История на Франция

Лекция първаВерцингеторикс и Цезар

— Ако се замислим как са стартирали Франция и френският народ, тутакси установяваме, че в изходната точка е имало доста сложна човешка амалгама или, другояче казано, етнически калабалък: гали, нормани, келти, сакси, германски племена, трудно идентифицируеми елементи, домъкнати от Римската империя, и какво ли не още…

— Още оттук започва да ми се завива свят — обади се Берю.

— И всичко това постоянно се е смесвало било чрез почтени бракове, било, тъй като нравите по онова време не са били особено изискани, чрез сексуален терор и насилие из горите и полята, където разгонени самци от един етнос са гонели самки от друг етнос, които пък от своя страна, изглежда, невинаги са бягали достатъчно бързо. Така или иначе от всички техни доброволни или недоброволни чифтосвания са произлизали трудно определими по кръв индивиди. Но се смята, че първоосновата под целия този хаос са галите. Не съм стопроцентово сигурен дали общоприетата представа за тях е вярна, но обикновено ги описват като едри и светли хора, със сини очи, с коси, сплетени на дълги плитки, и с изобилие от пера по шлемовете.

— Значи галите са нещо като нашенски индианци — вметва не чак толкова неуместно Дембо.

— Отчасти може и така да се каже — отвърнах аз евазивно и продължих: — Те са си били доста примитивни и са прекарвали времето си в лов и риболов.

— Завиждам им — вметна пак Берю. — Печеният бут от мамут трябва да е било нещо, коет’ си заслужава.

Не счетох за нужно да му обяснявам, че през въпросната епоха вече е нямало мамути. Това щеше допълнително да го затормози умствено. Затова продължих:

— Галите живеели в колиби край реките.

— Че те са си били постоянно на курорт!

— Нещо такова. И не са вярвали в Господа-Бога, а са почитали слънцето.

— Защо пък не? — застана на тяхна страна Берю. — За слънцето поне сме сигурни, че съществува. В това особено болезнено се убеждават германците и скандинавците, когато като улави се затъркалят по-дълго време по плажовете на Средиземноморието. Виждал съм такива, които бяха получили изгаряния от трета-четвърта степен, че и нагоре.

— Жреците на галите са се наричали друиди и са ходели облечени в бели роби.

— Сигурен ли си, че не са били всъщност доминиканци?

— Не, не са били доминиканци. И едно от заниманията им било, въоръжени със златни сърпове, да събират имел в дъбовите гори.

Тук Берю нададе победоносен рев, който накара химикалките върху бюрото ми да заподскачат.

— Ами че аз знам един друид! Той от време на време продава имел на ъгъла на улицата, дето живея! Но не носи бяла роба, а се дегизира с джинси и канадка!

— Ще млъкнеш ли най-после! — троснах се аз.

— Добре де, добре…

— Любовта към войната подтикнала галите да нахлуят в Апенините, да влязат в Рим и да го опожарят.

— Тогава Рим не си ли е бил отворен град?

— Още не е бил такъв. А самата крепост на града се е казвала Капитолия.

— Това съм го чувал — гордо отбеляза Грамадата.

— Та галите били обзети от амбицията да превземат и нея. И една нощ се прокраднали тихомълком в подножието й, сподобени с всички такъми, нужни за щурма на една твърдина. Вътре всички спели кротичко. Но гъските зад стените й ги усетили и се разкрякали кански.

— Тях вероятно ги е отглеждал папата…

— Не, не ги е отглеждал папата — малко отегчено го опровергах аз.

— И все пак чий са го дирели тези гъски там?

— Римляните ги отглеждали в чест на богиня Юнона.

— Значи тази Юнона била досущ като жена ми Берта, която също си пада по печените гъски. С кестени.

— Но нека продължа: въпросните гъски събудили римляните, които тутакси притичали и отблъснали вече накачулените по стените гали.

— Ха, ха, ха! Слезте долу, че ви търсят по телефона! — избухна Берюрие в смях, по-волен и от изпърдяването на страдащ от хроничен метеоризъм шивач. Явно изникналата в съзнанието му картина на летящите от такава височина в свободен полет гали го развеселяваше.

— И това било — подех наново аз — началото на края за галите. От този момент нататък те започнали да отстъпват, докато римляните все повече набирали сила. И един хубав ден се озовали обратно в Галия.

— Абе, знам си аз, че поначало човек трябва да си гледа в своята паница, а не в тази на съседа…

— И известно време си живели така, пиейки медовина и размишлявайки тъжно върху превратностите на историческата съдба. Докато начело на римляните не застанал един известен генерал на име Юлий Цезар, който предприел завоюването на Галия. Войските му се втурнали в Галия като германските панцери през 1940 година. И именно тогава се проявил Верцингеторикс, от когото толкова се интересуваш. Той оглавил галската войска, за да отблъсне завоевателя. Успял в това си начинание и преследвал римляните чак до Златния бряг. Но впоследствие Цезар смогнал да прегрупира армията си и разбил тази на Верцингеторикс, който се оттеглил в Алезия. Цезар обсадил този град-крепост и Верцингеторикс се видял принуден да се предаде, за да не измрат хората му от глад. Възседнал най-хубавия си кон, отишъл при Цезар и положил оръжията си в нозете му.

— Че като галите са имали още коне, защо не са ги изяли? — учуди се Берю. — Конското месо си го бива, особено с печени или пържени картофи.

— Историята мълчи по този въпрос.

— И какво станало по-нататък с Верцингеторикс?

— Цезар го отвел в Рим и пет години по-късно наредил да му прережат гърлото.

— Че защо му е било нужно да го коли? Първо, не е много джентълменско и второ, той така или иначе си е бил бита карта.

— Нравите по ония времена са били сурови, Дембо. — Пък и още не е съществувала Женевската конвенция… Накрая не мога да не спомена, че Цезар написал една книга, в която описал цялата тази патърдия…

Документално четивоГалът Берюрикс

Тръбен зов, изхождаш, от рог на зубър, проехтя над лагера и изтръгна от съня му воина Берюрикс. Той отвори очи, изправи се в седнало положение и бавно обходи с поглед разочароващата действителност, която го заобикаляше. В палатката му до него спеше, свит на кравай, един друид. Златният му сърп, окачен наблизо, проблясваше в полумрака. Берюрикс отметна кожата от зебу, служеща за врата на палатката, и се намръщи: навън беше кучешко време. Небето беше ниско и свъсено, а сред дърветата виеше смразяващ вятър.

Тръбният зов отново отекна. Но той отдавна вече не беше сигнал за храна. Воинът Берюрикс яростно почеса междукрачието си: бяха го нападнали интимни въшки, които за разлика от него имаха с какво да се хранят. И всичко, което той можеше да предприема срещу тях, беше да всява временна паника сред редиците им посредством загрубелите си нокти.

В лагера цареше оживление. Воините тичаха насам-натам, налагайки в движение върху главите си своите шлемове. Последните бяха два вида: тези на по-младите и неженени бяха украсени с пера, а онези на по-възрастните и женени — с рога.

Един възрастен гал с провесени мустаци мина край палатката на Берюрикс, който го попита:

— Тревога ли има?

Възрастният гал, чието име беше Пинюшикс, отвърна с блеещ глас:

— Ще говори главнокомандващият. Със своята унило сведена глава, украсена с рога, той наистина приличаше на стар и тъжен овен.

— Пак ли? — измърмори Берюрикс. — И след красивото си слово отново ще ни накара да пеем „Галия, мой роден край“. А на нас вече въобще не ни е до песен.

Пинюшикс кимна в знак на съгласие и се отдалечи с крачка, издаваща явна липса на калории в организма му. Берюрикс влезе в палатката и като се приближи до заспалия друид, здраво го плесна по задника, придружавайки това си действие с думите:

— Айде, пичкоранке, време е!

Друидът се протегна с прозявка, при което една заоблена и стегната гърда изскочи изпод бялата му роба.

— Прибери си мандрата — посъветва я Берюрикс, — защото, ако някой от съратниците я зърне, веднага ще разбере, че не си никакъв друид!

Все още сънената мома кротко прибра въпросната си съкровеност.

— А мустаците ти? — стреснато попита Берюрикс. — Къде са мустаците ти?

— Трябва да съм ги запиляла, докато съм спала. Или може би, докато се прибирахме — въздъхна другарката на воина и затършува из кожите, служещи за ложе. След малко с жален глас почти изплака: — Не ги намирам!

— Сега се подредихме! — затюхка се воинът Берюрикс. — Без мустаци не можеш да се покажеш навън! А къде да намеря пак царевична свила?

— И какво ще стане сега? — простена галската мома. — На такъв риск се изложих, като те последвах в армията!

— Ако те разкрият, което ще стане при това положение, ще ти се изредят всичките, както са ядосани от военните несполуки, а мен ще ме изправят пред другарски съд и може да ми ударят петдесетина удара с бич. Хайде, твоето ще го преживееш някак си, ами аз? Какъв позор!

Като чу това, мнимият друид се разхлипа още повече.

— Ти не ме обичаш!

Обичам те, обичам те — успокоително изрече воинът в обсада, после обхвана главата си с длани и се замисли, пощейки се разсеяно и тананикайки модната песенчица „Кой ми клати, мамо, имела?“. След малко вдигна глава. Изпосталелите му бузи бяха увиснали като задника-маясъллия на стара мома. В очите му на хроничен гладник проблясваше решителност.

— Ще оправя положението, драга. Ще намеря царевична свила.

— И къде ще намериш царевица?

Смелият воин посочи към ширналите се зад укреплението и дълбокия ров поля.

— Ей, къде ще я намеря!

— Но ще се изложиш на смъртна опасност!

— Заради теб съм готов да поема този риск, зелчице моя — заяви Берюрикс. След което повтори с без крайна носталгия: — Зелчица… — И пред погледа му като мираж изплува видението на зелки, уханно врящи в тенджера заедно с едно зубърско ребро. И след като облиза устните си, добави: — Ще използвам това, че всички заплеси ще отидат да слушат генерала, който обикновено бая се увлича в патриотичните си словоизлияния, и ще се измъкна незабелязано от лагера…

— Освен царевица, гледай да намериш там и нещо друго, мили. Ако знаеш само колко съм гладна!

Берюрикс се замисли за пореден път.

— Дано из землището тук-таме са останали картофи. — И след кратка пауза добави колебливо: — А какво ще кажеш за паниран мозък на римлянин?

— Ох, нека не стигаме чак дотам! — отвърна фалшивата друидка.

Берюрикс стана и излезе с решителна крачка.

Изправен върху парадния си щит, придържан от четирима от най-атлетичните си воини, Верцингеторикс вече говореше. Той беше напет, красив и излъчваше смелост и благородство. Русите му коси блестяха под бледия светлик на слънцето, чиито лъчи успяваха от време на време да пробият през ниско стелещите се валма на облаците. Очите му блестяха.

— Приятели! — тъкмо казваше той. — При така стеклите се обстоятелства аз взех едно важно решение. — През насъбралото се войнство мина трепетна вълна. Верцингеторикс го обгърна с поглед, изразяваш, гордост и признателност. — Ние ще трябва да проявим издръжливост и решимост. Римляните се надяват да ни сломят чрез глада. Но ще се обезсърчат. Търпението им ще се изчерпи. Един ден на римските войскари ще им се прииска неудържимо да се приберат вкъщи. И в този именно ден ние ще можем да излезем най-после от това укрепление…

— Да, с краката напред — изкиска се саркастично, но дискретно Берюрикс. — Говори ми, генерале! Или имаш тайни резерви от пастърма, или притежаваш магическата способност да се храниш с илюзии…

И като обърна гръб на тълпата, Берюрикс се запрокрадва към фортификационния вал. Плътният и настойчив глас на великия вожд продължаваше да ечи зад гърба му:

— Галия ще си остане на галите! Никога не ще приемем чуждо иго…

Словата му бяха прекъснати от учтива акламация. Тук-таме се чу и колебливо „ура“.

Берюрикс вече беше почти достигнал фортификационната ограда, състояща се от високи и яки колове, когато чу отривист глас:

— Кой там?

Берюрикс се обърна и видя, че това бе един другар от галската стража. Отвърна му с усмивка:

— Не се паникьосвай, Глупаникс. Отивам по голяма нужда.

— Добре си, щом гъзът ти още не е хванал паяжина — промърмори мрачно часовоят и продължи обиколката си.

Берюрикс само това и чакаше, за да се заизкачва по оградата. От една страна, това му начинание беше затруднено от факта, че силите му бяха отпаднали, а от друга — улеснено от това, че напоследък бе свалил доста от теглото си. Тъй или иначе успя да стигне до върха на оградата, където развърза намотаните около прасеца му дълги каишки на сандалите, завърза ги една за друга и пристегна края около заострения връх на един от коловете. Това, освен че щеше да му позволи да се спусне долу, но щеше да му даде и възможност да се изкачи обратно, което иначе щеше да е невъзможно, тъй като оградата бе предвидливо наклонена навън с цел да бъде трудно преодолима. Та по този начин много скоро Берюрикс успешно стъпи в калта отвъд оградата. Странното е, че в този момент, въпреки обкръжаващите го опасности, той почувства, че го изпълва странно чувство за освобождение. Приведен, предпазливо се доближи до рова, опасващ цялото укрепление. Дъното му бе покрито с гъста тиня. Берюрикс се спусна долу и предприе прекосяването му, което беше мъчително, защото калта бе гъста и засмукваше крака му при всяка стъпка. Тъй че това начинание му отне доста усилия и време, но гладът и любовта го окриляваха. Трябваше на всяка цена да осигури храна и дегизировъчна свила на Лариретка. Защото тя беше идеалната жена — и развратна в коженото ложе, и същевременно вярна. В цяла Галия нямаше подобна доблестна куросмукачка, което си беше от значение в трудните времена, които преживяваха.

Когато най-сетне се измъкна на отсрещната страна на рова, Берюрикс беше станал целият черен от калта, тъй като неведнъж се беше просвал в нея. Недалеч оттам видя дим и надуши мирис на печено, а и на готвено месо, което тутакси му причини стомашни крампи. След серия прибежки достигна до едно поле, където римски войници бяха издигнали палатката си. Това беше нещо като аванпост, в който хората на Юлий Цезар явно се канеха да обядват. Берюрикс забеляза царевици, окачени на един кол. Съдбата му сервираше всичко наедно: и царевична свила, и обяд. А последната му месна храна, която беше споделил с Лариретка, се състоеше от един неразумно заблудил се в лагера плъх, който бе ловко заловил.

Берюрикс тъкмо се канеше да се прокрадне към огъня, на който се готвеха изкусителните кулинарни, когато от палатката на омразните завоеватели излезе една ослепителна по красота галка, която със сопранен глас си тананикаше: „Верцингеторикс, не поели твърде голям риск?“ — една иронична песен, която римляните бяха съчинили, за да смъкнат рейтинга на доблестния галски предводител.

— Хитри мръсници — с въздишка промърмори под носа си Берюрикс. — Пропагандата няма тайни за тях!

— Господа, всеки момент обядът ще бъде сервиран! — изчурулика младата галка.

Тогава от вътрешността на палатката излязоха трима римляни, напети и красиви като богове. Единият от тях прихвана галката през талията и звучно я целуна по шията, което я накара да изгука от доволство. Галската същност на Берюрикс се възбунтува.

— Мастия! Да се шиба с врага! — изръмжа възмутено той.

Друг от Цезаровите воини се надвеси над уханното котле и възкликна:

— Ah, magna beatitas!2

И тримата седнаха около огъня. Берюрикс, който не можеше повече да сдържа нито гнева си, нито глада си, се спусна към групичката, стискайки здраво дръжката на двуострата си брадва, с която по принцип боравеше със завидно умение. Тъй че само за миг главите на римляните се търкулнаха на земята. Пребледняла като току-що изпрано в бистроструен бързей платно, галката изпусна голямата лъжица, която държеше. С два силни плесника Берюрикс я повали и изрева:

— Римска подлога! Уруспия! Колаборационистка! Ей сега ще си получиш своето!

И се зае да реже косите на мръсницата, както обикновено се постъпваше с курветините, които си позволяваха да имат сексуално вземане-даване с врага. Но брадвата му се оказа твърде затъняла за реализирането на подобна справедлива репресивна операция и накрая, изнервен, той отряза и нейната глава. После се нахвърли върху обяда, яде до насита от всичко и изпи и една бутилка фалернско вино. Накрая се оригна и след като се огледа и установи с изненада, че понякога животът не е чак толкова лош, откъсна парче от туниката на единия римлянин, събра в него остатъка от храната и пое по обратния път. Вече беше преминал през миазмите и мръсотията на рова, от който изпълзя по-оцапан и черен от всякога, когато чу познатия възглас:

— Кой там?

— Не виждаш ли, че съм аз? — отвърна Берюрикс на бдителния часовой.

— Кой ти?

— Ами че Берюрикс бе!

Часовоят предпазливо се доближи до грамадата от кал, която говореше и се движеше пред него. В тази амбулантна клоака най-сетне успя да разпознае другаря си Берюрикс.

— Откъде идваш?

— Ходих да сера над рова.

— Защо си целият в нечистотии?

— Ами при един по-силен напън паднах вътре.

— Интересно, какво има чак толкова да изсираш?

И изпълнен с недоверие, часовоят огледа Берюрикс и бързо откри вързопа, който той се опитваше да притули зад гърба си.

— Половината за теб, ако си държиш езика зад зъбите! — на секундата го призова Берюрикс към корупция.

Часовоят подуши храната и в него се разрази душевна борба, изразяваща се в остър конфликт между глада и чувството за дълг. Накрая все пак победи последното.

— Хайде, тръгвай пред мен!

„Ей такива добросъвестни глупаци те вкарват в беля в едно трудно време и за едното нищо — помисли си унило Берюрикс. — А какви работи стават по върховете!“

След малко вече стоеше с наведена глава пред Верцингеторикс. Със скръстени на гърдите си ръце и в разкрачена стойка последният го гледаше с пронизителен и същевременно осъдителен поглед.

— Срам и позор! — изрече той с бичуващ тон. — Да паднеш толкова низко, че да ходиш да отмъкваш от храната на римляните! Направо се изчервявам, като си помисля за това! Ще бъдеш подложен на смъртна казън! Вие съгласни ли сте? — обърна се към предните редици на събраното галско войнство.

— Да, да! — измучаха изпод рогата си воините.

Студени тръпки полазиха по цялото тяло на Берюрикс. Другарите му, собствените му другари желаеха смъртта му с отблъскващо единодушие! А той бе бил винаги толкова отзивчив към всекиго от тях!

Кръвта му кипна, вдигна глава и каза:

— Генерале мой, преди да наредите да ми резнат тиквата, ще ми дадете ли правото на последна дума, както си му е редът?

— Човек, на когото му предстои да умре, има право на тази дума — отвърна благородно Верцингеторикс.

След като пое дълбоко въздух, Берюрикс начена:

— Генерале мой, приятели… Вие направо си фантазирате, ако мислите, че на римляните ще им писне да стоят тук. На човек може ли да му писне от ваканции, почивки, пикници, барбекюта и разходки на чист въздух? Признавам, че отскочих за малко до лагера им, но това поне ми позволи да видя нещата такива, каквито са. Тези господа разполагат с всичко необходимо за един здравословен и същевременно светски живот: кльопане, поркане и пички. Те изпиват и изяждат всичко, което ражда плодородната ни земя, както и дивеча, дето шета по нея. Бастисах трима от тях, които бяха забърсали такава путарана от нашите, че дори вие, генерале, с цялото ми уважение към вас, щяхте да се надървите, ако я бяхте видели, макар и да сте Верцингеторикс. А ние тук през това време нямаме нищо нито за ядене, нито за ебане, пардон. — Тук Берюрикс направи кратка пауза, защото се почувства леко гузен от това, че нелегално си беше осигурил поне последното. — Всеки ден стягаме коланите си с по една дупка и скоро на тях няма и да има място за повече дупки. И след седмица-две римляните ще довтасат с духова музика, с цветни гирлянди по копията и Цезар воглаве, само за да разчистят терена от изкреялите ни трупове. Генерале мой, сега вече можете да заповядате да ми отсекат чутурата. Предпочитам да умра така, отколкото в бавна и мъчителна агония поради липса на калории!

Сред насъбралото се воинско множество цареше дълбоко и тревожно мълчание. Всички чакаха какво ще каже Верцингеторикс. И той каза следното с тон на нескрито презрение:

— И какво решение предлагаш, Берюрикс? Доведи докрай мисълта си.

И с вдигане на рамене Берюрикс я доведе докрай:

— Генерале, изкльопахме всички плъхове в Алезия. Сега плъховете сме ние. Плъхове в капан, които глупаво чакат смъртта си. Но все пак има светлина в тунела. Нека се предадем! Това вероятно ще накърни гордостта ни, но поне повечето от нас ще останат живи. Защото ако това, да умрем, пеейки „Галите горди глава не скланят пред вражески орди“, е красиво, то това, да се предадем, е мъдро.

И той млъкна. Чудовищна тишина цареше околовръст. Но тя трая броени секунди, след което буквално беше раздрана от многогласно възторжено скандиране:

— Да живей Берюрикс! Хип, хип, урикс! Хип, хип, урикс!

Гордият Верцингеторикс побледня и сведе русокосата си глава. Но след малко, показвайки, че е взел решение, тропна с пета по щита, на който величествено стоеше, и отривисто нареди:

— Доведете белия ми кон, отворете портите на града и нека който ме обича, ме последва!

Последва суматоха. Всички тичаха насам-натам, обзети от треската на капитулацията.

Колкото до Берюрикс, той с уморена крачка се запъти към палатката си, влезе вътре, седна и се замисли. Смътно чувстваше, че Верцингеторикс е този, който щеше да остане в историята, а не той, Берюрикс, но тази мисъл не го огорчаваше.

— За какво толкова мислиш? — обади се след малко Лариретка.

— За това — отвърна той, — че е по-добре да си умреш с домашните пантофи, и то колкото се може по-късно, отколкото да се превърнеш в легендарен герой-великомъченик.

След което се пресегна и я хвана за хубавия й задник.

Из „Галската война“

от Кесар Юлий

Лекция втораФранките, Кловис

— Много яко! — възторгна се Дебелака. — Чувствам как постепенно се изпълвам със знания, Сана! Образованието просто набъбва в мен! Досега колкото и да не изпусках случай да прелистя „Ридер дижестив“ при бръснаря, нещо все ми куцаше в интелектуално отношение. А оттуканка нататък ще мога да блесна сред обществото…

Аз обаче бях обладан от скептицизъм. Да се мебелира интелекта на Берю е по-трудно, отколкото да се продадат вентилатори на някой ескимос.

— И после? — подкани ме той жадно. — После какво е станало?

— После, драги приятелю, римляните окупирали Галия.

— Задълго ли?

— За четиристотин години.

— За четиристотин години! — възкликна потресено Берю. — Че ние какво се кахъряхме толкова в началото на четирийсетте? И римляните ли са си имали Гестапо, Сана?

— Не, Дебелий, те са били цивилизовани хора. Обработили земята ни и я засели със земеделски култури. Прокарали и пътища…

— Е, можели са да прокарат и някоя магистралка — подметка Берю. — Сега нямаше да имаме някои празноти в това отношение.

— Римляните построили и градове — продължих аз. — На тях дължим най-хубавите настоящи наши паметници на културата.

По навлажнения поглед на Берю разбрах, че започва да се изпълва с благодарност към римляните. Винаги си е бил чувствителна душа.

— Ако разбирам добре, галите малко по малко започнали да им сътрудничат?

— Точно така! Това им помогнало да се образоват и възпитат. И ако ти сега си един възпитан и изискан човек, то на римляните го дължиш!

— Ех, хубави хора! Хайде да слезем в кръчмата на ъгъла, за да пием по едно-две за тяхно здраве!

— Не сега. В името на справедливостта следва обаче да отбележа, че те проявили доста сурово отношение към първите християни.

— Обяснявай!

— Стотина години след смъртта на Исус Христос в Галия се разпространила християнската религия.

— Май не може да се каже обаче, че тогава новините са се разпространявали бързо. Цели сто години са си нещо.

— Римляните, бидейки езичници, подложили на гонения християните.

Тук Дебелака удари с юмрук по мраморната масичка.

— Спомням си! Единият подложен на гонение бил Бен-Хур! Прав ли съм?

— Прав си, Берю. Ти ме изненадваш с познанията си.

— Виждаш, че не съм чак такъв невежа. Но я кажи, нали оттогава насам римляните доста са се реабилитирали в църковно отношение?

— И още как!

— Дори доскоро не позволяваха папата да бъде друг, освен римлянин! Комай изпаднаха в другата крайност.

— И ето че идваме до момента, когато след четиристотин години окупация те били изтласкани от Галия от един народ, дошъл от Германия. Този народ били франките. Защо се смееш?

— Ами защото те би трябвало да се казват марки, а не франкове. Няма логика. Значи излиза, че ние малко или повече сме и шваби?

— По малко от много неща, Дембо. Нали ти го казах още в началото? Колкото до франките, те се настанили в Северна Галия и основали първото френско кралство. Знаеш ли как се е казвал първият френски крал?

— Разбира се, че Франсоа Първи — отвърна Берю с непоклатима увереност. После обоснова тази си желязна убеденост: — Франсоа, защото е от Франция, и Първи, защото е бил първият. Има моменти, когато ме взимаш за хептен аджамия. Забравяш, че аз все пак съм главен инспектор, който по силата на дългия си професионален опит владея дедукционния метод.

— Не се е казвал Франсоа Първи, а Меровей, дебелак такъв! — съсякох го аз.

Берюрие се съпикяса. Няколко пъти отвори и затвори уста, преди да си признае:

— За тоя въобще не съм чувал.

— Но си чувал за неговия внук, надявам се?

— Снасяй името! — помоли той напрегнато.

— Кловис!

— Да не е оня, дето се разправя за него по повод на някаква счупена ваза и отрязана глава?

— Виждам, че си чувал преданието. Същият е. Той именно довършил завоюването на Галия, като изтласкал римляните. Бил женен за една засукана дамичка на име Клотилда. Не може да не се спомене, че самият той бил твърде разностранен, за да не кажа универсален, в сексуалните си предпочитания: дудуци, кларнети, окарини, фьой-дьо-роз, шейсет и девет и тъй нататък без оглед на това, дали насреща му е мъж или жена.

— И двустранен аспиратор с тирбушон? — позаинтересува се Берю.

Също!

И розово влакче за повечко хора?

— Всичко, ти казвам! Освен това за отбелязване е, че той бил езичник, а Клотилда — християнка.

— Хм, значи е имало вода в електрическата им инсталация…

— Никак даже, защото те се обичали. Клотилда полагала усилия да го привлече в лоното на християнството. И тъкмо била на път да постигне това, когато синчето им, на име Ингомир, се споминало.

Че как да живее с подобно име!

— Тогава Кловис се напънал и направил на жена си още едно отроче от мъжки пол. Защото царските родове не бива да се оставят да гаснат. Но и тази им рожба сериозно се разболяла, и то още на следващия ден от кръщението си.

— Лоша работа за църквата — отбеляза Дембо. — В този момент сигурно Кловис е получил християнофобия?

— И още как! Направо заявил, че християнският бог и меровингите не могат да предат заедно. Но пък Клотилда го ударила на толкова горещи молитви, че чедото им взело, та оздравяло.

— Това си е наистина чудо, още повече, като се има предвид, че тогава пеницилинът не е съществувал.

— Въпреки това чудо Кловис все още не бил напълно убеден в необходимостта от покръстването си. Онова, което в края на краищата го убедило, била битката при Толбиак срещу алеманите. Тогава нещата вървяли твърде зле за него и изведнъж му хрумнало да се обърне с молитва към Бога на съпругата си: така и така, дай ми победа, а пък аз ще стана християнин! На Господ-Бог явно му харесал този алъш-вериш и най-неочаквано Кловис излязъл победител в битката!

Дебелака беше впечатлен.

— Този случай направо кара човек да се замисли…

— Още повече, че се увенчава с едно кръщение, състояло се в Реймс. Оттук нататък френските крале стават католици, а епископите дават едно рамо на Кловис да довърши завоюването на Галия…

Документално четивоСлучаят с вазата

През този новогодишен ден град Реймс беше в празнично настроение. Шампанското се лееше, а популусът се бе стекъл около църквата, където ставаше едно знаменателно събитие: крал Кловис приемаше светото кръщение. Последният стоеше в най-естествен вид, тоест напълно гол, в новия обширен купел-баптистерий, проектиран и реализиран от небезизвестния Хидеалстандар. Въпреки студения сезон и въздушното течение, което се виеше под високите сводове, на него не му беше студено. Защото си мислеше за съдбините на Франция, а и за това, че е първият от рода, който става християнин. Сестра му, носеща нежното име Албофледа, както и три хиляди от воините му, търпеливо очакваха своя ред да бъдат подложени на въпросното тайнство.

Митрата на епископ Реми хвърляше свръхестествени отблясъци.

— Сведи глава, чадо — нареди прелатът, — и се приготви да приемеш Божията благодат, което ще те изтръгне от пагубното езичество и ще доведе до твоето душеспасение.

Докато изпълняваше повелението, Кловис намигна на доверения си Берюрис, който стоеше до купела. При този знак бавно и заднишком заотстъпва към олтара. Поради изключителната тържественост на момента никой не му обърна внимание.

Берюрис беше атлетичен момък с известна склонност към изпълняване. По лицето му имаше белези, свидетелстващи за участието му в немалко битки и крамоли. Освен това Кловис неизменно го натоварваше с мисии от по-деликатен характер. Така няколко години преди това го бе изпратил в двора на свирепия Гондебауд, за да поиска от негово име ръката на Клотилда. Красивото младо момиче и без това страдаше при този си безжалостен чичо, който я бе направил сираче, убивайки родителите й, за да завземе трона…

Стъпка по стъпка Берюрис се озова зад олтара и прикова поглед в скъпоценната ваза, която Кловис му бе наредил да открадне. Тя наистина беше красива, а и се твърдеше, че по неведоми причини била и свещена. Та поради това Кловис й бе хвърлил око и бе натоварил Берюрис с щекотливата операция по обсебването й. И сега, ловко протягайки ръка, Берюрис я сграбчи за гърлото, със светкавично движение я пъхна под плаща си и след две секунди отново зае мястото си в редицата воини, приготвили се да приемат светото кръщение. Когато погледът му срещна този на Кловис, той спусна клепачи, известявайки по този начин на суверена си, че ударът е бил успешен.

Изведнъж нечий лакът го сръга в стомаха.

— На опашката като всички! — изръмжа воинът до него.

— Ама аз си бях тук! — изпротестира Берюрис.

— Като си бил тук, трябваше да си стоиш тук. Вече два часа чакаме да бъдем кръстени. Тъй че всеки да си пази реда, никакви привилегии!

Измежду чертите на характера на Берюрис не на последно място беше лесната избухливост.

— А как е сестра ти с пикаенето? Бистра ли е урината й?

Друг воин доля масло в огъня:

— Пинюсис е прав. Не е трябвало да напускаш мястото си. Сега иди на края на опашката!

— Я си затваряй устата! Да не мислиш, че можеш да бъдеш съдник само задето си участвал в битката при Толбиак?

Сред тълпата настъпи брожение. Негово високопреосвещенство Реми тропна с жезъла си, ехото от който отекна под сводовете.

Разтревожен от опасността да се злепостави пред духовенството още при влизането си в голямото християнско семейство, Кловис се приближи със строг поглед. След като се осведоми за причината на разпрата, той постанови, посочвайки на довереника си Берюрис края на дългата колона:

— Те са прави: застани на опашката и се отдай на благочестиви размисли!

Силна ярост обзе Берюрис пред тази черна неблагодарност на сюзерена му. Той ограбваше църквата, за да задоволи алчността на Кловис, а последният като възнаграждение го унижаваше пред всички. Това беше прекалено! И изгубвайки всякакво самообладание, той изрева:

— Тогава, кралю, наврете си това в гъза! Тъкмо моментът е удобен, защото е гол!

И в изстъплението си запокити в нозете на краля вазата, която се разби на множество парчета. Кловис побледня, прикова поглед в пръснатите в краката му парчета, после ги отмести към вкопчения в жезъла си потресен епископ. Беше ясно, че ако не предприемеше нещо решително, отношенията му с църквата щяха да се сговнят в самото начало. А това щеше да му докара и политически затруднения.

— Събери парчетата! — заповяда той отривисто на Берюрис.

Берюрис, който вече дълбоко съжаляваше за своето избухване, с разтуптяно сърце се наведе и засъбира парчетиите от злополучната ваза.

Тогава Кловис грабна меча си и не все пак без известно чувство на угризение отсече главата на клетия Берюрис, в която последната мисъл бе свързана с всевластието на универсалната мерзост.

— Е, Кловис, чак пък толкоз! — изпротестира по-скоро формално епископът, после с евангелска усмивка добави: — Признавам, че този крадец си го заслужаваше, но все пак беше от приближените ви и…

— Монсеньор — прекъсна го Кловис, — оттук насетне съм готов да направя всичко ради вярата Христова!

И той изтри окървавеното острие на меча си в туниката на покойния Берюрис, дваж клетник, тъй като, бидейки умрял, преди да бъде кръстен, душата му без съмнение бе отлетяла в пъкъла на езичниците. Единайсет воини, които вече бяха минали през светия обред, изнесоха тленните останки на Берюрис извън църквата и тъй като времето беше хубаво, а и те разполагаха с известно свободно време, по предложение на единия от тях, на име Мишелус Платинис, решиха да поиграят на протофутбол, служейки си за тази цел с главата на Берюрис, която така или иначе им беше подръка.

Така всъщност беше основан Реймският стадион.

По Грегоар дьо Тур

Лекция третаДагобер, Карл Мартел, Пипин Къси, Карл Велики

Берюрие бе направо захласнат.

— И какво става след Кловис? — попита нетърпеливо той.

— След Кловис, драги ми Дембо, сажди затлачили комините на кралството. Кловис имал четирима синове — безлични и разглезени при това. Те се изпокарали и се взаимоизбили. И кралството се разпаднало. Това впрочем често се наблюдава в историята на страната ни: появява се някой градивен тип, който я обединява, но наследниците му, задължително непрокопсаници, потапят лодката след това.

Берюрие се изсекна шумно, после сгъна носната си кърпичка и отбеляза мъдро:

— Всички, които след раждането си тръгват веднага по вече разстлан отпреде им персийски килим, са еднакви. Аз, ако бях бил крал на Франция, щях да подложа отроците си на най-суров режим, та да видят първом опакото на живота. Добре, ясно е, че синовете на Кловис били поплювковци. Да не си губим времето с тях. Искам да продължиш да ми разказваш за по-интересните пичове. Кой е първият такъв след Кловис?

— Дагобер — отвърнах без колебание.

Берюрие изрева възторжено:

— Онзи, дето ходел с постоянно отворен цип и си размахвал шланга накъдето свари?

— Същият, Берю. Той е първият след Кловис, който властвал достойно и възстановил славното кралство.

— Значи еднакво ефективно действал и в политиката, и в светския живот?

— Що се отнася до светския живот, там бил голям палавник, както ти самият отбеляза. Тъй като не успял да се сдобие с дете от първата си жена Гоматруда, той я разкарал и се оженил за друга. Но и с нея нещата не потръгнали във въпросното отношение.

— Да не би пък той да е бил с нефелно семе?

— Не. Затова оттук нататък започнал да скача от женска на женска, докато накрая не попаднал на една достойна такава в Санлис. Легендата твърди, че се уединил с нея в продължение на три денонощия.

Берю възкликна ентусиазирано:

— Какво съвпадение! Веднъж и аз опънах една тъкмо в Санлис! Ама чак да се захласна за три денонощия, това никогаш не съм го правил… И какво станало после? След толкоз много лашкане този път стигнало ли се до зачеване?

— И още как! Въпросната мома го направила баща.

— Все пак му го е дължала, след като той я направил майка — пошегува се Дебелия.

— И от този момент нататък някакъв механизъм изщракал в него и още по-усилено започнал да вършее насам-натам. По едно време живеел с четири жени.

— Евала! Трябва да си бая хуест, че да се справяш с четири жени, та и четирите да бъдат доволни от теб! И след Дагобер, на когото определено му свалям шапка, кой изскочил на сцената?

— Следват пак неколцина заплеси, които отново разклатили кралството и с които дори историците не се занимават. После се появява Карл Мартел, чиято главна заслуга е, че спрял арабите при Поатие.

— Спрял ги е — дръжки! Цяла Франция бъка от араби!

— Това е друго. В наше време ние си ги пуснахме доброволно.

— И защо, ако смея да попитам? Разбирам да пуснем десетина по-симпатични колкото за цвят, ама сега, накъдето и да се обърна, все арабески виждам. А и в нашата служба все повече проблеми ни създават!

Не отговорих, защото не знаех какво да отговоря. Затова побързах да продължа:

— Сетне идва синът на Мартел — Пипин Къси. Той извършил някои полезни неща, най-полезното от които е това, че станал баща на Карл Велики.

— С разцъфналата на къдели брада! — изрецитира победоносно Берю.

— Историческата истина ме задължава да кажа, че по външност Карл Велики съвсем не отговарял на наложения поетичен образ за него. Някои данни сочат, че той бил кръглоглав и дебел тевтонец с къси мустачки.

— Предпочитам го така. Не обичам брадатите, хеле пък с очила. Веднъж рекох да арестувам един такъв за нарушение на обществения ред, а той като отвори една уста, не ти е работа. Когато му я затворих по моя си начин, не за друго, а защото ме заболя главата от бръщолевенията му за разни граждански и какви ли не други права, нададе такъв вой, все едно, че е станало кой знае какво! Тогава, само за да млъкне и да има мир, му предложих да ме фрасне на свой ред, за да сме квит, и после — по живо, по здраво. А той, мръсникът, не само че отхвърли това ми арабийско предложение, ами после писа до къде ли не, че съм му устроил нарочна провокация по политически причини…

— Та Карл Велики — продължих аз — белязал своето властване със серия войни.

— Срещу кого?

— Срещу онези, срещу които французите винаги са воювали: италианците, германците и арабите.

— А освен във войните, как се е проявил в тънката част? — не пропусна Берю да прояви обичайното си любопитство.

— Отлично. Имал е пет законни съпруги. Изгонил първите две, а малко по-късно погребал останалите три.

— И при това му оставало време да управлява, че и войни да води… — изрече замислено Берю. — Имам чувството, че тогавашните жени не са били толкова взискателни в ебънта, колкото са днешните. Моята Берта например, не че ми е жена, ама така може да опъне петима, че душа да не им остане. И след това няма да могат да мислят даже за управление на кантора, камо ли за държава и войни!

— А при това той не се занимавал само с войни и жени, ами основал и училища. И между една война и друга намирал време да ги посещава.

— Я чакай, Карл Велики нямал ли е племенник на име Ролан?

— Твоята ерудиция започва да ме плаши, Дембо. Само че тук историята и легендата се разминават. Ролан не е бил племенник на Карл Велики и не арабите, а планинските баски са го убили.

— А как беше легендата, че нещо ми се губи…

— Ролан, племенник на Карл, предвождайки ариергарда на армията при изтеглянето й от Испания, навлязъл в прохода Ронсево. Тогава един предател на име Ганелон посочил на маврите пътя, по който той бил поел, и те се впуснали подир него.

— Трябва да е паднала голяма лупаница.

— И още как! В така настъпилата патаклама Ролан извадил меча си Дурандал и с него видял сметката на бол арабески, докато не рухнал под численото им превъзходство. Тогава, покрит с рани, разбрал, че всеки миг ще изплюе акта си за раждане, и понечил да счупи меча си о една скала. Но не мечът се счупил, а скалата се разцепила!

— Тук май легендаристьт е попресолил манджата. Сигурен ли си, че това е било меч, а не по-скоро пневматичен чук?

— В нищо не съм сигурен, Берю, просто ти предавам легендата такава, каквато е. Та след като се уверил, че не ще смогне да счупи меча, той легнал връз него и надул рога си, за да подаде сигнал за бедствие на чичо си Карл.

— Трябвало е да започне от това. Не е имал чувство за организация тоя пич! Да чака хептен да сдаде багажа, за да вика подкрепление, не е много хитро!

— Чуй сега края. Той толкова силно надул рога, че вените на шията му се пръснали, от което и умрял!

— Заключение: добрият фехтовач не е непременно и добър тромпетист. Какво ли би казал за тоя случай Луис Армстронг?

Документално четивоУчилищният бележник на малкия Берюдберг и някои последствия от него

Берюдберг-баща беше обхванат от изключителна ярост срещу най-малкия си син Каролус — десетгодишен хлапак, по-бузест и от задника на която и да е тъкачка на килими, червенокос и с вечно опулени от любопитство и удивление очи.

Та господин Берюдберг, иначе бъчвар по професия, сега размахваше бележника му и гневно крещеше:

— Заплес нещастен! Да получиш нула по смятане!3 И то от самия император! Правиш ни за резил!

Каролус плахо се опита да се защити:

— Ами беше трудно… Ти знаеш ли колко правят четири по две?

Неподготвен за този въпрос, Берюдберг-баща млъкна и се замисли. След малко, не намирайки достатъчно категоричен отговор, реши да замаже деликатната ситуация, като зашлеви силна плесница на хлапака.

— Ще те науча аз, мизернико, да взимаш баща си за мезе! И запомни добре следното: ако и следващата седмица донесеш подобни оценки, ще те спукам от бой!

Каролус се отдалечи, подсмърчайки. Тогава до господин Берюдберг с угрижено чело се приближи съпругата му.

— Мисля, че си прекалено строг с това дете — укори го тя. — Не ти стига, че преби брат му за това, че се е представил незадоволително по карловингознание… Ако искаш моето мнение, започва да ми писва от цялата тази школска истерия. Навремето, преди да бъде въведено задължителното образование, деца и родители живееха в разбирателство. Но откакто Големия Карл дойде на власт и реши, че всички трябва да бъдат образовани, започнаха кавгите в семействата. Аман от грандоманщините му!

Тъй като за пореден път Берюдберг-баща се оказа без аргументи, той не намери друг изход, освен да нашамароса и половинката си, та да я научи поне да пази за себе си своите политически възгледи.

Пет дни след гореразказания инцидент малкият Каролус, сврян зад един храст, плачеше горчиво. Недалеч оттам сестра му Амалберга флиртуваше до една купа сено с Ебендерберг — калфата на баща й. Казано между другото, Ебендерберг се беше специализирал в запушването на дупките и процепите на бъчвите, на което си занимание се стремеше да придаде универсален размах, прилагайки го навсякъде, където имаше наличие на някакви дупки. А пък Амалберга беше красиво шестнайсетгодишно момиче, чиято пазва беше издута съвсем не от велосипедна помпа. И тъй като много обичаше братчето си, сега се заинтересува от причината за покрусата му.

Подсмърчайки, Каролус й обясни, че не само изминалата учебна седмица е била катастрофална за него, но и че резултатите от текущата такава съвсем нямало да бъдат по-добри. Притиснат от учителя да каже колко са пет по едно, той имал злощастната идея да отговори „шест“ при богатия избор от толкова много други възможности. Освен това в упражнението си по латински беше напълно пренебрегнал падежите, като при това бе написал Нотто вместо Ното. Накъсо, както казваше навремето Пипин Къси, близкото бъдеще на Каролус се очертаваше наситено с телесни наказания. Още повече, че императорът се беше заканил да напише в бележника му специална забележка на вниманието на родителите му.

Благодушната Амалберга се замисли за малко, после се зае да успокоява тревогата на братчето си с думите:

— Слушай сега, вчера срещнах императора, който се беше запътил към параклиса. Той ми се усмихна и ме погали по брадичката. Тази привечер, когато пак тръгне натам, ще го пресрещна и ще го помоля да прояви снизходителност към теб.

Каролус спря да плаче и скочи на врата на тъй всеразбиращата си и изобретателна сестра.

Малко преди свечеряване Карл Велики крачеше без особен ентусиазъм към параклиса. Бидейки човек на действието, той не обичаше особено молитвите и богослуженията, тъй като ги считаше за чиста загуба на време, а и не беше убеден, че и самият Господ-Бог ги цени кой знае колко. Но беше длъжен да дава пример на поданиците си, като им сочи пътя към спасението. Пък и добрите му отношения с Папата, който го беше короновал за император на Запада, го задължаваха да проявява поне външно благочестие.

Когато доближи входа на параклиса, видя стоящото наблизо русокосо и закръглено момиче, което го гледаше с предизвикателна прямота. На мига не пропусна да забележи вече набъбващата зад фасадната невинност на девицата чувственост, търсеща отдушник. Спомни си и това, че вече я бе виждал тъдява.

— Как се казваш, мило дете? — попита императорът на Запада и някои негови околности.

— Амалберга — отвърна тя с розовеещи бузи.

— Хубаво име — одобрително каза Карл Велики и протегна завоевателната си ръка към пазвата на притежателката на въпросното хубаво име. Но не успя да пъхне длан вътре, тъй като Амалберга внезапно падна на колене пред него, изричайки умолително:

— Имам едно прошение към вас, монсеньор!

— Говори! — отзова се Големия Карл с прегракващ глас, тъй като новата позиция на момата му предложи зашеметителен изглед към здравите й и щръкнали нагоре цицки.

— Става дума за братчето ми Каролус Берюдберг.

И тя със слова кратки, но ясни му изложи просбата си.

Без да отделя ни за миг поглед от полуразголените й млади съкровености, Императорът машинално изрече:

— Една добра бележка трябва да се заслужи по един или друг начин. И ако твоят брат не е способен да я завоюва, то ти можеш да направиш това вместо него. Ела с мен!

Той се огледа. На драго сърце би отвел момето в палата си, но там това можеше да предизвика ревността на официалната му съпруга, както и на наложниците му. Пустият в момента параклис бе доста подходящо място за уталожване на плътските му страсти. Но когато поведе Амалберга натам, тя като съвестна християнка му напомни, че идеята не е добра, тъй като рискували да изпаднат едновременно в грехопаденията прелюбодеяние и блудство, а това не трябвало да става пред прекия взор на Господа-Бога.

Въпреки че никога не беше успял да вникне в смисъла на въпросните грехове, великият мъж бе принуден да се съгласи с Амалберга и я отведе в близкия гъсталак, където стана в известен смисъл първопроходец, лишавайки от тази възможност калфата Ебендерберг, който обаче малко по-късно стана все пак второпроходец.

И от този ден насетне малкият Каролус Берюдберг като по чудо стана пълен отличник.

По записките на монаха-книжник

брат Дупенберг

Лекция четвъртаНорманите, капетингите, Филип Август, Луи Свети, кръстоносните походи

— След смъртта на Карл Велики, докато империята му се разпадала, довтасали норманите. „Нормани“ означава хора от Севера; те пристигнали от Скандинавия с корабите си, които наричали „дракари“, бягайки от студените земи и търсейки по-топли и плодородни такива. Та тези нормани нахлули във Франция и обсадили Париж. След известна патаклама и сума неразбирателства крал Шарл Простодушния намерил изход от положението, като оженил дъщеря си за предводителя на нашествениците Ролон и му дал като зестра територията, която по-късно била наречена Нормандия. После, след неколцина не особено забележителни крале идваме до Филип Август.

— И какво толкова е направил този Август? — попита скептично Берю.

— Много неща, след като са го нарекли Завоевателя.

— И какво толкова е завоювал? — все със същия снизходителен тон продължи да пита любознателният ми другар.

— Отвоювал от англичаните провинциите, които те ни били чопнали след поредица от подли удари: Турен, Поату, Мен, Анжу, Нормандия…

— Какво? — изрева внезапно Берю и скочи на крака. — Вече ми идва много! Да имам германска и скандинавска кръв — как да е, изтраях го, но и английска — това не го понасям! Аз — една трета бифтекаджия! Дори и да е една четвърт — не, не и не! Тони, откарай ме веднага към най-близката болница! Искам клизма, промиване на организма с божоле и генерална трансфузия на кръвта!

— Успокой се, моля ти се! Толкова години си карал така, ще изтраеш още малко. После, ако държиш толкова, ще уредим този въпрос. И тъй, продължавам: Филип Август бил един от най-големите монарси на Средновековието. Иначе на външен вид бил нисичък, мургавичък и отгоре на всичко едноок, тъй като загубил едното си око вследствие на заболяване.

— И гърбав да е бил, за мен няма значение, след като е натирил мръсните бритиши! — продължи да се гневи Берю.

— Времето на Филип Август е забележително в много отношения — подех аз — и най-вече заради това, че тогава се състояла първата голяма национална победа в битката при Бувин, където френската армия сразила обединените сили на германци и англичани.

— Браво! А на другия фронт как е бил скъпият Август? — не изневери на себе си Дембо.

— Доста по-скромен, въпреки че се е женил три пъти.

— Е, и това е нещо… — малко разочаровано отрони ученикът ми.

— Например има данни, според които се оказал неспособен да уважи втората си жена Изамбур Датска още през първата им брачна нощ.

— Може би от вълнение? — плахо предположи Берю като добър познавач на триумфите и паденията на креватното дело.

— Не. Става дума за нещо по-сериозно: изначален и пълен блокаж.

— Мамка му! За един крал от такъв калибър трябва да е доста притеснително да кара по джанти върху дюшека! — възкликна съпричастно Берю. — И какво е направил след това? Взел ли е виагра?

— Не. Изпратил дамата в манастир.

— Правилно е постъпил. Една кралица трябва да си остане кралица. Не е могъл да я остави да буйства с коафьора, гвардейците, лакеите, конярите, без да се смятат разни приходящи елементи. Пък и да се надяваме, че в манастира се е уредила някак си, макар и по-скромничко. Например с градинаря.

Хуманистът си е хуманист. Продължавам:

— И така стигаме до един много кротък период от историята на Франция — този на Луи IX, познат като Луи Свети.

— Нали в Щатите има един град, който се казва Сейнт Луис? Откъде-накъде американците кръщават градовете си с имената на светците ни? Французите американизират ли градовете си?

— И още как, Берю. И навиците си също. Ядат хамбургери в снекове и други заведения за бързо хранене, пият кока-кола или по едно аперитивче на крак, гледат тъпи американски филми, слушат по радиото и телевизията още по-тъпи американски музикални хитчета, все по-често говорят за бизнес и пари, все по-малко четат книги…

— Чакай, чакай — прекъсна ме Берю. — Ако зацепвам добре онова, което казваш, то и аз съм отчасти в американския капан. Но само отчасти, защото ти знаеш, че отсядам само в кръчмета за бавно и продължително хранене и пиене и слушам предимно наши си шансони. А що се отнася до разговорите за бизнес и пари, в това отношение ние с тебе сме застраховани от тази опасност, защото сме си на твърда държавна заплата, която що-годе ни стига. А за четенето на книги — виждаш, че съм се замислил по въпроса. Трябва да се съпротивляваме я!

— Успокой се, Дембо. Не говоря непременно за теб и мен, а само правя тъжно обобщение. Но нека продължим. Луи IX бил само на единайсет години, когато умрял баща му. Регентството до пълнолетието му поела майка му — Бланш Кастилска.

— Испанка?

— Да, и то жена на място. В началото сеньорите си въобразили, че ще могат да своеволничат, но тя им показала желязна ръка в кадифена ръкавица, и то с изпружен среден пръст. И докато управлявала умело Франция, се занимавала и с възпитанието на невръстния Луи. Постепенно го направила благочестиво, силно, справедливо и предпазливо момче. Така че, когато поел управлението на кралството, го направил с вещина още от самото начало.

— Това, изглежда, е като шофирането: едни по принцип го могат по-добре от другите и не се знае защо.

— Той бил обладан от стремеж към справедливост. Преданието ни го описва как раздава правосъдие, седнал под един дъб.

— Ха, ха, ха! — избухна изведнъж в смях Берю. — Представяш ли си в днешно време как някой съд седи под дъб насред полето: съдия, съдебни заседатели, прокурор, адвокати, обвиняем и публика. И всички с кошнички храна и по някоя бутилка вино… Че то ще си бъде едромащабен пикник!

Въпреки че така описаната от него картина ме развесели, подкарах нататък с неизменния си сериозен тон:

— Луи Свети не се ограничавал с решаването на крамолите само между поданиците си, а също и на онези между чуждестранните суверени, ако и това да му струвало доста нерви и време.

— Достоен човек — призна Берю. — Но, ако разбирам добре, що се отнася до онаквозинката, работата се била окончателно спекла?

— Съвсем не. Луи Свети бил наистина специална порода човек. Той обичал третата и последна жена и с нея работата била съвсем наред.

— Я виж ти! — възкликна с радостно облекчение Берю. — И как се е казвала тя?

— Маргарита Провансалска. Обаче Бланш Кастилска, която била аскетична и пуританска натура, зорко надзиравала и контролирала тези им взаимоотношения, като ги ограничавала до минимум.

— Тая Бланш Кастанети започва хич да не ми харесва. Сигурно е била фригидна като пън и поради това сексуално злобна. То е като при импотентните мъже. Като не могат, само злобеят. И как реагирал на това Луи Свети?

— В началото се виждал с жена си скришом и с много озъртане.

— Какво? Та това дори аз не го мога! Има ли в мен някакво напрежение или неспокойство, всуе призовавам Великия змей — не мърда!

— Не само при теб е така, Дембо. Но, изглежда, при тях любовта и взаимното привличане са били твърде силни. Макар че над ложето им винаги тегнела опасността да бъдат изненадани от дъртата скрофа, а вероятно знаеш, че внезапно прекъснатият полов акт е вреден за здравето. Но в края на краищата нашият августейши крал намерил хитър изход от положението.

— Какъв изход? — напрегнато попита Берю. — Надявам се, че я е изпратил в старчески дом, или още по-добре — удушил я е.

— Не. Предприел кръстоносен поход и взел Маргарита със себе си.

— Проклетата дъртофелница трябва да е била бясна от този номер.

— И още как! Но Луи IX си имал добър предлог: християнската вяра и тъй нататък…

— Всъщност — попита Берю — нали кръстоносците бяха едни пичове, дето ходели да полагат хризантеми на гроба на Христос?

— Точно така. И заслужават възхищение, защото пътували до Йерусалим месеци наред и после влизали в него след кръвопролитни битки.

— Хризантемите не са ли били вече поувехнали при пристигането им там?

— И самите кръстоносци — също. Гробът на Господа наш бил в ръцете на неверниците. Докато светите места били под окупацията на арабите, нещата горе-долу се ядвали, защото те позволявали организираните посещения. Но след като там се настанили турците, всичко приключило. Затова и от 1095 година започнали кръстоносните походи.

— А защо още в началото не пренесли Божия гроб в „Пер-Лашез“, та да не се разкарват толкова надалеч?

— Не са се сетили, приятелю. Или пък, ако са се сетили, то са предпочели да си запазят някакъв мотив, в случай че ги обземе желанието да се ометат оттук и да отидат на някоя екскурзийка.

— То пък една екскурзия! Да пътуваш толкова време и след това да се млатиш с турци и араби!

— Както ти казах, при първите кръстоносни походи положението се ядвало. Дори голяма част от кръстоносците си харесали местни мургавелки, изпоженили се за тях и си останали да живеят там постоянно. Немалко от тях и позабогатели. Наред с някои недоразумения тук-таме, всичко вървяло къде към мирно съвместно съжителство, къде направо към интеграция, казано на съвременен език. Но нещата били осрани първо от новопристигащите кръстоносци, после от турците.

— Защо от новопристигащите кръстоносци?

— Ами защото те били обзети от фикс-идеята, че е върло богоугодно да изтребват всичко, що се моли с гъза нагоре и носи тюрбан, чалма или нещо от този род. Поради това причинявали бъркотии, които с течение на времето се увеличили, и то не в тяхна полза.

— А имало ли е кръстоносци, дето да водят жените си със себе си? — продължаваше Берю с невинаги неуместните си въпроси.

— Много рядко, Демби. Поради рисковете на дългото пътуване, болестите и някои други обстоятелства. Спомням си например за един небезизвестен рицар, който завел жена си в светите места, където тя, изглежда поради горещия климат, започнала да се държи доста неблагочестиво. Първата й работа на място била да направи пълен стриптийз пред развеселените рицари, след това да прелъсти вуйчо си и след серия подобни деяния да паркира не при кой да е, а при предводителя на сарацините Саладин.

— Ей на туй се вика шафрантия! — възкликна Берю, но трудно бе да се определи дали с възхищение или с възмущение. — Ами онези, дето оставяли жените си тука, не са ли се страхували, че и те ще се разгонят? Ако и по нашите краища да е по-хладничко, знаеш, че такива случаи не са рядкост.

— Забравяш за пояса на целомъдрието, Демби. Тогава той бил масово прилаган. Рицарите го заключвали със специална ключалка и отнасяли ключа със себе си.

— Железните прашки, които рицарите слагали на дамите си, преди да отпердашат към светите места? Чувал съм за това. Ех, ако можех и аз да сложа такива на моята Берта! Лупам я и сутрин, и вечер, че понякога и нощем и все върти очи насам-натам… А когато съответния рицар го свитвали тюрбанлиите, какво ставало тогава?

— Историята мълчи и по този въпрос, както по много други.

— Ясно какво е ставало. Да свършиш живота си с ръждясал капан за вълци вместо с гащи, не е върхът на сладоледа. И кога светията Луи решил да се върне във Франция?

— Чак когато научил, че майка му ритнала камбаната.

— Хитро! И какво натворил, като се върнал?

— Основал публичните домове.4

— Ех, че свестен човек! — възкликна със затрогнат тон Берю. — Напълно разбирам защо са го направили светец! И после?

— После предприел още един кръстоносен поход — осмия поред. Но той приключил зле за него, защото умрял в Тунис.

— От какво?

— От чума. Но, Берю, накрая не мога да не спомена, че това било и времето на трубадурите, които начеват истинската френска култура.

— Какво правели те?

— Пишели изискани стихове. Най-вече за любовта. По памет мога да ти изрецитирам нещо:

— Ха! — възкликна Берю. — Че то и сега има трубадури! И то по-добри от едновремешните. Често пишат по стените на кенефите. Веднъж, докато пикаех, прочетох нещичко, което така ми хареса, че поостанах бая време вътре, за да го науча наизуст, въпреки че през цялото време отвън някакъв серсем ми играеше по нервите, като тропаше и крещеше, че бил имал диария. Слушай сега:

Тук реших, че е наложително своевременно да прекъсна изпадналия в поетичен транс Берю, който при това рецитираше прав, с единия крак изнесен напред, с патетично изпъната десница и вперен в незнайни далнини блеснал поглед. Нещо ми подсказваше, че научената от него поема е доста дълга.

— Дембо, много е хубаво това, което рецитираш, но нека го продължиш друг път. Напомням ти, че е глупаво от наша страна да удължаваме драговолно работното си време. Освен това утре имам да ти разказвам още по-интересни неща…

Документално четивоДежурството на лакея Берюйе

В един вестибюл на замъка „Понтоаз“, обитаван от Луи IX, жена му и височайшата му майка, лакеят Берюйе и конярят Пинюшон се бяха вглъбили в игра на зарове, когато изведнъж Берюйе прошепна тревожно:

— Кралят идва! Изчезвай!

И Пинюшон тутакси напусна помещението през една малка и почти незабележима вратичка в стената. Тъкмо в този момент се появи кралят. Беше облечен в тъмна роба и беше обул пантофи, а на главата му се мъдреше домашната му корона. Вместо скиптър държеше една клонка, която беше откършил от дъба по време на заседанието на Гражданския съд под него. Сега сегиз-тогиз се почесваше с нея с напрегнато изражение на лицето.

— О, Берюйе! — възкликна той и лицето му се разведри. — Радвам се, че виждам точно теб.

Светейшият крал харесваше този едър момък с бодър вид и широка усмивка.

Берюйе направи нисък поклон и зачака заповедите му.

Луи имаше притеснен вид и прочисти гърлото си, преди колебливо да каже:

— Виж какво, момчето ми, бих искал да имам един поверителен разговор с Нейно величество кралицата на Франция, но кралицата-майка не бива да узнае за това.

Берюйе беше в течение на зловредния контрол, упражняван от Бланш Кастилска върху интимните отношения между краля и жена му. Тъй че веднага се отзова по адекватен начин:

— Сир, ще бъда всечуващо ухо, всевиждащо око и предупредителна ръка!

Суверенът му подаде една кесия, пълна със златни монети. Той не само че не беше скъперник, но и беше щедър при проявите на вярност спрямо него. След това, поуспокоен, се вмъкна в покоите на съпругата си. Останал сам, лакеят преброи монетите. Подобна мисия му бе възлагана и друг път и ако плътската страст на краля към кралицата не стихнеше, опазил Бог, то скоро той, Берюйе, щеше да разполага с достатъчна сума, че да напусне службата си и да се върне в родното си село, където да отвори кръчма. Вече беше измислил и името на заведението: „Зад ключалката“. Защото при неговите бдения пред кралските покои неведнъж окото му беше хващало ечемик от плътния допир до ключалката на вратата им.

Лакеят прибра грижливо кесията и се зае с истинска професионална съвестност да изпълнява задължението си на бдителен пазител. Стоейки в полумрака на обширния вестибюл, той продължаваше да прехвърля в главата си своите планове за бъдещето. В кръчмарския занаят в чест на кралица Маргарита и нейната възхитителна чувственост щеше да наблегне най-малкото на лансирането на розето от Прованс.

Кихна, защото в коридора имаше течение. Помисли си, че би било изключително лошо за него, ако кралицата-майка настинеше сериозно в този ветрилник и ритнеше канчето, защото това щеше да пресече скритите му доходи. Чисто злато, необлагаемо при това, като се имаха предвид дискретните и деликатни обстоятелства, при които се сдобиваше с него.

Коридорът продължаваше да пустее. Берюйе се прозя и за да се поразнообрази, се насочи към дверите на кралските покои, та за кой ли пореден път да долепи око до ключалката им. Далеч не всеки имаше възможността да наблюдава кралско съвкупление. Ако момъкът знаеше, че по-късно във времето Луи щеше да бъде обявен за светец, задоволството му щеше да бъде още по-голямо. Защото да гледаш как крал се чифтосва е нещо, но да гледаш как светец го прави, си е още по-нещо.

Спектакълът, който се отрази в ретината му, както винаги си струваше. Маргарита си я биваше. Задницата й се въртеше по-бързо и от сабята на безнадеждно обкръжен сарацин. С най-искрено възхищение Берюйе беше принуден да признае в себе си, че и най-пламенната мома от онези, с които имаше подобно вземане-даване, не можеше да се мери и на малкото й пръстче. Несъмнено Маргарита Провансалска си беше кралица и в ложето! Ако злостната кралица-майка видеше това несравнимо зрелище, несъмнено щеше да получи най-малкото апоплексия.

Берюйе с мъка отлепи око от ключалката, решавайки да се върне към възложената му обязаност. И се оказа, че го е направил овреме. Тъкмо стигна до края на коридора и видя в полуздрача да се очертава остроъгълният силует на Бланш Кастилска.

Тогава верният слуга се втурна към вратата на покоите и почука по нея по уговорения начин. Отвътре се чуха възклицания на разочарование, последвани от захлопването на тайната вратичка в стената.

Кралицата-майка влезе с подозрителен поглед и попита отривисто:

— Кралят тук ли е?

Слагайки коляно на пода и скланяйки глава, Берюйе заяви с робък глас, че въобще не е виждал краля и че кралица Маргарита е сама в покоите си.

И като доказателство за твърдението си той полуотвори вратата и Бланш хвърли вътре един поглед с метални отблясъци. Но под светлика на тлеещата камина видя само снаха си, която по всички признаци спеше кротко.

— Аз отивам в кабинета на краля — заяви Бланш. — Кажете на кралицата да дойде и тя там, защото имаме много въпроси за решаване.

И се отдалечи, придружена от шумоленето на фустите около сухото й тяло.

Изпълнителният лакей влезе и се приближи до ложето, в което кралицата лежеше полугола и все още в трансово състояние. Тя протегна ръце към него с думите:

— Бързо довърши ме! Потуши пожара в мен!

— Мадам кралице моя! — изломоти клетият лакей, зачервен като рак, и се надвеси над нея със свито сърце. Кралицата го погледна с премрежен и блуждаещ поглед, по който беше трудно да се разбере дали си дава сметка, че този мъж не е Луи. Но така или иначе го обгърна с ръце, добавяйки пламенно:

— Бързо!

И Берюйе се срина в кралския одър, като последните му мисли бяха: „В края на краищата животът е кратък, а и малцина в него сме светци!“

По хрониките на Жоанвил

Лекция петаФилип Хубави, тамплиерите, кулата Нел, Стогодишната война

— Хайде сега давай нататък! — подкани ме нетърпеливо на следващата утрин Дебелия, след като отпи от шишето калвадос, което бе донесъл, въпреки изричната забрана да се пие в работно време. Но нали аз бях шефът, а на него му бе добре известно, че имам известни уклони към алкохоллиберализъм и сексуалдемокрация.

— След Луи Свети най-добре е да прескочим неговия син Филип III и да минем направо на Филип IV, наречен Хубави, защото бил рус, с приятни хармонични черти на лицето и атлетично телосложение. Той разширил територията на Франция и затвърдил кралската власт. Само че за всичко това му трябвали пари, много пари. И в тази връзка се твърди, че за свои нужди емитирал голямо количество такива без покритие, тоест фалшиви.

— И това ли е твоят велик крал? — възропта ученикът ми.

— В политиката, Берю, не средствата са от значение, а резултатите. Нали в края на краищата успял да укрепи държавата? След това свикал Генералните щати, с което искал да си осигури подкрепата на нацията в конфликта му с папата по повод на това, че духовенството отказвало да плаща данъци.

— Тоест обявил нещо като референдум?

— Да.

— И изходът от това допитване в негова полза ли бил?

— И оттатък. Когато един държавен глава пита за нещо нацията, Берю, това означава, че е сигурен, че тя ще отговори с „да“, иначе не поема този риск.

— А когато държавната власт е сигурна, че народът е на противоположно мнение?

— Тогава тя прави всичко възможно да няма референдум. Дори има държавни глави и правителства, които по принцип не допускат референдуми, защото добре знаят, че народът е по принцип несъгласен с тях по всичко.

— А това не води ли в края на краищата към бунт и нарушения на обществения ред, с което гламавите управници ни създават главоболия и на нас, пазителите на реда?

— Така е. Или най-малкото възникват социалнополитически усложнения… Но нека не се отклоняваме и да минем нататък. Следващото нещо, което хубавецът Филип направил, е да погне Ордена на тамплиерите. Те били монаси-воини ради и во Христа.

— А, да, спомням си, че това веднъж го гледах с едно око по телевизията. Той май ги поизпекъл малко?

— Не малко, а съвсем, лека им пепел. Но някои успели да избягат все пак.

— Същото направили и с техния биг-бос, дето му забравих името обаче.

— Жак дьо Моле.

— И защо постъпил тъй с клетите хорица?

Защото ги обвинил в практикуването на антихристиянски ритуали: обръщането на светото разпятие с главата надолу, плюенето върху него, четенето на молитвите отзад напред, преклонението пред идола Бафомет и тъй нататък…

— Кой е този Бафомет?

— Едно от олицетворенията на Луцифер.

— Боже опази! — прекръсти се тутакси Берю, с което показа, че някъде дълбоко в него дремят основни християнски добродетели и неприязън към злото.

— Освен това те били обвинени в мъжеложство, което си е също смъртен грях.

— В какво? — тревожно попита Берю, видимо обезпокоен дали и той не е допускал този неведом за него грях.

— Иначе казано, в хомосексуализъм или педерастлък.

Берю облекчено въздъхна и се замисли. След малко каза:

— Ами то, когато човек се е отдал на безбрачие, че и ходи с роба, често пъти без гащи отдолу, та непрекъснато му се проветрява и освежава зарзаватът, и дотам може да се стигне…

— Но, приятелю, невъзможно е да се говори или пише за времето на Филип Хубави, без да се спомене кулата Нел. Тя се намирала срещу Лувъра, от другата страна на Сена. Там ставали доста интересни оргийки. На кралица Жана Наварска й било доста тъпо в двореца. Кралят отделял повече време на кралство то, отколкото на нея. И затова тя нерядко отивала нощем във въпросната кула, за да се позабавлява със студенти.

Имала е богат избор. Латинският квартал е на две крачки оттам — отбеляза Берю, после добави: — То е винаги така с жените на твърде заетите и богати мъже. Докато последните тичат и се бъхтят за кариера или пари, кучките им се дупят на разни ебльовци в

сянка. — В тези му думи пролича нелишено от класова неприязън злостно задоволство от двойствената и противоречива съдба на тузарите. — Предполагам, че по някое време хубавецът Филип я е хванал на калъп.

— Къде ти! Кралицата не била вчерашна. След като изконсумирвала младоците, нареждала на доверени хора да ги напъхат в чувал и да ги хвърлят в Сена.

— Че те да не са били кибритени клечки, та да бъдат употребявани само еднократно?

— — В името на предпазливостта, драги приятелю. Тя просто премахвала потенциалните ефективни свидетели.

— И Филип никога нищо не загрял?

— Най-вероятно е така. Но двайсетина години по-късно при аналогични обстоятелства нещата не се развили така благополучно. Филип имал трима синове и една дъщеря. С дъщерята нямало проблеми: омъжил я за краля на Англия. А синовете му се оженили за три братовчедки: Бланш, Жана и Маргарита Бургундски.

— На тия исторически Маргаритки, за които ми разправяш, били те от Прованс или от Бургундия, май на всичките огън им е хвърчал от задниците. Гаче са имали дюзи вместо…6

— Не само на Маргарита. И трите млади кучки използвали същата кула по предназначение и били всички рекорди по безпросветен разврат. Обаче тяхната етьрва, кралицата на Англия, надушила всичко и ги изпортила на краля.

— И какво им направили?

— Обръснали им главите и ги хвърлили в тъмница.

— Хич не е весело. Само като си помисля какво са представлявали занданите по ония времена, и тръпки ме побиват: без телевизор, без баня, без утринна преса…

— Но най много го отнесли любовниците им.

— На тях пък какво им сторили? — с ескалираща напрегнатост пак попита Берю.

Направих малка драматична пауза, за да усиля трагедийния характер на онова, което щях да съобщя, и накрая го съобщих:

— Отрязали им инструментариума на техните престъпления.

— Ай, ай, ай! — със състрадателна физиономия възкликна Берю. — Колко ли самотни са се почувствали пичовете, след като минали бръсначите!

— И това е само ордьовърът, ако мога така да се изразя — продължих аз.

— Хубав ордьовър, няма що!

— След това ги одрали живи, после ги разчекнали и накрая ги обезглавили!

— И казваш, че етьрва им направила доноса?

— Да, от женска завист. В нейна защита бих могъл да кажа само, че била омъжена за хомосексуалист и вероятно не е могла да понесе мисълта, че други са го ударили на такава веселба.

— Ами защо не е отскачала до кулата и тя, вместо да злосторничи? Още повече, че щом мъжът й бил обратен, е разполагала със смекчаващи вината обстоятелства, нали? Но Хубавеца е попрекалил. Аз протестирам! Не може човек да се отнесе така с невинни ебачи-деца на природата! Още повече, че са били прелъстени и употребени от онези сексуални харпии! А съпрузите им какво казали за всичко това?

— Траяли ли си. Инициативата била изцяло на баща им. След смъртта на последния всеки от тях царувал, но за кратко време.

— Защо за кратко време? Да не би в Лувъра да е имало епидемия от едра шарка?

— Имало е епидемия от арсеник. По ония време на било модно арсеникът да се дава на този или онзи както днес аспиринът. Така че те умрели млади, без да оставят след себе си наследници от мъжки пол. А тогавашният закон забранявал на трона да се възкачват жени.

— Четох някъде нещо по тоя повод — гордо изпъчи гръд Дебелия. — Този закон се казвал салидически.

— Салически!

— Е, нека не издребняваме — махна с ръка любознателният ми приятел и подчинен.

— И тъй като жени нямали право на трона, към него предявил претенции Едуард III — синът на етьрвата-доносничка Изабела. Все пак той бил внук на Филип Хубави, тоест негов единствен мъжки потомък.

— Но нали ти каза, че мъжът на подлата Изабела бил педал?

— Щом е имал наследник, значи е карал и на платна, и на пара. Тъй или иначе по този повод започнала война между Англия и Франция, защото междувременно за крал бил помазан племенникът на Филип Хубави — Филип дьо Валоа. И знаеш ли колко време траяла тази война?

— Не.

— Цял век!

Впечатлен, Берю поклати глава и каза замислено:

— Досущ като Стогодишната война.

— Та именно това е Стогодишната война, Дебелий!

Той бе съкрушен.

— Я виж ти! Търпеливи са били тогава хората! Днес въртим, сучем, все гледаме да попретупаме войните по-бързичко, ако ще да е с доста съпътстващи щети…

Документално четивоПрестранният вкус на бръснаря Берюдан

Луи Х (наречен Сприхавия) прокара суховата длан по прясно избръснатите си страни, като разглеждаше своето неугледно лице в огледалото, държано от бръснаря му Берюдан. Правейки това, меланхолично си помисли, че подобна физиономия някак си не приляга на един крал на Франция. Да си син на монарх, назован Хубавия, и да имаш подобна конска мутра, това си беше ирония на съдбата.

— Да ви направя ли педикюр, сир? — попита дебелият Берюдан.

Сприхавия завъртя глава в знак на отрицание. Това засега беше излишно. Тогава Берюдан заразтрива обилно лицето му с лосион.

В шатъра надникна Филип дьо Валоа, братовчед на краля, и подхвърли с иронични нотки в гласа си:

— Ако съдя по вида ви, братовчеде, не сте май много въодушевен от предстоящото сватбено празненство.

Луи Х беше слаба натура и поради това изпитваше постоянната нужда да се доверява на някого, дори това да е човек (какъвто бе случаят с Филип), който по-скоро щеше да злорадства пред неблагополучията му. Вместо отговор той посочи портрета, окачен на един от поддържащите шатъра колове. Портретът беше великолепен като изпълнение и изобразяваше едно разкошно русокосо момиче с небесносини очи, чиито хармонични черти можеха да развълнуват всеки със своето изящество. Това всъщност беше портретът на Клеманс Унгарска, за която кралят предстоеше да се ожени след броени часове, без никога да са се виждали преди.

— Опасявам се всячески от предстоящата среща, Филип — призна си Сприхавия.

— И защо така, братовчеде?

Сприхавия посочи унилото си и жълтеникаво лице, отразено в огледалото.

— Тя е тъй красива, а аз съм тъй грозен!

Валоа избухна в смях.

— Хайде, хайде, Луи! Не сте чак толкова грозен! Пък и в края на краищата сте крал. А един крал никога не може да бъде грозен!

До известна степен успокоен, Луи се надигна, за да посъзерцава по-отблизо портретното изображение на годеницата си. Тя пристигаше от Неапол за сватбеното празненство, което трябваше да се състои в Сен Лие в Шампан.

Този нов брачен съюз плашеше Сприхавия не само поради причината, която беше изтъкнал, но и защото имаше гузна съвест. Бидейки злополучен съпруг на фриволната Маргарита Бургундска, той бе станал и вдовец, като беше наредил тя да бъде удушена в тъмницата й. Не че угризенията му бяха кой знае какви — в края на краищата мръсницата си беше получила заслуженото. Но Сприхавия носеше в себе си страх от Божието правосъдие, както и се чувстваше неспокоен от проклятието, което Великият магистър на тамплиерите беше произнесъл от кладата спрямо целия им род.

Валоа, който междувременно също се бе приближил до портрета, кимна в знак на възхищение и възкликна, придружавайки това с въздишка, изразяваща немалко завист:

— Господи, колко е красива!

— И май на живо е още по-хубава — подхвърли кралят, поласкан от забележката на братовчед си. — Нали, Берюдан? — обърна се за подкрепа към бръснаря си.

— Това е самото слънце, превърнато в жена — отзова се бръснарят.

Валоа огледа въпросния индивид, сподобен с подпухнали клепачи и месести бърни.

— Значи ти си я виждал, приятелю?

— Имах честта да бъда изпратен в Неапол от месир краля, още преди официалните му представители, натоварени с това, да поискат ръката на мадам Унгарска — обясни бръснарят.

Валоа погледна изненадано към братовчед си. Да изпрати бръснаря си в подобна мисия беше една от поредните странни хрумвания, така присъщи на клетия Луи.

— Имам голямо доверие в преценките на Берюдан — обясни леко смутено Луи Х. — Преди да поискам ръката на Клеманс, държах да се уверя, че е с най-малкото приятен външен вид. Берюдан ме увери в това. А този портрет, който получих впоследствие, затвърди това

сведение. Опиши я пак, Берюдан!

След като грижливо изтри острието на бръснача, с който си служеше да обръсва четирите косъма, кълнящи по хлътналите страни на суверена, Берюдан с екстатично-замечтано изражение заяви:

— Мадам Унгарска е цялата грация и младост. Очите й са с цвета на лятното небе, кожата й е като от най-фино розово кадифе.

Гърлото на Валоа се сви. Той завиждаше на този си от всяка гледна точка жалък сам по себе си братовчед, който получаваше свише два безценни дара: трона на Франция и една прекрасна принцеса, която щеше да заеме място до него.

Валоа излезе навън, за да погледне слънчевия си ръчен часовник, и каза:

— Май е време, щастливи ми братовчеде, да се качим на конете и да отидем да посрещнем това осмо чудо на света!

Времето беше свъсено, но сърцето на краля бе озарено от вътрешна светлина. Разговорът с братовчед му бе разсеял тайните му тревоги и той дръзновено оглави ескорта си. По техния път жителите на Сен Лие, захласнати от кавалкадата, хвърляха цветя под копитата на конете и приветстваха краля.

След няколко километра умерен галоп те забелязаха в далечината каляската на принцесата. И сърцето на бившия съпруг на немирната Маргарита Бургундска заби учестено. Той пришпори коня си към насрещния кортеж.

Каляската на Клеманс Бургундска спря, от нея слезе граф Дьо Бувил, който съпровождаше от Неапол бъдещата кралица, и обяви церемониално:

— Сир, представям ви Мадам Унгарска!

Луи Х се приближи, надникна през прозорчето на каляската и тутакси почувства как въодушевлението му повяхва като салата под неочаквано паднала слана. Момичето, което седеше вътре, беше възедро, тлъстовато и без всякаква следа от чар. Очите му бяха наистина сини, но изпъкнали и неизразителни като на риба. Отгоре на всичко имаше редки коси и подчертано глуповата усмивка.

„Това не е възможно! Сигурно сънувам кошмар!“ — помисли си кралят.

От своя страна, гледайки болнавото и хилаво създание срещу си, Клеманс Унгарска си мислеше: „Кралят на Франция никак не е хенгеле7. Ако ми направи йортодум8, те ще бъдат шменгеле9.“

— Бъдете добре дошла… — едва смогна да изрече кралят с угаснал глас.

И идвайки малко на себе си, й представи близките от обкръжението си.

Филип дьо Валоа издебна удобен момент, за да прошепне в ухото му със сардоничен тон:

— На ваше място, братовчеде, щях да сменя бръснаря си.

След церемонията кралят се оттегли в покоите си, за да приготви нощния си тоалет. Сега му предстоеше друго празненство, което го изпълваше с не по-малка тревога от първото. Хлад го сковаваше от горе до долу, но повече долу, отколкото горе. Непроницаемият израз на лицето и стиснатите му устни направиха впечатление на Берюдан, който се беше заел да го приведе в подходящ вид, като го мажеше с парфюмирани унгвенти и сресваше косите му. Тъй че смутено изпелтечи:

— Сир, вие като че ли сте разочарован!

— Аха, така ли мислиш? — отвърна със зла усмивка Сприхавия.

— Човек би казал, с всичките ми извинения към Ваше Величество, че вие не сте никак проникнат от онова дълбоко щастие, което обикновено преизпълва сърцето на един младоженец.

Тогава кралят избухна. Сочейки портрета на Клеманс с треперещ от ярост пръст, той изрева:

— Откъде ти хрумна, че между кралицата и този портрет има нещо общо? Между двете лежи разстояние колкото между ангел и крава! А отгоре на всичко ти ме увери, че тя на живо била още по-хубава, отколкото на портрета!

— Но това си е самата истина, сир — отвърна обърканият Берюдан. — Без да искам да възразявам на Ваше Величество, но аз я намирам за твърде изкусителна!

— Ох, защо ли не можеш да заемеш моето място! — изстена Луи Х.

С известно закъснение, уви, Сприхавия си припомни старата истина, че хората са твърде разнородни във вкусовете си. Едно момиче, което е грозотия в очите на един крал, може да се стори богиня на бръснаря му.

И сега в спаружената си душица Луи Х се питаше как би могъл да си отмъсти на Берюдан. Да го подложи на смърт, щеше да е банално. Да го подложи на мъчения — дребнаво. Човекът на духа трябва да умее да прибягва до духовити отмъщения.

Изведнъж лицето му се проясни.

— След като намираш мадам Унгарска за най-красивата измежду красивите — каза той (със сприхав тон), — назови ми онази жена в този замък, която според теб е втората по красота след нея.

Берюдан отвърна без колебание:

— О, сир, това е несъмнено перачката Гиймета. Тя е над седемдесетгодишна, няма ни един зъб в устата си, брадата и носа й почти се допират по неповторимо очарователен начин, а погледът на кривогледите й очи излъчва такава страст, че краката ми се подкосяват, колчем го срещна. Освен това лицето й е осеяно с възхитителни брадавици, а отгоре на всичко и накуцва с несравнима грация.

— Аха, така ли? Сега ще видим как ще се почувстваш! — саркастично изрече кралят, който явно още не беше разбрал, че бръснарят му е персона с крайно извратен вкус. После звънна на прислугата си и нареди да доведат перачката Гиймета.

Мигове по-късно перачката стоеше пред тях по нощница, все още затоплена от леглото, от което току-що я бяха измъкнали. Сивата й коса падаше разпиляна по лицето й на вещица, а нозете й приличаха на корените на стара лоза, дала отдавна последната си реколта от грозде.

Луи Х я огледа със злорадо задоволство. Зрелището, което тя представляваше, надхвърляше всичките му очаквания.

— Драги ми Берюдан — обърна се той към бръснаря. — Един добър бръснар трябва да върви, доколкото е възможно, в унисон с господаря си. Така, докато аз опознавам кралицата, ти ще уважиш присъстващата тук Гиймета.

— Но, сир, бих ли могъл да си го позволя?

— Ще си го позволиш, и още как! — отсече ехидно кралят. — Искам да я обладаеш. Моите слуги ще останат с вас като свидетели. И ако не успееш да го направиш, още призори ще увиснеш на бесилото в Монфокон, където така или иначе в последния си миг ще дадеш доказателство за мъжествеността си.10

И Сприхавия си тръгна, оставяйки зад себе си бръснаря, Гиймета, която почти кудкудякаше от радост при тази неочаквано паднала върху й посред нощ манна небесна, както и импровизираната комисия от слуги.

Когато шампанските петли закукуригаха, за да известят новия ден, кралят стана от ложето си, където бе изживял някои прекрасни мигове благодарение на новата си кралица, компенсирала по този начин до голяма степен неугледната си външност. Той се насочи право към стаята, където Берюдан и Гиймета бяха прекарали нощта, и веднага попита:

— Е, как мина всичко?

Докато бръснарят запази мълчание, гледайки скромно надолу, най-възрастният от прислугата обяви:

— Сир, вашият бръснар не само че уважи Гиймета, но и го направи на три пъти и ако не почетвърти, то е само защото самата дама му се примоли да спре!

Сприхавия огледа учудено двамата участници, чиито деяния бяха обект на горния отчет, после се разсмя.

В този момент Берюдан вдигна глава.

— Сир, имам едно скромно прошение към вас.

— Кажи какво е то, пък ще преценя…

— Бих искал благословията ви да се оженя за Гиймета. Накрая си дадох сметка, че наистина в това отношение моят вкус се различава от този на другите хора!

Ръкопис, намерен от анонимен алкохолик

в избите „Мое и Шандон“ в Шампан

Лекция шестаЖана д’Арк: нейните гласове, нейният живот, нейното дело, нейната смърт

— Я да видим сега какво знаеш за Жана д’Арк — поставих аз ребром въпроса на толкова внезапно и неочаквано зажаднелия за знания Берю.

— Знам туй-онуй. Гледах един филм за нея.

— Тогава резюмирай ми го.

— Ами тя пасяла овце в Дом Периньон, като в същото време предяла и плетяла дантелки. После един помощник-ангел й пошушнал да тръгне да спасява Франция. Тя го послушала и след това, за да й отмъстят, мръсните инглиши я запалили досущ бонз. И чак когато тя се превърнала в дървени въглища, си казали: „Сега си еба майката! Май сгафихме и изгорихме светица!“

— Ти по възхитителен начин обобщи житието на една от най-забележителните жени в историята — бях принуден да призная. — Наистина, Берю, твоето чувство за сбитост и лаконичност би внесло смут и в душата на който и да е американски издател на адаптирани класически произведения. Но преди да разгледаме по-детайлно „аферата Жана д’Арк“, би трябвало да я ситуираме в историческия контекст, тоест да видим в какво състояние е била Франция към момента, когато Жана чула небесните гласове. Тогава страната била твърде изтощена от Стогодишната война, която протичала с много превратности. Ту англичаните завладявали почти цялата територия, ту французите ги отблъсквали оттатък Па дьо Кале. Тук трябва да отдадем дължимото на Шарл V и неговата дясна ръка Дю Гесклен. Те посветили живота си на преследването на англичаните. И тяхното взаимодействие стигнало дотам, че дори умрели в една и съща година. Но при смъртта им Франция вече била възвърнала силата си. Много скоро обаче възстановеният красив пейзаж бил осран от синчето на Шарл V.

— Защо така?

— Ами защото по едно време се чалдисал или може би изначално си е бил такъв, но това се проявило просто с известно закъснение. Такива случаи се дължат вероятно на прекалените кръвосмешения в династиите и сред аристокрацията. Те неизбежно от време на време произвеждат шлака.

— Така си е! — отсече Берю. — И при животните мелезите са по-здрави. Затова и напоследък доста принцове и принцеси от монархиите проумяха тази опасност и започнаха да се заглеждат и по индивиди с проста червена кръв. И така, след като сложили на този пореден Шарл усмирителна риза, какво станало по-нататък?

— Тогава пък жена му Изабо Баварска дерайлирала по свой начин. Тя била първокласна мръсница, която най-безпардонно се съешавала с куп хора, като се започне от девера й. Много скоро кралският двор заприличал на бардак, в който всички се състезавали по порочност. Безпътната Изабо не се спирала пред нищо: сводничила на придворните си дами, убивала всеки неудобен за нея, лишила от наследство сина си. Накрая като капак на всичко продала Франция на англичаните…

На това място Берюрие ме прекъсна, изразявайки своето морално и патриотично възмущение чрез поредица от изрази, които аз не бих могъл да приведа в настоящия труд, предвид неговата висока научна и литературна стойност.

— Накратко казано — продължих аз, — при смъртта на Шарл VI Чалнатия кралят на Англия бил обявен и за крал на Франция наред с дофина, който също имал немалко привърженици.

— И таз добра! Значи ли това, че по този начин Франция се сдобила с двамина крале? — попита Берю.

— Точно така. И съм съгласен с теб, че за случая двама са множко. Като следствие страната ни се разделила на два клана: арманяци и бургунди.

— Ако вдавам добре, доста французи са стояли зад кандидатурата на английския крал.

— Такива са фактите, Дембо.

— Възмутително! На този дофин не трябва да му е било леко…

— Той бил доста плаха личност. А и имал съмнения относно произхода си.

— Как така?

— Когато имаш за майка сексуална хала като Изабо Баварска, подобни съмнения не са неуместни. Тъй че той бил доста неуверен в себе си човек и не е чудно това, че дори половинката корона на главата му го смазвала с тежестта си. Но съдбата си знаела работата. Една жена погубила френското кралство, на друга предстояло да го спаси. Това била Орлеанската дева.

Като израз на своята готовност да съпреживее по-пълно предстоящия ключов момент от изложението ми, Берю изтегна краката си, при което ставите му гръмко изпукаха, после събу обувките си, при което пък огромните палци на краката му щръкнаха от неизменните дупки на преносените му чорапи. Стаята се изпълни с пролетарско ухание. Тъй като всичко това не ми бе непознато, то не ми попречи да продължа:

— Жана д’Арк се появява в един период на безредие и мизерия. Страната била разпокъсана, съсипана, ограбена и вървяла на самотек, така че налице били всички условия за появата в нея на герой или героиня. Тя имала нужда от спасител. По смутно и трудно време е достатъчно някой да се появи в точния момент с вика „разбирам ви!“, за да пожъне пълен успех. А ако и каже, че чува гласове, то и тези на избирателите са му още повече в кърпа вързани.

— А защо властниците най-редовно допускат такова положение, че да се появи такъв герой, който впоследствие да им стъжни живота?

— И аз съм си задавал този въпрос, Шишо. Засега не съм намерил отговора му.

— То онзи, който има не само власт, но и акъл в главата си, ако иска въобще да остане с нея, би следвало да знае, па макар и заради собствения си интерес, че трябва да размахва не само тояга, но и морков и че трябва да предлага не само зрелища, но и хляб — изрече Берю една от свойствените си обобщителни сентенции, сякаш извиращи от недрата на натрупания в народната памет опит.

— Както и да е, именно в подобна обстановка по силата на историческата необходимост се пръква момата Жана. Онези погранични части на Шампан и Лорен, където живеела тя, се намирали под властта на краля на Франция. Родителите й били свободни земеделци, а не крепостни селяни, каквато е натрапената за тях представа. Бидейки достопочтени люде, те страдали от общата ситуация в кралството и буквално изригвали към небето молитви за избавление.

— И през главите им хич и не минавала мисълта, че именно дъщеря им ще свърши тая работа. Така си е. Човек никога не може да бъде сигурен, че у дома му не расте някой герой или светец.

— Това си е съдба, отредена свише, Демби. Жана била впечатлително и чувствително момиче. Тя ежедневно слушала как родителите й се вайкали по повод бедите, стоварили се върху Франция. Това довело дотам, че един ден, както си плетяла край овчиците, чула небесни гласове. Църквата твърди — и ние нямаме никакви основания да не й вярваме, — че това били гласовете на свети Михаил, на света Катерина и на света Маргарита.

— Отбрана компания — призна Берю с известно страхопочитание.

— Въпросната компания посъветвала Жана да отиде и да освободи Орлеан от обсадата, на която бил обект, и след това да отведе дофина в Реймс, за да бъде помазан там за крал. Жана споделила с мама и татко за така неочаквано възложената й мисия, но те, ако и да били дълбоко вярващи хора, проявили известен скептицизъм спрямо нейното твърдение. В края на краищата, въпреки тяхната съпротива, тя отишла при сеньор Дьо Бодрикур11, за да изложи и пред него спуснатата й свише отговорна задача. Естествено, от начало той я взел за откачалка, но тя проявила толкова убедително красноречие, че накрая й дал едно препоръчително писмо, плюс неколцина въоръжени мъже за ескорт, и я изпратил при дофина в Шинон. Още преди тя да пристигне там, дофинът бил вече уведомен за идването й, като и той, и целият му двор предварително се забавлявали, тъй като били убедени, че не е сама в главата си.

— Трябва да се поставим на мястото им — изкоментира Берю. — На нас сега ни е лесно, като знаем, че си е чиста проба светица, но те са били в правото си да изпитат някои съмнения по въпроса…

— Дори й устроили една клопка: преди тя да влезе, дофинът поставил на трона един от приближените си, а самият той се смесил с тълпата куртизани. Да, но станало още едно чудо: тя без колебание се насочила право към него.

— Дали не е била виждала снимката му някъде?

— Невъзможно. Тогава фотографията още не съществувала.

— Тогава шапка й свалям. Като всяка истинска светица тя си е била ясновидка. Това накарало ли дофина да я вземе на сериозно?

— Да. Още повече, че тя го уверила, че е истинският престолонаследник по кръв на френския крал, нещо, в което той се съмнявал поради някои гореописани обстоятелства. Тъй че всичко това го накарало да постави под командването й една армия, с която тя отишла в Орлеан и го освободила. След това, все така следвайки плана, начертан й от гласовете, завела дофина в Реймс, за да бъде помазан там за крал. С което изпреварил краля на Англия, който още не бил минал през тази процедура.

— А ебливата му майка тогава била ли е още жива?

— Да, но представлявала вече дебела лелка, която гледала с лошо око на Жана и на нейните подвизи… След помазването си Шарл VII загубил интерес към войната, а и към Жана д’Арк. При това положение тя е можела спокойно да се върне при плетките и овцете си. Но не би. Вече набрала инерция, отишла да се опита да освободи Париж, където била ранена. След като се възстановила, заминала да се сражава в Компиен, но там нещата взели лош обрат. Бургундците я хванали и я продали на англичаните.

— Какво? Ужас! — викна Берю. — А аз толкова съм се черпил по кръчмите с бургундци, без да зная на какво са всъщност способни! Наистина човек цял живот се учи! Следващия път, като попадна на бургундец, верицата му ще разплача!

— Такава е горчивата историческа истина, Берю. След това спретнали на Жана един нагласен съдебен процес с обвинението, че е вещица, и я изгорили на клада.

Очите на Берю се навлажниха. Той извади от джоба си една кърпичка, носеща белезите на дълготрайна употреба, развълнувано се изсекна и след кратко мълчание попита:

Едно нещо не ми е ясно, Сана. Защо светците, които я насадили на тия пачи яйца, не задействали някоя едра градушка в момента, когато палачът е палнал съчките на кладата й?

— Вероятно защото тя е трябвало да извърви пътя именно до този край на земния си жребий, та да приеме възвишения образ, останал в историческата ни памет. Много хора, Берю, са по-нужни на родината си мъртви, отколкото живи. Докато се сражавала, Жана била поставяна под съмнение и подигравана; били оспорвани и мисията й, и самата тя. Но след като се превърнала в пепел, станала емблема и Франция надигнала глава. Тя увековечила името си благодарение на това, че умряла, и то по този начин. Ако беше останала жива и бе изхвърлила от Франция всички англичани, вероятно след това щеше да се е омъжила, щеше да е народила няколко дечица, преди да се превърне като Изабо Баварска в дебела тетка с тройна гуша и варикозни крака. Тоест щеше да напусне епопеята през кухненската врата. А на достопочтените домакини-майки, Берю, не им издигат статуи и паметници. Било е необходимо Жана да остане в спомена на хората с пряпорец, а не с биберон в ръка. Тя спасила Франция, не толкова воювайки, колкото горейки…

— А крал Шарл Еди-кой-си какво казал за всичко, което станало?

— Той бил един лекомислен либертин. Девите го интересували дотолкова, колкото да ги дефлорира, и евентуално малко след това. Той прекарвал страстни дни в компанията на своята фаворитка на име Аньес Сорел.

— Коя е тя?

— Дъщеря му.

Документално четивоДяволиите на непрокопсаника Берюроа

Г-жа д’Арк замислено затвори вратника на кошарата и се загледа подир отдалечаващата се своя щерка. Подкарала послушното стадо пред себе си, тя с лека стъпка го насочваше към пасбищата. С хурка под мишницата си, изглеждаше точно това, което си и бе: една мила и хрисима момичка.

— Видиш ми се угрижена, жено — каза г-н д’Арк, който се зададе, тикайки една количка.

— Това дете ме тревожи — отвърна тя.

Главата на семейство д’Арк пусна дръжките на количката.

— Мислиш, че е нещо нефелава? Наистина напоследък ми се вижда бледичка.

— По-точно здравето на главата й. Чини ми се, че от известно време й мърда чивията.

— И защо ти се чини тъй?

— Ами казва, че докато наглежда овцете, чувала гласове.

— Във всеки случай напоследък хич не си дава зор да пази овцете. Вчера още едно агне го хвана липсата. Ако нещата продължават така, ще трябва да помислим дали да продължаваме да я пращаме да ги пасе.

Г-н д’Арк плю в мазолестите си длани и наново хвана дръжките на количката, готвейки се да продължи работата си, но жена му го спря.

— И знаеш ли какво й хортували тези гласове?

Какво да й хортуват, след като ги няма? Те са само в куфелницата й. Ясно е, че изкуква. — Ще трябва да й даваме да пие отвара от кукуряк.

— Жана твърди, че това са гласовете на свети Михаил, на света Маргарита и на света Катерина. Те й нареждали да спаси Франция и да отведе месир дофина в Реймс, за да бъде помазан! Видиш ли, мъжо, докъде са стигнали нещата? Наш’та Жанетка, дето не може да почисти торта от обора или кошарата, да тръгнела на война срещу ингилизките душмани!

Г-н д’Арк избухна в чистосърдечен смях пред подобна твърде забавна перспектива. Но веднага след това лицето му възвърна сериозния си вид и той заяви:

— Ще трябва да видя по-отблизо за какво иде реч. Ако светците хортуват на дъщеря ми, длъжен съм да проверя що по-точно й каканижат. Баща съм й все пак!

И оставяйки и количката, и жена си, се запъти към пасбището, като се прокрадваше край храстите.

Ергенеещият се пройдоха Амедей Берюроа беше шестнайсетгодишен глумливец с лукав поглед и необуздан стремеж към вършене на проклетии. Родителите му бяха непоправими пияници (така или иначе никой не се бе и опитвал да ги поправи) и Амедей от мъничък си се бе отгледал сам, добивайки трайни навици в паладжосването и просията. И понеже през последните гладни години възможностите във втората дейност бяха станали повече от ограничени, той беше наблегнал на първата. Често го виждаха в компанията на моми, напуснали правия път, за да го ударят през просото, да се прокрадва край фермите, дебнейки ровещите тук-таме кокошки. Ако и неведнъж да бе отнесъл сериозни удари било с тояги, било с вили, все пак беше успял да извие врата на множество кокошки, а и не един петел от селото бе погинал от ръката му с наченката на едно последно и жално изкукуригване, замряло тутакси в гърлото му.

И тази сутрин, скрит зад един глогов храст в компанията на две безпътнички, Фантина и Ланлерка, въпросният хаймана чакаше пристигането на благочестивата и благонравна Жана д’Арк и най-вече това на стадото й. Самата Жана не го интересуваше, защото той ненавиждаше девиците, но затова пък имаше изявена слабост към крехкото агнешко, изпечено на импровизиран огън сред природата.

— Задава се! — прошепна той.

Двете разпътни моми с него се снишиха към земята и замряха. Г-ца Д’Арк навлезе в пасбището и докато овчиците заприпкаха из свежата трева, тя приседна и започна кротко да преде.

— Да действаме! — прошепна пак Берюроа и направи знак на Ланлерка — длъгнеста безнравственица с чорлава коса и парцалива рокля.

Тя разпери длани край устата си и начена да зове с томителен и жален глас:

— Жана…Жана…

Младата овчарка трепна, побледня и се разтрепери. Дишането й се учести, погледът й се съсредоточи и самата тя падна на колене.

— Ние сме Божи пратеници… — с все така плачевен глас изрече Ланлерка.

Жана се прекръсти.

— Името ми е света Катерина — продължи малката никаквица. — Жана, ти трябва да спасиш Франция…

Чувствайки, че ще прихне да се смее, тя направи знак на Фантина — рижа проклетийка с луничаво лице — да поеме щафетата. Последната на свой ред занарежда:

— Иди да освободиш от обсада Орлеан, Жана! Аз, света Маргарита, ти го заповядвам от името на Господа-Бога! Изгони безчестните и небогоугодни английски врази и върни Франция на нашия преблаг сир дофина Шарл…

Бъдещата светица стисна челюсти. Видът й излъчваше пълно отчуждение от околния свят.

Берюроа посочи на двете момичета едно агънце, което се мотаеше на няколко метра от тях. Двете дяволици го разбраха и запълзяха към него, а момчето продължи операцията:

— Ало, ало! — извести то с тръбен глас. — Тук е архангел Михаил.

Жана д’Арк сбра длани, затвори очи и склони надолу хубавата си руса главица.

— Трябва да спасиш Франция, Жана. Освободи Орлеан и после отведи дофина в Реймс, за да бъде помазан и коронясай там…

Докато той изричаше този призив към девицата, двете му другарки заловиха агнето, чието блеене на уплах дори и не достигна до ушите на споходената от божествено осенение Жана.

И тогава този магически театър бе прекъснат от Д’Арк-баща, който със сопа в ръка се спусна върху апашите, които панически се разпръснаха кой накъдето види.

След като ги гони известно време, размахвайки сопата, бащата на Жана, задъхан, се върна при нея. Тя все още беше на колене в състояние на унес.

— Малка идиотка! Ще приключиш ли най-после с това театро?

Девицата — бъдеща Дева — излезе от вцепенението си стреснато като медиум от транс и погледна с празен поглед причинителя на земното си съществование.

— Татко, светците пак дойдоха да ми говорят!

— Стига си дрънкала глупости, клетнице! Не разбираш ли, че си се чалнала и че гълъби пърхат в камбанарията ти! Следващия път ще въздам почитта си към твоите светци, като забия вила в задниците им!

Но младото момиче не удостои с никакво внимание сквернословията и ругатните на баща си. Сините очи на девойката излъчваха мрачна решителност.

— Трябва да отида да освободя Орлеан, татко. Това ми бе наредено и от свети Михаил, и от света Маргарита, и от света Катерина! Подир туй ще трябва да заведа многообичния ни дофин в Реймс, за да бъде помазан там!

— Боже мой, тя твърдо е повярвала на всичко това! — изстена Жак д’Арк. — Тези пройдохи са те повредили! Та нали голтаците Берюроа, Фантина и Ланлерка те баламосваха, а да отмъкнат поредното агне! Нали аз с очите си и с ушите си видях и чух всичко!

Жана тръсна глава.

— Привидностите са лъжливи, татко. Ще замина за Вокульор при сеньор Бодрикур, за да го поставя в течение на всичко.

— И ще те запрат като еретичка! — изстена Жак д’Арк. — Или ще сметнат, че си чувала не небесни, а демонски гласове, и ще те изкарат вещица!

И клетият баща я върна вкъщи, където я заключи в стаята й. После приседна, изтри потно чело и промълви жално:

— Какво ли сторих на Господ, че ме дари с такава дъщеря? Ако е трябвало въобще да гори някакъв огън в нея, то дори бих предпочел да беше не в главата й, а по-долу!

Откъс от „Жана д’Арк. От люлката до кладата“

от хроникьора виконт Дьо Сен Сеир

Лекция седмаЛуи XI, големите изобретения, големите открития

На следващия ден се появих в комисариата към обедно време.

Берю ме посрещна с думите:

— Днес закъсня, Сана. Това не ти влиза в навиците.

— Така е, Дембо. Ала понякога наред с неприятните сюрпризи съдбата най-неочаквано ни сервира и приятни такива. Снощи, след като се разделихме, подкарах най-добросъвестно към къщи, но по пътя налетях на една хубава автомобилистка, която беше спукала гума. Бидейки галантен и по природа, и по възпитание, предложих услугите си и чевръсто й смених гумата. След което тя предположи, че щом така умело съм се справил с тази работа, вероятно ми идвали отръки и други неща и ме помоли да подравня английската морава в зимната й градина. На което се почувствах морално длъжен да се отзова…

— Щом е била английска моравата й, по-добре щеше да я беше пооскубал.

— Нека не отиваме до крайности, Дембо. Това си е просто вид морава все пак.

Но Берю не прояви по-нататъшно любопитство към метафорите и иносказанията ми, нито към онова, което се криеше зад тях. От замисления му вид си личеше, че все още беше под впечатлението на моето повествование за драматичната съдба на Жана д’Арк.

— Сега, понеже поизгубихме малко време, давай газ, Тони — разказвай какво е станало по-нататък.

— Докъде всъщност бяхме стигнали?

— Жана д’Арк е изпечена, а Шарл Еди-кой-си и неговата дъщеря се отдават на безобразия…

— Аха, благодаря ти. Та значи Шарл VII, нерешителен и слаб крал, завършва властването си по съответния начин — в ситен тръс. Тогава на трона се качва неговият син Луи XI.

— Тронът много нависоко ли е бил? — пита ученикът Берю.

— Защо?

— Защото ми прави впечатление, че всички крале постоянно се качват и слизат от него.

— Това е фигуративно казано. Всъщност той се е намирал на нещо като невисок естраден подиум с няколко стъпала. Но нека продължа: за да предваря твоя въпрос, който предусещам, веднага ще кажа, че Луи XI имал подчертана склонност към любовни авантюри, но затова пък никак не бил сантиментален. Интересувало го само онова, което е конкретно свързано с леглото. Иначе времето на неговото царуване…

— Искаш да кажеш кралуване.

— Добре, нека бъде кралуване. Не е прието, но не е и неправилно… Та времето на неговото кралуване е белязано главно от борбата му с Бургундския дук Шарл Дръзкия. Двамата си погаждали какви ли не мръсни номера. Това си е била истинска комедия дел арте — размяната на подли удари била непрестанна. Дръзкия, както говори и самият му прякор, представлявал пълната противоположност на Луи XI — бил припрян, глупав и импулсивен. Докато кралят бил хитър като лисица и подготвял машинациите си обмислено и грижливо. В началото в ситуацията превес имал Шарл Дръзкия, но накрая все пак се наложил Луи XI: Дръзкия бил изигран и убит в Нанси. Кралят прибарал владенията му. Франция разширила територията си, феодализмът агонизирал и наближил краят на Средновековието.

Берюрие облекчено въздъхна и доволно потри длани, както човек прави, когато чуе добри новини.

— По време на управлението на Луи XI — продължих аз — светът се пораздвижил. Франсоа Вийон снесъл баладите си, което съвпаднало с изобретяването на печатната машина и печатарството от Гутенберг.

— А преди това как печатали? — разтревожи се Дебелия.

— На ръка, драги.

— Завалиите! Сигурно майката им се е разгонвала и е имало епидемия от тендовагинит!

— Разбираемо е, че изобретението на Гутенберг било от изключително значение. Благодарение на него образованието обхванало широк периметър от населението. Дотогава книгите били скъпи и е имало средно по една във всяко село… Но животът непрекъснато търси равновесието. Когато се случи нещо хубаво, заедно с това се случва и нещо лошо. Така и тогава: заедно с печатарството се появява и барутът, което променя коренно начините за водене на война.

— Ха, ха, ха! Мога да си представя физиономиите на първите изостанали от модата, когато срещу им се е изправила армия с огнестрелни оръжия. Как ли са се почувствали, когато разбрали, че единственото, което им остава, е да си заврат отзад стреличките, копията и швейцарските алебарди! Да не говорим за онзи, който пръв през бронята си е инкасирал в задника си изстрел от аркебуза!

— Тъй че логично е, че след това нововъведение железните ризници и замъците практически вече загубили своето значение и роля. Но освен изобретенията, станали и някои открития. С появата на компаса мореплавателите били завладени от скитнически дух. Най-известният от тях се казвал Христофор Колумб. Преди него хората си мислели, че Земята е плоска и че около нея има бездънна бездна. Колумб обаче, убеден, че е кръгла, бил готов да се хване на бас с всеки, че ако от испанския бряг тръгне право на запад, ще стигне до Индия. В края на краищата това и направил, но вместо да стигне до Индия, открил Америка. Само дето бил убеден, че това е именно Индия. Затуй и нарекъл местните червенокожи индианци.

— Така веднъж и аз влязох в „Галери Лафайет“ да си купя слип, но вместо това излязох оттам с нова шапка. Но си давах сметка обаче, че това е шапка, а не слип — изкоментира Берю с чувство на известно превъзходство над Колумб. — Не е бил много умен тоз човек. Все пак, като е видял американците, би трябвало веднага да е разбрал, че те нямат нищо общо с индийските факири…

Документално четивоПодвигът на Ален Бомберюбар (наречен Самотния гребец) и някои последствия

Бомберюбар погледна нагоре и се намръщи. Обикновено един мореплавател се тревожи от навъсено небе. Но сегашният случай не бе такъв. Именно ясното време бе причина за недоволството на Бомберюбар. Нито капка вода не бе паднала от една седмица насам! Гърлото му се бе така разсъхнало, че за да отдели езика си от небцето, трябваше да си помогне с пръст. Сегиз-тогиз спираше да гребе, за да охлади в морската вода разкървавените си длани. От доста време не можеше дори да плюе в тях поради липса на слюнка.

Ален Бомберюбар оброни глава. Не бе валяло отдавна, а и нямаше признаци, че това ще се случи скоро. Блуждаещият му поглед се плъзна по хрисимите вълнички по повърхността на морската шир. От колко ли време гребеше така из Атлантика? Седмици? Може би месеци? Беше загубил чувство за течението на времето. Струваше му се, че е корабокруширал още през първите дни на живота си и оттогава е наблягал неуморно над греблата, отивайки незнайно къде. Горчиво съжаляваше за това, че компасът все още не беше достатъчно разпространен. Така и не се бе научил да разпознава Полярната звезда сред светилата, обсипващи небесния свод. Хиляди пъти другите моряци се бяха опитвали да го научат да прави това. Напразно му сочеха Зорницата, сгушена в съзвездието си, но още щом отклонеше поглед от нея, той се оказваше неспособен да я открие пак.

И сега гребеше в неведение дали отива на изток, на запад, на север или на юг, или пък обикаля в кръг. Проклето корабокрушение! Как съжаляваше, че не бе потънал заедно с другарите си! Тези мръсници сигурно сега седяха край добрия Господ-Бог и сладко-сладко си пийваха винце! А той самият върти ли, върти греблата, изпускайки ведно с това стонове на родилка. В момента, когато корабът „Упование Господне“ (как ли пък не!) се бе блъснал в един риф край брега на Камаре, Ален Бомберюбар бе зает със запушването на процепите на спасителната лодка с напоени със смола кълчища. Злощастният кораб се бе разцепил на мига и бе потънал. Бомберюбар бе имал време колкото да среже въжетата, с които лодката бе привързана към кораба, и секунди по-късно се бе озовал самотен в тази орехова черупка насред развълнуваното море. Благодарение на една въдица, намираща се в лодката, той бе успял да лови достатъчно риба, за да се храни, а с помощта на дъждовете бе избегнал обезводняването на организма си. За нещастие от около седем-осем дни тези блага бяха секнали. Единствено от време на време поглъщаше с погнуса водораслите и планктона, плаващи по повърхността на водата.

Дланите му кървяха все повече, а и гърбът го болеше все по-осезателно. Клетникът пусна греблата, придружавайки това с гръмка ругатня. И енергията, и надеждата му вече бяха изчерпани. Предостатъчно се бе борил. Сега щеше да се повери в ръцете и волята Господни.

Пенливите вълнички тутакси заподхвърляха насам-натам оставената на самотек лодка. Бомберюбар се отпусна на дъното й, молейки се за скорошна и лека смърт. Часове наред стоя така в полусъзнателно състояние, мислейки си за жена си, която бе оставил в Камаре без едно су. Как ли щеше да се справи тя с положението?

По едно време отвори замрежените си очи и не можа да повярва на онова, което видя: над главата му се поклащаше палмова клонка. Известно време остана неподвижен, вцепенен от изненада, и осмисляйки ситуацията, стигна до неизбежния извод, че вече не се намира в открито море. Тогава се надигна и се огледа, при което благодарствен химн занапира в устата му.

— Благодаря ти, Боже всемогъщи и милостиви! — успя да извика той хрипливо, като в същото време съжали, че не може да каже това на латински, та да стигне то по-бързо до получателя. Но в състоянието на крайно изтощение, в което се намираше, си беше истинско чудо, че все още знае и френски.

Лодката се оказа изхвърлена на брегова ивица, застлана със златист пясък на фона на гъсти кокосови палми. В този пейзаж нямаше нищо бретонско и първото предположение на Бомберюбар бе, че вероятно се е озовал някъде към Испания. Стъпи на пясъка и за първи път от толкова време закрачи.

Изведнъж, тъкмо когато вдървените му от обездвижването крака бяха започнали да се възстановяват, цяла сюрия от мъже с медночервена кожа и смолисти коси се зададе тичешком. Лицата и гърдите им бяха нашарени с боя, а очите им пламтяха.

Бомберюбар се изплаши, но когато новодошлите се спряха на няколко метра от него, дойде малко на себе си. „Не са испанци“ — помисли си. Нито физическата им морфология, нито одеждите им бяха иберийски. Самотният гребец никога не бе виждал толкова необичайни индивиди. Той им се усмихна, но туземците запазиха непроницаемите изображения на лицата си, а единият от тях, най-боядисаният и най-възрастният от всички, му заговори на някакъв диалект, който Бомберюбар никога не бе чувал. „Май съм слязъл по-надолу от Испания — си каза той. — Трябва да се намирам на африканския бряг.“ По едно време му се стори, че червенокожият го пита дали се казва Хоуг,12 защото завършваше всяка своя словесна тирада с тази дума. Корабокрушенецът, обзет от желанието да установи по-смислен контакт, ги заговори на френски, после на английски и испански, доколкото ги знаеше. Но вместо отговор главатарят излая някаква заповед и престранните господа се нахвърлиха върху Бомберюбар, завлякоха го до един забит в земята стълб и го свързаха на него.

Последвалата церемония беше истински кошмар. Здраво прикрепен към стълба, клетият бретонец гледаше с ужасени очи сатанинския танц, който се завихри в кръг около му. След няколко часа главатарят вдигна ръка и изрече нещо с гърлен глас. Страховитият танец внезапно секна и към мъченика се приближи някакъв специалист, държащ в ръката си едно наглед добре наточено острие.

Бомберюбар разбра, че последният му час е ударил. По всичко личеше, че червенокожият се готви да го заколи. Но пряко очакванията му последният опря острието не в гърлото, а в челото му.

— Скалпари! Скалпари! — закрещя множеството от воини.

Острието се заби в кожата на челото на Бомберюбар и описа кръг около черепа му. Бомберюбар започна да вика в знак на справедлив протест, но варваринът невъзмутимо продължи експертната си работа. Лицето на клетия мореплавател се покри със студена пот и той насмалко да повърне планктона, заседнал в стомаха му. Душата му сякаш се възвиси към пречистата Дева Мария, а устните му завопиха:

— Моля ти се, мадам Мария! Щом като веднъж ме измъкна от лайняна ситуация, направи го пак в името и на твоя Син, който също навремето е бил мъченик, какъвто съм аз сега!

И Дева Мария чу и този му пореден апел. От редиците на червенокожите се разнесоха крясъци и те наченаха да се бутат един о друг, сочейки към океана, където се бяха появили три внушителни в своето великолепие кораби. Бомберюбар видя, че на тях се ветрее испанското знаме. Пресветата Дева несъмнено го бе чула и за да го спаси, му изпращаше кораби, притежание на Изабела Католическа, което само по себе си беше знаменателно.

По-нататъшните събития се развиха бързо. Подгонени от слезлите от корабите бели хора, туземците избягаха в джунглата, оставяйки зад себе си труповете на неколцина от своите, засегнати от аркебузните изстрели.

Моряците се приближиха към вързания Бомберюбар и закрещяха:

— Capitan, capitan! Aqui hay уа un hombre blanco!13

Тогава се появи един мъж във великолепни дрехи от сатен и кадифе. Придружавайки думите си с изобилие от жестове по италиански маниер, той заговори Бомберюбар първо на италиански, после на испански и най-сетне на френски.

— Кой сте вие? — попита го Бомберюбар.

— Името ми е Кристобал Колон — отвърна капитанът. — Италианец съм, но съм на служба при Нейно Величество Изабела Католическа. Бях натоварен със задачата да докажа, че Земята е кръгла, което и направих в настоящия именно час.

— Как така? — изрази учудването си Бомберюбар.

Капитан Колумб (или Колон, или Коломбо, на кой както му харесва) отвърна със снизходителен тон:

— Тръгнах на запад, за да отида в Индия, и ето ме в Индия!

— Мислите ли? — изрази скептицизма си Бомберюбар и се зае да го оборва, обяснявайки му, че нито флората, нито туземните човешки типажи на тази земя имат нещо общо с онези в Индия.

Колумб се позамисли, после вдигна рамене и каза с помирителен тон:

— Нека приемем тогава, че съм открил друг континент, и да хвърлим пръст на това.

— Съжалявам — възрази Бомберюбар, — но не вие открихте този нов континент, месир Колон.

— Че кой тогава, madre de Dios? — изрева гневно капитанът.

— Ами че аз! — непоколебимо отсече Бомберюбар. — И то тръгвайки от бретонския бряг с проста лодка с гребла. Когато човек е извършил подобен подвиг, държи да получи полагаемото му се признание, нали така?

Колумб стисна зъби и изрече с енигматична лаконичност:

— Това тепърва ще се види!

— То вече се видя — парира корабокрушенецът. — И още при пристигането ни в Европа ще бъде регистрирано в ЕФО14.

— Пак ли, гребейки с лодка, ще се върнете в Европа? — с подправена невинност попита Колумб, което на мига срина психически Бомберюбар и той едва смогна да изпелтечи:

— З… защо?

— Ама вие — усмихна се Колумб — да не вземете флотилията ми за пасажерска? Щом като сте открили тази нова земя, то върнете се със собствени способи и средства да занесете тази хубава новина на Бретонския дук!

Бомберюбар сведе глава. Препоръчаният му вариант бе явно невъзможен. А и мисълта за оставането му пак насаме с онези червенокожи кожодери не го изпълваше с хубави предчувствия. Така че не можа да направи друго, освен да заяви с дълбока въздишка и още по-дълбоко примирение:

— Сеньор Коломбо, имате право: вие сте този, който откри тази земя.

Колумб избухна в смях и приятелски тупвайки по рамото унилия Бомберюбар, каза, вече със снижен глас:

— Освен това като свидетел ще потвърдите, че съм открил не нова земя, а че съм стигнал именно до Индия, тъй като такава бе първоначалната идея и това и се очаква от мен… Иначе може отново да увисне въпросът за кръглостта на Земята. Разбрахте ли ме, приятелю?

— Разбрах — отвърна припряно Бомберюбар.

При енергичното потупване по рамото му от страна на Колумб скалпът му се бе отделил от главата и бе тупнал на земята.

— Вдигнете перуката си! — напомни му Колумб, отдалечавайки се със самодоволна походка.

Предсмъртно доверение на месир Бомберюбар,

търговец на риба в Камаре,

направено от последния на смъртния му одър пред синовете му