Илинден

I

През първите пазарни дни след сражението в Криводол пътищата около Преспа останаха пусти. Разчуло се бе за сражението и селяните се бояха да излизат по пътищата; агите върху тях повече изливаха яда си, на тях отмъщаваха. Но после чаршията на Преспа се изпълни със селяни. Дошли бяха пазарджии и от най-отдалечените места в околията. Есенно време беше, след вършитби и беритби, тъкмо преди Димитровден, имаше какво да се продаде и какво да се купи. Селяните надойдоха в града и от любопитство — да научат нещо повече за сражението в Криводол, да чуят още еднаж това, което бяха чули вече. Комитите са се избили сами, за да не паднат в турски ръце, а турците са дигнали с цял керван своите убити! Голяма битка.

Към пладне тоя ден по улицата, на която живееха Крайчеви, се зададе доста възрастен селянин в тъмна шаячна носия от планинските села. Той се озърташе и се поспираше, спря да попита и една минаваща там жена. После пак тръгна с бавната походка на планинец, с широки стъпки и малко присвити нозе и се спря тъкмо пред портата на Крайчеви. Влезе в двора. Неда Крайчева се показа на вратата и подвикна:

— Кого търсиш, човече?

Селянинът се усмихна приветливо, поклати глава:

— Търся аз нещо, ама не знам дали не съм сбъркал. Ами тука ли живей Спирко Крайчев, терзията?

— Тука. Тука живей.

— Ха… Него търся аз.

Неда посрещна госта в тремчето, подаде му столче, Поогледа се планинецът, побутна един-два пъти с опакото на ръката доста прошарените си рошави мустаки и започна отдалеко:

— Мене тука ме праща целото наше село. Село Рожден, ако си чувала, има шест часа път оттука. Хе там, по Железник.

— Хаирлия да е… По каква работа?

— По каква ли?… Ти ли си стопанката на Спирко Крайчев, терзията? Той къде е… казаха ми, че тука работи, у дома си.

— Тука си е той, ама е малко болен; ти на мене кажи, аз съм жена му.

— Е, харно — кимна селянинът. — Може и на тебе… Ама вие имате ли девойка… учила, искала учителка да става?

— Имаме, имаме. Доне! — подвикна Крайчевица, Излезе в тремчето и Дона. Селянинът я погледна за миг с втренчен, изпитателен поглед и се усмихна в рошавите си мустаки:

— Е, ще ни станеш ли учителка? Затова съм дошъл аз чак от Рожден. Целото село ме изпраща при тебе. Ние питахме и дедо владика в Битоля.

— Ще ви стане, защо не — побърза майката.

Тук, в малкото тремче, Даме Скорнев, коджабашия и епитроп на село Рожден, услови за учителка на селото си Дона Крайчева. Както бе разрешил дядо владика, чичко Даме обеща на Дона осем лири плата да учи тя рожденските деца до Георгьовден, а също и да я храни селото през това време. И повече тетка Неда приказваше, а бащата, шивачът, не се обади. Уговориха се новата учителка и стрико Даме Скорнев на другия ден да тръгнат заедно за Рожден; ще дойде стрико Даме с добичетата си да я вземе. Тетка Неда влезе в къщи да свари кафе за гостенина — редно е за такъв случай. Като останаха сами в тремчето Дона и стрико Даме, той се усмихна негде пред себе си и каза:

— Да знайш само, учителке, какъв човек ни каза за тебе… Какъв човек!

Чудно й беше на Дона Крайчева, че тоя чичо я наричаше учителка, чудно и радостно, и тъжно, дори и някак страшно. Нима тя наистина беше учителка вече и какво й предстоеше сега?

— Какъв човек, стрико? — попита Дона, а мисълта й лети кой знай къде, връща се и пак се губи. Тя чува гласа на селянина:

— Голем човек, учителке… — Той се наведе към нея, протегна голия си врат и прошепна, дигнал рунтави вежди, отворил големи очи: — Сам Гоце Делчев!… Най-големият човек на Комитета…

— Делчев ли? — шепне и Дона. — Но как той… знае ли ме?

— Знай те, знай те…

Дона бе чувала за Гоце Делчев. Войвода, народен човек… силен, прочут човек. Но той знае ли я?… Тогава младата девойка стисна с две шепи бузите си: но това е гостът, който им доведе Борис Глаушев! Той бе й казал: „Аз ще се опитам да ви помогна.“ Гоце Делчев… И бе оставил на масичката една лира… Дона пак чу гласа на стрико Даме:

— Иди, вели, там и там… при терзията Крайчев. Ще попиташ за щерка му Дона. Тя ще ви стане учителка. Добро девойче. Така рече той. Знай те. На дедо владика рекохме, че селото те иска, нашето село.

Стрико Даме Скорнев изпи на два пъти горещото кафе, което му поднесе тетка Неда в мъничка чашка; поопари се той, не бе свикнал на такива градски напитки. И стана да си върви:

— Е, хайде со здраве… Утре, учителке, да бъдеш готова… нещо дрешки и каквото требва…

На другия ден те можаха да тръгнат едва към обед, макар стрико Даме все да бързаше, а Дона Крайчева беше готова за път още рано сутринта. Влезе стрико Даме в двора на шивача с добичетата си — две кончета и едно муле, донесъл бе той днес на пазара дърва за продаване. Натовариха на едното конче вещите на Дона, метнаха върху самара едно веленце, сложиха и една възглавничка, а въжените стремена дигнаха по-високо да бъде удобно на учителката. Насъбраха се тук четирите по-малки деца на шивача и други деца от махалата, дойдоха и съседки — такова заминаване и толкова надалеко не беше обикновено нещо. Дона уж помагаше и уж беше спокойна, а очите и тежаха от сълзи. Мъчно й беше най-много за най-малкото й братче, а то сега все се ловеше за роклята й. Като дойде време за тръгване, Дона поиска да се качи на кончето настрана, по женски.

— Е, учителке — спря се пред нея стрико Даме, — немой така, дълъг ни е пътят. Ти качи се по мъжки, така яхат и нашите жени.

Излязъл бе най-сетне на къщната врата и шивачът.

Дона изтича, целуна му ръка, а той нищо не продума. Целуна тя ръка и на майка си, спусна се към децата и като взе на ръце най-малкото братче — не можа да устои повече, заплака. Бяха донесли едно ниско столче и тя възседна кончето по мъжки, стрико Даме й подаде повода — вързал го бе на устата на кончето, като юзда. Дона се качваше за пръв път на кон, боеше се, колената й трепереха. ПГръгнаха. Стрико Даме вървеше отстрани да я позакрепва, докато излязат на улицата и докато се престраши учителката. Дигна се врява след тях — поздрави, благопожелания. А сърцето на младата девойка свило се на две и се мята в гърдите й.

— Със здраве, Доне…

Поолекна й едва когато излязоха от града и се разтвори пред тях полето. Преминали бяха първите есенни дъждове, бяха се заредили откога още все ясни, слънчеви дни. Зеленееше се далеко полето от поникнали посеви, надалеко се виждаше в прозрачния въздух, тъмнееха се тук-там струпани купчини селски къщи — това бяха села от по двадесет, тридесет или петдесет къщи и почти край всяко от тях се издигаха по една или две господарски кули, рядко ще се белне някъде ниска църквица. Много от селата из полето бяха турски чифлици, бяха сиромашки изполичарски села, земята беше повечето на аги и бейове, та дори и тия притиснати към земята къщи с прогнили сламени покриви бяха повечето господарски.

— Горчив им е хлебът на тия люде тука — продума Даме Скорнев, като се оглеждаше наоколо. — Горчив и прегорчив, ами… макар да го имат може би повеке от нас там, в планината. Ние барем от своя нивица си го вземаме, колкото и да е.

Той яздеше на мулето току зад девойката — да бъде наблизу, да не се плаши тя. Дона познаваше селските патила, нали и майка й бе дошла от село, тук някъде беше и Гранче, родното село на баба й Благуна. Стрико Даме продължаваше да приказва, не може все да се мълчи на такъв дълъг път, пък искаше и да поразсее разтъженото девойче.

— То и ние не сме прокопсали — поклащаше се той на мулето си и ще обърне глава ту на една страна, ту на друга, — ама все по-друг е животът в планината. Тука агата е секи ден над главата ти: и беят, и кехаята, и полякът. Те и нас не ни забравят, ама… Имаме си ние един Селим бей — по-добре да не го среща човек. Той и тука има чифлик, по тия села. Ех, учителке… Нема ли да се свърши християнското тегло!…

Слънцето някак много бързо падна ниско над хоризонта на югозапад, но и не беше много бързо — те пътуваха близу три часа из полето и започнаха да се изкачват по ридищата накъм планината. Но такъв е късият есенен ден, притоплее на пладне и после отеднаж слънцето започва да пада надолу, да гасне, от земята Се дига хлад. Като навлязоха двамата пътници в планината, по стръмния кривуличещ път бяха полегнали; тъмни студени сенки, слънцето светеше все още ярко по високите припеци, но не топлеше. Бледото личице на девойката бе започнало да синее, по гърба и колената й започна да пълзи студ. Стрико Даме не изпущаше нищо от очите си, познаваше той планината. Подаде, загрижен на девойката някаква своя дреха:

— Наметни се, учителке, студено е тука, планина е, Да стигнем еднаж до Дебрище, после сме близу веке..

Не беше далеко вече и Дебрища — най-голямото село! в Железник, с около двеста и петдесет къщи. През него минаваше пътят от Преспа за селата по Железник, а село Рожден беше на около един час път от Дебрища. Откакто навлязоха в планината, пътят лъкатушеше покрай една малка планинска река, която шумеше в дола, и през оголените храсталаци се виждаше бистрата й вода как се разбива на бяла пяна по каменистото корито. Те я прегазиха един път, прегазиха я още еднаж; и Даме Скорнев рече:

— От Рожден иде тая вода, учителке. От нашата планина извира.

Приближаваха се към Рожден двамата пътници и стрико Даме бързаше да стигне по-скоро там с мисълта си. Пътят ставаше по-стръмен, долищата наоколо — по-дълбоки, върхове и хребети издигаха рамена чак до светналото високо горе студено небе. Сега Даме Скорнев слезе на няколко пъти от мулето си, да е по-леко на добичето по стръмното.

Селото Дебрища се оказа отеднаж пред очите на младата девойка, по неравното дъно на една малка котловинка. Къщите му бяха накацали по няколко полегати височинки, а долу, в подножията им, се отваряше малък площад. Там минаваше и реката, виждаше се над нея доста широк дървен мост. Почти всички къщи бяха по на два ката, белееха се отдалеко някои наскоро варосани и всички бяха покрити с плочи. На площада долу беше и селската църква, а на едно доста високо плато край селото се виждаше ниска дълга постройка с редица малки прозорци и три врати; мяркаха се край тая сграда някакви черни човешки сенки.

— Това долу, учителке — сочеше стрико Даме, е църквата, а до нея, виждаш ли, училището; те, дебрещани имат четирима учители. Е, насреща, по улицата е чаршията; ще минем оттам. А горе там, виждаш ли, там е казарма. Ето, аскер шета наоколо. Държат тука до стотина души аскер, пуст да опустей…

Казармата — ниската продълговата сграда — беше на най-хубаво място край селото, ала бяха започнали да се катерят нататък и селски къщи. Навред около селото се спущаха стръмни планински склонове и някои бяха обрасли с храсталаци и гори.

По пътя се срещаха все повече люде, мина и стадо овци. Двамата пътници слязоха надолу към селото, трите добичета изтропотиха по дървения мост. Тук Даме Скорнев скочи от мулето си и го поведе, хвана за оглавника и кончето на Крайчева. Той се оглеждаше плахо и бързаше — боеше се да не би да изскочи отнякъде някой аскер, боеше се той за младата девойка, да не я уплаши някой от турците, па макар и сред село. Те свиха по улицата, където беше селската чаршия — два-три дюкяна и един хан с механа, — и се спряха пред една коларска работилница.

— Тука, учителке, ще се поспрем малко, да си починем. Имаме време, близу е веке Рожден.

— Да слезна ли…

— Ами слезни, слезни, да се пораздвижиш. — И той поведе кончето край един голям камък току пред работилницата. Докато й помагаше да слезне, откъм работилницата се чу плътен мъжки глас:

— О-хо, ти ли си, Даме… Връщаш ли се веке?… Добре дошъл! Учителката, а?

Дона Крайчева с мъка слезе от самара и после от камъка; нозете й се бяха вдървили. Пред вратата на работилницата бе излязъл около четиридесет и пет годишен мъж, среден на ръст, но широк, малко приведен, с доста голяма кръгла глава, прошарените му коси бяха започнали да редеят на темето. Той излезе със запретнати ръкави, с тесла в ръка и се виждаха разголените МУ мускулести ръце, препасан беше с мешинена престилка — току-що бе прекъснал работата си, но в работилницата продължаваха да чукат, да стържат и дялат двама-трима негови люде. Той премести теслата в Другата си ръка и протегна широка, силна десница, йзпоцапана с някаква чернилка:

— Добре дошла, учителке!… Да беше влезла малко в къщи; може и Оттук, през работилницата, да си починеш… Нема никой в къщи, сички са горе, в новата ни къща при казармата. Но ти влез, влез. Ще поседнем ей там, в двора.

— Да влезем, учителке — обади се стрико Даме, който бе вързал там добичетата, и се приближи с една торба в ръцете си, ниско провиснала, тежка.

Поведе ги коларят, минаха през работилницата и излязоха в едно малко затулено дворче, а там беше и къщата на коларя — малка, ниска, в земята чак, с широки разкривени стрехи и засенчени прозорци. Той се обърна към Дона:

— Ето къде живейме и сега, учителке, тука отгледахме и децата, но не е това къща за живеене… Тука — добави той и по челото му се появиха дълбоки бръчки, — тука почина домакинката ми преди близу три години.

Той изнесе столчета, кожената му престилка шумеше, седнаха и тримата в двора. Стрико Даме рече:

— Ама новата ти къща е хубава. Отдалеко се вижда.

— Аха, бива я. Правихме я с голем мерак. На два ката с по две стаи и високо горе, цел ден я пече слънце. Тия дни ще се преместим там. Измъчихме се тука, учителке, цел живот, ама не е лесно да се събере за една къща, от тъмно до тъмно с теслата, с чука в ръка…

Дона Крайчева го гледаше и слушаше с някаква радост и дори умората й бързо изчезваше. Коларят беше здрав и силен, ведър човек, с широко приветливо лице, цяло попръскано с дребни следи от шарка, но това още повече отваряше сърцето й към тоя човек; очите му — пъстри, под въздебели вежди, непрестанно се смееха, през провиснали, пооскубани мустаки се виждаха големи здрави зъби и предните два бяха доста раздалечени един от друг; гласът му беше плътен, звучен, движенията му бяха вече малко понатежали, но сигурни и точни. Даме Скорнев като че ли бързаше да се похвали и драго му беше да говори за приятеля си:

— Ето, учителке, тоя човек е стрико ти Кузман Велянов, него цел Железник го знай, сички села, кому ли не правил кола, кому ли не поправял, като немаш пари, и без пари ще ти я поправи. Такъв е той, да го знайш.

Кузман Велянов се засмя от сърце, той беше винаги склонен да се посмее със звучния си глас, та се чуваше надалеко смехът му.

— Ти остави мене, Скорне, умрела циганката, що ме хвалеше, ами носиш ли ми поздрави от Преспа?

— Нося ти, нося ти. — И стрико Даме бръкна в торбата, която бе оставил до нозете си на земята. После, като видя, че Кузман Велянов му направи незабелязано знак с очи, той продължи: — Ти немай страх… учителката си е наша. Нели знайш кой ме прати при нея.

— Наистина, учителке — поприведе се към нея коларят и позаглуши силния си глас, — ти знайш ли кой те препоручи на рожденци? Делчев. Гоце Делчев. Оттука мина. Е-е! Крила пораснаха на рамената ни с него!

Даме Скорнев извади от торбата си някакъв пакет, завързан с вехта кърпа и тънко въже, а се виждаше, че е тежък. Коларят го пое с две ръце и попита:

— Това ли е сичко? Колко са?

— Четири.

— Не са много, какво… Пуста наша сиромашия! И в това сме сиромаси!

— Нося ти и писъмце. — И стрико Даме започна да тършува в пояса си някъде отдире и едва ли не го разпаса цял, най-сетне извади една сгъната изпомачкана хартия и я подаде на коларя.

Той пък веднага я мушна в пазвата си. Даме Скорнев се обърна към младата девойка, която се бе загледала някъде встрани, за да не изглежда, че проявява любопитство, пък и не се досещаше тя какви са тия „поздрави“, които бе донесъл от града.

— Да бехме си тръгнали веке, а, учителке… — каза той. — Време е.

Дона стана. Кузман Велянов се мушна бързо в къщи, скри там някъде пакета, в който бяха увити четирите бомби, и пак излезе, да изпрати гостите си.

Малко по-късно стрико Даме и младата девойка, възседнали отново двете добичета, напуснаха Дебрища. Стрико Даме блъскаше час по час нозе в корема на мулето си, подвикваше на третото добиче, което клинкаше след тях:

— Дий, пусто… — Сетне промърмори: — Да минем още Дълги рид, па…

Гъсти, студени сенки пълнеха долищата, пълзяха по стръмнините и само високите планински върхове сиЯеха, озарени от алените пламъци на залеза. Есеният ден бързо гаснеше и когато Даме Скорнев и младата девойка влязоха в село Рожден, вече се мръкваше.

II

Дона Крайчева не спа много тая нощ, макар да бе уморена, и рано на другата сутрин излезе на висока каменна площадка, на самия й край, огледа се бързо сетне дигна длан да засени очите си. Слънцето току-що изгряваше иззад голите скалисти върхове насреща. Оттатък, отвъд няколко сини планински хребета, бе останал родният й град. Тук Дона бе попаднала в орлово гнездо — високо горе под ведрото есенно небе. Току по нозете й се разтваряше дълбока стръмна пропаст, а навред наоколо бяха натрупани грамади от сиви, синкави скали, стичаха се по долища и процепи като с ръка загладени жълти, пепеливи и бели сипеи. Тук-там, по малки разхвърляни полянки се жълтееше прегоряла трева, а по цялата северна страна се простираше стара широколистна гора, през долища и падини, та прехвърляше и отвъд насрещния хребет. Изгряващото слънце озаряваше с ален, златист блясък синкавите зъбери, оределите вършини на гората; бледорозови сияеха тук-там по стръмнините разровени мраморни залежи, дето селяните къртеха блокове снежнобял, мек мрамор. Утринната мъгла бързо изчезна от планинските върхове и само ниско долу, в малката сенчеста долина, дето глухо шумеше реката, все още лежеше бяло влажно валмо през което се забелязваха двете селски воденици там и няколко къщи, малки, накъсани ниви и ливади, израснали върбалаци и криволичещият край тях каменист път. Бързо изчезваше и сланата по камънаците и полянките наоколо, блестяха навред в мекия сяй на слънцето бисери и елмази.

Радостно блестяха и кафявите очи на Дона Крайчева, с жадно любопитство разглеждаше тя своето ново гнездо. Рано напусна тя бащин дом — хе там, отвът сините планински хребети, — дойде тук, сред тая дива планина, да учи децата докъде Георгьовден. Би желала сама да се учи повече, но баща й не можеше да прехранва само с една игла седем гърла в къщи. Тя беше най-голямото от децата му и първа трябваше да се притече на помощ. Сама ще се прехранва тук и осем лири ще даде на баща си. Като се изкачи тук вчера, на мръкване, премаляла от умора върху дребното конче, тя почувствува ведно със студения мрак над планината как смътна уплаха пронизваше сърцето и, но то беше след шест часа езда върху твърдия самар и може би от тъга за напуснатия роден дом. Сега, в това слънчево утро, планината беше величествена и прекрасна. Дона се учудваше на тая хубост — откъм полето около родния си град тя бе виждала планините като сини, модри или дори черни стени, а ето каква хубост криеха далечните планини! Слънцето се издигаше все по-високо, блестеше цялата планина и пъстрото есенно рухо на гората, засия млечнобяла и мъглата долу, та цялата долина изглеждаше като дълбоко езеро, през тихите прозрачни води се виждаха на дъното му двете воденици, бледозелените лъки край реката, белите камъни по речното корито, кривуличещият път и няколкото селски къщи там с малки дворове. Други селски дворове се виждаха по-нагоре по стръмнината, чак до хребета насреща. Село Рожден имаше над петдесет къщи, събрани в две-три махали. Тук, на доста широка площадка, камениста и неравна, беше дворът на Даме Скорнев. Той я настани в къщата си. Тук, на високата площадка, беше и църквата, изградена с камъни, с покрив от зеленикави плочи и с ръждясал железен кръст, до нея беше и училището — ниско, тясно помещение с две прозорчета, изградено направо върху скалата, и пак с камъни, с покрив от каменни зеленикави плочи.

Дона Крайчева гледа още някое време планината и тъкмо понечи да се върне в двора на хазаите си, когато забеляза да излизат от гората насреща едно муле и две дребни кончета. Скоро след трите добичета от сянката на гората излезе един млад мъж, дигнал тояга на рамото си. Дона се усмихна — тя позна кончето, с което бе дошла снощи, позна и сина на своите хазаи. В изблик на безпричинна младежка радост тя едвам се въздържа — гласът й спря на гърлото:

— Велко!

Дали би я чул той чак отвъд? Не е много далеко. Снощи те седяха един срещу друг край ниската трапеза и тя едва-едва го погледна на няколко пъти, бързо, крадешком, изпод вежди. А той все мълчеше и само един път очите им се срещнаха за миг, тя видя как пламна отеднаж лицето му, видя и очите му — сиви, с две черни точки. Газеничето едвам мъждукаше, но в огнището пламтеше буен огън, та и тя усети как я облива горещина. Велко, изглежда, беше мълчалив и срамежлив момък. Още през време на вечерята Даме Скорнев нареди на сина си да откара тая сутрин в града три товара въглища и да ги продаде. Бащата продължи, а синът мълчаливо слушаше:

— Нема да ги даваш по-долу от двайсет пари оката. И гледай в кантара, кога ги теглят…

Стрина Ордена, майката, подигна очи, пълни с тревожна грижа:

— И да не се връщаш нощем, сине! Нощувай в града и тръгни си на другия ден…

Велко й беше единствен син. Имаше и две омъжени щерки. Тя се обърна към учителката:

— Той не знай страх, а нощем не се пътува. Що време живейме, пусто да остане! Не знайш какво ще те срещне на път… Двама братя, щерко, турци са ми убили…

Велко тръгваше сега за града. На добър час — жив и здрав да се върнеш при майка си! Дона го проследи, докато се спусна към долчината, сетне тя дигна още еднаж поглед към планината, както се бе разтворила пред нея в изгрелия слънчев ден. Внезапно отнякъде отвъд долината екна изстрел и ехото го повтори два и три пъти.

— Учителке! — чу се сподавен глас наблизу. Дона се обърна. Край стената на църквата зад нея бе застанал стрико Даме. — Прибери се насам, учителке, влез си в къщи. Турците са излезли и по-добре да не те виждат. Селим бей ги довел вчера. Е ги е кучетата им къде гичат — кучета главите да им ядат…

Дона мина край него и се затули зад църквата. Така започна нейният първи ден в Рожден и бързо премина късият есенен ден.

Късно през нощта, кой знай по кое време беше, младата учителка дочу през съня си гласове и се пробуди в тъмнината в малката стаичка, дето нощуваше за втори път, на тесен нисък дървен одър.

— Ами нели ти казвах, Веле, нели ти казвах, сине, да не се връщаш нощем, да не пътуваш нощно време, а ти… — чу се в съседното помещение на къщата гласът на стрина Ордена, плачлив и умолителен, но звучаха в него и радостни нотки. Непослушният син все пак се бе върнал в къщи жив и здрав.

— Колко ги даде? — попита отвъд бащата.

— Двайсет и пет оката — прозина се сладко Велко. Продал бе въглищата на добра цена и си беше вече у дома. В гласовете отвъд се дочуваше тихо, сдържано доволство и скоро всичко утихна.

Двете прозорчета на малката стая, преградени с по два железни пръта, светлееха мътно в дебелата каменна стена. В горния ъгъл на едното прозорче трептеше далечна звезда, бледа синкава искрица. Чак тук се дочуваше в тишината, приспивно тих, шумът на реката откъм дълбоката долина. Дона се сгуши в топлата вълнена завивка, сладостна тръпка се разля по тялото й. Топло и уютно беше зад тия дебели каменни стени. Дона също се радваше, че се бе върнал младият момък жив и здрав — ето тя свикваше с тоя чужд дом, с тия чужди люде. Далечната звезда се люлееше пред погледа й — като цвете, полюшвано от тих ветрец, сетне тя изеднаж угасна и девойката пак потъна в дълбок здрав сън.

Когато се събуди Дона отново, синкав утринен здрач изпълваше стаята, а през прозорчетата се виждаше дълбоко ведро небе. Тя се изправи бързо в тясното дървено легло и неволно се огледа. Тук трябваше да живее отсега нататък. Тъжно й беше за майка й, за най-малкото й братче, тъжно й беше за всички там, в бащината къща. Но Дона трябваше да дойде тук и дойде, колкото и да й беше жално за майка й, за всички в бащиния дом, за всичко свое и близко там, в родния град. Трябваше… Когато се върне в къщи за Божик, ще занесе на баща си четири лири, а за Георгьовден, като свърши учебната година — още четири. Трябваше да се отдели от своите — как иначе ще се живее само с иглата на болнавия й баща?

Но тя донякъде и бе свикнала да се дели от близките си — миналата година беше в Битоля, в пансиона пРи гимназията. И може би за Битоля тъгуваше повече, отколкото за близките си — там бе погребала най-хубавите си мечти. И тая своя скръб бе потиснала дълбоко в сърцето си. Иначе не можеше да бъде. От много неща се отказва човек през живота си. Сега тук ще живее тя, в тази малка стая. През едно от прозорчетата се виждаше далечно алено облаче, та небето изглеждаше още по-дълбоко и по-ведро. Дона би се усмихнала на това алено облаче, да не бе я заболяло сърцето изеднаж тъй за всичко, що й беше мило и близко и с което трябваше да се раздели. Тя въздъхна. Неочаквано долетяха отвън тихи, меки звуци на клепало. Девойката беше вече облечена и бързо излезе от стаята.

В съседното помещение нямаше никой. А това беше цялата къща — нейната стаичка и това доста широко помещение с пръстен под и огнище. В огнището гореше огън и вреше там медно котле, окачено на верига, почерняла от сажди. От двете страни на огнището бяха постлани шарени черги върху сламени рогозки, край стената бяха сложени също тъй шарени тъкани възглавници. Селска наредба. Немотия… Вън беше оборът, пак с каменни стени — за кончетата, за мулето, за пет-шест кози, до него беше дърварникът, виждаше се цялото дворче, каменисто и неравно, преградено с камъни и трънаци. Срещу вратника нататък беше църквата, а до нея — училището. Всичко беше от камък. И цялата тая неравна площадка, на която се издигаше къщата на Даме Скорнев, църквата и училището, над върлата пропаст и над долината по-нататък.

— Добрутро, учителке — чу се откъм обора гласът на стрина Ордена. Сетне и тя се показа. — Наспа ли се? Клепалото ли те разбуди? Днеска нели е Димитровден…

— Димитровден — повтори след нея Дона и живо додаде: — Днес нема ли да се съберат децата? Да ги заведа в църква, а от утре да започнем училище.

— Е… стрико ти Даме знай, той…

Дона се отправи по звуците на клепалото. Входът на църквата беше засенчен от малък трем и там, на една почерняла греда, висеше клепалото — суха дъска от зеленика, нашарена по краищата с издълбани кръстове и преплетени, разкривени и начупени линии. Биеше го с дървени чукчета стрико Даме. Девойката се спря наблизу и той я погледна иззад клепалото със засмени очи. Едва сега забеляза тя, че и той имаше сиви очи като Велко — сиви, с черни точки. Но очите на стрико Даме бяха по-весели, с по-кротък поглед. Велко изглеждаше все намръщен — може би така прикриваше той своята свенливост. Една дълбока бръчка постоянно държеше заключени веждите му, каквито бяха тъмни и гъсти. В дългите рунтави мустачки на баща му постоянно се криеше усмивка, а мустачките на Велко бяха издърпани някак встрани и устните му стояха открити, твърди и нацупени. Като да беше младият момък все сърдит, а иначе бащата и синът много си приличаха — и Велковите мустаки с време ще станат такива дълги и рунтави. Младата учителка се усмихна на тая си мисъл.

Чичко Даме удари още няколко пъти с дървените чукчета и спря.

— Какво се подсмиваш, учителке? — засмя се и той. — Ето аз съм тука и епитроп, и клисар, а също и поп, и владика. Нашият поп служи на осем села наоколо, та кой знай дали идва в Рожден по осем или десет пъти в годината.

— Ами нема ли да се съберат децата днес… Кога ще започнем с училището? … Закъснехме. Днес е Димитровдем.

— Закъснехме, учителке. Те сички те чакат, целото село. Днеска аз ще разглася, че си дошла, и още утре ще ти надойдат ученици. Има още работа и за них из планината, времето е хубаво, но се ще дойдат некои, а и сички ще дойдат едно подир друго.

— Време е — каза Дона и се отправи пак към края на площадката, да погледа пак планината. Тя чу зад себе си гласа на стрико Даме:

— Нема ги днеска ония… Турците де, ловджиите. Вчера цел ден ходиха из планината и още снощи се пръждосаха накъм града. Нашият изедник беше Селим бей, с цела тайфа. По-добре да не те знаят, че си тука — додаде той като на себе си.

Вляво зад църквата каменната площадка продължаваше в гола, също тъй скалиста височина и там, горе, започваше гората. Младата девойка пак се спря на една-две стъпки от дълбоката пропаст, с лице към планината, която и днес се бе разтворила под изгрялото вече слънце с всичката си прелест. Сега тя изглеждаше на учителката по-близка, по-своя и още по-хубава. Дона забеляза как под блясъка на слънцето неусетно и непрестанно се променяха светлините и багрите по целия простор пред очите и — по голите скали, по сипеите, по белите мраморни залежи, по прегорялата трева на малките поляни, по пъстреещото рухо на гората. И отеднаж планината започна да оживява, да се движи.

Иззад една синкава купчина скали далеко насреща се показаха няколко петна, пъстри и подвижни. Те се подредиха в една редица и ту изчезваха зад скалите, ту отново се появяваха. Показаха се зад тях и две черни петна, едно подир друго, и Дона веднага забеляза, че всички тия петна там бяха люде — жени в пъстри тукашни носии и двама мъже подир тях с тъмни дрехи. Те се движеха по една крива стръмна пътека и младата учителка се учудваше как не бе забелязала досега, че тия криви, начупени черти из планината са пътеки. Все по-ясно се разкриваше планината пред възхитения й поглед. А ето и други пъстри петна — пак редица люде, мъже и жени, сега по тесните улички между къщите и дворовете насреща. Докато проследи за няколко мига тях, показаха се и други по друга уличка там, вдясно, също и през оная хлътнала впадина, между ония два бряга.

Идеха люде от всички страни, пъплеха насам и от долината под нозете на Дона. Те бяха повечето жени, в носии с яркочервени, бели и черни шарки, виждаха се и деца, виждаха се и неколцина мъже с тъмни горни дрехи, с червени пояси и бели ризи. Движеха се бавно насам, стъпка по стъпка, и от всички страни, като че ли сама планината оживя и се раздвижи. Далеко там отсреща се проточи ясен вик:

— Е-хеей! Стойно мории, Стойнооо! Хайде, хайде, тръгнахме ние веке, тръгнахме, Стойнооо!

И кой знай откъде се чу отговор, едвамедвам, но ясен в чистия утринен въздух:

— Идаа, идааа!

Клепалото започна пак да бие. Людете по всички пътеки из планината, край гората, по тесните и криви улички из селото и там, в дълбоката долина, като че ли отеднаж ускориха стъпки под неговите меки ясни звуци. Кой би помислил, че има толкова люде в планината, толкова пътеки, толкова живот?

— Е-хееей! — се чу отново вик. — Ида, идааа! — отвърна друг далечен глас. Първите от жените, които преминаха долината и се изкачиха по стръмнината към площадката, вече свиха зад близката скала долу, а оттам до площадката и до църквата беше съвсем близу.

— Те идат в църквата, днес е празник… Но те идат и за мене — трептеше радостно сърцето на Дона.

Вече всички се приближаваха насам, но и някои закъснели още се мяркаха далеко насреща. Ще дойдат и те — клепалото ги вика, ще стигнат и те навреме.

Младата учителка едвам откъсна поглед от оживелия пред нея простор, обърна се и също се запъти към църквата. Клепалото наново замлъкна и тя чуваше стъпките си по каменната площадка.

Сводестата врата на църквата беше широко разтворена. Дона се опря сред малкото тремче — вратата зееше тъмна и оттам лъхаше влажен хлад. Дълбоко в тъмнината блещукаха няколко искри и се чуваше там треперлив напевен глас:

— Во имя отца и сина и святаго духа… — И още един път: — Во имя отца и…

Учителката чу зад себе си равномерни стъпки — ясно отекваха те по камъка на площадката и между каменните стени на околните сгради: църквата, училището, а там, малко по-нататък, и къщата на Даме Скорнев. Младата девойка побърза да влезе в църквата, преди да я настигнат приближаващите се люде. Тя не знаеше какво ще й кажат и какво да им отговори. Не ги познаваше, не познаваше обичаите им и се боеше малко от чужди люде.

В ниската каменна църквица беше студено и тъмно. Няколко свещи мъждукаха пред дървения иконостас и там, в бледата светлина, се виждаха иконите като привидения, с изпити жълти лица и огромни очи. Встрани, на аналоя, пред запалена свещ пееше с несигурен глас стрико Даме. С бавни, отмерени стъпки се приближаваха жени към свещниците пред иконостаса, палеха свещи и се кръстеха, после се отдръпваха назад в мрака. Дона чувствуваше как се пълнеше с люде малката Църквица и как се бе загнездил студ в сърцето й, който идеше от мрака наоколо, от мрачните образи на иконите, от дебелите каменни стени. Тя не обичаше да ходи по църкви, не Умееше да се моли и тъкмо затова изпитваше някакъв смътен страх от бога, от иконите, от свещениците в одежди и тоя страх сега тежеше като ледена грудка на сърцето й. Но службата не продължи много. Даме Скорнев знаеше само две-три молитви тропари и щом ги изрече, не знаеше какво друго да прави. Той се прекръсти мълчаливо още няколко пъти и взе да прибира сложените на аналоя дебели църковни книги.

Като излезе вън, учителката примижа с лека болка в очите от блясъка на слънчевия ден и отеднаж се видя обградена от гъста редица жени с дълги бели ризи, препасани с черни пояси и с ярко нашарени престилки. По широките и дълги ръкави, по пазвите на ризите пламтяха алени везби. Бели, червени и черни забрадки бяха изтеглени ниско над очите им, които се взираха внимателно, и само устните им едва-едва се усмихваха:

— Ти ли си учителката? … Добре дошла, добре дошла…

Някои носеха малки деца на ръце, наоблечени, загърнати с груби вълнени пелени и завивки, а други деца стояха в нозете на майките си и гледаха учителката с големи, широко отворени очи, с пръстче в устата. Дона погали едно от тях по дългата остра коса, щръкнала над ушите му чак.

— Ще дойдеш ли да те уча?

— Ще дойде, ще дойде — отговори майка му вместо него.

Една много стара, цяла набръчкана бабичка попита:

— Имаш ли си майка, учителке?

— Имам…

— Какво младо, пък тръгнало само по света! — продължи бабичката, преди да дочака отговор. — Не се ли уплаши, щерко? Ама ако, ако… за добро си тръгнала, света Богородица ще те пази…

— От що да се уплаши? — обади се друга от жените, още доста млада, дигнала напето глава под широката бяла забрадка. Сетне тя въздъхна, може би с някакъв скрит копнеж: — От що ще се плаши, щом е толкова учена…

Чуваха се от всички страни въпроси и всякакви приветливи думи, жените говореха една подир друга сдържано, с непринудена вежливост. Като говореха, те сякаш пееха — такъв беше говорът им, проточен и напевно звучен. Естествена руменина покриваше страните дори на по-старите жени, а повечето от младите бяха красавици, с тъмни очи и вити вежди, с алени устни и лебедови шии, разголени в широките, покрити с червени везби яки на ризите.

— Викат те, учителке — едва я докосна с върха на пръстите си една млада невеста и посочи с поглед: — Старците там…

Живият пръстен около Дона се окъса и тя видя край стената насреща, насядали на дървена пейка, четирима стари мъже, между които беше и Даме Скорнев. Те мълчаливо я гледаха и я очакваха. Младата девойка се отправи нататък с разтуптяно сърце и, види се, смущението й личеше още отдалеко, та Скорнев побърза да я посрещне:

— Ето нашите старей, учителко… се добри люде… Искат да те видят…

Най-старият от тях, дядо Павле Локвенец, с надвесени бели вежди и сухо, но румено лице, сам протегна ръка и Дона чинно я целуна, после тя целуна ръка и на другите двама старци.

— Да си жива… Да си жива, щерко… — отвръщаха й старците един след друг.

След късо мълчание дядо Павле Локвенец каза:

— Каквото е рекъл и уговорил чичко ти Даме, речено е и уговорено. Ние и от дедо владика имаме позволение и дума. Много млада ми се виждаш, учителке, но човек по работата се познава.

III

Едващо излезе Никола Нешев от затвора и побърза Да свика на съвещание революционния комитет, като да искаше да навакса загубеното време. Двама от членовете не дойдоха на съвещанието — още беше голям страхът след арестите и след сражението в Криводол и те двамата не дойдоха тъкмо от страх — по отказите им се позна и по извиненията.

— Толкова по-добре — изръмжа Нешев. — Така се познава по-добре кои са за работа и кои не са.

Бърз и нетърпелив човек беше той, едвам дочака другарите му да си поприказват за сражението, за затвора пък тия от тях, които бяха задържани.

— Сега — пресече сладкодумните разговори Нешев — ние трябва да продължим борбата си с още по-голема сила, за да знаят агите, че не сме победени и сме още по-силни. Ще подигнем куража и на народа.

— Куража си народът не е загубил — каза Любен Расков. — Има си кураж народът всекога, а сега още повече.

Той не даваше да се каже нищо лошо за народа. Йоан Сърчарот, председателят на комитета, както винаги, тръгна пак по средата и пак гледаше издълбоко да подхване:

— Народът, той секак: и ще се уплаши, когато има нещо страшно, и сила ще покаже, когато требва…

Нешев изкриви лице нервно, размаха ръце:

— Все гледаме да се отплеснем… Работа сме се събрали да…

— Е, хайде, хайде… Казвай какво е — побърза да го успокои Сърчарот.

— Пред нас — започна някак тържествено Нешев — се слага една много важна задача, която е одобрена и от Делчев, когато беше тук. От дълго време търпим да се развива в града ни и в околията чужда пропаганда, а се вършат и предателства. — И петимата останали членове на комитета се досещаха какво ще каже той, но Нешев продължи със същия тон: — Ние имаме решение по тоя въпрос, но сега имаме и нови доказателства: от сигурно место узнах, че и за последните арести предателят е бил Панту Кътърка. Стига вече! Той требва да си получи каквото е заслужил отдавна. — Всички спотаиха дъх, да чуят как ще изрече той най-важната дума. Нешев почувствува това очакване, спря се за един миг, но после продължи с още по-голяма сила, махна и с юмрук: — Ние требва да го убием.

И предизвикателно спря гневен поглед върху лицето на Борис Глаушев, който седеше с отпуснати клепки, като да беше замислен за друго нещо, но също слушаше с напрегнато внимание. Той дигна очи и колкото да беше голяма силата на тия светли очи с дълбокия им блясък, Нешев нито мигна, но цял се изчерви. Борис попита:

— Нови ли доказателства? Какви са те?

— Знам от сигурно място, че Панту Кътърка е казал на Етхем ефенди кого от нас да задържат. И знаеш ли кой ми каза? — млъкна за миг Нешев и отеднаж рече: — Баща ти.

Останалите членове на комитета се спогледаха многозначително, поклатиха глави, само Любен Расков гледаше втренчено Бориса Глаушев и чакаше отговора му. Борис каза спокойно:

— Аз нема да дам съгласието си като член на комитета за убийството на Панту Кътърка, докато не проверя всички доказателства против него. И докато не се убедя още, че той е непоправим или не може да се обезвреди по друг начин. Можем да го прогоним от Преспа, щом е опасен.

— Значи, аз така, на ветъра си приказвам — изчерви се още повече Никола Нешев. — От баща ти знам, чуваш ли, от Лазар Глаушев. Сам Етхем ефенди му е казал. А че Кътърката проповедва сърбоманство и сръбско училище иска да отваря в Преспа — и това ли ще проверяваш?

— Всичко ще проверя.

— Ние пък и без тебе…

— Но, Нешев — намеси се Любен Расков, — тук ние сме като съд и требва да бъдем много справедливи.

Нешев скочи прав:

— Само за сърбоманството да е, пак требва да му вземем главата. Той иска да дели народа, едни срещу други ще ни… а това не го ли знаете вие двамата? Кътърката открито проповедва. И го заплашихме, и… Кътърката не скланя глава, е — ще му я откъснем.

Настана мълчание. Нешев се отпусна сърдито на стола си и столът изскърца остро под него. Борис Глаушев продума, загледан пред себе си:

— Аз искам да проверя всички тия доказателства.

— Ти не си революционер — изръмжа срещу него, Нешев.

Борис нито се помръдна и рече:

— Не искам да бъда убиец. Любен Расков протегна живо ръка:

— нека! Борисе, провери всичко още еднаж, шега ли е? Човешки живот.

— Е, нека, нека… — проточи глас и Сърчарот. Не е шега, разбира се.

— Така не се върши работа! — размаха разперени пръсти Нешев. — Какви са тия бабешки вайкания? Тия нови проверки… Борисе! — подскочи той и викна с изтънелия си глас: — След два дни искам отговора ти След два дни — не повече. Съгласни ли сте?

— Съгласни…

— Съгласни сме — каза и Любен Расков. Борис Глаушев мълчеше. Нешев махна с ръка:

— Ех… И без тебе ще я свършим!

Панту Кътърката беше все тъй самотен човек и сега, след завръщането си от Сърбия, живееше у по-младата си тетка. Бедна беше тя, с няколко дребни деца и повече той се грижеше за прехраната им. Дала му бе тя част от двора си и това лято Кътърката дигна сграда на два ката, с големи стаи, обърнати към улицата. Покри я с нови керемиди, но не можа да я довърши, не му стигнаха пари, тогава каза на майсторите да му стъкмят само една по-малка стая и там се наД стани да живее. Пак се грижеше тетка му за него и пак той хранеше децата й, но живееше отделно в новата, недовършена сграда. И тъкмо леля му и нейният мъж разгласиха първи, че новата сграда ще бъде сръбско училище в Преспа. Стърчеше тя високо в тая крайна махала сред празните, незастроени места и занемарени градини, над пръснатите наоколо къщурки на бедни люде. Тук, най-вече между тия люде, Панту Кътърката търсеше свои привърженици и ученици за новото училище. Раздаваше им златни минцове, за да печели сърцата им. Борис Глаушев отиде направо при него…

Тежки часове настанаха за Борис Глаушев след съвещанието на комитета. Върна се късно през нощта след съвещанието, старите бяха се прибрали в стаята си, той остана сам в своята стая горе. Прекара неспокойна нощ и щом дочу, че старите бяха станали, слезе при тях още по тъмно.

— Ти не спа добре тая нощ, Борко — рече майка му — Чувах как ходиш из стаята. Добре ли си?

— Добре съм, майко… И спах през целата нощ — излъга той, за да не я тревожи. Как би споделил с нея това, което глождеше сърцето му и мозъка му? Той седна при баща си. Ния им донесе кафе. Борис попита: — Казвал ли ти е нещо, татко, Етхем ефенди за Панту Кътърката?

Лазар Глаушев сръбна от кафето си:

— Каза ми, че той, Панту Кътърката, му донасял сичко. Кътърката е шпионин на Етхем ефенди. Ами Кътърката и не крие това, той се хвали, че е съюзник с турците срещу… срещу комитета.

Нямаше кого да пита и разпитва повече Борис — баща му никога няма да каже празна или лъжлива приказка. И той видя, че съдбата на Панту Кътърката е решена. Но не още, не още… Той трябваше да изпита всичко докрай, да не остане нищо да тежи на съвестта му, преди да изрече и той тежката присъда. И пак попита баща си:

— Ами какво знаеш ти за Райко Кутрев, за Алексо Пачев?

— В чаршията се говори, че пак той ги взел на душата си, Кътърката.

— Говори се… — повтори Борис и млъкна.

Той нямаше какво да пита повече. Искаше да чуе баща си и го чу. Лицето му нищо не можеше да скрие и Лазар Глаушев виждаше мъката на сина си. Не беше трудно за стария човек също да се досети защо разпитваше Борис за човек като Панту Кътърката. Крои нещо комитетът за Панту — това е. И старецът бе чул снощи неспокойните стъпки на сина си горе, а ето, дошъл бе той да го пита още по тъмно. Тежко му е, решава нещо против волята си Борис…

Майката беше в готварницата, да им приготви утРинна закуска. Лазар подзе предпазливо:

— Борисе, никога не съм ти се бъркал, даже и когато беше още малък, ти се ще свършиш сека работа, Както требва; с такъв ум те просветил бог. Но аз виждам и следя сега, синко, тежък товар си дигнал на рамената си. Не е толкова тежината му, ти сичко ще понесеш, но… През тая нощ, когато се биха в Криводол, ти излезе от дома да събираш люде по града, за да спасяваш комитите. Не дойде никой с тебе, разбира се. И в града се говореше после за тебе, чудеха ти се людете Виждаш ли какъв човек си ти? Тебе те води сърцето! А работата на комитета е често работа груба, за по-твърди люде.

— Всички ще станем по-груби и по-твърди. Ти не ме съветваш да напусна борбата, нали, татко? Би било срамно…

— Не, не те съветвам, разбира се. Но ти намери си по-сгодна работа за тебе. Не знам какво решавате, но ти снощи не спа, а другите сигурно са спали цела нощ.

— Нема друг път и друга работа за мене, татко. Щом обичам и жаля тоя наш народ… тая земя… Не ще да е голема тая обич, ако обичам и жаля повече себе си. Нека ми е по-тежко — и сладостите за мене ще бъдат по-големи. Когато идват, когато ще дойдат. Ами, татко, твоя кръв се е прелела в моите жили.

— Човек не мисли за себе си така, както мисли за децата си. И човек става по-мъдър, като позастарей..

— По-мъдър, но и по-слаб. Ти се боиш за мене, а не си се боял за себе си. На гърдите ти има белег от смъртоносна рана.

— Боя се за тебе. Но нема да те спра. Сърцето ми не дава да те спирам, колкото и да е голем страхът ми за тебе. Аз само… бих искал по-малко да страдаш…

Борис прегърна баща си мълчаливо, силно. Развълнуван от тая прегръдка, Лазар Глаушев каза:

— Майка ти… За нея мисли повеке.

— Мама… Нема по-мила мама на тоя свет. И ето какво е нашето сърце: за нея аз като че ли никак не мисля. За тебе повече мисля — какво ще кажеш, дали ще одобриш тая или оная моя постъпка. А мама… т всичко може да понесе: така си мислим ние всички за нашите тъжни майки.

Сега се нажали сърцето му още повече. И не се успокои. Това беше тъга не за него самия или за двамата стари люде, а то беше тъй за всички люде, и за добрите, и за лошите, както си мислеше той — за лошите, че бяха лоши, за добрите, че бяха по-нещастни. Борис скърбеше и за предателя, който, виждаше се, трябваше да загуби живота си. Борис ще му помогне да се спаси, ако може да се спаси. Всеки човек трябва да живее и да бъде щастлив. Той иска да му помогне и ще върви докрай. Не се взема човешки живот, щом не можеш да го дадеш и ако не сложиш срещу него стократно по-голяма цена. Но има ли такава цена, която да е равна на човешкия живот и по-голяма от него? Народът… Свободата… Честта, която пази душевната чистота на човека. Любовта, която може да пожертвува всичко… А каква цена може да има животът на един предател? Но помисли ти, преди да определиш тая цена, помисли, че и той е човек, помисли дали не можеш да го спасиш, преди да го погубиш.

Докато се измъчваше Борис Глаушев през цялата нощ и още повече сега в своите размишления за скръбната участ на един паднал човек, някаква друга, отделна негова мисъл, по-ясна, по-проста, го водеше през тия тежки часове, насочваше го дори и с една трезва пресметливост какво да върши, къде да стъпва. Той слезе при старите още при първия признак, че са будни; разпита баща си за най-важното и всичко запомни; той гледаше трезво на прегрешенията на предателя и ги съдеше строго; докато приказваше с баща си, следеше зорко и времето, за да не пропусне нито една минута и да излезе точно навреме, както бе решил. Той сам се улавяше в тая пресметливост и чувствуваше тая своя друга мисъл като нещо отделно вътре в себе си, отделно, дори чуждо, враждебно. Но и се подчиняваше. Тя го водеше и му се налагаше. Като носеше цялото бреме на сърцето си, той се готвеше и да действува.

Щом се раздени, Борис излезе от къщи. Той знаеше точно още колко време му остава до започване на занятията в училището. Утрото беше студено, над града се бе спуснала бяла прозрачна мъгла, но високо горе, в един широк кръг, небето светеше бледосиньо — ще бъде ясен, слънчев и тоя ден. Въпреки ранния час по улиците тропотеха с кундурите си много люде — повечето мъже, бързаха към чаршията. Какви работливи мрави — тръгват, щом се раздени, и не спират до тъмно! Ала напразно се заглеждаше Борис във всичко, що разкриваше пред очите му изгрялото утро, и той жадно се улавяше За всяка такава своя мисъл, отскочила като светла искРа в съзнанието му: тежеше огромен товар на сърцето МУ и собствената му воля, макар и прикрита, го тласкаше към неизбежна развръзка.

Той стигна бързо до тоя край на града и навлезе кривите улички между разградените дворове и запустели градими. Не се виждаше жива душа — людете са изпоизлезли по работата си, няколкото разхвърляни къщурки дремеха забулени в утринната мъгла. Тук беше и изоставената къща на Вдовицата Вета Кузманова, която след убийството на Райко Кутрев и на щерка й бе отишла да живее някъде навътре в града. Борис следеше зорко всичко наоколо и дали не го наблюдава някой — в сърцето му оживя и страх. Новата сграда на Панту Кътърката се виждаше отдалеко през оголените клони на дървесата. Борис Глаушев бутна вратника и влезе в доста широк занемарен двор. Вдясно, край самата ограда, беше къщата на Кътърката, а в дъното на двора се тулеше къщурката на по-младата му тетка. Една пътека между изгорели от слана бурени водеше към новата къща; виждаше се там и разхвърлян строителен материал, широка дупка за вар. Друга пътека водеше към малката къща в дъното на двора и в началото на тая пътека, на няколко стъпки от вратника, стоеше едно около тригодишно дете. Дворът наоколо беше пуст и се виждаше там само това дете. Не можеше да се познае дали е момче или момиче, облечено беше в дълга до петите му мръсна ризка, в грамадно за тялото му палтенце и беше босо в студеното утро. Гологлаво, с нечисти, сплъстени руси коси и с бледо триъгълно личице, то гледаше Бориса с големи пъстри очи, уплашено и любопитно в същото време. Блестеше детският поглед много чист и Борис се загледа в тия хубави очи, но бързо се извърна, още повече смутен и разтревожен. Той помисли, че това мъничко дете знаеше за него нещо много важно, знаеше за него нещо повече, отколкото сам той знаеше за себе си в тоя миг. В смущението си той не се и опита да каже нещо на детенцето или да го погали, дори се боеше да заприказва с него и бързо сви накъм новата къща. Виждаше се там врата от нови нерендосани дъски и прозорец с нова рамка, но всички други прозорци и врати на двата ката зееха празни по неизмазаните тухлени стени. Борис почука на вратата. Още един път.

— Ида, ида — чу се отвътре глух глас, скръцна друга врата, потътриха се влечки. Показа се облечен набързо, гологлав, с боси нозе Панту Кътърката. — Ха — зяпна той и гласът му прозвуча силен, напрегнат: — Що бре, даскале? …

Той отвори вратата още по-широко, но не се помръдна от нея. Борис го виждаше за пръв път така отблизу. Кътърката не беше се променил през последните няколко години, само в ъглите на очите му се бяха набрали ситни бръчици и погледът му бе станал по-остър и по-надменен. Борис преглътна и каза:

— Прощавай, че толкова рано… Дойдох по работа… преди да ида в училището.

Кътърката го гледаше внимателно, разгледа го цял, после се дръпна от вратата.

— Ами влез… щом…

Борис прекрачи доста високия праг на входната врата и последва Кътърката през едно тясно тремче, оттам влязоха в широка светла стая, с нов под и наскоро измазана. Смесен дъх на застоял въздух, на вар и чамово дърво удари Глаушева. На един одър в ъгъла беше леглото на Кътърката, разхвърляно и не много чисто, близу до него беше сложена кръгла тринога маса, а на нея — стъклена газена лампа, кръгла кибритена кутия и по-нататък друг някакъв предмет, набързо покрит с кърпа. Край масата бяха наредени три прости дървени стола и Кътърката там покани госта си да седне, а той седна на леглото. Борис поседя една минутка мълчаливо, чакаше мълчаливо и домакинът. Най-сетне Борис се сепна:

— Искам да си поговорим с тебе направо и открито.

— Е, харно, щом си дошъл — отвърна Кътърката и на едва-едва зяпналите му устни се появи подигравателна усмивка, а сивкавите му очи гледаха все тъй дръзко изпод тежките клепки. Той не изглеждаше много изненадан от това посещение и не проявяваше никакво любопитство към госта си, дори показваше пренебрежение.

Борис Глаушев чувствуваше до болка, че мислите му се разбъркват, не бяха в негова власт сякаш и движенията му. Все пак той попита с твърд глас:

— Верно ли е, Пантуше, че ти се готвиш да отвориш тУк, в Преспа, сръбско училище?

Някаква хитра мисъл и любопитство едва проблесна в погледа на Кътърката. Той каза горделиво:

— Ами да… Ще отворя. Ето тука, в тая сграда.

— Не е хубаво това, Пантуше. Ти ще разделиш народа.

— Ами вие не го ли делите? Вие по гайдата на Екзархията…

— Тия училища сега в Преспа сам народът си е отворил и ние, учителите, получаваме народни пари. А ти? Ти с чии пари ще отвориш училище?

— Тоя народ е сръбски и вие му мътите ума — започна да се гневи Кътърката и руменината по бузите му се сгъсти. — Тука ще дойде Сърбия, даскале, чуваш ли! Слушай! — И той се приведе към Бориса, протегна дългия си врат, зашепна: — Искаш ли и ти да станеш даскал тука? Ще дойдат двама от Сърбия и ти един… Сто минца за година ще получаваш.

Борис се подръпна от него и нищо не отговори. В тоя миг той съгледа под кърпата на масата дръжката на револвер. Погледът му отскочи. Но той почувствува сега с още по-голяма сила, че това, което се отделяше в него като друга някаква мисъл, бързо се превръщаше като че ли в друга негова воля, упорита, властна. Той пак свали бърз поглед към револвера под кърпата и закривената дръжка на оръжието сякаш сама, като жива му се поднасяше, готова да се сложи в ръката му. Борис скри дясната си ръка в джеба на горната си дреха. Кътърката се усмихваше лукаво с полуотворените си устни, клепките му бяха спуснати и не чакаше отговор на дръзкото си предложение: той се подиграваше с тоя даскал, сина на Лазар Глаушев.

Борис бе мислил да говори с него кротко, разумно, убедително, да го изведе от заблужденията му, да го накара да се разкае, ако може, за грешките си, да го накара да напусне Преспа, за да спаси живота си. Ала тая добра воля в него бързо чезнеше.

— Пантуше — повиши той глас, — ти ли предаде на турците Райко Кутрев, Ицо Наумов и Алексо Пачев? Искам от тебе да чуя…

Лицето на Кътърката веднага побледня, той дигна към Бориса уплашен поглед и замига бързо-бързо, но пак тъй бързо се съвзе. Остана само бледността по лицето му, която бавно се събра около нацупените му полуотворени устни.

— Хайде бре! — махна с ръка нервно, като че ли искаше да удари Бориса по лицето. — Какво си седнал сабайле да ме разпитваш! За това ли си дошъл…

— Кутрев бе убит, Алексо умре в затвора… — задъхваше се Борис, по челото му изби влага.

— Не съм аз — изломоти сърдито Кътърката, а погледът му шареше някъде по пода. Сетне той изеднаж се съживи, изблещи срещу Бориса помътени очи: — Знаеш ли кой ги предаде? Брашнаров, Таки Брашнаров ги предаде. Те го нападнаха, раниха го. Аз него… — започна отново той, но веднага млъкна и сивкавите му зеници пак заиграха.

— Ти лъжеш — каза Борис с леден глас. — Лицето ти говори повече от езика ти. Аз виждам. Защо Бращнаров не ги е предал веднага, щом са го нападнали? Той не е казал никому, че те са го нападнали. А башполицът Етхем твърди, че ти всичко му донасяш за хората на Организацията.

— Ха.. Организацията! — проточи презрително устни Кътърката. — Келеши! Да не мислиш, че ще ме уплашиш!

— Виждам всичко — продължи Борис и гласът му сега потреперваше. — Ти си предал Райко Кутрев и Алексо Пачев.

— Е, що! — пламна Кътърката, изчерви се цял, та и очите му потъмняха. — Може и аз да съм ги предал, какво ще ми направите?

Два гласа викаха, гърмяха вътре в мозъка на Борис Глаушев, вътре дълбоко в него, в самата му душа:

„Той заслужава смърт! Убий го!“

„Аз не мога да убия човек! Не мога… Но той требва да бъде убит, требва!“

И някаква сила тласна ръката му. Той се поколеба за миг, сетне посегна към револвера, но Кътърката ловко го изпревари и грабна оръжието заедно с кърпата. Борис чу гърлестия, силен, ликуващ смях на Кътърката:

— Будала… Така ли ще ти се оставя? Ами сега? Смехът му заглъхна. Борис Глаушев притвори очи и чакаше, а в душата му бе настанала пълна тишина. Той чу пак гласа на Кътърката — беше пълен с презрение:

— Върви си. Такива сте сички вие. Даскали. Баби. Почакайте, аз ще ви оправя. — Борис отвори очи, а оня го гледаше със зъл, все тъй дързък, надменен поглед.

И отлепи стиснатите си сега устни: — Знайш ли защо не ти тегля един? Не ща да си имам разправии после. Да не мислиш, че те жаля! Аз по-иначе ще ви наредя сичките. С агаларите. Те ме слушат. Хайде сега, върви си.

Борис стана и мълчаливо излезе.

А малкото дете стоеше още там, на пътеката. Борис го видя отдалеко — той го потърси с очи още щом излезе от къщата на Кътърката. То като че ли чакаше там и Борис пак срещна очите му, същия чист детски поглед. Той пристъпи и погали косите му — усети, че бяха студени и влажни от утринната мъгла. После Борис се обърна и бързо излезе през вратника.

Тая сутрин, по същото време, в новия житарски дюкян на Лазар Глаушев влезе Кемал бей, бащата на Селим бей. Лазар Глаушев се учуди на това ранно, неочаквано посещение и стана да посрещне стария бей със сдържана, но доста тържествена строга церемониалност, както правеха турците при такива случаи: приветствува го с щастливо утро, покани го да седне на миндера, седна и той на мястото си. Сетне му подаде табакера да си свие цигара и едва след като я запали беят, попита го с тих глас за здравето му, за благополучието му. Сви си цигара и Глаушев, макар да не пушеше от някое време, но не беше учтиво да остави госта си да пуши сам и да прояви по тоя начин обидно пренебрежение към неговите благородни привички. Мълчаха доста дълго те и двамата; не бива никога да се проявява прибързаност и нетърпение — дал е аллах достатъчно време за всичко. Влезе съседът кафеджия с поднос; още с влизането на бея Глаушев бе направил знак на чирака си да поръча две кафета. Донесе ги кафеджията заедно с джезветата, сипа ги в широките чашки едно след друго, като разклащаше ловко всяко джезве, да не остане гъстото на дъното му, и ги поднесе:

— Буюрунус…

Старият бей дръпна пушък от цигарата си, духна го в чашката и шумно, вкусно сръбна от кафето. Сетне още един път по същия начин. Лазар Глаушев любезно му пригласяше и очите му сълзяха от лютивия тютюнев чад. Сега старият бей попита изтежко:

— Как върви, чорбаджи, алъшверишът?

Лазар Глаушев благодари скромно на бога за милостта му. И попита на свой ред:

— Как е Селим бей? Не съм го виждал скоро из чаршията…

Върху лицето на Кемал бей падна сянка и той не искаше да я скрие, но каза със спокойно пренебрежение:

— Той, чорбаджи, по лов… по лов ходи.

— Е — усмихна се Глаушев с разбиране спрямо слабостите на сина. — Млад е той още, ходи му се. Пък и времето сега, тъкмо за лов…

Старият бей нищо не отговори. Не искаше да говори той за сина си Селим, за най-големите си грижи, не беше доволен той никак от своя син. Взел бе всичко в ръцете си Селим бей, а вървеше по лоши пътища: комар играеше, пиеше ракия. Но такава е била волята на аллаха…

Цигарите бяха изпушени, кафето беше изпито, разменени бяха и необходимите за такива случаи думи на почит и вежливост. Но, разбира се, най-важното още не беше казано: няма да отиде някъде Кемал бей само за да изпие едно кафе. Цигарата, кафето влизат в необходимата церемония. Но когато човек говори дори и по най-важна работа, пак не бива да проявява несдържаност и голяма заинтересованост. Особено пък когато работата е в някаква връзка с женския пол — нужно е да се покаже подчертано пренебрежение. Едва когато старият бей вече стана да си върви и като че ли случайно се сети, каза, дъвчейки думите си:

— Те, моите деца (това значеше всъщност жените в къщата му), днес следобед се готвят да отидат при твоите деца… ти кажи там, чорбаджи…

И си излезе.

Лазар Глаушев приподигна рамена учуден. И каза на чирака си:

— Иди в къщи, кажи на жена ми, че днес следобед Ще й отидат на гости жените на Кемал бей. Не знам що им е текнало. За пръв път е това. Нека предупреди и Бориса да не стои по това време в къщи.

Туркините биха могли да отидат на гости у Ния Глаушева и без предупреждение — всяка къща е винаги отворена за гости. Но старият бей бе дошъл не да предупреди Глаушевица, а двамата Глаушевци, които трябваше да стоят далеч от къщи, докато са там туркините.

Скоро следобед пред портата на Глаушеви спря затвореното ландо и от него слязоха четири забулени туркини. Само това можеше да се познае изпод техните фереджета и була, че двете бяха млади, а другите две бяха стари. Това бяха старата беица — майката на Селим бей, — една от жените му и сестра му Лейла; четвъртата кадъна беше по-бедно облечена и по-иначе забулена: носеше дълга до земята черна широка дреха която бе почнала да зеленее, с дълги широки ръкави, главата й беше цяла обвита с чиста бяла кърпа и самсУ, с една цепка, колкото за очите. Тя беше нянята на Лейла — бедна далечна роднина на старата беица и беше като своя в къщата на Кемал бей. Старата беица я побутна тя първа да влезе в гяурската къща и нянята пристъпи нататък, но насреща се зададе и Ния Глаушева. Трите беици я гледаха през тънките си була, а нянята започна по гяурски:

— Е, чорбаджийке, гости ти идем, чакаш ли ни!

— Повелете, повелете — посрещна ги Ния, — чакам ви.

Туркините влязоха в двора. Ландото остана пред портата, а кочияшът — стар турчин — седи там, на капрата, и няма да погледне ни вляво, ни вдясно; той ще стои тук, ще чака и ще пази.

Това необикновено посещение в дома на Глаушеви ставаше по желание на Лейла. Тя много се увлече да плете някакви сложни кенета — хвана я мерак по тях като болест. Научила бе от майка си, че голяма, изкусна майсторка на кенета била една гяурка — Ния Глаушева. Започна тогава Лейла всеки ден да дотяга на старата беица:

— Да идем, анам, при гяурката. Да идем…

След нея започна и нянята й:

— Да идем. Нека мине меракът на Лейла…

Лейла беше по-малката щерка на Кемал бей, роди му се на стари години, не можеше да й скърши хатъра и тя го накара да позволи това посещение, да отиде той чак в дюкяна на Лазар Глаушев.

Като влязоха туркините в къщата на Лазар Глаушев, водени от Ния Глаушева, а нянята затваряше грижливо след тях всяка врата, те свалиха нетърпеливо булата и фереджетата си.

— Ех, чорбаджийке… — въздъхна първа старата беица. — Щастливи сте вие кяурските жени, че не носите такива дрипи по вас, та и слънцето да не може да ви види.

Ния пристъпи и улови Лейла за ръката: каква хубава девойка! Тя се радваше на голямата хубост на младата туркиня — на кафявите й очи с по-тъмни лъчи в тях, които правеха погледа им по-дълбок, с дебели черни вежди, извити като лъскави венчета над тях, на необикновената нежност на кожата й, а устните й бяха набъбнали от млада, гореща кръв. Имаше и друга сила в тая хубост, която притегляше и замайваше, усети я дори и Ния Глаушева, като някакво благоухание, което стига чак до сърцето и вълнува.

Настани гостенките си Ния в най-хубавата стая — в гостната, — поднесе им плодове, сладкиши и шербет, който ухаеше на рози. После изнесе всякакви кадета и тантели, които сама бе плела. Чудеха се туркините на тия прекрасни изделия на две нежни, ловки и търпеливи женски ръце. Ния показа на Лейла как се заплитат най-хубавите от тях, а девойката се галеше около нея, изричаше с приятния си глас неразбрани турски думи, които смесваше и с преспански. Тя бързо схващаше всяка плетка, а на края пожела да разгледа къщата. Дошла бе тук и от голямо любопитство — да види гяурска къща.

— Ами хайде, момичето ми — каза Ния. — Върви, влизай, където искаш. Старата беица попита:

— Сами ли сме, чорбаджийке?

— Сами сме в целата къща — отговори Ния, но сърцето й беше неспокойно: синът й днес не си бе идвал за обед — случваше се това понякога, и той не беше предупреден за необикновените гости. Но ако си дойде сега — успокояваше се Ния, — нели ландото е пред портата и кочияшът е там, ще го спре, ще го предупреди…

Лейла тръгна сама из къщата. Влезе във всяка стая тук, на горния кат, и все се заглеждаше в наредбата. Влезе и в стаята на Бориса, опипа и разгледа с детинско любопитство всеки предмет върху масата му — писалките му, мастилницата, някакво тежко пъстро стъкло, наредени бяха тук една върху друга много книги. Девойката продължаваше да ходи сама из чуждата къща. В гостната стая оттатък се чуваха гласовете на другите жени. Лейла взе да слиза тихо, с котешки стъпки по дървената стълба за долния кат. Тъкмо бе стигнала най-долното стъпало и входната врата изеднаж се отвори. Девойката цяла потрепера от уплаха — накъде да избяга така, разбулена — и тя видя на отворената врата Бориса. Те се гледаха, близу един срещу друг, кой знай колко време, сетне Борис пристъпи и затвори вратата зад себе си, сякаш да запази от някого младата туркиня. Ами те се бяха виждали вече — и девойката се усмихна приветливо, дружески на хубавия момък.

Минутка преди това старата беица в гостната също пожела да разгледа къщата: тя поиска това не от любопитство, а бе се разтревожила за щерка си, която се бавеше вече много из гяурската къща. Двете майки тръгнаха заедно, тръгнаха след тях и нянята с младата беица, но те двете изостанаха назад, като зяпаха ту на една, ту на друга страна. Старата беица и Ния Глаушева видяха едновременно от горния край на дървената стълба двамата млади люде, застанали един срещу друг.

— Вай! — не успя да заглуши съвсем своя вик старата беица.

Лейла бързо се обърна, сетне подбра дрехата си и се изкачи горе, застана срещу майка си смутена, уплашена. И само това каза с шепот:

— Анам… Аз не знаех… Притича нянята:

— Какво има? Лейла, кажи…

— Нищо, нищо — рече старата беица със спокоен глас.

Борис бе изчезнал.

Четирите туркини скоро си отидоха и никой друг не узна какво се бе случило в тая къща. Двете майки с нищо не издадоха опасната среща на децата си, които бяха престъпили един от най-строгите закони на мохамеданската вяра.

През цялото време тоя ден до връщането си в къщи Борис Глаушев бе скитал из полето около града. Той не отиде в училището тоя ден, не се срещна и с Никола Нешев, а днес трябваше да даде отговора си за Панту Кътърката. Той бе претърпял тежко поражение — пред дръзкия предател и пред себе си, в себе си. Нешев и без него ще изпълни сега каквото е нужно.

А Нешев едвам дочака да мине тоя уговорен ден. Веднага след свършването на следобедните занятия в училището той изпрати единия от училищните прислужници да повика от чаршията Гога Ярмов и Йоско Пачев — двама млади люде, и двамата членове на градската чета; Иоско Пачев беше братовчед на умрелия в затвора Алексо Пачев. Нямаше какво да им говори повече Никола Нешев — те преди това още всичко бяха уговорили. Сега той им каза:

— Действувайте, както ви е наредено. Гога Ярмов и Йоско Пачев винаги носеха в поясите си пълни револвери. Те и двамата бяха калфи, върнаха се в чаршията и продължиха работата си, докато започна да се стъмва. Затвори се чаршията и двамата млади люде наново се срещнаха. Те знаеха, че Панту Кътърката се прибираше рано в къщи, но се хранеше в малката къщурка, при роднините си, и често се застояваше там до късно, а след това се прибираше да спи в новата къща.

Щом се стъмни, Ярмов и Пачев се промъкнаха незабелязано в двора на Кътърката: те бяха видели отдалеко, че в новата къща беше тъмно, и се спотаиха зад нея да чакат стопанина й. Не чакаха много дълго. Вратата на малката къща в дъното на двора светна, чуха се там гласове и скоро по пътеката изникна в тъмнината силуетът на Кътърката. Вратата на малката къща стоеше отворена и все още се чуваха там гласовете — роднините пазеха покровителя си. Той се приближи и се озърташе на всички страни. Спря се пред вратата на новата къща, за да си отключи, и двамата младежи там го убиха. Дигна се писък и вик откъм малката къща, двамата, терористи изчезнаха бързо в тъмнината.

IV

Събраха се в рожденското училище около четиридесет деца — повечето момчета, но имаше и момичета. Дона Крайчева ги разпредели на отделения според това, което някои от тях бяха вече учили. Всички бяха събрани в единствената учебна стая, наредени на дълги, грубо сглобени чинове. Работата започна още първия ден, но повечето от децата бяха без учебници, без тетрадки, без плочи и калеми. Бащите тепърва щяха да набавят каквото беше нужно, когато до другия или до по-другия пазарен ден отидат в далечния град. Децата могат и така да помнят някое време уроците си — не може да се бие шест часа път до града за дребни работи. Пък и пари са нужни за всяко нещо, а пари не се копаят като мрамора от земята!

Младата учителка имаше смелост и търпение за всичко. Тя се боеше, дори сърцето й трепереше от страх пред всяка смела стъпка и пред всяка трудна задача, но имаше и много храброст в сърцето си, сила имаше душевна да понесе страха си, да го заглуши, да прекрачи смело напред, когато беше нужно. Тя се боеше да напусне бащиния си дом и да дойде сред тия страшни планини, но трябваше да дойде и дойде въпреки страха си. Боеше се много и преди да започне работа в училището, но започна още първия ден и никой не можеше да познае как се свиваше сърцето й от страх и тревога. Тя не знаеше как да започне и как да учи децата — никой не бе я учил да бъде и сама учителка. Тогава си спомни, напрягаше се по-ясно да си спомни как нея бяха я учили да пише куки и колелца, да познава буквите, да пее песнички. Така започна и тя, стъпка по стъпка, сетне и самата работа я подтикваше напред.

Дните минаваха един след друг и Дона, вдадена в работата си, не ги усещаше как прелитат от безкрая към безкрая с разперени над планината безшумни крила. Животът тук, на каменната площадка, беше прост и еднообразен. Което беше ново и любопитно за младата учителка през първите няколко дни, повтаряше се всеки ден: събуждането на къщата в тъмни зори, грижите около няколкото добичета, излизането на двамата мъже, баща и син, в гората за дърва или за въглища, отиването и връщането им от пазар в града в края на седмицата, непрестанната шетня на стрина Ордена из къщата и малкия двор. Учителката ходи по някои по-близки къщи на селото — канеха я често, — но и там беше същото, та дори и людете изглеждаха като че ли все еднакви както в селската си руба, така и в образите си, и в приказката си. Свикна тя и се успокои и в училищната си работа, не й изглеждаше вече така трудна, пък и децата бяха схватливи, бързо и лесно усвояваха наука и знания. Само планината насреща и навред наоколо изглеждаше все различна — ту величествена, ту страшна, ту обляна в слънчев блясък, ту по-черна и от най-тъмните нощи, ала винаги хубава. Младата девойка свикваше и с нея, но колкото по-добре я познаваше, толкова по-ясно разкриваше планината своята хубост и своя истински образ. Дона забеляза, че така беше и с людете: изглеждаха все еднакви и едва отблизу човек можеше да види истинския им образ. Еднакви, то се знае — люде като люде, — но и различни… Оказа се, че и Велко, синът на хазаите, е неграмотен. Видя й се много чудно това, макар вече да знаеше какъв беше и какъв е бил животът в това далечно планинско село. И по-скоро не й се вярваше, че тъкмо Велко е сляп и глух за книгата, за науката — не може да напише дори името си. Донесла бе тя от дома няколко свои любими книги и науми да ги даде на младия човек да ги прочете, да вкуси той духовна храна, да научи нещо. Избра най-хубавата — да го привлече още в началото. Той повъртя книгата в ръцете си, после дигна към учителката своите сиви очи:

— Не ще да дума с мене тя…

И като каза това, откъм врата му пропълзя руменина, заля цялото му лице.

— Как тъй не ще да дума! — повтори след него учителката, тънките й вежди се извиха нагоре още по-тънки.

Велко й подаде книгата, а в очите му — остър, студен блясък от голяма горделивост:

— Така. Не мога да чета. Не съм учил. Руменината по лицето му стана още по-гъста, но и погледът му се изостри още повече, студен и надменен. Тогава се намеси майка му, стрина Ордена, като квачка да защити пилето си:

— Ех, учителке… Ами кога ще се научи, кой ще го научи? За пръв път дойде учител в Рожден преди осемнайсет години. Тогава мой Веле беше мъничък. Тогава се учи баща му, та и сега пей, криво-лево, по книгите в църквата. После нема учител може би десет и повеке години и като дойде нов учител — мой Веле беше пораснал и не ще да иде в училището. Молихме го баща му го би, и тъй, и инак, най-сетне склони да иде но пък с учителя се смрази. Ударил го еднаж учителят, може и за добро да го ударил, но мой Веле като каза не — и веке не стъпи в училището. Пак молби, па бой, та и учителят дойде да го увещава, но такъв си Веле още от мъничък: каже ли нещо и там остава Мина една година, дойде друг учител. Вервах аз, кай се смени учителят, ще тръгне и Веле, пък и новия учител беше един миловиден, сладкодумен човек, ама едващо отвори училището — убиха го турци на път за града. Три години не дойде в наше село никакъв учител, а мой Веле порасна, как ще го пратиш в школото с дечурлигата! Ето така, учителке… може и Веле да си е виновен, но и той не е много виновен, че остана неук. Да имаше учители… Дона я прекъсна:

— Аз ще го уча. Ще го науча да чете и да пише.

Велко се усмихна под мустачките си и обърна широкия си гръб: приказвай си ти, учителке… Нямаш си друга работа. Той се отправи към вратата, но младата учителка викна след него, та и сълзи се показаха в очите й от обида и гняв:

— Срамота е! Млад човек да не знае да чете! Велко нито се обърна да я погледне.

Минаха няколко дни. На учителката все й се струваше, че младият момък я поглежда присмехулно, ала тя в това време обмисляше и се готвеше да превие врата му. Такъв буден младеж, а неграмотен… И после няма да го остави тя да й се подсмива!

Настъпили бяха дългите есенни нощи. Планината стенеше вън разтъжена и сърдита. Глухо и тъжно въз дишаше оголялата гора, в кумина виеше нощният вя тър ту на кикот, ту на плач, есенният дъжд почукваше на малките прозорчета. Край огнището, между четири здрави, камени зидове, беше сухо и топло. В огнището грееше цяло купище жар. Четиримата люде, които живееха в тая къща, бяха всички тук, край огнището. Надалеко и някак встрани от другите седеше Велко и като че ли само на него не му беше ни хладно, ни влажно, седеше някак нащрек — готов всеки миг да скочи, да излезе някъде. Той целият беше като яка стоманена пружина, напрегната и гъвкава, целият от яки широки кости и мускули на твърди обли възли. Това личеше и през грубите му шаячни дрехи, а още повече в движенията му, във всяка негова поза. Трикракото столче скърцаше под него, но не изглеждаше, че той тежи много на земята ни кога седи, и кога ходи. Баща му седеше край огнището цял отпуснат, като тръшната пълна вреща.

— Чакай аз да ти намеря работа — скочи Дона, тя пък лека и подвижна като птичка в гората. — Че ти ще заспиш така, ще паднеш от столчето.

— Нема да заспя, не ми се спи! — сепна се Велко и сивите му очи заиграха — искаше бързо-бързо да отвърне на шегата с шега: — А ти не можеш да се задържиш на едно место. Духне ветър през кумина и току те понесе като…

Той млъкна — не можеше да довърши мисълта си и тя веднага подхвана:

— Като?… А кажи де!

Велко се усмихна на несполучливата си шега и наведе очи. Майка му цяла се изви към учителката и като че ли сега за пръв път я виждаше: лека и мъничка беше девойката, ръцете й като на дете и само две очи на слабичкото й лице, кафяви и блестят дълбоко отвътре; косите й бяха тъмни, с червеникъв блясък, гъсти и тежки, бухнали на бялото гладко чело и сякаш главата й едва се държи на тънкия врат, пристегнат с високата яка на пъстра басмена блуза. „Още не си е пораснало горкото — мисли си старата жена. — Но ще порасне, Ще се налее, ще заякне…“

Учителката свали малката газена ламба на сандъка в ъгъла и след една минута Велко се намери седнал там на столче и с плоча, с калем в ръцете си. Дона нареди Всичко това бързо и ловко, приседна и тя там на едно коляно на пода. Велко послушно изпълняваше заповедите и, едва-едва усмихнат, сякаш всичко ставаше на шега.

— Хайде, започвай! — рече учителката.

Велко трябваше да пише на плочата цели редици Куки, ченгелчета, колелца. Калемът беше като тънка, чуплива сламчица между дебелите му възлести пръсти. Той започна да пише усмихнат, после усмивката не усетно изчезна от устните му, зачерви се цял, дебелите му вежди се сключиха, на челото му избиха ситни капчици пот. Белите чертички по плочата се показваха разкривени, извити на всички страни, ту много големи, ту пък съвсем мънички. Каква дребна, нищожна работа, а колко трудна! По-лесно би свалил Велко някой стогодишен дъб с тежката си секира.

— Скрий си езика — скара му се учителката. Велко не бе извадил езика си, но бе издул с него долната си устна и бе го стиснал между зъбите. Сега той бързо го прибра на мястото му и се огледа уплашен, с разсеян поглед. Дона кротко додаде:

— Ще свикнеш да се плезиш, като пишеш, а това е хубаво.

Той продължаваше да пише редица след редица чентелчета, колелца и последната редица беше малко по-хубава от първата. Но какво го задържаше толкова дълго закован на трикракото столче, наведен над плочата с калем в ръка? Може би желанието му да се научи да пише? Да, той наистина искаше да се научи да пише, винаги бе съжалявал, че бе останал неук. Но не беше само това. Близостта на девойката, дъхът на нейното тяло, на косите й, едва доловимата топлина, която се излъчваше от нея, го упойваше, омагьосваше го и го държеше там, закован на столчето, послушен, усърден, смутен. Ръчичките на учителката водеха неговите тромави, тежки ръце и тая игра на ръцете беше чудно хубава. Тая игра радваше и вълнуваше двамата млади люде еднакво силно, макар и по различен начин. Велко чуваше как шуми в ушите му разгорещената кръв и се унасяше в сладостно замайване, а младата девойка сама си приказзаше в ума радостно учудена: „Какви големи, силни ръце! Твърди и топли. С едната си шепа той може да покрие и двете ми ръце…“

Даме Скорнев дремеше край огнището и час по час поглеждаше изпод рунтавите си вежди двамата млади люде в светлината на малката газена ламба. В сивите му зеници проблясваха лукави светлинки: „Я ги виж как си гукат… И я слуша, слуша я Велко…“ Разкъсаните му мисли бързо изчезваха в здрача на дрямката, докато наново отвореше очи и пак виждаше младите люде един до друг до големия сандък, в светлия кръг на ламбата. „Слуша я… А каквото му кажа аз или майка му, или некой друг… се рога показва като младо биче… Слуша я, нека я слуша…“

Поглеждаше ги и стрина Ордена край своята къделя, която се точеше на тънка жичка през пръстите й. „Нека го научи“ — мислеше си тя. „Зззннннзззннн!“ — тихо пееше вретеното й. — „Нека го научи да пише. Млад човек, а ето, учителката е в къщата ни. Млад човек, мъж… Едно писмо не може да си напише, сметка не може да си направи. Не може веке тъй, както в старо време. Людете сега са по-други, с отворени очи. Ето и мене дори ми се ще да седна и да се науча на писмо… Ще се научи Веле. Ето, пише ли, пише. Здраво го хванала учителката. Води го като с оглавник. Каква е мъничка, пък здраво го държи. Тя може чак и в църквата да го отведе, венец да му сложи на главата…“

— Ух! — подвикна стрина Ордена. — Какви ли не мисли минават през ума на човека…

Гласът й сякаш пробуди двамата млади люде. Учителката взе плочата и калема в малките си ръце и каза:

— Утре пак. Всеки ден. Докато се научиш.

— Не ща! — скочи младият момък, завъртя широките си рамена и застана с гръб към Дона, като че ли се свенеше да я погледне в очите. — Не ми требва! — махна той с ръка и се отправи без нужда към вратата.

Учителката се усмихна след него и повтори:

— Всеки ден.

Велко мълчаливо дръпна вратата след себе си, излезе вън, в тъмната нощ.

Велко бързо се научи да чете и да пише. Увличаше го сладостното вълнение, когато беше тъй близу до учителката и ръцете им се докосваха. Дона първа забеляза как отскачаха опасни искри от пръстите им и се Уплаши, отдръпна се. Та Велко беше мъж, а тя нима бе забравила! Една млада девойка не бива да се доближава много до чужд мъж. Това беше някакъв вроден страх от мъжа, но тя изпитваше и една особена радост — хубава, макар и смътна, още неосъзната напълно, като виждаше как в очите на момъка тлее и припламва един постоянен огън. Казваше си Дона, че се радва на бързия му успех, но в тая нейна радост имаше и самоизмама. Той четеше детските песнички и разказчета в читанката и се кикотеше с глас:

— Гледай ти! И аз като децата…

Но сърцето му се изпълваше с радостна почуда и възхищение, когато се разкриваше пред жадния му поглед смисълът на тия песнички и четива.

Като свършиха буквара на читанката, учителката каза:

— Сега ти свършваш първо отделение.

Велко избухна в сърдечен смях. Той рядко се смееше с глас. Дона продължи:

— Това ти стига. По-нататък сам ще се учиш: ще четеш, ще пишеш. Иначе требва да те прибера с децата, с тех да вървиш.

— Защо не? Прибери ме.

— Ех, Велко, големичък си вече…

Това беше малко преди Божик и учителката се готвеше, като разпусне децата, да си отиде за празника в града, при своите. Тъкмо по това време дойде да я търси чак горе, в училището, Добра Лозанова. Тя живееше насреща, на другия бряг на долината, но отдавна не бе идвала в църква и Дона за пръв път я виждаше. Беше дребна жена, ала носеше леко тежката везана носия. Имаше тясно лице с нежно заоблена брадичка и беше бледо лицето й, макар да беше тя дете на планината. Устните й бяха много червени, като боядисани, и долната, широко и смело извита, беше като лист на трендафил, свеж и влажен от утринна роса. Очите й, едва-едва откроени, гледаха някак втренчено, жадно и бяха тъмни — две зърна черно грозде, умити от есенните дъждове. Като я видя Дона Крайчева с тия очи и устни, с косата й, подала се на две крилца изпод бялата забрадка — черна, лъскава и суха, негли ще изпусне искри, ако я докоснеш, — като видя Дона тая жена — смути се и сама не знаеше защо се смути.

Беше късно следобед. Учителката тъкмо бе пуснала децата да си вървят и сама се готвеше да се прибере в къщи. Добра влезе в училищната стая едва-едва усмихната, с леки бързи стъпки, отвори ръце, прегърна поривисто младата девойка:

— Мила учителке, мило девойче, откога искам да те видя, да си поприказвам с тебе. Ама не мога, не смея, Скорневица не ме обича и рекох си, чакай, направо в училището ще отида да я видя. Пък и не ща да ме слушат други люде. Ух, милата, каква си мъничка…

Прегръдката на Добра беше гореща, милваща, нетърпелива. Дола искаше да се изтръгне от ръцете й, нещо я отблъскваше от младата селянка и я плашеше, но в същото време чувствуваше как се прелива нега в тялото й. Най-сетне Добра сама я пусна и седнаха двете една срещу друга на дълга пейка край стената. Добра все приказваше — имаше хубав глас и човек колкото се ослушваше в думите й, толкова и в гласа й. Тя знаеше, че всички я слушаха внимателно.

— Искам да се изприкажа пред тебе, учителке — продължаваше тя сега, — да сваля камък от сърцето си. Душата ми гори в огън и пъкъл, защо съм жива… Тя беше другоселка, но пак от едно близко до Рожден планинско село. Омъжила се бе в Рожден преди близу три години и имаше двегодишно момиченце, дребничко и бледо като нея. Живееше със старата си свекърва, а мъжът й, както мнозина други мъже от Рожден и от околните планински села, беше на гурбет.

— Остави ме, учителке, две недели след сватбата — пееше жално гласът на Добра, а очите й играеха, — замина Угоре82, и оттогава очите му не съм видела. Венчило ми е, не се разтуря лесно венчило, а ще ти кажа аз — жена, която е спала две недели с мъж, не може веке да забрави.

Не веднага, но след като чу младата учителка докрай тия думи и като че ли едва тогава разбра смисъла им — по лицето й изби червенина. Добра гледаше с наслада червенината по младото лице и продължи:

— Нели съм жив човек, как иначе… Млада съм, здрава и такова е сърцето ми. Как живея тия три години, човек от камък да е, ще се стопи. Мнозина идват нощем да ми тропат на вратата, но аз с два лоста я залоствам. Не съм само аз сама жена по село, но при мене идват да тропат — такава е, види се, кръвта ми, а и очите ми гледат милостиво. Не се лютя никому, нека тропат по вратата, но честен кръст, учителке, като на Богородица, ти казвам, никому още не съм отворила да влезе.

Добра отеднаж млъкна и наведе очи с лукава усмивка. Види се, дотук и беше по-лесно да приказва сега не се решаваше да продължи. Не беше, изглежда съвестта й много чиста. Но колебанието й не трая дълго Тя започна с наведени очи, но веднага след това дигна към девойката същия горящ, жаден поглед:

— Не мога да търпя повеке. Аз си знам как съм търпела досега, какви мъки три години и нека бог съди. Друга да е, ще тлей и ще гние, но ще мълчи, търпи и нема да посмей — такива са тука сички, а аз, учителке, говоря — ето, барем с тебе. Ти си учена чужда си тука, но аз дойдох от тебе помощ да иска!

Дона слушаше с пламнало лице — не изчезна червенината по лицето й, а още повече се сгъстяваше. Тя не волно се бе поотдръпнала, притиснала се бе към стената, като да се боеше да не се опари, но слушаше внимателно гостенката си, с нарастващо вълнение. И пак тъй — нещо я отблъскваше от тая жена и нещо я привличаше към нея. Тя гореше от свян, но слушаше с жажда думите й, които бяха колкото безсрамни, толкова и искрени. Младата девойка на няколко пъти искаше да й възрази, да й противоречи, но в същото време чувствуваше как се отваряше в нея някаква нова неподозирана дълбочина, разтваряше се самата й душа, с болка, в тревога и с неизпитана сладост. Тя слушаше като замаяна, не можеше да завладее, да подреди, да обхване с мисълта си новите, макар и не съвсем непознати чувства, които бликаха буйно в нея. Не пропущаше ни една дума на Добра, чийто хубав глас проникваше властно през глухия шум на разгорещената кръв на девойката. Добра извади от пазвата си от по-рано приготвена хартия, плик и молив и ги сложи в скута си, докато се доизкаже:

— Искам да ми напишеш едно писмо, учителке, едно, хубаво, ясно писмо до моя Лозан, до моя стопанин в София, после аз ще ида в града и ще го пратя по пощата. Ти нема какво, аз ще ти кажа дума по дума какво да пишеш, набрало се в сърцето ми. Ех, да можех и аз да пиша, немаше да изтрая досега! Не съм писмена. Ето, учителке, вземи книга, ето и плайваз, откога още съм ги купила в града… Ама да не ти е студено тука — стаята изстива, пък виж как си облечена, по градски, а тука е планина. Не ща да ида у тебе, Скорневица ще чуе какво ще пишеш, а никой не ща да чуе. Исках да те поканя да дойдеш у нас, ама не знам дали би дошла.

— Не ми е много студено, печката още топлее — отвърна Дона. — Ще седна ей тук, на масата, а ти казвай какво да пиша.

— Лозане, домакине мой стопанино — започна веднага Добра и продължи дума след дума, както бе мислила и премисляла, види се, много пъти. — С клетви ли да захвана и да те прокълна, или с молби като на господа да ти се моля. И съм те клела, и съм ти се молила, ама ти далеко отиде и не ме чуваш. Да не пращаше по некоя пара по гурбетчиите, ще кажа, че си ме забравил. Как не мислиш барем за детето си, Лозане, едно ти е; как не ти е домилело, да дойдеш да го видиш, че не си го виждал. Може и затова не ти е мило, че не си го виждал, а пък мене то от сърцето ми се откъсна. Проклет да е часът, в който тръгна и не помисли веке да се върнеш. Пиши, учителке… Не мислиш, Лозане, да се върнеш. Огън гори в душата ми, ти го запали и ме остави Жива да горя ето три години. Не си само ти гурбетчия от Рожден, секи си идва през година, през две да види къщата си, да види людете си. Само ти не се върна веке и никаква вест не пращаш, че мислиш да се върнеш. Да не има некоя магия да те държи там или има некоя по-мила, по-хубава, по-топла от мене… А не помниш ли как напусна постелята ми, какви думи рече: сладък и пресладък е, жено, медът ти… Ти не помниш, пък аз помня и нема да забравя. Три години те чакам — не съм от камен или от дърво. Ела, постой при мене, после пак върви, където щеш. Но ти добре си живейш там, иначе ще побързаш да си дойдеш. А как Живея аз тука, година след година? Младост не се връща, живот не се връща. Трета зима веке започна, снег е по планината и студ, а ти не се връщаш. Детето ти вели „тате“, а не видело татко си. Ще ти кажа, Лозане, ти кажа, стопанино: на портата ми чукат, с медени Кавали ми свирят, слаба жена, проклета съм аз, ела да ме отбраниш, че и сам Селим бей пред портата ми спира. Ето що ти велям, пък ти и сам ще разбереш по-харно… Толкоз, учителке, от мене, пък ти пиши още нещо на края, ако е нужно. Ето ти и плико.

Учителката привършваше писмото и се учудваше колко точно и с каква сила се изказа Добра. Молба гореща и силен вик беше това писмо, а дали ще го чуе и ще го разбере Лозан чак в София? Стана й жално за Добра. Когато писмото беше вече готово, пликът — залепен и надписан, тя излезе да изпрати селянката чак вън, като че ли не можеше да се раздели лесно от нея.

— Ела некогаж — рече й Добра, — ела ми на гости. Ето там живея, насреща. Не е далеко. Ела да се поразговорим. Да знайш какви хубави неща мога да ти разкажа аз — ей тука ще ти се разиграе! — И погали с безсрамна усмивка гърдите на девойката млади и твърди под леката дрешка. Дона се отдръпна сякаш огън я докосна, сепна се, изглежда, и Добра продума с глух, отпаднал глас, с потъмнял поглед: Ах, каква съм аз, каква съм… Изеднаж ми се качи кръвта в главата и не знам що мога да направя. Понекога бес ме хваща, учителке, бес влиза в сърцето ми. Аз мога и човек да убия. Ами! Така ми се чини понекога. Е, хайде, остани си со здраве… И не казвай нищо на Скорневица! — подхвърли тя през рамо, отдалечавайки се с плавна, полюляваща се походка.

Сега, щом селянката се изгуби отпред очите й, Дона почувствува непреодолимо желание да се освободи от всички тревожни, вълнуващи, противоречиви мисли и чувства, които предизвика в нея тая среща, сякаш изеднаж се видя цяла замотана в лепкава, гъста и яка: паяжина. Тя бързо се върна в училището и започна да го мете и чисти, както всеки ден, но сега по-бързо от всеки друг път и с всички сили, за да не мисли повече за гостенката си, да я забрави. После Дона затвори училището с голям кован ключ и като се върна в къщи стрина Ордена я попита:

— Що търсеше при тебе тая кучка?

В гласа й звучеше строгост и спотаен гняв или може би злоба. Учителката не се учуди на това и отговори наострила уши:

— Писмо дойде да й пиша, писмо до мъжа й.

— Ха, писмо…. — повтори глухо стрина Ордена и виждаше че с големи усилия се въздържаше да не говори повече.

Не се реши да поразпита и Дона за своята нова познайница. Тя излезе вън да я полъхне хлад и се опита да избърше като че ли с шепа огъня, който още гореше По бузите й. Над тъмнеещите планински хребети на запад догаряше в оловен блясък късият декемврийски ден, сив и тъжен. Младата девойка се загледа нататък, ала нищо не виждаше Като пламък мина през нея Добра и с думите си, и с очите си, и със своя хубав глас.

Дона ставаше вече нетърпелива, макар да оставаха само още два дни до връщането й в родния град. Тя разпусна децата за Божик, но трябваше да чака следващия пазарен ден, за да има с кого да пътува за града — никой не би тръгнал сред седмицата, сега, зимно време, само за да я придружи: ще почака, що има от два-три дни! Даме Скорнев й каза:

— Бързаш да си отидеш, да ни оставиш…

— Не… Домилело ми е, стрико Даме, за нашите… Тя наистина се бе разтъжила за своите, за родния си дом — виждаше се и по лицето й, та Велко отвори дума пред баща си да тръгнат за Божикния пазар по-рано, още на другия ден, в четвъртък, но тъкмо по това време дойде у тях преспанската околийска чета.

Беше се стъмнило и се светлееше само от снега по планината, когато единайсетмината мъже се изнизаха по каменистата стръмнина над къщата на Даме Скорнев. Оттам, откъм горния край на стръмнината, започваше гората. На площадката пред църквата се появи най-напред един от четниците и той пръв влезе у Скорневци, а след това довтасаха и другите десетмина. Посрещна ги още в двора Велко — те всички го познаваха и му викаха по име. Пошушука нещо Велко с войводата и Докато влезе цялата чета в къщи, той, Велко, измъкна отнегде една дълга пушка, препаса патронташ с редица еДри оловени патрони и слезе по пътя надолу, на завоя, Да пази стража. Не можеше никой да се качи горе, на площадката, без да мине оттук, през завоя, пък се виждаше пътят и по-надолу, при по-светло време, чак в долината. Можеше да дойде някой и откъм гората, пРез каменистата стръмнина, но от завоя се виждаше и Цялата стръмнина, изгърбена към едва-едва светлеещото небе, и стига само да се мерне някой по нея — веднага ще се види. Имаше и друга пътечка — по един опасен праг по скалата над дълбоката пропаст, но тая опасна пътечка знаеха само неколцина от селото и беше лесно да се мине по нея. Както винаги ноще пуснаха и двете кучета — и двете зли, полудиви, Дона и сега още се прибояваше от тях. Денем и двете ги държаха вързани или Велко ги отвеждаше в гората. Когато и да идваше околийската чета в Рожден, най-напред се спираше в къщата на Даме Скорнев. Тая къща беше най-сгодна за такива люде, макар в Рожден, пък и в целия този планински район на Вътрешната македоно-одринска революционна организация да беше всяко село и всяка къща истинска крепост. Тук и стопаните бяха най-сгодни — трима верни люде, нямаше! малки деца, които не знаят що е тайна, а Велко беше помощник на селския войвода на Рожден.

Дона Крайчева за пръв път виждаше четници. Та навлязоха единадесет души в стаята с огнището, ведно с тях нахлу студен въздух и някакъв остър свеж мирис на хвойна, на зимна гора, напълниха широката стая с шум и тропот на подковани опинци и оръжие, с бодра мъжка врява. Дадена беше команда „за почивка“, а четниците бяха свикнали по чужди къщи и веднага се разположиха като в свой дом. Някои започнаха да се изуват, наобиколили огнището, други, освободили се набързо от оръжието и от цялото войнско бреме, гласяха си легла, а един с дълъг врат и с големи уши, още с пушката си в ръка, ходеше из стаята и търсеше нещо. Някой от четниците каза:

— И тук Жадният търси стомната… Дайте му, дайте му да пие.

Но Жадният вече и сам бе набарал стомната с вода. Той беше ненаситен на вода, а постоянно от тялото му се изцеждаше обилна пот. Като изля в устата си едва ли не половината стомна, той също седна да се изува край огнището, без да обръща внимание на закачките на другарите си. Пък той имаше и най-голяма нужда от подсушаване.

Дона гледаше четниците с любопитство и бързаше да им услужи с едно или друго или помагаше на стрина Ордена, която бе захванала да готви вечеря за гостите. Учителката забеляза, че един от четниците също отправяше към нея любопитни погледи. Той беше слабичък, около тридесетгодишен мъж с рошава глава и рядка брада, оставена да расте на воля. Докато другарите му се оправяха и подреждаха — той бе оставил само пушката си в ъгъла и лежеше възнак още препасан, както беше дошъл, с ръце под главата си и щръкнали нагоре остри лакти. Види се, беше много уморен и нямаше повече сили да се погрижи за по-сгодна почивка. Дона улови на няколко пъти погледа му — съсредоточен и напрегнат, но може би беше в трескав огън от голяма умора. Тя не виждаше нищо познато в неговото бледо, обрасло с косми лице, но все пак…

— Вие учителка ли сте? — чу тя гласа му и сама извика:

— Господин Наумов, вие ли сте?!

Тя сега отеднаж позна учителя си по история в гимназията. Най-напред по гласа му, а сетне веднага изпъкна пред погледа й познатото лице, прибулено от попадалите на челото разбъркани коси, от рядката, вече доста дълга брада. Но това лице сега изглеждаше състарено, с хлътнали бледи страни и очи, които горяха в трескав огън. Тя не бе виждала учителя си отдавна, още от миналата пролет, когато Наумов престана да идва в гимназията и се загуби някъде. Той почака търпеливо да се съвземе младата девойка от изненадата и отново попита:

— Учителка, нали? Аз веднага те познах, Крайчева.

Гласът му бе станал малко глух и като че ли отекваше в гърдите му. Ето къде се загубил той — станал четник! Но колко е уморен — не ще да е лесно за него, толкова слабичък и нежен, да скита из планините… Наумов се усмихна сякаш на мислите й:

— Къде било писано да се видим… Откога си тук, Крайчева?

— От Димитровден… Трети месец вече…

— Завърши четвърти клас, нали? И не можа да продължиш.

— Не можах… А вие, господин Наумов?

Той не отговори веднага и я гледаше мълчаливо еДна минутка. Четниците наоколо млъкнаха и се ослушаха в разговора им. Наумов се приподигна на лакти и каза:

— Ето, Крайчева: ти не си могла да продължиш учението си, аз също требваше да напусна учителството! Ние сме като цветя, които растат без слънце. Ние сме деца на поробен народ, Крайчева, и труден е животът ни — живот без слънце. — Той пак млъкна и наведе очи, ала изеднаж се приподигна с неочаквана сила седна, като обхвана колена с дългите си бледи ръце: Ти вече си сред народа, Крайчева, дошла си да го учиш и ще видиш отблизу живота му и сама ще живееш като него. Да го учиш, но и той да те учи и повече ще учи. Стига да имаш очи и уши, Крайчева, и сърце. Наблюдавай какво става около тебе и мисли, разсъждавай върху това, което виждаш. Защо сме се дигнали ние с оръжие в ръка, срещу кого сме се дигнали? Борим се срещу потисниците на македонския народ, борим се за свободата на народа. И всеки народен син, всека народна дъщеря требва да вземе свой дял в борбата срещу кървавата тирания над Македония.

Като камбана звучеше в ушите на младата девойка гласът на нейния бивш учител — дума след дума, удар след удар. Като камбана ехтеше и собственото й сърце — удар след удар. Тя нищо не отговори — боеше се, стесняваше се да каже: „Да, учителю, знам. Знам, че съм дъщеря на поробения народ, знам за народните мъки, познавам народните потисници.“

Ала никога не бе и помислила, че и тя може да помогне, да влезе в борбата. Знаеше, че по планините ходят народни синове, знаеше, че целият народ се бори но това беше мъжка работа и най-малко работа на едно младо девойче. Тя бе крила в малката си стаичка в бащината си къща Гоце Делчев, грижила се бе за храната му, носила му бе вода и сега искаше да се похвали на учителя си за това, но премълча. Какво бе сторила тя? Борис Глаушев бе довел Делчев в къщата им и тя го посрещна като гост. И все пак… Сега, след думите на учителя и, тя отеднаж почувствува, че имаше някакъв мъничък дял в народната борба, че беше свързана с тая борба, макар и с една тъничка нишка. Нали братовчедът й Борис бе я изпратил у Секуловци! за оня селянин, а през нощта бе станала битката в Криводол… Дона изеднаж се видя твърде близу до народната борба. Ето сега учителят й, всички тия въоръжени мъже…

Нощта вън беше много студена. Огнището пламтеше непрестанно. Велко стоя на стража два часа, след това войводата изпрати да го смени Китан Щъркот, който беше в четата от няколко месеца. Така през цялата нощ — стражата се сменяваше през всеки два часа.

Четата остана тук и на другия ден. Велко излезе още рано сутринта — изпрати го някъде Марко Чендов — войводата. Четниците чистеха оръжието си, кърпеха се, миеха си главите с топла вода, но повече почиваха. Обядваха рано — доста рядка фасулева чорбица и черен селски хляб, а веднага след обеда стрина Ордена окачи на веригата в огнището големия котел с вода и каза:

— Хайде, момчета, който има по нещо за пране… давайте.

Събра се цяла купчина мръсни долни дрехи, кърпи.

— Ангел и Жадният ще помагат на стрина Ордена — рече Марко Чендов. — Нема да може тя сама толкова дрехи…

— Тъкмо работа за Жадния — обади се един от четниците и пръв прихна да се смее: — Да шляпа во водата като патка…

— Не — чу се неочаквано гласът на Дона, треперлив и несигурен от смущение: — Аз ще помогна на стрина Ордена. Нека си почиват людете. Бързо ще свършим.

Войводата спря върху нея поглед, мушна пръсти в гъстата си брада, както си имаше обичай, но нищо не отвърна. Той беше мълчалив човек, обрасъл с косми чак до очите и се виждаха вече по брадата и мустаките му бели жички. Дона знаеше, че я гледа и учителят й, но не се реши да се обърне да го погледне и тя, да му се усмихне, както се бе набрала сега в душата й голяма радост: „Ето, учителю, виж, аз ще пера дрехите на четниците, но то е съвсем дребна работа. Радвам се, че ще помогна, макар и с такава дребна работа.“

Дрехите бяха много мръсни, въшлясали. Двете жени Дълго праха вън, под трема, париха, носиха вода от извора долу, край пътеката за към долината. После проснаха изпраните дрехи да съхнат на вятъра. Дона поДухваше побелелите си подгизнали пръсти, премръзнали от студа, след като бяха киснали в топлата вода. Очите й неволно се бяха напълнили със сълзи от болка, но тя и сега би се усмихнала на учителя си. Та това ли нещо! Ей сега ще премине болката в нежните пръсти! и умората, която разкъсваше несвикналото слабичко тяло!

Щом се смрачи, Велко, който се прибра късно след обед, отиде и върза двете кучета, които бяха обикаляли наоколо през целия ден. Скоро след това започнаха да идват селяни по един, по двама и все по-възрастни юде, че повечето от по-младите бяха на гурбет по Влашко и България, в Цариград, та някои чак и в далечна Америка.

Четата бе устроила за тоя ден селско събрание да се разгледат и решат някои общи и частни въпроси! и оплаквания, да се постегне и ободри селската организация, а също да се приемат и двама нови членове на организацията — двама млади мъже, които тая есен бяха се върнали от гурбет. Последен дойде селският войвода Бабин, добре въоръжен и стегнат. Преди това той бе обиколил постовете наоколо, заети сега от селската чета — въоръжената стража на селото, която пазеше околийската чета и събранието. Селският войвода беше около четиридесетгодишен, здрав мъж, доста шумен и все навъсен. Щом влезе у Скорневци, той най-напред забеляза учителката и преди да седне рече строго:

— Тука немат работа жени, учителке. Стрина Ордена сама си знай, ще си излезе, но също и ти, учителке.

Той седна и не изпущаше пушката от ръцете си.

Дона цяла се изчерви от смущение и се отправи бързо към стаичката си, но я спря гласът на бившия учител.

— Крайчева — рече Наумов с рязък тон, — ти ще стоиш тук и ще присъствуваш на събранието. — Дона! още повече се смути и не знаеше как да постъпи, но Наумов продължи: — Това е заповед на околийския войвода.

— Какво — възрази предпазливо селският войвода, — това не е женска работа. Жените не пазят тайна. Жената е проклета, ако щеш, и от бога. Какво — жени тука…

— Не сме ли родени всички от жени? — изправи се срещу него Наумов, а селският войвода промънка:

— Се жената е друга направа, тя не…

— Жената е човек като тебе — прекъсна го Наум — и когато в нашите редици влезат и всички достойни жени, нашите сили ще пораснат. Жената има слабости, и мъжът има слабости, но жената пък има добродетели, каквито нема никой мъж. В нашата народна борба могат да участвуват всички деца на тая земя без разлика на пол, на вера и народност. — Той махна с ръка, за да прекъсне отново селския войвода, и отсече: — Крайчева, ти имаш нашето пълно доверие и ще присъствуваш на събранието.

Развълнувана, младата девойка следеше разсеяно хода на събранието, което се ръководеше от секретаря на районната чета — нейния бивш учител Наумов. Това беше едно обикновено селско събрание с неизбежния въпрос при всички подобни събрания: снабдяването с оръжие, въоръжаването на народа, което беше най-трудната задача за народната организация. На края, вече към полунощ, двамата нови членове трябваше да положат своята клетва. Станаха всички на нозе. Лъснаха там, сред стаята, кама и револвер, прошумоляха белите корави листове на разтвореното евангелие. Настанаха минути на проста, но вълнуваща тържественост: върху кръстосаното оръжие над евангелието двамата мъже се заклеха да служат вярно и честно с всички свои сили на народното дело и ако нарушат тая свята клетва — да бъдат наказани със смърт.

С примряло сърце изслуша Дона строгите и тържествени думи на клетвата за вярност до смърт.

Няколко дни преди Божик Дона Крайчева се върна в родия си град. Доведоха я пак на същото конче двамата Скорневци — баща и син. Тя напусна с радост далечното село. Като излязоха от снежните обятия на планината, срещна ги меко време — долу в полето първият сняг не бе се задържал ни два дни, земята беше мека и влажна, тук-там се зеленееха поникнали есенници. През облачното небе се процеждаше слънчева топлина, като през зацапано стъкло ло на топлилник, та и старият Скорнев рече. — Тука друг господ. Не е като в планината.

Родният град посрещна Дона приветливо. Обкръжиха я с обич и радост домашните й. Даме Скорнев попита като на шега:

— Е, учителке, кога да дойдем да те вземем пак? Вместо нея отговори майка й:

— Не ви я даваме веке. Измъчихме се сички без нея…

Дона като че ли се поколеба за минутка: къде тук, или на село, в планината? И рече:

— Веднага след Ивановден, чичко Даме. На другия ден.

— Добре си я гледаме и там, майко — усмихваше се в мустаките си Даме Скорнев. — Като наша… целото село…

Като мина първата радост след срещата със свои и близки, Дона изеднаж се почувствува преситена. Копнеяла бе за тях, за бащин дом, за тая среща след дългата раздяла, но ето те всички са здрави и живи и все са същите, като да се е разделила с тях едва вчера. И почувствува в същото време как някаква незнайна сила започна леко-леко, неусетно да я тегли към село. Мислите й, против волята й, отлитаха все нататък.

Пристигнаха късно следобед, времето минаваше бързо, вечерята беше доста шумна и весела, но гостенката се почувствува уморена и грижливата й майка побърза да я отведе в някогашната нейна стаичка. Леглото беше готово, очакваше я разгънато, малката желязна печка буботеше весело, ала щом остана Дона сама — сънят в миг избяга от натежалите й клепки Тя се приготви за спане в затоплената стая, легна си в мекото легло — нозете я боляха от продължителната езда, ще дойде и сънят. Духна ламбата, в тъмната стая светлееше само малката печка и продължаваше да бумти приспивно. Ще дойде бързо сънят…

Но сънят не идваше. Как бързо лети и прелита човешката мисъл — като светкавица бързо, като пеперуда от цвете на цвете. Дона мисли за майка си — старее вече тя, повехнало е съвсем лицето й. Дона никога не я помни да седне, да скръсти ръце без работа или на сладък разговор с някоя съседка, не я помни да е сегйала рано. Децата се раждаха едно след друго, работата в къщи никога не се свършваше — да готви, да меси хляб, да преде, да кърпи, да ткае черги и платна, сама да крои и шие бельото за цялото семейство. Особено срещу големи празници, както и сега, тя, изглежда, не лягаше да спи нощем. Имаха си и една нивица, едно малкомюзе — отиваше и тя да работи с аргатите — да жъне, да копае. Каква работлива, неуморна пчелица! Но тъгата никога не изчезваше от погледа й, дори и когато се усмихваше, очите й гледаха тъжно, като през сълзи.

Семейството на шивача живееше винаги в бедност и всякакви лишения, винаги със страх пред утрешния ден. Пестеше се и хлябът — една троха да не се изяде повече или да не се загуби. Всяка дреха се износваше докрай, минаваше от по-големите към по-малките деца, кръпките се лепяха една до друга. Бащата — шивачът Спиро Крайчев — знаеше само иглата си. Мълчалив човек с бледо, подпухнало лице и с меки ръце, той често биваше болнав, ядеше го някаква незнайна болест, но не лягаше да боледува. Това беше, види се, поради живота му все на затворено. Седеше той по цели дни със свити нозе в стаята, обграден от нарязани шаяци, платна и басми, наведен над коляното си, иглата святкаше бързо между пръстите му. Той работеше като автомат от тъмно и до късно през нощта и като се случеше да няма работа, особено през летните месеци — спираше като счупена машина. Когато днес Дона сложи в меката му пухкава шепа четири златни лири и подигна към него очи да види доволството и радостта му от тая синовна помощ, той само събра шепата си и подаде парите на жена си. Не трепна никаква светлинка по мрачното лице с увиснали торбички под очите.

А братчетата и сестричетата бяха малки. Ще ги погалиш с любов, ще побъбриш весело, но няма с кого да се раздумаш. Не може да те разбере майка ти, нито баща ти, както би те разбрал един брат-другар или сестра-другарка. Човек би желал да поговори с близка душа за интимни свои мисли и за онова, което чувствува, че се поражда вече в сърцето му, но още е неясно и е дълбоко скрито. Децата… Ще пораснат децата, а тя ще бъде далеко от тях и всяко ще тръгне по свой път.

Дона нямаше и дружки. Една нейна приятелка се бе омъжила тая есен, а други две тая година бяха заминали за Солун да се учат — не ще може да дружи тя с тях…

С какъв копнеж бе бързала да се върне в бащиния дом! Това е тъгата от раздялата, която остава в сърцето и те тегли, примамва те да се върнеш, а после изчезва. Но нали това е същата родна къща, същото мило лице на майката, ето и любимото братче, скочило на коляното ти, а защо стихва тъй бързо радостта от срещата? Дона заплака, тихо, с обилни сълзи — тя не можеше да отговори, но чувствуваше, че отговорът е в сърцето й.

Как бързо летят и прелитат мислите… Дона вече и не виждаше, че е в някогашната си стаичка, а се пренесе там — в планината, на село. Без да се замисля защо се връща там, понесоха я близки и по-далечни спомени, сърцето й ламтеше по тях, жадно, ненаситно. Блестяха пред очите й хубостите на планината, оживяха тамошните люде, Добра — защо си спомни най-напред за нея? — Велко, стрико Даме, стрина Ордена, старците, които се събираха по празниците в църквата, четниците…

Децата, нейните деца в училищната стая. Като че ли само очите им са млади — искрящи, живи и жадни, — а иначе те досъщ приличат на родителите си, на възрастните селяни. Същото облекло, същите разкривени опинци, същите едри кокалести ръце, изгорели на слънце през лятото, сега премръзнали, напукани и посинели от студа. Същите движения, гласове, пък и същите думи. Рано, много рано застарели, познали простия суров живот в планината. Дона започва пред тях първата песничка, започва да ги учи да пеят. Гласът й е слаб, треперлив, но те всички са вперили в нея очи, в устата й — слушат, слушат, дишат все по-бързо, по-шумно, като че ли по такта на плавната проста песен, гърдите се издуват и спадат, устните се разтварят и мърдат влажни, дочуват се първите гласчета, пресекнало, несмело и ето се повличат след нейния глас, изостават и отново се вливат в него, сливат се с него, надвиват го, все по-силни, по-смели, по-звънки. Надуват се гърди, опнали са се жили на голите шии, очите блестят изблещени от напрежение, ниската каменна стая ехти, ще се събори, децата пеят в един глас, чист и мощен:

Хубава си, моя горо, миришеш на младост, но вселяваш в сърцата ни само скръб и жалост.

Децата, нейните деца! Студено е в ранния утринен час, но Дона е застанала на скалата над дълбоката долина. Планината е покрита с дебел сняг и е цяла променена. Снегът е гладък и мек, планината сякаш е издялана от бял мрамор, ала тук и там по стръмнините се чернеят голи озъбени скали, между оголелите дървеса на гората се спотайват модри сенки. Слънчевият диск е омотан в гъсти валма сиви мъгли и пушъци, час по час ги прегаря и се показва сякаш къс нажежено желязо, но те бързо го затулват. И планината ту заблестява ослепително бяла, ту върху нея се раздиплят ефирни синкави була. И е толкова тихо, че сякаш се чува как размахва крила самотният гарван, който се вижда в далечината като черна дрипа. Реката долу е скована в лед. Затиснати са от дебелия сняг и къщите там и по-нататък. Не се виждат и пътеките из планината.

И все пак планината е жива. Над всяка къща отсреща се люлее и размотава синя лента чад. От гората излиза едър заек — колко ясно се вижда в прозрачния въздух! — и при всеки скок затъва до уши в дълбокия сняг. Стига да има време човек да стои тук и да следи, да гледа — планината е жива и будна.

Далеко там отеднаж се изсипват или може би изскачат от снега цяла редица, две по две, черни подвижни петна. Те се приближават насам и тогава Дона вижда и пътеката — едвам забележима синкава следа през поляните и край скалите, струпани на грамади. Черните петна нарастват, превръщат се в мънички човечета, които сякаш по колена пълзят насам по снега. Това са учениците й. Учителката се усмихва и едвам се въздържа да не извика:

— Хайде, хайде! Чакам ви, деца! Та ей ги насреща, съвсем ясно се виждат. Тя ги знае и по име. Пръв върви Апостол Сугарев, приведен, приклекнал едва-едва като стар дядо и широките му разкривени стъпки са смешни с неговите малки още нозе. Така ходят тук планинците, а и той като големите мъже. И винаги той, Апостол, води дружината от: по-далечната махала, той пръв пробива пътеките, щом падне сняг. Показват се деца и от друга посока и всички се стичат като в улей долу, в долината, после всички заедно, в дълга редица, пълзят нагоре, към площадката, към училището. И пак Апостол Сугарев ги води. Дона се връща и застава пред вратата на училището. След някое време отвъд, иззад ъгъла на църквата, се чува как хруптят и скърцат стъпки по снега. Апостол се подава пръв иззад ъгъла — червен и син от студа, ушите му пламтят. Както се полюлява на всяка стъпка, той бавно сваля малкото си плитко калпаче:

— Добрутро, учителке!

После се изсипват един след друг още и още звънки гласове:

— Добрутро, добрутро, учителке…

— Добрутро, деца!

Сърцето й прелива от радост, в очите й блестят сълзи. Колко много сърдечност и обич звучи в тия мили гласове! Докато стои тя да посрещне и последните от учениците си, тия, които са влезли в училищната стая, пеят:

Сняг се сипе на парцали веят бури, веят хали…

И сърцето на учителката пее:

Последни идват две момиченца, от най-малките, уловили са се за ръка и плачат от студ, тихо, без глас. О, милите!

— О, милите — казва учителката и пристъпва към тях. — Елате, елате по-скоро! Влезте вътре на топло.

Дона протяга към тях ръце. Те й се усмихват през своите едри, чисти детски сълзи…

После Дона си спомни как преди няколко седмици стрина Ордена я лекуваше от кашлица, поеше я с отвара от някакви горски билки. Горещият сок се разливаше по жилите й ведно с остър гъст аромат на горски цветя и лято.

— Гълтай, докато е топло — чува тя гласа на старата жена и гълта топлина и съживяващо благоухание. Лютивата болка в гърлото бързо изчезва, гърдите дишат леко и дълбоко…

— Отеднаж — пред нея застава пак Добра.

Младата девойка знаеше и преди това, че в мислите й ще дойде и Добра Лозанова. И без да мисли преди това, Дона я очакваше и не се учуди, като я видя сякаш жива в здрача на своята будна памет. Тя нямаше много спомени от нея — виждала я бе само един път, но ясен стоеше пред нея образът й. И най-вече това, което най-добре бе забелязала: горещите очи на Добра, алените й устни, особения израз на цялото й лице. Носията й трептеше от чистота с всичките си багри. В сърцето на девойката буйно нахлу също такъв смут, както при първата им среща. Но сега тоя смут лесно надви трепетния момински свян и бързо облада цялото й същество. Дона му се отдаде, отпусна се като в гореща, страстна прегръдка.

Добра беше сама жена, не се срамуваше от това и беше прекалено, до безсрамие пряма. Не бива една жена да показва по тоя начин своите интимни чувства и желания, но не бива да ги крие и от себе си, да се самозаблуждава, да затваря очи и уши пред това, което напира, буботи и гърми с гласа на кръвта в човешката душа и тяло. Невинността забулва, възспира и пази, но идва време, когато ръката сама напипва младата натежала гръд и запалва копнеж за милувка. Дошло бе това време и за Дона.

Със своята дръзка, предизвикателна външност, с хубавия си глас и с грубата си откровеност Добра пробуди младата девойка от моминския й унес. Сега Дона гледаше в себе си с отворени очи и разбираше какво значеше, откъде идеше всяка тръпка по тялото й. Така беше по-добре, макар че и сега бузите й горяха в огън. Сега тя познаваше себе си по-добре, сега беше по-свободна, по-мъдра.

А там, дето беше сега Добра в мислите й, там, съвсем наблизу, беше и Велко. Разделяше ги яка, плътна стена, но и той беше там наблизу. Добра непрестанно й припомняше с нещо за младия момък и когато Дона сега си спомнеше за него — Добра често-често се мярваше пред очите й като бърза сянка, или пък дочуваше тя хубавия й глас.

Случайно ли в своя летеж мисълта на младата девойка се спря и върху Велко? Не, не… През всичкото време, докато стоеше с отворени очи в тъмнината и си спомняше и размишляваше за своя живот — той беше там, с всичките й спомени и мисли. И сега, когато Добра го извика пред погледа й, Дона го виждаше ясно и в някаква особена светлина.

Виждаше всяка черта на лицето му, улавяше всяко движение на тялото му под грубите шаячни дрехи. Но; сега усещаше и силата на това младо тяло, и неговата; устойчивост, макар че тя досега да бе докоснала едва: едва само пръстите му. Рошавите му коси напомняха остри ежови бодли, но бяха буйни и — чувствуваше тЯ приятно прохладни; тя ще го накара да си купи розово гребенче, да тури в ред непокорната си грива. Устните му бяха твърди и топли — така рязко бяха изрязани и налени с кръв. А мустачките над тях, виждаше се, бяха като пух, но с време ще станат рошави — ами нали са такива на стрико Даме, баща му. Когато дойде някое от внучетата му, някое от децата на омъжените му щерки, стрико Даме го гъделичка и боцка с мустаките си под гушката. Такива ще станат и мустаките на Велко. И очите му са като на баща му — сиви, с черни зеници. Строги или хитри, присмехулни. Но сега Дона си спомня, че когато я поглеждаше напоследък, Велко се унасяше и сивите му очи потъмняваха като размътени кладенци. Той мисли нещо и го крие. То си е така, разбира се: тя не му е изповедник, та всичко да й казва! Какъв здрав и силен мъж е той! По врата му и по ръцете му се познава какви са опнати и набъбнали мускулите по цялото му тяло и се вижда, че са здрави като желязо, но са топли — нали е жив човек… Еднаж той едва ли не дигна на ръце едно от кончетата им, което бе паднало по леда, както бе натоварено с дърва. Такава голяма беше силата му — преди това и стрико Даме, и стрина Ордена се опитваха заедно да подигнат добичето, пък и тя, Дона, помагаше, но то бе паднало много лошо и лежеше като мъртво на леда ведно с тежкия товар. Притече се Велко и го дигна сам, с две ръце — отлепи го от леда и го изправи на нозе.

Дона метна ръце зад главата си и сладко се протегна в топлото меко легло. Печката все още бумтеше, около нея игриво трептяха и подскачаха светлинки, тъмнината в стаята не беше вече тъй враждебна, не криеше сенки и привидения. Изчезнали бяха и болките; в нозете на Дона от продължителната езда днес. Беше й леко, радостно на сърцето да си спомня за Велко, а какъв беше той, наистина — вече истински мъж и все още дете! Забавляваше я тая игра на мислите й — живи и тъй бързи, променчиви, — забавляваше се да извиква в паметта си забравени или отминати без внимание случки и впечатления, да си ги спомня сега и да издирва, да открива какво се криеше зад тях. Тя беше цяла на село в тоя час, с цялото си същество и къде остана радостта й, че се връща в родния дом, къде изчезнаха върналите се наново скърби и ядове за това, което бе оставила преди тук и сега го завари пак същото, непроменено? Едва бе дошла, спря се, огледа се, видя близките си люде, стисна ги в обятията си, влезе в някогашната си стаичка, а ето мисълта й като да беше чужда тук, сякаш се боеше, сякаш имаше опасност да остане завинаги затворена тук и побърза да се откъсне, да се освободи, да литне назад, да се върне към планината, към Рожден.

Там младата девойка беше по-щастлива, сърцето й там беше по-весело. Тя беше тъй млада още! С тоя дом, бащиния й дом, здраво я свързваше една дълбока, макар и невесела, дори мъчителна обич, свързваха я спомени и тая обич, тия спомени и най-много тия мили люде държаха сърцето й като в плен. Майка, баща, сестри и братя — тяхната съдба й беше тъй близка, тя ги обичаше и в сърцето си нямаше да им изневери никога, но това младо сърце копнееше за свобода и радост. На село то беше по-свободно и по-радостно. Там, в планината, бяха нейните ученици, там беше и Велко, от когото струеше бодра, жива сила, там беше най-сетне и Добра, която със своята дързост предизвикваше в душата й сладостен смут и можеше да я научи Да вижда по-ясно някои важни неща, да вижда и в себе си по-ясно.

„За Георгьовден ще донеса на татко още четири лири — побърза да се откупи тя, да се оправдае пред своите близки: — И четиридесет лири да взема — всичките ще му ги дам… Ще работя за тех, ще им помагам, никога нема да ги изоставя… милите. На село ми е по-леко, по-весело, но то нищо не значи за тех, то е само за мене…“

Тя не усети как заспа.

През нощта срещу Ивановден започна да вали сняг, валя и през целия ден — гъст и ситен, като да го сееше някой от ниско надвесеното небе с копринено сито. Спря едва привечер и небето се отвори откъм запад, но слънцето бе залязло и нататък светлееше само една тясна и мътна оранжева ивица. Времето беше тихо, снежно време. Снегът беше сух и пухкав, тоя път като че ли всичко покри и затисна — надигнаха се от планината заоблени купчини и хълмища, едва, едва обагрени от гаснещия залез.

Стрико Даме лежеше край огнището със схванат кръст. Тая сутрин той едвам се върна от църква и веднага легна. През целия ден гледа през малките прозорчета гъстия облак от ситни снежни мушици, които се сипеха и сипеха, и когато най-сетне снегът престана, той като че ли тъкмо това бе чакал, рече:

— Време е да се връща учителката. Ама кой ще я доведе… ето аз се схванах и кой знай колко дни…

— Наистина — съживи се и стрина Ордена. — Време е, ами… Тя нели каза: веднага след Ивановден. Виж, къщата ни като глуха стои без нея — прибави старата жена.

Те млъкнаха, а и двамата мислеха едно и също нещо: би могъл да отиде да я доведе Велко, но не беше сгодно — двама такива млади люде да пътуват, речи си, цял ден из планината. Мълчеше и Велко, седнал на сандъка в ъгъла в празнично безделие. Даме Скорнев продължи:

— След тоя снег може да хванат големи студове. Иди, Велко, иди, сине, поразпитай из село дали нема да пътува некой за града.

Велко мълчаливо стана и излезе. Смрачаваше се. Той слезе долу, в долината, и се изкачи насреща, по най-близките дворове. Та няма да ходи по цялото село в тъмното и по тоя сняг! Върна се по някое време и каза:

— Ще ходи утре в града стрико Неделко Бачев.

Неделко Бачев беше братовчед на Даме Скорнев, по-стар от него с десетина години.

— Къде ще ходи в тоя снег, вещерът му с вещер! — стисна презрително устни Даме, но веднага додаде:

— Е, харно, харно… Каза ли му ти, синко, за учителката?

— Казах му. Ама и аз ще вървя с него. Не мога, вели, аз да я водя, може сичко да се случи, женска челяд е, градско дете, не знай да язди, ни… Ела, вели, и ти с мене.

„Е, добре — мислят си старците, — така може. С Неделко Бачев може.“ Стрико Даме гласно казва:

— Може. Натовари мулето и кончетата с дърва и върви. Лесно ще продадеш дървата по тоя снег. Ще нощувате в града и на другия ден пак назад. Но ти обади се на учителката още щом пристигнете. Да знай. Да се приготви.

— Може и да те поканят да нощуваш у них — рече Скорневица.

— Хм — изръмжа глухо Велко и завъртя плещи цяла порта.

Сутринта той скочи от леглото далеч преди да се раздени, сякаш цяла нощ не бе спал.

— Не бързай, има време — мърмореше майка му, докато палеше огъня. — Пък кажи на учителката добре да се облече, зимно време е. Вземи си ямурлука, че кожухчето ти е късо. Вземи и ямурлука на татко ти, може да се намери там за учителката, да се наметне…

Велко се нахрани добре, нахрани добичетата, напои ги с вода. И още не беше се разденило, когато тръгна. Навлезе в гората, доста навътре, където още преди Божик бяха секли дърва със стария и бяха ги натрупали там да бъдат готови за Продан. Тежката му секира беше надяната на лявата ръка и широкото й острие меко проблясваше в предутринния здрач. В широкия му червен пояс лежеше на топло лъскав револвер. Не се боеше Велко ни от вълци, ни от мечки в гората и газеше до колена в снега. Той натовари бързо добичетата — какво беше за него да натовари три добичета с готови нарязани дърва? Скоро след това кучетата из Бачевата махала започнаха да лаят.

— Хайде, стрико Неделко, хайде, тръгваме! — завика още отдалеко Велко.

Излезе самият Неделко Бачев и — ту наляво погледне, ту надясно, ту към небето присвие очи, а през мустаките му се процежда бяла пара:

— А бре, внучко Веле, аз… премислих. Голем снег, много е студено тая сутрин… Аз нема да отивам в града.

— Ами нели… — започна Велко, но веднага отсече: — Щом не щеш — здраве да е. Хайде сбогом!

Велко знаеше пътя и сам. Като слизаше от Бачева махала към пътя за града и снегът шушкаше и пръскаше като ситен бял пясък в нозете му, Велко трябваше да мине край двора на Добра Лозанова. Той погледна изпод вежди към ниската къща, затънала сякаш до пояс в снега, и личеше, макар всичко да беше затрупано в сняг, че това беше двор без стопанин. Вратата на празната плевня зееше отворена, пусто и тихо беше из целия двор, не се чуваше мъж да подвикне, да изпсува. Ала на четирите прозорчета, които бяха обърнати насам, имаше шарени басмени завески. Видяла Добра в града, та и тя сложила завески на прозорците!! А в тоя двор нямаше и кучета. Всеки по-млад мъж в Рожден знаеше, че Добра не държи кучета в двора си. Или поне бе мислил за това, па макар и да не се решаваше да влезе в двора й. Велко пак погледна нататък и вече отминаваше, когато чу зад себе си познат женски глас — тих, сподавен в снежната утрина, не ясен и още по-нежен, по-сладък за ухото:

— Добрутро, Веле! Къде така рано-рано!

— В града отивам — отговори Велко, без да се обърне.

— Аха… Почакай де, почакай малко!

Велко се спря и се обърна. Малко по-нататък спрЯха и добичетата. Добра като че ли се плъзна по снега и се изправи пред него. Нали току-що бе излязла от топлото — да я пипне човек, сигурно е още топла. Велко попита:

— Що има?

Тя го погледна учудена. Я го гледай ти, как се възгордял! До вчера, като срещнеше погледа й, червенина заиграваше по бузите му. Колко пъти бе обикалял нейния двор и той — виждала бе сянката му нощем, по месечина. И бе мислила да му отвори. В Рожден нямаше друг такъв млад човек — няма да тръгне по селото да се хвали. А сега какво? Аха! Учителката е влязла в главата му. Хм, ще видим…

— Слушай… — започна тя и леко притвори очи но после отеднаж се усмихна, обърна приказката: — Донеси ми от града локум с ядки, прияло ми се, Колкото чини, ще си платя.

Велко не издържа, обори очи, а тя продължи тържествуваща в сърцето си, очите й святкаха лукаво:

— Ще дойда у вас да си го взема. Що, сърдиш ли се? Аха, ти би искал сам да дойдеш да ми го донесеш некоя вечер, а?

Младият момък рязко се обърна и като нямаше с какво друго, безмилостно удари с дръжката на секирата си едно от кончетата. Изненадано от удара, добичето присви задницата си и припна в снега нататък, бутайки другите две добичета. Добра гледаше младия човек цяла засмяна, снегът се отразяваше в зъбите й. Но тя изеднаж се досети и хитрата й усмивка угасна: — Та той отива в града, за да доведе учителката!

— Слушай, Веле… Веле!… — викна тя след него, а той се отдалечаваше с широки стъпки и още един път замахна с дръжката на секирата. — Веле, Велко… Той не се обърна. Кръвта шумеше в ушите му, но той ясно чу сладкия глас, прозвучал като песен, която кара да премалява младото сърце, гласпесен, който зове и обещава. Не, Велко не се обърна.

Дочул бе преди време той да се говори между другарите му, че Добра Лозанова пуща нощем гости в къщата си. Толкова ли е лесно да се отиде при нея? Запали се копнеж в душата му. Такава беше Добра: нямаше мъж, който да я погледне и да не я пожелае. Влизаше веднага в душата като жив огън. Познаваше я Велко — нали бяха, кажи го, съседи. Млад беше той, а тя, дето и да го срещне, все ще го спре, ще му се усмихне, ще го заприказва. Младият мъж загуби спокойния си сън. И стана една нощ, спусна се като пиян в Долината, прегази реката, но тъкмо до оградата на двора й се спря. Не се реши да прескочи ниската ограда. Беше август, това лято, нощта беше тиха, топла, лунната светлина се изливаше като млака вода. Изеднаж го хвана страх — сам не знаеше от що се уплаши, обърна се и тичешком се върна в къщи. На другия Ден сутринта Велко се срамуваше да погледне майка си, като че ли тя знаеше за лудостите му през нощта. Главата му се бе избистрила и сам се питаше как би се решил да влезе в къщата на една сама жена! Срамота! Ала настана втора нощ и още редица такива топли светли нощи, напоени с мириса на всички горски билки. Ходи Велко няколко пъти до оградата на Добриния двор. Като пиян, като луд. На другия де изтрезнял, той се укоряваше строго. И все пак Велкощеше да прескочи тая ограда някоя нощ, когато би бил достатъчно пиян и достатъчно луд, но го срещна сама Добра и се изкикоти право в лицето му, та ка с нож го преряза. Какъвто беше млад и неопитен, Велко не разбра смеха й — може би тя не искаше да подиграе, а да го предизвика, да го насърчи. Унизителна обида заседна като ледена грудка в гърдите му. Той избягваше всяка среща с Добра, не искаше дори да мисли за нея. После у тях дойде Дона, учителката. Ала ето и сега се размъти душата му, кипна и зашумя младата кръв от хубавия глас, от смелите думи на Добра Но Велко не се и обърна да я погледне поне още еднаж.

Учителката!… Какво би могъл да каже Велко за учителката? Винаги, когато биваше заедно с нея или си мислеше за нея, беше му радостно, сърцето му се радваше. Обичаше да я гледа, да я слуша, обичаше, просто, да бъде с нея. Понякога започваше нещо като пиянството по Добра, но не беше точно тъй, а беше само като леко, сладко замайване. О, достатъчно беше да бъде близу до нея. Сега отиваше да я вземе, да я доведе пак в бащината си къща — да имаше крила, би литнал като орел. Сърцето му трептеше, той цял потръпваше от радост. Веднага забрави срещата си с Добра и викна бодро на трите добичета:

— Хайде, дий! Какво преткате се на едно место!

Той слезе долу, на пътя за града. И тук първи неговите добичета правеха следи по снега. Реката бе занемяла, скована в лед, не се забелязваше и следа от нея под дебелия сняг. По-нататък, вече към края на долината, пътят започваше да се изкачва нагоре, по Три буки — един гол стръмен рид. Когато Велко се изкачи по рида, слънцето тъкмо се показваше иззад далечни снежни върхове — ослепително лъскава, тежка, златна пита върху снега и по-нагоре, върху студената синя коприна на небето. Младият момък подигна очи, огледа се: небето беше чисто от край до край в огромната рамка на начупените планински върхове, ясносиньо и дълбоко прозрачно. Синееше се и въздухът наоколо, неподвижен и студен, сякаш звънко чупливо стъкло. Още по-нагоре, вече на самото било на Три буки, тихо изсъска невидим и зъл ветрец, който преминаваше през дърво и камък. Добичетата заклатиха глави настръхнали и пръхтяха през цели вълма пара, която бързо изчезваше. Велко попридръпна ямурлука си и пак изви очи към слънцето:

— Ех… слънце зимно… кърваво… Преследван от вятъра по ридища и долища, после долу, по равното поле, Велко пристигна в града рано следобед модър, та черен от студ. Имаше един по-къс път — през турската махала, и макар пътниците да го избягваха поради заяжданията на лоши турци, Велко сега нямаше време да избира и удари по него. Може би агаларите са се изпокрили по къщите от лютия студ. И наистина, махалата беше пуста, само тук-там бяха преправени пътеки, с редки дълбоки стъпки в снега. Велко беше вече на края на турската махала и тъкмо да навлезе в чаршията, когато пред добичетата се изпречи един около тридесетгодишен турчин в доста овехтяло турско облекло, с посивяло лице, та и очите му сълзяха от студ.

— Стой… Карай насам — каза турчинът и посегна да улови първото конче за оглавника.

Наоколо нямаше жива душа. Велко се досети какво можеше да стане и отвърна:

— Къде, ага, къде да карам? Ами ти не питаш колко чинат дървата.

— Нема що да питам — продължи турчинът на развален преспански говор. — Какво ще те питам… Карай в мойто двор да разтовариш! Какво ще те питам… — И той задърпа кончето.

— Пусни добичето, ага. Не сме спазарили дървата.

— А бре, ти не разбираш ли, керата гяур? В мойто двор ще разтовариш! Пари нема, пари тебе не ти требват. Хайде, дий!

Велко нагази в снега, мина край добичетата и дръпна оглавника от ръката на турчина:

— Пусни ме да мина!

Турчинът не се помръдна и зяпнал от изненада и гняв, търсеше думи в бедния си преспански говор, за Да се нахвърли върху упорития селяк. Тогава Велко го бутна с лакът и поведе кончето си.

— Ах, куче, мръсен гяурин! Ах, твоята майка… — Ругаеше турчинът вече на своя език, нагазил с плитките си калеври в снега. Лицето му още повече посивя той стисна зъби и взе да бърка в широкия си шарен пояс.

Велко изпусна оглавника, хвърли бърз поглед на около, бъркайки и той в пояса си, и успя да изпревари турчина: в едрата му ръка лъсна револверът. Турчинът така и си остана насаден дълбоко в снега, със зяпнала уста, с ръка в пояса. Наоколо беше все тъй пусто само студеният зимен ветрец подсвирваше край ушите. Като не изпущаше турчина от погледа си, Велко прибра револвера в пояса, дръпна добичетата и продължи към чаршията.

Навлезе той в чаршията и се спря на един кръстопът да чака купувачи за дървата. Пусто беше и тук и глухо, всички се спотайваха по полузатворените си дюкяни, рядко ще пребяга някой бързо по улицата. Студено беше много. От целия снежен простор наоколо, та и от синьото високо небе полъхваше лют, сковаващ студ. Слънцето не топлеше, пък и скоро започна да клони към запад по своя къс зимен път.

Само вятърът подсвирваше и дращеше с остри нокти. Велко стоеше в снега, мушнал и двете си ръце в ръкавите на кожухчето си под ямурлука. Не се спираше купувач да попита за дървата. Пусти да останат! Трябваше Велко да ги продаде, сетне да иде да се обади на учителката, да намери място за нощуване. Погледът му се спря върху секирата, както беше закачена на единия самар. И оттам мисълта му се върна пак при турчина, който искаше да му вземе дървата без пари. „Той ще събере сега дружина и ще дойде да ме търси… Нема да ме остави злото куче. Ще иска да ми вземе и дървата, и револвера. Аз пък тук, сред чаршията, какво мога…“ И Велко пристъпи към едно от добичетата, огледа се и бързо скри в гнездото на самара револвера под бащиния си ямурлук, който носеше за учителката. Секирата откачи от самара и пак я надяна на ръката си. Да не бъде съвсем с голи ръце. Секирата е едно — револверът друго. Секирата всеки може да види и всеки селянин може да държи секира в ръцете си.

— Колко искаш за дървата? — чу Велко слаб скърцащ глас и се обърна: питаше един старец, цял скрит в кюрка си, лицето му завито с тесен дълъг шал, та Г гласът му през него се процежда, очите му сълзят: — Бребребре… какъв студ! Редко хваща такъв студ по нас, такова чудо. Казвай, че не мога да стоя!

— Три гроша товарът.

— А-аха! Три гроша! По два гроша. Карай след мене, близу живея.

— Не.

Старецът не може да стои на студа и отминава, мрънкайки нещо в шала си.

Велко стои в снега и обръща лице ту на една, ту на друга страна — да се скрие някак от вятъра. Нозете си не чувствува във вкочанените опинци. Остра болка пълзи по нозете му. Вятърът дере от лицето му ремъци. Трябва да продаде дървата. И само по три гроша товарът. Ни пара по-малко. Сетне трябва да се обади на учителката.

Изеднаж го обградиха трима турци, като че ли бяха го дебнали. И тримата бяха с дълги кюркове, ръцете им в пояса, стискат дръжките на ками и револвери. Срещу Велко стоеше същият турчин, който искаше да му заграби дървата. Без да продума нищо, турчинът посегна и взе да рови в пояса на Велко:

— Де ти е пищовът бре?

— Немам пищов.

— Как така немаш! Нели го видех с очите си?

— Немам, грешка имаш, ага.

От устата на турчина изригват псувни, неговата бледа и тънка ръка рови нервно в пояса на селянина чак надире, до кръста му. Посяга да претърси и друг от турците. Велко се дръпва две стъпки назад и откачва секирата от ръката си:

— Не ме задевайте, аги! Немам пищов. Те и тримата стоят срещу него с ръце на оръжието си и мълчаливо го гледат. Говорят очите им: — Ако те надупчим с по няколко куршума, макар да сме турци и агалари, пак ще си имаме неприятности, може и да ни затворят, докато се позабрави историята. Друго би било да бяхме намерили револвера в тебе! Ще кажем, че си комита, и дори ще ни похвалят в хюкюмата. Пък и тая секира, дявол да я вземе… Какъвто те виждаме, можеш да изпиеш на някого от нас кръвчицата, преди Да те съборим. Ах, ти, мръсно куче гяурско! Ще ни паднеш ти в ръцете друг път…

Тримата турци си промърмориха нещо на своя си език и най-старият от тях, сякаш нищо не е било, попита:

— Как ти е името, бре?

— Велко.

— От кое село си?

— От Рожден.

Велко го гледаше в очите и не пожела да скрие името си. Турците мълчаливо се обърнаха и се отдалечиха. От близките дюкяни надзъртаха уплашени любопитни лица. Младият момък обърна към вятъра другата страна на лицето си.

Той беше гладен. В една торба, окачена на самара на едно от добичетата, имаше половина хляб и малко сирене. Но Велко не искаше да развързва торбата и да вземе да дъвче тук, изправен като кол сред чаршията. Ще продаде дървата, ще иде да се обади на учителката и после — право в някой хан. Ще яде, ще почива чак до утре. Не беше прилично да вземе човек да преживя насред улицата.

Спря се друг купувач, мушнал ръце дълбоко в джебозете си, и мълчаливо посочи с глава дървата.

— По три гроша товарът — каза Велко. Купувачът отмина все тъй мълчаливо.

Спря се още един и търкаше бързо едри кокалести ръце, местеше нозе в снега с огромни стъпала в рунтави калцуни и подковани йемении.

— Колко за дървата?

— По три гроша товарът.

— Що думаш! Зимата веке си отива. Давам ти пет гроша за трите товара. Така ами. Не щеш ли?

Велко не отговори. Той си мислеше: „Тия дърва струват девет гроша на това време и за по-малко няма да ги дам. По-добре да ги подаря некому или да ги върна в село. Дървата струват девет гроша. Не ща некой да си помисли, че ме изиграл или от студа съм се уплашил…“

Мина още време. Снегът започна да синее и над града сякаш падна синкава мъгла. Дюкяните започнаха да се затварят един след друг, раздвижиха се повече минувачи. Никой вече не се спря да попита за дървата. Велко дочу разговор:

— Цел ден стои тука за неколко гроша…; в тоя студ…

— Пуста сиромашия!

Минувачите отново започнаха да редеят. Дюкяните бяха почти всички затворени. Теменужен здрач изпълни глъхнещите улици. Велко замахна с дръжката на брадвата:

— Дий!

Спря се с трите добичета пред портата на Крайчеви. Дворът беше пуст. Да беше излязъл някой… Беше му студено, беше прегладнял, но някаква топла вълна се изкачи до гърлото му. Бутна мандалото на портата, отвори двете й поли, поведе добичетата в двора. В малката ниска къщурка светлееше запалена ламба, но пак никой не се обаждаше. Велко дръпна въжето и дървата паднаха с тропот от двете страни на едното конче. Той дръпна въжето на другия самар, после и на третия. Скръцна врата. Велко навиваше въжетата, без да се обърне, и ловко прибра револвера си, както беше скрит в единия самар.

— За кого са тия дърва? — позна той веднага гласа на Донината майка.

И пак не се обърна, като че ли беше много зает с въжетата, но рече:

— За вас. Татко ви ги праща. Тука ли е учителката? Нека се приготви за утре — бързаше да каже всичко Велко и току задърпа добичетата към портата:

— Аха… ти си… Ама чакай де! Доне, Доне! Излез, Доне!

Ето най-много от това се боеше Велко. Ей сега ще излезе и тя!

— О-о, Велко! — чу той гласа на Дона Крайчева, но до портата беше още далеко — къде ще бяга! Пък и добичетата се дърпаха назад — те не бързаха, може би и те бяха познали гласа на учителката. А тя беше сега до него — улови го за ръкава: — Къде си се затичал, човече! Чакай, стой, стой! Кога си дошъл?

— Одеве още… Татко каза… утре…

— Ама къде бегаш! — викаше тя. — Връщай се, тук Ще нощуваш, у нас. А утре… добре. Утре тръгваме.

— Не, не! Чакат ме в хана. Утре ще дойда… Ти приготви се по-ранко… Не, не, учителке… Де ще го спре тя с малките си ръце!

Велко избяга. От смущение и свян. От радост.

На другата сутрин Дона го посрещна още на двора:

— Ах, ти, див селянин! Защо избега снощи? И в нашата къща има залък хлеб. Но аз те научих на букви, ще те науча и на приличие.

Велко се усмихваше срамежливо и хитро. Като видя, че са сами в двора, дигна към нея очи:

— Хайде… Готова ли си? Тръгваме. Времето е по-меко тая сутрин, промени се. А пък вчера…

Приказвайки, Велко не забелязваше как я разглеждаше от глава до пети — виждаше му се променена и по-хубава, още по-нежна отпреди. Сега той не можеше да се противи — влязоха в къщи и двамата. Но едващо седнал, той пак скочи:

— Хайде. Време е.

Смущаваше се пред домашните на учителката — по-леко, по-добре му беше насаме с нея. Почерпиха го с кафе, изпи го и пак скочи:

— Хайде.

Излязоха вън. Мулето и кончетата чакаха търпеливо пред вратата. Велко пристегна самарите им, оглавниците. Изнесоха веленце, възглавничка. Излезе цялото семейство. Децата наобиколиха добичетата, а Спирко Крайчев застана на вратата, все тъй подпухнал и меланхоличен, и като че ли се боеше да излезе по-далече от прага. Майката попита:

— Ами други ваши селяни има ли? Да не би сами да пътувате…

Велко се наведе да погледне пристегнатия вече самар на кончето, на което пак щеше да язди учителката. Прегледа също тъй без нужда и въжените стремена и каза:

— Сами.

— Е, та немате ли си дружина? — разтревожи се майката. — Сами по това време из планината… защо така?

— Нищо, майко, нищо. Времето днес е топло — успокояваше я Дона.

Сбогуваха се, прегръщаха се, плакаха и сега. После учителката трябваше да се качи на кончето. Велко притегли добичето до един голям камък, но Дона едва успя да легне ничком върху възглавничката на самара. Опита се пак и още един път. Веленцето и възглавничката, сложени на самара, се разместиха. Велко ги намести отново. Дона се опита още един път и пак не успя да се качи. Тогава Велко пусна повода на кончето, грабна с две ръце девойката и я сложи на самара. Той като че ли и сам не усети как стана това, но леко замаян, си мислеше: „Каква е лекичка… Каква е мека и топла…“ В същото време той бързаше, сключил гъстите си вежди, сякаш и не мислеше за друго, а само да сложи малките й крачка на стремената, да оправи веленцето, да я загърне добре с бащиния си ямурлук. Дона му помагаше и червенееше все повече.

— Добре ли е така?

— Добре е, Велко.

— Здраво ли седиш?

— Здраво. Добре ми е.

— Хайде. Не бой се. Дий!

Трите добичета тръгнаха. Майката проплака отново, надигна се детска глъчка, излезлите съседки завикаха:

— Добър път, Доне! със здраве, Доне! Учителката кимаше с глава разплакана, обърна се да види още един път своите, струпали се в снега пред портата. Велко водеше след нея другото конче и мулето, навел търпеливо глава — да се свърши по-скоро това изпращане, тия сълзи… И наистина, щом свиха зад първия ъгъл — всичко се свърши. Дона избърса сълзите си и се сгуши в ямурлука: „Милите… жално ми е за тех!… Но като тръгвах първия път, беше ми по-жално. Човек и с това може да свикне…“

Скоро излязоха вън от града и Велко, който продължаваше да води другото конче с мулето след него, спря се и викна:

— Тпурр! Стой…

Спряха се и трите добичета. Велко се улови за самара на свободното конче и скочи отгоре му, размахал повода.

— Аз рекох, че ти пеша ще вървиш — усмихна се Дона.

Велко заблъска с нозе корема на кончето си и подвикна:

— Чакай! Аз ще вървя пръв, а ти след мене.

— А! — заблъска и Дона корема на кончето си. — Защо пък ти ще бъдеш пръв? Аз ще вървя първа.

Велко я гледаше учуден: ами нали винаги мъжът върви пръв и язди пръв, а жената върви след него?!

— Ами нели… — започна той гласно.

— То е по селски — изпревари мисълта му девойката и още по-силно заблъска кончето с малките си пети. — Жената върви винаги напред, а мъжът подир нея. Да я пази. Така е редно. Ако щеш пък — изви се тя към него на самара, — можем да вървим редом, един до друг.

Велко нищо не отговори и подкара кончето си с мулето след нейното конче. Тя гледаше пред себе си и се усмихваше само с устни, вирнала главица над широката яка на ямурлука. Беше й весело и обмисляше как да закачи отново младия си другар. А наоколо бе блеснал хубав зимен ден. Слънцето се бе гмурнало в чистата небесна синева, долу беше тихо и топло, снегът пламтеше с бели пламъци.

„Хрътхрътхрът! — затъваха в омекналия сняг и пръскаха наоколо снежни пръски пъргавите подковани нозе на трите добичета. — Хрътхрът!“

Учителката обърна глава над нагънатата качулка на ямурлука и се загледа далеко някъде встрани, но Велко наостри уши.

— Така е, да знаеш — каза тя, сякаш не нему, а някому, там, встрани. — Жената върви първа. Вие, селяните, какво: наместил се господинът на коня, а жена му припка след него пеша и понекога с дете в ръце!… Право ли е това? Нели жената е по-слаба!

Велко вижда в мислите си: не е право. Жената е по-слаба, мъжът по-силен. Но защо той язди, а жената клинка пеша след него? Жената е нещо по-долно. Навсякъде мъжът влиза пръв, а жената след него влиза. Тя може да сбърка нещо. Тя е по-глупава, а мъжът е по-умен. Ами учителката по-долно нещо ли е от него, от Велко? Учителката по-глупава ли е от него? Той мисли напрегнато. Мозъкът му работи като някаква мелница за камъни. Уф! Челото го заболя чак. Най-сетне той намисли нещо и пита учителката, гледайки я в гърба:

— Ами детето? Като е по-слабо, и него ли ще пуснеш да върви първо, да води? Ами то може да сбърка нещо, глупаво е още.

Учителката пак се обръща встрани и веднага отговаря:

— Да, ще пуснеш и детето да върви първо. Тъкмо защото си по-силен и по-умен. Ще отстъпиш на по-слабия. Ще бдиш над него. Като си по-силен, да вземеш да изпогазиш всички по-слаби! На слабия требва да отстъпваш, слабия требва да закриляш. А кой ще води — то се знае, че по-силният ще води, макар да върви след слабия. Сега ти ли водиш, или аз? Пътят едвам се вижда в снега, планината е като замазана с вар и аз нищо не мога да позная.

„Умът й реже като брич — мисли си Велко. — И чурулика като ластовица…“ Той мълчеше, но мелницата в главата му работеше напрегнато. Това беше уморителна работа за него. Учителката го подтикваше да размишлява. Все пусне някой камък в мелницата му: „На смели и тоя!“ И той се учеше да мели с мисълта си. Помагаше му и тя, подсещаше го, насочваше го. Сега тя изсипа цяла торба камъни върху дебелата му селска глава! За силния, за слабия, за тоя, който води… Уф, не е лесно! Кой водеше сега — той или тя? А тъкмо на него му се искаше да се измъкне от оглавника, който му бе надянала. Весело му е и си мисли: „Да беха тия мънички кончета два хубави силни ата, па да се спуснем двамата по снега — ех, бел облак до небето ще се дигне!“

И той неусетно пристяга с колена твърдия самар. Още преди обед навлязоха в планината. Времето беше все тъй меко и тихо. Срещу двамата пътници се издигаха величествени и безмълвни покритите със сняг стръмнини и хребети, а между тях и край тях, по дълбоките долища, лежаха сини сенки — небето се отразяваше в бялата и тъй чиста покривка на планината. Не шумяха треви и листа, не бучаха води по долищата, не пееха птички и все пак планината беше жива, тя дишаше, нейният могъщ свеж дъх изпълваше гърдите на двамата млади люде. Тя ги посрещаше приветливо и разтваряше пред очите им своята зимна хубост. Дона продума, без да се обръща:

— Колко е хубаво! Виждаш ли? Погледни върха там насреща, погледни дърветата как са задремали под снега…

При звука на нейния глас той долови мълчанието на планината, огледа се, отвори широко очи: като че ли за пръв път идваше тук, дето се бе родил и израсъл. Ами хубаво беше, хубаво!

Дето е учителката — там всичко става хубаво, светло, весело.

На една голяма стръмнина той слезе от кончето си.

— Защо слезе? — попита Дона и бързо додаде: — И аз ще слеза.

— Не… ти ще се умориш. Снегът е дълбок, стръмно е.

Но тя вече скочи в снега и дългият ямурлук увисна на самара. Той избърза да го оправи, да оправи изкривената възглавничка. О, хубаво, много хубаво! Ще вървят заедно по снега, а после… после той пак ще я дигне на ръце и ще я сложи на самара!

— Ти върви напред — каза тя и подвикна: — И не се обръщай назад, чу ли? Не се обръщай…

Велко тръгна нагоре като вцепенен, отпуснал очи — не смеееше да погледне ни вляво, ни вдясно. Мека снежна топка го перна в тила и се пръсна. Ситен звънлив смях се изсипа в тишината. Велко се обърна и застана в снега:

— Ами ако те хвана, да те бутна в снега! Ще заприличаш на мишка в брашнена вреща.

— Е-е! — като че ли отеднаж се уплаши девойката. — Знам, знам, че си много силен. Хайде, върви напред!

Горе, на самата височина, Дона изостана назад и дишаше дълбоко, шумно. Най-сетне каза с пресипнал глас:

— Не мога повече.

Велко спря добичетата. Дона също спря и чакаше. Как ще се качи на кончето си? Тогава Велко пристъпи, и я грабна в ръце. Тя усети на бузата си през платнената му риза топлината на гърдите му. И не помисли девойката, като каза:

— Можеш ли да ме носиш тъй чак до село?

— Мога.

Той не знаеше какво върши, като я притисна на гърдите си. Дона потрепера и завика:

— По-скоро, по-скоро, че… че кончето ще тръгне! Те продължиха нататък и дълго мълчаха. Между тях, съвсем близу до тях, бе минало нещо много, много хубаво. Що беше то? Ще дойде ли пак?…

Мълчаливо и бързо минаха през Дебрища и пак навлязоха в планината.

Сините сенки наоколо все повече се удължаваха, разширяваха се и над тях блестяха само високите върхове — бели великански зъби, захапали повлечената златна одежда на слънцето. Двамата пътници вече се спущаха от Три буки в долината — навлизаха в Рожден. Някъде залая куче, като изпод земята.

Горе, на десния бряг на долината, беше къщата на Добра. Велко обърна глава — не искаше да погледне нататък. Ала изеднаж той чу познат глас:

— Добре дошла, учителке, добре дошла! Велко, ти като да си водиш невеста в къщи… Как си прекарахте по пътя, а? Самички. Ама вие и двамата сте си глупави, глупави…

Беше Добра. И в студената сянка, която изпълваше долината, гласът й звучеше все тъй сладък и топъл. Тя ги чакаше и дебнеше през целия ден. Сега се бе спуснала чак долу, на пътя, да ги посрещне.

V

Преспанци минаха през тая зима бодро и весело. Тая веселост не идваше от ядене и пиене, от богатство и благополучие, все тъй с пот на челото печелеха сухия си залък бедните люде, каквито бяха повечето от преспанци. Ала хубави надежди сгряваха сърцата на тези презрени гяури, гордост ги изпълваше и нова някаква сила. За сражението в Криводол се разправяха чудни легенди и всеки преспанец го смяташе за своя лична победа — нали четниците, които загинаха там геройски, бяха също тъй презрени роби и войводата им беше преспанец! После дойде и убийството на Панту Кътърката. Имаше една могъща ръка, която закриляше поробения народ и наказваше предателите. Мнозина преспанци бяха членове и помощници на тайната народна организация и всеки от тях се чувствуваше частица от нея, чувствуваше в сърцето си нейната нарастваща сила. Тя беше обща тайна, но всеки я пазеше зорко, пазеха я робите в сърцата си, тя беше в техните скрити копнежи. Новата сила, която напъваше в гърДите на немирните кяури, блестеше в погледите им, които ставаха все по-дръзки, изливаше се в бунтовните песни, които се пееха открито и с буйно въодушевение, а често се изричаха смели думи и люти закани срещу вековните потисници. В поясите на мнозина от по-младите мъже тежаха револвери и ножове и не се бояха вече да пресекат път на турчина. Никола Нешев ходеше из града с дигната глава и преспанци го наричаха свой, християнски каймакамин. Йоан Сърчарот се усмихваше тайнствено и мъдро под възкьосавите си мустаки и знаеха людете, че той държи всички тайни на комитета: Любен Расков събираше в общата работилница млади калфи, говореше им разпалено за нов живот, бранеше сиромасите, ругаеше чорбаджиите — народен човек беше той, не се гордееше със сполуката си в занаята и като бе изникнал от сиромашки корен, не бе забравил сиромасите; ето и Наум Катранов, тих и кротък, баща е на четири деца, предал се е на народното дело с цялата си душа, кой не би намерил смелост в себе си да тръгне поне след него? Горделив се разхождаше из чаршията Илия Роглев — нека, макар да е чорбаджия, и той стои до най-смелите народни люде! Голяма радост беше за целия град и общото въодушевение и воля за борба порасна, засили се, когато се узна, че и синът на Лазар Глаушев е влязъл в народната организация: какъв човек със звезда на челото, роден за щастие и всякаква сполука, и той не е пожалил себе си, ни щастливата си звезда. Людете следяха всяка стъпка на своите водачи, следяха всяка промяна по лицата им, вслушваха се във всяка тяхна дума и вярваха в тях, вървяха след тях бодро, весело и смело. Агите и бейовете бяха посърнали, макар и не още от голяма уплаха. Но те бяха угрижени — какво ставаше с могъщия техен дьовлет? Нещо бе рухнало дълбоко в основите на тяхната държава, те сами вече не почитаха законите на своя дьовлет, на своята вяра, те си завиждаха и силният отказваше помощ на по-слабия, не тачеха рамазана и пиеха вино, блясъкът на златото заслепяваше очите на техните големци и управници. Дали не бе дигнал ръка аллах от своя избран народ? Раята вече не приличаше на себе си, не се боеше от агите си. Дори и по селата. Раята дига глава срещу господарите си — хе! Ръждясаха ятаганите, отдавна не са потапяни в гяурска кръв… И агите ходеха по Преспа навъсени, поглеждаха накриво, събираха гняв и ненавист спрямо повилнелите роби. Преспанци се подсмиваха на техните дертове и криви погледи. Мина то, агалар! Що бе минало — никой не би могъл да каже ясно, а свободата още не беше извоювана, борбата едва сега започваше. Но се виждаше — колелото на общия живот се бе завъртяло още един път.

Зимата още не беше преминала, когато се чу, че по Преспанското поле е излязла нова чета. Да не би да са оживели загиналите в Криводол? От нищо не пресеква силата на комитета.

Селяните от полските села, с дрипави кожуси и протрити опинци, пошушваха тайнствено на своите приятели в града — на ковача, на коларя или бакалина, на ханджията:

— Шестима са. Огън момчета. Да видите само войводата…

Събрали се тая зима петима млади мъже от преспанските полски села, по своя воля и неволя, въоръжили се някак и тръгнали да ходят комити. Колкото оръжие не им достигнало, взели го от поляци турци и от кехаи по чифлиците. Всеки убил по един поляк или кехая, за да си вземе пушка и куршуми. Така се бяха обвързали те, с кръв, и за вярно другарство. Ходеха по селата и навсякъде намираха отворени врати. Сега навсякъде имаше организирани люде, та Началството в града веднага научи за тая млада дружина и Нешев писа писма на околийския войвода да изпрати най-добрия си четник за войвода на новата полска чета. После Нешев сам отиде, през един мразовит ден към края на януари, да свърже новия войвода с четата му. Момчетата се зарадваха, че комитетът ги призна за четници. Нешев каза сърдито:

— Ето ви войвода: Гьоре Павлев. И нема да ходите сега да убивате турци по своя воля, а сте войници от народната войска и ще се борите за целия народ.

А Гьоре Павлев посегна към пушките им:

— Никога четник не държи така пушката си! Да свети оръжието по тебе, момче! Запаши се здраво, да не виси нищо по тебе!

Петте момчета изеднаж стегнаха сърцата си. А войводата ги грабна като с ръка и още същата нощ ги преведе през цялото поле, чак на другия му край. Това кръстосване на полето вече не спря. Студовете бяха още големи, полето беше пусто, край селските огнища бе топло и сладко се спеше, но Гьоре Павлев никога не се подлъгваше да остане две нощи поред в едно и също село. Той беше сух човек и дори дребен на ръст, та изглеждаше чудно как носеше толкова оръжие по себе си И на студ беше много издръжлив, и на глад: никога няма да се мушне в огнището, никога няма да поиска ядене. Караше всяка седмица да го бръснат, често сменяше и долните си дрехи:

— Като си комита, въшки ли ще въдиш!

Вехто беше облеклото му — бели дебърски бечви с черни гайтани, джамадан и късо гунче, — но беше здраво, закърпено, чисто. Още по-чисто беше оръжието му, дори и патроните му лъщяха един до друг:

— Като се грижиш за пушката си, и тя по-добре се грижи за тебе. А тя ти е сега, пушката, майка и баща. Лют беше той, не се засмиваше, но пазеше момчетата си. Те му се бояха и го слушаха. И може би го обичаха, но и петимата бяха селски люде, та не показваха помежду си ни обич, ни каквато и да е нежност. Колкото и да ги държеше все нащрек — все под оръжие, не им даваше да се застояват никъде, ни да по спят повечко и това ги уморяваше до капване, — те се противяха. Той им каза еднаж:

— Нашата диря се вижда отдалеко и ако се поуспиме некъде, агите веднага ще ни натиснат.

Като започна слънцето да наяква и тревата да се зеленее по припеците, Гьоре Павлев почука пушката си:

— Иде време за нашата работа, Ще се размърдат агаларите.

Най-напред уби поляка от Криводол. Научи от селяните — полякът сам се хвалил, че той открил четата на Стефан Церски в кулата, той казал на мюлязимина че вратата на кулата стои винаги отворена, а сега затворена отвътре. Мюлязиминът бил готов да си отиде с аскера. Цяла зима не бе идвал полякът в Криводол и като дойде за пръв път, Гьоре Павлев би четири часа път с дружината си, издебна го вън от селото и го уби.

Той уби и друг един турчин поляк. Турчинът ходеше винаги с една волска жила в ръката си и биеше селяните, където и да ги срещне. Мълчаливо, жестоко, докато се умори ръката му. Селяните бягаха от него, но къде ще избягат, щом трябваше да ходят всеки ден по работата си. А той влизаше и по къщите им заради младите жени. Щом започна да се позатопля времето, появи се той наново с волската си жила. Гьоре Павлев изпрати при него един по-смел селянин да му каже:

— Ага, захвърли тая жила и не закачай женската ни челяд. Така ти нарежда Гьоре Павлев.

Турчинът толкова се разгневи поради тая гяурска дързост, че забрави да си послужи с волската жила.

— Кой е този Павле бре, неговата майка?!… — кресна той и едва след това се нахвърли върху селянина.

Но зад една кирпичена стена там наблизу се спотайваше Гьоре Павлев с двама от другарите си. Те и тримата прескочиха стената и Павлев се изправи пред занемелия поляк:

— Аз съм Гьоре Павлев.

Турчинът започна предпазливо да подига ръка към дръжката на револвера в силяхлъка си. Войводата го изпревари. И като падна турчинът, пронизан от два куршума, Гьоре Павлев ритна ядно волската му жила.

Такива предупреждения Павлев изпращаше до всички зли турци из полските села — до поляци, кехаи, чифликсайбии. Някои от тях се стъписваха поне за някое време, но повечето ругаеха дръзкия гяурин и му се заканваха. Той обърна цялата си дейност з лов на турски изедници и на предпазни маневрирания из района. Уби още двама кехаи, запали две чифлишки кули, а уби и един селянин, който се бе опитал да предаде четата. Иначе всички селяни бързаха да му помагат ту като наблюдатели, ту като куриери и нямаше разлика кой е организиран и кой не е още организиран. Така той знаеше какво върши всеки турчин по селата, къде се намира — затворен в кулата или на път, или пък безчинствува из селото — и падаше като светкавица с четата си винаги навреме и на място. Понякога по Цели седмици не се вестяваше в някой край на полето, Докато ловът излезе от бърлогата, сетне внезапно ще Довтаса с другарите си точно на това място. Властта не предприемаше нищо против четата — каймакаминът се боеше да не се чуе в Битоля, че в неговата околия пак се е появила чета, а миралаят смяташе, че не е негова работа да гони комитите, щом никой не е поискал това от него. Опитаха се да си помогнат сами агите от полските чифлици, събираха се на групи и ходеха по селата да търсят Гьорета Павлев. Кой ще им каже къде е Гьоре Павлев! Той им устрои на няколко пъти засади, уби още двама от тях и преследвачите му спряха своите походи.

Селяните се плашеха от смелостта на Гьоре Павлев, но и се радваха на своя закрилник. Недоволен беше от него Никола Нешев — той искаше всичко да се върши с негово знание, но още не се решаваше да влезе в разпра с новия полски войвода, мъчеше го съвестта, че той бе станал някак причина за избиването на четата в Криводол. А славата на Гьоре Павлев растеше и в града, чуваше се името му във всеки разгозор и го споменаваха с познатите юнашки думи: „Куршум н го лови, сабя не го сече.“ Всичко това продължи близо два месеца време. Не можеше да се преструва повече каймакаминът на глух и сляп ни пред своите, ни пред гяурите и сам отиде при миралая в казармата. Излязоха из полето две потери: аскер с един мюлязим и друга една група от петдесетина заптиета и башибозук. Тогава и Нешев показа недоволството си:

— Ето докъде докара Гьоре Павлев работата! Сега ще го смажат и дете в майка ще проплаче по селата.

Още преди това се говореше, а се спомена и в някои нареждания на Централния комитет на Организацията и на окръжния комитет, че в четите рядко се срещат по-учени и по-отворени люде за проповед и организация и че всяка чета трябва да има поне един по-просветен човек, които да прочете и да отговори на някое писмо на комитетите, на някое нареждане. Излязоха тогава с четите по разни места някои учители, а други ходеха с четите за по-късо време, докато обиколят по един-два пъти района на четата, за да проповядват м да поучават според народното дело и четниците, и простия народ по селата, започна и Никола Нешев, от тая нужда за четите. Той събра другарите си от комитета и започна, както често му беше обичай, от средата:

— Да не мисли некой, че е по-лесно да се работи тук, под носа на турците, а е по-мъчно с четите! Там животът е по-несгоден? кога ял, кога неял, и дъжд ще те удари, и студ, но тук Етхем ефенди всеки миг може да те улови за шията. Ето Гьоре Павлев, добър войвода, но прекали от простотия. Нема до него един по-свестен човек да го възпира, да го пази от лудости. Поне за некое време, колкото може, да го поучи некой, да го вразуми. Тръгнаха потери срещу него, а той сигурно и с тех ще кара по своему, докато го разбият.

Обадиха се двама души, че искат да влязат в четата на Гьоре Павлев за някое време: Борис Глаушев и Любен Рисков. Обущарят каза:

— Човек требва да бъде последователен и твърд в своите убеждения. Независимо от това, къде е по-лесно и къде по-трудно, щом се явява такава нужда, аз съм готов да оставя за известно време дюкяна си и да ида с Гьоре Павлев.

— Да учиш селяните на социализъм, а? — не пропусна да го клъвне неговият непримирим противник Илия Роглев.

— И така да е, Илия Роглев! Но бъди сигурен, че когато и да е, и селяните ще разберат що е социализъм. Заявявам открито: ако реши комитетът, готов съм да влеза в полската чета.

Но комитетът не реши за него, а за Борис Глаушев. Борис също изказа готовност да отиде в четата и комитетът прие за него. Само това забеляза Иоан Сърчар:

— Ами училището, даскале?

— Ще поискам отпуск по болест от училищното настоятелство.

— Е, върви, върви тогава, даскале, с войводата. Тъкмо ти си най-сгоден: устата ти — медена, не може Да не ти верва човек. Ще го укротиш ти Гьорета Павлев.

Борис Глаушев пожела да отиде в четата, за да изпълни един дълг към народното дело. Никола Нешев бе казал, че и тук, в града, не е по-малко опасно да са срещу турската власт и сила. Все пак тук лягаш в своето си легло, ходиш по работата си и във всичко си свободен, докато не се сложи турска ръка върху тебе. Не е тъй в четата. Там стоиш и денем, и нощем нащрек, не знаеш откъде ще писне куршум срещу тебе, ни един миг покой. И глад ще познаеш, и жажда, и без легло ще останеш. Сега две силни потери преследваха малката чета на Гьорета Павлев по пътеките между селцата из полето. Борис Глаушев реши, че там е сега неговото място, сред постоянните опасности и мъчителните несгоди на четнишкия живот. Натам го теглеше младото му сърце и съзнанието му за нуждите на народното дело.

На старите той каза, че заминава по работа, и те, като знаеха за тайната му дейност, не го попитаха нищо повече. Пред директора на училището и пред училищното настоятелство Борис каза, че отива да се лекува в Битоля, и те му разрешиха две недели огпуск. А щом се яви в четата, Гьоре Павлев веднага го взе в ръцете си.

— Тука, даскале, шега нема — с тия думи започна войводата. И той разглеждаше младия гражданин като да беше кон, изкаран за продаване на пазара, в погледа му тлееше подозрителност. После попита: — Къде ти е пушката? Каква пушка имаш?

— Никаква — отговори наивно Борис. — Пушка аз нема да нося. Моята работа при вас ще бъде по-друга. Ще говоря със селяните, писма ще пиша…

— Хайде де! — стисна устни войводата. — Ти ще си мислиш! Каква работа можеш да вършиш с нас без оръжие? Ти говори си, пиши си, но това е друго. Като си излезъл комита, пушка ще носиш. И тия градски кундури ще махнеш, и тия градски дрешки, зимата, кажи го, още не е минала, а ние повеке на открито нощуваме. Шега нема, даскале. Ако не ти харесва много нашата работа, връщай се в града още сега…

Другите четници около тях лукаво се подсмиваха Какъв ли четник ще бъде това крехко даскалче! Не ще изкара ни два дни, ще се върне в града го, при майка си и баща си…

Борис не се върна в града. Облече се в доста похабени бели шаячни бечви — де ще намериш по-нови! — препаса се с два колана куршуми, дадоха му една дълга мартинка, наметна се с гуна. Той спечели бързо сърцата на четниците, помагаха му те да се стегне, научиха го да си връзва сгодно опинците. Само войводата не преставаше да го оглежда изпод вежди и все го задържаше близу до себе си. Още първата нощ четата направи един преход от седем часа, дори и старите четници капнаха от такова безкрайно лутане в тъмнината, а войводата като че ли нарочно нареди уморителен поход. Едвам стоеше на нозете си Борис, подбиха се нозете му, разраниха се, но не отвори уста да се оплаче. После Гьоре Павлев се улови пак за пушката му:

— Да свети, даскале. Нема да ядеш, нема да спиш, докато не туриш в ред пушката си. И учи се с нея, отвори я, затвори я, мери на една, мери на друга страна, поразвърти я, поразкърши се с нея, да стане пушката като част от тебе, от телото ти. Така ще я командуваш добре, ще ти върши работа тя и ще те пази, даскале.

Борис послушно изпълняваше всяка негова дума. Развъртя се с пушката, разкърши се. Пак другите четници му се притичаха на помощ — не е лесно да се командува пушка. Но след ден-два той не я носеше вече, като да се боеше, че ще го ухапе, а прилепна тя добре на рамото му.

VI

Последните дни на зимата минаваха един след друг и някак по-бързо. Дона все така събираше децата сутрин и ги пущаше късно следобед. Говореше се из селото, че учителката е добра, добре учи децата; по-големичките вече пишеха писма на бащите си по гурбет. В очакване на близката пролет Велко стоеше повече без работа и се навърташе в къщи. Рядко ще излезе по село — да се види с другари. Околийската чета идва на три пъти и доста се бави, та Велко стоя много дни и нощи на стража. Сега четниците бяха само деветмина и ги водеше секретарят — учителят Наумов, — а войводата и още един от четниците — Жадният, който бе заболял от плеврит — бяха отишли през зимата на почивка в България. Селото решаваше с четата един голям въпрос — за гората. Старо село беше Рожден и гората си беше открай време негова, но преди осемдесет години дошъл от града Хамди бей и казал, че гората била негова. И ако селяните искат да берат дърва от гората и да правят въглища — ще плащат на бея. Покорна беше раята — кой ще дигне глас срещу един бей! ламди бей идваше всяка пролет и налагаше на селото данък за гората. Той ще каже една сума, а селяните ще молят и ще плачат събрани около него и беят ще отстъпи от… добро сърце. Селяните знаеха, че гората си е тяхна, но хвалеха бея и го благославяха за добрината му. След Хамди бей стопанин на гората стана неговият син Абдула бей. И той като баща си: ще вземе колкото може повече пари за гората и ще си отиде. Понякога ще дойде на лов из планината и селяните ще го посрещат и гощават. След Абдула бей дойде Кемал бей, но от няколко години насам стопанин на гората беше неговият син Селим бей, който бе взел всичко от ръцете на стария си баща. И Селим бей вземаше всяка пролет данък за гората. Предната година се опита да вземе два пъти — забравил уж, че бе взел еднаж. А селяните все помнеха, че гората си беше тяхна от памти века. Като тръгнаха чети из планината — страхът от турците намаля. Четите убиваха злите турци и всякакви народни изедници. Селската сиромашия намери опора. Пред турските съдилища нямаше правда за раята, а четите бяха защитници на народа. Случваше се и друго, ако дойде турски или арнаутски зулумджия и безчинствува в селски дом — стопанинът или неговият син дига секирата и му разцепва главата на две, сетне взема му оръжието и бяга при четата в планината.

Тая зима рожденци заприказваха да не плащат повече данък за своята гора, както бяха плащали осемдесет години. Допитаха се до четата и Наумов им рече:

— Кажете на бея, че нема да му плащате повече данък за гората, пък той, ако иска данък, да дойде от нас да иска.

Така се реши. И рожденци не отидоха първи да кажат на бея, а чакаха той да дойде да си иска данъка, Селим бей от есента не бе идвал в Рожден.

— Нема защо да бързаме ние — приказваха си селяните.

— Ами ако доведе турчинът заптии, аскер?

— Ще видим.

Селяните чакаха пролетта и с радост, и със страх; не излиза лесно страхът от сърцето на роба. Най-сетне пролетта настъпи.

Започна снегът бързо да се топи, потекоха по долищата мътни води. Наякнало беше слънцето, припеците димяха. Удариха и дъждове — дни и нощи буча планината и се изправи една сутрин срещу грейналото слънце, цяла измита и окъпана. И щом започнаха да засъхват пътеките, Велко Скорнев пръв се хвърли в гората. Нямаше да чака тоя път той позволение от бея. А като се зачу неговата секира — влязоха в гората да секат и други селяни.

Други години Велко не се връщаше по цяла неделя от гората — имаше си колиба там, носеше си храна за повече дни. Тая пролет той се връщаше в къщи всяка вечер и рядко ще прескочи да не си дойде. Старият Скорнев си помисли: „Може би се бои от бея, да не го завари в гората, докато не се реши как ще бъде тая година…“ Но старият не познаваше сина си и нищо не виждаше. По-добре от него виждаше стрина Ордена. Велко се връщаше почти всеки ден от гората заради учителката. И взе да намира разумни, убедителни причини, понеже и сам виждаше, че не беше редно да се връща всеки ден. Ето секирата се е притъпила и трябва да се наостри; имал нужда от по-топла дреха нощем; яденето се е свършило по-скоро; да дойде старият да види дали е насякъл достатъчно букови дърва за ковашки въглища. Какво ли не може да измисли човешкият ум! Старият Скорнев вярваше на всяка дума на сина си: Велко никога не бе лъгал, не лъжеше и сега. А старата Скорневица виждаше, че причината на всички тия причини беше Дона. Ще дойде Велко да си наостри секирата, а докато не намери учителката, не може да намери и точилото. Така за всичко. Ще я потърси в къщи, в стаичката й, в двора, в училището. Понякога тя нарочно се криеше от него и той все не можеше да намери точилото. Но ако се разсърди и не иска да я търси повече, тогава пък тя тръгва подире му: — Велко… Веле…

Търсеха се, за да се видят, да си кажат по няколко Думи, да си разменят по една усмивка, пълна с нежност и обич. Те не виждаха как се бяха променили след пътуването си през оня зимен ден — бяха и двамата кротки, сговорчиви, гласът им и смехът им бе станал по-тих, бяха и двамата разсеяни — нищо не беше вече много важно. Но в същото време мисълта им беше по изострена — те се разбираха с един поглед, с половин дума, Разбираха се и без поглед, без дума. Паднали бяха всички прегради между тях — останала бе само една: непреодолим страх пред чудото на любовта. Те се бояха да се докоснат, бояха се да останат сами. Ако през някоя от тия лунни ароматни пролетни нощи Велко бе влязъл с тихи стъпки в малката стаичка на учителката прекрасното чудо би станало. Но той не се решаваше да влезе, а тя не се решаваше да го призове. Не можеха да надвият своя чист, младежки свян.

Старият Скорнев нищо не виждаше. Виждаше само Скорневица и сърцето й преливаше от радост: „Ще си имам хубава снаха, умна, учителка, гражданка..? А Велко — какво? Лош ли е Велко?…“ Коя ли майка не мисли, че нейният син може да се ожени дори за една царска щерка?

Когато закъснееше Велко да се върне вечер в къщи или пък прескачаше по един-два дена — случи се това два-три пъти, — Дона нямаше търпение да го дочака и излизаше на края на площадката. Оттук се виждаха всички пътеки към гората. Учителката стоеше тук, на високата скала, и гледаше гората — да разкъса с поглед зеленото горско рухо, да окърши гранките на всяко дърво, та да няма пречка и преграда за погледа й. като го виждаше да излиза от гората, тя продължаваше да стои и не се помръдваше: нека той да тича насам! само щом я види! И сърцето й биеше лудо, щом видеше тя, че младият момък, като я съгледаше, застанала на високата каменна площадка, ускоряваше стъпки по най-късата пътека. Той бързаше към нея, а тя се задъхваше от радост и очите й плуваха в сълзи.

Тоя път Велко не се върна два дни от гората. Не се върна и на третия ден, та привечер Дона доста ранкО отиде и застана на скалата да го чака. Когато се връщаше към края на деня, Велко оставаше да нощува в къщи. Учителката бе пуснала децата да си вървят, а до залез слънце имаше още много време. Ще чака тя тази вечер — три дни не се бе връщал Велко. Учениците й се бяха пръснали по двама, по трима из пътечките насреща и се изкачваха към къщи по стръмнината отвъд долината в шарените си носии. До ушите й долиташе позната училищна песничка — някои от децата пееха в един глас.

Загледана подир учениците си насреща, Дона изенаж трепна и втренчи поглед: между храсталаците край една от пътеките за гората се мярна бяла забрадка. В същото време от гората излезе и Велко. На пътеката срещу него се изправи жена — носията й трептеше с яркото си шаренило в зеления въздух край гората. Велко се спря далеко от нея, но тя пристъпи по-близу. Нещо му приказваше, размахваше ръце и ръцете й плаваха във въздуха. Младата девойка я позна още в първия миг: Добра Лозанова.

Велко я слушаше и гледаше встрани. Няма ли да има край тая среща? Добра подигна ръка и леко я плъзна по белия му ръкав, от рамото надолу до голата му китка и там спря тя своята ръка, своята милувка. Дона гледаше с примряло сърце. Колко много продължи всичко туй! Най-сетне Велко се отдръпна, мина през тревата край Добра, излезе пак на пътеката и продължи насам. Добра тръгна след него. Той се обърна и нещо й каза. Тогава Добра се спря на пътеката с отпуснати ръце. Сетне тя дигна лице и дълго гледа към високата каменна площадка.

Дона го чакаше горе, спотаила се бе сега зад църквата. Наоколо нямаше жива душа. — Веле… — подвикна тя тихо.

Велко се приближи. Те се гледаха мълчаливо, застанали един срещу друг. Не бяха се виждали три дни, а сега Дона се бе уплашила от Добра. Тя наведе глава и чакаше. Велко се поколеба един миг задъхан, сетне пристъпи бързо и я сграбчи в прегръдките си.

Селим бей довтаса в Рожден. Настани се у Добра с неколцина от другарите си, а Другите се настаниха в съседните две къщи. Говореше се че Добра завързала приятелство с бея; видял ги някои заедно в града. Не се знаеше дали е верно, но той право в нейната къща спря. В нейният двор, събра беят още същия ден селските стареишини а надойдоха и други от селяните. Събра ги турчинът и започна кротко на преспански:

— Е, люде, дойдох, както секой година, да си взема своето за гората. Ще режете дърва, ще продавате, ще горите кюмюр, ще продавате, пък и аз ще получа своето. Ама той година искам повеке. И дървата се продават по-скъпо, и кюмюрът, и аз ще искам повеке.

Говори той, върти очи, седнал на ниско столче, а катилите му около него — с пушки и силяхлъци. Като се изказа беят, настана мълчание. Не беше лесно за раята да излезе срещу турчина с противна приказка. Реши се най-сетне да отговори за цялото село старецът Павле Локвенец:

— Да ти са много години, бей… да беше дошъл подир Великден, че ние сега с празника, но… щом си дошъл… Ние сички, Селим бей, целото село, от пуста сиромашия, решихме да те помолиме да ни оставиш гората без пари. — Турчинът трепна и се дръпна назад, но продължаваше да слуша. — От пуста немотия, бей, децата сме си пратили на гурбет, а що можем да изкараме от дърва и кюмюр? Цел ден ще блъскаш до града, ще висиш там, ще се пребиеш за един грош. Молиме те, бей, да ни оставиш гората, да не мрем гладни.

— Що говориш ти, старче! — замахна нетърпеливо с дългата си тънка ръка беят. — Гледай ти! Аз им искам повеке, а те си наумили нищо да не дават. Не може! Нема нищо да дадете, нищо нема и да вземете. Такава е той работа. Ако не ми наброите още днеска по един лира на къща, който посмей да влезе в гората — жив нема да излезе. Ето и оттука виждам, че некои веке горят кюмюр там. Какво си мислите вие бре? Я гледай ти!

Както се бяха струпали селяните, някой от по-задните каза:

— Гората си е наша!

Селим бей скочи. Той беше с тесни рамена и гърди, но стоеше изправен, с гордо вдигната глава. Облечен беше в разкошна турска носия, но силях83 сега не носеше — би бил тежък за тънкия му кръст — и само една дълга пушка, нова и добре излъскана, припряно местеше от ръка в ръка. Той цял се изпъна срещу селяните:

— Що рекохте? Я още един път да чуя! — гласът му изтъня. — Ваша ли? Гората била ваша! Ей сега ще ви избия сичките! — И той стисна пушката с двете си ръце.

Пак настана мълчание. Ала най-важното беше казано и сега беше по-лесно да се говори. Пак започна Павле Локвенец — ех, каквото ще да става най-сетне!

— Не се люти, бей… С добро ще се разберем, ние не сме лоши люде и ти си харен, да ти са много години. Ето ние сички те молим да не ни искаш пари.

Селим бей седна пак на столчето и не личеше колко много е гневен. И ето какво каза със спокоен, равен глас:

— Гората е мой от дедо и прадедо. Ще видя аз кой ще ми излезе насреща. Идете си сега сички. И ако до утре по туй време не ми донесете по един лира за сека къща, ще взема по един глава от сека къща в Рожден. Така да знайте. Идете си сега сички.

Ни един от селяните не се помръдна. Трябваше да отговорят на тая грозна заплаха. Пак дядо Павле Локвенец се реши:

— Защо тъй, с лошо, бей… глави искаш да вземаш. Ами и ние не сме веке сами. И за нас има кой да се погрижи. Ти ще разбереш, бей, умен човек си.

Беят не очакваше такива думи. И не знаеше какво да отговори веднага, а в това време селяните излизаха на пътя. Той викна подир тях:

— Комитите, а! С комитите ме плашите. Кажете им да дойдат, тука съм аз. Чакам ги, нихната майка гЯурска! До утре ще ви чакам, а после сам ще дойда, вашата майка…

Добра повика две по-стари жени, за да не се говори по селото, че била сама с турците, само със старата си свекърва. Тя повика двете жени и да готвят, да пекат баници за гостите й. И все приказваше:

— Отрова да им стане това ядене и пиене! У мене намериха да кондисат, сама жена, какво ще каже сега селото… Слугувайте им вие, мили стрини, да не им се меркам много пред очите на тия поганци. Да може да се скрия некъде съвсем, в земята да потъна. Какъв срам ми донесоха, проклетниците… Слугувайте им харно, той, беят, по една бела меджидия ще ви даде…

Слугуваха добре двете жени, ядоха и пиха сладко турците. След сития обед Селим бей изпрати другарите си да почиват в съседните две къщи, полегна и сам да подремне. Добра накара двете жени да измият съдовете, да приберат всяко нещо на мястото му и ги изпрати да си вървят.

— Пък довечера пак елате — каза им тя на вратника, очите й бяха пълни със сълзи. — Да не съм сама, а ще требва пак да сготвите нещо. Той, мръсникът, по една бела меджидия ще ви даде. А пък аз — проплака тя — ще се кача да се скрия на тавана…

Двете женички си отидоха, а Добра заключи свекървата и детето си в другата стая и не се качи да се скрие на тавана, но влезе при бея. Така бяха уговорили те с него. Тя го погали по косите и той, колкото беше дълъг и тънък, се протегна като смок на припек в сладката си следобедна дрямка. Колкото и да беше жадна за милувки, та беше заслепяла да мърсува с турчин пред очите на цялото село, Добра ето какво намери най-напред да каже:

— Знайш ли, бей, каква хубава даскаличка си имаме?

— От тебе ли по-хубава?

— Какво съм аз… щом съм веке раждала! А то младо, росно, в чаша да го изпиеш.

Ококори очи мръсният:

— Къде е тя, даскалицата?

— У Даме Скорнев живей.

— Аха, разгеле: и аз имам път нататък.

Излязла бе Добра да посрещне Велка Скорнев в гората, а той от ръцете и се изскубна, за да иде при учителката. Бяс се бе загнездил в сърцето на селянката и не й даваше мира. Още на другата сутрин тя се накити като за празник и се качи горе, в училището при Дона. И като да не беше същата — с такава злоба заговори селянката с младата учителка.

— Как се намери да дойдеш в нашето село — каза й тя, — по-добре земята да беше те погълнала! От ръцете ми го вземаш, но аз нема да ти го дам лесно. Охо, ти не ме познаваш! Ще те затрия!

Заканваше се Добра Лозанова, но не знаеше как ще затрие съперницата си, а само искаше да излее отровата си. Сега ето бея, като че ли сам дяволът й го пращаше.

Късно следобед Селим бей поведе тайфата си и се изкачи горе, у Даме Скорнев. Голям празник беше днес — Цветници, — та Скорневци си бяха в къщи, прибрал се бе от гората и Велко, а Дона беше в стаичката си. Те усетиха неканените гости едва когато двете вързани кучета почнаха да лаят и се дърпаха яростно на синджирите си. Излезе Велко да погледне.

— Турци! — върна се веднага той и се спусна към стаичката на учителката: — Доне!

Тя излезе, той я грабна за ръка и се затича към вратата, но беше вече късно. Турците се струпаха пред вратата.

— Искаш ли гости, Скорне? — изкриви уста беят, а очите му право в учителката.

— Ние сме тръгнали по работа — каза Велко и лицето му беше така бледо, че изглеждаше като зацапано с ръжда от мартенския слънчев загар по него.

— Е харно, харно — отвърна беят, — но и ти ми требваш, искам да те питам нещо. Ами пусни даскалицата бре! Я го гледай!

Дона сама изтегли ръката си от изстиналата ръка на Велко. После тя рече с твърд глас:

— С мене немате работа. Дръпнете се да излеза. Беят мазно се усмихна.

— Е-ее… Така ли се посрещат гости?

Той влезе в широката предна стая. След него и другарите му — останаха само двама вън, пред вратата. Той искаше да поиграе с жертвите си — не бързаше, за да не ги уплаши, докато ги хване по-здраво.

— Какво си се наежил ти? — обърна се той към Велко. — Вижда се, че си серт човек. Ти си вадил пиЩов срещу мои приятели в касабата. Знам аз, казаха ми. Я да видя пищова ти, покажи го!

— Немам пищов аз — отвърна Велко и очите му играеха — обмисляше нещо.

Той забеляза, че турците бяха много сигурни в успеха си, и тъкмо това трябваше да се използува. Погледът на бея лепнеше по Дона, но ето сега турчинът се залавяше с Велко, за да се справи най-напред с него.

— Дай пищова, че ще кажа да те вържат и добро нема да видиш — повиши глас беят. — Ти и пушка имаш, и нея ще дадеш!

Той се извърна към другарите си и нещо им заговори на турски, а в същия миг Велко сграбчи отново учителката за ръката, сви се като звяр, който напада, и с всички сили се втурна към вратата, разблъска изненаданите турци, кого с глава, кого с рамо или лакът. Дона летеше след него и чувствуваше само желязната му ръка как стискаше нейните тънки пръсти. Турците нададоха викове, сблъскаха се всички на вратата. Единият от тия, които бяха останали вън, дигна пушката си и гръмна, но двамата млади люде миг преди това се бяха скрили зад ъгъла на църквата. Куршумът изпищя високо над гората.

— Остави ги! — крещеше беят. — Избягаха. Няма да избягат далеко, пак ще паднат в ръцете ми!

И се обърна той, та насъска копоите си на стария Скорнев. Биха го те, биха и стрина Ордена, разтършуваха къщата, изпочупиха каквото им попадна пред очите. Търсеха пушки и пищови.

— Ще дойда аз пак — рече на края Селим бей — и ако не заваря тука даскалицата — на ръжен ще ви опека и двамата дърти пергиши. А сина ти, Скорне, по-добре го отпиши. Само да ми се мерне още един път пред очите!

В същото време Дона и Велко наново бяха попаднали в смъртна опасност и се бореха за живота си. За да се скрият миг по-скоро от очите на турците, Велко поведе учителката не по пътеката към долината или по каменистата стръмнина накъм гората, а направо в пропастта към високата площадка. Там, наблизу три аршина под самия ръб на площадката, се намираше оня тесен и неравен праг и това беше път, който можеше да послужи само при смъртна опасност. Малцина го знаеха в Рожден и още по-малцина можеха да го използуват. Знаеше го и Велко.

Като свиха зад църквата и чуха изстрела след себе си, Велко поведе другарката си право към пропастта и намери време да каже:

— Върви след мене… Не бой се…

Дона вървеше след него и ако би казал да скочат в пропастта — тя едва ли би помислила да се противи. Той нямаше време да й обяснява накъде я води и нейната опора беше само ръката му. Спряха се на самия край на площадката. Велко пусна ръката на другарката си, седна на каменния ръб и като се обърна по корем, смъкна се надолу, докато напипа с нозе каменния праг. Прилепнал цял о скалата, с гръб към пропастта, той протегна ръце нагоре и подложи дланите си. Чу се гласът му, хриплив, задъхан:

— Доне… обърни се с гръб… Стъпи на ръцете ми и се спущай полека… полека… Не бой се… Сега на рамото… Така…

Той я спусна до себе си на каменния праг, обхвана я с ръка през кръста. Телата им бяха плътно прилепнали към скалата и едно към друго. Велко попритегли леко девойката.

— Хайде… полека… Не бой се. Затвори си очите. Хайде, пристъпи пак.

Те бавно влачеха нозе, пълзяха по грапавия камък, чуваше се дишането им, пресекнало, шумно, чуваше се как се търка по скалата облеклото им.

— Хайде пак… Пристъпи. Още малко, Доне. Полека… Не гледай…

Велко минаваше за трети път оттук. Сега трябваше да води и Дона с извита назад около кръста й ръка. Това го караше да се издава повече над пропастта и много малко беше нужно да натежнее над бездната тялото му, и нейното с него. Те сега бяха като едно тяло. Дона местеше нозе след него, с лице до камъка и със затворени очи, подчинена на волята му. Неговата ръка около кръста поддържаше не само тялото й, но и съзнанието й да не угасне и сърцето й да не спре да тупти от ужас. Тя чуваше и гласа му, ловеше го жадно, за да не се вледени кръвта в жилите й, да не се подкосят нозете й.

— … Доне… Още малко… Хайде пак. Каменният праг беше дълъг около два разтега, по-нататък се разширяваше малко и продължаваше още около един разтег и се сливаше с една втора малка площадка. Там трябваше да се прескочи една цепнатина в скалите и вече започваше стръмнина, която стигаше до една полянка на горния край на пропастта, а оттам започваше и гората.

— Ще минем — хриптеше глухо гласът на Велко. — Ето, още малко… А ония нема да се сетят де сме… да погледнат насам…

Всъщност той се боеше повече от това — да не би турците да погледнат случайно отгоре, отколкото от бездната до петите му. Дона в ръцете на бея! Никога!

— Хайде, Доне, пак… Ето, още малко… Най-сетне стигнаха по-широката част на каменния праг и почти едновременно въздъхнаха, по-свободно, по-дълбоко. Велко отлепи лице от скалата, бледо, обляно в пот, и се обърна към другарката си. Тя мълчаливо му се усмихна с пребледнели, сухи устни. Сега тя почувствува и топлината на ръката му около кръста си. Сега те най-много се обичаха — тяло до тяло, увиснали над бездната, и двамата обхванати от вледеняващия дъх на смъртта. Няколко стъпки по-нататък те стигнаха до втората, по-ниската площадка, Оставаше още цепнатината, прерязана в скалите.

— Можеш ли да прескочиш? — попита Велко.

— Мога.

— Чакай, аз пръв.

Той прескочи леко на другата страна и подаде ръка на Дона. Прескочи и тя, като коза. И се спуснаха надолу по стръмнината, ръка за ръка, а оттам до гората беше близу.

В гората беше околийската чета. Имаше там една скрита колиба и деветмината въоръжени мъже се криеха в шубраците около нея през целия ден. Час по час идваха верни люде от селото да ги осведомяват за бея и тайфата му — тук ли са още и какво се канят да правят. Решено беше, че ако тръгнат турците да правят зулуми по селото — четата да ги нападне заедно със селската чета и да ги прогони. Наумов знаеше за лютата закана на бея.

Като видя сега Наумов в гората своята някогашна ученичка, не се учуди много. А когато Дона и Велко му разказаха как се бяха спасили от турците, той каза и като че ли се обръщаше повече към другарите си:

— Ето как ще ни накарат бейовете да прескачаме и пропасти, ето как ще ни направят всички борци, и млади и стари, и мъже и жени.

Дойде пак куриер от селото и каза, че турците наново са се върнали у Добра. Наумов помисли малко и нареди на куриера:

— Сега, като се стъмни, върни се в селото и гледай да се добереш до тая жена, Добра. Нека тя каже на бея, че ако той до утре, до изгрев слънце, не напусне Рожден, ще има работа с нас. Кажи това и на Бабин, селския войвода, а той нека дойде тук утре в зори.

Турците напуснаха селото на другата сутрин, но чак след като изгря слънцето, за да не бъде по волята на комитите. Не дадоха вид, че се боят от комитите, а Добра дълго моли бея с думи, със сълзи:

— Ще ви избият, бей, сто души комити ще ви нападнат. Така ми рекоха. И къщата ми ще изгори, и детето ще ми убият, и мене. Моля те, бей, жално ми е за тебе, млад си още.

Селим бей махна с ръка.

— За твоя хатър ще го направя. Ама аз пак ще дойда в Рожден.

VII

Не знаеше що е почивка Гьоре Павлев. Дори когато малката чета се спираше да хапне по няколко залъка или край някой кладенец за вода, или да преспи, и това ставаше някак на нога. Четата се движеше нощно време, но и когато влезеше в някое село или се спотайваше в някой дол, за да преденува, войводата пак не даваше четниците да се разхвърлят, да разпасват оръжието си. Полето беше още голо и четата денем се криеше повече в селата, но и скрити по къщите, комитите стояха с пушки подръка. А той, Гьоре Павлев, не се знаеше ни кога яде, ни кога спи. Докато четата се движеше или се спираше да събере сили за нов поход, двама или трима селяни също се движеха по някоя посока, но свързани с четата като с невидима нишка — те или се отдалечаваха от мястото, където беше тя, или пък се приближаваха към нея. Това бяха куриери, които Гьоре Павлев изпращаше по разни посоки, за да следят движението на потерите и да му донасят на определено време и място. Чрез тях той винаги знаеше къде са потерите, които го преследваха, и според това определяше движението на четата си. Цял беше вдаден в тази игра. И само тогава се усмихваше или искаше да му дадат да свие една дебела цигара, когато успяваше хитро и ловко да изпревари потерята, да се изплъзне изпод носа й, да я заблуди по някакъв начин. На няколко пъти той изпрати лъжливи шпиони при едната или при другата потеря, за да я заблудят с лъжливи доноси, а на два пъти накара по двама-трима селяни да изстрелят по няколко патрона, скрити някъде из полето, и потерята се връщаше от пътя си, като мислеше, че става престрелка с четата. Той знаеше, че другарите му са капнали от умора, че кой знай откога не бяха изули опинците си, не бяха разпасали коланите си с патрони, та понякога ще викне към всички:

— Какво… нема да се дадем на тия псета да ни избият! — Или: — Е, не виждате ли! Това му е майката: да не дадеш на душманина диря да ти улови.

Четниците изпълняваха послушно всяка негова заповед. Всички селяни, и жените също, му бяха предани. Иначе той не би могъл лесно да води тая опасна и сложна игра с двете потери. И те започнаха да измъчват людете по селата, за да ги принудят да издадат малката чета: биеха ги, дупчеха ги с дългите си касатури, бесеха ги с главата надолу по дървесата. Не се намери ни един предател между селяните. Не издаваха на врага тия бедни люде своя закрилник и спасител. Откакто ходеше Гьоре Павлев из полето и след като изби неколцина от турските зулумджии, не се реши вече ни един поляк или кехая, или някой чифликсайбия да дигне ръка срещу селянин, да закачи жена, да принуди за нещо селяните. И сега Гьоре Павлев, докато се изплъзваше от потерите с непрестанно движение из полето, не пропущаше случай да нанесе удар, дето трябва, да припомни, че е тук, че бди за своите люде по селата. Мнозина от турците поляци и кехаи бяха се присъединили за някое време към башибозушката потеря, а Павлев причака и уби един от тях, после каза на селяните да разгласят, че ще избие всички турци от чифлиците, които влизат в потерята. Като минаха двадесетина дни в безполезно преследване, каймакаминът и миралаят от града изпратиха още едно отделение аскер и потерите станаха три, а Гьоре Павлев стана още по-бърз, по-неуморим. Той получи нареждане от Комитета в града (отделно писмо със същото съдържание получи и Борис Глаушев) да напусне полския район и временно да се прибере в Железник или по другите планини наоколо, а той каза на Бориса:

— Е, харно, харно… Пиши, даскале, на Началството в града, ще се оттеглим, защо не, ама когато стане нужда. Сега още има къде да се провираме.

Чуден човек! Борис Глаушев не беше виждал такава човешка сила.

Борис Глаушев живееше в един нов свят. Нищо не бе знаял той преди за селските люде. Бедни, измъчени, роби на господарите си, покорна рая, която живееше в тъмнина и нечистотия — това знаеше всеки, който ги виждаше пазарен ден из градската чаршия. Сега Борис живееше сред тях, сега виждаше истинския им образ. Гьоре Павлев беше селянин, останалите четници от четата бяха също селяни и всички, които я пазеха и хранеха, които се оставяха да ги бият, да ги дупчат с ножове, да ги бесят по дървесата и не я издаваха, бяха също селяни. Те пазеха малката чета, деляха с нея залъка си, прибираха я по къщите си, сновяха денонощно из полето, за да следят потерите, понасяха зверствата и преследвачите й и все мълчаливо, търпеливо, упорито. Това беше от признателност към своите закрилници, от привързаност към тях, от любов, това беше и от мъка, от спотайван гняв към потисниците, от воля за борба срещу тях и беше човешка душевна сила. Тия, които пазеха и хранеха четата, прибираха я в бедните си жилища, те рискуваха за нея живота си и живота на децата си. Сега Глаушев често си спомняше думите на Делчев: „Поучете се от простите селяни…“ Сега Глаушев виждаше, че народната сила беше тук, запазена през вековете дълбоко в душите на тия бедни, измъчени люде. Тук беше и самият народ. Та и неговият дядо Стоян Глаушев бе дошъл някога от село…

Комитетът от града беше изпратил Бориса Глаушев в четата, за да въздържа войводата й в неговата голяма дързост спрямо турците. Гьоре Павлев се вслушваше в приказките му, дори и сам го разпитваше при сгодно време, ала имаше един кръг на неговите собствени мисли и знания, където не допущаше чужда намеса. Любопитни бяха всички тия люде и жадни да узнаят нещо за небе, за земя, за наука, за далечни страни и народи, за далечно време, питаха и слушаха с охота. Също и Гьоре Павлев като тях, но той каза еднаж на Бориса:

— Ако взема аз да се пазя премного, да бегам се пред агаларите, те по-лесно ще ми видят работата. По-трудно ще им е, като ги карам да се плашат от мене. Виждаш ли го кучето: и на вол се нахвърля, и волът бега от него, а може да го дигне на рогата си. И нашите люде по-иначе ще ни гледат, ако стоим тука само за да ходим нагоре-надолу. Излезли сме с пушки за работа. Като пречуках неколцина турски катили, людете си велят: Гьоре си гледа работата. Е, ще се пазим, както велиш, ще пазим, то се знай, и селата. Ама като се пазим премного, много работа нема да свършим. Ние затова сме излезли — да бием изедници поляци, кехаи, бейове. Иначе — що? Е, може и нашият ред да дойде, но да сме си седели в къщи край огнището.

Той поучаваше Бориса как се води чета и как се води борба с пушка и нож.

Като се настанеше нощем четата край някое тлеещо огнище, събираха се около нея всички люде от къщата, понякога по двадесет, тридесет и повече души, а идваха и от други къщи. Радваха се те по своему на четата — ето само тъй, да дойдат, да поседнат, да постоят при нея; Борис забелязваше дори и прояви на нежност спрямо четниците и пак по свой начин и може би само с поглед, с някоя отделна дума или като вземе някоя постара женица да измие главата на някого от четниците с майчинско усърдие. Тук Борис започваше някоя от своите проповеди и простите люде жадно го слушаха. Ала виждаше се понякога, че те не разбираха думите му, не достигаха до тях неговите мисли. Той говори еднаж за свободата и се учудваше, че тъкмо тия най-окаяни роби го гледаха сега с празни погледи, не можеха да приемат в сърцата си неговата проповед за свободен живот. Като полегнаха после един до друг с войводата край загасналото огнище, тоя му каза тихо, да не чуе никой наоколо:

— Свобода… е, що е то? Да ходиш тъй, където ти текне, и никой да не ти се бърка, да нема над главата ти кехая и бей… Е, харно. Ама ти, даскале, по-добре кажи им на нашите люде, че като дойде наше царство, земята ще си бъде наша и ние ще си я работим, нема да я делим с агата, и то едно за нас, а сто за него. Със земята живеят тия люде, тя е сичко за них. И говори им още да не се боят от турците, да излезе страхът им от сърцето. Това е за них. И пред очите ще им светне повеке.

Той поучаваше младия човек как да говори с простите люде. А и сам Борис се учеше да мисли просто за важните неща в човешкия живот, които бяха прости й постоянни. Гьоре Павлев не бе учил никаква наука, но бе познал важни неща в човешкия живот и те бяха здрава основа за всяко друго знание. „Говори, даскале, на селянина за земята, над която се труди, и прогони страха от сърцето на робите!“ Гьоре Павлев не знаеше що е страх или умееше да го надвива и в това бе неговата сила, оттам и просветлението на неговия прост ум. Борис желаеше да постигне неговата яснота в мислите и в душата си.

Не продължи много тая дружба. Бързо минаха десет дни, сетне още няколко, макар да бяха за Борис тежки, изнурителни, а беше той и в постоянна опасност. Наближаваше време да се прибере в града, но не с това прекъсна дружбата му с Гьоре Павлев. Вече доста време малката чета играеше на гоненица с аскера и башибозука из Преспанското поле и най-сетне срещата стана.

Беше навъсен, дъждовен ден в ранната пролет, валяло бе до късно следобед и всичко бе прокиснало във вода, дори и небето висеше отгоре като сив клашник, напоен с вода. Настигната от дъжда още рано предната нощ, четата на Гьоре Павлев прекара останалата част от нощта и целия ден в една изоставена колиба сред полето; колибата беше в малка долчинка и не биеше в очи, а през цялото време валеше дъжд — кой ще тръгне сега да гази по разкаляните пътища, да прескача мътни локви и пороища. През целия този ден едвам се мярнаха неколцина люде из полето наоколо, а от турЦите нямаше и никаква следа. Гьоре Павлев обичаше, а това влизаше и в неговата тактика, да се откъсва понякога съвсем, никой да не знае къде е четата му. Мина нощта, мина и почти целият ден, но още през нощта Покривът на колибата започна да пропуща вода и четниците бяха се измокрили; свърши се и храната им, доколкото носеха по няколко залъка в торбите си. Лицето на Борис бе позеленяло от студена влага и от глад зъбите му тракаха, не можеше да ги задържи, та четниците, селски люде, по-свикнали на такива несгоди му се смееха. Смееше се и той с тях и се опитваше да задържи с две ръце челюстите си. Един от четниците му подаде въженце:

— Вземи, даскале… За ченето. Че както си се разтропал, ще разбудиш комшиите.

Не дочака Гьоре Павлев да се стъмни. По-късно той казваше:

— Заслепи ме дяволът тогава съвсем. Четниците от колибата наблюдаваха подред какво става вън; цялата колиба беше само зирки и прозирки. Сега Павлев излезе вън — жива душа не се виждаше наоколо. Наближаваше да се стъмни, небето се тъмнееше ниско, с ръка да го стигнеш, лъщеше застояла вода тук-там по ниските места и в тоя гаснещ блясък бързо чезнеше мрачният пролетен ден. Войводата реши: докато стигнат до най-близкото село — ще се стъмни съвсем; по тъмно ще огледат и ще влязат в селото. Само ще трябва да прекосят шосето между Преспа и Битоля, но кой ще ти тръгне сега път да пътува! Най-малко агаларите. Кой знай в кое село се припичат сега край огнищата и трескат баници и пържени яйца…

И четниците му тъкмо това чакаха — да тръгнат. Поведе малката си дружина Гьоре Павлев. Веднага след него вървеше винаги Борис. Така бе пожелал войводата.

— Като си ми кятипин84, до мене да си винаги!

А то беше, за да позапазва Бориса и защото нямаше вяра в комитските му качества.

Четниците вървяха, както винаги, един след друг и все по ниски места, газеха вода по долищата — да не стърчат в полето, докато беше още светло. Войводата се бе насочил по един дол, между два разядени бряга — оттук искаше да изведе четата си на шосето и да го премине с един скок. Ала тъкмо там четата налетя на едно отделение от тридесет аскери.

Тъкмо надникна Гьоре Павлев от дола да погледне дали минава някой по пътя, и видя на петнадесет стъпки от него двама аскери — спрели се бяха и единият палеше цигара от цигарата на другия; нататък по шосето се влачеха в дълга върволица другарите му. Павлев веднага се дръпна, но единият аскерин бе видял въоръжения човек, който надничаше от дола. По шосето се чу врява и шум от много стъпки. Долът беше дълъг и тесен; от шосето срещу устието му аскерът би избил четниците с няколко залпа.

— Бегайте скоро назад! — викна със сподавен глас Гьоре Павлев, а самият той се хвърли в канавката край самото шосе и веднага откри огън срещу турците, които се бяха насъбрали и някои вече тръгваха накъм дола, надигнали пушките си за стрелба.

Войводата бързо изстреля цяла пачка с манлихерата си. Един от турците падна веднага, друг, превит на две, спусна се да бяга назад, забъркаха се и другите, които бяха събрани на шосето, а останалите, пръснати надолу по пътя, взеха да се поспират уплашени. Гьоре Павлев сложи нова пачка в пушката си. Гръмна още два пъти. Турците насреща също наскачаха по канавките и очистиха пътя на доста голямо разстояние. Тогава войводата скочи наназад в дола, обърна се да бяга и той нататък. Но тук за малко не се блъсна в Бориса, който се бе спрял на няколко стъпки и чакаше.

— Ти що… — бутна го да върви Гьоре Павлев грубо. — Не виждаш ли що става! Тичай назад!

Зад тях изпукаха изстрели, изсипаха се с къс съсък рояк куршуми и се забиха в мократа земя в началото на дола. Борис вече тичаше назад, след него и войводата, който продължаваше да ругае:

— Застанал като кютюк… куршума си чака!

— Аз — се поизвърна задъхан Борис — рекох да не си сам…

— Сам. Се един требваше да остане, да ги спре. Ами ти защо барем не залегна и ти да стреляш… Даскалска работа!

Наближаваха да се скрият зад един завой на дола, но се чуха зад тях нови изстрели. Борис току се спъна, падна на едното си коляно и едвам се задържа, подпрян на пушката си. Войводата мълчаливо го грабна под мишницата и го издърпа, повлече го зад близкия завой: над тях и наоколо съскаха куршуми — аскерът продължаваше да стреля от шосето.

— Удариха ли те? Къде?

— Така изглежда… в левата нога.

Не се спряха, но Борис започна да бави ход.

— Даскале… дръж се здраво! — В гласа на войводата прозвуча сякаш заплаха. — Само да не ни пресечат пътя…

Той мълчаливо дръпна пушката от ръката на Бори са. Някъде назад се дочуваха гласове, чуваха се и по-редки изстрели. Турците, изглежда, бяха тръгнали по следите им, а може би бяха забелязали и другите петима четници — на стотина стъпки оттук долът се свършваше в една малка падина. Но Борис вече влачеше лявата си нога и съвсем забави хода си; по белите навуща под коляното на ранената му нога се появи кърваво петно, лицето му беше смъртно бледо.

— Не можеш ли, даскале!… — викна Гьоре Павлев с дълбок глас, в който имаше и заплаха, и молба, и сълзи. И той въздъхна: — Ще ни настигнат… — После додаде с глух шепот, като на себе си: — Ти знайш какъв е нашият закон… Никога живи в ръцете им. — И като че ли това, тоя суров, неумолим комитски закон, не се отнасяше до тях двамата, до неговия ранен другар, той го подхвана още по-здраво под мишницата и каза с друг глас, сякаш бяха тръгнали на разходка и даскалът се бе преуморил малко: — Хайде побързай… Стискай зъби…

Борис се спря, дръпна се назад!

— Ти върви. Не мога повече.

Гьоре Павлев втренчи в него поглед изпод леко свъсени вежди — да го прониже; той решаваше съдбата му. Борис наведе очи под тоя поглед, клюмна и главата му. Той се уплаши за живота си, уплаши се от смъртта. Войводата сложи ръка върху дръжката на револвера си в пояса. — Борис нямаше револвер. И войводата тихо попита:

— Сам ли…

Той беше готов да го застреля или да му даде револвера си, за да се застреля сам. Тогава Борис Глаушев напрегна неподозирани сили, сдъвчил долната си устна от непоносима болка. И наново повлече ранената си нога. Войводата пак го грабна под мишницата, понесе го напред. Това продължи само няколко мига. Но Борис Глаушев бе срещнал самата смърт и се уплаши от нея.

Те двамата се довлякоха най-сетне до падинката на края на дола. Другарите им бяха избягали още по-нататък.

— Седни тука… да видя що става — каза Гьоре Павлев и полази по ниския бряг на падинката, предпазливо подаде глава, огледа се. И се дръпна веднага назад: — Обсаждат ни. Тука ще стоим ние с тебе… нема къде. Ей тука залегни ти с пушката и пази наоколо. Аз пък ще държа дола…

Борис залегна с насочена пушка. Огледа се и той из полето наоколо.

— Нищо не се вижда. Нема никой!

— Аха… тука са те. Видех ги аз. Крият се. Но ще се покажат, ще се покажат. Ти само гледай добре и не се показвай много навън.

Чу се изстрел и един куршум писна ниско над тях. Борис не знаеше накъде да насочи пушката си, въртеше глава и в тая забърканост издаваше страха си. Натисна спусъка, пушката го блъсна силно, изстрелът заглуши за един миг ушите му. Изпукаха отсреща и други няколко изстрела. Тук били проклетите! Борис гръмна още еднаж по същата посока.

Пак всичко утихна. Гьоре Павлев дигна лице към небето.

— Хайде бре, аллах! Духни ламбата най-сетне… Вече се стъмваше. Небето увисна още по-ниско, а все по-близу наоколо всяка сянка и всяко петно се сливаше в мрака, който пълзеше бързо насам. Светнаха още няколко изстрела нататък, после пак всичко утихна. Мракът заля цялото поле и малката падина, та двамата другари не можеха да се видят. Борис чу гласа на войводата:

— Пусни още един куршум, даскале… Да се учиш. Изстрелът светна. Наоколо стана още по-тихо. Не се виждаше ни земя, ни небе. Борис усети ръката на войводата.

— Хайде полечка, даскале. Да вървим. Аз виждам и в тъмното.

Те се лутаха до късно през нощта. Войводата носеше едва ли не на ръце ранения си другар.

Върнаха се пак в колибата. Тук завариха и другите четници. Но Гьоре Павлев не искаше да стои наблизу там, дето се бе срещал с потеря. Щом започна едва-едва да се съмва, той поведе четата си към едно село на около час път оттук. Пак през трапища и долища. Само това каза той:

— Стискай зъби, даскале.

Но сега беше по-лесно за шестимата здрави мъже да пренесат ранения до селото.

Борис Глаушев сънуваше, че Селим бей слага на очите му нагорещено желязо. Там, съвсем близу, бяха баба му Султана Глаушева и Лейла, но той не можеше да ги види. Откога не беше виждал баба си… Той едва я помнеше; но толкова много са му говорили и разправяли за нея; била храбра, силна жена, а той се уплаши от смъртта. Не можела да се нарадва тя, че той приличал много на дядо си Стоян Глаушев — така му разправяха. А дядо му бил мек човек — на него, изглежда, приличаше той и по нрава си. Дядо си Борис не помнеше. Баба му Султана умряла същата година, когато чичо Кочо заминал за България с цялото си семейство. Изпразнила се къщата, опустяла; баба Султана умряла от скръб за децата на Кочо — пет деца едно след друго. И така изказвала скръбта си:

— Е, харно де! Свободна България, нема турци там… Ами наша Преспа огън ли да я гори? Нигде нема по-хубаво от Преспа.

Борис едва я помнеше — дребничка, суха женица, но не си спомняше ни гласа й, ни една нейна дума. Тогава и баща му Лазар Глаушев искал да замине за България, но го спряла тя, баба Султана.

Сега, ето, баба му беше тук. А също и Лейла, но как бе дошла тук туркинята? Борис си спомняше, че майка му бе върнала, от приличие, посещението на старата беица и там бе научила, че са омъжили Лейла, дали са я на Рашид бея, господаря на Сърпец. Беят я отвел в Битоля, затворил я в харема си. Майката не издала щерка си за срещата й с Бориса, но накарала мъжа си и сина си Селим бей да й намерят мъж. НянЯта била огорчена, че мъжът на Лейла отказал да приеме в сарая си и нея, старата няня, която отгледала хубавата девойка, и в гнева си към него излязла да изпрати чак до сокака Ния Глаушева.

— Тъй, къзъм — казала и нянята, — дадоха Лейла. Насила, тя, душицата ми, искаше да се погуби. Селим бей, брат й, насила я даде. И знайш ли, къзъм — задърпала дрехата й старата туркиня, — продаде я той, продаде я за пари. Имал голем борч на Рашид бей, даде му сестра си и Рашид бей му простил борча. И сто алтъна още юстене85 му дал.

Борис си спомняше всичко това в съня си и чувствуваше някак, че Лейла е тук до него и не плаче, не тъгува, а е спокойна, дори весела.

Гледай ти — сънища… Каква бъркотия! Борис отвори очи. Но продължаваха ли сънищата — къде беше той сега?

Удари го в очите силен блясък. Той беше в една не много голяма стая с два прозореца и през тях грееше ярко слънце. Стените на стаята бяха голи, но съвсем бели, наскоро варосани, в стаята се усещаше остра прохладна миризма на вар. А също и на прясно дърво — вратите, подът, рамките на прозорците бяха нови. Само две столчета имаше в стаята и неговото легло тук, в ъгъла. Той не се учуди, че лежи, не направи и опит да стане — без да помисли, знаеше, че е болен, че е ранен с куршум в ногата. Но къде е сега? Тук не е идвал никога преди. Той изви очи към прозорците: небето блестеше като нажежено сребро, бледосинкаво, в прозорците надничаше висок планински връх. Чудно!

Вратата се отвори тихо и бавно. Сега ще видим какво е това… Борис обърна лице нататък. Какво е това ново чудо?

До вратата стоеше млада девойка в железнишка носия. Тя го гледаше внимателно, съсредоточено, сетне лека усмивка, сякаш блед, далечен слънчев лъч, трепна и се спря на устата й. Беше висока и изглеждаше доста едра, но това беше поради носията й; по шията й, която излизаше тънка и дълга от широката разтворена яка на горната й риза, по ръцете й — тесни, дълги и бледи, — по лицето й се виждаше колко е млада и стройна. Лицето й беше от кръв и мляко, почти кръгло, с малка упорита брадичка, косите й, почти черни ц гладки, бяха разделени на съвсем прав пътец на доста широкото й чело и се спущаха отзад на една плитка. Цялата й младост и хубост блестеше, сияеше в очите й — тъмни, много големи, като на някоя старовремска икона. Борис я гледаше учуден и такъв, малко чуден въпрос дойде на устата му, като да беше тя някое мъничко момиченце:

— Как се казваш?

Тя му отговори просто и спокойно:

— Ружа.

Да — тя като че ли не можеше да се нарича иначе. А какъв слаб и далечен беше неговият глас!

Носията на девойката беше от бяло домашно платно — горна риза до глезените й, с дълги широки ръкави, широки, едва разтворени пазви и нагоре висока, цяла разтворена яка. Върху ризата си бе облякла тънък бял клашник от домашен шаяк и беше препасана с черен пояс. В блясъка на едно разкривено слънчево петно, което падаше върху нея през прозореца, ярко пламтяха сложни червени везби по пазвите, по яката и ръкавите, по долните краища на ризата, а клашникът беше обточен с тънък черен гайтан. Девойката се обърна — плитката й беше дълга едва ли не до колената й. Обърна се и излезе, тихо затвори вратата след себе си. Не след дълго вратата пак се отвори и в стаята влезе една дребна прегърбена бабичка. Тя беше облечена в също такава железнишка носия, но вече похабена, с дебел дълъг клашник и със зацапано, лъснато кожухче без ръкави, а главата й беше покрита с голяма тъмночервена кърпа. След нея влезе и Ружа. Старата жена пристъпи към него, очите й — също тъмни, но сякаш замотани в цяло валмо бръчки, — гледаха издълбоко, втренчено.

— Е, момче… Разбуди ли се най-после? — Тя седна на столчето до леглото му. — Като беше я подкарал… — Гласът й беше тъничък, но изеднаж ставаше дрезгав. Тя цяла се обърна към Ружа, която стоеше до вратата: — Я, Руже! Дигни покривката да видя сега.

Девойката се приближи бързо и посегна да дигне покривката откъм нозете му. Той трепна и се опита да скочи — стеснително му беше от момичето, но беше без сили и една остра, непоносима болка мина на безкрайна спирала през цялата му лява нога и още по-нагоре. Бабичката му се скара:

— Какво… Тя, Ружа, ми е помощница. Ти стой мирно! — Девойката бе дигнала донякъде покривката МУ и бабичката каза: — Ха сега, развържи да видя.

Борис усещаше движенията на девойката, но не виждаше през надигнатата вълнена покривка какво ставаше там, с ногата му. После отново същата болка го прониза и не спря да се върти, да се върти, да се върти през цялата му нога, стигна до самото му сърце и той припадна.

Когато се съвзе отново, бабата седеше пак там, на столчето, а Ружа стоеше до нея и държеше в ръцете си, зацапани обилно с кръв и гной, кърпи и превръзки. Като забеляза, че той я гледа, момичето се опита да скрие зацапаните кърпи, но после се обърна и излезе от стаята. Бабичката го гледаше мълчаливо с втренчения си старчески поглед и като да търсеше нещо в неговия поглед. Той негли се поуплаши от тая стара баба, от погледа й, опита се да й викне, а гласът му замря на устните, едва се чу:

— Но къде съм аз?

— Къде… В Дебрища си, къде… Ама откъде ще знайш. Донесли те ни жив, ни умрел. Откъде ще знайш ти.

— Кой ме е донесъл тук?

— Кой… Ваши люде. Комити. Ама сега сички сте комити. И моят внук. Йоле Ядрев… не го ли знайш…

Тя като че ли го залъгваше и през цялото време разглеждаше лицето му, търсеше нещо в погледа му. После въздъхна тихо, продължително и стана. Обърна се към вратата, но сякаш отеднаж се сети за нещо и пак се извърна насам:

— Ти не бой се. Баба ти Пауна ще те излекува. Баба ти Пауна от гроба е връщала люде.

Тя бавно излезе.

Сега Борис Глаушев си спомни: още в колибата оная нощ болките в ранената му нога бяха станали непоносими. Когато тръгнаха в тъмното — едва само небето бе започнало да светлее, — той като че ли не знаеше къде са и накъде зървят: по едно време забеляза, че двама от четниците го носеха седнал на пушката и бе обхванал шиите им с двете си ръце, после се мярна някакво село пред очите му — спомняше си, беше вече доста светло. Това беше всичко. А как бе попаднал тук, в Дебрища?

Влезе пак Ружа с една малка бяла чаша в ръка, наведе се над него, мушна свободната си ръка под главата му и полека я приподигна. Поднесе чашата към устата му.

— Какво е това?

— Млеко — рече девойката тихо.

Минаха двадесетина дни. Борис Глаушев сега знаеше всичко.

През оная сутрин другарите му от четата го пренесли в селото в безсъзнание поради силен кръвоизлив и силни болки; през цялата нощ в колибата текла кръв от непревързаната рана, а нямало как да се превърже в тъмното. Доколкото разбрал Гьоре Павлев, стегнал му раната в селото, колкото да спре кръвта. И мислил да го върне в Преспа, но нямало как — бил като мъртъв и никой селянин не се решавал да го пренесе в града. А било опасно вече за живота му да се чака и протака. Тогава Гьоре Павлев казал:

— Да вървим към Железник. И без това требва да се махнем за некое време от полето, докато се пръждосат потерите, пък и Началството от града такава команда дава. В Дебрища — казал той, — знам аз, има една баба Пауна и само тя ще оправи раната. Разбира тя от рани повеке от градските хекими.

Борис отварял очи за няколко минути и пак ги затварял, унесен в лоша треска. Насила му сипали в устата няколко лъжици мляко тоя ден. Времето било все облачно, дъждовно, ала Гьоре Павлев едвам дочакал да се стъмни и тръгнал с четата си. Тръгнали с четата и петима селяни, здрави мъже, дигнали ранения с носилка. Не било далеко до Дебрища, но пътували цяла нощ — несгодно било с ранения. И успели още преди да се раздени двама от селяните да го предадат в къщата на Кузман Велянов, в новата му къща, дето живеял сега Велянов със своята челяд. Труден бил пътят за Дебрища в тъмната дъждовна нощ, но и било по-безопасно в дъжда и тъмнината с такъв товар. Още същата нощ Гьоре Павлев хванал по Железник с четата си; а петимата селяни се върнали в селото си.

Сутринта повикаха баба Пауна да види ранения, не й хареса раната му, започнала бе да се подлютва. Опипа я тя с твърдите си пръсти — и костта беше засегната току под коляното. Добре, че куршумът беше излязъл. Изчисти я с преварена вода чак навътре, с фитили. Макар да беше в безсъзнание, раненият се потеше обилно и стенеше, проплакваше като дете. Баба Пауна му даваше почивки, за да понесе тая мъка. Намаза му раната със свои някакви мехлеми, превърза я, но каза:

— Пак ще го боли. Сложих му лютив мехлем. Да прегори раната.

Тежък и претежък беше тоя ден за Бориса, макар да беше през цялото време загубен и само два-три пъти отвори мътни очи. Болката го топеше, изгаряше го. Мяташе се в леглото като заклано пиле, викаше, стенеше, плачеше с глас. Ружа Кузманова седеше през цялото време до главата му, та се чудеше дори баща й Кузман на твърдостта й. Тетка Бисера — сестра на Кузмана, която живееше при него след смъртта на жена му — не искаше да стои там, да гледа ранения. И такава жена си беше тя, със студено сърце. Раненият остана на ръцете на Ружа. Около него все трябваше да има човек, а не биваше да знаят мнозина какъв гост си имаха Веляновци. Не биваше да знаят за госта и другите две деца на Кузмана, по-малките. По едно време той се уплаши от виковете на ранения — казармата беше близу до къщата му и турци често минаваха по улицата. Баба Пауна дойде чак вечерта и наново превърза раната — сега само с благи мехлеми, та болният скоро се успокои. Спа през цялата нощ или поне беше спокоен в унеса си. На другата сутрин се събуди и видя слънцето и планинския връх, видя и Ружа, и баба Пауна, лечителката си. В очите му все още гореше живот, но Да беше го видяла отнякъде сега родната му майка, нямаше да го познае.

Баба Пауна все му казваше да не губи смелост — това влизаше и в лекуването й, — но вън, на тетка Бисера и на Ружа, казваше друго:

— Само господ може да му помогне и после аз. Лоша рана….

Чак на двадесетия ден тя каза на тетка Бисера:

— Сега веке знам, че ще го излекувам. Ама много време ще мине.

Тоя ден Борис написа радостно писмо до майка си и баща си, за да успокои старите люде. Писа им, че е болен, но вече на оздравяване, и не им съобщи де се намира. „Мама веднага ще дойде тук — мислеше си той. — Неудобно. И най-после нали съм все пак четник! Какво ще бъде, ако тръгнат майките ни подир нас? Гьоре Павлев ще ми се смее…“ Изпрати писмото по канала на Организацията. Но родителите му знаеха за него повече от това, което им писа той. Още на третия ден след раняването му Никола Нешев съобщи на Лазар Глаушев, че синът му е ранен и се лекува в едно село. Старият човек поиска да прибере сина си в къщи, но Нешев отказа да му съобщи в кое село беше Борис. Усложнявала се работата, дядо Глаушев да почакал още няколко дни, Борис бил в сигурни ръце. А Нешев знаеше, че Борис се бореше със смъртта, но знаеше също, че го лекува опитен човек. Така е по-добре — в града имаше само един лекар и пак грък някакъв или влахо-елин, несигурен човек: как би си обяснил той раняването на Глаушевия син? Старите Глаушевци прекараха три недели в голяма мъка и скръб, в неизвестност за живота на единственото си дете, но отговаряха с привидно спокойствие:

— Борис заминал за Солун. Там го пратили битолските лекари, там да се полекува. Беше отслабнал много напоследък.

Това отиде да каже Лазар Глаушев и на училищното настоятелство.

Писмото на Бориса сложи край на мъките на двамата стари люде чак в началото на четвъртата неделя. Но сега Ния Глаушева още повече искаше да види сина си.

Мехлемите на баба Пауна успокоиха лошата сила на раната, но тя още не заздравяваше и продължаваше да гнои. Знахарката казваше:

— Това е от костта. Кост по-трудно здравей. Но мина лошото. Мина. И това, Руже, за преварената вода аз от тебе ще го знам. Човек се се учи. Аз преди сипвах ракия во водата. По-люта ракия. Да не е нещо урочасана водата. Сега разбирам: като мине през огън — пречиства се от сичко. Става лековита вода.

Ружа Кузманова бе учила до втори клас — такова училище имаше по това време в Дебрища — и знаеше как да се пречиства водата от зарази. Учителят Милош Банков поучаваше децата в училището и за чистотата на тялото, на храната, на жилището. Поучаваше той и възрастните в Дебрища на разни полезни неща.

Баба Пауна вече по-рядко идваше при болния. Ружа Кузманова беше по цял ден при него, а той и сам можеше да превързва раната си. Започна и да става — тъй, по на няколко стъпки из стаята. Кузман Велянов бе му намерил един як дрянов бастун, но той беше още много слаб, стопила го бе съвсем злата рана.

Като преболя раната и Борис се поуспокои, в душата му оживя скръб. Това беше от голямата му немощ. Обърна се погледът му навътре, премрежи се и се унесе. Сега Борис мислеше за смъртта, за своя страх от смъртта, за своята ненаситна обич към живота. Той бе срещнал смъртта и се уплаши от нея. Това не беше обикновен страх и само страх. Тоя миг на страх пред смъртта беше и миг на душевно крушение за него. Оказа се, че той обичаше своя живот повече от всичко друго. И от народа си, и от народното дело, на което се бе посветил, и от всичко, що мислеше за свое най-голямо достойнство. Страхът от смъртта се бе оказал по-мощен в сърцето му от всички негови душевни сили. Ето мярката за всяка човешка сила — тоя страх, който вледенява сърцето и спира всяка друга мисъл. И той тъгуваше за себе си, за всички други люде, че бяха смъртни, че трябваше да се боят от смъртта. Скърбеше, че бе открил в себе си тоя грозен страх, колко бе щастлив, преди да го познае, какъв светъл покой владееше в душата му и каква непрестанна радост! Но той си мислеше също: трябва да е голяма душевната сила на човека, който не се бои от смъртта. Гьоре Павлев не се боеше от смъртта. Или може би е още по-силен тоя човек, който познава страха от смъртта и може да го надвие. И може би пак Гьоре Павлев е такъв човек. Няма Друга по-точна мярка за душевната сила у човека от страха пред смъртта. Борис тъгуваше, че бе показал душевна слабост. Човек е склонен да се залъгва, да се заблуждава за своите достойнства и не са чести такива мигове в човешкия живот — мигове на изпитание, но те са най-важни. От страха пред смъртта иде и страхът от страданието, от всяко страдание. Борис се питаше защо е обременен човешкият живот със страдания и защо идва смъртта да го прекъсне. Той скърбеше за човека и за живота му, а в тая скръб беше любовта му към човека. В тая невесела размисъл зрееше духът на Милостивия, мисълта му търсеше истината за човека и за живота човешки. Той беше още много млад, мислите му не бяха винаги пълни и правилни, пораждаха се според това, което му се случваше да преживее, и понякога идваха и отлитаха без след. Понякога оставаха в паметта му, както и всичко, що му се случваше да преживее, и с това се обогатяваше душата му.

С възстановяването на телесното му здраве възстановяваше се още по-бързо и душевното му здраве. Раната му бе започнала да гние и тялото му нямаше да се успокои, докато не изхвърли от себе си всяка прогнила частица, но сърцето му не беше се затворило за радостта, а радостта е здраве за душата. Тя дойде по-скоро, отколкото здравето на тялото му.

Сега тук, край него, беше Ружа.

Той я видя за пръв път в блясъка на пролетното слънце, между белите стени на тази стая. И в един миг, когато изтощеното му тяло беше жадно и за най-малка нежност, за ласка, измъченото леденеещо сърце беше жадно за топлина. Тя веднага завладя душата му.

Ружа Кузманова беше просто селско девойче. Но тя беше много хубава, надарена беше със здрава селска хубост и вля радост в сърцето му. Тя беше храбра, силна девойка, а той се нуждаеше от всяка помощ. Тя помагаше смело на баба Пауна, превързваше раната му, даваше му да пие мляко, подигаше го да погледне през прозореца, да погледа тържеството на настъпващата пролет. Прогонила бе от него мъката на самотата, студената сянка на смъртта; върнала го бе към живота и той си мислеше, че на нея дължи сега живота си, както на родната си майка. Слаб и безпомощен, той се възхищаваше от нейната сила — силни бяха ръцете й, цялото й младо, жизнено тяло; тя го дигна еднаж на ръце като дете, за да сложи под него нова постилка. Силна беше и духом — не трепереше от страх пред отворената рана, пред страданията му, а бързаше да му помогне.

Когато Борис започна да се понадига и да ходи по стаята с бастуна си, Ружа го прегръщаше, за да го крепи. Прегръщаше я и той през рамената или през тънкия кръст, за да се крепи. Така той еднаж я притисна силно до себе си, лицето й беше близу до неговото, леко побледняло, очите й горяха. Той я целуна. После тя седна на леглото и заплака. За нея тая целувка беше обречение.

Вечер при него идваше Кузман Велянов, после започна да идва и учителят Милош Банков, а те бяха председателят на местния комитет и секретарят на комитета. Банков беше към тридесет и няколко годишен мъж, не много висок, с тесни отпуснати рамена. Имаше остър поглед и високо чело, което изглеждаше още по-голЯмо поради дръпнатите назад коси, почнали вече да окапват. Лицето му беше дребно, само носът му се издаваше напред доста едър и ръбест. Той се усмихваше рядко, едва-едва, само с тънките си устни, но в очите му често просияваше топлина и съчувствие, та личеше, че строгостта на лицето му беше привидна. В Дебрища беше от пет години, откакто се бе отворило класно училище в селото. Задиряха го защо не се е оженил, а той отговаряше:

— Даскал къща не храни. Не мога да храня аз жена. Не ща да създавам бедняци.

Сдружиха се те с Кузмана Велянов още като дойде Банков в Дебрища. И повече дружеше той с Кузмана, отколкото с другите учители в селското училище. Двама от тях бяха мъж и жена и той казваше:

— Не завиждам на съпрузите Ничови. От тех съвсем загубих охога за женитба. Еснафи. За тех учителството е занаят. За прехрана. Треперят пред всеки грош. И деца — всека година по едно.

Още при една от първите им срещи той каза на Кузман Велянов:

— Ти си родоначалник на пролетариата в Дебрища, макар да имаш калфи и чираци в дюкяна си; нема голема разлика между вас. Ще дойде време, ти или може би твоят син, ако стане колар като тебе, ще бъде принуден да затвори дюкяна си и да отиде като прост работник във фабрика за коли. Това ще стане с всички наши занаятчии. Е, некои от тех и сами ще отворят фабрики.

Кузман не разбираше тия думи на учителя — говореше той за по-далечно бъдеще. И Ванков продължаваше да обяснява на селския занаятчия що е пролетариат и капитал. Кузман започна да долавя по нещо от приказките му, но пак дигаше рамена:

— Може така да е, даскале, щом казваш. Ние сега со сиромашията се борим и децата си искам аз да изкарам еднаж от тая влажна дупка: виждаш ли къщата ми зад дюкяна? Живи сме погребани вътре. А калфите си аз не оставям гладни, доколкото мога, и на занаят ги уча, не крия занаята си.

— Затова ти говоря аз, душице честна, за пролетариат и за правда на земята — учеше го Ванков. — Искам да пробудя в тебе работническо съзнание. Винаги може да се посее здраво семе, да се просвети един ум.

Ванков бе ходил да се учи в Битоля и Солун, после бе ходил по България и бе останал по-настрана от борбите в родния му край. Едва сега, в Дебрища, се застоя по-дълго време и не беше никак чудно за човек като него, че се сдружи най-много тъкмо с Кузман Велянов, който беше буден селски човек, душевно здрав и чист. А Ванков имаше остро, сигурно чувство към всяко здраво и чисто нещо в живота, както бе и непримирим спрямо тъмните страни на човешкия живот. В тая насока бе насочен и неговият ум — буден, тревожен, воинствуващ и въоръжен със знания, до които бяха стигнали тогава малцина в Македония. В България той бе станал член на социалистическата партия на Благоев и като социалист се върна в Македония, стана селски учител, за да бъде тъкмо сред най-утрудените, най-онеправданите свои братя. Той поддържаше връзката си с партията в България, колкото и да беше трудно това оттук, от Турция, поддържаше връзки и с някои свои тамошни другари от една неутолима жажда на ума си за все повече знания, от пламенна любов и преданост към великото дело на социализма, към своя народ. А тук Ванков беше неуморим сеяч на социалистическите идеи, колкото и да беше необработена тукашната почва. Ходеше той и по някои от съседните села, познаваше го целият Железник. Последователен, верен на себе си остана Ванков и когато влезе в редовете на Вътрешната революционна организация.

Кузман го помоли еднаж да му напише едно по-дълго писмо до околийския комитет в Преспа. Не беше лесно за коларя да пише. Ванков написа нужното писмо, но скоро трябваше да напише и друго писмо до комитета в града. Тогава двамата приятели влязоха в спор: Кузман искаше да пише на комитета, че от селския ханджия Анте Богев могат да вземат до двадесет лири за нуждите на местната организация, а Ванков твърдеше, че трябва да се вземат от ханджията барем сто лири; Кузман беше обладан от мисълта околийската чета и селската милиция да нападнат нощем казармата, която се, строеше тогава в селото, да я разрушат и да прогонят майсторите, а Ванков възрази:

— Ти искаш да предизвикаш гнева на властта върху целото село и без никаква полза. Турците пак ще издигнат казарма в Дебрища.

— Ще кажем, че комити са я нападнали.

— Турците знаят, че комитите не падат от небето.

— Да пишем в града, нека те решат.

— Ти немаш ли ум да решиш?

С тоя спор започна увлечението на Ванков в народното дело, а Кузман Велянов по своему го насърчаваше и се мъчеше да говори с неговия език:

— Ти пак си мисли, даскале, за народите, ама ето, нашият народ си е наш и от черно му е по-черно.

Ванков сложи ръка на рамото му — мършава, потреперваща, нетърпелива ръка, усмихна му се с обич:

— Какво си мислиш ти, братко мой Кузмане, как ли си ме разбрал… Ами като говоря аз за другите народи, не мисля ли за своя поробен народ? Но такава е нашата обич: като обичаме своя народ, ние не мразим чуждите народи. Не мразя аз и турския народ.

— Ами, даскале — отвърна Кузман, — те, турците… и между мих има добри люде.

— Има, Кузмане, има.

Сега Милош Ванков беше секретар на местния комитет, а Дебрища беше център на Железник.

Той всичко вземаше присърце и не му оставаше много време с работата му в училището, със секретарството му, с книгите, които постоянно четеше. Но идваше често при Бориса Глаушев от жажда да апостолствува и от нужда на ума си да бъде непрестанно в напрежение Борис го слушаше с любопитство и му изглеждаше чуден начинът, по който Банков гледаше на човека, на реда в живота. Банков гледаше някак отвисоко и далеко напред, а Борис се ровеше в себе си. Банков говореше за класата на бъдещето, за капитал и буржоазия, за държава и религия, за банки и фабрики, но Борис не можеше да проникне в дълбочината на тия големи проблеми на времето, нямаше подготовка. По-ясен беше Банков дори за Кузмана, когато изказваше презрението си към селския поп, към мюдюрина Синан ефенди, който управляваше целия Железник, към съпрузите Ничови, които бяха в Дебрища въплъщение на еснафщина, на буржоазен егоизъм и самодоволство, към ханджията Анто Богев, който наистина беше тежък селски чорбаджия. В своята наивност Борис често спореше или пък се шегуваше с Банкова, който беше винаги много сериозен, много въодушевен и тревожен. Кузман обичаше двамата мъже с обичта и почитта на прост човек, който съзнава стойността на науката и силата на просветения ум.

Дошли бяха хубави дни за Борис Глаушев. Освободи се умът му от мрачни мисли. Избистри се душата на младия човек. Ружа беше по цял ден при него и чудно беше къде намираше той толкова думи да й говори за всяко нещо, върху което се спираше мисълта му или погледът му — за небето и за малкото камъче, търкулнало се там долу, на улицата, за далечните страни, които никога не бе виждал и той, и за малкото пръстенче на ръката й. В нейно присъствие той изпадаше в едно особено въодушевение и като споделяше с нея всяка своя мисъл, той искаше цял да се влее в нея, да я издигне към себе си, да я приближи до себе си. Ружа го слушаше и рядко ще промълви по няколко думи — тя се учеше от него, стремеше се цяла към него. За нея той беше много умен, много учен човек. Тя пиеше с жаден поглед светлината в очите му, милваше с ненаситен поглед бледото му лице, заглеждаше се дълго в чистите му бледи ръце, ослушваше се унесена в гласа му. Всичко беше хубаво в него и чисто. Но тя нищо не му казваше — не знаеше как да му го каже. Тя само го обичаше. А и по природа Ружа не беше склонна да изказва мислите си. Важните неща и сами се виждат и знаят — така си мислеше Ружа, може би защото не умееше да говори с хубави думи или се боеше да изказва мислите си. Тя беше много хубава, с жива, топла, чиста хубост, и това стигаше.

Раната не се затваряше. Борис искаше да бъде здрав, а сякаш тайно и от себе си изпитваше радост, че раната му още не се затваряше; тая рана бе го довела при Ружа и ако оздравееше — трябваше да си върви. Но защо да си върви? Той няма да се раздели с Ружа никога! Той ще се ожени за Ружа. Ето и сега вървяха те заедно, макар само между тия стени наоколо, и бяха щастливи. Подкрепян от нея, подпрян на бастуна си, той се спираше отдалеко пред прозорците, за да не го види някой отвън, и разглеждаше планината наоколо, цяла потънала вече в зеленина, виждаше се от тук и целото село. Ружа му разправяше как се нарича всяко място по планината, чии бяха тия къщи долу, кои бяха людете, които се виждаха от прозореца да минават по улицата. Когато двете по-малки деца не бяха в къщи и нямаше друг някой да им пречи, те двамата тръгваха по целия горен кат — имаше горе още една също тъй неголяма стая с голи бели стени и доста широк ходник. Работил бе цял живот Кузман Велянов и бе направил здрава светла къща за децата си. Откъм тая страна на къщата се виждаше дългата страна на казармата, по двора й се виждаха войници, които ходеха в безделие или се пощеха на слънце.

— Само това не може да търпи татко в новата ни къща: казармата насреща. А тук е най-хубавото место в селото, високо е, вижда се целото село.

— Руже, като се освободи Македония, тоя аскер ще се махне оттук.

— И татко вели така.

Това бяха разходките им и като че ли им стигаше тоя малък свят между белите стени.

Една сутрин закуската му донесе тетка Бисера. Тя беше дребна жена и на възраст с няколко години постара от брата си, с дълъг нос и тънки, стиснати устни, очите й бяха възсиви и погледът им беше някак бавен тежък. Не изглеждаше много подвижна, но Борис по цял ден я чуваше да ходи из къщи и долу, по двора. Облечена беше с вехти, кърпени дрехи, с похабена зацапана везба по тях и кой знай дали не бяха останали от майка й или баба й — селската руба не се къса, не се похабява бързо. Окъсели бяха ръкавите й, та ръцете й стърчаха напред голи, корави и възсинкави, с изпъкнали жили от непрестанна работа.

Тя остави закуската на едно столче и сама седна на другото.

— Хапни си, даскале — каза тя едва размърдала устни, а в очите й — друга мисъл. И продължи: — Да си поговориме ние с тебе.

— Да си поговорим, тетко Бисеро. Ти редко идваш тук.

Тя помълча и сетне отеднаж каза:

— Ти, даскале, подлъга наша Ружа. Аз съм й като майка.

Виждаше се, че тия думи отдавна са тежали на езика й. Борис още не се бе докоснал до закуската. Той погледна внимателно жената, сякаш да се увери, че това беше наистина тетка Бисера, и силно поклати глава:

— Не! Аз не съм подлъгал Ружа.

— Аз, даскале, не съм слепа. Какво говориш ти…

— Не съм подлъгал Ружа — повтори Борис. — Аз ще я взема, ще се оженя за нея.

Тетка Бисера нито се помръдна, но в очите й проблесна светлинка. И пак помълча някое време. Сетне каза:

— Как го мислиш ти това нещо. Градски човек си. Учител. Научих аз, че баща ти бил богат некогаж, пък и сега бил пръв човек в Преспа. И майка ти била от сой жена… Как го мислиш ти това… Наша Ружа си е селянка. Дали си го премислил харно!

Борис никога не бе мислил за това — как би живял с Ружа, как би наредил живота си с нея. Но винаги му бе изглеждало просто и редно да се ожени за хубавата селска девойка.

— Нема какво да мисля, тетко Бисеро. Аз ще се оженя за Ружа.

Тетка Бисера го гледаше и не вярваше на думите му.

— Виждаш ми се добър човек — рече тя колебливо, — ама ще видим. Голем грех е човек да си играе с чужда челяд.

Борис се приведе към нея от леглото си, поклати глава, очите му светеха издълбоко:

— Не, не, тетко Бисеро… Аз ще се оженя за Ружа. Скоро, скоро. — Той пак се отдръпна и продължи, загледан пред себе си. — Моят баща и моята майка мислят само за моето щастие. Такива люде са те.

Тетка Бисера стана Поколеба се малко, погледна закуската на столчето:

— Хапни си.

И се отправи към вратата с малко приведен гръб, с щръкнало надире, зацапано, на няколко места кърпено кожухче, макар времето да беше вече топло. Сега Борис отеднаж се сети, тъй — само от подканата й, преди да си тръгне, от гласа й, от цялата й външност, както я виждаше да си отива.

— Тетко Бисеро… — Тя се спря и се извърна. Той продължи: — Толкова време съм у вас, храните ме, аз пък не се и сещам… Ще пиша веднага на баща си да ми изпрати пари. Аз немам нито един мангър у себе си.

Тетката отпусна клепки скромно.

— Ти знайш, даскале, ти знайш… — И добави с лукава усмивка: — Ами ако се научи брат ми Кузман… Той не дава дума да се рече.

Борис се усмихна съучастнически:

— Ние пък нема да му казваме, нищо нема да му кажем.

— Харно, даскале. Ти знайш.

Лазар Глаушев най-сетне научи къде лекуваше раната си Борис. Каза му Йоан Сърчар. Уговориха се двамата да отиде Ния в Дебрища да види сина си след толкова време. Ния се приготви набързо за път, но Сърчарот взе да се колебае — трябвало да кажат на Никола Нешев за това пътуване. Лазар прати чирака си Да повика учителя в дюкяна. Още като чу Нешев какво бяха решили те двамата с Йоана Сърчар, зачерви се и сърдито помръдна с въздебелите си устни, но премълча гневните думи, които дойдоха на езика му. Той каза тихо, с потреперващ глас:

— Борис скоро ще оздравее и… тия неща, господин Глаушев… не са редни.

— Знам — отвърна Лазар. — И ако не ни позволите моята жена няма да отиде в това село. Но си рекох, тя е умна жена и нищо нема да сбърка. Пък и Борис лежи болен у тия люде, не е некаква голема комитетска тайна. Щом не може, учителю, се едно, че нищо не съм ти казал.

Нешев седеше до него умислен и не отговори веднага. Червенината по мършавото му тясно лице бързо изчезна, той сви още по-строго дебелите си вежди и каза, без да погледне Лазара:

— Тя… иначе… би могла да свърши добра работа с това пътуване.

— Каква работа, учителю? — изви Лазар поглед към него.

Нешев попипна с бързо, нервно движение татарските си мустаки и продължи, пак без да погледне Лазара:

— То се знае: ако сте съгласни вие с нея, ако и тя е съгласна. Има и не малка опасност в тая работа.

— Това тя ще реши, но ти кажи да чуя какво би могла да свърши.

Учителят се понамести на миндерчето до него, поприведе се към ухото му:

— Приготвили сме два товара за Железник, за тамошния район: опинци за хората на Чендов, дрехи, тютюн, но има и шест пушки, патрони, неколко бомби. Така, с нея, ще мине по-лесно. Жена. Никой нема да обърне внимание. В случай на нужда ще каже, че пътува при дъщеря си, която е учителка на село.

Сега се умълча Лазар. Той беше готов да попита: „Ами защо тъкмо с нея? Защо не ги изпращате с некои тамошни селяни?“ Но Лазар нищо не попита — не би могъл да отхвърли задача, която му се възлага. То беше за Ния, но все едно.

Никола Нешев сякаш прочете мислите му.

— Селяните напоследък много често ги претърсват — каза той. — Стига да ги срещнат заптии или аскер, или колджии. Но — сви той вежди отново — може да се намери и друг начин, разбира се, ако сметаш, че… Не ни е за пръв път.

Лазар отговори:

— Ще питам жена си, учителю. Тя ще реши. От нея се иска това нещо.

Той не издаде с нищо голямата си тревога за Ния. Със скрита тревога заговори той с Ния, като се прибра в къщи вечерта. Тя не го изненада с отговора си:

— Щом се иска тая работа от мене, аз нема да откажа. Днеска целият народ помага.

— Да е за мене — започна Лазар, — нема и да помисля…

— Не, не. Аз ще ида. Нели така бехме решили.

— Нешев казва, че с тебе товарите ще минат по-лесно.

Ния се опитваше да разпръсне тревогата, която се чувствуваше във всяка негова дума, в омекналия му глас. Тя каза:

— Ще гледам да се справя добре. Ами ние детето сме си дали, та за нас ли ще мислим! Барем ще го видя, милия…

— Най-важното в тая работа е човек да не губи смелост. Каквото и да се случи.

— Ех… И бог да помага — рече Ния.

Те и двамата се пазеха да не покажат слабост най-напред помежду си, от голямата грижа един за друг и за да се насърчават взаимно в изпитанието, което приемаха заедно. Ако се случеше беда с Ния — тя нямаше да бъде по-лека и за Лазара. Те знаеха това и двамата…

На другия ден, щом започна да се свечерява, Ния и Лазар излязоха вън от града с по някаква дрешка на ръката. Полекаполека, както подобава на стари люде, на приятна разходка по пътя за Железник в хубавата пролетна вечер. Като се поотдалечиха от града, те се отбиха малко от пътя и седнаха на един тревист бряг да си починат. На много места из полето наоколо се виждаха люде — тъкмо беше време за прекопаване на пролетните посеви. Слънцето вече залязваше оттатък Железник. Във въздуха се носеше дъх на млади, напечени от слънцето треви, свежият, ободряващ дъх на мащерка. По пътя се зададоха вече привършили копачки, надалеко се чуваха гласовете им. Мина и босоного момченце, дигнало снопче трева, след него подрънкваше с пиринчено звънче калешо агне. Скоро се занизаха по пътя и други работници и преди още да се стъмни добре, полето наоколо опустя.

Вече по тъмно, откъм града се дочу тропот на коне.

Лазар и Ния излязоха отново на пътя. Спряха там, в тъмнината, три натоварени коня. Мярнаха се край тях две сенки и се чу изтихо гласът на Никола Нешев:

— На добър час…

Помогнаха на Ния да се качи на един от конете, подадоха й повода му. Лазар мълчаливо притисна ръката й. Тя се приведе към него:

— Не се изоставяй… докато се върна…

— Хайде, боже, помагай… — чу се гласът на селянина, който трябваше да придружи Ния до Дебрища. Той подкара конете: — Хайде, дий…:

Ния се прекръсти. Трите коня затропотиха по пътя и скоро изчезнаха в тъмнината; чуваше се още някое време само тропотът на копитата им в нощната тишина.

През целия път до Дебрища нощните пътници не срещнаха жива душа. На няколко пъти дочуха само хлопотари — някъде встрани от пътя нощуваха овчи стада или друг някакъв добитък. Ния трябваше много пъти да се бори с дрямката си, от страх да не би да падне от коня. Но тя не беше свикнала да язди и скоро болките в кръста и в нозете й вече не я оставяха да задреме. Час по час сърцето й потрепваше и от страх пред лоша среща.

Пътниците наближиха Дебрища преди зори. Двама дебрищани — работници на комитета — ги посрещнаха вън от селото; те трябваше да се погрижат сега за опасния товар. Ния слезе от коня като с откъснати нозе и другарят й я заведе чак до новата порта на Кузман Велянов…

Когато влезе майка му в стаята, Борис още спеше. Дълбок е сънят на щастливите млади люде. Ния седна безшумно на столчето до леглото му. Почнало бе да се развиделява и тя виждаше ясно лицето на сина си. Хубаво беше гова лице в спокойния си здрав сън, а майчината обич е ненаситна. Ния не можеше да откъсне поглед от него след толкова страхове и тревоги, но не искаше да прекъсне съня му, майчински търпелива и в най-голямото си желание сега — да отвори той очите си, да чуе гласа му. До нея стоеше тетка Бисера и тихо се изкашля. Борис се раздвижи. Той позна майка си още като потрепнаха клепките му и бързо протегна ръце към нея:

— Майчице…

Като го прегърна тя и нацелува, също както някога, в люлката му, той нежно я поотстрани, без да я изпуща от ръцете си, и попита тетка Бисера:

— Къде е Ружа?

Тетка Бисера бързо излезе и беше смешна така забързана.

Ружа влезе в стаята и се спря близу до вратата; зад нея се показа и тетка Бисера.

Ния Глаушева дълго гледа девойката, погледна и сина си. Тя всичко разбра. Той каза:

— Това е моята годеница, майко, Ружа. — И нетърпеливо додаде: — Погледни я, майко!

Още не беше мислила Ния за женитбата му; много млад беше той. Но сега сърцето й затрепера. Ружа беше много хубава и тя в нищо не можеше да укори сина си. Ружа беше хубава — това е най-важното за жената, но имаше и друго най-важно нещо за всяка жена; да има добро сърце. Това Ния не можеше да знае за чуждата щерка. И каква е тя още, родена в това планинско село? Сърцето на майката трепереше, Борис й каза:

— Откъснах си, майко, едно зелено клонче от планината.

Ния разглеждаше рубата на девойчето, която трепереше от чистота, погледна ръцете й, после пак дигна поглед да срещне очите й. Топла вълна премина през майчиното сърце. Тя отвърна на сина си:

— Нема да те накарам аз да го захвърлиш, сине, щом си го откъснал еднаж.

Тя стана, пристъпи към Ружа, улови ръката й, а не сваляше очи от лицето й — сякаш да проникне до самото й сърце. Девойката се наведе и целуна ръката й. Ния Глаушева я погали с другата си ръка по лъскавите гладки коси.

VIII

Не дойде тая година за Великден свещеникът в РожДен. Нямал време — служил по другите села. На Великден в църквата пея Даме Скорнев, той каза и „Христос возкресе“. Обещал свещеникът да дойде да служи в Рожден на Георгьовден. За великденската ваканция учителката остана в селото — далеко й се виждаше градът, пък и наближаваше голямата ваканция. Велко и каза:

— Ето, свещеникът ще дойде на Георгьовден. Друг път кой знай кога ще дойде. Нека ни венчае на Георгьовден.

Дона отговори:

— Добре, Веле. Нека ни венчае.

Нямаше защо да се отлага и протака. Учителката преди това още бе решила да се омъжи за Велко. Като даде съгласието си за венчавката, както искаше Велко, тя изказа и едно свое желание:

— Требва да получа благословията на баща си и майка си.

— Те нема да те дадат на селянин като мене — засмя се Велко.

— Аз требва да ги почета. Ако пък ти кажеш да не отивам в града, нема да отида. Но радостта ми ще бъде пълна, ако се омъжа за тебе с благословията на тия, които са ме родили.

Велко не можеше да се начуди колко покорна беше тя пред него от тоя ден, когато те избягаха от турците през пропастта. Тя беше сто пъти по-умна от него и колко учена беше, а имаше само един отговор за него:

— Добре, Веле.

И ако има да каже нещо, да възрази, после ще го каже, после ще възрази, кротко, тихо. Това нейно послушание правеше още по-голяма неговата радост, че тя, такава жена, тъкмо него избираше за свой мъж. Но и учудването му от нея, и гордостта му се сливаха в едно дълбоко, пламенно и чисто, набожно възхищение от нея. Изпитваше той и един постоянен страх да не би да й се случи нещо, да не би някой зъл дух да завиди на щастието му. Такова дълбоко и силно беше вълнението, което предизвикваше тя в сърцето му.

— Иди, Доне, в града, щом искаш, но — каза той, а по лицето му беше изписан всичкият му страх за нея, но по-добре ще бъде те да дойдат тука, у нас, с децата, да ни видят къщата. Татко ще отиде да ги кани и да ги доведе.

— Добре, Веле — отвърна тя и повтори: — Добре. И тя така премисли, че ще бъде по-добре, по-сгодно.

Пък и да дойдат да видят нейните близки — поне майка й с някое от децата — де ще живее тя отсега и може би цял живот.

Нямаше да й бъде лесно да отиде и да каже на майка си, че ще се омъжи за Велко. Още по-малко би я разбрал и похвалил баща й. Тя се отделяше от тях, от семейството и ги лишаваше от своята помощ. А не можеше да им обясни каква беше и как пламна в сърцето й тая страстна, ненаситна и всеотдайна в същото време привързаност към младия селянин. Тя и сама за себе си не би могла да я обясни. Това беше една жажда на душата й — жажда за милувките му, за погледа му, за гласа му, за силата на младото му тяло, за нещо прекрасно, което светлееше в сивите му зеници, за него и за всичко негово — и как можеше да обясни с думи тая жажда младата девойка, която обичаше за пръв път? Селянин, прост селски момък — но Велко беше умен, схватлив, научи се да чете, да пише, обичаше телесната чистота и всичко чисто и хубаво. Какво друго би могла да каже за него? Да, Велко беше, както казваха старите люде, човек благословен. Който може, нека разбере — как би изказала тя по-добре, по-ясно тая дълбока непрестанна радост на сърцето си?

Даме скорнев отиде в града три дни преди Георгьовден. Нареди, ако стане нужда, да има коне и мулета за сватовете. Ходи по сарафите, брои и преброява с мъка скътаните грошове и металици, най-после купи за двеста гроша една мека жълтица — дар за невестата от него — свекъра, и от свекървата. Купи и една шарена бъклица, напълни я в механата с червено вино. И отиде право у родителите на учителката.

— За радост идвам — започна той свенливо, позавъртя се на столчето, което му бяха подали, и току добави: — Хаирлия да е!

Шивачът едва подигна очи да го погледне, а тетка Неда го гледаше уплашена. Даме Скорнев подаде бъклицата на шивача и продължи:

— Повели, свате, дойдох на сватба да те каня. Нашата учителка… тъй де, щерка ти, и моят Веле сега, на Георгьовден, ще се венчават. Повели, свате, у нас с Делото си домочадие, да се повеселиме за нашите Деца… И тя те моли, Дона, щерка ти, да дойдеш.

Даме Скорнев се трудеше всичко да бъде според обичая, внимаваше за всяка своя дума.

Шивачът отново го погледна, после изви очи към жена си, подигна рамена някак презрително и нищо не каза. Не се показа нищо и по лицето му. Наведе се пак и продължи работата си. Заговори Донината майка Първо тя като че ли не разбра приветливите думи на селянина, после от очите й потекоха сълзи и едва след това заговори през плач:

— Това ли дочаках да чуя от моята щерка? Учихме я, последната си парица дадохме за нея, а тя тръгнала по мъж! Ами вие да не сте я подлъгали нещо, може и магия да сте й сторили, знам ли аз? Такова стамно девойче, младо… прелъгали сте ми девойчето…

Не очакваше такава среща Даме Скорнев, въртеше очи, не знаеше какво да каже. Той и преди бе си мислил, че не ще харесат сватовете него, селянина, но нали сега всичко бе свършено — учителката сама всичко бе решила!

Обади се и шивачът с глух глас, без да дигне очи от работата си:

— Нема хаир от женска челяд…

— Така е — улови се за приказката му стрико Даме, — така е! И аз имам щерка. Женската челяд е чужда, отделя се от къщата ти. Ама учителката… ето… — Той бръкна бързо в пазвата си, като че ли едва сега се сети, извади шарена кърпа, развърза я и изсипа на постилката пред шивача четири лири: — Ето… учителката ви праща тия пари.

Спирко Крайчев погледна изпод вежди четирите златни монети и рече:

— Прибери ги, жено.

Тетка Неда взе лирите. Ех, дано потръгне сега — и стрико Даме отново цял се засмя, развърза другия ъгъл на кърпата:

— А вижте що съм й купил… за Дона…

Той показа на майката и на бащата даровната жълтица. Не се радваха те — виждаше се. Кани ги стрико Даме още няколко пъти, моли ги — напразно. Шивачът вече и не продума.

Даме Скорнев се върна сам в Рожден. Разплака се Дона, но не се разтъжи много. Почете тя родителите си, но те не й отвърнаха. Не можеше тя заради тях да се отдели от Велко. Нищо не можеше да я раздели от него. Така е с всяка жена, която обича.

Венчаха се Дона и Велко на Георгьовден. Цялото село дойде да гледа и да се почуди.

Дона разпусна учениците си — свърши се тая учебна година. Децата тръгнаха овчарчета и козарчета, тръгнаха да помагат из гората, по нивите, по мраморните залежи. Остана си в къщи и тя — учителката. Изу се боса, като свекърва си, тръгна подир нея да се учи на селска работа. Нямаше какво да учи — научила се бе и преди това да слага шума на козите, да ги натиря на паша, да ги дои. Научила се бе да меси хляб, да готви чорбица, да донесе вода от извора долу, край пътеката, връзва и отвързва кучетата. Свекърва й беше още доста ячка, не й даваше много да работи, а и нямаше много работа за двете жени в бедния селски дом на Даме Скорнев. Двамата стари люде се радваха, че Дона изеднаж бе станала свой човек в къщата им. Не се гордееше, не се гнусеше от нищо, не кършеше приказката ни на единия, ни на другия. А те знаеха, че тя беше поучена и от попа. Залови се да чисти Дона, цялата къща почисти — по всички ъгли, премести вещи, които от десет години не бяха размествани. Вароса двете стаи — малката и голямата, изчисти и помете двора, плевнята, дърварника. Чисти цяла седмица, но се свърши и с чистенето. Свекърът се мръщеше от безредието, мърмореше в мустаките си, че Дона всичко размести, но сега рече:

— Хубаво. Мирише на чисто и пресно.

А Велко още на втория ден след венчавката се хвърли като хала в гората. Не казваше какво бе наумил, но работеше мъжки от тъмно до тъмно, а и дните какви бяха сега, по Георгьовден — дни година. Гората ехтеше и стенеше от неговата секира. Чуваха се удари на секири и по другите места из гората, но дето беше Велко — клонаците се разплитаха, небето се разтваряше като шатър между високите върхове на дървесата, отваряха се поляни между дънерите. Никой не бе го Учил да щади гората и той сам, от жалост, отминаваше Хубавите млади дървеса. Но гъста беше гората и нЯмаше край. Велко събаряше едно след друго дървеса насичаше ги на цепеници, подреждаше ги на купчини, Натрупаха се така товари дърва, готови за продаване. Нека позасъхнат — ще се продадат по-скъпо наесен. Да имаше тук една бичкиджийница… но той мислеше и за това. Като събореше дънери и дебели клонаци, той ги мереше вече за греди и дъски. Ала никога досега не бе скърцал трион в рожденската гора и трябваше добре да се помисли за всичко. Сам не може да дърпа бичкия — ще помисли с кого да се сдружи. Започна да приготвя и огнища за въглища. Идваше да му помага и баща му — стар дървар и въглищар, — но не можеше да го догони и се чудеше на силата му.

Колкото и да се отдалечаваше в гората, вечер Велко се връщаше в къщи да нощува. Не можеше да стои дълго време далеко от Дона. Тя беше за него като вода и хляб — да я види, да чуе гласа й, да срещне очите й с очи. Той и се боеше за нея, боеше се да не би пак да довтаса някой ден Селим бей в Рожден. И докато тя се трудеше и помагаше на старите в къщи, чистеше и пречистваше къщата — Велко избра хубаво и затулено място в гората, близу до един извор, направи там доста широка здрава колиба. Отмъкна в колибата черги и други някои домашни вещи от оскъдната им покъщнина, та се чудеха двете жени защо му бяха в гората тия вещи, толкова нужни и в къщи. Когато колибата беше напълно готова и сгодна за жилище, той каза на Дона:

— Ще вървим да живейме сега, през лятото, в гората. Да не се връщам секи ден в къщи, да не ти бера страховете секи ден.

О, в гората — какво по-хубаво от това? Взеха няколко торби с ядене за цяла седмица, взеха две млечни кози, взеха и едно от кучетата и отидоха да живеят в горската колиба. Беше й весело на Дона. И къде не би й било весело с тоя неин юнак, от когото лъхаше здраве, сила и обич!

Ставаха рано сутрин, ведно с птичките. Велко пръв отваряше очи, а Дона продължаваше да спи, сложила глава на ръката му. Той я гледаше как бе притиснала младото си лице до неговото рамо и не се помръдваше, сдържаше дори дъха си, за да не я събуди. Не можеше да се нагледа на това лице, порозовяло в съня, със ситни капчици пот по нежния мъх на горната устна, като утринна роса по горските треви. Разглеждаше чертите й, сякаш за пръв път потрепващите й розови ноздри, линията на малкото й носле и по-нагоре гладкото чело и най-вече тия очи със затворени клепачи и сплетени гъсти мигли, скрили в сладкия сън чудния си блясък. Не можеше да се наслади на това лице, тъй живо, хубаво и в покоя на съня, легнало в мекото гнездо на буйните коси и по него полепнал златист прашец от първия загар тая пролет. Ето и ухото й колко беше хубаво, сгушено и то в косите й, с ален край, също зряла ягода в тревата. Изпод ухото надолу се проточваше опъната гъвкава жила, насочена накъм пазвата й, дето едва се подаваше младата заоблена гръд. Бавно и неусетно приближаваше той своето четинесто лице с протегнати твърди устни и често, когато усещаше вече топлината на нейното лице като благоуханен топъл полъх, тя изеднаж отваряше засмени очи. Уловен тъй, с протегнати жадни устни, той бързо скриваше лицето си под нейната бяла мека гушка. Дона надаваше тих гърлен смях като гугутка и как бързо минаваше времето!… Кога бяха сини зори, а сега слънцето бе изскочило над вършините на близките дървеса и дяволито се усмихваше с цялото си огнено лице.

Велко скачаше и с още по-голяма сила се нахвърляше на работата си. Дона трябваше да го търси из гората, по звука на секирата му, за да му даде да закуси.

Той искаше да спечели пари. Да можеше да остави Дона, би заминал на гурбет, както повечето млади мъже от Рожден. Но той не можеше да остави младата си жена. Той тука ще работи и ще спечели пари, макар и по-трудно, макар и за по-дълго време. Пари — без тях нищо не може да се направи. А Велко искаше да си направи най-напред една къща — нова, широка и хубава, като градските къщи, наредена също като градските къщи. В такава къща да живее Дона. Как ще живеят по-нататък двамата? Той непрестанно мислеше за това. Пари бяха нужни. Баща му имаше само две-три нивици в планината, колкото за черния хлебец на малкото семейство. Така не може повече, стига с тая немотия! Велко ще развъди голямо стадо кози и овце, ще направи някъде в планината бачило. Или ще направи долу, край реката, воденица с два камъка. Или може да разработи някой голям мраморен залеж. Във всяка негова мисъл беше тя — Дона. Мечтаеше за хубава къща, а новата къща беше въплъщение на мислите му за Дона — да живее тя в нея щастлива, доволна. И по-нататък: Дона да бъде хубаво пременена, в най-хубави градски дрехи, да яде бял хляб и всеки ден топла манджа, да има една хубава кола с яйове и с едно силно конче, та да отива всеки петък в града, при своите…

Велко не споделяше своите планове с Дона. По-добре е да свършиш нещо, преди да се похвалиш. Но какво може да се скрие от любима жена, от жена, с която спиш?

— Какъв си! Цел си солен от пот. Много работиш. Той се усмихна хитро, но Дона долавя че крие нещо и вече не го оставя:

— Кажи, защо работиш толкова много? Какво си намислил?

Всеки ден същото: кажи, що, какво. Пък и нали трябваше да си поприказват, когато сядаха да обядват или да вечерят, Когато отиваше тя там, където работеше той, и сядаше на някой дънер. И той не изтрая:

— Къща искам да направя.

Човешкият език — докато го развържеш еднаж. Велко продължи сам по-нататък:

— Хубава къща с три стаи и чардак. Има една в града, виждал съм я, като нея искам. С по четири прозореца. Да се вижда на всички страни. Ще изпишеме стените й с бои. Ще я наредим с килим, с миндери, с панго… Цело лето ще сека дърва, ще горя въглища. И цела есен, а през зимата ще продавам. Тая година така и догодина така. И по-другата година, ако требва, Но пак малко ще бъде. Ще събера дружина, ще бичим дъски, греди. По-нататък ще купя още неколко коне и мулета…

Ден след ден той разказа всичко на Дона. И за воденицата долу, край реката, и за бачилото, за козите и овцете, за мраморния залеж. Разказвайки, той се увличаше и говореше за неща, за които още не беше и мислил, разширяваше плановете си. Колкото и да бяха смели мислите му, Дона му вярваше. Той беше силен, неуморим човек, с упорита воля. Тя виждаше, че с всеки удар на секирата си той вече превръщаше смелите си думи в дело. Купчините дърва растяха непрекъснато, много дънери вече лежаха в тревата. Възпираше го само старият Скорнев, като идваше да му помага:

— Ами ти що, бре?… Стига де! Да не мислиш да изсечеш целата гора? Кому ще продаваш толкова дърва, толкова въглища?

— Може и в Битоля да карам — отвръщаше накъсо Велко.

— А, в Битоля! Какво си се засилил… Колко ни требва нам, за да преживейме? Като продадеме, да речем, стотина товара дърва и въглища — стига ни. Ето и нивиците, козите…

— Аха, стига ни! Се тъй ще живейме ние! со черен хлеб и сол и бистра водица.

— Ами как иначе? — И старият Скорнев сам си отговаряше: — Както винаги сме живеяли. Ти що искаш? Какво си се развъртел со секирата? Целата гора ще събориш…

Понякога идваха да го погледат и някои от съселяните му, от другарите му връстници, които също работеха в гората. Ще дойдат да си починат, да си поприказват — ех, за всичко има време. Ала не сядаше Велко да почива, не сядаше на сладки приказки. Нямаше той много време. И те, съседите му, все едно и също:

— Ами ти какво… Много нещо си насекъл. Стига! Само Дона го насърчаваше. Драго й беше да го гледа такъв работлив, силен, как събаряше цели дънери — гората трепереше от него. И тя според своята женска природа. Жената се радва, когато мъжът се запретне да гради дом — радва се и помага. Ако не може с ръце, помага с думи. И людете са като птиците, които с човката си пренасят сламчици за своето гнездо. Нали Дона беше гражданка — тя знаеше по-добре как да се нареди и украси една нова къща. Тя китеше техния бъДещ дом, разхубавяваше го и сама се увличаше, увличаше и мъжа си във все по-смели мечти:

— … Завеси… Шарени, с големи трендафили, зелени листа и други цветя. Със същия плат ще постелем миндера край прозорците и ще направим дълги възглавници край стените. В другата стая завесите ще бъдат бели, колосани. Също и миндерът, и възглавниците. Стените ще изпишем с бои… В третата стая… На чардака..

Млада беше тя, живяла бе все в бедност и би искала да има хубав свой дом. И Велко въртеше секирата от тъмно до тъмно. Дона се опита да му помага и с ръце. Весело му беше да я гледа, докато си затисна тя един пръст, та цял посиня и се наду. Той вече не и даде да се докосне до дърво:

— Не е работа за тебе.

Остана тя да се грижи за козите, за кучето, да сготви ядене, да замеси хляб, да донесе вода от извора, да закърпи ризата му. Ако й остава време — нека идва при него, да седи там, наблизу, и да му говори. Може и да мълчи, ако не й се говори, но да бъде там и когато дигне той очи от секирата си — да срещне нейните очи, пълни с обич и надежда.

В неделя Велко не работеше. Още рано сутрин отиваха и двамата на извора. Близу беше до колибата им, в една плитка зелена долчинка. Зеленееше се и водата, и на дъното през бистрата вода непрестанно се надигаха клобурци от златист пясък. Оттам извираше водата и наоколо бяха все буки, та беше много студена. Тук Велко бе направил малко огнище. Запалваха огън, топлеха вода, сетне Дона слагаше да ври яденето. Тогава Велко изваждаше своя грамаден, широк и тъп браснач, изваждаше едно мъничко огледалце и започваше борба с брадата си, расла като буйна гора от предишната неделя. О, по-лесно се справяше той с истинската гора, с по-малко пот и с по-малко кърви събаряше стогодишни буки. Въртеше твърда челюст ту на една, ту на друга страна, издуваше бузи, подпираше ги с език, пулеше очи като караконджо в огледалцето, а през цялото време току стенкаше и охкаше престорено. След дълго, дълго време той показваше на жена си едната си буза, вече доста добре обръсната и резната на две-три места. Той гледаше младата си невеста с мъченически очи и питаше с отпаднал глас:

— Не може ли, Доне, другата половина… другата неделя?

Дона се кикотеше и едва успяваше да му рече:

— Не може.

— Уф! — въздъхваше Велко сякаш от дъното на сърцето си.

И започваше отново с грамадния бръснач. Така докато, кажи-речи, и яденето се сваряваше на огнището.

Сетне Велко пристъпваше да се мие на извора. Връщаше се бодър и свеж, засмян до уши. Лицето му, макар и нашарено от бръснача, сияеше от младост и здраве, косите му лъщяха на слънцето още мокри от сТудената баня.

В това време Дона нареждаше трапезата направо на тревата: погача от по-чисто брашно, чорбица от боб или от коприва, или от киселец — в една паница и за двамата, — млекце от техните кози. Като започнаха да зреят ягодите, Дона украсяваше с тях трапезата — по цяла купчина върху постелката от свежи букови листа. Някъде наблизу бяха и козите. Насреща седеше Мърчо, кучето, протегнало предните си лапи, дигнало високо глава и уши и не много търпеливо чакаше своя дял от обеда. Когато всичко биваше готово, Дона казваше:

— Повели, домакине.

— Да ми си жива и здрава, домакинке!. — благославяше Велко, дигнал вече дървената лъжица.

Така прекараха двамата млади горски люде докъм средата на лятото. Една скрита, мъчителна мисъл през цялото време глождеше сърцето на Велко, макар той да я заглушаваше в доволството си от работата и в своята любовна радост. Скоро след като бяха дошли с Дона да живеят в гората, дойде един ден баща му и каза:

— Бегът пак се заканвал. Ще дойда, казал, в Рожден и сички ще ви оправя. Гората, чувам, сечете, а не плащате…

Селяните всеки ден очакваха да дойде беят в Рожден. Очакваше го и Велко. Той се боеше от една нова среща с турчина. Не толкова заради Дона. Тя беше вече негова жена и той можеше открито да я защищава. Не би се решил лесно беят сега да посегне върху Дона. Пък и можеше да се скрие тя, в къщи или в гората, в случай на нужда. Велко се боеше повече за работата си: турчинът ще му попречи. Решено беше и наредено Да не се плаща нищо на бея за гората. Нямаше да плаща нищо и Велко, както всички рожденци, а беят нямаше да се примири с това. Ще пречи и може би повече на него, на Велко, отколкото на другите. Изплъзна се еднаж от ръцете на турчина и нямаше да го изпусне той лесно втори път. Беят можеше да разпилее насечените дърва, да ги продаде някому като свои или да Ги откара в града. Ще му излезе ли насреща с пушката си Велко! Дано да не идва проклетият турчин!…

Като се върна Дона от града след Божик, донесе в Рожден една забранена книга — „Под игото“ — и няколко Ботеви и Чинтулови стихотворения, преписани на ръка. Четоха ги и препрочитаха през зимата Дона и Велко, а Дона чете стихотворенията и Базовия роман на някои от по-големите си ученици — тайно, след занятията в училището. Опасно беше да се четат такива книги и песни в Турско.

Четяха и препрочитаха Дона и Велко опасната книга и бунтовните песни и тук, в гората, през дългите неделни дни. Велко все по-ясно разбираше разказа на Вазов и някои страници знаеше вече наизуст, живи бяха пред очите му и Бойчо Огнянов, и Боримечката, и Рада, и Колчо Слепецът, и Емексиз Пехливан. Като слушаше тоя разказ и го помнеше, и го повтаряше в ума си, той все по-ясно разбираше собствения си живот. В книгата се разказваше за люде като него, като Дона, като войводата Чендов, като Наумов и като всички в Рожден и там, в града, и навред в турската царщина, дето живееше поробен народ. Ами Селим бей не беше ли като Пехливана? Навсякъде македонският народ страдаше от такива насилници. По-ясно разбираше сега Велко и всяка дума на секретаря на околийската чета Наумов за робство и свобода, за народ и борба. В съзнанието му бе заседнал парещ като жив въглен един израз от Ботевите песни:

„в таз робска земя…“

Тия няколко думи бяха оживели в него, събрали бяха а своите звуци, в своя смисъл неговите собствени мисли за родната земя, за живота и мъките на людете, които живееха и се трудеха над нея, които бяха нейни истински стопани… В таз робска земя! — тия няколко думи за него съдържаха много повече от техния смисъл и понякога звучаха в душата му тихо, тъжно, като сподавен плач, а понякога гърмяха и трещяха като буря. Сега, когато беят застрашаваше да похити най-хубавите му мечти и труда му, к всичките му радости, и правото му на живот, тия тъжни и страшни думи бучаха непрестанно в душата му. Той се гневеше, но и се боеше от голямото зло, което можеше да го сполети, и търсеше опора у Дона. Еднаж я попита:

— Какво ще правим, ако дойде беят?

— Нема да се показваме пред очите му, ще постои той ден-два и ще си отиде. А другото, както за всички, така и за нас.

— Ами ако ни търси? Ако види колко дърва съм насекъл?

Тя като че ли беше по-храбра от него:

— Защо ще ни търси? Нека види и дървата. Нищо не може да ни направи. Каквото ще бъде за цело село, това и за нас.

Велко замълча. Думите на Дона го успокояваха донякъде, но все пак бяха само думи. Пушката беше по-друго нещо. Той бе скрил своята мартинка в шумата, от която бе направен покривът на колибата. Изеднаж той рече:

— Ще го убия.

— Как тъй ще го убиеш! — отвори широко очи Дона. — Защо ще го убиваш ти? Ами после?

— Ще го причакам некъде по пътя, на пусия — упорствуваше Велко. — Един куршум право в него и толкова.

— Ще дойдат после други турци, ще дойдат заптии. За тебе нема да има живот в село. Щом целото село излиза насреща, какво сега само ти…

Той си спомни пак думите на Наумов: „… Ще требим враговете народни, но със смъртта на тоя, на оня злото нема да се свърши. Требва да се дигне целият народ срещу турската тирания. Всички…“

Всички. Голямо е злото, за цял народ… Ама и камък по камък се гради цяла стена…

Непрестанната мисъл за бея беше като мрачна, отровна сянка над всички други мисли на Велко. Но болката си е болка, мъката си е мъка, грижата си е грижа, а всичко друго трябва да върви по своя си ред. Срещу всяка болка и мъка, и грижа има един лек: търпение. И върви, върви нататък, блъскай! И се надявай на по-Добро, Велко не спираше работата си.

Една неделя те обядваха по-рано и веднага след обеда Велко тръгна за селото. Дона остана сама в гората — с кучето и с козите. Тя не го разпита къде ще ходи — остави го сам да заговори. Върна се Велко чак привечер и сам започна:

— Ще дойдат другата неделя тука Мирче Лажански и Кузо Никлев. Рекох им да бичиме дъски. Ще дойдат да видят що може. Ще ни требва още един човек барем може и по-стар. Да делка трупите. Може татко, ако иска. По нивите засега работата веке намалява.

— Добре, Велко. Опитай. Харни люде ли са тия Мирче и Кузо? Сговорни ли са, щом обща работа ще работите?

— Е, люде като люде. Ами и те искат да изкарат по некой грош.

През цялата следваща седмица той подбираше все такива дървета — добри за греди, за дъски. Да напълни очите на бъдещите си съдружници, да се полакомят.

Дойде другата неделя, дойдоха Мирче и Кузо. Люде като люде. Селяни. С тъмнокафяви дрехи от домашен шаяк, с бели ризи и червени пояси, с плитки калпачета. Мирче беше около двадесет и две-три годишен, като Велко, черноок, с отворен, зорък поглед. От близу една година той беше вдовец, имаше едно едващо проходило детенце и никакъв друг близък човек в селото. Живееше сам и сам се грижеше за детето си, та и заради детето, види се, не беше отишъл на гурбет. Беше чисто облечен, сдържан, доста бавен дори и в приказката си. Той за пръв път виждаше Дона отблизу. Беше вдовец и не биваше да се заглежда в жените, но като видя Дона, очите му останаха в нея. Той сам схвана неприличното си държане, изчерви се цял и вече не погледна младата жена. Другите двама мъже не забелязаха погледа му — забеляза го само Дона. А Кузо Никлев беше съвсем друг човек — по-стар с десетина години, дребен, с остро, мишо лице и цял пъргав и бърз като мишка.

Седнаха те тримата мъже пред колибата и пръв заговори Велко. Но той бе им говорил вече и нямаше много нещо да добави. Кузо все мърдаше на мястото си — ту ще се почеше, ту ще посегне да откъсне тревичка, — едвам дочака да каже Велко няколко думи и започна да ги грабва от устата му:

— Ако искате — каза Велко, — насечете и вие трупи, колкото аз съм насекъл, секи по толкова, та да върви по равен дел на секи. Ако не — ще започнем с моите, пък ще пресметнем кому по колко се пада. Татко ще ги дела, нема защо да търсим…

— Друг човек — взе му приказката Кузо.

— … друг човек — довърши сам приказката си Велко и продължи: — Бичкията ще купиме орташки и Сичко, що е нужно…

— Орташки, орташки — подхвана пак приказката му Кузо. — Нели заедно ще работим и общо?

— Идете вие двамата в града, купете една бичкия, неколко здрави въжета и върви — продължи Велко. — Аз не мога да ида сега там. Ами ако нема такава голема бичкия в града?

— Ами ако нема? — повтори Кузо.

— Ще требва тогава некой от нас да иде в Битоля — отговори сам на въпроса си Велко.

— Така, така — заклати бързо глава Кузо. — В Битоля, в Битоля.

Мирче Лажански мълчеше и слушаше внимателно. После те и тримата станаха да разгледат какви трупи бе натъркалял Велко. Те се виждаха наоколо, а Кузо тичаше от един отсечен дънер до друг, сякаш да ги подушва, и бързаше да се изкаже:

— У-ха! Ти много нещо си насекъл, Веле! Тука ние има да работим цело лето. Ето, ето и тука други…

Най-сетне заговори и Мирче — разумно и предпазливо:

— Има доста трупи тука. Ще започнем с них. Да опитаме най-напред как ще върви. Ще избичим десетина товара и ще ги откараме в града. Ако върви добре — ще продължим. Тъй казвам аз.

— Тъй, тъй — втурна се бързо и Кузо, — тъй е най-Добре. Да опитаме.

Върнаха се при колибата, седнаха да обядват. Приседна там, на едно коляно на тревата, и Дона. През време на обеда говориха за други неща и най-вече говореше Кузо. Като се наобядваха и пиха по една студена изворна вода, Мирче Лажански попита:

— Какъв дел ще искаш ти, Веле, докато бичим твоите трупи?

— Какъв ли дел да искам? — попита на свой си ред Велко, макар отговорът му да беше отдавна готов. Той продължи: — Докато бичим моите трупи — вие двамата един дел, аз сам един дел. По наполовина. Като свършим с моите трупи, ще сечем и тримата. Тогава ще делим на три, по равно; Харно ли е така?

Помълчаха и двамата съдружници, дори и Кузо позабави отговора си. Да не би да избързат и да направят грешка или Велко да помисли, че т си се е излъгал и те бързат да го вържат с думата му. Най-сетне Мирче каза:

— Харно. Така да бъде.

— Така да бъде. Хаирлия да е! — побърза сякаш да го изпревари Кузо.

Пак замълчаха и тогава за пръв път се намеси в разговора им Дона.

— Ами татко? — продума тя тихо, с наведени очи и повече към мъжа си — него да подсети.

— Аха, да — отвърна живо Велко. — Щехме да забравим стария.

— Да, да… — заповтаря след него Кузо.

— Е, кажи, Велко — отсече Мирче.

— Той, татко, ще бъде на гюнделък86 на наша обща сметка. Вие ще кажете какво ще му плащаме на ден, мене ми е баща.

Пак замълчаха другите двама селяни и повече от благоприличие.

— Нека бъде по три гроша на ден — рече Мирче. — Какво ще кажеш, Велко, стигат ли три гроша?

— Стигат.

— Е хайде сега, седете си со здраве! — стана Мирче, веднага след него скочи и Кузо. Мирче продължи: — До петък сме в града за бичкия. Ако вземем бичкия, в понеделник, дай, боже, здраве, можем да започнем.

— Велко сега се нахвърли да събаря дънери с още по-голяма сила. Нека бъдат повече! Почна да дяла и стрико Даме. Гледа той сина си, ослушва се в ударите на секирата му и като ги извика Дона да обядват — там, пред колибата, старият му рече:

— Както си започнал… Много си лаком, сине.

Велко го погледна учуден, с огорчение и едва промълви:

— Не… не… — Сетне отеднаж блъсна длани в широките си разголени гърди и викна: — Сила имам тука! не иде тя от лакомия, не е от лакомия, татко, не, не! Искам аз друг живот да си наредя, нов, по-хубав живот.

— Е, хайде, хайде… Не се сърди. Младите са такива. Велко махна мълчаливо с ръка. Няма да ме разбереш ти, старче! И се усмихна. Защо пък да се сърди?

Следващата неделя, рано още, Мирче и Кузо донесоха бичкията. Изохка тя звънливо и легна в тревата — лъскава змия с широк синкавосребрист гръб, с равни триъгълни зъби. До нея Кузо изсипа цяла купчина въжета и конопени върви. Наслагаха там и гладко рендосаните дървета, от които трябваше да се направи рамка за бичкията.

— Кои ще я скове? — попита Велко.

— Мирче — отвърна веднага Кузо. — Нели разбира от дърводелство…

Неделя беше и оставиха всичко за другия ден. Велко скри бичкията в колибата — да не ръждяса от росата вън. На другата сутрин Мирче и Кузо дойдоха пак, със секири и тесли, с шарени торби с хляб. Прекръстиха се тримата мъже мълчаливо и започнаха работа. Малко по-късно дойде и стрико Даме.

Докато Мирче ковеше рамката на бичкията, Велко и Кузо търкаляха с дървени лостове към една поляна съборените наоколо трупи. Там решиха да построят на първо време скелето за бичене. Подмушваха един до друг лостовете под дънера и Кузо надаваше вик:

— Хайде — хоп!

Птичките по околните дървеса млъкнаха от виковете му:

— Хайде пак: хоп! … Хайде — хоп!

Дънерът към неговата страна изоставаше и той трябваше да мушка и дига по два пъти своя лост. В същото време на поляната се чуваше секирата на стрико Даме:

„Клинклиншит! Клиншит!“

Когато Велко и Кузо дотъркаляха на поляната около Десетина трупи, там вече лежаха няколко със смъкната кора, одялани, с по четири доста гладки страни, жълтеникавобели, влажни.

„Клннклинклин!“ — пееше глухо и неуморно секирата на чичко Даме.

Наслага Велко върху един ниско отсечен дънер букови въглища и започна да ги кълца на прах с един объл камък. А Кузо отиде към колибата, взе една дълга конопена връв, намокри я в извора и я донесе при дънера. Когато въглищата бяха добре скълцани, Велко оваля в тях влажната връв. Сетне те и тримата със стрико Даме започнаха да бележат издяланите трупи. Кузо и Велко приклякваха на двата края и опъваха начернената връв, а стрико Даме следеше надвесен над одяланата страна на трупа:

— Кузо, малко влево… още малце… тъй. Дръжте сега здраво!

Таме хващаше връвта с три пръста, опъваше я нагоре.

„Шляп!“ — плясваше отпуснатата връв върху бялналата се страна на трупа, вече завехнала на слънцето. Велко и Кузо подигаха връвта и върху обеления гръб на трупа оставаше права черна следа. После пак:

— Велко, малко вдесно… Кузо, още малце влево. Дръжте здраво!

„Шляп!“

Нова черна следа се опъваше успоредно с първата. Велко се загледа:

— Не са ли широки?

— Не, не — поклати глава чичко Даме. — Това са талпи. Трупът е доста широк и дълъг. Хубави талпи ще излезат. Хайде, дръжте!

Докъм обед всичко беше готово и веднага следобед сложиха и вързаха първия труп за бичене.

— Хайде, боже, помагаи! — подвикна стрико Даме. Бичкията мръдна и заби триъгълните си зъби в трупа. Горе, на трупа, се бе разкрачил Велко, а долу дърпаха Мирче и Кузо.

„Хрртзънн, хрртзънн! …“

Раздвижи се равномерно нагоре-надолу бичкията, захърка, впила остри зъби в мекото дърво, изсипаха се струйки бели трици в тревата. Едновременно с това се чуваше мек металически звън, при всеки размах, тих и ясен. Широката стоманена лента прорязваше все по-дълбоко трупа, к сито леко потреперваше, дигнал нагоре тъпа муцуна:

„Хрртзънн!“

Сетне изтеглиха бичкията и задърпаха по следващата черта. Когато разрязаха трупа по всички черти, Велко скочи долу, развързаха дървото и го обърнаха откъм другия край.

— Хопа! — скочи пак върху него Велко и се улови за бичкията, която му подадоха отдолу. И пак: „Хрртзънн, хрртзънн!“

Над зелената гора се разля лимоненожълта светлина. Небето се избистри бледозеленикаво и се извиши нагоре, стъклено прозрачно. Как бързо мина тоя ден, а в гората между дървесата и по-бързо се стъмва! И все пак Велко рече:

— Хайде… Има време за още едно дърво! Нямаше ли умора за тоя човек? Встрани на тревата лежаха купчини дъски, гладки и бели, над всички горски миризми надвиваше влажният мирис на прясно дърво. Велко стоеше горе разкрачен и гледаше другарите си усмихнат. Кузо го погледна с бялото на очите си, обърса с ръкав челото си и рече задъхан:

— Не мога повеке… Ти, какво?

Така те работиха цяла неделя. Започнаха и втората неделя. Велко увличаше всички в работата и със силата си, но още повече с веселата, с радостната лекота, с която вършеше всичко. Мирче Лажански идваше пръв сутрин и вечер не бързаше да си отиде. Детето си оставяше у едни съседи с техните деца. Работеше неуморно, мълчалив и съсредоточен.

В началото на втората неделя тримата съдружници заговориха да откарат следващия петък в града първите четири или пет товара дъски. Време беше да се види дали не бяха залудо усилията им. Ала точно на другия ден след тоя им разговор в Рожден отново довтаса Селим бей.

Тоя път беят влезе в селото с още по-голяма тайфа — може да имаше около него петнадесет души катили и всички бяха на коне, подпрели на колената си дълги мартинки. Водеше ги сам т си, Селим бей, на сив ат. Като излязоха горе, на Три буки, и се виждаха вече селските къщи, беят дигна пушката си и гръмна, без да спира коня. Загърмяха след това и други петнайсетина пушки, една през друга, и дълго ехтяха гърмежи над Долината — ехото ги подемаше и ги повтаряше по два и три пъти. Лавнаха кучетата, закрякаха уплашени Кокошки, а де що се мяркаше човек — веднага се скри, изчезна. Ала от много прозорчета и притворени врати, иззад плетища и ъгли на каменните къщи, очи, пълни със страх и гняв, зорко следяха движението на неканените гости. В същото време, когато агите слизаха в долината, проточени в дълга редица по двама, по трима, селският войвода изпрати в три посоки куриери да търсят околийската чета.

Селим бей отмина с ата си пътеката, която се отклоняваше накъм двора на Добра Лозанова. Много очи забелязаха това, забеляза го и Добра, която също се криеше в къщи и чакаше беят да заблъска вратата й с приклада на пушката си, за да му отвори. Да не кажат людете, че тя тъкмо него чака и бърза да го посрещне. Но беят нито обърна глава да погледне към двора й. Тогава тя, като да я шибна камшик, втурна се навън и преди да се изнижат конниците през долината, изникна с носията си като шарено цвете на плета над пътя. Не се обърна беят да я види, не искаше да я вижда тоя път. През сърцето на пренебрегнатата жена преминаваше ту огън, ту студ — и гняв, и ревност, и люта злоба. Накъде се бе запътил турчинът? Но тя знаеше, преди да се запита, тя вече виждаше: Селим бей подкара коня си по стръмната пътека към високата каменна площадка, където бяха църквата, училището и дворът на Даме Скорнев. Лицето на Добра се изкриви от зла усмивка, тя едвам спря надигналия се в гърдите й вик. Отровата на гнева и ревността в сърцето й се размъти и кипна в грозна, нечовешка радост:

— Излизай, излизай, Доне, да посрещнеш госта си! Сега ти едва ли ще му се изплъзнеш, ще те сложи той сега на скута си! Ти, светице! … Може да си в гората, но той и в гората ще те намери!

Тя цяла трепереше. Разтърсваше я злорадство, злобната радост на опозорената, паднала жена. Редицата конници бързо излязоха нагоре по стръмната камениста пътека — мяркаха се през раздърпания плет от клонаци и храсти, които растяха по пукнатините на скалите нататък. И оттам, от високата пътека, не се обърна беят поне да погледне към къщата й. Проклет да е мръсният турчин!

Гневът и злорадството й бързо изчезнаха. В сърцето й се разтвори студена празнина. Добра наведе глава, рамената й се отпуснаха, очите й плувнаха в сълзи:

— Що ми е сторила учителката?

Тя се обърна и бързо се прибра в къщи. Блъсна вратата и здраво я залости. Няма да прекрачи вече той, мръсният, прага й! Тя притисна гръб към вратата, сякаш да я затвори още по-здраво, отпусна ръце. Едри сълзи се търкаляха по лицето й. Сълзи на разкаяние, на скръб и съжаление към себе си.

Чуха се отново изстрели, далечни, сякаш високо някъде в небето. Добра стисна с две ръце главата си:

— Какво става там… Какво става там, горе!… Смили се, Богородице, майчице…

Но беят вече водеше дружината си надолу по пътеката.

Той се бе запътил към двора на Даме Скорнев и едва ли не с коня си искаше да влезе в ниската къща, но завари там само стрина Ордена.

— Къде е мъж ти, Скорне, мори?

— Нема го, ага. По работа…

— Къде е син ти, мори?

— Нема го, ага, по работа.

— Ами… ами къде е даскалицата, мори?

— Ами, ага, даскалицата си е в града! Сега нема училище, децата са разпуснати. Още преди два месеца…

— Лъжеш, стара кучко. Снаха ти станала, а? На въже ще видиш сина си, така да знайш, кучко! Те пак избегали…

Той така дръпна юздата, че атът му скочи на задните си нозе уплашен и помете каменистия двор с дългата си опашка. Екна изстрел, от пушката на бея се проточи бял чад.

— Ау, боже! — писна старата жена уплашена и побягна в къщи.

Запукаха пушки из целия двор — стреляха катилите на бея по негов пример. Като зли кучета лаеха мартинките, но млъкнаха скоро и се понесе тропот надолу, по каменистата пътека. Беят поведе назад дружината си гневен, с бледо, зло лице.

Добра чу отдалеко още конския тропот. И пак сърцето й се обърна. Забрави тя гняв и ревност — всесилният ага идеше пак при нея. Една е Добра в Рожден! Нахълтаха конниците в двора й, а тя, забравила и страх, и срам от людете, отворила вратата, стои на прага с ръце на кръста и едва-едва полюлява бедра:

— Какво, бей, върнаха те оттам. Не те щат. Гласът й пее с всички звуци на женската нежност и привлекателност. Беят бързо я поглежда и скача от коня си. Тя продължава и в гласа и сега звучи присмех:

— Подмина ме, а? И пак идеш да се потриеш на моя праг… Ела, ела! Добре дошъл! Ще те напия с горски билки, да ти поизстине кръвта.

Беят като че ли не я слушаше. Разпредели людете си по околните дворове — да бъдат наблизу, да го пазят. Сетне като че ли едва сега забеляза домакинята и се запъти към нея, а тя не се помръдна от вратата. Като застана близу до нея, лицето му започна бързо да придобива естествения си цвят.

— Стори ми път! — викна той сърдито, но острият блясък в очите му се стопи и се разля. По бръснатия му врат, от долу на горе, пълзеше гъста червенина. Той посегна с две ръце към Добра, но тя ловко се отдръпна навътре със ситен, приканващ смях. Турчинът се втурна след нея.

Като чу първите изстрели — тук, в гората, те се чуха глухо, сякаш се изсипаха едри дъждовни капки по листата, — Велко, застанал горе на трупа, които бичеха, задържа бичкията; двамата му другари отдолу хъкнаха в един глас, тихо звънна гъвкавата стомана.

— Това е беят — каза Велко.

И отново дръпна бичкията, размаха ръце, потокът от бели трици отново потече като бяла пяна от острите триъгълни зъби. Работата продължи със същото усърдие. Само по разгорещеното лице на Велко червенината започна бавно да избелява…

— Беят… Ако ще… да бъде… и беицата… — мърмореше Кузо, като поемаше издълбоко въздух през всяка дума.

Малко по-късно се чуха нови изстрели — по-близу и по-ясно. Тоя път Велко не спря бичкията, като че ли бе очаквал вторите изстрели, и каза, размахвайки равномерно ръце:

— Да свършим това, още малко остава, пък стига за днеска.

Имаше още доста време за работа, но Велковите другари също мислеха за турчина — не биха желали да ги завари той в гората. Щом свършиха, Велко скочи долу, развързаха избичените дъски и ги наслагаха там. Велко изглеждаше спокоен, само лицето му някак се изопна и втвърди. Той преди това бе премислил много пъти какво ще прави, когато дойде беят, и сега за нищо не се колебаеше.

— Кузо — рече той, — ние ще поприберем тука, а ти прескочи да видиш що става по село, къде ли е отишъл тоя мръсник, и ела да ми кажеш. Ама не се бави много. Доне — обърна се той към жена си, която току-що бе запалила огън в огнището край извора. — Загаси огъня. Нема да ти требва тая вечер. А ти, татко, върви си в къщи. Вземи и Мърча, да не ми лай тука.

Стрико Даме го погледна с тревожен поглед, но нищо не каза и нямаше какво да каже. Турчинът бе дошъл и Велко се разпореждаше, за да не пострада някак си от насилника. Дона угаси огъня, Мирче мълчаливо изпълняваше това, което му нареждаше Велко. Стрико Даме прибра торбата си, секирата и теслата, подмами Мърча и скоро се скри между дървесата. Докато Кузо отиде и се върна, Велко и Мирче поразчистиха около колибата и по поляната, дето беше бичкията. Пренесоха и изпокриха из храсталаците наоколо доста от избичените дъски и греди, търкулнаха по долчинки и трапове и някои от трупите, скриха и бичкията. Да не бие в очи, че тук се върши някаква голяма работа. Бичел е някой си — е, не е много нещо!

Кузо се върна:

— Беят е. Довлякъл може би двайсет души. И пак е там, у Добра. От кумина й ей такива валма чад. Овен му пече или кои я знай… А, Велко… най-напред у вас ходил, ама се върнал.

Дебелите вежди на Велко се сключиха, гласът му понадебеля:

— Хайде сега со здраве, Мирче, и ти, Кузо… Аз ще ви пратя хабер кога да доидете. Докато е беят тука, нема да работим.

— Кузо и Мирче не чакаха повторно да ги подканва Отидоха си.

Велко и Дона останаха сами в гората.

— Да беше изпратил и козите в къщи — каза Дона, и тя обладана от същите мисли и грижи, като Велко!

— Не — отвърна той, — тука нема кои да ги закача них. Но, виж, Мърчо не знай да мълчи.

Поприбраха едно-друго и в колибата — да не се познава, че тук живеят люде постоянно. Тогава Велко извади пушката си от скривалището й, прегледа я, макар да нямаше защо да я преглежда — в ред беше тя, пълна и лъщеше от чистота. Той продължаваше да я гледа, отвори я и я затвори, но повече от обич към оръжието, от дружеска обич, като да беше тя живо същество. И тъй, като на себе си, каза:

— Ти, Доне, там, в другата колиба… ако стане нужда. Аз ще пообиколя и ще ти обадя, ако има нещо… пък и ти, ако чуеш нещо…

Да, тя знае какво трябва да прави: навътре в гората, в най-затънтено място, беше другата колиба, скрита под земята. Там понякога се криеше и четата. В случай на опасност Дона ще избяга там, ще се скрие. За това беше говорено и преди. Застрашаваше ли грозна опасност, и нея и него, трябваше да се пазят, да се защитават; тя ще се скрие и дори няма да диша, ако трябва, там, в подземната колиба; Велко ще обикаля наоколо, ще дебне, ще пази с пушката и ще убие, ако трябва; те и двамата ще умрат дори, но няма да се оставят в ръцете на турчина. Това се знаеше и само по себе.

Велко се шмугна в храсталаците с пушката под мишница като ловец, а Дона чу как пукаха съчки под нозете му, после всичко утихна и само върховете на дървесата се полюляваха високо горе, безшумно, от тихия предвечерен ветрец. Тя седна пред колибата и взе да кърпи някаква дреха, но беше готова да скочи всеки миг. Тихо беше наоколо. Чуваше се само постоянният шум на гората, дълбок и многоглас — гората дишаше и беше пълна с живи твари. Велко дълго не се върна, но най-сетне Дона чу още отдалеч стъпките му и дигна лице да го посрещне. Той излезе от храсталака като иззад зелена завеса и се приближи мълчаливо. Подпря пушката до стената на колибата и седна до жена си:

— Нема нищо. Почиват, гощават се. Агалари. Ще видим утре какво ще правят. — И отеднаж добави: — Знайш ли как съм огладнел!…

Дона стана и приготви вечеря.

„Шшшшш!“ — запя изтихо гората вечерната си песен. Дървесата наоколо започнаха да тъмнеят, полъхваше влажен хлад, а небето още светлееше високо горе млечносинкаво. Там горе имаше още много светлина, но наоколо дървесата се изправиха като черна стена. Показа се и месецът, млад още, виторог — бледо, полюшнало се пламъче в тихия и дълбок блясък на небето.

На другата сутрин, в тъмни зори още, поляната пред колибата се изпълни с люде. Най-напред пристигна Бабин, селският воивода, заедно с други двама от селската чета. Скоро след това дойдоха още петима от селската чета и тя беше вече цялата налице заедно с помощника на воиводата — Велко. Липсваше само един от състава й, но той беше болен. Далеко преди да изгрее слънцето, между дървесата се показа веригата и на околийската чета — и тя сега в пълния си състав от единадесет души. На поляната се събраха двадесет души въоръжени мъже и някак чудно изглеждаше между тях присъствието на Дона. Ала тъкмо защото тя беше сред тях, тия груби селски мъже — и Наумов между тях, в комитското си облекло, брадясал, с дълги нечисти коси, — тия груби селски мъже приказваха кротко, дори любезно помежду си, рядко се чуваше да изпсува някои, по лош навик.

Точно при изгрев слънце, както бе наредил селският воивода, дойде от селото куриер, но не съобщи нищо важно за турците. Още спели, излезли само двама да понагледат конете. Около един час след първия дойде запъхтян втори куриер, дойде след това и трети куриер; тия, последните двама куриери, бяха жени. Воиводите ги изслушваха и ги връщаха назад да наблюдават турците в селото.

Селим бей най-напред изпрати селския кехая да събере всички мъже от Рожден в двора на Добра. Събраха се тоя път около петдесетина мъже и пак повечето бяха стари люде. Беят скочи срещу тях като рис!

— Парите! Парите бре, парите за гората! Още ли ще ви чакам?

Той не им даваше да продумат и тичаше от човек на човек, блъскаше с юмрук, с нога в гърдите, в корема в зъбите, а неговите пазачи стояха наоколо с насочени пушки. Селяните се свиваха пред него, дърпаха се, събираха се накуп. Беят изкара револвер — бял, лъскав режеше очите с блясъка си на слънцето. Той се обърна към людете си на техния език и сочеше с цевта на револвера:

— Хванете тоя! Ето и тоя… Водете ги там, затворете ги в плевнята, добре ги пазете! И тоя! И тоя!

Нахвърлиха се десетина души от пазачите му, задърпаха стария Павле Локвенец, после Даме Скорнев и още трима други от селяните, извиха им ръцете, заритаха ги, заблъскаха ги към плевнята наблизу. Само Павле Локвенец се осмели да отвори уста и викна:

— Ама какво сте наумили вие, лоша ще излезе тая работа!…

Отиде сам беят и го удари с цевта на револвера си в устата. Потече по старческата хлътнала брада струика кръв.

— Ето да знайте — викна беят, — ако до обед не ми донесете по една лира от сека къща за гората — тия петимата живи нема да излезат оттука! И каквото да правите, и комитите да доведете — тия петимата живи нема да излезат, ако не ми донесете парите за гората! Хайде сега, върви, върви! До обед ще чакам и ни минута по-веке!

В гнева си той бъркаше и турски, и преспански думи. Останалите селяни се спогледаха мълком и тъй, мълчаливо, излязоха от двора на Добра. Къде да отидат, що да правят! Слязоха долу, при водениците, и се затулиха от очите на турците. Тогава се спусна към четите, през трапища и долища, четвърти куриер. Разказа всичко на воиводите.

— Тъй, значи — кимна с глава Наумов, — взел е беят заложници. Сега ръцете ни са вързани. Не можем нищо да предприемем, той ще избие нашите люде. По-хитър излезе турчинът.

Бабин, селският воивода, какъвто беше грубоват, изръмжа:

— Що? Искаш да платиме ли на турчина за гората?

— Не, не — рече остро Марко Чендов, околийският воивода. — Нищо нема да му плащаме, па нека избие тия петимата. Нашата дума е казана и нема връщане. Ще го обсадим с тайфата му и ще поискаме да пусне нашите. А пусне ли ги, или нема да ги пусне — ние с него требва да се ударим. Това е.

Настана мълчание. Велко стоеше прав насреща, привел глава, лицето му беше бледо и обилна пот течеше по челото, по страните му, сякаш бе излял цяла паница вода на главата си. Тежка, мъчителна борба го хвърляше ту в огън, ту в мраз. Заложник беше баща му, а с него и четиримата други селяни, и Гюрчин Гелев между тях, най-беден от всички в Рожден и с цял куп дребни деца! А не биваше и пари да дават, да паднат на колена пред турчина, да погазят думата на четата. Пуста да опустее и гора, и всичко! Не се купува с пари ни човешки живот, ни чест. Той потърси с очи Дона, но тя седеше сама навътре в колибата. Потърка чело Велко, та ярки червени следи останаха по мокрото бледо чело. Зараждаше се спасителна мисъл в младата му глава.

— Да кажа нещо, ако може — започна той с глух, пресекнал глас и се изкашля, пое дъх издълбоко и продължи по-смело, та и гласът му закрепна: — Той, беят хитър, ама нека бъдем и ние хитри. Щом не може направо, ще потърсим някоя крива пътека. Хм… Нека отидат пак селяните при бея да поплачат, да се помолят: ето, ага, десет лири, само толкова можахме засега да съберем, а за другите, ага, ще ни почакаш две или три недели. Сичко ще ти платим, но пусни людете, че децата им се плашат. Ще се съгласи беят, че и той нема накъде да върви. Ще се съгласи той, ще пусне люДете. А ние, както сме тука, ще излезем и ще го пресрещнем некъде из пътя, като се връща в града с тайфата си. Може, да речем, по кривините на камънаците на Дълги рид… доста е настрана от селото, или дето кажете вие, че е по-сгодно. Ще го ударим, та може и десетте лири да си вземем назад.

Той млъкна и обърса с цяла шепа лицето си. Под Редките мустаци на Наумов затрептя усмивка.

— Добре си го измислил — каза той весело и погледна първо своя, после селския воивода: — А, какво Ще речете вие…

— Ако не на Дълги рид — обади се пръв Бабин, — на Длабка може, или пък на Червен брег, или… Има много сгодни места по пътя за града.

— На Дълги рид ще бъде — каза Чендов.

Сега четите изпратиха куриер при селяните: да залъжат те бея с десетина лири, да го измолят да почака за другите пари и да пусне задържаните люде. След някое време куриерът се върна и донесе вест: Укротил се беят с петнадесет лири и щял да чака за другите пари само две недели. Пуснал заложниците.

— Ами готви ли се да се връща назад, в града? — попита Чендов.

— Никои не знай. Време за обед наближава — може да се наобедват и да тръгнат. Какво ще прави сега в Рожден?

— Иди да узнайш — рече воиводата и побутна куриера накъм селото.

Местността Дълги рид беше на близу половин час път от Рожден. Куриерът донесе, че турците се готвели да напуснат селото веднага следобед. Сама Добра казала:

— Ще се наобедват и ще се пръждосат.

Чендов веднага даде команда и двете чети да се готвят за поход. Стегнаха се четниците, похапнаха и тръгнаха в дълга редица през гората. Дона излезе от колибата и с Велко размениха само по един бърз поглед. Не беше сега време да се сбогуват и прощават, макар да тръгваше Велко на бои. Защо ще се показва мекушавост и слабост, когато с един поглед може всичко да се каже?

Четите трябваше доста да позаобиколят, за да минат незабелязано, и бързаха да не би турците да ги изпреварят. Не беше много сгодно, че се движеха посред бял ден, но как иначе? И поради това трябваше да се търсят по-затулени пътеки през планината. Ловджийски табури аскер постоянно сновяха навсякъде — дано не се случи лоша среща!

Пътят се извиваше като настъпена змия по Дълги рид, на някои места между озъбени скали и лескови храсталаци. Беше сухо, безводно място. Околийският воивода избра най-сгодния завои и разположи двете чети по десет души от двете страни на пътя. Раздели четниците на три групи, малко раздалечени една от друга. Първата и втората група трябваше да пропуснат турците, докато стигнат първите от тях до третата група, и тя първа ще открие огън, а другите две — след нея. Да попаднат турците в огнен обръч. Това подреждане стана бързо и всички се изпокриха зад скалите и между храстите, затихнаха, та човек не би допуснал, че тук се спотайваха двадесет души въоръжени мъже. Велко попадна в третата група, а близу до него залегна и Чендов. Задачата беше ясна и людете бяха опитни, но воиводата изрече и последната си заповед, повече за третата група:

— Моята пушка ще слушате. Аз пръв ще гръмна, а вие веднага след мене.

Дали не бяха минали вече турците? Не, не — рано беше още за тях.

Скоро мина умората от бързото пътуване, но дойде жаждата. Беше горещ летен ден, наближаваше пладне. Няколкото манерки със затоплена вода скоро бяха изпразнени — не всеки от четниците имаше съд за вода. Наблизу нямаше извор, а реката извираше надалеко, пък и никои не биваше да се показва. Четниците — а повечето от всички Жадният, с изплезен език — криеха глави в тесните сенки край скалите, в храстите и все облизваха лепкавите си пресъхнали устни. Къде ли се бавят още тия агалари? Няма да тръгнат те по тоя пек, няма… Ще чакат да се позахлади и защо ли ще бързат агите? Ех, пусти да опустеят, тяхната майка… Чуваше се тих глас тук и там край пътя, но човек нямаше охота и да говори.

Навред наоколо беше тихо, бръмчаха само бързо прелитащи лъскави мухи край налягалите мъже, някои храст ще прошумоли, ще се търкулне камъче, гущер ще пошушне в засъхналата трева. Тук беше доста открито място сред планината, стръмнините сякаш се бяха отдръпнали още по-далеко — синкави, забулени в суха, гореща мъглица, та по-далечните върхове и едвам се виждаха като бледи сенки по избелялото нажежено небе. Изеднаж в тишината, някъде отдалеко, долетя тиха, сподавена песен на кавал. Позната беше тя на четниците и което не дочуваха, допълваха го в ума си. Жажда изгаряше утробата им, но ето и сега старата тъга се раздвижваше в душите — буди я далечната тиха песен… За какво ли няма да жали човек по тая земя — за майчица, за братец или сестрица, за либе младо, хубаво и за какво ли още да не жали в робската неволя, за другар орли му месата разнесли, — за дом запустял, за село родно…. Мъката на всички се пробужда и пее в далечната тиха песен. Да имаше поне една глътка водица — ех, пуста комитска неволя! … Времето е спряло — сякаш от хиляда години е така и още хиляда години ще продължи все така. Горещият дъх като пламък излиза от полуотворената уста — ех, дано да дойдат по-скоро турците, ще се излее всичко на главите им! …

Не идваха турците. Мина още много време. Слънцето се измести и натежа към запад, все тъй ярко и огнено, планинските върхове нататък се стопиха, изчезнаха съвсем в блясъка му, бликащ на широки потоци. Кавалът замлъкна и сега като че ли тоя ден наистина няма да има край! Но ето там, по широкия гръб на отсрещния рид, преминава стадо. Чуват се звънци и другаде негде, по-далеко. Пладне отдавна е преминало, стадата се раздвижват.

„Чатчат! — После пак: — Чатчат!“

Идат! Като че ли точно сега никои не очакваше, но както бе наредено, първата група, която стоеше най-долу, и оттам се виждаше голямата част от пътя, даваше знак, че турците се виждат. Прошумоляха тук-там храсти, някои запуши кашлица с шепата си, сухо щракна предпазител на пушка. Двама от четниците, залегнали един до друг, тихо заприказваха, но се чу надалеко разговорът им:

— Ами ако им е казал некои, че ги чакаме тука? Видеха ни овчари, пък и други може да са ни видели.

— Нема да им кажат. Не се случвало по тия места такова нещо, не се случвало предателство. А че са ни видели — видели са ни мнозина сигурно, нели сме посред бел ден. Те и сега ни гледат мнозина и чакат да видят какво ще стане, но ние не можем да ги видим. Нели и аз съм ходил овчар! Пиле да прехвръкне, ще го видиш. Ще гледаш, какво друго ще правиш цел ден…

— Тихо там! — изръмжа глухо Чендов и добави с остър шепот: — Внимавай!

Мина още време, докато турците кривуличеха по завоите на пътя. Най-напред се чу неясен говор, като да летеше във въздуха, чу се тропот на копита. И пак говор. Сетне изеднаж, на долния край на завардения завои, се появиха трима конници. Това беше сам беят и от двете му страни двама от другарите му. Почти веднага след тях се показа друга група конници, проточи се по пътя цялата дружина на бея. Като че ли всичко наоколо се ослуша в техния говор и в тропота на конете им. Хайде… Хайде още малко! Трябва още при първия залп да паднат поне половината от турците… Още, още малко.

Ала отеднаж тресна изстрел. Преди още да стигнат първите трима конници до мястото, където си бе определил околийският воивода, за да даде знак, преди да се изравнят с мерника на пушката му. Някои от четниците бе изпуснал пушката си. Последва нестроен залп Между турците настана бъркотия. Велко видя как скочи конят на бея на задните си нозе. Другите коне се въртяха на едно и също място. Един изтича като хала нагоре без ездача си и стремената му подскачаха високо от двете страни на седлото. Сипеха се изстрели безредно. Двама от турците лежаха на пътя неподвижно. Една група от петима или шестима турци бягаха назад с конете си, които се бяха вбили един в друг и така тичаха. Беят, скрит зад шията на коня си, прелетя нагоре, и други трима от тайфата му, също прилепнали към конете си, минаха нагоре. Тъкмо излизаха вече от обсадата, последният от ездачите се катурна от коня си, а малко по-нататък занесе се и падна и конят на бея. Велко видя как беят отскочи от падналия кон и се затича с пушката си в ръце към един голям камък край пътя. Ще избяга! И Велко скочи от пусията си, сякаш земята го подхвърли. Беят се мъчеше да се събере Цял зад камъка, но се виждаше ту нога, ту лакът, ту гърбът му. Както беше прав, Велко гръмна и видя как се дигна прах от самия камък. Той бързо отвори пушката си за нов патрон, без да сваля очи от камъка, зад които се криеше турчинът. Тогава Велко, слагайки с разтреперани пръсти патрона в мартинката си, ясно видя как беят понадигна глава, видя очите му, цялото му лице и пушката му. Велко бързо щракна затвора на пушката си и вече се прицелваше, когато чу гласа на бея:

— Ах, Скорне, Скорне, ти ли си бре! На, Скорне.

Край главата на Велко в миг бръмна тежък куршум. Гръмна и той. През пушъка на изстрела видя как беят скочи иззад камъка и се втурна към един храст наблизу. Къде ще го гониш сега?

Изстрелите продължаваха, един след друг, по няколко наеднаж, но сега обградени бяха четниците. Оцелелите турци бяха се пръснали наоколо и стреляха от няколко места. Четниците един след друг се прехвърляха на пътя и стреляха иззад ниските, брегове край самия път. Започна се едно безплодно сражение — противниците и от двете страни бяха добре скрити, можеха да се видят само цевите на пушките им. Ами ако довтаса помощ на турците, ако се зададе отнякъде някои табур, аскер? Чендов даде команда с глух глас:

— Изнизвай се надолу… един по един!

— Изнизвай се надолу, един по един! — повтори я залегналият близу до него четник.

— Изнизвай се… — чу се по-нататък.

Мястото беше сгодно и двете чети се измъкнаха без жертви. Престанаха да стрелят и турците. На пътя лежаха двама убити турци, по-нагоре бе паднал още един, а там наблизу се бе проснал и конят на бея. Прекрасното животно още не беше умряло и гребеше по земята час по час с предната си нога, негли се опитваше да се изправи. Доуби го беят с револвера си. И сам беят беше ранен в лявата нога, но не даде да го превържат веднага:

— Оставете… Дребна работа. — Не искаше да покаже слабост или уплаха пред другарите си, но додаде: — Скорне ме удари, младият…

IX

Не беше за първи път, не беше и за втори път — колко ли пъти бе ставало тъй откакто беше в робска неволя македонската земя, но Рожден се спотаи в страх и трепет. Няма да мине лесно вече окървавената разправия със Селим бея. Да бяха го убили — по-друго би било, а сега теглото нямаше да има край. Няма да им прости турчинът! Ще дойде силна потеря, ще бие, ще трепе, комитите ще търси. Ще мине то, ще се размине, но беят пак ще остане и на ръжен ще пече цялото село.

Като отвори сутрин вратата на дома си, всеки рожденец най-напред ще дигне ръка над очите си, ще се огледа — не иде ли беят с още по-голяма тайфа. Цял ден все нащрек, а вечер всеки бърза да се прибере в къщи и да залости вратата. Не ще те спаси това, но какво друго можеше да стори бедният човек? Денем се пилееш из планината, спотайваш се — дано само лоша среща да не ти се случи, — а вечер, щеш не щеш, в дома си ще се прибереш като всяка жива твар. Ще пати селото, ще тегли… Да бяха го убили поне, кучето бясно… Но наред с това имаше и едно примирение у всички — животът си течеше, както и преди, всяко нещо си искаше своето. Нека става каквото има да стане. Ще се претърпи и тоя път…

Велко се върна в гората с повехнало лице и скри пушката, но пак тъй — винаги да е насгода. Само това каза на Дона:

— Изпуснахме лисицата.

Но видя, че това не стига — трябва да каже още, да каже нещо по-важно, и додаде:

— Позна ме. Видя ме беят и ме позна.

През цялата вечер и на другия ден не продумаха вече нищо за това. Всеки от двамата се бореше сам с мислите си. Лицето на Дона леко побледня, удължи се и така остана, като че ли едва се бе придигнала от продължително боледуване, а очите й още повече потъмняха от влага. Тя не би могла да каже що можеше да стане, но предчувствуваше с женското си сърце, че иде беда, че ще се случи нещо с Велко, с нея — нещо, което може съвсем да промени живота им. Велко виждаше по-ясно в бъдещето и беше по-спокоен. Беят ще го преследва и властта ще го преследва, но кога ще стане то? У турците нищо не става бързо. А бива ли да чака със скръстени ръце бедата, или да легне да се вайка, преди да е дошла? Ще стоят в гората — по-сигурно място е тук, нека и пушката бъде подръка, пък каквото дойде, ще дойде и по-добре с навирени рога да го посрещнеш. Като мина втората нощ, и тя почти безсънна, Дона каза:

— Да избегаме в Битоля, Веле… Или още по-далеко некъде.

Велко я погледна, като да не разбра отеднаж какво му говори, наведе очи, замисли се. Стояха пред колибата един срещу друг, сетне той се огледа, дори се по-обърна на една страна, на друга страна и заговори, загледан някъде пред себе си.

— Битоля… Ходил съм там един път, сичко ми е като в сън. Ами и там е турско. И там могат да ме подгонят. Как ще живейме там мие с тебе? Нищо не знам. Никъде не ми се ходи, Доне. Тука ми е най-хубаво. Тука аз мога секак, насекъде ми е като у дома. Гората, целата планина. Тук ми е коренът, като ме изкорениш еднаж…

Дона млъкна мълчаливо. Какво можеше да възрази тя? Срещу такива думи нищо не се възразява. И тя сама знаеше — тук беше коренът на Велко и ако го изкорениш, ще повехне, ще изсъхне. Съживен от мълчаливото й одобрение, Велко обърна приказката:

— Ще ида до къщи. Требва ли ти нещо, нещо да ти донеса? Ще доведа пак кучето. После ще ида да видя Мирче и Кузо. Да си продължим работата. Ще кажа на татко да дойде. — Той млъкна и отеднаж попита: — Ама ти боиш ли се?

— Не — отговори веднага Дона и го погледна спокоино в очите.

Тя се боеше, разбира се — две нощи не бе спала. Боеше се за него, за себе си, за целия им живот. Какво ли ще стане с тях? Затова му каза да бягат. Но нищо повече няма да му каже за страха си, за тревогите си. Щом иска той — тук ще останат, няма да го изтръгне тя от корена му. Не, тя не се бой вече. И чувствуваше как затрептя в сърцето й зараждаща се надежда: пък може би не е толкова страшно, може би нищо лошо няма да се случи! И Велко… той никога няма да се остави да го настигне злото, да го прегази, да го смаже. Не, тя не се бои, щом е с него, с Велко!

Той се върна късно тоя ден. Донесе пълна торба с царевично брашно, а кучето преди него още се хвърли да близне ръката на Дона.

— Нема вече пшеница и ръж — каза Велко. — До ново ще ядем царевично. Ама то, още колко остава… скоро ще овършим новото жито.

На другата сутрин дойде само Мирче. Малко по-късно дойде и стрико Даме, но Кузо не дойде.

— Аз още вчера познах, че нема да дойде — каза Велко. — Обеща да дойде, но нема да дойде. Бои се Кузо, ама срам го е да си признай.

Започнаха да бичат тримата, но Велко видя още в самото начало, че баща му не може да издържи в тая работа. Стар беше вече Даме Скорнев за бичкия, а напоследък и много отслабна от страхове и тревоги. Задъхваше се, свирки свиреха в гърдите му, сякаш да заглушат бичкията. Той не се оплака, но се виждаше — едва изтрая до обед.

Седнаха да се хранят заедно. Прекръстиха се, хапнаха по няколко залъка и Велко рече:

— Нема да бичим повеке. Нема, докато намерим друг човек, ако несе върне Кузо. Какво ще кажеш, Мирче: да беше закарал в петък в града три-четири товара дъски, а? Може да дойде с тебе и Кузо, нели и той има дел. И тука има доста работа — да се поразчисти, може и некое дърво да се свали, да си е готово, пък ще видим какво ще бъде след некои и друг ден.

— Ще откарам дъски в града — отвърна Мирче. — Може да откарам и съчки, що сме избичили. Ама мене ми се чини, Велко, не ще можем да работим дълго тука.

— Е — каза с пълна уста Велко, — ще работим, докато можем. Несе знай сигурно дали ще дойде да ни спре некои.

— Ех, сине, сине — въздъхна Даме Скорнев. — Що ли си мислиш ти…

— Що, татко? — дигна към него строги очи Велко. — Да седна да чакам ли? Каквото дойде — ще дойде; ще го видим, ще го посрещнем.

Занизаха се ден след ден и още нищо не идваше. Мина и жътвата — за няколко дни по тия места. Мнозина рожденци започнаха и да забравят страховете си. Мирче продаде на добра цена първите четири товара дъски и се върна с поръчки за нови товари дъски и греди, та отиде и втори път в града, без да дочака пазарния ден. С него отиде и Кузо с две свои добичета и като се върна след два дни, той беше по-нетърпелив:

— Хайде, нема що да се връткаме! Хубаво било, Веле, да ти тежат бели меджидии в кесията.

Започнаха отново да бичат, а всеки петък Мирче или Кузо откарваха готовите дъски на пазара в града.

— Така е по-добре — каза Велко. — Каквото изкараш, прибери го в пазвата си. Какво ще трупаме тука дъски, да дойде некои ден Селим бей и да ги дигне наеднаж!

Той не забравяше бея, макар да мина цял месец от последната им среща на Дълги рид. Така беше още някое време и тъкмо една неделя преди Голяма Богородица Селим бей пристигна в Рожден.

Долината при селските воденици се изпълни с аскер. Там беше и Селим бей с двама от своите катили. Той бе довел царската воиска, за да усмири непокорното село. Като влязоха в долината и се спряха там, бинбашията — командир на табора — започна сърдито да се оглежда. Не му харесваше тая опасна дупка — знаеше той какво могат да правят комитите.

— Е — подвикна той нетърпеливо на техния език. — Селим бей! Тук ли ни доведе?

— Оттук ще почнем, бинбаши ефенди.

— Е, ще почнем, ще почнем! Какво ще почнем? Хайде! Бинбашията се въртеше на коня си и сам обмисляше в тревога какво да предприеме и минутка по-скоро да се измъкне оттук. Той беше сух и дребен човек, сякаш изсушен от слънцето и ветровете при постоянните му скитания из страшните македонски планини да гони четите с авджийския си табур. И беше от ония турски офицери тогава, които бяха загубили вяра във всемогъществото на падишаха.

— Бинбаши ефенди — започна почтително Селим бей, но офицерът нетърпеливо го прекъсна:

— Не мога да сардисам87 с един табур аскер това село! Я чак къде има къщи… и знам ли какво се крие в селото?

— То не е много пръснато, бинбаши ефенди, но щом не може…

— Тогава какво?

Беят също започна да губи търпение и продължи натъртено:

— Е, като не може да се сардиса цялото, ще хванем тогава тия къщи наоколо и това стига. После ще съберем цялото село, до последния жив човек. Те ще кажат кои са комитите и къде са.

Офицерът имаше колкото богат, толкова и горчив опит: той стисна устни, поклати глава:

— Няма да кажат, бей, няма да кажат! Ти не ги познаваш. Ще плаче, ще моли, ще се превива, ще умре, но няма да каже!

Препираха се дълго те и най-сетне бинбашията трябваше да отстъпи. Воиниците стояха на пътя, капнали от умора, потънали в прах, раниците, торбите, паласките по тях висяха отпуснати, тежки. Подпрени на пушките си, намръщени, те глухо мърмореха и чакаха да си отдъхнат най-сетне. Край пътя там стояха посърнали и младшите офицери. Какво друго можеше да стори бинбашията? Ще обсади къщите наоколо, ще събере людете, ще ги мъчи, ще ги заплашва, а те ще лъжат и ще молят за милост. Дотегнала му бе тая проклета служба — да гони с аскера си вятъра по планините и да се разправя с тия твърдоглави люде! Той изпрати по едно-две отделения аскер по къщите наоколо, изпрати аскер, по указание на бея, и горе, в къщата на Даме Скорнев. Самият той с бея и двамата негови катили, с младшите си офицери и с два взвода от аскера, които бяха останали, се изкачи на една доста широка поляна високо над пътя и заповяда там да се построят палатки.

Кучета лаеха по всички дворища наоколо, сега започнаха да крякат оглушително и кокошки, чуваха се тук-там изстрели. Воиниците бяха навлезли по дворищата — едни бяха налягали да почиват, други бяха тръгнали да търсят ядене, гонеха кокошки, стреляха по кучетата, а двама бяха надигали тояги и брулеха едно разкривено сливово дърво на една межда отсреща с едващо пожълтели дребни сливи. Поогледа се беят и като виждаше какво става наоколо, обхвана го страх за приятелката му, за Добра. Нахълтали бяха и в нейния двор десетина аскерлии. Той бе дошъл да върши работа тук и не искаше да остави сам сприхавия бинбашия, но не изтрая.

— Ще ида — каза той на бинбашията, — тук насреща имам един свои човек. Няма да се забавя много.

— Върви, където щеш — махна с ръка офицерът. Заповядано му бе да се вслушва в съветите на бея, но той не искаше да го слуша и съвсем му бе дотегнал. Да върви по дяволите!

Придружен от своите двама пазачи, Селим бей влезе в двора на Добра, а тя веднага насреща му, цяла обляна в сълзи:

— Защо не идваш тука… пратили сте ми аскер, сама жена съм аз, с бабичката и детенцето… толкова ли мислиш за мене…

— Е-ее! — изгрухтя беят успокоително. — Не бои се. Нема да те оставя. Нема нищо, нема нищо…

Добра изеднаж ококори хубавите си заплакани очи:

— Ама, бей… ти какво?

Едва сега забеляза тя, че беят накуцваше. Той тръсна нетърпеливо глава и после каза:

— Влизай вътре. Искам да те питам нещо.

— Повели, бей.

Едва що седнал, беят започва:

— Ако ме жалиш, ще ми кажеш. Велко Скорне ме рани, така да знайш. Ако ме жалиш… Къде се крие Велко Скорне, кажи. Ти знайш, се си чула. Ами даскалицата горе ли е, или в града?

— Не знам, бей. Нищо не знам. Не съм ги виждала ни него, ни нея.

Лицето на Добра изразяваше най-чиста искреност, то беше образ на самото чистосърдечие. А тя знаеше, че Велко и Дона бяха в гората. В селото все се знаеше какво става, кои къде ходи. Но сега Добра виждаше, че беят не бе дошъл с толкова аскери само за да гони учителката. Ако е само за това, тя би му я дала в ръцете, за да омърси той и нея. Но досещаше се тя, не за това бе дошъл тоя аскер в Рожден. Беят й повярва.

Те изпиха по едно сладко кафе и беят стана да си върви.

— Ама ти… отиваш ли си? — нададе плачлив глас Добра. — Как ще остана тука сама с аскера?

— Не бои се. Никои нема да посегне на тебе. Аз съм близу, а може да доида тука да нощувам довечера.

Той излезе вън и каза да повикат онбашията, които беше началник на спрелия се в Добриния двор аскер. Беят му каза само две думи:

— Онбаши, тук е моя къща.

— Разбирам, бей ефенди.

Малкият турски стан на поляната беше готов и бинбашията заедно с младшите офицери седеше на сянка при един дъб близу до палатката си. Щом видя бея, той започна отдалеко:

— Е, хайде де… Нели си господар тук? Разпореди се да ни донесат обед, а нека се съберат и людете.

Беят прати своите двама пазачи да доведат Павлета Локвенец. Старецът дойде смело, макар лицето му да бе потъмняло като пръст и тояжката да се люлееше в разтрепераната му ръка. Беят му каза:

— Ще опечете едно шиле, ама лои да капе от него. Ще опечете и неколко баници, ще донесете и кисело млеко. Пилета, яйца… ти знайш какво требва още… Хубав обед искам за ефендиите тука. И аскера, ще кажеш, да не оставят гладен по къщите. Ти знайш. Слушай сега: ще пратиш люде по селото, ще кажат по сички къщи де що е живо да слезе тука, ма поляната. И мъжко и женско, и мало и големо. Ама нема да се бавите, че ще пратя аскера да ви събере. Хайде върви. Ти знайш…

— Ами, ага… — започна старецът, но беят го прекъсна:

— Върви! Нема нужда от приказки.

Все пак Павле Локвенец каза каквото искаше да каже:

— Ами защо ви са жените и децата…

— Още ли си тука бре! — кресна беят. Старецът мълчаливо се обърна. Като се отдалечи, той премести тояжката в лявата ръка и се прекръсти три пъти, а посинелите му устни шепнеха:

— Смили се, господи, над нас! … Големо зло ще се пати. Майчице Богородице, смили се и помилуй…

Близу два часа време не се показа никои от селяните по пътеките и уличките, които съединяваха отделните селски къщи. Като си отпочина, изпи няколко кафета и изпуши много цигари, бинбашията започна да се люти и все преследваше бея:

— Какво… Не те слушат тебе тук! Какъв господар си ти?

Беят ту червенееше, ту бледнееше. Мръсни гяури, но и тоя бинбашия какво иска — не може да се опече едно шиле за половин час. Ето, вижда се как шетат жени по дворищата…

Най-сетне се зададоха шестима пак от по-старите мъже — с тепсии, с тави, с кошници. Беят не ги пусна Да се върнат, за да прислужват на обеда. А след няколко време се зададе и Павле Локвенец, повел цялото население на Рожден. Виждаха се стари бабички и жени с деца на ръце, а други деца се притискаха към тях.

Бавно пристъпваха те по тесните пътеки, като да бяха с букаи оковани нозете им. Някои от децата започнаха да плачат с глас, като видяха турците. През тихия шум на стъпките се чуваше ту тук, ту там плах, сподавен шепот:

— Мълчи, Илия, мълчи, сине… Не плачи, Маре, мълчи! … Ох, боже, ох, Богородице майчице…

Людете се струпаха на един край на поляната и стана тихо, като се видяха между турците, макар да бяха над триста души мъже, жени, деца. Последен слезе отгоре, от високата площадка, Даме Скорнев. Беят го проследи с поглед, поклати глава, злобно мърморейки…

— Сам идваш, а? Сам… Ще видим! …

Офицерите и беят дълго се излежаваха под сянката след вкусния обед. А на другия край на поляната — селските люде като изоставено стадо сред глутница вълци. Там имаше само две-три бледи сенчици и кои по-скоро да се скрие под тях от жаркото августовско слънце. Повечето бяха насядали по прегорялата трева, премалели от страх и от жега. Далече долу шумеше глухо намалялата вода на реката, но кои ще се реши да слезе там да накваси устни. Час по час проплакваха деца:

— Майко, водица! … у, Най-сетне беят стана и пристъпи към селяните:

— Сички ли сте тука?

— Сички… сички…

— Кажи, Павле Локвенец, тебе питам!

— Сички, бей. Може да са останали некои от жените да се погрижат и за аскера… некои болни и…

— Не са сички — прекъсна го беят. — Но вие ще кажете кои не са тука и защо не са дошли. Ще кажете… Я елате по-насам! Тука, тука, в средата на поляната.

Зашумя засъхналата трева и човешкото стадо се струпа в средата на поляната. Чу се команда — на чуждия език, пресекливо, сърдито и една верига от аскер с ножове на пушките обгради селяните. Сега не се чуваше и детски глас.

Приближиха се бинбашията, другите офицери, сетне дойдоха и пет-шестима в синици без пушки и един от тях, по шарена басмена риза, хвърли на тревата цял сноп току-що отрязани, доста дебели тояги…

Бинбашията започна да говори с креслив глас и час по час се подигаше на пръсти, с изопнати жили по тънкия му врат. Не говори дълго и сетне беят преведе думите му, прибавяйки тук-там и свои думи:

— Ще кажете комитите. Ако не кажете — ето тоягите. Но и тоягите ще ви са малко. Ще ви избесим тука, по дърветата. Ще кажете кои са между вас комити. Кои от вас беха на Дълги рид. Ако кажете с добро — ще ви пуснем да си вървите по къщите. Ние търсим само душманите на султана. Ако не кажете — ето тоягите, ето и доста дървета има наоколо за бесилки. И къщите ви ще изгорим, да не остане следа от това село… Хайде, Павле Локвенец, кажи ти пръв, ти си старейшина на Рожден.

Между селяните беше и Бабин — селският войвода, — и цялата селска чета; отсъствуваше само подвоиводата — Велко Скорнев. Но Павле Локвенец каза спокоино, макар тояжката в ръката му пак да се люлееше на всички страни:

— Между нас, бей, нема комити.

— Това ли е вашият отговор? — обърна се беят към селяните.

— Нема между нас комити — чуха се гласове. — Това е, бей, какво друго да отговориме? Ние сме мирни люде, мирна рая, покорни люде…

Бяха навели всички глави, рядко ще се осмели някои да подигне бързо очи, да погледне и всеки молеше земята да се отвори и да го погълне, ала не се отваряше черната земя. Само Кузо Никлев, колкото и да го беше страх от турците, не можеше да се усмири, да наведе и той глава, все мърдаше, ту тук да се почеше, ту там да се пипне, въртеше очи наляво и надясно, шепнеше нещо, докато влезе в очите на бинбашията. Трябваше да почнат с някого и почнаха с него.

— Я — рече бинбашията на бея и сам протегна пръст към Кузо — нека дойде тоя, първо него ще разпитаме.

— Ти, ти там! — викна беят. — Я ела тук, по-бързо! Кузо оглуша и ослепя, но най-сетне се повлече между людете и излезе на поляната пред страшните съдии. Разпитваха и бинбашията, и беят:

— Кажи бре, кои са комити между вас? Къде са комитите?

Кузо заговори пискливо, не със своя си глас и все едно и също:

— Нема… нема комити! Аз не знам, нищо не знам! Нема…

Проснаха го ничком на поляната. Един от воиниците седна на главата му, други двама — на нозете му. Съблеченият по риза воиник взе една от тоягите и започна да го удря с все сила по задника, по кръста, по гърба. Кузо пищеше и плачеше като дете, но все по-тихо, докато млъкна съвсем. Биячът престана да удря. Изправиха се и другите воиници, а Кузо лежеше неподвижен. Двама от воиниците го дигнаха да седне, главата му се кандилкаше на всички страни, като да бяха прерЯзани вратните му жили. Беят го ритна в гърдите:

— Говори, мръсно куче! Къде са комитите, кои са! … Кузо блещеше безумни очи — не можеше ни дума да продума. Беят се наведе над него, посегна към силяхлъка, изтегли наполовина камата си.

— Сега ще те заколя! Къде са комитите! Ти беше ли на Дълги рид! Кои беха, кажи! Сега ще те заколя!

— Не знам… — изхриптя Кузо.

— Велко Скорнев беше ли бре! Беше. Аз го видех. Кажи, кажи още! — И той го бодна с камата си в голия врат. — Говори бре, твоята майка…

Раздаде се остър писък. Изпищя жената на Кузо. Тогава нещастникът посегна към окървавения си врат и като видя кръв по пръстите си, побелелите му устни започнаха да се движат, чу се хрипливият му глас:

— Велко… Велко… Той е с комитите, с комитите… Аз не знам къде е, ага… Избега с комитите…

— Тъй, а! — изкриви лице беят. — С комитите избега Велко Скорнев, а? Баща му ще ни каже къде е той сега! Я ела ти тука, Даме Скорнев!

Воиниците извлякоха Кузо встрани и го оставиха да лежи на тревата. На неговото място застана Даме Скорнев с отпуснати ръце, а долната му челюст играеше неудържимо.

— Къде е син ти бре? — изръмжа беят и продължи все по-високо: — Говори, говори, говори! Нема да лъжеш, нема да извърташ!

— Не знам… къде е… — едва успя да издума старият Скорнев.

Беят сам събори на земята разтреперания старец. Нахвърлиха се върху него и воиниците, а беят грабна тояга и започна да го удря до задъхване, до припадък.

Стрико Даме не издаваше никакъв глас. Още след първите няколко удара стана нещо с него — тялото му се отпусна и като че ли тоягата падаше върху бездушна вещ. Когато най-сетне беят я захвърли омаломощен и воиниците се изправяха — отдалеч още се виждаше, че старият човек е вече труп. Един от воиниците се наведе, обърна го и там, дето бе лицето му, както бе легнал ничком, лъсна цяла локва кръв. Никои нищо не продума, като че ли всеки се страхуваше да каже, че старецът беше мъртъв. Селим бей пулеше очи в него и махна с ръка:

— Дръпнете го там, настрана, докато… докато се съвземе.

Биха още десетина мъже. Между тях попадна Бабин, селският воивода — и него биха. Късаха меса, чупиха кости. Воиниците насочваха щиковете си към нещастното човешко стадо, стреляха с пушките си над главите на селяните. Крещеше бинбашията, беят се заканваше да избие всички събрани там. Пищяха жени, деца в ужас, молеха се за милост. И никои не издаде людете, които бяха на Дълги рид.

— Ами Велко Скорне бре! — крещеше в изстъпление Селим бей. — И той ли не е комита, и той ли не беше на Дълги рид? Аз го видех с очите си, той ме удари в ногата. Ето и тоя — сочеше той Кузо, — и тоя призна, че е избегал с комитите Велко Скорне!

— Не знаиме, ага? Не знайме, ефенди…

Най-сетне бинбашията махна с ръка. Беше вече късно следобед. Воиниците се отдръпнаха, свалиха дългите ножове от пушките. Човешкото стадо се полюшна и се разпиля по пътеките наоколо. Неколцина от мъжете и няколко от по-старите жени дигнаха трупа на Даме Скорнев. Други неколцина подкрепяха Кузо Никлев да върви нагоре по пътеката, след него вървеше жена му и тихо хлипаше. Влачеха нозе и други пребити люде нагоре по стръмнината. И сега Кузо не можеше Да задържи езика си:

— Казах, че Велко е избегал с комитите, не можех Да изтрая, но не казах, че е в гората…

— Мълчи, ще те чуят! — скара му се тихо някои. — Ти и без това каза веке много…

— Казах… Ела да легнеш под тоягите…

— Мълчи!

Откъм поляната по-надолу проеча воинишка тръба Бързо литнаха резките металически звуци към отсрещните стръмнини, прелетяха към старата гора трепетни зловещи. Пръснатите наоколо воиници започнаха да се стичат на поляната. А там Селим бей и бинбашията се джавкаха на висок глас:

— Нищо не можахме да свършим, нищо! — дигаше ядно рамена беят.

— Как нищо… Убихме един човек, пребихме други петнайсет.

— Не можахме да уловим нито един от комитите!

— Къде ще ги уловиш? Не казват нищо тия кучи синове, нали виждаш.

— Не можах и парите да си прибера за гората!

— Не ми е заповядано… То си е твоя работа.

— Остави ми поне един взвод воиници, ще видиш какво ще направя аз тука.

— Не мога да ти оставя. Не ми е заповядано. Беят обърна гневно лице настрана и се закани:

— Ще доида аз пак тука! Ще доида със свои люде… А тебе — обърна се той наново към офицера, — тебе, бинбаши ефенди, не ти е много гайле88.

Бинбашията нищо не отговори и мълчаливо даде знак да му доведат коня.

Тая сутрин стрико Даме видя от високата площадка как се изсипа аскерът в долината. Той се прекръсти в уплахата си и се запъти по най-късите пътеки да обади на сина си в гората.

— Аскер довтаса, сине, много…

Това беше последната им среща. Старецът се върна в къщи и оттам отиде на поляната, дето го убиха с тояги.

Велко прибра едно-друго, върза кучето край колибата и отведе Дона при другата, скритата колиба навътре в гората.

— Стои и ти тука да се скриеш — рече Дона. — Къде ще ходиш…

Велко поклати глава:

— Не. Ще следя — нема ли да дойдат насам. Те са; дошли най-напред мене да търсят, че само мене знаят по име. Беят им е казал, а може и той да е с них. Виждаш ли, Доне — каза той изеднаж, — нема да ни оставят на мира веке тия зверове.

Дона приседна край храстите, които прикриваха входа на подземната колиба, дръпна стръкче трева, захапа го. Няма да има вече мир и за нея, за Дома! Ето с какъв човек се свърза тя и така ще бъде докрай… И тя рече, гледайки някъде встрани:

— Все в гората ли ще живеем ние с тебе?

Той я погледна учуден и уплашен — сърдеше ли се тя и вече дигаше глас против него? Но тя продължи:

— Кажи какво мислиш, какво ще решиш. Ако те уловят турците, жив нема да те оставят. Ще изгниеш по затворите, а може и по-лошо да стане.

Отговорът дойде сам на устата му:

— Ще ида в четата.

Тя наведе глава. Това беше — друго не можеше да бъде. А той започна да се оправдава:

— Нагоре високо, надолу дълбоко… Като дойде човек дотам… Какво друго да правя… Може да ме уловят некои ден, а не искам, не искам! Само за тебе си мисля, къде ли ще те оставя. Да бех сам, немаше и какво да мисля. Но и да остана при тебе — некои ден турците ще ме уловят. Нема да мога и да работя — каква полза? Нема къде другаде: четата. Но хайде, има още време и за това да помислим. Да ида — понечи той да стане, — да ида да видя какво става оттатък…

Дона протегна ръка към него — като че ли той още сега искаше да се отдели от нея, да избяга:

— Чакай… Ти не мисли за мене. Аз искам да си жив, да си свободен. Нема да те задържа, та да попаднеш некои ден в ръцете им. За мене ти не мисли.

— Ама аз — побърза да каже Велко, — аз пак ще бъда близу, четата повеке по тия места се движи…

— Не е това — загледа се тя в него и като говореше, повече говореха очите й: — Аз искам… така и аз искам Да бъде. Да не им се даваш в ръцете, да бъдеш свободен, така ще ми е по-леко и… ще се гордея с тебе. А за мене никак да не мислиш.

Велко едвам се сдържаше — идеше му да я сграбчи и да я смаже в прегръдките си. Ала не беше прилично да се прегръщаш и целуваш кога да е. И за милувки идват блажени часове, но не всякога и всякъде. За да се поддържа огънят в сърцето, стигаше и един поглед само или едно леко, сякаш случайно докосване.

— Ще ида да погледна какво става — повтори той. — А ти внимавай и не се отдалечавай оттука. Те най-напред там ще търсят, при големата колиба, и кучето ще лай. Внимавай.

Тя улови погледа му — пълен с обич и с още нещо друго, чисто мъжко, една особена, мъжка и може би детинска радост, че е свободен, че тя не го задържа, не го дърпа, не му тежи на врата.

— Върви, върви, Велко, не се грижи за мене.

Той се шмугна в гъсталака. Пропълзя до самия край на гората и скрит в един храсталак, виждаше като на длан и доста ясно поляната, дето беше станът на турците. Видя и бея, видя как се събра и цялото село там. Видя побоищата. Видя и баща си. Хапеше устни, стискаше юмруци, та ноктите се впиваха в дланите му. Колко пъти подскочи като боднат — да иде да грабне пушката, да убие бея, да убие бинбашията, да избие всички турци там! Ще вземе, ще вземе пушката си той, но не тук, не сега — няма полза. Сега може цялото село да пострада. Ще вземе пушката т си и ще убива турски зверове! …

През цялото време той нито за миг не помисли за Дона. Тя бе изчезнала от паметта му, от сърцето му, дето клокочеше гняв и омраза. Той беше сам със себе си.

Той чу турската тръба — виждаше и тръбача, — почака, докато турците се отдалечат, и се спусна към къщи.

Още в двора чу тихите вопли на майка си. Сетне видя през отворената врата, навътре в полутъмната стая, ярките жълти пламъчета на няколко восъчни свещи, видя от прага, озарено в светлината им, безжизненото лице на баща си. Прекръсти се и нов един писък на старата му майка прониза сърцето му:

— Велко, сине…

— Тук съм, майко.

Само тия думи каза Велко, а сякаш изрече клетва пред мъртвото тяло на баща си.

След смъртта на стария Велко и Дона вече не продумаха за четата. Нямаше защо да се говори за нещо, което беше решено и казано, което се разбираше само по себе си. Прибраха от гората всички свои вещи, двете кози, кучето, препречиха с пръти и шума входа на колибата и отидоха да живеят горе, в малката каменна къща на площадката. Велко разглоби пушката си, изчисти я, колкото и да беше чиста, смаза я и пак я сглоби. Направи си нови опинци, подкова ги здраво, подшиха му жените и нови навуща. Двете кучета денонощно обикаляха около къщата и Велко ги държеше полугладни, за да бъдат все будни и зли. И той самият все бдеше — да не го изненадат в къщи. Дона не продумваше нищо, но старата Скорневица, като забеляза, че Велко се готви за някъде, изеднаж се разтревожи:

— Какво си наумил, синко?

— Нищо, майко. Ще отида некъде, докато ме позабрави Селим бей. Може в града да ида или може до Битоля да ида.

— Ами защо ти е пушката в града? Чистиш я, мажеш я…

— Нищо, майко. Нека си бъде готова пушката.

С майката е лесно. Можеш всякак да я излъжеш — тя всичко ще повярва, всичко ще понесе. Пък и за нея ще бъде по-добре така — да не знае… Ще си поплаче после, като узнае, и ще се примири.

Сега, през тия няколко дни, докато беше още в къщи, Велко непрекъснато мислеше за Дона. Някак лесно й каза, че ще отиде с четата, но сега, когато заминаването беше предстоящо, т се виждаше колко здрава беше връзката му с Дона. Как ще я остави сама, как Ще живее тя само със старата му майка? Кои ще я пази от бея, от всички опасности, на които е изложена тя тук, в планината, в тая самотна къщурка? Велко се заплиташе все по-здраво в тия въпроси, без да намери отговор. Сърцето му тежеше като камък.

Отговорът беше в тая необходимост да стане четник с пушка в ръка. Той беше принуден да тръгне по тоя път, и никакъв друг път не оставаше ни за него, ни за Нея, ни за старата му майка. Ами какво ще стане с Дона, с майка му, ако го заловят турците, ако го затворят или убият! Би било още по лошо. Ето отговора. Сърцето му тежеше от мъка, от грозни страхове за младата му жена, но друг отговор нямаше. И той се опитваше да облекчи поне донякъде и своето сърце, и нейното:

— Доне… аз ще бъда се негде наблизу… Пази се и ти добре и в случай на нужда бегай в гората… В скришната колиба. А това нещо нека да ти бъде другар… Се пак…

И той й даде револвера си — малък, с пет патрона и със седефена дръжка. Докато бяха в гората, той на няколко пъти я учи да стреля и с револвера, и с пушката. Дона взе оръжието и го сложи настрана.

— Тебе ще ти требва повече…

— Не, не! Аз ще си намеря друг.

— Добре. Нека остане в къщи. Може и да потребва. Но ти не бои се, Веле, за мене. Аз ще се пазя, добре ще се пазя. И ще знам, че си наблизу.

Тя наистина не се боеше, че ще остане сама. Страхуваше се само за него: животът на четниците беше винаги в смъртна опасност. Постоянно ставаха сражения с турците, падаха четници убити, ранени. Но Велко трябваше да замине. И Дона с нищо не издаваше мъката си, страховете си — нека замине той с по-весело сърце. Тя дори не му каза, че беше вече бременна. Подозираше от някое време насам, но сега беше сигурна. И премълча. Тъкмо сега ли ще му говори за това? В края на краищата това са женски грижи. Пак не от страх за себе си, а повече за да му покаже, че взема присърце съветите му и добре ще се пази, тя го помоли:

— Донеси, Веле, от гората две-три греди да си залостваме с майка по-здраво вратите нощем.

Още същия ден донесе той греди от гората. И не дочака четата да дойде в селото — сам отиде да я потърси из планината.

Дона остана сама. През първите няколко дни тя сякаш не вярваше, че Велко я остави, и очакваше всеки миг да го види на отворената врата да засени вратата с широките си плещи. После сълзите, сдържани дотогава, започнаха сами да текат. Сега тя можеше свободно да се отдаде на скръбта си. Но пак само нощем, в стаичката си — да не забележи нищо свекърва й, която знаеше, че Велко е заминал за Битоля.

Всичко, за което тъгуваше сега Дона, имаше само едно и също име: Велко. За това късо време — една непълна година, откакто беше тук, тя се отчужди тъй много от своите в града, че по цели дни не си спомняше за тях. Струваше й се, че се е разделила много отдавна с тях и негли почваше да ги забравя. Какъв живот беше предишният й живот? Немотия, непрестанни грижи и страхове, всеки ден приличаше на изминалия. Баща й сякаш беше издялан от дърво — така се шегуваха с него по-малките й сестричета и братчета. Той нито се сърдеше и караше като другите, чуждите бащи, нито пък беше весел и закачлив, не се смееше, не бяха го виждали да се напие, да дига шум, да вика: дървен човек! А майка й? Убита, премазана от грижи и страхове за утрешния ден. По-малките — децата, сигурно те в детските си залисии бяха забравили най-голямата си сестра. Когато жена се свърже с мъж, тя е узряло зърно, което се отделя от стръка, на които е израсло — само вече годно да даде нов корен и стрък. И още какво имаше в миналия й живот, преди да дойде в Рожден? Няколко бледи искри в спомените й, които сега не можеха да стоплят сърцето й. Спомняше си голямата радост преди години по една нова дрешка, спомняше си топлата привързаност на най-малкото си братче, спомняше си и неудържимата радост през дните, преди да замине за Битоля, деня, в които заминаваше, и после там, между новите си другарки, дошли от всички краища на Западна Македония. Ала тя не можа да продължи учението си. И малкото момченце — братчето и сигурно и то вече бе я забравило. Тук, тук започна нейният истински живот!

Тук тя вкуси от най-хубавата радост в живота на всяка жена — да обича и да бъде обичана. Тук тя позна сладости, трепетни вълнения, от които кръвта гори и не угасва. Източникът беше един — Велко. Буен, непресъхващ. Сега, когато той си отиде, душата й изеднаж изгладня и Дона я хранеше със спомени. Много пъти премина тя по късата пътека на техния задружен живот. Първите трепети, първите тревоги на младото и Жадно сърце, първите погледи и несмели думи, неясни, недоизречени, но с които започва душата да говори на друг, на свои език. Шумът на стъпките му, неговият глас и особено когато произнасяше името й. Оня зимен ден, когато я дигна на ръце и я сложи върху самара на кончето и после пътуването им до село. А животът им в гората? И колко още щастливи дни, колко мигове незабравими! Нито една сянка в тая безкрайна, чиста, светла радост!

След първите няколко дни от раздялата им тъгата й не беше вече тъй остра, тъй болезнена. Ами Велко беше жив и здрав, тя пак ще го вижда! Размътена от скръб, душата й започна да се избистря, сякаш беше дълбок кладенец и там, дълбоко на дъното легна, утаи се като тежък оловен прах тая скръб. Скоро ще се върне той при нея, ще долети. Закриляй го от зло, Богородице майчице, той носи праведна душа!…

Дона започна да надава ухо и към външния свят. След изчезването на двамата мъже, баща и син, малката каменна къща заглъхна. Двете невесели жени нямаха и какво да си приказват освен по няколко думи около всекидневната къщна работа. Заглъхна и дворът вън, и цялата каменна площадка. Нямаше кои да бие клепалото, кои да отваря и затваря с глух кънтеж тежката обкована с желязо църковна врата. Не идваше и никои в църквата, ни в неделен ден, ни в друг празник. Беше самият край на лятото, ала тук, в планината, всичко зрееше късно, людете все още прибираха оскъдния плод на своя тежък труд по малките, пръснати надалеко ниви.

— Да има поне кои да бие клепалото — каза еднаж Дона. — Нека не идват в църква, но да се чуе само. Човек навсекъде може да се прекръсти.

Стрина Ордена мълчаливо подсмръкна от сълзите, потекли изеднаж от очите й, като си спомни за мъжа си, които доскоро биеше замлъкналото сега клепало. Тя нямаше какво да каже — няма кои да го бие сега, а на жена не е дадено да го бие. Да беше тук Веле, но нямаше го и него. Кога ли ще се върне? И тя гласно попита снаха си:

— Каза ли ти Веле кога ще се върне?

— Не ми каза. Но сигурно скоро ще си дойде. Тоя ден те повече и не продумаха.

Една сутрин кучетата започнаха гневно да лаят и се втурнаха накъм пътеката за долината. Те сега и двете стояха все отвързани. Дона беше сама в къщи и веднага изтича вън уплашена — да не би да идват нежелани гости, но видя по пътеката двама познати мъже: Кузо Никлев и Мирче Лажански. Те се движеха бавно нагоре, Кузо накуцваше някак и с двете нозе, види се, от боя. Какво ли търсят насам? Спряха се на края на пътеката и не смееха да прекрачат, размахвайки ръце, тояжки срещу кучетата.

— У, бре! Ош, бре!

Легнали на предните си нозе, двете зли кучета припълзяваха все по-близу към тях и лаеха диво с разголени зъби. Дона ги прогони и въведе в къщи двамата мъже.

— Брей… Ще ни разкъсат! — въртеше очи Кузо, задъхан, с побеляло влажно лице. — Не съм виждал такива кучета… А то, едното, уж ни познава…

Седнаха.

— Какво има? — попита Дона.

Те и двамата дълго гледаха върховете на опинците си, шариха с тояжките си по пръстения под. Най-сетне Мирче блъсна с лакът другаря си и каза срамежливо:

— Тоя ме накара да доидем. — После пак го блъсна: — Говори де! Друг път човек не може да те спре. Като празна воденица тропаш…

Кузо се размърда на триножното столче, запъшка, почеса се тук и там и най-сетне езикът му се отпусна:

— Учителке… аз… доидох, прошка да искам… от Велко, от тебе и от стрина Ордена… Голем грех извърших… Предадох Велко на турците. — Той си пое дъх издълбоко и гласът му изтъня: — Голем грех извърших… прошка искам!… Ама болеше, учителке, като по сърцето да ме биеха, умирам, си рекох, месата ми ще окапят…

— Било каквото било, Кузо — рече Дона хладно.

— Ръцете ще му целуна на Велко — продължи Кузо, — ще го моля да ми прости… Голем грех! Ама болеше, учителке, болеше…

— Ех, остави сега това, Кузо — махна с досада ръка Дона. — И беят е видел Велко на Дълги рид.

Той я погледна един миг внимателно, сетне изеднаж се успокои и заговори със своя си глас:

— Така е, учителке. И беят го видел. Ама аз требваше да си мълча. Както не казах, че двамата сте в гората, а знаех, че сте в гората! Да не бех казал аз, че е избегал с комитите, Велко можеше и сега да си бъде в къщи, немаше да иде в четата.

— Ти откъде знаеш, че Велко е в четата? — намръщи се Дона.

— Знам, знам, учителке — усмихна се сладко Кузо. — То, кажи го, целото село знай веке…

Навън се чуха стъпки. Дона пошепна бързо:

— Мълчи! Ще чуе майка. Ще се разтревожи.

Влезе стрина Ордена със сноп съчки, поздрави гостите и приседна пред огнището да пали огън. И Кузо реши да… промени разговора:

— Знайш ли, учителке… четата ще убие Добра Лозанова. На смърт!

Дона втренчи в него очи.

— Как тъй ще я убие…

— Добра е осъдена на смърт. Селото се оплакало на четата и четата решава: на смърт! Добра прибира Селим бея, той повеке заради нея идва тука и е нечестна жена, срами селото.

Стрина Ордена спря да раздухва огъня.

— Ами, ами… бесна кучка е тя… Добра, добро да не види…

И пак се наведе над огнището.

— Остави, Кузо, тия приказки — рече строго Дона. — Това не е наша работа. — И добави нетърпеливо: — Това ли имаше да ми кажеш?

Сега пък Кузо блъсна другаря си с лакът. Мирче не дочака втори удар и започна отдалеко, предпазливо, разумно:

— Дошли сме, учителке, и по работа, но рекох, да се изприкаже най-напред Кузо, та да млъкне. Кхакха! — изкашля се той и продължи: — Ние, учителке, ти знайш, работихме в гората и добра работа бехме започнали, но не биде късмет. Ето, разтури се. Без Велко не може да върви. Ние, учителке, ти знайш, бехме започнали орташки, делихме си честно и сметките ни са чисти, до последна пара. Сега — кхакха! — като заминал Велко и той си знай кога ще се върне, рекохме да доидем при тебе, учителке, с тебе да си подумаме. В гората, учителке, останаха още трупи, има и малко още бичени дъски и греди. А преди това, ти знайш, Велко, добър му час, насече доста дърва за горене и за въглища. Ето, учителке, с тебе да си подумаме: какво ще кажеш, ние с Кузо да вземем да прекараме дъските, гредите, дървата в града, да ги продадем. Ще дадете и вашите добичета. Може да горим и въглища, и останалите трупи може да избичим, по-нататък. Каквото е готово за продаване, ще го прекараме в града, ще го продадем. Ти знайш как беше по-рано, с Велко, но сега ще бъде на три. Каквото вземем, ще го делим на три: две за нас двамата с Кузо и една за вас.

Дона слушаше разсеяна — мисълта й беше при Добра, но сетне се заслуша в еднозвучния глас на Мирче Лажански. Тия двама люде искаха неусетно да й хвърлят примка. Тя каза:

— Нищо не знам аз без Велко. Нищо не ми е говорил. Като си дойде той, с него ще приказвате.

Мирче я погледна изненадан, но продължи:

— Право е. По-добре да си беше Велко тука. Но той не е тука и не се знай кога ще си дойде. Времето минава, дървото в гората се разваля.

Дона дигна към него очи:

— Добре. Велко може и да позакъснее. Но как делиш ти, Мирче? Защо на три, по равно? Ами нали Велко е секъл тия дърва, дето искате да продавате вие? Може, но както по-рано: половината за нас, другата половина за вас. И това е много за вас, че вие, какво: ще натоварите дървата и ще ги откарате в града.

Мирче и Кузо не очакваха такъв отговор. Какво знае, мислеха си те, една жена като учителката? Все пак Мирче направи още един опит:

— Така е, но ако не ги дигнем ние, дървата ще изгният.

— Нека изгният.

Тогава двамата хитреци побързаха да се съгласят с Дона. Най-напред, разбира се, Кузо:

— Мирче, ти наистина много тънко я предеш. Заради Велко и заради учителката аз ще прекарам дъските и дървата в града, ще ги продам и за себе си нищо не искам!

— Не — поклати глава Дона. — Каквото ти се пада, Ще си го получиш.

— Тъй де, но такава е приказката…

— Нека бъде, както ти казваш, учителке — отсече и Мирче. — Още утре ще почнем, че да не ни попречи нещо беят. Ще доидем рано утре за вашите добичета. Хайде, седете си со здраве.

Дона излезе да ги изпрати чак до пътеката поради кучетата. Спря се за минутка в началото на пътеката, а те двамата слизаха надолу с тояжките си. Какъвто беше дребен Кузо и като накуцваше сега, изглеждаше още по-жалък. Другият, Мирче, важно, мъдро, отмерваше стъпките си. Вълна на гордост обля сърцето на младата жена.

— Не е като вас двамата моят Велко — поклати тя едва-едва глава. — Той тръгна с пушка в ръка из планините, а вие…

Тя бързо, с досада се обърна и се отправи към къщи.

Още като чу Дона, че кучетата вън радостно скимтяха и полайваха, сърцето й замря: Велко! Тя скочи, озърна се — стъмваше се, в стаята беше вече тъмно, трябваше да запали ламбата, но се спусна към вратата. А той беше вече там.

— Добър вечер!

Как чудно прозвуча гласът му! И както винаги — тъй близък, тъй познат и мил беше тоя глас. Дона запали малката газена ламба с потрепващи пръсти и се обърна пак към него — да го види на светло. Той, същият, но и колко много се бе променил! Оръжието — пушката в ръка, патронташ на пояса, дръжките на револвер и кама, други два патронташа накръст през гърдите, подкарали коси изпод дебърско капе, гъста, остра четина по лицето. Само очите са съвсем същите и усмивката му. Велко. И все пак някакъв хладен, чужд, непознат полъх я удря в лицето и тоя полъх иде от него.

— Сам ли си, Велко?

Колко е тих гласът й — не може сякаш и сама да го познае.

— Не. Целата чета дойде, но другарите останаха в училището. Там ще нощуват.

Той изви някак смутено очи. Лека руменина, сетне по-гъста обагри и нейното лице. Ще си бъдат сами!.. Но тя бързо облада вълнението си и каза с неочаквано строг глас:

— Не, Велко. Иди им кажи да дойдат всички тука. Почакай… Да знаеш, че и ти ще нощуваш с тех тука, в големата стая. Ти ли поиска да останат в училището? Не се ли засрами?

— Не, не! Воиводата рече: Иди си, Веле, в къщи, ти си… ти си женен човек… Аз рекох…

— Иди, иди им кажи да дойдат. Ами те ще ти се смеят.

Той се обърна мълчаливо и срещна на вратата майка си. Тя носеше почерняло котле с мляко и смутено го премести в другата си ръка.

— Върна ли се, чедо?

— Да, майко.

Той се наведе да й целуне ръка, а тя го разглеждаше при слабата светлина все по-учудена и после каза:

— Ама ти… ти си станал четник!

— Да, майко. — И побърза да излезе. — Другарите ми са тука. Отивам да ги доведа. У нас ще нощуват.

Той отмина, а старата жена стоеше неподвижна пред вратата, сетне мълчаливо влезе в стаята. След една-две минутки тихо продума:

— Защо не ми казахте?

— Да не те тревожим, майко — отвърна Дона и бързо додаде: — Не можеше иначе, майко. По-лошо би било да стои в къщи. Ще го уловят, ще го изедат проклетите турски кучета.

— Майко, майко… — повтори старата жена и негли не чуваше снаха си: — Майко… Огън да те гори, що се роди майка да бъдеш…Това е да бъдеш майка…

Гласът й се задави в сълзи.

Вън лаеха и двете кучета, чуваше се и гласът на Велко, които ги усмиряваше. Стаята скоро се напълни с въоръжени мъже. Четата сега се състоеше от дванадесет души заедно с Велко.

Дона им стопли вода, приготви им вечеря и до късно пра техни дрехи заедно със стрина Ордена, която все подсмърчаше и час по час изтриваше сълзите си с края на черната си забрадка. Секретарят на четата на няколко пъти се опита да подхване разговор с някогашната си ученичка, но Дона отвръщаше накъсо на въпросите му. Беше вече доста късно през нощта, някои от четниците спяха. Жадният стоеше вън, На пост, седяха още будни Марко Чендов, Наумов, Велко и Китан Щъркот. Дона каза на свекърва си:

— Майко, нема вече какво да вършим. Стига за тая вечер. Иди си легни в малката стая, при мене, да си почиваш. След малко ще доида и аз.

— Ами… ами Велко?

— Велко тук ще спи, с другарите си. — Дона бързо се обърна към воиводата, погледна и Наумов. — Искам да поговоря с вас, ако ми позволите. — Тя стоеше права срещу четиримата мъже, със строго лице, скрила под престилката ръце, прокиснали от прането. Сякаш и сама да си внуши повече кураж, тя додаде: — Защо да не заговоря и аз, щом целото село говори, та и Кузо Никлев. От него научих.

— Кажи да видиме, учителке, що има — рече воиводата спокоино и току мушна пръсти в гъстата си брада. И през ума не му минаваше какво искаше да говори Дона.

— За Добра Лозанова — каза тя веднага. И воиводата, и Наумов, и Велко бързо се спогледаха и се раздвижиха по местата си, сякаш отеднаж им стана неудобно, където бяха седнали. Дона продължи: — Говори се, че искате да я убивате. Селото искало и вие, четата, ще изпълните волята му. Аз не знам дали е верно това. Така чух. Добра Лозанова била развратница, тя привличала тук Селим бей, била големо зло за селото. Преди близу една година, скоро след като доидох аз в Рожден, дойде при мене тая жена и поиска да й напиша писмо до мъжа й. Тя ми казваше какво да пиша и аз пишех. И сега ме боли сърцето, като си спомня за нейното писмо, за това, което ми каза да пиша на мъжа й. Той е виновен, а не тя. Оженил се за нея и заминал. Оставил я с майка си, родила и дете по-късно. Тя е млада, хубава. Той си живее там, както си иска. Праща й по некоя пара, но само това ли е нужно? Тя го моли да се върне при нея. Всички гурбетчии се връщат да видят семейството си, само той, Лозан Конев, не си идва с години. Тя го моли да дойде и да я спаси. Обикалят я всекакви люде, искат да я погубят. Тя е слаба жена. А всички искат да я тласнат в пропаст. Тя е лоша, знам аз. И на мене искаше да напакости. Но по-лоши са тия, които са я бутнали в калта. Мъжът й най-напред и всички, които са се навъртали около нея. Мнозина сега й се сърдят и искат главата й. Та кои ще я защити? Еднаж са я бутнали в калта, сега ще я съдят. Какво може да им стори тя? Слаба жена, самичка на тоя свет. Защо казвате, че тя привлича бея? Тоя изедник идва за гората, идва да преследва и други жени в Рожден. Знам аз добре. И Велко знае. Ами какво ще стане с детето й? Не, вие добре помислете, ако наистина сте решили да правите нещо с тая нещастна жена. Тя е виновна, тя е лоша, знам, но други са по-виновни — тия, които искат главата й. Тя е виновна, но повече от глупост и от слабост. Ако тя е грешила, с кого е грешила, къде са тия, с които е грешила? А вие ще сторите голем грех, ако посегнете на нея. Помислете. Поучете я, заплашете я, но не й вземайте живота. Това исках да кажа и сърцето ми нема да се примири пред такава пакост — да се погуби една слаба жена.

Един след друг четиримата мъже бяха навели глави и я слушаха мълчаливо. Дори и един от заспалите преди това четници се бе приподигнал на лакът и също слушаше внимателно. Дона млъкна и след минутка се обърна накъм стаичката си, както беше с ръце, скрити под престилката. Чендов подигна глава и каза:

— Почакай, учителке. — Той хвърли към нея бърз внимателен поглед: — Ти си наша сестра и ето секретарят нека ти обясни работата.

Наумов още преди това се бе загледал в нея и като че ли не можеше да познае някогашната си ученичка — същата, към която до преди няколко минути се бе отнасял с нескрита благосклонност, но с едно своиствено мъжко високомерие. Та това ли беше тая същата Дона Крайчева, дребничкото бедно момиче, което бе дошло в тая планинска пустиня да учи на писмо рожденските деца, за да изкарва прехраната си? Сега тя изеднаж израсна пред него. Това вчерашно девоиче се бе превърнало в зряла, умна жена, която храбро се застъпваше за друга една жена и негли за целия женски род. Тя говореше просто, но се чувствуваше голяма сила във всяка нейна дума. Като го подкани воиводата да говори, Наумов стана прав — беше му неудобно сега да говори с Дона седнал, докато тя стоеше права пред него. И започна с такъв тон, като че ли се извиняваше за нещо:

— Виж какво, Крайчева… ние в случая действуваме според един, по-скоро обичаен закон у нас, които е наистина много строг, но народът го прилага без милост, сега чрез нас, а понекога и направо. Тая Добра е развратница, големо зло за селото и срам. Целото село твърди това и доказва. Има и друго: ние, като организационна чета, преследваме предателството спрямо народното дело, а Добра Лозанова дружи с турците и сигурно предателствува. И в единия, и в другия случай наказанието е едно: смърт. Явен разврат — ето, по оплакване на цело едно село се наказва със смърт. Предателството също се наказва със смърт. Това е закон и се прилага строго. Имаме решение и от нашето Началство — околийския комитет в града и от окръжния комитет.

Той чувствуваше, види се, че имаше нещо несигурно, фалшиво в приказките му, в тона му и все ръкомахаше, приглаждаше дългите си коси, чупеше вежди. Най-сетне млъкна. Дона почака една минута дали няма да продължи той, притисна ръка на гърдите си, тъжно приведе очи:

— Развратница… А ще накажете ли всички тия, които са развратничели с нея? Да не би тя… насила да ги е разваляла! Виновен ли е мъжът й, които я изоставил да попадне в грех? Селото за него нищо не казва. Предателство… Извършила ли е Добра предателство? Вие не знаете. Казано е само: Добра сигурно предава на турците. А може и нищо да не предава. Не знам какво да кажа повече. И да ви моля, нема да ме послушате. Смилете се поне над детенцето й, ще остане без майка и баща. А и то е, клетото, момиче.

Тя се обърна и влезе в стаичката си. Тихо затвори вратата след себе си.

До късно през нощта Дона чуваше от леглото си гласовете на мъжете отвъд, неясни през затворената врата. В леглото до нея спеше свекърва й — тя усещаше до себе си кокалестото старческо тяло. Тихо стенеше старата жена в съня си. Дона стискаше очи, да заспи:

— И в съня си плаче за него, за Велко… Пуста майка! Аз нема да плача, нема да плача…

И тя стискаше очи, за да спре сълзите си.

Не усети кога бе заспала и когато се събуди — от малкото прозорче надничаше избеляло утринно небе. Леглото до нея беше празно. Стрина Ордена бе станала рано и бе излязла. Чуваха се гласове в съседната стая и Дона веднага позна между тях гласа на Велко. Скочи и бързо се облече.

Вън я посрещна Наумов — с мокро лице и мокри коси, с кърпа в ръце, със запретнати до лактите ръкави. Какви бяха тънки ръцете му — само кости и жили, и целият беше сух, изпит — де ли се крепеше душата му, откъде идеше тая сила у него, че и той ходеше като другите четници с пушка, с патронташи, с револвер, а носеше и една голяма кожена чанта с книжа — архивата на четата. Но и де се намираше тая сила у всички тия люде да изоставят своя дом и близките си, да бродят из планините често гладни и жадни, преследвани и винаги в смъртна опасност!

— Добрутро! — бодро я поздрави бившият й учител и продължи, бършейки ръцете си: — Решихме снощи да отложим изпълнението на присъдата. Ще помолим и Началството, околийския комитет, съвсем да я отмени. Ще те послушаме, ти разумно говориш. Ще изпратим некого да каже на оная жена да си събира ума, че пак ще доидем некои ден и тогава наистина ще й вземем главата. Ако не се поправи, не ще можеш вече и ти да я спасиш. Това е. А сега ние си тръгваме, макар и посред бел ден. Гората е близу.

Малко по-късно четата си отиде, но Велко остана. Воиводата сам му разреши да остане два дни в къщата си.

X

Зеленото горско клонче, което Борис Глаушев си донесе в бащиния дом, започна бързо да вехне, градският въздух не му понасяше. Разтъжи се Ружа в града, в новия си дом.

Не можеше да се начуди цяла Преспа, като чу, че синът на Лазар Глаушев си е довел невеста селянка. Най-напред всички се чудеха и питаха къде бе намерил Борис тая селска девоика. Опасно беше да се разчуе къде се бе губил Борис толкова време и старите Глаушеви казаха на няколко пъти пред чужди люде, че той видял Ружа на пазара, видял я и си я харесал. Подигаха рамена любопитните люде, но и престанаха да питат как бе намерил Борис невестата си. Венчаха се двамата млади набързо в по-старата градска църква и гледаха да мине сватбата им без голям шум и веселби, но любопитството към тая необикновена сватба беше голямо сред преспанци. Тръгнаха приказки. Едни ги измисляха, други ги разнасяха из града, а намериха се някои да ги занесат чак в Глаушевия дом:

— Богата била много селянката, баща й големо имане открил. Затова я взел Глаушевият.

— Ами нели и баба му — спомниха си някои — се омъжила за прост селянин… Ето и тая, Крайчевата, нели му е братовчедка — и тя се омъжи на село… Тегли ги селската кръв.

— Поизбързал с нея даскалът, та комитетът го принудил да я вземе за жена.

Дочу и Ружа тия злобни думи и още повече се сви сърцето й. А то още преди това се бе свило и превило от страх пред новия живот. После и тетка й Бисера помрачи нейната радост. Уговорили бяха да дойдат за сватбата само домашните люде на Ружа, а тетка Бисера доведе всичките си роднини от Дебрища, пък и от други села наоколо. Напълни се целият двор на Глаушевци със селяни, улицата се задръсти със селски коли. Глаушевци приеха селските си гости с чест и почит, но пак тръгнаха приказки:

— Яли и пили селяците като разпрани.

— Кафето глътвали на два пъти горещо.

— Изпоцапали килимите на Глаушевица с опинците си.

— Напълнили къщата с въшки.

— Изпомърсили двора и градината.

Наистина, позамириса Глаушевата къща на кожуси и опинци, ама нали мнозина от преспанците бяха заченати с тая миризма или дедовците и бабите им? И после ядоха и пиха доста селските гости, но те си бяха донесли всичко от село и колкото ядоха, толкова и остана в зимника на Глаушевци — и брашно, и масло, и сирене, и яйца, а кокошарникът им се напълни с кокошки. Ядоха и пиха селяните, веселиха се от сърце и се радваха, че тяхно девоиче се издигаше до първите люде в града. Срамуваше се от техните грубости Ружа, но и я болеше сърцето, когато се подбиваха гражданите с тях незаслужено. Най-сетне те си отидоха, отиде си с тях и Кузман, но тетка Бисера остана. И тъкмо тя отрови най-много първите радости на младата невеста.

Започна да се върти все около сватята си, Глаушевица. И навсякъде да надникне с дългия си нос, във всеки ъгъл на къщата, всичко да огледа със своите замръзнали очи и все току криви тънките си устни. Не зачитайки сватята, отиде и на свата си каза, както бяха седнали еднаж да се хранят всички:

— И, свате, да не карате наша Ружа да работи много. Тя не е свикнала. Нели аз съм й като майка, жално ми е за нея и се си я пазя.

Ружа цяла пламна, както седеше на мястото си. Какво приказва тетка й — кога не бе работила Ружа всичко в къщи? Какво имаше наум тая жена? Изглежда, да покаже, че племенничката й е галена, изтънчена мома, да покаже и себе си.

— Е-е, сватя — позасмя се Лазар Глаушев. — Защо сме си я взели ние селско чедо: ще ни служи тя. И на нас, старите, ще полей вода да си умием ръцете, и на мъжа си риза ще ушие.

Не разбра шегата тетка Бисера и още повече се разпали:

— Е, то се знай, свате, женската челяд за чужди люде се ражда.

Никои на трапезата нищо не й отговори. Борис я гледаше със засмени очи — смешна му беше тя и нямаше какво да й каже. Ала очите на младата жена бяха пълни със сълзи, не смееше да ги подигне. Засрами се тя много заради тетка си. А тетка Бисера все такива приказки измисляше, неуместни и глупави. И все ще изникне, където не й е мястото, ще се намеси, където никои не я кани. Започна да обикаля и съседите, тръгна и по роднините на Глаушевци, ходи дори да нощува у Манда и Нона — тетките на зетя си. Завързваше жената роднинство и приятелство. И навсякъде, проклетата, ще подметне нещо за сватовете си:

— Дотегнах им, виждам… Май не ме щат веке… Но аз нема да оставя Ружа току-така в чужди ръце…

А никои не бе й казал ни половин дума накриво.

Такива ли люде бяха Лазар Глаушев и Ния Глаушева?

Засрами се Ружа в новия си дом, загуби тя гордостта си пред новите си люде и все плачеше нощем на рамото на мъжа си. Отиде си най-сетне тетка Бисера, но в сърцето на Ружа остана някакъв страх, някакво мъчително стеснение пред свекъра и свекървата, пред роднините им, а дори и пред Бориса. Тя и преди това едва бе надвила страха си пред новия си живот.

Всеки ден и се случваха дребни несгоди, които бодяха като зли тръне сърцето и, караха я да се срамува и да се мъчи. Цяла мъка беше за нея, докато се научи да се храни на градската трапеза, да държи вилица в ръката си, да не стиска в шепата си всеки залък, да не мляска, като дъвче. Така беше в много още всекидневни дреболии. Тя беше винаги нащрек — да не сбърка нещо, и не можеше да се успокои, да отпусне сърцето си. Учеше я на всичко Ния и колко внимателна беше тя винаги, но селското девоиче усещаше с болка и най-малката бележка. Обичаха я свекърът и свекървата и най-напред заради Бориса, но и защото беше хубава, свенлива и чиста, а Ружа се чувствуваше пред тях като виновна, като да бе направила някаква голяма пакост. Дойде и това със селската и руба.

Венчаха я в селската й носия. Каза, че не иска друго облекло. И Борис не искаше да се облече тя в градски дрехи. Като сложиха невестинския венец и булото на главата й — не можеха да се нагледат людете на нейната хубост. Е, нека походи тя още някое време с рубата си, щом така е свикнала. Но като минаха двайсетина дни след сватбата, Ния каза и пред мъжете:

— Да повикаме терзия за Ружа. Ще ни донесат и платове всекакви да изберем. Ами да си я направим веке гражданка.

Ружа само наведе глава и нищо не отговори. Почака още някое време Ния и пак заговори за градско облекло:

— Не може веке тъй, Руже. Ти в града живейш веке. Хубави ти са дрехите, но гражданките не носят такива дрехи. Ще повикаме терзия и заедно ще изберем най-хубави платове.

— Не ща, майко — отговори Ружа.

Настана цяла мъка за всички. Не знаеше как да успокои невестата си Борис. Не беше само заради селските й дрехи, а голяма мъка се бе насъбрала в сърцето й, наранена беше и селската и гордост, тъгуваше тя за селото си. Не можеше да свикне с новия си дом, с гражданския живот, да се сроди с новите си люде, с всички тия градски люде.

— Руже — галеше я Борис, — мама и татко много те обичат. Не виждаш ли? Всички те обичат, кои може да не те обича, Руже…

— Още повеке ми тежи нещо, като виждам, че са добри, че ме търпят.

Така отговаряше тя. И много се разтъжи, посърна. Лицето й побледня, руменината по бузите й се събра на петна.

Най-сетне Лазар Глаушев каза на сина си:

— Идете за некое време сега през летото в Дебрища. Нека постои там, в родното си место, Ружа. Не се забравя лесно родният дом. После, като се върнете, тя ще свикне по-лесно с нас.

Борис послуша баща си. А Ружа, като се прощаваше с двамата стари люде, обля със сълзи ръцете им. Тъжно й беше за тях, но тя не се върна вече в техния дом.

Разцъфтя се отново Ружа в родното си село, разведри се и пак се появи на устните й нейната постоянна усмивка, загадъчна, не знаеш точно какво значи тя, но е все за нещо хубаво. Кузман Велянов посрещна младите люде с голяма радост, той много се гордееше със своя градски зет, но и не му беше чудно, че Ружа си намери такъв мъж, щом беше такава хубавица и такава умна. Весело подскачаха около кака си и двете по-малки деца на Кузман, а тетка Бисера доста се понаду: такъв зет, гражданин и богатски син, ама пак на Кузмановата врата дойде! Но и тя беше по своему доволна — имаха няколко овце, малко земица, с две по-малки деца в къщи, хранеха двамата калфи и чирака в дюкяна, работа имаше много и като отиде Ружа в града, всичко бе останало само на нейните ръце, Сега Ружа пак подхвана своята работа и дори с още по-голямо усърдие — от радост, че се върна в бащината си къща.

Очите на Борис Глаушев бяха винаги отворени за хубостите в живота, а хубост има навсякъде по небето и земята, в човешкия живот. С Ружа той говореше и за книгите си, и за своите размишления за едно и друго — тя беше умна и схватлива, макар да не разбираше всичко от неговите думи; тя разбираше и бе познала много от простите и важни неща в човешкия живот, които са в основата на всяка здрава размисъл. А се заглеждаше и в книгите му, сама искаше да чете и да говори с него за прочетеното. Те прекарваха радостни, спокоини дни. Тъкмо такава, спокоина радост лъхаше от всяко движение, от всеки поглед и дума на младата жена, човек се чувствуваше с нея винаги сигурен за всяко нещо. Това беше тихо и дълбоко, всеобладаващо щастие за Бориса. Щастлив беше Борис и в другия живот — в живота си за другите и между другите люде. Преди той познаваше Дебрища само между стените на Кузмановия дом, сега ходеше свободно навсякъде. Какъвто беше приветлив спрямо всички, той бързо спечели сърцата на селяните, макар някои и сега да го поглеждаха изпод вежди и не можеха да се начудят на женитбата му с една селянка. Той се спираше при старите люде, дръпваше весело щръкналите коси на децата, влизаше във всяка къща, приемаше просто и сърдечно подадения му черен селски залък. Умееше да се радва на всяко нещо и да предизвиква радост в чуждото сърце. Селяните казваха за него:

— Харен човек. И за Ружа той… от добро сърце. А те бяха като деца — с вроден усет към всяка истина и към всяка лъжливост.

Тая година един от учителите напусна Дебрища и оставаше като класен учител само Милош Банков. Тогава се заговори по селото за Кузмановия зет — да стане даскал в Дебрища. Заговори му и сам Кузман, но отдалеко, да не помисли зетят, че той иска да го върже за себе си, пък и кои ще се съгласи лесно да дойде от града в село. Борис и сега си спомни думите на Делчев за селото, но все още поклащаше глава неопределено. Той попита невестата си:

— Кога ще си се приберем, Руже, у нас?

— Не, още малко… — отвърна тя, а очите й бяха, пълни с молба и страх. — Да постоим тука още некое време.

Но Борис жалеше и родителите си, останали бяха сами старите люде. И той поклащаше глава неопределено.

А Дебрища беше доста живо село — най-голямото село в Железник. Тук имаше и малка чаршия, ставаше пазар всеки вторник за по-близките села. С препитанието беше трудно — нямаше препитание за всички, планинско село беше, земята беше малко, не даваха и горите наоколо хляб за толкова люде, та мнозина от по-младите мъже ходеха по гурбет в Цариград, в България, във Влашко. Но като се връщаха гурбетчиите, донасяха в Дебрища и някои градски привички и склонности. От някое време в селото имаше мюдюр89, които управляваше селата по целия Железник. Дойдоха с него един мемур90 и десетина заптии с чаушин. Две години по-късно турците направиха в Дебрища казарма, настаниха там аскер с един юзбашия и двама мюлязими. Това не беше по волята на дебрищани, но тях никои не попита.

Мюдюринът си остана същият, като да бяха го забравили тук. В Дебрища дойде с жена си, имаше и едно около дванадесетгодишно момче, но то беше гърбаво и все болнаво. Нае си той къща на края на селото. Друга къща заеха на селския площад и там беше мюдюрството, там живееха мемурът и чаушинът с другите заптиета. Мюдюрицата не излизаше от къщи, а ходеше да й прислужва една селянка. Туркинята знаеше само своя си език, но дебрищанката, която отиваше всеки ден у нея, разправяше по селото за живота в мюдюровата къща. Никои в Дебрища не бе виждал мюдюрицата, а дебрищанката разправяше:

— Млада е още и хубава. Кадъна. Бела, с големи очи. Нищо не работи, само седи и кои я знай що мисли по цел ден. Загледа се през прозореца и с часове не се помръдва. Детето й се около нея. Като го приспи, седне до леглото му и плаче; сълзите й сами текат — жали тя за детето си. Невесела жена и кои знай какво й е още на сърцето. Сичко е оставила на мене и като седне да яде — по две залъчета. И детето й е такова, но то е болно. Ама и мюдюрът е такъв.

Синан ефенди, мюдюринът, беше също млад човек, сух, малко попрегърбен. Ходеше с доста овехтели дрехи, колената на панталоните му бяха издути, сюртука си закопчаваше от горе до долу. Кои знай откъде бяха научили това дебрищани, казваха, че бил учен човек и че султанът го изпратил в Дебрища повече като на заточение. Никои не знаеше дали беше доволен или недоволен тоя човек от съдбата си, но еднаж бе казал:

— Хавата е добра тук за момченцето ми.

Види се, и той жалеше много гърбавото си дете. Ходеше все с наведени очи, приказваше тихо, с глух глас, научил бе и няколко нашенски думи. Рано всяка сутрин, в определен час, отиваше в мюдюрството, стоеше там до късно следобед, пушеше цигара след цигара, изпиваше и по три-четири кафета. Рядко ще влезе при него дебрищанец или друг някои от околните села за някаква разправа и мюдюринът седеше по цял ден сам в канцеларията си. И може би беше по-доволен от тая си самотия — тъжен човек беше и той, огорчен, като да бе рухнало нещо в него. Учителят Милош Ванков трудно се сдържаше да не каже какво мисли, а бе влязъл той еднаж и при мюдюрина; едно от заптиетата бе набило двама негови ученици и Ванков бе отишъл да се оплаче. Те започнаха разговор, а Ванков и пред него не се сдържа.

— Турция — каза той — от петстотин години не е помръднала ни стъпка напред, всичко гние в нея. Ако има някои да се борят против властта, те не се борят толкова за свое царство, колкото се борят за напредък и свобода.

Мюдюрът му отговори с тихия си глас:

— Не мислете, даскал ефенди, че всички други в Турция са доволни от безредието и неправдите в нея. Борете се, даскал ефенди — каза му направо турчинът, — но недейте с оръжие и с кръв.

Такъв човек беше Синан ефенди и кои знае как бе станал мюдюрин на такова място като Железник, но чаушинът му Хасан и неколцина от заптиетата му бяха голямо зло за дебрищани. Също и другите заптиета — те пък бяха вечно гладни и жадни. А още по-голяма беда за Дебрища беше аскерът. Като дойдоха още първия ден, воиниците се пръснаха из селото, влизаха по дворищата, задигаха каквото им попадне за ядене, преследваха младите жени. Тогава ходиха селските старей при мюдюрина, а той ги изпрати при юзбашията в казармата. Юзбашията прибра аскера си и беше строг, биеше воиниците с камшик, но и сега някои от тях влизаха в селото. Аскерът често отиваше да гони комити из планините и тогава селото биваше по-спокоино, ала като се случеше комитите да убият някого от воиниците, връщаха се те още по-зли, та дебрищани държаха портите си затворени. Откакто бе дошъл аскер в Дебрища, млада жена не смееше да излезе сама ни по селото, ни по нивата или в гората. Не беше страхът само от простия аскер — по дворищата се заглеждаха и тримата забити91. Подмамил бе единият една млада невеста и тя бе почнала да го пуща в къщата си. Но тоя срам за селото не продължи много, йоле Ядрев, селският воивода, уби блудницата сред двора и, а друга такава жена не се намери вече в Дебрища.

Кузман Велянов, Милош Ванков и Йоле Ядрев бяха комитетските ръководители в селото. Йоле Ядрев беше овчар, повече с овци и кози се занимаваше, имаше кошара в планината, но за комитетската работа всякога оставяше и овци, и кошара. Имаше той шест деца и само две от тях бяха по-ячки, помагаха му донякъде, когато правеше сирене или събираше зимна храна за овците. Каза му някои за тия шест дребни деца:

— А бре, йоле, ти къде с тия шест деца, сиромах човек си, не е шега комитетската работа: и в затвор можеш да попаднеш, и турците може да те убият.

— Ами тъкмо за тия деца бре, люде, работя аз с комитета. Да видят те поне бел ден. Може аз да не дочакам, но като се освободи Македония, такова време ще дойде, че никои гол и гладен нема да остане.

Около тях тримата се събираха и други млади, пък и по-стари мъже в Дебрища, тях слушаха за всичко, а някои, отишли по гурбет, в писмата си до своите люде най-напред за тях тримата ще пишат поздрав, наравно ги слагаха с баща си и майка си. То беше заради Организацията — такава чест и обич имаше тя у всички. Не бяха се клели всички в Дебрища да служат на комитета, но всички бяха готови да служат и служеха, щом станеше нужда. В селската чета влизаха двадесет души — не беше нужно повече. Като се заговори по едно време да се нападне казармата, наскачаха готови за тая работа почти всички мъже в Дебрища, кои с пушка, кой със секира.

А някои и тъй, с голи ръце. В такова място и сред такива люде попадна сега Борис Глаушев. С Милош Ванков той и сега често водеше дълги разговори, те двамата не се насищаха да приказват и спорят. Ванков все носеше книги, отваряше ги, тупаше с ръка по отворените страници и викаше:

— Виждаш ли, виждаш ли какво пише тук? Ти не си чел това нещо. Ти все със своя ум съдиш за всичко, а един човешки ум е малко за големите проблеми. Писали са хората и са мислили — на, чети!

Борис вземаше послушно всяка нова книга, четеше я усърдно и после те двамата викаха и спореха за нея. Един път Ванков каза на Бориса:

— В некои отношения ти приличаш на съпрузите Ничови, еснафин и егоист си като тех. И ти като тех над всичко поставяш своята драгоценна личност, а в живота важно е масата, колективът.

— Нашият народ не е ли един колектив?

— Разбира се. Но ти всичко виждаш със своите очи, а требва да се слееш с колектива, да изчезнеш с него.

— Значи, да изчезна като личност.

— И това нема да е голема загуба, но аз ти казвам да поставиш колектива над своята личност, която не може да съществува без него.

По-други бяха разговорите на Борис с Кузмана Велянов, с Йолета Ядрев и с други като тях. Чрез тях навлизаше все по-надълбоко в народното дело, в самия народ, в душата му.

Той ходи на няколко пъти в града, за да види старите си родители, но към края на лятото даде съгласието си да го условят за учител в Дебрища.

Към края на август Милош Ванков получи от околийския комитет бързо шифровано писмо, с което му се съобщаваше, че към Железник се движи голяма върховистка чета, дошла от България. Околийският комитет нареждаше на ръководството на Железнишкия район върховистите да бъдат обезоръжени и върнати назад или, в случай на съпротива, да бъдат унищожени. В писмото се съобщаваше също, че е дадено нужното нареждане до двете чети, околийската и полската, които да бъдат засилени и от милиция. Ванков веднага изпрати куриер, за да влезе във връзка с околийската чета, а още рано на другия ден получи съобщение, че в гората Летница, близу до Дебрища, беше Гьоре Павлев с четата си.

— Ще доида и аз с тебе — каза Борис Глаушев на Ванков. — Заедно ще гоним върховистите.

— Не — отвърна рязко Ванков. — Не са нужни там двама даскали. Един стига. Ще вървим с Йоле Ядрев и неколцина от селската чета. Ще вземем люде и от другите села. С пушки.

Ванков обу опинци, препаса патронташ, взе пушка. Борис го гледаше учуден — свикнал бе да го вижда повече с книга в ръка.

За два дни в гората Летница се събраха двете чети, надоидоха малки групи въоръжени селяни, та цялата дружина нарасна на петдесет души. В същото време непрекъснато сновяха куриери и съгледвачи, които следяха движението на върховистката чета. Дойде вест, че върховистите бяха навлезли вече в Железник и се бяха настанили в село Мурени, на около три часа път от Летница. Те бяха двадесет и двама и ги водеше българският поручик Димитров.

— Даскале — каза околийският воивода на Милош Ванков, — ти ще се разправяш с них. Дошли са синковците майчини да освобождават Македония. Пък ако не щат да разберат от дума — ние с Гьорета ще ги наредим.

Гьоре Павлев гледаше мрачно пред себе си и нищо не продума. Секретарят Наумов рече развълнуван:

— Не са тръгнали те за доброто на Македония, щом е против волята й, но дано не се стигне до кръвопролитие.

Дружината тръгна за Мурени след полунощ пристигна до селото малко преди да се раздени. Другарите на Ванков срещнаха в тъмнината двама тамошни люде, които бяха излезли да посрещнат засилената околийска чета, както бе уговорено чрез куриерите.

— Какви са тия люде, офицер бил воиводата им, ама да ги видите само — започна единият от муренците и гласът му потреперваше. — Още не са влезли в селото и вие, велят, сички сте предатели! Хванаха нашия селски ръководител, Силяна Размов, вързаха го, ще го колят!

Село Мурени беше в едно дълбоко долище, обградено от три страни с гористи стръмнини, и върховистите бяха сложили часовои само по пътя за града. Засилената околийска чета обезоръжи часовоите, влезе незабелязано в селото и обсади здраво трите къщи, в които се бяха настанили върховистите. Селяните веднага бяха усетили четата, наизлязоха мнозина и всякак й помагаха, а неколцина излязоха с пушките си и се присъединиха към нея.

Милош Ванков, Наумов и йоле Ядрев влязоха направо в къщата, дето беше воиводата на върховистите с петима свои другари. Тъмно беше в ниската каменна къща и едва когато Ванков, Наумов и Ядрев влязоха в стаята, дето спяха шестимата върховисти, чу се сърдит, но ясен, сякаш детски глас:

— Кои е бре? Кои влиза…

Раздвижиха се много люде в тъмнината, дочу се подрънкване на оръжие и после се чу строг, заповеднически глас:

— Я запалете веднага светлина!

— Не сме лоши хора — рече Ванков.

Някои се опитваше да запали кибрит, но една от жените в къщата влезе със запалено газениче, като го засеняше с ръка, и го сложи на една ниска поличка. Сега Ванков се намери срещу един млад и доста висок мъж с ниско остригана глава, с големи тъмни очи и дълги поразрошени мустаки; той стоеше насреща с изпъчени гърди, взел набързо в ръка револвера си в кожен кобур с широк ремък, и не личеше, че току-що се бе събудил. Очите му проблясваха остро при слабата светлина, която трептеше колебливо по брадясалото му лице. С бързо, привично движение т си препаса револвера и рязко попита:

— Кои сте вие? Как влязохте тук?

— Поручик Димитров, ако не се лъжа — каза Ванков. Застаналият срещу него мъж кимна сърдито с глава, а Ванков продължи: — Не беше много трудно да се влезе тук.

— Я, приятелче — чу се същият почти детски глас и сега прозвуча присмехулно. — Влезъл си, ама де да видиме как ще излезеш… Пък и пушки надигнали…

Ванков се обърна нататък. В единия ъгъл на стаята се бе изправил като мечка на задните си нозе един около тридесетгодишен мъж, доста приведен, с дебел врат и голяма глава, с широко кьосаво лице, та и при слабата светлина на газеничето личаха едрите му груби черти, но малките му очички се губеха в сянка под ниско ръбесто чело. Той беше почти нисък на ръст, но широк, късите му нозе бяха леко извити навън, а ръцете му бяха много дълги и дръпнати назад. На главата му бе натиснато плитко калпаче, той, види се, така бе спал, а в пояса му, препасан и с патронташ, бяха набучени револвер и два ножа. Какъвто изглеждаше силен и груб, чудно звучеше почти детският му глас. На широкото му лице, някак оголено и дори без вежди, стоеше като залепена там лукава усмивка, долавяха се весели, присмехулни нотки и в гласеца му, но малките му очи тънеха в черна сянка. Той продължи:

— Виждам ви аз, приятелчета, кои сте и що сте и ще ви кажа, че отдавна веке не съм гризвал крехко даскалско месце. Яде ми се мене блажно, обичам аз, приятелчета, блажно.

Поручикът му махна с ръка да млъкне, той поклати голямата си глава, ръмжейки глухо, а лицето му все тъй се усмихваше.

Наскачали бяха и петимата върховисти, само един от тях продължаваше тихо да лежи в ъгъла и може би все още спеше. Двама бяха взели пушките си и стояха наежени до воиводата си. Той кимна строго към Ванков:

— Говорете.

Ванков подпря мършавите си ръце върху цевта на своята мартинка и попита спокоино, макар да напираше в гърдите му силен гняв срещу тия люде:

— По чия заповед и с чие разрешение сте навлезли въоръжени в нашия район?

— Не ви дължа никакъв отговор — отвърна бързо поручикът, но сетне отеднаж рече: — По заповед на Върховния революционен комитет. А вие какво?

Ванков продължи:

— Веднага ще ни предадете оръжието си всички и ще се върнете, откъдето сте дошли. В противен случай…

— В противен случай? — прекъсна го поручикът.

— В противен случай — продължи Ванков — ще ви избием.

— Хехехе! — ухили се цяло кьосавото лице на тоя в ъгъла. — В противен случай, а? Хехе…

Той се приближи с тромави стъпки, застана близу до Ванков и го заоглежда, сякаш го подушваше, с ръка върху широката дръжка на един от ножовете в пояса му.

— Чалма… — подвикна един от върховистите, застанал до стената насреща — ти се дръпни оттам.

Чалмата не го и погледна, а се обърна към воиводата си, лицето му все се усмихваше:

— Да ги изведа вънка тия приятелчета… един по един… тука, пред вратата.

Ванков каза:

— Махни се ти, човече, с тия свои ножове.

— Нема да уплашиш никого — каза след него и Ядрев.

Пристъпи към поручика и Наумов.

— Не разбирате ли… требва да се подчините, вие сте обсадени. Или искате да се пролива кръв!

Обади се пак Чалмата с тънкия си гласец:

— Вие сте кокошкари… попикани даскалчета. Кого ще плашите бре? Сичките ще ви изколим, да отървем Македония от вас. Предатели! Автономна Македония искате, а? Ще ми облажите вие ножа, виждам…

Поручикът пак му махна с ръка да млъкне и каза:

— Вие сте много дръзки. Дадена ми е заповед и аз ще я изпълня. Всички тук ще се подчините на волята на Върховния комитет, които…

Ванков го прекъсна:

— Тук се изпълнява само волята на македонския народ и на неговата Вътрешна организация. Вие идвате отвън и чужда воля искате да налагате.

— Не ме прекъсвайте! — викна нервно поручикът, но в същия миг вън се чуха бързи стъпки и в стаята се втурна друг един от върховистите — гологлав, разчорлен и без оръжие. Той викна още от вратата:

— Това е безобразие, господин поручик! Ние не сме тръгнали, за да…

Веднага след него в стаята влязоха с насочени пушки Гьоре Павлев и неколцина от четниците, струпаха се на вратата и други от четниците. Стаята се изпълни с люде. Гьоре Павлев рече през зъби:

— Хвърляйте сички оръжието! Горе ръцете! Какво чакаш ти? — викна той на поручика и притисна пушката си.

Които от върховистите държаха пушки, веднага ги пуснаха на пода и всички дигнаха ръце, също и Чалмата, но револверът и двата ножа стърчаха в пояса му. Дигна ръце сега и поручикът, бавно, с побледняло лице, а и неговият револвер стоеше в кобура му. Йоле Ядрев пристъпи бързо и издърпа от пояса на Чалмата ножовете и револвера му, а друг от четниците посегна към револвера на поручика. Тогава поручикът викна с разтреперан глас:

— Срамота! Аз съм български офицер!

Чу се от вратата гласът на Марко Чендов:

— Даваш ли честна дума, че нема да си послужиш с него срещу нас? Да не те унижаваме…

— Давам честна дума — отвърна поручикът.

— Пусни си ръцете.

— Качеството ви на български офицер — каза Ванков — ви налага по-други задължения, а не да нахлувате тук като бандити и да…

— Не обиждайте…

— … и да връзвате хората, да ги заплашвате, че ще ги колите, сигурно в името на велика България.

— Да, господин поручик — чу се отново гласът на влезлия преди малко върховист, — това е безобразие… тоя — посочи той Чалмата — е заклал селянина там в зимника, вързан го е заклал.

Широкото, почти голо лице на Чалмата и сега като че ли се усмихваше, само едва-едва побледня. Поручикът продума с глух глас:

— Аз не съм давал такава заповед. Казах да задържат селянина, понеже не искаше да ни пусне в селото.

— Той ме напцува, селянинът… — чу се гласецът на Чалмата, сега още повече изтънял.

— Те заедно с часовоя, господин поручик, часовоят пуснал Чалмата при задържания — каза пак същият върховист и току се обърна към Чалмата: — Кръвопиец! Главорез…

Стаята бе се изпълнила вече с утринен здрач, та мижавото пламъче на газеничето бе избледняло. Ванков каза:

— Чендов, да излезем вън всички.

Вън бе изгряло ведро лятно утро, но слънцето още не беше се показало. Широкият селски двор беше пълен с люде — дигнало се бе и цялото село. Обградени в кръг от четници с ножове на пушките, стояха там обезоръжени, посърнали върховистите от другите две къщи; щом узнали за убийството на селския ръководител, Чендов и Павлев ги изненадали с людете си и ги довели тук. Селяните се бяха струпали да гледат. Заговори пак Банков и скоро настана тишина наоколо. Той се обръщаше повече към поручика, но се обръщаше често и към другите върховисти — съдеше ги той сега пред насъбралия се народ:

— Ето какво вършите вие в Македония и сами съдехте за делата си, ако има съвест във вас и ако некои от вас са дошли с добри, с братски чувства към тоя народ. Не ви е канил тоя народ, а вие идвате да му налагате волята си и не питате каква е неговата воля. Налагате волята си с нож. Защо убихте Силяна Размов? Той беше избран организационен ръководител на селото и така вие посегате върху нашата народна организация, върху нашето народно дело.

— Господин… — обади се насреща поручикът и продължи: — Ние идваме тук да се борим за свободата на Македония и да дигнем на оръжие тоя робски народ. Повечето от нас са македонци, и аз също, даже и Чалмата. Македония е българска земя и аз съм български офицер, дошъл съм тук да изпълня своя дълг.

— Господин поручик — отвърна Банков, — които иска да помогне на поробения македонски народ, той влиза в редовете на неговата организация, подчинява се на нейния устав и закон. А вие убивате хората и, най-преданите й хора, и сте само оръдия на Фердинанда, които иска да прави велика България.

Поручикът мълчеше. Банков се обърна към събраните наоколо:

— Какво да ви кажа повече аз, братя — съдете вие сами що за хора са тия и кому служат: дошли са тук и са убили Силяна Размов, а вие всички знаете кои беше и какъв беше Силян. Те убиха най-верния човек…

— Аз не съм казвал да убият задържания — прекъсна го пак поручикът.

— Но вие доведохте тук убийците — отвърна веднага Банков и продължи: — Те убиха най-верния човек на народното дело в Мурени и са дошли да ви лъжат, че ще ви освободи Фердинанд, които е винаги готов да пожертвува Македония и македонския народ, да ги потопи в море от кръв заради своята царска корона.

— Дайте ни ги да се разправиме с них! — чу се силен глас и после се надигна шумна врява наоколо.

Банков дигна ръка и отново настъпи тишина. Той каза:

— Имаме заповед да вземем оръжието им и да ги пуснем да си вървят, откъдето са дошли. Така ще направим. Ще задържим само убийците на Силяна Размов, които требва да получат своето заслужено наказание: убиеца и часовоя, които е предал нашия Силян в ръцете му.

Двамата виновници стояха сами край групата на върховистите. Стоеше там все тъй приведен, с отпуснати дълги ръце Чалмата и лицето му сега беше съвсем побеляло при светлината на ясното лятно утро. До Чалмата стоеше часовоят — висок млад човек, с дълъг врат и глава много малка спрямо дългото му тяло. Той все облизваше устните си и гледаше пред себе си с опулени, празни очи. Сякаш едва сега разбра той какво каза Банков и току викна с пресипнал, плачлив глас:

— Не съм виновен… аз не съм виновен! Чалмата дойде и ми каза… воиводата заповядал да заколи селянина… бил наш противник и го напсувал него, Чалмата. Той, Чалмата, и по-рано искаше да заколи двама селяни… той се с ножовете… Не съм виновен аз, братя… Той ме излъга и аз го пуснах при селянина, а той беше вързан и Чалмата веднага го уби с нож.

Банков пристъпи, мина през редицата на четниците, които бяха обградили върховистите, и се спря пред Чалмата:

— Верно ли е това? — Чалмата нито се помръдна. Ванков отново попита: — Верно ли е, че си го излъгал?

Чалмата пак не отговори. Ванков сви лице от погнуса:

— Ти искаш и него да погубиш. Какъв човек си ти? Убиец… — Сетне той се обърна към поручика: — Ето какви хора сте повели. И тоя хубавец… Приберете си го!

Той бутна часовоя към другите върховисти. Часовоят отвори още по-широко очи, облиза наново устните си и сякаш не вярваше, че бе спасен от наказание. Тогава пристъпи към Ванков друг един от върховистите — същият, които пръв се бе възмутил от убийството на Силяна Размов. Той беше също млад човек, мургав, чуваше се как диша дълбоко от вълнение.

— Не… аз… — започна той — аз не съм дошъл тук, за да вървя против тоя народ! През целия път си мислех, като виждам какво е тук, и мене сега всичко ми става ясно. Народът тук се бори, има си своя организация и не ще никои да му се бърка, а нас там, в България, ни лъжат. Братя — викна той по-високо, със закрепнал глас, — аз съм от България, но искам от сърце да се боря за свободата на Македония, да се боря с вас заедно, а не против вас, приемете ме във вашите редици, от сърце желая!

Той млъкна, но се чуха и други гласове сред групата на върховистите, раздвижиха се там още неколцина, размахаха ръце:

— И аз искам! И аз съм от България! Разбрахме всичко, лъгали са ни, а нали виждаме какво е тук и по целия път дотук… Приемете ни с вас… — Аз пък — чу се и друг глас там, — аз съм си македонец…

Отдръпнаха се настрана и четиримата — Ванков, Чендов, Павлев и Наумов, говориха те тихо помежду си някое време. Сетне Гьоре Павлев се приближи с бързата си походка към Чалмата и го издърпа за пояса, кимна на двама от четниците, които веднага застанаха с пушките си от двете страни на убиеца.

Пристъпи и Ванков, застана срещу групата на върховистите и рече:

— Македонският народ приема с радост и благодарност всяка братска, искрена помощ в своята борба. Които от вас желаят искрено да помогнат на своите поробени братя и са готови да се подчинят на наредбите на Вътрешната организация, на нейния устав, ние ще ги приемем в нашите редици с отворени обятия. А другите веднага да се връщат, откъдето са дошли, и ако още един път бъдат заловени с оръжие на македонска, земя, към тех ще постъпим, както към всички врагове на Македония.

Трима от върховистите бяха се отделили вече от своята група, веднага след тях се отделиха още двама Един от тях каза:

— Ние ще останем тук, с вас. Ето, братя.

Наоколо настана шумно оживление; чуваха се весели гласове, чуваха се и псувни. Наредено бе двама селяни да придружат групата на върховистите и да я предадат на съседния район, за да продължи пътя си към България. И те веднага тръгнаха през планината.

Двете чети и селската милиция напуснаха Мурени още тая сутрин. С тях тръгнаха и петимата върховисти, които бяха решили да останат в Македония. Поведен бе с четата и Чалмата. Като навлезе цялата дружина в близката гора, двамата четници, които придружаваха убиеца, избутаха го в един дол и го убиха там с щиковете си. Преди да умре, той нададе грозен вик и цял трепереше.

Около един месец по-късно Върховният комитет изпрати през границата други чети с цел да дигнат общо въстание в Македония. Четите успяха да увлекат населението само на Джумайската околия. От 23 септември, когато пукна първата възстаническа пушка, до 1 ноември станаха деветнадесет сражения между въстаниците и аскера главно в Джумайско, но също и по съседните околии — Мелнишка, Петричка, Разложка, Малешевска, Струмишка. Последицата от това предизвикано отвън въстание бяха стотици и хиляди души мъже и жени избити, изтезавани, изнасилени, стотици къщи и цели села ограбени и опожарени, хиляди бежанци към България и една страшна зима за останалото население в тия околии, които бяха дълги месеци наред блокирани от многочислена турска воиска.

XI

Дъхът на планината бързо изстиваше, остро се чувствуваше в него стипчивият, горчив мирис на горската Шума, на зрелите треви, които ставаха твърди и бодливи. По високите долища сутрин край скалистите върхове на планината пропълзяваше лека прозрачна мъглица, която бързо изчезваше още при първите слънчеви лъчи. Късо беше лятото в планината и вече бе отминало. Като утринна мъглица, лека и прозрачна, започна тъга да забулва погледа на Дона. Тя не знаеше откъде иде тая тъга — мъката й по Велко беше много дълбока, — може би беше тъга по отминалото лято, може би беше неясен страх пред приближаващите се зимни бури или беше поради самотията и, а може би тъгуваше за своите близки в града. Дойдоха Мирче и Кузо да и предадат нейния дял от продадените дотогава греди, дъски, дърва и Дона им каза:

— Натоварете тия дни добичетата с дърва и ги закарайте у нашите в града. Кажете им много здраве от Дона, щерка им. Нека се топлят през зимата. А за сметката — ще си я прехванем; вашето нема да се загуби.

— Лесна работа, учителке — отвърна Мирче колкото великодушно, толкова и неясно: ще си иска ли своето от тия дърва, или няма да го иска.

— Не, вие ще си получите вашето — настоя Дона. Сега тя имаше още една грижа: ще я назначат ли селските старци и тая година за учителка? Досега никои не бе отворил уста да продума. Може би старците мислеха, че щом е тук и вече е тукашна, ще си бъде учителка — нямаше защо наново да я назначават. Това беше право, но все пак… Сега трябваше тя да се грижи за семейството. Скоро ще дойде и детето…

Но Дона може би тъгуваше заради рожбата, която носеше в утробата си. Детето беше вече живо в мислите й. И как започваше то, мъничкото, живота си още неродено! Първите душевни и телесни тревоги и болки, в началото на своята бременност, Дона преживя някак скришом, съвсем сама, покрай другите по-големи тревоги около Велко. Когато детето оживя и в мислите й, и в утробата й — тя беше и наистина сама. Какво можеше да сподели със свекърва си? Старата жена ще й каже: „Ами нищо — трудна си и като му дойде времето, ще родиш.“ Скоро след заминаването на Велко тя усети първите движения на детето. Там беше то, милото, под сърцето й. Тя плака в стаичката си от радост, но и от скръб: детето й живееше, растеше, а беше като сираче, без баща. Ето как започваше то живота си още в утробата й!

Ала във всички тия скърби и болки, и грижи, които я връхлетяха толкова млада и тъкмо когато бе намерила щастието си, във всички тия изпитания, тревоги и страхове сърцето й неусетно и все повече се обличаше в твърда кора, в яка броня. В скърби и грижи се бе родила, в дълбините на студени и мрачни води, но сега плаваше по повърхнината и разбиваше вълните с гърдите си. Така тя растеше душевно, зрееше и възмъжаваше.

Тая година на Кръстовден се събра доста народ в църквата. Служба не се отслужи — нямаше свещеник, а нямаше го и Даме Скорнев да изпее поне една или две молитви. Людете влизаха в църквата, шепнеха имената на бога, на Богородица и Исуса, лепяха свещи по свещниците и се кръстеха. Пак бяха дошли повече жени и деца. Дошли бяха и старците. Дона също влезе в малката църква, запали няколко свещи и после, заедно с всички други, излезе в малкия двор пред църквата. И пак както всеки празник старците насядаха на пейката край стената. Дона чакаше да я повикат и стоеше с жените, които се спираха около нея и я питаха за едно или друго. Някои от по-старите жени познаха в очите и по петната на лицето й, че е бременна, и с топло, майчинско съчувствие, с една чудна за тия селски жени деликатност й загатваха какво са познали:

— Благословила и тебе Богородица, учителке. Да си жива и здрава!

— Това е женски дел и не ще го избегне никоя жена, която се е родила жена, а не безплоден камък.

— И ти като нас, учителке. И ни ставаш още помила. Аз съм родила дванайсет и нели виждаш, сега съм на шейсет и осем години.

Старците не я повикаха, а сам Павле Локвенец стана и пристъпи към нея с тояжката си. Отвориха му път жените и млъкнаха да чуят какво ще каже на учителката.

— Ами, учителке, днеска е Кръстовден… Нема ли да ни отвориш утре училището? Лани по-късно започнахме, след Димитровден, но знам аз, сега е време, след Кръстовден.

— Така е, дедо Павле. В града вече са почнали. Ще отворя и аз училището, стига да ми кажете.

— А — Ела, ела да идем там, при старците.

Той се обърна по старчески с цялото си тяло, повлече нозе към пейката. Дона го последва.

— Повели и при нас, учителке — заговори друг от старците. — Ти си ни учителка и навсекъде ти прилича: и при жените, и при мъжете.

— Ох… — седна отново на пейката Павле Локвенец и Дигна към Дона мътните си старчески очи: — Нема го, щерко, свекъра ти Даме… той те доведе миналата година. Нема го тука и юнака ти… Но ти и сама си знайш… Ще те питам тука пред тия старци да чуем думата ти: съгласна ли си да ни бъдеш учителка и тая година?

— Съгласна съм, дедо Павле.

— Като лани ли — за осем лири и прехраната?

— Аз вече си имам своя къща в Рожден, дедо Павле. Нема защо да ме храни селото — да се мъчат децата да ми носят храна, но ще ви искам дванайсет лири за тая година. И аз имам къща да гледам сега, макар да сме само две жени.

Помълчаха старците, само един от тях раздвижи беззъби челюсти, дъвчеше думите си:

— Дванайсет лири… дванайсет… Не са ли много… Дълго кима с глава Павле Локвенец, преди да продума, и най-после рече:

— Не са малко пари дванайсет лири. Но кого ще търсим, като си ти тука и кои ли ще дойде за по-малко? Ти добре си помислила за сичко, учителке. Не щеш с прехрана — така и за нас е по-лесно. За нас може да нема, но като сме дали дума, за тебе требва да има. А никои нема да ти прати само хлеб и сол. Сега и за нас ще бъде по-лесно. Учена си, добре си помислила за сичко. И ти имаш къща да гледаш, така е. Нека бъдат дванайсет лири, учителке, тая година. Нема да погази думата ни и дедо владика. А, какво ще кажете… за дванайсет лири — обърна се той към другите старци, наляво и после надясно.

— Харно… Е, харно…

— Дванайсет лири… Е, харно де, харно…

Пак закима с бялата си глава Павле Локвенец и рече:

— Иди сега, учителке, кажи на жените да пращат от утре децата на училище. А за другото — немай грижа. То си е наша работа.

Тръгнаха всички да си вървят — време беше. Тръгна да си върви и Дона сред цяла дружина жени в шарени носии, като сред ярко разцъфтял се храсталак, които се люлее от вятъра, сред тихия, ритмичен звън на сребърните и медни пари по нанизите. Питаха я и я разпитваха за училището, всяка майка питаше за своето дете едно и друго. Едва когато наближи къщата и трябваше да се отдели, една от жените — баба Клисурица, яка, още пъргава шестдесет и пет годишна жена с твърд, смел поглед и алени бузи — едва сега се сети да я попита със своя гърлен, почти мъжки глас:

— Ами къде е свекърва ти? Не беше в църква.

— Немощна е малко от вчера — отговори Дона.

— Ееех… — обадиха се други от жените — стар човек веке… И на нея много й се събра, сиромашката: мъж, син… Пуста майка! Е хайде, учителке, со здраве! Утре ще ти пратиме дечицата. Ти му мисли, а у нас в къщи ще постине.

Дона се отправи към къщи. Предния ден стрина Ордена легна болна, не пожела да стане от леглото и тая сутрин. Като се върна от църква, Дона отиде да я надзърне:

— Как си, майко? Още ли не ти е добре?

— Не ми е нищо, чедо, нищо не ме боли. Само искам тъй да си полежа. Не ми се става, не мога да стана. И малко нещо тука, за гушата ме стиска.

— Полежи си, полежи си, майко. Почини си. Искаш ли нещо?

— Нищо не искам, сине.

Старата жена утихна, като че ли и не дишаше. През целия ден тъй. Дона се опитваше да и заговори, да й даде нещо да похапне.

— Нищо не искам, щерко.

— Да повикам некоя жена, майко, да те види, да те полекува. Да повикам баба Клисурица, тя питаше за тебе тая сутрин.

— Не, сине… Утре ще видим. Да пренощувам… може и така да ми размине. А харно е да дойде КлисУрица… тя умей. Ама утре, утре… Кого ли ще пратиш утре да я извика, сама си…

— Некое от децата. Утре отварям училището. Ще дойдат деца.

Тихо лежеше в коравото си легло старата жена и така я остави Дона през нощта. Поиска само една глътка водица. Дона й даде и се прибра в стаичката си. Като излезе отново на другата сутрин, стори й се, че в голямата стая е някак много тихо. Спусна се с тревожно предчувствие към болната.

— Майко!

В стаята стана още по-тихо и страшно. Наведе се Дона над болната, видя лицето й и позна: стрина Скорневица беше мъртва.

Дона не беше виждала така отблизу мъртъв човек и тъй, съвсем сама. Бяха й умрели някога едно сестриче и после едно братче, но винаги я изпъждаха вън, да не гледа. Като умря стрико Даме, свекърът й — никои нищо не искаше от нея. Какво да прави сега? Ето и това трябваше да дойде и да мине.

Наблизу нямаше жива душа. Едно от кучетата вън, усетило присъствието на смъртта, тихо полайваше и виеше. Дона се спря близу до външната врата и се боеше да се обърне към мъртвата. И като че ли чакаше да чуе гласа й, но не нейния истински глас, а някакъв друг, задгробен глас. А знаеше тя, че трябваше да измие мъртвата, да я облече в чисти дрехи, да я сложи по християнски на смъртен одър. Трябваше да изпрати някого за Велко. Къде ли е той сега? Трябваше да прати някого и до дъщерите на умрялата. Дона само един-два пъти бе виждала двете си зълви, задомени в други села. Не, тя нищо не може да стори сама! Не смее и да се обърне към умрялата. Ще чака да дойдат децата. А беше още рано…

Изеднаж Дона се сети, че очите на умрялата й свекърва бяха останали полуотворени. Прокълнат и нещастен е човек, които няма в смъртния си час ръка на свои близък, която да затвори очите му! Прокълнат и нещастен… Така ли трябваше да умре тая жена, майката на Велко? Далеко бяха децата й, а не беше ли и тя, Дона, нейно дете?

Младата жена бързо се обърна към умрялата. Детинският й страх бе заключил сърцето й. Но сега някакъв обръч около гърдите й отеднаж се пукна. С разтуптяно сърце — все още от страх — Дона пристъпи, наведе се над мъртвата и внимателно, като че ли да не я нарани, притисна с пръсти полуотворените й клепки. Дръпна завивките. Колкото беше дребна стрина Ордена, напоследък се бе смалила още повече и лежеше с присвити колена. Дона я обърна на гръб, прибра ръцете й, после, не без усилия, изпружи нозете й. Като усети в отпора на старческите твърди колена, че мъртвата вече се вдървяваше, Дона отново почувствува в сърцето си студен, вледеняващ прилив на страх. Но само за малко. Дона пак се наведе и притегли завивките до гърдите й. Спря се за миг, погледна лицето на умрялата. Старата жена сякаш беше заспала. Не, Дона вече не изпитваше никакъв страх. Тя намери восъчна свещ, запали я, приближи едно столче край главата на умрялата и залепи на него свещта. Бледата светлина на свещта пропълзя и затрептя по лицето на мъртвата, по ръцете й като по студен камък. Мълчаливо се прекръсти Дона три пъти. Тя се обърна и отиде до външната врата — да я полъхне хладният утринен въздух. Не беше още всичко свършено — тя трябваше да окъпе мъртвата, да я облече в по-прилични дрехи. Негде вън се чуха детски гласове — децата започваха да идват. Сега ще ги върне да съобщят в селото. Тя излезе пред вратата. Няколко подранили дечица с торбички през рамо бързаха към училището. Дона ги повика:

— Днес нема да има училище, деца. Баба ви Ордена умре. Вървете си в къщи и кажете там на вашите за баба Ордена. Кажете: учителката горе е сама.

Децата припнаха назад, към селото. След някое време по площадката се зададе баба Клисурица, а после дойдоха и други жени.

Погребаха стрина Ордена до пресния още гроб на Даме Скорнев, долу, в селските гробища в долината. Всичко мина според както беше ред и обичай, людете се разотидоха и в къщи останаха само Дона и двете й зълви — Захария, по-старата, и Босилка, по-младата. Селата и на двете бяха някъде далеко из планината и бяха дошли едва на другия ден след смъртта на майка си, та веднага щом пристигнаха, погребението започна. И сега нямаше поп, та старците, доколкото знаеха, рекоха по някоя молитва.

А Велко не дойде на погребението на майка си. Тръгнаха двама души негови другари от селската чета да го търсят из планината и по околните села, но се върнаха на другия ден без него. Те бяха влезли в следите на околийската чета, но и дотам спряха. Научиха от верни люде, че три силни потери от аскер преследваха четата от три страни и тя беше постоянно в движение, за да не попадне в обсада. Те се върнаха в Рожден — къде ще гонят Велко… Ех, бог да прости бабичката!

Двете сестри, Захария и Босилка, бяха дошли бързо, но не бързаха да си отидат, макар че бяха оставили къщи, деца. Те и двете бяха по-стари от Велко, имаха неговите сиви очи. Захария беше едра, кокалеста, над тридесетгодишна жена, а Босилка беше няколко години по-млада и дребна като майка си. Дона забеляза, че те се държаха студено, дори враждебно към нея, но си помисли, че това е от скръб. Ала като останаха сами в къщи след погребението, Захария, както беше намръщена, изеднаж каза:

— Татко умре, а ние не можахме да го видиме… Турци имало тогава в Рожден, не дойде никои да ни каже. Сега и майка умре, Велко тръгна с комитите… тая къща запустева.

Тя говореше уж на сестра си, но всяка дума беше насочена като удар срещу снахата, срещу Дона. А Босилка все повтаряше каквото кажеше по-старата сестра:

— Е… запустева татковата ни къща.

Дона ги виждаше за втори или трети път, но те й бяха мили преди още да ги види — нали бяха сестри на Велко? Защо й се сърдеха те, защо бъбреха такива укорни, неправи думи? Но нека бъде тя по-разумна от тях, нека ги погали по челото като вироглави мулета и може би ще се укротят.

— Не говорете така, сестрици… Татковата ви къща нема да запустее.

Те и двете останаха като позасрамени. После се спогледаха и Захария дигна нос към снаха си — добре, щом искаш с кротко и с благо! — и каза гласно:

— Нема да запустей, но нема да е веке наша. Ти ще си тука. Едно е татковата къща, а друго е…

— Ами сега ще ви бъде братова къща — прекъсна я Дона. — Един ден Велко ще се върне, това си е пак ваша къща, братова.

— Наша, наша, ама я ни дай ти каквото си е още наше тука, пък ние сега си имаме свои къщи.

— Аха! — подвикна неволно Дона и млъкна. Сетне веднага додаде: — Аз не знам що е тук ваше и неваше.

— Знай се що е наше — разкърши вежди Захария. — Ето, ще отворим най-напред сандъка на майка. Ти не бои се: каквото ти се пада като на снаха, ние нема да го вземеме. Пък ти и не си селянка, та да носиш от майкината руба. Ние ще вземеме само това, което ни се пада. И от сандъка, и от покъщнината. И ние сме родени в тая къща.

— И ние, ами… — отвърна като ехо след нея Босилка.

Сега изеднаж видя Дона колко й бяха чужди тия две жени. Сестри на Велко, ето и неговите сиви очи, но те бяха дошли да ограбят тая къща, искаха да отварят сандъци, да тършуват, да делят свое и несвое. А тая къща беше вече нейна къща, сега тук тя беше господарката. Тук ще живее до края на живота си, тук ще роди детето си. И гласът й прозвуча твърд и ясен:

— Аз нема какво да деля с вас. Ако има какво да вземете, Велко, брат ви, ще ви го даде един ден. Чуждо и аз не искам. Поседете, колкото искате в братовата си къща, добре сте дошли, но после вървете си със здраве.

Не очакваха такъв отпор двете сестри. Те си бяха помислили, че ще се справят лесно с тая слабичка гражданка, но сега отеднаж се укротиха.

— Ами, нели знайш, ти си учена — започна да се подмилква Захария, — се ни се пада по нещо от майка, от татко…

— Да оставим сега това — прекъсна я пак Дона. — Само Велко знае какво ви се пада, той нема да вземе вашето.

Сестрите вече не продумаха за делба. И не биха имали смелост. Същия ден прелетя над селото вест, като по въздуха, че на около два часа път навътре в планината четата води сражение с потери. Дона ходеше с примряло сърце и лицето й се затвори — стана от сив камък.

Два дни прекара Дона, ослушана накъм планината. Като дойде вестта за сражението, някои казаха, че от Стърмец — най високия хребет отвъд долината — се чували гърмежите. И Дона се напрягаше да чуе — там, сред тия гърмежи, беше Велко в смъртна опасност. После казаха, че сражението продължило до стъмване, че били убити четирима четници и воиводата между тях. Едва късно на втория ден всичко се изясни: сражението бе продължило шест часа, убит бе само един четник, а турците бяха пренесли в града с коли ранени и убити свои люде.

През тия два дни Дона направи тридневен помен на гроба на умрялата, идваха жени и горе, в къщи, а веднага след това сестрите на Велко си отидоха. Започна и новата учебна година, но през цялото време Дона живееше като насън, унесена и заслушана накъм планината.

После отеднаж се видя съвсем сама горе, на високата каменна площадка. Тя си спомняше, че на помена някои от жените сами бяха заговорили:

— Как ще живейш, учителке, сама? Да идваме по една, по две да се редуваме и да те пазим поне нощем. Слезни долу да живейш, в друга некоя къща, пък сутрин ще отиваш заедно с децата на училище.

Жените така и се разотидоха, с приказките си. Подбра всяка своите си грижи, а Дона остана горе сама. Не идваше никои да я пази нощем, а тя нито помисли да слезе долу, да изостави бащината къща на Велко, да изостави своята къща. Тук ще живее тя. Няма да остави малката къща да запустее и нали Велко всеки миг може да дойде и да я потърси — къде ще я търси той? Тук, в своята къща, тук я бе оставил той и тук ще я намери. Няма да угаси тя огъня в това огнище.

Децата се събираха рано сутрин и Дона, вдадена в работата си, не усещаше как минаваше времето до късно следобед. Ала щом пуснеше учениците да си вървят, заедно със заглъхването на последните детски гласове над площадката лягаше тишина, глуха, неподвижна, сякаш тежък прозрачен похлупак. Най-напред Дона пущаше двете кучета, но те нямаше по кого да лаят и лягаха негде умълчани или пък заспиваха. Тя влизаше да разтреби къщата, да си сготви вечеря и обед за другия ден, отиваше за вода, а подир това, на стъмване, чакаше да се приберат козите. Но що беше то — нямаше кои да й цапа и разтуря в къщи, често пъти и не палеше огън да готви, прекарваше с каквото и да е, оставаше само да прибере козите в обора. Оставаше й още много време — човек не може да легне с идването на нощта, пък и сънят не идва по наше желание. Оставаше й много време да седи сама със своите грижи, със скръбта си, със страховете си, да се ослушва в тишината наоколо.

През първите дни, след като се разотиваха учениците й, тя като че ли оглушаваше, като че ли целият останал свят оставаше отвъд някаква стена, през която не проникваше ни звук, ни глас. После започна да долавя познатите й шумове на планината и заедно с тях наоколо започна всичко да се съживява. Ето всичко наоколо беше, както преди. Дори тя сега, в своята самотност, забелязваше неща, които по-рано не бе забелязвала. Тя долавяше и най-причудливите подсвирквания на вятъра, неясния говор на гората, долавяше всяка промяна в чудната и непрестанна игра на багрите по планината, чийто тайнствен, скрит живот все по-ясно се разкриваше пред погледа й. Тишината изчезваше за нейния изострен слух. Сама високо горе, на каменната площадка, Дона не се чувствуваше откъсната от живота. Една привечер, излязла на двора, докато високите планински върхове още пламтяха в ален слънчев блясък и небето беше бездънно море от зеленикава светлина, Дона чу далечен познат грак на птица и дигна нагоре лице: високо над нейното каменно гнездо, по прозрачните зелени вълни на небето, плаваше орел, краищата на разперените му крила загребваха слънчева светлина и проблясваха като сребърни весла. Едва ли друг някои би забелязал самотната птица в небесните дълбини и би чул далечния й зов:

„Кря! Кря! Кря!…“

Дона наведе глава и се усмихна едва-едва:

— Станах другарка на орлите.

Нейният истински живот беше вътре в нея. Това беше непрестанната й мисъл за Велко и тая сладостна, постоянна, все по-нарастваща тежест под сърцето й — нейното неродено дете. Дона следеше всяка стъпка на мъжа си из планините, летеше след него с бързите крила на въображението си и колко пъти сърцето й замираше от страх, макар да не знаеше де беше Велко по същото време и дали наистина беше в опасност. С много по-ясен поглед тя се извръщаше назад, към тяхното общо минало, проследяваше миг след миг времето от тяхната първа среща и виждаше всичко по-ясно, по-светло и отново преживяваше всичките си радости, дори негли с по-голяма сила. Повтарящата се радост в спомените хранеше душата й. От някое време в непрестанния трепет за Велко започна да гори, да се засилва друго едно чувство, скрито дълбоко в сърцето й. Това ново у нея чувство беше гордост. Разчу се, че при последното сражение Велко спасил с голяма смелост околийската чета от сигурна гибел. Дона се гордееше с Велко. Всеки бързаше да й каже по нещо:

— Твоят Велко спасил четата, учителке. Хвърлил се напред и я превел между щиковете на аскера. Твоят Велко, учителке…

О, такъв е Велко! Но Дона смирено навеждаше очи — не искаше да се показва горделива пред тия люде, които също се гордееха с нейния Велко и го обичаха.

Сега тя се страхуваше по-малко за него.

И още една опора имаше тя: детето. Живо беше вече то в утробата й. Вечер Дона седеше край огнището и шиеше пеленки, дрешки на детето си. Вече не минаваха по гърба й тръпки, като зли, хапливи насекоми, когато вятърът пищеше в кумина и чукаше като с ръка по прозорците. Скоро, скоро тя нямаше да бъде сама, скоро ще се чуе в тая глуха тишина, която заливаше и изпълваше малката къща като придошла, мътна вода, ще се чуе глас, нов и силен човешки глас. Дона сега и учениците си гледаше с по-други очи. Гледаше ги като майка и очите й бяха пълни с най-хубава надежда. Погледът й се спираше ту върху някоя руса главица, ту върху някои румени, издути бузи или срещаше две блеснали, чисти и дълбоки зеници и тя се питаше: „Какво ли ще бъде моето дете? Такава ли руса коса ще има, такива ли очи?…“

Така минаваха дните й: в тишина, в самотност, в копнеж. Нека минават, нека минават по-бързо, тя няма да ги спре. Нека дойде по-скоро денят, в които ще се роди детето й. И сетне тя ще чака деня, в които ще се върне Велко завинаги при нея. Кога ли ще дойде тоя ден? Тя ще чака, ще чака…

XII

Започнаха да падат първите слани и планината посърна опушена, като да я бяха близали буйни пламъци. Есенните ветрове прескачаха високите хребети, лудуваха из гората, брулеха листата й. Катеричките пълнеха дълбоките си скривалища по хралупите със зрели горски плодове, в храсталаците шумоляха лениви, натежали зайци, по жълтеещите се поляни минаваше Кума лиса с нов лъскав кожух, сита и смирена, а по скалите насреща весело фиюкаха с крила диви гълъби и гукаха издебело с пълни гуши.

Селим бей пак дойде в Рожден. Дойде пак с голяма тайфа и с цяла сюрия92 ловджийски кучета, но т си гонеше повече човешки лов. Изгърмяха пушки, тупотеха коне, дигна се кучи лай и цялата дружина на бея пак нахълта в двора на Добра Лозанова. Но тоя път тя не излезе да посрещне госта си и той побутна здраво залостената врата. Заблъска тогава беят с цевта на пушката си, но вратата пак не се отвори, а се чу иззад нея гласът на Добра, тих и потаен:

— Нема да отворя, бей. Комитите ми забраниха да те приемам, ще ме убият. Но ти разбий вратата и как ще мога аз да те спра, да те върна? После ти ще ми направиш още по-хубава врата. Хайде!

Селим бей хитро се усмихна. И людете му разбиха вратата с такъв шум и вик, че да се чуе из цялото село. Нададе писъци и Добра, заплака и детето й, пищеше жално и старата й свекърва, скрита в тъмната си дупка негде из къщи. Влезе беят най-после и Добра го посрещна с усмивка, но тоя път не беше много весела. Той разпрати по съседните къщи и другарите си заедно с конете и кучетата и като останаха сами с Добра, каза:

— Наплашили те комитите, виждам аз.

— Не е това — отвърна Добра. И добави: — Мъжът ми се връща. А има и нещо друго — ще се зарадваш ли? Аз съм трудна. От тебе.

— Тъй ли? — подхвърли Селим бей нехайно, едва-едва учуден.

Сега Добра млъкна и втренчи поглед в турчина. Очите й се размътиха от гняв. Тя продължаваше да мълчи и гледа бея, докато гневната мътилка в очите й се изля в няколко едри сълзи. Беят като че ли нищо не забелязваше.

— Гладен съм — каза той. — Ха приготви нещо за ядене.

Добра въздъхна и се засуети около огнището. Тя беше толкова огорчена от своя дост, че нямаше охота да употреби дори острието на езика си. В нейното невярно, променчиво сърце напоследък се бяха набрали доста ядове и тя чакаше с нетърпение бея, за да излее пред него мъката си, да се опре на него, а той… Най-напред дойде заповедта на комитите — да не приема бея, да скъса всякакви връзки с него, а не след дълго трябваше да се убеди, че беше бременна тъкмо от него, от бея. С настъпването на есента наближаваше и времето, когато някои от гурбетчиите се връщаха за зимата на почивка в родното си село. Тоя път и Добра получи вест, че нейният мъж ще си дойде да прекара зимата със семейството си. Тя не се уплаши много нито от заплахата на комитите, нито от нежеланата бременност, но завръщането на мъжа й усложняваше всичко. Колкото и да беше лекомислена и безгрижна, невярната жена се уплаши от предстоящата среща със законния си стопанин — съпруга. В грижите и в страха си тя се надяваше на всемогъщия бей — той ще я освободи от тия грижи и тревоги. Ако беят застане насреща, какво може да стори мъжът и? Затова тя посрещна турчина още от вратата с всичките си ядове: и комитите, и нежеланото дете, и гурбетчията, които си идваше в несгодно време. А беят като че ли не я чуваше.

— Мръсна турска вера, поганска… — неволно прошепна тя.

— Що рече? — попита беят, разположил се край стената до огнището. И пак сякаш й се подсмиваше.

— Нищо — каза гласно Добра. — Проклинам си дните.

[# Дост — приятел.]

— Ех, ех, пък ти… — махна с ръка нехайно турчинът. Обладан от внезапна мисъл, той бързо се приповдигна като се облегна на твърдата, пълна със слама възглавница: — Ами я ела с мене в града. Не щеш ли? Ще станеш кадъна. Имам три жени: ще станете четири. Добра го погледна с бялото на очите си. И огънят, пуст да остане, и той не искаше да се подхване. Лютивият пушък пълнеше очите и, тя ги разтърка с опакото на малките си ръце и каза:

— Нема да си променям верата…

— Хм — засучи тънкия си мустак беят. — Имаш ли ти вера?

— Имам! Имам! — цяла се изви към него Добра със стиснати малки юмручета, кичур коса падна изпод кърпата й, лицето й пламтеше, а от очите й бликнаха два извора. — Имам вера, турчине, хубава християнска вера, а вие, турците, сте некръстени кучета, поганци…

Беят се усмихваше глупаво, но и се поотдръпна — уплаши се от ноктите на тая малка, разгневена жена. Той я познаваше — тя нямаше ум, в нея лудуваха триста дяволи, тя можеше всичко да направи! Виждал я бе да къса в самозабрава ризата си на късчета, да разкъсва с нокти бялата си кожа, да хапе със зъби като бясна кучка. И той дигна ръце:

— Чакай, Добро… Успокои се! Аз се пошегувах с тебе малко, ти не се кахъри, бъди рахат…

Котката прибра ноктите си. Тя искаше да се владее, да се съсредоточи, да не изпуща това, което й предлагаше дългоочакваният случай. Какво ще стане с нея, ако разсърди и прогони турчина? Но това беше само един от гласовете, които говореха, шепнеха или крещяха в нея — това беше гласът на благоразумието. Тя чуваше и други гласове в себе си и други някакви сили се движеха в нея, бореха се и я тласкаха към неочаквани, немислени преди това постъпки и думи. Нейното сърце кипеше и клокочеше като тоя черен котел на огъня. Тя се укроти, стана ласкава, започна да се подмилква — искаше да бъде разумна, но и сама не знаеше какво би направила, какво би казала в следващия миг.

— Какво ли да ти кажа, бей… За мене нема веке Живот в село. Ако не ме убият комитите, селяните ще ме пребият с тояги и камъни. Ако и те не ме затрият, мъжът ми ще ми отсече главата.

Беят помълча и рече:

— Ще дойдеш при мене в града, казах ти. Аз ще продам гората и нема да идвам веке в туй мръсно село. Друго нема какво — така ме съветва и кадията в касабата. Ще кажа да я купят вашите тука, да я купи селото, а ако не ще — друг купувач ще намеря. Така ще се отърва от тая беля и нема да идвам повеке тука.

— Нема да идваш… — подхвана думите му Добра замислена. Сетне тя изеднаж каза: — Ами аз нели имам дете от мъжа си… Какво ще стане с него, ако доида в града?

— Чуждо дете не ща — отвърна беят хладно.

— А… не щеш…

— И без това ще ми донесеш едно… това, що е в корема ти. А и то кои знай дали е от мене.

Добра мълчаливо го погледна, но той гледаше някъде пред себе си. Мръсно турско куче! Тя прехапа до кръв устни, за да не извика. Той я засегна жестоко. Детето беше наистина от него, а той изказваше подозрение, не вярваше. Турчинът и не подозираше какъв опасен огън подклаждаше в тая малка, невярна и променчива, но буйна и страстна жена. Тоя ден и той беше напълно в ръцете на дявола.

Те замълчаха. Добра ходеше нагоре-надолу — готвеше ядене, а в очите на бея гореше все по-ясно една мисъл и той продума:

— Какво става с даскалицата…

Добра търсеше нещо в един долап, беше с гръб към турчина. Тя спря да търси за минутка и беят не видя как по лицето, по шията й се разля бледност, като че ли някакво чудовище бързо изсмука всичката й кръв. Добра отговори с глух, отпаднал глас:

— Тука е…

И отеднаж я обля гореща вълна. Мозъкът й започна да работи трескаво. Мислите й се кръстосваха в лудешко безредие! Учителката! Светица… Нега загине и тя! Нека се измърси от глава до пети. Ето и нейният мъж я изостави, сега и тя ще отвори вратата на бея. Умна за трима мъже, учена — всички й се покланят. Нека легне и тя с чужд мъж, с турчин! Ще видим тогава какво ще каже Велко, къде ще гледа. Ех, как ще се смее Добра тогава! Нека и тя, светицата, стане курва, нека и тя зачене дете от турчин. Е, няма да има по-голяма сладост за Добра. Но защо, какво й бе сторила учителката? Тя, Дона, тя й взе Велко, тя… а старите жени в селото плюеха след нея, след Добра. Ето защо, ето какво й бе сторила тая гражданка! Ще я видим сега дали ще устои…

В сърцето на Добра кипеше буйно и злоба, и ревност, и обида, и омраза. Но лицето й придоби хитър, лукав, предизвикателен израз на сводница, тя се обърна към бея с меден глас:

— Тука е тя, учителката. И е съвсем сама горе. Двамата стари умреха, а мъжът й е с комитите. Като разпусне децата, тя остава горе съвсем сама. Кои ще чуе и види? Младичка е тя и крехкичка като мрена. И мъжа си не е видела кои знай откога…

Беят поглъщаше всяка нейна дума и току се умълча. Виждаше се, че мисълта му не беше тук, той ставаше все по-неспокоен.

— Кога пуща даскалицата децата?

— Ами доста късно следобед. Те се виждат оттука, ей там по пътеката минават, дигат врева.

Млъкнаха. Но говореха ясно погледите им, всяко тяхно движение, дори и мълчанието. Беят беше като унесен — обмисляше, кроеше и не можеше да прикрие вълнението си, предвкусвайки отдавна желана наслада, предчувствувайки постигането на една трудна, но хубава победа. Гражданка, учителка, жена на комита! Вдаден в мислите си, които се въртяха в главата му все едни и същи, той час по час преглъщаше и мокреше с върха на езика засъхналите си устни. И не забелязваше бързите, дебнещи погледи на Добра, които го близваха като пламък.

— Хайде, Добро, кога ще приготвиш яденето!

— Още малко. Ама ти си много нетърпелив…

Дона чу изстрелите и видя турците отгоре, от площадката, още като слизаха в долината. После видя как навлязоха в двора на Добра. Това беше Селим бей — нямаше съмнение.

Тя се върна в училището, децата бръмчаха, наведени над плочите и читанките си, както ги беше оставила. Тя продължи работата си, макар малко несигурно, но дори сама се учудваше на спокоиствието си. В гърдите и бе заседнала ледена буца, но то не беше нищо — тя чувствуваше, че се владее. Така се промъква понякога страхът в човешкото сърце, неусетно и коварно, или това е волята, която го потиска, не му дава да завладее човека. Дона беше сред учениците си — не ще посмеят да дойдат турците, докато са децата тук. Но спотайващият се в сърцето й страх изеднаж избухна: „Ами те, ако дойдат, ще прогонят децата! Само с един изстрел могат… Ще се пръснат дечицата като пилци.“

И тя продължаваше работата си, но вече като без душа. Децата се вглеждаха в нея. Дона улавяше втренчените им погледи, пълни с неясно съчувствие и уплаха. Дойде и несигурната решителност на отчаянието:

„Да става каквото ще! Нема да пусна децата, докато не свърша часовете си. После… ще видим.“

Но времето не спираше. През прозорците се виждаше как се бяха удължили сенките вън. Врабчета се събираха на ята и цвърчаха оглушително. Ниско надвесеното слънце огряваше северните височини на планината. И Дона каза с глух глас, като да беше затъкната кърпа в гърлото й:

— Хайде сега, деца, вървете си. Утре пак навреме.

Тя едвам дочака да се отдалечат надолу по пътеката и последните няколко деца, върна се бързо и пусна кучетата. Сетне влезе в къщата, затвори и голямата, и малката врата, която водеше към задния двор, бутна с разтреперани пръсти железните резета, подпря здраво вратите с дърветата, които преди бе донесъл Велко. В къщата стана тихо и тъмно — през малките прозорчета, на които имаше железни пръти, едва се прецеждаше бледата светлина на гаснещия ден. Никои не може да влезе тук сега! Дона приседна на сандъка в ъгъла — нямаше повече сили да стои на нозете си, но бързо се успокои.

— Ето… децата слизат отгоре! — подвикна Селим бей, задъхан от нетърпение. Той и преди това едва се задържаше на едно място. Пристегна силяха си, взе пушката и излезе, накуцвайки с лявата си нога: — Хайде, агалар.

Вън го чакаха двама от най-верните му другари, въоръжени и те до зъби. Извикал ги бе от съседния двор и дълго ги държа вън готови. Те тръгнаха след него като верни кучета. Ако погледът на Добра, с които сподири тя бея, би бил пламък, за един миг турчинът би се превърнал на пепел.

Ала имаше и други зорки очи, и други пламенни погледи, които следяха какво ставаше около къщата на Добра. Когато излязоха тримата турци и се отправиха към пътеката за площадката горе, зад тях се чу шепот, тихи гласове, през плетища, край огради:

— Отиват горе! Ами учителката, учителката?… Децата, които се връщаха от училище, срещнаха тримата турци и подплашени, се отклоняваха от пътя им, после бързо затичаха нагоре, по отсамната стръмнина над долината. Те се разпиляха по кривите пътеки и улички, пресрещаха ги сподавени гласове:

— Къде отиват турците? Сама ли остана учителката горе?

— Сама… Сама е горе.

А горе, откъм площадката, се чуваше вече лаят на двете кучета, отекваше на разни страни бърз и Яростен. Малко по-късно горе изпукаха няколко пушки — турците стреляха по кучетата. Понесе се жален, болезнен кучешки вой и полетя над долината. По стръмнината отсам, по дворища и по пътеки се надигаха и се надпреварваха тревожни гласове:

— Учителката! Учителката!

Първа се показа — от земята ли изникна? — баба Клисурица. Тук и там по пътеките след нея се зададоха и други жени, размахали ръце в отчаяние и с нарастваща смелост.

— Скоро, скоро! Да спасим учителката. Сички, сички…

Проточиха се редици от жени, върволици от мрави, спуснаха се в долината и сетне цялото село видя как баба Клисурица ги водеше като царица пчела роило се улище по стръмната пътека накъм високата каменна площадка. Наизлезли бяха и турците — другари на бея, — и гледаха с глупешка почуда тая размирна, тревожна сюрия от жени. Не се досещаха за нищо те и гледаха като овни иззад селските плетища.

Излязла бе на двора си и Добра. Тя проследи бея по пътеката нагоре, видя и децата, които се връщаха от училище, видя и баба Клисурица, която поведе жените. А те, кажи го, почти всички минаха край нейния плет и нито една не обърна лице към нея, не й махна с ръка да тръгне и тя с всички. Тия жени бързаха да спасят учителката от бея, а тя, Добра, го изпрати горе. Тя гледаше мълчаливо шарената тълпа на жените, които бързаха нагоре. И като че ли виждаше пожар, които сама бе подпалила — така тревожно, така лудо биеше сърцето й. Всичко наоколо се обърна, завъртя се пред очите й в шеметна вихрушка. И вътре в нея, като в празна тъмна пещера, проеча вик, проеча нейният собствен глас:

„Що ми е сторила учителката, та искам да я погубя! Бесна кучка съм аз, проклета! Ето сички, сички тичат при нея…“

Тя дръпна забрадката си, за да не се задуши, някаква незнайна сила я тласна надолу, подир другите жени.

— Отвори, даскалице!

Дона позна гласа на бея, макар да бе го чула само еднаж. В същото време, заедно с гласа на турчина, тя чуваше жалния вой на едно от кучетата, което беше ранено от турците. Всеки косъм по главата й оживя и се раздвижи. Вратата, напъвана отвън, леко пропукваше.

— Отвори!

Дона стана — и сама себе си вече не чувствуваше, като че ли друг някои вършеше това, което тя вършеше, — стана и отвори сандъка. На дъното, под дрехите, които бяха наслагани там, беше револверът, които бе й дал Велко. Тя го извади, лъскав и тежък, седефът по дръжката му грееше меко в ръката й, черната дупка на цевта се насочи към лицето й — строга, вледеняващо студена зеница. Дона седна отново на сандъка, с револвера в скута си. Сега тя усещаше ясно студената тежест на оръжието и беше по-спокоина, макар да не знаеше, макар да не мислеше към кого ще насочи револвера в най-страшния миг: към бея или към себе си. А най-страшният миг идеше бързо. Вратата трещеше под силните удари отвън, дори и дърветата, които я подпираха, се поклащаха. Дона се бе излъгала — вратата нямаше да изтрае още дълго. Разбоиниците сега не викаха да отвори, а блъскаха вратата с пушките си и ръмжаха, ревяха разярени.

Жените се струпаха в полукръг, но доста далеко от тримата турци. Като че ли смелостта им стигна едва дотук. На предната редица беше баба Клисурица и гледаше с изблещени старчески очи как насилниците разбиваха вратата. И тя първа пристъпи с половин стъпка.

— Ще разбият вратата! Ще разбият вратата!… — шушукаха, стенеха в уплахата си жените, притискаха се към баба Клисурица.

Тя отново пристъпи. И тъй, докато беше по-далечко, продума несмело:

— Ама какво правите там, аги? Ще уплашите жената! Учителката ни… ще я уплашите.

Обърнаха се и тримата турци, с пушките си в ръце, задъхани, потни.

— Какво, какво! — изкрещя беят. — Я се махнете, че да не ви подпаля кошулите с некои фишек!

Обърнаха се отново и тримата да блъскат вратата, но сега някак отпуснато, като че ли отеднаж умора пресече ръцете им. По песъчливите камънаци зад тях се чуваше скърцащият шум на предпазливите стъпки на жените, които се приближаваха по някакъв общ подтик. Озъби се гневно беят, тръсна глава и насочи пушката си към тях.

— Ама още ли сте тука мори! Ей сега майчищата ви ще разплача!

Жените се спряха, притиснати една до друга, обградили сега с жив плет тримата турци пред вратата. Баба Клисурица беше пак на предната редица и викна с дебелия си глас, като че ли гърлото й отеднаж се отпуши:

— Какво искаш да правиш ти, бей! Нема да ти дадем учителката!

— Нема да ти дадем учителката! Нема… — надигнаха се един през друг крясъци, живият плет около турците още повече се приближи и сгъсти.

Повече и нямаше накъде — турците бяха здраво притиснати, оставаше сега само да се сбият с жените или да стрелят в тях. Селим бей тупна с приклада на пушката си на земята и се подпря с две ръце на цевта й, по-зеленял от яд, аленият му фес се бе смачкал, лъскавият копринен пискюл се размахваше пред очите му.

— Какво искате? — продума той с отпаднал, хриплив глас. — Хайде вървете си, откъдето сте дошли, че сички ще ви изчукам! Как смейте вие да…

В същия миг стената, що бяха образували жените, сама се разтвори и в тясното място пред вратата се втурна Добра, задъхана — душата и ще излезе, с разрошени коси. Лицето й беше пребледняло от вълнение и умора, очите й пламтяха. Тя протегна две ръце към бея, малки и бели, кротко докосна гърдите му:

— Хайде, Селим бей, немаш работа тука. Аз те излъгах, учителката не е тука. Ето, сички тия жени ще ти кажат, нема я тука учителката, излъгах те аз, да ти се посмея.

— Нема я, нема я тука! — чуха се и други гласове. Добра лъжеше — това знаеха и турците, и жените, — тя лъжеше, за да може Селим бей да се оттегли с чест. Той се огледа, погледна и другарите си — нямаше друг изход. Какво — да избие ли всичките тия жени? Те бяха може би повече от петдесет-шестдесет и биха го разкъсали заедно с двамата му другари. Живата стена пак се разтвори. Жените чакаха мълчаливо. Беят изръмжа нещо на своя език и си тръгна. Другарите му го последваха.

Добра го проследи с очи, после се хвърли на вратата и заудря с малкото си юмруче:

— Излез, учителке, не бои се! Отидоха си турците. Тогава баба Клисурица протегна ръце, вкопча криви пръсти в пояса на Добра и я дръпна.

— Хайде и ти си върви с твоя бей! Хайде, никаквице!

Задърпаха я и други ръце и Добра отхвръкна далеко от вратата. Около нея веднага се сключи тесен кръг от ръце и нозе, които се присвиваха и размахваха, готови да ритат, да дращят, да късат…

— Хайде, никаквице! Курво! Ти си ги пратила поганците тука, а? Знаехме си ние! Курва, турска пачавра…

Добра се присвиваше все повече, сякаш да изчезне, колената й се подгъваха и ако в тоя миг само една от жените я удареше или само да я дръпне с два пръста — за няколко минути би била превърната на кървава дрипа. Но се чу над засилващите се викове и крясъци един глас, познат на всички жени:

— Не, не, не! Оставете я! Моля ви се, жени! Бабо Клисурице, всички вие, сестрици… Оставете я! Моля ви, ето…

До Добра, както я бяха притиснали жените, се изправи Дона. Жените се разколебаха, не знаеха какво да правят, а в това време учителката издърпа встрани Добра и застана между нея и разярените селянки.

— Що правиш, учителке — нададе вик отново баба Клисурица и пак протегна ръце като железни куки. — Дай я насам тая джадия! Ние ще я наредиме, нели й се каза да не пуща при себе си поганците…

— Не, бабо Клисурице! — прегради пътя й с разперени ръце Дона. — Оставете я да си върви, заради мене! Оставете я, бог ще я съди… Хайде, върви си. Бързо! — обърна се тя към Добра и я побутна накъм пътеката.

— У-у! — викна някоя от жените. — У-у-у! — развикаха се всички жени там с грозни гласове: — Ъ-у, курво…

Добра повлече нозе с наведена глава, а ръцете й висяха като пречупени. Смрачаваше се.

— Ще пиеш ли още едно кафе, бей? — попита Добра.

За втори път подканяше тя бея да пие още едно кафе след вечерята. Беят седеше край огнището, изпружил нозе, и мълчаливо пушеше. Те бяха сами в стаята. В съседната стая спеше детето на Добра, там беше и старата й свекърва. Тихо беше в цялата къща. Само нощният есенен вятър виеше настоичиво и досадно в кумина. Добра се погрижи да останат сами с бея след вечерята, а сега като че ли и двамата се отегчаваха. Всъщност всеки един от тях беше твърде много зает със себе си.

Селим бей беше нацупен като дете, на което са отнели любим сладкиш. Учителката и тоя път се изплъзна от ръцете му. И колко глупаво я изпусна — трябваше да отстъпи пред няколко жени! Той я желаеше не само защото беше млада и хубава, но още повече защото беше гражданка и беше жена на един комита, на Велко Скорнев, които осакати лявата му нога. Не беше свикнал беят да претърпява неуспехи, не беше свикнал да се отказва от прищевките си. Ама… Той пак ще се качи горе! Само тая драка тук все ще му пречи — и той хвърли враждебен поглед към приятелката си. Добра бе започнала да му дотяга. И това дете сега, а той не знаеше дали наистина е негово. Нямаше кеф тая вечер Селим бей.

Добра улови злия поглед на бея. Заседнала бе тя като дива круша в преситеното гърло на турчина. Нека. И тя му се бе наситила и преситила. Стига вече — край! Добра бе надянала маска на смирение и кротост, дори и гласът й приличаше на котешко мрънкане. А в същото време в нея ту бушуваше буря, ту мисълта и с едно страшно спокоиствие решаваше съдбата на бея и нейната собствена съдба. Да беше турчинът по-внимателен, той би забелязал в погледа й, колкото и да се прикриваше тя, би забелязал и опустошителната дива сила на бурята в душата й, и късите мрачни затишия на тая страшна буря. Когато Добра покани за втори път бея да му направи още едно кафе, тя бе решила вече да сложи смъртоносна отрова в кафето.

— Хайде, направи още един кафе — каза беят след продължително мълчание, без да я погледне.

Добра усети как пропълзя мраз от сърцето й през цялото тяло до върха на пръстите й. Това беше един дълъг миг. Тя сложи спокоино в джезвето кълцана захар, сложи три лъжички кафе — беят обичаше по-горчиво кафе — и след като хвърли към него поглед, бърз като светкавица, сипа в джезвето и някакъв прашец. Сетне студена вода — кафето да се вари бавно, за да хване хубав каймак.

Добра ходи нарочно в града, за да купи отровата. Тя не бе мислила преди това за отрова и смърт, но щом получи вест за връщането на мъжа си, отиде и даде цяла жълтица на един турчин билкар.

— Искам да отровя две кучета — каза му тя в неговото затулено дюкянче. — Едри, силни кучета. Имаш ли такава, по-силна отрова?

— Имам. Ще отровиш две кучета с нея. Той прибра жълтицата и даде на младата селянка отровата със спокоино, безстрастно лице. „Ти искаш отрова за кучета — ето! Силна, люта отрова. С нея ще отровиш и десет кучета, но ти можеш да отровиш и себе си, ако искаш. Ако ме попита някои, ще кажа: — Продадох й отрова за кучета.“

Добра се върна в Рожден и скри отровата. Мислеше тя да отрови мъжа си, щом си дойде и щом започне да я съди. Но и според това — дали я обхващаше страх от мъжа й, или бремеността й дотягаше, или я обхващаше лошо настроение, или жажда за хубав живот, тя един път мислеше да отрови мъжа си, друг път себе си, трети път и себе си, и него. Или може би няма да отрови никого. Ами беят лесно ще я отърве от вече ненужния и опасен съпруг, чийто образ бе доста избледнял в нейната памет! В душата й ту се надигаше горчива мътилка, ту се понасяше тя в своето лекомислие като перушинка, подхваната от вятъра. Но отровата стоеше скрита в сандъка й.

Бурята започна, когато Добра видя как всички рожденски жени бързаха, тичаха да спасят учителката. Изпълни се душата й с черен мрак и в него избухваха светкавици, а кръвта й шумеше, бучеше като придошъл порои.

— Защо съм! Защо съм жива!… Една е тя в цялото село — прокълната, презряна. Комитите — всички ги наричат народни люде, тръгнали са по народна работа. И те я съдиха и осъдиха. А тя — напук! Не устоя да не приема турчина. Накара го вратата да разбие. За всички иде съд — ето тя сама се съди. Не дочака мъжа си, стопанина си. Всички други жени, които имат гурбетчии, чакат мъжете си по година, по две, по десет години, ако трябва. Чакат, съхнат и вехнат, младост прегаря — чакат. Такава е орисията — като дойде, ще чакаш, ще гориш, на пепел студена ще се превърнеш. Тя не дочака, а сега мъжът се връща и сметка ще поиска. Дай сметка! Чисто ли е сърцето ти? Не е чисто. Турчин прибра в къщата си, с турчин спа. Ами не пусна ли при себе си и Никола Гърбев, и Стоян Крондир, които може и баща да й бъде — тоя дъркул с червен врат и с две педи мустаки? Тя, никаквицата — една в цялото село. Разпри се дигнаха по много къщи заради нея — мъжете пощуряха, а на нея й беше весело. Ще мине мъж по пътеката, а тя знаци дава, да го подлуди. После пък турчинът. Дай сметка за всичко!

— Защо съм жива!

Тя ще умре, трябва да умре. Ето, ясно стои пред нея, пред очите й. Кафето ще се свари, ще налее две чашки — една за бея и една за себе си. Това се пада на тях двамата, няма друго. И той бесен побеснял, цялото село плаче от него. Само тя се намери да тръгне с него и негово дете носи в утробата си. Ами нейното дете — това, дето спи сладко в другата стая? Какво ще стане с него? То ще я потърси утре и няма да я намери. Тя ще лежи тук мъртва, с вкочанени челюсти.

— Ах, боже, боже…

Няма да те чуе бог тебе! Никому не си мила ти. Всички тичаха да спасят учителката и ти отиде, а тебе с камъни ще те убият. Няма за тебе живот на тоя свят. Комитите ще те убият, Лозан ще те убие, жените ще те разкъсат. И беят те гледа като престояла гозба. Умри си, умри си по-скоро! Скрий се в гроба, да не те виждат людете…

— Страх ме е! Страх ме е!

Сама в гроба под земята. Тежи, тъмно е, студено. И червеи пъплят, змии под земята, в тъмното…

— Ах, боже!

Няма да те чуе бог, никои няма да те чуе. Ето, кафето ври в тенекиеното джезве. Ври, надига се. Ти няма къде да бягаш, няма къде да се скриеш. Комитите ти забраниха да пущаш бея — ти го пусна. Мъжът ти си иде и ще си дойде, сметка ще ти поиска. Ти сама каза вчера, че си изпратила бея при учителката — жените с нокти ще те разкъсат. Беят ще си отиде и никои няма да те спаси, да те пожали. Ами иди при бея в града, стани кадъна, потурчи се!

— Не, не! По-добре да си умра. Секи ще каже: такава беше тя, никаквицата, и най-сетне отиде и се потурчи. И беят, колко ли ме иска — да бъда там слугиня на жените му! Не, барем това нема да направя — да се откажа от детето си, от християнската си вера. Дотука — стига. Ето кафето, надига се. Дали нема да го познай беят!…

Порои бучеше в нея, мълнии прорязваха сгъстилия се мрак в душата й. Тя се проклинаше, плачеше от скръб за себе си, плачеше от страх пред смъртта, плачеше горко за детето си. Ала друга една сила стоеше над всичко това — една обладала мозъка й мисъл, властна и неотразима, едно взето решение или това беше лудост, беше една станала вече разруха в душата й. Бледата маска на лицето й не се променяше, студените пръсти на ръцете й не трепереха. Тя спокоино наля кафе в двете чашки, подаде едната на бея, а другата придръпна към себе си.

После стана, сякаш докато поизстине кафето й, отиде и заключи входната врата, която още през деня другарите на бея бяха поправили; завъртя ключа два пъти и го взе, скри го в пояса си.

— Що заключваш, рано е още — рече беят.

— Нека… по-добре. Нели сме сами…

Огледа стаята — търсеше ли нещо? Не, тя се прощаваше с живота и дано още малко, още една минутка да продължи тоя живот… Тая стая й беше толкова позната, но сега й изглеждаше по-нова, по-светла, по-широка. Да можеше да погледне вън, но вън беше тъмна нощ и студен вятър лудуваше в тъмнината. Е, хайде, стига вече…

Тя сви отново коляно пред огнището, дигна чашката с отровното кафе. Не можеше беят да забележи, да познае по движенията й, че тя бе тръгнала вече към гроба.

Шумно сръбна турчинът от чашката си. Още един път.

— Хъм… горчив си го направила…

Сръбна и Добра от своята чашка и не усети с изстиналите си устни горещо ли беше кафето, горчиво ли беше.

— Ти нели го обичащ по-горчиво — каза тя и всичко беше, както винаги. Дори и в нея самата всичко затихна в тоя миг.

Изпи кафето си Селим бей, макар и без услада, изпи своето и Добра. Изеднаж, в ушите й, или в самото й сърце, се надигна страшен писък:

„Майчице! Сега ще умра…“

Тя скочи. Беят я гледаше учуден. Добра избяга в съседната стая и тръшна вратата. Отиде да види още еднаж детето си и не се върна вече. Там я намериха на другата сутрин, легнала ничком до леглото на детето си, мъртва, с помодрели устни.

А беят бе умрял до заключената врата. Опитвал се е да излезе вън, да повика другарите си. Дрехите му бяха разкъсани и се виждаше как се бе борил със смъртта. Никои не бе чул нищо през нощта. Само кучетата из околните дворища бяха лаяли през цялата нощ.

XIII

Мнозина вече люде, дори и сред тия, които стояха по-далеко от революционното брожение, усещаха, че над цяла Македония се надигаше буря. Също както и пред буря, от всички страни по хоризонта бяха се задали облаци, далеко най-напред, после все по-близу, пълзяха насам, натежали от вода, бързаха да се слеят, тъмнееше хоризонтът, прорязваха го все по-често светкавици, чуваха се тътнеж, наближаваха да се слеят тъмните облаци от всички страни и да се излеят над цялата страна в кървав порои, сред огън и гръм.

Поради аскера и заптиетата околийската чета рядко се отбиваше в Дебрища, но през последните няколко месеца тя влезе три пъти едно след друго в селото. А не беше сега, както някога — да влезе и излезе цяла чета едва ли не пред очите на цялото село. Сега влизането на четата създаваше много грижи и тревоги. Нараснала бе тя двойно и тройно, трудно беше да се крие и да се храни, излязла бе и заповед от Цариград — да се унищожава всяко село, в което се открие комитска чета. На тия зачестили влизания в Дебрища най-много се противеше Милош Ванков.

— Какво правите вие — караше се той с воиводата и с Наумов, — селото е пълно с турци! Ще се излъже некои да каже, некое дете ще продума, а немам вера аз ни в Ничови дори. Ами ако дочуе за вас Анте Богев, ханджията?

Воиводата и Наумов все това отговаряха:

— Тъкмо затова идваме в Дебрища: че има турци. Най-сигурно е тук да се скриеш, в самото свърталище на врага. Ще те търси и гони навсекъде, а най-малко ще се сети да те потърси в своето леговище. От нашите вие ще ни пазите, това е ваша работа, нели сте комитет и толкова много люде.

— Планината е за вас — настояваше Ванков. — Времето е хубаво, шумата по горите още не е окапала.

Сърдеха му се и не му се сърдеха. Той беше прав в страха си за селото, за четата. Но пак той най-много тичаше да настани комитите на по-сигурно място. А бе дошло тежко време за четите. Плъзнали бяха навред големи турски потери, ходеха по пътища и пътеки, влизаха по селата, мъчеха селяните да ги хранят и поят, още повече ги мъчеха да им казват къде са комитите. Полската чета на Гьорета Павлев пребяга и тя в планините, опита се и тя да влезе еднаж в Дебрища, но я препратиха по други села. За нея беше най-трудно сега да се движи из полето, нямаше де да се крие. За потерите беше по-лесно да кръстосват полето, от едно село в друго — планините бяха страшни със своите долища и гори.

Дебрищкият аскер също не се задържаше много в селото. Дигаше се през ден, през два, ходеше по целия Железник и се връщаше пак само за няколко дни да си отдъхне за малко в казармата. Воиниците се уморяваха от честите походи из планините, бояха се от комитите и бяха зли, та селянин не смееше да им се изпречва на пътя. Дебрищани пак затваряха с лостове портите си и селото се съживяваше едва когато аскерът тръгваше на поход. Но пък често се случваше да се отбие в селото друг аскер, друга някоя потеря, на път към размирните железнишки села навътре в планините.

Понаплашиха се много люде в тия тревожни дни, а имаше някои, и най-вече между младите, които се радваха несдържано при тия страхове и тревоги. Бояха се някои от мъки, смърт и гибел, а други се радваха, че борбата се разгорещяваше. Милош Ванков се караше и на едните, и на другите. Към края на лятото, през последните му дни, Дебрища едвам избягна своето може би пълно унищожение. Настанало бе такова време.

Случи се тъй, а не беше никак чудно по ония дни, че така се случи — за по-малко от едно денонощие в Дебрища влязоха двете чети, околийската и полската, върна се от потеря дебрищкият аскер, влезе в селото и друг аскер докъм двеста души. Най-напред, прати вест полската чета. Беше скоро след полунощ, на един от прозорците на долния кат на Веляновата къща тихо се почука. Кузман Велянов веднага скочи — позна кои чука на прозореца му. Въведе той в къщата си Йолета Ядрев. Току-що пристигнала в кошарата му край селото четата на Гьорета Павлев. По следите й вървяла голяма потеря. Гьоре Павлев искаше да се скрие в Дебрища. Излязоха незабелязано Кузман и йоле — близостта на казармата до къщата на Кузман беше толкова опасна, колкото и полезна за такива случаи. Ходиха те двамата по селото в тъмнината, дигнаха от леглото още неколцина от людете на Организацията и далеко преди да се раздени, въведоха четата в селото. Полската чета сега се състоеше от осем души — пораснала бе и тя, макар това за нея да беше най-опасно. Настаниха я в две къщи в градската махала, както я наричаха, понеже беше между реката и пътя за града. Наредиха и стража да пази гостите и двамата мъже се прибраха по къщите си.

Едва ли беше минало един час време и Йоле Ядрев пак почука на прозореца на Кузмана.

— Нема спане тая нощ — каза йоле. — Колко остава още, докато се раздени…

Сега те трябваше да посрещнат околийската чета — двадесет и шестима боици. Настаниха и нея в градската махала, в шест отделни къщи. Тая махала беше най-сгодна за такива гости: беше най-отдалечена от казармата, също и от чаршията, дето беше пък леговището на заптиите. Преди да се разделят, почти на разсъмване, Кузман каза на Иолета:

— Сега само господ да ни пази. Стане ли нещо, целото село ще отиде.

— Не може да им се откаже — отвърна Йоле. — Потерите по петите им вървят. Не се трай веке, Кузмане! Не ще изтраем още дълго така…

Скоро след като се раздени, прибра се в казармата си дебрищкият аскер; цяла седмица беше по Железник. Които дебрищани знаеха за двете чети в селото, попоглеждаха изпод вежди накъм казармата и тихо въздъхваха или поклащаха глави:

— Хм… Де да видим какво ще излезе.

Едващо бе започнало да бие клепалото за вечерня същия ден, току се зададе по пътя откъм града чернило от аскер и се изсипа в селото, напълни се целият селски площад. Бяха към двеста души аскери, уморени от дълъг път, потънали в прах. Бинбашията им веднага прати в казармата да питат дебрищкия юзбашия дали не може да се прибере там и тоя аскер. Юзбашията отказа: воиниците му били преуморени, нека бинбашията настани своите воиници в селото, по къщите. Тогава бинбашията потърси коджабашията — кмета на селото. И нямаше търпение да чака, а накара едно заптие да го заведе при Анте Богев — ханджията. Посрещна го Анте на вратата на хана си и както винаги, с позапретнати ръкави на джамадана си, препасан с тънка вълнена престилка, макар да имаше двама слуги и вече отдавна нищо не похващаше. Той беше нисък, много шишкав човек, с двоина гуша и малки, съвсем бели вече мустаки, а ниско над очите му беше натиснато плитко фесче с кирлив край и пискюл, които се клатушкаше на едната му страна. С тоя пискюллия фес Анте Богев искаше да прилича на гражданин и винаги го носеше така натиснат над очите си, като да беше някакъв особен знак. Той дишаше тежко, гърдите му непрестанно свиреха изтънко, жаловито и някак отделно от гласа му.

— Ти ли си коджабашията? — попита бинбашията на турски.

— Аз, забит ефенди — отговори Анте, а гърдите му като ехо: „И-хиии!“

Той гледаше офицера спокоино, без страх със старческите си очи, опулени и мътни.

— Веднага ще ми намериш помещение за аскера — каза бинбашията и посочи с ръка: — Тук, в хана, петдесет души, а другите ще настаниш по къщите.

— Всички ще идат по къщите, забит ефенди. Ханът ми не е казарма. Утре е пазарен ден тук, ще дойдат селяни.

— Ти слушай какво ти казвам аз, коджабаши!

— Слушам аз и аскерът ти няма да остане на открито, но в хана няма да пусна аскер, забит ефенди. „И-хиии!“ — свиреха още по-силно гърдите на стария ханджия. Той добави: — И аз съм царски човек, забит ефенди. Ти бъди рахат.

Той говореше добре на турски и не се боеше от турците, беше познат техен приятел. Бинбашията мълчаливо се отдалечи към селския площад и остави ханджията сам да си прави сметката. А той, Анте Богев, дръпна ръкавите на джамадана си, разпаса престилката си, както правеше винаги, когато излизаше от хана. И викна на единия от слугите си:

— Иди кажи бре, на тоя въшльо, Кротцето, да дойде веднага тука!

Кротцето беше негов послушен помощник в селските работи и той нищо не започваше без него. Чакаше го ханджията и сега пред хана си — нека почака малко и бинбашията. В това време пред ханджията неочаквано се изпречи един млад момък.

— Дедо Анте, в градската махала аскер нема да пращаш — рече му той бързо, тихо, но колкото говореше устата му, още повече говореха и очите му, и цялото му лице — строго и зло.

Старият ханджия спря върху него втренчения си мътен поглед, помръднаха мустаките му, а гърдите му свиреха пискливо: „И-хиии!“

— Кои си ти бре? — викна ханджията. — Ти ли ще ми заповедваш що да правя? Аз и от забитина не се плаша.

— Наредено ми е да ти кажа — прекъсна го младият човек. — В градската махала аскер нема да пращаш.

Ханджията поприсви очи, сякаш го гледаше отдалеко, пискюлът на феса му се поклати:

— Аха! Разбрах: комити има там, нели? Младият човек стискаше зъби и току изсъска:

— Може и да има. Чудо ще направиш, дедо Анте. И не викай, не викай!

— Чудо не, ами чудо! — викна още по-високо ханджията. — Вие искате да погубите селото, хаирсъзи с хаирсъзи, а не аз! Пуснали сте комитите в селото — ха сега да видим! Триста души аскер има тука. Нека ги изловят, нека ги избият, да миряса светът от них…

Младият момък изчезна. Той влезе в работилницата на Кузман Велянов. Там бяха и Борис Глаушев, Милош Ванков. Младият човек им каза уплашен:

— Не дава дума да му се продума. Вика. Заканва се. Нека ги избият, вели, триста души аскер има в селото.

— Какво! — викна глухо Ванков и кръв бързо нахлу по врата и лицето му. — Иска да ги предаде ли?

Той е луд! Но може, може тоя мръсен чорбаджия да извърши некоя гадост.

Кузман стоеше сред дюкяна си замислен и въртеше очи, види се, не знаеше какво да измисли. После каза:

— Да му го изпратим Йолета или друг некои от селската чета. Ще направи беля тоя вещер, голема беля ще направи.

— Не, не — възрази Ванков. — Не йоле. По никакъв начин! С него по-голема беля може да стане.

— Отдавна е време Йоле да му види сметката на тоя дъртак.

Обади се Борис:

— Аз ще ида при него.

И излезе. Ханджията викаше пред хана си със зачервено лице — Кротцето още не беше дошъл, но Анте се гневеше повече на селските комити:

— Двайсет лири ми взеха! Сега сички ми паднаха в торбата! Ще ги затрия до корен! Дошли са да ме заплашват… Парите си искам аз!

Борис се приближи:

— Дедо Анте…

— А, и ти ли си дошъл? Остави баща си в града и стана селски зет! Знам те аз и тебе. Що, и ти ли ще ме молиш за них? Парите, чуваш ли, парите ми върнете, двайсет лири злато!

Старецът викаше като безумен, като че ли искаше да го чуе цялото село, и не се знаеше докъде можеше да стигне той. Борис пак започна:

— Дедо Анте, успокои се. Ти сам помисли… Ханджията не го слушаше и продължаваше да вика.

Започнаха да се събират люде наоколо. Борис се върна в дюкяна на Кузмана.

— Дедо Анте наистина е полудел — каза той. — Вика и само да го чуят турците — всичко е свършено. А може да отиде и направо да им каже. Парите си иска. Иска да му върнем двайсет лири.

По селото бе тръгнала вече мълва: нещо лошо ще стане! Комити имало в селото, затова е дошъл аскерът! Раздвижиха се люде по улиците, уплашени, развълнувани. Някои се спираха пред работилницата на Кузмана, дори надзъртаха вътре: да узнаят какво става или чакаха заповеди. Тогава Кузман разпаса мешинената си престилка и както си беше със запретнати ръкави, отправи се към вратата. Едва от прага се обърна да каже:

— Вие почакайте…

Той мина бързо пред хана на Анте Богев — нямаше откъде другаде да мине, и отмина нататък, а старецът го сподири с нови викове:

— Ето го и баш комитата… Сега ще ви оправя аз! Парите си искам, брей, или майката ще ви разплача!

Кузман не се обърна и да го погледне. Малко по-надолу, в една съседна улица, беше къщата на ханджията. Кузман се запъти нататък. Улицата пред къщата на Анте беше пуста. Той се спря пред портата, побутна я леко; вътре в двора, недалеч от портата, си играеха внучетата на ханджията — две момиченца и едно момче на около четири или пет години. Кузман побутна още повече портата, огледа широкия двор: не се виждаше никакъв друг човек наблизу. Откъм дъното на двора се дочуваше глухо ръмжене на куче, подрънкваше там и синджир. Кузман знаеше, че Анте Богев държеше зло куче и затова денем го връзваха със синджир. Той влезе бързо в двора, приближи се към децата. Кучето нататък излая и повлече синджира си. Кузман се наведе, взе момчето в ръцете си и го дигна. То го погледна учудено, зяпнаха в него и другите две деца.

— Хайде при дедо — рече тихо Кузман и се помъчи гласът му да бъде ласкав. — При дедо Анте…

И той се върна с бързи стъпки към портата. Кучето след него лаеше и се дърпаше яростно на синджира си. Кузман излезе от портата и се запъти не към чаршията, а по обратна посока.

Момченцето беше единственият внук на Анте Богев: умрял бе преди няколко години единственият син на ханджията, бащата на малкото момче, та то беше негов единствен мъжки наследник. Малко по-късно пред стария ханджия се изпречи същият момък, които пръв го предупреди да не настанява аскер в градската махала, и му речи:

— Внукът ти е в сигурни ръце, ама ти нема да го видиш никога, ако пратиш аскер в градската махала.

И отмина. Анте Богев се загледа след него, след това лицето му, колкото беше румено, цяло се покри с тъмночервени, сини петна. Досети се той какво бе станало и викна:

— Ах, вашата майчица! За сърцето ме уловихте… „И-сиии!“ — свиреха сякаш някъде встрани гърдите му.

Кротцето още не беше дошъл, но Анте Богев се спусна сега сам да настанява аскера. Настани го в чаршийската махала, по горната махала, пусна и в хана си аскер. Към градската махала дори се боеше да погледне. Едва когато настани аскера, отнякъде изскочи пред него Кротцето, опулил уплашени очи. Той беше много беден човек и все като уплашен, но се чувствуваше щастлив, когато тръгнеше из селото като помощник на коджабашията. Тоя път бе закъснял някъде и дотича запъхтян. Анте го блъсна с лакът:

— И ти ли си против мене, бре! Къде беше досега… — Хвана го за ръкава, дръпна го към себе си. — Иди кажи — изръмжа той в лицето на помощника си, та го напръска със слюнка, — кажи на Кузман Велянов, че сичко стана по нихна воля. Чуваш ли? По нихна воля.

— Отивам, дедо Анте.

След малко Кротцето се върна с отговор:

— Кузман рече добре. И рече още, че то тая нощ ще преспи у добри люде. Така рече Кузман: ще преспи то у добри люде.

Гърдите на ханджията свиреха остро, но той нищо не отвърна. Погледна една минутка Кротцето с презрение, с безсилна ярост и се отправи към дома си. Снаха му вече за трети път пращаше люде да му кажат, че внукът му бе изчезнал. Отиде той да я успокои и ръмжеше глухо под носа си.

През нощта и двете чети се измъкнаха незабелязано от селото. Цялото село бе узнало какво ставаше тоя ден и тая нощ в Дебрища. Не узнаха нищо само турците.

Още в зори на другата сутрин някои почука на портата на Анте Богев. Излезе да отвори сам ханджията и пред портата намери внучето си само, като да бе паднало от небето.

Скоро след като прекара едно тревожно денонощие, в Дебрища и след като бе ходил някое време с четата си по Железник, Гьоре Павлев се реши пак да слезе с дружината си в полето.

— Да видим какво става по нашите села там — рече той. — Ще ни забравят людете. И агите са позагубили сега дирите ни…

Той се бе оттеглил в Железник, за да запази четата си, но все мислеше за района си, за полето. Глождеше го мисъл, че бе побягнал, че бе изоставил верните си люде из полските села. И още преди да се реши да се върне там, той бе казал еднаж на другарите си:

— Е, харно… ние тука, в планината, ама да не мислите, че на тия там долу, в полето, им е много лесно да се разправят секи ден с турците!

Дружината му беше все от полски селяни, та и те все към полето гледаха от планинските стръмнини. Започваше и времето да хладнее горе в планината.

Една нощ четата на Гьоре Павлев мина пак край Дебрища и по местността Разполе, близу до това село, се спусна към полето. На това място планината се разтваряше и оттук беше най-късият път за полето, през все по-ниски ридища надолу. Нататък, в подножията на тия ридища, имаше две турски села — Бегово и Раздел, — но четата изви далеко встрани.

Гьоре Павлев поведе дружината си направо към Коинево. Сега той, след толкова време, нямаше връзка с полските села и реши да влезе най-напред в това село. Псовисал бе Селим бей, а може и кехаите му, и поляците му да са се махнали от Коинево. Четата влезе в селото късно след полунощ и се настани в къщата на дядо Марко Митрев.

Зарадваха се селските люде на четата. И как бяха я усетили — още щом се раздени, къщата на дядо Марко се изпълни със селяни, та някои от четниците се сърдеха, че не ги оставяха да поспят безсънната нощ.

— Е-е, момчета — успокояваше ги сам дядо Марко, — ами откога не сме ви посрещали… Ще си поспите днеска, ще си поспите…

Радваха се от сърце селските люде, гощаваха драгите си гости, но Гьоре Павлев забеляза, че и страхът у тях бе станал по-голям. Той попита:

— Идват ли често турци, потери…

— Идват, ами… Кажи го, секи ден.

— А в кулата има ли турци?

— Само това куче, Ибраим ага. Само той е още в кулата.

И тъкмо той, Ибраим, кехаята на Селим бей, случайно бе забелязал в лунната нощ четата от прозорците на бейската кула. Той не се реши да отиде през нощта да предаде комитите, а се затвори по-здраво в кулата. Селяните веднага бяха сложили стража да пази четата и да следи кехаята. Като видяха, че турчинът и на другата сутрин не излизаше от кулата, те се успокоиха, а не се досещаха, че той се криеше в кулата от страх. Не попита за него вече и Гьоре Павлев, като му казаха, че стражата го следи.

Не се случи нищо докъм обед. Четниците почиваха скрити в пондилото на дядо Марко Митрев, селяните се пръснаха по работата си, стражите бдяха, а Ибраим ага бе залостил всички врати на бейската кула и шареше на всички страни с котешките си очи от високите прозорци на кулата. И пак той видя пръв, като се зададе аскер откъм шосето между Преспа и Битоля. Аскерът стигна до Сърпец, остана там една част от него, а друга една част от около петдесет души се запътиха към Коинево. Едва сега забелязаха аскера и стражите, които пазеха четата, и един от тях побърза да съобщи на Гьорета Павлев. Наскачаха осмината комити, поприбраха се, попристегнаха се, но нямаха време да излязат вън от селото, нито пък беше възможно посред бял ден да се скрият незабелязано някъде из полето. До Сърпец не беше далеко, аскерът бързо се приближаваше към Коинево. Гьоре Павлев и сам видя аскера от едно прозорче.

— Не е много — каза той. — Трудно ще му бъде да обсажда селото и да претърсва къщите. За лапане идва тука. Иди, дедо Марко, настанете го с коджабашията по другите къщи. Ние тука ще си останем, в пондилото, и нека секи си гледа работата спокоино.

Излезе дядо Марко заедно със селския коджабашия да посрещне и да настани аскера, а жените и другите люде от дядо Марковата челяд като че ли и не забелязваха турците. Ала щом влезе аскерът в селото, зададе се откъм бейската кула кехаята Ибраим. По-шушна той нещо на мюлязима, които водеше аскера, каза му тихо нещо и мюлязимът. Аскерът се спря на селския мегдан пред кулата и не бързаше да се настанява по селски къщи, а Ибраим ага се отправи, без да бърза и той, към Сърпец. Дядо Марко и коджабашията нищо не подозираха. Едва когато се зададе откъм Сърпец и другата част от аскера, заедно с Ибраим ага, дядо Марко се позавъртя и току се отправи към къщата си.

— Не ми харесва тая работа — каза той на Гьорета Павлев. — Идва и друг аскер от Сърпец. Ибраим ага отиде да го доведе.

Той пак се върна пред кулата, а Гьоре Павлев накара всички от къщата да се пръснат по съседните къщи и подреди людете си за бои. В двора вън остана само най-старата снаха на дядо Марко — да залъже някак турците, ако стане нужда. Така бе наредил воиводата. Събра се на селския мегдан пред бейската кула всичкият аскер, докъм сто и двайсет души с двама мюлязими. Коджабашията и дядо Марко се навъртаха около тях и пак ги подканяха да ги настанят по къщите, но двамата офицери ги изругаха, а Ибраим ага се спусна да ги бие.

— Аха… вашата майка! — извика той на турски. — Сега ще видите вие!

Той не искаше сега да говори с гяурите на езика им.

Аскерът сега се спусна да обсажда селото и когато бе сключен живият обръч около малкото село, единият от мюлязимите тръгна с двайсетина воиници да претърсва къщите. Той повика коджабашията и дядо Марко и ги накара да водят аскера от къща на къща. Турците знаеха, че в селото има комити, но не знаеха в коя къща се крият. И не искаха да си губят напразно времето — да питат и разпитват селяните: няма да кажат нищо мръсните гяурски кучета! Тръгнаха двамата селяни от къща на къща, а зад тях се криеше мюлязимът с аскера си. Последен вървеше Ибраим ага — човек колкото един юмрук, но цял наежен, ведно с кьосавите си мустаки.

Коджабашията не знаеше нищо за четата, а дядо Марко все гледаше да отклони аскера от къщата си, но най-сетне той бе принуден да влезе и в своя двор. Може би мръсните няма да влязат вътре в къщата — в някои къщи те наистина не влизаха, а дано комитите се спотайват в тъмното пондило! Той се спря пред входната врата на къщата си и се обърна:

— Ето, ага, това е моята къща…

— Влизай! Влизай вътре бре! — викна мюлязимът. — Влизай да видим какво има вътре! — И като видя той, че старият човек някак се колебаеше, спусна се към него и взе да го побутва: — Ха влизай, какво чакаш, влизай!

Дядо Марко въздъхна издълбоко, поогледа се и бутна вратата на къщата си. Току зад него беше офицерът, струпа се да влезе и аскер, тогава старият човек прекрачи прага, колкото можеше по-бързо и току се дръпна встрани. На вратата остана мюлязимът и струпаните зад него воиници. Откъм вътрешността на къщата се чуха няколко изстрели, после веднага още няколко. Мюлязимът падна на самия праг и вратата започна бавно да се затваря, но се допря до главата му и остана полуотворена. Аскерът заедно с Ибраим ага и селския коджабашия се втурна да бяга през двора. Изстрелите откъм къщата не преставаха и още трима от турците паднаха, преди да излязат от широкия селски двор. После турците се пръснаха около къщата, изпокриха се кои където свари, дотичаха воиници и от тия, които обсаждаха селото, дигна се пукот от всички страни.

Като видяха турците след някое време, че от никоя друга къща не се откриваше огън срещу тях, а и кехаята Ибраим бе казал, че комитите били седем-осем души, целият аскер се струпа около къщата на дядо Марко Митрев. Пукотяха изтънко, в разбъркана стрелба около сто и двайсет маузера, ясно се дочуваха сред тая вихрушка от изстрели редките гърмежи на четниците — изтежко и тъпо, като изпод земята. Турците не се решаваха да се дигнат срещу обсадената къща; щом се покажеше някои иззад скривалището си — веднага го настигаше комитски куршум.

Цялото село се спотаи, нигде не се виждаше селянин, заглъхнал бе дори и кучешкият лай — рядко се обаждаше по някое куче откъм по-отдалечените дворища. Ала още като се струпа целият аскер около къщата на дядо Марко, двама по-млади селяни незабелязано напуснаха селото и се изгубиха някъде из полето.

Сражението продължаваше. Мина един безкраен час и после още един. Между аскера започна да се долавя някакво раздвижване. Останалият жив офицер, скрит зад една съседна къща, надаваше все по-сърдити викове, някакви строги команди и току разпращаше наоколо двама чауши. Той искаше да дигне в пристъп аскера, но не се решаваше да го поведе, а не се решаваше и аскерът да се дигне сам срещу комитите. И никои от турците не забелязваше какво ставаше в същото време по-близу и по-далеч около Коинево.

По криви, затулени пътеки пребягваха селяни от едно до друго село. Разпращаха ги селските комитски ръководители. После ту от едно, ту от друго село излизаха незабелязано по двама, по трима и повече селяни, въоръжени с всякакви пушки, след тях други двама или трима и се събираха всички тия люде по скрити дълбоки долища из полето. След късо време, като че ли дочакаха някакъв знак, те започнаха да излизат на върволици из скритите долове и се стичаха бързо, на все по-големи групи към Коинево. Те бяха повечето млади люде, но имаше и по-стари между тях, и съвсем стари, надигали всякакви пушки, коси, секири. И ставаха все повече по пътищата и пътеките, вървяха и направо през полето накъм Коинево. В далечината се чуваше пукотът на сражението и селяните бързаха нататък. От много кули из полето турци бяха забелязали това раздвижване на селяните, но никои не се реши да излезе и да ги спре. Вървяха бързо те към Коинево от всички страни и ставаха все повече, събрали се бяха може би над петстотин души.

Аскерът в Коинево се готвеше вече за пристъп. Офицерът бе излязъл от скривалището си и пребягваше от воиник на воиник — викаше, подканяше, ругаеше и риташе воиниците с прашния си ботуш. Крещяха, ругаеха, заканваха се тук и там чауши и онбашии. Започнаха воиници ту тук, ту по-нататък и все повече да се надигат от пусиите си. Ала тъкмо в това време, някъде близу около Коинево, екнаха няколко залпа и се проточи от всички страни на селото гъста, разбъркана стрелба, рояци куршуми бръмнаха, засвиркаха, засъскаха високо над главите на турците.

Селската милиция, дигнала се от всички села наоколо, обсаждаше аскера в Коинево. Селяните идваха на помощ на четниците. Аскерът не дочака да го уловят в такава опасна клопка. Преди да се стегне и затвори обсадата на селяните около Коинево, турците наскачаха от пусиите си и се втурнаха да бягат вън от селото. Цяла тълпа аскер бягаше по пътя към Сърпец, по посока към шосето преспа — Битоля. Селяните изпроводиха турците с още няколко залпа — нямаше полза да ги преследват…

Още на другия ден довтаса в Коинево и по околните села цял табур аскер. Ала нямаше вече тук ни един въоръжен селянин, нито пък комита. Събираха се по селските мегдани смирени, уплашени люде, дигаха рамена — никои нищо не е видял, нищо не е чул. Турците биха с дървета мнозина от гяурите, дупчеха ги с ножовете си, но никои нищо не призна ни за четата, ни за селската милиция, ни за оръжието си. Най-сетне турците убиха насред Коинево дядо Марко Митрев и се върнаха, откъдето бяха дошли.

XIV

С тревоги и страхове започна тая есен и така вървя докрай. През неделя, през две се чуваше за сражения между четите и аскера ту по-близу, ту по-далеч, по пътищата ставаха убийства, из полетата пламваха нощем турски чифлици. Силни потери от аскер и башибозук непрестанно преследваха четите, които ставаха все повече и по-големи. Много пъти от едната страна на селото влиза турска потеря, от другата излиза някоя чета. Опасна гоненица, която свършваше с кървави сблъсквания, за да започне отново и с още по-голямо настървение. Това беше по цяла Македония. Турското правителство бе решило да унищожи четите и цялата македонска революционна организация. По градовете и селата ставаха постоянни претърсвания, властта попадаше тук-там на следите на Организацията, откриваше се оръжие, заседаваха военни съдилища, четяха се строги присъди, затворите бяха пълни с граждани и селяни, по мостовете на Битоля и по площадите на много други македонски градове се люлееха бесилки. Последствие на всичко това беше един още по-засилен революционен кипеж сред поробения народ, още по-многоброини чети, още по-ожесточени сражения и още повече бесилки. Революционното брожение в Македония се предаваше на широки вълни в Одринския вилает — чак до стените на Цариград. По-благоразумните и по-далновидните люде се бояха от това разгорещяване на борбата, бояха се от един ускорен и гибелен за поробените край на тая борба. Имаше и люде страхливи, които се бояха просто за себе си, за имота си, за живота си, за своята челяд. Ала ето понесе се из цялата поробена земя една дума пламък, която бързо превръщаше дори колебанията и страховете, мъдрите, прозрения и разумната целесъобразност във все по-буйно и по-широко борческо въодушевение. Тая дума беше:

— Въстание.

През месец януари на 1903 година Централният комитет на Вътрешната организация свика тайно в Солун конгрес, на които бе взето решение за въстание. На тоя конгрес не бе представена цяла Македония, не бяха там ни Гоце Делчев, ни Даме Груев и никои от големите македонски водачи, но прибързаното солунско решение се наложи. Не защото моментът беше подходящ, не защото народът беше достатъчно подготвен за решителна борба — въстанието стана неизбежно и водачите поведоха въстаналия народ.

Тая есен и през цялата зима Дона видя мъжа си само два или три пъти. Околийската чета беше в непрекъснато движение, за да прикрива следите си. Движеше се повече нощем и нигде не се задържаше за по-дълго време. На няколко пъти се случи да слезе в някоя от другите махали на Рожден, но колкото и да беше близу до дома си, Велко не се отби да види жена си. Рискуваше при някое внезапно заминаване на четата да се откъсне от другарите си, пък и само той ли имаше жена? По цели седмици четниците спяха обути, препасани — всеки момент готови да тръгнат на поход и да се отдалечат на часове път от мястото, дето са се спрели за къса почивка. Напоследък четата бе нараснала още повече — постоянно забягваха с четите люде, застрашени да попаднат в турските зандани, или пък много нетърпеливи в борческото си въодушевение. С това криенето на четите по селата и прехраната им ставаха много трудни и те не се задържаха дълго на едно място, в едно и също село. По едно време Велко съвсем се загуби и едва по-късно Дона научи, че е ходил с другари през Костурско чак до гръцката граница, за да придружава насам товари оръжие, което люде на народната организация бяха закупили в Гърция.

Зимата наближаваше към своя край, а наближаваше време и за Дона да се освободи от своето благословено майчинско бреме. Като взе да личи от нейната външност, че скоро ще става майка, започнаха усърдно да я обикалят няколко селски бабички и най-вече баба Клисурица; готови бяха те всеки миг да я поучат, да й помогнат. По едно време Дона намисли да повика на село майка си. Сега, когато и тя беше на път да стане майка, сърцето й се обърна към собствената й майка, при нея беше готова да потърси закрила и подкрепа в предстоящето свое премеждие. Естествена беше една уплаха и смут в сърцето на младата жена — как ще стане всичко това, как ще се роди детето, дали ще изтърпи тя тежките мъки? Ала не беше сега сгодно за пътуване и Дона се примири. Как ще пътува чак до тук в това тревожно време нейната майка, каквато си беше плаха, слаба женица… Не, не!

— Ти не бои се, учителке — каза й баба Клисурица, която познаваше страховете и тревогите на всяка млада родилка. — Не бои се, лесно ще мине, аз нема да те оставя… Ех, четиринайсет съм ги родила!

Дона не искаше да издава страха си, но не се сдържа.

— Опасно ли е, бабо Клисурице, много ли боли? Баба Клисурица побърза да каже истината — тъй страшна, но и тъй горда за всяка майка:

— Ами, щерко, жена, като ражда, тя с едната си нога е в гроба. Но ти не бои се, божията майка е со сички майки.

Дона не разпитваше повече бабичките — достатъчно й беше това, което сама знаеше, сама премисляше. Но бабичките приказваха и без да ги питат, идваха и други жени. Дона знаеше вече всичко за това, което й предстоеше, за това, което беше неизбежно и което можеше да й се случи. Тя не оставяше да я измъчва страхът и повече страдаше от телесните болки — тъй своиствени за положението, в което се намираше сега, през последните седмици на своята бременност. Еднаж, когато баба Клисурица словоохотливо й разправяше за големите мъки на една невеста, която се мъчила два дни и две нощи, преди да роди, Дона каза:

— Така е наредено от бога, бабо Клисурице. Но тъкмо защото раждаме децата с такава мъка, затуй ни са и толкова мили.

— Така е, щерко. Ама защо съм седнала да ти разправям за такива работи, да те плаша…

— Не ме плашиш, бабо Клисурице, повече нема да ме уплашиш. Скоро ще дойде то, ще дойде и ще премине и със страх, и без страх.

Не бяха само страховете и телесните болки — Дона изпитваше и една дълбока светла радост, която усмиряваше неспокоиното й сърце. Скоро ще види детето си, ще чуе гласеца му, ще види светлите му очички. О, през огън и вода би минала за него, за малкото, през всички мъки!

Дона виждаше от своето орлово гнездо малкия свят около себе си — селските къщи насреща, пътеките и людете, които се движеха по тях, и тя вече ги познаваше отдалеко, гората и цялата планина; тя виждаше от високата скала и това, което не беше пред очите й — родния си град, близките си люде там и всички свои и чужди люде, които бе срещала и познаваше, цялата родна земя, както я чувствуваше, както я обичаше и жалеше от цялото си сърце… Навред и у людете, и в природата една обща, огромна и дълбока тревога, една обща, огромна и дълбока радост — тревога и радост като нейната, тревога и радост, с която очакваше първата си рожба. Какво беше тя сред целия македонски народ, които се надигаше срещу своите потисници за свобода или смърт, каква прашинка беше срещу тия горди, величествени планински върхове, по стръмнините на които бързо се свличаха зимните снегове? Не, тя не се боеше вече от никакви мъки. Да беше тук, при нея, Велко… Но той беше там, при другите, при всички. И нека, нека…

През първите дни на месец март Дона роди момиче. И така се случи, че го роди сама, без ничия помощ.

Започнало бе да се стъмва и Дона забеляза, че баба Клисурица имаше някаква грижа. От някое време бабичката беше непрекъснато с нея, тук и спеше, но сега нещо я безпокоеше и старата жена не можеше да скрие.

— Как си, как се чувствуваш? — попита тя. — То нема да бъде и тая нощ, така ми се чини мене.

— Нема ми нищо — отговори Дона. — Както винаги съм и не изглежда, че скоро ще бъде.

Баба Клисурица я разглеждаше внимателно, дори протегна твърдата си ръка да опипа корема й. Сетне каза:

— Има жени, които износват до края на деветия месец, а ти едващо си почнала деветия месец. Не, не… Не ми изглежда скоро… Да бех отишла да повидя стареца си за малко — обърна изеднаж приказката си тя. — Четири дни не съм го виждала, а без мене за нищо не го бива.

— Ами иди, бабо, иди да го видиш.

— Да ида, а? Какво ще кажеш…

— Иди, иди.

— Само тая нощ. Утре още по тъмно ще доида. Ама ако те е страх — кажи. Нема да мръдна оттук.

— Иди, иди, бабо Клисурице, да си видиш стареца. Дона излезе да я изпрати и, на връщане, пусна двете кучета; раненото бе оздравяло и бе станало още по-люто. Тя влезе в къщи, подпря вратите. Сетне драсна кибрит и тъкмо посягаше да запали ламбата, когато усети първата болка, сякаш тъпа игла прониза кръста й. „Това ли е? Започва ли вече?“ — помръдна устни Дона и гореща ръка сграбчи сърцето й. Тя веднага позна, че раждането започваше, но си помисли: „Нема да стане веднага.“ Това отклони за малко вниманието й. Запали ламбата и започна бавно, съсредоточено да приготвя каквото беше нужно. Сложи да се топли вода в огнището, позасили огъня, разгъна и застла леглото си, извади от сандъка пелени и други дрешки за детето, сложи до леглото и едно остро ножче. Болките се повтаряха и ставаха по-чести, но Дона продължаваше да шета, с бавни, тежки стъпки, дори провери дали имаше достатъчно газ в ламбата. Бяха й казали, че родилката трябва да ходи, да се движи, докато може — така и детето ще дойде по-лесно. Тя все още се държеше на премалелите си нозе, докато приготви и нареди всичко, но после едвам успя да запали кандилото в ъгъла и легна. Наредила си беше още преди това легло в голямата стая, за да бъде по-близу до огнището и беше по-широко тук. По лицето й течеше пот и по цялото й тяло. Нов пристъп на болка, сякаш гореща, огнена струя премина през утробата й, един вик сам се изтръгна от разкъсващите се гърди:

— Велко…

Детето се роди малко след полунощ. Родилката сякаш изплава от кипящо море, чиито вълни я бяха премятали часове наред, и тя ту потъваше и се задушаваше в дълбините му, ту клокочещата вода я подемаше нагоре, колкото да вдъхне една глътка въздух, докато най-сетне една последна могъща вълна я изхвърли на брега, върху мекия прохладен пясък. Колко ли време лежа тъй, изтощена, без да може да помръдне и един пръст на ръцете си, но широко разтварящите се гърди поемаха жадно прохладен въздух и може би само една минутка бе минала, когато изеднаж чу гласеца на детето и усети как мърдаше между бедрата й влажно и меко. Тя се изправи отново, с нов изблик на сили, дошли кои знай откъде в премалялата й снага. Ръцете й работеха бързо и ловко, като че ли сами за себе си живи; след късо време тя сложи детето, сръчно повито, на единия край на леглото и сама легна до него. И веднага се унесе в дълбок, здрав сън…

Когато се събуди — тъй леко и бодро биеше сърцето й, — кандилото бе угаснало, угаснала бе и ламбата с почерняло, опушено стъкло, но в стаята се процеждаше през малките прозорчета синкав утринен здрач. Дона ясно чу сега гласа и тропота, които я бе събудил:

— Учителке, учителке!… Я виж как се успала… — викаше и мърмореше баба Клисурица, тропаше на вратата с твърди пръсти.

— Сега, сега, бабо…

Когато се помръдна Дона, за да стане и отвори, усети колко много беше уморена. Едвам се довлече до вратата. Баба Клисурица не вярваше на очите си:

— Ама, що… ти сама ли? Боже, боже!

И се разбърза да помогне на родилката да си легне отново.

— Бабо Клисурице — каза Дона, лягайки, — децата скоро ще почнат да идват на училище. Ти излез, кажи им, че учителката е болна. Да дойдат след три-четири дни.

— А-а… Какво — болна! Да те жали целото село. Ще кажа, че тая нощ улових в реката едно момиченце за учителката. Сички да ти се радват.