един от мерцедесите на Съюза на патриотичните сили пред сградата, в която се помещаваха трите телевизии. Носеше със себе си видеофилма от грандиозния митинг, който Игор Комаров бе провел във Владимир предишния ден.

Редактиран и монтиран от младия и гениален режисьор Литвинов, филмът представяше предизборната акция като истински триумф. Пред екзалтираната тълпа Комаров сравняваше със земята странстващия проповедник, който призоваваше за връщане към Бога и възстановяване на монархията, и с тънък сарказъм, замаскиран като съжаление, осъждаше брътвежите на стария генерал.

– Стари хора със стари разбирания – крещеше той пред привържениците си. – Но ние, приятели, аз и всички вие, мислим за бъдещето, защото то принадлежи на нас.

На митинга бяха присъствали пет хиляди души, които след отличната операторска работа на Литвинов изглеждаха поне три пъти повече. Излъчен в национален ефир, въпреки баснословната цена, която трябваше да се плати за един час рекламно време, филмът щеше да стигне не до пет хиляди, а до петдесет милиона руснаци, тоест до една трета от нацията.

Кузнецов отиде право в кабинета на програмния директор на по-големия от двата комерсиални канала, когото смяташе за свой личен приятел и верен привърженик на Игор Комаров и Съюза на патриотичните сили. Сложи касетката на бюрото му и ентусиазирано каза:

– Беше страхотно! С очите си го видях. Ще ти хареса. – Антон Гуров притеснено въртеше в ръце химикалката си. – Имам и други добри новини за теб. Очертава се голям договор, доста пари ще ви се изсипят. Господин Комаров иска да излиза с обръщение към нацията всяка вечер от днес до изборите. Представяш ли си, Антон! Никога не сте имали такъв солиден клиент. Малко червени точки за теб, а?

– Борис, радвам се, че дойде лично. Боя се, че имаме проблем.

– О, пак ли с вашите технически трудности. Кога ще се оправите най-после?

– Проблемът не е технически. Виж, ти нали ме познаваш? Знаеш, че гласувам с две ръце за Комаров?

Като висш телевизионен работник Гуров отлично разбираше ролята, която телевизията – най-въздействащото средство за масова информация в съвременното общество – можеше да изиграе при едни избори.

Само Великобритания с нейната Би Би Си все още стараеше да предлага обективна политическа информация по държавните телевизионни канали. Във всички останали страни на Западна и Източна Европа правителствата от години използваха услугите на националната телевизия в полза на управляващия режим.

В Русия държавната телевизия излъчваше обширни репортажи за предизборните прояви на временно изпълняващия длъжността президент Иван Марков и само от време на време споменаваше по нещо за другите двама кандидати, колкото да се отбележи, че съществуват.

А тези двама кандидати, след отпадането на дребните риби, бяха Генади Зюганов от Социалистическия съюз на обновените комунисти и Игор Комаров от Съюза на патриотичните сили.

Първият очевидно срещаше трудности при набиране средства за кампанията си, а вторият явно ги имаше в изобилие. С парите, с които разполагаше, Комаров можеше буквално да си купи популярност по американски маниер – като наеме платено телевизионно време в двата комерсиални канала.

Така той можеше да бъде сигурен, че няма да орязват, редактират или цензурират репортажите от предизборните му изяви. Гуров нямаше нищо против да отделя най-скъпото телевизионно време, за да излъчва без съкращения речите и митингите на Комаров. Не беше глупак и си даваше сметка, че ако Комаров спечели, от държавната телевизия ще изхвръкнат доста хора. А за онези, които си бяха постлали добре, щеше да има нови постове и повишения.

Кузнецов го гледаше в недоумение. Явно проблемът беше сериозен.

– Работата е там, че настъпиха известни промени в политиката, Борис. На ниво управителен съвет. Аз нямам думата, нали разбираш? Аз съм просто един изпълнител. Нещата се решават много над мен, някъде в стратосферата.

– Какви промени в политиката, Антон? За какво говориш?

Гуров се размърда притеснено в стола си и за пореден път тегли мислено една на генералния директор, който го беше насадил на тия тръни.

– Сигурно знаеш, Борис, че като всички големи предприятия, и ние зависим изцяло от банките. Като опре ножът до кокала, длъжни сме да ги слушаме. Обикновено ни оставят да работим самостоятелно. Особено когато приходите са добри. Но сега са решили да ни спрат кранчето.

Кузнецов беше потресен.

– Боже, Антон, толкова съжалявам. Сигурно е ужасно за теб.

– Не точно за мен, Борис.

– Да, но ако телевизията тръгне към фалит...

– Знам, но.., как да ти кажа... По всичко личи, че не това са имали предвид. Телевизията може да оцелее, но на определена цена.

– Каква цена?

– Виж сега, приятелю, аз нямам думата. Ако зависеше от мен, бих пускал Игор Комаров по двайсет и четири часа на ден, но...

– Но какво? Изплюй камъчето!

– Добре, телевизията няма да излъчва повече речите и митингите на Комаров. Такава е заповедта.

Кузнецов рипна на крака, почервенял като рак.

– Ти си се побъркал, бе! Ние си го купуваме това време, забрави ли? Плащаме си го. Това е комерсиална телевизия. Не може да откажете парите ни.

– Явно може.

– Но това е платено предварително!

– Връщат ви парите.

– Ще отида на долния етаж. Вие не сте единственият комерсиален канал в тоя град. Винаги съм те покровителствал, Антон, но вече край!

– Борис, и те са собственост на същите банки.

Кузнецов отново седна на стола си. Краката му трепереха.

– Какво става, по дяволите?

– Единственото, което мога да ти кажа, Борис, е че някой ви прави мръсно. И аз съм в неведение като теб, но това е положението. Управителният съвет спусна заповедта вчера. Или отказваме да излъчваме каквото и да било, свързано с Комаров през следващите трийсет дни, или банките се оттеглят.

Кузнецов го гледаше като втрещен.

– Това е страшно много време. Какво ще излъчвате тогава Народни танци?

– Там е работата, че не. Програмата ще бъде запълнена с репортажи от сбирките на онзи свещеник.

– Кой свещеник?

– Нали го знаеш, онзи, дето проповядва от град на град. Все приказва на хората да се връщат към Бога.

– Към Бога и към царя – промърмори Кузнецов.

– Точно той.

– Отец Григорий.

– Същият. Аз също не мога да го проумея, но...

– Ти не си в ред. Та той няма пукната пара!

– Да, но сумата вече е преведена. Ще го предаваме в новините и във времето за специални репортажи. Страхотна програма са му направили. Искаш ли да ти я покажа?

– Не, не ме интересува проклетата му програма – отсече Кузнецов и напусна стаята, затръшвайки вратата след себе си.

Как щеше да съобщи новината на идола си, умът му не го побираше. Но едно подозрение, което от три седмици тормозеше мислите му, се бе избистрило в съвсем ясно убеждение. От погледите, които Комаров и Гришин си размениха, когато им каза за експлозията в печатницата, а после и за генерала, бе разбрал, че крият нещо от него. Не знаеше какво е то, но усещаше, че положението излиза от контрол.

Същата вечер в другия край на Европа сър Найджъл Ървин бе прекъснат по време на вечерята си. Сервитьорът в клуба му донесе телефона и каза:

– Търси ви някой си доктор Пробин, сър Найджъл.

В слушалката се чу веселият глас на учения, който явно бе останал да работи до късно в кабинета си.

– Мисля, че открих подходящ човек – заяви той.

– Чудесно. Утре в десет сутринта, при вас.

Сър Найджъл затвори слушалката и подаде телефона на сервитьора.

– Това трябва да се полее, Тръбшоу. Порто, моля.

ШЕСТНАЙСЕТА ГЛАВА

В Русия силите на реда или иначе казано милицията е на подчинение на Министерството на вътрешните работи.

Като повечето подобни структури по света, тя е разделена на две основни направления: федерално и регионално.

В Русия регионите се наричат области. Най-голямата от тях е Московска област, обхващаща цялата столица на федералната република и прилежащите и територии. Нещо като областта Колумбия, само че с една трета от Вирджиния и Мериланд.

В Москва, макар и в различни сгради, се намират Федералната, и Московската милиция. За разлика от западните си „побратими“, руското вътрешно министерство разполага и със своя собствена армия от сто и трийсет хиляди тежко въоръжени войници, почти равностойна на тази на Министерството на отбраната.

Скоро след падането на комунизма организираната престъпност се разрасна толкова открито, така повсеместно и скандално, че Борис Елцин бе принуден да сформира цели отдели във Федералната и Московската милиция, които да се борят с разпространението на мафията.

Федералните отговаряха за цялата страна, но престъпленията – предимно икономически – бяха концентрирани в Москва, така че московския отдел за борба с организираната престъпност, МОБОП, почти се изравни по численост с този на федералната милиция.

След множество неуспехи, в средата на деветдесетте на ръководния пост в Колегиума на МОБОП застана генерал Валентин Петровски.

Той пристигна от индустриалния Новгород, където си бе изградил репутацията на неподкупен и твърд човек, за да наследи, подобно на Елиът Нес, един град, който много напомняше на Чикаго по времето на Ал Капоне.

За разлика от лидера на Недосегаемите, той разполагаше с много повече огнева мощ и трябваше да се съобразява с много по-малко граждански права.

С постъпването си уволни десетина висши офицери, които определи като „твърде обвързани“ с разследвания обект – тоест организираната престъпност.

„Твърде обвързани ли?" засмя се офицерът за свръзка на ФБР в Американското посолство. Та те си получават заплатите оттам.“

След това Петровски организира серия тайни експерименти, за да провери лоялността и честността на по-висшите следователи. Онези, които отказаха да приемат подкуп, получиха повишения и по-високи заплати. Щом сформира надежден и неподкупен екип около себе си, генералът обяви война на организираната престъпност. Неговият отряд за борба с мафията внушаваше в подземния свят респект, с какъвто нито една друга структура не можеше да се похвали, а самият генерал получи прякора Молоток, тоест „чук“.

Като всеки честен полицай, той не можа да победи всички. Заразата беше плъзнала прекалено надълбоко. Мафията имаше свои хора по високите етажи на властта. Много от гангстерите влизаха в съда и излизаха доволни и ухилени. Но Петровски продължаваше да ги арестува.

И двата отдела за борба с организираната престъпност разполагаха с въоръжени отряди, които да помагат на следователите да си вършат работата. Тези на Федералната милиция се наричаха ОМОН, а корпусът 6ързо реагиране на Петровски – СОБР.

В началото Петровски лично ръководеше акциите, без да ги разгласява предварително, за да избегне изтичането на информация. Ако гангстерите излезеха тихо кротко с вдигнати ръце, отиваха на съд. Но ако някой посегнеше към кобура си, понечеше да унищожи доказателство или пък да избяга, Петровски вадеше пистолета си и викаше съдебния лекар.

В началото на 1998-а той вече бе разбрал, че най-голямата и най-непробиваемата от всички групировки е бандата на Долгоруки, която контролираше цяла Русия на запад от Урал и разполагаше с неограничени средства, способни да ѝ осигурят невероятно влияние.

Две години преди зимата на 1999-а генерал Петровски бе обявил лична война на Долгоруки и хората му и те го ненавиждаха заради това.

Умар Гунаев бе казал на Джейсън Монк при първата им среща, че в Русия никой не фалшифицира документи: с достатъчно пари човек можеше да си купи истински.

В началото на декември Монк провери това твърдение. За четвърти път щеше да се срещне с високопоставен руски гражданин, представяйки се за някого другиго. Но подправеното писмо на митрополит Антъни от Руската православна църква в Лондон бе подготвено още преди заминаването му от Англия. Също и писмото от сър Ивлин де Ротшилд. Генерал Николаев не беше поискал документи за самоличност. Униформата на офицар от Генералния щаб се бе оказала достатъчна. Но генерал Валентин Петровски, който живееше по непрекъсната заплаха за живота си, бе охраняван денонощно.

Монк така и не попита откъде чеченският лидер е взел документите, но те изглеждаха истински. Носеха неговата снимка и го определяха като полковник от личния антураж на първия заместник-началник на отдела за борба с организираната престъпност във Федералната милиция. Като такъв той не трябваше непременно да се познава лично с Петровски, но беше негов колега.

Едно от нещата, останали непроменени след падането на комунизма, бе навикът на руснаците отделят цели жилищни блокове за висшите офицери и служители от едно и също ведомство. За разлика от западните си колеги, които обикновено живеят в собствени къщи из предградията, руските политици, държавни служители и висши офицери ползват безплатни ведомствени апартаменти.

Посткомунистическата държава бе наследила жилищните сгради на бившия Централен комитет на партията и ги бе превърнала в резиденции за по-изявените си граждани. Много от тези блокове и до днес се намират в карето от северната страна на Кутузовски проспект, където навремето са живели Брежнев и останалите членове на Политбюро.

Петровски държеше апартамент на предпоследния етаж в един блок на Кутузовски проспект, в който живееха още десетина висши офицери от милицията.

Имаше поне едно предимство в това да наблъскаш толкова колеги на едно и също място: обикновените граждани биха се чувствали неловко сред строгата охрана; генералите от милицията напълно разбираха необходимостта от нея.

Колата, с която Монк отиде до мястото в онази вечер – незнайно как придобита или „взета на заем" от Гунаев, – беше автентична черна чайка на Министерството на вътрешните работи. Той спря на бариерата пред вътрешния двор на блока и един от милиционерите отпред му направи знак да отвори прозореца. Другият зае позиция с автомата.

Монк показа документите си, каза къде отива и затаи дъх. Милиционерът разгледа паспорта, кимна и се върна в будката да позвъни по телефона. След малко се върна и каза:

– Генерал Петровски пита по каква работа идвате.

– Кажете му, че нося документи от генерал Чеботарьов. Въпросът е спешен – отвърна Монк.

Последва втори телефонен разговор, след който милиционерът кимна на колегата си и бариерата се вдигна. Монк паркира на едно празно място и влезе в сградата.

На партера имаше още един войник, който му направи знак да продължи, а във фоайето на осмия етаж стояха още двама, които го пребъркаха и прегледаха куфара и документите му. После единият от тях се обади по домофона пред апартамента и десет секунди по-късно вратата се отвори. Монк знаеше, че са го разгледали отвътре през шпионката.

В коридора на жилището го посрещна иконом в бяло сако, от чийто вид веднага ставаше ясно, че би могъл да ти сервира нещо повече от вечерята, ако се наложи. Миг по-късно се усети и семейната атмосфера. Едно момиченце притича от дневната, впери ококорените си очички в Монк и каза:

– Виж каква кукла си имам.

Монк погледна играчката, усмихна се и отвърна:

– Много е хубава. Ти как се казваш?

– Татяна.

Една жена около четирийсетте се появи от стаята, усмихна се извинително и отведе детето. След нея, избърсвайки устата си като човек, когото са вдигнали от масата излезе мъж по риза.

– Полковник Сорокин?

– Тъй вярно.

– Доста странен час за посещения.

– Съжалявам. Изникна нещо спешно. Мога да почакам докато се навечеряте.

– Няма нужда. Вече приключих. Освен това след малко ще започне детското по телевизията и предпочитам да не съм там. Заповядайте. Той го въведе в кабинета встрани от антрето. На по-добро осветление Монк видя, че криминалистът е горе-долу на неговата възраст и почти толкова як.

При трите си срещи дотук – с патриарха, с генерала и с банкера, Монк бе започвал, разкривайки истинската си самоличност. Този път прецени, че с подобна тактика може да си загине като едното нищо. Никой нямаше да го чака да се обяснява. Затова отвори куфара и извади папката с доклада от разследването.

– Става дума за това тук, генерале. Нашето становище е, че трябва да се предприемат мерки.

– Мога ли да го прочета по-късно?

– Всъщност трябва да се реши тази вечер.

– Да му се не види! Пиете ли?

– Не и когато съм на работа, господине.

– Явно са ви стегнали във федералната. Кафе?

– С удоволствие. Денят беше тежък.

Генерал Петровски се усмихна.

– Кога не е?

После повика иконома, поръча две кафета и зачете. Прислужникът донесе кафето и излезе. Монк си сипа сам в чашата и зачака. След малко генерал Петровски вдигна глава от документа.

– Откъде дойде това? – попита.

– От Британското разузнаване.

– Какво?

– Не е провокация. Проверихме го. Можете да си го проверите и вие на сутринта. Акопов, секретарят, който е оставил манифеста на бюрото си, е мъртъв. Също и чистачът Зайцев. И английският журналист, който всъщност нищо не е знаел.

– Сещам се за него – каза замислено Петровски. –Приличаше на мафиотско убийство, но не открихме мотив. За какво ще убиват чужд репортер? Мислите, че са били хора от Черната гвардия на Комаров?

– Или пък наемниците на Долгоруки.

– И къде е този тайнствен Черен манифест?

– Тук, генерале.

Монк посочи куфарчето си.

– Имате копие? Носите го със себе си?

– Да.

– Но според това тук, манифестът е отишъл в английското посолство, а оттам в Лондон. Откъде го взехте?

– Дадоха ми го.

Генерал Петровски го погледна с явно подозрение.

– И как въобще е попаднал в милицията?... Вие не сте от Федералната милиция. Откъде сте, по дяволи? От СВР? От ФСС?

Двете организации, които спомена, бяха Службата за външно разузнаване и Федералната служба за сигурност, наследили съответно Първо и Второ главно управление на старото КГБ.

– Не, сър. От Америка.

Генерал Петровски не се притесни. Просто се вгледа в неканения си гост и се опита да разгадае намеренията му. В крайна сметка семейството му беше в съседната стая, а мъжът можеше да е наемен убиец.

Монк започна да обяснява как черната папка в куфарчето му се е озовала в посолството, а оттам в Лондон и във Вашингтон. Как са я чели по-малко от стотина души от две държави. Не спомена за Линкълновия съвет; ако генерал Петровски наистина вярваше, че Монк е изпратен от американското правителство, толкова по-добре.

– Как се казвате всъщност?

– Джейсън Монк.

– Наистина ли сте американец?

– Да, сър.

– Имате страхотен руски. И какво съдържа този Черен манифест.

– Освен всичко друго, смъртната присъда на вас и на хората ви, подписани от Игор Комаров.

В тишината Монк дочу заядливите реплики на Том и Джери по телевизията. Татяна се заливаше от смях. Петровски протегна ръка и каза:

– Дайте да видя.

След около половин час вече беше прочел четирийсетте страници. Метна папката обратно на Монк и отсече:

– Не може да стане!

– Защо?

– Няма да му позволят.

– Досега са му позволявали. Наемна гвардия, отлично подбрана и въоръжена до зъби. По-голяма, макар и по-необучена, Младежка бойна лига. Пари в изобилие. Кръстниците на Долгоруки още преди две години са сключили сделка с него. Двеста и петдесет милиона щатски долара срещу върховна власт в страната.

– Нямате доказателства.

– Манифестът е достатъчно доказателство. Съвсем ясно се казва как ще се отблагодарят на спонсорите. Хората на Долгоруки няма да пропуснат да си вземат своето. Ще ликвидират конкурентите си. След унищожаването на чеченците и заточаването на арменците, грузинците и украинците, това няма да е проблем. Но те ще поискат още. Ще поискат да отмъстят на онези, които са ги преследвали. Като започнат с Колегиума на силите за борба с организираната престъпност. Ще им трябват хора за новите трудови лагери – да им вадят злато, сол и олово. Какви по-добри работници от юначагите в СОБР и ОМОН? Вие естествено няма да доживеете, за да видите това.

– Той може и да не спечели.

– Прав сте, генерале, може и да не спечели. Популярността му вече започна да пада. Генерал Николаев го оплю преди няколко дни.

– Четох интервюто. Останах много изненадан. Да имате нещо общо с тази работа?

– Може би.

– Хитро.

– Сега и частните телевизии спират да излъчват репортажи за него. Вестникът му вече не излиза. Според последните проучвания може да разчита на шейсет процента от гласовете, срещу седемдесет миналия месец.

– Ето, рейтингът му пада, господин Монк. Може и да не спечели.

– А ако спечели?

– Не мога да тръгна срещу целите президентски избори. Може да съм генерал, но все пак си оставам просто един милиционер. Обърнете се към служебния президент.

– Той е един страхливец.

– Не мога да ви помогна.

– Ако усети, че победата му се изплъзва, той ще се опита да нанесе удар върху държавата.

– Тогава държавата ще се защити, господин Монк.

– Чували ли сте за Зипенхафт, генерале?

– Не говоря английски.

– Това е на немски. Бихте ли ми дали номера на телефона си тук?

Петровски кимна към апарата на бюрото. Монк запомни номера и прибра папките си в куфара.

– Онова, за което ме питахте... Какво значи? – заинтригува се генералът.

– Немските офицери, дръзнали да въстанат срещу Хитлер, са били обесвани на струна от пиано. По силата на закона Зипенхафт жените и децата им са били изпращани в концентрационните лагери.

– Това и комунистите на са го правили! – възмути се Петровски. – Изселваха ги, изгонваха децата от училище, но не са ги пращали по лагери.

– Този човек е луд, генерале. Зад цивилизованата фасада се крие един увреден мозък. Но Гришин ще изпълнява заповедите му, каквито и да са те. Ще тръгвам, ако не възразявате.

– Вървете, докато не съм ви арестувал.

Преди да излезе, Монк се обърна и каза:

– Ако бях на ваше място, щях да взема някои предпазни мерки. Ако спечели или усети, че губи, може да ви се наложи да се биете за съпругата и детето си.

После отвори вратата и си замина.

Доктор Пробин беше като развълнувано дете. Заведе сър Найджъл Ървин до еднометровата карта, която явно сам беше начертал, и гордо заяви:

– Как ви изглежда?

Сър Найджъл впери недоумяващ поглед в схемата. Имена, имена, десетки имена, свързани с вертикални и хоризонтални линии.

– Като карта на монголското метро в оригинал.

Пробин се изкикоти.

– Добре казано. Пред вас са родовите връзки на четири европейски кралски династии. Датската, гръцката, английската и руската. Две все още управляват, една е в изгнание и една вече не съществува.

– Обяснете, моля.

Доктор Пробин взе три маркера – червен, син и черен.

– Да започнем от горе. С датчаните. Те са ключът към всичко.

– Датчаните ли? Защо пък точно те?

– Нека да ви разкажа една истинска приказка, сър Найджъл. Имало едно време преди сто и шейсет години един датски крал, който имал няколко деца. Ето ги тук.

Той посочи към върха на картата, където стоеше името на датския крал и под него в хоризонтална линия, имената на децата му.

– Значи, първородният син наследява баща си на престола и не ни интересува повече. Но най-малкият...

– Принц Вилхелм е поканен да стане крал Георги I Гръцки. Споменахте го миналия път.

– Изумително! Каква памет! – впечатли се Пробин. – Ето го пак; заминава за Гърция, става крал и какво прави? Оженва се за руската княгиня Олга. Ражда им се син Николай, който е гръцки принц, но по произход е наполовина датчанин, наполовина руснак, тоест член на династията Романови. Да оставим сега принц Николай да си живее живота... – той отбеляза Николай със синьо, за Гърция, и се върна на датчаните горе – .., и да видим какво става по-нататък. Старият крад има и дъщери. Две от тях се нареждат доста добре. Дагмар отива в Москва и става императрица на Русия; прекръства се на Мария, приема православието и ражда Николай II.

– Убит заедно с цялото си семейство в Екатерининбург.

– Именно. Но вижте какво става с другата. Александра Датска идва при нас и се омъжва за нашия принц, който става Едуард VII. От брака им се ражда бъдещият Джордж V. Виждате ли?

– Значи цар Николай и крал Джордж са братовчеди.

– Точно така. Майките им са сестри. Значи по време на Първата световна война руският цар и английският крал са били братовчеди. Затова крал Джордж е бил напълно прав да нарича царя „братовчеда Ники“.

– Само дето това е приключило през 1918-а.

– За съжаление, да. Но да видим английския клон. Доктор Пробин огради с червено крал Едуард и кралица Александра, а после слезе едно поколение надолу и отбеляза и крал Джордж V.

– Значи, той има петима сина. Джон умира като дете, останалите оцеляват. Това са: Дейвид, Албърт, Хенри и Джордж. Нас ни интересува последният, принц Джордж. – Червеният маркер се спусна от Джордж V и огради четвъртия му син, Уиндзорския принц Джордж. – Той загива при самолетна катастрофа по време на Втората световна война, но има двама сина, които са живи и до днес. Ето ги тук, но ние ще се съсредоточим върху по-младия.

– Маркерът слезе до долния ред и описа кръг около втория английски принц.

– Сега да проследим предците му – каза доктор Пробин. – Баща му е принц Джордж, дядо му е крал Джордж, но прабаба му е сестра на майката на царя.

Двете датски принцеси Дагмар и Александра. Значи той е свързан с династията Романови чрез брак.

– Хм! Сключен доста отдавна – каза сър Найджъл.

– Има и още нещо. Вижте!

Той сложи две снимки на бюрото. От тях гледаха двама сериозни, достолепни мъже с бради.

– Какво ще кажете?

– Приличат си като братя.

– Е, не са братя. Разликата им е осемдесет години. Този е Николай II, а този – живият английски принц. Погледнете лицата им, сър Найджъл. Нямат английски черти – царят всъщност е наполовина датчанин, наполовина руснак. Не са и типични руснаци. Приличат на датчани. Датската кръв на двете сестри се е оказала по-силна.

– Това ли е? Роднинство чрез брак?

– Ни най-малко. Най-хубавото тепърва предстои. Помните ли принц Николай?

– Онзи, дето си живее живота? Гръцки принц, но всъщност половин датчанин, половин руснак?

– Същият. Значи, Николай II е имал братовчедка, княгиня Елена. Какво, мислите, прави тя? Заминава за Атина и става жена на Николай. Тоест, той е наполовина Романов, а тя сто процента. Тяхната дъщеря е следователно три-четвърти рускиня. А това е принцеса Марина.

– Която идва у нас...

– И се омъжва за Уиндзорския принц Джордж. Тоест двамата му сина, които са живи и здрави и до днес, са три осми Романови, а в днешно време по-близко родство не може и да се очаква. Това естествено не означава, че връзката е пряка – има твърде много жени по веригата, които веднага попадат под Закона на Павел. Затова родството произтича по брачна линия от бащата, а по кръвна – от майката.

– Това се отнася и за двамата братя, така ли?

– Разбира се, но има и нещо друго. Майка им Марина и при двете раждания е била православна християнка, което е едно от най-важните условия, за да бъде приет бъдещият цар от църковната йерархия.

– Значи и двамата отговарят на него.

– Именно. И двамата са служили в Британската армия, стигайки до чин майор.

– Тогава какво ще кажете за по-големия брат?

– Вие поставихте възрастовите граници, сър Найджъл. По-големият брат е шейсет и четири годишен, тоест не се вписва във вашите рамки. По-малкият тази година навърши петдесет и седем. Отговаря на почти всички изисквания. Принц в действаща династия, братовчед на кралицата, един брак, син на двайсет години, жена австрийска графиня, запознат с аристократическия протокол, в активна възраст, бивш офицер. Но хитът е, че е служил в Разузнавателния корпус и е изкарал пълния курс по руски език. Говори го почти като матерен.

Доктор Пробин се отдръпна от шарената си таблица, грейнал от радост. Сър Найджъл се вгледа в лицето на снимката и попита:

– Къде живее той?

– През седмицата, тук в Лондон. През уикенда, в имението си в провинцията. Води се в Дебрет.

– Може би ще трябва да си поприказвам с него – замисли се сър Найджъл. – Само още един въпрос, доктор Пробин. Има ли друг човек, който да отговаря така пълно на условията?

– Не и на тази планета – отвърна ученият.

Още същата събота сър Найджъл си бе уредил среща и замина за Западна Англия да се срещне с по-младия от двамата принца в имението му в провинцията. Беше приет любезно и изслушан изключително внимателно. Накрая принцът лично го изпрати до колата му.

– И половината от това, което казвате, да е вярно, сър Найджъл, по-необичайна история през живота си не съм чувал. Естествено аз следя събитията в Русия чрез медиите, но за това... Ще трябва задълбочено да помисля, да се консултирам със семейството си и разбира се, да помоля за лична среща с Нейно величество.

– Това може и да не се случи, сър. Може и да няма референдум. Или пък хората да решат, че не искат монархия.

– Значи трябва да оставим събитията сами да следват своя ход. Приятно пътуване, сър Найджъл.

На третия етаж на хотел „Метропол“ се намира един от най-хубавите традиционни руски ресторанти в Москва – „Болярски стан“, кръстен на аристократите, които някога са стояли редом с царя и са управлявали вместо него, когато той не можел да изпълнява задълженията си.

Ресторантът е царствен, пищен и украсен с великолепни фрески, които напомнят за отдавна отминали години. Чудесните вина съперничат на леденостудената водка, пъстървата, сьомгата и есетрата идват направо от реките, дивите зайци, елените и глиганите – от степите на Русия.

Именно тук на дванайсети декември вечерта генерал Николай Николаев бе доведен от единствения си жив родственик да отпразнува седемдесет и четвъртия си рожден ден.

Галина, малката му сестричка, която някога бе носил на ръце из опожарените улици на Смоленск, бе пораснала и през 1956-а, на двайсет и пет годишна възраст, се бе омъжила за свой колега, учител на име Андреев. В края на същата година им се бе родил син Миша.

През 1963-а Галина и съпругът ѝ бяха загинали при автомобилна катастрофа, причинена от пиян идиот, който се бе блъснал челно в тях.

Полковник Николай Николаев пристигна от подразделението си в Далечния изток, за да присъства на погребението. Сред документите на починалите намери писмо от сестра си, писано две години по-рано.

„Ако нещо се случи с мен или с Иван, пишеше тя, моля те да се грижиш за малкия Миша.“ Николаев застана над гроба до опечаленото седемгодишно момченце, което не пророни нито сълза.

Понеже и двамата родители бяха на държавна работа – по времето на комунизма всички бяха на държавна работа, – апартаментът им бе иззет. Полковникът тогава трийсет и седем годишен, нямаше жилище в Москва. Когато си идваше в отпуска, живееше в бекярските общежития на Академията „Фрунзе“. Комендантът се съгласи момчето да остане при него само докато го устрои някъде другаде.

След погребението той заведе момченцето в обредния дом да хапне нещо, но и двамата бяха прекалено потиснати, за да се хранят.

– Какво ще те правя, Миша? – питаше се полковникът.

Вечерта зави детето в единственото си легло и хвърли едно одеяло на дивана за себе си. От другата страна на стената момченцето най-после се разплака. За да престане да мисли за трагедията, полковникът пусна радиото и разбра, че в Далас току-що са убили Кенеди.

Едно от преимуществата да си три пъти Герой на Съветския съюз е, че можеш да разчиташ на известно благоволение от страна на висшестоящите. Обикновено в престижната Военна академия „Накимов“ приемат момчета от десет години нагоре, но в този случай властите се съгласиха да направят изключение. Дребничкото и много уплашено, седемгодишното момченце пременено в кадетска униформа и изпратено в „Накимов", а вуйчо му се върна в Далечния изток.

През годините Николай Николаев правеше всичко възможно да облекчи живота на племенника си. Посещаваше го при всяка отпуска, а после, когато се върна Генералния щаб, взе и апартамент в Москва, в които младеж можеше да живее по време на ваканциите.

На осемнайсет Миша Андреев завърши с чин лейтенант и съвсем естествено избра танковите войски. Двайсет и пет години по-късно, вече четирийсет и тригодишен, той се бе издигнал до генерал-майор и командваше една елитна танкова дивизия край Москва.

Двамата влязоха в ресторанта малко след осем часа. Предварително резервираната маса вече ги чакаше. Салонният управител Виктор, бивш танкист, се спусна да ги посрещне и подаде ръка да се здрависа.

– Радвам се да ви видя, генерале. Едва ли ме помните, но аз бях мерач в Сто трийсет и първи отряд в Прага през шейсет и осма. Масата ви е ето там, срещу балкона.

Останалите посетители извърнаха глави да видят за какво е тази суматоха. Американски, швейцарски и японски бизнесмени впериха любопитни погледи. Сред малкото руснаци в ресторанта се разнесе шепот: „Това е Коля Николаев.“

Виктор беше приготвил две пълни чаши леденостудена „Московская“ от заведението. Миша Андреев вдигна чаша към вуйчо си и единствения родител, когото помнеше.

– За твое здраве! Да живееш още седемдесет и четири години!

– Глупости! Наздраве!

И двамата обърнаха чашите си наведнъж, поспряха и с гримаса преглътнаха парливата течност.

Над бара в „Болярски стан“ има балкон, на който различни музиканти изпълняват традиционни руски песни. Тази вечер певците бяха изящна блондинка, облечена като принцеса от династията Романови, и мъж в смокинг, надарен с богат и плътен баритон.

След края на баладата, която изпълняваха в дует, мъжът пристъпи напред сам. Оркестърът в дъното на балкона утихна и дълбокият глас на певеца подхвана войнишката песен за момичето, останало да чака у дома – „Калинка“.

Руснаците оставиха приборите си и утихнаха, чужденците и те замлъкнаха. Гласът на баритона изпълни залата... "Калинка, Калинка, Калинка моя...“

Когато последните акорди отекнаха в тишината, руснаците се изправиха на крака и вдигнаха чаши към побелелия мъж, седнал с лице към салона. Певецът се поклони и благодари за аплодисментите. Виктор стоеше до една маса, на която вечеряха шестима японци.

– Кой е възрастният господин? – попита един от тях на английски.

– Герой от Великата отечествена воина – отвърна Виктор.

Мъжът обясни на останалите. Те поклатиха разбиращо глави и също хванаха чашите си да поздравят генерала.

Трогнат и щастлив, чичо Коля се поклони, вдигна чаша към певеца и към залата и отпи.

Вечерята беше чудесна – пъстърва, дива патица, арменско червено вино и кафе за накрая. При цените в „Боярски стан“ празненството костваше едномесечната заплата на генерал-майора, но той знаеше, че вуйчо му го заслужава.

Трябваше да стане на трийсет години и да се сблъска с доста покварени офицери, повечето от тях на високи постове, за да осъзнае защо вуйчо му се е превърнал в легенда сред танкистите. Притежаваше нещо, с което малцина офицери можеха да се похвалят – топла, почти бащинска загриженост към подчинените си. Когато получи първата си генералска звезда и пое командването на първата си дивизия някъде из развалините на Чечня, генерал-майор Андреев вече знаеше, че скоро няма да има втори като чичо Коля.

Никога нямаше да забрави една случка от времето, когато бе едва десетгодишен. Между 1945-а и 1964-а нито Сталин, нито Хрушчов бяха сметнали за необходимо да издигнат паметник на загиналите във войната в Москва. Култът към собствената им личност бе много по-важен за тях, макар че нито единият, нито другият щеше да ръкомаха от мавзолея на Ленин на Девети май, ако не бяха милионите, дали живота си между 1941-а и1945-а.

Едва през 1966-а, след падането на Хрушчов, Политбюро най-после нареди да се издигне мемориал с вечен огън в памет на Незнайния воин.

Но дори и тогава за паметника не беше отделено някое открито и централно място. Напротив, пъхнаха го под дърветата в Александровския парк близо до стените на Кремъл, на място, което да не привлича погледите на безкрайната опашка от хора, наредили се да видят балсамираните останки на Ленин.

След Деветомайския парад същата тази година, още преди десетгодишният кадет да се опомни от грандиозната гледка на танковете, оръдията, ракетите, маршируващите войници и разноцветните танцьори, дефилирали на Червения площад, вуйчо му го хвана за ръка и го поведе надолу по Кремълската алея между парка и Манежния площад.

Голяма плоча червен гранит проблясваше в сянката на дърветата. До нея в бронзов купел гореше вечен огън. На плочата с едри букви пишеше: „Незнаен е гробът ти, безсмъртни – делата.“

– Искам да ми обещаеш нещо, момчето ми – каза полковникът.

– Да, вуйчо.

– Милиони като тях лежат там някъде по пътя от тук до Берлин. Не знаем къде са костите им, в много случаи не знаем и кои са били. Но те се биха редом с мен, синко, и бяха доблестни мъже. Разбираш ли ме?

– Да, вуйчо.

– Каквото и да ти обещават, каквито и пари, постове и слава да ти предлагат, никога не предавай тези мъже.

– Обещавам, вуйчо.

Полковникът бавно вдигна ръка към челото си и козирува. Кадетът го последва. Една минаваща група от провинцията ги изгледа с интерес. Екскурзоводът, чиято работа бе да разказва колко велик мъж е бил Ленин, видимо се притесни и припряно ги поведе зад ъгъла към мавзолея.

– Видях интервюто ти в „Известия“ онзи ден – каза Миша Андреев – Предизвика голяма сензация в поделението.

Генерал Николаев впери изпитателен поглед в него.

– Не ти хареса?

– Не, просто се изненадах.

– Бях напълно искрен.

– Предполагам. Кога ли не си бил?

– Той е мръсник, момчето ми.

– Щом казваш. Но по всичко личи, че ще спечели. Може би не трябваше да го нападаш така.

– Вече съм прекадено стар за това. Говоря, каквото намеря за добре.

Старият генерал се умълча и впери замислен поглед в изящната „принцеса“, която пееше някаква руска балада на балкона над тях. После се пресегна през масата и хвана ръката на племенника си.

– Виж, синко, ако ми се случи нещо...

– Стига си се занасял, ще надживееш всички ни.

– Слушай ме! Ако нещо се случи с мен, искам да ме погребеш в гробището в Новодевичи, ясно ли е? Не искам да ме изпратите с някоя мизерна гражданска церемония, искам свещеник и всичките му там салтанати. Разбра ли?

– Ти!? Свещеник!? Не знаех, че си вярващ.

– Не ставай глупав. Няма човек, видял немска бомба да пада пред краката му и да не експлодира, който да не вярва, че там горе стои Някой. Естествено трябваше да се правя на атеист. Всички го правехме. Партийното членство, тезисите, всичко това вървеше към работата. Нищо че беше пълна глупост. Нали разбра какво искам? Хайде сега да си допием кафето и да ставаме. Викнал ли си служебната кола?

– Да.

– Добре, защото и двамата сме се намотали. Ще ме закараш у дома.

Спалният влак от Киев, столицата на независимата република Украйна, трещеше в мразовитата нощ към Москва.

В двайсет и осмо купе на шести вагон двамата англичани бяха будни и играеха на карти. Брайън Винсънт погледна часовника си и каза:

– Остава половин час до границата, сър Найджъл. Време да се приготвите за лягане.

– Щом казваш.

Без да се съблича, сър Найджъл Ървин се покатери на горното легло и придърпа завивките до брадата си.

– Добре ли изглеждам? – попита.

Бившият войник кимна.

– Оставете другото на мен, сър.

На границата влакът спря за кратко. Украинските служители вече бяха проверили двата паспорта, сега трябваше да минат и руснаците.

След десет минути някой почука на вратата на купето. Винсънт отвори.

– Да?

– Паспорт, пожалуйста.

Светлината в купето беше слаба, но въпреки че в коридора лампите светеха по-ярко, руският инспектор трябваше да се взира в документите, за да ги разчете.

– Нямате виза – каза той.

– Знам. Това са дипломатически паспорти. За тях не е необходима виза.

Украинският му колега посочи английския надпис на корицата на паспортите и каза:

– Дипломати.

Руснакът кимна с неудобство, федералната служба за сигурност в Москва бе изпратила до всички контролно-пропускателни пунктове нареждане да се следи за определено име, лице, или и двете заедно.

– Господина? – попита руснакът и посочи втория паспорт.

– Той е там горе – каза младият дипломат. – Вижте, много е стар и не се чувства добре. Нужно ли е да го будим?

– Кои е той ?

– Бащата на нашия посланик в Москва. Затова го придружавам дотам. Отива на гости на сина си.

Украинецът посочи завитата фигура в леглото и каза:

– Баща на посланик.

– Благодаря, разбирам руски – отвърна руснакът.

Изглеждаше озадачен. Кръглоликият плешив мъж на паспорта нямаше нищо общо с описанието, което му бяха дали. Нито пък името съвпадаше. Нито Тръбшоу, нито Ървин. Просто лорд Аскуит.

– Сигурно е студено навън – каза Винсънт. – Направо кучешки студ. Заповядайте. С най-приятелски чувства. От специалния резерв на посолството ни в Киев.

Еднолитровата бутилка водка беше от изключително качество и не можеше да се купи от никъде. Украинецът кимна, усмихна се и побутна руския си колега. Руснакът сви рамене, подпечата паспортите и продължи нататък.

– Не можах да чуя кой знае какво под всичките тия завивки, но звучеше добре – каза сър Найджъл, щом затвориха вратата, и се надигна от леглото.

– Всъщност колкото по-малко такива срещаме, толкова по-добре – отвърна Винсънт и се зае да унищожи двата фалшиви паспорта.

Нарязани на миниатюрни парченца, те щяха да се разпръснат през канала на мивката по снеговете на Южна Русия. Истинските, с които щяха да излязат от страната, бяха надлежно оформени от фалшификатора в Лондон и прибрани на сигурно място.

Винсънт загледа сър Найджъл с интерес. Трийсет и три годишен, той си даваше ясна сметка, че възрастният му спътник можеше да му бъде не само баща, но биологично и дядо. Като бивш войник от Силите със специално предназначение, Винсънт бе обходил доста горещи точки, сред които и пустинята на Западен Ирак, където ракетите „Скъд“ се сипеха като дъжд, но винаги бе имал другари до себе си, оръжие, гранати, нещо, с което да отвърне на удара.

Светът, в който сър Найджъл Ървин го бе въвел, свят на лъжи и преструвки, на вечни игри и постановки, въпреки солидното възнаграждение го караше да се чувства неловко. А специално в момента определено имаше нужда от двойна водка.

За щастие в сака му имаше още една бутилка и той реши да си сипе.

– Вие ще пийнете ли, сър Найджъл.

– Не, благодаря – отвърна Ървин. – Водката ми дразни стомаха, пари ми на гърлото. Но ще ти направя компания с нещо друго.

Той извади плоско сребърно шишенце от куфара си и отсипа малко от съдържанието му в сребърната мерителна чашка към него. Каза наздраве на Винсънт и отпи с наслада специалното порто на господин Тръбшоу от клуба на „Сейнт Джеймс“.

– Започвам да си мисля, че всичко това ви доставя удоволствие – каза Винсънт.

– Мило момче, от години не съм се забавлявал толкова.

Влакът ги стовари на гарата в Москва малко след изгрев слънце. Температурата беше петнайсет градуса под нулата.

Колкото и неприветлива да изглежда гарата през зимата на онези, които бързат да се приберат в уюта на собствения си дом, за бездомниците тя е единственото спасение от кучешкия студ по улиците. Когато сър Найджъл и Винсънт слязоха от нощния експрес от Киев, перонът на Курската гара бе претъпкан с премръзналите и изгладнели скитници на града.

Те се свиваха колкото е възможно по-близо до топлите машини, търсеха да уловят случайна вълна топлинка, излязла от някое кафене, или просто лежаха на цимента с надежда да оцелеят до сутринта.

– Вървете близо до мен, сър – промърмори Винсънт, докато крачеха към изхода.

Неколцина бездомници се спуснаха насреща им с протегнати ръце. От брадясалите им, увити в парцаливи шалове лица гледаха отчаяни, хлътнали очи.

– Господи, каква трагедия! – прошепна сър Найджъл.

– Не посягайте към портфейла си, ще настане битка – предупреди го телохранителят.

Въпреки възрастта си сър Найджъл сам носеше сака и куфарчето си, така че едната ръка на Винсънт беше свободна. Бившият командос я държеше под лявата си мишница, за да покаже, че носи оръжие и ще го използва, ако се наложи.

Без да изпуска от очи просяците наоколо, той преведе спътника си през тълпата и го избута навън на тротоара, където за щастие чакаха няколко таксита. Миг преди да излязат, на сър Найджъл му се наложи да бутне ръката на един просяк, за да премине, и зад гърба му се разнесе вик:

– Проклет да си, чужденецо!

– Така е, понеже ни мислят за богаташи – каза Винсънт в ухото му. – Щом сме чужденци, значи сме богати.

Виковете ги последваха и на тротоара.

– Мръсен чужденец! Чакай само да дойде Комаров! Двамата вече седяха на задната седалка на разнебитено такси, когато сър Найджъл се обърна към Винсънт и прошепна:

– Не предполагах, че положението е толкова тежко. Миналия път отидох направо в „Национал" и после обратно.

– Зимата е в разгара си, сър Найджъл. Нещата винаги се влошават през зимата.

На излизане от паркинга пред тях зави камион на милицията. Двама милиционери с каменни лица, тежки шинели дебели кожени шапки седяха в топлата кабина. Камионът се залюля от инерцията и платнището се отгърна за миг.

Човешки стъпала, десетки вкочанени от студ човешки стъпала зловещо се раздвижиха в мръсната каросерия, пълна със замръзнали на камък тела, нахвърляни едно върху друго като трупи.

– Груповата катафалка – каза лаконично Винсънт. Сутрешния курс. По петстотин души умират всяка нощ пред входовете и по кейовете покрай реката.

Двамата си бяха резервирали стаи в „Национал“, но не искаха да се регистрират, преди да се е стъмнило. Затова прекараха деня в меките кожени кресла във фоайето на хотел „Палас“.

Два дни по-рано Джейсън Монк бе изпратил кодирано съобщение от усъвършенствания си компютър. Беше кратко и ясно. Срещнал се с генерал Петровски, срещата минала добре, движел се из града с помощта на чеченците, най-често като свещеник, военен, милиционер или скитник, и патриархът бил съгласен пак да приеме английския си гост.

Прекосило света до централата на ИнТелКор, съобщението бе препредадено до сър Найджъл в Лондон, който единствен разполагаше с кода, за да го дешифрира.

Именно то го бе довело от Лондон в Киев, а оттам с влака до Москва.

Но и хората във ФАПСИ, които вече работеха почти изцяло за полковник Гришин, не бяха пропуснали да го засекат. Докато експресът Киев-Москва летеше в нощта, генералният директор на ФАПСИ разговаряше с Гришин.

– На няколко пъти успяваме да го засечем – каза директорът. – Миналия път предаваше някъде от Соколники, сега пък от района на Арбат. Явно се мести.

– Арбат ли? – процеди през зъби Гришин.

Районът се намира едва на километър от стените на Кремъл.

– Има и нещо друго, за което трябва да ви предупредим, полковник. Ако използва такъв компютър, какъвто предполагаме, не е необходимо да присъства, когато се излъчва или приема съобщението. Може да включи машината и да си излезе.

– Вие намерете машината – нареди Гришин – Все ще се върне при нея, а когато го направи, аз ще съм там да го чакам.

– Ако изпрати още две съобщения или едно, което да трае поне половин секунда, ще го хванем. С точност до неколкостотин метра, може би дори по-близо.

Онова, което двамата не можеха да знаят, бе, че според плана на сър Найджъл Ървин, Монк трябваше да излъчи поне още три съобщения.

- Появи се пак, полковник Гришин.

Гласът на отец Максим трепереше от напрежение. Часът беше шест вечерта, навън бе тъмно като в рог и ужасно студено. Гришин още беше в кабинета си в сградата до булевард „Киселни“. Тъкмо се канеше да си тръгва, когато от централата му позвъниха. Дежурният, чувайки името „Максим“, веднага бе прехвърлил разговора на шефа на охраната.

– Успокой се, отче, кой се е появил?

– Англичанинът. Старият англичанин. Стоя при Негово светейшество близо час.

– Не може да бъде.

Гришин беше раздал доста пари из Имиграционния отдел на Вътрешното министерство и сред контраразузнавачите на Федералната служба за сигурност, за да го уведомят, ако англичанинът отново прекрачи границите на страната, но никой не се бе обадил.

– Знаеш ли къде е отседнал?

– Не, но дойде със същата кола.

""Национал", помисли си Гришин. Старият глупак е отишъл в същия хотел." Още не можеше да си прости, че е изпуснал "господин Тръбшоу“ миналия път, но знаеше, че този път няма да му избяга.

– Къде си?

– На улицата. Обаждам се от портативния си телефон.

– Той не е сигурен. Отивай на обичайното място и ме чакай там.

– Не мога, полковник. Ще ме търсят.

– Слушай, глупако, обади се в резиденцията и им кажи, че не се чувстваш добре. Че си отишъл до аптеката за лекарство. Кажи им каквото си искаш, но отиди на мястото и чакай.

Той затвори телефона и нареди на заместника си, бивш майор от КГБ, да се яви в кабинета му незабавно.

– Вземи десет души, от най-добрите. Искам ги цивилни с три коли.

Петнайсет минути по-късно той връчи снимката на сър Найджъл Ървин на заместника си и каза:

– Това е той. Най-вероятно го придружава по-млад мъж, як, с тъмна коса. Отседнали са в „Национал“. Искам двама души във фоайето – ще покриват асансьорите и рецепцията. Двама в кафенето на партера, двама на улицата и четирима в две от колите. Ако се появи, оставяте го да влезе и ми се обаждате. Ако е вътре, не искам да излиза без мое знание.

– Ако тръгне с кола?

– Проследете го, а ако видите, че отива към летището, предизвикайте катастрофа. Не трябва да стига до летището.

– Тъй вярно, господин полковник.

Когато заместникът му изхвърча да инструктира хората си, Гришин се обади на друг експерт, на когото редовно снасяше пари – бивш взломаджия, специализирал се в хотелските кражби, за когото се говореше, че може да отвори всяка врата в който и да е московски хотел.

– Вземи си инструментите, отиди в „Интурист“, седни във фоайето и дръж портативния си телефон включен. Искам да влезеш в една хотелска стая тази вечер, не знам точно в колко часа. Ще ти обадя, като му дойде времето.

Хотел „Интурист“ беше на двеста метра от "Национал“, зад ъгъла на улица „Тверская“.

Трийсет минати по-късно полковник Гришин вече беше в църквата „Вси Светии“. Уплашеният свещеник чакаше, плувнал в пот.

– Кога дойде?

– Към четири часа. Не се обади предварително, но Негово светейшество изглежда го очакваше. Казаха ми да го заведа направо в кабинета. Беше с преводача си.

– Колко време стояха?

– Около час. Поднесох им чай, но престанаха да говорят, докато бях в стаята.

– Остана ли да подслушваш на вратата?

– Опитах се, полковник, но не можах много. Чистачките се мотаеха наоколо, онези, монахините. А също и архидяконът, личният секретар на Негово светейшество.

– Какво чу?

– Най-много говориха за някакъв принц. Англичанинът предлагаше на патриарха някакъв чужд принц, който да станел нещо. Чух фразата „кръвта на Романови“ и после „много подходящ“. Старецът приказва съвсем тихо. Не че има някакво значение; така или иначе не разбирам английски. За щастие преводачът говори по-високо. Патриархът не каза почти нищо, предимно слушаше. По едно време го видях да разглежда някаква карта. После трябваше да се скрия. Почуках и влязох да ги питам дали искат още чай. Заварих Негово светейшество да пише писмо. Каза ми, че не иска нищо, и ми махна да си вървя.

Гришин се замисли.

– Нещо друго?

– Да. Като си тръгнаха, отвориха вратата на сантиметри. Аз стоях отвън и ги чаках с палтата. Чух патриархът да казва: "Ще разговарям със служебния президент при първия удобен случай.“ Чух го съвсем ясно. Беше единственото пълно изречение, което успях да доловя.

Гришин се обърна към отец Максим със злобна усмивка.

– Боя се, че патриархът заговорничи с чужди сили срещу бъдещия ни президент. Това е много тъжно и много жалко, защото няма да успее. Сигурен съм, че Негово светейшество го прави с добри намерения, но много е сглупил. След изборите всичко това може да бъде забравено, но ти, скъпи ми приятелю, няма да бъдеш забравен. През времето, което прекарах в КГБ, се научих да различавам предателя от истинския патриот. Предателите при определени обстоятелства могат да бъдат опростени. Като Негово светейшество, например. Но истинските патриоти винаги ще бъдат възнаградени.

– Благодаря, полковник.

– Имаш ли почивен ден?

– По една вечер на седмица.

– След изборите трябва да дойдеш да вечеряш в някой от лагерите на нашата Младежка бойна лига. Момчетата са малко недодялани, но иначе са добри по сърце. И естествено много яки. Всичките от петнайсет до деветнайсетгодишни. Най-добрите ги взимаме за Черната гвардия.

– Би ми било.., много.., приятно.

– И, разбира се, след изборите ще намекна на президент Комаров, че бойците ни се нуждаят от добър свещеник, задължително митрополит, естествено.

– Много сте мил, полковник.

– Тепърва ще разбереш колко мил мога да бъда, отче. Връщай се сега в резиденцията. Дръж ме в течение. И вземи това. Знаеш какво да правиш с него.

Когато информаторът си замина, полковник Гришин нареди на шофьора си да го закара в хотел „Национал“.

„Време е, помисли си той, този досаден западняк и наглия му американски приятел да разберат какъв е животът в съвременна Москва.“

СЕДЕМНАЙСЕТА ГЛАВА

Полковник Гришин накара шофьора си да спре на "Охотни ряд“, която минава от северозападната страна на Манежния площад, където се издига хотел „Национал“. От мястото си виждаше двата автомобила, които хората му бяха паркирали пред редицата магазини срещу фасадата на хотела.

– Чакай тук – каза той на шофьора си и излезе. Макар да бе едва седем вечерта, температурата навън беше двайсет градуса под нулата. Редките минувачи пристъпваха по заледените тротоари, сгушили глави в яките си.

Той прекоси улицата и почука на стъклото на шофьора. Замръзналото стъкло се отвори със скърцане.

– Да, господин полковник.

– Къде е?

– Трябва да е вътре, ако изобщо е бил в хотела, когато пристигнахме. Никой, който да прилича на него, не излизал, откакто сме тук.

– Обади се на Кузнецов. Кажи му, че го викам тук.

Пропагандният шеф пристигна двайсет минути по-късно.

– Искам пак да се направиш на американски турист – каза Гришин и извади снимка на сър Найджъл от джоба си. – Този е човекът, когото търсим. Пробвай с Тръбшоу или Ървин.

След десет минути Кузнецов се върна.

– Вътре е, под името Ървин. В момента си е в стаята.

– Номер?

– Две пет две. Това ли е?

– Да, друго не ми трябва.

Гришин се върна в колата си и се обади на взломаджията, който го чакаше зад ъгъла във фоайето на „Интурист“.

– Готов ли си?

– Да, полковник.

– Стой на прослушване. Стаята, която искам да претърсиш, като ти дам команда, е двеста петдесет и втора. Нищо не искам да взимаш, но да не остане нито кътче непретърсено. Един от хората ми чака във фоайето. Ще дойде с теб.

– Разбрано.

В осем часа един от двамата съгледвачи, които Гришин бе разположил във фоайето, излезе на тротоара, кимна на колегите си в близката кола и продължи нататък.

Минути по-късно двама мъже с дебели зимни палта и кожени шапки на главите излязоха отвътре и завиха наляво по улицата към Болшой театър.

Гришин се обади на крадеца.

– Човекът напусна хотела. Стаята е празна.

Една от колите на Гришин започна бавно да пълзи след двамата пешеходци. Преследвачите, които чакаха в кафенето на партерния етаж, излязоха и свърнаха след англичаните. На улицата вече имаше четирима души пеша и още четирима в две коли.

Шофьорът на Гришин попита:

– Да го заловим ли, господин полковник?

– Не, искам да видя къде отиват.

Имаше вероятност Ървин да осъществи контакт с американеца Монк. Ако това станеше, Гришин щеше да ги хване и двамата.

Англичаните спряха на светофара на ъгъла на „Тверская“, изчакаха зеления сигнал и преминаха. Секунди по-късно от другата страна зави взломаджията.

Имаше завиден опит в работата си и винаги се правеше на чужд бизнесмен – почти единственото съсловие, което все още можеше да си позволи да отсяда в скъпите хотели на Москва. Палтото и костюмът бяха от Лондон, естествено откраднати, а самоувереният му вид можеше да заблуди персонала на всеки хотел.

Гришин го видя да влиза през въртящите се врати на „Национал“ и доволно потри ръце. Найджъл Ървин не носеше куфарче: ако имаше такова, то щеше да е в хотелската му стая.

– Давай – нареди той на шофьора си.

Мерцедесът излезе от мястото си и се приближи на стотина метра от двамата пешеходци.

– Забелязахте ли, че ни следят? – попита небрежно Винсънт.

– Двама отпред, двама отзад и една кола отсреща – отвърна сър Найджъл.

– Впечатлен съм, сър.

– Мило момче, може да съм стар и побелял, но все си мисля, че още мога да забележа, ако са ми лепнали опашка, особено когато е толкова голяма и тромава.

Заради неограничената си власт разузнавачите от старото Второ главно управление рядко си бяха правили труда да се прикриват по улиците на Москва. За разлика от колегите си от ФБР във Вашингтон и МИ-5 в Лондон, изкусното следене не беше техен специалитет.

След като подминаха бляскавата фасада на Болшой театър, а след него и по-скромния Малий театър, двамата пешеходци наближиха странична уличка. Непосредствено преди ъгъла имаше широк вход, пред който омотан в черги скитник се опитваше да спи въпреки жестокият студ. Сър Найджъл се спря.

Отпред и отзад преследвачите разсеяно се загледаха в празните витрини на магазините.

Усетил, че го гледат, скитникът се размърда и надигна глава.

– Не беше пиян. Под вълнената завивка изнуреното му старческо лице беше набраздено от годините, труда и лишенията. На ревера на прокъсаното му палто висяха няколко избелели медала. Две уморени, хлътнали очи погледнаха отчаяно към чужденеца.

По време на мандата си в Москва Найджъл Ървин бе изучил руските медали. Единият на палтото на скитника му беше познат.

– Сталинград? – попита той тихо. – Били сте се при Сталинград?

Парцаливият шал около главата на стареца бавно се поклати.

– Сталинград – отвърна дрезгаво клетникът.

Трябваше да е бил на по-малко от двайсет години в онази мразовита зима на 1942-ра, когато са го пратили да се бие с Шеста армия на Фон Паулус за всеки сантиметър земя от града на Волга.

Сър Найджъл бръкна в джоба на панталона си и извади една банкнота. Петдесет милиона рубли, около трийсет долара.

– Вземи – каза той на руски. – Купи си храна, топла супа. Чашка водка. За Сталинград.

После се изправи и продължи, разчувстван, тъжен и ядосан. Винсънт дотича след него.

Преследвачите се отлепиха от витрините и отново тръгнаха по петите им.

– Боже Господи, как са могли да стигнат дотук – каза той като на себе си и сви в страничната уличка.

Предавателят в колата на Гришин запращя.

– Свърнаха встрани. Влизат в някакъв ресторант –докладва един от преследвачите.

„Сребърен век“ е друг традиционен руски ресторант, който се намира в тясна уличка на гърба на театъра. Направен в някогашната Централна московска баня, той е изключително интересен с покритите си с мозайки стени, на които са изрисувани битови сцени от отминали времена.

След пронизващия студ навън двамата посетители с удоволствие влязоха в топлия салон.

Ресторантът беше препълнен, почти нямаше свободна маса. Щом ги видя, салонният управител се втурна насреща им.

– Съжалявам, но всичко е резервирано, господа – каза той на руски. – Голямо частно празненство. Много съжалявам.

– Виждам една свободна маса там – отвърна Винсънт също на руски. – Вижте, ето там.

В дъното на салона наистина имаше една празна маса за четирима. Руснакът се огледа притеснено. Даваше си сметка, че гостите са чужденци и следователно ще платят в долари, но не можеше просто ей така да ги настани.

– Ще трябва да попитам домакина на тържеството – каза той и отиде при красив, мургав мъж, който седеше, заобиколен от приятели, на най-голямата маса в салона.

Мъжът огледа двамата чужденци и кимна. Сервитьорът дотича обратно.

– Нямат нищо против. Заповядайте след мен.

Сър Найджъл Ървин и Винсънт седнаха един до друг на скамейката покрай стената и Винсънт кимна за благодарност на непознатия на съседната маса.

Поръчаха си патица със сос от диви къпини и приеха препоръчаното от сервитьора кримско червено вино, което се оказа великолепно.

Отвън четиримата пеши преследвачи на Гришии бяха блокирали улицата от двете страни. Мерцедесът на полковника спря на пресечката и той излезе да размени няколко думи с хората си. После отново се прибра в колата си да се обади по телефона.

– Как върви работата? – попита.

От коридора на втория етаж на „Национал“ му отвърнаха:

– Още работим по ключалката.

От четиримата, които бяха сложени на пост в хотела, двама бяха останали. Единият сега стоеше в дъното на коридора до асансьорите и гледаше да не дойде някой. В Такъв случай уговорката им беше да го изпревари и да започне да си подсвирква нещо, за да предупреди крадците. Вторият бе с взломаджията, който в момента се бе навел над ключвалката на стая 252-ра и правеше онова, което най-много му идваше отръки.

– Обадете ми се, като влезете – каза Гришин.

Десет минути по-късно ключалката каза "щрак" и се отвори. Гришин бе информиран на часа.

– Всяко листче, всеки документ – снимате и оставяте на същото място – нареди той.

В стаята на сър Найджъл Ървин претърсването беше бързо и щателно. Крадецът прекара десет минути, в банята, излезе и поклати глава. В чекмеджетата на раклата го очакваше обичайният набор от вратовръзки ризи, гащи и носни кърпи. Нощните шкафчета бяха празни. Същото се отнасяше и за сака върху гардероба и джобовете на двата костюма вътре.

Крадецът коленичи и доволно възкликна.

– А-ха!

Куфарчето беше под леглото, забутано навътре чак до средата, където трудно можеше да бъде забелязано. Той го придърпа с една закачалка и се зае с шифъра на ключалката. Отне му едва три минути.

Когато отвори капака, остана разочарован. Вътре имаше пластмасов „джоб“ с пътнически чекове, които той щеше да вземе, ако не бяха изричните заповеди на Гришин да не прибира нищо; портфейл с няколко кредитни карти и сметка от бара на „Уайт’с Клъб“ в Лондон, и плоско сребърно шише, чието съдържание издаваше непозната миризма.

В джобовете на капака имаше само обратен билет до Лондон и карта на Москва. Той прегледа страниците ѝ да види дали няма нещо отбелязано но не намери никакви знаци. После фотографира всички документи, а горилата с него докладва на Гришин какво са открили.

– Трябва да има писмо – дочу се металния глас от улицата петстотин метра по-надолу.

Предупреден какво трябва да търси, крадецът отново разгледа куфарчето и откри двойното дъно. Вътре намери дълъг кремав плик, а в него – лист от същата хартия със знака на Патриаршията на Москва и цяла Русия. За по-сигурно писмото беше фотографирано три пъти.

– Заличете следите и тръгвайте – нареди Гришин

Двамата оставиха куфарчето така, както го бяха намерили: писмото – прибрано в плика; плика – поставен по същия начин в тайния джоб под дъното на куфара; самия куфар — затворен, с ключалките, нагласени на същата комбинация от цифри както преди отварянето, и пъхнат на същото място под леглото.

Когато стаята изглеждаше, сякаш след сър Найджъл Ървин в нея не е стъпвал никой, двамата мъже си тръгнаха.

Вратата на ресторант „Сребърен век“ се отвори и затвори с глухо свистене. Гришин и четирима от хората му прекосиха малкото фоайе и отгърнаха тежките завеси, които водеха към самия ресторант. Салонният управител дотича да ги пресрещне.

– Много съжалявам, господа...

– Разкарай се от пътя ми – просъска Гришин, без да го погледне.

Човекът се сепна, погледна четиримата, които вървяха зад високия мъж с черното палто, и се отдръпна. От опит знаеше, че с такива хора не се спори. Макар да бяха облечени цивилно, четиримата телохранители бяха доста яки, а по лицата им личеше, че са се били неведнъж. И без униформите веднага се разбираше, че са от Черната гвардия, а възрастният салонен управител знаеше, че с тях шега не бива.

Предводителят им огледа залата и погледът му се спря на двамата чужденци, които вечеряха в дъното. Той кимна на един от хората си да го придружи, а другите останаха да вардят на вратата. Едва ли щеше да има нужда от тях. По-младият от двамата англичани можеше да се опита да предприеме нещо, но щеше да бъде неутрализиран за секунди.

– Тези приятелчета ваши ли са? – тихо попита Винсънт.

Чувстваше се беззащитен без оръжие и се питаше докъде ще стигне с тъпия нож за пържоли в чинията си. До никъде, отговори си мислено.

– Мисля, че това са господата, чиято печатница поразвалихте преди няколко седмици – каза Ървин и избърса устата си. Патицата беше великолепна.

Мъжът с черното палто застана пред масата и ги изгледа от високо. Мутрата застана зад него.

– Сър Ървин?

Гришин не говореше чужди езици.

– Всъщност, казва се сър Найджъл. С кого имам честта? – отвърна Ървин на английски. Винсънт преведе.

– Не си играйте игрички! Как влязохте в страната?

– През летището.

– Лъжеш!

– Уверявам ви, полковник... Полковник Гришин, нали не бъркам?... Документите ми са изрядни. Намират се на рецепцията на хотела, разбира се, иначе бих могъл да ви ги покажа.

Гришин се поколеба за миг. Когато заповядваше на държавните органи, раздавайки съответните рушвети, заповедите му обикновено се изпълняваха. Но дали пък не му бяха изневерили този път? Някой щеше здравата да си изпати.

– Намесваш се във вътрешните работи на Русия, англичанино. И това хич не ми харесва. Американската ти пионка Монк скоро ще бъде заловен и лично ще си разчистя сметките с него.

– Свършихте ли, полковник? Защото, ако сте свършили, тъй и тъй си говорим откровено, позволете ми да бъда напълно искрен с вас.

Винсънт преведе бързо. Гришин не можа да повярва на очите си. Никой не се осмеляваше да му държи такъв тон, още по-малко пък някакъв си безпомощен старец. Найджъл Ървин, които до този момент се бе взирал в чашата си, вдигна глава и го погледна право в очите.

– Вие сте крайно отвратителен човек, полковник, а онзи, на когото служите, е по-гнусен и от вас, ако това изобщо е възможно.

Винсънт понечи да преведе и млъкна.

– Шефе, това май не е много разумно – смотолеви той на английски.

– Спокойно, ще се оправим. Ти само превеждай.

Винсънт преведе. Една изпъкнала вена започна ритмично да пулсира на челото на Гришин. Ризата на горилата зад него сякаш изведнъж се смали с яката.

– Руският народ – продължи Ървин със спокоен тон – може да е допуснал много грешки, но не заслужава, всъщност никоя нация не заслужава измет като вас.

Винсънт се спря на думата „измет“, преглътна на сухо и преведе „пиздюк“[21]. Вената на челото на Гришин ускори темпо.

– Накратко, полковник, съществуват реални шансове вие и вашият кукловод никога да не управлявате тази велика страна. Хората постепенно започват да прозират отвъд фасадата и след трийсет дни може да се окаже, че са си променили мнението. Какво ще правите тогава?

– За тогава не знам – отвърна сдържано Гришин, –но сега определено смятам да те убия. Във всеки случай няма да напуснеш Русия жив.

Винсънт преведе и добави на английски:

– Мисля, че ще го направи, сър.

Салонът беше утихнал и разговорът бе станал достояние на всички посетители по масите. На Гришин не му пукаше. Московчаните нито щяха да се намесят, нито да си спомнят какво са видели. Милицията почти се бе отказала да търси убиеца на лондонския журналист.

– Това едва ли е най-мъдрото решение – Каза Ървин.

И кой, мислиш, ще ти помогне? – просъска Гришин. – Тия свине ли?

Със свинете вече сбърка. От масата вляво се чу трясък. Гришин извърна глава. Лъскавото острие на автоматичен нож трепереше, забито в дървената повърхност на масата. Едва ли вечерящият го бе изпуснал, докато режеше пържолата си. Встрани от него един мъж махна бялата салфетка до чинията си и отдолу лъсна деветмилиметров щаер.

– Какви са тия? – смотолеви Гришин през рамо към добичето зад гърба си.

– Чеченци – просъска телохранителят.

– Всичките?

– Боя се, че да – каза любезно Ървин. Винсънт преведе. – И явно не им харесва да ги наричат свине. Какво да ги правиш, мюсюлмани. При това злопаметни. Още помнят Грозни.

При споменаването на разрушената чеченска столица сред петдесетте гости се чу щракане на предпазители. Седем пистолета взеха на мушка тримата гардове на входа. Салонният управител се сви зад касата, молейки се да види отново внуците си.

Гришин извърна глава към сър Найджъл.

– Подцених те, англичанино, но това няма да се повтори. Махай се от Русия и да не си стъпил повече тук. Престани да се бъркаш, където не ти е работа. И приеми факта, че повече няма да видиш американския си приятел.

Той се обърна и тръгна към изхода. Телохранителите му го последваха.

Винсънт въздъхна с облекчение.

– Знаехте кои са хората наоколо, нали?

– Надявах се съобщението ми да е стигнало до получчателя си. Ще тръгваме ли.

Сър Найджъл стана и вдигна чаша към съседните маси.

– Господа, искрено съм ви благодарен. Бъдете живи и здрави.

Винсънт преведе и двамата си тръгнаха. Всъщност всички си тръгнаха. Чеченците останаха да пазят око хотела през цялата нощ, а на сутринта придружиха гостите до летище „Шереметиево“ за първия полет до Лондон.

– Каквото и да ми предлагате, сър Найджъл – каза Винсънт, когато самолетът на Британските авиолинии вече летеше над Москва, – аз лично няма, повтарям, няма да се върна повече в тази страна.

– Чудесно. Нито пък аз.

– А кой всъщност е американецът?

– Боя се, че той все още е някъде там долу. Животът му виси на косъм. Моля се да оцелее, защото ми е много скъп.

Умар Гунаев влезе, без да чука. Монк, който седеше на масата и разглеждаше някаква карта на Москва, вдигна глава и го погледна.

– Трябва да поговорим – каза чеченецът.

– Ядосан си – отвърна Монк. – Наистина съжалявам.

– Приятелите ти си заминаха. Живи. Но онова, което се случи в „Сребърен век“ снощи, е безумие. Съгласих се да ти помогна, защото имам дълг към теб. Отпреди много години. Но се оказва, че ти го връщам скъпо и прескъпо. Плюс това длъжник съм ти само аз. Хората ми не са длъжни да се излагат на опасност, понеже на приятелчетата ти им е хрумнало да си играят с огъня.

– Съжалявам. Възрастният мъж наистина трябваше да дойде в Москва. Имаше важна среща. Никой не можеше да я проведе, освен него. Затова дойде. Гришин разбра, че е тук и...

– Защо не остана да си вечеря в хотела тогава? Щеше да е в безопасност там.

– Явно е искал да се срещне с Гришин, да говори с него.

– Да говори с него по този начин?! Седях през три маси. Той направо си търсеше куршума.

– И аз не разбирам, Умар, но такива бяха инструкциите му.

– Джейсън, в тази страна има две хиляди и петстотин охранителни фирми. Осемстотин са в Москва. Можеше да си наеме петдесет човека от която и да е от тях.

С растежа на престъпността охранителния бизнес в Русия се бе разраснал неимоверно. Цифрите на Гунаев бяха съвсем точни. В личния състав на охранителните фирми влизаха едни и същи хора: бивши войници и офицери от армията, морската пехота, специалните войски, милицията и КГБ, които, останали без работа, бяха готови да правят всичко за пари.

През 1999-а в охранителният бизнес работеха осемстотин хиляди души. Една трета от тях бяха в Москва. На теория всички охранителни фирми трябваше да бъдат лицензирани от милицията, която беше длъжна да проверява целия личния състав – криминално минало, надеждност, чувство за отговорност – и да води на отчет оръжието, с което охранителите разполагат – количество, вид, предназначение.

Но това беше на теория. На практика един достатъчно дебел плик с пари можеше да осигури всички необходими разрешителни. Прикритието „охранителна фирма“ беше толкова удобно, че гангстерите просто регистрираха свои такива структури и всеки един бандюга в града можеше да се легитимира като охранител и да покаже разрешително за онова, което носеше под мишницата си.

– Проблемът, Умар, е, че всичките са подкупни. Щом видят Гришин, веднага ще разберат, че могат да удвоят таксата си и нищо чудно сами да му предложат да свършат работата.

– Значи дай да ползваме хората на Умар, щото те няма да ни предадат.

– Нямах избор.

– Разбираш ли, че Гришин вече е наясно кой те пази? Ако досега се е колебаел, оттук нататък всичко му е ясно. Доста ще ни се усложни животът занапред. По улиците вече се носи слух, че на Долгоруки е наредено да се готви за сериозна гангстерска война. Само това ми липсва сега.

– Ако Комаров дойде на власт, Долгоруки ще ти е последната грижа.

– Как можа да ги забъркаш такива, по дяволите! Ти и проклетият ти документ.

– Каквото и да е, вече не можем да спрем, Умар.

– Ние? Откога пък станахме „ние“? Дойде при мен за помощ. Трябваше ти подслон. Предложих ти гостоприемството си. Така съм научен. А ето че сега ме заплашва открита война.

– Ще се опитам да я предотвратя.

– Как?

– Ще говоря с генерал Петровски.

– С кого? С тоя чекист! Знаеш ли колко беди ми е докарал той? Колко пъти е тарашил клубовете, складовете и казината ми?

– Той мрази Долгоруки повече от теб. Проблемът е, че трябва пак да се видя с патриарха. За последен път.

– Защо?

– Трябва да говоря с него. Имам да му казвам важни неща. Но този път ще ми трябва помощта ти.

– Никой не го подозира. Облечи се като свещеник и върви да си му говориш.

– Не е толкова просто. Мисля, че англичанинът е ползвал кола на хотела. Ако Гришин провери заявките – а съм сигурен, че ще го направи, – няма начин да не разбере, че англичанинът е ходил при патриарха. Къщата на „Чисти переулок“ ще бъде поставена под наблюдение.

Умар се хвана за главата.

– Знаеш ли приятелю, този твой англичанин е един дърт глупак.

Полковник Гришин седеше на бюрото си и гледаше увеличената снимка пред себе си с нескрито задоволство. Когато изконсумира напълно насладата си, той натисна копчето на интерфона и каза:

– Господин президент, бих искал да говоря с вас.

– Ела.

Игор Комаров разгледа снимката на писмото, открито в куфарчето на сър Найджъл Ървин. Беше написано на официална бланка на Московската патриаршия и започваше с думите „Ваше Кралско Височество . Подписът и печатът бяха на Негово светейшество Алексей II.

– Какво е това? – понита Комаров.

– Господин президент, вражеската конспирация срещу вас е напълно ясна. Организирана е в две части. Първата се провежда тук в Русия: дестабилизиране на изборната ви кампания, разпространяване на зловредни слухове и всяване на паника чрез показване на вашия личен манифест на точно определени хора. Всичките ни беди идват от там: атентатът в печатницата, натискът от страна на банките да се прекратят телевизионните ви изяви, интервюто на онзи стар глупак генерала. Те наистина ни навредиха, но не могат да спрат вашия шурм към победата. Втората част на конспирацията е в известен смисъл дори по-опасна. Нейната цел е да бъдете лишен от възможността да станете президент, като се възстанови монархията в Русия. От собствен интерес патриархът се е хванал на тая въдица. На снимката пред вас е неговото лично писмо до някакъв западен принц, в което патриархът изразява подкрепата си към идеята за възстановяване на монархията и удостоверява, че ако народът приеме такова решение, Църквата ще предложи за наследник на трона да бъде поканен въпросният принц.

– А вие какво предлагате, полковник?

– Нещо съвсем просто, господин президент. Без кандидат конспирацията се проваля.

– Познавате ли човек, който би могъл да.., разубеди този благородник?

– Веднъж и завинаги. Много е добър. Има опит на Запад. Говори няколко езика. Работи за Долгоруки, може да бъде нает. Последният му ангажимент беше свързан с двама предатели от мафията, които трябваше да внесат двайсет милиона долара в Лондон, но решиха да си ги приберат. Преди две седмици ги откриха в един апартамент в Уимбълдън, квартал на Лондон.

– При това положение мисля, че трябва да се възползваме от услугите на този човек, полковник.

– Оставете това на мен, господин президент. До десет дни няма да има кандидат.

А после, мислеше си Гришин, докато вървеше към кабинета си, като положим скъпоценния принц на сър Найджъл под мраморен похлупак и като заловим с помощта на ФАПСИ и обесим Джейсън Монк в някое мазе, ще изпратим няколко чудесни снимчици на сър Найджъл Ървин, та да прекара една наистина незабравима Коледа.

Шефът на Московския отдел за борба с организираната престъпност тъкмо бе приключил с вечерята си и седеше пред телевизора с дъщеричката си върху коленете му, когато телефонът иззвъня. Вдигна го жена му.

– Теб търсят.

– Кой е?

– Каза просто „американецът“.

Генералът свали Татяна на пода и стана.

– Ще говоря от кабинета.

После мина в съседната стая, бутна вратата след себе си и вдигна слушалката. Жена му от другата страна веднага затвори другия телефон.

– Да?

– Генерал Петровски?

– Да.

– Говорихме онзи ден.

– Спомням си.

– Имам информация за вас. Имате ли нещо за писане?

– Откъде се обаждате?

– От телефонна кабина. Нямам много време. Моля ви, побързайте.

– Слушам ви.

– Комаров и Гришин са накарали приятелите си от мафията на Долгоруки да започнат война срещу чеченците.

– Нека се избият, още по-добре.

– Само че делегацията на Световната банка в момента е в Москва и обсъжда следващия валутен транш. Ако по улиците се гърми на пусия, служебният президент едва ли ще успее да им се представи в добра светлина. Нито на тях, нито на избирателите. Може би ще се запита защо е трябвало да стане точно сега.

– Слушам ви.

– Шест адреса. Моля, запишете си ги.

Монк издиктува адресите.

– Какво има там? – попита генералът.

– На първите два е складиран арсеналът на мафията на Долгоруки. На третия има казино; в мазето му са скрити счетоводните им книжа. Последните три са складове с контрабандна стока за двайсет милиона долара.

– Откъде знаете за всичко това?

– Имам си хора. Познавате ли тези двама офицери?

Монк му съобщи две имена.

– Разбира се. Единият ми е заместник, другият е командир на отряд в СОБР. Защо?

– И двамата са на заплата при Долгоруки.

– Сигурен ли сте?

– Напълно. Ако смятате да организирате някаква акция, гледайте да я обявите в последния момент и без тези двамата.

– Не ме учете как да си върша работата.

Връзката прекъсна. Генерал Петровски остави слушалката и се замисли. Ако този странен чужденец говореше истината, информацията му беше безценна. Имаше две възможности: да остави гангстерите да се избият помежду си, или да организира серия акции срещу най-голямата мафиотска групировка, които в момента щяха да бъдат посрещнати с овации от президентството.

Разполагаше с трихиляден отряд за бързо реагиране, съставен предимно от млади и мотивирани момчета. Ако и половината от онова, което казваше американецът за Игор Комаров и намеренията му, се окажеше вярно, в новата Русия нямаше да има място нито за него, нито за отдела, нито за отряда му. Той стана и се върна в дневната.

Детското беше свършило. Нямаше да разбере дали Уили Койота е хванал заека за вечеря или не.

– Връщам се в службата – каза той на жена си. – Ще бъда там цяла нощ и утре през деня.

През зимата общинските власти заливат пътеките и алеите в парка „Горки“ с вода, която почти мигновено замръзва и превръща парка в най-голямата ледената пързалка в страната. С кънки и солиден запас от водка московчани забравят за малко ежедневните си грижи и се отдават на зимното удоволствие.

Някои от автомобилните алеи се оставят незаледени и свършват в малки паркинги.

Десет дни преди Коледа на един от тези паркинги, свити в зимните си палта и кожените си шапки, се срещнаха двама мъже. Излязоха от колите и застанаха край дърветата срещу пълната с народ пързалка.

Единият беше полковник Анатолий Гришин, а другият – затворен мъж, известен в подземния свят като Механика.

Във време, в което наемните убийци в Русия се предлагаха под път и над път, мафиотските групировки и най-вече мафията на Долгоруки държаха Механика на изключителна почит.

Той беше украинец, бивш майор от армията, които преди години бе служил в Специалните войски, а после във военното разузнаване, ГРУ. Знаеше езици и беше изкарал два мандата в Западна Европа. След като се бе уволнил от армията, той си бе дал сметка, че може да превърне знанията си по френски и английски, способността си да се приобщава с лекота към общества, които за повечето руснаци бяха чужди и непознати, и липсата на каквито и да било скрупули да убива хора, в доходоносна и търсена професия.

– Искали сте да ме видите – каза той.

Знаеше кой е полковник Гришин и бе наясно, че в Русия шефът на охраната в Съюза на патриотичните сили няма нужда от услугите му. В Черната гвардия, да не говорим за поддръжниците на партията от мафията на Долгоруки, имаше достатъчно главорези, които само чакаха да им се даде заповед. Но работата зад граница изискваше по-особени умения.

Гришин му подаде снимка. Механика я погледна и обърна отзад. На гърба ѝ беше напечатано име и адрес на някакво извънградско имение далече на Запад.

– Принц – каза той. – Издигам се в бранша.

– Задръжте хумора за себе си – просъска Гришин. –Плячката е лесна. Почти няма охрана. До Коледа.

Механика се замисли. Прекалено скоро. Трябваше да се подготви. Беше жив и на свобода, защото взимаше изключителни мерки, а те изискваха време.

– До Нова година.

– Става. Цената?

Механика назова цифра.

– Съгласен.

Механика се сети, че беше виждал по телевизията някакъв млад свещеник, който призоваваше хората да се обърнат към Бога и да върнат царя. Значи това била целта на Гришин. Трябваше да му удвои цената.

– Това ли е? – попита той.

– Освен ако не искате да знаете нещо повече.

Екзекуторът пъхна снимката в джоба си и отвърна.

– Не. Мисля, че знам всичко, което ми е необходимо. Беше ми приятно да работя с вас, полковник.

Гришин се обърна и го хвана за рамото. Механика впери поглед в облечената в ръкавица ръка, докато не го накара да я отдръпне. Не обичаше да го докосват.

– Никакви грешки – каза полковникът. – Този човек, в този срок.

– Аз не греша, полковник. Иначе нямаше да се обърнете към мен. Ще ви изпратя банковата си сметка в Лихтенщайн. Приятен ден.

В малките часове на утрото след срещата край пързалката в парка „Горки“ генерал Петровски даде начало на шест едновременни акции.

Двамата информатори бяха поканени на частна вечеря в офицерския клуб на поделението на СОБР, снабдени с достатъчно водка, че да се отрежат като казаци, и оставени да си отспят в две отделни стаи. За по-сигурно пред вратите на всяка от тях стоеше пазач.

Тренировъчното упражнение, проведено през деня, се бе превърнало в истински щурм малко преди полунощ, когато камионите с избраните войници бяха затворени да чакат в няколко тайни гаража. В два часа сутринта шофьорите и взводните командири получиха инструкциите си и шестте адреса, на които трябваше да отидат. За първи път от месеци насам изненадата беше пълна.

Трите склада не се оказаха никакъв проблем. Четирима от бандитите, които пазеха складираните богатства, понечиха да окажат съпротива, но бяха разстреляни. Осем се предадоха навреме. В складовете бяха открити десет хиляди бутилки водка без платени мита и акцизи, пристигнали от Финландия и Полша през последните два месеца. Житният глад бе докарал най-големия консуматор на водка в света до положението да внася собственото си питие отвън и да го купува на цени, три пъти по-високи от тези в страната-производител.

Останалата стока в складовете се оказа перални, машини за миене на чинии, телевизори, видеокасетофони и компютри – всичките вносни и крадени.

В двата оръжейни склада беше намерено оръжие достатъчно да се оборудва цял пехотен полк, като арсеналът варираше от обикновени пушки до противотанкови ракети и огнехвъргачки.

Петровски лично ръководеше акцията в казиното, все още пълно с комарджии, които се разбягаха с викове. Управителят още протестираше, че бизнесът му е напълно законен и лицензиран, когато бюрото в кабинета му бе преместено, килимът – навит и тайната врата към мазето – отворена. В този момент той млъкна и припадна.

Към десет часа сутринта войниците още изнасяха кашоните със счетоводни книжа, които бяха натоварени на пикапи и откарани в централата на МОБОП на „Шаболовка“ 6 за проучване.

По обяд двама от генералите в Президиума на Министерството на вътрешните работи се обадиха от сградата на площад „Житни“ да отправят поздравленията си.

В десет сутринта радиото излъчи първото съобщение за акцията, а към дванайсет по телевизията бе предаден и подробен репортаж. Новинарът не пропусна да отбележи, че жертвите сред гангстерите са шестнайсет, а в Специалния отряд за бързо реагиране има един тежко ранен с куршум в стомаха и един одраскан. А също и че двайсет и седем мафиоти са задържани, седем от които са болница, а двама дават интересни показания в милицията.

Последното не беше съвсем вярно, но Петровски го бе съобщил на медиите, за да всее допълнителна паника в редиците на Долгоруки.

А там наистина цареше тотално объркване. Босовете се събраха да обсъдят положението в една луксозна и строго охраняване вила извън града на три километра от моста при Архангелское.

Единственото чувство, което надделяваше над пълното им стъписване, бе гневът. Мнозинството беше убедено, че неутрализирането на двамата информатори, внезапната и безпогрешна акция на СОБР и точността на данните, с които бяха разполагали при организирането ѝ, може да означава само, че в редиците им има предател.

Още докато разсъждаваха, уличните им информатори донесоха вестта, че информацията най-вероятно е изтекла от висш офицер в Черната гвардия. Предвид милионите долари, които хората на Долгоруки бяха хвърлили в предизборната кампания на Комаров, новината изобщо не ги зарадва.

Никога нямаше да узнаят обаче, че слухът е пуснат от чеченците по съвет на Джейсън Монк. Така или иначе, босовете единодушно решиха да спрат субсидиите към Съюза на патриотичните сили, докато не получат солидно обяснение за случилото се.

Малко след три часа същия ден Умар Гунаев, заобиколен от непробиваемата си лична охрана, дойде да се срещне с Монк. Този път американецът живееше с чеченско семейство в малък апартамент на север от изложбения център в парка "Соколники“.

– Не знам как успя да го постигнеш, приятелю, но такъв удар скоро никой не им е нанасял.

– Въпрос на личен интерес – отвърна Монк. – Петровски просто имаше сметка да зарадва началниците си и най-вече президентството точно по време на посещението на делегацията на Световната банка. Това е всичко.

Много се радвам за него. Във всеки случай Долгоруки вече изобщо не е в състояние да ми обяви каквато и да е война. Ще му трябват седмици да се окопити и възстанови щетите.

– И да открие информатора в Черната гвардия – напомни му Монк.

Умар Гунаев подхвърли днешния брой на „Сегодня" в скута му.

– Погледни на трета страница.

На страницата беше отпечатано изследване на водещата социологическа агенция в Русия, според което подкрепата на избирателите за Съюза на патриотичните сили бе спаднала на петдесет и пет процента и непрекъснато намаляваше.

– Тези изследвания се правят предимно в градовете – каза Монк. – По-лесно е. Комаров е по-силен в градовете, а окончателните резултати зависят предимно от подценявания, но многоброен електорат в провинцията.

– Наистина ли смяташ, че Комаров може да бъде победен в изборите? – попита Гунаев. –

Преди месец и половина това би било невъзможно.

– Не знам – отвърна Монк.

Не беше сега моментът да обяснява на чеченския лидер, че не това бе целта на сър Найджъл Ървин. Замисли се за стария разузнавач, все още смятан за един от най-големите специалисти по дезинформация в Голямата игра. Седнал в библиотеката на замъка Форбс, с Библията пред себе си, той му беше казал: „Ключът е в Гедеон, момчето ми. Мисли като Гедеон[22].“

– Къде се отнесе? – върна го в действителността Гунаев.

– Извинявай, замислих се нещо. Довечера трябва да се видя с патриарха. За последен път. Ще ми трябва помощта ти.

– За да влезеш?

– По-скоро за да изляза. Както ти казах, твърде е вероятно Гришин да е поставил резиденцията под наблюдение. Един човек ще е достатъчен, стига да може да повика други, докато съм вътре.

– Време е да се подготвим тогава – отвърна чеченецът.

Полковник Анатолий Гришин беше в апартамента си и тъкмо се канеше да си ляга, когато портативният му телефон иззвъня. Позна обаждащия се, без онзи да му се представя.

– Той е тук. Върна се.

– Кой?

– Американецът. Току-що дойде. В момента е при Негово светейшество.

– Подозира ли нещо?

– Не мисля. Дойде сам.

– Като свещеник?

– Не. Целият в черно, но с цивилни дрехи. Патриархът изглежда го очакваше.

– Къде си?

– В кухнята, правя кафе. Трябва да затварям.

Връзката прекъсна. Гришин едва сдържаше въодушевлението си. Омразният американец най-после беше в ръцете му. Този път нямаше да му се изплъзне като в Източен Берлин. Полковникът вдигна телефона и се обади на командира на специалния отряд в Черната гвардия.

– Трябват ми десет души, три коли, миниузита. Веднага. Блокирайте изходите на улица „Чисти переулок“. Ще се видим там след трийсет минути.

Часът беше дванайсет и половина.

В един и десет Монк се изправи и пожела лека нощ на патриарха.

– Сигурно няма да се видим повече, Ваше светейшество. Убеден съм, че ще направите всичко, което е по силите ви, за доброто на народа и страната, които толкова обичате.

Алексей II също стана и го изпрати до вратата.

– С Божията помощ, ще се постарая. Довиждане, синко. Нека ангелите бдят над теб.

"За момента, помисли си Монк докато слизаше по стълбите, няколко кавказки войници ще ми свършат по-добра работа."

Дебелият иконом както винаги го чакаше с палтото.

– Благодаря ви, отче, няма да се обличам – каза той.

Само палто му липсваше сега, че да го забавя. Той извади портативния си телефон и набра някакъв номер. Отсреща се обадиха на първото позвъняване.

– Монах – каза той.

– Петнайсет секунди – отвърнаха отсреща.

Монк позна гласа на Мехмед, старшия сред телохранителите, които Гунаев му бе определил. Открехна леко външната врата и погледна навън.

В края на тясната улица самотен мерцедес чакаше под мижавата лампа. В него седяха четирима мъже – един зад волана и трима, въоръжени с узита. Зад колата се виеше струйка бял дим, явно двигателят работеше.

В другия край улицата излизаше на малък неосветен площад, на който дебнеха още две коли. Пеша или с автомобил, човек не можеше да излезе от улицата, без да мине през засадата.

От страната на мерцедеса се зададе такси. Преследвачите го оставиха да премине. Явно отиваше да вземе жертвата им. Жалко за шофьора. И той щеше да умре.

Таксито се изравни с мерцедеса и две метални сфери с големината на грейпфрут издрънчаха по заледената улица и се търкулнаха под колата. Секунди по-късно гранатите се взривиха.

В същия момент един огромен камион изтрещя през площада от другата страна, изви се напряко на улицата и спря. Шофьорът скочи от кабината и хукна надолу по пътя.

Монк кимна на разтреперания свещеник, отвори широко вратата и излезе навън. Таксито вече беше пред входа. Той се метна на задната седалка и една силна ръка го придърпа навътре. Шофьорът на камиона дотича и го последва.

Колата изръмжа и тръгна на задна скорост обратно по улицата. Изпод камиона в другия край затрещяха автомати. Миг по-късно двете бомби под каросерията се взривиха и стрелбата престана.

Един от мъжете в мерцедеса бе успял да се измъкне от разнебитената кола и стоеше сащисан до задната врата. Щом видя таксито, той понечи да открие огън, но задната броня на колата го подкоси и той се просна по гръб на леда.

В края на улицата таксито направи остър завой, поднесе по заледения асфалт, после се изравни с пътя, изфорсира и изчезна в нощта. Резервоарът на мерцедеса се взриви и довърши останалото.

Мехмед се обърна от предната седалка и усмивката му блесна под черните му мустаци.

– С теб е доста забавно, американецо.

На площадчето от другата страна на „Чисти переулок“ полковник Гришин стоеше като препариран и гледаше потрошения камион, който препречваше входа към улицата. Двама от хората му лежаха мъртви под шасито, ликвидирани от бомбите, взривени дистанционно от таксито. Полковникът надникна между кабината и ремаркето и видя, че другата му кола гори в края на улицата.

Извади портативния си телефон и набра седемцифрен номер. На второто позвъняване отсреща се обади разтреперан глас.

– Да?

– Измъкна се. Ти успя ли?

– Да.

– На обичайното място. В десет сутринта.

Малката църква „Вси Светии“ беше почти празна в този час на деня. Отец Максим стоеше до стената вдясно със свещичка в ръка, когато до него застана полковник Гришин.

– Американецът се измъкна – каза той тихо.

– Съжалявам. Направих, каквото можах.

– Как е разбрал?

– Изглежда подозираше, че резиденцията може да е под наблюдение. – Както обикновено свещеникът беше плувнал в пот. – Извади портативен телефон и се обади на някого.

– Започни от началото.

– Пристигна към десет и половина. Тъкмо бях тръгнал да си лягам. Негово светейшество още беше в кабинета си и работеше. Това е обичайно за него. Не съм чул когато се е позвънило, бях в стаята си. Отворил е пазачът. По едно време чух гласове и излязох да вид, какво става. Американецът стоеше в антрето. Негово светейшество подвикна отгоре. „Покани господина“, каза. После се наведе през парапета, видя ме и ми поръча да направя кафе. Отидох в кухнята и ви се обадих.

– След колко време влезе в кабинета?

– След няколко минути. Много бързах да не изпусна нещо важно. Да съм се забавил най-много пет минути.

– Взе ли касетофона, който ти дадох?

– Да, включих го, преди да вляза с таблата. Когато почуках, спряха да говорят. Докато им поднасях кафето, изсипах няколко бучки захар на пода и коленичих да ги събера. Негово светейшество каза да не се притеснявам, но аз настоях и както бях на колене, пъхнах касетофона под бюрото му. После си излязох.

– Какво стана накрая?

– Той слезе сам. Подадох му палтото, но не пожела да го облече. Пазачът беше в стаичката си. Американецът ми се стори притеснен. Извади портативен телефон и се обади на някого. Каза само: „Монах“.

– Само толкова?

– Да, полковник, само „монах“. Не чух какво му отговориха, защото беше долепил телефона плътно до ухото си. После зачака. Открехна леко външната врата и надникна навън. Още не си беше взел палтото.

Гришин се замисли. Старият англичанин сигурно беше казал на Монк, че са го проследили по колата от хотела. Това беше достатъчно, за да се усъмни, че резиденцията на патриарха е поставена под наблюдение.

– Продължавай, отче.

– Чух ръмжене на двигател, а после две експлозии. Американецът отвори врата и хукна. После започна стрелбата и аз се скрих.

Гришин кимна. Американецът не беше за подценяване, но това вече му бе известно. Само че не знаеше, че домът на патриарха се следи и отвътре.

– А касетофона? – попита полковникът.

– Като гръмнаха бомбите навън, пазачът изхвърча от стаичката с оръжие в ръка и хукна към отворената врата. Извика „Гангстери!“ и бързо затвори. Патриархът излезе от кабинета си да види какво става. През това време аз изтичах горе и прибрах чашите от кафето и касетофона.

Гришин протегна ръка, без да каже нито дума. Отец Максим бръкна в джоба на расото си и извади миниатюрна касетка за репортерски касетофон, какъвто полковникът му бе дал при последната им среща.

– Надявам се, че съм постъпил правилно – каза разтреперано свещеникът.

Гришин изпитваше желание да го удуши със собствените си ръце. Може би някой ден и това щеше да стане.

– Съвсем правилно, отче – каза той. – Много съм доволен.

В колата на път за централата на Съюза на патриотичните сили полковник Гришин извади касетката и я разгледа със задоволство. Беше изгубил шестима от най-добрите си хора, американецът му се бе изплъзнал за втори път, но в ръцете му беше пълният запис на разговора, който той бе водил с патриарха. Скоро и и двамата щяха да платят за престъпленията си. За момента Гришин бе доволен, че поне денят му се очертава да свърши много по-добре, отколкото бе започнал.

ОСЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА

Полковник Гришин прекара целия ден, заключен в кабинета си. Слушаше записа от разговора между патриарх Алексей II и Джейсън Монк.

Някои от репликите се чуваха лошо, дрънчаха чаши, почукваха лъжички, но като цяло разговорът беше съвсем ясен.

Записът започваше със шум от отваряне на врата – отец Максим влизаше в стаята с табла с кафе. Звукът беше глух, защото касетофонът се бе намирал в джоба на расото му.

Гришин чу тропването на таблата върху бюрото, а после приглушен глас каза: „Не се притеснявай.“

Последва също толкова глух отговор и расото на отец Максим прошумоля, когато свещеникът коленичи уж да събере разпилените бучки захар.

После качеството на звука се подобри значително. Явно отчето бе извадил касетофона от джоба си и го бе оставил под бюрото. Гласът на патриарха се чу съвсем ясно: „Благодаря ви, отче, свободен сте.“

Настъпи тишина. После вратата се хлопна зад гърба на информатора и патриархът каза:

– А сега може би ще ми обясните какво ви води насам.

Монк започна да говори. Гришин долови лекия носов акцент на американец, говорещ отлично руски. Извади лист и започна да си води записки.

Изслуша четирийсетминугния разговор три пъти и седна да го запише дума по дума. Не можеше да се довери на никоя секретарка.

Равният му почерк започна да изпълва страница след страница. На моменти той спираше, връщаше лентата назад и отново прослушваше записа, за да се увери, че е чул правилно. Когато се убеди, че не е пропуснал нито дума, Гришин остави химикалката.

В края на разговора се чу скърцане на стол и Монк каза: „Сигурно няма да се видим повече, Ваше светейшество. Убеден съм, че ще направите всичко, което е по силите ви, за доброто на народа и страната, които толкова обичате.“ По килима отекнаха глухи стъпки. Преди да се отвори вратата, Алексей II отвърна: „С Божията помощ, ще се постарая.“

Монк явно излезе. Патриархът прошумоля с расото, докато сядаше обратно на стола си, и десет секунди по-късно лентата свърши.

Гришин се облегна назад и се замисли за онова, което беше чул. Положението бе точно толкова тежко, колкото бе предполагал. Не проумяваше само как е възможно един-единствен човек да причини такива невероятни щети. Всичко тръгваше, разбира се, от онзи кретен Акопов, който беше допуснал Черният манифест да бъде откраднат. Последствията от това единствено недоглеждане вече не можеха да се изчислят.

По време на разговора говореше предимно Монк. Алексей II се обаждаше от време на време, колкото да изкаже одобрението си. Неговият принос дойде едва накрая.

Американецът говореше без заобикалки. От думите му ставаше ясно, че веднага след Нова година ще започне масирана кампания, целяща да дискредитира Игор Комаров в цялата страна и да го лиши от каквито и да било шансове на предстоящите избори.

Според плановете, генерал Николай Николаев трябваше да даде серия от интервюта за пресата, радиото и телевизията, с които да подрони авторитета на Съюза на патриотичните сили и да призове настоящите и бивши войници и офицери да не гласуват за Комаров. Сред стоте и десет милиона руски избиратели имаше двайсет милиона ветерани. Щетите, които Николаев можеше да нанесе с изявленията си, бяха неоценими.

Отрязването на достъпа на Игор Комаров до двата частни телевизионни канала бе дело на банкерите, три-четвърти от които бяха евреи. Основна роля там играеше Леонид Бернщайн от Московската федерална банка. С това конспираторите, които трябваше да бъдат неутрализирани, ставаха двама.

Третата информация на Монк се отнасяше до мафията на Долгоруки. Гришин отдавна ги смяташе за измет, с която възнамеряваше да напълни концентрационните лагери в бъдеще, но за момента финансовата им подкрепа беше решаваща.

Нито един руски политик не можеше да се надява да стане президент без национална предизборна кампания, която струваше трилиони рубли. Тайната сделка с най-могъщата мафиотска групировка на запад от Урал бе осигурила бюджет, който многократно надхвърляше средствата на останалите кандидати. Някои от тях вече се бяха отказали от надпреварата, неспособни да мерят сили с финансовата мощ на Съюза на патриотичните сили.

Шестте акции, организирани в малките часове на предишния ден, бяха пагубни за Долгоруки, но най-страшното бе, че милицията беше открила счетоводните книжа на групировката. Единици бяха източниците, от които МОБОП можеше да получи такава точна и подробна информация. Съмненията веднага се насочиха към конкурентна структура, но въпреки вътрешните вражди, в затворения свят на гангстерите никой нямаше да се постави в услуга на омразния МОБОП. А ето че Монк съобщаваше на патриарха откъде е изтекла информацията – от развратен и корумпиран висш офицер от собствената Черна гвардия на Гришин.

Ако босовете на Долгоруки наистина откриеха, че е замесен човек от Черната гвардия – а Гришин знаеше, че подобни слухове упорито се носят из улиците, макар той самият неколкократно да ги бе отричал, – финансовите инжекции моментално щяха да секнат.

Отгоре на всичкото от записа ставаше ясно, че екип опитни счетоводители вече проучват книжата открити в мазето на казиното, и до Нова година най-вероятно ще успеят да докажат връзките на Съюза на патриотичните сили с мафията. Резултатите от анализа щели да бъдат съобщени лично на служебния президент. През това време генерал Петровски, който нито можеше да бъде купен, нито сплашен, щеше да държи мафията на Долгоруки под напрежение, организирайки акция след акция.

Ако това наистина станеше, Гришин едва ли щеше да бъде в състояние да убеди босовете, че зад действията на МОБОП не стои човек от Черната гвардия.

Предложението на патриарха, дошло в самия край на разговора, криеше може би най-голяма опасност за Комаров.

Служебният президент Иван Марков щеше да посрещне Нова година със семейството си извън Москва. Очакваше се да се върне на трети януари. Същият ден патриархът имаше уговорена среща с него и възнамеряваше лично да го посъветва да отстрани Игор Комаров от президентската надпревара на базата на съществуващите доказателства.

При доказани връзки с мафията и след личната намеса на патриарха на Москва и цяла Русия, Марков като нищо щеше да го направи. Отгоре на всичкото, самият той също се кандидатираше за президент и едва ли щеше да има нещо против да отстрани основния си конкурент.

Четирима предатели, мислеше си Гришин. Четирима врагове на новата ера в историята на Русия, която щеше да настъпи след шестнайсети януари с негова помощ като командир на елитната Черна гвардия, готова да изпълни всяка заповед на Лидера. Какво пък, той цял живот беше издирвал и наказвал предатели. Знаеше как да се справи с тях.

Напечата на чисто текста на разговора и помоли Комаров да му отдели два часа насаме още същата вечер.

Джейсън Монк се бе изнесъл от апартамента до парка „Соколники“ и живееше в друга квартира, от чиито прозорци се виждаше полумесецът на върха на джамията. Там за първи път бе срещнал Мехмед, който, макар днес да бе готов да рискува живота си за него, тогава спокойно можеше да го убие.

Трябваше да изпрати съобщение на сър Найджъл Ървин, предпоследното, ако всичко се развиеше според плановете на стария разузнавач.

Той набра внимателно текста на компютъра и натисна бутона за кодиране на информацията. Съобщението изчезна от екрана, съхранено на дискетата като неразгадаема поредица от цифри в очакване на следващото минаване на сателита на ИнТелКор.

Монк нямаше повече работа край компютъра. Батериите му бяха заредени, беше включен, оставаше му само да чака сигнала от сателита.

Джейсън Монк не беше и чувал за Рики Тейлър от Калъмбъс, Охайо. Не го познаваше, нямаше и да разбере кой е. Но пъпчивият тинейджър може би спаси живота му.

Рики беше седемнайсетгодишен компютърен маниак – един от онези непригодни младежи, родени в ерата на компютрите, които прекарваха живота си, взирайки се в светещия екран.

Получил първия си персонален компютър на седемгодишна възраст, той бе преминал през всички възможни степени на усъвършенстване, докато накрая законните предизвикателства се изчерпаха и само пиратските експерименти бяха в състояние да му доставят необходимата доза „наркотик“, с който да задоволява страстта си.

Кроткият ритъм на сменящите се сезони, момчешкото приятелство, трепетите по първа любов – всичко това не представляваше интерес за Рики. Единственото, което му доставяше удоволствие, бе да прониква в най-ревниво пазените компютърни база-данни.

През 1999-а ИнТелКор не само притежаваше основна част от комуникационните сателити за стратегически, дипломатически и търговски цели, но се славеше и като ненадминат производител на най-сложните компютърни игри.

Рики се бе ровил в Интернет до писване, беше станал абсолютен спец във всички познати и свободно достъпни игри и жадуваше да се потопи в суперпрограмите на ИнТелКор. Проблемът бе, че те струваха пари, с каквито той не разполагаше. Затова от седмици се мъчеше да проникне в системата на ИнТелКор през задната врата. След толкова усилия смяташе, че почти е успял.

Осем часови пояса на запад от Москва на екрана на компютъра му за хиляден път се изписа: „Въведете код за достъп“. Той натрака предполагаемата комбинация. На екрана за пореден път се появи: „Достъп отказан.“

Някъде на юг от анадолските планини сателитът на ИнТелКор следваше траекторията си към Москва.

Създавайки кодирания предавател на Монк, компютърните специалисти от многонационалния екип на фирмата бяха програмирали четирицифрен код, с който паметта на машината можеше да бъде унищожена. Това щеше да заличи доказателствата за истинската мисия на Монк и щеше да го предпази, в случай че бъде заловен. Стига да успееше да въведе кода, разбира се.

Ако обаче компютърът попаднеше невредим в ръцете на врага, разсъди главният експерт – бивш шифровчик от ЦРУ, извикан специално за случая, – „лошите“ можеха да го използват, за да изпращат фалшиви съобщения.

За да удостовери самоличността си, Монк трябваше да включва във всяко свое съобщение поредица от нищо незначещи думи. Ако тези думи не съществуваха в текста, бившият експерт на ЦРУ щеше да разбере, че онзи отсреща – който и да е той – се бърка, където не му е работата. Тогава можеше да се свърже чрез сателита с компютъра на Монк и да използва същите онези четири цифри, за да заличи паметта му и да остави на "лошите“ една ненужна кутия.

Рики Тейлър вече беше влязъл в системата, когато случайно натрака именно тези четири цифри. Сателитът се търкулна над Москва и изпрати обичайния си сигнал. Лаптопът отговори и сателитът, следвайки подадените му инструкции, моментално го ликвидира.

Монк разбра за случилото се едва когато отиде да провери компютъра си и завари съобщението обратно на екрана в прав текст. Това означаваше, че сателитът не го е приел. Той го изтри ръчно, давайки си сметка, че по неизвестни за него причини връзката му със света е прекъсната.

Малко преди да замине от Лондон, сър Найджъл Ървин му бе дал един адрес. Той не знаеше къде се намира, нито пък кой живее там, но това бе единственото, с което разполагаше.

С малко повече пестеливост можеше да слее двете си последни съобщения в едно, съдържащо най-важното, което сър Найджъл Ървин трябваше да знае. Може би щеше да успее да го изпрати. За получаване на съобщения вече и дума не можеше да става. За първи път в живота си той беше съвсем сам – без инструкции, без потвърждения, без обратна връзка.

Можеше да разчита единствено на най-старите си съюзници в Голямата игра: инстинкта, хладнокръвието и късмета. Молеше се поне те да не му изневерят.

Игор Комаров дочете текста и се облегна на стола си. По принцип бе безкръвен и блед, но този път Гришин забеляза, че лицето му е бяло като платно.

– Лошо – каза Комаров.

– Много лошо, господин президент.

– Трябваше да го хванеш по-рано.

– Пази го чеченската мафия. Вече сме сигурни в това. Те живеят като плъхове в подземния си свят.

– Плъховете могат да бъдат унищожени.

– Да, господин президент. И ще бъдат. Когато станете единственият вожд в тази страна.

– Трябва да си платят.

– Ще си платят. До един.

Комаров продължаваше да се взира в него с кафявите си очи, но погледът му се рееше в друго пространство и друго време, някъде там в бъдещето, когато щеше да настъпи часът на разплатата. Двете червени петна горяха на скулите му.

– Мъст! Искам мъст! Те ме нападнаха, нападнаха Русия, нападнаха Родината. Няма милост за такава сган...

Гласът му постепенно започна да се повишава, ръцете му затрепериха, гневът помете характерното му самообладание. Гришин знаеше, че ако успее да изложи аргументите си достатъчно силно, ще го убеди. Наведе се през бюрото и накара Комаров да го погледне в очите. Бавно и постепенно животинската ярост угасна и Гришин разбра, че е спечелил вниманието му.

– Чуйте ме, господин президент. Моля ви, изслушайте ме. Онова, което знаем, ми дава възможност да обърна нещата на сто и осемдесет градуса. Ще бъдете отмъстен. Само ми дайте съгласието си.

– Какво имаш предвид?

- Ключът към контраразузнаването, господин президент, е да узнаеш ходовете на противника. Ние вече ги знаем. После идва умението да ги предотвратиш. Това вече се прави. След няколко дни вече няма да има кандидат, който да наследи трона на цяла Русия. Сега отново научаваме какво са замислили нашите врагове. Налага се пак да предложа неутрализиране и отмъщение, едновременно.

– И на четиримата ли?

– Не можем да избираме.

– Нищо не трябва да се разбере. Поне не сега. Твърде рано е.

– Нищо няма да се разбере. Банкерът? Колко банкери бяха убити през последните десет години? Петдесет? Най-малко. Маскирани убийци, разчистване на сметки става всеки ден. Милиционерът? Онези от Долгоруки с удоволствие ще свършат работата. Малко ли ченгета бяха очистени? И това вече е ежедневие. Що се отнася до стария генерал, влезли да го обират, опънал им се и хайде. Пълно е с такива случаи. Попът пък ще се окаже убит от някой от прислугата си, заловен да рови из кабинета му посред нощ. Пазачът чува, хуква да го гони и се изпозастрелват взаимно.

– Кой ще повярва на тия глупости?

– Имам човек в патриаршията, който ще се закълне, че е било така.

Комаров погледна страниците, които току-що беше прочел, после и касетката до тях и се усмихна с настървение.

– Разбира се, че имаш. Не искам повече да чувам за това. Настоявам повече да не ме занимаваш с тази работа.

– А искате ли четиримата съзаклятници да бъдат неутрализирани?

– Естествено.

– Благодаря ви, господин президент. Това ми е достатъчно.

Стаята в хотел „Спартак“ беше резервирана за някой си Кузичкин и човек с такова име наистина се регистрира в хотела. Веднага след това обаче излезе, подавайки ключа от стаята си на Джейсън Монк. Чеченците се пръснаха из фоайето, завардиха стълбището и асансьора и осигуриха на американеца безопасен достъп до стаята. Това беше възможно най-сигурният начин човек да поговори двайсетина минути по телефон, който дори и засечен, можеше да отведе преследвачите само до някаква стая в неконтролиран от чеченците хотел далеч от центъра на града.

– Генерал Петровски?

– Пак ли ти?

– Май поразбутахте гнездото на осите.

– Не знам откъде получаваш информацията си, американецо, но явно имаш добри източници.

– Благодаря. Но Комаров и Гришин няма да стоят със скръстени ръце.

– А Долгоруки?

– Той е бита карта. Основната опасност идва от Гришин и Черната му гвардия.

– Ти ли пусна слуха, че информацията е изтекла от висш офицер от Черната гвардия?

– Едни приятели.

– Хитро, но доста опасно.

– Слабото място на Гришин е в документите, които иззехте. Мисля, че те ще докажат, че мафията е финансирала Комаров от самото начало.

– В момента ги обработват.

– Вас също, генерале.

– Какво имаш предвид?

– Съпругата ви и Татяна още ли са в Москва?

– Да.

– Бих ви препоръчал да ги изведете от града. Веднага. Още тази вечер. Пратете ги далече, на сигурно място. Вие също се покрийте. Идете в поделението на СОБР. Моля ви.

Последва кратко мълчание.

– Какво знаеш, американецо?

– Моля ви генерале. Махнете се оттам. Докато още можете.

Той затвори слушалката, изчака малко и набра друг номер. Телефонът иззвъня в кабинета на Леонид Бернщайн в централата на Московската федерална банка. Беше късно и на обаждането му отговори само телефонен секретар. Без домашния телефон на банкера, Монк можеше само да се надява, че Бернщайн ще прослуша съобщенията си в следващите няколко часа.

– Господин Бернщайн – каза той на машината, – обажда се човекът, който ви припомни за Бабий яр. Моля ви, не се връщайте в кабинета си, каквато и работа да имате. Сигурен съм, че Комаров и Гришин вече знаят кой стои зад забраната да се излъчват телевизионните им репортажи. Семейството ви вече е извън страната. Отидете при тях, докато се успокоят нещата.

Той отново затвори телефона. На един пулт в строго охранявания дом на банкера замига червена лампичка. Леонид Бернщайн натисна копчето и спокойно изслуша съобщението.

Третото обаждане иззвъня в резиденцията на патриарха.

– Да.

– Ваше светейшество?

-Да.

– Познахте ли ме?

– Разбира се.

– Трябва да отидете в манастира в Загорск. Затворете се вътре и не мърдайте оттам.

– Защо?

– Боя се за вас. Снощната случка показа, че играта загрубява.

– Имам служба утре в Данииловския манастир.

– Митрополитът ще я изпълни вместо вас.

– Ще помисля, благодаря ви.

Монк отново натисна вилката. Четвъртият телефон бе вдигнат на десетото позвъняване. Дрезгав глас каза:

– Да?

– Генерал Николаев?

– Кой е.., чакай малко. Познах те. Ти си онзи проклет американец.

– Точно така.

– А, никакви интервюта. Направих, каквото искаше, казах си репликите и толкоз. Повече не искай нищо от мен. Чуваш ли?

– Не се обаждам за това. Изнесете се за известно време при племенника си в поделението.

– Защо?

– Някои хора не са доволни от онова, което казахте. Има опасност да ви дойдат на гости.

– Бандити, а? Майната им! Никога през живота си не съм отстъпвал, момче, и не смятам да го правя тепърва.

Генералът затвори телефона. Монк въздъхна и също остави слушалката. Погледна часовника си. Бяха минали двайсет и пет минути. Трябваше да се маха. Да се покрие отново в непробиваемия свят на чеченците.

Две вечери по-късно, на 21 декември, четири банди убийци атакуваха четири отделни адреса.

Най-голямата и най-силно въоръжената от тях нападна частния дом на Леонид Бернщайн. Дванайсет души дежуриха в къщата. Четирима от тях загинаха в престрелката. Двама от Черната гвардия също паднаха убити. Вратата на главния вход бе отнесена с пластичен взрив и двайсетина маскирани и облечени в черно мъже нахлуха в къщата.

Пазачите и персоналът бяха обградени и натикани в кухнята. Шефът на охраната беше пребит почти до смърт, но продължаваше да твърди, че работодателят му е заминал за Париж два дни по-рано. Сред женски писъци и смут, останалият персонал потвърди същото. Накрая мъжете в черно прибраха двамата убити и се метнаха на колите.

Второто нападение бе над апартамента на Кутузовски проспект. Самотен черен мерцедес мина под арката и спря пред бариерата. Един от двамата постови на ОМОН излезе от топлата си кабинка да прегледа документите. Двама мъже с автомати със заглушител рипнаха иззад колата и го разстреляха в шията точно над бронираната жилетка. Вторият постови бе убит още преди да успее да излезе.

Същата съдба последва и дежурния на партерния етаж. Четирима войници от Черната гвардия влетяха от улицата и завардиха фоайето. Други шестима се качиха нагоре с асансьора. Този път в коридора нямаше дежурни. Вратата на апартамента, макар и бронирана не издържа на двестате грама пластичен експлозив и шестимата нахлуха вътре. Икономът се опита да ги спре, но беше разстрелян. След щателен оглед на aпартамента се оказа, че в него няма никой друг, и отрядът си тръгна разочарован.

Нападението над резиденцията на патриарха бе вършено по-културно. Един от бандитите позвъни на вратата, а шестима приклекнаха около него, така че не се виждат от шпионката.

Казакът вътре погледна навън и попита по домофона кой е. Мъжът пред вратата извади милиционерска карта и каза:

– Милиция.

Впечатлен от картата, казакът отвори вратата и моментално беше разстрелян. Двама отнесоха тялото му на втория етаж.

Планът бе да се убие личният секретар на патриарха с пистолета на казака, а патриархът да бъде ликвидиран със същото оръжие, с което бе застрелян пазачът. След това оръжието трябваше да бъде поставено в ръцете на секретаря.

Отец Максим после щеше да бъде принуден да се закълне, че казакът и патриархът са заварили секретаря да рови из чекмеджетата и при разразилата се престрелка и тримата са паднали мъртви. Като се изключи грандиозният църковен скандал, случаят едва ли щеше да има кой знае какви последствия.

Вместо патриарха обаче нападателите завариха на горния етаж само дебел свещеник с прогизнала от пот нощница, който пищеше: „Какво правите!?“

– Къде е Алексей? – изръмжа един от мъжете в черно.

– Замина – запелтечи свещеникът. – Отиде в манастира „Света Троица“.

След като претърсиха къщата и се увериха, че патриархът и двете монахини ги няма, убийците зарязаха тялото на казака и си тръгнаха.

В самотната къщурка край магистралата за Минск яха изпратени само четирима души. Единият почука на вратата, а другите се скриха в сянката на дърветата.

Отвори старият Володя. Мъжът пред вратата моментално го разстреля в гърдите и четиримата влязоха вътре. Хрътката изхвърча от дневната и се хвърли върху първия, който ѝ попадна. Той вдигна ръка да се предпази от кучето и впи зъби в плътта му. Вторият отзад веднага му пръсна черепа.

Пред догарящия огън стоеше възрастен мъж със засукани бели мустаци. Той насочи армейски „Макаров“ към четиримата пред вратата и стреля два пъти. Единият куршум заседна в дървената рамка, а другият покоси онзи, който току-що бе убил кучето.

Миг по-късно три куршума пронизаха стария генерал право в гърдите.

Умар Гунаев се обади малко след десет сутринта.

– Току-що влизам в офиса – каза той. – Навън цари страхотна суматоха.

– В смисъл?

– Кутузовски проспект е отцепен. Не можеш да се разминеш от милиция.

– Защо?

– Снощи е имало нападение в някакъв блок на висши офицери от милицията.

– Доста бързо пипат. Ще ми трябва безопасен телефон.

– Какво му е на този?

– Може да бъде проследен..

– Дай ми половин час. Ще пратя хора.

В единайсет часа Монк вече бе настанен малкия офис на таен склад, пълен с контрабанден алкохол. Телефонният техник тъкмо довършваше работата си.

– Свързал съм го с два други поста – каза той, кимвайки към телефона. – Ако се опитат да го проследят ще стигнат до едно кафене на три километра оттук. Там са наши хора. Ако ги подминат, ще отидат при телефонна будка надолу по улицата. Дотогава вече ще са ни уведомили.

Монк започна с домашния телефон на генерал Николаев. Обади се мъжки глас.

– Дайте ми генерал Николаев – каза Монк.

– Кой е? – попита гласът.

– Бих могъл да ви питам същото.

– Генерала го няма. Кой се обажда?

– Генерал Маленков, Министерство на отбраната. Какво става там?

– Извинявайте, генерале. Тук е инспектор Новиков от отдел „Убийства“ на Московската милиция. Боя се че генерал Николаев е мъртъв.

– Какво? Какво говорите, за Бога?

– Нападнали са го снощи. Най-вероятно са били крадци. Убили са генерала и прислужника му. Кучето също. Жената, която чисти, ги е намерила малко след осем часа.

– Не знам какво да кажа. Той ми беше приятел.

– Съжалявам, генерал Маленков. Времената са...

– Вършете си работата, инспекторе. Ще уведомя министъра.

Монк затвори телефона. Значи нервите на Гришин не бяха издържали. Точно това бе целта му, но не можеше да си прости, че не е сломил твърдоглавието на стария генерал.

Той отново вдигна телефона и позвъни в централата на МОБОП на „Шаболовка“.

– Свържете ме с генерал Петровски.

– Той е зает. Кой се обажда? – отвърна телефонистката.

– Прекъснете го. Кажете му, че става дума за Татяна.

След десет секунди генералът вече беше на телефона. В гласът му се долавяше тревога.

– Петровски.

– Аз съм, късният посетител.

– Дяволите да те вземат! Помислих, че нещо се е случило с детето.

– Изпратихте ли ги извън града?

– Да.

– Доколкото разбрах, домът ви е бил нападнат.

– От десет души, маскирани и въоръжени до зъби. Убили са трима войници на ОМОН и иконома ми.

– Търсили са вас.

– Естествено. Последвах съвета ти. Живея в поделението. Кои са били, по дяволите?

– Не са гангстери. От Черната гвардия са.

– Главорезите на Гришин? Защо?

– Заради документите, които иззехте. Притесняват се, че ще разкрият връзката между мафията на Долгоруки и Съюза на патриотичните сили.

– Нищо не разкриват. По-голямата част са квитанции и фактури на казиното.

-Да, но Гришин не знае това, генерале. И си мисли най-лошото. Чухте ли за чичо Коля?

– Танкистът? Какво за него?

– Убили са го. Същите хора. Снощи.

– По дяволите!

– Оплю Комаров в едно интервю. Спомняте ли си?

– Естествено. Но не съм предполагал, че ще стигнат толкова далеч. Копелета! Добре че не се занимавам с политици.

– Ще ви се наложи да се занимаете. Имате ли хора в Колегиума на милицията?

– Разбира се.

– Защо не им кажете? Разбрали сте от някои информатор от престъпния свят.

Монк натисна вилката и набра номера на Московската федерална банка.

– Иля, моля. Личния сътрудник на господин Бернщайн.

-Един момент.

В слушалката се чу гласът на Иля.

– Кой се обажда?

– Да речем, че едва не ме застреля в гръб онзи ден – каза Монк на английски.

Последва смях.

– Да, вярно е. Едва не го направих.

– Шефът в безопасност ли е?

– На километри оттук.

– Кажи му да не се връща още.

– Няма проблеми. Домът му беше нападнат снощи.

– Жертви?

– Четирима от нашите и – доколкото разбрахме –двама от техните. Обърнали са къщата с главата надолу.

– Знаеш ли кои са били?

– Предполагам.

– Хората на Гришин. Черната гвардия. А целта явно е отмъщение. Заради нареждането да не се излъчват телевизионните репортажи на Комаров.

– Ще си платят за това. Шефът се познава с доста хора.

– Ключът е в частните телевизии. Не е зле репортерите им да си поприказват с някои висши генерали от милицията. Да се поинтересуват дали имат намерение да поразпитат полковник Гришин относно слуховете, които се ширят напоследък, и така нататък.

– Нямат никакви доказателства.

– Не им и трябват. Нали за това са журналисти. Да душат, да се ровят. Можеш ли да се свържеш с шефа?

– Ако се налага.

– Предай му тогава какво съм ти казал. Чао.

Следващото обаждане бе в редакцията на националния всекидневник „Известия“.

– Вътрешни новини.

– Дайте ми старши репортер Репин – каза Монк с дрезгав глас.

– Кой се обажда?

– Кажете му, че армейски генерал Николай Николаев иска спешно да говори с него.

Репин бе журналистът, който бе интервюирал генерала в офицерския клуб на Академията "Фрунзе".

– Да, генерале. Репин е на телефона.

– Не е генерал Николаев – каза Монк. – Той е мъртъв. Убили са го снощи.

– Какво? Кой сте вие?

– Бивш танкист.

– Откъде знаете?

– Това няма значение. Знаете ли къде живееше?

– Не.

– В една къща край магистралата за Минск. До Кобяково. Защо не вземете някой фотограф и не отидете там? Питайте за инспектор Новиков.

Монк затвори телефона.

Другият водещ национален всекидневник беше „Правда“, бившият орган на комунистическата партия, който продължаваше да подкрепя неокомунистите от Социалистическия съюз. Но за да се покаже обновен и реформиран, вестникът упорито ухажваше Православната църква. Монк беше следил изданието достатъчно дълго, че да запомни името на водещия му криминален репортер.

– Свържете ме с Памфилов, ако обичате.

– Той е извън редакцията.

Логично. Сто на сто беше на Кутузовски проспект и заедно с цялото журналистическо братство се мъчеше да изкопчи някоя подробност за нападението в апартамента на Петровски.

– Има ли портативен телефон?

– Разбира се, но не мога да ви го дам. Може ли да ви позвъни някъде?

– Не. Свържете се с него и му предайте, че един от информаторите му в милицията иска спешно да говори с него. Много е важно. Трябва ми номерът на портативния му телефон. Ще ви се обадя пак след пет минути.

При второто обаждане Монк получи номера на Памфилов и го завари в колата му пред блока на Петровски.

– Памфилов?

– Да. Кой е?

– Наложи се да прибегна до лъжа, за да получа номера на портативния ви телефон. Не се познаваме, но мисля, че имам нещо за вас. Снощното нападение не е било единствено. Нахлули са и в резиденцията на патриарха. Искали са да го убият.

– Вие сте луд! Да убиват патриарха ли... Глупости. Няма причина.

– За мафията не, но защо не отидете на място да поразпитате.

– В Данииловския манастир?

– Той не живее там. Домът му е на улица „Чисти переулок“, номер пет.

Памфилов така се сащиса, че забрави да си затвори телефона. Подобно нещо никога не му се беше случвало. Ако информацията бе и наполовина вярна, от нея щеше да излезе най-голямата сензация, на която някога бе попадал.

Той запали колата и тръгна към малката уличка. Районът беше отцепен. В такива случаи просто показваше журналистическата си карта и минаваше отвъд загражденията. Този път обаче не го пуснаха. За щастие мерна един следовател, с когото се познаваше лично, и го извика да се приближи.

– Какво става? – попита го.

– Крадци.

– Ти си от отдел „Убийства“.

– Убили са пазача.

– А патриарха? Алексей Втори добре ли е?

– Откъде, по дяволите, знаеш, че живее тук?

– Няма значение. Добре ли е?

– Да. Заминал е за Загорск. Виж, било е просто обир.

– Подшушнаха ми, че са искали да убият патриарха.

– Глупости! Дошли са да крадат.

– Какво толкова има за крадене?

Следователят се смути.

– Тебе пък кой ти каза, че са искали да го убиват?

– Не е важно. Възможно ли е да е вярно? Откраднали ли са нещо?

– Не. Само са застреляли пазача, претърсили са къщата и са си заминали.

– Значи наистина са търсили някого. И не са го намерили. Леле каква история!

– Много внимавай какво ще пишеш – предупреди го инспекторът. – Няма никакви доказателства.

Но съмненията му взеха да стават все по-сериозни. Положението съвсем се усложни, когато един милиционер го повика да се обади по телефона. Търсеше го висш генерал от Президиума. Още с първите няколко изречения той започна да намеква за същото, за което говореше и репортерът.

На двайсет и трети декември медиите направо гръмнаха. Всеки вестник се бе съсредоточил върху онова, към което Монк го бе насочил. Прочитайки статиите на конкурентите си, журналистите веднага заплетоха нови истории, които свързваха четирите нападения.

Сутрешните новини по телевизията излъчиха общ репортаж за четирите опита за убийство, единият от които успешен. Журналистите подчертаваха, че в останалите три случая само невероятният късмет бе спасил набелязаните жертви.

Никой не вярваше на версията „грабеж“. Коментаторите непрекъснато изтъкваха, че няма никаква логика да се обира домът на пенсиониран генерал, нито пък апартаментът на един-единствен висш полицейски служител, при положение че в блока има още десетки лица. Още по-малко пък резиденцията на патриарха.

Грабежът бе възможен мотив при дома на богатия банкер Леонид Бернщайн, но оцелелите му телохранители до един твърдяха, че атаката носела всички белези на военна акция. Още повече, че нападателите са търсили конкретно работодателя им. Единствените възможни цели бяха отвличане или убийство. В другите два случая нямаше смисъл потърпевшите да бъдат отвличани, а при генерала изобщо не бе направен подобен опит.

Повечето коментатори обаче бяха на мнение, че нападенията са извършени от вездесъщата мафия, която отдавна имаше в сметката си стотици убийства и отвличания.

Двама от тях отиваха по-далеч в разсъжденията си, подчертавайки, че ако мафиотите имаха причина да мразят генерал Петровски, който организираше акциите срещу тях, или пък банкера Бернщайн, с когото някои от тях сигурно имаха сметки за уреждане, то кой можеше да има зъб на един стар генерал и три пъти герой от войната, или пък на патриарха на Москва и цяла Русия?

Журналистите за хиляден път изказваха възмущението си от астрономическия скок на престъпността в страната, а двама призоваваха служебният президент да предприеме сериозни мерки, за да предотврати окончателното разпадане на реда и законността в последните двайсет и четири дни преди съдбовните избори.

Монк започна втория си ден на анонимни телефонни обаждания късно сутринта, когато писачите, уморени от тичане предишния ден, тъкмо бяха започнали да прииждат в редакциите си.

Две навити на руло салфетки в бузите му променяха дикцията и гласа му достатъчно, че да не бъде разпознат като тайнствения информатор от вчера. На всеки от авторите на водещите статии в седемте сутрешни и вечерни всекидневника, които бяха разпространили новината за четирите опита за убийство, той разказа една и съща история. Започна с Памфилов от „Правда“ и Репин от „Известия“.

Не ме познавате и не мога да ви се представя. Това би ми струвало живота. Но като руснак към руснак ви моли да ми повярвате. Аз съм висш офицер от Черната гвардия. Но съм също и вярващ християнин. От месеци насам наблюдавам с тревога нарастващите антихристиянски и антицърковни настроения, които се разпространяват във вътрешните кръгове на Съюза на патриотичните сили, най-вече от Комаров и Гришин. Противно на онова, което говорят пред хората те мразят Църквата и демокрацията и възнамеряват да установят еднопартийна система в страната и да управляват като нацистите. Не мога да мълча повече. Трябва да го съобщя на някого. Полковник Гришин беше онзи, който нареди старият генерал да бъде убит, защото чичо Коля бе прозрял зад фасадата и не скри истината за Комаров. Банкерът също беше осъден на смърт, защото не се хвана на лъжите им. Може би не ви е известно, но той използва влиянието си, за да принуди частните телевизии да не излъчват пропагандните филми на Комаров. Патриархът пък се страхува от Съюза и смяташе да даде гласност на притесненията си. Що се отнася до генерала от МОБОП, той нанесе удар върху мафията на Долгоруки, откъдето идват парите на Съюза. Ако не ми вярвате, проверете онова, което ви казвам, но знайте, че четирите нападения са дело на Черната гвардия.

След тези думи Монк затваряше телефона. Седемте московски журналисти останаха като гръмнати. Когато се посъвзеха, всеки се втурна да проверява чутото.

Леонид Бернщайн беше извън страната, но от двете частни телевизионни станции веднага изтече информация, че промяната в програмната политика е била продиктувана от банковия консорциум, който ги финансираше.

Генерал Николаев беше мъртъв, но „Известия" отпечата извадки от последното му интервю под огромното заглавие: „Затова ли умря той?“

Шестте акции на МОБОП в складовете и казиното на Долгоруки бяха известни на всички. Само патриархът продължаваше да се крие в манастира "Света Троица" в Загорск и не можеше да потвърди, че и той най-вероятно е бил набелязан като враг на Съюза на патриотичните сили.

Няколко часа по-късно централата на Игор Комаров отвъд булевар "Киселни“ вече беше под обсада. Вътре положението граничеше с паника.

В кабинета си Борис Кузнецов, пресаташе и съветник за връзките с обществеността, седеше, съблечен по риза с потни петна под мишниците си, пушеше цигара след цигара, при положение че бе отказал пушенето още преди две години, и отчаяно се опитваше да се справи с телефоните, които не спираха да звънят.

-Не, не е вярно – крещеше той в отговор на всеки въпрос. – Всичко е една злонамерена лъжа, долна клевета. Ще предприемем съдебни действия срещу всеки, който се опита да я разпространи. Не, няма връзка между Съюза и която и да било мафиотска групировка, нито финансова, нито никаква. Като човек, решен да прочисти Русия от престъпниците, Комаров... Какви документи се разследват в момента от МОБОП?... Няма от какво да се притесняваме... Да, генерал Николаев наистина изказа някои резерви към нашата политика, но той беше един стар човек. Смъртта му е трагична, но няма абсолютно нищо общо... Как можете да твърдите, че... Всяко сравнение на Комаров с Хитлер ще бъде повод веднага да се заведе дело за обида... Какъв висш офицер от Черната гвардия?...

В кабинета си полковник Анатолий Гришин се бореше с друг проблем. Целият му живот като служител във Второ главно управление на КГБ бе преминал в издирване на шпиони и предатели. Монк несъмнено бе причинил сериозни щети. Но тези нови обвинения бяха още по-страшни: висш офицер от неговата елитна и вярна до фанатизъм Черна гвардия да е станал предател. Та той беше избрал всеки един от шестте хиляди бойци в гвардията. Висшите офицери бяха назначени лично от него. Един от тях да е християнин, мекушав мухльо, и то точно сега, когато върховната власт вече е почти в ръцете им? Не можеше да бъде!

От друга страна, не беше забравил една максима на йезуитите, която някога бе чел: кажи ми какво е било момчето до седемгодишна възраст и ще ти кажа какъв ще е мъжът. Беше ли възможно у някого от най-добрите му хора да се е събудило някогашното клисарче? Трябваше да провери. Да пресее през ситно сито биографиите на всеки един от висшите си офицери.

И какво всъщност значеше „висш“? Колко висш? Едно ниво под него – десет души. Две нива – четирийсет. Четири нива – близо сто. Проверката щеше да му отнеме много време. А време нямаше. За някакви си седмици трябваше да проведе чистка в целия си висш ешелон, да го изолира някъде и да се лиши от най-опитните си командири. Един ден виновните за тази катастрофа щяха да си платят за стореното. Как само щяха да си платят! Като се започне с Джейсън Монк. При самата мисъл за американеца кокалчетата на юмруците му побеляха върху твърдия плот на бюрото.

Малко преди пет часа Борис Кузнецов най-после успя да си уреди лична среща с Комаров. От два часа молеше идола си да го приеме, за да му предложи онова, което смяташе за най-разумно при създалата се ситуация.

По време на следването си в Америка Кузнецов беше останал дълбоко впечатлен от способността на ловката и убедителна самореклама да привлича привърженици и за най-очебийните глупости. След идола си Игор Комаров той боготвореше силата на словото и движещия се образ да убеждават, да създават илюзии, да втълпяват и в крайна сметка да преодоляват всяка съпротива. Че за тях можеше да се крие чиста лъжа, нямаше никакво значение.

Подобно на политиците и адвокатите, той си служеше със словото, убеден, че не съществува проблем, който думите да не могат да решат. Мисълта, че може да дойде ден, в който аргументите му ще се изчерпят, словата – ще изгубят въздействието си, че други, по-силни думи ще заглушат неговите и никои вече няма да вярва на онова, което той и лидерът му говорят, не се вместваше във въображението на Борис Кузнецов.

В Америка го наричаха „връзки с обществеността“ – онази могъща индустрия, поглъщаща милиарди долари, която бе състояние да превърне бездарния кретен в знаменитост, глупака в мъдрец, долния сметкаджия в обещаващ държавник. В Русия на това му викаха пропаганда, но методите бяха същите.

С тези методи и с невероятните операторски и режисьорски умения на Литвинов той бе успял да превърне един бивш инженер с ораторски заложби в истински колос, във велик политик, който бе на път да спечели най-високата награда в Русия – президентския пост.

Руските медии, свикнали на плоската и евтина пропаганда от комунистическото им минало, бяха поглъщали жадно и безрезервно агресивната кампания, която той бе организирал на Игор Комаров. Но ето че нещата взимаха друг, опасен и непредвидим обрат.

Беше се появил нов глас – гласът на един свещеник. Глас силен и въздействащ, който ехтеше над цяла Русия, разпространяван от радиото и телевизията, които Кузнецов смяташе за свое владение, и призоваваше към вяра в един по-силен бог и възстановяването на един друг символ.

След свещеника дойде и тайнственият глас по телефона, който нашепваше лъжи, но толкова убедителни и опасни лъжи, в ушите на водещи журналисти и коментатори, които той смяташе, че познава и държи в ръцете си.

За Борис Кузнецов изходът все още се криеше в думите на Игор Комаров – думи, чиято убедителност не можеше да угасне.

Когато влезе в кабинета на лидера, той остана потресен от промяната. Комаров седеше зад бюрото си, посърнал и съкрушен. Вестниците от деня бяха разпръснати по целия под, облещили позорните си заглавия към тавана. Кузнецов вече ги беше чел всичките – обвиненията за смъртта на генерал Николаев, за нападенията, за гангстерите, за парите на мафията. Никой не се бе осмелявал да говори за Игор Комаров по този начин.

За щастие Кузнецов знаеше какво трябва да се направи. Комаров трябваше да говори и всичко щеше да бъде наред.

– Господин президент, налага се да ви призова да дадете голяма пресконференция още утре.

Комаров се вторачи в него, сякаш не разбираше какво му говори. През цялата си политическа кариера, не без одобрението на Кузнецов, той бе избягвал пресконференциите. Те бяха непредвидими. Предпочиташе режисираните интервюта, с предварително зададени въпроси, репетираните речи, подготвените обръщения, тълпите от привърженици.

– Не давам пресконференции – отсече той.

– Господин Комаров, това е единственият начин да сложим край на тези ужасни слухове. Спекулациите на медиите вече излизат извън контрол. Аз не мога повече да ги удържа. Никой не би могъл. Те се подхранват от само себе си.

– Мразя пресконференциите, Кузнецов, и ти го знаеш.

– Но вие сте толкова добър с пресата, господ президент. Толерантен, спокоен, убедителен. Те ще ви послушат. Само вие можете да сложите край на всичките тия лъжи и слухове

– Какво сочат резултатите от социологическите проучвания?

– Четирийсет и пет процента от избирателите са на ваша страна, господине, но подкрепата намалява. Бяха седемдесет преди два месеца. Зюганов от Социалистическия съюз е втори с тридесет и три процента и непрекъснато печели привърженици. Марков, служебният президент от Демократическия алианс, има двайсет и два процент. Тук не се включват онези от хората, които още не се определили. Длъжен съм да кажа, че последните два дни могат да ни костват още десет процента, може би дори повече, когато последиците се отразят в рейтингите.

– Защо трябва да давам пресконференция?

– Тя ще се предава в цялата страна, господин президент. Всички основни телевизионни станции ще излъчват всяка ваша дума. Нали знаете, че когато говорите, никой не може да ви устои.

Игор Комаров най-после кимна.

– Свикай я. Ще подготвя обръщението си.

Пресконференцията се състоя в голямата банкетна зала на хотел „Метропол“ в единайсет часа на следващата сутрин. Кузнецов поздрави руските и чуждестранни журналисти с добре дошли и веднага премина към същината, отбелязвайки, че през последните два дни в пресата са се появили някои крайно абсурдни обвинения към политиката и действията на Съюза на патриотичните сили. Та за него било чест да даде пълен и убедителен отпор на тези безпочвени нападки, като покани на подиума „следващия президент на Русия, Игор Викторович Комаров“.

Лидерът на Съюза на патриотичните сили излезе иззад завесата в дъното на сцената и застана на трибуната. Започна, както винаги започваше, когато говореше пред верните си привърженици – с речите за Великата Русия, която смятал да създаде, когато народът го удостоял с честта да стане президент. След пет минути тишината в залата го смути. Къде беше горещият прием? Къде бяха аплодисментите? Защо ги нямаше клакьорите? Той погледна някъде в далечината и припомни великата история на своя народ, притиснат днес от чужди банкери, печалбари и престъпници. Възторженият му глас ехтеше из залата, но публиката не стана на крака, не вдигна ръце да го приветства. Тишината продължи и след края на речта му.

– Може би има въпроси? – попита Кузнецов.

Грешка. Една трета от журналистите в залата бяха чужденци. Кореспондентът на „Ню Йорк Таймс" владееше отлично руски, също и колегите му от лондонския „Таймс" , „Дейли Телеграф“, „Вашингтон Пост", Си Ен Ен и така нататък.

– Обикновено има, Борис – обади се кореспондентът на „Лос Анджелис Таймс“. – Господин Комаров, по мои сметки сте похарчил около двеста милиона долара за кампанията си до този момент. Това сигурно е световен рекорд. Откъде намерихте толкова пари?

Комаров го изгледа със свиреп поглед. Кузнецов бързо му прошепна нещо.

– От членския внос и даренията на великия руски народ.

– Това е почти едногодишната заплата на всички граждани на Русия, сър. Кой е истинският източник?

Другите също се включиха.

– Вярно ли е, че възнамерявате да забраните всички опозиционни партии и да установите еднопартийна диктатура?

– Знаете ли, че генерал Николаев беше убит три седмици след като се обяви против вас?

– Отричате ли, че Черната гвардия стои зад опитите за убийство отпреди две вечери?

Камерите и микрофоните на националната и двете частни телевизии се въртяха из залата и улавяха въпросите на нахалните чужденци и нескопосаните отговори на Комаров.

Кореспондентът на "Дейли Телеграф", чийто колега Марк Джеферсън бе убит минали юли, също бе получил анонимен сигнал по телефона. Изправи се и камерите го хванаха в едър план.

– Господин Комаров, чували ли сте за таен документ, наречен Черния манифест?

Настъпи гробна тишина. Нито руснаците, нито чуждите журналисти знаеха за какво говори. В интерес на истината, и той не знаеше. Игор Комаров, стиснал здраво катедрата и остатъците от самообладанието си, стана бял като платно.

– Какъв манифест?

Втора грешка.

– Според информацията, с която разполагам, сър той разкрива намеренията ви да създадете еднопартийна диктатура в страната, да възстановите лагерите за политическите си опоненти, да управлявате страната с помощта на двестахилядна Черна гвардия и да завземете съседните републики.

Тишината стана оглушаваща. Четирийсет от кореспондентите в залата бяха от Украйна, Беларус, Латвия, Литва, Естония, Грузия и Армения. Половината руска преса поддържаше партиите, които щяха да бъдат забранени. Ако англичанинът бе прав, след лидерите им за лагерите щяха да заминат и журналистите. Всички погледи бяха вперени в Комаров.

В този момент положението окончателно излезе извън контрол. Насреща му гракнаха десетки гласове.

И тогава той направи третата си грешка: изгуби самообладание.

– Няма повече да търпя това нахалство! – изкрещя той и излезе от сцената, следван от безпомощния Кузнецов.

В края на залата полковник Гришин стоеше в сянката на едно перде и гледаше журналистите с нескрита ненавист. Скоро ще ми паднете, заричаше се той, съвсем скоро.

ДЕВЕТНАЙСЕТА ГЛАВА

В югозападния край на централната зона на Москва, на неголямо възвишение, при един от големите завои на Москва река, се намира средновековния девически манастир „Новодевичи“, до стените, на който е разположено голямо гробище.

На площ от осем хектара, под сянката на брези, борове и върби, земята бе приютила двайсет и два хиляди гроба, в които в течение на две столетия са погребвани именитите граждани на Русия.

Гробището е разделено на единайсет основни секции. Секциите от първа до четвърта се отнасят за 19-ти век и от една страна граничат със стените на манастира, а от друга – с вътрешна разделителна стена.

Секциите от пета до осма се намират между вътрешната стена и края на гробището, зад което , по Хамовчески вал, с рев преминават автомобилите. Тук лежат значимите и не толкова значими личности от комунистическата епоха. Маршали, политически деятели, учени, изследователи, писатели и космонавти – техните гробове могат да бъдат намерени покрай пътеките и алеите, а надгробните им паметници са най-различни – от скромни надгробни плочи, до монументални паметници, стигащи до грандиозност.

Космонавтът Гагарин, загинал по време на полет с нов експериментален изтребител, лежи тук на няколко метра от кръглоглавото каменно изображение на Никита Хрушчов. Модели на самолети, ракети и оръжия показват с какво са се занимавали тези хора приживе. На други фигури, с героичен вид и поглед вперен в нищото, гърдите им бяха украсени с гранитни ордени.

Вървейки по централната алея, човек може да види още една стена с тесни порти водещи до три по-малки секции, с номера: девет, десет и единайсет. Местата в гробището бяха ценни и едва ли през зимата на 1999-а би имало свободни места, ако едно не бе запазено за армейски генерал Николай Николаев. Точно тук на 26-ти декември, племенникът му погреба чичо Коля.

Опита се да направи всичко по начина, по който бе поискал старецът, по време на последната им вечеря заедно. Присъстваха двайсет генерала, включително и Министъра на отбраната, а един от двамата московски митрополити отслужи опелото.

Старият войник бе поискал пълен християнски ритуал, затова духовниците размахваха кадилниците, а във въздуха се издигаше ароматен дим на тамян.

Надгробният паметник бе с формата на кръст, изсечен от гранит, но без изображение на починалия – само името, а под него думите: „Руски войник“.

Генерал-майор Андреев произнесе надгробно слово. Той бе кратък – чичо Коля ненавиждаше празнословието. Завършвайки речта си едновременно с прощалните думи на свещеника, Андреев положи върху ковчега червените ленти със златните звезди на „Герой на Съветския съюз“. Осем от войниците му от Таманската дивизия, които носеха ковчега, го спуснаха в земята. Андреев отстъпи и отдаде чест. Двама министри и осем генерали последваха примера му.

Когато вървяха по централната алея, обратно към портала, зад който ги чакаше колоната с лимузини, заместник-министъра на отбраната Бутов сложи ръка на рамото му.

– Ужасно – произнесе той. Това е ужасен начин да си отидеш от този свят.

– Някой ден – отговори Андреев, – ще ги намеря и те ще ми платят.

Бутов видимо се смути. Самият той бе назначен по политическа линия, животът му бе преминал по канцелариите и никога не бе командвал бойни подразделения.

– Да, ъ-ъъ, сигурен съм, че милицията прави всичко възможно.

На тротоара генералите се ръкуваха с единствения роднина на починалия, изказаха още веднъж съболезнованията си, качиха се на лимузините и заминаха. Генерал-майор Андреев седна зад волана на собствената си кола и се върна в поделението си.

На десетина километра оттам в ранния зимен здрач един дребен свещеник с расо и калимавка ситнеше по снега към църквата в дъното на Стария площад. Пет минути след него в храма влезе полковник Анатолий Гришин.

– Изглеждаш притеснен – каза тихо полковникът.

– Много съм уплашен – отвърна свещеникът.

– Не се бой, отче. Случиха се някои неприятности, но ще се оправя с тях. Кажи ми, защо патриархът замина така внезапно?

– Не знам. Сутринта на двайсет и първи са му се обадили от „Света Троица“ в Загорск. Не знам кога точно е станало. Говорили са с личния му секретар. Разбрах едва когато ми казаха да му приготвя багажа.

– Защо са го повикали?

– Научих по-късно. Били поканили отец Григорий да изнесе проповедта. Патриархът реши да присъства.

– И лично да засвидетелства подкрепата си за Григорий и мръсните му послания – просъска Гришин. –Без да каже нито дума. Самият факт, че присъства, е

Достатъчен.

– Както и да е, попитах дали ще пътувам с него. Секретарят каза, че щели да ходят само той, Негово светейшество и един от казаците за шофьор. Двете монахини бяха пуснати в отпуск до завръщането на патриарха.

– Не си ме информирал за това, отче.

– Откъде да знам, че ще се случат такива страшни работи? – проплака свещеникът.

– Карай по-нататък.

– Ами, наложи се да извикам милицията. Тялото на казака остана да лежи на горната площадка. На сутринта се обадих в манастира и говорих със секретаря. Съобщих му само, че сме били нападнати от въоръжени крадци и е имало стрелба. После обаче милицията каза друго: че нападението е било срещу Негово светейшество.

– А после?

– Секретарят ми се обади. Каза, че Негово светейшество бил много разтревожен. „Покрусен“, каза. Най-вече заради смъртта на пазача. Дойде си от манастира едва вчера. Привидно за да отслужи опелото на войника, преди да изпратят тялото на близките му.

– Значи сега е тук. Ти затова ли ми се обади?

– Не, разбира се. Заради изборите.

– Не се притеснявай за изборите, отче. Въпреки заговора срещу нас служебният президент със сигурност ще бъде отстранен още на първия тур, а на втория Игор Комаров без проблеми ще победи, комуниста Зюганов.

– Там с работата, полковник. Тази сутрин Негово светейшество ходи в сградата на

Стария площад за лична среща със служебния президент. Доколкото разбрах, присъствали са и двама генерали от милицията и други хора.

– Как разбрахте?

– Негово светейшество се върна за обяд. Обядва в кабинета си с личния си секретар. Аз им сервирах. Изобщо не ми обръщаха внимание; обсъждаха решението, което Иван Марков е взел.

– Какво решение?

Отец Максим Климовски трепереше като лист. Пламъкът на свещта в ръцете му хвърляше отблясъци по лицата на Богородица и Младенеца на стената.

– Успокой се, отче.

– Не мога. Полковник, трябва да разберете в какво положение се намирам. Помогнах ви с каквото можах, защото вярвам в идеите на Комаров за една Нова Русия. Но не мога да продължавам повече. Нападението над резиденцията, днешната среща.., нещата започнаха да стават прекадено опасни.

Една стоманена длан го сграбчи за рамото.

– Вече си твърде замесен, за да можеш да се оттеглиш просто така, отче. Няма къде другаде да отидеш. Изборът ти е или да останеш един обикновен сервитьор, въпреки расото и свещеническия сан, или чакаш триумфа на Игор Комаров след двайсетина дни и да се издигнеш до висоти, за каквито не си и мечтал. Кажи ми сега, за какво се е говорило на онази среща в президентството?

– Няма да има избори.

– КАКВО?

– Всъщност, ще има избори, но без Комаров.

– Няма да посмее – просъска Гришин. – Няма да посмее да отстрани Игор Комаров като неподходящ. Повече от половината избиратели са на негова страна.

– Работата е по-сериозна, полковник. Явно генералите са настояли. Заради убийството на стария генерал и покушенията над банкера, над онзи от милицията и най-вече над Негово светейшество.

– Какво са настояли?

– На първи януари. Веднага след Нова година. Мислят, че всички ще са се отпуснали след празника и няма да бъдат способни на съгласувани действия.

– Кои всички? Какви действия? Говори по ясно, човече.

– Всички. Всички, които вие командвате. Няма да сте в състояние да се защитите. Събират войска от около четирийсет хиляди души. Президентската гвардия, силите за бързо реагиране на СОБР и ОМОН, някои от подразделенията за специално предназначение, елита на вътрешните войски, базирани в града.

– С каква цел?

– Да ви арестуват до един. По обвинение в заговор срещу държавата. Да ликвидират Черната гвардия, задържат всички, както са ся по казармите.

– Не могат. Нямат доказателства.

– Явно разполагат с висш офицер от Черната гвардия, който е готов да свидетелства. Секретарят също попита за доказателствата и патриархът му отговори точно така.

Полковник Гришин стоеше като ударен от електрически ток. Част от съзнанието му го убеждаваше, че тези безмозъчни страхливци никога няма да посмеят да направят подобно нещо. Друг глас му казваше, че може и да е вярно. Игор Комаров не беше благоволил да се кандидатира в Държавната дума. Беше партиен лидер, но не и депутат и нямаше парламентарен имунитет. Анатолий Гришин също не беше защитен от арест.

Ако наистина висш офицер от Черната гвардия беше готов да свидетелства, московският прокурор щеше да издаде заповед за арест и можеше да ги задържи в ареста до изборите.

Като специалист в разпитите, Гришин знаеше на какво са способни хората, когато изпаднеха в паника: хвърляха се от високи сгради, скачаха пред влакове, минаваха през огради от бодлива тел.

Ако служебният президент и неговият антураж, преторианската му гвардия, генералите от силите за борба с организираната престъпност, началниците на милицията – ако всички бяха разбрали какво ги очаква, в случай че Комаров спечели изборите, нищо чудно да бяха изпаднали в подобна паника.

– Върни се в резиденцията, отче – каза той накрая, – и помни какво ти казах. Вече си твърде замесен, за да търсиш опрощение от този режим. За твое добро Съюзът на патриотичните сили трябва да спечели. Искам да знам всичко, което се случва в дома на патриарха, всеки разговор, който успееш да чуеш, всяка среща, всеки посетител. От днес до Нова година.

Паникьосаният свещеник с облекчение заситни към изхода. След шест часа възрастната му майка изведнъж се разболя от сериозна пневмония и той помоли състрадателния патриарх да го пусне в отпуск, за да я гледа. Още преди да се стъмни, Отец Максим Климовски вече пътуваше с влака към Житомир. Беше направил всичко, което бе по силите му. Изпълни и преизпълни поставените му задачи. Но архангел Михаил и всичките му ангели-хранители не биха го задържали е Москва нито минута повече.

Същата вечер Джейсън Монк написа последното съобщение до сър Найджъл Ървин. Лишен от компютъра си, той писа бавно и внимателно с печатни главни букви, докато не изпълни два големи машинописни листа. После, с помощта на силна нощна лампа и малкия фотоапарат, който Умар Гунаев му бе доставил, той фотографира двете страници няколко пъти след което ги изгори и изхвърли пепелта в мивката.

По тъмно извади филма и го прибра в миниатюрната му опаковка. Флакончето беше не по-голямо от горната фаланга на малкия му пръст.

В девет и половина Мехмед и другите му двама телохранители го откараха на адреса, който им бе дал. Жилището, което се намираше там, бе бедно и порутено – отдалечена и самотна къщурка в югоизточните покрайнини на Москва, в района на Нагатино.

Възрастният мъж, който отвори вратата, беше небръснат, с дебел вълнен пуловер, увиснал на кльощавото му тяло. Монк не знаеше, а и нямаше причина да знае, че този беден и самотен старец навремето е бил уважаван преподавател в Московския университет, който бе дръзнал да се опълчи срещу комунистическия режим и бе разпространил сред студентите си обръщение, което призоваваше към Демократичната форма на управление.

Това се бе случило години преди реформите. Впоследствие го бяха реабилитирали, разбира се, но малката държавна пенсия, която му бяха отпуснали, не можеше да върне съсипания му живот. След инцидента комунистите го бяха изхвърлили от университета, бяха отнели апартамента му и го оставиха да си изхранва прехраната като уличен метач.

Такава беше практиката по времето на комунизма. Ако провинението не беше достатъчно, за да бъде изпратен човека в трудов лагер за противодържавна дейност, властите го лишаваха от каквито и да било възможности за нормално съществуване. Чешкият премиер Александър Дубчек, например, бе изпратен да сече дърва.

Руснакът дължеше оцеляването си на един мъж на неговата възраст, който веднъж бе спрял до него на улицата и го бе заговорил на добър руски, но с очевиден английски акцент. Бившият преподавател така и не бе научил името на сър Найджъл Ървин. Наричаше го просто Лисицата. „Не искам кой знае какво от теб, бе казал дипломатът. Само да ми помагаш понякога. За дребни неща, без особен риск.“ Беше го насочил с какво хоби да се захване, а стодоларовите банкноти, които му даваше от време на време, му бяха помогнали да поддържа мизерното си съществуване.

В онази зимна вечер двайсет години по-късно някогашният университетски преподавател погледна по-младия мъж пред вратата му и каза:

– Да?

– Имам нещо за Лисицата – каза Монк.

Старецът кимна и протегна ръка. Монк сложи миниатюрното флаконче в ръката му. Човекът отстъпи назад и затвори вратата. Американецът си тръгна.

В полунощ малкият Марти, с флакончето, привързано за единия му крак, напусна дома на стария университетски преподавател. Седмици по-рано Мич и Сайрън го бяха донесли след дългото си пътуване от Финландия, а Брайън Винсънт, който можеше да се ориентира в руските карти и да открие забутаната къщурка на стареца, го бе доставил до прага на руснака.

Марти застана на перваза, постоя за миг, а после разпери криле и се извиси в мразовитата нощ над Москва. Издигна се на около триста метра, където студът можеше да превърне всеки човек в ледена висулка, и полетя напред.

По случайност един от спътниците на ИнТелКор тъкмо прелиташе над замръзналите степи на Русия. Верен на инструкциите си, той ритмично започна да подава кодирания си сигнал надолу към града без да знае, че при последното си минаване сам е унищожил електронното си отроче.

В покрайнините на столицата специалистите на ФАПСИ настройваха компютрите си да уловят издайническия сигнал, които щеше да им подскаже, че чужденецът, когото полковник Гришин издирва, е изпратил своето съобщение. Щом прихванеха сигнала, уредите щяха да засекат източника с точност до метри.

Но спътникът отмина, а сигнал нямаше.

Някъде в главицата на Марти настойчив импулс му казваше, че домът му – мястото, където три години по-рано силният гълъб се бе излюпил като рошаво и безпомощно пиленце – се намира на север. Затова той се обърна на север срещу ледения вятър и часове наред летя през студа и тъмнината, воден единствено от желанието да се върне у дома, където беше роден.

Никой не го видя. Никой не видя как излезе от града,как прелетя над светлините на Санкт Петербург и прекоси границата. Той просто следваше своя полет, понесъл миниатюрната си пратка и непреодолимия си копнеж по дома. Шестнайсет часа след като бе напуснал Москва, премръзнал и уморен, той кацна на един перваз в покрайнините на Хелзинки. Две топли ръце свалиха съобщението от крачето му и три часа по-късно сър Найджъл Ървин вече го четеше в Лондон.

Когато свърши, на лицето му се изписа усмивка. Бяха постигнали всичко, което можеше да се постигне. Джейсън Монк имаше да свърши още една-единствена задача и можеше да се покрие, докато стане безопасно да напусне страната. Но дори и Ървин не беше в състояние да предвиди какво може да се роди в главата на непокорния американец.

Докато Марти летеше незабелязано над Москва, Игор Комаров и Анатолий Гришин разговаряха в кабинета на лидера. Освен тях в луксозната вила, в която се помещаваше централата на партията им, нямаше жив човек Само нощната охрана стоеше в стаичката си на партерния етаж. Навън в тъмния двор кучетата-убийци тичаха отвързани и свободни.

Комаров седеше зад бюрото си, блед като платно на светлината на силната лампа. Гришин току-що му бе съобщил новините, които бе научил от продажния свещеник.

Докато говореше, Комаров сякаш видимо се смали. Предишното му ледено самообладание са стопи, непоколебимата му решителност се отдръпна заедно с кръвта от лицето му. Гришин познаваше това явление.

То спохождаше и най-жестоките диктатори, когато властта започнеше да се изплъзва от ръцете им. През 1944-а Мусолини, великият Дуче, за една нощ се бе превърнал в дребен и паникьосан беглец.

Мощните бизнесмени, когато се окажеха притиснати от банките, с конфискувани частни самолети, отнети лимузини и невалидни кредитни карти, когато висшите им служители напуснеха и картонената кула започнеше да се разпада, практически се смаляваха на ръст и предишната им язвителност се стопяваше до голословни закани.

Гришин познаваше това състояние. Беше виждал министри и генерали, доскоро властни господари на Апарата, да чакат обезумели от страх в килиите си безмилостното решение на Партията.

Положението излизаше извън контрол. Времето на думите беше свършило. Дошъл бе неговият час. Той винаги бе ненавиждал Кузнецов, който ръководеше собствения си свят на думи и внушения с увереността, че властта може да дойде от едно официално комюнике. В русия властта идваше от дулото на пистолета. Така беше открай време, така щеше да бъде винаги. По ирония на съдбата именно човекът, когото мразесе най-силно в света, онова мръсно американско копеле бе предизвикало сегашната ситуация, в която президентът на Съюза на патриотичните сили бе изгубил своята решителност и беше почти готов да последва съвета на Гришин.

А Анатолий Гришин нямаше намерение да отстъпи пред копоите на служебния президент Иван Марков. Не можеше да премахне Игор Комаров от пътя си, но можеше да спаси собствената си кожа, а после да си осигури власт, за каквато не бе и мечтал.

Потънал в собствения си свят, Игор Комаров седеше като Ричард II и премисляше катастрофата, която го бе сполетяла. Не можеше да проумее промяната, макар да съзнаваше как, стъпка по стъпка, бе настъпила тя.

В началото на ноември беше убеден, че нищо не може да му попречи да спечели изборите през януари. Партията му беше два пъти по-силна от която и да е друга политическа организация в страната; речите му запленяваха масите. Социологическите проучвания сочеха, че може да разчита на седемдесет процента от националния вот – резултат, напълно достатъчен, за да спечели президентския пост още в първия тур.

Политическите му опоненти бяха сразени: отказваха се от надпреварата поради липса на средства, или пък се обезкуражаваха от огромното му предимство в анкетите. Онези, които искаха да се облагодетелстват след сигурната му победа, се хвърляха в краката му с комплименти и ласкателства. През ноември политическият му триумф изглеждаше необратим.

Кражбата на Черния манифест го беше разтревожила, но тъй като от средата на юли насам нищо не се случило, той се обнадежди. Виновниците бяха наказани, любопитният чужд журналист – ликвидиран. Месеци наред нищо не бе нарушило победния му ход.

Че един-единствен чужденец, когото бе виждал само на снимка, би могъл да му причини вреда, му се бе сторило пресилено и невъзможно. Атентатът в печатницата и спирането на двете му издания го бяха вбесили, но не бяха фатални. Саботажът и насилието бяха част от живота в Русия, само дето до този момент те се извършваха по заповед на полковник Гришин Отрязването на достъпа му до телевизията бе онова, което го изкара извън равновесие, въпреки, че и до днес не можеше да си го обясни.

Ненавиждаше Църквата и свещениците и затова никога не бе възприемал сериозно мисълта, че налудничавата идея на патриарха за възстановяване на монархията би могла да намери поддръжници сред онези от които зависеше нещо в тази държава. Нито пък можеше да повярва, че Алексей II има някакъв авторитет сред народа на Русия.

Та нали народът беше с него? В него виждаше спасението си, новия ред, прочистването на родината от врагове и престъпници. За какво им беше Господ, като имаха Игор Викторович Комаров?

Можеше да разбере защо евреинът Бернщайн се е обърнал срещу него. Ако американецът наистина му бе показал манифеста, реакцията му беше съвсем естествена. Но защо генералът? Какви бяха мотивите на Николай Николаев да се опълчи срещу него? Нима не разбираше какво велико бъдеще бе предначертал той за руската армия? Нима героя от Курск и „Багратион“ наистина го беше грижа за шепа евреи и чеченци?

След интервюто в „Известия“ и забраната да се излъчват предизборните му митинги той най-после започна да осъзнава силата и размерите на заговора, който някой бе организирал срещу него.

После дойдоха проблемите с мафията на Долгopyки, след това и журналистите. Всички и без това щяха да бъдат ликвидирани. Църквата, мафията, свободната преса, евреите, чеченците, чужденците – всеки щеше да си плати по реда си.

– Четирите опита за убийство на враговете ни бяха грешка – каза той след дългия размисъл.

– Не бих искал да ви се противопоставям, господин президент, но смятам, че тактически действията ни бяха правилни. Чиста случайност е, че тримата не бяха в домовете си по време на акциите.

Комаров изсумтя ядосано. Случайност или не, последиците бяха пагубни. Откъде се беше досетила пресата, че той може да стои зад всичко това? Кой ги бе насочил? Медиите винаги бяха приемали безрезервно всяка негова дума. Защо сега го нападаха така? Пресконференцията беше пълен провал. И тия чужденци, с техните нагли въпроси. Никога през живота си не бе подлаган на такова унижение. Кузнецов винаги се бе грижил всичко да става, както той го искаше. При личните интервюта журналистите се държаха уважително с него, изслушваха внимателно думите му, кимаха с разбиране. А тоя недорасъл глупак изведнъж беше предложил да свикат пресконференция...

– Източникът ти сигурен ли е, полковник?

– Да, господин президент.

– Вярваш ли му?

– Не, разбира се. Вярвам на апетитите му. Той е подкупен и покварен, но би направил всичко за по-висок пост и плътски удоволствия. Обещал съм му и двете. Обади ми се и четирите пъти след посещенията на английския шпионин и американеца при патриарха. Разказа ми всичко най-подробно. Четохте текста на записа от втората среща на Монк с Алексей II. Именно тези заплахи ме наведоха на мисълта, че трябва да ликвидираме опозицията веднъж завинаги.

– Смяташ ли, че наистина ще посмеят да се опълчат срещу нас?

– Мисля, че е възможно. Картите вече са на масата. Онзи глупак Марков знае, че не може да спечели срещу вас, но би могъл срещу Зюганов. Генералите от милицията явно са се досетили какво им готвите. Със слуховете за финансова връзка между Съюза и мафията могат да скалъпят всякакви обвинения. Да, смятам, че биха могли да се опитат.

– Ако беше на тяхно място, какво щеше да направиш?

– Същото. Когато свещеникът ми разказа какво са си говорили патриархът и секретарят му, докато им е сервирал, първата ми мисъл бе, че не може да е вярно Но колкото повече мисля, толкова по-възможно ми се вижда. Утрото на първи януари е идеално време. Кой не е пиян от предишната нощ? Има ли някъде будни войници? Кой може да реагира бързо и решително? На сутринта след Нова година повечето руснаци не могат дори да стоят на краката си – освен ако не са били държани цяла нощ в казармите без капка водка. Да, възможно е.

– Какво искаш да кажеш? Че с нас е свършено? Че всичко, което сме постигнали, е било напразно, че великият ми замисъл никога няма да се осъществи заради един паникьосан и амбициозен политик, един откачен свещеник и някакъв си издигнал се милиционер?

Гришин стана и се надвеси над бюрото.

– Нима заради това сме стигнали дотук? Не, господин президент. Ключът към успеха е да знаеш намеренията на врага. Ние ги знаем. И имаме само един изход. Да атакуваме първи.

– Да атакуваме? Кого?

– Превземете Москва, господин президент. Превземете Русия. След две седмици те така или иначе щяха да бъдат ваши. На Нова година враговете ни ще празнуват бъдещия си триумф. Войските им ще бъдат заключени в казармите в очакване на утрото. Мога да събера осемдесет хиляди души, с които да превземем Москва през нощта. Имате ли Москва, имате цяла Русия.

– Преврат?

– Случвало се е и преди, господин президент. Цялата руска и европейска история е пълна с умни и решителни мъже, които са се възползвали от момента, за да вземат властта. Мусолини превзе Рим, а оттам и цяла Италия. Гръцките полковници превзеха Атина и цяла Гърция. Без гражданска война. Само с бърз и внезапен преврат. Победителите не ги съдят. В първия ден на новата година Русия може да бъде ваша.

Комаров се замисли. Щеше да превземе телевизията и да излезе с обръщение към нацията. Щеше да каже, че е взел мерки, за да предотврати антинародна конспирация, целяща анулиране на изборите. Щяха да му повярват. Генералите щяха да бъдат арестувани полковниците, за да бъдат повишени, щяха да застанат на негова страна.

– Можеш ли да го направиш?

– Господин президент, всичко в тази корумпирана страна се продава. Затова родината се нуждае от Игор Комаров – за да сложи ред в този хаос. С пари мога да купя всичките войски, които са ми необходими. Само кажете и ще бъдете в Кремъл най-късно до обяд на първи януари.

Игор Комаров се подпря на двете си ръце и се загледа в кожената поставка на бюрото си. След няколко минути вдигна глава и срещна погледа на полковник Гришин.

– Направи го – каза.

Ако Гришин трябваше за четири дни да събере от нищото армия, с която да превземе Москва, той никога не би успял.

Но полковникът не започваше от нищо. Той знаеше от месеци насам, че веднага след победата на Игор Комаров на президентските избори ще влезе в ход неговата програма за прехвърлянето на цялата държавна власт в ръцете на Съюза на патриотичните сили.

С политическата страна на въпроса – формалната забрана на всички опозиционни партии – щеше да се заеме Игор Комаров. Задачата на Гришин щеше да бъде да обезоръжи и постави под контрол всички въоръжени сили на държавата.

Подготвяйки се за тази задача, той вече бе преценил кои можеха да бъдат негови естествени съюзници и кои – очевидни врагове. На първо място сред противниците му беше президентската гвардия – трийсет хиляди въоръжени мъже, шест хиляди от които бяха базирани в Москва и хиляда в самия Кремъл.

Командвани от генерал Сергей Корин, наследник на легендарния Александър Коржаков, прочул се по времето на Елцин, те бяха ръководени от офицери назначени лично от покойния президент Черкасов. Те щяха да застанат на страната на законната власт и щяха да се бият със зъби и нокти срещи превратаджиите.

След тях идваше Вътрешното министерство с неговата армия от сто и петдесет хиляди души. За радост на Гришин, по-голямата част от тази огромна войска бе разпръсната надлъж и нашир из Русия и във и около столицата имаше само пет хиляди души. Генералите от Президиума на МВР бързо щяха да разберат, че ще бъдат едни от първите в товарните вагони за Сибир, тъй като и те – като хората на президента – щяха да си дадат сметка, че в Нова Русия няма да има място за тях и за Черната гвардия на Гришин едновременно.

Следващите, които трябваше да бъдат арестувани и въдворени в лагерите – според изричната уговорка с мафията на Долгоруки – бяха служителите на двата отдела за борба с организираната престъпност – Федералния, ръководен от сградата на МВР на площад „Житни“ и Московския, командван от генерал Петровски от улица „Шаболовка“. Двата отдела и силите им за бързо реагиране, ОМОН и СОБР, едва ли се съмняваха, че единственото, на което можеха да се надяват в новата Русия на Гришин, са трудовите лагери или екзекуцията.

Но в изобилието от държавни и частни армии, които съществуваха в разпадащата се Русия през 1999-а, Гришин знаеше, че има естествени съюзници и сподвижници, които можеше да купи. Ключът към победата бе армията да остане в неведение, объркана, разединена и в крайна сметка – неспособна да предприеме каквото и да било.

Непосредствените сили, с които разполагаше, бяха Черната гвардия, наброяваща вест хиляди души, и Младежката бойна лига, в която членуваха двайсет хиляди тинейджъри.

Първата бе елитна сила, която той лично бе създал през годините. Офицерският състав се състоеше изцяло от изпитани в боя бивши бойци от специалните части, десантници, морски пехотинци и войници от вътрешните войски, които бяха доказали в множество свирени учения и безпощадността си, и крайната си преданост към лидера.

И все пак някъде сред четирийсетте най-висши от тях имаше предател. Някой явно бе подшушнал на властите и на медиите, че четирите опита за убийство от двайсет и първи декември са дело на Черната гвардия. Предположението беше прекалено бързо, за да не е подсказано.

Гришин нямаше друг избор, освен да отдели и изолира тези четирийсет висши офицери и това бе направено на двайсет и осми декември. Разпитите и разкриването на предателя бяха оставени за по-късно. За да се запазят дисциплината и високият боен дух, по-нисшите офицери бяха повишени в чин, за да запълнят празнините, с обяснението, че командирите им са заминали на учение.

Разгърнал едромащабна карта на Московска област, Гришин подготви стратегията си за Новогодишната нощ. Основното му преимущество бе, че улиците щяха да бъдат почти празни.

В Русия Коледа не се празнува кой знае колко тържествено, но за Нова година празненствата наистина са страхотни. В следобеда на трийсет и първи декември практически е невъзможно да се работи: московчаните нарамват алкохолните си запаси и хукват към домовете или заведенията, където възнамеряват да прекарат нощта. Към три и половина следобед навън вече е почти тъмно и по скованите от студ улици могат да се срещнат само отделни граждани, забързали да докупят някое и друго шише водка.

Всички празнуват, включително и дежурните по разните служби и болнични заведения, които не могат да оставят работата си и да се приберат по домовете си. Те си носят ядене и пиене от къщи.

Гришин изчисли, че към шест часа вечерта улиците ще бъдат изцяло негови. По това време във всички държавни и правителствени учреждения няма да има жив човек с изключение на дежурните за през нощта, а към десет часа и малкото работещи няма да са в състояние да се защитят.

Първата му работа след като силите му влезеха в Москва, трябваше да бъде да затвори достъпа до града от всички посоки. Тази задача щеше да се поеме от Младежката бойна лига. Към Москва водеха петдесет и два главни и второстепенни пътя. За да ги блокира всичките, му трябваха сто и четири камиона, натоварени с циментов баласт.

Той раздели членовете на Младежката бойна лига на сто и четири групи, командвани от опитни бойци от Черната гвардия. Камионите щяха да бъдат взети под наем от транспортни фирми или отнети с оръжие сутринта на трийсет и първи декември. В определен час те щяха да бъдат откарани по двойки до съответните места и паркирани един срещу друг на пътя, така че да блокират движението.

На всеки главен път към Москва, там, където минава границата на Московска област, има пост на милицията – малка будка с неколцина отегчени до смърт постови и бронетранспортьор, паркиран отпред. На Нова година в бронетранспортьора нямаше да има хора, защото екипажът щеше да празнува заедно с другите в будката. На пътя, по който Гришин смяташе да влезе в Москва, постът щеше да бъде „отстранен“. Във всички останали случаи юнаците от Младежката бойна лига просто щяха да спрат камионите си при първата отбивка откъм града и щяха да оставят милиционерите да си се напият, както обикновено. После младите бойци – по двеста в група – щяха да застанат в засада от вътрешната страна на импровизираната барикада и да попречат на евентуалните подкрепления да влязат в Москва.

Целите на Гришин в града бяха седем – две основни пет второстепенни. Тъй като Черната му гвардия бе разквартирувана в пет бази извън Москва и само един малък контингент от войници обслужваше централата на Комаров, най-лесният начин да се влезе в града бе войските да се спуснат по пет лъча. Но такава мащабна операция можеше да се координира само с множество радиовръзки, а той държеше силите му да се придвижат при пълно мълчание. Затова предпочете да ги вкара през едно място.

Тъй като основната му база се намираше на североизток от Москва, той реши да придвижи всичките си шест хиляди души, напълно въоръжени и моторизирани, в тази база още на трийсети декември и да влезе в града по главната магистрала, която започва като Ярославско шосе и след околовръстния път става Проспект мира.

Една от двете му основни цели – телевизионният комплекс в Останки но, се намираше само на петстотин метра от тази магистрала и за него той възнамеряваше да отдели една трета от хората си.

С останалите четири хиляди души, командвани лично от него, той щеше да продължи на юг, покрай Олимпийския стадион, през околовръстното шосе към самия център на Москва, за да завземе най-големия трофей – самия Кремъл.

Макар „кремлъ“ да означава просто „крепост" и всеки древен руски град да притежава свой си форт, чиито стени бележат очертанията на някогашното населено място, московският Кремъл открай време бе символ на върховната власт в Русия и атрибут на тази власт. Кремъл трябваше да бъде негов до изгрев слънце. Трябваше да обезвреди охраната и да окупира радистанцията. Иначе нещата можеха да се обърнат срещу него.

Петте второстепенни цели възнамеряваше да възложи на четирите въоръжени сили, които смяташе, че ще успее да спечели на своя страна въпреки краткото време.

Тези цели бяха Кметството на улица „Тверская“, което разполагаше с радио– и телефонна централа, откъдето можеше да бъде повикана помощ; Вътрешното министерство на площад „Житни“, което можеше да установи връзка с вътрешните войски на МВР из цяла Русия, и казармите на ОМОН в съседство; комплексът от учреждения на Президенството и Министерския съвет на и около Стария площад; базата на ГРУ и военното летище „Ходинка“, което беше идеално за спускане на десантници; и Държавната дума.

През 1993-а, когато Борис Елцин бе обърнал дулата на танковете срещу руския парламент, за да накара разбунтувалите се депутати да излязат с вдигнати ръце, сградата бе претърпяла сериозни щети. В продължение на четири години Държавната дума бе заседавала в бившето държавно търговско предприятие Госплан на Манежния площад, но сега възстановителните работи бяха приключили и руският парламент се бе върнал в сградата на брега на реката в края на Нови Арбат.

В нощта срещу Нова година Кметството и министерствата на Стария площад щяха да бъдат пусти и празни. За да се окупират, щеше да е достатъчен само малко взрив, който да отвори вратите. Сражение можеше да избухне само около казармите на ОМОН или във военната база в Ходинка, ако отрядите за борба с организираната престъпност или пък малкото десантници и офицери от военното разузнаване, останали на старото летище, понечеха да отвърнат на удара.

Осмата и очевидна цел при всеки преврат бе Министерството на отбраната. В тази огромна каменна сграда на Арбатския площад също щеше да има само неколцина дежурни, но в нея се намираше комуникационен център, който можеше да осъществи незабавна връзка с всяко поделение на армията, флота и военновъздушните сили на Русия. За превземането на тази цел Гришин не отдели хора – за там имаше други планове.

Естествени съюзници за един крайно десен преврат в Русия не беше чак толкова трудно да се намерят. На първо място сред тях стоеше Федералната служба за сигурност, ФСС. Това бе наследникът на всемогъщото Второ главно управление на КГБ – огромния репресивен апарат на бившия Съветски съюз, който следеше всичко в страната да става така, както го иска Политбюро. След идването на омразния обществен ред, наречен демокрация, от някогашното могъщество на Второ главно управление не остана и следа.

Централата на ФСС се намираше в прочутата сграда на КГБ на площад „Дзержински“, сега преименуван на „Лубянка“, близо до печално известния затвор „Лубянка“, и все още се занимаваше с контра-шпионаж. Службата разполагаше с отдел за борба с организираната престъпност, но по ефективност той нямаше нищо общо със структурата на генерал Петровски и следователно не будеше желание за мъст у мафията на Долгоруки.

Дейността на федералната служба за сигурност се подпомагаше от две подразделения за бързо реагиране – група „Алфа“ и отряд „Вимпел“ – на руски „знаме“.

Навремето те бяха двете най-елитни специални подразделения в Русия, ползваха се с изключителен респект и понякога бяха сравнявани дори с британските сили със специално предназначение САС. Онова, което подрони огромния им авторитет, бе спорното им участие в преврата срещу Горбачов.

През 1991-ва министърът на отбраната Язов и председателят на КГБ Крючков бяха организирали преврат срещу Горбачов. Макар и неуспешен, той свали Горбачов от власт и проправи пътя на Елцин към президентството. В началото група „Алфа“ бе на страната на превратаджиите, но в разгара на събитията изведнъж смени посоката и позволи на Борис Елцин да излезе от Държавната дума, да се качи на танк и да стане герой в очите на света. Когато уплашеният Горбачов бе освободен от вилата си на Кримския полуостров и бе докаран със самолет в Москва, за да завари отколешния си враг Елцин на кормилото на властта, съмненията в лоялността на група „Алфа“ вече се усещаха във въздуха. Същото се отнасяше и за отряд „Вимпел".

През 1999-а и двете подразделения, въоръжени до зъби и готови за бой, все още бяха в немилост. Но за Гришин те имаха две съществени предимства. Личният им състав – като в

повечето сили със специално предназначение – се състоеше предимно от стари и опитни офицери и сержанти, които политически се числяха към крайната десница, споделяха антисемитски и антималцинствени възгледи, бяха противници на демокрацията и не бяха получавали заплати от шест месеца.

Обещанията на Гришин им се струваха като песен на русалка. Възстановяване на предишната власт на КГБ, специални привилегии за истинския елит и двойни заплати още отсега.

В нощта срещу първи януари отряд „Вимпел“ щеше да напусне казармите в пълно бойно снаряжение, да се придвижи до военната база и летището в Ходинка и да ги превземе. Група „Алфа“ щеше да поеме Вътрешното министерство и базата на ОМОН в съседство, а един по-малък отряд щеше да се отдели, за да завземе казармите на СОБР отвъд улица „Шаболовка“.

На двайсет и девети декември полковник Гришин присъства на важна среща в луксозната крайградска вила на Долгоруки. Там той застана лице в лице със Схода – висшия съвет на гангстерите. За него срещата беше от изключително значение.

Що се отнася до мафията, те очакваха да получат смислено обяснение за акциите на генерал Петровски, чиито последствия още се усещаха.

Още с първите думи на Гришин нагласата започна да се променя. Когато полковникът разкри, че се готви план Игор Комаров да бъде отстранен от предстоящите избори, враждебността отстъпи пред тревогата. Всички залагаха прекадено много на изборната му победа.

Решителният обрат настъпи, когато Гришин и съобщи, че нещата са отишли по-далеч: властите смятаха да арестуват Игор Комаров и да ликвидират Черната гвардия. Един час след началото на срещата мафиотите вече търсеха съвет. Когато ги осведоми за мерките, които смята да предприеме, всички останаха като гръмнати. Измамата, черноборсаджийството, изнудването, рекетът, наркотиците, проституцията и показните убийства бяха тяхна специалност, но един държавен преврат бе твърде голям залък дори за тяхната уста.

– Та това е просто една кражба, най-великата кражба от всички. Ще откраднете републиката – каза Гришин. – Откажете се, и пак ще бъдете преследвани от МВР, МОБОП и кой ли не. Приемете, и земята ще бъде ваша.

От председателското място най-главният сред тях – стар мафиот, роден в подземния свят като баща си и цялата си рода, който в мафията на Долгоруки най-много се доближаваше до сицилианския „кръстник" – впери изпитателен поглед в Гришин. Останалите зачакаха. Накрая гангстерът започна бавно да кима, поклащайки нагоре-надолу набръчканото си теме като съсухрен стар гущер. Последните пари бяха отпуснати.

А също и третата въоръжена сила, от която Гришин имаше нужда. Двеста от осемстотинте частни охранителни фирми в Москва се ръководеха от Долгоруки. Те щяха да осигурят две хиляди опитни и въоръжени до зъби мъже, осемстотин от които щяха да превземат празната сграда на парламента, а хиляда и двеста щяха да атакуват Президенството и министерствата на Стария площад.

Същия ден Джейсън Монк се обади на генерал Петровски, който още живееше в казармите на СОБР.

– Да?

– Пак съм аз. Какво правите?

– На тебе пък какво ти влиза в работата?

– Събирате си багажа, нали?

– Как разбра?

– Всички руснаци искат да посрещнат Нова година със семействата си.

– Виж какво, самолетът ми излита след един час.

– Мисля, че трябва да отмените пътуването. Ще има и други Нови години.

– Какви ги говориш, американецо?

– Четохте ли днешните вестници?

– Някои от тях. Защо?

– Видяхте ли последните данни от социологическите проучвания? Онези, в които е отразен ефектът от разкритията за Съюза на патриотичните сили и пресконференцията на Игор Комаров. Дават му едва четирийсет процента с тенденция още да падне.

– Значи губи изборите. Отиваме на Зюганов и толкова. Какво очакваш да направя?

– Мислите ли, че Комаров ще приеме това? Веднъж ви казах, че той не е нормален.

– Ще му се наложи да го приеме. Ако загуби след две седмици, връщане назад няма. Това е положението.

– Същата вечер вие също ми казахте нещо.

– Какво?

– Че държавата ще се защити, ако бъде нападната.

– Какво, по дяволите, си научил пак?

– Нищо не съм научил. Просто подозирам. Нали подозрението беше руски специалитет?

Петровски погледна слушалката, а после и незатворения си куфар на тясното легло.

– Няма да посмеят – отсече той. – Никой не би посмял.

– Язов и Крючков го направиха.

– Това беше през 1991-ва. Ситуацията беше друга.

– Само защото те я изкараха такава Защо не останете в града по празниците? За всеки случай.

Генерал Петровски затвори телефона и започна да разопакова багажа си.

Гришин спечели последния си съюзник в един бар на трийсети декември. Събеседник му беше кретен с бирено коремче, но беше нещо като командир на уличните банди от движението „Нова Русия“.

Въпреки помпозното си име Движението представляваше разпусната банда татуирани отрепки с бръснати глави, които си изкарваха и прехраната, и удоволствието, като обираха и тормозеха евреите „в името на Русия“, както обичаха да крещят на случайните минувачи.

Пачката долари, която Гришин бе извадил, лежеше на масата между тях и главатарят на „Нова Русия“ я гледаше с нескрит интерес.

– Мога да събера петстотин яки момчета, когато си поискам – каза той. – Каква е задачата?

– Ще ти дам пет човека от Черната гвардия. Ще изпълняваш всичките им бойни заповеди, иначе сделката отпада.

„Бойни заповеди“ му звучеше добре. Някак по военному. Членовете на движението се обявяваха за войници на Нова Русия, въпреки че никога не бяха имали вземане-даване със Съюза на патриотичните сили. Дисциплината не им беше по сърце.

– Каква е целта?

– На Нова година, между десет часа и полунощ. Атакувате и превземате Кметството. При едно условие – никакво пиене до сутринта.

Главатарят се замисли. Колкото и да беше тъп, не можеше да не сети на какво намирисва работата: тия от Съюза на патриотичните сили бяха решили да докопат голямата плячка. Ами крайно време беше. Той се пресегна през масата и сложи ръка на пачката пари.

– Но като свършим, ще ни дадете чифутите.

Гришин се усмихна.

– С моите лични почитания.

– Готово.

Уточниха се скинарите на Движението да се съберат в градината на площад „Пушкин“ на триста метра от величествената сграда, в която се помещаваше Кметството на град Москва. Това едва ли щеше да направи впечатление някому. Площадът се намираше срещу най-големия ресторант „Макдоналдс“ в града.

„Като му дойде времето, мислеше си Гришин в колата, наистина ще видим сметката на евреите, но няма да подминем и отрепките от „Нова Русия“. Доста би било забавно да пътуват в едни и същи влакове през целия път до Ворхута.“

Сутринта на трийсет и първи декември Джейсън Монк отново позвъни на генерал Петровски. Намери го в кабинета му във вече почти опразнения щаб на МОБОП на улица „Шаболовка“.

– Още сте на пост?

– Да, дяволите да те вземат.

– МОБОП разполага ли с хеликоптер?

– Естествено.

– Може ли да лети в това време?

Петровски погледна през зарешетения прозорец към ниските оловносиви облаци навън.

– Горе в тая боза, не, но под нея предполагам, че може.

– Знаете ли къде се намират лагерите на Черната гвардия на Гришин?

– Не, но мога да разбера. Защо?

– Защо не направите малка разходка с хеликоптера над тях?

– Кому е нужно?

– Ако са миролюбиви граждани, всички помещения в казармите трябва да са ярко осветени, а вътре на топло бойците трябва да вдигат първите предиобедни наздравици в подготовка за мирните тържества довечера. Хвърлете едно око. Ще ви се обадя пак след четири часа.

Когато Монк отново позвъни, Петровски звучеше озадачен.

– Четири от казармите изглеждат затворени. Основният му лагер на североизток оттук прилича на мравуняк. Стотици камиони се товарят и зареждат с нещо. Май е прехвърлил всичките си войски на едно място.

– И защо ще прави това, генерале?

– Ти ми кажи.

– Не знам. Но не ми харесва. Намирисва ми на нощно учение.

– Навръх Нова година? Не ставай глупав Всеки руснак се напива до козирката на Нова година.

– Именно. До полунощ всеки войник в Москва ще бъде мъртвопиян. Освен ако не е получил заповед да не слага нито капка алкохол в устата си. Доста неприятна заповед, но както казах, ще има и други Нови години. Познавате ли командира на ОМОН?

– Естествено. Генерал Козловски.

– А командира на Президентската гвардия?

– Да, генерал Корин.

– И двамата са със семействата си, нали?

– Предполагам.

– Вижте, да си говорим мъжката, ако наистина се случи най-лошото, ако Комаров в крайна сметка спечели, какво ще се случи с вас и семейството ви? Нима не си струва да пожертвате една нощ? Да позвъните тук-там?

Щом затвори телефона, Джейсън Монк разгъна карта на Москва и областта. Пръстът му проследи района на североизток от столицата. Според Петровски се намираше основната база на Черната гвардия.

Главната пътна артерия от североизток беше Ярославско шосе, което с навлизането в града се сливаше с Проспект мира. Магистралата минаваше покрай телевизионния комплекс в Останкино.

Монк отново вдигна телефона.

– Умар, приятелю искам последна услуга от теб. Кълна ти се, че този път наистина е за последно. Трябва ми кола с телефон и номера ти там, където смяташ да прекараш нощта... Не, няма да имам нужда от Мехмед и момчетата. Остави ги да празнуват, не искам да им провалям Новата година. Само кола и телефон. А, и някакво оръжие, ако не ти представлява трудност. – В слушалката му се чу гръмкият смях на Гунаев. – Дали имам някакви предпочитания? Ами... – Той се сети за двете си седмици в замъка "Форбс". – Дали може да ми намериш швейцарски загзауер?

ДВАЙСЕТА ГЛАВА

Два часови пояса на запад от Москва времето беше съвсем различно. Небето синееше ясно и чисто, а температурата бе едва два градуса под нулата. Механика тихо се придвижваше през гората към уединеното извънградско имение.

Приготовленията му за пътуването през Европа бяха както винаги педантични и прецизни, и той не бе срещнал никакви проблеми по пътя си. Беше предпочел да пътува с кола. По самолетите оръжията трудно минаваха за багаж, а в един автомобил човек можеше да скрие доста неща.

В Беларус и Полша московското му волво не привлече никакво внимание, а според документите, които носеше, той бе просто руски бизнесмен, тръгнал на делова среща в Германия. Дори и да бяха претърсили колата му, властите нямаше да открият нищо.

В Германия, където руската мафия имаше сериозно лоби, той смени волното с мерцедес с немска регистрация и без проблеми се сдоби с ловна пушка с оптичен мерник. Така оборудван, продължи пътя си на запад.

След новите споразумения в Европейския съюз, границите практически не съществуваха и той преминаваше от държава в държава редом с останалите автомобили, които митническите служители пропускаха с досадно махване с ръка.

С пристигането той си купи подробна карта на района, който го интересуваше, откри най-близкото село до целта, а след това и самото имение. След селото той просто проследи пътните знаци, стигна до малка отбивка, прочете табелата на входа, увери се, че именно това е мястото, което търсеше, и продължи нататък.

Прекара нощта в някакъв мотел на осемдесет километра оттам и още преди изгрев слънце се върна на мястото. Остави колата на три километра от имението и измина останалия път пеша през гората, докато не излезе до реда дървета зад къщата. Когато първите лъчи на слабото зимно слънце огряха земята, той зае позиция до ствола на един огромен бряст и зачака. От мястото си виждаше къщата и целия двор на триста метра пред него, но оставаше скрит за чужди погледи.

Животът наоколо постепенно започна да се пробужда. Един фазан важно докрачи на няколко метра от него, изгледа го нахално и си замина. Две сиви катерици зашумуляха в клоните над главата му.

В девет часа на двора излезе мъж. Механика вдигна бинокъла си и фокусира лещите, докато фигурата се приближи пред погледа му, сякаш беше едва на петдесет метра от него. Не беше човекът, когото чакаше. Беше просто прислужник, който взе наръч дърва от навеса до оградата и се прибра обратно вътре.

В единия край на двора имаше конюшня. От две от клетките подаваха глави два едри жребеца – един червенокафяв, другият тъмнокестеняв. В десет часа някакво момиче дойде да им донесе свежо сено и отново се прибра.

Малко преди дванайсет един възрастен мъж излезе от къщата, прекоси двора и отиде да погали конете. Механика разгледа лицето му с бинокъла, погледна снимката на замръзналата трева до него и грабна пушката.

Зае позиция върху изпъкналите корени на бряста и долепи око до мерника. Карираното сако на мъжа изпълни кръга на мишената. Механика махна предпазителя, стисна здраво пушката и бавно натисна спусъка.

Изстрелът отекна в равнината. Мъжът с карираното сако полетя напред. Дупката на гърба му в областта на сърцето се изгуби в каретата на сакото му. Тялото му се долепи до бялата врата на конюшнята. Коленете му поддадоха и той се свлече надолу, оставяйки кървава диря по бялата боя. Вторият изстрел отнесе половината му глава.

Механика стана, пъхна пушката в кожения ѝ калъф, преметна я през рамо и хукна през гората. Беше запомнил пътя, по които бе дошъл шест часа по-рано и бързо стигна до колата си.

Двата изстрела в зимното утро едва ли щяха да направят впечатление някому. Ловците по тия места бяха много. После някой щеше да погледне през прозореца и да хукне паникьосан към конюшнята. Щяха да последват писъци, суматоха, отчаяни опити да се направи нещо – все изгубено време. След това разговор с полицията, объркани обяснения, уточняващи въпроси. Накрая от полицията щяха да изпратят кола, а после може би и да блокират пътищата.

Но вече щеше да бъде прекалено късно. След петнайсет минути той беше в колата си, след двайсет пътуваше по селския път. Трийсет и пет минути след изстрелите вече беше една от стотиците коли на най-близката магистрала. По това време местният полицай току-що бе взел първите показания и се обаждаше по радиостанцията си до най-близкия град да изпратят следователи.

Един час след изстрелите Механика вече бе изхвърлил пушката си от един предварително набелязан мост и пътуваше към дома.

Малко след седем вечерта първите фарове бавно се задоха в мрака към осветения комплекс на телевизионния център в Останкино. Джейсън Монк седеше на волана на колата си, запалил двигателя, за да поддържа що-годе нормална температура в студеното купе.

Беше паркирал в една малка уличка встрани от булевард "Академик Корольов“. Срещу него то другата страна на булеварда се виждаше централната сграда на телевизията, а зад него извисяваше снага предавателната кула. Щом видя, че този път фаровете не са само два, той угаси двигателя и издайническият пушек от ауспуха изчезна.

Камионите бяха около трийсет, но само три от тях спряха на паркинга пред централната сграда. Зданието беше огромно, фасадата на първите пет етажа беше широка триста метра и имаше два главни входа. Над нея се издигаха още осемнайсет етажа, разгърнати на сто метра ширина. В сградата работеха осем хиляди души, но в Новогодишната нощ дежурните бяха по-малко от петстотин.

Въоръжени мъже в черно изскочиха от трите камиона и се спуснаха към входовете. Секунди по-късно персоналът от партерния етаж беше изкаран навън и строен до стената с вдигнати ръце.

Вътре в сградата ударната група, водена от разтреперан от страх портиер, се насочи право към телефонната централа, строи дежурните телефонисти в ъгъла и прекъсна всички връзки.

Един от нападателите излезе отвън, даде сигнал с фенерче на останалите камиони и те веднага изпълниха паркинга и обградиха района. Стотици въоръжени мъже се спуснаха от камионите и нахлуха в сградата.

Монк вече виждаше само силуети в прозорците на горните етажи, но нападателите, следвайки инструкциите си, се бяха пръснали из цялата сграда и събираха портативните телефони на сащисаните служители.

От лявата страна на Монк се издигаше друга, по-малка сграда, също част от телевизионния комплекс, но тъй като в нея се намираха счетоводството и администрацията, тя беше потънала в мрак.

Той посегна към телефона в колата и набра номер, който знаеше наизуст.

– Петровски.

– Аз съм.

– Къде си?

– Мръзна в една кола в Останкино.

– Аз пък седя и чакам в сравнително топла казарма, обграден от хиляда млади мъже, които всеки момент ще ме изядат.

– Успокойте ги. В момента наблюдавам как Черната гвардия превзема телевизионния комплекс. Последва мълчание.

– Я не се излагай. Сигурно има някаква грешка.

– Сигурно. Да сте пращали трийсет камиона със затъмнени фарове и хиляда въоръжени мъже в черно, които да превземат централната сграда на телевизията и да изведат дежурните под конвой? Защото точно това наблюдавам на двеста метра пред мен.

– Боже Господи! Нима наистина го прави!

– Нали ви казах, че е луд. Всъщност, може би не чак толкова. Току-виж спечелил. Има ли в Москва достатъчно трезви хора, които да защитят държавата?

– Кажи си номера и затваряй телефона!

Монк му продиктува номера, макар че в тази суматоха едва ли някой щеше да си прави труда да проследява телефонни обаждания.

– Още нещо, генерале. Няма да спрат програмата. Ще оставят записите да си вървят, докато не бъдат напълно готови.

– Виждам. В момента гледам първи канал. Дават казакски танци.

– До централните новини цялата програма е записана предварително. Не мислите ли, че вече е време да се обадите на някои хора?

Но генерал Петровски вече беше затворил. Макар да не знаеше още, поделението му щеше да бъде атакувано след по-малко от час.

Около сградата в Останкино цареше пълна тишина. Който и да бе подготвил нападението, беше си свършил работата много професионално. В жилищните блокове от двете страни на булеварда почти всички прозорци светеха. Зад тях развеселени хора с чаши в ръце гледаха същата тази телевизия, която тихомълком бе превзета само на неколкостотин метра от тях.

Монк внимателно бе проучил картата на Останкино. Да излезе на главния булевард сега, бе равносилно на самоубийство. Но зад гърба му се простираше лабиринт от малки улички, който водеше на юг към центъра на града. Можеше да се измъкне през Проспект мира – основната артерия към центъра, – но подозираше, че и там няма да го посрещнат с отворени обятия.

Без да пали фаровете, той обърна колата, излезе подпря се на капака и изпразни един пълнител на автоматичния си пистолет право към камионите и сградата на телевизията.

От двеста метра изстрелите му прозвучаха като фойерверки, но куршумите стигнаха целта си. Три от прозорците на сградата издрънчаха на счупено, предното стъкло на един от камионите се пръсна, един куршум дори успя да отнесе ухото на един от нападателите. Другарят му изгуби самообладание и затрещя с калашника си в нощта.

Зад двойните прозорци, задължителни за мразовитата московска зима, телевизорите гърмяха до последно и много от празнуващите не чуха стрелбата. Но куршумите на калашника разбиха три от прозорците на апартаментите наблизо и отвътре започнаха да надничат уплашени граждани. Някои от тях хукнаха към телефоните си да звънят на милицията.

Мъжете пред сградата на телевизията бързо се ориентираха откъде са дошли изстрелите. Монк се метна на колата и запраши, без да пали светлините, но превратаджиите чуха ръмженето на двигателя и започнаха да стрелят след него.

В сградата на МВР на площад „Житни“ старшият дежурен офицер беше командирът на ОМОН генерал Иван Козловски. Той седеше в кабинета си в базата на трите хиляди войници от поверения му отряд, чиито отпуски бе отменил по-рано същия ден. Мъжът, който го бе накарал да постъпи така с горките бойци , отново му се обаждаше от сградата на улица "Шаболовка" четиристотин метра по-надолу и Козловски не можеше да не му се развика.

– Ти не си в ред! Нали гледам телевизия! Кой ти каза? Как така са те информирали? Чакай, чакай малко...

Някой звънеше по вътрешния телефон Той грабна слушалката и изкрещя:

– Да!

Отсреща се чу притесненият глас на дежурния телефонист.

– Извинявайте, че ви притеснявам, генерале, но вие сте най-старшият офицер в сградата. На телефона е някакъв човек, който твърди, че в Останкино се стреля. Един куршум току-що бил потрошил прозореца му.

Тонът на генерал Козловски се промени.

– Вземи всички подробности от него и ми се обади – спокойно нареди той.

После взе другата слушалка и каза:

– Валентин, може би си прав. Един гражданин току-що се е обадил да съобщи, че в Останкино се стреля. Обявявам тревога.

– Аз също. Между другото звъннах на генерал Корин по-рано днес и го посъветвах да държи част от Президентските в готовност.

– Добре си направил. И аз ще му се обадя.

Още осем жители на Останкино позвъниха разтревожени да уведомят за стрелбата. Повече подробности успя да даде един инженер, който живееше на последните етажи на висок блок срещу сградата на телевизията. Свързаха го лично с генерал Козловски.

– Виждам всичко оттук – каза инженерът, който като всички руснаци беше служил в армията. – Около хиляда души са, въоръжени до зъби. Камионите са над двайсет. Два бронетранспортьора са завардили паркинга отпред. Мисля, че са БТР-80А.

"Слава богу, че ги учим на нещо в казармата", помисли си Козловски.

Ако изобщо имаше някакви съмнения, те окончателно се бяха разсеяли. БТР-80А беше сериозен бронетранспортьор с трийсетмилиметрово оръдие и екипаж от командир, мерач и шест войника.

Ако нападателите бяха облечени в черно, значи не бяха от армията. В черно ходеха неговите момчета от ОМОН, но те си бяха долу в помещенията. Той вдигна телефона и се обади на взводните командири.

– Вдигайте всички по тревога – нареди той. – Две хиляди души излизат на улицата, хиляда остават тук да пазят министерството.

Ако наистина ставаше държавен преврат, узурпаторите щяха да обезвредят Вътрешното министерство и базата на ОМОН. За щастие последната бе непристъпна като крепост.

Отвън вече настъпваха други войски, но те не бяха командвани от Козловски. Група „Алфа“ се готвеше да атакува министерството.

Проблемът на Гришин бе как да координира атаките, без да използва радиовръзка. Ако хората му удареха прекалено рано, защитниците нямаше да са се напили достатъчно, ако пък закъснееха – нямаше да успеят до изгрев слънце. Затова беше наредил на група „Алфа“ да атакува в девет часа.

В осем и половина две хиляди командоси на ОМОН напуснаха базата си с камиони и бронетранспортьори. Останалите веднага се барикадираха в крепостта си и заеха отбранителна позиция. В девет срещу тях беше открит огън, но нападателите бяха лишени от възможността да се възползват от елемента на изненадата.

Насрещна стрелба отекна по улиците около министерството и прокънтя през площада. Войниците от група „Алфа“ бяха принудени да се прикрият и да се проклинат защо не разполагат с артилерия.

– Американецо?

– Да.

– Къде си?

– Гледам да отърва кожата Придвижвам се на юг от телевизионния комплекс, като се мъча да избегна Проспект мира.

– Войските са на път. Хиляда от моите и две хиляди от ОМОН.

– Мога ли ви дам един съвет.

– Давай.

– Останкино не е единствената им цел Ако на мястото на Гришин, къде щяхте да ударите?

– МВР, Лубянка.

– Министерството, да, но Лубянка – едва ли. Не мисля, че ще срещне съпротива сред старите си другари от Второ главно.

– Може и да си прав? Какво друго?

– Без съмнение сградата на Министерския съвет на Стария площад и парламента. Като възлови институции на държавата. И местата, откъдето би могъл да срещне съпротива. Вие в МОБОП, десантниците в Ходинка, Министерството на отбраната. Но най-вече Кремъл. Сто на сто ще атакува Кремъл.

– Там имаме хора. Уведомил съм генерал Корин. Всички са в пълна бойна готовност. Не знаем обаче с колко души разполага Гришин.

– Около трийсет, може би четирийсет хиляди.

– По дяволите, та ние нямаме и половината.

– Но пък сте по-подготвени. Освен това вече загуби петдесет процента.

– Какви петдесет процента?

– Елемента на изненадата. Викнали ли подкрепления?

– Генерал Корин сигурно вече се е свързал с дежурните във Министерството на отбраната.

Генерал-полковник Сергей Корин, командир на Президентската гвардия успя да пристигне в базата зад на Кремъл и да блокира всички входове минути преди основната колона на Гришин да стъпи на Манежния площад. В момента седеше в кабинета си и звънеше в Министерството на отбраната.

– Дайте ми старшия дежурен офицер – извика той на телефониста.

Последва пауза и по линията се чу глас.

-Тук заместник-министър Бутов.

– Слава Богу, че сте там. Имаме проблем. Готви се преврат. Останкино вече падна. МВР е под обстрел Към Кремъл настъпват бронетранспортьори и камиони. Трябва ни помощ.

– Имате я. Какво да ви пратим?

– Каквото и да е. Дзержински?

Корин имаше предвид механизираната пехотна дивизия със специално предназначение, създадена точно за подобни ситуации след преврата през 1991-ва.

– Те са в Рязан. Мога да ги мобилизирам до час. Ще бъдат при вас най-рано след три часа.

– Колкото, толкова. А десантниците?

Генералът знаеше, че на един час път със самолет има елитна парашутна бригада, която можеше да бъде спусната на летището в Ходинка, ако успееха да им подсигурят десантната зона.

– Ще ви пратя, каквото мога, генерале. Само удръжте положението.

Неколцина нападатели от Черната гвардия притичаха под прикритието на картечниците и се скриха под арката на Боровицката порта на Кремъл. Четири заряда пластичен взрив бяха поставени на четирите панти на тежката врата и групата хукна обратно. По пътя двама от нападателите бяха покосени от изстрелите, които се сипеха от върха на стената. Секунди по-късно зарядите се взривиха. Двайсеттонната оловна порта се разтресе и падна с оглушителен трясък на земята.

Недосегаем за куршумите, бронетранспортьорът прекоси площада и се скри под арката. Зад оловните порти имаше тежка стоманена решетка. Oт вътрешната ѝ страна, на паркинга, където обикновено се разхождаха туристи, излезе войник от Президентската гвардия и насочи противотанкова ракета срещу бронетранспортьора зад решетките. Преди да успее да стреля обаче, оръдието на БТР-а го разкъса на парчета.

От бойната машина наизскачаха мъже в черно и налепиха пластичен взрив по решетката. После се метнаха обратно вътре и бронетранспортьорът се изтегли назад да изчака взрива. Когато решетката увисна на една панта, тежката машина набра скорост и я прегази.

Въпреки непрекъснатия обстрел, Черната гвардия нахлу в крепостта. Беше четири пъти по-многобройна от войските, които я охраняваха. Защитниците се оттеглиха в множеството бастиони и редути на Кремълската стена. Други се пръснаха из седемдесетте и три акра дворци, крепостни кули, катедрали, градини и площади на Кремъл. На места битката преминаваше в ръкопашен двубой. Черната гвардия постепенно започна да надделява.

– Джейсън, какво става, по дяволите? – чу се гласът на Умар Гунаев по телефона в колата на Монк.

– Гришин се опитва да превземе Москва и цяла Русия, приятелю.

– Ти добре ли си?

– Засега да.

– Къде си?

– Придвижвам се на юг от Останкино.

– Един от моите току-що е минал по „Тверская". Цяла армия отрепки от „Нова Русия“ напада сградата на Кметството.

– Нали знаеш какво им е мнението за теб и твоя народ?

– Естествено.

– Защо не пратиш няколко момчета да им видят сметката? Този път никой няма да ти попречи.

Един час по-късно триста въоръжени чеченци пристигнаха на улица „Тверская“. Скинарите на "Нова Русия" вече вилнееха из сградата на Московското кметство. От другата страна на улицата основателят на Москва Юрий Долгоруки седеше на каменния си кон и с презрение наблюдаваше позорната гледка. Вратата на Кметството беше разбита на парчета и входът зееше отворен.

Чеченците извадиха дългите си кавказки ками, пистолетите и узитата и нахлуха вътре. Никой от тях не беше забравил бомбардировките над Грозни през 1995-а и двете години унищожителна война, които последваха. След десет минути битката в сградата на Кметството приключи.

Държавната дума бе превзета от наемниците от охранителните фирми без каквато и да било съпротива, тъй като в сградата имаше само неколцина нощни пазачи. Но на Стария площад командосите на СОБР водеха ожесточена битка с останалите „охранители“ на Долгоруки. Тежкото въоръжение на отряда за бързо реагиране на московския отдел за борба с организираната престъпност се оказа по-решаващо от числеността на нападателите.

На летището в Ходинка войниците от отряд „Вимпел“ срещаха неочаквана съпротива в лицето на малкото десантници и военни разузнавачи, които, предупредени навреме, се бяха барикадирали в сградата.

Монк излезе на „Арбат“ и спря изненадан. В източния край на триъгълния площад сивата гранитна сграда на Министерството на отбраната стоеше тиха и самотна. Никаква Черна гвардия, никаква стрелба, никакви следи от нападение. От всички цели, които организаторите на един преврат биха си поставили, най-важната може би бе Министерството на отбраната.

На петстотин метра надолу по улица „Знаменка“ отвъд площад „Боровицки“ битката за Кремъл беше в разгара си.

Защо никой не бе превзел Министерството на отбраната? От гората антени на покрива му можеше да се повикат подкрепления от всяко военно поделение в Русия.

Монк отвори тефтерчето си и набра някакъв номер.

В личната си квартира на двеста метра oт главния вход на базата в Кобяково генерал-майор Миша Андреев притягаше вратовръзката си и се готвеше да излезе. Винаги се питаше защо облича парадната си униформа, когато отива да празнува Нова година в Офицерския клуб. До сутринта така щеше да я е оплескал, че и химическото чистене щеше да е безсилно. Когато празнуваха, танкистите нямаха ранни на себе си. Телефонът в стаята му изтъня. Сигурно старшият офицер се обаждаше да го спеши. Момчетата вече бяха насядали по масите и с нетърпение чакаха да се открие празненството.

– Идвам, идвам – подвикна генералът в празната стая и посегна към телефона.

– Генерал Андреев?

Гласът му беше непознат.

– Да.

– Не се познаваме, но може да се каже, че бях приятел на вашия вуйчо.

– Радвам се.

– Той беше добър човек.

– И аз така мисля.

– Изпълни дълго си с това интервю срещу Комаров.

– Накъде биете, който и да сте?

– Игор Комаров организира преврат в Москва. Тази вечер. Начело на войските е полковник Гришин.

Черната гвардия превзема столицата.

– Добре, приятел, стига толкова шеги. Пий си водката и не ме занимавай с глупости.

– Генерале, ако не ми вярвате, защо не се обадите на който и да е ваш познат в центъра на Москва?

– Защо пък да се обаждам?

– Тук се води битка. Изстрелите кънтят из целия град. Преди да затворя, трябва да ви кажа още нещо.

Ония главорези от Черната гвардия убиха чичо Коля. По заповед на Гришин.

Миша Андреев остана със слушалката в ръка. Беше бесен. За това, че го безпокояха в дома му, по личния му телефон. За това, че се осмеляваха да се възползват от смъртта на вуйчо му. Ако в Москва наистина ставаше нещо, Министерството на отбраната щеше да е вдигнало по тревога всички поделения в радиус от сто километра около столицата

Огромната база в Кобяково се намираше едва на четирийсет и шест километра от стените на Кремъл. Той сам бе премерил веднъж разстоянието с личния си автомобил. Освен това в нея се помещаваше елитната Таманска танкова дивизия, която той бе горд да командва.

Генерал Андреев остави слушалката и телефонът моментално иззвъня.

– Хайде, Миша, чакаме те да откриеш веселбата –подкани го старшият му офицер от клуба.

– Идвам, Кони. Само да звънна един телефон.

– Добре, но не се бави, защото почваме без теб. Генералът натисна вилката и набра някакъв номер.

– Министерство на отбраната – чу се глас отсреща.

– Дайте ми дежурния офицер.

Някой друг взе слушалката отсреща и попита:

– Кой се обажда?

– Генерал-майор Андреев, командващ Таманската дивизия.

– Тук е заместник-министър Бутов.

– А, извинявайте, че ви безпокоя, господин министър. Всичко наред ли е в Москва?

– Да, разбира се. Защо?

– Не, нищо, господин министър. Просто чух нещо.., странно. Бих могъл да вдигна хората и...

– Стойте в базата си, генерале. Това е заповед. Никой да не напуска поделението. Връщайте се в Офицерския клуб.

– Тъй вярно.

Генерал Андреев отново остави слушалката. Заместник-министър? В телефонната централа в десет и половина вечерта на Нова година? Защо, по дяволите, не е със семейството си или пък не се лигавеше някъде с любовницата си? Той прерови спомените си да се сети за името на свои съкурсист от академията, който беше отишъл във военното разузнаване. Накрая намери телефона му във вътрешния указател на подразделенията в системата на МО и набра номера. Телефонът отсреща дълго звъня. Генерал Андреев погледна часовника си. Единайсет без десет. Всички се бяха натряскали, разбира се. В базата в Ходинка някой най-после успя да се добере до телефона. Преди генералът да успее да каже каквото и да било, в ушите му изкрещя глас:

– Да-а, ало!

В далечината се чуваха трясъци.

– Кой е на телефона? – попита той. – Там ли е полковник Демидов?

– Откъде да знам, по дяволите? – викна онзи отсреща. – Всеки момент ще ме застрелят тука. От министерството ли се обаждате?

– Не.

– Виж, приятел, моля те, свържи се с тях и им кажи да побързат с подкрепленията. Не можем да удържаме положението вече.

– Какви подкрепления?

– Министерството праща войски отвън. Здравата сме го загазили тук.

Човекът затвори телефона и сигурно хукна да се крие някъде.

Генерал Андреев отново остана със слушалката в ръка. „Нищо не пращат, приятел“, помисли си.

Заповедта беше съвсем ясна. Беше издадена от генерал-полковник и заместник-министър на отбраната. Никой да не напуска поделението. Можеше да и се подчини и да си спести наказанията.

Погледна през заснежения двор към осветените прозорци на Офицерския клуб, където бойците вече се веселяха.

Но в мрака пред очите му изникна изправената фигура на висок мъж, хванал за ръка дребничък кадет. "Каквото и да ти обещават, каквито и пари, постове и слава да ти предлагат, никога не предавай тези мъже“, бе казал той.

Генерал Андреев натисна вилката и набра две цифри. Отсреща, през смях и викове, се чу гласът на старшия му офицер.

– Кони, не знам колко танка можеш да изкараш и колко БТР-а, но искам всичко в тази база, което може да се движи, и всеки войник, който е в състояние да стои на краката си, в пълна бойна готовност до един час.

Последва мълчание.

– Шефе, ама наистина ли? – попита Кони накрая.

– Наистина, Кони. Таманската дивизия отива в Москва.

В първата минута на новото хилядолетие първият танк на Таманската дивизия прекоси портала на базата в Кобяково и зави към магистралата на път към Кремъл.

Двайсет и шест танка Т-80 и четирийсет и един бронетранспортьора БТР-80 запълзяха в колона по селския път, изпълвайки трите километра до магистралата.

Щом стъпиха на широкото шосе, генерал Андреев даде нареждане водачите да заемат и двете платна и да карат с пълна скорост към Москва. Облаците, прибулили небето през деня, се бяха разсеяли и над тях звездите блестяха ярки и големи. Боровите гори от двете страни на магистралата тъмнееха сковани от мраз.

От стените на Кремъл ги деляха четирийсет и три километра, а те се движеха с над шейсет километра в час. По шосето пред тях се зададе самотен шофьор. Фаровете му осветиха масата метал, която настъпваше срещу него, и той веднага свърна в гората.

На десет километра от Москва колоната приближи поста, който бележеше границата на областта. В металната кабинка четирима милиционери надзърнаха през прозореца, видяха танковете и отново седнаха на местата си, хванали се един за друг и стиснали шишетата с водка, за да не изпопадат всички от силните вибрации.

Андреев водеше колоната и пръв видя камионите на пътя. През нощта няколко частни автомобила бяха понечили да минат от двете страни на магистралата, но след кратко чакане се бяха върнали назад За Таманската дивизия връщане назад нямаше.

– Огън! – нареди Андреев.

Мерачът погледна набързо през окуляра и изстреля един сто двайсет и пет милиметров снаряд към барикадата на четиристотин метра отпред. На това нищожно разстояние никой не разбра кога единият от камионите се разлетя на парчета. На съседното платно танкът, командван от старшия офицер на Андреев, изпълни същото упражнение. От банкета запукаха някакви си автомати. Артилеристът в стоманения купол на танка на Андреев тегли един бръснещ изстрел с дванайсетмилиметровата тежка картечница и стрелбата престана.

Оцелелите бойци от Младежката лига изгледаха сащисани колоната от танкове, която мина през засадата, им като едното нищо, и се пръснаха в нощта.

Шест километра по-нататък Андреев нареди на хората си да намалят скоростта до трийсет километра в час и прати пет танка и десет бронетранспортьора на помощ на обсадените бойци в Ходинка. Втора подобна група зави на североизток да провери какво е положението около телевизионния комплекс в Останкино.

На околовръстното шосе генералът поведе останалите шестнайсет танка и двайсет и един бронетранспортьора надясно до площад „Кудрински", а оттам наляво към Министерството на отбраната.

Строени в дълга колона танковете уверено пълзяха към Кремъл, оставяйки ясни следи по скования от студ асфалт. В подземния комуникационен център на Министерството на отбраната заместиник-министър Бутов чу тътена над главата си и веднага си даде сметка , че в един град, в който се водеше битка, само една машина можеше да предизвика такъв шум.

Колоната прекоси площад „Арбат“, подмина сградата на министерството и се насочи през площад "Боровицки" към стените на Кремъл. Никой в танковете и бронетранспортьорите не забеляза една кола, паркирана сред толкова други край площада, нито пък мъжа с ватирано яке и ботуши, които излезе от нея и започна да тича подир колоната.

В кръчмата „Роузи О'Грейди“ ирландското съсловие в Москва посрещаше Новата година, както си му е редът – лееше се бира, от Кремъл непрекъснато трещяха фойерверки и ирландците вече се чувстваха съвсем като у дома си, когато пред прозорците мина първият танк.

Културният аташе на посолството вдигна глава от халбата си, погледна навън и спокойно каза на бармана:

– Господи, Пат, това танк ли беше?

Пред Боровицката порта един бронетранспортьор на Черната гвардия обстрелваше стените на Кремъл, където се бяха изпокрили последните оцелели защитници на крепостта. В продължение на четири часа Президентската гвардия бе водила люта битка за руския символ на държавността, в очакване на подкрепление, без да знае, че останалите войски на генерал Корин се бяха натъкнали на засада в подстъпите към града.

В един часа през нощта Черната гвардия бе завзела всичко с изключение на стената, дълга 2235 метра, по която петима души можеха да вървят един до друг. Именно там се бяха барикадирали неколкостотинте оцелели бойци от Президентската гвардия. Бяха завардили тесните стъпала, които водеха към върха на стената, и отказваха да се предадат.

В западната страна на площад „Боровицки“ танкът на Андреев излезе на открито, видя бронетранспортьора и го пръсна на парчета с един-единствен снаряд. Когато колоната от танкове премина през развалината, едва ли остана и парченце, по-голямо от човешка длан.

В един часа и четири минути танкът на генерал Андреев прекоси площада, мина под арката на разбития портал и влезе в Кремъл.

Също като вуйчо си, генералът ненавиждаше да клечи под затворения купол и да се взира навън през перископа. Затова отвори люка и се изправи в студената нощ, с подплатената си каска и танкисткия шлем.

Един по един танковете преминаха покрай Големия дворец и пищните катедрали „Благовещение“ и „Архангелска“, прекосиха Ивановския площад, откъдето навремето градският глашатай е съобщавал декретите на царя.

Два бронетранспортьора на Черната гвардия понечиха да свалят генерала, но бяха превърнати в парчета горящ метал.

От двете му страни леката картечница и по-тежката ѝ сестра следваха с непрекъснат трясък прожектора на танка, който осветяваше бягащите силуети на превратаджиите.

Над три хиляди въоръжени до зъби командоси на Черната гвардия сновяха из седемдесетте и три акра на Кремъл и беше абсолютно безсмислено войниците на Андреев да излизат от машините си. Едва двеста на брой, те не можеха да се опълчат срещу многобройната войска на нападателите, но в танковете и бронетранспортьорите си бяха недосегаеми.

Гришин не беше предвидил подобен развой на събитията и нямаше противотанкова артилерия. По-малки и по-подвижни, бронетранспортьорите на Таманската дивизия пълзяха по тесните алеи, където танковете не можеха да проникнат, а на откритото огромните бойни машини, непристъпни за куршумите, посрещаха подгонените превратаджии с картечен огън.

Но ефектът бе най-вече психологически. За пешите войници танкът бе истински звяр – с екипажа който дебнеше скрит зад непробиваемата броня, с картечниците, които се въртяха и търсеха беззащитните си цели.

След по-малко от час командосите на Черната гвардия не издържаха и хукнаха да се крият по църкви, дворци и катедрали. Някои успяха, други бяха покосени от оръдията на бронетранспортьорите и картечниците на танковете.

Останалите сражения из града бяха на различни етапи. Група „Алфа“ тъкмо се канеше да нападне казармите на ОМОН, когато един от командосите хвана отчаян вик за помощ от Кремъл. Паникьосан войник от Черната гвардия викаше подкрепления. Грешката му бе, че спомена за танковете. Щом разбраха каква е работата, „алфаджийте“ веднага свиха знамената. Нещата не се развиваха, както им бе казал Гришин. Беше им обещал тотална изненада, пълно надмощие и беззащитен противник. Нещо не виждаха нито едното, нито другото, нито третото. Затова се оттеглиха и хукнаха да се спасяват.

В Кметството чеченците отдавна бяха видели сметката на отрепките от движението „Нова Русия“.

На Стария площад командосите от ОМОН, подкрепени от хората на генерал Петровски, вече изхвърляха „охранителите“ на Долгоруки от сградата на Министерски съвет.

В базата в Ходинка битката бе взела съвсем друг обрат. Петте танка и десетте бронетранспортьора бяха подгонили по-леко въоръжените войници от отряд „Вимпел“ из лабиринта от складове и хангари около летището.

Държавната дума още беше окупирана от останалите наемници от охранителните фирми, но те нямаха какво да правят, освен да следят развоя на събитията по радиостанциите. Чули зова за помощ от Кремъл, те започнаха да се измъкват кой както намери, убеждавайки се, че с малко повече късмет може и да се разминат с последствията.

Останкино още беше в ръцете на превратаджиите, но триумфалното обръщение, подготвено за сутрешните новини, бе отложено, когато двете хиляди войници на Черната гвардия видяха от прозорците колоната танкове, която допълзя по булеварда и за нула време превърна камионите им в купчина метал.

Кремъл е построен на нисък хълм над реката, чиито склонове са покрити с дървета и храсти, предимно вечнозелени. Под западната му стена се простира Александровският парк. И от двете страни между дърветата се спускат пътеки, които водят към Боровицката порта.

Никой от сражаващите се зад стените на Кремъл не забеляза самотната фигура, която се промъкна по залесения хълм, нито пък видя кога тя се изкатери по височината и влезе през зейналата врата.

Когато излезе изпод арката, прожекторът на един от танковете на Андреев мина през него, но екипажът го помисли за някой от своите. Ватираното му яке беше почти като униформата им, а кръглата кожена шапка повече приличаше на танкистка каска, отколкото на черните метални шлемове на командосите на Гришин. Който и да бе зад прожектора, явно бе решил, че някой от другарите му се е измъкнал от поразен бронетранспортьор и търси прикритие под арката.

Светлината проблясна за миг и отмина. Джейсън Монк веднага напусна арката, притича в сянката на боровите дървета от дясната страна на входа и зачака.

В Кремълската стена има деветнайсет кули, но само три от тях се използват за влизане и излизане. Туристите минават през Боровицката и Троицката, войниците – през Спаската. Ог трите само една беше отворена и той стоеше до нея.

Ако някой искаше да се спаси, трябваше да напусне ограденото простанство. Щом пукнеше зората, силите на реда щяха да нахлуят в Кремъл и да претърсят всяка стая, всеки килер, всяко ъгълче, докато не измъкнат и последния оцелял превратаджия. Ако човек искаше да остане жив и свободен, трябваше час по скоро да се измъкне през единствената отворена порта.

От мястото си Монк виждаше Оръжейната палата, съхранила богатствата на хилядолетната руска история, да зее отворена, с врата, разбита на трески от минаващ танк. Пламъците от подпален бронетранспортьор на Черната гвардия хвърляха червеникави отблясъци по пищната ѝ фасада.

Битката се беше изтеглила навътре към североизточния край на крепостта и наоколо беше неестествено тихо. Само горящият автомобил припукваше от време на време.

Малко след два часа Монк долови някакво движение покрай стената на Големия дворец. Миг по-късно пред Оръжейната палата притича мъж в черно. Спря при горящия бронетранспортьор и се огледа дали някой не го следи. Изведнъж една от гумите на колата внезапно избухна в пламъци и беглецът рязко се обърна. На ярката жълта светлина Монк ясно различи лицето му. Беше го виждал само веднъж – на една снимка, на брега на залива Саподила в островите Теркс-и-Кайкос. Излезе от сянката на дърветата и извика:

– Гришин!

Мъжът вдигна глава и се взря в тъмнината. Когато видя кой го вика, направо се смрази. Носеше калашник, от малките, със сгъваем приклад. Цевта му проблясна в мрака и Монк отстъпи зад един бор. Последваха изстрели. От ствола на дървото се разхвърчаха трески. После стрелбата утихна.

Монк надникна иззад дънера. Гришин беше изчезнал. Оттам, където бе стоял, до портата имаше петдесет метра. Монк беше на десет. Нямаше начин да се е измъкнал.

Изведнъж той забеляза дулото на автомата да се подава от разнебитената врата на Оръжейната и отстъпи назад. Дъжд от куршуми се изсипа върху дебелия ствол на дървото. После стрелбата отново спря. Монк прецени, че пълнителят е свършил, излезе иззад дървото, притича разстоянието до музея и се долепило фасада. Пистолетът вече беше в ръцете му.

Дулото на автомата отново се подаде от вратата и собственикът му затърси целта си някъде сред дървета. За да види по-добре, Гришин пристъпи крачи напред.

Куршумът на Монк удари калашника в пълнителя и го отпрати на паважа на няколко метра от вратата. Глухи стъпки отекнаха по каменния под в музея. Монк напусна светлината на горящия бронетранспортьор и влезе в непрогледната тъма на Оръжейната.

Музеят е на два стажа с девет огромни зали и петдесет и пет витрини. В тях са изложени исторически ценности за милиарди долари: толкова богата и могъща е била навремето Руската империя, че всичко, което царете са притежавали – короните, троновете, оръжията, одеждите и дори поводите на конете им са били инкрустирани със злато, сребро, диаманти, изумруди, рубини, сапфири и перли.

Когато очите му свикнаха с тъмнината, Монк успя да различи неясния силует на стълбището към горния етаж. От лявата му страна се виждаше арката, която водеше към четирите зали на партера. Някъде там в Далечината се чу глухо дрънчене – като от удар на мек предмет по някоя от витрините.

Поемайки дълбоко въздух, Монк се хвърли под арката и започна да се търкаля по пода като парашутист, докато не се опря в някаква стена. На едно от превъртанията мерна синкавите искри на автоматичен огън, чу изстрели и по главата му се посипаха стъкла от близката витрина.

Макар да не я виждаше, залата беше дълга и тясна, с множество витрини от двете страни и една по средата. В тях, в очакване на яркото осветление и смаяните туристи, лежаха безценните одежди – руски, турски и персийски – от коронацията на всички царе от династията Романови, всеки квадратен сантиметър от тях, извезан със злато и скъпоценни камъни, струваше неколкогодишната заплата на който и да е работник.

Когато и последното парченце от разбитата витрина падна на земята, Монк напрегна слух и долови кратката въздишка на човек, които отчаяно се опитва да стаи дъх. Посегна опипом към пода, намери парченце стъкло и го запрати в тъмнината по посока на звука. Стъкълцето удари една от витрините, последва поредния откос и сред трясъка на куршумите по пода отекнаха бързи стъпки. Монк се надигна и започна да се придвижва напред, прикривайки се зад Централната витрина. Нищо не се случи. Явно Гришин се бе изтеглил в съседната зала и го причакваше там.

Монк взе второ парче стъкло и се приближи към арката между двете помещения. На самия вход метна стъкълцето навътре в залата и веднага се шмугна встрани зад някакъв шкаф. Този път не последваха изстрели.

Очите му вече съвсем бяха свикнали с тъмнината и той разбра, че се намира в малка зала, пълна с царски тронове. Макар да не му бе известно, на няколко метра вляво от него стоеше тронът на Иван Грозни, а малко по-надолу – този на Борис Годунов.

Мъжът пред него явно доста беше тичал, защото докато неговото дишане бе съвсем спокойно и уравновесено след дългата почивка под дърветата, хрипливият дъх на Гришин съвсем ясно се чуваше някъде отпред в тъмнината.

Монк се пресегна високо над главата си, чукна с дулото на пистолета по стъклената витрина и веднага приклекна. Дулото на автомата просветна в тъмнината и той бързо отговори с няколко изстрела по посока на искрите. Над главата му отново се посипаха стъкла и куршумът на Гришин отрони дъжд от диаманти от брилянтения трон на цар Алексей.

Монк вероятно за малко не го беше улучил, защото Гришин се обърна и хукна към следващата зала, която макар американецът да не знаеше, а руснакът със сигурност да бе забравил, нямаше друг изход и бе пълна със старинни карети.

Чувайки стъпките пред себе си, Монк бързо ги последва, преди Гришин да я успял да заеме позиция за стрелба.

Влезе в залата и приклекна зад пищна каляска от седемнайсети век, отрупана с позлатени цветя. Тук експонатите поне ставаха за прикритие. Но скриваха и Гришин. Всяка карета беше издигната на висока поставка, около която, вместо стъкло, имаше опънати въжета.

Монк надникна зад кралската каляска, подарена през 1600 година от английската кралица Елизабет I на Борис Годунов, и се опита да различи противника си. Но тъмнината в залата беше толкова непрогледна, че дори и експонатите се виждаха трудно.

Докато се взираше в мрака, облаците зад тесните, издължени прозорци се разсеяха и сноп слаба лунна светлина се процеди през дебелите двойни стъкла.

Едва забележима точица проблясна някъде зад позлатените колела на каретата на царица Елисавета.

Монк се опита да си припомни онова, на което го бе учил Джордж Симс в замъка Форбс. Стискаш здраво, с две ръце.

Той хвана зигзауера в двете си ръце, прицели се в една точка на десетина сантиметра над светлинката и стреля.

Куршумът мина през спиците на колелото и удари нещо зад него. Когато ехото от изстрел отшумя, Монк чу тъп удар от падането на тежък предмет.

Можеше да е капан. Той изчака малко, а после видя, че тъмният силует на пода до каретата не се помръдва, и предпазливо се плъзна покрай старинните возила. Пристъпи няколко крачки напред и едва тогава успя да различи тяло и глава, похлупена по очи на пода. Приближи се готов да стреля при нужда, и обърна тялото.

Полковник Гришин бе пронизан малко над лявото око. Както Джордж Симс би казал, това обикновено ги спира. Джейсън Монк погледна човека, когото толкова мразеше, и не почувства нищо. Беше го направил, защото смяташе, че така трябва.

Прибра оръжието си, наведе се и свали нещо от лявата ръка на мъжа.

Малкият предмет, който бе пробляснал на слабата лунна светлина, се търкулна в ръката му – сурово американско сребро и красив тюркоаз, изсечен от някой незнаен индианец високо в планините. Пръстен, донесен от родината му, подарен на един смел мъж на градинска пейка в Ялта и свален от един труп в задния двор на затвора в "Лефортово".

Той прибра пръстена в джоба, обърна се и тръгна към колата. Битката за Москва бе приключила.