Искам точно теб

Гид-умник от Харвард спечелва сърцето на Серена.

Серена слезе от лимузината, която я бе докарала от летище „Логан“, и тръгна надолу по павираната пътека към отдел „Прием на студенти“ на „Харвард“. Цялото й тяло се тресеше от кофеина в огромното капучино „Старбъкс“, което бе изпила по време на полета.

Беше слънчева пролетна утрин — малко по-хладно от Ню Йорк — и Кеймбридж гъмжеше от улични търговци и готини студенти с бохемски вид, които висяха по пейките и пиеха кафе. За миг се запита как „Харвард“ беше спечелил сериозната си и страховита репутация, след като изглеждаше така спокоен и далеч не страховит.

Нейният гид я чакаше на вратата. Висок, с тъмна коса и очила със сребристи рамки — идеалният образ на красив и умен интелектуалец.

— Казвам се Дрю — представи се той и й протегна ръка.

— Тук вече ми харесва! — възкликна Серена импулсивно, докато се ръкуваха. Обикновено ставаше твърде припряна, когато беше изнервена, макар че сега не беше точно нервна, просто беше прекалила с кофеина.

— Мога да ви предложа стандартната двучасова обиколка, но по-добре би било да ми кажете какво бихте искали да видите вие — предложи Дрю. Очите му бяха светлокафяви и носеше бежов памучен пуловер и маслиненозелени панталони от рипсено кадифе, с толкова съвършени ръбове, че Серена си представи как той получава пакета от „Дъ Крю“, изпратен от майка му, и ги обува направо от кутията. Харесваше й, когато момчетата се интересуваха от мода, но беше като че ли още по-привлекателно, когато едно момче изглеждаше секси въпреки зубърските си дрехи в стил „мама-току-що-ми-ги-купи“.

— Бих искала да видя стаята ви — каза тя, без да й мине през ум как ще прозвучи. Всъщност беше истина. Искаше да види как изглеждат общежитията.

Дрю се изчерви и Серена не му остана длъжна. Точно тогава я осени прозрение — беше посещавала девически училища още от първи клас. Само момичета в продължение на цели дванадесет години. Колежът и щеше да е пълен с момчета. Момчета по цял ден, всеки ден. Момчета, момчета, момчета.

Юпии!

— Гладна ли сте? — попита Дрю. — Столът в моето общежитие предлага доста прилична храна. Мога да ви разведа из една от по-големите библиотеки, после ще обядваме и ще ви покажа общежитията. Те са смесени, така че… — Той отново се изчерви и побутна очилата на носа си.

— Перфектно — съгласи се Серена.

Дрю я изведе от отдел „Прием на студенти“ и тръгнаха по една пътека, прекосявайки двора на университета. Яркозелените поляни бяха пълни със студенти, които играеха фризби или четяха. Един професор проверяваше есета под кленово дърво.

— Това е „Уайденър“ — библиотеката на хуманитарните специалности — обясни Дрю, докато се изкачваха по внушителните стъпала на сградата. — Аз уча две специалности — музика и химия, затова не прекарвам много време тук — обясни той, докато й отваряше вратата. Влязоха в тихото прохладно помещение и Дрю посочи към един заключен стъклен шкаф на отсрещната стена. — Тук разполагат с доста впечатляваща колекция от оригинални ръкописи. Древногръцки папируси и така нататък.

Папируси?

Дрю стоеше мълчаливо с ръце в джобовете на рипсените си панталони в очакване да го разпита за библиотеката. Но Серена бе твърде погълната от него. Вече беше преценила, че Дрю е сладък, но момче, което абсолютно спокойно използва думи като папируси, беше абсолютно неустоимо!

Тя започна да върти един рус кичур между пръстите си и се загледа в тавана на библиотеката, сякаш бе очарована от украсата му.

— Значи следвате музика? Свирите ли на някакъв инструмент?

Дрю заби поглед в пода и едва доловимо промърмори нещо.

Тя се доближи.

— Моля?

Той прочисти гърлото си.

— На ксилофон. Свиря на ксилофон в оркестъра.

А тя си мислеше, че ксилофонът е просто играчка, изобретена, за да има поне една дума в английския, която да започва с „x“3! Серена въодушевено плесна с ръце.

— Мога ли да ви послушам?

Дрю се усмихна колебливо.

— Имам репетиция в три часа, но все още се уча. Вероятно няма да ви се иска да останете…

Серена бе уредила кола да я вземе следобед и да я закара до Провидънс, за да посети „Браун“. Брат й Ерик учеше там и този път щеше да я разведе наоколо, вместо, както обикновено, да я напие заедно с приятелите си в общежитието. Но все пак това бе Ерик. Щеше да я разбере, ако закъснееше малко.

Когато си на седемнадесет, руса и красива, можеш винаги да си позволиш да закъсняваш.

— Ще поостана, разбира се. — Тя хвана Дрю под ръка и го изведе от библиотеката. — Хайде, умирам от глад!

Кому бяха нужни библиотеки, пълни с папируси, когато „Харвард“ можеше да предложи толкова повече?