Илюзии ((Приключенията на един месия по неволя))

Отърсих се от съня тъкмо по изгрев слънце, когато светлината е розова, а сенките — златисти. Събудих се не от светлината, а защото нещо ме докосна съвсем лекичко по главата.

Реших, че е някоя тревичка, донесена от вятъра. Сетне помислих, че е буболечка, замахнах с все сила и насмалко да си счупя ръката… един метален гаечен ключ тежи доста, че да се удариш в него — и аз за нищо време се отърсих от унеса. Ключът отскочи от ръба на елерона, зарови се за миг в тревата, сетне се понесе величествено, за да увисне отново във въздуха.

Загледах го вече напълно буден, а той пак тупна меко на тревата и се укроти. Когато реших да го вдигна, той отново си беше очуканият гаечсн ключ, който познавах и обичах — все така тежък, все така готов да затегне всички проклети гайки и болтове.

— По дяволите!

Още от дете съм свикнал да не казвам „по дяволите“ и да не кълна, но сега а бях направо смаян и не се сетих какво друго да изрека. Какво ли го прихващаше този мой гаечен ключ? Доналд Шимода беше най-малко на четиридесет километра оттук. Вдигнах инструмента, разгледах го, подържах го в ръка; чувствувах се като първобитен човек, който, видял въртящо се колело, не може да повярва на очите си. Сто на сто имаше някакво фасулско обяснение.

Най-накрая се ядосах и се отказах, върнах ключа в торбата с инструментите и запалих огън, за да си изпържа филийки. Не бързах за никъде. Ако исках, можех да си стоя тук чак до вечерта.

Филийките вече цвърчаха в тигана, беше време да ги обърна, когато в небето откъм запад се чу шум.

Просто бе изключено това да е самолетът на Шимода, бе изключено някой да ме е проследил до тази нива, една от милионите ниви в Средния запад, но аз бях повече от сигурен. че това е той, и започнах да си свирукам… Наблюдавах филийките и небето и се мъчех да измисля някакви много спокойни думи, с които да го посрещна, щом се приземи.

Така си и знаех, беше самолетът на Дон. Прелетя ниско над моя, изви се рязко нагоре като на военен парад, плъзна се надолу във въздуха и се приземи с деветдесет километра в час — скорост, с каквато кацат всички самолети от този тип. Приятелят ми спря до моя биплан и угаси двигателя. Не казах нищо. Махнах му, но не му казах нищо. Продължавах да си свирукам.

Той излезе от кабината и дойде при огъня.

— Здрасти, Ричард!

— Закъсня — рекох му. — Още малко, и филийките щяха да загорят.

— Извинявай.

Подадох му чаша вода, която бях гребнал от поточето, и тенекиена чиния с половината филийки и кубче маргарин.

— Как мина? — попитах го.

— Чудесно — отвърна ми той и по лицето му се мерна усмивка. — Отървах се леко.

— Съмнявах се, че ще успееш.

Известно време Дон яде филийките, без да продума.

— Да ти кажа — поде накрая, вторачен в чинията, — никак не са вкусни.

— Кой е казал, че си длъжен да ми ядеш филийките! — троснах му се аз. — Защо всички им се мръщят? НИКОЙ НЕ ХАРЕСВА ФИЛИЙКИТЕ МИ! Защо, възнесъл се Учителю?

— Щом питаш, да ти обясня — ухили се Дон.

— Сега ще говоря като Господ; твърдиш, убеден си, че те са хубави, и затова ти се услаждат. Опитай ги, без да си убеден в това, и те веднага ще ти заприличат на… на огън… на огнище след потоп… Сигурно нарочно си сложил тревичките?

— Извинявай. Паднали са от ръкава ми. Но не мислиш ли, че самите филийки, ако не се броят тревата и загорялото, че самите филийки са…

— Ужасни — отсече Дон и ми ги върна почти непокътнати. — Предпочитам да си стоя гладен. Имаш ли още от прасковите?

— В консервата са.

Как ли ме беше открил на тази нива? Беше широка само десет метра и беше сред хилядите километри прерия; не бе никак лесно да я намериш, особено ако слънцето ти блести в очите. Но реших да не питам. Ако той искаше да ми каже, щеше да го стори.

— Как ме намери? — попитах аз. — Можех да кацна навсякъде.

Беше отворил консервената кутия с прасковите и ги ядеше с нож… За това се искаше майсторлък.

— Което си прилича, се привлича — изрече той и изтърва резенчето праскова.

— Така ли?

— Космически закон.

— Аа!

Изядох си филийките и излъсках тигана с пясък от ручея. Съмнение няма, филийките си ги биваше.

— Ще ми обясниш ли все пак? Как така приличам на теб, дето си толкова почитан? Или може би имаш предвид, че си приличат самолетите ни?

— Ние, чудотворците, трябва да бъдем заедно — отвърна ми той.

Изрече го така, че прозвуча и мило, и ужасяващо.

— А… Дон! Колкото до последната ти реплика… Може би ще ми обясниш все пак какво имаш предвид: ние, чудотворците.

— От гледна точка на гаечния ключ в торбата с инструментите, бих казал, че тази сутрин си правил фокусите с безтегловността. Нали?

— Не съм правил никакви фокуси! Събудих се… събуди ме ключът. Сам!

— А! Сам! — засмя се Дон.

— ДА. САМ! — Разбираш от чудодейство точно колкото от пържени филийки.

Не му възразих, само се изтегнах колкото се може по-спокойно на постелята. Ако имаше да ми казва нещо, щеше да го направи, когато сметне за добре.

— Някои от нас започват да се учат на тези неща подсъзнателно. Буден, разумът ни не може да го приеме, затова правим чудеса насън. — Гледаше небето и първите изгревни облаци. — Не бъди нетърпелив, Ричард. Всички ние трупаме знания с времето. Сега при теб нещата малко ще се ускорят и още преди да си го осъзнал, ти ще бъдеш един мъдър стар и благороден маестро.

— Какво ще рече „преди да съм го осъзнал“? Аз не искам да го осъзнавам. Не искам да знам нищо?

— Значи не искаш да знаеш нищо?

— Добре де, искам да знам защо съществува светът и какво представлява той, защо аз живея на него и къде ще отида след това… Ето какво искам да знам. Как, ако ми се прииска, да летя без самолет.

— Извинявай.

— За какво?

— Така не става. Ако научиш какво представлява светът, какви закони следва, от само себе си започваш да правиш чудеса, онова, на което казваме чудеса. Научиш ли всичко, което знае вълшебникът, вълшебствата му вече не са вълшебства. — Дон извърна поглед от небето. — Ти си като всички останали. Вече го знаеш, но все още не си даваш сметка, че го знаеш.

— Не си спомням — намесих се аз, — не си спомням да си ме питал дали искам да науча какво точно привлича към теб тълпите и ти съсипва живота. Сигурно съм забравил.

Изрекох тези думи и тутакси разбрах: той ще ми каже, че ще си спомня след време, и ще бъде прав.

Излегна се върху тревата, за възглавница му служеше прашецът по цветята.

— Слушай, не бери грижа за тълпите. Няма да ти досаждат, ако не искаш. Ти си вълшебник, не забравяй: фъър — и ставаш невидим, минаваш през вратите.

— Но тълпата в Троя те спипа, нали?

— Да съм казвал, че не съм го искал? Разреших й да го стори. Допадна ми. Във всекиго от нас живее един второразреден актьор, инак като Учители нямаше да струваме и пукнат грош.

— Но нали си се отказал? Нали прочетох, че…

— Както беше тръгнало, лека-полека се превръщах в единствения месия на пълно работно време, работа, от която категорично се отказах. Но не мога все пак да забравя онова, на което посветих няколко живота, за да го науча.

Затворих очи и стиснах между зъбите си стръкче трева.

— Какво се опитваш да ми кажеш, Доналд? Защо не говориш без заобикалки и не ми обясниш какво става?

Дълго време той не продума, накрая пак подхвана:

— Може би ще е по-добре да ми кажеш ти. Обясни ми какво се опитвам да ти кажа и ако сбъркаш, ще те поправя.

Обмислях около минута думите му и реших да го изненадам.

— Готово, ще ти обясня.

Сетне замълчах, да видя колко ще издържи, ако онова, коего му кажа, не излезе съвсем гладко. Слънцето вече се бе изкачило достатъчно високо и взе да напича. Някъде в далечината, на нива с жито, която не виждахме, един фермер използуваше неделятя да поработи с дизеловия си трактор.

— Готово, ще ти кажа. Първо, изобщо не е случайност, че те срещнах на онова поле край Ферис, нали?

Беше ведър като лятното небе.

— Второ, между нас съществува някакво тайнствено споразумение, което аз явно съм забравил, а ти — не.

Подухваше лек ветрец, боботенето на трактора в далечинага ту заглъхваше, ту екваше отново.

Дълбоко в себе си все пак смятах, че това, което казвам, не е гола измислица. Съчинявах една истинска история.

— Ще ти кажа, че сме се срещали преди три-четири хиляди години плюс-минус един ден. Харесваме един и същи приключения, вероятно мрачим едни и същи разрушители, учим почти с еднакво удоволствие, почти с еднаква бързина. Ти си по-паметлив. Така че срещата ни е точно онова, каквото подразбираш с „което си прилича, се привлича“. — Откъснах друго стръкче трева. — Дотук добре ли е?

— В начало то си мислех, че ще има да увърташ — каза ми Дон. — Че ще има дълго да увърташ, но според мен сега се забелязва слаб лъч на надежда и този път трябва да се възползуваш от нея. Продължавай нататък.

— От друга страна, не е нужно да продължавам нататък, защото ти вече знаеш всичко, което знаят другите. Но ако не ти кажа тези неща, няма да знаеш какво си мисля, че знам, а без това няма да науча нищо от нещата, които искам да знам. — Оставих стръкчето трева. — Какво ти дава всичко това. Дон? Защо си пилееш времето с хора като мен? Когато някой е получил просветление като теб, той гледа на всички тези чудотворства като на нещо вторично. Ти нямаш нужда от мен, нямаш нужда от нищо на този свят.

Обърнах се и го погледнах. Очите му бяха затворени.

— Дори от гориво за самолета ли? — попита ме той.

Точно така, — отвърнах аз. — Този свят може да ти предложи само скука… за теб не съществуват никакви приключения, след като знаеш, че нищо на този свят не може да те смути. Единственият ти проблем е, че нямаш никакви проблеми!

Мислех си, че съм улучил право в цел та.

— Тук не позна — прекъсна ме той. — Обясни ми защо съм се отказал от тази работа… Знаеш ли защо се отказах от работата на Месия?

— Спомена тълпите. Как всеки искал от теб да правиш чудеса.

— Да. Но не първото, второто. Страхът от тълпите е твой кръст, не мой. Уморяват ме не тълпите изобщо, а тълпите, които не обръщат никакво внимание на онова, дето съм им казал.

Можеш да прекосиш океана от Ню Йорк чак до Лондон, можеш от нищо да направит жълтици и те пак няма да забележат.

Докато го казваше, изглеждаше най-самотният човек, когото съм виждал през живота си.

Не му трябваха храна, покрив над главата, пари, слава. Умираше от потребносгта да съобщи каквото знае, а хората не даваха и пет пари за думите му.

Смръщих се, за да не се разплача.

— Добре, щом ме питаш — казах му аз. — След като щастието ти зависи от това, което прави някой друг, явно наистина си имаш проблем.

Дон отметна рязко глава и очите му блеснаха, сякаш го бях халосал с гаечния ключ. Веднага ми мина през ума, че не е разумно да го настройвам срещу себе си. Ами ако се вбеси? Но върху лицето му пак се мерна онази едва загатната усмивка.

— Знаеш ли, Ричард — поде бавно Дон. Ти… си… прав!

Пак беше спокоен; почти бе изпаднал в екстаз от думите ми. Без да се усещам, продължих да му говоря часове наред как преди много, много време сме се срещали и какво още има за учене — всичко това се стрелкаше през ума ми като сутрешни комети и дневни метеори.

Той се бе излегнал най-спокойно върху тревата, изобщо не помръдваше, не казваше нищо. По пладне приключих с версията си за Вселената и за всичко, което я населява.

— …Имам чувството, че едва съм започнал, Дон, че трябва да ти кажа още толкова много неща. Откъде ги знам? Как се получи така?

Той не продума.

— Ако очакваш от мен да си отговоря сам, признавам, че не знам отговора. Как така съм в състояние да говоря всичко това, след като никога досега не съм опитвал? Какво ми е станало?

Никакъв отговор.

— Дон! Хайде поговори ти, моля те! Той не изрече и думица. Бях му изложил надълго и нашироко теорията си за живота, а моят месия заспа за нула време, сякаш чул в онези случайни думи за щастието си всичко, което е имал нужда да чуе.

Сряда сутринта, шест часът. Още спя, когато БУУМ! — еква пронизителен шум, внезапен и силен като оглушителна симфония; най-неочаквано гръмват хилядогласи хорове, латински думи, тимпани и тромпети, от които ми писват ушите. Земята се разтресе, самолетът ми се разклати върху колесника и аз изхвърчах изпод крилото — същинска котка с козина, щръкнала право нагоре като удивителни знаци.

Предизгреното слънце пръскаше студеноогнената си светлина, облаците бяха обагрени в лудешки тонове, но всичко това отстъпи пред необузданото кресчендо.

— СПРЕТЕ! СПРЕТЕ! ИЗКЛЮЧЕТЕ МУЗИКАТА! Шимода изкрещя колкото му глас държи, като бесен, така че го чух и през врявата, и звуците тутакси заглъхнаха, а ехото се разнесе все по-надалеч и надалеч, та след миг се превърна в галеща слуха божествена песен, ведра като бриз, като музика на Бетховен, чута в просъница.

Дои не й обърна внимание.

— НАЛИ КАЗАХ, СПРЕТЕ Я! Музиката заглъхна.

— Най-после! — въздъхна той.

Само го погледнах.

— За всяко нещо си има. време и място, нали така? — рече ми той.

— Да де, време и място…

— Хубаво е да послушаш малко небесна музика, когато си се усамотил с мислите си или може би в специални случаи, но да те будят с нея и тя да е толкова силна!… Какво правиш?

— Какво правя аз ли… Спях като заклан…

какво искаш да кажеш с това какво съм правел аз? Той поклати глава, сви безпомощно рамене, изпуфтя и пак се пъхна в спалния си чувал под крилото.

Наръчникът беше встрани, в тревата, там, където бе паднал. Обърнах го внимателно и зачетох:

Имаше доста неща, които не ми бяха ясни за месиите.

Посрещнахме вечерта в Хамънд, щата Уисконсин, където поразходихме със самолетите неколцина клиенти — бяха малко, защото беше понеделник; после отскочихме до града да хапнем и поехме назад.

— Признавам, Дон, този живот може да е интересен или скучен, или всякакъв друг, какъвто решим да го направило. Но дори в мигове иа прозрение не съм проумявал най-вече защо сме тук. Кажи ми нещо за това.

Подминахме железарията (беше затворена) и киното (имаше прожекция: „Бъч Касиди и Съндънс Кид“) и вместо да ми отговори. Дон се спря на тротоара и се обърна.

— Нали имаш пари?

— Колкото искаш. Защо?

— Я да идем на кино — предложи той. — Ще купиш ли билети?

— Не знам, Дон. Ти върви. Пък аз ще се върна при самолетите. Не ми се ще да ги оставяме толкова дълго.

Какво ли изведнъж го бе прихванало, та толкова държеше да ходи на кино?

— Няма да им стане нищо на самолетите. Хайде да видим филма.

— Вече е започнал.

— Какво от това!

Вече си купуваше билет. Последвах го в тъмното, седнахме почти в дъното на салона. Я имаше, я не петдесетина души.

След малко забравих защо сме влезли и се захласнах по филма — винаги съм си мислел, че е върхът, гледах го сигурно за трети път.

Времето в киносалона сякаш се движеше по спирала и нямаше край, както във всички добри филми; гледах просто от професионален интерес… как е заснет а всяка сцена, как е напасната към следващата, защо е монтирана точно тук, а не по-нататък. Опитах се да гледам филма по този начин, но се улисах в сюжета и се отказах.

На мястото, където Бъч и Съндънс са обкръжени от цялата боливийска армия, почти към края, Шимода ме докосна по рамото. Наведох се към него, без да откъсвам очи от екрана — толкова ли не можеше да ми каже, каквото имаше да ми казва, след края на прожекцията!

— Ричард!

— Да!

— Защо си тук?

— Филма си го бива. Дон. Шш!

Целите в кръв, Бъч и Съндънс си говореха, че си струва да заминат за Австралия.

— Защо си го бива? — не мирясваше Дон.

— Интересен е. Шш! После ще ти кажа!

— Не се вдетинявай! Събуди се! Всичко е илюзия.

Вече ми късаше нервите.

— Остават само няколко минути, Доналд, после ще си говорим за каквото искаш. Не ми пречи, нека си догледам филма!

Той продължи да шушука като обезумял.

— Защо си тук, Ричард?

— Слушай, тук съм, защото настоя да влезем.

Обърнах се и се опитах да догледам края.

— Не беше длъжен да идваш, можете да кажеш: „А, без мен!“

— ФИЛМЪТ МИ ХАРЕСВА.

Мъжът отпред се обърна и ме изгледа.

— Филмът, Дон, ми харесва. Какво толкова се чудиш?

— А, не се чудя — отвърна той и си замълча, не продума, докато прожекцията не свърши и ние не поехме отново в тъмното, покрай паркинга за селскостопански машини към нивата със самолетите.

Канеше се да вали.

Сетих се колко странно се беше държал в киното.

— За всяка твоя постъпка ли си има причина, Дон?

— За някои.

— Ами филмът? Какво те прихвана, та ни в клин, ни в ръкав реши да гледаш „Бъч и Съндънс“?

— Зададе ми въпрос.

— Да. Имаш ли отговор?

— Тъкмо такъв е моят отговор. Отидохме на кино, защото ми зададе въпрос. Филмът дава отговора на него.

Взимаше ме на подбив, знаех си.

— Какъв беше въпросът? Последва дълго мъчително мълчание.

— Въпросът ти, Ричард, беше, че дори в мигове на прозрение не проумяваш защо сме тук.

Спомних си.

— И филмът беше моят отговор.

— Да.

— О!

— Нищо не разбираш — каза ми той.

— Така си е, не разбирам.

— Филмът беше хубав — рече Дон, — ала и най-хубавият филм на този свят пак си остава илюзия, нали? Кадрите дори не се движат, само създават представа за движение. Променлива светлина, която сякаш се движи по плоския екран, опънат в тъмното, нали?

— Ами да.

Вече започвах да проумявам.

— А другите хора, които и да било хора, които ходят на които и да е филм, какво търсят те в киносалона, след като знаят, че това е само илюзия?

— Искат да се нозабавляват — отговорих аз.

— Приятно им е. Точно така. Това едно.

Биха могли да си извлекат някакви поуки.

— Така. Винаги отговарят по този начин. Заради познанията. Това второ.

— Фантазия, бягство.

— Това е пак, за да се забавляват. Първо.

— От любопитство. За да видят как е сниман филмът.

— Заради познанията. Второ.

— Бягство от скуката.

— Бягство. Вече го каза.

— За да общуват помежду си. За да са с приятели — отговорих аз.

— Това е причината да отидат на кино, но не и да гледат филма. Ала пак опираме до забавлението. Първо.

Каквото и да изтъкнех, той свиваше двата си пръста: хората ходят на кино, за да се забавляват, за да научат нещо или и заради двете.

— А един филм е като живота, нали. Дон?

— Да.

— Защо тогава се случва някой да избере тежък живот, филм на ужасите?

— Такива хора ходят на филми на ужасите не само за да се забавляват; когато влязат в киносалона, те вече знаят, че ще гледат филм на ужасите — рече ми той.

— Но защо го правят? — Обичаш ли филми на ужасите?

— Не.

— Ходиш ли понякога на такива филми?

— Не.

— Но нали се намират хора, които пилеят време и луди пари, за да гледат ужасни или мелодрами, скучни и отегчителни за другите…

Остави ме аз да отговоря на въпроса му.

— Да.

— Ти не си длъжен да гледаш техните филми и те — твоите. На това му викаме свобода

— Но защо някои искат да бъдат плашени? Или да им е скучно?

— Защото си мислят, че си струва — за да плашат някои друг — или пък обичат да треперят от ужас, или смятят, че филмите по принцип трябва да. са скучни. Можеш ли да повярваш, че мнозина — по причини, които им се виждат твърде основателни — изпитват наслада да си мислят, че са безпомощни в собствениге си филми? Не, не можеш.

— Не мога — потвърдих аз.

— Докато не го проумееш, ще има да се чудиш защо някои хора са нещастни. Нещастни са, защо то са предпочели да са нещастни, и в това, Ричард, няма нищо лошо.

— Хм…

— Ние сме същества, които си играят и се забавляват, ние сме галениците на Вселената. Ние не можем да умрем, ние можем да бъдем уязвени точно колкото илюзиите върху екрана. Но затова пък можем да повярваме, да си втълпим, че сме уязвени. Можем да повярваме, че сме жертви, че сме убити или че убивамс, че се люшкаме между късмета и несретата.

— Много ли животи имаме? — поинтересувах се аз.

— Колко филма си гледал?

— А!

— Филми за живота на тази планета, за живота на други планети, всичко, което се измерва с времето и пространството, е филм, илюзия — обясни ми той. — Но за кратко можем да научим страшно много, да се забавляваме неописуемо с илюзиите си, нали?

— Докъде ще стигнеш. Дон, с тези филми?

— Ти докъде искат да стигна? Тази вечер гледа филма отчасти защото аз исках да го видя. Миозина предпочитат един живот пред друг, защото им доставя удоволствие да правят нещо заедно с някого. Актьорите от тазвечершния филм са играли заедно и в други филми — преди или по-късно, зависи кой филм си гледал първо, можеш да ги гледаш и едновременно върху различии екрани. Купуваме си билети за тези филми, плащаме си, след като сме приели да повярваме, че пространството, времето са нещо реално… Нито времето, нито пространството е реално, но който не иска да плати цената, не може да се появи на нашата планета, в никоя времева и пространствена система.

— А срещат ли се хора, които нямат живот във времето и в пространството?

— А срещат ли се хора, които не ходят на кино?

— Ясно. Те сигурно трупат знанията си по други начини.

— Точно така — потвърди той, доволен от мен. — Школата на времето/пространството е доста примитивна. Ала мнозина не се разделят с илюзията, дори тя да е скучна, и държат лампите да не светват преди края на филма.

— А кой. Дон, пише тези филми?

— Не с ли странно, откриваме, че знаем толкова много именно когато питаме себе си, а не някой друг! Кой ги пише тези филми, Ричард?

— Ние — отговорих аз.

— Кой играе в тях?

— Пак ние.

— Кой е оператор, киномеханик, директор на киното, контрольор, разпоредител, кой гледа всичко това? Кой нма свободата да си излезе по средата, по всяко време, да промени сюжета, ако намери за добре, кой има свободата да гледа един и същ филм до премала?

— Чакай да помисля — казах аз. — Всеки, който поиска ли?

— Тази свобода не ти ли стига? — попита ме той.

— Затова ли си падаме толкова много по киното? Защого инстинктивно знаем, че филмите са аналог на живота ни?

— Може би да… Може би не… Не е толкова важно, нали? Какво представлява прожекционният апарат?

— Нашият разум — отвърнах му. — Не, въображение. Нашето въображение, каквото и да ми говориш.

— Ами филмът? — попита ме той.

— Сега ме хвана натясно.

— Може би онова, което приемаме да вкараме във въображението си?

— Сигурно да, Дон.

— Можеш да подържиш в ръце ролката с филмовата лента — продължи той, — с готовия филм, който си има начало, среда и край. И те съществуват едновременно, в една и съща секунда, в милионна част от секундата. Филмът съществува извън времето, което е запечатал, и ако знаеш за какво е, си наясно какво в общи линии ще се случи още преди да си влязъл в киносалона — знаеш, че ще има битки и приключения, победители и и победени, любов, ужасни; знаеш всичко от игла до конец. Но за да се залисаш, за да се прехласнеш, за да получиш най-голяма наслада, трябва да пуснеш лентата през прожекционния апарат и да я изгледаш открай докрай… За да изживееш илюзията, се искат време и място. Така, че си плащаш билетчето, настаняваш се на мястото си, забравяш какво става извън киносалона и за теб филмът започва.

— И никой всъщност не страда, нали? Значи това не е кръв, а доматен сок?

— Не, кръв е — отговори ми Дон. — Но ако изхождаме от въздействието, което има върху истинския ни живот, можем да приемем и че е доматен сок.

— Ами действителността?

— Действителността, Ричард, няма нищо общо. Майката не се интересува каква роля изпълнява детето й, докато си играе: един ден е апашът, на другия — стражарят. Азът дори не подозира за илюзиите и игрите ни. Той познава единствено Себе си и нас — доколкото сме негово точно и съвършено копие.

— Не съм много сигурен, че искам да съм точен и съвършен. Я поговори за скуката…

— Виж небето — каза ми той.

Промени темата толкова бързо, че аз машинално извърнах очи към небето. Високо в него се носеха накъсани перести облаци с краища, посребрени от изгряващата луна.

— Хубаво е — казах аз.

— Не е ли съвършено?

— Небето винаги е съвършено. Дон.

— Нима искаш да кажеш, че макар да се променя непрекъснато, небето винаги е съвършено?

— Брей, страхотен съм. Да!

— И морето също винаги е съвършено, въпреки че и то се променя непрекъснато — продължи той. — Ако съвършенството е застой, значи небесата са блато. И Азът е нещо като жаба.

— Не, не е — поправих го аз разсеяно. — Съвършено и непрестанно променящо се. Даа. Предавам се.

— Предал си се много отдавна, ако толкова държиш на времето.

Обърнах се към него, както вървяхме.

— Не ти ли втръсва. Дон, да стоиш все в това измерение?

— Не. Нима стоя все в него? — ахна той. — Нима и ти стоиш все в него?

— Защо, каквото и да кажа, винаги бъркам?

— Наистина ли винаги бъркаш? — попита ме Дон.

— Май съм си сбъркал професията.

— Може би ще се захванеш с недвижими имоти? — подметна той.

— С недвижими имоти или със застраховки.

— В недвижимите имоти има бъдеще, ако държиш да имаш бъдеще.

— Добре де, извинявай! — рекох му аз. — Не ми трябва бъдеще. Нито минало. Иска ми се час по-скоро да бъда един стар мъдър Учител в Света на Илюзиите. Сигурно до седмица и това ще стане.

— Е, Ричард, надявам се да не чакаме толкова дълго.

Погледнах го внимателно, но той не се смееше.

Дните се сливаха един с друг. Както и преди, правехме курсове със самолетите, но вече се бях отказал да отброявам лятото с имената на градовете или с парите, които изкарвахме от пътниците. Започнах да го отброявам с нещата, които научавах, с разговорите, които водехме след полетите, с чудесата, които сегиз-тогиз ставаха по пътя към времето, когато най-сетне проумях, че това не са никакви чудеса.

прочетох веднъж в наръчника.

Следобедът беше спокоен… някой и друг случаен пътник. През останалото време се учех да превръщам облаците в пара.

Бил съм инструктор в авиаторска школа и знам, че който се учи, усложнява до немай-къде и най-простите неща; не че и аз съм толкова загубен, но сега също се учех и се мръщех от яд на кълбестите облаци, които трябваше да разсея. За разлика от друг път имах нужда поскоро от теория, отколкото от практика. Шимода се бе излегнал под крилото на самолета ми и се правеше на заспал. Ритнах го лекичко по ръката и той отвори очи.

— Не мога — казах му.

— Ами, не можеш, и таз добра — отговори той и пак затвори очи.

— Опитах, Дон! Тъкмо реша, че съм успял, и облакът пак се образува и набъбва повече и от преди.

Той изпъшка и седна.

— Избери един облак. Ама да е лесен! Избрах най-големия и най-гнусен облак на около хиляда метра височина — сякаш помпаше бял пушек направо от преизподнята.

— Ей този там, над силоза — посочих аз. — Дето почернява.

Дон ме изгледа, без да каже нищо.

— Защо ме мразиш?

— Тъкмо защото ми харесваш. Дон, искам от теб тези неща — усмихнах му се аз. — Изпитваш нужда от предизвикателства. Но ако предпочиташ, ще ти избера и по-малък.

Той пак въздъхна и се обърна към небето.

— Ще опитам. Та кой, казваш?

Погледнах нагоре и облакът — онова чудовище, понесло милион тона дъжд — изчезна яко дим, на мястото му се появи белезникавосиня дупка.

— Нямаш грешка! — казах спокойно аз.

— Работата си струва… — отвърна ми той. — Не, колкото и да се изкушавам да приема похвалата ти, трябва с ръка на сърце да ти призная: фасулско е.

Посочи ми едно облаче точно над нас.

— Хайде! Твой ред е. Готови! Почни!

Погледнах облачето, то също ми отвърна с поглед. Преддтавих си, че го няма, представих си, че вместо него виждам празно пространство, обсипах го с въображаеми огненогорещи лъчи, помолих го да се появи някъде другаде и бавно-бавно, след една, пет, седем минути то най-сетне се стопи. Другите облаци станаха по-големи, от моето нямаше и следа.

— Не си особено чевръст — каза ми Дон.

— Нали ми е за пръв път! Едва започвам! Захващам се с нещо невъзможно… добре де, немислимо, и единственото, което ти хрумва да ми кажеш, е, че не съм особено чевръст! Бях страхотен и ти го знаеш!

— Странно! Беше толкова привързан към него и ето, въпреки това то се стопи заради теб.

— Привързан ли? И таз добра. Как ли не го пъдех. С кълбовидни мълнии, с лазерни лъчи, с огромна прахосмукачка…

— Отрицателна привързаност, Ричард. Ако наистина искаш да изпъдиш от живота си някой облак, не вдигай толкова шум, просто се отпусни и го прогони от мислите си. Толкоз.

Бяхме кацнали на огромно пасище съвсем близо до езерце за водопой на коне — далеч от населени места, някъде на границата между Илинойс и Индиаиа. Никакви пътници; казах си, че днес ни е почивен ден.

— Слушай — обади се Дон. — Не слушай. Просто си мълчи и наблюдавай. Онова, което ще видиш, не е никакво чудо. Отвори учебника си по атомна физика… едно дете може да върви по водата.

Каза ми го и сякаш без да забелязва, че тук водата е гладка като тепсия, се обърна и повървя няколко метра по повърхността на езерцето.

Имах усещането, че то е мираж, изникнал над пустиията, над каменно море. Дон стоеше преспокойно върху повърхността, под вълшебните му обуща не се виждаше нито една вълничка, нито една гънка.

— Хайде! — подкани ме той. — Направи го и ти!

Бях го вилял с очите си. Явно бе възможно, след като приятелят ми бе стъпил върху езерото, така че отидох и го последвах. Имах чувството, че стъпвам върху гладък син линолеум, и се засмях.

— Какво правниш с мен, Доналд?

— Просто ти показвам онова, което рано или късно научава всеки — отговори ми той. — Сега ти е паднал случай.

— Но аз…

— Виж! Водата може да е и твърда. — Дон тропна с крак, чу се звук, сякаш бе стъпил върху кожа или камък. — Или течна. — Пак подритна и водата ни опръска и двамата. — Усещаш ли? Опитай и ти.

Колко бързо свикваме с чудесата! Не бе минала и минута и вече си мислех, че да ходиш по водата е възможно, естествено… че…

— Но сега водата е твърда, как ще пием от нея? — По същия начин, както ходим по повърхността й, Ричард. Тя не е твърда, не е и течна.

Ние с теб решаваме каква ще бъде. ако искаш да е течна, иредстави си, че е течна, дръж се гака, сякаш с течна, пий от нея! Ако искаш да е въздухоооразна, дръж се така, сякаш е въздух, вдишвай я. Хайде, опитай!

Може би всичко това е свързано с присъствието на душата, получила просветление. Може би тези неща стават само в даден обсег, в радиус, да речем, от двадесетина метра…

Коленичих върху повърхността на езерото и потопих ръка в него. Бете течно. Сетне легнах, опрях лице и доверчиво вдишах. Не се задуших, не се задавих, сякаш бях поел с гърдите си топъл гечен кислород. Седнах и погледнах въпросително приятеля си — очаквах да е разчел миелите ми.

— Говори! — подкани ме той.

— Защо пък трябва да говоря? — Ще изразиш по-точно с думи, каквото имаш да ми казваш. Говори!

— След като можем да вървим по водата, да я вдишваме и пием, защо не можем да правим същото и с пръстта?

— Да. Само да кажеш и… Ще видиш, че…

Отиде при брега с лекота, сякаш стъпваше по бутафорно езеро. Но щом нозете му докоснаха пръстта, пясъка и тревата, той започна да хлътва надолу, докато потъна с няколко бавни движения чак до раменете в почвата и троскота.

Сякаш езерото най-неочаквано се бе превърнало в остров, а земята наоколо — в море. Приятелят ми поплува из пасището, като вдигаше около себе си тъмни, сякаш направени от глина пръски, после излезе на повърхността, изправи се и стъпи отгоре. Изведнъж ми се видя същинско чудо, че някой стъпва по земята.

Стоях прав насред езерото и му ръкоплясках. Той се поклони и на свой ред ми изръкопляска.

Отидох при брега, представих си, че пръстта е течна, и я докоснах с пета. По тревата на кръгчета плъзнаха вълни. Колко дълбока ли е пръстта? Още малко, и да попитам на глас.

Пръстта ще е дълбока точно колкото си представя. Ще е дълбика към половин метър, казах си, и аз ще нагазя в нея.

Стъпих смело на брега и внезапно потънах до над главата. Отдолу беше тъмно и страшно, заизмъквах се трескаво, без да си поемам дъх, към повърхността, затърсих с ръка твърдата вода, края на езерото, за което да се вкопча.

Дон седеше на тревата и се смееше.

— Знаеш ли, като ученик си много схватлив.

— Не съм никакъв ученик. Измъкни ме оттук!

Спрях да се мятам. Представям си я твърда и веднага ще изляза. Представям си я твърда… и ето, измъквам се, целият в черна кал и мръсотия.

— Доста си се поизцапал, мой човек!

По неговите джинси и риза нямаше нито едно петънце, нито една прашинка.

— Ох, да му се не види!

Изтръсках калта от косата си, избърсах си очите. Накрая сложих портмонето на тревата, нагазих в течната вода и се измих по традиционния „мокър“ начин.

— Съзнавам, има и по-добри начини човек да се очисти.

— Да, по-бързи.

— Знам си аз, няма да ми ги кажеш. Добре де, стой и се хили, остави ме сам да се досетя.

— Дадено!

Най-накрая, както бях оплескан до уши, все пак се наложи да отида в самолета и да се преоблека. Метнах мокрите дрехи на витлото — да се сушат.

— Ричард, не забравяй какво направи днес. Лесно е да забравим времената си на познанието, да решим, че те са били сън или стари чудеса, едно-единствено време. Нищо добро не е чудо, нищо хубаво не е сън.

— Светът, както казваш, е сън, понякога хубав. Залези. Облаци. Небе.

— Не. Само образът е сън. Красотата е истинска. Схващах ли разликата? Кимнах, почти разбрал. По-късно все пак надзърнах в наръчника.

Тръгвахме си от града; следобедът беше мек и топъл, току-що се бе излял дъжд и пак се канете да вали, тротоарите бяха мокри.

— Нали, Дон, можеш да минаваш през стени?

— Не.

— Кажеш ли „не“, знам, че казваш „да“, така показваш, че не ти харесва как съм ти задал въпроса.

— Така де, трябва да спазваме правилата — рече ми той.

— Какъв е проблемът — да минеш през стената или самата стена? — Да, че и по-лошо. Въпросът ти предполага, че съществувам в ограничено пространство и време. Днес не съм в настроение да приемам предположенията ти за мен.

Смръщих се. Знаете какво го питам. Защо не ми отговори без заобикалки и не ме остави да проумея как точно прави тези неща?

— Така ти помагам поне малко да си точен в мислите си — каза ми той благо.

— Хубаво де! Защо не се престориш, че можеш да минаваш през стените, стига да го поискаш? Сега по-добре ли задавам въпроса?

— Да. По-добре. Но ако държиш да си точен…

— Стига де! Знам как да изразя онова, което мисля. Та въпросът ми е: как правиш така, че чрез илюзията за материалната ограниченост, на която казваме „стена“, разсейваш илюзията за ограниченото чувство за самоличност, намерило израз в убеждението ни за целостта на времето и пространството, въплътена в понятието „тяло“?

— Така те искам! — каза ми той. Когато зададеш правилно въпроса, той вече съдържа в себе си отговора, нали?

— Не, не го съдържа. Как минаваш през стените?

— РИЧАРД! Почти го налучка и после прати всичко по дяволите. Аз не мога да минавам през стените… когато го казваш, имаш предвид неща, за които аз изобщо не мисля, а щом ги имаш предвид, отговорът е: „Не мога!“

— Но, Дон, много е трудно да се изразяваш точно. Толкова ли не се досещаш за какво ти говоря?

— Значи само защото едно нещо е трудно, ти изобщо не се опитваш да го правиш? В началото ти беше трудно да вървиш, но натрупа опит и сега изглежда лесно.

Въздъхнах.

— Да. Добре тогава. Все едно не съм те питал нищо.

— Така да бъде. Въпросът ми е: можеш ли?

Погледна ме така, сякаш не го интересуваше нищо.

— Та значи твърдиш, че тялото е илюзия и стената е илюзия, ала самоличността е истинска и не може да бъде ограничена от илюзиите.

— Не съм казвал такова нещо. Ти го казваш.

— Но е вярно.

— Разбира се — потвърди той.

— Как го правиш?

— Нищо не правиш, Ричард. Просто го виждаш вече направено.

— Божичко, звучи елементарно.

— То е като ходенето. Не можеш да се начудиш как така ти е било трудно да се научиш.

— Сега, Дон, за мен не че е трудно, за мен е невъзможно да минавам през стените.

— А не си ли се замислял, че ако повтаряш стотици пъти „невъзможно е“, изведнъж трудните неща ще станат за теб лесни?

— Извинявай. Възможно е и ще го правя, когато му дойде времето.

— Ходи по водата, моля ви се, пък увесил нос, защото не можел да минава през стените!

— Да, ама онова беше лесно, докато това тук…

— Захванеш ли да доказваш, че нещо ти пречи, и то наистина започва да ти пречи — изтананика той. — Нали само преди седмица се окъпа в пръстта!

— Да.

— А нима стената не е отвесна пръст? Толкова ли е важно за теб каква е посоката на илюзията! Значи водоравните илюзии са победими, а отвесните не?

— Дон, май започвам да те разбирам.

Той ме погледна и се усмихна.

— Времето, когато започваш да ме разбираш, е време, през което е редно да те оставя за малко сам.

В края на града имаше огромен склад за фураж и зърно, беше от червени тухли. Дон сякаш бе решил да се върне при самолетите по друг непознат за мен, — по-къс път. Този път минаваше през тухлената стена. Приятелят ми зави рязко надясно, към стената, и изчезна. Сега си мисля, че ако бях свърнал веднага след него, сигурно също щях да мина оттам. Аз обаче спрях на тротоара и загледах мястото, където допреди миг бе стоял той. Сетне се пресегнах и докоснах тухлите — бяха твърди.

— Някой ден. Дон — казах, — някой ден…

И продължих нататък по дългия път към самолетите.