Името на вятъра

Откакто се бяхме разделили, аз бях запазил в едно скрито, тайно ъгълче на сърцето си нежни и може би глупави мисли за нея. Мислех да отида до Анилин и да се опитам да я намеря, да я срещна отново случайно по пътищата или пък мечтаех тя да дойде и да ме открие в Университета. Но дълбоко в себе си знаех, че тези мисли не са нищо повече от детински фантазии. Знаех истината — никога повече нямаше да я видя отново.

Но ето че тя беше тук и аз изобщо не бях подготвен за това. Дали изобщо щеше да си спомни кой съм — непохватното момче, с което беше прекарала няколко дни преди толкова време?

Дена беше само на три-четири метра, когато вдигна поглед и ме видя. Лицето й светна, сякаш някой беше запалил свещ вътре в нея, която я озари отвътре. Дена се втурна към мен, като измина разстоянието помежду ни с три развълнувани, широки крачки.

За миг ми се стори, че ще ме прегърне, но в последния момент се отдръпна, хвърли поглед на хората, които седяха около нас. Точно накрая, при последната крачка, превърна радостното си, стремително впускане към мен в сдържан поздрав от една ръка разстояние. Направи го по грациозен начин, но въпреки това й се наложи да протегне ръка към гърдите ми, за да спре, иначе щеше да падне върху мен при внезапното й спиране.

Тогава тя ми се усмихна. Усмивката й беше топла, сладка и срамежлива, като цвете, което се разтваря под слънцето. Беше приятелска, честна и леко смутена.

Когато тя ми се усмихна, аз почувствах…

Честно казано, не знам как да го опиша. Ще ми е по-лесно да излъжа. Мога да открадна думи от стотици истории и да ви кажа някоя толкова позната лъжа, че веднага бихте я приели. Мога да ви кажа, че коленете ми са се подкосили. Че дъхът в гърдите ми е спрял. Но това няма да е истината. Сърцето ми не биеше лудо, нито пък беше спряло, така както става в историите. Това са глупости. Преувеличения и безсмислици. Но все пак…

Излезте навън в ранните дни на зимата, след първото рязко застудяване за сезона. Намерете езеро, покрито с все още пресен и прозрачен като стъкло лед. Близо до брега ледът ще издържи тежестта ви. Плъзнете се по-навътре. Още по-навътре. Накрая ще намерите място, където повърхността на леда едва издържа теглото ви. Тогава ще почувствате онова, което усещах аз. Ледът под краката ви се пропуква. Погледнете надолу и ще видите белите пукнатини, които нацепват повърхността му като обезумели, сложни паяжини. Съвсем тихо е, но можете да почувствате внезапните остри вибрации под стъпалата си.

Това се случи с мен, когато Дена ми се усмихна. Не искам да кажа, че се чувствах така, сякаш стоях върху крехък лед, който всеки момент щеше да се строши под мен. Не. Чувствах се като самия лед — внезапно разбит на парчета, с пукнатини, които започваха от мястото, където беше докоснала гърдите ми. Единствената причина, поради която все още бях цял, беше това, че хилядите парчета от мен бяха насочени в една и съща посока. Страхувах се, че ще се разпадна, ако помръднех.

Вероятно ще е достатъчно, ако кажа, че бях запленен от усмивката й.

И макар това да звучи като нещо излязло от книгите, то ще е много близо до истината.

Никога не ми е било трудно да намирам подходящите думи. Точно обратното — всъщност понякога говорех твърде лесно онова, което мислех, и това ми носеше неприятности. Обаче тук, изправен срещу Дена, бях твърде зашеметен, за да говоря. Не можех да произнеса и една дума, дори ако от това зависеше животът ми.

Без да се замислям, всички изтънчени обноски, които майка ми ми беше набила в главата, изведнъж се върнаха. Със спокоен жест стиснах протегната ръка на Дена в своята, все едно това беше, което тя очакваше. След това отстъпих половин крачка назад и направих изтънчен три четвърти поклон. В същото време свободната ми ръка улови края на плаща ми и го зави зад гърба ми. Това беше ласкателен поклон, елегантен, без да е нелепо официален и в същото време подходящ за обществено място като това.

Какво следваше? Целуването на ръка беше традиционно, но каква целувка беше подходяща? В Атур само свеждат глава над ръката. Кеалдишките дами, като дъщерята на лихваря, с която бях говорил преди малко, биха очаквали да докоснете леко кокалчетата им и да издадете звук, имитиращ целувка. В Модег всъщност докосвате с устни собствения си палец.

Но ние се намирахме във Федерацията и акцентът на Дена не беше чуждестранен. Тогава реших просто да я целуна. Внимателно докоснах с устни опакото на дланта й за един кратък миг. Кожата й беше топла и ухаеше леко на пирен.

— На вашите услуги, милейди — казах аз, изправих се и пуснах ръката й.

За първи път в живота си разбрах каква е целта на този официален поздрав. Той ти дава възможност да се придържаш към някакъв сценарий в случаите, когато нямаш абсолютно никаква представа какво трябва да кажеш.

— Милейди? — повтори като ехо Дена, леко изненадана. — Много добре, щом настоявате. — Тя хвана роклята си и направи реверанс, като някак успя да изглежда едновременно грациозна, подигравателна и закачлива. — Вашата дама.

Когато чух гласа й, разбрах, че подозренията ми са верни. Та беше моята Алоин.

— Какво правите тук, горе, на третата ложа сам? — Тя хвърли поглед към балкона наоколо. — _Сам_ ли сте?

— Бях сам — отвърнах аз и като не можах да измисля какво друго да кажа, заех един стих от песента, която все още не беше избледняла в паметта ми. — „Сега неочаквано до мен Алоин стои.“

Поласкана, тя се усмихна на думите ми.

— Как така „неочаквано“?

— Вече бях почти сигурен, че сте си тръгнали.

— За малко да се случи точно това — дяволито рече Дена. — Цели два часа чаках моят Савиен да се появи. — Тя въздъхна трагично и вдигна очи нагоре и встрани като изваяна статуя на светица. — Накрая, изпълнена с отчаяние, реших, че този път Алоин е тази, която трябва да го намери, и проклета да е цялата история. — Тя се усмихна лукаво.

— „И ние бяхме тъмни кораби в нощта…“ — цитирах аз.

— „… разминахме се, непознати“ — довърши Дена.

— „Падането на Фелвард“ — казах аз с известно уважение в гласа. — Не са много хората, които знаят тази пиеса.

— Аз не съм като повечето хора — отвърна тя.

— Никога вече няма да го забравя — казах аз и направих преувеличено уважителен поклон с глава.

Тя се изсмя подигравателно. Продължих, без да обръщам внимание на това:

— Никога няма да мога да ти се отблагодаря достатъчно за помощта ти тази вечер.

— Няма да можеш, така ли? — рече тя. — Е, това е твърде жалко. А колко _ще можеш_ да ми се отблагодариш?

Без да се замислям, свалих сребърните свирки от яката на плаща си.

— Само толкова — отвърнах аз и й ги подадох.

— Аз… — поколеба се Дена, напълно объркана. — Не може да говориш сериозно…

— Без теб нямаше да ги спечеля. А нямам нищо друго ценно, освен ако не искаш лютнята ми.

Тъмните очи на Дена изучаваха лицето ми, не можеше да реши дали се шегувам или не.

— Не мисля, че можеш да подаряваш свирките си…

— Всъщност мога. Станчион ми спомена, че ако ги загубя или ги подаря, ще трябва да си заслужа нови — взех ръката й, разтворих пръстите й и поставих сребърните свирки върху дланта й. — Това означава, че мога да правя с тях каквото пожелая, а онова, което искам, е да ги дам на теб.

Дена се взря в свирките в ръката си, след това вдигна поглед и ме погледна внимателно, сякаш едва сега ме забелязваше за първи път. Внезапно си помислих с болезнена яснота за това как изглеждам.

Плащът ми беше овехтял и макар че носех най-добрите си дрехи, все пак приличах на бедняк.

Тя отново погледна надолу и бавно затвори ръката си около свирките. След това вдигна очи към мен с непроницаемо изражение.

— Мисля, че сигурно си прекрасен човек — каза.

Поех си дъх, но тя продължи, преди да успея да заговоря:

— Обаче това е твърде много за едно просто „благодаря“. По-голяма отплата, отколкото е необходима, за каквато и помощ да съм ти оказала. Така аз ще се превърна в _твой_ длъжник. — Тя взе ръката ми и върна отново в нея свирките. — Бих предпочела ти да си ми задължен. — Внезапно се усмихна. — Така ти ще ми дължиш услуга.

Залата беше станала осезаемо по-тиха. Огледах се наоколо, объркан, че съм забравил къде се намирам. Дена сложи пръст на устните си и посочи през парапета към сцената под нас. Приближихме се до края на балкона, погледнахме надолу и видяхме един старец с бяла брада, който отваряше калъф на инструмент със странна форма. Изненадано си поех въздух, когато видях какво държи в ръцете си.

— Какво е това нещо? — попита ме Дена.

— Това е стара дворцова лютня — отговорих аз, неспособен да скрия удивлението в гласа си. — Досега никога не съм виждал такава.

— Това е лютня? — тихо помръднаха устните на Дена. — Преброих двайсет и четири струни. Как изобщо работи това нещо? Това са повече струни, отколкото има на някои арфи.

— Така са ги правели преди много години, преди появата на металните струни, преди да се научат как да поставят дълги грифове. Невероятна е. В направата на тази лебедова шия има повече умение, отколкото в постройката на три катедрали.

Наблюдавах как старецът отмести брадата си да не му пречи и се настани по-удобно на стола.

— Надявам се само да я е настроил, преди да излезе на сцената — добавих тихо аз. — Иначе има да чакаме цял час, докато си играе с ключовете. Баща ми обичаше да казва, че старите менестрели прекарвали два дни в слагането на струните и два часа в настройване, за да могат накрая да изкарат две минути музика от някоя стара дворцова лютня.

На стареца му бяха необходими само около пет минути, за да настрои струните. След това започна да свири.

Срам ме е да го призная, но не си спомням нищо от песента. Въпреки че никога преди не бях виждал дворцова лютня, камо ли пък да я бях чувал как свири, мислите ми бяха твърде заети с Дена, за да мога да обърна много внимание на друго. Когато, застанали един до друг, се наведохме над парапета, аз я погледнах крадешком с крайчеца на окото си.

Не се бе обърнала към мен по име, нито пък спомена нещо за нашата предишна среща в кервана на Роент. Това означаваше, че не си спомня кой съм. Предполагам, че изличаването на спомена за дрипавото момче, което бе срещнала за няколко дни по време на пътуването си, не беше особено изненадващо. Все пак мисълта за това леко ме жегна, защото аз бях мислил с нежност за нея в продължение на месеци. От друга страна, нямаше как да повдигна въпроса за това, без да изглеждам глупаво.

Беше по-добре да започнем отначало и да се надявам, че този път ще оставя по-траен спомен в нея.

Песента свърши, преди да се усетя, и аз заръкоплясках ентусиазирано, за да прикрия невниманието, с което се бях отнесъл към нея.

— Преди малко, когато повтори припева, си помислих, че си направил грешка — каза ми Дена, когато аплодисментите утихнаха. — Не можех да повярвам, че наистина очакваш някой непознат да се присъедини към теб. Никъде не съм виждала да правят нещо подобно, с изключение на вечерите край лагерните огньове.

— Всеки ми повтаряше, че това е мястото, където свирят най-добрите музиканти — свих рамене аз и направих широк жест към нея. — Вярвах, че все някой ще знае тази партия.

Тя повдигна вежди.

— За малко да не успееш — каза тя. — Чаках някой друг да се опита. Малко се страхувах аз самата да го направя.

— Защо? Ти имаш очарователен глас — погледнах я объркано аз.

— Чувала съм само два пъти преди това тази песен. — Тя направи смутена гримаса. — Не бях сигурна, че ще мога да си я спомня цялата.

— Само два пъти ли?

— И вторият път беше само преди един цикъл — кимна Дена. — Една двойка я изпя по време на официална вечеря, на която присъствах в Аетниа.

— Сериозно ли говориш? — недоверчиво я попитах аз.

Тя поклати глава, сякаш я бях хванал в малка, невинна лъжа. Тъмната коса падна върху лицето й и тя разсеяно я отметна встрани.

— Добре де, предполагам, че съм чула двойката да репетира за кратко изпълнението си преди вечерята…

Поклатих глава, все още невярващ напълно на думите й.

— Това е удивително. Хармонията е изключително трудна. А и да запомниш всичките стихове… — мълчаливо и с възхищение продължавах да клатя глава. — Имаш невероятен слух.

— Не си първият мъж, който ми го казва — каза шеговито Дена. — Но май си първият, който го казва, докато гледа към ушите ми — многозначително сведе поглед тя.

Почувствах, че започвам силно да се изчервявам, когато чух познат глас зад гърбовете ни:

— Ето къде си бил!

Когато се обърнах, видях Совой — моят висок, красив приятел и съзаклятник от часовете по симпатия за напреднали.

— Ето ме — потвърдих аз, изненадан, че ме е търсил.

Бях двойно по-изненадан от това, че беше толкова нетактичен да ме прекъсне, докато провеждах личен разговор с млада дама.

— Ето ни всички — усмихна ми се Совой, подмина ме и небрежно сложи ръка около кръста на Дена.

Той се обърна престорено намръщен към нея:

— Аз претърсвам целите долни етажи, за да ти помогна да намериш своя певец, и накрая ви намирам тук да си гукате.

— Натъкнахме се неочаквано един на друг — каза Дена и сложи ръката си върху неговата, която стоеше върху ханша й. — Знаех, че ако не друго, ще се върнеш за напитката си… — Тя кимна към близката маса, която беше празна, с изключение на двете чаши с вино върху нея.

Те заедно се обърнаха и се отправиха под ръка към масата си. Дена погледна към мен през рамо и повдигна вежди. Нямах и най-малка представа какво има предвид.

Совой ми махна да се присъединя към тях и дръпна за мен един празен стол, където да седна.

— Не можех да повярвам, че наистина ти си там долу — каза ми той. — Стори ми, че чувам твоя глас, но… — той посочи третия етаж на „Еолиан“ — макар третият балкон да осигурява уединение за младите влюбени, по отношение на изгледа му към сцената има какво още да се желае. Не знаех, че свириш. — Той обгърна раменете на Дена с дългата си ръка и се усмихна с очарователната си синеока усмивка.

— От време на време го правя — небрежно отвърнах аз, докато сядах.

— Имаш късмет, че избрах тази нощ да се забавляваме в „Еолиан“ — рече Совой. — Иначе нямаше да има кой да ти акомпанира освен ехото и щурците.

— Тогава съм ти задължен — кимнах почтително аз.

— Реванширай ми се, като вземеш Симон за партньор следващия път, когато играем на ъгли — каза той. — Така ти ще трябва да платиш залога, когато празноглавото малко копеле обяви висока карта само с един чифт.

— Готово — съгласих се аз, — макар това да ме огорчава. — Обърнах се към Дена. — А на теб? Дължа ти голяма услуга. Как да ти се отплатя? Поискай каквото пожелаеш и то ще бъде твое, стига да е във възможностите ми.

— Каквото пожелая, стига да е във възможностите ти — игриво повтори тя. — Тогава какво друго можеш да правиш, освен да свириш толкова добре, че да разплачеш Техлу и неговите ангели, когато те чуят?

— Предполагам, че мога да направя всичко — непринудено отвърнах аз, — ако ти го поискаш от мен.

Тя се засмя.

— Опасно е да казваш такова нещо на една жена — рече Совой. — Особено на тази тук. Тя ще те изпрати да й донесеш лист от пеещо дърво от другия край на света.

Дена се облегна назад в стола си и ме погледна с опасно пламъче в очите.

— Лист от пеещо дърво — замечтано каза тя. — Сигурно е хубаво да имаш нещо такова. Би ли сторил това за мен?

— Бих го направил — потвърдих аз и с изненада установих, че казвам истината.

За момент изглеждаше като че обмисля тази идея и след това закачливо поклати глава.

— Не бих те изпратила на такова далечно пътуване. Ще трябва да запазя услугата за някой друг ден.

— Значи оставам твой длъжник — въздъхнах.

— О, не! — възкликна тя. — Допълнителна тежест върху сърцето на моя Савиен…

— Причината сърцето ми толкова да ми тежи е, че се страхувам, че може никога да не узная името ти. Ще продължавам да мисля, че си фелурианка — казах аз. — Но това може да доведе до злощастно объркване.

— Фелурианка? — прецени ме с поглед тя. — Това можеше и да ми хареса, ако не мислех, че си лъжец.

— Лъжец ли? — възмутих се аз. — Първата мисъл, която ми дойде, когато те видях, беше „фелурианка“! Какво лошо съм сторил? Ласкателствата на останалите музиканти долу бяха загуба на време. „Ако можех да си припомня миговете пропилени, щях да ги прекарам по начин по-мъдър и да видя светлина, на която само слънцето е равно.“

— Крадец _и_ лъжец — усмихна се тя. — Това го открадна от трето действие на „Даеоника“.

Тя познава и „Даеоника“?

— Виноват — съгласих се непринудено аз. — Но това не прави думите ми неистински.

Тя се усмихна на Совой и след това отново се обърна към мен.

— Ласкателството ти е фино и добро, но то няма да ти спечели името ми. Совой спомена, че учите заедно в Университета. Това означава, че си играеш с тъмни сили, които е по-добре да бъдат оставени на спокойствие. Ако ти дам името си, това ще ти даде ужасна сила над мен. — Устните й бяха сериозни, но усмивката си личеше в ъгълчетата на очите й и в наклона на главата й.

— Това е самата истина — отвърнах аз също толкова сериозно. — Но нека ти предложа сделка. В замяна и аз ще ти дам своето име. Тогава и ти ще имаш сила над мен.

— Способен си да ми продадеш и собствената ми риза, която е на гърба ми — каза тя. — Совой знае името ти. Дори и да предположим, че вече не ми го е казал, мога лесно да го получа от него за един миг.

— Така си е — потвърди Совой, като изглеждаше облекчен, че все пак сме си спомнили, че е там.

Той взе ръката й и я целуна.

— Той може да ти каже името ми — пренебрежително казах аз, — но не може да ти го даде — само аз мога да сторя това. — Сложих ръка на масата. — Предложението ми си остава — моето име срещу твоето. Приемаш ли? Или ще бъда принуден да мисля за теб завинаги като Алоин, а не като за теб самата?

Очите й проблеснаха игриво.

— Много добре — отвърна тя. — Обаче нека първо да чуя твоето.

Наведох се напред и я приканих да направи същото. Тя пусна ръката на Совой и нададе ухо към мен. Прошепнах името си на ухото й с подобаваща тържественост: „Квоте“. Тя ухаеше леко на цветя, което вероятно беше някакъв парфюм, но под него се усещаше нейната собствена миризма — като зелена трева, като път, чезнещ в далечината след лек пролетен дъждец.

След това тя отново се облегна на стола си, сякаш за да обмисли чутото.

— Квоте — каза тя накрая. — Квоте ти подхожда.

Очите й проблеснаха, сякаш криеше някаква тайна.

Тя го произнесе бавно, сякаш опитваше вкуса му, и след това кимна.

— Какво означава?

— Означава много неща — казах с най-добрата си имитация на гласа на Таборлин Великия, — но няма да ме разсееш толкова лесно. Платих и сега съм във властта ти. Може ли да ми кажеш своето име, за да мога да те наричам с него?

Тя се усмихна и отново се наведе напред. Аз също го направих. Когато обърнах главата си встрани, почувствах как един немирен кичур от косата й ме докосна.

— Диана — топлият й дъх галеше ухото ми като перце. — Диана.

И двамата се облегнахме на столовете си. Тъй като не казах нищо, тя ме подкани:

— Е?

— Вече го знам — уверих я, — с такава сигурност, с каквато знам своето собствено.

— Кажи го тогава.

— Ще го запазя за себе си — усмихнах й се успокоително аз. — Такъв подарък не трябва да бъде прахосван с лека ръка.

Тя ме погледна и аз омекнах.

— Диана — казах аз, — Диана — добре ти подхожда.

Гледахме се дълго един друг и тогава забелязах, че Совой е вторачил доста настойчив поглед в мен.

— Трябва да се връщам долу — казах аз и бързо се изправих от стола си. — Трябва да се срещна с някои важни хора. — Още докато изричах думите, осъзнах колко неловко прозвучаха те, но не се сетих как да си ги взема назад, без да се почувствам още по-неловко.

Совой се изправи и стисна ръката ми, без съмнение нетърпелив да се отърве от мен.

— Добре се справи тази вечер, Квоте. Ще се видим скоро.

Обърнах се и видях, че и Дена е станала. Тя срещна погледа ми и се усмихна.

— И аз се надявам пак да се видим. — Тя протегна ръка.

Усмихнах й се с най-хубавата си усмивка.

— Винаги има надежда.

Искаше ми се да изглеждам остроумен, но вместо това, веднага щом напуснаха устата ми, думите ми прозвучаха като дебелашка шега. Трябваше да си тръгна, преди да се направя на още по-голям глупак. Набързо стиснах ръката й. Кожата й беше леко хладна. Ръката — нежна, деликатна и силна. Не я целунах, защото Совой беше мой приятел и между приятели не се постъпва по този начин.

> 59.

> Цялото това познание

След известно време и със значителната помощ на Деох и Уилем аз се напих.

И така, по-късно трима студенти се движеха малко нестабилно по пътя към Университета. Представете си ги как вървят и от време на време съвсем леко преплитат крака. Тихо е и когато камбанарията удря късния час, тя не толкова нарушава тишината наоколо, колкото я подчертава.

Щурците също уважават тишината. Песните им са като бодове в тъканта на безмълвието, които са твърде малки, за да бъдат забелязани.

Нощта около тях е като топло кадифе. Звездите — горящи диаманти в безоблачното небе — оцветяват пътя под краката им в сребристосиво. Университетът и Имре са сърцето на познанието и изкуството — най-солидните крайъгълни камъни на цивилизацията.

Тук, на пътя, между тези две места, няма нищо друго освен стари дървета и висока трева, която се огъва под вятъра. Нощта е съвършена по някакъв безумен начин и почти ужасяващо красива.

Трите момчета — едно тъмнокосо, едно светло и едно — поради липса на по-подходяща дума — огненочервено, не забелязват нощта. Вероятно някаква частица от тях я забелязва, но те са твърде млади, пияни и, дълбоко в сърцата си, убедени, че никога няма да остареят или да умрат.

Освен това те знаят, че са приятели, и споделят помежду си една определена обич, която никога няма да ги напусне. Момчетата знаят и много други неща, но нито едно от тях не е толкова важно като това. Може би са прави.

> 60.

> Богатство

На следващия ден отидох на лотарията за приемните изпити, като се перчех с първия в живота си махмурлук. Чувствах се изтощен и леко ми се гадеше, затова се наредих на най-късата опашка и опитах да не обръщам внимание на врявата, вдигана от стотиците студенти, които се въртяха насам-натам, купуваха, продаваха, разменяха и най-вече се оплакваха от поредните номера за явяване, които бяха изтеглили за изпитите си.

— Квоте, син на Арлиден — казах аз, когато накрая ми дойде ред.

Жената, която изглеждаше отегчена, отбеляза името ми и извади една плочка от черната кадифена торба. На нея пишеше „Хептен. Пладне“. Имаше още пет дни — достатъчно време, за да се подготвя.

Но точно когато се обръщах да тръгна обратно към Мюз, внезапно ми мина една мисъл. Колко подготовка ми беше необходима всъщност? И което беше по-важното — какво можех да постигна наистина, без да имам достъп до Архива?

След като обмислих това, вдигнах ръка над главата си с изправен палец и среден пръст, като по този начин дадох знак, че имам дата след пет дни, която искам да продам.

Не след дълго към мен се приближи непозната студентка.

— След четири дни — каза тя и вдигна своята плочка. — Ще ти дам един йот, за да се разменим.

Поклатих глава, тя вдигна рамене и се отдалечи.

Галвен, ре'лар от Медика, се приближи. Той вдигна показалеца си, давайки знак, че времето му за явяване е по-късно този следобед.

От кръговете под очите му и неспокойното изражение на лицето му ми стана ясно, че не гори от желание да се яви на изпит толкова скоро.

— Ще се съгласиш ли за пет йота?

— Бих искал да получа цял талант…

Той кимна, като подхвърляше собствената си плочка между пръстите си.

Цената беше добра. Никой не искаше да отиде на приемните изпити още първия ден.

— Може би по-късно. Първо ще се поогледам наоколо.

Докато го наблюдавах как си тръгва, се замислих колко голяма промяна може да настъпи само за един ден. Вчера пет йота щяха да ми се струват колкото всичките пари на света. Но днес кесията ми беше натежала…

Тъкмо бях потънал в размишления за това колко много пари бях спечелил миналата нощ, когато видях Уилем и Симон да се приближават.

Уил изглеждаше малко блед под тъмния си кеалдишки тен. Предположих, че и той страда от последствията от снощния ни гуляй.

Сим, от друга страна, беше ведър и слънчев както винаги.

— Познай кой изтегли явяване на изпит този следобед? — Той кимна към някого зад гърба ми. — Амброуз и няколко от приятелите му. Това е достатъчно, за да ме накара да повярвам, че във вселената има справедливост.

Когато се обърнах, за да огледам тълпата, чух гласа на Амброуз, преди да го видя:

— … от същата торба, което означава, че много зле са си свършили работата по разбъркването. Трябва да започнат отначало цялата тая несполучлива фалшификация и…

Амброуз вървеше с няколко добре облечени свои приятели и очите им шареха из тълпата в търсене на вдигнати ръце.

Амброуз беше на три-четири метра, когато накрая свали поглед надолу и осъзна, че ръката, към която се бе насочил, е моята.

Той рязко спря, намръщи се и внезапно се засмя с лаещ смях.

— Бедното момче, има цялото време на света и не знае какво да прави с него. Лорен още ли не те пуска вътре?

— Чук и рог — уморено каза Уил зад гърба ми.

— Знаеш ли какво — усмихна ми се Амброуз. — Ще ти дам половин пени и една от старите ми ризи за твоето време за изпит. Така ще имаш какво да носиш, когато ти се налага да изпереш твоята в реката. — Няколко от приятелите зад гърба му се захилиха, като ме оглеждаха от горе до долу.

Изражението на лицето ми остана безгрижно, защото нямах намерение да му позволя да изпита каквото и да е задоволство. Истината беше, че бях напълно наясно, че притежавам само две ризи и че след два месеца постоянно носене те бяха започнали да се износват. Дори и повече от това. Още повече, че _наистина_ ги перях в реката, защото никога не бях разполагал с достатъчно пари, та да дам да ми ги изперат.

— Ще отклоня предложението ти — казах безгрижно аз. — Полите на ризите ти са прекалено оцветени за моя вкус. — Дръпнах предната част на собствената си риза, за да изясня какво имам предвид. Няколко от студентите наблизо се засмяха.

— Нещо не схващам — чух Сим да казва тихо на Уил.

— Намеква, че Амброуз има… — Уил направи пауза — „едамете тас“, болестта, дето я хващаш от уличниците. При нея има секрет…

— Добре, добре — бързо отвърна Сим. — Разбрах. Ик. Затова Амброуз носи зелено.

Междувременно Амброуз се смееше насила на шегата ми заедно с тълпата.

— Предполагам, че си го заслужих — каза той. — Много добре, тогава ще има пенита за бедните. — Той извади кесията си и я разтърси. — Колко искаш?

— Пет таланта — отвърнах аз.

Той ме зяпна и ръката му, която бъркаше в кесията, замръзна. Цената беше безобразно висока. Няколко от зяпачите се сбутаха един друг с лакти, очевидно надявайки се някак да измамя Амброуз да ми плати няколко пъти повече пари, отколкото в действителност струваше моето време за явяване на изпит.

— Съжалявам, искаш ли да ти го пресметна в друга валута? — попитах аз. Всички знаеха, че миналия семестър Амброуз беше оплескал аритметическата част от приемните си изпити.

— Пет е нелепо висока цена — каза той. — Ще си късметлия, ако успееш да вземеш и един талант толкова късно през деня.

Насилих се да свия равнодушно рамене.

— Ще се съглася и за четири.

— Ще се съгласиш и за един — настоя Амброуз. — Аз не съм идиот.

Поех си дълбоко дъх и след това примирено го изпуснах.

— Предполагам, че можеш да си позволиш… един и четири? — попитах, отвратен от това колко жално звучеше гласът ми.

Амброуз се ухили хищно.

— Ще ти предложа следното — великодушно заяви той. — Ще ти дам един и три. От време на време правя подаяния.

— Благодаря ви, господине — смирено казах аз. — Високо ценя това. — Усетих разочарованието на тълпата, когато само дето не завъртях опашка заради парите на Амброуз.

— Няма защо — самодоволно рече Амброуз. — За мен винаги е удоволствие да помагам на онези, които са в нужда.

— Във винтишки монети това прави два нобъла, шест бита, две пенита и четири шима.

— И сам мога да го сметна — отсече той. — Още като момче съм обиколил света със свитата на баща ми. Знам как се харчат пари.

— Разбира се, че знаеш — сведох глава аз. — Колко глупаво от моя страна. — Погледнах го с любопитство. — Тогава значи си бил и Модег?

— Разбира се — разсеяно отвърна той, докато продължаваше да рови в кесията си и да вади различни монети. — Всъщност съм бил във високия двор на Сершаен. Два пъти.

— Вярно ли е, че модеганските благородници считат пазарлъка за нещо, достойно за презрение за всеки с благороден произход? — невинно попитах аз. — Чувал съм, че според тях това означава, че или този човек не е с чиста кръв, или пък е изпаднал в наистина отчаяно положение…

Амброуз вдигна поглед към мен и замръзна, както ровеше за монети в кесията си. Очите му се присвиха.

— Защото, ако това е истина, ще е ужасно любезно от твоя страна да паднеш до моето ниво, просто за да се позабавляваме с малък пазарлък — ухилих му се аз. — Ние от Рух обожаваме да се пазарим.

От тълпата наоколо се разнесе шепот. Тя вече се бе разраснала до няколко десетки души.

— Изобщо не е така — каза Амброуз.

Лицето ми беше самата загриженост.

— О, простете, милорд. Нямах представа, че сте в затруднено положение… — направих няколко крачки към него и му подадох своята плочка за приемния изпит. — Ето, заповядай, можеш да я получиш само за половин пени. И аз самият правя малки подаяния.

Застанах точно срещу него с плочката в протегната си ръка.

— Моля, настоявам, за мен винаги е удоволствие да помогна на онези, които са в нужда.

Амброуз ми хвърли кръвнишки поглед.

— Задръж си я и дано ти приседне — тихо изсъска той. — И запомни това, когато ядеш боб и се къпеш в реката. Аз все още ще съм тук в деня, когато си тръгваш с празни джобове.

Той се обърна и излезе — самото изражение на накърненото достойнство.

От заобикалящата ни тълпа се разнесоха откъслечни аплодисменти. Направих цветисти поклони във всички посоки.

— Как би оценил това? — Уил попита Сим.

— Две за Амброуз. Три за Квоте — Сим ме погледна. — Всъщност това не беше най-доброто, на което си способен.

— Миналата нощ не можах да се наспя добре — признах аз.

— Всеки път, когато правиш нещо такова, то прави евентуалната разплата по-лоша — рече Уил.

— Не можем да правим нищо друго, освен да се ежим един на друг — казах аз. — Магистрите са се погрижили за това. Ако прекалим, веднага ще ни изключат за „поведение, неподобаващо на член на Арканум“. Защо мислиш не съм направил досега живота му ад?

— Защото си мързелив? — предположи Уил.

— Мързелът е едно от най-добрите ми качества — непринудено се съгласих аз. — Ако не бях мързелив, вероятно щях да си направя труда да преведа „едамете тас“ и щях много да се ядосам, когато разберях, че означава „мокър оток“. — Отново вдигнах ръка с изправен палец и среден пръст. — Вместо това ще предположа, че това се превежда директно като името на болестта — „немсериа“, и така ще избегна всякакво излишно напрежение в нашите приятелски взаимоотношения.

В крайна сметка продадох времето си за изпит на един отчаян ре'лар от Рибарника, който се казваше Джаксим. Пазарихме се дълго и аз му продадох плочката си за шест йота и услуга, която щях да му поискам по-късно.

Приемните изпити минаха толкова добре, колкото и очаквах, като се вземеше предвид това, че не можех да уча. Хеме все така се заяждаше с мен.

Лорен беше спокоен. Елодин беше подпрял главата си на масата и изглеждаше заспал. Таксата ми за обучение се оказа цели шест таланта, което ме постави в интересно положение…

* * *

Дългият път до Имре беше почти пуст. Слънцето напичаше през клоните на дърветата, вятърът носеше в себе си намека за хладното време, което скоро щеше да дойде заедно с есента. Първата причина за отиването ми до „Еолиан“ беше да си взема лютнята. Миналата нощ Станчион беше настоял да я оставя там, за да не я счупя по време на дългата си пиянска разходка до дома.

Когато наближих „Еолиан“, видях Деох, който се мотаеше пред прага и въртеше монета върху кокалчетата на ръката си. Когато ме видя, той се усмихна.

— Здравей! Мислех, че ти и приятелите ти ще свършите в реката, като ви гледах как лъкатушите насам-натам, когато си тръгнахте миналата нощ.

— Клатехме се в различни посоки — обясних аз, — така че накрая постигнахме равновесие.

— Твоята дама е вътре — засмя се Деох.

Опитах се да не се изчервя и се зачудих как ли е разбрал, че се надявах да намеря там Дена.

— Не знам дали бих могъл да я нарека точно _своя_ дама.

В края на краищата Совой ми беше приятел.

— Наричай я както си искаш — сви рамене той, — но тя е при Станчион зад бара. Ако бях на твое място, щях да ида да си я взема, преди да са станали прекалено близки и той да е започнал да упражнява акордите си върху нея.

Почувствах внезапен гняв и едва успях да преглътна острите думи, които ми бяха на езика. Лютнята ми. Той говореше за лютнята ми.

Побързах да се вмъкна вътре, като си помислих, че е по-добре Деох да не забележи изражението на лицето ми.

Обиколих трите нива на „Еолиан“, но никъде не намерих Дена. Обаче срещнах граф Трепе, който ентусиазирано ме покани да седна.

— Надявам се, че ще мога да те убедя да ме посетиш в дома ми някой ден? — стеснително ме попита той. — Мисля да организирам малка вечеря и познавам няколко човека, които много искат да се запознаят с теб. — Трепе ми смигна. — Слуховете за твоето изпълнение вече се носят наоколо.

Усетих пристъп на безпокойство, но знаех, че седенето на една маса с благородниците беше един вид необходимо зло.

— За мен ще бъде чест, милорд.

— Трябва ли непременно да ме наричаш „милорд“? — Трепе направи гримаса.

Животът на член на трупа беше свързан до голяма степен с умението да бъдеш дипломатичен. Същото се отнасяше и за общуването с хора, които имаха титла и високо обществено положение.

— Такъв е етикетът, милорд — отвърнах неохотно аз.

— Пикал съм му на етикета — сприхаво отсече Трепе. — Етикетът е система от правила, които хората използват, за да могат публично да се държат грубо един с друг. Аз съм роден първо като Денаис, после като Трепе и чак най-накрая като граф. — Той ме погледна умолително. — Не може ли да ме наричаш просто Ден?

Поколебах се.

— Поне тук — примоли се той. — Когато някой тук ме титулува, това ме кара да се чувствам като бурен в цветна леха.

— Ако това те прави щастлив, Ден — отстъпих аз.

Той се изчерви, сякаш бях изрекъл някакво ласкателство за него.

— Тогава разкажи ми малко за себе си. Къде живееш?

— От другата страна на реката — уклончиво отвърнах аз.

Леглата в Мюз не бяха кой знае колко лъскаво място за живеене, с което да се хвалиш. Когато Трепе ме погледна озадачено, аз продължих:

— Посещавам Университета.

— Университета ли? — попита ме той, искрено учуден. — Да не би там вече да преподават музика?

Почти се разсмях при тази мисъл.

— Не, не. Аз съм в Арканум.

Веднага съжалих за думите си. Той се облегна назад и ме погледна неловко.

— Ти си магьосник?

— О, не — казах небрежно аз, — просто изучавам граматика, математика… Избрах два от най-невинните си предмети, за които успях да се сетя, и той като че ли се поуспокои малко.

— Предполагам, че реших, че си… — Той не довърши и поклати глава. — Защо учиш там?

Въпросът ме свари неподготвен.

— Хм… Винаги съм мечтал да уча там. Има толкова много неща за научаване.

— Но ти нямаш нужда от това. Имам предвид… — Той търсеше подходящите думи. — Начинът, по който свириш. Сигурен съм, че твоят покровител те окуражава да се съсредоточиш върху музиката…

— Нямам покровител, Ден — казах с плаха усмивка. — Не че имам нещо против идеята за това.

Реакцията му не беше каквато очаквах.

— Проклетият ми лош късмет. — Той силно плесна с ръка по масата. — Мислех, че някой прекалено скромен покровител те пази в тайна. — Удари с юмрук по масата. — Трижди проклет да съм.

Накрая възстанови донякъде хладнокръвието си и вдигна поглед към мен.

— Съжалявам. Просто… — Направи обезсърчен жест и въздъхна. Чувал ли си какво казват: „С една жена си щастлив, с две си уморен…“

— „… три започват да се мразят една друга…“

— „… четири вече мразят теб“ — довърши Трепе. — Е, същото нещо е дважди по-вярно за покровителите и техните музиканти. Току-що взех своя трети — мизерстващ флейтист. — Той въздъхна и поклати глава. — Те се дърлят като котки в чувал, обезпокоени, че не получават достатъчно внимание. Само ако знаех, че ще се появиш, щях да изчакам.

— Ласкаеш ме, Ден.

— Бих се изритал в задника, ако можех. Това бих направил. — Той въздъхна с виновен вид. — Не е честно. Сефран е добър в онова, което прави. Всички те са добри музиканти и се държат прекалено покровителствено с мен. Точно като истински съпруги. — Той ме погледна извинително. — Ако се опитам да включа и теб, ще настане същински ад. Вече се наложи да излъжа за малкия подарък, който ти дадох миналата нощ.

— Тогава може би ще бъда твоята любовница? — ухилих се аз.

— Дай да не отиваме твърде далеч с тая аналогия — ухили се той в отговор. — По-добре вместо това да стана твой сватовник. Ще ти помогна да си намериш подходящ покровител. Познавам всеки човек с благородна кръв и пари на осемдесет километра околовръст, така че това не би трябвало да е толкова трудно.

— Това наистина би ми помогнало много — отвърнах искрено аз. — Социалните кръгове от тази страна на реката са загадка за мен. — Внезапно ми мина една мисъл. — Като стана дума за това, снощи срещнах една млада дама и не успях да науча много за нея. Ако познаваш града… — Не довърших и го погледнах с надежда.

— Аха, разбирам. — Той ме погледна многозначително.

— Не, не, не — запротестирах аз. — Тя беше момичето, което пя с мен. Моята Алоин. Надявах се да я намеря, за да й изкажа почитанията си.

Трепе ме погледна, сякаш много не ми вярваше, но не искаше да го прави на въпрос.

— Добре, как се казва?

— Диана. — Трепе ме погледна в очакване на повече информация и аз продължих: — Това е всичко, което знам.

— Как изглежда? — изсумтя той. — Ако ти е по-лесно, ми го изпей.

Усетих как страните ми започнаха да се изчервяват.

— Тя е с черна коса, някъде дотук — показах с ръка малко под раменете си, — млада, с хубава кожа. — Трепе продължаваше да ме гледа очаквателно и аз добавих. — Красива.

— Разбирам — унесено рече той и потри устата си. — Тя спечелила ли е сребърните свирки?

— Не знам. Може би.

— В града ли живее?

Тъй като нямах никаква представа, отново свих рамене, като се чувствах все по-глупаво.

— Ще трябва да ми кажеш повече от това — засмя се Трепе и погледна зад гърба ми. — Чакай, ето го Деох. Ако някой може забележи някое момиче, това е той. — Той вдигна ръка. — Деох!

— Наистина не е чак толкова важно — побързах да кажа аз, но Трепе не ми обърна внимание и помаха на широкоплещестия мъж да дойде на масата ни.

Деох се приближи и се подпря на масата.

— Какво мога да сторя за вас?

— Нашият млад певец се нуждае от малко информация за една млада дама, с която се е запознал миналата нощ.

— Не мога да кажа, че съм изненадан, снощи имаше цял куп очарователни дами. Една или две питаха за теб. — Той ми смигна. — Коя хвана окото ти?

— Не става дума за това — протестирах аз. — Тя беше тази, която пя с мен миналата нощ. Имаше очарователен глас и се надянах да попеем заедно.

— Знам за коя песен става дума. — Той ми се усмихна широко и многозначително.

Усетих, че отново силно се изчервявам, и започнах отново да протестирам.

— О, успокой се. Ще си държа езика зад зъбите. Дори няма да кажа на Станчион, което би означавало все едно да го разкажа на целия град. Когато удари някоя чаша, той клюкарства като ученичка — Той ме погледна очаквателно.

— Тя беше стройна, с дълбоки очи с цвят на кафе — казах аз още преди да съм обмислил как биха прозвучали думите ми и преди Трепе или Деох да са успели да си направят някоя шега, побързах да добавя: — Името й е Диана.

— Ах — бавно кимна Деох и усмивката му стана малко кисела. — Предполагам, че трябваше да се досетя.

— Тук ли живее? — попита го Трепе. — Не мисля, че я познавам.

— Щеше да я запомниш, ако я познаваше — отвърна Деох. — Но не, не мисля, че е тукашна. Виждам я от време на време. Тя пътува, идва и си отива. — Той се почеса по тила и ми се усмихна загрижено. — Не знам къде можеш да я намериш. Внимавай, момче, тази може да открадне сърцето ти. Мъжете падат в краката на жените като нея както житото под сърпа.

Свих рамене, сякаш такива мисли изобщо не ми бяха минавали през ума, и бях доволен, когато Трепе смени темата с някаква клюка за един от местните членове на съвета. Посмях се, докато те се препираха дали е истина или не и чашата ми се изпразни, след това се сбогувах и си тръгнах.

* * *

Половин час по-късно стоях на стълбите пред вратата на Деви и се опитвах да не обръщам внимание на гранивата воня от месарския магазин отдолу.

За трети път преброих парите си и премислих възможностите, с които разполагах. Можех да изплатя целия си дълг и пак да успея да си платя таксата за обучение, но така щях да остана без пукната пара. Имах и други дългове за уреждане и колкото и да ми се искаше да се измъкна от ръцете на Деви, мисълта да започна семестъра без никакви пари в джоба си не ми се нравеше.

Вратата внезапно се отвори и ме стресна. Лицето на Деви надникна подозрително през тесния процеп, след това, когато ме разпозна, то се проясни и на него се появи усмивка.

— Защо се криеш? — попита ме тя. — Обикновено порядъчните хора чукат.

Тя широко отвори вратата, за да ме пусне да вляза.

— Тъкмо обмислях какво да правя — казах аз, докато тя залостваше вратата зад мен.

Стаята беше горе-долу същата, както си я спомнях, с изключение, че сега миришеше на канела, а не на лавандула.

— Надявам се, че няма да те затрудня, ако този семестър ти платя само лихвата?

— Никак — благосклонно отвърна тя. — Предпочитам да считам това за инвестиция от моя страна. — Тя ми махна да седна на един стол. — Освен това така ще мога пак да те видя. Ще се изненадаш колко малко посетители имам.

— Вероятно е по-скоро заради мястото, а не заради твоята компания — казах аз.

— Знам — набърчи нос тя. — В началото се установих тук, защото беше евтино. Сега се чувствам задължена да остана, защото клиентите ми ме търсят на това място.

Сложих два таланта върху бюрото и ги плъзнах към нея.

— Имаш ли против да ти задам един въпрос?

— Да не е неудобен? — погледна ме тя с дяволито вълнение.

— Малко — признах аз. — Досега някой опитвал ли се е да се оплаче от теб?

— Виж сега. — Тя седна по-напред на стола си. — Това може да се възприеме по няколко различни начина. — Повдигна вежди над ледените си сини очи. — Заплашваш ли ме или си просто любопитен?

— Любопитен съм — побързах да отвърна аз.

— Ще ти предложа следното. — Тя кимна към лютнята ми. — Изсвири ми една песен и ще ти кажа истината.

Усмихнах се, разкопчах калъфа и извадих лютнята си.

— Какво искаш да чуеш?

Тя се замисли за известно време.

— Можеш ли да изсвириш „Калайджията напуска града“?

Изсвирих я бързо и лесно. Тя се включи ентусиазирано на припева и накрая се усмихваше и пляскаше като малко момиче — каквото, като се замисля сега, от позицията на времето, наистина беше. Но тогава ми се струваше самоуверена жена с опит, по-голяма от мене. Аз от своя страна още не бях навършил шестнайсет.

— Веднъж — започна тя, когато оставих лютнята си настрани, — преди две години, един млад благородник е'лир реши, че ще е по-добре да се обади на пристава, отколкото, да уреди дълга си.

— И? — вдигнах поглед към нея.

— И това беше. — Тя равнодушно сви рамене. — Дойдоха, задаваха ми въпроси, претърсиха мястото. Разбира се, не намериха нищо, което да ме уличава.

— Разбира се.

— На следващия ден младият благородник призна истината пред пристава. Че е измислил цялата история, защото съм отблъснала романтичното му ухажване. — Тя се ухили. — Приставът не намери това за много забавно и благородникът беше глобен за клевета срещу дама от града.

Не можах да се сдържа да не се усмихна.

— Не бих казал, че съм ужасно… — не довърших, когато забелязах нещо за пръв път. — Това да не е „Основата на цялата материя“ на Малкаф? — посочих аз лавицата й с книги.

— О, да — гордо отвърна тя. — Това е ново. Частично заплащане. — Тя махна с ръка. — Можеш да я разгледаш.

Отидох до полицата и издърпах книгата.

— Ако можех да чета от нея, нямаше да изпусна един от въпросите по време на днешния приемен изпит.

— Мислех, че можете да попълвате знанията си от книгите в Архива — каза тя с глас, натежал от завист.

Поклатих глава.

— Беше ми забранено да ходя там — отвърнах аз. — Прекарал съм общо около два часа в Архива и през половината от това време всъщност ме изхвърляха от там.

— Чух за това — бавно кимна Деви, — но човек никога не знае кои слухове са истина. Значи сме горе-долу в едно и също положение.

— Бих казал, че твоето е малко по-добро — казах аз, като погледнах към лавиците. — Тук имаш Текам и „Хероборика“.

Прегледах всички заглавия в търсене на нещо, което би могло да ми даде информация за амирите или чандрианите, но нищо не изглеждаше особено обещаващо.

— Имаш и „Размножителните навици на обикновените дракуси“. Точно нея четях, когато ме изритаха от Архива.

— Това е последното издание — гордо каза тя. — Има нови гравюри и раздел, посветен на Фаен-Моите.

Погладих книгата с пръсти и отстъпих назад.

— Хубава колекция.

— Е — подкачи ме тя, — ако ми обещаеш да си държиш ръцете където трябва, можеш да идваш тук и да четеш от време на време. Ако донасяш лютнята си, за да ми посвириш, може дори да ти заема една-две книги, стига да ми ги върнеш навреме. — Тя ми се усмихна мило. — Ние, изгнаниците, трябва да си помагаме един на друг.

Докато вървях по дългия път обратно към Университета, през цялото време се чудех дали Деви флиртуваше с мен или просто се държеше приятелски. В края на разстоянието от близо пет километра още не бях сигурен какъв беше отговорът. Споменавам това, за да изясня нещо. Бях умен — процъфтяващ герой с Алар, здрав като парче рамстонска стомана. Но преди всичко бях само едно петнайсетгодишно момче. Когато ставаше въпрос за жени бях като агне, изгубено в гората.

* * *

Намерих Килвин в кабинета му да гравира руни в една стъклена полусфера за поредната окачена лампа. Почуках леко на отворената врата.

Той вдигна поглед към мен.

— Е'лир Квоте, изглеждаш по-добре.

Отне ми известно време, докато се сетя, че той говори за времето отпреди три цикъла, когато ми беше забранил да работя в Рибарника, след като Уилем ме беше изпортил.

— Благодаря ви, господине. Чувствам се по-добре.

Той многозначително поклати глава.

Бръкнах в кесията си.

— Искам да уредя дълга си към вас.

— Нищо не ми дължиш — изсумтя Килвин и отново сведе поглед към масата и проекта в ръцете си.

— Тогава моя дълг към работилницата — настоях аз. — От известно време се възползвах от добрия ви нрав. Колко дължа за материалите, които използвах за моите занимания с Манет?

Килвин продължи да работи.

— Един талант, седем йота и три пенита.

Точността на цифрата ме порази, тъй като той изобщо не беше проверявал регистъра в склада. Стреснах се при мисълта за всичко онова, което едрият като мечок мъж носи в главата си.

Извадих необходимата сума от кесията си и поставих монетите върху един от ъглите на масата, където нямаше чак толкова много натрупани неща.

Килвин им хвърли един поглед.

— Е'лир Квоте, надявам се почтено да си спечелил тези пари.

Тонът му беше толкова сериозен, че ме накара да се усмихна.

— Спечелих ги, след като свирих в Имре миналата нощ.

— Толкова добре ли се плаща за музиката от другата страна на реката?

Продължих да се усмихвам и безгрижно свих рамене.

— Не знам дали ще правя това всяка вечер. Все пак това беше едва първият ми път.

Килвин издаде звук, който беше нещо средно между пръхтене и пухтене и отново насочи вниманието към работата си.

— Май си се заразил от високомерието на Елкса Дал. — Той внимателно начерта една линия върху стъклото. — Прав ли съм да предположа, че вечерите вече няма да работиш при мен?

Бях толкова изненадан, че ми беше нужно известно време, за да си поема дъх.

— Не… Не бих… Дойдох тук, за да говоря с вас за…

_„За това да се върна на работа в работилницата.“_ Изобщо не ми беше минала мисълта, че мога да не работя за Килвин.

— Очевидно твоята музика ти носи повече печалба, отколкото работата тук. — Той многозначително погледна монетите върху масата.

— Но аз _искам_ да работя тук! — настоях с нещастен вид.

Лицето на Килвин разцъфна в широка усмивка.

— Добре. Не бих искал да те изгубя от другата страна на реката. Музиката е чудесно нещо, но металът е по-траен.

Той удари масата с два от огромните си пръсти, за да подчертае думите си. След това ми махна да си тръгвам с ръката, с която държеше недовършената си лампа.

— Отивай. Не закъснявай за работа или ще те оставя да лъскаш бутилки и да смилаш руда още цял един семестър.

Когато си тръгнах, се замислих върху онова, което беше споменал Килвин. То беше първото, което той ми бе казал, без да се съглася с него от цялото си сърце.

_„Металът ръждясва, а музиката трае вечно“_ — помислих си аз.

Времето щеше да покаже кой от двама ни е прав.

* * *

След като напуснах Рибарника, се отправих право към „Кон и четворка“ — без съмнение най-добрата странноприемница от тази страна на реката. Съдържателят беше едър, плешив мъж на име Каверин. Показах му сребърните си свирки и се спазарих за петнайсет приятни минути.

Крайният резултат беше, че за три вечери свирене от всеки цикъл получих безплатна стая и храна. Кухнята на „Четворката“ беше забележително добра и моята стая всъщност беше малък апартамент със спалня, тоалетна и всекидневна. Голяма крачка напред от тясното ми легло в Мюз.

Но най-доброто от всичко беше, че щях да печеля по два сребърни таланта всеки месец.

Това беше едва ли не нелепо огромна сума за човек като мен, който толкова дълго е бил беден. И тя беше в допълнение на всички подаръци или бакшиши, които можех да получа от заможните клиенти.

Като свирех тук, работех в Рибарника и с богат покровител на хоризонта, вече нямаше да съм принуден да живея като бедняк.

Щях да мога да си купя неща, от които отчаяно се нуждаех — още един кат дрехи, няколко сносни пера и хартия, нови обувки…

Ако никога не сте били отчайващо бедни, се съмнявам, че бихте могли да разберете какво облекчение изпитвах. От месеци очаквах да се случи неизбежното, защото знаех, че и най-малката неприятност може да ме разори. Но сега нямаше да се налага всеки ден да се безпокоя за таксата за следващия семестър или лихвата за заема от Деви. Вече не бях заплашен от опасността да бъда принуден да напусна Университета.

Поръчах си възхитителна вечеря — пържола от еленово месо със зелена салата и купа деликатно подправена доматена супа. Освен това хапнах и свежи праскови, сливи и бял хляб със сладко масло.

Макар да не го бях поръчвал, ми сервираха няколко чаши превъзходно тъмно винтишко вино.

След това се оттеглих в стаята си, където спах като мъртъв в новото си широко пухено легло.

> 61.

> Магарето Магаракис

След като приемните изпити бяха вече зад гърба ми, нямах други задължения, докато не започнеше есенният семестър. Прекарах дните, които оставаха дотогава, в опити да си отспя, в работа при Килвин и в основателна радост от новия си луксозен апартамент в „Кон и четворка“.

Освен това прекарвах голяма част от времето си в ходене до Имре и обратно, обикновено под претекст, че посещавам Трепе и се наслаждавам на компанията на останалите музиканти в „Еолиан“. Но истината зад всички тези истории беше, че се надявах да открия Дена.

Но старателните ми опити не доведоха до никакъв резултат. Тя сякаш беше изчезнала от града. Разпитах няколко души, на които имах доверие, че няма да започнат да клюкарстват за това, но никой от тях не знаеше повече отколкото Деох. По едно време мислех да попитам Совой за нея, но после прецених, че идеята не е добра.

След шестото си безплодно ходене до Имре реших да се откажа от търсенето. След деветото вече бях убеден, че само си губя ценното време. А след четиринайсетото осъзнах дълбоко в себе си, че няма да я намеря. Тя наистина беше заминала. Пак.

* * *

По време на едно от посещенията ми в „Еолиан“ в напразен опит да открия Дена научих неприятни новини от граф Трепе. Както изглежда, Амброуз, първородният син на богатия и влиятелен барон Джакис, сериозно се бе заел да злослови за мен сред социалните кръгове на Имре. Той разпространяваше слухове, отправяше заплахи и, общо казано, беше настроил благородниците срещу мен. Макар да не можеше да ми попречи да спечеля уважението на останалите музиканти, очевидно _можеше_ да ми попречи да си намеря богат покровител. За пръв път добих някаква представа какви неприятности може да причини Амброуз на човек като мен.

Трепе се държеше мрачно и извинително, докато аз кипях от възмущение.

Заедно изпихме неразумно голямо количество вино и мърморехме срещу Амброуз Джакис. Накрая извикаха Трепе на сцената, където той изпя една язвителна песничка, която сам беше измислил, за да осмее един от членовете на съвета на Тарбеан. Публиката я посрещна с много смях и аплодисменти.

Не ми беше нужно много повече от това, за да започна да композирам песен за Амброуз. Трепе беше непоправим клюкар с вкус към неприличните намеци, а на мен винаги ми се беше удавало да измислям запомнящи се мелодии. Необходим ни беше по-малко от час, за да сътворим нашия шедьовър, който с любов озаглавихме „Магарето Магаракис“.

На пръв поглед това беше малка неприлична песничка за едно магаре, което искало да стане арканист. Нашият изключително фин намек за фамилното име на Амброуз избягваше директното му назоваване. Но всеки с малко ум в главата можеше да се сети за кого става дума.

Беше вече доста късно, когато Трепе и аз излязохме на сцената и не бяхме единствените, които си бяха пийнали порядъчно. По-голямата част от публиката се смя, аплодира ни бурно и ни извика на бис. Изпяхме песента отново и всички пяха припева заедно с нас.

Ключът към успеха на песента беше в нейната простота. Можеше да си я подсвиркваш или тананикаш. Всеки с три здрави пръста можеше да я изсвири и всеки с едно ухо можеше да я запее. Беше запомняща се, вулгарна и злорада. Разпространи се в Университета като горски пожар.

* * *

Отворих входната врата на Архива, влязох в чакалнята и изчаках очите ми да се приспособят към червеникавата светлина на симпатичните лампи. Въздухът беше сух и хладен, наситен с мирис на прах, кожа и засъхнало мастило. Поех миризмата с пълни гърди, както би направил някой гладуващ пред пекарница.

Уилем беше дежурен. Знаех, че той ще бъде на смяна. Амброуз не беше в сградата.

— Тук съм само за да говоря с магистър Лорен — побързах да кажа аз.

— В момента при него има някой — отпусна се Уил. — Може да се наложи да поизчакаш…

Един висок, сух кеалдишец отвори вратата зад бюрото на чакалнята. За разлика от повечето кеалдишки мъже, той бе гладко избръснат и косата му беше дълга и издърпана назад в опашка. Носеше добре ушит кожен ловен костюм, избледнял пътен плащ и високи ботуши, целите в прах от пътуването. Когато затвори вратата зад себе си, ръката му несъзнателно хвана дръжката на меча си, за да не се закачи в бюрото.

— _Теталиа ту киауре едан А'сиатх_ — каза той на сиару и потупа Уилем по рамото, докато минаваше зад бюрото. — _Ворелан туа тетам._

Уил му отвърна с една от редките си усмивки и сви рамене:

— _Лхинсатва. Туа квереин._

Мъжът се засмя в отговор и докато заобикаляше бюрото, видях, че в допълнение към меча носеше и дълъг нож. Никога не бях виждал въоръжен човек в Университета. Тук, в Архива, той изглеждаше някак не на място — като овца в царски двор. Но поведението му беше спокойно и уверено, сякаш се чувстваше напълно у дома си.

Той спря, когато ме видя да стоя отстрани. Килна глава на една страна и ме попита:

— _Сиае тсиен?_

Не успях да разпозная езика.

— Не ви разбрах?

— О, извинете ме — каза той на съвършен атурански. — Помислих, че сте от Илиш. Червената ви коса ме заблуди. — Той се вгледа в мен по-внимателно. — Но вие не сте от там, нали? Вие сте от рода Рух. — Приближи се и протегна ръка. — От един род сме.

Стиснах ръката му, без да се замислям. Тя беше здрава като скала, а тъмният му кеалдишки цвят на кожата беше дори по-мургав от обикновено, подчертавайки няколкото светли белега, които минаваха през кокалчетата и по-нагоре по ръцете му.

— От един род — повторих аз като ехо, твърде изненадан, за да мога да кажа каквото и да било друго.

— Хората от нашия род са рядкост тук — каза той непринудено, докато минаваше покрай мен на път за външната врата. — Бих спрял да си разменим новини, но трябва да стигна до Евесдаун преди залез или ще си изпусна кораба. — Той отвори външната врата и стаята се напълни със слънчева светлина. — Ще ти се обадя, когато се върна по тези места — добави, помаха ми и излезе.

— Кой беше този? — обърнах се към Уилем.

— Един от гилърите на Лорен — отвърна Уил, — Виари.

— _Писар_ ли е? — попитах аз недоверчиво, като мислех за бледите, тихи студенти, които работеха в Архива и сортираха, преписваха и носеха книги.

— Работи в отдела за нови придобивки — поклати глава Уил. — Те донасят книги от целия свят. Съвсем различна порода са.

— Това го схванах — казах аз в отговор и хвърлих поглед към вратата.

— Той беше човекът, с когото разговаряше Лорен, така че сега вече можеш да влезеш — каза Уил, изправи се и отвори вратата зад масивното дървено бюро. — Долу, в дъното на коридора. На вратата му има месингова табелка. Бих те завел, но не ни достигат хора. Не мога да напускам бюрото си.

Кимнах и тръгнах надолу по коридора. Усмихнах се, когато чух Уил тихо да си тананика под нос мелодията на „Магарето Магаракис“. След това вратата глухо се затвори зад гърба ми и в коридора остана само звукът от собственото ми дишане. Докато стигна до съответната врата, ръцете ми вече бяха влажни от пот. Почуках.

— Влез — обади се Лорен отвътре.

Гласът му беше равен като плоча от сив камък — без всякакъв намек за интонация или емоция в него.

Отворих вратата. Лорен седеше зад огромно полукръгло бюро. Стените бяха покрити с лавици от пода до тавана. Стаята беше толкова претъпкана с книги, че стените зад тях почти не се виждаха.

Лорен ме погледна хладно. Дори когато седеше, той беше висок почти колкото мен.

— Добро утро.

— Знам, че ми е забранено да идвам в Архива, магистре — бързо казах аз. — Надявам се, че моето посещение при вас не нарушава тази забрана.

— Не и ако идваш тук с добри намерения.

— Изкарах малко пари — казах аз и извадих кесията си — и се надявах да мога да купя обратно своето копие на „Реторика и логика“.

Лорен кимна и се изправи. Висок, гладко избръснат и в своята тъмна магистърска мантия, той ми напомняше за загадъчния персонаж на Тихия Доктор от много модегански пиеси. Удържах се да не потреперя заради факта, че появата на Доктора винаги вещаеше катастрофа в следващото действие.

Лорен отиде до една от лавиците и издърпа малка книга. Веднага щом я мярнах, разпознах, че е моята. Върху корицата имаше тъмно петно от времето, когато се беше намокрила при една буря в Тарбеан.

Непохватно се опитвах да развържа връзката на кесията си и изненадано забелязах, че ръцете ми леко треперят.

— Мисля, че беше две сребърни пенита.

Лорен кимна.

— Мога ли да ви предложа по-голяма от тази сума? Ако не я бяхте купили за мен, щях да я загубя завинаги. Без дори да споменавам факта, че като купихте книгата, ми дадохте възможност изобщо да бъда приет.

— Две сребърни пенита са достатъчни.

Поставих монетите върху бюрото му и заради треперенето на ръцете ми те леко иззвънтяха. Лорен ми подаде книгата и аз първо избърсах потните си ръце от ризата си, преди да я взема. Отворих я на посвещението от Бен и се усмихнах.

— Благодаря ви, че се погрижихте за нея, магистър Лорен. За мен тя е много ценна.

— Грижата за една книга повече не представлява голямо затруднение — каза Лорен и се върна на стола си.

Изчаках да видя дали ще продължи.

Не го направи.

— Исках… — Гласът ми заседна в гърлото и аз преглътнах, за да продължа. — Исках да кажа също, че съжалявам за… — не довърших при мисълта, че всъщност трябваше да спомена за открития пламък в Архива — … за онова, което сторих преди — неуверено довърших аз.

— Приемам извиненията ти, Квоте. — Лорен върна погледа си върху книгата, която четеше, преди да вляза. — Приятна сутрин.

Отново се опитах да преглътна сухотата в устата си.

— Освен това се чудех кога мога да се надявам да спечеля възможността отново да ме приемат в Архива.

Лорен вдигна поглед към мен.

— Беше хванат с открит огън между книгите ми — каза той и в гласа му се прокрадна емоция като отблясък от червенината на залез върху каменно сивите облаци.

Всичките внимателно премислени доводи излетяха от главата ми.

— Магистър Лорен — умолително казах аз. — Този ден ме биха с камшик и не бях съвсем на себе си. Амброуз…

Лорен вдигна дългопръстата си ръка от бюрото с длан, обърната срещу мен. Премереният му жест ме отряза по-бързо, отколкото ако ме бе зашлевил през лицето. Лицето му беше безизразно като празен лист.

— На кого да вярвам? На ре'лар от три години или на един е'лир от два месеца? На писар, който ми е подчинен, или на непознат студент, който беше намерен за виновен за необмислено използване на симпатия?

Успях донякъде да възвърна хладнокръвието си.

— Разбирам вашето решение, магистър Лорен. Но има ли нещо, което бих могъл да сторя, за да заслужа правото да бъда допуснат отново в Архива? — попитах го аз, неспособен да скрия напълно отчаянието в гласа си. — Да си призная, бих предпочел отново да ме бият с камшик, отколкото да ми бъде забранен достъпът още цял семестър. Бих ви дал всичките пари, които имам в джоба си, макар да не са много. Ще работя дълги часове като писар без всякакво заплащане, за да получа привилегията да се докажа пред вас. Знам, че по време на изпитите не ви достигат хора…

Лорен ме погледна почти с любопитство. Имах чувството, че молбата ми го е трогнала.

— Ще направиш всичко това?

— Ще го направя — отвърнах искрено аз и в гърдите ми се надигна безумна надежда. — Всичко това и каквото друго наказание пожелаете.

— Искам само едно нещо, за да отменя забраната си — каза Лорен.

Едва се сдържах да не се захиля маниакално.

— Каквото и да е то.

— Покажи ми търпението и благоразумието, които до този момент не ти достигат — отвърна Лорен с равен тон и след това сведе поглед към книгата, която лежеше отворена върху бюрото му. — Приятна сутрин.

* * *

На следващия ден едно от момчетата за поръчки на Джеймисън ме събуди от здравия ми сън в широкото легло в „Кон и четворка“. Уведоми ме, че трябва да се явя „на роговете“ четвърт час преди обяд. Бил съм обвинен в „поведение, неподобаващо на член на Арканум“. Амброуз накрая беше научил за песента ми.

Прекарах следващите няколко часа с неприятно усещане в стомаха си. Точно това се бях надявал да избегна — да дам възможност на Амброуз и Хеме да си разчистят сметките с мен.

Дори по-лошо — това щеше да развали още повече мнението на Лорен за мен, какъвто и да беше крайният резултат.

Пристигнах рано в Залата на магистрите и с облекчение установих, че атмосферата е много по-спокойна, отколкото когато ме бяха извикали тук за злонамерената ми постъпка спрямо Хеме. Аруил и Елкса Дал ми се усмихнаха. Килвин ми кимна. Бях облекчен от това, че имам и приятели сред магистрите, които балансираха враговете, които си бях създал.

— Добре — енергично каза ректорът, — имаме десет минути, преди да започнем приемните изпити. Нямам намерение да закъсняваме с графика, така че да пристъпваме бързо към въпроса. — Той огледа останалите магистри и получи в отговор само одобрителни кимвания. — Ре'лар Амброуз, представете своите аргументи. Имате не повече от минута.

— Това пред вас е копието на песента — разпалено каза Амброуз. — Това е клевета. Позори доброто ми име. Това е срамно поведение за един член на Арканум. — Той преглътна и стисна челюсти. — Това е всичко.

— Имаш ли да кажеш нещо в своя защита — обърна се към мен ректорът.

— Беше проява на лош вкус, ректоре, но аз не очаквах, че ще се разпространи. Всъщност съм я пял само веднъж.

— Съгласен съм. — Ректорът погледна надолу към листа пред себе си и се прокашля. — Ре'лар Амброуз, ти магаре ли си?

Амброуз се вцепени.

— Не, господине — отвърна той.

— Полудяваш ли при звука от… — Той отново се прокашля и прочете направо от текста пред него: — „съскането на камшика“?

Няколко от магистрите едва успяваха да сдържат усмивките си. Елодин открито се хилеше.

— Не, господине — изчерви се Амброуз.

— Тогава се страхувам, че не разбирам какъв е проблемът — отсече ректорът и остави листа върху масата. — Предлагам обвинението в неподобаващо поведение да бъде заменено с „непристойно държане“.

— Подкрепям — рече Килвин.

— Всички ли са съгласни?

Всички вдигнаха ръце с изключение на Хеме и Брандеур.

— Решението е взето. Наказанието се определя на официално извинително писмо, поднесено на…

— За бога, Артър — намеси се Хеме. — Нека поне писмото да бъде публично достояние.

Ректорът изгледа гневно Хеме и след това сви рамене.

— … официално извинително писмо, съобщено публично преди есенния семестър. Всички ли са съгласни? — вдигнаха се всички ръце. — Решението е взето.

Ректорът се приведе напред на лакти и погледна надолу към Амброуз.

— Ре'лар Амброуз, в бъдеще се въздържай да ни губиш времето с лъжливи обвинения.

Можех да усетя гнева, който струеше от Амброуз. Беше като да седиш близо до огъня.

— Да, господине.

Преди да успея да изпитам задоволство от думите му, ректорът се обърна към мен:

— А ти, Квоте, в бъдеще да се държиш по-благоприлично.

Впечатлението от строгите му думи донякъде беше развалено от факта, че до него Елодин беше започнал весело да си тананика мелодията на „Магарето Магаракис“.

Сведох поглед, като се опитвах с всичка сила да сдържа усмивката си.

— Да, господине.

— Свободни сте.

Амброуз се завъртя на пети и се втурна към вратата, но преди да успее да излезе, Елодин започна да си пее на глас:

P>

Той е породисто магаре, то се вижда от походката му!

И само за едно медно пени ще ви позволи да го яхнете!

P$

* * *

Мисълта, че трябва да напиша публично извинение, беше унизителна за мен. Но както казват, най-доброто отмъщение към враговете ти е да живееш добре. Така че реших да не обръщам внимание на Амброуз и да се наслаждавам на новия си луксозен начин на живот в „Кон и четворка“.

Но отмъщението ми трая само два дни. На третия странноприемницата вече имаше нов собственик. Нисичкият, весел Каверин беше заменен от висок слаб мъж, който ме уведоми, че вече няма нужда от услугите ми. Беше ми казано да освободя стаите преди падането на нощта.

Беше дразнещо, но знаех най-малкото четири или пет странноприемници с подобно ниво на качество, които биха се зарадвали на възможността да наемат музикант със сребърни свирки.

Но съдържателят на „Бодливата зеленика“ отказа да разговаря с мен.

„Белият елен“ и „Короната на кралицата“ бяха доволни от своите сегашни музиканти. Чаках повече от час в „Златното пони“, преди да осъзная, че съм получил учтив отказ. Когато ме отпратиха и в „Кралския дъб“, вече бях бесен.

Това беше работа на Амброуз. Не знам как го беше постигнал, но знаех, че той стои в дъното. Вероятно с подкупи или беше пуснал слух, че всяка странноприемница, която наеме еди-кой си червенокос музикант, ще загуби голям брой заможни благородни клиенти.

И така, започнах да обикалям останалите странноприемници от тая страна на реката. Всички първокласни вече ми бяха отказали, но оставаха още много уважавани места.

През следващите няколко часа опитах в „Овчарска отмора“, „Главата на глигана“, „Кучето в стената“, „Петолинието“ и „Наметалото“.

Амброуз беше проявил голямо старание — нито една от странноприемниците не беше заинтересована.

Докато стигна до „При Анкер“, вече беше се стъмнило и единственото, което ме караше да продължавам да опитвам, беше гневът. Бях решен да опитам и последната странноприемница от тая страна на реката, преди да прибягна отново към плащането за храна и легло.

Точно преди да вляза в странноприемницата, видях самия Анкер, който се беше качил на стълба и заковаваше едно дълго парче от кедровата обшивка обратно на мястото му. Той свали поглед надолу към мен, когато застанах в основата на стълбата.

— Значи ти си този — каза той.

— Моля? — озадачих се аз.

— Един човек се отби и ми каза, че ако наема млад червенокос младеж, това ще ми създаде цял куп неприятности. Като гледам, ти си тоя младеж — кимна той към лютнята ми.

— Ами тогава — казах аз и нагласих ремъка на лютнята на рамото си — няма да ви губя времето.

— Още не си го направил — рече той, слезе от стълбата и избърса ръце от ризата си. — Това място има нужда от малко музика.

— Не се ли безпокоите? — изпитателно го погледнах аз.

— Проклетите малки досадници си мислят, че могат да купят и слънцето, нали? — изплю се той.

— Точно този вероятно би могъл да си го позволи — мрачно рекох аз, — че и луната в добавка, та да си има пълен комплект.

— На мен нищо не може да ми стори — изсумтя подигравателно Анкер. — Не обслужвам хора като него, че да ми прогони клиентите. А мястото си е лично мое, тъй че не може да го купи и да ме уволни, както стори с клетия старец Каверин…

— Някой е купил „Кон и четворка“?

— Не знаеше ли? — изгледа ме учудено Анкер.

Бавно поклатих глава. Нужно ми беше време, за да смеля тази информация. Амброуз беше купил „Кон и четворка“ само и само да ме остави без работа. Не, беше твърде хитър, за да го направи директно. По-вероятно беше дал пари назаем на приятел, под формата на инвестиция.

Колко ли му бе струвало? Хиляда таланта? Пет хиляди?

Дори не можех да предположа колко би струвала странноприемница като „Кон и четворка“. Още по-обезпокоителното беше, че бе успял да го направи толкова бързо.

Нещата започваха да ми се изясняват. Знаех, че Амброуз е богат, но, честно казано, в сравнение с мен _всеки_ друг беше богат. Никога не се бях замислял _колко_ богат всъщност е той или _как_ би могъл да използва състоянието си срещу мен. Бях получил урок за това какво влияние можеше да има един първороден син на заможен барон.

За пръв път бях доволен, че в Университета имаше строги правила за поведение. Щом Амброуз беше готов да направи това, можех само да гадая какви драстични мерки би предприел, ако не трябваше поне привидно да се държи вежливо с мен.

Една млада жена се облегна на външната врата на странноприемницата и ме изтръгна от мислите ми.

— Проклет да си, Анкер! — изкрещя тя. — Нямам намерение да мъкна всичко, докато ти си стоиш там и си чешеш задника! Ела тук!

Анкер измърмори нещо под носа си, взе стълбата и я прибра зад ъгъла на тясната уличка.

— И какво изобщо правиш с тоя младеж? Да не си уреждаш среща с майка му?

Когато Анкер отвори вратата на кръчмата, от там до улицата се дочу тихият шум на множество разговори.

— Ще ми е любопитно да чуя тая песен — ухили се той. — Защо не дойдеш да я изсвириш?

— Ако наистина сте сигурен, че го искате — отвърнах аз, като не можех да повярвам на късмета си. — Това със сигурност ще ви донесе неприятности.

— Неприятности — засмя се той, — какво знае момче като теб за неприятностите? Имал съм неприятности още преди да се родиш. Имал съм неприятности, за които дори нямаш думи, с които да ги опишеш. — Той се обърна към мен, като продължаваше да стои на прага на вратата. — Доста време мина, откакто тук редовно се е свирила музика. Не мога да кажа, че това ми харесва. Истинската кръчма трябва да има музика.

— Виж, с това не мога да не се съглася — усмихнах се аз.

— Истината е, че бих те наел дори само за да натрия носа на тоя богат глупак — рече Анкер. — Но ако свиренето ти струва… — Той бутна вратата по-широко и превърна думите си в покана.

Помирисах миризмата на дървени стърготини, потта на отрудени хора и печен хляб.

До края на нощта всичко вече беше уредено. В замяна на моето свирене четири нощи за цикъл получих малка стаичка на третия етаж и уверението, че ако съм наблизо, когато сервират храната, мога да опитам всичко, което ври в котлето.

Без съмнение Анкер щеше да се възползва от услугите на признат музикант на много изгодна цена, но въпреки това аз бях щастлив да сключа тази сделка. Всичко беше по-добро от връщането в Мюз и мълчаливия присмех на съквартирантите ми.

Таванът на стаичката ми бе наклонен в два от ъглите и я правеше да изглежда дори още по-малка, отколкото беше в действителност. И би изглеждала направо задръстена, ако в нея нямаше съвсем оскъдна мебелировка — малко бюро с дървен стол и един рафт над него. Леглото беше точно толкова твърдо и тясно, колкото леглата в Мюз.

Поставих малко омачканото си копие на „Реторика и логика“ върху полицата над бюрото. Подпрях удобно калъфа на лютнята си в ъгъла. През прозореца можех да видя светлините на Университета, които блестяха невъзмутимо в хладния есенен въздух. Бях намерил дом.

* * *

Когато сега се връщам към онова време, разбирам, че трябва да се считам за късметлия за това, че накрая попаднах в „При Анкер“. Наистина нямаше тълпи от заможни хора както в „Кон и четворка“, но ме ценяха по начин, по който богатите не умееха.

И макар апартаментът ми в „Кон и четворка“ да беше удобен, а малката стаичка в „При Анкер“ се чувствах _уютно_.

Беше както с обувките — не ти трябват най-големите, които можеш да намериш. Трябват ти такива, които да са ти удобни. С времето онази малка стаичка в „При Анкер“ се превърна в най-близкото нещо до дом, което бях имал в целия свят.

Но точно тогава бях направо бесен заради онова, което Амброуз ми бе причинил. Така че когато седнах да пиша публичното си извинително писмо, то бе изпълнено с жлъчна искреност. Беше истинско произведение на изкуството, изпълнено с разкаяние. Ридаех и скърцах със зъби от яд, че бях злословил за събрат студент. Освен това включих и пълно копие на стиховете заедно с два нови куплета и пълната музикална партитура. След това се извинявах в пикантни подробности за всеки незначителен вулгарен намек, включен в песента.

После похарчих четири скъпоценни йота от собствените си нари за хартия и мастило и поисках от Джаксим услугата, която ми дължеше за това, че бях разменил с него своето време за приемния изпит. Той имаше приятел, който работеше в печатница, и с негова помощ разпечатихме сто копия от писмото.

След това в нощта преди началото на есенния семестър Уил, Сим и аз ги разлепихме на всяка равна повърхност, която успяхме да намерим и от двете страни на реката. Използвахме едно очарователно алхимично лепило, което Симон беше приготвил специално за случая. То се мажеше като боя и след като изсъхнеше, ставаше прозрачно като стъкло и яко като стомана. Ако някой искаше да махне писмата, щеше да има нужда от чук и длето.

Като се замисля сега, това беше глупаво от моя страна — като да дразниш разярен бик.

И ако трябва да изкажа предположение, бих казал, че точно тази ми дръзка постъпка беше основната причина Амброуз в края на краищата да се опита да ме убие.

> 62.

> Сбогувания

След като получих съвет от няколко различни места, аз се ограничих до изучаването на три предмета за предстоящия семестър. Продължих със симпатията за напреднали при Елкса Дал, работех една смяна в Медика и чиракувах при Манет.

Времето ми беше приятно запълнено, без да е претоварено, както беше миналия семестър.

Изучавах изобретяването по-упорито от всичко останало.

Тъй като моето търсене на покровител беше стигнало до задънена улица, знаех, че най-добрата възможност да постигна самостоятелност беше да стана изобретател.

Понастоящем работех за Килвин и получавах, общо взето, черна работа, за която ми заплащаха сравнително малко. Но веднъж след като приключех с чиракуването си, това щеше да се подобри. Дори и повече от това — щях да мога да се занимавам със свои собствени проекти и след това да ги продавам на печалба срещу комисионна.

_Ако_ това се случеше. Ако успеех да се справя с дълга си към Деви. Ако можех някак да събера достатъчно пари за таксата си за обучение. Ако успеех да завърша чиракуването си при Манет, без да се убия или нараня при опасната работа, която всеки ден се вършеше в Рибарника…

В работилницата се бяхме събрали четиридесет-петдесет човека в очакване да видим новополученото оборудване. Някои седяха на каменните работни маси, за да виждат по-добре, а десетина студенти се бяха събрали на железните пътеки под покривните греди между висящите лампи на Килвин.

Видях, че и Манет беше там, горе. Трудно можеше да не го забележи човек — беше три пъти по-стар от всеки от останалите студенти с чорлавата си коса и прошарената си брада. Качих се по стълбите и отидох при него. Той се усмихна и ме потупа по рамото.

— Какво правиш тук? — попитах го аз. — Мислех, че това е само за младоците, които не са виждали нещо такова преди.

— Реших днес да се покажа като загрижен наставник — сви рамене той. — Освен това точно тази демонстрация си заслужава да се гледа ако не за друго, то поне за да види човек израженията на лицата на всички.

Върху една от тежките работни маси на работилницата стоеше масивен цилиндричен контейнер, висок около метър и нещо и с диаметър шейсетина сантиметра. Ръбовете бяха заварени без видими груби заварки, а металът имаше матов отблясък, което ме накара да предположа, че е нещо повече от обикновена стомана.

Заоглеждах стаята и с изненада видях Фела, която чакаше началото на демонстрацията заедно с останалите студенти.

— Не знаех, че Фела работи тук — казах на Манет.

— О, така е — кимна Манет. — Май вече станаха два семестъра?

— Изненадан съм, че не съм я забелязал — унесено казах аз, докато я наблюдавах да разговаря с една от другите жени в тълпата.

— Аз също — каза Манет и се изкикоти тихо и многозначително. — Но тя не идва тук много често. Тук е заради оборудването, а не за сигалдрията.

Камбаната на кулата отвън удари точния час и Килвин огледа и запамети лицата на всички наоколо. И за момент не се усъмних, че си е отбелязал кой точно отсъства.

— От няколко цикъла имаме това нещо в работилницата — простичко каза той и посочи контейнера, който стоеше наблизо. — Близо четиридесет и пет литра летливо транспортно вещество „регим игнаул нератум“.

— Само той го нарича така — тихо каза Манет. — Това е „костен катран“.

— Костен катран ли?

— Силно разяждащ е — кимна той. — Ако го капнеш върху ръката си, ще стигне до костта за около десет секунди.

Докато всички наблюдаваха, Килвин си сложи дебела кожена ръкавица и преля около трийсетина грама от металната кутия и една стъкленица.

— Важно е преди преливането стъклото да се охлади, тъй като веществото кипи при стайна температура.

Той бързо затвори стъкленицата и я вдигна, за да могат всички да я видят.

— Също така е много важно запушалката да издържа на налягане, тъй като течността е изключително летлива. Под формата на газ тя има повърхностно напрежение и вискозитет, подобни на живака. Този газ е по-тежък от въздуха и не се разсейва. Частиците му остават заедно.

Без повече предисловия Килвин хвърли стъкленицата в близката пещ и оттам се чу ясният остър звук на пръсващо се стъкло. От височината, на която бях, можех да видя, че пещта вероятно е била почистена специално за този случай. Беше празна — просто една плитка кръгла яма от голи камъни.

— Жалко, че той не си пада повече по зрелищните представления — тихо ми рече Манет. — Елкса Дал щеше да направи това е малко повече нюх.

Стаята се изпълни с остър пукот и съскане, когато тъмната течност се загря от стените на камъните в пещта и започна да кипи. От високото можех да видя как дъното на кладенеца бавно се изпълва с гъст мазен дим. Всъщност не приличаше нито на дим, нито на мъгла. Краищата не се разсейваха. Стоеше и висеше на едно място като малък тъмен облак.

Манет ме потупа по рамото и аз се обърнах към него точно навреме, за да избегна ослепителния първоначален блясък, когато облакът се възпламени. Отвсякъде наоколо се чуха уплашени възгласи и аз предположих, че по-голямата част от останалите зрители се бяха оказали неподготвени. Манет се ухили и ми смигна многозначително.

— Благодаря — казах аз и се обърнах да наблюдавам.

По повърхността на мъглата танцуваха острите върхове на пламъци, оцветени в яркочервено.

Допълнителната топлина накара тъмната мъгла да закипи по-бързо и да се разрасне, докато пламъците не започнаха да облизват високия до кръста ръб на пещта. Дори от мястото, където стоях на металната пътека, можех да почувствам лека топлина върху лицето си.

— Как се нарича това? — попитах го аз. — Огнена мъгла?

— Бихме могли да го наречем така — отговори той. — Килвин вероятно би го нарекъл атмосферно активирано запалително действие.

Огънят примигна и спря изведнъж и стаята остана изпълнена с острата миризма на нагорещен камък.

— Освен че е със силно разяждащо действие — каза Килвин, — в газообразното си състояние реактивът е силно запалим. Щом се нагрее достатъчно, той изгаря при досег с въздуха. Създадената топлина може да предизвика каскадна екзотермична реакция.

— Голям проклет каскаден огън — рече Манет.

— Бива те да припяваш — тихо казах аз, като се опитвах да запазя сериозно изражение на лицето си.

— Този контейнер — Килвин посочи кутията — е проектиран да запази веществото студено и под налягане. Не забравяйте това, докато той стои тук, в работилницата. Избягвайте прекалената топлина в близост до него.

След тези думи Килвин се обърна и се отправи обратно към кабинета си.

— Това ли е всичко? — попитах аз.

— Какво повече има за казване? — сви рамене Манет. — Килвин не позволява на никой да работи тук, освен ако не е внимателен, а сега всички знаят за какво трябва да внимават.

— Защо въобще е тук това? — попитах отново. — За какво служи?

— Да изкара акъла на първокурсниците — ухили се той.

— А някакво по-практично приложение от това няма ли?

— Страхът е нещо твърде практично. Но можеш да го използваш и за да направиш различен вид излъчвател за симпатични лампи. Получаваш синкава светлина вместо обичайната червена. По-малко дразни очите. И цената му е безбожно висока.

Погледнах надолу към работилницата, но не можах да видя Фела никъде измежду тълпата от хора. Отново се обърнах към Манет:

— Искаш ли да продължиш да играеш ролята на загрижен наставник и да ми покажеш как става това?

Той разсеяно прокара ръка през рошавата си коса и сви рамене.

— Разбира се.

* * *

По-късно същата нощ свирех в „При Анкер“, когато погледът ми беше привлечен от красиво момиче, което седеше на една от претъпканите маси в дъното на заведението.

Много ми заприлича на Дена, но знаех, че приликата е само плод на собственото ми въображение. Надявах се да успея да я разгледам по-добре, след като от няколко дни я наблюдавах само с крайчето на окото си.

Когато я погледнах отново, разбрах истината…

Наистина беше Дена, която припяваше на „Дъщерите на търговеца на говеда“ заедно с половината от останалите посетители на „При Анкер“. Тя видя, че я гледам, и ми махна.

Появата й толкова ме изненада, че пръстите ми се оплетоха и песента се разпадна. Всички се засмяха и аз направих дълбок поклон, за да скрия объркването си. Публиката се смя и ме освирква около минута, като се наслаждаваше повече на грешката ми, отколкото на самата песен. Такава е човешката природа.

Изчаках вниманието им да се насочи другаде и след това небрежно се отправих към мястото, където седеше Дена.

Тя се изправи, за да ме поздрави.

— Чух, че свириш от тая страна на реката. Но се чудя как ще си запазиш работата, ако бъркаш всеки път, когато някое момиче ти намигне.

— Това не се случва толкова често — леко се изчервих аз.

— Намигването или това, че бъркаш?

Не успях да измисля какво да отговоря и се изчервих още повече, а тя се засмя.

— Колко дълго ще свириш тази нощ?

— Не много — излъгах, защото уговорката ми с Анкер беше да свиря още поне час.

— Чудесно — лицето й просветна. — Ела с мен след това, имам нужда да се разходя с някого.

Поклоних й се, като не можех да повярвам на късмета си.

— На твое разположение съм, разбира се. Нека отида да довърша ангажимента си — отправих се към бара, където Анкер и две от сервитьорките му бяха заети да разливат напитките.

След като не успях да привлека вниманието му, го дръпнах за престилката, когато минаваше покрай мен. Той рязко спря и едва не разля подноса с напитките върху една маса с клиенти.

— В името на божиите зъби, момче. Какво те е прихванало?

— Анкер, трябва да тръгвам. Тази вечер не мога да остана до края.

Лицето му се вкисна.

— Тълпи като тази не идват тук от любезност. И няма да останат, освен ако не чуят някоя песен или нещо, което да ги забавлява.

— Ще изсвиря още една дълга песен. Но след това трябва да тръгвам — погледнах го отчаяно. — Кълна се, че ще ти се отплатя за това.

— Да нямаш неприятности? — Той се вгледа по-внимателно в мен и когато поклатих глава, добави: — Значи е момиче. — Той обърна глава към гласовете, които настояваха за още напитки, след това енергично ми махна с ръка да вървя. — Добре, отивай. Но се постарай се песента да е хубава и дълга. И ще ми дължиш услуга.

Отидох в предната част на залата и плеснах с ръце, за да привлека всеобщото внимание. Когато стаята утихна достатъчно, започнах да свиря. Още на третия акорд всички вече знаеха коя е песента — „Калайджията Танер“. Най-старата песен на света. Вдигнах ръцете си от лютнята и започнах да пляскам. Скоро след това всички тропаха с крака върху пода и с халбите си върху масите в ритъма на песента.

Шумът беше почти оглушителен, но стихна достатъчно, когато започнах да пея първия куплет. След това на припева подканих всички да пеят с мен — някои си измисляха думите, други пък пееха в различна тоналност. Когато свърших втория куплет се преместих на близката маса и отново поведох тълпата да пее на припева.

След това подканих всеки на масата да изпее свой собствен стих. Нужни им бяха няколко секунди, за да схванат какво искам от тях, но очакването на цялата зала се оказа достатъчно да окуражи един от студентите, който беше пийнал повечко, да изпее своя куплет. Това му спечели оглушителни ръкопляскания и наздравици. След това, докато всички отново пееха припева, аз се преместих на друга маса и повторих същото.

Не след дълго хората сами започнаха да пеят свои собствени куплети, когато свършеше припевът. Отправих се към мястото до външната врата, където ме чакаше Дена, и ние заедно се измъкнахме навън в ранния вечерен здрач.

— Това беше хитро — каза тя, когато се отдалечихме от кръчмата. — Колко дълго мислиш, че ще продължат?

— Всичко зависи от това колко бързо ще успява Анкер да им носи пиене. — Спрях на ъгъла на тясната уличка между задната част на кръчмата и съседната пекарна. — Би ли ме извинила за момент, трябва да си прибера лютнята.

— На улицата? — учуди се тя.

— В стаята си.

Като стъпвах тихо, аз бързо се придвижих отстрани на сградата. Стъпих с десния си крак върху кацата, в която се събираше дъждовна вода, с левия върху ръба на прозореца. Хванах се за улука с лявата ръка и се прехвърлих през ръба на покрива на първия етаж. Прескочих алеята към покрива на пекарната и се усмихнах, когато тя уплашено си пое дъх. От тук до горе не беше далеч и аз скочих обратно към покрива на втория етаж на „При Анкер“. Отворих резето на прозореца си, протегнах се и внимателно поставих лютнята върху леглото си, преди да се върна обратно долу на уличката по пътя, по който бях дошъл.

— Да не би Анкер да иска да му плащаш по пени всеки път, когато използваш стълбището му? — попита тя, когато вече почти бях слязъл на земята.

Скочих от кацата с вода и избърсах ръце от панталоните си.

— Влизам и излизам в странни часове — обясних непринудено аз и закрачих до нея. — Правилно ли разбрах, че си търсиш благороден господин, с когото да се разходиш тази вечер?

Устните й се извиха в усмивка, когато тя ми хвърли кос поглед.

— Съвсем правилно.

— Това е много жалко — въздъхнах аз, — защото аз не съм благородник.

— Мисля, че си доста близо до това — усмивката й се разшири.

— Бих желал да съм по-близо.

— Тогава ела да се разходиш с мен.

— Това би ми доставило огромно удоволствие. Обаче… — забавих крачка. — Какво ще стане със Совой?

— Да не би да е заявил право на собственост върху мен? — стисна устни тя.

— Ами, не точно. Но трябва да се спазват определени правила…

— Нещо като споразумение между благородни млади мъже ли? — кисело ме попита тя.

— По-скоро го наречи чувство за чест между крадци.

Тя ме погледна право в очите.

— Квоте — сериозно каза тя, — открадни ме.

Поклоних се и направих широк жест към света около нас.

— На вашите заповеди.

Продължихме да се разхождаме. Луната блестеше и правеше къщите около нас да изглеждат бледи и безцветни.

— Как е Совой между другото? Не съм го виждал от доста време.

Тя махна с ръка, сякаш за да пропъди мисълта за него.

— Аз също. Не че той не се опитваше да се срещне с мен.

— Така ли? — настроението ми леко се подобри.

— Рози! — Тя забели очи. — Кълна се, че вие, мъжете, май се учите на романтика от една и съща книга. Цветята са нещо хубаво и очарователно, прекрасен подарък за една жена. Но те винаги са рози, винаги червени и винаги идеално разцъфнали парникови цветя. — Тя се обърна с лице срещу мен. — Когато ме гледаш, за рози ли мислиш?

Достатъчно разбирах от жени, за да поклатя глава и да се усмихна.

— А за какво тогава? Ако не роза, какво си представяш?

Почувствах се в капан. Изгледах я от горе до долу, сякаш се колебаех.

— Е — бавно отвърнах аз, — трябва да простиш на нас, мъжете. Виждаш ли, не е лесно да избереш цвете, което да подхожда на някое момиче, извини ме за израза…

— _Да избереш цвете_ — повтори тя и направи гримаса. — Добре, засега ще ти простя.

— Проблемът е, че когато подаряваш цветя на момиче, изборът ти може да бъде тълкуван по толкова много различни начини. Един мъж може да ти поднесе роза, защото мисли, че си красива или защото в представите му нейният цвят и мекота са подобни на устните ти. Розите са скъпи и вероятно той иска да ти покаже чрез ценния си подарък колко ценна си за него.

— Добре защитаваш розите. Но истината е, че аз продължавам да не ги харесвам. Избери друго цвете, което да ми подхожда.

— Но какво значи да ти подхожда? Когато един мъж ти подари роза, онова, което ти виждаш, може да не е онова, което той е възнамерявал да видиш. Може да си помислиш, че те счита за деликатна и крехка. Вероятно няма да ти хареса ухажор, който те смята за очарователна и нищо повече. Може стъблото да е с тръни и ти да предположиш, че той смята за твърде вероятно да се нараниш, защото си прекалено прибързана. Но ако почистя тръните, може да решиш, че не харесва неща, които сами могат да се защитават с остротата си. Има толкова начини, по които може да бъде тълкувано едно нещо — казах аз. — Какво трябва да стори един предпазлив мъж?

Тя ми хвърли кос поглед.

— Ако мъжът си ти, предполагам, че ще трябва да се измъкне с хитри думи и да се надява, че въпросът ще бъде забравен — тя наклони глава. — Но не е. Какво цвете би избрал за мен?

— Много добре, нека да помисля — обърнах се да я погледна и след това отклоних погледа си. — Да ги изброим. Глухарчето може да е подходящо — то е ярко и в теб също има нещо ярко. Но глухарчето е много обикновено, а ти не си обикновено създание. Споменахме розите и ти вече ги отхвърли. Беладона… Не, не става. Може би… коприва.

Тя направи физиономия на престорена обида и след това ми се изплези. Потупах устните си с пръст, сякаш премислях отново възможностите.

— Права си, като изключим острия ти език, май не ти подхожда много. Див овес! — възкликнах, като я стреснах и я накарах да се засмее. — Дивото ти подхожда, но цветът е твърде малък и срамежлив. Поради тази и други по-очевидни причини — прокашлях се аз, — мисля, че ще трябва да подминем дивия овес.

— Жалко.

— Маргаритката е подходяща — продължих да говоря врели-некипели аз, като не й позволих да отклони вниманието ми. — Висока и стройна, готова да расте край пътищата. Упорита и не твърде деликатна. Маргаритката е уверена в себе си. Мисля, че може и да е подходяща за теб… Но нека продължим с изброяването. Перуника? Твърде ярка. Магарешки бодил — твърде сдържан. Теменуга — твърде краткотрайна. Трилиум? Хм, виж това е интересна идея. Красиво цвете. Не може да бъде култивирано. Структурата на венчелистчетата… — направих най-смелата си постъпка в дотогавашния си младежки живот и леко докоснах едната страна на шията й с върховете на пръстите си — … е достатъчно гладка, за да напомни леко за мекотата на кожата ти. Но е твърде близо до земята.

— Поднесе ми доста богат букет — тихо каза Дена.

Тя несъзнателно вдигна ръка към мястото на шията си, където я бях докоснал, задържа я там за момент и след това я отпусна.

Дали това беше добър или лош знак? Дали тя искаше да изтрие докосването ми или да го притисне по-близо до себе си? Изпълни ме по-голяма неувереност от преди и аз реших да продължа, без да поемам повече очевидни рискове. Спрях се.

— Цветето селас.

Тя също спря и се обърна да ме погледне.

— След всички тези думи накрая избираш цвете, което дори не познавам? Какво е това цвете „селас“? И защо то?

— Това е тъмночервено цвете, което расте върху здрава лоза. Листата му са тъмни и деликатни. Те обичат сенчести места, но самото цвете успява да открие заблудени слънчеви лъчи, под които да разцъфне — погледнах я. — Това ти подхожда. В теб има и светлина, и сянка. Цветето расте в тъмни гори и е много рядко, защото само много умели хора могат да се грижат за него, без да го наранят. Уханието му е прекрасно и то е много търсено, но рядко откривано. — Направих пауза и я погледнах внимателно. — Да, тъй като съм принуден да избирам, бих избрал селас.

Тя ме погледна и след това извърна очи.

— Надценяваш ме.

— Може би ти се подценяваш — усмихнах се аз.

Тя ми се усмихна в отговор.

— Преди малко беше по-близо до истината. Маргаритките са прости и очарователни. Маргаритките са пътят към сърцето ми.

— Ще го запомня — продължихме разходката. — А ти какво цвете би донесла на мен? — подразних я аз, като мислех, че този въпрос ще я завари неподготвена.

— Върбов цвят — отвърна тя, без да се поколебае нито за миг.

Останах замислен за един дълъг момент, преди да попитам:

— Върбите имат ли цветове?

— Не мисля — отнесено отвърна тя.

— Тогава ще е рядък дар да получиш такъв цвят — изкикотих се аз. — Защо точно върбов цвят?

— Напомняш ми за върба — непринудено отвърна тя. — Силни, с дълбоки, скрити корени. Когато дойде бурята, лесно се огъваш, но никога повече от това, което ти самият пожелаеш.

Вдигнах ръце сякаш да се предпазя.

— Престани с тези твои сладки слова — запротестирах. — Искаш да се огъна пред волята ти, но няма да стане. Ласкателството ти не е нищо повече от празни думи!

Тя ме наблюдава известно време, сякаш за да се увери, че тирадата ми е приключила.

— „Отвъд всички други дървета — каза тя с лек намек за усмивка върху елегантните си устни — върбата подчинява се на волята на вятъра.“

* * *

Звездите ми подсказаха, че са минали пет часа. Но сякаш беше изминал само един миг, когато стигнахме до „Дъбовото гребло“, където тя беше отседнала в Имре. Сигурно беше минал цял час, откакто обмислях дали да я целуна на вратата. Мисълта за това ме беше изкушавала поне десетина пъти, докато разговаряхме по пътя — когато спряхме на Каменния мост, за да се любуваме на реката под лунната светлина, под лимоновото дърво в един от парковете на Имре…

В тези мигове аз усещах как между нас се натрупва почти осезаемо напрежение. Когато тя погледнеше встрани към мен с потайната си усмивка, начинът, по който накланяше главата си, това, как обръщаше лице към мен, ме караше да мисля, че тя сякаш се надяваше аз да направя… нещо.

Да я взема в прегръдките си? Да я целуна? Как можеше да разбере човек?

Не знаех. Така че устоях на привличането й. Не исках да си въобразя твърде много и да я обидя или да поставя себе си в неудобно положение. Още повече, че предупреждението на Деох ме караше да се чувствам несигурен.

Може би онова, което усещах, беше естественият чар на Дена, нейната харизма.

Като всички момчета на моята възраст аз бях като идиот, когато ставаше въпрос за жени. Разликата между мен и останалите беше, че аз бях болезнено наясно за своето невежество, докато другите като Симон просто постъпваха нетактично и се правеха на глупаци пред жените с недодяланото си ухажване. Не можех да се сетя за нищо по-лошо от това да ухажвам Дена, без тя да го желае, и да я накарам да се смее на несръчните ми опити. Едно от нещата, които мразех най-много, беше да направя нещо не както трябва.

И така, ние се сбогувахме и аз я изпратих с поглед, докато тя влизаше през страничната врата на „Дъбовото гребло“. Поех и дълбоко дъх и едва се сдържах да не започна да се смея и да танцувам. Мисълта за Дена ме бе обсебила изцяло — уханието на вятъра, който си играеше с косата й, звукът на гласа й, начинът, по който лунната светлина хвърляше сенки върху лицето й.

След това бавно се върнах на земята. Преди да направя и няколко крачки, радостта ми увисна като платно в безветрие. Докато се връщах обратно през града, покрай спящите къщи и тъмните странноприемници, въодушевеното ми настроение много бързо беше заменено от съмнение.

Бях развалил всичко. Всички неща, които бях казал, неща, които тогава ми се струваха много остроумни, сега ми изглеждаха като най-безсмислените брътвежи, които само един глупак би изрекъл. Вероятно се беше прибрала с въздишка на облекчение, че най-накрая се е отървала от мен.

Но тя се усмихваше, дори се смееше.

Не си бе спомнила първата ни среща по пътя от Тарбеан. Вероятно не й бях направил особено впечатление.

_Открадни ме_ — това бяха думите й.

Трябваше да проявя повече смелост и да я целуна накрая. Трябваше да съм по-предпазлив. Говорих твърде много, но казах твърде малко.

> 63.

> Разходки и разговори

Уилем и Симон почти си бяха изяли обеда, когато пристигнах на обичайното ни място в двора.

— Съжалявам — извиних се аз и сложих лютнята на паветата близо до пейката. — Наложи се да се пазаря.

Бях ходил от другата страна на реката, за да купя малко живак и торбичка морска сол. Последната ми беше струвала много скъпо, но този път по изключение не ме беше грижа за парите. Ако съдбата ми се усмихнеше, щях скоро да се издигна в йерархията на Рибарника, а това означаваше, че моите проблеми с парите също щяха да приключат скоро.

Докато пазарувах в Имре, уж случайно минах покрай странноприемницата, където беше отседнала Дена, но тя не беше там, нито в „Еолиан“ или пък в парка, където бяхме спрели да разговаряме миналата нощ. Въпреки това бях в чудесно настроение.

Катурнах калъфа на лютнята на едната му страна и го отворих, за да може слънцето да нагрее новите струни и те да се опънат. След това седнах на каменната пейка под пилона за знамето, близо до двамата ми приятели.

— И така, къде беше снощи? — някак твърде небрежно ме попита Симон.

Едва тогава се сетих, че тримата бяхме планирали да се срещнем миналата нощ с Фентон и да играем на ъгли.

Срещата ми с Дена ме бе накрала напълно да забравя за този план.

— О, господи, съжалявам, Сим. Дълго ли ме чакахте?

Той ме изгледа.

— Съжалявам — повторих аз, като се надявах, че изглеждам толкова виновен, колкото се и чувствах. — Забравих.

Сим се ухили и сви рамене.

— Не е болка за умиране. Когато разбрахме, че няма да се появиш, отидохме в „Библиотеката“ да пийнем и да се огледаме за момичета.

— Фентон ядоса ли се?

— Беше бесен — спокойно се включи в разговора и Уилем. — Каза, че следващия път като те види, ще ти отреже ушите.

— Нарече те празноглав е'лир, който няма никакво уважение към по-добрите от него — усмивката на Сим стана още по-широка.

— Направи някои изявления по отношение на роднините ти и сексуалните ти наклонности към животни — добави Уилем със сериозно лице.

— „… в расо на техлин“! — запя с пълна уста Симон.

След това така се разсмя, че се задави. Потупах го по гърба.

— Къде беше? — попита ме Уилем, докато Сим се опитваше да си поеме въздух. — Анкер каза, че си си тръгнал рано.

Осъзнах, че по някаква причина не исках да говоря за Дена.

— Срещнах един човек.

— Някой по-важен от нас? — попита ме Уилем с равен тон, който можеше да бъде възприет като някакъв сух хумор или пък критика.

— Едно момиче.

— Онази, която преследваш наоколо? — повдигна вежда той.

— Никого не съм _преследвал_ — възпротивих се аз. — Тя ме намери в „При Анкер“.

— Добър знак — рече Уилем.

Симон кимна с компетентен вид и след това вдигна очи нагоре с игрив проблясък в тях.

— Е, правихте ли заедно музика? — Той ме смушка с лакът и повдигна и спусна вежди няколко пъти. — Направихте ли някой малък дует?

Изглеждаше ми твърде смешен, за да се почувствам обиден.

— Нямаше музика. Тя просто си търсеше някой, който да я изпрати.

— Да я изпрати ли? — попита той с многозначителен вид и отново започна да мърда вежди.

Този път не ми беше толкова забавно.

— Навън беше тъмно — сериозно отвърнах аз. — Просто я придружих обратно до Имре.

— О! — разочаровано възкликна Сим.

— Тръгнал си си рано от „При Анкер“ — провлачи Уил. — А ние чакахме около час. Два часа ли ти трябват, за да отидеш до Имре и да се върнеш обратно?

— Беше дълга разходка — признах аз.

— Колко дълго е „дълго“? — попита Симон.

— Няколко часа — извърнах поглед аз. — Около шест.

— Шест часа? — повтори Сим. — Хайде стига, мисля, че имам право да науча повече подробности, след като ми надува главата за нея през последните два цикъла.

— Не съм ти надувал главата — наежих се аз. — Просто се разхождахме. Разговаряхме.

Сим, изглежда, се съмняваше в думите ми.

— Стига бе, цели шест часа?

— Казва истината. — Уилем потупа Сим по рамото.

— Защо мислиш така?

— Звучи по-искрено, отколкото когато лъже.

— Ако вие двамата млъкнете за малко, ще ви разкажа какво стана. Така справедливо ли е?

Те кимнаха в отговор. Погледнах надолу към ръцете си в опит да си събера мислите, но те не се поддаваха на никакъв контрол.

— Върнахме се до Имре по обиколния път, спряхме за малко на Каменния мост. Ходихме до един парк извън града. Седяхме край реката. Говорихме за… всъщност за нищо конкретно. Места, където сме били. Песни… — осъзнах, че говоря несвързано, и млъкнах.

Подбрах внимателно следващите си думи:

— Мислех да направя нещо повече от това да се разхождаме и разговаряме, но… — не довърших, защото нямах идея какво да кажа.

За момент и двамата останаха мълчаливи.

— Да му се не види — зачуди се Уилем, — Великия Квоте, укротен от жена.

— Ако не те познавах, щях да си помисля, че те е страх — леко насмешливо ми каза Симон.

— Дяволски прав си, страх ме е — тихо казах аз и нервно избърсах ръце от панталоните си. — И теб щеше да те е страх, ако някога я беше срещнал. Всичко, което мога да направя, е да стоя тук, вместо да тичам до Имре и да се надявам да я видя през прозореца на някой магазин или да се размина с нея на улицата — неуверено се усмихнах аз.

— Върви тогава — усмихна се в отговор Симон и леко ме побутна със свободната си ръка, — хайде, отивай.

Останах на мястото си.

— Не е толкова просто.

— При теб нищо никога не е просто — промърмори Уилем.

— Разбира се, че е просто — засмя се Симон. — Отиди и й разкажи някои от нещата, които разказа на нас.

— Точно така — казах аз с мрачен сарказъм, — просто и лесно като песен. Само дето не знам дали тя ще иска да ги чуе. Тя е нещо специално… Какво общо би искала да има с мен?

— Тя е дошла да те потърси. Очевидно има нещо, което иска. — Симон ме погледна с откровено недоумение.

За момент настъпи мълчание и аз побързах да сменя темата, докато имах тази възможност.

— Манет ми позволи да започна своя проект за калфа.

— Вече? — Сим ме погледна загрижено. — Килвин ще се съгласи ли с това? Той много не обича претупаните работи.

— Нищо не съм претупал — отвърнах аз. — Просто се уча бързо.

Уилем изсумтя развеселено и Сим побърза да се намеси, преди двамата да сме започнали да се препираме.

— Какъв ще бъде проектът ти? Симпатична лампа ли?

— Всеки прави лампа — рече Уилем.

— Исках да направя нещо различно — отвърнах, — може би някакъв механизъм, но Манет ми каза да се придържам към лампата.

Часовниковата кула удари четири пъти. Изправих се, взех калъфа на лютнята си и се приготвих да отивам за учебните часове.

— Трябва да й кажеш — каза ми Симон. — Ако харесваш някое момиче, то трябва да разбере това.

— А ти досега как се справяш? — попитах го аз, раздразнен, че точно Сим реши да ми дава съвет за взаимоотношенията с жените. — От статистическа гледна точка, според твоя богат опит, колко често тази твоя стратегия е давала резултати?

Уилем благоразумно се загледа уж някъде, докато Сим и аз си разменихме гневни погледи. Аз се почувствах гузен и пръв извърнах очи.

— Освен това няма кой знае какво за казване — промърморих аз. — Приятно ми е да съм с нея и сега знам къде е отседнала. Това означава, че мога да я намеря, ако реша да я потърся.

> 64.

> Девет в огъня

На следващия ден, за късмет, ходих до Имре. След това, тъй като случайно се оказах наблизо, се отбих в „Дъбовото гребло“.

Собственикът не беше чувал Дена или Диана, но едно очарователно тъмнокосо момиче на име Динах било наело стая там. В момента я нямало, но ако имам желание да й оставя бележка. Отклоних предложението му, успокоен от това, че сега, когато знаех къде е отседнала Дена, можех сравнително лесно да я намеря.

Обаче през следващите два дена нямах късмета да я открия в „Дъбовото гребло“. На третия ден собственикът ме уведоми, че си е тръгнала посред нощ, като е взела всичките си вещи и не си е платила сметката. След като наслуки се отбих в няколко кръчми и не я намерих, се върнах в Университета, като не знаех дали трябваше да съм обезпокоен или раздразнен.

Минаха още три дни и пет безплодни пътувания до Имре. Нито Деох, нито Трепе бяха чували някакви новини за нея. Деох ми каза, че за нея било характерно да изчезва по този начин и можех да я търся със същия успех, както някоя котка би обръщала внимание, когато я викат по име. Знаех, че това е добър съвет, и въпреки това не му обърнах внимание.

* * *

Седях в кабинета на Килвин и се опитвах да изглеждам спокоен, докато едрият космат магистър включваше симпатичната ми лампа с огромните си ръце. Това беше първият ми самостоятелен проект като изобретател. Бях отлял плочите и шлифовал лещите. Бях смазал излъчвателя, без да се отровя с арсеник. И най-важното, Аларът и хитроумната сигалдрия, които превръщаха отделните части във функционираща ръчна симпатична лампа, също бяха мои.

Ако Килвин одобреше завършеното изделие, щеше да го продаде и аз щях да получа част от парите като комисионна.

Което беше по-важно, аз самият щях да стана изобретател, макар и все още новак. Щеше да ми бъде дадена възможност да правя свои собствени проекти с голяма доза свобода. Това беше голяма крачка напред в йерархията на Рибарника, стъпка към това да получа ранга на ре'лар и, което беше най-важното, към моята финансова независимост.

Накрая той вдигна поглед.

— Това е чудесна работа, е'лир Квоте, но конструкцията не е типична.

— Направих някои промени — кимнах аз. — Ако я включите, ще видите…

Килвин издаде някакъв нисък звук, който можеше да е развеселен кикот или раздразнено сумтене. Постави лампата на масата. Обиколи стаята и загаси всички лампи без една.

— Знаеш ли колко симпатични лампи са избухнали в ръцете ми през всичките тези години, е'лир Квоте?

Мъчително преглътнах.

— Колко?

— Нито една — тържествено отвърна той. — Защото винаги внимавам. Винаги съм абсолютно сигурен в това какво държа в ръцете си. Трябва да се научиш на търпение, е'лир Квоте. Един миг обмисляне може да ти спести много мигове в огъня.

Сведох поглед и се опитах да изглеждам смирен като човек, когото току-що са наказали.

Килвин се протегна и изгаси последната лампа, след което стаята потъна в почти пълна тъмнина. Мина известно време и след това от ръчната лампа върху стената се отрази ясно различима червеникава светлина. Тя беше слаба — по-слаба от светлината на една-единствена обикновена свещ.

— Превключвателят е на няколко степени — побързах да кажи аз. — Всъщност това е по-скоро нещо като реостат, отколкото ключ.

— Хитро измислено — кимна Килвин. — Това е нещо, което повечето хора не биха си направили труда да сложат на толкова малка лампа. — Светлината ту ставаше по-силна, ту по-слаба, ту отново по-силна. — Самата сигалдрия изглежда доста добре направена — бавно рече Килвин и сложи лампата върху масата, — но фокусът на лещата ти нещо не е наред. Има твърде малко разсейване.

Това беше истина. Вместо да осветява цялата стая, както би трябвало, лампата ми осветяваше само малка част от помещението — ъгъла на работната маса и половината от голямата черна плоча, която беше изправена до стената. Останалата част от стаята си оставаше тъмна.

— Нарочно е — обясних. — Има такива фенери, наричат ги „биволско око“.