Името на вятъра

Червената светлина се уголеми и видях двама писари, които завиваха зад един ъгъл.

Те спряха, след това един се затича към мястото, където стоях, и грабна свещта от ръката ми, разливайки горещ восък върху нея, докато я гасеше. Изражението му едва ли би могло да е по-ужасено, дори и ако носех в ръката си току-що отрязана глава.

— Какво правиш с открит пламък тук, вътре? — попита ме той с най-силния шепот, който някога бях чувал.

Той снижи глас и размаха вече изгасената свещ към мен.

— В името на овъгленото тяло на Бога, какво ти става?

Потърках горещия восък върху опакото на ръката си. Опитвах се да мисля ясно през мъглата от болка и изтощение. _Разбира се_, помислих си аз, като си спомних усмивката на Амброуз, докато буташе свещта в ръцете ми и бързаше да ме вкара през вратата. _„Нашата малка тайна.“ Разбира се, трябваше да се сетя._

* * *

Единият от писарите ме изведе от Книгохранилището, докато другият изтича да доведе магистър Лорен. Когато влязохме в чакалнята, Амброуз успя да си придаде объркано и изненадано изражение. Той преигра в изпълнението на ролята, която беше подготвил, но беше достатъчно убедителен за писаря, който ме придружаваше.

— Какво прави той тук?

— Намерихме го да се мотае вътре — обясни писарят — _със свещ_.

— Какво? — Амброуз успя да изобрази съвършено слисано изражение на лицето си. — Е, _аз_ не съм го пуснал вътре — продължи той и отгърна един от регистрите. — Ето, виж сам.

Преди някой да успее да каже нещо друго, Лорен влетя в стаята. Обикновено спокойното му лице сега беше свирепо и твърдо. Почувствах, че ме облива студена пот и се сетих за онова, което Текам бе написал в своята „Теофания“: _„Има три неща, от които се страхуват всички мъдреци — бурното море, безлунна нощ и гневът на кроткия човек.“_

Лорен стърчеше над бюрото в чакалнята.

— Обясни ми какво се случи — попита той с треперещ от ярост глас писаря, който стоеше наблизо.

— Миках и аз видяхме потрепваща светлина в книгохранилището и отидохме да видим дали някой няма проблеми с лампата си. Намерихме го близо до югоизточното стълбище с това. — Писарят му подаде свещта. Ръката му леко трепереше под гневния поглед на Лорен.

— Как се случи това, ре'лар? — Лорен се обърна към бюрото, където седеше Амброуз.

Амброуз безпомощно вдигна ръце.

— Той дойде преди малко и попита дали няма да го пусна, понеже го нямаше в книгата. Известно време се карахме за това. Фела също беше тук през повечето време. — Той ме погледна. — Накрая му казах, че трябва да си върви. Сигурно се е вмъкнал, когато бях в задната стая да взема още мастило. — Амброуз сви рамене. — Или пък се е промъкнал покрай бюрото в „Томове“.

Аз просто стоях вцепенен, без да помръдвам. Частта от съзнанието ми, която не беше натежала от умора, беше заета с пронизващата болка, обхванала целия ми гръб.

— Това… това не е вярно — вдигнах поглед към Лорен. — Той ме пусна вътре. Отпрати Фела и след това ме пусна да вляза.

— Какво? — Амброуз ме зяпна изумено.

Колкото и да не го харесвах, трябваше да призная, че изпълнението му беше майсторско.

— И защо, в името на Бога, бих направил това?

— Защото те поставих в неудобно положение пред Фела — отвърнах аз. — Той беше този, който ми продаде и свещта — разтърсих глава, като се опитвах да проясня мислите си. — Не, всъщност ми я подари.

На лицето на Амброуз бе изписано удивление.

— Вижте го само — той се засмя, — малкият фукльо сигурно е пиян или нещо такова.

— Само преди малко ме биха с камшик! — протестирах аз и усетих как гласът ми прозвуча пискливо.

— Достатъчно! — извика Лорен и се надвеси над нас като някаква колона от гняв.

Когато чуха гласа му, писарите пребледняха.

Лорен се извърна встрани от мен и направи кратък, презрителен жест към бюрото.

— Ре'лар Амброуз е официално отстранен за разпуснатост по време на дежурство.

— Какво? — този път възмущението на Амброуз не беше престорено.

Лорен се намръщи в отговор и Амброуз си затвори устата. След това магистърът се обърна към мен и каза:

— На е'лир Квоте му е забранено да влиза в Архива. — Той на прави широк жест с опакото на ръката си.

Опитах се да измисля какво да кажа в своя защита.

— Магистре, аз не исках…

Лорен се завъртя към мен. Лицето му, винаги толкова спокойно преди, сега беше изпълнено с такъв студен и ужасен гняв, че аз отстъпих назад, без дори да се усетя.

— Не _си искал_? — повтори той — Изобщо не ме е грижа за твоите _намерения_, е'лир Квоте, измамни или не. Всичко, което има значение, е реалността на твоите постъпки. Ръката ти е държала огън. Вината е твоя. Това е урокът, който всички възрастни трябва да научат.

Сведох поглед в краката си, опитвайки се отчаяно да измисля нещо, което да кажа. Да намеря доказателство в своя подкрепа. Натежалите ми мисли все още се лутаха бавно напред-назад, когато Лорен излезе с широки крачки от стаята.

— Не разбирам защо трябва да наказват мен за неговата глупост — оплака се Амброуз на другите писари, докато аз безмълвно се отправих към вратата. Допуснах грешката да се обърна и да го погледна. Изражението на лицето му беше сериозно и внимателно контролирано.

Но в очите му имаше задоволство и присмех.

— Честно казано, момче — обърна се той към мен, — не знам какво си си мислил. Човек би очаквал, че един член на Арканум би трябвало да притежава повече здрав разум.

* * *

Отидох в столовата. Мислите ми се движеха бавно, докато пристъпвах тежко. Сложих купона си за храна върху един от сивите ламаринени подноси и си взех порция задушен пудинг, наденица и малко от вечния фасул. Бавно огледах стаята, докато накрая забелязах Симон и Манет, които седяха на обичайното си място в североизточния ъгъл на залата.

Докато вървях към масата, привлякох доста внимание.

Това беше разбираемо, като се имаше предвид, че бяха минали едва два часа, откакто бях вързан към стълба за наказания и публично бит с камшик. Чух някой да шепти:

— … не кървеше, след като го биха. Бях там. Нямаше дори и капка кръв.

Причината беше в нахлрута, разбира се. Той беше предотвратил кървенето.

Тогава идеята ми се бе сторила много добра. Сега тя ми изглеждаше дребнава и глупава. Амброуз никога нямаше да успее да ме измами толкова лесно, ако вродената ми подозрителност не беше притъпена. Сигурен съм, че щях да успея да намеря начин да обясня на Лорен какво се е случило, ако умът ми си беше на мястото.

Докато вървях към далечния ъгъл на стаята, осъзнах каква е истината. Бях изтъргувал достъпа си до Архива в замяна на малко слава.

Въпреки това не ми оставаше нищо друго, освен да се възползвам от нея по най-добрия възможен начин. Ако след тоя пълен провал всичко, което имах, беше малко репутация, то тогава трябваше да направя всичко, което можех, за да я увелича. Като държах раменете си изправени, минах през стаята до мястото, където седяха Симон и Манет, и оставих храната си на масата.

— Не съществува никаква такса за разглеждане, нали? — тихо попитах аз и се плъзнах на мястото си, като се опитах да не правя гримаси заради болката по гърба ми.

— Такса за разглеждане ли? — погледна ме безучастно Сим.

— Такса за разглеждане? — изкикоти се Манет над чинията си с боб. — Минаха няколко години, откакто за последен път съм чувал това. Тогава работех като писар и подлъгвахме студентите първи семестър да ни дадат по някое пени, за да използват Архива. Наричахме го „такса за разглеждане“.

— Това е ужасно — неодобрително го погледна Сим.

Манет вдигна ръце пред лицето си, уж да се защити.

— Просто малко безобидно забавление. — Манет ме погледна внимателно. — Затова ли е тая мрачна физиономия? Някой ти е прибрал едно медно пени?

Поклатих глава. Нямах намерение да призная, че Амброуз ме беше измамил с цял талант.

— Познайте на кого му забраниха да влиза в Архива — сериозно казах аз, отчупих коричка от хляба си и я пуснах в чинията с боба.

И двамата ме погледнаха безизразно. След известно време Симон предположи очевидното:

— Хм… на теб?

Кимнах и започнах да греба с лъжицата си от фасула. Не бях много гладен, но се надявах, че малко храна в стомаха ще ми помогне да се отърся от мудността, причинена от нахлрута. Освен това не ми беше в природата да подмина възможност да се нахраня.

— Отстраниха те още първия ден? — попита Симон.

— Това ще направи доста по-трудно твоето изучаване на фолклора за чандрианите.

— Може да се каже така — въздъхнах аз.

— За колко дълго те отстраниха?

— Той каза, че ми е _забранено_ да влизам — отвърнах аз. — Не е споменавал за какъв период от време.

— Забранено? — Манет вдигна поглед към мен. — Той не е издавал такава забрана за никого от поне дванайсетина години. Какво си направил? Да не си се изпикал върху някоя книга?

— Едни писари ме намериха вътре със свещ.

— Милостиви Техлу. — Манет остави вилицата си и лицето му за пръв път стана сериозно. — Старият Лор трябва да е бил бесен.

— „Бесен“ е точната дума — потвърдих аз.

— Какво те е прихванало, та да влезеш вътре с открит пламък? — попита ме Симон.

— Не можех да си позволя да взема ръчна лампа — отвърнах аз. — Затова писарят на бюрото ми даде вместо нея свещ.

— Не може да го е направил — усъмни се Сим. — Никой писар не би…

— Чакай малко — прекъсна го Манет. — Да не е бил един тъмнокос младеж? Добре облечен? Със сключени вежди? — Той преувеличено смръщи веждите си.

— Амброуз — уморено кимнах аз. — Запознахме се вчера. Не започнахме много добре.

— Трудно е да го избегне човек — внимателно каза Манет и хвърли многозначителен поглед на хората, които седяха около нас.

Забелязах, че доста от тях уж случайно са се заслушали в нашия разговор.

— Някой трябваше да те предупреди да стоиш далече от него — добави той с по-тих глас.

— Божията майка — възкликна Симон, — от всички той е най-неподходящият човек, с когото да си ги мерите…

— Е, вече е късно — прекъснах го аз.

Вече започвах да се чувствам повече на себе си — не бях толкова уморен и главата ми не беше пълна с памук. Или страничните ефекти на нахлрута намаляваха, или гневът ми бе прогонил замайването от изтощението.

— Ще му се прииска никога да не ме беше срещал, камо ли пък да се е месил в моите работи.

Симон изглеждаше малко изнервен.

— Не бива да заплашваш други студенти — каза той, като леко се засмя, опитвайки се да представи коментара ми за някаква шега, и след това добави по-тихо: — Не разбираш. Амброуз е наследник на барон от Винтас. — Той се поколеба и погледна към Манет. — Господи, не знам дори откъде да започна!

Манет се наведе напред и заговори още по-тихо:

— Той не е от онези благородници, които дилетанстват тук един-два семестъра и си заминават. Той е тук от години и се е изкачил до положението на ре'лар. Освен това не е и някакъв си седми син. Той е първородният наследник. А баща му е един от дванайсетте най-могъщи мъже в целия Винтас.

— Всъщност той е шестнайсети сред перовете — сухо добави Сим. — Сред тях са кралското семейство, принцовете регенти, Маер Алверон, херцогиня Самиста, Акулеус и Мелуан Лаклес… — Той не довърши, сепнат от свирепия поглед на Манет.

— Той има пари — простичко каза Манет — и всички приятели, които тези пари могат да купят.

— Както и хората, които искат да се подмажат на баща му — добави Симон.

— Работата е там — сериозно рече Манет, — че не би искал да пресичаш пътя му. Още през първата му година тук един от алхимиците се сблъска с тъмната страна на Амброуз. Амброуз откупи дълга му от един лихвар в Имре. Когато младежът не можа да плати, го затвориха в затвора за длъжници. — Манет отчупи парче хляб и го намаза с масло. — Докато семейството му стигне до него, той вече се бе разболял от туберкулоза. Беше превърнат в развалина. Никога повече не успя да се върне към обучението си.

— И магистрите просто позволиха това да се случи?

— Всичко беше напълно законно — отвърна Манет, като продължаваше да говори тихо.

— Освен това Амброуз не беше толкова глупав, че _сам_ да откупи дълга на момчето. — Манет направи презрителен жест. — Той е намерил някой друг да свърши тая работа, но направи така, че всички да разберат, че той стои зад това.

— Да не забравяме и Табета — мрачно добави Сим. — Тя вдигна целия онзи шум, че Амброуз й е обещал да се ожени за нея. След това тя просто изчезна.

Това със сигурност обясняваше защо Фела толкова внимаваше да не го засегне. Направих успокоителен жест към Сим.

— Никого не заплашвам — невинно казах аз, като повиших глас, така че всички, които подслушваха, да можеха да ме чуят. — Просто цитирам едно от любимите ми литературни произведения. В четвърто действие на „Даеоника“ Тарсус казва:

P>

Глад и огън да го сполетят.

Обкръжен да е от разрушение.

И всички демони от мрака

удивени разберат,

че отмъщавал е човека.

P$

За момент около мен настъпи смаяно мълчание. То се разпространи по-далеч в столовата, отколкото очаквах. Очевидно бях подценил броя на хората, които слушаха. Насочих вниманието си обратно към храната и реших засега да приключа с тоя въпрос. Бях уморен, наранен и нямах особено желание да си навлека още неприятности в днешния ден.

— Тази информация няма да ти е необходима известно време — тихо каза Манет след дълго мълчание. — След като ти е забранено да ходиш в Архива и всичко останало. И все пак предполагам, че знаеш… — Той се покашля с неудобство. — Не е необходимо да купуваш ръчна лампа. Просто се подписваш за нея на бюрото и я връщаш, когато свършиш. — Той ме погледна неспокойно, като не знаеше каква реакция ще предизвика у мен тази информация.

Кимнах уморено. Бях прав — Амброуз не беше и наполовина такъв гадняр, какъвто предполагах. Той беше десет пъти по-гаден.

> 44.

> Горящото стъкло

Рибарника беше мястото, където се вършеше по-голямата част от физическата работа в Университета. В сградата имаше работилници на духачи на стъкло, дърводелци, грънчари и стъклари. Имаше също и напълно оборудвани ковачници и леярни, които бяха истинска мечта за всеки металург.

Работилницата на Килвин се намираше в Лабораторията за изобретения или както обикновено я наричаха — Рибарника. Беше голяма като вътрешността на хамбар и вътре имаше поне две дузини работни маси от дебели дървени греди, обсипани с безброй безименни инструменти и недовършени проекти. Работилницата беше сърцето на Рибарника, а Килвин беше сърцето на работилницата.

Когато пристигнах, Килвин тъкмо огъваше един усукан железен прът в опит да постигне нещо, за което можех само да предполагам, че е желаната форма. Като ме видя да надничам, той го остави здраво пристегнат на масата и дойде да ме посрещне, като избърса ръцете си о ризата.

— Добре ли си, е'лир Квоте? — огледа ме критично той.

Преди това се бях размотавал насам-натам и намерих малко върбова кора за дъвчене. Гърбът още ме болеше и сърбеше, но поносимо.

— Достатъчно добре, магистър Килвин.

— Добре — кимна той. — Момчетата на твоята възраст не трябва да се безпокоят за такива дреболии. Скоро ще си отново здрав като камък.

Опитвах се да измисля някакъв учтив отговор, когато погледът ми бе привлечен от нещо над главите ни.

Килвин проследи през рамо погледа ми. Когато видя какво гледам, на брадатото му лице се появи широка усмивка.

— А — рече той с бащинска гордост, — красавиците ми.

Високо горе, между гредите на работилницата, висяха, окачени на вериги, петдесетина стъклени сфери. Те бяха с различни размери, макар нито една да не беше по-голяма от човешка глава.

И всички горяха.

Като видя изражението на лицето ми, Килвин махна с ръка.

— Ела — каза той и ме поведе по тясна стълба от ковано желязо.

Когато стигнахме до върха й, започнахме да вървим по поредица от тънки железни пасажи, които висяха на десетина метра над пода и лъкатушеха между дебелите греди, които поддържаха покрива. След като известно време маневрирахме през лабиринта от дърво и желязо, накрая стигнахме до редицата от окачени стъклени сфери с пламъци, които горяха вътре в тях.

— Това — посочи ги Килвин — са моите лампи.

Едва тогава осъзнах какво беше това. Някои бяха пълни с течност и фитил, подобно на обикновените лампи, но повечето от тях ми бяха напълно непознати. В една от тях нямаше нищо друго освен бълбукащ сив пушек, който от време на време проблясваше. В друга сфера имаше фитил, който висеше във въздуха на сребърна нишка и гореше с неподвижен бял пламък въпреки очевидната липса на някакво гориво.

Две висяха една до друга, само че пламъкът на едната беше син, а на другата оранжев като на нагорещено огнище. Някои бяха малки — с големината на слива, а други — големи като пъпеши. В една от тях имаше нещо, което приличаше на черно парче въглища, и още нещо, като къс бял тебешир, и там, където двете парчета се притискаха едно в друго, навън във всички посоки гореше гневен червен пламък.

Килвин ме остави да погледам доста дълго, преди да се доближи до мен.

— Между кеалдарите се носят легенди за вечногорящи лампи. Мисля, че някога те са били част от нашето изкуство. Търся ги от десет години. Направих много лампи, някои от тях много добри и горящи продължително време. — Той ме погледна. — Но нито една от тях не е вечногоряща.

Той тръгна надолу по редицата, за да ми покаже една от висящите сфери.

— Знаеш ли каква е тази, е'лир Квоте?

Тя не съдържаше нищо друго освен буца зеленикавосив восък, който гореше със зеленикавосив пламък. Поклатих глава.

— Хм. А би трябвало. Бяла литиева сол. Измислих я три цикъла преди да дойдеш при нас. Досега върви добре — двайсет и четири дни и очаквам да гори още много. — Той ме погледна. — Това, че успя да се досетиш за нещо такова, ме изненада, тъй като ми бяха необходими десет години да го измисля. Втората ти догадка — натриево масло, не беше толкова добра. Опитах го преди години. Изкара единайсет дни.

Той извървя цялото разстояние до края на редицата и ми посочи една празна сфера с неподвижен бял пламък.

— Седемдесет дни — гордо каза той. — Надявам се тази да е търсената, макар че да се надяваш е глупаво. Но ако гори още шест дни, ще бъде най-добрата ми лампа за тези десет години.

Той я наблюдава известно време със странно нежно изражение.

— Но всъщност не се надявам — решително отсече. — Правя нови лампи и своите измервания. Това е единственият начин да осъществиш някакъв напредък.

Той ме поведе мълчаливо обратно надолу към приземното ниво на работилницата.

Когато слязохме, се обърна към мен.

— Ръцете — заповеднически каза той и протегна очаквателно своите огромни лапи.

Като не знаех какво точно иска, вдигнах ръце пред себе си. Той ги пое в своите и докосването му беше изненадващо леко. Обърна ги и ги огледа внимателно.

— Имаш кеалдарски ръце — каза го, сякаш неохотно изричаше комплимент.

Вдигна своите, за да ги разгледам. Те бяха с дебели пръсти и широки длани.

Стисна ги в юмруци, които повече приличаха на големи дървени чукове, отколкото на обикновени ръце.

— Минаха много години, преди тези ръце да се научат да бъдат кеалдарски ръце. Късметлия си. Ще работиш тук. — Единствено от въпросителния наклон на главата му човек можеше да предположи, че сърдитото му мърморене всъщност е покана.

— О, да. Исках да кажа, благодаря ви, господине. За мен е чест да ме…

Той ме прекъсна с нетърпелив жест:

— Ела при мен, ако имаш някакви идеи за вечногорящата лампа. Ако главата ти е толкова съобразителна, колкото изглеждат ръцете ти… — Онова, което би могло да е усмивка, беше скрито от гъстата му брада, но в тъмните му очи проблесна весела искра, когато той добави шеговито колебливо, почти закачливо. — Ако! — повтори той, вдигнал нагоре големия си като глава на чук пръст. — То тогава аз и моите хора ще ти покажем някои неща.

* * *

— Трябва да решиш към кого ще се прикрепиш — каза Симон. — За да станеш ре'лар, трябва да те спонсорира някой магистър. Така че трябва да избереш някого и да се залепиш за него като лайно за обувката му.

— Очарователно — сухо изкоментира Совой.

Совой, Уилем, Симон и аз седяхме на една отдалечена маса в дъното на „При Анкер“, изолирани от тълпата в нощта на Фелинг, която изпълваше помещението с постоянното ниско бучене на разговорите си. Конците ми бяха извадени преди два дни и празнувахме моя първи пълен цикъл в Арканум.

Никой от нас не беше особено пиян. Но никой от нас не беше и особено трезвен. Къде точно сме се намирали между тези две точки, е плод на безсмислени догадки и аз няма да губя време да ви занимавам с това.

— Просто ще се съсредоточа върху това да бъда блестящ — каза Совой — и ще чакам магистрите да го осъзнаят.

— И как ще мине тоя номер при Мандраг — попита Уилем с разсеяна усмивка.

— Мандраг е конски задник. — Совой хвърли мрачен поглед на Уилем.

— Това обяснява защо си го заплашил с камшика си за езда — рече Уилем.

Покрих с ръка устата си, за да сподавя смеха си.

— Наистина ли го направи?

— Те не казват каква беше цялата история — обидено отвърна Совой. — Той ме подмина, когато ми беше ред за повишение, и избра друг студент. Нарочно ме остави, за да може да ме използва за чирак, вместо да ме издигне до ре'лар.

— И ти го заплаши с камшик за езда.

— Имахме спор — спокойно продължи Совой — и се случи така, че в ръката си държах камшика си за езда.

— Размахал си го към него — подразни го Уилем.

— Просто яздех! — разгорещено отвърна Совой. — Ако преди часовете бях ходил по курви и бях размахал някой корсет срещу него, едва ли някой щеше да обърне внимание на това!

На масата настъпи моментно мълчание.

— Точно сега със сигурност бих обърнал внимание на нещо такова — рече Симон, преди заедно с Уилем да избухнат в смях.

Совой потисна усмивката си и се обърна към мен.

— Сим е прав в едно. Трябва да съсредоточиш усилията си върху една тема. Иначе ще свършиш като Манет — вечният е'лир. — Той се изправи и приглади дрехите си. — Сега ми кажете как изглеждам?

Строго погледнато, Совой не беше облечен по модата, защото оставаше верен на модеганския стил вместо на местния. Но нямаше никакво съмнение, че изглежда доста представителен в меките цветове на коприната и велура, които носеше.

— Какво значение има? — попита Уилем. — Да не се опитваш да си уговориш среща със Сим?

— За съжаление — усмихна се Совой, — трябва да ви напусна. Имам ангажимент с една дама и се съмнявам, че ще се засечем отново тази нощ.

— Не си ни казал, че имаш среща — запротестира Сим. — Не можем да играем на ъгли само тримата.

Това, че Совой изобщо беше дошъл с нас, си беше отстъпка от негова страна. Той не одобряваше особено избора на кръчми на Уил и Сим.

„При Анкер“ беше достатъчно долнопробна дупка, за да са евтини напитките, но и достатъчно висока класа, та да не се безпокоиш, че някой ще започне сбиване или ще повърне върху теб. Мястото ми харесваше.

— Вие сте добри приятели и добра компания — рече Совой. — Но нито един от вас не е жена, нито пък е очарователен — може би с изключение на Симон. — Совой му смигна. — Да си го кажем честно, кой от вас не би зарязал останалите на мига, ако го очакваше някоя дама?

Неохотно измърморихме в съгласие с него. Совой се усмихна — зъбите му бяха много бели и прави.

— Ще пратя момичето да ви донесе още напитки — каза той, докато се готвеше да тръгва. — За да облекчи горчивата болка от заминаването ми.

— Не е лош тип — замислено казах аз, след като той си тръгна. — За благородник.

Уилем кимна.

— Сякаш знае, че е по-добър от теб, но не те гледа отвисоко, защото знае, че не ти си виновен за това какъв си.

— И така, на кого ще се подмазваш? — попита ме Сим, като се подпря на лакти върху масата. — Предполагам, че няма да е Хеме.

— Или пък Лорен — горчиво добавих аз. — Трижди проклет да е тоя Амброуз. Толкова исках да работя в Архива.

— И Брандеур е вън от сметката — продължи Сим. — Ако Хеме иска да си го изкара на някого, Брандеур му помага да го направи.

— А какво ще кажеш за ректора? — попита ме Уилем. — И за лингвистиката? Вече говориш Сиару, макар акцентът ти да е малко варварски. — Поклати глава и продължи: — А какво мислите за Мандраг? Имам доста опит в химията. До алхимията е една малка крачка.

— Всички си мислят, че химията и алхимията са много подобни — засмя се Симон, — но всъщност не са. Дори не са и свързани помежду си. Просто по стечение на обстоятелствата споделят една и съща къща.

— Добре го каза — бавно кимна Уилем.

— Освен това — добави Симон — миналия семестър Мандраг докара около двайсетина нови е'лири. Чух го да се оплаква, че е станало твърде пренаселено.

— Ако искаш да минеш през Медика, ще ти трябва доста дълго време — каза Уилем. — Аруил е упорит като магаре. Няма начин да се огъне. — Докато говореше, той направи движение с ръка, все едно режеше нещо на парчета. — Шест семестъра е'лир. Осем семестъра ре'лар. Десет семестъра ел'тхе.

— Поне толкова — добави Симон. — Мола е ре'лар при него вече почти три години.

Опитах се да си представя как бих могъл да се справя с шест години плащане на такси за обучение.

— Може и да не ми стигне търпението за толкова — рекох аз.

Сервитьорката се появи с поднос с напитки. „При Анкер“ беше само наполовина пълен, така че работата беше точно толкова, колкото да се зачервят страните й.

— Вашият приятел благородникът плати тези напитки и още по една — каза тя.

— Започвам все повече да харесвам Совой — рече Уилем.

— Обаче — тя дръпна напитката на Уил, преди той да успее да си я вземе — _не ми_ плати за това, че сложи ръката си върху задника ми. — Тя погледна всеки от нас право в очите. — Вярвам, че тримата ще уредите сметката му, преди да си тръгнете.

— Той… — Сим започна да пелтечи някакво извинение — не е… не е… искал… в тяхната култура тези неща са общоприети.

Тя забели очи и изражението й се смекчи.

— Е, при нашата култура пък един добър бакшиш е чудесен начин да поднесеш извиненията си. — Тя подаде на Уил напитката му, обърна се и си тръгна, като подпря празния поднос на хълбока си. Наблюдавахме я как се отдалечава и всеки от нас беше потънал в собствените си мисли.

— Забелязах, че си е върнал пръстените — отбелязах накрая.

— Снощи изигра една блестяща игра на басат — обясни Симон. — Направи две поредни удвоявания и разби банката.

— За Совой! — Уилем вдигна калаената си чаша. — Нека късметът да му позволи да продължи обучението си, а на нас — да продължим да пием. — Отвърнахме на тоста и отпихме, а след това Уилем ни върна към предишния ни разговор. — Възможностите, които ти остават, са Килвин и Елкса Дал. — Той вдигна два пръста.

— А какво ще кажете за Елодин? — прекъснах го аз.

И двамата ме погледнаха безучастно.

— Какво за него? — попита Симон.

— Изглежда доста свестен — отвърнах аз. — Не мога ли да се поучавам при него?

Симон избухна в смях. Уилем също се ухили.

— Какво? — попитах аз.

— Елодин не преподава нищо — обясни Сим. — Освен може би „Чудатост за напреднали“.

— Все нещо трябва да преподава — протестирах аз. — Нали е магистър?

— Сим е прав. Елодин е стегнат. — Уил почука с пръст отстрани на главата си.

— Смахнат — поправи го Симон.

— Смахнат — повтори Уил.

— Наистина изглежда малко… странен — потвърдих аз.

— _Бързо_ схващаш нещата — сухо рече Уилем. — Не е чудно, че успя да влезеш в Арканум на такава невръстна възраст.

— Успокой се, Уил, той е тук едва от един цикъл. — Симон се обърна към мен. — Преди около пет години Елодин беше ректор.

— Елодин? — не можах да скрия недоверието си. — Но той е толкова млад и… — Не довърших, защото не исках да кажа първата дума, която ми дойде наум — _„луд“_.

— … блестящ — довърши изречението ми Симон. — И не е толкова млад, като се има предвид, че е бил приет в Университета, когато е бил едва четиринайсетгодишен. — Симон ме погледна. — Бил е завършен арканист на осемнайсет. После е останал тук за няколко години като гилер.

— Гилер ли? — прекъснах го аз.

— Гилерите са арканисти, които остават в Университета — обясни Уил. — Голяма част от преподавателската работа се върши от тях. Познаваш ли Камар от Рибарника?

Поклатих глава.

— Един такъв висок, дето все изглежда уплашен. — Уил закри с длан едната половина на лицето си. — Има само едно око?

Кимнах сериозно. Беше трудно да не забележиш Камар. Лявата страна на лицето му представляваше плетеница от белези, които се разпростираха във всички посоки и оставяха след себе си голи ленти, които минаваха през косата и брадата му. Носеше превръзка върху празното си ляво око. Той беше нагледен пример за това колко опасна може да бъде работата в Рибарника.

— Виждал съм го наоколо. Той завършен арканист ли е?

— Той е главният помощник на Килвин — кимна в отговор Уил. — Преподава сигалдрия на по-новите студенти.

Сим се прокашля.

— Та, както казвах, Елодин е бил най-младият студент, приеман в Университета, най-младият арканист и най-младият ректор.

— Дори и така да е — рекох аз, — трябва да признаете, че е малко странно той да стане ректор.

— Не и тогава — мрачно каза Симон. — Било е преди да се случи онова.

След като не последваха разяснения, попитах:

— Онова ли?

— Нещо е станало — Уил сви рамене. — Не говорят за това. Заключили са го в грънчарската работилница, докато не си върнал разсъдъка поне отчасти.

— Не ми се мисли — рече Симон, като се размърда неспокойно на стола си. — Онова, което имам предвид, е, че всеки семестър няколко студенти полудяват, нали така? — Той погледна Уилем. — Помниш ли Слихт?

— Може да се случи на всеки от нас — мрачно кимна Уил.

За известно време настъпи мълчание, докато двамата отпиваха от напитките си. Исках да ги разпитам за подробности, но усетих, че темата е болезнена.

— Както и да е — тихо каза Сим, — чувал съм, че не са го пуснали да излезе от грънчарницата, а че сам е избягал.

— Няма арканист, който да струва поне толкова, колкото продаваната от него сол, когото някакъв затвор може да задържи — казах аз. — Това не ме изненадва.

— Някога бил ли си там? — попита ме Симон. — Мястото е така построено, че да задържи арканистите затворени. Всичко е направено от застъпващи се камъни. Решетки на вратите и прозорците. — Той поклати глава. — Не мога да си представя как някой би могъл да се измъкне дори да е магистър.

— Отклоняваме се от темата — твърдо настоя Уилем, като ни върна към онова, за което говорехме. — Килвин те е приел в Рибарника. Ако успееш да го впечатлиш, това ще бъде най-добрата ти възможност да станеш ре'лар. — Той изгледа и двама ни. — Съгласни ли сте с това?

— Така е — отвърна Симон.

Кимнах, но колелцата в главата ми вече се бяха завъртели. Мислех си за Таборлин Великия, който знаел имената на всички неща. Мислех си за историите, които Скарпи ми бе разказал в Тарбеан.

Не беше споменавал нищо за арканисти, а за хора, които познаваха имената.

Също така си мислех и за Елодин, магистъра на имената, и как бих могъл да се сближа с него.

> 45.

> Антракт — една кръчмарска история

По сигнал на Квоте Летописеца избърса върха на перото си и раздвижи китката си. Както беше седнал, Баст дълго се изтяга с извити над облегалката на стола ръце.

— Почти бях забравил колко бързо се случи всичко — замислено каза Квоте. — Това най-вероятно са първите истории, които някой някога е чувал за мен.

— В Университета все още ги разказват — отбеляза Летописеца. — Чувал съм три различни версии на урока, който си преподавал. Същото се отнася и за боя с камшик. Така ли са започнали да те наричат Квоте Безкръвния?

— Вероятно — кимна Квоте.

— Ако можехме да задаваме въпроси, Реши — притеснено рече Баст, — щях да те попитам защо не потърси Скарпи?

— Какво можех да направя, Баст? Да намажа лицето си със сажди и да организирам безстрашна спасителна акция посред нощ? — Квоте се засмя без веселост. — Те го отведоха по обвинение в _ерес_. Единственото, което можех да направя, беше да се надявам, че има приятели в църквата.

Квоте дълбоко си пое дъх, после го изпусна.

— Предполагам, че основанието ми едва ли може да се нарече достатъчно. Истината е следната — аз не живеех в история, а в реалността.

— Не мисля, че те разбирам, Реши — каза Баст объркан.

— Помисли за всички онези истории, които си чувал, Баст. Главният герой е малко момче. Родителите му са убити. Той е решен да си отмъсти. Какво следва?

Баст се поколеба, изражението на лицето му продължаваше да е объркано. Вместо него на въпроса отговори Летописеца:

— Той намира помощ. Хитра, говореща катерица. Стар, пропил се рицар. Луд отшелник в гората. Нещо такова.

— Точно така! — кимна Квоте. — Намира лудия отшелник в гората, показва се достоен и научава имената на всички неща — точно като Таборлин Великия. След това какво би направил той с помощта на тази могъща магия, която е на негово разположение?

— Намира злодеите и ги убива — сви рамене Летописеца.

— Разбира се — със замах изрече Квоте. — Чисто, бързо и лесно, като това да излъжеш. Знаем как завършва всичко, преди още да е започнало в действителност. Точно затова ни харесват историите. Те ни дават онази яснота и простота, която така ни липсва в действителния ни живот. — Квоте се наведе напред. — Ако това беше някоя кръчмарска история, пълна с полуистини и безсмислени приключения, бих ви разказал как всеотдайно съм се посветил на учене в Университета. Научил съм вечно променящото се име на вятъра и съм тръгнал да си отмъстя на чандрианите. — Квоте остро щракна с пръсти. — Толкова е просто. Но макар че от това щеше да излезе забавна история, тя нямаше да е истината. Истината е тази — оплаквах смъртта на родителите си в продължение на три години и болката, която изпитвах, се бе притъпила.

Квоте направи примирен жест с ръка и се усмихна напрегнато.

— Няма да ви лъжа. Понякога през нощта лежах, не можех да заспя и се чувствах отчаяно самотен в тясното си легло в Мюз. Тогава се задъхвах от толкова бездънна и празна болка, че имах чувството, че се задушавам. Понякога, когато видех майка, която прегръща детето си, или баща, който се смее заедно със сина си, в мен избухваше горещ и яростен гняв при спомена за кръвта и горящата плът.

— Но в живота ми имаше нещо повече от отмъщение — сви рамене Квоте. — Трябваше да преодолявам непосредствени и реални препятствия. Бедност. Липса на благороден произход. Врагове, които си създавах в Университета и които за мен бяха по-опасни от кой да е чандриан.

Той махна на Летописеца да вземе перото си.

— Но след всичко казано все пак ще видим, че и в най-фантастичните истории се съдържа зрънце истина, защото аз наистина намерих нещо много подобно на лудия отшелник в гората — усмихна се Квоте. — И наистина _бях_ решен да науча името на вятъра.

> 46.

> Вечно променящият се вятър

Оказа се, че не е лесно Елодин да бъде открит. Той имаше кабинет в Холоус, но, изглежда, никога не го използваше. Когато порових в „Регистри и списъци“, открих, че преподава само един предмет: „Неправдоподобна математика“. Обаче това не ми помагаше много, защото според регистъра времето за провеждане на часовете беше „сега“, а мястото „навсякъде“.

Накрая просто извадих късмет и го забелязах в препълнен с хора двор. Носеше своята мантия на магистър, което си беше рядкост. Бях тръгнал към Медика, за да наблюдавам, но реших, че по-скоро бих закъснял за часовете си, отколкото да пропусна възможност да говоря с него.

Докато успея да се преборя с обедната тълпа и да го настигна, вече бяхме отишли до северния край на Университета и вървяхме по широк черен път, който водеше към гората.

— Магистър Елодин — извиках аз, докато подтичвах след него. — Надявах се да успея да разговарям с вас.

— Малка и тъжна надежда — отвърна той, без да забавя крачката си или да поглежда към мен. — Трябва да се целиш по-високо. Един млад мъж би трябвало да пламти с пламъците на високи амбиции.

— Тогава надявам се да мога да изучавам даването на имената — бързо изрекох аз и успях да вляза в крачка с него.

— Твърде високо — сухо каза той. — Опитай отново. Нещо по средата. — Черният път завиваше и дърветата скриха от погледа ни сградите на Университета зад нас.

— Надявам се да ме приемете за ваш студент — опитах отново аз. — И да ме научите на онова, което сметнете за най-добре.

Елодин рязко спря и се обърна към мен.

— Чудесно, отиди и ми намери три борови шишарки. — Той направи кръг с палеца и показалеца си. — Ей толкова големи, без никакви отчупени парченца. — Седна насред пътя и ми махна с ръка да вървя. — Хайде, побързай.

Хукнах към близките дървета. Нужни ми бяха около пет минути, за да намеря три подходящи шишарки.

Докато успея да се върна на пътя, вече бях целият разчорлен и изподран от храсталаците. Елодин не се виждаше никъде.

Огледах се глупаво наоколо, след това изругах, захвърлих шишарките и се затичах по пътя на север. Настигнах го доста бързо, защото той вървеше полека и оглеждаше дърветата.

— Е, какво научи? — попита ме Елодин.

— Че искате да ви оставят на мира.

— _Наистина_ бързо схващаш. — Той вдигна драматично ръце и изрече напевно: — Тук приключва урокът! Тук приключва задълбоченото ми обучение на е'лир Квоте!

Въздъхнах. Ако си тръгнех сега, можех още да хвана часовете си в Медика, но частица от мен подозираше, че всичко това може би е част от някакво изпитание. Вероятно Елодин просто искаше да се увери, че наистина имам силно желание, преди да ме приеме за студент. В историите обикновено става така — младежът трябва да докаже на стария отшелник в гората своята преданост, преди той да го вземе под своето крило.

— Ще ми отговорите ли на няколко въпроса? — попитах го аз.

— Добре — отвърна той и вдигна ръка със свит палец и показалец, — три въпроса. Ако се съгласиш след това да ме оставиш на мира.

Замислих се за момент.

— Защо не искате да ме обучавате?

— Защото Едема Рух са изключително лоши студенти — грубо отвърна той. — Те са добри в механичното запаметяване, но изучаването на имената изисква посвещение, което разбъркани хора като теб самия рядко притежават.

Обзе ме толкова внезапен и разгорещен гняв, че направо усетих как кожата ми се зачервява. Усещането тръгна от лицето ми и се разпространи по гърдите и ръцете. То накара косъмчетата по ръцете ми да настръхнат.

Поех си дълбоко дъх.

— Съжалявам, че опитът ви с Рух е бил незадоволителен — внимателно започнах да подбирам думите си аз. — Позволете ми да ви уверя, че…

— Богове! — въздъхна с досада Елодин. — Че и гъзолизец на всичкото отгоре. Липсват ти здрави топки и читав гръбнак, за да се обучаваш при мен.

Отвътре ми напираше да го залея с поток от жлъчни думи в отговор. Възпрях се да не ги изрека. Опитваше се да ме провокира.

— Не ми казвате истината — казах аз. — Защо не искате да ме обучавате?

— По същата причина, поради която не искам да имам и кутре! — изкрещя Елодин и размаха ръце във въздуха, сякаш беше фермер, който се опитва да разгони ято гарги от полето си. — Защото си твърде нисък, за да даваш имена. Очите ти са твърде зелени. Пръстите ти не са колкото трябва. Върни се, когато станеш по-висок или си намериш по-свестни очи.

Дълго се гледахме втренчено един друг. Накрая той сви рамене и продължи да крачи.

— Добре. Ще ти покажа защо.

Продължихме по пътя на север. Елодин се разхождаше безцелно, понякога вземаше камъни и ги хвърляше по дърветата. Подскачаше и откъсваше листа от ниско висналите клони, а магистърската му мантия се издуваше смеховато. По едно време спря и остана неподвижен и напрегнат в продължение на близо половин час, гледайки втренчено една папрат, която бавно се полюляваше на вятъра.

Но аз продължавах да държа езика си здраво заключен зад зъбите. Не попитах: „Къде отиваме?“ или „Какво гледате?“. Знаех стотици истории за малки момчета, които пропилели въпросите или желанията си, защото били твърде бъбриви. Имах два останали въпроса и исках те да са значими.

Накрая излязохме от гората и пътят се превърна в пътека, която водеше през широка поляна към една огромна като имение къща.

Беше по-голяма от работилницата за изобретения. Имаше елегантен силует, червен керемиден покрив, високи прозорци, сводести врати и колони. Фонтани, цветя, живи плетове…

Но нещо не беше съвсем наред. Колкото повече се доближавахме до вратите, толкова повече ме обземаше съмнение, че това е имението на някой благородник.

Може би имаше нещо в оформлението на градините или в това, че оградата от ковано желязо, която заобикаляше моравите, беше висока близо три метра и невъзможна за преодоляване според опитното ми око на крадец.

Двама мъже със сериозни очи отвориха портата и ние продължихме нагоре по пътеката към входната врата. Елодин ме погледна.

— Още ли не си чувал за Убежището?

Поклатих глава.

— Има и други имена — Колонията, Грънчарницата…

Университетската лудница.

— Огромна е. Как… — спрях, преди да съм задал въпроса.

Елодин се ухили, защото знаеше, че почти беше успял да ме подведе.

— Джереми — повика той едрия мъж, който стоеше пред входната врата. — Колко гости имаме днес?

— На бюрото могат да ви кажат бройката — отвърна той с чувство на неудобство.

— Предположи — настоя Елодин. — Тук всички сме свои хора.

— Трийсет и двама — сви рамене мъжът. — Трийсет и пет може би.

Елодин почука върху масивната дървена врата и мъжът побърза да я отвори.

— Колко още можем да съберем, ако е необходимо? — попита го Елодин.

— Няма да е трудно да съберем още сто и петдесет — отвърна Джереми и отвори с усилие огромната врата. — Ако ги посместим, може и повече.

— Виждаш ли, Квоте? — смигна ми Елодин. — Готови сме.

Фоайето беше внушително, с цветни стъкла и сводести тавани. Подът беше от полиран до огледален блясък мрамор.

Мястото беше зловещо тихо. Не можех да разбера защо. Лудницата „Рефтвю“ в Тарбеан представляваше само една малка част от това място, а въпреки това звучеше като бордей, пълен с ядосани котки. Чуваше се на повече от километър разстояние, независимо от градската врява.

Елодин бавно се отправи към едно голямо бюро, зад което седеше млада жена.

— Защо няма никой навън, Еми?

— Днес са твърде буйни, господине — усмихна му се смутено тя. — Мислим, че наближава буря. — Тя свали от полицата един регистър. — Освен това наближава и пълнолуние. Знаете как е тогава.

— Разбира се, че знам. — Елодин се наведе и започна да си развързва обувките. — Къде са прибрали Уин този път?

Тя прехвърли няколко страници в регистъра.

— На втория етаж, източното крило. Двеста четирийсет и седма стая.

Елодин се изправи и сложи обувките си върху бюрото.

— Би ли ги наглеждала?

Тя му се усмихна колебливо и кимна.

Преглътнах още цяла серия от въпроси, които ми бяха на върха на езика.

— Изглежда, Университетът е похарчил доста средства тук — изкоментирах.

Елодин не ми обърна внимание, обърна се и се заизкачва по чорапи по едно широко мраморно стълбище. След това влязохме в дълъг бял коридор с дървени врати. За пръв път можех да чуя звуците, които очаквах от място като това. Стенания, плач, непрекъснато бърборене и крясъци. Но всички те бяха едва доловими.

Елодин изкачи тичешком няколко стъпала, след това спря, обутите му в чорапи крака продължиха да се пързалят по гладкия мраморен под, а магистърската му мантия се вееше след него. После той повтори всичко отначало — няколко бързи крачки и след това дълго пързаляне с протегнати встрани за равновесие ръце.

Продължих да крача редом до него.

— Мислех, че магистрите биха намерили други, по-академични приложения за средствата на Университета.

Елодин не ме погледна. _Крачка, втора, трета, четвърта._

— Опитваш се да ме накараш да отговоря на въпроси, които не си задал.

_Плъзгане._

— Номерът ти няма да мине.

— Вие се опитвате да ме подмамите да задавам въпроси — посочих аз. — Така че реакцията ми изглежда съвсем справедлива.

_Крачка, втора, трета. Плъзгане._

— Тогава защо изобщо се занимаваш с мен? Килвин доста те харесва. Защо не закачиш своята звезда в неговата каруца?

— Мисля, че знаете неща, които не мога да науча никъде другаде.

— Неща като например?

— Неща, които искам да науча, откакто за пръв път видях някой да вика вятъра.

— Името на вятъра, така ли? — повдигна вежди Елодин.

_Крачка. Втора. Трета._

— Това е трудно.

_Плъзгане._

— Какво те кара да мислиш, че знам нещо за това как се вика вятърът?

— По метода на елиминирането — отвърнах аз. — Нито един от останалите магистри не прави такива неща, така че това трябва да е вашето поле на действие.

— По твоята логика аз също би трябвало да се занимавам и с танцуване на солинада, ръкоделие и конекрадство.

Стигнахме до края на коридора. Докато се пързаляше, Елодин почти събори един огромен широкоплещест мъж, който носеше книга с дебела корица.

— Моля за извинението ви, господине — каза той, макар да беше очевидно, че грешката не е негова.

— Тимъти — посочи го с дългия си пръст Елодин. — Ела с нас.

Елодин ни поведе през няколко по-къси коридора, докато накрая стигнахме до една тежка дървена врата с плъзгащ се панел на нивото на очите. Елодин го отвори и надникна вътре.

— Как е той?

— Тих — отвърна едрият мъж. — Не мисля, че е спал много.

Елодин натисна дръжката на вратата, след това се обърна към широкоплещестия мъж и лицето му стана строго.

— Заключили сте го вътре?

Мъжът беше с цяла глава по-висок от Елодин и вероятно тежеше два пъти повече от него, но когато магистърът по чорапи го погледа гневно, кръвта се оттегли от лицето му.

— Не аз, магистър Елодин. Това е…

Елодин го прекъсна с остър жест:

— Отключи я.

Тимъти затършува в една връзка с ключове.

Елодин продължи да го наблюдава втренчено.

— Алдер Уин няма да бъде затварян. Той може да влиза и излиза когато пожелае. В храната му няма да слагате нищо, освен ако той самият изрично не го пожелае. Ти ще отговаряш за това пред мен, Тимъти Дженерой. — Елодин мушна дългия си пръст в гърдите му. — Ако разбера, че Уин е бил упояван или затварян, ще те яздя по улиците на Имре като малко розово пони. — Той му хвърли свиреп поглед. — Тръгвай.

Мъжът си тръгна толкова бързо, колкото можеше, без да започне да бяга.

— Можеш да влезеш — обърна се към мен Елодин, — но не вдигай никакъв шум и не прави резки движения. Не говори, освен ако той не те заговори. Ако говориш, говори тихо. Разбра ли ме?

Кимнах и той отвори вратата.

Стаята не беше каквато очаквах. Високите прозорци позволяваха на светлината да влезе вътре и да разкрие доста голямо легло и маса със столове. Стените, таванът и подът бяха изцяло облицовани с дебел бял плат и приглушаваха дори и най-слабите шумове от коридора. Одеялата бяха дръпнати от леглото и в тях, свит до стената, се бе омотал един слаб около трийсетгодишен мъж.

Елодин затвори вратата и свитият като мишка мъж леко потръпна.

— Уин? — меко каза той, като се приближи до него. — Какво се е случило?

Алдер погледна нагоре, ококорен като бухал. Беше слаб като върлина, гърдите му под одеялото бяха голи, косата му беше в пълен безпорядък, а очите широко отворени и кръгли. Той заговори тихо и с леко дрезгав глас:

— Бях добре. Чувствах се добре. Но всички тези хора, които говореха, кучета, калдъръми… Точно сега искам да съм далеч от това.

Уин се притисна към стената и одеялото падна от костеливото му рамо. Изненадах се, когато видях около врата му оловен гилдер. Мъжът беше напълно квалифициран арканист.

— Защо си на пода? — кимна Елодин.

Уин хвърли поглед към леглото, а в очите му се четеше паника.

— Защото ще падна — тихо отговори той с глас, изпълнен донякъде с ужас, донякъде със смущение. — И там има пружини и летви. Пирони.

— Сега как се чувстваш? — меко го попита Елодин. — Би ли искал да се върнеш с мен?

— _Не-е-е._ — Уин нададе отчаян и изпълнен с безнадеждност вик, стисна здраво очите си и придърпа одеялото по-плътно около себе си.

Тънкият му писклив гласец направи молбата му по-сърцераздирателна, отколкото ако я бе изревал с всичка сила.

— Всичко е наред. Можеш да останеш — меко го успокои Елодин. — Ще се върна да те посетя.

В отговор Уин отвори очите си. Изглеждаше внезапно възбуден.

— Не донасяй със себе си гръмотевицата — бързо изрече той. Протегна ръка изпод одеялото и сграбчи Елодин за ризата. — Но ми трябват свирка за котки, синьо надолу, също и кости. — Тонът на гласа му звучеше неотложно. — Кости за палатка.

— Ще ти донеса — успокои го Елодин и ми махна да излизам от стаята. Направих го.

Елодин затвори вратата след нас с мрачно изражение на лицето.

— Уин знаеше с какво се захваща, когато стана мой гилер. — Той се обърна и закрачи надолу по коридора. — Ти нямаш представа. Не знаеш нищо за Университета. За рисковете, свързани с това. Мислиш си, че това е едно приказно място — място за игра. А то не е.

— Точно така — сопнах се аз, — това е място за игра и всички други деца ми завиждат, защото успях да играя на „ще бъдеш бит с камшик до кръв и след това ще ти забраним да влизаш в Архива“, а те не можаха да го направят.

Елодин спря и се обърна да ме погледне.

— Много добре. Докажи, че не съм прав. Докажи ми, че внимателно си обмислил това. Защо Университетът с по-малко от хиляда и петстотин студенти има нужда от лудница с размера на кралски дворец?

Мисълта ми започна бързо да препуска.

— Повечето студенти са от заможни семейства — отвърнах аз. — Водили са лесен живот и когато са принудени да…

— Грешка — презрително ме прекъсна Елодин и отново тръгна надолу по коридора. — Причината е в онова, което изучаваме. Заради начина, по който обучаваме съзнанието си да се движи.

— Значи смятането и граматиката подлудяват хората — казах аз, като се постарах думите ми да прозвучат като твърдение.

Елодин спря отново и отвори най-близката врата. В коридора нахлуха панически крясъци:

— … В МЕН! ТЕ СА В МЕН! ТЕ СА В МЕН! ТЕ СА В МЕН!

През отворената врата успях да видя млад мъж, мятащ се бясно върху кожените ремъци, които го притискаха в леглото, през китките, кръста, врата и глезените.

— Тригонометрията и диаграмите за логика не правят такива неща — каза Елодин и ме погледна право в очите.

— ТЕ СА В МЕН! ТЕ СА В МЕН! ТЕ СА В…

Виковете продължаваха като непрекъснат напев, като безкраен и безсмислен вой на куче в нощта.

— … МЕН! ТЕ СА В МЕН! ТЕ СА В МЕН! ТЕ СА…

Елодин затвори вратата. Макар че все още можех много слабо да доловя виковете през затворената врата, почти пълната тишина, която настъпи, беше слисваща.

— Знаеш ли защо наричат това място Колонията? — попита ме Елодин.

Поклатих глава.

— Защото там отиваш, ако чувстваш, че животът те е пронизал с кол.

Той се усмихна с безумна усмивка. Отекна смразяващ смях.

* * *

Елодин ме поведе през лабиринт от коридори към друго крило на Грънчарницата. Накрая завихме зад един ъгъл и аз видях нещо ново — врата, направена изцяло от мед.

Елодин извади от джоба си ключ и я отключи.

— Харесва ми да се отбивам тук, когато съм наоколо — каза той небрежно, докато отваряше вратата. — Да си проверя пощата. Да полея цветята — такива неща.

Той си свали единия чорап, върза го на възел и го напъха в процепа на вратата, за да я задържи отворена.

— Мястото е приятно за посещаване, но знаеш ли… — Той дръпна вратата, за да е сигурен, че няма да се затвори. — Не отново.

Първото, което ми направи впечатление в стаята, беше, че въздухът бе някак странен. В началото помислих, че мястото е звукоизолирано като стаята на Алдер Уин, но когато се огледах, видях, че стените и таваните са от гол сив камък. След това си рекох, че може би въздухът просто е застоял, но когато си поех дъх, усетих, че ухае на лавандула и чисто ленено платно. Имах чувството, че усещам някакво налягане в ушите си, сякаш се намирах дълбоко под водата, само дето, разбира се, не бях под вода. Размахах ръка пред себе си, като почти очаквах да усетя въздуха по различен начин — по-плътен може би. Но нямаше такова нещо.

— Доста дразнещо, а?

Обърнах се и видях Елодин, който ме наблюдаваше.

— Всъщност съм изненадан, че изобщо го забеляза. Повечето не забелязват.

Стаята определено беше по-добра от тази на Алдер Уин. Имаше легло с четири стълба, заобиколено от завеси, затрупан с вещи диван, празна библиотека и голяма маса с няколко стола. Най-забележимото бяха огромните прозорци, които гледаха към моравите и градините.

Отвън се виждаше балкон, но, изглежда, нямаше начин да се стигне до него.

— Гледай сега — рече Елодин. Взе един от дървените столове с високи облегалки, вдигна го с двете си ръце, завъртя го в кръг и го запрати с всичка сила към прозореца. Свих се, но вместо страшен трясък, се чу само глухият звук от сцепено дърво. Столът падна на пода сред купчина трески и тапицерия.

— Преди правех това в продължение на часове — каза Елодин, докато си поемаше дълбоко дъх и оглеждаше с нежност стаята. — Добри времена бяха.

Отидох да огледам прозорците. Бяха по-дебели от обичайното, но не _чак толкова_ дебели. Изглеждаха нормално, с изключение на бледите червеникави черти, които минаваха през тях. Погледнах рамката на прозореца. Тя също беше от мед. Бавно огледах стаята, отбелязвайки голите й каменни стени и все още усещайки странно тежкия въздух в нея. Забелязах също и че вратата нямаше дръжка от вътрешната страна, нито пък брава. _Защо някой би си направил целия този труд да направи масивна врата от мед?_

Реших да задам втория си въпрос:

— Как се излиза оттук?

— Най-сетне — рече Елодин с нотка на раздразнение.

Той се отпусна на дивана.

— Знаеш ли, някога преди много време Елодин Великия се оказал заключен в една висока кула. — Той направи жест към стаята около нас. — Били му взели всичките инструменти — монетите, ключа и свещта. Освен това килията му изобщо нямала дори подобие на врата. Нямало и прозорци, които да бъдат счупени. — Той направи презрителен жест към вратата и прозореца. — Дори и името на вятъра било скрито от него благодарение на хитрите интриги на неговите тъмничари.

Елодин се надигна от дивана и започна да крачи из стаята.

— Около него имало само гладък и твърд камък. Това била килия, от която досега никой не бил успял да избяга. — Той спря и вдигна драматично пръст нагоре. — Но Елодин Великия знаел имената на всички неща и така всички неща му били подвластни. — Изправи се срещу сивата стена до прозорците. — Той казал на камъка „СЧУПИ СЕ“ и… — Елодин не довърши, само килна с любопитство главата си на една страна, а очите му се присвиха. — Какъв съм глупак, те са я променили — тихо, сякаш на самия себе си, каза той. — Хм.

Той се доближи до стената и сложи ръка върху нея.

Мислите ми започнаха да блуждаят. Уил и Сим бяха прави — нещо не беше наред с главата на тоя човек. Какво ли щеше да стане, ако избягах от стаята, отворех вратата и я затръшнех след себе си? Дали останалите магистри щяха да ми благодарят?

— О — внезапно се засмя Елодин, — това е доста хитро от тяхна страна. Той отстъпи две крачки назад от стената: — _СИАЕРБАСАЛИЕН._

Видях как стената се раздвижи. По нея преминаха вълнички, сякаш бе килим, който някой тупа с тупалка. След това тя просто… се свлече. Като тъмна вода, изсипана от ведро върху пода, внезапно плисна вълна от тонове ситен сив пясък и покри краката на Елодин до пищялите.

В стаята нахлу слънчева светлина и птичи песни. Там, където преди малко беше основата от солиден сив камък, сега зееше дупка, достатъчно голяма през нея да мине каруца.

Но отворът не беше съвсем прозрачен — през него преминаваше някаква зелена материя. Бегло наподобяваше мръсна заплетена мрежа, но беше твърде неравномерна, за да е наистина мрежа. По-скоро нещо като дебела опърпана паяжина.

— Това го нямаше тук преди — извинително каза Елодин, докато освобождаваше краката си от сивия пясък. — Мога да те уверя, че първия път беше много по-драматично.

Просто стоях неподвижно, зашеметен от онова, което току-що бях видял. Това не беше симпатия. Не беше нищо, което бях виждал. Единственото, за което можех да се сетя, беше оня стар стих от стотиците полузабравени истории: _„И Таборлин Великия кали на камъка: «СЧУПИ СЕ!», и камъкът се счупил…“_

Елодин дръпна силно един от краката на стола и го използва да пробие заплетената зелена паяжина, която покриваше отвора.

Части от нея се отчупиха лесно и се посипаха на пода. Там, където тя беше по-дебела, той използва крака като лост, за да огъне парчетата встрани. На местата, където паяжината се огъваше или чупеше, започваше ярко да блести на слънчевата светлина. _„Отново мед_ — помислих си аз, — _жилки мед, които минават през каменните блокове, от които е изградена стената.“_

Елодин захвърли крака на стола, наведе се и се промуши през цепнатината.

През прозореца го видях да се навежда през белия каменен парапет на балкона.

Последвах го отвън. Веднага щом стъпих на балкона, въздухът вече не изглеждаше така странно тежък и неподвижен.

— Две години — каза той, като гледаше към градините — можех да виждам този балкон, но не и да застана на него. Можех да видя вятъра, но не и да го чуя или да го усетя върху лицето си.

Той прехвърли единия си крак през парапета и след това скочи върху плоския покрив, който беше на около метър точно под него. Започна да върви по покрива, отдалечавайки се от сградата.

Аз самият също прескочих парапета и го последвах до ръба на покрива. Бяхме на не повече от пет-шест метра височина, но гледката на градините и фонтаните, които се простираха във всички посоки, беше впечатляваща. Елодин стоеше опасно близо до ръба, а магистърската му мантия се развяваше около него като черно знаме. Всъщност той изглеждаше доста впечатляващо, като изключим факта, че продължаваше да е само с един чорап.

Доближих се и застанах до него на покрива. Знаех какъв ще е третият ми въпрос.

— Какво трябва да направя — попитах, — за да изучавам даването на имена при вас?

Той ме погледна спокойно, измери ме с поглед.

— Скачай — отвърна Елодин. — Скочи от този покрив.

В този момент аз осъзнах, че всичко случило се е било част от изпитанието ми.

Елодин ме преценяваше още от момента, когато се срещнахме. Той изпитваше неохотно уважение към моята упоритост и беше изненадан, че съм забелязал особеното във въздуха на неговата стая.

Беше почти готов да ме приеме за студент.

Но се нуждаеше от нещо повече — от доказателство за моята преданост. Демонстрация.

Скок във вярата.

И както стоях там, се сетих за една част от историята: _„И така, Таборлин паднал, но не се отчаял, защото знаел името на вятъра и вятърът му се подчинявал. Той го залюлял и погалил в прегръдката си. Отнесъл го до земята леко като пух от магарешки трън и го изправил на крака нежно като майчина целувка.“_

Елодин знаеше името на вятъра.

Като продължавах да го гледам в очите, аз пристъпих извън ръба на покрива.

Изражението му беше изумително. Никога преди това не бях виждал такова удивление, изписано на нечие лице. Докато падах, леко се завъртях, така че продължавах да го виждам. Видях как леко повдигна ръка, сякаш в закъснял опит да ме сграбчи и задържи.

Почувствах се в безтегловност, сякаш се носех във въздуха.

След това се ударих в земята. Не леко като спускащо се перо. Силно. Като тухла, която пада върху паважа на улицата. Приземих се на гърба си, с лявата ръка, свита под мен. Причерня ми, когато задната част на главата ми се удари в земята и ударът изкара всичкия въздух от тялото ми.

Не загубих съзнание. Просто си лежах там, останал без дъх, неспособен да се движа. Спомням си, че бях почти сигурен, че съм умрял. Че съм ослепял.

Накрая зрението ми се възвърна и ме накара да примигвам срещу синьото небе, което внезапно беше станало ослепителни ярко. Болка проряза рамото ми и усетих в устата си вкус на кръв. Не можех да дишам. Опитах да се претърколя върху ръката си, но тялото не ме слушаше. Бях си счупил врата… гръбнака…

След един ужасяващо дълъг миг успях да си поема дъх за кратко, след това още веднъж. Въздъхнах облекчено и осъзнах, че имам поне едно счупено ребро в допълнение към всичко останало, но успях леко да размърдам пръстите на ръцете си, а след това и на краката си. Движеха се. Не си бях счупил гръбнака.

Както си лежах и преброявах нараняванията и счупените ребра, в полезрението ми се появи Елодин.

Той погледна надолу към мен и каза:

— Поздравления. Това беше най-глупавото нещо, което някога съм виждал. — На лицето му имаше смесица от благоговение и недоверие. — През целия си живот.

* * *

И така, аз реших да се занимавам с благородното изкуство на изобретяването.

Не че имах много други възможности. Преди да ми помогне да докуцукам до Медика, Елодин ми даде ясно да разбера, че всеки, който е достатъчно глупав да скочи от покрив, е твърде безразсъден, за да му бъде позволено дори и да държи лъжица в негово присъствие, камо ли пък да изучава нещо толкова „задълбочено и опасно“ като даването на имена.

Въпреки това аз не бях чак толкова обезпокоен от отказа на Елодин.

Независимо дали ставаше дума за магията от приказките или не, не горях от желание да уча при човек, чиито първи уроци ми бяха докарали три счупени ребра, леко сътресение на мозъка и изкълчено рамо.

> 47.

> Бодли

Като изключим изпълненото с премеждия начало, останалата част от първия ми семестър мина доста гладко.

Учех в Медика и там научавах повече за тялото и как да го лекувам. Практикувах своя сиару с Уилем и в замяна на това му помагах да напредне в атуранския език.

Присъединих се към работилницата за изобретения и там изучавах как да духам стъкло, да смесвам сплави, да изтеглям тел, да надписвам метал и да скулптирам камък.

Повечето вечери се връщах да поработя в работилницата на Килвин. Отчупвах обвивките на бронзови отливки, миех стъкларията и смилах рудата, необходима за сплавите. Работата не беше трудна, а всеки цикъл Килвин ми даваше един меден йот, а понякога и два. Предполагам, че в методичния му ум имаше една огромна дъска, на която бяха отбелязвани часовете, които е работил всеки студент.

Научих и неща, които не бяха от толкова академично естество. Някои от съквартирантите ми в Арканум ме научиха на игра на карти, наречена „кучешки дъх“.

Върнах им услугата, като им дадох импровизиран урок по психология, вероятност и ловкост на ръцете. Спечелих почти цели два таланта, преди да спрат да ме канят да участвам в игрите им.

Станахме добри приятели с Уилем и Симон. Имах и още неколцина приятели, но не бяха много и никой от тях не ми беше толкова близък като Уил и Сим.

Бързото ми издигане до е'лир ме отчужди от повечето останали студенти.

Независимо дали ми завиждаха или се възхищаваха от мен, по-голямата част от тях се държаха на разстояние от мен.

И, разбира се, не трябва да забравяме Амброуз. Да бъдем наречени просто врагове, значеше да пропуснем цялата пикантерия, свързана с нашите взаимоотношения. По-скоро сякаш и двамата бяхме сключили някакво делово партньорство, за да преследваме по-ефективно общата си цел да се мразим един друг.

Все пак въпреки враждата ми с Амброуз ми оставаше достатъчно свободно време. Тъй като не можех да го прекарвам в Архива, използвах част от него, за да подхранвам набъбващата си репутация.

Виждате ли, драматичното ми влизане в Университета доста бе разбунило духовете. Влязох в Арканум за три дни, вместо за обичайните три семестъра. Бях по-млад от останалите членове с почти две години. Открито бях предизвикал един от магистрите пред собствения ми курс и въпреки това бях избегнал изключването. Когато ме биха с камшик, не плаках и не кървях.

На всичкото отгоре, очевидно бях успял да вбеся магистър Елодин до такава степен, че ме беше хвърлил от покрива на Грънчарницата. Оставих историята да се разпространява в този й вид, защото това беше за предпочитане пред смущаващата истина.

Като цяло това се оказа достатъчно, за да започнат да се носят постоянни слухове за мен, и аз реших да се възползвам от ситуацията. Репутацията е нещо като броня или оръжие, което можеш да размахваш заплашително при нужда. Реших, че щом така или иначе ще ставам арканист, мога спокойно да бъда и добре известен арканист.

Така че уж случайно изпуснах малко информация — че са ме приели без препоръка, че магистрите ми бяха дали три таланта, за да започна обучението си, вместо да ме карат да плащам такса. Че бях оцелял три години из улиците на Тарбеан единствено благодарение на съобразителността си.

Дори разпространих няколко слуха, които бяха пълни безсмислици, толкова безобразни лъжи, че хората ги повтаряха, макар да бе очевидно, че са абсурдни — че имам демонска кръв, че виждам в тъмното, че спя само по един час всяка нощ. Че когато има пълнолуние, говоря насън на странен език, който никой не може да разбере.

Базил, бившият ми съквартирант от Мюз, ми помогна да пусна тези слухове. Аз си измислях историите, той ги разказваше на няколко човека, след това заедно наблюдавахме как те се разпространяваха като горски пожар. Беше доста забавно занимание.

Но продължаващата ми вражда с Амброуз вдигна репутацията ми повече от всичко друго. Всеки беше смаян, че бях посмял открито да предизвикам първородния син на могъщ благородник.

През този първи семестър с него имахме няколко драматични срещи. Няма да ви занимавам с подробности. Пътищата ни се кръстосваха случайно и той правеше някой безцеремонен коментар с достатъчно силен глас, така че всеки в стаята да го чуе. Или пък ми се подиграваше уж под формата на комплимент: „_Трябва_ да ми кажеш кой те подстригва…“

Всеки, който имаше поне частица здрав разум, знаеше как да се справя с арогантните благородници. Шивачът, когото бях тормозил в Тарбеан, знаеше какво да направи. Преглъщаш, навеждаш глава и гледаш всичко да мине колкото може по-бързо.

Но аз _винаги_ отвръщах на удара с удар и макар Амброуз да беше интелигентен и да умееше да говори сравнително изискано, езикът му не можеше да се сравнява с езика, който бях научил като член на трупа. Бях израсъл на сцената и острият ми ум на Рух ми помагаше да излизам победител при нашите словесни престрелки.

Въпреки това Амброуз продължаваше да си го търси като куче, което беше твърде глупаво, за да избяга на бодливо прасе. Той се опитваше да ме захапе и накрая си тръгваше с лице, цялото покрито с бодли. И след всяка наша раздяла се мразехме един друг малко повече от преди.

Хората забелязваха това и до края на семестъра вече бях придобил репутацията на безразсъден храбрец. Но истината беше, че това едва ли можеше да се нарече храброст.

Виждате ли, има разлика. В Тарбеан бях научил какво е истински страх. Страхувах се от глада, от пневмония, от стражниците с подкованите ботуши, от по-големите момчета с ножове от парчета счупено стъкло. Да се изправя срещу Амброуз не изискваше истинска смелост от моя страна. Просто не изпитвах какъвто и да е било страх от него. За мен той беше просто един надут клоун. Мислех го за безобиден.

Бях глупак.

> 48.

> Антракт — друг вид тишина

Баст седеше в странноприемницата „Пътният камък“ и се опитваше да държи неподвижни ръцете в скута си. Той преброи петнайсет вдишвания от последните думи, изречени от Квоте, и невинното мълчание, което се бе насъбрало около тримата мъже като вода от бистро езеро, започваше да притъмнява и да се превръща в друг вид тишина. Баст отново си пое дъх — за шестнайсети път — и се приготви за момента, който се страхуваше, че наближава.

Нямаше да е справедливо да се каже, че Баст не се страхува от нищо, защото само глупците и свещениците не се плашат от нищо. Но истината беше, че твърде малко неща можеха да го накарат да загуби самообладание. Например височините не му харесваха особено. А големите летни бури, които минаваха по тези места, затъмняваха небето и изкореняваха дъбове с дълбоки коренища, го караха да се чувства неприятно дребен и беззащитен.

Но стигнеше ли се наистина до това, нищо не можеше наистина да го уплаши — нито бури, нито високи стълби, нито дори скраелите. Баст беше толкова храбър, че беше почти неустрашим. Нищо не би го накарало да пребледнее, а дори и да го стореше, бледността му не траеше дълго.

О, мисълта, че някой би искал да му навреди, със сигурност не му се нравеше. Да го прободе с остро желязо, да го обгори с горещи въглени — такива неща. Но това, че не би искал да види кръвта да излиза от тялото му, не означаваше, че наистина се страхува от подобни неща. Той просто не искаше това да му се случва. Да изпитваш истински страх, означава постоянно да мисли за нещо. И тъй като нищо подобно не тормозеше съзнанието на Баст, то в сърцето си той всъщност не се страхуваше от нищо.

Но сърцата се променят. Преди десет години той се бе изпуснал, докато се катереше по едно високо ренелово дърво, за да откъсне плод за момичето, което харесваше.

След като се бе подхлъзнал, беше висял една дълга минута с главата надолу, преди да падне. През тази дълга минута в него се беше загнездил малък страх, който оттогава не го бе напускал.

По същия начин напоследък Баст беше научил един нов страх. Само преди година той беше толкова безстрашен, колкото всеки здравомислещ човек се надява да бъде, но сега Баст се страхуваше от тишината. Не от обикновената тишина, която се дължеше просто на липсата на неща, които да се движат и издават шум. Баст се страхуваше от дълбоката, изтощителна тишина, която понякога се надипляше около учителя му като невидим покров.

Баст отново си пое дъх — за седемнайсети път. Той се опитваше да не стиска твърде силно ръцете си, докато чакаше дълбоката тишина да нахлуе в стаята. Изчака, докато тя изкристализира и покаже зъбите си по ръбовете на тихото спокойствие, което се бе разляло в „Пътният камък“. Баст добре знаеше как идва тази тишина — като скрежа, който се излива от скованата зимна земя и втвърдява разтопената чиста вода в коловозите от каруците.

Но преди Баст да успее отново да си поеме дъх, Квоте се изправи на стола си и направи жест на Летописеца да остави перото си. Баст почти се разплака, когато почувства как тишината се разпръсна като подплашено ято черни птици.

Квоте въздъхна с нещо средно между раздразнение и примирение.

— Трябва да призная, че не знам как да подходя към следващата част от историята.

Уплашен, че мълчанието ще продължи твърде дълго, Баст изчурулика:

— Защо тогава просто не ни разкажеш първо по-важното? След това можеш да се върнеш назад и към други неща, ако е необходимо.

— Де да беше толкова просто — остро отвърна Квоте. — Кое е по-важното? Моята магия или моята музика? Моите победи или моите безумия?

Баст поруменя и прехапа устни.

Квоте издиша внезапно и шумно.

— Съжалявам, Баст. Това е добър съвет, каквито се оказват повечето иначе привидно глупави съвети. — Той отблъсна стола си от масата. — Но преди да продължим, имам някои нужди в реалния свят, на които не мога повече да не обръщам внимание. Бихте ли ме извинили за момент?

Летописеца и Баст също се изправиха, за да протегнат краката си и да се погрижат за своите собствени нужди. Баст запали лампите. Квоте донесе още сирене, хляб и наденица с много подправки. Започнаха да се хранят и положиха някакви усилия да водят учтив разговор, но мислите им бяха другаде и продължаваха да се връщат отново и отново към историята.

Баст изяде половината от цялата храна. Летописеца също хапна порядъчно, макар и по-скромно количество. Квоте хапна една-две хапки, преди да заговори:

— Да продължаваме тогава. Музика и магия. Победи и безумия. Помислете — от какво има нужда нашата история? Какъв жизненоважен елемент й липсва?

— Жени, Реши — незабавно отвърна Баст. — Жените са наистина твърде оскъдни.

— Не _жени_, Баст — усмихна се Квоте, — а _една_ жена. По-точно _Жената_. — Квоте погледна Летописеца. — Не се съмнявам, че си подочул това-онова. Ще ти разкажа истината за нея. Макар да се опасявам, че няма да се справя с това предизвикателство.

Летописеца взе перото си, но преди да успее да го потопи и мастилото, Квоте вдигна ръка.

— Нека да кажа едно нещо, преди да започна. В миналото съм разказвал истории, обрисувал съм картини с думи, изричал съм тежки лъжи и още по-тежки истини. Веднъж пях на един слепец за цветовете. Свирих седем часа, но накрая той каза, че ги е видял — зелено, червено и златно. Мисля, че това ще е дори по-трудно. Да се опитам да ви накарам да я разберете само с помощта на думите. Никога не сте я виждали. Никога не сте чували гласа й. Няма как да знаете.

Квоте махна на Летописеца да вземе перото си.

— Но все пак ще опитам. Сега тя е готова и очаква своята роля. Нека подготвим сцената за нейното появяване…

> 49.

> Природата на лудостта

Към всички наистина откачени неща трябва да се подхожда грижливо и с внимание. Да се опитваш да ги доближиш крадешком е безполезно. Откачените неща разпознават това и знаят какво представлява — лъжа и клопка. Макар откачените неща да си играят на котка и мишка и понякога дори да падат в жертва на играта, те всъщност никога не й се дават до край.

И така. Към темата за тази жена трябва да подходим бавно, грижливо и с внимание. Нейната лудост е тъй необуздана, че се боя да я доближа твърде бързо, пък било то и само с думи. Ако съм непредпазлив, мога да подплаша самата представа за нея и тя внезапно да отлети.

И така, в името на бавния и грижлив подход с внимание сега ще ви разкажа как се запознах с нея. И за да го направя, ще трябва да разкажа и за събитията, които ме доведоха — общо взето, пряко волята ми — от другата страна на реката, в Имре.

* * *

Завърших първия си семестър с три сребърни таланта и един йот. До неотдавна това би ми изглеждало като цялото богатство на света. Сега просто се надявах, че тези пари ще ми стигнат за таксата за обучение за още един семестър и легло в Мюз.

Последният цикъл на всеки семестър в Университета беше запазен за приемни изпити. Заниманията се отменяха и магистрите прекарваха по няколко часа от всеки ден в провеждане на изпити.

Таксата за обучението ти за следващия семестър зависеше от това как ще се представиш. Денят и часът на явяването ти на приемен изпит се определяха чрез лотария.

От кратката беседа зависеше страшно много. Ако не отговориш на няколко въпроса, това лесно можеше да доведе до удвояването на таксата ти. Поради това по-късният жребий за явяване на изпит по време на цикъла беше много ценен, защото осигуряваше на студентите повече време за учене и подготовка. След като лотарията приключеше, се провеждаше бурна търговия за определените дни и часове за изпити. Плащаха се пари и се правеха услуги, докато всеки се стремеше да се докопа до най-подходящото за него време.

Имах късмета да ми се падне сутрешен час на Сендлинг — последния ден на приемните изпити. Ако исках, можех да продам своя жребий, но предпочитах да използвам допълнителното време за учене. Знаех, че трябваше да се представя блестящо, защото вече няколко от магистрите не бяха с особено добри впечатления за мен.

За предишната ми хитрост с шпионирането не можеше и думи да става. Сега бях наясно, че може да ме изключат за това и не исках да рискувам.

Въпреки дългите дни учене, които прекарах заедно с Уил и Сим, приемният изпит се оказа труден. Отговорих с лекота на много от въпросите, но Хеме се държеше открито враждебно и задаваше въпроси с повече от един възможен отговор, така че каквото и да отговорех, все не беше вярно. Брандеур също ми създаваше затруднения и очевидно помагаше на Хеме да се заяжда с мен. Лорен беше непроницаем, но можех да почувствам неодобрението му, макар то да не бе изразено на лицето му.

След това се въртях неспокойно, докато магистрите обсъждаха таксата ми за обучение.

В началото гласовете бяха спокойни и приглушени, след това станаха по-силни. Накрая Килвин се изправи и размаха пръст на Хеме, като крещеше и удряше с юмрук по масата с другата си ръка. Хеме запази по-голямо хладнокръвие, отколкото бих имал аз, ако бях изправен срещу тежащия над сто и двайсет килограма разярен и ревящ изобретател.

След като ректорът успя да възстанови реда, бях повикан и ми дадоха разписката: „Е'лир Квоте. Есенен семестър. Такса за обучение: 3 Тлт. 9 Йт. 7 Же.“

Осем йота повече, отколкото имах. Докато излизах от Залата на магистрите, се опитах да потисна неприятното усещане в стомаха си и да измисля начин, по който да се сдобия с повече пари до обед на следващия ден.

Спрях за кратко при кеалдишките сарафи от тая страна на реката. Както и подозирах, те не пожелаха да ми отпуснат и пукнат шим. Макар да не бях изненадан, това ми подейства отрезвяващо и отново ми напомни колко различен бях от останалите студенти. Те имаха семейства, които им плащаха таксите и им осигуряваха пари, за да си покрият ежедневните разходи. Те имаха почтени имена — срещу които в случай на нужда можеха да им заемат пари. Притежаваха вещи, които можеха да заложат или продадат. В най-лошия случай — имаха домове, където да се върнат.

Аз не разполагах с нито едно от тези неща. Ако не успеех да намеря още осем йота за таксата, нямах място на света, където да отида.

Най-простото решение изглеждаше да взема пари назаем от приятел, но аз ценях шепата си приятели твърде много, за да рискувам да ги загубя заради пари. Както обичаше да казва баща ми: „Има два сигурни начина да загубиш приятел — единият е да вземеш от него пари назаем, а другият е да му дадеш.“

Освен това правех всичко възможно никой да не разбере за моята бедност.

Гордостта е глупаво нещо, но е и могъща сила. Не бих поискал пари от тях, освен в най-краен случай.

За кратко обмислях възможността да открадна парите, но знаех че е лоша идея. Ако ме хванеха с ръка в нечий джоб, нямаше да ми се размине само с окови около врата. В най-добрия случай щяха да ме вкарат в затвора и да ме съдят според железния закон. А в най-лошия — щях да застана „между рогата“ и да ме изключат за „поведение, неподобаващо на член на Арканум“. Не можех да рискувам.

Имах нужда от гаелет — един от онези опасни мъже, които даваха пари назаем на отчаяните хора. Може да сте ги чували с романтичното име „медните ястреби“, но по-често ги наричат шим биячи или давачи. Независимо как ги наричат, ги има навсякъде. Стига само да ги откриеш. Те са доста потайни, защото в най-добрия случай занаятът им може да бъде наречен „не съвсем законен“.

Но животът в Тарбеан ме бе научил на едно-друго. Прекарах няколко часа в обикаляне на най-съмнителните кръчми около Университета, като завързвах непринудени разговори и задавах непринудени въпроси.

След това посетих една заложна къща, която се казваше „Огънатото пени“ и зададох няколко по-целенасочени въпроса. Накрая научих къде трябва да отида. От другата страна на реката — в Имре.

> 50.

> Преговори

Имре беше малко повече от три километра от Университета, разположен на източния бряг на река Ометхи. Тъй като се намираше на едва два дни път с бърза карета от Тарбеан, много заможни благородници, политици и придворни живееха там. Мястото беше в удобна близост до центъра на Федерацията, като същевременно беше достатъчно далеч от миризмата на развалена риба, горещ катран и повръщано, произвеждана от пияните моряци.

Имре беше център на изкуствата. Имаше музиканти, драматурзи, скулптори, танцьори и представители на десетки други по-незначителни изкуства, дори и най-незначителното от всички — поезията. Изпълнителите идваха тук, защото Имре предлагаше онова, от което всеки артист се нуждае най-много — критична и щедра на оценки публика.

Друго предимство на Имре беше близостта му до Университета. Наличието на канализация и симпатичните лампи допринасяха за това въздухът да е чист. Качественото стъкло също беше в изобилие, така че прозорците и огледалата бяха нещо обикновено. Очила и други видове лещи също се намираха лесно, макар да бяха скъпи.

Въпреки това двете градчета не се обичаха много-много. На по-голямата част от жителите на Имре не им харесваше мисълта за хилядите умове, играещи си с тъмни сили, които беше по-добре да бъдат оставени на мира.

Ако човек се заслушаше в онова, което си говореха обикновените граждани, можеше лесно да забрави, че са минали близо триста години, откакто в тази част на света за последен път са изгорили арканист на клада.

Справедливостта изисква да се спомене, че Университетът също изпитваше известно презрение към жителите на Имре, като ги намираше за самодоволни и упадъчни. Изкуствата, които бяха на такава висока почит в Имре, бяха считани за повърхностни от хората в Университета.

За студентите, напуснали Университета, често използваха израза, „че са минали от другата страна на реката“, с което се намекваше, че умовете, които са твърде слаби за академичните науки, се задоволяват със занимания с изкуство.

И края на краищата и двете страни бяха твърде критични една към друга.

Университетските студенти се оплакваха от лекомислените музиканти и празноглавите актьори и след това стояха на опашка, за да плащат за изпълненията им.

Жителите на Имре пък недоволстваха от това, че само на няколко километра разстояние от тях се практикуват неестествени изкуства, но когато някой акведукт се сгромолясаше или някой внезапно се разболееше, тичаха да повикат инженерите или докторите, обучени в Университета.

Като цяло двете страни поддържаха отдавнашно и неспокойно примирие, докато се оплакваха и неохотно се търпяха едни други.

В крайна сметка тези хора имаха своите ползи, но просто никой не би искал дъщеря му да се ожени за някой от тях…

Тъй като Имре беше рай за музиката и драмата, вероятно бихте си помислили, че аз прекарвах много време там, но нищо не би могло да бъде по-далеч от истината. Бях ходил там само веднъж. Уилем и Симон ме бяха завели в една кръчма, където свиреше трио умели музиканти — лютня, флейта и барабан. Купих си една малка бира за половин пени и се отпуснах, като възнамерявах да се насладя изцяло на вечерта с приятелите си…

Но не успях. Само няколко минути след началото на музиката аз буквално изхвърчах от стаята. Много се съмнявам, че бихте разбрали защо го направих, но предполагам, че ще трябва да се опитам да ви обясня, за да могат нещата да придобият поне някакъв смисъл.

Не можех да търпя да съм близо до музика и да не съм част от нея. Беше нещо като това да видиш жената, която обичаш, да си легне с друг мъж. Не. Не точно това. Беше като…

Беше като сладкоядите, които бях виждал в Тарбеан. Разбира се, смолата денер беше напълно незаконна, но това нямаше особено значение в повечето части на града. Смолата се продаваше във восъчна хартия като бонбоните за смучене или лактата. Дъвченето й те изпълва с еуфория. Блаженство. Доволство.

Но след няколко часа започваш да трепериш, изпълнен с отчаян глад за още и този глад става все по-силен, колкото по-дълго я използваш. В Тарбеан веднъж видях младо момиче на не повече от шестнайсет години с издайнически празни очи и неестествено бялата усмивка на безнадеждно пристрастените. Тя просеше смола от един моряк, който подигравателно я държеше така, че тя да не може да я стигне. Той й каза, че ще й даде, ако тя се съблече гола и му потанцува направо на улицата.

Тя го стори, без да я е грижа кой я гледа, без да мисли, че е насред зима и краката й стъпват в педя сняг.

Свали дрехите си и започна да танцува отчаяно, тънките й крайници бяха бледи и трепереха, а движенията й — жалки и конвулсивни.

След това, когато морякът се разсмя и поклати глава, тя падна на колене в снега и започна да се моли и плаче, като се вкопчваше като обезумяла в краката му и му обещаваше всичко, абсолютно всичко…

Ето така се чувствах, когато гледах как музикантите свирят. Не можех да търпя. Ежедневната липса на възможност да свиря беше за мен като болка в зъба, с която съм свикнал. Можех да живея с нея. Но да видя онова, за което толкова копнеех, пред очите си, беше повече, отколкото можех да понеса.

Затова избягвах Имре, докато проблемът с таксата за втория ми семестър не ме принуди отново да прекося реката. Научих, че Деви е човекът, от когото всеки може да поиска заем, независимо колко безнадеждни са обстоятелствата.

* * *

И така, преминах от другата страна на Ометхи по Каменния мост и се отправих към Имре. Мястото, където Деви сключваше сделките си, беше в една уличка, нагоре по тясното стълбище зад един месарски магазин. Тази част на Имре ми напомни за крайбрежния квартал на Тарбеан. Наситената миризма на гранясала мазнина от месарницата отдолу ме изпълни с благодарност, че подухва хладен есенен бриз.

Пред тежката врата за момент се поколебах и погледнах надолу по уличката. Предстоеше ми да се забъркам в опасна сделка.

Кеалдишките лихвари могат да те изправят пред съда, ако не им върнеш заема. Гаелетът просто ще изпрати да те пребият или ограбят, или и двете. Постъпката ми не беше особено умна. Играех си с огъня.

Но нямах никакъв друг по-добър избор. Поех си дълбоко дъх, изправих рамене и почуках на вратата.

Избърсах потните си длани в наметалото, надявайки се, че ще са достатъчно сухи, когато стисна ръката на Деви. В Тарбеан бях научил, че най-добрият начин да се справиш с тоя вид хора е да се държиш спокойно и самоуверено. Занаятът им се състоеше в това да се възползват от слабостите на останалите.

Чух звука от дръпването на тежко резе, след това вратата се отвори, за да разкрие младо момиче с права жълтеникавочервена коса, обрамчваща палавото лице на малка фея. Тя ми се усмихна сладко като напъпило цвете.

— Да?

— Търся Деви.

— Намери я — отвърна просто тя. — Влизай.

Влязох и тя затвори вратата след себе си, като върна желязното резе обратно на мястото му. Стаята беше без прозорци, но добре осветена и изпълнена с миризмата на лавандула, която ми подейства освежаващо след вонята на улицата. По стените имаше драперии, но единствените истински мебели бяха малко бюро, лавица за книги и широко легло с балдахин, около което завесите бяха дръпнати.

— Моля — каза тя и направи жест към бюрото, — заповядай, седни.

Тя се настани от другата страна и скръсти ръце върху плота. Поведението й ме накара да се усъмня пак във възрастта й. Бях я преценил погрешно заради дребния й ръст, но при всички положения не можеше да е по-възрастна от двайсетина години — и определено не беше това, което бях очаквал да открия.

Деви примигна разтапящо към мен.

— Нужен ми е заем — казах аз.

— А какво ще кажеш преди това да ми се представиш? — усмихна се тя. — Ти вече знаеш как се казвам аз.

— Квоте.

— Наистина ли? — Тя повдигна вежди. — Чувала съм едно-друго за теб. — Измери ме с поглед от горе до долу. — Представях си те по-висок.

_И аз можех да кажа същото._ Ситуацията ме беше объркала.

Бях се подготвил за мускулест главорез и преговори, изпълнени с прикрити заплахи и перчене. Не знаех как да се държа с това усмихнато момиче.

— Какво си чувала? — попитах, за да запълня мълчанието. — Надявам се да не е нещо лошо.

— И добро, и лошо — ухили се тя, — но не и отегчително.

Скръстих ръце, за да ги държа на едно място.

— И как точно ще направим сделката?

— Май не си много по задявките, а? — отвърна тя и въздъхна леко разочаровано. — Добре тогава, да пристъпим направо към работата. Колко ти трябват?

— Само около талант — отговорих аз, — по-точно осем йота.

Тя сериозно поклати глава и жълтеникавочервената й коса се разлюля напред-назад.

— Страхувам се, че не мога да го направя. Не си заслужава да си губя времето с дребни заеми.

— И за колко си заслужава да си загубиш времето? — намръщих се аз.

— Четири таланта — отвърна тя, — това е минимумът.

— А лихвата?

— Петдесет процента всеки два месеца. Така че, ако искаш да заемеш парите за възможно най-кратко време, тя ще бъде два таланта в края на срока. Ако искаш, можеш да платиш целия дълг от шест таланта. Но докато не си получа цялата главница обратно, лихвата ще си остане два таланта всеки два месеца.

Кимнах, без да съм особено изненадан. Това беше около четири пъти повече, отколкото вземаше и най-алчният лихвар.

— Но така аз ще плащам лихва върху пари, от които всъщност нямам нужда.

— Не — каза тя и ме погледна сериозно в очите, — плащаш лихва на парите, които си заел. Такава е сделката.

— Какво ще кажеш за два таланта? — попитах аз. — Тогава в края…

— Не сме тук, за да се пазарим — прекъсна ме Деви с махване на ръка. — Просто те информирам какви са условията на заема. — Тя се усмихна извинително. — Съжалявам, че не бях достатъчно ясна още в началото.

Погледнах я — държеше раменете си изправени и ме гледаше право в очите.

— Добре. Къде да се подпиша? — казах след малко.

Тя ме изгледа с известно недоумение и леко сбърчи чело.

— Няма нужда да подписваш каквото и да било.

Отвори едно чекмедже и извади кафяво шишенце със стъклена запушалка. След това сложи на бюрото до нея дълга игла.

— Трябва ми само малко кръв.

Вкамених се на стола, отпуснал ръце покрай тялото си.

— Не се безпокой, иглата е чиста. Трябват ми само три хубави капки.

Най-накрая успях да си възвърна гласа:

— Сигурно се шегуваш.

Деви наклони главата си на една страна и в ъгълчето на устата й заигра лека усмивка.

— Не го ли знаеше? — попита изненадано. — Рядко се случва някой да дойде тук, без да е наясно за какво става дума.

— Не мога да повярвам, че някой наистина… — не довърших, защото не можех да намеря точните думи.

— Не всеки го прави — каза тя. — Обикновено клиентите ми са студенти или бивши студенти. Хората от тая страна на реката биха ме помислили за вещица или демон, или някаква подобна глупост. Членовете на Арканум знаят много добре защо искам кръв и какво мога да направя с нея.

— И ти ли си член на Арканум?

— Бивш — отвърна тя и усмивката й леко помръкна. — Успях да стана ре'лар, преди да напусна. Знам достатъчно, та с малко от твоята кръв да не можеш никога да се скриеш от мен. Мога да те открия навсякъде.

— И освен това — добавих аз, докато скептично си мислех за восъчната кукла на Хеме, която направих в началото на семестъра, това беше само един косъм, кръвта беше много по-ефективна за създаване на връзка — можеш да ме убиеш.

— Ужасно глупав си, за да си новата блестяща звезда на Арканум. Помисли отново. Щях ли да остана в занаята, ако се занимавах с престъпления?

— Магистрите знаят ли за това?

— В името на божието тяло, разбира се, че не — засмя се тя. — Както не знаят и полицаят, свещеникът или пък майка ми. — Тя посочи себе си и след това мен. — Знаем аз и ти. Обикновено това е достатъчно за осигуряването на добри делови взаимоотношения.

— А _необикновено_? — попитах. — Ако нямам парите в края на срока? Какво тогава?

— Тогава ще намерим някакво решение помежду си. — Тя разпери ръце и безгрижно сви рамене. — Като разумни хора. Може би ще работиш за мен. Ще ми казваш тайни. Ще ми правиш услуги.

Тя се усмихна на смущението ми и ми хвърли бавен, насмешлив и развратен поглед.

— Ако се случи най-лошото и се окаже, че ти си крайно неотзивчив, вероятно бих могла да продам кръвта ти, за да си покрия загубите. Всеки има врагове — тя спокойно сви рамене, — но нещата никога не са стигали чак дотам. Заплахата обикновено е достатъчна, за да накара хората да внимават.

Тя видя изражението на лицето ми и раменете й се отпуснаха леко.

— Хайде сега — меко каза тя, — ти дойде тук, очаквайки да се изправиш срещу някой дебеловрат гаелет със страховити юмруци. Беше готов да сключиш сделка с някой, който щеше да те пребие от бой, ако закъснееш и един ден. Моят начин е по-добър. По-прост.

— Това е лудост — заявих аз и се изправих, — изобщо не съм съгласен.

Веселото изражение на Деви помръкна.

— Я се вземи в ръце — каза тя, очевидно раздразнена. — Държиш се като фермер, който си мисли, че се опитвам да му купя душата. Това е просто малко кръв, за да не те изпускам от поглед. Нещо като гаранция. — Тя направи успокоителен жест с двете ръце, сякаш приглаждаше въздуха. — Добре, виж какво ще ти кажа. Ще ти позволя да заемеш половината от минимума. — Тя ме погледна очаквателно. — Два таланта. Това прави ли нещата по-лесни за теб?

— Не — отказах аз, — съжалявам, че ти изгубих времето, но не мога да го направя. Има ли други гаелети наоколо?

— Разбира се — хладно отвърна тя, — но не съм особено склонна да ти дам тази информация. — Тя насмешливо наклони глава. — Между другото, днес е Сендлинг, нали? Не трябва ли да платиш таксата си до утре на обяд?

— Тогава сам ще ги открия — отсякох.

— Сигурна съм, че умно момче като теб ще се справи. — Деви ме отпрати с махване на ръка. — Можеш и сам да намериш изхода. Ще си спомняш с копнеж за мен след два месеца, докато някой главорез избива зъбите от хубавата ти малка глава.

* * *

След като напуснах Деви, закрачих нервно и раздразнено по улиците на Имре. Опитвах се да измисля решение на проблема си.

Имах доста добър шанс да върна заема от два таланта. Надявах се скоро да се издигна в йерархията на Рибарника. Позволяха ми веднъж да се занимавам със собствени проекти, можех да започна наистина да изкарвам пари. Всичко, което трябваше да направя, беше да посещавам заниманията достатъчно дълго. Беше просто въпрос на време.

Точно това се опитвах да направя — да получа време назаем. Още един семестър.

Кой можеше да предвиди какви възможности можеха да ми се открият през следващите два месеца?

Но макар да се опитвах да убедя сам себе си, знаех истината. Идеята не беше добра. Просто си просех неприятности по този начин. Можех да преглътна гордостта си и да видя дали Уил или Сим, или Совой няма да ми заемат осемте йота, от които се нуждаех. Въздъхнах, примирен с мисълта, че този семестър ще се наложи да спя навън и да се храня с каквото намеря. Поне се утешавах, че няма начин да е толкова зле, колкото в Тарбеан.

Тъкмо се готвех да тръгна обратно към Университета, когато неспокойната ми разходка ме отведе пред прозореца на една заложна къща. Пръстите ме засърбяха и ми напомниха за старата болка…

— Колко искате за седемструнната лютня? — попитах.

И до ден-днешен не мога да си спомня как се озовах в магазина.

— Точно четири таланта — весело отвърна собственикът.

Предположих, че или беше нов в занаята, или пиян. Съдържателите на заложни къщи никога не са весели, дори и в богатите градове като Имре.

— А — казах аз, без да се опитвам да скрия разочарованието си. — Мога ли да й хвърля един поглед?

Той ми я подаде. Нямаше много за гледане. Линиите на дървото бяха неравни, лакът груб и издраскан. Прагчетата бяха направени от черва и се нуждаеха от замяна, но това не ме безпокоеше особено, защото и без това обикновено свирех без прагчета.

Тялото беше от палисандрово дърво, така че звукът й едва ли щеше да е много изтънчен. Но, от друга страна, палисандърът щеше да се чува по-добре в някоя претъпкана кръчма, преминавайки през шума от неспиращите разговори. Почуках с пръст върху корпуса и той издаде звънлив звук. Плътен, но не хубав. Започнах да настройвам инструмента, за да имам извинение да го подържа малко по-дълго.

— Мога да ти сваля до три и половина — каза мъжът зад щанда.

Наострих уши, защото ми се стори, че долових в гласа му отчаяние.

Дойде ми наум, че една грозна, употребявана лютня може и да не е толкова лесна за продаване в град, пълен с благородници и преуспяващи музиканти.

— Струните са стари — поклатих глава аз.

Всъщност те си бяха добри, но аз се надявах, че той не го знае.

— Така е — каза той и затвърди убеждението ми, че нищо не разбира, — но струните са евтини.

— Предполагам — казах аз със съмнение в гласа.

Целенасочено настроих струните така, че тоновете леко да се разминават един с друг. Изсвирих един акорд и се заслушах в стържещия звук. Огледах грифа на лютнята с кисел и несигурен поглед.

— Мисля, че грифът е напукан — ударих един минорен акорд, който прозвуча още по-зле. — Не ти ли звучи като напукан? — дръннах акорда отново, този път по-силно.

— Три таланта и два йота? — с надежда ме попита той.

— Не е за мен. За по-малкия ми брат е. Копеленцето не оставя моята лютня на мира.

Отново дръпнах струните и направих гримаса.

— Може и да не харесвам много малкия досадник, но не съм чак толкова жесток, че да му купя лютня с некачествен гриф. — Направих многозначителна пауза и когато той не предложи нищо, добавих: — Не и за три таланта и два йота.

— А за три?

Отстрани изглеждаше, че държа лютнята небрежно и незаинтересовано, но в сърцето си аз я стисках ожесточено, чак пръстите ми бяха побелели. Не мога да се надявам, че ще ме разберете. Когато чандрианите избиха моята трупа, те разрушиха всичко, което за мен представляваше семейство и дом. Но по някакъв начин, когато в Тарбеан лютнята на баща ми беше счупена, това ме бе накарало да се почувствам още по-зле. Сякаш бях загубил крайник или око, или друг жизненоважен орган. Без моята музика се бях скитал полужив в продължение на години из Тарбеан, като осакатен ветеран или жив мъртвец.

— Виж сега — казах му аз направо, — имам два таланта и два йота, които мога да ти дам — извадих кесията си. — Можеш да ги вземеш или това грозно нещо ще събира прах на най-горния рафт още десет години.

Погледнах го право в очите, като внимавах да не си проличи колко силна нужда имам от инструмента. Бих направил всичко, за да задържа тази лютня. Бих танцувал гол в снега. Бих се вкопчвал треперещ и обезумял в краката му, готов да му обещая всичко, абсолютно всичко…

Отброих два таланта и два йота на щанда между нас — това бяха почти всичките пари, които бях спестил за таксата за този семестър. Всяка монета изщракваше с остър звук, когато я притисках върху масата.

Той ме изгледа дълго, преценяваше ме. Оставих още един йот и зачаках. И продължих да чакам. Когато накрая той протегна ръка, за да вземе парите, на лицето му имаше измъчено изражение — същото, което бях виждал и на лицата на останалите съдържатели на заложни къщи.

* * *

Деви отвори вратата и се усмихна.

— Виж ти, честно казано, не очаквах да те видя отново. Влизай. — Тя залости вратата след мен и се отправи към бюрото си. — Но не мога да кажа, че съм разочарована. — Тя ме погледна през рамо и дяволитата й усмивка отново проблесна. — Очаквам с нетърпение да направя някоя малка сделка с теб. — Седна. — Значи два таланта?

— Всъщност по-добре да са четири — отвърнах.

Тъкмо щяха да ми стигнат, за да си платя таксата и легло в Мюз. Аз можех да спя навън на дъжда и вятъра. Лютнята ми обаче заслужаваше нещо по-добро.

— Чудесно — каза тя и извади шишенцето и иглата.

Не трябваше да наранявам върховете на пръстите си, защото ми бяха нужни, затова убодох опаката страна на дланта си, оставих трите капки кръв бавно да се съберат и да паднат в малкото шишенце. Подадох го на Деви.

— Пусни вътре и иглата.

Сторих го.

Деви намаза запушалката на бутилката с някакво прозрачно вещество и затвори с нея гърлото на шишето.

— Малко хитроумно лепило от твоите приятели от другата страна на реката — обясни тя. — Така не мога да отворя шишето без да го счупя. Когато си изплатиш дълга, ще си го получиш обратно непокътнато и ще можеш да спиш спокойно, като знаеш че не съм запазила кръвта ти за себе си.

— Освен ако нямаш и разтворител за лепилото — отбелязах аз.

Деви ми хвърли остър поглед.

— Май не ми се доверяваш особено, а?

Тя порови из чекмеджето, извади малко восък за запечатване и започна да го нагрява върху лампата на бюрото.

— Предполагам, че нямаш печат, пръстен или нещо подобно? — попита тя, докато мажеше с восък запушалката на шишенцето.

— Ако имах скъпоценности за продаване, нямаше да съм тук — откровено отвърнах аз и притиснах палеца си върху восъка, оставяйки ясно различим отпечатък, — но това би трябвало да свърши работа.

Деви изгравира номер отстрани на шишето с диамантено острие и след това извади лист хартия. Писа известно време и след това го размаха във въздуха, докато чакаше мастилото да изсъхне.

— Можеш да занесеш това на който и да е лихвар и от двете страни на реката — весело каза тя и ми подаде листа. — Беше ми приятно да сключа сделка с теб. Не ме забравяй.

* * *

Тръгнах обратно към Университета с парите в кесията си и успокоително натежаващата лютня, която висеше на ремък от рамото ми. Беше втора ръка, грозна и ми струваше скъпо като пари, кръв и нарушено душевно спокойствие.

Обичах я като свое дете, като дишането, като своята собствена дясна ръка.

> 51.

> Катран и ламарина

В началото на втори семестър Килвин ми позволи да изучавам сигалдрия. Това накара някои хора учудено да повдигнат вежди, но не и в Рибарника, където бях доказал, че работя здраво и съм старателен студент.

Казано с прости думи, сигалдрията е набор от инструменти за канализиране на силите. Нещо като симпатията, но за предмети.

Например ако гравирате на една тухла руната _уле_, а на друга — _дох_, двете руни ще накарат тухлите да прилепнат една към друга, все едно са залепени с хоросан.

Но всъщност не е толкова просто. Това, което се случва на практика, е, че двете руни също така и отблъскват тухлите една от друга със силата на своето привличане.

За да избегнете това, трябва да добавите руната _ару_ на всяка от тухлите. _Ару_ е руната на глината, която кара две парчета глина да прилепнат едно към друго, решавайки по този начин вашия проблем.

Само дето _ару_ и _дох_ не пасват една с друга. Те са с неподходяща форма. За да ги накарате да паснат, трябва да добавите още няколко свързващи руни, като _геа_ и _тех_. После за равновесие трябва да добавите _геа_ и _тех_ и към другата тухла. След това тухлите ще прилепнат една към друга, без да се разделят.

Но това ще стане само ако тухлите са направени от глина — повечето от тях не са. Така че, най-общо казано, е по-добра идея да смесите желязо с керамиката на тухлата, преди да я изпечете. Разбира се, това означава, че ще трябва да използвате _фехр_ вместо _ару_. След това ще трябва да размените _тех_ и _геа_, така че краищата да пасват както трябва…

Както виждате, хоросанът е по-прост и по-надежден начин за залепване на тухлите.

Учех сигалдрия при Камар. Покритият с белези едноок мъж беше портиерът на Килвин. Едва след като човек успееше да му докаже, че добре е проумял сигалдрията, той можеше да премине към свободно чиракуване с някой от по-опитните майстори. Като им помагаш с техните проекти, в замяна те ти показват тънкостите на занаята.

Има сто деветдесет и седем руни. То е като ученето на нов език, само че с близо двеста непознати букви, като човек трябваше сам да си измисля думи. На повечето студенти им беше необходим поне месец учене, преди Камар да прецени, че са готови да продължат. А на някои им отнемаше цял семестър.

На мен ми бяха нужни седем дни, за да стигна от началото до края.

Как ли?

Първо, имах сериозна мотивация. Другите студенти можеха да си позволят да се шляят по време на обучението си. Техните родители или покровители щяха да покрият разходите. Аз от своя страна трябваше бързо да напредна в Рибарника, за да мога да печеля пари, като работя по свои собствени проекти. Таксата вече не ми беше първа грижа — сега приоритетът ми беше Деви.

Второ, бях блестящ. Не просто средно блестящ, а изключително блестящ.

И накрая — чисто и просто извадих късмет.

* * *

Вървях сред бъркотията от покриви на Мейнс с лютнята, окачена на гърба ми. Беше мъждив, облачен полумрак, но вече бях научил пътя. Придържах се към катрана и ламарината, защото знаех, че ходенето по червените керемиди или сивите плочи може да поднесе коварни изненади.

При някоя от реконструкциите на Мейнс единият от дворовете беше напълно изолиран. До него можеше да се достигне само с прекачване през един висок прозорец в една от залите за лекции или като се спуснеш по едно чепато ябълково дърво, ако си на покрива.

Ходех там, за да посвиря на лютнята си. Леглото ми в Мюз не беше подходящо за тази цел. Не само че от тази страна на реката гледаха на музиката като на празно занимание, но освен това и щях да си създам още врагове, ако свирех, докато моите съквартиранти се опитват да спят или учат. Затова идвах тук. Мястото беше идеално, усамотено и практически се намираше съвсем наблизо.

Живият плет беше подивял и моравата беше обрасла с бурени и цветя. Но под ябълковото дърво имаше пейка, която идеално подхождаше на моите нужди. Обикновено идвах късно през нощта, когато Мейнс беше заключен и празен. Но днес беше Тхеден, което означаваше, че ако бързо си изям вечерята, разполагам с около шейсет минути между часа на Елкса Дал и работата ми в Рибарника. Достатъчно време, за да се поупражнявам.

Обаче когато онази нощ стигнах до двора, видях светлина през прозорците. Този ден лекцията на Брандеур продължаваше до късно.

Затова останах на покрива. Прозорците на залата за лекции бяха затворени, така че нямаше голяма вероятност някой да ме чуе.

Опрях гърба си в близкия комин и започнах да свиря. След десетина минути светлината загасна, но аз реших да остана на мястото си, вместо да губя време да слизам долу.

Бях по средата на „Тим и десетте канелки“, когато слънцето се показа иззад облаците. Покривът беше облян от златиста светлина, която преля над ръба и освети малка част от двора по-долу.

Точно тогава чух шума — внезапно шумолене като уплашено животно, което търси да се скрие някъде из двора. Но имаше и нещо друго — звук, който не приличаше на шума, който би издала някоя катерица или заек, докато се шмугва в живия плет. Беше остър звук, съпроводен с леко метално тупване, сякаш някой беше изпуснал тежък железен прът.

Спрях да свиря, а недовършената мелодия остана да се носи в главата ми още известно време. Дали долу имаше друг студент който ме слушаше?

Прибрах лютнята обратно в калъфа й, преди да отида до ръба на покрива и да погледна надолу.

Не можех да видя нищо през дебелия жив плет, който покриваше по-голямата част от източния край на двора. Дали някой не се бе прекачил през прозореца?

Залезът бързо гаснеше и докато се спусна долу по ябълковото дърво, по-голямата част от двора вече тънеше в сянка. Оттук можех да видя, че високият прозорец е затворен — никой не беше дошъл през него. Макар да се стъмваше бързо, любопитството ми надделя над предпазливостта и аз се запромъквах през плета. Там имаше доста празно пространство. Части от плета бяха почти кухи, като зелена черупка от живи клонки, които оставяха достатъчно място, за да може спокойно да се промъкна през тях. Отбелязах си, че това място ще е добро за спане, ако нямам достатъчно пари за легло в Мюз през следващия семестър.

Дори и на намаляващата светлина можех да видя, че аз съм единственият човек там. Нищо по-голямо от заек нямаше къде да се скрие. На слабата светлина не успях да видя и какъв би могъл да е източникът на онзи металически звук.

Като си тананиках лесно запомнящия се припев на „Тим и десетте канелки“, аз запълзях към другия край на живия плет. Едва когато стигнах дотам, забелязах решетката на канализацията. Бях виждал подобни решетки, разпръснати из целия Университет, но тази изглеждаше по-стара и по-голяма. Всъщност отворът й беше толкова голям, че вероятно беше достатъчно широк през него да мине човек, ако решетката се махне.

Хванах колебливо един от хладните метални прътове и дръпнах. Тежката решетка се завъртя около пантата и се вдигна с около десетина сантиметра, преди да спре. На слабата светлина не можех да разбера защо не иска да помръдне повече. Дръпнах по-силно, но тя не поддаде. Накрая се отказах и я пуснах обратно на мястото й. Тя издаде остър, леко метален звук. Сякаш някой беше пуснал на земята тежък железен прът.

След това пръстите ми напипаха нещо, което очите ми бяха пропуснали — лабиринт от вдлъбнатини, гравирани върху повърхността на прътовете. Погледнах по-внимателно и разпознах някои от руните, които бях научил при Камар — _уле_ и _дох_.

После нещо в главата ми прещрака. Припевът от „Тим и десетте канелки“ внезапно пасна на руните, които бях изучавал през последните няколко дни заедно с Камар.

P>

{s}Уле{/s} и {s}дох{/s} —

и двете са за обвързване,

{s}рех{/s} за търсене,

{s}кел{/s} за намиране,

{s}геа{/s} е ключът,

{s}тех{/s} — ключалката,

{s}песин{/s} — водата,

{s}ресин{/s} — скалата.

P$

Преди да мога да продължа нататък, удари шестата камбана. Звукът ме стресна и ме изтръгна от мислите ми. Но докато протягах ръка, за да запазя равновесие, тя не се опря в листа и пръст. Вместо това докоснах нещо кръгло, твърдо и гладко — зелена ябълка.

Излязох от живия плет и се отправих към североизточния ъгъл, където беше ябълковото дърво. На земята нямаше ябълки. Беше твърде рано през годината за тях. Освен това желязната решетка се намираше в противоположния край на малкия двор. Невъзможно беше да се е отърколила чак там. Някой трябваше да я е отнесъл.

Не знаех какво да мисля за всичко това, но тъй като закъснявах за вечерната си смяна в Рибарника, се изкачих по ябълковото дърво, взех си лютнята и забързах към работилницата на Килвин.

По-късно тази нощ вкарах в музиката и останалите руни. Отне ми няколко часа, но след като приключих, вече имах нещо като справочник в главата си. На следващия ден ме изпитваха подробно в продължение на два часа и аз си взех изпита.

* * *

При следващата част от обучението си чиракувах при Манет — възрастният студент с чорлава коса, с когото се запознах още в първите си дни след постъпването в Университета. Манет посещаваше Университета от близо трийсет години и всеки го знаеше като вечния е'лир. Но макар да имахме един и същ ранг, Манет имаше повече практически опит в Рибарника от цяла дузина студенти с по-висок ранг, взети заедно.

Манет беше търпелив и внимателен. Всъщност той ми напомняше за моя стар учител Абенти. Само дето Абенти се скиташе по света като калайджия и не го свърташе на едно място, а всички знаеха, че Манет не желае нищо друго, освен да остане в Университета до края на живота си — стига да можеше.

Манет започна постепенно, като в началото ме учеше на този вид прости формули, които са необходими за два пъти по-здраво стъкло и комини. Под неговото ръководство се учех на изкуството на изобретяването толкова бързо, колкото учех и всичко друго, и не след дълго започнахме да се занимаваме с по-сложни проекти като топлопоглъщатели и симпатични лампи.