Искам те обесен - читать бесплатно онлайн полную версию книги автора Джо Гарбър (1. Изпращането) #2

1. Изпращането

Под кожата на всеки любим се крие враг.

Дороти Паркър

Сократ: „Малцина съзнават, че част от злото в другите хора се предава на тях“.

Платон, „Република X“

1. Международно летище Сан Франциско

В един неделен октомврийски следобед Джак Тафт, който дори не подозираше, че е набелязан да умре, седеше прегърбен в първа класа на самолет на сингапурските авиолинии. Дотогава не бе пътувал в първа класа. Обстановката не беше толкова луксозна, както бе очаквал. Напомняше му за чакалня на скъп стоматологичен кабинет в Ню Йорк. Само списанията бяха по-нови.

Изтощен от шестчасовото пътуване от летище „Кенеди“ до Сан Франциско, той пиеше диетична пепси-кола, защото беше на средна възраст и трябваше да внимава за килограмите си, и напразно се опитваше да се съсредоточи върху обемистия документ на коленете си. Пътуването не му се отразяваше добре. Пък и въпросният документ беше ужасно досаден.

Най-новите правила на ПМТО. Направо от Вашингтон. Тънка хартия и дребен шрифт. Сто трийсет и три страници с парализиращ ума правителствен жаргон.

ПМТО беше проклятие в живота на всеки търговец, бюрократична реликва от времето на Студената война, създадена, за да попречи на Империята на злото да сложи ръка на американската стратегическа технология. Но Съветският съюз отдавна не съществуваше, докато ПМТО още функционираше. Преди повишението Джак нямаше никакви грижи. Като директор, отговарящ за материално-техническото осигуряване на „Ел Би Тек“ за Америка и Европа, той се занимаваше само със страни, които можеха да внасят каквато електроника искат. Сега обаче беше вицепрезидент и отговаряше за търговията в целия свят. Документът на коленете му беше Правилникът за международната търговия с оръжие. Проблемът с ПМТО беше, че човек никога не знае какво са решили да включат тази седмица в черния списък книжните червеи от правителството. Нито защо. Един ден някой компонент беше абсолютно законен. На другия ден продажбата му в някои страни се наказваше с глоба от петстотин хиляди долара. Сред стоките, които неизвестно защо бяха забранени за износ, бяха аквалангите, високочестотните радиоскенери и… лъковете, и стрелите, за бога! Не можеш да продаваш тези неща на Саддам Хюсеин. О, не! Съдбата на свободния свят ще бъде застрашена.

Смешно! За нещата, които правилникът забраняваше, имаше процъфтяващ черен пазар — разбира се, на по-високи цени, защото на компаниите не им беше позволено да наддават. Липсата на логика във всичко това накара Джак да стисне зъби. Вярно, имаше начини — теоретично легални — „Ел Би Тек“ да заобиколи тези глупави правила и ако тъпото правителство не отменеше разпоредбите си…

Той поклати глава. Заобикалянето на федералните правила не беше в неговия стил. Това не беше за съвестния, честен и най-вече разумен Джак Тафт. Дори самата мисъл за шикалкавене със закона беше сигурен знак, че е твърде уморен, за да се съсредоточи върху работата си. Той въздъхна, отвори хубавото си, ново дипломатическо куфарче и пусна вътре бюлетина на ПМТО. После, без да го е грижа дали някой от другите пътници ще го забележи, че прави нещо ексцентрично, Джак допря куфарчето до лицето си. Кожата беше мека, топла и гладка. Допирът му напомни за Гейбриел, която му бе подарила тази великолепна скъпа вещ.

Гейбриел… Тя беше в Ню Йорк и също щеше да пътува със самолет. Липсваше му толкова много, че сърцето го болеше. Триседмичната им раздяла щеше да е агония за него. Не я ли видеше само един ден, Джак вече изгаряше от нетърпение да бъде до нея. Особено след като онзи орангутан Саймън я оглеждаше така, сякаш още я притежаваше. Широкоплещестият, наперен Саймън… Той се запита какво бе намерила Гейбриел в него…

Но предполагаше, че знае отговора на този въпрос.

Три седмици. Веднага щом се върнеше, Джак щеше да я прегърне, да я притисне в обятията си, да я целуне и после… Ами, просто щеше да изтърси: „Обичам те. Ожени се за мен“.

Нямаше да е трудно. Шест думи. Сигурно щеше да може да ги изрече, без да се задави. Трябваше да го направи преди няколко месеца. Беше лесно. Нямаше проблем. Знаеше, че ще го стори.

Сетне един добре познат глас прошепна: „Това е твърде хубаво за човек като теб, синко“. И Джак започна да се колебае. „Само смелите заслужават красавиците…“

2. Ню Йорк

1

Същия следобед на три часови зони на изток Гейбриел Дън забързано мина покрай охраната на летище „Ла Гуардия“. За разлика от делничните дни сега там нямаше тълпи, нито изнервящи забавяния на полетите. Имаше достатъчно време до излитането на самолета й.

Тя се надяваше, че Джак е стигнал бързо до летището. В седем часа сутринта улиците на Манхатън бяха пусти и по Ван Уик нямаше задръствания. Пътуването с такси от апартамента й до летище „Кенеди“ вероятно бе продължило по-малко от четирийсет и пет минути. Да, Джак бе отишъл навреме за полета си, макар че дълго след като трябваше да тръгне, те още се…

И сега беше далеч от нея. Това беше първата му командировка в Азия. Три седмици, през които тя трябваше да размишлява и да реши какви са чувствата й към него.

Гейбриел се усмихна. Червените й коси се развяваха, докато вървеше. Джак толкова очевидно… толкова нервно… събираше смелост да й направи предложение за женитба. Тя си представяше как ще го стори — смутено щеше да изтърси някоя глупост от сорта, че двамата вече не са млади. Тя е на трийсет и седем, а той — на четирийсет и две и се срещат от една година, затова…

Джак едва не го направи в петък. Гейбриел позна по очите му. На обяд — в грил бара „Мортън“ на Пето авеню, защото той обичаше пържоли и пържени картофи. Гейбриел му даде подарък по случай повишението. Екстравагантно, скъпо, черно куфарче. И веднага забеляза онзи поглед в очите му. Джак първо измънка, че куфарчето е твърде хубаво за него. Сетне преглътна с усилие и заеквайки започна да й обяснява колко много държи на нея. Той винаги говореше несвързано, когато изразяваше чувствата си. Ако Саймън Бъртън, редакторът и бившият й любовник, не се беше приближил наперено до масата им и не го бе прекъснал, Джак Тафт щеше да й предложи да се оженят. Гейбриел беше убедена в това така, както беше сигурна във факта, че не бе готова да реагира адекватно.

Но Саймън, който привличаше вниманието на всяка жена в заведението, дойде и Джак позеленя от ревност и млъкна.

Слава богу.

И сега Джак бе заминал, а Гейбриел отиваше в Бостън на работна закуска с важните клечки от инвестиционна компания „Фиделити“. Заедно със Саймън. Похотливият натрапник настояваше да я придружи. През цялото време трябваше да отблъсква ухажванията му. Каква досада!

Тя бързо щеше да напише статията за „Фиделити“. Веднага щом се върнеше. После щеше да се залови да разследва друга тема. Джак й бе подхвърлил идея. Само две думи. Не пожела да й разкаже подробности. Той никога не се впускаше в подробности. В края на краищата тя беше журналист, а той — лоялен изпълнителен директор и трябваше да внимава да не предизвика конфликт между различните интереси.

Конфликт на интереси? Замисли се върху израза. Нима Джак бе премълчал подробностите, защото се боеше от конфликт? Дали информацията, която й съобщи, не загатваше, че е открил нещо гнило за компанията му? Дали не намекваше, че отива на другия край на света, защото е надушил нещо нередно? Като новоизбран вицепрезидент той щеше да посети дистрибуторските центрове на „Ел Би Тек“ в Сингапур, Малайзия, Тайланд, Индонезия, Филипините и Тайван. Някои от тези държави бяха твърде рисковани. Ако там ставаше нещо съмнително, той можеше да се окаже в опасност.

Не, това беше глупаво. „Опасност“ бе последната дума, която можеше да се свърже с него. Той беше добър човек, страхотен любовник, уравновесен и разумен. Можеше да се разчита на него. При него нямаше изблици на емоции, нито непредсказуемо вълнение. И точно заради това й трябваха три седмици, за да обмисли взаимоотношенията им, разсъждаваше Гейбриел Дън, докато се качваше в самолета.

„Сърцата не се дават, а се печелят“ — бе писал Уилям Бътлър Йейтс, когото тя обожаваше, тъй като беше ирландка. И по този повод се запита дали обезпокоително скромният Джак Тафт я обича по този старомоден начин.

Не знаеше със сигурност. Трябваше да помисли. Нужно й беше време.

2

Тафт бе заминал. И Денис знаеше, че той няма да се върне. Хората в Сингапур щяха да се погрижат за това. Тя нямаше представа как ще го сторят. Беше все едно да се обадиш на работник от службата за изтребване на паразити. Мъжът в работен комбинезон се появява сутринта. Вечерта се връщаш от работа и мишката е изчезнала. Може би е мъртва или е затворена в малка клетка и измъчвана от учените в някоя лаборатория. По-добре да не знаеш подробностите. Единственото, което те интересува, е, че я няма.

Като Тафт.

Беше неделя следобед и в офиса нямаше никого. Денис Доналд седеше в малкия си кабинет, който смяташе за своя спирка в живота. Тя пусна съобщение по електронната поща. Номерът на полета на Тафт. „Сингапур Еър“. Час на пристигане — пет и пет сутринта. Хотел „Рафълс“.

Човекът, за когото бе адресирано съобщението, щеше да чака. Или хората, които работеха за него. Това нямаше значение. Резултатът щеше да е един и същ.

Денис отметна златисторусите си коси и си позволи леко да се усмихне. Устните й приличаха на шедьовър на пластичен хирург, но както всичко останало в нея бяха естествени и съвършени. Ядоса се на бавната реакция на персоналния си компютър. Ако тя, а не онзи тъпак Тафт, бе избрана за вицепрезидент на най-големия дистрибутор на електроника в света, първата й работа щеше да бъде да изхвърли тези антики „486“ и да ги замени с „Пентиум III“. Но Джак — както винаги муден и дребнав — бе настоял, че на никого в отдела не са необходими по-модерни компютри. По-добре било да не натоварват бюджета, да задържат старите машини още една година и да се придържат към изпитаното и надеждното. Това беше типично за Джак и защо се бе чукала с него толкова дълго, щеше да остане загадка.

Екранът на компютъра угасна. Денис прехапа устни, отчаяна от бавната му скорост. Е, да. Обикновените програмни продукти на „Ел Би Тек“ работеха безупречно на старомодните компютри. Но Денис имаше специални потребности, каквито никой друг нямаше, и персоналният й компютър „Ай Би Ем“ от 1991 година не можеше да ги задоволи. И за това беше виновен Тафт.

Чу се звън. На екрана се изписа:

КОНВЕРТИРАМ, КОНВЕРТИРАМ, КОНВЕРТИРАМ, ОБРАБОТВАМ, ОБРАБОТВАМ, ОБРАБОТВАМ, ЗАКОДИРАМ, ЗАКОДИРАМ…

Процедурата продължи сякаш цяла вечност. Преди да пусне думите й през кодиращия алгоритъм „Дифи-Хелман“, компютърът трябваше бавно да прегледа книгата за кодиране на съобщения. Обикновено се използваше роман, готварски рецептурник или туристически справочник и никой не можеше да разшифрова кода, ако не знаеше коя е книгата.

Тайният ключ на Денис беше „Втора книга на царете“. Компютърът избра текста за деня. „Човекът, който е сторил това, заслужава да умре.“

Тя отново се усмихна и помисли: „Колко уместно. Сбогом, Джак“.

„Бим-бам. Обажда се Орион.“

3. Сингапур

В Ню Йорк беше пет часът неделя следобед, а в Сингапур — рано сутринта — и всички добри граждани спяха в леглата си.

Чан Джин не беше добър гражданин.

Отегчен и капнал от умора, той отключи вратата на апартамента си и сковано се приближи до прозореца на хола. Застана там, на осемнайсет етажа над Орчард Роуд, и се вторачи в тихите улици на парадоксалната си островна нация — безмилостна капиталистическа страна, която се грижи за гражданите си от люлката до гроба. Властите се хвалеха, че Сингапур е идеалната държава. Чан презрително изсумтя. Ако беше толкова идеална, защо в нея имаше място за такива като него?

Между веждите му се появиха две дълбоки бръчки. Не за пръв път размишляваше по въпроса, че задушаващо покровителственото общество на Сингапур беше република на малки бели мишки, които са настанени удобно във финансирани от правителството клетки и хрисимо и покорно изпълняват прищевките на господарите си. Но там, където има мишки, има и плъхове. И Чан Джин се смяташе за пръв сред тях. Беше роден хищник, създаден от природата да преследва и убива, макар и не тази вечер.

Чан въздъхна. Инстинктът му подсказваше, че някъде там долу, в мрака, свободно се разхожда тлъста, вкусна плячка. Беше се върнал с празни ръце от дълъг лов. Но търпението е най-великата добродетел на ловеца и той знаеше, че някоя друга нощ преследването ще започне отново. И когато и да свърши, Чан, ловецът, ще се прибере вкъщи доволен и заситен. В нощи като тази той се чувстваше не толкова уморен, но странно, спеше добре.

След няколко минути на размисъл Чан извади клечка от вътрешния джоб на спортното си сако, пъхна я между зъбите си и отиде в спалнята. Запали лампата и погледна телефонния секретар. Броячът показваше, че има четири съобщения. Щеше да ги изслуша сутринта, докато пиеше чай и четеше електронната поща, която компютърът му бе натрупал през последните двайсет и четири часа.

Спалнята и холът му бяха украсени с плакати от класически филми — всички в рамки, стъкло, и много ценни. На три от тях имаше автографи — на Джоун Крофорд в „Женско лице“, на Спенсър Трейси в „Сан Франциско“ и на Джоуел Маккрий и Хъмфри Богарт в „Задънена улица“.

Чан отвори гардероба. На вътрешната страна на вратата бе прикрепено голямо огледало. Той се огледа и остана доволен от онова, което видя. Висок, широкоплещест, с черни коси, сресани надясно и падащи над голямото чело — хубав мъж с очи, почти като на бял човек и несъмнено привлекателен за жените.

Съблече спортното си сако „Армани“ и го окачи до другите, също така скъпи дрехи. После сложи синьо-зелената си вратовръзка на закачалката, където имаше още десетина копринени и изискани вратовръзки. Извади от кобура под лявата си мишница пистолета „Смит и Уесън“, модел „Сигма“ — оръжие, предназначено да отговоря на изискванията на американското ФБР. Патроните с калибър .45 мм гарантираха поразяването на всяка цел.

Чан остави пистолета и измъкна руската пушка за борба с масовите безредици с рязана цев „Байкал ИЖ“, която носеше под дясната си мишница. В държава, където властваха най-строгите закони за контрол върху оръжията, тя струваше скъпо.

Отдалечи се от гардероба и седна на ръба на голямото си легло. Чаршафите ухаеха на свежо. Чистачките имаха нареждане да ги сменят на всеки три дни. Той се наведе и вдигна крачола на панталона си. В кобур в чорапа бе пъхнат шестстотинграмов, полуавтоматичен пистолет „Глок“, модел 27, с корпус от полимер. Извади пистолета и го сложи на нощното шкафче. После измъкна още един глок и от другия си чорап. Пистолетите имаха пълнители с по девет патрона — смъртоносни като на „Смит и Уесън Сигма“.

Понякога, но не тази вечер, той носеше и револвер „Ругер СП 101“, затъкнат в колана. Полуавтоматичните пистолети засичаха и Чан държеше да има повече от едно подкрепление. Вярваше в огнестрелната мощ и предпочиташе мощни оръжия, които повдигаха противника във въздуха и го поваляха мъртъв на място. В края на краищата опитен стрелец като него, който стреляше с пистолет серийно производство по неподвижна мишена, намираща се на двайсет и пет метра, щеше да улучи целта, с разстояние между попаденията от пет до осем сантиметра. Но ако приведеш в движение мишената, куршумите летят навсякъде и дори най-изкусният стрелец се смята за късметлия, ако един от десет куршума улучи целта.

Афишът над леглото му беше за филма „Патън“ от 1970 година. Под снимката на звездата Джордж Скот имаше откъс от заповедите, изречени във филма. „Има само един тактически принцип, който не подлежи на промяна — използвай подръчните средства, за да нанесеш на противника за минимум време максимален брой рани, които да доведат до смърт и разрушения.“

Чан не само се вдъхновяваше от тези думи. За него това беше декрет с тежестта на религиозен закон, Божия заповед, издадена свише, едро от най-великите прозрения за истината в живота. Засега този проницателен, но елементарен принцип му бе служил добре. Той беше още жив, докато същото не можеше да се каже за други хора, които познаваше.

Стана, разкопча колана и остави панталона си да падне на пода. В онези сингапурски кръгове, където се обсъждаха такива неща, се говореше, че той има кобур с двайсет и пет милиметров „Бейби Браунинг“, пъхнат в слиповете. Слухът беше неверен, защото Чан Джин обичаше да носи боксерки.

С жест, научен от неколкократно гледане на филмите на „Уорнър Брадърс“, хвърли клечката за зъби в пепелника, както правеше Хъмфри Богарт. После угаси лампата и се пъхна под хладните чаршафи. На модема блесна светлина. По електронната поща пристигаше съобщение за мъжа със скъпото ново куфарче.