Илюзии ((Приключенията на един месия по неволя))

— Доналд — подех аз, след като отидох на полето, — стигнах до заключението, че ти просто не живееш в този свят.

Той ме погледна, изненадан, от крилото на самолета си — учеше се да налива бензин в резервоара.

— То се знае, че не живея в този свят. Может ли да ми посочиш ноне един човек, който да живее в него?

— Как така мога ли! Аз! Аз живея в този свят!

— Великолепно — възкликна той, сякаш със собствени усилия бях разбулил някаква голяма загадка. — Подсети ме да те черня днес на обяд. Направо ти се възхищавам как непрекъснато трупаш знания.

Бях у чуден от думите му. Не ми се присмиваше, мислеше го.

— Какво имаш предвид? Естествено, че живея в този свят! Аз и още около четири милиарда други хора. Докато ти…

— Ох, Ричард! Говориш сериозно! Отлагаме черпенето. Никакви сандвичи и бира, нищо! Тъкмо реших, че си постигнал върховното познание… — Млъкна и ме погледна от горе ядосано и състрадателно. — И си толкова сигурен! Живееш в един и същ свят с някой… да речем, борсов агент. Животът ти току-що е бил съсипан и обърнат с краката нагоре от новата политика на фондовата борса, от задължителната ревизия на ценните книжа с акционерни вложения с петдесетпроцентова загуба. Значи живееш в един и същ свят с някой шахматист. С Петросян, Фишер и Браун, които си оспорват в Манхатън, на откритото първенство на Ню Йорк, наградата от половин милион долара. Какво тогава търсиш на тази нива в Мейтланд, щата Охайо? Какво търсиш при своя биплан от 1929 година, кацнал насред полето, за какво ти е разрешително да се приземяваш тук, за какво са ти тези хоря, които искат да се повозят десетина минути на самолета, за какво ти е да поддържаш двигателя и да береш страха да не би да удари градушка… Колко души според теб живеят в твоя свят? Казваш, четири милиарда? Нима си седнал да твърдиш, че тези четири милиарда души не живеят в четири милиарда различни свеюве? Това ли ми разправяш? — Беше се задъхал от последните си думи.

— Вече почти усещах вкуса на сандвича с разтопеното сиренце — подех аз.

— Извинявай. Много ми се искаше да те черпя. Но вече не може да има никакво черпене, по-добре го забрави.

Макар това да бе последният път, когато го обвинявах, че не живее в този свят, трябваше ми доста време да проумея думите, които прочетох на мястото, където се отвори наръчникът:

— Всички ние сме свободни да правим каквото искаме — каза ми той онази вечер. — Не е ли повече от ясно? Не е ли тъкмо това най-великият начин да бъде управлявана Вселената?

— Почти. Забрави нещо, което е доста важно — възразих аз.

— Така ли? — Всички ние сме свободни да правим каквото искаме, стига да не вредим на другите — рекох доста рязко.

— Знам, че го подразбираш, но сме длъжни да казваме това, което подразбираме.

Изведнъж от тъмното се чу нещо като тътрузене на крака; стрелнах с очи приятеля си.

— Чу ли?

— Да, там май има някой. — Той се изправи и тръгна към мрака. Най-неочаквано се засмя и каза едно име, което не долових. — Всичко е наред — чух го да изрича. — Не, ще се радваме да те видим при нас… зашо стърчиш тук… ела де, добре дошъл си, наистина…

Гласът беше със силен акцент, може би руски или чешки, но по-вероятно трансилвански.

— Благодаря. Не искам да ви се натрапвам…

Човекът, когото доведе в светлината на огъня, беше, как да се изразя… беше твърде необичайно да срещнеш такъв тип в нощния Среден запад на Щатите. Чувствуваше се притеснено в светлината; приличаше на вълк — бете дребничък, изпосталял, уплашен до смърт, беше облечен с вечерно облекло и с поръбена с червен атлаз черна пелерина.

— Само минавах оттук — поде той. — През това поле ще се прибера по-бързо вкъщи.

— Така ли?

Шимода не му повярва, знаеше, че го лъже, но в същото време правеше всичко възможно да не се изкикоти. Надявах се скоро да разбера каква е работата.

— Заповядайте! — поканих аз мъжа. — Можем ли да ви бъдем полезни с нещо? Не че си умирах от желание да му помагам, но той трепереше като листо, та наистина исках да се чувствува удобно.

Мъжът ме изгледа с отчаяна усмивка, ог която ми настръхна косата.

— Да, можете. Искам съвсем малко, инак нямаше да ви безиокоя. Мога ли да си пийна от кръвта ви? Съвсем мъничко. Имам нужда от човешка кръв, храня се с нея.

Не знаеше добре английски, говореше с акцент и може би не го бях разбрал, но въпреки това скочих на крака толкова светкавично, че към огъня се разлетяха сламки.

Човекът се дръпна като попарен. Общо взето, съм безобиден, но инак съм як като канара и сигурно съм го стреснал. Той извърна глава.

— Извинявайте, сър. Забравете, че изобщо съм отварял дума за кръв. Но да ви кажа…

— Какви ги дрънкате? — Бях си глътнал езика от страх, затова говорех доста ядно. — По дяволите, какви ги дрънкате, господине? Не знам кой сте, да не сте никой ВАМ…

Шимода ме прскъсна насред думата.

— Гостенинът приказваше, а ти се намесваш.

Продължавайте, сър, приятелят ми е малко припрян.

— Този тук, Доналд… — подхванах аз отново.

— Мълчи де!

Бях толкова изненадан, че наистина си замълчах, само изгледах ужасено и недоумяващо ненознатия, изтръгнат от родния си мрак, за да се озове в светлина га на нашия огън.

— Моля ви, влезте ми в положението. Не по свой избор съм се родил вампир. Ох, клетият аз! Нямам много приятели. Ала всяка нощ трябва да си пийвам по малко прясна кръв, иначе се гърча в неописуеми мъки, обречен съм на смърт. Много ви моля, ще ме боли, ще умра, ако не ми разрешите да посмуча от кръвта ви — съвсем мъничко, само половин литър.

Той се заоблизва и пристъпн към мен — смяташе, че Шимода ме държи по някакъв начин във властта си и ще ме накара да се подчиня.

— Още една крачка и наистина ще се лее кръв. Докоснете ли ме, господине, мислете му…

Не че щях да го убия, но наистина смятах поне да го вържа, преди да продължим разговора.

Той явно ми повярва, защото спря и изпъшка. Обърна се към Шимода.

— Готово ли е?

— Мисля, че да. Благодаря ти.

Вампирът ме погледна и се засмя — беше неописуемо доволен, досущ като актьор на сцената, след като представлението е свършило.

— Няма да ти пия кръвта, Ричард — каза ми приятелски на съвършен английски, без никакъв акцент.

Видях как: се стопява, сякаш бе угасил вътрешната си светлина, и изчезна само за пет секунди.

Шимода пак седна край огъня.

— Много съм доволен, че невинаги имаш предвид това, което говориш.

Още треперех от страх, бях готов да се хвърля в двубой с чудовището.

— Не съм сигурен. Дон, че ме бива за това.

Я по-добре ми кажи какво става. Например какъв беше… този тип? — Беше вампир от Тронсилуания2 — изрече той по-задъхано и от онова приятелче. — Или за да съм по-точен, мисловна форма на вампир от Тронсилуания. Ако искаш да наблегнеш на нещо, на което някой не обръща внимание, зашеметяваш го с мисловната му форма и така му показваш нагледно какво си имал предвид. Сигурно попрекалих с пелерината и бивните, както и с акцента? Уплаши ли те много?

— Пелерината, Дон, бете страхотна. Но беше ужасно изтъркано и странно. Изобщо не съм се уплашил.

Той въздъхна.

— Добре де. Но ноне разбра какво имам предвид. Това е най-важното.

— И какво имаш предвид?

— Беше много груб с моя вампир, Ричард, и така правеше каквото искаше, дори и да знаеше, че ще навредиш на някого. Той ти каза право в очите, че ще му навредиш, ако…

— Но той искаше да пие от кръвта ми!

— Точно това правим, когато казваме на някого, че ще ни навреди, ако не живее според нашите разбирания.

Дълго мълчах, обмислях думите му. Открай време си въобразявах, че имаме свободата да правим каквото искаме, стига да не вредим на другитс, а ето че съм грешал. Нещо не се връзваше.

— Онова, което те препъва, е една общоприета фраза, която обаче е безсмислена — да не вредим на другите. Сами решаваме дали някой ни вреди. Ние самите, никой друг. Моят вампир ти каза, че ще му навредиш, ако го отпратиш. Тъкмо той е решил, предпочел е да му навредиш. А ти ще решиш, предпочетеш какво да направиш — дали ще му дадеш от кръвта си, дали ще го отпратиш, дали ще го вържеш, или ще го пронижеш право в сърцето със зеленика. Ако той не желае да бъде пронизан, негово право е да се брани както намери за добре. И така през цялото време ние непрекъснато избираме.

— Погледнато от този ъгъл…

— Слушай — прекъсна ме той, — важно е. Всички ние сме. Свободни. Да правим. Каквото. Искаме.

— Не си ли самотен понякога. Дон? — Хрумна ми да го попитам за това в едно кафене в Райърсън, щата Охайо.

— Изненадваш ме.

— Шш! — прекъснах го аз. — Не съм свършил с въпроса си. Понякога не се ли чувствуваш поне малко самотен?

— Какво имаш предвид с това…

— Чакай. Виждаме всички тези хора за броени минути. От дъжд на вятър ще мерна сред тълпата някое лице, някоя чудно хубава жена, при вида на която ми иде да се поспра и да я поздравя, да поостана и да си поговоря с нея.

Ала ето че тя се качва с мен на самолета за десетина минути или не се качва и си тръгва, а на другия ден аз поемам към Шелбивил, та никога повече да не я видя. И това ме прави самотен. Но сиурно не мога да си намеря приятели за дълго, понеже съм припрян.

Той мълчеше.

— Или мога?

— Да говоря ли вече?

— Говори.

Тук сандвичите бяха увити до половината с тъничка пергаментова хартия и когато ги извадиш, целият ставаш в сусам — да се чудиш защо са го сложили, инак сандвичите си ги биваше. Известно време Дон яде, без да продума, аз също — мислех си какво ли ще ми каже.

— Е, Ричард, ние сме магнити, нали така? Не, не магнити. Къс желязо, омотан с медна жица; стига да поискаме, можем да се намагнетизираме. Да пуснем вътрешната си енергия по жицата и да привлечем когото поискаме. Магнитът изобщо не се интересува как действува. Той си е такъв, какъвто е, и по природа привлича някои неща, а на други не влияе.

Взех си от пържените картофи и се смръщих срещу Дон.

— Пропускаш нещо. Как го правя?

— Ти не правиш нищо. Космическия закон, не го ли помниш? Което си прилича, се привлича. Просто бъди такъв, какъвто си — бъди спокоен и ведър. Машинално, както излъчваш истинската си светлина, както непрекъснато се питаш „Това ли всъщност искам да правя?“ и го правиш само ако отговорът е „Да“. Това машинално отблъсква хората, които нямат какво да научат от истинския теб, и привлича онези, които имат какво да усвоят и от които ти също трябва да се учиш.

— Но за това се иска много вяра, а междуврерменно те наляга самота.

Той ме погледна някак странно иззад сандвича си.

— Вятър работа е вярата. Не се иска и грамче вяра. Иска се единствено въображение.

Дон разчисти масата пред нас, отмести солта и пържениге картофи, кетчупа, вилиците и ножовете; запитах се какво ли ще стане, какво ще се материализира направо пред очите ми.

— Ако имаш въображение колкото сусамово семе — поде Дон и вдигна от разчистената маса едно сусамче, — за теб не съществуват невъзможни неща.

Погледнах сусама, после него.

— Я вземете, та се съберете всички месии и се разберете помежду си. Мислех, че всичко опира до вярата, пък то какво излиза?

— Не, не е така. Докато работех, исках да разсея това недоразумение, но битката щеше да е тежка. Преди две хиляди, преди пет хиляди години хората не са имали дума за въображението и най-доброто, което са могли да предложят на шепата фанатизирани последователи е било вярата. Не е имало и сусам.

Знаех със сигурност, че е имало сусам, но пуснах покрай ушите си тази опашата лъжа.

— Значи очакваш от мен да си представя това магнетично привличане. Представям си някоя чудно хубава, мъдра, мистична дама, която се появява насред тълпата край нивата в Таръгън, щата Илинойс. Не че е трудно да го направя, но тя ще е плод на фангазията и толкоз.

Той погледна отчаяно към небесата, засега приели формата на тавана от ламаринени плоскости и на неоновите светлини в кафенето на Ем и Една.

— Само на фантазията, на въображението ли? Разбира се, че на твоето въображение. Светът — това е твоето въображение. Забрави ли? Където са мислите ти, там са и изживяванията ти. Ти си това, което мислиш. Онова, от което се страхуваш, те сполита. Мисли и трупай богатства. Представяй си всичко като творец — за да е приятно и полезно. Търси приятели, печели ги такъв, какъвто си. Твоето въображение не променя и на йота Аза, не влияе ни най-малко върху действителността. Но ние говорим за световете на „Уорнър Брадърс“, за животите на „Метро Голдуин Майер“, а те от край до край са илюзия, плод на въображението. Сънища, изпълнени със символи, които ние, сънуващите, извикваме във въображението си, след като се събудим.

Той нареди вилицата и ножа така, сякаш за да прехвърли мост между своето и моето място.

— Питаш се какво означават сънищата ти. По същия начин гледаш на нещата, когато си буден, и се питаш какво е значението им. Ето например самолетите в твоя живот.

— Да, Дон, така е!

Щеше ми се да говори по-бавно, да не ме бомбардира толкова шеметно с новите си идеи.

— Ако сънуваш самолети, какво според теб значи това?

— Как какво, свобода. Ако сънувам самолети, значи съм избягал, летя и се освобождавам.

— Доколко ясно е желанието ти? Наяве мечтаеш за същото: стремиш се да се освободиш от всичко, което те заробва — от шаблона, властта, скуката, земното притегляне. Само дето още не си го осъзнал: вече си свободен, винаги си бил свободен. Стига да притежаваш половината от тези сусамчета… и вече си върховен повелител на живота си на вълшебник. Само въображение! Какво казваш?

Както бършеше чиниите, келнерката го попоглеждаше изненадано, надаваше по едно ухо и се чудеше кой ли е този човек.

— Никога ли, Дон, не изпитваш самота? — попитах аз.

— Чувствувам се самотен само ако го искам.

Имам приятели в други измерения и от време на време те са с мен. И с теб е същото.

— А, не. Имам предвид това измерение, този въображаем свят. Покажи ми за какво говориш, направи едно малко чудо с магнита… Искам да науча това.

— Ти ще ми покажеш — каза той. — За да привлечет нещо в живота си, трябва да си представиш, че то е вече в него.

— Какво нещо? Онази хубава жена ли?

— Каквото и да е. Не жената. Първо нещо малко.

— Сега да се упражнявам ли?

— Да.

— Добре… Синьо перце.

Той ме изгледа стъписано.

— Синьо перце ли, Ричард? — Нали каза нещо, но да не е жената, нещо малко?

Приятелят ми вдигна рамене.

— Карай. Нека да е синьо перце. Представи си го. Виж го цялото, виж очертанията му, крайчетата, връхчето, там, където власинките са проскубани, пуха в основата. Само за миг. После го пусни да лети.

За миг затворих очи и си представих перцето — беше дълго около педя, по краищата бе сребристосиньо и блещукаше. Ярко перо, което се носеше в мрака.

— Ако искаш, го освети със златиста светлина. Това лекува, помага да го направит истинско, но действува и при магнетичното привличане.

Осветих перо то със златно сияние.

— Готово.

— Браво! Сега вече отвори очи.

Отворих ги.

— Къде е перцето ми?

— Ако си си го представил ясно, то сега се носи към теб със скоростта на тежкотоварен камион.

— Перцето ми! Като тежкотоварен камион?

— Образно казано, Ричард.

Целия следобед чаках перцето да се появи, а него все го нямаше и нямаше. Видях го чак вечерта, докато хапвахме сандвичи с топла пуйка.

Рисунка и малък надпис върху мукавената опаковка на прясното мляко: „Пакетирано по поръчка на млекокомбината «Скот» от фермите «Синьото перо» в Брайън, щата Охайо“.

— Дон, перото ми!

Той погледна и сви рамене.

— Пък аз си мислех, че искаш истинско перо.

— Който започва, е доволен на всякакво перо, нали?

— Как си представи перото — само него или че го държиш в ръка?

— Само него.

— Това обяснява всичко. Ако искаш да си с онова, което привличаш като магнит, трябва да включиш и себе си в картината. Извинявай, пропуснах да ти кажа.

Обзе ме странно необяснимо чувство. Получаваше се! Съзнателно бях привлякъл първото нещо в живота си.

— Днес перцето — възкликнах аз, — утре целия свят!

— Внимавай, Ричард — натърти приятелят ми, — че може и да съжаляваш.

Бях се излегнал под самолета, чистех маслото отделу по корпуса. Кой знае защо, сега двигателят пускаше по-малко масло отпреди. Шимода качи един пътник, повози го, после дойде при мен, седна на тревата и ме загледа.

— Ричард, как искаш да смаеш света, след като всички си вадят хляба с пот на челото, а ти обикаляш като волна птица със самолета, разкарваш клиенти и живееш ден за ден? — Пак ме подлагаше на проверка. — Непрекъснато ще ти задават този въпрос.

— Слушай сега, Доналд. Първо: не съществувам, за да смайвам света. А за да изживея живота си така, че да се чувствувам щастлив.

— Догук добре! Второ? — Второ: всеки е свободен да си вади хляба както намери за добре. Трето: да си отговорен, ще рече да си способен да отговаряш, да носиш отговорност за начина на живот, който си избрал. Съществува само един човек, пред когото сме длъжни да отговаряме, и това е?…

— Това сме самите ние — отговори Дон вместо наобиколилата ни въображаема тълпа от хора, търсещи истината.

— Ако не искаме, не сме длъжни да отговаряме дори пред самите себе си… Какво толкова, ако си безотговорен! Но повечето от нас смятат, че е по-интересно да знаят защо постъпват точно така, а не иначе, защо предпочитат това, а не онова — защо предпочитат да наблюдават някоя птица, да смачкат мравка, изпречила се на пътя им, или да печелят пари по начин, който не им доставя удоволствие. — Свъсих се. — Многословен ли съм?

— Да, донякъде — кимна Дон.

— Добре тогава… Как смяташ да смаеш света… — Претърколих се, излязох изпод самолета и застанах в сянката на крилата. — Ами ако оставя света да живее както сметне за добре, ако се оставя да живея както намеря за добре? Той ме възнагради с горда щастлива усмивка.

— Каза го като истински Месия! Простичко, без заобикалки, така че всеки да може да те цитира. Но и без да отговаряш на въпроса, освен ако някои не си направи труда да се замисли.

— Провери ме още веднъж.

Беше неописуемо приятно да наблюдавам как умът ми работи.

— „Учителю — поде Дон, — искам да бъда обичан, толкова съм добър, постъпвам с другите, както бих искал те да постъпват с мен, и пак нямам приятели и се чувствувам ужасно самотен!“ Как ще отговориш на това?

— Хвана ме натясно — рекох аз. — Нямам представа как да отговоря!

— КАКВО?

— Е, не мога ли да се пошегувам, Дон, много сме сериозни тази вечер. Не пречи да сменим темпото.

— Трябва много да внимаваш с тези неща. Проблемите не са игра, не са шега за хората, които идват при теб, освен ако не са получили просветление, но такива сами са си месии. Щом си получил отговорите, трябва да ги казваш на другите. Кажеш ли „Хванахте ме натясно“, и ще видиш как тълпата е в състояние за броени секунди да качи някого на кладата.

Изпъчих гърди.

— О, ти, който си дошъл при мен да търсищ истината, чуй какво ще ти река: Златното правило не важи. Ще ти е приятно ли да срещнеш някой мазохист и той прави вам всичко, което иска да правите нему? Или някой, които се прекланя пред крокодилите и копнее за честта да бъде хвърлен жив на тях? Дори самарянинът, от който се е почнало всичко това… откъде е бил сигурен, че човекът, когото е намерил да лежи край пътя, е искал да му излее елей върху раните? Ами ако той се е възползувал от тези мигове на спокойствие, за да се изцели духовно, да се наслади на предизвикателството? — Звучеше ми убедително. — Дори Правилото да бе променено и да звучеше така: правете и вие тям каквото искат, можем да знаем единствено за себе си какво точно искаме. Всъщност можем да сме честни само ако прилагаме правилото: правете тям каквото искате. Срещнеш ли мазохист, според това правило не си длъжен да го налагаш с камшик само защото той го иска. Нито пък трябва да хвърляш някого на крокодилите само защото той ги боготвори. — Погледнах приятеля си. — Многословен ли съм?

— Както обикновено. Ричард, ще изгубиш деветдесет на сто от слушателите си, ако не се научиш да си по-кратък!

— И какво, като загубя деветдесет на сто от слушателите си? — заядох го аз. — Все ми е едно, дори да загубя всичките си слушатели. Пак ще знам снова, което знам, пак ще говоря, каквото говоря. Ако не съм прав, толкова по-зле.

От един курс със самолета изкарвам по три доллара — в брой!

— Зиаеш ли — изправи се Шимода и изтръска сламките по джинсите си.

— Какво? — попитах го кисело.

— Току-що приключи обучението ти. Как се чувствуваш като Учител?

— Ужасно потиснат.

Той ме погледна с едва доловима усмивка.

— Ще свикнеш.

Железариите винаги са дълги, с рафтове, които сякаш нямат край.

Отидох в железарията „Нейуорд“, за да потърся в здрача й болтове, гайки и шибъри за опашната опора на самолета. Шимода ме наблюдаваше мълчаливо — на него, разбира се, не му трябваше нищо от един железарски магазин.

Цялата икономика ще рухне, помислих си аз, ако всички бяха като него и майсторяха онова, което им трябва, от мисловни форми и гол въздух, ако го поправяха без резервни части и труд.

Най-после намерих болтовете, които търсех, и се върнах при касата, където собственикът бе пуснал тиха музика — мелодия, преследвала ме още от дете и сега изпълнявана на лютня… видя ми се странно, че я чувам в град с население четиристотин души.

Още по-учуден бях, когато разбрах, че това не е запис. Собственикът се бе облегнал на високия си дървен стол пред касата и слушаше месията, които свиреше на евтина шестструнна китара — беше я взел от рафтовете. Звуците галеха слуха; докато плащах седемдесет и трите цента, мелодията не ми излизаше от главата. Е, да, евтината китара кънтеше на кухо, но пак навяваше спомена за мъглива Англия от едно време.

— Толкова е хубаво, Доналд! Не знаех, че свириш на китара.

— Така ли? Значи според теб някой е могъл да отиде при Христос, да му подаде китара, а Христос му е отвърнал: „Не мога да свиря на това!“ Могъл ли е да отговори така? Шимода върна китарата на мястото и излезе с мен на окъпаната в слънце улица.

— Или ако при истинския Месия дойде някой, който говори руски или персийски, смяташ ли, че той няма да го разбере? Или ако някой го помоли да покара самолет, той ще откаже?

— Излиза, че наистина знаеш всичко.

— Ти също, разбира се. Просто знам, че знам всичко.

— И аз ли мога да свиря така на китара?

— Не, ти си имаш свой стил, различен от моя.

— И как става така?

Не че щях да хукна и да купя китарата, просто ми беше интересно.

— Забравяш всичките си задръжки, убежденисто си, че не можеш да свириш. Докосваш се до китарата, сякаш е част от живота ти, каквото всъщност е в някакъв друг, паралелен живот. Втълпяваш си, че е нещо обичайно да свириш добре, сетне даваш воля на подсъзнателния си Аз и той задвижва пръстите ти.

Бях чел, че някои хора усвоявали знания под хипноза: внушаваш на учениците, че са големи творци, и те започват да свирят и да рисуват, да пишат като истински майстори.

— Не е толкова лесно, Дон, да забравя, че не мога да свиря на китара.

— Значи няма да ти е лесно и да свириш. Ще ти трябват години, докато свикнеш и се отпуснеш, докато подсъзнанието ти подскаже, че си се намъчил достатъчно, та да се научиш да свириш добре.

— А защо се научих толкова бързо да летя? Смята се, че е мъчно, пък на мен ми се стори елементарно.

— Много ли искаше да се научиш?

— Не ме интересуваше нищо, ама ннщо друго. Не откъсвах очи от облаците, от дима, който сутрин се виеше от комините право наторе към ведро то небе, и си представях… А! Разбрах. Сега ще кажеш „Никога не си изпитвал такова желание за китарата!“, нали?

— Никога не си изнитвал такова желание за китарата, нали?

— И това усещане, че хлътвам надолу, сега ми подсказва. Дон, как си се научил да управляваш самолет. Един прекрасен ден си се метнал на него и си го подкарал. А преди не си и припарвал до самолет.

— Ей така те искам, добре ти работи интуицията.

— А преди да получиш разрешително, не си ли се явявал на изпит? Не, чакай. Ти дори нямаш разрешително. Каквото имат всички други летци.

Той ме изгледа някак странно, пак с едва загатната усмивка, сякаш му бях отправил предизвикателство да си издържи изпита за удостоверението и той бе сигурен, че няма да се затрудни.

— Онази хартийка ли имаш предвид, Ричард? За такова разрешително ли ми говориш?

— Да, за такова.

Дон не посегна към джоба си, не извади портфейла си. Само разтвори дясната си ръка и в нея видях разрешителното за управление на самолет, сякаш той го бе носил непрекъснато със себе си в очакване да му го поискам. Не беше избеляло, нито измачкано; мина ми през ума, че допреди десет секунди изобщо не бе съществувало.

Все пак го взех и го погледнах. Беше удостоверение, издадено от Министерството на транспорта на името на Доналд Уилям Шимода от щата Индиана, утвърден за летец с право да управлява едно и многомоторни самолети, а също и безмоторни самолети.

— Значи нямаш право да караш хидроплани и вертолети?

— Ако се наложи, ще го получа — отвърна ми Дон толкова загадъчно, че прихнах; той също се засмя.

Човекът, който метеше тротоара, ни погледна и също избухна в смях.

— Ами аз? Искам да имам удостоверение за транспортни самолети.

— Налага се сам да поработиш за своите удостоверения — отвърна му Дон.

В радиопредаването на Джеф Сайке видях един Доналд Шимода, когото не познавах. Предаването започна в девет вечерта и продължи до полунощ; излъчваше се от студио, в което нямаше къде да се завъртиш и където се виждаха безброй циферблати, бутони и ролки с реклами.

Сайке започна с въпроса, дали е законно да обикаляме с допотопните си самолети и да разхождаме пътници.

Отговорът беше: не, няма нищо незаконно, самолетите са минали на проверка, по-щателна и от тази на пътническите лайнери. Те са по-сигурни и мощни от повечето съвременни самолети и единственото, което е необходимо, е удостоверение, че имаме право да ги управляваме, и разрешение от фермерите. Шимода обаче не каза в сичко това.

— Никой, Джеф, не може да ни попречи да правим, каквото имаме желание да правим.

Точно така си е, но не е тактично да го изтърсиш в разговор с радиослушателите, които искат да знаят какво става, какви са тези самолети, дето непрекъснато кръжат.

Само минута, след като Дон го каза, редакторът, които поддържаше връзката със слушателите, даде знак на Сайке.

— Обажда се една наша слушателка — рече Сайкс. — Слушаме ви, госпожо!

— В ефир ли съм?

— Да, госпожо, в ефир сте, наш гост е господин Доналд Шимода, летецът. Говорете, в ефир сте.

— Бих искала да кажа на господина, че не всеки прави каквото си иска, че някои хора са принудени да превиват гръб, за да си изкарват прехраната, и да носят отговорност, а не да се размотават с тези самолети като мухи без глави.

— Хората, които превиват гръб, за да си изкарват прехраната, го правят, защото го искат отвърна Шимода. — Точно както онези, които си вадят хляба. като се забавляват.

— В Светото писание е речено: „С пот на лицето си ще ядеш хляба си…“

— Имаме свободата да постъпим и така, ако искаме.

— „Гледай си работата!“ До гуша ми е дошло от такива като вас, дето повтарят като курдисани: „Гледай си работата!“ Казвате: всеки да прави каквото си иска, но нали така ще унищожат света! Вече го унищожават. Вижте какво ги сполетя клетите зеленички същества, обитаващи реките и океаните! Госпожата му даде стотици възможности да и натрие носа, но той не се възползува.

— И какво от това, че светът ще бъде унищожен! — рече Дон. — Можем да сътворим милиарди други светове и да избираме измежду тях. Докато хората искат планетите да съществуват, ще има планети, на които да живеем.

Едва ли с тези думи щеше да успокои слушателката; погледнах го изненадано. Говореше от своя гледна точка, от гледна точка на перспективата за много и много животи — знание, каквото можеше да се очаква само от един Учител. Слушателката съвсем естествено предполагаше, че спорът се води за реалностите на този конкретен свят, където начало на всичко е раждането и край — смъртта. Дон го знаеше… защо се правеше на ударен?

— Значи всичко е наред? — попита слушателката по телефона. — Значи на този свят няма зло, няма ги греховете, в които сме затънали. Те не ви ли смущават?

— Няма нищо обезпокоително, госпожо.

Виждате само мъничка частица от цялото, наречено живот, и тази частица е измамна. Всичко се балансира, никой не страда, не умира, ако не го иска. Никой не прави каквото не му се прави. Няма добро, както няма и зло извън онова, от което се чувствуваме щастливи или нещастни.

Думите му не успокояваха ни най-малко жената на телефона. Внезапно тя избухна и каза без заобикалки:

— Откъде знаете нещата, които говорите? Откъде сте толкова сигурен, че са верни?

— Не съм сигурен, че са верни — отговори и Дон. — Вярвам в тях, защото така ми е приятно.

Присвих очи. Можете да каже, че ги е проверил и те са се оказали верни… да спомене изцелението, чудесата, начина на живот, направил мисленето му истинско и действено. Но той не отрони и дума за това. Защо?

Имаше някаква причина. Държах очите си почти затворени, студиото изглеждаше здрачно, виждах само размазания, мътен образ на Шимода, който се бе навел към микрофоните. Говореше всичко това направо, без да увърта и да прави опити да помогне на горките слушатели да го разберат.

— Всички, които са допринесли с нещо, които са били щастливи и са подарили нещичко на света, са били неописуемо себични и са си гледали собствените интереси. Всички без изключение.

После се обади някакъв мъж, предаването беше вече към края си.

— Себични ли? Знаете ли, господине, що е Антихрист? За миг Шимода се усмихна и се отпусна на стола. Сякаш познаваше лично слушателя.

— Може би ще ми кажете вие — рече той.

— Христос е казал, че трябва да живеем в името на ближните си. Антихристът повелява да сме себични, да си живеем живота и да пратим другите по дяволите.

— Или в рая, или където изпитват желание.

— Знаете ли, господине, че сте опасен? Ами ако ви слушаха всички, ако всички правеха каквото им хрумне? Какво щеше да стане?

— Мен ако питате, планетата ни щеше да се превърне в най-щастливото място в тази част на Галактиката — отговори Дон.

— Не съм убеден, господине, че искам децата ми да ви слушат.

— А те какво искат да слушат?

— Щом всички сме свободни да правим каквото си искаме, значи мога да дойда с пушката и да ви пръсна черепа.

— Разбира се.

Онзи тръшна слушалката. В града най-малко един човек бе вбесен. Другите, включително ядосаните жени, се обаждаха непрекъснато — всички бутони на таблото пред водещия святкаха и примигваха.

Всичко бе потръгнало наопаки: Дон можеше да каже същото, но с други думи, и да не къса нервите на хората.

Отново ме налегна чувството, което изпитах в Троя, когато тълпата се втурна и наобиколи Дон. Беше време, наистина беше време да се изпаряваме оттук.

Тук, в студиото, наръчникът не можеше да ми помогне.

Джеф Сайке бе оповестил на всички кои сме, бе съобщил, че самолетите ни са на ливадата на Джон Томас край автомагистрала №41 и че нощуваме под крилата на бипланите.

Усетих как ме заливат талазите на гнева, обзел хората, които се безпокояха за морала на децата си, за бъдещето на американским начин на живот. Бях настръхнал целият. До края на предаването оставаше половин час, а нещата вървяха от зле по-зле.

— Знаете ли, господине, според мен вие сте измамник — каза следващият слушател, които нозвъни в студиото.

— Разбира се, че съм измамник. Всички на този свят сме измамници, правим се на такива, каквито не сме. Ние не сме тела, които се движат, не сме атоми и молекули, ние сме неизтребими, неунищожими идеи на Аза, каквото и да си въобразяваме, че сме.

Той би трябвало да е първият, които да ме подсети, че съм в правото си да напусна студиото, ако думите му не ми допадат, а после да се изсмее на страховете ми, че при самолетите ще ни причакват с факли тълпи, които ще искат да ни линчуват.

На другия ден по пладне, още преди да са дошли клиентите. Дон спря при крилото на моя самолет.

— Помниш ли какво ми каза, когаго откри какъв е моят проблем: каквито и чудеса да правя, никой няма да ме слуша.

— Не.

— Помниш ли онова време, Ричард?

— Да, помня го. Най-неочаквано стана много самотен. Но не помня какво съм казал.

— Каза, че завися ли от това, дали хората обръщат внимание на думите ми, ще завися от тях и в щастието си. Тъкмо това съм дошъл да науча: не е важно дали общувам с другите. През този живот — от началото до края му — предпочитах да споделям с някого как е сглобен светът, а можех да предпочета да не казвам и думица. Азът няма нужда да обяснявам на другите как действува.

— Това, Дон, е очевидно. И аз можех да ти го кажа.

— Много съм ти благодарен. Открил съм единствената идея, заради която изживях този живот, приключвам с делото на цял един живот, а той, моля ви се, ми разправя: „Това, Дон, е очевидно.“ Смееше се, но беше тъжен, а по онова време аз не знаех защо.

Думите, които прочетох в наръчника предния ден, бяха единственото предупреждение. Наливах бензин в резервоара и в първия миг видях от крилото на самолета обичайната малобройна тълпа — хората чакаха търпеливо да се качат на биплана, който Дон паркираше сред вихрушката, вдигната от витлото. След секунда се чу трясък, като да се бе спукала гума, всички се пръснаха и хукнаха кой накъдето види. Гумите на самолета му бяха непокътнати, както и преди, двигателят потракваше на празен ход, но под пилотската кабина зееше около тридесетсантиметрова дупка, а Шимода бе отскочил в другия край — главата му бе климнала надолу, тялото му бе безжизнено.

Само за една хилядна от секундата осъзъзнах, че Доналд Шимода е прострелян, изтървах като попарен бидона, скочих от горното крило се завтекох колкото ми държат краката. Беше като на кино, като в пиеса, разигравана от дилетанти: заедно с другите тичаше и обикновен на вид мъж с пушка, профуча само на хвърлей от мен. Сега си спомням, че изобщо не му обърнах внимание. Не че бях вбесен, стъписан или ужасен. Единственото, за което мислех, бе да стигна час по-скоро при кабината на самолета на приятеля ми и да поговоря с него.

Сякаш го бе улучила бомба — дрехите му бяха разкъсани, лявата половина на тялото му се бе превърнала в кървава морава пихтия.

Главата му бе климнала надолу към бутона за газта в долния десен ъгъл на командното табло; мина ми през ума, че ако си е бил сложил предпазния колан, е нямало да бъде изхвърлен напред.

— Дон! Добре ли си? — какви безсмислени думи.

Той отвори очи и се усмихна. Лицето му бе цялото в кръв.

— Как изглеждам отстрани, Ричард? Камък ми падна от сърцето, когато го чух да говори. Щом говори, значи мисли и ще се оправи.

— Ако не беше на този хал, щях да ти кажа, мой човек, че си загазил.

Дон не се помръдна, само главата му климна още малко напред; изведнъж отново се уплаших до смърт по-скоро от това, че приятелят ми не шава, отколкото че целият е в кървави рани.

— Изобщо не предполагах, че имаш врагове.

— Нямам врагове. Този… беше приятел. По-добре да караш без приятели… мрази ме и с това убийство си навлича какви ли не неприятности.

Седалката и кабината бяха в кръв — доста трябваше да побъхтаме, докато изчистим самолета, инак повредите не бяха сериозни.

— Беше ли неминуемо. Дон?

— Не… — рече той със сетни сили, едвам си поемаше дъх. — Но мен ако питаш… падам си по драматичните неща…

— Хайде, съвземи се. Ела на себе си. Ето, тълпата пак приижда, днес ще ни се отвори доста работа — пошегувах се аз.

Но колкото и моят приятел Доналд Шимода да бе наясно с действителността, колкото и знания да притежаваше, главата му тупна върху бутона и той издъхна.

Причерня ми, светът климна на една страна и аз се строполих през дупката в корпуса върху мократа червена трева, сякаш повален от тежестта на наръчника в джоба ми, който падна на земята, разлистен от повея на вятъра.

Вдигнах го апатично. Така ли свършва всичко, запитах се аз, нима всичко, което говори един Учител, е просто красиви думи, които не могат да го спасят от първия маниак, връхлетял му на ливадата! Трябваше да прочета три пъти думите върху страницата, докато се убедя, че очите не ме лъжат.

Всичко в тази книга може да е погрешно

През есента вече бях отишъл със самолета на ЮГ — заедно с топлия вятър. Добрите ниви се брояха на пръстите на едната ръка, но тълните ставаха все по-многобройни. Хората обичат да се разхождат с биплан и напоследък все по-често се заседяваха на сладки приказки край моя огън.

Често пъти някой, който всъщност не бе много зле, разправяше, че след разговора на хората им олеквало, и на другия ден всичкн ме гледаха някак странно и заинтригувани, се стремяха да застанат но-близо до мен. Не веднъж и два нъти се налагаше да си тръгна по-рано.

Не че ставаха някакви чудеса, но самолетът ми летеше но-добре от всякога, и то с по-малко гориво. Вече не пускаше масло, не премазваше мушиците, изпречили се пред витлото и предното стъкло: или защото се бе застудило, или защото малките живинки се изхитряваха да ме заобикалят.

И въпреки всичко една от реките на времето бе пресъхнала за мен в оня летен ден, когато застреляха Шимода. Не можех да повярвам, че вече го няма, не можех да го проумея; сцената непрекъснато ми беше пред очите и аз я изживявах отново и отново — за стотен път, с надеждата, че нещо ще се промени. Напразно.

Какво ли е трябвало да науча в онзи ден? Веднъж през октомври — вече се бе мръкнало — се уплаших от една тълпа в щата Мисисипи и дим да ме няма; кацнах на пущинак, голям точно колкото да се приземи самолетът ми.

Преди да заспя, още веднъж се върнах към предсмъртния час на Дон — защо ли умря? Просто не виждах причина. Ако всичко, което казваше, беше вярно…

Вече нямах с кого да си приказвам, от кого да се уча, с кого да се заяждам, срещу кого да тренирам острия си като бръснач ум. Ще кажете — прави го със самия себе си. Да, но това не ми доставяше и половината от насладата, която бях изпитвал с Шимода — той ме обучаваше, като непрекъснато ме изваждаше от равновесие с духовното си карате.

Както си мислех за всичко това, се унесох и ми се присъни сън.

Той бе коленичил върху тревата с гръб към мен и кърпеше дупката в корпуса на самолета, останала от изстрела. До него имаше навита на руло ламарина и бидон със самолетна смазка.

Знаех, че сънувам, знаех същевременно, че всичко това е истина.

— ДОН!

Той се изправи бавно на крака, обърна се с лице към мен и се усмихна на мъката и радостта ми.

— Здрасти, мой човек! — рече ми.

Сълзите ми пречеха да го видя. Каква ти смърт, смъртта не съществува и този човек тук е моят приятел.

— Доналд!… Ти си жив, какво се опитваш да направиш? Завтекох се към него, сграбчих го в обятията си и той беше съвсем истински. Усещах кожата на якето му, мачках ръцете му под него.

— А! — рече ми той. — Имаш ли нещо против? Какво се опитвам да направя ли? Ами кърпя ей тази дупка тук.

Бях неописуемо доволен, че го виждам: нямаше невъзможни неща.

— С ламарината и смазката ли? — попитах го аз. — Значи с ламарината и смазката се опитваш да го закърпиш… Не се прави така, ти го виждаш прекрасно — самолетът вече е ремонтиран.

Както изричах думите, протегнах ръка към назъбената окървавена дупка и щом ръката ми се плъзна върху нея, дупката изчезна. Самолетът пак си стоеше цял-целеничък, боята му лъщеше като чисто огледало.

— А, ето как го правиш! — каза Дон и тъмните му очи проблеснаха гордо, задето такъв несхватлив ученик като мен най-после е усвоил тайните и може да поправя самолет само с мисли.

На мен не ми се видя странно — насън самолет се поправя точно така.

Край крилото, в изгревната светлина се появи огън, над който бе закрепен тиган.

— Пържиш нещо. Дон. Никога не съм те виждал да готвиш. Какво е това? — Пържени филийки — отговори ми той делово. — Последното нещо, което искам да направя в твоя живот, е да ти покажа как се пържат филийки.

Отряза две парченца с джобния си нож и ми ги подаде. Сега, докато пиша, още усещам вкуса им… вкуса на трици и на канцеларско лепило, подгряно в сланина.

— Какво ще кажеш? — попита ме той.

— Дон…

— Отмъщението на призрака — изхили се приятелят ми. Забъркал съм ги с гипс. — Върна своята филийка в тигана. — Да ти припомня — ако искаш да накараш някого да научи нещо, направи го с познанията си, а не с пържени филийки, чу ли?

— НЕ! Обичай ме, обичай пържените ми филийки. От това е направен животът, Дон.

— Чудесно. Но се обзалагам — ако поднесеш това на някого за вечеря, повече няма да го видиш.

Засмяхме.се, после се умълчахме и аз го погледнах във възцарилата се тишина.

— Нали си добре. Дон?

— Очакваше да съм мъртъв. Ела, Ричард!

— И това не е сън, нали? Аз няма да забравя, че съм те видял, нали?

— Не. Сън е. В различно време и пространство, а всяко различно време и пространство е сън за всеки благоразумен, здравомислещ жител на Земята, какъвто ти ще бъдеш още малко. Но ще го помниш и това ще промени мисленето и живота ти.

— Ще те видя ли отново? Ще се върнеш ли?

— Едва ли. Искам да отида отвъд времената и пространствата… Всъщност вече съм отвъд тях. Има я обаче тази връзка между нас, между мен и теб и другите от нашия род. Натъкнеш ли се на някакъв проблем, задръж го в ума си и легни да спиш — ще се срещнем тук, при самолета, и ако искаш, ще го обсъдим.

— Дон…

— Какво?

— Защо беше нужен този изстрел? Защо се случи всичко това? Не виждам нищо прекрасно някой да ти разкъса с куршум сърцето.

Дон седеше на тревата при крилото на самолета.

— Аз, Ричард, не съм някакъв първостепенен месия, тъй че не се налага да доказвам нищо на никого. А ти трябва да трупаш опит, да не губиш равновесие от привидностите и да не се натъжаваш от тях — добави важно-важно приятелят ми, — така че защо не се възползуваш от тези кървави привидности? Още повече че те ме забавляват. Да умреш е като да се гмурнеш някой горещ ден в дълбоко езеро. За миг си скован от рязката промяна, от студа, те са мъчителни за теб, сетне ги приемаш и започваш да плуваш в действителността. Но след толкова много гмуркания дори стъписването не е така силно.

Подир дълго мълчание той се изправи.

— Само малцина се интересуват какво имаш да им кажеш, но ти не се отчайвай. Помни: доколко добър е един Учител, не зависи от числеността на тълпите около него.

— Ще опитам, Дон, обещавам ти. Но втръсне ли ми работата, ще избягам и няма да се върна никога.

Никой не бе докосвал самолета на приятеля ми, но ето че витлото се завъртя, двигателят избълва студен синкав дим и тътенът му огласи ливадата.

— Приемам обещанието ти, но… — Той ме погледна и се засмя, сякаш не ме разбираше.

— Приемаш го, но какво? Доизкажи се. С думи. Обясни ми. Какво има?

— Не обичаш тълпите.

— Наистина не ме привличат. Не че не обичам да си приказвам, да разменям идеи, но преклонението, през което си преминал, зависимостта… Надявам се да не ме молиш… Вече избягах веднъж.

— Може би съм тъп като галош, Ричард, може би не виждам нещо, което ще ми извади очите и което е съвсем ясно за теб — ако е така, кажи ми, моля ти се; но защо всъщност не го напишеш? Нима съществува правило, според което месията не бива да пише кое според него е вярно, да опише нещата, които са му доставяли наслада, които са му действували? Тогава, в случай че на хората не им харесват думите му, те, вместо да стрелят по него, просто ще ги изгорят и ще разпръснат пепелта. Ако ли пък думите му им харесват, ще могат да ги препрочитат отново и отново или да ги залепят върху вратата на хладилника, или да пробват идеите, които им се виждат смислени. Защо да не го опишеш? Или може би съм оглупял?

— В книга ли?

— Защо не?

— А знаеш ли какъв къртовски труд е това? Зарекъл съм се да не напиша нито думица повече през живота си.

— О, извинявай — каза ми той. — Така да е. Не знаех. — Слезе на долното крило на самолета и оттам — в кабината. — Хайде. Ще се видим пак. Наминавай насам. Не се оставяй на тълпите. Сигурен ли си, че не искаш да го опишеш?

— За нищо на света! — отсякох аз. — Нито думица повече!

Той сви рамене и си сложи ръкавиците, дръпна дросела; тътенът на двигателя екна и заглъхна едва когато се събудих под крилото на самолета си — в ушите ми още кънтеше ехото на съня.

Бях сам-самичък, полето тънеше в тишина, каквато се възцарява над света след сняг, натрупал по изгрев слънце още в началото на есента.

После, преди да съм се разсънил напълно, колкото да се позабавлявам, взех дневника си и — месия в света на месиите — се заех да пиша за приятеля си.

1. Имаше едно време един Учител, роден в светите земи на Индиана…