Иконата

ЕПИЛОГ

В утрото на първи януари целият руски народ се събуди с мрачната новина за онова, което се бе случило в столицата през изминалата нощ. Телевизионните камери разпространиха гледката до всяко кътче на необятната страна. Нацията беше потресена от онова, което виждаше.

Зад стените на Кремъл разрухата беше пълна. Катедралите бяха надупчени от куршуми. Изпочупени стъкла блестяха по белия сняг. Черни следи от дим загрозяваха фасадите на дворците. Картечен огън бе осквернил Сената и Големия Кремълски дворец.

Две вдървени тела лежаха под Царското оръдие, екипите изнасяха трупове от Оръжейната палата и Двореца на конгресите, където воюващите бяха потърсили спасение в последните мигове на живота си.

По парковете и площадите бронетранспортьорите и камионите на Черната гвардия догаряха с отровен дим в ясното утро. На места пламъците бяха разтопили асфалта и той бе замръзнал на вълнички в зимния мраз.

Служебният президент Иван Марков веднага се върна от вилата си, където бе заминал да прекара празниците, и по обяд вече беше в Москва. В късния следобед прие патриарха на Москва и цяла Русия на лична среща.

Алексей II за пръв и последен път се намеси в политическия живот на страната. Той изрази мнението, че при създалата се ситуация президентските избори биха били немислими и предложи вместо тях на шестнайсети януари да се проведе национален референдум за възстановяване на монархията.

Колкото и странно да е, Марков прие идеята с охота. Не беше глупак и си даваше сметка, че може да спечели от един такъв ход. Преди четири години покойният президент Черкасов го бе назначил на поста министър-председател като опитен администратор с кариера в нефтената индустрия. Но с времето Maрков бе започнал да изпитва удоволствие от властта, която високият пост му осигуряваше, дори и в система, където решаваща роля играеше президентът, а не премиерът.

За шестте месеца от фаталния сърдечен удар на Черкасов той бе имал възможност още по-пълно да усети облагите на върховната власт.

Сега, когато със Съюза на патриотичните сили беше свършено, той знаеше, че надпреварата ще бъде между него и обновените комунисти от Социалистическия съюз. Знаеше също, че в тази надпревара най-вероятно ще бъде втори.

Но един конституционен монарх щеше да има нужда от опитен политик и ръководител, за да сформира правителство на националното съгласие. Кой друг можеше да избере, освен него?

Същата вечер Иван Марков издаде президентски декрет и свика депутатите от Държавната дума на извънредно заседание.

През целия ден на трети януари членовете на руския парламент се стекоха от всички краища на страната.

Извънредното заседание на четвърти януари се проведе в сградата на парламента, останала почти невредима след опита за преврат. Настроението беше мрачно, най-вече сред депутатите от Съюза на патриотичните сили, които отчаяно обясняваха на всеки, готов да ги слуша, че нямат нищо общо с налудничавите действия на Игор Комаров в Новогодишната нощ.

Служебният президент Марков излезе с обръщение пред парламента и предложи на шестнайсети януари да се проведе референдум за смяна на формата на управление. Тъй като не беше член на парламента, той лично не можеше да постави предложението си на гласуване, но това направи председателят, член на Демократичния алианс на Марков.

Обновените комунисти, усетили, че президентската власт им се изплъзва, единодушно отхвърлиха предложението. Но Марков добре се беше подготвил.

Същата сутрин членовете на Съюза на патриотичните сили, които трепереха за собствената си сигурност, бяха „обработени“ един по един. У всички бе оставено силното впечатление, че ако подкрепят служебния президент, въпросът за снемането на депутатския им имунитет може да отпадне от дневен ред. Това означаваше, че щяха да запазят местата си в парламента.

С гласовете на Демократичния алианс и Съюза на патриотичните сили, неокомунистите бяха победени и решението беше прието.

Технически погледнато, изпълнението му съвсем не беше трудно. Местата за гласуване вече бяха определени. Трябваше само да се отпечатат сто и десет милиона нови бюлетини с един кратък и ясен въпрос и два отговора – „Да“ и „Не“.

На пети януари в малкото пристанище Виборг в Северна Русия един обикновен милиционер на име Пьотр Громов влезе в историята. Малко след изгрев слънце той стоеше на пристанището и гледаше как шведският товарен кораб „Ингрид В“ се готви да отплава за Гьотеборг.

Тъкмо се канеше да се върне в кабината си и да закуси, когато двама мъже в сини дочени якета излязоха иззад купчина дървени сандъци, и тръгнаха към мостика. Следвайки интуицията си, Громов им викна да спрат.

Те се спогледаха, размениха тихо няколко думи и хукнаха на бегом към кораба. Громов извади пистолета си и стреля предупредително във въздуха. От три години работеше на пристанището, за първи път му се налагаше да вади оръжие и това му достави страхотно удоволствие.

Двамата моряци спряха. Според документите им бяха шведи. По-младият говореше англииски. Громов знаеше няколко думи на английски, но беше работил достатъчно дълго на пристанището, за да се оправя с шведския далеч по-добре.

– Закъде сте се разбързали толкова. – обърна се той към по-възрастния мъж.

Моряците не казаха нито дума. Всъщност и двамата изобщо не разбраха какво ги пита. Той се протегна и свали дебелата кожена шапка на по-възрастния. Лицето му се стори познато. Беше го виждал и преди. Милиционерът и побягналият руснак се гледаха очи в очи. Къде беше виждал това лице? На трибуна.., пред множество екзалтирани привърженици...

– Сетих се – каза той. – Ти си Игор Комаров.

Комаров и Кузнецов бяха арестувани и докарани в Москва. Бившият лидер на Съюза на патриотичните сили веднага беше обвинен в държавна измяна и бе поставен под арест до насрочване на делото. По ирония на съдбата той бе изпратен в затвора „Лефортово“.

В продължение на десет дни националният дебат се вихреше по вестниците, списанията, радиочестотите и телевизионните канали на Русия. Всеки политически коментатор се чувстваше задължен да даде мнението си.

Следобед на четиринайсети януари отец Григорий Русаков свика митинг в Олимпийския стадион в Москва. Обръщението му беше предавано по всички телевизии в страната и според изчисленията на социолозите достигна до осемдесет милиона руснаци.

Посланието му беше кратко и ясно. В продължение на седемдесет години руският народ бе благославял комунизма и диалектическия материализъм и бе предаден и от двете. През последните петнайсет години беше заложил на републиканския капитализъм и виждаше надеждите си излъгани. Затова отец Григорий призова слушателите си в деня за размисъл да се върнат към Бога на техните бащи, да се обърнат към църквата и да потърсят съвет свише.

Чуждестранните наблюдатели отдавна бяха добили впечатлението, че след седемдесет години комунистическа индустриализация руснаците са станали една урбанизирана нация. Но предположенията им бяха погрешни. Дори и в началото на третото хилядолетие над петдесет процента от руския народ продължаваше да живее в незнайни градчета и селца, пръснати из огромната територия на страната, която се простираше от Беларус до Владивосток на близо десет хиляди километра, обхванали девет часови пояса.

В тази необятна земя се намираха стоте хиляди енории, които съставяха стоте митрополии на Руската православна църква. Всяка от тях разполагаше с по-голям или по-малък храм за нуждите на местните вярващи.

Именно в тези храмове в мразовитата утрин на шестнайсети януари се стекоха петдесет процента от жителите на Русия, и от всеки амвон местният свещеник прочете на енориашите си писмото на патриарха.

Станало впоследствие известно като Великата енциклика, то бе може би най-силното и въздействащо послание, което Алексей II някога бе отправял към народа си. Светият синод го бе приел една седмица по-рано с убедително, макар и не пълно, мнозинство.

След утринната служба руснаците излязоха от църквите и отидоха да гласуват. Поради огромните размери на страната и липсата на компютърно оборудване в селските райони бяха необходими два дни, за да се преброят гласовете. От действителните гласове резултатът бе шейсет и пет процента „за" , трийсет и пет процента – "против".

На двайсети януари Държавната дума прие и одобри резултата и гласува две нови решения. Едното бе да се продължи временният мандат на Иван Мареков до трийсет и първи март, а второто – да се създаде конституционна комисия, която да облече в законова форма резултата от референдума.

На двайсети февруари служебният президент и Държавната дума отправиха покана към един чуждестранен принц да приеме титлата цар на цяла Русия и да поеме функциите си като държавен глава на конституционна монархия.

Десет дни по-късно един руски самолет кацна след дълъг полет на летище „Внуково“ в Москва.

Зимата вече си отиваше. Температурите се бяха качили с няколко градуса над нулата и слънцето грееше ведро и ясно. От брястовите и борови гори зад малкото летище, запазено за специални полети, се носеше мирис на мокра пръст и ново начало.

Иван Марков беше начело на разширената делегация, включваща председателя на Държавната дума, лидерите на всички основни политически партии, министрите от кабинета и патриарха Алексей II.

Когато самолетът спря, от него излезе човекът, когото Държавна дума бе поканила няколко дни по-рано – петдесет и седем годишен принц от английската династия Уиндзор.

Далече на запад, в една вила край селцето Лангтън Матравърс, сър Найджъл Ървин гледаше церемонията по телевизията.

В кухнята лейди Ървин миеше чиниите от закуската – нещо, което винаги правеше, преди „прахомразката" госпожа Мойр да дойде да чисти.

– Какво гледаш, Найджъл? – подвикна тя, докато отмиваше сапунената вода от мивката. – Никога не си гледал телевизия сутрин.

– Една церемония в Русия, скъпа – отвърна той и се замисли.

Бяха се плъзнали по ръба на острието Беше следвал принципите си да унищожава по-богатия, по-силния, и по-многобройния противник с възможно най-малко средства – принципи, които се основаваха само на хитрост и умела дезинформация.

Първият етап бе Джейсън Монк да намери съюзници сред онези, които, виждайки Черния манифест можеха да се почувстват потърпевши или да се отвратят от Игор Комаров. В първата категория бяха тези, които руският нацист бе осъдил на смърт – чеченците, евреите, силите на реда, които преследваха съюзниците му от мафията. Във втората попадаха Църквата и армията, представени от патриарха и от най-уважавания жив генерал, Николай Николаев.

Втората задача бе да се внедри информатор във вражеския лагер – не за да изнася достоверна информация, а за да дезинформира.

Докато Монк още се обучаваше в замъка Форбс, опитният разузнавач бе направил първото си тайно пътуване в Москва, за да задейства двама стари агенти, които бе вербувал преди много-много години. Единият от тях бе бившият преподавател от Московския университет, чиито дресирани гълъби и в миналото им бяха вършили доста работа.

Но когато ученият бе изпаднал в немилост заради призивите си за демократични реформи по време на комунизма, синът му също бе изгонен от гимназията и бе лишен от каквито и да било шансове да учи в университет. Изправен пред безизходица, младежът се бе насочил към църквата и след известно пребиваване по разни енории бе станал иконом на патриарх Алексей II.

Отец Максим Климовски бе упълномощен да предаде четири пъти Ървин и Монк на полковник Гришин. Това беше необходимо, за да спечели доверието на командира на Черната гвардия като надежден и верен информатор.

На два пъти Ървин и Монк бяха успели да се измъкнат от идването на Гришин, но в последните два случая и на двамата им се бе наложило да употребят сила.

Ървин още от самото начало бе решил да не се опитва да убеждава врага, че срещу него не се готви заговор, тъй като това би било невъзможно, а да го накара да си помисли, че опасността е някъде другаде и, веднъж ликвидирана, престава да съществува.

След второто си посещение при патриарха Ървин нарочно бе напуснал хотела, за да даде на Гришин и хората му възможност да претърсят стаята му в негово отсъствие и да открият куфарчето със снимката и уличаващото писмо.

Всъщност писмото бе подготвено в Лондон, на оригинална бланка на Патриаршията, с помощта на няколко страници, изписани от ръката на патриарха, които отец Максим бе предал на Ървин при предишното му посещение.

В писмото патриархът съобщаваше на адресата, че поддържа идеята за възстановяване на монархията в Русия (което изобщо не беше вярно, понеже само я обмисляше) и ще предложи именно получателят да бъде избран за поста.

Уви, писмото не беше адресирано до този, до когото трябваше. Негов получател бе принц Семьон, който живееше в извънградската си вила в Нормандия с конете и любовницата си. По необходимост, наложи се той да бъде пожертван.

Второто посещение на Монк при патриарха бе дало начало на четвъртия етап – подстрекаването на врага да реагира грубо и със сила срещу подозирана, но несъществуваща заплаха. Това бе станало възможно благодарение на записа от предполагаемия разговор между Монк и Алексей II.

Гласът на патриарха бс записан при първото посещение на Ървин от преводача му Брайън Винсънт, а при престоя си в замъка Форбс Монк бе оставил часове магнетофонен запис на собствения си глас.

В Лондон един руски актьор бе ангажиран да прочете думите, които Алексей II трябваше да произнесе в „разговора“, а след това с помощта на компютърните технологии записът бе изфалшифициран чак до дрънкането на чашите с кафе. Отец Максим, на когото Ървин бе подал касетката при някое разминаване в коридора, просто я бе презаписал от своя си касетофон, на този, който Гришин му бе дал.

Всичко на лентата беше лъжа. Генерал Петровски не можеше да продължи акциите си срещу мафията на Долгоруки, защото всичко, което Монк бе успял да научи от чеченците, вече му бе съобщено. В счетоводните книжа, открити в мазето на казиното, нямаше абсолютно никакви доказателства за връзките на Съюза на патриотичните сили с мафията.

Генерал Николаев нямаше намерение да дава повече интервюта и да се обявява против Игор Комаров след Нова година. Беше казал, каквото имаше да каже, и това бе напълно достатъчно.

И най-важното, патриархът изобщо нямаше никакво намерение да говори със служебния президент за отстраняването на Комаров от предизборната надпревара. Той съвсем ясно бе дал да се разбере, че не желае да се намесва в политиката.

Но нито Гришин, нито Комаров знаеха за това. Убедени, че са изправени пред огромна опасност, те взеха пресилени мерки и организираха четирите опита за убийство. Подозирайки развоя на събитията, Монк предупреди и четирите потенциални жертви. Един отказа да се вслуша в предупрежденията. До вечерта на двайсет и първи декември, а може би и след това, Комаров все още беше в състояние да спечели изборите, и то с огромно мнозинство.

След двайсет и първи декември операцията премина в петия си етап. Монк се възползва от крайните мерки на врага, за да усили враждебността срещу Комаров и да разшири кръга на неприятелите му от малцината, които бяха виждали Черния манифест, до всички руски медии. За да може събитията да имат своето логично обяснение, той пусна слуха, че виновникът за дискредитирането на Комаров е висш офицер от Черната гвардия.

В политиката, както и в толкова други хорски дела, успехът ражда успехи, но и провалът води до провали. С разгарянето на обвиненията срещу Комаров се разпали и параноята, която дреме във всеки тиранин. Последният гамбит на Найджъл Ървин бе да се възползва от тази параноя и да се моли нестабилният характер на отец Максим да не му изневери.

След като се върна от манастира „Света Троица“, патриархът изобщо не се срещна със служебния президент. Четири дни преди Нова година органите на Руската държава нямаха абсолютно никакво намерение да нападат Черната гвардия, нито пък да арестуват Комаров.

Чрез отец Максим, Ървин бе приложил стария номер да накараш врага да си помисли, че противниците му са по-многобройни, по-мощни и по-решителни, отколкото са всъщност. Комаров се хвана на въдицата и реши да удари пръв. Предупредена от Монк, държавата се защити.

Макар да не ходеше често на църква, сър Найджъл Ървин често четеше и препрочиташе Библията и от всичките ѝ персонажи най-много му допадаше еврейският воин Гедеон.

Както бе казал на Джейсън Монк сред хълмовете на Шотландия, Гедеон бе първият командир на сили със специално предназначение и автор на първата внезапна нощна атака.

От десет хиляди доброволци Гедеон избрал само триста – най-смелите и най-добрите. В нощната си атака срещу мадиамците, разположили се в долината на Израил, той използвал три основни тактики – внезапно събуждане, ярки светлини и оглушителен шум, – за да обърка и хвърли в паника превъзхождащата го войска.

– Основната му цел, драги ми приятелю, е била да накара сънените мадиамци да си помислят, че ги напада огромна и много опасна сила. Резултатът е бил, че се уплашили до смърт и хукнали да бягат.

Не само избягали, но в тъмнината започнали да се колят един-друг. С малко по-съвременни методи, Гришин бе накаран да арестува целия си висш ешелон.

Лейди Ървин влезе в дневната и изключи телевизора.

– Хайде, Найджъл, виж какво хубаво време е. Трябва да посадим ранните картофи.

Старият разузнавач бавно се изправи.

– Наистина е време. Пролетта избърза тази година.

Само да си взема ботушите.

Мразеше градинската работа, но много обичаше своята Пени Ървин.

Малко след пладне „Фокси лейди“ излезе от Търтъл Коув и се насочи към пролома.

Вече наближаваше рифа, когато Артър Дийн я застигна със своята „Силвър дийп“. На кърмата му седяха двама гмуркачи.

– Ей, Джейсън, отдавна не съм те виждал.

– Бях малко в Европа.

– И как беше?

Монк се замисли за миг.

– Интересно.

– Радвам се да те видя. – Дийн надникна на палубата на „Фокси лейди“. – Нямаш ли клиенти?

– Не. Разбрах, че на десетина мили оттук са се навъдили уаху. Ще отида да си наловя малко.

Артър Дийн се усмихна. Чувството му беше познато.

– Наслука, приятел!

"Силвър дийп" изфорсира и отпреши напред. "Фокси лейди" бавно премина през пролома. Монк почувства вълните и тласъците на откритото море под краката си и усети приятния солен вятър, който сякаш галеше лицето му.

Даде газ, обърна лодката, загърби островите и впери поглед напред към самотното море и светлия хоризонт над него.