Инстинкт на убиец

37.

Първото, което направих, бе да се отърва от Карибите. Накарах да махнат всички картинни екрани от кабинета ми. Исках да мога да гледам през прозорците, дори да виждах само паркинга.

Правех точно обратното на всичко, което на времето правеше Горди. Все пак бях пълната му противоположност, нали? И поради тази причина Дик Харди ме направи новия вицепрезидент по продажбите.

Е, помогна и това, че шефовете на „Ентроникс“ искаха да запълнят мястото колкото се може по-скоро. Нямаха търпение да забравят за Горди.

Пиянските му изстъпления се появиха в интернет на следващия ден. „Яху“ бе пълен с истории за шоуто от „Роки“, чашите със сурови яйца, ролекса и хамъра и най-вече — антияпонските изявления. Горди, добре познат в света на продажбите, се превърна в знаменитост.

А началниците в Токио бяха невероятно засрамени и вбесени. Досега се бяха съгласявали да си затварят очите за расизма на Горди, тъй като той се опитваше да го прикрива, но след като започна да го проявява на обществени места, трябваше да бъде усмъртен.

Мениджърът по връзки с обществеността в Санта Клара даде прес изявление, в което оповести, че „Горди напуска «Ентроникс» по семейни причини“. Получих безброй поздравления и имейли от приятели, с които не се бях чувал от години. Вероятно се надяваха да ги уредя в „Ентроникс“, тъй като не знаеха, че скоро всички ние можехме да останем без работа. Джоан Тюрек ми изпрати адски мило писмо, в което добавяше зловещо: „Пожелавам ти най-вече късмет. Ще имаш нужда от него“.

Второто, което направих, бе да звънна на Йоши Танака и да го уведомя, че нещата отсега нататък ще бъдат различни. За разлика от предшественика си, аз исках да работя с него. Исках да чувам мнението му, да знам какво мисли, да знам какви са настроенията в Токио. Говорех му бавно, използвайки простички думи.

Няма да кажа, че Йоши ми се усмихна — очевидно лицевите му мускули нямаха тази способност, но кимна тържествено и ми благодари. Мисля, че разбра какво му казах, макар да не бях съвсем сигурен.

Третото бе да помоля Дик Харди да се отбие в Бостън на път от Ню Йорк към Санта Клара. Събрах момчетата в най-голямата конферентна зала, за да се запознаят с Тузаря, и ги въодушевих с речта си. Казах им, че вратата ми е винаги отворена за тях и трябва да се чувстват свободни да идват при мен с проблемите си. Уверих ги, че очаквам от тях само най-доброто. Обещах им, че когато нещо не е наред, няма да ги ругая, а ще се опитвам да помогна. Зарадвах ги с малко повишение на премиите. Тази ми реч бе много по-популярна сред Братството, отколкото нещастното ми нареждане за командировъчните.

Дик Харди стоеше до мен, издокаран в тъмносин костюм, бяла риза и вратовръзка в синьо и сребристо. С мощната си челюст, посивялата коса и тъмните торбички под леденосините очи, той изглеждате като типичния директор на голяма корпорация. Здрависа се с всички и ги увери, че му е адски приятно да се запознае с тях. Каза го така, сякаш наистина го мислеше. Добави, че те са „сърцето“ на „Ентроникс“, както и че има пълно доверие в мен.

Харди ме потупа по рамото, когато останахме насаме, и каза:

— Знам, че плаването бе тежко, но ако някой може да удържи руля, това си ти.

Явно си падаше по моряшките метафори.

Погледна ме в очите и добави:

— Не забравяй: не можеш да контролираш вятъра. Можеш да контролираш само платната.

— Да, господине.

— Доволен съм от успехите ти.

— Имах късмет.

Той поклати глава сериозно.

— Тъй като вече си един от вицепрезидентите, сигурно ще ти писне да чуваш едно и също, но твърдо вярвам, че човек сам гради късмета си.

Четвъртото ми дело бе да повиша Тревър Алард на старото ми място. Защо ли? Сложно е. Мисля, че отчасти, за да поправя стореното. Не харесвах Алард, но ако не беше Кърт, вероятно Тревър щеше да седи в кабинета на Горди, а не аз. Освен това, независимо дали ми харесваше или не, той бе добър в работата си. Последната причина бе старата поговорка: „Дръж приятелите си наблизо, а враговете — още по-близо.“

И сега ми се налагаше да работя с него. Не знам кой се чувстваше по-неудобно — той или аз. Дадох му старата секретарка на Горди, Мелани. Това може би не бе много приятно за нея, тъй като представляваше стъпка надолу по отношение на престижа, но знаех, че мога да й имам доверие да го държи под око, тъй като ме харесваше. А и бе свикнала да работи за кретени. Аз задържах Франи, която работеше тук откак се помнеше и знаеше всичко много по-добре от когото и да било.

Накрая, казах на Кърт, че вече не се нуждая от помощта му. Не исках поверителна информация. Не исках той да се възползва от мястото си в охраната по този начин. И със сигурност не исках някой да узнае истината.

Реакцията на Кърт не бе бурна. Очевидно, чувствата му бяха наранени, но той никога не би го признал.

Съобщих му новината рано една сутрин във фитнеса в Съмървил, докато се потяхме с тежестите.

— Не мога да рискувам — казах.

На третата серия тежести изстенах от умора. Мускулите на ръцете ми отказаха и за първи път Кърт не ми помогна да завърша серията. Загледа ме как се боря с щангата, за да я върна на мястото й. Не успях и тежестта се стовари на гърдите ми. Изскимтях от болка. Кърт я вдигна и я постави на стойката.

— Страхуваш се да не те хванат ли? — попита той.

— Не — отговорих. — Просто е нередно. Притеснява ме.

— Виж ти, кой внезапно се превърна в светец.

— Стига бе — възразих, като се надигнах задъхан.

Винаги съм се чувствал неудобно заради това.

— Но не ме спря.

— Да бе, сякаш наистина можех да те спра.

— Не и когато се нуждаеше от помощта ми. Не отказа да прочетеш имейлите на Горди до Харди. Повярвай ми, пак ще има моменти, когато ще се нуждаеш от мен.

— Може и така да е — съгласих се. — Но просто ще трябва да се оправя без помощта ти.

— Сега се нуждаеш от мен повече от когато и да било. Ръководиш продажбите на огромен отдел. Не можеш да си позволиш да сгрешиш. Трябва да знаеш всичко, което става. Това се нарича РПВ.

— РПВ?

— Различи приятеля от врага. Основна процедура. За да можеш да застреляш враговете, а не приятелите си. Едно от първите неща, които научаваш в армията. Понякога, когато си вън от бойното поле, не е лесно да различиш добрите от лошите. Много компании наемат фирми за разузнаване. Знаеш го, нали?

— Не и по твоя начин.

— Не — призна той. — Не са толкова добри. Не обръщат голямо внимание на подробностите. Например, трябва да знаеш всичко за работата на Йоши Танака. Той е един от основните играчи. Невероятно могъщ. Искаш да ти е приятел, нали?

— Той работи за шефовете, а не за мен. Лоялен е към Токио. И стига да не забравям това, няма да имам проблеми.

— Мислиш ли, че това е единственото, което трябва да знаеш за него? Ами ако ти кажа, че прочетох няколко от имейлите му до Токио през последните дни? Шифровани, разбира се. Но пък нашият отдел разполага с кодовете. Написани са на японски, но познавам една готина японка. Не искаш ли да знаеш какво казва за теб? — усмихна се Кърт.

Поколебах се, но само за секунда.

— Не — отговорих твърдо. — Не искам.

— Ами приятелчето ти Тревър?

Поклатих глава. Изкушавах се да споделя с него подозренията на Тревър, но реших да не го правя.

— Не — повторих. — Не искам повече такива неща.

Усмивката му се изкриви.

— Ти си шефът.

Дик Харди ме проверяваше често, по телефона или с имейли. Чувствах се като тийнейджър, току-що взел шофьорска книжка и ключовете от колата на баща си, която татето всяка вечер проверява да не е ударена. Харди искаше да се увери, че ще успеем да изпълним плана си за третото тримесечие, да узнае какво става с всяка голяма сделка. Искаше да е сигурен, че притискам момчетата здраво.

— Не можеш да ги оставиш на мира дори за секунда — повтори ми той няколко пъти. — Всичко зависи от успехите им. Всичко.

Обясних му, че разбирам. Казах му, че ценя доверието му в мен и няма да го разочаровам.

Не бях сигурен дали аз самият си вярвах.

Стоях пред писоара, когато Тревър влезе в тоалетната. Кимна ми и отиде в другия край. Чакаше да го заговоря, а пък аз изчаквах него. Вече му бях пряк началник.

Нямах нищо против да се държа цивилизовано, но не възнамерявах да прекалявам. Той трябваше да се примири с положението.

Свърших и отидох до мивката, за да си измия ръцете. След като се избърсах с хартиената кърпа, Тревър заговори.

— Как вървят нещата, Джейсън?

— Всичко е наред, Тревър — отговорих. — А при теб?

— Чудесно.

Вече бях Джейсън, а не Стедман. Е, все пак бе някакво начало.

Тревър си изми ръцете и се обърна към мен. Заговори бързо и тихо:

— Брет Глийсън отиде при охраната да поиска записите от нощта и деня преди компютърът му да сдаде багажа. Познай какво е станало с тях.

— Защо все още говорим за това? — попитах.

— Изчезнали са, Джейсън. Изтрити са.

Свих рамене.

— Не знам абсолютно нищо по въпроса.

— Искаш ли да отгатнеш кой е последният човек, който е имал достъп до файловете? Според теб, чие име е записано в дневника?

Не отговорих.

— Един тип от охраната на име Кърт Семко. Любимият ни бейзболист. Шибаното ти приятелче.

Свих рамене и поклатих глава.

— И знаеш ли какво си мисля? — продължи Тревър. — Мисля си, че се възползваш от възможностите на охраната, за да отмъщаваш на хора, които не харесваш. И този тип върши мръсната ти работа, Джейсън.

— Глупости. Мисля, че Кърт дори не работеше тук, когато компютърът на Брет се скапа. А пък аз самият нямам ни най-малка представа как да изтрия всички файлове от компютъра. Дрънкаш дивотии.

— Да бе, обзалагам се, че е било адски трудно да вкараш Кърт тук, преди да си получи служебната значка. Ако мислиш, че можеш да използваш корпоративната охрана за гнусните си цели, значи си ужасно тъп.

— Това е абсурдно.

— Много от момчетата те харесват. Падат си по лицемерните ти преструвки. Но аз те чета като отворена книга. Два дни поред колата ми се развали и това ми струва сделката с „Павилион“. Да не мислиш, че не съм се поровил в тази история? Обадих се да им се извиня. И знаеш ли какво ми съобщиха?

Не отговорих.

— Казаха ми, че съм им се обадил от клуб за голф. Сякаш съм предпочел да отида да поиграя, вместо да си свърша работата. Е, познавам човек, който е член на клуба, и поразпитах. Дамата от магазина за спортни принадлежности ми каза, че някакъв тип в кожено яке с емблемата на „Харли Дейвидсън“ влязъл в магазина онази сутрин и помолил да използва телефона. По същото време, когато уж аз съм се обадил в „Павилион“. Жената го помнеше, тъй като не изглеждал като член на клуба.

— Тревър, не знам за какво говориш.

— Разбира се, че не. Е, дръж си очите отворени, Джейсън. Предстоят ти доста неприятности.

38.

Кейт искаше да отпразнува последното ми повишение, но този път настоя да дадем вечеря. Нае фирмата, организирала празненствата у няколко от приятелките й.

Нямах мерак да празнувам. Обстоятелствата не бяха особено приятни. Но това изглеждаше важно за Кейт. Мисля, че искаше да се изфука пред приятелите си с успехите ми. Съгласих се.

Ако готвачката бе дошла в старата ни къща, щеше да побегне от кухнята с писъци. Но кухнята в дома ни на улица „Хилярд“ бе огромна и току-що ремонтирана. Плотовете бяха покрити с френски плочки, а уредите бяха нови. Готвачката и помощничките й се заеха да приготвят филе в сос „Мадейра“ и задушени моркови.

Кейт и аз бяхме на втория етаж и се обличахме за вечерята. Бях й донесъл чаша студено бяло вино. Обичаше да пийне няколко глътки, преди гостите да се появят, а гинекологът я бе уверил, че малко вино няма да навреди на бебето. Беше й дал за пример всички французойки и италианки, които пият през цялата си бременност, а децата им се раждат чудесни. С изключение на факта, че не могат да говорят английски, разбира се.

Кейт седеше в креслото от баба Спенсър и ме наблюдаваше.

— Имаш чудесно тяло — отбеляза тя.

— Да не ме сваляш?

— Не, говоря сериозно. Отслабна и направи мускули. Адски си секси.

— Благодаря.

— И не казвай, че и аз изглеждам добре. Дебела съм. Имам дебели глезени.

— Бременността ти отива. Красива си.

Да, глезените й наистина са дебели в момента, но това не е проблем. Никога не съм се въодушевявал от глезени.

— Развълнуван ли си за бебето? — попита ме тя, както правеше всеки ден.

— Разбира се.

Всъщност бях ужасен. Страхувах се. Когато бебето беше само хипотетично, никой не бе по-ентусиазиран от мен. Но сега бях старши вицепрезидент, а след няколко месеца щях да имам бебе и да не спя по цяла нощ. Не знаех как ще се справя. Ами ако останех без работа? Тогава какво щяхме да правим?

— Аз пък се страхувам — призна Кейт. — Ужасена съм.

Приближих се до нея и я целунах.

— Разбира се, че си. Аз също. В корема ти расте нещо, което ще превземе света ни, когато се появи на бял свят. Също като в „Извънземният“.

— Не трябваше да го казваш.

— Съжалявам. Добре, ще ти дам друг пример. Все едно ще скачаш от самолет над Ирак. Не знаеш дали парашутът ти ще се отвори и дали няма да стрелят по теб.

— Това звучи като казано от Кърт — засмя се Кейт.

Свих рамене засрамено.

— Той разказва страхотни истории. Вършил е невероятни неща.

— Неща, които ти никога не би искал да правиш.

— Вярно е. Както и неща, които никога не би трябвало да върши.

— А?

— Чете имейлите на хората.

— Чии имейли? Твоите?

— Не, на Горди.

— Голяма работа. Хората казват, че в имейл не трябва да казваш нищо, което не би написал в пощенска картичка. Нали работата на корпоративната охрана е да наблюдава имейлите?

Кимнах.

— Да.

— Той е адски лоялен към теб, Джейсън. Добър приятел ти е.

— Може би прекалено добър.

— Какво означава това? Кърт би направил всичко за теб.

Замълчах за момент. Да, „всичко“ бе адски точно. Да ми даде поверителна информация за Брайън Борк от хотели „Локуд“ и Джим Летаски, бе горе-долу приемливо. Но онова, което бе направил с телевизорите на „Панасоник“, бе пълна лудост. И вероятно престъпление, като се имаше предвид стойността на унищожената стока. А още по-лошото бе, че показваше склонността му към насилие. Кърт бе опасен.

Ами пиянската тирада на Горди? Горди бе помолил Кърт да му донесе бутилката „Талискър“. Дали Кърт не бе сипал нещо в нея?

„Мръсникът няма да се отърве безнаказано този път“. Това бяха точните му думи. Е, оказа се прав. Вечерята в Маями сложи край на кариерата на Горди.

Кърт ми бе помогнал да се изкача нагоре по корпоративната стълба, факт, който никак не ми се искаше да споделям с Кейт. Но сега бе извън контрол. Трябваше да бъде спрян.

Тревър се ровеше надълбоко и сигурно щеше да се сдобие с доказателства за извършеното от Кърт. Аз също щях да бъде обвинен, а това щеше да сложи край на кариерата ми.

Не можех да си го позволя. Не и с тази къща, ипотека, новите коли и бъдещето дете.

Бях допуснал страхотна грешка, като му намерих работа. Но сега трябваше да оправя нещата. Смятах да поговоря с Денис Сканлън, началника на охраната.

Кърт трябваше да бъде уволнен. Нямаше друга възможност.

Поех си дълбоко дъх и се зачудих колко можех да споделя с Кейт.

Но тя наклони глава и каза:

— Чух звънеца. Ще слезеш ли долу да посрещнеш гостите?

39.

На сутринта отлетях за Чикаго заедно с един от младшите ни продавачи, Уейн Фалън. Предстоеше ни интересна среща, на която щях да се опитам да закова сделката с презвитерианската болница. В една от конферентните зали в болницата ни посрещна заместник вицепрезидентът по комуникациите, някакъв тип на име Бари Улашевич. Той отговаряше за медиите в болницата, всичко — от снимки до сателитни телеконференции и телевизионното им студио. От месеци се пазаряхме за цените и датите на доставка. Бари искаше петдесетинчови плазмени монитори за стоте им операционни, проектори и телевизори за повече от стоте им конферентни зали и още много телевизори за чакалните и фоайетата. Уейн бе тук, за да наблюдава, и в момента се кефеше на боксовия мач между мен и Улашевич.

Не харесвах този тип, но това беше без значение. Важното бе той да ме харесва и май бе така. Започнахме в десет сутринта и се срещнахме с безброй администратори и техници. Дори директорът на болницата се появи за малко.

Около един на обяд, когато вече се чувствах изстискан като лимон и отчаяно се нуждаех от храна и кофеин, Улашевич внезапно извади офертата, която бе получил от „Роял Майстор“, идентична на нашата, но чиито цени бяха с около десет процента по-ниски. Бях му предложил най-ниската възможна цена и това ме вбеси. Той ми подаде офертата с театрален жест, като лош актьор в ролята на Еркюл Поаро.

Очакваше да се предам. Бях вложил месеци в тази сделка и я смятах за сигурна. Улашевич мислеше, че в този момент ще съм готов на всичко, за да я сключа.

Но не осъзнаваше факта, че съм в „зоната“. Веднъж четох някаква статия в интернет от автор с непроизносимо име, който говореше за „зоната“. Даваше за пример художник, толкова унесен в рисуването си, че не забелязва времето. Или музикант, замаян от творбата, която свири. Случва се с хирурзи, шахматисти и спортисти. Изпадаш в нещо като екстаз и всичко си идва на мястото. Пълен си със сила и енергия. В „зоната“ си.

Това се случи и с мен. Бях в „зоната“. И го правех сам. Без отровната помощ на Кърт.

Прегледах спокойно офертата на „Роял Майстер“. Беше пълна с прикрити клаузи, датите за доставка бяха само пожелание, цените можеха да варират според курса на еврото. Не знам кой бе написал договора, но бе гениален.

Посочих всичко това на Улашевич и той започна да спори.

Тогава се надигнах, ръкувах се с него и си прибрах нещата в куфарчето.

— Бари — казах, — няма да ти губя времето повече. Очевидно предпочиташ несигурните условия на „Роял Майстер“ и нямаш нищо против да платиш повече за по-лош продукт, който няма да получиш точно когато искаш. И който няма да бъде подменен, ако нещо не работи. Е, това не е мой проблем. Благодаря ти, че разгледа и офертата на „Ентроникс“, и ти пожелавам късмет.

Взех си договорите и напуснах залата. Забелязах смаяното изражение на Бари Улашевич. В асансьора Уейн ме сграбчи ужасено за ръката.

— Загубихме сделката, Джейсън. Не мислиш ли, че трябваше да преговаряш? Според мен, Улашевич искаше да се пазари.

Поклатих глава.

— Имай търпение.

Докато стигнем до подземния гараж, мобифонът ми вече звънеше. Погледнах Уейн и се ухилих. Паникьосаното му изражение бе заменено от възхита.

Прибрах се у дома с подписани договори.

40.

От летището отидох направо в службата.

На компютъра ме очакваше поздравителен имейл от Харди. „Страхотна работа свърши в Чикаго!“ Джоан Тюрек също ме поздравяваше, което бе адски мило от нейна страна, като се има предвид, че й бях измъкнал сделката изпод носа.

Прекалено мило, помислих си. Любезността на победител?

Зачудих се дали да напиша имейл на Денис Сканлън, но се отказах. Подозирах, че Кърт вероятно чете и моите имейли. Не исках да рискувам. Звъннах на Сканлън и го помолих да дойде в кабинета ми.

Шефът на охраната приличаше на гигантска жаба. Ризата и вратовръзката му бяха толкова стегнати, че се притесних да не му спрат кръвообращението и да вземе да припадне. Потеше се обилно и имаше говорен дефект.

Казах му, че разговорът ни е строго поверителен, после му обясних, че съм загрижен заради един от служителите му, Кърт Семко.

— Ама нали ти го препоръча? — учуди се Сканлън.

— Мисля, че допуснах грешка — отговорих. — Не го познавах достатъчно добре.

Той прокара ръка по потното си лице.

— Можеш ли да ми кажеш нещо по-точно? От какво естество са тревогите ти? Кърт създавал ли е проблеми?

Скръстих ръце.

— Чух оплаквания от някои от колегите. Правил си е гадни шеги с хората.

— Наистина ли?

— Да. Гадни шеги, довели до щети.

— Би ли уточнил?

Можех да уточня, разбира се, но дали наистина исках Сканлън да разследва дали Кърт е скапал компютъра на Брет Глийсън? Докъде възнамерявах да стигна? Дали да споделя със Сканлън за всички имейли, които Кърт бе прочел?

Не. Всичко това можеше да се обърне срещу мен. Кърт щеше да се бори. Можеше дори да каже, че аз съм го накарал да ми осигури информацията. Все пак, аз имах изгода от нея, а не той. Не можех да рискувам.

— Не знам всички подробности — казах. — Но вярвам — и пак повтарям, че разговорът ни е абсолютно поверителен, — че Кърт трябва да бъде уволнен.

Сканлън закима.

— Съгласен ли си да попълниш доклад с оплакване? — попита той.

Поколебах се за миг.

— Не искам да слагам името си под такъв доклад. Мисля, че това прекалено ще усложни нещата. Особено като се има предвид, че аз самият го препоръчах.

Сканлън продължи да кима.

— Не мога да го уволня без причина. Знаеш го. Трябва да имам документация. Някои от момчетата ти ще се навият ли да подпишат?

— Предпочитам да не ги питам. А и не искам никой да рискува и да се излага на опасност. Сигурен съм, че ме разбираш.

— Говориш така, сякаш знаеш нещо определено.

— Чух туй-онуй.

— Той твърди, че сте добри приятели.

— Сложно е.

— Слушай, Джейсън, Кърт е един от най-добрите ми служители. Може да прави всичко.

— Разбирам.

— Не искам да го загубя. Но и не искам някой от служителите ми да създава неприятности. Затова ще помисля по въпроса и ще проуча как стоят нещата.

— Това е всичко, за което те моля — отвърнах.

Звъннах на Кейт в службата и ми казаха, че си е взела почивен ден. Обадих й се у дома и я събудих.

— Все още ли имаш болки? — попитах разтревожено.

— Да. Реших да си остана у дома.

— Какво каза Димарко?

— Просто да си лежа спокойно, докато болките преминат.

— Да не е нещо сериозно?

— Не — отговори тя. — Докторът смята, че е напълно нормално. Не се тревожи. Просто трябва да си почивам.

— Добра идея. Исках да ти напомня, че довечера съм на делова вечеря.

— А, да. С хората от болницата.

— С хората от летището в Атланта. Но няма значение.

— Летището в Атланта в Бостън? Не разбирам.

— Досадна работа — отвърнах. — Ще са на едно от събитията в индустрията.

Ставаше дума за търговското шоу в обширния изложбен център в Бейсайд. Слава богу, че не ми се налагаше да работя в будката, но някои от момчетата бяха там. Когато чух, че типовете от Атланта ще посетят шоуто, веднага ги поканих на вечеря. Казах им, че това ще е чудесна възможност да отпразнуваме подобаващо споразумението. Силно ми се искаше да закова огромната сделка с летището.

Човек поне може да се надява.

— Къде ще ги водиш? — попита Кейт.

— Не знам името на ресторанта. Някакво лъскаво място в Саут Енд, което Франи харесва. Но ако ти се наложи да се свържеш с мен, няма да изключвам мобифона.

— Няма да те притеснявам.

— В случай че има проблем, изобщо не се колебай, бебчо.

Затворих телефона и забелязах, че Кърт стоеше до вратата на кабинета ми.

— Тази сутрин не те видях във фитнеса — отбеляза той.

— Трябваше да отлетя до Чикаго рано сутринта.

— Значи говориш със Сканлън, а?

Кимнах.

— Става дума за рутинна проверка, която в личен състав не успяха да направят.

— Знаеш, че винаги можеш да се обърнеш към мен.

— Мислех, че трябва да разделя бизнеса от приятелските отношения.

— Добра идея — каза той и затвори вратата. — В такъв случай, ако имаш проблем с работата ми, обърни се към мен, а не към шефа ми.

Преглътнах затруднено.

— Нямам проблеми с работата ти.

— Наистина ли? Защо тогава се опитваш да ме уволниш?

Погледнах го в очите.

— Защо мислиш така? — попитах, нагло.

Кърт застана пред бюрото ми.

— „Загрижен съм… разговорът ни е строго поверителен…“ — започна да ме имитира, като повдигна презрително вежди. — „Изключително важно е разговорът ни да остане поверителен“ — ухили се гадно. — Джейсън, ако имаш проблеми с моята скромна личност, обърни се към мен. Мъж срещу мъж. Не се промъквай зад гърба ми. Защото ще узная. А ти ще съжаляваш — ледено ме изгледа Кърт. — Ясно ли е?

Шашнах се. Кърт знаеше за разговора ми със Сканлън. При това дума по дума.

Не знаех как, но несъмнено бе сложил микрофон или камера в кабинета ми. Със сигурност разполагаше с нужната технология.

Зачудих се какво ли още ме бе чул да казвам. Сутринта се притеснявах, че Сканлън може да не прояви дискретност и да сподели нещо с Кърт, но вече бях наясно, че приятелчето ми е чуло директно всичко.

И сега знаеше, че се опитвам да го уволня. Това вероятно щеше да създаде проблеми между нас. Нещата никога вече нямаше да са такива, каквито бяха преди.

В колата, на път към Саут Енд, мобифонът ми звънна. Бях се върнал към стария си лош навик да говоря по телефона в колата, но нямаше начин. Трябваше да съм достъпен по всяко време.

Обаждаше се Дик Харди.

— Какво е чувството ти за сделката с летището в Атланта? — попита той.

— Добро — отговорих лаконично.

— Чудесно, тогава и аз мисля по същия начин. Ако успеем с тази сделка, имаме шанс да спасим отдела.

— Мога да направя само най-доброто, на което съм способен.

— Разчитам на теб, Джейсън. Всичко зависи от тази сделка. Всичко.

Подадох ключовете от колата, на момчето, което обслужваше паркинга, и влязох в ресторанта с небрежна усмивка на лицето. За съжаление, заведението бе с отворена кухня, което винаги ме притесняваше. Вероятно подсъзнателно се страхувах, че ще ми наредят да измия чиниите, след като свършим с вечерята.

Джим Летаски вече седеше до масата и преглеждаше някаква папка. Бяхме подранили с около петнадесет минути. Бях поканил и Джим на вечерята, тъй като исках да участва в най-голямата ми сделка. Нуждаех се от помощта му. Той бе резервирал маса, достатъчно отдалечена от съседните, и бе дал бакшиш на келнера, за да не ни досажда често, тъй като вечерята бе делова.

Имах си прикрит мотив за поканата, но Джим бе умен тип и веднага се бе усетил.

— Знам защо ме покани — каза той.

— Имаш предвид, освен факта, че си страхотен в работата си? — попитах невинно.

— Страхуваш се, че основният ни конкурент по тази сделка е „Нек“.

— Кой? Аз ли се страхувам?

— Прекарах девет години, обяснявайки на света, че продуктите на „Нек“ са по-добри от всички останали, а сега…

— Сега откри господ.

— Не се чувствам много удобно.

— Но не и прекалено зле, нали?

— Не, не прекалено зле. Все пак, става дума за война.

— Ето така трябва да се разсъждава.

Прегледах менюто с вината, като се опитвах да реша какво точно да поръчам.

— Слушай, Джейсън, мисля, че грешиш относно „Нек“.

— Не ми казвай, че отново се конкурираме с „Роял Майстер“.

Джим поклати глава и изстиска малко лимон във водата си.

— Порових се в уебсайта на летището в Атланта. Има една компания, наречена „Еървю системс“, чието седалище е в Атланта.

Кимнах.

— Да, запознах се с директора им на „Техком“ Някакъв тип на име Стив Бингам.

Припомних си сребристата му коса и напрегнатите очи.

— Най-големият доставчик на дисплеи за информация по полетите. Последния път те са оборудвали летището в Атланта. Та въпросът ми е защо летището не се обръща отново към тях? Защо внезапно са решили да сменят фирмата?

— Може би цените им са прекалено високи.

— „Еървю“ току-що им продаде купчина портативни дигитални табла.

— Това е новина за мен. Знам само, че типовете от летището се пазарят здраво.

— Преговаряш директно с Дъфи, нали?

— Добре си си подготвил домашното — усмихнах се.

Том Дъфи беше управителят на летището. Голяма клечка. Лорна Евърс, другата ни гостенка за вечеря, беше заместник-директор на отдел „Снабдяване“ в общината на Атланта и отговаряше за летището.

— Дъфи взима решенията — добавих. — Не познавам Лорна, но тя е май само украса.

— Не са тук само заради безплатната вечеря, нали?

— Мисля, че искат да сключат сделката.

— Не съм толкова сигурен.

— Силата на негативното мислене — засмях се и внезапно видях двамата ни гости да влизат в ресторанта. — Вземи им акъла, Летаски.

Лорна Евърс беше закръглена блондинка на неопределена възраст. Може би на около петдесет или бурно преживени четиридесет. Очевидно си падаше по пластичната хирургия. Очите й бяха леко дръпнати като на японка. Устните й — прекалено дебели и нацупени. Лицето й имаше неестествен тен. Когато се усмихнеше, само гигантските й устни мърдаха. Някой бе прекалил с инжекциите с ботокс и колаген.

— Значи ти си новият Горди — каза тя, като оправи диплите на златния шал около врата си.

— Може да се каже.

— Не позволявайте на този човек да пие скоч — изсмя се тя, отметнала глава назад.

Лицето й обаче си остана безизразно. Очите й не помръднаха.

Том Дъфи беше набит мъж с двойна брадичка, лице като месечина и войнишка подстрижка. Носеше папийонка и тъмносин блейзър. Смееше се тихо.

— Приятно ми е да се запознаем — каза Лорна и ми протегна ръка.

Ноктите й бяха лакирани в розово и опасно дълги.

— Чух, че в „Ентроникс“ има страхотно текучество — добави тя.

— Аз тъкмо се преместих в „Ентроникс“ от „Нек“ — обади се Джим. — Реших, че е време да се присъединя към шампионския отбор.

Точка за Летаски. Заслужаваше повишение.

— Говоря за съкращенията — поясни Лорна, като се настани на стола, който държах за нея.

Не че бях идеалният джентълмен, но исках да съм сигурен, че седи на място, откъдето не може да осъществи контакт с очи с Дъфи, без да ги видим. Основен трик в преговорите. Дъфи също седна на определеното му място.

— Ще съществувате ли и следващата година? — попита той небрежно.

— „Ентроникс“ е създадена през 1902 година — отговорих. — Тогава се е наричала „Осака телефон и телеграф“. Мисля, че фирмата ще съществува дълго след като ние вече сме покойници.

— Вярно ли е, че при вас е имало самоубийство преди известно време?

— Трагедия — отвърнах бързо. — Фил Рифкин беше един от най-добрите ни служители.

— Очевидно „Ентроникс“ е доста стресиращо място — отбеляза Лорна.

— Съвсем не е така — излъгах. — Но човек никога не знае какво става в личния живот на някого.

— Е, аз пък ще ви кажа какво става в моя личен живот — засмя се Лорна. — Умирам от жажда. Имам нужда от чаша вино.

— Хайде да поръчаме — предложих, като се протегнах към менюто с вината.

Но Лорна ме изпревари. Грабна менюто — за съжаление имаше само едно, и го отвори.

— В топла вечер като тази обичам хубаво бяло вино — обади се Дъфи.

Лорна четеше внимателно.

— Мислех си за „Поле“ — каза тя. — Но май „Латиф Ротшилд“ е по-добро, а?

Едва не изстенах. Четиристотин долара на бутилка, а жената изглеждаше сериозен пияч.

— Чудесна идея — намеси се Летаски, като ме стрелна с поглед, сякаш искаше да ми каже, че сделка за милиони си заслужава ужасяваща сметка.

Лорна махна на келнера и поръча бутилка „Поле“, скъпа бутилка „Монтраше“ за Дъфи и няколко шишета „Пелегрино“.

— Значи летището в Атланта е едно от най-оживените в страната, а? — попита Летаски.

— Най-оживеното в света — поправи го Дъфи.

— Мислех, че първенството държи летището в Чикаго.

— Не. И можем да го докажем. Тази година имахме тринадесет хиляди полета повече от Чикаго. При това само от януари до юни. Обслужваме три милиона пътници повече.

Мобифонът на Лорна звънна. Тя го отвори и заговори високо. Един от сервитьорите се приближи до нас и й прошепна нещо в ухото. Лорна го изгледа мръсно и затвори телефона раздразнено.

— Настояват всички посетители да изключат мобифоните си — съобщи ни тя. — Като че ли изобщо е възможно да чуеш звъненето на телефон тук. Толкова е шумно, че вече почти оглушах.

Бръкнах в джоба си и изключих моя дискретно.

След вечерята, на която Лорна си поръча омар с трюфели — най-скъпото ядене в менюто, се извиних и отидох до тоалетната.

Летаски се присъедини към мен след около минута.

— С риск да прозвучи банално, мога да кажа, че Том Дъфи е бил кастриран — каза той.

— Знаеш ли какво е език на тялото? — попитах.

— Разбира се. Защо?

— Хората ходят на курсове, за да се научат да разчитат малки жестове и мимики — обясних му. — И знаеш ли какво?

— Какво?

— Ами не е нужно да ходиш на курс, за да видиш, че Дъфи повтаря всичките й движения. Тя взима решенията, а не Дъфи.

— Мислиш ли, че спи с него?

— В никакъв случай. Сигурен съм.

— Виждал съм и по-странни двойки. Тази вечеря не върви добре.

— Да, разиграват ни — съгласих се. — Жената променя всичко, дявол да я вземе. Бях закачил Дъфи на въдицата, преди тя да се появи.

— Мислиш ли, че тя предпочита друг от кандидатите?

— Убеден съм само в едно — не слуша какво говоря и не ми обръща нула внимание.

— Кимна няколко пъти, докато ти говореше.

— Жените правят така. Кимат, за да покажат, че слушат, но това не означава нищо.

— Прав си. Дали не е време да блъфираме? — попита Летаски.

— Не — отговорих бързо. — Лорна не е наш човек. Ако станем от масата, сделката веднага ще отлети към „Хитачи“ или някой друг.

— „Еървю системс“.

Вратата на тоалетната се отвори и Дъфи влезе.

— Оставяме те на спокойствие — казах му и отидох до мивката.

В края на вечерята бяхме говорили за всичко друго, освен за дисплеите. Бяхме изпили три бутилки „Поле“ и Лорна си прекара чудесно. Проклинах безмълвно и нея, и неподвижното й лице.

Пожелахме им лека нощ, качих се в колата и бързо включих мобифона. Имах шест съобщения.

Гласът на Кейт звучеше уплашено и измъчено.

— Джейсън, кървя.

Изстинах.

Следващите четири съобщения бяха също от нея. Звучеше все по-отчаяно. Каза ми, че имало много кръв и се нуждаела от помощ.

— Къде си? — попита тя. — Ще ми звъннеш ли? Моля те.

Шестото съобщение бе от мъж. Чух гласа на Кърт.

— Джейсън, аз съм с Кейт в спешното отделение на детската болница. Току-що я докарах тук. Звънни ми на мобифона. Или ела тук. Веднага.

41.

Втурнах се в спешното отделение, Кърт седеше в чакалнята с каменно лице.

— Къде е Кейт? — извиках.

— В отделението — посочи той към вратата. — Добре е, но загуби доста кръв.

Вечерята натежа в стомаха ми. Замайването от виното се замени от страх.

— Загубихме ли бебето? — попитах уплашено.

Кърт поклати глава.

— Говори със сестрата, но мисля, че няма проблеми.

— Слава богу.

Кърт ме изгледа убийствено.

— Защо, по дяволите, не й каза къде си?

— Аз… — замънках засрамено.

Какво можех да кажа? Че не знаех името на ресторанта? Ама че оправдание.

— Кейт знае номера на мобифона ми.

— Да, ама го беше изключил. Жена ти е бременна, за бога! Излизаш на вечеря и си изключваш телефона, защото не искаш да провалиш сделката си! Това е гнусно, човече — поклати глава той.

Обзеха ме противоречиви чувства. Благодарност — задето бе довел Кейт в болницата. Гняв — заради възмущението му — кога пък бе станал такъв праведник? Страхотна вина. Облекчение, че Кейт бе добре и не бяхме загубили бебето.

— Трябваше да го изключа — оправдах се.

— Имаш късмет, че бях там.

— Кейт ли ти се обади?

— Аз звъннах у вас. И добре, че го направих.

— Господин Стедман? — попита една сестра, като се приближи към Кърт.

Сестрата имаше ясносини очи и сребриста коса. Изглеждаше на около петдесет и пет и излъчваше авторитет.

— Жена ви е добре. Преляхме й изгубеното количество кръв.

— Аз съм съпругът — намесих се.

— А, добре — кимна тя и се извърна към мен. — Съжалявам. Тя е в шестнадесетата седмица, нали?

— Да.

Забелязах, че сестрата говореше в сегашно време. Кейт е бременна, а не „беше“.

— Бихте ли предпочели да поговорим насаме, господин Стедман?

— Не, не е нужно — отговорих, като хвърлих бърз поглед на Кърт. — Той е близък приятел.

— Добре. Жена ви има плацента превиа. Да ви обясня ли по-точно?

Жената говореше спокойно, с почти хипнотичен тон. Акцентът й бе на човек от работническата класа, роден в Бостън. Звучете точно като майка ми.

— Мисля, че схващам — отговорих.

— Бременността й е рискова. Ще й се наложи да остане в болницата няколко дни, а после трябва да е на легло до края на бременността. Това означава да лежи настрани и да използва подлога. След известно време ще може да сяда и дори понякога да се вози в кола. Но не трябва да полага никакви усилия. Съществува риск от преждевременно раждане. А на този етап от бременността плодът няма да оцелее.

— Какъв е рискът за жена ми?

— Само десет процента от жените с нейната диагноза все още имат проблеми, когато настъпи момент да раждат. Тя ще бъде добре, надявам се — каза сестрата.

Плодът! Това беше нашето бебе, по дяволите!

— Как е бебето?

— Сърцебиенето му е нормално. Това означава, че плодът не е бил засегнат от загубата на кръв.

Кимнах.

— Тя имаше ли болки преди това? Кървене?

— Не мисля, че имаше кървене, но имаше болки.

— Посети ли гинеколога си?

— Той просто й каза да си почива.

— Разбирам. Кога правихте секс за последен път?

Знам, че бе глупаво от моя страна, но погледът на Кърт ме притесни.

— Преди доста време — отговорих най-после. — Вероятно около месец. Мога ли да я видя?

Кърт остана в чакалнята, а аз отидох да видя Кейт.

Беше ужасно бледа и имаше тъмни кръгове под очите. Изглеждаше тъжна. Бяха й включили две системи — една с кръв и една с някаква прозрачна течност.

— Бебчо — казах нежно, като я погалих по косата и лицето. — Как се чувстваш?

— Изморена съм. Едва не припаднах. Навсякъде имаше кръв.

Кимнах.

— Казаха, че и ти, и бебето сте добре.

— Хирургът смята; че трябва да остана в болницата за няколко дни.

— Само два-три дни.

— А после трябва да съм на легло.

— Знам. Важното е, че и ти, и бебето сте добре.

— Е, това вероятно означава, че ще взема отпуск по майчинство по-рано, отколкото очаквах.

— Във фондацията ще се оправят и без теб.

— Точно от това се страхувам — усмихна се тя.

— Съжалявам, че изключих телефона. Типовете в ресторанта ме накараха. Но не трябваше да ги слушам. Или поне трябваше да ти звънна и да ти кажа номера на ресторанта.

— Няма нищо. Звъннах на Клаудия, но тя е в Ню Йорк. После се обадих на Сали и Ейми, но не успях да ги открия. Тъкмо се канех да позвъня за линейка, когато Кърт се обади, слава богу.

— Слава богу.

— Той е страшно добър приятел, нали?

Точно както той самият бе казал. „Нямаш по-добър приятел от мен. Нито по-опасен враг“.

Кимнах, но не отговорих.

42.

Прекарах нощта в болничната стая на Кейт, настанен на канапето. На сутринта, схванат и изтощен, се прибрах у дома, събрах някои от нещата й и ги занесох в болницата. Отидох на работа чак по обяд.

На мобифона ми имаше съобщение от Летаски, но когато му звъннах, не отговори. Обадих се на Фестино и го помолих да открие Летаски. Рик ми обясни, че бил на презентация вън от офиса. После добави, че искал да поговори с мен за нещо важно.

Когато влязох в кабинета си, проверих имейлите си, докато слушах съобщенията по телефона. Изненадано чух гласа на Кърт.

— Здрасти — каза той. — Обади ми се да ми кажеш какво става с Кейт.

Почувствах се адски странно. Бях страхотно задължен на Кърт, че бе закарал Кейт в болницата, но това не променяше чувствата ми към него, нито решението ми да го махна от компанията. Но започна да ми се струва, че не заслужава да действам зад гърба му и да се опитвам да го уволня. Редно беше поне да чуе всичко лично от мен. Сканлън не ми се беше обадил и се съмнявах, че възнамерява да уволни Кърт.

Затова реших да съобщя на Кърт лично, че трябва да напусне „Ентроникс“. Щях да му помогна да си намери хубава работа другаде, но кариерата му при нас бе приключила.

В мига, когато взех решението, телефонът ми звънна.

— Как е Кейт? — попита Кърт.

— По-добре. Все още е на системи.

— Не трябваше да ти крещя задето бе изключил телефона си — извини се той.

— Не, прав беше. Не трябваше да го изключвам. Майната му на протокола. Кърт, така и не ти благодарих вчера.

— Няма нужда.

— Е, благодаря ти, човече. Задължен съм ти. За пореден път.

— Да не би да си водиш дневник със задълженията?

Във всеки свободен момент ровех из интернета, за да се сдобия с информация за плацента превиа. Някои от сайтовете се отнасяха леко към проблема, сякаш не бе голяма работа, но други го караха да звучи адски страшно. Не знаех на кого да вярвам.

Летаски се появи в кабинета ми, издокаран в костюм и вратовръзка.

— В интернет ли си? — попита той.

— Да.

— Влез в сайта на общината в Атланта.

Послушах го.

— Сега кликни на отдели и после на „Снабдяване“.

— Какво има, Джим? Искаш да ме тормозиш ли?

— Не, искам лично да го видиш. Кликни на оферти.

Внезапно на екрана се появи сделката, за която си мислех, че е наша. С огромни червени букви пишеше: „Най-ниска оферта: «Еървю системс». Предстои подписване на договора“. Името за връзка бе Лорна Евърс.

Стомахът ми се сви.

— Мамка му! Искаш да кажеш, че тези копелета ни накараха да ги забавляваме на вечеря, а през цялото време съобщението е било в сайта им?

— Появи се тази сутрин.

Облегнах се изморено на стола.

— Мамка му. Имахме нужда от тази сделка. Мислех, че със сигурност ще я сключим.

— Нямаше никакъв шанс — каза Летаски. Работата е била уредена.

„Работата е била уредена“. Любимото оплакване на всеки продавач. Заедно с „Те никога не отговарят на съобщенията ми“.

— Нямаш представа колко се нуждаехме от тази сделка. Значи това е краят? Свършено ли е?

— Официално, договорът предстои. Но всъщност изглежда свършено.

— Е, опитахме — въздъхнах. — Направихме всичко възможно.

— А това невинаги е достатъчно — отбеляза Летаски.

На екрана се появи имейл от Дик Харди. Заглавието беше „Атланта“. Съобщението съдържаше само една дума: „Е?“

Отговорих бързо: „Все още работя по въпроса. Не съм настроен оптимистично“.

Летаски тръгна към вратата, но спря за момент.

— Слушай, Тревър ме покани да играя баскетбол с него в четвъртък вечер. Ако Гейл ме пусне, вероятно ще го направя.

— Добре.

— Просто исках да знаеш. Не взимам страна или нещо подобно.

— Страна? Тревър е просто мой помощник. Не сме врагове.

— Добре — кимна Летаски. — Но нали знаеш… е, вероятно не трябва да говоря по въпроса, тъй като съм нов тук, но някой казвал ли ти е някога, че Тревър говори против теб?

— Съжалявам да чуя подобно нещо.

— Понякога твърди, че си безмилостен и постъпваш нечестно със съперниците си.

Поклатих глава и се усмихнах тъжно.

— Мислех си, че трябва да знаеш — добави Летаски.

— Е, съжалявам за Тревър. Но ти благодаря, че ми каза.

След като Летаски си тръгна, се вторачих в сайта на летището в Атланта, после вдигнах телефона и се обадих на Кърт.

— Имам нужда от помощта ти — казах.

Мили Боже, помислих си. Пак ще оплескам нещата.

— За последен път — добавих.

43.

Вечерта лекарите ни съобщиха, че Кейт е достатъчно добре, за да се прибере у дома на следващата сутрин. Това бе чудесно и за мен — бях невероятно схванат след няколкото нощи на мекото канапе в болничната стая. Предложих й да наема медицинска сестра, която да се грижи за нея у дома, тъй като не трябваше да става от леглото, но Кейт заяви, че говоря глупости и не се нуждаела от помощ.

Изгледа ме с крайчеца на окото си и добави:

— Сузи иска да дойде на гости. Да се увери, че съм добре.

Кимнах.

— Чудесно. Не искам да си сама.

— Тя ще долети от Нантъкет.

Както винаги, Крейг и Сузи бяха наели луксозна вила в Нантъкет за август и септември.

— Ще се радвам да видя Сузи и Итън отново — казах. — Но не и Крейг.

Господи, нямаше ли законен лимит на броя пъти, в които трябваше да виждам Крейг?

— Крейг няма да дойде. Върнал се в Ел Ей. Сузи ще доведе само Итън. А за него ще е хубаво да прекара известно време с теб.

— За Итън ще е хубаво да го вземат от родителите му и да го настанят в сиропиталище.

— Джейсън!

— Както и да е, няма да имам много време да се мотая с него.

— Знам.

— Е, радвам се, че Сузи ще ни посети.

Без Крейг!

Кърт ми звънна на мобифона тъкмо когато се унасях.

— Колко дълго продължава търговското шоу? — попита той.

— Онова в Бейсайд?

— Точно то. Онова, на което ще присъстват и приятелите ти от Атланта.

— Още два дни. Защо?

— Натъкнах се на нещо интересно. Поисках услуга от един приятел от специалните части в Мариета, Джорджия, който познава доста хора в Атланта.

— Какво е интересното?

— Ще поговорим утре сутрин, когато вече ще разполагам с нещо по-солидно.

На сутринта прегледаха Кейт на видеозон, за да се уверят, че всичко е наред. Сестрата ни попита дали искаме да знаем пола на бебето. Кейт бързо отказа. Съобщиха ни, че ще ни изпратят резултатите от прегледа, без да споменават пола.

Изписаха Кейт от болницата и една от сестрите я докара до главния вход в инвалидна количка. Закарах я у дома. Пропуснах сутрешната си тренировка и прекарах няколко часа в ролята на добър съпруг. Настаних Кейт удобно в леглото и поставих подлога до нея, за да не й се налага да става до тоалетната. Уверих се, че телефонът и дистанционното са на нощното шкафче, после включих лаптопа й и го сложих на моята страна на леглото. Струпах и купчина книги до него. За Коледа й бях подарил няколко руски романа: „Ана Каренина“, „Братя Карамазови“, „Престъпление и наказание“. Аз лично бих предпочел да получа чорапи за Коледа, но Кейт бе адски щастлива. Често казваше, че искала да има достатъчно време, за да изчете всички романи на Достоевски. Е, сега имаше възможност да го направи. Тя грабна „Братя Карамазови“ и потъна в нея.

Пристигнах в службата късно и проверих имейлите си. Кърт ме канеше на обяд. Обадих му се да отклоня поканата:

— Благодаря, човече, ама ще хапна един сандвич в кабинета. Затрупан съм и…

— Направих резервация в хубав японски ресторант в Бостън — прекъсна ме той. — За един часа.

Не знаех, че Кърт обича японска храна и не загрях защо настояваше толкова.

— Друг път ще се порадваме на сушито — казах.

— Не — твърдо отговори той. — Извадихме късмет. Ще се срещнем в „Кензай“ в един.

— Ще те закарам дотам.

— Няма нужда. Вече съм в града. Взех си свободен ден.

Работех в японска компания от години, но никога не си бях падал по японската храна. Беше прекалено здравословна и ограничена.

— Е, какво става? — попитах любопитно.

— Ще видиш. Гладен ли си?

— Не много.

— И аз не съм. Не се тревожи.

Заведоха ни до ниска лакирана маса. Наложи се да си събуем обувките и да се настаним на татамите на пода. На масата върху нагревателна плоча къкреше тенджера с мътна вода, в която плуваха водорасли.

— Имаш ли нужда да отидеш до тоалетната? — попита ме Кърт.

— Не, татенце. Благодаря.

— Защо все пак не го направиш?

— Дълъг обяд ли си замислил?

— Мъжката тоалетна е надолу по коридора. Но няма да е зле да продължиш до последното сепаре вдясно.

— И?

— Отивай.

Свих рамене и тръгнах към последното сепаре. Параван от оризова хартия осигуряваше усамотение на гостите на ресторанта, но когато го помръднах леко, успях да надникна вътре.

Гледката ми взе акъла.

Лорна Евърс от общината в Атланта се наслаждаваше на романтичен обяд с мъж с посребрена коса и дълбоки очи. Стив Бингам, президентът на „Еървю системс“.

Компанията, която току-що бе спечелила сделката с летището в Атланта, измъквайки ни я изпод носа.

Седяха един до друг и се целуваха страстно, а ръката на Лорна майсторски масажираше чатала на Стив. На масата имаше недокосната чиния с кървавочервени резенчета телешко.

Едва се сдържах да не съборя паравана и да съобщя на Лорна Евърс какво мислех за действията й. Върнах се на нашата маса.

Кърт ме наблюдаваше с повдигнати вежди.

— Откъде знаеше? — попитах с леден тон.

— Казах ти, познавам един тип в Мариета. Той пък познава частен детектив в Атланта, който често работи с общината им. Та уредих наблюдение в хотелската стая на Лорна Евърс.

— Мамка му! Тя е шибан общински служител. Подобни действия са забранени от закона.

— Точно така. Етичен кодекс, алинея 2–812 и 2–813 — отбеляза Кърт. — Реших, че ще искаш да узнаеш някои подробности. Госпожица Лорна не само може да загуби работата си, но и да я пъхнат в затвора за половин година. А и не мисля, че съпругът й би се зарадвал да научи новината.

— Значи е омъжена?

— Стив Бингам пък е женен. Има и пет деца.

Изправих се.

— Извини ме. Ще отида да поздравя Лорна.

Върнах се до сепарето й и дръпнах рязко паравана. Двамата любовници се бяха отдали на бурната си страст и вдигнаха очи изненадани и притеснени.

— Здрасти, Лорна — поздравих весело. — Чудесно местенце, нали?

— Дж… Джейсън?

— Чух, че пролетните им рулца са великолепни.

— Ти… какво…

— Няма ли да ме представиш на приятеля си? Стив, нали? Стив Бингам от „Еървю системс“ Запознахме се на „Техком“.

Яркочервеното лице на Бингам контрастираше странно със сребристата му коса. Той бързо кръстоса крака, за да прикрие мощната издутина в панталона си.

— Познаваме ли се? — попита.

— „Техком“ е жестока работа — отвърнах. — Срещаш се с толкова много хора. Но вие двамата очевидно се познавате доста добре.

— Джейсън… — започна Лорна с умолителен тон.

— Ужасно съжалявам, че ви прекъсвам — ухилих се. — Ще ти звънна по-късно на мобифона.

После й намигнах и се оттеглих.

Оказа се, че нямаше нужда да звъня на Лорна. Тя ми се обади около час по-късно. Открила някои „неточности“ в офертата на „Еървю системс“ и решила да сключи договора с нас.

Трябваше да се радвам, но вместо това се почувствах омърсен. Не се бях надявал да сключа най-голямата сделка в кариерата си по този начин.

Съобщението от Харди пристигна няколко минути след като му изпратих добрата новина по имейла. Бе написал с огромни букви: „СПРАВИ СЕ!“

Звънна ми малко по-късно, въодушевен от радост, за да ми каже, че е почти сигурен, че съм спасил отдела ни.

— Чудесно — отвърнах. — Радвам се.

— Леле, адски си скромен — засмя се той.

— Понякога.

— Е, прес изявлението ще се появи в интернет след минута. Хората от борсата започват да гледат по различен начин на „Ентроникс“. Те са наясно с големите сделки, дори и ти да не си.

Отбих се у дома, за да се преоблека и да видя Кейт. Лежеше на една страна и тракаше по лаптопа. Проучваше информацията за плацента превиа, но очевидно се бе натъкнала само на страшните сайтове. Съобщих й за по-добрите и я зарадвах с думите на сестрата, която ме бе уверила, че нещата ще минат съвсем добре.

Кейт кимна замислено.

— Не се тревожа — каза тя. — Прав си. Ще се оправя.

Сложи ръка на корема си и добави:

— И бебето ще е добре.

— Точно така — заявих с пресилено оптимистичен тон.

— Няма да се тревожа повече.

— Точно така.

— Тревогите не ми вършат работа.

— Да.

— Добре — пое си дъх тя. — Тази сутрин изпратих по имейла някои от творбите на Мари Бастиен до директора на галерия „Франц Кьорнер“ в Ню Йорк.

Нужна ми бе около минута да се сетя коя беше Мари Бастиен.

— А, да, юрганите — казах накрая.

— Директорът е приятел на Клаудия.

— Удобно.

— Да. Не е лошо да използваш връзките си, ако ги имаш. Няма да спомена и дума пред Мари, разбира се. Но ако се заинтересуват, кариерата й може да полети нагоре. Изглеждаш отегчен.

— Не съм.

— Не те попитах как мина денят ти. Съжалявам. Как мина?

Разказах й, че вероятно бях спасил отдела благодарение на сделката с летището в Атланта, но не споделих по какъв начин го бях постигнал. Кейт се престори на адски ентусиазирана. После каза:

— Кабелната телевизия не работи.

— Досадна работа. Обади ли се на кабелната компания?

— Разбира се — раздразнено отвърна тя. — Казаха, че имаме сигнал, което не е вярно. Съобщиха ми, че ако искаме да ни сменят кутията, ще изпратят някого след няколко дни. Но не искам да чакам. Бездруго ми е неприятно, че съм под домашен арест.

— Е, поне имаш интернет.

— Знам. Но искам да гледам телевизия. Прекалено много ли искам? Би ли погледнал кабела, моля те?

— Кейт, нямам представа как да поправя кабелната кутия.

— Може да са само жиците.

— Не съм жичкаджия. Всичко вътре изглежда като купа със спагети.

Поколебах се за секунда, но не можах да устоя.

— Защо не се обадиш на Кърт? — предложих й.

— Добра идея — усмихна се тя, без да схване заядливостта ми.

Или пък схвана, но реши да се направи на ударена. После се завъртя към лаптопа.

— Помниш ли онази актриса от филма, който гледахме снощи?

Кейт имаше две сметки в интернет компании за филми под наем, така че можеше да взима по дванадесет филма наведнъж. Напоследък наемаше доста филми от независими режисьори. Имах чувството, че Паркър Пози участва във всичките.

— Знаеш ли, че тя играе и в „Бурни времена в Риджмънт Хай“?

— Това е новина за мен.

— А пък режисьорът бил роден и израснал в Малдън. На времето пишел за „Таткото майор“.

— Мисля, че прекарваш прекалено много време в интернет.

Забелязах, че бе прочела едва няколко страници от „Братя Карамазови“.

— Как върви книгата? — попитах. — Май не си много увлечена.

— Това е проблемът, когато си на легло — отговори Кейт. — Разполагаш с всичкото време на света, но губиш възможност да се съсредоточиш. Влизам в интернет, за да проверя нещо, но то пък ме води към нещо друго и продължавам да влизам в нови страници, и постепенно се изгубвам в киберпространството. Мислех, че имаш мач тази вечер.

— Имам, но ще остана при теб.

— Защо? Не бъди глупав. Ако ми потрябваш, знам как да се свържа. Само не изключвай мобифона си този път.

Кърт играеше страхотно тази вечер, но това бе обичайно за него. Изненадващ бе успехът на Тревър. Беше добър играч и обикновено при всеки мач постигаше задоволителни резултати, но тази вечер топките направо се взривяваха от ударите му. Дори самият той изглеждаше въодушевен. Реших, че увереността му е подсилена от идеята, че скоро ще ме провали. Играеше по-добре дори от Кърт.

Отборът на „Метадайн“ не бе особено добър. Компанията произвеждаше компютърни чипове, а това не звучи твърде вълнуващо. Бейзболните мачове бяха най-интересното забавление за служителите й, но тази вечер не се кефеха на играта.

В четвъртото полувреме Тревър удари поредната топка и бухалката излетя от ръката му и падна на земята. Случи се нещо странно.

Върхът на бухалката му изхвърча и се търколи на тревата. Играчите се засмяха, дори Тревър се присъедини към тях. Един от хората на „Метадайн“ вдигна капачката на бухалката, изгледа я любопитно и я претегли в ръката си.

— Човече, това е тежко — отбеляза той. — Вижте!

Занесе капачката на друг от отбора си, който, доколкото си спомнях, бе електроинженер. Инженерът претегли капачката в ръката си.

— Охо, някой е сложил рибарски тежести в капачката — каза той. — Невероятно.

После отиде до бухалката и я вдигна. Разгледа я внимателно и махна на съотборниците си.

— Хей! — извика един от тях. — Тази бухалка е подправена!

Тревър вдигна поглед, за да провери какво става.

— Нагласил си бухалката — възмутено го обвини един от хората на „Метадайн“.

— Какво? — учуди се Тревър и се втурна към тях.

Нашият отбор също тръгна към пейките, за да види за какво бе суматохата.

— Вътрешността на бухалката е изтънена — обясни инженерът. — Дори можеш да видиш стърготините. И някой е сложил оловна лента в края.

— Хей, не съм правил нищо такова! — протестира Тревър. — Дори не знам как.

— Да бе — отвърна един от съперниците заядливо. — Някоя магьосница ти е помогнала.

— Не съм! — изкрещя Тревър.

— Губите мача — заяви инженерът. — Това е мошеничество.

— Нищо чудно, че напоследък „Ентроникс“ печелят мачовете — захилиха се противниците. — Мошеничестват.

Отборът на „Метадайн“ настоя да провери и останалите ни бухалки, но откриха само обичайните драскотини. Единствено бухалката на Тревър бе незаконна. Изтъняването на стените и добавянето на тежест в края увеличавало „трамплиновия ефект“, както го нарече инженерът, и бухалката вършела невероятна работа.

Но Тревър не бе готов да се предаде без борба. Стоеше насред игрището в чисто новите си бели маратонки „Адидас“ и протестираше, че никога не е мамил в спорта и не би направил подобно нещо, пък и дори не знаел как да го направи.

Трудно е да се каже колко души му повярваха. Чух как Фестино казва на Летаски:

— За един прост мач между две компании? Това е сериозен конкурентен дух.

Летаски, вечният дипломат, се престори, че не чува. Беше ми казал, че играе баскетбол с Тревър и Глийсън в четвъртък вечер, и наистина внимаваше да не заема страна.

— Или бухалката си е била така — каза Тревър, — или…

И вдигна очи към Кърт.

— Това копеле го е направило. Отново ме прекара — изкрещя той и посочи към мен и Кърт. — Тези двамата. Момчета, не сте ли забелязали, че напоследък сме подложени на терор?

Кърт го изгледа объркано, сви рамене и се отправи към паркинга. Последвах го.

— Защо? — попитах, когато се отдалечихме от останалите.

— Не мислиш, че аз съм го направил, нали?

— Мисля.

Тревър ни настигна и заговори бързо на Кърт:

— Ти си интересен тип. Потаен.

— Така ли? — спокойно попита Кърт.

— Направих известни проучвания — добави Тревър. — Открих сайт на специалните части и направих запитване. Попитах дали някой познава Кърт Семко.

Кърт го изгледа мрачно.

— И откри, че не съществувам, така ли? Аз съм мираж. Член съм на програмата за защита на свидетелите.

Наблюдавах спора им озадачено.

— Някой ми отговори на следващия ден. Не знаех, че си позорно уволнен от армията, Кърт. Ти знаеше ли, Джейсън? Ти го препоръча.

— Тревър, достатъчно — казах.

— И знаеш ли защо е уволнен позорно, Джейсън?

Не отговорих.

— Знаеш ли изобщо нещо за гнусотиите, които е вършил в Ирак?

Поклатих глава.

— Сега разбирам защо приятелчето ти е готово да ти върши мръсната работа — продължи Тревър. — Защо е съгласен да е инструмент в тоталитарния ти режим на терор. Защото му уреди работа, каквато никога не би получил, ако някой се бе поровил в миналото му. Можеш да ме заплашваш колкото си искаш — обърна се той към Кърт. — Можеш да се опитваш да ме саботираш. Но накрая и двамата ще паднете отвисоко.

Кърт направи крачка към Тревър. Сграбчи го за тениската и го придърпа към себе си.

Тревър си пое дъх.

— Хайде, удари ме. И утре сутрин със сигурност няма да имаш работа.

— Кърт — казах предупредително.

Той наклони глава към Тревър.

— Имам още една тайна, която искам да споделя с теб — изрече дрезгаво Кърт.

Тревър го наблюдаваше и очакваше удара.

— Аз убих Кенеди — заяви Кърт, като пусна тениската на Тревър, който потръпна. — Сигурен ли си, приятелче? — попита го той.

— В какво?

— Имах предвид тениската ти — посочи Кърт надписа, който гласеше: „Животът е хубав“. — Сигурен ли си, че животът е хубав, Тревър? Защото аз нямаше да съм толкова сигурен, ако бях на твоето място.

44.

Кейт беше още будна, когато се прибрах у дома. Тракаше на компютъра и се ровеше из филмовите адаптации на романите на Джейн Остин.

— Не твърдеше ли точно ти, че да гледаш филмови версии на романите на Джейн Остин е като да слушаш симфониите на Бетовен, изпълнени на хармоника? — засмях се.

— Гледали ли сме „Смотанячки“? — попита тя. — Може да ти хареса. По „Ема“ на Джейн Остин, но действието се развива в наши дни в гимназия в Бевърли Хилс. Алисия Силвърстоун участва в него.

— Знаеш ли, че правят „Гордост и предразсъдъци“, в която Вин Дизел ще играе главната роля?

— Мистър Дарси? В никакъв случай — възмути се Кейт.

— Честна дума. В първата сцена Вин влиза с джипа си в английски замък. През френските прозорци, разбира се.

Тя ме изгледа мрачно.

— Помолих Кърт да дойде да види кабела — смени темата Кейт. — Както ти ми предложи.

— Чудесно.

— Ще дойде утре след работа. Поканих го да остане и на вечеря.

— На вечеря?

— Да. Какво толкова? Вечно твърдиш, че го експлоатирам, затова реших, че няма да е лошо да го поканя да хапне с нас. Можеш да донесеш китайска храна, когато се прибираш у дома.

— Мислех, че сестра ти пристига утре.

— Смятам, че тя и Кърт ще се разберат чудесно. А Итън определено ще го хареса. Нещо против ли имаш?

— Не, разбира се. Защо да имам нещо против?

Е, имах няколко причини да съм против — например че Кейт прекарваше прекалено много време с Кърт. А и не смятах, че Кърт и изисканата Сузи ще се харесат особено.

А най-основната причина бе, че се страхувах от него.

— Кейт, трябва да поговорим.

— Не трябва ли аз да го кажа?

— Става дума за Кърт.

Разказах й това, което трябваше да споделя с нея преди дълго време.

— Защо досега не ми спомена нищо? — попита тя.

— Не знам — отговорих след дълго мълчание. — Вероятно защото се срамувах.

— Срамуваше се? От какво?

— Защото ако не беше Кърт, нямаше да съм вицепрезидент в момента.

— Не го вярвам. Той може да ти е помогнал малко, но ти пък си вършиш работата чудесно.

— Май се страхувах, че ако ти кажа, ще ми наредиш да си замълча и да се примиря.

— Защо пък бих искала подобно нещо?

— Заради това — размахах ръка, сочейки стаята, както бе направила тя преди. — Знаех си, че с помощта на Кърт ще имам всичко това. И знам колко означава тази къща за теб.

Кейт примигна и сви рамене. Забелязах сълзи в очите й.

— Знаех си, че ако се изправя срещу него, ще изложа всичко това на опасност — добавих меко.

Кейт наклони глава и няколко сълзи капнаха на чаршафа.

— И какво от това? — попита тя задавено.

— И какво от това? Знам, че тази къща е изключително важна за теб.

Тя поклати глава. Сълзите й продължиха да мокрят чаршафа.

— Мислиш ли, че това е единственото, което ме интересува?

Замълчах.

Кейт вдигна поглед. Очите й бяха зачервени.

— Слушай, израснах в голяма къща със слуги, басейн, тенис корт, уроци по езда и балет, почивки в Европа и на Бермудите. Но внезапно всичко изчезна. Загубихме къщата и вилата, отписаха ме от училище… Преживях всичко тежко. Да, липсва ми, няма да те лъжа. Но не се интересувам само от това.

— Поправи ме, ако греша, но нали ти разглеждаше лъскави къщи в интернета?

— Виновна съм. Признавам. Дали искам децата ни да пораснат в просторна къща с голям двор? Да, разбира се. Но дали трябва да е толкова хубава? Разбира се, че не. Няма да отрека, че тук ми харесва, но бих се отказала от къщата в миг, ако ни се наложи.

— Моля те.

— Не се омъжих за теб, защото смятах, че отново ще ме направиш богата. Омъжих се за теб, защото беше истински. Онези разглезени лекета, с които излизах преди теб, можеха да дрънкат само за маркови дрешки. Внезапно се запознах с човек, който нямаше претенции и не се правеше на велик, и това адски ми хареса.

— Марковите дрешки… — започнах, но Кейт бързо ме прекъсна.

— Падах си страхотно по енергията ти. По амбицията ти, по ентусиазма ти. Но постепенно ти започна да ги губиш.

Кимнах.

— Сега виждаш, че си се променил, нали? По-уверен си. Не се задоволяваш със съвсем малко. И се възхищавам на това.

По бузите й потекоха сълзи. Почувствах се като пълен идиот.

— И знаеш ли защо? — продължи тя. — Когато се родих, ми подадоха ключовете към добрия живот. А ти трябваше да ги спечелиш.

— А?

— Получих всичко наготово. Предимствата, връзките. И какво направих с тях? Абсолютно нищо.

— Виж какво правиш за жената с юрганите — усмихнах се.

— Да — тъжно кимна Кейт. — От време на време помагам на някой беден художник. Вярно е. Но ти… виж откъде си тръгнал и какво си постигнал съвсем сам.

— С помощта на…

— Не — яростно възрази тя. — Без Кърт. И това е, което ме прави щастлива. Не играчките, които можем да си позволим сега. Като онази абсурдна морска звезда.

— Брошката от „Тифани“ ли?

— Мразя я. Съжалявам, но е така.

Изстенах.

— Нищо чудно, че никога не я носиш. Имаш ли представа колко… — замълчах бързо. — Благодаря, че ми каза. Вече е прекалено късно да я върна.

— Джейсън, брошката не е подходяща за мен — нежно каза Кейт. — Прекалено е лъскава и крещяща. Ужасна е. Става за Сузи, но не и за мен.

— Страхотно се въодушеви, когато я видя на Сузи.

— Просто се опитвах да й доставя удоволствие. Да не смяташ, че искам да се конкурирам със Сузи във всичко? Не искам нейния съпруг, нито детето й, да не говорим пък за тъпия й фалшив живот във висшето общество. Мислиш ли, че приличам на сестра си? Някога забелязвал ли си, че тя има козметика за хиляди долари в несесера си? Аз пък си купувам козметика от аптеката. Сузи и аз сме абсолютно различни. Винаги сме били.

Май бях подценил Кейт повече, отколкото тя мен.

— Съжалявам — каза тя. — Нараних чувствата ти.

— Заради брошката ли? Не, няма проблем. Всъщност се радвам, че не ми се налага да я гледам.

Кейт се засмя облекчено.

— Наистина ли мислиш, че е прекалено късно да я върнеш?

— Няма да ми се зарадват, но пък и аз съм продавач. Сигурен съм, че мога да ги убедя да си я вземат обратно.

— Какво да правя утре? — попита Кейт. — Не мога да се обадя на Кърт и да му кажа, че отменям поканата.

Поклатих глава.

— По-добре не го прави.

— Мисля, че е по-разумно да го накараме да си мисли, че всичко си е постарому и съвсем нормално.

— Да, каквото и да е нормално за него.

— Е, докато решиш какво да направиш по въпроса, май ще е по-добре да е благосклонно настроен към нас — реши Кейт.

45.

В четвъртък следобед Кейт ми звънна и ми заръча да купя тайландска храна за вечеря.

— Сузи си пада страхотно по тайландската храна — каза тя.

— Защо не помолиш Сузи да отиде до ресторанта? — попитах.

— Знаеш, че тя няма кола.

— А, да. Кърт при теб ли е?

— Тъкмо си тръгна. Поправи кабелната кутия и ще се върне към седем.

— Ще се прибера в седем без петнайсет — обещах.

На път за вкъщи купих една книга за средновековните мъчения. Бях почти сигурен, че Итън все още не я притежава. Отдавна бях престанал да се чувствам виновен, задето го насърчавах в извратените му удоволствия. Отбих се и в магазин за мобилни телефони и си купих нов, като запазих стария си номер. Не знаех дали е възможно да сложиш подслушвател на клетъчен телефон, но се страхувах, че Кърт подслушва моя.

Прегърнах и целунах Сузи, която правеше чай за Кейт в кухнята. Беше толкова почерняла, че изглеждаше намазана с лак за мебели.

— Хареса ли ти Нантъкет? — попитах. — Явно доста си се попекла.

— Аз ли? Това е бронзиращ крем. Мразя слънцето.

— Къде е Итън?

— Чете горе — отвърна тя и бързо забеляза опакованата книга. — За него ли е?

— Последното издание за средновековните мъчения.

— А. Хм, той вече не си пада по мъченията.

— Хей, това е чудесна новина.

— Всъщност не е — започна тя, но Итън влезе в кухнята.

Приближих се до него и го прегърнах.

— Купих ти книга, но май съм поизостанал. Чух, че вече не се интересуваш от средновековните мъчения.

— Започнах да се интересувам от канибализъм — обясни ми той.

— Аха — кимнах. — Е, това със сигурност е адски забавна тема на вечеря.

— Посъветвах го да се запали по вампирите — леко истерично каза Сузи. — За вампирите са издадени адски много книги. Чудесни романи.

— Вампирите са за тийнейджърките — презрително възрази Итън. — Знаеш ли, че в племето фор в Папуа, Нова Гвинея, ядат мозъците на починалите си роднини и затова страдат от смъртоносно заболяване, наречено куру?

— Това ще ти е за урок да не ядеш мозъците на роднините си — размахах строго пръст.

— Кой е този приятел, който ще идва на вечеря? — попита Сузи.

— Той… интересен тип е — отвърнах и си погледнах часовника. — Закъснява.

— Това ли е вечерята? — попита Итън, като посочи мазните пликове, които тъкмо бях донесъл.

— Да — отговорих. — Тайландска храна.

— Мразя тайландска храна. Няма ли суши?

— Няма суши. Съжалявам.

— Мамо, мога ли да ям попара за вечеря?

— Кърт закъснява — казах на Кейт. — Дали да не сядаме да вечеряме?

— Да почакаме още малко.

Бях подредил тайландската храна на импровизираната шведска маса в трапезарията. Кейт лежеше на канапето на баба Спенсър. Вече й позволяваха да посяда, дори да става от леглото, стига да лежи колкото се може повече. Тракаше по клавишите на лаптопа.

— Хей, няма да повярваш. Току-що получих имейл от директорката на галерия „Кьорнер“ в Ню Йорк. Страшно харесала творбите на Мари. Сравнява я с Фейт Ринголд! Точно както ти казах. Мисли, че Мари ще стане известна като Ромар Биърдън и Джейкъб Лорънс.

— Това е чудесно.

В осем без петнайсет звъннах на мобифона на Кърт, но не получих отговор. Извадих визитната му картичка от портфейла си и набрах номера в офиса му, но и там не се получи нищо. Никога не му бях звънял у дома, но сега се зарових в телефонния указател. Кърт Семко не беше регистриран.

В осем Сузи, Кейт и аз нападнахме пилешките шишчета. В осем и половина на вратата се позвъни.

Косата на Кърт беше мокра. Миришеше на сапун и имаше вид на човек току-що изскочил изпод душа.

— Съжалявам, човече — извини се той. — Заспах.

— И си изключи мобилния? След като ми се накара, че правя същото?

— Телефонът не беше у мен. Съжалявам.

— Надявам се, ще ни извиниш, но започнахме да вечеряме.

— Няма проблеми. Мога ли да се присъединя към вас?

— Разбира се.

Итън слезе, за да поздрави госта.

— Войник ли си? — попита той.

— Бях — отговори Кърт.

— Знаеш ли, че когато войниците на Наполеон се оттегляли от Русия, били толкова гладни, че изяли конете си? А после се отдали на канибализъм?

Кърт ме погледна бързо, после каза:

— Разбира се. Подобно нещо се случило и с немските войници по време на Втората световна война. Битката за Сталинград. Свършили храната си и започнали да ядат приятелите си. Мъртвите, разбира се.

— Това го нямаше в книгата ми — отбеляза Итън. — Ще трябва да проуча този въпрос. Войниците и канибализма.

Момчето ме последва във всекидневната, където Кърт целуна Кейт по бузата. Не знаех, че вече са толкова близки, но не казах и дума. После гостът ни се здрависа със Сузи.

— Как е кабелната телевизия? — попита той.

— Чудесно — отговори Кейт. — Забелязах, че сигналът е дори по-добър отпреди. Дигиталният кабел по принцип си е идеален, но аналоговите канали винаги бяха леко замъглени. А сега са добри като дигиталните. Съжалявам, Кърт, остана само едно шишче, но има достатъчно патай.

Чух, че мобифонът ми звъни горе, но реших да не му обръщам внимание.

Кърт си взе чиния и си сипа патай, зеленчуци в чеснов сос, пържен ориз и салата с телешко.

— Не знам кой ви е свързал кабела, но смених връзката и сега трябва да е по-добра. Сега вече можете да се възползвате от предимствата на плазмения телевизор.

— Благодаря ти — каза Кейт.

— Смених и стария разклонител с устройство за засилване на сигнала, а то върши чудесна работа. Отидох до кабелната компания и смених старата ви кутия. Те никога не съобщават добрите новини на клиентите си, но вече разполагат с много по-добри кутии.

— Започваш да говориш като Фил Рифкин, бог да го прости — намесих се.

— Откъде знаеш всички тези неща? — възхитено попита Сузи.

— Занимавах се с електроника, докато бях в специалните части.

— Наясно ли си с контактите? — попитах заядливо.

— Бил си в специалните части? — извика Сузи изненадано. — В зелените барети?

— Никой вече не ги нарича зелени барети — обясни Кърт.

— Момчетата, които търсиха Осама Бин Ладен в Афганистан?

— Аз лично не участвах в тази мисия, но доста от нашите бяха там.

— Вярно ли е, че сте го били обкръжили в Тора Бора, но не сте получили заповед да го заловите, затова просто сте стояли и сте гледали как руските хеликоптери кацат и го отвеждат в Пакистан?

— Доколкото знам, нищо такова не е ставало — отвърна Кърт.

Мобифонът ми зазвъня отново.

— Кърт си няма питие — отбеляза Кейт. — Джейсън, би ли отишъл до кухнята да донесеш една бира? Имаме „Самюъл Адамс“. Харесваш ли я? — обърна се тя към Кърт.

— Само вода, благодаря — бързо отговори той.

Тръгнах по коридора към кухнята и телефонът на стената звънна.

— Джейсън? Джим Летаски е — извика Летаски.

Говореше задъхано и стреснато.

— Здрасти, Джим — отвърнах, изненадан, че ми звънеше у дома. — Ти ли звъня на мобифона ми преди малко?

— Джейсън, мили Боже! О, Господи!

— Какво има?

— О, Господи! О, Господи! — продължи да повтаря той.

— Какво става, Джим? Добре ли си?

— Бях в онази баскетболна зала в Уолтам. Там, където Тревър и Брет играят баскетбол. И… и…

— И какво? Случи ли се нещо? Наред ли е всичко?

— О, Господи, Джейсън! Стана катастрофа — разплака се той. — И са мъртви.

— Мъртви? Кой е мъртъв?

— Тревър и Брет. Тревър шофирал поршето си адски бързо и май е загубил контрол над колата. Един тип видял катастрофата. Поршето излетяло от пътя, забило се в парапета и се преобърнало. Ченгетата дойдоха и…

Зави ми се свят и коленете ми омекнаха. Отпуснах се на пода в кухнята, а слушалката се изплъзна от ръката ми и се залюля.

След около минута се надигнах и закачих слушалката на мястото й. Седнах на един от кухненските столове и се вторачих в стената. Мислите ми препускаха лудо. Останах там около петдесет минути.

Подскочих, когато чух гласа на Кърт, който бе застанал на прага.

— Ей, човече — повика ме той. — Добре ли си?

Вдигнах очи към него.

— Тревър и Глийсън катастрофирали — съобщих му. — Колата на Тревър излетяла от пътя — замълчах за момент. — И двамата са загинали.

Кърт застина, после ококори очи.

— Шегуваш ли се? Кога е станало?

— Отивали са на баскетболния си мач. Тревър шофирал поршето си. Ударил се в парапета и колата се преобърнала.

— Мамка му! Невероятно! — извика той и прикова очи в мен.

Струваше ми се, че в стомаха ми има буца лед. Потреперих.

Дискът, който Кърт ми бе подарил, бе посветен на езика на тялото. Обясняваше ти как да разчиташ израженията на хората, да търсиш почти незабележими промени в лицевите мускули, както и несъзнателните жестове, които всички правим.

Дори опитните лъжци.

Сега забелязах закъснението в реакцията на Кърт, лекото стягане на мускулите около очите му. Начинът, по който наклони глава, бързото му примигване.

Вече знаеше.

— Аха — изсумтях.

Кърт скръсти ръце.

— Какво?

Усмихнах се. Принудено, но все пак се усмихнах.

— Не можеше да се случи на по-готини типове.

Кърт наблюдаваше лицето ми, без да реагира.

Поех си дъх и се опитах да задържа усмивката си.

— Понякога съдбата просто ти помага — казах. — Намесва се, когато имаш нужда от помощ.

Кърт отново не реагира.

— Дори не можех да мечтая за по-удобна катастрофа.

Забелязах, че ме гледаше изпитателно с леко присвити очи.

Преценяваше ме. Опитваше се да реши дали говоря искрено. Дали наистина съм толкова студенокръвен.

Дали се опитвам да го манипулирам.

Отпуснах лицевите си мускули. Не исках да му покажа, че и аз се опитвам да проникна в ума му. Сведох очи, прокарах ръка по челото си, сякаш бях потънал в мисли.

— Е, да не отричаме истината — казах. — Този тип беше гадна хлебарка. И двамата бяха такива.

Кърт изсумтя.

— Можеха да ми създадат сериозни проблеми — продължих.

След кратка пауза Кърт кимна.

— Да, можеха — потвърди.

— Грижиш се за мен — благодарих му. — Оценявам това.

— Не схващам какво искаш да кажеш — отвърна той с непроницаемо лице.

— Абсолютно сигурен ли си, че никой никога няма да разбере? — попитах тихо.

Дори не го погледнах. Останах си вторачен в плочките на пода.

Зачаках.

— Какво да разбере? — попита той.

Огледах се наоколо, сякаш да проверя дали някой може да ни чуе. Вдигнах очи и забелязах блясъка в неговите. Не се усмихваше, но долових задоволството му.

— Как го направи? — попитах още по-тихо.

Пет, десет секунди.

— Направи нещо на колата му, нали? — попитах.

Вкусът в устата ми бе адски горчив и противен.

— Не знам за какво говориш — отвърна Кърт.

Втурнах се към мивката и повърнах. В стомаха ми не остана нищо, но продължавах да се напъвам. Усещах вкус на киселина и мед. Пред очите ми заиграха ярки петна. Стори ми се, че ще припадна.

Забелязах, че Кърт бе застанал до мен.

— Добре ли си? — попита той загрижено.

Стиснах плота с побелели ръце. Завъртях се бавно, за да го погледна. Вонята на повърнато ме зашемети.

— Ти си ги убил — казах. — Убил си ги, по дяволите!

Лицето на Кърт се вкамени.

— Разстроен си — каза той. — Очевидно си под стрес, а сега и тази злополука.

— Убил си ги! Направил си нещо на поршето на Тревър. Знаеше, че и двамата ходят да играят баскетбол в четвъртък. Знаеше, че Тревър обича да кара бързо. Мили боже!

Очите на Кърт ме гледаха ледено.

— Достатъчно — каза той. — Прекрачи границата, приятел. Не можеш да ме засипваш с подобни обвинения. Единствените хора, които ми говорят така…

— Отричаш ли? — извиках.

— Ще се успокоиш ли най-после? И говори по-тихо. Престани с тези дивотии. Не обичам да ме обвиняват в нещо, което не съм направил. Не ми пука дали си разстроен или не. Ще трябва да се стегнеш. Успокой се. Не бива да ми говориш по този начин. Не ми харесва.

Изгледах го безмълвно, не знаех какво да кажа.

— Приятелите не ми говорят така — продължи той с опасен поглед в очите. — А определено не искаш да ми станеш враг. Повярвай ми. Не искаш да съм ти враг.

После се завъртя бавно и без да каже и дума, излезе от къщата.

46.

Дали трябваше да споделя всичко с Кейт още тогава?

Вероятно да. Но знаех, че ще се разстрои ужасно, ако й съобщя подозренията си.

Никой от нас не искаше да излага бременността й на риск. Може би вече бе достатъчно напреднала, за да не изгуби бебето заради стреса, но не бях готов да рискувам.

Кърт, разбира се, беше отрекъл. Но аз знаех.

В някой момент щеше да се наложи да разкажа на Кейт. Или тя просто щеше да разбере. Но исках първо да се стегна и да й обясня всичко по подходящ начин. Спокойно и логично. След като обмисля проблема. Трябваше да говоря като човек, който контролира положението и е добър защитник на дома си.

— Ти ли повръщаше? — попита тя.

— Да.

— Мислиш ли, че храната е била развалена? — попита Сузи. — Стори ми се, че пилето има странен вкус.

— Не, храната си е съвсем наред. Просто нерви.

— Стрес — отбеляза Сузи. — Крейг повръща всеки път, когато трябва да представи новия си проект пред директорите на телевизията.

— Така ли?

Искаше ми се Сузи да се оттегли.

— Къде е Кърт? — попита Кейт.

— Трябваше да си ходи.

— Да не сте се скарали? Стори ми се, че чувам разправия.

— Нищо особено. Да, поскарахме се заради нещо в работата. Нищо важно. Да прибера ли храната?

— Джейсън, изглеждаш адски разстроен. Какво е станало? Кой се обади по телефона?

— Наистина не е важно — настоях упорито.

— Добре. Тъкмо звъннах на Мари и й съобщих за галерията. И знаеш ли какво ми отговори? Беше на креолски и не помня как точно звучеше, но означаваше: „Помни дъжда, който накара царевицата ти да расте“. Това бе начинът, по който тя искаше да каже, че дължи всичко на мен. Не е ли мило?

— Гордея се с теб, бебчо. Постъпи чудесно.

— Не изглеждаш добре, Джейсън. Сигурен ли си, че всичко е наред?

— Всичко е наред — излъгах бързо.

Едва успях да задремя. Събудих се в пет сутринта, както обикновено. Тялото ми бе обучено да грабне чаша кафе и да се отправи към фитнеса на Кърт. Но след като се измъкнах тихо от леглото, си припомних всичко.

Направих си кафе и проверих пощата си. После написах имейл до всички в службата, за да им съобщя ужасната новина. Зачудих се какво да напиша — „тъжна“ или „трагична“ новина? Накрая се спрях на следното: „Тъжното ми задължение тази сутрин е да ви уведомя за трагичната смърт на Тревър Алард и Брет Глийсън…“

Към шест часа излязох навън, за да взема „Хералд“ и „Глоуб“ от терасата. Прегледах ги набързо, но не открих нищо за катастрофата. „Хералд“ си падаше страхотно по такива новини: двама млади мъже, водещи служители в една от най-големите корпорации в света. Порше, изскочило от пътя. И двамата пътници убити. Но очевидно новината още не бе стигнала до вестника.

Подкарах към службата, потънал в мисли.

Когато стигнах дотам, отворих интернета и влязох в страницата на щатската полиция в Масачузетс. Видях опасен на вид тип в полицейска униформа, който очевидно бе шефът на полицията. Вдясно имаше колонка „Новини“. Първият ред гласеше: „Фатална катастрофа в Уолтам“. Кликнах и се появи статията. „Щатската полиция се явява на фатална катастрофа в Уолтам“.

Видях имената на Тревър и Глийсън. Прочетох фрази като: „загинали на място в катастрофата“ и „пътуващи на север по магистрала 95 в Уолтам“.

Статията гласеше:

Господи, в наши дни всички си имаха сайтове в интернет. Изненадах се, че новината вече бе публично известна. Сигурно нямаше да е трудно да открия телефона на полицай Шон Макафи, ако звъннех в щатската полиция.

А после какво? Не разполагах с нищо, само с подозрения. Можех ли да се свържа с полицай Макафи и да му съобщя, че според мен моят колега и приятел Кърт Семко е направил нещо на поршето, за да причини катастрофата? Щеше да ме попита защо мисля така и поради каква причина подозирам господин Семко.

Не, да се обаждам, щеше да е адски тъпо от моя страна. Ченгетата разследваха в момента. Може би щяха да открият нещо, което да им подскаже какво наистина бе станало. Но докато не разполагах със сигурно доказателство, нямаше смисъл да рискувам.

Не знаех как щеше да постъпи Кърт, ако дочуеше, че съм споделил подозренията си с ченгетата, но можех да съобразя, че нямаше да ми се отрази добре.

Ала все пак трябваше да направя нещо. Най-после разумът ми се завърна. Беше ми нужно адски дълго време да установя, че Кърт е опасен и извън контрол, и че трябва да го спра. Беше ми помогнал много. Може би дори не знаех за някои от нещата, с които ми бе помогнал. И мълчаливо бях приел помощта му, макар да бях наясно, че постъпките му са нередни.

Но пък амбицията си има граници. Да, бях прекрачил границата, но сега исках да постъпя правилно.

Ала какво да направя?

47.

Момчетата започнаха да се събират в кабинета ми около девет. Първи се появи Летаски, после Фестино и Форсайт, накрая се струпа малка тълпа. Независимо дали харесваха Тревър Алард и Брет Глийсън, бяха работили дълги години с тях, бяха ги виждали всеки ден, бяха си бъбрили в стаята за почивка, бяха си говорили за спорт, жени, коли и работа. И сега всички бяха в шок.

Говореха тихо и се опитваха да си обяснят станалото. Летаски им разказа какво бе чул от съотборника си, който шофирал зад поршето: как пътят завивал надясно, но поршето се забило направо в парапета, после в бетонна колона и накрая се преобърнало. Екипът на първа помощ веднага осъзнал, че няма нужда от него, тъй като и двамата мъже били мъртви. После полицията затворила лявата лента на магистралата за няколко часа.

— Тревър пиян ли е бил? — зачуди се Форсайт. — Не го помня като голям пияч.

Никой не знаеше, разбира се.

— Патологът обикновено проверява за алкохол в кръвта — отбеляза Фестино. — Поне така показват по телевизията.

— Съмнявам се — каза Летаски. — Не познавах Тревър добре като вас, а пък Глийсън — още по-малко, но и двамата са отивали на баскетболен мач. Не биха се напили преди него. След това може би да, но не и преди.

— Глийсън беше сериозен пияч — обади се Фестино. — Страхотно си падаше по купоните.

— Все пак — възрази Летаски.

Всички закимаха. Никой не вярваше, че Тревър е бил пиян.

— Обичаше да шофира бързо — изтъкна Форсайт. — Адски бързо. Но беше добър шофьор. Как е загубил контрол над колата? Снощи не валя, нали?

Летаски поклати глава.

— Петно от масло или нещо подобно? — попита Форсайт.

— Аз самият стигнах дотам по магистрала 95 — отвърна Летаски. — Но не видях никакви петна.

— Някога виждал ли си жена му? — вметна Детуайлър, най-младият ни продавач.

— Страхотно маце — облиза устни Рик. — Руса, с големи цици. Точно каквато би очаквал от Тревър.

Той се огледа наоколо и забеляза неодобрителните погледи на колегите.

— Съжалявам — побърза да се извини.

— Нямаха деца, слава богу — отбеляза Летаски.

— Слава богу — присъединих се към него.

Бях слушал разговорите внимателно, но без да се намесвам. Не исках да рискувам и да споделя подозренията си с тях.

— Механичен дефект или нещо подобно? — зачуди се Детуайлър.

Летаски въздъхна.

— Предполагам, че всичко е възможно.

— Госпожа Алард ще съди „Порше“ до дупка — реши Фестино.

След няколко минути всички излязоха от кабинета ми, за да започнат работа, само Фестино остана.

— Какво мислиш за Тревър? — попита ме той колебливо.

— Какво имаш предвид?

— Знам, че не трябва да се говори лошо за мъртвите, но мразех тоя задник. Знаеш го. Предполагам, че и ти изпитваш същите чувства.

Не отговорих.

— Но… не знам… може пък и да не е бил чак толкова лош. Нито пък Глийсън. Макар че бе още по-трудно да харесаш Глийсън.

Кимнах.

— Е, може и да проявявам нетактичност, но реши ли на кого ще възложиш сделките им?

Новините се разчуват бързо в ерата на имейлите. Точно преди обяд получих писмо от Джоан Тюрек в Далас.

Май в думите й имаше известна логика.

По обяд отидох до обществения телефон в кафенето. Почти никой не го използва, тъй като всички в сградата си имат телефони на бюрата, както и мобифони.

Бях решил да се обадя на ченгетата.

Искаше ми се да звънна на някоя линия за анонимни информатори, но колкото и да е странно, полицията в Масачузетс нямаше такава. В сайта им открих линии за тероризъм, палежи, бегълци от правосъдието, кражби на коли и мошеничества, но нищо за най-обикновените убийства.

Затова звъннах на полицая, чието име бе в прес изявлението. Шон Макафи, който разследваше катастрофата, не бе на работното си място. Може би се намираше на мястото на катастрофата, но подозирах, че разследването му бе формално.

От друга страна, не исках да проследят обаждането ми и да ме разкрият. Смятах, че полицията в наши дни може да проследява всички обаждания, дори от мобифони. Така че, ако искаха да разберат откъде се обаждам, щяха да стигнат само до обществения телефон в кафенето на сградата на „Ентроникс“ във Фрамингам.

— Сержант Макафи — изрече груб глас с южняшки акцент.

Наблизо нямаше никой — телефонът се намира в ъгъла на кафенето до вратата за персонала, но все пак не смеех да говоря високо. От друга страна обаче, ми се искаше да прозвуча уверено.

— Сержант Макафи — започнах с деловия си глас, — разследвате катастрофата, станала снощи на магистрала 95 в Уолтам, нали? Поршето?

— Да — потвърди сержантът, изпълнен с подозрение.

— Имам известна информация за нея.

— Кой се обажда?

Бях готов за въпроса.

— Аз съм приятел на шофьора.

— Име?

Моето ли? Или името на шофьора?

— Страхувам се, че не мога да ви дам името си.

— Каква е информацията ви?

— Мисля, че нещо е било направено на поршето.

Дълга пауза.

— Защо мислите така?

— Защото шофьорът имаше враг.

— Враг. Мислите, че някой го е избутал от пътя?

— Не.

— Значи смятате, че някой е повредил колата умишлено?

— Точно така.

— Господине, ако разполагате с информация, важна за следствието, трябва да направите услуга и на починалия, и на себе си и да дойдете да поговорите с мен.

— Не мога да го направя.

— Аз с удоволствие бих дошъл до Фрамингам — предложи ми ченгето.

Знаеше откъде се обаждам.

— Не мога да се срещна с вас.

Полицаят започна да се ядосва и повиши тон.

— Господине, без повече информация, като например името на врага, за когото говорите, нямам за какво да се захвана. Криминолозите проучиха мястото на злополуката снощи. Нямаше следи от гуми, нито пък улика, че шофьорът е направил нещо друго, освен да се забие в парапета. Така че нашето мнение е, че става дума за фатална катастрофа с кола. Ако разполагате с нещо, което би могло да промени мнението ни, би трябвало да го споделите с нас. В противен случай, просто забравете.

Не очаквах подобно отношение. Зачудих се дали ченгето искаше да ме накара да се засрамя, за да започна да сътруднича, или наистина не му пукаше какво точно бе станало.

— Просто мисля, че хората ви трябва да огледат колата внимателно — казах кротко. — Обзалагам се, че ще откриете следи от саботаж.

— Да огледаме колата внимателно? — извика той. — Господине, колата е зверски смачкана, а е и горяла. Не е останало много от нея, ясно ли е? Съмнявам се, че някой би могъл да открие нещо.

— Казва се Кърт Семко — изрекох бързо и затворих телефона.

Докато излизах от кафенето, забелязах Кърт, който седеше заедно с няколко момчета от охраната. Говореха високо и се смееха, но Кърт ме наблюдаваше.

48.

Интеркомът иззвъня и Франи съобщи: — Господин Харди е.

— Джейсън — избумтя мощният глас, — извини ме за краткото предизвестие, но трябва да летиш до Ел Ей утре. Уредил съм среща, на която искам да присъстваш.

Шефът замълча за миг. Изстенах наум, но отговорих бързо:

— Ясно.

— С Накамура-сан — добави той.

— Накамура-сан? Хидео Накамура?

Дали бях чул правилно? Накамура беше председател на борда на „Ентроникс“ — страхотен тузар. Никой не го беше виждал. Май само Горди го бе видял веднъж.

— Точно така. Великият мъж. Ще долети от Ню Йорк на път за Токио. Убедих го да се отбие в Санта Клара, за да получи лично информация от най-добрия и умния ми служител. Да се увери, че сме успели да обърнем продажбите в наша полза.

— Само… само аз ли ще присъствам?

— Ти и още двама от вицепрезидентите. Искам да му взема акъла.

— Да, господине — отговорих. — Ще го направя.

— Наложи ми се да го убеждавам доста време да се отбие тук. Идва в Щатите само веднъж или два пъти годишно.

— Уха.

— Мисля, че ще го впечатлиш. Знам, че ще е адски доволен от свършеното от теб.

— Да си приготвя ли презентация?

— Разбира се. Накамура-сан си пада по такива неща. Направи я кратка и ясна. Изпълнението на отдела ти, ключовите постижения и затрудненията. Той се радва, когато служителите му признават затрудненията си.

— Загрях.

— Яви се в десет и половина в конферентната зала в Санта Клара. Първо ще изгледаме презентацията ти. Накамура-сан и антуражът му ще пристигнат точно в единадесет и ще си тръгнат точно в дванадесет. Един час. Нито минута повече.

— Добре.

— Остави си достатъчно време, ако случайно има закъснения на полетите. Изключително важно е да си тук навреме. Накамура-сан е кошмарно точен.

— Няма проблеми. Прекалено късно е да хвана вечерния полет, но съм сигурен, че има достатъчно ранни полети.

— Не забравяй да си донесеш визитните картички. Поднасяш му картичката си с две ръце, хваната в ъгълчетата. А когато той ти подаде своята, приеми я с две ръце и я проучи внимателно. И каквото и да правиш, не я слагай в джоба си.

— Не се тревожи — успокоих го. — Наясно съм с ритуала. Ще бъда там.

— Навреме — напомни ми Харди.

— Рано — отговорих.

— После, ако имаш време, ела да поплаваш с мен на „Самурай“.

— „Самурай“?

— Новата ми яхта. Страхотна красавица е. Ще ти хареса.

Франи се захвана за работа, за да ми осигури полет до Ел Ей, а аз отмених срещите си за следващия ден. После звъннах на Кейт, за да й съобщя промяната в плановете. Обещах й, че ще прибера у дома веднага след презентацията. После започнах да подготвям презентацията си.

Малко по-късно Франи влезе в кабинета ми.

— Трудна задача — съобщи ми. — Прекалено късно е да хванеш някой от полетите тази вечер. В осем и половина има самолет до Сан Хосе, но е претъпкан. Положението и същото и с полета до Сан Франциско.

— Ами корпоративният самолет?

— Само в мечтите ти, сладурче — засмя се тя.

Корпоративният самолет си почиваше или в Ню Йорк, или в Токио и не бе предлаган на хора като мен. Франи знаеше, че се шегувам.

— Ами ранни полети утре сутрин? — попитах.

— Има само един, който може да те отнесе там навреме. В шест и половина, до Сан Франциско. Пристига в девет и петдесет и две. Едва ще успееш. Санта Клара е на около петдесет километра оттам, така че ще ти уредя кола под наем. Обичайният ролс ли искаш?

Жената определено имаше чувство за хумор.

— Мисля, че този път ще предпочета бентли.

Франи се върна на работното си място, а аз се понесох да проуча точните бройки на продажбите ни.

Върнахме след около двадесетина минути и Франи ми съобщи:

— Кърт беше тук.

— Така ли?

— Сложи нещо на бюрото ти. Каза, че ще се отбие по-късно. Имал да обсъди нещо важно с теб.

Притесних се. Кърт нямаше делови причини да идва тук. Сигурно не ставаше дума за нещо хубаво.

На бюрото ми нямаше нищо.

Мобифонът ми звънна. Затърсих го с поглед, но не успях да го открия. Звънна отново. Звучеше приглушено и отдалеч. Звукът идваше от куфарчето ми. Не си спомнях да съм го оставял там, но напоследък май бях доста разсеян.

Вдигнах куфарчето от пода, отворих го…

И то експлодира.

Чу се силен трясък и нещо ме халоса в лицето, разпръсна се и ме заслепи за момент. Отскочих назад.

— Господи! — извиках стреснато.

Бръснах малките твърди частици от лицето и очите си и ги огледах внимателно. Ярки цветни парченца във формата на звезди и чадърчета. Бюрото ми беше засипано с тях.

Конфети.

Чух дрезгав смях. Кърт стоеше до вратата и се смееше весело. Франи се втурна в кабинета ми с уплашено лице.

— Честит рожден ден — каза Кърт. — Извинявай.

Избута Франи навън и затвори вратата.

— Днес не е рожденият ми ден — отвърнах.

— Ако това беше истинско, вече щеше да си се превърнал в розова мъгла.

— Какво, по дяволите, беше това?

— Погледни. Стока от „Направи си сам“. Макет на ракетен двигател, задвижван от ток. Микропревключвател от радио. Карфица, няколко кабарчета, батерия от девет волта. За твой късмет ракетният двигател беше пъхнат в плик с конфети. Но да кажем, че вместо ракетен мотор бях използвал детонатор, а вместо конфети — експлозив C4. Е, подобни неща не можеш да си купиш в „Направи си сам“, но някои от нас знаят откъде да се снабдят — намигна ми той. — Почваш ли да загряваш? Някой ден може да отвориш багажника на колата си и бум! Но няма да са конфети.

— Какво искаш, Кърт?

— Чух някои неща от приятел в щатската полиция.

Свих рамене.

— Съобщи ми, че някой им се обадил анонимно. Ставало дума за смъртта на Тревър Алард. От обществен телефон. От онзи в кафенето.

Господи!

Отново свих рамене.

— И обаждащият се споменал името ми.

Замолих се лицето да не издаде чувствата ми.

— Приятелят ми ме попита дали съм вбесил някого. Смята, че този някой сега се опитва да ме натопи.

— И защо говориш с мен?

Кърт се приближи към мен.

— Позволи ми да ти кажа нещо изсумтя той тихо. — Имам много приятели, на много места. Ако някой говори с ченгетата, със сигурност ще чуя за това в следващите няколко часа. С кого, по дяволите, си мислиш, че се ебаваш?

Опитах се да го погледна в очите, които бяха страхотно напрегнати и заплашителни. После сведох поглед към бюрото си и поклатих глава.

— Не искаш да си ми враг, брато. Още ли не си го разбрал?

— Защото убиваш враговете си, нали? Защо още не си убил и мен, не разбирам.

— Не си ми враг, Джейсън. Ако беше, нямаше да си тук.

— Значи съм ти приятел, така ли?

— Някой правил ли е за теб повече, отколкото аз направих?

Занемях.

— Говориш сериозно, нали? — попитах накрая.

— Надявам се, не вярваш, че стигна дотук само благодарение на себе си. Дължиш ми всичко. И двамата го знаем.

— Да — кимнах. — Наистина нямам талант, нито интелект. Аз съм просто марионетката ти.

— Талант без амбиция не води доникъде, приятелю. Промених живота ти.

— Просто си падаш по мръсните игрички, Кърт. Трябваше да те отрежа отдавна, но проявих слабост. Ала вече не съм слаб.

— Защото си мислиш, че повече не се нуждаеш от мен. Това е всичко. Но ние с теб бяхме отбор. Виж колко чудесно работихме заедно. Всички прегради пред нас изчезнаха, нали?

— Ти си вън от контрол.

— А ти пък нямаш представа каква смотана пешка си. „Спасихме отдела“, а? Пълен майтап. Попитай екипа по интеграцията от „Макинзи“ дали бяха тук, за да спасят офиса ни, или за да продадат сградата. Зашеметяващо е какво можеш да откриеш, ако се поровиш. Аз лично открих, че вече работата ми е сигурна. Благодарение на тайната сметка на Дик Харди. Интересни неща има там.

Поклатих глава. Накъде биеше? Какво ли бе открил за Дик Харди?

— Горди само чакаше подходящата възможност да се отърве от теб. Трябва да го знаеш. Ти представляваше заплаха за него.

— Затова ти го напи, така ли?

— Пиян? Не беше само алкохол, брато. Другото беше руфи.

— Руфи?

— Рохипнол. Лекарство за забрава. Обзалагам се, че Горди не е помнел нищо на следващия ден. Коктейлче. Капка диметилтриптамин, което е психеделична дрога. Руфи и алкохол. И Горди се зашемети и забрави за задръжките си. Показа истинската си същност. Както е казал Наполеон: „Никога не прекъсвай врага си, когато греши“.

— Ти си абсолютно откачен.

— Това означава ли, че няма да ме направиш кръстник на хлапето си? Не ми казвай, че не знаеше какво правех. Знаеше през цялото време. И го искаше. Просто не ти се щеше да го признаеш. Не питаш и не чуваш нищо. Къде благодарността ти?

— Не уби Тревър и Глийсън заради мен. Уби ги, защото започнаха да се досещат какво си направил и можеха да ти създадат сериозни неприятности.

— Можех да се справя с тях — възрази Кърт. — Извърших всичко заради теб. Нали ти си човекът, който вечно говори за унищожение на конкуренцията? — засмя се той. — Хей, в книгите ти пише: „Не взимайте пленници в бизнеса“. Какво мислиш, че означава това? Не взимаш врага в плен, защото го убиваш. Коя част от изречението не разбираш? Съветвам те съвсем сериозно да си държиш устата затворена. Защото не спирам да те наблюдавам, каквото и да правиш. Където и да отидеш. На когото и да се обадиш. Също като в песента на „Полис“ — „Всеки дъх, който си поемаш“. Слушам те. Наблюдавам те. Каквото и да направиш, аз ще разбера — озъби ми се той като животно. — И рискуваш да загубиш адски много.

Замълча за момент и ми намигна.

— Знаеш кого имам предвид — добави.

Стомахът ми се сви. Разбрах, че имаше предвид Кейт.

— След всичко, което направих за теб — каза той и ми обърна гръб. — Разочарован съм.

— Имаш ли представа кога ще приключим с подготовката за презентацията ти? — попита ме Франи. — Чакат ме трима тийнейджъри, които ще запалят къщата, ако не им сложа вечеря.

— Кажи им да си поръчат пица — посъветвах я. — Ще останем до късно.

Едва успях да се съсредоточа върху работата си. Непрестанно мислех за заплахите на Кърт.

Останах в службата чак до девет часа, но преди да си тръгна, потърсих набързо сайта на специалните части, който Тревър ми бе споменал. Там, където бе задал въпрос за Кърт и някой му бе отговорил.

Проучването не ми отне много време. Просто написах „Специални части и Кърт Семко“ в „Гугъл“ и незабавно открих информацията. В единия край на сайта бе „Книгата за гости“, където Тревър бе задал въпроса си. Открих, че някой на име Сколаро, с адрес в „Хотмейл“ му бе отговорил.

Кликнах на адреса и написах бърз имейл до Сколаро.

Сложих адрес в АОЛ, който рядко използвах, с инициалите на колежа ми и годината на завършване. Без име.

Имах чувството, че съм сложил писмо в бутилка и съм го хвърлил в океана. Само господ знаеше дали изобщо щях да получа отговор.

Телефонът ми звънеше, но помолих Франи да вдига и да ме свърже само ако се обади Кейт или Дик Харди. Засега не ме бе свързала с никого.

Затворих, вратата на кабинета и се сбогувах с Франи, която ядеше пилешката си салата. На монитора пред нея бе готовата презентация.

— Харесва ли ти? — попита тя. — Мога да я поукрася, ако искаш.

— Няма нужда. Само най-основното. Накамура вероятно си пада само по фактите.

— О, имаше обаждане за теб, но реших да не те тормозя. Е, всъщност имаше няколко, но мисля, че трябва да знаеш за едно от тях. Някакъв следовател на име Рей Кениън. Искаше да поговори с теб, но му казах, че си се прибрал у дома.

— Чудесно. Благодаря.

Следовател.

— Спомена ли ти за какво става дума?

— Не. Само остави името и телефона си — подаде ми тя бележката. — Искаш ли да те свържа?

— Не, благодаря — отвърнах и пъхнах бележката в джоба си. — Късно е и трябва да се прибера.

— Точно така — потвърди Франи. — Имаш бременна жена, на която трябва да купиш сладолед и кисели краставички. Ще ти изпратя презентацията, когато я завърша. Пожелавам ти късмет утре.

— Ще имам нужда от късмет.

— Ти ли? Защо мислиш, че Харди те покани? Вече си звезда.

— Някога казвал ли съм ти колко те обичам, Франи?

— Не. Мисля, че никога не си го правил.

— О, Франи?

— Да?

— Можеш ли да ми направиш една услуга?

— Вероятно.

— Би ли могла да свалиш военните плакати от стените в кабинета ми? Писна ми да ги гледам.

49.

Стигнах до летището в пет без петнадесет — два часа преди да стане време за полета ми. Оставих си колата на паркинга на терминал B и отидох до една от будките за електронни билети. Терминалът бе тъмен, почти безлюден. Открих отворено кафене и си купих гигантско кафе и геврек. После се настаних удобно на пластмасовия стол. Извадих лаптопа от старата си найлонова чанта — бях решил да не взимам английското куфарче, с което Кърт си беше играл, платих осем долара за интернет връзка и си проверих имейлите. Прегледах презентацията. Изрепетирах я тихичко и възрастна чистачка се вторачи в мен учудено.

Опитах се да мисля само за презентацията и Накамура-сан, а не за заплахите на Кърт. Нито пък за полицейския детектив, който ми бе оставил съобщение. Ако си позволях да мисля за всичко това, щях да се изнервя много повече, отколкото от презентацията пред Накамура-сан.

„Можеш да изгубиш страшно много. Знаеш кого имам предвид“.

Снощи, когато се прибрах у дома, всички спяха. И естествено, когато излязох от къщи в четири и половина тази сутрин, продължаваха да спят. Всъщност, така бе по-добре — възможно бе да се изкуша да поговоря с Кейт и да й разкажа за заплахите на Кърт. А определено не ми се искаше да постъпвам по този начин.

Вече изобщо не се съмнявах, че Кърт бе направил нещо на колата на Тревър, за да предизвика катастрофата.

Знаех, че е изключително опасен. И вече не ми бе приятел.

Беше ме предупредил да не споделям с никого подозренията си за колата на Тревър. Знаеше, че се бях опитал да го уволня.

Не, не можех да докажа абсолютно нищо, но заплахите му ми показаха, че е виновен. Но пък как трябваше да постъпя, когато полицейският детектив започнеше да ме разпитва за катастрофата? Вероятно най-разумно бе да не си отварям устата. Просто да обясня на ченгето, че не знам нищо по въпроса. Това си беше истината. Имах само подозрения, но не знаех нищо със сигурност.

Не се съмнявах, че ако си поговорех откровено с ченгетата, Кърт веднага щеше да узнае.

„Имам приятели на много места“.

Час по-късно се наредих на опашката пред служителите от охраната. Вече имаше доста хора пред мен. Вероятно всички пътуваха за Сан Франциско. Няколко бизнесмени и една дама, които може би отиваха в Силиконовата долина през Сан Франциско, защото искаха да пристигнат по-рано, отколкото кацаше полетът до Сан Хосе. Или пък нямаха желание да сменят самолета във Финикс, Атланта или Хюстън. Тъй като често ми се налагаше да пътувам, се бях усъвършенствал — мобифон и миникомпютър в куфарчето, удобни обувки без връзки, всички метални предмети в един джоб, за да мога да ги извадя лесно.

Опашката се движеше бавно. Повечето хора изглеждаха полузаспали. Почувствах се като овца, която вкарват в кошарата. От 11 септември пътуванията бяха пълен кошмар — събуване на обувки, поставяне на личните ти вещи в пластмасови легени, щателна проверка за оръжие. На времето обичах да пътувам, но вече не. Охраната беше адски досадна и изобщо не те караше да се почувстваш в безопасност.

Извадих лаптопа от чантата и го оставих на конвейерната лента. Последваха го меките ми обувки. Елегантните бяха в куфара ми, за да се представя с тях пред Накамура-сан. Сложих монетите и ключовете си в малката кутийка и минах през детектора за метали. Усмихнах се на сериозния тип, който стоеше там. Колежката му ме помоли да включа компютъра, което изпълних веднага.

Минах по чорапи до следващия портал, един от новите детектори за експлозиви, който наскоро бяха инсталирали. Застанах там, докато електронен глас не ми нареди да продължа напред.

Няколко секунди по-късно запищя оглушителна аларма. Един от служителите на охраната грабна чантата ми, която излизаше от детектора за експлозиви. По някаква причина тя бе въодушевила алармата. Друг тип ме хвана за лакътя и каза:

— Господине, моля, елате с нас.

Внезапно се събудих.

— Какво става? — попитах. — Проблем ли има?

— Оттук, господине.

Хората на опашката се вторачиха в мен и загледаха как ме водят настрани.

— Ръцете пред вас, господине — нареди ми офицерът.

Протегнах ръце.

— Какво има? — попитах отново.

Никой не ми отговори. Другият агент прокара металния детектор по гърдите, краката ми и гърба. Когато свърши, трети тип — явно началник, дебеловрат мъж с лоша прическа и огромни очила, каза: Последвайте ме, господине.

— Трябва да си хвана самолета — възразих.

Той ме въведе в малка, ярко осветена стая.

— Седнете тук, моля.

— Къде ми е куфарчето? — попитах.

Началникът поиска билета и бордната ми карта. После се поинтересува накъде пътувам и защо летя до Калифорния и обратно само за един ден.

Аха. Може би еднодневното пътуване до Калифорния бе възбудило подозренията на тъпаците. Или фактът, че бях резервирал билета предишната вечер. Нещо такова.

— Да не съм в черния списък за пътници? — пошегувах се.

Никакъв отговор.

— Сам ли опаковахте багажа си? — попита ме той.

— Не, камериерът ми го направи. Да, разбира се, че го опаковах сам.

— Куфарът ви непрестанно с вас ли беше?

— Куфарът ми? Какво искате да кажете? Тук на летището ли? По кое време?

— По което и да е време.

— Държа куфара в кабинета си, тъй като пътувам често. Понякога го отнасям със себе си вкъщи. Какъв е проблемът? Имаше ли нещо в него?

Отново никакъв отговор. Погледнах си часовника.

— Ще си изпусна полета — казах. — Къде ми е мобифонът?

— Не бих се тревожил за полета — отвърна той. — Със сигурност няма да сте на него.

Зачудих се колко ли често му се случваше да тормози пътниците и да ги плаши. Все по-рядко, реших накрая. Все пак от 11 септември бе изминало доста време.

— Слушайте, имам изключително важна делова среща. С председателя на борда на корпорацията ни. „Ентроникс“.

Отново си погледнах часовника и си припомних думите на Франи, че само този полет може да ме отведе навреме до Калифорния за срещата с Накамура-сан.

— Имам нужда от мобифона си — казах.

— Не е възможно, господине. В момента проверяват съдържанието на куфара ви и взимат проби.

— Проби?

— Да, господине.

— Какви проби?

Пак останах без отговор.

— Ще ме качите ли поне на следващия полет? — попитах.

— Нямаме нищо общо с авиолиниите, господине. Нямам представа какви са следващите полети, нито дали има места в тях.

— Поне тогава ми позволете да използвам телефон, за да си уредя полет.

— Не мисля, че ще можете да хванете следващия полет, господине.

— Какво означава това? — ядосах се.

— Не сме приключили с вас.

— Не сте приключили с мен? Какво става тук? Да не се намираме в Източен Берлин?

— Господине, ако не снишите тона си, ще ви арестувам.

— Дори да ме арестувате, трябва да ми позволите едно обаждане.

— Ако искате да ви арестуваме, с удоволствие ще го уредя.

Той се изправи и излезе навън, като затвори вратата след себе си. Чух изщракването на ключалката. Пред стаята стоеше тип от Националната гвардия, с войнишка подстрижка и камуфлажни дрехи. Какво, по дяволите, ставаше?

Минаха около двадесетина минути. Определено бях изпуснал полета. Зачудих се дали някоя от другите авиолинии имаше полет, който щеше да ме отведе в Калифорния преди единадесет часа. Може би пък щях да успея да шофирам бързо от летището и да стигна до Санта Клара навреме. Или поне с малко закъснение.

Непрестанно си гледах часовника. След още около двадесет минути двама бостънски полицаи — мъж и жена — влязоха в стаята, показаха ми значките си и помолиха да видят билета и бордната ми карта.

— Какъв е проблемът, офицери? — попитах.

На външен вид изглеждах спокоен и дружелюбен. Но ми се искаше да ги одера живи.

— За къде пътувате, господин Стедман? — попита мъжът.

— Санта Клара. Тъкмо обясних всичко на типа от охраната.

— Еднодневно пътуване до Калифорния? — зачуди се жената.

— Жена ми е бременна — отговорих. — Исках да се прибера бързо у дома, за да не седи сама. Принудена е да лежи почти през цялото време. Бременността й е рискова.

Искаше ми се да ги попитам дали най-после са загрели. Началник в голяма корпорация, семеен човек, бременна съпруга. Не точно типичният терорист от „Ал Кайда“.

— Господин Стедман — каза жената, — в куфара ви открихме следи от пластичен експлозив C4.

— Какво? Очевидно има някаква грешка. Машината ви не е наред.

— Не, господине — възрази ченгето. — Взехме проби, които потвърдиха наличието на експлозив. Следи от него имаше и по папката ви.

— Никога в живота си не съм докосвал C4 — отвърнах вбесено. — Няма да е зле да проверите машините си.

— Не са наши — отбеляза жената.

— Добре. Е, аз съм старши вицепрезидент в голяма корпорация. Летя до Санта Клара за среща с председателя на борда. Или поне такова беше намерението ми. Можете да проверите историята ми. Просто телефонно обаждане и веднага ще се уверите. Защо не го направим веднага?

Ченгетата останаха неподвижни с каменни лица.

— Всички знаем, че има някаква грешка. Чел съм как машини за три милиона долара могат да предизвикат фалшива тревога заради частици от препарати за химическо чистене, крем за ръце или тор.

— Носите ли тор със себе си?

— Презентацията ми брои ли се за тор? — пошегувах се.

Жената се вторачи мрачно в мен.

— Е, все пак разбирате какво искам да кажа. Машините правят грешки. Не може ли просто да действаме разумно? Имате името, адреса ми и телефона ми. Ако се нуждаете да се свържете с мен, знаете къде живея. Притежавам къща в Кеймбридж. С бременна жена и ипотека.

— Благодаря ви, господине — каза ченгето с вид на човек, приключващ разпита.

И двамата се надигнаха и излязоха от стаята. Останах сам около половин час. Най-после началникът на охраната се появи и ми съобщи, че съм свободен да си ходя.

Беше малко след осем сутринта. Втурнах се към гишетата за билети. Открих представителка на „Ю Ес Еър“ и я попитах кога е следващият полет за Сан Франциско. Или Сан Хосе. Или Оукланд.

Жената ми обясни, че в девет и десет има полет, който пристига в дванадесет и двадесет и три. Ще стигна до Санта Клара в един. Но пък тогава изключително точният и вбесен Накамура-сан щеше да седи в самолета за Токио.

Обадих се на Дик Харди. В Калифорния беше малко след пет сутринта. Знаех, че няма да се зарадва задето го безпокоя у дома.

— Стедман — каза той с дрезгав глас.

— Ужасно съжалявам, че ви будя, господине — извиних се. — Но изпуснах самолета за Сан Франциско. Задържаха ме за разпит. Някаква страхотна грешка.

— Качвай се на следващия, за бога!

— Следващият ще ме доведе в Санта Клара към един.

— Това е прекалено късно. Накамура-сан отдавна ще е изчезнал. Трябва да хванеш по-ранен полет. Шефът ще се появи тук точно в единадесет.

— Знам, но няма други полети.

Харди се събуди напълно.

— И ще вържеш тенекия на Хидео Накамура?

— Не знам какво друго да направя. Освен ако можете да насрочите нова среща…

— Да насроча нова среща с Накамура-сан? След начина, по който му извих ръцете, за да дойде тук за един шибан час?

— Господине, ужасно съжалявам. Но тези абсурдни антитерористични мерки…

— Дяволите да те вземат, Стедман! — изрева Харди и затвори.

Върнах се на паркинга замаяно. Току-що бях вързал тенекия на прекия, си шеф и председателя на борда. Пълен кошмар.

Сетих се за началника на охраната.

„Сам ли опаковахте багажа? Куфарът ви непрестанно ли беше пред очите ви?“

Франи ми бе съобщила, че Кърт се отбил в кабинета ми и сложил нещо на бюрото.

Да, Кърт знаеше, че ще летя за Санта Клара и бе влизал в кабинета ми, за да ми подготви бомбата с конфетите. А куфарът ми стоеше в гардероба в кабинета.

Беше ми устроил капан.

По начина, по който бе направил номер на Тревър Алард и Брет Глийсън. А те вече бяха мъртви.

Сега Кърт се бе обърнал срещу мен.

50.

Срещите ми за деня бяха отменени, затова се прибрах у дома, зашеметен от бяс. Кейт се изненада, когато ме видя. Изглеждаше тъжна, депресирана и някак отчуждена от мен. Каза ми, че сестра й завела Итън в музея, за да види мумиите, а аз й разказах как охраната на летището ме бе задържала почти два часа заради фалшивото подозрение, че нося бомба със себе си.

Кейт едва ме слушаше, а обикновено подобни случки я заинтригуваха. Очаквах, че ще ме изслуша с блеснали от ярост очи и с негодувание ще каже нещо от рода на: „Шегуваш се. Ама че гадни копелета!“

Тя обаче само изцъка съчувствено. Мислеше за друго. Очите й бяха зачервени и изглеждаше съсипана. Докато й разказвах как побесня Дик Харди, тя ме прекъсна.

— Сигурно си ужасно нещастен с мен.

— Сега пък какво има? — учудих се. — Какво може да те накара да кажеш подобно нещо?

Тя смръщи вежди и очите й се напълниха със сълзи.

— Седя тук по цял ден като… като инвалид. Знам, че ти липсва секс.

— Кейт, откъде пък ти хрумнаха тези идеи? Бременна си. Рискова бременност. И двамата го разбираме. Заедно сме в това.

Тя заплака още по-силно. Едва успяваше да проговори.

— Вече си старши вицепрезидент. Голяма клечка. Сигурно безброй жени ти се нахвърлят.

Наведох се към нея и я погалих по косата. Бременността, смахнатите хормони и вечното лежане явно я подлудяваха.

— Дори не сънувам еротични сънища — пошегувах се. — Не се тревожи за такива глупости.

Но тя се протегна към нощното шкафче, взе нещо и ми го подаде.

— Защо, Джейсън? Как можа?

Погледнах предмета. Презерватив.

— Не е мой — казах бързо.

Тя поклати глава бавно.

— Беше в джоба на сакото ти.

— Невъзможно.

— Тази сутрин, когато си опаковаше багажа, остави сакото си на леглото. Когато станах, напипах нещо в джоба ти — задиша тежко тя. — И аз… о, Господи! Не мога да повярвам!

— Бебчо, не е мой.

Кейт се вторачи в мен. Лицето й беше покрито с червени петна.

— Моля те, не ме лъжи. Не ми казвай, че носиш чужд презерватив със себе си.

— Не съм го слагал в джоба си, Кейт. Повярвай ми, не е мой.

Тя сведе глава и отблъсна ръцете ми.

— Как можа да го направиш? Как можа да го направиш?

Вбесен, измъкнах миникомпютъра от джоба си и й го подхвърлих.

— Давай — изкрещях. — Това е личният ми бележник. Прегледай го. Може и да успееш да разбереш откъде, по дяволите, ще намеря време за друга жена. Хайде, давай!

Кейт се вторачи в мен объркано.

— Хайде да видим — продължих. — А, да. Например едно бързо чукане между срещата в девет без петнайсет и събранието в девет? Кратко хоризонтално мамбо между преговорите в десет и разговора ми с Детуайлър в десет и петнайсет?

— Джейсън.

— Или минута и половина див секс между конферентното обаждане в единадесет и половина и събранието в дванадесет? Кейт, осъзнаваш ли колко смахната е идеята ти? Дори да исках да направя нещо подобно, а аз определено нямам желание, нямам дори една свободна секунда! И съм бесен, че изобщо можеш да ме обвиниш в такава гадост. Не мога да повярвам.

— Той ми каза. Сподели, че се тревожи за нас.

— Кой?

— Кърт. Първо твърдеше, че не трябвало да говори за това, защото не било негова работа. Но после призна, че се притеснява, да не би да имаш извънбрачна връзка.

Думите й бяха приглушени и едва успявах да я чуя.

— Кърт — повторих. — Кърт ти го каза. И кога?

— Не знам. Преди около две седмици.

— Не разбираш ли какво прави той? Действията му съвпадат идеално с всичко друго.

Кейт ме погледна отвратено.

— Не става дума за Кърт, каквито и недостатъци да има — прекъсна ме тя. — Имаме си по-сериозни проблеми от Кърт.

— Не, Кейт, не знаеш нищо за него. Не знаеш какво направи.

— Ти ми каза.

— Не — възразих. — Има и друго.

Разказах й абсолютно всичко.

Недоверието й бързо се стопи. Или по-точно казано, се замени с ужасена изненада.

— Всичко ли ми казваш?

— Да.

— Джейсън, трябва да съобщиш в полицията. Без анонимни обаждания. Открито. Нямаш какво да криеш. Разкажи им всичко, което знаеш. Всичко, което сподели с мен.

— Кърт ще разбере.

— Хайде, Джейсън, трябва да го направиш.

— Кърт познава хора на безброй места. В щатската полиция и къде ли не още. Ще научи. Подслушва навсякъде.

Замълчах за момент, после добавих:

— И ме заплаши, че ще ти направи нещо.

— Не би могъл. Харесва ме.

— Ние с него също бяхме приятели, забрави ли? Но той е абсолютно безмилостен. Ще направи какво ли не, за да се защити.

— Точно затова трябва да го спреш. Можеш да го направиш. Знам, че можеш. Защото трябва.

И двамата замълчахме за миг. Кейт ме погледна.

— Чуваш ли странен звук? — попита тя.

Усмихнах се.

— Не.

— Звучи като маракас. Не в този миг, но определено чух нещо.

— Не чувам нищо. Може би е вентилаторът в банята.

— Вентилаторът в банята не работи. Сигурно откачам, но искам да се обадиш в полицията. Кърт трябва да бъде арестуван.

Изпържих няколко яйца, направих препечени филийки и занесох таблата горе при Кейт. После влязох в кабинета си, звъннах на Франи и съобщих новините.

— Детективът отново се обади — каза ми тя. — Сержант Кениън. Помоли да му дам номера на мобифона ти, но аз отказах. Няма да е лошо да му звъннеш.

— Ще го направя.

Докато говорех, траках по клавишите на компютъра. Влязох отново в сайта на специалните части, но не ме очакваше никакъв отговор.

— Скоро ще дойда в службата — казах на Франи и затворих.

Влязох в адреса си в АОЛ, който рядко използвах. Очакваха ме шест имейла, пет от които бяха реклами.

Шестият беше от Сколаро. Човекът, който бе отговорил на Тревър и знаеше нещо за Кърт.

Отворих писмото бързо.

Отговорих веднага.

Тъкмо се канех да изпратя писмото, когато видях, че имам нов имейл. Отново от Сколаро.

Написах следващото си писмо:

Изчаках една минута. Имейлите са странна работа — понякога пристигат в миг, друг път се налага да чакаш цял час.

Или пък просто Сколаро не искаше да ми отговори.

Докато чаках, затърсих из „Гугъл“ досиетата на военния съд. Накрая страницата се отвори, но видях, че за да вляза в нея, трябва да вкарам идентификационен номер на военен или ветеран.

Не можех да прочета нищо.

Поседях замислено няколко минути. Познавах ли човек, който бе служил в армията?

Вдигнах телефона и се обадих на Кал Тейлър.

— Кал — казах делово. — Обажда се Джейсън Стедман.

Дълго мълчание. Дочух шум от телевизор.

— Да — отвърна най-после Кал.

— Имам нужда от помощта ти.

— Шегуваш се.

Вкарах идентификационния номер на Кал и страницата се отвори.

Зачетох внимателно. Не разбирах за какво ми говореше Сколаро. Не намерих съдебни досиета. Накрая, в горния ляв ъгъл видях иконка с надпис „Публикувани военни документи“. Трябваше да издиря името по азбучен ред. Най-после стигнах до Семко. Заглавието гласеше: „Съединените щати срещу Кърт Семко“.

Сърцето ми запрепуска лудо.

В този миг получих отговора на Сколаро. Отворих имейла му и прочетох:

Чух гласа на Кейт откъм спалнята:

— Джейсън, отново чух звук от маракас.

— Добре — извиках. — Ще дойда след минута.

Отворих документа в сайта.

Прегледах документа набързо. Кърт бе обвинен в убийството на войник, сержант Джеймс Ф. Донадио. Донадио бе описан като „бивш близък приятел на обвиняемия“. Според показанията на някои от членовете на екипа му, „протеже“. До момента, когато Донадио докладвал на капитана им, че Кърт краде военни трофеи и събира „нелегални оръжия“, което било в нарушение на правилата.

Тогава Кърт се обърнал срещу бившето си протеже. Донадио открил гилза, заклещена в цевта на карабината му. Оръжието щяло да избухне в лицето му, ако не я бил забелязал. После към леглото му била закачена граната, която експлодирала през нощта, но не причинила щети, тъй като била сигнална.

Друг път шефът на парашутистите забелязал, че някой е повредил парашута на Донадио.

Кърт бил заподозрян във всички тези действия, но нямало доказателства. Една сутрин Донадио отворил вратата на джипа си и избухнала истинска граната.

Донадио загинал. В екипировката на Кърт всички муниции били в наличност, но открили, че от шкафа на екипа липсва една граната.

Единадесет от дванадесетте членове на екипа свидетелствали срещу Кърт. Но отново нямало достатъчно доказателства. Адвокатът на защитата пледирал, че Кърт Семко е смел войник, награден с доста медали и дори с три „Пурпурни сърца“.

Кърт не бил обвинен в предумишлено убийство, но го признали за виновен за даване на фалшиви показания. Уволнили го позорно, но се отървал от затвора.

Значи историята, която ми бе разказал — как се нахвърлил върху командира си заради самоубийствената мисия, при която Донадио загинал, бе долна лъжа. А истината бе съвсем проста. Кърт бе убил протежето си, защото се обърнало срещу него.

Думите пред очите ми се размазаха. Зави ми се свят.

— Джейсън — извика Кейт.

Бях зашеметен, но не изненадан. Всичко ми се виждаше напълно логично.

И точно от това се нуждаех. Щатската полиция щеше да види с кого си има работа. Нямаше да се усъмнят, че Кърт е способен да повреди колата на Тревър и да убие него и Глийсън. Изобщо нямаше да се усъмнят.

Разпечатах пет копия, после отидох в спалнята да видя какво иска Кейт. Тъкмо когато се приближих до вратата, тя запищя.

51.

Втурнах се в спалнята.

Кейт се бе свила ужасена на леглото и размахваше ръце към банята.

Завъртях се и я видях.

Плъзгаше се бавно по пода на път от банята към спалнята. Сигурно бе дълга поне метър и осемдесет и дебела колкото ръката ми. Люспите й бяха груби и лъскави, оцветени в черно, бежово, кафяво и бяло. Съскаше и тракаше.

Никога не бях виждал гърмяща змия, освен на филм, но веднага я разпознах.

Кейт изпищя отново.

— Гърмяща змия — казах.

— Господи, Джейсън, трябва да я убиеш. Вземи лопата или нещо такова.

— Те хапят точно когато се опиташ да ги убиеш.

— Разкарай я оттук! Господи!

— Не искам да се приближавам до нея.

Намирах се на около шест метра от змията и стоях като вкаменен.

— Когато тези гадини нападат, могат да се движат с около двеста километра в час.

— Джейсън, убий я!

— Кейт, тихо. Не викай.

Змията беше спряла да се плъзга по пода и сега се навиваше на кълбо.

Кейт се зави презглава.

— Разкарай я оттук! — изпищя приглушено изпод завивките.

— Кейт, млъкни!

Змията надигна предната част на тялото си и завъртя бавно глава. Езикът й се показа, а опашката затрака. Звукът бе като от стар вентилатор, все по-бързо и по-бързо.

— Не издавай никакъв звук — казах. — Змията е уплашена, а те точно тогава нападат.

— Тя е уплашена? Тя е уплашена?

— Тихо! Сега искам да станеш от леглото.

— Не!

— Хайде, стани от леглото. Бавно и кротко. Иди в кабинета ми, а аз ще се обадя на някого.

— На кого?

— Е, не на Кърт, разбира се.

От кабинета се обадих на службата за контрол върху животните. Половин час по-късно се появи делови тип. Носеше нещо като дълги пинцети, чифт ръкавици до лакътя и плоска бяла кутия, отворена от двата края, на която пишеше: „Змии“.

— Наоколо не се срещат подобни същества — отбеляза той.

— Това е гърмяща змия, нали? — попитах.

— Да. Диамантен гръб. И е доста голяма. Можеш да видиш такива във Флорида и Северна Каролина. Понякога и в Луизиана. Но не и в Масачузетс.

— Как тогава е стигнала дотук?

— Откъде, по дяволите, да знам? Има хора, които купуват екзотични змии по интернет.

Змията се плъзгаше по мокета в спалнята и се приближаваше към телевизора.

— Търси си място, където да се скрие — обясни ми типът.

Той я погледа около минута, после си сложи дългите ръкавици и се приближи на около три метра от нея. Остави кутията на пода и я побутна към змията с дългите пинцети.

— Змиите обичат закрити пространства — обясни ми той. — Търсят си скривалище. Вътре има препарат за привличане на змии, но се съмнявам, че ще имаме нужда от него. Влезе ли, ще се залепи със специално лепило.

Загледах как гърмящата змия бавно се плъзга към кутията, как спря любопитно пред нея и накрая напъха глава вътре.

— Човече — каза мъжът, — виждал съм такава във Флорида, когато бях дете. Но никога тук. Никога. Гледай сега.

Змията се мушна в кутията.

— Добре, че не си се приближил към нея — продължи служителят. — Ако подобен звяр те ухапе, умираш. Най-опасната змия в Северна Америка. Най-едрата гърмяща змия в целия свят всъщност.

После чух гласа на Кейт:

— Какво ще правите с нея?

Стоеше до вратата на спалнята, увила одеялото около себе си като пелерина.

Бялата кутия се размърда. Разтресе се. Половината тяло на змията все още бе вън от капана. Тя се замята бясно в напразен опит да се освободи, но така само влезе още по-дълбоко.

— Какво ще правим с нея ли? — попита човекът. — Длъжен съм да ви кажа, че ще се отървем от нея по хуманен начин.

— А в действителност? — попита Кейт.

— Зависи какво разбирате под хуманно. Важното е, че я хванахме — ухили се той, като се приближи към кутията и я вдигна. — Леле, човек просто не може да види такива змии наоколо. Всъщност, дори не си спомням кога за последен път съм виждал отровна змия в града. Чудя се как, по дяволите, е стигнала дотук.

— Да — саркастично каза Кейт. — Човек не може да не се чуди.

Тя се върна обратно в леглото, но едва след като проверих спалнята и банята и дори вдигнах капака на клозета.

После се зачете в съдебните досиета, които бях разпечатал.

— Това достатъчно ли е, за да арестуват Кърт?

— Съмнявам се, но ще помогне. Очевидно е достатъчно, за да го уволним, но това е само първата стъпка. При това половинчата. А и какво да правя дотогава? Докато успея да убедя полицията да го арестува?

Кейт кимна.

— Кърт е страшно чаровен и привлекателен. Обича да изпитва превъзходство над останалите. Нарциси като него имат нужда от обожание. Желаят го отчаяно. Също като наркомани. Той се нуждае от възхищението ти.

— Да, също както получи твоето.

— И двамата бяхме подлъгани.

— Е, това вече приключи и той го знае. Вече играем с открити карти.

— Обърни нещата. Върни се към възхищението. Добър си като продавач. Убеди го в стоката си. Накарай го да мисли, че все още си готов да го обожаваш.

— Защо?

— За да го неутрализираш. Докато уредиш ченгетата да го арестуват.

— Звучи адски лесно — усмихнах се, — но определено няма да е.

— Имаш ли избор? — попита тя.

Отправих се към помещенията на корпоративната охрана да потърся Сканлън.

Бях бесен и бързах, затова не си извадих пропуска, а използвах биометричната машина.

Спомних си заплахата на Кърт: „Каквото и да правиш, наблюдавам те. Навсякъде, където отидеш. На когото и да се обадиш. Като в песента на «Полис», нали?“

Машината изсвири и ме пусна вътре. Внезапно ми просветна как Кърт винаги знаеше къде из сградата се намирам. Почувствах се като пълен тъпак. Пропускът ми и биометричните машини го уведомяваха веднага за присъствието ми.

Вратата, на която пишеше „Директор на охраната“, бе затворена. Завъртях бравата, но бях спрян от секретарката на Сканлън, която седеше на бюро точно срещу вратата.

— Говори по телефона — съобщи ми тя.

— Добре — кимнах.

Завъртях дръжката и влязох в кабинета на Сканлън. Директорът стоеше пред ярко осветения от слънцето прозорец и говореше по телефона. Видях само неясен силует.

— Здрасти — поздравих.

В едната си ръка държах разпечатка от съдебното досие на Кърт.

Той се завъртя бавно към мен.

— Директорът ли търсиш? — попита ме Кърт, като остави слушалката на мястото й.

Вторачих се стреснато в него.

— Сканлън реши да се пенсионира по-рано — съобщи ми той. — Аз съм новият директор на корпоративната охрана. Мога ли да ти помогна?

Когато се добрах до кабинета си, видях някакъв мъж да седи в малката ми чакалня. Беше чернокож, вероятно около петдесетгодишен, с малки уши и огромна глава. Носеше бежов панталон, син блейзър, синя риза и тъмносиня вратовръзка.

— Джейсън — завъртя се Франи към мен.

— Господин Стедман — каза мъжът, като се надигна бързо.

Забелязах белезници на колана му, както и пистолет.

— Сержант Рей Кениън, щатска полиция в Масачузетс. Не е лесно да ви открие човек.

52.

Кениън искаше да поговорим в кабинета ми, но вместо това го въведох в една от конферентните зали.

— Разследвам катастрофата с двамата ви служители — Тревър Алард и Брет Глийсън — съобщи ми ченгето.

Кимнах.

— Ужасна трагедия. И двамата ми бяха приятели. Бих искал да ви помогна с каквото мога.

Той се усмихна. Кожата му беше адски тъмна, а зъбите — невероятно бели. Погледнат отблизо, изглеждаше по-млад — може би на около четиридесет и пет. Главата му беше гола като билярдна топка и толкова лъскава, като че ли бе полирана. Говореше бавно, сякаш не бе особено умен, но виждах, че очите му не изпускаха нищо.

— Добре ли познавахте господин Алард и господин Глийсън? — попита ме той.

— Доста добре. Работеха за мен. Не мога да кажа, че бяхме близки приятели, но ги виждах всеки ден.

— Добре ли се разбирахте?

— Да.

— И между вас нямаше враждебност?

— Враждебност?

Зачудих се с кого ли беше говорил и дали знаеше, че наистина не бях харесвал двамата покойници. Дали бях изпращал враждебни имейли на Тревър или Брет? Не, обикновено не постъпвам по този начин. Ако искам да се скарам с някого, го правя лице в лице.

— Сержант Кениън, не разбирам защо ми задавате всички тези въпроси. Смятах, че Тревър и Брет са загинали при автомобилна катастрофа.

— Така е. Но искаме да научим какво точно е станало.

— Смятате, че не е било проста катастрофа?

Той ме загледа внимателно.

— А вие какво мислите?

Вторачих се в него, сякаш не го разбирах напълно.

Знаех, че каквото кажа сега би могло да промени всичко.

Ако заявя, че не изпитвам подозрения относно катастрофата… ами ако той бе научил някак си, че аз съм се обадил анонимно? Ако е така, щеше да знае, че го лъжа.

Но пък как някой можеше да докаже, че точно аз съм използвал обществения телефон в кафенето, а не някой друг от колегите?

Искаше ми се полицията да разследва катастрофата, но пък да обвиня Кърт публично… Тогава нямаше как да върна нещата назад и Кърт веднага щеше да научи за станалото.

— Чудех се — изрекох накрая. — Как точно е станало? Дали нещо е било направено на колата на Тревър?

— Отделът по превозните средства отговаря за това, а не аз. Те са експертите по машините. Аз само провеждам следствието. Помагам им.

— Сигурно са открили нещо, щом сте тук — отбелязах.

— Е, ами… — уклончиво отвърна той. — Разберете, че работим по отделно. Те проверяват спирачки и разни такива неща, а аз оглеждам хората.

— Значи сте говорили с приятелите и познатите на Тревър и Брет.

— И колегите. Което ме връща към въпроса ми. А вие не отговорихте на него. Имаше ли лоши чувства между вас и тях?

Поклатих глава.

— Не си спомням такова нещо.

Той се подсмихна леко.

— Имаше или нямаше?

— Нямаше — отговорих твърдо.

Кениън закима и въздъхна тежко.

— Господин Стедман, нямам причина да се съмнявам в думите ви. Просто се опитвам да сглобя мозайката. Но казаното от вас не съвпада напълно с това.

Той извади от джоба си смачкан лист, разгъна го и го постави на масата пред мен. Беше копие на имейл. От мен до Тревър. Датирано от преди около седмица.

— Това не е от мен — казах. — Дори думите не звучат като моите.

— Не е ли?

— Никога не бих отправил подобна заплаха. Това е абсурдно. И със сигурност не бих я написал в имейл.

— Не искате доказателства, така ли?

Затворих очи раздразнено.

— Не съм го писал. Слушайте, аз…

— Господин Стедман, били ли сте някога в колата на Тревър Алард?

Поклатих глава отрицателно.

— Той имаше ли определено място за паркиране тук?

— Не лично.

— Никога не сте докосвали колата му? Имам предвид, дори не сте поставяли ръка върху нея?

— Да поставям ръка върху нея? Теоретично е възможно, но не си спомням подобно нещо. Колата е порше и той е лудо влюбен в него. Имам предвид, беше влюбен.

— А в дома му? Ходили ли сте някога там?

— Не, никога не ме е канил. Не бяхме близки приятели.

— Но казахте, че сте го познавали доста добре.

— Да. Но също така отбелязах, че не бяхме близки приятели.

— Знаете ли къде живее?

— Знам, че живее… живееше в Уелсли. Но никога не съм бил в дома му.

— Разбирам. А в гаража на къщата му? Някога влизали ли сте там?

— Не. Вече ви казах — никога не съм бил в дома му.

Кениън кимна. Изглеждаше дълбоко замислен.

— Чудя се тогава как отпечатъците ви бяха открити в гаража му.

— Моите отпечатъци? Това е невъзможно.

— Отпечатък от десния ви показалец. Нямаме съмнения за това.

— Хайде, стига — казах. — Дори не разполагате с мои отпечатъци, с които да ги сравните.

Той ме погледна озадачено.

— Не сте ли дали отпечатък от показалеца си на вашия отдел по охраната? За новата биометрична машина?

— О, да, бях забравил за това. Всички го направихме. Показалец или палец. Но никога не съм бил в дома или гаража на Тревър Алард.

Очите му ме загледаха сериозно. Бяха големи и леко зачервени.

— Вижте, господин Стедман, проблемът с отпечатъците е, че те не лъжат — каза той кротко.

— Това не ви ли изглежда прекалено удобно?

— Какво е прекалено удобно, господин Стедман?

— Единственият мой отпечатък, който сте намерили, е от десния ми показалец, нали? А това е единственият отпечатък, с който разполага нашата охрана.

— Е, и?

— Да не искате да ми кажете, че няма начин отпечатък да се копира и прехвърли някъде? Вярвате ли в съвпадения?

— Съвпадения?

— С какво разполагате? Отпечатък от единствен пръст, случайно същия, който съм дал на охраната ни? Имейл, който не съм писал…

— Във всеки имейл има определени пътеки и директории, господин Стедман…

— Които могат да се фалшифицират — прекъснах го.

— Не е толкова лесно.

— Лесно е, ако работиш в корпоративната охрана.

Това го накара да замълчи за момент.

— Нали разбирате — продължих, — имаме служител, който и преди е правил подобни неща.

— В корпоративната охрана?

Преглътнах тежко и кимнах. Наведох се напред и приковах очи в него.

— Искам да ви покажа един документ — казах. — Така ще разберете с кого си имате работа.

Подадох му разпечатката от съдебното досие. Той я прочете и си записа нещо в бележника. Когато приключи, попита:

— Господи, и компанията ви е назначила този тип?

Кимнах.

— Не правите ли проверки, когато назначавате?

— Вината е моя — признах.

— Не сте го назначили вие, нали? Шефът на охраната е назначил този откачалник.

— Да, защото аз гарантирах за него. По онова време не го познавах добре.

Ченгето поклати глава отвратено. Усетих определена промяна в отношението му към мен. Като че ли вече гледаше на мен по-сериозно.

— Този тип Семко — каза Кениън, — какви причини има да ви топи?

— Дълга история. Сложна. Бяхме приятели. Доведох го в компанията. Имаше военно минало и е много умен.

Лицето на Кениън застина. Наблюдаваше ме внимателно.

— Приятели значи — натърти той.

— Бяхме — потвърдих. — Направи разни неща, за да ми помогне. Някои от тях не са съвсем редни.

— Какво например?

— Не съвсем законни неща. Но слушайте, детектив…

— Сержант Кениън.

— Сержант. Той вече ме заплаши. Каза, че ако говоря с ченгетата, ще убие жена ми.

Кениън повдигна вежди учудено.

— Така ли каза?

— Ако научи, че съм говорил с вас… познавам го. Ще изпълни заплахата си. Ще го направи да изглежда като нещастен случай. Знае хитри начини как да убива хора.

— В момента говорите с мен.

— Трябва да ви се доверя. Мога ли?

— Какво имате предвид?

— Да не споделяте с никого от щатската полиция, че съм говорил с вас.

— Не мога да ви обещая подобно нещо.

— Какво?

— Не съм свещеник, господин Стедман. Не сте на изповед. Аз съм ченге. Ако сте извършили престъпление…

— Не съм извършил престъпление!

— Тогава няма за какво да се тревожите. Не съм и репортер за „Глоуб“. Не възнамерявам да пиша статия за вас. Мисълта ми е, че не искам да ви давам обещания, които не мога да спазя.

— Той познава хора в щатската полиция. Много хора. Има връзки, уведомяват го какво става.

Кениън се усмихна загадъчно и кимна.

— Какво? — попитах. — Изглеждате скептично настроен.

— Не. Всъщност, не съм настроен скептично. Няма да ви лъжа. Иска ми се да твърдя, че не се случват подобни неща, но истината е, че те съществуват. От нас изтича доста информация. Бивши военни като приятеля ви понякога познават доста хора в полицията.

— Страхотно — изсумтях мрачно. — Ако той разбере, че съм говорил с вас, ще направи нещо на жена ми. Работи в корпоративната охрана и знае имената на всички, които влизат в сградата. Вероятно сте се подписали на регистратурата, нали? Написали сте, че сте от щатската полиция, както и името си. И че сте тук, за да се видите с Джейсън Стедман.

— Не е така. Тук съм, за да говоря с много хора.

— Е, поне това е добре.

— Трябва да чуя нещо по-определено от вас. Като например за не съвсем законните неща, които Семко е вършил. Някои от тях бяха ли насочени срещу Алард и Глийсън?

Изпитах известно облекчение.

— Да.

Той обърна нова страница в бележника си. Зададе ми няколко въпроса. Говорих дълго, а той не спираше да си води бележки.

— Вероятно можем да си помогнем един на друг — каза накрая, като ми подаде визитната си картичка и написа и друг номер на гърба й. — Това е директната ми линия и номерът на мобифона ми. Ако звъннете в прокуратурата, понякога партньорът ми Санчес вдига телефона. Можете да му имате доверие.

Поклатих глава.

— Ако ви се обадя, не искам да оставям името си. Какво ще кажете да използвам фалшиво име? — замислих се за момент. — Джош Гибсън.

Той се ухили широко.

— Джош Гибсън? Като играча от негърската лига?

— Един от най-добрите питчъри в света — отговорих.

— Няма да забравя — обеща ми Кениън.

53.

По време на обяда трябваше да направя презентация пред един от дилърите ни, като се опитам да спася почти изгубена от Рик Фестино сделка. Не бях съвсем на себе си — бях прекалено разсеян от сержант Кениън — и вероятно беше по-разумно да не отивам.

Точно след обяда, вместо да се върна в кабинета, подкарах към „Старбъкс“, на няколко километра от сградата на „Ентроникс“. Поръчах си огромно капучино, намерих си удобен стол в един ъгъл и включих лаптопа. Купих си едномесечен интернет достъп и след няколко минути си бях направил нови имейл адреси.

Не се съмнявах, че Кърт можеше да види всичко, което правех в интернет, докато се намирах в службата. Но дори за него нямаше да е лесно да открие този интернет адрес. Бездруго не се нуждаех от повече от няколко дни, като се имаше предвид скоростта, с която се развиваха събитията.

„Човече, нямаш представа каква смотана пешка си. Попитай екипа по интеграцията от «Макинзи» дали бяха тук, за да спасят офиса ни, или за да продадат сградата. Впечатляващо е какво можеш да откриеш, когато се поровиш“.

Дали това означаваше, че шефовете от Токио през цялото време са били на мнение да се закрие отделът ни? Дали това решение бе взето вече? И ако бе така, защо Дик Харди ни притискаше да работим здраво и да осигуряваме нов бизнес?

Не загрявах. Къде беше логиката? След няколко седмици „Ентроникс“ трябваше да сключи сделката за придобиването на американския бизнес на „Роял Майстер“. Защо, по дяволите, някой в Токио би се тревожил доколко отделът ни се справя, ако наистина щяха да ни закриват?

Кое парченце от мозайката ми липсваше?

Отговорите вероятно се криеха в поверителните планове на фирмата, които засягаха покупката на „Роял Майстер“. Сигурно повечето бяха на японски и се съхраняваха в недостъпен вътрешен интернет.

Но имаше и други начини.

Например да се използва екипът по интеграцията от консултантската фирма „Макинзи“.

Не познавах никого лично, но знаех някои имена. След известно проучване в сайта им открих името на старшия партньор, отговарящ за „Ентроникс“. После намерих името и имейла на асистентката му.

И тогава Дик Харди й изпрати имейл. Използвайки адрес в „Хъшмейл“.

Е, имейл, който аз бях подготвил. Дик Харди пишеше от яхтата си, нали разбирате? Загубил последния доклад по интеграцията и се нуждаел от ново копие веднага. На личния му адрес, разбира се.

Допих капучиното си и си поръчах черно кафе. Докато чаках отговор от „Макинзи“, влязох отново в страницата на армията и зачетох досието на Кърт от съда. Спомних си, че военната полиция бе изготвила доклад за убийството, както и че следователят бе разпитвал всички от екипа на Кърт.

Всички, освен един бяха споделили със следователя, че според тях Кърт е извършил убийството. Записах си имената на всички от екипа. Единственият защитник на Кърт се казваше Джеремая Уилки.

Спомних си вечерта, когато се запознах с Кърт, как той ме отведе в автосервиза на свой приятел от специалните части. И там беше попитал къде е, собственикът, чието име беше Джеремая.

Реших, че в специалните части надали имаше прекалено много хора на име Джеремая.

Автосервизът на Уилки бе поправил акурата ми. А Кърт ми бе споменал, че там си има малък склад за инструментите си.

Потърсих в интернет данни за автосервиза и научих интересен факт. Сервиз „Уилки“ бе регистриран като собственик на компания за пътна помощ „М. Е. Уолш“. Спомних, си, че това бе компанията, за която работеше Кърт. Каза ми, че била собственост на негов приятел.

После затърсих в „Гугъл“ имената на останалите членове от екип „Алфа 561“. Някои от резултатите ми показаха, че не съм дал достатъчно информация за издирване. Възможно ли бе Джеймс Кели сега да е компютърен инженер в Кеймбридж, Англия? Не мислех така. Акордеонист и композитор? Хирург? Професор по океанография и метеорология? Надали.

Но имаше и достатъчно необичайни имена, за да съм сигурен, че съм открил подходящия човек. Някои от тях дори имаха биографии в интернет. Единият беше пожарникар в малко градче в Кънектикът. Друг работеше за охранителна фирма в Синсинати. Трети преподаваше военна история в колеж в Ню Йорк.

Открих имейлите на последните двама лесно. Отпих от кафето, като се опитвах да накарам мозъка си да работи по-качествено. Предположих, че и двамата не харесват Кърт, след като бяха свидетелствали срещу него. Затова писах и на двамата, използвайки трети имейл адрес и фалшиво име. Казах им, че Кърт Семко се е настанил в съседната къща и прекарва прекалено много време с дъщеря ми, която е гимназистка, затова се тревожа и искам да проверя дали е истина, че е убил един от колегите си в Ирак.

Онзи, който работеше за охранителната фирма, ми отговори веднага.

Благодарих му и го помолих да ми пише какво по-точно бе направил Кърт.

Изчаках, но не получих отговор.

После проверих адреса на Дик Харди. Асистентката от „Макинзи“ ми бе отговорила. Закаченият файл съдържаше доклада за интеграцията. Беше адски дълъг, но в началото имаше кратко резюме.

Изобщо не сравняваха Далас с Фрамингам. Не се опитваха да решат кой отдел ще оцелее.

Ставаше дума за закриването на офиса във Фрамингам и план как да се осъществи.

Всички дивотии, които Горди и Дик Харди ни бяха надрънкали, бяха пълна заблуда. Докладът дори не ги споменаваше.

Оказа се, че всички ние сме били излъгани.

Но защо?

Защо Далас и Фрамингам да се борят един срещу друг? Защо бе необходимо да се размахва камшик?

Едно от допълненията към доклада беше поверително сведение за покупката на „Роял Майстер“ от „Ентроникс“. Всички секретни подробности бяха там. Може би отговорът се криеше в сведението.

Ако човек знаеше как да го разчете.

Аз не знаех, но познавах човек, който можеше да го направи.

След петнадесет минути Фестино влезе в „Старбъкс“, огледа се и ме намери в удобния ъгъл.

— Не ме покани тук на капучино, нали? — заядливо попита той.

— Давай, поръчай си.

— Да, шефе. Хей, благодаря за обяда. Сключихме сделката.

— Чудесно — отвърнах, макар че в момента изобщо не ми пукаше.

Фестино се върна след няколко минути с кафето си и се настани до мен.

— Господи, погледни тази седалка! Можеш ли да си представиш колко мърляви задници са седели на нея? — подозрително се вторачи в стола той. — Е, какво е това?

Разказах му за фалшивото съревнование.

Ченето му увисна и лицето му почервеня.

— Мръсни копелета! Цялата история е била заблуда?

— Така изглежда.

— Значи след около месец ще се наложи да пържа картофи в „Макдоналдс“? Не можаха ли да ми го кажат през юни, когато типовете в „Макдоналдс“ назначаваха? Подай ми лаптопа — каза той и се вторачи в екрана. — Как се сдоби с това?

— С известно ровене.

— И самият екип от таласъми ти го предостави?

— Екипът по интеграцията ли имаш предвид? Да, нещо такова.

— Хей, това е поверително сведение за сделката с „Майстер“.

— Да.

— Би трябвало да е строго секретно. Наистина знаеш как да се сдобиеш с някои неща, а?

— Понякога.

Фестино замълча и се зачете. След малко започна да си мърмори.

— Човече, това е адски сложна сделка — каза накрая. — Мангизите са по-малко от двайсет процента. Това е стандартно. Но има и бонус.

— Не загрявам.

— Ще ти обясня. Ако акциите на „Ентроникс“ паднат на борсата, фирмата ще трябва да плати повече на „Майстер“. Ако обаче акциите се покачат, ще платят много по-малко. Чакай сега… имам една теория… секунда.

Той се зарови из интернета.

— Аха. Ето. Виж това. От деня, когато е било съобщено за сделката с „Майстер“, Дик Харди е дал три интервюта. На японски.

— На японски?

— Имам предвид на японски вестници. Един излиза на английски — „Джапан Таймс“. Другият е „Асаби Шинбун“, а третият — „Нибон Кейзай Шинбун“. Всички интервюта са помпозни и възхваляват бизнеса на „Ентроникс“, който процъфтява.

— Е, и?

— Защо мислиш, че говори само с японски журналисти?

— Съвсем просто. „Ентроникс“ е японска компания. Решил е, че шефовете му ще прочетат интервютата и ще се впечатлят.

— Стига, Джейсън, Шефовете му се знаели данните преди вестниците. Разбери сега, когато придобиваш компания или се сливаш, комисията по етика внимава какво дрънкаш пред пресата. Но не могат да ти попречат да говориш с чужди журналисти в чужда страна. А кой, освен японците чете японски вестници?

— Не схващам.

— Японските офиси на някои от най-големите американски фондове. Научават новина за „Ентроникс“, решават, че ще изпреварят останалите, и започват да купуват. После се включват и борсовите брокери. И съвсем скоро акциите на „Ентроникс“ направо излитат нагоре.

— Значи Дик Харди е помагал на „Ентроникс“ да спести малко пари по сделката с „Майстер“?

— Точно така.

— И мръсникът запалва огън под задниците ни, кара ни да сключваме безброй сделки, за да спасим службите си, а всъщност просто помагаме на „Ентроникс“ да прекара „Майстер“.

— Точно така. Подло, а?

— Но не знаем дали Дик Харди е направил всичко това по нареждане от Токио, или е било негова собствена идея.

— На кого му пука? Той ще си получи златната звезда.

Фестино извади чисто ново шише с антибактериален лосион и изстиска няколко капки в ръката си.

— А ние сме прецакани — добави той.

— Аха.

— Не можеш да направиш нищо по въпроса, нали знаеш. В случай че планираш нещо. Това е много над теб — каза той, като разтърка ръцете си. — Погледни петната по облегалката. Не мисля, че са от кафе.

— Може и да си прав. Може би не мога да направя нищо.

— Както и да е, винаги съм харесвал пържените картофи в „Макдоналдс“. Ще дойдеш ли утре вечер?

— Утре вечер?

— На бейзболния мач, забрави ли? Не си играл от две седмици. А сега аз съм треньор и отговорността лежи върху мен. Бездруго сме с двама играчи по-малко.

— Фестино.

— Съжалявам, но е така.

— Добре, ще бъда там — обещах.

54.

Отбих на паркинга на „Ентроникс“ малко преди пет и половина. Черен мустанг закова до мен със свирене на спирачките и Кърт изскочи от купето.

Реших да остана в колата и да го изчакам да се разкара, но той отвори дясната врата и влезе при мен.

— Как върви битката? — попита Кърт.

— Тежък ден. Нещо адски странно се случи у дома.

Намерихме гърмяща змия в спалнята.

— Стига бе — изсумтя той. — Дори не знаех, че в Масачузетс има гърмящи змии. Живей и се учи. Мислех, че ще ходиш в Калифорния.

— Изпуснах полета — отвърнах.

— Кофти.

— Е, случва се. Поздравления за повишението ти.

Той кимна и се ухили.

— Хубаво е да си цар.

— Впечатлен съм. Дик Харди сигурно има адски високо мнение за теб.

— Дик Харди иска да съм щастлив. Реши, че съм ценен.

— Имаш нещо срещу него, а? — усмихнах се и кимнах, сякаш оценявах хитростта му.

Имах чувството, че седя с продавач, който ми се хвали как е успял да измами клиентите да платят доставката.

— Дори ме покани на яхтата си. Бил ли си някога на яхтата му?

— Покани ме — отговорих. — Но не успях да отида.

— Двадесет и пет метрова „Лазара“. Купил я за два милиона и триста хиляди — адски изгодно. Но дори тази цена изглежда прекалено висока за заплатата му. Затова се порових малко. Оказа се, че Харди тайничко търгува с акции. Създал си личен тръст на име „Самурай“. Така се казва и яхтата му. И тръстът започнал да купува и продава опции от акциите на „Ентроникс“ на австралийската борса. Всеки път, когато излезе прес изявление от „Ентроникс“, тръстът прибира солидна сума. Печели цяло състояние. Разбира се, ако има лоши новини, прави пари на къси позиции. Доста хитро и почти невъзможно да те хванат. И всичко това, за да плати за яхтата си. Човече, той вече може да си купи десет яхти.

Най-после разбрах. Дик Харди може и да се е опитвал да спести на „Ентроникс“ известна сума при сделката с „Роял Майстер“, но това не бе единственият му мотив. В същото време здравичко пълнеше собствения си джоб.

— Умен тип — отбелязах.

— Достатъчно умен, за да върши банковия си бизнес, използвайки кодирана сметка в „Хъшмейл“. Но не чак толкова, за да осъзнае, че каквото и да върши на компютъра на компанията, мога да се добера до харддиска му.

— Уха! Жестоко.

— Всеки си има тайни. Ти също. А пък аз случайно ги знам. Та ти и Братството ти си съдирате задници от работа, за да спасите отдела, а всъщност само плащате за яхтата му. Или за новата му къща в Хайланд парк в Далас.

— Далас?

— Помисли върху това, приятел. Чудиш се защо се мести в Далас ли?

— Прав си. Бях пешка.

Той сви рамене.

Отпуснах се изморено и поклатих тъжно глава.

— Ти просто се опитваше да ми помогнеш. А аз те разочаровах. Проявих се като пълен идиот. А в това време Горди и Харди ме действаха като пешка. Ти си единственият ми съюзник.

Кърт се завъртя и се вторачи в мен с непроницаемо лице.

Странна работа, когато се запознахме, Кърт приличаше на одъртяващо хипи. Пършивата брадичка, лентата, селската прическа, вехтите тениски. Сега беше добре облечен и изглеждаше преуспяващ, издокаран в скъп костюм и обувки.

— Наистина го мисля — казах. — Не ми пука какво си направил на Тревър и Брет. Признавам, че се шашнах. Обадих се на ченгетата — няма да те лъжа. Беше адски тъпо от моя страна.

Звучах толкова искрено, че едва ли не сам си повярвах.

— Мога да ти кажа, че съжалявам, но това няма да е достатъчно — продължих. — Беше ми добър приятел през цялото време, а аз просто не го разбирах.

Кърт седеше неподвижно и гледаше през прозореца.

Замълчах. Старият майстор по продажбите Марк Симкинс, чиито дискове слушах на времето, винаги говореше за стратегически паузи. Според него най-важното умение при сключването на сделки е да замълчиш, когато се наложи.

Затова не казах и дума повече, а зачаках Кърт да осмисли чутото.

Господи, надявах се, че теорията на Кейт е вярна и Кърт си умира за обожание.

Той ме погледна за миг, после отново се загледа навън.

Стиснах устни и се вторачих във волана.

— Говори с онова ченге — каза Кърт с мек глас. — Кениън. Не те ли предупредих да си държиш устата затворена?

— Да, предупреди ме. И е вярно, че го направих. Но този тип се появи в кабинета ми. Каза, че разпитал всички, работили с Тревър и Брет. Затова му надрънках някои дивотии. Попита ме и за теб, но му обясних, че доколкото знам, си имал добри отношения с покойните. Казах му, че си играл бейзбол с тях и наистина са те харесвали.

Кърт кимна.

— Добре.

Вършеше работа! Слава Богу! Заля ме вълна от облекчение.

— Много добре. Адски хитро. Виждам защо те бива в сделките — завъртя се той към мен с блеснали очи.

— Защото си шибан лъжец! — изрева Кърт. — Знам всяка шибана дума, която каза на ченгето. „Кърт знае хитри начини как да убива хора“. Това бяха точните ти думи.

Не! Дали Кениън беше говорил с човек в полицията, който познаваше Кърт!

— „Трябва да ви се доверя — продължи Кърт. — Мога ли?“ Не, задник, не можеш да се довериш на никого. Мислиш, че можеш да говориш в сградата, без аз да знам ли?

Разбира се. С всички ресурси на корпоративната охрана, които бяха на негово разположение, Кърт бе започнал да подслушва и конферентните зали.

— Слушай сега. Няма да повтарям повече. Ако още веднъж се опиташ да ми скроиш номер зад гърба ми и говориш с някого в полицията или службата, веднага ще разбера. Не можеш да направиш абсолютно нищо, без да науча за него. Нищо. И ако пристъпиш границата, дори само с милиметър…

— Да?

Сърцето ми биеше оглушително.

— Приятелски съвет. Мислиш, че ти и жена ти живеете в безопасен квартал. Но и там непрестанно стават престъпления. Нападат домове. Лоши хора крадат. Понякога дори убиват невинни. Имаш съпруга и неродено дете, Джейсън. Трябва да си адски внимателен.

55.

Апартаментът на Греъм Рънкел все още миришеше на марихуана, а вехтият му фолксваген костенурка от 1971 година все така си стоеше в задния двор. Очевидно продължаваше да работи по него.

— Как е костенурчето? — попитах.

— Слагам му турбодвигател. Ще го направя истински звяр. Чакай малко.

Той влезе в къщата и се върна с плик с трева.

— Последните остатъци от „Бялата вдовица“ — съобщи ми Греъм. — Добре дошъл обратно.

— Не искам, благодаря. Казах ти, че вече не пуша трева — отвърнах и му подадох опакован пакет.

— Какво е това?

— Подарък. Извинение задето се държах като пълен кретен.

Греъм съдра опаковката.

— Сериите на „Затворникът“ на дивиди? Страхотно, Стедман!

Вторачи се с любов в снимката на Патрик Макгухън на обложката. На времето в Уорчестър Греъм идваше у дома, когато родителите ми бяха на работа, и двамата се друсахме и гледахме повторенията на старото английско шоу.

— Какъв е случаят? — попита той. — Да нямам рожден ден? Забравих.

— Не — отвърнах. — Тук съм, за да те помоля за помощ, а се чувствам като долно леке задето не ти се обадих с месеци. Реших, че подаръкът може да те зарадва и да ми простиш.

— Е, определено помага — ухили се Греъм. — Но това, от което наистина се нуждаеш, е удоволствието и спокойствието на „Вялата вдовица“. Личи си, че си адски напрегнат.

Кестенявата коса на Греъм беше дълга до раменете и изглеждаше мръсна. Носеше вехта червена тениска с жълтите арки на „Макдоналдс“ на предницата. Отдолу пишеше: „Марихуана. Над два милиона надрусани.“

— Ако искаш нечия кола да излети от пътя, какво би направил? — попитах.

Греъм ме изгледа озадачено.

— Да излети от пътя?

— Да катастрофира.

— Можеш да срежеш спирачките. Това да не е тест?

— Ако срежеш маркучите на спирачките, няма ли шофьорът да се усети още щом подкара колата?

— За какво става дума, Джейсън?

Разказах му набързо за Кърт и за подозренията си. Греъм ме изслуша с ококорени очи. Той беше човек, който вярваше, че агенцията за борба с наркотиците слага предаватели във всеки екземпляр на списание „Чудни времена“, така че бе напълно склонен да повярва на теорията ми.

— Порше ли беше? — попита той.

Кимнах.

— Карера 911. Чисто ново. На не повече от една година.

— Шофьорът пиян ли беше?

Поклатих глава отрицателно.

— И просто е изгубил контрол над колата?

— Точно така.

— Хм. Е, в такъв случай не би трябвало да режеш маркучите на спирачките. Шофьорът веднага ще се усети. Нито пък би било разумно да се развият болтовете на колелата — колата ще се залюлее веднага щом излезе на пътя. Но слушай, човече, освен ако ченгетата не са пълни идиоти, това е първото, което търсят. Липсващи болтове, срязани гуми, повредени спирачки.

— Всичко това изглежда доста очевидно — отбелязах.

— Разбира се, ако някой си поиграе с лагерите… леле!

— Какво?

— Шофьорът просто ще изгуби контрол над колата.

— Да си поиграе с лагерите? Как? Да ги среже? Това няма ли също да е очевидно?

— Може да не са били срязани, само изпилени или нещо подобно. Отслабени по някакъв начин. И когато колата…

— Отслабени? — прекъснах го. — Как караш метал да отслабне?

— Мамка му, не знам. Предполагам, че има начини.

— Отслабен метал — повторих.

Сетих се за историята, която Кърт ми бе разказал веднъж — как екипът му сложил нещо върху талибански хеликоптер в Афганистан.

— Мисля, че знам — казах накрая.

— Добре, човече. Чудесно. Защо не го отпразнуваме? — протегна се той към плика с марихуана. — Последна покана.

Прибрах се у дома към седем и половина. Сузи и Итън довършваха вечерята си в кухнята — очевидно бяха открили ресторант за суши, който доставяше по домовете, а Кейт си лежеше в леглото, унесена в компютъра.

— Кейт, излиза ли на въздух днес?

— Навън? — учуди се тя.

— Според мен имаш нужда от малко чист въздух.

— Чист въздух? — изненадано попита тя, но забеляза пръста върху устните ми и кимна. — Добра идея.

Стана от леглото и я вдигнах на ръце. Беше учудващо лесно, вероятно благодарение на тренировките на Кърт. Отнесох я надолу по стълбите и вън от къщата. Итън излезе от кухнята, видя ме с Кейт на ръце и завъртя очи.

Занесох я в задния двор.

— Съжалявам, но вероятно Кърт подслушва къщата.

Тя ококори очи.

— В никакъв случай!

— Не съм сигурен. Просто приемам, че е така. Слушай, докога Сузи е наела къщата в Нантъкет?

Кейт наклони глава.

— Мисля, че до края на септември. Защо? Да не мислиш да се настаним там за няколко дни? Не съм в най-доброто ваканционно настроение.

— Не говоря за ваканция. Мислиш ли, че за теб ще е безопасно да отлетиш дотам?

— Летенето не е проблем. Важното е да не се преуморявам. Но за какво става дума?

— Искам Сузи и Итън да се върнат в Нантъкет и да те вземат с тях. Колкото се може по-скоро. Утре сутрин.

Кейт ме погледна. По лицето й пробягаха безброй изражения — объркване, скептицизъм, присмех. После осъзнаване.

— Заради Кърт, нали? — попита тя.

На следващата сутрин Сузи, Кейт и Итън се настаниха в таксито, което щеше да ги откара до летище „Лоугън“, за да излетят към Нантъкет. Отидох в службата и в девет часа си откраднах няколко свободни минути между срещите. Върнах обаждането на президента на „Ред Сокс“, който се оказа адски готин тип. Искаше да му направя демонстрация на картинните ни екрани и да му предложа цени. Разбрахме се да се видим след една седмица.

Веднага щом затворих, взех асансьора до лобито. Напуснах сградата на „Ентроникс“, намерих обществен телефон на няколко пресечки от нея, извадих визитната картичка на сержант Кениън и му звъннах по мобифона си.

Отговори ми груб глас с испански акцент.

— Щатска полиция. Санчес.

Чух гласа му на фона на шум от оживен офис и звънящи телефони.

— Сержант Кениън, моля — казах.

— Кой се обажда?

Замълчах за миг.

— Джош Гибсън.

След минута Кениън вдигна.

— Господин Гибсън — каза той, — изчакайте да прехвърля разговора в кабинета ми.

Обади се отново след няколко секунди.

— Избрахте точен момент да звъннете — рече. — Тъкмо се канех да ви потърся и да ви съобщя новината.

— Каква новина?

— Автомонтьорите ни не откриха нищо.

— Нищо — повторих и замръзнах.

— Точно така. Няма следи от престъпление. А това, означава, че няма да има следствие.

— Но аз знам, че Кърт… знам, че е направил нещо на колата.

— Щом техническият ни отдел твърди, че няма следи, не мога да направя нищо.

— Не са търсили достатъчно усърдно.

— Може и да сте прав. Не знам. Доста са заети, претрупани са с работа.

— Със сигурност има следа. Направил го е. Убеден съм. Някой провери ли лагерите?

— Не знам какво са проверявали. Знам само, че не откриха нищо.

— Къде е колата?

— Предполагам, че са я предали за скрап.

— За скрап?

— Вече не е в системата ни. Обикновено ги предават за скрап.

— Кой?

— Фирмата за пътна помощ. Сега колата е тяхна. Обикновено питат семейството на починалия дали я иска, но когато е смазана по този начин, семейството отказва и фирмата я продава за скрап. Защо?

— Трябва да накарате хората си да отидат да я огледат, преди да я предадат за скрап.

— Случаят вече не е мой. Всъщност, няма случай.

— Коя е фирмата за пътна помощ?

Кратка пауза. Кениън се засмя.

— Аха. Забравете.

Опитах нов подход.

— Ако претърсите апартамента на Кърт Семко, обзалагам се, че ще намерите нещо, което се нарича ТМК. Течен метален корозив. Използван от специалните части на армията.

— ТМК, а? Е, това е проблемът, нали разбирате. Няма да има обиск. Липсата на улики за наличието на престъпление означава, че няма да има следствие, нито заповеди за обиск. Така стоят нещата в истинския свят.

— Кърт държи корозива в дома си. Виждал съм го. Това е доказателството ви.

— Позволете ми да ви обясня нещо, господин Стедман. Очевидно не знаете как работи системата. Ако искате заповед за обиск, трябва да накарате някой съдия да я подпише. Но никой съдия няма да подпише, ако не разполагате с доказателства.

— Виждал съм корозива в апартамента му!

Пауза.

— Не знам какво сте видели, но инстинктът ми говори, че сте честен човек. Съгласен ли сте да ми станете информатор?

— Ако е съвсем поверително. Без имена. Кърт познава хора навсякъде. Ще узнае веднага. Бездруго бе подслушвал конферентната зала, в която ние с вас говорихме, и бе чул абсолютно всяка дума.

— Господи!

— Този тип е опасен. Затова разбирате, че не искам никой да знае, ако ви стана информатор.

— Нещата не стоят по този начин, господин Стедман. Съдиите използват нещо, което се нарича тест на Агилар-Спинели.

— Какво?

Той въздъхна.

— Смисълът е, че не може да се издаде заповед за обиск, основана само на слухове. А ако молбата за заповед се основава на информация, получена от информатор, трябва да се впише името му и извлечение от досието, което удостоверява надеждността му. Вие очевидно нямате такова. Но ако сте съгласен да се впише името ви на заповедта за обиск…

— Забравете. Няма да стане.

— В такъв случай няма да има заповед за обиск.

— Не искате ли да разрешите случая?

— Слушайте, господин Стедман, ръцете ми са вързани. За щатската полиция случай просто не съществува. Съжалявам.

— Значи Кърт ще се отърве безнаказано?

— Съжалявам, господин Стедман.

В указателя открих номера на „Джей енд Ей Тоуинг“ — фирмата, която бе прибрала поршето на Тревър, и им се обадих.

— У вас е поршето на брат ми — казах на жената, която вдигна телефона.

— Добре?

— Името е Тревър Алард.

— Изчакайте, моля.

Върна се след малко и съобщи:

— Вижте, вече е разговаряно с вдовицата на брат ви. Тя не иска колата. Разреши ни да я продадем за скрап.

— Мамка му — изсумтях тъжно. — Това е колата на брат ми.

— Съпругата бе вписана като най-близък роднина. Вероятно колата вече е била продадена. Иска ми се да можех да ви помогна.

— Можете ли да разберете дали вече е продадена? Съжалявам, че ви безпокоя, но това беше колата на брат ми. И ако мога да спася нещо от нея, ами… става дума за сантиментален спомен. Тревър наистина държеше на колата си.

— Изчакайте.

Зачаках търпеливо.

Обади се някакъв мъж.

— Ед — представи се той.

— Ед, казвам се…

Но той продължи да говори, без да ми обръща внимание.

— Следвахме процедурите, господине. Уведомихме най-близката роднина и тя ни упълномощи да продадем колата за скрап. Днес следобед ще я закарат в гробището за коли „Кузма“.

— Все още ли е при вас?

— Както вече казах, днес следобед трябва да я откарат.

— Слушайте, това е адски важно за мен. Какво ще получите за нея от гробището?

— Не мога да ви кажа. Цената се договаря между нас и тях по време на сделката.

— Горе-долу?

Може да са стотина-двеста долара.

— Ще ви дам триста.

— Наистина искате развалината, а?

— Ако мога да спася нещо от нея… каквото и да е… заради брат ми.

— Не мисля, че триста кинта ще мотивират някого, нали разбирате. Имаме сериозни отношения с гробището и вече сме му продали доста коли.

— Ед, вие ли сте собственикът на компанията?

— Да.

— Триста за компанията ви и други триста за вас лично.

Той изсумтя.

— Май е адски важно за вас, а?

— Сключваме ли сделката? Или трябва да платя колата на гробището за сума, която със сигурност ще е по-ниска?

— Колата е порше все пак.

— Порше или киа — все тая. В момента е купчина смазан метал.

— В брой ли?

— Откарайте я в двора ми в Кеймбридж и ще получите шестстотин кинта в брой. Освен ако поршето не е направено от титаний, сключвате адски изгодна сделка.

Той се засмя.

— Добре, утре ще накарам едно от момчетата да ви я докара.

— Днес — казах сериозно. — До два следобед. Преди да си променя решението.

56.

Удобният ми стол в „Старбъкс“ бе на разположение.

Изпратих имейл до личния адрес на Йоши Танака — беше написан на гърба на визитната му картичка, която държах в портфейла си. Изпратих го от името на Кърт Семко с адрес в „Яху“.

„Кърт“ искаше да сподели с Йоши известна притеснителна информация, която бе открил относно Дик Харди по време на рутинна проверка на охраната. Сметката на Харди в „Хъшмейл“, тръст „Самурай“, търговията с опции на акции на „Ентроникс“ на австралийската борса. „Кърт“ се притесняваше да докладва по нормалните канали, тъй като никой, дори той, новият директор на охраната, не би посмял да се заеме с могъщия началник на „Ентроникс“ в Щатите. Но смяташе, че е редно Йоши да получи информацията. Настояваше, че тя не бива да бъде обсъждана по телефона или лично. Помоли Йоши да не му пише на имейла му в „Ентроникс“.

Надявах се, че Йоши чете английски по-добре, отколкото го говори.

Ако Кърт ми бе казал истината, а нямах причина да се съмнявам, че се бе сдобил с информация за Дик Харди, това означаваше, че извършеното от Харди е не само незаконно, но и направо гнусно.

Бях сигурен, че шефовете в Токио нямат представа с какво се занимава Харди. Японците са адски предпазливи и изпълнени със скрупули, за да си играят подобни долни игрички. Те играеха на много по-високо ниво. Никога не биха толерирали действията на Харди. Щяха да проучат информацията, да повикат Харди на разговор и да го изритат от компанията за нула време.

Поршето на Тревър Алард бе ужасна гледка. Предницата бе невероятно смачкана и бе почти невъзможно да си представиш, че колата някога е била в движение. Капакът стърчеше нагоре, вратата на шофьора висеше на пантите си, а двете предни гуми бяха спукани. Човек веднага разбираше, че никой не би могъл да оцелее в такава катастрофа.

Греъм и аз се вторачихме мрачно в развалината.

— Хазаинът ми ще откачи — ухили се Греъм. — Аз ли ти казах да помолиш да докарат колата тук?

— Да. Тази сутрин.

— Сигурно още съм спял. Помислих си… не знам какво си помислих.

— Веднага щом откриеш повредената част, ще накарам да я махнат оттук.

— Ами ако не открия нищо?

Свих рамене.

— Тогава просто ще стои тук, докато откриеш.

Греъм ме изгледа объркано. Чудеше се дали се шегувам.

— Май трябва да се захващам за работа, а?

Извади кутията с инструментите си и започна да разглобява развалината. След малко каза:

— Това не е забавно. Нищо чудно, че не са намерили нищо.

Греъм свали предното ляво колело и започна да го оглежда внимателно.

— Това си е наред. Няма повреди върху лагерите.

После отиде до другото колело и направи същото. След няколко минути заяви:

— И това е наред.

— Какво друго може да е, по дяволите?

— Труден въпрос. Неприятно ми е да го призная, но явно не съм бил справедлив към ченгетата. Може и да са си свършили работата.

Звъннах няколко телефона от задния двор на Греъм, докато той продължаваше да проучва развалината. Мина около час и половина.

Най-после се надигна. Ръкавиците му бяха омазани с машинно масло.

— Нищо — каза той. — Няма нищо. Вече е време да се понеса към „Чипстърс“.

„Чипстърс“ бе магазинът за плочи, където работеше.

— Още малко — помолих го. — Половин час.

— Подай ми мобифона. Ще видя дали мога да разменя един час сега срещу час тормоз по-късно.

Помогнах му да отвори предния капак, което не бе никак лесна работа, тъй като бе кошмарно изкривен и смачкан. Но и там не открихме нищо.

— Мамка му, това е адски досадно — изсумтя Греъм.

Отвори шофьорската врата и се просна на седалката. Поседя там за миг и каза:

— Скоростомерът показва осемдесет километра. Не е шофирал прекалено бързо.

После натисна спирачката.

— И спирачките работят.

Завъртя волана.

— Олеле — извика Греъм.

— Какво?

— Върти се прекалено лесно. Колелата въртят ли се?

Отстъпих назад и погледнах.

— Не.

— Това може да е проблемът. Шофираш по шосето с осемдесет километра и пътят извива, така че ти също завиваш, но колелата ти продължават право напред. И се шибваш в парапета.

— Каква е причината?

— Може да са няколко неща.

Греъм се наведе и започна да си играе с жиците под таблото. С дълъг ключ свали болтовете на въздушните възглавници. После забърника с отвертка по волана и извади въздушната възглавница от него.

— Въздушните възглавници не са се надули — отбеляза Греъм, като свали болта на волана и го дръпна здраво, но той не помръдна.

Извади нещо като гумен чук от кутията си с инструменти и халоса волана няколко пъти. Накрая успя да го измъкне.

— Това е странно — каза след минута.

— Какво?

— Виж.

Греъм издърпа тънка пръчка, дълга около тридесет сантиметра. Единият й край беше извит във формата на U. Другият беше назъбен.

— Какво е това? — попитах любопитно.

— Лост за въртене.

— По-малък е, отколкото си мислех.

— Да, защото е само половината от него. А това — извади той подобно парче — е другата половина.

— Счупен ли е?

— Тези неща би трябвало да издържат страхотно напрежение. Никога не съм виждал нещо подобно. Стоманата не се чупи. А тази сякаш е съдрана.

— Трябваше да станеш ченге — казах.

На път към къщи звъннах на Кениън.

— Щатска полиция, Санчес.

Попитах дали Кениън е там.

— Мога да ви свържа с гласовата му поща или да приема съобщението ви — отвърна Санчес със силния си испански акцент. — Освен ако аз не мога да ви помогна с нещо.

Нямах му доверие — не го познавах, дори не го бях виждал. Не знаех кои бяха познатите му.

Помолих го да ме свърже с гласовата поща на Кениън. Оставих съобщение на сержанта да звънне на Джош Гибсън.

После се обадих на Кейт. Съобщи ми, че тъкмо пристигнали във вилата на Сузи и пътуването минало идеално. Сега очевидно й бе по-леко.

— Обадиха ми се от лекарския кабинет — каза тя. — Получили са резултатите от тестовете и всичко е наред.

— Момче ли ще имаме или момиче?

— Помолихме ги да не ни казват, забрави ли?

— А, да.

— Какво става с Кърт?

Обещах да й звънна след няколко минути от друг телефон и й обясних защо.

Плазмената лаборатория бе празна. Сложих пръст на биометричната машина, която изсвири и ме пусна да вляза.

Вероятно някъде из сградата бе изпищяла аларма и Кърт знаеше къде се намирам.

Вдигнах телефона в предния офис, който на времето принадлежеше на Фил Рифкин, и звъннах на Кейт.

— Здрасти — казах. — Не исках да ти звъня от моя кабинет. Не знам дали е безопасно.

— Какво имаш предвид?

— Слушай, сладурче. Мислих много. И тази работа с Кърт… имам предвид, едно е да подслушва телефона ми, но не би направил нищо на колата на Тревър.

— Така ли мислиш?

Кейт бе страхотна актриса и играеше ролята си идеално.

— Да, според мен е така.

— Защо?

— Откачена история. Явно ме терзаят смахнати мисли за конспирации. Щатската полиция провери колата и не откри нищо.

— Мисля, че му дължиш извинение. Ще го видиш на мача довечера, нали? Трябва да му се извиниш.

— Да — изсумтях неохотно. — Но не мога да го направя. Няма да спре да ме тормози.

Не бях готов за извинение. Предположих, че Кейт импровизираше. Смятах, че Кърт никога не би ми повярвал, ако му кажех, че го смятам за невинен. Но бих се изненадал, ако не подслушваше този разговор. А щеше да ми повярва само ако подслушваше тайно разговорите ми.

Е, бях готов да направя необходимото.

Сержант Кениън бе оставил съобщение на мобифона ми. Взех асансьора долу до лобито, изминах няколко пресечки с колата и му звъннах. Този път вдигна телефона лично.

— Разпитах наоколо за ТМК — заяви той, без да ме пита защо му се обаждам. — Може и да има някаква логика в думите ви. Течният метален корозив е опасна работа. Не знам откъде може да се купи обаче. Вероятно от доставчик на материали за заварки.

— Или от склад на армията. Имам въпрос към вас. Да кажем, че съм успял да открия в колата на Тревър Алард нещо, което доказва, че е била умишлено повредена… Това ще бъде ли достатъчно да се използва като доказателство в съда?

— Казах ви, че колата е предадена за скрап.

— Да кажем, че все пак съм успял.

— Какво направихте?

— Питам ви дали доказателството ще бъде приемливо — повторих упорито, тъй като бях изгледал доста серии на „Закон и ред“ по телевизията.

— Сложна работа. Ще трябва да поговоря с прокуратурата и да ви звънна по-късно.

— Веднага щом можете.

Той ми се обади след около десет минути.

— Вижте — поде Кениън, — един от прокурорите ми каза, че е важна тежестта на доказателството, а не приемливостта му.

— Ще трябва да ми го обясните на човешки език.

Кениън се засмя.

— А аз се надявах, че вие ще ми обясните.

— Съжалявам.

— Означава, че добър адвокат на защитата ще се бори срещу приемането на доказателството, но съдията може да го приеме. Е, отговорих на въпроса ви. А сега вие отговорете на моите. Разполагате ли с доказателство или не?

— Разполагам.

— Добре. И твърдите, че то доказва саботаж. Откъде знаете? Не се обиждайте, но вие сте началник в търговска фирма, а не металург.

— Не мога да твърдя със сто процента сигурност, че доказва саботаж на колата. Но мога да ви уверя, че парчето метал е изкривено и откъснато. Не е нормално чупене на метал.

— Какво е парчето?

Поколебах се за миг.

— Лостът за завъртане.

— Е, да приемем, че сте прав и това доказва, че някой си е играл с колата. Но все пак имам проблем. Сериозен проблем.

— Какъв?

— Да свържа метала с Кърт Семко. Следователно, вие трябва да докажете, че е имал възможността да го направи — разполагал е с ТМК. Имал е достъп до него.

— Той държеше корозива в апартамента си — казах. — Виждал съм го. Просто трябва да претърсите апартамента му.

— Ще се върнем на това — увери ме Кениън. — Казах ви и преди, освен ако не се съгласите да станете информатор, няма как да посочим причина за обиск. Ако имаше някакъв друг начин… Той някога давал ли ви е ключ от апартамента си?

— Не, разбира се.

— Предполагам, че не би ви поканил там.

— Не и след милион години.

— Тогава как, по дяволите, можете да докажете, че разполага с корозива?

— Как аз мога да докажа?

— Това може да е единственото разрешение на проблема. Точно както лично се сдобихте с метала.

— Може пък и да има друг начин — замислих се.

Имаше, разбира се. Греъм Рънкел работеше по въпроса.

— Какъв например?

— Ще трябва да ви обясня по-късно.

57.

Кърт ме поздрави с махане на ръка отдалеч и приятелска усмивка. Усмихнах му се в отговор и казах:

— Здрасти.

Той вече стоеше на игрището и загряваше. Съперниците ни от „Беър Стърнс“ проверяваха бухалките ни. Слухът се беше разнесъл. Очевидно не осъзнаваха, че с изключение на Кърт, никой от отбора на „Ентроникс“ не бе достатъчно добър дори и с подправена бухалка. Но скоро щяха да разберат. Фестино се консултираше с момчетата.

Мобифонът ми звънна. Знаех кой е, затова се отдалечих, преди да отговоря.

— Вътре съм — съобщи ми Греъм.

— В къщата ли?

— Чу ме.

Беше проникнал с взлом в къщата на Кърт в Холистън. Представих си спретнатия дом и идеално оправените легла.

— Имаше ли проблеми? — попитах.

— Вратите бяха двойно заключени, но вратата на гаража — не. Винаги вратите на гаражите са слабите места на една къща. Лесно е да ги отвориш.

— Нямаше ли аларма?

— В къща под наем? Не очаквах да има. Но съм сигурен, че противопожарната аларма е добра. Хазаите внимават за такива неща.

— Знаеш ли къде да търсиш?

— Да, каза ми. Спалнята за гости до всекидневната, нали?

— Точно така.

— Пука ли ти какво ще използвам, за да накарам противопожарната аларма да запищи? Например цигарка с трева.

Кърт отново ми махаше, а също и Фестино.

— Хайде, Тигре — извика Фестино. — Работният ден приключи. Мачът започва.

Вдигнах ръка.

След като Греъм намереше скритото съкровище на Кърт, състоящо се от крадени оръжия и експлозиви, щеше да остави вратата на стаята отворена. Така че, когато пожарникарите пристигнеха заради алармата, щяха да открият оръжията и да повикат полицията. В ерата на тероризма това определено си беше престъпление.

И тогава щяхме да заковем Кърт. Нямаше да имаме нужда от заповед за обиск, а всичко щеше да си е напълно законно.

— Намери ли ги? — попитах.

— Не — отговори Греъм.

— Какво искаш да кажеш?

— Тук няма абсолютно нищо.

— Добре. Ако гледаш към камината във всекидневната, вратата се пада отдясно. Единствената на онази стена.

— Там съм. Виждам за коя врата говориш. Но тук няма съкровище.

— Там е — изстенах отчаяно.

Кърт тръгна към мен и сниших глас.

— Виждал съм го.

— В стаята съм — повтори Греъм. — Има само едно легло и нищо върху него. Може би мирише леко на барут. Сякаш е имало нещо, но вече го няма.

— Значи го е преместил. Погледни в мазето и навсякъде другаде. Трябва да е там.

— Да вървим, Джейсън — извика ми Кърт. — Всички те чакат.

— Не се предавай — наредих на Греъм и затворих.

Мамка му!

— Зает тип си — ухили се Кърт. — Кой беше?

— За един договор — излъгах бързо. — Оня глупак го загубил.

— Досадна работа. Е, ти ще си на първа база. Можеш ли да се справиш?

— Разбира се — отговорих. — Кърт, за всички онези работи, които ти наговорих… за колата и всичко останало…

Той поклати глава.

— Не сега.

— Виж, просто искам да се извиня. Прекалих го.

— Не се тревожи — успокои ме той. — Това е минало. Хайде, време е да поиграем.

После обви ръка около раменете ми, както правеше преди.

Но виждах, че отношението му определено се е променило. Беше твърд, недостъпен и отчужден. Не ми вярваше.

Кърт беше преместил съкровището си от военни трофеи и оръжия.

Да, имаше логика. Не искаше да рискува обиск.

Къде обаче го бе преместил?

Сетих се за отговора, докато стоях на първа база. Беше абсолютно очевиден и се зачудих как не се бях сетил преди. Автосервизът на Уилки. Собственост на приятеля на Кърт от специалните части, Джеремая Уилки, където Кърт бе откарал колата ми вечерта, когато се запознахме. Където пазеше инструментите си в малкото складче отзад.

Точно там трябваше да отида.

Опитах се да се съсредоточа върху играта. Противниковият отбор не беше особено добър. Разбира се, без Кърт и ние не бяхме добри. Кърт победи първите им двама играчи, после третият, който бе проучвал внимателно играта му, успя да удари топката към дясната страна на игрището. Летаски се опита да я хване, но не можа. Кърт се затича, взе я и ми я метна.

Хванах я, но тя се изплъзна от ръкавицата ми и противникът стигна до първа база.

— Хайде, човече — раздразнено извика Кърт.

Преди да се върне на могилата, го настигнах, извиних се и се престорих, че му подавам топката. Той ме погледна странно, но продължи бавно напред.

Върнах се на първа база, скрил топката в ръкавицата си. Противниковият играч, пухкаво хлапе с очила, ми се ухили мазно. Видя, че Кърт още не бе стигнал до мястото си и алчно реши да открадне втора база.

Но веднага щом се премести, го заковах.

Фестино, Летаски и останалите ме гледаха развеселено.

— Тигре! — весело изрева Фестино.

Реферът се приближи към нас, подтикван от недоволните викове на съперниците.

— Това е номерът със скритата топка — каза той. — Напълно легален. Питчърът още не беше на могилата. Хайде, продължавайте.

— Това са детски номера — протестира питчърът на „Беър Стърнс“.

Летаски се засмя:

— Стедман, откъде ти дойде наум това?

— Видях един тип да го прави на мача между „Марлинс“ и „Експос“ преди няколко години.

Докато напускахме игрището, Кърт се приближи към мен.

— Класическа заблуда — отбеляза той. — Не мислех, че можеш да я изпълниш.

Кимнах и свих скромно рамене.

Давай, помислих си, подценявай ме.

Извиних се, извадих мобифона, отдалечих се и звъннах на Греъм. Телефонът звънна шест пъти, после се включи гласовата му поща.

Странна работа. Защо Греъм не отговаряше? Трябваше да науча колкото се може по-скоро дали бе открил съкровището от крадени оръжия.

Набрах отново. Пак шест позвънявания, после гласова поща.

Къде, по дяволите, беше Греъм?

Кърт се приближи към мен.

— Хайде, Скакалец, наш ред е.

— Секунда само — казах и набрах отново. Никакъв отговор.

Къде беше Греъм?

— Джейсън — подкани ме Кърт. — Време е да играем. Покажи им колко си страхотен.

58.

В минутата, когато мачът свърши — успяхме да спечелим, — дръпнах Фестино настрани и го помолих да покани Кърт да пийне с момчетата. Не му дадох обяснение, а и той не поиска такова.

В колата на път към Кеймбридж отново опитах мобифона на Греъм, а после и домашния му телефон. Все още никакъв отговор, което сериозно ме притесни. Не беше типично за него да изчезне без следа. Прекаляваше с тревата, но като цяло бе отговорен човек.

Защо тогава не си вдигаше телефона? Не исках да си мисля най-лошото — че нещо му се е случило. Пък и знаех, че Кърт не би могъл да му направи нищо, тъй като бе с мен през цялото време.

Греъм беше добре. Трябваше да е добре.

Бях ходил в сервиза на Уилки два пъти. Веднъж вечерта, когато се запознах с Кърт, а втория път — за да си прибера колата. Спомнях си пътя добре. Но нямах представа какво да правя, когато стигна там. Бях почти сигурен, че шкафът на Кърт се намира в задната сграда, която представляваше нещо като склад за авточасти и бои. Предната сграда подслоняваше чакалнята и малкия офис.

Сервизът на Уилки беше мрачно място, заобиколено от телена ограда. Предната врата беше отворена. Знаех, че работят до късно, но нямах представа дали има дежурен по двадесет и четири часа.

Червените пластмасови букви на надписа не бяха осветени, за да обезкуражат случайните посетители. По-голямата част от сервиза бе тъмна, с изключение на рецепцията.

Отбих на паркинга, загасих фаровете, намалих и се насочих вдясно от сградата, където се надявах, че не могат да ме видят отвътре.

Задната постройка бе с половин етаж по-висока от предната. Имаше метални стени, боядисани в светъл цвят, и приличаше на зимна пързалка. Вътре не светеше. Единствената светлина идваше от луната. Загасих двигателя и паркирах до контейнер за боклук между двете сгради.

Зачаках в колата и се ослушах внимателно. Никакъв шум. Явно никой не работеше. Вероятно само нощният дежурен бе тук.

Взех си сака от задната седалка и излязох тихо от колата. Застанах неподвижно и отново се ослушах. Никакъв звук, освен колите, които преминаваха наблизо на около десетина секунди. Ако дежурният ме бе чул, вероятно бе решил, че просто минавам оттук.

Очите ми се приспособиха към слабата светлина. Видях мерцедес, паркиран отзад. Черен и лъскав. Блестеше като полиран обсидиан. Вероятно току-що боядисан. До него стоеше понтиак файърбърд от шестдесетте години, изрисуван със сложно преплетени пламъци. Никога не съм разбирал защо хората си падат по подобен кич.

Тръгнах бавно към задната сграда. Нямаше прозорци, само стоманени врати с надписи „Части“ и „Бои“. Купчина резервоари за бензин, които вероятно бяха празни, иначе щяха да са прибрани вътре. Пристъпих към платформата за разтоварване.

Греъм Рънкел, експерт в проникването с взлом, ми бе обяснил, че вратите към зоните за доставка са най-уязвимото място. Особено през деня, когато никой не знае кой точно влиза и излиза. Но дори и нощем. Направени са за удобство при доставките. Вдигат се нагоре лесно. Съмнявах се, че в сградата взимат сериозни охранителни мерки, тъй като надали някой щеше да тръгне да краде бои и части.

Но все пак важният въпрос си оставаше: как щях да проникна вътре?

Върнах се отпред и опитах една от стоманените врати, за да не се почувствам като идиот по-късно, ако открия, че е отворена. Беше заключена. Опитах и другите, но и те не помръднаха. Е, не бях особено изненадан.

Горната врата на гаража бе заключена с катинар. Изкатерих се по ръждясалата стълба до циментовата площадка и отворих сака си.

Вътре имаше няколко инструмента, които бях купил от „Направи си сам“ на път насам, включително фенер и клещи за рязане на метал. Греъм ме бе уверил, че подобни клещи могат да срежат всеки катинар. Наведох се да огледам катинара внимателно и внезапно бях заслепен от ярка светлина.

Вдигнах очи.

Силен фенер сочеше към мен от около шест метра. Усетих див приток на адреналин и страх.

Бях мъртъв.

Заслоних очи с ръка и се изправих. Някакъв инстинкт за оцеляване се събуди дълбоко в мен.

— Хей, къде, по дяволите, беше? — извиках.

— Кой си ти?

Мъжки глас, арабски акцент. Гласът ми се стори познат.

— Не ме ли чухте? — продължих упорито. — Не получихте ли съобщението ми?

— Как се казваш? — настоя арабинът.

— О, за бога, ти си Абдул, нали?

— Да, а ти кой си?

Смъкнах се долу, закачил сака на рамото си.

— Кърт не ти ли каза, че ще дойда? — попитах. — Не ти ли каза, че Кени ще се отбие тази вечер, за да вземе някои неща от шкафа?

Замислих се усърдно, като се опитвах да си припомня малкото име на Уилки. Сетих се почти веднага — как можех да забравя Джеремая?

— Господи — изстенах. — Мислех, че Кърт и Джеремая са уредили въпроса.

— Какво да са уредили?

Лъчът на фенера вече не ме заслепяваше, а бе насочен надолу. Арабинът се приближи.

— Мамка му, позволи ми да използвам телефона ти — помолих. — И кенефа, ако нямаш нищо против. Изпих няколко бири тази вечер.

— Тоалетната е отпред — каза Абдул. — Кърт говори ли с Джеремая?

— Да — потвърдих бързо. — Заведи ме първо до кенефа, че мехурът ми ще се пръсне.

Той ме поведе към предната сграда, извади връзка ключове и отключи задната врата.

— Направо надолу по коридора, вратата вдясно.

Използвах клозета, после извадих химикалка и визитната картичка на Кърт от портфейла си. С внимателния почерк на Кърт написах: „Сервизът на Уилки. Абдул ще те посрещне отзад. Ако ти създаде проблеми, обади ми се. Благодаря“.

Сложих картичката в джоба си, пуснах водата и излязох.

— Аха — казах. — Благодаря. Е, сега вече мога да разсъждавам. Нямам нужда от телефона — нося си мобифона. Чакай малко.

Извадих телефона и набрах номера в офиса.

— Тук съм — съобщих на гласовата поща. — Добре, кога ще тръгнеш? Но си оставил съобщение тук, нали? Добре. Ще се видим по-късно.

Прекъснах разговора и изключих телефона.

Бръкнах в джоба си, извадих визитната картичка на Кърт и я подадох на Абдул.

— Ти ли си това? — попитах. — Абдул?

Той прочете написаното.

— Трябваше просто да дойдеш отпред — каза арабинът.

На задната стена на склада имаше редица малки складчета, широки около три метра и дълбоки около шест. Някои бяха отворени и празни, други — заключени с катинари. Абдул извади ключ и отвори един от катинарите.

— Ако имаш нужда, ела ме повикай — каза той и ме остави сам.

Отворих вратата и видях всичко, подредено на спретнати купчини в кашони и палети.

Много повече, отколкото бях видял в апартамента му. Повече от старинните му пушки и фалшивите пистолети. Тук се криеше краден склад за муниции.

Фитили за детонация, кутия със запалителни средства, палета, покрита с масленозелено платнище, където се подслоняваше пластичен експлозив C4.

Инструментите на Кърт също бяха тук, но ги пренебрегнах.

Намерих кутия с няколко малки метални туби, на които пишеше „Течен метален корозив“.

Взех една от тях. Доказателството ми.

После спрях, огледах съкровището и осъзнах, че можех да взема и някои други неща.

59.

Когато изминах половината път до Бостън, отбих на банкета и звъннах на мобифона на сержант Кениън.

— Имам всички доказателства, от които се нуждаете, за да го арестувате — съобщих гордо и набързо му разказах какво бях направил. — Достатъчно, за да го свърже с убийствата на Алард и Глийсън.

— Може би — отвърна той със съмнение.

— Може би? Вие сте човекът, който ми каза, че ако се сдобия с тубата с ТМК, това ще свърши работа.

— Така е и може би ще свърши. Но може би не.

— За бога, вие сте ченгето — изстенах безпомощно. — Не аз. Защо не изпратите няколко човека в сервиза на Уилки още сега? Отзад има склад, където Кърт е прибрал достатъчно експлозиви и муниции, за да превземе сграда „Джон Хенкок“.

— Думите ви не са достатъчни.

— Така ли? — извиках вбесено. — Помислете малко, Кениън. Ако не направите нищо със сведението ми, ще се окажете забъркан в сериозни неприятности. Грешка, която може да ви струва кариерата. Да не би да предпочитате да се обадя на ФБР и да им обясня, че щатската полиция на Масачузетс не се е заинтересувала достатъчно от доклада ми за откраднати муниции? След 11 септември имам чувството, че те няма да се мотаят прекалено дълго.

Кениън замълча. Чух шум по линията.

— Мога да изпратя няколко души сега — каза той.

— Разумно.

— Можем ли да докажем, че това е складът на Кърт Семко?

— Говорете с Абдул — посъветвах го. — Притиснете го. Поискайте му зелената карта. Или пък го попитайте за връзките му с арабски терористи. Навярно ще се изненадате колко готов ще е да ви сътрудничи.

Мобифонът ми изпищя. Обаждаха ми се на втората линия. Погледнах екранчето и видях, че се обаждаше не Греъм, а Кърт.

— Ще ви звънна след секунда — обещах на Кениън, после превключих на другата линия. — Да?

Чух шум от бар, високи гласове и смях.

— Здрасти, брато — поздрави ме той. — Току-що ми се обади Абдул. Познаваш го.

Стомахът ми се сви. Не отговорих.

— Мислех, че си схванал как стоят нещата.

— Кърт… — започнах.

— А тази вечер по време на мача се случи най-странното нещо — прекъсна ме той. — Някакъв тип проникна с взлом в апартамента ми.

— Така ли?

— Твой приятел.

— Не знам такова нещо.

— Аха. Греъм Рънкел — небрежно ми обясни Кърт. — Телефонът ти бе програмиран в мобифона му. Сигурно ти е приятел.

Изтръпнах. Знаеше името на Греъм. Знаеше за приятелството ни. Знаеше какво има програмирано на мобифона му.

— Последният номер, на който бе звънял, бе твоят. Значи с него говореше по време на мача, а?

— Това е новина за мен — отвърнах с пресилено спокойствие.

— Любопитно копеле. Допусна грешка да се рови в шкафа ми. Сто и десет волта бяха охранителната ми мярка. Тръшнаха го като чувал с картофи.

Очите ми се напълниха със сълзи. Прехапах устни.

— Къде е Греъм?

— Не трябваше да го правиш. Прекоси границата прекалено много пъти.

— Къде е Греъм, Кърт?

— Почива си удобно, приятелю. Вързан и заключен в един голям сандък. Докато уредя нещо друго, разбира се. Е, може и да не му е толкова удобно, тъй като вътре няма много въздух. Всъщност, вероятно вече е изчерпил по-голямата част от него — знаеш как паниката те кара да дишаш по-усилено, нали?

— И е в твоята къща?

— Не, другаде. Наречи го неименувано местоположение.

— Имам нещо, което със сигурност искаш — казах бързо.

— Така ли?

— Доказателство. Повреден лост от порше карера.

Кърт се изсмя.

— И сега искаш да сключиш сделка? Искаш онова, което е в сандъка ми или зад завесата?

— Пусни Греъм и ще ти дам доказателството.

— Ще ми дадеш лоста ли, Джейсън? — отново се изсмя той.

— Чудесна сделка — отговорих. — Моят приятел срещу уверението, че няма да влезеш в затвора до края на живота си. Звучи съвсем добре.

Той се поколеба за секунда. Знаех, че мислеше усърдно. По принцип си беше подозрителен, много повече, отколкото аз някога бих могъл да бъда. За него всичко бе номер. А сега трябваше да го убедя, че наистина искам да сключа сделка. Не беше лесно.

Трябваше да го залъжа хитро.

— Разбира се — каза той накрая. — Нямам проблем.

— Ти нямаш — възразих бързо. — Предавам ти уликата, ти пускаш Греъм, а после отиваш на улица „Хилярд“ и убиваш жена ми и мен.

— Защо пък бих направил това, Джейсън? След като ми поднасяш такъв чудесен подарък?

Ако Кърт знаеше, че Кейт бе напуснала къщата, щеше да го спомене. Зачудих се дали имаше представа, че е заминала.

— Слушай сега, Кърт. Вече не приемам нищо за даденост. Уликата, с която разполагам, е оръжието ми. Сега съм като един от онези примитивни амазонски войни и това е копието ми. Без него се чувствам безпомощен, а това чувство не ми харесва.

Той замълча. Очевидно беше озадачен. Не беше наясно какво точно става в душата ми.

— Казваш, че думата ми не е достатъчна за теб? — попита той.

Изсмях се.

— На времето беше, но вече не. Парчето от лоста е улика. Без него полицията няма причина да те арестува. Няма улика, няма арест. Можеш да си ходиш. Ами аз?

— Е, помисли си по въпроса — посъветва ме той. — Без копието си безпомощен. А това означава, че вече не си заплаха за мен.

Усмихнах се. Това бе изводът, до който исках да стигне, но бе важно идеята да е лично негова.

— Все пак знам някои неща — казах. — Факти за теб. В главата ми са. Как можеш да си сигурен, че няма пак да отида при ченгетата?

— А ти откъде знаеш, че няма да отида на улица „Хилярд“? Да посетя жена ти и бебето? Попаднахме в интересно положение. Нарича се „Взаимно уверение в унищожение“. Военната доктрина през цялата Студена война.

Усмихнах се отново.

— Има логика — потвърдих. — Е, какво ще правим тогава?

— Ще се срещнем.

— Къде? Трябва да е на неутрално място. Безопасно. Не обществено. Не в твоя дом, нито в моя.

Знаех какво щеше да отговори.

— В работата — предложи Кърт. — Сградата на „Ентроникс“.

Там се чувстваше удобно, тъй като бе убеден, че контролира положението.

— След един час — казах. — С Греъм.

— След два. И не си в най-доброто положение за преговори. Даваш ми метала, а аз ще ти кажа къде е приятелят ти. Това е сделката. Ако не ти харесва, намери си друг клиент.

— Добре.

— Помисли, не бързай. Аз разполагам с всичкото време на света. Но приятелят ти не разполага с много. Има въздух за не повече от три или четири часа. При това само ако се успокои и задиша нормално. А това е трудно, когато си вързан и напъхан в сандък.

60.

Звъннах отново на Кениън.

— Току-що сключих сделка с Кърт Семко — съобщих му и обясних.

— Да не си се побъркал? — извика той.

— По-добра идея ли имаш?

— Да, по дяволите. Ще изпратя екип в сервиза. След като намерят експлозивите, ще имаме достатъчно доказателства да арестуваме Семко.

— Докато събереш екипа, изпратиш го до сервиза и се върне, колко време ще мине?

— Шест часа, ако успеем да изкараме някой съдия от леглото.

— Не — възразих. — Не става. Приятелят ми ще загине. Затова ще се видя с Кърт, независимо дали ти харесва или не. Ако искаш, можеш да ми сложиш микрофон. Ще го накарам да говори.

— Престани — опита се да ме спре Кениън. — Първо, нашите техници не работят нощем. Няма кой да ти постави микрофон професионално до утре.

— Казваш ми, че не разполагаш с микрофон и касетофон?

— Разполагам, но със съвсем първобитни.

— Ще свършат работа.

— Второ, ако си мислиш, че ще успееш да накараш Семко да ти се изповяда като по филмите — старото клише: „Сега ще те убия, затова първо ще ти разкажа за зловещите си планове, за да мога да се посмея злобно“, време е да започнеш да гледаш по-добри филми.

— Разбира се, че не. Той няма да признае абсолютно нищо. Но ние се нуждаем само от размяната. Само от няколко думи, които да покажат, че той е виновният. А ако някой може да го провокира да говори, това съм аз.

Дълго мълчание.

— Не знам. Ще те поставя в сериозна опасност. Това е почти незаконно.

— Сериозна опасност? Искаш да говорим за опасности ли? Мой приятел бавно се задушава в сандък. Ще се видя с Кърт. Ако се наложи, ще използвам собствения си касетофон и ще залепя микрофон на гърдите си.

— Не — прекъсна ме Кениън. — Ще видя какво мога да направя по въпроса.

— Добре.

— Сигурен ли си, че можеш да го накараш да говори?

— Аз съм продавач — отвърнах. — Това ми е работата.

61.

Отбих се в „Старбъкс“ и направих бързо проучване в интернет, преди да затворят. После се видях с Кениън в денонощен магазин за понички близо до сградата на „Ентроникс“. До нас седяха няколко пияни младежи с кепета на „Ред Сокс“ и увиснали шорти. Напрегната двойка на средна възраст се караше тихо. Бездомник, заобиколен от найлонови торби. Нощем можеш да видиш какво ли не.

Кениън носеше син анцуг и бежов спортен панталон. Изглеждаше изморен. И двамата си поръчахме огромни кафета, после отидохме до нов бял ван. Той отвори задната врата и се качихме.

— Това е най-доброто, което мога да направя с такова кратко предупреждение — съобщи ми той, като ми подаде дълга жица.

— Кърт знае как да ме претърси за скрит микрофон — отвърнах.

— Разбира се, че знае — потвърди Кениън. — Не се приближавай много до него.

— Ще опитам.

— Е, това би трябвало да свърши работа — кимна той и се вторачи в тениската ми. — Нямаш ли нещо с дълги ръкави?

— Не и у мен.

Той свали анцуга си.

— Носи това. Просто ми го върни някога.

— Ако съм жив, ще го направя.

— Свали си тениската.

Направих го. Той залепи микрофона на кръста ми с широка лепенка, която обви и около гърдите ми. Сигурно щях да си откъсна кожа, когато дойдеше време да я сваля.

— Възможно ли е Кърт да забележи екипа ти? — попитах. — Да не забравяме, че е професионалист.

— Те също са професионалисти.

Поех си въздух и го издишах бавно.

— Ще стане ли?

— Микрофонът ще работи чудесно. Всичко друго… ами, зависи от теб. Виж какво можеш да направиш. Но пък точно това е, което ме плаши.

— Мога да го направя — уверих го. — Има ли нещо като паникбутон в микрофона?

— Ще слушаме внимателно предаването. Ако се нуждаеш от нас, просто кажи нещо. Ще се разберем за дадена фраза. И ние ще се втурнем на помощ.

— Фраза. Какво ще кажеш за „Не се чувствам добре“?

— Става — кимна той. — Е, хубаво. Можем да тръгваме.

Бяха ми нужни още около четиридесет и пет минути, за да се приготвя за срещата с Кърт. Паркирах зад затворена бензиностанция и излязох от колата.

Сградата на „Ентроникс“ бе почти тъмна. Само тук-там се виждаха светлини. Вероятно чистачите. Или няколко откачени служители, които работеха до късно, както на времето правеше Фил Рифкин.

Видях, че в кабинета ми на двадесетия етаж свети. Бях изгасил лампите, когато си тръгнах от работа. Чистачите обикновено идваха към девет или десет, значи не бяха те. Не и в един през нощта.

Трябваше да е Кърт. Седеше и ме чакаше в каби нета ми.

62.

Един без петнадесет.

Пристигнах в офиса петнадесет минути преди времето, за което се бяхме разбрали. Оставих сака и куфарчето си на пода, когато влязох в кабинета. Лампите светеха и компютърът ми работеше.

Кърт го беше използвал. За какво ли?

Заобиколих бюрото, за да погледна монитора, и чух гласа на Кърт.

— Имаш нещо за мен.

Вдигнах глава и кимнах.

— Хайде да свършваме.

Стоях неподвижно и го гледах в очите.

— Каква е гаранцията ми, че Греъм ще е там, където ми кажеш?

— В живота няма гаранции — отговори Кърт. — Предполагам, че просто ще се наложи да ми се довериш.

— За какво изобщо ти е този лост? — полюбопитствах. — Парче метал за скрап.

— За мен не струва нищо.

— Защо тогава бе готов да сключиш сделка?

Леко колебание. В бизнеса се случваше често. Колко потенциални клиенти внезапно се разтреперваха тъкмо преди да подпишат? Обикновено, когато усетех подобно нещо, им поднасях някоя приятна изненада. Почти винаги вършеше работа.

— Защо? Защото предпочитам да не е в ръцете на ченгетата. Не че не мога да се справя и с това, ако се наложи. А и приятелите ми от полицията могат случайно да го загубят някъде. Но аз съм внимателен човек.

— Кой може да твърди, че ченгетата дори ще знаят какво е това?

Той сви рамене.

— Може и да не знаят. Прав си.

— Може дори да не разберат, че е от порше.

— А, за такива неща могат да се сетят. Нужно е само някой смотаняк от криминолозите да открие следи от живак. Не знам. Не ми пука. Но защо да рискувам? Ние с теб можем да се споразумеем и да си продължим живота щастливо и спокойно.

Кимнах.

Пипнах го.

Това беше достатъчно. Надали щях да чуя нещо повече, но и това бе достатъчно инкриминиращо.

— Поемам страхотен риск — казах.

— Животът е риск. Хайде, дай ми го.

Замълчах.

Според Марк Симкинс истинските шампиони в продажбите могат да седят безмълвно цял ден, ако им се наложи. Иска им се да кажат нещо, но не го правят, а си държат устата затворена.

Измина доста време, вдигнах сака и го разкопчах. Извадих парчето метал, което бях опаковал в найлон и обвил с лепенка, и му го подадох.

— Добре — кимна Кърт.

Дръпна лепенката и свали найлона от лоста. Хвърли найлона на пода, вдигна нагоре лоста и го огледа възхитено.

— Къде е Греъм? — попитах.

— Знаеш ли къде е старият завод на „Дженеръл Мотърс“?

— Авеню „Уестърн“, на около два километра оттук?

— Точно така. На празния паркинг.

Кърт ми подаде малък ключ. Предположих, че е за багажник.

— Странно как животът ти може да зависи от малко парче метал — каза той, като се приближи бавно до прозореца. — Също като куршум. Може да спаси живота ти или да те убие.

След тези думи той размаха лоста към прозореца.

Стъклото експлодира със силен трясък и милиони парченца се посипаха по пода.

— Евтин боклук — презрително отбеляза Кърт. — Строителите би трябвало да се изръсят поне за ламинат.

— Не се чувствам добре — съобщих на скрития микрофон.

Искаше ми се да изкрещя за помощ.

В кабинета нахлу студен въздух, примесен с капчици дъжд.

— Добре — каза Кърт. — Напоследък си подложен на сериозен стрес. Внезапно изкачване до върха. Напрежение да спасиш отдела. Все пак не знаеше, че ти правят номер. Игрички на високо ниво. Откри истината, а тя се оказа прекалено зловеща за теб.

Думите му не ми харесаха. Досещах се какво се кани да направи.

— Сто и петдесет души ще останат безработни заради теб. Да, сериозен стрес. Ти също ще си изгубиш работата, а жена ти е бременна. Затова правиш единственото логично в подобно отчаяно състояние. Скачаш. Чудесен ден за умиране, нали?

Вятърът виеше в кабинета и разхвърляше наоколо листове, събаряше снимките от бюрото ми и шкафа.

— Говори за себе си — възразих.

Бръкнах в сака и извадих колта на Кърт. Военен полуавтоматик, четиридесет и пети калибър.

Кърт го видя и се ухили. Продължи да говори, сякаш бях насочил пръст срещу него, а не оръжие.

— Остави бележка за самоубийство — продължи той спокойно. — На компютъра ти е. Напоследък подобни неща се случват все по-често.

Пистолетът лежеше тежко и неудобно в ръката ми. Сърцето ми биеше толкова ожесточено, че ръката ми трепереше.

— Ченгетата чуха всяка дума, която си казахме — заявих. — Имам микрофон, приятелю. Самоубийството няма да свърши работа. Съжалявам.

Кърт не ми обърна внимание.

— Държиш пистолет само с една ръка? — изненада се той. — Това не е лесно.

Хванах пистолета и с двете си ръце. Размърдах пръсти и се опитах да намеря поза, която да ми е удобна.

— Извини се на жена си и неродената си дъщеря. Между другото, това са резултатите от теста. Момиче. Поздравления.

За миг се вцепених, но после се стегнах.

— Също като самоубийството на Фил Рифкин — казах. — Той не се обеси, ти си го удушил, а после си го направил да изглежда като самоубийство.

Кърт примигна. Усмивката му вече не бе толкова широка.

— Защото те е хванал да влизаш в плазмената лаборатория и да правиш нещо на телевизорите. Не си очаквал да е тук в неделя, тъй като не знаеше, че Фил работи в странни часове.

— Моля те, кажи ми, че не си се сетил за това чак сега — ухили се Кърт.

— Мисля, че го знам от доста време. Просто не исках да го призная дори пред себе си.

Лявата ми ръка поддържаше дясната ми китка. Не знаех дали това е правилната поза. Какво изобщо знаех, по дяволите? Насочваш и стреляш. Натискаш спусъка. Ако не успееш от първия път, пробваш отново. Евентуално щях да го уцеля. В гърдите или дори в главата. Ръцете ми трепереха.

— Зареди ли го, Джейсън? Знаеш ли как да го заредиш?

Кърт се захили. В изражението му имаше нещо почти бащинско, гордо и развеселено, сякаш наблюдаваше магариите на малкия си син.

— Ако заредиш куршумите погрешно, прецакан си. Оръжието може да избухне в ръката ти. Да убие теб вместо мен.

Знаех, че лъжеше. Поне това знаех. Но къде беше Кениън? Не можеше ли да ме чуе? Колко време му бе нужно, за да стигне дотук?

— Добър избор на оръжие, Джейсън — продължи Кърт, като пристъпи към мен. — Модел 1911, серия 70. Страхотен пищов. Харесва ми повече дори от глок.

Той пристъпи още по-близо.

— Замръзни, Кърт.

— Чудесно оръжие. Много по-добро от беретата, която армията раздава и е пълен боклук. Това има страхотна стопираща мощ.

Кърт се приближи на около три метра. Вече не беше проблем да го улуча.

— Замръзни или ще те гръмна! — извиках.

— Трябваше да приемеш предложението ми да ти дам уроци по стрелба, Джейсън. Както ти казах, човек никога не знае кога ще му потрябват.

— Говоря сериозно — казах. — Ако направиш още една стъпка, ще натисна спусъка.

Къде, по дяволите, бяха ченгетата?

— Момче, по начина, по който държиш пистолета, откатът ще ти откъсне пръста. Трябва да внимаваш.

Поколебах се, но само за миг.

— Няма да ме убиеш, Джейсън. Никога преди не си убивал човек и няма да го направиш и сега. Тип като теб никога не може да отнеме нечий живот.

Кърт говореше бавно и спокойно, почти приспивно.

— Това е кошмар, с който не искаш да живееш. Ако уцелиш някого от толкова близо, ще бъдеш опръскан с кръв и мозък. А тази гледка ще те преследва до края на живота ти.

— Гледай само — казах и натиснах спусъка.

Кърт не помръдна. Това бе странното. Стоеше спокойно с разперени ръце.

Нищо не се случи. Пистолетът не стреля.

Натиснах отново, но никакъв резултат.

Внезапно дясната му ръка се протегна напред и грабна оръжието.

— Смотан аматьор — презрително изсумтя той, като завъртя пистолета и го насочи към мен. — Зареди го, но не свали предпазителя.

Завъртях се и побягнах.

С дивашка скорост. Никога преди не бях тичал така. Но пък и никога преди не бях тичал, за да си спася живота.

Чух гласа му зад себе си.

— Колтът не е лесен за употреба, особено от аматьор.

Изфучах навън от офиса.

Кърт изкрещя:

— Трябваше да ми позволиш да те науча.

Асансьорите бяха точно пред мен. Втурнах се към таблото и натиснах копчето.

— Няма къде да избягаш — засмя се Кърт, като се приближи към мен.

Защо ли не стреляше?

Звънчето на пристигащия асансьор дрънна. Слава богу! Вратата се отвори и скочих вътре. Чух стъпките на Кърт, натиснах бутона за лобито, но асансьорът не тръгна. О, господи, не! Леко поклащане и най-после проклетата машина се задвижи.

Адски бавно. Копчетата за различните етажи започнаха да се осветяват едно след друго. Деветнадесет… седемнадесет. Къде, по дяволите, беше Кениън?

Внезапно асансьорът потръпна и спря. На деветия етаж.

Всички светлини угаснаха. Не виждах нищо. Бе тъмно като в катран.

Кърт някак си бе изключил асансьора и електричеството. Протегнах се напред в тъмното и докоснах копчетата. Прокарах пръсти по тях и натиснах всяко едно. Никакъв резултат.

Аварийната ръчка се намираше под контролния панел. Не я виждах, но си припомних положението й. Опипах под таблото слепешком, най-после усетих ръба на панела и ръчката. Дръпнах я, но не последва нищо. Нито аларма, нито звук.

Заля ме паника. Бях заклещен в пълна тъмнина в спрян асансьор. Дланите ми се плъзнаха по студените стоманени врати. Намерих цепката, където се срещаха. Беше прекалено тясна, за да напъхам пръсти в нея. По челото и гърба ми потече пот.

Безпомощно халосах вратите и ги сритах. Стоманата не помръдна.

Намерих мобифона си и го отворих, набрах 911.

Лекото избипване ми показа, че обаждането ми се е провалило. Тук нямах покритие.

Сърцето ми заби лудо. Пред очите ми заиграха цветни петна. Стори ми се, че стените на асансьора се спускат към мен.

Скочих нагоре и се опитах да достигна тавана. Дали бе захванат с болтове? Можех ли да ги разхлабя? Дали имаше авариен изход?

Усетих стоманения парапет, който стърчеше на около десетина сантиметра. Скочих отново и докоснах тавана. Напипах някаква дупка. Спомних си, че на тавана имаше някаква лампа. Не стърчаха никакви болтове.

Но трябваше да има авариен изход. Нали така? Законите за безопасност го изискваха.

А ако имаше авариен изход и успеех да се измъкна, какво щях да правя? Да се изкатеря в шахтата на асансьора като Джеймс Бонд?

Потта ми се лееше обилно. Трябваше да се измъкна оттук. Опитах се да се набера на парапета, но не успях.

Бях хванат в капан.

Внезапно лампите на тавана светнаха. После и мониторът. Появи се лицето на Кърт. Отблизо. Ухилено широко. Заемаше целия панел.

— Думата на деня е „отмъщение“ — засмя се той. — Хубава дума, нали?

Вторачих се в лицето му на монитора. Как, по дяволите, го правеше?

— Леле, къпеш се в пот — отбеляза той. — Горещичко е там, нали?

Вдигнах очи и забелязах сребристото око на камера.

— Да, точно така — каза Кърт. — Аз съм. А ти приличаш на удавен плъх. Няма нужда да натискаш аварийния бутон. Не работи. И в контролната зала няма никой. Изпратих Едуардо у дома. Казах му, че ще го отменя, защото бездруго трябва да проведа някои диагностични тестове.

— Какво ще правиш, Кърт? Ще ме оставиш тук цяла нощ?

— Не. Мислех да се позабавлявам малко с теб. Гледай сега.

Образът му примигна и екранът потъмня. Появи се нов образ, неясен и мъглив, но ми бяха нужни само няколко секунди, за да позная собствената си спалня. Камерата бавно се съсредоточи върху леглото, където лежеше Кейт.

По лицето й проблясваше странна синя светлина.

— Ето я и жената — засмя се Кърт. — Преди няколко нощи. Предполагам, че е заспала, докато е гледала телевизия. „Отчаяни съпруги“ може би. Тя самата е отчаяна съпруга.

Сърцето ми заби лудо.

— Имах безброй възможности да инсталирам камерата. По дяволите, жена ти вечно ме канеше у вас. Сигурно ме намира за привлекателен. Истински мъж, а не мизерен скапаняк като теб. Вечно си бил тромавият воин в креслото.

Появи се друга сцена. Кейт и аз в леглото. Тя гледаше телевизия, а аз четях списание.

— Няма да коментирам сексуалните ти техники, брато — продължи Кърт. — Но мога да кажа, че доста ви погледах.

— Май не искаш другата половина, а? — попитах.

— Другата половина?

Образът на Кейт се замени от лицето на Кърт.

— Лостът на порше карера е дълъг четиридесет сантиметра — казах. — Парчето, което ти дадох, е колко? Двайсетина? Сети се.

— Аха — засмя се той. — Много мило. Може и да си научил нещо все пак.

— Учих се от майстора — отвърнах. — Научи ме да играя мръсно. Ако искаш другото парче, върни ме на двадесетия етаж в кабинета ми. Ще го взема от скривалището и ще ти го дам. А после ще ме пуснеш да отида да освободя Греъм. И всичко ще свърши.

Кърт се вторачи в мен и примигна няколко пъти.

— Сключваме ли сделката? — попитах.

Той се усмихна. Отдръпна се назад и видях кабинета си. Седеше пред компютъра ми. Вероятно бе включил камерата към него. Не знаех и не ми пукаше.

Важното бе, че май идеята ми щеше да свърши работа.

Асансьорът потръпна отново и заработи.

Загледах копчетата да се осветяват в оранжево.

Натиснах бутона за повторно набиране на мобифона си. Този път звънна.

— Полиция — каза рязък мъжки глас.

— Намирам се в асансьор в сградата на „Ентроникс“ във Фрамингам — казах бързо. — Казвам се Джейсън Стедман. Животът ми е в опасност. На двадесетия етаж има един тип, който иска да ме убие.

— Изчакайте, моля.

— Изпратете някого! — изкрещях вбесено.

Вратата на асансьора се отвори на двадесетия етаж.

— Полицай Санчес — обади ми се глас по телефона.

Не разбирах.

— Санчес? Къде е Кениън?

— Кой се обажда? — попита Санчес.

Видях силует в коридора. Трябваше да е Кърт.

— Джейсън Стедман — прошепнах. — Познавам Кениън. Намирам се в сградата на „Ентроникс“. Трябва да се обадите на Кениън и веднага да изпратите някого тук. Побързайте, за бога!

— Стедман? — попита Санчес. — Долното леке?

Испанският му акцент звучеше още по-твърдо.

От сенките излязоха две фигури. Кърт държеше мобифон до ухото си.

— Бихте ли искали да ви свържа с гласовата поща на сержант Кениън? — попита той с гласа на Санчес и се ухили широко.

Другият мъж до него държеше пистолет в ръка.

Рей Кениън.

— Да вървим — нареди ми той. — Хайде, дай другата половина.

Вторачих се в него смаяно. Бях набрал 911. Сигурен бях. Не бях звънял на Кениън.

— Джери — обади се Кърт. — Дай ми пистолета. Аз ще се погрижа.

Джери. Джеремая Уилки. Приятелят му от специалните части. Онзи, който не бе свидетелствал срещу него. Онзи, който притежаваше автосервиза.

И който бе Рей Кениън.

Джеремая Уилки подаде пистолета на Кърт. Приличаше на колта, който бях откраднал от шкафа, но не бях сигурен.

— Момчетата никога няма да повярват на това — засмя се Уилки.

— Не, няма да повярват — потвърди Кърт, като насочи пистолета срещу него и го простреля. — Защото няма да чуят историята.

Уилки се просна на пода. Лявото му слепоочие се обагри с кръв. Очите му останаха отворени.

Вторачих се в Кърт.

— Джеремая има проблем с пиенето — обясни ми той. — Вкарва няколко водки и започва да дрънка. Но игра адски убедително ченге, нали? Винаги е искал да стане ченге. Чичо му бил страхотен полицай.

— Обадих се на 911 — казах.

— Това се нарича прекъсване на връзката. Клонирах телефона ти, така че да мога да чувам всичките ти разговори. Хайде, дай да си довършим работата.

Той насочи пистолета към мен.

— Явно си скрил другото парче в кабинета си, а, хитрецо? Да вървим!

Тръгнах към кабинета и той ме последва. Влязох вътре, застанах в средата на стаята и мислите ми запрепускаха. Вятърът виеше. Мокетът бе обсипан с листове и парчета стъкло.

— Е, знам, че не е в бюрото ти — каза Кърт. — Нито в библиотеката. Нито в другите обичайни за криене места.

Очите ми пробягаха към куфарчето, после бързо отместих поглед настрани. Все още си беше на мястото.

— В един от панелите на тавана — казах бързо.

Кърт беше забелязал погледа ми.

— Не мисля така — отвърна той. — Подай ми метала и си свободен да си ходиш.

— Няма да скоча през прозореца.

— Дай ми остатъка от метала.

Очите ми пробягаха отново, почти неволно, към куфарчето до бюрото.

— Имам нужда от помощ — обясних. — Трябва ми стълба или нещо подобно, за да стигна до панела на тавана.

— Стълба? — учуди се той. — Леле, определено не мисля, че имаш нужда от стълба — засмя се, като пристъпи към бюрото и грабна куфарчето ми. — Не те ли учих за езика на тялото? Малките погледчета и гримаси, които издават мислите ти? Не те бива да ги скриеш.

Опитах се да му измъкна куфарчето от ръката, но, разбира се, Кърт беше много по-силен от мен и го издърпа. Сега и двете му ръце бяха върху него и, докато си играеше с ключалките, се възползвах от моментната му разсеяност и се отдръпнах назад.

— Няма къде да бягаш, Джейсън — спокойно каза той.

Продължих да отстъпвам бавно. Той отвори едната ключалка, после и другата. Опрях гръб в касата на вратата. Бях на около седем метра от него.

Тих стържещ звук.

Забелязах как Кърт осъзна какво ставаше. Изражението му беше смесица от ярост и нещо, което не бях виждал у него преди.

Страх.

Само след части от секундата взривът го погълна и наоколо се разлетяха парчета месо и крайници като в страшен военен филм. Страхотната експлозия ме отхвърли назад и ме тръшна на пода. Усетих нещо мокро върху лицето си, както и парчета гипс и дърво.

Успях да се надигна. Ушите ми звъняха, лицето ми пареше.

Бях сложил в куфарчето си буца от пластичния експлозив C4, по който Кърт толкова си падаше, и го бях свързал с бомбата за конфети. А после бях започнал да използвам старата си чанта.

И Кърт се оказа прав, че съвсем малко C4 бе достатъчно. Знаех си, че няма никакъв шанс да оцелее.

Стигнах до асансьора, но се разколебах. Не исках да рискувам отново.

Стълбището. Двадесет етажа не бяха чак толкова много. Вече бях трениран и в отлична форма.

Е, не съвсем. Гърбът ме болеше, ребрата ми вероятно бяха натъртени, ако не и счупени. Но силният прилив на адреналин ми помогна.

Отворих вратата към стълбището и заслизах надолу. Вървях бавно. Куцах и се мръщех от болката, но знаех, че ще се справя.

Никакъв проблем. Лесна работа.

Епилог

Кърт беше прав, разбира се.

Момиче. Четири кила и половина. Красиво, здраво малко момиченце. Е, не толкова малко. Всъщност, дори голямо. Приличаше на Джак Никълсън, с остра черна коса и смешна прическа. А винаги се бях надявал, че ако имам дъщеря, ще прилича на Одри Хепбърн. Е, и така си е достатъчно хубава.

Бебето, Джозефин, бе толкова едро, че Кейт трябваше да роди с цезарово сечение. Затова насрочиха раждането няколко дни предварително, което, за съжаление, бе достатъчно дълго, за да даде възможност на Крейг да долети от Ел Ей, за да се присъедини към жена си, Кейт и мен за щастливото събитие.

Бях толкова щастлив, че дори не ми пукаше за присъствието му.

Бездруго умът ми беше зает с твърде много мисли.

Нужни ми бяха няколко дни, за да се оправя с полицията. Двамата с Греъм прекарахме дълги часове в участъка, разказвайки какво точно бе станало в онази нощ. Греъм обясни на ченгетата как Кърт го заключил в сандък, където можел да се задуши, ако не го бях освободил навреме.

Искаха да чуят откъде знаех как да направя бомба. Обясних им, че Кърт бе свършил по-голямата част от работата, а останалото съм научил от интернет. Впечатляващо е какво можеш да откриеш в наши дни в киберпространството.

Сега, след като Кърт вече бе мъртъв, не бе проблем да накараме хората от екипа му от специалните части да говорят откровено за него. Всички обрисуваха доста грозна картина. И почти всяко от ченгетата, които ме разпитваха, спомена, че съм извадил страшен късмет с оцеляването си.

Да бе, страхотен късмет!

Малко след като Йоши предаде в Токио информацията за това как Дик Харди бе успял да си осигури яхтата и луксозната къща в Далас, Харди бе изритан от „Ентроникс“.

Бордът на директорите гласува единодушно за включването на ФБР в разследването и скоро Дик Харди бе засипан с граждански и криминални дела. Успя да продаде яхтата си по интернет два дни преди данъчните да му я отмъкнат.

Отлетях до Ню Йорк, за да се видя с могъщия ни шеф, Хидео Накамура, и още дузина тузари, японци и американци, които ме интервюираха за мястото на Дик Харди. Бях изправен срещу пасмина други кандидати, всичките по-възрастни и по-опитни от мен. Но вместо да си седя кротко на мястото и да бъда разпитван от Накамура-сан, реших да проявя самоинициатива и да направя презентация пред интервюиращите.

Презентацията ми доказваше колко изгодно ще е за компанията да закрие главния офис в Санта Клара, да продаде скъпия имот и да се премести в красивия Фрамингам, Масачузетс, където „Ентроникс“ вече притежаваше сграда, нуждаеща се само от козметичен ремонт на двадесетия етаж, където бомба бе превърнала ъгловия ми кабинет в обгорена пещера.

Най-големият хит в презентацията ми бе, когато показах как далаският офис на „Роял Майстер“ може да бъде продаден адски изгодно. Даласките „Каубои“ искаха да си построят нов стадион и бяха готови да платят щедро за земята.

Мисля, че това определено впечатли шефовете.

Не споменах, че си имах и лични причини. Например че Кейт отказваше да напусне Кеймбридж. Най-после се бе сдобила с мечтаната си къща и вече бе довършила детската стая. Така че или трябваше да се преместя в Санта Клара без любимите си жена и бебе, или да отхвърля службата. Но, разбира се, не бях готов да призная подобно нещо пред шефовете. Нямаше да е добре за имиджа ми на убиец.

Интервютата минаха добре, ако можеше да се съди по израженията на шефовете. Не разбирах и дума. Йоши Танака седеше до мен през цялото време, на всички интервюта, сякаш бе личният ми адвокат.

При последното интервю настъпи оживена размяна на реплики. Йоши заговори на Накамура-сан и другия член на борда на бърз японски, а аз седях и се усмихвах като идиот. Изглежда спореха, но накрая Йоши каза нещо и всички кимнаха.

После той се обърна към мен и каза:

— Моля те, извини ме, Джейсън. Проявих се като ужасен грубиян.

Вторачих се в него шокирано. Говореше с британски акцент. Звучеше като Лоурънс Оливие или Хю Грант.

— Проблемът е, че непрестанно те наричат „нонки“, което вероятно бих могъл да преведа като „добряк“. Но се страхувам, че това не е комплимент на японски. Трябваше да им обясня, че твоите хора те смятат за безмилостен. Говорят за теб със страх и респект. Казах им, че точно това ми харесва у теб. Имаш инстинкт на убиец.

По-късно, докато Йоши и аз чакахме комисията по назначаването да вземе решение, избъбрих неволно:

— Английският ти е невероятен. Нямах представа.

— Английският ми? Мило момче, страшно си любезен. Взех магистърска степен в Тринити Колидж в Кеймбридж. При това върху последните романи на Хенри Джеймс. Е, той е истински майстор на езика.

Чак тогава се усетих. Разбира се. Как иначе би могъл да накара хората да говорят толкова свободно в негово присъствие?

— Значи, когато ти разказах за страхотната си идея за картинните екрани, а ти ме гледаше неразбиращо…

— Гледах те с възхищение, Джейсън-сан. Тогава осъзнах, че имаш велики идеи. Незабавно разказах за това на Накамура-сан и той настоя да се видите в Санта Клара. Но не бе съдено да стане.

Накрая получих мястото на Дик Харди, а след няколко изпълнени с напрежение седмици, в които двамата с Кейт се споразумяхме да не говорим по въпроса, шефовете одобриха предложението ми главният офис да се премести във Фрамингам. Най-добрите служители на „Роял Майстер“ също щяха да се понесат насам. Е, поне онези, които искаха да напуснат Далас. Сега Джоан Тюрек работеше за мен и тя и партньорката й се радваха, че са се върнали в Бостън.

Та, къде бях?

А, да. В болницата. Крейг започна да се отнася към мен с новопридобито уважение. Непрестанно говореше за великата ежегодна сбирка на „Ентроникс“ в Пебъл Бийч и колко жестоко си прекарал там миналата година, когато Дик Харди го поканил да се присъедини към знаменитостите. Предполагам, че бях леко разсеян заради новороденото си бебе, но ми отне известно време да се досетя, че Крейг си правеше устата да го поканя и тази година. Е, да, след като вече бях старшият президент на „Ентроникс“, горкият Крейг бе готов да ми се мазни.

Реших да проявя великодушие.

— Опитваме се да не каним прекалено много хора тази година, но съм сигурен, че можем да уредим нещо. Просто звънни на секретарката ми, Франи Барбър. Убеден съм, че ще можем да те включим сред гостите.

Трябва да си призная, че определено се изкефих.

Седяхме в стаята на Кейт и наблюдавахме възхитено как бебето Джозефин суче енергично. Накрая дъщеря ми заспа, а сестрата дойде и я постави в легълцето й.

Целунах жена си и казах:

— Женен съм за най-страхотната жена на света. Имам най-великото бебе и се чувствам като най-големия късметлия.

Едва не заплаках от радост.

— Ти май твърдеше, че човек сам си гради късмета — напомни ми Кейт.

— Мисля, че вече не го вярвам — отвърнах бавно. — Понякога късметът прави човека.

Итън седеше в ъгъла и четеше книга за великите военни провали. Това беше последната му мания. Очевидно забележката на Кърт за битката за Сталинград го бе накарала да се замисли.

— Чичо Джейсън — каза той, като вдигна очи от книгата, — знаеш ли, че Първата световна война започнала, защото един шофьор направил грешен завой?

— Итън — изсумтя майка му предупредително.

— Итън — каза и Крейг. — Възрастните говорят.

— Погрешен завой? — завъртях се към малкия.

— Точно така. Шофьорът на ерцхерцога на Австро-Унгарската империя случайно завил в улица, където не трябвало да отива. А там чакал някакъв тип с оръжие, който застрелял ерцхерцога и жена му. И това довело до избухването на войната.

— Не го знаех — признах. — Но това ме утешава, че не съм чак толкова лош шофьор.

Кейт и Сузи обсъждаха гувернантки. Кейт каза, че открила няколко подходящи ирландски кандидатки в сайта на „Айриш Еко“. Сузи твърдеше, че единствените добри гувернантки били филипинките. Поспориха известно време и, разбира се, Крейг се присъедини към спора. Не ми пукаше. Не спирах да мисля за предупреждението на Фестино как песничката за динозавъра Барни ще се набие в главата ми и как ще бъда принуден да гледам само анимация.

Но когато започнаха да спорят кое бе по-добро — гувернантка, която живее у дома или не, реших да се намеся.

— Не искам непознат човек да живее под покрива ни.

— Няма да е непозната, след като я опознаем — възрази Кейт.

— Още по-лошо.

— Не е зле да можеш да оставиш бебето на гувернантката, когато двамата с Кейт излизате — намеси се Крейг. — Това беше най-хубавото на Корасон. Можехме да оставяме Итън при нея винаги. Почти не го виждахме.

Двамата с Кейт се спогледахме.

— Страхотно — изсумтях.

Крейг не долови сарказма ми.

— Винаги когато заплачеше посред нощ — продължи той. — Корасон се втурваше да го преобуе или нещо подобно.

— Замразявах кърмата си във фризера — добави Сузи. — Корасон само топлеше шишетата в микровълновата. Но първо трябва да разбъркаш добре кърмата. Има само един вид добри помпи за кърма.

— Знам — кимна Кейт. — Прегледах всички бебешки сайтове.

— Може ли да не говорим за помпи? — попитах. — Искам да се върнем към живеещата в дома ми гувернантка.

— Защо? — попита Кейт. — Въпросът е решен.

— Да бе! Дори не се и опитвай.

Кейт видя на лицето ми да се изписва решителност.

— О, едва започвам — усмихна се тя хитро.

— Леле — ухилих се умилено. — Сега започваме война.