История на Франция

Лекция осмаШарл VIII, Луи XII, Франсоа I

— И след последния макак, Сана, кой се качва на трона?

— Шарл VIII.

— Пак ли Шарл? Няма отърване от тях. Колко Шарловци се изредиха дотук?

— Единайсет.

— Толкова ли си нямаме избор на френски имена, та все са ги кръщавали или Шарл, или Луи? А послеса им слагали номера отзад, за да не ги объркват…

— Този Шарл бил само на тринайсет години, когато умрял татко му Луи XI, затова управлението на страната било временно поето от сестра му Ан дьо Божьо — момиче, което имало акъл в главата. Нейната идея била да присъедини Бретан към кралството.

— Защо? Бретан не си ли е бил френски? — учуди се най-искрено Берю.

— Не. Бил си е бретонски.

— Ха! Сега се сещам, че прабаба ми е била бретонка. То какво излиза дотук? Че всички французи сме чужденци! И при другите държави и народи ли е така?

— Повече или по-малко — да.

— Ами че защо са тогава тия кавги и трепаници за територии и граници, патриотични възвания и развявания на знамена?

— По отношение на този въпрос има два главни лагера: този на глобалистите, от една страна, и този на антиглобалистите-националисти, от друга. Зад глобализма се крият хора с мегаломански икономически и геополитически интереси и цели, които искат да направят от така или иначе исторически оформилите се със свои характеристики нации един синкретично-мултинационален миш-маш без чувство за определено и единно народностно самосъзнание и оттам — без съпротивителни сили, както и да превърнат техните държави във фиктивни формирования без суверенитет.

— И защо искат това?

— За да могат да правят навсякъде каквото си поискат.

— Ами те не знаят ли, че всеки, който е поискал това, в края на краищата си е счупвал главата?

— Знаят го, но пак искат да се пробват.

— Абе от тия проби малко ли хора си отиват мърцина… А антиглобалистите?

— Те знаят какво замислят глобалистите и не са съгласни.

Берю мълча известно време, пуфтейки, което при него обикновено издаваше свръхмерен мисловен процес. След известно време каза:

— Чак сега започват да ми се изясняват някои работици и цялата тази кондика не ми харесва. Въпросите, дето току-що ти зададох, все едно, че не съм ти ги задавал. Следващия път обаче, когато ни извикат да помагаме на жандармерията за разпръсване на антиглобалистка демонстрация, ще се покрия някъде… Това поне съм го изтренирал още по време на военната си служба. И какво станало по-нататък с тази Ан дьо Божоле?

— Както споменах вече, тя имала пипе в главата си. За да анексира Бретан, прибягнала до една проста хитрост: оженила подрастващия си брат за наследничката на бретанското херцогство Ан.

— Какво? И двете ли се казвали Ан?

— Йес, сър. И така, Шарл VIII встъпва в брак с бретонката и сяда на трона. За съжаление все го теглело към свади и вместо да се заеме кротко с инвентаризация и подредба на държавния магазин, тръгва на война с макаронаджиите с цел да превземе Неаполитанското кралство.

— Що за идея! Щом като толкова му е харесвал Наполи, защо просто не е ходел на почивка там като нормален човек? — с присъщата му мъдрост изрази неодобрението си Берюрие. — И какво? Успял ли е да завоюва това кралство?

— В началото — да. Но ако неаполитанските воини били бити, то малко по-късно жените им постигнали блестящ реванш.

— Какво искаш да кажеш? Че те всички били превъплъщения на Жана д’Арк?

— Не. Точно обратното: те разгромили френската армия именно защото не били нито девици, а още по-малко — светици. Тези кръшни южнячки така всмукали в лоното на плътските удоволствия френските войници, че последните считали окупацията на Неапол за пътуване в рая. Поне за известно време, докато не прихванали масово всевъзможни венерически болести, включително и най-лошата за времето — сифилис. Тогава спинът още не бил произведен. Тъй че последвала страшна епидемия, която не пощадила дори генералите. Заедно с разкапването на хоботите им се разкапал и духът на френските бойци по цялата военна йерархия.

— А кралят? — попита Берю със затаен дъх.

— Тъй като и той си падал по тънката част, получил съответното подаръче. Ето защо всички тези господа се видели принудени да се откажат от териториалните си завоевания и накрая си рекли: „Go home, дорде е време!“

— Ама че сюрпризче са имали благоверните им женици, когато героите са се завърнали вкъщи — изкикоти се Берю. Кой знае защо, тази масова драма го развесели, вместо да го натъжи. — Горе накичени с медали, долу — никакви фанфари! Дали ли са им поне пенсии на военноинвалиди?

— Съмнявам се, Дембо.

— И каква била в края на краищата цялостната равносметка?

— Никаква. Може да се каже, че тази военна кампания завършила с крах.

— Както по времето на галите? — спомни си Дебелия. — Явно, че във военно отношение с Италия не ни върви. Онези мандолиниери може и да са поплювковци, ама все успяват да се измъкнат някак си. И какво става по-нататък с Шарл VIII?

— Става нещо особено важно за него: той умира.

— От сифилис, едра шарка, трипер и гонорея едновременно?

— Не. Пада и си счупва главата в един от коридорите в Амбоаз.

— Сигурен ли си, че някой не му е извършил трепанацията с помощта на балтия или кюския?

— Известна мистерия витае над този случай, Дембо.

— Чини ми се, прекалено много мистерии от този порядък витаят, та и до ден-днешен.

— Там, където има борба за власт или пари, или и за двете, е така, мислителю мой. И нещо ми подсказва, че така ще бъде и занапред. Както и да е, след Шарл VIII ръка върху кралския жезъл слага неговият шурей Луи Орлеански, който по този начин става Луи XII. Преди това Луи XI насила го бил оженил за дъщеря си Жана — девойка, която представлявала физическа комбинация между Квазимодо и баба Яга.

— И аз веднъж, като се бях много насвяткал, треснах такава грозотия, че на сутринта, като се събудих и я видях, изведнъж изтрезнях и се ометох още преди да се запознаем. Тази ми постъпка не беше много кавалерска, но затуй пък беше от сърце… — прекъсна ме не особено уместно Берю.

— Луи XII си паднал по младата кралска вдовица и по Бретан, който тя представлявала, поискал развод и след това се оженил за нея. Така Бретанската херцогиня станала два пъти кралица на Франция, което си е постижение. Най-важното, с което Луи XII останал в паметта на френския народ, е това, че намалил съществено данъците, затова и бил наречен „Баща на народа“, което му прозвище останало до ден-днешен в Ларус. Той също нападнал Неапол със същия плачевен резултат като предшественика си. Човек да рече, че девизът на времето бил: „Виж Неапол и умри!“ И кой според теб става крал след това?

— Или Шарл IX, или Луи XIII.

— Не позна. Франсоа I.

— Най-после някакво разнообразие! Познавах навремето един Франсоа. Беше трезвеник, непушач, вегетарианец и планинар и се бе зарекъл, че по този начин ще стане и дълголетник. Но умря рано, завалията.

— От какво?

— От напрежение. Защото все му се пиеше, пушеше и ядеше — и то не какво да е, а печени пуйки. Накрая не издържа и получи разрив на сърцето…

— Това е твърде поучителен случай, но нека да продължа: Франсоа бил едновременно и братовчед, и зет на Луи XII, който, тъй като нямал мъжки наследник, знаел, че така или иначе короната ще мине на главата на братовчед му. И за да укрепи позициите на последния, пък и за да участва все пак поколението му в по-нататъшната щафета на властта, омъжил за него деветгодишната си дъщеричка. И за да предваря бурното ти възмущение по повод педофилия, Берю, съм длъжен да уточня, че по това време самият Франсоа бил само на четиринайсет години.

— Малко раничко са се развивали тогава — отбеляза Дебелия. — То вярно е, че и аз като бях на четиринайсет и работех като помощник-млекар, попляквах шефката, докато мъжът й правеше киселото мляко, но и през ума не ми е минавало да се женя, пък хеле за деветтодишна принцеса!

— Още като станал крал през 1515 година…

— 1515 година ми говори нещо. Не се ли е състояла тогава битката при Марна?

— Не, драги — битката при Маринян.

— Ъф кур! Къде ми е главата! Спомням си дори, че сме я спечелили ние. Само че не знам срещу кого.

— Срещу швейцарците.

— Ха! Че те освен да правят сирене, шоколади и часовници, нима са можели и да воюват?

— Тогава, Дембо, те са били най-добрите стрелци в Европа. Но така или иначе при Франсоа I били бити. След това той тръгнал по стъпките на своите предци и предприел военна кампания в Италия.

— Горките макаронаджии! Сигурно бая им е било писнало от тази наша мания. И този път какво сме донесли оттам?

— Шарл VIII донесъл от Италия куп срамни болести, но Франсоа I донесъл Леонардо да Винчи. От тази разлика произлиза и неговото величие. Най-после поредната ни италианска кампания прави стойностно завоевание: това на изкуството. Именно тогава Франсоа I, а и не само той, се заразява от вкуса към красотата. Разбира какво са живописта, скулптурата, приложните изкуства. Прихваща тежнението към красивото слово, към художественото вдъхновение и към изискания начин на живот в съответния артистичен амбианс. И започва да прави всичко възможно, за да стимулира развитието на литературата и изкуствата във Франция. Скоро резултатът е налице. Можем, и то със шрифт петит, да запълним цял едроформатен афиш с имената, които се появяват в тези области, за да останат завинаги в историята на нашата страна: Рабле, Клеман Маро, Ронсар, Монтен, Луиз Лабе, Бенвенуто Челини, Пиер Леско… Последният бива натоварен с пълната реконструкция на Лувъра. Възниква тъй нареченият хуманизъм, който се характеризира с реабилитирането на човека във всичките му измерения и с художествено-артистичните и философските ценности на забравения дотогава античен свят… След известно време, уви, тази светла картина е помрачена от безпощадната религиозна война между католици и протестанти…

— Я кажи, Тони — прекъсна ме на това място Берю, за когото религиозните въпроси винаги са тънели в гъста до непрогледност мъгла, — сега се сетих, чувал съм, че този Франсоа имал какво да изважда от долното си чекмедже.

— И още как! Свидетелствата гъмжат от неговите изяви в това отношение. Той гьтвал възнак всичко женско, що минавало край него. Твърди се, че отдавал дължимото на фаворитките си по десетина пъти на нощ.

— Какъв човек! — възхити се най-искрено Берю. — Гаче е имал не обикновено кересте, а арматура!

— По принцип през въпросния век — продължих аз — трима изключителни монарси били налице в Европа, а именно: Франсоа I, Хенри VIII и Карл V. Трима владетели от този калибър по едно и също време си е множко, тъй че не е чудно, че те постоянно се ритали по кокалчетата на краката, а при всяка възможност — и по задниците, че и по ташаците.

— И кой от тримата все пак слагал капак на другите двама?

— Несъмнено Карл V. Той с основание се сдобил с титлата император, докато нашият Франсоа никога не станал повече от крал. За империята на Карл V се казвало, че слънцето никога не залязва в нея, тъй като се простирала от Австрия до Южна Америка.

— Мръсен колониалист! — обобщи не без нотка на възмущение Берю.

— Черна завист тресяла Франсоа I заради мощта му. И затова решил да се съюзи с краля на Англия Хенри VIII; сигурно си спомняш — онзи дебелак, дето имал шест жени, преебал папата и непрестанно глозгал големи кокали и поглъщал цели пилета.

— Човек, който знаел да живее — обобщи Берю.

— Та тази идея на Франсоа довела до срещата в Златния шатър, който Франсоа I издигнал, за да впечатли английския крал. Самият шатър бил изтъкан от златни нишки, а вътре били сложени великолепни гоблени, скъпоценни камъни, най-изискани ястия, сервирани от отбрани суперкрасавици…

— Бих искал да мога да прекарам на такова място поне една седмица — потъна Берю в типичните за фрустрирания парий размишления. — Откъде-накъде само пет процента от населението ни могат да си позволяват подобни неща? Къде останаха свободата, равенството и братството? Били си спечелили парите честно! Тия да ги разправят на шапката ми! Почти всички са за панделата! И утре ще ни изпратят да потушаваме справедливия народен гняв! Ще го потушавам друг път! Ще си взема отпуск по болест заради хемороидите ми и ще заминем с Бертичка някъде. Пък мошениците нека се оправят сами, ако могат!

— За такива приказки, колкото и справедливи да са те, може да те уволнят от полицията, Дебелий. И след това да те картотекират като антидемократичен елемент и дори потенциален терорист. Нека се върнем към историята все пак…

— Добре де — съгласи се с вече по-спокоен тон Берю. — Оттук виждам как, като влязъл в Златния шатър, на бифтекаджийския крал му се е разплакала майката. Като се има предвид, че Лондонската кула, както гледах в един филм, си е била досущ мрачен зандан, Златният шатър му се е сторил като широкоформатен цветен филм с квадроозвучение.

— Точно така. Той не могъл да прости на своя френски колега за тази демонстрация на лукс. Нашият другар Франсоа I направил огромна грешка от психологически порядък. Той искал с този блясък да заслепи англичанина, без да разбира, че го унижава. След богато угощение и приятелски разговор двамата се разделили и Хенри VIII тутакси изтърчал при хитрягата Карл V, за да подпише съюзен договор с него. Последният бил достатъчно мощен и можел да си позволи да се покаже по-скромен.

— Като някои днешни богаташи. Всеки от тях може, без да му мигне окото, да купи мерцедес на домашната си прислужница, но самият той кара съвсем скромна бракмичка и навсякъде разправя, че е толкова закъсал, че ката ден кара на сух хлебец и водица. Веднъж един така го съжалих в кръчмата, че го нахраних и малко пари му дадох отгоре. Чак след това случайно разбрах кой е и какъв е… И какъв бил резултатът от въпросния договор?

— Въпреки че му се дръпнало лайното, Франсоа I не бил от типа хора, които изпадат в паника, когато карбураторът им започне да киха, дал сражение на Карл V и бил разбит от него при Павия.

— Никога не съм чувал за тази Павия.

— Това е, защото във Франция на улиците и кръчмите се дават имена единствено на победните за нас места. За другите се избягва дори да се говори. Но тогава в Павия станало и нещо повече — Карл пленил Франсоа.

— Майка му стара!

— Не кой знае колко стара, защото принципно рейтингът на нашият крал бил толкова висок, че когато го отвели в Мадрид, за да го затворят, бил посрещнат с такива акламации, сякаш бил победител, а не пленник.

— На Карлито сигурно му се стъжнило.

— И още как! А Франсоа най-неочаквано изтеглил и печеливш лотариен билет.

— Успял да избяга ли?

— Сестричката на Карл V, Елеонора, се появила на сцената като deux ex macnina, за да се влюби във Франсоа. Той от своя страна й обещал да се ожени за нея, ако го измъкне от капана за плъхове, в който се бил озовал. И тя сторила всичко необходимо в тази насока.

— Но нали вече бил женен?

— Вече не, тъй като на младата му жена й била хрумнала благородната идея да опъне жартиерите тъкмо преди военната кампания. И сега вече, тъй като станало някак си неудобно да държи затворен бъдещия си зет, Карл V го отпратил обратно в Лувъра не без някои почести.

— Всичко това е върло интересно. Франсоа поне удържал ли на думата си?

— Ами да. Оженил се за Елеонора. Той бил истински джентълмен, и то до такава степен, че след сключването на брака въобще не се интересувал от нея.

— И тя не надала роптателен вой? — изрази изненада Берю. — Впечатлението ми винаги е било, че испанките са с гореща кръв и добре го дават върху матрака.

— Франсоа I отколе си имал нещо като собствен харем. А навикът става втора природа. Който има богат избор на качествен материал в това отношение, ще започне ли изведнъж да клати една и съща женска, и то не кой знае каква хубавица?

— Не — отвърна Берю, без дори да се замисли. — А Карлито знаел ли е, че зет му дори не пъха ръка под дантелите на сестра му?

— Всичко се е знаело. Но, изглежда, се е въздържал да изрази твърде рязко моралното си възмущение и обида.

— И какви ги надробил насетне Франсоа?

— Надробил нещо, което за момента не изглеждало съществено, но впоследствие имало куп последствия. Оженил сина си, бъдещия Анри II, за една роднина на папата… И знаеш ли как се казвала тази невинна мома? Катерина Медичи.

— Катерина Медицинска? Оная, дето с антимедицински методи изпратила сума ти народ на оня свят?

— Именно.

Уплашеното възклицание, което изпусна частният ми ученик, ми напомни за пореден път парадоксалния факт, че отровните исторически личности са често пъти по-известни от добротворните такива.

— И на каква възраст умира симпатягата Франсоа?

— На петдесет и две.

— От какво?

— Не е много ясно. Най-вероятно прекалено хубавият му начин на живот го е състарил и изтощил преждевременно. Както виждаш, Дембо, дори и най-приятните неща трябва да бъдат все пак дозирани.

— Че аз ги дозирам! Ти ме знаеш от години, Сана. На едно сядане не изпивам никога повече от четири-пет бутилки червено, като задължително замезвам с дреболийки, а после изклецвам каквото дойде, без да се увличам, и накрая, като се прибера, оказвам уважение и на Бертичка, за да не се почувства като горката Елеонора. Защото моята хич не си поплюва и ако я пренебрегвам, ще вземе да хукне насам-натам и после иди я гони! Хич няма да ми е драго все пак, ако по кръчмите разни познати и непознати започнат да се надпреварват да ме черпят, гледайки ме с роднинска топлота и симпатия!

— Но известно време преди да си замине от този грешен свят, Франсоа бил сполетян от голямо щастие — дошла новината за смъртта на неговия приятел Хенри VIII.

— Който сигурно също пукнал по причина на предозиране.

— Най-вероятно да.

— А с третия серсем какво станало?

— С Карл V? След смъртта на двамата му големи съперници той, естествено, започнал да скучае, и то дотам, че закономерно изпаднал в депресия. Те определено му липсвали и след като живял десетина години в плен на меланхолията, абдикирал и се оттеглил в манастир.

— Добре е направил — отсече Берю след кратко размишление. — Когато видиш, че вече нямаш ни приятели, ни неприятели, които си струват, че ни ти се яде, ни ти се пие, нито пък смокът ти надига глава при призивите ти, най-добре е да предадеш щафетата и да се замислиш за възвишени неща…

Нямах и идея какво разбира Берю под „възвишени неща“, предвид неговата твърде земна натура и конкретно мислене, но така или иначе поне в момента нямах и желание да си го разяснявам…

Документално четивоБижутерът-цар е убиец Берюрон

Месир Берюрон, бижутер в Париж, чийто бутик се намираше надве крачки от Лувъра, имаше всичко, за да бъде щастлив, и напълно съзнаваше това. Той беше достопочтен и почти честен човек, на невисоко интелектуално ниво, което обстоятелство по принцип значително увеличава шансовете на всекиго да изживее, и то сносно, дните, отредени му от Господа-Бога. Здравето му беше добро и можеше да яде и пие всичко, без риск стомахът му да се възбунтува. Търговията му беше приятна, елегантна и просперираща. Но най-драгоценното нещо, което Берюрон притежаваше, беше жена му: най-красивата жена, която някога съпруг е отвеждал пред олтара или любовник — в хотела. Аделин Берюрон хвърляше във възторг всеки нормален мъж, чийто поглед паднеше върху й. Тя беше възхитителна блондинка с млечнобяла кожа, с възтънка талия, вирнати цицорки и устни с цвят на зряла череша. Гласът й бе бархетнонежен и тих, а начинът й на говорене — изискан, тъй като я бе образовал нейният вуйчо-свещеник и тя бе в състояние да ви каже на латински онова, което други биха се затруднили да ви кажат на френски. Държанието й съответстваше на красотата й. Тя съумяваше да остане добродетелна, без при това да изглежда пуритански скована. Приемаше комплиментите с вежлива благодарност, но и с всичко показваше на ухажорите, че не биха могли да прескочат определена граница. Нейният деликатен чар допринасяше немалко за възхода на бижутерския дюкян на мъжа й Берюрон.

Голям брой благородници идваха в бижутерския им магазин да купуват украшения за фаворитките си, както и за да радват очите си, съзерцавайки Аделин.

Когато приятелите на Берюрон го питаха с известна нотка на завист в гласа какво би си пожелал още, след като има всичко, което един човек може да желае, той отговаряше:

— Бих искал аз да съм главният снабдител на бижута на нашия добър крал Франсоа!

И това му желание не произтичаше от прекалено сребролюбие, а по-скоро от тщеславие. И стана така, че веднъж един от клиентите-благородници на Берюрон чу мерака му и го предаде на краля, като при това уточни, че жената на бижутера е със сигурност една от най-хубавите млади жени в кралството. Последното твърдение преизпълни с любопитство Франсоа I и той реши да провери неговата истинност.

— Предайте на тази дама да дойде и да ми покаже най-хубавите образци от магазина си! — заповяда той.

Когато Берюрон научи, че кралят желае да види бижутерската му колекция, облече най-хубавите си дрехи, събра най-хубавата си стока, сложи я в една торба и се завтече към Лувъра.

Като видя тази червендалеста личност да влиза в преддверието на приемната му, Франсоа I смръщи вежди и едва-едва отвърна на поздрава му. След това с глезени пръсти разрови купчинката от бляскави чудеса, които Берюрон изсипа пред него, и попита сухо:

— Това ли е всичко?

Сърцето на Берюрон се сви и дъхът му секна.

— Сир — смотолеви той, — тези бижута са най-хубавото, което може да ви предложи един бижутер.

— Ако е така — отсече кралят, — ще продължа да се снабдявам от венецианците и флорентинците както досега.

Берюрон беше пред припадък от този провал.

— Нямаш ли други образци за показване? — настоя кралят.

— Не и такива, които биха могли да се сравнят с тези тук.

— Бих искал все пак да ги видя — каза Франсоа. — Но нека ги донесе жена ти. Друго си е да ми бъдат поднесени от красиви женски длани.

Сякаш огън изгори гърдите на Берюрон. Репутацията на суверена за някои неща бе всеизвестна. Бижутерът разбра, че последният се интересува повече от жена му, отколкото от стоката му, и след като едва-едва успя да изломоти, че ще се опита да направи нов подбор, си тръгна с черна сянка в душата.

Виждайки го да се връща с наведена глава, Аделин веднага разбра, че съпругът й е претърпял жестоко разочарование. Тъй че го заразпитва и Берюрон й разказа всичко.

След като го изслуша, добронравната Аделин го целуна по бузата и каза:

— Мили ми съпруже, напразни са твоите тревоги. Мислиш ли, че едно мое посещение в Лувъра ще застраши нашите здрави брачни връзки? Имай ми доверие и ме остави да отида там. С държанието си ще съумея да покажа на нашия крал, че съм добродетелна съпруга, както и ще му продам от нашите бижута, защото при това съм и добра търговка.

Възвърнал духовното си равновесие, Берюрон прегърна жена си, придружавайки това с нежни слова на признателност.

Колко красива бе Аделин Берюрон, когато, порозовяла от вълнение, прекрачи прага на вратата на кралската приемна! Сините й одежди подчертаваха прекрасния рус цвят на косата й, като в същото време бяха във вълшебен унисон с небесносините й очи. Сред шумоленето на полите си тя се приближи до седалището на краля, коленичи пред него и зачака. Нееднократно бе виждала суверена при преминаванията му през града, но отдалеч и смътно, защото той винаги се придвижваше заобиколен от куртизаните и гвардията си. Величието на Лувъра, чийто лукс бе водещ в Европа, силно впечатли Аделин.

— Изправете се, хубавице — изрече кралят с доволна усмивка, тъй като красотата на бижутерката надхвърляше очакванията му, — и се приближете още, за да ми покажете тези чудеса на бижутерското изкуство, които, сигурен съм в това, по блясък отстъпват пред този на очите ви и по деликатност — на тази на кожата ви!

„Започна се!“ — каза си развълнувано Аделин.

С властно движение кралят я привлече към себе си и докато едната му длан поемаше скъпоценностите, които тя му подаде, другата мина по прелестната й задница. Този път той се престори, че харесва много бижутата, ако и по качество да отстъпваха на онези, които вече му бе показал мъжът й. Купи ги всичките. За него това бяха дрънкулки, които смяташе по един или друг повод да подарява на антуража си. След това каза:

— Много ще ми е приятно, хубавице, да ви приема тази вечер в кралското си ложе. На стъмване ще изпратя хора, за да ви доведат тук. Така че бъдете готова.

Простотата, с която суверенът изрази едно желание, което редовите хора обикновено изразяват чрез серия заобикалки и тънки намеци, съкруши Аделин.

— Но, сир… — едва успя да отрони тя. — Това е невъзможно!

Кралят се навъси.

— Нима не знаете, госпожо Берюрон, че думата „невъзможно“ е забранена в кралството ми?

— Но съпругът ми… — начена в полушепот през изпръхналите си устни достопочтената съпруга.

— Ако говорите за червендалестия дебелак, който ме посети вчера, не се косете за него. Не си заслужава!

— Но той е обичлив и съответно ревнив съпруг! Никога не би се примирил с това!

— Волята на краля е закон, хубавице! Този никаквец би трябвало да не го забравя, ако не иска утре да затанцува въздушен танц в „Монфокон“15!

По категоричния му тон Аделин разбра, че животът на съпруга й е в ръцете й, или по-точно казано, между краката й. Тъй че не й остана нищо друго, освен да каже на краля, че ще бъде готова в уреченото време, след което си тръгна с разтреперани крака.

— Знаех си — отрони само Берюрон, когато жена му му разказа всичко. Тези две думи изразиха цялото объркване, отчаяние и морално крушение на почтения човек, какъвто беше. После добави: — Знаех си го. Твърде си хубава и това трябваше да се случи…

— Ако искаш, съпруже мили — промълви Аделин, — преди пристигането на ескорта, предназначен да ме отведе в Лувъра, ще замина при майка ми в провинцията. Само че за теб остава заплахата от „Монфокон“…

Берюрон потръпна. Беше ходил много пъти в „Монфокон“ на неделните екзекуции и ролята на обесен никак не го изкушаваше.

— Монфокон, Монфокон… — въздъхна унило клетникът.

Това си беше израз на примирение, който Аделин разбра, и отиде да си приготви вана с благовонни билки.

Берюрон от своя страна остана часове наред в състояние на пълно вцепенение, самообвинявайки се за суетата си, която го бе поставила пред ужасната алтернатива да умре или да стане рогоносец. Постепенно сърцето му се изпълни със студена омраза. Ако можеше да доближи суверена, щеше да го заколи без миг колебание.

Не можеше да издържа повече. Извика на жена си, че ще излезе за известно време, и изскочи на улицата. Вървеше бързо. Не го делеше много път от жилището на госпожа Пинюшет, вдовицата на негов приятел, починал неотдавна от болест, прихваната по време на италианската кампания, в която бе участвал. Берюрон завари госпожата седнала в кресло до прозореца. Това, което я разяждаше, съвсем не беше само вдовството й, а и коктейлът от едра шарка плюс сифилис, завещан й от покойния й съпруг. Тя нямаше и четирийсет години, а изглеждаше на двойно повече. Като видя Берюрон, не скри изненадата си. От доста време живееше самотно. По принцип, когато не са хубави, вдовиците не привличат приятелите на покойните си съпрузи. А това е още по-валидно, когато отгоре на всичко са и болни от болести, които ги правят по-ефикасни и от най-безобразното плашило в причиняването на смут у всичко живо, което ги види.

— Месир Берю! — възкликна тя непосредствено и спонтанно. — Каква изненада!

Берюрон я огледа с ужасени очи, питайки се дали би смогнал да осъществи своя замисъл. Но омразата, която го движеше, щеше да му даде сили за това. Тъй че се приближи до вдовицата с възможно най-галантна усмивка и с думите:

— Госпожо Пинюшет, вие сигурно ще сметнете, че това, което ще ви кажа, е неуместно и дори срамно, но аз съм длъжен да го направя.

Заинтригувана, вдовицата го покани да седне срещу нея и зачака.

— Работата е там, драга приятелко, че миналата нощ душата на съпруга ви ми изпрати сън. В този сън той ми каза, че вие креете и линеете, нещо, което го изпълва с мъка. Горкият човек плачеше и нареждаше, че сте още млада и изпълнена с въжделение и томление към телесните удоволствия. Словата му бяха тъй скръбни, че и аз се разплаках насън.

Сълзи се стекоха по хлътналите страни на изтерзаната от болести и самота госпожа Пинюшет и ридаейки, тя каза, че оценява високо душевната деликатност и моралните качества на покойния си съпруг и че наистина е тъжно за една жена, ненавършила и четирийсетте, да си ляга сама и да се отдава на нищо повече от любовни блянове.

Берюрон се поизкашля и след кратко колебание постави въпроса ребром.

— Та моят приятел Пинюшет ми възложи мисия, приятелко. Той ме помоли, Господ ми е свидетел, да ви окажа известно плътско внимание, колкото за да внеса поне малко топлота в изгасналото ви семейно огнище.

Никога преди, с изключение на Жана д’Арк може би, жена не бе била така зашеметена от характера на послание, дошло свише. Тя се изчерви, погледна встрани и тежка въздишка се откърти от гърдите й. Всичко това беше изненада, но приятна изненада. Госпожа Пинюшет винаги бе отчитала, че Берюрон е по вкуса й. Той беше едър, здрав, с влажни очи и още по-влажни и плътни устни. А и социалното му положение бе добро. Има жени, които са склонни да бъдат изкушавани от някои съпътстващи качества на мъжа. Това обяснява защо нерядко на състоятелни кекавци или пейзани им върви в любовта. Вдовицата Пинюшет винаги бе завиждала на Аделин и заради физическия й блясък, и заради мъжа й и сега мисълта да й сложи рога не й бе неприятна, още повече, че това щеше да бъде морално оправдано поради факта, че е желание на покойния й съпруг. И след като въздъхна още няколко пъти, тя промълви:

— Месир Берюрон, странен е действително сънят, изпратен ви от скъпия ми покойник. Но истина е, че духовната и физическата самота са тежки изпитания за една все още млада жена… Все пак съм длъжна да ви напомня, че съм засегната от някои болести, идващи от известни грехове на съпруга ми, които болести той ми прехвърли приживе…

— Зная — промълви Берюрон.

— И въпреки това сте готов да изпълните мисията, която той ви е възложил насън?

— Готов съм! — с отчаяна решителност заяви Берюрон.

— Мой дълг е все пак да ви опиша начина, по който Пинюшет умря. Оная му работа постепенно окапа къс по къс.

Берюрон си пое въздух мъчително. Описаната картина далеч не беше от най-приятните.

— Разбира се — продължи госпожа Пинюшет, — първом опадаха зъбите му. После малко по малко косата му, беше трескав и…

— Стига, спрете! — изпелтечи Берюрон. — Слушал съм предостатъчно за неаполитанските болести. — И вече усмихвайки се при мисълта за пъкления си замисъл, добави: — За мен това няма значение, като се има пред вид, че изпълнявам желание post mortem на скъп приятел. И ако вие искате да порадвам сетивата ви, съм ваш!

И той биде неин.

По обратния път към магазина си Берюрон чувстваше лека тревога. Не че се опасяваше от последствията от деянието си; напротив, разчиташе те да се сбъднат в максимална степен. Само че госпожа Пинюшет бе вложила толкова плам в радването на сетивата си, че той сега се чувстваше крайно изтощен. „Дано Господ ми даде сили, та след такъв сеанс да смогна да уважа и моята Аделин“ — помисли си.

Но когато се прибра вкъщи и видя накипрената като кралица своя съпруга, при това напарфюмирана и коафирана по надлежен начин, опасенията му се изпариха. Никога Аделин не му се беше виждала толкова прелъстителна! И той я облада по преубедителен начин. Може и да бе поради опънатите си нерви, но решително бе вдъхновен този ден. Приличаше на древногръцки маратонец, тичащ с Олимпийския огън.

Франсоа I бе предоволен от новото си завоевание и му отдаде дължимото много нощи подред. Той буквално засипа Аделин с подаръци.

Аделин му направи само един подарък, но затова пък какъв! Той и умря от него на следната година.

Така по галантен начин бе извършено най-деликатното цареубийство в историята на Франция.

Ръкопис, приписван на метр Франсоа Рабле и

намерен от един сутеньор в сутерена на руините

на бившия публичен дом „Вратите на рая“

Лекция деветаАнри П, Катерина Медичи, Франсоа II и Анри III

— След смъртта на Франсоа I тронът бива наследен от сина му Анри II. Но в известен смисъл той не е за завиждане. Не е удобно човек да е наследник на Франсоа I. И вместо да се опита да утвърди свой индивидуален стил, Анри II, бидейки праволинеен, не устоява на изкушението да продължи политиката на баща си. В началото прави това успешно. Продължава борбата срещу Карл V, после — срещу сина му Филип II, и побеждава. Чрез договора „Като-Камбрези“ в наше владение окончателно остават три области: Мец, Тул и Вердюн. По силата на същия този договор ние се отказваме от всякакви претенции спрямо Италия.

— Крайно време е било. Иначе имам чувството, че спагетаджиите са щели да ни намразят окончателно и безвъзвратно, та до ден-днешен — справедливо отбеляза гласът народен Берю.

— Освен това френската армия успява да изтласка английската и да си възвърне Кале. През това време една част от Франция възприела протестантството в резултат от реформистката дейност на Калвин и големи родове като Конде станали нейни поборници. Така страната била разделена на два непримирими един спрямо друг лагера. Анри II, ако и да притежавал осанката и елегантността на баща си, бил наследил в слаба степен неговата интелигентност. Често се оставял да го водят за носа. Така например неговата жена Катерина Медичи и най-вече любовницата му Диана дьо Поатие имали голямо влияние върху него. Той се сближил с Диана още като юноша и се влюбил в нея. Тя била двайсет години по-възрастна от него. Но, което е странно за една епоха, в която жените след трийсет и пет години били считани за старици, на четирийсет Диана ставала, та и оттатък. Възрастта не влияела на красотата й. И тя си останала фаворитката на краля през целия му живот.

— А Катерина Медицинска не роптаела ли? — попита Берю.

— Като жена, произлизаща от финансовите среди на Флоренция и омъжена не за друг, а за краля на Франция, тя преглъщала и чакала да удари часът й. И той ударил, когато ударил последният час на мъжа й. А ако има нещо живописно в живота на Анри II, това е смъртта му. Той умрял в турнир.

— Какво е това турнир?

— Е, няма начин да не си виждал това по гравюри и илюстрации: двамина рицари, препускащи с насочени копия един срещу друг.

— Аха, сетих се! Нещо като корида без бик.

— Горе-долу — колебливо се съгласих аз. — Сеньорите от онези времена много си падали по тях. Изключение не правел и Анри II. Той изпотрошил сума ти копия заради хубавите очи на Диана. Защото тогава често пъти един рицар се биел в името на една или друга дама. А последните им махали с кърпички от ложите около арената и понякога им ги подхвърляли.

— Може би в случай, че някой от тях хванел хрема? — предположи Берю.

— Не, хремата не е била задължително условие за това.

— Спомням си, че навремето имах една ловна кучка, която се казваше Диана. Като се разгонеше, сума ти песове се ръфаха около нея. Настъпваше голяма олелия. Та си мислех, че и тогава, при въпросните фурнири… — начена Берю, но тъй като отгатнах горе-долу в какъв дух ще бъде продължението, му се троснах досадено:

— Берю, не ме прекъсвай за щяло и нещяло!

— Как така за щяло и нещяло? Досега да съм казал някаква глупост?

— Повече, отколкото предполагаш… И така, драматичният случай станал при следните обстоятелства: Анри II, който искал да заздрави мира с Испания, предложил ръката на дъщеря си Елизабет на сина на Карл V. През цялата История виждаме, как кралските щерки били нещо като разменни монети. Тяхната девственост и родова принадлежност служели за скрепяване на мирните договорености. След период на взаимоизтрепване настъпвал мигът, когато и на двете страни им се приисквало най-сетне да си поемат дъх, и тогава бракували децата си, та да имат някакъв повод да се прегърнат братски. Затова и Анри Втори засилил дъщеричката си на Филип, също Втори. И за да отбележи събитието, организирал празненство, чийто централен момент бил турнир, а централната фигура в този турнир бил самият крал.

— Оттук виждам как рицарите срещу него се изсипвали от конете още преди да ги е докоснал. Когато като мъничък играех с дядо си на домино, всеки път, като го побеждавах, той ми шибваше една плесница. Накрая започнах умишлено да губя. Това си е човешко, нали така?

— През онези времена, Дембо, чувството за чест у хората било по-развито, отколкото днес. Когато някой сеньор се биел на турнир, той наистина си слагал главата в торбата, независимо от това дали е крал, граф, виконт и т. н…

— Тия благородници-броненосци не са имали много акъл в главите си. Ако аз бях на мястото на някого от тях и се биех срещу краля, щях да се оставя да ме просне с някоя средна телесна повреда и после щях да му поискам доживотна инвалидна пенсия. Да го видя как ще ми я откаже, след като той именно ме е осакатил!

— Тогава манталитетът бил друг. Та и в тази си последна битка, за която говоря, Анри II се биел в името на своята скъпа Диана.

— Която все така си била двайсет години по-възрастна от него?

— Все така. Наближавала вече шейсетте, а кралят продължавал да я желае с нестихваща страст.

— Според мене, иначе с цялото ми уважение към мадам Поатие, тя трябва да е прекарвала свободното си време в разглеждане на картинките на една индийска книжка, която веднъж поразлистих. Май се казваше „Кама Путра“.

— „Кама Сутра“, аналфабет безподобен! Продължавам повествованието си: този път Анри II пожелал да се изправи срещу един английски сеньор на име Монгомъри — шеф на шотландската гвардия. Ударът при сблъсъка им бил толкова силен, че копието на

Монгомъри се счупило, като в същото време вдигнало забралото на шлема на краля и се забило в окото на последния. Оставайки седнал на коня си, Анри II изрекъл: „Мъртъв съм!“

— Може би от шока си е помислил, че участва в оперно представление. Защото като ходих два-три пъти на опера, ми направи впечатление, че там, когато някой е пронизан или застрелян, дълго време вие на провала, преди да пукне окончателно…

— Тъй като тогава възможностите на хирургията били все още силно ограничени, след десет дни мъчителна агония Анри II починал. Което за Катерина Медичи било като изстрел със стартерен пистолет. Тази достопочтена вдовица, толкова време унижавана и изтласквана на заден план, взела най-сетне нещата в свои ръце. А като казвам „нещата“, имам предвид преди всичко кралството.

— Нейният час ударил направо с гонг — изкоментира Берю. — И бас държа, че тя стъжнила живота на Диана дьо Поатие.

— И още как! Директно я изгонила от двора. И на Диана не й останало нищо друго, освен да се оттегли в един замък, за да се отдаде на спомени и размисли.

— Ей това не могат да разберат много хора — не се сдържа за пореден път да каже думата си обладателят на мъдростта народна, — че колкото и да се стараят да се дупят във вярната посока, на финала винаги им го нахаква този, който най-малко биха желали, и то по начин, който им е най-малко приятен. Защото самата съдба е повратлива като шафрантия…

— Дембо, отчитам твоите качества на лектор и по екзистенциализъм, и по политика, че и по геополитика, но за пореден път ти напомням, че в случая лекторът съм аз, а ти ме разконцентрираш… И така, Анри II оставил четирима синове: Анри, Франсоа, Шарл и пак Анри. Когато първият Анри умрял твърде преждевременно, Франсоа бил на петнайсет години. Неговите портрети, останали от онова време, ни го представят като бузест хлапак, с очи не по-изразителни от тези на носорог. Обикновено го изобразяват с една доста странна и трудно определима по форма шапка. Най-забележителното при Франсоа II е това, че се оженил за Мария Стюарт. Иначе той се отличавал с доста крехко здраве. Във връзка с това спазването на някои основни традиции, а именно да ходи на лов и да всява чувствени вибрации в корпуса на Мария Стюарт, му дошло твърде много и той умрял с максимум бързина и дискретност, след като кралувал всичко на всичко една година — от 1559-а до 1560-а. Младата Мария Стюарт, която хич не се разбирала с тъща си, се върнала в родната си Шотландия, където и била обезглавена двайсет и пет години по-късно. След това идва ред на Шарл IX, но тъй като е само на десет години, регентка е Катерина. Тя се оказва с подчертана склонност да решава проблемите твърде радикално. За да сложи край на религиозните сблъсъци, нарежда да бъдат избити протестантите.

— Напълно я разбирам жената — изрази одобрението си Берю. — Все пак е трябвало да предприеме нещо, за да въдвори ред и спокойствие. А за тази цел е трябвало да избие или протестантите, или католиците. На мен лично ми е все едно. Понякога, за да се осигурят ред и спокойствие, които са по-важни от всичко, всякакви мръсни удари са позволени.

— Катерина навила Шарл IX да натисне бутона, задействал събитията от нощта на свети Вартоломей. Когато двамина се наговорят за някое безобразие, то по-малко им тежи, поне на първо време. Шарл IX дал картбланш и клането започнало. Като начало видели сметката на адмирал Колини — един от хугенотските предводители. После и войниците, и парижкият народ били обхванати от кърваво опиянение. Когато тази злокобна нощна фиеста приключила, на сутринта били преброени две хиляди трупа.

— Е, малко са попрекалили според мен. Както американците с Хирошима и Нагасаки. Човек трябва да има чувство за мярка все пак, иначе рискува во веки веков историята да го гледа с лошо око, а и съвестта да го мъчи.

— В този случай именно съвестта убила краля. Той изпаднал в угризения и меланхолия и след като покреял няколко години, заминал при брат си в страната, където короните се превръщат в ореоли. Последните му думи били думи на разкаяние за стореното. Но до последния си миг много обичал майка си, въпреки че тя била тази, която го забъркала във въпросната история със съмнителен привкус. А Катерина Медичи имала слабост към сина си Анри. Тъй като в началото, имайки предвид хронологичния ред във фамилията, на него не му било отредено да стане крал на Франция, тя извъртяла серия интриги, за да стане крал на Полша, тъй като там тронът бил вакантен. Нещо като утешение за него. Обаче това не го утешавало особено, защото между другото той бил лудо влюбен в Мария дьо Клев, принцеса на Конде, и сърцето му се късало от мъка, когато се наложило да отиде да царува над поляците. Но явно бил роден под щастлива звезда, тъй като малко време след като бил седнал на трона в Краков, ето че пристигнал един куриер на скъпата му майчица, за да му донесе вестта, че брат му Чарли е умрял, при което той, Анри, автоматично ставал крал на Франция. Това тъжно съобщение буквално го накарало да вопие от радост и той затанцувал сред огледалата на двореца си, припявайки весело: „Брат ми е гушнал букета, брат ми е гушнал букета!“ Поляците много се стресирали, тъй като това означавало, че отново осиротявали откъм монарх, и Анри бил принуден да се измъкне от Полша тайно, иначе рискувал да се озове прикован с вериги към полския трон. Тъй че се завърнал във Франция в галоп. Майчицата му го чакала в Бургоен — малък градец, отколе известен с производството на вкусни кифлички, както и с това, че там съм се родил самият аз. Последвали прочувствени излияния, сълзи, фанфари, благодарствен молебен и фойерверки. Всичко започвало добре, докато Анри III, който се готвел да се срещне с възлюбената си Мария дьо Клев, не научил, че последната най-внезапно се гътнала в разцвета на годините си по време на раждане. Това така го сринало, че околните се уплашили да не се чалдиса. Мама Медичи също увесила нос. Но затова пък по-младият му брат, дукът на Алансон, запотривал трепетно длани. Горкичкият, при наличието на толкова братя, хронологично наредени преди него, бил започнал да се чувства като прегладнял музикант в ресторант, който с тревога вижда как изисканата публика омита шведската маса барабар с фъстъците на нея. И ето че сега провидението започвало да му се усмихва. Дори бил готов да му даде едно рамо: малко арсеник в чашката на братчето-крал щял да му понавреди, но не повече, отколкото било нужно. При това този подход към ближния бил мода, въведена от самата им майка. А междувременно Анри пуснал на воля латентния си дотогава хомосексуализъм. Вместо да управлява държавата, започнал да бродира покривчици. Майка му, като видяла това, започнала да бълва змии и гущери и го принудила да се ожени.

— За капитана на кралската гвардия ли? — опита се да се пошегува Дебелия.

— Съвсем не. Оженил се за красивата Луиз дьо Водемон, но и тя не успяла да го върне в правия път. Буквално на следващия ден след сватбата си Анри се потопил в най-мерзостен мъжеложки разгул с цял сонм обратни пезевенки. Из двора, кокетно кършейки стан, започнали да щъкат начервосани и нагиздени с обици мъжеподобни създания. Накратко, човек можел с пълно право да си зададе въпроса дали Франция си имала крал или кралица. Дори немалко придворни с нормална ориентация били принудени да обърнат резбата, за да бъдат в крак с повелите на времето.

— Представям си как — каза Берю с най-искрено състрадателен тон — през нощите на ясна луна хубавите дукеси и графини са креели, разчитайки само на пръстчетата си. А ако успеели все пак да привлекат вниманието на някой блуден придворен, са го инкасирали само ректално.

— Катерина Медичи вече бълвала не какви да е змии и гущери, а направо питони и варани. Още повече, че умрял и най-младият й син, а Анри III нямал наследници.

— Чакай, чакай! — ревна Мастодонта. — Искаш да кажеш, че и дукът на Алансон ритнал камбаната?

— Си, синьоре!

— Абе цялата тази фамилия като че е била направена от порцелан! Човек да рече, че бащицата Анри II е имал гипсов прашец в яйцата си. Или пък, че Катерина е била домъкнала някакъв свръхнеаполитански вирус! Като турим чертата, излиза, че само педалът Анри III се е радвал на някакво здраве! Ама и той едва ли е бил способен да остави наследник. Не е можел да го направи с мустакат гвардеец. Жена трябва за тая работа! А през това време Луиза как се справяла със ситуацията? И тя ли го ударила през просото, или потънала в примирение?

— Потънала в примирение.

Не е била права — въздъхна Берю. — Имала е пълното морално право да се отдаде и тя на аморални деяния. И какви ги извършил по-нататък крал Дьо Педал?

— Докато той палувал из палата си, Франция била раздирана от войната между католици и протестанти. Първите били оглавявани от дук Дьо Гиз, вторите — от краля на Навара. Навсякъде отеквало дрънчене на железа; не оставало време за почистване на шпагите от кръв, да не говорим за ръжда. Въпреки че бил католик, Анри III предпочитал Анри Наварски пред Анри дьо Гиз. Кралят на Навара бил симпатичен и при това лоялен. Докато дук Дьо Гиз лелеел мечтата да сложи короната на главата си. Трябва да кажем, че донякъде бил оправдан в това си въжделение. Когато имаш за държавен управник човек, който се чифтосва с господата от обкръжението си, желанието да го гътнеш от власт идва от само себе си. Това си е така, въпреки че днес някои организации биха обявили подобна реакция за сексуална дискриминация. Но Анри III надушил комплота и взел своевременни мерки, като уредил убийството на Дьо Гиз в Блоа. Този драматичен случай си е истинска съкровищница за историците и филмовите режисьори и сценаристи! Нека си представим величавостта на мизансцена: помещение с куп въоръжени до зъби мъже, дебнещи зад завесите, сетне дукът, пронизан многократно с шпаги, и накрая — кралят, който се появява, за да произнесе историческите слова: „И все пак той беше голяма работа!“ Но при цялата еуфория около това знаменателно политическо убийство често се забравя един допълнителен детайл: второто убийство още на следващия ден — това на кардинал Дьо Гиз, брат на дука. В крайна сметка се оказва, че когато Анри III прекратявал за малко содомистичните си занимания, за да поразчисти политическата арена, проявявал завидна решителност и замах на истински монарх.

— Каквото и да ми говориш, Сана — с категоричен тон заяви Берю, — упражняването на властта никак не се връзва с упражненията в малки музикални форми. Чудя се как народът въобще е търпял този гей, ако трябва да го кажа на модерен език.

— Напротив. Гневът народен започнал да бушува и нещата вървели към масов бунт, особено в Париж. И тъкмо когато Анри III се чувствал най-объркан пред тази перспектива, Анри Наварски му предложил да се обединят, за да омиротворят кралството. И двамата девери влезли във временно примирие и повели войските си към столицата. Но докато се намирал в Сен Клу, Анри III приел някой си Жак Клеман — монах, който държал препоръчително писмо в едната си ръка и кинжал под ръкава на другата. И докато кралят четял писмото, Жак Клеман нахакал кинжала право в корема му. Би следвало да уточним, че въпросният Клеман бил малко умствено поизостанал. Привържениците на вече покойния Дьо Гиз така го били обработили психически, та чак му внушили, че благодарение на някои унгвенти, с които измазали тялото му, той бил станал невидим. Анри III останал прав и извикал: „Той ме уби!“

Тук Берю се разкиска:

— Също като баща си! Онзи поема цяла дръжка от метла в зъркела си и извиква, че е мъртъв, а синът му с нахакано в карантията си острие обявява, че са го убили. Явно хората по онова време са имали слабост към патоса, пич! Обичали са да заминават с краката напред красиво, изпивайки последната си ария с всички лигатури. Впечатлението ми дотук е, че това си е било истинска лавина от погребения. Конете на погребалните коли сигурно въобще не били разпрягани. И какво? И Анриетка ли псовисала на свой ред от това цезарово сечение, което й извършил Божият служител?

— На другия ден, след като посочва Анри Наварски за свой приемник. Това е и краят на кралския род Валоа.

Документално четивоКак бе изненадан вестоносецът Берюгиз

Една прислужничка буквално връхлетя в покоите на кралицата-майка. Последната, която тъкмо разпечатваше под пара държавната поща, преди да я предаде на новия крал Анри, вдигна глава, смръщи вежди и я скастри:

— Ma che, figlia mia, не можеш ли да го раздаваш по-спокойно?

— Мадам — смотолеви прислужничката, — станало е голямо нещастие!

Катерина свали очилата си със завидно спокойствие. След установяването си във френския двор я бяха сполетявали толкова нещастия, че вече бе обръгнала. И какво ли друго й оставаше, след като мъжът й й беше слагал рога с една дърта курветина пред очите на целия свят, а после бе загинал трагично при турнир, след като синовете й се гътваха един след друг досущ плочки от домино и след като в момент на слабост самата тя бе предизвикала клането в нощта на свети Вартоломей?

— Parlate! — подкани тя прислужничката да изплюе камъчето.

— В Лион16 пристигна куриер от монсеньор принца Дьо Кон де…

— Уно куриере? — повтори машинално Катерина Медичи.

— Си, уно курваре — се опита да изимитира италиански прислужничката, правейки обаче типичен lapsus linguae, и подаде на старата жена един надлежно запечатан плик.

Кралицата-майка погледна плика, за да се увери, че восъчните му печати не са счупени, и попита:

— Че как знаете, че става дума за уно гранде малоре?

— Защото самият куриер ми каза това. Принцеса Дьо Конде е починала при раждане на трийсети октомври.

Кралицата потръпна, но не заради смъртта на Мария дьо Клев, а заради сина си, който я обожаваше и щеше да изпадне в дълбок траур в момента, когато страната ликуваше по повод завръщането му.

Тя строши печатите и прочете посланието. В него се съдържаше тъжната вест, формулирана лаконично, но достатъчно изразително. Флорентинката въздъхна и с отривисто движение на ръката отпрати прислужничката. Останала сама, се запита как да съобщи за станалото на скъпия си син. Накрая с плика в ръка тръгна към покоите му с решението да импровизира на място.

Анри III играеше на „Не се сърди, човече“ с една от придворните дами. Когато майка му влезе, той й се усмихна и попита:

— Какво има, скъпа майко?

— Пощата, сине — отвърна кратко Катерина, като остави съдбовния плик върху една мебел в съвсем истински стил „Ренесанс“. После се оттегли на пръсти, за да не присъства на мъката на клетото момче.

Малко по късно стражите пред вратата на стаята на краля чуха в нея приглушен вик, последван от звук от строполяване на тяло. Те се втурнаха вътре и завариха Анри проснат на пода със скръстени на гърдите длани, сгърчените пръсти на едната, от които стискаше нерадното писмо.

Клетият Анри III стенеше жаловито в своето легло с балдахинени завеси, по които удряше от време на време, когато скръбта отстъпваше място на яростта. Понякога човек, попаднал под ударите на съдбата, се бунтува срещу нея.

— Успокой се, сине — нареждаше Катерина, подсушавайки сълзите му с копринена кърпичка. — Успокой се, per il nuome delle Madonna sanctissima. Един крал трябва да бъде силен и да понася нещастието с вдигната глава!

— И как да я държа вдигната тази глава, натежала от сивото олово на отчаянието? Ах, проклет да бъде този ужасен Конде, задето забремени обичната ми!

— Тя си му беше съпруга — възрази майка му, която по принцип обичаше да се обляга на логиката.

Но Анри продължаваше да сипе проклятия по адрес на принц Дьо Конде, като същевременно се заклеваше да откъсне оръжието на престъплението му със собствените си ръце. И тъй като словоизверженията му ставаха все по-непристойни, Катерина Медичи се видя принудена да го смъмри:

— Мислете каквото си искате за Конде, сир, но поне го казвайте по подобаващ за един крал начин.

Тези думи поуспокоиха малко Анри III.

— Кой би могъл да ми каже как клетницата е предала Богу красивата си душа? Този ужасен лист ми известява смъртта й без никаква подробност… Това е непоносимо!

— Сещам се — прекъсна го флорентинката, — че куриерът, който донесе плика, би трябвало да поназнайва нещо повече. Вероятно още не си е тръгнал обратно.

И след тези си думи тя нареди на лакеите да доведат куриера на принца. След малко той стоеше пред тях с подпухнали от сън очи.

— Името ти? — попита го рязко Анри III, макар и през сълзи.

— Берюгиз, сир — отвърна куриерът, който, гледайки това хубаво, но възбледо от скръбта лице, си каза, че това е един доста съсирен сир.

Анри III се загледа в него с повишено внимание. Берюгиз бе атлетичен и строен млад мъж с правилни черти на лицето, върху което умората бе оставила своя отпечатък, придавайки му някак си романтичен вид. Оглеждайки меките му и същевременно мъжествени черти, кралят започна да изпитва някакво странно вълнение, чиято причина не бе способен да определи.

— Майко — обърна се той към Катерина, — този човек ми напомня за някого, но не смогвам да си дам сметка за кого точно…

— Факт е — призна кралицата-майка, — че и на мен физиономията му ми говори нещо. — Предполагам, че си бил на служба при принцесата, момчето ми? — обърна се тя към куриера.

— Да, Мадам. Бях неотклонно с нея. А преди тя да се омъжи за монсеньор принц Дьо Конде, бях на служба при високопочитаемия й баща…

И докато произнасяше тези думи, една сълза набъбна изпод клепача му, за да се търкулне по страните му, още покрити с прах от друмищата, по които бе препускал. Простичко, но достатъчно експресивно той разказа за младите години на Мария и за това как се е разхождала, потънала в мечтания, в пространния парк на замъка… Все така пестеливо, но с голям емоционален заряд, успя да опише как тя покъртително е въздишала по дука на Анжу, когато той заминал за далечната и студена Полша, и каква радост е изпитала при вестта за неговото завръщане.

— Ах, ангел небесен! — възклицаваше през това време Анри. — Ах, обичливо и нежно създание!

И сълзите му станаха толкова обилни, че суровата му майка, отегчена от този лакримален порой, напусна помещението, за да не го гледа.

От своя страна Берюгиз, развълнуван, си мислеше за това, че само един велик крал е способен така горестно да оплаква смъртта на любимата си, защото това издава доброта и чувствителност.

Изведнъж Анри спря да хлипа и застина с трагичен поглед, после изрече с глас на изпаднал в транс медиум:

— Знам!

Както приляга на почтителен поданик и слуга, Берюгиз се въздържа да попита своя суверен какво толкова знае. Често пъти думите на големите владетели са покрити с тайнствено було, зад което на простосмъртния не е отредено да надзърне.

Треперейки целият, Анри III добави в полушепот:

— На нея! Прилича на нея!

В своето простодушие и чистота Берюгиз не разбра, че става дума за него самия.

— Майка ти е служила при родителите на Мария, нали?

— Да, сир. В качеството на перачка.

Кралят бе поразен от осенението си: куриерът приличаше като брат на непрежалимата му изгора. Никакво съмнение нямаше, че това бе извънбрачен син на Дьо Клев-баща, който винаги бе бил склонен към коцкарлък.

И от бездната на отчаянието, на дъното на която се намираше, на Анри му се стори, че вижда пред себе си самата Мария от плът и кръв. И се хвърли връз клетия Берюгиз, и стягайки го в силна прегръдка, го заобсипва със страстни целувки, като занарежда задъхано:

— Ах, душа сродна и премила, ето че пак те намерих!

Въпреки голямото си смущение и объркване, Берюгиз, бидейки покорен и смирен раб, не се осмели да отблъсне порива на монарха. Тъй че не направи и най-малък опит за съпротива, остави се да бъде замъкнат до балдахиненото легло и ако това, което последва, не му бе съвсем приятно, утеши се с мисълта, че далеч не всеки е имал привилегията да бъде наричан „Моя скъпа гугутчице!“ от краля на Франция. Но онова, което най-много го изненада, бе, че по време на съкровеното им уединение суверенът го наричаше „Мария“. Затова в края на малката церемония се счете длъжен да внесе едно желателно уточнение:

— Името ми, сир, не е Мария, а Селестен.

Анри III отхвърли възражението:

— Това няма значение. Важното е, че макар и за кратки мигове, за мен ти бе Мария! — Той се замисли. Току-що бе открил път към едно непознато му досега щастие. Този вид щастие уталожваше мъката му и му отваряше перспектива към определени бъднини. С усмивка добави: — Запретявам ти да се връщаш в двора на проклетия Конде, цветенце мое. Отсега насетне оставаш с мен.

— Това ме преизпълва с радост, сир — отвърна с наведена глава клетият Берюгиз.

Кралят го отпрати, потупвайки го ласкаво по задника:

— А сега си свободен… поне за известно време.

— Както заповядате, Ваше Величество — промълви Берюгиз и се оттегли, инстинктивно вървейки заднишком.

Из историческите анали на граф Де Джемини —

Отишъл във Франция като член на свитата на Катерина Медичи,

сетне преминал в тази на Анри III

Лекция десетаАнри IV

— Сега сложи колана си, о, ученико мой — казах аз на Безподобния на поредната утрин от образователния ни цикъл, — защото започвам да разказвам за Анри III Наварски, който поема кралската щафета под името Анри IV. Началото е мъчително, защото, нека

напомня, Анри IV е протестант. А дотогава Франция не била имала крал протестант, пък и народът не искал и да чуе за подобно нещо. Тъй като родът Гиз бил елиминиран по гореупоменатия начин, то начело на протестантската Лига застанал Майен.

На това място Берюрие ми направи знак да спра, съсредоточи се, откъсна един стърчащ от носа му косъм, обърса с длан избилата при това под ресницата на едното му око сълза и сетне кимна да продължа. Което и направих:

— Историята гледа със симпатия на Анри IV. Всички говорят или пишат за него с малко или повече топлота. Той бил непринуден и прям, а и ходел в доста занемарен вид, като в добавка лъхтял на чесън. Всичко това му придавало някак си човешко и земно излъчване.

— Вярно ли е, че яздел бял кон?

— Точно така.

— Не е трябвало да го прави — отсича категорично приятелят ми.

— И защо мислиш така?

— Ами замисли се и ти: ако е ходел мърляв, то един кон, изначално минал през „Персил“, го е правел да изглежда още по-мърляв.

Не можех да не се съглася с логичния заряд на тази забележка, след което подех:

— Сблъсъците между хугеноти и католици продължили цели две години. Католиците били по-многобройни, но на страната на хугенотите бил Анри IV, което им вдигало духа. А при война духът е най-важен, ако не смятаме парите. Той нямал мангизи, но затова пък бил сърцат. „Следвайте опашката на белия ми кон — обичал да казва на привържениците си, — и ще вървите винаги по пътя на честта.“

— Явно белият цвят си му бил мания — изкиска се Берю. — В живота си съм виждал хора с всякакви мании. Така например познавах един, който имаше манията, че е постоянно застрашен от гонококи плюс стрептококи и стафилококи. Той ходеше винаги с микроскоп в джоба си и час по час се затваряше някъде, за да погледне под него шланга си. При това, като се почерпеше, често канеше със себе си и някой свидетел или свидетелка, които заради душевното му спокойствие допълнително да го уверят, че по най-ценния му атрибут не е плъпнало нищо. Веднъж обаче в кръчмата „При Максим“, ти я знаеш, на две преки от Министерството на културата…

— Дотук, Дембо — отрязах го аз, предчувствайки, че ще се впусне в някоя от колкото просташките, толкова и безкрайни истории, които беше колекционирал в наситения си житейски път. — И така, религиозната война продължавала с доста зигзагообразен ход, като ту надделявали католиците, ту протестантите. Анри IV победил при Иври и Арк, но тези му победи били по-скоро кухи. Той не бил достатъчно силен, за да се възползва от тях, и продължавал да се суети пред портите на Париж, без да може да превземе града. Тогава англичаните предложили да му дадат едно рамо, в замяна на което поискали Кале, който град бил неизменна причина за безсънието им, но той с възмущение отхвърлил тази оферта. Казано накратко, ако и хугенот, Анри IV бил патриот. Взаимоизтрепване може, но отстъпване на национална територия — не. След двегодишен период на бъркотия той намигнал на парижани, казвайки им по този начин „Разбрах какво искате“, след което сменил религията си. Неговите хора останали втрещени от този му ход, но в Париж избухнала всенародна радост, защото той така или иначе се радвал на народната любов. Има хора, които са си родени да бъдат звезди и е достатъчно да се появят някъде, за да пръснат обаяние; други, дори да рецитират публично Ронсар или Расин с втъкнати в гъза си паунови пера, ще предизвикат само безразличие. Наварецът спадал определено към първата категория. И за разлика от някои свои предшественици въобще не бил педал.

— При това — отбеляза Берю, — доколкото знам, по онова време не е имало масмедии, които да го напомпат. Никакви интервюта, изборни дебати и тям подобни. Каквото е свършил, си го е свършил сам. Директна връзка между производител и потребител. Сигурно се е качвал на някое малко възвишение с връзка чесън вместо микрофон и е казвал с широка усмивка: „Народе, хвани се за… бялата ми опашка и няма да сбъркаш!“ И народът, естествено, изпадал в делириум от смях и радост.

И Берю се разкикоти. И аз се разкикотих. После продължих:

— Той заявил на своите пообъркани хугенотски другари, че Париж си заслужава вероизповедателния чейндж, и отишъл да се покръсти в „Сен Дьони“. Последвала грандиозна фиеста, в която с еднакъв ентусиазъм участвали и паписти, и калвинисти, обединени от бурната емоция на побратимяването. Така или иначе вече им било втръснало да се взаимонанизват с шпаги и рапири. Мнозина си давали сметка, че на Анри принадлежността към едно или друго вероизповедание му била trans penis suum17 и че целта му били ключовете на Париж. Но какво от това в края на краищата, след като формалният ред на нещата бил спазен? Папа Климент VIII, на когото хугенотите неведнъж били вдигали кръвното, доста подскачал, преди да издаде булата за удостоверяването автентичността на покръстването. Но накрая всичко си дошло по местата. Испанците, които дотогава помагали на Лигата, останали като посрани. На кабальеросите не им останало нищо друго, освен да приберат шпагите си в ножниците им. Ако не били направили това, французите в своята еуфория били напълно способни да извикат единогласно: „Nach Madrid!“

След като бил помазан за крал, Анри IV се захванал за работа. Току-що бил минал четирийсетте и бил вече що-годе уравновесен човек. Запретнал ръкави и се заел да разчиства бойното поле така, като се разчиства купонен терен, осеян с фасове, празни бутилки, презервативи и тук-таме някоя кокетно запокитена дамска превръзка. Най-после многострадалният френски народ, пред чийто втрещен поглед се било изнизало такова дефиле от твърде своеобразни кралски особи, случвал на крал. Крал, който в своята приземеност не се смятал непременно за богоизбран, комуто е позволено всичко, а крал, упражняващ властта си за добруването на мнозинството от поданиците си.

На това място бях принуден да спра вдъхновената си панегирика, защото Мастодонта внезапно изрева:

— Ей това е човек! А не като сегашните властници, дето ги интересува единствено добруването на малцинството! А после ние да вадим от огъня кестените, които те са турили там! Прав си, Тони, когато ми каза, че човек трябва да познава миналото, за да разбира настоящето. Аз усещам, че все повече го разбирам! Карай нататък, говори ми за този арабия!

— Движен от гореупоменатия благороден порив, той осигурил на французите както външен, така и вътрешен мир. Министрите му не били някакви напомпани титулувани фигури от аристокрацията, а редови, но умни хора. С тяхна помощ той задвижил отново различните производства, заздравил финансите, организирал търговията. На този пореден Анри хич и не му хрумнало да играе на домино или да бродира, а развил отглеждането на копринени буби, тоест бубарството. И сложил край на религиозните страсти, като обнародвал Нантския едикт. С една дума, поставил си за цел да осигури благоденствие и на страната, и на хората й. И в значителна степен го постигнал.

— Всичко това е адски яко, но все пак и той е бил човек със своите малки човешки слабости, нали? — каза с несвойствена деликатност Берю.

— Разбирам, че ми намекваш, Дембини, да не забравя да кажа и по нещо за сантиментално-сексуалния му живот.

— По-скоро за сексуално-сантименталния му такъв — внесе незначителна корекция Берю в качеството си на прекалено земен тип.

— И в това отношение няма да бъдеш никак разочарован. Той е бил длъжен да следва традицията на нашите крале, които, нека не подбираме думите, по правило били свръхебливи. Но спазването на тази традиция едва ли му е коствало особени душевни борби, защото и на него това му идвало отвътре. Един ден, говорейки за ракетата си въздух-земя, той казал на приближените си крилатата фраза: „До четирийсетгодишна възраст мислех, че е кост.“ Това изявление може да звучи нескромно, но имайки предвид искреността, която била присъща на автора му, заключението се налага от само себе си. А и трофейната му колекция достатъчно убедително засвидетелства истинността на въпросното му откровение. Този неумит, лъхащ на чесън и пръжки мъжага, който при това изначално си смърдял на пръч, нахвърлял толкова кокошки в тенджерата си, че би било невъзможно да се преброят, още повече, че не всичко се и знае. На много моми отнел най-скъпото, но като истински благородник, след като ги лишавал от добродетелта им, се загрижвал за честта им и ги омъжвал за един или друг свой приятел.

Но нека се спрем на официалната страна от този аспект на живота му. Още на младини, докато пребивавал като крал на Навара във френския кралски двор при братовчед си Шарл IX, последният го оженил за сестра си Маргарита дьо Валоа, която не би било неуместно, ако бяха нарекли и Маргарита Еблата. Не че във френския двор госпожичките със свободно поведение били кът, но никоя не била с чак толкова шавлив задник като кралица Марго. Едноименничката й от кулата Нел не можела да се мери и на малкия й пръст. Между бедрата на Марго горял пожар, за който през целия й живот не се намерил пожарогасител, ако и тя да изпробвала зашеметяващ брой такива. Сексуалният й апетит бил такъв, че не подминала и братята си. Това може и да шокира мнозина, но пък дава по-ясна представа за размаха на нейния темперамент. Съкровеното й място представлявало размазваща куроизстисквачка. Тази палавница опънала фамилията си, приятелите си, прислугата, случайните минувачи, гвардията и дори и съпруга си. Много хора, включително и потърпевшите й братя и майка й, били скандализирани от извънмерния й разгул. Както обикновено казват и сравнително либерално настроените в това отношение хора: то бива, бива, но чак пък толкоз! Един-единствен човек не се трогвал от лудориите й — нейният съпруг. Анри Наварски бил със силно развито чувство за справедливост. След като самият той бил сложил рога на такова неизброимо число съпрузи, разбирал, че няма моралното право да протестира в статуквото си на рогоносец. Дори аз лично имам чувството, че изпитвал възхищение от необуздаността на Маргаритка. Че смятал, че се е оженил за достойна за него партньорка. Двамата, взети заедно, представлявали съкрушителен таран, в близост с който не е имало шанс някой да остане девствен. За известно време всичко вървяло добре. Но един ден Анри III, който вече бил наследил трона от брат си Чарли, направил скандал по повод прекалената разхайтеност на Марго и я изгонил от двора. И тя била принудена да изнесе в изгнание опустошителното си плътоядно цвете. Но подобно наказание не я накърнило особено. На това дете на природата му било достатъчно да има всяка нощ един-двама мъже в леглото си. То, горкото, не искало повече от живота.

Докато жена му вилнеела в провинцията, Анри се впуснал в лудешка любов с Габриела д’Естре. А когато наварецът се качил на престола на Франция, последната била обладана от една-единствена мисъл: да стане кралица официално, а не само виртуално. За това, разбира се, трябвало да се постигне анулирането на брака на Анри IV с Маргарита. Папата едва ли щял да откаже това на един бивш покръстен протестант.

Само че съветникът и приятел на краля — Сюли, започнал да хвърля къчове срещу тази идея. Не гледал с добро око на подобен брак, който по негово мнение щял да бъде като бомба със закъснител в бъдеще, когато дойдел моментът за наследяване на трона. Хубавата Изабела вече имала дечица от Анри, които не можели да се водят за престолонаследници, но които един ден можели да отровят живота на онези, които щели да се родят при един официален брак, влизайки в кралското родословие. А Сюли, който бил мъдър и улегнал мъж, мислел повече за циците на Мариана18, отколкото за каквито и да било други цици. Анри се озъртал и несъмнено щял да пренебрегне мнението на министъра си, ако Габи не се била споминала внезапно, отровена не от гъби, а от един лимон. А за курветина, решила на всяка цена да се омъжи за краля на Франция, отровен можел да се окаже всеки плод. Скръбта на Анри IV била неописуема, но траяла само броени дни. След което монархът се заутешавал с друга кикиморка на име Анриета д’Ентраг. И се започнал нов роман. Сюли веднага разбрал, че с този чейндж Франция не печелела нищо и че възниквал все същият проблем. А той все пак не можел да бъде разрешен по същия начин. Тогава той убедил краля да се ожени за Мария Медичи с довода, че с това ще се подсили държавният трезор, защото по онова време нямало по-богати от флорентинците. Държавническите съображения надделели у навареца и той последвал съвета на Сюли. Папата с удоволствие анулирал брака му с Маргарита и така Мария се възкачила на престола като кралица на Франция. Инициалите на имената им съвпадали, тъй че не станало дори нужда да се сменят инсигниите, вплетени или избродирани тук-таме. Но Анриета д’Ентраг не се примирявала с това положение и атмосферата в Лувъра се нажежила. За да поуспокои двете дами, Анри им направил едновременно по едно дете. Но това още повече изтегнало отношенията помежду им. И когато започнели да скубят твърде шумно косите си една на друга, той потърсвал спокойствие при трета. С една дума, наред с останалите си качества бил много уравновесен мъж.

И това можело да продължи още дълго време за благото както на жените околовръст, така и на целокупния френски народ. Но не било писано така. Един ден, докато се придвижвал с каляската си по улица „Ла Феронри“, някакъв си Равайак се спуснал върху му и го пронизал с три удара с кинжал в непосредствена близост до сърцето, при което бликнал фонтан от кръв.

— И той също ли произнесъл тогава исторически думи? Нещо от рода на: „Ако умирам, то е за Франция!“ — попита Берю.

— Произнесъл е — потвърдих аз. — И това, което е казал, му подхожда. Не изревал „Мъртъв съм!“ като Анри II, нито пък „Мръсникът ме уби!“ като Анри III, а просто изрекъл тихо: „Нищо работа!“, и веднага умрял. Последните му думи съответствали на тона

на целия му живот: те били успокояващи, оптимистични, без нотка на истерия или упрек. Няма съмнение, че ако е бил оживял, е щял да прости на нападателя си.

Берю поклати глава.

— И защо този Равайак е направил това?

— Никога не се разбрало. Издържал последвалите при разпита мъчения, без да отрони и дума, и умрял с тайната си. Твърди се, че е бил нает от някоя от милите женички на краля, дори от самата кралица.

Съществува и хипотезата, че това е било последствие от остатъците от религиозната вражда… Но мистерията си остава до ден-днешен.

Както винаги и сега Берю извлече уместно заключение от лекцията:

— Не са били късметлии тези високопоставени адаши. Името Анри ги е превърнало дори направо в кутсузлии. Не им се е отразило здравословно. И ако ми кажеш, Тони, че някой нататък е бил наречен така, просто няма да ти повярвам.

— Улучи направо в десятката, Дембо. Анри IV бил последният крал на Франция, носещ това фатално име.

Документално четивоГневът на Берюриак

След като внимателно оглежда известно време съседа си по маса, когото виждаше за пръв път, пияндурникът — постоянен посетител на кръчмата, махна на кръчмаря да му донесе още една оканица вино и попита:

— Ти, байно, май не си тъдявашен?

— Не — призна Берюриак. — Не съм тъдявашен. Той беше червендалест мъжага с рижа брада и тежък поглед, който обикновено говори, че носителят му или мисли много, или не мисли въобще.

— И откъде си? — продължи да го подпитва пиячът.

— От Ангулем — неохотно отвърна Берюриак.

Другият възкликна радостно:

— Я глей ти! Че аз съм от Тувр, а той е на един хвърлей място!

— Наистина — съгласи се Берюриак. — Не е далече от Ангулем.

— Не може да не полеем това, земляко! — с ликуващ тон каза пияндурникът и авторитетно напълни чашата на сътрапезника си. — Веднага забелязах, че си от нашия край. Подсказа ми го нещо в лицето, в очите, знам ли, ама си рекох: „Тоя трябва да е само нашенец.“

— Май така излиза — каза с мрачна въздишка Берюриак.

— И как се казваш, акране?

— Селестен. Селестен Берюриак.

Аз пък съм Франсоа. Нека пийнем сега за здравето на краля на Франция и Навара!

Огромният юмрук на Берюриак се стовари на масата, обръщайки калаените чаши върху нея.

— Предпочитам да пия за здравето на всички парижки уруспии, на всички поразници и обесници, за това на лихварите, за шпаньолците и даже за ингилизите, но не и за здравето на този чапкънин!

Той млъкна, дишайки тежко. Франсоа сбърчи чело.

— Ти май, земляко, хич биля недолюбваш нашия Анри. Не може да се каже, че го къташ в сърцето си…

— Как да го кътам в сърцето си, като щерка ми го къта в утробата си! — ревна Берюриак.

След като известно време осмисля неговите думи, събеседникът му разбра и изломоти със съчувствен тон:

— Искаш да кажеш, че нашият прескъп сир Анри е благоволил да уважи дъщеря ти…

— Да му сера на уважението! — почти изплака Берюриак. — Можехме да минем и без него. Гвоздеят да му отсьхне дано!

И с пестеливи думи заразказва историята си:

— Аз съм соколар. Отглеждам и обучавам ловни соколи. Живея сам с щерка си, понеже клетата ми жена се спомина при раждане. Малката ми момичка е целият ми живот! На петнайсет години е. Хубава и лъчезарна като слънцето. А и хрисима и послушна при това.

Преди има-няма шест месеца този мискинин Навареца ловуваше недалече от Понтоаз, в гората, дето живея и работя с птиците си. Сигурно Лукавия е водил коча ниеден. По едно време той взел, че ожаднял, и видял отдалече къщата ни сред дърветата. И тогази именно изпроводи люде, та да поискат от мене делва вино. Защо ли трябваше да пускам моята мънинка Изабел да му поднесе виното самата тя! Но на детето не му се изпускаше възможността да види краля отблизо. Ама ето че той, като я видял, я харесал. А ловът бил сгорещил кръвта на този пъклен пръч и желания плътски го обсебили.

— А, това при него си е така — рече Франсоа. — Той си пада по оная работа повече, отколкото всичките ни досегашни крале. И насилил момето ти, предполагам?

— Да — потвърди мрачно Берюриак, затулвайки с длан лицето си. — И я направи трудна. Тогава поисках среща с него, та да се обясним со кротце, со благо как би могъл да пооправи белята. Издръжка ли, що ли, крал е все пак — можеше да измисли нещо. Но той дори не пожела да ме приеме, камо ли да ме изслуша, а неговите стражи ме изхвърлиха по стълбите надолу, като ми рекоха при туй, че ако се появя пак, щели да ме изхвърлят през прозореца, и то без да го отварят!

Берюриак се разрида, при което в мощната му гръд сякаш се развилня буря. Франсоа му каза с едновременно съчувствен и помирителен тон:

— Разбирам гнева ти, земляко. Но по-добре ли щеше да бъде, ако дъщеря ти беше изнасилена от някой голтак и развейпрах? Да си имаш копеле, подписано от краля на Франция, си е все пак чест.

Берюриак тутакси го сграбчи за яката.

— Лесно ти е май да говориш, щом като не твоята дъщеря е издула корема! Такова кротко и пречисто ангелче като моето да бъде омърсено от един неумит нерез! Ах, ако можех да се докопам до този безчестник…

— Анри IV не е безчестник — дръпна се Франсоа. — Никога Франция не е имала по-добър владетел! Е, знае се, че си пада по тънката част, но това му е единственият кусур. Трябва да му го прощаваме заради това, че много харно води държавните дела!

И доволен от защитното си слово, той понечи да надигне за пореден път чашата си, ала на мига я изпусна, тъй като вече съвсем побеснелият Берюриак му нанесе силен юмручен удар.

Двамата земляци щяха да се хванат гуша за гуша, когато отвън отекна чаткане на множество копита. След това се чуха викове „Ура!“ и „Да живей!“. Франсоа отпусна юмрука си.

— Какво става? — подвикна той на кръчмаря, който, застанал на вратата, гледаше навън.

— Кралят! — отвърна възторжено кръчмарят. — За пръв път се случва преблагият сир Анри да минава по улица „Ла Феронри“!

— Хвала! — изока се още по-възторжено Франсоа. — Най-сетне ще мога да приветствам бащицата наш!

И като избута кръчмаря от вратата, той буквално излетя на улицата с цел да заеме място в първата редица на зяпачите. Каляската се движеше бавно, придружена от малък ескорт и теглена от четири коня, носещи кралските хералдически знаци. Тъй като беше месец май и времето бе хубаво, завесите на возилото бяха дръпнати, което позволяваше на крал Анри да маха с ръка в отговор на приветствията на народа си.

— Да живей кралят! — завопи Франсоа. — Господ да го пази и дълъг живот да му даде!

Той се чувстваше опиянен от щастие, че може да зърне толкова отблизо обичния суверен, който се усмихваше в прошарената си брада.

— Да пребъде кралят! — извика отново Франсоа.

Каляската тъкмо го подминаваше, когато той бе изблъскай от някакъв здравеняк, който се затича подир кортежа.

Всичко се разви като в кошмарен сън. Франсоа разпозна своя сътрапезник — колоса Берюриак. Виждайки ножа в дясната му ръка, разбра какво става и закрещя отчаяно:

— Сакън! Не! Не това!

И се втурна след Берюриак, но последният бе взел значителен аванс и се намираше вече току до каляската. Дори вече поставяше крак върху стъпалото й и вдигаше десница. Първоначално никой друг освен Франсоа не разбра намерението му. Всички — и кралят, и благородниците от свитата му, и публиката, и охранниците — го взеха просто за малко по-възторжен от останалите поданик.

Касапският нож проблесна на няколко пъти нагоре-надолу. На Франсоа му се стори, че се забива и в собствената му плът, а не само в тази на скъпия му крал Анри. Той се хвърли върху Берюриак, успя да го отдели от каляската и се опита да го повали на земята. Но онзи, бидейки по-силен от него, с мощен лакътен удар го отхвърли от себе си, след което побягна и се шмугна в тълпата още преди някой да е разбрал за станалата драма. Вцепенен, Франсоа остана на място с поглед, невярващо прикован в дръжката на забития в гърдите на краля нож.

После отекна силен вик — този на сир Монбазон, седя щ до краля:

— Вие сте ранен, Ваше Величество!

— Нищо работа! — пророни кралят, избълва цял гейзер кръв и оброни глава.19

Франсоа въобще не разбра онова, което последва. Един бюлюк народ наскача върху му, като го блъскаше и удряше. Ако и да викаше и да се заклеваше през сълзи, че не той е наръгал прескъпия му крал, набързо го свързаха и го отведоха.

— Не го убивайте веднага! — чу се властен глас. — Да не допускаме пак грешката, която бе сторена с Жак Клеман!

Завлякоха го до хотел „Гонди“, след като по пътя бе обсипвай с дъжд от камъни и ритници. Вече вътре, едни сериозни и спокойни господа го попитаха за подбудите за деянието му.

— Не съм аз! — изстена клетникът. — Напротив, аз се хвърлих да възпра човека с ножа! Има свидетели, които могат да потвърдят това!

И наистина се намериха двамина свидетели, които потвърдиха думите му. Озовали се в непосредствена близост, те бяха видели всичко. След серия бурни разисквания затруднените полицейски следователи решиха да се посъветват с господин Сюли. А през това време Франсоа лежеше в една налазена от плъхове тъмница, проклинайки злощастното стечение на обстоятелствата да се запие с кралеубиец минути преди последният да извърши пъкленото си дело.

Междувременно Сюли даде нарежданията си. Така и така, гласяха те, тъй като, от една страна, от соколаря не била останала и следа и въобще не било сигурно дали някога ще го намерят, а от друга, би било немислимо да се окаже, че няма ненаказан за едно толкова невъобразимо за седемнадесети век и преужасно по своята дързост деяние, то най-съобразно щяло да бъде дискретното ликвидиране на двамината свидетели и обявяването на затворника за безспорен извършител на въпросното чудовищно престъпление.

И по този начин безличният иначе пияндурник Франсоа Равайак бе екзекутиран и влезе в историята.

Из най-тайните архиви на парижката полиция,

до които, използвайки служебното си положение на комисар,

авторът на настоящата книга успя все пак да се добере

Лекция единадесетаЛуи XIII, неговата жена, неговият кардинал

— Сана — призна си по едно време Берю, — ти така живо ми разказваш историята, че тя стана за мен нещо като опиум. Тази сутрин, докато си пиех кафето, си мислех за всичко, за което ме светна досега: и за Луи Светеца, и за Бланш с кастанетите, и за Карл Велики, и за Кловис, и за Анри IV.. И както си мислех, ги почувствах като че са около мен съвсем живи.

Иди разбери как и защо. Като че ли са ми приятели, с които имам среща, за да се почерпим весело…

Любопитно е как понякога неуките хора намират красиви изрази. Изглежда, че когато заговори сърцето, то се изразява по-убедително от ума. Ето защо образованите оратори понякога карат аудиторията си да спи, а умствено недодялани особи я завладяват.

— И трябва да призная, Сана — продължи Берю, — че ако и да си понякога прекалено глумлив и жлъчен, в дъното си готин тип с душевна широта, която те прави готов да заделиш за един приятел било от парите си, било от времето си или от знанията си!

— Дембо, няма нужда да ме ласкаеш толкова. Щом съм ти обещал, че ще ти разкажа историята на страната ни, значи ще го направя. Не мисли, че ще те зарежа насред път… И така, Анри IV е убит през 1610 година. Наследява го синът му под името Луи XIII, който при убийството на татко си е на девет годинки. Но това, че вече са поникнали всичките му зъбки, не е достатъчно, за да управлява Франция, и регентството е поето от Мария Медичи.

— Тая Медицинска била ли е толкова проклета като предишната — Катерина?

— Не чак толкова, но била глупава, което означава опасна и за себе си, и за околните. Била довела със себе си цяла сюрия малки акули, сред които и някакъв Кончино Кончини, безскрупулен авантюрист, решил да просперира във френския кралски двор така, както някои се впускат във внос-износа. И трябва да се признае, че успял в това си начинание: монополизирал най-високите звания, титли и функции — маршал, маркиз, върховен интендант.

— Клецал и баламосвал държавната управителка, предполагам? — подхвърли Дебелия, който на този етап вече бе схванал някои исторически закономерности.

— Точно така! И Мария Медичи го тъпкала с пари. Това било толкова скандално и обезсърчаващо, че Сюли, който си бил блъскал ден и нощ главата, за да поддържа държавния трезор в добро състояние, си подал оставката.

— Цялата тази далавера сигурно е започнала да се отразява зле и на данъкоплатците. Когато по горните етажи този и онзи започнат да се облажват, населението чувства това първом с гъза си и после изцяло…

— Точно така — потвърдих аз. — Населението хич не било доволно от това положение на нещата и било обхванато от носталгия по времето на Анри IV. Кончини — продължих аз — приел званието маршал Д’Анкр, по името на пикардийското имение, което му дала Мария Медичи.

Тази флорентинска лисица трябва добре да е обработвал и тялом, и духом вдовичката на Анри IV. Целият съм на нокти да не би да ми съобщиш, че накрая му харизала и самия трезор.

— Спокойно, след малко ще бъдеш удовлетворен. В края на краищата той си получил заслуженото. Историята, Дембо, понякога е морална като приказка на Шарл Перо.

— Или като басня на Лафонтен — добави Берю и ме погледна гордо.

Аз изръкоплясках в духа на класическото педагогическо поощрение.

— Кончини се вихрел из Лувъра, без да обръща особено внимание на малкия Луи XIII, освен за да изрази пренебрежението си към него. Последният кротичко си растял. Оженили го рано-рано за Анна Австрийска, дъщеря на испанския крал, с цел да се сложи край на крамолите с Испания, която си оставала все така могъща. Но един хубав ден през 1617 година Луи, който не можел да търпи това унизително подчинено положение, като почувствал, че крилцата му са позаякнали, организирал заедно с приятеля си Дьо Люин убийството на Кончини. Когато една сутрин последният както обикновено отишъл в Лувъра заедно с отворковците от свитата си, един благородник го хванал за ръката с думите: „Арестувам ви в името на краля!“ — „Кой, мене?“ — попитал маршал Д’Анкр, но едва произнесъл тези думи, и отекнали пистолетни изстрели. Той дал фира на мига, тарикатите от свитата му се разбягали кой накъдето види, а коридорите се изпълнили с придворни, които възторжено крещели: „Да живее кралят!“

И оттук нататък Луи XIII завзел властта напълно. Научавайки за убийството на многообичния си, регентката веднага забравила за всичките вълнуващи моменти, прекарани с него, заявила, че кралят е постъпил правилно, и побързала да се омете към Блоа, защото хич не била сигурна дали на синчето й няма да му хрумне да я свитне и нея.

Междувременно новината се разнесла из Париж и народът, който не можел да понася и кралицата-майка, и жиголото й, бил обхванат от неистова радост, която се изразила с песни и танци из улиците. И тъй като още не можели да повярват на ушите си, решили да се уверят с очите си. С тази цел се втурнали към гробището, където току-що били погребани пресни-пресни останките на Кончини. Изровили ги. Нямало грешка — той бил! Тогава повлекли трупа по улицата. Гаврили се с него, разкъсали го, изяли го! Да, да, не подскачай, Берю! Много добре чу: намерили се свръхекзалтирани люде, които изпекли сърцето на Кончини и го изяли пред ентусиазираната тълпа. С една дума, поувлекли се малко в израза на ненавистта си, колкото и обоснована да била тя.

— Хм, защо да са се поувлекли? Като се замисля — каза наистина замислено Берю, — когато от всички посоки започнат да ме награчват какви ли не сметки и данъци за плащане, често и на мене ми идват такива желания спрямо министър-председателя и финансовия министър най-малкото. Само че пред сърцето аз предпочитам карантията. Нали знаеш, че си падам по дреболийките? Били съдържали холестерол, холестерин и не знам какво си още! Хайде де! Цял живот ги ям, а имам само холехуй, демек куродървица…

— Какво говориш, Берю? Ти, представител на реда, си готов да си свариш шкембе-чорба с вътрешностите на министър-председателя и финансовия министър? — възкликнах с престорено скандализиран тон.

— Аз съм умерен случай, Тони. Като чувам какво се говори по кръчмите, има и екстремисти, които, ако им падне, ще посегнат и на други министри като едното нищо. И ще ги измъчват отгоре на туй, преди да ги разфасоват!

— За пореден път ти казвам — нищо не си ми доверил, нищо не съм чул. И дръж ушите си широко отворени, защото продължавам сказанието си… След гореописаните от мен събития кралят натоварил с по-голямата част от управлението на страната своя приятел Дьо Люин. Последният се справял със задачата горе-долу, тъй като по натура бил по-скоро боец, а не дипломат или финансист. Луи като крал също бил средна работа. Не можел да се сравнява нито с баща си Анри IV, а по-късно и със сина си Луи XIV. Иначе имал присъствие, умен бил и чувствителен. Полагал усилия да укрепи авторитета си, но пък страдал от срашен комплекс: бил импотентен. Представяш ли си в какво положение се оказала Анна Австрийска? Още преди да пресече Пиренеите, за да си легне с краля на Франция, тя знаела за репутацията на нашите крале и томително си мислела, че ще прекара живота си с вирнати крака. From the beginning to the end. Пък и като видяла нашия Луи XIII, още повече се изпълнила с надежди в това отношение, защото той имал хубава външност. Но като паднала нощта, какво станало? Нейно Величество си легнала самичка. Наложило се мама Медичи да домъкне насила навелото глава свое синче до спалнята на Анетка.

— И какво станало? На белот ли си играли?

— Сведенията са противоречиви. Но иначе, Дембо, на теб ли да ти обяснявам? Който си може, може; който не може, не може. Затова досега връз истинските ебачи като мене и тебе винаги са се сурвали колкото щеш путаранки. От разстояние ни надушваха. Да, но напоследък, като се появи тази лайняна „Виагра“, какво стана? И най-безнадеждният кекавец по природа, като я вземе, се справя не по-зле от нас. Ние, натуралните ебачи, загубихме предимството си, дадено ни от природата, обезцениха се и медалите, и отличията ни, защото кучките започнаха да консумират и фалшивите виагракурове, че и по-лошо — вибраторите. И целият ни живот стана такъв. Във всичко използваме фалшификати: вместо риещи кокошки ядем бройлери, вместо колбаси от месо ядем такива от соя и дявол знае още какво, вместо естествено отгледани зеленчуци и плодове — някакви гуми, тъпкани най-малкото с нитрати, пием не ракия, а спирт с есенция, вместо да дишаме въздух, дишаме нещо, за което не смея и да мисля, пробутват ни вече и всякакви генни модификации, дърветата и тревите все повече намаляват и отстъпват място на бетона; но още по-зле са младоците — вместо да използват всяка възможност да излизат из все по-накърненото лоно на многострадалната природа, се реят във виртуалното пространство на компютрите си: не стига че това виртуално вече ни обкръжава отвсякъде като в разказ на Борхес…

— Кой Борхес? — прекъсна слововдъхновението ми Берю. — Един, дето играеше в „Реал-Мадрид“ ли? Или не, май беше в един аржентински отбор..

— О, sancta ignorantia! Това няма значение, нека не се отклоняваме от нашата тема… Всички данни говорят за това, че в продължение на двайсет и две години Анри XIII не се и докоснал до жена си. Но след този дълъг сексуален запек изневиделица се родил дофин. И то не какъв да е, а Луи XIV! А това означава, че накрая кралят направил върховно усилие, само и само за да има престолонаследник.

— Тия ги разправяй на баба ми. Сигурно е помолил за тази услуга близък приятел.

— Не мога да възразя енергично срещу твоята хипотеза, Берю.

— Това, което се питам, е как кралица Анетка се е оправяла през всички тези години. Фригидна ли е била?

— Никак даже. Имало е известно раздвижване в тази насока. Първо херцогът на Бъкингам, който бил влюбен в нея, сетне неколцина други достопочтени благородници.

— А кралят нямал ли е някакви скрити пороци? — прояви Берю свойственото си нездраво любопитство.

— Мисля, че не. Бил е благочестив, вглъбен в себе си и непорочен. Имал две последователни фаворитки, но отношенията му с тях били платонически. Първата била мадмоазел Дьо Отфор, на която посвещавал стихове. Втората — мадмоазел Дьо Лафайет.

— Собственичката на „Галери Лафайет“?

— Не, прабаба й. Но животът в антуража на Луи XIII бил толкова тягостен, че по едно време тя предпочела да се оттегли в манастир с надеждата, че там ще намери все пак някакво разнообразие. След нея Луи си имал един фаворит — Сен Марс.

— Аха, знаех си аз, че все нещо е имало! — радостно потри потни длани Дембо.

— Ще трябва да те разочаровам, приятелю. Липсват всякакви свидетелства да са встъпвали в плътски отношения. Просто силна мъжка симпатия.

— Ти пък винаги говориш, като че си прекарал пъхнат под леглата на всички крале, до нощните им гърнета.

— Досега достатъчно говорихме за импотентната страна на монарха, нека сега поговорим за потентната му такава.

— Абе, когат’ на един монарх масурът му е клюмнал, каква ти потентна страна можеш да очакваш от него?

— Не се заблуждавай, Берю. Има и изключения. Луи XIII проявил и силни страни наистина не без помощта на един забележителен човек: кардинал Дьо Ришельо, нареждащ се сред неколцината най-изявени министър-председатели в историята на Франция. Не случайно в аплодисментометъра „Ларус“ на него са отредени цели двайсет и пет реда, докато на Луи XIII — двайсет и един. Тоест четири реда в полза на Ришельо. А по принцип цифрите говорят; с тях няма шега. Този великолепен подарък бил направен от Мария Медичи към края на нейния период на немилост. Тя го вкарала в Лувъра, по-късно той се обърнал срещу й и тя прекарала остатъка от живота си в усилия да го бутне от пиедестала, на който го била сложила. Но така и не успяла да направи това благодарение на мъдростта на краля. А отношенията между краля и кардинала били доста странни. Двамата не се обичали, а в същото време никой от тях нямал по-сигурен приятел от другия. Кралят имал доверие в интелигентността и прозорливостта на Ришельо. Ришельо пък се борел за интересите на краля. В течение на успешната си кариера той следвал програма, състояща се от три главни точки: да неутрализира окончателно протестантите като политическа партия, да обезсили местните владетели и да отнеме от мощта на австрийския династичен род. И успял в тези си нелеки начинания. И въпреки всичко цялата страна била срещу него начело с двете кралици. Но с подкрепата на краля той преодолял всички трудности и се измъкнал от всички заговори срещу му. Имал своя полиция и усърдни агенти и удрял бързо и силно. Не се поколебал да обезглави Сен Марс, който бил влязъл в комплот с Испания с цел отстраняването и изгонването му. Бастилията била претъпкана с хора от всички съсловия, тъй като Негово преосвещенство не се взирал в детайлите — тоягата му се стоварвала върху главите както на редови поданици, така и на благородници, в случай че не вървят по правия път. Ришельо основал и Френската академия, където — носят се слухове — въпрос на време е да бъда приет и аз самият.20

— Берю въздъхна.

— Дуетът Луи XIII — Ришельо може и добре да е управлявал Франция, но обстановката едва ли е била забавна. Един крал с омекнало като локум на слънце черясло плюс един кардинал — то си е като фиеста без музика.

— Не се заблуждавай, Дембо. Под пурпурните си кардиналски одежди Ришельо отглеждал доста игрив смок.

Грамадата ме погледна невярващо. Мисълта за кардинал-фустогонец накърняваше представите му за свещенослужителите с висок сан. Да бе монах — добре. Образът на монаха-веселяк, който с бутилка вино в ръка гони булки, е нещо възприето от народа и в крайна сметка уседнало в неговото съзнание. Но подобно поведение от страна на едно високопреосвещенство за Берю бе шокиращо. Обясних му, че по онова време начинът на живот на носителите на висши санове в Църквата е бил твърде различен от днешния. И за да докарам докрай неговото възмущение, добавих:

— Той дори имал вземане-даване с племенницата си. Ако сравним неговия сексуален живот с този на краля, виждаме, че двамата са били много различни. Кралят-хубавеляк отблъсквал попълзновенията на дамите, докато Ришельо ги задирял, но те го сиктирдосвали. В заключение можем да кажем, че Луи XIII се изявил като добър крал, защото оставил до голяма степен Франция да бъде управлявана от Ришельо. А Ришельо бил голям министър, защото знаел къде са интересите на Франция и ги бранел тялом и духом. На стари години той взел като довереник и съветник един възхитър младок на име Мазарини. Когато през 1642 година тръгнал да умира, разяден от язви, той посочил на краля именно въпросния младок като свой наследник. Луи XIII го надживял само с няколко месеца. Бил хванал охтика и след дълга агония ритнал канчето през май 1643 година. Продължителността на тази агония му позволила да приведе нещата си в ред, преди да предаде Богу дух. Той наредил петгодишният тогава дофин да мине през Светото кръщение, а Мазарини да му бъде кръстник, с което заздравил позициите на последния. После уредил бъдещото регентство. С една дума — държал мебелите да бъдат опазени.

— Ето защо днес при антикварите могат да се намерят толкова много мебели стил „Луи XIII“ — заключи Берю.

Документално четивоИзненадващите разкрития на мускетаря Берюнян

През една студена декемврийска утрин на 1637 година Анна Австрийска стоеше до един прозорец на Лувъра, загледана навън.

Снежните валма падаха безшумно и се стопяваха в съприкосновение със земята, превръщайки я в лепкава кал, о която се подхлъзваха копитата на конете на преминаващите ездачи. Небето бе мастиленочерно. Все така измъчвана от убийствена скука в ледения дворец, Анна пусна завесата и се доближи до голямата камина, в която пламтящите цепеници се опитваха да отблъснат колкото се може по-надалеч вездесъщия мраз. Но този огън не бе достатъчен, за да сгрее обширното помещение и най-вече сърцето на кралицата, чиито мисли непрекъснато бягаха към родната й слънчева Испания. Вече двадесет години, откакто тя вехнеше бездетна в низ от безотрадни дни между един импотентен и тъжен като смачкано нощно боне съпруг и един кардинал с витиевата мисъл, който още не й бе простил за това, че навремето бе отблъснала домогванията му.

Унилите й мисли бяха прекъснати от влизането на една от придворните й дами, която й извести:

— Мадам, дойде един мускетар, който настоява да говори с вас.

— За какво? — попита изненадано Анна Австрийска.

— Отказва каквото и да е уточнение. Твърди, че е нещо тайно.

Кралицата смръщи вежди. Дали това не бе поредната клопка на Негово Преосвещенство? Един мускетар никога не би могъл да се постави в услуга на кардинала, защото между гвардейците на Ришельо и кралските мускетари тлееше непреодолима вражда, от която понякога изскачаха и искри поради сблъсъците помежду им. Освен ако този не беше фалшив мускетар, изпратен от макиавеличния министър, за да приспи вниманието й и да измъкне някаква компрометираща информация за нея.

— И как се казва мускетарят?

— Сержант Берюнян, Мадам.

Анна Австрийска поклати глава.

— Чувала съм това име, но не познавам човека. Кажете на Ла Порт да дойде веднага.

Броени мигове по-късно верният камериер на кралицата застана пред нея.

— Нейно Величество има нужда от мен?

— Пиер, познавате ли един сержант от мускетарите на име Берюнян?

Пиер Ла Порт беше един от най-ценните помощници на Анна. Неговите функции на камериер на кралицата имаха само теоретичен характер. Всъщност той й беше довереник, съветник, справочник и шпионин.

— Да, Ваше Величество — отвърна Ла Порт на въпроса й. — Познавам го.

— Тогава погледнете в преддверието и вижте дали човекът, който стои там, и Берюнян са едно и също лице.

Ла Порт направи дълбок поклон и излезе. След десетина минути се върна и обяви:

— Човекът, който чака отвън, е самият Берюнян.

— Мислите ли, че мога да имам доверие в него? — попита Анна Австрийска.

— Без съмнение, Ваше Величество.

— Много добре — каза кралицата. — Въведете мускетаря и ни оставете сами.

И Ла Порт въведе мускетаря и ги остави сами.

Анна Австрийска огледа посетителя и отчете, че има хубава външност. Но нека го опишем, макар и с не много думи. Сержант Берюнян беше на тридесет и две години. Не беше едър, но бе добре сложен. Имаше овално лице, прононсиран и леко гърбав нос, добре оформена брадичка, живи очи и издаващи сластолюбие устни. Отличаваше се с гъста окосменост по цялото тяло. Славеше се със страхотния си апетит. След пости беше способен да изяде цяло теле. Бидейки неуморим, можеше да препуска сто левги без отдих, защото на кон се чувстваше като кентавър. Юмрукът му беше като ковашки чук. Ако речеше, изпиваше до шестнадесет литра вино, без дори да получи главоболие. А що се отнасяше да леглото, много потърпевши дами, след като биваха напълно омаломощени, втория път водеха подкрепление от приятелки, за да поемат част от страховития удар. Неговите юначни изпълнения потискаха психически другарите му. Той оставяше бездиханни цяла дузина самки за една нощ след като уважеше средно по шест пъти всяка от тях.

Преди да напусне дома на предците си в родния Беарн в Гаскония, за да потърси късмета си в Париж, баща му го бе придърпал на разговор на три очи (защото бе едноок) и му бе казал:

— Сине, в днешно време човек си проправя път в двора чрез смелост и вярност. Знаеш да въртиш еднакво добре и шпагата, и вилицата благодарение на желязната си ръка. Страхувай се единствено от Бога и краля. Постави честта си над всичко, както и мъжествеността си във всичко. Знаеш да четеш, да пишеш и да броиш до десет, което е повече от достатъчно. Ти си млад и смел. Младостта ще премине, но това не трябва да става със смелостта! Напротив, последната трябва да никне като растение под грижите на добър градинар. А гаранция за това, че ще си смел, е не само защото си гасконец, а и защото аз съм ти баща. Не бързай да се жениш. А когато името ти засияе, кесията ти се напълни, а шпагата ти започне да кара всички да треперят, върни се в нашия край, за да си вземеш за жена някоя землячка. Тук жените имат способността да будят сетивата и на позастиващата вече плът.

След тези си напътствени слова и след като го бе благословил и му бе връчил малко пари, той бе пляснал по задницата коня му дюстабанлия, за да го накара да тръгне.

Такъв беше, накратко казано, човекът, който сега бе свалил шапката си, забърсвайки пода с перото й, в дълбок поклон пред кралицата. Кралицата, която имаше усет за мъжете, оцени повечето от качествата му буквално между две пърхания на миглите си.

— Какво желаете, сержанте? — попита го тя.

— Ако имах дързостта да помоля за разговор насаме с кралицата си — отвърна Берюнян, — то е, защото на карта е поставена и честта й, и сигурността й.

Той говореше ясно, гласът му бе приятен, а в говора му се долавяха нотки на онова беарнско наречие, което бе придавало такъв чар на Анри IV.

Беарн! Той се намираше по пътя към Испания, за която, щом си помислеше Анна, красивите й очи, каращи да бият толкова сърца, се изпълваха със сълзи. Така стана и сега. Кралицата поиска да си наплиска лицето с парфюмираната вода от едно легенче върху масичка стил „Луи XIII“, намираща се зад Берюнян.

— Отместете се, за да мога да освежа лицето си — каза му тя.

Разбирайки намерението на кралицата, мускетарят взе легенчето и като сложи коляно на пода, го поднесе на трогнатата от това Анна Австрийска. Посетителят внасяше силно смущение у нея. От него се излъчваше стихийна чувственост, която, добавена към беарнския му акцент, допълваше привлекателността му.

Тя топна една кърпичка във водата и освежи пламналите си страни, след което изрече кратко:

— Говорете!

— О, кралице моя! — въздъхна Берюнян. — О, кралице…

В тези му думи, произнесени на наречието на толкова близкия до Испания Беарн, се прокрадна смътна носталгична нотка. Кралицата потръпна за пореден път.

— Мадам — начена Берюнян, събирайки цялата си смелост, — вярно ли е, че в стремежа си да допринесете лично за оздравяването на държавния трезор, вие сте обявили за продажба диамантената си огърлица? Кажете ми, за Бога, така ли е, или не, кралице моя?

— Вярно е — отвърна Анна. — Утре трябва тържествено да я връча на главния финансов интендант, който ще я обяви за продажба, парите от която ще бъдат предназначени за държавни нужди.

— Не правете това, Ваше Величество! — почти извика мускетарят, ако и през цялото време да се стремеше да говори тихо. — Не правете това, защото ще избухне огромен скандал!

— Боже Господи! — възкликна Анна Австрийска, побледня и машинално сложи длан на гърдите си, като че за да успокои разтуптяното си кралско сърце. — Господи, мускетарю, какво говорите?

Берюнян върна легенчето на мястото му и наложи обратно на главата си украсената си с щраусово перо шапка.

— Мадам, преди десетина години вие бяхте дали тази огърлица на Бъкингамския дук. Негово Преосвещенство разбра за това и подшушна на краля да ви нареди да я носите на дворцовия бал. Нали така беше?

— Така беше! — възкликна кралицата. — И после?

— Тогава вие натоварихте Д’Артанян спешно да замине за Англия, за да я вземе обратно от дука.

— Да, и той великолепно изпълни тази мисия.

Берюнян наведе глава.

— Да, но не, Мадам. От десет години насам този амбициозен човек, който сега има чин лейтенант в славния корпус на мускетарите и който е на път да стане и капитан, хвърля прах в очите на хората. Той е гасконец, колкото аз съм ескимос.

— Какви ми ги разправяте? — изпелтечи клетата Анна.

— Този човек умишлено е променил правописа на името си. То трябва да се изписва не d’Artagnan, а Dartanian, защото всъщност той е арменец.

Възцари се змийски студено мълчание. Сега вцепенената Анна Австрийска приличаше не на жена, произхождаща от испанския кралски двор, а по-скоро на северна принцеса в състояние на хибернация. Бледа и изстинала, тя бе досущ ледена статуя.

— Как е възможно това? — промълви шепнешком тя.

— Възможно е, Ваше Величество. Но има и нещо по-лошо. Този безчестен индивид ви е измамил по най-мерзък начин. Той е успял да направи фалшиво копие на огърлицата и именно това копие ви е предал тогава, а истинската огърлица е продал на един еврейски бижутер в Амстердам. Разбира ли сега Нейно Величество защо този негодник тъй бързо се замогна? Не човек, а дявол!

— Кралят трябва да бъде уведомен за това! — възкликна кралицата, която в този момент почувства непреодолимо желание за протекция.

— Невъзможно, Мадам. Дартанян ви държи в ръцете си. Да уведомите Негово Величество, това означава да признаете, че в даден момент сте се разделили с огърлицата и сте я дала на другиго, а именно — на Бъкингамския дук!

— Така е! Наистина е така! — съгласи се кралицата, кършейки ръце. После, допирайки длан до затормозеното си чело, попита: — Но вие как узнахте за това долно деяние, добри ми Берюнян?

— Узнах го едва преди три дни, Ваше Величество, от едно момиче, с което Дартанян бил имал вземане-даване и пред което се бил изпуснал в момент на слабост. Но след това си дал сметка каква опасност може да представлява то за него, знаейки тайната му, и го хвърлил в Сена. За щастие тъкмо тогава аз минавах по отсрещния бряг и като видях какво бе станало, се хвърлих във водата и успях да измъкна тази клетница. И по този начин проумях всичко. Ваше Величество, ако предадете тази огърлица на главния интендант, ще се разкрие, че диамантите й са фалшиви, и ще свършите най-малкото в тъмница, ако не и на ешафода! А подобна мисъл е нетърпима за мен. Не мога да допусна тъй лъчезарната ви хубост да угасне сред влагата и нечистотиите на карцера! И дойдох, за да ви спася!

— Не виждам как! Невъзможно е! — отрони кралицата през сълзи.

— Няма нищо невъзможно за човек, решен да спаси кралицата си, Ваше Величество! И честта ми, и животът ми ви принадлежат. Дойдох, за да ги подложа на съждение пред олтара на благоговението ми към вас.

— И какво да правим?

— За да ви опазя, ще вляза в ролята на крадец. Ето моя план: ще ми дадете веднага огърлицата. Утре е почивният ми ден, така че ако напусна Лувъра, няма да събудя никакви подозрения. Ще препускам до падането на нощта. И когато сенките й обгърнат земята като черен покров, ще спра някъде сред скалите, ще строша на прах фалшивата огърлица и ще разпилея този прах във водите на някоя река. След което ще скрия себе си и своя публичен позор на някое тайно място, а ако пък гвардейците ме заловят, ще умра позорно на бесилото. Моята единствена молба е да съобщите за кражбата утре. Необходими са ми двайсет и четири часа аванс.

При всяка дума, произнесена от устните на Берюнян, обзетата от надежда кралица кимаше с глава. Но когато той млъкна, тя възрази:

— Не мога да приема подобна жертва от ваша страна. Живота ви — да, но честта ви — никога!

— Не може да има колебание между честта на един мускетар и тази на кралицата, Ваше Величество! — възрази с твърд тон Берюнян.

Това беше толкова точно казано, че Анна Австрийска не можеше да не се съгласи. Но нейното кралско сърце беше едновременно и женско сърце. И носителката му водеше унил живот, пълен при това с опасности и хора, които, в стремежа си да я доведат до погибел, неспирно крояха заговори срещу й.

По страните й се стекоха сълзи и тя изхлипа:

— Скъпи ми благороден и великодушен Берюнян, поради естеството на случая вашата саможертва не би могла да се впише в историята, но ще остане в сърцето ми до последния ден от моя живот.

— Така да бъде! — отвърна скромно Берюнян.

И той падна на колене и целуна роклята на кралицата, която се почувства изпълнена с признателност и замаяна от смесения мирис на кожени дрехи и пот, излъчван от този мъж с обаятелен беарнски акцент. И покълналата в нея неясна тръпка постепенно се превърна в любовно желание. Тя повдигна роклята си, та това благородно същество, впило устни в плата й, да не се налага да се навежда толкова ниско. Но я вдигна толкова високо, че Берюнян, загубил всякаква смиреност, впи откровен взор в разкрилата се пред очите му прелестна гледка, окъпана в дантели.

Онова, което стана сетне, стана бързо, и то на близкото ложе. Когато две достойни създания почувстват неустоимо сетивно привличане, не са в състояние да се борят срещу обгърналия ги стихиен плам. Така и сега Берюнян и кралицата се преплетоха в томителна прегръдка.

Накрая, замаяни, се отделиха един от друг за добро или за зло.

— Господи, какво направих!21 — простена кралицата, покривайки с длани лицето си.

— Правихте любов, Мадам! — отвърна почтително Берюнян. — Ах, колко по-леко ще ми бъде да умра сега, както и да понеса накърняването на честта ми и тази на предците ми!

Ала времето продължаваше неспирния си бяг. Те изведнъж си дадоха сметка за това и Анна изтича да донесе ковчежето с компрометиращата огърлица. Сетне я извади отвътре и с изражение на омерзение я тикна в протегнатата ръка на Берюнян.

— А сега тръгвайте, Бел Ами. И вземете този подписан от мен пропуск, с който ще преминете безпрепятствено испанската граница.

Мускетарят с готовност изпълни нареждането й. След като се поклони, замитайки за пореден път пода с щраусовите пера на шапката си, той си тръгна със забързана походка.

Препускайки през заснеженото поле по калния и неравен друм, Берюнян прехвърляше през главата си преживяното и съответните заключения: „Този глупак баща ми да си навре в дъртия задник смелостта и духовната възвишеност, които ми препоръча. Виж го ти него! Дванайсет години честност какво ми донесоха? Над стотина белези и мизерен сержантски чин! А като си понапънах малко мозъка, се озовах с цяло състояние в ръце, а и изпрасках кралицата на Франция отгоре на всичко! Като освен това компрометирах завинаги мръсника Д’Артанян в очите на същата тази кралица. Тя ще стъжни живота и ще сложи край на кариерата на този службогонец, който толкова ме преследваше за щяло и нещяло.“

Той се поспря, за да отдъхне конят му, през което време се полюбува на великолепната диамантена огърлица, проблясваща под лъчите на слънцето, след което извика радостно:

— Къде е по-удачно човек да си служи с ума си, отколкото със шпагата си!

Беше забравил, че си е послужил и с друго нещо, но се сети за това на пети септември следващата година, когато за всеобща изненада във френския кралски двор се роди престолонаследник. Научавайки новината, Берюнян, който през това време живееше нашироко и весело във Фландрия, преброи месеците с помощта на пръстите си и възбудено възкликна:

— Точно девет!

И тогава почувства простичкото и благородно щастие на сеяча, който ако и да бе ощетил държавния трезор с няколко десетки хиляди екю, в замяна на това бе дарил Франция с Луи XIV!

Из един неиздаван ръкопис

на Александър Дюма