Историкът

Глава 49

Преди няколко години сред книжата на баща си намерих бележка, която нямаше да има място в тази история, ако не беше единственият спомен за любовта му към Хелън, попадал някога в ръцете ми, с изключение на писмата му до мен. Той не си водеше дневници, а редките лични записки бяха почти изцяло свързани с работата му — размишления по дипломатически въпроси или по исторически теми, особено в светлината на някой международен конфликт. Тези размисли, както и лекциите и статиите, които се раждаха от тях, сега се съхраняват в библиотеката на неговата фондация, а за мен накрая остана само едно листче хартия, което той беше написал за себе си — за Хелън. Познавах баща си като човек на фактите и идеалите, а не на поезията, и затова този документ придоби още по-голяма стойност за мен. Тъй като не пиша книга за деца, а и искам да оставя колкото е възможно по-пълен летопис на онези събития, включвам тук въпросната бележка, макар и не без угризения. Напълно възможно е той да е писал и други подобни писма, но вероятно ги е унищожил, това би било напълно в негов стил — може би ги е изгарял в малкото дворче зад къщата ни в Амстердам, където като малка понякога намирах овъглени и неразгадаеми парченца хартия в каменното огнище — а това листче сигурно е оцеляло по случайност. Писмото няма дата, затова се колебаех къде точно да го вмъкна в този иначе хронологичен разказ. Избрах това място, защото писмото припомня първите дни на тяхната любов, макар изтерзаният му тон да ме кара да мисля, че той го е писал, когато вече не е можел да й го изпрати.

Любов моя, исках да ти кажа колко мисля за теб. Ти изцяло обсебваш паметта ми, която непрестанно ме препраща към онези дни, когато преживяхме първите си мигове насаме. Много пъти съм се питал защо друга обич не може да замени присъствието ти и винаги се връщам към илюзията, че сме още заедно, а после — неохотно — осъзнавам, че спомените ми са твой заложник. Когато най-малко очаквам, твоите думи нахлуват в паметта ми и ме завладяват. Чувствам тежестта на ръката ти върху моята, когато ръцете ни се криеха под моето сако, сакото, което бях сгънал на седалката между нас, а изящната лекота на пръстите ти, извърнатото настрани лице, възклицанието ти, когато заедно влязохме в България, когато за пръв път прелетяхме над българските планини.

Нашата младост вече отминаваше, скъпа моя, когато се разрази сексуалната революция, вакханалия с митичен размах, която ти не доживя да видиш — сега поне на запад младите очевидно се откриват един друг без много предисловия. Аз обаче си спомням нашите ограничения с почти същия копнеж, с който си припомням и законната консумация на връзката ни много по-късно. Тези спомени не мога да споделя с никого: миговете на близост, когато напълно облечени бяхме принудени да отлагаме удовлетворението си, онова изгарящо колебание, което предшестваше свалянето на всяка дреха, така че с мъчителна яснота си спомням — или поне искам да си спомня — както нежната извивка на шията ти, така и нежната яка на блузата ти, блуза, чиито очертания знаех наизуст още преди пръстите ми да усетят тъканта й или да докоснат перлените й копчета. Спомням си аромата на влак и груб сапун по рамото на черното ти сако, леката грапавина на черната ти сламена шапка точно толкова ярко, колкото помня и мекотата на твоята коса в почти същия нюанс на черното. Когато се осмелихме да прекараме половин час заедно в хотелската ми стая в София, преди да слезем за поредната порция храна, имах чувството, че ще умра от копнеж. Когато ти окачи сакото си на стола и сложи отгоре и блузата си, бавно и решително, когато се обърна да ме погледнеш, с нетрепващ поглед, аз се вкамених, а вътрешно изгарях. Когато ти сложи ръцете ми на кръста си и те трябваше да избират между плътната гладкост на полата ти и по-нежната гладкост на кожата ти, бях готов да заплача.

Може би тогава открих и единственото ти петънце — единственото място, което, струва ми се, никога не целунах — мъничкия извит дракон отстрани на плешката ти. Ръцете ми сигурно са го докосвали преди да го видя. Помня как поех дъх — и как ти въздъхна, — когато го открих и го погалих с колеблив, но любопитен пръст. С времето той се превърна в част от географията на гладкия ти гръб, но в онзи първи миг вля благоговение в желанието ми. Не знам дали това се случи в софийския ни хотел или не, но сигурно съм го открил по времето, когато запаметявах крайчеца на долните ти зъби и фино назъбените им връхчета, кожата около очите ти с паяжината на първите признаци на възрастта…

Тук бележката на баща ми прекъсва и не ми остава нищо друго, освен да премина към по-предпазливите му писма до мен.

Глава 50

„Тургут Бора и Селим Аксой ни чакаха на летището в Истанбул.

— Пол! — Тургут ме прегърна и целуна, потупвайки ме по рамото. — Мадам професоре! — той разтърси дланта на Хелън с две ръце. — Слава на небето, че сте живи и здрави. Добре дошли с триумфалното си завръщане!

— Е, чак триумфално не бих го нарекъл — казах аз, като не успях да сдържа смеха си.

— Ще поприказваме, ще поприказваме — извика Тургут и звучно ме плесна по гърба. Само след час се озовахме пред прага на дома му, където мисис Бора видимо се зарадва, че отново се срещаме. Когато я видяхме, двамата с Хелън едновременно възкликнахме: този ден тя беше облечена в бледо синьо като мъничко пролетно цветенце. Мисис Бора ни погледна въпросително.

— Роклята ти е чудесна! — възкликна Хелън и пое малката й ръчичка в своята дълга длан.

Мисис Бора се засмя.

— Благодаря — отвърна тя, — сама си шия дрехите.

После двамата със Селим Аксой ни наляха кафе и ни поднесоха нещо, което тя нарече бюрек, завити тестени кори с плънка от солено сирене, както и цяла вечеря от поне още пет-шест ястия.

— Сега, приятели, кажете какво научихте.

Това беше трудна задача, но с общи усилия му разказахме за преживяванията ни на конференцията в Будапеща, за срещата ми с Хю Джеймс, за историята на майката на Хелън, за писмата на Роси. Очите на Тургут се разшириха, когато описах как Хю Джеймс е намерил своята драконова книжка. Докато разказвах всичко това, почувствах, че наистина сме научили много. За съжаление, нищо от наученото не ни насочваше към местонахождението на Роси.

На свой ред Тургут ни каза, че в отсъствието ни са се случили големи беди; преди две вечери милият му приятел, библиотекарят, бил нападнат за втори път в апартамента, където се възстановявал. Човекът, когото тогава наели да го наблюдава, заспал на поста си и нищо не видял. Сега взели нов пазач и се надявали да е по-внимателен. Въпреки всички предпазни мерки клетият господин Ерозан изобщо не бил добре.

Имали и други новини за нас. Тургут глътна на един дъх втората си чашка кафе и побърза да измъкне нещо от зловещия си кабинет. (Почувствах облекчение, че този път не ни покани вътре.) Появи се оттам с тетрадка и отново седна до Селим Аксой. Двамата ни гледаха сериозно.

— Казах ти по телефона, че докато ви нямаше, намерихме едно писмо — обясни Тургут. — Оригиналът е на църковнославянски, стария език на християнското духовенство. Както ти казах, написано е от един карпатски монах и е свързано с пътуването му до Истанбул. Моят приятел Селим се чуди защо писмото не е на латински, но може би монахът е бил славянин. Да ви го прочета ли тутакси?

— Разбира се — казах аз, но Хелън вдигна ръка.

— Само минутка, ако обичате. Как и къде го намерихте?

Тургут кимна одобрително.

— Господин Аксой го намери в архива — всъщност в същия архив, който посетихме заедно. Той седя там три дни, за да прегледа всички налични ръкописи от XV век. Открил този документ сред една скромна по размер колекция от книжа на гяурските църкви — другояче казано, на християнските църкви в Истанбул, които получили позволение да продължат дейността си и при управлението на Завоевателя и наследниците му. В архива няма много такива документи, защото поначало те се съхранявали в манастирите и най-вече в Константинополската патриаршия. Някои черковни документи обаче оставали и при султана, особено когато става дума за нови споразумения с църквите, действащи на територията на империята — тези споразумения се наричат фермани. Понякога султанът получавал писма с — как се казваше? — петиции по някакъв църковен въпрос и те също попадали в архива.

Той побърза да преведе и думите на Аксой, който искаше да обясни нещо.

— Да, моят приятел добави нещо много важно. Той ми припомни, че скоро след като Завоевателя превзел града, той назначил нов патриарх на християните, патриарх Генадий. — Аксой слушаше и енергично кимаше. — Отношенията между султана и Генадий били съвсем цивилизовани, дори дружески — вече ви казах, че Завоевателя проявявал търпимост към християните в империята, след като покорил земите им. Султан Мехмед помолил Генадий да му напише кратко изложение за православната вяра и после наредил да го преведат за личната му библиотека. Копие от този превод още се пази в архива. Освен това има и копия от църковни устави, които трябвало да се предават на Завоевателя и са запазени в същия архив. Мистър Аксой разглеждал точно такъв църковен устав, на някаква църква в Анадола, и това писмо изпаднало между страниците му.

— Благодаря — Хелън се отпусна назад върху възглавниците.

— Уви, не мога да ви покажа оригинала, тъй като, естествено, не бива да го изнасяме от архива. Можете лично да отидете да го видите, докато сте тук, ако желаете. Написано е с превъзходен почерк на малко парченце пергамент, откъснато в единия край. Сега ще ви прочета превода, който направихме на английски. Моля помнете, че това е превод от превода, при което на места смисълът се е изгубил.

И той прочете следното:

Когато Тургут приключи с четенето, настана дълбока тишина. Селим и мисис Бора седяха мълчаливо, а Тургут почесваше посребрената си грива с неспокойна ръка. Двамата с Хелън се спогледахме.

— Лето Господне 6985? — казах аз накрая. — Какво означава това?

— Средновековните документи носят дата по календара, който изчислява дните от Сътворението — обясни Хелън.

— Да — кимна Тургут. — По съвременния календар година 6985 означава 1477 година.

Не можах да сдържа въздишката си.

— Писмото е забележително и очевидно е изпълнено с някаква голяма тревога. Но аз се предавам — признах със съжаление. — Датата определено ме кара да подозирам възможна връзка с откъса, който мистър Аксой откри по-рано. Но какво доказва, че монахът, който е написал това писмо, идва от Карпатите? И защо мислите, че е свързано с Влад Дракула?

Тургут се усмихна.

— Отлични въпроси, както обикновено, млади ми неверни Тома. Позволи ми да се опитам да им отговоря. Както казах, Селим познава града много добре и когато открил това писмо и успял да разчете достатъчно от него, за да се увери, че може да е от полза, го занесъл на свой приятел, който сега завежда библиотеката на древния манастир «Света Ирина», той още съществува. Та този приятел му превел писмото на турски и бил дълбоко заинтригуван, защото вътре се споменавал и неговият манастир. Той обаче не могъл да открие в архивите си документи за подобно посещение от 1477 година — то или не е било документирано, или всички книжа са изчезнали много отдавна.

— Ако мисията, която се описва, е била тайна и опасна — изтъкна Хелън, — едва ли някой би оставил писмени сведения за нея.

— Съвсем вярно, скъпа мадам — кимна й Тургут. — Всеки случай, приятелят на Селим от манастира ни помогна по един важен въпрос — той прерови най-древните църковни истории, с които разполагаше библиотеката му, и откри, че игуменът, до когото е адресирано писмото, онзи Максим Евпраксий в края на живота си е бил велик игумен в Атон. През 1477 година обаче, когато е писано това писмо, той е бил игумен на манастира в езерото Снагов.

Тургут тържествуващо натърти последните си думи.

За миг останахме безмълвни. Накрая Хелън наруши мълчанието:

— Ние сме Божи люде, мъже от Карпатите — измърмори тя.

— Моля? — Тургут се втренчи в нея любопитно.

— Да! — подех аз стиха от Хелън. — «Мъже от Карпатите.» Това е откъс от песен, румънска народна песен, която Хелън откри в Будапеща. — Разказах им как един час прелиствахме старинния сборник песни в библиотеката на Будапещенския университет, като описах изящната гравюра с дракона и скритата сред дърветата църква в горния край на страницата. Когато споменах дракона, веждите на Тургут се вдигнаха почти до разрошената му коса, а аз бързо прелистих бележките си.

— Къде е това нещо? — Миг по-късно намерих записания на ръка превод сред папките в куфарчето си — Господи, помислих си, какво ли ще стане, ако случайно изгубя това куфарче! — и им го прочетох на глас, с малки паузи, в които Тургут превеждаше на Селим и на мисис Бора:

— Олеле, Боже, колко чудновато и страшно — каза Тургут. — Всичките ви народни песни ли са такива, мадам?

— Да, повечето — каза Хелън през смях. Осъзнах, че от вълнение за цели две минути бях забравил, че тя седеше точно до мен. Едва се възпрях да не се протегна да хвана ръката й, да не зяпам усмивката й, нито къдрицата черна коса на бузата й.

— И нашият дракон най-отгоре, скрит сред дърветата — не може да няма връзка.

— Как ми се иска да я видя — въздъхна Тургут. После удари по края на месинговата маса, така че чашите ни издрънчаха. Жена му нежно сложи ръка на лакътя му и той утешително я потупа. — Не, вижте — чумата! — той се обърна към Селим и двамата си размениха няколко картечни реплики на турски.

— Какво? — Хелън беше присвила очи от усилие да се съсредоточи. — Чумата от песента?

— Да, мила — Тургут приглади косата си назад. — Освен писмото, открихме и още едно обстоятелство за Истанбул от същия този период — нещо, което моят приятел Аксой всъщност вече знаеше. В късното лято на 1477 година, в най-голямата горещина, в града избухва епидемия, известна сред нашите историци като Малката чума. Тя взема много жертви в стария квартал Пера — той сега се нарича Галата. Пробождали телата на умрелите през сърцето, преди да ги изгорят. Това, казва той, е необикновено, защото по принцип при епидемии труповете на нещастниците просто били изгаряни извън стените на града, за да не се разпространява заразата. Чумата обаче била краткотрайна и не взела много жертви.

— Смятате, че тези монаси, ако са същите, са донесли чумата в града?

— Това, разбира се, не можем да кажем — призна Тургут, — но ако вашата песен описва същата група монаси…

— Хрумна ми нещо — Хелън остави чашата си. — Не мога да си спомня, Пол, дали ти разказах това, но Влад Дракула е бил един от първите военни стратези, който употребил — как да кажа? — болестите като оръжие.

— Биологична война — допълних аз. — Хю Джеймс ми каза.

— Точно така — тя сгъна крака под себе си. — По време на султанските набези във Влахия Дракула изпращал в османските лагери болни от чума или от едра шарка, преоблечени като турци. Така те умирали там, но преди това заразявали колкото се може повече хора.

Ако всичко това не беше толкова зловещо, щях да се усмихна. Влашкият княз е не само съкрушително силен, но и невероятно изобретателен — изключително умен противник. Секунда по-късно осъзнах, че току-що бях помислил за него в сегашно време.

— Разбирам — кимна Тургут. — Искаш да кажеш, че тази група монаси, ако са били същите монаси, вероятно са донесли чумата със себе си от Влахия.

— Едно нещо обаче остава неясно — намръщи се Хелън. — Ако някои от тях са били заразени с чума, защо игуменът на «Света Ирина» ги е пуснал да пренощуват при него?

— Права сте, мадам — призна Тургут. — Макар че може да не е било чума, а друг вид зараза… но няма как да разберем.

Разочаровано мълчахме и размишлявахме.

— Много православни монаси са ходели в Константинопол на поклонение дори и след покоряването на града — каза накрая Хелън. — Може би става дума просто за група поклонници.

— Но те са търсели нещо, което очевидно не са намерили при поклонението си, поне не в Константинопол — възразих аз. — А и отец Кирил казва, че те отиват в България, преоблечени като поклонници, сякаш всъщност не са такива — поне така звучат думите му.

Тургут почеса глава.

— Мистър Аксой мисли доста по въпроса — каза той. — Обясни ми, че повечето от великите християнски реликви, съхранявани в константинополските църкви, са били унищожени или разграбени по време на нашествието — икони, кръстове, мощи на светци. Разбира се, през 1453 година тук не е имало толкова много съкровища, както когато Византия е била велика сила, защото най-красивите и древни предмети били плячкосани от латинските кръстоносци през 1204 година — несъмнено знаете тази история, — които ги отнесли в Рим, Венеция и други западни градове. — Тургут неодобрително разтвори ръце. — Баща ми разказваше за чудесните коне върху базиликата «Сан Марко» във Венеция, които кръстоносците откраднали от Византия. Християнските нашественици, както виждате, не били много по-милостиви от османските завоеватели. Така или иначе, приятели, при нашествието от 1453 година някои от черковните богатства били укрити, а част дори били изнесени от града още преди обсадата на султан Мехмед и били скрити в манастири извън стените на града или пък тайно пренесени в чужди земи. Ако нашите монаси са били поклонници, може да са дошли в града с надеждата да видят някоя светиня и да са открили, че тя липсва. Може би игуменът на втория манастир им е разказал историята на някоя прочута икона, която е била скрита на сигурно място в България. От това писмо обаче няма как да разберем за какво точно става дума.

— Сега разбирам защо искаш да отидем в България. — Отново устоях на порива да грабна ръката на Хелън. — Макар че не мога да си представя как ще научим нещо повече по този въпрос, да не говорим как изобщо ще се вмъкнем там. Сигурен ли си, че в Истанбул няма къде повече да търсим?

Тургут мрачно поклати глава и вдигна забравената си кафена чашка.

— Използвах всеки източник на информация, който знам, включително няколко — съжалявам за това, — чието естество не мога да ви разкрия. Мистър Аксой прерови всичко — своята библиотека, библиотеките на приятелите си, университетските архиви. Говорих с всеки историк, когото успях да открия, включително един, който изучава гробищата на Истанбул — нали сте виждали прекрасните ни гробища. Не успяхме да намерим никакви сведения за необичайно погребение на чужденец тук от онзи период. Възможно е и да сме пропуснали нещо, но не знам къде още може да се търси в един по-кратък срок. — Той ни изгледа сериозно. — Знам, че за вас ще е наистина трудно да отидете в България. Бих отишъл аз, само че за мен, приятели, ще е още по-трудно. Като турчин не мога да посетя даже някоя от научните конференции там. Никой не мрази потомците на Османската империя повече от българите.

— О, румънците дават най-доброто от себе си — увери го Хелън, но думите й бяха смекчени от усмивка, която го накара да се разсмее в отговор.

— Но… Господи! — Облегнах се назад върху възглавниците на дивана и сякаш ме отнесе една от онези вълни на нереалност, които напоследък все по-често ме заливаха. — Не виждам как ще се справим.

Тургут се наведе и постави пред мен английския превод на писмото на монаха.

— И той не е знаел.

— Кой? — простенах аз.

— Отец Кирил. Слушай, приятелю, кога изчезна Роси?

— Преди повече от две седмици — признах аз.

— Нямаш никакво време за губене. Знаем, че Дракула не е в гроба си в Снагов. Смятаме, че не е погребан и в Истанбул. Но… — той потупа писмото, — тук имаме някакво доказателство. За какво, още не знаем, но през 1477 година пратеник на Снаговския манастир е отишъл в България — или поне се е опитал. Струва си да се проучи. Дори и нищо да не откриеш, поне ще знаеш, че си направил всичко възможно. Тогава ще можеш да се върнеш у дома и да оплакваш своя учител с чиста съвест, а ние, твоите приятели, вечно ще се прекланяме пред твоята храброст. Ако обаче не опиташ, ще се скиташ безспир и ще скърбиш безутешно.

Той отново взе превода и прокара пръст по текста, а после прочете на глас:

— «Сега за нас е извънредно опасно да останем тук дори и ден повече, а даже и дълбоко из земите на поганците ще сме в по-голяма безопасност, отколкото тук.» Ето, приятелю. Сложи го в куфарчето си. Този екземпляр, английският, е за теб. Към него сме приложили и славянския текст, както ни го записа монахът, приятел на мистър Аксой.

Тургут се наведе към мен.

— Нещо повече, разбрах, че в България работи един учен, от когото можеш да потърсиш помощ. Името му е Антон Стойчев. Приятелят ми Аксой дълбоко се възхищава на трудовете му, които са публикувани на много езици. — Селим Аксой кимна, като чу името. — Няма жив човек, който да знае повече от Стойчев за средновековната история на Балканите и особено на България. Той живее близо до София — трябва да го потърсите.

Изведнъж Хелън улови ръката ми, без да се крие, и ме изненада: мислех, че ще пазим връзката си в тайна дори и тук, сред приятели. Видях, че Тургут забеляза малкия й жест. Добродушните бръчици край очите и устата му се врязаха още по-дълбоко, а мисис Бора искрено ни се усмихна и обви колена с момичешките си ръце. Явно тя одобряваше съюза ни и аз внезапно почувствах връзката ни благословена от тези добросърдечни хора.

— Тогава ще се обадя на леля — каза Хелън решително и стисна пръстите ми.

— Ева? Какво може да направи тя?

— Както знаеш, тя може всичко — усмихна ми се Хелън. — Не, не знам какво точно може да направи, нито какво ще направи. Но тя има приятели, както и врагове в тайната полиция на родната ми страна — тя сниши глас, сякаш несъзнателно, — а те имат приятели навсякъде в Източна Европа. Както и врагове, разбира се — те всички се шпионират един друг. Единственото, за което съжалявам, е, че може да я изложа на опасност. Освен това ще ни трябва голям, много голям подкуп.

— Бакшиш — кимна Тургут. — Естествено. Със Селим Аксой се сетихме за това. Намерихме двайсет хиляди лири, които можете да използвате. И макар че не мога да дойда с вас, приятели, ще ви помогна с каквото мога, както ще ви помага и мистър Аксой.

Внимателно ги изгледах с Аксой — те седяха срещу нас с изправени гърбове, забравили за кафето си, изпънати и сериозни. Нещо в лицата им — на Тургут широко и румено, а на Аксой — изписано, но и двамата с еднакво проницателни очи, едновременно спокойни и някак безпощадно бдителни — изведнъж ми се стори познато. Завладя ме усещане, което не можех да разпозная; за секунда то задържа въпроса зад зъбите ми. После стиснах още по-здраво ръката на Хелън — тази силна, корава, вече обична ръка — и се взрях в тъмния поглед на Тургут.

— Кои сте вие? — попитах аз.

Тургут и Селим се спогледаха и сякаш мълчаливо нещо се споразумяха. После Тургут се обади с тих, но ясен глас:

— Ние служим на султана.“

Глава 51

„С Хелън се отдръпнахме сякаш по команда. За секунда си помислих, че Тургут и Селим сигурно са съюзници на някоя тъмна сила и едва се преборих с изкушението да грабна куфарчето си и ръката на Хелън и да избягам от тази къща. Как другояче, освен с дяволски средства, тези двама мъже, които смятах за свои приятели, биха могли да служат на един отдавна умрял султан? Всъщност, всички султани отдавна бяха покойници, така че за когото и да говореше Тургут, той вече не беше между живите. Дали са ни лъгали и за други неща?

Гласът на Хелън прекъсна обърканите ми мисли. Тя се наведе напред, пребледняла и с широко отворени очи, но въпросът й беше спокоен и във висша степен практичен, толкова практичен, че не успях веднага да го схвана.

— Професор Бора — каза тя бавно, — на колко сте години?

Той й се усмихна.

— Ех, скъпа мадам, ако питате дали съм на петстотин години, отговорът — за щастие — е не. Работя за Негово Величество султан Мехмед II, Славния Покровител на Мирозданието, но никога не съм имал несравнимата чест да се запозная с него.

— Какво, за Бога, се опитваш да ни кажеш? — избухнах аз.

Тургут отново се усмихна и Селим меко ми кимна.

— Не смятах изобщо да ви разказвам тези неща — изрече Тургут. — Вие, обаче, ни доверихте толкова много тайни и сега, когато ти, приятелю, зададе този проницателен въпрос, ние също ще ви отговорим. Роден съм по най-нормален начин през 1911 година и се надявам да умра по също толкова нормален начин в постелята си през — ами, да речем към 1985 година — Той се разсмя. — Така или иначе, хората в моето семейство от край време са дълголетници, така че сигурно и аз ще бъда прокълнат да седя на този диван, докато така остарея, че вече за нищо няма да ме броят. — Той обви раменете на мисис Бора с ръка. — Мистър Аксой също е на годините, на които изглежда. В нас няма нищо необикновено. Онова, което ще ви разкажа, е най-голямата тайна, която мога да поверя някому, и вие трябва да я пазите, каквото и да стане. Ние сме част от султанската Гвардия на полумесеца.

— Не мисля, че съм чувала за нея — каза Хелън и се намръщи.

— Не, мадам професоре, не сте — Тургут хвърли бърз поглед към Селим, който седеше и търпеливо слушаше, като очевидно се мъчеше да следи разговора ни, а зелените му очи бяха спокойни като езерна вода. — Убедени сме, че никой не е чувал за нея освен членовете й. Възникнали сме като тайна гвардия, избрана сред най-добрите еничари.

Тогава изведнъж си спомних онези каменни младежки лица с огнени очи, които видях на картините в двореца Топкапъ, скупчени в яки редици край трона на султана, достатъчно близо, за да скочат върху евентуалния убиец — или всъщност върху всекиго, който е изгубил благоволението на султана.

Тургут явно четеше мислите ми, защото кимна:

— Виждам, че сте чували за еничарите. Е, приятели, през 1477 година Мехмед, Великолепния и Славния, привиква при себе си двайсет офицери между най-доверените и най-добре образованите от своя корпус и тайно им предава новия символ на Гвардията на полумесеца. Дал им само една задача — която трябвало да изпълнят дори и с цената на живота си. Задачата била да спрат Ордена на дракона и набезите му в нашата велика империя, да заловят и убият неговите членове, където и да се намират.

Двамата с Хелън едновременно поехме дъх, но този път аз се окопитих преди нея.

— Гвардията на полумесеца е създадена през 1477 година — годината, в която монасите са дошли в Истанбул! — опитвах се да сглобя мозайката, докато говорех. — Но император Сигизмунд основава Ордена на дракона много преди това — през 1400 година, нали?

— През 1408 година, ако трябва да сме точни, приятелю. Разбира се. И преди 1477 година Орденът на дракона със своите войни срещу империята вече е бил сериозен проблем за султаните.

През 1477 година обаче Негово Величество Славния Покровител на Мирозданието решил, че набезите на Ордена на дракона може да станат още по-опасни в бъдеще.

— Какво имате предвид? — ръката на Хелън, неподвижно отпусната в моята, беше студена.

— Дори и нашият устав не го казва направо — призна Тургут, — но аз съм убеден, че султанът неслучайно е основал Гвардията само няколко месеца след смъртта на Влад Цепеш. — Той сключи ръце като за молитва — макар че, спомних си аз, неговите прадеди са се молили прострени по лице на земята. — Уставът ни казва, че Негово Великолепие е основал Гвардията на полумесеца, за да преследва Ордена на дракона, най-презряния враг на величествената му империя, през времето и пространството, по суша и море, дори отвъд смъртта.

Тургут се наведе, очите му святкаха, а сребристата му грива бясно се тресеше.

— Според моята теория Негово Славно Величество е предчувствал или дори е знаел за опасността, която Влад Дракула може да донесе на империята след своята смърт. — Той причеса косата си назад. — Както виждаме, по същото време султанът е основал и своята сбирка с документи за Ордена на дракона — архивът не е бил таен, но се използва тайно от нашите членове и до ден-днешен. А сега това прекрасно писмо, което Селим ни намери, а и вашата народна песен, мадам — това са нови доказателства, че Негово Славно Величество е имал много основания да се тревожи.

Умът ми преливаше от въпроси.

— Но как ти — и мистър Аксой — как сте станали част от Гвардията?

— Членството се предава от баща на най-големия му син. Всеки син получава — как се казваше? — посвещението си на деветнайсет години. Ако бащата има само недостойни синове или ако изобщо няма синове, тайната трябва да умре с него. — Тургут накрая посегна към забравената си чаша кафе и мисис Бора побърза да му долее. — Гвардията на полумесеца е толкова добре пазена тайна, че дори и останалите еничари нямали представа за това обединение вътре в редиците им. Нашият възлюбен Фатих умрял през 1481 година, но Гвардията му продължила делото си. При по-слабите султани еничарите се сдобивали с огромна власт, но ние винаги сме пазели тайната си. Когато накрая империята изчезна, дори и в Истанбул, никой не узна за нас и ние продължихме делото си. През първата Голяма война уставът ни беше опазен от бащата на Селим Аксой, а през последната война го опази самият Селим. Той го пази и до днес на тайно място съгласно обичая ни. — Тургут пое дъх и с благодарност отпи от кафето си.

— Вие, стори ми се, казахте — вмъкна Хелън леко подозрително, — че баща ви е бил италианец. Как се е оказал член на Гвардията на полумесеца?

— Да, мадам — Тургут кимна над чашката си. — Всъщност дядо ми по майчина линия е бил сред най-дейните членове на Гвардията, но имал само една дъщеря и не могъл да понесе мисълта, че тайната ще умре с него. Разбрал, че съвсем скоро, още докато е жив, ще дойде време, когато империята няма да я има…

— Майка ви! — възкликна Хелън.

— Да, мила — Тургут се усмихна замечтано. — Не сте единствената тук с необикновена майка. Мисля, че ви бях казал, но тя беше една от най-високо образованите жени по онова време в страната ни — всъщност една от малкото отлично образовани жени, — а дядо ми не жалел средства, за да й прехвърли всичките си познания и амбиции и да я подготви за служба в Гвардията. Тя се увлякла по инженерството, когато тук то било съвсем непозната наука и, след като я посветил в Гвардията, дядо ми й разрешил да отиде в Рим да учи — там той имал приятели. Тя с лекота се справяла с висшата математика и научила четири езика, включително гръцки и арабски. — Той каза нещо на турски на жена си и Селим и двамата кимнаха в съгласие. — Можеше да язди не по-зле от който и да е султански конник и — макар че малцина знаеха това — умееше също толкова добре и да стреля. — Той почти смигна на Хелън и аз си спомних малкото й оръжие — къде ли го държеше? — От дядо ми тя беше научила много неща за вампирите и за начините да защитава живите от пъклените им замисли. Ето снимката й, ако искате да я видите.

Той стана, измъкна фотографията от резбованата маса в ъгъла и нежно я положи в ръцете на Хелън. Снимката беше поразителна и се отличаваше с онази прекрасна, изящна яснота на фотографските портрети от началото на века. Дамата, която седеше в истанбулското фотостудио, изчаквайки дългата експозиция на образа си, изглеждаше търпелива и спокойна, но под голямото си черно покривало фотографът беше успял да улови и нещо като развеселено пламъче в очите й. Кожата й, в жълтокафеникавия оттенък на старите фотографии, беше безупречна над черната рокля. Приличаше на Тургут, само че носът и брадичката й бяха фини, а неговите — едри, и нейното лице се разтваряше като свежо цвете на стъбълцето на стройната й шия — истинска османска принцеса. Под пищната шапка с пера косата й беше вдигната в тъмен облак. Очите й ме гледаха с лека насмешка и в този миг съжалих, че ни разделят толкова много години.

Тургут отново нежно пое портрета в ръце.

— Дядо ми е постъпил много мъдро, когато е решил да наруши традицията и да направи дъщеря си член на Гвардията. Именно тя откри някои от разпръснатите части на нашия архив в други библиотеки и ги върна в колекцията. Когато бях на пет години, тя уби един вълк в лятната ни вила, а когато станах на единайсет, ме научи да яздя и да стрелям. Баща ми й беше всецяло предан, макар че нейната неустрашимост го плашеше — той все казваше, че е напуснал Рим и се е върнал с нея в Турция, за да я разубеждава от прояви на прекомерна храброст. Подобно на най-доверените съпруги на членовете на Гвардията, баща ми знаеше за членството й и непрекъснато се тревожеше за нея. Ето го там — Тургут посочи окачения до прозореца маслен портрет, който бях забелязал и по-рано. Мъжът на картината изглеждаше здрав, но добродушен чудак в тъмен костюм, с черни очи и коса и благо изражение. Тургут ни беше казал, че баща му е бил историк, специалист по италианския ренесанс и аз си представих как човекът от портрета играе на топчета с малкия си син, а жена му се грижи за по-сериозното обучение на детето.

До мен Хелън се размърда и леко протегна крака.

— Казвате, че дядо ви е бил деен член на Гвардията на полумесеца. Какво означава това? С какво се занимава Гвардията?

Тургут поклати глава със съжаление.

— Това, скъпа мадам, не мога да разкрия в подробности дори и на вас двамата. Някои неща трябва да си останат тайна. Разказах ви всичко това, защото попитахте — почти се досетихте, — а и защото искаме да ви убедим, че можете напълно да разчитате на нашата помощ. Гвардията е заинтересована да отидете в България, при това колкото е възможно по-скоро. Днес Гвардията е малобройна — останали сме само няколко души — той въздъхна. — Аз, например, за жалост нямам син — нито дъщеря, — за да предам тайната си, макар че мистър Аксой възпитава племенника си като наш наследник. Можете да сте сигурни обаче, че по един или друг начин зад вас ще стои с цялата си непоколебимост османското могъщество.

Едва потиснах порива отново да изпъшкам на глас. С Хелън може би щях да се опитам да споря, но да се възпротивя на тайната мощ на Османската империя вече ми се струваше прекалено. Тургут вдигна пръст.

— За едно обаче трябва да ви предупредя, приятели, и тук съм напълно сериозен. Поверихме ви тайна, която се пази грижливо — а и, струва ми се, успешно — вече петстотин години. Нямаме основание да смятаме, че врагът знае за нас, макар че несъмнено той все още ненавижда града ни и се страхува от него точно както и приживе. В устава на Гвардията Негово Великолепие е записал своята повеля. Всеки, който предаде тайната на Гвардията на нашите врагове, се наказва с незабавна смърт. Това, доколкото знам, никога не се е случвало. Моля ви обаче да внимавате, заради вас, а и заради нас.

В гласа му нямаше зложелателност, нито закана, а само непоколебима решителност, и в нея дочух неумолимата вярност, благодарение на която неговият султан бе успял да покори Великия град, непревземаемата дотогава надменна столица на византийците. Когато ни каза «служим на султана», Тургут имаше предвид точно това, въпреки че самият той е роден половин хилядолетие след смъртта на Мехмед. Слънцето бавно потъваше надолу зад прозорците на гостната и по лицето на Тургут пропълзя розов лъч, който изведнъж му придаде още по-благороден вид. За миг ми хрумна, че Роси щеше дълбоко да се впечатли от срещата си с Тургут, щеше да види в него живата история, и се зачудих какви ли въпроси — въпроси, които аз сигурно дори не съм и започнал да формулирам — щеше да му зададе.

Хелън обаче беше тази, която направи каквото трябваше. Тя се изправи така, че всички я последвахме, и подаде ръка на Тургут.

— За нас е чест да споделим вашата тайна — каза тя и гордо го погледна в лицето. — Ще пазим тайната ви и повелите на султана с живота си. — Тургут целуна ръката й, видимо трогнат, а Селим Аксой й се поклони. Нямаше нужда да добавям каквото и да било; успяла за миг да надмогне историческата омраза на народа си към османските потисници, тя говори от името и на двама ни.

Можеше цял ден да останем така, мълчаливо взрени един в друг, докато край нас се спускаше здрачът, ако внезапно не беше издрънчал телефонът на Тургут. Той се извини с лек поклон и прекоси стаята, за да вдигне слушалката, а мисис Бора започна да прибира останките от трапезата ни върху бронзов поднос. На телефона Тургут внимателно слушаше някого, после възбудено отговори нещо и рязко затвори слушалката. Обърна се към Селим и бързо му заговори на турски, а Селим веднага облече износеното си сако.

— Случило ли се е нещо? — попитах аз.

— Уви, да — Тургут самообвиняващо се удари в гърдите. — Библиотекарят, мистър Ерозан. Човекът, когото оставих да го наглежда, излязъл за момент и сега ми се обади да каже, че приятелят ми отново е бил нападнат. Ерозан е в безсъзнание и човекът тръгнал за лекар. Положението е много тежко. Това е третото ухапване, при това точно при залез-слънце.

Потресен, аз също се протегнах за сакото си, а Хелън нахлузи обувките си, макар че мисис Бора умолително хвана ръката й. Тургут целуна жена си и докато бързо се измъквахме навън, аз се обърнах и видях мисис Бора, която стоеше на прага на къщата им, пребледняла и уплашена.“

Глава 52

— Къде ще спим? — попита Барли колебливо. Бяхме в хотелската си стая в Перпинян, двойна стая, която получихме, след като за пореден път излъгахме, че сме брат и сестра. Служителят ни даде ключовете без никакъв коментар, макар че подозрително ни огледа, ту единия, ту другия. Не можехме да си позволим отделни стаи, и двамата го знаехме.

— Е? — каза Барли леко нетърпеливо. Огледахме двойното легло. Друго място за спане нямаше, нямаше дори черга на голия лакиран под. Накрая Барли взе решение, поне за себе си. Докато аз стоях като вкаменена, той влезе в банята с малко дрехи и четка за зъби и след малко се появи в памучна пижама, сламена като косата му.

Нещо в цялата тази картинка, в неуспешния му опит да се престори на небрежен, ме накара да се засмея, макар че бузите ми горяха, и тогава и той се разсмя. Двамата се смяхме, докато сълзи ни потекоха от очите — Барли чак се преви на две и се хвана за кльощавия корем, а аз здраво се държах за потискащия стар скрин. Истеричният смях изличи цялото напрежение на пътуването, моите страхове, неодобрението на Барли, мъчителните писма на баща ми, препирните ни. Години по-късно щях да науча израза fou rire — лудешки пристъп на смях, — а в онзи френски хотел за пръв път лично го изпитах. Първият ми fou rire беше последван и от други първи преживявания, когато двамата неуверено се приближихме един до друг. Барли прегърна раменете ми точно толкова непохватно, колкото преди малко аз бях стискала скрина, но пък целувката му беше ангелски нежна, неговият юношески опит леко я притисна в моите съвсем неопитни устни. Както смехът по-рано, така и целувката сега ме остави без дъх.

Дотогавашните ми представи как се прави любов бяха оформени от благоприлични филми и объркващи книги, така че общо взето не знаех какво да правя оттук нататък. Барли обаче пое нещата в свои ръце и аз го следвах благодарно, макар и леко непохватно. Преди да се озовем легнали на коравия, опънат креват, вече бях научила това-онова за борбата на любовниците с дрехите им. Всяка дреха падаше след мигновено решение, като първа беше горницата от пижамата на Барли и под нея се показа бяло като алабастър тяло и учудващо мускулести плещи. Свалянето на блузата и на грозния ми бял сутиен беше точно толкова мое решение, колкото и негово. Каза ми, че харесвал тена на кожата ми, защото бил така различен от неговия, и наистина, ръката ми никога не е изглеждала така маслиненосмугла, както до снежнобялата ръка на Барли. Той прокара изправената си длан по мен и по остатъка от дрехите ми и за пръв път и аз направих същото с него, откривайки непознатите очертания на мъжкото тяло; сякаш срамежливо опипвах пътя си сред лунните кратери. Сърцето ми биеше така силно, че се уплаших да не усети туптенето му по гърдите си.

Всъщност имахме толкова неща да правим, за толкова неща да се погрижим, че не съблякохме останалите си дрехи и сякаш мина много време, преди Барли да се увие около мен със задавена въздишка, мърморейки „Ама че си хлапе“, и да прегърне раменете и врата ми със собственически жест.

Когато каза тези думи, изведнъж осъзнах, че всъщност и той е само едно хлапе — но достойно хлапе. Мисля, че в онзи миг го обичах повече от всякога.

Глава 53

„Наетият апартамент, където Тургут беше оставил мистър Ерозан, беше на около десет минути пеша от неговата къща — по-точно десет минути на бегом, защото всички тичахме, дори и Хелън подтичваше край нас на токовете на строгите си обувки. Тургут мърмореше нещо (предполагам, ругаеше) под носа си. Носеше малка черна чантичка, която мислех, че е нещо като аптечка, в случай че лекарят се забави или изобщо не пристигне. Накрая се озовахме на дървеното стълбище на стара къща. Взехме стълбите на един дъх след Тургут и най-горе той отвори една врата.

Къщата очевидно беше разделена на малки неугледни апартаментчета; там, където влязохме, основната стая беше обзаведена с легло, столове и маса, а от тавана висеше една-единствена крушка. Приятелят на Тургут лежеше на пода, завит с одеяло, а край него се надигна заекващ човечец на около трийсет години. Човекът беше на прага на истерията от страх и угризения, кършеше ръце и непрестанно обясняваше нещо на Тургут. Тургут го бутна настрана и двамата със Селим клекнаха до мистър Ерозан. Лицето на горкия човек беше пепеляво, очите му бяха затворени и той дишаше на задавени пресекулки. На врата му зееше грозна рана, по-голяма от последния път, но още по-ужасяваща, защото този път беше неочаквано чиста, макар и грубо разкъсана, само с няколко капки кръв по крайчеца. Хрумна ми, че такава дълбока рана би трябвало обилно да кърви, и когато осъзнах значението на липсата на кръв, стомахът ми се преобърна и усетих, че ми се повдига. Прегърнах Хелън и двамата неподвижно го загледахме, неспособни да отместим очи.

Тургут прегледа раната, без да я докосва, а после вдигна поглед към нас.

— Преди няколко минути този проклетник излязъл да търси непознат лекар, без да се посъветва с мен, но лекарят го нямало.

Поне тук имаме късмет, защото в момента изобщо не ни трябва лекар. Да остави Ерозан самичък точно по залез-слънце! — той поговори с Аксой, който рязко стана и — с неподозирана сила — удари злощастния пазач и го отпрати от стаята. Човекът отстъпи назад и после го чухме ужасено да тича презглава надолу по стълбите. Селим заключи вратата след него и погледна през прозореца към улицата, сякаш да се увери, че онзи няма да се върне. После коленичи до Тургут и двамата се посъветваха нещо на нисък глас.

След малко Тургут се пресегна към чантата, която носеше със себе си. Видях как извади оттам странно познат предмет: беше комплект за лов на вампири, съвсем приличен на онзи, който той ми подари в кабинета си преди повече от седмица, само че този беше в по-красива кутия, украсена с надписи на арабски и с нещо като седефна инкрустация. Той я отвори и измъкна инструментите. После отново вдигна глава към нас.

— Колеги професори — каза той тихо, — приятелят ми е бил ухапан от вампир поне три пъти и вече умира. Ако умре по естествен път в това състояние, скоро ще се присъедини към живите мъртви. — Той обърса чело с голямата си ръка. — Това е ужасен миг и трябва да ви помоля да напуснете стаята. Мадам, това не е за вашите очи.

— Моля те, нека ти помогнем с каквото трябва — подех аз колебливо, но Хелън пристъпи напред.

— Нека остана — каза тя тихо на Тургут. — Искам да знам как се прави.

За момент се почудих защо ли й трябва да знае подобно нещо и тогава си спомних — гротескна мисъл, — че тя в края на краищата е антрополог. Той я погледна изпитателно, после сякаш безмълвно се съгласи и отново се наведе над приятеля си. Все още се надявах, че не съм отгатнал правилно какво ще последва, но Тургут мърмореше нещо в ухото на приятеля си. Взе ръката на мистър Ерозан и я погали.

После — и това беше може би най-ужасният миг от всички ужасни неща, които последваха — Тургут притисна ръката на своя приятел към сърцето си и занарежда пронизително като оплаквачка думи, които сякаш идваха от дълбините на една не само древна, но и твърде чужда за мен история, за да мога да различа отделните срички, скръбен вой, подобен на призива на мюезина за молитва, който бяхме чули да се носи от минаретата над града — само че воплите на Тургут звучаха по-скоро като зов от ада, — низ от пропити с ужас стонове, като че ли понесли спомена за хиляди османски лагери, за милиони турски войници. Видях плющящите знамена, лисналата кръв по краката на конете, копието и полумесеца, слънчевите отблясъци по ятаганите и боздуганите, красиви и обезобразени младежки глави, лица, тела; чух виковете на мъжете, които отлитаха във владенията на Аллах, и писъците на далечните им майки и бащи; помирисах пушека от горящите къщи и миризмата на прясна кръв, серния дъх на оръдейните залпове, пожарищата сред шатрите и мостовете, конската плът.

Най-невероятното беше, че всред целия тътен дочух вик, който с лекота разбрах: «Казъклъ бей! Набучвача!» В ядрото на хаотичното множество сякаш видях една открояваща се фигура, ездач с тъмен плащ, който се движеше сред пъстрата тълпа с изкривено от усилие лице и една след друга посичаше османските глави, а те тежко се търкулваха в островърхите си шлемове.

Гласът на Тургут утихна и видях, че съм се озовал близо до него и гледам надолу към умиращия човек. Хелън беше благословено истинска до мен — отворих уста да я попитам нещо и видях, че и тя е доловила същия ужас в напевите на Тургут. Без да искам, си спомних, че кръвта на Набучвача течеше и в нейните жили. Тя се обърна към мен за секунда с потресено, но овладяно изражение; тогава, съвсем навреме, се сетих, че тя носеше и наследството на Роси — спокойно, патрицианско, тосканско-английско — и видях в очите й несравнимата доброта на Роси. В този миг, струва ми се — а не по-късно в скучната кафява църква на родителите ми, не пред някакъв свещеник — се ожених за нея, венчах се с нея в сърцето си, обвързах се с нея за цял живот.

Тургут, вече смълчан, беше поставил броеницата върху гърлото на приятеля си, от което тялото леко се сгърчи, и избра от изцапания сатен на кутията един инструмент по-дълъг от дланта ми, изработен от лъскаво сребро.

— Никога през живота си не съм правил това, Господ да ми е на помощ — каза той тихо. Отвори ризата на мистър Ерозан и аз видях остарялата кожа, пепелявосивите косми по гърдите, които неравномерно се вдигаха и спускаха. Селим се огледа из стаята, внимателно, без да продума, и донесе на Тургут една тухла, очевидно използвана да подпира вратата. Тургут взе този иначе вдъхващ уют предмет и го претегли на ръка. После опря острия край на кола в лявата част на гърдите на жертвата и поде тих напев, в който улових познати думи — от книги, филми, разговори? — «Аллах акбар, Аллах акбар» — Аллах е велик. Знаех, че не мога да накарам Хелън да излезе, нито можех да убедя себе си да напусна стаята, но докато тухлата се спускаше надолу, издърпах Хелън крачка назад. Ръката на Тургут беше огромна и сигурна. Селим държеше кола изправен и при удара той се вряза в плътта с глух звук от разтрошени кости. Край мястото на пробива бавно потече кръв и изцапа бледата кожа. Лицето на мистър Ерозан за миг се сгърчи отвратително и устните му се отдръпнаха и оголиха пожълтелите като на куче зъби. Хелън гледаше втренчено, а аз не смеех да отместя очи; не исках тя да види нещо, което аз не съм способен също да изгледам. Тялото на библиотекаря потръпна, колът изведнъж влезе рязко надолу до дръжката и Тургут седна назад, като че ли изчакваше. Устните му трепереха и по цялото му лице беше избила пот.

След миг тялото се отпусна, после и лицето; устните кротко се прибраха над зъбите на мистър Ерозан, от гърдите му излезе въздишка; краката му в трогателно износените чорапи потръпнаха и замряха. Здраво държах Хелън и я усетих как потрепери до мен, но нищо не каза. Тургут вдигна отпуснатата ръка на приятеля си и я целуна. По зачервеното му лице се търкаляха сълзи и се стичаха в мустаците му. Той покри очи с шепи. Селим докосна веждата на мъртвия библиотекар, после се изправи и стисна рамото на Тургут.

След малко Тургут се съвзе достатъчно, за да стане и да издуха носа си в кърпичка.

— Беше много добър човек — каза ни той с треперлив глас. — Щедър, мил човек. Сега почива в мир при Мохамед, вместо да влезе в редиците на адските легиони. — Той се обърна да избърше сълзите си. — Приятели, трябва да изнесем тялото оттук. В една от болниците има лекар, който може… да ни помогне. Селим ще остане тук на заключена врата, докато аз отида да се обадя, после лекарят ще дойде с линейката и ще подпише необходимите документи. — Тургут извади от джоба си няколко глави чесън и нежно ги остави върху устата на мъртвия. Селим извади кола и го изми в мивката в ъгъла, после внимателно го прибра в красивата кутия. Тургут изчисти всички следи от кръв, превърза гърдите на човека с кухненска кърпа и закопча ризата му, после свали един чаршаф от леглото и двамата заедно го постлахме върху тялото, покрихме спокойното вече лице.

— Сега, скъпи мои приятели, ще ви помоля за една услуга. Видяхте какво могат живите мъртви, вече знаем, че те са сред нас. Трябва да се пазите непрекъснато. Освен това трябва да отидете в България — колкото е възможно по-скоро — още тези дни, стига да успеете да го уредите. Обадете ми се у дома, когато сте готови с плановете си. — Той ме погледна изпитателно. — Ако не се видим лично, преди да тръгнете, желая ви колкото може повече късмет и най-вече да се върнете живи и здрави. Непрестанно ще мисля за вас. Моля ви, обадете ми се, като дойдете в Истанбул, ако изобщо се върнете тук.

Надявах се, че имаше предвид «ако изберете този маршрут», а не «ако оцелеете в България». Той сърдечно ни разтърси ръцете, а после Селим се ръкува с мен и срамежливо целуна ръка на Хелън.

— Сега ще тръгваме — каза Хелън простичко, хвана ме под ръка, двамата излязохме от тъжната стая и слязохме по стълбите на улицата.“

Глава 54

„Първото ми впечатление от България — а и споменът, който до ден-днешен пазя за нея — бяха планините, гледани от въздуха, високи планини с дълбоки урви, тъмнозелени и почти недокоснати от пътища, като изключим някоя и друга кафява лента, лъкатушеща край селцата или сред неочаквано голи канари. Хелън мълчаливо седеше до мен, вперила очи навън през малкото самолетно прозорче и отпуснала ръка в моята под прикритието на сгънатото ми яке. Усещах горещата й длан и леко хладните й пръсти, липсата на пръстени. От време на време сред планинските проломи проблясваха вени, за които се сетих, че сигурно бяха реки и, без да тая излишни надежди, се взирах да видя очертанията на извитата драконова опашка, която криеше отговора на нашата загадка. Разбира се, нищо не съвпадаше с контурите, които вече можех да разпозная и със затворени очи.

Едва ли ще открия съвпадение, напомних си аз, макар и само за да потуша очакванията си, които против волята ми отново се надигаха при гледката на тези древни планини. Мрачният им вид, като че ли останал незасегнат от съвремието, загадъчната липса на градове или признаци на индустриализация ме изпълваха с надежда. Някак чувствах, че колкото по-дълбоко е скрито миналото в тази страна, толкова по-вероятно е да се е запазило през вековете. Монасите, над чиято изгубена следа сега се реехме, бяха пътували през такива планини — може би точно между тези върхове, макар че не знаехме откъде са минали. Споделих това с Хелън, защото исках да чуя надеждите си изречени на глас. Тя поклати глава.

— Не можем да сме сигурни, че са стигнали България, нито дори дали са тръгнали насам — напомни ми тя, но смекчи суровия си тон на учен, като погали ръката ми под якето.

— Нали знаеш, че и представа си нямам от българска история — казах аз. — Тук съм изгубен.

Хелън се усмихна:

— И аз не съм кой знае какъв специалист, но мога да ти кажа, че славяните се заселили по тези земи от север през VI и VII век, а едно тюркско племе, известно като прабългари, също се преселило тук, струва ми се през VII век. Двата народа се обединили срещу Византийската империя, което се оказало мъдър ход, а първият им владетел бил прабългарин на име Аспарух. През IX век цар Борис I въвел християнството като държавна религия. Очевидно въпреки това тук още го почитат като герой. Византийците успели да завладеят страната между XI и края на XII век, а после България възвърнала могъществото си, докато османците не я прегазили през 1393 година.

— Кога изгонили османците? — попитах с интерес. Тези турци май бяха навсякъде.

— Едва през 1878 година — призна Хелън. — Русия помогнала на България да отхвърли владичеството им.

— А после България се съюзява с Оста и в двете войни.

— Да, а Съветската армия им донася славната революция точно след войната. Какво ли щяхме да правим без Съветската армия? — Хелън ми отправи най-лъчезарната си и горчива усмивка, но аз стиснах ръката й.

— Говори по-тихо — казах й. — Ако няма да внимаваш, ще трябва аз да внимавам и за двама ни.

Софийското летище беше тесничко; аз очаквах някакъв палат на модерния комунизъм, но всъщност слязохме на доста непретенциозна писта и я прекосихме пеша заедно с останалите пътници. Почти всички бяха българи, реших аз, докато се опитвах да схвана нещо от разговорите им. Бяха хубави хора, някои чак поразително красиви, а лицата им бяха ту по славянски тъмнооки и светлокожи, ту ориенталски мургави и се меняха в калейдоскоп от пищни нюанси и гъсти черни вежди, от дълги и остри или пък орлови носове, или гърбави; млади жени с къдрави черни коси и благородни чела, енергични и почти беззъби старци. Те се усмихваха един на друг, смееха се, разговаряха оживено; някакъв висок мъж жестикулираше към събеседника си със сгънат вестник в ръка. Дрехите им бяха подчертано различни от западните, макар че ми беше трудно да определя какво в кройките на костюмите и полите, в тежките обувки и тъмните шапки не беше като при нас.

Останах с впечатлението, че когато краката им стъпиха на българска земя — или по-скоро асфалт, — тези хора бяха обзети от неприкрито щастие, което никак не пасваше на дотогавашната ми представа за техния народ като свиреп съветски съюзник, дясна ръка на Сталин дори и по онова време — една година след смъртта му, безрадостна страна, стегната в хватката на заблуди, от които можеше и никога да не се събуди. Спънките пред получаването на български визи в Истанбул — процедура, обилно смазана от султанските финанси на Тургут и ускорена с няколко телефонни обаждания от София от българския колега на леля Ева, само бяха затвърдили страха ми от тази страна, а строгите чиновници в Будапеща, които най-накрая, макар и неохотно, подпечатаха визите в паспортите ни, ми се сториха мумифицирани от потисничеството. Хелън ми беше споделила, че самото съгласие на българското посолство да ни даде визи й се виждаше притеснително.

Истинските българи обаче се оказаха съвсем други хора. Когато влязохме в сградата на летището и застанахме на митническите опашки, смехът и разговорите още повече се усилиха, а през бариерите виждахме как роднините на пристигащите махат и викат за поздрав. Край нас хората декларираха дребни суми и сувенири, купени от Истанбул или от още по-далечни места, затова когато дойде редът ни, направихме същото.

При вида на нашите паспорти веждите на младия граничар подскочиха и се скриха под фуражката; той отдели документите ни настрана за няколко минути, за да се посъветва със свой колега. «Не е на добре», прошушна Хелън. Неколцина униформени мъже ни наобиколиха, а най-възрастният и помпозно облечен от тях ни заразпитва на немски, после пробва на френски и най-накрая мина на развален английски. Както ни беше инструктирала леля Ева, аз спокойно извадих фалшивото писмо от Будапещенския университет, което умоляваше българските власти да ни допуснат в страната по важни академични дела, както и другото писмо, с което леля Ева ни беше снабдила от свой приятел в българското посолство.

Не знам какво разбра офицерът от университетското писмо и екстравагантната му смесица от английски, унгарски и френски, но писмото от дипломата беше на български и носеше печата на посолството. Офицерът мълчаливо го изчете, сключил рунтавите си черни вежди над носа, а после лицето му доби учудено, дори невярващо изражение и той се взря в нас с нещо като удивление. Това ме изнерви повече и от дотогавашната му враждебност и ми припомни, че леля Ева така и не ни обясни какво пише в писмото от посолството. Сега вече нямаше как да попитам и се почувствах ужасно неловко, когато офицерът разтегна уста в усмивка и даже ме потупа по рамото. Той отиде до телефона в една от тесните митнически будки и след продължителни усилия като че ли се свърза с някого. Не ми харесваше усмивката му в слушалката и честичките погледи, които ни хвърляше. Хелън притеснено се размърда, а аз знаех, че тя се ориентира в цялата сцена доста по-добре от мен.

Накрая офицерът тържествуващо затвори телефона, помогна ни да намерим прашните си куфари и ни заведе до един от баровете на летището, където ни поръча малки чашки умопомрачаващо питие, наречено ракия, като не пропусна да почерпи и себе си. На своята комбинация от няколко развалени чужди езика ни попита откога сме се посветили на революцията, кога сме се записали в Партията и прочие, от което изобщо не ми стана по-добре. Цялата работа ме караше все по-дълбоко да се замисля какви ли нелепици съдържаше нашата покана, но последвах примера на Хелън и само се усмихвах или се ограничавах с неутрални забележки. Той вдигна тост за дружбата на пролетариите от всички страни и пак напълни и нашите чаши, и своята. Когато кажехме нещо — банални приказки за прекрасната му страна например, — той клатеше глава с широка усмивка, все едно не можеше да се съгласи с думите ни. Това беше на път да ме извади от равновесие, когато Хелън ми прошепна, че е чела за тази културна чудатост — българите поклащат глава, когато са съгласни, а кимат, за да изразят несъгласието си.

Бяхме изпили точно толкова ракия, колкото можех да понеса без последствия, когато ни спаси появата на намусен човек в тъмен костюм и шапка. Изглеждаше малко по-голям на години от мен и щеше да е красив, ако поне веднъж лицето му се беше оживило от искра на задоволство. Всъщност тъмните му мустачки едва прикриваха неодобрително стиснатите устни, а падналият на челото кичур черна коса изобщо не скриваше намръщената му гримаса. Офицерът го поздрави почтително и го представи като личния ни водач в България, като добави, че това било невероятна привилегия, защото Красимир Ранов бил високо ценен от българското правителство, имал връзки в Софийския университет и познавал по-добре от всеки друг забележителностите на тяхната древна и славна родина.

Замаян от ракията, поех студената като змия ръка на човека и горещо се помолих да успеем все пак да видим България без водач. Хелън явно не беше толкова изненадана от появата му и го поздрави, както ми се стори с правилното съчетание от досада и отвращение. Мистър Ранов още не беше продумал, но явно и той веднага намрази Хелън от сърце дори и преди офицерът кресливо да му докладва, че тя е унгарка и учи в Съединените щати. При обяснението мустачките му се разпериха над мрачна усмивка.

— Професоре, мадам — бяха първите му думи и после веднага ни обърна гръб. Граничарят широко се усмихна, разтърси ръцете ни и ме тупна по гърба, все едно вече бяхме стари приятели, а после с жест ни посочи да последваме Ранов.

Пред летището Ранов повика таксито с най-остарялата тапицерия, която изобщо бях виждал в кола — черен плат, натъпкан с нещо може би като конски косъм, и ни осведоми от предната седалка, че вече са ни запазени стаи в хотел с най-добра репутация.

— Сигурен съм, че ще ви е удобно, а има и отличен ресторант. Утре ще се срещнем там на закуска и тогава ще ми обясните естеството на проучването си, за да измислим как мога да ви помогна да го завършите. Без съмнение ще искате да се срещнете с колеги от Софийския университет и от съответните министерства. После ще ви уредим кратка екскурзия из някои от историческите забележителности на България.

Той кисело се усмихна и аз го погледнах с нарастващ ужас. Английският му беше твърде добър; въпреки отчетливия акцент, произношението му беше правилно, но безизразно като звука на онези плочи, от които може да се научи чужд език за трийсет дни.

Лицето му също беше някак познато. Със сигурност никога не го бях виждал, но ми напомняше за някой познат, като при това ме изпълваше с отчаяние от неспособността ми да се сетя на кого, за Бога, прилича. Това чувство не ме напусна през целия този първи ден в София и непрестанно ме преследваше из прекалено добре организираната ни разходка из града. София обаче беше неочаквано красива — сплав от изяществото на деветнайсети век, великолепието на Средновековието и блясъка на новите паметници в социалистически стил. В центъра на града посетихме зловещия мавзолей, където лежеше балсамираното тяло на сталинисткия диктатор Георги Димитров, който беше починал преди пет години. Ранов свали шапка пред входа на зданието и пропусна двама ни с Хелън пред себе си. Наредихме се на опашката от мълчаливи българи, която бавно се точеше пред отворения ковчег на Димитров. Лицето на диктатора бе восъчнобледо с гъсти тъмни мустаци като на Ранов. Сетих се за Сталин, чието тяло миналата година уж също било балсамирано като на Ленин и положено в подобен храм на Червения площад. Тези атеистки култури определено грижливо съхраняваха мощите на своите светци.

Лошите ми предчувствия за нашия екскурзовод се засилиха, когато го попитах дали би могъл да ни свърже с Антон Стойчев и видях как се потресе от ужас.

— Стойчев е враг на народа — увери ни той с раздразнения си глас. — Защо искате да се срещнете?

А после, неочаквано:

— Разбира се, ако настоявате, ще уредя тази среща. Той вече не преподава в университета — с тези негови религиозни възгледи не можем да му поверим нашата младеж. Но е прочут и сигурно затова ви се иска да го видите?

— Ранов има нареждане да ни осигури всичко, което поискаме — отбеляза Хелън тихо, когато за миг останахме сами пред хотела. — Защо ли? Защо някой смята, че е нужно да ни угоди?

Страхливо се спогледахме.

— Ще ми се да знаех — отвърнах.

— Трябва много да внимаваме. — Лицето на Хелън беше сериозно, гласът й — нисък, а аз не смеех да я целуна публично. — Хайде да се разберем отсега нататък нищо да не му казваме, освен за научната ни работа, но и за нея колкото е възможно по-малко, само ако се наложи да обсъждаме заниманията си пред него.

— Дадено.“

Глава 55

„През последните няколко години все по-често се улавям, че си спомням къщата на Антон Стойчев — така както я видях за пръв път. Може би останах толкова впечатлен заради контраста между градска София и райските кътчета току зад очертанията й, или може би си я спомням толкова често заради самия Стойчев — тази забележителна изтънчена личност. Мисля си обаче, че нетърпеливото, почти задъхано предчувствие, което ме връхлита при спомена за портите на Стойчевата къща, се дължи на факта, че срещата ни с него се оказа повратна точка в търсенето на Роси.

Много по-късно, когато прочетох за манастирите, разположени извън стените на византийски Константинопол, тези убежища, чиито обитатели понякога не спазвали задължителните в града едикти за един или друг църковен ритуал, защото извън портите на града те били едновременно лишени от закрилата на могъщите му стени, но и донякъде отдалечени от тираничната ръка на държавата, аз се сетих за Стойчев — за неговата градина с приведените ябълки и обсипаните в бяло череши, за сгушената в просторния двор къща, за новите листа и сините кошери, за старинните двойни дървени порти с покривче, които ни държаха навън, за спокойния дух на това място, усещането за отдаденост и съзнателно усамотение.

Стояхме пред тези порти, а прахта се слягаше около колата на Ранов. Хелън първа натисна дръжката на една от старите брави; Ранов намусено стоеше по-назад, като че ли се боеше да не би някой, та дори и ние, да го види там, а аз се чувствах странно прикован за земята. За миг бях хипнотизиран от утринния шепот на листата и пчелите и от неочакван, отвратителен пристъп на ужас. Стойчев, мислех си, може би няма да успее да ни помогне и вече наистина ще стигнем края на задънената улица, а това ще означава, че сме изминали целия този път напразно и трябва да се връщаме у дома. Представях си тази възможност може би за стотен път: мълчаливият полет обратно до Ню Йорк от София или Истанбул — искаше ми се да видя Тургут още веднъж, — пренареждането на живота ми у дома без Роси, въпросите къде съм ходил, проблемите с факултета заради дългото ми отсъствие, връщането към работата върху холандските търговци — скучни, прозаични хора — под напътствието на някой жалък в сравнение с Роси нов научен ръководител, затворената врата на кабинета на Роси. Най-много се страхувах от тази затворена врата, от продължаващото разследване, безсмислените разпити в полицията — «Така… мистър… ъъъ… Пол, нали? Предприели сте пътуване два дни след изчезването на вашия научен ръководител?» — от малобройната и озадачена групичка на нещо като траурна церемония, накрая от въпроса за трудовете на Роси, за авторските права, за имотите му.

Поне щях да се върна преплел ръце с Хелън, това разбира се беше огромно утешение. Когато този ужас все някак приключеше, смятах да я помоля да се омъжи за мен; първо трябваше да спестя малко пари, ако мога, и да я заведа в Бостън да се запознае с родителите ми. Да, щяхме да се върнем ръка за ръка, но нямаше да има баща, от когото да поискам ръката й. Погледът ми се премрежи от скръб, докато Хелън отваряше вратата.

Вътре къщата на Стойчев беше меко потънала в неравната земя — отчасти двор, отчасти овощна градина. Основите на къщата бяха от сиво-кафяв камък, иззидан с бял хоросан; по-късно разбрах, че камъкът бил вид гранит, от какъвто са построени повечето стари сгради в България. Над основите имаше тухлени стени, в най-мекия, зрял златисточервен цвят, като че ли от поколения са се къпали в слънчеви лъчи. Покривът беше от извити червени керемиди. Стените и покривът изглеждаха малко запуснати. Цялата къща сякаш беше поникнала бавно от земята и сега също толкова бавно се връщаше в нея, а порасналите наоколо дървета трябваше да скрият този развой на събитията. Първият етаж се беше разтегнал небрежно от едната страна, а от другата стърчеше висока решетка, на която се виеха ластарите на асмата, а долу верандата беше оградена от розови храсти с бледи цветове. Под асмата беше сложена дървена маса и четири груби стола и аз си представих как сянката на лозовите листа ще се сгъстява с напредването на лятото. Освен това под най-внушителното от ябълковите дървета се поклащаха два призрачни кошера; край тях се простираше напечена от слънцето малка градина, където под нечии грижи вече бяха израсли лъскави салатки в стройни лехички. Усещах уханието на билки, може би и на лавандула, свежа трева и пържен лук. Някой се грижеше за това място с любов и аз почти се приготвих да видя Стойчев в монашеско расо, коленичил с лопатка в градината.

Тогава отвътре се понесе глас, някъде отвисоко, чак откъм порутения комин и прозорците на горния етаж. Само че не беше баритоновият напев на някакъв отшелник, а сладък, силен женски глас, подхванал жизнерадостна мелодия, която накара дори Ранов, дотогава намусено пушещ цигарата си до мен, да прояви интерес.

— Извинете! — провикна се той. — Добър ден!

Песента рязко спря и на нейно място се дочу трополене и изщракване. Вратата на Стойчев се отвори и на прага застана млада жена, която изненадано се втренчи в нас, сякаш изобщо не беше допускала, че в двора й могат да се появят хора.

Канех се да пристъпя напред, но Ранов ме спря, свали шапка, кимна, поклони се и я поздрави с поток от български думи. Младата жена беше сложила ръка на бузата си и гледаше Ранов с любопитство, примесено, стори ми се, с известна доза тревога. Като я погледнах по-внимателно, установих, че не е чак толкова млада, колкото ми се видя отначало, но от нея струяха енергия и жизненост, които ме накараха да предположа, че именно на нея се дължаха чудесната градина и апетитните ухания от кухнята. Косата й беше сресана назад и откриваше кръгло лице, а на челото й имаше тъмна бенка. Очите, устата и брадичката й бяха като на сладко детенце. Носеше престилка върху бяла риза и синя пола. Тя ни огледа с преценяващ поглед, който нямаше нищо общо с невинните й очи, и забелязах, че бързите й въпроси накараха Ранов да отвори портфейла си и да й покаже някаква карта. Дали беше дъщеря на Стойчев или икономка — дали пенсионираните професори в комунистическите държави имаха икономки? — но всеки случай никак не беше глупава. Ранов полагаше нетипично за него усилие да й се хареса; обърна се усмихнат, за да ни запознае.

— Това е Ирина Христова — обясни той, докато се ръкувахме. — Тя е пленница на професор Стойчев.

— Пленница или племенница? — предположих аз, като за миг помислих, че това е някаква завъртяна метафора.

— Дъщеря на сестра му — отвърна Ранов. Той запали нова цигара и предложи и на Ирина Христова, която отказа с решително кимване. Когато той обясни, че идваме от Америка, очите й се разшириха и тя внимателно ни огледа. После се засмя, макар че така и не разбрах защо. Ранов отново се намръщи — не мисля, че този човек беше в състояние да изглежда приятен за повече от няколко минути, — а тя се обърна и ни покани вътре.

Къщата отново ме изненада; отвън може да приличаше на симпатична стара ферма, но вътре, сред сумрака, който рязко смени яркото слънце, се криеше музей. Вратата водеше направо в просторна стая с камина, където слънчевите лъчи падаха върху камъни, поставени на мястото на огъня. Мебелите — тъмни, изкусно резбовани шкафове с огледала, царствени столове и пейки — сами по себе си бяха поразителни, но онова, което прикова погледа ми и накара Хелън да възкликне възхитено, беше необикновеното съчетание от народни тъкани и стари рисунки — предимно икони, при много от които качеството далеч надминаваше всичко онова, което бяхме видели из софийските църкви. Имаше Богородици с блеснали очи и тъжни светци с тънки устни, едри и дребни, очертани със златна боя или обковани със старо сребро, апостоли, изправени в лодки, мъченици, търпеливо понасящи своето мъченичество. Наситените, опушени, старинни цветове се допълваха от всички страни от черги и престилки, изтъкани в геометрични шарки, дори един везан елек и няколко кърпи за глава, обрамчени с дребни монети. Хелън посочи елека, който от двете си страни имаше няколко реда хоризонтални джобове.

— За куршуми — каза тя просто.

До елека висяха чифт ножове. Исках да попитам кой го е носил, кой е ловил тези куршуми, кой е носил ножовете. На масата под тях някой беше оставил керамична ваза с рози и зелени клонки, които изглеждаха свръхестествено живи сред всички тези старинни богатства. Подът беше идеално лъснат. В другия край се виждаше друга подобна стая.

Ранов, който също се оглеждаше наоколо, изсумтя.

— Струва ми се, че са разрешили на професор Стойчев да запази твърде много ценности, които принадлежат на народа. Тези неща трябва да бъдат продадени за благото на хората.

Ирина или не разбираше английски, или не посмя да отговори; тя само се обърна и ни поведе нагоре по тясна вита стълба. Не знам какво очаквах да видя горе. Може би ще попаднем в някоя осеяна с хартии бърлога, пещера, в която старият професор спи зимния си сън, или може би, помислих си аз — с вече добре позната болезнена тръпка, — може да открием чист и подреден кабинет като онзи, който прикриваше неспокойния и превъзходен ум на Роси. Още не бях успял да прогоня тези мисли, когато вратата в края на стълбището се отвори и на площадката се появи белокос мъж, дребничък, но изправен. Ирина побърза към него, хвана го под лакътя с две ръце и бързо му заговори на български, като от време на време се засмиваше развълнувано.

Старецът се обърна към нас, спокоен, мълчалив, с толкова непроницаемо лице, та чак известно време ми се струваше, че е забил очи в пода, докато той гледаше право в нас. Тогава пристъпих напред и му подадох ръка. Той я разтърси тържествено и се обърна към Хелън, за да се ръкува и с нея. Беше вежлив, официален, държеше се с почтителност, която при него не беше точно почтителност, а по-скоро достойнство, а големите му тъмни очи се прехвърляха ту към единия, ту към другия, докато накрая не се спряха върху Ранов, който остана по-назад и оттам наблюдаваше цялата сцена. В този момент Ранов се приближи и също се ръкува с него — снизходително, помислих си аз, като с всяка изминала минута все повече намразвах нашия водач. От дън душа ми се искаше да си тръгне, за да можем да поговорим насаме с професор Стойчев. Зачудих се как, по дяволите, ще успеем да стигнем до откровен разговор, да научим нещичко от Стойчев, ако Ранов непрекъснато кръжи наоколо като муха.

Професор Стойчев бавно се обърна и ни покани в стаята си. Както се оказа, това беше една от няколкото стаи на горния етаж на къщата. По време на двете ни гостувания в тази къща така и не успях да си изясня къде спяха обитателите й. Доколкото виждах, горният етаж се състоеше само от дългата тясна гостна, в която влязохме, и от няколко по-малки преходни стаички. Вратите към тези стаи стояха отворени и от отсрещните прозорци слънцето се процеждаше през зелените дървета и галеше кориците на безброй книги, книги, които покриваха стените, лежаха в дървени кутии на пода или натрупани на купчини по масите. Сред тях се виждаха и хвърчащи документи във всевъзможни форми и размери, много от тях без съмнение доста древни. Не, това не беше подреденият кабинет на Роси, а по-скоро някаква уединена лаборатория, таванчето в ума на запален колекционер. Навсякъде слънчевите лъчи докосваха стар велен, стара кожа, подвързии с отпечатани букви, намек за позлата, оръфани страници, грапави корици — червени, кафяви и жълтеникави прекрасни книги — книги, свитъци и ръкописи, пръснати в творчески безпорядък. Нищо обаче не беше прашно, нямаше тежки предмети, сложени върху нещо крехко, и при все това всички стаи на Стойчев сякаш бяха пълни догоре с книги и ръкописи, та имах чувството, че те ме обграждат по-плътно отколкото и в музей, където подобни безценни вещи биха били изложени по-пестеливо и методично.

На една от стените в гостната висеше стара карта, рисувана за мое удивление върху кожа. Не се сдържах и пристъпих към нея, а Стойчев се усмихна.

— Харесва ли ви? — попита той. — Това е Византийската империя към 1150 година — Той проговори за пръв път на тих, правилен английски.

— Когато България все още е владяла всичките си земи — замислено отбеляза Хелън.

Стойчев я погледна, видимо поласкан.

— Да, именно. Мисля, че тази карта е била изработена във Венеция или в Генуа и после донесена в Константинопол, може би като подарък за императора или някого от двора му. Това е само копие, което един приятел ми направи.

Хелън се усмихна и замислено докосна брадичката си. После почти му смигна:

— Император Мануил I Комнин, предполагам?

Бях изумен, а и Стойчев изглеждаше впечатлен. Хелън се засмя.

— Византия ми беше любимата тема — каза тя. Старият историк се усмихна и й се поклони с неочаквано старомодна вежливост.

Той махна с ръка към столовете край масата в средата на гостната и всички се настанихме. От мястото си виждах двора зад къщата, който постепенно се издигаше към края на една горичка, в него растяха овошки, някои от тях вече вързали малки зелени плодчета. Прозорците бяха отворени и до нас достигна същото онова жужене на пчели и шумолене на листа. Помислих си колко ли му е приятно на Стойчев, пък макар и в изгнание, да седи тук сред своите ръкописи, да чете или да пише или да слуша този звук, който никоя тежка държавна ръка не можеше да заглуши и от който никой чиновник все още не беше решил да го раздели. Беше благополучно затворничество, ако такова изобщо съществуваше, и може би дори донякъде беше доброволно, макар че доколко — нямахме никакъв начин да установим.

Известно време Стойчев мълча, но ни гледаше настойчиво, и аз се запитах какво ли мислеше той за нашата поява и дали възнамеряваше да открие кои сме. След няколко минути вече ми се струваше, че той изобщо няма да проговори, и затова аз се обърнах към него.

— Професор Стойчев — казах аз, — моля простете, че така нахълтваме във вашето усамотение. Дълбоко сме ви благодарни, на вас и на вашата племенница, че ни разрешихте да ви посетим.

Той погледна ръцете си на масата — бяха фини и обсипани със старчески петна, — а после вдигна поглед към мен. Очите му, както вече казах, бяха огромни и тъмни, очи на млад човек, макар че гладко избръснатото му смугло лице беше старо. Ушите му бяха необикновено големи и стърчаха отстрани на главата му сред грижливо подстриганата бяла коса; всъщност те улавяха част от нахлулите през прозореца слънчеви лъчи и изглеждаха прозрачни, леко розови по крайчеца като заешки уши. И очите му, които излъчваха едновременно доброта и тревога, също бяха някак животински. Зъбите му бяха пожълтели и нащърбени, а един от предните носеше златна коронка. Всичките зъби обаче си бяха на мястото и когато се усмихваше, лицето му добиваше причудлив вид, сякаш диво животно изведнъж е наподобило човешко изражение. Беше обаче чудесно лице, лице, което на млади години сигурно е имало необикновено излъчване, осезаемо въодушевление — трябва да е било неустоимо лице.

Стойчев се усмихна така заразително, че двамата с Хелън също се усмихнахме. Трапчинките на Ирина светнаха към нас. Тя се беше настанила в стола под една икона — предполагам на свети Георги, който яростно забиваше копието си в някакъв мършавичък змей.

— Много се радвам, че сте ми на гости — каза Стойчев. — Рядко ни идват гости, а още по-рядко идват гости, които говорят английски. Радвам се, че ще мога да упражня английския си, макар че, боя се, вече съм го позабравил.

— Английският ви е отличен — уверих го аз. — Къде сте го учили, ако е удобно да попитам?

— О, разбира се — отвърна Стойчев. — Когато бях млад, имах късмета да уча в чужбина и част от образованието си получих в Лондон. Мога ли да ви помогна с нещо или просто искахте да видите библиотеката ми? — Той каза това толкова простичко, че ме хвана неподготвен.

— И двете — казах аз. — Искахме да видим библиотеката ви, но и да ви зададем някои въпроси за нашето проучване. — Спрях за малко да потърся нужните думи. — Двамата с мис Роси много се интересуваме от историята на вашата страна през Средновековието, макар че знам далеч по-малко, отколкото би трябвало, тъй като с нея пишем едно… ъъ… — взех да заеквам, защото изведнъж осъзнах, че въпреки кратката лекция на Хелън в самолета не знам нищо за историята на България, по-точно толкова малко, че би се видяло нелепо на този ерудиран старец, пазител на миналото на своята страна; а и защото онова, което всъщност исках да обсъдя с него, беше извънредно лично, ужасно невъзможно и най-вече беше разговор, който не исках да подемам, докато Ранов се мусеше презрително в другия край на масата.

— Значи се интересувате от средновековна България? — каза Стойчев и ми се стори, че и той хвърли бърз поглед към Ранов.

— Да — отвърна Хелън, която веднага ми се притече на помощ. — Интересуваме се от монашеския живот в средновековна България и, доколкото можем, сме се постарали да го проучим, за да довършим няколко статии. По-точно бихме искали да научим повече за живота в българските манастири в късното Средновековие и за някои от маршрутите, по които поклонниците са посещавали България, както и маршрутите, използвани от български монаси, тръгнали на поклонение в чужди земи.

Стойчев се оживи и поклати глава с видимо задоволство, а огромните му нежни уши светнаха на слънцето.

— Много хубава тема — каза той. Гледаше някъде зад нас и реших, че сигурно се взира дълбоко в миналото, направо в кладенеца на времето и вероятно вижда по-ясно от всеки друг на света онзи период, за който говорехме. — За нещо конкретно ли пишете? Имам много ръкописи тук, които могат да са ви полезни, и с удоволствие ще ви позволя да ги прегледате, стига да искате.

Ранов се размърда в стола си и аз отново усетих силна неприязън към непрестанната му бдителност. За щастие голямата част от вниманието му очевидно беше насочено към красивия профил на Ирина в другия край на стаята.

— Ами — подех аз, — интересуваме се от XV век, — всъщност края на петнайсети век. Мис Роси е проучила доста материали за този период в родната си страна — тоест…

— Румъния — вмъкна Хелън, — но съм израсла и учила в Унгария.

— О, вие сте ни съседка — обърна се професор Стойчев към Хелън и меко й се усмихна. — Учила сте в Будапещенския университет, така ли?

— Да — отвърна Хелън.

— Може би тогава познавате моя приятел — професор Шандор.

— О, да. Той е декан на нашия исторически факултет. Голям приятел ми е.

— Това е чудесно — просто чудесно — каза професор Стойчев. — Моля ви, предайте му най-сърдечните ми поздрави, ако имате възможност.

— Разбира се — усмихна му се Хелън.

— Кой друг? Не мисля, че познавам други преподаватели, които още да работят там. Но името ви, професоре, е много интересно. Чувал съм това име. В Съединените щати — той отново се обърна към мен и после към Хелън; с притеснение забелязах, че Ранов отново съсредоточи погледа си върху нас — работи един прочут историк на име Роси. Да не би да ви е роднина?

За мое удивление Хелън се изчерви. Реших, че сигурно не й е приятно да признае роднинската си връзка с него публично, или че се съмнява дали е редно да я оповестява, или че вероятно е доловила внезапния интерес на Ранов към разговора.

— Да — каза тя кратко. — Бартоломю Роси ми е баща.

Помислих си, че Стойчев би трябвало естествено да се почуди защо дъщерята на един английски историк твърди, че е румънка и е израсла в Унгария, но и да имаше такива въпроси, той ги запази за себе си.

— Да, точно това беше името. Книгите му са отлични — при това върху такъв широк кръг от теми! — той се плесна по челото. — Когато прочетох някои от ранните му статии, даже реших, че от него би излязъл отличен историк на Балканите, но виждам, че е изоставил тази област и се е заровил в много други.

С облекчение установих, че Стойчев познава трудовете на Роси и ги цени; това може би щеше да ни издигне в очите му и да ни улесни в опита да спечелим симпатиите му.

— Да, наистина — казах аз. — Всъщност професор Роси е не само баща на Хелън, но и мой научен ръководител — работя с него по дисертацията си.

— Какъв късмет — Стойчев скръсти набраздените си с изпъкнали вени ръце. — Каква е темата на дисертацията ви?

— Ами — започнах аз и дойде мой ред да се изчервя. Надявах се всички тези смени на цветовете по лицата ни да останат незабелязани за Ранов. — Пиша за холандските търговци през XVII век.

— Забележително — каза Стойчев. — Много интересна тема. Тогава какво ви води в България?

— Дълга история — казах аз. — Двамата с мис Роси се запалихме по едно изследване върху връзките между България и православната общност в Истанбул след покоряването на града от османците. Макар че това представлява отклонение от темата на дисертацията ми, решихме да напишем няколко статии по въпроса. Всъщност неотдавна изнесох лекция в Будапещенския университет за историята на… части от Румъния под османско владичество. — Веднага разбрах, че това беше грешка; може би Ранов не знаеше, че освен в Истанбул сме били и в Будапеща. Хелън обаче запази присъствие на духа и аз последвах примера й. — Много бихме искали да довършим изследването си тук, в България, и си помислихме, че можете да ни помогнете.

— Разбира се — каза търпеливо Стойчев. — Може би ще ми кажете точно какво ви интересува от историята на нашите средновековни манастири и поклонническите маршрути, особено през петнайсети век. За българската история това е удивителен период. Знаете, че през 1393 година България пада под османско робство, макар че някои области на страната успяват да запазят свободата си по-дълго, дори през по-голямата част от XV век. Оттогава местната духовност и култура успели да се съхранят до голяма степен благодарение на манастирите. С радост виждам, че се интересувате от манастирите, защото те са едни от най-богатите извори на българското историческо наследство. — Той поспря и отново сключи ръце, като че ли изчакваше да види доколко тази информация вече ни беше позната.

— Да — казах аз. Нямаше какво да се прави. Трябваше да отворим дума поне за някаква част от същинските ни дирения въпреки присъствието на Ранов. В края на краищата, ако го помолех да ни остави насаме, само щях още повече да задълбоча съмненията му в целите на посещението ни тук. Единствената ни надежда беше да маскираме въпросите си колкото се може по-научно и безлично. — Смятаме, че през XV век са съществували интересни връзки между православната общност в Истанбул и българските манастири.

— Разбира се, че е така — каза Стойчев, — особено след като Мехмед Завоевателя предава Българската църква под юрисдикцията на Константинополската патриаршия. Преди това, естествено, църквата ни е била независима, със собствен патриарх във Велико Търново.

Заля ме вълна от благодарност към този човек с огромната му ерудиция и чудесните уши. Моите забележки бяха едва ли не безсмислени, но въпреки това той им отговаряше с внимателна — и изчерпателна — вежливост.

— Именно — казах аз, — а ние най-вече се интересуваме… намерихме едно писмо… нали неотдавна бяхме в Истанбул… — грижливо избягвах да погледна към Ранов — и намерихме едно писмо, свързано с България… за група монаси, които пътували от Константинопол към някакъв манастир в България. За една от статиите ни е необходимо да открием по какъв маршрут са пристигнали в България. Може би са дошли тук на поклонение… но не сме съвсем сигурни.

— Разбирам — отвърна Стойчев. Очите му станаха тревожни и блеснаха още по-ясно. — Писмото носи ли дата? Можете ли да ми кажете нещо повече за съдържанието му или за автора му, ако знаете кой е той, както и къде сте го открили? До кого е адресирано и така нататък, каквото ви е известно?

— Разбира се — казах аз. — Всъщност носим копие от писмото. Оригиналът е на славянски и един монах в Истанбул ни го преписа. Оригиналът се пази в държавния архив на Мехмед II. Искате ли сам да прочетете писмото? — Отворих куфарчето си, извадих копието и му го подадох, като се надявах Ранов да не поиска и той да го види.

Стойчев взе писмото и видях как очите му светнаха още на първите редове.

— Интересно — каза той и за мое разочарование остави писмото на масата. Може би в края на краищата и той нямаше да ни помогне, даже нямаше да прочете писмото. — Мила моя — обърна се той към племенницата си, — не мисля, че можем да преглеждаме стари писма, без да предложим на нашите гости нещо за хапване и пийване. Ще донесеш ли ракийка и нещичко за обяд? — Той кимна особено вежливо към Ранов.

Ирина бързо скочи с усмивка.

— Разбира се, вуйчо — каза тя на прекрасен английски. Изненадите в този дом май никога не свършваха, помислих си аз. — Но ще ми трябва помощ да кача всичко по стълбите. — Ясните й очи сякаш съвсем нехайно се стрелнаха към Ранов и той се изправи и приглади косата си.

— С удоволствие ще помогна — каза той и двамата заедно слязоха по стълбите, като Ранов шумно трополеше надолу по стъпалата, а Ирина весело му бърбореше на български.

Щом вратата се затвори зад тях, Стойчев се наведе напред и изчете писмото с настървено внимание. Когато приключи, вдигна очи към нас. Лицето му се беше подмладило с десет години, но и излъчваше напрежение.

— Това е поразително — каза той тихо. Подтикнати от един и същ инстинкт, двамата с Хелън станахме и седнахме по-близо до него на дългата маса. — За мен това писмо е удивително.

— Да, но… какво? — казах аз нетърпеливо. — Мислите ли, че знаете за какво става въпрос?

— Донякъде — очите на Стойчев бяха огромни и той ме гледаше настойчиво. — Разбирате ли — добави той, — аз също притежавам едно от писмата на отец Кирил.“

Глава 56

Повече от добре си спомнях автогарата в Перпинян, където само преди година двамата с баща ми чакахме прашния автобус за околните села. Сега автобусът отново спря и двамата с Барли се качихме. Пътят ни по широките селски шосета до Ле Бен също ми беше познат. Градчетата, през които минавахме, бяха опасани с квадратно подрязани чинари. Дървета, къщи, поля и стари коли сякаш бяха замесени от прах, като че ли землисто оцветен облак покриваше всичко наоколо.

Хотелът в Ле Бен също не се беше променил, откакто го помнех с четирите измазани етажа, железните цветарници на прозорците и саксиите с розови цветя. Усетих, че тъгувам за баща ми и се задъхвам само при мисълта, че скоро, може би дори след минути, ще го видя. Този път аз водех Барли, бутнах тежката врата и оставих чантата си пред рецепцията с мраморния плот. Когато се изправих, плотът ми се видя толкова висок и внушителен, че отново ме обзе нерешителност и с мъка се насилих да проговоря на зализания старец зад бюрото, да му кажа, че според мен тук трябва да е отседнал баща ми. Не си спомнях възрастния човек от предишното ни идване тук, но той се оказа търпелив и след минута отговори, че наистина в хотела е отседнал мосю чужденец със същото име, но la clé — ключът му — не е тук, следователно той трябва да е излязъл. После ни показа празната кукичка. Сърцето ми подскочи и след миг отново се обърна, когато вратата зад плота се отвори и влезе човек, когото вече познавах. Беше управителят на ресторантчето, самоуверен, елегантен и забързан. Старецът го спря да попита нещо и той се обърна към мен étonné и веднага се разприказва, че младата дама била пристигнала, колко била пораснала, голям човек вече, пък и колко хубава. А — нейният приятел?

— Братовчед — каза Барли.

Но мосю не бил споменал, че дъщеря му и племенникът му също ще се отбият, каква чудесна изненада. Тази вечер всички трябвало да вечеряме при тях. Попитах къде е баща ми, ако някой знае, но никой не знаеше. Беше излязъл рано, услужливо докладва старецът, вероятно на сутрешна разходка. Управителят каза, че хотелчето било пълно, но ако имаме нужда от други стаи, ще гледа да уреди нещо. Защо не се качим в стаята на баща ми, та поне да оставим багажа си? Баща ми беше наел апартамент с хубав изглед и с малко холче. Той — управителят — щял да ни даде l’autre clé и да ни направи кафе. Баща ми сигурно скоро щял да се върне. С благодарност приехме всички тези предложения. Скърцащият асансьор ни качи толкова бавно, че се зачудих дали управителят лично не дърпа въжетата някъде от мазата.

Когато отворихме вратата, видяхме, че стаята на баща ми е просторна и приятна и щях да й се насладя до последното ъгълче, ако с известно неудобство не чувствах, че нахълтвам в свещеното му лично пространство за трети път тази седмица. Още по-лошо стана, когато внезапно съзрях куфара на баща ми, добре познатите дрехи сред стаята, износения кожен несесер с бръснарските принадлежности, чудесните му обувки. Само преди няколко дни бях виждала тези предмети в стаята му в къщата на мастър Джеймс в Оксфорд и познатата гледка здраво ме разтърси.

Но дори и това беше нищо в сравнение с другия удар, който ме очакваше. Баща ми по природа беше подреден човек; всички стаи или кабинети, които обитаваше, независимо дали за кратко или за по-дълго време, бяха образец на ред и дискретност. За разлика от много ергени, вдовци и разведени мъже, които съм срещала по-късно в живота си, баща ми никога не изпадна в онова състояние, което кара самотните мъже да изсипват съдържанието на джобовете си на купчини по масите и бюрата и да трупат дрехите си по облегалките на столовете. Дотогава никога не бях виждала вещите на баща ми в пълно безредие. Куфарът му лежеше полуразопакован на леглото. Очевидно беше ровил из него и беше измъкнал едно-две неща, а след него по пода се беше посипала следа от чорапи и потници. Лекото му памучно палто беше простряно на кревата. Всъщност се беше преоблякъл, но страшно припряно, и костюмът му беше останал да лежи на купчина до куфара. Помислих си, че този хаос може би не е дело на баща ми, че стаята му е била претърсвана, след като е излязъл. Но купчината от костюма му, съблечен като змийска кожа на пода, ме накара да размисля. Обувките му за разходки не бяха на обичайното си място в куфара, а пружините, с които ги държеше изпънати, бяха захвърлени настрана. Очевидно беше бързал, и то както никога през живота си.

Глава 57

„Когато Стойчев ни каза, че притежава друго писмо на отец Кирил, двамата с Хелън учудено се спогледахме.

— Какво искате да кажете? — успях да попитам накрая.

Стойчев развълнувано почука с пръсти по копието на Тургут.

— Притежавам ръкопис, който получих през 1924 година от моя приятел Атанас Ангелов. Описва друг етап от същото пътуване, сигурен съм. Не знаех, че съществува и още един документ от онова пътешествие. Всъщност моят приятел се спомина внезапно точно след като ми го даде, горкият човек. Почакайте…

Той се изправи, като в бързината се олюля и двамата с Хелън скочихме да го подхванем да не падне. Той обаче успя да се закрепи без чужда помощ и влезе в една от по-малките стаички, махна ни да го последваме и ни посочи да внимаваме да не се спънем в купчините книги по пътя. В стаичката той огледа лавиците и се пресегна за една кутия, която му помогнах да свали долу. Отвътре извади картонена папка, вързана с износен шнур. Занесе я обратно на масата и я отвори под нетърпеливите ни погледи, като измъкна един толкова крехък документ, че треперех, като го гледах как борави с него. Той го погледа известно време, сякаш вкаменен, после въздъхна.

— Какво виждате, това е оригиналът. Подписът…

Наведохме се над ръкописа и кожата по ръцете и врата ми настръхна, когато видях изящно изписано име на кирилица, което дори и аз можех да разчета — Кирил — и годината: 6985. Погледнах Хелън и тя прехапа устни. Избелялото име на монаха беше поразително истинско. Както истински беше и фактът, че някога той е бил жив, съвсем като нас днес, и е писал по този пергамент с перо в топлата си, жива ръка.

Стойчев изглеждаше преизпълнен с благоговение като мен, макар че тези старинни ръкописи несъмнено за него бяха просто част от ежедневието му.

— Превел съм го на български — след малко каза той и извади друг лист, оризова хартия с напечатан текст. Седнахме на масата. — Ще се опитам да ви го прочета.

Той прокашля гърлото си и ние изслушахме груб, но компетентен превод на писмото, което след това беше многократно превеждано.

Мисля, че и двамата с Хелън бяхме стаили дъх, докато Стойчев четеше на глас. Той превеждаше бавно и методично, с впечатляваща вещина. Тъкмо се канех да възкликна, че несъмнено двете писма са свързани, когато отдолу се понесе тропот по дървените стълби и всички вдигнахме глави.

— Връщат се — каза тихо Стойчев. Той прибра писмото и временно взе с него и нашето, за да го пази. — Мистър Ранов ви е прикрепен като водач ли?

— Да — отвърнах бързо, — но изглежда дълбоко се интересува от работата ни тук. Трябва да ви разкажем много неща за проучванията ни, но всичко е поверително и… — тук млъкнах.

— Опасно? — попита Стойчев и обърна красиво остарялото си лице към нас.

— Как разбрахте? — не успях да скрия удивлението си. Не бяхме казали нищо, което да навежда на мисълта за опасност.

— Ех — поклати глава той и във въздишката му долових толкова дълбок опит, че съжалих, задето няма да мога да се потопя в него. — И аз трябва да ви разкажа нещо. Не съм очаквал, че някога ще видя още едно от тези писма. Не казвайте нищо на Ранов, доколкото е възможно.

— Не се тревожете — поклати глава Хелън и двамата за миг си размениха усмихнати погледи.

— Тихо — меко каза Стойчев. — Ще се погрижа да получим възможност отново да си поговорим.

Ирина и Ранов влязоха в гостната с подрънкване на съдове и Ирина се зае да сервира чашите и бутилка кехлибарена течност. Ранов се появи след нея и носеше един хляб и чиния бял боб. Усмихваше се и изглеждаше почти опитомен. Искаше ми се да благодаря на племенницата на Стойчев. Тя удобно настани вуйчо си в стола му, покани и нас да седнем и чак тогава осъзнах колко много съм огладнял от сутрешната ни екскурзия.

— Е, скъпи гости, чувствайте се като у дома си. — Стойчев махна с ръка към масата, като че ли беше трапезата на константинополския император. Ирина наля ракия — само ароматът й можеше да убие някое по-дребно животно — и той вдигна тост, а широката му усмивка с пожълтелите зъби искрено светеше. — Наздраве за дружбата на учените от целия свят.

Всички ентусиазирано отвърнахме на тоста, само Ранов иронично вдигна чаша и ни огледа.

— Да се надяваме, че науката ви ще умножава знанията на Партията и народа — каза той и леко ми се поклони. Думите му едва не ми развалиха апетита; дали говореше най-общо или наистина възнамеряваше да умножи знанията на Партията чрез нещо конкретно от онова, което ние знаехме? За всеки случай върнах поклона и изгълтах ракията си. Реших, че това нещо може да се пие само бързо и наистина, изгарянията трета степен, които получих по гърлото си, бързо бяха изместени от приятна топлина. Ако изпия достатъчно от тази напитка, помислих си аз, има опасност да харесам даже и Ранов.

— Радвам се, че имам възможност да си поговоря с колеги, които се интересуват от нашата средновековна история — каза ми Стойчев. — Може би с мис Роси ще ви е интересно да присъствате на празника, който отбелязва деня на двама от най-великите ни мъже от средновековния период. Утре е денят на Кирил и Методий, създателите на славянската писменост. На английски четете името Сирил и наричате азбуката сирилска, докато ние й казваме кирилица в чест на монаха Кирил, който измислил букви за славянския език.

За момент се обърках, като реших, че Стойчев говори за нашия отец Кирил, но той продължи речта си и тогава разбрах какво има предвид и колко е находчив.

— Днес следобед съм доста зает — каза той, — но ако искате, минете утре, когато за празника ще дойдат на гости някои от бившите ми студенти и тогава ще мога да ви разкажа още за Кирил.

— Много мило от ваша страна — каза Хелън. — Не бихме искали да ви отнемаме повече време, но за нас ще е чест да ви гостуваме на празника. Нали може да се уреди, другарю Ранов?

Това «другарю» не убягна на Ранов, който й се намръщи над втората си чаша ракия.

— Естествено — каза той, — щом е необходимо за проучването ви, с удоволствие ще ви помогна.

— Чудесно — каза Стойчев. — Събираме се към един и половина и Ирина ще приготви нещо хубаво за обяд. Групата е много приятна. Ще се срещнете с учени, чиято работа несъмнено ще ви заинтригува.

Разсипахме се в благодарности и после се подчинихме на подканите на Ирина да ядем, макар да забелязах, че и Хелън не смееше да допие ракията. Когато привършихме непретенциозния си обяд, Хелън веднага се изправи и всички я последвахме.

— Няма да ви безпокоим повече днес, професоре — каза тя и стисна ръката му.

— Няма такова нещо, скъпо дете. — Стойчев сърдечно се ръкува с нея, но ми се стори, че изглеждаше притеснен. — Ще ви чакам утре на гости.

Ирина ни изпрати до вратата през зеления двор и градината.

— До утре — каза тя и ни се усмихна, а после дяволито подметна нещо на български, което накара Ранов да приглади коса, преди да си нахлупи шапката.

— Много хубаво момиче — самодоволно отбеляза той, докато вървяхме към колата, и Хелън ми смигна зад гърба му.

Едва късно вечерта успяхме да измъкнем няколко минутки насаме. Ранов най-накрая си замина след сякаш безкрайната вечеря в ресторанта на мрачния хотел. Двамата с Хелън се качихме заедно по стълбите — асансьорът пак се беше развалил — и поспряхме във фоайето до стаята ми за няколко сладки мига, откраднати от необикновеното ни положение. Щом решихме, че Ранов трябва да се е отдалечил достатъчно, слязохме долу и се разходихме до едно заведение на съседната улица, където седнахме под клоните на дърветата.

— И тук някой ни наблюдава — каза тихо Хелън, докато се настанявахме на металната маса. Внимателно положих куфарчето в скута си; не ми се искаше да го оставям дори и под масата. Хелън се усмихна: — Поне тук няма микрофони като в стаята ми. И като в твоята. — Тя вдигна поглед към зелените клони над нас. — Липи — добави тя. — След около два месеца ще се покрият с цвят. У нас хората варят чай от липовия цвят, сигурно и тук е така. Когато сядаш навън на такава маса, първо трябва да почистиш масата, защото цветчетата и прашецът полепват навсякъде. Миришат на мед, сладко и свежо. — Тя махна отривисто, сякаш да помете с ръка хиляди бледожълти цветчета.

Тогава взех ръката й и я обърнах, за да погледна изящните линии на дланта й. Надявах се те да означават, че ще живее дълго и щастливо с мен.

— Какво мислиш за писмото на Стойчев?

— Може би извадихме късмет — замислено каза тя. — Първо помислих, че е само част от историческата мозайка — прекрасна част, но безполезна. Но когато Стойчев позна, че писмото ни е опасно, се почувствах силно обнадеждена, че той знае нещо важно.

— И аз се надявам да е така — признах аз. — Но освен това си помислих, че може би просто е политически неудобен материал, както по-голямата част от заниманията му, защото е свързан с историята на църквата.

— Знам — въздъхна Хелън. — Може и така да е.

— И може би само заради това не искаше да говори в присъствието на Ранов.

— Да. Ще трябва да почакаме до утре, за да видим какво е имал предвид. — Тя прокара пръсти през моите. — За теб всеки ден чакане е мъчение, нали?

Бавно кимнах.

— Ако познаваше Роси… — казах и спрях.

Очите й бяха приковани в моите и тя бавно прибра една къдрица, която се беше измъкнала от кока й. Жестът беше толкова тъжен, че още повече подчерта следващите й думи:

— Постепенно започвам да го опознавам, благодарение на теб.

В този миг до нас се приближи сервитьорка в бяла блузка и ни попита нещо. Хелън се обърна към мен:

— Какво ще пием?

Сервитьорката ни гледаше любопитно — създания, говорещи на чужд език.

— Какво можеш да поръчаш с твоя български? — подразних Хелън.

— Чай — каза тя и посочи себе си и мен. — Чай. Моля.

— Бързо се учиш — отбелязах аз, когато сервитьорката отново влезе в заведението.

Тя сви рамене.

— Учила съм малко руски. С българския си приличат.

Когато сервитьорката се върна с чая ни, Хелън го разбърка с мрачна физиономия.

— Когато Ранов си тръгна, почувствах такова облекчение, че едва понасям мисълта, че утре пак трябва да го видя. Не мога да си представя как ще свършим някаква истинска работа, докато ни виси на шията.

— Ако знаех дали наистина подозира нещо за проучването ни, щеше да ми е по-добре — признах аз. — Странното е, че той ми прилича на някого, но не мога да се сетя на кого, нещо ме е хванала амнезията.

Погледнах сериозното, красиво лице на Хелън и в същия миг усетих, че умът ми трескаво обмисля нещо, че е на ръба да намери решение на някаква загадка и тя не е свързана с евентуалния близнак на Ранов. По-скоро беше свързана с лицето на Хелън в сумрака, с действието, което извършвах — вдигах чашата с чай да отпия, както и със странната дума, която изрекох. Умът ми и преди беше размишлявал върху тази загадка, но този път решението внезапно си проби път.

— Амнезия — казах аз. — Хелън, Хелън — амнезия.

— Какво? — моята настойчивост я накара да се намръщи учудено.

— Писмата на Роси! — почти извиках. Отворих куфарчето си толкова припряно, че чаят ни се разля на масата. — Писмото за пътуването му в Гърция!

Трябваха ми няколко минути, за да открия проклетото нещо сред книжата си и да намеря откъса, а после да го прочета на Хелън, чиито тъмни очи бавно се уголемиха в потрес.

Нали си спомняш писмото, в което описва как се върнал в Гърция — в Крит — след като в Истанбул онзи му взел картата и как сякаш всичко тръгнало с главата надолу? — Треснах листа пред нея. — Слушай: «Старците из критските таверни като че ли бяха далеч по-склонни да ме заливат с хилядата си и една вампирски истории, отколкото да ми обяснят откъде мога да намеря керамика като онова там гърне или да ми разкажат как дядовците им са се гмуркали до потъналите древни кораби и какви съкровища са отмъквали. Една вечер разреших на някакъв непознат да ме почерпи с местен специалитет, хитроумно наречен амнезия, след което на другия ден ми беше лошо чак до вечерта.»

— Господи! — тихо каза Хелън.

— Оставих се на някакъв непознат да ме почерпи с амнезия — парафразирах аз, като се мъчех да не викам. — Как мислиш, кой ли е бил този непознат? Ето защо Роси е забравил…

— Забравил е… — думата сякаш хипнотизираше Хелън. — Забравил е Румъния…

— И че изобщо е ходил там. В писмата до Хеджис той казва, че от Румъния се връща в Гърция, за да вземе пари и да присъства на разкопките…

— И е забравил майка ми — довърши Хелън почти нечуто.

— Майка ти — повторих аз и изведнъж видях как майка й стоеше на прага на къщата си да ни изпрати. — Той не е имал намерение да не се връща. Просто е забравил всичко. Ето защо… ето защо ми каза, че не винаги успява да си спомни ясно проучванията си.

Лицето на Хелън беше пребледняло, тя стискаше зъби, а очите й, пълни със сълзи, светеха яростно.

— Мразя го — каза тя тихо и аз разбрах, че това не се отнасяше за баща й.“

Глава 58

„На другия ден се явихме пред портите на Стойчев точно в един и половина. Хелън държеше ръката ми въпреки присъствието на Ранов, но дори и той изглеждаше в празнично настроение; мръщеше се по-малко от обикновено и беше облякъл тежък кафяв костюм. Иззад портите чувахме глъчката на разговорите и смеха и подушвахме пушека от горящи дърва и вкусния аромат на цвърчащо месо. Ако можех да не мисля за Роси, и моето настроение щеше да е празнично. Чувствах, че тъкмо днес ще се случи нещо, което ще ми помогне да го открия и затова реших, доколкото ми е възможно, от сърце да се повеселя на празника на Кирил и Методий.

В двора се виждаха групи мъже и по-малко жени, скупчени под асмата. Ирина пъргаво шеташе край масата, пълнеше чиниите на гостите и доливаше чашите с онази яка кехлибарена течност. Когато ни видя, тя забърза към нас с протегнати ръце, като че ли вече бяхме стари приятели. Ръкува се с мен и с Ранов и целуна Хелън по бузите.

— Много се радвам, че дойдохте. Благодаря ви — каза тя. — Вуйчо цяла нощ не спа и не е сложил в уста нито хапка, откакто вчера го посетихте. Надявам се, че ще му кажете, че трябва да яде. — Хубавото й лице беше намръщено.

— Не се тревожете — каза Хелън. — Ще направим всичко възможно да го убедим.

Заварихме Стойчев да председателства една групичка под ябълките. Дървените столове там бяха подредени в кръг и той седеше на най-високия стол, а край него се бяха скупчили неколцина по-млади мъже.

— О, здравейте! — възкликна той и с мъка се изправи на крака. Останалите бързо скочиха да му подадат ръка и го изчакаха да ни поздрави. — Добре дошли, приятели. Моля, запознайте се с останалите ми приятели. — С немощно махване той посочи лицата край себе си. — Това са мои бивши студенти отпреди войната, те са много внимателни и от време на време ми идват на гости.

Повечето от тези мъже с белите ризи и захабените тъмни костюми изглеждаха младежки само в сравнение с Ранов; иначе бяха най-малкото към петдесетте. Те се усмихнаха и сърдечно се ръкуваха с нас, а един дори се наведе и целуна ръка на Хелън с официална галантност. Харесах умните им тъмни очи, мълчаливите усмивки, в които проблясваха златни зъби.

Ирина се приближи зад нас; тя май отново подканяше всички да се хранят, защото само след минута се озовахме понесени от вълна от гости към масите под асмата. Там трапезата наистина се огъваше от ядене и видяхме източника на прекрасния аромат — оказа се цяло агънце, което се печеше на чеверме в двора край къщата. Масата беше подредена с керамични чинии с нарязани картофи, салата от домати и краставици, поръсена с бяло сирене, златисти филии хляб и тави от същото трошливо тестено печиво със сирене, което ядохме и в Истанбул. Ирина не ни остави на мира, докато чиниите ни не натежаха толкова, че едва успяхме да ги вдигнем, и ни последва в малката овощна градинка, носейки чашите ни с ракия.

Междувременно студентите на Стойчев очевидно привършваха състезанието кой ще му донесе най-много храна, след което му напълниха чашата догоре и той бавно стана прав. В целия двор хората се развикаха за тишина и той вдигна наздравица с кратка реч, в която долових имената на Кирил и Методий, както и моето и на Хелън. Когато приключи, цялата компания избухна в приветствия: «Стойчев! За здравето на професор Стойчев! Наздраве!» Навсякъде край нас хората чукаха чашки в наздравици. Всички лица бяха озарени от привързаност към Стойчев; всички се обръщаха към него с усмивки и вдигнати чаши, някои даже със сълзи в очите. Спомних си Роси и колко скромно беше слушал наздравиците и речите, с които отбелязахме двайсетата му година в университета. В гърлото ми заседна бучка и аз извърнах лице. Забелязах, че Ранов се мотаеше под асмата с чаша в ръка.

Когато компанията отново се успокои и се зае с ядене и приказки, двамата с Хелън се оказахме на почетните места до Стойчев. Той се усмихна и ни кимна.

— Много ми е приятно, че днес сте сред нас. Знаете ли, това е любимият ми празник. В църковния календар има много празници на светии, но този е най-скъп за всички, които учат и преподават, защото на него почитаме славянското писмено и културно наследство, многовековния учителски труд и знанията, натрупани благодарение на Кирил и Методий и великото им дело. Освен това на този ден всички мои любими студенти и колега идват да смущават работата на някогашния си професор. Наистина съм им благодарен за смущението. — Той се огледа с онази блага усмивка и потупа най-близкия от колегите си по рамото. Усетих прилив на тъга, като видях колко крехка беше ръката му, тънка и почти прозрачна.

След малко студентите на Стойчев започнаха да се разпръсват — или към масата, където тъкмо бяха нарязали чевермето, или из градината на двойки или тройки. Щом всички станаха, Стойчев се обърна към нас с настойчиво изражение.

— Елате — каза той, — да поговорим, докато можем. Племенницата ми обеща да занимава господин Ранов, докато може. Трябва да ви кажа някои неща, а доколкото разбрах, и вие имате да ми разказвате много.

— Разбира се — придърпах стола си близо до неговия, а Хелън ме последва.

— Първо, приятели — каза Стойчев, — отново прочетох внимателно писмото, което вчера ми оставихте. Ето ви копието. — Той го извади от горното си джобче. — Връщам ви го да си го пазите. Много пъти го препрочитах и съм убеден, че е писано от същата ръка, която е писала и моето писмо — отец Кирил, който и да е той, е авторът и на двете писма. Нямам възможност да видя оригинала на вашето писмо, но ако преводът е точен, стилът и композицията са същите, имената и датите несъмнено съвпадат. Мисля, че няма място за съмнение, че тези писма са част от една кореспонденция и че или са пренасяни отделно, или са били разделени от обстоятелства, които никога няма да узнаем. Сега, стигнах до някои заключения, но първо трябва да ми разкажете повече за проучването си. Останах с впечатлението, че не сте дошли в България само за да изучавате нашите манастири. Как попаднахте на това писмо?

Казах му, че сме започнали проучването си по причини, които трудно мога да опиша, защото не звучат никак рационално.

— Казахте, че сте чели трудовете на професор Бартоломю Роси, бащата на Хелън. Той неотдавна изчезна при изключително странни обстоятелства.

Възможно най-бързо и ясно му разказах основните събития — как открих драконовата книжка, как изчезна Роси, какво пише в писмата му, за копията на странните карти, които носим със себе си и за изследванията ни в Истанбул и Будапеща, включително за народните песни и гравюрата с думата «Ивиряну», която видяхме в Будапещенската университетска библиотека. Запазих в тайна само съществуването на Гвардията на полумесеца. Не смеех да извадя документите от куфарчето си, защото наоколо имаше много хора, но описах трите карти и приликата на третата с дракона в книгите. Той ме изслуша с огромно търпение и интерес, смръщил вежди под тънката си бяла коса и над разширените си тъмни очи. Само веднъж ме прекъсна, за да поиска по-точно описание на всяка от драконовите книги — моята, на Роси, на Хю Джеймс и на Тургут. Стори ми се, че познанията му за ръкописите и ранното книгопечатане подхранват и особения му интерес към книгите.

— Моята е тук — добавих аз и сложих ръка на куфарчето, което лежеше в скута ми.

Той се стресна и прикова очи в мен.

— Бих искал да видя тази книга, когато е възможно — каза той. Но разказът, който най-силно възбуди интереса му, беше за откритието на Тургут и Селим, че игуменът, до когото са адресирани писмата на отец Кирил, е управлявал Снаговския манастир във Влахия.

— Снагов — прошепна той. Старото му лице се изчерви до пурпурно и за миг се изплаших, че може да припадне. — Трябваше да го знам. От трийсет години това писмо седи в библиотеката ми!

Надявах се, че ще успея и аз да го попитам къде е намерил писмото си.

— Виждате ли, имаме доста доказателства, че монасите от групата на отец Кирил са пътували от Влахия до Константинопол и едва след това до България — казах аз.

— Да — поклати глава той. — Винаги съм смятал, че писмото описва поклонение на константинополски монаси в България. Никога не съм осъзнавал… Максим Евпраксий… игумен на Снагов… — той почти се изгуби из бързите си мисли, които препускаха по подвижното му старческо лице като буря и караха клепачите му често да премигват. — А и този надпис Ивиряну, който сте видели в Будапеща, а преди вас и мистър Хю Джеймс…

— Знаете ли какво означава? — попитах аз нетърпеливо.

— Да, да, синко — Стойчев като че ли гледаше през мен, без да ме вижда. — Това е име, Антим Ивиряну е бил учен и печатар от Снагов, живял в края на XVII век — доста след Влад Цепеш. Чел съм за работата на Ивиряну. Той си спечелил добра слава сред учените на своето време и привлякъл в Снагов мнозина изтъкнати гости. Отпечатал свещените евангелия на румънски и арабски, а печатарската му преса най-вероятно е била първата в Румъния. Но — Боже мой! — може би не е била първата, ако драконовите книги са много по-стари. Трябва да ви покажа толкова много неща! — Той поклати глава с широко отворени очи. — Да отидем в стаята ми, бързо.

Двамата с Хелън се огледахме наоколо.

— Ранов е зает с Ирина — казах аз тихо.

— Да — изправи се Стойчев. — Ще влезем от страничната врата. Побързайте, моля ви.

Нямаше нужда да ни подканя да бързаме. Само един поглед към лицето му щеше да ми е достатъчен да го последвам и навръх някоя планина. Той с мъка изкачваше стълбите и ние бавно крачехме зад него. На голямата маса седна да си почине. Забелязах, че по масата са разхвърляни книги и ръкописи, които предишния ден не бяха там.

— Никога не съм имал много сведения за това писмо, нито за другите — каза Стойчев, когато успя да си поеме дъх.

— Другите? — Хелън седна до него.

— Да. Има още две писма от отец Кирил — с моето и с истанбулското стават четири. Трябва незабавно да отидем до Рилския манастир да видим останалите. Това е невероятно откритие да ги съберем всичките. Но не това исках да ви покажа. Никога не съм правил връзка… — той отново сякаш се вцепени и дълго не можа да продължи.

След малко влезе в едни от съседните стаи и се върна с том с книжни корици, който се оказа старо научно списание, напечатано на немски език.

— Имах един приятел… — тук той спря за малко. — Ех, да беше доживял да види този ден! Както ви казах, той се казваше Атанас Ангелов — да, български историк и един от първите ми учители. През 1923 година той проучваше библиотеката на Рилския манастир, която е една от големите ни съкровищници със средновековни документи. Там открил ръкопис от XV век — бил скрит под дървената обложка на един фолиант от XVIII век. Той искаше да публикува този ръкопис, който представлява хроника на едно пътуване от Влахия до България. Умря, докато го изучаваше, а аз довърших труда му и го публикувах. Ръкописът още е в Рила — но никога не съм подозирал… — той рязко удари глава с немощната си ръка. — Елате, бързо. Публикувах го на български, но ще го разгледаме и ще ви преведа най-важните моменти.

Той отвори избелялото списание с трепереща ръка и гласът му също се разтрепери, докато ни очерта откритието на Ангелов. Статията, която беше написал благодарение на записките на Ангелов, а и самият документ по-късно бяха публикувани и на английски, неколкократно преиздавани с нови и нови бележки под линия. Дори и сега обаче, щом погледна публикуваната версия, пред мен отново изниква старческото лице на Стойчев, тънката му коса, паднала над стърчащите уши, огромните му очи, сведени над страницата със страстно вглъбение, но най-вече чувам треперливия му глас.“

Глава 59

„Хрониката“ на Захарий като исторически извор

Въпреки прословутата си и отчайваща незавършеност „Хрониката“ на Захарий с вплетения в нея „Разказ на Стефан Странника“ е важен източник на сведения за християнските поклоннически маршрути на Балканите през XV в. и за съдбата на тялото на Влад III Влашки, наричан още Цепеш, за когото отдавна се смята, че е погребан в манастира в езерото Снагов (днешна Румъния). Освен това е рядък извор за историята на влашките новомъченици (макар че не можем със сигурност да установим народностния произход на снаговските монаси, с изключение на Стефан, героя на „Хрониката“). Има сведения само за седем други влашки новомъченици и нито един от тях не е постигнал мъченичеството си в България.

Неозаглавената „Хроника“, както се наложи да бъде наричана, е написана на черковнославянски през 1479 или 1480 г. от монах на име Захарий в българския манастир на Атон, Зограф. Зограф, или „манастирът на художника“, е основан малко след 1220 г. и се намира почти по средата на Атонския полуостров. Подобно на сръбския манастир Хилендар и на руския Пантелеймон, обитателите на Зографския манастир не са само от народа на държавата, която го издържала; това, както и липсата на друга информация за Захарий, прави невъзможно установяването на неговия произход: той би могъл да е българин, сърбин, руснак или дори грък, макар че щом е писал на славянски, най-вероятно и произходът му е славянски. „Хрониката“ казва само, че е роден някъде през XV в. и че уменията му били високо ценени от игумена на Зограф, който го избрал да изслуша изповедта на Стефан Странника и да я запише по важни административни, а може би и богословски причини.

Пътищата, описани от Стефан в разказа му, отговарят на няколко добре познати поклоннически маршрута. Константинопол е крайната цел за влашките поклонници, както и за целия източноправославен свят. Влахия и особено Снаговският манастир също са били обект на поклонничество и се е случвало поклонници да предприемат пътуване от Снагов до Атон, или обратно. Фактът, че на път за Бачковския край монасите от разказа на Стефан минават през Хасково, говори, че те са избрали сухопътен маршрут от Константинопол и са минали през Одрин (днес в Турция) до югоизточна България; обичайните пристанища на Черно море биха преместили пътя им доста по на север и едва ли биха минали през Хасково.

Появата на традиционни поклоннически маршрути в „Хрониката“ на Захарий повдига въпроса дали разказът на Стефан документира едно поклонение. Двете предполагаеми причини за странстванията на Стефан обаче — изгнание от покорения Константинопол след 1453 г. и пренасяне на мощи и търсене на „съкровище“ в България след 1476 г. — превръщат разказа му най-малкото в интересен вариант на класическите поклоннически хроники. Нещо повече, желанието да посети чуждестранни светини очевидно е мотивирало само първото пътешествие на Стефан, когато той напуска Константинопол като млад монах.

Втората тема, която „Хрониката“ осветлява, засяга последните дни на Влад III Влашки (14287–1476), широко известен като Влад Цепеш, т.е. Набучвача, или като Дракула. Макар че няколко хронисти, негови съвременници, описват военните му походи срещу Османската империя и борбата му да превземе и задържи влашкия трон, нито един не документира смъртта и погребението му. Влад III бил щедър спомоществовател на Снаговския манастир, както твърди и разказът на Стефан, и възстановил манастирската църква. Вероятно е искал да бъде погребан там в съответствие с обичая на основателите и големите ктитори на църквата из целия православен свят.

„Хрониката“ предава твърдението на Стефан, че Влад посетил манастира през 1476 г., в последната година от живота си, може би няколко месеца преди смъртта си. През 1476 г. тронът на Влад III бил под непрестанния натиск на османския султан Мехмед II, с когото Влад воювал с майки прекъсвания още от около 1460 г. По същото време хватката му върху влашкия престол била отслабена заради нелоялността на неколцина от болярите му, които се готвели да се съюзят с Мехмед, ако той предприеме ново нападение срещу Влахия.

Ако „Хрониката“ на Захарий е достоверна, то Влад III наистина е посетил Снагов в края на живота си — това пътуване не е записано от други източници и вероятно е било извънредно опасно за него. „Хрониката“ съобщава, че Влад занесъл в манастира съкровище; фактът, че е предприел тази стъпка въпреки огромната опасност, доказва значението на връзката му със Снагов. Той несъмнено е съзнавал непрестанните заплахи за живота си, както от османците, така и от основния си влашки съперник в този период, Бесараб Лайота, който след смъртта на Влад за кратко овладява влашкия престол. Тъй като едно посещение в Снагов не би могло да донесе политически ползи, то изглежда логично да предположим, че Снагов е бил важен за Влад III по духовни или лични причини, може би защото е смятал там да намери вечен покой. Така или иначе, „Хрониката“ на Захарий потвърждава, че в края на живота си Влад е обръщал специално внимание на Снагов.

Обстоятелствата около смъртта на Влад III са доста неизяснени, неяснота, която се задълбочава още повече заради противоречивите народни предания и нескопосните научни изследвания. В края на декември 1476 г. или в началото на януари 1477 г. той попаднал в засада, вероятно заложена от турската армия във Влахия, и в последвалия сблъсък загинал. Някои предания гласят, че е бил убит от своите хора, които го сбъркали с турски офицер, когато се изкачил на един хълм да огледа по-добре завързалата се битка. Друг вариант на тази легенда твърди, че някои от хората му търсели сгоден случай да го убият като наказание за прословутата му жестокост. Повечето източници, които споменават смъртта му, са единодушни, че тялото на Влад е било обезглавено и главата му е била отнесена на султан Мехмед в Константинопол като доказателство, че неприятелят е паднал в боя.

Независимо от истината за смъртта му, според разказа на Стефан някои от хората на Влад III му останали верни и дори рискували живота си да занесат тялото му в Снагов. Отдавна се смята, че обезглавеното тяло е погребано пред олтара на Снаговската църква.

Ако разказът на Стефан Странника е достоверен, трупът на Влад III е бил тайно пренесен от Снагов до Константинопол и оттам до един манастир в България, наречен „Свети Георги“. Причината за това преместване, както и естеството на „съкровището“, което монасите търсели първо в Константинопол, а после в България, остават неизвестни. Разказът на Стефан твърди, че съкровището щяло „да ускори спасението на душата на княза“, което показва, че игуменът е смятал това за теологична необходимост. Може би в Константинопол са издирвали някакви свещени мощи, оцелели както при латинското, така и при османското нашествие. Освен това игуменът може би не е искал да поема отговорността да унищожи трупа в Снагов, нито да го обезобрази съгласно вярванията за предпазване от вампири, нито да поеме риска това да извършат местните селяни. Нежеланието му е разбираемо, като се имат предвид санът на Влад и фактът, че православното духовенство поначало било против оскверняването на трупове.

За жалост в България и до днес не е открит вероятният гроб на Влад III, остава неизвестно и местонахождението на манастира „Свети Георги“, какъвто е случаят и с българския манастир „Парория“; обителта вероятно е била изоставена или разрушена по време на османския период и „Хрониката“ е единственият документ, който хвърля светлина по въпроса, пък макар и в по-общи линии. „Хрониката“ твърди, че се намира на съвсем кратко разстояние — „недалеч“ — от Бачковския манастир, който е разположен на около 35 километра южно от Асеновград на Чепеларска река. Очевидно „Свети Георги“ се намира някъде в центъра на южна България. Този район, който включва голяма част от Родопите, е сред последните български области, които падат под османско владичество; някои особено недостъпни местности в този край никога не попадат напълно под властта на империята. Ако „Свети Георги“ е бил разположен в планината, това би обяснило избора му като сравнително безопасно място, където останките на Влад III биха могли да намерят вечен покой.

Въпреки твърдението на „Хрониката“, че когато снаговските монаси се установили в „Свети Георги“, манастирът започнал да привлича поклонници, тази обител всъщност не се споменава в други първични извори — нито в източници от същия период, нито в по-късни, което може би сочи, че е изчезнал или е бил изоставен сравнително скоро след заминаването на Стефан оттам. Има обаче известни сведения за основаването на „Свети Георги“ — черпим ги от единствения запазен екземпляр от неговия богослужебен устав, съхранен в библиотеката на Бачковския манастир. Според този извор „Свети Георги“ е основан през 1101 г. от Георгий Комнин, далечен братовчед на византийския император Алексий I Комнин. Захариевата „Хроника“ твърди, че когато групата от Снагов пристигнала в „Свети Георги“, заварила там „малцина“ и „престарели“ монаси; вероятно тези няколко монаси са запазили управлението, очертано в църковния си устав, и влашките монаси са се присъединили към тях.

Струва си да се отбележи, че „Хрониката“ подчертава пътуването на власите през България по два различни начина: като описва подробно мъченичеството на двама от тях в ръцете на османските чиновници и като отбелязва вниманието на българското население към придвижването им през страната. Няма как да се разбере защо османските управници в България, като цяло толерантни към християнската религиозна дейност, са сметнали влашките монаси за опасни. Стефан съобщава чрез Захарий, че приятелите му били „разпитвани“ в Хасково, а след това — изтезавани и убити, което подсказва, че османските власти са били убедени, че те притежават някакви сведения с важно политическо значение. Хасково се намира в югоизточна България — област, която през XV в. вече е била изцяло под османска власт. Странното е, че монасите мъченици били наказани с обичайните османски наказания за кражба (отрязване на ръцете) и бягство (отрязване на краката). Повечето новомъченици на османското нашествие били измъчвани и убити с други методи. Тези наказания, както и претърсването на каруцата на монасите, също описано в разказа на Стефан, ясно показват, че чиновниците в Хасково са ги подозирали в кражба, но очевидно не са успели да докажат обвинението си.

Стефан съобщава и за всеобщия интерес на българския народ към пътешествието на монасите, което може би е събудило и подозренията на османците. Само осем години по-рано обаче, през 1469 г. мощите на Св. Иван Рилски, отшелника основател на Рилския манастир, били пренесени от Велико Търново в един параклис в Рила, като един от очевидците на процесията, Владислав Граматик, я описал в своя „Разказ за пренасянето на мощите на Св. Иван Рилски“. При пренасянето на мощите османските власти се отнесли търпеливо към вниманието на местните българи към реликвите, макар че пътуването се превърнало във важно обединяващо събитие и в символ за българските християни. И Захарий, и Стефан вероятно са знаели за прочутото пренасяне на мощите на Иван Рилски, а и през 1479 г. в манастира Зограф Захарий вероятно вече е разполагал и с писмени сведения по въпроса.

Примерът на тази предишна, но и съвсем скорошна търпимост към подобни религиозни процесии през България придава особено значение на османската загриженост от пътуването на влашките монаси. Претърсването на каруцата им — вероятно извършено от гвардията на местния паша — показва, че османските чиновници в България предварително са разполагали с някаква информация за целите на това пътуване. Несъмнено османските власти не биха желали да приютят в България останките на един от най-големите си политически врагове, нито да търпят превръщането им в обект на поклонничество и преклонение. Озадачаващ е обаче фактът, че претърсвайки каруцата, те явно нищо не са намерили, защото разказът на Стефан после споменава как трупът бил погребан в „Свети Георги“. Можем само да предполагаме как са успели да скрият цял (макар и обезглавен) труп, ако наистина това е бил товарът им.

Накрая, интересен момент както за историците, така и за антрополозите е описанието в „Хрониката“ на вярванията на монасите в Снагов относно виденията им в тамошната църква. Те не са единодушни в разказите си какво се е случило с трупа на Влад III по време на бденията им над него и посочват няколко от начините, по които според обичая е възможно трупът да се превърне в жив мъртвец — във вампир — което показва, че сред тях се е ширела представата, че има сериозна опасност от такъв изход. Някои от тях вярвали, че са видели животно да прескача трупа, а други споменават свръхестествена сила под формата на мъгла или вятър, които нахлули в църквата и накарали трупа да се изправи до седнало положение. Прословутата кръвожадност на Влад III, както и прекръстването му в католическата вяра в двора на унгарския крал Матиаш Корвин, вероятно са били известни на монасите — първото, защото е било всеизвестно във Влахия, а второто — защото православната общност (особено в любимия манастир на Влад, където игуменът навярно му е бил и изповедник) сигурно се е притеснявала от постъпката му.

Ръкописите

„Хрониката“ на Захарий е запазена в два ръкописа, известни като Атон 1480 и Р. VII. 132; последният често е наричан и Патриаршеската версия. Атон 1480, кварто ръкопис, изпълнен в полуунциално писмо, се съхранява в библиотеката на Рилския манастир в България, където е и открит през 1923 г. Тази по-ранна от двете версии на „Хрониката“ почти със сигурност е написана от самия Захарий в Зографския манастир, вероятно по бележките му, записани на смъртния одър на Стефан. Въпреки твърдението му, че е „записал всяка дума“, Захарий вероятно е създал това копие след упорит труд върху композицията му; тя се отличава с изящество, което той не би могъл да постигне на прима виста, а и ръкописът съдържа само една поправка. Оригиналният ръкопис вероятно се е пазел в библиотеката на Зографския манастир поне до 1814 г., тъй като заглавието му се споменава в една датирана от тази година библиография на ръкописите от XV и XVI в. в Зограф. Той се появява отново в България през 1923 г., когато българският историк Атанас Ангелов го открива в библиотеката на Рилския манастир, скрит в корицата на един фолиант от XVIII в., съдържащ трактат върху живота на Свети Георги (Георги 1364.21). През 1924 г. Ангелов се убеждава, че в Зограф няма запазено копие. Не е ясно кога, нито как оригиналът е пренесен от Атон в Рила, макар че опасността от пиратски набези в Атон през XVIII и XIX в. може да е изиграла роля за преместването му (както и на много други ценни документи и реликви) от Света гора.

Второто и единственото друго известно копие или версия на Захариевата „Хроника“ — Р.VII. 132 или Патриаршеската версия се съхранява в библиотеката на Вселенската патриаршия в Константинопол и с палеографски методи е датирана към средата или края на XVI в. Вероятно е по-късна версия или копие, изпратено на патриарха от игумена на Зографския манастир по времето на Захарий. Смята се, че оригиналът на тази версия е бил придружен с писмо до патриарха, в което игуменът го предупреждава за опасност от разпространението на ерес в българския манастир „Свети Георги“. Писмото не е запазено, но вероятно с цел бързина и дискретност игуменът на Зографския манастир е накарал самия Захарий да препише хрониката си, за да бъде изпратена в Константинопол, а оригиналът да бъде запазен в Зограф. Петдесет до сто години след като получила писмото, патриаршеската библиотека очевидно продължавала да смята „Хрониката“ за достатъчно важен документ, който трябва да се съхранява чрез преписване.

Патриаршеската версия, освен че вероятно е късно копие на посланието от Зограф, съдържа и няколко важни разлики с Атон 1480: в него липсва част от разказа за виденията, които монасите от снаговската църква твърдят, че получили при бдението, и по-точно от реда „Един монах видял животно“ до „обезглавеното тяло на княза се размърда и се опита да стане“. Този пасаж вероятно е бил пропуснат в по-късното копие, за да се предотврати ненужното запознаване на читателите на Патриаршеската библиотека с описаната от Стефан ерес или може би за да се ограничи информацията им за суеверията, свързани с произхода на живите мъртви — поверия, които църковната управа като цяло отхвърляла. Патриаршеската версия трудно може да се датира с точност, макар да е почти сигурно, че това е копието, записано в каталога на патриаршеската библиотека през 1605 г.

Последната прилика между двата запазени ръкописа на „Хрониката“ е забележителна и озадачаваща. И двата са скъсани на почти едно и също място на разказа. Атон 1480 свършва с „Научих…“, а Патриаршеската версия допълва: „че не било обикновена чума, а…“, като продължението и на двата ръкописа внимателно е откъснато под завършен ред, вероятно за да отстрани онази част от разказа на Стефан, която свидетелства за възможна ерес или друго злодеяние в манастира „Свети Георги“.

Известна информация за повредата на ръкописите може да се открие в гореспоменатия каталог, където за Патриаршеската версия се посочва, че е „непълна“. Следователно можем да приемем, че краят на тази версия е откъснат преди 1605 г. Няма начин да се разбере обаче, дали двете вандалщини са извършени в един и същ период или скъсването на единия ръкопис е вдъхновило по-късен читател да направи същото и с втория, нито дали двата ръкописа са имали един и същ край. Верността на Патриаршеската версия с оригиналния ръкопис от Зограф, с изключение на пасажа за бдението, посочен по-горе, показва, че и в двете версии разказът вероятно е свършвал по един и същ начин или поне приблизително еднакво. Нещо повече, обстоятелството, че Патриаршеската версия е скъсана, въпреки че пасажът за свръхестествените явления в снаговската църква е пропуснат, подкрепя предположението, че краят е съдържал описание на ерес или злодеяние в „Свети Георги“. Досега сред средновековните ръкописи на Балканите не е открит друг пример за систематично вмешателство върху две копия от един и същ документ, съхранявани на разстояние от стотици километри един от друг.

Издания и преводи

„Хрониката“ на Захарий Зографски досега е публикувана два пъти. Първото издание е гръцки превод с кратък коментар, включен в „История на византийските църкви“ на Ксантос Константинос от 1849 г. През 1931 г. Вселенската патриаршия я отпечатва в брошура на оригиналния черковнославянски език. Атанас Ангелов, който открива Зографската версия през 1923 г., възнамеряваше да я публикува с обширен коментар, но кончината му през 1924 г. възпрепятства изпълнението на това начинание. Някои от бележките му бяха публикувани посмъртно през 1927 г. в списание „Балкански исторически преглед“.

Аз, разкаялия се грешник Захарий, чух този разказ от моя брат в Христа Стефан Странника от Цариград. Той дойде в нашия манастир Зограф в лето Господне 6987 (1479). Тук той ни разказа необикновените и дивни случки от живота си. Когато дойде сред нас, Стефан Странника беше на петдесет и три години — мъдър и набожен човек, видял много земи. Благословена да е Света Богородица, задето го е превела тук от България, където се е скитал с група влашки монаси и е понесъл много страдания в ръцете на турците поганци и е видял мъченичеството на двама от спътниците си в Хасково. Той и братята му пренесли през земите на неверниците мощи, обладаващи чудна сила. С тези мощи тяхната процесия навлязла дълбоко в земята на българите и се прочула надлъж и нашир, тъй щото, когато минавала процесията, християните излизали по пътищата да се поклонят и да целунат крайчеца на каруцата им. Така светите мощи били пренесени в манастира „Свети Георги“ и там били положени за вечен покой. Макар че манастирът бил малък и тих, оттогава натам заприиждали поклонници, тръгнали от Света гора за манастирите в Рила или Бачково. Стефан Странника обаче беше първият човек, който дойде при нас и който наистина беше виждал „Свети Георги“.

Когато поживя с нас няколко месеца, забелязахме, че не смееше да говори свободно за този манастир „Свети Георги“, макар че иначе разказваше много приказки за други благословени места, които е посетил, споделяше ги с нас от набожност, за да можем и ние, които от край време живеем в една страна, да се запознаем с чудесата на Христовата църква в чужди земи. Така той веднъж ни разказа за островния параклис в залива Мария, в морето на венецианците, който бил построен на толкова тясно островче, че вълните плискали всяка от четирите му стени, както и за островния манастир „Свети Стефан“, който се намира на крайбрежието, на два дни път южно от залива, където той взел името на светеца-покровител и се отказал от дотогавашното си име. Това ни разказа той, а и много други неща, дори как видял страховити чудовища в Мраморно море.

Той често ни разказваше за църквите и манастирите на Константинопол преди нечестивите пълчища на султана да ги осквернят. С благоговение ни описваше техните безценни чудодейни икони като образа на Девата във великата „Света София“ и забулената й икона в храма при Влахернските врата. Видял гроба на Свети Йоан Златоуст и на императорите, главата на блажения Свети Василий в църквата на манастира Панахрантос, както и много други свети мощи. Какъв късмет за него и за нас, слушателите на разказите му, че когато бил млад, напуснал града да се скита отново, така че се оказал далеч, когато дяволът Мохамед построил наблизо сатанински здрава крепост, от която нападнал града и сринал великите стени на Константинопол, убил или поробил благородните му жители. Тогава Стефан, който бил много далеч, но чул вестта, плакал за града мъченик заедно с целия християнски свят.

В торбите на коня си той донесе в нашия манастир редки чудни книги, които беше успял да събере и от които черпеше божествено вдъхновение, тъй като сам беше майстор на гръцки, латински, на славянските наречия и може би на много други езици. Той ни разказа всички тези неща и остави книгите си в нашата библиотека, за да я прославят навеки, както и стана, макар че повечето от нас могат да четат само на един език, а някои изобщо не могат да четат. Той ни предаде тези дарове и каза, че самият той е приключил странстванията си и завинаги ще остане в Зограф като книгите си.

Освен мен, само още един от братята забеляза, че Стефан не говореше за престоя си във Влахия, само казваше, че там е бил още млад послушник, и че още по-малко говореше за българския манастир „Свети Георги“, освен към края на живота си. Тъй като, когато дойде при нас, той вече беше болен и крайниците му много го боляха, след по-малко от година той ни каза, че се надява скоро да се поклони пред трона на Спасителя, ако Онзи, който прощава на искрено разкаялите се, прости и неговите грехове. Когато легна на смъртния си одър, той поиска да се изповяда пред игумена, защото очите му били виждали злодеяния, с които той не искал да умира, а игуменът, поразен от изповедта му, ме накара да отида и да я чуя отново лично от него и да запиша всичко, което каже, защото той, игуменът, трябвало да пише за това в Константинопол. Това и направих, бързо и без грешка, докато седях край смъртния одър на Стефан и слушах търпеливия му разказ с преизпълнено от ужас сърце, а след това той получи последно причастие и умря в съня си и беше погребан в нашия манастир.

Разказът на Стефан от Снагов, добросъвестно записан от Захарий Грешника

Аз, Стефан, след години скиталчества и след загубата на възлюбения ми и свещен роден град Константинопол, потърсих покой на север от великата река, която разделя земите на българите от Дакия. Скитах се в равнината, а после в планините и накрая се добрах до манастира, който се намира на острова в Снаговското езеро, дивно, усамотено и лесно защитимо местенце. Там добрият игумен ме прие и заех мястото си сред монасите, които бяха смирени и отдадени на молитви не по-малко от останалите, които съм срещал из пътуванията си. Те ме наричаха братко и щедро споделяха с мен храната и водата си и сред смълчаната им набожност открих онзи покой, който от месеци не бях усещал. Тъй като работех усърдно и изпълнявах смирено всички заръки на игумена, той скоро ми разреши да остана сред тях. Църквата им не беше голяма, но беше извънредно красива с прочутите си камбани, чийто звън се разнасяше над водата.

Тази църква и манастирът бяха укрепени и се радваха на безценното спомоществователство на княза на този край — Влад, син на Влад Дракул, когото султанът и други врагове успели два пъти да прогонят от престола. Освен това той дълго бил затворник на Матиаш Корвин, краля на маджарите. Този княз Дракула беше много храбър и с безстрашни битки плячкосваше или завземаше от поганците много от земите, които те бяха откраднали, а част от трофеите носеше на манастира и непрестанно изискваше да се молим за него, за семейството му и за безопасността им, както и правехме. Някои от монасите шепнеха, че той е грешник с извънмерна жестокост и че като затворник на маджарския крал е допуснал да го обърнат в латинската вяра. Игуменът обаче не даваше да се издума лошо за него и неведнъж го криеше заедно с бойците му в олтара на църквата, когато други благородници го търсеха да го убият.

В последната година от живота си Дракула дойде в манастира, както често правеше и преди. Тогава не го видях, защото игуменът ме изпрати с още един монах по работа в друга църква, с която имаше някакви дела. Когато се върнах, научих, че господарят Дракула е бил там и е донесъл нови съкровища. Един от братята, който търгуваше с местните селяни и купуваше храната и запасите на манастира и така чуваше много селски истории, прошепна, че най-вероятно в торбата с имането на Дракула има отрязани уши и носове, но когато игуменът чу тези думи, наказа провинилия се твърде немилостиво. Така аз никога не видях Влад Дракула приживе, но го видях след смъртта му, за което съвсем скоро ще разкажа.

Може би четири месеца по-късно се разнесе вестта, че е бил уловен в засада и убит от поганските войници, но преди да умре, той успял да убие повече от четирийсет неверници с огромния си меч. След смъртта му войниците на султана го обезглавили и взели главата със себе си да я покажат на своя господар.

Всичко това научихме от хора от свитата на Дракула и, макар че повечето се укриха след смъртта му, неколцина донесоха в Снаговския манастир тази вест, а с нея и трупа му, след което също избягаха. Игуменът заплака, като видя как вдигат тялото от лодката и на глас се помоли за душата на господаря Дракула и за Божията закрила, понеже поганският полумесец вече съвсем ни беше приближил. Той накара да положат тялото в църквата с най-големи почести.

Това беше една от най-ужасните гледки, която съм виждал — облеченото в алено и пурпур обезглавено тяло, обградено с безброй свещи с треперливия им пламък. Редувахме се на светото бдение в църквата още три дни и нощи. Аз седях на първото бдение и всичко беше мирно и тихо, освен гледката на обезобразения труп. На второто бдение отново било мирно — така казаха братята, които останаха с него онази нощ. На третата нощ обаче някои от уморените братя задрямали, а онези, които останали будни, видели нещо, което смразило сърцата им. Какво точно се е случило, те не успяха да разкажат единодушно — всеки беше видял различни неща. Един монах каза, че зърнал някакво животно, което изскочило от сенките на троновете и прескочило ковчега, но не можа да си спомни какво е било животното. Други усетили порив на вятъра или видели из църквата да се стели гъста мъгла, която угасила повечето свещи, и те се кълняха в светците и ангелите и даже в архангелите Михаил и Гавраил, че в мрака обезглавеното тяло на княза се размърдало и се опитало да стане. Братята в църквата се разпищели, гласовете им се извили от ужас и така разбудиха цялата обител. Монасите бягаха навън и разказваха виденията си, макар и с горчиви разногласия.

Тогава игуменът излезе и на светлината на факлата, която държеше, видях, че пребледня и се ужаси от техните разкази и многократно се прекръсти. Той напомни на всички ни, че душата на този благороден мъж е в нашите ръце и че трябва да се погрижим за нея. Той ни поведе в църквата, вътре отново запали свещите и видяхме, че тялото лежеше спокойно в ковчега си както преди. Игуменът ни накара да претърсим църквата, но никъде не намерихме животно или демон. После ни заповяда да се успокоим и да се разотидем по килиите си, а когато дойде часът на утринната служба, тя се отслужи спокойно, както обикновено.

На следващата вечер обаче игуменът привика осем монаси и ме удостои с честта и аз да съм сред тях и ни каза, че само ще се престорим, че погребваме тялото на княза в църквата, а вместо това трябва незабавно да го преместим оттук. Каза, че ще каже само на един от нас, тайно, къде трябва да го занесем и защо, така че останалите да бъдат защитени колкото е възможно по-дълго от незнанието си; след което направи точно това, избра един монах, който от дълги години беше до него, а на останалите каза само да му се подчиняваме и да не задаваме въпроси.

Така аз, който смятах завинаги да се откажа от странстванията, отново поех на път, на дълъг път, който отведе мен и спътниците ми отново в родния ми град, вече превърнат в столица на поганското царство, и видях колко много се е променил. Великата църква „Света София“ беше обърната на джамия и не можахме да влезем. Много църкви бяха разрушени или оставени сами да се рушат, други бяха превърнати в молитвени домове на турците, дори и Панахрантос. Там научих, че търсим някакво съкровище, което може да ускори спасението на душата на този княз и че това съкровище вече е било набавено с цената на ужасни опасности от двама свети храбри монаси от манастира „Христос Спасител“ и тайно изнесени от града. Някои от султанските еничари обаче заподозряха нещо и над нас надвисна голяма опасност, пък и бяхме принудени пак да поемем на път да намерим съкровището, този път през земите на старото българско царство.

Докато прекосявахме тази земя, явно някои от българите вече бяха научили за мисията ни, тъй като все повече и повече от тях излизаха по пътищата, мълчаливо се покланяха на процесията ни, а някои дълго ни следваха, докосваха каруцата ни или дори целуваха страните й. По време на пътуването ни се случи и най-страшното. Докато минавахме през град Хасково, няколко от градските заптиета ни настигнаха и насила ни спряха с груби думи. Претърсиха каруцата и заявиха, че ще намерят онова, което носим, но намериха само два вързопа, взеха ги и ги отвориха. Вътре обаче имаше само храна и като видяха това, поганците ядно ги хвърлиха на пътя и задържаха двама от нашите. Тези добри монаси възразяваха, че нищо не знаят, но така само още повече разгневиха злодеите, които им отрязаха ръцете и краката и посипаха раните им със сол, докато не умряха. Нас оставиха живи, но ни проводиха с проклятия и бой с камшици. После успяхме да намерим телата и крайниците на нашите скъпи приятели и да ги съчленим за християнско погребение в Бачковския манастир, където монасите дълги дни и нощи се молиха за благочестивите им души.

След тези събития много се натъжихме и уплашихме, но продължихме пътя си, който без други злощастия ни отведе недалеч, в манастира „Свети Георги“. Там монасите, макар и малцина, и престарели, ни посрещнаха с добре дошли и ни казаха, че наистина двама поклонници преди няколко месеца им донесли съкровището, което дирим, и така всичко се нареди. Не можехме и да мислим за връщане в Дакия толкова скоро и сред такива опасности и затова се установихме при тях. Мощите, които бяхме донесли, бяха тайно погребани, и тамошните монаси също запазиха мълчание. Известно време живяхме мирно и тихо, а манастирът доста се разрасна с нашите усилия. Скоро обаче в околните села избухна чума, която поне в началото не засегна манастира. Научих, [че не била обикновена чума, а…]

[Тук ръкописът е отрязан или откъснат.]

Глава 60

„Когато Стойчев приключи, с Хелън няколко минути останахме безмълвни. Самият Стойчев клатеше глава и прокара ръка по лицето си, сякаш се разбуждаше от сън. Накрая Хелън се обади:

— Същото пътуване е — няма начин да не е същото пътуване. Стойчев се обърна към нея:

— И аз така смятам. Несъмнено монасите с отец Кирил са пренасяли останките на Влад Цепеш.

— А това означава, че тези монаси — като изключим двамата убити от османците — са стигнали живи и здрави до българския манастир. «Свети Георги» — къде се намира тази обител?

Това беше въпросът, който най-много ми се искаше да задам, макар да се чувствах затрупан от загадки. Стойчев потърка веждите си.

— Ех, ако знаех — промълви той. — Никой не знае. В Бачковския край няма манастир, наречен «Свети Георги», нито пък са запазени сведения, че някога е имало такава обител. «Свети Георги» е един от онези средновековни български манастири, за които знаем, че са съществували, но които са изчезнали още в първите векове на османското робство. Вероятно е бил опожарен, а камъните са се пръснали или са били използвани за градеж на къщи — тъжно ни погледна той. — Ако по някакви техни причини османците са мразели или са се страхували от този манастир, вероятно напълно са го разрушили. И със сигурност не са допуснали да бъде построен отново, както е станало с Рилския манастир. Преди време бях дълбоко потънал в опитите да открия «Свети Георги». — Той замълча за малко. — Когато моят приятел Ангелов умря, известно време се мъчех да продължа проучванията му. Отидох в Бачковския манастир и говорих с монасите, разпитах много хора от този край, но никой не беше чувал за манастира «Свети Георги». Изобщо не успях да го намеря и на старите карти, които прегледах. Питах се дали Стефан нарочно не е съобщил на Захарий измислено име. Мислех си, че хората в този край поне ще са запазили някаква легенда за манастира, щом в него са погребани останките на такава значима фигура като Влад Дракула. Преди войната исках да отида в Снагов да видя какво мога да науча там…

— Ако бяхте отишли, можеше да се срещнете с Роси или поне с онзи археолог — Джорджеску! — възкликнах аз.

— Може би — усмихна се той странно. — Ако наистина се бяхме срещнали с Роси, може би още тогава щяхме да обединим познанията си, преди да е станало твърде късно.

Почудих се дали имаше предвид «преди революцията в България, преди изгнаничеството ми тук», но не посмях да попитам. Секунда по-късно обаче той сам ни обясни.

— Разбирате ли, прекъснах проучванията си изведнъж. В деня, когато се върнах от Бачково, пълен с планове за посещението си в Румъния, в софийския си апартамент заварих ужасна картина.

Той отново замълча и затвори очи.

— Опитвам се да не си спомням онзи ден. Първо трябва да ви кажа, че имах малък апартамент край Римската стена в София, старо място, което много харесвам, защото е обградено от историята на града. Бях излязъл до пазара и оставих записките и книгите си за Бачково и другите манастири отворени на бюрото. Когато се върнах, видях, че някой е преровил всичките ми вещи, измъквал е книги от лавиците, претърсил е гардероба ми. На бюрото сред книжата ми имаше малко петънце кръв. Нали знаете как мастилото… оставя петно… върху страницата… — Той отново замлъкна, а погледът му ни пронизваше. — По средата на бюрото лежеше книга, която никога не бях виждал… — изведнъж той се изправи, отново се вмъкна в другата стая и го чухме да се суети и да размества книги. Трябваше да отида да му помогна, но вместо това седях и безпомощно се взирах в Хелън, която също изглеждаше вцепенена.

След миг Стойчев се върна с огромен фолиант в ръцете си. Книгата беше подвързана с износена кожа. Той я положи пред нас, някак неохотно я отвори със старческите си ръце и безмълвно ни показа многото празни страници и огромната рисунка в средата. Драконът тук изглеждаше по-малък заради огромните страници на фолианта, които оставяха доста широко поле, но несъмнено гравюрата беше същата чак до петънцето, което бях забелязал в книгата на Хю Джеймс. В пожълтялото поле край ноктите на дракона имаше още едно петно. Стойчев го посочи, но дотолкова беше завладян от силни чувства — може би от погнуса, може би от страх, — че за миг изостави английския. «Кръв», каза той. Наведох се по-близо. Кафявото петънце несъмнено беше отпечатък от пръст.

— Боже! — спомних си горкия ми котарак и приятеля на Роси, Хеджис. — Имаше ли някой или нещо в стаята? Какво направихте, когато го видяхте?

— В стаята нямаше никого — тихо каза той. — Вратата беше заключена и когато се върнах, пак си беше заключена, а аз влязох и попаднах на тази ужасна сцена. Извиках полицията, те огледаха навсякъде и накрая — как се казваше? — анализираха проба от прясната кръв и я сравниха с други проби. Поне лесно разбраха чия е кръвта.

— Чия? — наведе се напред Хелън.

Гласът на Стойчев съвсем стихна и аз също се наведох да чуя отговора му. На сбръчканото му лице изби пот.

— Моята — каза той.

— Но…

— Не, разбира се, че не. Не съм бил там. Полицията обаче помисли, че съм нагласил цялата работа. Единственото, което не съвпадаше, беше пръстовият отпечатък. Казаха, че никога не са виждали такъв човешки отпечатък — имал много малко линии. Върнаха ми книгата и документите и ме накараха да платя глоба за подвеждане на правосъдието. Едва не изгубих преподавателското си място.

— И се отказахте от проучването? — предположих аз.

Стойчев безпомощно вдигна рамене.

— Това е единствената ми работа, която не съм довел докрай. Можеше и да продължа, ако не беше това.

Той бавно обърна втората страница на фолианта:

— Това — повтори той и с Хелън видяхме една дума, написана с изящен старинен почерк и с древно, потъмняло мастило. Вече познавах достатъчно добре кирилската азбука, за да разгадая думата, макар че отначало се препънах на първите букви. Хелън я прочете на глас.

— СТОЙЧЕВ — прошепна тя. — О, намерили сте собственото си име в нея. Какъв ужас!

— Да, собственото ми име, при това с почерк и мастило, които несъмнено бяха средновековни. От край време съжалявам, че не успях да довърша изследването си, но се страхувах. Мислех, че може да ми се случи нещо — нещо като онова, което е постигнало баща ви, мадам.

— Имали сте пълно основание да се страхувате — казах аз на стария учен. — Надяваме се да не е твърде късно за професор Роси.

Той се изправи в стола си.

— Да. Да можехме някак да открием «Свети Георги». Първо трябва да отидем в Рилския манастир и да видим другите писма на отец Кирил. Както ви казах, никога преди не съм ги свързвал с «Хрониката» на Захарий. Тук нямам преписи от тях, а управата на Рилския манастир не разреши публикуването им, макар че някои историци — включително и аз — поискаха такова разрешение. Освен това искам да ви срещна с един човек в Рила. Може обаче да се окаже, че няма да ни помогне.

Стойчев се канеше да добави още нещо, но в същия миг чухме енергични стъпки по стълбите. Той се опита да стане, после ми хвърли умолителен поглед. Грабнах фолианта с дракона и се хвърлих с него в съседната стая, където го скрих колкото се може по-добре зад една кутия. Върнах се при Стойчев и Хелън точно когато Ранов отваряше вратата на библиотеката.

— Аха — каза той, — историческа конференция. Пропускате собственото си тържество, професоре. — Той безсрамно се порови из книгите и листовете на масата и накрая взе старото списание, от което Стойчев ни изчете части от Захариевата «Хроника». — Това ли ви интересува? — почти ни се усмихна той. — Може би трябва да го прочета, за да се пообразовам. Все още много имам да уча за средновековна България. А вашата палава племенница май не се интересува от мен толкова, колкото ми се стори. Съвсем сериозно я подканвах да се усамотим в най-прекрасния ъгъл на двора ви, но тя упорито се съпротивяваше.

Стойчев почервеня от гняв и се канеше да му отговори, но за моя изненада Хелън го изпревари.

— Дръж мръсните си чиновнически ръчички далеч от това момиче — каза му тя в очите. — Пратили са те да досаждаш на нас, а не на нея.

Докоснах ръката й, за да не вземе съвсем да го раздразни; последното, което ни трябваше, беше политически скандал. Двамата с Ранов обаче само се измериха с дълги ядни погледи и после всеки се извърна настрани.

Междувременно Стойчев се беше съвзел.

— За работата на нашите гости ще е от голяма полза, ако можете да уредите едно посещение в Рилския манастир — кротко каза той на Ранов. — Бих искал също да дойда, за мен ще е чест лично да им покажа рилската библиотека.

— Рила? — Ранов сякаш претегли списанието в ръката си. — Чудесно. Това ще е следващата ни екскурзия. Можем да го уредим вдругиден. Ще ви уведомя, професоре, кога можете да ни намерите там.

— Не можем ли да тръгнем утре? — постарах се гласът ми да звучи съвсем нехайно.

— Значи бързате? — вдигна вежди Ранов. — Подготовката на подобно голямо пътуване изисква време.

Стойчев кимна.

— Ще изчакаме търпеливо, а дотогава гостите могат да се наслаждават на забележителностите на София. Сега, приятели, беше ми много приятно да побеседваме, но Кирил и Методий не биха имали нищо против и да похапнем, и да пийнем, и да се повеселим, както се казва. Моля ви, мис Роси — протегна той немощната си ръка към Хелън, която му помогна да се изправи, — дайте да ви хвана под ръка и да слезем да отпразнуваме деня на българската просвета и култура.

Останалите гости се бяха събрали под асмата и скоро разбрахме защо: трима от по-младите мъже бяха измъкнали от чантите си инструменти и ги настройваха край масите. Един въздълъг симпатяга с рошава тъмна коса прослушваше клавишите на черно-сребрист акордеон. Другият държеше кларинет. Изсвири няколко ноти, докато третият музикант вадеше огромен кожен тъпан и дълга пръчка с топка в единия край. Те седнаха на три стола близо един до друг, усмихнаха се един на друг и изсвириха няколко акорда да настроят инструментите. Кларинетистът свали сакото си.

После се спогледаха и започнаха, сякаш от нищото извъртяха най-жизнерадостната мелодия, която някога бях чувал. Стойчев светна в усмивка на трона си край чевермето, а Хелън, седнала до мен, стисна ръката ми. Мелодията се завихри във въздуха като циклон, после се изви в ритъм, който ми беше съвсем чужд, но когато кракът ми го улови, стана неустоим. Акордеонът дишаше и издишваше, а звуците набъбваха и изскачаха изпод пръстите на акордеониста. Бях завладян от бързината и енергията, с която свиреха. Гостите посрещнаха песента с весели и окуражаващи възгласи.

Скоро някои от слушателите скочиха, хванаха се за коланите под кръста и подеха танц, жизнерадостен като музиката. Лъснатите им до блясък обувки се вдигаха и тежко удряха тревата. Към тях се присъединиха няколко жени в скромни рокли, които танцуваха със стегнато и изправено над кръста тяло, но краката им се движеха толкова бързо, че се виждаха като в мъгла. Лицата на танцьорите сияеха; сякаш не можеха да удържат усмивките си, а зъбите на акордеониста проблясваха. Мъжът, който водеше върволицата, извади бяла носна кърпичка и високо я размаха, въртейки хорото все повече и повече. Очите на Хелън също светеха и тя потропваше с ръка по масата, сякаш не можеше да стои на едно място. Музикантите свиреха ли, свиреха, ние се забавлявахме, вдигахме наздравици и пиехме, а танцьорите сякаш изобщо не се канеха да почиват. Накрая мелодията замря и хорото се разпадна, като всички бършеха струи пот и се смееха с цяло гърло. Мъжете допълниха чашите си, а жените затърсиха кърпичките си и през смях заоправяха косите си.

После акордеонистът подхвана нова мелодия, но този път тя бавно се изви в дълги, измъчени трели като вопъл. Той отметна рошавата си глава, отвори уста и запя. Всъщност беше наполовина песен, наполовина стон, баритонът му беше толкова покъртителен, че усетих как сърцето ми се свива от мъка по нещо изгубено, по всички загуби в живота ми.

— За какво пее? — попитах Стойчев, за да прикрия вълнението си.

— Това е стара песен, много стара — мисля, че е поне на триста или четиристотин години. В нея се пее за историята на красиво българско момиче, преследвано от турските поробители. Те искат да я отведат в харема на местния паша, но тя се съпротивява. Избягва високо в планината над селото си, а те препускат след нея на конете си. На върха на планината тя се качва на една скала. От нея извиква, че по-скоро ще умре, отколкото да пристане на неверника, и се хвърля от скалата. После в планината бликва извор с най-чистата и сладка вода.

Хелън кимна.

— И в Румъния имаме подобни песни.

— Мисля, че се срещат при всички балкански народи, които са изпитали османския гнет — мрачно каза Стойчев. — В българския фолклор има хиляди подобни песни, на най-различни теми — но всички те са вик срещу поробителя.

Акордеонистът май усети, че достатъчно е покрусил сърцата ни, защото към края на песента се усмихна закачливо и отново гръмна жизнерадостният танц. Този път повечето от гостите станаха и се уловиха на хорото, което се изви край верандата. Един от мъжете ни подкани да се хванем и ние и Хелън бързо го последва, а аз твърдо останах на мястото си до Стойчев. Наслаждавах се на танца й. Трябваше й съвсем малко да погледа останалите и хвана стъпката на танца. Очевидно някаква част от този танц живееше и в нейната кръв; тя танцуваше с естествена гордост, а краката й уверено се движеха в неравния ритъм. Докато следях с поглед гъвкавото й тяло в светлата блуза и черната пола, пламналото й лице с измъкналите се тъмни къдрици, се улових, че се моля нищо лошо да не й се случи, никога, и че се питам дали ще ми разреши да я пазя.“

Глава 61

„Ако първият поглед към къщата на Стойчев ме беше изпълнил с необяснима безнадеждност, то щом зърнах Рилския манастир, бях преизпълнен с благоговение. Манастирът е разположен в поразително дълбока долина — и почти я изпълва — а над стените и куполите му се издига Рила планина със стръмните си скатове и високите си смърчови гори. Ранов беше паркирал колата си на сянка пред главните порти и всички влязохме вътре с още няколко групи туристи. Беше горещ, сух ден; балканското лято сякаш отвсякъде ни притискаше, а краката ни вдигаха облачета прах от голата земя. Величествените дървени порти бяха отворени и когато влязохме, ни посрещна гледка, която никога няма да забравя. Край нас се издигаха раираните стени на манастирската крепост с редуващите се червено-черни линии на бяла мазилка, украсени с дълги дървени чардаци. Една трета от просторния двор беше заета от църква с невероятни размери, пищно изографисана над главните порти и със светлозелени куполи, блеснали на обедното слънце. Край нея се извисяваше могъща квадратна кула от сив камък, видимо по-стара от всичко останало. Стойчев ни каза, че това е Хрельовата кула, построена от местен средновековен благородник като убежище от политическите му врагове. Кулата е и единствената оцеляла постройка от най-ранния манастир, който бил опожарен от турците и векове по-късно възстановен в раираното си великолепие. Докато стояхме в двора, църковните камбани забиха и ято уплашени птици литнаха в небето. Проследих полета на стреснатите птички и отново видях неописуемо високите върхове над нас — бяха поне на един ден катерене. Затаих дъх; дали Роси не беше някъде тук, на това древно място?

До мен Хелън, която беше увила косата си в тънък шал, мушна ръка в моята и аз си спомних онзи миг в «Айя София» — онази истанбулска вечер, която вече ми се струваше история, но всъщност се случи само преди дни, — когато тя така силно стисна ръката ми. Османците са покорили тези земи доста преди да успеят да превземат Константинопол; по принцип трябваше да започнем пътуването си оттук, а не от «Айя София». От друга страна, още по-назад във времето византийските традиции в изкуствата и архитектурата бяха прострели влиянието си отвъд Константинопол и бяха обогатили българската култура. Сега «Света София» беше музей сред джамии, докато тази изумително усамотена обител беше преизпълнена с духа на византийската култура.

Край нас Стойчев видимо се радваше на удивлението ни. Ирина, с широкопола шапка на глава, здраво го държеше под ръка. Само Ранов стоеше сам и се мръщеше на красивата гледка, като подозрително обърна глава след група монаси в черни раса, които минаха край нас на път за църквата. С мъка го бяхме убедили да вземе Стойчев и Ирина в колата си и да ги докара с нас; по собственото му обяснение той нямал нищо против Стойчев да ни покаже Рила, но не виждал причина Стойчев да не вземе автобуса, както прави целият български народ. Сдържах се да не изтъкна, че самият Ранов май не се вози много-много на автобуси. Накрая се наложихме, макар че това не попречи на Ранов да мърмори срещу стария професор, докато ни возеше през София до къщата на Стойчев. Стойчев използвал своята слава да разпространява суеверия и антипатриотични идеи; било всеизвестен факт, че не искал да се откаже от ненаучната си вяра в Православната църква; синът му учел в Западна Германия и бил също толкова лош. Ние обаче спечелихме битката, Стойчев щеше да се вози с нас, а когато спряхме да обядваме в едно крайпътно заведение в планината, Ирина ни благодари шепнешком и ни каза, че е смятала да възпре вуйчо си от пътуването, ако се беше наложило да хващат автобуса, защото той не би могъл да го издържи в тази жега.

— Това е жилищното крило на монасите — обясни Стойчев. — А ето там, от онази страна са хотелските стаи, където ще нощуваме. Ще видите колко мирно и тихо е тук нощем, въпреки всички тези туристи през деня. Манастирът е едно от националните ни богатства и привлича много посетители, особено през лятото. Нощем обаче пак всичко се умирява. Елате — добави той, — да отидем да видим игумена. Вчера му се обадих и той ни очаква.

Той ни поведе с изненадваща енергичност и въодушевено се оглеждаше, сякаш това място му вдъхваше нови сили.

Покоите на игумена се оказаха на първия етаж на монашеското крило. Един чернодрех монах с дълга кафява брада ни отвори вратата и ние влязохме, като Стойчев мина пръв и свали шапката си. Игуменът се надигна от една пейка край стената и се приближи да ни поздрави. Двамата със Стойчев се поздравиха много сърдечно — Стойчев му целуна ръка, а игуменът благослови стареца. Игуменът беше строен, изправен мъж на около шейсет години, с посивяваща брада и спокойни, сини — с голяма изненада установих, че има и синеоки българи — очи. Той се ръкува с нас по най-съвременен начин, както и с Ранов, който подаде ръка с неприкрито отвращение. После ни махна да седнем и един монах внесе табла с няколко чаши — тук те не бяха пълни с ракия, а със студена вода — и с малки чинийки от онова розово сладко, което опитахме и в Истанбул. Забелязах, че Ранов не изпи водата си, сякаш подозираше, че ще го отровят.

Игуменът очевидно се зарадва, че вижда Стойчев, а на мен ми мина през ума, че тази среща би трябвало да е много приятна и за двама им. Той ни попита чрез превода на Стойчев къде в Америка живеем, дали сме посещавали други манастири в България, какво може да направи за нас, колко дълго ще можем да останем. Стойчев словоохотливо си приказваше с игумена и внимателно превеждаше, за да можем да отговорим на въпросите му. Можем да използваме библиотеката колкото искаме, каза игуменът; ще спим в манастирския хотел; трябва да отидем на служба в църквата; добре сме дошли навсякъде, освен в жилищното крило на монасите — тук той леко кимна към Хелън и Ирина — и не иска и да чуе, че приятелите на професор Стойчев ще плащат за подслон при него. Искрено му благодарихме и Стойчев се изправи.

— Сега — каза той, — след като получихме любезното му разрешение, да отидем в библиотеката. — Той вече беше тръгнал към вратата, но отново целуна ръка на игумена и му се поклони.

— Вуйчо е много развълнуван — прошепна ни Ирина. — Каза ми, че писмото ви е огромно откритие за българската история. — Запитах се дали тя знаеше какво всъщност е заложено на това проучване и какви сенки препречваха пътя ни, но нищо не успях да отгатна по изражението й. Тя помогна на вуйчо си да прекрачи прага и ние ги последвахме край внушителните дървени чардаци, които обграждаха двора, а зад нас се влачеше Ранов с цигара в ръка.

Библиотеката се оказа дълго помещение на първия етаж, в срещуположното крило на покоите на игумена. На входа ни посрещна чернобрад монах; беше висок, блед мъж, който, стори ми се, изпитателно огледа Стойчев, преди да ни кимне.

— Това е отец Румен — каза ни Стойчев. — В момента той е библиотекарят тук. Ще ни покаже онова, което търсим.

Няколко книги и ръкописи бяха изложени в покрити със стъкло кутии с надписи за туристите; искаше ми се да ги погледна, но вече бяхме тръгнали към една по-дълбока ниша в дъното на стаята. В дълбините на манастира беше приказно хладно и дори и малкото голи електрически крушки не можеха напълно да разсеят гъстия мрак в ъглите. В това скрито светилище имаше дървени шкафове и лавици, отрупани с кутии и подноси с книги. В ъгъла имаше малък иконостас с икона на Богородица и нейното неестествено, преждевременно развито бебе, обградени с две червенокрили ангелчета, а пред тях висеше украсено със скъпоценности златно кандило. Старинните стени бяха измазани в бяло, а стаята беше потънала в познатата ни миризма на бавно гниещ пергамент, велен, велур. С удоволствие забелязах, че Ранов поне имаше благоприличието да изгаси цигарата си, преди да ни последва в тази съкровищница.

Стойчев потропа с крак по каменния под, сякаш призоваваше някакви духове.

— Тук — каза той — можем да надникнем право в душата на българския народ: това е мястото, където стотици години наред монасите са съхранявали нашето наследство, често дори и тайно. Поколения добросъвестни монаси са преписвали тези ръкописи и са ги крили, когато неверниците нападали манастира. Това е съвсем малка част от наследството на нашия народ — повечето, разбира се, все пак било унищожено. Ние обаче сме благодарни дори и за малкото, което се е съхранило.

Той поговори с библиотекаря, който се зае внимателно да оглежда надписаните кутии по рафтовете. След минути ни донесе дървена кутия и извади от нея няколко томчета. Най-горното беше украсено със стряскаща рисунка на Христос — поне ми се стори, че е Христос — със златно кълбо с кръст в едната ръка и скиптър в другата, с лице, помрачено от византийска меланхолия. За мое разочарование писмата на отец Кирил не бяха в тази възхитителна книга, а в по-простия том отдолу, който изглеждаше трошлив и сивкав като стари кости. Библиотекарят го отнесе на една маса и Стойчев бързо седна и го отвори с благоговение. С Хелън извадихме бележниците си, а Ранов взе да крачи край библиотечните рафтове, твърде отегчен да стои на едно място.

— Ако правилно си спомням — каза Стойчев, — тук има две писма и не е известно дали е имало и други — дали отец Кирил е писал още писма, които не са се запазили.

Той посочи първата страница. Тя беше изписана със стегнат, заоблен, калиграфски почерк, а пергаментът беше почти кафяв от старост. Той се обърна към библиотекаря с въпрос.

— Да — каза ни после, — отпечатали са ги на български, както и някои други редки документи от същия период.

Библиотекарят остави пред него една папка и Стойчев поседя мълчаливо, като сравняваше напечатаните страници с древния калиграфски ръкопис.

— Добра работа — каза накрая. — Ще ви ги прочета и ще се постарая добре да ги преведа, за да можете да си водите записки.

След което с известни запъвания ни прочете следните две писма:

Когато Стойчев привърши, никой не продума. Хелън довършваше бележките си, свела напрегнато лице над масата, Ирина седеше със скръстени ръце, а Ранов небрежно се беше облегнал на един шкаф и се почесваше под яката. Що се отнася до мен, аз се бях отказал да записвам събитията от писмата; така или иначе Хелън всичко щеше да запише. Тук нямаше твърди доказателства за целта на пътуването, нито се споменаваше гроб или сцена на погребение — и аз се задушавах от разочарование.

Стойчев обаче съвсем не изглеждаше обезсърчен.

— Интересно — каза той след няколко дълги минути. — Интересно. Виждате ли, писмото от Истанбул явно е писано между тези двете, от хронологична гледна точка. В първото и второто писмо те пътуват от Влахия към Дунав — доказват го топонимите. После идва вашето писмо, което отец Кирил написал в Константинопол, като вероятно се надявал да го изпрати оттам заедно с предишните писма. Той обаче не успял да ги изпрати или се уплашил — освен ако това не са само копия, — но няма как да разберем. А последното писмо е от юни. Поели са по сухопътния маршрут като онзи, описан в Захариевата «Хроника». Всъщност несъмнено е бил същият маршрут — от Константинопол през Одрин и Хасково, защото това е главният път от Цариград през България.

Хелън вдигна очи.

— Как можем да сме сигурни, че последното писмо описва България?

— Не можем да сме напълно сигурни — призна Стойчев. — Смятам обаче, че е твърде вероятно. Щом са тръгнали от Цариград — Константинопол — и са пътували през страна, където през XV век горят манастири и църкви, това почти сигурно е България. Освен това вашето истанбулско писмо твърди, че потеглят именно към България.

Не се сдържах и дадох глас на разочарованието си.

— Но тук няма нови сведения за местонахождението на манастира, който търсим. Дори и да предположим, че става дума за «Свети Георги».

Ранов се беше настанил край масата до нас и оглеждаше палците на ръцете си; зачудих се дали трябва да скрия от него интереса си към «Свети Георги», но пък ако исках да попитам Стойчев, нямах друг избор.

— Няма — кимна Стойчев. — Отец Кирил определено не би написал името на крайната им цел в писмата си, точно както не е написал името на Снагов до титлите на Евпраксий. В противен случай ако ги хванат, турците са щели да подложат тези манастири на допълнителни гонения или поне да ги претърсят.

— Тук има един интересен ред. — Хелън довършваше бележките си. — Бихте ли прочели това отново — за знака на манастира, който търсят — чудовището да е равно на светията. Какво значи това според вас?

Бързо погледнах към Стойчев; тези думи бяха впечатлили и мен. Той въздъхна.

— Би могло да се отнася до някой от стенописите или от иконите в манастира — в «Свети Георги», ако наистина той е бил крайната им цел. Трудно ми е да предположа какво би представлявал подобен образ. Дори и ако можем да намерим самия «Свети Георги», няма голяма надежда, че една икона, която е била там през XV век, още ще стои на мястото си, особено след като манастирът очевидно е бил опожарен поне веднъж. Не знам какво означава това. Може би дори е някаква богословска забележка, която игуменът би разбрал, а ние — не, а може и да е някаква тайна между тях двамата. Трябва да запомним този пасаж все пак, защото отец Кирил го споменава като знака, който ще им покаже, че са стигнали на правилното място.

Още се борех с разочарованието си; вече осъзнах, че бях очаквал писмата в избелялата подвързия най-накрая да ми дадат ключа за решението на нашата загадка или поне да помогнат в разчитането на картите, които аз все още се надявах да използвам.

— Има и нещо още по-странно. — Стойчев прокара ръка по брадичката си. — Писмото от Истанбул казва, че търсеното съкровище — може би някакви свети мощи от Цариград — се намира в манастир в България и затова те трябва да отидат дотам. Моля ви, прочетете ми отново този пасаж, професоре, ако обичате.

Бях извадил текста на истанбулското писмо пред себе си, докато проучвахме другите послания на отец Кирил.

— Пише: «… онова, което търсим, вече е изнесено от града и е укрито на сигурно място в покорените земи на българите.»

— Точно този пасаж — каза Стойчев. — Въпросът е… — той почука с дългия си показалец по масата — защо ще се изнасят свети мощи — да предположим, че са мощи — от Константинопол през 1477 година? Градът е бил под османска власт от 1453 година и повечето от реликвите вече са били унищожени при османското нашествие. Защо двайсет и четири години по-късно манастирът Панахрантос ще изпраща оцелелите мощи в България и защо нашите монаси са тръгнали към Константинопол да търсят точно тези мощи?

— Ами — подсетих го аз, — от писмото става ясно, че еничарите са търсели същите мощи, така че очевидно и за султана са били ценни.

Стойчев се замисли.

— Така е, но еничарите са се заели да ги търсят, след като са били изнесени от манастира.

— Може би става въпрос за някаква светиня с политическо значение за османците, която снаговските монаси са смятали за духовна ценност — мръщеше се Хелън, почуквайки с писалката по бузата си. — Дали не е книга?

— Да — казах аз, вече въодушевен, — ами ако е книга, която е съдържала сведения, необходими както на османците, така и на монасите?

Отсреща на масата Ранов внезапно ме изгледа подозрително.

Стойчев бавно кимна, но след миг си спомних, че това означаваше несъгласие.

— Книгите от този период обикновено не съдържат политическа информация, а религиозни текстове, преписвани многократно за целите на манастирите или — при османците — за ислямските духовни училища и джамии. Малко вероятно е монасите да са предприели такова рисковано пътешествие дори и за екземпляр от светите евангелия. Пък и в Снагов несъмнено вече са притежавали такива книги.

— Минутка само — очите на Хелън се бяха разширили от усилие. — Почакайте. Очевидно реликвата е била необходима на Снаговския манастир, или на Ордена на дракона, или пък е имала нещо общо с бдението над Влад Дракула — нали помните «Хрониката»? Игуменът е искал да погребат Дракула на друго място.

— Така е — замислено каза Стойчев. — Искал е да изпрати тялото на Дракула в Цариград дори и с цената на живота на своите монаси.

— Да — казах аз. Мисля, че щях да кажа още нещо, да се повъртя по някоя от пътечките на нашето разследване, но Хелън изведнъж се обърна към мен и разтърси ръката ми.

— Какво? — попитах аз, но тя се беше съвзела.

— Нищо — каза тихо, без да поглежда нито към мен, нито към Ранов. Помолих се на Господ този човек да излезе да пуши или да се отегчи от разговора и да се махне, за да може Хелън свободно да говори. Стойчев я погледна въпросително и след малко се зае с монотонен глас да обяснява как са се приготвяли и преписвали средновековните ръкописи — понякога дори от неграмотни монаси, които поколения наред неволно добавяли дребни грешки в текстовете — и как съвременните учени систематизирали почерците им. Недоумявах защо му е да влиза в такива ненужни подробности, макар че на мен лекцията ми беше интересна. За щастие не казах нищо по време на беседата и след малко Ранов наистина започна да се прозява. Накрая се изправи и излезе от библиотеката, измъквайки пакет цигари от джоба на сакото си. Щом той излезе, Хелън отново сграбчи ръката ми. Стойчев прикова поглед в нея.

— Пол — каза тя, а изражението й беше толкова странно, че я хванах за раменете, уплашен да не би да припадне. — Главата му! Не разбираш ли? Дракула се е върнал в Константинопол да си вземе главата!

Стойчев леко се закашля, но беше твърде късно. В същия миг се озърнах и видях ъгловатото лице на отец Румен иззад края на библиотечните рафтове. Той тихо се беше върнал в стаята и макар че беше с гръб към нас и прибираше нещо по лавиците, по гърба му личеше, че беше наострил уши. След малко той излезе все така безшумно, а ние останахме смълчани. С Хелън безпомощно се спогледахме и аз станах да проверя има ли някой в ъглите на стаята. Отец Румен беше излязъл, но вероятно беше въпрос на време, на съвсем кратко време, докато някой друг — Ранов, например — научеше за думите на Хелън. Какво ли щеше да разбере Ранов от това донесение?“

Глава 62

„През годините на проучване, писане и размишление съм имал само няколко редки случая, в които съм изпитвал такова внезапно просветление, както в рилската библиотека, когато Хелън изрече на глас предположението си. Влад Дракула се е върнал в Константинопол за главата си — или по-точно, игуменът на Снагов е изпратил там тялото му, за да го събере с главата. Дали Дракула е пожелал това приживе, знаейки, че за главата му е обявена награда, и познавайки обичая на султана да излага на показ главите на враговете си. Или може би игуменът сам е взел това решение в нежеланието си да остави в Снагов обезглавеното тяло на своя навярно еретичен — или опасен — ктитор? Несъмнено един вампир без глава не би представлявал кой знае каква заплаха — гледката би била дори комична — но броженията сред монасите вероятно са били достатъчни да убедят игумена да уреди прилично християнско погребение за Дракула на друго място. Може би игуменът не се е решил да унищожи тялото на княза. Пък и кой знае какви обещания е давал на Дракула приживе?

В ума ми се върна един-единствен образ: дворецът Топкапъ в Истанбул, където неотдавна се бях разхождал в една слънчева утрин, и портите му, където османските палачи излагали на показ главите на султанските врагове. За главата на Дракула сигурно е било запазено най-високото копие, мислех си аз — Набучвача най-накрая сам набучен на кол. Колко ли хора са отишли да разгледат доказателството за триумфа на султана? Веднъж Хелън ми беше разказала, че дори и жителите на Истанбул се бояли от Дракула и се страхували, че може да нахлуе чак до техния град. Турските армии вече нямало да треперят при наближаването му; султанът най-накрая бил овладял изцяло онзи размирен край и можел да постави на влашкия престол свой васал, както от дълги години мечтаел. От Набучвача бил останал само един зловещ трофей с угаснали очи и сплъстени от спечена кръв коси и мустаци.

Нашият събеседник сякаш също размишляваше върху подобна картина. Щом се уверихме, че отец Румен си е излязъл, Стойчев тихо ни каза:

— Да, това е напълно възможно. Но как монасите от Панахрантос са измъкнали главата на Дракула от султанския дворец? Тя наистина е била съкровище, както Стефан я нарича в разказа си.

— А ние как взехме визи за България? — попита Хелън и вдигна вежди. — С бакшиш — с голям бакшиш. След нашествието манастирите доста обеднели, но някои от тях сигурно са разполагали със скрити резерви — златни монети, скъпоценности — все нещо може да е изкушило султанската стража.

Помислих върху думите й.

— В пътеводителя ни за Истанбул пишеше, че след като постоели малко на показ, главите на султанските врагове били изхвърляни в Босфора. Може би тъкмо тогава някой от Панахрантос е успял да я вземе — това не би било толкова опасно, колкото да се опитва да я свали от копията пред дворцовите порти.

— Е, няма как да разберем какво е станало — каза Стойчев, — но мисля, че предположението на мис Роси е много правдоподобно. Най-вероятно точно главата му е била предметът, който монасите са търсели в Цариград. За подобна постъпка има и сериозно богословско обяснение. Според православното учение тялото трябва да се запази възможно най-цяло след смъртта си — ние например не кремираме труповете — защото в Деня на Страшния съд всички ще възкръснат в старите си тела.

— Ами светците и техните мощи, пръснати из целия свят? — попитах аз със съмнение в гласа. — Те как ще възкръснат цели? Да не говорим, че преди няколко години в Италия видях цели пет ръце на Свети Франциск?

Стойчев се засмя.

— Светиите имат особени привилегии — каза той. — Влад Дракула обаче, макар и славен туркоубиец, определено не е бил светец. Всъщност Евпраксий доста се е тревожил за безсмъртната му душа, поне според разказа на Стефан.

— Или за безсмъртното му тяло — изтъкна Хелън.

— Така — казах аз, — може би монасите от Панахрантос с риск за живота си са взели главата му, за да й осигурят прилично погребение, а еничарите са забелязали кражбата и са предприели издирване, затова игуменът я изпратил далеч от Истанбул, вместо да я погребе там. Може би от време на време към България са пътували поклонници — погледнах към Стойчев за потвърждение — и те са я занесли за погребение в… ами, в «Свети Георги» или в някой друг български манастир, където са имали връзки. А когато в Константинопол пристигнали монасите от Снагов, се оказало твърде късно да съберат главата с тялото. Игуменът на Панахрантос чул за идването им и говорил с тях и тогава снаговските монаси решили да доведат делото си докрай, като последват главата с тялото. Освен това трябвало бързо да изчезват от града, преди да ги надушат еничарите.

— Много добри разсъждения — обърна се към мен Стойчев с прекрасната си усмивка. — Както казах, не можем да сме сигурни, защото в документите има само намеци за тези събития. Но вашата възстановка е убедителна. В края на краищата може да ви измъкнем от холандските търговци.

Усетих как се изчервявам, отчасти от удоволствие, отчасти от мъка, но неговата усмивка беше искрена.

— А после османските власти научили за присъствието и отпътуването на снаговските монаси — продължи историята Хелън. — Може би са претърсили манастирите и са открили, че монасите са нощували в «Света Ирина», а после са предупредили за маршрута им всички чиновници по пътя — вероятно в Одрин и в Хасково. Хасково е първият голям български град, в който монасите влезли, и точно там били — какъв беше терминът? — задържани.

— Да — довърши Стойчев, — османските чиновници изтезавали двама от тях, за да изтръгнат сведения, но храбрите монаси нищо не издали. После заптиетата претърсили каруцата, но намерили само храна. Това обаче поставя въпроса защо османските войници не са намерили трупа?

Тук се поколебах.

— Може би не са търсели труп. Може би още са търсели главата. Ако еничарите в Истанбул не са разбрали много за целия заговор, може да са сметнали снаговските монаси за онези, които пренасят главата. Захариевата «Хроника» твърди, че османците се ядосали, когато отворили някакви вързопи и намерили само храна. Ако монасите са били предупредени за издирването, тялото може да е било скрито в близката горичка.

— Или може каруцата да е имала специален тайник за тялото — предположи Хелън.

— Но трупът е вонял — припомних й аз в прав текст.

— Зависи какво вярваш — отправи ми тя ироничната си, очарователна усмивка.

— Какво вярвам ли?

— Да. Нали знаеш, тялото, което е на път да се присъедини към живите мъртви или вече е един от тях, не гние или поне се разлага по-бавно. Според обичаите на селяните в Източна Европа, ако има съмнение за вампирясване, трупът е трябвало да се изрови и да се провери как се разлага — и ако не е достатъчно изгнил, трябвало да се унищожи с нарочен ритуал. Този обичай е запазен някъде и до днес.

Стойчев потръпна.

— Ама че занимание. Чувал съм за това даже и в България, макар че, разбира се, е незаконно. Църквата винаги е била против оскверняването на гробове, а сегашното правителство е против всякакви суеверия — и с всички сили се бори с тях.

Хелън сякаш вдигна рамене.

— Нима това е по-странно от надеждата за възкръсване от смъртта? — попита тя и се усмихна на Стойчев, който също изглеждаше очарован.

— Мадам — каза той, — явно тълкуваме по различен начин нашето наследство, но ви поздравявам за бързината на мисълта. А сега, приятели, оставете ми малко време да разуча картите ви — хрумна ми, че в библиотеката има материали, които могат да ми помогнат да ги разчета. Дайте ми един час — онова, което ще трябва да направя, за вас ще е досадно, а на мен ще ми е нужно прекалено много време, за да ви обясня всичко.

Ранов тъкмо беше влязъл неспокойно и се оглеждаше из библиотеката. Надявах се, че не е чул последната забележка за картите.

Стойчев се прокашля.

— Не искате ли да посетите църквата, да видите колко е красива. — Той съвсем леко изви очи към Ранов. Хелън веднага се изправи, приближи се до Ранов и го разприказва за някакво дребно усложнение, докато аз предпазливо порових из куфарчето си и извадих папката с копията на картите. Когато видях нетърпението, с което Стойчев ги пое, сърцето ми подскочи обнадеждено.

За нещастие Ранов явно се интересуваше повече от работата на Стойчев и от разговора си с библиотекаря, отколкото да ни последва, макар че ние настървено се опитвахме да го помъкнем с нас.

— Ще ни помогнете ли да намерим къде да похапнем? — попитах го аз. Библиотекарят стоеше мълчаливо и ме изучаваше съсредоточено.

Ранов се усмихна.

— Гладни ли сте? Тук още не е време за ядене — вечерята се слага в шест часа. Ще трябва да почакаме дотогава. За съжаление ще трябва да ядем с монасите. — Той ни обърна гръб и се зае да разглежда една полица с кожени томове — значи нищо не можеше да се направи.

Хелън ме последва до вратата и стисна ръката ми.

— Искаш ли да се поразходим? — каза тя, щом излязохме навън.

— Вече не знам дали мога да направя каквото и да било без Ранов — изръмжах аз. — Какво ли ще си говорим, като го няма?

Тя се засмя, но виждах, че и тя се притеснява.

— Да се върна ли, за да се опитам да го разсея?

— Не — отвърнах аз. — По-добре недей. Колкото повече се опитваме, толкова по-интересно ще му става какво прави Стойчев. Все едно се мъчим да прогоним муха.

— Добра муха би излязла от него — взе ръката ми Хелън.

Слънцето все още светеше ярко в двора, а когато излязохме от сянката на внушителните манастирски стени и чардаци, стана и горещо. Вдигнах поглед нагоре и видях гористите склонове край манастира и отвесните скалисти върхове над тях. Далеч над главите ни кръжеше и се рееше орел. Напред-назад между църквата и първия етаж на манастирските крила сновяха монаси в техните тежки, вързани на кръста черни раса, с високи черни шапки и дълги черни бради, някои метяха дървените подове на чардаците, а други седяха под триъгълната сянка пред портите на църквата. Зачудих се как издържат лятната жега в тези одеяния. Вътре в църквата получих отговора; беше хладно като в изба и осветено само от треперливи свещи и блясъка на злато, бронз и скъпоценни камъни. Вътрешните стени бяха украсени с позлата и изписани с образите на светци и пророци — «стенописи от деветнайсети век», уверено каза Хелън — и аз спрях пред едно особено уравновесено лице — светец с дълга бяла брада и внимателно разделена на две бяла коса, който ни гледаше право в очите. Хелън изчете буквите край ореола му. «Иван Рилски.»

— Онзи, чиито мощи са били пренесени тук осем години преди влашкият ни приятел да посети България? Споменава се в «Хрониката».

— Да.

Хелън размишляваше над образа, сякаш ако постоеше достатъчно дълго, светецът можеше и да проговори.

Безкрайното чакане започваше да лази по нервите ми.

— Хелън — казах аз, — хайде да се разходим. Можем да се изкачим малко в планината, да видим гледката отгоре. — Ако не вършех нещо, мисълта за Роси щеше да ме подлуди.

— Добре — съгласи се Хелън и внимателно ме погледна, сякаш усети нетърпението ми. — Стига да не се отдалечаваме много. Ранов не би ни оставил да стигнем далеч.

Пътеката в планината се виеше през гъста гора, която ни пазеше от следобедния пек също толкова добре, колкото и църквата. Беше толкова приятно да се освободим от Ранов дори и за няколко минути, че докато вървяхме, люлеех ръката на Хелън напред-назад.

— Мислиш ли, че се е чудил кого трябва да наблюдава — нас или Стойчев?

— О, не — каза Хелън убедено. — Той със сигурност е оставил някого да ни следи. Ще видим кого след малко, особено ако се забавим повече от половин час. Той не може да ни остави сами, но трябва да внимава и за Стойчев, за да разбере каква е целта на проучването ни.

— Звучиш толкова делово — казах й аз и хвърлих бърз поглед към профила й, докато вървяхме по землистата пътечка. Беше килнала шапката назад към тила си, а лицето й се беше позачервило. — Не мога да си представя какво е да си израсъл, знаейки целия този цинизъм, знаейки, че си под наблюдение.

Хелън сви рамене.

— Не изглеждаше толкова страшно, защото не бях виждала нищо друго.

— Но все пак си поискала да напуснеш страната си и да отидеш на Запад?

— Да — каза тя и погледна встрани. — Исках да напусна страната си.

Спряхме да починем няколко минути до един паднал дънер край пътеката.

— Мислех си — защо ни позволиха да дойдем в България? — казах на Хелън. Дори и тук, в гората, сниших гласа си.

— И защо ни оставят да се мотаем наоколо сами? — кимна тя. — За това мислил ли си?

— Струва ми се — казах й бавно, — че щом не ни пречат да намерим онова, което търсим — а толкова лесно можеха да го направят, — значи те самите искат да го намерим.

— Браво, Шерлок — тя вееше с ръка пред лицето ми. — Доста си научил.

— Добре, да предположим, че те вече знаят или подозират какво търсим. Защо смятат, че могат да имат полза, защо изобщо допускат, че Влад Дракула може да е жив? — Струваше ми огромно усилие да произнеса тези думи на глас, пък макар и с едва чут шепот. — Толкова пъти си ми казвала, че комунистическите правителства презират селските суеверия. Защо поощряват търсенията ни, вместо да ги осуетят? Дали мислят, че може да придобием някаква свръхестествена власт над българския народ, ако открием тук гроба му?

Хелън поклати глава.

— Едва ли е това. Интересът им несъмнено е свързан с властта, но подходът им винаги е научен. Освен това, ако предстои да бъде направено важно откритие, те не биха искали да оставят славата на някакъв американец. — Тя помисли малко. — Слушай, какво по-голямо могъщество за науката от откритието, че мъртвите могат да се върнат към живота или поне да бъдат изтръгнати от смъртта? Особено за източния блок с неговите велики вождове, балсамирани в своите гробници?

През ума ми пробяга споменът за жълтеникавото лице на Георги Димитров в софийския му мавзолей.

— Значи задачата да унищожим Дракула става още по-важна — казах аз, но усетих как по челото ми избива пот.

— Чудя се още — добави мрачно Хелън, — дали унищожаването му ще има кой знае какво значение. Само помисли какво направиха с народите си Сталин и Хитлер. Въобще не им е трябвало да живеят петстотин години, за да извършат всички тези ужаси.

— Знам — отвърнах. — И аз съм мислил за това.

Хелън кимна.

— Знаеш ли, странното е, че Сталин открито се е възхищавал на Иван Грозни. Двама водачи, които са били решени да смажат, да изтребят собствения си народ — въобще готови на всичко, за да укрепят властта си. А на кого според теб се е възхищавал Иван Грозни?

Усетих как кръвта се отдръпва от сърцето ми.

— Казвала си ми, че руснаците имат много приказки за Дракула.

— Точно така.

Втренчих се в нея.

— Представи си свят, в който Сталин ще живее петстотин години? — Тя човъркаше с нокът едно по-меко местенце в дънера. — Или дори вечно?

Стиснах юмруци.

— Мислиш ли, че можем да открием средновековен гроб, без да заведем никого до него?

— Ще е много трудно, може би е невъзможно. Сигурна съм, че навсякъде имат хора, които ни следят.

В този миг от завоя на пътечката изникна някакъв мъж. Толкова се стреснах от неочакваната му поява, че едва не изругах на глас. Той изглеждаше най-обикновен човек, облечен в груби дрехи и с вързоп клони на рамо. Махна ни за поздрав и отмина. Погледнах Хелън.

— Видя ли? — тихо попита тя.“

„Нагоре по пътеката в планината открихме стръмна издадена канара.

— Виж — каза Хелън. — Хайде малко да поседим тук.

Дълбоките гористи склонове на долината се простираха пред нас, почти изпълнени от стените и червените покриви на манастира. Вече ясно виждах исполинските размери на комплекса. Той оформяше четириъгълна черупка около църквата, чиито куполи меко светеха на следобедното слънце, а в средата се издигаше Хрельовата кула.

— Оттук добре се вижда колко добре укрепено е това място. Представи си колко често враговете са го гледали така отгоре.

— Или поклонници — припомни ми Хелън. — За тях той трябва да е бил духовно изпитание, а не военна цел. — Тя се облегна назад на ствола на едно дърво и приглади полата си. Беше оставила чантата си на земята, беше свалила шапката и навила ръкавите на светлата си блуза заради жегата. По челото и бузите й бяха избили фини капчици пот. На лицето й беше изписано любимото ми изражение — потънала в размисъл, с поглед вперен едновременно навътре и навън, с големи съсредоточени очи и стиснати устни; неизвестно защо обичах лицето й така повече даже от случаите, когато обръщаше поглед към мен. Шалчето й беше вързано около врата, макар че белегът от библиотекаря беше зараснал до обикновена синина, а малкото кръстче просветваше под него. Сърцето ми се сви от суровата й красота, не само от физически копнеж, но и от нещо като благоговение пред съвършенството й. Тя беше недосегаема, едновременно недостъпна и моя.

— Хелън — казах аз, без да докосвам ръката й. Нямах намерение да го правя, но изведнъж думите сами излязоха от устата ми. — Искам да те питам нещо.

Тя кимна, все още неспособна да отдели очи от величествената обител под нас.

— Хелън, ще се омъжиш ли за мен?

Тя бавно обърна глава и се зачудих дали на лицето й се четеше изумление, забавление или удоволствие.

— Пол — каза тя строго, — откога се познаваме?

— От двайсет и три дни — признах аз. Сега разбирах, че не бях обмислил какво ще правя, ако тя каже «не», но вече беше твърде късно да изтегля въпроса си обратно, да го запазя за по-подходящ момент. Пък и ако откаже, няма да мога да се хвърля от скалите, защото съм по средата на търсенето на Роси, макар че несъмнено щях да се изкуша тъкмо тъй да постъпя.

— Мислиш ли, че ме познаваш?

— Не, изобщо — категорично отсякох аз.

— Мислиш ли, че аз те познавам?

— Не съм сигурен.

— Толкова малко знаем един за друг. Идваме от съвсем различни светове. — Този път тя се усмихваше, като че ли да смекчи болката от думите си. — Освен това винаги съм мислела, че няма да се омъжа. Не съм от този тип. А и това нещо… — тя докосна шалчето на врата си. — Би ли се венчал за жена, белязана от дявола?

— Ще те защитавам от всякакви демони, които решат да се приближат до теб.

— Нима това няма да е прекомерно тегло? А и как можем да имаме деца — взря се тя право в очите ми, — като знаем, че тази зараза може някак да засегне и тях?

Гърлото ми гореше и едва успях да проговоря:

— Значи отговорът ти е «не» или просто да те попитам някой друг път?

Ръката й — не можех да си представя живота без тази ръка с ниско изрязаните й нокти и копринената кожа над коравите кости — взе моята и ми мина през ума, че сега нямам да й сложа пръстен.

Хелън ме погледна сериозно.

— Отговорът, разбира се, е да, ще се омъжа за теб.

След седмици безплодни търсения на половинката, която обичах, леснината на откритието направо ме вцепени и не можах нищо да кажа, нито дори да я целуна. Седяхме мълчаливо един до друг и съзерцавахме червено-златно-сивото великолепие на огромния манастир под нас.“

Глава 63

Барли стоеше край мен в хотелската стая на баща ми и оглеждаше бъркотията, но пръв видя онова, което бях пропуснала — документите и книгите на леглото. Открихме разпарцаливен екземпляр на „Дракула“ от Брам Стокър, нова история на средновековните ереси в южна Франция и старинен на вид том с европейски вампирски поверия.

Сред книгите бяха пръснати документи, включително личните му записки, а сред тях имаше няколко пощенски картички, надписани с напълно непознат за мене почерк, с хубаво тъмно мастило, с изящни мънички букви. Двамата с Барли се заехме като един — за пореден път се зарадвах, че не съм сама — да преровим тези вещи, а първият ми порив беше да събера картичките. Бяха украсени с марки от пъстра дъга от държави — Португалия, Франция, Италия, Монако, Финландия, Австрия. Марките обаче бяха недокоснати, без пощенски клейма. Понякога посланието не се беше събрало на една картичка и продължаваше на следващите, като всички бяха прегледно номерирани. Най-удивителното нещо обаче беше, че всяка беше подписана „Хелън Роси“. И всяка беше адресирана до мен.

Надничайки над рамото ми, Барли попи изумлението ми и двамата седнахме на ръба на леглото. Първата картичка беше от Рим — черно-бяла снимка на полусрутения скелет на Форума.

Втората картичка беше цветна, с вече поизбеляла картинка на огромни вази с цветя — „Jardin de Boboli — Градините Боболи — Боболи.“

С Барли се спогледахме и той нежно ме прегърна през врата.

Глава 64

„Заварихме Стойчев на масата в библиотеката, развълнуван. Ранов седеше срещу него, потрепваше с пръсти и от време на време хвърляше по едно око на документите, които старият учен оставяше настрана. Изглеждаше по-раздразнен от всякога, което вероятно означаваше, че Стойчев не е бил словоохотлив. Когато влязохме, Стойчев вдигна блеснал поглед.

— Мисля, че съм готов — каза той шепнешком. Хелън седна до него, а аз се наведох над ръкописите, които разучаваше. По вид и изработка приличаха на писмата на отец Кирил — бяха написани с изящен, прилежен почерк на пожълтели и оръфани по краищата листа. Разпознах славянските букви от писмото на отец Кирил. До тях бяха разстлани нашите карти. Усетих, че съм затаил дъх, надявайки се противно на всяка логика този път да научим нещо наистина важно. Може би гробът се намира дори тук, в Рила, изведнъж се сетих аз — може би затова Стойчев настояваше да дойде тук, защото тъкмо това е подозирал. Все пак бях учуден и притеснен, че той се кани да съобщи откритията си пред Ранов.

Стойчев се огледа, хвърли един поглед към Ранов, потърка набръчканото си чело с длан и тихо каза:

— Мисля, че гробът не е в България.

Кръвта сякаш се отдръпна от главата ми.

— Какво? — взря се Хелън в Стойчев, а Ранов се обърна настрани и продължи да барабани с пръсти по масата, сякаш ни слушаше само с половин ухо.

— Съжалявам, че трябва да ви разочаровам, приятели, но от този ръкопис, който не бях преглеждал от години, ми стана ясно, че група поклонници са се върнали от «Свети Георги» във Влахия към 1478 година. Този ръкопис е митнически документ — с него им се дава право да пренесат някакви християнски реликви от влашки произход обратно във Влахия. Съжалявам. Може би един ден ще успеете да отидете и там, за да разучите допълнително този въпрос. Ако обаче искате да продължите изследването си за поклонническите маршрути в България, с радост ще ви помогна.

Взирах се в него онемял. Как ще успеем да влезем в Румъния след всичко това, мислех си аз. Беше цяло чудо, че дори и дотук стигнахме.

— Препоръчвам ви да си издействате разрешение да видите някои други манастири и маршрутите, по които са разположени, особено Бачковския манастир. Той е чудесен образец на българския византизъм, а постройките са много по-стари от тези в Рила. Освен това там има редки ръкописи, които монасите поклонници са носели като дарове на манастира. Ще ви е интересно и ще можете да съберете повече материал за статиите си.

За мое удивление Хелън изглеждаше напълно съгласна с този план.

— Можем ли да отидем дотам, мистър Ранов? — попита тя. — Може би професор Стойчев също ще иска да ни придружи.

— О, боя се, че трябва да се връщам у дома — със съжаление каза Стойчев. — Имам много работа. Иска ми се да дойда да ви помогна в Бачково, но мога само да ви дам препоръчително писмо до игумена. Мистър Ранов ще ви превежда, а игуменът ще ви помогне с превода на документите, които поискате да видите. Той е отличен познавач на историята на манастира.

— Чудесно — Ранов очевидно се зарадва, че Стойчев ни напуска.

Нямаше какво повече да се каже, положението беше ужасно, мислех си аз; трябваше просто да отидем в следващия манастир, преструвайки се, че продължаваме изследването си, а по пътя да решим какво да правим. Румъния? Споменът за вратата на кабинета на Роси в университета отново изплува в съзнанието ми; беше затворена, заключена. Роси никога повече нямаше да я отвори. Безмълвно гледах как Стойчев прибира ръкописите в кутията им и затваря капака. Хелън я отнесе до една лавица и му помогна да излезе от библиотеката. Ранов ни следваше мълчаливо — и ми се стори, че в мълчанието му долових злорадство. Каквото и да бяхме дошли да търсим, то вече ни се беше изплъзнало, а ние отново щяхме да останем сами с водача си. Сега можеше да ни заведе да довършим проучването си, за да напуснем България колкото се може по-скоро.

Ирина очевидно беше ходила в църквата; сега идваше към нас през напечения двор и като я видя, Ранов се обърна и отиде да пуши под един от чардаците, а после тръгна към главния вход и изчезна навън. Стори ми се, че когато стигна портите, ускори крачка; може би и той имаше нужда да си почине от нас. Стойчев тежко се отпусна на една дървена пейка край входа, а Ирина положи грижовно ръка на рамото му.

— Вижте сега — каза той тихо и ни се усмихна, сякаш просто си бъбрехме, — бързо трябва да поговорим, докато нашият приятел не ни слуша. Не исках да ви плаша. Няма такъв документ за връщането на поклонниците с мощите във Влахия. Съжалявам, но ви излъгах. Влад Дракула несъмнено е погребан в «Свети Георги», където и да е това, а аз открих нещо много важно. В «Хрониката» Стефан казва, че «Свети Георги» е близо до Бачково. Не успях да открия прилика между Бачковския край и вашите карти, но намерих едно писмо от игумена на Бачковския манастир до игумена на Рилския от началото на XVI век. Не посмях да ви го покажа пред нашия спътник. В писмото се казва, че бачковският игумен повече няма нужда от помощта на Рилския манастир и на други свещеници в борбата срещу ереста в «Свети Георги», тъй като манастирът е бил опожарен, а монасите — пръснати. Предупреждава игумена на Рилския манастир да бди за пристигането на монаси от «Свети Георги», както и на монаси, които проповядват, че змеят е убил свети Георги — тъй като именно това е символът на тяхната ерес.

— Змеят — драконът — е убил… почакайте — казах аз. — Имате предвид онова изречение за чудовището и светеца? Кирил казва, че търсят манастир със знак, на който светията и чудовището са равни.

— Свети Георги е една от най-значимите фигури в българската иконопис — тихо обясни Стойчев. — Наистина обръщането на ролите — змеят да победи свети Георги — би било твърде необичайно. Но нали си спомняте, че влашките монаси са търсели точно такъв знак, тъй като там тялото на Дракула е трябвало да се съедини с главата си. Сега започвам да се питам дали не става дума за някаква по-широко разпространена ерес — известна и в Константинопол, и във Влахия, известна дори на самия Дракула. Дали Орденът на дракона не е имал собствени религиозни убеждения, различни от тези на Църквата? Дали по някакъв начин Орденът не е създал своя секта? Досега не се бях замислял над подобна възможност — поклати глава той. — Трябва да отидете в Бачково и да попитате игумена дали знае нещо за това равенство или за размяната на ролите на чудовището и светеца. Попитайте го тайно. В писмото, което ще му напиша — и което вашият водач ще вземе и ще прочете, — аз ще спомена единствено, че проучвате поклонническите маршрути, но вие ще намерите начин да поговорите с него насаме. Освен това там живее един монах, който навремето беше учен, изтъкнат изследовател на историята на «Свети Георги». Работеше с Атанас Ангелов и беше вторият човек, който видя «Хрониката» на Захарий. Когато го познавах, се казваше Пондев, но сега сигурно е приел друго, монашеско име. Игуменът ще ви помогне да го намерите. Има и още нещо. Тук не разполагам с карта на Бачковския край, но мисля, че североизточно от манастира имаше една дълга, лъкатушна долина, където някога вероятно е текла река. Спомням си, че веднъж бях там и дори говорих с монасите за тази местност, но вече не помня как я наричаха. Дали тя не е вашата драконова опашка? Но пък тогава къде ли ще са крилата му? Може би планините? Трябва просто да се огледате.

Исках да коленича пред Стойчев и да целуна нозете му.

— Но защо не дойдете с нас?

— Даже и на племенницата си бих се опълчил, за да дойда — отвърна той и й се усмихна, — но се страхувам, че така само ще увелича подозренията им. Ако водачът ви реши, че още се интересувам от това проучване, ще прояви по-голяма бдителност. Ако можете, елате ми на гости веднага щом се върнете в София. Ще мисля за вас през цялото време и ще се моля пътят ви да е безоблачен и да намерите онова, което търсите. Ето, вземете това — той пъхна в ръката на Хелън малък предмет, но тя бързо затвори пръсти над него и не успях да видя нито какво представлява, нито къде го прибра.

— Мистър Ранов доста се забави, досега не му се е случвало — отбеляза тя тихо.

Бързо я погледнах.

— Да отида ли да проверя? — Бях се научил да се доверявам на инстинкта й и тръгнах към главния вход, без да дочакам отговор.

Точно зад стените на величествения манастир видях Ранов до някакъв мъж край дълга синя кола. Другият, облечен в летен костюм и шапка, беше висок и елегантен, но нещо във вида му ме накара да спра в сянката на портите. Двамата бяха потънали в оживен разговор, който изведнъж секна. Хубавецът плесна Ранов по гърба и се метна в колата. Усетих дружеското потупване сякаш на собствения си гръб — познавах този жест — веднъж наистина го бях изпитал лично. Колкото и да беше невероятно, човекът, който с уверени маневри измъкваше колата си от прашния паркинг, беше Геза Йожеф. Втурнах се обратно в двора и по най-бързия възможен начин се върнах при Хелън и Стойчев. Хелън ме гледаше нетърпеливо; може би и тя беше свикнала да вярва на моите инстинкти. Дръпнах я настрани, а Стойчев, макар и видимо озадачен, беше достатъчно любезен да не попита нищо.

— Мисля, че Йожеф е тук — бързо прошепнах аз. — Не видях лицето му, но някой с неговата фигура преди малко говореше с Ранов.

— По дяволите — тихо каза Хелън. Мисля, че за пръв и последен път я чух да ругае.

След миг Ранов запъхтяно се върна при нас.

— Време е за вечеря — каза той сухо и се почудих дали не съжаляваше, че ни е оставил насаме със Стойчев, макар и за няколко минути. По тона му усетих, че не ме е видял до портите. — Елате с мен. Ще похапнем.

В смълчаната манастирска трапезария вечеряхме с вкусна, домашна храна, поднесена от двама монаси. Шепа туристи очевидно също щяха да нощуват в манастира с нас и забелязах, че някои от тях говореха чужди езици, а не български. Немскоговорещите вероятно бяха на екскурзия от Източна Германия, реших аз, а другата непозната реч навярно беше чешки. Лакомо се хранехме край дългата дървена маса, на съседната маса вечеряха монасите, а аз с удоволствие предвкусвах тесните нарове, които ни очакваха. С Хелън нямахме възможност да останем насаме, но знаех, че и тя сигурно мисли за появата на Йожеф. Какво искаше от Ранов? Или по-точно, какво искаше от нас? Спомних си предупреждението на Хелън, че ни следят. Кой му е казал къде сме?

Денят беше изтощителен, но с такова нетърпение чаках да стигнем Бачково, че на драго сърце бих тръгнал и пеш, ако така щеше да стане по-бързо. Вместо това трябваше да се наспим, да се подготвим за утрешното пътуване. Сред източноберлинските и пражки похърквания щях да чувам гласа на Роси, разсъждаващ върху някакъв спорен момент в работата ни, и гласа на Хелън, леко развеселен от моята недосетливост — «разбира се, че ще се омъжа за теб».“

Глава 65

Глава 66

„Събудих се рано на нара в мъжката спалня на Рилския манастир; слънцето току-що беше надникнало през тесните прозорчета, които гледаха към двора, и по останалите нарове туристите още спяха здраво. Бях чул най-ранния звън на църковните камбани, по тъмно, а сега камбаните отново забиха. Когато се събудих, първата ми мисъл беше, че Хелън обеща да се омъжи за мен. Исках да я видя отново, да я видя колкото се може по-скоро, да издебна миг да я попитам дали вчера не съм сънувал. Слънцето, което грееше навън в двора, сякаш отразяваше собственото ми неочаквано щастие, а утринният въздух ми се струваше невероятно свеж, изпълнен със столетна свежест.

Хелън обаче я нямаше на закуска. Ранов, намусен както винаги, беше в трапезарията и пушеше, но един монах учтиво го помоли да излезе с цигарата си навън. Когато се нахранихме, тръгнах по коридора към женското отделение, където се бяхме разделили с Хелън предишната вечер, и открих вратата отворена. Другите жени — чехкини и германки, си бяха заминали, а наровете им бяха прилежно оправени. Хелън очевидно още спеше; виждах силуета й на най-близкия нар до прозореца. Беше се обърнала към стената и аз тихо влязох с мисълта, че сега тя беше моя годеница и имах пълното право да я целуна за добро утро, пък било и в манастир. Затворих вратата след себе си, като се надявах наоколо да няма монаси.

Хелън лежеше на нара до прозореца, с гръб към стаята. Когато се приближих, тя леко се изтърколи към мен, сякаш усети присъствието ми. Главата й беше отметната назад, очите й — затворени, а тъмните й къдрици се бяха пръснали по възглавницата. Спеше дълбоко и от устните й се чуваше дишането й, доловимо и дори хрипливо. Реших, че сигурно се е уморила от пътуванията ни, от разходката предишния ден, но някак отпуснатата й поза ме накара да се приближа притеснен. Наведох се над нея с мисълта да я целуна, преди да се е събудила, и в следващия страшен миг видях зеленикавата бледност на лицето й и прясната кръв по гърлото й. На мястото на почти зарасналата рана, дълбоко във врата й зееха две малки червени дупчици, от които още се процеждаше кръв. На края на белия чаршаф също имаше малко кръв, повече кръв беше попила по ръкава на евтината й на вид бяла нощница, защото в съня си беше отметнала ръка назад. Деколтето на нощницата й беше раздърпано и леко разкъсано и едната й гърда се беше разголила почти до тъмното зърно. Видях всичко това в един миг, в който времето сякаш спря, а с него замря и сърцето ми. После се протегнах и грижливо издърпах чаршафа над голотата й, сякаш завивах дете. В онзи момент не можах да измисля нищо друго. В гърлото ми се надигаше ридание, гняв, който още не бях усетил.

— Хелън! — нежно разтърсих рамото й, но лицето й не се промени. Сега видях колко изтощена изглеждаше, сякаш страдаше дори и в съня си. Къде беше кръстчето? Изведнъж си спомних за него и се огледах наоколо. Намерих го в краката си; тънката му верижка беше скъсана. Дали някой го беше откъснал или тя го беше скъсала в съня си? Разтърсих я отново: — Хелън, събуди се!

Този път тя се размърда, но нервно, и аз се зачудих дали няма опасност да й стане нещо, ако я събудя твърде бързо. След секунда обаче тя отвори очи и се намръщи. Движенията й бяха съвсем немощни. Колко ли кръв беше изгубила през нощта, тази нощ, която аз преспокойно проспах в съседния коридор? Защо я оставих сама снощи, а и не само снощи, и предишните вечери?

— Пол — каза тя, сякаш учудено. — Какво правиш тук? — После с мъка седна и видя разкъсаната си нощница. Сложи ръка на гърлото си, докато аз я наблюдавах с безмълвно терзание, после бавно я отдръпна. По пръстите й полепна засъхваща кръв. Тя се втренчи в тях, а после в мен. — Господи! — каза. Седна изправено и аз усетих първата вълна на облекчение, въпреки ужаса по лицето й; ако беше изгубила много кръв, нямаше да има сили да седне. — О, Пол — прошепна тя. Седнах на ръба на леглото, взех другата й ръка и здраво я стиснах.

— Напълно ли си будна? — попитах аз.

Тя кимна.

— Знаеш ли къде си?

— Да — отвърна тя, но после склони глава в окървавената си шепа и избухна в тих, хрипкав плач, ужасяващ стон. Никога преди не я бях чувал да плаче с глас. Звукът прониза тялото ми като мразовито течение.

— Тук съм — целунах чистата й ръка.

Тя стисна пръстите ми през сълзи, след това се опита да се съвземе.

— Трябва да помислим какво… това моето кръстче ли е?

— Да — вдигнах го аз, като внимателно я наблюдавах, но за безкрайно мое облекчение тя не даде признаци на погнуса. — Ти ли го махна?

— Не, разбира се, че не — поклати глава тя и последната сълза се отрони по бузата й. — Не си спомням и да съм го скъсала. Не мисля, че те… че той би посмял да го махне, ако легендата е вярна. — Тя вече бършеше лицето си, като внимаваше да не докосва с ръка раната на гърлото си. — Сигурно съм го скъсала насън.

— И аз така мисля, като съдя по това къде го намерих. — Показах й мястото на пода. — Не те ли кара да се чувстваш… неприятно… когато е край теб?

— Не — каза тя почудено, — поне засега не. — При тази студена думичка ми секна дъхът.

Тя се пресегна и докосна кръстчето, първо колебливо, а после го взе в шепа. Издишах. Хелън също въздъхна.

— Заспах с мисълта за майка си и за една статия, която искам да напиша за трансилванските шевици — нали знаеш колко са прочути — и чак сега се събуждам — намръщи се тя. — Сънувах лош сън, но през цялото време присъстваше майка ми, тя се мъчеше… да пропъди една черна птица. Когато накрая я прогони, тя се наведе и целуна челото ми, както правеше, когато ме слагаше да спя като малка, а аз видях белега — тук тя поспря, сякаш мисълта малко я измъчваше, — видях белега с дракона на голото й рамо, но го приех просто като част от нея, а не като нещо ужасно. А когато ме целуна по челото, страхът ми съвсем се стопи.

Прободе ме необяснимо страхопочитание, като си спомних нощта, в която очевидно бях успял да удържа убиеца на котарака си далеч от своя апартамент, четейки чак до след полунощ за живота на холандските търговци, които така бях заобичал. Нещо беше защитило и Хелън, поне отчасти; тя беше жестоко наранена, но кръвта й не беше източена. Мълчаливо се спогледахме.

— Можеше да е много по-зле — каза тя.

Обгърнах я с ръце и усетих как винаги стегнатите й рамене треперят. Аз също треперех.

— Да — прошепнах, — но сега трябва да те пазим от всичко.

Тя изведнъж поклати глава, сякаш в почуда.

— При това в манастир! Нищо не разбирам. Живите мъртви ненавиждат подобни места — тя посочи разпятието над вратата, иконата и кандилото, които висяха в единия ъгъл. — Пред очите на Богородица!

— И аз не разбирам — казах бавно и обърнах ръката й в моята. — Но знаем, че с останките на Дракула са пътували монаси и че той вероятно е погребан в манастир. Цялата история вече е достатъчно необичайна. Хелън — стиснах ръката й аз, — мислех си за нещо друго. Онзи библиотекар от университета у дома — той ни намери в Истанбул, а после и в Будапеща. Мислиш ли, че ни е последвал и тук? Дали снощи не те е нападнал тъкмо той?

Тя примигна.

— Знам. В библиотеката вече ме ухапа веднъж, така че може пак да ме пожелае, нали? Но в съня си ясно усетих нещо друго — някой много по-могъщ. Но как е успял да влезе, пък макар и да не се е страхувал от манастира?

— Това поне е лесно — посочих близкия прозорец, който стоеше открехнат на малко повече от метър от нара на Хелън. — О, Господи, защо те оставих тук сама?

— Не бях сама — напомни ми тя. — В тази стая спяха още петима души. Но ти си прав — той може да мени формата си, както каза и майка ми — може би е бил прилеп, може би мъгла…

— Или голяма черна птица. Сънят й отново изникна в ума ми.

— Е, така или иначе, вече съм ухапана два пъти — каза тя като насън.

— Хелън! — разтърсих я аз. — Повече никога няма да те оставя сама, нито за час.

— Нито час спокойствие? — за миг се върна старата й усмивка, саркастична и обичлива.

— Искам още да ми обещаеш — ако усетиш нещо, което аз не мога да усетя, ако почувстваш, че нещо те търси…

— Ще ти кажа, ако има нещо такова, Пол — сега тя говореше ядосано, а обещанието сякаш я оживи. — Хайде, ако обичаш. Трябва да хапна и да пийна малко червено вино или ракия, стига да намерим нещо такова. Донеси ми една кърпа ето оттам и легена — ще измия врата си и ще го превържа.

Гневната й практичност беше заразителна и аз веднага се подчиних.

— По-късно ще отидем в църквата и ще почистя тази рана със светена вода, когато никой не ме гледа. Ако понеса тази процедура, имаме надежда. Каква ирония — с радост забелязах отново язвителната й усмивка, — винаги съм смятала този църковен ритуал за глупост, даже още така мисля.

— Но очевидно за него не е глупост — изтъкнах трезво аз.

Помогнах й да измие гърлото си, като внимавах да не докосвам откритите рани, и пазих на вратата, докато тя се обличаше. Гледката на раната отблизо беше толкова противна, че за миг ми се стори, че ще трябва да изляза от стаята и да се наплача навън. Макар че движенията на Хелън бяха немощни, по лицето й се четеше решителност. Тя върза вечното си шалче и изрови от чантата си връвчица, на която окачи кръстчето — надявах се да се окаже по-издръжлива от верижката. Чаршафите й бяха неспасяемо изцапани, но на малки петънца.

— Нека монасите си помислят, че… е, все пак в тази спалня нощуват жени — каза Хелън с обичайната си прямота. — Сигурно няма да им е за пръв път да изперат малко кръв.“

„Когато излязохме от църквата, Ранов вече чакаше на двора. Той присви очи към Хелън.

— До късно спахте — рече й обвинително. Докато говореше, внимателно огледах кучешките му зъби, но те не изглеждаха по-остри от обичайното; нещо повече, дори бяха изтъркани и сиви зад неприятната му усмивка.“

Глава 67

„Когато Ранов отказа да ни заведе бързо в Рилския манастир, аз се ядосах, но сега още повече се разтревожих от ентусиазма, с който се съгласи да ни откара до Бачковския манастир. Докато пътувахме в колата, той ни показваше всевъзможни гледки, повечето наистина интересни, но не заради неспирния му поток от обяснения, а въпреки тях. С Хелън се мъчехме да не се споглеждаме, но бях сигурен, че и тя беше също толкова отчаяно притеснена. А сега към всичките ни тревоги се беше прибавил и Йожеф. Пътят към Пловдив беше тесен и се виеше край каменистото русло на потока от едната ни страна и стръмните скали от другата. Постепенно отново навлизахме в планините — където и да си в България, планините никога не са далеч. Споделих това с Хелън, която съзерцаваше гледката през другия прозорец на задната седалка на колата, и тя кимна:

— Балкан е турската дума за планина.“

„Манастирът нямаше величествен вход — просто спряхме край пътя на паркинг без настилка и след кратка разходка пеша се озовахме пред манастирските порти. Бачковският манастир беше сгушен близо до тясната рекичка сред високи необитаеми склонове, отчасти гористи, отчасти голи скали; и макар че лятото едва започваше, наоколо беше съвсем сухо и можех да си представя колко много са ценили монасите близостта на реката. Външните стени бяха в същия сиво-кафяв цвят като околните склонове. Покривите на манастира бяха покрити с извити червени керемиди като онези по къщата на Стойчев и по стотиците къщи и църкви, които видяхме по пътя. Входът на манастира представляваше зейнал сводест проход, тъмен, чак черен като дупка в земята.

— Просто да влизаме ли? — попитах Ранов.

Той поклати глава, с други думи — да, и ние прекрачихме в хладния мрак на арката. След няколко секунди с бавни стъпки излязохме в слънчевия двор, но в кратките мигове между дебелите стени на манастира не чувах нищо друго, освен нашите крачки.

Сигурно бях очаквал да попадна на величествен площад като този в Рилския манастир; като зърнах уюта и красотата на основния двор на Бачковската обител, не сдържах въздишката си, а Хелън също възкликна нещо на глас. Манастирската църква изпълваше по-голямата част от двора, а кубетата й бяха червени, многоъгълни, византийски. Тук нямаше златни куполи, само древно изящество — най-простите материали, съчетани в прелестна хармония. По църковните камбанарии растяха лозници; край тях дървета свеждаха клони; един великолепен кипарис се издигаше високо като камбанария. Трима монаси в черни раса и шапки си приказваха пред църквата. Дърветата хвърляха сенки в огрения от яркото слънце двор, беше излязъл и лек ветрец, на който листата им потрепваха. За мое учудване тук-там ситнеха пиленца, които човъркаха из старинните дворни плочи, а едно раирано коте гонеше нещо в една пукнатина на стената.

Както и в Рила, отвътре стените на манастира бяха оформени като дълги чардаци от камък и дърво. По-ниската каменна част на някои от чардаците, а също и портикът над входа на църквата, бяха украсени с избелели стенописи. Освен тримата монаси, пилетата и котето, наоколо беше пусто. Стояхме сами, сами насред Византия.

Ранов се приближи до монасите и ги заговори, а ние с Хелън го изчакахме. Той бързо се върна.

— Игуменът го няма, но библиотекарят е тук и може да ни помогне. — Това «ни» хич не ми хареса, но си замълчах. — Докато го намеря, вие можете да разгледате църквата.

— Ще дойдем с вас — решително каза Хелън и всички поехме към чардаците след един от монасите. Библиотекарят работеше в килия на първия етаж; когато влязохме, той стана от бюрото си да ни поздрави. Килията му беше гола, като изключим желязната печка и шарената черга на пода. Запитах се къде са книгите, ръкописите. Тук изобщо не виждах библиотека, само няколко тома на дървеното бюро.

— Това е отец Иван — представи го Ранов. Монахът ни се поклони, но не ни подаде ръка; всъщност ръцете му не се виждаха и бяха прибрани в ръкавите на расото. Хрумна ми, че той вероятно не искаше да докосва Хелън. Вероятно и тя се сети за това, защото отстъпи назад и почти се скри зад мен. Ранов размени няколко думи с монаха.

— Отец Иван ви кани да седнете. — Ние послушно се отпуснахме в столовете. Отец Иван имаше продълговато, сериозно лице над дългата брада, а очите му ни изучаваха. — Можете да му задавате въпроси — насърчи ни Ранов.

Прочистих гърлото си. Нямаше какво да се прави; трябваше да задаваме въпросите си пред Ранов. Смятах да се опитам да ги прикрия като обикновен научен интерес.

— Бихте ли попитали отец Иван дали тук са идвали поклонници от Влахия?

Ранов преведе въпроса и на думата «Влахия» лицето на отец Иван се оживи.

— Казва, че от края на XV век манастирът е поддържал тесни връзки с Влахия.

Сърцето ми се разтуптя, но се постарах да остана спокоен на стола си.

— Да? Какви по-точно?

Двамата се разговориха, а отец Иван размахваше дългата си ръка към вратата. Ранов кимна.

— Казва, че по онова време князете на Влахия и Молдова започнали да оказват голяма подкрепа на манастира. В библиотеката се пазят ръкописи, които описват тяхната помощ.

— Знае ли защо са го правили? — тихо попита Хелън.

Ранов попита монаха.

— Не — отвърна. — Знае само, че според ръкописите те са подпомагали манастира.

— Попитайте го — помолих аз, — дали е чувал за групи влашки поклонници, които са идвали тук по онова време.

Отец Иван съвсем се усмихна.

— Да — докладва Ранов. — Мнозина. Бачково е било важна спирка по пътя на поклонниците от Влахия. Оттук те продължавали към Атон или към Константинопол.

Идеше ми да заскърцам със зъби.

— А за по-особена група влашки поклонници, които са носели някакви мощи или са търсели свети мощи, дали е чувал такава история?

Ранов май се опитваше да прикрие тържествуващата си усмивка.

— Не — каза той. — Не е попадал на разказ за такива поклонници. През онова столетие тук идвали много вярващи. Тогава Бачковският манастир бил важно място. Когато покорили България и влезли в старата столица Велико Търново, османците изпратили българския патриарх на заточение именно в Бачково. Той починал през 1404 година и бил погребан тук. Най-старата част от манастира и единствената запазена оригинална постройка е костницата.

Хелън отново взе думата.

— Бихте ли го попитали, ако обичате, дали сред братята живее монах, който в светския живот се е наричал Пондев?

Ранов предаде въпроса и отец Иван първо сякаш се озадачи, а после се притесни.

— Казва, че това трябва да е старият отец Ангел. Навремето се казвал Васил Пондев и бил историк. Но той вече не е… наред с главата. Нищо не можете да научите от него. Сега игуменът е най-видният учен тук, но за жалост точно сега отсъства.

— Бихме искали да поговорим с отец Ангел — казах на Ранов. Така и стана, макар и с доста мръщене от страна на библиотекаря, който ни преведе през яркия слънчев двор и през още един сводест коридор. Оттам се озовахме във втори двор с много стара сграда в центъра. Този двор не беше така грижливо поддържан като главния и сградите и паважът изглеждаха доста запуснати и порутени. Под краката ни растяха бурени и дори забелязах, че през стрехата на покрива беше прораснало малко дръвче; не го ли изкореняха, с времето то щеше да порасне достатъчно, за да разруши цялата сграда. Несъмнено обаче поддръжката на тази Божия обител не беше сред главните задачи на българското правителство. Нали си имаха Рилския манастир да го показват на чужденците с «чистата» му българска история и историческото му значение в борбата срещу турското робство. А това древно средище с цялата си прелест беше възникнало при византийците, нашественици и поробители също като османците, било е арменско, грузинско, гръцко — а не чухме ли преди малко, че при османците е било самостоятелно, за разлика от други български манастири? Нищо чудно, че правителството оставяше фиданки да растат през покривите му.

Библиотекарят ни поведе към една странична килия.

— Лечебницата — поясни Ранов.

Несвойствената услужливост на Ранов все повече ме изнервяше. Библиотекарят отвори разнебитената дървена врата и пред нас се разкри толкова покъртителна сцена, че не искам и да си я спомням. В килията живееха двама стари монаси. Вътре нямаше нищо друго освен наровете им, един-единствен дървен стол и желязна печка; тя обаче едва ли им вършеше много работа, когато екове лютият студ на планинските зими. Подът беше каменен, стените — голи и варосани, с изключение на една реликва в ъгъла — окачено кандило, красиво резбована полица и опушена икона на Богородица.

Един от старците лежеше на кревата си и дори не ни погледна, като влязохме. Скоро видях, че той изобщо не можеше да отвори подутите си и зачервени очи и само от време на време обръщаше брадичка, сякаш за да види нещо с нея. Беше покрит с бял чаршаф, а една от ръцете му висеше от края на леглото, като че ли се мъчеше да открие докъде се простира неговото място, докъде може да се върти без опасност да падне на пода, а другата му ръка попипваше отпуснатата кожа на врата му.

По-здравият обитател на стаята седеше на единствения стол, подпрял бастуна си на близката стена, сякаш имаше кой знае колко дълъг път от кревата до стола. Беше облечен в черно расо, което не беше стегнато на кръста и висеше над издутия му корем. Очите му бяха широко отворени и неимоверно сини и когато влязохме, те стряскащо се вторачиха в нас. Бакенбардите и косата му стърчаха като бели бурени около лицето му, а шапка нямаше. Така той изглеждаше още по-болен и ненормален с голата си глава насред манастирския свят, където монасите изобщо не сваляха високите си калимавки. Този гологлав монах приличаше на илюстрация на пророк от някое издание на Библията от деветнайсети век, само че изражението му далеч не беше проникновено. Той бърчеше големия си нос, сякаш подушваше неприятна миризма, дъвчеше ъгълчетата на устата си и непрекъснато ту присвиваше, ту ококорваше очи. Не мога да кажа, че изглеждаше страшен, нито презрително надменен, нито сатанински развеселен, защото изражението му се менеше всеки миг. Тялото и ръцете му стояха неподвижно отпуснати на нестабилния стол, сякаш всички движения, които е можел да направи, са били всмукани нагоре от гримасите на лицето му. Извърнах очи.

Ранов говореше с библиотекаря, който с жест посочи стаята.

— Човекът на стола е Пондев — каза сухо Ранов. — Библиотекарят ни предупреди да не очакваме от него смислена реч.

Ранов предпазливо се доближи до мъжа, сякаш се страхуваше да не би отец Ангел да го ухапе, и го погледна в очите. Отец Ангел — Пондев — извърна глава да срещне погледа му, подобно на животно в клетка. Ранов явно набързо ни представяше, защото след секунда свръхестествено сините очи на отец Ангел се завъртяха към нас. Неговото лице не спираше да се бърчи и да потръпва. Когато заговори, думите му излизаха на бързи тласъци, последвани от неясно скърцане и ръмжене. Ръката му се стрелна във въздуха и изобрази знак, който може би беше половин кръст, а може би — отпъждащ жест.

— Какво казва? — тихо попитах Ранов.

— Само глупости — каза Ранов, любопитно заслушан. — Никога не съм чувал такова нещо. Половината май са молитви — някакви суеверия от литургиите им, — а другата половина е за софийските тролейбуси.

— Ще пробвате ли да му зададете един въпрос? Кажете му, че сме историци като него и че питаме дали в края на петнайсети век тук са идвали група монаси от Влахия, които били потеглили от Константинопол и пренасяли свети мощи.

Ранов сви рамене, но все пак преведе, а отец Ангел отговори с въртоп от срички, клатейки глава. Какво значеше това — да или не, почудих се аз.

— Още глупости — отбеляза Ранов. — Този път май споменава нашествието на турците в Константинопол, поне това го разбрах.

Изведнъж очите на стареца се проясниха, сякаш за пръв път попаднахме в кристалния им фокус. Сред причудливия поток от звуци — език ли беше това? — отчетливо чух името на Атанас Ангелов.

— Ангелов! — извиках аз и направо се обърнах към стария монах. — Познавате ли Атанас Ангелов? Спомняте ли си как сте работили с него?

Ранов слушаше съсредоточено.

— Все още са предимно глупости, но ще се опитам да ви преведа думите му. Слушайте внимателно.

Той започна да превежда, бързо и безстрастно; колкото и да не го харесвах, не можех да не се възхитя на вещината му.

— Работих с Атанас Ангелов. Преди години, май векове. Беше луд. Изгасете онази лампа — болят ме краката от нея. Искаше всичко да научи за историята, но историята не се дава. Казва не, не и не. Изскача и те удря. Исках да се кача на единайсеторката, но този тролей вече не минава през нашия квартал. Така или иначе, другарят Димитров в името на народа отряза парите, които трябваше да получим. Добър народ.

Ранов си пое дъх и през това време явно пропуснахме нещо, защото отец Ангел продължаваше да бълва потока си от думи. Старият монах седеше все така неподвижен от врата надолу, но главата му се тресеше, а лицето му се гърчеше в гримаси.

— Ангелов откри едно опасно място, откри «Свети Георги», чу песента. Там погребали светията и танцували на гроба му. Да ви почерпя кафенце, ама то всъщност е само смляно жито, жито и пръст. Даже и хляб нямаме.

Коленичих пред стария монах и взех ръката му, макар че Хелън се опита да ме задържи. Ръката му висеше като мъртва риба, бяла и пухкава, с пожълтели и учудващо дълги нокти.

— Къде е «Свети Георги»? — умолявах го аз. Усещах, че още малко и ще се разплача, пред Ранов и Хелън и пред тези две съсухрени създания в техния затвор.

Ранов клекна до мен и се помъчи да улови блуждаещия поглед на монаха.

— Къде е «Свети Георги»?

Но отец Ангел отново беше зареял поглед в някакъв далечен свят.

— Ангелов отиде в Света гора и видя типика, после отиде в планината и намери ужасното място. Взех единайсеторката до апартамента му. Той ми рече: «Идвай бързо, открих нещо. Връщам се там да се поровя в миналото.» Бих ви почерпил кафенце, ама то е само пръст. Ох, ох, беше мъртъв в стаята си, а после тялото му го нямаше в моргата. — Отец Ангел изведнъж изкриви уста в усмивка, която сякаш ме блъсна назад. Имаше само два зъба, а венците му бяха целите нащърбени. Дъхът, който се носеше от устата му, можеше да усмърти и самия дявол. Той запя с висок, треперлив глас:

Когато Ранов свърши да превежда, отец Иван, библиотекарят, оживено заговори. Ръцете му бяха все така скрити в ръкавите на расото, но лицето му беше светнало и заинтригувано.

— Какво казва? — бързо попитах аз.

Ранов поклати глава.

— Казва, че и преди е чувал тази песен. Записал я от някаква старица в село Димово, баба Янка, тя била една от прочутите певици в онзи край, където реката отдавна е пресъхнала. Там се организират надпявания с народни песни, а тя е солистката на ансамбъла им. Един от тези празници наближава — в деня на Свети Петко, ако искате да я чуете.

— Пак народни песни — изпъшках аз. — Моля ви, попитайте мистър Пондев — отец Ангел — дали знае какво означава тази песен.

Ранов доста търпеливо преведе въпроса, но отец Ангел гримасничеше, кривеше лице и не продумваше. След миг тишината ме извади от равновесие.

— Попитайте го дали знае нещо за Влад Дракула! — изкрещях аз. — Влад Цепеш! Тук ли е погребан? Чувал ли е това име? Дракула? — Хелън стисна ръката ми, но аз вече бях извън себе си. Библиотекарят се втренчи в мен, но сякаш не се впечатли особено, а Ранов ме измери с поглед, който, ако се бях замислил, щеше да ми се стори съжалителен.

Ефектът върху Пондев обаче беше ужасяващ. Той пребледня, а очите се завъртяха на лицето му като сини мраморни топчета. Отец Иван се хвърли към него и го подхвана, докато се свличаше в стола, а после заедно с Ранов го положиха на кревата. Човекът се беше превърнал в неугледна маса от подпухнали бели крака, щръкнали изпод завивките, увиснали от раменете ръце. Когато го настаниха безопасно в леглото, библиотекарят донесе вода от една кофа и напръска горкия човечец по лицето. Стоях потресен; не исках да го измъчвам, а май го бях убил, бях убил един от малкото ни останали източници на информация. След известно време, което ми се стори безкрайност, отец Ангел се размърда и отвори очи, но сега те бяха диви, уплашени като на преследвано животно, и ужасено блуждаеха из стаята, сякаш изобщо не ни виждаха. Библиотекарят го потупа по гърдите и се опита да го настани по-удобно на кревата, но старият монах се разтрепери и изблъска ръцете му.

— Да го оставим — каза трезво Ранов. — Няма да умре, поне не от това.

Последвахме библиотекаря навън, смълчани и разкаяни.

— Съжалявам — казах аз, когато яркото слънце на двора ми вдъхна смелост да се обадя.

Хелън се обърна към Ранов.

— Бихте ли попитали библиотекаря дали знае нещо повече за тази песен и откъде точно идва?

Ранов си поприказва с библиотекаря, който все поглеждаше към нас.

— Казва, че идва от Красна поляна, долината от другата страна на тези ридове, на североизток. След два дни можете да отидете с него на празника, ако ви се остава дотогава. Старата певица може би знае нещо повече — поне ще може да ви каже откъде я е научила.

— Мислиш ли, че ще има полза? — прошепнах на Хелън. Тя ме погледна сериозно.

— Не знам, но с друго не разполагаме. След като се пее за змей, ще задълбаем в тази посока. Междувременно, можем да разучим по-подробно Бачковския манастир и да разгледаме архива, ако библиотекарят се съгласи да ни помогне.

Уморено се отпуснах на каменната пейка в края на чардаците.

— Добре — казах.“

Глава 68

Глава 69

„Тези два дни в Бачково бяха най-дългите в живота ми. Искаше ми се веднага да се затичам към обещания празник, искаше ми се той да започне незабавно, за да можем да проследим онази думичка от песента — змей — до корена й. При все това се страхувах от неизбежния, както мислех тогава, миг, когато и тази следа щеше да се изпари яко дим или да се окаже лъжлива. Хелън вече ме беше предупредила, че народните песни са прочути със своята мъглявост; корените им се губят назад във вековете, думите им се променят и развиват, певците им рядко знаят откъде идват или колко са стари.

— Точно затова са народни песни — замечтано каза тя и приглади яката на ризата ми, докато седяхме в двора на втория ден от пристигането ни в манастира.

Такива дребни интимни жестове не й бяха привични и аз разбрах, че и тя е разтревожена. Очите ми горяха, главата ме болеше, а погледът ми се луташе по слънчевите дворни плочи, където се ровеха пилетата. Мястото беше прекрасно, изключително, а за мен дори екзотично; тук пред очите ни животът неспирно си течеше така, както е било още от единайсети век: пилетата търсеха буболечки, котето се търкаляше в краката ни, ярката светлина пулсираше по изкусно издяланите червено-бели камъни край нас. Вече не виждах красотата му.

На втората сутрин се събудих много рано. Помислих си, че сигурно съм чул църковните камбани, но не бях сигурен дали не съм ги сънувал. От прозореца на килията си, през грубата й завеска, виждах четирима или петима монаси, които се бяха запътили към църквата. Облякох дрехите си — боже, колко мръсни бяха вече, но не ми се занимаваше да ги пера — и тихо слязох в двора по стълбите на чердака. Наистина беше много рано, още сумрачно, а луната залязваше над планините. За миг ми хрумна да вляза в църквата и се поколебах край отворената й врата; отвътре блещукаше светлината на свещите и се носеше мирис на горящ восък и тамян, а утробата й, която по обяд изглеждаше страховито мрачна, сега ми се струваше топла и примамлива. Дочух пеенето на монасите. Меланхоличният разлив на звука се заби в сърцето ми като кама. Може би същата песен се е носела и в онази мъглива утрин на 1477 година, когато Кирил, Стефан и останалите братя монаси са оставили гробовете на своите другари мъченици — вероятно в костницата, нали? — и са потеглили през планините със съкровището в каруцата си. Но в каква посока са поели? Обърнах се на изток, после на запад — където луната бързо се стопяваше зад планините, — после и на юг.

Листата на липите потрепваха на излезлия ветрец и след малко видях първите слънчеви лъчи да се промъкват далеч зад склоновете и над манастирските стени. После някъде от другия край на манастира се обади закъснял петел. Ако можех да отворя сърцето си, този миг щеше да ми донесе несравнимото удоволствие на потапянето в историята, за което винаги към мечтал. Усетих, че бавно се въртя, измъчвайки се да отгатна посоката, в която е отпътувал отец Кирил. Някъде наоколо имаше гроб — може би, — чието място е било изгубено толкова отдавна, че дори и споменът за него е изчезнал. Може би беше на един ден път пеша, може би на три часа, а защо не и на седмица? «Недалеч» и «без други злощастия», беше написал Захарий. Къде беше това недалеч? Къде бяха отишли? Земята се разбуждаше — гористите планини с прашните им канари, застланият с плочи двор под краката ми, манастирските ливади и ниви — но не издаваше тайната си.“

„Някъде в девет онази сутрин потеглихме с колата на Ранов, а отец Иван му показваше пътя от предната седалка. Поехме по шосето край реката и карахме към десет километра, после реката сякаш изчезна, а пътят се отклони по едно дълго, сухо дере, което се виеше ниско долу под стръмните склонове. Пейзажът събуди нещо в паметта ми. Сръгах Хелън и тя се намръщи.

— Хелън, речната долина.

Тогава лицето й се изясни и тя побутна Ранов по рамото.

— Бихте ли попитали отец Иван откъде минава реката. Пресякохме ли я някъде?

Ранов поговори с отец Иван, без да се обръща, и ни докладва.

— Казва, че тук реката е пресъхнала — вече е зад нас, там, където пресякохме последния мост. Преди много време това е била речна долина, но вече е сухо дере.

С Хелън мълчаливо се спогледахме. Пред нас, в края на долината, видях два планински върха, които рязко се издигаха над хълмовете, две самотни планини като разперени крила. А между тях, все още доста надалеч, се виждаха кубетата на малка църквичка. Хелън изведнъж здраво стисна ръката ми.

След няколко минути свихме по един черен път сред полегатите склонове, следвайки табелата за селото, което тук ще нарека Димово. После пътят се стесни и Ранов спря пред църквата, макар че самото Димово изобщо не се виждаше.

Църквата «Свети Мъченик Петко» беше много малка — по-скоро параклис с потъмняла от времето мазилка — и беше кацнала самотно насред една полянка, която в края на лятото навярно се косеше за сено. Два изгърбени дъба засланяха църквичката, а край нея се гушеше необикновено гробище, каквото никога дотогава не бях виждал — селски гробове, някои от тях още от осемнайсети век, както гордо обясни Ранов.

— Такъв е обичаят — има много такива гробища, където и до днес селяните погребват своите мъртви.

Надгробните знаци бяха от камък или от дърво, с триъгълни покривчета отгоре и малки кандила в основата.

— Отец Иван казва, че обредът ще започне едва в единайсет и половина — каза Ранов, докато се мотаехме отпред. — Сега приготвят църквата. Първо ще ни заведе да видим баба Янка, а после ще се върнем за празника. — Той изпитателно ни огледа, сякаш за да разбере какво ни интересува най-много.

— Какво става там? — посочих група мъже, които работеха на полянката до църквата. Някои влачеха дърва — дънери и по-яки клони — и ги трупаха на купчина, а други подреждаха тухли и камъни околовръст. Вече бяха събрали доста голяма клада.

— Отец Иван казва, че е за огъня. Досега не бях разбрал, но явно ще ходят по жаравата.

— Нестинари! — възкликна Хелън.

— Да — отвърна сухо Ранов. — Значи сте чували за този обичай? Днес в България вече рядко се практикува, особено пък в този край. Чувал съм за нестинари само край южното Черноморие. Но това е беден и суеверен край, който Партията още се мъчи да облагороди. Не се и съмнявам, че скоро тези неща съвсем ще отмрат.

— Чувала съм за този обичай — развълнувано се обърна Хелън към мен. — Това е езически ритуал, който след покръстването на балканските народи успява да се съхрани под формата на християнски празник. Нестинарите танцуват по жаравата. Невероятно съм щастлива, че ще видим подобно нещо.

Ранов вдигна рамене и ни поведе към църквата, но преди това видях как единият от работниците изведнъж се наведе и подпали кладата. Пламъците бързо набраха сила и лумнаха нагоре, после обхванаха цялата клада и запращяха. Дървата бяха съвсем сухи и огънят скоро се изкачи до върха на купа, а всяка клонка се нажежи до червено. Дори и Ранов застина. Мъжете, които бяха натрупали кладата, се отдръпнаха около метър назад, после още няколко метра и застинаха там, бършейки ръце в панталоните си. С грохот огънят изригна с пълна сила. Пламъците се издигаха чак на височината на черковния покрив, но бяха достатъчно далеч, за да не застрашават църквата. Съзерцавахме пламъците, които поглъщаха обилната си храна, докато Ранов отново не се обърна.

— В следващите няколко часа ще го оставят да изгори и да се уталожи в жарава — каза той. — Сега дори и най-набожните не биха посмели да танцуват отгоре му.

Когато влязохме в църквата, един млад мъж, очевидно свещеникът, се приближи да ни поздрави. Ръкува се с нас с приятна усмивка, а двамата с отец Иван сърдечно си размениха поклони.

— Казва, че за него е чест да го посетите на черковния му празник — преведе Ранов суховато.

— Кажете му, че и за нас е чест да гостуваме на празника. Ще го попитате ли кой е свети Петко?

Свещеникът обясни, че е местен мъченик, убит от турците по време на робството, защото отказал да смени вярата си. Свети Петко бил свещеник в предишната църква на това място, която турците опожарили, но дори и когато църквата му рухнала, той отказал да се помохамеданчи. По-късно била издигната тази църква, а неговите мощи били положени в криптата. Днес мнозина идвали да се поклонят пред останките му. Неговата икона, както и още две могъщи икони, се изнасят с шествие пред църквата и обикалят огъня. Ето го свети Петко, изрисуван на фасадата на църквата — посочи свещеникът към избелелите стенописи зад себе си, където се виждаше брадато лице, напомнящо за самия свещеник. Той ни покани да се върнем и да разгледаме църквата, когато всичко ще е готово. Добре сме дошли да изгледаме целия ритуал и да приемем благословията на свети Петко. Не сме били първите поклонници от чужди земи, които са дошли при него и са получили изцеление за болежките и страданията си. Свещеникът мило ни се усмихна.

Чрез Ранов го попитах дали е чувал за манастир, наречен «Свети Георги». Той поклати глава.

— Най-близкият манастир е Бачковският — каза той. — През годините тук са идвали на поклонение и монаси от други манастири, но това е било отдавна. — Разтълкувах думите му, че поклоненията вероятно са секнали след комунистическия преврат, и си отбелязах наум да попитам Стойчев, когато се върнем в София.

— Ще го помоля да ни обясни къде да намерим баба Янка — каза Ранов след малко.

Свещеникът знаеше точно къде живее. Искал да дойде с нас, но църквата била затворена от месеци — той идвал да служи само по празниците — и сега двамата с помощника му имали много работа.

Селото беше разположено в долчинката точно зад поляната, където се издигаше църквата, и беше най-малкото селище, което виждах, откакто бях дошъл в източния блок: не повече от петнайсет къщички се гушеха почти страхливо една до друга, в покрайнините им растяха ябълкови дървета и цветущи зеленчукови градини, улиците нямаха настилка и бяха толкова тесни, че по тях можеше да мине само една каруца, а по средата имаше старинен кладенец с дървено геранило и окачена кофа. Бях поразен от пълното отсъствие на съвременността и напразно се оглеждах за някакви знаци, които да подсказват, че все пак е дошъл двайсети век. Очевидно това столетие не беше стигнало дотук. Почувствах се почти предаден, когато видях бяла пластмасова кофа в дворчето на една от каменните къщи. Къщичките сякаш бяха поникнали от купчините сиви скали и впоследствие някой беше измазал еркерите им в бяло, а покривите им бяха застлани с гладки каменни плочи. Някои бяха гордо украсени с красиви старинни греди, които щяха да са на мястото си и в някое английско село с къщи в стил Тюдор.

Когато слязохме на единствената улица на Димово, хората наизлязоха от къщите и оборите си да ни приветстват — бяха предимно старци, повечето от тях невероятно сбръчкани от тежкия труд, жените с гротескно изкривени крака, а мъжете — така прегърбени, сякаш непрекъснато носеха на гърбовете си невидими тежки чували. Лицата им бяха почернели от слънцето, с румени бузи — те ни се усмихваха и ни поздравяваха, а в устите им просветваха беззъби венци или метални отблясъци. Поне явно имаха зъболекари, помислих си аз, макар че не можех да си представя къде и как. Неколцина се приближиха да се поклонят на отец Иван, а той ги благославяше и явно нещо ги разпитваше. Стигнахме до къщата на баба Янка, заобиколени от малка тълпа, в която най-младите май бяха на седемдесет години, макар че по-късно Хелън ми каза, че селяните вероятно са двайсетина години по-млади, отколкото ми се струва.

Къщата на баба Янка беше съвсем мъничка, почти колиба, и тежко се беше наклонила към малката плевня. Самата й стопанка беше излязла на прага да види какво става; първото, което успях да зърна, беше ярко грейналата й забрадка на червени цветя, после райетата на сукмана и престилката й. Тя надникна навън и ни огледа, а останалите селяни я извикаха по име, при което тя бързо закима с глава. Кожата на лицето й беше с махагонов цвят, имаше остър нос и брадичка, а очите й — когато се приближихме по-наблизо — очевидно бяха кафяви, но се губеха в гънките от бръчки.

Ранов й извика — само се надявах да не е нещо заповедническо или неучтиво — и тя се втренчи в нас, а после затвори дървената врата. Мълчаливо почакахме навън и когато вратата отново се отвори, видях, че тя съвсем не беше толкова дребничка, колкото си я представях; оказа се висока почти до рамото на Хелън, с весели очи на иначе предпазливото лице. Тя целуна ръка на отец Иван, а ние се ръкувахме с нея, което като че ли за миг я обърка. После ни подбра към къщата си, сякаш бяхме мътило изгубени пилета.

Отвътре къщурката й беше бедна, но чиста, и малко ми дожаля, като видях как я беше украсила с ваза свежи горски цветя върху издрасканата и изтъркана маса. Даже къщата на майката на Хелън можеше да мине за имение в сравнение с тази подредена, но схлупена стая със закована на стената стълба към втория етаж. Почудих се как ли баба Янка се справяше с тази стълба, но като я гледах как енергично шета из стаята, изведнъж осъзнах, че всъщност не е толкова стара. Прошепнах откритието си на Хелън и тя кимна.

— Около петдесет, вероятно — прошепна ми в отговор.

За мен това беше нов удар. Собствената ми майка в Бостън беше на петдесет и две, но все едно беше внучка на тази жена. Ръцете на баба Янка бяха груби и възлести, макар че краката й бяха леки; наблюдавах я как вади покрити с кърпи чинии и реди пред нас чаши и се питах какво ли е правила с ръцете си цял живот, та са добили този вид. Може би е цепила дърва, може би е жънала, трудила се е и в студ, и в пек. Докато шеташе, тя ни хвърляше по някой поглед, всеки път с бърза усмивка, а после ни наля някаква напитка — нещо бяло и гъсто — и Ранов моментално го пресуши, като й кимна и избърса уста с кърпичката си. Отпих и аз, но течността едва не ме уби; беше възтопла и миришеше на обор. Помъчих се да не се мръщя видимо, поне докато баба Янка ме гледа. Хелън с достойнство изпи своята чаша и баба Янка я потупа по ръката.

— Овче кисело мляко с вода — обясни ми Хелън. — Представи си млечен шейк.

— Сега ще я помоля да ни попее — каза ни Ранов. — Нали това искате?

Той си поговори с отец Иван, който се обърна към баба Янка. Жената се отдръпна и отчаяно закима. Не, не искала да пее; очевидно никак не искаше. Тя махна към нас и прибра ръце под престилката си. Отец Иван обаче настояваше.

— Първо ще я помолим да изпее каквото иска — обясни Ранов. — После можете да я питате за песента, която ви интересува.

Баба Янка сякаш се примири и тъй като вече отново се усмихваше, аз се запитах дали не се беше съпротивлявала само от скромност. Тя въздъхна, после изправи рамене под износената си блуза на червени цветя. Погледна ни чистосърдечно и отвори уста. Звукът, който се понесе, беше поразителен; преди всичко беше изумително силен, чашите направо затракаха по масата, а хората зад отворената й порта — май половината село се беше събрало пред къщата й — занадничаха през оградата. Гласът й отекваше в стените и под краката ни и люлееше плитките чесън и чушлета над очуканата и печка. Тайно хванах ръката на Хелън. Първият тон ни разтърси, но последва нов — отново дълъг и бавен, отново вопъл на отчаяние и безнадеждност. Спомних си девойката, която се хвърлила от високата скала, за да не попадне в харема на пашата, и се запитах дали и тази песен не разказваше подобна история. Странното беше, че баба Янка се усмихваше, направо сияеше, докато си поемаше огромни порции въздух. Слушахме я в захлас, докато изведнъж песента не секна, а последната нота остана да звъни в къщурката й.

— Ако обичате, попитайте я за текста на песента — каза Хелън.

След известна съпротива — която не скри усмивката й — баба Янка изрецитира думите на песента, а Ранов ги преведе.

Когато свърши, баба Янка обясни нещо на Ранов, все така сияеща, като леко му се закани с пръст. Имах чувството, че щеше да го натупа и да го изпрати в кревата без вечеря, ако направеше някоя беля в къщата й.

— Попитайте я откога се пее тази песен — помоли го Хелън — и откъде я е научила.

Ранов зададе въпроса и баба Янка избухна в смях, вдигна ръце до раменете си и ги размаха. Ранов се ухили.

— Казва, че е стара като планината и че дори и прабаба й не знаела откога се пее. Научила я от прабаба си, която доживяла деветдесет и три години.

Сега и баба Янка искаше да ни пита нещо. Когато прикова поглед в нас, видях, че очите й са красиви, с лешникова форма сред обруленото й от вятъра и слънцето лице, а на цвят са златистокафяви, почти кехлибарени и още по-ярки на червенината на забрадката й. Когато й казахме, че идваме от Америка, тя кимна сякаш невярващо.

— Америка? — тя помисли малко. — Това трябва да е далеч отвъд планината.

— Невежа бабичка — извини се Ранов. — Правителството полага всички усилия да ограмоти тукашното население. Това е една от главните ни задачи.

Хелън извади лист хартия и хвана ръката на старицата.

— Попитайте я дали знае тази песен — нали ще преведете — «Връз долина змей се спусна, змей се спусна, заоглежда…»

Ранов предаде молбата й на баба Янка. Тя се заслуша внимателно, но изведнъж лицето й се сгърчи от страх и нежелание; тя се дръпна със стола си и бързо се прекръсти.

— Не — извика тя яростно и измъкна ръката си от Хелън. — Не, не! Ранов сви рамене.

— Разбирате, нали. Не я знае.

— Очевидно я знае — тихо казах аз. — Попитайте я защо се страхува да ни я изпее.

Този път старицата изглеждаше непреклонна.

— Не иска да говори за това — каза Ранов.

— Предайте й, че ще я възнаградим.

Ранов пак вдигна вежди, но предаде предложението ни на баба Янка.

— Казва, че трябва да затворим вратата. — Той стана и тихо затвори вратите и дървените капаци на прозорците, като ни отдели от зяпачите на улицата. — Сега ще ви я изпее.

Огромна беше разликата в изпълнението на баба Янка на първата песен и на тази, втората. Тя сякаш беше потънала в стола си, сгушена до облегалката и забила поглед в земята. Веселата й усмивка беше изчезнала, а кехлибарените й очи гледаха в краката ни. Мелодията, която чухме, беше доста тъжна, макар че последният стих ми прозвуча някак предизвикателно. Ранов внимателно превеждаше. Защо ли, чудех се отново, проявяваше такава отзивчивост?

— Е — каза Ранов, — нали това искахте?

— Да. — Хелън потупа ръката на баба Янка и старицата сърдито нещо измърмори. — Попитайте я откъде е тази песен и защо се страхува от нея.

На Ранов му бяха необходими няколко минути да извлече информация от упреците на баба Янка.

— Научила е тази песен тайно от прабаба си, която й казала никога да не я пее след залез-слънце. Тази песен носи беда. Звучи радостно, но носи нещастие. Тук я пеят само на Гергьовден. Това е единственият ден, когато можеш спокойно да е пееш, без да си докараш беда. Тя се надява, че сега заради вас няма я кравата й да умре, я нещо по-лошо.

Хелън се усмихна.

— Кажете й, че имам подарък за нея, подарък, който ще прогони бедите и ще й донесе късмет. — Тя отвори грубата ръка на баба Янка и пусна в нея сребърно медальонче. — Това принадлежеше на един набожен и мъдър човек, той ти го праща да те пази. Изобразява свети Иван Рилски, голям български светец. — Разбрах, че това трябва да е малкия предмет, който Стойчев й даде. Баба Янка го погледна, обърна го в мазолестата си длан, после го вдигна до устните си и го целуна. Натъпка го в някакво скришно джобче на престилката си.

— Благодаря — каза тя. Целуна ръката на Хелън и я погали, сякаш беше открила отдавна изгубената си дъщеря.

Хелън отново се обърна към Ранов.

— Моля ви, попитайте я дали знае какво значи песента и откъде идва. Защо я пеят на Гергьовден?

Баба Янка вдигна рамене.

— Тази песен нищо не значи. Просто стара песен, която носи нещастие. Прабаба ми казваше, че хората вярвали, че идва от някакъв манастир. Но това е невъзможно, понеже монасите не пеят такива песни — техните песни славят Господа. Пеем я на Гергьовден, защото тя подканя Свети Георги да убие змея, за да не мъчи хората.

— Какъв манастир? — извиках аз. — Попитайте я дали е чувала за отдавна изчезналия манастир «Свети Георги».

Но баба Янка само кимна — не — и цъкна с език.

— Тук няма манастир. Манастирът е в Бачково. Тук имаме само църква, където следобед ще пеем със сестра ми.

Изпъшках и накарах Ранов да попита още веднъж. Този път и той цъкна с език.

— Казва, че не е чувала за манастир. Тук никога не е имало манастир.

— Кога е Гергьовден? — попитах аз.

— На шести май — продължително ме изгледа Ранов. — Пропуснали сте го с няколко седмици.

Замълчах, но баба Янка пак се оживи. Тя разтърси ръцете ни, целуна Хелън и ни накара да обещаем, че следобед ще отидем да я чуем.

— Със сестра ми става по-хубаво. Тя пее втория глас.

Казахме й, че ще отидем. Тя настоя да обядваме — преди да дойдем, беше приготвила обяд — картофи с някаква каша и още от овчето мляко, с което може би щях да свикна, ако останех няколко месеца. Нахранихме се, като гледахме да изглеждаме колкото се може по-признателни, и похвалихме гозбата й, но накрая Ранов ни каза, че трябва да се връщаме в църквата, ако не искаме да изпуснем началото на службата. Баба Янка неохотно ни пусна, щипейки ръцете ни и потупвайки Хелън по бузите.

Огънят край църквата почти беше изгаснал, макар че няколко дънера още горяха над жаравата, бледа на ярката слънчева светлина. Селяните вече се стичаха към църквата, въпреки че камбаните още не бяха забили. После от върха на малката каменна камбанария се понесе звън и след малко свещеникът излезе пред портите. Сега беше облечен в червено и златно, с дълъг бродиран епитрахил над расото и черен шал, спуснат от калимавката му. Носеше димяща кадилница на златна верижка, която размаха в три посоки пред черковните порти.

Събралите се хора — жени, облечени като баба Янка на райета и цветя или в черно от глава до пети, и мъже в груби кафяви вълнени елеци и панталони, с бели ризи с връзки или с копчета на врата — се отдръпнаха при появата на свещеника. Той излезе сред тях и ги благослови с кръстен знак, а някои склониха глави или се наведоха пред него. Зад свещеника вървеше възрастен мъж, облечен само в черно като монах, който явно беше помощникът му. Той държеше в ръце икона, подплатена с пурпурна коприна. Хвърлих й едно око — застинало, бледо, тъмнооко лице. Сигурно това беше свети Петко, реших аз. Селяните мълчаливо последваха иконата покрай църквата в разлято шествие, като мнозина се подпираха на бастуни или на ръцете на по-младите. Баба Янка ни намери и гордо ме хвана за ръка, като че ли да покаже на съседите си какви връзки има. Всички се взираха в нас; стори ми се, че ни обръщаха най-малко същото внимание, както и на иконата.

Двамата свещеници ни поведоха мълчаливо към гърба на църквата — заобиколихме я, а от другата страна вече виждахме кръга на жаравата и подушвахме пушека, който се вдигаше от нея. Пламъците гаснеха и последните големи дънери и клони догаряха в тъмно оранжево, разпадайки се на живи въглени. Шествието ни обиколи църквата три пъти, след което попът отново спря пред черковните порти и запя. От време на време възрастният помощник му отговаряше, а понякога и паството се включваше с тих ромон, като се прекръстваше и покланяше. Баба Янка пусна ръката ми, но остана до нас. Хелън наблюдаваше службата с жив интерес, забелязах аз, както и Ранов.

Когато службата на открито приключи, последвахме вярващите в църквата, където беше тъмно като в рог след огрените от слънцето поляни и горички. Беше малка църква, но отвътре изглеждаше прелестно просторна — нещо, с което не можеха да се похвалят много от големите църкви, които бяхме разглеждали. Младият поп положи иконата на свети Петко на почетното място в резбования иконостас. Забелязах, че отец Иван се поклони пред олтара. И тук пейки нямаше; хората стояха прави или коленичеха на студения каменен под, а няколко старици дори се простряха по средата на църквата. По страничните стени имаше ниши със стенописи или икони, а в едната зееше мрачен отвор, който реших, че вероятно води към криптата. Веднага си представих как столетия наред селяните са идвали да се молят тук, а преди това и в по-старата църква, която се е издигала на това място.

Сякаш измина цяла вечност преди пеенето да спре. Хората отново се поклониха и се заизнизваха от църквата, като някои спираха да целунат иконите или да запалят свещички в железните свещници край входа. Църковните камбани отново забиха и ние последвахме селяните навън, където изведнъж ни ослепиха слънцето, вятърът и искрящите поляни. Под дърветата беше разтегната дълга маса и жените вече вдигаха кърпите от чиниите и разливаха нещо от керамични стомни. После видях, че от тази страна на църквата също гореше жарава, по-малка, и над нея се въртеше агне. Двама мъже въртяха чевермето над жарта и от аромата му устата ми първосигнално се напълни със слюнка. Баба Янка лично напълни чиниите ни и ни настани на едно одеяло по-далеч от множеството. Там се запознахме със сестра й, която беше малко по-висока и слаба от нея, но иначе много си приличаха. После всички се натъпкахме с вкусната храна. Дори и Ранов внимателно сгъна крака в градския си костюм на тъканото одеяло и придоби почти доволен вид. Другите селяни се приближаваха да ни поздравят и да попитат баба Янка и сестра й кога ще пеят — внимание, което двете певици приемаха с небрежно махване, с достолепието на оперни звезди.

Когато агнето потъна в стомасите ни и жените почистиха останките в чиниите ни над една дървена кофа, забелязах, че трима мъже извадиха музикални инструменти и се приготвиха да свирят. Единият измъкна най-странния инструмент, който някога съм виждал отблизо — торба ощавена кожа, от която стърчаха няколко дървени тръби. Очевидно беше вид гайда и Ранов ни обясни, че в България това е инструмент с древна история и се прави от козя кожа. Старецът, който гушна гайдата в ръцете си, постепенно я наду като балон; това му отне повече от десет минути и когато приключи, лицето му беше почервеняло. Той подхвана гайдата под ръка и духна в една от тръбите, а тълпата нададе одобрителни викове и запляска. Звукът, който се понесе, беше животински, като силно мучене, врещене или кряскане, а Хелън се засмя.

— Знаеш ли — каза ми тя, — навсякъде по света, където има пастири, има и гайди.

Старецът засвири и след миг останалите музиканти го последваха — единият на дълга дървена флейта, чийто глас се заизвива покрай нас като въздушна панделка, а другият удряше кожен тъпан с пръчка с облечен край. Някои от жените скочиха и се хванаха на хоро, а един мъж с бяла кърпичка, точно както и при Стойчев, ги поведе по поляната. Хората, които бяха твърде стари или болни да танцуват, се усмихваха с ужасните си зъби и голи венци, потропваха по земята или почукваха с бастуните си.

Баба Янка и сестра й мълчаливо стояха на местата си, като че ли тяхното време още не беше дошло. Изчакаха, докато кавалджията не ги повика с жестове и усмивки и докато към призива му не се присъедини и цялото множество, а после се престориха, че отказват, но накрая станаха и, хванати за ръце, излязоха до свирачите. Всички стихнаха, а гайдата изпълни кратко въведение. Двете жени запяха, този път прегърнати през кръста, а песента им — сурова и красива хармония, която кънтеше в стомаха ми — сякаш излизаше от едно гърло. Край нея се извиваше гласът на гайдата, а после и трите гласа — на двете жени и на козята кожа — се събраха заедно и се разстлаха над нас, сякаш застена самата земя. Очите на Хелън се замъглиха от сълзи, което беше толкова нетипично за нея, че я прегърнах пред всички.

Когато жените изпяха пет-шест песни, аплодирани от тълпата след всяко изпълнение, всички станаха — така и не разбрах по какъв сигнал, докато не видях, че свещеникът отново се беше приближил. Той носеше иконата на свети Петко, този път с подложка от червено кадифе, а след него подтичваха две момчета, облечени в тъмни роби, понесли икона, изцяло увита в бяла коприна. Това шествие си проправи път към другата страна на църквата, а свирачите го последваха и подеха тъжна мелодия. Всички спряха между църквата и големия кръг с жаравата. Огънят беше съвсем изгаснал; в кръга бяха останали само въглени, адски червени и дълбоки. Тук-там се издигаха облачета пушек, като че ли отвътре дишаше нещо живо. Попът и помощниците му се изправиха край стените на църквата, стиснали светините си в ръце.

Накрая свирачите подеха нова мелодия — бърза, но все пак тържествена, помислих си аз — и един по един всички селяни, които можеха да танцуват или поне да ходят, се наредиха на дълго извито хоро, което бавно се люшна около огъня. Когато хорото стигна до църквата, баба Янка и още една жена — този път не беше сестра й, а още по-състарена жена с премрежени, почти слепи очи — излязоха напред и се поклониха на свещеника и на иконите. Те свалиха обувките и чорапите си и внимателно ги оставиха на стъпалата на църквата, целунаха заплашителното лице на свети Петко и получиха благословията на попа. Малките помощници на свещеника връчиха по една икона на всяка жена и свалиха копринените им покривала. Музиката се изви още по-силно; гайдарят обилно се потеше, надул огромни бузи на зачервеното си, чак алено лице.

После баба Янка и жената с премрежените очи затанцуваха и тръгнаха напред, без да изпускат ритъма, докато накрая — бях замръзнал на мястото си и ги следях с поглед — стъпиха на жаравата с боси крака. Когато влязоха в кръга, и двете държаха иконите пред гърдите си; главите им бяха високо изправени, а очите им гордо блуждаеха в някакъв друг свят. Ръката на Хелън се вкопчи в моята, чак пръстите ме заболяха. Краката им се вдигаха и спускаха по въглените, изтръгвайки ярки искри; веднъж дори видях как една искра прогори крайчето на раираната пола на баба Янка. Те танцуваха по нажежените въглени в загадъчния ритъм на тъпана и гайдата, като всяка обикаляше огнения кръг в различна посока.

Когато пристъпиха в жаравата, не успях да видя иконите им, но сега забелязах, че тази в ръцете на сляпата жена изобразяваше Богородица, сложила детето на коляното си и леко килнала глава под тежката корона. Не можах да видя иконата на баба Янка, докато тя не се приближи отново по кръга. Лицето й беше изумително — очите й бяха разширени и застинали, устните й — отпуснати, а състарената й кожа грееше в червено от адската жега. Иконата, която държеше в ръце, явно беше много стара, също като тази на Богородица, но въпреки опушените й петна и потрепващия от горещината въздух успях да видя рисунката съвсем ясно: тя изобразяваше две фигури, изправени една срещу друга в своеобразен танц, две създания, еднакво внушителни и страховити. Едното беше рицар с броня и червена пелерина, а другото — дракон с дълга, извита опашка.“

Глава 70

Глава 71

„Когато видяхме иконата на баба Янка, не помня кой пръв ахна — аз или Хелън, но и двамата веднага скрихме изненадата си. Ранов се беше облегнал на едно дърво на не повече от три метра, но с облекчение забелязах, че гледаше някъде над долината, отегчен и изпълнен с презрение, зает с цигарата си, и очевидно не беше обърнал внимание на иконата. Секунди след това баба Янка се обърна с гръб към нас и заедно с другата старица излязоха от жаравата със същата жива, горда стъпка и се приближиха към свещеника. Върнаха иконите на двете момчета, които веднага ги покриха. Държах Ранов под око. Свещеникът сега благославяше двете жени, а отец Иван ги отведе настрани и им даде да пийнат вода. Като минаваше край нас, баба Янка ни хвърли горд поглед, изчерви се, усмихна се и почти ни смигна, а двамата с Хелън й се поклонихме с чисто благоговение. Внимателно огледах краката й, когато мина; загрубелите й боси стъпала изглеждаха съвсем здрави, както и на другата жена. Само лицата им носеха белег от огъня, сякаш бяха изгорели на слънцето.

— Драконът — прошепна ми Хелън, докато ги гледахме.

— Да — казах аз. — Трябва да открием къде държат тази икона и откога я имат. Хайде. Свещеникът ни обеща да разгледаме църквата.

— А Ранов? — Хелън не смееше да вдигне глава.

— Трябва само да се молим да не ни последва — казах аз. — Не мисля, че той забеляза иконата.

Попът влизаше в църквата, а хората се разотиваха. Бавно го последвахме и го намерихме да наглася иконата на свети Петко обратно на мястото й. Другите две икони не се виждаха. Поклоних се в знак на благодарност и на английски му казах, че ритуалът е бил прекрасен, като махах с ръце и сочех навън. Той явно се зарадва. После посочих църквата и вдигнах вежди.

— Може ли да разгледаме?

— Какво? — той се понамръщи, после пак се усмихна. Трябваше само да почакаме да се преоблече. Скоро попът се върна във всекидневното си расо и внимателно ни разведе из всяка ниша, като сочеше и обясняваше: «икони», «Христос» и други думи, които къде повече, къде по-малко успяхме да разгадаем. Той явно добре познаваше църквата и нейната история, но нямаше как да си поговорим. Накрая го попитах къде са другите икони и той посочи към зейналата дупка в една от страничните ниши, която и по-рано бях забелязал. Очевидно са ги върнали в криптата, където се съхраняват. Той любезно си взе газеника и ни поведе надолу.

Каменните стъпала бяха стръмни, а отдолу лъхаше мраз, в сравнение с който даже в църквата изглеждаше топло. Здраво стиснах ръката на Хелън, докато слизахме надолу след лампата на попа, която осветяваше старите камъни край нас. Малката стаичка долу не беше съвсем тъмна; два свещника грееха до олтара и съвсем скоро очите ни свикнаха и видяхме, макар и смътно, че не беше олтар, а изящна бронзова мощехранителница, отчасти покрита с богато избродирана червена дамаска. Върху нея бяха поставени и двете икони в сребърни рамки, Девата и — приближих се една крачка напред — воина и дракона.

— Свети Петко — весело каза попът и докосна ковчега.

Посочих към Богородица и той ни каза нещо, в което долових Бачковския манастир, но нищо повече не разбрах. После показах другата икона и свещеникът се усмихна:

— Свети Георги — каза той и посочи воина.

Кимнах.

— Как да го попитаме откога датира тази икона?

— Стар? Старо? — налучка Хелън.

Попът поклати глава утвърдително.

— Много стара — тържествено каза той. Втренчихме се в него. Вдигнах ръка и преброих пръстите си. Три? Четири? Пет? Той се усмихна. Пет. Пет пръста — около петстотин години.

— Смята, че е от петнайсети век — каза Хелън. — Господи, как да го попитаме откъде е?

Посочих иконата, махнах из криптата, посочих нагоре към църквата над нас. Когато обаче разбра какво питам, той изобрази универсалния жест на незнанието; раменете и веждите му се вдигнаха и после се отпуснаха обратно. Не знаеше. Явно се опитваше да ни каже, че иконата си стои тук, в «Свети Петко», от столетия — повече от това той не знаеше.

Накрая с усмивка се обърна и ние се приготвихме да го последваме с лампата му нагоре по стръмните стъпала. Щяхме завинаги да напуснем това място в пълно отчаяние, ако токчето на Хелън внезапно не се беше заклещило между два камъка. Тя раздразнено изпуфтя — знаех, че няма друг чифт обувки — и аз бързо се наведох да освободя крака й. Свещеникът почти се беше изгубил нагоре, но свещите, които горяха край мощехранителницата, светеха достатъчно силно, за да видя онова, което беше издялано на отвесната част на стъпалото, вдясно точно до крака на Хелън. Беше малък дракон, грубо издялан, но не можеше да се сбърка с нищо друго и несъмнено беше нарисуван по същия начин както в моята книжка. Коленичих на камъните и прокарах пръст по гравюрата. Рисунката ми беше толкова позната, като че ли лично я бях издълбал тук. Хелън клекна до мен, забравила за токчето си.

— Господи! — каза тя. — Какво е това място?

— «Свети Георги» — отвърнах бавно. — Това трябва да е «Свети Георги».

Тя ме погледна на оскъдната светлина, а къдриците падаха в очите й.

— Но църквата е от осемнайсети век — възрази тя. После лицето й се изясни. — Мислиш, че…

— Много църкви са издигнати върху стари основи, нали? А за тази знаем, че е възстановена, след като турците я опожарили. Защо преди това да не е била манастирска църква, но манастирът отдавна да се е изличил от паметта на местните хора? — шепнех аз развълнувано. — Може да е била възстановена десетилетия или дори столетия по-късно и да е прекръстена на името на мъченика, когото все пак са помнели.

Хелън се обърна ужасено и се втренчи в бронзовата мощехранителница зад нас.

— Мислиш ли, че и…

— Не знам — казах бавно. — Малко вероятно ми се струва да са объркали едни мощи с други, но откога мислиш, че не са отваряли тази кутия?

— Не ми изглежда достатъчно голяма — каза тя, сякаш неспособна да продължи.

— Така е — съгласих се аз, — но трябва да проверим. Поне аз съм длъжен да проверя. Хелън, искам ти да стоиш далеч от тази работа.

Тя ме изгледа въпросително, сякаш удивена от мисълта, че може да я отпратя.

— Не е шега работа да се прокраднеш в църква и да оскверниш гроба на светията.

— Знам — казах аз. — Но ако гробът не е на светия?

Имаше две имена, които нито един от двама ни не посмя да произнесе на това мрачно и студено място с треперливите му светлинки и миризмата на пчелен восък и пръст. Едно от тези имена беше на Роси.

— Сега ли? Ранов ще ни търси — каза Хелън.

Когато излязохме от църквата, сенките на дърветата наоколо се издължаваха, а Ранов наистина ни търсеше с нетърпеливо лице. Отец Иван стоеше наблизо, макар да забелязах, че двамата почти не си говореха.

— Подремнахте ли добре? — учтиво попита Хелън.

— Време е да се връщаме в Бачково — в гласа на Ранов пак звъннаха заповеднически нотки; запитах се дали не беше разочарован, че и тук нищо не открихме. — Утре сутринта тръгваме за София. Имам там работа да върша. Надявам се, че сте доволни от проучването си.

— Почти — казах аз. — Бих искал отново да отидем до баба Янка да й благодарим за помощта.

— Добре — Ранов изглеждаше раздразнен, но ни поведе надолу към селото, а отец Иван бавно крачеше зад нас. Улицата беше тиха в златистата вечер и отвсякъде се носеше мирис на готвено. Видях един старец, който отиде до кладенеца в центъра и си наля една кофа. В далечния край на тясната уличка на баба Янка се връщаше стадо овце и кози; чувахме пронизителното им блеене и гледахме как се тълпят една до друга сред къщите, докато пастирчето не ги подкара край ъгъла.

Баба Янка се зарадва да ни види. Поздравихме я, като Ранов пак превеждаше, за чудните й песни и за танца в огъня. Отец Иван я благослови с мълчалив жест.

— Как успяхте да не се изгорите? — попита я Хелън.

— О, това е Божия дарба — каза тя меко. — После не помня как става. Понякога след това краката ми горят, но никога не се изгарям. За мен това е най-хубавият ден в годината, макар че не си спомням кой знае колко. После месеци наред съм спокойна като езерна вода.

Тя извади бутилка без етикет от долапа си и ни наля в чашки прозрачен кафяв алкохол. В шишето плуваха дълги треви и Ранов обясни, че са билки за аромат. Отец Иван отказа, но Ранов прие една чаша. След няколко глътки той нещо заразпитва отец Иван, а гласът му режеше като нож. Скоро двамата потънаха в спор, който не можехме да проследим, макар че често улавях думата «политически».

Послушахме ги малко, а после прекъснах Ранов да го помоля да попита баба Янка може ли да използвам банята й. Той неприятно се разсмя. Ето че се връща в обичайното си настроение, помислих си аз.

— Боя се, че тук няма такива удобства — каза той.

Баба Янка също се засмя и посочи задната врата. Хелън каза, че ще дойде с мен и ще изчака своя ред. Външният клозет в двора на баба Янка беше по-срутен и от колибата й, но достатъчно широк да скрие безшумното ни бягство между дърветата и кошерите и оттам през задната врата. Наоколо нямаше жива душа, но когато стигнахме пътя, свихме встрани, в храстите, и се покатерихме направо по хълма. За щастие край църквата също беше пусто и тя стоеше смълчана в гъстите сенки. Жаравата слабо светеше в червено под дърветата.

Дори не се и опитахме да влезем през главната порта, където можеха да ни забележат от пътя; заобиколихме отзад. Там имаше нисък прозорец, покрит отвътре с пурпурна завеска.

— Това води към олтара — каза Хелън.

Дървената рамка обаче беше само притворена, а не заключена и с леко разтърсване успяхме да я отворим и да пропълзим през завесите, като внимателно затворихме прозореца след себе си. Вътре видях, че Хелън е била права; бяхме зад иконостаса.

— Тук не се допускат жени — прошепна Хелън, но докато говореше, се оглеждаше с научното си любопитство.

В стаичката зад иконостаса над всичко царстваше високият олтар, покрит с фини тъкани и окичен със свещи. Две старинни книги лежаха на бронзов статив, а по куките на стените бяха окачени великолепните одеяния, които по-рано носеше свещеникът. Всичко беше ужасяващо тихо, ужасяващо спокойно. Намерих светите порти, през които попът се появяваше пред паството си, и виновно се промъкнахме в мрачната църква. През тесните прозорчета се процеждаше слаб зрак, но всички свещи бяха изгасени, вероятно за да не стане пожар, и трябваше да се полутам известно време, докато намеря кутия кибрит на една полица. Взех от канделабъра по една свещ за двама ни и ги запалих. После много предпазливо поехме надолу по стъпалата.

— Мразя такива работи — чух Хелън да мърмори зад мен, но знаех, че това съвсем не означаваше, че имаше нещо, което да я спре. — Кога мислиш, че Ранов ще открие липсата ни?

Криптата беше най-тъмното място, където някога бях стъпвал, защото всички свещи бяха изгасени; бях благодарен за двете пламъчета, които носехме в ръце. От моето огънче запалих свещите на криптата. Те светнаха и озариха златната бродерия върху мощехранителницата. Ръцете ми неприятно трепереха, но успях да извадя камата на Тургут от ножницата в сакото си, където я носех, откакто напуснахме София. Положих я на пода до мощехранителницата и двамата с Хелън внимателно вдигнахме двете икони от местата им — избягвах да гледам Свети Георги и змея — и ги опряхме на стената. Махнахме тежкото покривало и Хелън го сгъна настрана. През цялото време всяка фибра от тялото ми се ослушваше за шум — оттук или от църквата горе, така че в един момент самата тишина забуча и писна в ушите ми. Веднъж Хелън ме хвана за ръкава и двамата се заслушахме, но нищо не мръдна.

Когато махнахме всичко от мощехранителницата, двамата се втренчихме в нея разтреперани. Капакът й беше излят в красив барелеф — дългокос светец с вдигната за благословия ръка, вероятно портрет на мъченика, чиито кости може би щяхме да открием вътре. Усетих, че се надявам наистина да намерим само няколко свещени останки от кости и да приключим с цялата работа. Но каква ли празнота щеше да последва — липсата на Роси, липсата на отмъщение, загубата. Капакът на мощехранителницата явно беше запечатан или закован и по никакъв начин не успявах да го отворя. Докато се мъчех, малко поразклатих кутията и вътре нещо мръдна зловещо и се удари в стените. Тази кутия наистина беше твърде малка за каквото и да е, освен може би за детско телце или за части от скелет, но тежеше много. В един ужасен миг помислих, че може би само главата на Влад е стигнала дотук, макар този вариант да оставяше твърде много въпросителни. Започнах да се потя и да се чудя дали да не се кача горе и да потърся някакъв инструмент в църквата, макар че нямаше голяма надежда да намеря нещо подходящо.

— Дай да се опитаме да го свалим на пода — казах аз със стиснати зъби и двамата някак успяхме да плъзнем кутията долу. Там можех по-добре да огледам пантите и ключалките, помислих си аз, или дори да събера смелост да разбия капака.

Тъкмо щях да се опитам, когато Хелън тихо изпищя.

— Пол, виж!

Бързо се обърнах и видях, че прашният мрамор, върху който преди стоеше мощехранителницата, не беше неподвижен блок; горната му част се беше изместила, докато сме се мъчили да свалим кутията. Мисля, че вече изобщо не дишах, но заедно, без да продумаме, успяхме да отместим мраморната плоча. Не беше дебела, но тежеше цял тон и когато я облегнахме на задната стена, и двамата се бяхме запъхтели. Под нея лежеше още една продълговата каменна плоча, от същия камък като пода и стените, камък с дължината на човешки бой. Изобразеният върху нея портрет беше съвсем груб, издялан направо върху твърдата повърхност — но не беше лице на светец, а на истински човек, мъж със сурово лице, изблещени лешникови очи, издължен нос и дълги мустаци — жестоко лице с триъгълна шапка, което успяваше да изглежда страшно дори и през тези груби очертания.

Хелън се дръпна назад с побелели на светлината на свещите устни, а аз едва се преборих с желанието да я грабна и да се затичаме нагоре по стълбите.

— Хелън — подех меко, но нямаше какво друго да кажа. Взех камата, а Хелън мушна ръка под дрехите си — така и не видях къде точно бръкна, — извади малкия пищов и го остави на една ръка разстояние, близо до стената.

После подхванахме надгробния камък за ръба и го повдигнахме. Плочата — невероятно съоръжение — наполовина се плъзна настрани. И двамата видимо треперехме и едва не изпуснахме камъка от ръце. Когато го преместихме напълно, видяхме трупа долу, тежко затворените му клепачи, жълтеникавата кожа, неестествено алените устни, плиткото, беззвучно дишане. Беше професор Роси.“

Глава 72

„Ако можех, щях да кажа, че постъпих смело или поне практично, като прегърнах Хелън, за да се уверя, че няма да припадне, но нищо подобно не направих. Няма почти нищо по-страшно от любимото лице, преобразено от смърт, физически тлен или ужасяваща болест. Тези лица са най-страшните чудовища — любими, а непоносими.

— О, Рос — казах аз, а сълзите ми бликнаха и потекоха по бузите ми толкова внезапно, че дори не усетих откъде дойдоха.

Хелън се приближи и го погледна. Сега забелязах, че беше облечен с дрехите, които носеше в нощта, когато за последно говорих с него преди близо месец; бяха разкъсани и мръсни, сякаш е претърпял катастрофа. Вратовръзката му липсваше. От едната страна на врата му капеше кръв и пълнеше изцапаната му с пръст яка в ален естуар. Устата му беше отпусната и подута и едва дишаше, но като изключим бавното повдигане и спускане на ризата му, беше неподвижен. Хелън протегна ръка.

— Не го докосвай! — казах рязко, което само още повече ме изплаши.

Хелън обаче изглежда беше в транс като него и след секунда, с треперещи устни, се пресегна и погали с пръсти бузата му. Според мен по-страшно от това не можеше да бъде, но точно така стана, когато той отвори очи. Очите му още бяха сини, дори и на сумрака от свещите, но бяха кървясали и с подпухнали клепачи. Тези очи бяха и ужасяващо живи, гледаха озадачено и се въртяха напред-назад, като че ли се опитваха да фокусират лицата ни, докато тялото му стоеше мъртвешки вцепенено. Накрая погледът му се спря на Хелън, която се беше навела над него, и сините очи се проясниха с невероятна сила, сякаш се отвориха цялата да я погълнат.

— Любима, това си ти — каза той едва чуто. Устните му бяха напукани и подути, но гласът му беше гласът, който обичах, със същия отчетлив акцент.

— Не… майка ми… — каза Хелън, с мъка търсейки думите. Притисна длан към бузата му. — Татко, аз съм Хелън — Елена. Аз съм дъщеря ти.

Тогава той вдигна ръка, макар че май не успяваше изцяло да ръководи движенията си, и хвана нейната. Ръката му беше издрана, ноктите бяха прораснали и пожълтели. Исках да му кажа, че веднага ще го измъкнем оттук, че ще се приберем у дома, но вече разбирах, че е ранен непоправимо.

— Рос — казах аз и се наведох по-близо. — Аз съм Пол. Тук съм.

Очите му объркано се преместиха от Хелън към мен и обратно, а после се затвориха с въздишка, която разтърси цялото му подпухнало тяло.

— О, Пол — каза той. — Дошъл си за мен. Не трябваше.

Той пак погледна Хелън с още по-премрежен поглед, сякаш искаше да добави нещо.

— Помня те — промърмори той след малко.

Порових във вътрешния джоб на сакото си и извадих пръстена, който ми даде майката на Хелън. Приближих го до очите му, но не прекалено, при което той пусна ръката на Хелън и неуверено докосна лицето на пръстена.

— За теб — каза на Хелън. Хелън го взе и го сложи на пръста си.

— Майка ми — каза тя с вече открито разтреперени устни, — помниш ли я? Срещнал си я в Румъния.

Той я погледна, на лицето му сякаш се изписа някогашната му проницателност и се усмихна с изкривено лице.

— Да — прошепна накрая. — Обичах я. Къде е тя?

— Добре е, в Унгария — каза Хелън.

— Ти си й дъщеря? — сега в гласа му се долавяше учудване.

— Аз съм твоята дъщеря.

Сълзите бавно избиха в ъгълчетата на очите му, като че ли вече трудно потичаха, и се търколиха по бръчките около очите. По лицето му оставаха следи, които просветваха на пламъка на свещите.

— Грижи се за нея, Пол, моля те — каза той немощно.

— Ще се оженя за нея — казах му аз. Сложих ръка на гърдите му. Отвътре се чуваше нечовешко свистене, но се насилих да не се отдръпна.

— Това… това е хубаво — каза той накрая. — Майка й жива и здрава ли е?

— Да, татко — лицето на Хелън потръпна. — Добре е, в Унгария.

— Да, ти ми каза — отново затвори очи той.

— Тя още те обича, Роси — потупах ризата му с несигурна ръка. — Изпрати ти този пръстен и… една целувка.

— Толкова пъти се мъчех да си спомня къде е, но нещо…

— Тя знае, че си опитвал. Почини си.

Дишането му беше станало обезпокоително хрипливо.

Изведнъж очите му рязко се отвориха и той се помъчи да се изправи. Усилията му бяха мъчителна гледка, най-вече защото бяха безрезултатни.

— Деца, трябва веднага да тръгвате — задъхано каза той. Много е опасно тук. Той ще се върне и ще ви убие. — Очите му се стрелкаха във всички посоки.

— Дракула? — попитах полугласно.

Лицето му за миг се сгърчи от това име.

— Да. В библиотеката е.

— Библиотеката? — попитах аз, като удивено се заоглеждах въпреки ужаса по лицето на Роси. — Каква библиотека?

— Библиотеката му е ето там… — опита се той да посочи към една от стените.

— Рос — казах трескаво, — кажи ни какво се случи и какво да направим.

За момент той сякаш се бореше с очите си, за да ги фокусира върху мен, мигайки ускорено. Засъхналата кръв по врата му се раздвижи от усилието да диша.

— Той ме грабна изведнъж, от кабинета ми, и ме замъкна на дълъг път. Не бях… в съзнание през цялото време, така че не знам къде съм.

— В България — каза Хелън, като нежно държеше подутата му ръка.

Очите му светнаха с някогашния интерес, с искрица любопитство.

— България? Значи затова… — той се опита да навлажни устните си.

— Какво ти направи?

— Доведе ме тук — да се грижа за дяволската му библиотека. Съпротивявах се, доколкото можех. Аз съм виновен, Пол. Възобнових проучването си, заради една статия… — той се бореше за въздух. — Исках да докажа, че той е част от един по-древен обичай. Като започна с гърците. Аз… аз чух, че в университета дошъл нов учен, който пишел за него, но не успях да разбера името му.

Чух, че при тези думи Хелън рязко пое дъх. Очите на Роси се обърнаха към нея.

— Мислех, че е крайно време да публикувам… — дъхът му вече свистеше и той отново затвори очи. Хелън държеше ръката му и се разтрепери до мен; прегърнах я още по-здраво през кръста.

— Всичко е наред — казах аз. — Почини си.

Роси обаче беше решен да довърши.

— Не е наред — задави се той, още със затворени очи. — Той ти даде книгата. Тогава разбрах, че ще дойде за мен, и така и стана. Борих се, но той почти ме превърна… в себеподобен…

Роси явно беше неспособен да вдигне другата си ръка, затова тромаво обърна врата и главата си, така че изведнъж съгледахме дълбокото ухапване отстрани на гърлото му. Раната беше още отворена и когато той се размърда, тя зейна и закапа. Под втренчените ни погледи той сякаш отново обезумя и ме погледна умолително.

— Пол, навън смрачава ли се?

През тялото ми премина вълна на ужас и отчаяние.

— Усещаш ли го, Рос?

— Да, знам, че мракът идва, а аз… огладнявам. Моля ви. Той скоро ще ви чуе. Побързайте… махайте се.

— Кажи ни къде да го намерим — отчаяно казах аз. — Ще го убием.

— Да, убийте го, стига да не рискувате собствения си живот. Убийте го заради мен — прошепна той и за пръв път усетих, че още можеше да изпитва ярост. — Слушай, Пол. Там има една книга. Житие на свети Георги — дишането му пак се затрудни. — Много стара, с византийски обков — никой не е виждал подобна книга. Той има много великолепни книги, но тази е… — за миг той сякаш щеше да припадне и Хелън притисна ръката му между своите длани и против волята си заплака. Когато се посъвзе, той прошепна: — Скрих я зад първия шкаф вляво. Ако можете, вземете я. Написал съм нещо… сложих нещо вътре. Побързай, Пол. Той се събужда. Аз също се събуждам.

— О, Господи! — огледах се наоколо за помощ — каква, и аз не знаех. — Рос, моля те, не мога да те оставя в ръцете му. Ще го убием и ще се оправиш. Къде е той?

Хелън обаче се беше успокоила, взе камата и му я показа.

Той бавно изпусна дъх, но успя и да се усмихне. Сега забелязах, че зъбите му са се удължили като на куче, а ъгълчето на устните му беше нахапано до кръв. От очите му потекоха сълзи и се затъркаляха по издраните му бузи.

— Пол, приятелю…

— Къде е той? Къде е библиотеката? — зададох въпроса си още по-припряно, но Роси повече не можеше да ми отвърне.

Хелън бързо махна, аз веднага я разбрах и бързо изрових един камък от пода. Мигът, в който се борих да го разхлабя, ми се стори цяла вечност и през цялото това време се страхувах, че чувам някакво движение в църквата над нас. Хелън разкопча ризата му, внимателно я разтвори и нагласи ножа на Тургут над сърцето му.

Очите му за малко се спряха върху нас, изпълнени с доверие и сини като на малко дете, а после се затвориха. Щом спусна клепачи, аз събрах цялата си сила и ударих дръжката на камата с древния камък, камък, поставен на мястото си от ръцете на незнаен монах или нает селянин, някой забравен обитател на дванайсети или тринайсети век. Вероятно този камък кротко е лежал тук, докато столетия наред монасите тъпкали отгоре му, носели мощи в костницата или вино в избата. Камъкът не мръднал и когато тялото на чуждоземния туркоубиец тайно било пренесено над него и скрито в пресния гроб наблизо в пода, нито когато влашките монаси отслужили над него еретичната си литургия, нито когато османските заптиета напразно претърсвали за трупа, нито когато османската конница нахлула в църквата с факлите си, нито когато новата църква се издигнала на същото място, нито когато костите на Свети Петко били донесени в мощехранителницата си и положени до същия този камък, нито когато поклонниците коленичели пред мощите да получат благословията на новомъченика. Лежал е тук през всички тези столетия, докато аз грубо не го изрових от мястото му и не му намерих ново предназначение, и това е всичко, което мога да напиша.“

Глава 73

Глава 74

„Хелън докосна челото на баща си с два пръста, сякаш го благослови. Сега тя се бореше да не заплаче.

— Как можем да го преместим оттук? Искам да го погреба.

— Няма време — горчиво казах аз. — Сигурен съм, че той би предпочел да се измъкнем живи.

Свалих якето си и внимателно го прострях отгоре му, като покрих и лицето му. Каменният капак беше твърде тежък, за да го вдигнем. Хелън взе малкия си пищов, като предпазливо го провери дори и сред всички тези емоции.

— Библиотеката — прошепна тя. — Трябва веднага да я намерим. Преди малко не се ли чу нещо?

Кимнах.

— Мисля, че и аз го чух, но не разбрах откъде идваше.

Постояхме заслушани. Тишината, ненарушена, висеше сред нас. Хелън вече търсеше по стените, опипвайки ги, без да изпуска пистолета от ръка. Светлината на свещите беше отчайващо мъждива. Обикаляхме напред-назад, натискахме и потропвахме. Нямаше ниши, нито необичайно издадени камъни, нито възможни отвори, нищо подозрително.

— Навън сигурно вече е почти тъмно — измърмори Хелън.

— Знам — казах аз. — Вероятно имаме десет минути и след това трябва да изчезваме, сигурен съм. — Обиколихме още веднъж малката стаичка, като проверявахме всеки сантиметър. Въздухът беше хладен, особено сега, когато не бях със сако, но въпреки това потта се стичаше по гърба ми.

— Може би библиотеката е в някаква друга част на църквата или в основите й.

— Трябва да е съвсем скрита, вероятно под земята — прошепна Хелън. — Иначе някой отдавна щеше да я намери. А и щом баща ми е в този гроб… — тя не довърши, но това беше въпросът, който измъчваше и мен след първоначалния ми потрес, когато видях Роси: къде е Дракула?

— Тук май има нещо нередно, нали? — Хелън гледаше към ниския, сводест таван и се мъчеше да го стигне с пръсти.

— Нищо не виждам. — После внезапно една мисъл ме накара да грабна свещ от поставката и да клекна долу. Хелън бързо ме последва.

— Да — прошепна тя. Докоснах издялания дракон по отвесната част на най-ниското стъпало. При първото ни посещение в криптата го бях погалил с пръст; сега здраво го натиснах, вложих цялата си сила. Беше неподвижен като стена. Чувствителните пръсти на Хелън обаче вече опипваха околните камъни и изведнъж тя намери един хлабав; той сам излезе в ръката и като зъб и освободи място точно до онзи с драконовата гравюра. На мястото му зейна малка черна дупка; пъхнах ръката си и я раздвижих, но нищо не напипах. Хелън обаче също мушна ръка и я завъртя към дракона, зад издяланата рисунка.

— Пол! — извика тя полугласно.

Последвах ръката й в тъмното. Там определено имаше дръжка, голяма дръжка от студено желязо и когато я натиснах, драконът леко изскочи от мястото си под стъпалото, без да размести нито останалите камъни, нито горното стъпало. Беше изящна изработка, както вече виждахме, с желязната дръжка във формата на рогат звяр, която вероятно служеше, за да го издърпаш след себе си, когато слезеш по тесните стъпала, сега проснати пред нас. Хелън взе още една свещ, а аз грабнах кибрита. Вмъкнахме се на ръце и колене — изведнъж си спомних издрания и насинен Роси, разкъсаните му дрехи и се запитах колко ли пъти е бил влачен през този отвор, — но скоро успяхме пак да станем на крака.

Въздухът, който ни посрещна долу, беше студен и безкрайно влажен, и по време на стръмното ни спускане аз се помъчих да овладея потреса дълбоко в себе си и здраво да държа Хелън, която също трепереше. След петнайсет стъпала на дъното се отвори проход, адски тъмен, макар че на светлината на нашите свещи се виждаха железни скоби, закачени високо по стените, които показваха, че някога коридорът е бил осветен. В края на тунела — стори ми се, че пак бяха петнайсет стъпки, внимателно ги броях — имаше врата от тежко и очевидно много старо дърво, износена до трески в долната си част и отново с онази зловеща дръжка, дългорого създание от ковано желязо. По-скоро усетих, отколкото видях как Хелън вдигна пистолета си. Вратата беше здраво залостена, но като я огледах по-внимателно, открих, че е заключена от нашата страна. Вложих цялата си сила върху тежкото резе и после издърпах вратата, докато пълзящият страх едва не размекна костите ми.

Вътре светлината на свещите ни, колкото и слаба да беше, падна върху просторна зала. Край вратата имаше маси, дълги маси, старинни и солидни, и празни лавици. Въздухът на стаята беше удивително сух след мразовития тунел, като че ли имаше някакво скрито проветрение или беше вкопана дълбоко в земята. Стояхме притиснати един до друг, целите в слух, но в стаята нищо не шумна. От все сърце съжалявах, че не можехме да виждаме в тъмното. Следващото нещо, което светлината улови, беше разклонен свещник, пълен с полуизгорели свещи, и аз ги запалих до една. Те осветиха високи шкафове, в един от които внимателно надникнах. Беше празен.

— Това ли е библиотеката? — попитах аз. — Тук няма нищо.

Отново застинахме и се заслушахме, а пистолетът на Хелън проблясваше на по-ярката светлина. Помислих си, че трябваше да й предложа аз да го нося и да го използвам, ако се наложи, но никога не бях боравил с оръжие, докато тя, както добре знаех, беше добър стрелец.

— Виж, Пол — тя посочи със свободната си ръка и аз видях онова, което беше уловило погледа й.

— Хелън — казах аз, но тя вече крачеше напред. След секунда светлината на свещта ми достигна една маса, която дотогава беше в сянка, огромна каменна маса. Не беше маса, видях аз само миг по-късно, а олтар — не, не беше олтар, а саркофаг. До него имаше още един — дали това не беше старата манастирска крипта, място, където игумените са си почивали на спокойствие, далеч от византийските факли и османските катапулти? После зад тях видяхме най-големия саркофаг от трите. По стената му имаше надпис, една-единствена дума, издълбана в камъка: ДРАКУЛА. Хелън вдигна пистолета си, а аз стиснах кола по-здраво. Тя направи крачка напред, аз я следвах.

В същия миг зад себе си чухме движение в далечината, тропот на стъпки и бързащи тела, който почти заглуши слабия звук в мрака зад гроба, където сякаш прошумоля суха пръст. Скочихме напред като един и надникнахме вътре — най-големият саркофаг нямаше капак и беше празен като останалите два. И този звук: някъде в тъмнината някакво дребно създание се провираше нагоре през корените на дърветата.

Хелън стреля в тъмното и се чу пукот на земя и камъчета; хукнах напред със свещта. Библиотеката се задънваше в ъгъла, а от сводестия таван висяха няколко коренища. В нишата на задната стена, където някога сигурно е висяла икона, видях капчици черна слуз по голите камъни — кръв ли беше това, или просто от земята се процеждаше влага?

Вратата зад нас се отвори с трясък и ние се извъртяхме назад, като още стисках свободната ръка на Хелън. Сред пламъка на свещите нахлуха ярки лампи, електрически фенери, забързани силуети, викове. Беше Ранов с някакъв висок човек, чиято сянка целите ни обгърна: Геза Йожеф, а по петите го следваше потресеният отец Иван. След него подтичваше слабичък дребен чиновник в тъмен костюм и шапка, с тежки черни мустаци. Имаше и още един силует, който се движеше трудно и чийто бавен ход, сега разбирах, вероятно ги беше спъвал на всяка крачка: Стойчев. На лицето му беше изписана странна смесица от страх, съжаление и любопитство, а на бузата му имаше драскотина. Старите му очи срещнаха нашите в един дълъг скръбен миг, а после той размърда устни, сякаш благодареше на Бога, че ни намира живи.

Геза и Ранов се метнаха към нас за части от секундата. Ранов държеше пистолет срещу мен, а Геза — към Хелън, докато монахът стоеше с отворена уста, а Стойчев, мълчалив и тревожен, чакаше зад тях. Чиновникът с тъмния костюм остана в сянка.

— Пусни пистолета — нареди Ранов на Хелън, тя послушно разтвори пръсти и оръжието падна на пода. Аз я прегърнах, но бавно. В сумрака лицата им изглеждаха повече от зловещи, с изключение на Стойчев. Забелязах, че ако не беше толкова уплашен, той щеше да ни се усмихне.

— Какво, по дяволите, правиш тук? — каза Хелън на Геза, преди да успея да я спра.

— А ти какво правиш тук, по дяволите? — беше единственият му отговор. Той изглеждаше по-висок от всякога, облечен в светла риза и панталони и с тежки туристически обувки. На конференцията не бях осъзнал, че и в червата го мразех.

— Къде е? — изръмжа Ранов, местейки погледа си ту към мен, ту към Хелън.

— Мъртъв е — казах аз. — Нали дойдохте през криптата. Трябва да сте го видели.

Ранов се намръщи.

— За какво говориш?

Не знам какво, може би някакъв инстинкт, който дължах на Хелън, ме спря и не казах нищо повече.

— Вие за кого говорите? — студено попита Хелън.

Геза се вгледа по-внимателно в нея.

— Знаеш много добре за кого говорим, Елена. Къде е Дракула? Тук отговорът беше лесен и оставих Хелън да продължи.

— Очевидно го няма — каза тя с най-неприязнения си глас. — Можете сами да проверите в ковчега. — В този миг дребният чиновник направи крачка напред, сякаш искаше да каже нещо.

— Остани с тях — каза Ранов на Геза. Ранов внимателно обиколи масите и огледа навсякъде; беше ми ясно, че никога не е бил тук. Чиновникът в тъмния костюм го следваше безмълвно. Когато стигнаха до саркофага, Ранов вдигна фенера и пистолета си и внимателно надникна вътре.

— Празно е — извика той към Геза. Обърна се към двата по-малки саркофага. — Какво е това? Елате тук, помогнете. — Чиновникът и монахът послушно се приближиха. Стойчев ги последва по-бавно и ми се стори, че лицето му светеше, докато се оглеждаше из празните маси и шкафовете. Можех само да предполагам какво си мислеше.

Ранов вече надничаше в саркофазите.

— Празни — каза той тежко. — Не е тук. Претърсете стаята.

Геза вече крачеше сред масите, като приближаваше фенера си до всяка стена и отваряше всеки шкаф.

— Видяхте ли го, чухте ли го?

— Не — казах аз, повече или по-малко искрено. Казах си, че ако не наранят Хелън, ако я пуснат, ще смятам това изпитание за успешно. Никога след това не съм се молил така за нечий живот. Помислих си, освен това, с мимолетна признателност, че Роси вече беше избавен от ужасната съдба.

Геза промърмори нещо, вероятно унгарска ругатня, защото Хелън почти се усмихна въпреки оръжието, насочено в гърдите й.

— Гробът в криптата е празен, този — също. А той никога няма да се върне тук, след като намерихме скривалището му.

Отне ми известно време да смеля информацията. Гробът в криптата — празен? Тогава къде беше тялото на Роси, което току-що бяхме оставили там?

Ранов се обърна към Стойчев.

— Кажете ни какво е това.

Най-накрая наведоха оръжията си и аз придърпах Хелън към мен, при което Геза ме измери с ненавистен поглед, но нищо не каза.

Стойчев вдигна фенера си, сякаш очакваше този момент. Приближи се до най-близката маса и почука по нея.

— Това е дъб, струва ми се — изрече той бавно. — А изработката вероятно е средновековна. — Той погледна под масата сглобката на краката, почука по чекмеджето. — Но не разбирам много от мебели.

Мълчаливо чакахме.

Геза ритна крака на една от старинните маси.

— Сега какво ще кажа на министъра на културата? Този влах беше наш. Той е унгарски затворник, а страната му е наша територия.

— Защо не поспорим по въпроса, когато го намерим? — изръмжа Ранов. Изведнъж осъзнах, че единственият им общ език беше английският и че двамата се ненавиждаха. В този миг разбрах на кого ми приличаше Ранов. С широкото си лице и дебелите тъмни мустачки той приличаше на снимките на младия Сталин. Хора като Ранов и Геза вършеха минимални поразии само когато имаха минимална власт.

— Кажи на леля си да внимава с телефонните разговори — Геза злобно измери Хелън с поглед и аз усетих как тя се вкамени до мен. — Сега остави проклетия монах да пази тук — добави той към Ранов, а Ранов изкрещя някакви заповеди, при които бедният отец Иван се разтрепери. В този миг светлината от фенера на Ранов изведнъж се премести в друга посока. Той го размахваше напред-назад, проверявайки масите. Сега светлината му падна върху лицето на дребния чиновник с тъмния костюм и нахлупената шапка, който мълчаливо стоеше до празния саркофаг на Дракула. Може би нямаше да забележа лицето му, ако не беше странното изражение — то излъчваше стаена скръб, неочаквано осветена от фенера. Ясно видях слабото, изпито лице под нелепите мустаци и познатия блясък в очите.

— Хелън! — изкрещях аз. — Виж!

Тя също се стресна.

— Какво? — в миг се обърна Геза към нея.

— Този човек… — Хелън беше ужасена. — Този там… е…

— Вампир — довърших сухо аз. — Проследи ни от университета в Съединените щати.

Едва проговорих, и онази твар скочи. За да се измъкне обаче, трябваше да мине през всички нас, и първо се блъсна в Геза, който се опита да го хване, а после събори и Ранов. Ранов се изправи по-бързо; той сграбчи библиотекаря, двамата здраво се вкопчиха един в друг, а после Ранов отскочи назад с вик и библиотекарят отново побягна. Ранов се обърна и стреля по тичащата фигура, преди да се е отдалечила. Тя обаче дори не потрепери — все едно Ранов стреляше във въздуха. После страшният библиотекар изчезна, толкова внезапно, че дори не бях сигурен дали е минал през тунела или направо се е стопил пред очите ни. Ранов се затича след него през вратата, но се върна почти веднага. Всички го гледахме втренчено; лицето му беше бяло, а през пръстите на ръката, с която стискаше разкъсаната яка на сакото си, вече се стичаше кръв. След една дълга минута Ранов проговори:

— Какво, по дяволите, беше това? — гласът му трепереше.

Геза поклати глава.

— Господи! — каза той. — Ухапа те. — Той се отдръпна крачка назад от Ранов. — А аз няколко пъти оставах насаме с този дребосък. Каза, че ще ми покаже къде да намеря американците, но не ми каза, че е…

— Естествено, че няма да ти каже — презрително изсумтя Хелън, макар че се опитах да я спра. — Искал е да намери господаря си, да ни последва при него, а не да те убива. Така си му бил по-полезен. Даде ли ти записките ни?

— Млъквай! — Геза сякаш се канеше да я удари, но в гласа му долових страх и уважение и само тихо я дръпнах настрани.

— Хайде — Ранов ни подкара с оръжието си, без да сваля ръка от нараненото си рамо. — Изобщо не ни помогнахте. Искам ви обратно в София и на първия самолет. Късмет извадихте, че нямаме разрешение да се погрижим да изчезнете — можело да създаде проблеми.

Стори ми се, че се канеше да ни ритне, както Геза си изля гнева на крака на масата, но вместо това Ранов се обърна и бързо ни изведе от библиотеката. Накара Стойчев да върви напред; с болка си представих какво ли е преживял старецът в хода на това принудително преследване. Очевидно Стойчев нямаше намерение да ни преследва; бях убеден в това в мига щом зърнах нещастното му лице. Дали беше стигнал София, преди да го накарат да се върне и да ни последва? Надявах се международната слава на Стойчев да го предпази от нови беди, както се е случвало и преди. Но Ранов — това беше най-страшното. Ранов щеше да се върне, заразен, към задълженията си в тайната полиция. Запитах се дали Геза нямаше да предприеме нещо по въпроса, но лицето на унгареца изглеждаше толкова заплашително, че не посмях да го заговоря.

От вратата още веднъж погледнах назад към царствения саркофаг, който лежеше на мястото си поне от петстотин години. Обитателят му вече можеше да е навсякъде или поне да е на път. На стъпалата пропълзяхме един по един през отворчето — и горе видях нещо много странно. Мощехранителницата на свети Петко лежеше отворена на постамента си. Явно са имали инструменти, за да я отворят, след като ние не успяхме. Мраморната плоча отдолу беше плъзната обратно на мястото си и покрита с бродираната покривчица, недокосната. Хелън ми хвърли неразбиращ поглед. Докато минавахме, погледнах в мощехранителницата и видях няколко парчета кости, лъскав череп — всичко, което беше останало от местния мъченик.

Под тежкото покривало на нощта пред църквата цареше суматоха от коли и хора — Геза очевидно беше пристигнал с помощници, двама от които пазеха вратата на църквата. Дракула определено не се е измъкнал оттук, помислих си аз. Планините бяха надвиснали над нас, по-тъмни и от нощното небе. Някои от селяните бяха дочули врявата и пристигаха със запалени факли; с приближаването на Ранов те се отдръпнаха, втренчени в разкъсаното му окървавено сако, с изопнати лица под неравната светлина. Стойчев ме хвана за ръката; лицето му се мушна до ухото ми.

— Ние го затворихме — прошепна той.

— Какво? — наведох се да го чуя.

— Двамата с отчето слязохме първи в криптата, докато тези… тези разбойници претърсваха църквата и горите за вас. Видяхме човека в гроба — не беше Дракула — и разбрахме, че сте били там. Затова го затворихме и когато слязоха долу, те отвориха само мощехранителницата. Така бяха побеснели, та помислих, че ще изхвърлят костите на клетия светия.

Отец Иван наистина беше доста як, помислих си аз, но немощният вид на професор Стойчев очевидно криеше неподозирана сила. Стойчев ме погледна изпитателно.

— И кой беше човекът в гроба, ако не…

— Беше професор Роси — прошепнах аз. Ранов отвори вратите на колите и ни нареди да влизаме.

Стойчев ми хвърли бърз, красноречив поглед.

— Съжалявам.“

„Ето как оставихме най-добрия ми приятел да почива в България, дано спи там в мир до края на света.“

Глава 75

„След приключението ни в криптата гостната на семейство Бора ни се стори земен рай. Беше невероятно облекчение, че пак седяхме там с чаши горещ чай в ръце — тази седмица времето неочаквано беше захладняло, макар че вече беше юни, — а Тургут ни се усмихваше между възглавниците на дивана. Хелън беше събула обувките си на прага и беше сложила червените пантофи с пискюли, които й донесе мисис Бора. Селим Аксой също беше там и тихо седеше в ъгъла, като Тургут се стараеше подробно да превежда разговора ни на него и на мисис Бора.

— Сигурни ли сте, че гробът беше празен? — Тургут за втори път задаваше този въпрос, но явно не успя да се сдържи да не попита отново.

— Съвсем сигурни — бързо погледнах към Хелън. — Това, което не знаем, е дали шумът, който дочухме на влизане, беше от измъкващия се Дракула. Дотогава навън трябва да е било тъмно, което би улеснило придвижването му.

— Пък и той може да мени формата си, разбира се, ако преданието е вярно — въздъхна Тургут. — Проклет да е! Били сте на косъм да го заловите, приятели, даже Гвардията на полумесеца не е успявала да стигне толкова близо през всичките тези петстотин години. Извънредно съм щастлив, че сте живи и здрави, но ужасно съжалявам, че не сте успели да го унищожите.

— Къде мислиш, че е отишъл? — наведе се Хелън напред със съсредоточен пламък в тъмните очи.

Тургут почеса огромната си брадичка.

— Е, скъпа, не мога да позная. Той може да пътува бързо и надалеч, но нямам представа къде би отишъл. Сигурен съм, че пак е на някое древно място, в някакво необезпокоявано през вековете скривалище. За него вероятно е било голям удар, че трябва да напусне «Свети Георги», но сега той знае, че църквата ще се охранява за дълги години напред. Бих дал дясната си ръка да разбера дали е останал в България или окончателно я е напуснал. За него границите и полицията не значат нищо, това поне знам със сигурност. — Благото лице на Тургут сурово се намръщи.

— Значи не мислиш, че ще ни преследва? — простичко попита Хелън, но нещо в стойката на раменете й ми подсказа, че й е струвало голямо усилие да зададе въпроса си така нехайно.

Тургут поклати глава.

— Надявам се, че не, мадам професоре. Мисля, че сега той малко се страхува от вас двамата, тъй като го открихте там, където никой не го беше търсил.

Хелън замълча, но съмнението по лицето й не ми харесваше. Селим Аксой и мисис Бора я наблюдаваха с особена привързаност, забелязах аз; може би сега и те се чудеха как изобщо съм й позволил да се замесва в такава опасна работа, макар че успяхме да се върнем непокътнати.

Тургут се обърна към мен.

— Много съжалявам за приятеля ти Роси. За мен щеше да е удоволствие да се запозная с него.

— Сигурен съм, че двамата щяхте да си допаднете — искрено казах аз и улових ръката на Хелън. Очите й се напълваха със сълзи всеки път, когато споменавахме Роси, и сега тя пак гледаше встрани, сякаш да скрие мъката си.

— Да можех да се срещна и с професор Стойчев — въздъхна отново Тургут и остави чашата си на бронзовия поднос пред нас.

— Това щеше да е страхотно — казах аз и се усмихнах, като си представих как двамата учени сравняват записките си. — Двамата със Стойчев можехте да обедините знанията си за Османската империя и за средновековните Балкани. Може би един ден ще се срещнете.

Тургут поклати глава.

— Едва ли — каза той. — Между нас се издигат високи — и бодливи — прегради, както навремето между всеки цар и паша. Но ако отново имате възможност да поговорите с него или ако му пишете, непременно му изпратете моите почитания.

Това беше обещание, което лесно дадохме и с удоволствие щяхме да изпълним.

Селим Аксой помоли Тургут да ни попита нещо и Тургут мрачно го изслуша.

— Питаме се — каза ни той, — дали сред целия ужас и бъркотия сте успели да видите книгата, която описва професор Роси — житието на свети Георги, нали това беше? В Софийския университет ли го занесоха българите?

Когато истински се забавляваше, Хелън се смееше като малко момиче и едва се сдържах да не я целуна звучно пред всички. Откакто напуснахме гроба на Роси, тя едва се усмихваше.

— В куфарчето ми е — казах аз. — Поне засега.

Тургут се ококори от изумление и му трябваше поне минута, за да се върне към задълженията си на преводач.

— И как се озова там?

Хелън мълчеше и се усмихваше, затова аз се заех с обяснението.

— Аз самият се сетих за нея едва в София, в хотела.

Не, не можех да им разкажа цялата истина, затова им предложих редактирана версия.

А цялата истина беше, че когато най-накрая останахме за десет минутки насаме в хотелската стая на Хелън, аз я грабнах в ръцете си и целунах гарвановочерната й коса, придърпах я до рамото си, притиснах я до себе си през оцапаните ни с пръст дрехи сякаш беше другата ми половинка — липсващата половина на Платон, както тогава си помислих — и тогава почувствах не само облекчение от това, че оцеляхме до тази прегръдка, усетих не само красотата на дългите й кости, дъха й във врата ми, но и нещо ненормално в тялото й, нещо твърдо и убиващо. Отдръпнах се и я погледнах изплашено, но видях сухата й усмивка. Тя сложи пръст на устните си. Само ми напомняше — и двамата знаехме, че стаята сигурно се подслушва.

След миг тя сложи ръцете ми върху копчетата на блузата си, вече раздърпана и мръсна след преживяното. Разкопчах блузата й, като не смеех дори да се замисля какво става, и я смъкнах. Вече съм казвал, че по онова време дамското бельо беше доста сложно нещо, с тайни връзки и кукички и неподозирани отделения, нещо като скрита бронежилетка. До тялото на Хелън обаче се криеше и книга — увита в кърпичка и затоплена, — не огромния фолиант, който си представих, когато Роси ни каза за него, а такова мъничко томче, че би се побрало и в шепата ми. Подвързията му представляваше изкусно изработен златен обков върху подложка от дърво и кожа. Златото беше украсено със смарагди, рубини, сапфири, лунни камъни и фини перли — миниатюрно небе от скъпоценности в чест на светията по средата. Изтънчените му византийски черти изглеждаха сякаш нарисувани преди няколко дни, а не преди столетия, а огромните му, скръбни, опрощаващи змея очи като че ли гледаха право в моите. Веждите му се извиваха в изящни дъги над очите му, носът му беше дълъг и прав, а устата — тъжно безмилостна. Портретът се отличаваше с пълнота, завършеност и реализъм, каквито дотогава не бях срещал във византийското изкуство, беше напълно в духа на римското наследство. Ако вече не бях влюбен, щях да кажа, че това е най-красивото лице, което някога бях виждал, човешко, но и божествено, или пък божествено, но и човешко. По яката на робата му видях прелестно изписани букви. «Гръцки», каза Хелън. Гласът й беше само шепот в ухото ми. «Свети Георги.»

Вътре листовете бяха мънички парченца пергамент в зашеметяващо добро състояние, всяко изписано с изящен средновековен почерк, все на гръцки. Тук-там видях изкусно изработени илюстрации: свети Георги пробожда с копието си пихтиестата маса на гърчещия се змей под погледа на множество благородници; свети Георги приема мъничка позлатена корона от Христос, който му я поднася от небесния си престол; свети Георги на смъртно легло, оплакван от червенокрили ангели. Всяка миниатюра беше изпълнена с поразителни подробности. Хелън кимна и отново притегли ухото ми към устата си, притаила дъх. «Не съм специалист — прошепна тя, — но мисля, че като нищо е направена за императора в Константинопол — после ще се установи точно за кого. Това е печатът на късните императори.» И наистина, от вътрешната страна на заглавната корица беше нарисуван двуглав орел, птицата, която гледаше едновременно назад в августейшото минало на Византия и напред в безбрежното й бъдеще; очевидно зрението му не беше чак толкова остро, че да забележи и падането на империята под меча на един напорист неверник.

«Това значи, че датира поне от първата половина на петнайсети век — произнесох почти без глас. — Преди завоеванието.»

«О, мисля, че е още по-стара — прошепна Хелън и нежно докосна печата. — Баща ми… баща ми каза, че е много стара. Тук се виждат личните знаци на Константин Порфирогенет. Той е властвал през… — тя порови из мозъка си — през първата половина на десети век. Бил е на власт преди основаването на Бачковския манастир. Орелът вероятно е добавен по-късно.»

Едва чуто прошушнах: «Искаш да кажеш, че това е на повече от хиляда години?»

Внимателно стиснал книгата с две ръце, аз седнах на леглото до Хелън. Нито един от двама ни не продума; очите ни казваха повече или по-малко всичко. «Тя е в почти перфектно състояние. И ти възнамеряваш да изнесеш това богатство от България? Хелън — казах й с поглед, — не си наред. Та тя принадлежи на българския народ, не мислиш ли?»

Тя ме целуна, взе книгата от ръцете ми и я отвори на първата страница. «Подарък ми е от татко» — прошепна тя. Вътрешната заглавна страница беше увита с дебело парче кожа и тя внимателно пъхна пръсти под него. «Не съм го разглеждала, защото чаках да го видим заедно.» Тя измъкна пакет тънка хартия, гъсто изписана на пишеща машина. После заедно прочетохме, в мълчание, мъчителния дневник на Роси. Когато свършихме, никой не смееше да проговори, но и двамата плачехме. Накрая Хелън отново уви книгата в кърпичката си и я прибра в скривалището под дрехите си.

Тургут се усмихна, когато привърших със съкратената версия на тази история.

— Трябва обаче да ви кажа и още нещо, много е важно — изрекох аз. Описах им ужасното пленничество на Роси в библиотеката. Те слушаха със застинали, мрачни лица и когато стигнах до обстоятелството, че Дракула знае за продължаващото съществуване на гвардията, създадена от султана да го преследва, Тургут рязко пое дъх. — Съжалявам — казах аз.

Той бързо преведе думите ми на Селим, който наведе глава и после тихо нещо промълви. Тургут кимна.

— И аз чувствам онова, което той каза. Тази ужасна вест означава, че просто трябва още по-ожесточено да преследваме Набучвача и да пазим града си от набезите му. Негово Славно Величество Покровителя на Мирозданието точно това би наредил, ако беше жив. Така е. А какво ще правите с тази книга, когато се приберете у дома?

— Имам познат с връзки в една аукционна къща — казах аз. — Разбира се, ще бъдем много предпазливи и ще почакаме малко, преди да предприемем каквото и да било. Предполагам, че рано или късно някой музей ще я купи.

— А парите? — поклати глава Тургут. — Какво ще правите с толкова пари?

— Мислим по въпроса — отвърнах аз. — Нещо добро. Но още не знаем какво.

Самолетът ни за Ню Йорк отлиташе в пет и Тургут взе честичко да поглежда към часовника си веднага щом приключихме с обилния обяд на диваните. Той, за жалост, имал вечерни часове, но мистър Аксой щял да ни изпрати до летището с такси. Когато се изправихме да си тръгваме, мисис Бора измъкна един шал от най-фина кремава коприна, избродиран със сребърни нишки, и го уви около врата на Хелън. Той покри раздърпаното й черно сако и оцапаната яка и всички ахнахме — поне аз ахнах, но едва ли съм бил единствен. Над шала лицето й светеше с излъчването на императрица.

— За сватбата ти — каза мисис Бора и се вдигна на пръсти да я целуне.

Тургут целуна ръката на Хелън.

— Беше на майка ми — каза простичко той и Хелън направо онемя. Аз благодарих вместо нея и разтърсих ръцете им. Ще им пишем, ще мислим за тях. Живот и здраве, ще се видим отново.“

Глава 76

„Последната част от моята история най-трудно ще разкажа, защото въпреки всичко тя започва толкова щастливо. Кротко се върнахме в университета и аз пак се хванах на работа. Полицията ме разпита още веднъж, но явно прие, че пътуването ми в чужбина е било свързано с научна работа, а не с изчезването на Роси. По това време вестниците вече бяха надушили изчезването и го бяха превърнали в местна мистерия, която университетът подминаваше с мълчание, доколкото му беше възможно. Деканът, естествено, също ме разпита, но, също толкова естествено, аз не му казах нищо друго, освен че скърбя за Роси като всички останали. Същата есен с Хелън се венчахме в църквата на родителите ми в Бостън — дори и в разгара на обреда не можех да не забележа колко прост и обикновен беше, колко много му липсваше дъхът на тамян.

Родителите ми останаха малко учудени от това развитие на нещата, разбира се, но в края на краищата нямаше как да не харесат Хелън. До тях вродената й студенина изчезваше и когато им ходехме на гости в Бостън, често заварвах Хелън да се смее с майка ми в кухнята и да я учи да готви унгарски специалитети, или пък да обсъжда антропологически въпроси с баща ми в претъпкания му кабинет. Що се отнася до мен, макар че страдах заради загубата на Роси и заради тъгата, която тя явно причиняваше на Хелън, в моите спомени тази първа година е преизпълнена с щастие. Завърших дисертацията си с нов научен ръководител, чието лице през цялото време почти не забелязах. Не че холандските търговци вече не ме интересуваха; просто исках да завърша образованието си, за да можем най-накрая да се установим на някое приятно местенце. Хелън публикува дълга статия върху суеверията на влашките селяни, която се прие добре, и започна дисертация върху останките от трансилванските обичаи в Унгария.

Написахме и още нещо, веднага щом се върнахме в Щатите: бележка до майката на Хелън чрез леля Ева. Хелън не смееше да изложи в нея всичко, което се случи, но в няколко кратки реда каза на майка си, че Роси е умрял със спомена и любовта си към нея. Хелън запечата писмото с отчаян израз на лицето.

— Някой ден ще й разкажа всичко — каза тя, — но едва когато мога да й го прошепна в ухото.

Така и не разбрахме дали това писмо стигна до назначението си, тъй като нито леля Ева, нито майката на Хелън ни отговориха, а след по-малко от година съветските войски нахлуха в Унгария.

Бях напълно решен оттук нататък да заживеем щастливо до края на живота си и скоро след като се оженихме, споменах на Хелън, че ми се иска да имаме деца. Отначало тя клатеше глава и внимателно докосваше белега на врата си. Разбирах какво иска да каже. Но пораженията при нея бяха незначителни, изтъквах аз; тя беше добре — здрава и силна. С времето тя малко по малко се отпусна, остави се пълното й възстановяване да я приспи и виждах как замечтано се обръща след детските колички, с които се разминавахме по улиците.

На пролетта след като се оженихме, Хелън защити доктората си. Бързината, с която написа дисертацията си ме засрами; през онази година често се събуждах в пет сутринта, а тя вече беше станала и работеше на бюрото си. Изглеждаше бледа и уморена, а в деня, когато защити доктората си, се събудих и видях кръв по чаршафите, а Хелън лежеше до мен полужива и сгърчена от болки: спонтанен аборт. Явно беше изчаквала да ме изненада с добрата новина. После няколко седмици остана на легло и мълчеше. Дисертацията й получи най-висока оценка, но тя никога не я спомена.

Когато получих първото си предложение за преподавателска работа в Ню Йорк, тя ме помоли да я приема и така се преместихме. Установихме се в Бруклин, в приятно запусната, типично нюйоркска къща. Разхождахме се по крайбрежната улица и съзерцавахме влекачите, които маневрираха в пристанището, и големите пътнически кораби — последните от този вид, — които потегляха към Европа. Хелън преподаваше в един университет не по-лош от моя, а студентите й я обожаваха; животът ни беше идеално уравновесен и изкарвахме хляба си с онова, което най-много обичахме.

От време на време измъквахме «Житието» на свети Георги и бавно го разглеждахме. Един прекрасен ден го занесохме в дискретна аукционна къща, където англичанинът, който го отвори, едва не припадна. Продадохме го на частен търг и накрая то се установи в Клойстърс, Манхатън, а огромна сума пари пое към банковата сметка, която бяхме открили специално за тази цел. Нито Хелън, нито аз обичахме да живеем нашироко и ако изключим дребните суми, които изпратихме на близките й в Унгария, не пипахме парите в банката.

Вторият аборт на Хелън беше още по-страшен и по-опасен; един ден се върнах у дома и ме посрещнаха кървави стъпки по паркета в салона. Тя беше успяла да извика линейка и когато стигнах в болницата, опасността почти беше отминала. След това споменът за кървавите стъпки ме будеше нощ след нощ. Започнах да се страхувам, че никога няма да имаме дете, и да се питам как ли ще ни се отрази, най-вече на Хелън. Тогава тя отново забременя и месец след месец минаваха без проблеми в напрегнато очакване. Очите на Хелън добиха мекия блясък на Богородица, тялото й се окръгли под синята вълнена рокля, а походката й стана леко нестабилна. Непрекъснато се усмихваше; това дете, казваше тя, ще успеем да запазим.

Ти се роди в болнична стая с изглед към река Хъдзън. Когато видях, че си тъмнокоса и с изписаните вежди на майка си, че си съвършена като току-що изкована монета и че очите на Хелън са пълни със сълзи на радост и болка, аз те вдигнах на ръце в стегнатия ти пашкул, за да ти покажа корабите през прозореца. Отчасти просто исках да скрия сълзите си. Кръстихме те на майката на Хелън.

Хелън беше като омагьосана от щастие с теб; искам да запомниш това най-добре от всички други истории от живота ни. По време на бременността си тя беше напуснала преподавателската си работа и явно се радваше да прекарва цялото си време у дома, играейки с пръстите и крачетата ти, които, както тя казваше с хитровата усмивка, бяха досущ трансилвански, или люлеейки те в големия стол, който й купих. Ти започна да се усмихваш рано и очите ти ни следваха навсякъде. Понякога спонтанно излизах от кабинета си и се връщах у дома, за да се уверя, че двете ми тъмнокоси жени спокойно си подремват на канапето.

Един ден се върнах у дома рано, в четири, и донесох няколко малки кутии с китайска храна и букет цветя, който да разглеждаш. В хола нямаше никого и открих Хелън наведена над теб, докато ти спеше в кошчето си. Лицето ти беше напълно спокойно в съня си, но Хелън беше обляна в сълзи и за секунда дори не забеляза, че влязох. Прегърнах я и с ужас открих, че нещо в нея реагира доста бавно на прегръдката ми. Тя не искаше да ми каже какво я тревожи и след няколко безплодни опита се отказах да я разпитвам. Онази вечер тя се развесели при вида на готовата храна и карамфилите, но на другата седмица отново я намерих разплакана, мълчалива, загледана в един от трудовете на Роси, на който той ми беше дал автограф още в началото на общата ни работа. Беше дебел том за минойската цивилизация, който тя държеше отворен в скута си на една от снимките на самия Роси пред някакъв гръцки жертвеник.

— Къде е бебето? — попитах я аз.

Тя бавно вдигна глава и се втренчи в мен, като че ли се опитваше да си спомни коя година сме.

— Спи.

Неочаквано усетих порив да се втурна в спалнята и да проверя дали с теб всичко е наред.

— Скъпа, какво става? — Отместих книгата и я прегърнах, но тя поклати глава и замълча. Когато накрая все пак отидох да те видя, ти тъкмо се събуждаше в кошчето с прекрасната си усмивка, потупваше коремчето си и се мъчеше да се надигнеш да ме видиш.

Скоро Хелън започна да мълчи почти всяка сутрин и да плаче безпричинно всяка вечер. Тъй като отказваше да говори с мен, настоях да отиде на лекар, а после и на психоаналитик. Лекарят каза, че е напълно здрава, че жените понякога тъгуват в първите месеци на майчинството и че когато свикне, ще се оправи. Твърде късно открих — чак когато един общ приятел се натъкна на Хелън в градската библиотека на Ню Йорк, — че тя изобщо не ходеше на психоаналитик. Когато й съобщих откритието си, тя каза, че според нея малко научна работа би могла по-добре да я разсее и че е използвала идването на гледачката за тази цел. Вечер обаче настроението й често беше толкова лошо, че аз реших, че тя вероятно има нужда от смяна на обстановката. Изтеглих малко пари от нашия запас и купих самолетни билети за Франция за началото на пролетта.

Хелън не беше ходила във Франция, макар че беше чела много за нея и говореше отличен училищен френски. На Монмартър изглеждаше весела, когато отбеляза с някогашното си остроумие, че Сакрекьор е по-монументално грозна и от най-смелите й представи. Харесваше й да бута количката ти из цветните пазари и край Сена, където дълго се разхождахме и ровехме из съкровищата на букинистите, докато ти седеше в меката си червена качулка и съзерцаваше водата. Ти се оказа отличен пътешественик, макар и само на девет месеца, и Хелън ти обеща, че това е само началото.

Хазайката в пансиона ни се оказа баба на безброй внуци и ние често те оставяхме да спиш под нейните грижи, за да се почерпим по нещо, опрели крака в бронзовата релса на някой бар, или да пийнем кафе на открито, без да сваляме ръкавиците си. Хелън — а и ти със светналите си очи — най-много обичахте ехото на сводовете в Нотър Дам, но накрая все пак поехме на юг, за да видим и други безподобни чудеса — блестящите витражи на Шартър, причудливата червена крепост-църква на еретиците в Алби; залите на Каркасон.

Хелън искаше да посетим древния манастир «Сен Матийо» в Източните Пиренеи и решихме да отидем там за ден-два преди да се върнем в Париж и да отлетим обратно за дома. Стори ми се, че по време на пътуването лицето й доста се оживи и ми хареса видът й, когато лежеше простряна на леглото ни в хотела в Перпинян, прелиствайки една история на френската архитектура, която си купих в Париж. Манастирът бил построен през 1000 г., каза ми тя, макар да знаеше, че този раздел вече съм го прочел. Бил най-старият запазен образец на романска архитектура в Европа. «Почти на възрастта на Житието на свети Георги», замислено казах аз, но тя затвори книгата, лицето й доби непроницаем израз, тя се обърна и ненаситно не загледа как си играеш на леглото до нея.

Хелън настоя да отидем до манастира пеша, като поклонници. Изкатерихме се по пътя от Ле Бен в една хладна пролетна утрин и със затоплянето на деня вързахме пуловерите си на кръста. Хелън те носеше в карирано кенгуру на гърдите си и когато се умори, аз те взех на ръце. По това време пътят беше безлюден, ако изключим един мълчалив тъмнокос селянин, който ни подмина нагоре на коня си. Казах на Хелън, че трябваше да го помолим да ни повози, но тя не отговори; тази сутрин лошото й настроение се беше върнало и с тревога и отчаяние забелязах, че от време на време очите й се изпълваха със сълзи. Вече знаех, че ако я попитам какво има, тя само ще поклати глава и ще ме отблъсне, затова се задоволих просто нежно да те нося нагоре и да ти показвам гледките, които се разкриваха след всеки завой на пътя — просторни панорами на прашни поля и сгушени в ниското селца. На върха на планината пътят се превърна в широка поляна от пръст, където бяха паркирани една-две стари коли, а за едно дърво беше вързан конят на онзи селянин — чий друг ще е, — макар че стопанинът му не се виждаше наоколо. Манастирът се издигаше пред нас точно на върха с тежките си каменни стени и ние прекрачихме през портите и се оставихме в ръцете на монасите.

В онези дни «Сен Матийо» беше истински действащ манастир и приютяваше дванайсет или тринайсет монаси, които водеха живота на предшествениците си от последните хиляда години, като изключим факта, че от време на време развеждаха туристи и държаха един автомобил на паркинга пред входа за собствена употреба. Двама монаси ни показаха прекрасната сводеста галерия на манастирския двор — спомням си колко се учудих, когато отидох до открития край на двора и видях стръмната бездна над скалите, отвесната канара и равнините долу. Планините край манастира са по-високи и от върха, където е кацнала самата обител, и на далечните им склонове виждахме бели венички, които — едва след миг осъзнах — бяха водопади.

Поседяхме на пейката край пропастта, като те държахме между нас, загледани в огромното обедно небе и заслушани в ромона на манастирския фонтан, изработен от червен мрамор — един Господ знае как са го замъкнали чак дотук преди толкова векове. Хелън отново изглеждаше по-весела и с удоволствие забелязах, че лицето й сякаш се беше умиротворило. Макар че понякога пак се натъжаваше, пътуването определено й се отразяваше добре.

Накрая Хелън каза, че иска по-добре да разгледа манастира. Сложихме те обратно в кенгуруто и обиколихме кухните и дългата манастирска трапезария, където монасите все още се хранеха, спалните, където поклонниците можеха да преспят на твърдите нарове, скриптория, една от най-старите части на комплекса, където са били преписвани и илюстрирани толкова много велики ръкописи. Една от тези реликви беше изложена под стъклен похлупак — Евангелие от Матей, отворено на страница, чиито полета бяха украсени с малки дяволчета, увиснали едно за друго чак до дъното на страницата. Хелън дори се усмихна на гледката. После влязохме в параклиса — беше малък, както и всичко останало в манастира, но каменните му пропорции бяха в идеална хармония; никога не бях виждал подобно изпълнение на романския стил, толкова уютно и красиво. В пътеводителя ни пишеше, че овалната външна част на апсидата е първият образец на романския стил, неочаквано архитектурно решение, което внесло светлина в олтара. В тесните прозорци имаше стъкла от четиринайсети век, а самият олтар беше безупречно подреден за месата в червено и бяло със златни свещници. Мълчаливо излязохме.

Накрая младият монах, който ни служеше за водач, каза, че сме видели всичко освен криптата и ние го последвахме надолу. Беше малка влажна дупка недалеч от покритата галерия, интересна от архитектурна гледна точка с романския си свод, поддържан от няколко клекнали колони, и с мрачно украсения каменен саркофаг от първия век от съществуването на манастира — там почиваше първият абат, обясни водачът ни. До саркофага седеше възрастен монах, изгубен в размисъл; когато влязохме, той вдигна глава, любезно и объркано, и ни се поклони, без да става от стола си.

— От векове спазваме обичая един от нас да бди над абата — обясни водачът ни. — Обикновено това е някой възрастен монах, който получава тази чест пожизнено.

— Колко странно — възкликнах аз, но на това място, вероятно заради студа, ти започна да хленчиш и да се въртиш на гърдите на Хелън и като видях, че тя е уморена, й предложих да те изнеса на чист въздух. Измъкнах се от влажната дупка с облекчение и отидох да ти покажа фонтана в двора с галерията.

Очаквах Хелън веднага да ме последва, но тя се задържа в подземието и когато отново излезе, лицето й беше толкова променено, че усетих внезапна тревога. Изглеждаше оживена — да, повесела не я бях виждал от месеци, — но и пребледняла, с разширени очи, съсредоточена върху нещо, което не разбирах. Приближих се към нея колкото можех по-небрежно; попитах я имаше ли нещо интересно долу.

— Може би — каза тя, но като че ли не ме чу добре над грохота на мислите вътре в себе си. После неочаквано се обърна към теб и те взе от ръцете ми, притисна те и те целуна по главата и бузите. — Тя добре ли е? Уплаши ли се?

— Добре е — казах аз. — Може би е малко гладна.

Хелън седна на пейката, извади буркан с бебешка храна и се зае да те храни, като ти пееше една от онези песнички, които не разбирах — или на унгарски, или на румънски, — докато ти ядеше.

— Мястото е чудесно — каза тя след малко. — Хайде да останем един-два дни.

— Но в четвъртък вечер трябва да сме в Париж — възразих аз.

— Е, какво значение има дали ще нощуваме тук или в Ле Бен — каза тя спокойно, — утре можем да слезем долу и да си хванем автобуса, ако смяташ, че трябва да тръгваме.

Съгласих се, защото тя се държеше много странно, но дори и когато обсъдих намерението ни с монаха-екскурзовод, усещах вътрешно нежелание. Той предаде молбата ни на по-високопоставения свещеник, а той на свой ред ни каза, че манастирската спалня за гости е празна и сме добре дошли. Между простия обяд и още по-простата вечеря се нанесохме в стаята си близо до кухнята, после се разходихме из градините с рози, обиколихме стръмната овощна градина извън стените на манастира и отново се върнахме в параклиса, за да чуем месата, която монасите пяха, докато ти спеше в скута на Хелън. Един монах оправи леглата ни с чисти, груби чаршафи. Когато ти заспа на единия креват, към който бяхме придърпали нашите два нара, за да не изпаднеш, аз полегнах да чета, преструвайки се, че не гледам към Хелън. Тя седеше в черната си памучна рокля на ръба на кревата и се взираше в нощта навън. С благодарност забелязах, че завесите бяха спуснати, но накрая тя стана и ги дръпна и продължи да се взира навън.

— Сигурно е тъмно — казах аз, — понеже наблизо няма нито един град.

Тя кимна.

— Много е тъмно, но тук винаги е било така, нали?

— Защо не си лягаш? — протегнах се аз и потупах леглото й.

— Добре — каза тя, без да възрази. Всъщност тя дори ми се усмихна и се наведе да ме целуне, преди да си легне. За миг я улових в ръцете си, усетих силата на раменете й и гладката кожа на врата й. После тя се протегна и се зави и май заспа много преди да дочета страницата си и да изгася лампата.

Събудих се призори от някакъв ветрец, който полъхваше из стаята. Беше съвсем тихо; ти дишаше до мен под бебешкото си вълнено одеялце, но нарът на Хелън беше празен. Безшумно станах, сложих обувките и якето си. Покритата галерия навън беше потънала в мъгла, дворът беше сивкав, а фонтанът едва се виждаше като голяма сянка. Хрумна ми, че сигурно слънцето трудно си пробива път до това място, тъй като първо трябва да изкачи гигантските върхове на изток. Огледах се за Хелън, но не я повиках, защото знаех, че обича да става рано и вероятно седеше на някоя от пейките, потънала в мисли и в очакване на изгрева. От нея обаче нямаше и следа и когато небето изсветля, се заех да я търся по-усърдно, като първо отидох до пейката, където седяхме предишния ден, а после и до параклиса с призрачния му мирис на пушек.

Накрая започнах да я викам по име, първо тихо, после по-силно и дори тревожно. След няколко минути един монах излезе от трапезарията, където те явно тъкмо се бяха събрали за мълчаливата си закуска, и попита с какво може да ми помогне. Обясних му, че жена ми е изчезнала и той се разтърси заедно с мен.

— Може би мадам е тръгнала на разходка?

Но от нея нямаше и следа нито в градината, нито на паркинга, нито в мрачната крипта. Търсихме навсякъде, докато слънцето се показа над върховете, а тогава той отиде да повика останалите монаси и един от тях предложи да слезе с колата до Ле Бен, за да разпита и там. Помолих го, съвсем импулсивно, на връщане да доведе полиция. После те чух да плачеш от спалнята; втурнах се при теб, уплашен да не си паднала от леглото, но ти тъкмо се събуждаше. Бързо те нахраних и те взех на ръце, за да претърся отново същите места.

Накрая помолих да съберат и разпитат всички монаси. Абатът с готовност се съгласи и ги доведе в манастирския двор. Никой не беше виждал Хелън, след като снощи се бяхме отправили от трапезарията към спалнята си. Всички бяха разтревожени — la pauvre, каза един възрастен монах, с което изведнъж ме раздразни. Попитах дали някой е говорил с нея предишния ден, дали някой е забелязал нещо необичайно.

— Ние не говорим с жени, според общото правило — внимателно ме осведоми абатът.

Един монах обаче пристъпи напред и веднага познах стария монах, чиято работа беше да бди в криптата. Изразът на лицето му беше спокоен и благ, както предишния ден на светлината на газената лампа в криптата, с онова кротко объркване, което бях забелязал и тогава.

— Мадам ме заговори — каза той. — Не исках да нарушавам правилото, но тя беше толкова тиха, възпитана дама, че отговорих на въпросите й.

— Какво ви пита тя? — сърцето ми вече туптеше, но сега болезнено запрепуска.

— Попита ме кой е погребан тук и аз й обясних, че е един от първите ни абати и че ние благоговеем пред паметта му. После тя попита какви велики дела е извършил и аз й казах, че според нашата легенда — тук той погледна към абата, който му кимна да продължи, — според нашата легенда той е водил свят живот, но имал нещастието да умре прокълнат, така че се вдигал от ковчега си да пакости на монасите и затова се наложило да пречистят трупа му. Когато бил пречистен, от сърцето му поникнала бяла роза в знак, че Света Богородица му е простила.

— И затова ли седите да го пазите? — попитах аз трескаво.

Абатът вдигна рамене.

— Това е просто един от обичаите ни в негова памет.

Обърнах се към стария монах, потискайки желанието си да го стисна за гърлото и да видя как добродушното му лице посинява.

— И това предание ли разказахте на жена ми?

— Тя питаше за историята ни, мосю. Не видях нищо лошо да отговоря на въпросите й.

— И какво ви каза тя в отговор?

Той се усмихна.

— Благодари ми с милия си глас и ме попита за името ми и аз й отговорих — брат Кирил.

Той скръсти ръце пред корема си.

Отне ми известно време да осъзная значението на думите му, защото в първия момент името нищо не ми проговори заради френското ударение на последната сричка и заради невинното «брат». После трябваше да те стисна в ръцете си, за да не те изпусна.

— Казвате, че името ви е Кирил? Това ли казахте? Кажете го буква по буква!

Изненадан, монахът се подчини.

— Откъде е това име? — настоях аз. Не можех да овладея треперещия си глас. — Това истинското ви име ли е? Кой сте вие?

Абатът пристъпи напред, може би защото старецът изглеждаше искрено озадачен.

— Това не е рожденото му име — обясни той. — Всички приемаме ново име, когато дадем монашески обет. Винаги сред нас е имало брат Кирил — някой винаги носи това име, както имаме брат Мишел — ето този там, както…

— Нима искате да ми кажете — казах аз, като здраво те държах в ръце, — че преди този човек е имало друг брат Кирил, преди него още един и още един?

— О, да — каза абатът, очевидно учуден от ожесточения разпит. — Откакто манастирът ни се помни. Тук се гордеем с традициите си — и не обичаме новите порядки.

— Откъде идват тези традиции? — едва не изкрещях в лицето му.

— Не знам, мосю — търпеливо отвърна абатът. — Тук винаги е било така.

Приближих се до него и почти опрях нос в неговия.

— Искам да отворите саркофага в криптата! — казах аз.

Той отстъпи назад, потресен.

— Какво казвате? Това е невъзможно.

— Елате с мен. Ето — бързо те връчих в ръцете на младия монах, който ни развеждаше наоколо предишния ден. — Моля ви, бихте ли подържали дъщеря ми. — Той те взе далеч не толкова непохватно, колкото можеше да се очаква, и те гушна в ръцете си. Ти се разплака. — Елате — казах на абата. Завлякох го в криптата и той махна на останалите монаси да ни оставят. Бързо слязохме по стъпалата. В студената дупка, където брат Кирил беше оставил да горят две свещи, аз се обърнах към абата. — Няма нужда да казвате никому за това, но аз трябва да видя какво има в този саркофаг. — Замълчах, за да подчертая думите си. — Ако не ми помогнете, ще стоваря цялата сила на закона върху манастира ви.

Той ми хвърли един поглед — дали беше изпълнен със страх, или с ненавист, или с жалост? — и безмълвно се приближи до единия край на саркофага. Заедно хлъзнахме тежкия капак настрани, достатъчно, за да надникнем вътре. Вдигнах една от свещите. Саркофагът беше празен. Очите на абата се уголемиха и той върна капака на мястото му с мощен тласък. Двамата не сваляхме очи един от друг. Той имаше деликатно, интелигентно галско лице, което при други обстоятелства щях много да харесам.

— Моля ви, не казвайте на братята за това — каза той полугласно, после се обърна и се изкачи навън от криптата.

Последвах го, с мъка обмисляйки какво да правя оттук нататък. Трябваше да те взема и незабавно да се върна в Ле Бен, реших аз, да се уверя, че полицията наистина е предупредена за инцидента. Може би Хелън е решила да се върне в Париж преди нас — защо, не можех да си представя — може би дори е отлетяла за къщи. Ушите ми страшно пищяха, сърцето ми беше заседнало в гърлото, а кръвта ми напираше в устата.

Когато отново излязох в сводестата галерия, където се виждаше как слънцето вече облива планините, а птичките пееха и подскачаха по древните плочи, вече знаех какво се е случило. През последния час се бях мъчил да не мисля за това, но сега почти нямаше нужда да ми го казват, знаех го още когато видях двамата монаси, които тичаха към абата и викаха. Спомних си, че тези двамата бяха изпратени да търсят извън манастирските стени, в овощната градина, в зеленчуковите градинки, в горичките със суховати дървета, сред пръснатите канари. Те тъкмо се връщаха от стръмната страна — единият сочеше края на галерията, там, където предишния ден двамата с Хелън седяхме на една пейка, държахме те между нас и се взирахме в бездънната пропаст.

— Абате! — извика един от тях, сякаш не смееше направо да се обърне към мен. — Абате, по скалите има кръв! Там долу, в ниското!

В тази моменти думите липсват. Изтичах в края на галерията, без да те изпускам от ръце, а меката ти като цветенце бузка опираше във врата ми. Първите сълзи вече изпълваха очите ми и бяха по-горещи и горчиви от всякога. Надникнах над ниската стена. На не повече от пет метра по-надолу, върху един изпъкнал камък имаше алено петно — неголямо, но ясно забележимо на сутрешното слънце. Под него зееше бездната, издигаше се мъглица, кръжаха орли, а планините се спускаха досами корените си. Хукнах към главния вход, запрепъвах се навън край стените. Пропастта беше толкова дълбока, че даже и да не те държах, нямаше да успея да пропълзя до първата скална тераса. Стоях в прекрасната утрин, а от небесния ефир към мен се понесе вълната на загубата. После скръбта ме застигна и ме погълна в неописуем пламък.“

Глава 77

„Останах там три седмици — в Ле Бен и в манастира, претърсвах скалите и горите с местната полиция и с един екип, извикан от Париж. Майка ми и баща ми пристигнаха във Франция и останаха с теб, хранеха те, бутаха количката ти из града — мисля, че това правеха. Аз попълвах формуляри за мудните чиновници в малките им кабинетчета. Водех безполезни телефонни разговори, търсейки думи на френски да изразя величината на загубата си. Ден след ден преравях горите в дъното на скалите, понякога в компанията на един детектив със студена физиономия и помощниците му, а понякога сам със сълзите си.

Отначало исках да намеря Хелън жива, да я видя как пристъпва към мен с обичайната си суха усмивка, но накрая бях съгласен да видя дори и бездиханното й тяло, надявах се да го намеря някъде между камъните и храсталаците. Ако можех да отнеса тялото й у дома — или в Унгария, мислех си понякога, — щях поне да имам нещо от нея, което да тача, което да погреба, всичко щеше да свърши и щях да остана сам с мъката си. Почти не смеех да призная пред себе си, че тялото й ми трябваше и по друга причина — да се уверя, че смъртта й е напълно естествена, или да изпълня горчивото задължение, което извърших и с Роси. Защо не намирах тялото й? Понякога, особено сутрин, чувствах, че тя просто е паднала, че никога не би ни оставила нарочно. Тогава вярвах, че е възможно да е намерила невинен, естествен гроб някъде в горите, дори и никога да не го открия. Но следобед вече си спомнях само депресиите и странните й настроения.

Знаех, че ще тъжа за нея до края на живота си, но тази пълна липса на труп ме измъчваше. Местният лекар ми даде успокоително, което да вземам вечер, за да мога да спя и с нови сили да търся из гората на следващия ден. Когато полицията предпочете да се занимава с по-наложителни проблеми, останах да търся сам. Понякога намирах сред храстите други находки — камъни, тухли от комин и дори един счупен орнамент във формата на фантастично чудовище — дали той беше паднал много по-далеч от Хелън? Сега по манастирските стени имаше по-малко чудовищни орнаменти.

Накрая родителите ми ме убедиха, че не мога да остана тук вечно и трябва да се върна в Ню Йорк, после винаги мога да дойда и пак да търся. Полицията в цяла Европа беше предупредена от френските си колеги; ако Хелън беше жива — утешително ми казваха те, — все някой ще я намери. В края на краищата се отказах не защото тези уверения ми подействаха, а заради самата гора, заради космическата бездна на скалите, гъстотата на храстите долу, които раздираха панталоните и саката ми, докато се провирах между тях, заради ужасната височина и дебелина на дърветата, заради тишината, която ме обграждаше, когато спирах да ровя и застивах неподвижно за няколко минути.

Преди да си тръгнем, помолих абата да каже молитва за Хелън в далечния край на галерията, откъдето тя беше скочила. Той го превърна в цяла служба, събра монасите около себе си и вдигаше в простора ту един, ту друг ритуален предмет — не ме интересуваше какви бяха — и пееше над бездната, която моментално поглъщаше гласа му. Баща ми и майка ми стояха до мен, майка ми не спираше да бърше сълзите си, а ти хленчеше в ръцете ми. Държах те здраво; тези седмици почти бях забравил колко мека беше тъмната ти коса, колко силни бяха ритащите ти крака. Преди всичко, ти беше жива; дишаше в брадичката ми, а ръчичката ти дружелюбно ме прегръщаше през врата. Когато ме разтърсваха ридания, ти скубеше косата ми и дърпаше ухото ми. С теб на ръце аз се заклех, че ще се опитам да продължа напред, че все някак ще живея.“

Глава 78

С Барли се спогледахме над картичките от майка ми. Както и писмата на баща ми, те прекъсваха, без да ми дадат повече яснота за настоящето. Главното, онова, което изгаряше ума ми, бяха датите им. Тя ги беше писала след смъртта си.

— Отишъл е в манастира — казах аз.

— Да — съгласи се Барли. Събрах картичките и ги оставих върху мраморния плот на тоалетката.

— Да тръгваме — казах аз. Надникнах в чантичката си, извадих малкия сребърен нож от канията и внимателно го пуснах в джоба си.

Барли се наведе и ме целуна по бузата. Изненадах се.

— Да тръгваме — рече той.

Пътят към „Сен Матийо“ беше по-дълъг, отколкото го помнех, прашен и горещ дори и в късния следобед. В Ле Бен нямаше таксита — поне наоколо не се виждаха — така че поехме пеша, като бързо крачехме през ширналите се нивя, докато не стигнахме в подстъпите на гората. Оттам пътят се заизкачва към върха. Когато влязохме в гората, смесица от маслинови дръвчета, борове и исполински дъбове, сякаш се озовахме в катедрала; беше сумрачно и хладно и ние инстинктивно снишихме глас, макар че и без това не говорехме много. Бях гладна, въпреки цялата си тревога; дори не бяхме изчакали обещаното от управителя кафе. Барли свали памучната си шапка и избърса чело.

— Тя не би могла да оживее след такова падане — казах аз, когато успях да се преборя със стегнатото си гърло.

— Така е.

— Баща ми изобщо не допуска — поне не в писмата си, — че може да е била блъсната надолу.

— И това е така — каза Барли и пак нахлупи шапката.

Помълчах за малко. Единственият звук бяха стъпките ни по неравния паваж — дотук пътят все още беше павиран. Не исках да изричам всичко това, но думите сами изригнаха.

— Професор Роси казва, че самоубийството създава риск мъртвият да се превърне в… да се превърне в…

— Спомням си — простичко каза Барли. Помислих си, че по-добре да беше замълчал. Пътят вече се виеше високо в планината. — Може би ще мине някоя кола — добави той.

Никаква кола обаче не мина и ние вървяхме все по-бързо и по-бързо и така се запъхтяхме, че почти не приказвахме. Когато излязохме от гората след последния завой, стените на манастира ме изненадаха; не бях запомнила този завой, нито неочаквано голата поляна на върха на планината, безкрайната вечер, която се спускаше над нас. Смътно си спомних равния прашен паркинг пред главния вход, където днес нямаше никакви коли. Къде бяха туристите, почудих се аз. Миг по-късно се приближихме достатъчно, за да прочетем табелата — комплексът е в ремонт, този месец не се допускат посетители. Надписът не забави крачката ни.

— Хайде — каза Барли. Той улови ръката ми, което много ме зарадва, защото се бях разтреперила.

Стените около портите сега бяха опаковани в скелета. На пътя ни стоеше подвижна бетонобъркачка. Бетон? Тук? Дървените врати под портала бяха плътно затворени, но не и заключени, както установихме, когато предпазливо натиснахме железния пръстен. Не ми се харесваше идеята да се вмъкнем вътре неканени; не ми харесваше и фактът, че от баща ми нямаше никаква следа. Може би той още беше долу в Ле Бен или на съвсем друго място. Възможно ли беше да претърсва дъното на пропастта, както преди години, на десетки метри под нас, недостижим за погледите ни? Започнах да съжалявам, че се поддадохме на порива да се качим направо в манастира. Освен това, макар че същинският залез щеше да настъпи може би след час, слънцето бързо се спускаше на запад зад Пиренеите и чезнеше зад най-високите върхове. Гората, от която бяхме излезли, вече беше потънала в дълбоки сенки и скоро цветовете на деня съвсем щяха да се изличат по манастирските стени.

Пристъпихме вътре, предпазливо, и се изкачихме в двора с покритата галерия. По средата ясно бълбукаше червеният мраморен фонтан. Там бяха и изящните усукани колони, които помнех, дългата галерия, розовата градина в единия край. Златистата светлина липсваше и на нейно място бяха паднали гъсти пръстенокафяви сенки. Наоколо беше пусто.

— Мислиш ли, че трябва да се върнем в Ле Бен? — прошепнах на Барли.

Той тъкмо се канеше да ми отговори, когато доловихме звук — пеене — от църквата в другия край на галерията. Вратите й бяха затворени, но ясно чувахме песнопенията на службата с интервалите на мълчание.

— Всички са там — каза Барли. — Може би и баща ти е там.

Аз обаче се съмнявах.

— Ако е там, сигурно е отишъл долу… — не довърших и се огледах из двора. Бяха минали почти две години, откакто бяхме идвали тук с баща ми — за втори път, както стана ясно от писмата му — и отначало не успях да си спомня къде беше входът за криптата. Изведнъж видях вратата, която сякаш се беше отворила в близката стена, без да я забележа. Сега си спомних фантастичните създания, издълбани в камъка край вратата — грифони и лъвове, дракони и птици, причудливи животни, които не можех да разпозная, хибриди между доброто и злото.

С Барли погледнахме към църквата, но вратите й бяха плътно затворени, и се промъкнахме през двора към входа на криптата. За малко постояхме отпред под погледа на застиналите зверове и като гледах мрака, в който трябваше да се спуснем, сърцето ми се сви. После си спомних, че там вътре може би стоеше баща ми и всъщност може би се намираше в ужасна беда. Пък и Барли още държеше ръката ми, висок и решителен. Бях почти сигурна, че сега ще измърмори нещо за странните истории, в които се забърква моето семейство, но той стоеше до мен напрегнато, готов като мен да срещне каквото и да ни очакваше.

— Нямаме светлина — прошепна той.

— Е, не можем да влезем в църквата и да си вземем — ненужно отбелязах аз.

— Имам запалка — Барли я измъкна от джоба си. Не знаех, че пуши. Той бързо щракна, задържа пламъка над стъпалата и двамата заедно слязохме в мрака.

Отначало наистина беше тъмно и напредвахме пипнешком надолу по стръмните древни стъпала, но после видях светлинка в дълбините на сводестото помещение — не беше от запалката на Барли, която той припалваше през няколко секунди — и ужасно се уплаших. Треперливата светлинка беше някак си по-лоша и от пълния мрак. Барли стисна ръката ми, докато не почувствах как в пръстите ми кръвта спря да тече. В края си стълбището завиваше и когато обиколихме последния завой, си спомних какво ми беше разказвал баща ми — че това е корабът на най-старата църква на манастирския комплекс. Там беше огромният каменен саркофаг на абата. Там беше призрачният кръст, издълбан в старинната апсида, ниският свод над нас, един от най-ранните запазени образци на романския стил в цяла Европа.

Зърнах всичко това с периферното си зрение, тъй като точно тогава една сянка се отдели от гъстия мрак от другата страна на саркофага и се изправи — беше мъж с фенер. Той ни видя в същия миг, когато и ние го забелязахме, и ми се стори, че възкликна:

— Исусе Христе!

Втренчихме се един в друг.

— Какво правиш тук? — полугласно попита той, местейки поглед ту към мен, ту към Барли, вдигнал фенера току пред лицата ни. Тонът му беше яростен — пълен с гняв, страх, любов. Пуснах ръката на Барли и изтичах около саркофага при баща си, а той ме прегърна.

— Исусе! — изрече, галейки главата ми. — Изобщо не биваше да си тук.

— Прочетохме онази глава в оксфордския архив — прошепнах аз. — Страхувах се, че ти… — не успях да довърша. Сега, след като го бяхме намерили и се уверих, че е жив и на себе си, цялата се разтреперих.

— Изчезвайте оттук — каза той, а после ме притисна по-силно. — Не. Късно е — не трябва да оставате навън сами. Имаме още няколко минути до залез-слънце. Ето — подаде ми той фенера, — дръж това, а ти — каза на Барли — ми помогни с капака.

Барли пристъпи напред веднага, макар че забелязах как и неговите колене трепереха, и помогна на баща ми бавно да плъзне надолу капака на огромния саркофаг. Тогава видях, че баща ми беше облегнал дълъг кол на близката стена. Явно се беше приготвил да съзре в каменния ковчег лицето на някакъв отдавна преследван кошмар, но не беше готов за онова, което наистина видя. Хем ми се искаше, хем не смеех да погледна вътре, но вдигнах фенера и всички надникнахме долу в празния саркофаг, в прахта.

— Господи — възкликна баща ми.

Никога досега не бях чувала в гласа му тази нотка на пълно отчаяние и си спомних, че той не за пръв път вижда празен ковчег. Баща ми се препъна напред и чух как колът се стовари върху каменния под. Стори ми се, че ще заплаче, ще заскубе косите си, наведен над пустия гроб, но той стоеше вцепенен от мъка.

— Господи — каза пак, почти без глас, — мислех, че съм отгатнал и мястото, и датата, най-накрая… мислех, че…

Той не довърши, защото тогава от сенките в старинния напречен неф, където не проникваше и лъч светлина, изплува фигура, която не приличаше на нищо познато. Беше толкова необикновено привидение, че нямаше да мога да изпищя, дори и страхът да не сковаваше гърлото ми. Фенерът ми осветяваше стъпалата и краката му, едната ръка и рамото, но не и засенченото лице, а аз бях прекалено стъписана, за да вдигна фенера по-високо. Примъкнах се към баща си, както и Барли, и сега и тримата стояхме почти затулени зад преградата на празния саркофаг.

Фигурата леко се приближи и спря, лицето оставаше все така скрито в сянката. Вече виждах, че силуетът беше човешки, но не се движеше като човешко същество. Краката му бяха обути в тесни черни ботуши, неописуемо различни от всички видове ботуши, които някога бях виждала, и тихо пошляпваха по камъните, когато той крачеше напред. Край тях се спускаше плащ или може би просто по-голяма сянка, а яките му крака бяха обути в тъмно кадифе. Не беше висок като баща ми, но раменете му под тежкото наметало бяха широки, а неясният силует някак създаваше впечатление, че е много по-едър, отколкото беше в действителност. Плащът очевидно имаше качулка, защото цялото му лице беше скрито. След първата ужасна секунда видях и ръцете му, бели като кости под тъмните дрехи, с пръстен със скъпоценен камък.

Беше толкова истински, толкова близо до нас, че не смеех да издишам; всъщност дори ми се стори, че ако се насиля да се приближа до него, ще възвърна дишането си, и ми се прииска да го доближа. Усещах сребърния нож в джоба си, но нищо не беше в състояние да ме убеди да го взема в ръка. Там, където трябваше да е лицето му, нещо просветваше — дали бяха червеникавите очи? Или зъбите, или усмивката му? А после, в неочакван изблик на думи, той проговори. Казвам изблик, защото никога не бях чувала такъв звук, такъв безреден поток от думи, които можеха да са много езици едновременно или един чуден, но непознат за мен език. След миг обаче хаосът се подреди в думи, които разбирах, макар да имах чувството, че усещам значението им в кръвта си, а не ги чувам с ушите си.

Добър вечер. Поздравления.

В този миг баща ми сякаш се съвзе. Не знам как намери сили да проговори.

— Къде е тя? — извика той. Гласът му трепереше от страх и ярост.

Ти си забележителен учен.

Не знам защо, но в същия момент тялото ми сякаш тръгна към него по собствена воля. Баща ми протегна ръка почти в същата секунда и здраво стисна ръката ми, така че фенерът се олюля и край нас затанцуваха страховити сенки и светлинки. В тази секунда светлината беше по-ярка и аз зърнах малко от лицето на Дракула, само извивката на отпуснатите черни мустаци, скулата, която като нищо можеше да е гол череп.

Ти се оказа най-решителен. Ела с мен и ще те даря с познанието на десет хиляди живота.

Още не знаех как успявах да го разбера, но чувствах, че говореше на баща ми.

— Не! — извиках аз. Бях толкова ужасена от собствения си вик, от това, че изобщо бях проговорила, и ми се стори, че сякаш за миг изгубих съзнание. Усещах, че привидението пред нас навярно се усмихваше, макар че лицето му отново беше потънало в сянка.

Ела с мен или ми дай дъщеря си.

— Какво? — попита баща ми едва чуто. В този миг осъзнах, че той не разбираше думите на Дракула, може би дори не го чуваше. Баща ми просто отговаряше на моя вик.

Фигурата сякаш размисляше в мълчание. Странните му обувки се размърдаха върху каменния под. Под старинните дрехи осанката му беше не само зловеща, но и някак изискана, като на стар владетел.

Дълго чаках учен с твоята дарба.

Сега гласът беше омекнал, но звучеше безкрайно заплашително. Стояхме в тъмнината, която сякаш струеше от тъмната фигура и ни обливаше.

Ела с мен доброволно.

Сега сякаш баща ми помръдна към него, все така здраво стиснал ръката ми. Очевидно той усещаше онова, което не разбираше. Рамото на Дракула потрепна; той премести ужасяващата си тежест от единия крак на другия. Тялото му сякаш излъчваше смърт и все пак той беше жив и силен.

Не ме карай да чакам. Ако не дойдеш сам, аз ще те отведа.

Баща ми като че ли събираше цялата си сила.

— Къде е тя? — изкрещя той. — Къде е Хелън?

Фигурата се изправи и видях разярения блясък на зъбите, скулите, очите, сянката на качулката, поклащаща се над лицето му, нечовешкия юмрук, стиснат на ръба на светлината. Макар че той дори не помръдваше, аз имах ужасното чувство, че някакъв звяр се снишава за скок, за да се хвърли отгоре ни, а после по сенчестите стълби зад него се чуха стъпки, нещо се стрелна напред, но ние не го видяхме, а само усетихме движението на въздуха. С писък, който сякаш не излезе от мен, вдигнах фенера и видях лицето на Дракула — никога няма да го забравя, — а после, за огромно мое изумление, видях още една фигура, която стоеше точно зад него. Вторият човек очевидно беше слязъл по стълбите, същият тъмен и наметнат силует като неговия, но по-здрав и несъмнено жив човек. Мъжът тичаше, а във вдигнатата му ръка просветваше нещо ярко. Дракула обаче вече беше усетил присъствието му, обърна се с протегната ръка и го отблъсна. Силата на Дракула трябва да е била свръхестествена, защото изведнъж яката човешка фигура се блъсна в стената на криптата. Чухме силен глух удар, после стенание. Дракула се въртеше наляво-надясно в зловещо раздвоение, първо към нас, а после към стенещия човек.

Внезапно по стълбите отново се чуха стъпки — този път по-леки, а с тях нахлу и силен лъч светлина. Дракула беше хванат в крачка — обърна се твърде късно, заслепен в мрака. Някой бързо претърси помещението с мощния фенер, вдигна оръжие и стреля.

Дракула не помръдна, както според мен трябваше да направи, не залитна върху саркофага над нас; той просто се свлече, първо назад, така че изпитото му бледо лице за момент отново излезе на светло, а после напред, и пак напред, докато не се сгромоляса върху камъните с пращене сякаш от извити кости. За секунда той се сгърчи на пода и накрая замря. После тялото му сякаш се превърна в пепел, в нищо, дори и старинните му дрехи се разложиха, сиви на подлъгващата светлина.

Баща ми пусна ръката ми и се втурна към лъча на фенера, подритвайки пихтията на пода.

— Хелън — извика той, или може би изплака името й, или го прошепна.

Барли обаче също притича напред, уловил фенера на баща ми. На каменните плочи лежеше огромен мъж, а до него беше паднала камата му.

— О, Елси — изрече задавен английски глас. От главата му капеше тъмна кръв и пред вцепенените ни от ужас погледи очите му застинаха.

Барли се хвърли на земята край разкривената му сянка. Сякаш се задушаваше от изненада и мъка.

— Мастър Джеймс?

Глава 79

Хотелът в Ле Бен с гордост предлагаше на гостите си специален салон с високи тавани и камина. Управителят ни запали огън и на своя глава затвори вратите, за да ни отдели от останалите гости.

— Екскурзията до манастира ви е изморила — каза само той, докато оставяше бутилка коняк пред баща ми и нареждаше чашите — пет чаши, забелязах аз, като че ли липсващият ни спътник още можеше да се почерпи с нас — но по погледите, които си размениха с баща ми, разбрах, че двамата си казаха много повече без думи.

Управителят цяла вечер разговаря по телефона и някак успя да уреди нещата с полицията, която ни разпита само в хотела и ни освободи под благосклонния му поглед. Подозирам, че пак той се беше обадил на моргата или на погребалната агенция — което и от двете да имаха в едно френско селце. Сега, след като всички чиновници си бяха заминали, аз седях на неудобното тапицирано канапе до Хелън, която през няколко минути се пресягаше да ме погали по главата, и се мъчех да не си спомням добродушното лице на мастър Джеймс и едрото му, неподвижно под чаршафа тяло. Баща ми седеше в дълбок фотьойл до огъня и съзерцаваше ту нея, ту нас. Барли беше качил дългите си крака на един диван и се мъчеше, струва ми се, да не се взира в коняка, докато накрая баща ми не се усети и не напълни чашите. Очите на Барли се бяха зачервили от скришен плач, но той явно предпочиташе да не го безпокоим. Когато го погледнах, собствените ми очи неудържимо се напълниха със сълзи.

Баща ми гледаше косо към Барли и за миг си помислих, че също щеше да се разплаче.

— Той постъпи много смело — каза тихо баща ми. — Ако не го беше нападнал, Хелън нямаше да успее да стреля така. Нямаше да може да го простреля през сърцето, ако чудовището не се беше разсеяло. Мисля, че в последните си мигове Джеймс е разбрал какво е постигнал. Той отмъсти за човека, когото най-много обичаше — а и за мнозина други.

Барли кимна, все още неспособен да говори, и сред нас отново се възцари тишина.

— Обещах да ви разкажа всичко, когато седнем на спокойствие — каза накрая Хелън, като остави чашата си на масата.

— Сигурни ли сте, че не искате да ви оставя насаме? — попита Барли неохотно.

Хелън се засмя и мелодичният й смях, така различен от обичайния й глас, ме изненада. Дори и в тази изпълнена с мъка стая смехът й не звучеше неподходящо.

— Не, не, миличък — каза тя на Барли. — Без теб не може.

Обичах акцента й, грубоватия й, но приятен английски, който сякаш познавах толкова отдавна, че дори не помнех откога. Беше висока, слаба жена в черна, някак старомодна рокля, с кълбо от къдрава посивяваща коса около главата. Лицето й беше поразително — набръчкано, изтощено, но в очите й светеше младежки пламък. Всеки поглед към нея беше шок за мен — не само защото беше там, истинска, но и защото винаги си бях представяла само младата Хелън. Въображението ми никога не беше отчитало годините, които ни разделяха.

— Целият ми разказ би отнел много, много време — рече тя меко, — но сега мога да ви кажа поне някои неща. Първо, че съжалявам. Причиних ти много мъка, Пол, знам — погледна тя баща ми от другата страна на камината. Барли се размърда с неудобство, но тя го спря с властен жест. — На себе си обаче причиних още по-голяма мъка. Второ, и това трябваше отдавна да съм ти го казала, но сега нашата дъщеря — усмивката й беше нежна, а в очите й проблясваха сълзи, — нашата дъщеря и приятелите ни могат да бъдат мои свидетели. Жива съм, не съм една от живите мъртви. Той не успя да ме нарани трети път.

Исках да погледна баща ми, но не можех да отместя очи. Това за него беше много личен миг. Не го чух обаче да хълца на глас.

Тя замълча и явно си поемаше дъх.

— Пол, когато отидохме в „Сен Матийо“ и разбрах за обичаите им — за абата, който ставал в смъртта си, и за брат Кирил, който го пазел, — бях обзета от отчаяние, но и от нетърпимо любопитство. Усетих, че желанието ми да видя това място, копнежът ми по него не биха могли да са съвпадение. Преди да отидем във Франция, аз бях подновила проучванията си в Ню Йорк — без да ти кажа, Пол — с надеждата да открия втория гроб на Дракула и да отмъстя за смъртта на баща си. Не бях попадала обаче и на дума за „Сен Матийо“. Копнежът ми да отида там се появи едва когато прочетох за него в пътеводителя. Беше най-обикновено желание без научно обяснение.

Тя се огледа сред нас, навела прекрасния си профил.

— Поднових изследванията си в Ню Йорк, защото се чувствах виновна за гибелта на баща си — бях го убила с желанието си да го надмина, да изоблича предателството му към майка ми — и не можех да понеса тази мисъл. После реших, че злодейската ми кръв — кръвта на Дракула — ме е накарала да постъпя така и осъзнах, че съм преляла тази кръв и на своето бебе, макар да мислех, че съм се възстановила от заразата на неживите.

Тя поспря, за да погали бузата ми и да хване ръката ми. Потръпнах от докосването й, от близостта на тази необикновена, близка жена, която се навеждаше към рамото ми на дивана.

— Чувствах се все по-недостойна и когато чух обяснението на брат Кирил за легендата за Сен Матийо, разбрах, че никога няма да намеря спокойствие, докато не науча повече. Вярвах, че ако намеря Дракула и го унищожа, може да се възстановя напълно, да стана добра майка, да получа нов живот. Когато ти, Пол, заспа, излязох в покритата галерия. Смятах отново да сляза в криптата с пистолета и да се помъча да отворя саркофага, но знаех, че няма да се справя сама. Докато се колебаех дали да те събудя или не, дали да те помоля за помощ, седнах в края на галерията на пейката, която гледаше към пропастта. Знаех, че не трябва да оставам там сама, но нещо ме теглеше натам. Луната светеше прекрасно, а по планинските склонове се стелеше тънка мъгла.

Очите на Хелън неочаквано се разшириха.

— Както си седях там, мравки ме полазиха по гърба, сякаш нещо беше застанало точно зад мен. Бързо се обърнах и в другия край на галерията, където луната не можеше да огрее, мярнах някакъв тъмен силует. Лицето му беше в сянка, но по-скоро усещах, отколкото виждах втренчените му в мен пламтящи очи. Беше въпрос на секунди да разпери крила и да ме достигне, а аз стоях съвсем сама до парапета. Изведнъж чух гласове, мъчителни гласове в собствената си глава, които ми казваха, че никога няма да надвия Дракула, че този свят е негов, а не мой. Казаха ми да скачам, докато още съм на себе си, и аз като насън станах и скочих.

Сега тя седеше съвсем изправено, загледана в огъня, а баща ми скри лицето си в шепи.

— Исках да падна свободно, като Луцифер, като ангел, но не бях забелязала онази скали. Всъщност се ударих в тях и нараних главата и ръцете си, но там имаше и дебела възглавница от трева и затова ударът не ме уби, нито счупи костите ми. След няколко часа, мисля, се събудих от нощния студ, усетих кръв по лицето и врата си и видях залязващата луна и бездната под мен. Господи, ако се бях претърколила, вместо да припадна — тя замълча за миг. — Знаех, че няма да мога да ти обясня какво съм направила и ме обзе срам чак до лудост. Чувствах, че вече не съм достойна нито за теб, нито за дъщеря ни. Когато се посъвзех, се изправих и видях, че не съм изгубила много кръв. Макар че всичко ме болеше, нямах нищо счупено и знаех, че той не ме беше застигнал — явно и той ме беше отписал, когато скочих. Бях ужасно слаба и трудно ходех, но обиколих манастирските стени и в тъмното слязох надолу по пътя.

Помислих си, че баща ми пак ще заплаче, но той седеше тихо и не отместваше очи от нея.

— Тръгнах по света. Не беше много трудно. Бях взела чантичката си — по навик, предполагам, а и защото в нея беше оръжието ми със сребърните куршуми. Спомням си, че едва не се разсмях, когато усетих чантичката на ръката си, долу в бездната. Вътре имах и пари, доста пари в подплатата и внимателно ги използвах.

Майка ми също винаги носеше всичките си пари със себе си. Предполагам, че такъв е бил обичаят в родното й село. Тя така и не се довери на никоя банка. Много по-късно, когато ми потрябваха още пари, изтеглих от банковата ни сметка в Ню Йорк и ги внесох в една швейцарска банка. После възможно най-бързо напуснах Швейцария, за да не се опиташ да ме проследиш, Пол. О, прости ми! — внезапно извика тя и още по-силно стисна пръстите ми, а аз разбрах, че искаше прошка за отсъствието си, а не за парите. Баща ми здраво сключи пръсти:

— Това теглене ме обнадежди за няколко месеца, поне пося съмнение в ума ми, но банката не успя да го проследи. Върнах си парите. — Но не и теб, можеше да добави, но се възпря. Лицето му сияеше, уморено и радостно.

Хелън наведе очи.

— Във всеки случай, намерих къде да отседна за няколко дни, далеч от Ле Бен, докато зараснат раните ми. Крих се, докато не стана безопасно да се покажа навън.

Пръстите й се пресегнаха към гърлото и там видях малък бял белег, който вече многократно бях оглеждала.

— Усещах с цялото си същество, че Дракула не ме е забравил и че може отново да ме потърси. Държах пистолета под ръка, както и камата, и кръстчето. Навсякъде, откъдето минавах, влизах в църквите и молех за благословия, макар че понякога раната ми започваше да пулсира още на входа на църквата. Внимавах да не оставям врата си непокрит. Накрая се подстригах късо и боядисах косата си, промених дрехите си, сложих тъмни очила. Дълго време избягвах големите градове, а после малко по малко тръгнах по архивите, където винаги съм искала да продължа проучванията си. Работех задълбочено. Намирах го навсякъде — в Рим през 1620 година, във Флоренция при Медичите, в Мадрид, в Париж по време на Революцията. Понякога се споменаваше за странна чума, понякога за взрив от вампирясвания в някое гробище — в Пер Лашез, например. Явно от край време е имал предпочитания към писари, архивисти, библиотекари и историци — към хора, които са имали достъп до книгите. Опитах се по движенията му да отгатна къде се намира новият му гроб, къде се е скрил, след като разкрихме гроба му в „Свети Георги“, но не намерих логика в маршрутите му. Мислех, че когато го намеря, когато го убия, ще мога да се върна и да ви кажа, че светът вече е по-сигурно място. Щях да ви заслужа. Живеех в страх, че той ще ме намери, преди да го намеря аз. И където и да отидех, вие ми липсвахте — ако знаехте колко бях самотна.

Тя отново взе ръката ми, погали я и аз против волята си усетих прилив на гняв — заради всички онези години без нея.

— Накрая реших, че дори и да не съм достойна, имам право да ви видя. И двамата. Бях прочела във вестниците за фондацията ти, Пол, и знаех, че сте в Амстердам. Не беше трудно да ви открия, нито да седна в кафенето до службата ти, нито да ви проследя на някоя от екскурзиите ви — много внимателно — много, много внимателно. Никога не позволих да се срещнем лице в лице от страх да не ме познаете. Идвах и си тръгвах. Ако издирванията ми вървяха добре, си позволявах едно пътуване до Амстердам и оттам ви следях. После един ден — в Италия, в Монтепердуто — го видях на пиацата. Той също ви следеше — наблюдаваше ви. Тогава осъзнах, че той е станал толкова силен, че може да излиза и посред бял ден. Знаех, че сте в опасност, но мислех, че ако отида да ви предупредя, може само още повече да приближа заплахата до вас. В края на краищата той може би търсеше мен, а не вас, или може би се опитваше да ме подлъже да го заведа при вас. Беше невероятно мъчение. Знаех, че сигурно и ти проучваш нещо — че отново си започнал да го издирваш, Пол, — щом си привлякъл вниманието му. Не можех да реша какво да правя.

— Аз съм виновна — измърморих аз и стиснах погрознялата й сбръчкана ръка. — Аз намерих книгата.

Тя ме погледна за кратко, наклонила глава встрани.

— Ти си историк — каза след малко. Не беше въпрос. После въздъхна. — Няколко години ти писах картички, моето момиче — но разбира се не ги изпращах. Един ден реших, че мога да общувам с двама ви от разстояние, да ви кажа, че съм жива, без никой друг да ме види. Изпратих ги в Амстердам, на вашия адрес, в колет до Пол.

Този път аз се обърнах към баща ми, учудена и ядосана.

— Да — каза ми той тъжно. — Не можех да ти ги покажа, не можех да те разстроя така, преди да съм намерил майка ти. Нали си представяш как се чувствах.

Представях си. Изведнъж си спомних смъртната му умора в Атина, вечерта, в която го видях полужив на бюрото в стаята му. Но сега той се усмихваше и осъзнах, че оттук насетне сигурно ще се усмихва всеки ден.

— Ех — усмихна се и тя. Около устата и имаше дълбоки бръчки, забелязах аз, както и край ъгълчетата на очите й.

— Започнах да те търся — ас тебе и него — усмивката му стана сериозна.

Тя се взря в него.

— Тогава разбрах, че трябва да се откажа от проучванията и просто да вървя по петите му, докато ви преследва. Понякога ви срещах и разбирах, че си възобновил изследването си — гледах те как влизаш в библиотеките, Пол, или как излизаш оттам, и така ми се искаше да ти разкажа всичко, което бях научила. После ти отиде в Оксфорд. При дотогавашните си изследвания не бях ходила в Оксфорд, макар да бях прочела, че през късното Средновековие там е имало чести случаи на вампирясване. А в Оксфорд ти остави една книга отворена…

— Той я затвори, когато ме видя — вмъкнах аз.

— И мен — каза Барли с мълниеносна усмивка. За пръв път и той се обади и с облекчение забелязах, че все още можеше да е забавен.

— Е, първия път, когато я прегледа, той забрави да я затвори — почти ни смигна Хелън.

— Права си — каза баща ми. — Сега, като се сетя, май наистина я забравих.

Хелън се обърна към него с ослепителната си усмивка.

— Знаеш ли, дотогава никога не бях виждала тази книга. Vampires du Moyen Age?

— Класика — каза баща ми. — Но много рядка.

— Мисля, че и мастър Джеймс трябва да я е чел — бавно се намеси и Барли. — Знаете ли, видях го вътре малко след като ви изненадахме там, сър. — Баща ми изглеждаше озадачен. — Да — добави Барли, — бях забравил шлифера си на първия етаж в библиотеката и след около час се върнах да го взема. Тогава видях мастър Джеймс да се измъква от нишата на балкона, но той не ме забеляза. Стори ми се, че изглеждаше ужасно разтревожен, някак ядосан и разсеян. Сетих се за този случай, когато реших да му се обадя.

— Говорил си с мастър Джеймс? — учудих се аз, но още повече се възмутих. — Кога? Защо си му звънял?

— Обадих му се от Париж, защото си спомних нещо — каза простичко Барли и протегна крака. Исках да отида при него и да го прегърна, но не можех пред родителите си. Той ме погледна: — Казах ти, там във влака, че се опитвам да си спомня нещо, нещо за мастър Джеймс, и когато стигнахме Париж, си спомних. Веднъж, когато той излезе от кабинета си да прибере някакви книжа, видях на бюрото му едно писмо — беше си с плика и понеже марката много ми хареса, го погледнах по-отблизо. Идваше от Турция и беше много старо — може би това ме накара да погледна марката — всъщност някой си професор Бора го беше изпратил преди двайсет години, но този плик ме накара да помечтая един ден и аз да имам огромно бюро и да получавам писма от цял свят. Името Бора ми направи впечатление, дори и тогава — звучеше толкова екзотично. Не отворих плика да прочета писмото, разбира се — добави припряно Барли. — Не бих направил подобно нещо.

— Разбира се, че не — леко изсумтя баща ми, но ми се стори, че в очите му просветна обич.

— Е, когато слизахме от влака в Париж, видях на перона един старец, предполагам мюсюлманин, с тъмночервена шапка с дълъг пискюл и дълга роба като османски паша, и тогава се сетих за онова писмо. После изведнъж си припомних и разказа на баща ти — той мрачно ме изгледа — и отидох на телефона. Разбрах, че мастър Джеймс явно продължава да го търси.

— А аз къде бях? — ревниво попитах.

— В тоалетната, предполагам. Момичетата все пред огледалото висите. — Сигурно щеше да ми прати целувка, ако не бяха всички останали. — Мастър Джеймс звучеше ядосан по телефона, но когато му казах какво става, той отговори, че мога да разчитам на благоволението му за вечни времена. — Устните на Барли потрепнаха. — Не посмях да го питам какво възнамерява да прави, но сега вече знам.

— Да, всички знаем — тъжно откликна баща ми. — Явно е направил същата сметка по старата книга и се е досетил, че са минали точно шестнайсет години от последното посещение на Дракула в „Сен Матийо“. Тогава несъмнено е разбрал къде отивам. Всъщност, когато е бил в нишата с редките книги на библиотеката, вероятно е проверявал мен — в Оксфорд той неведнъж ме преследваше да му кажа какво става, угрижен за здравето и духа ми. Не исках да го въвличам в тази работа, защото знаех колко е опасна.

Хелън кимна.

— Да. Мисля, че и аз съм била там малко преди него. Намерих отворената книга и също пресметнах времето, а после чух стъпки по стълбите и се измъкнах в другата посока. Също като нашия приятел и аз видях, че ще отидеш в „Сен Матийо“, Пол, за да ме намериш и да хванеш демона, затова потеглих колкото можех по-бързо. Не знаех обаче кой влак ще хванеш и най-вече и представа си нямах, че дъщеря ни ще те последва.

— Видях те — изрекох аз удивено.

Тя се втренчи в мен, но за миг оставихме тази тема. Щяхме да имаме толкова много време да си говорим. Виждах, че тя е уморена, че всички сме уморени до мозъка на костите си, дотолкова, че дори нямахме сили да се убедим един друг каква голяма победа сме извоювали днес. Дали светът наистина беше станал по-сигурен, защото се бяхме събрали заедно, или защото него вече го нямаше? Очакваше ме бъдеще, каквото никога не си бях представяла. Хелън щеше да живее с нас и да изгася свещите в трапезарията. Щеше да дойде на церемонията в гимназията, когато завършех, на първия ми ден в университета, щеше да ми помогне да облека сватбената си рокля, ако някога се омъжех. Щеше да ни чете на глас в хола след вечеря, щеше да се върне в света и отново да преподава, щеше да ме води да си купувам обувки и дрехи, щеше да върви до мен с ръка на кръста ми.

Тогава още не знаех, че от време на време тя щеше да се усамотява, да мълчи с часове, да опипва врата си, не знаех, че само девет години по-късно една мъчителна болест щеше да ни я отнеме — много преди да свикнем със завръщането й, макар че може би никога нямаше и да свикнем, може би никога нямаше да се уморим от блаженството на нейното присъствие. Нямаше как да предвидя и че нашият последен дар щеше да е да се уверим, че тя почива в мир, понеже можеше и да не е така, нито че тази сигурност щеше да е едновременно сърцераздирателна и утешителна. Ако можех да предскажа всички тези неща, щях и да знам, че баща ми щеше да изчезне ден след погребението й и че малката кама от кабинета щеше да изчезне с него и че никога, никога нямаше да го попитам за това.

Но край камината в Ле Бен годините, които щяхме да прекараме с нея, се простираха пред нас като вечна благословия. Те започнаха няколко минути по-късно, когато баща ми се надигна и ме целуна, разтърси ръката на Барли с отривист жест и изтегли Хелън от дивана.

— Ела — каза й той и тя се облегна на него, засега приключила с разказа си, с изморено, но радостно лице. Той събра ръцете й в дланите си. — Да си лягаме.