Индийски приказки

Едно предсказание

Когато се сбогуваха, старецът, който узна, че искат да отседнат в най-близкия град, им посочи Екачара: до града се отивало за половин ден и там живеел един мъдър брамин, който би им дал подслон.

Мнимите брамини благодариха на любезния отшелник и се отправиха към града.

Като пристигнаха в Екачара, младите принцове и царицата потърсиха къщата на брамина. Както им беше казал отшелникът, този мъдрец ги прие радушно и ги настани в една от двете стаи на къщата си.

Според обичая на брамините, Юдищира, Арджуна и Бхимасена излизаха поред да изпросват скромно храната си. Майката при завръщането ил! разпределяше получената милостиня: поло-Вината за Бхимасена и останалото за Юдищира, Арджуна и Кунти.

Както ходеха по просия, младежите се отдалечаваха понякога от града, навлизаха в гората и стигаха до бреговете на реките и езерата.

Дните минаваха бавно и еднообразно. На принцовете, свикнали на охолство и изтънченост, този живот, изпълнен с лишения и унижения, изглеждаше суров. Вечер се връщаха обезкуражени, съжалявайки за изгубената родина и за щастливите дни. Те се успокояваха само близо до майка си. Една вечер, тъй като бяха особено тъжни, царицата пожела да ги разсее и им разказа тази легенда.

Един цар се отправил на голям и опасен лов в гъста гора в сърцето на Индия. Този лов му бил внушен от един свят брамин. За да изпълни волята му, царят напуснал своя палат и скъпата си съпруга, принцеса с необикновена красота.

Една вечер, уморен от извънредно тежкия ден, царят седнал край реката със сърце изпълнено с тъга и се замечтал за своята красива далечна принцеса. Искало му се да има криле на птица и да излети от някоя скала към палата си, за да прегърне своята съпруга. Но желанието му било неизпълнимо и царят си въздъхнал.

Един сокол долетял.

— Велики царю, защо си тъжен?

— Бих искал да сложа една целувка върху устните на моята съпруга.

— А защо не и я изпратиш?

— Как да сторя това?

— Повери я на един лист. Аз ще го отнеса на принцесата.

Царят откъснал един лист от най-близкото дърво и положил върху му гореща целувка. Соколът взел в човката си това послание на любовта и отлетял към палата.

Когато наближил, го нападнал друг сокол. В борбата той изтървал листа. Вятърът го подхванал и го върнал там, откъдето бил тръгнал. Листът плувнал по повърхността на реката.

Понесен от течението, той стигнал до езерото, край което си почивал царят, излегнат сред цветята. Той познал листа, върху който бил положил целувката. Тъй като искал да си го вземе, проследил го покрай брега, докато не заседнал между тръстиките. Но каква била изненадата му, когато видял между стъблата две новородени деца, момче и момиче, които плачели. Царят отначало се зачудил, после взел децата и без да се колебае, занесъл ги в двореца. По-късно ги осиновил.

Децата расли хубави и здрави и царят ги обикнал като свои.

Но след някое време царят, царицата и придворните дами забелязали нещо странно: момиченцето, при все че било в добро здраве, почнало да издава миризма на риба, която все повече се засилвала. Опитвали различни лекарства: топли бани, скъпи парфюми, лечебни сиропи, нищо не помагало. Тази миризма упорито се разнасяла и ставала все по-неприятна. Тогава царят, страхувайки се, че придворните и царицата, като не могат повече да я понасят, ще напуснат двореца, решил да върне детето в гората.

А то било най-хубавото момиченце, каквото може да си представи човек! Усмихвало се на всички, лицето му греело от красота; очите му, черни и дълбоки, блестели разумно; то разтърсвало кестенявите си къдрици, весело махало с пълните си ръчички и ритало с крачка.

Птичките се съжалили над изоставеното дете и го обкръжили, за да го пазят.

След няколко дни един стар рибар го намерил, щастлив, че то ще може да замести едничката му дъщеря, която наскоро била починала. Той го нарекъл Сати и с нежност го отглеждал.

Сати расла мила и послушна. Тя помагала на старите рибари. Миризмата на риба все така се усещала, странна и остра. Но детето не го било грижа за това; то си живеело честито в колибата на своя втори баща сред гората. През деня рибарят прекарвал пътници от единия бряг на реката до другия; детето се забавлявало, като тичало из гората. Дърветата, които стигали до небето, били отрупани с прекрасни плодове и дъхав цвят. Дъжд от разноцветни венчета падал по земята. На всеки клон имало кошер; пчелите бръмчели в съзвучие с песните на птичките. Свеж ветрец подухвал в гората, носейки със себе си прашеца като златен облак.

Сати била щастлива. Годините минавали. Старият рибар се нуждаел вече от помощта на девойката, за да обръща тежкия сал, върху който пренасял пътниците. Сати на драго сърце му помагала в тази уморителна работа. Тя била станала чудесна девойка с очарователна усмивка. Учтиво отвръщала на повикването на пътниците, които се възхищавали на тази хубост, но отвръщали с погнуса глава, щом усетели миризмата на риба.

Минал един брамин. Той бил отшелник, свикнал на лишения и надарен да разпознава добродетелта… Той не могъл да изтърпи миризмата и обърнал глава.

Минал един воин, храбър герой като лъв, ловък като тигър… Той не могъл да изтърпи миризмата и обърнал глава.

Минал един млад принц с възвишен ум и великодушен. Той не могъл да изтърпи миризмата и побягнал отвратен.

Птиците в гората се питали натъжено поради каква причина Сати е подложена на такова изпитание. Тигрите протестирали възмутени; рибите изваждали глава над водата в мълчаливо съчувствие.

Дошъл сезонът на дъждовете. Слънцето си почивало на юг. Гъсти облаци покривали земята; Жеравите, пауните и патиците блаженствували под тази тъмна завеса, спусната от небето. Реките прииждали, застрашавали да прелеят бреговете си, дърветата и поляните се покривали с нежна зеленина.

Една сутрин Сати чула да се вика от отвъдния бряг на реката. Един благородник искал да го прекарат на другия бряг. Това бил Паразара, известен по цяла Индия.

Сати се притекла услужливо, но в същото време стеснявайки се да се покаже пред един толкова прочут и всесилен човек. Тя приближила сала и зачакала със свито сърце благородникът да извърне главата си със същата погнуса като всички други.

Паразара, който познавал добродетелите на девойката, я загледал продължително и изпълнен с възхищение от красотата на лицето и и чистотата на душата и, поискал да я възнагради. Не само че не показал никакво отвращение, но се приближил до младото момиче и рекъл:

— Сати с милата усмивка, искам днес да ми станеш съпруга. Ще те отведа в моя дворец, където ще получиш двайсет бродирани одежди, кожи от антилопа и обици със скъпоценни камъни.

При тези думи той я хванал за ръка. И станало чудо: тялото на девойката почнало да излъчва благоухание, съставено сякаш от най-редки есенции. Онези, които присъствували на случката и които често с неохота се били приближавали до Сати, стояли омаяни от прекрасната миризма.

Девойката се оженила за великия Паразара и била много щастлива с него.

Те имали един син виаза, който станал по-мъдър от своя баща и учел хората на поезия и на други възвишени чувства.

Юдищира и братята му бяха свикнали с тежкия и скромен живот на брамини, когато едно необикновено събитие събуди надеждата им скоро да се върнат в Града на слоновете и да заемат отново мястото, което им се полагаше. Ето какво се случи.

В Града на слоновете вече се беше разчула новината за пожара в Къщата на щастието. Разправяха, че царят, царицата и принцовете Арджуна и Бхимасена, също и управителят Пурокана, са загинали.

Народът бе покрусен при вестта за това нещастие. В палата, напротив, им беше трудно да скриват радостта си.

Закуни и Дюсазана, двамата зли духове, се радваха, че пъкленото им дело е успяло. Наистина, те се учудваха, че Пурокана също е загинал в пожара, но мислеха, че управителят не е имал време да избяга, след като е подпалил къщата. Дурьодан, за да не събуди съмнение, заповяда да се спазва общонароден траур и направи така, че да се забележат многобройните погребални обреди, които отслужи. Старият Дритаращра, пренебрегнат от всичките си деца, се терзаеше от угризенията на съвестта си.

След като свършиха погребалните обреди, Дурьодан тържествено бе възкачен на царския трон.

Един ден, след като бяха просили, Юдищира и Бхимасена излязоха от града да поскитат из гората. Стигнаха до едно тихо и спокойно място; Юдищира се уедини, за да чете необезпокояван свещените книги, според обичая на брамините. Той седна в тревата и се съсредоточи.

Бхимасена, напротив, предпочиташе да скита. Тази част на гората много му харесваше; любопитен като дете, той наблюдаваше растенията, насекомите, птиците.

Юдищира, унесен в своята молитва, благодареше на боговете за радостта, която му даваха птиците с песните си, за свежата сянка, която хвърляха дърветата, за бистрите извори, които го освежаваха през жарките часове на деня, за животните, малки и големи, които живееха около него. Той беше забравил, потънал в това съзерцание, всичките мъки и неволи, поставили на изпитание неговото младо съществование и това на майка му и братята му.

Внезапно той дочу шумолене на листа, но не искаше да се разсейва и не вдигна глава. Шумоленето се повтори и този път много по-близо. Запазвайки пълна неподвижност, той вдигна бавно поглед. Един тигър се приближаваше. Като видя човека, тигърът спря, готов да се хвърли върху своята плячка. Юдищира нямаше оръжие. Той си спомни наставленията на учителя си Дрона. Със силата на волята си успя да победи желанието си да избяга. Ако остане неподвижен, зверът може би ще се отдалечи, без да го нападне… Пот изби по челото му, но той не помръдна. Жестокият звяр се приближи бавно. Юдищира затвори очи в молитва. Последният му час без съмнение бе настъпил. Тигърът се приближи още повече, обиколи го, подуши, изръмжа, разсече въздуха със силната си опашка и се отдалечи, както беше дошъл. Юдищира въздъхна с облекчение и отпрати мислена благодарност към своя учител, който беше спасил живота му чрез своите поучения.

В това време Бхимасена се забавляваше на воля. Стигна до някакво хралупесто дърво. Като го разглеждаше отблизо, гигантът забеляза, че един бухал се беше настанил в него. Той поиска да го изпъди с пръчка, но след много безплодни опити си тръгна.

В замяна на това малко по-далече видя десетки гарвани, накацали по клоните: той ги замери с голям камък и всичките зловещи птици за най-голяма радост на Бхимасена се разхвърчаха с крясък.

После видя едно дърво — азока, цялото в цвят. Бхимасена знаеше, че азоката цъфти само когато я докосне крак на красива жена. Тази, която е накарала азоката да разцъфти, трябва да е била много хубава. Човек би могъл да си я представи, гледайки изобилието на дъхавите цветове, които отрупваха дървото. Гигантът се спря: цветовете бяха великолепни, от оранжевите чашки се подаваха пурпурни плодничета. Вдъхвайки сладостния аромат, Бхимасена си спомни, че е чувал да казват, че цветът на азоката прогонва всички грижи. Това сигурно беше вярно, защото той никога не е бил по-блажен.

Беше му леко, чувствуваше се щастлив. Забелязвайки едно птиче, паднало от гнездото, той го хвана внимателно с върха на пръстите си и го върна на неговите братчета, които го посрещнаха със силно писукане.

После коленичи да наблюдава мравките, които мъкнеха една умряла пеперуда. Той подразни малките животинки с една тревица, после духна тези разпалени работници. Някои бяха отнесени от силата на неговото духане, други се вкопчиха още по-силно в пеперудата.

Подхванал своето скитане, Бхимасена откри чудна гледка: едно чисто изворче избликваше от земята между гладки и блестящи камъни, но преди да стане поточе с приятен ромон, то се разширяваше в спокойно огледало, в което се отразяваха зелените дървета. Край изворчето жълточервени патици гладеха лениво перата си с човка. Младежът се наведе да пие вода, но преди да докосне с устни повърхността на изворчето, усети да го сграбчва някаква огромна ръка. Още не разбрал какво става с него, той бе обхванат от чудовищна змия.

Бхимасена се мъчеше отчаяно да се освободи от нея. Той стисна в ръце главата на змията, но тя го стягаше все по-силно и по-силно, пречеше му да диша, отнемаше му всичката сила. Гигантът се бореше със свръхчовешка енергия, обаче напразно. Той се търкаляше по земята да задуши влечугото с тежестта си; и това се оказа безполезно.

Най-сетне, изгубил всякаква надежда, той извика Юдищира, но гърлото му издаде само някакви хрипове. Змията щеше да убие силния Бхимасена. Младежът отправи една последна нежна мисъл към майка си и своите братя и се приготви да умре.

Ала боговете бдяха над него.

Юдищира наистина бе доловил шума от борбата и представяйки си Бхимасена в опасност, дотича. Когато наближи изворчето, видя ужасната гледка, която го вледени от ужас. Влечугото беше обвило цял Бхимасена; само едната ръка на принца бе останала свободна и с нея опитваше още да се освободи.

Змията бе разтворила паст пред лицето на младежа. Още. малко и Бхимасена, изтощен, щеше да изостави борбата и змията щеше да го погълне цял.

Както го беше напътствувал неговият учител, Юдищира съсредоточи цялото си внимание и воля върху главата на змията. Той не виждаше дори брат си, а само главата на влечугото. Със свръхчовешко усилие се вкопчи във врата му с две ръце и го стисна с всичка сила. Юмрукът му бе стоманен и за нищо на света не би изпуснал това, което е хванал. Змията имаше огнени очи, тя съскаше заканително, мятайки разцепения си език. Но ръцете на Юдищира не я оставяха.

Най-сетне змията се отпусна, обърна глава към Юдищира и му каза с дрезгав глас:

— Мъдри Юдищира, аз почувствувах силата на любовта, която те свързва с твоя брат, но не мога да му върна свободата, освен при едно условие: да отговориш безпогрешно на три мои въпроса.

— Питай, каквото искаш, змийо — отвърна Юдищира, разхлабвайки малко врата й.

— Кажи ми, Юдищира, кой е Градът със седемте врати?

— Градът със седемте врати е човешката глава: две очи, две уши, ноздрите и устата.

— Много добре! Ето моя втори въпрос: назови силата, която крепи небето и земята.

— Силата, която крепи небето и земята, е истината.

— Вторият отговор също е точен. Ако отговориш добре и на третия въпрос, брат ти ще бъде спасен. Кажи ми: В кой момент от живота си човек може да достигне съвършенство?

— Могъща змийо — отвръща Юдищира, — съвършенството на човека се състои в следното: на млади години да следва внимателно напътствията на своя учител в зряла възраст да основе многобройно семейство; на стари години да се оттегли в горите, за да се откъсне от света, да овладее тялото си и да придобие истинска мъдрост.

При тези думи змията изчезнала.

До Бхимасена се появил стар брамин с дълга бяла брада, силно прегърбен от годините.

— Цели сто години чаках да бъда освободен от това проклятие! — се провикнал той. — Защото бях пренебрегнал жертвоприношенията пред боговете и обредите, бях превърнат в змия и осъден да разкъсвам всеки, който се опита да пие вода от този извор, докато човек от царски род не отговори точно на въпросите, които аз ще му задам. Благодарение на тебе, мъдри Юдищира, аз съм свободен. За да ти засвидетелствувам моята признателност, ще ти доверя следното предсказание: не е далечен денят, в който ти и братята ти ще си възвърнете правата. Все пак необходимо е брат ти Арджуна да се изкачи веднага на планината на Индра, за да се сдобие с вълшебните оръжия на бога на бурята. Извърши ли това геройство, той ще може в близко бъдеще да удържи победата, която ще ви позволи да се върнете в родината си.

След това старият брамин се отдалечил и изчезнал в гората.