Името на вятъра

Макар да очаквах това, все пак беше леко изненадващо, като се има предвид, че бяхме само на няколко крачки от пламтящата клада. Отидох да взема допълнителното одеяло от торбата си и й го донесох. Тя се уви в него.

Наведох се съвсем близо до лицето й, така че да мога да погледна в очите й. Зениците й все още бяха разширени и реагираха бавно, но не повече от преди.

Тя протегна ръка и я сложи върху бузата ми.

— Имаш най-милото лице — каза тя и ме погледна замечтано. — То е като съвършената кухня.

Сдържах усмивката си. Беше започнала да бълнува. Щеше да влиза и излиза от делириума, преди накрая да изпадне в безсъзнание от силното изтощение. Ако видите човек, който сам си говори безсмислици някъде в уличките на Тарбеан, твърде вероятно е той да не е наистина луд, а просто някой сладкояд, побъркал се от твърде много денер.

— Кухня ли?

— Да — отвърна тя. — Всичко съвпада и захарницата е точно там, където трябва да бъде.

— Как се чувстваш, когато си поемаш дъх?

— Нормално — спокойно отвърна тя. — Трудно ми е, но се чувствам нормално.

— Какво точно имаш предвид? — сърцето ми започна да бие малко по-бързо при нейните думи.

— Трудно ми е да дишам. Понякога гърдите ми се стягат, все едно се опитвам да вдишам пудинг. — Тя се засмя. — Пудинг ли казах? Исках да кажа меласа. Като пудинг от сладка меласа.

Сдържах внезапното си желание да й се скарам, че я бях предупредил да ми каже, ако нещо не е наред с дишането й.

— Сега продължава ли да ти е трудно да дишаш?

Тя сви рамене с безразличие.

— Трябва да чуя дишането ти — казах аз. — Но тук не разполагам с никакви инструменти, така че би ли могла да разкопчаеш малко ризата си — трябва да допра ухо до гърдите ти.

Дена вдигна очи нагоре и разкопча ризата си повече, отколкото беше необходимо.

— Е, това вече е нещо съвсем ново — игриво каза тя, като за момент звучеше нормално, като самата себе си. — Никой досега не се е пробвал по тоя начин.

Завъртях се и притиснах ухо към гръдната й кост.

— Как звучи сърцето ми?

— Бавно, но силно — отвърнах аз. — Имаш добро сърце.

— Казва ли ти нещо?

— Нищо, което да мога да чуя.

— Слушай по-внимателно.

— Поеми си дълбоко въздух няколко пъти и недей да говориш. Трябва да чуя дишането ти.

Слушах. Въздухът влетя вътре и аз почувствах как едната й гърда се притисна в ръката ми. Тя издиша и аз усетих топлия й дъх върху врата си. Цялото ми тяло настръхна.

Можех да си представя неодобрителния поглед на Аруил. Затворих очи и опитах да се съсредоточа в онова, което правех. Вдишване, издишване — беше като да се вслушваш във вятъра между дърветата. Вдишване, издишване — успях да чуя слабо пукане като шумолене на хартия, като тиха въздишка. Но нямаше влага, нито кипене.

— Косата ти ухае наистина приятно — каза тя.

Седнах.

— Добре си. Ако стане по-зле или започнеш да се чувстват различно, трябва непременно да ми кажеш.

Тя кимна любезно и се усмихна унесено.

Раздразнен от това, че дракусът, изглежда, не бързаше да се появи, нахвърлях още дърва в огъня.

Погледнах към северните зъбери, но там нямаше нищо за гледане освен очертанията на дърветата и скалите на слабата светлина.

Дена внезапно се разсмя.

— Нарекох ли лицето ти захарница или нещо подобно? — попита ме тя, леко примижала. — Въобще и в момента говоря ли смислено?

— Просто малко бълнуваш — успокоих я аз. — Ще се унасяш в бълнуване и ще излизаш от него, докато накрая не заспиш.

— Надявам се, че и на теб ти е толкова забавно, колкото и на мен — каза тя и уви одеялото по-плътно около себе си. — Прилича на сънища от памук, но не е толкова топло.

Изкачих се по стълбата до върха на сивия камък, където бяхме скрили вещите си. Взех шепа денерова смола от мушамения чувал, свалих я долу и я хвърлих в края на огъня. Тя изгоря бавно, като изпусна лютив дим, който вятърът разнесе на север и на запад към невидимите зъбери. Надявах се дракусът да усети миризмата и бързо да дотича.

— Когато бях съвсем малко бебе, се разболях от пневмония — каза Дена без някакво особено вълнение. — Затова дробовете ми не са добри. Ужасно е, когато понякога не можеш да дишаш — когато продължи, очите й бяха полупритворени, сякаш говореше по-скоро на себе си. — Спрях да дишам и бях мъртва в продължение на две минути. Понякога се чудя дали това не е било някаква грешка, дали всъщност не трябва да съм мъртва. Но ако не е грешка, тогава трябва да съм тук по някаква причина. Но ако има такава причина, аз не знам каква е тя.

Беше твърде вероятно тя дори да не осъзнаваше, че в момента говори, и дори още по-голяма беше вероятността част от съзнанието й вече да спеше и на другия ден тя да не си спомня изобщо за онова, което се случваше сега. Тъй като не знаех какво да отговоря, просто кимнах.

— Това е първото нещо, което ми каза — _Просто се чудех ти какво правиш тук?_ Моите седем думи. И аз отдавна се чудя същото.

Слънцето, вече скрито от облаци, накрая залезе зад западните планини. Докато околният пейзаж потъваше в мрак, върхът на този малък хълм изглеждаше като остров сред огромния океан на нощта.

Дена започваше да клюма на мястото, където беше седнала. Отпускаше глава върху гърдите си и после пак я вдигаше. Отидох при нея и протегнах ръка.

— Хайде, дракусът скоро ще бъде тук. Трябва да се качим върху камъните.

Тя кимна и се изправи с одеялото, все още увито около нея. Последвах я до стълбата и тя бавно, неуверено се изкачи до върха на сивия камък.

Горе върху скалата и далеч от огъня беше хладно. Духаше вятър, който правеше лекия хлад още по-неприятен. Постлах едното одеяло върху камъка и тя седна върху него, завита в другото одеяло. Изглеждаше, че студът я беше поразбудил и тя раздразнено се оглеждаше наоколо, докато трепереше.

— Проклета кокошка! Ела си изяж вечерята. Студено ми е.

— Надявах се досега вече да те бях напъхал в някое топло легло в Требон — признах аз. — Дотук бяхме с блестящия ми план.

— Винаги знаеш накъде отиват нещата — каза тя смутено. — Гледаш ме важно със зелените си очи, така сякаш означавам нещо. Добре е, че имаш по-добри неща за правене. Достатъчно е, че понякога мога да получа частица от теб. От време на време. Знам, че съм голяма късметлийка — дори и за малко да те имам.

Кимнах любезно, докато наблюдавах хълма за появата на дракуса. Поседяхме още известно време, загледани в мрака.

Дена кимна леко, след това събра сили да се изправи отново и да се пребори със силното треперене.

— Знам, че не мислиш за мен… — Тя не довърши.

Най-добре е човек да угажда на хората, изпаднали в делириум, за да не започнат да буйстват.

— Мисля за теб през цялото време, Дена.

— Не се дръж снизходително с мен — каза тя ядосано, а след това тонът й отново омекна. — Не мислиш за мен по този начин. Разбирам това. Но ако и на теб ти е студено, ще дойдеш при мен и ще ме прегърнеш. Поне малко.

Сърцето ми се качи в гърлото. Приближих се, седнах зад нея и я обгърнах с ръцете си.

— Така е хубаво — каза тя и се отпусна. — Имам чувството, че винаги ми е било студено.

Седяхме така и гледахме на север. Тя се облегна върху мен. Изглеждаше възхитителна в прегръдките ми. Боях се да си поема дъх от страх да не я обезпокоя по някакъв начин.

Дена леко се размърда и прошепна:

— Толкова си деликатен. Никога не настояваш… — Отново не довърши изречението си и се отпусна по-тежко върху гърдите ми.

После внезапно се раздвижи.

— Знаеш ли, би могъл да бъдеш по-настоятелен. Съвсем малко повече.

Седях така в мрака и държах спящото й тяло в прегръдките си. Тя беше мека и топла, неописуемо скъпа за мен. Никога преди не бях държал в ръцете си жена. След известно време гърбът започна да ме боли от напрежението да поддържам нейното тегло и моето собствено. Единият ми крак започна да изтръпва. Косата й гъделичкаше носа ми. И въпреки това не смеех да помръдна от страх да не разваля този най-прекрасен момент от живота си.

Дена се размърда насън, след това започна да се плъзга встрани, трепна и се събуди.

— Ела да легнеш — каза тя с отново ясен глас.

Хвана непохватно одеялото и го издърпа, та да не е вече между нас.

— Хайде. И на теб сигурно ти е студено. Не си свещеник, така че няма да си имаш неприятности заради това. Ще се почувстваме добре, малко по-добре на тоя студ.

Обгърнах я с ръцете си и тя придърпа одеялото върху двама ни.

Лежахме настрани като лъжици, подредени в чекмедже. Ръката ми се оказа под главата й като възглавница. Тя се сгуши в извивката на тялото ми толкова просто и естествено, сякаш мястото й винаги е било там.

Докато лежах така, осъзнах, че преди малко бях сбъркал — _това_ беше най-прекрасният момент в живота ми.

Дена отново се размърда в съня си.

— Знам, че не би го направил — с ясен глас каза тя.

— Кое?

Гласът й беше различен, вече не беше сънен и уморен. Зачудих се дали не говореше насън.

— Преди малко, когато каза, че ако трябва, ще ме събориш на земята и ще ме накараш да изям въглените насила. Ти никога не би ме ударил. — Тя леко извърна глава. — Не би го направил, нали? Дори и ако е за мое собствено добро?

— Какво искаш да кажеш? — усетих как по тялото ми пробяга хлад.

Настъпи дълго мълчание и тъкмо започвах да си мисля, че беше заспала, когато тя заговори отново:

— Не ти казах всичко. Знам, че Ясен не е умрял във фермата. Той ме откри, докато вървях към пожара. Върна се и ми каза, че всички са мъртви. Каза ми, че хората ще станат подозрителни, ако аз съм единствената оцеляла…

Почувствах как в мен се надига мрачен, тежък гняв. Знаех какво ще последва, но я оставих да говори. Не исках да го чувам, но знаех, че тя има нужда да го сподели с някого.

— Той не го направи просто така, неочаквано — каза тя. — Трябваше да се увери, че аз съм тази, която го иска. Знаех, че нямаше да изглежда убедително, ако си го бях направила сама. Преди това се убеди, че аз искам той да го направи. Накара ме да го помоля да ме удари. Просто за да е сигурен. И беше прав. — Тя не помръдваше, докато разказваше. — Дори и така, те пак си помислиха, че аз имам нещо общо с това. Ако не го беше сторил, сега можеше да съм в затвора. Щяха да ме обесят.

Стомахът ми се сви.

— Дена — казах аз, — мъж, който би могъл да стори това, не заслужава да му отделяш от времето си. Дори и един миг от него. Той не е просто половин самун хляб. Той е прогнил отвътре. Ти заслужаваш нещо по-добро.

— Кой може да каже какво заслужавам? Той не е най-добрият ми избор. Той е единственият. Или трябва да избера него, или да остана гладна.

— Имаш и други възможности — настоях аз, но след това, когато се сетих за разговора си с Деох, се запънах. — Ти… Ти имаш…

— Имам теб — каза тя унесено и аз можех да чуя топлата, сънена усмивка в гласа й като на приспивано дете. — Ще бъдеш ли моят тъмноок и храбър принц, който ще ме защити от прасетата? Ще ми пееш ли? Ще ме отнесеш ли на някое високо дърво… — Тя млъкна и не довърши.

— Ще го направя — отвърнах аз, но по натежалото й в прегръдките ми тяло усетих, че най-сетне тя беше потънала в сън.

> 80.

> Да докоснеш желязо

Лежах буден и усещах лекия дъх на Дена върху ръката си.

Не можех да заспя дори и да исках. Близостта й ме изпълваше с пращяща енергия, лека топлина и пулсираща жизненост. Лежах буден и се наслаждавах на всеки миг от това скъпоценно усещане.

Тогава чух далечно пукане от счупен клон. После още едно. Малко по-рано най-голямото ми желание беше дракусът да дотича по-скоро до нашия огън. А сега бих дал дясната си ръка да се забави още пет минути.

Той обаче идваше. Започнах внимателно да се измъквам изпод Дена.

Тя се размърда едва-едва в съня си.

— Дена? — разтърсих я първо леко, после по-силно. Нищо. Не бях изненадан. Нямаше по-дълбок сън от унеса на сладкояда.

Покрих я с одеялото и сложих торбата си от едната страна, а мушамения чувал от другата. Ако се претърколеше насън, щеше да срещне тях преди ръба на сивия камък.

Преместих се в другия край на камъка и погледнах на север. Облаците над главата ми бяха все така гъсти и не различавах нищо извън светлия кръг, образуван от огъня.

Опипах внимателно с пръсти и открих канапа, който бях поставил по дължината на върха на сивия камък. Другият край беше завързан за въжената дръжка на дървеното ведро, което се намираше долу, по средата между огъня и сивите камъни. Най-много се тревожех дракусът случайно да не смачка кофата, преди да я е подушил. Смятах за всеки случай да издърпам ведрото на безопасно място, а след това да го върна обратно. Дена се беше смяла на плана ми, нарекла го беше „лов на кокошки“.

Дракусът се появи на върха на хълма, движеше се шумно през храсталака. Спря точно в средата на осветения от огъня кръг.

Тъмните му очи проблясваха в червеникаво, по люспите му също играеха червени отблясъци. Издаде дълбок, пръхтящ звук и започна да обикаля огъня, като бавно поклащаше глава напред-назад. Избълва широк пламък — нещо, което започвах да приемам като поздрав или предизвикателство.

Внезапно се стрелна към огъня. Макар да го бях наблюдавал известно време, пак се изненадах на бързината на такова огромно животно. Спря се точно пред огъня, отново изпръхтя, после тръгна към ведрото.

Макар ведрото да беше от здраво дърво и направено така, че да побира поне десетина литра, в сравнение с масивната глава на дракуса приличаше на миниатюрна чаена чаша. Звярът подуши отново, след това обърна кофата с носа си.

Ведрото се изтърколи в полукръг, но аз бях го натъпкал добре с лепкавата смола. Дракусът пристъпи още веднъж, подуши отново и налапа цялата кофа наведнъж.

Толкова се зарадвах, че почти забравих да пусна канапа, който беше изтръгнат от ръцете ми, когато звярът сдъвка набързо кофата, разтрошавайки я на парчета с масивните си челюсти. След това заклати глава нагоре-надолу, за да прокара лепкавата маса надолу по хранопровода си.

Въздъхнах с дълбоко облекчение и седнах да наблюдавам как дракусът обикаля огъня. Той избълва струя син пламък, после още една, после се обърна и се отъркаля в огъня, като се гърчеше и го набиваше в пръстта.

Щом утъпка огъня, дракусът започна да прави като предишния път. Намираше разхвърляните парчета дърво, търкаляше се върху тях, за да ги изгаси, след което ги изяждаше. Представях си как всяка нова съчка и пън, които поглъщаше, набутваха денеровата смола все по-навътре в стомаха му, натрошаваха я и я принуждаваха да се разтвори.

Наблюдавах четвърт час, докато животното завърши обиколката на огъня. Надявах се ефектът от смолата вече да се прояви. Ако бях преценил правилно, сега дракусът трябваше да е погълнал доза, шест пъти по-голяма от смъртоносната. Очаквах бързо да премине през началните фази на еуфория и маниакално поведение. Те щяха да бъдат последвани от делириум, парализа, кома и смърт. По моите сметки всичко трябваше да приключи за около час — надявах се дори и по-бързо.

Изпитах известно угризение и съжаление, докато гледах как стъпква последните разхвърляни тук-там пламъци. Беше великолепно животно.

Нежеланието ми да го убия беше дори по-голямо от неохотата, с която похабих офалум за над шейсет таланта. Не се заблуждавах обаче какво щеше да се случи, ако бях оставил нещата на естествения им ход. Не исках на съвестта ми да тежи смъртта на много невинни жертви.

Скоро след това дракусът спря да яде. Само се изтърколи върху разхвърляните клони и ги угаси. Сега вече се движеше по-енергично — знак, че денерът започваше да му действа. Започна да сумти ниско и дълбоко. _Сумтене. Сумтене._ Син пламък. Отъркаляне. _Сумтене._ Отъркаляне.

Накрая не остана нищо освен един слой от блещукащи въглени. Както и предишния път, дракусът застана над тях и легна отгоре им, като така угаси и последната светлина, останала на върха на хълма.

Известно време полежа тихо. След това отново изсумтя.

_Сумтене. Сумтене._ Огнена струя. Дракусът изви корема си по-навътре към въглените, сякаш не можеше да си намери място. Ако това беше началото на маниакалното му поведение, значи нещата се развиваха твърде бавно за моя вкус. Надявах се вече да е стигнал до фазата на делириум. Дали не бях подценил дозата?

Докато очите ми бавно се приспособяваха към светлината, осъзнах, че има и друг източник на светлина. В началото помислих, че облаците са се разкъсали и луната се е показала над хоризонта.

Извърнах поглед от дракуса, за да погледна зад себе си, и видях за какво става дума.

Само три-четири километра на югозапад Требон блестеше в светлината на огньове. Не ставаше дума за слабата светлина на свещи по осветените прозорци, а за високи пламъци, които го обгръщаха отвсякъде. За миг помислих, че градът гори.

След това осъзнах какво се случва — празникът на жътвата.

В средата на града имаше висока клада и по-малки пред къщите, където хората даваха ябълково вино на уморените работници. Тази нощ щяха да пият и да хвърлят в пламъците своите шамбъли. Чучелата, направени от снопове жито, кръстци ечемик, слама и плява. Чучелата, направени, за да пламнат внезапно и ярко по време на ритуала за отбелязването на края на годината — ритуал, чиято предполагаема цел бе да държи демоните на разстояние.

Чух дракусът зад мен да сумти. Погледнах го.

Както и аз самия, той беше обърнат с гръб към Требон и с лице към стръмните скали на север.

Не съм религиозен, но признавам, че в този момент започнах да се моля. Отправих искрена молитва към Техлу и всички негови ангели дракусът да умре, просто да потъне в тих сън и да премине и отвъдното, преди да се обърне и да забележи огньовете в града.

Чаках няколко дълги минути. Отначало помислих, че е заспал, но когато зрението ми привикна, видях, че главата му не спира да се клати нагоре-надолу, нагоре-надолу. Колкото повече очите ми свикваха с тъмнината, толкова по-ярки ми изглеждаха кладите на Требон. Минаваше половин час, откакто звярът изяде смолата. Защо не умираше?

Щеше ми се да хвърля долу остатъка от смолата, но не смеех. Ако дракусът се завъртеше към мен, щеше да се обърне на юг към града. Дори и да хвърлех чувала смола точно пред муцуната му, пак можеше да забележи огъня. Но пък ако…

Точно в този миг дракусът изрева дълбоко и мощно както преди. Сигурен бях, че и в Требон са го чули. Нямаше да се изненадам, ако го бяха чули дори и в Имре. Хвърлих поглед към Дена. Тя се размърда в съня си, но не се събуди.

Дракусът скочи от ложето си от въглени като някое малко, игриво кученце. На някои места въглените още мъждукаха и ми осигуряваха достатъчно светлина, за да видя как големият звяр се търкаля, подскача, хапе въздуха и се върти…

— Не — ужасих се аз. — Не, не, не.

Погледна към Требон. Видях как буйните огньове на града се отразиха в огромните му очи. Дракусът избълва още една висока дъга от син пламък. Както и преди — в поздрав или предизвикателство.

Миг след това се втурна необуздано надолу по хълма. Чувах как смазва и троши дърветата под краката си. Последва нов рев.

Запалих симпатичната си лампа, отидох при Дена и грубо я раздрусах.

— Дена. Дена! Трябва да станеш.

Тя се размърда сънено.

Повдигнах клепача й и проверих зеницата. Сви се бързо — нямаше я предишната забавена реакция на светлината. Това означаваше, че тялото й най-сетне се бе отървало от денеровата смола. Беше просто изтощена, нищо повече. За да съм сигурен, повдигнах и двата й клепача и отново доближих светлината.

Наистина беше така. Зениците й реагираха нормално. Добре беше. Сякаш в потвърждение на това Дена силно се намръщи и се изви встрани от светлината, като промърмори нещо неясно и не особено подобаващо на една дама. Не можах да различа всичко, но думите „развратник“ и „разкарай се“ се откроиха повече от веднъж.

Вдигнах я на ръце заедно с одеялата и внимателно се спуснах до земята. Отново я увих и я сложих под арката от сиви камъни. Изглежда се поразсъни, докато я мърдах насам-натам.

— Дена?

— Мотетх? — сънено промълви тя, а очите й едва-едва помръдваха под клепачите.

— Дена! Дракусът слиза към Требон! Трябва да…

Не довърших. Донякъде, защото тя, изглежда, отново бе изпаднала в безсъзнание, но и защото не бях съвсем сигурен какво точно „трябва“.

Трябваше да сторя нещо. Дракусът обикновено избягва градовете, но сега, подлуден от наркотика, нямах представа как ще реагира на кладите за жътвата. Ако се развилнееше в града, вината щеше да е моя. Трябваше да направя нещо.

Качих се бързо до върха на сивия камък, грабнах двете торби и се спуснах обратно. Вдигнах пътната торба и изсипах всичко на земята. Взех стрелите за арбалета, увих ги в скъсаната си риза и ги напъхах обратно. Хвърлих вътре и твърдата метална люспа, след това мушнах бутилката с алкохол в мушамения чувал, за да не се счупи, и натъпках и него вътре.

Устата ми беше пресъхнала, та отпих набързо няколко глътки пода от меха, запуших го отново и го оставих на Дена. Щеше да е ужасно жадна, когато се събудеше.

Метнах пътната торба на рамо и я пристегнах здраво на гърба си. После запалих симпатичната лампа, взех брадвичката и се затичах.

Имах дракон за убиване.

* * *

Тичах като обезумял през гората, а светлината на симпатичната лампа подскачаше лудо нагоре-надолу и разкриваше препятствията по пътя ми само миг преди да се сблъскам с тях. Нищо чудно, че скоро паднах и се изтърколих през глава надолу. Изправих се, лампата намерих лесно, но брадвичката зарязах, защото дълбоко в себе си знаех, че няма да ми е от никаква полза срещу дракуса.

Докато намеря пътя, паднах още две пъти, но веднъж стигнал, наведох глава и се затичах с всичка сила към далечната светлина на града. Знаех, че дракусът може да се движи по-бързо от мен, но се надявах дърветата да го забавят или да загуби ориентация. Ако стигнех пръв до града, можех да предупредя хората и да им дам време да се подготвят…

Пътят излезе от дърветата, видях, че огньовете са по-ярки и по-буйни. Горяха къщи. Чуваше се почти неспирният рев на дракуса, прекъсван от време на време от остри писъци и викове.

Когато влязох в града, забавих малко ход, за да си поема дъх.

После бързо се качих на покрива на една от малкото двуетажни сгради, за да мога да видя какво точно се случва.

Кладата на градския площад беше разпиляна навсякъде.

Няколко от близките къщи и магазини бяха продънени като изгнили бъчви, повечето от тях горяха на пресекулки. Огън проблясваше и върху дървените покриви на още няколко сгради. Ако по-рано вечерта не беше валяло, сега в пламъци щеше да е целият град, а не отделни сгради. Но и така беше само въпрос на време и това да стане.

Не можех да видя дракуса, но чух оглушителното хрущене, когато той се отъркаля върху една къща. Видях високо над покривите да се издига струя син пламък и отново чух рева му. Тръпки ме полазиха от този звук. Кой знае какво минаваше сега през объркания му от наркотика мозък?

Навсякъде имаше хора. Някои просто стояха объркано, други бяха изпаднали в паника и тичаха към църквата, като се надяваха да намерят убежище във високата каменна сграда или огромното желязно колело, висящо на нея, да им осигури обещаната защита от демоните. Вратите на църквата обаче бяха затворени и хората бяха принудени да потърсят убежище другаде. Някои просто гледаха ужасено от прозорците и плачеха, но изненадващо много от останалите бяха запазили присъствие на духа и предаваха от ръка на ръка кофи вода от градската цистерна на върха на кметството към горящата недалеч сграда.

Изведнъж разбрах какво трябваше да сторя. Сякаш внезапно бях стъпил върху някаква сцена. Страхът и колебанието ме напуснаха. Нужно бе единствено да изпълня своята роля.

Изкачих се с подскоци на близкия покрив, после минах през още няколко, докато накрая стигнах до една къща близо до градския площад, чийто покрив се бе подпалил от изхвръкнала от някоя клада главня. Откъртих дебела покривна плоча, чийто край гореше, и забързах към покрива на кметството.

Бях само на два покрива разстояние, когато се подхлъзнах. Твърде късно осъзнах, че съм скочил върху странноприемницата — нейният покрив не беше от дървени плочи, а от глинени керемиди, които бяха хлъзгави от дъжда. Носех се надолу, но стисках здраво горящата плоча, за да се свия и приготвя за падането. Успях да спра почти на самия ръб на покрива, сърцето ми биеше лудо.

Останал без дъх, изхлузих обувките си, както си бях по гръб. Изправих се, загрубелите ми стъпала усетиха познатата повърхност на покрива, засилих се, скочих, плъзнах се и скочих отново. Накрая се залюлях с ръка на една водосточна тръба и се приземих на равния каменен покрив на кметството.

Без да пускам горящата плоча, отидох до стълбата в горната част на цистерната и с пресеклив дъх благодарих едва чуто на онзи, който бе решил да остави капака на резервоара отворен.

Докато бях тичал по покривите, пламъкът над плочата беше угаснал, оставяйки тънка линия от живи въглени по ръба. Раздухах ги внимателно и скоро те отново весело пламнаха. Счупих плочата по средата и хвърлих половината върху равния покрив под краката ми.

Завъртях се да огледам града и набелязах най-големите пожари.

Имаше шест особено сериозни, пламъците там се издигаха високо в тъмното небе. Елкса Дал винаги казваше, че всички пожари са всъщност един пожар и всички пожари се подчиняват на симпатиста. Много добре, тогава всички пожари са един пожар. _Този_ пожар. _Това_ парче горяща плоча. Прошепнах обвързване и съсредоточих Алара си. С нокътя на палеца си набързо надрасках върху дървото руната „уле“, после „дох“ и накрая „песин“.

За краткото време, което това ми отне, вече цялата плоча бе започнала да тлее, пуши и да се нагорещява в ръката ми.

Захванах се с крак около стълбата, провесих се над цистерната и потопих плочата във водата. За миг почувствах около ръката си хладната вода, която след това започна бързо да се затопля. Макар плочата да беше под водата, виждах как тънката линия въглени по ръба продължава да тлее.

С другата ръка извадих джобното си ножче, прокарах го през плочата и го забих в дървената стена на цистерната, като по този начин закрепих импровизираната си сигалдрия под водата. Дума да няма, това беше най-бързият и небрежен поглъщач на топлина, който някога бях създавал.

Издърпах се обратно върху стълбата и огледах града, който, слава богу, беше притъмнял. Пламъците бяха намалели и на повечето места бяха останали само тлеещи въглени. Не бях угасил пожарите, само ги забавих достатъчно, че да могат хората от града да имат някакъв шанс да ги преборят с ведрата.

Работата ми обаче беше само наполовина свършена. Спуснах се на долния покрив и вдигнах втората половина от все още горящата плоча, която бях оставил. После се плъзнах по една водосточна тръба и се затичах по тъмните улици, минах площада и се насочих към фасадата на храма на техлините.

Спрях под огромния дъб, който се издигаше пред входната врата и все още пазеше непокътната премяната си от есенни листа. Коленичих, отворих пътната си торба и извадих мушамения чувал с всичката останала смола. Изсипах върху него бутилката с алкохол и го запалих с горящата плоча. Чувалът пламна бързо и от него се разнесе на талази парлив дим със сладникава миризма.

Захапах късия край на плочата между зъбите си, скочих, хванах се за един нисък клон и започнах да се катеря нагоре по дървото. Беше по-лесно от катеренето по фасада на сграда и успях да стигна достатъчно високо, за да мога да скоча към широкия каменен перваз под прозорците на втория етаж на църквата. Отчупих една клонка от дъба и я мушнах в джоба си.

По перваза се промъкнах до мястото, където огромното желязно колело висеше, прикрепено към стената. Изкачването по него беше по-бързо, отколкото по стълба, макар железните спици да бяха неприятно студени под все още мокрите ми ръце.

Стигнах до върха на колелото и оттам се прехвърлих на най-високия покрив в града.

По-голямата част от пожарите бяха угаснали и повечето викове бяха стихнали до ридания и приглушени уплашени, забързани разговори. Извадих парчето плоча от устата си и задухах върху него, докато не пламна отново. Съсредоточих се, промърморих друго обвързване и сложих дъбовата клонка над пламъка. Погледнах към града и видях, че блещукащите въглени са потъмнели още повече.

Мина известно време.

Дъбът долу изведнъж избухна в силни пламъци. Заради листата гореше по-ярко и от хиляди факли.

На внезапната светлина видях през две улици разстояние дракусът да надига глава. Изрева и избълва облак син пламък още докато тичаше към огъня. На ъгъла зави твърде бързо и се удари с все сила в стената на един магазин, която потроши с лекота.

С приближаването към дървото звярът забави ход и забълва огън отново и отново. Листата пламнаха и угаснаха бързо, оставяйки след себе си хиляди искрящи въглени, от което дървото да изглежда като огромен угасен свещник.

На слабата червеникава светлина дракусът беше едва различима сянка. Виждах обаче, че е загубил интерес, тъй като ярките пламъци бяха изчезнали. Масивната му клиновидна глава се люлееше нагоре-надолу, нагоре-надолу. Изругах през зъби. Не беше достатъчно близо…

Тогава дракусът изпухтя толкова силно, че го чух ясно дори от мястото си трийсетина метра по-нагоре. Главата му започна да се стрелка насам-натам, надушил беше сладникавата миризма на горящата смола. Без следа от предишното си колебание дракусът се нахвърли директно върху димящия чувал и го захапа с огромната си широка уста.

Поех дълбоко въздух и разтърсих глава, за да се отърва от вцепенението. На два пъти в разстояние на съвсем кратко време бях използвал доста сериозна симпатия и сега чувствах, че мислите ми текат мудно.

Но както се казва, третият път е най-важен. Разделих съзнанието си на две, а след това, с известно затруднение, и на още една, трета част. Само тройното обвързване можеше да ми свърши работа.

Докато дракусът дъвчеше и се опитваше да погълне лепкавата смола, аз изрових от пътната си торба тежката черна люспа, а от плаща си — магнита. Изрекох обвързванията с ясен глас и фокусирах Алара си. Доближих люспата и камъка пред гърдите си, докато усетих, че започнаха да се притеглят взаимно.

Концентрирах се и насочих цялото си внимание.

Пуснах магнита. Той се изстреля към желязната люспа.

Камъните под краката ми се раздробиха на парчета, когато голямото желязно колело се откърти от стената на храма.

Един тон ковано желязо се сгромоляса надолу. Страничен наблюдател без съмнение щеше да забележи, че колелото пада със значително по-голяма скорост от онази, която би се очаквала при неговата тежест. Също и че пада под такъв ъгъл, сякаш привлечено от дракуса. Сякаш самият Техлу с отмъстителната си ръка насочваше колелото към звяра.

Но нямаше кой да види истината. И нямаше Бог, който да ръководи. Там бях единствено аз.

> 81.

> Гордост

Погледнах надолу и видях, че дракусът е затиснат под огромното колело от ковано желязо. Той лежеше неподвижен и тъмен пред храма и макар да знаех, че това е неизбежно, почувствах известно съжаление, че бях убил бедния звяр.

Дълго време просто стоях изтощен и се наслаждавах на усещането за облекчение, което изпитвах. Есенният въздух беше свеж и сладостен въпреки дима от изгорялото дърво, а каменният покрив на църквата под краката ми беше хладен. С усещане на известно самодоволство напъхах люспата и камъка от Лоден в торбата си. Поех си дълбоко дъх и погледнах към града, който бях спасил.

След това чух стържещ звук и почувствах как покривът под краката ми потрепери. Предната част на сградата хлътна и рухна, а аз се олюлях, когато опората под краката ми пропадна. Огледах се за някой безопасен покрив, към който да скоча, но нямаше нито един, който да е достатъчно наблизо. Затичах се назад, докато покривът се разпадаше в безформена маса от натрошен камък.

Изпаднал в отчаяние, скочих към обгорените клони на дъба.

Хванах се за един от тях, но той се счупи под тежестта ми. Започнах да се премятам между клоните, ударих главата си и тъмнината ме погълна.

> 82.

> Ясен и бряст

Събудих се в легло. В стая. В странноприемница. Повече от това не можах да разбера. Чувствах се така, все едно цялата църква се беше стоварила върху главата ми.

Бях почистен и превързан. Превързан много внимателно.

Някой бе решил, че трябва да се погрижи за всичките ми скорошни наранявания — независимо колко незначителни бяха те. Главата, гърдите, коляното и единият ми крак бяха обвити в бяло ленено платно. Някой дори беше почистил и превързал леките ожулвания по ръцете ми и раната от нож отпреди три дни, когато главорезите на Амброуз се бяха опитали да ме убият.

От всичко най-лошото, изглежда, беше цицината на главата ми. Тя пулсираше и ми причиняваше замайване, когато повдигнех глава. Всяко движение предизвикваше болки в цялото ми тяло. Свалих краката си отстрани на леглото и направих гримаса — _дълбоко нараняване в тъканта на десния крак_. Седнах — _косо разтягане на хрущяла между долните ребра_. Изправих се — _леко навяхване на… Проклет да съм — как се наричаше това?_ Представих си намръщеното лице на Аруил зад кръглите му очила.

Дрехите ми бяха изпрани и закърпени. Облякох ги, като се движех бавно, за да се справя с всички развълнувани съобщения, които изпращаше тялото ми. Бях доволен, че в стаята нямаше огледало, защото знаех, че сигурно изглеждам напълно очукан. Превръзката около главата ми беше доста дразнеща, но реших да я оставя. От начина, по който се чувствах, изглежда, че тя беше единственото нещо, което предпазваше главата ми да не се разпадне на няколко различни парчета.

Приближих се до прозореца. Той беше в сянка. Градът изглеждаше ужасно — навсякъде имаше сажди и пепел. Магазинът от отсрещната страна на улицата беше смачкан като кукленска къщичка под ботуша на някой войник. Хората вървяха бавно и претърсваха развалините. Облаците бяха достатъчно гъсти, та да не мога да отгатна кое време на деня беше.

Усетих лекото раздвижване на въздуха, когато вратата се отвори, и се обърнах, за да видя една млада жена, която стоеше на прага. Беше млада, красива и скромна — от онзи тип момичета, които винаги работят в малки странноприемници като тази — някоя Нели или Нел. От момичетата, прекарващи живота си в постоянен страх, защото съдържателят има лош нрав, остър език и навик да пошляпва с опакото на ръката. Когато ме видя, тя зяпна, очевидно изненадана, че съм станал от леглото.

— Някой беше ли убит? — попитах я аз.

Тя поклати глава.

— Момчето на Лирам си счупи ръката доста лошо. И някои хора са обгорени… — Почувствах как цялото ми тяло се отпуска и тя продължи: — Не трябва да ставате, господине. Докторът каза, че най-вероятно изобщо няма да се събудите. Трябва да си почивате.

— Братовчедка ми… Върна ли се в града? — попитах аз. — Момичето, което беше във фермата на Маутхен. Тя тук ли е също?

— Само вие сте, господине — поклати глава младата жена.

— Кое време е?

— Вечерята още не е съвсем готова, господине. Но ако желаете, мога да ви донеса нещичко.

Пътната ми торба беше оставена отстрани на леглото. Метнах я на рамото си, стори ми се странно лека, без нищо друго вътре освен люспата и магнита. Огледах се за ботушите си, когато си спомних, че ги бях свалил за по-добро сцепление, когато тичах по покривите миналата нощ.

Излязох от стаята с момичето по петите ми и се отправих към общата стая. Зад тезгяха беше същият все така намръщен мъж като преди.

Отидох при него.

— Братовчедка ми — попитах аз — в града ли е?

Кръчмарят насочи смръщената си физиономия към вратата зад мен, откъдето се появи младото момиче.

— Нел, в името на божия ад! Защо си му позволила да стане? Кълна се, че нямаш здрав разум колкото и на едно куче!

Значи името й наистина беше Нел. При други обстоятелства бих намерил това за забавно.

Той се обърна към мен и се усмихна, което всъщност не беше нищо повече от друг вид смръщване.

— За бога, момче! Боли ли те лицето? Мен направо ме съсипва дори и само да го гледам. — Той се засмя на собствената си шега.

— Попитах за братовчедка ми — погледнах го гневно аз.

— Не се е връщала — поклати глава той. — Бих казал, че имаше късмет, че се махна.

— Донеси ми хляб, плодове и каквото приготвено месо имаш и кухнята — казах аз. — И бутилка авенишко плодово вино. За пред почитане от ягоди, ако имаш.

Той се приведе над тезгяха и вдигна вежди към мен. Намръщването му бе заменено от лека, снизходителна усмивка.

— Няма смисъл да бързаш, синко. Сега, след като си станал, приставът ще иска да говори с теб.

Стиснах зъби, за да не изтърся първите думи, които ми дойдоха наум, и си поех дълбоко дъх.

— Слушай, имах два изключително неприятни дни, главата ме боли по начин, който дори не можеш да си представиш, и приятелката ми може би има неприятности в момента. — Втренчих ледено спокоен поглед в него. — Нямам желание да създавам неприятности. Така че те моля любезно да ми дадеш онова, което поисках. — Извадих кесията си. — Моля.

Той ме изгледа, а на лицето му бавно закипя гняв.

— Ти, малко, устато и наперено петле. Ако не ми покажеш известно уважение, ще те накарам да седнеш и ще те завържа за стола, докато не дойде приставът.

Хвърлих един железен драб върху тезгяха, стиснал здраво още един в юмрука си.

— Какво е това? — намръщи се той.

Съсредоточих се и почувствах как по ръката ми започна да пълзи хлад.

— Това е бакшишът ти — казах аз, докато над монетата започна да се вие тънка струйка дим — за бързото и вежливо обслужване.

Лакът около драба започна да се издува и овъглява във формата на черен пръстен, заобикалящ парчето желязо. Мъжът го гледаше втренчено, безмълвен и ужасе`н.

— Сега ми донеси онова, което поисках — казах аз, като го гледах право в очите, — също и един мях вода. Или ще изгоря това място до основи заедно с теб самия и ще танцувам сред пепелта и обгорените ти лепкави кости.

* * *

Стигнах до хълма със сивия камък с пълна догоре пътна торба. Бях бос, останал без дъх и главата ми пулсираше от болка. Дена не се виждаше никъде.

Бързо претърсих местността и намерих разхвърляните си вещи там, където ги бях оставил. Двете одеяла бяха там. Мехът с вода беше почти празен, но като изключим него, всичко останало си беше там.

Може би Дена се бе отдалечила колкото да иде по нужда. Чаках. Чаках по-дълго, отколкото подсказваше здравият разум. След тоя я повиках, в начало тихо, след това по-силно, макар главата ми да пулсираше, когато крещях. Накрая просто седнах. Всичко, което си представях, беше Дена, която се събужда сама, скована от болка, жадна и дезориентирана. Какво ли си бе помислила? Хапнах малко, като се опитвах да измисля следващата си стъпка.

Обмислих дали да не отворя бутилката с вино, но знаех, че това не е добра идея, тъй като без съмнение имах леко сътресение на главата. Опитах да преборя нерационалния страх, че изпадналата в делириум Дена се скита в гората и трябва да отида да я потърся. Зачудих се дали да не запаля огън, та тя да го види и да се върне обратно…

Но не го направих. Знаех, че просто си е тръгнала. Събудила се е, видяла е, че ме няма, и си е тръгнала. Сама ми го беше казала, когато си тръгвахме от странноприемницата в Требон. _„Когато не съм желана, си тръгвам. Каквото ми трябва, ще го намеря по пътя.“_ Дали си беше помислила, че съм я изоставил?

Въпреки всичко бях сигурен, че тя отдавна си беше тръгнала оттук. Стегнах пътната си торба. След това, в случай че все пак бях сгрешил, написах бележка, в която й обяснявах какво се бе случило и че ще остана да я чакам един ден в Требон. Използвах парче въглен, за да напиша името й върху един от сивите камъни, след това начертах стрелка към мястото, където бях оставил всичката храна, която бях донесъл, бутилка вода и едното от одеялата.

След това си тръгнах. Настроението ми не беше добро. Мислите ми не бяха приятелски, нито пък мили.

* * *

Когато се върнах в Требон, над града падаше здрач. Изкачих се на покривите малко по-внимателно от обикновено. Не можех да се доверя на чувството си за равновесие, докато не минеха няколко дни, през които главата ми да се пооправи.

Все пак не ми беше нужна кой знае каква сръчност, за да стигна до покрива на странноприемницата, откъдето си взех обувките. От тази гледна точка на слабата светлина градът изглеждаше зловещо. Предната половина на църквата се беше срутила напълно и близо една трета от сградите носеха белезите на пожарите. Някои от тях бяха само леко обгорели, но от други не беше останало нищо повече от сгур и пепел. Въпреки всички усилия, които бях положил, пожарът вероятно беше излязъл от контрол, след като бях изпаднал в безсъзнание.

Погледнах на север и видях билото на хълма със сивия камък. Надявах се да видя проблясването на огън, но там, разбира се, нямаше нищо.

Стигнах до плоския покрив на кметството и се качих по стълбата до цистерната. Беше почти празна. На дъното проблясваше около метър вода — много под мястото, където бях забил с ножа си в стената обгореното парче покривна плоча. Това обясняваше защо градът е в такова състояние. Когато нивото беше спаднало под набързо скалъпената от мен сигалдрия, огънят беше пламнал отново.

Все пак бях успял да го забавя. Ако не го бях сторил, можеше да не е останало нищо от града.

Множество покрити със сажди хора се бяха събрали в странноприемницата да пийнат и да поклюкарстват. Намръщеният ми приятел не се виждаше никъде, но около бара се беше наредила една група, която разпалено обсъждаше онова, което бяха видели.

Там бяха и кметът, заедно с пристава. Веднага щом ме забелязаха, те побързаха да ме заведат да поговорим насаме в една странична стая.

След събитията от изминалите няколко дни бях мълчалив и мрачен и не особено впечатлен от властта, с която разполагаха двамата пълни възрастни мъже. Те го усетиха и това ги изнервяше.

Главата ме болеше и нямах желание да им давам обяснения, затова нямах нищо против неловкото мълчание, което настъпи в началото.

По тази причина, когато заговориха, те бяха доста словоохотливи и от въпросите им разбрах по-голямата част от онова, което исках да науча.

Слава богу нараняванията в града не бяха сериозни. И заради празника на жътвата пожарът не бе сварил никого в съня му.

Имаше доста натъртвания, опърлени коси и хора, които бяха вдишали повече дим, отколкото беше полезно за тях. Но като изключим няколкото по-сериозни изгаряния и момчето, чиято ръка беше смазана от паднали дъски, изглежда, аз бях пострадал най-лошо.

Всички бяха абсолютно сигурни, че дракусът е демон. Огромен черен демон, който бълваше огън и отрова. И да са имали някакво съмнение по тоя въпрос, то е изчезнало напълно, когато звярът е бил повален от желязото на самия Техлу.

Също всички бяха съгласни, че демоничният звяр е виновен за разрушаването на фермата на Маутхен. Разумно, макар и напълно погрешно заключение. Да се опитвам да ги убедя в каквото и да е било друго си беше чиста загуба на време.

Бяха ме открили в безсъзнание върху колелото, което бе убило демона. Местният хирург ме беше позакърпил, доколкото бе успял, и тъй като не знаел колко ми е дебела главата, изразил сериозни съмнения, че изобщо някога ще се събудя.

В началото общото мнение било, че съм просто случаен свидетел, който нямал късмет или че някак съм откъртил колелото от църквата. Обаче чудотворното ми изцеление, комбинирано с факта, че бях прогорил дупка в тезгяха долу, накарало хората най-сетне да обърнат внимание на онова, което едно малко момче и една стара вдовица разправяли цял ден — че видели някой да стои на покрива на храма. Той бил осветен от огъня долу. Ръцете му били вдигнати пред него, сякаш се молел…

Накрая кметът и приставът вече нямаха какво повече да разказват, за да запълнят мълчанието, и просто седяха и неспокойно поглеждаха ту към мен, ту разменяха погледи помежду си.

Внезапно ми просветна, че не виждаха пред себе си едно бедно, дрипаво момче. Вместо това виждаха загадъчен, ранен човек, който беше убил демон. Не виждах причина да ги разубеждавам. Всъщност беше крайно време да ми се усмихне късметът в цялата тая работа.

Ако те ме смятаха за някакъв герой или светец, това ми осигуряваше полезно влияние.

— Какво направихте с тялото на демона? — попитах аз и видях, че въпросът ми ги накара да се отпуснат.

До този момент едва ли бях изрекъл повече от десетина думи и отвръщах с мрачно мълчание на по-голямата част от колебливите им въпроси.

— Не се безпокойте за това, господарю — отвърна приставът. — Знаехме какво да правим с него.

Стомахът ми се стегна на възел и още преди да ми кажат, вече знаех какво беше станало — те го бяха изгорили или заровили. Съществото беше истинско чудо за науката, а те го бяха изгорили и заровили, сякаш беше боклук. Познавах писари естествоизпитатели в Архива, които с готовност биха дали да им отрежат ръцете само и само да могат да изучават такова рядко създание. Дълбоко в сърцето си дори се надявах, че ако им бях предоставил такава възможност, можех да спечеля отново достъп до Архива.

А люспите и костите? Стотици килограми денатурирано желязо, за което алхимиците щяха да се сбият…

Кметът кимна енергично и продължи монотонно:

— Изкопахме рова десет на два. Сложихме ясен, бряст, а също и самодивско дърво — той се прокашля. — Макар да се оказа, че дупката трябва да е по-голяма, разбира се. Всички помагахме, за да я изкопаем възможно най-бързо. — Той вдигна глава и гордо показа няколко пресни мазола.

Затворих очи и едва се удържах да не започна да хвърлям разни предмети из стаята и да ги проклинам на осем различни езика. Това обясняваше защо градът беше все още в такова жалко състояние. Всички са били заети да горят и заравят същество, което струваше огромна сума пари.

Така или иначе, не можех да направя нищо. Съмнявах се, че репутацията ми ще се окаже достатъчна, за да ме защити, ако ме хванеха, докато се опитвам да изровя дракуса.

— Оцелялото момиче от сватбата на Маутхен — попитах аз, — някой виждал ли я е днес?

— Не съм чувал такова нещо — кметът погледна въпросително към пристава. — Мислите ли, че тя е свързана по някакъв начин със звяра?

— Какво? — въпросът беше толкова нелеп, че в началото не го разбрах. — Не! Не ставайте смешни. — Смръщих им се аз, тъй като последното, което исках, е по някакъв начин Дена да бъде замесена в това. — Тя ми помагаше в моята работа — казах аз, като внимавах думите ми да звучат неопределено.

Кметът хвърли гневен поглед на пристава и след това отново се обърна към мен.

— Работата ви тук… приключила ли е? — предпазливо попита той, сякаш се страхуваше думите му да не са обидни. — Със сигурност не искам да си пъхам носа във вашите дела, но… — Той нервно облиза устни. — Защо се случи всичко това? В безопасност ли сме?

— Осигурих ви толкова безопасност, колкото можах — отвърнах аз двусмислено.

Звучеше доста героично. Ако всичко, което можех да спечеля от това, беше малко репутация, поне трябваше да съм сигурен, че тя е подходящата за мен.

След това ми дойде една идея.

— За да съм сигурен, че сте в безопасност, имам нужда от едно нещо. — Наведох се напред над стола и сплетох пръсти. — Трябва да знам какво са изровили Маутхен от Надгробната могила.

Видях, че се спогледаха един друг и в очите им се четеше въпросът: _Как е разбрал за това?_

Облегнах се назад на стола, сподавяйки желанието си да се усмихна като котарак, който е видял гълъбарник.

— Ако знам какво са намерили Маутхен там, горе, мога да взема мерки това нещо да не се случи отново. Знам, че са го пазели и тайна, но все някой в града е научил повече. Пуснете слух за това и доведете всеки, който знае нещо, да говори с мен.

Бавно се изправих. Направих съзнателно усилие да не трепна от различните болежки, които усещах.

— Но ги накарайте да дойдат бързо. Тръгвам си утре вечер. Имам бърза работа на юг.

Излязох тържествено през вратата, а плащът ми се носеше след мен доста драматично. Аз съм член на трупа до мозъка на костите си и когато съм на сцена, знам как да я напусна.

* * *

Прекарах следващия ден в похапване на добра храна и подремване в меко легло. Изкъпах се, погрижих се за многобройните си наранявания и, общо взето, се отдадох на заслужена почивка. Няколко човека се отбиха, за да ми кажат онова, което вече знаех. Маутхен беше изкопал надгробни камъни и беше намерил нещо, заровено там. И какво по-точно? Просто някакъв предмет. Никой не знаеше повече от това.

Седях до леглото и се забавлявах с идеята да напиша песен за дракуса, когато чух плахо почукване на вратата — толкова слабо, че за малко да не му обърна внимание.

— Влез.

В началото вратата се открехна съвсем леко, после по-широко. Беше момиче на около тринайсет години, което се огледа неспокойно и бързо се вмъкна в стаята, като затвори тихо вратата след себе си. Имаше къдрава кестенява коса и бледо лице с румени кръгове върху бузите. Очите й бяха дълбоки и тъмни, сякаш бе плакала или не си беше доспала, а може би и двете.

— Искали сте да разберете какво са изкопали Маутхен? — Тя ме погледна и след това извърна очи.

— Как се казваш? — меко я попитах аз.

— Верайния Грейфлок — послушно отвърна тя и след това побърза да направи реверанс с поглед, забит в пода.

— Очарователно име — казах аз и се усмихнах, за да я успокоя. — Вериан е малко червено цвете. Виждала ли си го? — Тя поклати глава и аз продължих: — Предполагам никой не те нарича Верайния. Не ти ли казват Нина?

Тя вдигна глава и на умореното й лице се появи слаба усмивка.

— Баба ме нарича така.

— Ела да седнеш, Нина — кимнах към леглото, тъй като то беше единственото място в стаята, където можеше да се седне.

Тя седна и нервно прибра ръцете си в скута.

— Видях го. Нещото, което те изровиха на могилата. — Тя вдигна поглед към мен и след това отново го сведе към ръцете си. — Джими, най-малкото момче на Маутхен, той ми го показа.

— Какво беше то? — сърцето ми заби по-учестено.

— Голяма красива делва — тихо отвърна тя, — горе-долу толкова голяма. — Вдигна ръка на около метър от земята. — По нея имаше най-различни надписи и рисунки. Беше наистина красива. Никога не бях виждала такива цветове. А някои от боите блестяха, сякаш бяха от сребро или злато.

— Рисунки на какво? — попитах аз, като се опитах гласът ми да звучи спокойно.

— Хора — отвърна тя. — Предимно хора. Имаше една жена, която държеше счупен меч, и мъж до едно мъртво дърво, и още един мъж с куче, захапало го за крака… — тя не довърши.

— Имаше ли и мъж с бяла коса и черни очи?

Тя ме погледна облещена и кимна.

— От него ме побиха тръпки. — Тя потрепери.

Чандрианите. Това беше ваза, която показваше чандрианите и знаците за тяхната поява.

— Можеш ли да си спомниш нещо друго за тези рисунки? — попитах аз. — Не бързай, помисли добре.

Тя се замисли.

— Имаше и един мъж без лице, само качулка и нищо под нея. В краката му имаше огледало, а над главата му няколко луни. Нали се сещате — пълна луна, полумесец, четвърт луна. — Тя сведе замислено поглед. — Имаше и една жена… — Момичето се изчерви. — Някои от дрехите й бяха свалени.

— Спомняш ли си нещо друго? — попитах аз и когато тя поклати глава, додадох: — А надписите?

— Всички бяха на някакъв чужд език — поклати глава Нина. — Нищо не можах да разбера.

— Мислиш ли, че можеш да нарисуваш някой от надписите, които си видяла?

Тя отново поклати глава.

— Видях ги само за миг — обясни момичето. — С Джими знаехме, че ако баща му ни хване, добре ще ни напердаши. — Внезапно от очите й бликнаха сълзи. — Ще дойдат ли и за мен демоните затова, че съм видяла делвата?

Кимнах успокоително, но въпреки това тя отново избухна в сълзи.

— Толкова ме е страх след онова, което се случи във фермата на Маутхен — изхлипа тя. — Всяка нощ ги сънувам. Знам, че ще дойдат да ме хванат.

Преместих се да седна до нея на леглото, прегърнах я и я зауспокоявах. Плачът й постепенно стихна.

— Нищо няма да дойде и да те хване.

Тя вдигна поглед към мен. Тя вече не плачеше, но можех да прочета истината в очите й. Дълбоко в себе си тя продължаваше да е ужасена. Никакви утешителни думи нямаше да са достатъчни, за да я успокоят.

Изправих се и отидох да взема плаща си.

— Позволи ми да ти подаря нещо — казах аз и бръкнах в един от джобовете. Извадих част от симпатичната лампа, върху която работех в Рибарника. Представляваше диск от блестящ метал, покрит от едната страна с плетеницата на сложна сигалдрия.

— Получих този амулет, когато бях във Велоран — подадох й диска, — място, далеч отвъд планините Стормуол. Това е превъзходен амулет срещу демони. — Взех ръката й и пъхнах в нея диска.

Нина сведе поглед към него и след това отново вдигна очи към мен.

— Вие нямате ли нужда от него?

— Имам други начини, по които да се предпазя — поклатих глава аз.

— О, благодаря ви. — Тя сграбчи здраво диска и по бузите й отново се застичаха сълзи. — Ще го нося винаги със себе си. — Кокалчетата й побеляха от стискане.

Щеше да го загуби. Може би не скоро, но след година, две или десет години. В човешката природа е да губим разни неща и когато това се случеше, щеше да се чувства дори по-зле и от сега.

— Няма нужда да го правиш — побързах да кажа аз. — Ето как действа. — Хванах ръката й, която стискаше парчето метал. — Затвори очи.

Нина затвори очи и аз бавно изрецитирах първите десет реда от „Ве валора сартане“. Всъщност не беше особено подходящо, но тогава това беше всичко, което ми дойде наум. Тема е език, който звучи впечатляващо, особено ако имаш добър драматичен баритон като моя.

Довърших рецитирането и тя отвори очи, пълни с учудване, но не и със сълзи.

— Сега е настроен към теб — обясних аз. — Независимо какво се случи, независимо къде се намира, амулетът ще те защитава и предпазва. Можеш дори да го счупиш или да го стопиш, но силата му ще си остане.

Тя ме прегърна и ме целуна по бузата. След това внезапно се отдръпна и се изчерви. Вече не беше бледа и уплашена — очите й блестяха. Преди не го бях забелязал, но тя беше красива.

Скоро след това Нина си тръгна, а аз останах да седя замислено на леглото си известно време.

През последния месец бях извадил жена от пламтящия ад на пожар. Бях призовал огън и светкавица върху убийците и се бях измъкнал в безопасност. Дори бях убил нещо, което можеше да се нарече дракон или демон, в зависимост от гледната точка.

Но там, в онази стая, за пръв път се почувствах като герой. Ако търсите причината, поради която впоследствие се превърнах в мъжа, който съм, ако търсите началото, ще го намерите там.

> 83.

> Завръщане

Същата вечер събрах вещите си и слязох долу в общата стая. Местните хора ме наблюдаваха и развълнувано шепнеха помежду си. Докато вървях към бара, дочух някои от коментарите и осъзнах, че вчера повечето от тях ме бяха видели увит в превръзки и навярно бяха предположили, че под тях има тежки рани. Днес превръзките ги нямаше и всичко, което виждаха, бяха няколко дребни натъртвания. Поредното чудо. Едва сдържах усмивката си.

Навъсеният съдържател ми каза, че не би могъл да ми вземе пари, като вижда как целият град ми се чувства задължен и така нататък… Настоях. Не и не. В никакъв случай — той не искаше и да чуе за това. Искало му се да има и някакъв друг начин да покаже признателността си.

Направих замислено изражение. Казах му, че сега, след като той го споменава, бих се зарадвал на още една бутилка от онова очарователно ягодово вино…

Отидох на пристанището Ийвсдаун и си купих място на баржата, която слизаше надолу по течението на реката. След това, докато чаках, попитах дали някой от работниците по доковете е виждал красива млада жена с тъмна коса да минава оттук през последните два дни…

Оказа се, че я бяха виждали. Била пристигнала предния ден следобед и тръгнала с кораб надолу по реката. Почувствах известно облекчение, след като разбрах, че е сравнително добре и в безопасност. Но като изключим това, не знаех какво да мисля. Защо не беше дошла в Требон? Дали мислеше, че съм я изоставил? Дали си спомняше нещо от онова, за което говорихме в онази нощ, докато лежахме заедно върху сивия камък?

Няколко часа след зазоряване пристанахме на кея в Имре и аз отидох право при Деви. След разгорещен пазарлък й дадох лоденския камък и един талант, за да издължа твърде краткосрочния си заем от двайсет таланта. Продължавах да й дължа първоначалния си заем, но след всичко, през което бях преминал, четирите таланта вече не ми изглеждаха толкова заплашителни, макар кесията ми да бе отново почти празна.

Нужно ми беше известно време, за да се върна към нормалния си ритъм на живот. Бях отсъствал само четири дни, но се наложи да се извинявам и да давам обяснения на най-различни хора. Бях пропуснал една среща с граф Трепе и две с Манет, както и един обяд с Фела. Анкер беше останал без музикант в продължение на две нощи. Дори и Аури внимателно ме упрекна, че не съм ходил да я видя.

Бях пропуснал занимания с Килвин, Елкса Дал и Аруил. Всички те приеха извиненията ми със снизходително неодобрение. Знаех, че в крайна сметка, когато определяха таксата ми за обучение за следващия семестър, щях да си платя за това внезапно и до голяма степен неоправдано отсъствие.

С Уил и Сим беше по-трудно. Те бяха чули слухове за студент, нападнат в някаква уличка. И тъй като изражението на Амброуз напоследък било по-самодоволно от обикновено, очаквали, че съм избягал от града или, в най-лошия случай, че съм на дъното на Ометхи със завързани за краката ми камъни.

Те бяха единствените, които получиха истинско обяснение за онова, което се бе случило. Макар да не им казах цялата истина за причината, поради която се интересувах от чандрианите, все пак им разказах цялата история и им показах люспата. Те бяха доста смаяни, но въпреки това ми дадоха ясно да разбера, че следващия път трябва да им оставя бележка или здравата ще си изпатя.

Разбира се, потърсих и Дена, като се надявах да дам на нея най-важното от всичките си обяснения. Но както винаги не успях да я намеря.

> 84.

> Внезапна буря

Накрая, естествено, открих Дена съвсем случайно.

Бързах с мисли, съсредоточени върху какви ли не други неща, когато свих зад един ъгъл и за малко да се сблъскам лице в лице с нея.

За миг и двамата стояхме така — стреснати и онемели. Макар в продължение на дни да бях търсил лицето й във всяка сянка и в прозорците на всяка карета, видът й ме зашемети. Спомнях си формата на очите й, но не и тяхната тежест. Спомнях си колко тъмни бяха те, но не и колко дълбоки. Близостта й ме остави без дъх, сякаш внезапно бях завлечен дълбоко под водата.

Бях прекарал дълги часове в размисли как би могла да протече тази среща. В мислите си бях виждал тази сцена хиляди пъти. Страхувах се, че Дена ще бъде сдържана и хладна. Че ще ме отблъсне заради това, че я бях оставил сама в гората. Че ще бъде мълчалива, сърдита и наранена. Безпокоях се, че може да се разплаче или да ме наругае, или че просто ще се обърне и ще си тръгне.

Тя ми се усмихна с възхита.

— Квоте! — Улови ръката ми в своята. — Липсваше ми. Къде беше?

Почувствах как краката ми омекват от облекчение.

— О, нали знаеш. Тук и там — махнах безгрижно с ръка. — Наоколо.

— Онзи ден ме остави на сухо — каза тя с подигравателно-сериозен поглед. — Чаках ли, чаках, но приливът така и не дойде.

Готвех се да й обясня какво се бе случило, когато тя посочи мъжа, който стоеше до нея:

— Прости ми за моята неучтивост. Квоте, това е Лентарен.

Дори не го бях забелязал.

— Лентарен, запознай се с Квоте.

Лентарен беше висок и слаб. Имаше добри мускули, беше добре облечен и благовъзпитан. Имаше права челюст и равни бели зъби. Приличаше на галантния принц от приказките. Вонеше на пари.

Усмихна ми се. Държането му беше непринудено и приятелско.

— Приятно ми е да се запознаем, Квоте — каза той с елегантно подобие на поклон.

Отвърнах на поклона механично и се усмихнах с най-очарователната си усмивка.

— На вашите услуги, Лентарен. — Обърнах се отново към Дена. — Трябва да обядваме заедно в близките дни — подхвърлих небрежно аз и повдигнах вежди с неизречения въпрос: _Това ли е господарят Ясен?_ — Имам да ти разказвам интересни истории.

— Непременно. — Тя леко поклати глава в отговор, който означаваше: _Не._ — Тръгна си, преди да успееш да довършиш последната. Бях ужасно разочарована, че изпуснах края. Всъщност бях доста объркана.

— О, това е същият онзи край, който си чувала вече стотици пъти — успокоих я аз. — Храбрият принц убива дракона, но изгубва съкровището и момичето.

— Ах, каква трагедия. — Дена сведе поглед. — Не е краят, на който се надявах, но предполагам, че е този, който можеше да се очаква.

— Наистина би било трагедия, ако историята свърши дотам — признах аз. — Но всъщност зависи от това как гледаш на нея. Предпочитам да я възприемам като история, която очаква своето подходящо и ободряващо продължение.

По пътя изтрополи карета и Лентарен се дръпна от пътя й, като при движението си случайно докосна Дена. Тя разсеяно хвана ръката му.

— Обикновено историите с продължение не ми допадат — каза тя със сериозно и непроницаемо изражение на лицето, после сви рамене с лека иронична усмивка. — Но и преди ми се е случвало да променям мнението си за тези неща. Може би ти ще успееш да ме убедиш в противното.

Посочих калъфа на лютнята, който носех преметнат през рамото си:

— Все още свиря в „При Анкер“, ако искаш да се отбиеш… Почти всяка вечер.

— Ще го направя. — Дена въздъхна и погледна Лентарен. — Вече закъсняваме, нали?

Той присви очи срещу слънцето и кимна.

— Така е. Но все още можем да ги настигнем, ако побързаме.

— Съжалявам, но имаме среща за езда — обърна се тя отново към мен.

— Не искам да ви задържам — любезно казах аз и отстъпих встрани от пътя им.

Лентарен и аз си кимнахме учтиво един на друг.

— Скоро ще дойда да те видя — обърна се тя към мен, докато се разминавахме.

— Върви — кимнах аз по посоката, в която бяха тръгнали. — Не искам да закъснееш заради мен.

Те се обърнаха и продължиха. Гледах след тях, докато вървяха по павираните улици на Имре. Заедно.

* * *

Уил и Сим вече бяха пристигнали и ме чакаха. Бяха седнали на маса с добър изглед към фонтана пред „Еолиан“. Водните струи бликаха нагоре около скулптури на нимфи, подгонени от сатир.

Поставих калъфа на лютнята отстрани до пейката и разсеяно отворих капака, като си помислих, че лютнята ми ще се зарадва на малко слънчеви лъчи върху струните си. Не очаквам да ме разберете, ако не сте музиканти.

Уил ми подаде една ябълка, когато седнах до него. Вятърът задуха през площада и аз наблюдавах как под поривите му пръските на фонтана започнаха да се огъват като прозрачни завеси. Няколко червени листа танцуваха в кръгове върху паветата. Гледах ги как подскачат, въртят се и сякаш рисуват във въздуха някакви странни, сложни фигури.

— Предполагам, че накрая си открил Дена? — попита Уилем след известно време.

Кимнах, без да отделям поглед от листата. Нямах особено желание да обяснявам.

— Личи си, понеже си доста мълчалив.

— Не мина ли добре? — попита меко Сим.

— Не мина, както се бях надявал.

Те кимнаха сериозно и отново настъпи мълчание.

— Мислех си за онова, което ни каза — рече Уил. — За онова, което ти е разказала Дена. В историята й нещо липсва.

Сим и аз го изгледахме с любопитство.

— Тя ти е казала, че търси своя покровител — обясни Уилем. — Заедно сте обикаляли да го търсите. Но после ти е признала, че знае, че той е в безопасност, защото той… — Уил дълго се колеба, преди да продължи, — се е срещнал с нея, когато била тръгнала да се връща обратно към горящата ферма. Нещо тук не пасва. Защо тя ще го търси, ако знае, че той е в безопасност?

Не се бях замислял върху това. Преди да реша какво да отговоря, Симон поклати глава.

— Тя просто си е търсила извинение да прекара известно време с Квоте — каза той, сякаш отговорът беше съвсем очевиден.

Уилем леко се намръщи.

Сим гледаше ту единния, ту другия от двама ни, искрено изненадан, че се налага да ни обяснява допълнително.

— Съвсем ясно е, че тя те харесва — рече той и започна да изброява на пръстите на ръката си. — Намира те в „При Анкер“. Дойде да те вземе онази нощ, когато пийвахме в „Еолиан“. Намира си извинение да обикаля насам-натам с теб на онова забутано място в продължение на два дни…

— Сим — раздразнено казах аз, — ако тя наистина се интересуваше от мен, щях да мога да я откривам по-често от веднъж месечно.

— Това е логична заблуда — нетърпеливо подчерта Сим, — лъжлива причина. Всичко, което това доказва, е, че не те бива да я откриваш или че тя не е лесна за намиране. Но не и че не я интересуваш.

— Всъщност — отбеляза Уилем, взел страната на Сим, — тъй като тя те открива по-често, изглежда, че вероятно прекарва доста време в това да те търси. Не е лесно да те открие човек. Това показва, че се интересува от теб.

Сетих се за бележката, която ми беше оставила, и за момент се замислих, че Сим може би беше прав. Усетих слаба надежда в гърдите си и си припомних нощта, в която лежахме върху сивия камък.

След това си спомних, че Дена онази нощ беше в делириум и не на себе си. Но също така си спомних как хвана ръката на Лентарен.

Помислих за красивия, заможен Лентарен и за безбройните други мъже, които имаха какво да й предложат.

Нещо повече от хубав баритон и мъжко перчене.

— Знаеш, че съм прав! — Симон махна косата от очите си и започна да се хили като хлапак. — Не можеш да го оспориш! Тя очевидно е оглупяла от любов по теб. А ти явно си голям глупак, та сте си лика-прилика.

Въздъхнах.

— Сим, щастлив съм, че тя е моя приятелка. Тя е възхитителен човек и аз се радвам, че мога да прекарвам известно време с нея. Това е всичко. — Насилих се да вложа в думите си подходящата доза весело безгрижие, та Сим да ми повярва и най-после да зареже тази тема.

Сим ме гледа известно време и след това сви рамене.

— Щом е така — рече той, размахал парчето пиле в ръка, — Фела непрекъснато говори за теб. Мисли, че си страхотен. Да не говорим за това, че й спаси живота. Почти съм сигурен, че с нея имаш шанс.

Свих рамене и продължих да наблюдавам фигурите, които вятърът правеше с пръските на фонтана.

— Знаеш ли, какво трябва да… — Сим спря насред изречението, погледът му се насочи към нещо зад мен и изражението на лицето му внезапно стана безизразно.

Обърнах се да видя какво гледа и видях, че калъфът е празен Лютнята ми беше изчезнала. Трескаво се заоглеждах, готов да скоча на крака и да започна да я търся. Но се оказа, че не беше нужно… На няколко стъпки от мен стоеше Амброуз с неколцина приятели. Той небрежно държеше лютнята ми в едната си ръка.

— О, милостиви Техлу! — промърмори зад гърба ми Симон и след това продължи с нормален глас: — Върни му я, Амброуз!

— Млъкни, е'лир! — рязко отвърна Амброуз. — Това не те засяга.

Изправих се, като не свалях очи от него и лютнята, която държеше. Мислех, че Амброуз е по-висок от мен, но когато станах, установих, че очите ни са на едно и също ниво. Той също изглеждаше леко изненадан от този факт.

— Дай ми я! — казах аз и протегнах ръка.

С изненада видях, че тя не трепери. Вътрешно обаче се тресях — от страх и от ярост.

В мен се опитваха да заговорят два гласа. Първият ридаеше: _Моля те, недей да й правиш нищо. Не отново. Недей да я чупиш. Моля те, върни ми я. Не я дръж за грифа по този начин._

Другият глас крещеше: _Мразя те! Мразя те! Мразя те!_ Сякаш плюеше кръв.

Пристъпих крачка напред.

— Дай ми я! — Гласът ми прозвуча странно в собствените ми уши — студен и равен.

Вътрешното ми треперене беше изчезнало.

За момент той спря, сварен неподготвен от нещо, което долови в гласа ми. Можех да усетя безпокойството му — не реагирах, както беше очаквал. Чух как Уилем и Симон зад мен затаиха дъх. Зад Амброуз приятелите му спряха, почувствали внезапна неувереност.

Амброуз се усмихна и повдигна вежди.

— Но аз написах песен за теб и тя има нужда от акомпанимент.

Той грубо сграбчи лютнята и удари с пръсти по струните, без да го е грижа за ритъм и мелодия. Когато запя, хората спряха и започнаха да го гледат:

P>

Живял нявга един смотаняк на име Квоте,

езикът му бил бърз и остър.

Магистрите го мислели за умник

и го наградили с камшик.

P$

Дотогава вече доста минувачи бяха спрели да гледат, като се хилеха и радваха на малкото представление на Амброуз. Окуражен, той направи широк поклон.

— Да запеем всички! — извика и вдигна ръце като диригента на някой оркестър, използвайки лютнята ми за пръчка.

Направих още една крачка напред.

— Върни ми я или ще те убия! — В този миг бях съвсем искрено убеден в думите си.

Отново настъпи тишина. Като видя, че не реагирах по начина, по който очакваше, Амброуз се престори на незаинтересован.

— Някои хора нямат чувство за хумор — въздъхна той. — Дръж!

Той ми подхвърли инструмента, но лютните не са направени, за да бъдат хвърляни. Тя се завъртя тромаво във въздуха и когато посегнах да я хвана, ръцете ми сграбчиха въздуха. За мен нямаше никакво значение дали Амброуз беше просто несръчен или го бе направил с преднамерена коварност. Лютнята ми се удари в паветата и се отърколи със звук на разцепено дърво.

Звукът ми напомни за ужасния шум, издаден от лютнята на баща ми, когато се строши под тялото ми в онази мизерна уличка в Тарбеан. Наведох се да я вдигна и тя изстена като ранено животно. Амброуз се извърна към мен и аз видях как по лицето му пробяга задоволство.

Отворих уста, за да изрева, да се разплача, да го прокълна. Но от гърлото ми се откъсна нещо друго — дума, която не знаех и която не бих могъл да си спомня.

След това всичко, което чувах, беше вятърът. Той изфуча през двора като внезапна буря. Близката карета започна да се плъзга странично върху паветата, докато конете панически се изправиха на задните си крака. От нечии ръце бяха изтръгнати нотни листове, които заваляха наоколо ни като ударите на някакви странни светкавици. Бях избутан една крачка напред.

Всички останали също бяха избутани от вятъра. Всички с изключение на Амброуз, който се въртеше, притиснат към земята, сякаш поразен от самата Божия ръка.

След това всичко изведнъж утихна. Нотните листове се спуснаха надолу и се завъртяха като есенни листа. Хората смаяно се заоглеждаха около себе си с разрошени коси и дрехи в пълен безпорядък. Неколцина се олюляваха, сякаш под напора на буря, каквато вече нямаше.

Гърлото ме болеше. Лютнята ми беше строшена.

Амброуз се изправи на треперещите си крака. Той непохватно притискаше с ръка едната си страна, а от главата му се стичаше кръв. Погледът, който той ми отправи, беше изпълнен с див страх и объркване и това ми достави краткотрайно, но сладко удовлетворение. Отново си помислих дали да не му се разкрещя и се зачудих какво ли щеше да се случи. Дали вятърът щеше пак да се появи? Или пък земята щеше да го погълне?

Чух един кон да цвили уплашено. От „Еолиан“ и другите сгради наоколо на двора започнаха да излизат хора.

Музикантите се оглеждаха трескаво и всички говореха едновременно.

„… беше това?“

„… нотите ми са навсякъде. Помогнете ми, преди да се…“

„… го направи. Онзи там, с червената…“

„… демон. Демонът на вятъра и…“

Объркано и безмълвно се оглеждах, докато накрая Уилем и Симон ме дръпнаха встрани.

* * *

— Не знаехме къде да го отведем — каза Симон на Килвин.

— Разкажете ми всичко отначало — спокойно рече Килвин. — Но този път да говори само единият от вас. — Той посочи Уилем. — Опитай се да разкажеш всичко сбито и ясно.

Бяхме в кабинета на Килвин. Вратата беше затворена, а завесите дръпнати. Уилем започна да обяснява какво се бе случило. Когато набра скорост, той започна да разказва на сиару. Килвин кимаше със замислено лице. Симон слушаше внимателно и от време на време вмъкваше по някоя дума.

Седях на едно столче близо до тях. В обърканите ми мисли се въртяха цял куп недооформени въпроси. Гърлото ме болеше. Тялото ми беше изтощено, но все още изпълнено с адреналин. Насред всичко това, дълбоко в центъра на гърдите ми, една частица от мен пламтеше гневно като нагорещен до червено въглен. Всичко около мен бе застинало, сякаш бях запечатан във восък, дебел трийсет сантиметра. Квоте не съществуваше — бяха останали само объркването, гневът и безчувствеността, които ме обгръщаха. Бях като лястовица, настигната от буря и неспособна да открие безопасен клон, за който да се захване. Чувствах се неспособен да управлявам хаотичното движение на своя полет.

Уилем стигна до края на разказа си, когато в стаята, без да почука и без предизвестие, влезе Елодин. Уилем замлъкна. Хвърлих бегъл поглед към Магистъра на имената и след това отново сведох поглед към строшената лютня в ръцете си. Докато я въртях, един от острите ръбове поряза пръста ми. Гледах безучастно как кръвта избликна и закапа по пода.

Елодин дойде направо при мен, без да си прави труда да говори с когото и да било другиго.

— Квоте?

— Той не е добре, магистре — каза Симон с глас, изтънял от безпокойство. — Сякаш съвсем е онемял. Не казва и дума.

Макар да чувах думите и дори знаех значението на всяка от тях, не можех да разбера смисъла им.

— Мисля, че си е ударил главата — рече Уилем. — Гледа те, но не те вижда. Очите му са като на куче.

— Квоте? — повтори Елодин.

След като не му отговорих, нито пък вдигнах поглед от лютнята си, той протегна ръка и внимателно повдигна брадичката ми, докато не срещнах погледа му.

— Квоте.

Примигнах.

Той ме погледна. Тъмните му очи ме успокоиха донякъде и забавиха бурята, която бушуваше в мен.

— _Аерлевседи_ — каза той. — Кажи го!

— Какво? — попита Сим някъде далеч отзад. — Вятър?

— _Аерлевседи_ — търпеливо повтори Елодин с очи, втренчени в лицето ми.

— _Аерлевседи_ — повторих вцепенен.

Елодин затвори за миг очи със спокойно изражение на лицето. Все едно се опитваше да улови някаква едва доловима мелодия, носена плавно от вятъра.

Тъй като не виждах очите му, започнах да се отнасям. Отново сведох поглед към счупената лютня, но преди погледът ми да отлети твърде далеч, той отново ме хвана за брадичката и повдигна лицето ми.

Очите му уловиха моите. Вцепенението започна да намалява, но бурята в главата ми продължаваше да бушува. Тогава очите на Елодин се промениха. Той спря да гледа към мен и погледна _вътре_ в мен. Това е единственият начин, по който бих могъл да го опиша. Той погледна дълбоко в мен, не в очите ми, а през очите ми. Погледът му влезе в мен и се вкопчи здраво в гърдите ми, сякаш и двете му ръце бяха вътре в мен и опипваха формата на дробовете ми, движението на сърцето ми, топлината на гнева ми и формата на бурята, която ревеше в съществото ми.

Той се наведе напред и устните му едва доловимо докоснаха ухото ми. Почувствах дъха му. Той заговори… и бурята утихна. Намерих място, където да се приземя.

Има една игра, която всички деца все някога опитват да играят.

Разтваряш широко ръце и започваш да се въртиш, наблюдавайки как светът около теб се размазва.

След това спираш и светът бавно застава на мястото си.

Замайването те удря внезапно, всичко се накланя и движи. Светът се преобръща около теб.

Ето това се случи, когато Елодин успокои бурята в главата ми. Почувствах внезапно и ужасно силно замайване, изкрещях и вдигнах ръце в опит да не падна настрани, нагоре или навътре. Усетих как нечии ръце ме подхванаха, когато краката ми се заплетоха в стола и аз започнах да падам към пода.

Усещането беше ужасяващо, но постепенно се уталожи. Докато се съвзема, Елодин вече си беше отишъл.

> 85.

> Ръце срещу мен

Симон и Уилем ме отведоха в стаята ми в „При Анкер“, където аз се сгромолясах в леглото и прекарах следващите осемнайсет часа зад дверите на съня. Когато се събудих на следващия ден, се чувствах учудващо добре, предвид че бях спал с дрехите и мехура ми се бе надул до размерите на диня.

Късметът ми се усмихна и ми отпусна достатъчно време, за да се нахраня и изкъпя, преди едно от момчетата за поръчки на Джеймисън да ме открие. Трябваше да бъда „на рогата“ след половин час.

* * *

Амброуз и аз стояхме изправени пред масата на магистрите. Той ме беше обвинил в злонамерена постъпка. В отговор аз го обвиних в кражба, унищожаване на чужда собственост и поведение, неподобаващо за член на Арканум. След предишното ми преживяване на „върха на рогата“ бях разучил официалните правила на Рерум кодекс — правилника на Университета. Бях ги прочел два пъти, за да съм сигурен какъв е редът на нещата тук. Познавах ги вече като собствената си длан.

За съжаление това означаваше и че ми беше напълно ясно в какви сериозни неприятности се бях забъркал. Обвинението в злонамерено действие беше нещо сериозно. Ако ме намереха за виновен за това, че преднамерено бях наранил Амброуз, щях да бъда бит с камшик и изключен от Университета.

Едва ли имаше някакво съмнение, че бях наранил Амброуз. Той беше посинен и накуцваше. Челото му бе украсено с яркочервено ожулване. Носеше и превръзка през рамо, но бях почти сигурен, че я беше добавил просто за повече драматизъм.

Неприятното беше, че нямах и най-малка представа какво се беше случило в действителност. Не бях имал възможност да говоря с когото и да било. Дори не успях да благодаря на Елодин за това, че предния ден ми беше помогнал в работилницата на Килвин.

Магистрите позволиха на всеки от нас да изложи своята гледна точка. Амброуз се държеше възможно най-възпитано, което означаваше, че когато заговореше, беше изключително вежлив. След известно време започнах да подозирам, че мудността му се дължи на твърде голяма доза болкоуспокоителни.

По изцъклените му очи можех да предположа, че е взел лауданум.

— Нека се занимаем с оплакванията по реда на тяхната сериозност — каза ректорът, след като всеки от нас беше представил своята страна от историята.

Магистър Хеме вдигна ръка и ректорът му кимна да говори.

— Трябва да намалим броя на обвиненията, преди да гласуваме — каза Хеме. — Оплакванията на е'лир Квоте са твърде изобилни. Не може студент да бъде обвинен едновременно и в кражба, _и_ в унищожаване на една и съща собственост — трябва да е или едното, или другото.

— Защо казвате това, магистре? — учтиво го попитах аз.

— Кражбата предполага притежаването на чужда собственост — отвърна Хеме с разумен тон. — Как може да бъде притежавано нещо, което е унищожено? Едното или другото обвинение трябва да отпадне.

— Е'лир Квоте, желаеш ли да оттеглиш едното от оплакванията си? — ректорът погледна към мен.

— Не, господине.

— Тогава предлагам да гласуваме за оттеглянето на обвинението в кражба — настоя Хеме.

Ректорът хвърли гневен поглед към Хеме, като с това мълчаливо го смъмри, задето беше говорил, без да му е дадена думата, и след това отново се обърна към мен:

— Упорството ти срещу гласа на разума не е особено похвално, е'лир, а аргументът на магистър Хеме звучи убедително.

— Аргументът на магистър Хеме е погрешен — отвърнах с равен глас аз. — Кражбата предполага _придобиване_ на чужда собственост. Нелепо е да се твърди, че човек не би могъл да унищожи онова, което е откраднал.

Забелязах, че няколко от магистрите закимаха в отговор на думите ми, но Хеме настояваше:

— Магистър Лорен, какво е наказанието за кражба?

— Студентът може да получи не повече от два удара с камшик по гърба — цитира Лорен — и трябва да върне собствеността или стойността на собствеността, плюс глоба от един сребърен талант.

— А наказанието за унищожаване на чужда собственост?

— Студентът трябва да плати за замяната или ремонта на собствеността.

— Виждате ли? — продължи Хеме. — Съществува възможността той да трябва да заплати два пъти за една и съща лютня. В това няма справедливост. Би означавало да бъде наказан два пъти за едно и също нещо.

— Не, магистър Хеме — прекъснах го аз. — Би означавало да бъде наказан за кражба и унищожаване на чужда собственост. — Ректорът ми хвърли същия поглед, който преди малко си бе спечелил и Хеме за това, че бе говорил, без да му бъде дадена думата, но аз въпреки това продължих: — Ако му бях заел лютнята си и той я беше счупил, това щеше да е едно. Ако я беше откраднал и след това върнал невредима, щеше да е друго. Но той не направи нито едното, нито другото. А двете заедно.

Ректорът почука с пръсти върху масата, за да ни накара да млъкнем.

— Да разбирам ли тогава, че няма да се откажеш от едното от обвиненията си?

— Няма да го направя.

Хеме вдигна ръка и думата му беше дадена.

— Призовавам да гласуваме за отпадането на обвинението в кражба.

— Всички ли са „за“? — уморено попита ректорът. — Хеме вдигна ръка, последван от Брандеур, Мандраг и Лорен. — Пет и половина срещу четири, оплакванията остават в сила. — Той продължи, преди някой да успее да се отклони. — Кой намира ре'лар Амброуз за виновен в унищожаването на чужда собственост?

Всички, с изключение на Хеме и Брандеур, вдигнаха ръце.

— Колко плати за лютнята? — погледна към мен ректорът.

— Девет таланта и шест пенита — излъгах аз, като знаех, че цената все пак беше разумна.

При тези мои думи Амброуз се изправи.

— Хайде стига. Никога през живота си не си държал в ръцете си десет таланта.

Раздразнен от това прекъсване, ректорът отново тропна с пръсти. Но Барндеур вдигна ръка, за да вземе думата:

— Ре'лар Амброуз повдигна интересен въпрос. Как студент, който дойде при нас в такова окаяно състояние, е намерил тези пари?

Няколко от магистрите ме погледнаха с известна несигурност. Сведох поглед, сякаш смутен.

— Спечелих ги от игра на ъгли, господа.

Разнесе се развеселено мърморене. Елодин се разсмя на глас. Ректорът почука върху масата.

— Ре'лар Амброуз да бъде глобен девет таланта и шест пенита. Някой от магистрите противопоставя ли се на това решение?

Хеме вдигна ръка, но загуби срещу гласовете на останалите.

— По обвинението в кражба — брой на отсъдените удари с камшик?

— Нито един — казах аз и това накара някои от магистрите да повдигнат вежди.

— Кой намира ре'лар Амброуз за виновен в кражба? — попита ректорът. Хеме, Брандеур и Лорен не вдигнаха ръце.

— Ре'лар Амброуз да бъде глобен десет таланта и шест пенита. Някой магистър противопоставя ли се на това решение?

Този път Хеме не вдигна ръка, а просто седеше с мрачно изражение на лицето.

Ректорът си пое дълбоко дъх и след това го изпусна шумно.

— Магистре на Архива, какво е наказанието за поведение, неподобаващо на член на Арканум?

— Студентът може да бъде глобен, бит с камшик, временно отстранен от Арканум или изключен от Университета, в зависимост от сериозността на провинението — спокойно отвърна Лорен.

— Какво наказание определяме?

— Временно отстраняване от Арканум — предложих аз, сякаш това беше най-разумното нещо на света.

Амброуз изгуби хладнокръвието си.

— Какво? — обърна се невярващо към мен той.

— Това вече е нелепо! — възкликна Хеме.

— Боя се, че трябва да се съглася с магистър Хеме, е'лир Квоте. — Ректорът ме погледна с известен упрек. — Не бих казал, че наказанието за това трябва да бъде временно отстраняване.

— Не съм съгласен — казах аз, като се опитвах да звуча колкото можех по-убедително. — Помислете за онова, което чухте. Без всякакво друго основание освен личната си неприязън към мен Амброуз реши да ми се подиграе публично и след това да открадне единственото ценно нещо, което притежавам. Такова ли поведение трябва да демонстрира един член на Арканум? Това ли е отношението, което бихте искали да поощрявате и в останалите ре'лар? Дребнавата низост и злоба ли са качествата, които бихте одобрили в студентите, които искат да станат арканисти? Изминали са двеста години, откакто за последен път арканист беше изгорен жив. Ако дадете гилдери на дребнави, разглезени деца като това — посочих Амброуз, — тези продължили дълго мир и безопасност ще свършат след броени години.

Успях да им въздействам. Личеше си по лицата им. До мен Амброуз неспокойно се размърда, като стрелкаше с поглед лицата на магистрите.

След известно мълчание ректорът ги прикани да гласуват.

— Кои са „за“ временното отстраняване на ре'лар Амброуз?

Аруил вдигна ръка, последван от Лорен, Елодин и Елкса Дал…

Настъпи напрегнат миг. Поглеждах ту Килвин, ту ректора с надеждата да видя как ръката на някой от двамата се присъединява към останалите.

Моментът отмина.

— Обвинението отпада.

Амброуз въздъхна облекчено. Аз бях само леко разочарован. Всъщност бях доста изненадан, че изобщо успях да стигна толкова далеч.

— А сега — рече ректорът така, сякаш се подготвяше за нещо, което щеше да му коства огромно усилие. — Обвинението за злонамерена постъпка срещу е'лир Квоте.

— От четири до петнайсет единични удара с камшик и задължително изключване от Университета — изрецитира Лорен.

— Колко удара се предлагат?

Амброуз се обърна да ме погледне. Можех да видя как се въртяха колелцата в мозъка му, опитвайки се да прецени колко тежка цена може да ме накара да заплатя, без да загуби гласовете на магистрите.

— Шест.

Почувствах как в стомаха ми се настаниха ледените пипала на страха. Изобщо не ме беше грижа за ударите с камшик. Бих се съгласил и на две дузини само да не ме изключат от Университета. Ако ме изхвърлеха от Университета, животът ми свършваше.

— Ректоре? — обърнах се към него аз.

Той ме изгледа уморено, но благо. Очите му казваха, че ме разбира, но няма избор, освен да погледне на нещата така, както се налага. Мекото съчувствие в погледа му ме изплаши.

— Да, е'лир Квоте? — Той знаеше какво престои да се случи.

— Мога ли да кажа няколко неща?

— Вече ни изложи своята защита — решително отвърна той.

— Но аз дори не знам какво съм сторил! — избухнах аз, обзе ме паника и хладнокръвието ми се пропука.

— Шест удара и изключване — продължи ректорът с официален глас, без да обръща внимание на моя изблик. — Кои са „за“?

Хеме вдигна ръка. Брандеур и Аруил го последваха. Сърцето ми се сви, когато видях, че ректорът и Лорен също вдигнаха ръце, както и Килвин и Елкса Дал. Последен остана Елодин, който се усмихна безгрижно и размърда пръсти, сякаш ми махаше.

Всички девет гласа бяха срещу мен. Щяха да ме изключат от Университета. С живота ми беше свършено.

> 86.

> Самият огън

— Шест удара с камшик и изключване — с усилие изрече ректорът.

_Изключване_, помислих си аз вцепенено, сякаш никога преди не бях чувал тази дума. _Да бъдеш изгонен, прокуден._ Можех да усетя задоволството, което се излъчваше от Амброуз. За миг се уплаших, че ще ми прилошее още тук, пред погледите на всички.

— Някой от магистрите противопоставя ли се на това действие? — попита ректорът, за да спази ритуала, докато аз гледах върховете на обувките си.

— Аз се противопоставям — този енергичен глас можеше да принадлежи само на Елодин.

— Кои са „за“ отменянето на изключването? — вдигнах поглед точно навреме, за да видя вдигнатите ръце на Елодин, Елкса Дал, Килвин, Лорен и ректора.

Всички, с изключение на Хеме, бяха вдигнали ръце. Не можех да повярвам на очите си и едва се сдържах да не се разсмея. Елодин отново ми се ухили с момчешката си усмивка.

— Изключването се отменя — каза с твърд глас ректорът и аз почувствах как задоволството на Амброуз до мен повехна и се стопи.

— Има ли някакви други въпроси за решаване? — Улових странна нотка в гласа на ректора.

Той очакваше нещо.

Тогава заговори Елодин:

— Предлагам Квоте да бъде повишен до ранг ре'лар.

— Кои са „за“? — всички с изключение на Хеме вдигнаха едновременно ръце. — Квоте е повишен в ре'лар с настойник Елодин на пети фалоу. Заседанието е закрито. — Той се изправи и тръгна към вратата.

— Какво?! — изкрещя Амброуз, като се оглеждаше наоколо, сякаш не можеше да реши на кого е задал въпроса си.

Накрая той се затича след Хеме, който бързаше да излезе след ректора и повечето от останалите магистри. Забелязах, че вече изобщо не куца толкова, колкото преди началото на заседанието.

Стоях така с глуповато-озадачено изражение на лицето, докато Елодин не дойде при мен и не стисна отпуснатата ми ръка.

— Объркан ли си? — попита ме той. — Ела да се разходим. Ще ти обясня по пътя.

* * *

След мрачната хладина на Холоус ярката следобедна слънчева светлина беше изненадващо силна. Елодин непохватно преметна магистърската мантия през главата си. Отдолу носеше обикновена бяла риза и доста опърпани панталони, пристегнати с оръфано въже. Едва сега забелязах, че е бос. Краката му имаха същия здравословен тен, както ръцете и лицето му.

— Знаеш ли какво означава _ре'лар_? — разговорливо ме запита той.

— Превежда се като „говорител“ — отвърнах аз.

— Но знаеш ли какво _означава_? — наблегна на думата той.

— Всъщност не.

Елодин си пое дълбоко дъх.

— Някога отдавна имало Университет. Той бил построен върху мъртвите развалини на по-стар Университет. Не бил много голям, вероятно в него имало не повече от петдесет човека. Но бил най-добрият Университет на много километри разстояние, затова хората идвали, учели там и си тръгвали. В него се събрала малка група хора. Хора, чиито познания били отвъд математиката, граматиката и реториката. Те създали една по-малка група вътре, в Университета. Нарекли я Арканум и тя била нещо много малко и много тайно. Помежду си те създали система от рангове, като издигането в нея зависело само от умението и нищо друго. За да те приемат в тази група, трябвало да докажеш, че можеш да видиш нещата такива, каквито са в действителност. Тези хора били е'лири, което означава виждащи. Как мислиш, как се превръщали в ре'лар? — погледна ме с очакване той.

— Като говорели?

Той се засмя.

— Точно така! — Спря и се обърна към мен. — Но какво? — Очите му бяха ярки и пронизителни.

— Думи?

— Имена — каза той развълнувано. — Имената са формата на света и този, който може да ги изрече, е стъпил върху пътя, водещ към силата. Тогава, в началото, Арканум включвал малка група хора, които разбирали нещата. Хора, знаещи имена, които носят сила. Те обучили няколко ученици, като бавно и внимателно ги окуражавали да поемат по пътя на силата и мъдростта. И на магията. Истинската магия. — Той огледа сградите наоколо и тълпите студенти около нас. — По онова време Арканум бил като силна алкохолна напитка. Сега е като разредено вино.

Изчаках, за да се убедя, че е свършил.

— Магистър Елодин, какво се случи вчера? — затаих дъх, като се надявах да получа разбираем отговор, колкото и малко вероятно да беше това.

Той ме изгледа озадачен.

— Ти изрече името на вятъра — каза той така, сякаш отговорът беше очевиден.

— Но какво означава това? И какво разбирате под _име_? Просто име като „Квоте“ или „Елодин“? Или по-скоро като „Таборлин знаел имената на много неща“.

— И двете — отвърна той и помаха на едно красиво момиче, което се показа на прозореца на втория етаж.

— Но как може едно име да направи нещо такова? „Квоте“ и „Елодин“ са просто звуци, които ние издаваме, и сами по себе си в тях няма сила.

При тези мои думи Елодин повдигна вежди.

— Наистина ли? Наблюдавай! — Той погледна надолу по улицата и изкрещя: — Натан!

Едно момче се обърна и погледна към нас. Разпознах в него един куриерите на Джеймисън.

— Натан, ела тук!

Момчето дотича и погледна Елодин.

— Да, господине?

— Натан, би ли отнесъл това в стаята ми? — Елодин подаде на момчето магистърската си мантия.

— Разбира се, господине. — Момчето взе мантията и бързо се отдалечи.

— Виждаш ли? — погледна ме Елодин. — Имената, с които се наричаме един друг, не са _Имена_. Но въпреки това притежават известна сила.

— Това не е магия — възразих аз. — Той трябваше да ви послуша. Вие сте магистър.

— А ти си ре'лар — каза той непреклонно. — Повика вятъра и той те послуша.

Опитах се да проумея думите му.

— Искате да кажете, че вятърът е жив?

— Донякъде. — Той направи неопределен жест. — Повечето неща са живи по един или друг начин.

— Как съм повикал вятъра, без да знам как да го направя? — Реших да задам въпроса по друг начин.

— _Това_ е отличен въпрос! — Елодин плесна с ръце с остър звук. — Отговорът е, че всеки от нас има две съзнания — будно и спящо. Будното е онова, което мисли, говори и се аргументира. Но спящото е по-могъщо. То вижда дълбоко в сърцевината на нещата. То е частта от нас, която сънува. Помни всичко. Дава ни интуицията. Нашето будно съзнание не разбира природата на имената. Но тя е разбираема за спящото. То вече знае много неща, които са неизвестни за будното съзнание. — Елодин ме погледна. — Спомняш ли си как се почувства, след като изрече името на вятъра?

Кимнах, макар споменът да не бе приятен.

— Когато Амброуз е счупил лютнята ти, той е събудил спящото ти съзнание. Подобно на това да събудиш голяма мечка, спяща зимен сън, като я ръчкаш със запалена пръчка. Съзнанието ти се е изправило на задните си крака и е изревало името на вятъра. — Той размаха лудешки ръце и привлече учудените погледи на минаващите студенти. — След това будното ти съзнание не е знаело какво да стори. То било оставено само` с разгневената мечка.

— А вие какво направихте? Не мога да си спомня какво ми прошепнахте.

— Беше име. Име, което успокои разгневената мечка дотолкова, че тя пак да заспи. Но сега тя не спи толкова дълбоко. Трябва да я разбудим полека и да я поставим под твоя контрол.

— Затова ли предложихте обвинението към мен да отпадне?

— Нямаше истинска опасност да бъдеш изключен — небрежно махна с ръка той. — Не си първият студент, повикал вятъра в момент на гняв, макар през последните няколко години да не се е случвало. Обикновено спящото съзнание бива разбудено за пръв път от силна емоция. — Той се усмихна. — При мен името на вятъра се появи, когато веднъж спорех с Елкса Дал. Когато го изкрещях, мангалите му избухнаха в облак от горяща пепел и сажди — изкикоти се той.

— Какво направи той, за да ви ядоса толкова?

— Отказа да ме учи на обвързванията за напреднали. Бях само на четиринайсет и още е'лир. Той ми каза, че трябва да почакам, докато стана ре'лар.

— Има обвързвания за напреднали?

— Тайни, ре'лар Квоте — ухили ми се той, — това означава да бъдеш арканист. Сега, когато си вече ре'лар, имаш право да научиш неща, които преди не ти бяха позволени. Симпатичните обвързвания за напреднали, природата на имената. Повърхностни познания за някои съмнителни видове руни, ако Килвин реши, че си готов за това.

В гърдите ми се надигна надежда.

— Това означава ли, че сега ще ми бъде разрешен достъп до Архива?

— А — отвърна Елодин, — не. Ни най-малко. Виждаш ли, Архивът е територия на Лорен — неговото царство. Тези тайни не са мои, та да мога да ти ги разкрия.

Когато той спомена за тайните, се сетих за една загадка, която ме тормозеше от месеци. Тайната в сърцето на Архива.

— А онази каменна врата в Архива? — попитах аз. — Вратата с четирите плочи. Сега, когато съм ре'лар, можете ли да ми кажете какво има зад нея?

— О, не — засмя се Елодин. — Не и не. Теб май не те задоволяват малките тайни, нали? — Той ме потупа по гърба, сякаш току-що бях казал някаква особено смешна шега. — _Валаритас._ В името на Бога! Още си спомням усещането да стоя там, да гледам вратата и да се чудя. — Той се засмя отново. — Милостиви Техлу! Това направо ме убиваше. Не. Не можеш да преминеш през вратата с четирите плочи. Но — той ме погледна съзаклятнически — тъй като си вече ре'лар, ще призная, че тя наистина съществува. — Той ми смигна тържествено.

Колкото и да бях разочарован, не можах да сдържа усмивката си. Известно време вървяхме мълчаливо, като минахме покрай Мейнс и „При Анкер“.

— Магистър Елодин?

— Да? — Очите му проследиха как една катеричка пресече пътя и се изкатери на близкото дърво.

— Все още не разбирам онова, което ми казахте за имената.

— Ще те науча да разбираш — непринудено каза той. — Природата на имената не може да бъде описана, а само почувствана и разбрана.

— Защо не може да бъде описана? — попитах аз. — Ако разбираш нещо, значи би могъл и да го опишеш.

— Можеш ли да опишеш всички неща, които разбираш? — погледна ме косо той.

— Разбира се.

— Какъв цвят е ризата на онова момче? — Елодин посочи към улицата.

— Син.

— Какво разбираш под „син“. Опиши го.

Известно време се мъчих да го направя и после се отказах.

— Значи _син_ е име?

— Това е дума. Думите са бледи сенки на забравени имена. Тъй като имената притежават сила и в думите също има сила. Думите могат да запалят огньове в съзнанията на хората. Думите могат да изцедят сълзи дори и от най-закоравелите сърца. Има седем думи, които могат да накарат един човек да те обикне. Десет думи са достатъчни да пречупят волята на един силен мъж. Но думата не е нищо повече от картина, обрисуваща огъня. Името е самият огън.

Главата ми вече се въртеше.

— Все още не разбирам.

— Да използваш думи, за да разкажеш за думите, е като да използваш молив, за да нарисуваш картина на картината. Това е невъзможно. Объркващо. Обезсърчаващо. — Той вдигна ръце високо над главата си, сякаш се протягаше към небето. — Но има други начини да разбереш! — изкрещя той и се разсмя по детски.

Той запрати ръце към безоблачния свод на небето над нас, като продължаваше да се смее.

— Гледай! — изкрещя той и наклони главата си силно назад. — Синьо! Синьо! Синьо!

> 87.

> Смелост

— Той е доста, ама съвсем смахнат — казвах аз на Симон и Уилем по-късно същия следобед в „При Анкер“.

— Той е магистър — тактично ми напомни Сим. — И е твоят настойник. И от онова, което ни разказа, излиза, че той е причината да не те изключат.

— Не казвам, че не е интелигентен и че не съм го виждал да прави неща, които изобщо не бих могъл да обясня. Но това не променя факта, че дъската му хлопа. Той говори със заобикалки за имената, думите и силата. Когато го казва, всичко звучи добре. Но всъщност няма никакъв смисъл.

— Спри да се оплакваш — рече Симон. — Стана ре'лар преди нас двамата, дори и настойникът ти да е леко смахнат. И получи два сребърни таланта за това, че счупи ръката на Амброуз. Измъкна се волен като птица. Иска ми се да имах и наполовината от твоя късмет.

— Не съм чак толкова волен — възпротивих се аз. — Все пак ще ме бият с камшик.

— Какво? — изненада се Сим. — Не каза ли, че са отменили наказанието?

— Отмениха изключването ми — обясних аз, — не и ударите с камшик.

— Господи! — зяпна Симон. — И защо?

— Заради обвинението в злонамерена постъпка — тихо се намеси Уилем. — Не могат да позволят на един студент да му се размине напълно, след като са го намерили за виновен в злонамерена постъпка.

— Така каза и Елодин — отпих от напитката си веднъж и после отново.

— Не ме е грижа — разпалено каза Симон. — Това е просто варварщина. — Той придружи последната си дума с удар с юмрук върху масата, който разтресе чашата му и остави локвичка от тъмен скутен върху повърхността й. — Проклета история!

Той се изправи на крака и аз се опитах да го задържа да не се изтърси върху пода.

Смях се неудържимо, докато в очите ми не избиха сълзи и не ме заболя коремът. Когато накрая успях да си поема въздух, почувствах, че от гърдите ми беше паднала огромна тежест.

— Обичам те, Сим — искрено признах аз. — Понякога си мисля, че ти си единственият честен човек, когото познавам.

Той ме погледна внимателно.

— Ти си пиян.

— Не, това е самата истина. Ти си добър човек. По-добър, отколкото аз някога ще бъда.

Той ме изгледа с поглед, от който ставаше ясно, че не може да разбере дали се шегувам, или говоря сериозно.

Появи се една сервитьорка с влажен парцал, която избърса масата и подхвърли няколко язвителни забележки.

Сим имаше благоприличието да изглежда достатъчно гузен, та да отсрами и трима ни.

* * *

Докато се върна обратно в Университета, вече се беше стъмнило напълно.

Отбих се за малко в „При Анкер“, за да си взема някои неща, след това се оправих към покрива на Мейнс.

С изненада установих, че въпреки ясното небе на покрива ме чака Аури. Тя седеше на един нисък тухлен комин и лениво люлееше босите си крака. Косата й се носеше като прозрачен облак около слабото й лице.

Когато се приближих, тя скочи от комина и отстъпи встрани с нещо, наподобяващо на реверанс.

— Добър вечер, Квоте.

— Добър вечер, Аури. Как си?

— Чувствам се чудесно — решително каза тя — и нощта е възхитителна.

Тя държеше и двете си ръце зад гърба и пристъпваше от крак на крак.

— Какво си ми донесла тази нощ?

— А ти какво ми донесе? — отвърна ми тя със слънчевата си усмивка.

— Донесох ти малко сладка медовина — извадих тясната бутилка изпод плаща си.

Тя я хвана с две ръце.

— Е, това е наистина щедър подарък. — Погледна към виното с възхищение. — Помисли си само за всичките онези замаяни пчели. — Тя извади тапата и я помириса. — Какво има вътре?

— Слънчева светлина — отвърнах аз — и усмивка, и въпрос.

Тя вдигна гърлото на бутилката до ухото си и ми се ухили.

— Въпросът е на дъното — обясних аз.

— Труден въпрос — рече тя и след това протегна ръка, — донесох ти пръстен.

Беше изработен от топло гладко дърво.

— Какво може да прави?

— Пази тайни.

Допрях пръстена до ухото си.

Аури поклати сериозно глава и косата й се завъртя около нея.

— Не ги разказва, а ги пази. — Тя пристъпи по-близо до мен, взе пръстена и го нахлузи върху пръста ми. — Достатъчно е да имаш своя тайна — меко ме укори тя. — Повече от това би било алчност.

— Става ми — казах аз, леко изненадан.

— Това са твоите тайни — каза тя търпеливо, сякаш обясняваше нещо на дете. — На кой друг би могъл да стане?

Аури приглади косата си назад и отново направи странната си крачка встрани — донякъде като реверанс, донякъде като малък танц.

— Чудех се дали би се присъединил към мен за вечеря тази нощ, Квоте — попита тя със сериозно изражение. — Донесох ябълки и яйца. Мога също да ти предложа и възхитителна медовина.

— С удоволствие бих споделил твоята вечеря — отвърнах тържествено аз. — Донесох хляб и сирене.

Аури се затича надолу към двора и след няколко минути се върна с чаша от деликатен порцелан за мен. Тя наля и на двама ни от сладката медовина и отпи няколко деликатни глътки от своята чаша, която беше сребърна купичка на просяк, малко по-голяма от напръстник.

Седнах на покрива и двамата започнахме да ядем от храната, която бяхме донесли. Имах голям самун черен ечемичен хляб и резен бяло сирене от Далонир. Аури пък беше донесла зрели ябълки и половин дузина яйца с кафяви точки, които някак бе успяла да свари. Посолихме ги със сол, която извадих от един джоб на плаща си.

По-голямата част от времето се хранехме мълчаливо, като просто взаимно се наслаждавахме на компанията си. Аури седеше с кръстосани крака и изправен гръб, а косата й се вееше във всички посоки. Както винаги внимателната й изтънченост по някакъв начин караше тази импровизирана вечеря на покрива да изглежда като официална вечеря в салона на някой благородник.

— Напоследък вятърът навява листа в Онова долу — разговорливо каза Аури към края на вечерята — през решетките и тунелите. Те се събират и там се чува непрекъснато шумолене.

— Така ли?

— И майката бухал се нанесе — кимна тя. — Направи най-демонстративно гнездото си точно насред Сивата дванайсетка.

— Значи сега тя е нещо като местната забележителност?

— Без съмнение — кимна тя. — Бухалите са мъдри. Те са внимателни и търпеливи. Мъдростта пречи на смелостта. — Тя отпи от чашката си, като изискано стискаше дръжката й между палеца и показалеца си. — Затова от бухалите не стават добри герои.

„Мъдростта пречи на смелостта.“ След скорошните ми приключения в Требон не можех да не се съглася с това.

— Но тази майка бухал е склонна към приключения? Нещо като изследовател?

— О, да — отвърна Аури с широко отворени очи. — Тя е безстрашна. Лицето й е като на злата луна.

Тя напълни отново малката си сребърна чашка с медовина и изсипа остатъка в моята чаена чаша. След като изтръска бутилката, тя сви устни около отвора й и духна два пъти в нея, издавайки остри, бухащи звуци.

— Къде е моят въпрос? — попита тя.

Поколебах се, неуверен в това как тя щеше да отвърне на молбата ми.

— Аури, чудех се нещо. Би ли искала да ми покажеш Онова долу?

Внезапно смутена, Аури извърна поглед.

— Квоте, мислех те за кавалер — каза тя, като стеснително подърпваше парцаливата си риза. — Само си помисли — да поискаш да видиш „Онова долу“ на едно момиче… — Тя сведе поглед и косата скри лицето й.

Поех си дъх и го задържах за миг, подбирайки внимателно следващите си думи, за да не я подплаша да се скрие отново в подземието. Докато се чудех как да продължа, Аури надникна към мен през завесата от коси.

— Аури — бавно я попитах аз, — ти да не си правиш шеги с мен?

Тя вдигна глава и се ухили.

— Да, точно това правя — гордо отвърна. — Не е ли чудесно?

* * *

Аури ме поведе през тежката метална решетка в изоставения двор към Онова долу. Извадих ръчната си лампа, за да осветявам пътя. Аури си имаше свое осветление — нещо, което държеше в шепите си и което светеше с мека синьо-зеленикава светлина. Любопитен бях какво ли носи в ръцете си, но не исках да я пристискам да издаде твърде много от тайните си наведнъж.

В началото Онова долу беше точно каквото очаквах — тунели с тръби. Тръби за канализацията, водопровода, парата и въглищния газ. Огромни чугунени тръби, през които човек можеше да пропълзи, и малки тръби от лъскав месинг, не по-дебели от палец.

Имаше обширна мрежа от каменни тунели, които се разклоняваха и свързваха едни с други под странни ъгли. Ако в това място имаше някаква логика, то тя напълно ми убягваше.

Аури ме поведе на шеметна обиколка с гордостта на майка и вълнението на малко момиченце. Ентусиазмът й беше заразителен и скоро аз самият се поддадох на вълнението и забравих за първоначалните причини, поради които исках да изследвам тунелите. Няма нищо толкова възхитително и загадъчно като тайната, която се намира в собствения ти заден двор.

Слязохме надолу по три спирални стълби от черно ковано желязо, за да стигнем до Сивата дванайсетка. Беше като да стоиш на дъното на каньон. Когато погледнех нагоре, виждах слаба лунна светлина, която се процеждаше през отводнителните решетки високо над главите ни.

Майката бухал я нямаше, но Аури ми показа гнездото й.

Колкото по-надолу слизахме, толкова по-странно изглеждаше всичко. Кръглите отводнителни тунели и тръби изчезнаха и бяха заменени от квадратни коридори и стълбища, осеяни с отломъци. Изгнили дървени врати висяха на ръждясалите си панти, а зад тях имаше полусрутени стаи, пълни с прогнили маси и столове. В една от стаите имаше два зазидани прозореца, макар че по мои изчисления бяхме поне на петнайсет метра под нивото на земята.

Още по-надолу се намираше Дънницата — стая като катедрала, толкова голяма, че нито синята светлина на Аури, нито моята червена лампа можеха да достигнат до високия й таван. Навсякъде около нас имаше огромни древни машини. Някои бяха на парчета — счупени зъбни колела, по-големи от човешки ръст, кожени ремъци, които бяха станали трошливи от старост, гигантски дървени греди, които сега бяха покрити с гроздове бели гъби, високи колкото жив плет.

Други от машините бяха непокътнати, но износени от вековете, през които никой не се беше грижил за тях.

Доближих се до един железен блок, голям колкото къща, и отчупих от него люспа ръжда с големината на чиния. Отдолу нямаше нищо друго освен още ръжда. Наблизо имаше три огромни колони, покрити със слой зелен меден окис, който беше толкова дебел, че колоните изглеждаха като покрити с мъх. Много от гигантските машини бяха неразпознаваеми и изглеждаха по-скоро стопени, отколкото ръждясали. Но видях нещо, което приличаше на водно колело, високо три етажа и разположено в сух канал, който преминаваше като пропаст през средата на помещението.

Имах само най-бегла представа какво може да са вършели само някои от машините. Не знаех защо се намират тук, дълбоко под земята, изоставени от безброй столетия.

Изглежда нямаше…

> 88.

> Антракт — търсене

Звукът от тежки ботуши върху дървената площадка пред странноприемницата сепна мъжете, които седяха в „Пътният камък“. Квоте се изправи насред изречението си и беше вече на половината разстояние до бара, когато входната врата се отвори и първата тълпа за нощта на Фелинг се изсипа вътре.

— Тука има гладни мъже, Коте! — извика Коб още докато отваряше вратата.

Шеп, Джейк и Греъм го последваха вътре.

— Отзад може и да е останало нещо — отвърна Коте. — Мога веднага да ида и да го донеса, освен ако първо не искате да пийнете.

Отвърна му хор от одобрителни гласове, докато мъжете се настаняваха на столовете край бара. Разменените думи бяха добре познати на всички и изтрити от употреба като чифт стари, удобни обувки.

Летописеца се вгледа внимателно в червенокосия мъж зад тезгяха.

В него не беше останало нищо от Квоте. Сега това беше просто един кръчмар — приятелски настроен, угодничещ и толкова непретенциозен, че изглеждаше почти незабележим.

Джейк отпи дълга глътка от напитката си, преди да забележи Летописеца, който седеше в далечния край на стаята.

— О, виж ти, Коте! Имаш нов клиент. Проклет да съм! Извадихме късмет, че въобще има свободни места.

Шеп се ухили. Коб се завъртя на стола си и хвърли поглед към мястото, където Летописеца седеше до Баст и все още държеше в ръка перото си над листа.

— Той да не е писар или нещо таквоз?

— Такъв е — бързо отвърна Коте. — Снощи дойде в града.

— Какво пише? — Коб погледна към тях и присви очи.

Коте леко снижи глас и отклони вниманието на клиентите от новия гост обратно към бара и него самия.

— Спомняте ли си онова пътуване на Баст до Баедн? — Те закимаха с внимание. — Е, тогава той се срещнал с чумата и доста се поуплашил. Оттогава все си мисли, че не се знае колко години му остават и затова решил да си запише завещанието, докато все още може.

— В днешните времена това май изглежда доста разумна постъпка — мрачно рече Шеп, допи остатъка от бирата си и удари празната халба о тезгяха. — Ще обърна още едно.

— Каквито пари имам спестени, след моята смърт да отидат за вдовицата Сейдж. — Гласът на Баст прокънтя в стаята. — За да й помогнат да отгледа трите си дъщери и да им послужат за зестра, тъй като скоро ще станат на възраст за сватбуване. — Той смутено погледна Летописеца. — Има ли такава дума — „сватбуване“?