Историкът

Епилог

Преди около две години бях на конференция във Филаделфия, международна среща на историци медиевисти, и пред мен се откри неочаквана възможност. Дотогава не бях ходила във Филаделфия и бях запленена от контраста между нашите семинари, които ни потапяха в едно феодално и религиозно минало, и оживената метрополия край нас с далеч не толкова древната й история, пропита с просвещенските идеали на републиката и революцията. Гледката от четиринайсетия етаж на хотелската ми стая разкриваше причудлива смесица от небостъргачи и цели пресечки с къщи от седемнайсети и осемнайсети век, почти като миниатюри на фона на исполините край тях.

Имахме няколко часа почивка и аз се измъкнах от безкрайните приказки за византийското наследство, за да разгледам няколко истински византийски находки в прекрасния музей на изкуствата в града. Там зърнах една брошура, която рекламираше малък музей на литературата с библиотека в центъра на града, чието име бях чувала преди години от баща си и чиято колекция имах причини да познавам. Това беше важно място за изследователите на Дракула — чиито редици, разбира се, доста бяха нараснали след първите проучвания на баща ми, — почти толкова важно, колкото и много европейски архиви. В тази библиотека, спомних си аз, можеха да се видят бележките на Брам Стокър за романа му „Дракула“, събрани от източници в библиотеката на Британския музей, както и една важна средновековна книжка. Предоставилата се възможност се оказа неустоима. Баща ми навремето много искаше да посети тази колекция; сега щях да поседя там един час в негова памет. Той загина преди повече от десет години при взрив на противопехотна мина в Сараево, където посредничеше в един от най-страшните конфликти в Европа за последните десетилетия. Повече от седмица не знаех какво се е случило; когато стигна до мен, вестта ме потопи в мълчание за близо година. И досега той ми липсва всеки ден, понякога всеки час.

Ето как се озовах в малка стаичка с климатик в една от филаделфийските кафяви каменни сгради от деветнайсети век, заровена в документи, които излъчваха атмосферата не само на далечното минало, но и на трескавите проучвания на баща ми. Прозорците гледаха към няколко кичести улични дървета и към други кафяви каменни здания, чиито изящни фасади се бяха запазили незамърсени от модерни придатъци. В този час в малката библиотека имаше само още един учен, италианка, която няколко минути шепна в мобилния си телефон, а после отвори нечий ръкописен дневник — помъчих се да не надничам натам — и се зачете. Когато се установих на една маса с бележник в ръка и лек пуловер на гърба заради климатика, библиотекарката ми донесе първите записки на Стокър, а после и малка картонена кутия, вързана с панделка.

Бележките на Стокър бяха приятно развлечение — изучавах ги и напосоки си водех записки. Някои бяха написани със ситен почерк, други бяха напечатани на старинна тънка хартия. Сред тях бяха вмъкнати изрезки от вестници за загадъчни събития и листчета от личния му календар. Мислех си, че баща ми щеше да ги хареса, щеше да се усмихне на невинните заигравки на Стокър с окултното. След половин час обаче внимателно ги отместих настрана и се заех с кутията. В нея имаше тъничка книжка, подвързана с чисти корици — вероятно добавени през деветнайсети век, четирийсет страници, напечатани на почти безупречно запазен пергамент от петнайсети век, средновековно съкровище, чудото на подвижните печатарски преси. Заглавната страница беше гравюра на дърво — лице, което познавах от дългата си работа, огромни очи, широко отворени и все пак някак коварни, които ме изгаряха с поглед, тежки мустаци, провиснали над четвъртита челюст, дълъг нос, деликатен, но заплашителен, и едва забележими чувствени устни.

Това беше отпечатаният през 1491 г. Нюрнбергски памфлет, който описваше престъпленията на Драколе Вайда, неговата жестокост, кръвожадните му оргии. Тъй като познавах памфлета добре, успях да разбера първото изречение дори и на средновековния немски: „През лето Господне 1456 Дракула извърши много ужасни и прелюбопитни неща.“ Всъщност библиотеката предлагаше и превод, приложен към книжката, и в него с трепет препрочетох някои от безчовечните престъпления на Дракула. По негово нареждане едни били изпичани живи, други били одрани, трети — заравяни до врата в земята, деца били набучвани на гърдите на майките си. Баща ми беше преглеждал други подобни книги, разбира се, но ценеше най-много тази заради неочаквано новичкия й вид, заради здравия пергамент, почти идеалното състояние. След пет века книжката изглеждаше като току-що отпечатана. Безупречната й чистота ме изнервяше сама по себе си и след малко с радост я оставих в кутията, вързах панделката и се почудих защо ли ми трябваше лично да я видя. Наглият поглед ме следеше, докато не затворих книгата отгоре му.

Събрах вещите си и с чувство за приключила поклонническа мисия благодарих на любезната библиотекарка. Тя явно беше поласкана от посещението ми; този памфлет бил сред любимите й придобивки на библиотеката; даже била написала статия върху него. Разделихме се сърдечно и слязох на долния етаж в магазина за сувенири, а оттам — на слънчевата улица с миризмите на автомобилни газове и на обяда, който ме очакваше някъде наблизо. След резкия преход от пречистения въздух на музея към грохота на града тежката дъбова врата зад мен ми се стори почти отблъскващо затворена и затова още повече се стреснах, когато оттам забързано излезе библиотекарката.

— Мисля, че си забравихте тези неща — каза тя. — Добре, че ви хванах.

Тя ме изгледа с онази самодоволна усмивка, с която хората ви връщат някаква ценност — щеше да е неприятно да го изгубите, нали — портмоне, ключове, красива гривна.

Благодарих й и все така изненадано взех книгата и бележника, които тя ми подаде, закимах признателно и тя изчезна в старата къща точно толкова бързо, колкото беше слязла след мен. Бележникът несъмнено беше мой, макар да бях сигурна, че на тръгване внимателно го бях прибрала в чантата си. Книгата беше… Сега не мога да се сетя какво си помислих тогава, в онези първи мигове, знам само, че видях корицата от износено старо кадифе, много, много старо, която изглеждаше едновременно позната и непозната в ръката ми. Вътре пергаментът далеч не беше толкова здрав като на памфлета, който прегледах в библиотеката — въпреки че страниците бяха празни, личеше, че са били прелиствани векове наред. Свирепият самотен образ на рисунката в средата се отвори в ръката ми, преди да я спра, и се затвори отново, преди да успея да го разгледам добре.

Стоях като вцепенена на улицата, завладяна от чувство за нереалност; минаващите коли бяха все така истински, някъде прозвуча клаксон, един мъж с куче на верижка се опитваше да ме заобиколи, да се провре между мен и близкото дърво гинко. Спомних си библиотекарката и бързо вдигнах поглед към прозорците на музея, но те отразяваха единствено отсрещните къщи. Никъде дантелените завеси не помръдваха, нито една врата не се затвори безшумно, докато се оглеждах наоколо. На улицата всичко си беше наред.

В хотелската стая извадих книгата на стъклената маса и измих лицето и ръцете си. После отидох до прозорците и се загледах над града. В края на пресечката се виждаше патрицианската грозотия на Филаделфийското кметство с несигурно закрепената на върха му статуя на миролюбивия Уилям Пен. Оттук парковете приличаха на зелени правоъгълници от дървесни корони. От банковите кули струеше отразена светлина. Далеч вляво беше сградата на федералната управа, където само преди месец избухна бомба, виждаха се червено-жълтите кранове, които разчистваха руините, и се чуваше грохотът на новото строителство.

Но не тази гледка изпълваше погледа ми. Пряко волята си виждах друга сцена, която сякаш бях наблюдавала някога, много отдавна. Наведох се към прозореца, усетила топлината на лятното слънце и почувствала неочаквана сигурност въпреки невероятната височина на стаята си, като че ли за мен несигурността се криеше в съвсем други неща.

Представях си ясното есенно утро на 1476 година, утрин достатъчно хладна, че от повърхността на езерото да се вдига лека мъглица. Една лодка акостира в края на острова, под стените и куполите с железните кръстове. Чува се лекото дращене на дървения нос по камъка и двама монаси бързо излизат иззад дърветата да издърпат лодката на брега. Мъжът, който слиза от нея, е сам и пристъпва на каменния кей, обут с изкусно изработени ботуши от червена кожа със закопчани остри шпори. Той е по-нисък и от двамата млади монаси, но сякаш се извисява над тях. Облечен е в пурпурночервена дамаска под дългата черна кадифена пелерина, която е закопчана на широките му гърди с изящна брошка. Шапката му е островръх конус, черна с червени пера, затъкнати отпред. Ръката му с дълбокия белег над пръстите си играе с късия меч, окачен на колана. Очите му са зелени, свръхестествено големи и раздалечени, устата и носът му издават жестокост, а в черните му коси и мустаци се забелязват грубо сплетени бели косми.

Игуменът вече е уведомен и бърза да го посрещне под дърветата.

— За нас е чест, господарю — казва той и протяга ръка. Дракула целува пръстена му и игуменът го прекръства. — Бъди благословен, синко — казва му той, с внезапна благодарност. Той знае, че появата на княза е почти чудодейна; за да стигне дотук, Дракула вероятно е прекосил и турски земи. Не за пръв път покровителят на игумена изниква сякаш пренесен по Божията милост. Игуменът е дочул, че митрополитът в Куртя де Арджеш скоро отново ще ръкоположи Дракула за княз на Влахия и тогава несъмнено Драконът най-накрая ще освободи цяла Влахия от турците. Пръстите на игумена докосват широкото чело на княза в благословия. — Вече си мислехме най-лошото, когато не дойдохте през пролетта. Слава на Бога!

Дракула се усмихва, но нищо не казва, а само измерва игумена с дълъг поглед. Двамата и преди са спорили за смъртта, спомня си игуменът; по време на изповед Дракула няколко пъти го е питал дали той, божият човек, смята, че всеки грешник може да бъде допуснат в рая, ако искрено се разкае. Най-голямата грижа на игумена е покровителят му да получи последно причастие, когато му дойде времето, но се страхува да му го каже. Благодарение на меката настойчивост на игумена обаче Дракула поне се покръства отново в правата вяра, за да докаже разкаянието си за краткотрайното преминаване към еретичната западна църква. Игуменът му е простил всичко, тайничко — всичко. Нима Дракула не посвети живота си на борбата с неверниците, с чудовищния султан, който срина стените на Константинопол? Той обаче също толкова тайничко се чуди каква ли съдба ще отреди Всемогъщият за този човек? Надява се, че Дракула няма да повдигне отново въпроса за рая и с облекчение посреща въпроса на княза как върви строителството в отсъствието му. Двамата заедно отиват в края на манастирския двор, а край тях подскачат пилета. Дракула със задоволство оглежда новопостроените сгради и пищните зеленчукови градини и игуменът бърза да му покаже алеите, които са построили след последното му посещение.

В покоите на игумена двамата пият чай, а после Дракула оставя пред игумена кадифена торбичка.

— Отворете я — казва той и поглажда мустаците си. Мускулестите му крака са прострени далеч пред стола му; вечният меч още виси на кръста му. Игуменът би предпочел Дракула да поднася даровете си с повечко смирение, но мълчаливо отваря торбичката.

— Турски скъпоценности — казва Дракула с все по-широка усмивка. Един от долните му зъби липсва, но останалите са здрави и бели. В торбичката игуменът открива накити с неописуема прелест, огромни инкрустации със смарагди и рубини, тежки златни пръстени и брошки османска изработка, а сред тях и други скъпоценности, включително изящен кръст от гравирано злато с тъмни сапфири. Игуменът не иска и да знае откъде се е взело всичко това.

— Ще обзаведем сакристията и ще сложим нов кръщелен купел — казва Дракула. — Искам да повикате майстори откъдето ви се прище. С тези неща ще платите всичко и дори ще остане и за гроба ми.

— Гроба ви ли, господарю? — игуменът почтително гледа в пода.

— Да, Ваше Високопреподобие. — Ръката му отново попипва ефеса на меча. — Мисля за това и бих искал да ме погребете пред олтара с една мраморна плоча отгоре. Ще изпеете за мен най-хубавата заупокойна служба, разбира се. Ако трябва, вземете втори хор. — Игуменът се покланя, но е ядосан от изражението на този мъж, от пресметливия блясък в зелените му очи. — Освен това имам и още някои изисквания, които внимателно ще запомните. Искам на надгробната плоча да бъде гравиран образът ми, но да няма кръст.

Игуменът стъписано вдига очи.

— Да няма кръст ли, господарю?

— Никакъв кръст — безпрекословно нарежда князът. Поглежда игумена право в очите и за миг игуменът не смее да пита повече. Но все пак той е духовен наставник на този човек и скоро пак проговаря.

— Всеки гроб се бележи с мъките на нашия Спасител и вашият трябва да получи същата чест.

Лицето на Дракула потъмнява.

— Не възнамерявам да се оставя дълго на смъртта — казва той полугласно.

— Има само един начин да се избегне смъртта — отговаря храбро игуменът — и той е чрез Изкупителя, ако Той ни дари с милостта Си.

Дракула се взира в него няколко минути и игуменът с мъка се сдържа да не отмести очи.

— Може би — казва той накрая. — Неотдавна обаче срещнах едното, търговец, който е ходил в един манастир, от западните. Казва, че някъде в Галия, в най-старата църква в онази част на света, неколцина латински монаси с тайни способи са измамили смъртта. Предложи да ми продаде тайната им, която е записал на книга.

Игуменът потреперва.

— Господ да ни пази от подобни ереси — бързо избърборва той. — Сигурен съм, синко, че сте устоял на това изкушение.

Дракула се усмихва.

— Знаете, че обичам книгите.

— Има само една истинска Книга, която трябва да обичаме с цялото си сърце и душа — казва игуменът, но същевременно не може да свали очи от белязаната ръка на княза и инкрустирания ефес, върху който играят пръстите му. На кутрето си Дракула носи пръстен; и без да го поглежда отблизо, игуменът добре познава кръвожадния извит символ отгоре му.

— Елате. — Игуменът с облекчение забелязва, че Дракула очевидно се е изморил от тази беседа и внезапно енергично се изправя. — Искам да видя писарите. Скоро ще имам за тях особена задача.

Двамата заедно отиват в тесничкия скрипторий, където трима монаси преписват ръкописи, по стария обичай, а единият изрязва букви, за да отпечата страница от Житието на Свети Антоний. Самата преса е поставена в един ъгъл. Това е първата печатарска преса във Влахия и Дракула гордо прокарва длан по нея, тежка, четвъртита длан. Най-старият от писарите стои на една маса до пресата и гравира парче дърво. Дракула се навежда над него.

— И какво ще е това, отче?

— Свети Михаил убива змея, Ваше Височество — промърморва старият монах. Той вдига замъгления си поглед, над който са надвиснали проскубани бели вежди.

— По-добре го направи змеят да убие неверника — изрича Дракула със смях.

Монахът кима, но игуменът отново потръпва вътрешно.

— Имам важна поръчка за теб — казва му Дракула. — Ще оставя скица на игумена.

На огрения от слънцето двор той спира.

— Ще остана за литургията и ще взема с вас светото причастие — усмихнато се обръща той към игумена. — Довечера ще се намери ли килия с постеля за мен?

— Както винаги, господарю. Този Божи дом е и ваш дом.

— Тогава да се качваме в кулата ми.

Игуменът познава тази привичка на благодетеля си; Дракула обича да наблюдава езерото и околните брегове от най-високата точка на църквата, сякаш се оглеждаше за врагове. Съвсем не без основание, мисли си игуменът. Османците година след година гледат да му вземат главата, унгарският крал също му се е заканил, собствените му боляри го мразят и се страхуват от него. Има ли вече някой, който да не му е враг, като изключим обитателите на този остров? Игуменът бавно го следва нагоре по витата стълба, като набира смелост за близкия камбанен звън, който скоро ще се понесе и който тук горе е оглушителен.

Куполът на кулата има дълги отвори от всички страни. Когато игуменът стига върха, Дракула вече стои на любимия си наблюдателен пост, загледан отвъд водата, сключил ръце зад гърба си в типична поза на размисъл и кроеж. Игуменът го е виждал да стои така пред воините си, обяснявайки стратегията на утрешния набег. Изобщо не прилича на човек, който живее в непрестанна опасност — на войвода, чиято смърт може да настъпи всеки час, който би трябвало безспир да размишлява върху своето спасение. Вместо това, мисли си игуменът, той гледа, сякаш пред него е целият свят.