Инстинкт на убиец

1.

Добре, аз съм пълен идиот. Колата ми хлътна в канавката, защото се опитвах да направя няколко неща едновременно. Радиото гърмеше силно и шофирах прекалено бързо, тъй като закъснявах, както обикновено. Лявата ми ръка бе на волана, а с дясната траках по клавишите на миникомпютъра, за да си проверя електронната поща. Надявах се, че най-после съм заковал сделка със сериозен клиент. Повечето писма обаче се отнасяха за напускането на районния ни вицепрезидент, който тъкмо се бе преместил в „Сони“. После мобифонът ми звънна. Метнах компютърчето на седалката и грабнах телефона.

По звъненето разбрах, че е жена ми — Кейт, затова не си направих труда да намаля музиката. Реших, че просто ми се обажда, за да разбере кога ще се прибера, та да може да приготви вечерята. През последните няколко месеца бе откачила на тема здравословно хранене — кафяв ориз, водорасли и разни други гадости. Сигурно бяха адски полезни, тъй като вкусът им бе отвратителен. Ала никога не бих споделил мнението си с нея.

Но не се обаждаше за вечерята. Веднага разбрах, че бе плакала, и още преди да каже и дума, знаех защо.

— Димарко се обади — съобщи ми Кейт.

Димарко бе лекарят от бостънския център по инвитро, който се опитваше да ни помогне да заченем дете от около две години. Не възлагах големи надежди, а и не познавах лично човек, заченат в епруветка, затова силно се съмнявах. Смятах, че техниката е подходяща за плазмени телевизори, а не за правене на бебета. Но все пак се почувствах сякаш ме бяха фраснали в корема.

Най-лошото обаче бе какво новината щеше да причини на Кейт. Напоследък бездруго бе ужасно изнервена от инжекциите с хормони. Сега сигурно щеше да изпадне в нервна криза.

— Наистина съжалявам — казах.

— Няма да ни позволят да опитваме цял живот — почти проплака тя. — Пука им само за резултатите, а ние сме пълен провал.

Кейти, това е едва третият ни опит. А и шансът е само около десет процента, нали? Ще продължим да опитваме, бебчо. Това е всичко.

— Какво ще правим, ако пак не се получи?

Сърцето ми се сви от мъката в гласа й.

— Не мога да отида в Калифорния и да пробвам с чужда яйцеклетка. Не мога да мина през всичко това. Дали да не помислим за осиновяване? Джейсън, едва те чувам.

Нямах нищо против осиновяването. А и не съм малоумен, затова реших да намаля музиката. На волана има някакво миниатюрно копче, чието действие все още не бях схванал напълно, затова започнах да натискам различните бутони с палец, но внезапно музиката загърмя още по-силно.

— Кейт — започнах, но в същия миг осъзнах, че колата бе отбила на банкета, а после — вън от пътя.

Пуснах телефона и стиснах волана с две ръце, но бе прекалено късно.

Чу се силен удар. Завъртях волана и скочих на спирачките.

Кошмарно хрущене на метал. Бях отхвърлен напред към волана, после назад. Внезапно колата се обърна на едната си страна. Моторът ръмжеше, колелата се въртяха във въздуха.

Веднага разбрах, че не съм сериозно ранен. Май само си бях натъртил ребрата. Странна работа, незабавно си припомних старите черно-бели шофьорски филми — онези, с които плашеха начинаещите през шестдесетте години, със заглавия като „Последната среща“ и „Механична смърт“. Един от приятелите ми в колежа имаше видеокасета с такъв филм. Гледането му можеше да ти изкара акъла от страх. Не можех да повярвам, че някой би седнал зад волана, след като е гледал „Механична смърт“.

Завъртях ключа, изключих радиото и поседях безмълвно няколко секунди. После взех мобифона от пода, за да се обадя на пътна помощ.

Чух писъците на Кейт.

— Хей — казах тихо.

— Джейсън, добре ли си? — уплашено извика тя. — Какво стана?

— Добре съм, бебчо.

— Джейсън, за бога, катастрофа ли направи?

— Не се тревожи, сладурче. Съвсем добре съм. Всичко е наред. Не се притеснявай.

Четиридесет и пет минути по-късно се появи яркочервен пикал с платформа. Каросерията му бе украсена с огромен надпис „М. Е. Уолш“. Шофьорът се приближи към мен с бележник в ръка. Беше висок, широкоплещест тип с брада катинарче. Широка лента придържаше назад дългата му прошарена коса. Беше облечен в черно кожено яке с емблемата на „Харли Дейвидсън“.

— Кофти работа — отбеляза той.

— Благодаря за помощта — отвърнах.

— Няма проблеми — кимна Харли. — Позволи ми да отгатна. Говорил си по мобифона, нали?

Примигнах, поколебах се за миг и признах засрамено:

— Да.

— Проклетите неща са истинска напаст.

— Така си е — съгласих се.

Да бе, сякаш можех да оцелея без мобифона. Но пък този тип не изглеждаше от хората, които са непрестанно на телефона. Караше пикап и мотор. Вероятно в пикапа имаше радиостанция, тютюн за дъвчене и диск с кънтри музика. И руло тоалетна хартия в жабката. Явно беше човек, който си коси тревата сам и е влюбен в колата си. Човек, който мисли, че последните четири думи от националния химн са: „Господа, стартирайте двигателите си“.

— Добре ли си? — попита ме той.

— Да, добре съм.

Непознатият паркира пикапа пред акурата ми, спусна платформата и закачи теглича. Стартира мотора и започна да дърпа колата ми от канавката. За щастие, бяхме на доста безлюдно шосе — винаги се връщам от офиса във Фрамингам по краткия път — така че покрай нас не профучаваха прекалено много коли. Забелязах, че от едната страна на пикапа има жълта лепенка с надпис: „Подкрепете войниците ни“, а на предното стъкло друга, която гласеше: „Военнопленник/Изчезнал при акция“. Реших да не критикувам войната в Ирак, тъй като нямах желание този тип да ми прекърши врата с голи ръце.

— Качвай се — подкани ме той.

Каросерията миришеше на застоял цигарен дим и бензин. Таблото бе украсено с лепенка на специалните части. Започвах да изпитвам нежни чувства към войната.

— Имаш ли предпочитания към определен сервиз? — попита ме той.

Едва го чух заради воя на хидравликата на платформата.

Имах близък приятел, откачен на тема коли, но аз самият не можех да отлича карбуратор от карибу.

— Не катастрофирам често — отговорих.

— Не ми приличаш на хората, които вдигат капака на колата или си сменят маслото сами — усмихна се Харли. — Знам един добър сервиз — добави той. — Не е далеч оттук.

Седяхме мълчаливо, а той шофираше внимателно. Направих няколко опита да започна разговор, но ми се стори, че се мъча да запаля мокра клечка кибрит.

По принцип мога да говоря с всеки за всичко — спорт, деца, кучета, телевизия, каквото и да е. Работех като мениджър по продажбите за една от най-големите компании в света, която се съревноваваше със „Сони“ и „Панасоник“. Произвеждахме онези огромни, красиви плазмени телевизори и монитори, за които хората мечтаят. Великолепни продукти. И бях открил, че истински добрите продавачи можеха да започнат разговор с кого ли не. Аз бях един от тях.

Но този тип не искаше да говори и след известно време се предадох. Изпитвах известно неудобство — седях на предната седалка на пикап, шофиран от член на „Ангелите от ада“, бях издокаран в скъп костюм и се опитвах да избегна дъвката или каквото друго бе залепено на мушамената тапицерия. Опипах ребрата си и реших, че няма нищо счупено. Всъщност, почти не усещах болка.

Зазяпах се в лепенките по таблото. Освен онази с емблемата на специалните части, имаше една със знаме с надпис „Тези цветове не избеляват“ и друга, която гласеше: „Специалните части — аз съм мъжът, за когото майка ти те предупреждаваше“.

— Твой ли е пикапът? — попитах след малко.

— Не. Приятелят ми притежава компания за пътна помощ и понякога му помагам.

Я, май ставаше приказлив.

— Той от специалните части ли е? — полюбопитствах.

Дълго мълчание. Да не би да бе неучтиво да питаш дали някой е от специалните части? Или пък ако отговореше, после трябваше да ме убие?

Тъкмо се канех да повторя въпроса, когато Харли проговори:

— И двамата служихме там.

— Аха — кимнах, после замълчахме.

Харли пусна радиото. Предаваха бейзболния мач между „Ред Сокс“ и сиатълските „Маринърс“ от стадион „Фенуей“, Играта беше напрегната и интересна. Обичам да слушам бейзбол по радиото. Имам огромен плазмен телевизор у дома, който купих с намаление като служител на компанията, и често гледам спортните предавания на него. Но нищо не може да се сравни с бейзбол по радиото — изтракването на бухалката, ревящата тълпа, дори тъпите реклами. Класика. Коментаторите звучат точно както когато бях дете, а вероятно са звучали по същия начин и в детството на баща ми. Равните им гласове са като чифт стари маратонки — удобни, познати и поизносени. Използват клишета и внезапно се въодушевяват и започват да крещят.

Единият от коментаторите говореше за питчъра на „Ред Сокс“:

— … дори във върховния момент на кариерата си, той никога няма да приближи рекорда от сто и една мили в час, постигнат от… Джери, трябва да знаещ чий е рекордът, нали?

Другият тип отговори:

— Да, Нолън Райън.

— Нолън Райън — повтори първият. — Много добре. Двадесети август, хиляда деветстотин седемдесет и четвърта, на стадиона в Анахайм.

Вероятно четеше от телепромптера.

— Грешка — казах.

Харли се извърна към мен.

— Какво?

— Тези типове не знаят какво говорят. Рекордът за бързина принадлежи на Марк Уолърс.

— Точно така — кимна Харли. — Марк Уолърс. Сто и три мили в час, хиляда деветстотин деветдесет и пета.

— Браво — изненадах се леко.

— Летните тренировки на „Атланта Брейвс“ — ухили се той с блестящо белите си зъби. — Мислех, че никой, освен мен не го знае.

— Разбира се, най-бързият питчър, макар и не от главната лига…

— Стив Далковски — прекъсна ме Харли. — Сто и десет мили в час.

— Разбил маската на рефера — добавих. — Значи и ти си бил луд на тема бейзбол като дете, а? С колекция от хиляди бейзболни картички?

Той отново се усмихна.

— Позна. От чудесните пакетчета дъвка „Топс“.

— Но дъвките винаги омазваха една от картите в пакета, нали?

Харли се засмя.

— Баща ти водеше ли те често във „Фенуей“? — попитах.

— Не съм израснал тук — отговори той. — От Мичиган съм. Баща ми нямаше време за мен, а и не можехме да си позволим билетите за мачовете.

— И ние не можехме — казах. — Затова слушах мачовете по радиото.

— И аз така.

— Играеше ли бейзбол в задния двор? Чупеше ли съседските прозорци? — засмях се.

— Нямахме заден двор.

— Ние също. Приятелите ми и аз играехме в парка.

Той кимна и се усмихна.

Имах чувството, че познавам този тип. Бяхме с еднакъв произход — без пари, без задни дворове. Само дето аз завърших колеж и седях тук, издокаран в скъп костюм, а той се бе записал в армията като много от приятелите ми от гимназията.

Известно време слушахме мача. Беше ред на питчъра на Сиатъл. Чухме изтрещяването на топката в бухалката.

— Висока топка в лявото поле! — изрева спортният коментатор.

Топката летеше право към ръкавицата на играч от нашия отбор, който бе прочут с некадърността си.

— Ще я хване — заяви коментаторът. — Лети право към ръкавицата му.

— Ще я изпусне — казах.

Харли се засмя.

— Обзалагам се, че позна.

— Ето, слушай.

Харли се засмя още по-силно.

— Болезнена работа.

От стадиона долетяха разочаровани викове.

— Топката удари задната част на ръкавицата — съобщи коментаторът. — Страхотна грешка.

Изстенахме едновременно.

Харли изключи радиото.

— Не мога да понеса повече — заяви той.

— Благодаря ти — казах, когато отбихме на паркинга на сервиза.

Мястото бе мърляво и изглеждаше като ремонтирана бензиностанция. Надписът гласеше: „Автосервиз Уилки“. Дежурният управител се казваше Абдул и вероятно не минаваше лесно през проверките по летищата напоследък. Помислих си, че Харли веднага ще свали колата ми от платформата, но той влезе в чакалнята и загледа как Абдул записваше данните от застраховката ми. И тук забелязах лепенки на специалните части.

— Джеремая вкъщи ли си е? — попита Харли.

— Да — отговори Абдул. — Разбира се. У дома, с децата.

— Това е мой приятел — обясни Харли. — Погрижете се добре за него.

Огледах се и загрях, че говореше за мен.

— Разбира се, Кърт — кимна Абдул.

— Кажи на Джери, че съм идвал тук — заръча Харли.

Зачетох се в стар екземпляр на „Максим“, а шофьорът на пикапа и Абдул влязоха в сервиза. Върнаха се след няколко минути.

— Абдул ще възложи колата ти на най-добрия си монтьор — съобщи ми Харли. — Тук си вършат добре работата. Имат дори компютризирана система за смесване на бои. Чудесна работилница. Оправете се със застраховката, а аз ще закарам колата в сервиза.

— Благодаря ти — казах.

— Добре, Кърт, ще се видим по-късно — кимна Абдул.

Излязох след няколко минути и открих Харли, седнал в пикапа. Двигателят ръмжеше тихо, а той слушаше мача по радиото.

— Къде живееш? — попита ме той. — Ще те закарам до вас.

— Доста далеч съм. Белмонт.

— Вземи си нещата от колата и се качвай.

— Наистина ли нямаш нищо против?

— Плащат ми на час, а не на бройка.

Взех си дисковете от пода на колата, куфарчето и бейзболната ръкавица от задната седалка.

— Да не си работил в сервиз? — попитах, когато се качих в пикапа.

— Работил съм какво ли не — отвърна той.

— Харесва ли ти да превозваш развалени коли?

Той се извърна и ме изгледа, сякаш внезапно бях откачил.

— Работя каквото падне.

— Хората вече не обичат ли да наемат войници?

— Хората обичат да наемат войници — отговори той. — Но не и такива с ПУ.

— Какво е ПУ?

— Позорно уволнение. Задължен си да го впишеш в молбата, а веднага щом го видят, те изритват навън.

— Ох — притесних се. — Съжалявам, че попитах. Не е моя работа.

— Не е болка за умиране. Но просто ме дразни. Ако те уволнят по този начин, не получаваш пенсия, нито осигуровки като ветеран. Гадна история.

— Как се случи? — попитах. — Ако нямаш нищо против да ми обясниш, разбира се.

Поредното дълго мълчание. Той даде мигач и мина в другата лента.

— Не, нямам нищо против.

Отново замълча и се зачудих дали изобщо възнамеряваше да ми отговори. После каза:

— Командирът нареди на половината от екипа ни да отидат на самоубийствена мисия до Тикрит. Казах му, че шансът да попаднат в засада е деветдесет и девет процента. И знаеш ли какво стана? Наистина попаднаха в засада. Атакуваха ги с ракети. Моят приятел — Джими Донадио — бе убит.

Харли замълча и се вторачи в пътя.

— Добро хлапе беше — продължи след малко. — Тъкмо му предстоеше да си замине за вкъщи и да види бебето си за първи път. Много го обичах. И побеснях. Нахвърлих се върху командира и го фраснах с глава в лицето. Счупих му носа.

— Леле — изсумтях. — Господи! Не те обвинявам. На военен съд ли те пратиха?

Харли сви рамене.

— Имах късмет, че не ме заключиха в „Левънуърт“. За щастие никой не искаше да се разчуе какво бе станало в онази нощ. Началниците определено не горяха от желание военната полиция да си зарови носа в случая. Щеше да е лошо за морала на войниците. А най-вече — лоша реклама. Тогава ми предложиха да приема позорното уволнение, вместо да лежа в затвора.

— Леле — повторих.

— А ти какъв си? Адвокат ли?

— Не. Продавач.

— Къде?

— В „Ентроникс“. Във Фрамингам.

— Страхотно. Можеш ли да ми уредиш евтин плазмен телевизор?

Поколебах се.

— Не продавам на дребно, но може и да успея да направя нещо.

Той се усмихна.

— Шегувам се. Не мога да си позволя плазмен телевизор, дори на цени на едро. Забелязах бейзболната ти ръкавица. Много е готина. Златната ръкавица на „Раулингс“. Професионалистите използват такива. Изглежда чисто нова. Наскоро ли я купи?

— Преди две години. Подарък от жена ми.

— Аха. Играеш ли?

— Не много. Най-вече в отбора на компанията. Но сме скапаняци. Този сезон претърпяваме загуба след загуба. Също като балтиморските „Ориолс“ през 1988-а. Ти играеш ли?

Харли отново сви рамене.

— Играех.

Ново мълчание.

— В училищния отбор ли беше? — попитах.

— Детройтските „Тайгърс“ ме поканиха, но не подписах договор.

— Сериозно ли говориш?

— Скоростта ми беше деветдесет и четири или и пет мили в час.

— Мили боже! — извиках изненадано и се вторачих в него.

— Но тогава дори не мислех за игра. Записах се в армията. Казвам се Кърт, между другото — протегна ми ръка той и стисна моята здраво. — Кърт Семко.

— Джейсън Стедман.

Замълчахме и внезапно ми дойде страхотна идея.

— Имаме нужда от питчър — казах.

— Кой има нужда?

— Отборът на компанията ни. Утре вечер имаме мач. Искаш ли да играеш с нас?

— Не трябва ли да работя за компанията? — попита Кърт след малко.

— Момчетата, с които ще играем, нямат представа кой работи за компанията и кой не.

Кърт отново замълча.

— Е, какво мислиш? — попитах след минута.

Той сви рамене.

— Не знам.

Гледаше си пътя, но на лицето му се изписа лека усмивка.

В онзи момент идеята ми се струваше чудесна.

2.

Обичам жена си.

Понякога не мога да повярвам, че подобна изискана и интелигентна жена, при това невероятно красива, се бе омъжила за човек като мен. Тя обича да се шегува, че ухажването ми е било най-добрата ми стратегия като продавач. Съгласен съм с нея. Все пак сключих сделката.

Когато влязох вкъщи, Кейт седеше на канапето и гледаше телевизия. В скута й имаше купа с пуканки, а на масичката за кафе пред нея — чаша вино. Носеше избелели спортни шорти, които подчертаваха красивите й дълги крака. Веднага щом ме видя, скочи и се втурна да ме прегърне. Потръпнах от болка, но тя не забеляза.

— О, господи — извика. — Толкова се разтревожих.

— Добре съм. Казах ти. Наранена бе само гордостта ми. А пък шофьорът от пътна помощ реши, че съм идиот.

— Наистина ли си добре? Беше ли си сложил предпазния колан?

Кейт се отдръпна назад, за да ме огледа. Очите й бяха тъмнозелени, а косата — гъста и черна. Брадичката й бе упорита, а високите скули — невероятно красиви. Напомняше ми на младата Катрин Хепбърн. А колкото и да е странно, тя самата се смяташе за обикновена. Тази вечер очите й бяха зачервени и подути. Очевидно бе плакала много.

— Колата просто изскочи от пътя — обясних. — Аз съм добре, но акурата пострада.

— А, колата — махна небрежно с ръка тя, сякаш автомобилът ми бе използвана тоалетна хартия.

Вероятно Кейт бе наследила аристократичните жестове от родителите си. Тя произхождаше от богато семейство. Богато до даден момент. Но парите не бяха стигнали до нейното поколение. Състоянието на семейство Спенсър пострадало през 1929-а, когато дядо й направил няколко неразумни инвестиции по време на Голямата депресия. После било довършено от баща й, отчаян алкохолик, който знаел само как да харчи пари, но не и как да ги управлява.

Все пак и Кейт бе получила някаква част — скъпо образование, културни маниери, богати семейни приятели, които сега я съжаляваха, и пълна с антики къща. Голяма част от антиките в момента бяха натъпкани в тристайната ни къща в колониален стил в Белмонт.

— Как се прибра? — попита Кейт.

— Шофьорът от пътна помощ ме докара. Интересен тип. От специалните части.

— Аха — промълви тя с онзи тон, който показваше, че не се интересува, но проявява любезност.

— Това ли е вечерята? — попитах, като посочих купата с пуканки.

— Съжалявам, сладурче. Просто не ми се готвеше тази вечер. Искаш ли да ти приготвя нещо набързо?

Представих си здравословните гадости в хладилника и едва не потреперих.

— Не се тревожи. Ще ся намеря какво да хапна. Ела тук — прегърнах я отново. — Забрави за колата. Тревожа се за теб.

Внезапно тя заплака. Отпусна се в ръцете ми и горещите й сълзи намокриха ризата ми. Притиснах я към себе си.

— Просто се надявах… мислех си, че този път ще се получи — изхлипа Кейт.

— Може пък да стане следващия път. Трябва да сме търпеливи, нали?

— За нищо ли не се тревожиш?

— Само за неща, които мога да променя — отговорих.

След малко седнахме заедно на канапето, неудобна, но несъмнено скъпа английска антика, твърда като църковна пейка, и загледахме някакъв документален филм по „Дискавъри“. Беше за маймуните бонобо, очевидно вид, по-умен и по-напред в еволюцията от нас. При маймуните бонобо цари матриархат. Показаха ни как женска се опитва да свали мъжкар, като се разкрачва и натиква задника си под носа му. Говорителят нарече това „презентация“. Потиснах коментара си за собствените ни сексуални отношения, които вече почти не съществуваха. Не знаех дали се дължеше на лекарствата за плодовитост или на нещо друго, но напоследък сексуалният ни живот бе съвсем замрял. Не можех да си спомня кога за последен път Кейт бе направила презентация.

Взех шепа пуканки, леко напръскани с маргарин. Имаха вкус на стиропор. Но нямаше любезен начин да ги изплюя, затова задъвках с отвращение и успях да преглътна.

Женската маймуна още не бе успяла да свали мъжкаря, но не се предавате. Протегна ръка и го подкани с пръст, но той очевидно не загряваше за какво става дума. Накрая й писна, отиде до него и го стисна здраво за топките.

— Ох — изстенах. — Май не е чела „Той не си пада по теб“.

Кейт поклати глава и се опита да прикрие усмивката си.

Надигнах се, отидох в банята и глътнах няколко аспирина. После влязох в кухнята и си сипах огромна порция сладолед. Не си направих труда да питам Кейт дали иска, защото никога не ядеше сладолед. Никога не хапваше нищичко, от което може да се надебелее.

Върнах се на канапето и се нахвърлих върху сладоледа. Говорителят ни съобщи:

— Женските се целуват, прегръщат и отъркват гениталиите си в тези на близките си приятелки.

— А какво правят тъпите мъжкари? — попитах възмутено. — Седят на канапето с дистанционното в ръка?

Кейт се вторачи в купата ми.

— Какво е това, сладурче?

— Това ли? — попитах невинно. — Обезмаслен заместител на мляко.

— Знаеш, че няма да е лошо да се откажеш от сладоледа вечер.

— Ама никога не ям сладолед на закуска.

— Знаеш какво имам предвид — каза тя, като докосна плоския си корем.

Аз обаче, макар и само на тридесет години, вече пусках коремче. Кейт можеше да яде каквото си иска, без да качи и килограм. Имаше страхотен метаболизъм. Жените я мразеха заради това и дори аз самият го намирах леко дразнещо. Ако имах метаболизма й, нямаше да ям булгур и водорасли.

— Може ли да гледаме нещо друго? — попитах. — Този филм е прекалено сексуален.

— Джейсън, отвратителен си.

Кейт грабна дистанционното и започна да сменя каналите. Накрая спря на някакво шоу, което ми се стори познато. Беше последният хит на „Фокс“, в който ставаше дума за богати тийнейджъри и семействата им в Санта Барбара. Балове, катастрофи, разводи, наркотици, изневеряващи майки. Шоуто бе творение на баджанака ми Крейг Глейзър, телевизионен продуцент, женен за сестрата на Кейт, Сузи. Крейг й аз се преструвахме, че се разбираме.

— Как можеш да гледаш тая тъпотия? — попитах възмутено и взех дистанционното.

По „Нешънъл Джиографик“ предаваха филм за примитивно амазонско племе, наречено яномамо.

— Трябва да потиснеш враждебността си преди пристигането на Сузи и Крейг следващата седмица — каза Кейт.

— Какво ще ми остане, ако потисна враждебността си? А и Сузи и Крейг нямат представа какво изпитвам към него.

— Напротив, Сузи знае.

— Сигурно и тя храни същите чувства към него.

Кейт повдигна вежди, но не каза нищо.

Загледахме равнодушно предаването. Говорителят, който имаше силен британски акцент, ни съобщи, че яномамо били най-жестокото и агресивно племе в света, прочуто като Свирепия народ. Вечно водели войни, обикновено заради жените, които били прекалено малко на брой.

— Обзалагам се, че това ти харесва, а? — ухилих се. — Войни заради жени.

Кейт поклати глава.

— Изучавах Свирепия народ в един от курсовете ми по феминизъм. Мъжете бият жените си. А пък жените смятат, че колкото повече белези от мачете имат, толкова повече ги обичат мъжете им.

На нощното шкафче на Кейт вечно имаше по някоя феминистка книга. Последната носеше гръмкото заглавие „Полът, който не е единствен“. Въобще не загрявах какво означава това, но слава богу, нямаше да държа изпит.

Кейт започна да се интересува от живота на разни странни племена от Африка и Южна Америка преди няколко години. Вероятно се дължеше на работата й. Работеше за Фондацията по народно и чуждестранно изкуство в Бостън. Отпускаха пари на бедни и бездомни художници и скулптори, чиито произведения изглеждаха сътворени от осемгодишния ми племенник. Но не плащаха добри пари на служителите си. Фондация „Майер“ даваше на Кейт осем хиляди годишно. Очевидно смятаха, че тя би трябвало да си плаща за привилегията да работи за тях. Мисля, че жена ми харчеше за бензин и паркинг повече, отколкото печелеше.

Продължихме да гледаме предаването. Кейт ядеше пуканки, а аз се наслаждавах на сладоледа. Говорителят ни обясни, че момчетата от племето яномамо доказвали мъжествеността си, като убивали някого. Използвали брадви, копия и лъкове. А също и духалки от бамбук, с които изстрелвали отровни стрели.

— Страхотно — отбелязах.

Племето кремирало мъртъвците си, сипвало пепелта в казан супа и я изяждало.

Май не беше чак толкова страхотно.

След като предаването свърши, разказах на Кейт последните новини за районния ни вицепрезидент Крофърд, който тъкмо бе напуснал компанията, отвеждайки със себе си шестима от най-добрите ни продавачи. А това едва не бе опразнило отдела ми.

— Гадна работа — казах. — Страхотна бъркотия.

— Какво говориш? — внезапно се заинтересува тя. — Това е чудесно.

— Не разбираш. „Ентроникс“ току-що ни съобщи, че купува американския бизнес на една холандска компания на име „Майстер“.

— Чувала съм за „Майстер“ — отвърна Кейт с леко раздразнение. — Е, и?

„Роял Майстер Електроникс“ е огромен конгломерат, един от най-сериозните ни съперници. Имаха филиал в Далас, който продаваше същите продукти като нас — плазмени телевизори и монитори и разни подобни.

— Крофърд напуска потъващия кораб. Сигурно знае нещо повече от нас.

Кейт седна и притисна колене към гърдите си.

— Слушай, Джейс, не осъзнаваш ли какво означава това? Сега вече имаш истински шанс.

— Шанс?

— От години си районен мениджър по продажбите. И не мърдаш оттам. Сякаш си се вкаменил на мястото си.

Зачудих се дали не бе решила да се справи с лошата новина за бременността, като се нахвърли на кариерата ми.

— Нищо не се е променило — казах.

— Помисли малко, Джейс. Ако Крофърд е напуснал компанията заедно с шестима от най-добрите продавачи, все някой трябва да заеме местата им, нали? Това е шансът ти да се издигнеш по-нагоре в йерархията.

— Харесвам си работата, Кейт. Не искам да съм вицепрезидент.

— Но заплатата ти вече е достигнала тавана, нали? Никога няма да печелиш повече, отколкото сега.

— Какво имаш предвид? Справям се много добре. Спомни си колко спечелих преди три години.

Тя кимна и прикова очи в мен, сякаш се чудеше дали да каже още нещо.

— Скъпи, онова преди три години бе изключение. Плазмените екрани тъкмо се бяха появили и „Ентроникс“ владееше пазара. Това няма да се случи отново.

— Чакай да ти обясня как стоят нещата, Кейт. Корпорацията е нещо като машина за сортиране на яйца, като типовете на моя възраст са яйцата. Вкарваш ги в различните кутии — за големи, по-големи и гигантски яйца.

— Кое от тях си ти?

— Не искам да съм гигантско яйца. Аз съм си просто продавач.

— Но ако влезеш в управата, ще започнеш да печелиш истински пари, бебчо.

Преди две-три години Кейт редовно ме съветваше как да се изкача по корпоративната стълба, но смятах, че вече се е отказала.

— Типовете от управата никога не напускат офисите си — казах. — Като затворници са. Вечно са по разни събрания и тенът им е кошмарен. Освен това трябва да се подмазват и да се интересуват от политиката на компанията. Не е подходящо за мен. Защо изобщо говорим за това?

— Слушай, ако станеш вицепрезидент, а после генерален управител, скоро ще ръководиш компанията. След няколко години ще печелиш истинско състояние.

Поех си дълбоко дъх и се приготвих да споря, но нямаше смисъл. В подобни ситуации Кейт бе като териер, който отказва да пусне кокала.

Истината бе, че двамата имахме съвсем различни идеи за това какво е състояние. Баща ми беше прост металург в завод в Уорчестър, който произвеждаше тръби за вентилационни системи. Издигна се до бригадир, членуваше в профсъюза на металурзите и дори беше активист. Не беше много амбициозен. Мисля, че бе започнал първата работа, която му бе попаднала, и си бе останал на нея. Но се трудеше усилено, работеше извънредно винаги когато бе възможно, и се прибираше у дома скапан, неспособен да направи друго, освен да се отпусне пред телевизора с бира в ръка. Върховете на два от пръстите на дясната му ръка липсваха. А това винаги ми напомняше колко ужасна бе работата му. Когато татко ми каза, че иска да отида в колеж, за да не ми се налага да работя като него, говореше адски сериозно.

Живеехме на партера на мизерна триетажна къща на улица „Провидънс“ в Уорчестър, чийто циментиран заден двор бе заобиколен от телена ограда. А сега притежавах собствена къща в колониален стил в Белмонт и за мен това бе истинско постижение.

Кейт обаче бе израснала в Уелсли, в къща, по-голяма от общежитието й в „Харвард“. Веднъж бяхме минали с колата покрай бившия й дом. Гигантски каменен замък с ограда от ковано желязо и безкрайни поляни. Дори след като алкохолизираният й баща бе досъсипал семейното богатство с някаква тъпа инвестиция и им се бе наложило да продадат вилата си в Кейп Код и къщата в Уелсли, мястото, където се бяха нанесли, бе поне два пъти по-голямо от сегашната ни къща.

Кейт замълча за момент и се нацупи.

— Джейсън, не искаш да свършиш като Кал Тейлър, нали?

— Това е удар под кръста — отвърнах възмутено.

Кал Тейлър бе шестдесетгодишен и работеше за „Ентроникс“ още от времето, когато бяха продавали транзистори и второкласни телевизори и се бяха опитвали да се конкурират с „Емерсън“ и „Кенуд“. Тейлър служеше като предупреждение на младите. Видът му ме притесняваше, защото представляваше всичко, което тайно се страхувах, че може да ми се случи. С бялата си коса, пожълтелите от никотина мустаци, миризмата на „Джак Даниълс“ и вечния си запас от стари вицове, Тейлър бе личният ми кошмар. Беше смотаняк, успял да се задържи в компанията благодарение на няколкото клиенти, които все още не бе зарязал. Беше разведен, живееше сам и прекарваше почти всяка вечер в кварталния бар.

Изражението на Кейт се смекчи и тя каза нежно:

— Скъпи, погледни тази къща.

— Какво й има?

— Не искаме да отглеждаме деца в подобно място — отговори тя и ме загледа тъжно. — Тук няма място за игра. Дворът е миниатюрен.

— Мразя да кося тревата. А и аз нямах двор, когато бях дете.

Тя замълча и отмести поглед. Зачудих се какво ли мислеше. Ако бе очаквала да се върне в замъка, определено не се бе омъжила за подходящия човек.

— Хайде, Джейсън, какво стана с амбициите ти? Когато се запознахме, само небето бе таван за теб. Помниш ли?

— Просто исках да те убедя да се омъжиш за мен.

— Знам, че се шегуваш. Все още имаш амбиции, знам го. И ти го знаеш. Просто си станал…

Сигурно се канеше да каже „дебел и отпуснат“, но реши да прояви любезност.

— Чувстваш се прекалено удобно. Но това е възможността ти да се издигнеш.

Замислих се за филма за племето яномамо. Когато Кейт се омъжи за мен, вероятно е смятала, че съм свиреп воин, когото може да превърне във вожд.

— Ще поговоря с Горди — казах накрая.

Кент Гордън бе старшият вицепрезидент, който ръководеше целия отдел по продажбите.

— Добре — кимна тя. — Кажи му, че настояваш да те интервюират за повишението.

— Настояването не е точно в моя стил.

— Изненадай го. Покажи му агресивността си. Той ще си падне по нея. Убий или бъди убит. Покажи му, че си убиец.

— Да бе — изсумтях. — Да не мислиш, че мога си купя духалка от яномамо по интернет?

3.

— Прецакани сме, човече — каза Рики Фестино. — Зверски сме прецакани.

Рики Фестино бе член на онова, което наричахме Братството, колега продавач от „Ентроникс“. Продавачите би трябвало да са весели, дружелюбни, приказливи и в приповдигнато настроение, но не и Фестино. Той беше кисел, циничен и хапливо саркастичен. Единственото, в което определено му вървеше, бяха договорите. Фестино бе напуснал правния факултет на бостънския колеж след първата година, а договорното право било единственият учебен предмет, който му допадал там. Това сигурно ви подсказва нещо за него.

Според мен Рики мразеше работата си, а и не харесваше много жена си и двете си деца. Караше малкия си син в някакво частно училище всяка сутрин и тренираше бейзболния отбор на по-големия си син, което на теория го правеше добър баща, но пък той вечно се оплакваше от задълженията си. Не знаех какво го мотивира, освен страха и злобата, но това си беше негова работа.

Не разбирах защо ме харесваше толкова много. За него вероятно бях непоправим оптимист и би трябвало да ме презира диво. Но се отнасяше към мен като към любимото си животинче — единственото същество, което го разбира, весел ритрийвър, на когото можеше да се оплаква, докато го разхожда. Понякога ме наричаше Тигъра — по името на веселия и леко малоумен приятел на Мечо Пух.

— Защо така? — попитах.

— Заради сливането, какво друго. Мамка му — промърмори той, като изсипа в шепата си няколко капки антибактериален лосион, който вечно носеше със себе си.

Разтърка ръце ожесточено и усетих миризма на спирт. Фестино беше откачен на тема бацили.

— Тъкмо се ръкувах с оня тип от „Компюмакс“ и той кихна върху мен няколко пъти.

„Компюмакс“ бе компания, която създаваше евтини компютри за големи корпорации. Бяха скапан клиент, най-вече защото не харчеха пари за маркови елементи, а „Ентроникс“ им звучеше прекалено тежкарско. Фестино се опитваше да им продаде няколко монитора, които фирмата ни не бе произвела, а закупила на старо от корейска компания и бе сложила емблемата ни върху тях. Стараеше се да убеди „Компюмакс“, че името на „Ентроникс“ върху поне един от елементите им ще направи продуктите им по-желани. Добра идея, но „Компюмакс“ не я приемаше. Предполагах, че Фестино просто не знаеше как да им я поднесе, но не можех да се забърквам — сделката си беше негова.

— Започвам да разбирам защо японците смятат, че западняците са мърляви — продължи той. — Този тип кихаше в шепата си непрестанно, а после ми протегна ръка да се здрависаме. И какво можех да направя? Да откажа да стисна мръсната му ръка? Искаш ли лосион? — предложи ми малкото шише той.

— Не, благодаря, добре съм.

— Въобразявам ли си, или офисът ти е по-малък от моя?

— Обзавеждането е виновно — отговорих. — Размерите са еднакви.

Всъщност, офисът ми започваше да ми се струва все по-малък. Отделът ни заемаше последния етаж на сградата на „Ентроникс“ във Фрамингам, на около тридесет километра западно от Бостън. Беше най-високата постройка в града, заобиколена от ниски административни сгради. Местните хора се бориха като тигри, за да спрат строежа й преди десетина години. Сградата е хубава, но всички жители на Фрамингам я смятат за обида. Някакъв духовит тип я бе нарекъл Фалоса на Фрамингам.

Фестино се отпусна на стола за посетители.

— Чакай да ти кажа нещо за сделката с „Роял Майстер“. Японците винаги имат план. Никога не ти съобщават какъв е, но вечно има дългосрочен план. Ние сме просто онези малки кръгли пулчета… как се наричаше онази японска игра?

— Го.

— Точно така. Го. Та с този план ни пращат на майната си.

Забелязах тъмните кръгове от пот под мишниците на синята му риза. Температурата в офиса не надвишаваше осемнадесет градуса, независимо от сезона, и дори можеше да се каже, че е леко хладно, но Рики се потеше зверски. Беше две-три години по-възрастен от мен и вече се скапваше. Шкембето му висеше над колана на панталона, а над тясната яка на ризата му се диплеха тлъстини. Преди известно време започна да си боядисва косата, но я правеше прекалено черна.

Хвърлих поглед към компютърния екран. Бях казал на човека от хотелската верига „Локуд“, че ще му звънна преди обяд, а вече бе дванадесет и пет.

— Хей, Рик…

— Виждаш ли, не загряваш. Прекалено си добър — презрително изкриви устни той. — „Ентроникс“ ще се сдобие с американския филиал на „Роял Майстер“, нали? Защо? Да не мислиш, че плазмените им телевизори са по-добри от нашите?

— Не — отвърнах лаконично, тъй като не исках да го окуражавам.

Бях обяснил на типа от „Локуд“, че днес приключвам огромна сделка и затова не мога да му се обадя по-рано. Не исках да го лъжа, но щях да му подхвърля, че конкурентна петзвездна хотелска верига, чието име нямам право да му съобщя, ще сложи плазмени телевизори във всичките си стаи. Ако намекнех хитро, може би щях да успея да го убедя, че става дума за „Четирите сезона“ или някоя подобна тежкарска верига. Но пък нищо не бе сигурно.

— Точно така — извика Фестино. — Става дума за продавачите им. Те са много по-добри от нас. Момчетата в Токио си седят по татамите и потриват ръце при мисълта, че купуват по-кадърни продавачи. И какво означава това? Означава, че ще се отърват от нас. С изключение на върховните десет процента, разбира се. И ще преместят компанията в Далас. Недвижимите имоти там са много по-евтини, отколкото в Бостън. Ще продадат тази сграда, а нас ще ни метнат под колелата на някой автобус. Очевидно е, Джейсън. Защо мислиш, че Крофърд отиде в „Сони“?

Фестино бе невероятно горд от гениалната си идея. Не ми даде сърце да му кажа, че и аз вече бях стигнал до същото заключение, затова кимнах и си придадох заинтересован вид.

Забелязах дребен, слаб японец да минава покрай офиса ми и му махнах дружелюбно.

— Здрасти, Йоши — поздравих учтиво.

Йоши Танака, безличен тип с огромни очила, бе изгнаник, изпратен в САЩ да изучи бизнеса. Такава поне беше легендата му. Но имаше и нещо повече. Официално титлата му бе мениджър по планирането, но всички знаеха, че е информатор на управата от Токио. Седеше в кабинета си до късно през нощта и докладваше по телефона или с имейли. Той бе очите и ушите на Токио във Фрамингам. Но пък почти не говореше английски, което със сигурност не му помагаше в шпионирането.

Всички се страхуваха до смърт от Йоши, но аз нямах нищо против него. Съчувствах му. Да те изпратят в страна, чийто език едва говориш, при това без семейството ти, сигурно си бе доста гадно. Не можех да си представя да отида на работа в Япония, без да знам японски. Никога нямаше да се справя. Йоши бе изолиран и презиран от колегите си, които му нямаха доверие. Не му беше лесно. Никога не се присъединявах към останалите, когато оплюваха Йоши.

Рики се извърна, махна на Йоши и му се усмихна, но веднага щом му видя гърба, промърмори:

— Проклет шпионин.

— Мислиш ли, че те чу? — попитах.

— Не. А дори и да ме е чул, няма да ме разбере.

— Слушай, Рик, закъснявам с обаждането в „Локуд“.

— Веселбата никога не свършва. Още ли те разиграват?

Кимнах мрачно.

— Свършено е, човече. Забрави. Престани да ги преследваш.

— Съветваш ме да забравя за сделка за четиридесет милиона?

— Този тип просто иска билети за суперкупата. Сделка, която отнема толкова много време, е умряла.

Въздъхнах. Фестино бе експерт по умрелите сделки.

— Трябва да му се обадя.

— Приличаш ми на хамстер, който непрестанно се върти в колелото си, човече. Всички ние сме хамстери. Всеки момент някой тип в бяла престилка ще дойде да ни приспи завинаги, а ти продължаваш да въртиш колелото. Забрави за това.

Станах, за да го окуража да направи същото.

— Ще играеш ли довечера? — попитах.

Най-после Рики се надигна.

— Да, разбира се. Карол бездруго ми е ядосана, че снощи излизах с клиенти. Какво значение има още една вечер? С кого ще играем довечера? С „Чарлз Ривър“?

Кимнах.

— Поредният провал на Братството. Нямаме добър питчър. Тревър е скапаняк.

Усмихнах се, когато си припомних шофьора на пикала от снощи.

— Аз имам добър питчър.

— Ти? И ти не ставаш за тази работа.

— Не аз. Един тип, който почти станал професионалист.

— За какво говориш?

Разказах му историята набързо.

Рики присви очи и се усмихна за първи път тази сутрин.

— Ще кажем на момчетата от „Чарлз Ривър“, че тъкмо е започнал работа в склада, нали?

Кимнах.

— Страхотно — ухили се той.

— Така си е.

Фестино се поколеба.

— Мислиш ли, че ще справи?

— Този тип е страхотен атлет, Рик. Сигурен съм, че ще се справи.

Фестино наклони глава и ме изгледа с одобрение.

— Знаеш ли, Тигре, под смотаната си фасада имаш скрити резерви от хитрост. Не го очаквах. Впечатлен съм.

4.

Хотели „Локуд“ бе една от най-големите вериги луксозни хотели в света.

Но имотите им бяха поовехтели и имаха нужда от подновяване. Част от плана на управата за конкуренция с „Четирите сезона“ и „Риц Карлтън“ бе да поставят четиридесет и два инчови плазмени телевизори във всяка стая. Знаех, че водеха преговори и с „Нек“ и „Тошиба“.

Бях уредил да изпратят един от великолепните ни телевизори в централата на „Локуд“ в Уайт Плейнс, Ню Йорк, за да се уверят в качеството ни. Знаех, че продуктът ни не е по-лош от този на конкурентите, тъй като все още бяхме в бизнеса. Но Брайън Борк, вицепрезидентът на „Локуд“, който отговаряше за управата на хотелите, все още не можеше да вземе решение.

Зачудих се дали Рики Фестино бе прав и Брайън Борк ме размотаваше само за да получи билети за суперкупата и редовни вечери в „Ален Дюкас“ в Ню Йорк. Почти ми се искаше вече да ми е съобщил решението си, дори и да е лошо за мен.

— Здрасти, Брайън — поздравих жизнерадостно.

— А, ето го и моя човек — отвърна той.

Винаги изглеждаше доволен да чуе гласа ми.

— Трябваше да ти звънна по-рано, извинявай. Събранието продължи прекалено дълго.

— Няма проблеми. Хей, тази сутрин четох в „Уолстрийт Джърнъл“ за вас. Ставате собственост на „Майстер“, а?

— Обратното. „Ентроникс“ купува американския филиал на „Майстер“.

— Интересно. Ние водим преговори и с тях.

Не знаех това. Чудничко! Още един играч в безкрайните преговори. Спомних си стар филм, който бях гледал на времето в колежа — „Уморените коне ги убиват, нали“. Ставаше дума за танцьори в маратон, които танцуват, докато се строполят от умора.

— Е, това означава един конкурент по-малко — казах небрежно. — Как мина рожденият ден на Марта? Заведе ли я във Виена, както искаше?

— Да, ама във Виена, Вирджиния. Хей, следващата седмица ще идвам в Бостън. Какво ще кажеш да отидем заедно на мач на „Ред Сокс“?

— Разбира се.

— Все още ли имате онези чудесни места на стадиона?

— Ще направя всичко възможно — обещах и се поколебах за момент. — Слушай, Бра…

Той долови промяната в тона ми и ме отряза.

— Иска ми се да имах отговор за теб, приятелю, но нямам. Повярвай ми, наистина ми допада да работя с вас.

— Брайън, работата е там, че управата ме притиска заради сделката. Предвидена е за…

— Стига, човече, не съм ти казвал, че можеш да я планираш.

— Знам, знам. Но Горди ме притиска. Иска да уредя среща с президента ви.

— Горди — отвратено изсумтя Брайън.

Кент Гордън бе старши вицепрезидент и генерален управител по продажбите на „Ентроникс“, най-агресивният тип, когото някога бях срещал. Беше безмилостен, коварен и неуморим, не че в това имаше нещо лошо, но кариерата ми бе в ръцете му. Той наистина ме притискаше здраво да сключа тази сделка и бе възможно да настоява да уредя среща между него и президента на „Локуд“. Но засега все още не го бе поискал. Може би щеше да го направи в скоро време, но в момента само блъфирах.

— Знам — казах, — но не мога да контролирам действията му.

— Не ти препоръчвам да постъпите по този начин.

— Шефовете ми държат да сключа тази сделка, а тя очевидно не се придвижва напред и…

— Джейсън, когато бях от твоята страна на бюрото, често опитвах този номер — леко се засмя Брайън.

— А? — направих се на луд, но нямах сърце да продължа с блъфирането.

Опипах ребрата си. Вече почти не усещах болка.

— Слушай, иска ми се да ти кажа какво точно става със сделката, но нищо не зависи от мен. Представянето мина чудесно, а и цените ви са добри. Вероятно не би трябвало да го споделям с теб, но цените ви са наистина добри. Ала очевидно горе става нещо, за което не знам.

— Някой си пада по конкурентите ли?

— Нещо подобно. Джейсън, ако знаех цялата история, щях да ти я разкажа. Ти си чудесен човек и наистина се труди здраво по сделката. Ако продуктът не отговаряше на изискванията, щях да ти го кажа. Или пък ако цените ви бяха прекалено високи. Но не е това. Не знам за какво става дума.

— Оценявам честността ти, Брайън — рекох. — Кой ден от следващата седмица ще си тук?

Прекият ми началник бе жена, което в нашия бизнес е необичайно. Казваше се Джоан Тюрек и бе районен мениджър за Нова Англия. Не знаех много за личния й живот. Бях чувал, че е лесбийка и живее с приятелката си в Кеймбридж, но тя никога не говореше за партньорката си, нито я водеше на служебните сбирки. Беше леко скучна, но се харесвахме и винаги ме подкрепяше.

Говореше по телефона, когато влязох в кабинета й. Вечно бе на телефона. Носеше слушалки и се усмихваше. Всички кабинети в „Ентроникс“ имат тесни прозорци от двете страни на вратата, така че винаги можеш да надникнеш вътре. Никакво уединение.

Джоан най-после забеляза, че стоя пред кабинета й, и вдигна ръка. Изчаках, докато привърши разговора си и ме извика вътре.

— Говори ли с „Локуд“ тази сутрин? — попита тя.

Имаше къса и къдрава кестенява коса с посивели кичури по слепоочията. Никога не носеше грим.

Кимнах и седнах срещу нея.

— Нищо ново?

— Нищо.

— Мислиш ли, че е време да поискаме помощ?

— Вероятно. Не мога да ги забия засега.

Незабавно съжалих за сексуалната метафора, но се сетих, че всъщност бе спортен термин.

— Имаме нужда от тази сделка. Ако мога да направя нещо, кажи.

Забелязах, че Джоан изглеждаше необичайно изморена, почти скапана. Под очите й имаше тъмни кръгове. Тя отпи мощна глътка от кафето си и попита:

— За това ли искаше да говорим?

— Не, за нещо друго — отговорих. — Разполагаш ли с няколко минути?

Тя погледна миниатюрния си часовник.

— Почти е време за обяд, но можем да поговорим, докато човекът, с когото имам среща, се появи.

— Благодаря ти. Е, значи Крофърд го няма вече — казах.

Тя примигна. Никаква помощ.

— И цялата му банда напусна — продължих. — Вероятно ще станеш вицепрезидент сега, а?

Джоан отново примигна. Поколеба се за момент, после отговори:

— Не забравяй, че заради покупката на „Майстер“ ще ни се наложи да направим известни съкращения. Всъщност, ще си отидат всички, които не са от най-изявените служители.

Точно както си мислех. Прехапах долната си устна.

— Трябва ли да започна да си събирам нещата? — попитах.

— Няма за какво да се тревожиш, Джейсън. Четири години поред си член на клуба.

Клубът се състоеше от продавачите, които бяха сключили най-добрите сделки в компанията.

— Дори си бил продавач на годината — добави тя.

— Не и миналата година — напомних й.

Миналата година мазният Тревър Алард получи първа награда и пътешествие до Италия. Заведе там жена си и й изневери с някакво италианско маце, с което се запознал във Венеция.

— Просто имаше кофти четвърто тримесечие. На всеки се случва. Важното е, че клиентите купуват от хора, които харесват, а теб всеки те харесва. Но не си дошъл да говорим за това, нали?

— Джоан, имам ли шанс за мястото на районен мениджър?

Тя ме изгледа изненадано.

— Наистина ли го искаш?

— Да.

— Тревър вече подаде молба и лобира усилено.

Някои от момчетата го наричаха Късметлията Тревър, защото вечно си уреждаше нещата по някакъв начин. Не бе лесно да го изтърпиш.

— Тревър е добър. Но и аз не падам по-долу. Имам ли подкрепата ти?

— Аз… не взимам страна, Джейсън — отвърна тя нещастно. — Ако искаш да поговоря с Горди за теб, ще го направя с удоволствие, но не знам дали ще обърне внимание на препоръката ми.

— Само за това те моля. Просто му спомени за мен. Кажи му, че искам да се явя на интервюто.

— Ще го направя. Но Тревър се доближава повече до типа на Горди.

— По-агресивен е?

— Да. Това, което Горди нарича „месоядец“.

Някои хора използваха и по-неприятни епитети по негов адрес.

— И аз ям пържоли.

— Ще му поговоря за теб. Но няма да взимам страна. Оставам напълно неутрална.

На вратата й се почука. Джоан махна с ръка.

Вратата се отвори и висок готин тип с рошава кестенява коса и сънливи кафяви очи влезе вътре и й се усмихна широко с блестящите си зъби. Тревър Алард беше слаб и мускулест, арогантен и нагъл и все още приличаше на популярния спортист от „Сейнт Лорънс“, какъвто бе до неотдавна.

— Готова ли си за обяд, Джоан? — попита той. — Хей, Джейсън, здрасти. Не те видях.

5.

Кейт вече се бе прибрала от работа, когато си влязох вкъщи. Лежеше на твърдото канапе на баба Спенсър и четеше книга с разкази на Алис Адамс. Щеше да я обсъжда в литературния си клуб, група от девет жени, бивши състудентки, които се събираха веднъж месечно, за да споделят впечатленията си от изискани романи, написани само от жени.

— Тази вечер имам мач — заявих, след като се целунахме.

— А, да, вторник. Щях да изпробвам една нова вегетарианска рецепта, но сигурно нямаш време, а?

— Ще грабна нещо на път към стадиона — отговорих бързо.

— Какво ще кажеш за един хамбургер с тофу?

— Не, няма нужда. Не си прави труда.

Кейт не беше добра готвачка, пък и тази нова мода с тофу бе наистина кошмарна, но все пак й се възхищавах, че опитваше. Покойната й майка никога не бе влизала в кухнята. Бяха имали готвачка, преди парите да се изпарят. Моята собствена майка се прибираше у дома след дълъг работен ден като администраторка в лекарски кабинет и приготвяше обилна вечеря за мен и баща ми, обикновено макарони с кайма и доматен сос. Никога не бях чувал за семейство със собствена готвачка. Освен във филмите, разбира се.

— Казах на Джоан, че искам да се явя на интервюто за мястото — съобщих на Кейт.

— О, скъпи, това е чудесно! Кога е интервюто?

— Още не знам дали Горди изобщо ще се съгласи да ме допусне. Сигурен съм, че иска да даде работата на Тревър.

— Но е длъжен да те интервюира, нали?

— Горди не е длъжен да прави нищо.

— Ще те интервюира — твърдо отсече тя. — А ти ще му покажеш колко силно искаш работата и колко ще си добър в нея.

— Всъщност — отвърнах, — вече започвам да я искам. Ако не поради друга причина, то поне за да попреча на Тревър да ми стане началник.

— Не съм сигурна, че това е най-добрият мотив, сладурче. Мога ли да ти покажа нещо?

— Разбира се.

Знаех какво ще ми покаже. Някоя картина, сътворена от беден художник в примитивен стил, или нещо подобно. Това се случваше поне веднъж месечно. Кейт се възхищаваше на някоя смахната творба, а аз изобщо не загрявах за какво става дума.

Тя отиде до коридора и се върна с огромен пакет, от който извади квадратно парче плат. Вдигна го към мен с блеснали очи.

— Не е ли страхотно? — извика възхитено.

Беше картина, изобразяваща черна грозна сграда, смачкала безброй дребни човечета под себе си. Едно от човечетата се превръщаше в огнено кълбо. От устата на друго излизаше балон, в който пишеше: „Аз съм смазан от капиталистическото общество“. Стодоларови банкноти летяха на фона на светлосиньо небе и най-отгоре се виждаха думите: „Боже, пази Америка“.

— Не е ли гений? Виждаш ли ироничният надпис „Боже, пази Америка“? А фалическата сграда, представляваща дълга, смазващ дребните хорица?

— Това на фалос ли ти прилича?

— Хайде, Джейс. Има невероятно физическо присъствие и сила.

— Добре, виждам — казах бързо, като се опитах да прозвучи искрено.

— Това е рисувана история от хавайска художничка на име Мари Бастиен. Била адски известна в Хаваи, а наскоро се преместила в Дорчестър с петте си деца. Няма мъж. Мисля, че може да стане следващата Фейт Ринголд.

— Наистина ли?

Нямах представа за кого говореше.

— Ярките й цветове ми напомнят за Бонар. Но с простия и суров модернизъм на Джейкъб Лорънс.

— Хм — изсумтях и си погледнах часовника.

Взех сметката от „Америкън експрес“ и я отворих.

— Господи! — изстенах отчаяно.

— Много ли е зле? — попита Кейт.

— Смазан съм от капиталистическото общество — отговорих.

— Колко лошо? — поинтересува се тя.

— Много лошо. Но все пак не се превръщам в огнено кълбо.

6.

Трудно можеш да събереш по-конкурентна група от екипа по продажбите на „Ентроникс“. Бяхме взети на работа заради конкурентоспособността си, така както отглеждат някои породи бикове заради проклетията им. Компанията не се интересуваше дали продавачите са особено умни — сред нас определено нямаше гении. Предпочитаха да наемат спортисти, тъй като вярваха, че са упорити и обичат състезанията. А и са свикнали с наказанията и тормоза. Онези от нас, които не бяха спортисти, принадлежаха към дружелюбния, жизнерадостен тип, харесван от всекиго. Аз бях един от тази група.

Можете да си помислите, че благодарение на всичките ни спортисти отборът ни е непобедим. Но всъщност бяхме пълни скапаняци.

Повечето бяхме в кофти форма. Прекалено често водехме клиентите си на обяд или вечеря, хранехме се обилно, пиехме много бира и нямахме време за физически упражнения. Единствените във форма бяха Тревър Алард, питчърът ни, и Брет Глийсън, класическият образ на тъп спортист. Алард и Глийсън бяха добри другарчета. Вечно се мотаеха заедно и играеха баскетбол всеки четвъртък вечер.

Смяташе се за недостойно да се отнасяш сериозно към бейзболните ни мачове. Нямахме униформи, ако не се броят фланелките с надпис „Братството на Ентроникс“, които рядко някой се сещаше да облече. Събирахме пари, за да платим петдесетте кинта на рефера. От време на време спорехме за някой фал или нещо подобно, но споровете приключваха бързо и си продължавахме играта.

Но все пак никой не обича да губи, особено конкурентни типове като нас.

Тази вечер мачът бе срещу вечните шампиони от корпоративната лига, „Чарлз Ривър Файненшъл“, мощна брокерска компания. Отборът им се състоеше най-вече от двадесет и две годишни брокерчета, току-що излезли от колежа, високи над метър и осемдесет. Повечето бяха играли бейзбол в престижните си университети от „Бръшляновата лига“. „Чарлз Ривър“ ги наемаше млади, сдъвкваше ги и ги изплюваше и докато навършеха тридесет, от тях оставаше само блед спомен. Но междувременно, сформираха страхотен бейзболен отбор.

Въпросът не бе дали ще загубим, а с колко точки ще ни размажат.

Всеки четвъртък играехме на стадиона на колеж „Стонингтън“, който бе грижливо поддържан. Всъщност, бе много по-поддържан, отколкото заслужавахме. Тревата бе гъста и изумруденозелена, идеално окосена, червеното поле от смесица от глина и пясък — чудесно изравнено, линиите — снежнобели.

Младите жребчета от „Чарлз Ривър“ пристигнаха едновременно в поршета и мерцедеси. Носеха истински униформи — бели фланелки на райета като „Янките“ от Ню Йорк. На предницата бе избродирано „Чарлз Ривър Файненшъл“, а отзад имаха номера. Бейзболните им бухалки бяха „Вексъм-3“, ръкавиците — „Уилсън“, дори саковете им бяха маркови. Приличаха на професионалисти. Мразехме ги както запалянко на „Ред Сокс“ мрази „Янките“ — дълбоко, нерационално и завинаги.

Докато стане време за мача, съвсем забравих за шофьора на пикапа, а очевидно и той бе забравил за мен.

Играта бързо загрубя. Нашите хора бяха прекалено напрегнати и се престараваха. А и допускахме много грешки. Фестино се сблъска с един от противниковия отбор, а няколко от топките на Алард бяха обявени за фалове, тъй като кракът му не бе на гумата.

Според правилата ни, ако единият отбор е с десет точки напред след четири полувремена, печели. В края на третото полувреме хлапетата от „Чарлз Ривър“ ни водеха с десет на нула. Чувствахме се обезкуражени и вбесени.

Мениджърът ни, Кал Тейлър, седеше и отпиваше „Джак Даниълс“ от плоско шише, скрито в хартиена кесия. Пушеше „Марлборо“ и клатеше нервно глава. Мисля, че се бе хванал за мениджър на отбора само за да има компания, докато се налива. Чу се рев на мотор, който приближавате към нас, но не му обърнах внимание.

После забелязах висок тип в кожено яке, който пристъпи на игрището. Нужни ми бяха няколко секунди, за да позная шофьора на пикапа от снощи. Той ни погледа няколко минути, а през почивката отидох при него.

— Здрасти, Кърт — поздравих го.

— Здрасти.

— Ще играеш ли?

— Струва ми се, че имате нужда от още един играч.

Всички го приеха радушно. С изключение на Тревър Алард, разбира се. Поискахме почивка и се струпахме около Кал, а Кърт отстъпи на прилично разстояние.

— Той не е служител на „Ентроникс“ — изтъкна Тревър. — Не може да играе, ако няма валиден номер на служител. Това са правилата.

Не бях сигурен дали Тревър проявява проклетия по навик, или бе чул, че и аз кандидатствам за мениджърското място, на което се надяваше.

Фестино, който обичаше да дразни Тревър, се изрепчи:

— Е, и? Ако ни питат, ще кажем, че е на временен договор и не сме знаели, че няма право да участва в мача.

Рики се възползва от почивката, за да извади малкото шишенце с антибактериален лосион от джоба си и да си почисти ръцете.

— Временен договор? — отвратено попита Тревър. — Той?

Говореше за Кърт, сякаш бе някакъв мърляв бездомник, вмирисан на евтин алкохол и застояла пот. Тревър носеше дълги шорти с безброй джобове и избеляла шапка на „Ред Сокс“, с козирката назад, разбира се. Ръката му бе украсена с ролекс, същия като на Горди. На тениската му пишеше „Животът е хубав“.

— Някога да си искал да видиш документите на играчите от „Чарлз Ривър“? — контрира Фестино. — Откъде да знаем, че те не са си взели играчи от младежкия отбор на „Янките“?

— Или пък някой тип на име Вини от пощенския отдел — добави Таминек, висок, кльощав тип от външните продажби. — Знаем, че „Хюлет-Пакард“ вечно си наема добри играчи.

— Тревър, да не би да си против, защото човекът е питчър? — подразни го весело Глийсън.

Доброто другарче на Алард бе едър тъпак с огромни уши, яка челюст, руса, подстригана по войнишки коса и блестящобели зъби, прекалено големи за устата му. Наскоро си бе пуснал рядка брадица, с която приличаше на козел.

Тревър се намръщи и поклати глава, но преди да успее да каже още нещо, Кал отсъди:

— Вкарайте го в играта. Тревър, отивай на втора база.

Единственото ни обяснение бе: „Нов служител“. Не ни зададоха никакви въпроси. Кърт не приличаше на член от Братството, но можеше да е техник от компютърния отдел или пощаджия.

Кърт получи задачата да удари третата топка, тъй като, макар и замаян от алкохола, Кал искаше да му даде възможност да се прояви и да ни спаси задниците.

Забелязах, че Кърт не загряваше, а просто стоеше кротко и наблюдаваше питчъра на „Чарлз Ривър“, Майк Уелч.

После пристъпи към плочата, замахна няколко пъти със старата си очукана бухалка и се приготви за топката. Фрасна я здраво и я изпрати високо и отвъд оградата. Таминек, а после и Кърт се затичаха към следващата база, а момчетата от отбора ни завикаха доволно.

Внезапно започнахме да печелим. До четвъртото полувреме вече имахме пет точки. После дойде ред на Кърт да хвърля топката на едър, месест тип на име Джарвис, който бе един от най-добрите играчи на „Чарлз Ривър“. Кърт метна зашеметяващо бърза топка, Джарвис замахна и пропусна, после ококори очи изненадано. Пропусна и следващите две топки.

Фестино улови погледа ми и се ухили въодушевено.

Кърт продължи да замайва противниковия отбор с невъзможни за отбиване бързи топки. Събрахме още няколко точки. После му дойде ред да се прояви с бухалката. Замахна мощно и запрати топката някъде в съседния град. Ударът му смъкна преднината на „Чарлз Ривър“ до една точка.

Забелязах, че Тревър Алард вече не се оплакваше от него. След още няколко зашеметяващи удара спечелихме мача, нещо, което се случваше за първи път в историята.

Всички се струпаха около Кърт, който сви рамене скромно и се усмихна мило. Колегите ми се смееха весело и въодушевено си преразказваха паметни моменти от играта.

Традицията бе след всеки мач да отидем да пийнем с противниците си в близкия бар. Но сега забелязахме как младите атлети от „Чарлз Ривър“ се повлякоха мрачно към немските си коли. Извиках подире им, но Майк Уелч каза, без да се обърне:

— Този път ще пропуснем.

— Мисля, че са бесни — отбеляза Таминек.

— И са изпаднали в шок — добави Фестино.

— Шок и ужас — захили се Кал Тейлър. — Къде е шампионът ни?

Огледах се и видях как Кърт върви към паркинга. Втурнах се след него и го поканих да се присъедини към нас.

— Не, момчетата сигурно предпочитат да пийнат в приятелска компания — каза той.

Забелязах Тревър, който стоеше до сребристото си порше и говореше с Глийсън, седнал в джипа си.

— Не си прав — възразих. — Повярвай ми, момчетата с удоволствие биха пийнали с теб.

— Вече не пия, човече. Съжалявам.

— Добре де, ще си поръчаш кола. Хайде, ела.

Кърт отново сви рамене.

— Сигурен ли си, че останалите нямат нищо против?

7.

Имах чувството, че съм завел Джулия Робъртс на прослушване за училищната пиеса. Внезапно се превърнах в самата популярност и се къпех в отразеното сияние на новия си приятел. Настанихме се около дълга маса в ресторант „Аутбек“, въодушевени от неочакваната победа. Някои си поръчаха бира, а Тревър поиска скоч „Талискър“. Келнерката нямаше представа за съществуването на „Талискър“, затова му се наложи да се задоволи с „Дюърс“. Кърт ме изгледа развеселено, сякаш да ми покаже тайния си присмех над лекето Тревър. Или пък си въобразявах. Кърт не знаеше, че това бе любимият скоч на Горди. Нито пък че Тревър се подмазваше на шефа дори в негово отсъствие.

Кърт поиска вода с лед. Аз се поколебах, после направих същото. Някой поръча няколко плата с пържен лук и крилца. Фестино отиде до тоалетната и се върна, бършейки ръце в ризата си.

— Господи, мразя тези ужасни рула с платнени кърпи — оплака се той и потръпна. — Обсипани с гнусни микроби. Сякаш някой вярва, че рулото се завърта само веднъж.

Брет Глийсън вдигна халбата си за наздравица за шампиона с думите:

— Никога вече няма да ти се налага да си плащаш сам питието в този град.

Таминек попита любопитно:

— Откъде си?

— От Мичиган — отговори Кърт с потайна усмивка.

— Имам предвид, в колежа ли си играл?

— Никога не съм учил в колеж — отговори Кърт. — Записах се в армията, а там не играят бейзбол. Поне не в Ирак.

— Бил си в Ирак? — ахна Дъг Форсайт, един от върховните ни продавачи, висок, слаб тип с гъста кестенява коса.

— Да — кимна Кърт. — И в Афганистан. Всички интересни туристически обекти. В специалните части.

— Убивахте ли хора? — полюбопитства Глийсън.

— Само лошите.

— А ти лично убил ли си някого? — обади се Дъг.

— Само неколцина, които задаваха прекалено много въпроси — ухили се Кърт.

Всички се засмяха.

— Страхотно — каза Фестино, като грабна едро парче лук и го натопи в лютивия сос.

— Не съвсем — отвърна Кърт, загледа се в чашата си и замълча.

Тревър бе извадил миникомпютъра си и си проверяваше имейлите, докато отпиваше от скоча. След миг вдигна очи и попита:

— Откъде се познавате?

Намръщих се. Мобифонът, акурата в канавката, истинската история определено можеше да навреди на репутацията ми.

— Имаме общи интереси — каза Кърт. — Коли.

Този тип все повече ми харесваше.

— Коли? — учуди се Тревър, но в същия миг Кал Тейлър остави чашата си на масата и изфъфли:

— Във Виетнам наричахме специалните части „змиеядци“.

— Виетнам си го виждал само на картичка — захили се Глийсън. — Не си стигнал по-далеч от Форт Дикс, Ню Джърси.

— Майната ти — изръмжа Тейлър и допи скоча си. — Имах циреи.

— Специалните части и тюлените едно и също ли са? — попита Форсайт.

Отвърна му хор от презрителни викове. Кал Тейлър запя с треперлив тенор „Баладата на зелените барети“. Стана от стола, вдигна чашата си и поде:

— Стотина мъже ще проверим днес… но само един ще спечели зелената барета.

— Само трима — поправи го Глийсън.

— Сядай, Кал — подкани го Тревър. — Мисля, че е време да се прибираме у дома.

— Не съм си довършил вечерята — изръмжа Кал.

— Хайде, старче — побутна го Форсайт, после той и останалите завлякоха Кал до паркинга.

През цялото време Кал протестираше ожесточено. Извикаха му такси и му обещаха, че някой ще откара колата му до къщата му в Уинчестър.

Кърт се обърна към мен, когато останалите изчезнаха, и попита:

— Защо се наричате Братството? Някои от вас ветерани ли са?

— Ветерани? — засмях се. — Да не се шегуваш? Не, става дума просто за прякор. При това лишен от въображение. Не си спомням кой го измисли.

— Всички ли продавате техника?

— Да.

— И добър ли си?

— Кой, аз ли?

— Ти.

— Добър съм.

— Мисля, че си повече от добър.

Свих рамене скромно, както правеше той. Склонен съм несъзнателно да имитирам хората, около които съм в момента.

После чух гласа на Тревър:

— Стедман е добър. Просто напоследък не сключва сделки — ухапа ме той, като се настани обратно до масата. — Нали така, Стедман? Как върви сделката с „Локуд“? Май вече навлизаш в трета година. Не съм чувал за толкова дълги преговори от Парижките мирни споразумения насам.

— Изглежда добре — излъгах бързо. — Как върви твоята сделка с „Павилион“?

„Павилион“ притежаваше верига кина. Искаха да сложат плазмени телевизори във фоайетата си, на които да текат реклами за нови филми и за щандовете им за напитки и закуски.

Тревър се усмихна самодоволно.

— Върви като по вода — отвърна. — Направих презентация, в която им показах, че продажбите им на лимонада ще се увеличат със седемнадесет процента.

Кимнах и се опитах да не завъртя очи. Лимонада!

— Утре имам среща с президента им. Иска да си стиснем ръцете, преди да подпишем договора. Но сделката е готова.

— Чудесно — казах.

Тревър се обърна към Кърт.

— Е, Кърт, вие летите ли в небето?

— Да летим? — повтори Кърт с лек сарказъм. — Май можеш да го наречеш и така. Да, скачаме с парашути.

— Страхотно! — ухили се Тревър. — И аз скачах няколко пъти. Ходих с няколко приятели до Бретан през лятото, когато завършихме, и си прекарахме великолепно. Невероятно вълнение.

— Вълнение — повтори Кърт, сякаш думата му прозвуча лошо.

— Нищо не може да се сравни с това, нали? — каза Тревър. — Адска тръпка.

Кърт се облегна на стола си и се вторачи в него.

— Когато те изритат от боен самолет на десет хиляди метра височина, за да се спуснеш навътре във вражеската територия и да отидеш на разузнаване на седемдесет и пет километра североизточно от Мосул, не е точно тръпка. Носиш със себе си четиридесет кила екипировка, оръжия и муниции. Кислородната маска те заслепява, стомахът ти е в гърлото и падаш с над двеста километра в час. На тази височина е толкова студено, че очилата ти може да замръзнат и да се счупят, а очите ти да се залепят от студа. Можеш да загубиш съзнание за няколко секунди. И да умреш при падането. Ако не разпериш ръце и крака точно както трябва, можеш да се сплескаш. Или пък парашутът ти да се окаже дефектен. Дори опитните войници си чупят вратовете и умират. Това, разбира се, става само ако не те обстрелват в същото време с ракети. Тогава умираш от шубе, а всеки, който твърди, че не изпитва страх, лъже.

Тревър се изчерви и погледна стреснато, сякаш му бяха ударили шамар. Фестино ме изгледа доволно.

— Както и да е — каза Кърт и отпи от водата си. — Сигурен съм, че сте си изкарали страхотно в Бретан.

Кърт се превърна в невероятен хит.

— Хей, можеш ли да дойдеш пак следващата седмица? — попита Форсайт.

— Не знам — сви рамене Кърт.

— Прекалено ли сме смотани за теб? — попита Таминек.

— Не, изобщо няма такова нещо. Просто често работя вечер.

— Какво работиш?

Стегнах се и зачаках — пикапът, акурата в канавката… Но Кърт отговори:

— Шофирам за мой приятел, който е собственик на автосервиз.

— Трябва да намерим работа в „Ентроникс“ за този човек — реши Таминек.

Кърт се засмя.

— Да бе.

Постепенно останалите се разотидоха. Останахме само аз и Кърт.

— Е — каза той. — Братството.

Кимнах.

— Добри приятели ли сте?

— С някои от тях.

— Струват ми се доста амбициозни.

Не бях сигурен дали се шегуваше.

— Възможно е — отговорих. — Поне в работата.

— Хубавото момче, което седеше срещу мен, Тревър, изглежда абсолютен задник.

— Май си прав.

— Видях го да идва насам с поршето си. И шефът ви ли беше тук тази вечер?

— Не. Повечето от хората тук са самостоятелни бизнесмени.

— Самостоятелни?

— Продавачи. Аз съм районен мениджър по продажбите. Тревър — също. Но сме в различни райони.

— Но той се съревновава с теб.

— Да, всъщност, сложна работа. И двамата искаме повишение, а мястото е едно.

Обясних му какво се случваше в „Ентроникс“. Разказах му за мениджърския пост и за проблемите ми със сделката с „Локуд“. Кърт ме изслуша внимателно, без да проговори.

След като приключих, каза:

— Не е лесно да създадете сплотен екип, когато се съревновавате един с друг.

— Сплотен екип?

— Нали разбираш, в специалните части работим в екипи от дванадесет души. Всеки си има задача. Аз бях експерт по взривовете. И всички трябваше да работим заедно и да се уважаваме един друг, в противен случай никога нямаше да сме готови за битка.

— Готови за битка, а? — усмихнах се, като си представих корпорацията като бойно поле.

— Знаеш ли каква е истинската причина войниците да са готови да умрат? Мислиш, че става дума за патриотизъм? Или за семейството? Няма такова нещо, братче. Всичко се свежда до екипа ти. Никой не иска да е първият побягнал. Затова оставаме заедно докрай.

— Предполагам, че ние приличаме повече на скорпиони, затворени в шише.

Кърт кимна.

— Веднъж бяхме на разузнавателна мисия в Муса Калей, в Афганистан. Аз отговарях за екипа. Имахме два бойни джипа. Внезапно моят бе нападнат с картечници и противотанкови оръдия. Попаднахме в засада. Все едно бяхме заклещени в ковчег. Наредих на шофьора — добрия ми приятел Джими Донадио, да скочи на газта. Но не да бяга от засадата, а да кара право срещу картечарите. Казах на момчето горе да започне да ги обстрелва и да не спира. Скоро видяхме как лошите се тръшнаха мъртви върху картечниците. После обаче удариха джипа ни с друга ракета и ни подпалиха. Прецакаха ни. Затова изскочих навън с автомата си и започнах да стрелям, докато ми свършиха патроните. Избих всичките нападатели. Бяха шестима или седмина човека.

Вторачих се в него зашеметено. Най-страшното нещо, срещу което се бях изправял в работата си, бе критиката на представянето ми.

— Е, позволи ми да те попитам нещо — каза Кърт.

— Би ли направил подобно нещо за Тревър?

— Да го прострелям с картечница? — ухилих се. — Понякога си мечтая за това.

— Схващаш какво искам да ти кажа, нали?

Не бях сигурен. Зарових из чинията с лука, но не хапнах. Вече бездруго ми прилошаваше от мазнината.

Кърт изглеждаше готов да си тръгне.

— Имаш ли нещо против да ти задам един въпрос? — попита той.

— Давай.

— Когато бяхме на мисия, най-важното ни оръжие бе разузнаването ни. Числеността, огневата мощ на вражеските екипи, разположението им. А вие каква информация събирате за потенциалните си клиенти?

Този тип беше умен. Наистина умен.

— Те не са ни врагове — отвърнах развеселено.

— Добре. Но се сещаш какво имам предвид.

— Предполагам, че да. Събираме базова информация… — замълчах за няколко секунди. — Честно казано, не много. Понякога си мисля, че гледаме доста небрежно на това.

Кърт кимна.

— Няма ли да е по-добре да се поровите? Например, знаем, че хотели „Локуд“ те разиграват. Но наясно ли сме какво точно става?

— Да, информацията определено би ни помогнала, но няма начин да я съберем. Това е проблемът.

Кърт продължи да кима замислено.

— Познавам един тип, който работеше за охраната на хотели „Локуд“. Може още да е там.

— Пазач?

Кърт се усмихна.

— Доста високо в корпоративната охрана — в централата им в Ню Йорк или Ню Джърси, не помня точно къде.

— Уайт Плейнс, Ню Йорк.

— Много от момчетата от специалните части отиват в корпоративната охрана. Защо не ми дадеш някои имена? Кажи ми с кого работиш. Ще видя дали мога да открия някаква информация, която да ти помогне.

Кърт Семко вече ме бе изненадал няколко пъти, така че бе възможно шофьорът на пикап, изритан от специалните части, да успее да се добере до информация за Брайън Борк, вицепрезидент по управление на имотите в „Локуд“. Не бе странно, че съществуваше мрежа от бивши войници от специалните части, които сега работеха в частния сектор. Написах името на Брайън Борк на салфетка и разказах на Кърт каквото знаех за него. После си разменихме имейлите. В наши дни всеки вече ползва електронна поща.

— Добре, човече — каза той, като се надигна и сложи ръка на рамото ми. — Не се тревожи. Ще ти звънна, ако открия нещо.

Беше доста късно, когато се прибрах у дома. Кейт спеше.

Седнах пред компютъра в малкия си кабинет, за да си проверя имейлите, както правех винаги, преди да си легна. Интернетът бе отворен, което означаваше, че Кейт бе използвала компютъра. Обзет от любопитство, реших да проверя какво бе разглеждала. Зачудих се дали понякога гледа порно, но това ми се стори доста невероятно.

Не. Последният сайт, който бе посетила, се наричаше „Недвижими имоти“. Кейт бе разглеждала къщи в Кеймбридж. При това не евтини къщи. По за милион или два в района на улица „Братъл“.

Гледаше къщи, които никога нямаше да можем да си позволим. Не и с моите доходи. Стана ми криво заради нея. А и заради мен.

В електронната поща открих файла, който бях изготвил за „Локуд“, и го изпратих на Кърт. После бързо прегледах писмата си. Открих имейл от Горди, изпратен след края на работното време. Канеше ме да се отбия в кабинета му в осем сутринта на следващия ден.

8.

Будилникът иззвъня в пет сутринта, два часа по-рано от обикновено. Кейт изстена и се завъртя на другата страна, като сложи възглавницата върху главата си. Надигнах се колкото се може по-тихо и слязох долу да си направя кафе. Взех си бърз душ, докато кафето завираше. Исках да отида в службата поне час преди интервюто ми с Горди, за да мога да си прегледам докладите и данните.

Когато излязох от банята, видях, че в спалнята свети. Кейт седеше долу в кухнята и пиеше кафе, издокарана в розовата си хавлия.

— Рано си станал — каза тя.

Целунах я нежно.

— Ти също. Извинявай, че те събудих.

— И снощи те нямаше до късно.

— Бейзболен мач, забрави ли?

— А после отидохте да пийнете?

— Да.

— Да удавите мъката?

— Ако щеш вярвай, но спечелихме.

— Хей, това е за първи път в историята.

— Да. Този тип, Кърт, игра за нас. Насмете противниците.

— Кърт?

— Шофьорът на пикапа.

— А?

— Не си ли спомняш как ти разказах за човека, който ме докара у дома, след като акурата се скапа.

— А, да, тюленът.

— Специални части. Та той е страхотна работа. Той е всичко, което Горди и останалите уж сурови типове се преструват, че са. Седят си в удобните, меки столове и си говорят как „ще очистят конкуренцията“. А Кърт е истински. Убивал е хора.

Осъзнах, че й разказвам всичко, освен онова, за което наистина се тревожех — интервюто ми с Горди след няколко часа. Не бях убеден, че искам да й казвам. Кейт вероятно щеше да ме изнерви още повече.

— Не забравяй, че Сузи и Крейг ще са тук за вечеря.

— Довечера ли?

— Казах ти го милион пъти.

Изстенах мрачно.

— Колко дълго ще останат?

— Само две нощи.

— Защо?

— Какво защо? Защо само две нощи?

— Защо изобщо идват в Бостън? Мислех си, че Ел Ей е великото място. Поне Крейг винаги твърди така.

— Тъкмо го избраха в надзорния съвет на „Харвард“. Първото му събрание е утре.

— Как може да го изберат в надзорния съвет на „Харвард“? Сега той е холивудски тип. Сигурно вече не притежава вратовръзка.

— Не само е от прочутите хора, завършили университета, но и е важен дарител. Хората се интересуват от подобни неща.

Когато Сузи се запозна с Крейг, той беше беден, гладуващ писател. Беше публикувал няколко разказа в неизвестни списания и преподаваше писане на есета в „Харвард“. Беше страхотен сноб и на Сузи май това й харесваше, но тя определено не бе от хората, които биха живели в бедност. Крейг бързо осъзна, че няма да изкарва пари в литературния свят. Затова се преместиха в Ел Ей, където състудент на Крейг го запозна с някои хора и той започна да пише сериали. Уреди се като сценарист на „Всички обичат Реймънд“ и започна да изкарва луди мангизи. А после създаде ново шоу, което се превърна в хит, и за една нощ стана невероятно богат.

Сега той и Сузи ходеха на почивка в Сейнт Бартс с Брад и Анджелина. Сузи редовно захранваше Кейт с клюки за холивудските звезди. Имаха огромна къща в Холмби Хилс и вечно излизаха на вечеря с разни знаменитости. И Крейг никога не ме оставяше да забравя това.

Кейт стана и си наля още една чаша кафе.

— Сузи е решила да разведе Итън из Бостън — Пътеката на свободата и т.н.

— Тя все още не загрява, а? Итън не си пада по Пол Ривиър. Вероятно би харесал салемския музей на вещиците, но не мисля, че и там ще му покажат наистина извратените неща, по които е луднал.

— Просто те моля да се държиш мило с тях. Двамата с Итън имате страхотно приятелство, което не разбирам напълно. Но съм ти благодарна за това.

— Защо изобщо ще отсядат у нас?

— Защото Сузи ми е сестра.

— Знаеш, че непрестанно ще се оплакват от банята и завесата на душа, от това как водата от душа пръска по пода, как машината ни за кафе не е отлична, защо нямаме кафе на зърна от Суматра и…

— Не се настройвай срещу тях, Джейсън. Те просто са свикнали на по-висок стандарт на живот.

— Ами тогава защо не отидат в „Четирите сезона“?

— Искат да отседнат у нас — твърдо заяви жена ми.

— Вероятно Крейг намира за вдъхновяващо да поддържа връзка с обикновените хорица от време на време.

— Много смешно.

Отидох до шкафа и огледах тъжно потискащите кутии с нискокалорични зърнени храни.

— Скъпа — казах през рамо, — оглеждаш недвижими — имоти, а?

— За какво говориш?

— По интернет. Забелязах, че си влизала в страница за недвижими имоти.

Никакъв отговор. Избрах най-приемливата на външен вид кутия и неохотно я занесох до масата. В хладилника имаше само обезмаслено мляко. Мразя го. Млякото не трябва да е синкаво. Но занесох и кутията с мляко до масата.

Кейт разглеждаше чашата си съсредоточено и разбъркваше кафето, макар да не бе сложила нищо в него.

— Човек може да си мечтае, нали? — промълви най-после с нежен глас.

Съжалих я, но реших да не я разпитвам повече. Какво можеше да ми каже? Че е очаквала повече, когато се е омъжила за мен?

Запознахме се на сватбата на общ приятел, когато и двамата бяхме вече доста пияни. Мой състудент от колежа се женеше за състудентка на Кейт от „Екзетър“. Кейт била принудена да напусне „Екзетър“, когато семейството й фалирало. Отишла в „Харвард“ със стипендия. Семейството й се опитваше да го пази в тайна, но впоследствие всички узнаха истината. В Бостън има сгради с фамилното й име и й се бе наложило да изтърпи унижението от посещаването на държавно училище в Уелсли през последните две години в гимназията. А пък аз, момчето от Уорчестър, първият от семейството, който завършваше колеж, чийто баща бе металург, нямах и представа какво е частно училище.

На сватбата ни настаниха един до друг и аз незабавно си паднах по страхотното маце. Изглеждаше доста претенциозна: завършваше литература в „Харвард“, четеше всички френски феминистки — на френски, разбира се. Определено изглеждаше прекалено изискана за мен. Може би, ако и двамата не бяхме пили толкова, нямаше да ми обърне внимание. Но пък по-късно ми спомена, че според нея съм бил най-хубавото момче на сватбата, както и най-чаровното и забавното. И кой можеше да я обвини за това? Изглеждаше развеселена от историите ми за работата — тъкмо бях започнал в „Ентроникс“ и още не бях претръпнал. Харесваше й, че се вълнувам от работата си. Каза, че това й действало като свеж полъх и ме отличавало от циничните й приятели. Вероятно попрекалих с разказите за плановете си да изкарвам страхотни пари след пет-десет години, но пък тя се увлече. Каза, че съм бил много по-истински от типовете, с които обикновено излизала.

Май нямаше нищо против смахнатите ми грешки — например че по погрешка отпих от чашата й с вода. Обясни ми правилата за подреждане на масата — чашите за вода и вино вдясно от чинията, а хлябът и сухите неща — вляво. Не й пукаше, че съм лош танцьор, дори го намираше забавно. На третата ни среща, когато я поканих в апартамента си, пуснах „Болеро“ на Равел. Тя се засмя, защото мислеше, че я иронизирам. Аз обаче нямах представа. Мислех си, че „Болеро“ — просто е подходяща за свалка музика.

Да, бях роден с пластмасова лъжица в устата. Очевидно Кейт не се бе омъжила за мен заради парите ми — познаваше безброй богати типове, — но все пак май очакваше да се грижа за нея. Тъкмо бе приключила връзката си с един от професорите си в колежа — надут, но красив и изискан литератор от „Харвард“, който обаче спеше с още две жени. По-късно Кейт ми довери, че ме смятала за земен и непретенциозен човек, пълна противоположност на неверния среброкос професор. Аз бях чаровният бизнесмен, лудо влюбен в нея, и щях да й дам финансовата сигурност, от която се нуждаеше. Можеше да си гледа семейството и да се занимава с нещо артистично, като преподаване на литература или градинарство. Щяхме да имаме три деца и огромна къща в Нютън, Бруклин или Кеймбридж.

Не планираше да живее в къща от сто и петдесет квадрата в не особено богатата част на Белмонт.

— Слушай, Кейт — казах след кратко мълчание. — Тази сутрин имам интервю с Горди.

Лицето й засия. Не я бях виждал да се усмихва така от седмици.

— Вече е насрочено? О, Джейсън, това е страхотно.

— Мисля обаче, че Тревър си е уредил работата.

— Джейсън, това е негативно мислене.

— Не, просто реализъм. Тревър провежда усилена кампания. Накарал е всичките си клиенти да се обадят на Горди и да му съобщят, че искат Тревър да заеме мястото.

— Но Горди вижда как стоят нещата.

— Може и така да е, но обича да му се подмазват. Никога не отказва да му целунат задника.

— Защо и ти не постъпиш по същия начин?

— Мразя такива неща. Гадни са.

Тя кимна.

— Няма нужда да го правиш. Просто му покажи, че силно желаеш мястото. Искаш ли омлет?

— Омлет?

Възможно ли бе да приготвиш омлет от тофу? Ама че отврат!

— Да. Имаш нужда от протеини. Ще ти изпържа и шунка. Горди обича месоядци, нали?

9.

На път към службата сложих диск в уредбата на колата, която бях взел под наем. Беше от богатата ми колекция с мотивационни лекции на божеството, почитано от всички продавачи, великия бизнес гуру Марк Симкинс.

Вероятно бях слушал диска „Стани победител“ поне четиристотин пъти. Можех да изрецитирам дълги пасажи, имитирайки мелодичния глас на Марк Симкинс, носовия му акцент от Средния запад и необичайната му фразеология. Той ме научи никога да не използвам думата „цена“, когато съм с клиент. Вместо това казвах „инвестиция“. „Договор“ беше още една от опасните думи. Би трябвало да кажеш „документация“ или „споразумение“. Но най-вече ме научи да вярвам в себе си.

Понякога слушах дисковете просто за да се нахъсам и да си придам увереност. Струваше ми се, че Марк Симкинс е личният ми треньор и ми вдъхва увереността, от която се нуждаех за интервюто с Горди.

Докато стигна до Фрамингам, вече преливах от кофеин — бях взел гигантския термос със себе си — и бях абсолютно готов. Тръгнах към офиса, като си повтарях любимата фраза на Марк Симкинс: „Вярвайте в себе си сто процента. Хората няма да имат друг избор, освен да ви последват“.

Другите ми фаворити бяха: „Очаквайте да ви се случат хубави неща“ и „Единственото важно е колко пъти ще успеете. Защото колкото повече пъти се проваляте и продължавате, толкова повече пъти успявате“.

Последната фраза ми напомняше за мъдреците от Далечния изток. Повтарях я безброй пъти, опитвайки се да разгадая смисъла й. Все още не бях сигурен какво означаваше, но си я казвах всеки път, когато имах затруднения, и винаги се чувствах по-добре.

Горди ме накара да чакам пред кабинета му поне двадесетина минути. Винаги караше хората да чакат. За него това бе въпрос на чест и просто ти се налагаше да се примириш. Виждах го през стъклото как обикаля из стаята и говори по телефона, жестикулирайки усилено. Седях до секретарката му Мелани, симпатична, хубава жена, много висока, с дълга кестенява коса, няколко години по-възрастна от мен. Тя ми се извини няколко пъти — очевидно й бе наредено да се извинява на всички, накарани да чакат, после ми предложи кафе, което отказах. Още малко кофеин и щях да излетя в небето.

Мелани ме попита как е минала играта снощи, така че й разказах за победата ни, без да навлизам в подробности за неофициалния ни шампион. После ме разпита за Кейт, а аз се поинтересувах от съпруга й Боб и трите й сладки хлапета. Побъбрихме си още няколко минути, но скоро телефонът й започна да звъни.

Към осем и половина вратата на Горди се отвори и той изскочи навън. Двете му къси ръчички бяха протегнати напред, сякаш искаше да ме прегърне. Горди, който прилича на мече, но не сладко, си пада страхотно по прегръдките.

— Стедман — поздрави ме той радушно. — Как си днес, приятелю?

— Здрасти, Горди — отвърнах.

— Мелани, донеси кафе на приятелчето ми.

— Вече му предложих, Кент — каза Мелани.

Тя бе единствената в службата, която го наричаше с малкото му име. Ние останалите, почти бяхме забравили, че той изобщо имаше такова.

— Вода? — продължи да любезничи той. — Кола? Скоч?

— Скоч с лед ми звучи добре — отговорих. — Закуска за шампиони.

Горди се изсмя весело, сложи ръка на рамото ми и ме въведе в огромния си кабинет. През френските прозорци се виждаха тюркоазеносин океан и палми, вълни, които се разбиваха в снежнобял пясък. Невероятна гледка, достатъчна да те накара да забравиш, че си във Фрамингам.

Горди се отпусна в кожения си стол и се облегна назад, а аз се настаних срещу него. Бюрото му беше гигантско творение от черен мрамор, поддържано безукорно спретнато. Единственото нещо на него бе тридесетинчов монитор и синя папка, за която предположих, че съдържаше досието ми.

— Е, човече — въздъхна той престорено, — значи искаш повишение, а?

— Искам — потвърдих. — И смятам, че ще съм страхотен.

„Вярвай в себе си сто процента и останалите нямат да имат друг избор, освен да те последват“, повторих си наум.

— Обзалагам се, че ще си — каза той.

Не долових никаква ирония в гласа му и се изненадах. Горди прикова в мен малките си кафяви очички. Някои от Братството — не Тревър и Глийсън, разбира се, които бяха прочути подмазвачи — смятаха, че очите на Горди приличат на очите на плъх, но в момента ми се сториха топли и искрени. Бяха дълбоко хлътнали под ниско, кроманьонско чело. Горди имаше голяма глава, двойна брадичка и червендалесто лице, което напомняше на варена шунка. Бузите му бяха украсени с дълбоки белези от акне. Тъмнокафявата му коса — поредната жертва на боя за коса „Само за мъже“, бе подстригана в стил „Помпадур“. Понякога си представях как е изглеждал като дете.

Сега се наведе напред и зачете досието ми. Устните му се движеха леко, докато четеше. Прелисти страниците с дебелата си ръка и забелязах инициалите, гравирани на ръкавелите му. Всичките му вещи носеха монограм КГ.

Нямаше друга причина да чете досието ми пред мен, освен да ме притесни. Сигурен бях. Заповтарях си безмълвно: „Очаквай да ти се случат хубави неща“.

Огледах кабинета му. В единия ъгъл имаше поставка със стикове за голф и постелка от изкуствена трева. На един от рафтовете в шкафа стоеше бутилка „Талискър“, осемнадесетгодишното уиски, което бе любимото му питие.

— Ежегодните ти оценки не са лоши — каза той.

От неговата уста прозвуча като неочаквана похвала.

— Благодаря — отговорих.

Загледах вълните, които се разбиваха в снежнобелия пясък, палмите, разлюлени от вятъра, и чайките, гмуркащи се в кристалносинята вода. Горди бе инсталирал най-новия екран за картини на „Ентроникс“ в прозорците си и образът бе идеален. Можеше да избира между двайсетина сцени, всяка от които бе по-добра от гледката на паркинга. Горди харесваше океана. Притежаваше красив катамаран, закотвен на пристанище „Куинси“, и картините му винаги изобразяваха океана и Карибските острови. Картинните екрани бяха новост в технологията и ние я притежавахме. Екраните бяха произвеждани във всякакви размери и можеха да се навият на руло. Никъде другаде не можеше да видиш по-чиста и ясна картина. Клиентите и потенциалните клиенти, които посещаваха Горди в кабинета му, винаги ахваха. При това не само защото разбираха какъв кретен е. Човек определено се чувстваше странно, когато влезете в кабинета му в седем-осем сутринта и видеше яркото карибско слънце.

— Бил си продавач на годината преди три години, Стедман — продължи той. — И член на клуба четири години поред. Хареса ли ти на Кайманите?

Пътешествието до Каймановите острови бе наградата, която получаваше продавачът на годината.

— Страхотно е за гмуркане — отвърнах.

— Впечатлен съм, че успя да продадеш на Ю Пи Ес онези проектори. Те искаха компресирана технология, а ние не се занимаваме с нея.

— Обясних им, че нашият продукт е по-качествен.

— Браво — кимна той.

Това бе любимият поздрав на Горди. Днес се държеше изненадващо добре и това ме изнерви. Очаквах обичайните му груби нападки.

— А какво стана с „Морган Стенли“? — попита той.

— Не желаят да говорят с мен. Очевидно са си уредили работата другаде.

— Да, просто предпочитат конкуренцията. Върни им документацията.

— Не възнамерявам да ги улесня — казах.

Той се ухили доволно.

— Как върви сделката с „Федекс“?

— Искат няколко плазмени телевизора за центъра си, на които да показват времето и какво ли не друго. Направих им презентация в Мемфис.

— И?

— Разиграват ме. Преговарят с „Фуджицу“, „Сони“, „Нек“ и нас. Сравняват ни.

— Несъмнено обмислят цената.

Опитвам се да ги убедя, че сме по-добри заради качеството и надеждността ни. Обяснявам им, че това е дългосрочна инвестиция. Смятам, че имаме около тридесет процента шанс да спечелим.

Това бе долна лъжа.

— Доста висок, а?

— Така смятам. Но засега не възнамерявам да впиша сделката в плана.

— Сделката с „Албъртсън“ се провали — поклати глава той.

„Албъртсън“ е втората по големина верига супермаркети в страната. Притежават хиляди супермаркети, аптеки и бензиностанции. Искаха да сложат дигитални машини за плащане с електронен подпис в магазините си. А това означаваше петнадесетинчови плоски монитори на всяка каса. Сигурно смятаха, че така клиентите ще гледат мониторите, а няма да прелистват списанията и после да ги оставят. Освен това искаха четиридесет и два инчови телевизори на няколко места из магазините. Смятаха, че те ще осигурят чудесна информация на клиентите им, докато пазаруват. Ставаше дума за рекламите им, разбира се. Гениална идея — дори нямаше да им се наложи да плащат за оборудването. То щеше да бъде монтирано от посредник, компания на име „Мрежа подписи“, която купуваше и инсталираше подобно оборудване по магазините. На екраните щяха да показват реклами на „Кодак“ и пелени „Хъгис“. Преговарях едновременно с „Албъртсън“ и „Мрежа подписи“ и се опитвах да ги убедя, че е разумно да платят малко повече за по-добро качество, но не постигнах, никакъв успех.

— Предпочетоха „Нек“ — обясних.

— Защо?

— Истината ли искаш? Джим Летаски. Той е най-добрият продавач на „Нек“ и буквално притежава сделките с „Мрежа подписи“. Не искат да работят с друга компания. Страшно си падат по него.

— Познавам Летаски.

— Готин тип — отбелязах.

Искаше ми се да мразя Летаски, тъй като отнасяше голяма част от бизнеса ни, но преди няколко години се запознах с него на изложбата за електроника и страшно го харесах. Казват, че хората купуват от продавачи, които харесват. След като пийнах с Летаски, бях готов да купя купчина плазмени телевизори от него.

Горди замълча.

— И сделката с хотели „Локуд“ се влачи вече доста време — каза накрая. — Ще успееш ли да я сключиш?

— Не знам.

— Не смяташ да се предадеш, нали?

— Да се предам? Аз?

Той се усмихна.

— Не е типично за теб, нали?

— Не.

— Позволи ми да те попитам нещо, Стедман. Надявам се, няма да имаш нищо против, ако навляза в личната ти сфера. Имаш ли проблеми в брака?

— Аз? — поклатих глава и се изчервих въпреки усилията да потисна нервите си. — Бракът ми е чудесен.

— Жена ти да не е болна от нещо?

— Не, съвсем добре си е.

Какво, по дяволите, бе това?

— Да не би ти да си болен от рак?

Усмихнах се леко.

— В отлично здраве съм, Горди, но благодаря, че попита.

— Какъв тогава ти е проблемът?

Замълчах и се зачудих какво да отговоря, за да не бъда уволнен.

— Четири години поред си член на клуба. А после? Превръщаш се във Фестино.

— Какво имаш предвид?

— Не можеш да сключиш сделка.

— Не е така, Горди. Бях продавач на годината.

— Да, когато пазарът гълташе плазмените телевизори като топъл хляб. Всички лодки се носят по течението.

— Моята лодка изпревари останалите.

— Все още ли я бива за плаване? Това е въпросът. Погледни миналата година. Започвам да се чудя дали не си започнал да се скапваш. Това се случва често с хората от нашия бизнес. Губят страстното си желание да успеят. Гори ли все още огън в гърдите ти?

Аз бих го нарекъл не огън, а киселини, но вместо това отговорих:

— Да, все още гори. Знаеш, че важното е колко пъти ще успееш. Колкото повече се проваляш, но продължаваш да опитваш, толкова повече пъти успяваш.

— Не искам да слушам дивотиите на Марк Симкинс — прекъсна ме Горди. — Абсолютна простотия са. Колкото повече пъти се проваляш, толкова повече сделки губиш.

— Не мисля, че той има това предвид, Горди — започнах.

— Очаквай да ти се случат хубави неща — презрително изсумтя той. — Е, в истинския свят, където живеем, всеки ден очаквам буря и се приготвям за нея, като си слагам дъждобран и галоши. Така стоят нещата в истинския свят, а не в сладникавите мечти. Готов ли си да се съревноваваш с Тревър Алард и Брет Глийсън? Да видим кой от вас ще сключи повече сделки? Да видим кой ще напредне и кой ще бъде забравен?

— Тревър извади късмет миналата година. „Хаят“ започнаха да купуват на едро.

— Стедман, чуй ме добре. Човек сам си гради късмета.

— Горди, миналата година ти му възложи по-добрите клиенти. Даде на Тревър всички хубави бонбони, а на мен — онези с гнусния розов крем.

Горди се вторачи в мен с блеснали очи.

— Да бе! На всичкото отгоре има озонова дупка, а ти си бил подменен в родилното отделение. Имаш ли и други извинения? — почти се разкрещя. — Чакай да ти кажа нещо. Типовете от Токио се канят да изсипят кофа с лайна върху нас, а ние дори не знаем кога ще го направят. Ако повиша неподходящия човек, ще захапят моя задник!

Искаше ми се му кажа, че вече не искам скапаното повишение, а просто желая да се прибера у дома, да хапна една пържола и да правя любов с жена ми. Но внезапно осъзнах, че повишението е важно за мен. Всъщност, май повече исках да го получа, отколкото да заема мястото.

— Няма да допуснеш грешка — казах накрая.

Горди се ухили. Започвах да мразя гадните му усмивчици.

— Тук оцеляват само най-здравите, нали знаеш?

— Знам, по дяволите.

— Но понякога еволюцията има нужда от помощ. А това е моето задължение. Повишавам най-добрите. Убивам слабите. Ако получиш работата, ще ти се наложи да уволниш някои хора, да се отървеш от скапаняците. Можеш ли да уволниш Фестино?

— Първо бих го вписал в плана.

Планът за изпълнение бе начинът, по който компанията ти казваше да влезеш във форма или да напуснеш. Понякога някои от заплашените успяваха.

— Той вече е в плана, Стедман. Смотаняк е и ти го знаеш. Ако получиш повишението, ще можеш ли да го уволниш?

— Ако се налага.

— Ако някой от екипа ти не се справя, ти отговаряш за това. Една скъсана брънка във веригата и всички страдаме. Включително и аз. Запомни: в думата „екип“ няма „аз“.

Хрумна ми, че в думата „маразъм“ пък има, но кимнах замислено.

— Виждаш ли, Стедман, човек не може да е сантиментален. Трябва да си готов да бутнеш баба си под някой автобус, ако това ще ти помогне в сделката. Алард би го направил. Също и Глийсън. А ти?

Разбира се, бих бутнал бабата на Алард под автобус. Бих бутнал и самия Алард под автобус. Също и Глийсън.

— Баба ми е мъртва — отговорих.

— Знаеш какво имам предвид. Да мотивираш хората да изкатерят планината заради теб, не е същото като да носиш чанта.

На жаргона в бранша носенето на чанта означаваше да си продавач.

— Знам — потвърдих.

— Така ли? Имаш ли огън в гърдите? Инстинкт на убиец? Можеш ли да мотивираш екипа си?

— Знам как да направя всичко, което е нужно.

— Позволи ми да ти задам един въпрос. С каква кола дойде на работа днес?

— Ами… взета е под наем…

— Просто ми отговори на въпроса. Каква е колата?

— „Джио Метро“, но защото…

— „Джио Метро“ — повтори той презрително.

— Горди…

— Искам да изречеш това на глас, Стедман. Кажи: Днес карах „Джио Метро“.

— Добре.

— Кажи го!

Въздъхнах шумно.

— Днес карах „Джио Метро“, защото…

— Добре — прекъсна ме той. — А сега кажи: А Горди шофира „Хамър“.

— Горди…

Кажи го!

— Горди шофира „Хамър“.

— Правилно. Схващаш ли? Покажи ми часовника си, Стедман.

Неволно сведох поглед към лявата си ръка. Часовникът ми бе приличен „Фосил“, който струваше около стотина долара. Протегнах ръка неохотно.

— Погледни моя, Стедман.

Горди дръпна ръкава си и ми показа огромен, крещящ „Ролекс“, украсен с диаманти, и с три циферблата. Помислих си, че изглежда доста парвенюшки.

— Хубав часовник — излъгах.

— Сега ми погледни обувките.

— Мисля, че загрях, Горди.

Забелязах, че гледаше към вратата. Махна дружелюбно на някого. Извърнах се и видях Тревър, който ми се усмихна фалшиво. Отвърнах на усмивката му.

— Не съм сигурен, че загряваш — каза Горди. — Шестдесет процента от продавачите просто изпълняват плана си. След тях идват преуспяващите. После са върховните кучета. Месоядците. Като Тревър Алард и Брет Глийсън. Ти месоядец ли си, Стедман?

— Падам си по недопечените пържоли.

— Имаш ли инстинкт на убиец?

— Трябва ли да питаш?

Той се вторачи в мен.

— Покажи ми. Следващия път, когато се видим, искам да чуя, че си сключил една от големите сделки.

Кимнах.

Той заговори по-тихо:

— Нали разбираш, Стедман, падам си по ГКЦ — големи, космати цели. Имаш ли способността да си поставиш ГКЦ?

— Много големи и много космати.

— Просто играеш или играеш, за да спечелиш?

— За да спечеля.

— Какво е мотото на компанията ни?

— „Изобрети бъдещето“.

Кой, по дяволите, знаеше какво означава тази дивотия? Да не би да се очакваше от продавачите да изобретяват неща? Продуктите ни бяха изобретявани в Токио, а ние само ги продавахме.

Горди се надигна в знак, че срещата ни е приключила, и аз също станах. Той заобиколи бюрото си и сложи ръка на рамото ми.

— Ти си добър човек, Джейсън. Наистина добър.

— Благодаря.

— Но дали си достатъчно добър за екип Г?

Нужни ми бяха няколко секунди, за да осъзная, че екип Г означаваше екип „Горди“.

— Знаеш, че съм достатъчно добър — отговорих.

— Покажи ми инстинкта си на убиец — нареди ми той. — Убивай, момче, убивай.

Мелани ми се усмихна съчувствено, когато излязох от кабинета на Горди.

Включих мобифона си, докато се отправях към моя офис. Звънна камбанката, която показваше, че имам съобщения. Не познах номера. Включих гласовата поща и отначало не познах гласа.

— Здрасти, Джейсън — изрече сериозен глас. — Имам информация за теб за онзи тип от хотели „Локуд“.

Кърт Семко.

Върнах се в офиса и му звъннах.

10.

— Онзи тип се казва Брайън Борк, нали? — попита Кърт.

— Да.

Все още бях като замаян от психическия тормоз на Горди.

— Приятелят ми от корпоративната охрана на „Локуд“ се поразрови малко — обясни ми Кърт. — Та чуй това. Твоят човек Брайън и годеницата му тъкмо се върнаха от Аруба, нали?

— Да…

Спомних си, че ми бе споменал как ще отсъства от службата през следващите десетина дни.

— Каза, че ще води жена си във Виена, Вирджиния.

— Билети първа класа, петзвезден хотел, всички разноски платени. Познай от кого.

— От кого?

— От „Хитачи“.

Замълчах за момент.

— Мамка му — изругах накрая.

Кърт се засмя.

— Това май обяснява защо те разиграва.

— Не е лъжа. И ме размотава вече цяла година. Леле, това определено ме вбесява.

— Алчен тип, а?

— Трябваше да се досетя. Разиграва ме заради билетите за суперкупата и каквото друго успее да изкопчи от мен, а междувременно си урежда нещата с „Хитачи“. Изобщо не е имал намерение да купува от нас. Е, добре. Благодаря ти, човече. Поне вече знам.

— Няма проблеми. Какво ще правиш?

— Правилото ни е да сключим сделката или да забравим за нея. Ще я забравя.

— Не мисля, че е разумно. Не разбирам защо трябва да се примиряваш. А и май има още нещо, което не знаеш.

— Какво?

— Правилникът на хотели „Локуд“ забранява да се приемат подаръци от клиенти или продавачи, чиято стойност надвишава сто долара.

— Наистина ли?

— Затова другарчето ми от охраната знае какво става.

— Значи Борк се е накиснал в неприятности?

— Не още. Отворили са му досие. Пътешествието му до Аруба струва пет-шест хиляди долара. Това е нарушение на правилника на компанията, нали?

— И какво да правя с тази информация? Да го изнудвам?

— Не, човече. Просто ще му помогнеш да се справи с етичната си дилема. Ще го отведеш далеч от изкушението — засмя се отново. — И работата ти е уредена.

— Как?

Звъннах на Брайън Борк, но се включи телефонният му секретар. Оставих му съобщение да ми се обади колкото се може по-скоро.

После си проверих електронната поща. Едно от писмата прикова вниманието ми. Обикновено не обръщам внимание на съобщенията на личен състав — имам си работа, а и чувам за новите места в нашия отдел още преди да ги публикуват. Но тук ставаше дума за свободно място за служител в корпоративната охрана. Прегледах го набързо.

Припомних си думите на Таминек: „Трябва да намерим работа в «Ентроникс» за този човек“.

Интересна идея.

Запазих съобщението в пощенската си кутия.

Изнервих се да чакам телефонното обаждане на Брайън Борк, затова се надигнах да се разтъпча. Тръгнах по коридора, за да видя шефа на техническия ни отдел, инженер Фил Рифкин, тъй като исках да уредя презентацията, която трябваше да направя след няколко дни.

Фил Рифкин бе типичният компютърджия. Инженер по образование, той познаваше отлично всички плазмени телевизори и монитори, които „Ентроникс“ произвеждаше. Подкрепяше отдела по продажбите, отговаряше на тъпи въпроси, образоваше ни относно последните продукти и уреждаше презентациите ни. Понякога придружаваше някой от продавачите на демонстрация, ако продавачът не бе абсолютно сигурен как да борави с техниката или ако клиентът бе особено важен. Освен това беше техническият ни гуру, винаги готов да помогне, когато клиентите задаваха въпроси, на които не можехме да отговорим.

Рифкин работеше в помещение, което наричахме плазмената лаборатория, макар че не бе само за плазмени продукти. Беше дълга и тясна стая без прозорци. Стените й бяха покрити с плазмени монитори. По пода се преплитаха кабели и жици, в които хората вечно се спъваха. Почуках на вратата и Фил ми отвори бързо, сякаш ме бе очаквал.

— Здрасти, Джейсън.

— Здрасти, Фил. В петък сутрин имам презентация за 42МП5 в Ривиър — съобщих му.

— Е, и? — примигна той като бухал.

Рифкин беше дребен, кльощав човечец с гъста кестенява коса, която стърчеше право нагоре. Носеше очила с рогови рамки и си падаше по бели ризи с къси ръкави с два джоба и големи яки. Обичаше да работи нощем и си купуваше храна от автоматите.

Липсваха му умения да води светски разговори, но за щастие не се нуждаеше от тях в работата си. В собствения си свят бе изключително могъщ — неоспорим цар на плазмените телевизори. Ако не те харесваше, можеше да се окаже, че няма да се уредиш с плазмен експонат за презентацията си. Или пък да не е готов навреме. Човек трябваше да е адски мил с Фил и аз винаги спазвах това правило. Не бях малоумен.

— Можеш ли да се увериш, че всички кабели работят?

— Компонентните кабели или коаксиалните? Или и двата вида?

— Само компонентните.

— Добре, не забравяй първо да загрееш кинескопа няколко минути.

— Разбира се. Мислиш ли, че можеш да го приспособиш? Имам предвид, към стандартите на Рифкин?

Той сви рамене, тайничко доволен от комплимента. Завъртя се и го последвах. Застана пред четиридесет и два инчовия екран, монтиран на стената.

— Не знам какво толкова има — каза той. — Интензивността на цветовете трябва да е на 50%. Обичам да подсилвам червеното и синьото и да намалявам зеленото. Контраст — 80%. Яркост — 25%.

— Ясно.

— Не забравяй да им покажеш способността за увеличение. Нашите продукти са най-добрите в това отношение. За кого ще правиш презентация?

— Пистата за кучешки надбягвания в Ривиър.

— Защо си губиш времето с това?

— Не оставям нищо на съдбата.

— Но писта за кучешки надбягвания, Джейсън? Хрътки, които преследват механичен заек?

— Дори комарджиите имат нужда от хубави монитори. Благодаря ти. Можеш ли да приготвиш всичко и да го натовариш в пикапа до осем часа в петък сутрин?

— Джейсън, вярно ли е, че на всички ни ще се наложи да си съберем багажа и да се преместим в града на омразата?

— А?

— Далас. Имам предвид покупката на „Роял Майстер“.

Поклатих глава.

— Никой не ми е споменавал подобно нещо.

— Не биха ти споменали, нали? Никой никога не споделя нищо с хора на нашето ниво. Винаги узнаваме, когато е прекалено късно.

Тъкмо се върнах в кабинета си и телефонът звънна. Видях номера на хотели „Локуд“.

— Здрасти, Брайън — поздравих.

— Ето го моят човек — весело отвърна той. — Взе ли билетите за мача на „Ред Сокс“?

— Не заради тях се обадих — изрекох бързо. — Исках да си поговорим за сделката.

— Знаеш, че правя всичко възможно — отговори той с рязък тон. — Но има фактори извън моя контрол.

— Разбирам — казах замислено и сърцето ми заби ускорено. — Знам, че правиш всичко възможно да ми помогнеш.

— Така си е — потвърди той.

— И си наясно, че цените на „Ентроникс“ са най-добрите, нали?

— Несъмнено.

Устата ми пресъхна. Грабнах почти празната бутилка вода и я пресуших. Водата беше прекалено топла.

— Разбира се, не можем да се конкурираме с определени неща — казах. — Например пътешествието до Аруба, на което заведе Марта.

Брайън не отговори.

— Трудно е да се съревноваваме с безплатните почивки — продължих упорито.

Брайън все още не проговаряше. Зачудих се дали не е прекъснал връзката.

Внезапно чух гласа му:

— Изпрати ми документите по куриер. Ще ги подпиша и ще ти ги върна до петък.

Втрещих се.

— Благодаря, Брайън, това е страхотно. Велик си.

— Не го споменавай — тихо промърмори той.

— Благодаря ти за всичко…

— Наистина — натърти той с враждебност в гласа. — Не го споменавай.

Телефонът звънна отново. Вдигнах бързо, като мислех, че може да е Кейт.

— Обаждаме се от космическия кораб „Ентърпрайз“ — изрече познат глас.

— Греъм! — извиках. — Как си?

— Ей, човече, къде се губиш?

Греъм Рънкел беше близък приятел, страстен пушач на марихуана, който живееше на площад „Сентрал“ в Кеймбридж, в приземен апартамент, вечно вмирисан на трева. Беше ми съученик от Уорчестър. Когато бях млад и безотговорен, от време на време си купувах малко трева от него. През последните години го правех все по-рядко, разбира се, но понякога се отбивах в дома му — Уникалната бърлога, както го наричаше той — и изпушвах по някоя цигара с него. Кейт не одобряваше това, разбира се, и го смяташе за детинско поведение. И беше абсолютно права. Марихуаната може да ти скапе мозъка. Преди няколко години Греъм бе прекратил абонамента си за „Велики времена“, тъй като смяташе, че Администрацията за борба с наркотиците използва списанието, за да хваща в капан неподозиращите пушачи. А веднъж, след няколко цигари, ми бе доверил, че ченгетата слагали миниатюрни джипиеси в обложката на всяко издание и после те следели със сателит.

Греъм беше човек с многостранни интереси и таланти. Вечно се трудеше по разни двигатели, а в момента оправяше вехтия си фолксваген костенурка от 1971 година в задния двор на кооперацията. Работеше в магазин за грамофонни плочи. Освен това бе луд на тема „Стар Трек“. Знаеше наизуст всички реплики от сериала и дори имената на епизодичните герои. Веднъж ми каза, че на времето си падал страхотно по лейтенант Ухура. Посещаваше всички конгреси на „Стар Трек“ и си бе направил лула за хашиш от макет на кораба „Ентърпрайз“.

Греъм бе лежал и в затвора, както и други от приятелите ми от старата махала. В началото на двайсетте си години бе обрал няколко къщи, за да си плати за дрогата, и го бяха заловили.

Може би и моят живот щеше да протече по същия начин, ако родителите ми не бяха настояли да уча в колеж. Неговите родители смятаха колежа за прахосване на пари и отказаха да платят образованието му. Той се ядоса и напусна гимназията през последната година.

— Съжалявам, човече — казах. — Имах страшно много работа.

— Не съм те чувал от седмици. Ела в уникалната бърлога. Ще попушим и ще ти покажа какво направих с фолксвагена.

— Адски съжалявам, Греъм. Някой друг път.

По обяд Фестино влезе в кабинета ми.

— Чу ли за Тревър? — въодушевено извика той.

— Какво е станало?

Фестино се захили доволно.

— Имал среща с президента на „Павилион“, за да се здрависат и подпишат сделката. Президентът е тип, който не чака й пет секунди. Откачен на тема точност. И какво става? Наш Тревър спуква гума на магистралата. Пропуска срещата, а президентът побеснява.

— Е, и? Всички сме си имали проблеми с колите. Тревър сигурно се е обадил в „Павилион“ по мобифона си и си е насрочил нова среща. Голяма работа.

— Това е чудесната част, Тигре. Мобифонът му също сдал багажа. Не успял да се обади. А президентът и кохортата му просто си седели и чакали Тревър да се появи, но той не го направил.

Фестино сипа малко антибактериален лосион в ръката си и ми се усмихна широко.

— Да, кофти е да ти се случи нещо подобно.

Разказах му за сделката с „Локуд“, сключена благодарение на информацията за пътешествието в Аруба. Забелязах, че Фестино ме изгледа по нов начин.

— И ти го направи, Тигре?

— Какво искаш да кажеш?

— Просто съм впечатлен. Не допусках, че имаш такива таланти.

— Има много неща, които не знаеш за мен — ухилих се загадъчно.

След като Фестино си тръгна, звъннах на Кърт.

— Браво на теб — поздрави ме той.

— Благодаря ти, човече.

— Няма проблеми.

Отворих електронната си поща.

— Слушай — казах. — Тъкмо се отвори едно място, което е адски подходящо за теб. Служител в корпоративната охрана. Предпочитат бивши военни. С опит в боравенето с оръжия. Имаш опит с оръжия, нали?

— Прекалено богат — отвърна Кърт.

— Интересува ли те? Заплащането е добро. Със сигурност по-добро от карането на пикап.

— Ще искат ли да проверяват досието ми?

Препрочетох съобщението.

— Ще трябва да минеш през проверка на криминалното ти досие, тест за дрога и проверка на трудовия стаж.

— Ето ти уловката — изтъкна той. — В мига, когато видят позорното уволнение, ще изхвърлят молбата ми.

— Не и ако обясниш обстоятелствата.

— Не получаваш такава възможност — обясни ми Кърт. — Но ти благодаря за помощта, човече.

— Познавам директора на корпоративната охрана — казах бързо. — Денис Сканлън. Добър човек. Харесва ме. Мога да му разкажа за теб.

— Не е толкова лесно, приятел.

— Но си заслужава да опитам, нали? Чакай само да му разкажа за бейзболния мач. Трябва да те направим официален служител на „Ентроникс“. Той ще схване нещата.

— Той търси служител, а не спортист.

— Да не искаш да кажеш, че не си квалифициран?

— Работата не е в квалификацията.

— Ще му се обадя — реших твърдо. — Още сега.

— Благодаря ти.

— Хей — прекъснах го. — Това е най-малкото, което мога да направя.

Вдигнах телефона и набрах номера на Денис Сканлън. Разказах му за Кърт, за това, че е бил в специалните части, как са го уволнили, но по обяснима причина.

Сканлън незабавно се заинтересува. Каза, че си падал по военните.

11.

Нямах нищо против надутия ми баджанак Крейг Глейзър и устремената му към върховете на обществото съпруга Сузи, но сърцето ме заболяваше, когато си помислех за горкото им, гениално, трудноприспособимо хлапе, осемгодишния им син Итън.

Да започнем с името. Можеш да кръстиш Итън дете, за което очакваш още преди да се роди, че ще бъде тормозено на игрището, ще му крадат парите за обяд, ще му чупят очилата и ще му навират лицето в пръстта. Освен това Крейг и Сузи се мъчеха да го предпазят от всички житейски истини, но пък абсолютно не се интересуваха от него. Прекарваха с детето си колкото се може по-малко време. Когато Итън не бе подложен на шамаросване, или с каквото друго тормозеха децата в частните училища, бе отглеждан у дома, изолиран от връстниците си, които вероятно биха му помогнали да пристъпи в нормалния свят. За възпитанието му се грижеше филипинска гувернантка, на име Корасон. Резултатът бе умно, интелигентно и адски объркано момченце, към което изпитвах искрено съжаление.

Казват, че животът прилича на гимназия, в която обаче разполагаш с пари. Вероятно сте познавали хора като мен в училище. Никога не съм бил от кретените, които ще те набият и ще ти вземат парите. Не съм бил и от популярните футболисти, които ще ти откраднат гаджето. Не съм бил геният, който пише домашните ти. И определено не съм бил едно от богатите хлапета. Но ако си спомняте, в училище имате и друг тип хора.

Ако си бил един от зубрачите със смешни гуменки и прекалено тесни джинси, вероятно не сме били близки приятели, но за разлика от повечето ти съученици, не съм ти се подигравал. Просто ти се усмихвах и те поздравявах в коридора. Ако грубияните започнеха да те тормозят, винаги се опитвах да те защитя и да им напомня, че трябва да се държат мило с теб, тъй като след десетина години всички те ще работят за теб.

Та, въпреки чувствата ми към Крейг Глейзър двамата със сина му се разбирахме чудесно. Предпочитах да си приказвам с Итън и да вляза в странния му свят на средновековни изтезания, отколкото да слушам как Крейг ми разказва за последния си телевизионен хит.

На път към къщи се отбих в лъскава книжарница в универсалния магазин, където имаше и чудесен спортен щанд. Исках да купя подарък за горкия Итън. Паркирах и отново се опитах да звънна на Кейт. Последните три пъти ми отговори телефонният ни секретар. Знаех, че днес си е тръгнала по-рано от работа, за да си е у дома, когато сестра й и Крейг се появят. Не можех да разбера защо не вдигаше телефона. Може да бе отишла на пазар.

Този път обаче вдигна.

— Здрасти, сладурче — поздрави ме тя жизнерадостно. — Прибираш ли се? Сузи и Крейг тъкмо пристигнаха.

— Страхотно — отвърнах саркастично. — Нямам търпение да ги видя.

Тя реши да не ми обръща внимание.

— И те нямат търпение да те видят.

Чух тракане на чаши и смях.

— Приготвяме вечеря — съобщи ми Кейт.

— Ние?

— Не се тревожи — успокои ме тя. — Сузи изкара курс по първа помощ.

Този път дочух още по-гръмки смехове.

— Купих чудесни пържоли от „Джон Дюър“ — уведоми ме тя. — Дебели са три сантиметра.

— Звучи добре. Е, слушай, поговорих с Горди.

— И как мина?

— Съсипа ме от тормоз.

— О, Господи!

— Пълен кошмар, Кейт. Но после открих нещо за онзи тип от хотели „Локуд“…

— Не мога да говоря сега, бебчо. Съжалявам. Прибирай се у дома. Всички умираме от глад. Ще поговорим вкъщи.

Затворих раздразнено и влязох в книжарницата. Разгледах набързо детския отдел, после тийнейджърския и открих две възможности. Като повечето хлапета, Итън бе минал през фазата на динозаврите и планетите, но после бе завил към Средновековието. Нямам предвид крал Артур и рицарите на кръглата маса. Интересуваха го инструментите за средновековни мъчения. Човек наистина можеше да си зададе въпроси относно брака на родителите му.

Зачудих се кое от двете да избера — книга за затвора „Тауър“ в Лондон или друга за ацтеките. Ацтеките надделяха. Илюстрациите бяха по-хубави и несравнимо по-зловещи.

На път към касата минах покрай отдел „Помогни си сам в бизнеса“ и една от книгите прикова вниманието ми. Заглавието беше „Бизнесът е война“. Обложката беше в камуфлажно зелено.

Спомних си подигравките на Горди към Марк Симкинс.

Е, тази книга не беше сладникав боклук. Обещаваше да научи бизнесмените на „доказано ефективните тайни на военното лидерство“. Изглеждаше обещаваща.

Сетих се за Кърт и за начина, по който ми помогна да сключа сделката с „Локуд“ с едно телефонно обаждане.

После открих друга книга, наречена „Тайните на победите на Атила“. След това видях „Генерал Патън за лидерството“, „Мениджърът на зелените барети“ и скоро държах купчина книги и дискове.

На касата изстенах — покупките ми бяха адски скъпи, но оправдах действията си с мисълта, че инвестирам в бъдещето си. После ги помолих да ми опаковат като подарък книгата за Итън.

Възрастните се бяха настанили в тясната ни кухня, а Итън не се виждаше никъде. Смееха се високо и пиеха от огромни чаши за мартини. Прекарваха си толкова добре, че дори не ме забелязаха. Макар Сузи да бе четири години по-възрастна от Кейт, двете страхотно си приличаха. Клепачите на Сузи бяха малко по-тежки, а устата й — леко изкривена надолу. А и времето и луксозният живот също я бяха променили малко. Имаше повече бръчици около очите от Кейт, несъмнено от яркото слънце на Карибските острови. Косата й изглеждаше така сякаш бе фризирана поне веднъж седмично в някой осемстотиндоларов салон в Бевърли Хилс.

Баджанакът ми Крейг жестикулираше със свободната си ръка.

— Цимент — каза той. — Забрави за гранита. Прекалено е старомоден.

— Цимент ли? — попитах, като влязох в кухнята и целунах жена си. — Шефовете ми се опитват да ме циментират. Не разбирам за какво става дума.

Любезни усмивки. Крейг беше участвал в „Джепърди“, така че официално бе капацитет по всички въпроси.

— Здрасти, Джейсън — прегърна ме Сузи. — Итън е безумно щастлив, че ще те види.

— Джейсън! — извика Крейг въодушевено, сякаш бяхме стари приятели, и обви костеливите си ръце около мен.

Струваше ми се, че всеки път, когато го видех, ставаше все по-кльощав. Носеше чисто нови джинси, хавайска риза и бели маратонки. Забелязах, че си бе обръснал главата. Очевидно лекарството против плешивост не вършеше работа. Навремето имаше гъста коса, която обаче скоро започна да оредява по темето и му придаде вид на клоун. Имаше и нови очила. В продължение на години, докато пишеше разкази за литературните списания, носеше очила с рогови рамки. След като забогатя, си сложи лещи, но откри, че очите му изсъхват. Тогава започна да носи модерни очила. Няколко години се докарваше с различни версии на очилата от петдесетте години, но сега се бе върнал към роговите рамки.

— Нови очила — казах. — Или стари?

— Нови. Джони ми ги избра.

Знаех, че наскоро двамата със Сузи бяха ходили на почивка в Гренадините с Джони Деп. Кейт ми бе показала статията в списание „Пийпъл“.

— Джони? — реших да го подразня. — Джони Карсън? Той не почина ли?

— Джони Деп — усмихна се Крейг самодоволно. — Хей, май животът ти напоследък е доста добър, а? — потупа ме той по корема. — Ако отидеш за една седмица в Ашрам, лесно ще свалиш излишните килограми. Разходки, йога, не повече от хиляда и двеста калории на ден. Страхотно е. Убеден съм, че ще ти хареса.

Кейт усети, че се канех да отвърна нещо, за което после можех да съжаля, и побърза да ме прекъсне.

— Ще ти сипя едно мартини — каза тя, като вдигна сребърния шейкър и наля алкохола в една от гигантските чаши.

— Дори не знаех, че имаме чаши за мартини — учудих се. — От баба ти ли са?

— От Крейг и Сузи. Страхотни са, нали?

— Така си е — съгласих се.

— Австрийски са — обясни ми Крейг. — От производителите на онези великолепни чаши за виното „Бордо“.

— Внимавай — предупреди ме Кейт, като ми подаде питието. — Всяка чаша е сто долара.

— О, лесно можем да купим нови — успокои я Крейг.

— Забеляза ли брошката на Сузи? — попита ме Кейт.

Бях видял огромно и грозно, крещящо бижу върху блузата на Сузи, но бях решил да не я притеснявам с коментара си.

— Морска звезда ли е? — попитах.

— Харесва ли ти?

Да, златна морска звезда, обсипана с рубини и сапфири. Вероятно струваше цяло състояние. Никога не съм разбирал защо жените толкова си падат по брошки, но тази биеше всички рекорди по грозота.

— Сузи, наистина е великолепна — възхити се Кейт. — Откъде е?

— Крейг ми я подари. „Тифани“ или „Хари Уинстън“.

— „Тифани“ — намеси се Крейг. — Веднага щом я видях, реших, че е абсолютно подходяща за Сузи, затова побързах да я купя.

— Аз лично никога не бих похарчила толкова пари за едно бижу — скромно каза Сузи. — При това дори не беше годишнината ни или рожденият ми ден. Нито пък друг специален случай.

— Всеки ден с теб е специален — усмихна се Крейг и прегърна жена си, която го целуна нежно.

Стори ми се, че ще повърна.

Не можех да изтърпя повече лигавщини, затова попитах бързо:

— Какво говорехте за цимент?

— Сузи и Крейг ни съветват да подновим плотовете в кухнята — обясни ми Кейт.

— Ние тъкмо се отървахме от гранитните плотове във вилата в Марин, след като ходихме на гости на Стивън — каза Крейг.

Този път не попитах дали имаше предвид Стивън Спилбърг или Стивън Сигал.

— Да бе, винаги съм искал кухнята ми да изглежда като комуналната на работник в Източен Берлин — изсумтях презрително.

Крейг ми се усмихна с блестящите си бели корони и ме изгледа снизходително, сякаш бях нещастно хлапе от Армията на спасението.

— Как е корпоративният свят? — попита ме той.

— Добре е — кимнах. — Откачена работа понякога, но върви.

— Хей, шефът ти, Дик Харди, ме покани на конгреса на „Ентроникс“ в Пебъл Бийч миналата година. Готин тип. Играх голф с Тайгър Уудс, страхотна работа.

Схванах намека. Беше приятел на президента на компанията ми, когото никога дори не бях виждал, и се сприятеляваше със знаменитости, защото и самият той беше знаменитост. Не можех да си представя Крейг на игрището за голф.

— Чудесно — казах лаконично.

— Мога да поговоря с Дик за теб — великодушно ми предложи Крейг.

— Не си губи времето. Той дори не знае за съществуването ми.

— Няма проблеми. Просто ще го помоля да се погрижи за теб.

— Благодаря, Крейг, но не искам.

— Работиш здраво, човече. Наистина ти се възхищавам за това. Аз получавам купища пари за нещо, което за мен е само игра, а ти се трудиш неуморно. Нали така, Кейт?

— Така е — потвърди тя.

— Не смятам, че бих могъл да издържа на напрежението ти — продължи Крейг. — С доста неща ти се налага да се примиряваш, нали?

— Нямаш представа — отвърнах многозначително.

Не можех да изтърпя повече, затова им казах, че отивам да сваля работните дрехи. Вместо това потърсих Итън. Открих го в малката спалня за гости на горния етаж, която след време щяхме да превърнем в стая за бебето. Лежеше по корем на мокета и четеше някаква книга.

— Здрасти, чичо Джейсън — поздрави ме той.

Итън фъфлеше леко, нещо, заради което съучениците му със сигурност го подиграваха, и носеше очила на всичкото отгоре.

— Здрасти, приятел — казах, като се настаних до него и му подадох книгата. — Май нямаш нужда от друга книга, а?

— Благодаря — надигна се той и съдра опаковката. — О, тази е жестока.

— Вече я имаш, така ли?

Той кимна сериозно.

— Според мен е най-хубавата книга от серията.

— Колебаех се между нея и една за затвора „Тауър“ в Лондон.

— Направил си чудесен избор. Бездруго се нуждаех от екземпляр за вилата в Марин.

— Добре. Но още не съм наясно защо ацтеките толкова са си падали по човешките жертвоприношения.

— Доста е сложно.

— Обзалагам се, че можеш да ми обясниш.

— Ами… правили са го, за да поддържат равновесието във вселената. Вярвали са, че в човешката кръв има някакъв дух. Най-вече в сърцето. И трябвало непрестанно да правиш дарения на боговете, защото в противен случай вселената щяла да спре да съществува.

— Разбирам. Има логика.

— И когато нещата особено се влошавали, правели все повече жертвоприношения.

— Аха, така става и в моята работа.

Итън наклони глава любопитно.

— Наистина ли?

— Нещо такова.

— Ацтеките одирали хората, готвели ги и ги ядели.

— Е, ние не правим същото.

— Искаш ли да видиш илюстрация на стола с шиповете?

— Разбира се — отговорих. — Но май трябва да слезем долу да вечеряме.

Итън поклати бавно глава.

— Не е задължително. Можем да ги помолим да ни донесат вечерята тук. Аз обикновено правя така.

— Хайде, ела — подканих го. — И двамата ще слезем долу. Ще си правим компания.

— Предпочитам да остана тук — възрази той.

Възрастните бяха минали на червено вино, бордо, донесено от Крейг. Бях сигурен, че е безумно скъпо, макар да имаше вкус на мръсни гуменки. Усетих уханието на пържолите. Сузи говореше за телевизионна звезда, която била в клиника за наркомани от няколко седмици, но Крейг я прекъсна, за да ме попита:

— Не можа да издържиш повече мъчения, а?

— Итън е страхотен — отвърнах. — Разказа ми, че когато ацтеките си имали сериозни проблеми, правели все повече човешки жертвоприношения.

— Е, той е в състояние да те проглуши от приказки — отсъди Крейг. — Надявам се, не те е обезкуражил да имаш собствени деца. Не всички стават като Итън.

— Той е страхотно хлапе.

— И ние го обичаме до смърт — отговори Крейг тържествено. — Е, искам да чуя за работата ти. Сериозно говоря.

— Досадна история. Не виждаме никакви знаменитости.

— Искам да чуя всичко — настоя той. — Трябва да знам какъв е животът на обикновените хора, тъй като пиша за тях. Смятам разговора с теб за проучване.

Изгледах го развеселено и започнах да обмислям няколко саркастични отговора, но мобифонът ми звънна. Бях забравил, че е все още закачен на колана ми.

— Ето — извика Крейг. — Сигурно ти се обаждат от службата, нали? — погледна той жена си, а после и Кейт. — Шефът му се обажда. Нещо трябва да бъде направено точно в този момент. Господи, адски вълнуващо е как размахват камшика в корпоративния свят.

Станах и влязох във всекидневната, за да отговоря.

— Здрасти — каза Кърт.

— Какво става? — попитах, доволен, че съм се отървал от Крейг поне за малко.

— Прекъснах ли ти вечерята?

— Не — излъгах бързо.

— Благодаря ти, че си говорил с шефа на охраната ви за мен. Попълних молбата и му я пратих по електронната поща и той ми се обади. Иска да се видим утре следобед.

— Чудесно — зарадвах се. — Сигурно наистина се интересува от теб.

— Или е отчаян поради липсата на квалифицирани кандидати. Хей, ако утре сутрин имаш няколко свободни минути, бих искал да ти звънна, за да ми обясниш как стоят нещата в „Ентроникс“. Обичам да съм подготвен.

— Какво ще кажеш да ти обясня още сега? — предложих великодушно.

12.

Срещнахме се в едно ресторантче на площад „Харвард“, наречено „Кухнята на Чарли“, където правеха невероятни чийзбургери. Не бях ял много на вечеря — Крейг успешно уби апетита ми, а и Кейт бе прегорила пържолите. Явно бе изпила прекалено много мартинита. Отначало не изглеждаше особено щастлива, че зарязвам вечерята й, но й обясних, че в службата е настъпила криза. Това изглежда я успокои. Всъщност, дори доби леко облекчен вид, защото усещаше, че вечерята може да се провали.

Отначало не го познах, тъй като козята брадичка и дългите кичури коса бяха изчезнали. Изпъстрената му със сребристи нишки коса бе подстригана късо, но не по войнишки, а доста стилно. Установих, че Кърт е хубав мъж, а в момента приличаше на преуспяващ бизнесмен, макар и облечен в джинси и фланелка.

Той си поръча обичайната вода с лед. Обясни ми, че когато бил в Ирак и Афганистан, прясната, чиста и студена вода била лукс. А ако човек пиел местната вода, можел да получи разстройство за цяла седмица. И сега пиеше вода винаги когато можеше.

Каза ми, че вече бил вечерял. Когато порцията ми пристигна — двоен чийзбургер с планина от пържени картофи и огромна халба ледена бира. Кърт я огледа и се намръщи.

— Не трябва да ядеш тези гадости.

— Приказваш като жена ми.

— Не ме разбирай погрешно, но няма да е лошо да свалиш няколко килограма. Ще се почувстваш по-добре.

И той ли, за бога?

— Чувствам си се съвсем добре.

— Не спортуваш, нали?

— Кой има време?

— Човек си намира време.

— Намирам си време да спя до късно.

— Трябва да те заведа на фитнес. Ще започнеш с леки упражнения и тежести. Членуваш ли в някой фитнес клуб?

— Да — отговорих. — Плащам сто долара месечно за членство в корпоративния фитнес, но смятам, че това не ме задължава да го посещавам.

— Сигурно е едно от онези лъскави местенца с минерална вода и плодови сокове, нали?

— Тъй като никога не съм го посещавал, нямам представа.

— Трябва да те заведа в истински фитнес — там, където аз ходя.

— Разбира се — съгласих се с надеждата, че по-късно ще забрави за обещанието си, макар да изглеждаше от хората, които никога не забравят нищо.

Хвърлих тъжен поглед на бирата, после викнах келнера и си поръчах диетична кола.

— Още ли караш кола под наем? — попита ме Кърт.

— Да.

— Кога ще е готова твоята?

— Мисля, че в средата на следващата седмица.

— Това е прекалено дълго. Ще им звънна.

— Чудесно.

— Носиш ли си идентификационната карта от „Ентроникс“?

Извадих я и я сложих на масата. Кърт я разгледа внимателно.

— Човече, знаеш ли колко лесно могат да се фалшифицират тези карти? — учуди се той.

— Никога не съм мислил по въпроса.

— Чудя се дали шефът на охраната ви е мислил.

— Не искаш да го дразниш, нали? — казах и нападнах хамбургера. — Имаш ли CV?

— Мога да си приготвя.

— Трябва да е в подходящата форма и да отговаря на всички изисквания.

— Не знам дали ще успея.

— Прати ми по имейла всичко, с което разполагаш. Ще го прегледам и ще се уверя, че е подходящо.

— Хей, това е жестоко.

— Няма проблеми. Според мен интервютата на Сканлън не минават много леко, макар че вероятно ще ти зададе стандартните въпроси. „Каква е най-сериозната ти слабост? Разкажи ми за случай, в който си проявил самоинициатива“. Нещо подобно. Ще те пита как работиш в екип.

— Струва ми се, че мога да се справя с това.

— Трябва да си там навреме. Дори по-рано.

— Имаш ли представа колко униформени проверки ми се е налагало да изтърпя? — засмя се Кърт. — Не се тревожи за мен. В света няма по-стегната корпорация от щатската армия. Но искам да знам повече подробности за системата ви за достъп.

— Знам само, че слагаш картата пред една от кутийките и си вътре.

Той ми зададе още няколко въпроса. Разказах му всичко, което знаех.

— Жена ти няма ли нищо против, че си навън до толкова късно? — попита той.

— Аз нося панталоните вкъщи — отговорих, като едва запазих безизразно лице. — Всъщност, май дори се зарадва, че се е отървала от мен тази вечер.

— Все още ли се конкурираш с онзи тип Тревър за повишението?

— Да.

Разказах му за интервюто с Горди.

— Горди няма да повиши мен, разбира се. Само ме залъгва.

— Защо мислиш така?

— Смята, че нямам инстинкт на убиец. А Тревър е суперзвезда. Продажбите му винаги са добри, но тази година са изключителни. Просто е страхотен продавач. Да не забравяме и за Брет Глийсън. Той е общо взето тъпо копеле, но е агресивен като животно, а шефът си пада по това. Горди твърди, че ще назначи един от трима ни, но залагам на Тревър. В понеделник му предстои сериозна демонстрация пред началниците на инвестиционна фирма „Фиделити“ и ако мониторите ни спечелят съревнованието, което със сигурност ще стане, Тревър ще сключи сделката. А тя е гигантска. Това пък означава, че ще спечели конкуренцията с мен и аз съм прецакан.

— Слушай, не знам как стоят нещата в бизнеса, но повярвай ми, бил съм в безброй ситуации, които са изглеждали безнадеждни. И единственото сигурно е непредвидимостта. Сложна работа. Затова хората говорят за „мъглата на войната“. Често не можеш да повярваш на очите си, а и никога не можеш да си сигурен в плановете и способностите на врага си.

— Това какво общо има с повишенията?

— Имам предвид, че загубата ти е гарантирана само ако не се бориш. Човек трябва да влиза в бой с идеята, че ще победи — обясни ми Кърт и отпи от водата си. — Загряваш ли?

13.

На сутринта се измъкнах от леглото тихичко, още в шест часа, преди будилникът да изпищи. Кейт дишаше тежко — очевидно бе попрекалила с алкохола снощи. Слязох долу да си направя кафе. Подготвих се психически за среща с Крейг, ако случайно ставаше рано. После си спомних, че шест сутринта е три по калифорнийско време и той вероятно спеше дълбоко след пиянската нощ.

Кухнята и трапезарията бяха засипани с остатъците от вечерята. Чинии и прибори бяха разхвърляни навсякъде. Кейт и Сузи бяха израснали с прислуга, разчистваща след тях, а Сузи все още си имаше икономка, която готвеше и чистеше. Кейт пък понякога живееше, сякаш разполагаше с прислужница. Не че имах право да се оплаквам, тъй като нямах дори нейното оправдание. Просто мразя да мия чинии и по природа съм си мърляч. Е, това си е друг вид извинение.

Плотовете бяха затрупани с чашите за мартини и чаши за вино и не успях да открия кафеварката. Най-после я намерих и я пуснах, като случайно разсипах малко кафе на зеления плот. Циментови плотове. Само през трупа ми.

Чух тракане и се завъртях. До кухненската маса, скрит зад високата купчина тенджери и купи, седеше Итън. Изглеждаше дребен и крехък и не приличаше на самоувереното хлапе, каквото е по принцип. Със сребърен черпак ядеше попара от гигантски супник, който сигурно бе открил в шкафа.

— Добро утро, Итън — поздравих го тихо, за да не събудя купонджиите на горния етаж.

Той не ми отговори.

— Здрасти, приятел — казах по-високо.

— Извинявай, чичо Джейсън — отвърна той. — Не съм от хората, които обичат ранната сутрин.

— Е, и аз не съм.

Приближих се до него и тъкмо се канех да разроша косата му, когато си припомних колко мразеше хората да го пипат по главата. И аз самият не обичах подобни неща като дете. А дори и сега. Потупах го по гърба и си разчистих място на масата, като бутнах настрани сините порцеланови чинии от баба Спенсър, които блестяха от мазнината на прегорените пържоли.

— Имаш ли нещо против да си взема от попарата ти? — попитах учтиво.

Итън сви рамене.

— Не ми пука. Бездруго си е твоя.

Кейт сигурно я бе купила за Итън вчера, когато отиде на пазар. Съпругът й получаваше разни смотани клечки и треви за закуска. Реших, че по-късно трябва да възнегодувам срещу това. Взех си купичка от шкафа и си сипах щедро от попарата. Налях си и чаша пълномаслено мляко. Надявах се, че все още ще е останало нещичко от него, когато гостите ни си заминат.

Излязох навън, за да прибера вестниците. Получавахме „Бостън Глоуб“ за Кейт и „Бостън Хералд“ за мен — това бе единственият вестник, който баща ми четеше. Когато се върнах в кухнята, Итън каза:

— Мама реши, че снощи си излязъл, за да избегнеш компанията на татко.

Засмях се престорено.

— Наложи ми се да изляза по работа — излъгах бързо.

Той кимна замислено, сякаш не вярваше на думите ми, и поднесе гигантския черпак към устата си.

— Татко може да е адски досаден — отсъди. — Ако можех да шофирам, и аз нямаше да си стоя много у дома.

Рики Фестино ме сграбчи тъкмо преди да си вляза в кабинета.

— Тук са — съобщи ми той.

— Кой?

— Екипът за разчистване. Господин Уолф от „Криминале“.

— Рики, ужасно рано е и нямам представа за какво говориш.

Запалих лампата в кабинета.

Фестино сложи ръка на рамото ми.

— Екипът по сливането, задник. Тук са още отпреди аз да се появя. Шест души. Четирима от „Макинзи“, двама от Токио. Носят калкулатори и бележници, радиостанции и дигитални фотоапарати. Пристигнали са от главния офис на „Роял Майстер“ в Тексас, като са оставили купчина трупове в Далас. Чух за това от един приятел, който ми звънна снощи, за да ме предупреди.

— Чакай малко — опитах се да го възпра. — Може би са тук просто за да решат как най-добре да се справят със сливането на двете организации.

— Леле, ти наистина живееш в измислен свят — изсумтя той презрително.

Забелязах, че се потеше усилено. Синята му риза бе подгизнала под мишниците.

— Търсят излишните, приятел — продължи той. — А това съм аз. Дори жена ми смята, че съм безполезен.

— Рики…

— Те ще решат кой да остане и кой да бъде изритан. Нещо като „Сървайвър“ на корпоративно ниво, но изгубилите не отиват в шоуто на Джей Лено.

Фестино извади малкото шишенце с антибактериален лосион и започна да разтрива нервно ръце.

— Колко време ще останат тук? — попитах.

— Не знам. Може би седмица. Приятелят ми от Далас каза, че прекарали доста време в разглеждане на досиетата на всички продавачи. Върховните двадесет процента получили покана да запазят службите си. Останалите били разкарани.

Затворих вратата на кабинета.

— Ще направя всичко възможно да те защитя — обещах му.

— Ако и ти самият си тук.

— Защо да не съм?

— Защото Горди те мрази.

— Горди мрази всички.

— Освен любимеца си Тревър. Ако си запазя работата, а този тип ми стане шеф, кълна се, че ще откача. Ще дойда някоя сутрин с узи в ръка и ще проведа собствено разчистване.

— Мисля, че си погълнал прекалено много кофеин.

Денят беше дълъг и изморителен. Слухове за приближаващо бедствие се носеха из коридорите.

В края на деня, докато слизахме надолу с асансьора, гледахме безмълвно плоския монитор, монтиран на стената. Показваше спортните новини — „Ред Сокс“ водеха с половин игра „Янките“. После видяхме сериозните новини — поредното камикадзе в Ирак и репортажите от стоковата борса. Днес рожден ден имаха Шер и Балзак. Много от колегите ми намираха телевизора в асансьора за адски досаден, но аз нямах нищо против него. Поне ме разсейва от мисълта, че се намирам в стоманен ковчег, увиснал на кабели, които могат да се скъсат всеки момент.

Вратата на асансьора се отвори във фоайето и забелязах изненадано Кърт, който говореше с шефа на охраната, Денис Сканлън. Кърт носеше тъмносин костюм, бяла риза и раирана сребриста вратовръзка. Приличаше на вицепрезидент. На левия му ревер бе закачен временен пропуск. Помещенията на охраната бяха встрани от фоайето.

— Здрасти, човече — поздравих го. — Защо си още тук? Мислех, че интервюто ти бе насрочено за сутринта.

— Беше — усмихна ми се той.

— Позволи ми да ти представя новия ни служител — намеси се Сканлън, дребен тип, който приличаше на жаба без врат и с квадратно тяло.

— Наистина ли? — зарадвах се. — Това е страхотно.

— Всички се радваме, че Кърт се присъедини към нас — обясни ми Сканлън. — Вече даде няколко умни предложения за подобряване на охраната. Наистина е наясно с технологията.

Кърт сви скромно рамене.

Сканлън се извини и се оттегли, а ние с Кърт останахме неподвижни за няколко секунди.

— Е, това е чудесно — казах.

— Започвам в понеделник. Трябва да попълня купчина документи и да присъствам на оперативката, но няма начин. Става дума за истинска работа.

— Наистина се радвам.

— Благодаря ти, човече.

— За какво?

— Сериозно говоря. Задължен съм ти. Не ме познаваш много добре засега, но ще научиш, че никога не забравям услугите.

Присъединих се към Кейт в леглото, след като си проверих имейлите за последен път. Тя носеше обичайния си спален тоалет — огромна тениска и още по-гигантско долнище на анцуг. Гледаше телевизия и по време на рекламите каза:

— Съжалявам, че нямах възможност да те разпитам за интервюто ти с Горди.

— Няма проблеми. Мина добре. Доколкото може интервю с Горди да мине добре. Дразни ме, заплашва ме и се опитва едновременно да ме нахъса и обезкуражи.

Кейт завъртя очи.

— Какъв кретен! Мислиш ли, че ще получиш работата?

— Кой знае? Вероятно не. Казах ти, че Горди си пада по Тревър, защото е агресивен и безмилостен. А мен ме смята за мухльо. Готин тип, но мухльо.

Започна адски вбесяваща реклама и Кейт намали звука.

— Е, здраве да е. Поне се опита — каза тя.

— И аз така мисля.

— Важното е, че му показа желанието си да получиш мястото.

— Направих го.

— Наистина ли?

— Дали наистина го искам? Да, така мисля. Стресът и работата ще се увеличат, но смятам, че ако сведеш глава, няма да стигнеш доникъде.

— Прав си.

— Баща ми пък винаги казваше, че пиронът, който стърчи, бива зачукван най-здраво.

— Ти не си баща си.

— Така е. Бъхтеше по цял ден в завода и мразеше работата си.

Замислих се за момент. Припомних си свитите рамене на баща ми, липсващите върхове на пръстите му, дългите му мълчания, примирения поглед в очите му. Май бе готов да се примири с всички гадости, които животът му поднасяше. Понякога ми напомняше на куче, чийто собственик го бие всеки ден, и то се свива всеки път, когато някой се доближи до него. Но татко беше добър човек. Не ми позволяваше да се отнасям несериозно към училището. Винаги проверяваше дали съм си написал домашните. Не искаше да водя същия живот като него. Едва сега започвах да разбирам колко много му дължах.

— Джейсън? Знаеш ли, наистина си страхотен с Итън. И това адски ми харесва. Мисля, че си единственият възрастен, който му обръща внимание. И той го цени.

— Харесвам горкото хлапе. Знам, че е леко смахнат, а и със сигурност е наясно, че родителите му са кретени.

Кейт кимна и се усмихна тъжно.

— Да не би да се идентифицираш с него?

— Аз? Той е пълната ми противоположност като дете. Аз имах безброй приятели.

— Имам предвид, че и ти си бил единствено дете, и твоите родители не са се въртели много около теб.

— Родителите ми не се въртяха около мен, защото си съдираха задниците от бачкане. А Крейг и Сузи са заети да се пекат в Майорка с Робърт де Ниро. Просто не искат да са около сина си.

— Знам. Това е адски несправедливо.

— Несправедливо?

В очите й имаше сълзи.

— Ние сме готови на всичко, за да имаме бебе, а те са късметлии със страхотно дете, което пренебрегват… — поклати глава тя. — Каква ирония, нали?

— Разрешаваш ли ми да им кажа какво мисля за начина, по който отглеждат Итън?

— Не. Това само ще ги раздразни и ще отвърнат, че не знаем нищо, тъй като нямаме собствено дете. А и бездруго няма да ги промениш. Важното е, че ти се отнасяш добре с Итън и правиш живота му по-хубав.

— Но все пак бих споделил мнението си с Крейг.

Кейт се усмихна и отново поклати глава.

— Хей — казах, — уредих Кърт на работа в „Ентроникс“.

— Кърт?

— Кърт Семко. Онзи тип от специалните части.

— Аха, сетих се. Шофьорът на пикапа. Каква работа му уреди?

— Служител в охраната.

— Пазач?

— Не. Пазачите са на граждански договори. Той ще се занимава с вътрешните проблеми — предотвратяване на загуби, наблюдение и тъй нататък.

— Май не знаеш какво точно правят, а?

— Нямам представа. Но шефът на охраната го назначи с радост.

— Е, това е чудесно за всички.

— Да, чудесно е.

14.

На следващата сутрин разопаковах кутията с дискове „Бизнесът е война“ и пъхнах първия в уредбата на колата. Говорителят звучеше като Джордж Скот в ролята на генерал Патън. Лаеше заповеди да се направи „план на битката“ и създаде „командната верига“, и наставляваше: „Добре обучените и сплотени екипи с качествен лидер понасят по-леки загуби“.

Толкова се ентусиазирах от виковете на генерала, макар вероятно да бе някой дебел дребосък с очила, неуспял да се уреди в радиото, че бях готов да нахлуя в кабинета на Горди и да настоявам за повишението. Бях готов да ритам задници.

Но докато стигна до службата, здравият ми разум се завърна. Пък и ми се налагаше да отида до Ривиър, за да демонстрирам тридесет и шест инчов плазмен телевизор за пистата за кучешки надбягвания. Не мислех, че комарджиите ще се развълнуват от новата придобивка, нито че ще направят разлика между обикновен стар телевизор и новия плазмен модел. Върнах се от Ривиър късно следобед, което не бе лошо, тъй като Горди обикновено бе в по-добро настроение след обилно похапване.

Завлякох Фестино в кабинета ми и го накарах да прочете няколко договора, които бях приготвил набързо. Никой не можеше да се сравни с Фестино по отношение на договорите. Проблемът бе, че той самият не подписваше достатъчно. Напомняше ми на Итън като двегодишен, когато бе изучил идеално диска за ходене до тоалетната, който родителите му настояваха да гледа непрестанно. Итън знаеше всяка песничка и дума. Бе станал експерт по ходене до тоалетната, но в продължение на години си вършеше работата в памперса. Фестино бе като него — гений в договорите, но не можеше да сключи нито един.

— Хюстън, имаме проблем — каза той. — В документацията пише, че доставката е до склада, а те искат да я получат въз Флорида, нали? Оборудването не може да пристигне там преди края на работния ден.

— Мамка му! Прав си.

— А и не смятам, че искаме да поемем отговорността за оборудването по време на пътуването.

— По никакъв начин. Но ако ги помоля да променят документацията, сигурно ще побеснеят.

— Няма проблеми. Обади им си и им кажи само да зачеркнат Флорида и да допълнят „доставка до най-близкия склад“. Така ще получат пратката шест седмици по-рано, което ще ги зарадва.

— Да, прав си. Чудесна работа, човече. Благодаря ти.

Отивах да докладвам на Горди, когато забелязах Тревър да излиза от кабинета на Джоан Тюрек. Видът му бе необичайно мрачен.

— Как върви работата, Тревър? — попитах дружелюбно.

— Страхотно — отговори той безизразно. — Просто страхотно.

Преди да успея да му изкажа съболезнованията си, задето бе вързал тенекия на една от най-големите вериги кина в САЩ, Тревър изчезна и ме лиши от приятната възможност, а Джоан ми махна да вляза в кабинета й.

Незабавно застанах нащрек. Тревър имаше вид на човек, сритан в топките. Подозирах, че Джоан му бе съобщила лоша новина, а сега идваше и моят ред.

— Седни, Джейсън — покани ме тя любезно. — Поздравления за сделката с „Локуд“. Не вярвах, че ще успееш да я сключиш, но очевидно съм те подценявала.

Кимнах и се усмихнах скромно.

— Понякога трябва да кажеш подходящите думи и всичко си идва на мястото — отвърнах. — Надявам се това да докаже на Горди месоядните ми способности.

— Дик Харди вече пусна изявление в пресата за сделката с „Локуд“ — съобщи ми тя. — Предполагам, че си го видял.

— Не още.

Джоан стана от стола си и отиде да затвори вратата. Извърна се към мен и въздъхна дълбоко. Кръговете под очите й бяха по-тъмни от обикновено. Седна отново на стола си.

— Горди няма да ме назначи на мястото на Крофърд — заяви тя.

— Какво искаш да кажеш?

— У мен има нещо, което Горди не харесва.

— Горди не харесва никого. А на всичкото отгоре си жена.

— При това жена, с която не би легнал.

— Наречи ме наивен, но това не е ли незаконно?

— Наистина си наивен, Джейсън. Както и да е, стара традиция е при сливане да се отървеш от служителите, които не харесваш.

— Не може да е толкова безочлив.

— Разбира се, че не. Горди е хитър. Винаги има начин да оправдаеш нечие уволнение. Не съм си изпълнила плана, тъй като подчинените ми не са се справили през последното тримесечие. А и екипът по сливането смята, че бездруго съм излишна като мениджър. Решиха да съкратят мястото ми. Горди ще възложи на някого длъжността на Крофърд. На Тревър, Брет или на теб. Това означава, че който и да заеме мястото, ще бъде под страхотен стрес.

— Иска да те уволни? — изненадах се и се почувствах ужасно, тъй като се мъчех да получа повишение, а Джоан губеше работата си. — Съжалявам, Джоан.

Внезапно в ума ми се прокрадна долна мисъл: бях помолил Джоан да ме подкрепи, а корпорацията не гледаше на нея с добро око. Дали това отношение щеше да се прехвърли и върху мен?

— Няма проблеми — отвърна тя. — От известно време преговарям с „Фудмарк“.

— Не беше ли компанията, която управлява ресторантите в универсалните магазини? — опитах се да кажа равнодушно, но май не успях да скрия мисълта си.

Джоан се усмихна изнурено и леко засрамено.

— Мястото не е лошо, а напрежението е несравнимо по-малко, отколкото тук. Пък и с Шийла искаме да пътуваме повече. Да се порадваме на съвместния си живот. Така че всяко зло за добро. Плазмени телевизори или сандвичи, все тая.

Не исках да поднасям съболезнования, но и поздравленията не изглеждаха уместни. Какво, по дяволите, се казваше в подобни случаи?

— Е, предполагам, че всичко е наред — промърморих накрая.

— Така е — кимна тя. — Казвала ли съм ти някога, че съм вегетарианка?

— Май това е истинската причина за съкращението — опитах да се пошегувам.

Сетих се за пържолите на Кейт онзи ден, те бяха в състояние да превърнат всекиго в заклет вегетарианец.

— Може и да си прав — засмя се Джоан. — Както и да е. Но днес опитай да се държиш по-мило с Тревър. Случиха му се доста кофти неща.

— Какво стана?

— Тъкмо изгуби най-голямата сделка в живота си.

— За „Павилион“ ли говориш?

Тя кимна.

— Само задето е пропуснал срещата заради спуканата гума?

— Един пропуск би бил приемлив. Но не и два.

— Два?

— Тази сутрин отивал на новонасрочената среща с Уоткинс, президента на „Павилион“. И познай какво станало. Поршето му се скапало на пътя.

— Шегуваш се.

— Иска ми се. Електрическата система сдала багажа. Зловещо съвпадение — колата ти да се скапе два дни поред. Дори нямал време да си смени мобифона, така че отново не успял да се обади на Уоткинс. И край. „Павилион“ сключили договор с „Тошиба“.

— Господи! — възкликнах.

— А сделката вече бе включена в плана за следващото тримесечие като готова работа. Това е нещастие за всички ни, особено като се има предвид, че екипът по сливането ще се разрови здравата. По-точно казано, за всички вас, тъй като аз вече съм вън оттук. Но пък съм убедена, че повече те интересува как това ще се отрази на шанса ти за повишение.

— Не, не е така — възразих неискрено.

— Изглежда, нещата се обърнаха. Струва ми се, че в момента твоите продажби са много по-сериозни от тези на съперниците ти.

— Временно.

— Горди винаги обръща внимание на настоящето и в момента е на твоя страна. Позволи ми да ти кажа нещо обаче. Знам, че силно желаеш мястото. Но внимавай за какво мечтаеш. Никога не знаеш в какво се набутваш.

Десет минути по-късно си проверявах пощата, все още замаян. Внезапно забелязах Брет Глийсън, застанал до вратата на кабинета ми.

Каквото и да искаше, със сигурност не бе нещо хубаво.

— Здрасти, Брет — поздравих го. — Мислех, че имаш презентация в „Банк ъф Америка“.

— Изгубих указанията — отвърна той.

— Как да стигнеш дотам? На улица „Федерал“ са, не знаеш ли?

— Много етажи. Много офиси.

— Не можеш ли да се обадиш на връзката си?

— Човекът е нов и още не е вписан в сайта им. А и не помня фамилното му име.

— Нямаш ли телефона му?

Зачудих се защо бе дошъл в кабинета ми. Глийсън говореше с мен рядко и никога не ме молеше за помощ.

— Той също изчезна.

— Как така изчезна?

— Да не мислиш, че е смешно?

— Не се смея, Брет. За какво говориш?

— За синия екран на смъртта.

— Да не ти се е скапал харддискът?

— Фатално скапване. Някой прееба компютъра ми — изгледа ме той многозначително. — А това прецака и лаптопа ми, когато го включих тази сутрин. Всичките ми контакти, досиета и връзки изчезнаха. Компютърджиите твърдят, че няма начин да си ги възстановя. Страхотна шегичка, а? — и ми обърна гръб.

Помислих си, че ако бе разпечатал графика си, нямаше да има проблеми, но не му го казах.

— Не мислиш наистина, че някой ти е причинил подобно нещо, нали? — попитах гърба му.

Но Глийсън продължи напред, без да отговори.

На екрана ми се изписа съобщение. Беше от Горди, който искаше да ме види веднага.

15.

Горди носеше снежнобяла риза с огромен монограм КГ на джоба. Не се ръкува с мен, когато влязох в кабинета му. Остана седнал зад бюрото си.

— Сключил си сделката с „Локуд“ — каза той.

— Точно така.

— Браво.

— Благодаря.

— Не знам как най-после успя да ги накараш да подпишат, но съм впечатлен. Имахме нужда от сделката. Особено като се има предвид как Алард и Глийсън се излагат напоследък.

— Излагат ли се? Съжалявам да го чуя.

— Я моля ти се — изсумтя Горди. — Пробутвай дивотиите си на човек, който не е наясно с нещата. Глийсън провали презентацията пред „Банк ъф Америка“. Измислил някакво тъпо оправдание, че компютърът му се скапал или нещо подобно. Колкото до мен, той е свършен. А сега и Тревър — поклати глава шефът. — Факт е, че и аз самият си падам по голфа — посочи стиковете и изкуствената трева в ъгъла, — но човек не зарязва клиент за седемдесет милиона, за да поиграе в голф клуба.

— Шегуваш се — изненадах се искрено, тъй като това изобщо не подхождаше на Тревър.

— Иска ми се да се шегувах — отвърна Горди. — Тревър няма представа, че знам, но чух историята от Уоткинс от „Павилион“. Опитах се да извъртя нещата, но Уоткинс беше категоричен.

— Тревър е играл голф?

— Решил е, че може да се измъкне безнаказано. Вързал тенекия на Уоткинс два дни поред, като твърдял, че имал проблеми с колата. Единият ден спукал гума, а на следващия — алтернаторът му умрял или някоя друга джаджа. И двата дни казал, че мобифонът му не работел.

— Да, ама наистина е станало така — казах.

— Нищо подобно. И знаеш ли откъде идиотът се обадил в офиса на Уоткинс? От голф клуба. Номерът му се изписал на телефона на секретарката — поклати глава той отвратено. — Просто не мога да защитя подобно поведение. Разбира се, Тревър отрича, но… Е, както и да е, склонен съм да му дам още един шанс. Той е истински месоядец. Но имам нещо и за теб.

— Казвай.

— Кои е човекът от „Нек“, когото всеки харесва?

— Джим Летаски ли имаш предвид? Който отговаря за „Мрежа подписи“?

— Точно него. Искам ние да представляваме „Мрежа подписи“. А единственият начин е да привлечем Летаски при нас. Мислиш ли, че си достатъчно способен да го убедиш да дойде тук? Да го откраднеш от „Нек“?

— Да го открадна от „Нек“? Той живее в Чикаго, има жена и деца и вероятно изкарва адски добри пари.

— Струва ми се, че се предаваш още преди да си опитал — мрачно каза Горди. — Мислех си, че искаш мястото на Крофърд.

— Не… просто… няма да е лесно. Но ще опитам.

— Ще опитам? Предпочитам да чуя: „Ще го направя“.

— Добре, ще го направя.

Не губих време и веднага се опитах да се свържа с Джим Летаски. Открих телефонния му номер в сайта на „Нек“, но предпочитах да му се обадя у дома — бе по-дискретно и удобно. Домашният му телефон не бе вписан в указателя, за съжаление. Затова изчаках Горди да отиде на събрание и се отбих при секретарката му. Тя поддържаше невероятна информационна база данни с имена и контакти и си помислих, че може да знае как да открием домашния телефон на Летаски.

— Джим Летаски? — попита Мелани. — Разбира се. Лесна работа.

— Казваш го сякаш го познаваш.

Тя поклати отрицателно глава и затрака бързо на компютъра.

— Ето го, заповядай.

— Как успя така светкавично?

— Магия.

— Всички домашни телефони на служителите в „Нек“ ли имаш?

— Не. Кент се опитва да привлече Летаски при нас от години. Често изпращам цветя на жена му.

Мелани имаше абсолютно невинен вид. Нямаше представа как шефът й се преструва, че едва знае за съществуването на Летаски.

— Но Летаски отказва да помръдне — добави тя. — Искаш ля името на любимия им цветар?

— Не, благодаря, Мел — отговорих. — Не възнамерявам да изпращам цветя.

16.

След работа отидох до сервиза на Уилки, за да си прибера колата. На път натам послушах още малко от диска с генерала, който ръмжеше енергично: „Единственият начин да оцелееш в засада е незабавно да отвърнеш на вражеския огън и да се втурнеш към стрелците, принуждавайки ги да търсят укритие.“

Оставих колата под наем в сервиза, откъдето фирмата щеше да си я прибере. За щастие, реших да проверя багажника и се оказа, че едва не бях забравил вътре торбата с книги.

В катастрофите има и нещо положително — когато си прибереш колата от сервиза, изглежда чисто нова. Любимата ми акура имаше вид на току-що изкарана от изложбената зала. А думите на генерала звучаха още по-внушително от луксозната ми уредба.

После звъннах на Кърт Семко. Казах му, че съм на около шест-седем километра от дома му — беше ми споменал, че живее под наем в Холистън. Обясних му, че имам подарък за него. Той ме покани да го посетя.

Намерих го лесно. Живееше в малка едноетажна къща от червени тухли с черни капаци на прозорците, каквато можете да видите във всяко предградие в Америка. Беше много малка, но наскоро боядисана и идеално поддържана. Да не би пък да очаквах войнишка палатка?

Паркирах на частното пътче, което бе гарвановочерно и очевидно наскоро асфалтирано. Извадих купчината книги от багажника и звъннах на звънеца. Бях ги прочел, а и смятах, че Кърт ще се нуждае от тях повече от мен.

Той ми отвори, издокаран в снежнобяла тениска.

— Добре дошъл в самотната крепост — поздрави ме. — Тъкмо осъвременявам електрическата инсталация.

— Сам ли го правиш?

Той кимна.

— Къщата е под наем, но ми писна вечно да ми изгарят бушоните. А и кабелите са стари. Затова реших да се заема с тях.

Кърт забеляза книгите в ръката ми.

— За мен ли са?

— Да.

Той ги огледа внимателно.

— „Оцеляване в бизнеса“ — прочете на глас. — „Ръководство за унищожаването на пленниците в корпоративния свят“. Какво е всичко това?

— Реших, че може да ти свършат работа — отговорих, като ги оставих на масата. — Сега вече и ти си член на корпоративния свят.

— „Тайните на морските тюлени: принципите на ръководство на елитните военни сили“ — засмя се той. — „Корпоративният воин“. Това са военни книги, шефе. Нямам нужда да ги чета. Видях достатъчно навремето.

Почувствах се като пълен идиот. Стоях пред човек, който имаше богат опит в истинския свят, а му давах купчина малоумни книги за удобно настанените в кожените си столове корпоративни войни. А и откъде ми беше хрумнало, че Кърт изобщо си пада по четенето?

— Да, ама те ти обясняват как да приложиш опита си в свят, който не познаваш — оправдах се.

Кърт кимна.

— Разбирам.

— Прегледай ги — настоях. — Може да ти се сторят интересни.

— Ще го направя, шефе. Ще го направя. Падам си по усъвършенстването.

— Страхотно. Слушай, искам да те помоля за една услуга.

— Казвай. Влез вътре. Ще ти дам нещо за пиене и ще ти покажа военните ми трофеи.

Вътре къщата бе така спретната, както и отвън. Чиста, подредена и семпла. Изглеждаше модерна. В хладилника нямаше друго, освен бутилки минерална вода, „Гейторейд“ и протеинови шейкове. Със сигурност нямаше да получа бира.

— „Гейторейд“? — предложи ми Кърт.

— Предпочитам вода — отговорих.

Метна ми шише минерална вода, взе едно за себе си и се настанихме в минималистично обзаведената всекидневна — канапе, кресло и стар телевизор.

Разказах му за съревнованието за мястото на Крофърд, как Глийсън бе провалил важна презентация пред „Банк ъф Америка“ и как Тревър бе изгубил сделката с „Павилион“. Добавих, че в понеделник Тревър ще прави демонстрация във „Фиделити“ и сигурно ще успее да сключи сделката, а това ще му върне благоволението и любовта на Горди.

После му обясних как мръсникът Горди иска да привлека при нас Джим Летаски от „Нек“.

— Все едно ме е накарал да му донеса метлата на баба Яга — казах.

— Какво имаш предвид?

— Задачата е невъзможна. Горди нарочно ме накисва, за да се проваля. Иска да даде мястото на Тревър.

— Защо си толкова убеден, че ще се провалиш?

— Защото научих от секретарката на Горди, че той самият от години се опитва да привлече Летаски. Но човекът живее в Чикаго с жена си и децата и няма причина да се мести в Бостън и да започва отново в „Ентроникс“.

— Достатъчно старши ли си, за да преговаряш с този тип?

— Предполагам, че да. Районен мениджър съм. Запознах се с Летаски и двамата се харесахме.

— Добре ли го познаваш?

— Не, там е работата. Почти не го познавам. Направих обичайните проучвания и звъннах няколко телефона, но не открих нищо, което да ми помогне. Случайно да имаш приятел в охраната на „Нек“?

— Съжалявам — усмихна се той. — Защо? Искаш информация за него ли?

— Възможно ли е изобщо да се направи подобно нещо?

— Просто трябва да знаеш къде да търсиш.

— Мислиш ли, че можеш да откриеш какви пари изкарва в „Нек“?

— Обзалагам се, че мога да направя много повече.

— Това ще бъде страхотно!

— Дай ми няколко дни. Ще видя до какво ще се добера. На времето наричахме това „Дейно разузнаване“.

— Благодаря ти, човече.

Той сви рамене.

— Няма нужда от благодарности. Заложи си главата заради мен.

— Аз?

— Имам предвид, че ме препоръча пред Сканлън. Гарантира за мен.

— А, това е нищо.

— Не е нищо, Джейсън — възрази той. — Не е нищо.

— Е, направих го с удоволствие. Какви военни трофеи имаш?

Кърт стана и отвори вратата към малка стая. Вътре миришеше на барут и нещо непознато — остро и резливо. На дълга пейка, в спретнати редици бяха сложени странни оръжия. Кърт взе стара пушка с дървен приклад.

— Виж това. Маузерка-98 от Втората световна война. Стандартното оръжие на Вермахта. Купих я от иракски фермер, който твърдете, че бил свалил един от хеликоптерите ни с нея — засмя се той. — На хеликоптера нямаше и драскотина.

— Работи ли?

— Нямам представа. Не бих посмял да опитам — отговори, после измъкна някакъв пистолет и го протегна към мен. — Прилича на берета от 1934 година, нали?

— Абсолютно — отвърнах със сериозно лице. — Несъмнено.

— Но виж маркировката. Изработен е в Пакистан. В работилницата на Дара Адам Кел.

— Кой?

— Това е градче между Пешавар и Кохат. Прочуто с производството на имитации на всички пистолети по света. Там се въоръжават талибаните от Стан.

— Стан?

— Така наричахме Афганистан. Можеш да разбереш, че е специалитет от Дара по лошата странична маркировка.

— Фалшив ли е?

— Изненадващо е какво можеш да направиш, ако разполагаш с неограничено време, кутия с инструменти и деветима синове — обясни ми Кърт и ми показа черен правоъгълник с дупка от куршум в средата. — Това е плочка за предпазване от малокалибрени оръжия.

— Или е използвана, или е дефектна — отбелязах.

— Спаси ми живота. Стоях на купола на танк в Ирак и внезапно бях отхвърлен напред. Някакъв мръсен снайперист ме уцели. За щастие, бях сложил плочката в бронираната си жилетка. Виж как я проби куршумът. Проби дори дрехите ми и ме насини жестоко, но пропусна гръбнака.

— И ти позволиха да вземеш всичко това със себе си?

— Много от момчетата го правеха.

— Законно?

Той се изсмя весело.

— Някои от тези оръжия работят ли? — попитах.

— Повечето са имитации и не са надеждни. Не е разумно да ги използваш, защото могат да избухнат в лицето ти.

Забелязах табла с туби, които приличаха на маслените бои на художник. Взех една от тях и я разгледах. На етикета пишеше „Течност за корозиране на метал — амалгама от живак и индий“. Имаше и надпис „Армия на САЩ“. Тъкмо се канех да го разпитам за тубата, когато той попита:

— Знаеш ли как да използваш пистолет?

— Насочваш го и стреляш, нали?

— Не съвсем. Снайперистите се обучават с години.

— Тъпаците, които живеят във фургони и се женят за братовчедките си, изглеждат напълно способни да ги използват без никакво обучение.

— Знаеш ли нещо за отката?

— Разбира се. Пистолетът отскача силно назад. Гледал съм „Лоши момчета“ поне двайсет, пъти. Всичко, което знам за оръжията, съм научил от филмите.

— Искаш ли да те науча да стреляш с пистолет? Познавам един тип, който е собственик на стрелбище. И не е далеч оттук.

— Не си падам по пищовите.

— А би трябвало. Всеки мъж трябва да може да използва пистолет. Особено в днешно време. Трябва да си в състояние да защитиш жена си.

— Когато ни нападнат терористи, веднага ще ти звънна.

— Сериозно говоря.

— Не, благодаря. Не си падам. Всъщност, леко ме е шубе от пищови. Не се обиждай.

— Не се обиждам.

— Защо имам чувството, че специалните части ти липсват?

— Ами… армията напълно промени живота ми.

— Какво имаш предвид?

— Водех скапан живот у дома.

— Къде си израснал?

— В Гранд Рапидс, Мичиган.

— Хубав град. Сключих няколко сделки със „Стийлкейз“.

— Да, ама аз не бях в хубавата част на града, а в мизерната.

— Нещо като моята махала в Уорчестър.

Той кимна.

— Вечно се забърквах в неприятности. И смятах, че от мен никога няма да излезе нищо. Дори когато „Тайгърс“ ме поканиха в отбора, не вярвах, че ще стигна до мачовете на лигата. Не бях достатъчно добър. А после се записах в армията и внезапно открих, че ме бива в нещо. Много хора опитват да влязат в специалните части, но не успяват. Когато изкарах курса, знаех, че съм страхотен. Две трети от момчетата не завършиха.

— Какъв курс?

— Квалификационен. Постоянен тормоз — двадесет и четири часа в денонощието. Позволяват ти да поспиш един час, будят те в два през нощта и те хвърлят в ямата за ръкопашен бой. Всеки път, когато някое от момчетата си заминаваше, пускаха „Още един ритва камбаната“ по високоговорителите.

— Май разбирам откъде Горди се е сдобил с лидерската си тактика.

— Нямаш представа, човече. През последната част от курса те захвърлят насред гора от седем хиляди квадратни километра в Северна Каролина, за да изпробваш уменията си за ориентиране. Нямаш право да излизаш на пътя. Трябва да се изхранваш с диви ягоди, къпини и други такива. Само в началото ти подмятат някое животинче — заек или пиле, и това е целият ти запас от протеини. В края на седмицата трябва да връчиш на командира задните крака на заека. Момчетата, които стигат до края, просто отказват да се предадат. Аз бях един от тях.

— Звучи сериозно.

— После пък, ако си късметлия, те пращат в някое шибано място като Афганистан или Ирак. Или пък, ако си истински щастливец като мен, и на двете.

— Адски забавно.

— Да. В Ирак вечно има пясъчни бури, в пустинята е зверски студ през нощта и ръцете ти така замръзват, че дори не можеш да си направиш кафе. Получаваш само едно ядене на ден. Няма достатъчно вода за къпане и бръснене. Или пък си в гнусен лагер в Басра, пясъчни бълхи те скъсват от хапане, а комарите носят малария. Зачервяваш се и се покриваш с малки ранички, независимо с какво количество инсектициди се пръскаш.

Кимнах и замълчах за момент.

— Леле — казах накрая. — Работата в „Ентроникс“ определено ще ти се стори скучна.

Кърт сви рамене.

— Хей, хубаво е, че най-после имам свястна работа. Ще изкарвам добри пари. Ще мога да си купя кола. Може дори да си подаря нов харли. После ще пестя, за да си купя къща. И може някой ден да се запозная с готино маце и отново да се оженя.

— Първият път не се получи, а?

— Не издържахме дори година. Не съм сигурен, че съм подходящ за брак. Повечето момчета от специалните части са разведени. Ако искаш семейство, специалните части не са за теб. А ти какво искаш?

— Аз ли?

— Имам предвид в живота. В работата.

— Сезонни билети за „Ред Сокс“. Мир по света.

— Искаш ли деца?

— Разбира се.

— Кога?

Свих рамене и се усмихнах.

— Ще видим.

— Аха — кимна той. — Май има проблем.

— Не е проблем.

— Не вярвам. Ти и жена ти се опитвате да се справите с него. Чета го по лицето ти.

— Да нямаш и кристално кълбо?

— Бъди сериозен. Ако не искаш да говориш по въпроса, недей. Но наистина разчитам лицето ти. Знаеш ли какво е „език на тялото“?

— Имаш предвид като при покера, нали? Малки сигнали, които ти показват, че някой блъфира?

— Точно така. Повечето хора не се чувстват удобно, когато лъжат. И когато блъфират, започват да се усмихват. Или пък лицето им се вкаменява. Или започват да се чешат по носа. В специалните части изкарахме курс как да преценяваме заплахата по изражението на лицето. Преподаваше ни прочут психолог. Трябваше да се научим да долавяме измамата. Важно е да знаеш кога някой ще извади пищова си и кога просто търси дъвка в джоба си.

— Винаги мога да кажа кога Горди лъже.

— Така ли?

— Да. Движи си устните.

— Аха — усмихна се Кърт. — Значи искаш деца. Сигурно и по-голяма къща, по-лъскава кола. Повече играчки.

— Не забравяй за световния мир и билетите.

— Искаш ли да ръководиш „Ентроникс“?

— Последния път, когато се погледнах в огледалото, не бях японец.

— Но искаш да ръководиш компания, нали?

— Минавала ми е подобна мисъл през главата. Обикновено, когато попрекаля с пиенето.

Кърт кимна.

— Ти си амбициозен тип.

— Жена ми смята, че имам по-малко амбиция и от костенурка.

— Подценява те.

— Може и така да е.

— Е, аз не те подценявам, човече. Казах го преди и пак ще го повторя. Никога не забравям услуга. Ще видиш.

17.

В събота сутрин се обадих в дома на Летаски.

Изненада се, когато чу гласа ми. Поговорихме малко. Поздравих го, че ни отмъкна сделката с „Албъртсън“ изпод носа, после пристъпих към деловата част.

— Горди ли те накара да ми звъннеш? — засмя се той.

— Държим те под око от известно време — отговорих.

— Жена ми обича Чикаго.

— Бостън ще й хареса повече.

— Поласкан съм. Наистина. Но вече два пъти отхвърлих предложенията на Горди. Всъщност, три пъти. Не се обиждай, но тук ми харесва. Обичам си работата.

— Идваш ли понякога по работа в Бостън?

— Непрекъснато. Веднъж седмично.

Разбрахме се да се видим след няколко дни, когато пристигне в Бостън. Не искаше да се срещаме в централата на „Ентроникс“, където щеше да види познати и някой можеше да го издаде в „Нек“. Споразумяхме се да закусим заедно в хотела му.

Рано в понеделник сутрин Кърт ме заведе във фитнес клуба си в Съмървил. Не видях красиви жени в трика, нито бар с плодови сокове и минерална вода.

Беше прост мъжки фитнес, който миришеше на пот, кожа и адреналин. Подът бе застлан с очукано дюшеме. От тавана висяха боксови круши. По рафтове бяха подредени медицински топки, а в центъра на помещението имаше боксов ринг. Няколко души скачаха на въже. Всички познаваха Кърт и очевидно го харесваха. В тоалетната имаше старомодно казанче с верига. Съблекалнята беше кошмарна.

Но ми хареса. Беше много по-истински от лъскавите клубове, на които понякога ставах член, но не посещавах. Имаше няколко пътеки за тичане и лежанки за вдигане на тежести.

В пет и половина сутринта двамата седнахме на велоергометрите. Кърт настоя, че десет-петнадесет минути усилено въртене на педалите ще загрее кръвта ни. Той беше издокаран в черна тениска без ръкави. Имаше страхотни бицепси.

Поговорихме си малко, докато карахме. Съобщи ми, че щял да започне да осъвременява системата за наблюдение в службата и да я замени с дигитална.

— Всички записи ще бъдат дигитални — каза той. — И свързани с интернет. После трябва да се заема със системата за достъп.

— Всички имаме карти — отбелязах.

— Също и чистачите. И могат да влязат във всеки офис. А според теб, колко ще ти струва да подкупиш някой от тези мизерни емигранти, за да ти дадат картата си? Стотина долара? Трябва да имаме ключалки, които разчитат пръстови отпечатъци.

— Наистина ли смяташ, че Сканлън ще одобри идеята ти?

— Не съм убеден. Харесва му, но ще струва доста пари.

— Сканлън говорил ли е с Горди по въпроса?

— Горди? Не, Сканлън трябва да получи одобрение от Дик Харди. Затова иска да изчака няколко месеца. Нали разбираш, никой не е склонен да харчи пари за охрана, освен ако няма проблем. Парите потичат само когато се яви проблем.

— Още си нов в работата — казах. — Вероятно не е много разумно да притискаш Сканлън в ъгъла.

— Изобщо не възнамерявам да го притискам. Човек трябва да знае кога да се бие и кога да се оттегли — усмихна се той. — Това е едно от първите неща, които научаваш в армията. Има го и в книгите, които ми подари.

— Аха.

Не ми стигаше въздух и се опитвах да икономисам думите си.

— Хей, страшно ми харесаха книгите за корпоративната война. Схващам за какво става дума, човече. Наистина загрявам.

— Да — изстенах с мъка. — Сигурно ги разбират по-добре от повечето началници.

— Май да. Всички тези фалшиви корпоративни войни с дивотиите им за убиване на конкуренцията. Смешна история — ухили се той и скочи от велоергометъра. — Готов ли си за коремните преси?

След като се изкъпахме и преоблякохме, Кърт ми подаде тънка папка. Застанах насред улицата и се зачетох.

Нямах представа как го бе направил, но бе успял да открие точната сума, която Летаски бе получил през последните четири години — заплата, комисиони и премии. Знаеше на колко възлиза ипотеката му, каква е лихвата, колко му остава да изплаща, както и каква е цената на къщата му в Иванстън.

В папката бяха и плащанията по колата му. Имената на жена му и трите му деца. Фактът, че бе роден и израснал в Амарило, Тексас. Кърт бе отбелязал, че жена му не работи, а и трите му деца учеха в частни училища, които струваха доста пари. Видях сумата в разплащателната му сметка, парите, които дължеше по кредитните си карти, основните му разноски. Направо бе страшно с какво количество информация се бе сдобил Кърт.

— Как откри всичко това? — попитах, докато отивахме към мотора му.

Кърт се усмихна.

— Няма нужда да знаеш всичко, човече. Важното е, че винаги трябва да имаш по-добро разузнаване от врага.

Тъй като днес бе първият работен на Кърт, предложих да го заведа на обяд. Но той бе затрупан с документация, оперативни и разни подобни. Тревър Алард се върна от „Фиделити“ в офиса около обяд — много по-рано, отколкото очаквах. Отидох при него и попитах небрежно?

— Как мина?

Не се обичахме много и винаги бяхме нащрек един срещу друг, като вълци, които преценяват противника си. Във въпроса ми нямаше нищо особено, но той схвана идеята: Сключи ли сделката? Ще ми станеш ли началник?

Изгледа ме мрачно.

— Демонстрацията — напомних му. — Тази сутрин. Във „Фиделити“.

— Аха.

— Показа им шестдесетинчовия, нали?

Той кимна и ме загледа враждебно с разширени ноздри.

— Демонстрацията се провали.

— Провали се?

— Аха. Мониторът не проработи. Пълен провал.

— Не проработи?

— Точно така.

— Шегуваш се.

— Не, Джейсън, не се шегувам — студено отвърна той. — Изобщо не се шегувам.

— Разбира се. Господи, наистина съжалявам. Изгуби ли сделката с „Фиделити“?

Той кимна и се вторачи напрегнато в мен.

— Естествено. Никой не иска да похарчи десет хиляди долара на парче за телевизори, които не работят. Така че, да, изгубих сделката.

— Мамка му! А беше вписал „Фиделити“ в плана като готова работа, нали?

Тревър стисна устни.

— Виж сега, Джейсън. Напоследък двамата с Брет Глийсън бяхме нападнати от адски лош късмет. Спуках гума, после електрическата система в колата ми се скапа. Компютърът на Брет сдаде багажа. Сега пък ми се падна неработещ телевизор, и то след като бе изпробван тук. В резултат на това и двамата изгубихме важни сделки.

— Е, и?

— Какво общо имаме аз и Брет ли? И двамата се стремим към мястото на Крофърд. Съревноваваме се с теб. А на теб нищо не ти се случва. Така че не мога да се начудя защо става всичко това.

— Търсиш причина? Или обяснение? Имам предвид, да, гадна работа е, но просто и двамата нямате късмет напоследък. Това е всичко.

Може и да не беше лош късмет. Двама амбициозни типове, съперници за място, което носеше добри пари и ги правеше началници. Възможно ли бе да се саботират един друг? Хората са гадни понякога. Дори добри приятели като тях. Скорпиони в шише. В компании като нашата ставаха странни неща. Напомних си да започна да си правя копия на всички документи и да ги нося у дома.

— Без късмет — повтори той. — А аз винаги съм имал страхотен късмет.

— А, сега загрявам. Проваляш сделките си наляво и надясно, но аз съм виновен за това. Тъжна работа. Слушай, Тревър, човек сам си гради късмета.

Канех се да му дам да разбере, тъй като наистина бях ядосан, но от коридора долетя писък. Спогледахме се озадачено.

Нов женски писък, после някой изкрещя. Отидохме да видим какво става.

Пред Плазмената лаборатория се бе струпала малка тълпа. Жената, която бе изпищяла, млада администраторка, продължаваше да вие с цяло гърло и да стиска бравата, сякаш за да не се срине на пода.

— Какво има? — попитах. — Какво става?

— Мерил почука на вратата няколко пъти, но Фил не отвори, затова тя влезе вътре. Искаше да види дали Фил е там — отговори Кевин Таминек. — Имам предвид, Фил винаги е в лабораторията. И, господи…

Горди се втурна към нас задъхан.

— Какво става тук? — извика ядосано.

— Някой трябва да повика охраната — каза един от колегите. — Или полицията. Или и двете.

— О, Господи! — изстена Горди с разтреперан глас.

Пристъпих по-близо, за да видя в какво се бяха вторачили, и занемях.

Фил Рифкин висеше обесен от тавана.

Очите му бяха ококорени и не носеше очила. Устата му бе леко отворена и върхът на езика му се подаваше. Лицето му бе посиняло. Черен кабел бе стегнат около врата му. На няколко стъпки от него бе ритнат стол. Видях, че бе свалил един от панелите на тавана и бе завързал кабела около тръба.

— Мили боже! — ахна Тревър и отстъпи назад.

— Господи! Обесил се е! — извиках.

— Повикайте охраната! — нареди Горди, като бързо затвори вратата. — И изчезвайте оттук. Връщайте се на работа.

18.

Мускулите ми пламтяха, но Кърт не ми разрешаваше да спра. Беше ме накарал да тичам по стъпалата на стадиона на „Харвард“. Нарече упражнението „Стълба към небето“.

— Време е за почивка — изстенах.

— Не. Продължавай. Отпусни се, размахай ръце.

— Умирам. Мускулите ми горят.

— Това е нормално.

— Не е ли опасно?

— Продължавай.

— Ти дори не си задъхан.

— Нужно е доста повече, за да се задъхам.

— Добре — предадох се. — Печелиш. Предавам се. Признавам.

— Още два пъти.

След като свършихме, направихме бърза разходка до реката, за да се охладим. Според мен, едно хубаво кафе със сладолед щеше да свърши по-добра работа.

— И ти ли се изкефи колкото мен? — засмях се изтощено.

— Болката е слабост, която напуска тялото — ухили се Кърт и ме тупна по рамото. — Чух, че вчера сте имали зловещ инцидент. Някой се залюлял от тавана, а?

— Ужасна работа — поклатих глава.

— Сканлън ми каза, че човекът използвал кабел.

— Да.

— Тъжна история.

— Сканлън каза ли ти дали Рифкин е оставил бележка?

Кърт сви рамене.

— Нямам представа.

Повървяхме още няколко минути и се почувствах по-добре.

— Тревър мисли, че се опитвам да го прецакам. Нали знаеш, онази голяма демонстрация, която трябваше да направи пред „Фиделити“? Шестдесетинчовите плазмени телевизори? Но телевизорът не проработил. И той, разбира се, изгубил сделката.

— Лошо за него, чудесно за теб.

— Може би. Но Тревър смята, че аз съм повредил телевизора.

— А ти направи ли го?

— Стига бе! Това не е в моя стил. А и дори да искам да го направя, не знам как.

— Не е ли възможно телевизорът да се е развалил при превозването?

— Възможно е. Плазмените монитори са крехки. Преди няколко месеца от „Съркуит Сити“ се оплакаха, че шест от телевизорите ни при пристигането не са работели. Оказа се, че някакъв малоумен чистач в склада ни в Рочестър чистил тоалетните с белина и не знаел, че от нея се отделя хлорин. Той пък скапва микрочиповете или някакви други чаркове — направо изгорил телевизорите. Така че причината може да е била каква ли не.

— Просто не му обръщай внимание. Никой няма да се отнесе към обвиненията му сериозно. Звучат, сякаш си търси оправдания.

Кимнах.

— Ще ми се наложи да пропусна тренировката ни в четвъртък сутрин — казах. — Ще закусвам с Летаски.

— Ще му направиш предложение, на което не може да откаже, а?

— Ще направя всичко възможно. Благодарение на теб.

— Радвам се да ти помогна. Ако имаш нужда от още нещо, просто ми кажи.

Замълчах за момент.

— Прочетох папката, която ми даде — казах накрая. — Информацията ще ми помогне много.

Кърт сви рамене скромно.

— И наистина ценя високо усилията ти да ми я доставиш — продължих. — Не знам как си се сдобил с всичко, но трябва да внимаваш с тези неща. Някои от тях не са законни. И ако хванат някой от двама ни, ще затънем в страхотни неприятности.

Кърт не отговори. Времето се бе затоплило и тениската му бе подгизнала от пот. Моята пък бе все едно извадена от легена.

Помълчахме още една-две минути. Ято гъски плуваше близо до брега на реката. По моста тичаха мъж и жена.

— Ти ме помоли да открия информация за Летаски — каза накрая Кърт.

— Знам. Прав си. Не трябваше да го правя. Просто се чувствам неудобно.

Ново мълчание. По улицата профуча ранобуден шофьор.

— Значи не се интересуваш от новата информация за Джим Летаски? — попита Кърт.

Вторачих се в тротоара. Въздъхнах тежко. Искаше ми се да му откажа, но нямах сили.

Той продължи, без да дочака отговора ми.

— През последните години семейството на Летаски прекарвало почивките си на къмпинг. Уайоминг, Индиана, Мичиган. Но мястото, което Джим и жена му наистина обичат, е Марта Вайнярд. Там изкарали медения си месец. Обичат да се връщат там, но е прекалено далеч от Чикаго.

— Интересно — кимнах.

Марта Вайнярд бе много по-близо до Бостън, отколкото до Чикаго.

— Как… — започнах, но видях изражението на Кърт и замълчах. — Ясно.

Той погледна часовника си.

— Време е да отиваме на работа.

— Ще играеш ли бейзбол довечера?

— Разбира се — отговори той.

19.

Непобедимият продавач на „Нек“ Джим Летаски бе пухкав, кръглолик тип на около тридесет и пет години, с руса коса, подстригана като на францискански монах. Вечно се усмихваше и бе невероятно чаровен. Говореше прямо и делово, а това ми харесваше. Знаеше, че искаме да го назначим, а също и защо, и не криеше факта, че предложението ни не го интересува. Но все пак не бе затръшнал вратата под носа ми, а седеше и закусваше с мен.

Побъбрихме си за бизнеса и отново го поздравих за сделката с „Албъртсън“. Той се усмихна скромно. Поразпитах го за връзките му с „Мрежа подписи“, но Джим отговори уклончиво. После поговорихме за родния му град, Амарило, Тексас.

Когато изпи третото си кафе, Джим каза:

— Джейсън, винаги се радвам да те видя, но позволи ми да говоря открито. „Ентроникс“ не може да си позволи сумите, които печеля.

— Върховните таланти струват пари — отвърнах.

— Не знаеш какво изкарвам.

Опитах се да сдържа усмивката си.

— Заплатата ти е само малка част от това, което сме готови да ти предложим.

Той се засмя.

— Не прекалено малка част, надявам се.

Съобщих му предложението ни. Беше точно двадесет и пет процента повече от парите, които изкарваше в „Нек“. При това от него не се изискваше да си съдира задника от работа. Знаех от оплакванията до шефа му — досието на Кърт съдържаше дори някои от личните имейли на Летаски, — че се опитваше да ограничи командировките си, за да прекарва повече време с децата си.

— Нали разбираш, ние искаме нашите продавачи да имат личен живот — казах.

Това бе такава долна лъжа, че едва не се задавих.

— А идването при нас ще ти позволи да работиш по-малко часове. Не ме разбирай погрешно, все още ще ти се налага да пътуваш и да работиш, но ще можеш да видиш как растат децата ти. Ще имаш възможност да посещаваш тренировките по хокей на Кени и балетните постановки на близначките.

— Откъде знаеш… — започна той.

— Подготвих си домашното — прекъснах го. — Казвам ти, наредено ми е да не те пускам да станеш от масата, докато не се съгласиш.

Той примигна и замълча за момент.

— Тези години от живота на децата ти са безценни — продължих. — И отлитат адски бързо. Разбира се, ти печелиш парите в семейството, но наистина ли искаш да се прибираш прекалено късно у дома всяка вечер, когато те вече са заспали? Помисли си какво пропускаш в момента.

— Мислил съм по въпроса — призна той неохотно.

— Ето как стоят нещата при нас. Ще изкарваш повече пари и ще имаш повече време за жена си и децата. Няма ли да е хубаво да изкараш три седмици в планината вместо една?

Знаех, че съм уцелил в десетката. Джим бе писал по въпроса на шефа си.

— Да — кимна той и усмивката му се изпари. — Чудесно би било.

— И защо да пътуваш четиридесет и пет минути до службата? Това е време, което би могъл да прекарваш с децата си. Да им помагаш с домашните.

— Имам великолепна къща.

— Ходил ли си някога в Уелсли? — попитах. — Мислех, че Гейл е учила там.

Гейл бе жена му, завършила колежа в Уелсли.

— На петнадесет минути от Фрамингам е.

— Наистина ли е толкова близо?

— Със сумата, която ще получиш за дома си в Иванстън, би могъл да живееш в тази къща — показах му снимка, която бях разпечатал от страницата за недвижими имоти в Уелсли тази сутрин. — Над стогодишна е. Стара ферма, напълно подновена и разкрасена. Хубава е, нали?

Той се вторачи в снимката.

— Уха!

— „Клиф Роуд“ е най-лъскавият квартал в Уелсли. Виждаш ли размера на този имот? Хлапетата ти могат да си играят в двора, а вие с Гейл няма да се тревожите да не ги бутне кола. Близо до къщата има великолепно училище „Монтесори“. Близначките ти не учат ли в „Монтесори“ в момента?

Той въздъхна тежко.

— Ама преместването е ужас…

Плъзнах нов документ към него.

— Това е премията за преместване, която сме готови да ти предложим.

Той видя сумата и примигна.

— Тук пише, че офертата е валидна до днес.

— Оставям ти време да поговориш с Гейл. Но не искам да използваш предложението ни, за да се пазариш с „Нек“ за по-добра заплата.

— Те никога не биха отпуснали нещо подобно — откровено отговори той. — Няма смисъл да се пазаря.

— Там не си върховният продавач. При нас ще бъдеш. Затова сме готови да ти платим добри пари.

— И трябва да реша до пет часа днес?

— Да, пет часа бостънско време. Това е четири в Чикаго.

— Леле, човече. Не… това е адски внезапно…

— Явно си мислил по въпроса доста време — казах, тъй като знаех, че наскоро бе отхвърлил предложението на „Панасоник“. — Но понякога трябва само да затвориш очи и да скочиш.

Той ме погледна, но очите му бяха фокусирани някъде в далечината. Видях, че мислеше усилено.

— А знаеш ли колко близо сме до Марта Вайнярд? — добавих. — Стигаш дотам за нула време. Ходил ли си някога там? Семейството ти адски ще хареса мястото.

Предложих му да се върне в хотелската си стая и да звънне на жена си. Казах, че ще го изчакам във фоайето. Успокоих го, че разполагам с неограничено време, което не бе истина.

Четиридесет и пет минути по-късно Летаски слезе във фоайето.

Ченето на Горди увисна. Имам предвид, всеки е чувал израза, но виждали ли сте наистина някой с увиснало чене? Горди се ококори, отвори уста и занемя.

— Мили боже — ахна накрая, вторачен в подписа на Летаски на договора. — Как, по дяволите, успя?

— Ти одобри заплащането — отговорих.

— И преди съм му предлагал добро заплащане. Какво му обеща? — попита той с подозрение.

— Нищо, за което да не знаеш. Предполагам, че просто сломих съпротивата му.

— Е, чудесна работа — каза Горди, като постави ръце на рамената ми. — Не знам как го постигна, но съм впечатлен.

Не изглеждаше особено доволен.

20.

В петък, когато се прибрах в офиса след обяд, ме чакаше съобщение от Горди, който искаше да отида в кабинета му в три.

Звъннах му, чух гласа на Мелани и потвърдих срещата.

Успях да изкарам час и половина в ровене из документи и телефонни обаждания, като непрестанно си повтарях съобщението на Горди и се чудех дали новините са добри или лоши.

Няколко минути преди три тръгнах към кабинета му.

— Браво — каза Горди и дори се надигна, когато влязох.

До него стоеше Йоши Танака, скрил безизразен поглед зад дебелите стъкла на очилата си.

— По-добрият спечели — продължи Горди. — Новият вицепрезидент по продажбите. Поздравления — каза той, като протегна ръка и разтърси моята враждебно.

Гигантските му златни гравирани ръкавели проблеснаха. Йоши не се ръкува с мен, а се поклони леко. Е, не знаеше как да се здрависа, но аз пък не знаех как да се кланям. Никой от двамата не се усмихна. Йоши очевидно не знаеше и как да се усмихва, но Горди ми се стори необичайно потиснат, сякаш някой бе опрял пистолет в гърба му.

— Благодаря — казах.

— Сядай — нареди ми Горди.

Настанихме се по местата си.

— Иска ми се да кажа, че това се дължи на успеха ти — започна Горди, — но той е само част от цялото. Имаш добри победи, особено напоследък. Големи победи. Явно си се стегнал сериозно. Привличането на Летаски бе страхотен удар и, честно казано, не смятах, че ще успееш. Но важното е, че не мога да поставя смотаняк на това място. Имам нужда от надежден човек. Не като Глийсън, който пропуска срещите си. Нито като Тревър, който така се изложи с „Фиделити“. И на всичкото отгоре провали сделката с „Павилион“ заради голфа си.

— Е, очаквам предизвикателствата с нетърпение — отвърнах.

Едва не повърнах, когато чух собствените си думи.

— И ще се сблъскаш с доста предизвикателства — потвърди Горди. — Нямаш представа с какви. Ще вършиш едновременно работата на Джоан и тази на Крофърд. Както и да е, смятам, че Йоши иска да каже няколко думи.

Танака сведе глава тържествено.

— Моето най поздравление за теб.

— Благодаря.

— Имаш много ву… работа.

— Каква работа?

— Вужна.

— А, да, важна.

— Не добро време за бизнеса.

Кимнах.

— Много трудно време.

— Разбирам.

— Мисля не знаеш какво трудно време — тихо отбеляза Танака.

— Благодаря, Йоши-сан — прекъсна го Горди. — Сега искам да обсъдя със Стедман подробностите по заплатата му. Йоши-сан, вероятно би могъл да ни оставиш насаме.

Танака се надигна, поклони се леко и се оттегли.

— Би ли затворил вратата? — извика Горди след него. — Благодаря, Йоши-сан.

Бях твърдо решен да проявя самоинициатива и да не позволя на Горди да ме смята за мухльо. Кърт щеше да се гордее с мен.

— Имам добра представа какви са изискванията ми за заплащането — започнах.

— Твоите изисквания — презрително изсумтя Горди. — Я стига бе. Не водим преговори. Или приемаш, или отказваш. Казах го само за да разкарам япончето от стаята.

Приковах очи в неговите и кимнах. Явно вече нямаше да се прави на готин.

Горди ми обясни за заплатата. Опитах се да сдържа усмивката си. Беше много повече, отколкото очаквах.

— Знаеш, че ти не беше първият ми избор — напомни ми Горди.

Сега разбрах защо Йоши присъстваше. Искаше да се увери, че желанието на управата в Токио ще бъде изпълнено. Или поне да се увери, че Горди е наясно кой дава нарежданията. Горди сигурно беснееше заради факта, че някакъв си тип, който едва говореше английски, му заповядва как да действа.

— Надявам се да ти докажа, че грешиш — отвърнах.

Той се вторачи злобно в мен.

— Вече ти казах, че от Токио ни засипват с лайна. Е, позволи ми да ти съобщя кой точно го прави. Предполагам, че си чувал името Хидео Накамура.

— Разбира се.

Преди няколко седмици получихме официални прес изявления, че президентът на „Ентроникс“, някой си Икехара, бил „повишен“ и заменен с този тип Накамура. Никой не знаеше нищо за Накамура — бе прекалено високопоставен за нас. Но се носеше слух, че старецът Икехара се бил превърнал в онова, което японците наричат „гледащ през прозорците“. Това означава, че вече не ставаш за работа. В Япония не уволняват никого. Вместо това ти възлагат унизителната задача да седиш без работа и да зяпаш през прозореца, като, разбира се, получаваш заплата. Буквално те настаняват на бюро до прозореца, което в Япония не е толкова хубаво като тук. В Япония ъгловият кабинет означава, че си свършен.

— Отидох до Санта Клара да се видя с този тип Накамура. Страшно е излъскан. Говори чудесен английски пада си по скоч и голф. Но е истински палач. Веднага си го представих с черна качулка и примка в ръката. Назначиха го, защото големите клечки в Токио са недоволни. Не харесват продажбите ни. Затова купиха американския бизнес на „Роял Майстер“ — искат да се настанят още по-плътно на нашия пазар.

— Разбирам.

— Така че сега трябва да покажем на Накамура от какво сме направени. Способен ли си на това?

— Да.

— Можеш ли да принудиш подчинените си да работят по-усърдно? Можеш ли да размахаш камшика?

— Мога.

— Можеш ли да извадиш зайче от цилиндъра си?

Няколко духовити забележки ми дойдоха наум, но реших да ги премълча, затова отговорих решително:

— Знаеш, че мога.

— Ще очаквам много от теб. И ще те тормозя безмилостно. А сега изчезвай оттук. Трябва да се приготвя за ежеседмичната телефонна конференция.

Надигнах се. Горди ми протегна ръка.

— Надявам се, че не съм допуснал грешка с назначаването ти — каза той.

Опитах се да сдържа усмивката си.

— Не си — уверих го.

Мелани ми се усмихна мило, когато излязох от кабинета.

— Поздрави Боб от мен — казах.

— Благодаря. И ти поздрави Кейт от мен.

Тръгнах към кабинета си. От тоалетната излезе Кал Тейлър. Ухили ми се широко и избърса устата си с ръка. Знаех, че тъкмо бе ударил няколко щедри глътки в тоалетната, тъй като не смееше да го прави в залата.

— Здрасти — поздрави ме той, като се олюля нестабилно.

— Здрасти, Кал — отвърнах жизнерадостно и продължих напред.

— Приличаш на котката, която изяла сметаната — подхвърли с усмивка.

Дори подпийнал, както беше през повечето време, Кал бе учудващо проницателен.

Засмях се любезно, махнах му приятелски и влязох в кабинета се. Затворих вратата и размахах юмрук във въздуха. Набрах мобифона на Кейт.

— Здрасти, бебчо — казах. — На работа ли си?

— Седя в „Старбъкс“ и пия кафе с Клаудия — отговори тя.

Клаудия беше бивша съученичка на Кейт, притежателна на безумно голямо наследство, чието единствено занимание бе да излиза с приятели. Не разбираше защо Кейт държи да работи във фондацията.

— Тъкмо се връщам от кабинета на Горди — казах, като направих опит да скрия въодушевлението си.

— И? Не звучиш много въодушевено. Не получи ли мястото?

— Получих го.

— Какво?

— Получих повишението — повторих по-високо. — Говориш с вицепрезидент. Ще трябва да започнеш да ме глезиш.

— О, Господи, Джейсън! Това е страхотно!

— Знаеш ли какво означава това? Огромно повишение на заплатата. Сериозни премии.

— Трябва да го отпразнуваме. Хайде да отидем на вечеря. Ще запазя маса в „Хамърсли“.

— Доста съм изморен — отговорих. — Прекалено дълъг и тежък ден.

— Добре, сладурче, ще направим нещо у дома.

Новината се разнесе невероятно бързо. Реакциите на членовете на Братството бяха интересни, макар й предвидими. Рики Фестино умря от радост. Държеше се сякаш бях избран за президент на Съединените щати, а не вицепрезидент по продажбите. Брет Глийсън направи нещо абсолютно нетипично за него — призна съществуването ми, като ми пожела приятен уикенд. Това бе адски благородно от негова страна, като се има предвид, че тъкмо бе изгубил мечтаното място. Тревър Алард не промълви и дума. Знаех си, че ще постъпи така, и тайничко позлорадствах, защото очевидно бе бесен.

Всичко вече ми се виждаше прекрасно. Дори пътуването в асансьора ми достави удоволствие. Акциите на „Ентроникс“ се покачваха. Всички в асансьора изглеждаха добре и ухаеха приятно.

Отбих се в залата на охраната и открих Кърт зад бюрото му. Съобщих му добрата новина.

— Страхотно! — зарадва се той. — Значи ти си шефът вече?

— Да.

Той скочи и ме прегърна.

— Жестока работа. Получи си нашивките, човече. Браво!

— А?

— Военен термин. Поздравления, брато.

21.

В колата, на път към универсалния магазин в Честнът Хил, изслушах следващия диск на генерала. „Когато те атакуват, трябва да реагираш незабавно. Врагът може да те застреля в гърба със същата лекота, с която ще те гръмне, ако тичаш към него. Във времето, което ти е нужно да чуеш тези инструкции, един от членовете на екипа ти ще умре. Не се колебай. Просто вземи шибаното решение!“

Едва го слушах, тъй като мислех за новата си работа. За това колко щастлива щеше да е Кейт и как най-после щях да изкарвам добри пари. Щяхме да можем да си купим и къщата, за която тя мечтаеше.

Влязох в „Тифани“ и поисках да видя брошките. Никога преди не бях влизал в „Тифани“ и открих, че бижутата им не бяха организирани по категории, а по цени. От едната страна на магазина са нещата, които обикновените заможни хора могат да си позволят — най-вече сребро и полускъпоценни камъни. От другата страна са златото и диамантите, недостъпни за простосмъртните.

Когато обясних на продавачката коя точно брошка търсех, тя ме поведе към опасната страна на магазина — скъпата. Преглътнах затруднено. Жената измъкна морската звезда от един шкаф, постави я върху черно кадифе и започна да ахка.

— Да, точно тази е — кимнах, като завъртях бижуто уж да огледам и отдолу, но всъщност исках да видя цената.

Едва не изстенах. Дори за годежния пръстен на Кейт не бях похарчил толкова пари. Но си напомних; че тъкмо бях получил солидно увеличение на заплатата, затова помолих да ми опаковат брошката.

Докато стигна до вкъщи, отново се чувствах страхотно. Бях получил желаното повишение, а на седалката до мен лежеше малък плик за подаръци с емблемата на „Тифани“. Е, колата ми беше акура, при това не чисто нова, но какво от това. Работех за велика компания и бях месоядец.

Кейт се втурна да ме посрещне. Носеше бяла тениска и джинси и изглеждаше и ухаеше великолепно. Обви ръце около мен и ме целуна страстно. Отвърнах на целувката и бързо се възбудих.

Когато си бил женен известно време, подобни спонтанни изблици не се случват често, но сега се чувствах като завоевател, прибрал се у дома след дълъг и успешен поход. Бях кроманьонецът, завърнал се в пещерата при жена си, след като е пробол огромен мамут.

Метнах куфарчето си и плика от „Тифани“ на пода и плъзнах ръце под колана на джинсите й. Погалих гладката й като коприна кожа.

Кейт се засмя гърлено и се отдръпна назад.

— Специален случай ли ще празнуваме? — подразни ме тя.

— Всеки ден, в който съм женен за теб, е специален — отвърнах и отново я зацелувах.

Влязохме във всекидневната и я бутнах на твърдото канапе на баба Спенсър. Май на пода щеше да е по-удобно.

— Джейс — прошепна тя. — Уха!

— Имаме право на малко удоволствие и без пластмасова чашка — казах и започнах да свалям тениската й.

— Чакай, чакай.

Тя скочи и отиде да пусне завесите, за да не правим представление на съседите.

Върна се след миг и най-после свалих фланелката й. Не бях виждал голите й гърди от доста време и се възбудих като ученик.

— Ти си невероятно красива жена, знаеш ли? — казах, като разкопчах джинсите й.

— Не предпочиташ ли да отидем в спалнята? — задъхано попита тя.

— Не — отговорих и я погалих нежно.

Точно в този момент мобифонът ми иззвъня, но реших да не му обръщам внимание. Търколих се върху Кейт и я обладах със замайваща лекота.

— Джейс! — изстена тя. — Господи!

— Остани тук — нареди ми тя, след като свършихме.

Профуча през банята, после влезе в кухнята. Чух отварянето на вратата на хладилника и звънтенето на чаши. След няколко минути Кейт се върна с табла в ръка. Отнесе я до канапето и я остави на масичката за кафе. Видях бутилка шампанско „Крюг“, две чаши, сребърна купа с черен хайвер и няколко блини. Освен тях на таблата имаше и опакован в лъскава хартия пакет.

Мразя хайвер, но тъй като не го купуваме често, Кейт очевидно бе забравила.

— Хайвер! — извиках с престорено въодушевление.

— Ще отвориш ли шампанското? — подаде ми студената бутилка тя.

На времето смятах, че когато отваряш шампанско, трябва да се чуе силен гръм и да бликне гейзер от пяна. Кейт ме научи, че не се прави така. Свалих внимателно станиола и елегантно отвъртях тапата, която изскочи с леко напукване. Налях бавно в чашите, подадох й едната и се чукнахме.

— Чакай — спря ме тя, когато поднесох чашата към устните си. — Да вдигнем тост.

— Добре, тост за класическите удоволствия. Шампанско, хайвер и секс.

— Не — засмя се тя. — „За любовта и желанието — крилата, които носят духа към велики дела“. Гьоте.

— Още не съм извършил никакви велики дела.

— Както казва Балзак: „Няма велик талант без велика воля“.

Чукнах чашата й отново и отвърнах:

— Зад всеки велик мъж стои велика жена.

— Да, велика жена, която върти очи и се плези — ухили се тя. — Скъпи, осъзнаваш ли какво постигна? Как преобърна цялата си кариера?

Кимнах. Баща ми имаше работа. Аз пък имах кариера.

Само ако Кейт знаеше каква помощ получавах.

— Вицепрезидент. Толкова се гордея с теб.

— О, моля ти се — отвърнах скромно.

— Наистина можеш да постигнеш всичко, когато решиш.

— Е, ти си човекът, който ме вдъхнови.

— Сладурче — взе тя пакета от таблата и ми го връчи. — Малко подаръче за шефа.

— За мен? Чакай малко — скочих и взех плика от „Тифани“ от пода. — Размяна на подаръци.

— „Тифани“? Джейсън, ужасен си.

— Давай. Ти първа.

— Не, ти. Моят подарък е съвсем скромен.

Съдрах хартията.

— Нещо, което да слушаш на път към службата — каза Кейт.

Беше диск със заглавие „Вече си началник. А сега какво? Десетточков план“.

— Чудесно — усмихнах се убедително.

Не можех да й кажа, че бях минал на по-сериозни наркотици — речите на генерала. Знаех, че светът ми е съвсем чужд за Кейт, доста отегчителен и тя не го разбира. Но щом щеше да е омъжена за воин от яномамо, защо, да не е за вожда? Поне щеше да се уверява, че лицето ми е подходящо боядисано за битка. Не знаеше какво правех по цял ден, но със сигурност щеше да поддържа в изправност короната ми от пера.

— Чакай малко. Има и нещо, в което да си носиш дисковете — добави тя, като бръкна под канапето и извади голяма кутия.

— Знам какво е — извиках.

— Не знаеш.

— Знам. Една от тръбичките за духане на яномамо. С отровни стрели. Прав ли съм?

Тя ми се ухили весело. Обичах сексапилната й усмивка. Винаги ме разтапяше.

Разопаковах кутията. Вътре имаше великолепно куфарче от червеникава естествена кожа с медни закопчалки. Сигурно струваше цяло състояние.

— Господи — ахнах. — Жестоко е.

— Произведено е от „Суейн Одни Бригс и синове“ на улица „Сейнт Джеймс“ в Лондон. Клаудия ми помогна да го избера. Каза, че било ролс-ройсът на куфарчетата за бизнесмени.

— Е, някой ден може да имаме и ролс, в който да го сложим — отвърнах. — Бебчо, това е адски мило от твоя страна.

— Сега е мой ред.

Очите й засияха от вълнение, докато внимателно отваряше синята кутийка. После обаче видях светлината в очите й да угасва.

— Какво има? — учудих се.

Кейт завъртя златната морска звезда подозрително, сякаш търсеше етикета с цената, както бях направил и аз в магазина.

— Не мога да повярвам — прошепна тя. — Мили боже!

— Не я ли позна?

— Познах я, разбира се. Само дето…

— Сузи няма да има нищо против и ти да се издокараш с такава брошка.

— Не, не мисля, че ще има нещо против. Джейсън, колко струва това?

— Можем да си го позволим.

— Сигурен ли си?

— Да — отговорих решително. — Тъкмо си получих нашивките.

— Нашивките?

— Военен термин.

Кейт отпи от шампанското и се завъртя към масичката. Намаза няколко от гнусните, мазни черни яйца върху бисквита и ми я подаде.

— Хайвер?