Историкът

Глава 25

Амстердамската гара ми беше добре позната — бях минавала оттам десетки пъти. Никога обаче не бях попадала там сама. Изобщо никъде не бях пътувала сама и докато седях на една пейка и чаках сутрешния експрес за Париж, усетих как пулсът ми се ускорява, но не само от тревога за баща ми — цялото ми същество се наслаждаваше на първия си миг пълна свобода. Мисис Клей миеше чиниите от закуска и мислеше, че отивам на училище. Барли, надлежно изпратен на кея да чака ферибота, също мислеше, че отивам на училище. Съжалявах, че трябва да измамя милата, досадна мисис Клей и още повече съжалявах, че се разделям с Барли, който пред къщи с неочаквана галантност ми целуна ръка и ми подари един от шоколадите си, макар да му напомних, че за мен не е проблем да си купя холандски лакомства винаги щом поискам. Мислех си, че може да му напиша писмо, когато цялата тази бъркотия приключи — но това бяха далечни планове.

Засега около мен блестеше, искреше и танцуваше амстердамското утро. Дори и тази сутрин разходката край каналите от дома до гарата, ароматът на току-що изпечен хляб и влажният мирис на каналите, не особено елегантното, но спретнато множество наоколо ми подействаха успокоително. На пейка на гарата прегледах багажа си: малко дрехи, писмата на баща ми, хляб, сирене и кутийки сок от кухнята. Бях плячкосала и богатата кухненска касичка за пазаруване — след една беля можех да направя и двайсет, — за да попълня запасите в портмонето си. Така мисис Клей щеше още по-бързо да се досети какво става, но нямах избор — не можех да чакам, докато банките отворят, за да изтегля пари от дребните си детски спестявания. Бях взела топъл пуловер и яке, паспорта, книга за дългото пътуване с влака и джобния френски речник.

Бях откраднала и още нещо. От гостната взех сребърен нож, който стоеше в шкафа със скъпи предмети сред останалите сувенири от първите далечни дипломатически мисии на баща ми, от пътуванията, които съпътстваха ранните му опити да основе фондацията си. Тогава бях много малка, за да го придружавам, и той ме оставяше в Съединените щати при различни роднини. Ножът беше страховито наточен, с богато гравирана дръжка. Лежеше в кания, също пищно украсена. Беше единственото оръжие, което бях виждала в дома ни — баща ми мразеше пушки, а колекционерският му вкус не включваше мечове и бойни брадви. Нямах представа как бих могла да се защитя с малкото острие, но мисълта, че е в чантата ми, ми вдъхваше увереност.

Когато експресът дойде, гарата вече беше пълна с народ. Тогава усетих, както винаги оттогава, че независимо в какво отчайващо положение е изпаднал човек, няма по-голяма радост от пристигането на влака — особено европейски влак и най-вече европейски влак, чийто маршрут води на юг. Чух свирката на някой от парните локомотиви, които щяха да прекосят за последен път Алпите преди да ги бракуват. Качих се, стиснала училищната си чанта, почти усмихната. Очакваха ме дълги часове, но щяха да ми трябват — не за да чета книжки, а за да проуча скъпоценните писма на баща ми. Убедена бях, че съм поела във вярната посока, но трябваше да прочета защо е така.

Намерих си празно купе и дръпнах перденцата към пътеката с надеждата да остана сама. След малко жена на средна възраст със синьо палто и шапка влезе при мен, усмихна ми се и седна сред купчина холандски списания. В удобния си ъгъл наблюдавах редящите се през прозореца гледки от стария град, а после от зелените предградия, и разгърнах първото от писмата на баща ми. Вече бях научила встъпителните му изречения наизуст, виждах и насън разтърсващите форми на думите, стряскащите дата и място, бързия, стегнат почерк.

Догадката на баща ми не беше съвсем точна и разказът му започваше случка или две след историите, които вече знаех. Може би никога нямаше да чуя отговора му на изненадващото предложение на Хелън Роси да се включи в търсенията му, мислех си тъжно, нито да разбера интригуващите подробности от пътуването им от Нова Англия до Истанбул. Как, чудех се, са успели да се оправят с всички документи, да преодолеят пречките на обтегнатите политически отношения, да получат визи, да минат през митниците? Дали баща ми е излъгал родителите си, мили и разумни бостънци, за внезапното си заминаване? Дали двамата с Хелън веднага са тръгнали за Ню Йорк, както той искаше? В една и съща стая ли са спали в хотела? Юношеският ми ум беше безсилен пред загадката, но и не можеше да спре да размишлява върху нея. Трябваше да се задоволя с представата за двамата като герои от някой филм от тяхната младост — Хелън е дискретно скрита под завивките на двойното легло, баща ми е заспал в неудобна поза и без обувки — но с всички дрехи — на някой стол с висока облегалка, а през прозореца с непочтена подкана примигват светлините на Таймс Скуеър.

„Шест дни след изчезването на Роси, в една мъглива делнична вечер отлетяхме от летище Айдълуайлд за Истанбул с прекачване във Франкфурт. Вторият самолет се приземи на следващата сутрин и излязохме от летището с цялото стадо туристи. Дотогава бях ходил в Западна Европа два пъти, но вече ми се струваше, че това са били кратки екскурзийки до друга планета — Турция през 1954 г. беше един съвсем различен свят, много по-различен, отколкото днес. Седях свит в неудобната самолетна седалка и бършех лицето си със затоплена кърпа, а само миг по-късно вече стояхме на също толкова топлата писта, край нас прелитаха непознати миризми и прах, а на опашката пред нас се вееше кърпата на един арабин — и все ми се вреше в устата. Хелън не спря да се смее до мен, като гледаше изумлението ми. В самолета беше сресала косата си и си беше сложила червило и изглеждаше забележително свежа след теснотията на изминалата нощ. На врата си носеше шалче; още не бях видял какво има отдолу, но не смеех да я помоля да го свали. «Добре дошъл в широкия свят, янки», каза тя усмихнато. Този път обичайната й гримаса беше изместена от истинска усмивка.

Удивлението ми нарасна, докато таксито ни откарваше надолу към града. Не знам какво точно бях очаквал от Истанбул — може би нищо, понеже нямах много време да се подготвя за пътуването, — но красотата на този град ме остави без дъх. Атмосферата на «Хиляда и една нощ» беше така осезаема, че дори и автомобилните клаксони и облечените в западни костюми бизнесмени не можеха да я разсеят. Помислих си, че първият град на това място — Константинопол, столицата на Византия и първа столица на християнския Рим, трябва да е бил изумително великолепен — съюз на бляскавото римско изобилие и раннохристиянския мистицизъм. Докато намерим свободни стаи в стария квартал «Султан Ахмед», вече бях зашеметен от гледката на десетките джамии и минарета, на пазарите, окичени с фини платове, и дори от един кратък миг, в който зърнах многокуполната четирирога «Айя София», чийто могъщ силует властваше над полуострова.

Хелън също не беше идвала тук и изучаваше всичко мълчаливо и съсредоточено, като само веднъж се обърна към мен в таксито, за да сподели колко странно било усещането да види извора — мисля, че това беше думата й — на Османската империя, чиито многобройни следи още се срещаха из нейната родина. Това щеше да се превърне в главната тема на тукашните ни разговори — кратките й, проникновени забележки за всичко, което вече й беше познато: турските имена, салатата от краставици в един открит ресторант, островърхата арка на прозорците. Ефектът върху мен беше особен — като че ли удвояваше впечатленията ми, така че едновременно виждах и Истанбул, и Румъния, и докато помежду ни бавно се надигаше въпросът трябва ли да отидем и в самата Румъния, аз имах чувството, че вече се разхождам там, воден от спомените за миналото такива, каквито ги виждах през очите на Хелън. Но аз се отклонявам — това е по-късен епизод от моята история.

Холът на нашата хазяйка беше прохладен след ярките и прашни улици. С благодарност потънах в един от столовете и оставих Хелън да запази две стаи на своя отличен въпреки странното произношение френски. Хазяйката — арменка, която харесваше пътниците и очевидно беше научила езиците им, не беше чувала за хотела, където навремето е нощувал Роси. Може би отдавна бе изчезнал.

Хелън обича да урежда всичко, размишлявах аз, така че защо да не й оставя това удоволствие? Двамата бяхме стигнали до неизречената, но твърда уговорка, че после аз ще платя сметката. Бях изтеглил скромните си спестявания от банката в Щатите; Роси заслужаваше да положа всички усилия, дори и в края на краищата да се проваля. Ако стане така, накрая просто ще се върна без пукната пара. Знаех, че Хелън като чуждестранна студентка вероятно нямаше нищо, дори по-малко от нищо. Вече бях забелязал, че май имаше само два костюма, които комбинираше с ограничен брой блузи със строга кройка. «Да, ще вземем две отделни стаи една до друга», каза тя на арменката, възрастна жена с изящни черти. «Брат ми — mon frère — ronfle terriblement.»

— Ronfle? — попитах от фоайето.

— Хърка — преведе тя язвително. — Наистина хъркаш, да знаеш. В Ню Йорк не смигнах и секунда.

— Мигнах — поправих я аз.

— Добре де — каза тя. — Само си дръж вратата затворена, s’il te plaît.

С хъркане или не, след умората от пътуването трябваше да си отспим, преди да пристъпим към каквото и да било. Хелън искаше веднага да издирим архива, но аз настоях да починем и да хапнем. Затова едва в късния следобед поехме на първата си обиколка из лабиринта от улици с мимолетни гледки към пъстри градини и дворове.

В писмата си Роси не споменаваше името на архива, а в разговорите ни го бе нарекъл «малко известно хранилище с документи, основано от султан Мехмед II». Писмото за търсенията му в Истанбул допълваше, че хранилището било придадено към строена през XVII в. джамия. Освен това знаехме, че през прозореца си е виждал «Айя София», че архивът е на поне два етажа и че има врата, от която от първия етаж направо се излиза на улицата. Предпазливо, но безуспешно се бях опитал да открия сведения за подобен архив от университетската библиотека у дома точно преди заминаването ни. Чудех се защо в писмата си Роси не съобщава името на архива; не беше в стила му да изпусне такъв детайл, но може би просто не е искал да си спомня. Носех всички книжа в куфарчето си, включително списъка на документите, които той беше открил в архива с необяснимо недовършения последен ред: «Библиография. Орден на дракона». Издирването на източника на този кодиран ред от писмата на Роси из целия град, сред плетеницата от куполи и минарета, беше меко казано обезсърчителна задача.

Единственото, което можехме да предприемем, беше да поемем към един от ориентирите ни — «Айя София», някогашната велика византийска базилика «Света София». Щом се приближихме, нямаше как и да не влезем. Портите бяха отворени и колосалният храм ни всмука с останалите туристи, като че ли някаква вълна ни завлече в пещера. Повече от четиринайсет века, мислех си аз, този храм привлича поклонници така, както сега притегли и нас. Вътре бавно отидох в средата и извих глава назад, за да видя онова необятно божествено пространство с прочутите вихрени куполи и сводове, с нахлуващите снопове небесна светлина, с кръглите щитове с калиграфски надписи на арабски по ъглите, джамия върху църква, църква върху руините на античния свят. Сводовете се извиваха високо, много високо над нас, уподобявайки византийската вселена. Не можех да повярвам, че съм там. Бях запленен.

Като се връщам към този миг, осъзнавам колко дълго бях живял само сред книгите на тесния университетски свят, та чак вътрешно се бях огънал под тежестта им. Изведнъж в кънтящия дом на Византия — едно от чудесата на историята — духът ми изскочи от клетката. Моментално разбрах, че каквото и да се е случило, никога повече няма да се върна към старите окови. Исках животът ми да върви нагоре, да се разширява навън, така както вътрешността на този огромен храм се издуваше нагоре и настрани. С него пулсираше и сърцето ми — както никога при странстванията ми сред холандските търговци.

Хвърлих поглед към Хелън и видях у нея същото вълнение — тя беше отметнала глава назад и тъмните й къдрици падаха върху яката на блузата, а обикновено спокойното й, насмешливо изражение бледо отразяваше нетленното съвършенство. Импулсивно се протегнах и хванах ръката й. Тя ме стисна здраво в онази крепка, почти кокалеста хватка, която познавах от здрависванията й. У друга жена жестът можеше да означава подчинение или кокетност, романтично съгласие; но у Хелън той беше прям и буен като погледа й или като студенината на маниерите й. След миг тя сякаш се овладя; пусна ръката ми, но без никакво притеснение, и двамата се разходихме из църквата, като заедно се възхищавахме на чудесния амвон, на искрящия византийски мрамор. Трябваше да положа свръхусилие, за да си напомня, че можем да се върнем в «Айя София» по всяко време, докато сме в Истанбул, и че първата ни задача в този град е да открием архива. Хелън очевидно мислеше същото, защото тръгна към изхода едновременно с мен и двамата си проправихме път през тълпите обратно на улицата.

— Архивът може да е доста далеч — отбеляза тя. — «Света София» е толкова голяма, че сигурно се вижда от всяко здание в тази част на града, а сигурно и от другата страна на Босфора.

— Знам. Ще трябва да потърсим други следи. Според писмата архивът е пристроен към малка джамия от XVII век.

— Градът е пълен с джамии.

— И това е така — прелистих купения в движение пътеводител. — Да започнем с тази — Великата султанска джамия. Мехмед II и дворът му може би са ходили там за молитва — джамията е строена в края на XV век, а и има логика архивът му да се пази точно в този квартал, нали?

Хелън се съгласи, че опитът си струва и поехме нататък пеша. По пътя отново се зарових в пътеводителя.

— Слушай, тук пише, че Истанбул е византийска дума, която означава «градът». Ето, дори и османските турци не са успели да сринат Константинопол, само са му сменили името — при това с византийска дума. Пише още, че Византийската империя е съществувала от 333 до 1453 година. Само си представи — какво дълго пладне на власт.

Хелън кимна:

— Тази част на света е немислима без Византия — каза тя сериозно. — Знаеш ли, в Румъния тя се вижда навсякъде — във всяка църква, в стенописите, в манастирите, даже, струва ми се, в лицата на хората. В известен смисъл там Византия е по-близо до очите, отколкото тук с всички тези османски… наслоения… отгоре. — По лицето й пробяга сянка. — Завладяването на Константинопол през 1453 година от Мехмед II е една от големите трагедии в историята. Той сринал стените с оръдия, а после изпратил ордите си три дни да плячкосват и колят из града. Войниците му изнасилвали момичета и момчета в черковните олтари, дори и в «Света София». Свалили иконите и откраднали свещената утвар, за да ги претопят за злато, а мощите на светците изхвърлили по улиците да ги глозгат кучетата. Дотогава това бил най-красивият град на света. — Тя сложи ръка на кръста си в юмрук.

Аз мълчах. Каквито и жестокости да са се случвали преди векове, градът още беше красив с фините си, наситени цветове, с изящните куполи и минарета. Започвах да разбирам защо един ужасен миг от миналото изглежда така истински в очите на Хелън, но не схващах какво общо има с днешния ни живот. Изведнъж ми хрумна, че може би съм минал целия този път напразно, че съм дошъл на това вълшебно място с една невероятна жена да търся един англичанин, който може би още пътува с автобуса за Ню Йорк. Преглътнах тази мисъл и взех да я дразня:

— Откъде пък знаеш толкова много история? Нали си антрополог?

— Антрополог съм — каза тя сериозно, — но не можеш да изучаваш културата на едно общество, ако не познаваш историята му.

— Тогава защо просто не стана историк? Пак можеше да изучаваш и културата, ако не бъркам.

— Може би — тя беше добила заканителен вид и не ме гледаше в очите, — но на мен ми трябваше специалност, която баща ми да не е успял напълно да си присвои.

В златистата вечер великата джамия още беше отворена както за туристите, така и за правоверните. Изпитах посредствения си немски върху пазача на входа, мургаво къдраво момче — как ли са изглеждали византийците? — но той отвърна, че при тях няма библиотека, никакъв архив, нищо подобно и че не е чувал за такова нещо в околността. Попитахме го може ли да предположи къде би могъл да е архивът.

Може би в университета, замислено предложи той. А малките джамии са просто стотици.

— Днес е твърде късно за университета — каза Хелън. Тя изучаваше пътеводителя. — Утре може да отидем и да помолим някого да ни даде информация за архивите от времето на Мехмед. Мисля, че така ще стане най-бързо. Хайде да разгледаме древните крепостни стени на Константинопол. Оттук можем да стигнем пеша до една от запазените отсечки.

Последвах я през уличките, докато тя вървеше напред и се ориентираше за посоката с джобния пътеводител в ръка, преметнала през лакът малката си черна чантичка. Край нас прелитаха велосипеди, османски носии се сменяха със западни дрехи, чуждестранни коли и конски каруци се разминаваха, вплетени в уличното движение. Навсякъде виждах мъже с тъмни жилетки и фесове и забрадени жени с ярки щамповани блузи и шалвари. Носеха пазарски чанти и кошници, топове плат, пилета в клетки, хляб, цветя. Улиците гъмжаха от живот — както през последните шестнайсет века, помислих си аз. По тези улици са минавали християнските римски императори, понесени от слугите си и обградени със свещеници, тръгнали от двореца към църквата за светото причастие. Били са могъщи владетели, велики покровители на изкуствата, инженери, богослови. Някои, разбира се, са били и изверги — имали навика да колят дворцовите ласкатели и да ослепяват роднините си съвсем според обичаите на самия Рим. Тук са се разигравали първите византийски политически интриги. Всъщност май не беше чак толкова неочаквано място за някой и друг вампир.

Хелън беше спряла пред висок, порутен каменен комплекс. В средата се гушеха магазинчета, а по-настрани в основите на стените растяха смокинови дървета; безоблачното небе тъмнееше и хвърляше медни отблясъци върху бойните зъбери.

— Виж какво е останало от константинополската крепост — каза тя тихо. — Сега разбираш, че преди да ги разрушат, стените са били исполински. Според книгите по онова време морето миело основите им и императорът можел да отплава от двореца си с лодка. А онази стена там е била част от Хиподрума.

Двамата съзерцавахме гледката, докато осъзнах, че цели десет минути не бях мислил за Роси.

— Хайде да видим къде ще вечеряме — предложих рязко. — Вече минава седем, а довечера трябва да се приберем рано. Твърдо съм решил утре да открия този архив.

Хелън кимна и двамата дружно се запътихме обратно към сърцето на града.

Близо до нашия пансион попаднахме на ресторантче, украсено отвътре с пиринчени вази и изящни керамични плочки и с масичка точно до сводестия прозорец, който нямаше стъкло, та можехме да седим и да гледаме минувачите по улицата отпред. Докато чакахме вечерята, бях поразен от една особеност на източния свят, която дотогава не бях забелязал — хората, които минаваха пред нас, не бързаха, а просто си вървяха. Забързаната по тукашните стандарти крачка щеше да мине за небрежна разходка по тротоарите на Ню Йорк и Вашингтон. Споделих откритието си с Хелън, а тя се изсмя язвително.

— След като няма откъде да спечелят много пари, защо да бързат — каза тя.

Сервитьорът ни донесе комати хляб, салата от гладко кисело мляко с нарязана краставица и силен ароматен чай в стъклени чашки. След изтощителния ден ядохме охотно и тъкмо стигнахме до печеното пиле на дървен шиш, когато един мъж, облечен в безукорен сив костюм, с посребрени мустаци и буйна като грива сребриста коса влезе в ресторанта и се огледа. Той се настани на една маса близо до нас и остави някаква книга до чинията си. Поръча си тихо на турски, но явно усети, че се наслаждаваме на вечерята си, и се наведе към нас с приятелска усмивка.

— Както виждам, май харесвате тукашната кухня — каза той със силен акцент, но на отличен английски.

— Така си е — отвърнах изненадано. — Прекрасна е.

— Я да видя — продължи той и обърна хубавото си добродушно лице към нас. — Не сте от Англия. Америка?

— Да — казах аз. Хелън мълчеше, режеше пилето си и тревожно наблюдаваше събеседника ми.

— Знаех си. Колко хубаво. Дошли сте да разгледате прекрасния ни град?

— Именно — съгласих се аз, молейки се Хелън да гледа поне малко по-приятелски; враждебността тук би могла да бъде подозрителна.

— Добре дошли в Истанбул — каза той с много приятна усмивка и вдигна стъклената си чашка за наздравица. Аз върнах жеста и той цял светна в усмивка. — Извинявайте, че задавам такива въпроси, при положение че изобщо не се познаваме, но какво ви хареса тук най-много?

— Ами, това е труден въпрос. — Лицето му ми допадаше; не можех да не му отговоря искрено. — Най-много ме порази съжителството на Изтока и Запада в тъканта на един и същ град.

— Мъдро наблюдение, младежо — каза той тържествено и потупа мустаците си с огромна бяла кърпичка. — Тази смесица е нашето богатство, но и нашето проклятие. Някои мои колеги са прекарали целия си живот в проучване на Истанбул и твърдят, че никога не биха могли да го изучат целия, макар че все тук са живели. Приказно място.

— Какво работите? — полюбопитствах аз, макар по застиналата поза на Хелън да се досещах, че всеки миг ще ме настъпи под масата.

— Професор съм в Истанбулския университет — каза той със същия приповдигнат тон.

— Какъв късмет! — възкликнах аз. — Ние… — и в този момент кракът на Хелън се стовари върху моя. Тя носеше лачени обувки като всяка жена по онова време и токчето й беше доста остро. — Ние много се радваме да се запознаем — завърших аз. — Какво преподавате?

— Моята специалност е Шекспир — обясни новият ни приятел, докато си трябваше от салатата пред него. — Преподавам английска литература на най-напредналите от докторантите ни. Те са славни младежи, да знаете.

— Чудесно — успях да изрека. — Самият аз съм докторант, но по история, уча в Съединените щати.

— Изключителна специалност — каза той сериозно. — Сигурно ви е много интересно в Истанбул. В кой университет учите?

Отговорих му, докато Хелън мрачно дъвчеше вечерята си.

— Отличен университет. Чувал съм го — отбеляза професорът. Сръбна от чашката си и потропа върху книгата до чинията си. — Гледай ти! — възкликна накрая. — Защо не посетите нашия университет, докато сте в Истанбул? Той също е уважавана институция и ще ми е приятно да го покажа на вас и на очарователната ви съпруга.

Дочух слабото изсумтяване на Хелън и побързах да я измъкна от положението.

— Сестра — сестра ми.

— О, извинете — шекспироведът се поклони към Хелън през масата. — Аз съм доктор Тургут Бора, на вашите услуги. — Двамата се представихме, по-точно аз представих и двама ни, защото Хелън упорито мълчеше. Усетих, че не й хареса, когато се представих с истинското си име, затова побързах да я нарека Смит, доста плоска хитрост, при която тя още повече се намръщи. Всички се ръкувахме и не остана нищо друго, освен да го поканим да седне на нашата маса.

Той възпитано се възпротиви, но само за миг, а после седна при нас и примъкна салатата и чашката си, която моментално вдигна високо.

— Вдигам тост за вас и ви приветствам с добре дошли в прекрасния ни град — издекламира той. — Наздраве! — Дори и Хелън се поусмихна, макар че запази мълчание. — Простете, че ви се натрапвам — заизвинява й се Тургут, като че ли забелязал тревогата й, — но толкова рядко имам шанс да практикувам английския си с хора, за които е роден език. — Той още не беше установил, че на Хелън английският не й е роден — всъщност можеше никога да не забележи, помислих си аз, ако тя изобщо не продума.

— Как решихте да специализирате Шекспир? — попитах аз, когато се върнахме към вечерята си.

— Ех — каза меко Тургут, — това е необикновена история. Майка ми беше невероятна жена — блестящ ум, — много обичаше чуждите езици, а беше и умалителен инженер — може би удивителен, почудих се аз, — завършила Римския университет, където срещнала баща ми. Той беше страхотен човек, изучаваше италианския Ренесанс, като особена страст му беше…

Тук интересната му история беше ненадейно прекъсната от появата на млада жена, която надникна през сводестия прозорец от улицата към нас. Реших, че е циганка, макар че дотогава изобщо не бях виждал цигани, освен на картинка; беше смугла и с остри черти, черната и коса се спускаше в безредие над проницателните й черни очи. Можеше да е и на петнайсет, и на четирийсет; слабото й лице не издаваше възраст. Носеше в ръце китки червени и жълти цветя, които очевидно искаше да купим. Бутна част от тях през масата към мен и поде пронизителен напев, от който нищо не разбирах. Хелън изглеждаше отвратена, а Тургут — раздразнен, но жената настояваше. Тъкмо се пресягах към портфейла си с намерението — на шега, разбира се — да подаря на Хелън букет турски цветя, когато циганката изведнъж се завъртя към нея, посочи я с пръст и засъска. Тургут се стресна, а обикновено безстрашната Хелън се дръпна назад.

Тогава Тургут като че ли се оживи; той се надигна и с възмутена гримаса взе да се кара на циганката. Не беше трудно да разгадаем тона и жестовете му, които несъмнено я подканяха да се омита оттук. Тя впи поглед поред във всички ни и изчезна точно толкова внезапно, както се беше появила, стопи се сред тълпата. Тургут отново седна, взря се в Хелън с ококорени очи и след миг прерови джобовете на сакото си, извади малък предмет и го остави до чинията й. Беше плоско синьо камъче, дълго към три сантиметра, с бяла или светлосиня точка като зле нарисувано око. При вида му Хелън пребледня и сякаш инстинктивно се протегна да го пипне с показалец.

— Какво, по дяволите, става? — Не можех да овладея раздразнението си на културно непричастен към сцената човек.

— Какво каза тя? — Хелън за пръв път се обърна към Тургут. — На турски или на цигански говореше? Нищо не разбрах.

Новият ни приятел се поколеба, като че ли не искаше да повтори думите на онази жена.

— На турски — измърмори той. — Може би не е доблестно да ви го кажа. Думите й бяха много груби. И непонятни — той гледаше Хелън с любопитство, но и, стори ми се, с известен страх в благия поглед. — Използва една дума, която няма да преведа — обясни той бавно, — а после каза: «Махай се оттук, румънска вълча дъще. Ти и приятелят ти носите в града ни проклятието на вампирите.»

Дори и устните на Хелън побеляха, а аз едва удържах порива да й хвана ръката.

— Просто съвпадение — казах й успокоително, при което тя ме стрелна с поглед; говорех твърде много пред професора.

Тургут премести очи от мен към Хелън и обратно.

— Наистина странно, скъпи сътрапезници — каза той. — Мисля, че трябва да продължим разговора си без повече суетня.“

Почти бях задрямала в купето, въпреки че разказът на баща ми беше много интересен; когато четох всичко това за пръв път през нощта, почти не спах и сега бях уморена. В слънчевото купе се възцари нереална атмосфера и аз обърнах поглед навън към подредените холандски ниви, които се нижеха край прозореца на влака. С приближаването и отдалечаването от всеки град влакът минаваше край малки градини, където под облачното небе хората отглеждаха зеленчуци, край задните дворове на хиляди хора, които просто си гледаха работата, край гърбовете на къщите им, обърнати към железопътната линия. Нивите бяха прелестно зелени, от онова зелено, което в Холандия се появява напролет и изчезва едва с първия сняг благодарение на влагата във въздуха и в почвата и на водата, която блести накъдето и да обърнеш очи. Вече бяхме оставили зад гърба си доста канали и мостове и се движехме сред грижливо поддържани ливади с неизменните крави. Почтена двойка старци караха колела по близкия път, но в следващия миг бяха изместени от още и още ливади. Скоро щяхме да стигнем Белгия, която, както знаех от предишните си пътувания, човек като нищо можеше да изпусне от началото до края само с една кратка дрямка.

Здраво стисках писмата в скута си, но клепачите ми натежаваха. Симпатичната жена на отсрещната седалка вече спеше със списание в ръце. Очите ми се затвориха за секунда, когато вратата на купето ни се отвори. Нахлу ядосан глас, последван от дълга фигура, която се изпречи между мен и виденията ми.

— Ама че нахалство! Така си и знаех. Вагон по вагон те търсих. Беше Барли, който бършеше чело и ме гледаше навъсено.

Глава 26

Барли беше разгневен. Не че го обвинявах, но развоят на събитията беше твърде неблагоприятен за мен, така че и аз бях ядосана. Още повече се подразних, защото първият ми яден спазъм беше последван от тайна въздишка на облекчение; преди да го видя, не осъзнавах колко самотна съм се чувствала във влака, на път към неизвестното — може би към още по-страшна самота, ако не успея да намеря баща си; дори към галактическата самота на вечната ни раздяла. Преди няколко дни с Барли изобщо не се познавахме, а сега лицето му за мен означаваше самата близост.

В този момент обаче то се мръщеше.

— Къде, по дяволите, мислиш, че отиваш? Препускам като ненормален заради теб — и какво изобщо си намислила?

Като начало пропуснах да отговоря на втория въпрос.

— Не исках да те тревожа, Барли. Мислех, че си вече на ферибота и изобщо няма да разбереш.

— Да, и ще се върна при мастър Джеймс да му докладвам, че си на сигурно място в Амстердам, а после ще му кажат, че си изчезнала. Колко ли ще ми се зарадва тогава! — Той се просна на седалката до мен, сключи ръце и кръстоса дългите си крака. Носеше малко куфарче, а бретонът на сламенорусата му коса стърчеше на една страна. — Какво ти става?

— А ти защо ме следиш? — троснах се аз.

— Тази сутрин фериботът тръгва по-късно заради ремонт — той не се сдържа и се поусмихна. — Бях гладен като вълк, затова се върнах няколко преки назад да си купя кифлички и чай и какво да видя — ти се измъкваш в другата посока, нагоре по улицата, макар че първо не бях сигурен ти ли си. Реших, че може само да ми се е сторило, нали, затова си купих закуската и толкова. После обаче съвестта ме загриза, защото ако наистина беше ти, щях доста да загазя. Забързах в твоята посока и видях гарата, а после ти се качи на влака и аз щях удар да получа. — Той пак ме стрелна с яден поглед. — Цяла сутрин ме тормозиш. Наложи се да се разтичам да си купя билет — и аз не знам как ми стигнаха гулдените — а после да обикалям целия влак да те търся. Сега пък се движим толкова бързо, че няма как да слезем. — Присвитите му блеснали очи се зареяха към прозореца, а после към писмата в скута ми. — Ще благоволиш ли сега да ми обясниш какво правиш на експреса за Париж, вместо да си на училище?

Какво ми оставаше.

— Съжалявам, Барли — казах нещастно. — Не съм искала да те замесвам в тази история. Наистина мислех, че отдавна си заминал и ще се върнеш при мастър Джеймс с чиста съвест. Не исках да те тормозя.

— Нима? — Той очевидно чакаше повече обяснения. — Значи просто ти се е прищяло да се разходиш до Париж в часа по история?

— Ами — подех аз, за да спечеля време, — баща ми изпрати телеграма, че всичко е наред и мога да отида при него за няколко дни.

Барли замълча за малко.

— Ще прощаваш, ама това не обяснява всичко. Ако имаше телеграма, тя щеше да дойде снощи и аз щях да разбера. Пък и кой е казвал, че нещо не е наред с баща ти? Мислех, че просто е заминал по работа. И какво четеш?

— Дълга история — изрекох бавно, — знам, че вече ме мислиш за особена…

— Ужасно особена — ядосано вметна Барли. — По-добре ми кажи какво става. Имаме малко време, преди да слезем в Брюксел и да вземем следващия влак за Амстердам.

— Не! — Не исках да крещя така. Жената на отсрещната седалка се стресна от спокойния си сън и аз сниших глас. — Трябва да продължа за Париж. Нищо ми няма. Слез там, ако искаш, и до довечера ще си в Лондон.

— Да сляза там, така ли? Тоест ти няма да слезеш там? Къде отива този влак?

— Не, той наистина спира в Париж…

Той отново скръсти ръце и зачака. Беше по-лош и от баща ми. Сигурно по-лош и от професор Роси навремето. За миг си представих Барли, застанал на подиума в аудиторията, сключил ръце и впил очи в нещастните си студенти, да нарежда с остър глас: „И какво в крайна сметка довежда Милтън до страховитото заключение за падението на Сатаната? Или никой не си е прочел материала?“

Преглътнах.

— Дълга история — повторих отново, още по-тихо.

— Имаме време — каза Барли.

„Хелън, Тургут и аз се спогледахме над малката ресторантска маса и усетих, че помежду ни се възцарява съучастнически дух. Може би за да спечели малко време, Хелън взе кръглото синьо камъче, което Тургут беше оставил до чинията й, и го протегна към мен.

— Това е древен символ — каза тя. — Амулет срещу зли очи.

Поех камъчето, което натежа в ръката ми, гладко и затоплено от ръцете на Хелън, а после го върнах на масата.

Тургут обаче не се разсейваше лесно.

— Мадам, румънка ли сте? — Тя мълчеше. — Ако е така, ще трябва да внимавате — той сниши глас. — Полицията може да се заинтересува от вас. Нашата страна не е в топли отношения с Румъния.

— Знам — отвърна тя студено.

— Как е разбрала циганката? — намръщи се Тургут. — Та вие нищо не й казахте.

— Не знам — Хелън сви рамене безпомощно.

Тургут поклати глава.

— Говори се, че циганите имали ясновидска дарба. Никога не съм вярвал, но… — той млъкна и потупа мустаците си с кърпичката. — Странно, че тя спомена вампири.

— Защо? — попита Хелън. — Сигурно е луда. Всички цигани са луди.

— Може би, може би — Тургут направи пауза. — За мен обаче е странно, че тя го каза, защото това е другата ми специалност.

— Циганите ли? — попитах аз.

— Не, уважаеми господине — вампирите.

Двамата с Хелън вперихме поглед в него от старание да не се спогледаме.

— Шекспир е трудът на живота ми, но легендата за вампира е моето хоби. Тук от древни времена се носи преданието за вампира.

— Това — ъъ — турско предание ли е? — попитах слисано.

— О, легендата датира поне от египетско време, скъпи колеги. Но тук, в Истанбул, като начало се говори, че най-кръвожадните византийски императори били вампири, а някои от тях възприемали християнското причастие като покана да смучат кръвта на смъртните. Аз обаче не вярвам в тази история. Вярвам в по-късни неща.

— Ами… — не исках да се издавам колко живо се интересувам от темата, най-вече заради опасността Хелън отново да смаже крака ми под масата от страх, че Тургут може да се окаже съюзник на силите на мрака. Тя обаче също го гледаше втренчено. — Какво ще кажете за легендата за Дракула? Чувал ли сте я?

— Дали съм чувал? — изсумтя Тургут. Черните му очи блестяха и той усука кърпичката си на възел. — Нали знаете, че Дракула действително е живял, че е историческа личност? Всъщност ви е сънародник, мадам — той се поклони към Хелън. — През XV век бил местен феодал или войвода в Западните Карпати. Неприятен човек, да знаете.

Хелън и аз кимахме — просто не можехме да се сдържим. Поне аз не можех, а тя така се беше съсредоточила в думите на Тургут, че изобщо не се усещаше. Беше се навела напред, цяла в слух, а очите й светеха със същия тъмен пламък като неговите. Над обичайната бледност на бузите й беше избил цвят. Беше един от онези чести мигове, забелязах аз въпреки вълнуващия момент, когато иначе твърде суровото й изражение се озаряваше от вътрешна красота.

— Ами… — Тургут явно загряваше за любимата си тема. — Не искам да ви отегчавам, но според моята теория Дракула е много важен герой от истанбулската история. Знае се, че когато бил малък, бил пленник на султан Мехмед II в Галиполи, а после още по на изток, в Анадола — собственият му баща го предал на бащата на Мехмед — султан Мурад II, за цели шест години, между 1442 и 1448, като заложник за изпълнението на един договор. Бащата на Дракула също не бил кой знае какъв джентълмен — Тургут се засмя. — Войниците, които охранявали малкия Дракула, били майстори в изкуството на мъченията и той вероятно доста понаучил от тях, докато ги наблюдавал в действие. Но, уважаеми господа — в колегиалния си плам той явно за момент забрави пола на Хелън, — аз имам собствена теория, че и той е оставил своя знак върху тях.

— За Бога, как така? — направо се задъхвах.

— Сведенията за вампири в Истанбул датират от онова време. Според моята идея — засега, уви, непубликувана, а и недоказуема — първите му жертви били сред османските турци, може би тъкмо пазачите, с които се сприятелил. Чрез тях пръснал заразата си в нашата империя, предполагам аз, а после със Завоевателя тя стигнала и в Константинопол.

С Хелън се взирахме в него, изгубили дар слово. Сетих се, че според легендата само мъртвите стават вампири. Означава ли това, че Влад Дракула е бил убит в Мала Азия и още тогава се е присъединил към неживите, още като момче, или просто от малък е имал склонност към нечестиви жертвоприношения и ги е предал и на други? Казах си, че трябва да задам този въпрос на Тургут, ако някога го опозная достатъчно добре, за да му имам доверие.

— Ох, това е моето ексцентрично хоби, нали разбирате — Тургут отново разцъфна в сърдечна усмивка. — Простете ми, че така се разпених. Жена ми казва, че съм нетърпим. — Той вдигна наздравица с изтънчен, царствен жест и отново отпи от чашката си. — Но, небето ми е свидетел, едно нещо мога да докажа! Имам доказателства, че султаните са се страхували от него като от вампир! — И той махна към тавана.

— Доказателство? — повторих аз като ехо.

— Да! Открих го преди няколко години. Султанът толкова се интересувал от Влад Дракула, че дори събрал някои от книжата и вещите му, след като Дракула умрял във Влахия. В родината си Дракула убил много турски войници и нашият султан го ненавиждал, но не затова събрал този архив. Не! През 1478 година султанът дори написал писмо до влашкия паша с молба да издири всички писмени сведения за Влад Дракула, които може да открие. Защо? Защото — както сам казва — искал да създаде библиотека, за да се бори със злото, което Дракула пръснал из града му след смъртта си. Разбирате ли — защо султанът ще се страхува от Дракула, ако Дракула е мъртъв, освен ако не вярва, че Дракула се е върнал? Имам копие от отговора на пашата. — Той удари по масата с юмрук и ни се усмихна. — Дори намерих архива, който султанът създал, за да се бори със злото.

Хелън и аз не смеехме да мръднем. Съвпадението беше почти непоносимо невероятно. Най-накрая се осмелих да попитам нещо.

— Професоре, да не би тази сбирка да е основана от султан Мехмед II?

Този път той се втренчи в нас.

— Да му се не види, ама и вие сте отличен историк. Да не би да се интересувате от този период от нашата история?

— Да, нещо такова — казах аз. — Ние… Аз съм ужасно любопитен да видя архива, който сте открил.

— Разбира се — отвърна той, — с огромно удоволствие. Ще ви го покажа. Как ще се изненада жена ми, като разбере, че и други хора искат да го видят — той изхихика. — Но, уви, прекрасната сграда, в която някога се помещаваше, беше разрушена, за да построят нови офиси на министерството на пътищата — преди осем години. Беше очарователна сграда до Синята джамия. Позорна история.

Кръвта се дръпна от лицето ми. Ето защо не успявахме да открием архива на Роси.

— А документите…?

— Не се безпокойте, скъпи ми господине. Лично се погрижих да бъдат присъединени към колекцията на Националната библиотека. Дори и никой друг да не ги обожава като мен, те трябва да бъдат запазени. — Тъмна сянка пробяга по лицето му за пръв път, откакто се скара на циганката. — В града ни още има зло, което трябва да бъде прогонено, както всъщност и навсякъде по света. — Той местеше погледа си по лицата ни. — Щом обичате чудновати стари вещи, утре ще ви заведа там с най-голяма радост. Тази вечер, разбира се, архивът е затворен. Библиотекарят ми е добър приятел и ще ви позволи да проучите сбирката.

— Много ви благодаря — не смеех да погледна към Хелън. — Как обаче… как се запалихте по такава необикновена тема?

— О, това е дълга история — сериозно се възпротиви Тургут. — Не бих си позволил да ви отегча чак толкова.

— Изобщо не се отегчаваме — настоях аз.

— Много сте любезен. — Той остана безмълвен няколко минути, потривайки вилицата си с палец и показалец.

Вън от тухлената ни ниша колите надуваха клаксони, докато изпреварваха велосипедистите по оживените улици, а пешеходците минаваха край нас като театрални герои — жени с развети щамповани поли, шалове и дълги висящи златни обеци или в черни рокли и с червеникави коси, мъже в западни костюми с бели ризи и вратовръзки. С полъха на вятъра до масата ни достигна мек, солен аромат и аз си представих как кораби от цяла Евразия носят съкровищата си тук, в сърцето на империята — първо християнска, после мюсюлманска — и хвърлят котва пред града, чиито крепостни стени се простират чак до самото море. Скритата вдън горите твърдина на Влад Дракула с варварските й кървави ритуали изглеждаше безкрайно далеч от този древен космополитен свят. Нищо чудно, че е мразел турците, а и те — него, помислих си аз. И все пак турците в Истанбул с техните майстори златари, с копринените тъкани, с пазарите и книжарниците, с безчетните храмове сигурно са имали много повече общи черти с покорената от тях християнска Византия, отколкото Влад, който се е борил срещу тях през границата на своята страна. Погледнат от центъра на тукашната култура, той приличаше на разбойник от затънтените гори, провинциален кръволок, средновековен селянин. Спомних си портрета му, който видях на рисунка в една енциклопедия у дома — гравюрата изобразяваше фин мустакат човек, облечен в разкошни дрехи. Парадокс.

Бях потънал в тези видения, когато Тургут проговори отново.

— Кажете, колеги, какво ви привлича толкова в тази история за Дракула? — Беше обърнал темата към нас с вежлива — или подозрителна? — усмивка.

Очите ми се стрелнаха към Хелън.

— Ами, изучавам историята на Европа през XV век като фон на конкретната тема на дисертацията ми — отвърнах аз и моментално се почувствах наказан за неискреността си с усещането, че лъжата може да се окаже истина. Господ знае кога ще мога отново да се захвана с дисертацията си, мислех си аз, а последното нещо, което ми трябва, е по-широка тема. — А вие — настоях аз, — как прескочихте от Шекспир към вампирите?

Тургут се усмихна — стори ми се тъжно — и аз още веднъж бях уязвен от тихата му откровеност.

— Ех, това е необикновена история, много, много стара. Разбирате ли, работех по втората си книга за Шекспир — трагедиите. Всеки ден работех по малко в своята — как се казваше — ниша в кабинета по английски в университета. Един ден намерих една книга, която дотогава не бях виждал. — Той пак се обърна към мен с тъжната си усмивка. Кръвта вече се беше смръзнала във вените ми. — Не бях виждал подобна книга, беше празна, много стара, с дракон в средата и една дума — Drakulya. Дотогава не бях чувал за Дракула. Картинката обаче беше необикновена и завладяваща. Тогава си помислих, че трябва да разбера какво означава тя. Така че се опитах да науча всичко.

Хелън беше замръзнала до мен, но сега се размърда някак ентусиазирано.

— Всичко? — откликна тя тихо.“

С Барли почти бяхме стигнали Брюксел. Отне ми много време — макар че ми се сториха няколко минути — да му предам колкото мога по-простичко и ясно разказите на баща ми за преживяванията му като студент. Барли беше зареял поглед през прозореца навън към белгийските къщички и градинки, тъжни под облачната пелена. Докато приближавахме Брюксел, мяркахме черковни кули, огрени от случайно пробил слънчев лъч, или стари заводски комини. Холандката тихо похъркваше, а списанието беше паднало краката й.

Тъкмо се канех да опиша безпокойството на баща ми напоследък, нездравата му бледност и странното държане, когато Барли изведнъж обърна лице към мен.

— Това е страшна фантастика — каза той. — Изобщо не би трябвало да вярвам на такива откачени приказки, но не знам защо им вярвам. Поне искам да вярвам. — Помислих си, че дотогава не го бях виждала сериозен — само насмешлив или, за кратко, раздразнен. Очите му, сини като късчета небе, още повече се присвиха. Най-смешното е, че цялата тази история ми напомня за нещо.

— За какво? — почти припаднах от облекчение, че приема разказа ми.

— Ами, това е чудното. Не мога да се сетя. Нещо за мастър Джеймс. Но какво?

Глава 27

Барли размишляваше в купето, положил брадичка в дланите си с дълги пръсти, и напразно се мъчеше да си спомни някакъв случай с мастър Джеймс. Накрая ме погледна и аз останах поразена от красотата на слабото му розово лице, когато беше сериозно. Ако не излъчваше такава жизнерадостност, лицето му щеше да е ангелско, или по-скоро като на монах от нортумбрийски манастир. Тогава тези сравнения неясно се мярнаха в ума ми и едва по-късно ги осъзнах.

— Така — каза той накрая, — според мен има два варианта. Или си побъркана, което изисква да остана при теб и да те върна жива и здрава у дома, или не си побъркана, което пък означава, че си на път да се напъхаш сред големи неприятности и следователно пак трябва да остана с теб. Утре би трябвало да съм на лекции, но ще измисля нещо по въпроса.

Той въздъхна и ми хвърли един поглед, а после отново се отпусна на седалката.

— Струва ми се, че крайната ти спирка не ще да е била Париж. Би ли ме осветлила къде точно възнамеряваш да отидеш?

„Да ни беше залепил по плесница, както приятно си седяхме около масата в истанбулското ресторантче, професор Бора не би могъл да ни зашемети повече, отколкото с разказа си за своето «ексцентрично хоби». Ударът обаче беше здравословен; успя да ни събуди и да изостри бдителността ни. Сънливостта ми от времевата разлика на полета изчезна, както се изпари и безнадеждното усещане, че едва ли ще намеря още сведения за гроба на Дракула. Бяхме на точното място. Може би — тук сърцето ми потрепна, като че ли с ненапразна надежда, — може би гробът на Дракула беше именно в Турция.

Тази идея не ми беше хрумвала, но сега ми се струваше съвсем разумна. В края на краищата, тъкмо тук един от слугите на Дракула е предал на Роси жестокото си предупреждение. Дали неживите пазеха не само архива, но и гроба? Възможно ли беше осезаемото присъствие на вампири, което Тургут ни описа, да беше резултат от факта, че Дракула още обитаваше този град? Прехвърлих наум всичко, което вече знаех за «кариерата» на Влад Набучвача и за по-късната легенда. Ако като малък е бил затворник тук, защо да не се върне след смъртта си на мястото, където е направил първите си крачки в изкуството на мъченията? Може да е изпитвал нещо като носталгия, подобно на хората, които след пенсионирането си се връщат в града, където са израснали. Ако романът на Стокър заслужаваше доверие поне що се отнася до сведенията за вампирските навици, демонът със сигурност може да живее от място на място, да мести гроба си, където пожелае; в романа той стига чак до Англия в ковчега си. Защо да не отиде и до Истанбул след края на жизнения си път — промъквайки се нощем към самото сърце на империята, която го е унищожила? В края на краищата, това би било напълно подходящо отмъщение за османците.

Още обаче не можех да задам тези въпроси на Тургут. Едва се бяхме запознали и се питах дали можем да му имаме доверие. Изглеждаше искрен, но все пак появата му на нашата маса с неговото «хоби» беше прекалено странна, за да я приемем просто така. Сега той говореше на Хелън, а и тя, най-накрая, говореше с него.

— Не, скъпа мадам, не знам «всичко» за Дракула и неговата история. Истината е, че моите знания далеч не са така обстойни. Подозирам обаче, че за зла участ е упражнявал огромна власт върху нашия град и това ме кара да продължавам проучванията си. А вие, приятели мои? — Той гледаше ту Хелън, ту мен. — Вие също изглеждате доста любопитни по тази тема. Каква точно е темата на дисертацията ви, младежо?

— Холандското търговско съсловие през XVII век — отговорих неубедително. Поне на мен ми се стори неубедително и дори започнах да се чудя дали от самото начало заниманията ми не са били твърде безцветни. Нали холандските търговци не са бродили през вековете да нападат хора и да крадат безсмъртните им души.

— Аха. — Тургут ми изглеждаше озадачен. — Ами — заяви той накрая, — ако ви интересува и историята на Истанбул, елате утре сутринта с мен да видите колекцията на султан Мехмед. Велик човек е бил старият тиранин — събирал е много интересни неща, не само документите от любимия ми архив. Сега трябва да се прибирам при жена си, че тя сигурно вече не е на себе си, толкова закъснях. — Той се усмихна, сякаш с удоволствие предугаждаше състоянието на жена си, но не копнееше лично да го види. — Освен това тя определено ще се зарадва, както и аз, ако утре ни дойдете на гости за вечеря.

За момент се замислих върху предложението му; турските съпруги явно и до днес бяха кротки и изпълнителни като в легендарните хареми. Или човекът просто искаше да каже, че жена му е гостоприемна също като него? Зачаках изсумтяването на Хелън, но тя мълчеше и ни гледаше.

— Е, приятели — Тургут се канеше да тръгва. Сякаш от нищото измъкна малко пари и ги плъзна под крайчеца на чинията си. После за последен път вдигна чаша за наздравица и изгълта остатъка от чая си. — Адио до утринта.

— Къде ще се срещнем? — попитах аз.

— О, ще мина оттук да ви взема. Да кажем точно в десет сутринта? Добре. Желая ви весела вечер — той се поклони и изчезна.

След минута разбрах, че почти не беше вечерял, но беше платил не само своята, но и нашата сметка, и ни беше оставил талисмана си срещу зли очи, който сега светеше по средата на бялата покривка.

Вечерта спах като заклан, както се казва, от изтощение от пътя и от обиколката ни из забележителностите на града. Когато градският шум ме разбуди, вече минаваше шест и половина. В стаичката ми цареше сумрак. В първия си съзнателен миг обиколих с поглед чисто белите стени, простичките, някак чужди мебели, проблясъците на огледалото над мивката и почувствах необяснимо объркване. Сетих се за дните на Роси в Истанбул, за престоя му в някакъв друг пансион — къде ли е бил? — където багажът му бил преровен, а скиците на драгоценните карти — откраднати, и тези сцени изплуваха в ума ми, сякаш аз самият съм ги преживял или ги преживявах в момента. След минута осъзнах, че всичко в стаята ми е тихо и спокойно; куфарът ми с безценното си съдържание стоеше недокоснат до леглото — трябваше само да протегна ръка и щях да го пипна. Дори и насън не можех да забравя старинната, мълчалива книга, която лежеше на дъното му.

Вече чувах Хелън в банята на етажа, шуртеше вода и тя шумолеше наоколо. След миг осъзнах, че всъщност съм я подслушвал и се засрамих. За да потисна това чувство, бързо станах от леглото, пуснах водата от чешмата в стаята си и започнах да плискам лицето и ръцете си. В огледалото лицето ми — колко млад изглеждах тогава, дори и в собствените си очи, скъпа моя дъще, не мога да ти опиша — си беше все същото. Очите ми бяха леко замъглени след дългия път, но ги държах отворени на четири. Намазах косата си с малко от вездесъщия брилянтин по онова време, пригладих вече лъскавия перчем назад и облякох измачканите си панталони и сако, но сложих чиста, макар и негладена риза и вратовръзка. Докато оправях възела пред огледалото, чух, че шумоленето в банята престана и, след като почаках още малко, извадих бръснарските си принадлежности, събрах кураж и отривисто почуках на вратата. Отговор не последва и аз влязох в банята. Ароматът на Хелън — твърде остър и евтино миришещ одеколон, който може би бе донесла от родината си — още се носеше в тясното помещение. Почти се бях научил да го харесвам.

Закуската в ресторанта се състоеше от силно кафе — много силно — в медно джезве с дълга дръжка, сервирано с хляб, солено сирене и маслини, както и с неразбираем за нас вестник. Хелън яде и пи мълчаливо, а аз седях замислено, душейки цигарения дим, който се носеше край масата ни от ъгълчето на сервитьора. Тази сутрин заведението беше празно, като изключим слънчевите лъчи, които се промъкваха през сводестите прозорци, но утринната глъчка на улицата пред нас изпълваше ресторанта с приятни звуци и с гледката на неспирния поток минувачи, някои облечени за работа, а други понесли кошници с покупки от пазара. Инстинктивно си бяхме избрали най-далечната от прозорците маса.

— Професорът ще дойде чак след два часа — отбеляза Хелън, като сипа захар във втората си чаша кафе и енергично я разбърка. — Какво ще правим?

— Мислех да отидем до «Айя София» — предложих аз. — Искам пак да я видя.

— Защо не — измърмори тя. — Нямам нищо против да се почувствам малко като турист.

Тя изглеждаше отпочинала и забелязах, че е облякла чиста светлосиня блуза със същия черен костюм — за пръв път видях цветно изключение в черно-бялото й облекло. Както обикновено, носеше малкото шалче увито около врата й на мястото, където библиотекарят я беше ухапал. Лицето й излъчваше ирония и тревога, но имах усещането — макар и без реални доказателства, — че е свикнала с присъствието ми на масата и това е притъпило обичайната й рязкост.

Когато излязохме, улиците гъмжаха от народ и автомобили и ние се промъкнахме между тях до един от пазарите в сърцето на стария град. Всяко магазинче беше пълно с купувачи — облечени в черно старици опипваха пъстрото разнообразие от фини платове; млади жени в ярки дрехи и с покрити глави се пазаряха за плодове, каквито не бях виждал през живота си, или оглеждаха подноси със златни накити; старци с фесове върху побелелите си коси или оплешивелите темета четяха вестници или приведени разглеждаха гравирани дървени лули. Някои от тях държаха в ръце броеници. Накъдето и да погледнех, виждах красиви, самоуверени, изписани, смугли лица, жестикулиращи ръце, сочещи пръсти, широки усмивки, в които понякога проблясваха златни зъби. Навсякъде край нас чувах врявата на изразителни, уверени, пазарящи се гласове, а тук-там и смях.

Хелън беше наложила своята насмешлива, скептична усмивка и оглеждаше тези чужди хора, като че ли й харесваха, но и като че ли знаеше всичко за тях. За мен картината беше очарователна, но и аз усещах тревога — чувство, което от около седмица ме обземаше винаги щом излизах на обществено място. Това чувство изискваше да се оглеждам из тълпата, да се озъртам през рамо, да се взирам из лицата за добронамереност или зъл умисъл — а и може би ме караше да се чувствам под наблюдение. Беше неприятно чувство, сурова нотка в хармонията на всички тези оживени разговори наоколо, затова за пръв път се запитах дали не съм прихванал от Хелън циничното й отношение към човешката раса. Чудех се дали нейният светоглед е вроден или го е придобила в хода на живота си в една полицейска държава.

Каквито и да бяха корените й, моята параноя беше отявлена обида към бившето ми «аз». Само преди седмица бях обикновен американски докторант, доволен, че съм все недоволен от работата си, дълбоко и щастливо убеден в благополучието и моралната извисеност на своята култура, дори и когато се преструвах, че се съмнявам в нея и във всичко останало. Сега за мен Студената война беше реалност в лицето на Хелън и обезверения й мироглед, а мисълта за една друга, по-древна студена война не ме оставяше на мира и смразяваше кръвта във вените ми. Помислих си за Роси, който също се е разхождал по тези улици през лятото на 1930 г., преди приключението в архива набързо да го изгони от Истанбул, и той също ми се струваше реален — не само онзи Роси, когото познавах, но и младият Роси от собствените му писма.

Докато вървяхме, Хелън побутна ръката ми и кимна с глава към двама старци, които седяха на малка дървена масичка, затулена до една барака.

— Виж, ето ти жив пример за твоята теория за мързелуването — каза тя. — В девет сутринта те вече играят шах. Странното е, че не играят табла — това е любимата игра в тази част на света. Мисля обаче, че тези тук играят шах.

Наистина, двамата тъкмо подреждаха фигурите си върху захабената дървена дъска. Черно срещу слонова кост, коне и топове пазеха цар и царица, пешките стояха едни срещу други в настръхнали редици — все същият боен ред, познат на целия свят, мислех си аз, когато спрях да ги погледам.

— Играеш ли шах? — попита Хелън.

— Разбира се — отвърнах малко възмутено. — Навремето играехме с баща ми.

— Аха — гласът й прозвуча кисело и аз си спомних, макар и твърде късно, че нейното детство е било лишено от такива уроци, а тя вече е започнала своеобразна партия шах срещу баща си — или поне срещу представата, която си е изградила за него. Хелън обаче вече беше в плен на исторически размишления. — Играта не е западна, нали знаеш — тя е древна индийска игра, а думата шахмат е персийска. На английски май я произнасяте «чекмейт». Шах означава «цар». Царска битка.

Наблюдавах началните ходове на двамата старци, чиито възлести пръсти избираха първите войници. Разменяха си закачки — вероятно бяха стари приятели. Можех да остана там цял ден да гледам, но Хелън неспокойно продължи напред и аз я последвах. Докато отминавахме, мъжете като че ли ни зърнаха за пръв път и ни хвърлиха бързи любопитни погледи. Сигурно ни личи, че сме чужденци, досетих се аз, макар че Хелън отлично се вписваше в морето от лица край нас. Чудех се колко ли ще продължи играта им — може би цяла сутрин — и кой ще спечели тази партия.

Магазинчето до тях тъкмо отваряше. Беше обикновена барака, скътана под внушителна смокиня в края на пазара. Младеж в бяла риза и тъмни панталони енергично дърпаше врати и пердета, вадеше масички и подреждаше стоката си — книги. Книги изпълваха дървените табли, лежаха натъпкани в кашони по земята, бяха наредени на рафтовете вътре в бараката.

Решително се запътих натам, а младият собственик ми кимна за поздрав и се усмихна, разпознал библиофила дори и под чуждестранния му вид. Хелън се приближи по-бавно и двамата се заровихме в томовете на може би десет езика. Повечето бяха на арабски или на съвременен турски; някои бяха надписани с гръцки или кирилски букви, други бяха на английски, френски, немски, италиански. Открих едно томче на иврит и цял рафт с латинска класика. Повечето бяха евтини издания с некачествени подвързии или пък разкъсани от употреба. Имаше и чисто нови книги с меки подвързии и шокиращи корици, както и няколко видимо старинни томчета, повечето от тях на арабски.

— И византийците са обичали книгите — измърмори Хелън, докато прелистваше една книга, вероятно сборник немска поезия. — Може би и по тяхно време тук са се продавали книги.

Младият продавач беше приключил с подреждането на магазинчето и се приближи да ни поздрави.

— Говорите немски? Английски?

— Английски — отвърнах бързо, понеже Хелън не отговори.

— Имам книги на английски — каза ми той с приятна усмивка. — Няма проблеми. — Лицето му беше слабо и изразително, с огромни зеленикави очи и дълъг нос. — Също вестник от Лондон, Ню Йорк.

Благодарих и попитах дали има антикварни книги.

— Да, много стари — той ми подаде издание на «Много шум за нищо» от XIX век — евтино на вид, с износена платнена подвързия. Зачудих се от коя ли библиотека е измъкнато и как се е озовало тук — как е стигнало от буржоазен Манчестър, да речем, до този кръстопът на древните култури. Прелистих страниците от учтивост и му го върнах.

— Не е ли достатъчно стара? — попита той с усмивка.

Хелън надничаше през рамото ми и настоятелно си поглеждаше часовника. Даже не бяхме стигнали до «Айя София».

— Трябва да тръгваме — отвърнах аз.

Младият книжар се поклони вежливо с томчето в ръка. Взрях се в него за секунда със смътното усещане, че го познавам отнякъде, но той вече се беше обърнал и се занимаваше с новия си клиент, възрастен човек, който можеше да е близнак на старците с партията шах. Хелън ме сръга с лакът и двамата излязохме от барачката, като решително заобиколихме пазара и се запътихме обратно към пансиона.

Малкото ресторантче беше празно, но само след минути Тургут се появи на вратата, кимна ни и усмихнат попита как сме спали. Носеше маслиненозелен вълнен костюм въпреки прииждащата жега и изглеждаше обзет от едва потиснато вълнение. Къдравата му черна коса беше гладко сресана назад, обувките му бяха лъснати до блясък. Той бързо ни изведе от ресторанта. Отново забелязах, че беше изключително енергичен човек и усетих облекчение, че стана наш водач. Вълнението завладяваше и мен. Писмата на Роси бяха на сигурно място в куфарчето ми и може би само след няколко часа щях да съм направил важна крачка към откриването му. Най-малкото скоро щях да сравня неговите екземпляри от документите с оригиналите, които той е проучвал дълги години преди мен.

Докато следвахме Тургут по улиците, той ни обясни, че архивът на султан Мехмед не се намира в основната сграда на Националната библиотека, макар че е под държавна закрила. Сега се помещавал в едно от допълнителните здания на библиотеката, което някога било медресе или ислямско духовно училище. Със създаването на светската държава Ататюрк закрил медресетата и сградата била превърната в архив на най-редките и старинни книги за историята на империята от сбирката на Националната библиотека. Колекцията на султан Мехмед съжителстваше с други документи от вековете на османското величие.

Сградата се оказа наистина изящен архитектурен паметник. Влязохме от улицата през обкованите с бронз дървени порти. Прозорците бяха покрити с фини мраморни решетки, през които светлината се процеждаше в геометрични форми и украсяваше пода на мрачното преддверие с паднали звезди и осмоъгълници. Тургут ни показа тефтера, поставен на един плот до входа, където трябваше да запишем имената си (Забелязах, че Хелън надраска нещо нечетливо), а после лично се разписа със замах.

Влязохме в единствената читалня на архива, просторна тиха стая, увенчана с купол със зелено-бяла мозайка. По цялата дължина на стаята бяха наредени полирани маси и трима или четирима учени вече се трудеха зад тях. Стените бяха покрити с книги, както и с дървени чекмеджета и кутии, а фини бронзови лампи с електрически крушки висяха от тавана. Библиотекарят, строен петдесетгодишен мъж с броеница на китката, спря работата си, приближи се и разтърси за поздрав и двете ръце на Тургут. Двамата кратко си поговориха — чух, че Тургут спомена името на университета ни — и после библиотекарят се обърна към нас на турски с усмивка и поклон.

— Това е господин Ерозан. Приветства ви с добре дошли в архива — обясни ни доволно Тургут. — Готов е да ви помъчи с каквото може. — Потръпнах, без да искам, а Хелън насила се усмихна. — Той незабавно ще ви извади документите на султан Мехмед за Ордена на дракона. Първо обаче, да се настаним удобно и да почакаме.

Седнахме зад една от масите, на предпазливо разстояние от другите изследователи. Те ни изгледаха с разсеяно любопитство и се върнаха към работата си. След миг господин Ерозан се върна с огромна дървена кутия с ключалка отстрани и гравирани арабски надписи отгоре.

— Какво пише тук? — попитах професора.

— Ех — той докосна капака на кутията с пръсти. — Пише: «Тук се намира злото — хм — тук е прибрано — злото. Затворете го с ключовете на свещения Коран.»

Сърцето ми подскочи; изразите поразително приличаха на онова, което Роси бе записал от полетата на загадъчната карта и бе изрекъл на глас в старата библиотека, където някога се е помещавал архивът. В писмата си той не споменаваше кутията, но може би не я е виждал, ако библиотекарят направо му е донесъл документите. Или пък те са били поставени в кутията след заминаването на Роси.

— Откога датира кутията? — попитах Тургут.

Той поклати глава.

— Не знам, а и приятелят ми не знае. Щом е от дърво, едва ли е от времето на султан Мехмед. Веднъж моят приятел ми разказа — той се усмихна към господин Ерозан, а човекът му върна усмивката, без да знае за какво става въпрос, — че тези книжа били затворени в кутията през 1930 година, за да са на сигурно място. Научил го от предишния библиотекар. Моят приятел е изключително старателен в работата си.

През 1930 година! С Хелън се спогледахме. Вероятно по времето, когато — през декември 1930 г. — Роси е писал своите писма до неизвестен получател, документите, които е преглеждал, вече са били затворени на сигурно в тази кутия. И най-обикновена дървена кутия би била достатъчна, за да опази книжата от мишки и влага; какво ли тогава е накарало някогашния библиотекар да заключи документите на Ордена на дракона в ковчеже със свещени надписи?

Приятелят на Тургут извади връзка ключове и постави един от тях в ключалката. Почти се разсмях, като се сетих за модерния каталог в нашата библиотека, за лесния достъп до хилядите редки книги в университетските ни архиви. Не си бях и помислял, че някога ще проучвам документи, които се държат под ключ. Ключалката щракна.

— Готово — измърмори Тургут и библиотекарят се отдръпна. Тургут се усмихна и на двама ни — стори ми се, доста тъжно — и отвори капака.“

Във влака Барли тъкмо дочиташе първите две от писмата на баща ми. Сърцето ми се свиваше, като ги гледах в ръцете му, но знаех, че Барли ще повярва на авторитетния глас на баща ми много повече, отколкото на моите неубедителни думи.

— Ходил ли си в Париж? — попитах аз, отчасти за да прикрия вълнението си.

— Струва ми се да — отвърна Барли възмутено. — Една година учих там, преди да вляза в университета. Майка ми искаше да науча добре френския.

Много ми се искаше да го попитам за майка му и защо е изисквала такива забележителни постижения от сина си, а и какво е да имаш майка, но Барли отново беше потънал в писмата.

— Баща ти трябва да е бил добър лектор — отбеляза замислено той. — Това е доста по-увлекателно от лекциите в Оксфорд.

Думите му откриха пред мен непознати земи. Имаше ли тъпи лекции в Оксфорд? Как е възможно? Барли знаеше толкова много неща, които исках да науча, беше пратеник на един тъй необятен свят, че чак не можех да си го представя. Този път ме прекъсна кондукторът, който бързаше по коридора край купето ни. „Брюксел“, извика той. Локомотивът вече забавяше ход и само след няколко минути през прозореца се показа брюкселската гара, а белгийските митничари се качиха във вагона. Навън хората бързаха, всеки за влака си, а гълъбите търсеха трохички по перона.

Може би защото тайно харесвах гълъби, не свалях поглед от тълпата и изведнъж забелязах една напълно неподвижна фигура. Висока жена в дълго черно палто мълчаливо стоеше на перона. Косата й беше увита в черен шал, който обрамчваше бледото й лице. Беше твърде далеч, за да видя ясно чертите й, но зърнах блясъка в тъмните й очи и почти неестествено алените й устни — вероятно ярко червило. Силуетът й беше някак странен — сред миниполите и отвратителните платформи на тогавашната мода, тя носеше ниски черни лачени обувки.

Онова, което първо привлече вниманието ми и го задържа чак докато влакът не потегли отново, беше съсредоточената й бдителност. Тя внимателно оглеждаше влака ни от край до край. Инстинктивно се скрих от прозореца, а Барли въпросително ме погледна. Жената очевидно не ни беше видяла, макар че колебливо пристъпи към нашия вагон. После сякаш размисли и се обърна да разгледа другия влак, който тъкмо спираше отсреща на перона. Нещо в тъмния й изправен гръб ме караше неотклонно да се взирам в нея, докато влакът не потегли отново, а тя не се изгуби сред множеството, като че ли никога не е съществувала.

Глава 28

Този път аз бях задрямала вместо Барли. Когато се събудих, се озовах облегната на него, с глава, отпусната на рамото му в морскосиния пуловер. Той гледаше през прозореца, прилежно прибрал писмата на баща ми в плика в скута си, краката му бяха кръстосани, а лицето — не много далеч от моето — беше обърнато към пробягващия навън пейзаж, който според мен вече трябваше да е във Франция. Отворих очи и първото, което съзрях, беше кльощавата му брадичка. Когато погледнах надолу, видях, че ръцете му леко придържаха плика с писмата. За пръв път забелязах, че ноктите му бяха изгризали като моите. Затворих отново очи, преструвайки се, че още спя, защото топлината на рамото му ми действаше успокояващо. После се уплаших, че може би не му е приятно да се облягам на него или пък че в идиотския си сън съм олигавила пуловера му, затова рязко се изправих на седалката. Барли ме погледна и очите му бяха пълни с далечни мисли или може би просто с пейзажа зад прозореца, вече не равнинен, а хълмист — земята на скромното френско село. След малко той се усмихна.

„Когато капакът на кутията с тайните на султан Мехмед се отвори, отвътре се понесе миризма, която добре познавах. Беше мирисът на много стари документи, на пергамент или велен, на прах и векове, на страници, отдавна подложени на изпитанията на времето. Това беше и миризмата на малката празна книжка с дракона в средата, на моята книжка. Така и не намерих смелост да пъхна нос направо сред страниците й, както съм правил с други томове, попадали в ръцете ми — мисля, че се страхувах да не би сред аромата й да доловя и отблъскващи нотки или, по-лошо, да не би миризмата да ми подейства, да не се окаже ужасен наркотик, който не бих искал да поемам.

Тургут внимателно измъкваше документите от кутията. Всеки от различните по форма и размер документи беше увит с пожълтяла фина опаковъчна хартия. Той внимателно ги подреди на масата пред нас.

— Лично ще ви покажа тези книжа и ще ви разкажа какво знам за тях — заяви той. — После, ако желаете, може да останете да ги поразгледате, как мислите?

Да, може би точно това искахме, кимнах аз, а той разопакова един свитък и внимателно го разгъна под втренчените ни погледи. Беше пергамент, закачен на тънки дървени пръчици, съвсем различен от огромните плоски листове и подвързани търговски дневници, с които бях свикнал при изследванията си върху света на Рембранд. Краищата на пергамента бяха украсени с пъстра рамка от геометрични елементи в златно, наситено синьо и яркочервено. Ръкописът за мое разочарование беше изписан с арабски букви. Не съм сигурен какво точно съм очаквал; все пак този документ идваше от сърцето на империя, която е говорила на турски и писала с арабската азбука, прибягвайки до гръцкия само за да сплаши византийците, а до латинския — за да щурмува портите на Виена.

Тургут прочете мислите по лицето ми и побърза да обясни.

— Това, приятели мои, е ведомост за разходите на военната кампания срещу Ордена на дракона. Съставена е в едно градче на южния бряг на Дунава от местния чиновник, отговарял за харченето на султанските пари в онази област — с други думи, това е служебен доклад. През XV век бащата на Дракула — Влад Дракул, вкарал Османската империя в големи разходи, нали разбирате. Въпросният чиновник поръчал ризници и — как се казваше? — ятагани за триста мъже, които били наети да охраняват границата по Западните Карпати, за да не би местните да се разбунтуват; купил им дори и коне. Ето — дългият му пръст посочи най-долу в текста — тук пише, че Влад Дракул им излиза скъпо и че е… противна напаст, която създава на пашата повече разходи, отколкото е склонен да поеме. Пашата ужасно съжалявал, много бил нещастен и желаел дълъг живот на Несравнимия в името на Аллах.

С Хелън се спогледахме и ми се стори, че в очите и прочетох малко от собственото ми страхопочитание. Това ъгълче на историята беше истинско като плочите на пода под краката ни или дървения плот на масата под ръцете ни. Хората, на които се беше случило всичко това, съвсем като нас са живели, дишали, чувствали, мислили, а после са умрели — както щеше да стане и с нас. Отместих очи, неспособен да гледам пламъка на вълнението по силното й лице.

Тургут беше свил пергамента и отваряше следващия пакет, в който имаше още два свитъка.

— Това е писмо от влашкия паша, в което той обещава на султан Мехмед да му изпрати всички документи за Ордена на дракона, които успее да намери. А това е отчет за търговията по Дунава през 1461 година, недалеч от земите, където е властвал Орденът на дракона. Нали разбирате, границите в този район не са били точно определени — непрекъснато са се местели. Тук се изброяват коприни, подправки и коне, необходими на пашата, за да ги размени срещу вълна от овчарите в областта му.

Следващите два свитъка също съдържаха подобни отчети. После Тургут отвори един по-малък пакет, в който имаше плоска скица върху пергамент.

— Карта — обясни той.

Неволно се протегнах към куфарчето си, където лежаха рисунките и бележките на Роси, но Хелън поклати глава едва забележимо. Разбрах посланието й — още не познавахме Тургут достатъчно добре, за да му поверим всичките си тайни. Поне не засега, поправих се наум; в края на краищата, човекът очевидно беше споделил с нас всичко, което знаеше.

— Така и не успях да разбера какво означава тази карта, приятели — каза ни Тургут. В гласа му звънна съжаление и той поглади мустаците си замислено. Внимателно огледах пергамента и с потрес разпознах точното, макар и избледняло съответствие на първата карта, която Роси беше прерисувал с дългите полумесеци на планините и виещата се река на север от тях. — Не прилича на нито едно място, което познавам, а и няма как да, знаем — как се казваше — мащаба на картата, нали разбирате. — Той я остави настрана. — Ето ви и още една карта, която като че ли дава по-близък план на местността от първата карта.

Знаех, че е точно така — вече ги бях виждал, а възбудата ми растеше.

— Мисля, че това са планините в западната част на предната карта, нали? — той въздъхна. — Няма никакви други сведения, виждате, че почти няма надписи, освен няколко стиха от Корана и това странно мото — преди време внимателно го преведох — пише нещо като «Тук той намери приют в злото. Читателю, изрови го с думи».

Стреснато протегнах ръка да го спра, но Тургут изговори всичко много бързо и ме хвана неподготвен.

— Не! — изкрещях аз, но беше твърде късно и Тургут ме погледна изненадано. Хелън гледаше ту единия, ту другия, а господин Ерозан вдигна глава от работата си в другия край на стаята и също се втренчи в мен.

— Извинете — прошепнах аз, — но съм толкова впечатлен от тези документи. Те са така… интригуващи.

— О, радвам се, че ви е интересно — Тургут направо сияеше под сериозното си изражение. — Тези думи наистина звучат заклинателно. Направо те — нали разбирате? — жегват.

В този миг в стаята се чуха крачки. Огледах се нервно, почти готов да видя самия Дракула, както и да изглеждаше всъщност, но се появи само един дребничък човек с бяла шапчица и занемарена сива брада. Господин Ерозан отиде до вратата да го поздрави, а ние се върнахме към документите. Тургут извади от кутията още един пергамент.

— Това е последният документ тук — каза той. — Така и не успях да го разгадая. В каталога на библиотеката е посочен като библиография за Ордена на дракона.

Сърцето ми подскочи и видях как лицето на Хелън поруменя.

— Библиография?

— Да, приятелю — Тургут внимателно разгъна документа на масата. Изглеждаше много стар и твърде крехък, написан на гръцки с елегантен почерк. Горната част на пергамента беше неравна, сякаш някога е бил част от по-дълъг свитък, а долната част очевидно беше скъсана. По ръкописа нямаше никакви винетки, а само красиво изписани редове от думи. Въздъхнах. Никога не бях учил гръцки, но така или иначе подозирах, че щеше да ми е необходимо изключително майсторство, а не просто известни познания по езика, за да разбера подобен документ.

Тургут като че ли отгатна затруднението ми и извади бележник от куфарчето си.

— Помолих един от нашите византолози в университета да го преведе. Той познава задълбочено техния език и извори. Това е списък на литературни творби, макар че повечето от тях изобщо не се споменават другаде. — Той отвори бележника си и изглади с ръка една страница. Беше изписан с равни турски букви. Този път Хелън въздъхна. Тургут се плесна по челото. — О, хиляди извинения — каза той, — ето, сега ще ви го преведа, става ли? «Херодот, Отношението към военнопленниците. Фезей, За разума и мъченията. Ориген, Трактат върху първите принципи. Евтимий Стари, Съдбата на прокълнатите. Губент от Гент, Трактат върху естеството. Свети Тома Аквински, Сизиф.» Виждате ли колко странен подбор, а някои от тези книги са и доста редки. Моят приятел, византологът, ми каза например, че би било чудо, ако изобщо някъде се е запазил досега неизвестен екземпляр от този трактат на раннохристиянския философ Ориген — по-голямата част от трудовете на Ориген са били унищожени, защото го обвинили в ерес.

— Каква ерес? — Хелън изглеждаше заинтригувана. — Сигурна съм, че съм чела нещо за него.

— Твърдял в трактата си, че християнската логика изисква дори и Сатаната да бъде спасен и възкресен — обясни Тургут. — Да продължавам ли със списъка?

— Ако обичате — казах аз, — бихте ли ни написал тези заглавия на английски, докато ги четете?

— С удоволствие — Тургут седна с бележника си и извади химикалка.

— Какво мислиш? — попитах Хелън. Лицето й изразяваше мислите по-добре от всякакви думи — Дошли сме чак дотук заради някакъв неясен списък с книги? — Знам, че засега няма смисъл — казах й с нисък глас, — но нека видим какво ще излезе.

— А сега, приятели, да ви прочета следващите заглавия — Тургут весело ги записваше. — Почти всички са свързани с изтезания, убийства или други неприятни неща, както ще разберете. «Еразъм, Съдбата на убиеца. Хенрик Курций, Канибалите. Джорджо от Падуа, Прокълнатите.»

— Не са ли посочени дати за тези творби? — попитах аз и се наведох над документа.

Тургут въздъхна.

— Не. Освен това така и не успях да открия други извори за някои от тези заглавия, но пък всички, за които намерих сведения, са писани преди 1600 година.

— И все пак това е след времето на Влад Дракула — отбеляза Хелън. Погледнах я изненадан; не бях се сетил за това. Забележката й беше простичка, но съвсем на място и доста озадачаваща.

— Да, скъпа мадам — каза Тургут, като я погледна. — Най-късната от тези творби е написана повече от сто години след смъртта му, както и след смъртта на султан Мехмед. Уви, не съм успял да намеря никакви сведения как или кога тази библиография е попаднала сред сбирката на султан Мехмед. Някой явно я е добавил по-късно, може би доста след като колекцията е донесена в Истанбул.

— Но преди 1930 година — отбелязах замислено.

Тургут ме погледна изненадано.

— Това е годината, когато тази сбирка беше затворена под ключ — каза той. — Как ви хрумна, професоре?

Усетих как се изчервявам, едновременно защото се бях изтървал, така че чак Хелън се дръпна встрани, отчаяна от малоумието ми, но и защото не бях още професор. Замълчах за минута; винаги съм мразел лъжата и съм се опитвал, скъпа ми дъще, да не лъжа, ако мога да го избегна.

Тургут ме изучаваше с поглед и аз с неудобство разбрах, че до този момент не бях забелязал изключителната проницателност на тъмните му очи с бръчици отстрани. Поех дълбоко дъх. После щях да се разбера с Хелън. През цялото време бях вярвал на Тургут, а и той можеше да ни помогне повече, ако знаеше за какво става въпрос. За да спечеля някой и друг миг обаче, погледнах към списъка, който той ни превеждаше, а после и към турския превод, с който си помагаше. Не смеех да го погледна в очите. Точно колко от онова, което знаехме, можех да му кажа? Ако съобщях всичко научено за преживяванията на Роси тук, дали нямаше да поставя под съмнение собствената ни сериозност и здрав разум? Точно защото наведох очи от нерешителност, внезапно видях нещо странно. Ръката ми се изстреля към оригиналния гръцки документ, библиографията на Ордена на дракона. Както се оказа, не беше целият на гръцки. Името в края на списъка се четеше съвсем ясно: Бартоломео Роси. Следваше забележка на латински.

— Мили Боже! — възклицанието ми стресна тихите учени в стаята, но твърде късно се усетих. Господин Ерозан, който още говореше с човека с кепето и дългата брада, въпросително се обърна към нас.

Тургут веднага усети тревогата ми, а Хелън бързо се приближи.

— Какво има? — Тургут протегна ръка към документа. Аз още го гледах втренчено, така че Тургут лесно проследи погледа ми. После изведнъж скочи на крака и думите, които извика, бяха сякаш ехо на собственото ми вълнение, такова ясно ехо, че неочаквано ми донесе успокоение сред цялата необикновена ситуация:

— Боже мой! Професор Роси!

Тримата се спогледахме за миг, но мълчахме. Накрая аз подех несигурно:

— Да не би — обърнах се тихо към Тургут — това име да ви е познато?

Тургут прехвърли погледа си от мен към Хелън.

— А на вас? — попита той накрая.“

Усмивката на Барли беше мила.

— Сигурно си доста изморена, щом заспа така здраво. И аз се чувствам уморен, само като си помисля в каква бъркотия си се оплела. Какво би си помислил човек, ако му разкажеш всички тези неща — някой друг, имам предвид? Например онази жена там — той кимна към задрямалата ни спътничка, която не беше слязла в Брюксел и очевидно смяташе да дреме чак до Париж. — Или на някой полицай. Всички ще те вземат за откачена. — Той въздъхна. — Наистина ли мислиш съвсем сама да пътуваш до Южна Франция? Ще ми се да ми кажеш къде точно отиваш, вместо да ме караш сам да позная, за да се обадя на мисис Клей и да видиш ти тогава.

Беше мой ред да се усмихна. Това вече го бяхме обсъждали неведнъж.

— Ама че си инат — изпъшка Барли. — Никога не съм допускал, че едно малко момиченце може да ми създаде толкова проблеми — и най-вече проблемите, които ще си имам с мастър Джеймс, нали се сещаш, ако те оставя насред Франция.

При тези думи очите ми се напълниха със сълзи, но следващото му изречение ги пресуши още преди да бликнат навън.

— Най-малкото ще имаме време да обядваме, преди да хванем следващия влак. На Гар дьо Нор продават най-вкусните сандвичи и ще доизхарчим франковете ми. — Речта му премина в множествено число и тъкмо това стопли сърцето ми.

Глава 29

Дори и днес, когато слезеш от влака на тази велика арена на пътешествията, наречена Гар дю Нор, с великанската й конструкция от старо желязо и стъкло, с въздушната й кринолинова прелест, се озоваваш направо в Париж. Двамата с Барли слязохме от влака с чанти в ръце и минутка-две останахме неподвижни, за да попием всичко това с очи. Поне аз правех това, макар че дотогава много пъти бях слизала там по време на пътуванията с баща ми. La gare кънтеше от звука на влакови спирачки, разговори, стъпки, свирки, пърхане на гълъбови крила, подрънкваме на монети. Възрастен мъж с черна барета мина край нас с млада жена под ръка. Червената й коса беше прекрасно фризирана, на устните й имаше розово червило и аз за миг си се представих на нейно място. Ех, ако можех да изглеждам така, да съм парижанка, да порасна и да имам боти на високи токове, истински гърди и елегантен, застаряващ художник до себе си! После ми хрумна, че мъжът може би просто й беше баща и се почувствах много самотна.

Обърнах се към Барли, който очевидно попиваше миризми, а не гледки.

— Боже, колко съм гладен — изръмжа той. — Тъй и тъй сме тук, дай поне да хапнем нещо свястно.

Той се втурна към един ъгъл на гарата, като че ли я познаваше като пръстите на ръцете си; и наистина, оказа се, че знаеше отлично не само пътя, но и горчицата, и видовете фино нарязана шунка, така че скоро и двамата похапвахме два огромни сандвича, увити в бяла хартия, като Барли дори не си даде труд да седне на пейката, която аз открих.

И аз бях гладна, но най-вече се притеснявах какво ще правя отсега нататък. Щом слязохме от влака, Барли можеше да намери някой обществен телефон и да успее да позвъни на мисис Клей или на мастър Джеймс или дори на армия жандармеристи, които да ме върнат в Амстердам с белезници. Вдигнах тревожно поглед към него, но лицето му беше почти изцяло скрито зад сандвича. Когато все пак го отмести, за да пийне оранжада, аз му казах:

— Барли, ще ми направиш ли една услуга?

— Сега пък какво?

— Моля те, не се обаждай. Така де, моля те, Барли, не ме предавай. Отивам на юг, каквото и да става. Виждаш, че не мога да се прибера у дома, без да знам къде е баща ми и какво се случва, нали?

Той пиеше сериозно.

— Виждам.

— Моля те, Барли.

— Ти за какъв ме вземаш?

— Не знам — казах озадачено. — Мислех, че си ми ядосан, задето избягах, и че може би смяташ да ме издадеш.

— Само помисли — каза Барли, — ако имах поне малко достойнство, сега щях да пътувам към утрешните си лекции — и към здравото конско на Джеймс — влачейки и теб след себе си. Вместо това обаче, ето ме тук, принуден от галантност — а и от любопитство — да придружа ненадейно една госпожица до Южна Франция. Мислиш ли, че ще пропусна такава възможност?

— Не знам — повторих аз, този път с благодарност.

— По-добре да попитаме кога е следващият влак за Перпинян — отсече Барли и решително сгъна хартията от сандвича си.

— Откъде знаеш? — казах изненадано.

— О, май се имаш за много загадъчна — Барли пак изглеждаше ядосан. — Нима не ти преведох цялата онази история от вампирската колекция? Къде другаде може да отиваш, ако не в онзи манастир в Източните Пиренеи? Да не мислиш, че нищо не разбирам от френска география? Хайде, не почвай да се мръщиш. Така лицето ти почти изгубва чара си.

В края на краищата отидохме до bureau de change ръка за ръка.

„Когато Тургут произнесе името на Роси с тон, който несъмнено издаваше познанство, внезапно почувствах, че светът се размества под краката ми, че парченца цвят и форма изпадат от мястото си и се разбъркват в сложна плетеница на абсурда. Сякаш гледах познат филм, но на екрана изведнъж се появи нов герой, който всъщност никога не е участвал във филма, а сега се присъедини към действието гладко, но необяснимо.

— Познавате ли професор Роси? — повтори Тургут със същия тон.

Аз още не бях си възвърнал дар слово, но Хелън очевидно беше взела решение.

— Професор Роси е научен ръководител на Пол в Историческия факултет на нашия университет.

— Но това е невероятно — изрече бавно Тургут.

— Познавате ли го? — попитах аз.

— Никога не сме се виждали — заяви Тургут, — но съм чувал за него, при това при най-необикновени обстоятелства. Вижте, мисля, че трябва да ви разкажа тази история. Седнете, колеги — той махна гостоприемно с ръка, дори и насред удивлението си. Двамата с Хелън бяхме скочили на крака, но сега се настанихме до него. — Тук има нещо прекалено необичайно… — той млъкна, но после сякаш се насили да ни обясни. — Преди години, когато се влюбих в този архив, разпитвах библиотекаря за всякакви сведения за него. Той ми разказа, че доколкото си спомня, никой друг не е работил с тези документи, но че предшественикът му — имам предвид библиотекарят преди него — май знаел нещо по въпроса. Така отидох да се срещна със стария библиотекар.

— Той жив ли е сега? — поех дълбоко дъх.

— О, не, приятелю. Съжалявам. Още тогава той беше много стар и умря, струва ми се, около година след като говорихме. Паметта му обаче беше отлична и той сподели, че заключил колекцията, защото имал лошо предчувствие. Каза, че един чуждестранен професор веднъж я прегледал и после много — как се казваше? — се разстроил, почти полудял и внезапно избягал от архива. Старият библиотекар каза още, че няколко дена след тази случка той работел нещо сам в библиотеката и когато вдигнал очи, изведнъж видял някакъв едър мъж да преглежда същите документи. Никой не бил влизал, а вратата към улицата била заключена, защото било вечер, след края на работното време на библиотеката. Изобщо не разбирал как този човек е влязъл. Помислил си, че може би все пак не е заключил вратата и не е чул стъпките на мъжа нагоре по стълбите, макар че не звучало твърде правдоподобно. После ми каза… — Тургут се наведе напред и още повече сниши глас, — каза ми, че когато се приближил към мъжа да го попита какво прави, онзи вдигнал очи и… нали разбирате… в ъгълчето на устата му капела тънка струйка кръв.

Усетих, че ми се повдига, а Хелън вдигна рамене, сякаш искаше да удържи потреперването си.

— Старият библиотекар първо не искаше да ми разкаже тази история. Мисля, че се страхуваше да не го помисля за луд. Каза ми, че едва не припаднал от гледката и когато отново погледнал, мъжът бил изчезнал. Документите обаче още стояли пръснати по масата, затова на следващия ден той купил осветеното ковчеже от антикварния пазар и прибрал документите в него. Държал ги под ключ и по думите му никой повече не ги потърсил, докато той бил библиотекар там. Повече не видял и странния мъж.

— А Роси? — настоях аз.

— Да, виждате ли, аз бях решен да проследя всяка следа в тази история, затова го попитах за името на чуждестранния учен, но той не можа да си спомни нищо, освен че името май било италианско. Каза ми ако искам, да погледна в регистъра за 1930 година и моят приятел тук ми разреши да проверя. След известно ровене открих името на професор Роси, както и че е от Оксфорд, Англия. Затова му написах писмо в Оксфорд.

— Той отговори ли? — очите на Хелън святкаха към Тургут.

— Да, но вече не беше в Оксфорд. Беше отишъл в един американски университет — вашия, макар че в началото като говорихме с вас, не направих връзката, — затова писмото ми стигнало при него с огромно закъснение и чак после той ми отговорил. Казваше, че съжалява, но не знаел нищо за архива, за който говоря и не може да ми помогне. Ще ви покажа писмото вкъщи, когато дойдете на вечеря. Получих го малко преди войната.

— Колко странно — промърморих аз. — Нищо не разбирам.

— Това не е най-странното нещо — отбеляза припряно Тургут. Той обърна очи към пергамента върху масата, към библиографията, и прокара пръст по името на Роси в дъното. Загледах се и отново забелязах думите след името. Бяха на латински, сигурен бях, макар че моят латински от първите две години в колежа никога не е бил кой знае какъв, а сега на всичкото отгоре съвсем го бях занемарил.

— Какво пише? Знаете ли латински?

За мое облекчение Тургут кимна.

— Пише: Бартоломео Роси. «Привидението… духът… в амфората».

Мислите ми запрепускаха бясно.

— Но този израз ми е познат. Мисля… сигурен съм, че това е заглавието на една статия, по която той работи от пролетта — аз млъкнах. — Работеше. Показа ми я преди около месец. Става въпрос за гръцката трагедия и за предметите, които гръцките театри понякога използвали като реквизит за сцената. — Хелън ме гледаше непрегнато. — Това е… убеден съм, че това е последният му труд.

— А най-най-странното е — заяви Тургут и този път чух истински повей на страх в гласа му, — че много пъти съм чел този списък и никога не съм виждал този ред. Някой е добавил името на Роси.

Вторачих се в него потресен.

— Проверете кой — задъхано настоях аз. — Трябва да разберем кой подправя тези документи. Кога за последно сте бил тук?

— Преди около три седмици — каза мрачно Тургут. — Почакайте, моля, първо ще отида да попитам господин Ерозан. Не мърдайте. — Още щом стана, внимателният библиотекар го видя и се запъти насам. Двамата размениха набързо няколко думи.

— Какво казва той? — попитах аз.

— Защо не ми го каза досега? — изстена Тургут. — Вчера дошъл някакъв мъж и прегледал кутията.

Той продължи да разпитва приятеля си и господин Ерозан махна към вратата.

— Онзи е бил — заяви Тургут и също посочи натам. — Казва, че е онзи, който беше тук преди малко, с когото говореше.

Всички се обърнахме ужасени и библиотекарят отново махна натам, но беше твърде късно. Дребният мъж с бялата шапчица и сивата брада беше изчезнал.“

Барли ровеше из портфейла си.

— Хъм, ще трябва да обменим всичко, което имам — отбеляза той мрачно. — Тук са парите от мастър Джеймс и още няколко лири от стипендията ми.

— И аз взех малко — заявих аз. — Искам да кажа, от Амстердам. Ще купя билетите за влака и мисля, че ще мога да плащам за храна и нощувки поне за няколко дена. — Наум се чудех дали наистина ще съм в състояние да плащам, ако Барли продължи да яде с такъв апетит. Направо беше невероятно, че толкова кльощав човек можеше да яде толкова много. И аз бях слаба, но не можех да си представя да излапам два сандвича със скоростта, която Барли току-що беше демонстрирал. Мислех, че онази непоносима тежест, която усещах, се дължеше на проблема с парите, но само докато не се озовахме в обменното бюро и младата жена в тъмносин жакет не ни погледна през бюрото. Барли я заговори за курсовете и след малко тя вдигна телефона и се обърна, докато говореше в слушалката.

— Защо се обажда? — прошепнах нервно на Барли.

Той изненадан ме погледна.

— По някаква причина проверява курсовете — отговори той. — Не знам точно защо. Ти какво си помисли?

Не можах да обясня. Може би бях прихванала заразата от писмата на баща ми и вече всичко ми изглеждаше подозрително. Като че ли непрекъснато ни следяха невидими очи.

„Тургут, който явно запази повече присъствие на духа от мен, се завтече към вратата и изчезна в малкото преддверие. След секунда се върна, клатейки глава.

— Няма го — тежко изрече той. — Няма следа от него и по улицата. Стопил се е в навалицата.

Господин Ерозан явно взе да се извинява и Тургут отново размени с него няколко кратки реплики. После се обърна към нас.

— Сещате ли се за някаква причина, поради която някой би ви преследвал тук да провери проучванията ви?

— Преследвал? — сещах се за много причини, но и представа си нямах кой точно.

Тургут ме погледна изпитателно и аз си спомних изражението на циганката, която се приближи до масата ни миналата вечер.

— Моят приятел библиотекарят казва, че този мъж искал да види документите, които сега вие преглеждате, и много се ядосал, когато разбрал, че някой вече ги използва. Казва, че мъжът говорел турски, но с акцент, и вероятно е чужденец. Ето защо питам дали някой не ви преследва. Хайде, колеги, да излизаме, но ще следим положението внимателно. Предупредих приятеля си да пази документите и да си записва, ако този човек или някой друг дойде да ги види. Ако онзи се върне, ще се опитаме да разберем кой е той. Може би ако си тръгнем, той скоро ще се върне тук.

— Но картите! — притеснявах се да оставя тези безценни вещи обратно в кутията им. Пък и какво бяхме научили досега? Дори не започнахме да решаваме загадката на трите карти, макар че те лежаха, чудодейно истински, на масата пред нас.

Тургут се обърна към господин Ерозан и двамата сякаш си размениха усмивки, знак за съучастие.

— Не се тревожете, професоре — успокои ме Тургут. — Собственоръчно съм прекопирал всички тези неща, а копията са на сигурно място у дома. Освен това моят приятел няма да позволи нищо да се случи с оригиналите. Можете да ми вярвате.

Искаше ми се да вярвам. Хелън внимателно оглеждаше и двамата ни нови познайници и се почудих какво мисли за цялата тази история.

— Добре — отвърнах аз.

— Хайде, колеги — Тургут започна да подрежда документите, като ги докосваше с такава грижа, каквато аз никога не бих проявил. — Явно имаме много неща да обсъдим насаме. Ще ви заведа вкъщи да си поговорим. Там ще ви покажа и други материали по темата, които съм успял да събера. Нека не споменаваме тези неща на улицата. Ще си тръгнем колкото се може по-очебийно и — той кимна към библиотекаря — ще оставим най-добрия си генерал да пази пробоя в нашата крепост.

Господин Ерозан се ръкува с всички ни подред, с неимоверно внимание заключи кутията и я отнесе, изгубвайки се сред лавиците в дъното на залата. Гледах го, докато съвсем не изчезна от погледа ми и после, без да искам, въздъхнах на глас. Не можех да се отърся от чувството, че съдбата на Роси все още е скрита в тази кутия — сякаш, да не дава Господ, самият Роси беше погребан вътре, а ние не бяхме в състояние да го измъкнем оттам.

Когато излязохме от сградата, постояхме няколко минути на стълбището, преструвайки се на увлечени в разговор, за да се уверим, че не сме останали незабелязани. Нервите ми бяха опънати до крайност, Хелън беше пребледняла, но Тургут беше запазил хладнокръвие.

— Ако онази малка змия се мотае тук някъде — прошепна той, — сега ще знае, че сме си тръгнали.

Той подаде ръка на Хелън, която се облегна на нея доста по-охотно, отколкото бих предположил, и тримата се отдалечихме заедно по оживените улици. Беше обяд и ароматът на печено месо и топъл хляб се носеше навсякъде около нас, примесен с още някакъв по-тежък мирис, може би на въглищен дим или на нафта, мирис, който и до днес от време на време изниква пред сетивата ми без предупреждение, мирис, който за мен обозначава края на източния свят. Каквото и да се случи оттук нататък, мислех си, то пак ще е някаква гатанка, както беше гатанка и цялото това място и аз зареях поглед към лицата в турските тълпи, към стройните кули на минаретата, запречващи хоризонта във всяка посока, към старинните куполи сред смокиновите дръвчета, към пълните с непознати стоки магазинчета. А най-трудната гатанка до болка измъчваше сърцето ми: къде е Роси? Тук ли е, в този град ли е, или е някъде много далеч? Жив ли е или мъртъв, или нещо по средата?“

Глава 30

В 16,02 ч. двамата с Барли се качихме на южния експрес за Перпинян. Барли метна чантата си върху стръмните стъпала и ми подаде ръка да ме издърпа след себе си. В този влак имаше по-малко пътници и купето, което си намерихме, остана празно дори и след като влакът потегли. Усетих умора; по това време вече щях да съм се върнала от училище и мисис Клей щеше да ме сложи на кухненската маса с чаша мляко и парче жълт кейк. За миг ми се стори, че досадните й грижи ми липсват. Барли седна до мен, макар че можеше да избере четири други седалки, и аз пъхнах ръка под лакътя му в топлия пуловер.

— Трябва да уча — каза той, но не побърза да отвори книгата си; имаше твърде много интересни гледки, докато влакът набираше скорост през града. Мислех си за предишните ми идвания тук с баща ми — как изкачвахме Монмартър или зяпахме унилата камила в Жарден де Плант. Сега ми се струваше, че никога не съм била в този град.

Докато гледах как Барли мърда устни над Милтън, ми се доспа и когато той каза, че отива до вагон-ресторанта за един чай, аз поклатих глава сънливо.

— Май си съсипана — каза ми той с усмивка. — Остани тук и поспи, аз ще си взема книгата. После, когато огладнееш, ще отидем да вечеряме.

Щом излезе, клепачите ми се затвориха почти веднага, а когато отново ги отворих, се намерих сгушена на празната седалка като дете, завила глезени с дългата си памучна пола. Някой седеше на отсрещната седалка и четеше вестник, но не беше Барли. Бързо се надигнах. Мъжът четеше „Монд“ и разтвореният вестник го скриваше почти целия — горната част на тялото и лицето му изобщо не се виждаха. На седалката до него лежеше черно кожено куфарче.

За част от секундата си представих, че това е баща ми и ме обля вълна на благодарност и объркване. После видях обувките му, също от черна кожа, лъснати до блясък, с елегантни дупчици на носа и кожени връзки с черни пискюли на върха. Мъжът беше кръстосал крака, облечени в безукорни черни панталони и фини черни копринени чорапи. Това не бяха обувките на баща ми; всъщност нещо не беше наред с тези обувки, или пък с краката в тях, макар че не можех да определя какво точно. Помислих си, че един непознат не би трябвало да влиза, докато спя — това също беше неприятно и се надявах, че не ме е зяпал заспала. В неудобството си се зачудих дали мога да стана и да отворя вратата на купето, без да ме забележи. Изведнъж видях, че той беше дръпнал завеските към пътеката на вагона. Никой не можеше да види отвън какво става в купето. Дали пък Барли не ги беше дръпнал, преди да излезе, за да спя спокойно?

Крадешком погледнах часовника си. Наближаваше пет. През прозореца се откриваше великолепна гледка; бяхме стигнали юга. Човекът зад вестника не помръдваше и аз се разтреперих неудържимо. След малко разбрах какво ме ужасява. Вече отдавна бях будна, но през цялото време, докато го гледах и слушах, той не беше обърнал нито една страница от вестника си.

„Апартаментът на Тургут се намираше в друг квартал на Истанбул, на Мраморно море, затова взехме ферибота от едно оживено пристанище, наречено Еминьоню. Хелън стоеше на парапета и съзерцаваше чайките, които следваха корабчето ни, и внушителния силует на стария град зад нас. Отидох при нея, а Тургут се зае да ни показва шпилове и куполи, надвиквайки бученето на машините с гръмкия си глас. Когато слязохме, открихме, че кварталът му е по-модерен от местата, където бяхме досега, но в случая модерен означаваше от деветнайсети век. Докато вървяхме из все по-смълчаните улици, отдалечавайки се от фериботното пристанище, аз съгледах един друг Истанбул, който дотогава ми беше непознат: внушителни дървета с приведени клони, елегантни каменни и дървени къщи, кооперации, сякаш пренесени от някое парижко предградие, чисти тротоари, саксии с цветя, украсени корнизи. Тук-там старата ислямска империя се подаваше под формата на полусрутена арка или самотна джамия, турска къща с издаден втори етаж. На улицата на Тургут обаче западната мода бе помела всичко останало. По-късно видях същите улици и в други градове — в Прага и София, в Будапеща и Москва, в Белград и Бейрут. Навсякъде изтокът беше взел назаем тази чужда изтънченост.

— Заповядайте, ако обичате — Тургут спря пред редица стари къщи и ни въведе нагоре по двойното парадно стълбище, като пътьом провери съдържанието на малката си пощенска кутия — очевидно празна — с надпис «Професор Бора». Отвори вратата и отстъпи настрани. — Моля, заповядайте в моя дом, където всичко е и ваше. Съжалявам, че жена ми я няма — тя е възпитателка в детска градина.

Първо влязохме в преддверие с лъснат дървен под и дървена ламперия по стените. Там по примера на Тургут събухме обувките си и сложихме бродираните пантофи, които той ни даде. После ни въведе в гостна и Хелън нададе тих вик на възхищение, който аз не успях да се сдържа да не повторя. Стаята беше изпълнена от приятна зеленикава светлина, примесена с нежнорозово и жълто. След миг осъзнах, че това са слънчевите лъчи, които се процеждаха през различните дръвчета зад двата огромни прозореца с прозрачни завеси от старинна бяла дантела. Стаята беше обзаведена с необикновени мебели, много ниски, изработени от тъмно дърво и богато тапицирани. Три от стените бяха опасани от миндери, покрити с дантелени възглавници. Над тях белосаните стени бяха украсени с гравюри и картини от Истанбул, с портрет на старец с фес и друг на по-млад мъж в черен костюм, както и с поставен в рамка пергамент с изящна арабска калиграфия. Имаше и избелели кафеникави фотографии на града и шкафчета, пълни с медни сервизи за кафе. В ъглите стояха пъстроцветни емайлирани вази, пълни с рози. Под краката ни се простираха дебели килими в яркочервено, розово и нежнозелено. Точно в средата на стаята бе поставен огромен кръгъл поднос на ниски крачета, излъскан до блясък и празен, сякаш в очакване на следващата трапеза.

— Много е красиво — обърна се Хелън към домакина ни, а аз си припомних колко хубава можеше да изглежда, когато искреността отпуснеше стегнатите черти на устата и очите й. — Съвсем като в «Хиляда и една нощ».

Тургут се засмя и размаха едрата си ръка сякаш да отхвърли комплимента, но очевидно се зарадва.

— Заслугата е на жена ми — каза той. — Тя обича нашите древни изкуства и занаяти, а и наследи от семейството си много прекрасни неща. Може би дори имаме и нещичко от времето на султан Мехмед — той ми се усмихна. — Не умея да правя кафе като нея — поне тя така казва, — но за вас ще се постарая да дам най-доброто от себе си.

Той ни настани върху ниската мебел, близо един до друг, и аз със задоволство си припомних всички онези доказали се във времето вещи, олицетворяващи удобството — възглавници, диван и — разбира се — отоманка.

Тургут наистина даде най-доброто от себе си и то се оказа обяд, който сам пренесе от кухничката до гостната, отхвърляйки усърдните ни предложения да му помогнем. Как успя да стъкми трапеза за толкова кратко време изобщо не можех да си представя — очевидно нещата са били предварително приготвени. Той донесе подноси със сосове и салати, купа с нарязана диня, яхния с месо и зеленчуци, пилешки шишове, вездесъщата смес от кисело мляко и краставици, кафе и цяла планина сладки, оваляни в мед и бадеми. Ядохме с наслада, а Тургут ни подканяше да си вземаме, докато не се разпъшкахме от преяждане.

— Хайде сега — каза той, — да не искате жена ми да си помисли, че съм ви оставил да умрете от глад.

За десерт накрая получихме чаша вода, а до нея — малка чинийка с нещо бяло и сладко.

— Бяло сладко — каза Хелън, като го опита. — Чудесно. И в Румъния го имаме.

Тя пусна малко от бялото желе в чашата си и я изпи, а аз я последвах. Не бях сигурен какъв ще е ефектът върху храносмилането ми, но моментът не беше подходящ за такива притеснения.

Когато се натъпкахме до пръсване, се изтегнахме назад върху ниския диван — сега разбрах предназначението на дивана, да се възстановиш след обилно хранене, — а Тургут ни погледна доволно.

— Сигурни ли сте, че не искате още?

Хелън се засмя, а аз изстенах, но Тургут пак напълни чашите ни и доля още кафе.

— Много добре. Сега нека обсъдим онези неща, за които не успяхме да поговорим. Първо, изумен съм, че познавате професор Роси, но не разбирам съвсем отношенията ви. Вие сте му студент, така ли, младежо? — Той приседна на отоманката и се наведе в очакване към нас.

Погледнах към Хелън и тя леко ми кимна. Зачудих се дали бялото сладко не беше притъпило нейната подозрителност.

— Вижте, професор Бора, боя се, че досега не бяхме съвсем откровени с вас по този въпрос — признах аз. — Но нали разбирате, задачата ни е необикновена и не знаехме кому можем да се доверим.

— Разбирам — усмихна се той. — Може би сте по-умни, отколкото си мислите.

Тези думи ме накараха да млъкна, но Хелън отново кимна и аз продължих.

— Професор Роси ни интересува не само защото ми е научен ръководител, но и защото ни предаде… ми предаде някои сведения… и защото… ами, той изчезна.

Тургут ме пронизваше с поглед.

— Изчезна ли, приятелю?

— Да.

Неуверено му разказах за отношенията ми с Роси, за работата ни по дисертацията ми, за чудноватата книжка, която открих на бюрото си в библиотеката. Когато започнах да описвам книгата, Тургут подскочи на мястото си и сключи ръце, но нищо не каза, само се заслуша още по-съсредоточено. Продължих да му разказвам как занесох книгата на Роси и как той ми каза за собствената си такава книга. Три книги, помислих си, като поспрях да си поема дъх. Засега знаехме за три от тези чудни книжки — вълшебен брой. Но каква беше връзката помежду им — а такава несъмнено имаше? Възпроизведох и всичко, което Роси ми беше разказал за проучванията си в Истанбул — тук Тургут поклати глава в изумление — и за откритието му в архива, че изображението на дракона съвпада с очертанията в древните карти.

Казах на Тургут за изчезването на Роси и за причудливата сянка, която бях видял да минава над кабинета му същата онази вечер, обясних как започнах собственото си разследване, макар че първоначално не можех да повярвам напълно на историята му. Тук отново спрях, този път да видя какво ще каже Хелън, защото не исках да разкривам нейната история без разрешение. Тя се размърда и ме погледна мълчаливо от дълбините на дивана, а после за мое учудване сама поде разказа и с нисък, дрезгавеещ глас сподели с Тургут всичко, което вече ми беше разказала — историята на раждането й, личната й вендета срещу Роси, задълбочените й проучвания върху историята на Дракула и намерението й накрая да потърси нови сведения за легендата тъкмо в този град. Тургут вдигна вежди чак до крайчеца на напомадената си коса. Нейните думи, дълбокото й, ясно слово, очевидно брилянтният ум, а може би и руменината по бузите й над бледосинята яка накараха лицето му да светне от възхищение — или поне така ми се стори — и за пръв път, откакто се запознахме, ме парна враждебност към него.

Когато Хелън приключи разказа си, известно време никой от нас не продума. Зелената светлина, която се процеждаше в прекрасната стая, сякаш се сгъсти наоколо и ме завладя усещане за нереалност. Накрая Тургут проговори:

— Преживяванията ви са наистина необикновени и съм ви благодарен, че ги споделихте с мен. Съжалявам за тъжната съдба на семейството ви, мис Роси. И на мен ми се ще да знаех защо професор Роси се е видял принуден да ми напише, че не знае нищо за нашия архив тук, което очевидно е лъжа, нали? Но е ужасно, изчезването на такъв чудесен учен е ужасно. Професор Роси е бил наказан за нещо — или в момента изтърпява наказанието си, докато ние с вас седим тук.

Леността мигновено ме напусна, сякаш отнесена от студен полъх на вятъра.

— Защо сте така сигурен? И как, за Бога, можем да го открием, ако всичко това е истина?

— И аз съм рационалист, като вас — каза тихо Тургут, — но подсъзнателно вярвам в онова, което професор Роси ви е разказал онази вечер. Имаме доказателство за думите му в разказа на стария библиотекар от архива — че някакъв чуждестранен учен се уплашил и избягал — както и във факта, че открих името на професор Роси в регистрите. Да не споменавам появата на демона с кръвта… — Той спря. — А сега и тази ужасна аномалия, името му — името на статията, — кой знае как дописани под библиографията на архива. Недоумявам как се е появило това допълнение! Правилно сте постъпили, колеги, че сте дошли в Истанбул. Ако професор Роси е тук, ще го открием. Самият аз отдавна се чудя дали гробът на Дракула не е някъде в Истанбул. Струва ми се, че някой е добавил името на Роси съвсем скоро в библиографията, което според мен означава, че има голяма вероятност Роси още да е тук. Вие пък смятате, че Роси е отвлечен в гробницата на Дракула. Можете изцяло да разчитате на помощта ми по този случай. Чувствам се… чувствам се отговорен пред вас.

— Сега аз имам въпрос към вас — Хелън присви очи и погледна и двама ни. — Професор Бора, как се озовахте в нашия ресторант снощи? Някак ми се струва прекалено голямо съвпадение, че се появихте точно когато пристигнахме в Истанбул, за да търсим архива, който вие отдавна проучвате.

Тургут се беше изправил, взе малка медна кутийка от страничната масичка и я отвори, за да ни почерпи с цигари. Аз отказах, но Хелън си взе една и Тургут й я запали. Той също запуши и отново седна, като двамата с Хелън се спогледаха и аз за миг се почувствах малко изолиран. Тютюнът беше приятно ароматен и очевидно много качествен; чудех се дали това е прословутият в Съединените щати турски разкош. Тургут леко изпусна дима, а Хелън изрита пантофите си и сви крака под себе си, като че ли цял живот беше седяла по ориенталски възглавнички. Досега не бях виждал тази нейна страна, непринудената грация под магията на гостоприемството.

Накрая Тургут проговори.

— Как така се срещнахме в ресторанта? Вече няколко пъти си задавам този въпрос, защото и аз не знам отговора. Напълно искрено мога да ви кажа, приятели, че когато седнах на масата ви, не знаех кои сте, нито защо сте в Истанбул. Всъщност аз често ходя в този ресторант, той е любимият ми в стария квартал, даже понякога се разхождам дотам между часовете си в университета. Вчера отидох почти без да се замисля и когато видях, че вътре има само двама чужденци, се почувствах самотен и не ми се искаше да седя самичък в ъгъла. Жена ми казва, че много лесно се сприятелявам с хората, направо съм бил безнадежден случай.

Той се усмихна и изтръска пепелта от цигарата си в медна чинийка, която после побутна към Хелън.

— Но това не е толкова лош навик, нали? Всеки случай, когато забелязах интереса ви към моя архив, бях изненадан и трогнат, а сега, когато научих вашата повече от забележителна история, чувствам, че трябва да ви помагам тук в Истанбул. В крайна сметка, защо вие влязохте в моя любим ресторант? Защо отидох да вечерям там с книгата си? Подозрителна сте, мадам, но нямам друг отговор, освен че съвпадението ми дава надежда. Да, случват се «по земята и небето неща…» — той ни погледна замислено, а лицето му бе открито и прямо, малко повече от мъничко тъжно.

Хелън издуха облак турски дим сред мъждивата светлина.

— Добре — каза тя. — Ще се надяваме. А сега какво ще правим с надеждата си? Видяхме оригиналите на картите, видяхме и библиографията на Ордена на дракона, която Пол толкова много искаше да погледне. Но къде ни води всичко това?

— Елате с мен — каза Тургут рязко. Той се изправи и целият отпуснат унес на следобеда изчезна. Хелън изгаси цигарата си и също се изправи, а ръкавът й докосна дланта ми. Последвах ги и аз.

— Ако обичате, елате за малко в кабинета ми — Тургут отвори една врата сред гънките на старинна вълна и коприна и вежливо се отдръпна да минем първи.“

Глава 31

Седях напълно неподвижна на седалката в купето и се взирах във вестника на човека, който седеше срещу мен. Чувствах, че трябва да помръдна, да се държа по-естествено, за да не привлека вниманието му, но той беше съвършено неподвижен, та чак взе да ми се струва, че не го чувам и да диша, и моето собствено дишане се затрудни и накъса. След миг най-лошият ми страх се сбъдна: той проговори, без да сваля вестника. Гласът му беше същият като обувките и идеално ушитите панталони; говореше ми на английски с непознат акцент, макар че сякаш се долавяха френски нотки — или може би се обърквах от заглавията, които танцуваха по външните страници на „Монд“ и се разбъркваха под измъчения ми поглед? Ужасни неща се случваха в Камбоджа, в Алжир, на места, които дори не бях чувала, а и френският ми тази година доста се беше подобрил. Човекът обаче говореше иззад напечатаните страници, без да мръдне вестника си и на милиметър. Кожата ми настръхна, щом го чух, защото не можех да повярвам на ушите си. Гласът му беше тих, обигран. Зададе ми един-единствен въпрос: „Къде е баща ти, скъпа?“

Скочих от седалката и се хвърлих към вратата; чух как вестникът падна зад мен, но бях изцяло съсредоточена върху ключалката. Не беше заключено. Отворих вратата в миг на свръхестествен ужас. Измъкнах се навън, без да се обръщам, и побягнах в посоката, в която Барли беше поел към вагон-ресторанта. Слава Богу, че тук-там по купетата седяха хора, които не бяха спуснали завеските си, край тях лежаха книги, вестници или кошници за пикник, а те любопитно обръщаха поглед към мен, докато прелитах покрай тях. Не можех да спра дори само да се ослушам за стъпки зад себе си. Внезапно си спомних, че оставих чантите ни в купето, на горните мрежи за багаж. Дали ще ги вземе? Ще ги претърси ли? Чантичката ми беше на ръката; когато заспах, тя висеше на китката ми, както винаги на обществени места.

Барли беше във вагон-ресторанта, в далечния му край, с отворена книга на широката маса. Беше си поръчал чай и още няколко неща, затова му трябваше известно време да вдигне поглед от малкото си царство и да забележи присъствието ми. Сигурно съм изглеждала отчайващо, защото той веднага ме придърпа в сепарето.

— Какво става?

Зарових лице във врата му, борейки се със сълзите си.

— Събудих се и в купето ни седеше един мъж, четеше вестник и не виждах лицето му.

Барли положи длан на косата ми.

— Мъж с вестник? Какво толкова?

— Той изобщо не си показа лицето — прошепнах аз и се обърнах да погледна входа на вагон-ресторанта. Нямаше никого, никаква фигура в тъмен костюм не беше дошла да ме търси. — Но ми проговори иззад вестника.

— И? — Барли като че ли харесваше къдриците ми.

— Попита ме къде е баща ми.

— Какво? — подскочи Барли. — Сигурна ли си?

— Да, на английски — потвърдих аз. — Побягнах, не знам дали ме последва, но е във влака. Наложи се да оставя чантите ни там.

Барли прехапа устни; едва ли не очаквах да видя кръв по бялата му брадичка. После махна на келнера, изправи се и поговори нещо с него, след което прерови джобовете си за тлъст бакшиш и го остави до чаената си чаша.

— Следващата гара е Булоа — каза той. — Имаме шестнайсет минути.

— А чантите ни?

— Ръчната ти чанта е тук, моят портфейл — също — Барли изведнъж спря и се взря в мен. — Писмата…

— Те са в чантичката ми — отговорих бързо.

— Слава Богу. Може би ще трябва да изоставим другия багаж, но няма значение. — Барли ме хвана за ръка и отидохме в края на вагон-ресторанта — за мое удивление влязохме в кухнята. Келнерът притича зад нас и ни въведе в малка ниша край хладилниците. Барли посочи — точно до нея имаше врата. Там изчакахме шестнайсет минути, в които стисках чантичката си. Съвсем естествено в това тясно място стояхме здраво прегърнати, като двама бегълци. Внезапно си спомних подаръка на баща ми и се пресегнах да го хвана — кръстчето висеше на шията ми напълно открито. Нищо чудно, че вестникът изобщо не се спусна.

Най-накрая влакът забави ход, спирачките се разтресоха и заскърцаха и ние спряхме. Келнерът натисна една ръчка и вратата до нас се отвори. Той се ухили съучастнически на Барли; вероятно мислеше, че става въпрос за любовна комедия, че разгневеният ми баща ни преследва из влака или нещо подобно.

— Слез от влака, но не се отдалечавай от него — нареди ми Барли тихо и двамата се смъкнахме на перона. Гарата беше просторна, измазана сграда под сребристи дървета, а въздухът бе топъл и сладък. — Виждаш ли го?

Надникнах надолу по протежение на влака, докато накрая видях някого далеч на перона сред слизащите пътници — висока, широкоплещеста фигура, облечена в черно, с неприятен вид, като че ли нещо не му беше наред, с мрачно излъчване, което преобърна стомаха ми. Сега беше нахлупил тъмна шапка и пак не можех да видя лицето му. Носеше черно куфарче и бял свитък, вероятно вестника.

— Ето го — опитах се да не соча, а Барли бързо ме издърпа обратно на стъпалата.

— Не се показвай. Аз ще го наблюдавам къде отива. Оглежда се нагоре-надолу. — Барли надничаше навън, докато аз се мушнах назад с разтуптяно сърце. Той здраво държеше ръката ми. — Добре, тръгва в другата посока. Не, връща се насам. Гледа по прозорците. Мисля, че пак ще се качи на влака. Боже, какво хладнокръвие — сега си гледа часовника. Качи се. Не, пак слезе и идва насам. Бъди готова, ако трябва, ще се качим обратно и ще тичаме до другия край на влака. Готова ли си?

В този миг влакът изпуфтя и Барли изруга.

— По дяволите, качва се обратно. Май чак сега разбра, че изобщо не сме слизали.

Изведнъж Барли ме избута от стъпалата и аз се озовах на перона. До нас влакът още веднъж изпуфтя и потегли. Някои пътници бяха свалили прозорците си и се бяха навели навън да пушат или да се оглеждат. Сред тях, няколко вагона по-назад, видях една тъмна глава, която се обърна след нас, мъж с квадратни рамена и, както ми се стори, изпълнен със студена ярост. Влакът обаче набираше скорост по завоя. Обърнах се към Барли и двамата впихме очи един в друг. Ако изключим неколцината селяни, седнали в селската гара, бяхме съвсем сами някъде из френската провинция.

Глава 32

„Ако бях очаквал кабинетът на Тургут да се окаже още едно ориенталско видение, убежище на османски учен, бях сбъркал. Стаята, в която той ни въведе, беше много по-тясна от просторната гостна, където бяхме седели, но имаше същия висок таван, а дневната светлина, нахлуваща през двата прозореца, ясно осветяваше мебелите. Две от стените бяха покрити от горе до долу с книги. Черни кадифени завеси висяха до пода край всеки прозорец, а гобленът с ловна сцена с коне и кучета придаваше на стаята атмосфера на средновековно великолепие. На масата в средата на кабинета бяха натрупани купчини английски речници; а огромната колекция Шекспирови творби беше подредена в отделен шкаф близо до бюрото.

Първото ми впечатление от кабинета на Тургут обаче не беше за изявено надмощие на английската литература; напротив, незабавно почувствах едно по-мрачно присъствие, една натрапливост, която постепенно беше погълнала нежното влияние на изследваните от него английски творби. Това присъствие внезапно ме завладя и зрително заради образа, който ме гледаше отвсякъде и арогантно отвръщаше на погледа ми от гравюрата зад бюрото, от поставката на масата, от стар гоблен на едната стена, от корицата на някакъв сборник, от скицата до прозореца. Беше едно и също лице, уловено в различни пози и различна среда, но винаги същият средновековен образ с изпити бузи и мустаци.

Тургут ме наблюдаваше.

— Май се сещате кой е това — каза той мрачно. — Колекционерската ми страст има много форми, както виждате.

Стояхме един до друг и гледахме отпечатъка в рамка, закачен на стената зад бюрото му. Беше репродукция от гравюра на дърво като онази, която бях видял в Съединените щати, но лицето гледаше право напред и мастиленотъмните очи сякаш пронизваха нашите.

— Откъде сте намерил всички тези картини? — попитах аз.

— Откъде ли не — Тургут махна към сборника на масата. — Понякога поръчвах да ми ги копират от стари книги, понякога ги намирах по антикварните магазини или ги купувах на търгове. Невероятно е колко много изображения на лицето му все още витаят из нашия град, стига да ги потърсиш. Струваше ми се, че ако успея да ги събера всичките, може би ще успея да прочета в очите му тайната на моята чудновата празна книжка. — Той въздъхна. — Тези гравюри обаче са толкова груби, прекалено… черно-бели. Все не бях доволен, затова накарах един приятел художник да ги обедини всичките в една картина.

Той ни заведе до една ниша край прозореца, където къси завески, също от черно кадифе, скриваха нещо. Почувствах ужас още преди Тургут да се пресегне към шнура, а когато с едно дръпване хитроумните перденца се разделиха, сърцето ми сякаш подскочи. Кадифето се прибра и откри маслен портрет до раменете на млад як мъж с набит врат, в естествена големина, грейнал като жив. Косата му беше дълга; тежки черни къдрици се спускаха по плещите му. Лицето му беше красиво, но крайно жестоко, с блестяща бяла кожа, неестествено ярки зелени очи, дълъг прав нос и гневно издути ноздри. Червените му устни бяха извити и чувствени под увисналите черни мустаци, но и здраво стиснати, сякаш за да удържат потрепването на брадичката. Имаше остри скули и гъсти черни вежди под островърха шапчица от тъмнозелено кадифе с бяло-кафяво перо, забодено отпред. Лицето му беше жизнено, но напълно лишено от състрадание; излъчваше сила и бдителност, но не и уравновесеност. Очите бяха най-дразнещата част от картината; те ни фиксираха с почти жива настойчивост и само след секунда извърнах поглед с облекчение. До мен, Хелън се приближи към рамото ми, по-скоро от солидарност, отколкото за успокоение.

— Приятелят ми е отличен художник — каза тихо Тургут. — Сами разбирате защо държа картината зад завеса. Не обичам да я гледам, докато работя. — Помислих си, че със същия успех можеше да каже, че не обича картината да го гледа, докато той работи. — Това е портрет на Влад Дракула, както е изглеждал към 1456 година, когато започва най-дългото му управление във Влахия. Тогава е на 25 години и е добре образован по стандартите на своята култура, а освен това е и отличен ездач. През следващите двайсет години той ще убие към петнайсет хиляди свои сънародници — понякога по политически причини, а често само от удоволствие да гледа смъртта.

Тургут спусна завеските и те за моя радост угасиха ужасния блясък на онези очи.

— Мога да ви покажа и други любопитни неща — каза той и посочи към едно дървено шкафче на стената. — Това е печат на Ордена на дракона, който намерих на пазара за антики близо до пристанището на стария град. А това е сребърна кама от първите години на османското владичество в Истанбул. Смятам, че са я използвали срещу вампири, защото надписът на канията подсказва нещо подобно. Тези вериги и шишове — той ни показа друго шкафче — са, боя се, инструменти за мъчения, може би дори са влашки. А това, приятели, е най-забележителната ми придобивка. — От края на бюрото си той извади дървена кутия с прекрасен обков и откопча кукичката на ключалката. Вътре, сред гънки стар черен сатен, лежаха няколко остриета, подобни на хирургически инструменти, заедно с малък сребърен пищов и сребърен нож.

— Какво е това? — Хелън предпазливо протегна ръка към кутията, но после я отдръпна.

— Това е оригинален комплект оръжия за лов на вампири, стогодишен — гордо докладва Тургут. — Смятам, че е направен в Букурещ. Един приятел колекционер на антики го намери и ми го донесе преди няколко години. Навремето имало много такива — през XVIII и XIX век ги продавали на пътешествениците из Източна Европа. Поначало се продавали с чесън ето тук, в тази дупка, но аз окачих моя на видно място. — Той посочи и аз отново потръпнах, като видях дългите плитки сушен чесън от двете страни на вратата, точно срещу бюрото му. Стори ми се, съвсем както с Роси преди около седмица, че професор Бора е не само педантичен учен, но и луд.

След години вникнах по-добре в първата си реакция, разбрах тревогата си при вида на кабинета на Тургут, който като нищо можеше да е и стая от замъка на Дракула, и средновековното му ковчеже с пълен набор инструменти за мъчения. Истината е, че ние, историците, се интересуваме от неща, които донякъде са отражения на собственото ни «аз», може би дори са част от нас — част, която не бихме посмели да проучим извън царството на науката; вярно е, освен това, че докато се заравяме все по-дълбоко в своите проучвания, те постепенно стават част от нас. Няколко години по-късно, когато посетих един американски университет — не моя, ме запознаха с един от първите големи американски историци, заели се с изследване на нацистка Германия. Той живееше в удобна къщичка в края на университетското градче, в която колекционираше не само книги по своята тема, но и официални порцеланови сервизи от Третия райх. Кучетата му — две огромни немски овчарки, денонощно патрулираха в двора му. Докато пийвахме с останалите колеги от факултета в гостната му, той с непоколебима твърдост ми довери колко мразел престъпленията на Хитлер и как искал да ги изобличи до най-малката подробност пред цивилизования свят. Тръгнах си от дома му по-рано, като внимателно заобиколих огромните кучета, все още неспособен да се отърся от отвращението си.

— Сигурно всичко това ви се струва прекалено — обади се Тургут с извинение в гласа, като че ли беше схванал смисъла на изражението ми. Още сочеше към чесъна. — Просто не обичам да седя заобиколен от злите внушения на миналото без никаква защита, нали? А сега, нека ви покажа онова, заради което ви доведох тук.

Той ни покани да седнем на някакви разнебитени столове, тапицирани с дамаска. Гърбът на моя стол като че ли беше инкрустиран с — дали беше кост? Не посмях да се облегна. Тургут издърпа тежко чекмедже от една от библиотеките. Отвътре извади ръкописни копия на документите, които бяхме разгледали в архива — скици, подобни на тези на Роси, но много по-внимателно направени, — а после извади и едно писмо и ми го подаде. Беше написано на университетска бланка и носеше подписа на Роси — несъмнено беше неговият подпис, помислих си аз; завъртулките на неговите «Б» и «Р» ми бяха до болка познати. А и Роси със сигурност вече е преподавал в Съединените щати по времето, когато писмото е било изпратено. Краткият текст гласеше точно това, което Тургут вече ни беше съобщил; той, Роси, не знаел нищо за архива на султан Мехмед. Съжалявал, че трябва да го разочарова, и желаел на професор Бора успех в работата. Наистина озадачаващо писмо.

След това Тургут измъкна малка книжка, подвързана със старинна кожа. Много ми беше трудно да удържа порива веднага да я грабна в ръце, но трескаво си наложих да почакам, докато Тургут внимателно я отвори и ни показа първо празните листове в началото и в края, а после и гравюрата в средата — вече познатите очертания, коронования дракон със зловещо разперените крила и панделката в ноктите, на която беше изписана една-единствена заплашителна дума. Отворих куфарчето, което носех със себе си, и извадих моята книга. Тургут постави двете томчета едно до друго на бюрото. Всеки сравняваше своето съкровище със злодейския подарък на другия и двамата едновременно установихме, че двата дракона са съвсем еднакви, неговият изпълваше страниците чак до ръба и беше по-тъмен, докато моят беше поизбелял, но иначе същият, съвсем същият. Същото беше дори петънцето в края на драконовата опашка, като че ли дървената преса е имала дефект и е разляла там малко повече мастило при печатането. Хелън също ги съзерцаваше мълчаливо.

— Забележително — изпъшка Тургут накрая. — Никога не съм и сънувал, че ще дойде ден, когато ще видя втора книга като тази.

— И ще чуете за трета — припомних му аз. — Това е третата такава книга, която съм виждал със собствените си очи, нали помните. Гравюрата в книгата на Роси беше същата.

Той кимна:

— И какво, приятели, означава всичко това? — Вече разгъваше своите копия на картите до нашите книжки и сравняваше с огромния си пръст очертанията на драконите и на планините. — Изумително — мърмореше той. — Като си помисля, че никога не съм забелязал. Наистина прилича. Дракон — карта. Но карта на какво? — Очите му блестяха.

— Роси точно това е искал да разбере тук, в архива — казах с въздишка. — Само да беше направил още няколко крачки, по-късно, за да открие смисъла.

— Може би е направил — гласът на Хелън беше замислен и аз се обърнах да я попитам какво иска да каже. В същия момент вратата между чудноватите плитки чесън се отвори и двамата подскочихме. Вместо страховито привидение обаче се показа дребничка, усмихната дама в зелена рокля. Беше жената на Тургут и всички станахме да я посрещнем.

— Добър ден, скъпа — Тургут бързо я притегли към нас. — Това са моите приятели, професорите от Съединените щати, нали ти разправях.

Той любезно ни представи всички и мисис Бора разтърси ръцете ни със сърдечна усмивка. По ръст беше точно наполовина на Тургут, със зелени очи с дълги ресници, изящен леко гърбав нос и вихрушка от червеникави къдрици.

— Много съжалявам, че ме нямало да ви посрещна — тя произнасяше английския си бавно и внимателно. — Вероятно мъжът ми изобщо не ви хранил, нали?

Възразихме, че чудесно ни е нагостил, но тя поклати глава.

— Мистър Бора никога не предлага на гостите си прилична вечеря. Сега ще го… ще му се скарам — и тя размаха мъничък юмрук към мъжа си, който изглеждаше щастлив.

— Ужасно се страхувам от жена ми — довери ни той самодоволно. — Дива е като амазонка.

Хелън, която се извисяваше над мисис Бора, се усмихна и на двама им; те наистина бяха неустоими.

— А сега — каза мисис Бора, — той ви досажда с противната си колекция. Съжалявам.

Само след минути отново бяхме настанени на пищните дивани, а мисис Бора ни наливаше кафе. Забелязах, че е доста красива с особено ефирно излъчване като птичка, тиха жена, може би около четирийсетте. Английският й беше слаб, но тя го използваше с изтънчен хумор, като че ли съпругът й често влачеше у дома им английскоговорещи гости. Роклята й беше семпла и елегантна, а жестовете й — изискани. Представих си как в детската градина, където беше възпитателка, децата се тълпят около нея — те сигурно й стигат до брадичката, помислих си аз. Зачудих се дали двамата с Тургут имаха собствени деца; в стаята нямаше детски снимки, нито други следи от деца, а не ми се щеше да питам.

— Съпругът ми разходи ли ви хубаво из града? — мисис Бора попита Хелън.

— Да, донякъде — отговори Хелън. — Боя се, че днес отнехме доста от времето му.

— Не, аз отнех вашето време — Тургут сърбаше кафето си с видимо удоволствие. — Но имаме още много работа. Скъпа — обърна се той към жена си, — трябва да потърсим един изчезнал професор, така че ще съм зает няколко дена.

— Изчезнал професор? — мисис Бора спокойно му се усмихна. — Добре. Но първо трябва да вечеряме. Надявам се, че ще вечеряте? — обърна се тя към нас.

Мисълта за още храна беше непоносима и затова се постарах да избегна очите на Хелън. За Хелън обаче явно всичко беше в реда на нещата.

— Благодаря ви, мисис Бора. Много сте мила, но трябва да се връщаме в хотела, струва ми се, защото имаме една уговорка в пет часа.

Имахме ли? Беше объркващо, но реших да се включа в играта.

— Точно така, неколцина американци ще дойдат за по едно питие. Но се надяваме скоро отново да ви видим и двамата.

Тургут кимна.

— Незабавно ще прегледам всичко в библиотеката си, което би могло да ни помогне. Трябва да обмислим възможността гробът на Дракула да е в Истанбул — дали тези карти се отнасят за някаква част на града. Имам няколко стари книги за града и приятели с отлични колекции за Истанбул. Тази нощ ще преровя всичко.

— Дракула — мисис Бора поклати глава. — Предпочитам Шекспир пред Дракула. Доста по-здравословно хоби. А и — тя ни хвърли закачлив поглед — Шекспир ни плаща сметките.

Изпратиха ни тържествено, а Тургут обеща да ни вземе от пансиона в девет часа на следващата сутрин. Щял да ни донесе нови сведения, стига да намери, и отново сме щели да посетим архива, за да видим какво става там. Междувременно, предупреди ни той, трябва да сме изключително предпазливи и да се оглеждаме навсякъде за преследвачи или друга опасност. Тургут искаше да ни придружи обратно до хотела, но ние го уверихме, че можем и сами да вземем ферибота — той тръгва само след двайсет минути, казах му аз. Семейство Бора ни изпратиха до външната си врата, застанали заедно на стъпалата, хванати за ръце, и ни извикаха довиждане. Обърнах се веднъж-дваж, докато се провирахме пред тунела от смокини и липи на улицата.

— Ето това се казва щастлив брак, струва ми се — отбелязах пред Хелън и моментално съжалих, защото тя издаде обичайното си презрително изсумтяване.

— Хайде, янки — отсече тя, — имаме работа.

Друг път бих се усмихнал на прозвището, което ми беше измислила, но този път нещо ме накара да се извърна и да я погледна потресено. Необикновеното ни следобедно гостуване ми беше оставило една мисъл, която до последно се бях мъчил да потисна. Докато гледах Хелън, обърнала към мен невъзмутимия си поглед, нямаше как да не остана разтърсен от приликата между силните й, макар и изящни черти и онзи пламтящ, ужасен лик зад завеските на Тургут.“

Глава 33

Когато експресът за Перпинян се скри напълно зад сребристите дървета и селските покриви, Барли се съвзе.

— Е, онзи е във влака, а ние не сме.

— Да — отвърнах аз, — но той знае точно къде сме.

— Но не за дълго. — Барли тръгна към гишето за билети, където един старец като че ли заспиваше прав, но скоро се върна обезсърчен. — Следващият влак за Перпинян е едва утре сутринта — докладва той. — Автобуси също няма, първият автобус за някой по-голям град тръгва утре следобед. Има само една туристическа спалня в някаква ферма на около половин километър извън селото. Можем да преспим там, а утре ще хванем сутрешния влак.

Или трябваше да се ядосам, или щях да се разплача.

— Барли, не мога да чакам до утре сутринта за влака до Перпинян! Ще изгубим твърде много време.

— Е, друго няма — отвърна Барли раздразнено. — Питах за таксита, коли, селскостопански камиони, магарешки каруци, стопаджийство — какво още искаш?

Тръгнахме мълчаливо през селото. Беше късен следобед, сънлив, топъл ден и всички хора, които видяхме на прага на къщите или в градините им, изглеждаха някак вкаменени, като че ли са били омагьосани. Когато стигнахме до фермата, пред нея имаше нарисувана на ръка табела и масичка, на която се продаваха яйца, сирене и вино. Жената, която излезе, бършейки ръце в типичната, чак пословична престилка, не се учуди, че ни вижда. Когато Барли ме представи като сестра си, тя се усмихна любезно и не попита нищо повече, макар че двамата не носехме багаж. Барли запита дали има стая за двама и тя отвърна „Ош, ош“ на един дъх, като че ли говореше на себе си. Дворът на фермата беше отъпкана пръст, тук-там имаше цветя, разхождаха се кокошки, под стрехите бяха наредени пластмасови кофи, а каменните хамбари и къщата бяха непретенциозно разположени из двора, просто както дойде. Можем да вечеряме в градината зад къщата, обясни жената, а стаята ни е точно до градината, в най-старата част на сградата.

Мълчаливо последвахме хазяйката си през кухнята с ниски тавански греди до тесничко крило, където сигурно някога са спели кухненските прислужници. С облекчение забелязах, че спалнята е с две малки легла, долепени до срещуположни стени, както и огромна дървена ракла за дрехи. В съседство банята имаше боядисана тоалетна и мивка. Всичко беше безупречно чисто, завесите бяха колосани, а старинното плетено пано на едната стена беше избеляло от слънцето. Влязох в банята и наплисках лицето си със студена вода, докато Барли плащаше на жената.

Когато излязох, Барли предложи да се разходим; жената щяла да приготви вечерята ни след около час. Отначало не ми се искаше да напускам уютната прегръдка на фермерския двор, но навън алеята се беше скрила под хладната сянка на дърветата и ние минахме край руините на къща, която някога несъмнено е била много красива. Барли се прехвърли през оградата и аз го последвах. Камъните се бяха срутили и очертаваха по земята картата на някогашната къща, а оцелялата, макар и порутена кула подсказваше миналото й великолепие. В полуотворения обор имаше сено, като че ли сградата още се използваше за склад. Сред оборските прегради беше паднала тежка греда.

Барли седна сред руините и ме погледна.

— Е, май доста си се ядосала — каза той предизвикателно. — Нямаш нищо против, дето те спасих от непосредствена опасност, само да не бях ти създал толкова неудобства след това.

Заядливостта му направо ме остави без дъх.

— Как смееш — изрекох най-сетне и се отдалечих през камъните. Чух как Барли стана и ме последва.

— Искаше ли да останеш във влака? — попита той малко по-възпитано.

— Разбира се, че не — дори не се обърнах да го погледна. — Знаеш не по-зле от мен, че баща ми може вече да е в „Сен Матийо“.

— Но Дракула — или който и да е всъщност — още не е там.

— Има ден преднина пред нас — натъртих аз, загледана сред полята. Селската църква се подаваше в далечината над редиците от тополи; всичко беше ведро и спокойно като на картина, липсваха само козите и кравите.

— Първо на първо — каза Барли (мразех го за дидактичния му тон), — не знаем кой точно беше онзи във влака. Може би не е бил самият злодей. Според писмата на баща ти оня си има слуги, нали?

— Толкова по-зле — отвърнах аз. — Ако онзи е бил от слугите, то той може вече да е в „Сен Матийо“.

— Или — каза Барли, но се спря. Знаех какво щеше каже — „или е тук, при нас“.

— Ние доста точно му подсказахме къде слизаме — заявих аз, за да му спестя мъките.

— Сега кой се заяжда? — Барли изникна зад мен и несръчно обви раменете ми с ръка и едва тогава осъзнах, че той говореше така, сякаш вярваше в историята на баща ми. Сълзите, които се мъчех да удържа зад клепачите си, потекоха и се затъркаляха по бузите ми.

— Недей сега — каза Барли. Отпуснах глава на рамото му и усетих ризата му топла от слънцето и потта. След миг се отдръпнах, върнахме се и тихо вечеряхме в градината на фермата.

„На връщане към пансиона Хелън мълчеше и аз се задоволих да наблюдавам минувачите за признаци на враждебност, да се оглеждам наоколо, а от време на време и назад да проверя дали някой не ни следи. Когато пристигнахме в стаите си, умът ми вече се занимаваше с отчайващия недостиг на информация по въпроса как да намерим Роси. Как можеше да ни помогне един списък от книги, някои при това явно несъществуващи?

— Ела в стаята ми — безцеремонно каза Хелън, щом стигнахме пансиона. — Трябва да поговорим насаме.

Липсата на момичешки скрупули в друг случай би ме развеселила, но точно сега лицето й излъчваше такава сурова решителност, че само се питах какво ли е намислила. А и нямаше нищо по-несъблазнително от изражението й в този момент. В стаята й леглото беше прилежно опънато, а малкото й лични вещи бяха прибрани и не се забелязваха. Тя седна на прозореца и махна към един стол.

— Виж — започна тя, докато смъкваше ръкавиците и сваляше шапката си, — мислех си нещо. Струва ми се, че усилията ни да намерим Роси опряха в някаква стена.

Кимнах мрачно.

— Точно за това се бях замислил през последния половин час. Може би Тургут все пак ще измъкне някаква информация от приятелите си.

Тя поклати глава.

— Гоним дивите.

— Дивото — казах аз, но без ентусиазъм.

— Гоним дивото — поправи се тя. — Мисля си дали не пропускаме един много важен източник на информация.

Втренчих се в нея.

— Какъв източник?

— Майка ми — заяви тя с равен глас. — Беше прав, когато ме пита за нея, докато още бяхме в Съединените щати. Всеки ден си мисля за нея. Тя е познавала професор Роси доста преди тебе, а аз никога не съм я разпитвала за него, след като ми каза, че той ми е баща. Не знам защо, може би защото за нея темата очевидно беше доста болезнена. А и — тя въздъхна — майка ми е прост човек. Не мислех, че може да обогати познанията ми за работата на Роси. Дори и когато миналата година ми каза, че Роси е вярвал в съществуването на Дракула, аз не я притиснах за повече сведения, понеже си я знам, че е суеверна. Сега обаче се чудя дали няма да знае нещо, което да ни помогне да го открием.

Още с първите й думи в мен подскочи надежда.

— Но как ще говорим с нея? Нали каза, че тя няма телефон.

— Няма.

— Тогава какво?

Хелън стисна ръкавиците си и самоуверено ги шляпна в коляното си.

— Ще трябва да отидем да я видим лично. Тя живее в едно малко градче до Будапеща.

— Какво? — сега аз се ядосах. — Какво по-лесно от това! Просто се мятаме на влака с твоя унгарски паспорт и моя — опа! — американски паспорт и се отбиваме да си побъбрим с роднините ти за Дракула.

Най-неочаквано Хелън се усмихна.

— Няма нужда да се ядосваш, Пол — каза тя. — Ние, унгарците, имаме една пословица: «Щом е невъзможно, значи може.»

Тук се засмях.

— Добре де — казах аз, — какъв ти е планът? Забелязах, че винаги имаш план.

— Така е, имам — тя приглади ръкавиците си. — Всъщност се надявам, че леля ми има план.

— Леля ти?

Хелън се загледа през прозореца към измазаните стени на старинните къщи от другата страна на улицата. Наближаваше вечерта и светликът на Средиземноморието, който вече бях заобичал, се сгъсти до златисто по всяка стена в града наоколо.

— Леля ми работи в унгарското министерство на вътрешните работи от 1948 година и е доста важна клечка. Благодарение на нея получих стипендията. В нашата страна нищо не можеш да постигнеш без някоя леля или чичо. Тя е най-голямата сестра на майка ми и двамата със съпруга й помогнали на майка да избяга от Румъния в Унгария, където тя, леля ми, вече живеела, точно преди да се родя аз. С леля сме много близки и тя ще направи каквото я помоля. За разлика от майка ми тя има телефон и смятам да й се обадя.

— Мислиш, че ще намери начин да доведе майка ти на телефона да говорим?

— Господи, нима мислиш, че можем да говорим по телефона за нещо поверително или спорно? — изпъшка Хелън.

— Съжалявам — отвърнах аз.

— Не. Ще отидем лично. Леля ми ще ни уреди. Така ще можем да говорим направо с майка ми. Освен това — в гласа й се прокрадна нотка на нежност — те ще се зарадват да ме видят. Не е кой знае колко далеч оттук, а аз не съм ги виждала почти от две години.

— Добре — съгласих се аз, — готов съм почти на всичко заради Роси, макар че ми е трудно да си представя как се появявам с валсова стъпка в комунистическа Унгария.

— Как ли тогава — каза Хелън — си представяш как се появяваш с валсова стъпка, както се изразяваш ти, в комунистическа Румъния?

Този път аз замълчах.

— Знам — казах накрая. — И аз съм мислил за това. Ако се окаже, че гробът на Дракула не е в Истанбул, то къде другаде може да е?

Двамата поседяхме за малко, всеки потънал в своите мисли и невероятно далеч от другия, докато накрая Хелън се размърда.

— Ще попитам хазяйката дали ще ни разреши да се обадим отдолу — каза тя. — Леля ми скоро ще се прибере от работа и ми се иска веднага да говоря с нея.

— Може ли да дойда с теб? — попитах аз. — В края на краищата, и аз съм замесен.

— Разбира се. — Хелън сложи ръкавиците си и двамата слязохме да притиснем хазяйката в покоите й. Трябваха ни десет минути, за да й обясним желанието си, но няколко турски лири и обещанието да платим изцяло цената на телефонния разговор бързо разчистиха пътя ни. Хелън седна на един стол в стаята и набра цяла плетеница от цифри. Накрая лицето й светна.

— Звъни — усмихна ми се тя с прекрасната си, пряма усмивка. — Леля ми никак няма да хареса тази история — каза тя. После изражението й отново се промени и се съсредоточи. — Ева? — каза тя. — Елена е!

Внимателно заслушан в разговора им разбрах, че тя сигурно говореше на унгарски; най-малкото знаех, че румънският е романски език, така че от него би трябвало да разбера някоя и друга дума. Думите на Хелън обаче препускаха като галопиращи коне, угро-фински тропот, който не оставяше ушите ми на мира нито за секунда. Зачудих се дали говори и на румънски със семейството си, или тази част от живота им отдавна е отмряла под натиска на асимилацията. Тонът й се извисяваше и падаше, от време на време накъсван от усмивка или от леко мръщене. На другия край леля й Ева очевидно имаше много за изприказване и понякога Хелън дълго само слушаше, а после отново се намесваше на странния си език, чиито срички чаткаха като копита.

Хелън явно беше забравила за присъствието ми, но изведнъж вдигна поглед към мен, усмихна се сухо и триумфално ми кимна, като че ли разговорът й е приключил успешно. Усмихна се и в слушалката и затвори. Нашата домакиня моментално се метна върху нас, очевидно притеснена за телефонната си сметка, и аз бързо преброих предварително уговорената сума, добавих още малко от себе си и предадох парите в протегнатите й ръце. Хелън вече се качваше по стълбите и ми махаше да я последвам; тайнственото й поведение ми се виждаше неуместно, но какво ли разбирах аз?

— Бързо, Хелън — изпъшках аз, докато отново се настанявах в стола й. — Умирам от напрежение.

— Новините са добри — каза тя спокойно. — Знаех си, че леля ми ще помогне.

— Какво й каза?

Тя се ухили.

— Точно това, което може да се каже по телефона, а и трябваше да съм съвсем официална. Но й казах, че съм в Истанбул по научна работа заедно с един колега и че ни е необходимо да дойдем за пет дни в Будапеща да приключим изследването си. Обясних й, че си американски професор и че пишем обща статия.

— За какво? — попитах с мрачно предчувствие.

— За трудовите отношения в Европа под османско владичество.

— Не е зле. Само дето нищо не знам по въпроса.

— Няма проблем — Хелън изчетка някакво влакно от коляното на изрядната си черна пола. — Ще ти разкажа това-онова.

— Метнала си се на баща си.

Небрежната й ерудиция изведнъж ми беше напомнила за Роси и забележката изскочи от устата ми, преди да се замисля. Бързо я погледнах, притеснен, че може да съм я обидил. Усетих, че за пръв път спонтанно помислих за нея като за дъщеря на Роси, като че ли в някакъв незнаен и за мен момент наистина съм повярвал в това.

Хелън обаче изглеждаше тъжна, което ме изненада.

— Добър аргумент за надмощието на гените над средата — каза само тя. — Така или иначе, Ева явно се ядоса, особено като й казах, че си американец. Знаех, че така ще стане, защото тя все си мисли, че съм импулсивна и че поемам прекалено много рискове. То си е така. Освен това, разбира се, тя беше длъжна да се направи на ядосана в началото, за да звучи добре по телефона.

— Да звучи добре?

— Тя трябва да мисли за работата и за поста си. Но каза, че ще уреди нещо и че трябва да й се обадя утре вечер. Това е. Когато научим повече, ще си купим двупосочни билети Истанбул-Будапеща, може би за самолет.

Въздъхнах наум при мисълта за евентуалните разходи и се запитах колко ли още ще издържат финансите ми на това преследване, но на глас казах само:

— Струва ми се, че ще е истинско чудо, ако успее да ме вкара в Унгария и да ни опази от проблеми.

Хелън се засмя.

— Тя наистина прави чудеса. Тъкмо затова не съм си у дома и не работя в културния център в селото на майка ми.

Отново слязохме по стълбите и сякаш по общо съгласие излязохме на улицата.

— Няма какво да правим сега — замислено казах аз. — Трябва да почакаме до утре да видим какво ще направят Тургут и леля ти. Трябва да отбележа, че цялото това чакане много ме изнервя. Какво да правим междувременно?

Хелън помисли малко, застанала неподвижно на улицата в настъпващата златиста вечер. Отново беше сложила ръкавиците и шапката си, но под полегатите слънчеви лъчи в черните й коси се промъкнаха и червеникави отблясъци.

— Бих искала да разгледам този град по-добре — каза тя накрая. — Все пак, може никога да не се върна тук. Да отидем ли отново в «Айя София»? Може да се поразходим преди вечеря.

— Да, няма да е зле.

Повече не разговаряхме по пътя към великата джамия, но докато се приближавахме и пред погледа ми куполите и минаретата постепенно изпълваха уличния хоризонт, аз усетих как мълчанието помежду ни се сгъстява, сякаш вървяхме все по-близо един до друг. Зачудих се дали и Хелън се чувства така и дали причината е в магията на колосалната църква, надвесена над нас, дребните човечета. Още размишлявах и върху онова, което Тургут ни каза предишния ден — за убеждението му, че Дракула е оставил в този велик град своето вампирско проклятие.

— Хелън — казах аз, макар че не ми се искаше да нарушавам мълчанието помежду ни, — не мислиш ли, че може да е погребан тук, в Истанбул? Това би обяснило тревогата на султан Мехмед дори и след смъртта му, нали?

— Той? А, да — тя кимна, сякаш одобри, че не споменах името му на улицата. — Идеята е интересна, но нямаше ли Мехмед да разбере и нямаше ли Тургут да открие някакви доказателства? Не мога да повярвам, че подобно нещо може да се скрие тук векове наред.

— Трудно е да се повярва и че Мехмед би позволил някой от враговете му да бъде погребан в Истанбул, ако е знаел за това.

Тя явно се замисли върху думите ми. Почти бяхме стигнали главния вход на «Айя София».

— Хелън — казах аз бавно.

— Да? — Стояхме сред тълпите от местни хора, туристи и поклонници, струпани пред широките порти. Приближих се към нея, така че да говоря съвсем тихо, почти в ухото й.

— Ако е възможно гробът да е тук, то тогава и Роси е тук.

Тя се обърна и ме погледна в лицето. Очите й горяха, а между тъмните й вежди се бяха образували фини бръчици от умора и тревога.

— Естествено, Пол.

— Прочетох в пътеводителя, че Истанбул има и подземни руини — катакомби, водни резервоари, такива неща, като в Рим. Имаме поне още един ден, преди да тръгнем — може би трябва да поговорим с Тургут за това.

— Идеята не е лоша — каза Хелън меко. — Дворецът на византийските императори трябва да е имал и подземия. — Тя почти се усмихна, но ръката й попипа шалчето на врата й, като че ли нещо я притесняваше. — Всеки случай, каквото и да е останало от двореца, сигурно е пълно със зли духове — с императори, които ослепявали братовчедите си, и с други подобни създания. Напълно подходяща компания.

Тъй като много добре четяхме взаимно мислите си и заедно размишлявахме за очакващото ни необикновено и дълго преследване, което ни очакваше, отначало не се вгледах внимателно във фигурата, която сякаш упорито се взираше в мен. Освен това не беше някакво високо и заплашително привидение, а доста дребничък, слабоват човек, който почти напълно се сливаше с тълпите наоколо, докато се мотаеше на около пет метра от нас до стената на църквата.

После с потрес познах дребничкия учен с проскубаната сива брада и бялата плетена шапчица, с неугледната риза и панталони, същия, който беше влязъл в архива тази сутрин. Следващият миг обаче удвои шока ми. Човекът беше допуснал грешката да се загледа в мен така настойчиво, че изведнъж се видяхме лице в лице през тълпата. Тогава той изчезна, стопи се като мъгла сред веселите туристи. Втурнах се напред, като почти съборих Хелън, но напразно. Онзи беше изчезнал; беше видял, че съм го видял. Лицето му, между нелепата брада и новата шапчица, несъмнено ми беше познато от университета у дома. Последно го видях малко преди да го покрият с един чаршаф. Беше лицето на мъртвия библиотекар.“

Глава 34

Имам няколко снимки на баща ми от периода точно преди да напусне Съединените щати, за да търси Роси, макар че първия път, когато видях тези фотографии като дете, изобщо не знаех какво предхождат. Една от тях, която преди няколко години дадох да сложат в рамка и сега виси над бюрото ми, е черно-бяла снимка от времето, когато цветната фотография тъкмо започва да измества черно-белия отпечатък. На нея се вижда баща ми такъв, какъвто никога не съм го познавала. Гледа право в обектива, а брадичката му е леко вдигната, сякаш се кани да отговори нещо на фотографа. Кой е снимал, никога няма да узная; забравих да питам баща ми дали помни. Не може да е била Хелън, но сигурно някой друг приятел, вероятно колега от университета. През 1952 г. — на гърба на снимката баща ми бе изписал единствено датата — той трябва да е бил докторант от около година и вече да е работел по дисертацията си за холандските търговци.

На снимката баща ми явно позира край сградата на университета, ако се съди по готическите каменни орнаменти зад него. Единият му крак е небрежно качен на някаква пейка, ръката му е опряна на повдигнатия крак, а пръстите му елегантно се поклащат край коляното. Облечен е с бяла или светла риза и вратовръзка на диагонални ивици, тъмни омачкани панталони и лъскави обувки. Изглежда същия, какъвто го помня от по-късния етап в живота му — среден на ръст, обикновени рамене — нито тесни, нито широки, добре сложена фигура — приятна на вид, но незабележителна, фигура, която той не изгуби и на средна възраст. Дълбоките му очи на снимката са сиви, но всъщност бяха тъмносини. С тези потънали в лицето му очи и гъсти вежди, с издадените си скули и дебелия нос, с плътните големи устни, разтегнати в усмивка, той леко прилича на маймунка — излъчва природна интелигентност. Ако снимката беше цветна, зализаната му коса щеше да е бронзова на слънцето; знам този цвят, защото той веднъж ми го описа. Откакто го помня аз, косата му беше бяла.

„Онази нощ в Истанбул разбрах в пълна мяра какво означава безсънна нощ. Първо, ужасът от мига, в който за пръв път видях оживялото мъртво лице и се опитах да разбера какво съм видял — само този миг можеше да ме държи буден цяла нощ. После, знаейки, че мъртвият библиотекар ме видя, а след това изчезна, аз не спирах да мисля за непоносимата уязвимост на документите в куфарчето ми. Той знаеше, че ние с Хелън имаме копие от картата. Дали беше дошъл в Истанбул, защото ни преследваше, или защото някак се беше досетил, че оригиналът на картата е тук? Или, ако не беше отгатнал сам, дали нямаше изключителен достъп до някакъв извор на сведения, който аз не познавах? Поне веднъж беше преглеждал документите в архива на султан Мехмед. Дали там е видял оригиналните карти и дали ги е прекопирал? Не можех да отговоря на тези въпроси и със сигурност не смеех да заспя, само като си помислех за алчното желание на това създание да се сдобие с нашето копие на картата, за това как заради тази карта скочи върху Хелън да я удуши сред рафтовете в нашата библиотека. Още повече ме изнервяше фактът, че беше ухапал Хелън и че може би я беше харесал.

Ако всичко това не беше достатъчно да ме държи с широко отворени очи през цялата нощ, докато часовете се нижеха все по-тихо, имаше и едно заспало лице недалеч от моето — но и не много близо. Бях настоял Хелън да спи в леглото ми, а аз се настаних в разскърцания фотьойл. Щом клепачите ми се отпуснеха веднъж-дваж, само един поглед към нейното силно, сериозно лице ми беше достатъчен да се разтърся от тревога, все едно са ме полели със студена вода. Хелън искаше да остане в своята стая — какво, все пак, щеше да си помисли хазяйката, ако открие какво сме направили? — но аз настоявах, докато тя се съгласи, макар и раздразнено, да си почива под бдителните ми очи. Бях гледал твърде много филми и чел твърде много романи — включително Стокър, — за да не се съмнявам, че оставена сама за няколко часа през нощта, една дама може веднага да стане жертва на демона. Хелън беше достатъчно изморена, за да заспи, както се виждаше от растящите сенки под очите й, а смътно ми се струваше, че освен това е и уплашена. Лекият полъх на страх от нея ме плашеше повече, отколкото биха ме уплашили ужасените хлипания на друга жена, и вливаше във вените ми допълнителна доза кофеин. Може би нещо в отпуснатия и мек силует на обикновено надменно изправената й фигура, на привичната й широкоплещеста увереност, държеше очите ми отворени. Тя лежеше настрана, с ръка под възглавницата ми, а по-тъмните й от всякога къдрици се открояваха на бледата й кожа.

Не бях в състояние да чета или да пиша. Със сигурност нямах желание да отварям куфарчето си, което за всеки случай бях пъхнал под леглото, където спеше Хелън. Часовете обаче се търкаляха, а в коридора не се чуваше загадъчно подраскване, никой не душеше през ключалката, под прага не се просмукваше пушек, никакви крила не пляскаха пред прозореца. Накрая лека сивота се възцари в сумрачната стая и Хелън въздъхна, сякаш усети идващия ден. Ръка, изтъкана от слънчеви лъчи, се промъкна през щорите и тя се размърда. Взех сакото си, измъкнах куфарчето изпод леглото колкото се може по-тихо и тактично излязох, за да я изчакам във фоайето на долния етаж.

Още нямаше шест часа, но отнякъде в къщата се носеше аромат на силно кафе и за моя изненада намерих Тургут седнал на един от бродираните столове, с черна папка на коленете. Изглеждаше удивително свеж и напълно буден и когато влязох, той скочи да ми стисне ръката.

— Добро утро, приятелю. Слава на боговете, че веднага те открих.

— И аз им благодаря, че сте тук — отговорих аз и потънах в един съседен стол. — Какво, за Бога, ви води тук толкова рано?

— Не можех да чакам, щом имам новини за вас.

— И аз имам новини за вас — казах мрачно аз. — Но първо вие, доктор Бора.

— Тургут — поправи ме той разсеяно. — Виж тук. — Той започна да отваря папката. — Както ти обещах, снощи прегледах книжата си. Както видя, аз имам копия от всички документи в архива, но освен това съм събрал и много различни разкази за събития в Истанбул от времето на Влад и малко след смъртта му.

Той въздъхна.

— Някои от тези източници споменават загадъчни случки в града, смъртни случаи, слухове за вампири. Събрал съм и всякакви сведения от книгите, които могат да хвърлят повече светлина за влашкия Орден на дракона. Никъде обаче не намерих нищо ново. Тогава се обадих на моя приятел Селим Аксой. Той не работи в университета — продавач е, но е много начетен. В Истанбул няма човек, който да знае за книгите повече от него, особено за книги, свързани с историята и преданията за нашия град. Той е много отзивчив човек и отдели голяма част от вечерта си, за да прегледа своята библиотека с мен. Помолих го да потърси следи, че някой влах е погребан тук, в Истанбул, в края на петнайсети век, както и сведения, че тук може да се намира гроб, по някакъв начин свързан с Влахия, Трансилвания или Ордена на дракона. Показах му, освен това, но не за пръв път, своите копия от картите и драконовата си книжка и му обясних вашата теория, че тези рисунки представляват определена местност, сочат местонахождението на гроба на Набучвача.

Заедно прелистихме много, много страници от историята на Истанбул, прегледахме старинни гравюри, както и бележника, в който той преписва много свои открития по библиотеки и музеи. Много е педантичен този Селим Аксой. Не е женен, няма семейство, нито други интереси. Историята на Истанбул просто го изяжда. Работихме до късно през нощта, защото личната му библиотека е толкова голяма, че дори и той никога не е виждал дъното й и не би могъл да каже какво ще открием вътре. Накрая намерихме нещо много странно — едно писмо, препечатано в сборник с кореспонденцията между министрите в двора на султана и наместниците в крайните области на империята през XV и XVI век. Селим Аксой ми каза, че купил сборника от някакъв книгопродавец в Анкара. Книгата е печатана през XIX век и съдържанието й е подбрано от един наш историк в Истанбул, който се интересувал от всякакви архивни източници от този период. Селим ми каза, че никога не е виждал друг екземпляр от тази книга.

Чаках търпеливо, усещайки значението на цялото това предисловие, като си давах сметка за задълбочения подход на Тургут. За литературовед той беше невероятно добър историк.

— Не, Селим не знае за друго издание на този сборник, но смята, че документите, възпроизведени в него, не са — как се казваше? — не са фалшификати, защото е виждал едно от тези писма в оригинал, в същата колекция, която посетихме вчера. Той също обожава нашия архив, нали разбираш, и често се срещаме там — Тургут се усмихна. — Е, когато очите ни вече се затваряха от умора, а зората беше на път да изгрее в прозорците, открихме едно писмо, което може да се окаже много важно за вашето търсене. Историкът, който подбрал материалите в сборника, смятал, че то датира от края на XV век. Ето, превел съм го тук.

Тургут издърпа от папката лист от тетрадка.

— По-ранното писмо, на което това тук е отговор, за съжаление не е публикувано. Господ знае дали изобщо е запазено някъде, всъщност едва ли, защото моят приятел Селим досега щеше да го е намерил.

Той прочисти гърлото си и зачете на глас:

— «До преуважаемия Румелийски кадиаскер — той прекъсна. — Това е главният военен съдия на Балканите, нали знаеш. — Не знаех, но той кимна и продължи: — Уважаеми, извърших допълнителното разследване съгласно молбата Ви. Някои от монасите оказаха съдействие срещу договорената сума и аз лично проучих гроба. Първоначалните им показания пред мен са верни. Те не можаха да ми дадат друго обяснение, само повтаряха ужаса си. Препоръчвам ново разследване на въпроса в Истанбул. Оставил съм двама пазачи в Снагов, за да бдят за подозрителни събития. Любопитно е, че тук няма данни за чумата. Оставам Ваш, в името на Всевишния.»

— А подписът? — попитах аз. Сърцето ми биеше лудо; дори и след безсънната нощ, бях напълно буден.

— Няма подпис. Селим смята, че може би оригиналът е бил скъсан — или случайно, или за да се съхрани анонимността на човека, който го е написал.

— Или може би поначало е било оставено без подпис, защото е било тайно — предположих аз. — Има ли други писма в сборника по същата тема?

— Нито едно. Нито предишните писма, нито следващите. Това е единственият фрагмент, но румелийският кадиаскер е бил много важна личност, така че работата очевидно е била изключително сериозна. След като намерихме това, още дълго и упорито ровихме в библиотеката и книжата на моя приятел, но не открихме нищо по тази тема. Той ми каза, че никога не е виждал думата «Снагов» в други извори за историята на Истанбул, поне доколкото си спомня. Чел е тези писма веднъж преди няколко години — докато ровихме из документите, аз споменах къде според преданието са погребали Дракула и едва тогава той се сети и измъкна сборника. Така че може би и другаде го е виждал, но не може да си спомни.

— Мили Боже! — възкликнах аз, като не мислех за нищожната вероятност господин Аксой да е видял думата някъде другаде, а по-скоро размишлявах върху изкусителната, но лъжлива същност на връзката между разстлалия се край нас Истанбул и далечната Румъния.

— Да. — Тургут се усмихна така весело, като че ли досега бяхме обсъждали какво ще закусваме. — Държавните наместници за Балканите са били доста загрижени за нещо тук в Истанбул, толкова загрижени, че дори са изпратили някого да провери гроба на Дракула в Снагов.

— Но, дяволите да го вземат, какво са открили? — стоварих юмрука си върху облегалката за ръце на стола. — Какво са разказали монасите? Защо са били ужасени?

— Точно това се чудя и аз — увери ме Тургут. — Ако Влад Дракула мирно си е лежал там, защо ще се страхуват от него на стотици километри разстояние, в Истанбул? А ако гробът на Влад наистина е в Снагов и винаги си е бил там, защо очертанията на картите не отговарят на тамошния релеф?

Можех само да се възхитя на точността на въпросите му.

— Има и още нещо — казах аз. — Мислиш ли, че е възможно Дракула да е погребан тук, в Истанбул? Това би ли обяснило опасенията на Мехмед от него дори и след смъртта му, както и присъствието на вампири тук оттогава досега?

Тургут сключи ръце пред себе си и подпря брадичка с огромния си пръст.

— Това е важен въпрос. Ще ни трябва помощ, за да му отговорим, и мисля, че човекът, който ще ни помогне, е тъкмо приятелят ми Селим.

Постояхме и се гледахме мълчаливо в сумрачното фоайе на пансиона, а помежду ни се носеше ароматът на кафето, двама нови приятели, обединени от стародавна кауза. После Тургут се надигна:

— Очевидно трябва да потърсим още, да се поровим по-надълбоко. Селим казва, че ще ни заведе в архива веднага щом се приготвите. Там той ще ни покаже източници за Истанбул през XV век, които аз не съм проучвал задълбочено, защото не са така тясно свързани с моята страст към Дракула. Ще ги прегледаме заедно. Несъмнено ако го помоля, господин Ерозан с удоволствие ще ни донесе всички материали още преди архивът да отвори за посетители. Той живее близо до архива и може да го отвори заради нас, за да отидем преди да е започнало работното време на Селим. Но къде е мис Роси? Още ли не е станала?

Тези думи произведоха объркан вихър от мисли в ума ми и не знаех с кой проблем да се заема първо. Когато Тургут спомена своя приятел библиотекаря, аз внезапно се сетих отново за моя враг библиотекаря, когото едва не забравих от възбуда при новината за писмото. Сега бях изправен пред необикновената задача да изпитам до крайност доверието на Тургут, като му докладвам за посещението на един мъртвец, макар че вярата му в историческите вампири сигурно можеше да се разтегне, за да обхване и съвременните вампири. Въпросът за Хелън обаче ми припомни, че я оставих сама за непростимо дълго време. Исках да я оставя насаме, като се събуди, и бях напълно убеден, че тя съвсем скоро ще ме последва долу. Защо не се беше появила досега? Тургут още говореше:

— Така че Селим — той никога не спи, нали разбираш — отиде да изпие сутрешното си кафе, понеже не искаше да ви изненада веднага — а, ето го!

Звънецът на пансиона издрънча и вътре влезе строен мъж, който затвори вратата след себе си. Мисля, че бях очаквал някакво височайше присъствие, човек на възраст в делови костюм, но Селим Аксой беше млад и слабоват, облечен в широки и доста опърпани тъмни панталони и бяла риза. Забърза към нас с ентусиазирано, целеустремено изражение на лицето, което не приличаше твърде на усмивка. Едва когато разтърсих кльощавата му ръка, разпознах зелените очи и дългия тънък нос. Бях виждал отблизо това лице и преди. Още една секунда ми трябваше, за да се сетя точно къде, но изведнъж в ума ми изникна споменът за издължената ръка, която ми подаде едно томче на Шекспир. Беше продавачът от малката книжарничка до пазара.

— Но ние вече сме се срещали! — възкликнах аз, а в същия момент и той извика нещо в този смисъл, на, както ми се стори, някаква смесица от турски и английски. Тургут гледаше ту единия, ту другия, явно озадачен, но когато обясних случая, той се засмя и поклати глава в изумление.

— Съвпадения — каза кратко той.

— Готови ли сте? — господин Аксой с едно махване отказа предложението на Тургут да седне във фоайето.

— Не съвсем — заявих аз. — Ако не възразявате, ще видя къде е мис Роси и кога ще може да се присъедини към нас.

Тургут кимна сърдечно, макар и някак пресилено.

Блъснах се в Хелън по стълбите — съвсем буквално, тъй като неочаквано за самия себе си бях тръгнал да катеря по три стъпала наведнъж. Тя сграбчи парапета, за да не падне надолу по стълбите.

— Ох! — извика тя сърдито. — Какво, за Бога, правиш?

Тя разтриваше лакътя си, а аз се опитвах да забравя сблъсъка с черния й костюм и здравото й рамо в ръката ми.

— Тебе търсех — казах аз. — Съжалявам, ударих ли те? Просто малко се притесних, защото те оставих сама толкова дълго.

— Нищо ми няма — омекна тя малко. — Имам идеи. Кога ще дойде професор Бора?

— Той вече е тук — докладвах аз, — довел е и един приятел.

Хелън също позна младия книжар и двамата размениха няколко накъсани фрази, докато Тургут се обади на господин Ерозан, крещейки в слушалката.

— Има буря — обясни той, когато се върна. — В тази част на града линиите се развалят, когато вали. Приятелят ми веднага ще ни посрещне в архива. Звучеше някак болен, може би е настинал, но каза, че незабавно тръгва. Искате ли кафе, мадам? По пътя ще ви купя малко сусамови ролца.

За мое неудоволствие той целуна ръка на Хелън и всички бързо излязохме навън.

Надявах се с Тургут да повървим сами по-назад, за да мога да му разкажа за появата на злия библиотекар от Щатите; не мислех, че ще мога да обясня всичко пред непознат човек, особено такъв, който според Тургут не е кой знае колко запален по лова на вампири. Още на следващата пресечка обаче Тургут беше потънал в разговор с Хелън и аз се почувствах два пъти по-нещастен, защото едновременно трябваше да я гледам как го дарява с редките си усмивки и да задържам в себе си сведенията, които трябваше начаса да му съобщя. Господин Аксой вървеше до мен и ми хвърляше по някой поглед, но през по-голямата част от времето изглеждаше напълно обзет от собствените си мисли, така че не ми беше удобно да го прекъсвам с наблюденията си за красотата на утринните улици.

Намерихме външната врата на архива отключена — Тургут с усмивка обясни, че не се е и съмнявал в точността на своя приятел — и тихо влязохме, като Тургут галантно пропусна Хелън пред себе си. Малкото преддверие с изящните си мозайки и отворената за посетители регистрационна книга беше празно. Тургут задържа и вътрешната врата пред Хелън и тя вече беше влязла в смълчаната, сумрачна зала на библиотеката, когато я чух как рязко пое дъх и внезапно спря, така че приятелят ни едва не се спъна в нея. Нещо накара косата ми да се изправи още преди да разбера какво става, а после съвсем различни причини ме принудиха грубо да мина край професора, за да стигна до Хелън.

Библиотекарят ни чакаше неподвижен в средата на стаята, обърнал нетърпеливо лице в очакване на нашето пристигане. Той обаче не беше дружелюбният човек, когото очаквахме, и не вадеше нито кутията, която искахме отново да прегледаме, нито други прашни ръкописи за истанбулската история. Лицето му беше бледо, като че лишено от живот — точно лишено от живот. Не беше приятелят на Тургут, а нашият библиотекар — нащрек, с блеснали очи, неестествено алени устни и насочен към нас жаден, пламтящ поглед. За миг очите му светнаха в моите и ръката ми запулсира там, където той жестоко я беше извил сред библиотечните рафтове. Явно беше зажаднял за нещо. Дори и ако бях запазил присъствие на духа, за да се досетя що за жажда беше това — за знания или нещо друго, нямаше да имам време да оформя мисълта си. Преди да успея да пристъпя между Хелън и ужасния караконджул, тя извади пистолет от джоба на сакото си и го застреля.“

Глава 35

„По-късно опознах Хелън в най-различни ситуации, включително тези, които наричаме обикновен живот, но тя никога не спря да ме изненадва. Това, което най-често и най-много ме учудваше, беше способността на ума й да прави бързи връзки между две обстоятелства, връзки, които я водеха до прозрения, до каквито аз бих стигнал доста по-бавно. Тя ме заслепяваше и с чудната широта на знанията си. Хелън беше пълна с подобни изненади и аз постепенно свикнах с тях като с дневна доза опиат, развих приятно пристрастяване към миговете, когато тя ме хващаше неподготвен. Никога обаче не ме е учудвала повече от онзи случай в Истанбул, когато ненадейно застреля библиотекаря.

Нямах време да се изненадвам обаче, защото той залитна настрани и хвърли по нас една книга, която за малко да улучи главата ми. Тя се удари в някаква маса отляво и я чух как падна на пода. Хелън отново стреля, като пристъпи напред и се прицели с хладнокръвие, от което дъхът ми спря. Тогава бях поразен от странната реакция на онова създание. Не бях виждал да застрелват човек, освен по филмите, но пък там, уви, още преди да навърша единайсет години, вече бях изгледал смъртта на хиляди индианци, разстреляни от упор, а по-късно и на всевъзможни мошеници, банкови обирджии и разбойници, включително орди нацисти, създадени специално за разстрел от ентусиазирания военновременен Холивуд. Странното в тази стрелба, истинската, беше, че макар по дрехите на библиотекаря, някъде под гръдната кост, да изби тъмно петно, той не се хвана за корема в предсмъртни гърчове. Вторият изстрел засегна рамото му, но той вече тичаше и се шмугна между библиотечните рафтове в дъното на залата.

— Врата! — изкрещя Тургут зад мен. — Там има врата!

Всички се втурнахме след него, събаряйки столове и заобикаляйки масите. Селим Аксой, лек и подвижен като антилопа, пръв стигна до рафтовете и изчезна между тях. Чухме боричкане и удар, а после трясък на врата, и открихме господин Аксой да се измъква, куцукайки, от купчина крехки османски ръкописи с ярколилава подутина на едната си буза. Тургут се втурна към вратата и аз го последвах, но тя беше здраво затворена. Когато успяхме да я отворим, видяхме само една празна алея и купчина дървени кутии. Претърсихме лабиринта на кварталчето на бърз ход, но нямаше никаква следа от онази твар, нито от пътя на бягството му. Тургут разпита неколцина минувачи, но никой не беше виждал нашия човек.

Неохотно се върнахме в архива през задната врата и открихме Хелън, притиснала кърпичката си в бузата на господин Аксой. Пистолетът не се виждаше, а ръкописите бяха грижливо подредени обратно на лавиците. Когато влязохме, тя вдигна поглед.

— Той припадна за малко — съобщи тя тихо, — но сега е добре. Тургут коленичи до приятеля си.

— Селим, приятелю, каква цицина имаш.

Селим Аксой се усмихна немощно.

— В добри ръце съм — каза той.

— Това го виждам — съгласи се Тургут. — Мадам, поздравления за опита. Но е напълно излишно да се мъчите да убивате мъртъв човек.

— Откъде знаеш? — ахнах аз.

— О, знам — каза той мрачно. — Познавам изражението на това лице. Изражението на живите мъртви. Няма други такива лица. Виждал съм го и преди.

— Това, разбира се, беше сребърен куршум — Хелън притисна кърпичката си към бузата на господин Аксой и положи главата му на рамото си. — Но, както видяхте, той мръдна и не го улучих в сърцето. Знам, че поех голям риск — тя ме погледна настойчиво, но не успях да прочета мислите й, — но сами видяхте, че бях преценила правилно. Ако беше смъртен, щеше да лежи тежко ранен. — Тя въздъхна и нагласи кърпичката.

Гледах ту единия, ту другия в почуда.

— През цялото време ли носеше този пистолет? — попитах Хелън.

— О, да — тя издърпа ръката на Аксой над рамото си. — Хайде, помогнете ми да го вдигнем. — Всички заедно го повдигнахме — беше лек като дете — и го закрепихме на краката му. Той се усмихваше и кимаше в опит да откаже помощта ни.

— Да, винаги нося пистолета си, когато се чувствам някак… несигурна. А и не е толкова трудно да си набавиш един-два сребърни куршума.

— Вярно си е — кимна Тургут.

— Но къде си се научила да стреляш така? — още бях в потрес от онзи миг, когато Хелън извади пистолета и бързо се прицели.

Хелън се засмя.

— В моята родина образованието е колкото обширно, толкова и тясно — каза тя. — На шестнайсет години получих награда за стрелба в нашата младежка бригада. С радост забелязвам, че не съм забравила всичко.

Изведнъж Тургут извика и се плесна по челото.

— Приятелят ми! — всички го зяпнахме. — Моят приятел — Ерозан! Забравих го!

Само след секунда и ние разбрахме какво има предвид. Селим Аксой, който изглеждаше по-добре, първи забърза към рафтовете, където преди малко беше ранен, а ние бързо се пръснахме из дългата зала, надничайки под масите и зад столовете. Няколко минути претърсването беше безплодно. Тогава чухме Селим да ни вика и всички се втурнахме към него. Той беше коленичил край рафтовете, под една висока библиотека, пълна с всякакви кутии, торби и ролки свитъци. Кутията с книжата на Ордена на дракона лежеше на пода до него, украсеният й капак беше отворен и някои от документите бяха пръснати наоколо.

Господин Ерозан лежеше сред реликвите по гръб, бял и неподвижен, с отпусната на една страна глава. Тургут коленичи и сложи ухо на гърдите му.

— Слава Богу — каза той след малко. — Диша.

После, като го прегледа по-внимателно, той посочи врата на приятеля си. Дълбоко в отпуснатата, бледа плът, малко над яката на ризата се виждаше нащърбена раничка. Хелън коленичи до Тургут. Всички замълчахме за момент. Дори и след описанието на Роси на чиновника, с който се беше сблъскал преди много години, дори и след ухапването на Хелън в библиотеката у дома, за мен беше трудно да повярвам на очите си. Лицето на човека беше непоносимо бледо, почти сиво, той дишаше на кратки и плитки въздишки, почти недоловими, освен ако не се заслушаш внимателно.

— Заразен е — каза Хелън тихо. — Мисля, че е загубил доста кръв.

— Проклет ден! — лицето на Тургут беше изкривено от болка и той стискаше ръката на приятеля си в своите огромни лапи.

Хелън първа се съвзе.

— Да помислим разумно. Може би е нападнат за пръв път — тя се обърна към Тургут. — Нали вчера не забеляза у него такива признаци?

Той поклати глава.

— Беше си наред.

— Добре, тогава — тя бръкна в джоба на сакото си и аз изтръпнах, защото за миг помислих, че пак ще извади пистолета. Вместо това обаче тя измъкна глава чесън и го остави на гърдите на библиотекаря. Тургут се усмихна въпреки мъчителната сцена и също извади глава чесън от джоба си и го постави до нейния. Не можех да си представя къде и кога го е намерила — може би докато се разхождахме из сука, запленени от други гледки?

— Виждам, че големите умове мислят еднакво — каза му Хелън. После извади книжно пакетче и го разгъна, измъквайки отвътре малко сребърно разпятие. Познах кръстчето — тя го купи от католическата църква до нашия университет, същото, с което плашеше злия библиотекар, когато го нападнах в историческия отдел на нашата библиотека.

Този път Тургут я спря с внимателна ръка.

— Не, не — каза той, — тук имаме други обичаи.

Отнякъде в сакото си той измъкна дървена броеница, каквато носеха много мъже по улиците на Истанбул. На тази висеше и гравиран медальон с арабски надписи. Той леко постави медальона на устните на господин Ерозан, лицето на библиотекаря се сгърчи в гримаса, като от неволна погнуса, взе да потръпва и да се криви. Беше отвратителна гледка, но не продължи дълго, защото очите на човека се отвориха и той се намръщи. Тургут се наведе над него и му заговори тихо на турски с ръка на челото му, а после му даде да пийне нещо от малка манерка, която измъкна от сакото си.

След минута господин Ерозан седна и се огледа, хванал врата си с ръка, сякаш го болеше. Когато пръстите му напипаха раничката с малката струйка засъхваща кръв, той зарови лице в ръцете си и захлипа сърцераздирателно.

Тургут го прегърна през раменете, а Хелън хвана ръката му. Улових се да размишлявам, че втори път за един час я виждам нежно да се грижи за пострадал човек. Тургут заразпитва библиотекаря на турски и след няколко минути седна на петите си и ни погледна.

— Господин Ерозан казва, че непознатият дошъл в апартамента му много рано тази сутрин, още по тъмно, и заплашил, че ще го убие, ако не отвори библиотеката за него. Вампирът бил при него и когато се обадих по телефона тази сутрин, но той не посмял да ми каже за присъствието му. Когато вампирът разбрал кой се обажда, казал, че трябва незабавно да отидат в архива. Господин Ерозан не смеел да не се подчини и когато стигнали тук, онзи го накарал да отвори кутията. Щом я видял отворена, скочил отгоре му, проснал го на земята — приятелят ми казва, че бил невероятно силен — и впил зъби във врата му. Това е всичко, което си спомня. — Тургут тъжно поклати глава. Господин Ерозан изведнъж сграбчи ръката на Тургут и явно взе да го моли нещо в поток от турски думи.

За момент Тургут замълча, а после взе ръцете на приятеля си в своите, притисна към тях молитвената броеница и тихо му отговори.

— Каза ми, че доколкото знае, ако онзи дявол го ухапе още два пъти, и той ще стане един от тях. Моли ме, ако се стигне дотам, да го убия със собствените си ръце. — Тургут се обърна и ми се стори, че видях в очите му да проблясват сълзи.

— Няма да се стигне дотам — лицето на Хелън беше сурово. — Ще открием източника на тази чума.

Не знам дали имаше предвид злия библиотекар или самия Дракула, но когато видях стиснатите й челюсти, дори и аз повярвах в способностите ни да победим и двамата. И преди бях виждал това изражение на лицето й и гледката ме върна към масата в онази закусвалня у дома, където за пръв път говорихме за родителите й. Тогава тя се беше заклела да намери неверния си баща и да го заклейми пред академичния свят. Дали само ми се струваше, или наистина задачата й се беше променила в някакъв момент, който и тя самата не беше забелязала?

Селим Аксой стоеше зад нас и сега каза нещо на Тургут, който кимна.

— Господин Аксой ми припомни, че имаме работа тук и е прав. Други учени скоро ще започнат да пристигат и трябва или да заключим архива, или да го отворим за посетители. Той предлага днес да остави книжарницата си и да поработи тук като библиотекар. Но първо трябва да разчистим тези документи и да видим какви щети са им нанесени, а преди всичко трябва да намерим сигурно място за моя приятел да си почива. Освен това господин Аксой иска да ни покаже нещо от архива, преди да дойдат други хора.

Веднага се заех да събирам пръснатите документи и най-лошият ми страх мигновено се потвърди.

— Оригиналите на картите ги няма — докладвах мрачно.

Преровихме лавиците, но картите на чудноватата местност, която приличаше на дългоопашат дракон, бяха изчезнали. Не ни оставаше друго, освен да предположим, че вампирът ги беше скрил в дрехите си още преди да пристигнем. Ужасна мисъл. Разбира се, имахме копията, както на Роси, така и на Тургут, но оригиналите за мен бяха ключ към скривалището на Роси, най-близката следа, до която се бях докосвал засега.

Освен обезкуражителната загуба на това съкровище бях разтърсен и от мисълта, че противният библиотекар може да разкрие тайната му преди нас. Ако Роси беше в гроба на Дракула, където и да се намираше той, злият библиотекар сега имаше сериозни шансове да се добере там преди нас. Повече от всякога бях обзет от чувството, че поне по две причини трябваше да действам незабавно, а същевременно бях изправен пред невъзможността да открия своя учител. Но поне — тази мисъл отново изплува — Хелън сега беше твърдо на моя страна.

Тургут и Селим разговаряха край болния мъж, но сега се обърнаха да го разпитват, или поне така изглеждаше, защото той се опита да се надигне и немощно посочи към гърба на библиотечните рафтове. Селим изчезна и след няколко минути се върна с малка книжка. Беше подвързана с червена кожа, доста износена, а на предната корица имаше златен надпис на арабски. Той я остави на близката маса и известно време се рови из нея, докато накрая повика Тургут, който сгъваше сакото си, за да направи възглавница за своя приятел. Сега като че ли човекът се почувства малко по-удобно. За малко да предложа да повикаме линейка, но се усетих, че Тургут сигурно знаеше какво прави. Той вече беше при Селим и двамата оживено обсъждаха нещо, докато ние с Хелън избягвахме да се погледнем в очите, понеже всеки от нас се надяваше на чудо и се страхуваше от разочарование. Накрая Тургут ни повика.

— Ето това искаше да ни покаже Селим Аксой тази сутрин — каза той сериозно. — Истината е, че не знам какво общо има с нашето търсене. Все пак ще ви го прочета. Откъсите в тази книга са подбрани през XIX век от редактори, чиито имена досега не съм срещал, но са били истанбулски историци. Те са събрали всички описания, които са успели да намерят, за живота в Истанбул през първите години на нашия град — в смисъл от 1453 година, когато султан Мехмед превзема града и го обявява за столица на своята империя.

Той посочи една страница с прекрасни арабски букви и за стотен път си помислих колко е ужасно, че човешки езици и дори азбуки ни разделят един от друг в отчайващо вавилонско стълпотворение от различия, така че щом погледнех напечатаната с османски знаци страница, умът ми мигновено се оплиташе в мрежата от символи, непроницаеми като омагьосан плет трънливи храсти.

— Това е откъсът, който господин Аксой си спомня от едно свое проучване тук. Авторът е неизвестен и разказва за събития от 1477 година — да, приятели, точно година след смъртта на Влад Дракула в битката за Влахия. Тук се разказва как същата година в Истанбул вилнеела чума, такава чума, че имамите трябвало да погребват труповете пронизани с кол в сърцето. После описва как в града влязла група монаси от Карпатите — тъкмо затова господин Аксой си спомни за сборника — в покрита каруца, теглена от мулета. Монасите потърсили убежище в един истанбулски манастир и останали там девет дни и девет нощи. Това е целият разказ, а връзките между частите му са твърде неясни — не се съобщава нищо повече за монасите, нито какво е станало с тях. Приятелят ми Селим искал да ни го покаже заради споменаването на Карпатите.

Селим Аксой кимна енергично, но аз не успях да сдържа въздишката си. Откъсът имаше странен ефект; разтревожи ме, без да хвърли нова светлина върху нашия проблем. Годината — 1477 — наистина правеше впечатление, но можеше да е обикновено съвпадение. От любопитство обаче зададох на Тургут един въпрос:

— Ако градът вече е бил под османско владичество, защо тогава е имало манастир, където да се приютят монасите?

— Добър въпрос, приятелю — отбеляза спокойно Тургут. — Трябва да знаеш, че в Истанбул има много църкви и манастири от самото начало на османското управление. Султанът щедро им раздавал разрешения.

Хелън поклати глава.

— Да, но след като оставил армията си да разруши повечето църкви или наредил да ги превърнат в джамии.

— Вярно е, че когато султан Мехмед завзел града, той оставил армията си три дни да плячкосва града — призна Тургут. — Само че той нямало да направи това, ако градът се бил предал, вместо да се съпротивява — всъщност той им предложил наистина мирно споразумение. Записано е също, че когато влязъл в Константинопол и видял разрушенията, нанесени от войниците му — обезобразените сгради, осквернените църкви, изкланите граждани — султанът заплакал за прекрасния град. Тогава той разрешил на някои църкви да продължат дейността си и дал много привилегии на византийските си поданици.

— Но и поробил над петдесет хиляди — вмъкна Хелън сухо. — Не забравяйте и това.

Тургут й отправи възхитена усмивка.

— Мадам, не мога да се препирам с вас. Исках само да кажа, че нашите султани не са били чудовища. Щом превземели една област, те отслабвали хватката си, поне по стандартите на онези времена. Просто самото завладяване се извършвало по не твърде приятен начин — той посочи далечната стена на архива. — Ето това е Негово Величество Мехмед, самият той, ако искате да го поздравите. — Отидох да погледна, макар че Хелън упорито не мръдна от мястото си. Окачената в рамка репродукция — очевидно евтино копие на акварел — изобразяваше едър седнал мъж с бяло-червена чалма. Кожата му беше бяла, имаше рядка брада, калиграфски изписани вежди и лешникови очи. Държеше една роза под големия си гърбав нос и вдъхваше аромата й, зареял поглед в далечината. Приличаше повече на суфитски мистик, отколкото на безмилостен завоевател.

— Удивителен портрет — казах аз.

— Наистина. Бил е предан покровител на изкуствата и архитектурата и е построил много чудесни сгради наоколо. — Тургут почука по брадичката си с огромния си пръст. — Е, приятели, какво мислите за това, което Селим Аксой ни показа?

— Интересно е — заявих аз учтиво, — но не виждам как би ни помогнал да открием гроба.

— И аз не виждам — призна Тургут. — Тук обаче забелязвам известна прилика между този откъс и фрагмента от писмо, който ви прочетох тази сутрин. Размириците около гроба в Снагов, каквито и да са били, са се случили през същата година — 1477. Вече знаем, че това е годината след смъртта на Влад Дракула и че има група монаси, които особено са се тревожели за нещо в Снагов. Не може ли това да са същите монаси или поне да са от едно братство, свързано със Снагов?

— Възможно е — допуснах аз, — но това е само предположение. В текста само се споменава, че монасите са от Карпатите. В онази епоха Карпатите вероятно са били пълни с манастири. Откъде можем да сме сигурни, че са точно от Снаговския манастир? Хелън, ти как мислиш?

Явно я стреснах, защото забелязах, че гледа право в мен с някак замечтано изражение, каквото досега не бях виждал на лицето й. Този израз обаче мигновено изчезна и аз си помислих, че или ми се е привидяло, или тя си е спомнила майка си и предстоящото ни пътуване в Унгария. Каквото и да мислеше, тя веднага се окопити.

— Да, в Карпатите е имало много манастири. Пол е прав — не можем да свържем двете групи монаси без повече информация.

Стори ми се, че Тургут остана разочарован и се канеше да каже нещо, но в същия миг бяхме прекъснати от свистяща въздишка. Беше господин Ерозан, който още лежеше на пода върху сакото на Тургут.

— Припадна! — извика Тургут. — Дърдорим си ние като свраки… — той отново приближи чесъна към носа на приятеля си и човекът изстена и се посъживи. — Бързо, да го отведем у дома. Професоре, мадам, ще ми помогнете ли? Ще извикаме такси и ще го заведем вкъщи. Жена ми и аз ще се погрижим за него. Селим ще остане в архива — скоро трябва да отвори врати. — И той даде няколко бързи указания на Селим на турски.

После с Тургут вдигнахме бледия, слаб мъж от пода, закрепихме го помежду си и внимателно го изведохме през задната врата. Хелън вървеше след нас със сакото на Тургут, прекосихме алеята и само след миг излязохме под сутрешното слънце. Когато лъчите докоснаха лицето на господин Ерозан, той се сгърчи, зарови глава в рамото ми и закри очите си с ръка, сякаш да се предпази от удар.“

Глава 36

Нощта, която прекарах в онази ферма в Булоа, със спящия Барли на отсрещното легло, беше една от най-будните нощи в живота ми. Прибрахме се към девет и нещо, тъй като навън нямаше много какво да се прави, освен да слушаме пилетата и да гледам как небето потъмнява над срутените хамбари. За мое удивление във фермата нямаше електричество — „Не забеляза ли, че няма жици?“, попита Барли — и фермерката ни остави един фенер и две свещи, след което ни пожела лека нощ. На светлината им сенките на старите лакирани мебели пораснаха и се надвесиха над нас, а плетеното пано на стената леко потрепваше.

След няколко прозевки Барли си легна с дрехите на едното легло и почти веднага заспа. Аз не смеех да последвам примера му, но се страхувах да оставя свещите да горят цяла нощ. Накрая ги духнах и оставих фенера запален, а това още по-ужасно сгъсти сенките край мен и през единствения ни прозорец от двора нахлу мрак. Край прозореца се виеше лоза, дърветата изглеждаха по-близо едно до друго, а аз, сгушена в леглото си, слушах разнасящия се наоколо зловещ тих звук, може би бухали или гълъби. Барли изглеждаше много далече; преди се бях зарадвала на разделените кревати, които ни спестиха неудобството да се чудим как да легнем, но сега съжалявах, че не сме принудени да спим гръб до гръб.

След като полежах достатъчно дълго в една и съща поза и чак се схванах, видях мека светлина постепенно да пропълзява през прозореца по плочите на пода. Луната изгряваше, а с нея ужасът ми леко стихна, като че ли стар приятел беше дошъл да ми прави компания. Опитах се да не мисля за баща ми; ако това беше някоя от нашите екскурзии, в отсрещното легло щеше да спи той, в достолепната си пижама и с изпусната книга край себе си. Той щеше пръв да забележи старата ферма, щеше да знае, че основната й част датира от времето на Аквитания, щеше да купи три бутилки вино от любезната домакиня и да обсъди с нея лозята й.

Лежейки, аз се замислих какво ли ще правя, ако баща ми не оцелее от пътуването си до „Сен Матийо“. Не можех да се върна в Амстердам, мислех си аз, да се мотая из къщата ни сама с мисис Клей; това би ме довършило. По европейската система имах още две години до края на средното си образование и после можех да кандидатствам в някой университет. Но кой ще ме вземе преди това? Барли ще се върне към стария си живот; не можех да очаквам, че ще продължи да се грижи за мене. Мастър Джеймс мина през ума ми с дълбоката си, тъжна усмивка и добродушните бръчки край очите. После се сетих за Джулия и Масимо, за вилата им в Умбрия. Видях как Масимо ми налива вино — „А ти какво учиш, прекрасна щерко?“ — и как Джулия казва, че трябва да спя в най-хубавата стая. Те нямаха деца и обичаха баща ми. Ако светът ми се преобърнеше, щях да отида при тях.

Изгасих фенера, вече по-смела, и изтичах на пръсти да надникна навън. Едва виждах луната, закрита наполовина от накъсаните облаци. Срещу нея плуваше един силует, който добре познавах — не, беше само за миг, пък и беше само облак, нали? Разперените крила, извитата опашка? Веднага се стопи, но аз се шмугнах в леглото на Барли и часове наред треперих, притисната до нищо неподозиращия му гръб.

„Задачата да пренесем господин Ерозан и да го настаним в ориенталската гостна на Тургут — където бледен, но спокоен, той легна на един от дългите дивани — отне по-голямата част от сутринта. Още бяхме там по обяд, когато мисис Бора се върна от детската градина. Тя влезе забързано с пълни пазарски торби в двете си облечени в ръкавици ръце. Носеше жълта рокля и шапка с цветя и приличаше на миниатюрен нарцис. Усмивката й беше свежа и мила, дори и когато ни видя всичките в хола си, заобиколили един легнал мъж. Явно нищо в действията на съпруга й не можеше да я изненада, помислих си аз; може би това е един от ключовете към успешната връзка.

Тургут й обясни положението на турски и веселото й изражение се смени първо с очевидно неверие, а после с нарастващ ужас, когато той внимателно й показа раната на врата на най-новия й гост. Тя ни изгледа с Хелън с безмълвно удивление, като че ли за пръв път се сблъскваше със злото. После хвана ръката на библиотекаря, която, както бях установил по-рано, беше не само бяла, но и студена. Подържа я малко, избърса очите си и бързо отиде в кухнята, откъдето се понесе приглушеното тракане на тенджери и тигани. Каквото и да се случеше, горкият човек поне щеше да обядва добре. Тургут ни покани също да останем за обяд и, за моя изненада, Хелън отиде в кухнята да помага на мисис Бора.

Когато се уверихме, че господин Ерозан си почива удобно, Тургут ме заведе в зловещия си кабинет за няколко минути. С облекчение забелязах, че завеските над портрета бяха плътно спуснати. Поседяхме малко да обсъдим положението.

— Мислиш ли, че е безопасно за теб и жена ти да оставите този човек тук? — не успях да се сдържа и попитах.

— Ще взема всички предпазни мерки. Ако след ден-два се подобри, ще му намеря подслон и човек, който да бди над него — Тургут издърпа един стол за мен и се настани зад бюрото си. Помислих си, че все едно бях с Роси в университетския му кабинет, само дето кабинетът на Роси беше подчертано весел с пищните цветя и димящото кафе, докато този тук беше ексцентрично мрачен. — Не очаквам ново нападение тук, но ако все пак ни нападне, нашият американски приятел ще срещне мощна отбрана. — Загледан в якото му телосложение зад бюрото, изобщо не се усъмних в думите му.

— Съжалявам — казах аз, — но явно ти докарахме много беди, професоре, и дори доведохме заплахата точно пред вратата на дома ти. — Накратко му описах нашите срещи със заразения библиотекар, включително снощния случай, когато го мярнах пред «Айя София».

— Чудна работа! — каза Тургут. Очите му светеха с мрачно любопитство, а пръстите му барабаняха по плота на бюрото.

— Разреши да те питам нещо — започнах аз. — Тази сутрин в архива ти каза, че и преди си виждал такова лице. Какво имаше предвид?

— Хъм — ерудираният ми приятел сключи ръце на бюрото, — да, ще ти разкажа този случай. Беше преди много години, но го помня съвсем ясно. Всъщност стана няколко дни, след като получих писмото от професор Роси, в което той ми обясняваше, че нищо не знае за нашия архив. Един късен следобед след часовете си отидох в архива — тогава той още се помещаваше в старата си сграда и не беше пренесен в сегашното здание. Помня, че проучвах материали, за да напиша статия за една изгубена творба на Шекспир, «Кралят на Ташкания», която според някои се развива в измислено място, чийто прототип е Истанбул. Може би си чувал за нея?

Поклатих глава.

— Цитира се в трудовете на няколко английски историци. От тях знам, че в оригиналната пиеса един зъл дух на име Дракол се явява на владетеля на прекрасен стар град, който той — владетелят, е завзел със сила. Духът заявява, че някога е бил враг на краля, но сега идва да го поздрави за неговата кръвожадност. После го подтиква да пие от кръвта на жителите на града, които така се превръщат в негови слуги. Този пасаж може да ти смрази кръвта. Някои казват, че пиесата не е на Шекспир, но аз — той уверено удари с ръка по ръба на бюрото си, — аз мисля, че изказът несъмнено е Шекспиров и че градът е Истанбул, преименуван с псевдотюркската дума Ташкания. — Той се наведе напред. — Освен това вярвам, че тиранът, на когото се явява духът, не е никой друг, а самият султан Мехмед И, завоевателят на Константинопол.

Мравки полазиха по гърба ми.

— Какво според теб може да означава това — за историята на Дракула, имам предвид?

— Е, приятелю, за мен е много интересно, че легендата за Влад Дракула е проникнала чак до протестантска Англия към, да речем, 1590 година, че е била толкова устойчива. Нещо повече, ако Ташкания наистина е Истанбул, то пиесата показва, че по времето на Мехмед тук присъствието на Дракула се е чувствало съвсем осезаемо. Мехмед влиза в града през 1453 година. Това е само пет години след като младият Дракула се връща във Влахия от пленничеството си в Мала Азия и няма сигурни сведения, че оттогава до края на живота си се е връщал отново по нашите земи, макар че според някои учени той все пак е плащал лично данъци на султана. Не мисля, че това може да се докаже. Моята теория гласи, че той оставя тук вампирското си наследство ако не приживе, то със сигурност след смъртта си. Но — Тургут въздъхна — нишката между литературата и историята често изтънява прекалено, а аз не съм историк.

— Ти наистина си чудесен историк — казах аз скромно. — Направо съм изумен колко много исторически следи си проучил, и то с какъв успех.

— Много си любезен, млади приятелю. Както и да е, една вечер работех по статията си за тази теория — тя така и не беше публикувана, уви, защото редакторите на списанието, на което я предложих, обявиха съдържанието й за прекалено суеверно, — та работех до късно през нощта и след около три часа в архива отидох до ресторанта от другата страна на улицата, за да хапна малко бюрек. Ял ли си бюрек?

— Още не — признах аз.

— Трябва веднага да опиташ — това е един от най-възхитителните ни национални специалитети. Значи влязох в ресторанта. Навън вече беше тъмно, защото беше зима. Седнах на една маса и докато чаках, извадих писмото на професор Роси от останалите си документи и го препрочетох. Както ти споменах, бях го получил само преди няколко дни и съдържанието му много ме озадачи. Келнерът ми донесе яденето и се случи така, че погледнах лицето му, докато оставяше чиниите. Очите му бяха сведени, но ми се стори, че внезапно забеляза писмото, което четях, с името на Роси най-отгоре. Той му хвърли няколко коси погледа, а после лицето му сякаш отново стана безизразно, но аз забелязах, че застана зад мен уж да сложи друга чиния на масата, докато всъщност надничаше през рамото ми към писмото.

Не можех да си обясня поведението му и се чувствах доста неудобно, затова сгънах писмото и се приготвих да изям вечерята си. Той се отдалечи мълчаливо и аз не се сдържах да не го проследя с поглед, докато обикаляше из ресторанта. Беше едър, широкоплещест, як мъж с тъмна, сресана назад коса и дълбоки тъмни очи. Щеше да е хубав, ако не изглеждаше — как се казва на английски? — твърде зловещо. Очевидно в следващия час ме избягваше, дори и след като приключих с яденето. Извадих си книга да почета, но тогава той внезапно изникна до масата ми и остави димяща чаша чай пред мен. Не бях поръчвал чай и се учудих. Помислих си, че или е от заведението, или е грешка. «Чаят ви — каза той, докато го поставяше на масата. — Постарах се да е много горещ.» После ме погледна право в очите и не мога да опиша колко ужасяващо беше лицето му. Беше бледо, почти жълто на цвят, като че ли — как да кажа? — беше изгнил отвътре. Под гъстите вежди очите му бяха тъмни и ярки почти като на животно. Устата му беше като червена вакса, а зъбите му бяха много бели и дълги — някак необяснимо здрави на болнавото му лице. Келнерът се усмихна, докато се навеждаше с чая и до мен достигна странната му миризма, от която ми стана лошо и за малко да припадна. Може да ти се види смешно, приятелю, но донякъде приличаше на миризмата, която при други обстоятелства винаги съм харесвал — на стари книги. Знаеш я тази миризма — на пергамент, кожа и още нещо? Знаех я и изобщо не ми беше смешно.

— Секунда по-късно беше изчезнал, без да бърза, се беше прибрал в ресторантската кухня и аз останах на мястото си с чувството, че той всъщност искаше да ми покаже нещо — лицето си, например. Искаше внимателно да го огледам, но все пак в него нямаше нищо конкретно, което да оправдае ужаса ми. — Самият Тургут сега изглеждаше пребледнял, докато седеше в средновековния си стол. — За да успокоя нервите си, взех лъжицата и разбърках чая. Смятах да се успокоя с горещата напитка, но после се случи нещо… нещо много необикновено.

Гласът му отслабна, сякаш вече съжаляваше, че е започнал да разказва тази история. Това чувство ми беше добре познато, затова кимнах да го окуража:

— Моля те, продължавай.

— Сега ми звучи фантастично, но говоря самата истина. Над чашата се издигаше пара — нали знаеш как се получава, когато разбъркаш нещо горещо? — и когато аз разбърках чая си, парата се вдигна във формата на малък дракон и се изви над чашата ми. Потрепна във въздуха за няколко секунди и изчезна. Видях го много ясно със собствените си очи. Можеш да си представиш как се почувствах, просто не вярвах на себе си, а после бързо събрах нещата си, платих и излязох.

Устата ми беше пресъхнала.

— След това видя ли този келнер отново?

— Никога. Няколко седмици не смеех да вляза в ресторанта, но после любопитството ми взе връх и аз отново отидох по тъмно, но от него нямаше и следа. Дори попитах един от другите келнери за него и той отвърна, че такъв мъж наистина е работил при тях, но за кратко, и не знаел фамилията му. Първото му име било Акмар, каза той. Повече никога не го видях.

— Но мислиш, че лицето му е издавало… — не можах да довърша.

— Бях втрещен от това лице. Това е всичко, което можех да ти кажа тогава. Когато видях лицето на библиотекаря, който вие — както сам казваш — докарахте тук, усетих, че то вече ми е познато. Не е просто видът на смъртта. Има нещо в изражението… — той се обърна неспокойно и хвърли поглед към запердената ниша, където висеше портретът. — Онова, което ме потресе и ме разтревожи в твоя разказ, в сведенията, които току-що ми даде, е, че американският библиотекар доста се е приближил до нетленната си орис, откакто сте го видели за пръв път.

— Какво имаш предвид?

— Когато е нападнал мис Роси в библиотеката у вас, ти си успял да го събориш. Но моят приятел в архива, когото той нападна тази сутрин, казва, че е бил много силен, а моят приятел не е по-слаб от теб. Демонът вече е бил способен и да изсмуче солидно количество кръв от приятеля ми, уви. И все пак този вампир се разхожда на слънчева светлина, както видяхме, което означава, че не е изцяло заразен. Предполагам, че това създание е било ухапано за втори път или във вашия университет, или тук, в Истанбул и ако връзките му наистина са тук, той скоро ще получи и третото си злокобно причастие и завинаги ще се присъедини към живите мъртви.

— Да — отвърнах аз. — Нищо не можем да направим за американския библиотекар, ако не го открием, затова ще трябва да пазиш приятеля си тук много внимателно.

— Ще го пазя — каза Тургут с мрачна решителност. Помълча малко, а после отново се обърна към библиотеката си. Без да пророни и дума, той измъкна от сбирката си огромен албум с латински букви на корицата. — Румънски — уведоми ме той. — Това е сборник със снимки от църкви в Трансилвания и Влахия, събрани от един изкуствовед, който неотдавна почина. Той възпроизвежда тук много изображения на църкви, които после през войната за съжаление били разрушени. Така че тази книга е много ценна. — Той сложи албума в ръката ми. — Защо не обърнеш на 25-а страница?

Така и направих. Там открих илюстрация на две страници — цветен отпечатък на стенопис. Църквата, където някога се е намирал стенописът, беше показана на малка черно-бяла снимка: изящна сграда с усукани камбанарии. Но вниманието ми беше привлечено от по-голямата картина. Отляво се беше надвесил разярен летящ дракон с двойно навита опашка, с обезумели златни очи и бълваща пламъци уста. Явно се канеше да се спусне върху фигурата отдясно, треперещ човечец в ризница и раирана чалма. Човекът беше клекнал от страх, с извит ятаган в едната ръка и кръгъл шит в другата. Първо си помислих, че е застанал сред поле със странни цветя, но когато се вгледах внимателно, видях, че предметите край краката му бяха хора, гора от хора, като всеки от тях се гърчеше, набучен на кол. Някои бяха с чалми като гиганта по средата на групата, но други бяха облечени с нещо като селски дрипи. Други обаче носеха брокатени пелерини и високи кожени шапки. Имаше светли и тъмни коси; благородници с дълги кафяви мустаци; дори и няколко свещеници или монаси в черни раса и високи шапки. Имаше жени с дълги увиснали плитки, голи момченца, деца. Виждаха се и едно-две животни. Всички се гърчеха в агония.

Тургут ме наблюдаваше.

— Дракула е бил ктитор на тази църква през втория период от управлението си — каза той тихо.

Аз се взрях в картината още малко. После не издържах и затворих книгата. Тургут я взе от ръцете ми и я сложи настрана. Когато се обърна към мен, по лицето му беше изписана ярост.

— Сега, приятелю, кажи как смяташ да намериш професор Роси? Директният въпрос ме преряза като нож.

— Още се опитвам да сглобя цялата информация — признах аз бавно, — но дори и след благородните ти усилия снощи заедно с господин Аксой не мисля, че знаем много. Може би Влад Дракула се е появил в Истанбул след смъртта си, но как можем да разберем дали е погребан тук и дали гробът му още се намира тук? Това си остава загадка. А що се отнася до следващата ни стъпка, мога само да ти кажа, че ще отидем до Будапеща за няколко дни.

— Будапеща? — почти виждах как предположенията препускаха по широкото му лице.

— Да. Помниш ли, че Хелън ти разказа историята на майка си и на професор… и на баща си. Хелън твърдо вярва, че майка й може да знае нещо, което тя досега не е чувала от нея, затова ще отидем лично да поговорим с майка й. Лелята на Хелън е важна клечка в правителството и ще уреди работата, надявам се.

— Аха — той почти се усмихна. — Слава на Всевишния за приятелите по високите етажи. Кога заминавате?

— Може би утре или вдругиден. Ще останем там пет-шест дни, струва ми се, а после ще се върнем тук.

— Много добре. Тогава трябва да вземеш това — Тургут внезапно се изправи и извади от шкафчето малкия комплект инструменти за лов на вампири, който ни беше показал предишния ден. Той го сложи точно пред мен.

— Но това е едно от съкровищата ти — възпротивих се аз. — Пък и едва ли ще ни пуснат с него на митницата.

— О, изобщо няма да го показвате. Скрийте го най-внимателно. Виж дали можеш да го сложиш в куфара си някъде между бельото, но най-добре го дай на мис Роси да го носи. В багажа на жените не ровят толкова — той кимна окуражително. — Сърцето ми няма да е спокойно, ако не го вземете. Докато сте в Будапеща, ще прегледам много стари книги, за да се опитам да помогна, но да знаеш, че сте тръгнали по следите на чудовище. Засега, пази го в куфарчето си — комплектът е съвсем тънък и лек. — Взех дървената кутия, без нищо повече да кажа, и я сложих до драконовата книжка. — Докато вие разпитвате майката на Хелън, аз ще се поровя тук за всевъзможни следи, водещи към нечий гроб. Още не съм се отказал от идеята — той присви очи. — Това би обяснило до голяма степен чумите, стоварили се като проклятие върху града ни след въпросния период. Ех, да можехме не само да ги обясним, но и да им сложим край…

В този момент вратата на кабинета се отвори и мисис Бора промуши глава, за да ни повика за обяд. Нахранихме се вкусно като предишния ден, но бяхме много по-тъжни. Хелън беше мълчалива и изглеждаше уморена, мисис Бора раздаваше чинии с безмълвна грациозност, а господин Ерозан, макар че седна с нас на масата за малко, не успя да хапне кой знае какво. Мисис Бора обаче го накара да изпие доста червено вино и да изяде малко месо, което сякаш донякъде възстанови силите му. Дори и Тургут беше унил и обзет от меланхолия. Двамата с Хелън си тръгнахме веднага щом учтивостта ни позволи.

Тургут ни изпрати навън и се ръкува с нас с обичайната си сърдечност, като ни накара да му се обадим, щом сме готови с плановете за пътуването си, и ни обеща несекващото си гостоприемство и когато се върнем. После кимна и потупа куфарчето ми и аз осъзнах, че мълчаливо ми напомня за комплекта, който лежеше вътре. Кимнах в отговор и леко махнах към Хелън, за да й кажа, че ще й обясня по-късно. Тургут ни махаше, докато се изгуби от поглед под липите и тополите, а когато вече не го виждахме, Хелън уморено ме хвана под ръка. Въздухът миришеше на люляк и, крачейки по тази достолепна сива улица, през прокрадналите се между дърветата прашни снопове слънчеви лъчи, за миг щях да повярвам, че сме на ваканция в Париж.“

Глава 37

„Хелън наистина беше уморена и аз неохотно я оставих да поспи в пансиона. Не ми се искаше да е сама, но тя изтъкна, че ярката дневна светлина би трябвало да е достатъчна зашита. Дори и ако злият библиотекар знаеше къде сме, едва ли щеше да проникне в заключените ни стаи посред бял ден, а и тя носеше малкото си кръстче. Имахме няколко часа преди Хелън да се обади отново на леля си и нищо не можехме да направим за пътуването, докато не получехме инструкциите й. Оставих куфарчето си на грижите на Хелън и се насилих да изляза навън, усещайки, че ще побеснея в теснотията, ако остана да се преструвам, че чета или мисля.

Явно имах чудесна възможност да разгледам и още нещо в Истанбул, затова се запътих към лабиринта на дворцовия комплекс Топкапъ, построен по нареждане на султан Мехмед, който искал да установи двора си там след завладяването на града. Това място с далечните си куполи и с интригуващите бележки в пътеводителя ме привличаше от първия ни следобед тук. Топкапъ се простира на огромна площ в края на истанбулския полуостров и от три страни е защитен с вода — Босфора, Златния рог и Мраморно море. Струваше ми се, че ако не го видя, ще пропусна същината на истанбулската османска история. Може би отново пътят ми се отклоняваше от търсенето на Роси, но си мислех, че самият Роси би направил същото, ако имаше няколко часа принудително бездействие.

Докато кръстосвах градините, дворовете и павилионите, където стотици години наред е туптяло сърцето на империята, с разочарование научих, че сред експонатите няма почти нищо от времето на Мехмед — само малко накити от съкровищницата му и няколко от мечовете му, целите издраскани и белязани от страховита употреба. Мисля, че повече от всичко се надявах да получа възможност още веднъж да зърна султана, чиито армии бяха победили Влад Дракула и чиито военни съдилища се бяха загрижили за безопасността на предполагаемия му гроб в Снагов. Беше като партия шах, помислих си, като си спомних играта на старците на пазара, партия, в която се мъча да определя положението на противниковия цар единствено по мястото на своя цар.

В двореца обаче имаше достатъчно чудеса, за да задържат вниманието ми. Според разказа на Хелън от предишния ден дворецът бил като отделен свят, в който над пет хиляди слуги с титли като Велик чалмар задоволявали всяка прищявка на султана; където евнуси пазели добродетелността на огромния харем, чиито покои приличали на пищно накичен затвор; където султан Сюлейман Великолепни, управлявал в средата на XVI в., укрепил единството на империята, кодифицирал законите и превърнал Истанбул в знаменита метрополия, каквато е била и при византийските императори. Точно като тях, султанът веднъж седмично излизал в града, за да се помоли в «Айя София», само че в петък, мюсюлманския свещен ден, а не в неделя. Било свят на строг протокол и разточителни пирове, на възхитителни платове и чувствено пленителни мозайки, на облечени в зелено везири и шамбелани в червени одежди, приказни пъстроцветни пантофи и високи чалми.

Особено ме порази разказът на Хелън за еничарите, елитната гвардия, съставена от най-добрите сред пленените момчета от всички краища на империята. И преди бях чел за тях — момчета, родени в християнски семейства в земи като Сърбия или Влахия, които били възпитавани в исляма и научени да мразят собствените си корени, а после, когато възмъжеели, ги насъсквали срещу техните народи като сокол на плячка. Някъде бях виждал картини на еничари, може би в някакъв албум. Като си спомних безизразните им млади лица, събрани с единствената цел да охраняват султана, почувствах как студенината на двореца се сгъсти около мен.

Както обикалях стая по стая, ми хрумна, че от младия Влад Дракула би станал идеален еничар. Империята е пропуснала сгодния случай, възможността да обуздае още малко жестокост в безчетните редици на гвардията си. Трябвало е обаче да го заловят съвсем малък, мислех си, вероятно да го заточат някъде в Мала Азия и да не го връщат на баща му. След това вече е станал прекалено независим, изменник, който не се подчинява никому, освен на себе си, непоколебимо сеещ смърт както сред последователите си, така и сред турските си врагове. Съвсем като Сталин — скокът на мисълта изненада и мен, докато съзерцавах блясъка на Босфора. Сталин беше умрял миналата година и в западния печат се бяха промъкнали нови легенди за зверствата му. Спомних си една статия за някакъв очевидно лоялен генерал, когото Сталин обвинил в опит за преврат точно преди войната. Генералът бил измъкнат от апартамента си посред нощ и увесен с главата надолу на един от стълбовете на оживена гара край Москва, където висял няколко дни, докато умрял. Пътниците, които се качвали и слизали от влаковете, го забелязвали, но никой не смеел да погледне втори път към него. Много по-късно хората от този квартал изобщо не били сигурни дали това наистина се е случило.

Подобни тревожни мисли ме преследваха в двореца от стая в стая, всяка по-дивна от предишната; навсякъде подушвах зло или заплаха, което може би просто беше доказателство за върховното могъщество на султана, могъщество, което тесните коридори, виещите се пътечки, зарешетените прозорци и потайните градинки не само не скриваха, а още повече изтъкваха. Най-накрая, търсейки малко спасение от съчетанието на чувственост и затворничество, на изисканост и потисничество, аз се върнах назад сред огрените от слънцето дървета на външния двор.

Там обаче се сблъсках с най-тревожните призраци, защото се оказа, че в този двор се е намирал дръвникът на палача, поне според пътеводителя ми, който не пестеше подробностите, когато описваше обичая на султана да обезглавява подчинените си, пък и всеки, който му противоречи. Отсечените глави били забивани на колове и излагани на показ пред султанските порти за назидание на останалите. Султанът и изменникът от Влахия са били приятна двойка, мислех си аз, отстъпвайки назад от отвращение. Разходката в близкия парк успокои нервите ми, а ниските, червеникави слънчеви отблясъци по водата, които превърнаха минаващия кораб в черна сянка, ми напомниха, че следобедът се изнизваше и трябваше да се връщам при Хелън, може би за още новини от леля й.

Когато пристигнах, Хелън чакаше във фоайето с английски вестник в ръка.

— Как беше разходката? — попита тя и вдигна поглед.

— Потискаща — отвърнах аз. — Отидох в двореца Топкапъ.

— Аха — тя затвори вестника. — Съжалявам, че го пропуснах.

— Недей. Как вървят нещата по широкия свят?

Тя прокара пръст по някои от заглавията.

— Потискащо. Но имам добри новини за теб.

— Говорила си с леля си? — аз се настаних в един от скърцащите столове до нея.

— Да, и тя беше невероятна, както винаги. Сигурна съм, че когато пристигнем, ще ми се накара, но това няма значение. Важното е, че ни е намерила конференция, в която да участваме.

— Конференция?

— Да. Направо е великолепно. Тази седмица в Будапеща има международна историческа конференция. Ще участваме като чуждестранни гости и тя ни е уредила визи, за да стигнем дотам — усмихна се Хелън. — Сред приятелите на леля ми очевидно има и историк от Будапещенския университет.

— И каква е темата на конференцията? — попитах аз, обзет от лоши предчувствия.

— Трудови въпроси в Европа до 1600 година.

— Доста широка формула. Предполагам, че ние ще участваме като видни османски специалисти?

— Точно така, скъпи ми Уотсън.

Въздъхнах.

— Добре тогава, че се отбих в Топкапъ.

Хелън ми се усмихна, но не можах да разбера дали беше дяволито или просто от доверие в способностите ми да се преобразявам.

— Конференцията започва в петък, така че имаме два дни да стигнем дотам. В събота и неделя ще слушаме лекции, като ти също ще изнесеш една. В неделя половината ден е свободен за разходки из историческите забележителности на Будапеща и ние ще се измъкнем, за да се разходим до майка ми.

— Какво ще изнеса? — не успях да прикрия гневния си поглед, но тя само приглади една къдрица зад ухото си и отвърна на погледа ми с невинна усмивчица.

— Ами, лекция. Ще изнесеш една лекция. Само така можем да участваме.

— И за какво, ако мога да попитам?

— За османското присъствие в Трансилвания и Влахия, струва ми се. Леля ми любезно добави твоята тема в програмата. Няма нужда да е нещо дълго, защото османлиите така и не успяват напълно да покорят Трансилвания. Помислих си, че за теб темата не е лоша, защото и двамата вече толкова много знаем за Влад, а пък навремето той е бил основната фигура в борбата, която отблъснала турските нашествия.

— Колко мило от твоя страна — изсумтях аз. — Искаш да кажеш, че ти знаеш толкова много за него. Нима мислиш, че ще се изправя на международна научна среща и ще дрънкам за Дракула? Спомни си, ако обичаш, че дисертацията ми е за холандските търговски гилдии, като при това още не е завършена. Защо ти не изнесеш лекцията?

— Би било нелепо — каза Хелън и събра ръце над вестника. — Аз съм — как да се изразя на английски? — стара чанта. Всеки в университета ме познава и неколкократно е умирал от скука пред моите трудове. Присъствието на един американец ще придаде малко блясък на цялото събитие и всички ще са ми благодарни, че съм те довела, макар и в последната минута. Присъствието на американец освен това ще разсее тежките им мисли за окаяния вид на университетското общежитие и за консервите с грах, които ще сервират на галавечерята последния ден. Ще ти помогна да напишеш лекцията — дори ще я напиша вместо теб, щом си толкова лош — а ти само ще я прочетеш в събота. Мисля, че леля каза към един часа.

Изпъшках. Тя беше най-невъзможният човек, когото бях срещал. Досетих се, че появата ми заедно с нея можеше да й донесе политическа черна точка с много по-голямо значение, отколкото тя беше готова да признае.

— Е, и какво общо имат османските турци във Влахия и Трансилвания с европейските трудови въпроси?

— Ще намерим начин да вмъкнем и малко трудови отношения. Това е красотата на солидното марксистко образование, което ти не си имал привилегията да получиш. Повярвай ми, ако се вгледаш внимателно, във всяка тема можеш да намериш трудови въпроси. Освен това Османската империя е била голяма икономическа сила, а Влад е прекъсвал търговските им пътища и достъпа им до природните богатства в крайдунавския район. Не се притеснявай — лекцията ти ще бъде зашеметяваща.

— Господи — успях да кажа аз.

— Не — тя поклати глава, — никакъв Господ, ако обичаш. Само трудови въпроси.

Не се сдържах и се разсмях, като мълчаливо се възхищавах на блясъка в тъмните й очи.

— Само се надявам, че никой в Щатите няма да разбере за това. Представям си какво ще си помисли комисията по зашитата на дисертацията ми. От друга страна, Роси много би се забавлявал с цялата тази история.

Пак започнах да се смея, като си представих същия дяволит блясък в ясните сини очи на Роси, но бързо млъкнах. Мисълта за Роси така изгаряше сърцето ми, че едва издържах; ето ме тук, на другия край на света, далеч от кабинета, където за последно го видях, при това с пълното основание да мисля, че никога повече няма да го видя жив, а може би и че никога няма да разбера какво се е случило с него. Никога беше доста дълъг и отчайващ срок, който за секунда се опитах да си представя, но после изблъсках тези мисли настрана. Отивахме в Унгария да говорим с жената, която може би го е познавала — отблизо — много преди аз да се запозная с него, още когато се е борел да открие Дракула. Това беше следа, която не можехме да си позволим да пренебрегнем. Ако за да стигна там, трябваше да изшарлатанствам и да изнеса една фалшива лекция, бях готов дори и на това.

Хелън мълчаливо ме наблюдаваше и аз почувствах, не за пръв път, свръхестествената й способност да чете мислите ми. Само след миг тя потвърди усещането ми, като каза:

— Струва си, нали?

— Да — извих очи настрани.

— Много добре — отбеляза тя тихо. — Радвам се, че ще те запозная с леля ми, която е чудесна, и с майка ми, която също е чудесна, но по различен начин.

Бързо я погледнах — сърцето ми се беше свило от нежния й тон, но лицето й вече беше възвърнало обичайния си израз на предпазлива ирония.

— Кога тръгваме? — попитах аз.

— Утре сутринта ще вземем визите си и другиден летим, ако няма проблеми с билетите. Леля ми каза, че утре трябва да отидем до унгарското консулство още преди началото на работното време и да звъннем на входната врата — към седем и половина сутринта. Оттам може направо да отидем в някоя пътническа агенция да запазим самолетни билети. Ако няма места, ще трябва да вземем влака, което ще означава доста дълъг път — тя поклати глава, но аз внезапно си представих бучащия, тракащ балкански влак, препускащ от една древна столица към следващата, и въпреки че щяхме да изгубим доста време, си пожелах да няма никакви свободни самолетни билети.

— Правилно ли ми се струва, че ти приличаш повече на тази твоя леля, отколкото на майка си? — може би усмивката ми към Хелън се дължеше на въображаемото ми приключение с влака.

Тя се поколеба само за секунда.

— Пак улучи, Уотсън. Слава Богу, много приличам на леля си. Но на теб повече ще ти хареса майка ми — с повечето хора е така.

А сега, може ли да те поканя на вечеря в нашето любимо заведение, за да поработим над лекцията ти?

— Разбира се — съгласих се аз, — стига наоколо да не се мотаят циганки.

Предложих й ръката си с нарочно преигран жест и тя остави вестника, за да се облегне на мен. Докато излизахме навън в златистата вечер на византийските улици, аз размишлявах колко странно беше, че дори и при най-невероятни обстоятелства, в най-тревожните моменти от живота ни, в дните на най-страшна разлъка с дома и всичко близко, имаше и мигове на несъмнено щастие.“

В слънчевото утро в Булоа двамата с Барли се качихме на ранния влак за Перпинян.

Глава 38

„Петъчният самолет от Истанбул до Будапеща съвсем не беше пълен и когато се настанихме сред стегнатите в тъмни костюми турски бизнесмени и облечените в сиви сака маджарски бюрократи, които разговаряха скупчени на групички, сред възрастните жени в сини палта и шалове на главите — дали отиваха да работят в Будапеща като чистачки или дъщерите им бяха омъжени за унгарски дипломати? — на мен ми остана само един кратък полет, в който да съжалявам, че пропуснахме пътуването с влака.

Пътят на релсите, криволичещи сред планински ридове, из обширни гори и скалисти чукари, край реки и феодални градчета, щеше да почака един по-късен етап в кариерата ми — както знаеш, оттогава два пъти съм се возил на този влак. Преходът по маршрута от ислямския към християнския свят, от Османската към Австро-Унгарската империя, от мюсюлманите към католиците и протестантите, за мен винаги е бил огромна загадка. Градовете се редят и сякаш стават все по-големи, архитектурата плавно се изменя, като минаретата постепенно се смаляват и постепенно преминават във все по-високи черковни куполи, самият вид на горите и речните брегове също се променя, така че малко по малко се убеждаваш, че можеш да прочетеш миналото в пропитата с история природа. Дали извивките на един турски хълм се различават от склоновете на маджарските ливади? Разбира се, че не, но все пак окото не може да не види разлика, защото непрекъснато черпи история от ума. По-късно когато пътувах по този маршрут, във въображението си щях да виждам тези земи ту благословени, ту окъпани в кръв — това е другата особеност на историческия поглед, вечно раздвоен между доброто и злото, между мира и войната. Когато си представях османското нашествие през Дунава или по-ранните набези на хуните от изток на запад, винаги се измъчвах от противоречиви образи — отсечена глава, донесена в лагера от воини, които надават триумфални, но и пълни с ненавист крясъци; а после старица — може би най-възрастната баба сред сбръчканите лица, които видях в самолета, — която облича внука си в по-топли дрехи, щипва гладката му турска бузка и със сръчна ръка разбърква дивечовата си яхния да не загори.

Тези образи за мен лежаха в бъдещето, а в онзи ден, докато летяхме със самолета, само съжалявах за гледката отдолу, без дори да знам къде се намира тя, нито какви мисли по-късно ще извика у мен. Хелън, която имаше повече опит като пътешественик и не се палеше толкова, използва случая да поспи, сгушена на седалката си. Две вечери подред замръквахме до късно на ресторантската маса в Истанбул, работейки върху моята лекция за конференцията в Будапеща. Трябваше да призная, че научих повече за битките на Влад с турците, отколкото преди имах удоволствието — или неудоволствието — да знам, макар че от това голяма полза нямаше. Надявах се, че никой няма да ми задава въпроси, когато приключа с представянето на полузаучения си материал. Всичко онова обаче, което Хелън беше успяла да натъпче в мозъка си, беше направо забележително и аз за пореден път се удивих на факта, че тя се беше самообразовала по темата за Дракула, подтикната от смътната надежда един ден да засрами човека, за когото трудно можеше да докаже, че й е баща. Когато натежалата й от съня глава се отпусна на рамото ми, аз я оставих да почива там, като се мъчех да не вдишвам аромата — унгарски шампоан? — на къдриците й. Тя беше уморена, а аз седях и внимавах да не мърдам, докато спи.

Първото ми впечатление от Будапеща, добито през прозорците на таксито, което ни взе от летището, беше необятното благородство. Хелън ми обясни, че ще отседнем в един хотел близо до университета, на източния бряг на Дунава, в Пеща, но очевидно беше накарала шофьора да ни разходи край реката, вместо направо да ни закара там. Първо се движехме по достолепни улици от осемнайсети-деветнайсети век, тук-там оживени от взрив на фантазията в стил ар нуво или от могъщо старо дърво. Само след миг зърнахме Дунава. Беше огромен — не бях подготвен за великолепието му — и над него бяха прехвърлени три големи моста. От нашата страна на реката се издигаха невероятните неоготически шпилове и куполът на парламента, а от другата страна се извисяваха грандиозните, обградени с дървета крила на кралския дворец и островърхите кули на средновековните църкви. Точно по средата се беше ширнала реката, сиво-зелена, с леко надиплена от вятъра повърхност, блестяща под лъчите на слънцето. Необятното синьо небе се беше надвесило над куполите, паметниците и църквите и докосваше водата, за да обогати още повече нюансите на цвета й.

Очаквах, че Будапеща ще ме заинтригува, че ще ме възхити; но не мислех, че ще изпадна в благоговение. Градът беше погълнал и претопил цял арсенал от нашественици и съюзници, започвайки с римляните и свършвайки с австрийците — или може би с руснаците, помислих си аз, като се сетих за горчивите забележки на Хелън, и все пак беше останал различен от всички. Не беше нито западен, нито източен като Истанбул, нито пък северноевропейски, въпреки цялата си готическа архитектура. През тясното прозорче на таксито съзерцавах великолепието — своеобразно, неповторимо. Хелън също се беше загледала и след малко се обърна към мен. Сигурно възхищението ми е било изписано на лицето, защото тя избухна в смях.

— Виждам, че нашето градче ти допада — каза тя и под сарказма й чух страстна гордост. После добави на нисък глас: — Дракула и тук е като у дома си, знаеш ли? През 1462 година крал Матиаш Корвин го затворил на около трийсет километра от Буда, защото заплашвал интересите на Унгария в Трансилвания. Корвин очевидно се отнасял към него повече като към гост, отколкото като към пленник, защото накрая дори му дал една унгарска принцеса за жена, макар че не се знае коя точно — тя станала втората съпруга на Дракула. За благодарност Дракула се покръстил в католическата вяра и двамата известно време поживели в Пеща. Щом обаче го пуснали от Унгария…

— Мисля, че се сещам — казах аз. — Веднага се върнал във Влахия, моментално завзел престола и се отрекъл от католическата църква.

— Общо взето, да — призна тя. — Вече по-добре разбираш нашия приятел. Най-много от всичко искал да се качи на влашкия трон и да го задържи за себе си.

Твърде скоро таксито взе да криволичи в старата част на Пеща, далеч от реката, но и там имаше чудеса, които да зяпам, както и направих, без никакъв срам — кафенета с балкончета, напомнящи за славата на Египет и Асирия, пешеходни улици, пълни с енергични продавачи и осеяни с гъста гора от железни улични фенери, мозайки и скулптури, ангелчета и светци от мрамор и от бронз, крале и императори, цигулари в бели туники, засвирили на някой ъгъл.

— Стигнахме — изведнъж каза Хелън. — Това е част от университета, а там е университетската библиотека. — Извих врат, за да зърна изящната класическа сграда от жълт камък. — Ако остане време, ще отидем и дотам, всъщност даже искам да погледна нещо. А това е хотелът ни, съвсем близо до «Модьор утца», или за теб улица «Маджарска». Трябва да ти намеря някоя карта, за да не се губиш.

Шофьорът измъкна чантите ни и ги стовари пред изисканата патрицианска фасада от сив камък, а аз подадох ръка на Хелън да й помогна да излезе от таксито.

— Така си и мислех — каза тя презрително. — Все този хотел използват за конференциите.

— На мен ми харесва — осмелих се да вмъкна.

— А, не е лош. Особено много ще ти хареса изборът между студена или вряла вода, както и полуфабрикатите в ресторанта. — Хелън плати на шофьора с множество грамадни сребърни и медни монети.

— Мислех, че унгарската храна е вкусна — казах й утешително. — Сигурен съм, че така съм чувал. Гулаш, паприка и така нататък.

Хелън завъртя очи.

— Като кажеш Унгария, всеки отвръща гулаш. Както като споменеш Трансилвания, и веднага казват Дракула — засмя се тя. — Но можеш да не ядеш в хотела. Почакай само да те нагости леля ми, или майка ми, и тогава ще си говорим за унгарска кухня.

— Мислех, че майка ти и леля ти са румънки — отбелязах аз и моментално съжалих; лицето й замръзна.

— Мисли си каквото искаш, янки — каза тя надменно и грабна куфара си, преди да успея да й помогна.

Фоайето на хотела беше тихо и хладно, облицовано с мрамор и позлата от по-богати времена. Стори ми се приятно и не видях от какво толкова се срамува Хелън. След миг осъзнах, че за пръв път съм в комунистическа държава — на стената зад регистрацията висяха снимки на членове на правителството, а целият персонал на хотела беше облечен в тъмносини униформи с някак смущаващо пролетарски вид. Хелън ни регистрира и ми подаде ключа за моята стая.

— Леля ми е уредила всичко — каза тя доволно. — Има и съобщение от нея, че ще дойде тази вечер в седем да ни изведе на вечеря. Първо ще отидем да се запишем на конференцията и после ще уважим приема в пет часа.

Новината, че лелята няма да ни покани на гости да опитам нейните унгарски манджи и да зърна частичка от живота на управляващия елит, малко ме разочарова, но после бързо си напомних, че в края на краищата съм американец и не бива да очаквам всички врати да се отварят пред мен. Присъствието ми би могло да носи опасност, отговорност или най-малкото притеснение. Всъщност, помислих си, по-добре да не се набивам много в очи и да се старая да не създавам проблеми на домакините си. Цяло щастие е, че изобщо съм тук, така че последното нещо, което ми трябва, е да навлека някоя беда на Хелън и семейството й.

Стаята ми на горния етаж беше семпла и чиста, с вече неуместни остатъци от някогашния разкош в лицето на дебелите позлатени херувимчета в таванските ъгли и мраморния умивалник във формата на огромна мида. Докато си миех ръцете и си решех косата пред огледалото над умивалника, преместих поглед от усмихнатите херувимчета към тясното, опънато легло, което със същия успех можеше да е казармен креват, и се ухилих. Стаите ни с Хелън бяха на различни етажи — предвидлива леля? — но поне старомодните херувимчета и австро-унгарските им венци щяха да ми правят компания.

Хелън ме чакаше във фоайето и мълчаливо ме изведе през внушителните хотелски порти на още по-внушителната улица.

Отново беше сложила светлосинята си блузка — докато пътувахме, аз ставах все по-измачкан, докато тя успяваше винаги да изглежда изпрана и изгладена, което май беше някаква източноевропейска дарба — и беше прибрала косата си в мек кок на тила. Докато крачехме към университета, тя беше потънала в мисли. Не смеех да я попитам какво мисли, но след малко тя доброволно сподели с мен.

— Толкова ми е странно, че така ненадейно се върнах тук — каза тя и ме погледна.

— При това със странен американец?

— При това със странен американец — измърмори тя, но не ми прозвуча като комплимент.

Университетът се състоеше от няколко впечатляващи здания, някои като отглас на изящната библиотека, която видяхме преди; обзе ме трепет, когато Хелън посочи към нашата цел, просторна класическа сграда с колонада от статуи на втория етаж. Спрях и извих глава нагоре, за да ги погледам и дори успях да прочета някои от имената им, макар и изписани на унгарски — Платон, Декарт, Данте, всичките с лаврови венци и облечени в антични роби. Останалите фигури не ми бяха толкова познати — Сент Ищван, Матиаш Корвин, Янош Хунияди. Те носеха скиптри или високо на главите си имаха гигантски корони.

— Кои са тези? — попитах Хелън.

— Утре ще ти кажа — отвърна тя. — Вече минава пет.

Влязохме в сградата с още няколко въодушевени младежи, които сметнах за студенти, и се качихме до огромна зала на втория етаж. Стомахът ми леко се сви; беше пълно с професори в черни или сиви или двуцветни костюми и накривени вратовръзки — нямаше как да не са професори, — които похапваха от малки чинийки червени чушки и бяло сирене и пиеха нещо, което силно миришеше на лекарство. Всички бяха историци, изпъшках вътрешно аз, и макар да се предполагаше, че съм един от тях, сърцето ми се сви. Хелън моментално бе обградена от стегнат възел колеги и я зърнах как дружелюбно се ръкуваше с някакъв мъж, който приличаше на куче с високо вдигнатия си назад бял бретон. Вече се канех да се престоря, че съм погълнат от гледката през прозореца към прелестната черковна фасада отсреща, когато в миг ръката на Хелън стисна лакътя ми — дали беше много разумно? — и ме упъти през тълпата.

— Това е професор Шандор, декан на Историческия факултет на Будапещенския университет и нашият най-изтъкнат специалист по средновековна история — каза ми тя, сочейки към бялото куче, и аз побързах да се представя. Ръката ми изстена под желязната му хватка и професор Шандор заяви, че за тях било голяма чест да съм гост на конференцията им. За секунда се зачудих дали тъкмо той не е приятелят на загадъчната леля. За мое учудване той говореше ясен, макар и бавен английски.

— Удоволствието е изцяло наше — каза ми той сърдечно. — Щастливо очакваме утрешната ви лекция.

Аз също казах, че за мен е чест да говоря пред конференцията, като избягвах очите на Хелън.

— Отлично — изгърмя гласът на професор Шандор. — Ние много уважаваме университетите във вашата страна. Дано нашите две страни заживеят в мир и разбирателство за вечни години. — Той вдигна за поздрав своята чаша с бистрата лекарствена напитка и аз побързах да върна тоста, тъй като сякаш магически и в моята ръка се появи една чаша. — А сега, ако можем да направим престоя ви в нашата прекрасна Будапеща по-приятен, само кажете. — Дълбоките му тъмни очи, блеснали на остаряващото му лице и странно контрастни на бялата му грива, за момент ми заприличаха на очите на Хелън и човекът изведнъж ми хареса.

— Благодаря ви, професоре — отвърнах съвсем искрено, а той потупа гърба ми с огромната си лапа.

— Хайде, моля, яжте, пийте, а после ще поговорим.

Точно след тези думи обаче той изчезна по други задачи и аз се озовах сред въртоп от нетърпеливи въпроси на останалите преподаватели във факултета и на гостуващите учени, някои от които изглеждаха по-млади и от мен. Те се скупчиха около нас с Хелън и аз постепенно успях да различа сред гласовете им неразбираеми потоци от френски и немски, както и някакъв друг език, може би руски.

Беше жизнерадостно, очарователно събиране и аз взех да забравям тревогите си. Хелън ме запознаваше с хората с резервирана благосклонност, която ми се стори напълно подходяща за случая, като гладко обясняваше естеството на съвместната ни работа и на статията, която скоро сме щели да публикуваме в едно американско списание. Ентусиазираните лица се приближиха към нея с бързи въпроси на унгарски и тя леко се изчерви, докато се ръкуваше и дори целуваше бузите на неколцина от старите си познати. Те очевидно не я бяха забравили — но беше ли възможно да я забравиш, мислех си аз. Забелязах, че освен нея имаше още няколко жени в залата, някои по-възрастни, други съвсем млади, но тя засенчваше всички. Беше по-висока, по-ярка, по-самоуверена с широките си рамене, красиво оформената глава и тежките къдрици, с живия си ироничен поглед. Обърнах се към един от унгарските преподаватели, за да не я зяпам; огненото питие започваше да бушува из вените ми.

— Това типично събиране ли е за конференциите тук? — не бях сигурен какво искам да питам, но трябваше да кажа нещо, за да отделя очите си от Хелън.

— Да — гордо отвърна събеседникът ми. Беше нисък мъж на около шейсет години със сиво сако и сива вратовръзка. — В университета често имаме международни срещи, особено сега.

Искаше ми се да попитам какво значи «особено сега», но професор Шандор отново се появи отнякъде и ме поведе към един красив мъж, който очевидно много искаше да се запознае с мен.

— Това е професор Геза Йожеф — каза ми той. — Би желал да се запознаете. — В същия момент се появи и Хелън и за моя изненада през лицето й пробяга сянка на недоволство — дали не беше дори отвращение? Тя незабавно се насочи към нас, като че ли да се намеси в някакъв спор.

— Как си, Геза? — тя се ръкува с него, официално и някак студено, преди да успея да се запозная с човека.

— Колко се радвам да те видя, Елена — каза професор Йожеф и леко й се поклони, а аз улових в гласа му нещо странно, което можеше да е подигравка, но можеше да са и други чувства. Зачудих се дали говореха на английски само заради мен.

— Бих искала — каза тя безизразно, — ако позволиш, да те запозная с моя колега, с когото работим в Америка…

— Удоволствие е да се запознаем — каза той и ме заслепи с усмивка, която озари красивите му черти. Беше по-висок от мен, с гъста кафява коса и самоуверена стойка на човек, влюбен в собствената си мъжественост — сигурно щеше да е великолепна гледка като ездач, понесъл се из равнините сред стадата овце, помислих си аз. Ръкостискането му беше топло и той сърдечно ме потупа по рамото с другата си ръка. Не виждах защо Хелън може да го смята за отвратителен, но не успявах да се отърся от впечатлението, че отношението й е точно такова.

— Ще ни окажете ли честта утре да изнесете лекция? Чудесно — каза той. После млъкна за малко. — Моят английски не е много добър. Имате ли нещо против да говорим на френски? Немски?

— Вашият английски е много по-добър както от френския, така и от немския ми, убеден съм — бързо отговорих аз.

— Колко сте любезен — той разцъфна в медена усмивка. — Доколкото разбирам, работите в областта на османското владичество в Карпатите?

Тук новините определено бързо се разнасяха, помислих си аз; съвсем като у дома.

— О, да — съгласих се аз. — Макар че съм сигурен, че мога много да науча от вашия факултет по този въпрос.

— Едва ли — измърмори той учтиво, — но аз самият съм проучил някои неща по темата и с удоволствие бих ги обсъдил с вас.

— Професор Йожеф има разностранни интереси — вмъкна Хелън. Гласът й можеше да смръзне и вряла вода. Всичко беше много озадачаващо, но аз си дадох сметка, че всяка академична общност по света се раздираше от вътрешни противоборства, ако не и от открита война, така че тукашната едва ли беше изключение. Преди да измисля някаква помирителна реплика, Хелън рязко се обърна към мен.

— Професоре, трябва да отидем на следващата среща — каза тя. За миг не разбрах на кого говори, но тя решително пъхна ръка под лакътя ми.

— О, виждам, че сте много заети — професор Йожеф беше самото съжаление. — Може би друг път ще успеем да обсъдим османския въпрос? С удоволствие ще ви разведа тук-там из нашия град, професоре, или ще ви поканя на обяд…

— Професорът е изключително зает през цялата конференция — уведоми го Хелън.

Аз се ръкувах с човека толкова сърдечно, колкото позволяваше леденият й поглед, след което той улови свободната й ръка.

— Радвам се да те видя отново у дома — каза й той, наведе се над ръката й и я целуна. Хелън бързо си дръпна ръката, но през лицето й премина странно изражение. Явно беше леко трогната от жеста, реших аз, и за пръв път очарователният унгарски историк някак ми опротивя. Хелън ме отведе обратно при професор Шандор, където се извинихме и изразихме нетърпението си да чуем лекциите на следващия ден.

— Ние също очакваме лекцията ви с удоволствие — той стисна ръката ми между дланите си. Унгарците са невероятно сърдечни хора, помислих си аз със стоплено сърце, макар че топлината отчасти се дължеше на питието в кръвта ми. Когато успявах да не мисля за собствената си лекция, чувствах, че хвърча от удоволствие. Хелън ме хвана за ръка и ми се стори, че набързо огледа залата, преди да си тръгнем.

— Какво беше всичко това? — вечерният въздух беше освежително хладен и аз бях по-разчувстван от всякога. — Твоите сънародници са най-милите хора, които някога съм срещал, но ми се стори, че щеше за малко да обезглавиш професор Йожеф.

— Така си беше — каза тя кратко. — Той е безпоносим.

— Непоносим, най-вероятно — изтъкнах аз. — Защо се отнасяш така с него? Той те посрещна като стар приятел.

— А, всъщност нищо му няма, само дето е ненаситен лешояд. Направо вампир — тя млъкна и се взря в мен с уголемени очи. — Не че…

— Разбира се, че не — казах аз. — Огледах кучешките му зъби.

— О, и ти си безпоносим — каза тя и издърпа ръката си.

Аз я погледнах разкаяно.

— Нямах нищо против да подържа ръката ти — казах небрежно, — но трябваше ли да ни види целият ти университет?

Тя се втренчи в мен и аз не успях да разчета мрака в очите й.

— Не се безпокой, нямаше никой от антропологията.

— Но ти май познаваш и доста историци, а хората говорят — настоях аз.

— Не и тук — тя се изсмя презрително. — Тук всички сме другари. Няма слухове, нито конфликти — само другарска диалектика. Утре ще видиш. Наистина си е цяла утопия.

— Хелън — изпъшках аз, — моля те, поне веднъж бъди сериозна. Просто се притеснявам за репутацията ти — имам предвид политическата репутация. В края на краищата, един ден ще се върнеш и ще живееш с всички тези хора.

— Налага ли се? — тя пак ме хвана за ръка и продължихме пътя си. Не се опитах да се дръпна; в този миг за мен нямаше нищо по-ценно от допира на черното й сако до моя лакът. — Пък и си струваше. Постъпих така, за да видя как Геза скърца със зъби. Змийски зъби, ако трябва да съм точна.

— О, благодаря — измънках аз, но не посмях да кажа нищо повече. Ако просто е искала някой да изревнува, то аз определено паднах в капана. Внезапно си я представих в силните ръце на Геза. Дали са имали връзка, преди тя да напусне Будапеща? Щяха да са поразителна двойка, помислих си аз — и двамата красиви и самоуверени, високи и грациозни, тъмнокоси и стройни. Изведнъж се почувствах мъничък и слаб англосаксонец, неизмеримо жалък в сравнение със степния ездач. Лицето на Хелън не допускаше повече въпроси и аз трябваше да се задоволя с мълчаливата тежест на ръката й.

Твърде скоро се озовахме пред позлатените врати на хотела и пристъпихме в тихото фоайе. Щом влязохме, една самотна фигура стана сред черните столове с облегалки и саксиите с палми и мълчаливо ни изчака да се приближим. Хелън леко извика и се втурна напред с протегнати ръце.

— Ева!“

Глава 39

„Откакто се запознах с нея — а съм я виждал само три пъти, — често мисля за Ева, лелята на Хелън. Има хора, с които се запознаваме за кратко, но се запечатват в паметта ни много по-ярко от други, които често виждаме ден след ден. Леля Ева определено беше една от тези впечатляващи личности, която паметта и въображението ми решиха да съхранят като ярък образ вече двайсет години. Понякога използвах леля Ева, за да си представя героите от книгите, които четях или исторически фигури; когато например срещнах симпатичната интригантка мадам Мерл в «Портрет на една дама» от Хенри Джеймс, пред очите ми веднага изплува леля Ева.

Всъщност в мислите ми леля Ева се отъждествява с толкова много силни, изискани, деликатни жени, че сега ми е малко трудно да си спомня самата нея в онзи миг, когато за пръв път я видях в Будапеща, в ранната лятна вечер на 1954 година. Спомням си все пак, че Хелън литна в ръцете й с несвойствена сърдечност и че леля Ева съвсем не литна, а остана спокойна и достолепна, прегърна племенницата си и звучно я целуна по двете бузи. Когато Хелън се обърна, изчервена, да ни представи, видях, че по лицата и на двете блестяха сълзи.

— Ева, това е моят американски колега, за когото ти казах. Пол, това е леля ми, Ева Орбан.

Ръкувах се с нея, като се мъчех да не я зяпам невъзпитано. Мисис Орбан беше висока красива жена на около петдесет и пет. Онова, което ме хипнотизираше обаче, беше поразителната й прилика с Хелън. Можеха да са сестри с голяма разлика във възрастта или близначки, едната от които е остаряла в тежки премеждия, докато другата се е запазила вълшебно млада и свежа. Всъщност, леля Ева беше с една идея по-ниска от Хелън и имаше същата силна, грациозна фигура като нея. Лицето й някога може да е било дори и по-чаровно от лицето на Хелън, но още беше много красиво, със същия прав, въздълъг нос, изразителни скули и замислени тъмни очи. Цветът на косата й ме озадачи, докато не осъзнах, че нямаше нищо общо с природата; беше причудлив пурпурночервен цвят с ивица бяло в корените. В следващите дни в Будапеща щях да видя тази боя в косите на много жени, но при първия сблъсък се стреснах. Тя носеше малки златни обеци и тъмен костюм, близнак на дрехите на Хелън, а под него — червена блуза.

Когато се ръкувахме, леля Ева много сериозно се вгледа в лицето ми, почти настойчиво. Може би ме проверяваше за слабости на характера, за да предупреди племенницата си, мислех си аз, а после сам се отрязах: защо изобщо ще ме има за потенциален ухажор? Гледах паяжината от фини бръчици край очите й и в крайчеца на устните й, остатъка от изчезнала усмивка. Същата усмивка отново се плъзна за миг, като че ли собственичката й не успяваше дълго да я потисне. Нищо чудно, че тази жена можеше с едно щракване на пръстите да уреди промени в програмата на конференциите и визови печати в паспортите ни, помислих си аз; тя излъчваше интелект също толкова завладяващ като усмивката й. Както при Хелън, зъбите й бяха чудесно бели и равни — което, бях започнал да забелязвам, съвсем не беше типично за унгарците.

— Много се радвам да се запознаем — казах й аз. — Благодаря, че ми уредихте честта да участвам в конференцията.

Леля Ева се разсмя и стисна ръката ми. Ако преди миг ми се беше сторила спокойна и резервирана, бях се излъгал; тя изригна в обилен поток унгарски думи и аз се зачудих дали не смяташе, че я разбирам. Хелън моментално ми се притече на помощ.

— Леля ми не говори английски — обясни тя, — макар че разбира повече, отколкото й се иска да признае. По-възрастните хора тук са учили немски и руски и понякога френски, но английският е рядкост. Ще ти превеждам. Шшт — тя докосна нежно ръката на леля си и добави нещо на унгарски. — Каза, че си добре дошъл и че се надява да не се забъркаш в някоя каша, защото е вдигнала на крак целия кабинет на заместник-министъра по визовите въпроси, за да те вкара в страната. Очаква да я поканиш на лекцията си — която тя няма да разбере добре, но важен е принципът — и да утолиш любопитството й за твоя университет, как сме се срещнали, дали се държа прилично в Америка и какво готви майка ти. По-късно ще има и още въпроси.

Погледнах ги удивен. Двете ми се усмихваха, две прекрасни жени, и видях забележително подобие на Хелъновата ирония по лицето на леля й, макар че Хелън щеше само да спечели, ако прихванеше нещо от честата усмивка на леля Ева. Нямаше начин да измамиш някого с ума на Ева Орбан; все пак, спомних си аз, от затънтеното си румънско село тя се беше издигнала до влиятелен пост в унгарското правителство.

— Разбира се, ще се опитам да отговоря на въпросите на леля ти — казах на Хелън. — Моля те, обясни й, че специалитетите на майка ми са печено месо и макарони със сирене.

— А, печено — каза Хелън. Преводът накара леля й одобрително да се усмихне. — Казва да предадеш много поздрави на майка ти в Америка, че е отгледала такъв син. — Раздразнено усетих, че почервенявам, но обещах да предам поздравите. — Сега иска да ни заведе на ресторант, който много ще ти хареса, с атмосферата на стара Будапеща.

След няколко минути тримата седяхме на задната седалка на вероятно личната кола на леля Ева — не особено работнически автомобил, между другото, — а Хелън ми показваше забележителностите по нареждане на леля си. Трябва да кажа, че леля Ева не изтърва и дума на английски по време на двете ни срещи, но останах с впечатлението, че това е принципен въпрос — антизападен протокол, може би? — както и всичко останало; когато с Хелън си говорехме, леля Ева като че ли ни разбираше, поне отчасти, още преди Хелън да й преведе. Сякаш леля Ева държеше и езиково да заяви, че човек трябва да се държи на разстояние, дори леко погнусено, от западните неща, но все пак отделният западняк би могъл да се окаже и симпатичен и затова трябва да му се окаже пълна порция унгарско гостоприемство. Накрая свикнах да си говорим чрез Хелън, така че понякога даже ми се струваше, че още малко и ще схвана нещо от заливащите ме вълни дактили.

Част от общуването ни обаче нямаше нужда от преводач. След още едно славно пътуване край реката ние прекосихме, както по-късно научих, Сечени Лансхид, тоест висящия мост Сечени, чудото на инженерната мисъл на деветнайсети век, кръстено на един от най-прочутите разкрасители на Будапеща, граф Ищван Сечени. Когато се качихме на моста, плътната вечерна светлина, отразена от Дунава, нахлу в пейзажа, така че превъзходната група на замъка и църквите на Буда, закъдето се бяхме запътили, се превърна в златно-кафеникав релеф. Самият мост беше изящен монолит, пазен от легнали лъвове в двата си края и удържащ две колосални триумфални арки. Спонтанно ахнах от възхищение и леля Ева се усмихна, а Хелън, седнала помежду ни, също пусна горда усмивка.

— Прекрасен град — казах аз и леля Ева стисна ръката ми, сякаш й бях роден син.

Хелън ми обясни, че леля й искала да науча повече за възстановяването на моста.

— Будапеща понесе много разрушения във войната — обясни тя. — Един от мостовете още не е напълно възстановен и много сгради са пострадали. Сигурно забелязваш, че още се строи във всяка част на града. Но този мост беше поправен за — как се казваше? — стотния юбилей от построяването му, през 1949 година и всички много се гордеем с него. Аз особено се гордея, защото леля ми беше сред организаторите на проекта за възстановяването му. — Леля Ева се усмихна и кимна, после май си спомни, че от нея не се очакваше да разбира разговора ни.

След миг се гмурнахме в един тунел, който очевидно минаваше точно под замъка, а леля Ева ни разказа, че е избрала един от любимите си ресторанти, «истинско унгарско» заведение на улица «Йожеф Атила». Още бях в захлас пред имената на будапещенските улици, някои чудновати или екзотични за моето ухо, а други — като тази — навяваха спомени за едно минало, което мислех, че е оцеляло само в книгите. Улица «Йожеф Атила» се оказа културна и великолепна като всичко останало в града, а не разкалян път, осеян с варварски лагери, в които хунските воини ядат, без да слизат от седлата. Ресторантът беше тих и изискан отвътре, а оберкелнерът забърза към нас и поздрави леля Ева по име. Тя явно беше свикнала с цялото това внимание. След минути бяхме настанени на най-хубавата маса в залата, откъдето можехме да се наслаждаваме на гледката към старите дървета и старинните сгради, разхождащите се минувачи в прекрасните им летни тоалети, стрелкащите се из града малки шумни коли. Облегнах се назад с доволна въздишка.

Леля Ева поръча вместо нас, сякаш се подразбираше, че това е нейна работа, и когато първите ястия пристигнаха, с тях ни донесоха и силно алкохолно питие, наречено палинка, което според Хелън било дестилирано от кайсии.

— А сега ще хапнем нещо много вкусно — обясни леля Ева чрез Хелън. — Наричаме го «хортобад палачинта». Това е нещо като палачинка с телешко, традиционно ястие на овчарите от унгарските равнини. Много ще ти хареса.

Наистина ми хареса, както и всичко, което последва — задушено месо със зеленчуци, пластове картофи, салам и твърдо сварени яйца, тежки салати, зелен боб и овнешко, чудесен златистокафяв хляб. Дотогава не бях усетил колко съм огладнял от дългия път през деня. Забелязах, че Хелън и леля й се хранеха охотно, с апетит, какъвто нито една уважаваща себе си американка не би си позволила да прояви на публично място.

Ако от думите ми останеш с впечатлението, че просто се хранехме, няма да е истина. Докато поглъщахме цялата тази народна кухня, леля Ева говореше, а Хелън превеждаше. От време на време аз задавах по някой въпрос, но най-често, спомням си, бях твърде зает да се тъпча както с храна, така и с информация. Леля Ева явно не забравяше, че съм историк; може би подозираше пълното ми неведение за историята на Унгария и искаше да се увери, че няма да я изложа на конференцията, или приказваше, подтикната от патриотизма на дългогодишна имигрантка. Каквито и да бяха мотивите й, тя говореше брилянтно и аз почти отгатвах следващото изречение по подвижното й, оживено лице още преди Хелън да ми преведе.

Когато например приключихме с тостовете с палинка за дружбата между нашите народи, леля Ева подправи овчарските ни палачинки с разказ за основаването на Будапеща, която някога била римски гарнизон, наречен Аквинкум — наоколо още имало запазени антични римски руини, — а после живо и картинно описа как хуните на Атила превзели града от римляните през V век. Османлиите са били направо кротки агънца, пък и доста са закъснели, помислих си аз. Задушеното месо със зеленчуци — ястие, което Хелън нарече «гуляш» и със строг поглед ми даде да разбера, че няма нищо общо с гулаша, за който унгарците имали съвсем друга дума — даде повод за дълго описание на нахлуването на маджарите по тези земи през IX век. Над напластеното ястие от картофи и салам, което определено беше много по-добро от печеното ни месо и макароните със сирене, леля Ева ми разказа как през 1000 година папата короновал крал Ищван I, както се оказа — самият Сент Ищван.

— Той бил езичник, облечен в животински кожи — каза ми тя чрез Хелън, — но станал първият крал на Унгария и я покръстил. Ще видиш името му навсякъде из Будапеща.

Точно когато мислех, че не мога да поема нито хапка повече, двама келнери се явиха с подноси сладкиши и торти, достойни за която и да е австро-унгарска тронна зала, целите оваляни в шоколад и бита сметана, заедно с чашки кафе — «еспресо», както обясни леля Ева. Някак успяхме да се справим и с тях.

— Будапеща има трагични спомени за кафето — преведе Хелън думите на леля Ева. — Преди много време — всъщност през 1541 година, нашественикът Сюлейман I поканил един от нашите генерали, казвал се Балинт Тьорьок, да хапнат заедно в шатрата му и когато се нахранили и минали към кафето — той бил първият унгарец, който вкусил кафе, нали разбираш, — Сюлейман го уведомил, че докато се хранели, цветът на турската армия превзел замъка на Буда. Нали си представяш колко горчиво му се е сторило това кафе.

Усмивката й този път беше по-скоро тъжна, отколкото блестяща. Пак тези османлии, помислих си аз, колко са били изобретателни и жестоки, необикновено съчетание на естетическа изтънченост и варварска тактика. През 1541 година те вече са владели Истанбул от близо столетие; като си спомних това, осъзнах трайното им могъщество, здравата хватка, от която са протягали пипала към цяла Европа и са спрели едва пред стените на Виена. Битката на Влад Дракула срещу тях, подобно на борбата на мнозина от християнските му събратя, е била сблъсък на Давид и Голиат, само че без победата за Давид. От друга страна, с усилията на дребната аристокрация в цяла Източна Европа и на Балканите, не само във Влахия, но и в Унгария, Гърция и България, както и в много други държави, в края на краищата османското владичество било отхвърлено. Хелън беше успяла да натъпче всичко това в главата ми и като се замисля, то ме накара да изпитвам някакво извратено възхищение от Дракула. Той трябва да е бил наясно, че съпротивата му срещу турските пълчища е обречена, но въпреки това е посветил голямата част от живота си на каузата да освободи земите си от нашествениците.

— Всъщност това е второто нашествие на турците из нашите земи — Хелън отпи кафе и остави чашката си с доволна въздишка, като че ли тук то беше най-вкусно на света. — Янош Хунияди ги победил в Белград през 1456 година. Той е един от великите ни герои заедно с крал Ищван и крал Матиаш Корвин, който построил новия замък и библиотеката, за която ти разказах. Когато утре по обяд чуеш черковните камбани да бият из целия град, да знаеш, че е в памет на победата на Хунияди преди много векове. И до ден-днешен камбаните всеки ден бият в негова чест.

— Хунияди — казах аз замислено. — Мисля, че го спомена и снощи. Казваш, че победил турците през 1456 година?

Двамата се спогледахме; всяка дата, която попадаше във времето на Дракула, се беше превърнала в наш общ сигнал.

— По това време е бил във Влахия — каза Хелън тихо. Знаех, че няма предвид Хунияди, защото имахме негласно споразумение да не произнасяме името на Дракула на публични места.

Леля Ева беше твърде бдителна, за да се обезкуражи от мълчанието ни или от езиковата бариера.

— Хунияди? — попита тя и добави нещо на унгарски.

— Леля иска да знае дали се интересуваш от епохата на Хунияди — обясни Хелън.

Не бях сигурен какво да отговоря, затова казах, че цялата европейска история ми е много интересна. Непохватната забележка ми спечели учуден, почти намръщен поглед от леля Ева и аз побързах да я разсея.

— Ако обичаш, попитай мисис Орбан дали може и аз да й задам един въпрос.

— Разбира се — усмивката на Хелън очевидно отрази както молбата, така и мотивите ми. Когато тя преведе на леля си, мисис Орбан се обърна към мен с елегантно внимание.

— Чудех се — казах аз — дали е вярно това, което чуваме на запад за унгарския либерализъм.

Този път лицето на Хелън се напрегна и си помислих, че може да получа някой от прословутите й ритници под масата, но леля й вече кимаше и я подканяше да превежда. Когато леля Ева разбра въпроса, тя ми хвърли мила усмивка и отговори меко:

— В Унгария винаги сме ценили начина си на живот, независимостта си. Тъкмо затова периодите на османско и австрийско владичество са били толкова тежки за нас. Истинското правителство на Унгария винаги е било прогресивно и е служело на народа. Когато революцията измъкна работниците от потисничеството и беднотията, ние извоювахме собствен подход към нещата — усмивката й стана още по-широка, но защо не можех да я разчитам по-добре. — Унгарската комунистическа партия винаги е в крак с времето.

— Значи смятате, че Унгария процъфтява при управлението на Имре Наги? — Откакто бях пристигнал в града, се чудех какви ли промени е донесло правителството на новия и за почуда либерален премиер, който миналата година беше заменил твърдолинейния комунист Ракоши, и дали той наистина се радваше на всенародната подкрепа, както четяхме във вестниците у дома. Хелън преведе, стори ми се, леко нервно, но усмивката на леля Ева не трепна.

— Виждам, че си в час с новините, младежо.

— Винаги съм се интересувал от международните отношения. Вярвам, че трябва да се научим да разбираме настоящето, вместо да бягаме от него, а за целта първо трябва да познаваме историята.

— Много мъдро. Е, тогава, за да задоволя любопитството ти — Наги наистина е много популярен сред народа и е предприел реформи в съответствие със славната ни история.

Отне ми около минута да разбера, че леля Ева много внимателно се стараеше нищо да не каже, и още около минута — да размишлявам върху дипломатическата стратегия, която й беше позволила да запази поста си в правителството през приливите и отливите на просъветската политика и проунгарските реформи. Каквото и да беше личното й мнение за Наги, сега той ръководеше правителството, където тя работеше. Може би точно тази свобода, която той беше позволил в Будапеща, й даваше възможност — макар че беше високопоставен правителствен служител — да изведе един американец на вечеря. Блясъкът в прекрасните й тъмни очи можеше да е одобрение, но не бях сигурен, макар че както се оказа по-късно, догадката ми е била правилна.

— А сега, приятелю, да те оставим да поспиш преди голямата лекция утре. Очаквам я с нетърпение и ще ти кажа после какво мисля — преведе Хелън. Леля Ева ми кимна дружелюбно и не можах да не й се усмихна в отговор. Келнерът се появи до лакътя й, като че ли я беше чул; направих нещастен опит да поискам сметката, макар че и представа нямах какво изисква етикетът, нито дали бях сменил достатъчно пари на летището, за да платя всички тези изискани ястия. Ако обаче изобщо имаше сметка, тя изчезна преди да я видя и се оказа невидимо платена. В гардероба държах сакото на леля Ева, докато се обличаше, като спечелих съревнованието за тази чест с оберкелнера, а после се отправихме към чакащата ни кола.

В началото на великолепния мост леля Ева измърмори две-три думи и шофьорът спря. Излязохме и постояхме малко да погледаме блясъка на Пеща и на надиплената тъмна вода. Вятърът беше захладнял и след мекия въздух на Истанбул ми се стори, че направо ме удря в лицето, но пък усетих простора на централноевропейските равнини, които потъваха зад хоризонта. Гледката беше точно такава, каквато цял живот съм искал да видя; не можех да повярвам, че стоя там и гледам светлините на Будапеща.

Леля Ева каза нещо с нисък глас и Хелън тихо преведе.

— Градът ни винаги е бил велик.

След време ясно си спомних тези думи. Те изплуваха в паметта ми две години по-късно, когато научих колко дълбока е била всъщност връзката на Ева Орбан с новото реформистко правителство: двамата й големи синове бяха убити на един площад от съветските танкове по време на бунтовете на унгарските студенти през 1956 година, а самата Ева избяга в северна Югославия, където изчезна из селцата заедно с петнайсет хиляди унгарски бежанци, потърсили спасение от марионетното просъветско правителство. Хелън многократно й писа, като я молеше да ни разреши да се опитаме да я изведем в Съединените щати, но Ева дори отказа да подаде молба за емиграция. Преди няколко години отново се опитах да открия някаква следа от нея, но безуспешно. Когато загубих Хелън, загубих връзка и с леля Ева.“

Глава 40

„На следващата сутрин се събудих и погледът ми попадна на позлатените херувимчета над твърдото тясно легло и за миг не успях да си спомня къде съм. Беше неприятно чувство; сякаш бях изгубен, по-далеч от дома, отколкото изобщо съм си представял, че мога да стигна, неспособен да се сетя дали това е Ню Йорк, Истанбул, Будапеща или някой друг град. Усещах, че точно преди да се събудя, съм сънувал кошмар. Болката в сърцето ми настойчиво ми напомняше за изчезването на Роси — чувство, което често беше първото нещо, което изпитвах всяка сутрин, и се чудех дали сънят не ме беше отвел на някое ужасно място, където можеше и да го открия, ако бях постоял достатъчно.

Намерих Хелън да закусва в ресторанта на хотела с унгарски вестник, разтворен на масата — гледката на този език в печатна форма съвсем ме обезнадежди, защото не можех да изтръгна значението на нито една дума от заглавията — и тя ме приветства с весело махване. Съчетанието от изгубения ми сън, тези заглавия и стремглаво приближаващата ми лекция явно е било изписано на лицето ми, защото когато наближих, тя ме погледна въпросително:

— Каква тъжна физиономия. Да не би пак да си размишлявал за османските жестокости?

— Не. Само за международни конференции — аз седнах и си взех една бяла салфетка и хлебче от нейната кошничка. Хотелът, въпреки че беше занемарен, очевидно се беше специализирал в поддържането на изрядни покривки. Хлебчетата, намазани с масло и ягодово сладко, бяха отлични, както и кафето, което се появи няколко минути по-късно. И изобщо не горчеше.

— Не се тревожи — каза Хелън утешително. — Ще им…

— Ще им взема акъла ли? — вметнах аз.

Хелън се засмя.

— Благодарение на теб английският ми доста напредва — каза тя. — Или може би съвсем се съсипва.

— Снощи леля ти много ме впечатли. — Намазах си още едно хлебче.

— Очевидно беше.

— Кажи ми, как точно се е озовала тук от Румъния и се е добрала до такъв висок пост? Ако не възразяваш, че питам.

Хелън отпи от кафето си.

— Случайност на съдбата, струва ми се. Родителите й били много бедни — трансилванци, които се изхранвали от малко парче земя в някакво село, което, както чувам, вече дори не съществува. Баба ми и дядо ми имали девет деца и Ева била третото. Когато навършила шест години, я изпратили да работи, защото имали нужда от пари и не можели да я изхранват. Работела във вилата на богато унгарско семейство, което притежавало цялата земя извън селото. Между войните по онези места живеели много унгарски земевладелци, озовали се в Румъния след прекрояването на границите с Трианонския договор.

Кимнах.

— Договорът, който преначертава границите след Първата световна война?

— Точно така. Та Ева работела за това семейство от съвсем малка. Казвала ми е, че се държали много добре с нея. Понякога в неделя я пускали да си отиде до къщи и така успявала да поддържа близки отношения със собственото си семейство. Била на седемнайсет години, когато хората, за които работела, решили да се върнат в Будапеща и я взели със себе си. Там срещнала един младеж, журналист и революционер на име Янош Орбан. Двамата се влюбили и се оженили, по време на войната той служил в армията, но оцелял — Хелън въздъхна. — Знаеш ли, толкова много млади унгарци са воювали из цяла Европа през Първата война и са погребани в масови гробове в Полша, Русия… Както и да е, след войната Орбан се издигнал много в коалиционното правителство и славната ни революция му се отплатила с министерски пост. После загина в автомобилна катастрофа и Ева възпита синовете си сама и продължи политическата му кариера. Тя е удивителна жена. Никога не съм знаела какви точно са личните й убеждения — понякога имам чувството, че емоционално се държи на разстояние от политиката, като че ли я възприема просто като професия. Мисля, че чичо ми беше пламенен човек, убеден последовател на ленинистката доктрина и почитател на Сталин, преди тук да се разбере за зверствата му. Не мога да кажа същото за леля ми, но тя успя да си изгради забележителна кариера. Като резултат синовете й имаха всевъзможни привилегии, а и на мен ми е помагала, използвайки властта си, както вече ти казах.

Слушах я внимателно.

— А как двете с майка ти сте дошли тук?

Хелън отново въздъхна.

— Майка ми е дванайсет години по-малка от Ева — каза тя. — Тя винаги е била любимката на Ева сред малките дечица в семейството им, но когато била само на пет годинки, Ева заминала за Будапеща. После, когато майка ми била на деветнайсет, забременяла неомъжена. Страхувала се да не би родителите й и останалите селяни да разберат — в онова патриархално общество, нали се сещаш, можело да я изгонят и дори да умре от глад. Писала на Ева и я помолила за помощ и леля и чичо уредили пътуването й до Будапеща. Чичо ми я посрещнал на границата, която тогава строго се охранявала, и я отвел в града. Веднъж чух леля ми да казва, че платил огромен подкуп на граничарите. Унгарците мразят трансилванците, особено след Договора. Майка ми казва, че чичо ми напълно я спечелил — не само я спасил от ужасно положение, но и никога не й дал повод да усети разликата в произхода им. Когато той умря, тя беше съсипана. За нея той беше човекът, който я бе прехвърлил благополучно в Унгария и й бе дал нов живот.

— А после си се родила ти? — тихо попитах аз.

— После съм се родила аз, в една будапещенска болница, а леля и чичо помагаха за отглеждането и образованието ми. Живеехме с тях, докато постъпих в гимназията. По време на войната Ева ни заведе в провинцията и някак успяваше да намери храна за всички ни. Там майка ми също се образова и научи унгарски. Изобщо не искаше да ме учи на румънски, макар че понякога я чувах да говори румънски в съня си. — Тя ме погледна горчиво. — Сега разбираш какво направи с живота ни твоят любим Роси — каза тя със стиснати устни. — Ако не бяха леля и чичо, майка ми щеше да умре самичка в планинските дебри и да я изядат вълците. Всъщност, и двете ни.

— И аз съм благодарен на леля ти и чичо ти — казах и уплашен да не срещна язвителния й поглед, побързах да си налея кафе от металната кана до лакътя ми.

Хелън обаче не отговори и след малко измъкна някакви листове от чантичката си.

— Да преговорим ли лекцията ти още веднъж?“

„Имах чувството, че утринното слънце и хладният въздух навън са изпълнени със заплаха; докато вървяхме към университета, не можех да мисля за нищо друго, освен за все по-бързо приближаващия момент, когато трябваше да изнеса лекцията си. Дотогава само веднъж бях изнасял лекция, всъщност беше общо представяне с Роси миналата година, когато той организира една конференция за холандския колониализъм. Всеки от нас беше написал половината от беседата; моята част беше нещастен опит да събера в двайсет минути идеите си за бъдещата дисертация, от която не бях написал нито дума; лекцията на Роси беше забележителен обширен трактат за културното наследство на Холандия, за стратегическата мощ на холандския флот и за природата на колониализма. Въпреки че не се чувствах на мястото си, бях поласкан, че той ме включи в конференцията. През цялото време ме крепеше солидното му и уверено присъствие зад мен на подиума и приятелското му потупване по рамото, когато му отстъпих думата. Днес щях да съм сам. Изгледите бяха отчайващи, ако не и ужасяващи, и единствената ми опора беше мисълта как Роси би се справил с подобно положение.

Край нас се простираше прекрасната Пеща и сега на дневна светлина видях, че великолепието й е в процес на строителство, по-точно на възстановяване от пораженията, нанесени от войната. На много къщи липсваха стени или прозорци на горните етажи, някои бяха даже съвсем без горен етаж, а ако човек се вгледаше, щеше да установи, че всички повърхности, независимо от какво са направени, носеха белези от куршуми. Жалко, че нямахме време да се поразходим повече, да разгледаме Пеща по-добре, но се бяхме уговорили, че ще присъстваме на всички сутрешни лекции от конференцията, за да оправдаем участието си колкото е възможно по-убедително.

— А следобед ми се иска да свърша една задача — каза Хелън замислено. — Ще отидем до университетската библиотека преди да затвори.

Когато стигнахме просторната сграда, където предишната вечер се състоя приемът, тя спря.

— Направи ми една услуга.

— Разбира се. Каква?

— Не казвай на Геза Йожеф за пътуванията ни, нито че търсим някого.

— Няма такава опасност — заявих възмутено.

— Само те предупреждавам. Той може да е много очарователен. — Тя вдигна облечената си в ръкавица длан с помирителен жест.

— Добре. — Задържах големите барокови врати пред нея и двамата влязохме вътре.

В аудиторията на втория етаж мнозина от хората, които предишната вечер бях видял, вече седяха по редиците от столове, разговаряха оживено или прелистваха книжата си.

— Господи — измърмори Хелън, — и катедрата по антропология е тук.

Миг по-късно тя вече беше погълната в поздрави и разговори. Видях я да се усмихва, вероятно на стари приятели, на колеги от годините, когато е работила в своята област, и ме обля вълна на самота. Тя очевидно сочеше към мен в опит отдалеч да ме запознае с някого, но пороят от гласове с непонятния им унгарски издигаше помежду ни почти осезаема преграда.

Тогава усетих как някой ме побутна по ръката и внушителният Геза изникна пред мен. Той сърдечно се ръкува с мен и ми се усмихна.

— Допада ли ви нашият град? — попита той. — Всичко наред ли е?

— Всичко — отвърнах аз със същата сърдечност. Не бях забравил предупреждението на Хелън, но беше трудно да не харесаш този човек.

— А, чудесно — каза той. — Днес следобед ли ще изнесете лекцията си?

Аз се прокашлях.

— Да — отвърнах. — Да, точно така. А вие? Вие ще говорите ли днес?

— О, не, аз не — каза той. — Всъщност сега се занимавам с една тема, която живо ме интересува напоследък. Не съм обаче готов да изнеса лекция по въпроса.

— Каква е темата ви? — не се сдържах и попитах, но в същия момент професор Шандор с високата бяла фризура откри конференцията от подиума. Тълпата се подреди по столовете като птички на телефонни жици и стихна. Седнах в дъното до Хелън и хвърлих едно око на часовника си. Беше само девет и половина, така че можех да си отдъхна за малко. Геза Йожеф беше седнал отпред; виждах тила на красивата му глава на първия ред. Огледах се и видях още няколко познати физиономии от снощните ми запознанства. Множеството в залата беше сериозно, малко опърпано, и всички погледи бяха вперени в професор Шандор.

— Гутен морген — изгърмя гласът му и микрофонът запищя, докато един студент в синя риза и черна вратовръзка не притича да го оправи. — Добро утро, уважаеми гости. Гутен морген, бонжур, добре дошли в Будапещенския университет. С гордост ви представяме първата европейска среща на историци от — тук микрофонът отново изпищя и пропуснахме няколко изречения. Професор Шандор очевидно беше изчерпал и английския си, поне временно, и беше преминал на някаква смесица от унгарски, френски и немски. От френския и немския подразбрах, че обядът щял да бъде сервиран в дванайсет, а после — за мой ужас — че идвал моят ред в ролята ми на почетен оратор, върха на конференцията, кулминацията на дневния ред, че съм бил изтъкнат американски учен, специалист не само по холандска история, но и по икономическите въпроси в Османската империя и по трудовите движения в Съединените американски щати (това дали не го беше измислила леля Ева?), че книгата ми за холандските търговски гилдии в епохата на Рембранд щяла да бъде публикувана догодина и че за организаторите било невероятен късмет, задето в последния миг могли да ме включат в програмата.

Всичко това надминаваше и най-страшните ми кошмари и се заклех, че Хелън ще си плати, ако се окаже, че има пръст в тази работа. Мнозина от учените в аудиторията се обърнаха да ме погледнат, учтиво ми се усмихваха и ми кимаха, дори ме сочеха един на друг. Хелън седеше до мен, царствена и невъзмутима, но нещо в извивката на рамото й ми подсказваше — само на мен, надявах се, — че тя просто отлично прикрива желанието си да се разсмее. Опитах се също да си придам достолепен вид и си казах, че правя това, дори и това, за Роси.

Когато гръмовният глас на професор Шандор секна, един дребничък плешив човек изнесе лекция като че ли за Ханзейската лига. Последва го сивокоса жена в синя рокля, чиято тема беше свързана с историята на Будапеща, макар че изобщо не успях да я проследя. Следващият оратор преди обяд беше млад учен от Лондонския университет — изглеждаше горе-долу на моите години — и за огромно мое облекчение говореше на английски, а един унгарски студент филолог четеше превод на лекцията му на немски. (Колко е странно, мислех си, че тук се чува толкова много немска реч само десет години след като немците едва не сринаха Будапеща, но после си спомних, че този език е бил лингва франка в Австро-Унгарската империя.) Професор Шандор представи англичанина като Хю Джеймс, професор по източноевропейска история.

Професор Джеймс беше як мъж в кафяв вълнен костюм и маслиненозелена вратовръзка; в цялата тази сценка той изглеждаше толкова неописуемо и типично английски, че едва сдържах смеха си. Очите му блестяха към залата и той ни отправи приятна усмивка.

— Никога не съм очаквал да попадна в Будапеща — каза той, оглеждайки ни, — но съм изключително благодарен, че съм тук, в най-великия град на Централна Европа, тази врата между Изтока и Запада. Сега ще отнема няколко минути от времето ви, за да поразсъждаваме върху въпроса за наследството, което османските турци оставят в Централна Европа след изтеглянето си от неуспешната обсада на Виена през 1685 година.

Той направи пауза и се усмихна на студента по филология, който с готовност прочете първото изречение на немски. Двамата продължиха в същия дух, редувайки езиците, но професор Джеймс явно доста се отклоняваше от написаното, защото с напредването на лекцията студентът все по-често му хвърляше объркани погледи.

— Всички ние, разбира се, сме чували историята за създаването на кроасана, измислен от един парижки сладкар в чест на виенската победа над османците. Кроасанът, разбира се, изобразява полумесеца от османските знамена, символ, който Западът преглъща с кафето си и до ден-днешен. — Той се огледа сияещо и после сякаш осъзна, както и аз, че повечето от тези заслушани унгарски учени никога не са били в Париж или Виена. — Да, хм, наследството на османските турци според мен може да се обобщи с една дума: естетика.

По-нататък той описа архитектурата на пет-шест града в Централна и Източна Европа, игри и моди, подправки и вътрешно обзавеждане. Слушах го в захлас, отчасти от облекчение, че напълно разбирах думите му; докато Джеймс говореше за турските бани в Будапеща и за праосманските и австро-унгарските сгради в Сараево, в ума ми нахлуха спомените от току-що видяното в Истанбул. Когато описа двореца Топкапъ, аз се усетих, че кимам енергично, и осъзнах, че трябва да внимавам и да се държа по-дискретно.

Лекцията му приключи под бурните овации на аудиторията и професор Шандор ни покани на обяд. Сред тълпата от учени и храна аз успях да намеря професор Джеймс, който тъкмо сядаше на една маса.

— Може ли да се присъединя към вас?

Той скочи с усмивка.

— Разбира се, разбира се. Хю Джеймс. Приятно ми е да се запознаем.

Аз също се представих и двамата се ръкувахме. Когато се настаних срещу него, двамата се погледнахме с дружелюбно любопитство.

— Аха — каза той, — значи вие сте основният оратор. С нетърпение очаквам лекцията ви.

Отблизо изглеждаше с десетина години по-голям от мен и имаше невероятно светли кафяви очи, воднисти и леко изпъкнали като на басет. От словото му вече бях разбрал, че е от Северна Англия.

— Благодаря — отвърнах аз, мъчейки се да не изглеждам видимо притеснен. — За мен беше удоволствие да слушам всяка минута от вашата. Обхванахте наистина впечатляващ спектър от въпроси. Чудя се дали познавате — ъ-ъ — моя учител, Бартоломю Роси. Той също е англичанин.

— Ами да, разбира се! — Хю Джеймс разгъна салфетката си с ентусиазиран жест. — Професор Роси е един от любимите ми автори, чел съм повечето от книгите му. С него ли работите? Какъв късмет.

Бях изгубил Хелън, но в този миг я зърнах на бюфета, а до нея стоеше Геза Йожеф. Той й говореше енергично почти в ухото и след малко тя му разреши да я последва до малка маса в другия край на залата. Достатъчно добре я виждах, за да различа киселото изражение на лицето й, но от това гледката не стана по-поносима. Той се беше навел към нея, гледаше я в лицето, а тя беше свела очи към чинията си и аз почти полудях от желание да разбера какво й говори.

— Във всеки случай — Хю Джеймс още говореше за трудовете на Роси, — мисля, че изследванията му за гръцките театри са превъзходни. Този човек може всичко.

— Така е — казах аз разсеяно. — Той работеше по една статия, озаглавена «Духът от амфората», за сценичните механизми, използвани в гръцките трагедии. — Спрях, защото внезапно осъзнах, че може би издавам професионалните тайни на Роси. Ако не бях спрял сам обаче, лицето на професор Джеймс щеше да ме прекъсне насред дума.

— Какво? — каза той, явно изумен. Остави вилицата и ножа си, сякаш окончателно се отказа от обяда. — Нима казахте «Духът от амфората»?

— Да — бях забравил дори за Хелън и Геза. — Защо питате?

— Но това е поразително! Мисля, че трябва незабавно да пиша на професор Роси. Разбирате ли, неотдавна се заех да изследвам един изключително интересен унгарски документ от XV век. Точно това беше и най-важната причина, която ме доведе в Будапеща — проучвах този период от унгарската история и, нали разбирате, домъкнах се на конференцията с любезното разрешение на професор Шандор. С две думи, този документ е написан от един от учените на крал Матиаш Корвин и споменава духа от амфората.

Спомних си, че снощи Хелън беше споменала крал Матиаш Корвин; нали той беше основателят на голямата библиотека в замъка Буда? Леля Ева също ми беше разказала за него.

— Обяснете ми, моля ви — казах аз настойчиво.

— Ами, аз… сигурно звучи много глупаво, но от няколко години се интересувам от народните предания в Централна Европа. Всичко започна почти на шега, струва ми се, преди много години, но с времето легендата за вампира напълно ме омагьоса.

Втренчих се в него. Доскоро той изглеждаше толкова обикновен със зачервеното си весело лице и сакото от туид, а сега сякаш сънувах.

— Знам, че звучи детинско — граф Дракула и така нататък, но, знаете ли, темата е наистина забележителна, ако човек се порови малко по-надълбоко. Разбирате ли, Дракула е истински човек, макар че не е бил вампир, аз се интересувам дали историята му по някакъв начин е свързана с народните поверия за вампири. Преди няколко години започнах да търся писмени материали по въпроса да видя дали изобщо има такива, тъй като, разбира се, вампирите присъстват предимно в устните селски предания в Централна и Източна Европа.

Той се облегна назад и забарабани с пръсти по края на масата.

— И докато се рових в тукашната университетска библиотека, намерих този документ, очевидно съставен по нареждане на Корвин, който е искал някой да му събере всичко известно за вампирите от най-древни времена. Който и да е бил ученият, заел се с тази задача, той очевидно е бил класик и вместо да обикаля из селата като истински антрополог, той се заровил в латинските и гръцките извори — Корвин имал немалко такива тук, нали разбирате, — потърсил къде в тях се споменават вампири и попаднал на тази древногръцка идея, за която никъде другаде не съм чувал, поне докато вие не я споменахте преди малко — за духа от амфората. В антична Гърция и в гръцките трагедии амфората понякога съдържала човешка пепел, нали разбирате, и невежият гръцки народ вярвал, че ако амфората не бъде правилно погребана, от нея може да се измъкне вампир — макар че точно как става това, не съм сигурен. Може би професор Роси знае нещо по въпроса, щом пише за духове от амфори. Изумително съвпадение, нали? Всъщност и в днешна Гърция има вампири, поне според фолклора.

— Знам — казах аз. — Върколаци.

Този път беше ред на Хю Джеймс да се втренчи в мен. Изпъкналите му лешникови очи се уголемиха.

— Откъде знаете? — изстреля той на един дъх. — Искам да кажа — прощавайте, просто съм изненадан, че и друг човек…

— Се интересува от вампири? — добавих аз сухо. — Да, и аз се изненадах, но напоследък взех да свиквам. Как така се захванахте с вампирите, професор Джеймс?

— Хю — каза той бавно. — Моля, казвайте ми Хю. Ами, аз — той впи очи в мен за секунда и за пръв път видях, че под жизнерадостната му небрежна външност гори пламенна натура. — Това е ужасно странно и обикновено не го разказвам на хората, но…

Не можех да издържам повече.

— Дали случайно не сте намерил стара книжка с дракон в средата? — попитах аз.

Очите му ме гледаха почти безумно, а цветът се отдръпна от здравото му лице.

— Да — каза той. — Намерих книга. — Ръцете му здраво стиснаха ръба на масата. — Кой сте вие?

— И аз намерих една.

Двамата се гледахме няколко дълги секунди и може би щяхме да останем безмълвни още дълго, отлагайки всичко, което трябваше да обсъдим, ако не ни бяха прекъснали. Гласът на Геза Йожеф достигна ушите ми преди да забележа присъствието му; той беше изникнал зад мен и се беше навел над масата ни с искрена усмивка. Хелън бързаше насам, а изражението й беше необичайно — почти виновно, помислих си аз.

— Добър ден, другари — каза той сърдечно. — Какви книжки сте намерили?“

Глава 41

„Когато професор Йожеф се наведе над масата ни с дружелюбния си въпрос, за момент не знаех какво да кажа. Трябваше да говоря отново с Хю Джеймс колкото е възможно по-скоро, но насаме, а не сред цялото това множество и определено не точно пред човека, за когото Хелън ме беше предупредила — защо ли? — и който сега дишаше във врата ми. Накрая успях да измънкам нещо:

— Споделяхме за любовта си към старите книги — казах аз. — Сигурно с всеки учен е така, не мислите ли?

Дотогава Хелън беше успяла да се присъедини към нас и ме гледаше, както ми се стори, със смесица от тревога и одобрение. Станах, за да издърпам стол и за нея. При цялото си старание да се преструвам пред Геза Йожеф явно бях успял да й предам част от вълнението си, защото тя измести втренчения си поглед от мен към Хю. Геза гледаше приятелски всички ни, но си въобразих, че красивите му азиатски очи леко се присвиха; вероятно и хуните, помислих си аз, са мижали така на западното слънце през процепите на шлемовете си. Опитах се да не го гледам повече.

Можехме да си останем там цял ден и да си разменяме реплики или да избягваме погледите си, ако внезапно не се беше появил професор Шандор.

— Много добре — избоботи той. — Виждам, че обядът ви харесва. Приключихте ли? Сега, ако бъдете така любезен да дойдете с мен, ще уредим лекцията ви да започне.

Трепнах — всъщност от известно време бях забравил за мъчението, което ме очакваше, — но послушно се изправих. Геза почтително пропусна професор Шандор пред себе си — не беше ли даже твърде почтително, запитах се аз, — което ми остави на разположение един благословен момент да се спогледаме с Хелън. Аз ококорих очи и ги завъртях към Хю Джеймс, който с приближаването на Хелън също се беше надигнал учтиво и безмълвно стоеше край масата. Тя се намръщи озадачено, но тогава за мое облекчение професор Шандор плесна Геза по рамото и го отведе. Стори ми се, че прочетох раздразнение по масивния гръб на младия унгарец, но може би вече бях твърде надъхан от параноичното отношение на Хелън към него. Във всеки случай получихме миг свобода.

— Хю има книгата — прошепнах аз, безсрамно нарушавайки тайната, която англичанинът ми беше доверил.

Хелън се взря неразбиращо:

— Хю?

Аз кимнах припряно към сътрапезника си и той се втренчи в нас. Устата на Хелън увисна. Хю на свой ред се вторачи в нея.

— Тя също ли…?

— Не — прошушнах аз, — тя ми помага. Това е мис Хелън Роси, антрополог.

Хю отривисто, но и сърдечно разтърси ръката й. Професор Шандор обаче се беше обърнал и ни чакаше, така че не ни оставаше нищо друго освен да го последваме. Хелън и Хю вървяха по петите ми, като че ли бяхме стадо овце.

Аудиторията започваше да се пълни, аз седнах на първия ред и извадих бележките от куфарчето си с леко разтреперана ръка. Професор Шандор и асистентът му отново се занимаваха с микрофона и ми хрумна, че може би публиката изобщо няма да ме чува и в такъв случай няма какво да се притеснявам. Твърде скоро обаче оборудването проработи и любезният професор се зае да ме представя, ентусиазирано клатейки глава над някакви записки. Той отново очерта забележителната ми кариера, описа престижа на университета ми в Съединените щати и поздрави конференцията, задето ще има рядкото удоволствие да ме чуе, този път само на английски, вероятно за мой късмет. Внезапно осъзнах, че нямам преводач, който да превежда оръфаните ми записки на немски едновременно със словото ми, и този факт ми вля увереност, когато се изправих да посрещна изпитанието си.

— Добър ден, колеги, колеги историци — започнах аз, но после реших, че така е твърде помпозно и оставих записките си на катедрата. — Благодаря ви, че ми оказвате честта да говоря днес пред вас. Бих искал да обсъдим периода на османското нашествие в Трансилвания и Влахия, две княжества, които са ви познати като част от днешна Румъния. — Морето от замислени лица ме гледаше съсредоточено и се почудих дали в залата не се усети внезапно напрежение. За унгарските историци, а и за мнозина обикновени унгарци Трансилвания беше деликатна тема. — Както знаете, Османската империя е владеела земите на Източна Европа повече от петстотин години, управлявайки ги от надеждния бастион, с който се сдобива през 1453 година, когато превзема древния Константинопол. Империята успешно завладява над десет държави, но няколко области никога не успява напълно да покори, като повечето от тях представлявали планински усои в най-затънтените краища на Източна Европа, чиито топография и население успели да удържат нашественика. Една от тези области е Трансилвания.

Продължих в този дух, отчасти по бележките си, отчасти по памет, като от време на време ме завладяваше научна паника; все още не познавах материала добре, макар че уроците на Хелън дълбоко се бяха запечатали в паметта ми. След това въведение описах накратко османските търговски пътища в района и различните князе и благородници, които са се опитвали да отблъснат османското нашествие. Сред тях включих и Влад Дракула, колкото можех по-нехайно, защото с Хелън се бяхме разбрали, че да го пропуснем напълно би било подозрително за всеки историк, който познава ролята му в борбата срещу османските армии. Явно да произнеса името му пред цяла тълпа непознати ми е струвало повече, отколкото съм предполагал, защото когато се заех да описвам как набучил на кол двайсет хиляди турски войници, махнах с ръка твърде рязко и обърнах чашата си с вода.

— Ах, простете! — възкликнах аз, поглеждайки нещастно към множеството съчувствени физиономии — съчувствени с две изключения. Хелън изглеждаше бледа и напрегната, а Геза Йожеф леко се беше навел напред, без да се усмихва, като че ли гафът ми силно го интересуваше. Студентът със синята риза и професор Шандор ми се притекоха на помощ с кърпичките си и след секунда бях готов да продължа, както и направих, с цялото достойнство, което успях да демонстрирам в онзи момент. Изтъкнах, че макар турците в края на краищата да побеждават Влад Дракула и много от другарите му — струваше ми се, че все някъде трябва да вмъкна тази дума, — следващите поколения продължили да вдигат подобни въстания, докато несекващите местни революцийки не отблъснали империята окончателно. Тъкмо местният характер на въстанията с възможността на бунтовниците след всяко нападение да се разпръсват из земите си се оказва решаващ за крайната победа над могъщата османска машина.

Искаше ми се краят да е много по-сладкодумен, но на публиката явно й хареса и такъв и тя избухна в ръкопляскания. За мое учудване бях приключил. Нищо ужасно не се случи. Хелън се облегна назад с видимо облекчение, а професор Шандор сияещ се приближи да се ръкува с мен. Оглеждайки се, видях по-назад и Ева, която ръкопляскаше, а прекрасната й както винаги усмивка беше особено широка. Нещо обаче ми липсваше в залата и след малко осъзнах, че внушителната фигура на Геза беше изчезнала. Не можах да си спомня кога се е измъкнал, но може би краят на лекцията ми му се е сторил твърде досаден.

Когато свърших, всички се изправиха и се разприказваха в потоп от езици. Трима-четирима унгарски историци дойдоха да се ръкуват с мен и да ме поздравят. Професор Шандор грееше.

— Отлично! — извика той. — Преизпълнен съм с удоволствие, като знам, че в Америка така добре разбирате нашата трансилванска история. — Зачудих се какво ли щеше да си помисли, ако знаеше, че съм научил цялата лекция от една от неговите колежки на няколко вечери в истанбулски ресторант.

Ева също се приближи и ми подаде ръка. Не бях сигурен дали трябва да я целуна или да я разтърся, но накрая се спрях на второто. Днес тя изглеждаше много по-висока и впечатляваща сред всички тези мъже в неугледните им костюми. Носеше тъмнозелена рокля и тежки златни обеци, а косата й, накъдрена под малката зелена шапка, през нощта се беше оцветила от лилава в черна.

Хелън също дойде да си поговори с нея и забелязах колко официално се държаха една с друга пред останалите; трудно ми беше да повярвам, че снощи Хелън се беше хвърлила в прегръдките й. Хелън ми преведе поздравленията на леля си:

— Много добра работа, младежо. Видях по лицата на хората, че успя никого да не обидиш, така че вероятно не си казал кой знае какво. Но стоеше на подиума изправен и гледаше слушателите си в очите, значи далеч ще стигнеш. — Леля Ева изрече всичко това със зашеметяващата си усмивка, която откриваше равните й зъби. — Сега трябва да се връщам у дома да свърша малко работа, но ще се видим утре на вечеря. Можем да вечеряме във вашия хотел. — Не знаех, че пак ще трябва да вечеряме с нея, но новината ме зарадва. — Съжалявам, че не мога да ти приготвя истински вкусна вечеря у дома, както бих искала — каза ми тя. — Но като ти кажа, че и при мен се строи като в цяла Будапеща, сигурна съм, ще ме разбереш. Не мога да си позволя гостите ми да видят какъв хаос е в трапезарията. — Усмивката й беше доста разсейваща, но аз успях да изкопча от речта й две неща — първо, че в този град на (предполага се) тесни апартаменти тя разполага с трапезария; и второ, хаос или не, тя не искаше да сервира вечеря на непознат американец. — Трябва обаче да поговоря с племенницата си. Хелън може да дойде довечера у дома, ако й разрешиш. — Хелън преведе всичко това с виновна точност.

— Разбира се — отвърнах аз и върнах усмивката на леля Ева. — Сигурен съм, че имате много да си кажете след такава дълга раздяла. Мисля, че имам собствени планове за вечеря. — Очите ми вече издирваха в тълпата сакото от туид на Хю Джеймс.

— Много добре — тя отново ми подаде ръката си и този път аз я целунах като истински унгарец, всъщност досега изобщо не бях целувал ръка, и леля Ева си замина.

След почивката чухме лекция на френски за селските бунтове във Франция от началото на съвременната епоха, а след това лекторите говориха на немски и унгарски. Слушах ги отново от последния ред, точно до Хелън, наслаждавайки се на своята анонимност. Когато руският учен специалист по Балтийските страни напусна подиума, Хелън ме увери на нисък глас, че достатъчно сме седели и вече можем да си тръгваме.

— Библиотеката ще затвори след около час. Хайде да се измъкваме.

— Минутка — казах й аз. — Трябва първо да уредя срещата си за вечеря. — Не ми трябваше кой знае какво усилие да намеря Хю Джеймс; очевидно и той ме търсеше. Разбрахме се да се видим в седем във фоайето на университетския хотел. Хелън щеше да отиде у леля си с автобус и по лицето й познах, че през цялото време щеше да се чуди какво има да ни разкаже Хю Джеймс.

Когато стигнахме до библиотеката, видях, че стените й грееха в безупречно чиста охра, и отново се възхитих на бързината, с която унгарската нация се възстановяваше след катастрофата на войната. Дори и най-тираничното правителство не можеше да е толкова лошо, щом успяваше за такова кратко време да върне на гражданите си красотата на града им. Тези усилия вероятно са били подхранвани колкото от комунистически плам, толкова и от унгарски национализъм, размишлявах аз, като си спомних неутралните забележки на леля Ева.

— Какво мислиш? — попита ме Хелън. Беше сложила ръкавиците си и здраво стискаше чантичката си под ръка.

— Мисля за леля ти.

— Щом толкова харесваш леля ми, може би майка ми няма да е твой тип — каза тя с предизвикателен смях. — Но ще видим тази работа утре. Сега дай да погледнем нещо тук.

— Какво? Стига с тази загадъчност.

Тя не ми обърна внимание и двамата заедно влязохме през тежките резбовани врати в библиотеката.

— Ренесанс? — прошепнах на Хелън, но тя поклати глава.

— Имитация от деветнайсети век. Оригиналната колекция на библиотеката дори не се е съхранявала в Пеща до осемнайсети век. Спомням си, че веднъж един от библиотекарите ми разказа как най-старите книги в сбирката били подарени на библиотеката от семейства, които през шестнайсети век бягали от османските нашественици. Така че май дължим нещичко и на турците. Кой знае къде щяха да са тези книги иначе?

Беше ми приятно отново да вляза в библиотека, миришеше ми като у дома. Тази библиотека беше неокласическа съкровищница, цялата в тъмно резбовано дърво, с балкони, галерии и стенописи. Очите ми обаче бяха приковани от редиците книги, стотици хиляди книги, опасващи стените от пода до тавана, безупречни редички от червени, кафяви и позлатени корици, с твърдите им като мрамор подвързии и гладките форзаци, с грапавите прешлени на гърбовете им, кафяви като стари кости. Чудех се къде ли са ги крили по време на войната и колко дълго е трябвало отново да ги редят по възстановените лавици.

Неколцина студенти още разгръщаха книги по дългите маси, а един младеж подреждаше купчини книги зад голямо бюро. Хелън спря да поговори с него, той кимна и ни махна да го последваме в огромната читалня, която вече бях успял да зърна през отворената врата. Там измъкна един голям том, сложи го на масата и ни остави сами. Хелън седна и смъкна ръкавиците си.

— Да — прошепна тя, — мисля, че това си спомням. Прегледах този том точно преди да тръгна от Будапеща миналата година, но тогава не ми се стори важен.

Тя отвори заглавната страница и видях, че е на чужд за мен език. Думите ми изглеждаха странно познати и все пак не можех да прочета нито една.

— Какво е това? — сложих пръст там, където мислех, че е заглавието. Страницата беше от качествена дебела хартия, напечатана с кафяво мастило.

— Румънски — заяви Хелън.

— Разбираш ли?

— Естествено — тя сложи ръка на страницата, близо до моята. Видях, че дланите ни са почти еднакви на големина, само че нейните имаха по-фини кости и по-тесни, късо отрязани нокти. — Ето — каза тя, — нали си учил френски?

— Да — признах аз. Тогава разбрах какво има предвид и успях да разкодирам заглавието. — «Балади от Карпатите. 1790».

— Браво — каза тя. — Много добре.

— Мислех, че не знаеш румънски — вметнах аз.

— Говоря много лошо, но написан текст повече или по-малко разбирам. Учила съм латински десет години в училище, а леля ми ме научи прилично да чета и пиша на румънски. Против волята на майка ми, разбира се. Майка ми е голям инат. Рядко говори за Трансилвания, но никога не я напусна в сърцето си.

— И каква е тази книга?

Тя внимателно отгърна първата страница. Видях дълга колона с текст, но поне на пръв поглед нищо не разбрах; освен че думите ми бяха непознати, много от иначе латинските букви бяха украсени с кръстчета, опашчици, шапчици и други добавки. Приличаше ми повече на магически знаци, отколкото на романски език.

— Намерих тази книга при последните си проучвания тук преди да замина за Англия. Всъщност за него няма кой знае колко материали. Намерих няколко документа за вампири, защото Матиаш Корвин, нашия крал библиофил, се интересувал от тях.

— И Хю така каза — измърморих аз.

— Моля?

— После ще ти обясня. Продължавай.

— Е, исках да преровя всичко налично тук, затова изчетох огромна купчина книги за историята на Влахия и Трансилвания. Отне ми няколко месеца. Насилих се да прочета дори и книги на румънски. Разбира се, много от документите и разказите за Трансилвания са на унгарски, заради вековете на унгарско господство, но има и някои румънски източници. Това е сборник народни песни от Трансилвания и Влахия, публикуван от неизвестен събирач на устния фолклор. Някои са много повече от народни песни, направо са си епични поеми.

Усетих леко разочарование; очаквах да ми покаже някакъв ценен исторически документ, нещо за Дракула.

— Някъде споменава ли се нашият приятел?

— Не, страхувам се, че не. Но има една песен, която се е запечатала в ума ми и си я спомних, когато ми каза какво искал да ни покаже Селим Аксой в истанбулския архив — нали помниш, онзи пасаж за монасите от Карпатите, които влезли в Истанбул със своята каруца и мулета, нали се сещаш? Сега съжалявам, че не помолихме Тургут да ни запише превода.

Тя започна бавно да прелиства страниците на тома. Някои от дългите творби бяха илюстрирани с гравюри горе на страницата, най-често винетки с вид на народни шевици, но тук-там имаше и схематични дървета, къщи, животни. Печатът беше чист, добър, но самата книга изглеждаше някак груба, сякаш самоделна. Хелън прокарваше пръста си по първите стихове на песните и бавно мърдаше устни, после клатеше глава.

— Някои са толкова тъжни — каза тя. — Знаеш ли, ние, румънците сме различни по душа от унгарците.

— В смисъл?

— Ами, унгарската поговорка гласи: «Маджарите се забавляват тъжно». Това е вярно — Унгария е пълна с тъжни песни, по селата не са рядкост насилието, пиянствата, самоубийствата. Румънците обаче са още по-тъжни, по-тъжни дори и от това. Струва ми се, че не сме тъжни заради живота си, а по природа. — Тя наведе глава над старата книга, свеждайки клепачите си с гъсти мигли. — Слушай — ето ти една типична песен. Тя преведе колебливо текста и той звучеше горе-долу така, макар че точно тази песен е друга и я извадих от едно малко преводно томче от деветнайсети век, което имам в собствената си библиотека:

— Боже господи — потреперих аз. — Сега разбирам — култура, която може да създаде такава песен, като нищо може да вярва и във вампири, даже направо да ги измисли.

— Да — отвърна Хелън и поклати глава, но продължи да търси нататък в книгата. — Почакай — тя внезапно спря. — Май беше това. — Тя посочи кратка песен, украсена отгоре с гравюра, която като че ли изобразяваше къщи и животни, струпани в гъста трънлива гора.

Няколко дълги минути чаках напрегнато, докато Хелън четеше наум, но накрая тя вдигна глава. На лицето й беше изписано вълнение; очите й пламтяха.

— Чуй това — поне доколкото мога да преведа. — Тук прилагам точния й превод, който запазих през всичките тези двайсет години сред книжата си:

Странните стихове ме накараха да потръпна, но трябваше да се възпротивя:

— Много е общо. Споменават се Карпатите, но те сигурно се срещат в десетки, дори стотици древни текстове. А «големият град» може да е всеки. Може дори да означава «Божия град», небесното царство.

Хелън поклати глава.

— Не мисля — каза тя. — За народите на Балканите и Източна Европа — както за християните, така и за мюсюлманите — големият, великият град винаги е бил Константинопол, освен ако не броиш хората, които през вековете са ходели на поклонение в Ерусалим или Мека. А споменаването на чума и монаси ми изглежда свързано с историята в откъса на Селим Аксой. Защо господарят, когото те споменават, да не е самият Влад Цепеш?

— Допускам, че може — казах аз невярващо, — но жалко, че нямаме повече информация. Откога според теб датира тази песен?

— Това е трудно да се прецени за народните песни — Хелън се замисли. — Тази книга е отпечатана през 1790 година, както виждаш, но не е посочено нито името на издателя, нито къде е печатана. Народните песни спокойно могат да се запазят двеста, триста или четиристотин години, така че тези сигурно са с векове по-стари от самата книга. Песента би могла да е от края на петнайсети век или дори по-стара, което вече не ни върши работа.

— Гравюрата е много любопитна — отбелязах аз и се загледах.

— Тази книга е пълна с такива — измърмори Хелън. — Спомням си, че ме впечатлиха, когато за пръв път видях книгата. Тази май няма нищо общо със самата песен — иначе би трябвало да има илюстрация с монах насред молитва или с град с високи стени, нещо такова.

— Да — казах бавно, — но погледни отблизо. — Двамата се наведохме над миниатюрата и главите ни почти се докоснаха над нея. — Ако имахме сега една лупа — казах аз. — Не ти ли се струва, че тази гора или драка, каквото и да е там, крие нещо? Не че има голям град, но ако се вгледаш внимателно, се вижда подобна на църква сграда с кръст на купола, а до нея…

— Някакво животно — тя присви очи. После: — Господи! — извика тя. — Дракон!

Аз кимнах и двамата се надвесихме над него, затаили дъх. Малката грубовата фигурка ни беше ужасно позната — разперени крила, извита опашка в миниатюрна завъртулка. Дори нямаше нужда да вадя книжката от куфарчето си да сравня рисунките.

— Какво означава това? — При гледката на дракона, макар и в миниатюра, сърцето ми бясно се разтуптя.

— Почакай — Хелън отново разглеждаше гравюрата, забила лице на сантиметри от страницата. — Боже — прошепна тя, — едва виждам, но тук има някаква дума, струва ми се, изписана сред дърветата, буква по буква. Много са мънички, но съм сигурна, че са букви.

— Drakulya? — попитах аз възможно най-тихо.

Тя поклати глава.

— Не. Може би е име, макар че… Иви… Ивиряну. Не знам какво е това. Думата не ми е позната, макар че това «ну» е типично окончание за румънски имена. Какво, за Бога, значи това?

Въздъхнах.

— Не знам, но мисля, че инстинктът ти е верен — тази страница има нещо общо с Дракула, иначе драконът нямаше да е тук. Поне не този дракон.

Двамата се спогледахме безпомощно. Читалнята, толкова приятна и мамеща само преди половин час, сега ми изглеждаше отчайваща, като мавзолей на забравеното знание.

— Библиотекарите нищо не знаят за тази книга — каза Хелън. — Помня, че ги питах, защото е много рядка.

— Е, значи и това не можем да решим — заключих аз. — Дай поне да си препишем превода, за да знаем какво сме видели. — Записах песента под диктовката й на лист от бележник и набързо екипирах гравюрата. Хелън погледна часовника си.

— Трябва да се връщам в хотела — каза тя.

— И аз, иначе ще изпусна Хю Джеймс. — Събрахме нещата си и върнахме книгата на лавицата с цялото благоговение, което дължахме на такава реликва.

Може би беше заради хаоса, в който песента и илюстрацията й хвърлиха въображението ми, може би беше от умора заради пътуването, късната вечер в ресторанта на леля Ева и лекцията пред множество непознати, но когато влязох в стаята си, ми трябваше доста време да разбера какво виждам и още повече — да се досетя, че Хелън може би е изправена пред същата гледка в своята стая два етажа по-нагоре. Изведнъж се уплаших за нея и хукнах нагоре по стълбите, без дори да спра да се огледам. Стаята ми беше претърсена, от горе до долу, беше ровено във всяка ниша, чекмедже, шкафче, дори сред завивките, а всичките ми вещи бяха разхвърляни, повредени, дори разкъсани от не просто припрени, но и злобни ръце.“

Глава 42

„Хю Джеймс разчупи филия хляб на две и здраво отхапа.

— Но защо не накараш полицията да се намеси? Това място явно гъмжи от полиция — каза той. — Ужасно е да ти се случи подобно нещо в чужд хотел.

— Повикахме полиция — уверих го аз, — поне мисля, че повикахме, защото всъщност един от служителите на хотела ги повика вместо нас. Каза, че никой нямало да дойде до късно вечерта или рано утре сутринта, затова да не пипаме нищо. Настани ни в нови стаи.

— Какво? Искаш да кажеш, че и стаята на мис Роси е била обрана? — Очите на Хю още повече се разшириха. — Някой друг от гостите на хотела пострадал ли е?

— Съмнявам се — казах аз мрачно.

Седяхме в един ресторант на открито в Буда, недалеч от хълма със замъка, а точно срещу нас, от другата страна на Дунава, се издигаше сградата на парламента в Пеща. Още беше доста светло и вечерното небе бе оцветило водата в меки синьо-розови оттенъци. Хю беше избрал това място — каза, че било едно от любимите му. Будапещенци от всички възрасти се разхождаха по улиците пред нас, мнозина спираха на балюстрадите над реката да се полюбуват на прекрасната гледка, като че ли и те никога не успяваха да й се наситят. Хю беше поръчал няколко местни специалитета, за да ги опитам, и вече се бяхме заели с вездесъщите хлебчета със златиста коричка и с бутилка токайско — прочуто вино от североизточния край на Унгария, както ми обясни той. Бяхме приключили и с въведенията — къде сме учили, моята бивша дисертация (той се разсмя, когато му разкрих мащаба на заблудите на професор Шандор за моите трудове), изследванията на Хю по балканска история и предстоящата му книга за османските градове в Европа.

— Откраднали ли са нещо? — Хю напълни чашата ми.

— Нищо — казах аз мрачно. — Разбира се, не съм оставял там пари, нито пък… други ценности, а паспортите ни бяха на рецепцията или може би дори в полицията, изобщо не знам.

— Тогава какво са търсили? — Хю вдигна кратка наздравица и отпи.

— Това е много, много дълга история — въздъхнах аз. — Но се вмества идеално сред останалите неща, за които трябва да си поговорим.

Той кимна.

— Добре. Давай тогава.

— Ако после и ти ми разкажеш твоята история.

— Разбира се.

Изпих половината чаша за кураж и започнах от самото начало. И без виното обаче щях да се преборя с колебанията си дали да разказвам историята на Роси на Хю Джеймс; ако не му кажех всичко, може би и аз нямаше да науча всичко, което той знаеше. Той ме слушаше мълчаливо, с явно вглъбение, освен когато споменах решението на Роси да продължи изследването си в Истанбул — тогава той подскочи.

— Исусе! — извика. — И аз мислех да отида там. Пак да отида, имам предвид, защото вече съм ходил два пъти, но не и заради Дракула.

— Ще ти спестя малко проблеми — този път аз напълних чашата и му разказах за приключенията на Роси в Истанбул, после за изчезването му, при което очите на Хю съвсем изпъкнаха, но той нищо не каза. Накрая му описах срещата си с Хелън, без да пропускам претенциите й към Роси, разказах за нашите пътувания и досегашните ни проучвания, включително за запознанството ни с Тургут.

— Както виждаш — заключих аз, — след всичко това изобщо не се изненадвам, че открих хотелската си стая с главата надолу.

— Да, разбирам — той сякаш се замисли за момент. Дотогава вече се бяхме справили с огромно количество яхнии и туршии и той тъжно остави вилицата си, като че ли съжаляваше, че е дошъл краят им. — Направо е удивително, че така се срещнахме. Но съм много притеснен да чуя за изчезването на Роси — ужасно съм разтревожен. Това е зловещо и необяснимо. Преди да чуя разказа ти, не бях готов да се обзаложа, че изследванията за Дракула крият нещо повече от обичайно историческо проучване. Като изключим, че, нали разбираш, през цялото време моята книжка ме изпълваше с някакво необяснимо чувство. Човек не обича да се поддава на необясними усещания, но ето, то се оказва вярно.

— Виждам, че не съм подложил доверието ти на чак толкова голямо изпитание, колкото се опасявах.

— А и тези книги — замислено каза той. — Значи имаме четири — моята, твоята, на професор Роси и на онзи професор в Истанбул. По дяволите, колко е странно, че има четири такива книги.

— Познаваш ли Тургут Бора? — попитах аз. — Каза, че няколко пъти си ходил в Истанбул.

Той поклати глава.

— Не, не съм го и чувал. Но той преподава литература, така че едва ли съм можел да го срещна в историческия им факултет или пък на някоя конференция. Ще съм ти задължен, ако някой ден ме свържеш с него, ако искаш. Никога не съм бил в архива, за който ми разказа, но съм чел за него в Англия и мислех да се пробвам. Ти обаче си ми спестил тази работа, както сам казваш. Знаеш ли, никога не бях помислял за това нещо като за карта — за дракона в книгата ми. Това е невероятна идея.

— Да, а освен това вероятно е въпрос на живот и смърт за Роси — казах аз. — Сега е твой ред. Как попадна на книгата?

Той доби сериозен вид.

— Както и ти — както и останалите двама — не съм попадал на нея, а я получих, макар че откъде и от кого — не знам. Може би трябва да ти разкажа малко предистория. — Той помълча за миг и имах чувството, че темата е много тежка за него. — Виждаш ли, дипломирах се в Оксфорд преди девет години и се хванах на работа като преподавател в Лондонския университет. Семейството ми живее в Кумбрия, в Езерната област, и не е заможно. Борили са се — аз също съм се борил, за да получа най-доброто образование. Винаги съм се чувствал малко не на място, нали разбираш, в частното училище, където ме издържаше чичо ми. Предполагам, че съм учил по-прилежно от останалите, опитвах се да съм най-добрият. От самото начало историята беше голямата ми любов.

Хю потупа устните си със салфетката и поклати глава, сякаш обзет от спомени за младежката си лудост.

— В края на втората година в университета вече знаех, че всичко се нарежда добре и това още повече ме подтикваше да се старая. После обаче дойде войната и прекъсна всичко. Почти бях завършил третата година в Оксфорд. Между другото, още там бях чувал за Роси, макар че никога не съм го виждал. Трябва да е заминал за Америка няколко години преди аз да вляза в университета.

Той поглади брадичката си със своята голяма, доста напукана ръка.

— Наистина много обичах университета и учението, но обичах и родината си и веднага се записах във флота. Изпратиха ме в Италия, а след година ме върнаха обратно с рани по ръцете и краката.

Той внимателно докосна ръкава на бялата си памучна риза, точно над маншета, сякаш отново усети рукналата кръв.

— Доста бързо се възстанових и исках да се върна, но не ме взеха — когато корабът избухна, едното ми око пострада. Затова се върнах в Оксфорд и, опитвайки се да не чувам сирените, точно в края на войната успях да се дипломирам. Последните седмици там, мисля, бяха едни от най-щастливите в живота ми, въпреки лишенията — светът беше избавен от ужасното проклятие, аз бях почти приключил с отложеното си образование, а едно момиче от моя край, което бях обичал кажи-речи целия си живот, най-накрая се съгласи да се омъжи за мен. Нямах пари, то и без това нямаше храна, но ядях сардини в стаята си и изпращах любовни писма у дома — дано нямаш нищо против, че ти разказвам всичко това — и зверски учех за изпити. Естествено, накрая се докарах до състояние на дълбоко изтощение.

Той вдигна бутилката токайско, но тя беше празна, и я върна на масата с въздишка.

— Почти бях приключил с цялото това изпитание, а и с момичето си бяхме насрочили дата за сватба за края на юни. В нощта преди последния ми изпит стоях буден до малките часове на нощта, преглеждайки записките си. Знаех, че съм минал всичко, което трябва, но просто не можех да престана. Работех в едно ъгълче на библиотеката в колежа, сгушено някак между библиотечните рафтове, които скриваха от погледа ми малцината останали безумци, ровещи също из бележките си.

В тези малки библиотеки има доста хубави книги и аз за момент се разсеях, за да погледна един том със сонетите на Драйдън, който стоеше на една ръка от мен. После се насилих да го оставя на мястото му, като си помислих, че ще е по-добре да изляза навън и да изпуша една цигара, за да се опитам отново да се съсредоточа. Оставих книгата обратно на рафта и излязох в двора. Беше превъзходна пролетна нощ, аз стоях и си мислех за Елспет и за къщичката, която тя щеше да нареди за двама ни, и за моя най-добър приятел — той щеше да ми кумува, но умря сред петролните полета на Плоещ с американците, а после се качих обратно в библиотеката. За мое учудване, Драйдън лежеше на бюрото ми, сякаш не го бях върнал на рафта, и си помислих, че сигурно главата ми се е замаяла от многото работа. Обърнах се да върна книгата, но видях, че мястото й е заето. Преди стоеше до Данте, сигурен бях, но сега там имаше някаква съвсем друга книга, книга със старинен на вид гръб, на който беше гравирано миниатюрно създание. Измъкнах я и тя се разтвори в ръцете ми на… е, сещаш се.

Дружелюбното му лице сега беше бледо и той прерови първо ризата, а после и джобовете на панталоните си за пакета цигари.

— Не пушиш ли? — той запали една и силно си дръпна. — Видът на тази книга ме завладя, както и възрастта й, заплашителният вид на дракона — всичко, което е направило впечатление и на теб. В три часа сутринта нямаше библиотекари, така че слязох до каталога и сам се порових, но открих единствено името на Влад Цепеш и родословието му. Тъй като книгата нямаше печат от библиотеката, си я взех у дома.

Спах лошо и на следващата сутрин не успях да се съсредоточа за изпита; единственото, което мислех, беше как ще вляза в другите библиотеки или дали да не отида до Лондон, за да видя какво още мога да открия. Нямах обаче никакво време и трябваше да се връщам за сватбата си. Взех малката книжка и в редките свободни моменти й хвърлях по някой поглед. Елспет веднъж ме хвана с нея и когато й обясних за какво става дума, тя хич не я хареса, ама изобщо. Оставаха пет дни до сватбата ни и въпреки това не можех да спра да мисля за книгата, нито да й говоря за нея, докато тя накрая не ми каза да престана.

Тогава една сутрин — два дни преди деня на сватбата — внезапно получих вдъхновение. Виждаш ли, недалеч от селото на родителите ми има една голяма къща, якобински дворец, в него се организират посещения с автобуси. На училищните екскурзии винаги съм я смятал за досадна, но си спомням, че благородникът, който я е построил, бил голям любител на книгите и събирал какво ли не от всички краища на света. Тъй като не можех да отида до Лондон преди сватбата, реших да посетя прочутата библиотека на това имение и да се поровя малко, току-виж открия нещо за Трансилвания. Казах на родителите си, че излизам да се поразходя, като знаех какво ще си помислят — че отивам да видя Елси.

Утрото беше дъждовно, мъгливо и студено. Икономката на голямата къща каза, че този ден не е отворено за посетители, но ме пусна да разгледам библиотеката. Беше чувала за сватбата в селото, познаваше баба ми и ми свари чаша чай. Само докато сваля шлифера си, вече бях открил двайсет рафта с книги от европейската обиколка на онзи якобинец, който очевидно беше стигнал доста по-далеч на изток от повечето си съвременници, и бях забравил всичко останало.

Прерових тези чудеса, както и други книги, които явно беше събрал из Англия, може би след обиколката си, докато попаднах на една история на Унгария и Трансилвания и в нея открих веднъж да се споменава Влад Цепеш, после още веднъж и накрая — за моя радост и удивление — попаднах на разказ за погребението му в езерото Снагов, пред олтара на църквата, която той възстановил.

Беше преразказ на легенда, записана от английски пътешественик в онези земи — самият той на заглавната страница се наричаше просто Пътник, който бил съвременник на моя якобински колекционер. Става въпрос за около 130 години след смъртта на Влад, нали се сещаш.

Въпросният «Пътник» посетил Снаговския манастир през 1605 година. Поговорил си добре с монасите и те му казали, че според преданието по време на погребението на Влад на олтара била положена огромна книга, едно от съкровищата на манастира, и всички присъстващи монаси написали имената си в нея, а тези, които не можели да пишат, нарисували дракон в чест на Ордена на дракона. За съжаление не се споменаваше какво е станало после с книгата. Но всичко това ми се видя забележително. После Пътникът разказваше, че помолил да погледне гроба и монасите му показали плосък камък на пода пред олтара. Върху него бил изрисуван портрет на Влад Дракула, а по него били изписани латински думи — вероятно също с боя, защото Пътникът не споменава да са гравирани, — но човекът бил поразен от липсата на кръст, който да отбележи мястото на гроба. Епитафията, която внимателно си записах — и аз не знам какво ме накара да го направя, — беше на латински.

Хю сниши глас, огледа се зад себе си и изгаси цигарата си в пепелника на масата.

— След като си я записах и известно време се мъчих да я разчета, прочетох превода си на глас: «Читателю, със слово отвори му…» Знаеш как продължава. Навън още валеше силен дъжд и някъде един прозорец се отвори и затръшна, а край мен лъхна повей влажен въздух. Явно съм подскочил, защото обърнах чашата си и една капка чай се разля по книгата. Докато бършех всичко това и се укорявах за непохватността, забелязах часовника си — беше станало един часа и трябваше да съм у дома за обяд. Там едва ли имаше нещо друго по темата, така че върнах книгите, благодарих на икономката и се върнах през ливадите, покрай безбройните юнски рози.

Когато стигнах в къщата на родителите си в очакване да ги заваря на масата, може би дори заедно с Елси, открих шумна бъркотия. Няколко приятели и съседи бяха в къщата, майка ми плачеше. Баща ми изглеждаше съсипан. — Тук Хю запали още една цигара и клечката кибрит потрепери сред сгъстяващия се мрак. — Той сложи ръка на рамото ми и каза, че на главния път е станала катастрофа с Елси, която карала взета назаем кола, за да пазарува в съседния град. Валеше силно и според тях тя видяла нещо и кривнала от пътя. Не била мъртва, слава Богу, но пострадала тежко. Родителите й веднага отишли в болницата, а моите ме изчакали у дома, за да ми кажат.

Намерих някаква кола и подкарах толкова бързо, че за малко и аз да катастрофирам. Знам, че не ти трябва да слушаш всичко това, но… тя лежеше с бинтована глава и широко отворени очи. Така изглеждаше. Сега живее в нещо като приют, където се грижат добре за нея, но не говори и не разбира, не може дори да се храни. Най-ужасното е, че… — гласът му потрепери. — Ужасното е, че винаги съм смятал тази история за инцидент, за нещастен случай, но сега, след като чух твоя разказ — за Хеджис приятеля на Роси, за твоята… за твоята котка… не знам какво да мисля. — Той дръпна силно от цигарата.

Въздъхнах дълбоко.

— Много, много съжалявам. Просто не знам какво да кажа. Преживял си ужасни неща.

— Благодаря — той се мъчеше да си върне обичайното присъствие на духа. — Вече минаха няколко години, времето лекува. Просто…

Тогава не разбрах, но вече знам какво увисна в недовършения край на това изречение — излишните думи, неизразимите вопли на загубата. Седяхме, а между нас се спусна миналото, но после дойде келнерът и остави на масата ни свещ в стъклена лампа. Заведението се пълнеше с хора и отвътре се носеха силни смехове.

— Поразен съм от разказа ти за Снагов — казах аз след малко. — Никога не съм чувал тези неща за гроба — имам предвид надписа и нарисувания портрет, липсата на кръст. Съответствието на надписа с думите, които Роси е открил по картите в Истанбул, е изключително важно, струва ми се — то е доказателство, че в Снагов е бил най-малкото първоначалният гроб на Дракула. — Притиснах пръсти към слепоочията си. — Защо тогава, защо картата — драконовата карта в книгите и тази в архива, — защо не отговарят на релефа на Снагов — на езерото, на острова?

— Ще ми се да знаех.

— След това продължи ли с изследването си за Дракула?

— Не и в следващите няколко години — Хю изгаси цигарата си. — Нямах кураж. Преди около две години обаче се улових, че отново мисля за него и когато започнах работа по сегашната си книга, за Унгария, не пропусках да потърся и нещичко за него.

Вече доста се беше стъмнило и Дунавът блестеше с отразената светлина на моста и сградите в Пеща. Един келнер се приближи и ни предложи еспресо и ние с благодарност приехме. Хю отпи и остави чашата си.

— Искаш ли да видиш книгата? — попита той.

— Която пишеш? — за миг се обърках.

— Не — с дракона.

Аз се стреснах.

— Тук ли е?

— Винаги я нося със себе си — каза той мрачно. — Е, почти винаги. Всъщност днес я оставих в хотела по време на лекциите, защото реших, че там ще е на сигурно място, докато аз говоря. Като си помисля, че можеше да я откраднат… — той спря. — Твоята не беше в стаята, нали?

— Не — тук трябваше да се усмихна, — аз също нося моята със себе си.

Той внимателно отмести чашките кафе настрани и отвори куфарчето си. Отвътре извади полирана дървена кутия, а от нея — увит в плат пакет, който остави на масата. Вътре беше книгата му — по-малка от моята, но също подвързана с велен. Страниците й бяха по-кафяви и по-трошливи от тези на моята книга, но драконът в средата беше същият, изпълваше страниците до самия им ръб и ни гледаше разярено. Мълчаливо отворих куфарчето си и извадих моята книга, като поставих централната й илюстрация до дракона на Хю. Бяха еднакви, помислих си, когато се наведох да ги погледна отблизо.

— Погледни това петънце тук — дори и то е същото. Отпечатани са от една и съща заготовка на печатарската машина — каза Хю с нисък глас.

Видях, че е точно така.

— Знаеш ли, това ми напомня за нещо друго, което преди малко забравих да ти кажа. Двамата с мис Роси се отбихме в университетската библиотека днес следобед, преди да се върнем в хотела, защото тя искаше да погледне нещо, което й направило впечатление преди. — Аз описах книгата с румънските народни песни и странните стихове за монасите, влизащи в големия град. — Тя мисли, че това може да има нещо общо с историята от истанбулския ръкопис, за който ти разказах. Стиховете са твърде общи, но горе, на страницата, имаше интересна гравюра, нещо като горски гъсталак с малка църквичка и дракон, както и една дума.

— Дракула? — преположи Хю, точно като мен в библиотеката.

— Не, Ивиряну — погледнах в бележките си и му показах как се пише.

Очите му се разшириха.

— Но това е поразително! — извика той.

— Какво? Бързо ми кажи.

— Аз видях същата дума вчера в библиотеката.

— В същата библиотека? Къде? В същата книга? — нетърпението ми не ме остави да изчакам възпитано отговора му.

— Да, в университетската библиотека, но не в същата книга. Рових цяла седмица да си търся материал за моята книга, но понеже винаги имам едно наум за нашия приятел, все откривам неочаквани препратки към неговия свят. Нали знаеш, Дракула и Хунияди били кръвни врагове, а после и Дракула и Матиаш Корвин, така че няма как от време на време да не попаднеш на Дракула. На обяд ти споменах, че открих един ръкопис, поръчан от Корвин, документ, който споменава духа от амфората.

— О, да — казах аз разпалено. — Там ли видя думата Ивиряну?

— Всъщност не. Корвиновият ръкопис е много интересен, но по други причини. В него пише — е, тук съм преписал малко. Оригиналът е на латински.

Той извади бележника си и ми прочете няколко изречения.

— «В лето Господне 1463, скромният слуга на краля му поднася тези слова от великите писания, за да предостави на Негово Величество сведения за проклятието на вампира, дано се провали в пъкъла. Сведенията са за кралската сбирка на Негово Величество. Дано Господ укрепи ръката му да избави нашия град от проклятието, да сложи край на вампирското присъствие и да изгони чумата от домовете ни.» И така нататък. После добрият писар, който и да е бил той, изброява къде е открил сведения за вампири — списък с различни класически творби, включително разкази за духа от амфората. Както сам разбираш, датата на ръкописа е годината след задържането на Дракула и първото му затворничество край Буда. Нали се сещаш, в истанбулските документи вие сте открили, че турският султан се бои от същата опасност, и това ме кара да мисля, че Дракула е сеел нещастия навсякъде по пътя си. И двата документа говорят за чума, и двата са свързани с появата на вампири. Твърде голяма прилика, нали?

Той замислено спря.

— Всъщност, тази връзка с чумата не е толкова отвлечена, поне отчасти — четох един италиански документ в библиотеката на Британския музей, че Дракула водел и биологична война срещу турците. Сигурно е бил сред първите европейци, използвали болестите като оръжие. Обичал да изпраща в турските лагери заразноболни свои хора, като ги преобличал в османски дрехи.

На светлината на свещта очите на Хю изглеждаха по-тесни, а лицето му светеше, напрегнато и съсредоточено. Разбрах, че в лицето на Хю Джеймс сме намерили ентусиазиран и интелигентен съюзник.

— Това е невероятно — казах аз, — но къде си видял думата Ивиряну?

— О, извинявай — усмихна се Хю. — Съвсем се отнесох. Да, видях тази дума тук в библиотеката. Срещнах я преди три-четири дни в един румънски «Нов завет», издаден през седемнайсети век. Разгледах го, защото ми се стори, че видът на корицата му издава подчертано османско влияние. В дъното на заглавната страница беше изписана думата Ивиряну — сигурен съм, че беше същата дума. Тогава не се замислих особено — честно казано, непрекъснато попадам на румънски думи, които ме озадачават, защото почти не разбирам езика им. Но тази дума привлече вниманието ми заради шрифта — беше особено изящен. Предположих, че обозначава някакво място или нещо подобно.

Изпъшках.

— Това ли е всичко? Другаде не си ли я срещал?

— Боя се, че не — Хю разглеждаше празната си чаша кафе. — Ако отново я видя някъде, ще ти кажа.

— Е, може би в крайна сметка тя не е свързана с Дракула — казах аз за собствено успокоение. — Жалко, че нямаме повече време да разгледаме тази библиотека. В понеделник трябва да се връщаме в Истанбул — нямаме разрешение да останем след конференцията. Ако наистина откриеш нещо интересно…

— Разбира се — заяви Хю. — Ще остана тук още шест дни. Ако намеря нещо, ще ти пиша на университетския ти адрес.

Тук потръпнах; от дни не бях се сещал истински за дома, нямах представа кога ще се прибера да проверя пощенската си кутия във факултета.

— Не, не — бързо възразих аз. — Поне засега не. Ако откриеш нещо, което според теб може да ни помогне, моля те, обади се на професор Бора. Просто му обясни, че сме говорили. Ако аз имам възможност да го видя, ще му кажа, че може да му се обадиш. — Извадих визитката на Тургут и преписах телефонния му номер на Хю.

— Добре — той пъхна листчето в горното си джобче. — Ето ти моята визитка. Надявам се, че пак ще се срещаме. — Поседяхме мълчаливо няколко секунди, той беше свел поглед към масата с празните чаши и чинии и потрепващия пламък на свещта. — Виж — проговори най-накрая, — ако всичко, което ми разказа, е вярно… или това, което Роси е казал… ако наистина граф Дракула или Влад Набучвача още… съществува… в някакъв ужасен вид, тогава аз бих искал да ви помогна…

— Да го унищожим? — тихо завърших мисълта му. — Ще го запомня.

— Явно нямахме какво повече да си кажем, макар че се надявах някой ден отново да си поговорим. Намерихме такси, за да се върнем в Пеща, и той настоя да ме изпрати до хотела. Тъкмо сърдечно се сбогувахме пред рецепцията, когато служителят, с когото по-рано бях говорил, внезапно изскочи от стъклената си будка и се вкопчи в ръката ми.

— Хер Пол! — извика той тревожно.

— Какво има? — двамата с Хю се обърнахме и се втренчихме в човека. Беше висок, прегърбен мъж в синя работна униформа и мустаци, достойни за хунски воин. Той ме задърпа към себе си да ми каже нещо на ухото и аз успях с жест да помоля Хю да не си тръгва. Наблизо нямаше други хора и не ми се искаше да оставам сам, ако се случи някое ново нещастие.

— Хер Пол, знам кой беше във вашата цимер този следобед.

— Какво? Кой?

— Хм, хм — служителят изхъмка почти на себе си и се заоглежда, ровейки из джобовете на престилката си с жест, който трябва да е бил красноречив, но аз не го разбрах. Зачудих се дали не е идиот.

— Иска подкуп — преведе ми Хю полугласно.

— О, за Бога — ядосано казах аз, но очите на мъжа гледаха през мен и се оживиха едва когато измъкнах две огромни унгарски банкноти. Той скришом ги взе и ги прибра в джоба си, но с нищо не издаде капитулацията ми.

— Хер Американец — прошепна той, — знам, че този следобед не бил само айн мъж. Двама мъже. Първо един влязъл, много важен човек. После другия. Видял го, когато качих куфар горе до друга цимер. После ги видял. Говорили. Заедно излезли.

— Никой ли не ги спря? — троснах се аз. — Кои са те? Унгарци ли бяха? — Човекът не спираше да се озърта край себе си и потиснах желанието да го притисна да проговори. Тази атмосфера на потайност започваше да ми лази по нервите. Явно съм изглеждал доста разярен, защото Хю успокоително сложи ръка на рамото ми.

— Важният човек — унгарец. Другият — не унгарец.

— Откъде знаеш?

Той сниши глас:

— Единият унгарец, но двама говорят англиш. — Той не каза нищо повече, въпреки все по-заканителните ми въпроси. Тъй като очевидно беше решил, че ми е дал достатъчно информация за сумата във форинти, която му бях връчил, можеше повече и думичка да не чуя от него, но нещо внезапно прикова вниманието му. Гледаше някъде зад мен и след секунда и аз се обърнах да проследя погледа му през високите витрини до входа на хотела. Оттатък за част от секундата зърнах жадна физиономия с изпити очи, лице, което вече отлично познавах и чието място беше в гроба, а не на улицата. Хотелският служител пелтечеше, увиснал на ръката ми:

— Ето го онзи, с дяволско лице — англишанина!

Сигурно съм изкрещял, когато се отскубнах от служителя и хукнах към вратата; Хю доста хладнокръвно (както осъзнах по-късно) грабна един чадър от поставката до рецепцията и се втурна след мен. Дори и в цялото си притеснение не изпусках куфарчето от ръка и то доста ме забави, докато бягах. Навън се огледахме във всички посоки, тичахме от единия край на пресечката до другия, но без резултат. Дори не бях чул стъпки, затова не знаех накъде е избягал.

Накрая спрях и се подпрях на една стена да си поема дъх. Хю също едва дишаше.

— Какво беше това? — задъхано попита той.

— Библиотекарят — отвърнах, когато успях да се посъвзема. — Онзи, който ни преследва до Истанбул. Сигурен съм, че беше той.

— Боже! — Хю избърса чело с ръкава си. — Какво прави тук?

— Опитва се да докопа останалите ми записки — изсъсках аз. — Той е вампир, ако можеш да повярваш, а ние го доведохме в този прекрасен град. — Всъщност казах много повече от това и благодарение на общия ни език Хю вероятно схвана всички американски нюанси на гнева ми. При мисълта за проклятието, което носех, сълзите едва не рукнаха по лицето ми.

— Хайде, стига — утешително каза Хю. — Както знаем, тук и преди е имало вампири. — Лицето му обаче беше пребледняло и той се оглеждаше наоколо, стиснал чадъра.

— По дяволите! — изкрещях аз и ударих с юмрук по стената.

— Трябва да внимаваш — трезво каза Хю. — Мис Роси върнала ли се е?

— Хелън! — дотогава не се бях сетил за нея и Хю за малко да се усмихне на възклицанието ми. — Веднага се връщам да проверя. Ще се обадя и на професор Бора. Виж, Хю, ти също си дръж очите отворени на четири. Ще внимаваш, нали? Той те видя заедно с мен, а това напоследък никому не е донесло късмет.

— Не се тревожи за мен — Хю замислено гледаше чадъра в ръката си. — Колко даде на онзи служител?

Засмях се, въпреки че още дишах тежко.

— Все едно, няма проблем.

Двамата приятелски си стиснахме ръцете и Хю изчезна нагоре по улицата към хотела си, който беше съвсем наблизо. Не ми хареса, че тръгна сам, но по улицата вече минаваха хора, които спокойно крачеха и си приказваха. Във всеки случай бях убеден, че той винаги би поел сам по пътя си; просто беше такъв човек.

Когато се върнах във фоайето на хотела, от уплашения служител нямаше и следа. Може би просто смяната му беше изтекла, защото зад рецепцията се беше настанил гладко обръснат млад мъж. Той ми показа, че ключът за стаята на Хелън виси на мястото си, значи тя още беше при леля си. След обстойни преговори за цената младежът ми разреши да използвам телефона и след няколко опита да набера номера на Тургут накрая успях да чуя сигнал. Изобщо не бях доволен, че се наложи да използвам хотелския телефон, който несъмнено се подслушваше, но по това време нямах друга възможност. Оставаше ми да се надявам, че разговорът ни ще бъде прекомерно странен, за да го разберат. Накрая чух изщракване по линията, а после и гласа на Тургут, далечен, но весел, който каза нещо на турски.

— Професор Бора! — изкрещях аз. — Тургут, Пол се обажда, от Будапеща.

— Пол, приятелю! — стори ми се, че никога не бях чувал нещо по-мило от стържещия му далечен глас. — Нещо не е наред с линията, дай ми номера си да те набера, ако ни прекъснат.

Взех номера от служителя на рецепцията и, крещейки, му го издиктувах. Той също извика в отговор:

— Как сте? Намерихте ли го?

— Не — извиках аз. — Добре сме, научихме малко повече, но се случи нещо ужасно.

— Какво? — въпреки лошата връзка долових тревогата в гласа му. — Ранен ли си? Или мис Роси?

— Не, добре сме, но библиотекарят ни намери и тук. — Чух порой от думи, които вероятно представляваха някакво шекспировско проклятие, но от шума по линията нищо не разбрах. — Какво според теб трябва да направим?

— Още не знам — гласът на Тургут вече звучеше малко по-ясно. — Носиш ли комплекта, който ти дадох?

— Да — отвърнах аз. — Но не мога да се приближа достатъчно до това чудовище, за да го използвам. Мисля, че днес е претърсил стаята ми, докато сме били на конференцията, и очевидно някой му е помагал. — Може би полицията ме слушаше в същия този момент. Кой знае какво щяха да разберат от целия този разговор?

— Много внимавай, професоре — Тургут звучеше притеснен. — Не мога да ти дам добър съвет, но скоро ще имам новини, може би още преди да се върнете в Истанбул. Радвам се, че се обади днес. С господин Аксой открихме един нов документ, който досега изобщо не бяхме виждали. Той го намери в архива на Мехмед. Документът е бил съставен от един православен монах през 1477 година, но трябва да се преведе.

По линията отново се появи шум и трябваше да закрещя:

— Какво каза? 1477 година? На какъв език е?

— Не те чувам, приятелю — изрева Тургут някъде отдалеч. — Тук има буря. Ще ти се обадя утре вечер. — Прекъсна ни какофония от гласове — не можах да разбера дали на унгарски или на турски — и погълна следващите му думи. После нещо щракна отново и линията даде свободно. Бавно затворих слушалката, чудейки се дали пак да не се обадя, но служителят вече си прибираше телефона със загрижена физиономия и изчисляваше сметката ми върху лист хартия. Мрачно платих и постоях там от нежелание да се кача в празната си нова стая, в която ми разрешиха да взема само бръснарските си принадлежности и една чиста риза. Настроението ми бързо спадаше — в крайна сметка денят се беше оказал много, много дълъг и часовникът във фоайето вече показваше почти единайсет часа.

Настроението ми можеше съвсем да угасне, ако в същия миг пред хотела не беше спряло едно такси. Хелън излезе и плати на шофьора, а после прекрачи вътре през големите врати. Още не ме беше видяла на рецепцията и лицето й беше сериозно, резервирано и излъчваше онази меланхолична напрегнатост, която забелязвах у нея понякога. Беше се увила в мек вълнен червено-черен шал, който дотогава не бях виждал — може би беше подарък от леля й. Той смекчаваше строгата линия на костюма и раменете й и до него изпъкваше белотата на кожата й, блестяща даже и под грубата светлина във фоайето. Приличаше на принцеса и аз нахално се взирах в нея, докато накрая тя не ме забеляза. Бях изпаднал в захлас не просто пред красотата й, смекчена от фината вълна и царствения овал на брадичката й. Отново си спомних — и вътрешно потръпнах от ужас — портрета в кабинета на Тургут, гордата глава, дългия прав нос, властните тъмни очи с тежките клепачи и дълбоките кръгове. Може би просто бях много уморен, казах си аз и когато Хелън ме видя и се усмихна, онзи образ изчезна от въображението ми.“

Глава 43

Ако не бях разтърсила Барли да го събудя или пък ако пътуваше сам, сигурно щеше да си дреме чак до границата с Испания, където испанските митничари щяха грубичко да го събудят. След моята намеса обаче той слезе на гарата в Перпинян полузаспал, така че трябваше аз да попитам къде се намира автогарата. Кондукторът в синя униформа се намръщи, сякаш мислеше, че по това време би трябвало да съм си у дома или в детската градина, но прояви достатъчно любезност да измъкне изоставените ни чанти иззад гишето на гарата. Къде отиваме? Казах му, че ни трябва автобус до Ле Бен, но той поклати глава. За това ще трябва да почакаме до сутринта — нима не знам, че наближава полунощ? Имало приличен хотел нагоре по улицата, където аз и — „брат ми“, вмъкнах аз бързо — сме можели да намерим стаи. Кондукторът ни огледа от глава до пети и, предполагам, си отбеляза, че аз съм тъмнокоса и току-що навлязла в юношеството, а Барли е върлинест блондин, но само цъкна с език и отмина.

„На следващото утро зората беше дори още по-светла и прекрасна от предишната сутрин и когато с Хелън се срещнахме в трапезарията на хотела за закуска, тревожните ми предчувствия от вечерта се бяха превърнали в далечен сън. Слънцето нахлуваше през прашните прозорци и огряваше белите покривки и тежките кафени чаши. На масата Хелън си записваше нещо в малък бележник.

— Добро утро — поздрави тя приветливо, когато аз седнах до нея и си налях кафе. — Готов ли си да се запознаеш с майка ми?

— Откакто пристигнахме в Будапеща, само за това мисля — признах аз. — Как ще стигнем дотам?

— Селцето й се намира на север от града и дотам има автобус. В неделя сутрин има само един рейс, така че трябва да внимаваме да не го изпуснем. Пътува се около час през доста досадни квартали.

Съмнявах се, че каквото и да е от тази екскурзия може да бъде досадно, но не възразих. Едно нещо обаче още ме тормозеше.

— Хелън, сигурна ли си, че искаш да дойда с теб? Би могла сама да поговориш с нея. Може би ще се притесни, ако се появиш с някакъв напълно непознат човек, на всичкото отгоре американец. Ами ако й създам неприятности?

— Тъкмо пред теб ще се отпусне да говори — каза Хелън твърдо. — Знаеш ли, с мен тя се държи много резервирано, а ти ще я очароваш.

— Е, досега не ме бяха обвинявали, че съм чаровен. — Аз се пресегнах за три филийки хляб и придърпах чинийката с масло.

— Не се тревожи — не си. — Хелън ми отправи най-саркастичната си усмивка, но ми се стори, че в погледа й проблесна и обич. — Просто никак не е трудно да очароваш майка ми.

Тя не добави «Щом Роси я е омаял, защо не и ти?», но реших, че ще е най-добре да не задълбавам повече в тази тема.

— Надявам се вече си й казала, че й отиваме на гости. — Гледах я през масата и се чудех дали ще каже на майка си за ухапването от библиотекаря. Шалчето плътно увиваше врата й и с усилие на волята се принудих да отместя очи.

— Леля Ева снощи й е изпратила съобщение — каза Хелън спокойно и ми подаде конфитюра.

Хванахме автобуса от северния край на града и той бавно заизвива из предградията точно както предрече Хелън — първо сред стари ниски кварталчета, доста разрушени от войната, а после през множество нови блокове, високи и бели като исполински гробници. Това е комунистическият прогрес, срещу който западният печат често бълва злостни забележки, помислих си аз — милиони хора от цяла Източна Европа натъпкани в стерилните апартаментчета на огромните блокове. Автобусът спря в няколко от комплексите и аз се запитах дали наистина бяха стерилни; всъщност пред всеки блок имаше уютни градинки със зеленчуци и трева, ярки цветя и пеперуди. На пейка пред един от блоковете седяха двама старци с бели ризи и тъмни елеци и играеха нещо върху дъска — какво точно не успях да видя в далечината. Няколко жени в пъстроцветни бродирани блузи — може би празнични дрехи? — се качиха в автобуса, едната носеше клетка с жива кокошка. Шофьорът само махна и пусна кокошката с всички останали, а собственичката й седна най-отзад и извади плетивото си.

Когато отминахме предградията, автобусът излезе на междуградското шосе и край нас се ширнаха плодородни нивя и широки, прашни пътища. От време на време изпреварвахме конски каруци — всъщност каруците приличаха на големи кошници, изплетени от пръчки, карани от селяни с жилетки и филцови каскети. Понякога настигахме и автомобили, които в Съединените щати щяха да са музейни експонати. Земята беше прелестно зелена и свежа, а жълтолистите върби бяха навели клонки над поточетата, които се виеха край пътя. Минахме и през няколко селца; понякога различавах луковиците на някоя и друга православна църква сред останалите черковни камбанарии. Хелън се наведе пред мен, за да погледне и тя навън.

— Ако продължим по този път, ще стигнем Естергом, първата столица на унгарските крале. Определено си струва да се види, стига да имахме време.

— Следващия път — излъгах аз. — Защо майка ти е решила да се засели тук?

— О, тя се пренесе още когато бях в гимназията, за да е по-близо до планините. Не исках да се местя с нея и останах в Будапеща при Ева. Майка ми така и не обикна града и твърди, че Бьоржонските планини, те са малко по на север, й напомнят за Трансилвания. Всяка неделя ходи дотам на екскурзии с един туристически клуб и пропуска само когато има много сняг.

Това добави още едно парченце от мозаечния портрет на майката на Хелън, който сглобявах във въображението си.

— Защо тогава не се е заселила в самите планини?

— Там няма работа — почти всичко е национален парк. Освен това леля ми щеше да й забрани, а тя може да е много властна. Смята, че майка ми и без това живее прекалено усамотено.

— Къде работи майка ти? — Надникнах към селската спирка; единственият човек, който стоеше там, беше възрастна жена, облечена изцяло в черно, с черна кърпа на главата и букет червени и розови цветя в ръка. Тя не се качи в автобуса, когато той спря, нито пък поздрави някого от слизащите. Докато потегляхме, видях, че ни следи с поглед, стиснала високо китката цветя.

— Работи в селския културен център, подрежда документи, печата на пишеща машина и вари кафе за кметовете на по-големите градове, които се отбиват там. Казвам й, че тази работа е унизителна за човек с нейния интелект, но тя само свива рамене и си кара като преди. За майка ми кариерата означава простичък живот. — В гласа на Хелън се прокрадна горчивина и аз се запитах дали тази простота не е навредила не само на кариерата на майка й, но и на възможностите на дъщеря й. Затова пък леля Ева й ги бе осигурила в изобилие, размишлявах аз. Хелън се усмихваше криво, както обикновено, с нейната вледеняваща усмивка. — Като стигнем, ще се увериш сам.

Селото на майка й беше обозначено с табела, поставена някъде в покрайнините му, и няколко минути по-късно автобусът ни спря на площад, край който се издигаха прашни ясени, а в дъното му стоеше църква със заковани прозорци. Една старица, направо близначка на бабата в черно, която видях в предишното село, чакаше самотно под козирката на спирката. Погледнах към Хелън въпросително, но тя поклати глава и, разбира се, старицата прегърна войника, който слезе от автобуса пред нас.

Хелън като че ли не се изненада от липсата на посрещачи и бързо ме поведе през страничните улички край смълчани къщи със саксии цветя по прозорците и спуснати щори срещу яркото слънце. Пред една от къщите на дървено столче седеше старец, който ни кимна и докосна шапката си. В края на улицата един кон, завързан за близкия стълб, жадно пиеше вода от оставената пред него кофа. Две жени в домашни рокли и чехли разговаряха пред кафенето, което май беше затворено. Оттатък полята се носеше звън на църковни камбани, а по-близо, от липите, се чуваха птичи песни. Навсякъде из въздуха се носеше сънливо жужене; природата беше на една ръка разстояние, стига да знаеш накъде точно да се протегнеш.

Улицата внезапно свърши пред едно буренясало поле и Хелън почука на вратата на последната къща. Беше съвсем малка жълта измазана къщичка с червен керемиден покрив, която съвсем скоро беше боядисана отвън. Покривът бе надвиснал над вратата и оформяше естествена верандичка, а входната врата беше от тъмно дърво с голяма ръждясала дръжка. Къщата беше леко отдалечена от съседите си, нямаше цветна градинка, нито току-що застлан тротоар до портата, както повечето къщи по улицата. Тъмните сенки на стрехите отначало ми попречиха да видя лицето на жената, която се появи след повикването на Хелън. После я видях ясно и след миг тя прегърна Хелън и я целуна по бузата, спокойно и почти официално, а след това се обърна да се здрависа с мен.

Не знам какво бях очаквал; може би историята за бягството на Роси и раждането на Хелън ме бяха подвели да си представя застаряваща красавица с тъжни очи, замечтана и дори някак безпомощна. Истинската жена пред мен имаше изправената стойка на Хелън, но беше по-ниска и по-тежка от дъщеря си, а лицето й беше стегнато и весело, с кръгли бузи и тъмни очи. Правата й тъмна коса беше прибрана назад в кок. Беше облечена в раирана памучна рокля и престилка на цветя. За разлика от леля Ева не беше гримирана и не носеше бижута, а дрехите й приличаха напълно на облеклото на селянките, които бях видял навън. Всъщност май я заварихме насред някаква домакинска работа, защото ръкавите й бяха навити до лактите. Тя дружелюбно се ръкува с мен и не каза нищо, а само ме погледна право в очите. Тогава за миг сякаш зърнах онова срамежливо момиче, което сигурно е била преди двайсет години, скрито в дълбините на черните й очи с тънката паяжина от бръчици отстрани.

Тя ни покани вътре и с жест ни показа да седнем на масата, където беше наредила три очукани чашки и чиния със сладкиши. Долових аромата на вече завряло кафе. Тя бе рязала зеленчуци и в стаята се носеше острата миризма на лук и картофи.

Сега разбрах, че това беше единствената й стая, и се опитах да не се оглеждам прекалено явно — помещението служеше за кухня, спалня и гостна. Беше безупречно чисто, а тесният креват в ъгъла беше покрит с бял юрган и украсен с няколко бели възглавници, избродирани в ярки цветове. До леглото имаше масичка с книга, настолна лампа със стъклен буркан, чифт очила, а отстрани — малко столче. До другия край на леглото стоеше дървена ракла, изрисувана на цветя. В кухненския ъгъл, където седяхме, имаше само една обикновена печка, маса и столове. Електричество нямаше, нито пък баня (за нужника в задния двор научих по-късно). На едната стена висеше календар със снимки на заводски работници, а на другата — бродирано каренце в червено и бяло. На перваза беше оставен буркан с цветя, а на прозореца висяха бели перденца. До кухненската маса имаше малка печка за дърва, а край нея бяха натрупани съчки.

Майката на Хелън ми се усмихна, все още малко стеснително, и аз за пръв път забелязах приликата й с леля Ева и онова, което може би беше привлякло Роси. Усмивката й беше невероятно топла, започваше колебливо, но после грейваше към получателя си с неподправена прямота. Оказа се, че угасва също толкова бавно, когато тя седна да нареже още зеленчуци. Отново ме погледна и каза на Хелън нещо на унгарски.

— Каза ми да ти налея кафе — Хелън се засуети около печката и наля една чаша, като добави малко захар от калаена кутия. Майка й остави ножа си, за да побутне чинията със сладки към мен. Възпитано си взех едно парченце и непохватно й благодарих с двете си заучени думи на унгарски. Сияйната й бавна усмивка потрепна отново, тя премести погледа си към Хелън и й каза нещо неразбираемо за мен. Хелън се изчерви и се обърна към кафето.

— Какво има?

— Нищо. Селските истории на майка ми, нищо особено. — Тя седна на масата, сложи кафе на майка си и наля малко за себе си. — Сега, Пол, извинявай, но ще я разпитам какво прави и какво става в селото.

Докато двете си говореха, Хелън с плътния си алт, а майка й с приглушен глас, аз отново огледах стаята. Тази жена живееше не само изумително просто — може би така беше и при съседите й — но и в пълно уединение. Забелязах само две-три книги, но никакви животни, нито дори цвете в саксия. Беше като монашеска килия.

Когато отново я погледнах, осъзнах колко млада беше всъщност, много по-млада от собствената ми майка. Имаше само няколко сиви косъма по пътя на разделените си коси, а лицето й беше набръчкано от годините, но изглеждаше забележително бодро и здраво, привлекателно по начин, който нямаше нищо общо с възрастта или модата. Можела е да се омъжи многократно, размишлявах аз, но въпреки това е предпочела да живее в отшелничество. Тя отново ми се усмихваше и аз също се усмихнах в отговор; лицето й беше толкова сърдечно, че едва удържах порива да се пресегна и да хвана ръката й, която внимателно белеше един картоф.

— Майка ми иска да й разкажеш всичко за себе си — каза ми Хелън и с нейна помощ отговорих колкото мога по-изчерпателно на всички въпроси, които майка й ми задаваше тихо на унгарски, с питащи очи, като че ли можеше да ме накара да я разбера само със силата на погледа си.

Къде живея в Америка? Защо съм дошъл тук? Какви са родителите ми? Не са ли против да пътувам толкова далеч? Как съм се запознал с Хелън? Тук тя добави още няколко въпроса, които Хелън явно не искаше да превежда, при един от които дори погали с майчинска ласка бузата на Хелън. Хелън изглеждаше възмутена и аз не настоях да ми обясни. Вместо това продължих да разказвам за учението, за плановете ми, за любимите ми книги.

Когато засити любопитството си, майката на Хелън стана и се зае да нарежда зеленчуците с парчета месо в голяма тава, поръси ги обилно с нещо червено от един буркан над печката и ги пъхна във фурната. Избърса ръце в престилката си и отново седна, като мълчаливо ни гледаше — ту единия, ту другия, като че ли разполагахме с цялото време на света. Накрая Хелън се размърда и по начина, по който прокашля гърлото си, аз разбрах, че смята да повдигне въпроса, който ни беше довел дотук. Майка й я наблюдаваше тихо, без да промени изражението си до момента, когато Хелън махна към мен и изговори името Роси. Седнал на онази селска маса, далеч от всичко близко и родно, трябваше да събера цялата си наглост, за да не отместя очи от нейното спокойно лице.

Майката премигна веднъж, сякаш някой беше замахнал да я удари, и в миг прехвърли поглед към мен. После замислено кимна и зададе на Хелън някакъв въпрос.

— Пита откога познаваш професор Роси.

— От три години — отвърнах аз.

— Сега — каза Хелън — ще й обясня за изчезването му.

Нежно, но решително, сякаш говореше на дете, или по-скоро като че ли приказваше против волята си, Хелън разказваше нещо на майка си, като понякога махваше към мен или чертаеше форми във въздуха. Накрая долових думата Дракула и видях, че само при звука й майката на Хелън пребледня и се хвана за ръба на масата. Двамата с Хелън скочихме на крака и Хелън бързо наля чаша вода от чайника на печката. Майка й бързо и прегракнало каза нещо. Хелън се обърна към мен:

— Казва, че винаги е знаела, че ще стане така.

Стоях безпомощно, но като пийна няколко глътки вода, майката на Хелън явно се посъвзе. Тя вдигна очи и после за мое удивление улови ръката ми, както аз исках да хвана нейната преди няколко минути, и ме дръпна обратно на стола ми. Държеше ръката ми обичливо, просто, милваше я, както се утешава дете. Не мисля, че в нашето общество някоя жена би си позволила да се отнесе така с мъж при първата им среща, но тогава всичко изглеждаше съвсем естествено. Разбрах какво е имала предвид Хелън, когато каза, че от двете възрастни жени в семейството й майка й ще ми допадне повече.

— Майка ми иска да знае дали вярваш, че професор Роси наистина е бил отвлечен от Дракула.

Поех дълбоко дъх.

— Да.

— Пита освен това дали го обичаш. — Гласът на Хелън звучеше леко отвратено, но лицето й беше искрено. Щях да се протегна и да хвана ръката й, но не бях сигурен в реакцията й.

— Готов съм да умра за него — казах аз.

Тя повтори думите ми на майка си, която изведнъж стисна пръстите ми в желязна хватка; по-късно осъзнах, че ръцете й бяха заякнали от безкрайната работа. Усещах грапавината на ръцете й, мазолестите длани, подутите кокалчета. Погледнах надолу към тази силна малка ръка и видях, че е с години по-стара от жената, на която принадлежеше.

След миг майката на Хелън ме пусна и отиде при раклата до леглото. Бавно я отвори, премести някои от вещите вътре и извади нещо — веднага забелязах, че е пакет с писма. Очите на Хелън се разшириха и тя рязко попита нещо; майка й не отговори и мълчаливо се върна на масата, където пъхна пакета в ръцете ми.

Писмата бяха прибрани в пликове без марки, пожълтели от годините и вързани с износена червена панделка. Когато ми ги даде, майката на Хелън с две ръце притисна пръстите ми върху панделката, като че ли ме молеше да ги пазя. Трябваше ми само секунда, за да видя, че почеркът на първия плик беше на Роси, и да прочета името на човека, до когото беше адресиран. Името ми беше познато, стоеше скрито в гънките на паметта ми, а адресът беше Тринити Колидж, Оксфорд, Англия.“

Глава 44

„Дълбоко се развълнувах, като видях писмата на Роси в ръцете си, но още преди да се замисля за тях, бях длъжен да направя нещо друго.

— Хелън — казах аз и се обърнах към нея, — знам, че понякога ти се е струвало, че не вярвам в историята на раждането ти. Наистина имаше мигове, когато се съмнявах. Моля те, прости ми.

— Учудена съм точно толкова, колкото и ти — тихо отговори Хелън. — Майка ми никога не ми е казвала, че има писма от Роси. Но те май не са до нея, нали? Поне не това най-отгоре.

— Не са — казах аз, — но това име ми е познато. Той е голям английски литературен историк, писал е за XVIII век. В колежа прочетох една от книгите му, а Роси ми го описа в писмата, които ми даде.

Хелън изглеждаше озадачена.

— Какво общо има това с Роси и майка ми?

— Може би много неща. Не разбираш ли? Този човек явно е Хеджис, приятелят на Роси — той го нарича с това име, не помниш ли? Очевидно Роси му е писал от Румъния, макар че това не обяснява защо писмата са у майка ти.

Майката на Хелън седеше със сключени ръце и ни гледаше, ту единия, ту другия, с израз на огромно търпение, но ми се стори, че забелязах как лицето й порозовя от вълнение. После тя заговори и Хелън ми преведе:

— Казва, че ще ти разкаже цялата си история — Хелън звучеше задавено, а аз затаих дъх.

Разказът вървеше накъсано — възрастната жена говореше бавно, а Хелън превеждаше, но от време на време спираше, за да ми покаже, че и тя е изненадана. Несъмнено самата Хелън досега беше чувала тази история само в най-общи линии и беше потресена. Когато се прибрах в хотела онази вечер, аз веднага записах разказа й по памет, колкото можах по-точно, като, спомням си, работих до късно през нощта. Дотогава се бяха случили много необикновени неща и трябва да съм бил уморен, но още помня, че записах историята с вдъхновена педантичност.

— Не знаех обаче, че е работел в университета, в който ти отиде да учиш — добави майката на Хелън и сякаш с упрек се обърна към дъщеря си и така внезапно приключи историята си.

Хелън измърмори нещо, което трябваше да е или извинение, или оправдание и поклати глава. Изглеждаше зашеметена като мен. През цялото време, докато майка й разказваше, тя стоя тихо и превеждаше, сякаш почти не дишаше, и само измърмори нещо, когато майка й спомена дракона на рамото си. Много по-късно Хелън ми каза, че майка й никога не се е събличала пред нея, нито я е водила на обществена баня като Ева.

Първо поседяхме смълчани на масата, и тримата, но след малко Хелън се обърна към мен и безпомощно посочи пакета с писма, който лежеше пред нас. Разбрах я; аз също си го бях помислил.

— Защо не е изпратила някои от тези писма на Роси, за да му докаже, че е бил с нея в Румъния?

Тя погледна майка си — стори ми се, че в очите й се четеше дълбоко колебание, но накрая явно й преведе въпроса. Когато чух отговора на майка й през превода, в гърлото ми заседна бучка и усетих болка не само заради нея, но и заради вероломния ми наставник.

— Мислех за това, но от писмото му разбрах, че вече напълно е променил решението си. Сметнах, че и да му изпратя писмата, нищо няма да постигна, само ще си причиня още болка, а и ще изгубя едно от малкото неща, които съм запазила от него. — Тя протегна ръка, като че ли да пипне писмата му, но после я отдръпна. — Само съжалявам, че не му върнах нещо, което си беше негово. Но той задържа такава голяма част от мен, че може би не беше чак толкова лошо от моя страна да си ги запазя.

Тя погледна Хелън, после мен, а спокойствието в очите й се поизгуби. В тях обаче не видях предизвикателство, а пламъка на някаква стара, много стара любов. Отместих очи.

Хелън обаче беше настроена бойко, въпреки примирението на майка си.

— Тогава защо поне не ми е дала писмата на мен? — Въпросът й беше гневен и само след миг тя го зададе и на майка си.

Жената поклати глава.

— Казва — докладва ми Хелън с изопнато лице, — че е знаела, че мразя баща си, и е чакала човек, който го обича.

Както още го обича самата тя, бих добавил аз, защото сърцето ми се беше отворило и сякаш ясно видя цялата й любов, заровена от години в малката бедна къщичка.

Вълнувах се не само заради Роси. Седнал на масата, аз хванах Хелън за ръката, а със свободната си ръка взех белязаната от тежък труд ръка на майка й и здраво ги стиснах. В този миг светът, в който бях израснал, със студенината и мълчанията му, с нравите и маниерите му, светът, в който бях учил, бях успявал, дори бях опитвал да обичам, ми изглеждаше далечен като Млечния път. Не можех да проговоря, дори и да исках, но ако ръката, която беше стиснала гърлото ми, беше отпуснала хватката си, може би щях да намеря начин да кажа на тези две жени с тяхната тъй различна, но еднакво силна привързаност към Роси, че усещах присъствието му край нас.

След малко Хелън мълчаливо издърпа ръката си от моята, но майка й я задържа, както беше направила и преди, и попита нещо с тихия си глас.

— Иска да знае как да ти помогне да намериш Роси.

— Кажи й, че вече ми е помогнала и че ще прочета тези писма веднага щом си тръгнем да видя дали няма да ни дадат нови насоки. Предай й, че ще й кажем, когато го намерим.

При тези думи майката на Хелън скромно наведе глава и стана да разбърка манджата във фурната. Оттам се понесе чудесна миризма и дори Хелън се усмихна, като че ли завръщането в този дом, който дори не беше неин, си имаше своите предимства. Спокойствието на момента ми вдъхна смелост.

— Моля те, попитай я дали знае нещо за вампирите, което би могло да ни помогне.

Когато Хелън преведе молбата ми, видях, че съм разбил крехкото ни спокойствие. Майка й погледна встрани и се прекръсти, но след миг явно събра сили и заговори. Хелън внимателно слушаше и кимаше.

— Казва да запомниш, че вампирът може да променя вида си. Може да дойде при теб под всякакви форми.

Попитах какво означава това, но майката на Хелън вече разсипваше яденето в чиниите ни с трепереща ръка. Горещината от фурната и мирисът на печеното и на хляба изпълниха тясната къщичка и ние охотно се нахранихме, макар и в мълчание.

От време на време майката на Хелън ми подаваше още хляб, потупваше ръката ми или ми наливаше топъл чай. Храната беше проста, но вкусна и обилна, а слънчевите лъчи надничаха през предните прозорци, за да украсят трапезата ни.

Когато свършихме, Хелън излезе навън да изпуши една цигара, а майка й ми махна да я последвам от другата страна на къщата. В задния двор имаше курник с няколко пилета и клетка с два дългоухи заека. Майката на Хелън измъкна един от зайците и двамата постояхме заедно в приятелско мълчание, почесвайки меката главичка на зайчето, което примигваше и леко се дърпаше. През един от прозорците дочух, че Хелън се зае да мие чиниите. Слънцето топлеше косите ми, а отвън зелените поля жужаха и потрепваха с неуморен оптимизъм.

Като дойде време да тръгваме към автобуса, аз прибрах писмата на Роси в куфарчето си. Когато излязохме, майката на Хелън застана на прага; явно нямаше намерение да ни изпрати през селото до автобусната спирка. Хвана двете ми ръце в своите и сърдечно ги разтърси, като ме гледаше право в лицето.

— Казва, че ти пожелава на добър път, не само сега, а завинаги, и че ще намериш каквото търсиш — обясни Хелън. Взрях се в тъмните очи на жената и от сърце й благодарих. Тя прегърна Хелън, тъжно задържа лицето й в ръцете си и после ни пусна.

В края на улицата се обърнах да я погледна. Тя стоеше на прага, подпряла ръка на рамката на вратата, като че ли уморена от гостуването ни. Оставих куфарчето си в прахта и се върнах, толкова бързо, че дори не разбрах как стигнах до нея. Спомних си за Роси, прегърнах я и целунах меката й, набръчкана буза. Тя се притисна към мен, с една глава по-ниска, и зарови лице в рамото ми. Изведнъж се дръпна и изчезна в къщата. Помислих, че иска да остане сама с чувствата си и също се обърнах, но след миг тя се върна. За мое удивление тя грабна ръката ми и затвори шепата ми върху нещо малко и твърдо.

Когато отворих пръсти, видях сребърен пръстен с миниатюрен герб. Веднага разбрах, че това е пръстенът на Роси, който тя му връща чрез мен. Лицето й светеше над него; тъмните й очи блестяха. Наведох се и отново я целунах, този път по устата. Устните й бяха топли и сладки. Когато я пуснах, за да се върна бързо при куфарчето си и при Хелън, на лицето на възрастната жена проблясваше една-единствена сълза. Чел съм някъде, че няма такова нещо като една-единствена сълза, било старомодна поетична тропа. Може би е така, наистина, защото нейната сълза беше просто приятелка на моята.

Щом се качихме в автобуса, извадих писмата на Роси и внимателно отворих първото. Прилагайки го тук, ще уважа желанието на Роси да защити анонимността на своя приятел чрез псевдоним, партизанско име, както го наричаше той. Беше много странно, че отново видях почерка на Роси — същия, но малко по-млад, по-гладък — по пожълтелите страници.

— Тук ли ще ги четеш? — Хелън, почти облегната на рамото ми, май беше изненадана.

— Защо, ти можеш ли да чакаш?

— Не — отвърна тя.“

Глава 45

Глава 46

Глава 47

Глава 48

„Това беше последното от писмата на Роси, вероятно и последното, което той бе написал на приятеля си. Седнал до Хелън в автобуса на връщане към Будапеща, аз грижливо сгънах писмата и леко стиснах ръката й.

— Хелън — казах колебливо, защото смятах, че поне един от нас трябва да го каже на глас, — ти си от рода на Влад Дракула.

Тя ме погледна, а после извърна поглед през прозореца и от изражението на лицето й ми се стори, че самата тя не знае какво да мисли, но целият й организъм се гърчи и съпротивлява.

Когато двамата с Хелън слязохме от автобуса в Будапеща, почти се беше свечерило, но с потрес осъзнах, че потеглихме от същата тази автогара на сутринта в същия този ден. Струваше ми се, че са минали години. Писмата на Роси бяха на сигурно място в куфарчето ми, а съдържанието им изпълваше главата ми с мъчителни образи; виждах отражението им и в очите на Хелън. Тя ме държеше под ръка, сякаш откровенията на деня бяха разклатили обичайната й самоувереност. Исках да сложа ръка на раменете й, да я прегърна, да я целуна там, на улицата, да й кажа, че никога няма да я изоставя и че Роси не е трябвало да я оставя — по-точно да напуска майка й. Задоволих се само да притисна ръката й плътно към себе си и да се оставя да ме води към хотела.

Щом влязохме във фоайето, отново ме обзе усещането, че е минало много дълго време — колко е странно, помислих си, че и тези непознати места само след ден-два започват да ми се струват близки. На рецепцията имаше бележка за Хелън от леля й и тя стръвно я изчете.

— Така си и мислех. Иска да вечеряме с нея довечера тук, в хотела. Предполагам, че иска да се сбогува с нас.

— Ще й кажеш ли?

— За писмата ли? Вероятно. Винаги казвам всичко на Ева, рано или късно. — Зачудих се дали й е казала нещо за мен, което аз не знам, но потиснах тази мисъл.

Имахме съвсем малко време да се измием и облечем по стаите си преди вечеря — преоблякох се в по-чистата от двете ми мръсни ризи и се избръснах над богато украсената мивка — и когато слязох долу, Ева вече беше там, макар че Хелън още я нямаше. Ева стоеше до предната витрина с гръб към мен, обърнала лице към улицата и чезнещото вечерно слънце. Погледната от този ъгъл, тя беше изгубила внушителната острота и стегнатост на публичната си поза; гърбът й в тъмнозеленото сако изглеждаше отпуснат, дори леко приведен. Тя внезапно се обърна и ми спести чуденето дали да я повикам или не, и преди чудесната й усмивка да грейне към мен, в очите й видях тревога. Тя побърза да се здрависа с мен, а аз й целунах ръка. Не разменихме нито дума, но все едно бяхме стари приятели, които се срещат след месеци или години на раздяла.

Миг по-късно за мое облекчение се появи и Хелън и тя ни отведе в ресторанта с лъскавите бели покривки и грозния порцелан. Както и преди, леля Ева поръча вместо нас и аз уморено се облегнах на стола, докато двете си поприказват. Отначало явно си разменяха приятелски шеги, но скоро лицето на Ева помръкна и видях как тя взе вилицата и тревожно я повъртя между палеца и показалеца си. После прошепна нещо на Хелън и нейните вежди също се смръщиха.

— Какво има? — попитах притеснено. Вече до гуша ми беше дошло от тайни и загадки.

— Леля ми е открила нещо. — Хелън сниши глас, макар че едва ли някой от вечерящите край нас разбираше английски. — Нещо, което може да се окаже доста неприятно за нас.

— Какво?

Ева кимна и отново заговори, пак много тихо, а веждите на Хелън се намръщиха още по-дълбоко.

— Лошо — каза тя шепнешком. — Разпитвали са леля ми за теб — за нас. Каза ми, че днес следобед я посетил един полицай, когото тя отдавна познава. Извинил се и казал, че е рутинна проверка, но я разпитал за присъствието ти в Унгария, за интересите ти и за нашата — нашата връзка. Леля ми е много обиграна в тези работи и също го поразпитала, та подразбрала, че по тази следа — как се казва? — го е пуснал Геза Йожеф. — Гласът й се превърна в почти недоловим шепот.

— Геза! — зяпнах аз.

— Казах ти, че е досадник. Опита се и мен да разпита на конференцията, но аз не му обърнах внимание. Очевидно се е ядосал повече, отколкото ми се видя тогава. — Тя помълча. — Леля ми казва, че той работи за тайната полиция и може да е много опасен. Те не харесват либералните реформи на правителството и се опитват да върнат стария ред.

Нещо в тона й ме накара да попитам:

— Ти знаеше ли? За работата му?

Тя виновно кимна.

— После ще ти обясня.

Не бях сигурен доколко искам да знам, но самата мисъл, че красивият дългуч ни преследва, определено не ми допадна.

— Какво иска този човек?

— Очевидно подозира, че си тук не просто по научна работа. Смята, че търсиш нещо друго.

— И е прав — изтъкнах аз тихо.

— Решен е да разбере какво е то. Леля ми отклонила детектива от следата, доколкото може, но е доста разтревожена.

— Леля ти знае ли какво… кого търся?

Хелън помълча малко, а после вдигна очи и в тях се четеше молба.

— Да. Реших, че би могла да ни помогне.

— И какъв е съветът й?

— Според нея хубавото е, че утре си тръгваме от Унгария. Предупреди ни дотогава да не говорим с непознати.

— Естествено — казах аз гневно. — Може би Йожеф ще иска да прегледаме заедно някои документи за Дракула на летището.

— Моля те — гласът й едва шепнеше. — Не се шегувай с тези неща, Пол. Може да е много сериозно. Ако изобщо искам да се върна тук…

Засрамено млъкнах. Нямах намерение да се шегувам, репликата ми беше само израз на гняв. Келнерът донесе десерта — сладкиши и кафе, а леля Ева с майчинска загриженост ни подкани да си вземем, като че ли ако ни поохранеше малко, можеше да ни спаси от злините на света. Докато се хранехме, Хелън разказа на леля си за писмата на Роси и Ева бавно кимаше съсредоточено, но нищо не каза. Когато чашите ни се изпразниха, тя решително се обърна към мен и Хелън преведе с наведени очи.

— Скъпо мое момче — каза Ева и улови ръката ми точно така, както сестра й по-рано същия ден, — не знам дали някога пак ще се видим, но се надявам такъв ден да дойде. Междувременно, грижи се за любимата ми племенница или поне я остави тя да се грижи за тебе — тя хвърли на Хелън лукав поглед, но Хелън се престори, че не забеляза, — и гледай двамата да се върнете към учението си живи и здрави. Хелън ми разказа за твоята задача, тя е достойна, но ако скоро не я завършиш, трябва да се върнеш у дома и да помниш, че си направил всичко по силите си. После животът ти трябва да продължи както досега, приятелю, защото си млад и всичко е пред теб. — Тя потупа устните си със салфетката и се изправи. На входа на хотела мълчаливо прегърна Хелън и се приближи да ме целуне по двете бузи. Беше сериозна и макар че в очите й нямаше сълзи, лицето й излъчваше дълбока стаена тъга. Елегантната кола я чакаше. Тя махна през прозореца на колата и повече не я видях.

В следващите няколко секунди Хелън като че ли беше изгубила дар слово. Тя ту се обръщаше към мен, ту се извръщаше настрана. Накрая се съвзе и решително ме погледна.

— Хайде, Пол. Това е последният ни свободен час в Будапеща. Утре ще трябва да бързаме за летището. Искам да се поразходим.

— Да се разходим? — казах аз. — А тайната полиция и интереса й към мен?

— Те искат да разберат какво знаеш, а не да те намушкат в някоя тъмна уличка. Не се възгордявай много — каза тя с усмивка. — Интересуват се от мен точно толкова, колкото и от теб. Ще стоим на добре осветени места, по главната улица, защото ми се иска да видиш града още веднъж.

С удоволствие се съгласих, защото знаех, че това наистина може да е последната подобна възможност в живота ми, и двамата излязохме в топлата нощ. Тръгнахме към реката, вървейки, както обеща Хелън, по оживените улици на града. На големия мост спряхме, а после тя се поразходи напред-назад, замислено плъзгайки ръката си по парапета. Отново спряхме по средата на моста, над ширналата се вода, за да съзерцаваме двете страни на Будапеща, и аз за пореден път почувствах величието на града и ужаса на войната, която почти го беше разрушила. Навсякъде блестяха светлините на града и потрепваха по черната повърхност на реката. Хелън постоя малко облегната на парапета, после се обърна и сякаш неохотно се запъти обратно към Пеща. Беше свалила сакото си и когато се обърна, видях някаква неправилна сянка отзад на блузата й. Приближих се и изведнъж съзрях огромен паяк. Беше изтъкал паяжината си по целия й гръб; ясно виждах блестящите нишки. Спомних си, че и по парапета на моста бях забелязал паяжини, а тя точно там беше прокарала ръката си.

— Хелън — казах тихо, — не се стряскай, но имаш нещо на гърба.

— Какво? — замръзна тя.

— Сега ще го махна — прошепнах нежно. — Някакъв паяк.

Тя потръпна, но послушно застина неподвижно, докато изхвърлих малката твар от гърба й. Признавам, че и аз се уплаших, защото това беше най-големият паяк, който някога бях виждал, почти наполовина колкото дланта ми. Той се удари в парапета до нас с ясно доловимо плясване и Хелън изпищя. Никога досега не я бях чувал да вика от страх и писъкът й изведнъж ме накара здраво да я хвана и да я разтърся, дори да я ударя.

— Всичко е наред — казах бързо и грабнах ръката й, като сам се мъчех да запазя спокойствие. За моя изненада тя изхълца един-два пъти, преди да се съвземе. Бях изумен, че жена като нея, която стреля срещу вампири, може така да се изплаши от един паяк, но денят ни беше дълъг и напрегнат. Тя отново ме изненада, като обърна поглед към реката и тихо каза:

— Обещах да ти разкажа за Геза.

— Няма нужда да казваш нищо — надявах се, че гласът ми не прозвуча раздразнено.

— Не искам да те лъжа с мълчанието си. — Тя се отдалечи на няколко крачки, като че ли да избяга от паяка, макар че той вече беше изчезнал, вероятно в Дунава. — Когато бях студентка, известно време бях влюбена в него или поне така си мислех, а в отговор той помогна на леля ми да издейства стипендия и паспорт, с които да напусна Унгария.

Дръпнах се и се втренчих в нея.

— Е, не беше толкова грубо — заяви тя. — Не каза, «Ще спиш с мен, ако искаш да отидеш в Англия». Той е деликатен човек. Освен това не получи и всичко, което искаше от мен. Когато очарованието му поизгуби въздействието си над мен, вече бях получила паспорта си. Просто така се случи и когато осъзнах всичко, вече имах своя билет за свободата, за Запада, и нямах желание да се отказвам. Мислех си, че си струва да намеря баща си. Затова известно време се преструвах пред Геза, докато се измъкнах в Лондон, а на тръгване му оставих писмо, за да му кажа, че скъсвам връзката ни. Исках поне за това да съм честна. Сигурно много се е ядосал, но не ми писа.

— А как разбра, че работи за тайната полиция? Тя се засмя.

— Беше прекалено суетен, за да не се похвали. Искаше да ме впечатли. Не му казах, че повече се изплаших, отколкото впечатлих, нито че повече се отвратих, отколкото изплаших. Разказваше ми за хората, които е изпратил в затвора или на изтезания, дори намекваше, че има още по-страшни неща. В крайна сметка, нямаше как да не го намразя.

— Като се има предвид, че се е прицелил в мен, новините не са добри — казах аз. — Но се радвам да науча, че вече го мразиш.

— Ти какво мислиш? — попита тя. — От мига, когато го видях тук, се мъча да го избягвам.

— Но когато го видя на конференцията, усетих противоречиви чувства в теб — признах аз. — Нямаше как да не си помисля, че може би си го обичала, или дори че още го обичаш, нещо такова.

— Не — тя поклати глава, загледана в тъмния поток. — Не мога да обичам такъв следовател… мъчител… може би убиец. И макар че не го отхвърлих заради това — и преди, и още повече сега — има и други неща, заради които нямаше да съм с него. — Тя се обърна леко към мен, но не ме погледна в очите. — Дребни неща, но важни. Не е мил. Не знае кога да каже нещо утешително и кога да замълчи. Не му пука за историята. Няма меки сиви очи, нито гъсти вежди, и не навива ръкавите си до лакътя. — Аз я зяпнах, а този път тя ме погледна право в очите с някак храбра решителност. — С две думи, най-големият му недостатък е, че не си ти.

Погледът й беше почти неразгадаем, но след миг тя се усмихна, сякаш насила, като че ли се бореше със себе си, и това беше прекрасната усмивка на жените от семейството й. Гледах я, все още невярващо, а после я прегърнах и страстно я целунах.

— Какво мислиш? — прошепна тя, когато я пуснах за малко. — Какво мислиш?

Останахме там доста дълго — може би дори час — но накрая тя изведнъж се дръпна със стон и притисна ръка към врата си.

— Какво има? — попитах бързо.

Тя се поколеба.

— Раната ми — каза тя неуверено. — Заздравя, но понякога ме наболява. И сега си помислих — ами ако не трябваше да те докосвам?

Взряхме се един в друг.

— Дай да видя — казах аз. — Хелън, дай да я видя.

Без да продума, тя развърза шалчето си и повдигна брадичка под светлината на уличната лампа. На кожата на стегнатото й гърло видях два пурпурни белега, почти затворени. Страховете ми се поуталожиха; очевидно не беше хапана след първото нападение. Наведох се и докоснах раничките с устни.

— Пол, недей! — извика тя и стреснато се дръпна.

— Не ме интересува! — казах аз. — Ще я излекувам. — После въпросително я погледнах: — Да не би да те заболя?

— Не, напротив, беше успокояващо — призна тя, но сложи ръка над раната, сякаш за да я предпази, и скоро пак върза шалчето отгоре й. Тогава разбрах, че макар заразяването да не е било значително, трябва много внимателно да я наблюдавам. Порових в джоба си:

— Отдавна трябваше да направим това. Искам да го носиш — подадох й едно от малките кръстчета, които купихме от църквата «Сейнт Мери» у дома. Закопчах го около врата й и то незабележимо увисна под шалчето й. Тя като че ли въздъхна с облекчение и леко го докосна с пръст.

— Аз не съм вярваща, нали знаеш, мислех, че съм учен и че…

— Знам. Но тогава защо ти беше онова в църквата «Сейнт Мери»?

— Какво в «Сейнт Мери»? — намръщи се тя.

— У дома, до университета. Когато дойде да прочетеш писмата на Роси, ти намокри челото си със светена вода.

Тя се замисли.

— Да, така беше. Но не че съм религиозна. Беше от носталгия по дома.

Бавно се върнахме по моста и през тъмните улици, без да се докосваме. Още усещах как ръцете й ме прегръщат.

— Нека да дойда с теб в стаята ти — прошепнах, когато наближихме хотела.

— Не тук — стори ми се, че устните и потръпнаха. — Наблюдават ни.

Не настоях и на рецепцията с радост установих, че имам с какво да се разсея. Когато помолих за ключа си, служителят ми подаде бележка, надраскана на немски: Тургут се беше обадил и искаше да му звънна. Хелън ме изчака, докато преминах през тежката процедура да се моля за телефона, бутвайки нещичко на пазача, за да улесня решението му — колко ниско бях паднал в онези дни — след това набрах номера и безнадеждно зачаках, а после дочух далечния звън. Тургут вдигна с неразбираемо изръмжаване, но бързо мина на английски.

— Пол, приятелю! Слава на боговете, че се обади. Имам новини за теб — важни новини!

Сърцето ми подскочи в гърлото.

— Намери ли…? — Карта? Гроб? Роси?

— Не, приятелю, чудо не се е случило. Но писмото, което Селим откри, е преведено и се оказа поразителен документ. Написано е от един православен монах в Истанбул през 1477 година. Чуваш ли ме?

— Да, да! — изкрещях аз и служителят ме изгледа ядно, а Хелън се притесни. — Давай нататък.

— През 1477 година. Има и още много. Мисля, че е важно да проследите сведенията от това писмо. Ще ти го покажа, когато се върнете утре. Нали?

— Да! — изкрещях. — Казва ли се в писмото, че… е погребан в Истанбул? — Хелън клатеше глава и аз се досещах какво си мисли — линията сигурно се подслушва.

— От писмото не се разбира — изръмжа Тургут. — Не съм сигурен къде е погребан, но едва ли гробът е тук. Мисля, че трябва да се приготвите за ново пътуване. Сигурно ще ви трябва помощ и от добрата леля. — Въпреки шума по линията дочух мрачна нотка в гласа му.

— Ново пътуване? Къде?

— В България! — извика Тургут отдалеч.

Втренчих се в Хелън, а слушалката за малко да се изплъзне от ръката ми.

— България?“