Инстинкт на убиец

22.

Две седмици по-късно открихме, че Кейт е бременна.

Отиде в клиниката по инвитро оплождане, за да започне отново целия кошмарен процес, инжекциите, термометрите и надеждите, които вероятно и този път щяха да бъдат смазани. Взеха й кръв, за да проверят нивото на хормоните й и кога ще е следващата й овулация. Нищо не разбирах от тези неща, а просто правех каквото ми нареждат. На следващия ден доктор Димарко се обади на Кейт, за да й съобщи, че е бременна. Кейт ми каза, че бил адски озадачен. Беше забременяла по старомодния начин, а никой не очаквате подобно нещо.

Имах си тайна теория, която никога не бих споделил с Кейт. Мисля, че бе успяла да забременее, тъй като бях напреднал в кариерата. Наречете ме луд, но знаете как някои хора се опитват да заченат дете с години и не успяват, а после, веднага щом осиновят, се случва. Психическите им бариери изчезват благодарение на решението да осиновят. Вероятно и облекчението помага. Също така съм чувал, че мъже с високо самочувствие, доволни от себе си, са по-плодовити. Или поне си мисля, че е така.

Но пък е възможно да бе забременяла просто защото най-после бяхме правили истински секс, след като месеци наред се празнех в пластмасова чашка в клиниката.

Каквато и да бе причината, и двамата бяхме невероятно въодушевени. Кейт настоя да не съобщаваме новината на никого, докато не чуем биенето на сърцето на бебето, което трябваше да стане след около седем-осем седмици. Едва тогава щеше да каже на баща си — майка й бе починала отдавна, както и на сестра си, и на приятелките си. И двамата ми родители бяха починали рано — бяха пушачи, а си нямах братя и сестри, така че мълчанието ми бе осигурено.

Винаги бях имал много приятели, но когато се ожениш, започваш да се виждаш само с други семейни двойки. Мъжете нямат право да излизат без съпругите си, освен ако не носят електронно устройство за проследяване. После пък стават родители и след известно време вече нямаш толкова много приятели. Все още поддържах връзка с някои от приятелите от колежа, но не възнамерявах да съобщя новината на никого, докато не чуехме биенето на сърцето на бебето.

Бездруго основната ми задача не бе да споделям новината с хората. Важното е, че бях влюбен в най-красивата жена на света, а сега щяхме да си имаме и бебе. Започвах да се настройвам адски положително и за работата си. Всичко се уреждаше чудесно.

В началото на дванадесетата седмица се похвалих на колегите в офиса. Горди изобщо не се заинтересува. Той самият имаше четири деца и ги избягваше колкото се може повече. Обичаше да се фука, че почти не виждал семейството си. За него това бе въпрос на мъжественост.

Фестино раздруса ръката ми и за момент дори забрави за антибактериалния лосион.

— Поздравления за смъртта на сексуалния ти живот, Тигре — каза той.

— Е, още не е напълно умрял — отвърнах с усмивка.

— Почакай малко. Бебетата са най-доброто противозачатъчно. Ще видиш.

— Щом твърдиш така.

— О, да. Ние с жена ми го правим в кучешки стил. Аз се тръшвам и се моля, а тя се претъркулва на другата страна и се прави на умряла.

Засмях се.

— Благодаря за съвета.

— Само виж какво ще стане, когато научиш наизуст песничката на динозавъра Барни — заплаши ме Фестино. — Гнусно влечуго. Но това ще е единственото телевизионно предаване, което ще гледаш. А когато отивате на вечеря, ще посещавате „Чъки Чийз“ в пет следобед. Кога ще ходите на амнио?

— Амнио?

— Нали знаеш, проверката за вродени дефекти.

— Леле, винаги гледаш от мрачната страна, а? — възкликнах. — Кейт още е далеч от тридесет и пет.

— Лекарите винаги съветват да се подготвиш за най-лошото.

Разговорът ставаше прекалено личен, а и се изненадах, че Фестино се интересуваше от подобни неща.

— Надявай се на най-доброто, но се подготви за най-лошото — поправих го. — Забрави за първата част.

— Просто пристъпих към най-важното — отвърна той.

Бременността бе най-голямото събитие в живота ни през първите няколко месеца след повишението ми, но не бе единственото. Напуснахме малката къща в Белмонт и се нанесохме в по-голяма в Кеймбридж. Все още не можехме да си позволим някой от палатите на улица „Братъл“, за които Кейт мечтаеше, но си купихме красива къща във викториански стил на улица „Хилярд“, ремонтирана преди няколко години от харвардски професор. Искахме да променим някои неща — мокетът на стълбите бе доста износен, но решихме да отложим ремонтите за известно време.

Вероятно прибързахме с продажбата на къщата в Белмонт и не й взехме пълната цена, но Кейт нямаше търпение да се преместим в Кеймбридж. Сключихме сделката само два дни след като обявихме къщата за продажба. Нанесохме се в новата след около два месеца. Не бях виждал Кейт толкова щастлива от години, а това изпълни и самия мен с щастие.

На малкото частно пътче пред къщата — в лъскавата част на Кеймбридж нямаше гаражи, ако щете вярвайте — бяха паркирани двете ни чисто нови коли. Идеално ремонтираната ми акура бе заместена от мерцедес, а Кейт неохотно замени вехтия си нисан за джип лексус. Мерцедесът ми изглеждаше умопомрачително.

Всичко ставаше бързо. Вероятно прекалено бързо.

Почти всяка сутрин тренирах заедно с Кърт — или в неговия фитнес, или на стадиона на „Харвард“, а понякога тичахме покрай река Чарлз. Той се бе превърнал в нещо като личния ми треньор. Настояваше да сваля шкембето и да се стегна. Твърдеше, че след като започна да се чувствам по-добре физически, останалите успехи ще последват бързо.

Беше прав, разбира се. След около два месеца вече бях свалил над петнадесет кила. Наложи ми се да си купя нови дрехи, което страхотно зарадва Кейт. Според нея това бе възможност да подновя гардероба си и да се натъпча в изискани костюми от италиански дизайнери с невъзможни за произнасяне имена.

Кърт имаше категорично мнение и относно храненето ми. Смяташе, че се тровя с мазнини и въглехидрати, и постепенно ми наложи да ям храни с високо съдържание на белтъчини, почти напълно лишени от мазнини. Най-вече риба и зеленчуци. Отрязах солидните сандвичи със сирене и патладжани на обяд и престанах да посещавам замаяния ми приятел Греъм. Напълно се лиших от тревата, тъй като Кърт ме убеди, че това е кошмарен навик, който притъпява сетивата и разума ми.

Настояваше да се качвам по стълбите в службата и да не използвам асансьора поне веднъж седмично. Отначало възнегодувах, че двадесет етажа са адски много и той не е с всичкия си. Първия път, когато го направих, ми се наложи да си сменя ризата веднага щом се добрах до кабинета си. Но след известно време двадесетте етажа вече не ми се струваха толкова зловещи. А когато човек страда от клаустрофобия, е готов да се примири с доста неща, за да избегне ужаса в металния ковчег.

Кейт страхотно се радваше на промяната у мен. Беше твърдо решена да се храни здравословно по време на бременността, а сега щеше да си има компания. Не познаваше Кърт, но бе доволна от това, което правеше за мен.

Не знаеше и половината, разбира се.

По стените на новия ми голям кабинет окачих рамкирани мотивационни плакати с военна тематика. На единия бе изобразен снайперист в камуфлажна униформа и боядисано лице, легнал на земята и насочил пушката си към нас. Надписът гласеше: „Само необикновен човек може да се изправи срещу опасността и да запази самообладание“. На следващия се виждаше войник на купола на танк, придружен от думите „АВТОРИТЕТ: Само най-силните оцеляват“. Лигава работа, а? Но винаги когато ги погледнех, се изпълвах с решителност и смелост.

Нещата в работата постепенно започнаха да се нареждат чудесно. Уцелвах мишената с всеки удар.

Дори покупката на мерцедеса доведе до страхотна сделка.

Една сутрин седях в луксозната чакалня на магазина на „Мерцедес“ в Алстън и чаках да докарат новата ми кола. Седях цял час на коженото канапе, пиех капучино и гледах телевизия.

И внезапно си помислих: защо ли тук си нямат плазмени телевизори, произведени от „Ентроникс“, на които да текат реклами за новите модели мерцедеси? Фирмата с радост би платила за подобно нещо. После се сетих, че „Хари Белкин“ бе най-мощната компания за продажба на коли в Нова Англия. Продаваха БМВ, порше и мерцедес. А и много други лъскави марки. Защо да не им предложа идеята си? По дяволите, дори супермаркетите рекламираха по този начин. Защо не и лъскавите магазини за коли?

Направих някои проучвания в интернет и научих с кого трябва да поговоря — старшия вицепрезидент по маркетинга, чието име бе Фред Назийм. Обадих му се и споделих идеята си. Той незабавно се заинтересува. Разбира се, цената беше основната му грижа, но пък нали винаги си е така? Извадих целия си запас от продавачески трикове. Споделих с него, цитирайки цифри, какви страхотни пари правеха супермаркетите благодарение на новите плазмени монитори, с които рекламираха стоките си. Обясних му, че чакалните са също като супермаркетите. Всички мразят да чакат. Ядосват се, че си губят времето. Но хората обичат да получават нова информация. И да се забавляват. Така че — образовай ги, забавлявай ги и ги убеди какви страхотни преимущества имат новите ти модели коли. После му направих разбивка на цената. Не я нарекох „цена“, разбира се, а „инвестиция“. Завърших с въпроси, на които той задължително трябваше да отговори с „да“. „Клиентите ти са взискателни, нали? Обзалагам се, че оценяват милото ти отношение в чакалнята — кафе, закуски, вода, нали? И ще харесат плазмените монитори по стените, нали?“ Последният ми въпрос просто го закова: „Шефът ти, Хари Белкин, би искал да увеличи прихода си от магазините, нали?“ Какво можеше да ми отговори? „Не“? Накрая зададох най-важния въпрос: „Готови ли сте да започнете да отчитате допълнителните приходи, които телевизорите на «Ентроникс» ще ви донесат?“

Получих великолепно „да“.

Към края вицепрезидентът се поколеба, както често става с клиентите, така че го халосах с няколко легендарни трика, научени от Марк Симкинс. Караш клиента да ти възложи задача, която смята, че няма да можеш да изпълниш. Заявих на Назийм, че вероятно ще можем да им доставим телевизорите след около шест месеца. Но той вече се бе въодушевил и ги искаше след не повече от три.

Е, можех да го направя, разбира се. Можех да го направя и за два месеца, ако бе настоял. Но веднага щом му казах, че ще ги получи след три месеца, знаех, че съм сключил сделката.

Реших да го зарадвам, като му кажа нещо грешно, за да може да ме поправи.

— Е, значи говорим за шестстотин тридесет и шест инчови монитора и хиляда и двеста петдесет и девет инчови?

— Не, не, не — бързо ме поправи той. — Обратното. Шестстотин петдесет и девет инчови и хиляда и двеста тридесет и шест инчови.

— А — възкликнах. — Сгреших, съжалявам. Няма проблеми.

Сделката беше моя. Страшно ми хареса иронията да успея да продам нещо на човек, който си изкарваше хляба с продажба на коли.

Назийм беше страхотно развълнуван. Говори лично с Хари Белкин и ми се обади, за да ми съобщи, че господин Белкин приел идеята и сега ставало дума само да договорим цената.

Понякога изненадвам дори самия себе си.

Ден по-късно той отново ми звънна.

— Джейсън — въодушевено поде. — Имам някои цифри за теб и се надявам, че и ти имаш няколко за мен.

Каза ми колко телевизора искат — големи за стените, по-малки за монтиране на тавана. Отначало не загрях — бройката бе много по-голяма, отколкото си мислех. После той ми обясни: купуваха телевизори не само за магазините на БМВ и „Мерцедес“, а също и за „Хюндай“, „Киа“, „Додж“ и „Кадилак“.

Едва не онемях, а това не е типично за мен.

Съвзех се след миг и казах:

— Позволи ми да направя точна сметка и да ти се обадя утре. Няма да ти губя времето, а ще ти дам най-добрата възможна цена.

Да, всичките ми работи се подреждаха чудесно.

С изключение на Горди. Той си беше все същият. Това бе недостатъкът на новото ми място — вечно бях около него. Караше ме да идвам на работа в седем сутринта и редовно влетяваше в кабинета ми с някакво оплакване. Викаше ме спешно в неговия, а после се оказваше, че е заради някаква дивотия. Бележки за презентация, които трябвало да прочета веднага. Нов график. За каквото се сетеше в момента.

Аз на свой ред се оплаквах на Кейт, която ме изслушваше търпеливо. Една вечер, когато се прибрах от работа, ми подаде бял найлонов плик, пълен е дискове. „Как да работиш за грубияни“, „Тирани в офиса“ и „След като убийството не е възможност“.

— Горди няма да напусне — каза ми тя. — Просто ще трябва да се научиш да живееш с него.

— Убийство — ухилих се. — Страхотна идея.

— Сладурче — прекъсна ме Кейт, — защо никога не ме питаш как е минал моят ден?

Беше права. Наистина го правех адски рядко. Почувствах се невероятно виновен.

— Защото съм мъж? — предположих тъпо.

— Джейсън!

— Съжалявам. Как мина денят ти?

Когато сделката с Хари Белкин напредна, се отбих в кабинета на Горди, за да му съобщя добрата новина. Той кимна и ми зададе няколко въпроса, но не изглеждаше искрено заинтересован. Подаде ми месечните доклади за разходите и ми нареди да ги прегледам.

— Два месеца — каза. — Два месеца до края на фискалната година.

„Ентроникс“ оперираше според японската фискална година, което понякога бе доста объркващо.

Погледнах докладите набързо и отбелязах:

— Господи, Братството харчи сериозни пари за ПР, а?

ПР означаваше пътувания и развлечения — хотели, командировки, храна.

— Видя ли? — кимна Горди. — Откачена работа. От сума ти време се каня да се заема с излишествата, но сега искам от теб да изготвиш новите правила за ПР.

Естествено, искаше аз да съм лошият. Помислих си, че той можеше спокойно да го направи, тъй като всички бездруго го мразеха.

— Добре — съгласих се.

— Още нещо. Време е да се проявиш като началник.

Знаех какво имаше предвид — да дам оценки на служителите и да уволня онези, които не се справяха.

— Шегуваш се — изсумтях мрачно.

— Никой не ти е обещавал, че ще е лесно. Ние с теб трябва да оценим служителите по петобалната система, а после ще уволниш провалилите се.

— Провалилите се?

— Всички, получили оценка 3.

— Долните десет процента?

— Не — свирепо отвърна той. — Долните тридесет процента.

— Тридесет?

— Не можем да си позволим да ги държим на работа повече. Само най-годните оцеляват. Искам Токио да види незабавна промяна в докладите ни.

— Колко незабавна?

Горди се вторачи в мен за миг, после стана и затвори вратата на кабинета. Седна и скръсти ръце.

— Ето как стоят нещата, Стедман, и не смей да споменаваш и дума на някой от Братството. До края на второто тримесечие, а това е едва след около два месеца, Дик Харди и момчетата от Токио ще вземат решение. Ще се спрат или на нас, или на „Роял Майстер“. Фрамингам или Далас. Но не и двете.

— Ще подберат горните десет процента — кимнах. — И ще ни слеят. Оцеляват най-годните.

Той се ухили като акула.

— Още не загряваш, а? Няма да подбират. Единият ще живее, а другият ще умре. Фирмата с добрите продажби ще оцелее, другата ще бъде закрита. Смъртна присъда. Ако и следващото ни тримесечие е като това, всички ще трябва да си съберем багажа. Сега готов ли си за лошите новини?

— Това да не бяха добрите?

— Всичко зависи от теб, приятел. През следващите два месеца трябва да извадиш шибан заек от цилиндъра си или всички във Фрамингам, включително ти и другарчетата ти от Братството, ще бъдат застреляни. Не можеш да си позволиш и една грешка.

— Не мислиш ли, че трябва да уведомим всички как стоят нещата? — попитах.

— По никакъв начин. Уплашените продавачи не могат да продават. Клиентите веднага усещат страха. Помирисват паниката. Достатъчно лошо е благодарение на слуховете из коридорите. Така че това е малката ни тайна. Само между мен и теб. Сега работиш директно за мен. И ако прецакаш работата, аз също ще трябва да си подам оставката. Разликата е, че аз веднага ще си намеря друга работа. Ти обаче ще влезеш във всички черни списъци. Аз лично ще се погрижа за това.

Искаше ми се да му кажа, че страхът е лошо нещо и за мениджърите, но би замълчах.

— Знаеш ли — продължи Горди, — отначало не ми се искаше да те назнача на това място, но сега се радвам, че го направих. Знаеш ли защо?

Опитах се да преглътна, но устата ми бе пресъхнала.

— Защото харесвам Тревър много повече от теб и не бих искал сега той да е в подобно положение.

Когато излязох от кабинета на Горди, се разминах с Кал Тейлър в коридора. Тъкмо бе излязъл от тоалетната и изглеждаше леко замаян. В десет сутринта.

— Здрасти, шефе — поздрави ме той. — Нещо лошо ли е станало?

— Лошо? Не, нищо подобно.

— Изглеждаш като глътнал развалена мида.

Дори нямаш представа колко си прав, помислих си.

23.

През останалата част от сутринта дочетох доклада за разходите и започнах да обмислям новите правила. Реших, че вече няма да се правя на най-готиния тип в офиса. Трябва да призная, че нареждането ми бе ужасно строго. Никакви полети първа класа, освен ако не искаш да използваш собствените си отстъпки за чести пътувания. Никакви скъпи хотели. Сега лимитът бе сто седемдесет и пет долара на нощ. Всички командировки трябваше да бъдат вписани в графика поне една седмица предварително, защото това осигуряваше намаления. Служебни пътувания в последната минута трябваше да бъдат одобрявани предварително от мен. Намалих дневните до петдесет долара, което бе доста малко, но поносимо. Продавачите нямаше да могат да отчитат вечери над тази сума, освен ако не забавляваха клиенти. И никакво пиене по баровете, освен ако нямаше и вечеря. Харчехме страшно много пари за събирания вън от службата, затова отрязах и тях. Също така лиших колегите си от безплатните обеди в офиса. Отсега нататък щяха да си носят обяд от вкъщи.

Изчислих сумата, която щяхме да спестим с новите правила, и изпратих доклада на Горди. Той ми звънна следобед и ми съобщи, че го е харесал. Реших да си направя кратка почивка, звъннах няколко телефона, после отново прочетох доклада си. Опитах се да смекча езика, за да не звучи прекалено гаднярски. После го изпратих на Франи, за да провери правописа.

Франи, Франсис Барбър, беше — новата ми секретарка. Работеше в компанията от повече от двадесет години и единственият й недостатък бе, че излизаше да пуши на всеки половин час. Седеше в малка работна кутийка пред кабинета ми. Имаше сериозен вид и бръчки над горната устна. Беше на четиридесет и пет, но изглеждаше десет години по-стара. Използваше силен, неприятен парфюм, който напомняше за препарат против насекоми. И бе доста страшна, ако човек не я познаваше. Но двамата се разбирахме учудващо добре. Франи дори бе започнала да проявява страхотното си чувство за хумор, макар да й бе нужно известно време да се отпусне.

Тя ми звънна по интеркома и каза:

— Търси те някакъв господин Сулу, май?

Звучеше неуверено. Гласът й бе толкова съсипан от цигарите, че бе по-дрезгав и плътен от моя.

— Не говореше като японец, а по-скоро като любител на сърфа.

Очевидно не бе гледала „Стар Трек“.

— Греъм — зарадвах се и бързо вдигнах телефона. — Как си, приятел? Отдавна не сме се чували.

— Май си изморен — отбеляза той.

— Тук е пълна лудница.

— Да не би да ме избягваш напоследък, човече? Започвам да се чувствам като досадник.

— Съжалявам, Греъм. Сега съм на нов режим.

— Режим? Значи Кейт победи все пак?

— Не, не е това. Но тя е бременна.

— Хей, поздравления! Или съболезнования. Кое от двете?

— Ще приема поздравленията.

— Бебе Стедман. Жестоко. Странна работа. Тропот на малки краченца. Е, ще мина към важното. Имам страхотно нещо вкъщи. Убиец. Казва се „Бяла вдовица“.

— Да не е някакъв вид хероин?

Той отговори с ямайски акцент:

— Не, човече. Трева. Единственото, което си струва, тъй като е естествен продукт. Велика работа. Легенда, човече.

— Не мисля така.

— Заповядай у дома. Ще свием по цигара, а после ще те повозя в костенурката.

— Казах ти, Греъм — отговорих твърдо. — Вече не се занимавам с това.

— Човече, никога не си опитвал „Бяла вдовица“.

— Съжалявам, Греъм, нещата се промениха.

— Това заради появата на малкия Стедман ли е? Госпожата тропна с крак?

— Стига, Греъм, не е така.

Той се натъжи.

— Добре, човече, загрявам. Вече си вицепрезидент, нали? Така пише в сайта на компанията ти. Имаш си собствена секретарка и голяма лъскава къща. Вероятно трябва да се дистанцираш от мен.

— Това прилича ли ти на мен, Греъм?

— Не знам — отговори той. — Не съм сигурен, че вече знам кой си.

— Думите ти са адски силни. Не ме карай да се чувствам виновен.

— Казвам това, което виждам, човече. Винаги го правя.

— Бъди по-снизходителен. Затрупан съм с бачкане. Веднага щом се поосвободя, ще излезем някъде на вечеря. Аз черпя. Става ли?

— Да — мрачно отвърна той. — Ще чакам обаждането ти.

— Греъм… — започнах, но той затвори и наистина се почувствах зле.

Франи влезе в кабинета ми.

— Ъъъ, Джейсън — промърмори тя и нагласи очилата си. — Наистина ли искаш да разпратиш това нареждане?

— Защо не?

— Защото тъкмо започнах да те харесвам и не знам дали ще харесам следващия си шеф толкова.

Усмихнах се.

— Горди одобри нареждането.

— Разбира се, че го е одобрил — засмя се тя, после се закашля силно. — Но те накара да го подпишеш, за да опереш пешкира вместо него.

— Мръсна работа е, но все някой трябва да я свърши — отвърнах и се завъртях към компютъра.

— Добре. А сега, ако ме извиниш, ще отида да изпуша една цигара и да си купя бронирана жилетка — каза Франи и излезе от кабинета.

Прочетох нареждането за пореден път. Да, със сигурност нямаше да е популярно сред колегите, което означаваше, че и авторът му щеше да изгуби популярността си. Горди би трябвало да свърши тази работа, а не да ми я възлага. Нямаше да има добър резултат.

Натиснах клавиша и изпратих нареждането до колегите си.

И настана дива суматоха.

Рики Фестино влетя в кабинета ми след около пет минути.

— Какво, по дяволите, е това? — попита той.

— Кое? — отвърнах спокойно.

— Знаеш кое. Идиотщината за разходите.

— Стига, Рик. Всички се възползват от системата. Просто се опитваме да намалим раз…

— Джейсън! — прекъсна ме той. — Говориш с мен. Няма нужда да дрънкаш дивотии. Приятели сме.

— Не са дивотии, Рик.

— Току-що ни закова с милион скапани заповеди, които напомнят повече за Горди, отколкото за Стедман. Какво, по дяволите, правиш?

— Върша си работата.

Той се вторачи в мен.

— Горди ли те накара да се подпишеш под това?

Поклатих глава.

— Той го одобри, но аз го написах.

— Да не се опитваш да се самоубиеш? Навън не е безопасно за теб.

— Така ще бъде — отговорих самоуверено. — Това е нормално.

— Ще ни наказваш, докато моралът се повиши, а? Все едно гледам капитан Куиг.

— Капитан кой?

— Никога ли не си гледал „Бунтът на Кейн“?

— Гледал съм „Бунт на кораба“.

— Добре де, все тая. Но точно пред подобно нещо ще се изправиш. Да не мислиш, че Тревър, Глийсън и останалите ще се съгласят да спят в мотел и да водят клиентите си в някоя кръчма?

— Не съм споменавал и дума за мотел, нито за кръчма. Хайде, престани.

Фестино преувеличаваше, разбира се, но в думите му имаше логика.

— Момчетата няма да се примирят с това — заяви заплашително.

— Нямат избор.

— Не бъди толкова сигурен, чедо — отвърна Рик.

Готвех се да си тръгна — Кейт искаше да купим някои бебешки неща, макар хич да не ми се занимаваше с това, когато Тревър Алард ме спря в коридора.

— Страхотно нареждане — подхвърли.

Кимнах.

— Брилянтна стратегия е да отрежеш всички придобивки на служителите. Чудесен начин да задържиш талантливите.

— Да не планираш да напуснеш? — попитах саркастично.

— Няма нужда. Просто трябва да изчакам да се провалиш. А това май ще стане по-скоро, отколкото очаквах.

— В думата „отбор“ няма „аз“, Тревър — усмихнах се.

— Да. Но ти вече си вън от отбора.

На път към „Бебешки свят“ потънах в мрачни мисли относно нареждането, което току-що бях изпратил на колегите си. Всички вече го наричаха „Нареждането на Куиг“. Хора, които дори не бяха чували за злощастния капитан, също го наричаха така. Зачудих се дали Горди бе очаквал подобна реакция. Нищо чудно, че искаше аз да съм в ролята на лошия.

— Джейсън — каза Кейт и прекъсна мислите ми.

Погледнах я. Изглеждаше сериозна. Косата й бе опъната назад с ластик. Ъгловатото й лице бе започнало да се окръгля, бузите й бяха порозовели. Бременността определено й отиваше.

— Какво има, бебчо?

— Пак се спънах по стълбите.

— Какво стана? Добре ли си?

— Добре съм, но съм бременна, забрави ли? Трябва да внимавам.

— Така е.

— Мокетът е ужасно износен и е опасен.

— Добре.

Не бях в настроение да говоря за ремонти. Исках да спомена Горди, Тревър и проклетото нареждане, но знаех, че Кейт не се интересуваше от тях.

— Какво означава това „добре“? Можеш ли да направиш нещо по въпроса?

— Да ти приличам на майстор? Обади се на някого, Кейт.

— На кого?

— Кейт, откъде, по дяволите, да знам?

Тя се вторачи в мен студено. Гледах си пътя, но усещах очите й върху мен. После тя поклати тъжно глава.

— Благодаря за помощта.

— Съжалявам. Просто мисля за…

— За по-важни неща. Знам.

— Горди пак ме прекара.

— Ама че изненада! Е, надявам се, че ще забравиш за работата си поне за малко, за да успеем да изберем легло за бебето.

Понякога изобщо не разбирам жена си. Един ден иска да съм Наполеон Бонапарт. На следващия ден иска да съм домакиня.

Сигурно хормоните бяха виновни. Но аз със сигурност нямаше да спомена подобно нещо.

„Бебешки свят“ бе кошмарно досадно място. Гигантски склад, осветен с флуоресцентни лампи, претъпкан само с бебешки стоки. Мотото му беше „Бебето ви заслужава най-доброто“. Това бе достатъчно да ме накара да побягна, но Кейт твърдо бе решила да обзаведе бебешката стая. На всичкото отгоре през цялото време бях принуден да слушам гнусна детска песничка, която ми докара зверско главоболие.

Кейт профуча през различните отдели като танк. Избра маса за преобличане, някаква въртележка с животни, която свиреше класическа музика, странна подложка за масата за преобличане.

Междувременно, аз реших да си проверя имейлите и съобщенията на телефона. Мобифонът ми нямаше обхват — още една причина да мразя „Бебешки свят“. Повечето ми имейли бяха оплаквания заради новото нареждане.

Кейт ми посочи легло „Белини“ и поясни:

— Сали Уинтър купи такова за Андерсън и твърди, че е най-доброто.

Внезапно забеляза, че гледам миникомпютъра и ме изгледа свирепо.

— Джейсън, тук ли си, или на работа?

Искаше ми се да съм където и да било другаде.

— Съжалявам — отговорих кротко. — Леглото сглобено ли се купува?

— Пише, че изисква известно сглобяване. Не мисля, че е толкова сложно.

— Да, ако си инженер.

Придвижихме се към отдела с пелените, който бе по-страшен дори от щанда за дамски превръзки в аптеката, където Кейт веднъж ме бе изпратила на пазар.

— Не мога да реша кое е по-добро — двоумеше се Кейт. — „Шампионът на пелените“ или „Духът на пелените“. Подложката на първите е като обикновени чували за боклук.

— А вторите имат найлон като кренвиршите — ухилих се. — Жестока работа.

Влязохме в отдела за електроника. Кейт грабна някаква кутия от рафта и я стовари в пазарската количка.

— Гениална идея — възкликна. — Монитор за задната седалка.

— За колата?

— Да. Включва се в запалката. Камерата се монтира на облегалката на предната седалка, а мониторът — на таблото. Така можеш да наблюдаваш бебето, без да се обръщаш назад.

Точно от това имам нужда, помислих си. Още нещо, което да ме разсейва, докато шофирам.

— Страхотно — побързах да се съглася.

— А това е система за видеонаблюдение — заяви Кейт, като грабна поредната кутия от рафта. — Виж малкото портативно мониторче. Можеш да го носиш навсякъде. И бебето вечно е пред очите ти. В добавка има и инфрачервени лъчи за нощно наблюдение.

Господи, помислих си, горкото бебе ще е под по-интензивно наблюдение от Патрик Макгухън в стария телевизионен сериал „Затворникът“.

— Чудесна идея — казах.

— А, ето и най-добрата част — усмихна се Кейт.

Последвах я в отдела за бебешки колички, където тя се нахвърли върху огромен, черен зловещ уред с гигантски колела, който изглеждаше старинен и опасен. Имах чувството, че гледам „Бебето на Розмари“.

— Господи, Джейсън, погледни само — извика Кейт. — „Сребърният кръст на Балморал“. Страхотно елегантна е, нали?

— Кой беше онзи филм, в който количката се търкаляше по стълбите?

— „Броненосецът Потьомкин“ — отговори Кейт, като поклати глава раздразнено.

Погледнах цената и изстенах.

— Наистина ли пише две хиляди и осемстотин, или имам нужда от очила? — попитах уплашено.

— Това ли е цената?

— Е, може да е в италиански лирети.

— Италианците вече нямат лирети. Всички използват еврото.

— Две хиляди и осемстотин долара?

— Забрави — каза Кейт. — Това е лудост. Съжалявам.

— Каквото искаш, Кейт, обещах ти.

— „Стоук Експлори“ е много по-евтина. Бебето е високо над земята. А това подпомага връзката на детето с родителя. Е, няма много място за багаж отдолу, но изглежда доста мъжкарска, нали?

Видях я да хвърля изпълнен с копнеж поглед към „Сребърният кръст“, когато мислеше, че не я наблюдавам.

— Да, мъжкарска е — отговорих, като погледнах миникомпютъра и видях съобщение от Горди, което гласеше „СПЕШНО!“.

— Разбира се, „Бугабу Фрог“ също не е лоша — продължи Кейт.

Прочетох съобщението.

— Не ти ли прилича на колело за планински преходи? — попита Кейт.

— Какво? Колело за планински преходи?

— Чух добри отзиви и за „Бебешки комфорт“. Малко по-скъпа е от „Бугабу“, но несравнимо по-евтина от „Сребърният кръст“.

— Трябва да звънна един телефон — прекъснах я.

— Не може ли да почака?

— Важно е.

— Това също е важно.

— Горди се опитва да се свърже с мен от сума ти време. Съжалявам. Няма да ми отнеме повече от минута.

Забързах към паркинга, където най-после имах сигнал. Набрах номера на Горди и зачаках.

— Какво, по дяволите, правиш? — излая той.

— Пазарувам бебешки неща.

— Шибаното ти нареждане. За какво, мамка му, става дума?

— Горди, ти го одобри, преди да го разпратя.

Той се поколеба само за секунда.

— Не навлязох в подробности. Оставих ги на теб.

— Проблем ли има?

— Дали има проблем? Тревър нахлу в кабинета ми преди малко и ми съобщи, че продавачите се готвят за бунт.

— Тревър?

Шибаният Тревър посещаваше Горди зад гърба ми. Чудничко!

Тревър не говори от името на всички — казах бързо.

— Аха. Е, имам новина за теб. Загубихме Форсайт заради тъпото ти нареждане.

— Какво искаш да кажеш?

— Това бе последната капка за него. Очевидно е имал оферта от стария ни приятел Крофърд за „Сони“. И познай какво. Днес следобед прие предложението им. И защо? Заради шибаните ти дивотии. Караш момчетата да ядат в закусвални и да спят в мърляви мотели и ето че загубихме най-добрия си продавач.

Моите дивотии?

— Кой ще е следващият? — изрева Горди. — Глийсън? Алард? И всичко това заради нареждането, което момчетата наричат „Заповедта на Куиг“!

— Какво искаш да направя?

— Вече се погрижих. Изпратих имейл, с който отмених нареждането ти. Казах им, че просто е станала грешка.

Изскърцах със зъби. Дяволите да го вземат!

— Ами Форсайт? — попитах. — Ще напусне ли наистина?

Но Горди вече бе затворил.

Върнах се в „Бебешки свят“, където гнусната песничка ме подлуди напълно. Кейт се вторачи в мен загрижено.

— Наред ли е всичко? — попита тя. — Имаш вид, сякаш тъкмо са те сритали в корема.

— В топките по-скоро. Кейт, в службата стават разни гадости.

— Е, аз бездруго съм готова. Не трябваше да идваш с мен. Трябваше да си останеш на работа.

— Какво пък означава това?

— През цялото време си мислеше само за работата. Не си задължен да пазаруваш с мен, Джейс.

— Исках да го направя — възразих.

— Изглеждаш, сякаш съм ти възложила тежка задача.

— Не е справедливо. Купуваме бебешки неща. Мисля, че е важно да го направим заедно.

— Да, ама ти не си тук, нали? Главата ти е в службата.

— Аз пък си мислех, че ме обичаш заради тялото ми.

— Джейсън.

Кейт забута, количката към касата и аз я последвах. И двамата мълчахме и кипяхме от потиснат гняв. Застанахме на опашката. Накрая казах:

— Защо не отидеш да вземеш етикета на количката от „Бебето на Розмари“?

— „Сребърният кръст“? — възкликна тя. — Ужасно е скъпа.

— Но това е количката, която искаш. И ще я купим.

— Джейсън, няма нужда да харчим толкова много пари за количка.

— Стига, Кейт. Ще бъде безотговорно от наша страна да сложим бебето в количка, която няма ресори и странични брони. Слушай, искам да постъпя правилно. Младият Стедман ще пътува стилно.

Когато касиерката ми връчи сметката, се вторачих в нея невярващо. Ако баща ми можеше да види колко пари профукахме за бебешки стоки, щеше да получи инфаркт.

Извадих смело златната си кредитна карта.

— Потиснат съм от дълга на капиталистическото общество — казах с пресилена лекота.

24.

На следващата сутрин, когато Дъг Форсайт се появи в службата, отидох и го потупах по рамото.

— Имаш ли една минутка за мен? — попитах.

Той вдигна очи и отговори:

— Разбира се, шефе.

Знаеше за какво става дума и не си правеше труда да го скрие.

Последва ме в кабинета ми.

— Дъг, позволи ми да те попитам нещо. Прие ли офертата на „Сони“?

Той се поколеба, но само за секунда.

— Само устно — отговори. — Няма да те лъжа. Крофърд ми направи страхотно предложение.

Аха, само устно. Дъг си оставяше вратичка за преговори.

— Тук си от осем години. Нещастен ли си?

— Нещастен? Не, ни най-малко.

— Защо тогава говориш с Крофърд?

Той сви рамене.

— Крофърд ми направи предложение.

— Нямаше да го направи, ако не знаеше, че мислиш да напускаш.

Форсайт замълча за момент.

— Слушай, Джейсън, дори не знам дали ще съм тук след около година.

— Не си с всичкия си, Дъг. Ти си брониран против куршуми. С продажби като твоите нямаш никакви грижи.

— Не говоря за мен лично. Имах предвид всички нас.

— Не загрявам.

— Ами нареждането за разходите доста уплаши колегите. Очевидно „Ентроникс“ не е в добро икономическо състояние.

— Не сме и в лошо — възразих. — Просто трябва да сме по-конкурентоспособни. Да отрежем излишъците. Честно казано, някои от командировъчните ни са абсурдни. Но Горди бездруго отмени нареждането.

Изкушавах се да му кажа истината — как Горди ме бе накарал да напиша заповедта, а после бе отстъпил назад, когато хората се разбунтуваха, но си замълчах и преглътнах.

— Знам — кимна Форсайт. — Но имам чувството, че това е само върхът на айсберга.

— Какво имаш предвид?

Той сниши глас.

— Чух някои неща?

— Какви?

— Как „Ентроникс“ планира да се отърве от всички продавачи. Сега, след като купиха „Роял Майстер“, вече нямат нужда от нас.

— Къде чу това?

— Чух го.

— Абсурд.

— Не е ли вярно? — прикова очи в моите Форсайт.

Поклатих глава. Канех се да излъжа като дете, заловено с ръка в буркана с бисквити.

— Абсолютно не е вярно — казах решително.

— Наистина ли? — изненада се Форсайт.

— Не искаш да се местиш в Ню Джърси, нали? — попитах.

— Роден съм и израснах в Ръдърфорд.

— Нямах предвид мястото — изрекох бързо. — Очевидно ние ще ти предложим нещо не по-лошо от „Сони“. Знаеш, че не искаме да те загубим.

— Знам.

— Хайде, Дъг, имаме нужда от теб. „Ентроникс“ е твоят дом.

Той не отговори.

— Забрави за слуховете — казах. — Човек не трябва да обръща внимание на откачени клюки.

Дъг примигна и кимна бавно.

— Е, ще се видим на мача довечера, нали? — попитах.

Най-после се наканих да изляза от кабинета към шест часа, когато телефонът ми звънна. Обажданията след пет обикновено са от хора, които искат да избегнат разговора и предпочитат да оставят съобщение. Участвал съм в тази игра безброй пъти. Напоследък ставаше все по-трудна благодарение на имейлите и мобифоните, но хората все пак опитваха.

Чух гласа на Франи:

— Един момент, господин Назийм. Имате късмет. Той тъкмо се готвеше да си тръгне.

Върнах се до бюрото въодушевен. Помислих си, че може да чуя добра новина. Последния път, когато говорихме, Фред Назийм ми каза, че Хари Белкин е почти готов да подпише. Това щеше да е най-голямата ми сделка през последните шест месеца.

— Здрасти, Фреди — поздравих радушно. — Как си?

— Джейсън — започна той и по гласа му разбрах, че новината не е добра. — Получи се известно усложнение.

— Не се тревожи — уверих го. — Ще оправим работата.

Той замълча за момент.

— Не, разбираш ли… имам лоша новина.

— Давай — казах бързо, макар никак да не ми се искаше да чуя подобно нещо.

— Току-що ме уведомиха, че ще купим телевизорите от „Панасоник“.

— Какво? — извиках стреснато, после добавих спокойно: — Вие дори не водихте преговори с „Панасоник“.

— Страхувам се, че нямам избор. Господин Белкин хареса идеята ти толкова много, че не желае да чака и реши да инсталира телевизорите в три от магазините ни през следващите две седмици.

— Две седмици? Но ние се споразумяхме за три месеца и…

— Да, но „Панасоник“ може да достави техните следващата седмица. Просто нямах избор.

Невъзможно бе да доставим стотици плазмени монитори за месец, камо ли за седмица. „Панасоник“ сигурно имаха застояла стока в склада в Нортийст.

— Но… но идеята беше моя — избъбрих и незабавно си пожелах да не го бях казвал, тъй като прозвуча като сръдня на нацупено десетгодишно хлапе. — Няма ли поне да ми дадете шанс да опитам да ви доставя няколко броя?

— Мисля, че нещата вече са напреднали твърде много — сковано ми отговори той.

— Фреди, трябва да ми дадеш възможност да ти покажа какво мога да направя. Особено като се има предвид, че аз ти предложих идеята.

— Ръцете ми са вързани. Понякога господин Белкин взима решения, без да се консултира с мен. Той е шефът. Знаеш, какво казват: „Шефът може да не е винаги прав, но е винаги шеф“.

— Фреди…

— Съжалявам, Джейсън. Наистина съжалявам.

Отидох при Горди, за да видя дали не може да измисли нещо и да осигури неколкостотин плазмени телевизора.

Мелани си бе отишла у дома, но Горди все още бе в кабинета си. Говореше по телефона. Стоеше прав, загледан в океанските вълни, които се разбиваха на снежнобелия пясък. Странна работа. През прозореца на Мелани се виждаше залязващото слънце, а само на няколко метра встрани бе прекрасният изглед от Карибите. Въображаемият свят на Горди.

Изчаках няколко минути. Горди се обърна и ме забеляза, но не ме удостои с внимание. Засмя се и продължи разговора си. Накрая затвори и влязох при него.

Лицето му сияеше победоносно.

— Уха, Стедман! Страхотно! Беше Харди. Изпрати ми поздравления и дори ми се обади лично. Покани ме да поплавам на яхтата му.

— По какъв случай?

— Откачи от радост, когато му съобщих идеята си за Хари Белкин. Плазмени телевизори в четиридесет и шест автомагазина. Чудесна работа.

Кимнах. Не му благодарих, защото не ми правеше комплимент. Поздравяваше само себе си, защото внезапно идеята бе станала негова.

Горди насочи къс и дебел пръст към мен.

— Ето това Харди нарича добра игра.

— Не схващам.

— Веднага щом Хари Белкин подпише, останалите продавачи на коли в страната ще поискат същото. Господи, гениална идея.

— Гениална.

Искаше ми се да побягна от кабинета му и да се прибера у дома.

— Какви са последните новости по тази сделка?

— Все още нямам новини.

— За бога, човече, сключи сделката. Не искам да загубя подобно нещо. Ако успееш с нея, веднага ще получим още няколко големи договора и тогава ще сме в безопасност. Как върви работата с презвитерианската болница в Чикаго?

— Мисля, че скоро ще стигнем до договор.

— А онази с летището в Атланта? Тя е велико нещо.

— Работя по въпроса.

Летището в Атланта искаше да подмени всички монитори за информация за полетите, а това означаваше стотици екрани.

— И?

— Не знам още. Прекалено рано е.

— Искам да направиш всичко възможно, за да сключиш сделката. Ясно ли е?

— Разбира се. Работя по въпроса. Слушай, искам…

— Говори ли с Дъг Форсайт? — прекъсна ме той.

— Мисля, че това е загубена работа, Горди. Вече е обещал, макар и само устно…

— Какво? Загубена работа? Би ли ми превел? Не разбирам този език. Хората в моя екип не приемат загуби. Трябва да се увериш, че Форсайт няма да ни напусне. Разбра ли?

— Да, Горди.

— В моя екип ли си или не?

— В твоя екип съм, Горди.

25.

Подкарах към къщи бързо. Бях вбесен и объркан. Фреди Назийм ме бе прекарал, а също и Горди. А сега сделката, за която си бе присвоил похвалите, се бе провалила. Виждах иронията, но не ми харесваше. Бях страхотно ядосан.

От уредбата генералът изръмжа: „При хората също има животинско царство. Деветдесет процента от нас са плячка. Останалите десет процента са хищници. А ти какъв си?“

Когато стигнах до вкъщи, видях нов черен мустанг, паркиран на пътя ни. Колата на Кърт. Беше я купил от приятеля си, който притежаваше сервиза.

Побързах да се прибера, като се чудех защо Кърт бе дошъл.

Той седеше във всекидневната, официалната стая, която почти никога не използвахме, и говореше с Кейт. Смееха се за нещо. Кейт бе сложила на масата сервиза за чай на баба Спенсър.

— Здравейте — поздравих с пресилена радост. — Съжалявам, че закъснях. В службата стават страшно много неща.

— Джейсън — каза Кейт, — никога не си споменавал, че Кърт е и майстор.

— Аматьор — скромно вметна той.

— Здрасти, Кърт. Радвам се да те видя тук.

— Здрасти, брато. Имах среща с един търговец в Кеймбридж. Най-после получих одобрение за биометричната система за проверка на отпечатъците и трябваше да изпипам подробностите. Реших, че след като бездруго съм тук, ще те закарам на мача.

— Разбира се.

— Макар че видях новия ти мерцедес отпред. Жестока кола.

— Погледни стълбите — намеси се Кейт. — Само виж какво направи Кърт.

Последвах я до стълбите към втория етаж. Вехтият бежов мокет бе изчезнал, разкривайки красив дървен под. Мокетът лежеше на спретната купчина, нарязан на правоъгълници. До него бяха сложени тънки летви, от които стърчаха зловещи пирони.

— Можеш ли да повярваш колко е красиво това дърво? — въодушевено извика Кейт. — А го покриваше такъв гнусен мокет.

— Не беше безопасен — добави Кърт. — Човек можеше да си строши врата на стълбите. А като се има предвид, че Кейт е бременна, трябваше да се погрижим за това.

— Адски мило от твоя страна — ухилих се.

— Мисля, че няма да е лошо да сложите пътека — посъветва ни Кърт.

— Ама аз харесвам дървото — възрази Кейт.

— Ще го виждаш от двете страни на пътеката — обясни й Кърт. — Може да купите пътека от някой от продавачите на ориенталски килими. Имат и хубави подложки. Освен това са напълно безопасни.

— Ами тогава ще сложим и от онези месингови пръчки за пътеки, нали? — извика Кейт доволно.

— Лесна работа — отвърна Кърт.

— Говори за себе си — намесих се. — Нямах представа, че разбираш и от мокети, за бога. Значи можеш да убиваш хора и да ремонтираш, а?

Кърт не обърна внимание на хапливата ми забележка. Или пък не я сметна за хаплива.

— Свалянето на мокета бе лесната част — скромно се засмя той. — След като завърших гимназия, известно време работих за строителна фирма, където, правех какво ли не.

— Би ли могъл да поставиш пътеката? — попита Кейт. — И месинговите пръчки. Ще ти платим, разбира се. Настояваме за това.

— Не се тревожи — успокои я той. — Съпругът ти ми намери работа. Задължен съм му.

— Не си ми задължен — възразих бързо.

— Кърт смята, че сме включили прекалено много неща в разклонителя във всекидневната — съобщи ми Кейт.

— Да, има опасност от пожар — добави той. — Имате нужда от нов контакт. Лесно се инсталира.

— И за електротехник ли ставаш? — засмя се Кейт.

— Няма нужда да си електротехник, за да монтираш нов контакт. Лесна работа.

— Кърт тъкмо смени цялата електрическа инсталация в дома си — казах. — При това дори не притежава къщата.

— Господи — ахна Кейт, като се обърна към него. — Има ли изобщо нещо, което не можеш да правиш?

Кърт шофираше мустанга елегантно и бързо. Бях впечатлен. Повечето шофьори, които не са израснали в Бостън, се плашат от агресивността на типичния бостънски шофьор. Но Кърт, макар да бе от Мичиган, се справяше с движението идеално.

Поседяхме мълчаливо около десетина минути, после Кърт каза:

— Ей, човече, вбесих ли те?

— Да ме вбесиш? Защо?

— Ами у вас. Стори ми се раздразнен, когато се прибра.

— Не — отговорих лаконично.

— Просто се опитвах да помогна с нещо. Имам предвид мокета. Реших, че мога да свърша работата, след като знам как, а ти си зает началник.

— Не се притеснявай — казах бързо. — Адски съм ти благодарен, а и Кейт също. Прав си. Тя е бременна и трябва да внимаваме с подобни неща.

— Добре. Важното е, че всичко между нас е наред.

— Разбира се. Просто имах шибан ден в работата.

Разказах му за идеята си за магазините за коли и как Горди си я бе присвоил. Добавих и че Хари Белкин бе решил да ни замени с „Панасоник“.

— Той е гадна змия — отсъди Кърт.

— Кой? Горди ли?

— И двамата. Но Горди си го знаем. А ако Хари Белкин възнамерява да промени условията на сделката, не би ли трябвало поне да ти даде шанс да опиташ? Все пак идеята е твоя.

— Би трябвало. Но предварително им бях казал, че не мога да доставя стоката за по-малко от два месеца. Това е стандартният срок. „Панасоник“ сигурно са имали излишъци в склада. Нали разбираш, все едно си отишъл да си купуваш кола. Правиш пробен кръг с една, която ти харесва, и направо се влюбваш в нея. А после продавачът ти казва, че можеш да я получиш чак след два месеца. Но ти я искаш днес. Е, типовете от „Панасоник“ сигурно са казали: „Днес е щастливият ви ден. Случайно имаме огромен брой телевизори в склада. Можете да ги получите още днес“.

— Ама това не е редно. Гадна история.

— Така е.

— Трябва да направиш нещо по въпроса, човече.

— Нищо не мога да направя. Това е проблемът. Поне до месец съм с вързани ръце — първо трябва да получим стоката от Токио.

— Недей да седиш и да се примиряваш. Направи нещо.

— Какво да направя? Да взема един от фалшивите ти пистолети и да го опра в челото на Назийм?

— Понякога безмълвният, потаен подход е най-добрият. Веднъж в Афганистан открихме военна база близо до Кандахар, където имаше огромен стар руски хеликоптер. Един от местните ни информатори ни каза, че някои от висшите командири на талибаните използвали хеликоптера, за да стигнат до тайните си квартири в пещерите. Реших, че имаме две възможности — или да взривим машината, или да се проявим като хитреци. Затова изчакахме до четири сутринта, когато само един от талибаните бе на пост. Промъкнах се зад гърба му, удуших го с гарота, за да не вдигам шум. После влязохме в базата и намазахме малко ТМК на опашката на хеликоптера и перката. Изобщо не личеше.

— ТМК?

— Течен метален корозив. Помниш ли оная туба сред военните ми трофеи? Доста време я разглеждаше.

— Май да.

— Страхотно нещо. Секретна технология. Смесица от някакъв течен метал, май живак, с нещо друго. Медна пудра или индий, или нещо такова. Намазваш го върху стомана и се получава химическа реакция. Стоманата става чуплива като сухар.

— Страхотно.

— Та талибаните си направиха проверката преди полета, но не забелязаха нищо. А после хеликоптерът се взриви във въздуха. Шестима талибански генерали станаха на кайма. По-умно, отколкото да взривиш празен хеликоптер, нали?

— Какво общо има това с „Ентроникс“?

— Мисълта ми е, че понякога потайните дела решават проблемите. И печелят битката. А не оръжията и бомбите.

— Е, не ми се иска да душиш Фред Назийм. Няма да е добре за имиджа на компанията.

— Забрави за Фред Назийм. Просто казвам, че настъпва момент за подмолни действия.

— Какви например?

— Не знам. Трябва да науча нещо повече. Но съм готов да ти помогна.

Поклатих глава.

— Не правя незаконни неща.

— Ами информацията за Брайън Борк от хотели „Локуд“? Или за Джим Летаски?

Поколебах се.

— Честно казано, чувствам се неловко, че се възползвах.

— А не мислиш ли, че „Панасоник“ постъпват подмолно, като ти измъкват сделката с Хари Белкин изпод носа?

— Да, така е. Но не одобрявам принципа „око за око“. Не искам да съм змия.

— Позволи ми да те попитам нещо. Ако убиеш някого в тъмна уличка, това е убийство, нали? Но ако го направиш на бойното поле, го наричат героизъм. Каква е разликата?

— Съвсем проста — отговорих. — В единия случай става дума за война, а в другия — не.

— Мислех, че бизнесът е война — ухили се Кърт. — Така пише във всички книги, които ми подари. Прочетох ги от кора до кора.

— Фигуративно казано.

— Странно — засмя се той. — Тази част съм я пропуснал.

Тази вечер играхме с И Ем Си, гигантска компания за складиране на компютри, чийто офис бе в Хопкинтън. Отново спечелихме. Типовете от И Ем Си сигурно бяха дочули, че отборът ни внезапно е станал страхотен, затова дойдоха нахъсани. За съжаление, ние бяхме с един играч по-малко. Дъг Форсайт не се появи, а това не бе добър знак.

По някаква неизвестна причина собствената ми игра се бе подобрила. Вече не се колебаех кога да замахна и се чувствах много по-уверен.

Но няколко пъти Тревър Алард нарочно хвърли топката встрани от мен, сякаш не можеше да ми се има доверие. Веднъж пък я метна, когато не бях готов, и едва не ми отнесе ухото.

След мача двамата с Кърт тръгнахме към паркинга. Тревър седеше в колата си и слушаше с пълна сила песента на Кани Уест „Използвач“. Очевидно не бе съвпадение.

Казах на Кърт, че искам да се прибера направо у дома, ако няма нищо против да ме закара.

— Значи не искаш да пийнеш с момчетата? — попита той.

— Не. Прекалено дълъг ден беше. А и обещах на Кейт да не се бавя. Напоследък не й е приятно да оставам навън до късно.

— Бременните жени изпитват нужда от защита — кимна той. — Примитивен инстинкт. Кейт е готин човек. А е и хубава.

— И моя.

— Нещата при вас добре ли вървят?

— Не се оплаквам.

— Бракът е трудна работа.

Кимнах.

— Важно е да се грижиш за семейството си — отбеляза той. — Ако семейният живот не е наред, всичко останало също страда.

— Така си е.

— Какво стана с Дъг Форсайт тази вечер? Защо го нямаше? — попита Кърт.

— Мисля, че ще го изгубим заради „Сони“.

— Заради нареждането ти?

— Това може да е било последната капка. Горди настоява да се опитам да го задържа. Извих ръцете на Дъг, молих му се, но не се получи. Не мога да направя нищо повече. Очевидно иска да напусне. И не мога да го обвинявам. Не е приятно да работиш за Горди.

— Обзалагам се, че във всяка компания има по някой Горди.

— Дори не искам да си го помисля — отвърнах. — Но не знам. Работил съм само за една компания.

— Слушай, не е моя работа, но не можеш да оставиш Тревър да ти се подиграва.

— Просто си играе.

— Нищо не е само игра — възрази Кърт. — Ако смята, че може да те ебава безнаказано на бейзболното игрище, скоро ще започне да го прави и в службата.

— Не е кой знае какво.

— Не е така — решително каза той. — Това е сериозна работа. И неприятна.

26.

Беше седем и половина сутринта и Горди пиеше третата си гигантска чаша кафе. Прекаленото количество кофеин не му действаше добре. Направо подскачаше и се катереше по стените.

— Време е да поговорим за оценките — каза той. — Трябва да подчертая, че някои от твоите са прекалено завишени. Не забравяй, че и аз познавам тези типове.

Не отговорих. Беше прав. Наистина проявих великодушие в оценките. А и реших да помогна малко на изоставащите като Фестино и Тейлър.

— Време е Фестино и Тейлър да напуснат — реши Горди.

Какъв бе смисълът на тъпите оценки, които тъкмо ме бе накарал да направя? Явно само едно бе важно — количеството продажби.

— На Кал Тейлър му остават две години до пенсия — отвърнах.

— Не е вярно. Пенсионира се преди години, но просто не го сподели с никого.

— Фестино има нужда само от малко ръководство.

— Фестино е голямо момче. Глезим го от години. Държим го за ръката и му помагаме.

— Защо не го преместим във „Вътрешни продажби“?

— За да скапе и тях? Таминек се справя с вътрешните продажби съвсем добре. Фестино обаче не става за нищо. Трябвало е да си завърши правото. Сега вече е време да излезе навън в истинския свят.

— Горди — възразих, — човекът има семейство и ипотека, и дете в частно училище.

— Май не ме разбираш. Не искам съветите ти.

— Не мога да го направя, Горди.

Той се вторачи в мен.

— Защо ли не съм изненадан? Защо имам чувството, че не си подходящ за моя екип?

Никога преди не бях уволнявал никого, а сега ми се наложи да започна с шестдесет и три годишен човек.

Кал Тейлър се разплака в кабинета ми.

Не знаех как да се справя с това. Побутнах кутията с носни кърпички към него и го уверих, че не е лично. Макар да си бе съвсем лично. Уволнението се дължеше на неспособността му да се измъкне от бутилката „Джак Даниълс“ и да грабне телефона, за да се изправи срещу вечните откази, с които продавачите непрестанно се сблъскваха.

Няма да кажа, че разговорът ни бе по-болезнен за мен, отколкото за него. Но наистина ми беше гадно. Кал седеше пред мен в износения си сив летен костюм, който носеше цяла година и вероятно бе купил по времето на Никсън. Яката на ризата му бе разнищена. Бялата му коса бе боядисана в черно, а пожълтелите от никотина мустаци — спретнато подстригани. Пушаческата му кашлица бе по-ужасна от обикновено.

И плачеше.

„Ентроникс“ има сценарий, който трябва да следваш, когато уволняваш някого. Не ти е позволено да използваш собствени думи. След разговора с мен щеше да му се наложи да отиде в личен състав, а после при служебния ни психолог. Там щяха да му обяснят какви ще са здравните му осигуровки и колко време още ще получава заплатата си. Накрая служител от охраната щеше да го изведе от сградата. Това бе последното унижение. Работиш за компанията четиридесет години, а после те изригват навън, сякаш си крадец.

След като приключихме, Кал се надигна и попита:

— Ами ти?

— Какво за мен?

Той прикова в мен зачервените си очи.

— Щастлив ли си в ролята на палача на Горди?

Въпросът му бе риторичен, така че не отговорих, но се почувствах като сритан в топките. Можех само да си представя какво изпитваше горкият Кал. Затворих вратата на кабинета си, отпуснах се на стола и го загледах как върви бавно през залата.

Видях го да говори с Форсайт и Харнет. Телефонът ми звънна, но оставих Франи да вдигне. Тя се свърза по интеркома и попита дали искам да говоря с Вари Улашевич от презвитерианската болница в Чикаго. Наредих й да му каже, че съм на събрание.

— Добре ли си? — попита ме Франи загрижено.

— Ще се оправя, благодаря. Просто имам нужда от няколко минути.

Някой бе донесъл на Тейлър купчина картонени кутии и сега няколко колеги му помагаха да си събере багажа. Тревър мяташе пълни с омраза погледи към кабинета ми.

Новината се бе разчула из офиса и сума ти хора дойдоха да изкажат съчувствието си на Кал и да се сбогуват с него. Други пък само минаваха покрай него и му махаха. Странно е как хората реагират на уволнените. Сякаш се страхуват, че уволнението е заразно, и не смеят да се доближат до осъдения.

Тъкмо вдигнах телефона, за да звънна на Фестино, когато вратата на кабинета ми се отвори.

Беше той.

27.

— Стедман — започна Фестино. — Кажи ми, че не си застрелял Кал Тейлър преди малко.

— Седни, Рики — поканих го.

— Не мога да повярвам. Мародерите ли са виновни? Екипът по сливането ли те накара да го направиш? Те ли ти заповядаха?

Искаше ми се да му обясня, че идеята не е моя, но щеше да е подло от моя страна. Макар и вярно.

— Седни, Рики — повторих.

Той седна.

— Защо Горди не го направи, а? Смятах, че подобно нещо би му доставило удоволствие.

Не отговорих.

— Трябва да ти кажа като на близък приятел, че не ми харесва това, което се случва с теб. Преминал си към тъмната страна.

— Рики — опитах се да го прекъсна.

Не успях.

— Първо, даваш онова безумно нареждане. Сега пък ставаш палач на Горди. Не е хубаво. Казвам ти го като приятел.

— Рики, млъкни за секунда.

— Значи Тейлър е първият, изпратен да спи с рибите? Кой е следващият? Аз ли?

Вторачих се в него за момент, но не издържах и отместих очи.

— Шегуваш се, нали? Не се гъбаркай с мен, Джейсън.

— Долните тридесет процента си отиват, Рики — казах меко.

Лицето му пребледня. Той поклати глава.

— Кой ще преглежда договорите ти, когато си отида?

— Наистина съжалявам.

— Джейсън, трябва да храня семейство — изхленчи той.

— Знам. Задачата ми наистина ме отвращава.

— Не, не знаеш. „Ентроникс“ плаща здравните осигуровки на семейството ми.

— Няма да те отрежат веднага, Рики. Осигуровките ти ще бъдат внасяни още осемнадесет месеца.

— Трябва да плащам частно училище, Джейсън. Знаеш ли колко струва това? Около тридесет хиляди на година.

— Можеш…

— И не дават финансова помощ. Поне не на хора като мен.

— Там, където живееш, и държавните училища са добри, Рики.

— Не и за дете със синдрома на Даун, Стедман.

Очите му бяха свирепи и влажни.

Няколко секунди не можах да проговоря.

— Нямах представа, Рики — промълвих накрая.

— Твое ли е решението, Джейсън?

— Не, на Горди — отговорих и се почувствах пълен страхливец.

— Значи просто следваш заповеди? Като в Нюрнберг?

— Нещо такова. Ужасно съжалявам. Разбирам, че това е кошмарно.

— Към кого мога да се обърна за помощ? Към Горди ли? Готов съм да говоря с него, ако смяташ, че ще помогне.

— Няма да помогне, Рики. Взел е решение.

— Тогава ти можеш да поговориш с него за мен. Нали? Сега си златното му момче. Ще те послуша.

Замълчах.

— Джейсън, моля те.

Продължих да мълча, но ми се стори, че умирам.

— И точно ти от всички хора! — каза той накрая, като се надигна и тръгна към вратата.

— Рики — повиках го.

Фестино спря, но с гръб към мен и ръка на бравата.

— Ще поговоря с Горди — обещах.

Мелани ме спря пред кабинета на Горди.

— Говори по телефона с Харди — предупреди ме тя.

— Ще дойда по-късно.

Тя хвърли поглед през щорите в кабинета.

— Струва ми се, че вече привършва.

Двамата си поговорихме малко за плановете на мъжа й да купи заедно с партньора си ресторантче за чилийски сандвичи, което бе адски популярно в центъра на Бостън. Не знаех как ще успее да събере парите. Боб работеше за застрахователна компания.

Най-после Горди затвори телефона и влязох при него.

— Трябва да поговорим за Фестино — казах.

— Ако този тип се опитва да ти прави номера, извикай охраната. Нищо чудно да откачи.

— Не, не е това.

Разказах му за хлапето на Фестино и специалното училище, което трябваше да посещава. Горди ме гледаше свирепо. Вторачих се в прическата му, тъй като не можех да го погледна в очите.

— Наистина не ми пука — каза той.

— Не можем да го уволним.

— Да не мислиш, че сме благотворително дружество? Някаква шибана социална агенция?

— Няма да го направя — заявих твърдо. — Няма да уволня Фестино. Не мога да му причиня подобно нещо.

Горди наклони глава и ме изгледа любопитно.

— Отказваш да го направиш?

Преглътнах затруднено. Имах чувството, че се каня да прекося Рубикон.

— Да — отговорих категорично.

Дълго мълчание. Накрая Горди каза бавно и многозначително:

— Добре. Засега. Но след „Техком“ двамата с теб ще си поговорим сериозно.

„Техком“ беше огромно събитие в индустрията, търговско шоу, където винаги давахме страхотна вечеря за големите ни клиенти. Миналата година се проведе в Лас Вегас, а тази щеше да е в Маями. Горди винаги отговаряше за церемонията по празненството и обичаше да държи темата на вечерта в тайна.

— Не искам никакви проблеми преди „Техком“ — каза той.

— Разбира се — отговорих.

— Знаеш ли? Мислех си, че наистина нямаш топки.

За първи път не отговорих.

28.

Исках днес да си тръгна от работа навреме. Кърт имаше билети за мач на „Ред Сокс“. Трябваше да се прибера у дома, да си сваля костюма, да целуна Кейт и да стигна на стадиона в седем.

Прибирах си нещата в новото лъскаво кожено куфарче, когато видях Дъг Форсайт пред вратата на кабинета ми.

— Здрасти, Дъг — казах. — Влизай.

— Имаш ли една секунда?

— Разбира се.

Той седна бавно и ме загледа колебливо.

— За онова, което ми каза вчера — поде той. — Наистина се замислих сериозно.

Кимнах. Нямах представа накъде биеше.

— И си прав. „Ентроникс“ наистина е моят дом. Вторачих се смаяно в него.

— Наистина ли? Това е страхотно.

Забелязах съобщение на екрана на компютъра. Беше от Горди и гласеше „Обади ми се веднага“.

— Да — каза Форсайт. — Просто мисля, че така е редно.

— Дъг, страшно се радвам да го чуя. Всички ще се зарадват, че оставаш при нас.

Ново съобщение. „Къде си? Ела веднага при мен!“

Завъртях се към клавиатурата и натраках „Имам среща, дай ми една минута“.

— Е, добре — измънка Дъг накрая.

Не изглеждаше щастлив, което ми се стори доста странно.

— Предполагам, че е за добро — добави той.

— Дъг, кажи го, сякаш наистина го мислиш — помолих.

— Мисля го. Така е редно. Ами… това е.

— Искаш да ти направим същото предложение като „Сони“, така ли? — попитах. — Обещах ти, че ще го направим. Изпрати ми имейл и веднага ще се заема.

Той си пое дъх.

— Няма нужда — изрече. — Не искам да ви тормозя за повече пари.

Бях убеден, че никой продавач в историята на западната цивилизация никога не е казвал подобно нещо. Какво, по дяволите, ставаше?

— Дъг, обещах ти го — казах. — Не ме карай да се моля.

Форсайт се надигна.

— Наистина няма проблеми. Тук съм и тук ще си остана. Добре съм.

Той си тръгна, а аз останах няколко секунди на стола, напълно озадачен. Завъртях се към екрана и видях ново съобщение от Горди: „Веднага!“

Изпратих Форсайт навън и забелязах Тревър Алард да ме гледа мрачно. На екрана на компютъра му се виждаше любимото му порше карера. Зачудих се какво ли знаеше за предложението за работа на Дъг Форсайт и дали самият той не го бе подтиквал да ни напусне. Както и какво знаеше за решението му да остане.

Горди седеше облегнат на стола си, скръстил ръце зад тила си, ухилен като малоумен.

— Какво те забави толкова? — попита той.

— Дъг Форсайт тъкмо дойде в кабинета ми. Остава при нас.

— Така ли? — заядливо изсумтя той. — Чудя се защо.

— Какви ги говориш, Горди?

— Внезапно Форсайт изгубва интерес към „Сони“? Как така?

— Странно е — признах.

— Чудя се каква ли е причината. Какво, за бога, може да накара страхотен продавач като Дъг да откаже предложение за работа, която ще му донесе поне тридесет процента повече от заплатата му тук?

— Може би не е искал да се мести в Ню Джърси?

— Поиска ли от теб да му направиш същото предложение като „Сони“?

— Всъщност не.

— Не мислиш ли, че това е странно?

— Да, така е.

— Поиска ли да видиш предложението на „Сони“?

— Какво искаш да кажеш? Че Дъг си е измислил цялата работа?

— Не. Той не е мошеник.

— Какво тогава?

Горди се облегна на бюрото си и произнесе триумфално:

— Предложението е било оттеглено.

— Оттеглено?

— Да. „Сони“ са се отказали от Дъг.

— Това е невъзможно.

— Не се шегувам. Току-що говорих с едно приятелче от „Сони“. Нещо е станало. Не знам какво точно. Някъде високо в йерархията някой се отказал от Дъг Форсайт. Някъде по-високо от нивото на Крофърд. Днес следобед са оттеглили предложението.

— Защо?

Горди поклати глава.

— Нямам представа. Никой не знае. Нещо е станало. Не знам какво. Но всичко е приключено. Форсайт се връща у дома — засмя се той. — Страшно си падам по такъв край.

В колата на път за вкъщи си спомних как един от служителите от охраната изведе Кал Тейлър от сградата. После се замислих за Фестино и Дъг Форсайт. Зачудих се защо „Сони“ бяха оттеглили предложението си. Не бях чувал за подобно нещо досега.

Генералът, който не спираше да дрънка по уредбата, каза:

— Тигровата акула ражда само едно малко по време на размножителния си период. Защо? Защото в утробата на майката най-голямото акулче изяжда братята и сестрите си. Погледнете и петнистите хиени. Раждат се с напълно пораснали предни зъби и ако две от малките са от един и същи цол, едното убива другото. Златният орел снася две яйца, но често по-силното пиле изяжда брат си през първите няколко седмици след излюпването. Защо? Оцеляват най-силните!

Изключих уредбата.

Докато си стигна у дома, вече се бях поуспокоил. Влязох в къщата тихо. Напоследък Кейт бе започнала да се прибира рано от работа и да подремва следобед в предната всекидневна. Сутрешните й неразположения бяха изчезнали, слава богу, но се изморяваше бързо.

Подът в цялата къща бе от старинен травертин и стъпките отекваха силно по камъка. Събух си обувките и минах тихо покрай всекидневната. Климатикът работеше с пълна сила.

— Рано се прибираш — каза Кейт, която седеше на твърдото канапе на баба Спенсър.

Най-после мебелите на баба й изглеждаха у дома си.

Приближих се и я целунах. До нея лежеше книга с разказите на Алис Мънро.

— Здрасти, бебчо. Как се чувстваш? — попитах.

Кейт бе свалила работните си дрехи и се бе издокарала в анцуг и тениска. Плъзнах ръка под фланелката и я погалих по корема.

— Не знам — отговори тя. — Малко странно.

— Странно? — уплаших се.

— Не, нищо страшно. Имам киселини.

— А, добре.

— Джейсън, може ли да поговорим?

— Разбира се.

Въпросът „Може ли да поговорим“ ми се струва почти толкова зловещ, колкото „Откриха бучка в гърдата ми“.

Кейт потупа канапето до себе си.

— Искаш ли седнеш?

Настаних се до нея.

— Какво има? — попитах, като хвърлих потаен поглед към часовника си.

Знаех, че имам не повече от десетина минути да нахлузя джинсите си и фланелката на „Ред Сокс“, за да успея да стигна до стадиона навреме.

— Слушай, сладурче, искам да ти се извиня. Мрънках, че работиш толкова много, а това определено не е честно от моя страна.

— Не се тревожи — успокоих я бързо. — Приемам извинението.

Не исках да прозвучи рязко, но нямах време за дълги разговори.

— Знам, че Горди те тормози с адски много работа. Просто искам да знаеш, че оценявам усилията ти. В „Бебешки свят“ се проявих като пълна идиотка.

— Нямай тревоги.

— Нямай тревоги — повтори тя. — Откога започна да употребяваш този израз?

— Нямам представа.

— Погледни това място, за бога — разпери ръце тя. — Имаме великолепна къща и всичко се дължи на теб и усилената ти работа. Никога няма да го забравя.

— Благодаря — казах, като се надигнах и отново я целунах. — Трябва да вървя.

— Къде отиваш?

— На бейзболен мач на стадион „Фенуей“. Казах ти оня ден.

— Така ли?

— Почти напълно съм сигурен, че го направих.

— С Кърт ли?

— Да — отговорих. — Трябва да отида да се преоблека.

Когато се върнах долу, Кейт беше в кухнята и си приготвяше вегетариански хамбургер с броколи. Доброволно!

Целунах я за довиждане и тя подхвърли:

— Няма ли да ме попиташ как е минал денят ми?

— Съжалявам. Как мина денят ти?

— Невероятно. Мари откри изложбата си в една галерия в Саут Енд и отидох там като представител на фондацията. Тя се появи с три от децата си — няма роднини тук, които да й помагат, нито пари за детегледачка. Предложих и да се занимавам с децата, докато тя говори с критика от „Бостън Глоуб“.

— Грижила си се за три деца?

Кейт кимна усмихнато.

— Цял час.

— Мили Боже!

— Знам какво си мислиш. Че съм се провалила напълно, нали?

— Не се ли провали?

— Отначало беше трудно. През първите десет минути се страхувах, че ще обезумея. Но после успях да се справя и всичко мина идеално. И осъзнах, че ще се грижа чудесно и за нашето дете, Джейсън. Убедена съм, че ще мога да го направя.

В очите й блестяха сълзи. Аз също се просълзих. Целунах я и промърморих:

— Съжалявам, наистина трябва да тръгвам.

— Тръгвай — изпрати ме тя.

29.

Около стадиона бе обичайната лудница — продавачи на сандвичи и програми, въодушевени бащи и синове, купища тийнейджъри. Открих Кърт близо до вход А, където се бяхме разбрали да се видим. Изненадах се, когато забелязах, че бе обвил ръка около кръста на някаква жена.

Жената имаше гъста червена грива от буйни къдрици. Беше облечена в прилепнал прасковен потник, който подчертаваше огромните й гърди. Имаше тънка талия и страхотен задник, който почти бе изскочил от миниатюрните й шорти. Гримът й беше тежък, а червилото — яркочервено.

След като животинската ми възбуда от вида на сексапилното маце премина, незабавно изпитах разочарование. Не очаквах, че Кърт излиза с подобна жена. Никога не бе споменавал за гадже, а човек не води кого да е на мач на „Ред Сокс“ — не е лесно да се добереш до билетите.

— Здрасти, шефе — поздрави ме той жизнерадостно.

— Съжалявам, че закъснях — извиних се.

— Още не са започнали — успокои ме той. — Джейсън, запознай се с Лесли.

— Здрасти, Лесли — казах и й протегнах ръка.

Лесли имаше кошмарно дълги, кървавочервени нокти. Усмихна ми се мило и аз отвърнах на усмивката й. После помълчахме известно време, тъй като нямаше какво да си кажем.

— Хайде да влизаме — предложи Кърт.

Тръгнах след тях по широкия коридор на стадиона, чувствайки се като петото колело.

Когато се качихме до нашите редове, Лесли заяви, че й се налагало да отиде до тоалетната. Със сигурност щяхме да изпуснем първата топка.

— Сладка е — казах на Кърт, когато Лесли ни напусна.

— Да.

— Как е фамилното й име?

Той сви рамене.

— Питай я.

— Откога ходиш с нея?

Кърт погледна часовника си.

— От около осемнадесет часа. Запознахме се в един бар снощи.

— Мисля да отида да си взема един сандвич с пържола и сирене. Искаш ли?

— Не трябва да ядеш тези гадости — посъветва ме той. — Виж какъв напредък постигна. Не бива да внасяш в организма си вредни неща.

— Какво ще кажеш за един хотдог?

— Не и за мен, благодаря.

Загубих апетит.

— Как върви работата? — попитах.

— Добре — отвърна Кърт. — Правя някои рутинни проучвания и подготвям замяната на пропуските. Днес се наложи да отида до Уестууд. Освен това трябва да започна да разследвам един тип.

— Така ли? Кого?

— Не мога да ти кажа. Не го познаваш. Продава плазмените ни телевизори на черно. Смятам да инсталирам допълнителни камери и да взема харддиска от компютъра му.

— Ще го хванеш ли?

— Със сигурност. А и биометричните машини пристигнаха, така че през следващите няколко дни всички ще трябва да минат през нашия отдел, за да ни дадат отпечатъци.

После ме изгледа внимателно и подхвърли:

— Не спиш добре напоследък, а?

— Спя.

— Недостатъчно. Семейни проблеми ли?

— Не — отговорих. — Горди.

— Гнусно копеле — ухили се той. — Адски гаден тип.

— Да. И определено ми има зъб.

— Така е. Нахъсал ти се е. Трябва да направиш нещо по въпроса.

— Какво имаш предвид? Да не си дочул нещо?

Той замълча достатъчно дълго, за да разбера, че наистина знае нещо.

— Едно от задълженията ми е да проследявам имейлите.

— Наистина ли ги четете?

— Налага се. Търсим ключови фрази и думи.

— Но си чел неговите по други причини — отбелязах.

Той примигна.

— Не трябва да правиш такива неща — сгълчах го.

— Част от работата ми е.

— И какво казва за мен?

— Очевидно те смята за заплаха. Трябва да направим нещо по въпроса.

— Не ми отговори.

— По разбираеми причини. Но Горди не разбира, че неговата собствена службица не е толкова сигурна, колкото си мисли.

— Какво означава това?

— Японците не харесват стила му. Нито грубостта и простащините му.

— Не съм сигурен — възразих. — Ако им носи добри печалби, ще бъдат доволни от него. А той има добри резултати. Значи е в безопасност.

Кърт поклати глава.

— Горди е расист. Мрази японците. А те не харесват подобно отношение. Прочетох някои неща. Японците се възхищават на силния и волеви американски мениджър. Но не търпят расистко отношение. Повярвай ми, в мига, когато Горди прояви расизма си на обществено място, с него е свършено. Ще изчезне толкова бързо, че свят ще ти се завие.

— Прекалено е хитър, за да допусне подобно нещо.

— Може и да е така — каза Кърт със съмнение в гласа.

Лесли се върна при нас в облак от евтин парфюм. Обви ръка около Кърт и го ощипа по задника.

— Хайде да си намерим местата — предложи той.

Бил съм на стадион „Фенуей“ поне стотина пъти, но винаги се вълнувам, когато се изкача по стълбите и внезапно изумруденозелената трева заблести пред очите ми.

Имахме великолепни места, точно зад скамейките на отбора. Лесли не знаеше много за бейзбола и помоли Кърт да й обясни играта. Той й обеща, че ще го направи по-късно.

— Поне една добра новина днес — прошепнах на Кърт, докато наблюдавахме мача внимателно. — Дъг Форсайт реши да остане при нас.

— Така ли?

Хубавото на бейзбола е, че можеш да си приказваш колкото си искаш.

— Да. Нещо станало с предложението от „Сони“. Някой от шефовете им се отказал и оттеглили офертата. Никога преди не съм чувал за подобно нещо.

— Кърт — прекъсна ни Лесли. — Май дори не знам кой зодиакален знак си.

— Знак ли? — извърна се той към нея. — Моят знак е „Не ме безпокойте“.

Говорихме толкова много, че пропуснахме страхотен удар и се вторачихме в електронното табло, където предаваха повторенията.

— Не виждам нищо — оплака се Кърт.

— Екранът е скапан — обясних му.

— Ние сигурно имаме по-добри.

Интересно как вече споменаваше „ние“, когато говореше за „Ентроникс“.

— Да, разбира се. Този тук е поне на шест-седем години, а нашите нови екрани имат кристален образ.

— Е, и?

— И какво?

— Познавам заместник-управителя по оборудването. Можеш да поговориш с него. Той ще знае към кого да те насочи.

— За да заменим таблото? Интересна идея.

— Не е лоша.

— Страхотна идея, човече.

— Имам милиони такива.

Внезапно нашият отбор направи точка и всички скочихме на крака.

— Какво стана? — тъпо попита Лесли. — Това хубаво ли беше или лошо?

30.

Влязох в службата точно в седем. Чувствах се освежен и в добро настроение след тежката тренировка във фитнеса на Кърт. Зарових се из документи и доклади, после оставих съобщения на няколко души, с които не исках да говоря. От тридесетте проекта, в които участвах, двата най-големи в момента, след като Фред Назийм ме бе прекарал в сделката с Хари Белкин, бяха презвитерианската болница в Чикаго и летището в Атланта. Изпратих им имейли. После започнах да проучвам другите големи вериги за продажби на коли в страната. Открих някои страхотни. „Автонация“ във Форт Лодърдейл и „Юнайтед“ в Сикокъс, Ню Джърси, бяха гиганти в сравнение с Хари Белкин. Дори караха неговите магазини да приличат на махленски автосервиз. Белкин бе номер четиринадесет в класацията. Но проблемът бе, че вложих прекалено много труд в сделката и стигнах почти до края.

Идеята за таблото на стадиона на „Ред Сокс“ ми бе влязла под кожата. Реших да се позанимая сериозно с нея. Таблото във „Фенуей“ бе видеоекран с размери осем на десет метра, който използваше технология на излъчващи светлина диоди. От далечно разстояние изглежда страхотно, като гигантски телевизионен екран.

Вече из цял свят има подобни електронни устройства. Използват ги най-вече за реклами. Проучването ми показа, че най-големият екран се намира в Берлин, на Курфюрстендам. На Таймс Скуеър в Ню Йорк на дигиталното табло има огромна реклама на „Кока-кола“. Друг подобен екран украсява сградата на „Ройтерс“ в Лондон. Разбира се, Лае Вегас е обсипан с такива.

Хубавото на тези устройства е, че с няколко компютърни команди можеш да смениш напълно дисплея, а не като при старите билбордове да чакаш с дни, докато работниците се изкатерят да свалят старата реклама и да я заменят с нова. Сега всичко ставаше за секунди.

Електронните табла са чудесни, но леко груби. Можеш да видиш малките цветни точици. Технологията бе разработена преди около десетина години. Но вече разполагахме с по-добра. Имахме новите прототипи на картинния екран, като онези в кабинета на Горди. Висока разделителна способност, минимален отблясък. Продуктът ни бе несравнимо по-добър от всички табла навън.

„Фенуей“ бе едва началото. Ако успеех да монтирам наш екран в центъра на Бостън, можех да започна да ги продавам и на други стадиони, а после да се насоча към Таймс Скуеър, Лас Вегас и Курфюрстендам. Рок концерти, „Формула едно“, филмовия фестивал в Кан.

Дори Ватикана. Те имаха гигантски екрани по площад „Свети Петър“, на които хората можеха да наблюдават как папата води църковната служба. А като се имаше предвид всичкото злато на Ватикана, сигурно биха искали да разполагат с най-добрата технология, нали?

Зачудих се защо никой в Токио не се бе сетил за това. Велика идея.

И защо да спираме при рекламните табла? Можехме да поставим екрани по всички летища, универсални магазини, фоайетата на големите компании…

Понякога изненадвам дори самия себе си.

Въодушевено изготвих бизнес план за това как „Ентроникс“ щеше да превземе света. Направих бързо проучване на съществуващите технологии. Открих кои са най-големите компании, продаващи електронни табла по света, тъй като щеше да ни се наложи да работим с тях — нямахме инфраструктурата да се справим сами. Но сделката щеше да е страхотна.

В девет часа завърших доклада, който щеше да промени „Ентроникс“, да спаси отдела ни и да ме катапултира до върха на компанията. Е, не чак до Токио, тъй като не съм японец, но доста близо до върха.

А сега какво? Какво да направя с доклада? Да го предам на Горди, за да си присвои заслугата? Но пък не можех да го изпратя директно в Токио. Компанията не действаше по този начин.

Вдигнах глава, когато някой мина покрай кабинета ми. Йоши Танака. Шпионинът, дипломатът, връзката с големите клечки в Токио.

Йоши можеше да стане билетът ми към върха. Трябваше да поговоря с него. Махнах му и го поканих в кабинета.

— Джейсън-сан — поклони се той. — Здрасти.

— Здрасти, Йоши. Имам страхотна идея, която искам да споделя с теб. Искам да чуя какво мислиш.

Той ме загледа сериозно. Разказах му за доклада, който бях изготвил. Обясних му какви щяха да са приходите за компанията. Вече бяхме разработили технологията и нямаше да имаме допълнителни разходи по нея.

— Нали знаеш, вече няма нужда да сглобяваме малки панели, за да получим един голям екран — изтъкнах. — Нашите картинни екрани правят съществуващите да изглеждат като от средните векове. Потенциалът за печалба е невероятен.

Забелязах, че Йоши ме гледа объркано. Човекът не бе разбрал и дума. Бях загубил пет минути в празни дрънканици.

Следобед се отбих при охраната и поставих показалец в биометричната машина, за да разчете отпечатъка ми. После отидох при Горди. Казах му, че искам да поговоря няколко минути с него, за да му съобщя новата си идея.

Осъзнах, че щеше да ми се наложи да мина през него, независимо дали това ми харесваше. Без неговата помощ идеята ми нямаше да стигне доникъде.

Той се облегна на стола си и скръсти ръце.

Разказах му за идеята си и му подадох копие от бизнес плана.

— О, значи вече си готов за маркетинг, а? — презрително попита той. — Ние сме продавачи, забрави ли? Да не искаш да се преместиш в Санта Клара? Или в Токио?

— Имаме право на идеи.

— Не си губи времето.

Ядосах се.

— Защо да е загуба на време?

— Повярвай ми, идеята е адски стара. Споменаха я на последното събрание в Токио, но японските инженери казаха, че няма как да се получи.

— Защо?

— Нещо в технологията не позволява екраните да се използват навън.

— Прегледах спецификациите — образът е идеален.

— Става дума за отблясък.

— Няма никакъв отблясък. Точно това е основното.

— Слушай, Джейсън, просто забрави. Не съм инженер, но идеята ти е загуба на време.

— Не мислиш ли, че трябва да изпратим имейл до Токио?

— Джейсън — търпеливо каза той, като почука бизнес плана с пръст. — Падам си по промените и обичам скоростните решения. Но знам кога да се откажа от битката. Явно това е нещо, което ти предстои да научиш.

Поколебах се. Изпитах страхотно разочарование.

— Добре — кимнах накрая, надигнах се и протегнах ръка към бизнес плана, но Горди го грабна, смачка го и го метна в коша за боклук.

— Сега насочи вниманието си към „Техком“ — нареди ми той. — От секундата, когато пристигнем в Маями, искам да започнеш да ухажваш партньорите ни. И не забравяй, че ни предстои великата вечеря за най-големите ни клиенти. А аз съм отговорен за нея. Така че искам да си готов за битка. Ясно ли е? Просто си върши работата. Трябва да спасим отдела.

31.

Черният мустанг на Кърт бе паркиран пред дома ми.

Влязох тихо. Изпитвах известни подозрения, като същевременно се чувствах виновен заради тях. Кейт и Кърт седяха във всекидневната и си говореха. Не ме чуха.

— Прекалено много е — каза Кейт. — Съсипва го. Иска да говори само за Горди и Братството.

Кърт промърмори нещо и тя добави:

— Но Горди вечно ще стои на пътя му, нали? Ако Джейсън се изкачи по-нависоко в компанията, то няма да е с помощта на Горди.

— Ушите ми горят — намесих се.

Двамата едва не подскочиха.

— Джейсън! — извика Кейт.

— Съжалявам, че прекъсвам разговора ви.

Кърт се завъртя към мен.

— Забелязваш ли нещо? — попита Кейт.

— Освен факта, че жена ми и приятелят ми очевидно имат тайна връзка?

— Стените, глупчо.

Огледах стените на всекидневната и забелязах само рамкираните картини, които Кейт бе насъбрала с годините от художниците към фондация „Майер“.

— Имаш нова картина? — попитах тъпо, тъй като всичките ми се струваха абсолютно еднакви.

— Не забеляза ли, че картините най-после са закачени правилно?

— О, да. Така е.

— Кърт — съобщи жена ми.

Той сви скромно рамене.

— Винаги използвам двойно окачване за картини — обясни ми той.

— Аз също — ухилих се.

— Използвах и нивелир. Без него е трудно да ги закачиш правилно.

— И аз винаги съм смятал така.

— Кърт поправи и кранчето в банята, което вечно капеше и ни подлудяваше — добави Кейт.

— Никога не ме е притеснявало — възразих.

Кърт това и Кърт онова. Искаше ми се да повърна.

— Не е кой знае каква работа — заскромничи той.

— Адски мило от твоя страна — благодарих му. — Винаги ли носиш инструменти в куфарчето си?

— Джейсън — смъмри ме Кейт.

— Държа някои инструменти в автосервиза на приятелчето ми — поясни Кърт. — Просто се отбих там на път за тук. Не е кой знае какво.

— Пак ли ходи при търговеца в Кеймбридж? — попитах.

Кърт кимна.

— Да. А после реших да се отбия и да ви видя, а Кейт ми възложи задача.

Изгледах укорително Кейт.

— Все още ли възнамеряваш да ходим на кино тази вечер? — попитах.

Кърт загря намека и се сбогува. После Кейт започна кошмарно дългите си приготовления за излизане — „бърз“ душ, последван от четиридесет и пет минути сушене на косата, грим, поставен грижливо, сякаш се канеше да се появи на церемонията по връчване на „Оскар“. И накрая — диво препускане, за да стигнем до киното навреме. Разбира се, колкото повече я подтиквах да побърза, толкова повече се бавеше.

Затова седнах в спалнята и я загледах как се гримира.

— Слушай, Кейт — започнах.

— Какво?

— Не искам повече да експлоатираш Кърт.

— Да го експлоатирам? За какво говориш? — учуди се тя.

— Отнасяш се с него като с личния си слуга. Всеки път, когато дойде тук, го караш да свърши нещо.

— Престани, Джейсън, той ми предложи, А и не изглежда да му е неприятно. Според мен, така се чувства полезен. Нужен.

— Хм. На мен пък ми се вижда прекалено.

— Прекалено?

— Да. Сякаш ти си господарката на замъка, а той е някакъв смотан селяндур.

— Или пък аз съм лейди Чатърлей, а той е градинарят, така ли? — саркастично подхвърли тя.

Свих рамене. Не схванах смисъла на думите й.

— Ревност ли долавям? — усмихна се Кейт.

— Стига бе — изсумтях. — Абсурд.

— Ревнуваш, нали?

— Господи, Кейт! Защо да ревнувам?

— Не знам. Може би заради факта, че Кърт е сръчен и е напълно обикновен човечец.

— Обикновен човечец — повторих. — А аз какво съм? Някой милиардер? Баща ми беше металург, за бога.

Тя поклати глава и изсумтя леко.

— Когато ми каза, че Кърт е бил в специалните части, очаквах нещо различно. Грубиян. Невъзпитан мъжкар. Но той е адски внимателен. А е и привлекателен — засмя се тя.

— Привлекателен? Това пък какво означава? — извиках възмутено.

— О, знаеш какво имам предвид. Просто не е такъв, какъвто очаквах. Не ревнувай, сладурче. Ти си моят съпруг.

— Да, а какъв е Кърт? Твоят яшимби воин с мачете?

— Яномами.

— Както и да е.

— Е, понякога мачетето е инструмент, от който се нуждаеш — отбеляза тя.

Седнах нацупено в колата, но докато стигнем до киното, се успокоих.

Кейт обича филми със субтитри. Аз пък харесвам преследвания с коли и стрелби. Любимият филм на жена ми е „Близки влакове“. Пада си по бавните, изпълнени с размишления филми, за предпочитане на чешки или полски.

Моят любим филм пък е „Терминатор 2“. Изискванията ми са прости: експлозии, насилие и разголени мадами.

Естествено, тази вечер отидохме да видим някакъв аржентински филм за млад свещеник в кома, влюбен в парализирана балерина. Всъщност, само Кейт гледаше филма, а аз непрестанно хвърлях поглед към миникомпютъра, който бях скрил зад кофата с пуканки. Типът от чикагската болница, с когото преговарях, бе заместник вицепрезидент по комуникациите и вече веднъж бе сменил спецификациите за плазмените телевизори, които искаше за стоте операционни. На всичкото отгоре настояваше да му предложа и нови цени. Мениджърът на международното летище в Атланта ми съобщаваше, че тъкмо чул от „Панасоник“ за по-високата разделителна способност на техните плазмени телевизори в сравнение с нашите, и питаше дали това е вярно. Проклет да съм, ако загубя и тази сделка заради „Панасоник“.

Последният имейл бе от Фред Назийм, който искаше да му се обадя.

За какво ли ставаше дума, по дяволите?

— Хареса ли ти? — попита Кейт, когато тръгнахме към колата.

Трябваше да занеса да подпишат талона ми за паркиране на едно място, а после да платя другаде. Очевидно системата за плащане бе сътворена в Съветския съюз.

— Да — отговорих лицемерно. — Вълнуващ филм.

Реших, че това ще я зарадва, но тя продължи с въпросите:

— Коя част?

— Почти всички.

— За какво ставаше дума?

— Къде?

— Във филма. Какъв беше сюжетът?

— Това тест ли е?

— Да — отговори тя. — Каква беше историята?

— Престани, Кейти.

Заобиколих колата и й отворих вратата.

— Сериозно говоря — ядоса се тя. — Мисля, че не видя нищо от филма. През цялото време седя вторачен в компютъра. А това наистина вбеси хората около нас.

— Погледнах го няколко пъти — признах си.

Кейт стоеше упорито до колата и отказваше да се качи.

— Налагаше се да проверя нещо — оправдах се.

— Вечер не си на работа — каза тя мрачно. — Трябва да престанеш.

— Мислех, че разбираш как стоят нещата. Това е част от работата ми. Говорихме по въпроса, нали? Хайде, качвай се.

Тя продължи да стои до мерцедеса, скръстила ръце пред гърдите си. Вече й личеше, че е бременна. Малката издутина под памучната й рокля се виждаше ясно.

— Имаш нужда от помощ — отбеляза. — Извън контрол си.

— Никога няма да живееш така, както си живяла като дете. Не и докато си омъжена за мен.

— Джейсън, престани — скара ми се тя, после се огледа наоколо, за да види дали някой ни слуша. — Господи, имам чувството, че съм създала чудовище.

32.

На сутринта звъннах на Фред Назийм точно в осем и половина. Знаех, че винаги е на работа по това време.

— Джейсън — започна той с въодушевен глас. — Провери ли кога най-рано ще можеш да ни доставиш плазмените монитори?

— Мислех, че сте подписали с „Панасоник“. Самият ти ми каза, че щели да ви доставят техните до една седмица. Промени ли се нещо?

Той замълча за момент.

— Доставиха ни мониторите вчера. Но имаше малък проблем. Нито един от телевизорите не работеше.

— Нито един? — втрещих се от изненада.

— Нито един. „Панасоник“ обвинява склада. Имало изтичане на някакъв газ, май хлорин. Очевидно той унищожавал микрочиповете или нещо подобно. И стотиците плазмени телевизори в склада били повредени. Проблемът е, че няма да успеят да ги подменят в следващите няколко месеца, а Хари Белкин ги иска отчаяно.

Забавих отговора си. Мислите ми препускаха лудо.

— Е, идваш на подходящото място — казах накрая.

Открих Кърт в командния център на компанията, на първия етаж, близо до главния вход. Бях му казал, че настоявам да се видим веднага, и той ми предложи да се срещнем там.

Командният център представляваше огромна зала с телевизионни монитори. Всички вътре носеха дебели пуловери — поддържаха ниска температура заради компютрите. На мониторите се виждаха всички входове на сградата, а също фоайетата и коридорите. Беше впечатляващо, и донякъде зловещо, да виждаш пред себе си цялата компания.

Кърт стоеше със скръстени ръце и говореше с един от колегите си. Носеше синя риза и елегантна вратовръзка и приличаше на началник.

— Брато — махна ми за поздрав, когато ме видя. — Какво става? — попита загрижено, щом приближих.

— Трябва да поговорим — отговорих и го стиснах за рамото.

Очите му загледаха студено.

— Добре.

— Насаме — казах и го изведох от командния център.

Открихме свободна стая за почивка, засипана със стари списания, празни чаши от кафе и опаковки от закуски.

— Току-що се чух с Фред Назийм — започнах.

— А, онзи тип от магазините на Хари Белкин.

— Точно така. Той ми съобщи, че всички монитори на „Панасоник“ били повредени, така че иска да сключи сделката с нас.

— Хей, това е чудесна новина. Голяма победа за теб.

Вторачих се в него.

— В склада на „Панасоник“ в Уестууд имало изтичане на газ, който направо изпекъл микрочиповете в мониторите.

— Искаш да направя нещо за теб ли? — попита Кърт невинно.

— Мисля, че вече си го направил — отговорих тихо.

Той примигна. Лицето му беше непроницаемо. Извърна се настрани и се загледа в празна кутия от понички. Накрая каза:

— Получи си сделката обратно, нали?

Стомахът ми се сви. Той го бе направил.

А щом бе направил това, сигурно бе извършил и нещата, за които Тревър обвиняваше мен. Проблемите с колата на Тревър. Плазменият телевизор, който се бе скапал по време на презентацията му пред „Фиделити“. Съсипаният компютър на Брет Глийсън.

Оттеглянето на предложението на „Сони“ към Дъг Форсайт.

Какво друго бе направил?

— Не искам нещата да се уреждат по този начин, Кърт — казах.

— „Панасоник“ те прекараха. А това е несправедливо.

— Осъзнаваш ли в каква каша ще се забъркаме, ако някой ни свърже със случилото се?

Кърт ме погледна раздразнено.

— Знам как да заличавам следите, брато.

— Не можеш да действаш по този начин. Саботажът може да е приемлив в специалните части, но не и в деловия свят.

Той се вторачи в мен.

— Очаквах поне малко благодарност — процеди през зъби.

— Недей, Кърт. Никога вече не прави подобни неща. Ясно ли е? Не искам повече да ми помагаш.

Той сви рамене. Очите му продължиха да ме наблюдават ледено.

— Не разбираш, нали? Аз се грижа за приятелите си. Такъв съм си. Както казват морските пехотинци: „Нямаш по-добър приятел, нямаш по-страшен враг“.

— Е — усмихнах се, — радвам се, че не съм ти враг.

33.

Полетът ми до Маями бе късно сутринта, затова реших да не отивам до службата, а да поспя до късно. Относително до късно, Кейт лежеше сгушена в прегръдката ми и това бе адски приятно, но внезапно забелязах колко е часът. Беше почти осем. Скочих от леглото, за да довърша опаковането на багажа, което бях започнал снощи.

— Хей, Кейт, няма ли да ходиш на работа? — попитах.

Тя промърмори нещо във възглавницата.

— Какво?

— Казах, че не се чувствам добре.

— Какво има?

— Болки.

Приближих се до нея разтревожен.

— Там долу ли?

— Да.

— Нормално ли е това?

— Не знам. Никога преди не съм била бременна.

— Обади се на доктор Димарко.

— Не е кой знае какво.

— Все пак му се обади.

Тя му звънна, а аз нервно довърших багажа, измих си зъбите, обръснах се и се изкъпах. Кейт спеше, когато излязох от банята.

— Чу ли се с Димарко? — попитах притеснено.

Тя се завъртя към мен.

— Каза ми да не се тревожа. Нареди ми да му се обадя, ако започна да кървя.

— Ще ми звъннеш ли на мобифона?

— Не се тревожи, скъпи. Ще ти се обадя, ако има нещо сериозно. Колко дни ще отсъстваш?

— „Техком“ продължава три дни. Помисли си само колко чуждестранни филми можеш да изгледаш в това време.

Почти цялото Братство бе на борда на самолета за Маями. Всички, освен Горди седяха във втора класа.

Аз бях настанен до пътеката, няколко реда пред останалите, и се кефех на факта, че имаше доста празни седалки. После обаче някаква жена с пищящо бебе седна до мен и заговори на испански на хлапето, което упорито отказваше да млъкне. Жената пъхна пръст в пелената на отрочето си и започна да го преобува. Вонята на бебешки изпражнения беше непоносима.

Зачудих се дали и мен това ме очакваше — да сменям бебешки пелени по самолетите.

Майката най-после приключи с преобличането, смачка миризливата пелена и я натъпка в джоба на предната седалка.

Зад мен някои от колегите се смееха шумно като тийнейджъри. Обърнах глава да ги видя. Смееха се на някакъв тип с гръб към мен, а той им показваше нещо в списание. Тревър му махна да се приближи, каза нещо и двамата избухнаха в смях. Мъжът удари Тревър леко по рамото и се обърна. Кърт.

В същия момент и той ме видя и тръгна към мен.

— Заето ли е мястото? — попита.

— Здрасти, Кърт — казах изморено. — Какво правиш тук?

— Върша си работата. Ще охраняваме щанда ни. Имаш ли нещо против да седна?

— Не, разбира се, но някой може да има билет за това място.

— Да, има. Аз — ухили се той и се настани до мен, после се обърна към испанката. — Буенос диас, синьора — поздрави я с чудесен испански акцент.

Тя му отговори нещо и той ми прошепна:

— Кубинка.

После задуши въздуха и долови вонята на пелената.

— Ти ли си отговорен за миризмата? — засмя се, за да разведри обстановката.

Усмихнах се накриво, за да му покажа, че не намирам шегата му за смешна.

— Е, все още ли не искаш помощта ми? — попита той.

Кимнах.

— Дори за информация, която засяга пряко теб?

Поколебах се. Поех си дълбоко дъх. Не можех да го оставя да продължи да действа по този начин. Беше нередно и го знаех прекалено добре. Но съблазънта бе адски голяма.

— Добре — казах накрая. — Какво има?

Той ми подаде кафява папка.

— Какво е това? — попитах.

Кърт заговори тихо:

— Помниш ли идеята си за стадион „Фенуей“?

— За билбордовете?

— Погледни.

Поколебах се за миг, после отворих папката. Беше пълна с разпечатки на имейли, разменени между Горди и Дик Харди, директора на „Ентроникс“ в САЩ.

— Очевидно директорът е бил в Токио за конгреса на шефовете, но сега идва и за „Техком“.

— Той никога не го пропуска.

Зачетох се в имейлите. Горди говореше развълнувано за новата си идея — страхотно нещо, което би могло да промени положението на „Ентроникс“ на световния пазар. Копелето бе използвало дори някои от моите фрази: „Дигитални билбордове“, „Картинните екрани ще поставят «Ентроникс» на картата на индустрията за дигитални табла“.

— Адски вбесяващо — отбелязах.

— Мислех си, че ще реагираш по този начин. Но мръсникът няма да се отърве безнаказано този път.

— За какво говориш?

— Не говоря.

— За какво си мислиш тогава? — повторих притеснено.

— За нищо. Когато си в битка, нямаш време да мислиш. Просто действаш.

— Не — възразих бързо. — Никакви услуги.

Кърт не отговори.

— Говоря сериозно — казах.

Той продължи да мълчи.

— Престани, Кърт. Стига вече. Моля те.

34.

Хотелът беше лъскав „Уестин“, залепен за конгресния център. Всички стаи имаха балкони, с изглед към залива. Бях забравил колко много харесвах Маями, въпреки зверската жега през лятото, и се зачудих защо не живея тук.

Потренирах във фитнеса на хотела и си поръчах обяд от румсървиса. Хапнах, докато пишех имейли и звънях по телефона. Обадих се на Кейт, за да проверя как е, и тя ме успокои, че болките й са изчезнали и се чувства много по-добре.

Трябва да обясня, че „Техком“ е най-голямото шоу в аудио-визуалната промишленост. Двадесет и пет хиляди души от осемдесет страни го посещават всяка година. Всички те са свързани по някакъв начин с въртящата милиарди долари индустрия, претъпкана с компютърните маниаци сред вашите съученици. Най-великото събитие не е страхотният банкет, а демонстрацията на гигантските плазмени телевизори.

В пет часа, издокаран небрежно като жител на Маями — хубава риза за голф и изгладен бежов панталон, слязох в бална зала А. Там открих цялото Братство, плюс Горди. Всички бяха облечени като мен. Носеше се скапана музика, но поднасяха чудесни ордьоври и напитки. Хората си взимаха програми и значки и решаваха на кои семинари да присъстват, когато не са дежурни по щандовете. Фестино ми съобщи, че „Нек“ разигравали на томбола страхотен шевролет корвет, и се зачудихме дали и ние не можем да участваме. Внезапно той каза:

— Виж. Тузаря.

Дик Харди се появи в залата. Приличаше на Великия Гетсби. Беше едър, стегнат мъж с голяма глава, червендалесто лице и мощна челюст. Бе типичният директор и вероятно японците го бяха назначили точно заряди това. Носеше син блейзър и бяла ленена тениска.

Горди го забеляза, втурна се към него и го прегърна. Харди бе много по-висок от него и Горди обви ръце около кръста му. Гледката беше невероятно смешна.

„Техком“ е адски интересно събитие. На следващата сутрин навсякъде се виждаха огромни телевизори и монитори, петметрови видеостени, на които предаваха реклами. Един от щандовете бе виртуална имитация на ренесансов замък, направен холограмно. Вълшебна история. Една от компаниите показваше безжична видеосистема за домашни условия. Друга канеше хората да изпробват системата й за телефонни конференции.

Ние бяхме инсталирали картинни екрани, монтирани върху гигантски прозорец, както и най-добрите ни прожекционни апарати зя училища и офиси. Поседях известно време в будката, поздравявайки новодошлите, но основно се занимавах с големите ни клиенти. Кърт и няколко от момчетата от техническия отдел бяха дошли тук рано, за да монтират екраните, и той остана в будката почти целия ден. Държеше под око оборудването и най-вече неохранявания район зад будката. Забелязах, че бе станал доста популярен сред Братството.

Почти не се видях с Горди. Той и Дик Харди имаха дълго събрание с някакви типове от „Банк ъф Америка“. Държах се с него абсолютно цивилизовано, разбира се. Да, Горди беше пълен боклук, но това не бе ново. В една от почивките между събранията той се отби в будката и ме дръпна настрани.

— Поздравления за сделката с Хари Белкин — каза ми, като ме потупа по рамото. — Видя ли прес изявлението, което Дик Харди разпрати?

— Вече?

— Харди не губи време. Акциите на „Ентроникс“ вече се покачиха на стоковата борса в Ню Йорк.

— Заради тази сделка? Това е дребна работа за „Ентроникс“.

— Важното е кой губи и кой печели. При това моментът бе адски подходящ — „Ентроникс“ съобщава за страхотната си сделка по време на „Техком“. Жестоко!

— Да — съгласих се.

— Знаеш ли, Стедман? Започвам да си мисля, че май съм те подценявал. Когато се върнем, трябва да излезем някоя вечер заедно с жените си. Какво ще кажеш?

— Звучи чудесно — отговорих лицемерно, като едва се сдържах да не се изсмея.

По-късно обиколих щандовете на конкурентите. Хората грабеха рекламни материали като луди. Чанти, фризбита, плажни хавлии. Спрях пред будката на компания, която произвеждаше въртящи се видеоекрани и устойчиви на всякакъв климат екрани за билбордове. Бях си свалил значката, за да си мислят, че съм просто клиент. Зададох им няколко въпроса за корекцията на цветовете и пикселите. Не се опитвах да ги впечатля, а просто исках да видя докъде е стигнала конкуренцията. Споделиха с мен, че екраните им били използвани на концерти на „Ред Хот Чили Пепърс“, „Металика“ и Стинг.

После се отбих в будката на „Еървю Системс“, които продаваха по летищата монитори за информация за полетите. Бяха най-сериозният ни конкурент за сделката в Атланта, затова исках да видя продукта им. Не бяха голяма компания, затова всичките шефове бяха на щанда и ухажваха потенциалните клиенти. Здрависах се със Стив Бингам, директора им, хубав мъж на около петдесет години със сребристобяла коса, слабо лице и тъмни очи.

После отидох в будката на „Роял Майстер“, по-голяма от нашата и отрупана с телевизори и прожекционни апарати. Младежът, който бе дежурен там, се нахвърли върху мен въодушевено, тъй като реши, че съм потенциален клиент. Връчи ми визитната си картичка и пожела да ми покаже най-добрите им продукти. Напомни ми за самия мен преди около пет години. Поиска визитната ми картичка, но аз се потупах по джоба и го излъгах, че съм забравил картичките си в хотелската стая. Завъртях се, за да изчезна колкото се може по-бързо. Надявах се, че нямаше да ме види в нашата будка, когато той самият започнеше да обикаля.

— Позволете ми да ви представя на вицепрезидента ни по продажбите — спря ме той.

— Благодаря, но бързам за един от семинарите.

— Сигурен ли си? — попита женски глас. — Винаги обичам да поздравявам потенциалните клиенти.

Отначало не я познах. Мишосивата й коса сега бе златиста, изпъстрена с по-светли кичури. И за първи път носеше грим.

— Джоан — ахнах стреснато. — Не очаквах да те видя тук.

— Джейсън — усмихна се Джоан Тюрек и ми протегна ръка. — Не виждам значка. Да не би да си напуснал „Ентроникс“?

— Не… май съм я загубил някъде…

— Заедно с визитните картички — намеси се младежът раздразнено.

— Мислех, че си на работа във „Фудмарк“ — казах на Джоан.

— Това място се отвори неочаквано и не можах да устоя. „Майстер“ търсеха човек, който разбира от визуални системи, и аз реших да приема. Те нямат изискване да си хищник.

Да, напълно логично бе „Роял Майстер“ да назначат Джоан. В битката между мегакорпорациите, в която трябваше да се реши кои от продавачите ще живеят и кои ще загинат, Джоан бе страхотна придобивка. Знаеше къде са слабите места на „Ентроникс“ и как решавахме проблемите си.

— Изглеждаш чудесно — казах искрено.

— Благодарение на Далас — сви рамене тя.

— Значи в момента си еквивалентът на Горди?

— Иска ми се да бе само това. Напоследък съм кошмарно заета с планирането на интеграцията.

— Тоест какво ще стане с продавачите ти?

Тя се усмихна.

— По-скоро какво ще стане с вашите продавачи.

— Изглеждаш като котката, изяла сметаната, Джоан — изрецитирах любимата фраза на Кал Тейлър.

— Е, познаваш ме.

— Мислех, че мразиш Далас.

— Шийла е родена и израснала в Остин. А и в Далас не е лошо след изобретяването на климатиците.

— Имат страхотни ресторанти за пържоли.

— Да, ама аз още съм вегетарианка — каза тя, но внезапно усмивката й изчезна. — Чух за Фил Рифкин. Ужасна трагедия.

Кимнах.

— Беше готин тип. Гениален. Малко странен, разбира се, но никога не съм предполагала, че е склонен към самоубийство.

— И аз никога не съм го мислил.

— Странна работа. И адски тъжна.

Отново кимнах.

— Видях изявлението на Дик Харди. Горди е сключил страхотна сделка с магазините на Хари Белкин.

— Това бе новина и за мен — казах. — Мислех, че аз съм сключил сделката, ама кой ли ме слуша?

Джоан се приближи към мен и ме изведе от будката.

— Джейсън, мога ли да ти дам един съвет?

— Разбира се.

— Винаги съм те харесвала. Знаеш го.

Кимнах.

— Изчезвай още сега, докато можеш. Преди ти и приятелите ти от Братството да останете на улицата. Много по-лесно е да търсиш работа, когато имаш такава.

— Не е сигурно, Джоан — възразих кротко.

— Казвам ти го като приятел, Джейсън. Наречи ме плъх, но знам кога един кораб потъва.

Не отговорих, а само я загледах в очите.

— Ще поддържаме връзка — каза тя.

35.

След като шоуто за деня приключи, се отбих в нашата будка, за да видя какви връзки са осъществили момчетата. Фестино бе извадил антибактериалния лосион и търкаше ръцете си ожесточено, за да убие микробите, полепнали по тях от ръкуванията с безброй клиенти. Кърт прибираше оборудването за през нощта.

— Ще дойдеш ли на великата вечеря? — попитах.

— Не бих я пропуснал — отвърна той.

Тръгнах към стаята, за да се изкъпя и преоблека. Пред асансьора се натъкнах на Тревър Алард.

— Какво става, Тревър? — попитах дружелюбно.

Той ме погледна втренчено.

— Интересни неща — отговори. — Винаги е приятно да се видиш със стари приятели.

— С кого се видя?

Асансьорът пристигна и се качихме. Бяхме само двамата.

— С един приятел от „Панасоник“ — каза Тревър.

— Така ли?

— Аха. Та той спомена, че си сключил сделката с Хари Белкин, тъй като цялата доставена партида от телевизори на „Панасоник“ сдала багажа.

Кимнах. Бездруго изпитвах притеснение заради металния ковчег, в който се намирах, но то се замени с друга тревога.

— Странна работа — казах.

— Много странна. И лоша за „Панасоник“. Но чудесна за теб.

— И за „Ентроникс“.

— Разбира се. Велика победа за теб. Страхотен късмет, а?

Свих рамене.

— Хей, човек си гради собствения късмет — повторих думите на Горди.

— Замислих се сериозно — продължи Тревър предпазливо. — Припомних си някои неща. Например „Фиделити“ И моят монитор се скапа, помниш ли?

— Вече говорихме по въпроса, Тревър.

— Да. Загубих сделката с „Фиделити“ заради него. После пък имах неприятности с колата и заради тях загубих „Павилион“. После пък компютърът на Брет сдаде багажа.

— Все още ли се занимаваш с тези дивотии?

— С противниците ти се случват доста лоши неща, нали?

Пристигнахме на нашия етаж.

— Няма да зарежа това, Джейсън — предупреди ме той. — Брет и аз ще се поровим надълбоко. Знам, че ти стоиш зад всичко това, и ще изровя истината. Обещавам ти.

36.

Обадих се на Кейт, взех си душ и се преоблякох в костюм и вратовръзка за вечеря. „Ентроникс“ беше ангажирала една от балните зали в хотела. И както винаги, Горди бе запазил темата на вечерята в тайна.

Неговите вечери по време на „Техком“ винаги бяха невероятно екстравагантни. Миналата година темата бе „Чиракът“. Той, разбира се, бе в ролята на Доналд Тръмп. Предходната година пък бе „Оцелелият“. Всички носехме кърпи на главите и бяхме принудени да изядем по купичка „кал“, направена от натрошени шоколадови бисквити и гумени бонбони. Горди вечно произнасяше смахнати речи, кръстоска между наставленията на гуруто по самонахъсване Тони Робинс и репликите на господин Пинк от „Глутница кучета“.

Всички се чудехме какво ли щеше да измисли тази година.

Влязох в залата и забелязах, че бе направена да прилича на боксова арена. По стените прожектираха стари боксови плакати, от онези, пожълтелите от времето и украсени със снимки на боксьорите. Видях плакати на мачовете между Роки Марчиано и Джо Уолкът, между Касиус Клей и Дони Фрийман.

В средата на залата бе разположен истински боксов ринг. Честна дума. Горди сигурно го бе взел под наем някъде в Маями. Стоманена рамка и колони, въжета, дървена стълба към ринга, дори столчета в ъглите. До ринга бе монтиран гонг от черна стомана. Наоколо бяха подредени масите.

Адски тъпа гледка.

Кърт ме видя и се приближи към мен.

— Това сигурно е струвало доста пари, а? — отбеляза.

— Какво става?

— Ще видиш. Горди поиска съвет от мен. Трябва да се чувствам адски поласкан.

— Какъв съвет?

— Ще видиш.

— Къде е Горди?

— Вероятно зад кулисите, където си дава кураж с щедра глътка. Помоли ме да му донеса бутилката с уиски.

Намерих мястото си до маса близо до ринга. Всички от Братството вече седяха около масите, придружени от важни клиенти.

Едва успях да се представя на един тип от „Мрежа подписи“, когато светлините замигаха и два прожектора се насочиха към сините кадифени завеси в предната част на залата. От високоговорителите загърмя мелодията от „Роки“.

Завесите се разтвориха и двама едри мъжаги се понесоха напред, вдигнали високо трон. На него седеше Горди, издокаран в яркочервен боксьорски халат със златни украси и качулка и с червени ръкавици на ръцете. Краката му бяха обути във високи боксьорски гуменки. На трона пишеше „Шампион“ Пред мъжагите вървеше млада хубавица, която хвърляше розови листенца. Горди се хилеше широко и боксираше във въздуха.

Типовете понесоха Горди по пътеката между масите. Чуваха се кикот и шеги.

Мъжете оставиха трона до боксовия ринг и Горди скочи на крака.

— Йо, Ейдриън! — изрева той.

Жената с розовите листенца закачи безжичен микрофон на халата му.

Избухна силен смях. Хората очевидно се кефеха. Все още не можех да повярвам на очите си, но Горди бе прочут с идиотщините си.

Той се завъртя, за да видим гърба на халата му, където с огромни златни букви бе написано „Италианският жребец“. Над тях бе пришита бяла кръпка с надпис „Месарница Шамрок“, също както в „Роки“.

Горди вдигна халата, за да ни покаже боксьорските си шорти, съшити от американското знаме.

— „Роки III“ — извика Тревър.

— Точно така — ухили се Горди.

— Мислех, че си ирландец — намеси се Форсайт.

— Жена ми е италианка, така че по брак съм италианец. Къде ми е пиенето?

Той откри бутилката с „Талискър“ на малка масичка до ринга, наля си щедра доза и я погълна наведнъж. Махна на жената с листенцата и тя удари гонга. Горди се поклони и всички заръкопляскаха.

— Ура! — изрева той.

— Ура! — отговориха някои от момчетата.

— Ура! — изкрещя той още по-силно.

— Ура! — извикаха всички.

Той свали качулката, но не и халата, което бе разумно, като се имаше предвид фигурата му.

— Ние в „Ентроникс“ правим всичко за вас — извика той.

— Да! — изврещя подмазвачът Тревър.

Аз се опитах да не завъртя очи презрително.

— Ще изкараме и петнадесетте рунда заради вас! — продължи Горди.

Жената стоеше до масата до ринга и чукаше яйца в чаши. Пред нея имаше купчина с кори яйца. Знаех си какво ще последва. Чашите бяха двадесет и осем и тя сипваше по три яйца във всяка.

Горди отпи поредната си глътка скоч.

— Когато гърбът ти е опрян в стената и трябва да умреш или да се бориш, започваш да търсиш в себе си духа на героя — каза той. — Също като Роки Балбоа, ние сме борци. Той имаше Аполо Крийд. Ние си имаме „Нек“ и „Мицубиши“. Той се изправи пред мистър Т., а ние — пред „Хитачи“. Роки се би с Томи Гън, а ние с „Панасоник“. Роки си имаше Иван Драго, ние имаме „Сони“!

Братството, както и някои от клиентите, заръкопляскаха.

— Ние сме тук да превърнем мечтите ви в реалност — продължи той. — Е, няма да се просна на пода и да правя лицеви опори на една ръка заради вас…

— Стига бе! — извика Таминек. — Направи го!

— Хайде, Горди! — присъедини се и Тревър.

— Ще ви пощадя — отвърна Горди. — Защото сега не става дума за Горди, а за екипа ни.

Думите му прозвучаха леко завалено.

— Екипът на Горди! Всички сме играчи в отбора и сега ще ви покажем за какво става дума. Джейсън, къде си?

— Тук — отговорих притеснено.

— Ела тук, партньоре!

Надигнах се. Дали щеше да ме накара да се боксирам с него? Мили боже!

— Здрасти, Горди — казах.

— Ела — махна ми той с лявата си ръка.

Приближих се към ринга, а младата жена пристъпи към мен с чаша в ръка.

— Изпий я, Джейсън — нареди ми Горди.

Чух смехове и насърчения.

Вдигнах чашата с яйцата и се усмихнах, после поклатих глава.

— Имам висок холестерол — казах.

— Ау! — извика подигравателно Тревър.

— Хайде, Тигре — насърчи ме Фестино.

— Всички сте уволнени — засмях се.

— Пий! — заповяда Горди.

Вдигнах чашата към устата си и изсипах яйцата в гърлото си. Доповръща ми се, но успях да преглътна. Върнах чашата на жената и всички изреваха въодушевено.

— Браво! — каза Горди и ме потупа по ръката. — Кой е следващият? Къде са Форсайт и Фестино?

— Не искам да се разболея от салмонела — измъкна се Фестино.

Върнах се до масата и затърсих с очи най-близката тоалетна, в случай че ми се наложи да повърна.

— Путьо — подигра му се Горди. — Тревър, покажи му какво е истински мъж.

— Искам Джейсън да изпие още една чаша — засмя се Тревър.

Горди се залюля като пребит боксьор. Веднага усетих, че не се преструваше. Очевидно бе пиян.

— Знаете ли защо ви поканихме всички? — попита той. — Всички клиенти. Да не мислите, че обичаме да си прекарваме времето с вас? Не, мамка му!

Чу се смях и Тревър бързо седна на мястото си, облекчен, че се е отървал от яйцата.

— Искаме всеки от вас, шибаняци, да купува от „Ентроникс“ — продължи Горди. — И знаете ли защо? — забоксира той въздуха. — Защото искам целият ми отбор да е богат като мен.

Някои от Братството се изсмяха, също и няколко клиенти, но повечето дори не се усмихнаха.

— Знаете ли каква кола кара Горди? — попита той. — Хамър. А не смотана тойота. Не и шибан японски автомобил. Знаете ли какъв часовник носи Горди? Ролекс. Точно така. Не миризливо сейко, а ролекс, който не е произведен в Япония. Къде е Йоши Танака?

— Не е тук — отговори някой.

— Йоши-сан — саркастично провлече Горди. — Не е тук. Добре. Всъщност, вярвам, че никой от японските ни сладури не е тук. Вероятно са прекалено заети да изпращат поверителните си доклади за нас. Проклети шпиони.

Няколко души се засмяха, но този път нервно.

— Японците ни нямат доверие — продължи Горди. — Но ние им показахме, че сме страхотни, нали? Нали, момчета?

Гостите безмълвно ядяха салатите си.

— Шибаните японци ни убиват бавно — не се отказваше Горди. — И никога не ти казват какво мислят. Гадни прикрити задници!

— Горди — извика Тревър. — Седни.

Горди се бе облегнал на въжетата.

— Да не мислите, че е лесно да работиш за пасмина с дръпнати очи, които искат да се провалиш само защото си бял?

Думите му звучаха все по-завалено.

Тревър се надигна и аз го последвах.

— Хайде, Горди — извика той. — Господи — прошепна. — Пиян е като свиня.

Пристъпихме към ринга. Кърт и Форсайт се присъединиха към нас. Горди вдигна очи и ни видя.

— Разкарайте се от мен, мамка ви — изрева.

Сграбчихме го и той опита да се бори, но бързо се предаде. Чух го да мърмори:

— Каквото се случи в Маями, си остава в Маями. После изгуби съзнание.

Докато изнасяхме Горди от балната зала, забелязах Дик Харди, който стоеше облегнат на стената, скръстил ръце. На лицето му бе изписана дива ярост.