Искам те обесен

1

Макар да не бе казвал на никого, той предпочиташе да го наричат не Джак, а Джон. Преструваше се, че харесва името си, й насърчаваше всеки да му вика така.

Джак беше по-обикновено име от Джон и му се струваше, че го прави по-безличен, един от многото.

Но той не беше като другите. Беше различен и от ранна възраст научи, че е най-добре да не го показва.

Когато беше осемгодишен, стиснал в ръка бележника си, той гордо влезе в дома им в Куинс. Баща му, химик от „Бруклин Газ“, седеше с безизразно лице на дивана в хола и четеше последния брой на „Кемикъл енд Енджиниъринг Нюз“. Джак му подаде бележника си и писмо от директора на училището. В бележника имаше само отлични оценки. Писмото препоръчваше Джак да продължи образованието си. Баща му се намръщи.

— Ти не си по-добър от другите. Престани да се перчиш.

Сетне продължи да чете списанието.

Когато стана на дванайсет, баща му го научи да играе шах. Всяка съботна вечер двамата изиграваха по една партия. Това бяха единствените мигове, които прекарваха заедно. През цялото време мълчаха. След година Джак спечели за пръв път. Следващата събота отново спечели. Баща му повече не игра шах с него.

Разреши му да кандидатства само в Сити Колидж в Ню Йорк. Не му позволи да се опита да влезе в някой от по-престижните колежи, които учителите му бяха препоръчали. След часовете Джак пътуваше до Ню Джърси и работеше като докер, изкарвайки пари за обучението, учебниците и всекидневните си разходи. От тези надници баща му отделяше сума за квартира и храна. Никога не обсъждаха оценките на Джак.

Дипломира се на двайсет и една година. Майка му дойде на церемонията. Баща му не присъства. Джак вече бе приел първото назначение, което му предложиха. И оттогава дори и през ум не му мина да смени компанията.

Когато стана на трийсет и осем, както вървеше на изток по Седемдесет и осма улица, двама бандити с ножове го заплашиха. Джак вдигна ръце, учтиво им каза в кой джоб е портфейлът му и отмести поглед, докато му го взимаха. И за да няма неприятности, той не съобщи на полицията за инцидента.

А сега, на четирийсет и две години, след дванайсетчасов сън, предизвикан от хапче приспивателно, Джак Тафт си спомни какво бе направил предишната нощ и помисли, че е полудял.

Отначало не знаеше къде се намира.

Беше се облял в пот, както винаги ставаше, когато сънуваше кошмари, но този път всичко изглеждаше реално и неоспоримо.

Той беше с Гейбриел в малкия й апартамент в Уест Сайд. Каза й, че не е достоен за нея, най-сетне изповядвайки най-големия си страх. Тя го погледна изпитателно с ясните си зелени очи, които той обожаваше, и отговори: „Така е. Не си достоен“. Джак кимна. Знаеше го отдавна. После, сочейки с пръст, както винаги правеше, за да подчертае очевидното, Гейбриел продължи: „Аз се нуждая от повече, отколкото може да ми даде мъж като теб. Затова реших да стана любовница на президента на най-богатата инвестиционна банка в града. Той има власт и богатство и е всичко онова, което ти никога няма да бъдеш. Обеща да ме запознае с хора, за които искам да пиша репортажи. Президенти, министър-председатели и генерални директори на най-големите корпорации в света. Ти можеш да ме запознаеш само с превозвачи на стоки. И тъй като има връзки с много компании, той само трябва да се обади по телефона на някой от големите рекламодатели на списанието. Те ще притиснат Саймън и той вече няма да отхвърля статиите ми. Ти никога не би направил такова нещо за мен, Джак. Никога няма да ме изведеш на върха на социалната стълбица. Никога няма да ми дадеш много неща“.

„Имаш право. Единственото, което мога да ти дам, е любов, а любовта никога не е достатъчна…“

Джак се стресна и се събуди. Гадеше му се от думите на Гейбриел. Онзи мъж й бе предложил толкова много неща и Джак тайно се надяваше да долови в гласа й колебание, дали животът с човек, който има такава власт и влияние, няма да е толкова хубав…

Лоши сънища. Нощ на фантасмагории и кошмари. Джак си спомняше само последния, макар да знаеше, че и останалите бяха ужасни. Единственият начин да се отърси от тях беше да отвори очи, да стане от леглото, да забрави страховете си и постепенно да се превърне в решителен и преуспяващ мъж, какъвто Гейбриел заслужаваше.

Щеше да го направи. Повече никакви компромиси и отстъпки. Ще започне от днес. Още от тази сутрин. Веднага щом отиде в кабинета си.

Днес щеше да ходи на работа, нали?

Не. Трябваше да направи нещо друго. Да отиде на друго място.

Все още не напълно готов да отвори очи, Джак се зачуди по този въпрос, който изведнъж и необяснимо се появи в съзнанието му. Вече не беше ли отишъл там, където трябваше да ходи?

Дюшекът, върху който лежеше, беше различен — по-мек от този в апартамента на Седемдесет и осма улица. Главата му бе положена на дунапренова възглавница. Но Джак мразеше дунапреновите възглавници и си бе донесъл пухена. За съжаление Гейбриел имаше алергия към пуха. Освен това той чуваше бръмчене на климатична инсталация. Но вече беше октомври и в Ню Йорк беше студено.

Джак отвори очи.

Пълна загадка. Обстановката му беше непозната.

Разбира се, това се бе случвало и преди. Не беше необичайно, макар да бе изнервящ страничен ефект от твърде много командировки. Две седмици пътуване, смяна на хотелите всяка вечер, усилена работа, прекосяване на различни часови зони, недостатъчно сън и твърде много алкохол. Беше неизбежно онези, които не живеят здравословно, да се събуждат объркани и да не си спомнят къде се намират.

Но сега беше различно.

Джак потърка парещите си очи. Не беше в хотел. В хотелите нямаше кадифени покривки за легла с къдрички. Нито плюшени мечета на нощните шкафчета.

Пък и мебелите безспорно бяха подбрани от жена. Масичка с дантелена покривка. Канапе с възглавнички на цветя. На стените — акварели, изобразяващи тропически птици. Дори лампата на нощното шкафче показваше по-скоро женски, отколкото мъжки вкус.

Несъмнено Джак се намираше в апартамент на жена. По-точно в леглото й. И нито апартаментът, нито леглото бяха на Гейбриел.

Всички доказателства водеха до извода, че той се бе забъркал в нещо. Имаше проблем.

Но какъв проблем? И с кого?

Джак разтърси глава, опитвайки се да проясни съзнанието си. Къде се намираше? Как се бе озовал тук? Кой живееше в този апартамент, ухаещ приятно на непознат парфюм?

Джак беше напълно озадачен. Нямаше никакъв спомен от предишната нощ.

— О, боже! — прошепна той.

Ако Гейбриел разбереше за това, работата му беше спукана. „Какво да правя? — запита се той и веднага отговори на въпроса си. — Незабавно да се махна оттук.“ Джак се замисли. Да избяга тайно от леглото на случайно срещната любовница не беше джентълменска постъпка и елиминираше вероятността за… ами, още един шанс.

Той провеси крака от леглото. С изненада установи, че не е събул панталона си, а също и чорапите, ризата и сивото раирано сако.

Обнадежден си помисли, че може би все пак нямаше проблем. Вероятно бе претърпял злополука или се бе напил. И някой от офиса го бе завел до най-близкото легло. Или…

Телефонът на нощното шкафче иззвъня. Джак инстинктивно вдигна слушалката. Опита се да каже: „Ало“, но езикът му бе надебелял, устата му бе пресъхнала, а гласът — пресипнал, сякаш имаше ларингит. Чу се само пискливо грачене.

От слушалката прогърмя самонадеян мъжки глас — досущ като на Саймън Бъртън.

— Госпожица Самсудин? Обажда се старши полицейски офицер Чан Джин.

Джак хлъцна.

— Цял ден се опитваме да се свържем с вас. Искаме да ви зададем няколко въпроса. Спешно. Аз съм в участъка в Темпайнс и мога да бъда в апартамента ви след… Ами по това време на деня движението не е натоварено и ще дойда бързо.

Кръвта на Джак се смрази. За миг в съзнанието му се появиха образи — мъгляви картини и неясни силуети, досущ стари снимки, стояли твърде дълго на слънце. Той нямаше представа какво означават. Но въпреки цялата им двусмисленост, знаеше, че са по-ужасни, отколкото можеше да си представи. Сиви призраци от лош сън някак бяха прекосили границите на реалността.

— Извинете за безпокойството, госпожице Самсудин. Ще се опитам да ви отнема колкото е възможно по-малко време. Докато ме чакате, бих искал да си припомните един от пътниците от снощния полет от Сан Франциско. Човек на име Тафт.

Когато полицаят произнесе името, тонът му стана твърд и глух и Джак започна да си спомня при какви обстоятелства бе чул този глас за пръв път.

— Джон Грегъри Тафт. — Чан наблегна на всяка дума. В тона му се долови гняв. — Всичко, което си спомните, може да е от полза. Ще се видим скоро.

Чан затвори. Джак седеше на ръба на леглото. Ръката, с която държеше телефонната слушалка, трепереше. Всеки мускул в тялото му бе парализиран, скован от ужаса на спомените.

Всичко това се бе случило наистина. Той го бе направил. Един господ знае как, но го бе извършил. Не беше кошмар. Онези мъже… Пистолетите… Престрелката… Убитият, който падна по гръб… Пистолетът под носа му…

Исусе! Та те бяха ченгета! Нямаха значки и униформи. Цивилни полицаи! Джак стана. Бяха се обърнали към него, пребледняха и пуснаха на пода оръжията си. Помислиха, че той ще ги застреля. Ала не беше така. Вярно, Джак взе пистолета на мъртвеца, но не го насочи към тях.

Или го насочи?

И после… Господи!… Грабна още оръжия от пода.

Сетне излезе от стаята. Зави зад ъгъла. Хукна по коридора и…

Кръвта му се разгорещи. Усети прилив на сила. Стомахът му се сви от гняв и желание. Дебнещ звяр. Хищник. Беше полудял. Но това му хареса.

Наистина ли беше той? Джак Тафт, върколак през нощта? Не, не, не! В него не живееше звяр. Дори да беше така, хищникът бе окован във вериги, обуздан и затворен зад решетки. Пък и Джак винаги се владееше. Преглъщаше обидите, усмихваше се, когато го наскърбяха, съгласяваше се с мнението на опонента, говореше спокойно и търсеше логичен компромис. Никога не губеше самообладание. Не. Какъвто и звяр да бродеше в хотел „Рафълс“, това не беше Джак. Той не… не можеше да направи такива неща…

„Но какво съм сторил? Не се върнах. Не вървях, а тичах. Сложих единия пистолет в джоба си и хвърлих другите в храстите. После… се появи някакво такси… Вътре имаше и още някого… Кой?“ Не си спомняше. И не искаше да си спомня. Нямаше нищо по-лошо от умопомрачителния възторг, който го бе обзел.

Как е могъл да се подиграе с полицаи, да открадне оръжие и да изпитва такава радост от насилието? Това не беше той — спокойният, трезвомислещ Джак.

Но за съжаление беше истина.

И защо? Нямаше предвид защо временно бе откачил, а защо трима полицаи с насочени пистолети нахлуха в хотелската му стая, сякаш Джак бе смахнат престъпник? Той не бе нарушил закона или поне не знаеше да го е сторил. Как бе възможно да наруши толкова много закони само за двайсет минути, докато пътуваше с таксито от летището към хотела? Мисълта за това беше безумна. Но тогава защо ченгетата…

Куфарчето. Те се интересуваха от куфарчето. Търсеха ли нещо? Какво? Контрабандна стока? Смятаха, че пренася незаконно валута, порнографски видеофилми, наркотици, комунистическа пропаганда или… дъвки? Да, в Сингапур дъвченето на дъвка бе престъпление, което се наказваше с цялата строгост на закона. Джак понякога дъвчеше ментова дъвка без захар, предимно когато пътуваше дълго, но сега като добросъвестен гражданин, бе оставил пакетчето вкъщи. Пък и пренасянето на дъвка едва ли можеше да докара специалните части.

Тези разсъждения нямаше да помогнат. Трябваше да съсредоточи мислите си върху куфарчето. Но какво толкова имаше да мисли за него? Там носеше обичайните неща. Нищо особено. Документи, написани от обикновени бюрократи от обикновени корпорации, каквито имаше в цял свят. В куфарчето нямаше нищо, което би могло да заинтересува полицията, нищо уличаващо, никакво закононарушение.

Поне доколкото Джак познаваше законите…

„Аз съм в чужда страна. Чужденец, който не познава добре местните закони и правила. Но това е Сингапур, за бога! Най-безопасната и организирана държава в света. Сингапур не е страна, където властите могат да те застрелят само за развлечение. Като Босна, Ливан, Източен Лос Анджелис или друго подобно място. И със сигурност не е някоя периферна тирания от Третия свят, управлявана от ексцентричен фюрер. Господи, това е пазарна икономика, рейгъномика без дефицита и клинтъномика без данъците. Няма тарифи. Има минимум бюрокрация и страхотна работна сила. Световният икономически съвет оценява Сингапур като най-доброто място за бизнес в света и аз се опитвам да правя точно това, но не мога, защото изведнъж се оказва, че съм издирван от полицията. Аз! Мили боже! Издирван!“

Абсурд! Джак не беше нарушител на закона. Трябваше да има друго обяснение за… грешката от предишната нощ. Да, точно така, грешка. Недоразумение. Ченгетата го мислеха за някой друг — гастролиращ мафиот, колумбийски наркобарон или психопат убиец, когото търсеха жив или мъртъв. Случваха се такива неща. Непрекъснато ги описваха във вестниците. Екип от Агенцията за борба с наркотиците нахлува в апартамента на възрастна дама, защото са им дали погрешен адрес. Арестуват счетоводител, защото е облечен в същата на цвят риза като мъжа, току-що ограбил магазин за алкохол. После представителите на властта със зачервени лица мънкат извинения, кметът пише писмо и след година-две възрастната дама и счетоводителят получават неколкостотин хиляди долара и историята приключва.

Да, тук имаше някаква грешка. Ченгетата преследваха не онзи, когото трябваше. Имаше някакво недоразумение. Рано или късно щяха да разберат, че са сбъркали и да му се извинят.

Но той бе откраднал оръжията им и се бе превърнал в беглец.

О, боже!

Джак Тафт потрепери от страх и прошепна:

— Мисля, че съм загазил.

Трябваше да се махне от тук.

Можеше да направи само едно разумно нещо — да намери американското посолство. Той беше американски гражданин. Хората от посолството щяха да му помогнат да изясни тази бъркотия. Здравейте, аз съм Джак Тафт и имам проблем. О, нищо особено. Кражба на огнестрелно оръжие, съпротива при арест, бягство…

Той поклати глава. Вледеняващата парализа на ужаса отминаваше. Сега беше в състояние да се движи и да разсъждава.

И да осъзнае, че седи стъписан един бог знае откога, докато ядосаният полицай всеки момент ще се появи.

Джак остави телефонната слушалка и стана. Болка прониза слабините му. Пикочният му мехур беше пълен. Едва вървеше. Не бе уринирал повече от дванайсет часа. Трябваше да намери тоалетна.

Той закуца към вратата, отвори я и се озова в малък хол. Следобедната слънчева светлина проникваше през прозореца, на който нямаше перде. Джак съзря малко канапе, масичка за кафе, лавици с книги и тонколони на стереоуредба. Тоалетната не беше в тази посока. Той се обърна. В отсрещната стена на спалнята имаше още една врата. Джак се завтече натам.

Отвори вратата, потърси електрически ключ и го щракна.

Малка тоалетна, не по-голяма от онази в самолета.

Слава богу!

Джак вдигна капака на тоалетната чиния и разкопча ципа си. После с облекчение започна да уринира.

Свърши и закопча панталона си.

Зад завесата на душа се чу глас. Джак протегна ръка и предпазливо я дръпна.

Във ваната имаше жена.

Беше облечена в тесни сини джинси и широка мъжка риза. Жената беше едно от най-прелестните същества, които бе виждал. Или по-скоро би била, ако не беше изражението на лицето й — смесица от страх и ожесточен гняв. „Нищо чудно, че е ядосана — помисли си той. — Горкото момиче е завързано за крана. Устата му е запушена. Кой ли…“

Залитайки, Джак отстъпи назад. Изведнъж си спомни предишната нощ и какво се бе случило, след като избяга от хотела.

Той отново усети световъртежа на приближаващото се умопомрачение, паниката и импулсивното скитничество, присъщо за душевноболните. Чувството беше толкова завладяващо, че изпита желание да се скрие под завивките и да се престори, че ако затвори очи, всичко ще премине, както правят децата.

Но знаеше, че това няма да стане.

2

— Виж какво, съжалявам. Кълна се в Бога! Нямаш представа колко съжалявам — повтаряше Джак. — Моля те, недей да пищиш!

Той се бе навел и протягаше ръка, за да махне превръзката от устата й. Тя се отдръпна и обърна глава на една страна.

И Джак би постъпил така на нейно място. В края на краищата той бе отвлякъл горкото момиче, заплашвайки го с пистолет. И това не беше всичко.

Шофьорът на таксито караше към Главното управление на полицията. Джак извади от джоба си пистолета, за да го сплаши. Но проклетото нещо гръмна. Той не разбра как стана така. Изведнъж — бум! На таблото се появи голяма дупка. А Джак се усмихваше, Господ да му е на помощ! Таксито се завъртя, прескочи бордюра и нахлу през витрината на някаква книжарница. По тротоара се разпиляха книги. Вентилаторът на тавана се разби в предното стъкло на колата. Челото на шофьора се блъсна във волана. От спукалия се радиатор изригна пара. Най-сетне таксито спря. Усмихвайки се злобно, Джак заби дулото на откраднатия пистолет в ребрата на… Как й беше името? А, да, Зейтун. Накара я да излезе от колата и й заповяда да го заведе в апартамента си. Принуди я да тича и двамата хукнаха из лабиринта от тъмни улици. Всяка пресечка беше препятствие от тесни тротоари, дървета и храсти, избуяли от стените на стари сгради, клетки със спящи папагали, велорикши, паркирани пред входовете, столове и маси пред малки ресторантчета, купчини кашони и кофи, очакващи боклукчийските камиони. През цялото време Зейтун плачеше и се задъхваше. А той — вече не Джак Тафт, а по-скоро някой друг — беше спокоен и хладнокръвен и дори не се запъхтя. Минаха под няколко свода, които бяха толкова ниски, че едва не удари главата си. На един ъгъл току-що бяха затворили сергията за закуски, а на друг — трудолюбив търговец, станал преди конкурентите си, вече подреждаше стоката — евтини якета за сафари и фалшиви бижута. Тичайки покрай него, Джак събори на земята часовниците. Търговецът изруга. Джак изчезна в мрака.

Китайският квартал не изглеждаше китайски. Нямаше пагоди с извити покриви от лъскави зелени плочки. Беше безлична зона от тесни улички с две триетажни сгради от двете страни, с боядисани в пастелни тонове рамки на прозорците на горните нива и магазинчета на долните. Приличаше на Френския квартал в Ню Орлиънс или на някое старо градче в Калифорния. Джак продължаваше да бяга, дърпайки жената, която бе останала почти без дъх от ужас.

После той видя вход за метро с надпис „Бърз масов транспорт“, а отдолу — червена емблема и ескалатори, водещи надолу към ярко осветен тунел с гранитен под. Спря и се замисли. Белите нюйоркчани на средна възраст не се осмеляват да влизат в метрото късно през нощта. Това е рисковано и несигурно начинание, предизвикателство, игра с късмета. Защото кой е буден и се разхожда из Ню Йорк в четири часа сутринта? И по каква работа е тръгнал? Но в далечината се чу вой на сирени.

Зейтун изглеждаше много уплашена. Пък и Джак вече не беше онзи предпазлив човек, а въоръжен и опасен тип, който не познава страх. Той започна да слиза по стълбите, като държеше пистолета в джоба на сакото си. Всичко беше чисто. Ослепително бели плочки. Никакви боклуци на пода, нито лепкави дъвки. Имаше климатична инсталация и беше по-хладно, отколкото на улиците горе. Единственият звук, който се чуваше, беше шепотът на добре смазаните ескалатори. В сенките не се спотайваха психопати. До павилионите не се криеха нощни птици. Отникъде не те грозеше заплаха и тъй като беше нюйоркчанин, Джак стана още по-подозрителен. Зейтун пусна няколко монети в автомата. От процепа изскочиха два билета. Тя го поведе през компютризираните въртящи се бариери. Излязоха на перона за северната линия. След малко дойде мотрисата. Спря и лъскавите стоманени врати се отвориха. Стискайки здраво пистолета, Джак бутна заложничката си да се качи. Неколцина пътници кротко седяха на пластмасовите седалки. Повечето четяха вестници или списания. Смугла мюсюлманка с аленочервен шал и множество златни гривни държеше небрежно чантата си, за разлика от жените в Ню Йорк, пътуващи в метрото. Красива китайка бъбреше по клетъчен телефон и непрекъснато гледаше екрана на пейджъра си. Дали беше момиче на повикване с клиенти, страдащи от безсъние?

Никой не поглеждаше Джак. Той не чувстваше никаква заплаха. Това беше необичайно усещане за нюйоркчанин, пътуващ нощем в метрото. Мотрисата увеличи скоростта. Движеше се забележително тихо. Нямаше стържене на метал, друсане, нито искри. Вагоните бяха хладни и безупречно чисти. На пода нямаше нито една хартия, а стените не бяха надраскани. Имаше реклами, но също и карти на много езици, предупреждения за размера на глобите за онези, които пушеха, ядяха, пиеха или се държаха неприлично в метрото. Джак беше обезпокоен от този свят, който не разбираше. В мотрисите не патрулираха полицаи — зорки, бдителни, с ръце на кобурите и готови за най-лошото. Тук, изглежда, нямаше нужда от тях. На шестата спирка — „Тоа Пейо“, Зейтун го изведе от метрото. Минаха през тунел с жълти плочки и се качиха на ескалатора. Излязоха на улицата и се озоваха в квартал с широки булеварди, дървета с огромни корони и десететажни жилищни сгради, оградени от паркове и детски площадки. Всичко беше ярко осветено — твърде опасно за подозрителния Джак. Някъде в далечината се чуваше приглушеният тътен на нощното движение по магистралата. Той накара Зейтун да бяга, докато стигнаха до блока й. На приземния етаж имаше магазини с метални решетки. Прозорците над тях бяха тъмни. Апартаментът на момичето беше на четвъртия етаж. Джак губеше сили и заспиваше. Но въпреки това знаеше какво трябва да направи и го стори. Беше доволен и се усмихваше.

Сега отново беше буден и гледаше какво е направил. Искаше му се да намери думи да обясни на тази красива млада жена, че всичко е било ужасна грешка.

Тя вероятно нямаше да му повярва. Но той трябваше да опита.

— Виж какво, знам, че си уплашена и… разстроена…

Сбърка. Не трябваше да казва това. Джак започна отначало:

— Господи, не знам какво да кажа! Аз… Ами… Всичко това не е така, както изглежда. Имам предвид, че… Снощи наистина не бях на себе си. Много съжалявам. Говоря сериозно. Знам, че няма да разбереш, но…

Не, тя не разбираше. Виждаше го по изражението на лицето й. Младата жена не изпитваше нищо друго, освен дълбока омраза.

— Добре… Ще махна превръзката от устата ти. Това ще бъде всичко. Честна дума. Само искам да те попитам нещо. Имам големи неприятности и се нуждая от малко помощ. Кълна се в Бога. Онова… което направих снощи… Господи! Онези мъже ме преследваха. Едва не ме хванаха. Искаха да…

В очите на Зейтун се появи интерес. Джак знаеше, че трябва да се възползва от ситуацията и да излъже.

— Не знам какви бяха. Нахлуха в стаята ми. Успях да взема един от пистолетите им. — Той бръкна в джоба си и извади оръжието. — Ето този.

Тя изпищя. Джак хвана с два пръста пистолета и го пусна в мивката.

— Аз не съм от онези, които носят оръжия. Погледни ме, за бога. Приличам ли на бандит?

Сега в погледа й се четеше любопитство. По изражението в очите й Джак разбра, че вече не го мисли за престъпник, и си позволи да се усмихне.

— Не знам кои бяха и какво искаха, но ми провървя и избягах. После направих онова, което всеки разумен човек би сторил — хукнах да спасявам живота си. — Нарочно избърса челото си. — И тогава те видях пред хотела. Онези мъже бяха по петите ми. Нямаше време да ти обяснявам. Пък и се страхувах, че ще проследят таксито. Затова те накарах да ме доведеш тук… Господи! Когато пистолетът гръмна в колата… Никога през живота си не съм бил по-уплашен…

Джак видя, че моментът е настъпил.

— Единственото ми желание е да отида в американското посолство. Там ще бъда в безопасност. Но не знам къде се намира. По дяволите, дори не знам къде съм в момента. Затова ще махна превръзката от устата ти. Ще ми кажеш как да стигна до посолството и ще се махна оттук. Кълна се в Бога, че искам само това.

Зейтун беше готова да се съгласи.

— Замисли се. Ако исках да те нараня, щях да го сторя снощи. Или сега. Но аз не съм такъв човек. Наистина. Аз съм съвсем обикновен човек, който има неприятности и не знае защо.

Тя кимна. Джак протегна ръка и започна да маха превръзката.

— Надявам се, че не те боли.

Чорапът в устата й беше напоен със слюнка.

— Жадна ли си? — попита я. — Ще ти донеса вода.

Напълни чаша и я поднесе към устните й. Тя жадно изпи водата.

— И така, къде се намираме и как да стигна до посолството? — попита той.

Зейтун облиза устни.

— Ще ме развържеш ли?

— Не! Искам да кажа да. Но нали няма да се обадиш на полицията? — „Полицията! По дяволите! Онзи, който се обади по телефона, ще бъде тук всеки момент.“ — Веднага щом стигна до посолството, ще им кажа къде си. Честна дума. Обещавам. Те ще изпратят ченгетата тук да те освободят.

Зейтун се замисли.

— Не ти вярвам.

Джак притисна длан до очите си. На вратата всеки момент щеше да се позвъни. На прага щеше да стои онзи Чан Джин, насочил голям, черен пистолет.

— Добре, добре.

Докосна тънкия кожен колан, с който бе завързал ръцете й за крана.

— Ще трябва да го срежа. Нужен ми е нож. Или ножица.

— В кухнята.

Той се втурна в спалнята и после в хола. На отсрещната стена имаше врата, точно до прозореца. Там беше кухнята — по-тясна и от тази на Гейбриел, която беше три на метър и петдесет. Над миниатюрния плот имаше три претъпкани шкафчета. Малка печка с два котлона, мъничка мивка от неръждаема стомана и хладилник подобен на хотелско минибарче. На пода имаше плочки, а отсреща — стена без прозорци.

Джак отвори едно от шкафчетата. Прах за пране, белина, почистващи препарати, амоняк, гъби и парцали. В другото шкафче имаше чинии и чаши, а в третото и последното — пакетирани хранителни продукти. Това му напомни, че е гладен. Издърпа чекмеджето. В него имаше покривки за маса и ножове, но нито един достатъчно остър, за да среже мокрия кожен колан. Къде ли имаше по-остър нож? Аха! Под мивката. Отвори дървените вратички и видя шпатули, ножици и големи ножове. Зейтун имаше дори назъбен нож за рязане на хляб. Щеше да свърши работа. Джак го взе, изправи се и излезе от кухнята. Минавайки през хола, той погледна през прозореца. До тротоара беше спрял тъмносин рейндж ровър с бял покрив. На вратата бе изрисуван гербът на Сингапур — лъв и тигър, които държат щит с пет звезди и полумесец. На покрива й имаше сини, червени и бели лампи. Това несъмнено беше полицейска кола. Един мъж току-що бе слязъл от нея и забързано крачеше към сградата. Джак вече знаеше кой е той.

На челото му избиха капки пот. Задави се, сякаш в гърлото му заседна нещо. Стомахът му се сви. Беше твърде късно. Нямаше начин да се измъкне. Дори да имаше време да избяга, Джак не знаеше накъде да тръгне. Положението беше безнадеждно. Той беше сам в чужда страна. Обвиняваха го в престъпление, което не бе извършил. Преследваше го ченге, което говореше така, сякаш го мразеше в червата, приличаше на хулиган и явно не се вслушваше в гласа на разума. Какво ли щеше да направи това ченге, когато го хванеше? Какво би сторил всеки друг полицай на негово място?

„Обвиняемият, за когото ми беше известно, че е откраднал оръжие, бръкна в джоба си, сър… Оказа съпротива при ареста, сър… Опита се да избяга… Нападна полицай… Надолу по стълбите… През прозореца, сър…“

Полицията смяташе Джак за американски гангстер или дори за нещо по-лошо. Нямаше да задават въпроси. Медицинските служители щяха да приберат останките му в полиетиленов чувал, а Чан Джин щеше да получи потупване по рамото.

Дори ако Чан не го убиеше, Джак беше сигурен, че мъжът, чийто пистолет открадна, ще го бие, докато се превърне в кървава пихтия. Ще му строши костите. Ще го осакати за цял живот.

Джак бе хванат натясно и не можеше да избяга. Смъртта се качваше с асансьора. Всичко свърши. Той беше… Какъв? Обикновен човек. Нищо особено. Един от хилядите американски бизнесмени. Водеше заседнал живот, беше пълничък и не притежаваше умения, които биха му помогнали в тази ситуация.

Но ако беше обикновен, тогава откъде намери достатъчно хитрост — или безумие! — за да избяга от полицаите предишната нощ? Кой беше мъжът, който сграбчи пистолетите, спусна се по хотелските коридори, отвлече такси и се чувстваше така, сякаш всичко това му доставяше огромно удоволствие?

Джак Тафт ли беше това? Не! „Във всеки пълен човек живее слаб, който се опитва да излезе. А във всеки страхливец…“ Не! Насилието не беше присъщо за него. Изтощението, дългото пътуване, хапчето, което Раджив му изпрати — това обясняваше държанието му. Моментно отклонение, случайно стечение на обстоятелствата, нарушено химично равновесие на организма, и хората изключваха. Нещо изщраква и те вършат неща, които никога не са правили и няма да направят.

„Кой съм аз? Ами същият обикновен Джак. Тих и кротък. Разсъдлив. Разумен. Човек, който мисли, за да реши проблемите, а не безразсъден тип, действащ прибързано и необмислено. Аз съм корпоративен бюрократ, а не залагащ на риска предприемач. Хората не влизат в кабинета ми, за да чуят мълниеносно гениално прозрение, а прагматично решение на проблема.“

Решение на проблема. Точно така. Сега Джак имаше проблем и това означаваше, че има и решение.

„Успокой се. Не изпадай в паника. Можеш да се справиш. Номерът е да не мислиш за това. Номерът е, че няма номер. Просто освободи съзнанието си, забрави емоциите и страховете си и разсъждавай за проблема, за алтернативите, за онова, което би направил един трезвомислещ човек.“

Нещо изщрака.

Джак погледна към кухничката. Той водеше ергенски живот и добре познаваше съдържанието на кухните и какви глупави грешки може да направи един неженен мъж, който не е наясно с домакинското изкуство.

„Да… Може би…“

Хукна към банята. Усмихна се престорено и каза:

— Ето. Намерих го.

Изпитвайки съжаление към щастливото изражение в очите на Зейтун, Джак пъхна острието на ножа под колана, с който ръцете й бяха завързани за крана.

— И така, как да стигна до посолството?

— Лесно — отговори тя. — Завий наляво, когато излезеш от сградата, после върви направо към спирката на метрото с надпис „Бърз масов транспорт“. Вземи мотрисата в южна посока и слез на шестата спирка, където е общината. Ще извървиш една пресечка, после ще свърнеш вляво. Посолството е на ъгъла на Хил стрийт и Лоук Ю. Ще бъдеш там за не повече от петнайсет минути…

Тя видя свития на топка син чорап в лявата ръка на Джак.

— Не! Нали обеща…

— Излъгах — прошепна той и почувства съненото мъркане на звяра от снощи, който дремеше и сънуваше.

3

Никакви следи. Нищо. Тафт бе станал невидим. Чан бе преровил багажа му — костюми, ризи, старомодни вратовръзки, евтино бельо и тоалетни принадлежности в чантичка с надпис: Поздрави от странноприемница „Рамада“. Всяка вещ — с изключение на куфарчето — показваше, че е обикновен, скучен бизнесмен.

Това беше най-умелата маскировка, която Чан бе виждал.

Нямаше никакви доказателства.

Единственото, с което разполагаха и може би щеше да ги заведе при Тафт, бяха показанията на портиера, че от таксито е слязла жена и е поздравила с прегръдка гангстера на стъпалата пред хотела. Красива, млада жена.

Тафт имаше приятелка в Сингапур.

Това не беше много, но все пак по-добре от нищо.

И сега група ченгета, сред които множество доброволци, обикаляха баровете, където ставаха запознанства и се уреждаха интимни срещи. Коя има любовник западняк? Коя се хвали с приятел американец? Коя тича на среща късно през нощта?

Може би на някое от онези ченгета щеше да му провърви. Вероятно някоя момиче или барман бе забелязал нещо.

В това време Чан трябваше да извърши разследване. Той вярваше в оперативната работа и беше по улиците като всеки друг. Обикаляше и разпитваше, като се стремеше да не пропусне някой детайл. Това беше същината на успешното разследване.

Чан разпита осем човека. Сега щеше да разговаря с деветия — една от стюардесите в първа класа на полет 15 на сингапурските авиолинии. Госпожица Зейтун Самсудин. Истинска красавица, съдейки по снимката в служебното й досие.

Той се запита защо госпожица Самсудин живее в Тоа Пейо — стар и немодерен квартал — и как е успяла да се сдобие със собствен апартамент. Съветът по благоустройство контролираше осемдесет процента от жилищата в Сингапур и не разрешаваше на самотни хора, нито дори на самотни родители, които според превзето моралното правителство не бяха „семейни единици“, да притежават апартаменти. Ето защо госпожица Самсудин несъмнено имаше семейство и вършеше някаква измама със свой роднина, за да запази жилището за себе си.

„Умно момиче“ — помисли си той и се усмихна, защото имаше слабост към умните жени. Красота и ум — това беше истинската причина, поради която реши лично да я разпита. Тя вероятно нямаше да му съобщи никаква информация и нямаше да знае нищо за пътника от място 2Б. Но рангът имаше своите привилегии, затова старши полицейски офицер Чан Джин подкара тъмносиния полицейски рейндж ровър към Тоа Пейо.

Шофирайки по улиците на Тоа Пейо, Чан не видя спретнат малък квартал от апартаменти за средната класа, а неприятно наследство от британската колониална политика — разделяй и владей, напъхай в гета расите и не позволявай сътрудничество между смуглите езичници.

Подобно на по-голямата част от Сингапур и Тоа Пейо беше бедняшки квартал, лабиринт от улички, бараки с ламаринени покриви, проскубани кучета, отворени канали, наркомани с безучастни погледи, пласьори на дрога, евтини главорези и още по-евтини проститутки. На колко години беше? Четиринайсет-петнайсет? Какво правеше там? Не си спомняше. Но никога нямаше да забрави мъжа с коктейл „Молотов“. Нито писъците на подпаленото семейство индийци, въодушевлението на възбудената тълпа и момчето, което сечеше краката на повален малаец мюсюлманин. С всеки удар секирата описваше дъга от кръв. В онази нощ имаше четиристотин жертви. Малайци срещу индийци. Индийци срещу китайци. Китайци срещу западняци. Новото правителство на малката държава, независима едва от една година, нарече изстъпленията расов бунт, макар че всъщност барутният погреб бе запален от враждуващи тонги. Изведнъж на улицата се появиха мъже със сурови лица. Бяха облечени в сини униформи. Носеха щитове и палки. Вървяха в сгъстен строй. Сериозни и безмилостни. Не бяха нито китайци, нито малайци, индийци или западняци, а… нещо ново под слънцето… Нечувана нация, неизвестен народ… Сингапурци!

Жесток сержант сикх изкрещя по мегафона заповед да се разчистят улиците. „Обявено е извънредно положение. Човешките права не се зачитат. Идват полицаи. Всеки, който оказва съпротива, ще бъде хвърлен в затвора и бит.“

Канавките бяха пълни с кръв до глезените. Кръвта се стичаше по обувките на Чан и засъхваше по чорапите му. Но улиците бяха очистени от смъртта и кръвопролитията и бунтът — потушен, преди да се разпространи. На другата сутрин младият Чан Джин излезе от скривалището си — домът на един приятел — и разбра кое е призванието му в живота.

Законът е суров. Беззаконието е още по-сурово. Чан мразеше престъпниците с цялото си сърце.

И сега вече беше ченге от двайсет и седем години. Гордееше се с това и не възнамеряваше да напуска работата си. Но ако не заловеше онова копеле Тафт, нямаше да празнува двайсет и осмата годишнина от постъпването си в силите на реда. Защо? Отговорът беше лесен. Известната в Изтока поговорка казваше, че гвоздеят, който стърчи над останалите, винаги трябва да бъде забит. А сред покорните си сънародници Чан Джин се извисяваше най-високо — гвоздей, който плаче да го заковат. Човек, прилагащ методи, които сингапурските власти искаха да забравят. Е, разбира се, едно време го обичаха и хвалеха безмилостната му ефикасност. Но това беше много отдавна. Сега Сингапур беше различен, а Чан — последният от неудобните ченгета. Властите биха го принудили да се пенсионира, ако можеха да го сторят, но той владееше играта по-добре от тях. Докато обществеността го обичаше, големите шефове не можеха да го пипнат с пръст.

— Не гледам на работата си като на прилагане на закона — бе изрекъл срещу телевизионните камери, — а като на прибиране на боклука.

Те приеха безкритично това. Пресата и хората. Чан беше единственото, което никой в Сингапур не можеше да бъде — честен главорез. Обожаваха го, защото те бяха мишки, а той — котка, а мечтата на всички мишки е да бъдат котки.

В края на краищата хората се нуждаят от герои. От Уилям Харт, до Джон Уейн, Клинт Истууд и Арнолд Шварценегер, в цял свят всички бяха луди по непреклонния тип, добрия, героя.

Чан Джин.

И фактът, че беше герой в очите на хората, бе единствената причина, поради която правителството не го беше смачкало като буболечка. Стига да не се провалеше и да не дадеше повод на властите да го отстранят от работа, медиите щяха да го закрилят.

Но сега се провали. И нямаше начин случаят да бъде потулен. Властниците сигурно облизваха устни.

Най-много два дни. Разполагаше само с толкова време. Ако не успееше да хване Тафт, Чан щеше да изчезне от общественото полезрение. Завинаги.

Два дни.

Тафт или Чан — един от тях щеше да заплати за снощния провал.

Лесен избор, нали?

4

Чан отвори бележника си и отново погледна записаното там. „Зейтун Бинте Самсудин. Лоронг 4, блок 468, апартамент 4И, Тоа Пейо. Няма криминално досие.“ Той натисна бутона на асансьора.

Грозната врата изскърца и се отвори. Чан направи гримаса. Не харесваше тези стари жилищни сгради, първите, построени с държавни субсидии след обявяването на независимостта.

В асансьора нямаше огледало. Действайки инстинктивно и от дългогодишния си опит, Чан разроши косата си, така че да падне игриво над челото му, после подръпна синьото си сако, за да прикрие оръжията под него.

Асансьорът издрънча и спря на четвъртия етаж. Чан се запита коя усмивка да избере от богатия си репертоар. Самодоволната усмивка на Мел Гибсън или неодобрителното ухилване на Харисън Форд? Интуитивно избра изражението на Гибсън. Госпожица Самсудин беше млада и неомъжена, а Форд се харесваше на омъжените жени.

Апартамент 4И явно беше в дъното на коридора, ъглов и с добро разположение. Чан преговори наум сценария — извинение за безпокойството, след което щеше да запита къде е била, след като е слязла от самолета? „Спали ли сте и не сте чули телефона? Съжалявам. Надявам се, че не ви събудих. Да, аз съм онзи Чан Джин. Ха, ха! Но хората от телевизията преувеличават приключенията ми. Пък и вестниците. Както и да е. Искам да ви попитам за един от вашите пътници. Джон Грегъри Тафт. Пълничък. Американец. Място 2Б. Разговаряхте ли с него по време на полета? Той каза ли нещо, освен обичайната поръчка на храна и напитки?“ „И при никакви обстоятелства, каквото и да каже тя, недей да показваш какво мислиш за онзи гаден тип, който взе оръжието ти и те направи за смях пред цял Сингапур — каза си той. — И истината е, че вестниците съвсем не преувеличават…“

8Ж, 43, 4И. Ето го. Нямаше звънец. Така беше в тези стари сгради.

Чан потропа на вратата, която се отвори. В апартамента беше тъмно. Пердетата бяха спуснати. Лицето на Тафт беше в сенките и не се забелязваше, но пистолетът му се виждаше. Чан се скова. Стисна челюсти и сви юмрук. Беше готов да убива, без да изпитва угризения. По време на провала от предишната нощ той бе намразил Тафт колкото всеки друг престъпник, когото бе ликвидирал. Фактът, че някой бандит му се бе изплъзнал толкова лесно, беше унизителен за човек, който не умее да понася униженията. И сега, отново беше сварен неподготвен. Омразата му се превръщаше в убийствена ярост. Единственото му желание беше да вкопчи пръсти във врата на престъпника и да…

— Влез вътре — изсъска Тафт. — Горе ръцете. Ритни вратата след себе си.

Чан се подчини. Тафт бързо отстъпи две крачки назад, държейки се на безопасно разстояние. И Чан би постъпил така в подобна ситуация.

„Истински професионалист — мрачно помисли той. — Копелето е страхотен професионалист.“

Двамата застанаха неподвижно и се вторачиха един в друг. Минаха няколко секунди. Най-сетне Чан наруши тишината:

— Е?

Отговорът на Тафт беше тих, едва доловим:

— Мога да те убия. Знаеш това, нали?

Полицаят нямаше намерение да показва чувствата си. Не и пред този негодник. Напротив. Щеше да демонстрира класа, да се държи презрително с този кучи син и да му докаже кой е по-добрият.

— И аз бих постъпил така при дадените обстоятелства.

— Можех да те убия и снощи.

„Този тип е хладнокръвен убиец. Най-добре е да нараня гордостта му“ — помисли Чан и рече:

— Можеше.

— Но аз не застрелвам хора.

— Нима? Аз пък го правя. Непрекъснато.

„По дяволите! Негодникът не хареса този отговор.“

Тафт изсумтя, после измърмори:

— Опасявах се, че ще кажеш нещо такова. Виж какво, Джин… или мога ли да те наричам Чан?

— Джин е малкото ми име. Да, можеш да ме наричаш Чан. Макар че повечето хора като теб ме наричат „сър“. Понякога им е трудно да го произнесат, защото не са им останали зъби, но поне се стараят.

Чан се усмихна. Вече започваше да овладява положението.

Тафт изглежда обмисляше отговора му.

— Няма да бъдем приятели, така ли?

— Едва ли.

— Жалко. В момента ми е нужен приятел.

— Прелюбодейството с красива, млада стюардеса не ти е достатъчно, а?

Чан усети, че в гласа му се прокрадна огорчение. „Овладей се, човече.“

Тафт изглеждаше озадачен.

— Тя ли? О, да не би да мислиш, че… — Облиза устни. — Не, тя е… Знам ли… Жертва. Мисля, че я отвлякох. Завързана е в банята.

— Перверзно — ухили се Чан.

— Да ти го начукам — ядоса се Тафт. — Жената в банята е твой проблем. Моят проблем е, че нямам представа какво става, по дяволите!

Чан наклони глава, повдигна дясната си вежда в знак на недоумение и недоверчиво се вторачи в Тафт.

— Аз съм законът, а ти си нарушителят — ето какво става. Това означава, че ще те арестувам и ще те изпратя в затвора. Така правим тук, в Сингапур. Вероятно същото е и в Америка. Или са ме информирали погрешно?

Тафт изсумтя.

— Да, може би. Но аз нямах предвид това, а защо искаш да ме арестуваш?

— О, не! — Чан поклати глава. — Моля те. Не ми казвай, че ще опиташ този номер. Господин полицай, аз съм само невинен свидетел и нямам представа защо ми слагате белезници. Станала е някаква ужасна грешка. Хайде, Тафт, ти можеш да измислиш нещо по-добро.

— За съжаление не мога.

— Колко патетично! Запази този номер за пред съда. Но и те са го чували.

— Господи, няма ли дори да ме изслушаш?

Полицаят не каза нищо, а се вторачи изпитателно в гангстера, като се питаше какъв ще бъде следващият му ход и какви неубедителни, глупави лъжи се въртят в извратеното му съзнание.

Джак вече не мислеше да се предаде, както бе смятал да предложи. Той си спомни за последиците от сблъсъка на едно десетгодишно момче с наперен училищен скандалджия.

„Никога не посягай пръв.“

„Той започна, татко.“

„Обърни се на другата страна.“

„Бях с гръб към него.“

„Трябва да се научиш да се спогаждаш с хората.“

„Как?“

„Предложи да му помогнеш. Обещай да напишеш домашното му. А сега върви да си измиеш лицето. Мръсен си.“

И така, при втората среща с гамена Джак му предложи да му напише домашното по математика. В резултат на това се прибра вкъщи с насинено око, разцепена устна и ясна представа за психиката на скандалджиите. А що се отнасяше до кавгаджиите, най-блестящият пример беше онзи клоун Саймън Бъртън, който непрекъснато го гледаше кръвнишки.

„Добре — помисли Джак. — Струва ми се, че ще трябва да продължа с план Б.“

Чу се пращене. Миниатюрният радиопредавател „Моторола“, закачен на колана на Чан, изписука два пъти.

— Тук е ефрейтор Лиунг. Чуваш ли ме, шефе?

Тафт го погледна гневно. Чан се усмихна.

— Старши офицер Чан? Тук е ефрейтор Лиунг. Моля те, отговори.

— Съблечи си сакото — изсъска Тафт. — Искам да видя какво има под него. Направи го бавно. Първо левия ръкав. Пусни сакото да се плъзне по дясното ти рамо и да падне на пода.

Чан се подчини. Когато сакото се смъкна на пода, Тафт добави:

— Вземи радиопредавателя с лявата си ръка. И дори не си помисляй да докосваш пистолета.

— Нямам желание да умирам. — Чан откачи предавателя и го доближи до устата си и натисна бутона. — Тук е Чан. Какво има, Хал?

— Обадиха ми се от болницата. Онзи таксиметров шофьор най-после е дошъл в съзнание. Още е зашеметен, но каза, че момичето, с което Тафт се е срещнал пред хотела… Шофьорът я качил на летище „Чанги“, пред изхода на сингапурските авиолинии. Носела чанта на стюардеса. Дала му адрес в Тоа Пейо. Ако си тръгнал към апартамента й, по-добре да имаш подкрепления.

Тафт поклати глава. Чан отново натисна бутона.

— Ще се оправя сам.

— Не. Аз съм на магистрала Пан Айланд, до Търф Клуб. Най-много след пет минути ще съм в апартамента на момичето. Чакай ме.

Чан се ухили, сетне реши да притисне Тафт:

— Хал Лиунг е много предпазлив полицай. В Америка на такива им викат „тиранти“. Винаги можеш да разчиташ на тях. Сигурно ще покани две-три патрулни коли на среща тук. Ако се предадеш сега, ще избегнеш всички неприятни последици от това. Нали знаеш, сълзотворен газ, оръжия за борба с масови безредици…

Тафт поклати глава и се намръщи.

— Исках да говоря с теб, Чан…

— Старши офицер Чан. Или сър. Както предпочиташ.

— Няма значение. Но сега не мога да го сторя, защото приятелят ти скоро ще дойде. Затова направи ми една услуга. Махни кобура. Бавно. И влез в кухнята.

— Пак ли ще ми откраднеш пистолета?

— Не! — Тафт повиши тон, после започна да шепне: — Не. Не искам шибания ти пистолет. Мразя оръжията, по дяволите! Можеш да си го вземеш. Ще го оставя, когато тръгна.

Чан вдигна вежди в знак, че се съмнява в думите му. После изпълни заповедите, защото нямаше избор. Носеше пистолет, тъй като пушката с рязана цев „Байкал“ беше твърде неудобна, когато отиваше да разпитва някого. Той свали кобура и молейки се Тафт да се приближи една-две крачки, влезе в кухнята. Но американецът беше професионалист и се държеше на разстояние.

— Добре, господин старши офицер, Чан, сър. Застани с лице към отсрещната стена.

Чан се подчини, заобиколи кофата на входа на кухнята и изсумтя. Във въздуха се носеше неприятна и тежка миризма на амоняк.

— Ще ме убиеш ли?

Той беше готов за това, но не бе убеден, че ще се случи. Поне не по този начин. „Но в края на краищата хората винаги мислят, че няма да стане по този начин.“

— Не. Само ще те накарам да плачеш. Скандалджиите не обичат да плачат, нали?

„Какво пък означава това?“ — запита се Чан, после чу шум зад гърба си — клокочене на течност.

Вратата на кухнята се затвори с трясък. Отвън нещо тежко тупна на килима. Чан вече се навеждаше, протягайки ръце към пистолетите на глезените си. Когато силната миризма стигна до него, той залитна и едва не падна.

Изпаренията опърлиха гърлото му. Белите му дробове сякаш пламнаха. Очите му се напълниха със сълзи. Чан пое дълбоко въздух. Това беше грешка и влоши нещата. Той издърпа ризата от панталона си и я разкопча. Покри лицето си и пипнешком потърси вратата.

Изпаренията — гъст, задушлив газ — бяха още по-неприятни близо до кофата. „Кофата? — запита се той. — Какво ли е сложил там онзи гадняр? Сигурно сълзотворен газ. Но откъде го е намерил…“

И тогава се сети. И Чан го бе правил. Преди години. В първия си апартамент. Беше немарлив домакин. Една вечер покани на гости момиче. Забеляза ваната. Беше мръсна. Момичетата обикновено първо отиваха до тоалетната и изцапаната баня беше едно от нещата, които ги караха да размислят. Въпросното момиче щеше да дойде след половин час. Той грабна четка и започна да търка. Това помогна, но не заличи напълно мръсотията. Чан бързо сипа във ваната амоняк. Нямаше кой знае какъв резултат. Изведнъж му хрумна блестяща идея.

Реши да използва препарат за почистване и да го смеси с амоняка. Това вече трябваше да свърши работа.

В резултат се вдигна облак от саморъчно направен сълзотворен газ. Хлорамин. Адски отровен. Чан не можа да влезе в банята няколко часа. Момичето отказа да стъпи в апартамента му.

Амоняк и препарат за почистване, съдържащ хипохлорит. Онзи кучи син Тафт го бе обгазил и заслепил с препарата за почистване.

Чан блъсна с рамо вратата на кухнята, която, разбира се, не се отвори. Професионалистът Тафт я бе подпрял с нещо. Чан се хвърли с всичка сила върху вратата.

Досадна грешка. Не му остана дъх. Беше принуден да поеме въздух и да вкара още газ в белите си дробове. Искаше му се да изкрещи от болка, но това само щеше да го убие по-бързо.

Вратата помръдна няколко сантиметра. Чан затаи дъх и отново се хвърли върху нея. И отново. После още веднъж. Разби я, влезе в хола и я блъсна с крак. Успя да отвори очи и започна да си проправя път към прозореца.

Строши с глава стъклото и дълбоко вдъхна чистия, хладен въздух.

Изсвирвайки с гуми, пред сградата спряха две патрулни полицейски коли и стрелбата започна.

— Убийте го! — изрева Чан, който не можа да ги види, но ги чу. — Пречукайте кучия син!

5

Преди две години, когато бяха любовници, а не съперници и той отговаряше за Запада, а тя — за Изтока, Денис Доналд бе казала на Джак, че западняците, работещи в Сингапур, измерват разстоянията в ризи, не в пресечки. „Колко път има до банката, Мери?“ „Ами, около две ризи, Фред.“

Сега Джак разбра какво е имала предвид. Температурата беше около трийсет и два градуса, а влажността — горе-долу същата. Тежки облаци се носеха на талази по небето — горещо, синьо и прозрачно от влагата. Въздухът беше задушен и натежал от обещанието за дъжд. Предишната нощ Джак не бе усетил влагата. След смрачаване стана по-хладно, но на изтощения му от дългото пътуване организъм, изглежда, не му пукаше. Сега Джак подозираше, че дори подтичването по краткия път до станцията на метрото ще го накара да се облее в пот.

Вече се потеше. Причината за това беше както жегата, така и страхът.

Той зави наляво — посоката, в която Зейтун бе казала, че се намира станцията на метрото — и забърза. „Не тичай. Някой може да те забележи.“

На улицата имаше много хора — млади майки с колички, възрастни дами с пазарски чанти и разхождащи се младежи. На пейка на тротоара седеше дребен, мургав, плешив тамил и шиеше ръкава на бродираната си риза. Докато Джак минаваше, повечето хора го гледаха с нескрито любопитство. „Как ли изглеждам? Дрехите ми са измачкани и мръсни. Не съм се бръснал. Когато ченгетата попитат съседите дали са виждали някой подозрителен тип да излиза от блока на онова момиче…“

От двете страни на широкия булевард имаше жилищни сгради — кремави и украсени със сини мотиви, характерни за административни постройки. Всички бяха добре поддържани, заобиколени от грижливо окосени морави и обозначени с големи черни цифри, нарисувани на жълт фон. Приземните етажи бяха превърнати в магазини за дрехи, за бижута, фризьорски салони, аптеки и оживени ресторанти.

„Общински жилища“ — помисли си Джак, докато крачеше по сенчеста улица, чието име не знаеше. Не можеше да разчете надписите, но кварталът не беше по-лош от онзи, в който живееше в Ню Йорк. Всъщност дори изглеждаше по-добре.

Той мина покрай начално училище. В двора играеха симпатични деца, облечени в морскосини униформи. Никой не ги пазеше от пласьори на наркотици, търговци на оръжие и психопати. Навсякъде имаше велосипеди. Собствениците им просто ги бяха оставили подпрени на перилата и не си бяха направили труда да им сложат вериги и да ги заключат. Никой нямаше да ги открадне. Никой нямаше да закача децата. Това беше Сингапур — най-безопасното място в света, единственият град, където никой освен дисидентите нямаше основания да се притеснява за нищо.

Освен ако не си подозрителен западняк с мръсни дрехи, бързащ към станцията на метрото.

Китайка с чадър — добра защита срещу безмилостното слънце — мина покрай Джак и го огледа нервно.

„Господи, толкова ли зле изглеждам? Да, вероятно.“

Джак излизаше от границите на общинския жилищен комплекс. От едната страна на улицата имаше фабрика на „Филипс“, а от другата — строеж. Обектът беше покрит с грозни двуметрови пластмасови плоскости и ограда от вериги. Но вратите бяха отворени.

Работници вкарваха и изкарваха ръчни колички. До оградата бе спрял микробус „Тойота“, на който се бяха облегнали двама мъже. Пушеха, бъбреха и чакаха шефът им да пристигне. Неколцина други се пазаряха с млад индиец, амбулантен търговец, който продаваше кутии със сок от личи и захарна тръстика, соено мляко и американски безалкохолни напитки. Ако не беше зеленината — екзотични азиатски дървета, храсти и цветя, каквито Джак виждаше за пръв път — кварталът приличаше на онези райони в Астория, населявани от средната класа, където беше израснал. Стари, но не порутени жилищни сгради, строежи, смесица от различни етноси, бъбреща по тротоарите (макар и по-дружелюбна от онази в Ню Йорк), автомобили и служебни микробуси, бавнодвижещи се по тихите улици.

Не, не се движеха съвсем бавно.

Две коли идваха срещу него, движейки се със скорост, по-висока от безопасната. Черни и лъскави скъпи беемвета с тъмни стъкла, хромирани решетки и четири врати. Според Джак колите не принадлежаха на хора, живеещи в този квартал.

Беемветата се насочиха към него. На отсрещната страна на улицата стоеше работник малаец, който поклати глава на безразсъдната им скорост. Едната от колите мина през локва и разплиска калната вода. Две момчета индийчета, които играеха на топка на тротоара, разтревожено вдигнаха глави и изтичаха на безопасно място.

Джак вървеше колкото можеше по-бързо. Беемветата се движеха със скорост осемдесет километра в час в зона, където ограничението беше четирийсет.

Автомобилите се приближиха до него. Джак нервно погледна през рамо. Първата кола рязко спря и застана напреки на пътя. Гумите изсвириха и наоколо се разнесе облак син дим. Второто беемве зави, прескочи бордюра и навлезе в моравата. Вратите се отвориха и от беемветата започнаха да излизат мъже — в черни костюми, бели ризи и вратовръзки в ярки цветове. И всеки бръкна под сакото си.

Джак не разсъждаваше. Нямаше време за мислене, а само да…

Той бе прекосил три четвърти от улицата, когато проехтя първият изстрел. Куршумът рикошира в уличната настилка. Миг по-късно градушка от куршуми надупчи пластмасовите плоскости пред строежа и изпълни въздуха с дъжд от ситни отломки. Този път стрелците се бяха прицелили по-точно и куршумите изсвистяха на няколко сантиметра от Джак.

Той се наведе и хукна да бяга, проправяйки си път през тълпата крещящи работници, излезли на следобедна почивка. Разнесоха се още изстрели. Шумът беше по-ужасен, отколкото в холивудските филми, не толкова силен, но по-страшен. Приглушеното изпукване скоро бе последвано от сърдития вой на куршумите и от трясъка на предмети, разпръснати на парчета. Това бяха смъртоносни звуци и Джак дори за миг не се усъмни коя е мишената им.

После се чу друг звук — сякаш зрял плод падна от голяма височина. Младият индиец изрева от болка. Бялата му риза изведнъж почервеня и от малка дупка разцъфна алено цвете. Амбулантният търговец се простря на тротоара. Краката му потрепериха конвулсивно, после се отпуснаха, а виковете му се превърнаха в задавено клокочене и утихнаха.

На Джак му се догади.

Повечето хора около него пълзяха по земята, търсейки прикритие, или лежаха по лице, сложили ръце на главите си. Само двама-трима работници още стояха. Всеки момент Джак щеше да бъде единственият останал прав.

В далечината се разнесе глас, изпълнен с гняв. Джак го позна и разбра думите.

— Убийте го! Пречукайте кучия син!

Нямаше къде да се скрие. Беше на открито пред пластмасовите плоскости на строежа. Най-близкият ъгъл на улицата беше на десетина метра. Едва ли щеше да стигне дотам. Щяха да го убият. Освен ако не направеше единственото логично, разумно и интелигентно нещо.

— Предавам се! — извика той, вдигна ръце и падна на колене. — Не стреляйте! Предавам се!

Стрелбата престана. Джак затаи дъх. Един от цивилните агенти попита нещо друг. Онзи поклати глава и стреля, но се прицели твърде високо. Джак се претърколи и запълзя към ъгъла. Последва втора канонада, но той вече се бе скрил от погледите им и бягаше.

„Татко, искам да се запиша в отбора по лека атлетика. Треньорът каза, че ме бива.“

„Не си губи времето. Нямаш необходимите качества.“

Джак тичаше бързо както никога през живота си. Улицата се пресичаше с друга. Той се хвърли вдясно и хукна по следващата пресечка, после зави наляво. Обля се в пот. Задъха се и болка го прониза в гърдите. Видя уличка и побягна по нея. В далечината се чу вой на сирени. Джак хукна по-бързо. Лицето му се зачерви и му стана горещо, сякаш имаше треска. Краката му шляпаха в локви, но водата не ги разхлаждаше. Спъна се в купчина вехтории, оставени пред отворена врата, подпря се на ръце и колене и падна на настилката. Искаше му се да остане там и да си почине. Но положи усилия, изправи се и отново побягна, движейки се със скорост, която не подозираше, че може да развие.

Вляво се появи още една уличка — тясна, отрупана с боклукчийски кофи и малък зелен контейнер. Нямаше настилка, а само кал, затова беше по-добре да не минава оттам, защото щеше да остави следи. Джак я подмина и продължи да бяга.

Друга улица, ъгъл, сетне още един. Хората вдигаха глави и го гледаха. Някои изглеждаха разтревожени. Един мъж тръгна към него, после размисли и спря.

Улицата стана стръмна, тясна и криволичеща. Нямаше коли. Джак тичаше ли тичаше. Започна да му се повръща. Искаше му се да легне и да умре. Задъхан, той мина покрай висока стена с бодлива тел отгоре и надпис: ДОМ ЗА МОМИЧЕТА. МИНИСТЕРСТВО ЗА РАЗВИТИЕ НА ОБЩЕСТВОТО. Превзетите сингапурски политици наричаха министерството, отговарящо за затворите за непълнолетни „Развитие на обществото“. Улицата започна да се спуска надолу. Джак излизаше от очертанията на Тоа Пейо. От едната страна на пътя имаше редица скъпи на вид триетажни къщи, а от другата — непроходима растителност — същинска джунгла.

Воят на сирените се усили и заглъхна, но се чу далеч зад него. Нямаше и изстрели. Бяха спрели, макар че ужасът продължаваше.

Джак бягаше по-лесно надолу. Пред него имаше кръстовище. Стигна дотам и спря.

Не можеше да фокусира погледа си. Пред очите му кръжаха жълти и червени петна. Дрехите му бяха мокри от потта, която се стичаше по тялото му. Сякаш се бе изкъпал, без да се съблече. Останал без дъх и готов да се строполи от изтощение, той имаше чувството, че ще припадне.

Затвори очи и ги притисна с пръсти. Гърдите го боляха, все едно някой ги притискаше в менгеме. Опита да се изкашля, за да намали болката, но това само предизвика пристъп на гадене. От двайсет години не беше във форма. „Ако бягам още малко — помисли той, — ще умра.“

Отвори широко очи, разтърси глава, за да проясни зрението си и да се опита да обмисли възможностите. Наоколо имаше още жилищни сгради, жени, деца и възрастни хора, облечени в широки дрехи. Дали не се бе въртял в кръг? Отново ли беше там, откъдето бе тръгнал?

Не беше сигурен. Бе сменил посоката много пъти и не знаеше дали не се връща към дулата на пистолетите на стрелците.

Джак погледна вдясно. Буйна зеленина, дървета и храсти.

Видя табела с надпис: ПРИРОДЕН РЕЗЕРВАТ „МАКРИЧИ“. Идеално. Парк. Щеше да прекоси кръстовището и след още няколко минути да се скрие толкова добре, че никога да не го намерят. В парка имаше усамотени места, където можеше да си почине, и най-важното — да се опита да разбере какво, по дяволите, става.

С огромни усилия на волята се раздвижи: „Единият крак, после другият. Можеш да го направиш, Джак.“

Не беше по-лесно. Нито по-малко болезнено. Жегата и влагата бяха жестоки като мъжете, които се опитваха да го застрелят. Силите му бяха на изчерпване. Залиташе, но продължи напред и стъпи на зелената трева.

Изведнъж заваля хладен дъжд, който много му помогна.

Но мислите, които го измъчваха, никак не му помагаха. Девет души бяха показали, че искат смъртта му. Желанието им беше толкова силно, че не се бяха поколебали да стрелят в тълпа невъоръжени цивилни граждани. Не изпитваха никакви задръжки и угризения.

И другите ли мъже бяха ченгета като Чан? Толкова ли го мразеха сингапурците, че бяха готови да убият сънародниците си с надеждата да го ликвидират? „Господи! Какво ли мислят, че съм направил?“

6

„Джейд Лейди“ навлезе в плитчините, докато заобикаляше южния бряг на остров Пулу Убин. По Кей Сионг седеше в каютата — съкровищница на антики — и слушаше завладяващата рапсодия „Пен Хсин“ за храбрите воини на Хсиан. Музиката за далечни мечти — всяко тъжно събитие в историята е симфония — успокояваше По, внасяше покой в душата му и прогонваше гнева от вестта, която току-що му бяха донесли.

Още една грешка. Невинен гражданин се бе изпречил пред куршумите. Безобиден уличен търговец на безалкохолни напитки, застрелян от главорезите, изпратени да ликвидират все по-досадния господин Тафт. Неумолимите сингапурски власти щяха да искат кървава цена за непристойното му поведение. Колко жалко.

Но необходимо.

Това възмездие беше в реда на нещата. Всичко в живота е взимане и даване. Купувачите и продавачите са двете страни на една и съща монета. В изплащането на дълговете на честта няма безчестие, защото уреждането на справедливи задължения е единствената безспорна справедливост в един нечестен свят. Сионг бе научил това отдавна.

Когато в онези дни на насилие и анархия Лий Куан Ю пое управлението на Сингапур (желязната му ръка не се криеше в кадифена ръкавица), По направи жертвата, която оцеляването му изискваше. Новият министър-председател му беше връстник и съперник в игрите. Двамата имаха еднакви способности, но различни наклонности. Професията на По отхвърляше клетвите на Лий да въведе ред на всяка цена. Сионг приемаше сериозно стария си враг и го уважаваше като достоен противник.

Някои от другите войнолюбци отидоха на барикадите и се съюзиха с бунтовници като червения Фън Чуанг Пи. Всеки, който се осмелеше да постъпи на държавна служба, се събуждаше от звука на динамит. Да сътрудничиш на Партията на народното действие на Лий, означаваше да си издадеш смъртна присъда. Тонгите, триадите и братствата „Чиу чоу“ се заклеха да победят.

По Кей Сионг остана в сянка и положи друга клетва — да оцелее.

Когато избухна и последната бомба, последният бунтовник бе пребит до смърт и последният терорист стана жертва на безпощадния кръстоносен поход на Лий, По Кей Сионг се усмихна на погрома на бившите си колеги и на техните гробове.

Вярно, оцеляването му струваше скъпо. Не в подкупи, защото жестокият Лий Куан Ю сурово наказваше подкупните длъжностни лица, а по-скоро набавянето на определени документи имаше висока цена. Снимки, писма, преписи на банкови сметки.

Осеяната с кафяви петна членска карта на комунистическата партия от четирийсетте години му струва десет хиляди долара, но го спаси стотина пъти от неприятности. Писмените показания на един мекушав човек предпазиха от затвор най-полезните подчинени на По. Неблагоразумието на една съпруга убедиха унижен адвокат да извади документи от папката с доказателства, която възнамеряваше да използва срещу Сионг.

Фактът, че хората грешат и че се стремят да пазят в тайна греховете си, не е прозрение.

Но оттогава минаха много, много години. Бюрократът зад бюрото в прокурорската канцелария е полезен слуга. Ала треперещият от старост пенсионер не е, защото е срамно петно от миналото.

Отначало само Чан Джин, който още не беше демоничното превъплъщение на Дявола, в какъвто се бе превърнал сега, бе единственият враг на По. Но Сионг лесно се изплъзваше от него. Куче, което е държано на каишка от други, може да ръмжи и да скача, но не хапе.

А каишките се разтягат. Остаряващите слуги отслабват хватката. Други кучета се събират в ловуващи глутници.

Какво може да се направи тогава? Отговорът е прост. Безопасността се крие в числеността. Един може да падне, но множеството ще надделее. С тази цел По създаде мрежа от съюзи, ангажирайки крехкото си сингапурско братство с не толкова рисковани връзки в чужди страни. Уви, поради спецификата на професията мрежата беше фина и имаше тънки нишки. Бяха нужни по-здрави влакна, ако сингапурското братство „Чиу чоу“ искаше да оцелее.

За огромна радост на Сионг една своеволна американка му предложи стоманени кабели. Божи дар. Машинациите на госпожица Доналд обещаваха не само доход, но и пари, за да си осигури лоялната подкрепа на най-могъщите престъпни босове в Източна Азия.

След като нещата, които жената бе обещала, се осъществяха, положението му щеше да стане непоклатимо. Нещо повече, братството щеше да оцелее. Никоя сила — най-малко Чан Джин — нямаше да бъде заплаха за него и когато всичко заработеше както трябва, братството щеше да бъде защитено от сили, по-велики от полицията и дори от самия Сингапур.

Онова, което бе оцеляло благодарение на хитростта на По, щеше да живее вечно. Той щеше да е неговият паметник.

Само ако господин Тафт бъдеше отстранен от пътя.

И ако старши офицер Чан беше заставен да се подчини.

Седнал зад бюрото, някога принадлежало на самия сър Стамфорд Рафълс, един от архитектите, проектирали административния и делови център на Сингапур, По тихо изрече през рамо:

— Повикай господин Тенг и господин Лин.

— Да, сър — отговори прислужникът.

Чан бе разбрал погрешно за какво става дума в случая. Ако продължаваше да действа съобразно неправилната си преценка, твърдоглавието и невежеството му можеха да бъдат използвани. Всъщност с малко повече късмет Чан щеше да премахне не само досадния господин Тафт, но и да се самоунищожи.

„Остави всеки човек да бъде оръжието за унищожението на другия.“ Уместна мисъл. Сионг се вторачи в падащите в морето капки дъжд. В очертанията имаше предзнаменование. Всяка капка беше човек, а кръгообразните вълни около нея — познатите му. Те се застъпваха, пресичаха, разширяваха и свързваха и макар че никой не можеше да проумее как, изплитаха мрежа, изграждайки мост от единия до другия бряг на огромното море. Всички неща се допират или достигат цели, които най-много желаеш.

— Тук сме, шефе — с дрезгав от никотина глас каза Сам Лин.

По не се обърна, а тихо и замислено, сякаш говореше на себе си, рече:

— Клиентите ни от хазарта… Колко десетки хиляди наброяват? Питам се какво ли би направил някой от тях, ако му бъдат опростени дълговете? Хазартът е треска. Чудя се дали няма да работят за нас, ако на някого бъде предложен значителен кредит? На първия, когото богът на късмета благослови с дар.

— Какъв дар, шефе?

По се усмихна и се обърна.

— Дарът на полезната информация. Дарът, който ще ми даде възможност да изправя двама врагове един срещу друг. Кажете на черноработниците да разпространят следния слух: По Кей Сионг е настроен снизходително и онзи, който му даде желания дар, ще стане богат.

1

Тито беше голям черен котарак, но с бяла муцуна и ходила. Козината му беше къса, а мустаците — огромни. Гейбриел се влюби в него.

Преди няколко седмици пред вратата на апартамента й се бе появила кафява клетка за домашни любимци с прикрепена към нея бележка. Беше от една от приятелките й, жена, която живееше в предградията на града. Трябвало бързо да напусне Ню Йорк. Не даваше обяснения защо. Щяла да отсъства известно време от града. Не пишеше колко. Молеше Гейбриел да се грижи за Тито. Без да й благодари.

Гейбриел едва не се обади на Дружеството за защита на животните. Но се влюби от пръв поглед в Тито.

Тя го погали зад ушите.

— Ще ти липсвам ли, докато съм на Източното крайбрежие, миличък?

Стори й се, че котаракът кимна. Това беше необикновено и загадъчно. Йейтс беше на мнение, че котките са свръхестествени, най-близките родственици на луната. Гейбриел беше готова да повярва в това. Тито сякаш разбираше всяка нейна дума.

— Добре. Довиждане. Бъди послушен.

Тя наметна японско яке на цветя, приближи се до прозореца и надникна към ъгъла на Бродуей и Седемдесета улица. Апартаментът й беше на третия етаж. Изглежда валеше. Повечето хора си бяха сложили качулки. Гейбриел обикновено обличаше панталон, блуза и сако, когато ходеше на работа. Днес трябваше да хване самолета за Сан Франциско, да наеме кола и да пътува по крайбрежието, за да може на другата сутрин да започне интервютата по доковете на Оукланд. Дългото пътуване изисква удобни дрехи, затова избра широка габардинена пола, сив пуловер, меки мокасини и, разбира се, яке.

И като гледаше какво е времето, явно трябваше да вземе шлифер и чадър.

Тя изпрати въздушна целувка на Тито, грабна чантата и куфара си и излезе.

Когато се изнесе от общото помещение и получи кабинет, Гейбриел се закле никога да не допусне работното й място да се превърне в кочина, каквито обикновено обитаваха журналистите. На стените щеше да има репродукции, а на перваза — саксии с цветя. Бюрото щеше да бъде подредено.

Но не й провървя.

И тя се оказа като другите в професията. Но поне не държеше в кабинета домашните си любимци, както правеше един неин познат, писател. Иначе в стаята цареше безпорядък. Бюрото й беше отрупано с бележки, пожълтели изрезки от вестници и списания и стари доклади. До стола й се стигаше по пътечка, оградена от купчини документи и прашни папки. Виждаше се част от килима, но тъй като за последен път беше почистван по времето на Рейгън, цветът не можеше да се определи.

Гейбриел остави куфара и чантата си върху купчина годишни доклади и тръгна към стаята за кафе. Влезе вътре и изруга. Четирите кани на двете кафемашини бяха празни. В доминирания от мъжете свят на журналистиката никой не бе проявил учтивостта да направи кафе.

Гейбриел взе две пакетчета нескафе, напълни чаша с гореща вода и най-после започна да пие първото си за деня кафе.

Кофеинът я зареди с енергия. Тя въздъхна, потрепери и се разсъни.

Както всяка сутрин Гейбриел не обърна внимание на примигващия индикатор на електронната поща на компютъра си и на червената светлинка на телефонния секретар. Разгърна сутрешния брой на „Уолстрийт Джърнъл“ и на „Ню Йорк Таймс“. Първо прегледа страниците, посветени на бизнеса. Нямаше нищо интересно. Опитваща се да направи пробив в пазара компания бе произвела страхотни играчки. Коледа щеше да се отрази добре на печалбата й. Поредните банкери бяха уличени в злоупотреби. Нищо ново. „Еърбъс“ бе спечелил договор, желан от „Боинг“. Йената отново се бе покачила спрямо долара и всички бяха нервни.

Гейбриел се прозя.

Най-важното беше, че никой не я бе изпреварил с темата, по която щеше да пише. Ако се случеше, това беше истинска трагедия за журналиста. Прекарваш няколко седмици, за да проучиш и анализираш нещата, написваш материала, редакторите страшно го харесват, всички са развълнувани и изведнъж някакъв задник публикува статия на същата тема в някой всекидневник.

И работата ти е спукана. Няма начин месечно списание за бизнес да напечата нещо, за което „Таймс“ или „Джърнъл“ вече са писали. Когато читателите ти видят материала, новината вече ще е остаряла.

В момента Гейбриел изпитваше ужас, че някой ще вземе нейната идея (всъщност на Джак) за измамите с вноса и износа. И тогава трябваше да се откаже от нея и следваше най-лошото — да приеме онова, което онзи плъх Саймън й подхвърли.

„Уф! Саймън. Ако беше по-нисък, а Тито по-едър…“

Гейбриел прегледа първа страница на „Таймс“. Денят беше скучен и нямаше нищо интересно. Не, това не беше съвсем вярно. Един репортаж в долния ляв ъгъл привлече вниманието й.

„Интересно“ — помисли тя. Джак може би щеше да й разкаже вълнуващи новини, когато се върнеше. Тя започна да чете и не повярва на очите си. В историята нямаше логика. Тук имаше някаква грешка. Гейбриел отпи голяма глътка кафе и започна да чете репортажа отначало.

Този път стигна до края. После го прочете отново. Не можеше да повярва на очите си.

2

Повечето фирми на Уолстрийт наемат армии от аналитици по ценните книжа. Работата им беше да правят оценка на компаниите и на печалбите и да препоръчват акции. Един добър аналитик взима заплата от седем цифри, а лошият — пощенски марки и пликове, за да разпространява препоръките и автобиографията си, кандидатствайки за друго работно място. Но добър или лош, никой аналитик не искаше да бъде интервюиран от пресата.

Поради тази причина аналитиците — иначе щастливи да побъбрят с журналисти, които с публикуването на имената им добавят към краткотрайната им слава — не приемат радушно представители на пресата на поверителните си конференции, където корпоративните изпълнителни директори, въоръжени с диапозитиви, се свиват зад катедрите, докато официално представят финансовите операции на компаниите си пред публика, пълна със скептично настроени аналитици от Уолстрийт.

Въпросната конференция, която се провеждаше в голямата бална зала на хотел „Уолдорф Астория“, беше едно от най-важните събития на годината. Охраната не искаше да пусне Гейбриел.

Най-сетне тя успя да убеди един закъснял гост да повика Оливия Тачър. След няколко минути Оливия, облечена в скъпа, семпла, тревистозелена рокля, без бижута, само с обикновен златен венчален пръстен и наниз перли, се появи, прошепна нещо достатъчно заплашително, за да накара шефа на охраната да пребледнее, хвана под ръка Гейбриел и се върна в залата.

Всички се обърнаха. Оливия Тачър винаги привличаше вниманието.

Двете жени, близки приятелки въпреки разликата във възрастта, минаха по централната пътека, завиха наляво и изчезнаха зад завесата. Чуха се леки въздишки — предимно от страна на мъжката аудитория. И тъй като повечето господа бяха от Уолстрийт, въздишките бяха предназначени по-скоро за богатството, отколкото за красотата на Оливия.

Скот Клеймор Тачър, съпругът на Оливия, стоеше зад кулисите, дъвчеше незапалена пура и гневно гледаше големия надпис „ПУШЕНЕТО ЗАБРАНЕНО“.

— Хубавата пура е удоволствие и утеха, най-приятната предпоставка за капиталистическия успех — изръмжа той, като видя Гейбриел. — Но тази утеха ми е отказана. И аз обвинявам за това вас, пуританското поколение.

Оливия сложи ръка на челото на съпруга си, сякаш искаше да провери дали има температура.

— Не му обръщай внимание. Изпаднал е в сценична треска.

Скот Тачър отблъсна ръката й.

— Разбира се, че имам сценична треска. След малко онези диви зверове ще ме разкъсат на парчета. Това тримесечие ще спечелим по четири цента по-малко за акция. Позовавам се на прогнозите на аналитиците, не на моите. Но те ще търсят отговорност от мен и ще ме дадат на лъвовете. Казвам ти, Гейбриел…

— Ш-шт! — прошепна Оливия. — Мисля, че е твой ред.

— Следващият оратор е известният председател и изпълнителен директор на „Пегас“ — обяви водещият, вицепрезидентът на „Лий, Бах и Уочът“, който приличаше на лисица. — Преди няколко месеца го поканих на лов за вълци в Канада. Той отказа. Но днес сигурно ще съжалява за пропуснатата възможност, защото очаквам, че вълците в тази зала ще вият за кръвта му. Госпожи и господа, Скот Тачър.

Публиката се засмя одобрително. Тачър изправи рамене, прокара пръсти през белите си коси и тръгна. Оливия надникна през завесата, за да го види как ще започне. Гейбриел се приближи до нея.

— Ловът беше покана, на която бях задължен да откажа. Твърдо съм убеден, че един джентълмен не трябва да застрелва нещо, което не възнамерява да изяде. — Скот се ухили. — Разбира се, с изключение на адвокатите.

Преценявайки реакцията на аудиторията, той придвижи ръка от ляво надясно, прицелвайки се в невидима мишена. Сетне погледна към тавана, сякаш търсеше божествено вдъхновение, усмихна се мило и продължи със сериозен тон:

— Често съм изказвал мнение, че цивилизацията може да отбележи голям напредък, положението на човечеството да се подобри и човешкият вид да стане по-морален, ако юридическите факултети доставят предварително условие преди дипломирането, отстранявайки от многобройните студенти генетичната основа за най-малко пет от седемте смъртни гряха…

Гейбриел сложи ръка на рамото на Оливия.

— Ливи, не искам да ти досаждам, но може ли да отидем някъде да поговорим? Важно е.

Тя кимна.

— Разбира се. Скот вече владее аудиторията. Винаги успява да го направи.

Двете жени си проправиха път през тълпата нервно крачещи изпълнителни директори, очакващи петминутната си поява на сцената. Намериха врата и влязоха в заседателна зала с маса и пет-шест стола. Гейбриел дръпна стол за по-възрастната жена и седна срещу нея.

— Ливи, чете ли днешните вестници? Не? Виж това.

Извади от чантата си изрезка от вестник и я сложи на масата.

Оливия я прочете и очите й се разшириха.

— Тук трябва да има някаква грешка. Това не е твоят Джак Тафт. Господи, сигурно е някой друг!

— В „Ел Би Тек“ има само един Джак Тафт, Ливи.

— Но това е абсурдно! — с леденостуден глас изсъска Оливия. — Твоят млад приятел е прекалено честен, също като моя Скот. Надявам се, че искаш да направя нещо по въпроса, защото самата аз съм твърдо решена да го сторя.

— Затова съм дошла, Ливи.

Оливия се усмихна злобно.

— Добре. Знаеш, че съм жена с възможности. Бързо ще изясним тази работа. Мисля да започна с Държавния департамент. Навремето, много по-отдавна, отколкото бих желала да призная, заместник държавният секретар беше мой ухажор, или поне аз така си въобразявах…

— Ливи, има и още нещо…

— Какво?

Гейбриел преглътна. Трудно й беше да произнесе тези думи.

— Трябва да разберем нещо. Става дума за куфарчето… Аз го подарих на Джак точно преди да замине и единственият начин…

Тя отвори чантата си и извади носна кърпичка. Ненавиждаше се, че не може да сдържи сълзите си.

Оливия заговори с дрезгав контраалт — глас, който погрешно можеше да се припише на цигари, алкохол и живот, изпълнен с трудности. Но тя не пушеше, не пиеше и животът й съвсем не беше труден, а просто говореше като всички жени във фамилията си. Пък и не харесваше пискливите женски гласове.

— Разкажи ми всичко, скъпа. Имам основания да се притеснявам за Джак и за „Ел Би Тек“. Всичко, което ми кажеш, може да се окаже по-важно, отколкото предполагаш.

И Гейбриел започна да разказва. Оливия барабанеше с пръсти по изрезката от „Ню Йорк Таймс“. После я смачка на топка и я хвърли в кошчето за боклук.

3

4

Отначало Гейбриел дълго седя в кабинета си и озадачено размишлява върху репортажа в „Таймс“ и последиците от него, питайки се дали е възможно да е купила куфарче, в което да са били скрити наркотици — отклонила се от маршрута пратка на трафикант.

Не. Невъзможно.

Миналата седмица тя дълго избира подарък за Джак. Обиколи пет магазина и разгледа доста куфарчета. Преди да плати, Гейбриел внимателно огледа куфарчето. Това, на което се спря, беше идеално. Нямаше нито една драскотина и не личеше да е било пипано. Не забеляза и подозрителни издутини. Куфарчето беше в безупречно състояние и след като го даде да гравират инициалите на Джак. После то стоя под бюрото й.

Имаше само един промеждутък от време, в който някой би могъл да сложи нещо в него. Точно след като го даде на Джак на обяда в петък. И само едно място, където някой би могъл да го пипа — „Ел Би Тек“. След срещата им той се бе върнал на работа. Тръгна си в шест и трийсет вечерта и двамата се срещнаха на улицата пред сградата. Оттогава до заминаването му за летището бе прекарал всяка минута с нея.

Онзи, който бе пипал куфарчето, беше от „Ел Би Тек“. Нямаше друго обяснение.

Оливия Тачър потропа с нокът по масата. Престори се, че жестът показва размисъл, но всъщност изразяваше раздразнение. Понякога Гейбриел й напомняше за самата нея на млади години. Обаче смяташе, че на тринайсет е била по-мъдра, отколкото Гейбриел беше на два пъти повече години. Жалко.

Но това беше типично за сегашното младо поколение. Те се стремяха към съвършенство. Мислеха, че могат да го постигнат, и не се примиряваха с по-малко. Искаха съвършено тяло, съвършено дете, съвършено спокойствие и съвършен партньор в живота.

Ха!

Както съпругът й Скот непрекъснато я уверяваше, съвършенството е враг на доброто. Тя беше съгласна с неговото мнение. Ето защо бракът й беше дълъг и щастлив.

Надяваше се, че и бракът между Гейбриел и младия Джак ще бъде като техния. Е, Джак си имаше недостатъци. Не беше достатъчно твърд. Но Оливия знаеше, че на него може да се разчита. Той не се различаваше много от Скот Клеймор Тачър. Само му трябваше волева жена да го насочва. Но, както и да е. Сега горкият Джак беше в беда и тя се питаше какво общо има „Ел Би Тек“ с неприятностите му. Гейбриел смяташе, че само някой от компанията би могъл да пипа куфарчето.

Но кой? И защо? И нещо по-интересно — имаше ли тази история нещо общо с плана на Джоуел Грийнбърг да продаде компанията? Възможно, но малко вероятно. Противно на представата, която човек добиваше от четенето на твърде много криминални романи, деветдесет и девет процента от хората на бизнеса (с изключение на инвестиционните банкери) бяха твърде преуморени от работа, за да мислят за престъпления. Нещо като наркотици и опит за убийство би уплашило до смърт всеки изпълнителен директор, в това число и Джоуел.

И все пак, изглежда, някой в „Ел Би Тек“ кроеше нещо. Ако разберяха кой и защо, това можеше да се окаже по-полезно, отколкото Гейбриел предполагаше.

Имаше малко начини да се спре една покупка, след като вече е предложена. Управителните съвети обикновено имаха задължението да приемат на доверие изгодните предложения. Подлият план на Джоуел да ликвидира „Ел Би Тек“ щеше да успее, освен ако купувачът не оттеглеше офертата си. А това можеше да стане, ако имаше доказателства за злоупотреби в компанията.

„Трябва да ги уплаша — помисли си Оливия. — Да, точно така. Никой няма да иска компания, компрометирана с нарушения от страна на управата или с престъпното нехайство на изпълнителния директор. Ако Джоуел или някой от любимците му са изцапали ръцете си с наркотици и се опитват да натопят горкия невинен Джак, тогава наистина става нещо лошо. Узнае ли какво е, групата, предлагаща да купи «Ел Би Тек», веднага ще се оттегли.“

Оливия си позволи да се усмихне доволно: „Ако спася Джак и спра Джоуел, ще гръмна с един куршум два заека“.

Но всичко по реда си. Първо трябваше да прекъсне почти истеричния брътвеж на Гейбриел.

— О, Ливи, той е толкова умен, макар да се опитва да не го показва. Не мога да проумея как е допуснал някой да постъпи така с него. Но Джак е такъв слаб противник. Още не е превъзмогнал онова, което му е сторил баща му. Няма да повярваш, но когато Джак ме представи на родителите си, знаеш ли какво каза баща му? „Гейбриел е твърде красива за такъв като теб.“ Джак не говори за тези неща, но всеки път, когато е споделял някакъв проблем с баща си, той го е отпращал. Пък и майка му. Имала проблеми, когато Джак се родил. Не могла да има повече деца и много треперела над него. Затова Джак не може да се оправя сам. Говоря сериозно, Ливи. Той няма никакво самочувствие. Не е герой, не е от онези, които могат да оцеляват. Ще го убият, Ливи. Знам го. Ще го убият и той дори няма да се съпротивлява!

Гейбриел спря да си поеме дъх. Приятелката й се възползва от възможността, за да я прекъсне:

— Прекалено грижовна майка и резервиран баща. Изненадана съм, че Джак се справя толкова добре. Човек би очаквал, че ще е вързоп от нерви.

— Но той е нервен.

Оливия познаваше изражението в очите на Гейбриел. Младата жена беше готова да разкрие някои интимни неща за приятеля си.

— Не съм съгласна с теб, мила. Познавам Джак. Той е изобретателен и винаги постига своето. Макар че начинът, по който го прави, може да е доста дразнещ. Това е стилът му — колебае се, извинява се и прави компромиси. Но си върши работата много решително.

Гейбриел подсмръкна, готова да се разридае неудържимо.

Оливия нямаше намерение да го допусне.

— Сигурна ли си, че куфарчето не е било пипано, преди да го купиш?

— Да.

— И си убедена, че не е било сменено на летището? Или някой объркан на вид пътник не е помолил Джак да му помогне да прекара подарък през митницата?

— Това е невъзможно. Във вестника пише, че наркотиците са били скрити в куфарчето. Пък и Джак изпитва такава параноя от самолетите, че когато стюардесата каже на пътниците да прочетат информацията за безопасността пред тях, той го прави.

Оливия изсумтя. Ясно. Джак Тафт трябваше да бъде оженен за оправна жена, при това колкото е възможно по-скоро.

— Добре. За момента мисля, че трябва да се съглася с теб. Деянието вероятно е извършено от някой от „Ел Би Тек“. Това до известна степен е добре, защото хората там са малко.

— Моля? Та това е компания за седем-осем милиарда долара и…

— Мила моя, „Ел Би Тек“ е дистрибутор. Купува от производители и продава на купувачи. Същинската работа се извършва в складовете и в транспортните центрове по света. Освен това, като се изключат неколцината счетоводители, отделът на Джак и управленският персонал, всички останали Джоуел тихомълком премести в държави с по-малки данъци. Съмнявам се дали в момента в Ню Йорк има повече от четирийсет-петдесет души.

— О, не знаех. Джак не говори за… работата си. — Младата жена се огледа и зашепна: — Ливи, трябва да ти кажа още някои работи. Преди няколко седмици Джак спомена нещо за „Ел Би Тек“. Затова дойдох при теб тази сутрин. Искам да ти го кажа, защото си член на управителния съвет и… Ливи, трябва да те попитам дали в „Ел Би Тек“ става нещо нередно?

Оливия изведнъж стана предпазлива и сви устни. Малко корпоративни дела са по-чувствителни от предложението за покупка. Преждевременното оповестяване можеше да предизвика неконтролируемо колебание на цените на акциите на „Ел Би Тек“ и ако по-късно сделката пропаднеше, да прерасне във всякакви тъжби. Договорът за покупката беше много деликатен и управителният съвет бе поискал от купувачите писмо за изясняване на намеренията. И докато то не пристигнеше, въпросът беше строго секретен.

— Защо питаш, мила?

— Той ми подсказа идея за репортаж.

— Така ли?

— Каза да проуча измамите с износа.

Оливия въздъхна с облекчение и помисли: „Още никой не е изплюл камъчето“.

— В „Ел Би Тек“ ли?

— Не уточни. Само спомена, че би станала хубава статия.

— Какви по-точно измами, скъпа? С износа се правят много мошеничества — отбеляза Оливия и помисли: „Макар че е необходимо само едно, за да осуети плана на Джоуел“.

— Джак не сподели подробности. Никога не го прави.

„Разбира се. Младият Джак е твърде дискретен, за да се разприказва пред репортерка, макар да е влюбен в нея.“

— Смяташ, че Джак е открил нещо нередно в „Ел Би Тек“?

— Обзалагам се, че е така. И мисля, че точно заради това някой е сложил наркотици в куфарчето му. Те знаят, че той е по следите им, и искат да го отстранят от пътя си.

— Е, заслужава си да разровим тази история. И двете с тебе ще го сторим. И мисля, че знам откъде да започна.

— Откъде?

„Измама с износа. Много е вероятно, като се има предвид мащабът на международната дейност на «Ел Би Тек». И ако е така… ако намерим доказателството, което Джак е открил, ще разберем кой го е натопил.“

— Ами, от кабинетите и папките на „Ел Би Тек“, мила.

— Те няма да ми позволят да се ровя в тях, Ливи. Аз съм репортер.

„Нарушения от страна на управата, нехайство на изпълнителния директор — измамата с износа се вписва в тази сметка.“

— А аз съм член на управителния съвет на компанията. Кой има по-голямо право да преглежда документацията на отдела за материално-техническо осигуряване?

5

Веднага щом се върна от „Уолдорф Астория“, Гейбриел се залови за работа. Изпълняваше задачата, възложена й от Оливия, и вършеше онова, за което най-много я биваше — журналистическо разследване.

Първо, каза на библиотекарите да започнат основно претърсване на базата данни, при това незабавно, защото извличането на необходимата информация изисква време. Най-напред трябваше да проверят базата данни ЕДГАР на Комисията по ценните книжа и стоковите борси, където бяха финансовите доклади на „Ел Би Тек“, после — Лексис и Нексис, големите хранилища на текуща информация. Първата съдържаше юридическите данни, а втората — статии от вестници и списания. И в двете можеше да се открие важна следа. В това време други библиотекари щяха да проникнат в Агенцията по отчета на кредитите и Екуифакс, за да извлекат кредитни досиета, отразяващи определена схема на плащания. Сетне щяха да продължат с обикновените американски и чуждестранни информационни агенции — „Нюзуайър“, „Стандард и Пуърс“, „Хувърс“, регистъра „Томас“, „Дън и Брадстрийт“, „Мудис“, „Дисклоужър Онлайн“, „Тейкоку“, „Ройтерс“, „Морнинг Стар“, „Файненшъл Таймс“ и десетки други. Гейбриел искаше всичко и виртуозните програмисти трябваше да прегледат цялата тази информация и да търсят онези малки червени сигнали, познати на специалистите, предупреждаващи, когато нещо не е наред в някоя компания.

Второ, щеше да се свърже с източниците си. В заключителния анализ журналистът е толкова добър, колкото позволяват източниците му. Гейбриел можеше да се обади на много хора, но според Оливия никой от тях не беше вътрешен човек в „Ел Би Тек“.

Трето, трябваше да се свърже с всички останали. Гейбриел щеше да започне с конкурентите на „Ел Би Тек“, защото корпоративните служители много обичат да злословят по адрес на съперниците си. Неофициално, разбира се. После щеше да се свърже с доброжелателите на „Ел Би Тек“. Никой не продава клиентите си по-бързо от доброжелателя, особено ако с продажбата си спечели услуга от влиятелно списание като „Е Пи Ес“. Сетне Гейбриел щеше да телефонира на хората от Уолстрийт. Интервютата с тях бяха по-сложни. Номерът беше да ги накараш да повярват, че ги мислиш за най-властните и знаещи хора на света. Успееш ли да го направиш, те ще се опитат да ти докажат, че наистина са всезнаещи. Накрая тя щеше да изтръгне информация от други журналисти. Е, да, предполагаше се, че те са й конкуренти, но понякога си вършеха услуги.

Четвърто, Гейбриел щеше да изтича до библиотеката, за да види какво са открили, да запише имена и телефонни номера, да се върне в кабинета си и отново да се залови за телефоните.

Никоя корпорация не можеше да скрие истината от добър репортер. Не и ако репортерът знае какво търси и има време да го намери.

Но Гейбриел не знаеше. И времето беше ограничено.

Дойде време за обяд, но Гейбриел нямаше апетит. Тя стана, протегна се и се приближи до прозореца. Небето сякаш се бе снишило. Облаците бяха мръснобели. На юг, отвъд Трийсет и четвърта улица, вятърът диплеше вълнообразно воала на дъжда. Над Ню Йорк се бе разразила буря. Есенният дъжд се стичаше по стъклото на прозореца. Капките приличаха на кварц с примеси.

Дъждовните капки трополяха, а вятърът пронизително свиреше. Зловеща светлина, мъгла и буря — време като в романите на Томас Харди, където небето и облаците вещаеха поврат в сюжетната линия и приближаването на съдбата, която авторът бе избрал за героите си. Това време я плашеше. Изпита желание да избяга някъде.

Гейбриел се опита да мисли за по-приятни неща. Спомни си първата среща с Тафт в един слънчев септемврийски следобед. Обядваха в „Боут Хаус“ в Сентръл Парк и припряно си тръгнаха още когато им сервираха салатата. Струваше й се, че таксито се движи твърде бавно. Хвърлиха се в леглото и тя се пренесе в друг свят. Джак я понесе по все по-забързващото се течение на топли водопади и накрая я потопи в най-прекрасната и спокойна лагуна в рая…

Йейтс бе писал за „потрепването на притворени клепачи и дрипави облаци или дантели“. Усещането беше съвършено.

След известно време Джак прошепна:

— Престори се, че изпита оргазъм, нали?

Това беше толкова характерно за него и споменът я накара да се усмихне.

Понякога Гейбриел подозираше, че Джак е изучил подробно един от онези адски тъпи сексуални наръчници, написани от психолози феминисти, които искат мъжете да дават, никога да не взимат и повече от всичко да се страхуват от опасен съперник. Джак, който явно не разбираше, че въздържанието е по-малко вълнуващо от освобождаването на страстите, я остави да тъне в блаженство, докато самият той не бе задоволен, че е взел всичко, което тя може да му даде.

И това само я караше да се старае повече.

Милият, сладък Джак се нуждаеше от нея. Гейбриел го знаеше. И, по дяволите, беше приятно някой да се нуждае от теб. Караше я да се чувства…

Може би в края на краищата наистина беше влюбена в него.

6

Денис Доналд стоеше до прозореца в кабинета си и също гледаше дъжда. На лицето й беше изписано приветливото изражение, което показваше пред другите. Но вътрешно кипеше от гняв.

Тафт още беше на свобода. По Кей Сионг го бе изпуснал. Глупавият дребен китаец трябваше да нареди на хората си да чакат Тафт на летището, готови да го приберат и да сторят необходимото. Но те го бяха оставили да отиде в хотела и макар да не бе за вярване, Джак бе избягал. Сега и полицията се бе намесила. Ако го хванеха и той пропееше, цената щеше да бъде адски висока.

Денис измърмори псувня, която би накарала и моряк да се изчерви.

Запита се дали не трябваше да се справи с Тафт по друг начин. Да. Само щеше да щракне с пръсти и той веднага щеше да дотича при нея. Онази червенокоса репортерка нямаше да има никакъв шанс, ако Денис, по-млада и много по-хубава, го бе поканила в леглото си. Пък и какво толкова намираше той в нея? Първия път, когато ги видя заедно, не повярва на очите си. Онези коси! Онези дрехи! Невероятно!

Щеше ли Тафт да зареже малката уличница, ако Денис поискаше? Мигновено!

Но съблазняването на Джак не беше решение на въпроса. Той беше твърде любопитен и умен. Щеше да разбере какво е намислила и щеше да се разприказва.

Освен това онзи мухльо и гадняр беше повишен вместо нея. Длъжността беше нейна! Тя трябваше да стане вицепрезидент, не той! Само това беше достатъчно основание да… се отърве от него.

По-добре беше да остави По и неговите изтребители на паразити да го премахнат от живота й. И този път дребният китаец не биваше да греши.

Времето летеше. Приятелите на Джоуел бяха направили предложението за покупката няколко седмици по-рано. Скоро ревизорите щяха да се заемат със счетоводните книги. Така постъпваха, когато се извършваше сделка. Усърдно преглеждаха всичко, а имаше документи, които тя предпочиташе никой да не вижда.

Онези документи — на хартия и в компютърни файлове — означаваха неприятности. Денис всъщност не се нуждаеше от тях. По Сионг имаше копия в Сингапур. Тя направи грешка, като ги запази. От време на време допускаше малки грешки, по-скоро недоглеждане, нищо сериозно, макар че такива неща ядосваха бюрократи като Тафт. Пък и тя винаги поправяше пропуските си по-късно.

Така щеше да стори и сега. По-добре да вземе мерки, отколкото после да съжалява. Благодаря за този съвет, тъпако Джак!

Денис допря пръст до устните си. Ако някой бе видял лицето й, щеше да си помисли, че това е нежното изражение на жена, която с обич копнее за любимия си.

Но съвсем не беше така. Денис мислеше за копирни машини, факсове, машини за унищожаване на документи и други такива неща.

1

Гейбриел бе яхнала дорест жребец с бяла грива. Беше прелестна. Нисък, дебел мъж, трийсетина години по-възрастен от нея, също седеше на чистокръвен кон и алчно оглеждаше любовницата си с гордостта на купувач. Тя погледна Джак и удари с камшика по черния си ботуш. После каза, че когато ходели в Ирландия, отсядали в тази ферма за коне. Той имал друга в Нормандия. Още по-голяма. „Знаеш ли колко е хубаво да имаш слуги, Джак? Не, разбира се, че не знаеш. Шофьорът ме посреща на летището. Имам човек, който разхожда кучетата ми, и прислужница. Страхотно е. Знаеш ли, че, той ми дава апартамент в «Карлайл»? Е, ще бъде на негово име, но това няма значение. Шест стаи, Джак. Естествено, не става дума само за материалните неща, а за много повече. О, Джак! Как можа да го кажеш? Не пиша положителни статии за онези хора само защото са му клиенти. Съвсем не е така. Той наистина ме обича и не ме използва. И аз не го използвам. Не, Джак, той няма да изостави съпругата си. Но аз нямам нищо против. Това би било голям скандал за човек с неговото положение, пък и знаеш какво е отношението на църквата към разводите. Бракът не е толкова важен. Чувствата между нас ще траят вечно. Ние се обичаме, Джак. Убедена съм в това. Дори да не беше така, ти никога нямаше да ми дадеш това, което той ми дава. Никога няма да бъдеш човек, който прави нещата възможни само с една дума. Нито ще бъдеш човек, когото хората уважават, или от когото се страхуват. Не си замесен от такова тесто. Не си достатъчно силен и нямаш самочувствие. О, трябва да тръгваш, така ли? Почакай. С удоволствие те каним на вечеря. Ще дойде министър-председателят. Където и да отидем, винаги вечеряме с най-влиятелните хора. Не искаш ли да останеш? Не съм изненадана. Ти не се чувстваш удобно с хора, от които зависи всичко, нали? Е, радвам се, че се отби да побъбрим. Беше ми приятно да те видя отново, Джак. Честна дума. Може би някога пак ще се видим.“

Гейбриел пришпори коня си и се отправи към любовника си, който нетърпеливо я чакаше. Вече не беше богатият стар развратник, а Саймън Бъртън — арогантен и самоуверен. Злорадството, изписано на лицето му, и омразната алчност в очите му пронизаха сърцето на Джак. Младата жена му махна за сбогом…

Джак се стресна и се събуди. Гадеше му се и трепереше. Запита се какви демони бяха обладали подсъзнанието му, че толкова жестоко да окарикатурят Гейбриел и да го накарат да сънува такъв отвратителен сън, изпълнен със самопрезрение. Самата мисъл, че Гейбриел ще му измени, беше отвратителна. Нямаше нищо по-ужасно от това да се съмняваш в човека, когото обичаш. Когато недоверието започне да те разяжда, първото, което поглъща, е любовта.

Джак не подозираше Гейбриел. Е, не му беше приятно, че е имала и други любовници. Но това беше естествено за един влюбен мъж.

Сънят и неприятните въпроси, които повдигна за нейната любов, нямаха нищо общо с нея, а само с него — със съмненията, които изпитваше към себе си, и със страховете му, че не е достоен за Гейбриел.

„Тя е твърде хубава за такъв като теб, синко.“

Джак стисна зъби от отчаяние. Беше изпълнен с подозрения и се ненавиждаше, че е сънувал нещо, от което изпитваше отвращение към себе си.

Най-сетне Джак успя да се съвземе. Отвори очи и отново остана озадачен, когато видя къде се намира.

Под открито небе. Лежеше на земята. Ръмеше ситен, сивкав дъжд. Той навъсено погледна оловносивото небе и постепенно си спомни как се е озовал тук.

Облян в пот и изтощен, Джак се бе строполил под растение с огромни листа. Нямаше сили да помръдне. Организмът му беше обезводнен и той утоли жаждата си с топлата дъждовна вода, стичаща се по листата, които имаха размерите на одеяло. Трийсет часа пътуване със самолет, нищо за пиене, освен чашата бренди предишната нощ, бягството и тропическата жега бяха изсмукали всяка капка течност от тялото му. Провървя му, че не получи сърдечен пристъп и не изпадна в кома.

Дъждът му помогна. Макар и топъл, го охлади. И Джак жадно пи дъждовна вода.

Освен това дъждът го скри. Тропическите облаци, надвиснали над острова, намаляваха видимостта почти до нула. В разгара на бурята наблизо спря полицейска кола и шест униформени ченгета се втурнаха в парка. Дойдоха съвсем близо до мястото, където се криеше Джак, но не го видяха. Намериха друга жертва — човек със сиво раирано спортно сако, когото взеха за Джак. Мъжът може би беше виновен за нещо, защото побягна. Ченгетата го подгониха. Няколко минути, след като се отдалечиха, покрай Джак мина момиче с порочна физиономия, което оправяше калната си пола, излизайки от парка.

И тогава той загуби съзнание.

Сега отново се бе свестил. Екваториалната нощ настъпваше твърде бързо и той не знаеше какво да прави.

Избърса потното си чело и предположи, че сигурно е изпаднал в паника. Страхуваше се да не загуби самоконтрол.

Но Джак беше спокоен и хладнокръвен човек и разсъждаваше трезво. Полицаите се опитваха да го застрелят на улицата. Той бягаше, за да спаси живота си. Нямаше представа какво става. Сякаш се бе вмъкнал в някой от онези безумни хонконгски криминални филми. Всъщност би трябвало да заеква от страх.

„Да, това е много съблазнително — помисли той. — Отдай се на страха, свий се на топка и започни да крещиш: «Помощ, помощ, спасете ме!».“

Това би очаквала Гейбриел от кошмарите му.

Но Джак нямаше да го направи. Не и сега. При никакви обстоятелства. Може и да беше човек на компромисите, но не беше и страхливец. Е, разбира се, винаги се опитваше да преговаря и да не предизвиква опонента си. Ала не го правеше от страх, а защото така постигаше целите си. Без излишен шум. И тази тактика беше печеливша.

„Но може би няма да има успех пред Чан Джин. Не мисля, че той е човек, който се вслушва в гласа на разума.“

Джак познаваше хора като Чан. Например Саймън Бъртън. Мъже, които се бият в гърдите, позират, държат се като примати и ругаят всеки, изпречил се на пътя км. Те не го притесняваха. Нито се боеше от тях. Съвсем не. Причината, поради която отстъпваше, оставяше ги да минат и да получат каквото искат, беше, че спорът със скандалджии не водеше доникъде. Единственият начин да постигнеш нещо, беше да наведеш глава и да продължиш да си вършиш работата.

И Джак смяташе да направи точно това. Веднага. Незабавно.

Нямаше да загуби ума и дума. Разбира се, беше уплашен, но нямаше да позволи страхът да го завладее. Нито някое друго чувство. Джак не постъпваше така.

Той решаваше проблемите с ума си. И сега беше подходящ момент да го стори.

„Откъде да започна? — запита се той, после мрачно отговори на въпроса си: — От ада. От най-лошия сценарий в параноичен кошмар. Сам съм в чужда страна. Нямам пари, кредитни карти, паспорт, нищо. Някакви ченгета ме търсят и искат да ме убият. Нямам приятели и не мога да избягам.“

Щом ченгетата отпушеха устата на Зейтун, стюардесата, тя веднага щеше да ги уведоми, че Джак се опитва да стигне до американското посолство.

„Сигурно са обкръжили сградата. На всеки покрив има снайперисти, а онзи Чан Джин чака с автомат. Доближа ли се на километър от американското посолство, ще ме направят на решето.“

Сингапурските власти явно мислеха, че е извършил някакво престъпление. Но какво? Ченгетата смятаха, че имат убедително доказателство. Но какво можеше да бъде това доказателство? По дяволите, нямаше никаква логика и Джак не беше в състояние да измисли нищо, което би го обяснило…

„Какъв е този учебен предмет?“

„Философия, татко. Учат те да мислиш.“

„Това е урок, който никога няма да научиш.“

Той пое дълбоко дъх и потъна в хладната прегръдка на разума, логиката и безпристрастния анализ — единствените надеждни неща в живота. Спомни си гениалната сентенция: „Entia non sunt multiplicanda“.

Наистина, най-добри са простите решения.

Джак се съсредоточи.

„Опростявай нещата. Обмисляй ги едно по едно. Започни с хипотеза. Ако стигнеш донякъде, продължи по същия начин. Ако не, започни отначало. Добре. Хипотеза: В куфарчето ми е имало нещо. Защо? Защото това беше първото, с което Чан се залови. Правдоподобна ли беше тази хипотеза? Да. Е, какво е имало?“

Нищо, освен скучни доклади и тъпи федерални правилници. Няколко папки с финансови доклади за дейността на клоновете на „Ел Би Тек“ в Югоизточна Азия.

И, разбира се, новият им план за региона.

„Планът? Възможно ли бе…“

Планът беше експлозивен. Това беше сигурно. Изграден въз основа на правилото „поставени пред свършен факт“, той трябваше да осигури водеща роля на „Ел Би Тек“ в район, който скоро щеше да се превърне в център на световното производство на електроника. Но планът беше и строго пазена тайна. Никой не можеше да си позволи да се разприказва за такова нещо. Рисковете бяха твърде големи.

„Но ако по някакъв начин е изтекла информация?“

Ако беше така, толкова заплашени ли щяха да се почувстват конкурентите на „Ел Би Тек“, че да се опитат да убият онзи, който го бе измислил? Глупости. Не. Такива неща имаше в романите на Майкъл Крайтън и в телевизионните филми — всички бизнесмени са мръсни свине. Алчни. Ограбват предприемчивите жени. Тровят околната среда. Ритат кучетата си. Това беше тъпо и поради тази причина Джак рядко четеше трилъри. Сюжетите бяха невероятни, пък и го държаха буден до късно.

Ако някак бяха разбрали какво е намислил, конкурентите щяха да драпат със зъби и нокти, за да го догонят. Нямаше да има смисъл да елиминират създателя на стратегията на „Ел Би Тек“. Тя вече беше изготвена и щеше да бъде осъществена по един или друг начин. Смъртта на наскоро избран вицепрезидент нямаше да промени нещата.

А служителите на „Ел Би Тек“? Новият план щеше да наруши статуквото. Дали някой дотолкова не беше съгласен с реорганизацията, че да…

Не, никой в Азия не знаеше за плана на Джак. Той беше най-строго пазената тайна в компанията. Както и фактът, че вицепрезидентът отива, за да го осъществи във всяко подразделение на компанията и във всяка страна, започвайки със Сингапур.

„Не, не е планът. Не може да бъде. Пък и в него няма нищо, което би могло да заинтересува ченгетата. Трябва да е нещо друго. Но какво, по дяволите?“

Финансовите доклади? Подробните компютърни разпечатки за резултатите от всяка операция на „Ел Би Тек“? Джак поклати глава. Съмняваше се, че полицията търси тези неща. В сведенията за отдела нямаше нищо съмнително. Отклонението беше съвсем незначително — нещо, върху което Джак смяташе да работи в самолета, ако не беше толкова изтощен от дългото пътуване. Пък и вероятно беше само техническа грешка, допусната при вписването на информацията, дребна работа, и сумата не беше такава, че да предизвика полицейско разследване.

Той прехапа устни от отчаяние. Така и не можеше да си представи какво е имало в куфарчето. Отново се замисли: „Първо, не съм слагал в куфарчето нищо, което би могло да заинтересува полицията. Второ, в куфарчето ми е имало нещо, което е заинтересувало полицията. Явно някой е сложил онова нещо в куфарчето ми“.

Джак кимна. В това имаше логика и водеше до следната хипотеза: „Някой е сложил нещо в куфарчето ми, за да направи така, че да ме арестуват. Този човек сигурно ме мрази и иска да стоя дълго в затвора“.

Ясната, съвършена и чиста логика отново свърши работа. Джак имаше враг, който го бе злепоставил. Кой можеше да е той? Отговорът беше лесен. Тъй като беше предпазлив и внимателен, Тафт имаше само един враг.

Тя беше на двайсет и осем години. Бе завършила икономика в Колумбийския университет. Четири години бе работила като консултант във фирмата „Маккинли-Алан“ и наскоро бе постъпила в отдела по маркетинг на „Ел Би Тек“. От време на време той я виждаше в коридора и мислеше, че е най-съвършената жена на света, но не бе разменил нито дума с нея. Тя беше твърде красива за такъв като него.

След година и нещо в отдела по маркетинг настъпи сътресение. Вицепрезидентът, който го ръководеше, преживя неприятен развод и се пропи. Нещата бяха в безпорядък. Джак, който не обичаше клюките, така и не чу цялата история. Само знаеше, че външен човек, амбициозна жена от най-големия конкурент на „Ел Би Тек“, е била привлечена и назначена, за да разчисти бъркотията. Малко след това в кабинета му влезе невероятно красивата, съвършена жена.

— Здравейте. Аз съм Денис Доналд. Не се познаваме, но съм ви виждала в коридора. Винаги съм се интересувала от материално-техническото осигуряване на транспорта. В отдела по маркетинг се извършват големи промени. Мисля, че моментът е подходящ да придобия малко опит. Казаха ми, че във вашия екип има свободно място. Трябва да науча много неща за превоза на стоки и съм убедена, че вие ще ми помогнете. О, вижте колко е часът. Трябва да се връщам в кабинета си, но след работа мога да ви почерпя и да поговорим.

И той я научи на всичко, на всяка досадна подробност от работата — от изграждането на сложен модел за програмиране до сключването на сделки с превозвачи. Обясни й за малките пратки и за огромните товари в контейнери. За корабите, влаковете, самолетите. В кое пристанище митническите процедури са бавни и в кое бързи. Накратко, научи я на всичко, което можеше да се знае за ефикасното транспортиране по света на модерни електронни компоненти. Учеше я, поправяше грешките й и я направи изгряваща корпоративна звезда.

Но и тя го научи на разни неща. О, да. И още как.

А после Джак се запита дали отново ще може да повярва на някоя жена.

„Да — помисли той. — Денис ме мрази. Няма две мнения по този въпрос. Откакто се разделихме, тя иска главата ми. Сетне, когато ме повишиха на поста, който тя желаеше…“

Но в анализа му имаше емпирична грешка. Фатално недоглеждане. Денис не знаеше, че Джак ще пътува на Изток. Той бе взел мерки тя да научи за пътуването му едва след като замине и започне да унищожава малката империя, която Денис си бе изградила в Азия. Нещо повече, дори да бе разбрала, нямаше начин да сложи нещо в куфарчето му. Защо? Защото той беше отишъл в кабинета си късно следобед — времето, когато куфарчето беше там, където би могла да го пипа.

Джак сви устни. Ключът към загадката беше, че никой не знаеше за пътуването му до Сингапур. Обаче само някой, който е знаел за това, е могъл да го натопи. Дилема. Парадокс.

Хората, които разсъждават логично, ненавиждат парадоксите.

„Не е Денис. Трябва да е някой друг. Но кой? Някой, който е знаел за пътуването ми. Но кой знаеше, по дяволите? Никой. Или почти никой…“

Имаше само още един човек — Джоуел Грийнбърг, президентът и изпълнителният директор на фирмата. Дори секретарката на Джак не знаеше къде ще пътува. По настояване на Джоуел Джак сам бе уредил пътуването си и бе пазил всичко в тайна.

Възможно ли бе Джоуел да е в дъното на цялата история? Разбира се, че не. Изпълнителният директор използва други методи, за да се отърве от хора, които не харесва. Не е необходимо да прибягва до насилие. Вярно, Джоуел не изпитваше симпатии към Джак, но това едва ли беше причина да го убива.

„Не, не е Джоуел. Нито Денис. Но, по дяволите, никой друг не знаеше, че заминавам за Сингапур. Никой. Никой… освен… Гейбриел.“

Всички съмнения, които бе отхвърлил, отново го обзеха.

2

Чан отново беше по улиците. Всички онези технически глупости — компютри, анализи на ДНК, апаратура за наблюдение и разни джунджурии, за които отделът прахосваше бюджета си — не можеха да заменят истинската полицейска работа. А това означаваше да обикаляш улиците, а не да седиш зад бюрото.

Нахвърляш се върху някой боклук, който си седи в бара, извиваш ръката му зад гърба, бързо го извеждаш в уличката, блъскаш го в стената, докато се увери в искреността на интереса ти към него, и после му заповядваш да започне да пее. Какво става? Какво ще кажеш за По Кей Сионг и за онзи тип Тафт? Колко наркотици и пари са вложени в сделката? Къде го крие По? Хайде, задник, улесни нещата за себе си.

Този номер обикновено вършеше работа и бързо решаваше проблема. Но този път отрепките отговаряха, че не знаят нищо. Онзи Тафт е лоша карма, а? Убива хора. Това е прекалено за мен. Не, човече, не. Защо По би купувал американски наркотици? Източниците му в Камбоджа и Лаос не са се изчерпали, нали? Господи! Не ме удряй така, човече! Стига! Ако знаех, щях да ти кажа. Единственото, което чух, е, че и По усилено търси информация. Щял да плати много. Само това знам. Честна дума. Моля те! Престани!

И Чан отиваше в друг бар, хващаше друг боклук и историята се повтаряше.

Онова, което бе намислил Сионг, се пазеше в строга тайна. Копелето бе прикрило следите си толкова добре, че никой от улиците не знаеше какво прави или беше твърде уплашен, за да каже. И ако се страхуваха повече от По, отколкото от Чан, планът на Сионг беше не само таен, но и мащабен.

А може би уличните отрепки наистина не знаеха нищо. Вероятно Тафт беше външен човек, вълк единак, дошъл в Сингапур да върши собствен бизнес. Не, в това нямаше логика. В ярко осветената хотелска стая Чан бе видял очите му — безизразни и жестоки, леденостуденият поглед на машина за унищожение, програмирана да убива. Такива хора, абсолютни професионалисти, работеха само по поръчка. И единствените, които можеха да си позволят високата цена на услугите им, бяха престъпни босове като По Кей Сионг.

Тогава защо По търсеше от отрепките по улиците информация за Тафт? Отговорът беше лесен. Престрелката бе прекъснала връзката между тях. Американецът се бе скрил при държанката си. Сионг се опитваше да го намери, за да могат двамата да подновят бизнеса си.

Чан трябваше да го намери пръв. Гангстерът го бе унизил два пъти — в хотела и в апартамента на момичето. Нямаше да има трети път. Трябваше да измие срама. Тафт щеше да умре.

Може би онова маце Самсудин щеше да проговори. Тя беше най-доброто попадение на Чан. Той знаеше, че не го бива в разпитите на красиви момичета, и я бе оставил в ръцете на полицай, който не се поддаваше на чара й. Ако това ченге не съумееше да я накара да говори, никой друг не можеше да го стори.

Но ако тя продължаваше да мълчи… Все някъде някой трябваше да знае нещо. И обикалянето по улиците беше единственият начин да открие този някой.

Сега Чан беше в индийския квартал и минаваше покрай търговския център, който беше най-големият пазар на пиратски програмни продукти в Сингапур. Въпреки факта, че властите ги проверяваха веднъж месечно, индийците не се отказваха от тази дейност. Но пък се пазеха да не се забъркат в нещо. От тях можеше да се очаква най-много семейно насилие, но и това не беше често срещано явление. Обаче в техните среди, както във всяка общност, имаше неколцина безмилостни типове. Те обикновено пиеха кисела бира в билярдната зала в мазето на сградата, към която Чан вървеше.

Той огледа фасадата. Там бяха скрити добре замаскирани камери. А може би нямаше камери. Това беше интересното на сингапурската система — не знаеш дали постоянно те наблюдават, а само, че може би те наблюдават. Затова благоразумно се държиш така, сякаш те наблюдават. Заплахите могат да упражняват по-страшен ефект от делата, пък и разполагането на въоръжена полиция на всеки уличен ъгъл беше твърде скъпо.

Дали някоя от неколкохилядните камери на острова щеше да забележи Тафт? Вероятно не. От малкото, което Чан знаеше за системите за наблюдение, повечето невидими очи се намираха в богаташките квартали и булевардите с натоварено движение. Американецът беше умен и едва ли щеше да излезе от тъмните места. Ако камерите го заснемеха, това щеше да бъде чиста случайност. Ето защо оставаше само работата по улиците.

Подготвяйки се да хване за яката и да разпита поредния боклук, Чан си помисли, че работата му щеше да е по-лесна, ако преди няколко години проклетите страхливи бюрократи не му бяха заповядали да престане да чупи кости. Това много му пречеше. Счупиш ли някоя кост, отрепките проговарят по-бързо, отколкото очакваш.

Той изправи рамене. Да вървят по дяволите. Може би трябваше да счупи някой пръст. Онези нищожества от улиците си го заслужаваха.

Усмихвайки се като вълк, Чан Джин бутна вратата.

3

Оживен пазар на открито.

Джак стоеше на отсрещната страна на улицата, скрит в сенките, и наблюдаваше. Стомахът му се бунтуваше.

По наскоро измитата от дъжда улица бяха наредени кофи, щайги и маси, отрупани с храна. Дребен мъж нарами огромен чувал с ориз, с надпис петдесет килограма. Човекът едва ли тежеше толкова, но дори не се прегърби под товара. Вдигна чувала и тръгна покрай павилионите със сенници. Слаба, усмихната китайка с червена кърпа на главата и тъмносиня рокля му извика нещо. Той се засмя. Тя грабна грейпфрут от купчината пред нея и го хвърли по него. Мъжът хвана плода и го захапа. Устата на Джак се напълни със слюнка.

Мургав индиец, амбулантен търговец, буташе дървена количка с бодливи плодове с размера на грейпфрут. Около него се скупчиха купувачи и банкнотите бързо смениха притежателя си. Момченце, вероятно синът на индиеца, извади ножче и разряза плода на две. Джак долови аромата — сладникав, като на нещо загниващо. Предположи, че плодовете са дуриан, деликатеси, ценени на Изток, но пренебрегвани от онези, които не понасяха тази пикантна храна.

Джак преглътна с усилие. Макар да миришеха неприятно, той с удоволствие би изял един.

По-нататък имаше малък ресторант. Десет кухнички ползваха обща ресторантска площ и трийсетина маси. Надписите над всяка кухня рекламираха мюсюлманска, сирийска, вегетарианска, морска, китайска и тайландска храна. Едно от заведенията се бе специализирало в приготвянето на кейк с моркови. Друго бе изложило менюто си на двуметрово табло.

„О, боже, искам пържола!“

Под раираните сенници горяха въглени, от които се издигаше изпълнен с приятни ухания дим. Наблизо някой пържеше големи скариди в сос от масло и вино. От друго място се разнасяше аромат на сливи и свинско, подправени с горчица и сложени върху ориз и къдраво зеле. Едно до друго бяха наредени ресторантчета, където приготвяха фъстъчен сос. Собствениците им предлагаха шишчета с месо и зеленчуци на всеки минувач и се пазаряха с евентуалните клиенти. Два долара. Долар и петдесет. Най-хубавият фъстъчен сос в Сингапур, по-вкусен и от супа от гнездо на птица и само за една четвърт от цената й. Трудно се устояваше на такова нещо.

И Джак не можеше да устои.

Но нямаше пари, нито кредитни карти, нито паспорт. По дяволите, налагаше се да открадне нещо за ядене.

Той предпазливо се измъкна от мрака и се приготви да пресече улицата и да се слее с тълпата. Пъхна ръце в джобовете си, погледна наляво, сетне надясно, усмихна се престорено и…

В десния му джоб имаше нещо. Хартия и метал. Какво е това? Разбира се. Чудесно! Пари. Бакшишът, който се бе опитал да даде на пиколото в „Рафълс“, и монетите от рестото в таксито от летището до хотела.

Джак извади от джоба на панталона своето богатство и внимателно преброи сумата. Една-единствена банкнота. Думата „Сингапур“ бе напечатана на четири езика. На едната страна имаше гравюра на старинен кораб, а на другата — изображение на дванайсет весели граждани, представители на всяко малцинство в страната, облечени в национални носии, усмихнати, вдигнали ръце и изпълняващи новогодишния ритуален танц на лъва. Отдолу пишеше: ДВА ДОЛАРА.

Джак беше богат.

„Спечелиш малко пари, и мислиш, че си Рокфелер.“

„Повишиха ме, татко. Сега съм изпълнителен директор.“

„Колкото по-нависоко се катери маймуната, толкова повече й лъсва задникът.“

Освен банкнотата имаше и монети, възлизащи на осем долара, двайсет и пет цента. Общо десет долара, двайсет и пет цента. Малко повече от седем американски долара и достатъчно, за да се нахрани добре.

Сирийска храна. Джак присви очи, оглеждайки сергиите. В началото на кариерата си той бе ходил в Близкия Изток. И оттогава харесваше арабите, техните вежливи обноски и кухня.

Особено кухнята. Господи, направо я обожаваше!

Късната следобедна молитва бе свършила и всички приготвяха вечерята — мек хляб, лозови сърми, агнешка кавърма в сос от сусам, сметана и подправки, баклава и сладкиши с фурми и орехи. Джак имаше чувството, че ще умре, ако не хапне нещо.

Вече бе преполовил улицата. Едно момиченце, хванало се за полата на майка си, се обърна и го видя. Очите му се разшириха. То дръпна жълтата памучна рокля на майка си. Жената погледна през рамо. Очите й, които преди секунда бяха топли и сърдечни, се присвиха подозрително. Тя прегърна дъщеря си и прошепна нещо на приятелките си.

Хората поглеждаха Джак и млъкваха. Амбулантен търговец бръкна под тезгяха, за да извади нож. Висок сикх с тюрбан на главата пристъпи напред и сложи ръце на кръста си. Изражението му беше заплашително.

Джак се върна и се вмъкна в сенките, откъдето бе излязъл. Не си спомняше откога не се е бръснал. Беше мокър от дъжда. Скъсаният му панталон бе опръскан с кал. Сакото му представляваше мръсна дрипа. „Господи! Сигурно приличам на побъркан. От онези, които като ги видиш, затаяваш дъх, тръгваш по-бързо и се надяваш, че редът ти още не е дошъл и на другия ден във вестника няма да има заглавия от рода на «Изпълнителен директор, убит от бездомник», «Обещаваща кариера, прекъсната на Лексингтън авеню», «Психиатрите от „Белвю“ твърдят, че не са пускали опасен пациент» или «Кметът настоява за пълно разследване»…“

Джак се вмъкна в тъмния парк, там, където трябваше да се крият същества като него.

„Несъмнено по моя случай се е вдигнал голям шум — помисли си той. — Снимката от паспорта ми сигурно е на първа страница на вестниците. «Издирван от полицията, въоръжен и опасен. Да се застреля на място.» Вероятно половината хора от онзи пазар в момента се обаждат на ченгетата.“

Номерът беше 999. Имаше го разлепен навсякъде.

Джак прескочи ниската ограда на парка, тупна в меката пръст и хукна да бяга. Мускулите го боляха и коленете му трепереха. Не беше във форма. Положил бе твърде много усилия, за да избяга от Чан Джин и хората, които искаха да го убият. Не можеше да тича по-бързо.

Опитваше се да остане край парка. Уличните лампи на трийсетина метра маркираха пътя му. Подхлъзна се веднъж и падна по гръб. След миг скочи и напрегна сили да се движи.

Страхът го сграбчи и той едва не загуби самообладание. Потта, избила над устните му, не беше от тропическата жега.

Не. Нямаше да побегне ужасен. Щеше да запази хладнокръвие, да се овладее, да потисне чувствата си и да разсъждава.

„Приоритети — помисли той. — Трябва да определя приоритетите. Първо, да намеря безопасно място, където да се скрия. Второ, да се нахраня. Не, първо храна. Ако не хапна нещо, ще падна. Трето, да потърся помощ. Да се обадя на някого. На Гейбриел, на посолството или…“

Гейбриел… Джак я обичаше. Не се съмняваше в нея. Нито за миг. Тя го обичаше и всеки друг, който би я… съблазнил, не беше от значение. Той не даваше пукната пара за тези неща, не искаше да знае…

Отчаяно поклати глава: „Кога ще преодолея ревността си? Господи, заплашва да ме обсеби. Хайде, Тафт, стегни се и избий тези глупости от главата си! Трябва да се тревожиш за по-важни неща“.

Джак кимна. Наистина имаше по-големи грижи. И една от тях беше какво ще направи Гейбриел, когато чуе колко е загазил. Знаеше ли вече? Разбира се. Това беше голяма новина и снимката му бе публикувана във всички вестници. Което означаваше, че тя действа. Мисълта беше утешителна. Гейбриел беше много добър репортер следовател и полагаше усилия да разбере какво е имало в куфарчето му и кой го е сложил там.

„Тя ми подари куфарчето и беше единствената, която го е докосвала…“

Джак прогони тази мисъл.

Гейбриел беше репортер и знаеше как да намира факти. И първото място, където щеше да провери, беше „Ел Би Тек“.

Но къде точно в „Ел Би Тек“? Какво щеше да търси? Аха… сигурно щеше да се сети за темата, която й бе подхвърлил. От време на време Джак й подсказваше по нещо, което тя превръщаше в репортаж. Но той не бе намекнал, че тази история има нещо общо с „Ел Би Тек“. Беше твърде лоялен, за да говори против работодателя си. Беше дискретен и само споменаваше една-две думи, насочващи Гейбриел към гореща тема. Съобщаваше й делови клюки, макар че като всеки журналист тя беше скептично настроена и често беше на друго мнение.

„Слух за отвличане на вниманието. Гейбриел ще помисли, че съм чул за нещо, което става в «Ел Би Тек» и ще тръгне по лъжлива следа. Но това поне ще ангажира вниманието й и ще я държи настрана от онзи надут пуяк Саймън Бъртън…“

Джак отново прогони неуместната ревност и се запита къде може да намери телефон. „Трябва да й се обадя. Веднага. Да я накарам да говори с властите. Да намери някого да ми помогне. Да й кажа точно къде да търси.“

Сградите на отсрещната страна на улицата имаха безлични фасади. Всички бяха тъмни, с изключение на една. Пред входа имаше телефонна кабина.

Джак въздъхна с облекчение и изскочи от парка.

След няколко секунди започна да ругае. Проклетият телефон не приемаше монети. Беше направен само за карти. А Джак нямаше карта. Мразеше ги, защото неведнъж му бяха пробутвали фалшиви. Той се обърна.

И видя надписа над единствения светъл прозорец. Там с готически букви и със златиста боя бе написано:

4

Гражданите на Сингапур и на Съединените щати споделят наивната представа, че законите на правосъдието са абсолютни. Но тъй като бяха британци, господата Куинт и Клагарт мислеха другояче, съгласявайки се със снизходителния съдия. Моментът беше подходящ за тях да имигрират в някоя слънчева, далечна страна.

След спешна консултация двамата адвокати избраха Сингапур. Според тях климатът там беше мек, културата — успокояваща реликва от британската колониална епоха, алкохолът — евтин, самият остров, макар и неприятно придирчив по отношение на плътските страсти, се намираше наблизо до възможностите за развлечения, предлагани в публичните домове с млади момчета в Банкок.

Заселиха се в Сингапур и бързо създадоха доходна адвокатска практика, обслужваща дискретните потребности на емигранти и изгнаници като тях.

Една вечер Куинт вдигна наздравица:

— Добрите умират млади.

— Ad vitam aeternam1 — отвърна Клагарт и двамата чукнаха чаши.

Беше се мръкнало и часът за вечерната почерпка наближаваше. Куинт седеше сам в кантората и довършваше писмо до малка, но нарастваща група чуждестранни приятели. Писмото известяваше, че втори интерактивен диск, съдържащ интересни сцени от сингапурската култура, може да се купи за сто английски лири, внесени по сметка 50–7685 в „Банко Родригес“ на Каймановите острови и така нататък.

Като странична дейност към адвокатската практика на Куинт и Клагарт търговията с дискове се оказа изключително доходоносна. Куинт ги купуваше по двайсет и пет сингапурски долара, или около дванайсет лири стерлинги, и ги продаваше по пощата за шест пъти по-голяма сума. Като виждаше как клиентите му във Великобритания поръчват продукта, Куинт подозираше, че му е определил твърде ниска цена.

Създаден като ученически проект от малчугани с розови бузки от политехническото училище в Темасек, въпросният диск се казваше „Младежка престъпност“. Прелестно искрената и добронамерена мултимедийна програма имаше за цел да образова сингапурските деца за печалните последици от младежката престъпност.

Какви последици? Ами, налагане с бамбукова пръчка, разбира се.

Интерактивният програмен продукт на учениците съдържаше уникални кадри на истински сингапурски бой с пръчка. Заснет в затвора, филмът показваше полугол затворник, който лежи по корем. После следваше удар с прословутата сингапурска бамбукова пръчка, писък и поява на кървяща рана. До гърчещата се жертва стоеше лекар, готов да окаже помощ, ако сърцето на затворника спре, както понякога се случваше по време на тези ориенталски изтезания. Сцената беше средновековна, достойна за Светата инквизиция, изключително жестока и показваше невъобразимите страдания, причинени от напоена в солена вода бамбукова пръчка, дебела два сантиметра и половина. „Идеално“ — помисли Куинт, когато за пръв път видя видеофилма. За познавачите дискът носеше изключително приятна тръпка на похотлива наслада. Сред сродните на Куинт и Клагарт души имаше значителен брой почитатели на тези неща и дискът мигновено стана търсена стока…

На вратата се позвъни. „По дяволите! — помисли си той. — Забравих да заключа.“ Някакъв човек мина през чакалнята и се отправи към вратата на кабинета му. Не, това нямаше да стане. Независимо дали беше клиент или не, човекът трябваше да дойде в работното време, а не когато си иска.

Куинт се надигна от стола. Натрапникът влезе в стаята и адвокатът отново седна.

— Извинете — започна мъжът.

— Вън — изсъска Куинт. — Изчезвай веднага.

— Нужен ми е адвокат.

Куинт стисна зъби.

— Не се и съмнявам. Желая ти успех. А сега, ако обичаш, затвори вратата от външната страна.

Мъжът, чието име беше Тафт, доколкото Куинт си спомняше от пресата, има наглостта да седне.

— Моля те, отдели ми само минута. Ти си адвокат, а аз имам неприятности…

— Меко казано.

— Но аз не знам в какво съм заподозрян. Ако не си адвокат по криминални дела, препоръчай ми някой друг.

Куинт се наведе напред, отвори уста, за да предложи помощ, после се изкикоти. Този човек едва не го заблуди. Адвокатът ценеше мошеническия талант, защото и кариерата му бе изтъкана от мошеничества.

— Браво! Много добре! За малко да ме подведеш. Онова изражение на детинско объркване на лицето ти, нотката на раздразнение в гласа ти, фалшивата невинност в очите ти. Продължавай в същия дух. Може да се окаже полезно, когато застанеш пред съда.

Тафт сви устни и сбърчи чело. Изглеждаше измамно непринуден.

— Виж какво, Клагарт…

— Куинт. И не съм на твоите услуги.

— Добре, Куинт. Ако не друго, поне ми позволи да се обадя по телефона. В Щатите…

— Да телефонираш? От моята кантора? Обаждането ти ще бъде проследено. Не. Никой в Сингапур не е толкова глупав, че да позволи на един престъпник, макар и толкова талантлив в актьорското си…

— Това не е актьорско изпълнение, Куинт. Кълна се в Бога. Нямам представа какво мислят, че съм извършил. И не само това. Аз съм американец, чужденец, и не знам нищо за тази страна, нито за правораздавателната й система. Имам големи неприятности и не знам защо. Затова, моля те, Куинт. Необходима ми е юридическа помощ…

Адвокатът се наведе, извади от кошчето днешните вестници — сериозния „Стрейт Таймс“ и клюкарския „Ню Пейпър“ — и ги хвърли на бюрото.

— Прегледай заглавията, а после — лека нощ.

Нещастният беглец взе „Ню Пейпър“. Пръстите му бяха мръсни като на безпризорно хлапе. Примига няколко пъти и лицето му пребледня. Това беше най-убедителното актьорско изпълнение, което Куинт бе виждал.

Докато Тафт четеше вестниците, адвокатът обмисляше случая. Допускаше, че този човек може и да е невинен. Ако беше така, предложението можеше да се окаже интересно, макар че се намираха в Сингапур и невинен или не, Тафт щеше да бъде обесен.

За миг Куинт се замисли дали да не поеме защитата му, но се отказа. Кантората му не се нуждаеше от внимателното разследване, каквото един такъв нашумял случай щеше да предизвика. Не биваше да забравя и важния въпрос за хонорара.

Той се наведе напред.

— Прочете ли всичко, Тафт? Видя ли онова, което ти трябваше? Добре. Тогава, моля те, напусни кабинета ми…

Тафт изпусна вестника. Приличаше на изоставено дете. „Колко трогателно — помисли Куинт. — Ако беше няколко килограма по-лек и много години по-млад, можеше да спечелиш сърцето ми.“

— Това… — Тафт посочи падналите вестниците — е безумие. Лудост. Виж какво, наистина се нуждая от адвокат, нали?

Куинт се изкикоти:

— В твоя случай нещата са решени. Но кажи ми, как точно смяташ да се отплатиш за адвокатските услуги?

Джак кимна. Хонорарите бяха нещо, от което разбираше.

— Мисля, че в това отношение няма да има проблем, Куинт. Аз съм заможен човек.

— Нима? И колко имаш в банковата си сметка?

— Чекова и спестовна сметка, ценни книжа, депозити, акции, облигации… Мисля, че струвам най-малко двеста хиляди долара.

— Нищо подобно! — извика адвокатът.

— Какво?

— Стойността ти възлиза на нула. Нямаш чекова и спестовна сметка, нито ценни книжа, акции или облигации. Престъпленията, свързани с наркотици, дават право на твоето правителство да конфискува авоарите ти. В момента, в който в Сингапур е издадена заповедта за арестуването ти, в Щатите замразяват банковите ти сметки и анулират кредитните ти карти. Такъв е законът в твоята прекрасна страна, Тафт. Ето защо няма надежда да платиш хонорара ми. При най-благоприятното стечение на обстоятелствата ще имаш служебен защитник, недотам образован човек със съмнителни способности, който ще те убеди да се оставиш на милостта на съда, за да може по-бързо да сложи край на страданията ти и да представи сметката за хонорара си на властите.

— Имам приятели. Те могат да платят за адвокат. И за гаранцията ми.

Куинт се изсмя:

— Гаранция! Мили боже! Ако нямаш милиардите на Бил Гейтс, едва ли ще намериш парите, необходими за гаранция в тази страна.

Тафт тръсна глава. Нищо не разбираше.

— Каква гаранция мислиш, че ще поискат?

Адвокатът беше доволен. Да обяснява на Тафт какви са сингапурските закони, беше много забавно. Винаги беше така, когато изтезаваш уязвими хора.

— Не искам дори да се опитвам да отгатна. Правителството тук смята търговията с наркотици за много сериозно престъпление, по-сериозно и от контрабандата с цигари. Наскоро за един контрабандист на цигари определиха незначителната сума от четиристотин трийсет и три милиона долара. Сингапурски, разбира се. В американски долари това прави около триста седемдесет и пет милиона.

Куинт млъкна. Дотогава мислеше, че „да пребледнееш от стъписване“ е само литературен израз. Но явно не беше така и за това нямаше по-убедително доказателство от бялото като тебешир лице на Тафт.

— Триста седемдесет и пет милиона долара? За контрабанда на цигари? Не мога да повярвам.

— По-добре повярвай. Делото беше през януари. Сега може би имаш известна представа как действат по тези места.

— Но… по дяволите… Аз не съм виновен. — Лицето му почервеня. Куинт остана доволен. В края на краищата този човек имаше кураж. — В света няма съдебни заседатели, които…

— Спорен въпрос. Сингапур отдавна се раздели с ненужната спънка, каквато представлява системата със съдебни заседатели. Тук криминалните дела се водят от един или най-много двама съдии. Така процесите са по-евтини, по-бързи и по-предсказуеми. Ето защо ще застанеш пред съдия с бяла перука и черна тога и ще получиш предопределена присъда. Бърза, безмилостна и без право на обжалване.

Куинт отметна глава и се вторачи в тавана. И затова не видя как цветът на лицето на Джак отново се промени и този път придоби по-тъмночервен оттенък.

— Думите, които обикновено казват, са в съответствие с уважаваната имперска традиция, която другаде е изоставена. Мога да цитирам по памет, защото във всички съдилища ги произнасят по два-три пъти месечно. Безпристрастният съдия, чиито очи са „завързани с черна кърпа“, се навежда напред и ледено поглежда безобидната жертва, после монотонно изрича: „И така, Джон Грегъри Тафт, заповядвам да ви отведат в затвора…“.

Куинт извади носна кърпа и театрално закри очи, затова не забеляза, че Джак стана и стисна юмруци.

— И когато дойде моментът да бъдете изведен от килията и закаран до мястото за екзекуция, където ще сложат примка на шията ви и ще бъдете…

Тафт се наведе над бюрото. Куинт го видя твърде късно. Поради причини, които по-късно не можа да обясни, адвокатът не направи нищо, освен да довърши изречението си:

— Обесен!

За пръв път от ученическите си години Джон Грегъри Тафт удари човек.

5

Случайно докосваш открита жица и усещаш удара.

Внезапен шок. Пулсиране. Отдръпваш пръсти, преди да разбереш какво става. Проумяването идва по-късно. Мисленето изостава от нервната реакция.

Така стана и сега. Куинт се хилеше подигравателно, а после изведнъж главата му се удари в бюрото и остана неподвижна.

Джак беше подготвен за страха и имаше сили да се пребори с него.

Но не бе подготвен за яростта.

Неподправен и изгарящ, гневът му внезапно изригна и го завладя с настойчивостта си. И той, отстъпчивият, трезвомислещ Джак, заби юмрук в самодоволната тлъста физиономия на адвоката.

Сетне вдигна крак и се прицели в слабините на изпадналия в безсъзнание мъж.

Пронизваща, пареща болка в кокалчетата. Това беше първото, което усети.

После забеляза останалото.

Десният му крак трепереше, готов да нанесе ритник. Той бавно го спусна на пода и премести тежестта си върху него, сякаш да не му позволи да се движи.

Сетне докосна лицето си, което пламтеше. А сърцето му биеше като обезумяло. Беше се задъхал. Под лявото му око потрепваше мускул.

„Не мога да повярвам, че го направих.“

Доказателството пред очите му го уверяваше в противното.

Това не беше хубаво. Джак не беше такъв човек. Той никога не губеше самообладание. Не избухваше. Не удряше.

Гневът имаше непредсказуем ефект. Не решаваше проблемите, а ги влошаваше. Винаги имаше по-добър начин да се намери изход. Няма нещо, което да не може да бъде решено с разумно обсъждане. Почувстваш ли гняв, трябва да го потиснеш и да не го показваш, защото няма полза от това и никой проблем не е толкова сложен, че ти и опонентът ти да не можете да се споразумеете.

Гневът не е отговор и насилието не е решение.

Но, по дяволите, Джак изпита удоволствие, когато удари в лицето онзи клоун.

Минаха десет минути, а Куинт още лежеше на пода. Джак се опита да се обади на Гейбриел. В кабинета и в дома й. Никой не отговори и спомняйки си намека на Куинт, че всеки телефон в Сингапур се подслушва, реши да не оставя съобщение на телефонния й секретар.

Той се поуспокои и се опита да не мисли за последиците от току-що извършеното, после разгледа подробната карта на улиците, която намери в шкафа на адвоката.

В пластмасова кутия на бюрото имаше визитни картички. Джак видя адреса на кантората и го намери на картата. „Аха! Намирам се ето тук. На Томпсън Роуд. Лесно разбрах къде съм. Следващият въпрос е как да се измъкна от тази скапана страна.“

Картата показваше малък остров. Пет-шест главни магистрали кръстосваха територията, която беше дълга четирийсет километра в най-широката си част. Имаше един-единствен път, водещ извън Сингапур. Минаваше през протока Джохор и отиваше в Малайзия.

„Малайзия?“ — започна да обмисля идеята. Да, имаше смисъл. Ако можеше да се добере до някоя чужда страна и Малайзия беше най-близката, той щеше да е далеч от опасността. Портфейлът на Куинт. „Наистина ли взех портфейла му? О, боже, какво става с мен? Трябва да го върна, но…“ В портфейла имаше над сто долара — достатъчно пари, за да си купи билет за влака до Куала Лумпур, столицата на Малайзия.

„Лесно. И логично. Само трябва да се кача на първия влак, прекосяващ границата на страната.“ Картата беше подробна и показваше точно къде се намира гара Джохор — примамливо близо до края на магистралата.

И оттам щеше да вземе влака за Куала Лумпур, който се намираше на няколко часа в северна посока. Там сигурно имаше американско посолство. И клон на „Ел Би Тек“. Не можеш да се занимаваш с транспорт на електроника и да нямаш представителство там.

„Да. Ще отида в Куала Лумпур, в посолството и в «Ел Би Тек». Някъде далеч от Чан Джин.“

Щом се измъкнеше от Сингапур и от пипалата на Чан Джин, щеше да намери състрадателен служител. „В Сингапур никой не иска да ме изслуша. Тук има само главорези на шеф, който им заповядва: «Пречукайте кучия син!».“

Освен това според онзи дебел задник Куинт Сингапур беше държава, където криминалните дела не се гледаха пред съдебни заседатели, а се решаваха от един-единствен съдия. „Не. Няма начин да се оставя на милостта на някой държавен лакей, манипулиран от властите.“

Джак трябваше да намери американски представител на властта, който за разлика от онези в Сингапур щеше да го изслуша. И после може би пак нямаше да се отърве от неприятностите, но поне нямаше да е в тази страна. Американските посолства бяха американска територия, или поне така му бяха казвали. Там важаха законите на Съединените щати и през вратите нямаше да нахлуят въоръжени ченгета, за да го отведат. Би трябвало да го екстрадират. А това означаваше американски закони и американско разследване.

И те щяха да докажат, че е невинен. Е, поне донякъде. Щяха да свалят обвинението в контрабанда на наркотици. А що се отнасяше до останалото, това наистина бяха нарушения… но извършени при самоотбрана… „Съпротива при арест, отвличане на стюардеса, нападение и побой на Питър Куинт, адвокат, влизане с взлом, въоръжен грабеж… Само че не бях въоръжен, когато взех портфейла на Куинт…“

По-добре да мисли за тези проблеми после. Решенията щяха да си дойдат сами, когато се съсредоточеше върху работата, както винаги правеше.

В момента най-важното беше да се измъкне от Сингапур.

„Само трябва да прекося проклетата магистрала. Но тя ще бъде охранявана от ченгета. Ще проверяват паспортите. А аз нямам паспорт.“

Не, нямаше да мине по магистралата. Сигурно имаше друг път, по който да напусне острова. Джак се загледа в картата и се съсредоточи върху проблема. Останалото загуби значение за него. Пренесе се в друг свят и потъна в размисъл.

Хрумваха му различни идеи. „Остров. Вода. Лодка. Мога да открадна лодка. Не, никога не съм управлявал такова нещо. Пък и бреговата охрана вероятно патрулира край острова.“

Продължи да размишлява. Появиха се други идеи. Някои се въртяха около сингапурското пристанище — деветстотин акра докове, товарни платформи и пространство за контейнери на южния бряг. Джак беше специалист по транспорта. Товарите, корабите и превозът на стоки бяха в кръвта му. Нещо повече, докато учеше в колежа, той работеше на доковете и много добре познаваше процедурите, техниката и всичко останало. Ако се добереше до пристанището и минеше през строгата охрана, тогава може би щеше да се промъкне на някой товарен кораб, заминаващ за друга страна. Но това не беше много сигурно. Сингапурското пристанище беше единственото в света, което можеше да се похвали, че няма кражби. Джак бе прочел внимателно документацията на пристанището, преди да състави новия си план за развитие и знаеше колко добре са охранявани сингапурските докове. Камери, ярки прожектори, множество пазачи, високи огради…

„И все пак…“

Той присви очи. Покрай южното крайбрежие имаше магистрала — Ийст Коуст Паркуей, а на западното — Айар Раджа Експресуей. Къса отсечка минаваше покрай пристанището. И ако картата беше точна, там, където започваше оградата…

Не. За да стигне дотам, трябваше да мине през централната част на града. Това беше твърде опасно. Не желаеше толкова рискован маршрут за бягство.

И изведнъж Джак го видя.

Извади линийка от бюрото на Куинт, измери разстоянието на картата и го сравни с мащаба. Шосето не беше много дълго. Само около километър.

И минаваше над водата.

А това означаваше, че ще може да преплува разстоянието.

Веднъж-два пъти седмично той плуваше двайсет и пет дължини в басейна с олимпийски размери в клуба по лека атлетика, където членуваше. Всяка вечер онези, които бяха в по-добра форма от него, се хвалеха колко километра са преплували. Казваха, че седемдесет дължини са километър и половина. В такъв случай неговото постижение беше петстотин метра.

Можеше ли да преплува повече?

Разбира се.

Два пъти повече?

Да.

Три пъти?

Ами…

6

Макар че в главната каюта на „Джейд Лейди“ имаше климатична инсталация, чиновникът бе облян в пот. Страхуваше се от последиците, ако се разбереше какво е направил. Боеше се и от онова, което би станало, ако бе постъпил другояче.

В Сингапур твърдо бяха решили да изкоренят корупцията, затова даваха на длъжностните лица заплати, които караха бюрократите в повечето други страни да пребледняват от завист. Но доходите на не толкова високопоставените служители не бяха достатъчни, за да покрият някои разходи. По-точно не стигаха за хазарт. Дълговете се натрупваха и лихвата се увеличаваше, а организациите, отпуснали заемите, имаха бирници, които използваха сярна киселина като метод на убеждение.

Средностатистическият сингапурец прахосва шест хиляди долара годишно за хазарт. Чиновникът не беше нито средностатистически гражданин, нито късметлия.

По Кей Сионг сключи пръсти под брадичката си и изслуша историята на чиновника. На всеки няколко минути По изваждаше по една разписка за дълг от папката на коленете си и я скъсваше на две. Имаше много разписки. Чиновникът продължаваше да говори.

Заместник-секретарят беше дежурен онази вечер. Шефовете му показваха най-луксозните нощни заведения в Сингапур на група корейски търговски директори. В отдела нямаше кой друг да отговаря на телефона.

Иззвъня червеният телефон на министъра. Заместник-секретарят направи знак на чиновника да вдигне слушалката на деривата и да записва и отговори на първото позвъняване.

И изтръпна от онова, което чу.

Вицепремиерът не беше доволен. Той искаше главата на американеца, пласьор на наркотици, а също и главата на Чан Джин.

По Кей Сионг скъса още една разписка за дълг. Беше поласкан, че Лий Куан Ю лично се намесва в случая. Докато другите се колебаеха и спореха, вицепремиерът Лий притежаваше качество, за което малцина сингапурци можеха да претендират — мълниеносна решителност. От дете беше такъв. „Два паралелно развиващи се живота — помисли Сионг. — Той можеше да бъде на моето място, а аз — на неговото. Между нас няма съществена разлика…“

Лий не беше министър-председател на Сингапур, а вицепремиер и бе решил да не напуска този пост. След като през 1959 година завзеха властта, той и Партията на народното действие не се отказаха от нея. Е, разбира се, през 1990 година Лий „подаде оставка“ като министър-председател. Но това беше шега. След оттеглянето си той се самоназначи за старши министър — титла, осигуряваща му власт почти като на всемогъщ Господ — и оттогава дърпаше конците.

Никой не се оплакваше. Народът обичаше хитрия стар тиранин. И как нямаше да го обича? Богатството на Сингапур на глава на населението беше по-голямо от това на Великобритания и скоро сингапурците щяха да бъдат най-заможните в света благодарение на Лий Куан Ю.

Също като По и Лий беше последният по рода си, единственият оцелял представител на вид, изчезнал от лицето на земята. Беше се появил твърде късно и по-скоро принадлежеше на поколението, извело на историческата сцена личности като Рузвелт, Чърчил, Сталин, Дьо Гол и Хитлер — обаятелни, тиранични, утописти и страшни, когато се ядосат. Лий бе завършил право в Кеймбридж и бе най-даровитият оратор на своето време. Благодарение на него от кална, колониална, затънтена страна, разкъсвана от етнически борби и опустошена от гангстерски войни, Сингапур се бе превърнал в една от най-процъфтяващите нации в света.

Нямаше нищо чудодейно в онова, което бе направил, за да създаде своята идеална малка държава. Това беше капитализъм, осъществен в най-чистата си форма и управляван от диктатор, по-благосклонен от повечето.

„Макар и не по-малко безмилостен“ — помисли Сионг.

Както всеки прагматичен политик знае, не можеш да направиш омлет, без да счупиш яйца. По време на онези първи избори малцина от най-добрите и умни хора се осмелиха да се кандидатират за високите постове. Тонгите, триадите и комунистите жестоко отмъстиха на онези, които оспориха властта им на улицата. Решението на Лий Куан Ю беше да се справи с тонгите, триадите и комунистите, преди те да са се справили с него. Придържайки се към съветите на Ленин, той смяташе, че онези, които не могат да бъдат убедени, трябва да бъдат купени, неподкупните — заплашени, а безстрашните…

Беше обявено извънредно положение, човешките права бяха погазвани, опозиционните вестници — забранени и по улиците тръгнаха паравоенни полицейски формирования.

Накратко казано, яйцата бяха счупени. И омлетът стана.

Чиновникът на помощник-секретаря избърса чело. Сионг, който за миг се разсея със спомени, се ядоса на себе си.

— Бъди любезен и повтори онова, което каза — рече той. — Искам да го разбера по-добре.

Сетне, по-скоро за да се извини, отколкото като знак, че чиновникът го е заслужил, По скъса още една разписка за дълг.

Чиновникът изпълни желанието му. Министърът бил много ядосан. Нещо повече, по-опасно от виковете му — Лий прошепнал, че съдилищата трябва да бъдат задължени да обесят американския контрабандист, като по този начин предотвратят осъдителните статии в американската преса и заяжданията от страна на политиците. Да, те обичат да порицават Сингапур. Те, които имат престъпност, десет пъти по-голяма от сингапурската и националният им дълг е пет хиляди долара на глава от населението, се присмиват на граждани, чийто дълг е шест долара на човек. Можете ли да си представите страна, президентът на която непрекъснато е замесван в скандали и има наглостта да твърди, че сингапурските избори са фалшифицирани, само защото всеки гласоподавател е задължен да вписва идентификационния си номер в бюлетината? Можете ли да повярвате, че най-уважаваният човек в Сингапур е обвиняван, защото е назначил за заместник министър-председател талантливия си син?

Сионг се усмихна. Спомни си, че когато никой не подслушва, всеки сингапурец нарича въпросния син „министърът, който отговаря за онова, което татко иска“. Никой не смееше да докладва този факт на баща му, който в края на краищата, беше Лий Куан Ю. Наслаждавайки се на иронията, По благоволи да унищожи още една разписка за дълг.

И целият този шум караше чуждите изпълнителни директори да се колебаят, преди да встъпят в делови отношения в страна, внимателно проектирана да бъде най-доброто място за бизнес в света. И още по-отвратителното беше, че в тази история бе замесен Чан Джин. Чан мислеше, че след като някога е направил услуга на Сингапур, страната му е длъжник. Глупаво и нагло! Обществото не дължи нищо на индивида. Тъкмо обратното. Индивидът дължи всичко на обществото. Чан беше само дребна пионка в игра, която нацията бе спечелила преди много години. Но играта свърши. Фигурите отдавна трябваше да бъдат пометени от дъската. Фактът, че още стояха там, бе обезпокоителен. Сингапур не беше Хаити. Тук не поставяха на всеки ъгъл въоръжени ченгета. Сингапур не управлява с терор или сила, а с информираното съгласие…

„На онези, които са информирани какво се случва с несъгласните“ — помисли Сионг, скъса още две от разписките за дълг на чиновника и пусна късчетата на пода.

Но световната преса и деловата общност не виждаха това. Не, те виждаха само въоръжени конфликти по улиците на Сингапур и самохвалството и перченето на Чан Джин, романтичен герой от книга.

Грамотен като ректор на оксфордски университет, министърът бе цитирал мнението на Бъртран Ръсел за романтичното съзнание. „Тигрите са по-красиви от овцете, но ние ги предпочитаме затворени зад решетки. Типичният романтик премахва решетките и се наслаждава на великолепните скокове, с които тигърът унищожава овцата. Той призовава хората да си въобразят, че са тигри, и когато успее да го стори, резултатите не са неприятни.“

„Край на всичко това — бе изсъскал Лий Куан Ю. — Повече никакви скачащи тигри и убити овце. Американският гангстер трябва незабавно да бъде заловен. Няма да има насилие при ареста му. Ако има, лично ще се намеся.“

„Лична намеса…“ Помощник-секретарят бе преглътнал с усилие, когато чу тези думи.

Още две късчета хартия паднаха от пръстите на По. Той шепнешком зададе въпрос.

Чиновникът отговори утвърдително. Да, има подробни инструкции. След като се обадел на когото трябва, началникът му бил длъжен да изгори записките…

По Кей Сионг разочаровано вдигна вежди.

Но чиновникът тайно бе направил фотокопия.

Сионг взе с два пръста папката с разписките за дългове на чиновника и му я подаде. Той бръкна в джоба на сакото си и извади плик.

И двамата бяха доволни от сделката.

След като чиновникът си тръгна, Сионг си позволи една-единствена чаша портвайн „Фонсека“ от 1937 година, безценна предвоенна реколта.

Предвоенна…

Когато японците дойдоха, той беше ученик в гимназията. Тогава светът се преобърна. Някога непоклатимата му истина бе отхвърлена. Вечната Британска империя бе опозорена в битка и вече не беше вечна. С широко отворена от почуда уста Сионг гледаше азиатската армия, която отвеждаше посрамените английски войски към онова, което щеше да се превърне в един от най-прословутите пленнически лагери в света.

Лий Куан Ю стоеше до него и също гледаше.

Тогава бе започнала историята на съвременен Сингапур. Докато англичаните изчезваха, младият Лий видя пътя си — независимост от претърпялата поражение Британия и бивша колония, свободна да определя съдбата си наред с другите суверенни нации.

По също видя своя път и скоро започна да изпълнява поръчки. И оттогава до ден-днешен имаше печалба, осигурявана от таен японски агент, който остаря също като Сионг.

И помъдря.

Сега реката на мъдростта течеше по едно-единствено русло и лодкарят трябваше само да я насочва по предопределения курс. Могъщият Лий Куан Ю бе признал, че Чан Джин е надживял полезността си за държавата. Сингапур вече не се нуждаеше от неговите умения. Всъщност Чан се бе превърнал в пречка, защото хората като него и методите им бяха отхвърлени от миролюбивото и цивилизовано правителство на Сингапур. Той напомняше за неща, които Лий предпочиташе да бъдат забравени.

И така, сега Чан беше на стъпка да превиши пълномощията си и да премине границата. Още един акт на насилие, още една постъпка, която би накарала чуждите бизнесмени да се усъмнят в нацията, и старши офицерът щеше да се озове отвъд линията, очертана не от кой да е, а от самия Лий Куан Ю.

Мигът, в който Чан убиеше Тафт, щеше да ознаменува деня на разплата със старши офицера. И Сионг само трябваше да премести напред стрелките на часовника.