Илюзии ((Приключенията на един месия по неволя))

— Разрешено ли ти е… Пък аз си мислех… да работиш подобно нещо… мислех, че един Месия би трябвало да спасява света. Не знаех, че Месия може просто да завърти стартера и да изчезне. — Бях се настанил чак горе, върху защитната обвивка на самолетния двигател, и наблюдавах тази странна птица — своя приятел. — Я ми метни гаечния ключ!

Той порови в чантата с инструментите и ми хвърли ключа. Както и другите инструменти сутринта, ключът забави летежа си и спря на педя от мен — и сякаш безтегловен, се завъртя лениво точно пред мен. Ала в мига, в който го докоснах, пак натежа в ръката ми като всички гаечни ключове от хром и ванадиум. Е, не съвсем като всички. Откакто един евтин ключ се прекърши на две в ръцете ми, си купувам възможно най-скъпите инструменти… Този тук можеше да е от злато, похарчих за него луди пари, затова пък беше такъв, че просто даму се ненагледаш, а и бях сигурен, че каквото и да правя, за нищо на света няма да се счупи.

— Разбира се, че можеш да напуснеш, да се откажеш от всичко, което вече не ти се прави. Да не дишаш, ако решиш.

Колкото да се позабавлява. Дон пусна един гаечен ключ да се носи във въздуха.

— Така че се отказвам да съм Месня и ако думите ми звучат донякъде така, сякаш се оправдавам, то е, защото наистина се оправдавам. Така е по-добре, отколкото да върша работата с омраза. Един месия на място не изпитва омраза и е свободен да поеме по който път пожелае. Е, това, разбира ее, важи за всичко хора. Всички до един сме Синове Божии, деца на Аза, идеи на Разума, твоя работа как ще го определиш.

Затягах гайките в основата на двигателя, нямаше грешка, нищо че беше стар, но след стотина часа полет гайките все се разхлабват и не е лошо човек да ги проверява. Така си и знаех, оказа се, че още първата не е стегната докрай и бях доволен, задето тая сутрин благоразумно съм ги проверил до една, преди да качвам пътници.

— Добре де. Дон, но все пак си мисля, че месианството е по-различно от другите професии. Представяш ли си Исус Христос да почне да кове пирони, за да се прехранва! Все пак звучи странно.

Той се замисли — опитваше се да схване какво му казвам.

— Не те разбирам. Странното тук е, че той не ги е изоставил, когато са започнали да му казват „Спасителю“. Вместо това, когато е чул лошата новина, се е опитал да разсъждава логично: „Добре де, аз съм Син Божи, но нали такива сме всички! Аз съм Спасителят, но спасители сте и вие! Което правя аз, можете да направите и вие. Разбира го всеки нормален човек.“ Там горе, върху защитната обвивка на двигателя беше горещо, но аз нямах усещането, че работя. Колкото повече исках да свърша нещо, толкова по-малко го възприемах като работа.

Бях доволен при мисълта, че с моя помощ цилиндрите няма да изхвърчат от двигателя.

— Поискай друг гаечен ключ — рече ми Дон.

— Не ми трябва друг ключ. И по някаква случайност, Шимода, съм духовно просветен дотолкова, че гледам на тия твои номера просто като на светски закачки на една средно развита душа. Или може би се каниш да ставаш хипнотизатор?

— Хипнотизатор ли? Увлече се, момчето ми. Но по-добре да съм хипнотизатор, отколкото Месия. Каква скучна работа! Де да знаех, че ще е толкова досадно!

— Знаел си — рекох смислено.

Той само се засмя.

— Не ти ли е минавало през ума. Дон, че в края на краищата може и да не е толкова лесно да се откажеш? И че няма току-така да се върнеш към живота на обикновените хора? Този път изобщо не се усмихна.

— Прав си, разбира се — отвърна ми той и прокара пръсти през черната си коса. — Ако останех някъде по за дълго, повече от ден-два, всички виждаха, че не съм като другите. Някой се потърка о ръкава ми и тутакси се излекува от последна фаза на рак. И ето че преди да е изтекла и седмица, отново ме наобикаля тълпа. С този самолет непрекъснато съм в движение, никой не знае откъде идвам и къде отивам, а това ми е само добре дошло.

— Ще ти е по-тежко, отколкото си мислиш, Дон.

— Така ли?

— Да, всичко в наши дни се движи от материалното към духовното… макар и бавно, но се движи. Светът едва ли ще те остави на мира.

— Трябвам им не аз, а чудесата ми. На тях мога да науча и другиго, да го направя Месия. Няма да му споменавам, че е скучно. Пък и „Няма проблем, който да е толкова сериозен, че да не можеш да избягаш от него.“

Плъзнах се от капака на двигателя долу в сеното и се заех да затягам гайките на цилиндри номера 3 и 4. Не всичките се бяха разхлабили, но някои се нуждаеха от затягане.

— Май цитираш кученцето Снупи1.

— Цитирам истината, където и да я открия. Благодаря ти.

— Не можеш да избягат току-така. Дон. Ами ако започна още сега да те боготворя? Ами ако ми втръсне да ремонтирам двигателя и те помоля да го оправит вместо мен? Слушай, ще ти дам до цент всичко, което изкарам до залез слънце, стига да ме научит да летя? Не го ли направиш, ще знам, че от мен се очаква да седна да ти се моля: „Господи, ти, които си изпратен да ме отървеш от бремето ми!…“

Дон само ми се усмихна. И досега ми се струва., той не си даваше сметка, че не може да избяга. Как да го знам аз, след като не го знаеше той!

— Сигурно циркът е пълен, както в индийските филми? Навалица по улиците, безброй ръце, които те докосват, цветя и тамян, златни подиуми, извезани със сърма килими, върху които да стоиш, докато говориш…

— Не, още преди да кандидатствувам за работата, знаех, че няма да го издържа. Затова избрах Съединените щати и всичко останало без тълпите ми е спестено.

Беше мъчително за него да си спомня и аз съжалих, че изобщо съм отворил дума за това.

Седеше в сеното и продължаваше да говори, без да ме гледа.

— Мисълта ми е, че ако се стремиш толкова силно към свободата и радостта, не виждаш ли, за Бога, че те не могат да бъдат другаде освен вътре в самия теб? Кажеш ли, че ги притежаваш, и те са твои. Държиш ли се така, сякаш са твои, и те наистина стават твои. Какво толкова му е сложното, Ричард? Но повечето от тях не разбират от дума. Чудесата — идваха при мен да гледат чудесата ми, както ходят на автомобилно рали, за да гледат как колите се блъскат. Отначало е потискащо, а после, не след дълго ти доскучава. Направо не проумявам как издържат другите месии.

— Както го описваш, не изглежда особено приятно — казах аз, после затегнах и последиата гайка и отместих инструментите. — Накъде поемаме днес? Той дойде при кабината на самолета ми и вместо да изчисти мушиците от предното стъкло, прокара ръка по него и клетите мъртви същества възкръснаха и отлетяха. Неговото предно стъкло изобщо не се нуждаеше от чистене; вече знаех, че и двигателят му никога няма да излезе от строя.

— Не знам — отговори той. — Не знам накъде сме поели.

— Какво искаш да кажеш? Нали знаеш миналото и бъдещето на всичко! Знаеш къде точно отиваме.

Той въздъхна.

— Даа. Но се опитвам да не мисля за това.

По едно време, докато затягах цилиндрите, си казах, че да, просто не трябва да се разделям с този човек и всичко ще е наред, няма да ме сполет и нищо лошо. Но покрай тона, с който той ми рече „Опитвам се да не мисля за това“, се сетих какво се е случило с другите Месии, пратени на този свят. Здравият разум ми крещеше да завия на юг веднага след като излетя, да избягам колкото се може по-далеч от този човек. Но както вече споменах, наляга те самота, ако летиш сам-самичък, и бях доволен, че съм го намерил, че просто имам с кого да си приказвам и той може да различи елерон от вертикален стабилизатор.

Трябваше, след като излетяхме, да хвана на юг, но продължих с него; поехме на север, сетне на изток към бъдещето, за което той се опитваше да не мисли.

— Откъде, Дон, научаваш всички тези неща? Знаеш толкова много, поне така ми се струва. Не, наистина знаеш много. Само от опит ли? Не преминаваш ли някакво обучение, за да станеш Учител?

— Дават ти книга, която да четеш.

Метнах върху перката коприненото шалче, което току-що бях изпрал, и вперих очи в Дон.

— Книга ли?

— „Помагало на Спасителя“. Нещо като библия за Учители. Някъде тук имам един екземпляр, ако те интересува.

— Как да не ме интересува? Имаш предвид най-обикновена книга, в която пише…

Той потършува зад облегалката на пилотското си кресло и слезе при мен с тъничко томче, подвързано като че ли с марокен.

— Ти каза „Помагало на Спасителя“. А тук пише „Наръчник на Месията“.

— Нещо от този род.

3ае се да събира багажа около самолета си, сякаш решил, че вече е време да тръгваме.

Прелистих книгата — напомняше сборник с правила и къси сентенции.

— Дон, чел ли си това — как губим перспективата?

— Не.

— Пише, че смъртта ти неминуемо ще е ужасна.

— Защо пък неминуемо? Завися от обстоятелствата и от това, дали си склонен да уредиш нещата.

— Твоята смърт ужасна ли ще е?

— Не знам. Но кажи ми, не е ли все едно, нали вече съм се отказал от работата. Би трябвало да съм доволен и на едно кротко възнесение. Ще реша след няколко седмици, щом свърща онова, заради което съм дошъл.

Не му обърнах внимание, отсъдих, че се шегува, както правеше понякога, и не си дадох сметка, че говори сериозно за няколкото седмици.

Пак се заех с книгата; така си беше — тя съдържаше познанието, от което се нуждае един Учител.

— Ужасно спокоен си, Ричард — поде Шимода, сякаш искаше да си поговори с мен.

— Даа — отвърнах аз и продължих да чета.

Дори книгата да бе само за Учители, не исках да се разделим с нея.

Забелязах нещо странно в книгата.

— Страниците не са номерирани. Дон.

— Не са — потвърди той. — Просто я отваряш и веднага намираш онова, което търсиш.

— Книгата е вълшебна!!

— Не е вълшебна. Можеш да го правиш с всяка книга. И със стар вестник, стига да четеш достатъчно внимателно. Не си ли опитвал? Тежи ти някакъв проблем, отваряш книга, която ти е подръка, и виждаш какво ти казва тя.

— Не.

— Пробвай някога.

Опитах веднага. Затворих очи и се замислих какво ли иде се случи, ако остана. и занапред с тази чудата личност. Беше ми приятно с него, ала не можех да се отърся от усещането, че не след дълго ще му се случи нещо не особено приятно, на което не исках да ставам свидетел.

С тази мисъл разлистих книгата наслуки, със стиснати очи, сетне ги отворих и прочетох:

Друго минало ли? В буквалния или в преносния смисъл, какво означава това?

— Поуплашен съм. Дон. Главата ми не го побира как бих научил всичко това.

— С опит. С малко теория и с много опит — каза ми той. — Ще ти отнеме седмица-седмица и половина.

— Седмица и половина.

— Даа. Повярваш ли, че знаеш всички отговори, и вече ги знаеш. Повярваш ли, че си Учител, и ставаш Учител.

— Изобщо не съм казвал, че искам да ставам Учител.

— Точно така — рече ми Дон. — Не си казвал.

Но все пак задържах книгата, а той така и не си я поиска.

За да преуспеят, фермерите в Средния запад имат нужда от добра земя. Както и летците — те трябва да са близо до клиентите си. Трябва да намерят поле, което да е на две крачки от града или селото — поле с трева или сено, с овес или жито, окосено ниско-ниско; наоколо не бива да има крави, които биха могли да съсипят обвивката на самолетите; наблизо трябва да има път, ио които да вървят леки коли, врата в оградата, през която да минават хората; нивите трябва да са разположени така, че самолетът никъде да не прелита над къщи, да са равни като тенсия, та машината да не се тресе, когато се приземява със седемдесет-осемдесет километра в час, да са достатъчно дълги, та пилотите да излитат и да кацат спокойно в топлия, ведър летен ден; трябва да имат и разрешение от собственика да използуват нивата, макар и за един ден.

Мнслех си. всичко това, докато ние, аз и месията, летяхме в събота сутринта на север, триста метра над златисто-златната земя, която бавно се отдръпваше. Самолетът на Доналд Шимода пуфтеше от дясната ми страна и с огледалната си боя хвърляше във всички посоки слънчеви зайчета. Няма що, машината му беше хубава, помислих си аз, но бе прекалено голяма, та човек да прави с нея курсове. Е, да, можеш да качиш на самолета двама души едновременно, но той е два пъти по-голям, така че ти трябва два пъти повече място, за да кацнеш и да излетиш. Навремето и аз имах същия, но в крайна сметка го замених за този модел, за който е достатъчна и малка нива, нива, каквато е къде-къде по-вероятно да намериш в покрайнините на населените места. Стигаше ми и поле, дълго сто и петдесет-двеста метра, докато за самолета на Дон бяха нужни най-малко триста-четиристотин метра. Мина ми през ум, че обвържеш ли се с това приятелче, се обвързваш и с ограниченията на самолета му.

И иска ли питане, в мига, когато си го помислих, съгледах малка равна мера край града, над които прелитахме. Беше от стандартните — бе дълга около четиристотин метра и бе разделена на две; другата половина бе предоставена на градската управа, която я бе превърнала в бейзболно игрище.

Знаех, че самолетът на Шимода не може да кацне тук; затова наклоних лявото крило на биплана си, навирих носа, намалих скоростта и започнах да се снишавам преспокойно към мерата. Докоснах тревата само на хвърлей от лявата страна на оградата и спрях толкова майсторски, че отпред дори остана място. Просто исках да се поперча, да покажа на приятеля си на какво с способен самолет като моя, стига да го караш като хората.

Дроселът изпуфтя, понечих да излетя отново, но когато се обърнах, съгледах самолета на Дон, който всеки момент щеше да се приземи.

С наведена опашка и щръкнало дясно крило, той приличаше на изящен величествен кондор, който се готви да кацне на тъничка вейка.

Летеше бавно и ниско; направо ме побиха тръпки. Всеки момент щях да присъствувам на катастрофа. С такъв модел трябва да поддържаш при приземяване минимум деветдесет километра в час, инак, намалиш ли още, самолетът ти като нищо ще се разнадне и ти ще станеш на кайма. Но вместо това видях как златистобелият биплан спря във въздуха. Е, не че спря, но се движеше най-много с четиридесет и пет километра в час, та ми се стори, че е застинал във въздуха. Сетне с три отскока закова насред тревата. И то, след като измина вече на земята разстояние, наполовина по-малко… е, нека е три четвърти от онова, което изминах аз, за да кацна с моя самолет.

Седях като вкаменен в кабината и наблюдавах как приятелят ми се движи със самолета но земята, после изключва двигателя. Когато и аз угасих своя, все така без да продумвам и да свалям очи от Дон, той се провикна:

— Страхотна нива си намерил. На две крачки от града!

Първите ни клиенти, две момчетии с мотоциклет „Хонда“. вече идваха да видят какво става.

— Какво искаш да кажеш с това „на две крачки от града“? — изкрещях аз, за да надвикам тътена на двигателя, който още бумтеше в ушите ми.

— Съвсем наблизо е.

— Не, нямам предвид това. Говоря ти за кацането. С такъв самолет! Как успя да се приземиш тук?

Той ми намигна.

— Магия!

— Не, Дон… наистина! Видях с очи те си как се приземи.

Нямаше начин да не забелязва, че съм стъписан и съм си глътнал езика от страх.

— Ричард, искаш ли да знаеш защо гаечните ключове се носят като перце във въздуха, искаш ли да знаеш как да лекуваш всички болести, да превръщат водата във вино, как да вървиш по вълните и да приземяваш самолет като моя върху някакви си тридесетина метра трева? Искаш ли да знаеш. отговорите на всички загадки?

Имах чувството, че е насочил към мен лазерен лъч.

— Искам да знам как се приземи.

— Слушай — извика той през разстоянието между нас. — Този свят ли? И всичко в него? Илюзии, Ричард. Всичко е илюзии. Разбираш ли това?

Не ми намигна, нито се засмя, сякаш изведнъж ми се беше ядосал, задето още не съм го проумял.

Мотоциклетът спря при опашката на самолета му; момчетата явно изгаряха от желание да се повозят на него.

— Да — бе единственото, което ми хрумна да кажа. — Съгласен съм за илюзиите.

Хлапетата се качиха на самолета му, тъй че остана аз да открия собственика на нивата, преди да ни е спипал, и да поискам разрешение да излитаме от нея.

Единственият начин да опиша кацането и излитането на самолета на Дон оня ден е да кажа, че те изглеждаха нереални, сякаш гледах замаскиран хеликоптер. Кой знае защо, ми беше много по-лесно да приема факта, че един гаечен ключ се носи като перце из въздуха, отколкото да запазя самообладание, докато наблюдавам как самолет като този на Дон се отлепя от земята, и то с пътници, при скорост четиридесет и пет километра в час. Едно е да вярваш във възнесение то, когато го виждаш с очите си, съвсем друго — да вярваш безрезервно в чудеса.

Не ми излизаха от главата думите, които той бе изрекъл толкова яростно. Илюзии. Някой вече ми го беше казвал… когато бях малък и умувах що е вълшебство — разбира се, че илюзионистите! Те ти казват внимателно: „Чуй, това, което ще видиш след малко, не е чудо, не е само чудо. Всъщност това е илюзия за чудо.“ После измъкват от ей такова орехче цял полилей и правят така, че на мястото на слона да се появи ракета за тенис.

В миг на прозрение извадих от джоба си наръчника за месии и го отворих. На страницата имаше само две изречения.

Не знам защо, но след като ги прочетох, стъписването ми се разсея. Четох ги, докато не ги научих наизуст.

Градът се казваше Троя и мерата предвещаваше да е гостоприемна към нас, както ливадата във Ферис. Във Ферис обаче се чувствувах донякъде спокоен, а тук във въздуха витаеше тревога, което никак не ми харесваше.

Разходката със самолет, която за клиентите бе нечувано приключение, бе за мен нещо обичайно, засенчено сега от необяснимата ми тревога. Моето приключение бете този човек, тази странна птица, с която обикаляхме заодно…

Неописуемият начин, по който той задвижваше самолета си, и небивалиците, с които го обясняваше…

Жителите на Троя бяха смаяни от тази чудесия — самолета на Дон — точно колкото аз бих се изненадал, ако чуех някоя сутрин да бие градска камбана, мълчала цели шестдесет години… те просто нямаха представа, чс е невъзможно да стане онова, което ставаше.

— Благодарим за разходката. — казваха клиентите ни или: — Само с това ли си вадите хляба… не работите ли някъде? Или: — Защо сте спрели в такова малко градче като Троя? — Или: — Джери, отгоре фермата ти прилича на кутия за обувки!

Следобеда не можахме крак да подвием. Хората идваха на тълпи да се повозят на самолетите, щяхме да изкараме добри пари. И въпреки това някакъв вътрешен глас ми повтаряте: „Махай се, махай се час по-скоро оттук!“ Не му обърнах внимание и цял живот ще съжалявам за това.

Някъде към три часа изключих двигателя — бензинът ми беше свършил. Ходих два пъти до бензиностанцията и се връщах с два двадесетлитрови бидона с гориво. Най-неочаквано се сетих, че не съм видял нито веднъж Шимода да зарежда самолета си. Не беше сипвал и капка гориво още от Ферис, а аз наблюдавах с очите си как го кара вече осми час. Отново ме налегна страх, макар и да знаех, че Дон е добряк и няма да ми направи нищо. Ако си внимателен и пестелив, может да карат такъв самолет, без да го зареждаш, най-много пет часа. Но не и цели осем, при това с многократни кацания и излитания.

Той качваше нови и нови пътници, докато сипвах бензин в централния резервоар и добавях масло в двигателя. Хората вече чакаха на опашка… Дон сякаш не искаше да ги разочарова.

Но все пак го издебнал, докато помагаше на един мъж и на жена му да се качат в предната кабина на самолета. Опитах се да говоря възможно най-спокойно и нехайно.

— Как си с горивото, Дон? Трябва ли ти бензин?

Стоях с празния двайсетлитров бидон при върха на крилото. Той ме погледна право в очите и се смръщи озадачено, сякаш го бях попитал дали му трябва въздух, за да диша.

— Не — отговори Дон и аз се почувствувах като тъп повтаряч, седнал на последния чин. — Не, Ричард, не ми трябва.

Лазеше ми по нервите. Все пак разбирам нещичко от самолетни двигатели и гориво.

— Добре де! — кипнах аз. — Може би тогава ти трябва уран? Дон се засмя и аз тутакси омекнах.

— Не, благодаря. Заредих миналата година.

После се качи в кабината си и след невероятно бавно излитане пое с пътниците си.

Първо ми се прииска хората да се разотидат, после, независимо дали те чакат или не, да се ометем час по-скоро оттук, накрая — да събера смелост и да изчезна незабавно, сам. Единственото ми желание бе да излетя със самолета, да намеря голямо голо поле далеч от населени места и просто да седя, да разсъждавам и, и описвам в дневника си какво ми се е случило, да го осмисля поне малко.

Стоях и си почивах край самолета, докато Шимода не кацна отново. Отидох при кабинага му, под вихъра, вдигнат от перката.

— Вече ми втръсна да летя. Дон. Ще поема нанякъде сам, ще кацна далеч от градовете и ще си почивам. Беше ми приятно да летя с теб. Пак ще се видим, нали? Той дори не трепна.

— Още един полет и тръгваме. Момчето чака.

— Дадено.

Младежът чакаше в очукана инвалидна количка, с която бе дошъл от близкия квартал.

Беше като смазан, беше се сгърчил на седалката, сякаш притиснат от непосилното земно притегляне, ала бе тук, защото искаше да се поразходи със самолет. Бяха се насъбрали към четиридесет-петдесет души, някои дори бяха слезли от колите — очакваха да видят как Дон ще вдигне мъжа от количката и ще го качи в кабината.

Дон изобщо не мислеше за това.

— Искаш ли да се повозиш на самолета? Мъжът в инвалидната количка се усмихна кисело и кимна някъде встрани.

— Хайде тогава, да тръгваме! — рече му веддро Дон, сякаш говореше на човек, който бе чакал прекалено дълго край страничната линия на игрището и сега бе дошъл моментът отново да се включи в играта.

Днес, като си мисля за този миг, разбирам, че всъщност гласът му е звучал някак странно — тревожно. Е, инак говореше нехайно, но тонът му бе и заповеднически, сякаш Дон разчиташе мъжът начаса да скочи от количката и да се качи в самолета. После се разигра нещо като пиеса, в чието последно действие човекът се раздели с родята си на инвалид. Всичко приличаше на театър.

Той се отърси от земното притегляне, чиято тежест сякаш не бе усещал никога, надигна се от инвалидната количка и за свое огромно учудване почти се затича към самолета.

Стоях наблизо и го чух какво казва.

— Какво направи? — попита той. — Какво направи с мен!

— Ще се возиш ли със самолета или няма да се возиш? — рече му Дон. — Ще ти струва три долара. Плати ми, ако обичаш, преди да сме излетели.

— Ще летя! — възкликна мъжът.

Шимода не му помогна да се качи в предната кабина, както обикновено правеше.

Хората изскочиха от колите — чу се странно шушукане, — сетне, стъписани, всички замълчаха. Мъжът бе обездвижен от единадесет години, откакго камионът му паднал от някакъв мост.

Като дете, измайсторило си крила от чаршафи, той скочи в кабинага и се намести на седалкага; жестикулираше енергично с ръце, сякаш му ги бяха дали току-що — да си поиграе.

Още преди никой да се е окопитил от стъписването и да е промълвил, Дон натисна дросела, самолетът му се извиси във въздуха и се заизкачва като фурия над дърветата.

Може ли един миг да бъде щастлив и същевременно ужасяващ? Предстояха още много такива мигове. Странно бе това чудотворно изцелепие на човека, който на пръв поглед го заслужаваше. И в същото време щеше да се случи нещо лошо и на двамата, когато се върнеха.

Примрелите в очакване хора приличаха на стегнат възел, а това вече е тълпа, което не предвещава нищо добро. Минутите се изнизваха, всички погледи бяха приковани в мъничкия биплан, който се носеше лек като перце срещу слънцето; въздухът бе зареден с тревога.

Самолетът направи бавно няколко отвесни осморки, спусна се във винт и се понесе над оградата като летяща чиния, която всеки момент ще кацне с тътен. Ако Дон имаше капчица ум в главата си, щеше да остави своя пътник в друтия край на нивата, след това да излети веднага и да изчезне. Прииждаха още и още хора; зададе се друга инвалидна количка, буташе я тичешком някаква жена.

Дон се приземи и подкара самолета към навалицата, зави, та перката да не фучи срещу хората, угаси двигателя. Всички се юрнаха презглава към кабината и на мен за миг ми мина през ума, че ще разкъсат корпуса, за да се вкопчат в двамата мъже.

Дали съм се уплатил ли? Не знам. Отидох при самолета си, натиснах дросела и стартера, завъртях перката, за да запали двигателят. После ее качих в кабината, обърнах самолета срещу вятъра и излетях. Последното, което видях, бе, че Доналд Шимода е седнал на вратата на кабината, а тълпата го е наобиколила.

Завих на изток, сетне на югоизток и след известно време кацнах за през нощта на първото поле, коего ми се изпречи пред погледа — с дървета, които да ми пазят сянка, и с поточе, откъдето да взимам вода. Беше далеч от населени места.

И до ден-днешен не мога да кажа какво точно ме прихвана. Просто ме налегна чувството за обреченост, коего ме накара да си плюя на петите, да бягам дори от този особняк — Доналд Шимода. Ако ми е писано да се побратимя с усещането за обреченост, дори самият Месия е безсилен да ме накара да остана.

На ливадата — разлата като тепсия под ширналото се небе — беше спокойно… чуваше се само едва доловимият ромол на поточето. Отново сам като пръст. Човек свиква със самотата, но наруши ли я дори за един-единствен ден, и наново трябва да свиква с нея.

— Е, какво пък, беше приятно — казах високо на ливадата. — Беше приятно и може би щях да науча доста от този човек. Но ми причернява от тълпите, дори да са щастливи… а обземе ли ги страх, са готовя или да разпънат някого, или да го въздигнат в култ. А, без мен! Тези думи ме стъписаха. Те биха могли да принадлежат и на Шимода. Защо ли той остана там? Аз имах благоразумието да се махна, пък изобщо не съм месия.

Илюзии. Какво ли искаше да каже с думата „илюзии“? От всичко, което бе говорил или правил, тя бе най-важна; с какъв плам изрече „Всичко е илюзии!“, сякаш искаше да ми го втълпи със силата на гласа си.

След малко стъкмих огън и си сготвих нещо като гулаш от късчета месо и фиде, направих си и два сандвича с кренвирши отпреди три дена, които нямаше да е лошо да възвря. Чантата с инструментите беше запокитена при кутията с храната; кой знае защо, извадих един от гаечните ключове, погледнах го, после го избърсах и разбърках с него гулаша.

Не забравяйте, че бях самичък, никой не ме гледаше и колкото да са позабавлявам, се опитах точно като Шимода да накарам ключа да се носи като перце във въздуха. Ако го хвърлех нагоре и затворех очи — ми се струваше, че се носи безтегловен във въздуха. Ала после ключът тупваше в тревата или върху коляното ми и илюзията се разсейсваше. Но нали същият този гаечен ключ… Как ли го прави Дон?

Ако всичко е илюзия, мистър Шимода, кое е истинско? И ако този живот е илюзия, защо изобщо го живеем? Накрая се предадох, метнах нагоре ключа още един-два пъти и се отказах. И след като се отказах, изведнъж изпитах задоволство, където съм, че знам онова, което знам, макар и то да не разбулваше загадката на съществуванието ни и дори на шепа илюзии.

Когато съм сам, се случва да си пея: „Ние с олющената БОЯ…“ Пеех и си тактувах по крилото на самолета, обхванат от чистосърдечна обич към него (не забравяйте, че не ме чуваше никой). „Ще кръстосваме из небесата… над нивята ще летим…“ И музиката, и текстът си бяха мои, съчинявах ги мимоходом. „Стига само да не се предаваш. Ала и тогава ще те стегна криво-ляво и нататък пак ще продължим…“

Стиховете направо се леят — достатъчно е да съм в настроение и да се чувствувам щастлив, пет пари не давам за римите. Вече не умувах върху проблемите на месията; нямаше как да си изясня кой всъщност е той и какво е искал да ми каже, тъй че в един момент се отказах да си блъскам главата и явно затова се чувствувах щастлив.

Някъде към десет часа огънят угасна, секна и песента ми.

— Където и да си, Доналд Шимода — казах аз, както си постилах одеялото под крилото на самолета, — пожелавам ти меко кацапе и никакви тълпи. Стига да искаш това. Не, връщам си думите назад. Пожелавам ти, скъпи самотен месия, да намериш онова, към което се стремиш.

Докато си събличах ризата, от джоба изпадна наръчникът и на страницата, където се отвори, прочетох:

Не виждах каква връзка има това с мен и си припомних, че никога не бива да позволявам една книга да измества собственото ми мислене. Пъхнах се под одеялото; приличах на токущо угасена електрическа крутка — бях топъл, не ми се присъни нищо под небето и безчетните звезди, които може и да бяха илюзия, но затова пък толкова прекрасна.