Искам точно теб

Б прави впечатление в Дж-таун.

— Името ми е Ребека Ранли и ще бъда твой гид този уикенд. Ето ти табелка с името, карта и свирка. Моля, не се разделяй с табелката, картата и свирката.

Блеър огледа дребното, наперено изрусено момиче пред себе си. Тя нямаше нищо против самоувереността като такава. Самата тя се държеше нафукано, когато се опитваше да склони дизайнер от калибъра на Кейт Спейд да осигури подаръците по време на едно от партитата, организирани от нея, или когато молеше някой учител да я освободи по-рано, за да отиде на разпродажбата на мостри на „Клои“. Но съвсем съзнателно да се надуваш пред връстниците си бе просто достойно за съжаление.

— Свирка ли? — повтори Блеър.

По време на целия полет дотук си бе представяла, че посещението ще й помогне да си напомпа самочувствието. Щеше да прекара деня с някакъв гид умник, в сравнение, с когото щеше да се почувства изтънчена и интелигентна. По-късно щеше да си вземе стая в „Риц Карлтън“ или нещо от този калибър във Вашингтон и цяла вечер да седи в частното си джакузи, гълтайки шампанско и отдавайки се на още телефонен секс с Нейт.

— „Джорджтаун“ раздава на всичките си студентки свирки. Тук имаме доста силно женско движение и през последните две години няма нито едно изнасилване или преследване на територията на университета! — обяви Ребека с носовия си южняшки акцент.

Тя хвърли грейнал поглед към Блеър през късите си, покрити със синя спирала мигли. Накъдрената й изрусена коса миришеше на продукти за коса „Финес“, а белите й кожени маратонки „Рийбок“ изглеждаха чисто нови — все едно не бе стъпвала извън мола. Блеър изтупа един косъм от новото си розово сако „Марли“.

— Трябва да си резервирам стая в хотел за довечера.

Ребека я хвана за ръката.

— Не се излагай, захарче. Ще останеш при мен и моите дружки. Бърлогата ни е много яка, а и нацели възможно най-подходящия момент, защото тази вечер ще правим нашето женско партай на южняшките красавици.

Ехо! Откога женските партита бяха идеята на когото и да било за добре прекарано време?

— Супер — отвърна Блеър неохотно. Защо не беше съобразила да резервира стая предварително? Тя огледа останалите посетители, които се запознаваха с гидовете си. Всички — и домакините, и гостите, подозрително приличаха на Ребека. Сякаш всички бяха израснали в провинциални градчета с молове, където всички бяха руси и щастливи, чисти и непретенциозни. Блеър се почувства като тъмнокосо, фризирано, стилно, цинично и измъчено извънземно сред тях.

Всъщност това бе точно типа напомпване на самочувствието, от което имаше нужда. „Ами да, аз съм различна, по-умна и по-добра от тези момичета“, каза си тя. Поне никога не беше изпадала дотам да боядиса естествено кестенявите си къдрици руси.

— Хайде, да започваме обиколката! — Ребека улови Блеър за ръката, все едно че бяха четиригодишни момиченца, и я изведе от отдела за прием на студенти. Слънцето караше водите на река Потомак да блестят, а кулите на старинния йезуитски параклис на университета се извисяваха величествено на хълма. Блеър трябваше да признае, че старата част на университета „Джорджтаун“ беше красива, а самият град — доста по-хубав и чист от Ню Хейвън. Но тук определено липсваше атмосферата „ние-сме-най-умните-деца-в-класа“, която се усещаше в „Йейл“.

— Отпред вляво ще видиш една голяма модерна постройка. Това е библиотеката „Дауингър“, спечелила награда за архитектура, с най-голямата колекция от… — Ребека вървеше заднешком пред Блеър и не спираше да й пълни главата с безполезни факти за „Джорджтаун“. Блеър не й обръщаше внимание, тъй като наблюдаваше хората, които кръстосваха територията на университета. Момчета и момичета, облечени от главата до петите в „Брукс Брадърс“ и „Ан Тайлър“, вървяха целеустремено към библиотеката, а чантите им бяха претъпкани с книги. Блеър също се отнасяше сериозно към домашните, но все пак беше събота. Нямаше ли нещо по-интересно, с което да се занимават?

Внезапно Ребека спря и притисна челото си с длан.

— Захарче, имам страхотен махмурлук. От това ходене назад направо ми се зави свят и имам чувството, че всеки момент ще повърна!

На Блеър й се прииска да каже, че на нея й се повръщаше от цялата тази история, но така или иначе това й се случваше често.

— Не искаш ли просто да седнем някъде и да пием кафе — предложи тя, изумена колко приятелски и нормално прозвуча, като се има предвид, че в действителност се нуждаеше от едно много силно мартини с водка.

Ребека се хвърли на врата на Блеър.

— Момиче точно като мен! — изписка тя. — Напълно съм пристрастена към карамелено макиато, а ти?

Бляк.

Бе едва два часът. Кафето щеше да свърши работа.

— Има ли кафене някъде наблизо?

Ребека хвана Блеър под ръка.

— Иска ли питане!

Тя извади блестящия си розово-бял телефон „Нокия“.

— Дай ми само минутка да събера момичетата. Защо пък да не започнем малко по-рано нашето парти на южняшките красавици?

Блеър направи физиономия и потърси телефона си в ментово зелената чанта балон „Прада“. Вече й бе мъчно за вкъщи и за Нейт. Защо не й бе хрумнало да вземе сребристото му шишенце за алкохол, което разнасяше наоколо, тогава поне щеше да има нещо негово, както и глътка водка за макиатото.

След като проведе малка телеконференция с приятелките си, Ребека вдигна поглед към Блеър и покри слушалката с ръка.

— Те вече са отишли в един бар — прошепна тя, а по бузите й изби палава розовина. — Намира се на главната. Имаш ли нещо против да си присъединим към тях?

— Добре — съгласи се Блеър с готовност. Трябваха й само коктейл и цигара и можеше да се почувства щастлива, независимо от компанията.