Искам те обесен

1

Има гореща, и студена омраза, без умерен климат между тях. Омразата на Чан беше изпепеляваща, яркочервена и огнена. Кръвта му кипеше от позора, който Тафт му бе лепнал. Гърдите му сякаш бяха стегнати с обръч. Сърцето му биеше силно — досущ птица, която иска да излезе от клетка. Гневът го заслепяваше. Несъзнателно свиваше и отпускаше юмруци. Пръстите му търсеха гърлото на врага. В такова безумие има яснота — прецизен фокус върху обекта. Всички стремления, копнежи и желания се съсредоточават в едно — отмъщение.

Чан щеше да го направи. Щеше да намери Тафт. Да го хване натясно. Само двамата. Очи в очи. И тогава щеше да има възмездие, поправяне на грешките, уреждане на сметките и изплащане на огромен дълг.

Както в Коринт Медея е извикала: „Отмъщението е бездънна чаша! Ще си наливам още и още!“.

Беше единайсет часът сутринта, когато Чан, пренебрегвайки съветите на лекаря, накуцвайки, влезе в Главното управление на полицията. Сградата беше стара и нямаше централна климатична инсталация, а само отделни вентилатори на някои от прозорците. Нито беше хубава като новите небостъргачи, заемани от по-престижни правителствени агенции — пристанищните власти, Съвета по благоустройство и Съвета по туризъм. Но Чан я обичаше. Харесваше влажните коридори, избелелите сини стени и миризмата на препарат за излъскване на месинг, на пот, на кожа и на добре смазани оръжия. Така ухаеше полицията и това му се нравеше най-много от всичко.

Той бавно тръгна по коридора, водещ към самостоятелния кабинет, който му бе даден, след като го повишиха в ранг старши офицер. Младшите офицери бяха настанени по двама в стая с две бюра, четири стола и един шкаф за личните им вещи. Остаряваш заедно с колегата в кабинета. Миризмата на одеколона му започва да те дразни и след време я ненавиждаш. Мразиш навика му да се прокашля, преди да вдигне телефонната слушалка, или къркоренето на стомаха му четирийсет и пет минути преди обяд, или започваш да мислиш, че не е добро ченге, защото всеки път, когато влезеш в кабинета, той е там, а това означава, че не прекарва много време по улиците, както би трябвало да прави един добър полицай.

Чан предпочиташе уединението.

Докато вървеше по коридора, той срещна обичайните си познати и чу обичайните шеги и думи на загриженост, които в края на краищата са задължение към ранения полицай. Но две от ченгетата го погледнаха особено. Единият, едър, снажен сикх, се усмихна подигравателно. Той беше известен с това, че се стремеше към самостоятелен кабинет.

Нещо не беше наред. Чан го усещаше.

Затвори вратата на кабинета си, отпусна се на стола и повика Хал Лиунг. Отговори друг полицай. Хал помолил пазача на Пърл Хил Гейт да му съобщи, когато Чан се появи, и веднага щял да тръгне.

Тук имаше нещо.

Лиунг нахлу в кабинета му, без да потропа на вратата. Лицето му беше бледо и подпухнало като втасало тесто. Около очите му имаше тъмни кръгове.

— Улична дрога — рече младият ефрейтор и сложи папка на лакираната повърхност на бюрото. — Боклук. За нищо не става. Съдържанието на някои от пакетчетата е разреждано многократно.

Чан затвори очи.

— Докладът от лабораторията — прошепна.

— Наркотикът на Тафт има дузина примеси от различни източници. — Лиунг седна на стола пред бюрото. Подпря с ръце брадичката си, погледна го в очите и добави: — Провалихме се.

— Несъмнено — въздъхна той.

— А още не съм ти казал за отпечатъците.

И така, Тафт беше невинен. Чан разбра това веднага щом Лиунг отвори уста. Никой нормален човек не би внесъл незаконно в Сингапур улична дрога. Не си заслужаваше. Ако беше от добро качество, наркотикът, намерен в куфарчето на Тафт, щеше да струва сто хиляди долара. Но дрогата имаше множество примеси и представляваше скапан боклук на стойност деветстотин долара.

Всеки, който рискуваше да вкара наркотици в Сингапур, би пренесъл дрога с високо качество, за да има печалба. Намереното в куфарчето на Тафт не си заслужаваше усилията.

Хероинът бе обработен с различни химикали и смесен с всичко — от мляко на прах до бебешка пудра. Беше ясно, че дрогата произлиза от множество източници и е купена от улични търговци на дребно.

Единственият логичен извод беше, че неопитен аматьор бе обиколил града и бе купил евтини пликчета с нискокачествена дрога, за да я сложи в куфарчето на някой си Тафт. По дяволите, Тафт живееше в Ню Йорк и половинчасова разходка из Уошингтън скуеър беше достатъчна за врага му, за да купи наркотици за десетина куфарчета.

Освен това навсякъде имаше отпечатъци. На всяко пликче. Пълни и частични. И нито един от тях не съвпадаше с отпечатъците на американеца, оставени в хотелската стая.

Негодникът Тафт беше невинен. И нещо много по-лошо — Чан трябваше да се досети за това от самото начало.

Лиунг потърка очи.

— Какво ще правим сега?

Чан внимателно бръкна в джоба на сакото си, за да потърси клечка за зъби, и направи гримаса, защото болката го прониза.

— Някой е проговорил. Специалистите от лабораторията. Момчетата, които се занимават с отпечатъци. Който и да е. Изглежда, Дяволското ченге се е издънило.

— Издънило?

— Сгафило, Хал. Объркало нещата. Пълен провал. После някой казва на приятеля си, той — на друг и скоро всички ченгета разбират какво е станало.

— Включително и комисарят — изпъшка ефрейторът.

— Особено комисарят. И никак няма да е доволен. Първата му мисъл ще е за политическия отзвук. Ще си спомни колко много американците обичат да го начукват на Сингапур. Заради бесилките, боя с бамбукови пръчки, цензурата, затварянето на устата на дисидентите. Всички тези неща. Американците веднага започват да се заяждат. И тогава нашите шефове се разстройват. Колко ли възмутени протестни писма ще изпратят американците, когато чуят, че невинен човек, един от техните, е бил обвинен в престъпление, което се наказва с обесване? Много. После ще се включат американските вестници. Знаеш какво мислят журналистите за нашата страна. Ние сме любимата им изкупителна жертва. И накрая ще ни побъркат по въпроса за човешките права. По дяволите, Хал, благодарение на господин Тафт пред сингапурското посолство във Вашингтон може да има дори протестна демонстрация.

— Или пред Съвета по туризъм.

Чан изтръпна.

— Знаеш ли, през последните двайсет години правителството се подмазва на американците, опитвайки се да ги убеди, че ние сме жизненоважното сърце на Югоизточна Азия, страна със свободна пазарна икономика, приятел на всички. Господи, само тази година изхарчихме шестстотин милиона долара за туристическо развитие. И сетне изведнъж ченгетата съсипват облика на страната, като преследват невинен бизнесмен и се опитват да го изпратят на бесилката. Знаеш ли как ще реагира министър Лий на тази новина? Имаш ли представа?

— Ще се ядоса.

— Ще се ядоса? О, да, несъмнено. Ще се ядоса като онзи тип от „Донеси ми главата на Алфредо Гарсия“. Ще се ядоса като човек, който току-що е одобрил четири милиарда за икономически инициативи, за да привлече американски бизнесмени в Сингапур. Ще бъде бесен, Хал, гарантирам. Комисарят ще трепери от страх. Ще повика в кабинета си шефовете на отдели, на инспектората и на отдела за връзки с обществеността. И има да крещи… за това как да се измъкнем от тази каша? Някой ще рече: „Покрийте се“. Друг ще каже: „Няма да стане“. Трети ще предложи: „Признайте истината“. После всички ще седнат и ще започнат да се чешат по главите, докато някой се сети за очевидното решение.

— Жертвоприношение.

— Веднага се сети. Първо ще се извинят. Второ, ще обвинят теб и мен. Трето, след като присъдата ни изтече, ще бъдем щастливи, ако си намерим работа като изкормвачи на риба на остров Пулу Убин.

— Може да напуснем страната. Да емигрираме.

— Правителството не пуска никого в чужбина, без да има удостоверение за добро поведение. А ние няма да имаме такова нещо. Следователно няма извънгранични паспорти. Нито пари. Ще ни отнемат всичко. Ще ни разорят и ще ни запратят на най-долното стъпало на социалната стълбица, както винаги правят в такива случаи. Знаеш как действат.

Лиунг кимна. Знаеше. Всеки гражданин знаеше. Животът в Сингапур беше хубав, стига да не преминеш границата. Но ако го сториш, смачкваха те като буболечка. По време на последните избори един от кандидатите на опозицията на име Танг, премина границата, критикувайки управляващите. Правителството го осъди за уронване авторитета на държавата и съдът се разпореди Танг да заплати седем милиона долара за нанесени щети.

— Може да ги изпреварим, шефе. Да излезем пред медиите. Да кажем, че сме сбъркали.

— За теб това може да е решение на въпроса. Но не и за мен. Шефовете отдавна чакат удобен момент, за да се отърват от мен. Няма да изпуснат възможността да го сторят. Но ти, Хал, можеш да…

Лиунг решително заяви:

— Не, шефе. Аз съм с теб.

— Благодаря.

Ефрейторът кимна. Той само правеше онова, което и Чан би сторил на негово място. Нямаше нужда от благодарности.

— Е, и какво ще правим сега?

— Ще намерим Тафт и ще го арестуваме за незаконно притежаване на оръжие, кражба на кола, отвличане…

Чан млъкна и гневно се вторачи в ефрейтора, който не искаше да го погледне в очите.

— Какво има, Хал?

— Ами… виж това, шефе.

Лиунг сложи на бюрото два документа. Единият, запечатан в найлонов плик, беше бележката на Раджив Сетанар до Тафт, а другият представляваше лабораторният доклад за остатъците от приспивателното, които полицаите бяха намерили върху бележката. Чан я прочете. Лицето му се зачерви.

— Под влиянието на рохипнол. Пълно освобождаване от задръжките. Амнезия. Не отговаря за действията си. Не подлежи на криминална отговорност… Е, това вече е прекалено — прошепна, после изкрещя: — Копеле! Това беше последната шибана капка! Чашата преля! Ще го убия!

2

Понякога Чан си представяше как се появява дяволът, който прилича на Робърт Престън в „Музикантът“. В едната си ръка държи договор, а в другата — писалка. Усмихва се, намига, приближава се и казва: „Хайде да сключим сделка. Слушай, приятел, такова нещо се случва веднъж в живота, а понякога никога. При мен има разпродажба. Намалил съм цените. Всичко трябва да бъде продадено. Ето какво е предложението ми. Първо, мир и благополучие. Добави работа за всички, високи надници и чудесна социална програма. Включвам и финансирани от мен жилища с климатични инсталации, най-добрата система за обществен транспорт в света, красиви паркове за отмора на окото и утеха на душата, цветя, хубави училища, почти нулева престъпност и улици, чисти като аптеки. Ако искаш вярвай, приятелю, но и обществените тоалетни ще блестят от чистота. Питейната вода ще бъде по-чиста и от планински поток. Въздухът — кристален. Досадните насекоми, разнасящи болести, ще бъдат рядкост — досущ честен адвокат. Нещо повече, ще финансирам образованието на децата ти. Ако синовете и дъщерите ти искат да учат в Харвард, Хайделберг или Сорбоната, с удоволствие ще платя сметката. Добави към това съблазнително предложение и факта, че ще ти дам разумни закони, които всеки трезвомислещ човек ще спазва, без да се замисля. Ниски данъци. Страхотно медицинско обслужване. Никакви етнически, религиозни и политически размирици. Всичко е твое“.

Ти поглеждаш дявола и питаш: „Каква е уловката?“. „Няма уловка, приятелю — отговаря той. — Но има цена. Обаче почти е равна на нула. Невероятна сделка. По-евтино няма да намериш. Хората от цял свят биха се наредили на опашка, за да купят една десета от онова, което продавам.“

„Колко струва?“

„Нищо. Само трябва да ми дадеш нещо незначително — прашинка, която не си заслужава да обсъждаме.“

„Какво?“

„Да се закълнеш никога да не критикуваш управляващите. Дребна работа, нали? Не искам да ми продадеш душата си, а само да държиш главата си наведена, устата — затворена и да изпълняваш заповедите. Това е всичко. Помисли какво ще получиш в замяна. Заслужава си, нали? Трябва да си луд, за да откажеш благините, които ти предлагам. Това е сделката — ясна, проста и няма уловки, скрити клаузи и дребен шрифт. Ето договорът, ето и писалката. Хайде, приятел, подпиши и се приготви да живееш щастливо.“

Чан лежеше на дивана и мислеше. Всяка проклета питомна мишка в Сингапур бе подписала такъв договор. Ако не го бяха сторили, нямаше да са тук.

И дяволът бе изпълнил обещанието си. Сделката наистина беше страхотна. Всеки, който бе подписал договора, беше доволен.

„Но аз не съм подписал шибания ти договор“ — помисли си той.

„И още как“ — подигравателно се обади един глас.

И тогава Чан грабна нещо тежко и с всичка сила го запокити в стената.

Никой нямаше да застане на негова страна. Той бе нарушил социалния договор и не Робърт Престън щеше да дойде прибере сметката.

Не че на правителството му пукаше за невинността на Тафт. Интересуваха се само от скандала — Тафт дава интервюта на „Уолстрийт Джърнъл“, „Форбс“, „Бизнес Уийк“ и на Лари Кинг.

Бизнесмените реагираха на такива неща. Изпълнителните директори изпитваха съмнения към страна, която налага наказание бой с пръчка на дребните нарушители на закона и всяка година обесва няколко десетки сериозни престъпници. Е, да, харесваха им безопасността по улиците и чистотата на околната среда, но не бяха съвсем съгласни с методите и похватите, които се използваха, за да се поддържат нещата в това състояние.

Ако Тафт се разприказваше за методите и похватите, на които едва не бе станал жертва, Чан щеше да заплати висока цена. По дяволите, в момента страната се управляваше не от кой да е, а от Лий Куан Ю.

И само Чан щеше да бъде обвинен за провала. Отговорността беше само негова. Той трябваше да се досети, че Тафт е невинен. Още в апартамента на Самсудин, ако не и по-рано. Един истински трафикант би пречукал на място Чан. Нямаше да бръщолеви, че е невинен. Нито да остави единственото си оръжие. Не…

Но гадното копеле два пъти унизи Чан. Първо, когато му се изплъзна в хотела. После в апартамента на момичето. А сега, трети път. И Чан нито за миг не се замисли за доказателства. Мислеше само за отмъщение. Господи, колко много искаше да види Тафт мъртъв!

И още искаше, особено щом имаше опасност истината да излезе наяве.

По дяволите, ненавиждаше го и макар омразата да гореше буйно, не можеше да се стопли от пламъците й. Поражението е неприятно, но позорът е още по-неприятен. Човек може да си прости много грехове. Но никое наказание не може да изкупи неуспеха. Ако се провалиш, без никой да разбере, ще се самонаказваш до края на живота си. Но провалиш ли се пред всички, обществото ще го стори вместо теб.

А има ли нещо по-лошо от подигравките на подчинените, от присмеха зад гърба ти?

Чан се помъчи да погледне в бъдещето, за да види съдбата си, и потрепери от онова, което видя. Би заплатил всякаква цена и би направил всякаква жертва, за да избегне участта си, предопределена от невинността на Тафт.

Той се облегна назад, сключи пръсти под брадичката си и продължи да мисли. Дълго седя така.

Можеше да избегне очакващите го беди и да реши всичките си проблеми, ако американецът държеше устата си затворена. Ако го убедеше да мълчи, нямаше да има неприятности с шефовете. Само щяха да го поизбутат настрана, в някой тих ъгъл, и да му намекнат, че кариерата му най-сетне, макар и неофициално, е приключила.

Разбира се, историята щеше да бъде потулена. Поставено пред избора да се изложи пред деловите среди в цял свят или да зарови една изключително зловонна купчина лайна, всяко правителство, и най-вече сингапурското, би предпочело да потули нещата.

Но само ако Тафт не проговореше.

Или ако някой не затвореше устата му.

„Ето, това е идея.“

3

Джак се събуди след сън, който за щастие не бе обезпокояван от кошмари. Съмненията му към Гейбриел се бяха изпарили, макар да не разбираше защо.

Зейтун, която лежеше гола до него, въздъхна в съня си.

Той се протегна, усмихна се и отвори очи. По покрива на ровъра потропваше дъжд. Една капка се удари в ръба на леко смъкнатото стъкло и изпръска устните му. Джак я облиза. Имаше сладникав вкус на мед. Той обърна глава и се вторачи в Зейтун, която се бе свила на кълбо като малко, невинно дете. На кехлибареното й чело блестяха капки пот. Косите й имаха цвета на шоколад. На колко ли години беше? Вероятно на двайсет и няколко. Достатъчно млада, за да му бъде дъщеря, ако се бе оженил рано. Този факт беше обезпокоителен, но приятен, макар и малко непристоен.

Джак се почувства виновен и в същото време щастлив. Двете чувства се допълваха. Той знаеше, че по-късно съвестта щеше да го гризе, защото бе изневерил на жената, която обичаше, беше се възползвал от красиво младо момиче, беше се държал като обезумял от страст див звяр… О, да, щеше да съжалява.

Но не и в момента.

Наведе се над Зейтун и вдъхна парфюма й. Влажните й, полуотворени устни бяха неописуемо съблазнителни. Но той им се бе наситил през нощта. Неусетно се бе освободил от оковите на сдържаността. Единственото му желание беше да вземе всичко, което иска от това хубаво момиче. Но въпреки това усети, че и двамата дават и същевременно взимат и изпитват удоволствие.

Джак се бе превърнал в друг. В съществото, от което винаги се бе страхувал. Някога Денис го бе обучила да бъде нейният демоничен любовник — роля, за която не бе подходящ. Той започна да я ненавижда и накрая намрази и себе си. „Край на всичко това“ — закле се той и на следващата си любовница, Гейбриел, отдаде цялото си внимание и безкористна нежност, на които беше способен.

Но неочаквано… снощи… дяволът в него надделя. Джак развя черния пиратски флаг и…

Той примигна. Представи си нещо. Блян. Не гледаше сериозно на мечтите. Те бяха обезпокоителни явления и предсказуем източник на нещастия. Караха те да желаеш непостижимото и още по-лошо — вдъхновяваха те да вършиш неща, които ако дръзнеш да осъществиш, щяха да те оставят изтощен, разочарован и изпълнен с угризения. И все пак възбуждащото видение може би беше различно.

Джак, който не предприемаше нищо, без да го обмисли, и дълго разсъждаваше, преди да вземе решение, си припомни как във „Фауст“ изтерзаният учен моли Мефистофел да направи така, че да открие нещо съвършено и чудесно, което да го накара да възкликне: „О, миг, поспри! Ти си тъй прекрасен!“.

Джак бе открил този миг. Да се възползва от момента. Carpe diem. И той приближи лице до Зейтун.

Зейтун не се виждаше. Беше се скрила в храстите. Джак дискретно се бе отдалечил към срещуположния край на поляната.

Въздухът беше влажен и сладникав от мириса на гниеща растителност, но не и неприятен. Джак — несигурен, градски жител — предпазливо и недоверчиво оглеждаше джунглата. Всичко беше зелено, всяка сянка и оттенък — авокадо, абсент, ябълки, увивни растения. Той нямаше представа, че зеленото съдържа толкова богат спектър. Но зеленината беше и неочаквано зловеща. Поляната бе обградена от огромни увиснали листа. Кафяви лиани се виеха около дърветата, които изглеждаха свръхестествени. Кората им беше люспеста и назъбена. Приличаха на гущери. Джак не можеше да определи дали бяха иглолистни, широколистни и дали изобщо бяха дървета.

В далечината се виждаха сини води, отразяващи светлини на фарове. Джак се повдигна на пръсти, за да ги види по-добре. Надолу по хълма, на който бе паркирал ровъра, зеленото преливаше в синьо и после в лилаво. А още по-нататък се синееха красиви, спокойни езера.

Зейтун се приближи до него. Хвана го под ръка, загледа се в пейзажа и каза:

— Букит Тима. Тин Хил. Там има стара каменна кариера.

Джак кимна. Още не беше готов да говори.

— След като малайзийците, тайландците и индонезийците изкоренят всичките си дървета, тази джунгла още ще бъде тук. Последната в Азия.

— Трудно ми е да го повярвам.

— Аз летя над онези страни, Джон. Виждам какво става… Какво има?

Джак изведнъж вдигна глава.

— Нищо.

Той се вторачи в балдахина от растителност, който като чадър покриваше поляната. Ровърът нямаше да се види от небето.

— Самолетите и хеликоптерите няма да ни видят. Дори да го сторят, няма да се замислят, защото колата на инспектор Чан е същият модел като на пазачите на парка.

Джак кимна. Вярваше й.

Стомахът му изкъркори.

— Гладен ли си? — попита Зейтун.

— Да. — Джак се замисли. — Всъщност не.

Това беше странно. С изключение на банана той не бе хапвал нищо от два дни. Би трябвало да е гладен като вълк, но нямаше никакъв апетит. Имаше и друго странно нещо. Панталонът му. Безмилостната влага в Сингапур, изглежда, го бе разтеглила и сега панталонът му непрекъснато се свличаше. Джак пъхна палци в гайките и го дръпна нагоре.

— Ще намеря нещо за ядене — рече Зейтун.

Той я погледна изпитателно. Ако Зейтун поискаше ключовете на ровъра…

Преди да успее да каже нещо, тя изчезна в гората.

Току-що откъснатото манго беше много вкусно. Червено-оранжево, сочно и толкова меко, че трябваше да се яде с лъжица. В жабката на ровъра имаше само една лъжица. Тафт и Зейтун седнаха под дърво с уханни цветове и започнаха да ядат. Той хранеше нея, тя — него. Хрумна му, че би трябвало да се чувства глупаво. Мъж на средна възраст, лудуващ във фантасмагорията „Зелени жилища“, а Зейтун — в ролята на Рима, момичето от джунглата. Но не се чувстваше глупаво. Напротив, беше щастлив.

Ала иронията не му убягна. Джак беше конформист. Предпазлив. Отбягваше конфронтациите. Уравновесен. Не се поддаваше на емоции.

Но сега той не беше Джак, а Джон Тафт, За два дни бе успял да отхвърли принципите, от които се ръководеше. Заряза предпазливостта, отпусна юздите на самоконтрола, отдаде се на дяволски желания и неочаквано преживя най-хубавите мигове в живота си.

Изненада. Да отвръща на ударите, се оказа… забавно!

Забавляваше го отчаянието, изписано на лицето на Чан, надхитряването и победата над главорезите, последвалата анархия, опияняващата възбуда на успешното бягство. Господи, беше страхотно!

Вълнението, което изпита, когато разбра, че е добър като тях. Дори по-добър. Биваше го повече от цяла шайка гангстери професионалисти и от въоръжените ченгета. Той беше по-добър от всички тях.

И най-приятното беше, че Чан знаеше всичко това. В Сунгей Було Джак успя да му натрие носа. Господи, колко мразеше онзи дръвник! Неотстъпчив. Многознайко. Коварно копеле. Посредствен хулиган, който се подиграва на всички, които са по-добри от него. Началник, командващ всички. Празнодумец, директор по продажбите, който налага вето на предложенията на млад специалист, защото е твърде тъп, за да ги разбере. Грубиян с червендалесто лице, който блъска хората по улицата, когато са с гръб към него, защото е злобен, обича да се държи предизвикателно и всеки му е враг…

— На какво се мръщиш, Джон? — попита Зейтун.

На устните й имаше сок от манго.

— На нищо — отговори той и потисна желанието си да оближе нектара.

— Кажи ми — настоя тя.

— На нищо — грубо изрече Джак и помисли: „Грешка. Не е необходимо да съм груб“.

— Снощи каза, че знаеш кой е сложил наркотиците в куфарчето ти. Някаква жена. Мисля, че трябва да ми разкажеш за това.

Той кимна замислено. Наистина изпитваше потребност да сподели с някого какво смяташе, че се е случило. Логичните му разсъждения не бяха напълно задоволителни. Имаше празноти, въпроси, на които не можеше да отговори, и нерешени загадки. Ако говореше за тях, това може би щеше да разплете логическата плетеница.

Джак се вторачи в земята — плодородна, черна почва, още влажна от наскоро изсипалия се дъжд — и започна да разказва.

4

Куфарчето беше ново и сложено в торбичката на магазина, от който бе купено. Джак го занесе в кабинета си, прехвърли вътре съдържанието на старото си куфарче, заключи го и го пъхна под бюрото. Куфарчето остана там до края на работния ден. После беше с Джак всяка секунда до качването му на самолета. Той не го изпусна от поглед нито за миг.

Само веднъж.

В петък следобед, когато Гейбриел му го подари, той прекара два часа в залата за конференции. Куфарчето не беше с него. Неумолимата логика повеляваше, че някой е пипал куфарчето през онези два часа.

Съвещанието свърши в пет. Точно когато участниците се разотиваха, Денис влезе и се извини, че го е пропуснала. Какво оправдание измисли?

Джак затвори очи, опитвайки се да си спомни. Както винаги правеше, си представи сцената — ясно, образно и детайлно. Някой триеше бялата дъска. Пол. Той много обичаше да пише по бели дъски. Други двама бъбреха в коридора. Тили и Мариан. Всички останали бяха излезли. И Джак се готвеше да си тръгне. В този миг влезе Денис. Косите й бяха разрошени. Денят беше ветровит. В дясната си ръка държеше непрактично модно куфарче, а на лявото й рамо бе преметната кожена чанта. Беше облечена в яркозелен костюм с жълто шалче. Лицето й беше зачервено. Имаше такъв вид, сякаш е била навън и е вървяла бързо, както правят нюйоркчани. Винаги бързат, за да минат на зелено, преди светофарът да е сменил светлините, и се насочват към следващото кръстовище, преценявайки стъпките си, така че да не загубят нито секунда.

— Съжалявам, Джак. Опитах се да се върна по-рано, но знаеш колко е взискателен.

Кой? Каза ли му името на клиента, когото бе посетила? Той не си спомняше.

— Пропуснах ли нещо важно? — задъхана попита Денис.

— Не.

— В понеделник сутринта ще говоря с Пол и ще наваксам.

— Разбира се. Чудесно. Направи го.

И това беше всичко. Най-много трийсет секунди. После тя излезе.

Тогава как се бе добрала до куфарчето? Пък и откъде знаеше, че Джак има ново куфарче?

Трудни въпроси. Нерешими загадки. Джак не знаеше отговорите.

— Джон? — попита Зейтун. — Ти каза, че никой не е знаел за заминаването ти в Сингапур.

— Да. Никой, освен шефа ми Джоуел Грийнбърг. Но той не беше на работа онзи следобед. Два пъти се опитах да му се обадя. Секретарката му каза, че щял да дойде по-късно. Пък и Джоуел не би прибягнал до такъв номер, за да се отърве от мен. Ако иска да те махне от пътя си, директорът може да го направи по милион по-лесни начини.

— Тогава как е разбрала за пътуването ти онази Денис?

— Нямам представа. Може да съм се изпуснал.

— Сигурно много те мрази.

— Не знаеш дори половината история. Когато скъсах с нея, тя много се промени. Беше бясна. Превърна живота ми в ад. Правеше какви ли не номера.

— Защо не я спря?

Той поклати глава.

— Това не е в моя стил. Не си падам по конфронтациите. Мислех, че тя ще се откаже и ще ме остави на мира. И се оказах прав. Или поне така предполагах.

— Но ако тя е сложила…

— Няма кой друг да го е сторил — побърза да изрече Джак, защото не искаше да признае, че още някой знаеше за заминаването му. Всъщност трима. Джоуел. Денис. Гейбриел.

Но не беше възможно да е Гейбриел. Не. Не си заслужаваше да мисли за това.

И все пак това му бе минало през ума.

Изведнъж Джак се сети какво бе пропуснал.

По Кей Сионг? — бе изкрещял той на Чан. — Кой, по дяволите, е По Кей Сионг?

Последният от престъпните босове в Сингапур — отговори окованото с белезници ченге. — Наркотици, хазарт, охранителна дейност, изнудване, търговия с оръжия за Камбоджа. Той има пръст във всичко. И иска да те убие повече, отколкото аз желая да го сторя.

Но защо? Аз дори не съм чувал за него.

Господи, Тафт! Спести ми шибаните си лъжи! Сионг бе изпратил онези наемни убийци да те очистят в „Рафълс“.

„Рафълс“. Наемни убийци? О… бях забравил. Имаш предвид човека, когото ти застреля, докато аз бях на пода?

Бяха двама. Другият беше в коридора пред стаята ти. И още нещо, главорезите, които се опитаха да те убият пред апартамента на Самсудин, също бяха изпратени от него.

Искаш да кажеш, че не бяха ченгета?

Разбира се. Престани, Тафт! Не се будалкай с мен!

И полицията, и мафията се опитват да ме убият!

Някои хора са родени с късмет.

Но защо?

Ти ми кажи. Ако знаех, че онзи негодник те мрази…

Честна дума, не го познавам. Дори не мога да си представя…

Глупости! Защо не се откажеш от тази проклета игра и не си признаеш?

Какво? За бога, човече, не съм направил нищо!

Добре. Както искаш. Но слушай какво ще ти кажа. Сионг се е сдобил с непозволен високочестотен многовълнов радиоскенер и подслушва полицията. Знае всичко, което става…

Непозволен?

Да, и ако го хвана с него, най-сетне ще мога да арестувам копелето. В тази страна ченгетата и военните гледат много сериозно на комуникациите. Но какво те интересува това? Трябва да знаеш, че от Сунгей Було има само един изход и По Кей Сионг е събрал там цяла армия, за да те пречука. А Самсудин е в ровъра ми. Не искам да я наранят и ето какво бих направил на твое място…

„Очевидно. Всичко беше съвсем очевидно. Щом научиш за По, веднага ще установиш връзката с Денис. И тогава ти става ясно, че в логиката ти има грешка и всичките ти размисли са били изградени на погрешна основа. А това означава, че трябва да смениш основата…“

Той не седеше в джунглата до красива жена. Беше някъде другаде и спокойно се рееше в пространство, където загадките лесно се решаваха. Светлината беше силна и той виждаше как онези фрагменти, толкова озадачаващи в емпиричния свят, са сътворени от съдбата, за да се подредят само по един начин. Всеки елемент се намести сред останалите толкова идеално, че Джак се учуди как не бе забелязал по-рано тази съвършена мозайка — логична, безупречна, изящна и кристално ясна.

Възхитен и удивен, той най-сетне прозря онова, което му убягваше. Беше толкова просто и очевидно. Частите на ребуса бяха кой, как, кога и защо. Джак изразходва цялата си енергия да мисли „как“. Но този елемент не реши загадката. Не. Единственият ключ към разкриването на мистерията беше „кога“. Отговореше ли на този въпрос, всичко си идваше на мястото.

Джак знаеше отговора. Не го постигна чрез проблясък на прозрение. Логиката го доведе до правилния извод — предателство. Той се вледени от смразяваща ярост.

Зейтун го хвана за рамото и го разтърси.

— Джон? — уплашено попита тя. — Добре ли си?

— Тихо! Мисля!

5

Облегнала брадичката си на коленете и обгърнала краката си с ръце, Зейтун го наблюдава повече от час. Погледът му беше унесен. Джон не помръдваше. Само от време на време потъркваше брадичка и се мръщеше.

Не я плашеше, макар да й беше ясно, че той може да го направи, ако иска. Но Джон не беше такъв човек.

Радваше се, че го е избрала. Е, той не беше първият мъж, когото бе прегръщала. Но в него имаше нещо, което липсваше в другите. Несдържана страст. Джон беше искрен. Силата на страстта му изостри нейната. Той беше всеотдаен и изцяло неин. Поне за момента. Зейтун никога не се беше чувствала така, нито си бе представяла, че е възможно.

Другите мъже… Когато се замислеше за тях, тя не си спомняше целувките им, а само безполезните неща, които й бяха предложили. Имаше двама богати бизнесмени, самодоволни от красотата, която бяха покорили. И двамата я попитаха дали иска апартамент, пари, лъскави дрънкулки и други такива незначителни неща.

Третият, последният, пламенен привърженик на нейната религия, й предложи брак.

Брак? В Сингапур? Тук истинското име на брака беше затвор. Много бременности, държавен апартамент и в края на живота — хубава пенсия от щедрия социалноосигурителен фонд. Вярно, тя можеше да благоденства и да постигне сингапурската мечта. Но каква беше тази мечта? Да побеждаваш. Ние сме сингапурци, бързаме, жадуваме за успех и никога не губим. Ние сме пробивни, трудолюбиви, умни, лъвовете на Изтока. Искаме си нашите „пет К“, при това веднага.

За „петте К“ се говореше навсякъде. Кеш, кредитни карти, квартира, кариера и кола.

Това беше всичко, към което сингапурците се стремяха.

Но животът не се състоеше само от тези неща.

Още като дете Зейтун копнееше да избяга от малкия остров и да отиде там, където нещата не са толкова предсказуеми, където рискът е не само допустим, но и очакван, и където дните не си приличат.

Макар че като се замислеше, този ден изглеждаше като всички останали в живота й. След годините на подчинение тя несъмнено бе преминала границата.

Да преминеш границата. Това най-много плашеше сингапурците. Около нацията имаше ограда, която чужденците не виждаха. Вътре бяха спокойствието, удобството и богатството, ако искаш да работиш за острова, а отвъд — позорът и самотата. Престъпиш ли линията, всички започват да те отбягват. Приятелите преставаха да ти идват на гости. Дори роднините внимаваха да не ги видят с теб.

Ставаш немил-недраг. Отхвърлен. Човек, преминал границата.

Коя мюсюлманка има любовник неверник? Коя добра гражданка на Сингапур живее с издирван от полицията мъж? Зейтун бе преминала границата и беше враг на народа, но никога през живота си не е била по-щастлива.

Джон тръсна глава и прогони бляновете. Престана да се мръщи и се усмихна приветливо и същевременно злорадо.

Протегна се, опъна ръце и разкърши рамене.

— Знам какво трябва да направя — ухили се той.

— Какво, Джон?

— Мислех, че единственият път, по който мога да избягам от Сингапур, е пристанището. Да се вмъкна в някой кораб и да се крия в трюма, докато пристигнем в друга държава. Знам много неща за водния транспорт и какво се прави в пристанище като сингапурското.

— Охранявано е много добре.

— Знам. Прочел съм всичко по въпроса. Въпреки това смятам, че мога да мина през охраната.

— Тогава ще те заведа дотам. След като се стъмни, ще вземем колата и…

— Не. Твърде е рисковано. Една грешка, и ще ме забележат. Дори да успея да се кача на кораб, някой от екипажа може да ме види. Капитанът ще ми сложи белезници, ще ме заключи някъде и на първото пристанище ще ме предаде за екстрадиране. Пък и пътуването ще продължи няколко седмици. Нужно ми е нещо бързо и просто. И това е американското посолство.

Сърцето на Зейтун подскочи.

— Не! Там са изпратили полиция, Джон! Навсякъде! Чух ги да говорят за това, докато бях в участъка. Чакат те. Ще те убият.

Джон поклати глава.

— Посолството е американска територия и никой не може да ме докосне с пръст. Ще разкажа историята си на някого, който ще ме изслуша. Ще ми позволят да установя връзка с хора в Щатите. Адвокатът ми. Приятелите… Може дори да успея да убедя нюйоркските ченгета да побъбрят задушевно с една червенокоса жена.

Зейтун примигна. Не беше сигурна, но Джон бе споменал, че жената, която е сложила наркотици в куфарчето му, е русокоса. Вероятно не бе чула добре, пък и това нямаше значение.

— Моля те, Джон, не ходи там. Дори не си го помисляй.

— Знаеш ли, миналата нощ онзи задник Чан ме научи на нещо. Попита ме: „Хей, Тафт, виждал ли си какво става с движещ се с висока скорост автомобил, когато двигателят му експлодира?“. И ми каза как да използвам тежката му артилерия. Сигурно ще съжалява, че ме е научил на тези неща.

— Не можеш да отидеш в посолството. Ще те видят, преди да си се приближил дотам.

Джон се усмихна хищно с оголени зъби и присвити очи. Изглеждаше страшно самоуверен.

— Да, вероятно. Но дали ще ме забележат? Това е съвсем друг въпрос.

— Защо се усмихваш, Джон?

— Сетих се за нещо забавно.

— Какво?

— Съблечи се.

Зейтун се изчерви.

— А, това ли…

— Да. — Той се засмя така, сякаш бе чул най-смешния виц през живота си. — О, да. И това.

1

Джак я бе прегърнал през кръста и рецитираше Йейтс: „Вземи, щом трябва, тази торбичка с мечти. Развържи я и те ще те обгърнат като наметало“. Тя пита: „Наистина ли си загубил ума си по непокорните ми къдрици?“. Той отговаря, че ще върви с нея сред високи, пъстри треви и ще ги скубе, докато времето обере сребърните ябълки на луната и златните ябълки на слънцето. „О, любовта е измамна, казва тя. Никой не е достатъчно мъдър, за да разбере всичко за нея.“ „Време е да ставаш, Гейбриел, отговаря той. Часът е почти девет.“

„Какво?“

— Трябва да ходим на работа. Ставай!

„Това не е Джак. Кой ли е? О, боже! Оливия.“

— Кафе — изстена Гейбриел.

— Чашата е на нощното шкафче. Специалната смес на съпруга ми. Поръчва я от Сан Франциско.

Младата жена си спомни къде се намира. В спалнята за гости на Оливия и Скот Тачър в къщата им в Сътън Плейс. Бе спала тук тази нощ.

Шофьорът на Оливия чакаше на паркинга пред „Ел Би Тек“. Той отвори чадър и ги съпроводи до лимузината, после направи рязък обратен завой по средата на Петдесет и седма улица и се отправи на изток, към градската резиденция на семейство Тачър.

С талант, заради който Гейбриел позеленя от завист, Оливия набързо приготви вълшебен лимонов сос и свежа зелена салата, която подсказваше, че кафето не е единственият хранителен продукт, поръчван всекидневно от баснословно богатото семейство Тачър. Двете вечеряха в кухнята и се опитаха да осмислят думите на Денис и поведението на Джоуел.

Оливия отвори бутилка мерло от малка винарска изба, само с двайсет хиляди каси годишно. Нямало го в източните щати. Поръчвали го.

После седнаха в хола, заобиколени от папките, разпечатките и докладите, които Гейбриел извади от куфарчето си, и Оливия отвори втора бутилка. Когато Скот се върна от късна делова вечеря, двете се бяха преместили в кабинета на Оливия и използваха компютъра и паролата на управителния съвет, за да разучат вътрешната база данни на „Ел Би Тек“. Бяха отворили трета бутилка. Или поне Гейбриел се надяваше, че е само третата…

Искаше й се да пие. Виното намали страховете й за Джак, накара я да забрави победоносното лисиче изражение на лицето на Денис Доналд и силното си желание да разкървави носа на онази кучка.

Беше три часът през нощта, когато Оливия я заведе да си легне. А сега беше… О, боже! Девет!

Гейбриел рязко се надигна и в главата й сякаш зазвъня огромна камбана на готическа църква, призоваваща грешниците да се разкаят. Прекаленото угаждане също беше грях. Така я бяха учили монахините и сега го разбра. Кожата й беше лепкава, лицето — обляно в пот. Стисна чашата с кафе с треперещите си ръце. Отпи от горещата течност и потръпна. Не се почувства по-добре.

— Опитай портокаловия сок, мила.

Гейбриел я послуша, после отмести очи от лицето на Оливия. Възрастната жена бе изпила същото количество вино и бе спала колкото нея, но беше в отлична форма. „Мразя те…“

— Глътни аспирин. Ето. И витамини. Добре, мила. Банята е вляво…

Чувствайки се достатъчно добре, за да съжалява за стореното, Гейбриел се отпусна до Оливия на дивана в хола. В треперещите си пръсти държеше документ — един от безбройните доклади, които предишния ден библиотекарите бяха записали от различните бази данни.

Документът не се отличаваше по нищо от останалите. Беше обикновен, ежедневен кредитен доклад. Същият документ, който бе привлякъл вниманието й, докато пътуваше с таксито към „Ел Би Тек“. Сега знаеше причината.

Гражданите трябва да плащат сметките си в срок. Не го ли направят, натрупват се лихви и други наказания. Ако продължаваш да се бавиш, данъчният инспектор взима колата ти. За разлика от обикновените хора корпорациите са на по-облекчен режим. Може да минат трийсет, шейсет, деветдесет дни или повече между получаването на фактурата и издаването на разплащателния чек. В края на краищата многомилиардната компания е твой клиент и ти знаеш, че няма начин да не плати дълговете си.

Някой ден.

Но докато го стори, ти, безобидният доставчик на стоки и услуги, оставаш с празен джоб, без да разполагаш с необходимата сума за сделки. Преди да приемеш някоя поръчка, ти проучваш платежоспособността на клиента си, използвайки бази данни, където с педантични подробности е записано всичко.

И Гейбриел проучи финансовото състояние на „Ел Би Тек“. Както очакваше, докладът показа, че като международен дистрибутор на едро, фирмата бе поръчала огромни количества електронни компоненти от всеки производител в Съединените щати. Всички бяха изброени в доклада по азбучен ред. До името на всеки доставчик бяха отбелязани цифрите, обозначаващи сумите, които „Ел Би Тек“ дължи и от колко време.

„Ел Би Тек“ беше почтена корпорация и плащаше в срок. Повечето сметки бяха уредени за по-малко от четирийсет и пет дни и никоя — за повече от шейсет. Нямаше нищо нередно. Но няколко сметки бяха платени в деня, в който бяха получени. Веднага. Като по часовник.

Това беше странно. Никой не плащаше сметките си толкова бързо.

Оливия надникна над рамото на Гейбриел, за да види името на компанията.

— „Китцуми“? Знам ги. Преди време имахме неприятности с тях.

— Доколкото разбирам от кредитния доклад, в момента Джак има неприятности с тях. „Китцуми“ е голям японски конгломерат. Търгува с готова продукция — коли, часовници, радиоапарати, персонални компютри. Не правят компоненти. Купуват ги от дистрибутори като „Ел Би Тек“. Но щом купуват, защо те изпращат сметките? Би трябвало „Ел Би Тек“ да им ги изпраща.

— Какво означава това, мила моя?

— Мисля, че е рушвет под формата на комисиона.

Оливия пребледня.

— Това е дума, която никой член на управителния съвет не желае да чува.

— „Китцуми“ е азиатска компания, нали? А Денис отговаря за операциите в Азия. Ливи, отново трябва да поработим с твоя компютър. Мисля, че знам какво става.

2

Гейбриел винаги оставаше озадачена, когато наблюдаваше приятелката си да работи с компютър. Никой не би предположил, че жена с богатството и общественото положение на Оливия може да бъде компютърен магьосник. Но в края на краищата съпругът й беше собственик на една от най-големите компании за обработка на информация в света и тя беше негов партньор и сътрудник от деня, когато преди трийсет години бе създал фирмата.

Разбира се, Оливия не използваше обикновен персонален компютър. Беше избрала „ОКТАН 2“ на „Силикон Графикс“, пред който „Пентиум“ изглеждаше като бетонобъркачка пред ферари.

Оливия вкара името си и паролата — СОФИЯКАРТЪР — името на майка й, написано без интервал — после бързо набра загадъчен низ от знаци и съкращения. След няколко минути лазерният принтер тихо забръмча и в кошчето се изсипаха трийсет и седем страници с доклади.

Накрая получиха онова, което искаха. Всъщност там нямаше нищо.

В докладите не бяха отбелязани плащания на „Китцуми“. Нито едно. Стомахът на Гейбриел се сви. Оливия отново се обърна към компютъра и написа друга команда. В отговор базата данни на „Ел Би Тек“ показа на екрана един-единствен ред:

Оливия никога не ругаеше, но сега не се сдържа.

— Какво има, Ливи?

— Някой е пипал базата данни минути, след като бяхме изгонени от „Ел Би Тек“ благодарение на Джоуел и любимата му. Някой е проникнал в главната база данни на „Ел Би Тек“ и е изтрил някои неща. Мисля, че мога да разбера кои редове са били заличени.

— Тогава няма доказателство, което да помогне на Джак. — Гласът на Гейбриел трепереше от отчаяние.

— Напротив — с леден тон отвърна Оливия. — Една от малките мръсни тайни на корпоративна Америка е преситеността с излишна информация. Нещо като разглезено дете, което има твърде много играчки. Всеки притежава собствена база данни. Хората от маркетинга, Министерството на финансите, Агенцията по човешките ресурси, фабриките, Министерството на транспорта. Мога да назова една известна компания, където всяка операция трябва да бъде обработвана с шейсет и четири абсолютно несинхронизирани програми. Загубите са неописуеми, а хаосът — пълен. Така и няма да разбера как печелят пари.

— „Ел Би Тек“?

— И там е същото. Имат дванайсет главни бази данни и смятам, че имаме достъп до онази, която ни трябва.

Оливия посочи екрана, където пишеше: ПЕРСОНАЛ: ЗАПЛАТИ И КОМПЕНСАЦИИ.

— Персоналът? Но защо?

— „Ел Би Тек“ плаща премии на хората, занимаващи се с продажбите, мила моя. Тези премии се изчисляват като процент от продажбата. Ето защо всяка продажба трябва да бъде записана в ордера, в описа, в контролната система и в тази база данни. Заедно със самоличността на служителя, който я е извършил. И така… — продължи Оливия. — За никого не е изненада, или поне за мен… Откриваме, че продавачът, определен да работи с „Китцуми“, е не друг, а Денис Доналд.

— Да ме вземат дяволите!

— Някого наистина ще го вземат — тържествено обеща Оливия. — А сега да разгледаме поръчките. Боже мой, колко странно. Измамата, изглежда, се извършва само от три месеца. Смятам, че това не е случайно. В края на краищата на последното съвещание, което се състоя преди три месеца, управителният съвет избра Джак за вицепрезидент. Предполагам, че Лейди Макбет от „Ел Би Тек“ е започнала да отмъщава веднага щом й съобщих лошата новина, че не е била повишена.

Компютърът показа още три застъпващи се прозореца с поръчки. Оливия ги разгледа един по един.

— Какво мислиш, миличка? Съзираш ли схема?

— Да. Всяка поръчка е около два пъти по-голяма от предишната. Първо, петдесет хиляди долара, после сто хиляди и последната — двеста хиляди. Сякаш…

— Сякаш клиентът на Денис не е вярвал, че стоката ще му бъде доставена. Уверявали са се, че тя ще удържи на думата си и са увеличавали сумата всеки месец. И погледни, всяка поръчка е различна. Първо, фотоувеличители, после топлоизолиращи керамични щитове. После интерферометри, диференциални предавки и… О, боже! Кислородни апарати. Това не са ли акваланги? И, Гейбриел, какво мислиш, че означава високочестотен многовълнов радиоскенер?

— Нямам представа.

— Е, не е необходимо да се занимаваме със странната електроника, която поръчват клиентите на Денис. Трябват ни само сметките. А изчисленията говорят следното: Денис приема поръчки за по-големи суми, отколкото струват. С около двайсет процента повече. И иска съответната цена от „Китцуми“. Те си плащат в срок. Също така редовно, на първо число всеки месец, „Китцуми“ „открива“ надписаната сума и иска обезщетение. — Оливия посочи кредитните доклади, които бяха намерили библиотекарите на Гейбриел. — Сетне Денис вкарва команда в компютъра си парите да бъдат внесени и чекът автоматично се издава. Никой няма времето да проверява всяка сметка, издадена от „Ел Би Тек“. Сигурно има милиони. Освен това непрекъснато стават грешки и никой не би отделил внимание на няколко несъответствия. Пък и всичко се прави от компютър, затова не може да има грешка.

— Не разбирам, Ливи. Какъв е замисълът?

— Смисълът е в математиката, мила моя. Ние плащаме на нашите продавачи комисиона от седем и половина процента. Денис получава тази комисиона върху продажби извън страната. Вярно, засега тя не е злоупотребила с големи суми — само с десетина хиляди долара, но ако през следващите три месеца плащанията на „Китцуми“ продължат да се удвояват, сумата ще наближи петдесет хиляди.

— Това са много пари.

— Да. Мисля, че вече знаем какво се крие зад неприятностите на твоя млад приятел. Денис прави измами с… — Оливия написа още няколко букви и прочете от екрана: — Нещо на име „По Кей Сионг Ентърпрайзис“, лицензиран агент на „Китцуми Трейдинг“, Сингапур. Джак е умен и несъмнено щеше да разбере това веднага щом влезеше в сингапурския офис на „Ел Би Тек“. И Денис съответно е взела мерки той да не стигне дотам.

— Спипахме я! Браво, Ливи!

Гейбриел прегърна приятелката си и я целуна.

3

Оливия се обади по телефона на осем души. Седемте обаждания бяха, за да насрочи съвещание на директорите на „Ел Би Тек“. Щяха да присъстват всички, без Джоуел Грийнбърг. Осмото беше до председателя.

— Всички настояват за специална ревизия. Моля те, кажи „да“. Благодаря. Предложението е прието. Всички искат Оливия Тачър да бъде определена за председател на ревизионната комисия. Моля те, кажи „да“. Какво каза, Чарли? — Тя се заслуша, вторачвайки се в тавана, сякаш търсеше божествено вдъхновение, после търпеливо продължи: — Точно така, Чарли. Правилно си ме чул. Опасявам се, че Джоуел има интимна връзка с госпожица Доналд. Знам, Чарли. Благодаря. Предложението е прието единодушно. Има ли още нещо? Не. Добре тогава. Мисля, че всички сме съгласни да се съберем довечера. Да, Чарли, знам, че си канен на вечеря. Не, Чарли, мисля, че не бива да отсъстваш от съвещанието. Добре, Чарли, ще започнем без теб. Ще се видим в седем. Имам да докладвам много неща.

Оливия затвори и се обърна към Гейбриел:

— Горкият Чарли! Направо се побърка. Е, разбира се, всички знаем, че престъпността е рядко срещано явление в тези среди. И все пак, когато се случи, човек би помислил, че един възрастен мъж, при това бивш президент на голяма банка, ще направи нещо повече, отколкото само да се двоуми и да трепери от страх. — Тя се усмихна. — Но за мен това е много вълнуващо. Имам чувството, че съм страхотен детектив, като онези от романите. А сега ще се обадя на счетоводителите. Един поглед върху положението, и ще уведомят полицията. Мисля, че до утре следобед Денис ще е с белезници.

Гейбриел я стрелна с поглед.

— Ако питаш мен, по-добре да я бием с гумена палка, докато изтръгнем от нея истината.

— Не. Имам млад приятел окръжен прокурор. Амбициите му са много по-големи от кутията с дарения за кампанията. Поговорихме, докато ти беше в банята, и мисля, че няма да му е трудно да намери доказателства за невинността на Джак в апартамента на Денис.

— Ами ако е унищожила доказателствата?

— Тогава прокурорът ще й предложи сделка — да признае, че е натопила Джак, и обвиненията ще бъдат оттеглени. Но се съмнявам, че ще се стигне дотам. Амбициозният прокурор ще публикува истината дума по дума. Обеща да инсталира камери, така че Денис да бъде разследвана не само за злоупотреби, но и по подозрение за заговор срещу Джак. Щом Си Ен Ен излъчи новината, сингапурското правителство бързо ще отстъпи. А имайки предвид финансовия принос на нашата компания за онези безделници във Вашингтон, Скот ще се погрижи в Сингапур да бъде изпратено не само едно писмо на разгневен сенатор. До края на деня Денис ще бъде в затвора, а сингапурците ще качат Джак на първия самолет за Щатите.

— А онази невестулка Джоуел? Съвсем се е оплел в нейните машинации.

— Съмнявам се дали е така. Вярно, Денис трябва да е използвала компютъра му, за да проникне в базата данни. Но няма доказателства, че самият Джоуел й е осигурил този достъп. Напротив, мисля, че тя е откраднала паролата му. Разбери, мила моя, Джоуел Грийнбърг трябва да се занимава с много по-важни неща, отколкото с тази дребна измама. Личната му компенсация възлиза на седемцифрено число. Нещо повече, пред печалбата от продажбата на „Ел Би Тек“ всяка сума, която Денис може да присвои, бледнее. Няма да си заслужава. Смятам, че той не е замесен. Ако беше така, щеше да изтрие и базата данни за комисионите и за човешките ресурси.

— И това ли ще бъде всичко? Съжалявам, Джоуел, приятелката ти върши злоупотреби. В понеделник ще се видим в офиса.

— О, не. Снощи обещах, че Джоуел ще си получи заслуженото, и така и ще стане. Сигурно ще се разчуе, че има интимна връзка с крадла. И онзи, който публикува тази новина, ще разкрие, че с поведението си Джоуел е осуетил много изгодно предложение за покупка.

— Аха. Имаш предвид мен.

— Ти си репортер, мила. А това е новина. Отпечаташ ли я, Джоуел ще подаде оставка. Управителният съвет ще се погрижи той да няма друг избор. После… Мисля, че до края на живота си Джоуел никъде няма да бъде назначен на поста изпълнителен директор. Но всичко по реда си. Сега трябва да се обадя на счетоводителите, за да задвижа нещата. Колкото по-скоро въпросът стане публично достояние, толкова по-бързо сингапурците ще върнат Джак.

— Но първо ще трябва да го хванат — прошепна Гейбриел.

Оливия се засмя гръмогласно:

— Е, да. Той се оказа много хитър. Търсят го под дърво и камък. Много съм доволна, че проявява такава изобретателност. Макар че е възможно да е просто късмет.

— Късмет — промълви Гейбриел. — Нищо, освен чист късмет. Аз го познавам, Ливи, и знам, че е така. Джак има качества, но не е герой.

— Той може да те изненада.

— Това много би ми харесало, Ливи.

Оливия се обърна към телефона. Беше доволна от свършеното. Джоуел скоро щеше да бъде опозорен. Скандалът означаваше, че „Ел Би Тек“ едва ли ще бъде продадена. Младият Джак Тафт щеше да се прибере вкъщи жив и здрав. И най-важното, Гейбриел, изглежда, най-сетне бе признала пред себе си, че го обича.

Само едно безпокоеше Оливия. Младият Джак бе казал на Гейбриел да провери митническите измами. Намекът беше, че такова нещо се извършва и в „Ел Би Тек“. Но измамата на Денис не можеше да се нарече „митническа“, а само елементарно мошеничество с комисиони от продажби. Не беше свързано с избягването на такси и данъци, с отклоняването на стоки за черния пазар или с друга далавера с вноса и износа. И това беше странно, защото Джак беше много прецизен и винаги употребяваше точната терминология.

„Или не се е изразил ясно. Или Гейбриел не е разбрала. Във всеки случай това няма голямо значение.“

Оливия реши да се обади на ревизорите на „Ел Би Тек“.

4

„Забележка. Специална дефиниция. Фотоувеличителите от второ и трето поколение имат от 0.4 до 1.65 микровълнов обхват, вградена микроканална платка за електронно усилване на образа и…“

Денис затвори очи. Цял следобед четеше тези ужасни неща. Заболя я главата. И бе прочела едва петдесет и три страници. Имаше още осемдесет. Федералният регистър. Правилникът на Бюрото по политическо военни въпроси. Правилникът за Международната търговия с оръжие.

Каква досада!

Но нямаше как. Трябваше да прочете тези скучни материали. Там бяха изброени всички технически средства, които По изгаряше от нетърпение да притежава. Освен това подлият дребен китаец вече се бе опитал да й пробута поръчка, без да й плати премия, твърдейки в съобщението си по електронната поща, че онези компоненти не са в списъка със забранените стоки и са стандартни, затова…

Глупости. И те бяха включени в списъка, макар да й се стори, че ги търси цяла вечност.

Денис му даде няколко съвета и По обеща повече да не се опитва да я мами.

И тя четеше правилника, ред по ред и дума по дума.

По-голямата част не я интересуваше. Технически материали, химични съединения с твърде дълги имена, патрони, бомби, ракети „земя-въздух“ и така нататък. Продължи да чете, търсейки онова, което й трябваше — тайните електронни компоненти, които Министерството на отбраната се стараеше да не стигнат до Северна Корея, Китай, Пакистан… Нещата, които По Кей Сионг най-много искаше.

Вътрешният телефон иззвъня. Денис харесваше звука му. Началниците в отдела нямаха вътрешни телефони на бюрата в малките си неугледни кабинети, но вицепрезидентите имаха.

Разбира се, кабинетът на Тафт се нуждаеше от сериозен ремонт — по-хубави мебели, нов килим, изхвърляне на тъпите снимки на океански товарни кораби и кранове, замяна на месинговите лампи с керамични…

Телефонът отново иззвъня.

Ядосана, тя натисна бутона.

— Какво има? Нали казах да не ме безпокоите?

— Съжалявам, госпожице Доналд, но едни господа искат да ви видят.

Джоузефин. Вярната секретарка на Тафт! Денис вече се бе обадила да й намерят друга секретарка.

— Кажете им, че съм заета. И да си запишат час, ако искат да разговарят с мен.

— Госпожице Доналд, тези хора… Ами, мисля, че не са от онези, които трябва да си записват час.

1

Нощта завари Зейтун задрямала в обятията му. Чуруликането на птиците не обезпокои съня им. Звуците на нощните същества ги събудиха едва когато бе станало съвсем тъмно.

Тя отвори очи първа и го разтърси за раменете. Хрумна й, че той е мил човек и достатъчно умен, за да не приеме сериозно последните няколко часа.

Джон се събуди. Целунаха се — само в знак на привързаност.

После отново хапнаха плодове, поговориха шепнешком, внимателно обмислиха стратегията си и се смяха на скандала, който смятаха да предизвикат.

Сетне настъпи моментът. Зейтун беше тъжна и в същото време щастлива. Много скоро щеше да се промени и вече никога нямаше да бъде същата.

В десет вечерта Джон запали двигателя на ровъра на Чан.

Усмихвайки се невинно като ангел на Ботичели, Зейтун се настани до него. Беше готова, дори изгаряше от нетърпение да осъществят плана си. Спомни си малайска поговорка: „Човек вижда насекомите далеч в морето, но не може да види слона пред очите си“.

Това беше Сингапур. Държава, критична и отнасяща се с пренебрежение към грешките на всяка друга страна в света, но неспособна да признае своите.

Освен ако някой не проявеше дързостта да натрие носа на тази държава и да й покаже какво представлява.

„Мога ли да го направя?“ — запита се тя.

Знаеше, че може. Щеше да бъде рисковано, неприлично и съвсем неприсъщо за едно добро сингапурско момиче. Още повече за мюсюлманка.

„Толкова по-добре. Решено е. Ще го направя.“

Щом всичко свършеше, Зейтун щеше да е нарушила всяко правило и божия заповед. Щеше да счупи оковите. Животът й щеше да се промени. Но тя нямаше да съжалява за това.

„Кой би желал повече?“

Зейтун щеше да предизвика не само властите, но и всеки лицемерен фанатик, който се бе отнесъл грубо с нея. В религиозните среди името й щеше да се превърне в синоним на безсрамие и порочност, на безочливо, позорно, шокиращо поведение. Щеше да е обида за църквата и държавата. Срам, безчестие и падение.

Зейтун не беше на себе си от радостно очакване.

2

Десет и четирийсет и пет вечерта.

Големият бял часовник на стената в кабинета на Чан сега беше негов враг. Стрелката безмилостно отмерваше секундите. Минута по-малко до намирането на Тафт и минута по-близо до края на полицейската му кариера.

Вече се бе обадила секретарката на шефа му. Съвещанието — всъщност изслушването — трябваше да започне в осем сутринта. Щяха да присъстват обичайните заядливци от отдела за вътрешно разследване, както и двама старши офицери от инспектората. Случаят с Чан беше толкова гореща тема, че комисарят изпращаше лакеите си, вместо да дойде лично.

Неприятно.

И нещо още по-лошо. Обади му се репортер от вестник в Сидни. Фактът, че позвъни чуждестранен журналист, а не сингапурски, означаваше, че местната преса е предупредена. Щеше да има официална версия по случая Тафт. Други не се позволяваха. Квотите за внос на чуждестранните вестници, които противоречаха на официалната версия, бяха намалени. Представителствата, продаващи десетхиляден тираж в Сингапур, изведнъж установиха, че имат лиценз само за петдесет. Не че в Сингапур има цензура на пресата. Това е въпрос на внос и износ.

Австралиецът бе надушил скандалната история, за да рискува отмъщение от страна на правителството. Сензационна новина. От онези, които се публикуват с големи букви на първата страница в международната преса. История, наистина неприятна за правителството.

Слухът се разпространяваше. Преди час Чан бе отишъл да хапне нещо в барчето на отдела за криминално разследване. В мръсното заведение на Ю Тонг Сен стрийт научи, че сингапурската полиция изведнъж се е разделила на три вида ченгета. Неколцина дойдоха при него, набързо му прошепнаха, че се опитват да му помогнат, и после също така бързо се отдалечиха. Повечето се усмихваха подигравателно и шушукаха нещо в ухото на партньорите си. И мнозинството — колеги, които не смееха да го погледнат в очите, отдръпваха се, когато той се приближаваше, и изглеждаха притеснени и нервни, че са в едно и също помещение с него.

Старши офицер Чан се беше провалил. И всеки го отбягваше.

Десет четирийсет и осем. По дяволите, тази вечер часовникът вървеше бавно.

Чан трябваше да намери Тафт до полунощ или малко след това. После новинарските екипи щяха да се приберат вкъщи да спят и нямаше да пристигнат навреме на мястото. Но ако планът му успееше, там трябваше да има камери.

Планът беше добре обмислен, сложен и предизвикателен. Нямаше начин да не се съобразят с него. Правителството щеше да стисне зъби и да каже: „Браво, старши офицер Чан!“. Е, щяха да разберат, че историята е подозрителна. Но щяха да я приемат. Ако досадното копеле Тафт не се разприказваше пред пресата, те нямаше да се интересуват от останалото. Спестяването на позора беше единственото, което бе от значение.

После Чан Джин щеше да се пенсионира с достойнство и да напусне страната, в която вече нямаше място за такива като него.

Но всичко това щеше да стане само ако някой забележеше онзи зъл негодник Тафт. По дяволите, всеки полицай в Сингапур го търсеше, но никой нямаше представа къде се крие. Информаторите и доносниците също го издирваха. Вярно, три четвърти от тях щяха да се обадят на По Кей Сионг десет секунди след като съобщяха на Чан. Това можеше да се очаква. Но нито един нямаше да се обади първо на По. Бяха предупредени какво ще им се случи, ако се осмелят да го сторят.

„Само едно обаждане — молеше се Чан. — Едно-единствено. Само да ми кажат къде е. Дано някой да го види и да вдигне слушалката. Хайде, Господи, направи така, че това да стане!“

Веднага щом разбереше къде е жертвата му, Чан щеше да започне да действа. Беше подготвил всичко. Хал Лиунг бе набавил необходимата екипировка. Колите бяха по местата си, оръжията — заредени, а Чан — издокаран за събитието.

Беше в тъмносинята униформа на сингапурския военен взвод за специална тактика и спасителни операции, ВСТСО. Беше си сложил кевларена бронежилетка, а отгоре — черен кожен елек. Джобовете му бяха пълни — две шокови гранати и множество други боеприпаси. В ботушите му бяха скрити бойни ножове с двайсетсантиметрови остриета. В десния джоб бе сложил „Берета Томкет“, трийсет и втори калибър — достатъчно ефикасно оръжие за стрелба отблизо. А тази нощ щеше да се действа отблизо.

Отблизо… Именно поради тази причина в кобура под лявата му мишница не беше безценният „Смит и Уесън“, модел „Сигма“, а „Ди-Макс Сайдуайндър“, огромен револвер, тежък два килограма и половина и дълъг четирийсет сантиметра, направен изцяло от стомана с изключение на обемистата ръкохватка. Револверът имаше два барабана — за патрони с калибър 45 мм и за сачмен заряд. Това го превръщаше в изключително точна ловджийска пушка — двайсет и една от двайсет и две сачми поразяваха целта. Разбира се, от по-голямо разстояние сачмите не можеха да убият врага, но несъмнено щяха да развалят деня му. Тежкото оръжие гърмеше като оръдие, бълваше огън като змей и беше страховито. Чан знаеше, че само трябва да натисне спусъка веднъж и лошият тип започваше да моли да го хвърлят в някой хубав, безопасен затвор.

Вратата се отвори и на прага застана Лиунг. И той беше облечен в синята униформа на взвода за специална тактика и спасителни операции. Ефрейторът погледна въпросително Чан, който поклати глава. Хал седна на стола пред бюрото. Чан му предложи „Спрайт“, но той се нуждаеше от кофеин и предпочете кока-кола.

— Как са ребрата ти, шефе?

— Добре. Следобед ми сложиха ортопедичен корсет. Стегнат е и ги придържа.

— И си спокоен, нали?

— Не, по дяволите!

Хал се засмя:

— Защо ли не съм изненадан?

Чан стана.

— Обади се, ако телефонът звънне, Хал. Трябва да източа бойлера.

— Бойлерът? — озадачено попита той.

— Отивам до тоалетната, Хал. Връщам се след минута.

До мивката стояха двама полицаи. Миеха ръцете си и бъбреха. Единият беше едър, самодоволен сикх, а другият — нисък, дебел малаец. Мат и Джеф. Двамата се обърнаха, когато Чан влезе, и млъкнаха. Мат подигравателно се ухили.

Чан го погледна гневно.

— Нещо ли искаш да ми кажеш?

Сикхът се замисли. Хрумнаха му пет-шест остроумни отговора. Но, от друга страна, макар и унизен и опозорен, Чан Джин си беше Чан Джин.

— Само искам да ти пожелая късмет, старши офицер. Само това.

Чан се върна в кабинета си. В същия миг Хал остави слушалката. Обърна се към шефа си и засия.

— Какво има, Хал?

— Вече не е необходимо да се тревожим как да намерим Тафт.

— Защо?

— Току-що е взривил американското посолство.

Чан погледна часовника си. Десет петдесет и седем.

— По дяволите. Радвам се да го чуя.

3

Десет петдесет и три.

В мрака изпищя жена.

Ужасеният и отчаян писък се извиси над воя от пожарните, фучащи по улиците. Жената беше наблизо.

Сержант Притви Бахадур погледна през прозореца на третия етаж. Наведе и се вторачи в оживеното движение по Хай стрийт, после в сенките между дърветата на Лок Ю стрийт. Викът се чу от онази посока, някъде от пресечката на Лок Ю и Армениан стрийт.

— Сержант? — обърна се към него младо ченге.

Бахадур му направи знак да мълчи. Внимателно оглеждаше с бинокъла улицата. Но Лок Ю беше тъмна. Видя само неколцина мъже, които влязоха в запустелите сгради по Армениан стрийт. И те бяха от взвода за специална тактика и спасителни операции като него и заемаха позиции в опразнените постройки зад американското посолство. Бахадур прибра бинокъла в калъфа.

По Армениан стрийт пробяга силует.

Бахадур допря до рамото си австрийската пушка „Щаер-Даймлер ССГ“. Дулото беше дълго и комбинирано с полицейския снайпер, гарантираше изключителна точност. Сержантът погледна през прибора за нощно виждане, който усилваше светлината трийсет хиляди пъти, обагряйки тъмната улица в зелено, по-ярко и от най-слънчевия ден.

Жената беше полугола. Само по бикини и разкъсана памучна риза. Бахадур видя гърдите й — хубави, младежки и твърди, полюшващи се, докато жената бягаше.

Тя стигна до ъгъла на Лок Ю и Армениан стрийт. Дишаше учестено. Лицето й бе обляно в пот. Поколеба се, спря за не повече от секунда и се обърна, сякаш видя нещо ужасно. Сградите пречеха на Бахадур да проследи погледа й. Онова, което жената видя, я накара да изпищи отново — този път по-силно. Тя хукна по Лок Ю. По изцапаното й с кал лице се стичаха сълзи. Изражението й показваше паника и първичен страх.

— Това е Самсудин — момичето, което Тафт отвлече — изсъска Бахадур.

Младото ченге също погледна през прибора за нощно виждане на пушката си и възкликна:

— Господи! Колко е красива!

— Американският негодник я е малтретирал.

Жената тичаше по Лок Ю право към Хил стрийт.

Американското посолство беше от дясната й страна. Лок Ю бе къса и тя вече се приближаваше до ярките светлини и безопасността. Наистина беше поразително красива. Краката й бяха дълги и тънки и се движеха с грациозността на бягаща газела. Бахадур си представи цвета на кожата й — сигурно златиста и мека като косите й.

— Слез долу! — заповяда Бахадур. — Ще те прикривам.

— Слушам.

Сержантът насочи прибора за нощно виждане и бързо огледа празните сгради в края на Лок Ю. Другите снайперистки екипи също се бяха втурнали да помогнат на момичето. Бахадур се обърна да каже на младото ченге да се върне, но вече беше късно. Той бе хукнал надолу по стълбите.

Сержантът отново погледна жената, която сега минаваше покрай портата на посолството. Озадачен морски пехотинец от охраната излезе от будката си, направи пет крачки, спря, отново влезе вътре и протегна ръка към телефона.

Самсудин излезе на светлината на уличните лампи. Бахадур отмести очи от прибора за нощно виждане, защото усилената светлина беше твърде ярка, болезнена и почти заслепяваща.

Чуха се викове. Той се наведе през прозореца и погледна надолу. Към Самсудин тичаше не само младото ченге, но и снайперисткият екип от подкрепленията. Бахадур ги наруга, че са напуснали постовете си.

На Хил стрийт се появи пожарна. Фаровете осветиха грозната фасада на американското посолство. Проблясващите сини, червени и бели светлини озариха бягащата жена, която стигна до една от най-оживените пътни артерии на Сингапур, но не спря.

Снайперистките екипи, разположени в двата края на Лок Ю, също се завтекоха към средата на безлюдната, тясна улица. Към тях хукнаха още трима мъже в сините униформи на ВСТСО. Всички тичаха към жената, която се бе насочила към потока от превозни средства.

Шофьорът на тъмнозелена тойота удари спирачки. Таксито зад него се блъсна в задната му броня. По асфалта се посипаха стъкла. Друга кола рязко свърна вляво, за да избегне сблъсък. Момче и момиче мотоциклетисти се претърколиха върху предния капак на колата и паднаха на улицата. На Хай стрийт се появи още една пожарна. Шофьорът въртеше волана наляво и надясно и твърде късно видя парчетата стъкло и сблъскалите се превозни средства пред него. Рязко удари спирачки и навитият отзад маркуч се размота. Униформените пожарникари направиха салто във въздуха и тупнаха на асфалта. В далечината се разнесе сирената на трета пожарна.

„Пожар? — запита се Бахадур и се зачуди колко сирени бяха прозвучали през последните няколко минути. Три-четири. — Какво ли гори?“

Младата жена сякаш не чуваше нищо. Тя се навеждаше и се промъкваше между свирещите гуми на колите. Беше поразително гъвкава и вече не пищеше. Двама от тримата снайперисти от сградата на Бахадур се приближаваха до нея. Тя сякаш не ги забелязваше. Не. Видя ги, обърна се и хукна в друга посока.

Сержант Притви Бахадур преглътна с усилие.

„Възможно ли бе…“

Той отмести поглед от катастрофиралите превозни средства пред американското посолство, присви очи и се вторачи в мрака на Лок Ю стрийт.

И го видя.

Тъмносин ровър с бял покрив и със сигнални светлини на покрива. Полицейска кола. Онази, която чакаха.

Тафт.

Наркотрафикантът я бе паркирал напряко пред страничния вход на посолството. Незабелязано. Прелестната полугола жена, последвалият хаос, дрънченето на пожарните, трясъкът от сблъсъка на колите. Всички очи бяха насочени другаде. С угасени фарове Тафт бе минал по Армениан стрийт, бе завил по Лок Ю и нагло бе спрял в средата на заложения от снайперистите капан.

Бахадур допря пушката до рамото си и погледна през прибора за нощно виждане. Насочи го първо към будката на охраната на посолството. Пазачът стоеше вътре и крещеше нещо през прозореца. Бахадур не го чуваше от врявата, която вдигаха ядосаните шофьори, пожарникари и полицаи.

Пазачът се обърна и погледна към сградите, които скоро щяха да бъдат съборени и където само до преди няколко минути се криеха снайперистите. Сержантът насочи дулото на пушката нагоре и наляво. После надясно. Сетне отново нагоре и наляво. Тафт беше някъде там. Бахадур беше сигурен в това.

И се оказа прав.

Тафт беше в края на Лок Ю и бе долепил гръб до стената на една от полуразрушените тухлени сгради на Армениан стрийт. Силуетът му блесна в зелено на странната светлина на прибора за нощно виждане. Нещо се развяваше в краката му. Парче плат. Брезент. Тафт бе развил предмета, който държеше в ръцете си.

Бахадур беше виждал такова нещо. Наблюдавал бе как онзи смахнат Чан Джин го демонстрира и знаеше на какво е способен гранатометът „САГ-50“.

Притви Бахадур освободи предпазителя на пушката си.

Тафт бе подпрял гранатомета на стената и го бе насочил към улицата. „Към какво? В какво се прицелва?“ — запита се Бахадур и зареди пушката. Мишената се намираше на разстояние седемдесет метра. Сержантът въздъхна и се прицели в гърдите на Тафт. Започна да натиска спусъка, като още се чудеше в какво се цели американецът в тъмната, безлюдна улица.

Болката беше ужасна, мигновена и неописуема. Сякаш в черепа му се заби нажежена игла. Сержант Притви Бахадур ослепя. Ярка светлина изгори дясното му око. Усилена трийсет хиляди пъти от прибора за нощно виждане, светлината не беше само вулканичният блясък на експлодиращо огнено кълбо, а ядрото и пещта на самия ад.

Сержантът изкрещя и изпадна в безсъзнание, преди от небето да започнат да се сипят димящи метални отломки.

4

Монро Бригс се бе радвал на двайсетгодишна спокойна военна служба.

Положи клетва на двайсет и две години, току-що завършил Корпуса за подготовка на запасни офицери. Войната във Виетнам бе свършила преди две години. Бригс я пропусна. Както и шепата партизански войни в Панама, Гренада и другаде, където нетърпеливата му страна изпрати войски. Когато избухна конфликтът в Ирак и се появи Саддам Хюсеин, Бригс вече беше полковник. Скоро щяха да го пенсионират, затова не го изпратиха на фронта. Той беше военен от кариерата и никога не бе чувал изстрел, произведен с гняв.

Като баща си и дядо си Бригс беше военен полицай, занимаващ се с обикновените престъпления на обикновени хора, макар да бяха в униформа. Предимно пиянски скандали, но имаше и дребни кражби, изнасилвания, убийства и наркотици. Дневният доклад за инцидентите на военната полиция е същият като отчета във всеки полицейски участък в света. Единствената разлика беше в броя на присъдите.

И сега, допълвайки пенсията си — малко повече от трийсет хиляди долара годишно — като шеф на охраната на посолство, бившият полковник се радваше на спокойни дни. Работата му не се различаваше от останалите длъжности в Държавния департамент. През повечето време Бригс прелистваше документи — формуляри за освобождаване под гаранция на контрабандисти на алкохол, за удостоверяване самоличността на разтревожени туристи, загубили паспорта си, за финансиране за сметка на данъкоплатците на разходите за храна, хотел и билети до родината на клоуни, стигнали до Сингапур и свършили парите, и най-болезненото — за осигуряване на медицинско и психиатрично лечение на глупаци, които търсейки неуловимото тайно познание, се бяха заселили в затънтени дупки и манастири в Индия, Шри Ланка и Тайланд и след шест-седем месеца се изнасяха оттам, съсипани от болести. Жените представляваха най-тъжната картина. Шарлатаните монаси и духовни водачи ги бяха използвали и оставили объркани, наранени и психически разстроени.

С изключение на редките случаи на уреждане на охрана — предпочитаха се жени — на щедри конгресмени, Бригс имаше малко възможности да използва полицейския си опит. В края на краищата той работеше в Сингапур, държава, чиито покорни граждани никога не биха се осмелили да се съберат пред американското посолство, за да изразяват недоволство, да протестират или да се бунтуват. Дори чуждестранните терористи не обичаха смъртта толкова много, че да направят такъв опит. В Сингапур нямаше вълнения.

Досега.

Шофирайки от къщата си в Букит Тима към центъра на града, Бригс се обади по клетъчния телефон на полицията, на пресата и на един много уплашен морски пехотинец, за да изясни какво се е случило. Човекът, нахлул в посолството, несъмнено беше Джон Грегъри Тафт. Полицията го издирваше и в опразнените сгради на Армениан стрийт зад посолството и по Хил стрийт бяха разположени снайперисти. Трябваше да го спипат, преди да се е приближил на петдесет метра от посолството. Но не бяха успели да го направят.

Отнякъде се бе появила млада жена. Била гола и бягала да спасява живота си. Снайперистите напуснали постовете си, за да й помогнат. И никой не забелязал Тафт, който неочаквано се появил пред американското посолство.

Мръсен и небръснат, наркотрафикантът бе поискал да влезе вътре. Морският пехотинец от охраната, застанал в безопасност зад високата ограда и порта, бе отговорил — както трябваше да казва на нахални нощни посетители, че работното време на посолството е от осем и трийсет до седемнайсет и петнайсет само в делнични ДНИ.

— Случаят е спешен — бе настоял Тафт.

— Всички случаи са спешни — подигравателно отговорил морският пехотинец.

— Аз съм американски гражданин.

— Всички казват така, приятел.

— Трябва да се срещна с посланика.

— Само в съня ти.

— Господи, приличам ли на ислямски терорист или на нещо подобно?

— Не. Приличаш на поредния странстващ хипар, останал без пари.

Тафт се бе завъртял и се бе приближил до ровъра, който бе паркирал на Лок Ю стрийт.

— Премести колата. Препречил си изхода — изкрещял след него морският пехотинец.

— Няма да е за дълго.

Бригс не знаеше точно какво оръжие е скрил в ровъра Тафт. Само му беше ясно, че проклетото нещо трябва да е било адски мощно. Каквото и да е, Тафт бе стрелял само веднъж. Право в резервоара с пропан на ровъра.

Според всички доклади гърмежът бил оглушителен.

След няколко минути влязъл в посолството.

И сега държеше заложници.

Монро Бригс, бивш полковник от американската армия, се опасяваше, че след всичките тези години, най-сетне ще му се наложи да чуе изстрел, произведен с гняв.

Военната кариера не спомага за развиването на естетично чувство към архитектурата. Въпреки това Бригс смяташе, че американското посолство е най-грозната сграда в света. Приличаше на Гробницата, прословутия градски затвор в Ню Йорк. Имаше мрачен и отблъскващ вид. Решетки бяха монтирани не само на прозорците, но и на стените. Посолството имаше триметрова ограда със стоманени шипове. Сградата, изглежда, бе проектирана така, че да излъчва безмилостна враждебност. Ксенофобските чувства на все по-ненавиждащата имигрантите нация предупреждаваха евентуалните посетители за съдбата, която ги очаква, ако имат нещастието да поискат визи.

А за визи не можеше да кандидатства тълпа, жадуваща да бъде свободна.

Макар че известно време такива тълпи едва ли щяха да подават документи. Експлозиите на Тафт се бяха погрижили за това. Портата беше взривена, оградата — съборена, стъклата на прозорците — счупени, будката на охраната — преобърната и голяма част от бетонната стена на северната страна — разрушена. Виждаха се само оголени греди и огънати железа.

Бригс въздъхна: „А аз мислех, че нищо не е в състояние да направи сградата по-грозна“.

Сингапурската полиция го придружи до мястото на разрухата. Недалеч новинарски екип насочи прожектори и камера към шефа на охраната. Бригс стисна зъби, придоби непреклонен вид и решително тръгна напред. Кадрите щяха да бъдат излъчени в Съединените щати и желанието му беше шефовете в Държавния департамент да се успокоят, като ги видят. Слаб и с типичен вид на военен, Монро Бригс изглеждаше най-подходящият човек за тази работа.

И наистина беше така.

Странно, но интериорът на посолството беше невредим и както обикновено представляваше неприятна гледка. Сините стени бяха олющени, мокетът в същия цвят — избелял, а столовете — покрити с прах. На всяко очукано метално бюро имаше компютър от онези, които американският бизнес бе изхвърлил в дните, когато Бригс беше лейтенант. Антиките, предшестващи революцията в областта на персоналните компютри, датираха от епохата, когато процесорите бяха не с твърди дискови устройства, а с магнитни ленти. Малките им екрани бяха неясно осветени с кехлибарени букви, а напуканите пластмасови кутии — посивели от годините. „Толкова ли лошо е било положението? Толкова ли бедна е била Америка, че единствените компютри, които дипломатическият корпус е могъл да си позволи, са били направени, преди да се роди най-възрастната от «Спайс Гърлс», и произведени от компании, фалирали след администрацията на Картър?“ Очевидно бе така. По отношение на архитектурата, обзавеждането и технологията посланическото лице на Америка би посрамило дори бедна държава от Третия свят като Бангладеш.

Бригс забързано прекоси фоайето, зави надясно и спря пред кабинета на заместник-консула. Пое дълбоко въздух, положи усилия да изглежда спокоен и в същото време леко загрижен, и влезе.

Тафт седеше зад бюрото на заместник-консула. В едната си ръка държеше диетична пепси-кола, а в другата — черен автоматичен пистолет. „Глок“, модел 27 — помисли Бригс. — Девет патрона, в пълнителя и един в цевта. Достатъчно.

Морският пехотинец седеше намусен на пода. Телефонът, по който се бе обадил на Бригс, беше до него. Пазачът не вдигна глава, за да види неодобрителния поглед на Бригс. Един от служителите на посолството и трима спокойни на вид инспектори от Федералното авиационно управление играеха покер. В Сингапур се намираше щабът на Федералното авиационно управление за Южна Азия. Денонощно имаше дежурни, които следяха някоя от съмнителните авиолинии, опериращи в района, да не замине за Съединените щати, без да отговаря на минималните изисквания за безопасност. Инспекторите не изглеждаха уплашени от Тафт, но като се имаше предвид какво бяха видели в небето, явно им трябваше нещо повече от въоръжен маниак, за да се стреснат.

Както можеше да се очаква, Тафт беше по-спокоен от заложниците. Естествено, той беше хладнокръвен тип.

— Господин Тафт — широко се усмихна Бригс и засия. — Слава богу, че сте стигнали благополучно дотук.

Тафт остана озадачен. Бригс се надяваше точно на такава реакция. Старши офицер Чан Джин от сингапурската полиция го бе информирал за неубедителното алиби на Тафт. И сега бившият полковник възнамеряваше да се възползва от това.

— Аз съм Монро Бригс от Държавния департамент. Но всички ме наричат Джо. — Глупости. Всички го наричаха „сър“. — Нямате представа колко съм щастлив, че ви виждам тук.

Объркан и без да разбира радушното посрещане на Бригс, Тафт започна да мига. Беглецът беше мръсен, със сплъстени коси. Дрехите му бяха окъсани.

— Господин Тафт, искам да знаете, че американското правителство няма да приеме спокойно случилото се. Самият държавен секретар пише протестно писмо срещу начина, по който са се отнесли с вас. Тонът ще бъде много рязък.

Очите на Тафт се стрелкаха ту вляво, ту вдясно.

— Така наречените азиатски „демокрации“ не могат да арестуват американски гражданин по скалъпени обвинения. Случаят срещу вас е пълен с празноти. Няма да убеди никого в Съединените щати и ние ще се погрижим да не стане така и тук.

Наркотрафикантът се усмихна, макар и колебливо.

— Е, сега вече сте в безопасност, господин Тафт. Намирате се в американското посолство, територия на Съединените щати. Тук не могат да ви арестуват. Ако се опитат, това би означавало обявяване на война.

Тафт най-сетне успя да каже нещо:

— Ченгето, което ме преследва, е побъркано.

Бригс кимна.

— О, да, ние знаем всичко за старши офицер Джин. Той трябва да бъде държан в клетка. Не се тревожете. Вече сте в безопасност. Сега сте под закрилата на Съединените американски щати. Националното знаме все още означава нещо. Особено за държавици като тази.

Раменете на беглеца се отпуснаха, сякаш от гърба му падна огромен товар. Бригс не беше на себе си от радост. Номерът имаше ефект. Също както го бяха учили на курсовете по преговори с терористи. Тафт се хващаше на въдицата. Той реши да обработи още контрабандиста.

— След малко ще дойде посланикът. Ще доведе личния си адвокат, който ще се погрижи за положението. Ще пристигне и репортер от „Ню Йорк Таймс“. Изгаря от нетърпение да ви интервюира.

— От „Таймс“?

— Вашият случай много нашумя, господин Тафт. Откровено казано, нюйоркските вестници чакаха удобна възможност да разобличат сингапурското правителство. И сега вие им я предоставихте. Разбира се, може да отложим интервюто, ако сте твърде уморен да говорите. Но аз смятам, че е във ваш интерес да не го правите. Колкото по-голям натиск упражним върху тези фашистки главорези, толкова по-добре ще бъде за всички нас.

Глуповатата усмивка на Тафт стана по-широка. Нищо неподозиращият идиот вярваше на лъжите му.

— Искате да кажете, че това вече няма да ми трябва? — попита Тафт и вдигна пистолета.

— Задръжте го, ако смятате, че така ще се чувствате в по-голяма безопасност.

— Господин Бригс… Джо… Аз не разбирам много от оръжия.

— Разбира се.

— Може да нараня някого…

Господи, какъв актьор! Той наистина говореше като невинна жертва.

— Само натиснете онова копче отстрани. Това е предпазителят.

Тафт натисна друго копче и пистолетът изхвърли пълнителя.

— Уф — измърмори. Изглеждаше огорчен.

Бригс помисли, че това е най-талантливото изпълнение, което е виждал.

— Господин Тафт, чух, че сте преживели трудни мигове. В кабинета на посланика има баня. Вероятно и самобръсначка. Може да ви намеря и дрехи. Искате ли?

За момент се притесни, че е отишъл твърде далеч, но когато Тафт въздъхна и се съгласи, се успокои.

— Хей, войнико, изтичай до помещението с личните шкафчета и намери риза и панталон за господин Тафт — обърна се Бригс към морския пехотинец, на чието лице бе изписано стъписване и недоверие. — Нещо с твоя размер. Щом става на теб, ще свърши работа и на господин Тафт. Или ако имаш цивилни дрехи, донеси ги. Не се притеснявай, ще получиш обезщетение.

Пазачът стана и учудено поклати глава. Бригс затаи дъх. Тафт не направи нищо. Дори не погледна морския пехотинец. „Мили боже, не мога да повярвам! Номерът наистина успя“ Програмите за обучение имаха резултат.

— Хей, Джон — обади се един от инспекторите от Федералното авиационно управление. — Може ли вече да си тръгваме?

— О, разбира се. Съжалявам, че ви задържах, момчета.

— Няма нищо. Желаем ти успех.

— Благодаря. И аз на вас.

Заложниците излязоха. Монро Бригс остана сам с Джон Грегъри Тафт. Бившият полковник беше изключително доволен.

Избръснат, изкъпан и облечен в избелели сини джинси и фланелка за ръгби, Тафт изглеждаше различен — обикновен, типичен американец, макар и много, много уморен. За миг Бригс изпита съжаление към него.

Бившият полковник го заведе в стая без прозорци на първия етаж на посолството. Тафт продължаваше да се прави на невинен и дори не каза нищо, когато пазачът от охраната взе пистолета му.

Бригс и нищо неподозиращата му жертва седнаха един срещу друг на еднакви пластмасови столове. Между тях имаше евтино метално бюро. Тафт беше с гръб към стената. Фактът, че нямаше път за бягство, изглежда, не го безпокоеше.

— Това… стая за интервюта ли е? — попита той.

Трябваше да му се признае, че бе потресен от неугледността на посолството на родината си.

— Искам да кажа… наистина ли позволявате на чужденците да видят това… Ами, мебелите сякаш са взети от вехтошар — добави.

— Боя се, че е така, Джон.

Вече си говореха на „ти“.

Тафт сви устни.

— Много неприятно.

Бригс кимна. Не му харесваше да се съгласява с един наркотрафикант, но в случая Тафт имаше право.

— Както и да е. Каза, че искаш да ми зададеш няколко въпроса, Джо.

Бригс погледна часовника си. Десет и петдесет и осем. Всичко беше уредено в единайсет и четирийсет и пет. Не беше необходимо да продължава с играта.

— Всъщност — усмихна се той, — първо искам да ти кажа нещо. Съществува един мит, в който почти всички американци вярват. Никой в Държавния департамент не знае как се е създал. И ние правим всичко възможно да обясним истината на хората, но посланието някак не стига до тях. Всеки, който идва в американските посолства по света, продължава да вярва в тази легенда, макар да е стопроцентова заблуда.

Тафт сбърчи чело.

— Митът, Джон, е, че американските посолства са територия на Съединените щати. Това са абсолютни глупости. Нито едно посолство не е суверенна територия. По дяволите, ние сме взели под наем тази сграда. Както и всички останали в другите държави. Тази постройка принадлежи на правителството на Сингапур. Ако поискат да влязат тук, те имат пълното право да го сторят. Може да предизвикат дипломатически скандал, но въпреки това имат правото да го направят.

Тафт изглеждаше озадачен. Бригс засили натиска, като изгаряше от нетърпение да се позабавлява.

— Но ако потропат или ако ние им дадем разрешение, няма никакъв проблем. И, разбира се, като всички дипломати правим всичко възможно да сътрудничим на страната домакин. — Бригс се обърна, протегна ръка и превъртя валчестата дръжка на вратата. — Можете да влезете, старши офицер.

На прага застана Чан Джин. Бригс, който бе работил като полицай, не прояви интерес към злорадството, изписано на лицето на Чан. Бившият полковник беше доволен, както се чувстват всички войници, когато са преживели още един ден, без да чуят изстрел, възпроизведен с гняв.

5

Ти си безнадежден случай, синко.

Не, не съм.

Погледни се. Всичко, което правиш, само влошава положението ти.

Не съм направил нищо, което един истински мъж не би сторил.

Мислиш се за истински мъж?

Не мисля, а наистина съм такъв.

Какво трябва да означава това?

Искам да кажа, че не съм като теб.

Е, и?

Постигнах нещо в живота си.

Разбира се. Стигна до бесилката.

Няма начин да те оборя, нали, татко?

Не и когато имам право. А що се отнася до теб, аз винаги имам право.

— Извинете, старши офицер, но не трябва ли да сложите белезници на арестанта?

— Не, господин Бригс. Навън има камери. Искаме светът да види, че се държим добре с господин Тафт.

— Ами ако опита нещо?

— Сам отгатнете какво ще се случи.

Добре, татко. Ето какво мисля аз. Смятам, че ти се страхуваш от всичко. През целия си живот си се боял от света и си се опитвал да стоиш настрана.

Светът е опасно нещо, синко. Има от какво да се страхуваш. По-добре да си в безопасност, отколкото после да съжаляваш. Това е най-важният урок в живота.

Пропуснал си всичко, татко. Приятните мигове, развлеченията и радостта в живота.

— Добре че новото посолство на страната ви е почти готово.

— Сградата е по-грозна и от тази, старши офицер.

— Това не ми харесва.

— На мен ли го казвате?

Ще ти разкажа всичко за тези неща, татко. На теб по рождение ти липсва нещо. Но аз го притежавам. И когато си разбрал това, ти си ме намразил. Да, ти си умен, татко. Може би дори в теб е имало амбиция. Но ти е липсвало желанието. Имал си талант, но не си направил нищо с него. Седял си със скръстени ръце и си се измъчвал. Бил си болен от завист към всеки, който е постигнал нещо в живота. Когато се появих на белия свят, ти разбра, че съм човек, който може да постигне нещо, да има позиция и отговорност и да бъде уважаван. Ти не притежаваш тези неща, защото никога не си се опитвал да ги постигнеш. И ти не можа да се примириш с това, нали, татко?

— Всемогъщи боже, старши офицер! Колко души сте довели тук?

— Около петдесет униформени. И двайсетина цивилни.

— Наистина не искате да го изпуснете, нали?

— Мястото ще се превърне в Босна в лош ден, ако се опита да избяга.

Да се опитам? Винаги когато се опитвах да използвам способностите си, ти ме спираше, татко. Казваше, че нямам необходимите качества. Не съм бил достатъчно силен, умен и добър. Само съм се опитвал да привличам внимание към себе си. Карал съм хората да ме мислят за фукльо и да ми натриват носа. Спомняш ли си, когато онова хлапе ме наби и ми открадна парите за обяд? Ти твърдеше, че грешката била моя. Аз съм му позволил да разбере, че имам пари в джоба си. Господи, татко!

— А онези телевизионни екипи, старши офицер? Те не бива да влизат на територията на посолството.

— Аз им разреших да влязат. Ще ви дам един съвет, господин Бригс. Дръпнете малко сакото си отзад. Да, точно така. По този начин раменете ви ще изглеждат по-широки пред камерата.

— Благодаря.

— Другият номер е да извиете ръката на затворника ето така. Виждате ли, това го кара да наведе глава, докато вие вървите с гордо вдигнато чело.

Дръж главата си наведена. Никой не обича умниците. Ти не си по-добър от другите.

Но истината е, че съм доста по-добър от много хора. Способен съм. Мога да се оправям в живота. Правя, каквото е необходимо. След всичките тези години вече знам това.

Ти си нищожество, Джак. Кръгла нула. Какъвто бащата, такъв и синът. Крушата не пада по-далече от дървото. Онова, което е вродено…

— Добре, аз поемам нещата. А ти, Тафт, не си и помисляй да се усмихваш пред камерите.

— Старши офицер, от страна на моето правителство искам да ви благодаря, че задържахте този човек. Искрено се надявам, че ще си получи заслуженото.

— О, непременно. При това по-скоро, отколкото той предполага.

Заслепяващи светлини. Усилващ се шепот на хора. Въпроси от пресата.

Млъкни, татко, просто млъкни.

Винаги ще бъда в теб.

Много се лъжеш.

6

Зейтун се бе издокарала в широк панталон, дълга риза и евтини сандали. Бе пъхнала топчета памук в бузите си и малка възглавница под корсета. Присвила очи, тя вървеше, като се клатушкаше и се стараеше да прилича на късогледа, бременна мюсюлманка. Косите й бяха пригладени назад и намазани с гел. Беше си нарисувала пъпки по лицето с молив за вежди.

Сама измисли как да се маскира и се гордееше с това. Полицаите, възпиращи тълпата пред американското посолство, дори не я погледнаха.

Купи си дрехите от индийския квартал, който се намираше само на една спирка с метрото от общината. Докато напускаше тихия район, тя запали огън в две боклукчийски кофи и задейства четири противопожарни аларми. Улиците в онази част на града бяха тесни и на пожарните коли никак не им беше лесно.

Придържайки се строго към плана, който бяха измислили заедно с Джон, Зейтун се качи на метрото до търговския център „Марина“ и пусна запалени кибритени клечки в контейнерите за отпадъци на третия и четвъртия етаж. Спря, за да задейства още противопожарни аларми и отново се качи на метрото. Слезе на станция „Община“, запали още един пожар и задейства още една противопожарна аларма. После разкъса дрехите си.

Зейтун погледна часовника си. Ако Аллах се смилеше над господин Тафт, а тя горещо се молеше това да стане, малките пожари и фалшивите пожарни тревоги от Букит Тима до центъра на града щяха да объркат уличното движение и Джон щеше безпрепятствено да мине по маршрута от странични улички, който тя му бе начертала на картата. Бръмченето на двигателите, спасителните полицейски екипи, изпратени от всеки участък на острова… Известно време всички щяха да бъдат объркани и никой нямаше да търси откраднатия полицейски ровър. И Джон щеше да измине петте километра до американското посолство.

Но стигнеше ли дотам, вече нямаше да бъде в безопасност, Зейтун трябваше да направи още нещо, за да отвлече вниманието на полицията.

Тя стоеше във Форт Канинг Парк, намиращ се на хълма зад американското посолство. Наоколо цареше непрогледен мрак. Сенките под шепнещите палми бяха плътни. Смъкна джинсите си и нощният въздух погали бедрата й. Тя хвана краищата на бялата си памучна риза и я разкъса. Съблече я и махна сутиена си. И в същия миг потрепери — но не от студ, защото тропическата нощ беше мека, нито от страх, нерви или угризения на съвестта. Останала само по бикини, тя потръпна от неочаквано удоволствие. Вълнението от забраненото я накара да изпита почти еротична възбуда. Добрите мюсюлманки и спазващите закона сингапурски гражданки не се събличат голи нощем на публични места. Но забраненият плод е примамлив и нарушаването на табуто е приятно преживяване.

Зейтун бавно прокара пръсти по бедрата, корема, гърдите, шията и косите си. Беше чудесно да докосва тялото си и да знае, че някой може да я види и че поне през тези няколко минути е свободна.

Двайсет и три години Зейтун безропотно се бе подчинявала на законите на едно строго общество и на още по-строга религия. Нищо не й бе носила по-голяма радост от подготовката да наруши всяка норма на обществото, което я бе направило такава, каквато беше.

Голотата и безсрамното удоволствие не бяха идея на Джон. Той й предложи само да изцапа с кал ризата си, да скъса няколко копчета и да започне да вика. Тя не бе споделила с него истинските си намерения, защото предполагаше, че той няма да ги одобри.

Нямаше да одобри и дегизировката й, която бе скрила в един строеж недалеч от американското посолство. Джон строго й бе заповядал да се остави ченгетата да я хванат, да плаче и да твърди, че е безпомощна жертва. Тя се бе усмихнала като истинска мюсюлманка, която винаги се подчинява на заповедите на мъжа, и обеща да го стори.

Но не го направи.

И сега Зейтун бавно се клатушкаше напред-назад пред американското посолство. Бе скръстила ръце на корема си и пухтеше, сякаш изтощена от непривично напрежение.

— Нещо се е случило с американците, а? — попита тя с акцент от бедняшките квартали.

Добре облечена жена я погледна. Зейтун прочете мислите й. „Тази е изпуснала автобуса за Лим Чу Канг, сиромашкото предградие.“

— Там е онзи наркотрафикант, за когото пише във вестниците. Започнал е да буйства — отговори жената, обърна се и се вторачи в ярко осветената, леко димяща фасада на посолството.

— Е, сега са го хванали, а? — поинтересува се Зейтун.

— Погледнете! Това е Чан Джин! — извика жената, сякаш бе видяла рокзвезда.

Зейтун се загледа в посоката, в която сочеше жената. Мъж в тъмносиня униформа и въоръжен до зъби слизаше от мицубиши без отличителни знаци. Сингапурските полицейски коли без маркировка бяха пълна смехория, защото всичките бяха „Мицубиши лансър“ и регистрационните им номера започваха с буквите „QX“.

Чан се обърна към тълпата, ухили се и пъхна клечка между зъбите си.

— Хубав мъж, а? — отбеляза Зейтун.

— И е ерген — въздъхна жената.

Когато видяха Чан, няколко човека, успели да си проправят път до полицейския кордон, се опитаха да пресекат улицата. Редицата полицаи с шлемове ги спряха. Разнесоха се одобрителни възгласи за Чан, ругатни по адрес на наркотрафикантите и предложения екзекуцията на Тафт да бъде публична.

Чан само се усмихна и махна с ръка, после се обърна и бавно, с добре заучена каубойска походка, тръгна между ченгетата от паравоенния взвод за специална тактика и спасителни операции, насъбрали се около посолството.

По челото на Зейтун изби пот. Не би трябвало да позволяват на Чан да влиза в посолството. Това беше американска територия. Полицията нямаше право да влиза вътре. Но ако беше така, тогава защо легендарният старши офицер наперено вървеше към главния вход?

Не беше планирано да стане така. Джон трябваше да е в безопасност в посолството на родната си страна. Дипломатите трябваше да изслушат разказа му, да го свържат с приятелите и адвоката му в Щатите и да го държат далеч от Чан Джин, докато американската полиция намереше доказателство, което да го оневини.

— Преди да го обесят, да го набият с бамбукова пръчка, а? — подхвърли жената и очите й блеснаха.

Тя се държеше снизходително със Зейтун, като след въпроса си добави „а“ — нещо присъщо за простолюдието. Зейтун изпита желание да я зашлеви през лицето.

Уличните лампи светнаха. Съсипаната фасада на посолството стана ослепително бяла, досущ озарена от ярка слънчева светлина. На покрива на един микробус се покатериха двама телевизионни оператори, с тежки видеокамери „Сони“. Трети зае позиция пред посолството. Репортерката застана така, че зад нея да се вижда димящата сграда. Около входа обикаляха и фотографи от пресата, като от време на време изпробваха светкавиците на фотоапаратите си, за да се уверят, че батериите са заредени.

Готвеха се да правят снимки за първата страница на вестниците.

На какво?

Нещо не беше наред. Представителите на медиите бяха отвъд полицейския кордон, а не отзад. Сингапурската полиция не разрешаваше това. Но Зейтун видя, че ефрейторът, младият помощник на Чан Джин, направи знак на репортерите да се приближат и заповяда на командосите от ВСТСО да отстъпят встрани, за да могат камерите да снимат.

Зейтун изведнъж се уплаши. Когато залавяха престъпник, полицаите принуждаваха репортерите да стоят на дискретно разстояние от ареста, зад полицейските ленти, и не им позволяваха да се приближат, да тикат микрофоните в лицето на обвиняемия, да задават въпроси и да снимат с фотоапаратите. Това не се допускаше. Ако се опитаха да го направят, чуждестранните журналисти загубваха акредитацията си, а местните — работата си.

Но сега членовете на телевизионните и новинарските екипи бяха в центъра на събитията и се трупаха като стадо говеда, готово да тъпче и мачка. И това беше далеч от установения ред на нещата в благоприличния, добре организиран Сингапур.

Чан Джин планираше нещо ужасно. Зейтун бе убедена в това.

Младият ефрейтор изведнъж си проправи път сред хората от ВСТСО и извика нещо на ченгетата от кордона. Полицаите, които поддържаха реда на Хил стрийт и възпираха тълпата да не се приближава до посолството, мигновено отстъпиха назад. За миг сякаш никой не знаеше какво да направи. После тълпата се понесе напред. Хората блъснаха Зейтун, която се запрепъва по улицата.

Чан щеше да го убие. Това беше единственото обяснение. Джин създаваше предпоставки за бунт. Правителството се страхуваше най-много от масово насилие — звяр, който в Сингапур не бе пускан на свобода от двайсет години. И това беше единствената допустима причина полицията да използва палки, сълзотворен газ и оръжие. В хаоса и бъркотията щеше да изглежда така, сякаш Джон се опитва да избяга. И Чан щеше да има оправданието, което му бе необходимо.

Тълпата стигна до средата на Хил стрийт. Обикновени мъже и жени, покорни сингапурски граждани крещяха, тичаха и се блъскаха. Някои викаха заради самото удоволствие, други ругаеха и настояваха престъпникът да бъде обесен. Невидими зад шлемовете, ченгетата от ВСТСО стояха настрана.

Точно както искаше Чан, новинарските екипи щяха да заснемат всичко на видеокасети. Кадрите щяха да покажат разгневената и неконтролируема тълпа и зараждащия се бунт. И арестант, който може би ще се опита да избяга. А Чан Джин го спира с един-единствен изстрел.

Зейтун не можеше да направи нищо, за да предотврати това.

Възглавницата се плъзна надолу под корсета й. Тя пристегна ластика на широкия панталон. Вече не се движеше по собствена воля и не можеше да се обърне нито наляво, нито надясно, само се носеше, притисната от тълпата разярени граждани, които бяха надушили кръв и се надяваха да бъдат близо до мястото на убийството.

Бе чувала, че в миналото са ставали такива неща. И обикновено Чан Джин е играл главната роля. Той имаше подход към журналистите и когато залавяше нарушител, обичаше представителите на медиите да са около него.

Улицата беше блокирана. На север, където Стамфорд Роуд се пресичаше с Хил стрийт, имаше ченгета. Лампите на две дузини полицейски превозни средства — коли, микробуси и камиони — пулсираха с бели, червени и сини светлини. Блесна още една редица улични лампи. Зейтун беше на тротоара пред американското посолство. Тълпата я бе изтласкала най-отпред.

На вратата се появиха трима души. Прожекторите се насочиха към тях и се фокусираха върху Чан Джин, Джон Тафт и висок западняк с квадратна челюст, когото Зейтун виждаше за пръв път. Тълпата започна да реве. Чан показа хищните си зъби. Джон мигаше, заслепен от силната светлина.

От тълпата се откъснаха неколцина мъже — единият в костюм, другите, облечени не толкова официално. Гласовете им бяха пронизителни, но думите — неразбираеми. Чан и Джон се бяха отдалечили на пет-шест крачки от посолството. Високият западняк вървеше след тях. Бягащите мъже се сблъскаха с групата журналисти, наобиколили посолството, и се опитаха да минат през тях. Скъп фотоапарат „Никон“ падна на земята, а статив с нагорещили се прожектори политна напред. Горещото стъкло експлодира и опари хората наоколо. Репортерка замахна с микрофона и удари по главата единия от мъжете. Той протегна ръка и я блъсна в гърдите. Червена количка с безалкохолни напитки описа дъга във въздуха и разплиска сода с цвят на карамел. Не уцели Джон и рикошира в стената на посолството.

Младият ефрейтор започна да крещи заповеди. Ченгетата от ВСТСО изведнъж се раздвижиха. Вдигнаха палките, сложиха щитовете пред гърдите си и с безпощадна прецизност се врязаха в развилнялата се тълпа.

Времената, които всички искаха да забравят, се завръщаха в Сингапур. Кръвопролитията, писъците и опиянението, предизвикани от безразсъдното насилие, отново властваха по улиците, сякаш никога не бяха изчезвали, а се спотайваха някъде, потиснати, но не и изкоренени, защото и най-бруталните пориви, въпреки жестокостта си, са човешки емоции като всички останали.

Чан блъсна Джон към мицубишито без отличителни знаци, с което беше пристигнал. Зейтун видя нетърпеливото изражение на лицето на старши офицера и разбра, че той е готов да направи онова, което е запланувал. Тя изпищя. Ревът на тълпата и стъпките на маршируващите командоси заглушиха вика й.

Десетина мъже, обзети от безумие и въодушевени от делириума на бунта, бутнаха няколко пъти микробус на новинарски екип и го събориха на земята. От покрива скочиха двама оператори и се приземиха пред щитовете на маршируващите командоси.

Чуха се псувни, изпълнени с омраза, викове от болка. Това бе воят на гладна глутница, тръгнала на лов. Всеки момент някои щяха да извадят оръжия и Чан щеше да постигне онова, което искаше.

Джон се наведе, за да се качи в мицубишито. Чан се спъна, залитна и изостана назад. Всичко беше номер. Зейтун ясно видя това. Никой не докосна Чан. Джон дори не раздвижи ръце.

Чан се престори, че е ударен, и залита. Джон загуби равновесие и протегна ръце към вратата на колата. Беше объркан и на лицето му бе изписано колебание. Пистолетът в ръката на Чан беше готов. Джон беше с гръб към него и се качваше в колата. Офицерът насочи пистолета надолу, притвори лявото си око и се прицели. Двама от хората на ВСТСО се откъснаха от редицата, пуснаха щитовете и хукнаха към Джон, Чан и мицубишито.

Озверялата тълпа ревеше в един глас — вика на свободата.

Всичко преминаваше пред очите на Зейтун като на забавен каданс.

Джон беше почти в колата. Изражението му се промени. Вероятно изпита надежда. Чан сложи пръст на спусъка. Зейтун беше на пет метра, но не можеше да стигне до него. Чан натисна спусъка.

В същия миг обаче се подхлъзна и падна по гръб на земята. Куршумът излетя високо във въздуха.

Джон превъртя ключа на стартера и отпусна тежестта си върху педала за газта. Задната част на колата поднесе и блъсна едното от двете ченгета от ВСТСО. Той направи задно салто. Другият се опита да се прицели в мицубишито. Тълпата се втурна към автомобила. Един от размирниците удари с юмрук по предното стъкло и счупи и него, и костите си. Виковете му бяха толкова силни, че дори ревът на екзалтираната тълпа не успя да ги заглуши. Джон изчезна в мрака.

7

— Мина ли номерът, шефе? — прошепна Хал Лиунг, поглеждайки през рамо, за да се увери, че никой не ги чува.

Чан направи гримаса и пристегна медицинския корсет. Беше се разхлабил, докато той се преструваше, че пада. И ребрата го боляха адски.

— Да, Хал, мина.

— И какво ще правим сега?

— Аз ще се кача в моята кола, а ти — в твоята. Ще включа предавателя и господин Тафт ще се превърне в примигваща точка на екрана.

— Той няма да може да махне проследяващото устройство, нали?

— Не. Ще му трябва длето, за да го изкара от тока на обувката си.

— Тафт не забеляза нищо.

— Не. Поставих устройството, когато го блъснах.

Лиунг кимна уморено.

— Тогава по-добре да се качвам в колата.

— Да. Само ми дай няколко минути, когато потеглим. Веднага щом разбера накъде се е отправил негодникът, ще ти съобщя координатите по радиопредавателя.

— Сигурен ли си, че По Кей Сионг ще подслушва честотата?

— Убеден съм. Знам и какво ще направи с Тафт.

Зейтун разгледа картата на метрото. До пристанището имаше две станции в южна посока.

Следобед двамата с Джон бяха говорили надълго и нашироко кой е най-добрият път за бягство от Сингапур. Имаше само две възможности — посолството и пристанището.

В посолството му скроиха номер. Пристанището беше единствената му надежда. И той сигурно се бе отправил натам.

Зейтун чу, че мотрисата спря на перона, изплю топчетата памук и хукна към въртящите се бариери.

Джак шофираше уверено. Знаеше къде отива. Към пристанището. Там щеше да се качи на някой кораб и да избяга от Сингапур.

После следваше дългото пътуване до родината.

Щеше да успее. Щеше да се върне в Ню Йорк. При Гейбриел. Да.

Искаше да обсъди нещо с нея.