История на Франция

Лекция дванадесетаЛуи XIV и слънчевото му дело

— Берю, сега навлизаме в последната част на лекционния ни цикъл. Щом съм поел пред теб това задължение, необходимо е да отида почти докрай, като изключа най-модерното време, което тепърва ще подлежи на исторически оценки. Ако и след това да не рискуваш да станеш магистър по история, то поне ще те предпази да ръсиш прекалено големи глупости по време на някои светски събирания, към които, знам, нямаш голям афинитет, но на които все пак от време на време попадаш.

— Прав си, Тони. Веднъж, като бях в запой, не знам как се озовах на такова събиране у някаква си графиня Скатолович. Там едни млади и пъпчиви очилатковци говореха за история и когато аз се намесих в разговора им, първо се втренчиха в мен някак си изненадано, после почнаха бурно да се смеят. Разсмях се и аз, но по едно време нещо в техния смях не ми хареса и попитах единия дали не би искал да изстискам пъпките по лицето му, защото го загрозяват. Ще те боли, му казах, но ще е за добро. Тогава, представи си, въпросната графиня, една превтасала и префърцунена кикимора, нареди на двамина прислужници в смокинги да ме изведат навън. Докато те току ме побутваха към вратата, си мислех дали да не извадя служебната си карта и да ги арестувам всичките. После щях да измисля някаква причина: например за подривни разговори срещу конституционния ред и демокрацията. Или още по-добре — за антисемитски изявления. Или пък за призиви за погром върху хомосексуалистите — нали помниш, че веднъж Шефът ни каза, че отгоре му наредили много зорко да следим да не се нарушават правата на педеругите, защото били много ценни хора… Но, вече на прага, вътрешният ми глас ми прошепна да не го правя…

— За щастие в случая вътрешният ти глас е бил прав. Защото той по принцип дава или много добри, или много лоши съвети. Затова, ако човек го слуша безпрекословно, петдесет процента е рискът да стъпи накриво… А сега се съсредоточи: през 1643 година сериозният, крехък и целомъдрен Луи XIII, чиито атрибути за възпроизводство му служели единствено за украса, починал. И тъй като имал време да подготви своя круиз към отвъдното, посочил съставен от куп хора Регентски съвет за времето на непълнолетието на Луи XIV. В този съвет отредил на Анна Австрийска правото само на един глас. После, доволен от курвенския номер, която спретнал на жена си, умрял със спокойна душа.

Анна Австрийска била бясна. През целия си живот била унижавана и държана настрана от държавните дела от Луи XIII и Ришельо. И в момента, когато можела да вземе реванш, ето че някаква глупава завещателна повеля отново я изпращала на задна линия. Но този път започнала да хвърля яростни къчове. „Животът е кратък, си казвала тя, и най-после трябва за започна да го живея както си искам. Малко ли ми бяха близо двайсет години, прекарани в сянка с един кахърен импотент?“

И тогава преминала към действие. След като прелъстила Мазарини, с негова помощ обезсилила завещанието в Парламента и станала пълновластна регентка. Луи, който един ден трябвало да стане четиринадесети, бил на пет годинки. Пред Анна се откривали хубави дни. В плен на еуфорията, тя тайно се омъжила за съучастника си Мазарини.

Знам какво ще ме попиташ, Берю: как така един кардинал се е оженил? Затова трябва да уточня, че Мазарини бил кардинал, но не и свещеник. Светият престол го изпратил във Франция по-скоро в качеството на дипломат. Вече на място, както вече споменах, Ришельо забелязал качествата му и го вкарал в държавните игри. Мазарини бързо загрял перспективите, които му се открехвали във Франция, и приел френско гражданство. И ето че сега вече бил женен за Анна Австрийска. И двамата щастливо се заели с управлението на кралството. Но скоро тъмен облак притулил хоризонта. Избухнала Фрондата — гражданска война, не особено кървава, но застрашаваща устоите на абсолютната монархия, изградена от Анри IV и Луи XIII. Парламентът и след това принцовете се разбунтували. Регентката, синът й и Мазарини били принудени да напуснат Париж и да се скрият в Сен Жермен. Страната влязла в мръсен период. Различните области били подложени на грабежи, реколтата била опожарена, навсякъде избухнали епидемии. Но Мазарини устоял и бурята започнала да отминава. Накрая той се наложил и кралската власт била възстановена. След затихването на Фрондата двойката Мазарини — Анна Австрийска продължава властването си спокойно, по пантофи. През това време вече поотрасналият Луи XIV започнал да се усуква около придворните дами. Очертавал се като лекомислен любовчия. Нищо в него не предвещавало, че ще стане един от най-великите ни крале. По едно време се влюбил в една племенница на Мазарини — Мария Майчини. Въпросната девица не била кой знае каква хубавица, но затова пък била чаровница. Именно това станало причина за увлечението на краля по нея. На това девойче му била влязла една муха в главата — а именно да настани дупенцето си на трона. Луи XIV не възразявал. А амбицията му спрямо нея още повече нараствала поради факта, че хитрушата не му бутала, ако мога така да се изразя. На Мазарини му се отваряла неочаквана възможност да създаде своя фамилна династия. Но тъй като се бил посветил на Франция и монархията, възпрепятствал този брак, за което трябва да му свалим шапка — не е лесно да дадеш предимство на дълга си пред интересите си. Не всеки го може.

— Аз мога — обади се Берю. — Веднъж проследих един педофил, който с кесийка бонбонки в ръка обикаляше около едно първоначално училище. Хванах го точно когато черпеше с тях едно момиченце и го уговаряше да отидат да се поразходят малко заедно. Гаднярът се оказа някакъв тузар, който, за да го пусна, ми предложи сума, равна на едногодишната ми заплата. Но се сблъска с чувството ми за дълг. Откарах го в комисариата, където му хвърлих един хубав бой, преди да го предам на следващата инстанция…

— Мога само да се гордея с теб, Берю. Та ти си персонаж на Расин и Корней, взети заедно!

— Не знам кои са тия двамата, но това, което знам, Тони, е, че го бих, без да оставям следи. Иначе, току-виж, някоя международна противоправителствена организация ме обвинила в нарушаване на човешките права на педофилите. Както върви светът, човек вече всичко може да очаква…

— Та значи Мазарини сторил необходимото, за да раздели двете гълъбчета и да ожени Луи. И знаеш ли за кого? За инфантата на Испания, natürlich. Нищо ново под слънцето. Целта си била все една и съща: да натрисат испанските инфанти върху чеповете на френските крале, та да секнат крамолите между двете страни. Но и при това винаги възниквали някакви търкания, нерядко сериозни, било по повод на зестрата на младоженката, било по повод на нейните по-нататъшни права. В случая въпросната испанска инфанта се казвала Мария-Тереза и далеч не приличала на Бриджит Бардо или Клаудия Шифер. Откъм ръст отивала към джудже, а що се отнася до физиономията й, било препоръчително човек със слаби нерви да не я среща нощем. С една дума, била от категорията на онези злощастни женици, които изначално не са застрашени да загубят девствеността си, освен инцидентно от някой твърде пиян и оттам непредпазлив мъж.

Въпреки всичко Луи XIV й отдал дължимото. Но, естествено, не смятал да се ограничава в това отношение. Веднага след сватбата и изконсумирването на брака той се притекъл на помощ на брат си, чиято специална ориентация не вършела работа на жена му Анриета. А отгоре на всичко брат му не само бил обратен, ами и травестит — обичал да се разхожда насам-натам, облечен в дамски дрехи. Виждайки всичко това, Луи XIV проявил инициативност и започнал да се съешава с Анриета за голяма радост на последната. Ето това й е хубавото на голямата фамилия, Берю: във всеки момент някой може да ти се притече на помощ, както и ти — на него. Но в двора започнали да плъзват приказки и назрявал скандал; ядосаният Мазарини наложил вето върху тази спонтанна плътска връзка. Тогава Луи XIV, за да избегне щекотливите разправии, зарязал Анриетка и се посветил на мадмоазел Дьо Ла Валиер, която не била красавица, но затова пък обладавала своеобразен чар — накуцвала. Луи XIV я боготворял.

По едно време Мазарини взел, та умрял. Все е трябвало да стане един ден. Случва се на всеки. По този повод, Берю, стискай палци, щото грипът, който ме друса в момента, да е преходно явление и да непрерасне подло в двустранна вирусно-бактериална пневмония с всевъзможни усложнения! Оттук насетне започва истинското властване на Луи XIV. Впрочем самият крал обявява това в една своя декларация пред Парламента. Тя, общо взето, имала следния смисъл: „Дотук въртеше волана другарят Мазарини, но сега го поемаме аз и включвам направо на четвърта!“ И Великото столетие започнало. Кралят-слънце, който до този момент е карал само на мигачи, изведнъж включва дългите. Всъщност истинският седемнадесети век начева от 1661 година със създаването на един многостранен елит. Оттогава насам никой афиш не е събирал толкова много, и то все значими имена. Истинска концентрация на таланти! В театъра — Молиер, Расин и Корней; в поезията — Лафонтен и Боало; в системата на висшето образование — Босюе и Бурдалу; във философията — Ларошфуко и Лабрюйер; в обществените връзки — мадам Дьо Севинье; във вътрешните работи — Колбер; във военните работи — Лувоа; на ударните — Вобан; в информацията — Сен Симон; декори — Мансар, Льо Брьон и Льо Нотр; диригенти на оркестъра — Люли и Купрен; художествени директори — Льо Нен, Шампен, Пусен, Дьо Ла Тур. И режисьор на всичко това — Луи XIV! Започвало най-дълговременното властване (72 години) в нашата история. Билетите за спектакъла били предварително разпродадени, гишетата — затворени. Това бил апотеозът на монархията! Франция се намирала в апогея на славата си и присъствието й в света било повече от осезателно. Навред по земното кълбо се напъвали да говорят, да мислят, да ядат и да се чифтосват по френски. През 1710 година в театъра в Лима се играела пиесата „Учените жени“! А насред целия този блясък се перчел кралят-слънце, който иначе приличал на кокер-шпаньол с несъръзмерната си напудрена перука, спускаща се чак по раменете му. Но хитрината number one на Луи XIV били церемониалът и етикетът. Той разбрал, че в противовес на старата идиотска максима, гласяща „разделяй и владей“, истина е обратното — „събирай и владей“. И обединил феодалните владетели около августейшата си персона, за да ги заслепи и същевременно да ги държи под око. Обсипвал ги с почести и отличия, като и създал за тях странни постове и служби, например „Надзорник по перуките“, затрупвал ги с коприна и дантели, шашардисвал ги с низ от бляскави балове и ловни излети. Завъртял им главите така, че те се надпреварвали да изпълняват чисто слугински задължения: въпрос на чест било кой ще изпревари да му подаде утринния чай или малко по-късно тоалетна хартия, или пък да му вее над главата с щраусови пера по време на жега. Превърнал най-простите си ежедневни човешки дейности в ритуали, следени с трепет от всички. През цялата човешка история, Берю, виждаме едно и също: на върха благодарение на глупостта на другите много често се издигат и стоят хора, които им хвърлят прах в очите и чрез какви ли не мистификации ги карат да мислят, че могат и знаят много повече от тях. А всъщност това е истина само понякога, и то относително, защото никой не е абсолютно незаменим.

— Но сега живеем при демокрация — каза Берю. — Все пак мнозинството от хората определят кои да ги ръководят.

— Имайки предвид, че мнозинството във всяка държава или народ се състои от хора, малко или повече подобни на теб, поне настоящата формула на демокрацията не ме хвърля във възторг.

— Какво искаш да кажеш, Тони? Че не мога да отсявам зърното от плявата ли? Че не вдавам? Че не загрявам? Че не съм в час? Че съм тъпак, с една дума?

— Успокой се, Берю, не визирам непременно теб, а обобщавам даден социалнопсихологически типаж, заради който често пъти си пати по-смисленото малцинство… Но така или иначе в епохата, за която говорим, фактически демокрацията е толкова далече, че няма накъде повече, ако и хронологически да наближава. Това е времето на апотеоза на монархията — абсолютизма, когато кралят-слънце се изцепва: „Държавата, това съм аз!“ И той също не се е въздържал да води войни. По негово време сме се млатили като хамали и с испанците, и с Хабсбургите. Но не ми се говори за войни. След тях държавите ту се свиват, ту се разтягат като мехове на акордеони или гайди и остават куп дати и имена на полесражения и договори, с които после измъчват на изпити поколения ученици и студенти, та и ги късат, ако не ги знаят всичките. А дори когато са спечелени, войните струват скъпо на народа. Луи XIV бил построил Версай. Добре, ама на колко хора, включително и деца, през това време са им къркорели червата от глад! И сега същия този Версай трябва да го поддържаме, та да могат невежите американски туристи да го прекосяват на бегом, залепвайки дъвките си тук-таме из кралските покои. Впрочем този дворец не е и особено хубав. Величествен — да. Но чак пък хубав — не. Стилът на Луи XIII е къде-къде по-добър в своята пестеливост и хармоничност. Но след него Луи XIV забива в натруфеност, граничеща с простотията. Добре, че не се е сетил да сложи перуки и на мебелите. Ами леглото му? То може да породи кошмари и у обладателя на най-здравия сън, ако реши да поспи в него. А ако палава двойка реши да се изтреска импровизирано под тежкия му балдахин, в даден момент ще се изпълни с чувството, че се намира в долнопробна холивудска филмова продукция в „Ийстмънколор“.

Що се отнася до трескането, след синьорина Майчини, сеньорита Мария-Тереза и Луиз дьо Лавалиер, ето че Луи пощръклял по една маркиза, известна като мадам Монтеспан. Тя му хванала окото, а пък той я хванал за… нали? Преди това извършила всичко необходимо, за да го прелъсти. Била върла отровителка, навлязла много навътре в черната магия с помощта на една отвратна вещица, подвизаваща се под името Лавоазен, и нейния приятел Гибур. Тези добри хорица отслужвали ултрачерни меси и прибягвали до човешки жертвоприношения — купували бебета от бедните и ги заколвали върху голото тяло на мадам Монтеспан. И тъй като последната фанатично вярвала в магията, била сигурна в резултатите от нея. И бидейки сигурна в това, стигала до тях. Ето какво нещо е силата на вярата, било в Господа, било в Сатаната. Та криминалната маркиза започнала да тъпче Луи с „испанска муха“ и други тайнствени афродизиаци, за да го държи във форма. И той наистина влязъл в такава форма, че й направил седем деца, буквално без да си поеме дъх. И въобще Луи XIV май бил роден по-скоро за заек, отколкото за крал. Нека направим една равносметка на размножителните му подвизи, без да сме сигурни, че тя е изчерпателна: на законната си съпруга направил шест деца, на Лавалиер — четири, на мадам Монтеспан — седем, и общо още шест-седем на различни госпожи и госпожички от дворцовия си антураж, тоест всичко на всичко някъде към двайсет и пет невинни дечица. При това положение не трябва много да се изненадваме, че до ден-днешен зърваме сегиз-тогиз край нас по някоя изненадващо бурбонска физиономия.

На Луи XIV — Казанова трябва все пак да му признаем, че ако и да е имал слабост към женските, не се е оставял да бъде воден от тях за носа, въпреки че последният е бил удобен за хващане поради размера си. Вършил е лудории, но те са били извън кралските му задължения. Слагал разграничителна черта между двете. Въпреки това проклетията Монтеспан успяла да натвори по някоя и друга пакост. Ако се случело някоя малка мръсница да започне да гледа краля твърде подканващо, тя я отравяла, за да внесе яснота в ситуацията. Раздавала отровата по-волно от аспирин. В пристъпи на ревност поотсипвала дори и на краля. Луи XIV явно изначално е имал завидно здраве, щом като, бидейки тъпкан с отрова и възбудителни средства от всякакъв вид, успял да доживее до седемдесет и седем годишна възраст. Истински френски Разпутин! Но един ден истината излязла наяве…

Лавоазен и кликата й били арестувани. Колегата ми от онова време провел блестящо следствие и разкрил участието на мадам Монтеспан в отравянията и човешките жертвоприношения. Уведомили за това горкия Луи, който направо дал заето. Като се окопитил, се погрижил маркизата да бъде изпратена в именията й. После потулил злокобните обстоятелства около нея. Големите афери често приключват така, нали знаеш, Дембо? И на нас двамата с теб ни се е случвало при някои казуси, с които сме се занимавали, да си дадем сметка, че сме хвърляли усилията си на вятъра. Само дето дълго време след това сме били нащрек да не имплантират в тленните ни тела някое парче олово, може и от упор. Колкото по-високопоставен е престъпникът и колкото по-големи са престъпленията му, толкова по-голям е шансът да се измъкне. Така и в този случай доказателствата за виновността на фаворитката били потулени и всичко утихнало. След това позастаряващият вече кокер-шпаньол се обърнал към религията и през 1683 година се оженил за вдовицата на поета Скарон, която дотогава била гувернантка на децата на Монтеспан. Въпросната вдовица била благочестива и фригидна, тъй че лъчите на краля-слънце бавно гаснели в нейната компания. Нескончаемото му властване приключвало тъжно. Трезорът бил празен, а изгладнелият народ бил все по-настойчиво спохождан от метежни мисли. В едно време, когато на четиридесет години човек бил считан за старец, този крал на седемдесет и седем години изглеждал като фантом. Започвали със суеверен страх да се питат дали не е вечен. Въпреки прозвището му, помръкващото му лъчеструене отдавна вече не стопляло никого. За да пораздвижи унилия обществено политически амбианс, от време на време той приемал по някой изтъкнат чужденец, но това не било достатъчно, за да тушира угнетеността на общата атмосфера. Самата жизненост на Луи XIV го била превърнала в едва кретаща мумия от филм на ужасите. Накрая все пак смъртта съжалила и него, и поданиците му и го отнесла на 1-ви септември 1715 година. В морално отношение Френската революция вече започвала, но никой още не знаел това…

— Всичко е ясно, Тони — закоментира Берю, — но не мога да зацепя защо в началото каза, че Луи XIV бил голяма работа, пък после започна да подмяташ, че не предял чак толкова. А и защо плюеш Версайския дворец? Много си е хубав даже! Най-хубавият в света. Ама докато се строял, някои хора били пукали от глад! А сигурен ли си, че ако не го бяха построили, нямаше да бъде същото? И друго нещо: онези, за които спомена — художници, скулптори, писатели и писателки, — ако са пробили, то е благодарение на Луи XIV. Аз не ги познавам, но има хора, дето ги знаят, най-вече в чужбина. Пък и ти сам подметка, че профилът ми е малко нещо бурбонски. Ами я си представи, че съм негов потомък, пък даже да е посредством някоя кръчмарска сервитьорка! А ако трябва да продължа със сравненията, обърни внимание на приликите помежду ни в онаквозинката — и аз хич не си поплювам в оная работа, и то без никакви ти там „испански мухи“! Функционирам без засечка и денем, и нощем! Но да оставим това настрана. Виждам, че грипът продължава да те друса. Приложи моята рецепта, която е безотказна: сега, като се прибереш, люсни няколко литра горещо червено вино, сварено с черен пипер, изплюскай заедно с това къмто килограм-два свински мръвки с лук и утре сутринта ще се събудиш не само без грип, но и с навирен питон!

Документално четивоХитрината на братя Льоберюл

Кортежът бавно напредваше по неравния друм, край двете страни на който редици от унили тополи притулваха хоризонта. От Шани насам бе валяло непрестанно и хората, ескортиращи каретата, бяха подгизнали до кости. Колебливите крачки на конете издаваха всеобщата умора.

Предводителят на конвоя Йоахим Льоберюл, набит и здрав подофицер, си мислеше за това, че до столицата остават още сто левги. Ако не щадеше както конете, така и конниците, съществуваше опасност през останалия път да възникнат някои затруднения. И тъй като родното му село отстоеше само на четири левги, той подкани хората си:

— Още малко, юнаци! Вече наближаваме една славна странноприемница, където ще можем да похапнем и да се подслоним през нощта. А там има и винена изба, която ще възвърне цвета на лицата ви!

Тези му слова мобилизираха всички и на свечеряване малкият отряд, състоящ се от шест човека и десет коня, достигна до странноприемницата „Кралско сияние“.

Виждайки в двора да спира карета със спуснати завеси, съпроводена от напети конници, ханджията раздаде набързо серия удари и ритници на готвачите и прислужниците, за да ги накара да се разтичат, и то с усмивки на уста, както подобава на едно добро заведение, после се завтече с дълбока чупка в кръста да посрещне пристигащите. В тези гладни времена търговията вървеше зле. От много дни не бяха се мяркали клиенти и добрият човечец беше решил да стори необходимото, за да се почувстват уютно тези, които сега му изпращеше провидението.

— Две стаи! — нареди му отривисто Льоберюл.

Ханджията се опули изненадано.

— Но, господине…

— Да? — изръмжа въпросително подофицерът.

— Колцина сте всъщност? — плахо попита ханджията.

— Общо седем души — отвърна Льоберюл. — Едната стая ще споделя със затворника, който ескортирам, а в другата ще се разположат на бивак хората ми!

Льоберюл хитруваше — в отчета си за разноските щеше да отбележи, че са били седем стаи. И тъй като времетраенето на пътуването се очертаваше да възлезе общо на двадесетина дни със съответните отсядания, то той щеше да закръгли една хубава печалба.

В замяна на това Льоберюл имаше подчертан вкус към живота и ако караше хората си да се сбутват в една стая, то въобще не се стискаше по отношение на храната и виното. „Обилното пийване и хапване — обичаше да казва той — дават на човека и решителност, и разум.“

— Надявам се, че храната ти е добра, приятелю — каза той на ханджията. — Какво ще ни предложиш за вечеря?

— Какво ще кажете за по един великолепен омлет със сланина и скопени петли на шиш? А имам и сирена, достойни и за най-взискателното небце…

Льоберюл реши, че менюто е задоволително при условие, че към него се добави и някое прасенце или агънце, след което попита:

— А имаш ли все така от червените „Бон“ и „Шабли“?

— Както винаги, господин офицер. Виждам, че господин офицерът е запознат с местните вина…

— Родом съм от този край, приятелю. Аженор Льоберюл, по-големият ми брат, би трябвало все още да живее, ако Господ е решил така, в поселището Андуйет.

— А, да — каза ханджията без особено въодушевление.

Льоберюл забеляза помръкналата му физиономия и попита:

— Познаваш ли го?

— Познавам го.

— Как е той?

— Не е цъфнал и вързал.

— Бъди по-ясен, ако не искаш да изпиша името си с шпагата си върху големия ти тумбак!

Това накара ханджията тутакси да възвърне любезното си държание.

— В наши дни селският живот е труден, господин офицер. Господин брат ви бе сполетян от семейни неприятности. Жена му Берта го напусна и избяга с някакъв приходящ мазник. Оттогава човекът хептен се занемари.

— Ама че работа! — въздъхна Льоберюл-младши. — Клетият Аженор винаги си е бил слабак, безволев и рогоносец по природа.

Той направи знак на хората си да разседлаят конете, после се приближи към каретата и дръпна външното резе, монтирано на вратата й. Любопитен като катерица, ханджията занаднича изотзад.

— Иди се заеми със своята си работа, приятелю! — ревна му Льоберюл, като втъкна лакът в ребрата му. — В наше време любопитството може да струва скъпо!

Без да чака повторна покана, ханджията припряно побягна към кухнята. Но след като се озова при успокоителната топлина на пламтящите огнища, занадзърта иззад прозореца. В сумрака на спускащата се дъждовна нощ той видя от каретата да слиза някакъв мъж, загърнат в голям плащ с вдигната яка и с ниско наложена на главата широкопола шапка. Не беше възможно да се види лицето му. Ханджията изпроводи една от прислужничките да отведе Льоберюл и охраняваната от него тайнствена персона до първия етаж.

— Ще ви стъкмя огън — каза момата, като се приближи до огнището, където голяма суха цепеница чакаше само един пламък, за да лумне, пращейки. Тя се наведе и поднесе към него голямата свещ, която носеше. Льоберюл се загледа в хубавата й изпъната дирница и протегна развълнувана длан към нея. Имаше чувството, че гали целия си роден край. Ах, колко нежна и заоблена се оказа Бургундия!

Прислужницата счете за свой дълг да изписука доволно.

— Не се отдавайте на неблагопристойности в мое присъствие, моля ви! — обади се затворникът.

Гласът му отекна по странно метален начин. Момичето се обърна изненадано към него, при което изпусна вик на ужас, тъй като се оказа, че мъжът носи желязна маска, обхващаща цялата му глава.

— Не се плаши, гургуличке! — призова Льоберюл.

Бледнеейки, момичето отстъпваше към вратата.

— Този благородник сграда от кожно заболяване, което загрозява лицето му — обясни с досада Льоберюл, защото му бяха наредили максимална дискретност по отношение на затворника. — И той носи тази маска, за да не смущава околните, което е похвално от негова страна.

Но момичето се беше вече изсулило от вратата.

Защо трябваше да я плашите? — тросна се Льоберюл.

Не искам да плаша никого — възрази мъжът с желязната маска. — Свалете ми това метално лице и ще видите, че моето собствено не е такова, че жените да пищят при вида му!

Подофицерът повдигна рамене и отвърна:

— Ако зависеше от мен, нямаше да имам нищо против, монсеньор. Но моята мисия се състои в това да ви отведа до Бастилията за минимум време и с максимум дискретност. Извън това не са ми позволени никакви волни движения.

След тези си думи той превъртя ключа на вратата, сложи го в джоба си и се доближи до камината, където цепеницата вече припукваше весело.

Мъжът с желязната маска свали наметалото и шапката си и се изтегна на леглото, иначе напълно облечен.

Льоберюл и затворникът вечеряха насаме, както правеха винаги в продължение на последните осем дни. Не си говореха. Бяха наредили на Льоберюл да не се впуска в никакви разговори с човека, който му бе поверен.

След приключването на вечерята, когато стомахът на предводителя на ескорта се напълни с храна, а оттам и сърцето му — с благородство, той се замисли за брат си, който вегетираше само на половин левга оттам. „Ще отскоча да го посетя“ — каза си той.

Това му похвално намерение поставяше обаче един проблем — непосредственото охраняване на затворника. Изричната заповед беше само той да има близък контакт с него и никой друг, така че не можеше да си позволи да го повери на когото и да било от хората си.

Но все пак му хрумна една идея. Звънна на прислужницата и й нареди да му донесе верига и катинар, което тя изпълни тутакси.

— Монсеньор — обърна се тогава Льоберюл към затворника, — ще помоля да ми простите, но тъй като се налага да отсъствам не задълго, то ще трябва да ви прикрепя с веригата към кревата.

От години затворникът бе свикнал с какво ли не отношение, за да се възбунтува сега открито спрямо тази мярка, затова отвърна с достойнство:

— Направете онова, което считате за необходимо, господине. Вие не сте държавен затворник като мен, тъй че нищо не ви спира да подгоните някоя фуста.

Льоберюл се въздържа да обори предположението на Желязната маска и го привърза с веригата за месинговата табла на кревата. И след като се увери, че решетката на прозореца е здрава, излезе, заключи вратата и постави на пост пред нея един от хората си.

Аженор Льоберюл напразно се мъчеше да заспи. Увит в едно прокъсано чердже до камината, в която припламваше агонизиращ огън, той се бе свил на кравай от болките в празния си стомах. Този ден бе ял варена коприва. Въпросното ястие, което би зарадвало примерно някоя патица, не му бе свършило кой знае каква работа. Самият той би предпочел самата патица.

Тропот на конски копита го накара да подскочи. Идването на конник в тази отдалечена от всякакви главни пътища малка махала, и то в такъв късен час, си беше направо черна магия. Клетникът се запита дали това не бе смъртта, която, смилила се над него, идваше да го отведе. Все пак озадачен, въпреки тази необичайна надежда, той се надигна. Конят спря пред колибата му, след което удар от здрав юмрук разтърси вратата й.

— Кк-ой е? — заекна Аженор Льоберюл.

Вместо отговор при следващия удар резето отхвръкна и в рамката се очерта едър силует. Аженор тикна едва мъждукащата борина в огнището, за да я разпали, после я вдигна нависоко, за да види лицето на натрапника. Отне му известно време, за да си спомни чие е червендалестото и охранено лице, което изплува под светлината, но накрая го разпозна и възкликна:

— Йоахим, братко!

Двамата мъже се прегърнаха, като Аженор се разплака от вълнение. Сълзите му станаха още по-обилни, когато офицерът извади изпод наметалото си едно варено пиле и голям комат хляб. С разтреперан глас Аженор възкликна:

— Самата Света Майка Богородица те изпраща тъкмо когато псовисвам от глад и краката ми вече не ме държат!

И като заръфа пилето, той се зае да описва плачевното си положение:

— Ако съм все още жив, то е по някакво чудо. Нямам вече нищо — ни земя, ни пари, ни смелост, нито жена. Клетата избяга, за което не мога да я укоря, защото не можеше все пак да се храни само с любовта ми.

Йоахим избърса една избила изпод клепача му сълза. Брат му го попита не без известна нотка на завист, па макар и бяла:

— А с теб какво става? Като те гледам, май нещата ти вървят добре.

— Жандармерийски подофицер съм — отвърна Льоберюл-младши. — Работата ми е добра. Не мога да се оплача.

— А какво правиш към нашия край? В отпуск ли си?

— Не, пътувам със специална мисия.

Изразът така впечатли Аженор, че той глътна цяла кълка. Измежду омазнените му за пръв път от толкова години устни излетя едно оригване, изразяващо крайно благоутробно задоволство.

— Мисия ли? Каква мисия?

Йоахим се поколеба. Но в края на краищата си каза, че ако не може да се довери на брат си, то тогава на кого?

— Чувал ли си за Желязната маска? — попита той.

— Не — отвърна изненадано Аженор. — Това да не е някакво тайно общество?

— Не. Това е един тайнствен държавен затворник, който от години гниеше в тъмницата Пинерол в Пиемонт и когото сега съм натоварен да отведа в Бастилията в Париж.

— И кой е този затворник?

— Никой не знае — отговори шепнешком Йоахим. — И тъкмо затова носи желязна маска — за да не може никой да види лицето му.

— Има късмет човекът — въздъхна Льоберюл-старши. При тази му забележка подофицерът озадачено примигна.

— Какви ги дрънкаш, братко?

— Че на иженарицаемия Желязната маска му върви — настоя на своето Аженор. — Въпросното момче има покрив над главата си, хранено е и дори разхождано на сметка на краля. И всичко това в едно време, когато всеки е готов да изяде ближния си! Тъй че колкото завиждам на твоето положение, братко, не по-малко завиждам на неговото!

Тази гледна точка шокира много Льоберюл-младши, който обаче скри своето неодобрение и си взе довиждане с Аженор, придружавайки това със смътно обещание за бъдеща нова среща.

Малко по-късно, сподирян от чувство за изпълнен дълг, Йоахим вече се изкачваше по стълбището на странноприемницата. Когато стигна до площадката на първия етаж, смръщи вежди. Часовоят, когото беше поставил пред вратата, спеше, похърквайки сладко, проснат напречно на коридора. За възглавница му служеха две бутилки „Шамбертен“. Те бяха не по-малко празни от сърцето на мадам Монтеспан. Льоберюл яростно срита спящия в ребрата. Но последният, просмукан от изпитото вино, не реагира по никакъв начин.

Изпълнен с яд и едновременно с това смътно разтревожен, Льоберюл се втурна в стаята, където изпусна въздишка на облекчение, като видя, че затворникът си е все така привързан с веригата към кревата.

— Надявам се, че не се забавих твърде много, монсеньор — каза той, като се приближи, за да освободи господин Х.

Но докосвайки ръката на мъжа с желязната маска, подофицерът изпусна приглушен вик на изненада: тя бе леденостудена. Опипвайки трескаво тялото му, той установи с ужас, че затворникът е безжизнен, тоест че направо си е мъртъв. Всичко говореше за това, че Ж.М.22 се бе опитвал да се освободи, при което бе направил смъртоносен клуп с веригата и се бе самоудушил.

— Това не е възможно! — изпелтечи Льоберюл. — Сънувам някакъв кошмар! Хайде, монсеньор, не се шегувайте! Моля ви, станете!

Но, както знаем, дори и при най-любезните подканвания един мъртвец съвсем не е склонен да стане.23

— Загубен съм! — изохка злощастният Льоберюл. — Ето докъде ме докара доброто ми сърце! Заради този смотаняк брат ми аз…

И тук подофицерът внезапно спря да се вайка, защото една мисъл внезапно покълна в главата му. Тя беше толкова спасителна, че без да се бави и миг, той загърна мъртвеца в наметалото му, метна го на могъщото си рамо, изнесе го почти на бегом, преметна го през задницата на коня си и запрепуска към поселището Андуйет.

През това време Аженор Льоберюл не смогваше да заспи, защото бе преял. Този вид безсъние обаче не му беше неприятен и той си мислеше с тъга за това, че само след няколко часа причината за него щеше отново да бъде обратна, тъй като гладът пак щеше да настъпи във временно загубената си територия.

Сред царящата нощна тишина той внезапно долови тропота на галопиращи копита.

— Дали пък брат ми не се завръща? — помисли си.

Наистина това се оказа брат му.

— Толкова ли е студена нощта, че си така побледнял? — попита Аженор.

Йоахим поклати глава и доближавайки се до него, хвана дланите му, изричайки в нервна скоропоговорка:

— Аженор, помниш ли думите си отпреди малко, с които изрази завист към съдбата на Желязната маска?

— За Бога! Естествено, че ги помня!

— В мое отсъствие се е случило нещо ужасно! — продължи Йоахим и разказа на брат си за станалата драма, след което добави: — Онова, което искам да ти предложа, може да ти се стори престранно, но ако го приемеш, и твоите старини са осигурени, и моят живот е спасен. Заеми мястото на покойника. По ръст сте еднакви; по-слаб си, разбира се, от него, но на първо време ще ти навлечем повечко дрехи, а по-късно, като се поохраниш, ще напълнееш.

Ако и в началото Льоберюл-старши да се постресна от дръзката идея, то последната част от изречението отпъди всякакво колебение у него.

След като постигнаха съгласие, се захванаха за работа. Докато Йоахим вмъкваше мъртвеца вътре, Аженор приготвяше необходимите инструменти за предстоящата операция. „Демаскирането“ щеше да бъде трудно, тъй като маската трябваше да остане здрава, та да може отново да бъде използвана. Запотени под мъждукащия зрак на свещта, те се трудиха около час върху проснатия на масата труп, като че се бяха отдали на някаква хирургическа интервенция. Най-сетне преодоляха и последните скоби и пантички и свалиха маската от лицето на покойния. При вида му двамата братя с вик на удивление и ужас спонтанно се сринаха на колене и започнаха усилено да се кръстят.

— Ами… че това е кралят! — преплете език Аженор.

И наистина пред очите им се намираше несъмнено бурбонската физиономия на Луи XIV. Само дето беше малко по-подпухнала поради обездвижването, характерно за затворническия начин на живот, както и по-бледа заради дефицита на свеж въздух от толкова години.

— Мисля, че разбирам… — отрони след малко Йоахим.

— Какво разбираш? — изломоти въпросително брат му.

— От доста отдавна в Париж се носят разни слухове. Шушука се, че кралят ни е имал брат-близнак. Това създало проблем във връзка с наследяването на трона. Кралете винаги мечтаят за отроче от мъжки пол, но се сбъркват, когато им се пръкнат две наведнъж. Едното се оказва в повече и то трябва по един или друг начин да изчезне…

— Изборът не трябва да е бил никак лек… — рече замислено Аженор.

— Това явно е била поредната идея на Ришельо: да се осигури трононаследието по благопочтен начин. И разбирам напълно защо той и Луи са притулили лицето на този мъж и са го затворили. Не са могли все пак да го оставят да се шляе насам-натам.

След като размениха още серия твърде уместни мисли по този повод, те съблякоха покойника и го погребаха в полето. След което Йоахим надяна желязната маска на лицето на брат си.

Зората бе започнала да се разпуква, когато двамината братя пристигнаха в странноприемницата. И ханджията, и хората от ескорта се бяха вече събудили. Последните учудено ококориха очи, когато видяха командира си да пристига отнякъде в компанията на затворника. Но Льоберюл-старши намери начин да парира озадачението им:

— Монсеньор затворникът бе изял твърде много омлети и му призля, тъй че го изведох да го поразходя. А сега, орли мои, да пийнем малко бяло винце за тласък и после — на седлата, защото ни остава още доста път до Бастилията!

Мигове по-късно малката кавалкада напускаше бургундския край, оставяйки в плодородната му земя тленните останки на онзи, който вследствие на една нелепа лотария биде лишен от трона на Франция.

Аженор Льоберюл изигра своята роля по великолепен начин. След като се поохрани и дойде на себе си, той се огледа и първата му работа бе да прелъсти племенницата на управителя на Бастилията, която, както се оказа, безкрайно се възбуждаше и от маската му, и от мистерията, криеща се зад нея. И те продължиха успешната си плътска връзка до 1703 година, когато последният издъхна, преситен от царски грижи, внимание и почести.

Из „Желязната маска по пантофи и халат“ —

мемоарни записки на Нини Соасант-Ньоф —

племенница на управителя на Бастилията,

намерени от един санкюлот при превземането на последната

Лекция тринадесетаРегенцията, Луи XV

Твърде дълго продължилият грип най-после ме принуди да остана в леглото си. Външният термометър сочеше двадесет градуса, а този, който бях пъхнал под мишницата си — тридесет и осем. Тъкмо се бях загледал в иначе слънчевия ден отвъд прозореца, по чието стъкло една пчела настойчиво потрепваше, настоявайки за право на убежище, когато на вратата се позвъни. Станах криво-ляво и тьтрейки нозе, отворих вратата. Отстранявайки ме нехайно с ръка, вътре нахлу самият Берю, прегърнал като малки бебенца няколко бутилки червено вино.

— Щом не се появи в комисариата тази сутрин, веднага се досетих, че не си приложил моята рецепта. Тъй че нося всичко необходимо, включително и черен пипер… Ти пак си легни, а аз ще се заема с необходимите приготовления.

И той нахлу като носорог в кухненския бокс, откъдето тутакси се разнесе оглушителен трясък на разпиляна посуда. Заемайки отново хоризонтално положение, му зададох с жален тон класическия въпрос, който задава на ближния си болникът с надеждата, че не е сам на света в своите страдания:

— А ти как си със здравето, Дембо?

— Много по-добре, отколкото мнозина, които цял живот мислят за здравето си! — отвърна бодряшки Берю откъм бокса, където се чу бълбукането на изливаното в тенджера червено вино. — Само дето, като вдишам дълбоко въздух, ме наболяват гърдите и отпред, и отзад.

— Това е от цигарите. Трябва да ги спреш!

— Познавах един, дето ги спря — отвърна той, както винаги пълен с примери от живота, — и му се разказа играта: напълня с двайсет килограма, оттам получи проблеми със ставите и вдигна високо кръвно. Оплака ми се и от хронично безсъние — щом заспял, започвал да сънува, че пали ту „Марлбороу“, ту „Кемъл“, ту „Житан“, ту „Голоаз“ и много други марки, всяка нощ различни. Тогава изведнъж се събуждал по никое време, облян в пот, и до сутринта не можел да заспи. Заспивал чак на работното си място, затова и малко по-късно го уволниха. Не знам какво стана после с тоз човек, но едва ли е свършил добре…

— Ти винаги си готов да обориш всяка теза с контратеза, взета от необоримата действителност, Берю. Както в момента си перипатетик, така може да се каже, че си по принцип пълзящ емпирик.

— Пълзящ какво? Подозирам, че не е нещо много хубаво. Защо се ебаваш с мене, Тони? Това трябва да ти иде от температурата.

— Хич не се ебавам с теб, Дембо. Но нека не губим време. Днес ще се занимаем с Луи XV, щом като така и така си дошъл.

— Това, което знам за него, е, че е бил върло безсрамен. Казал, представи си: „Правя, каквото правя, след мен ако ще да е потоп!“

— Аз пък смятам, Дембо, че много неща, които са написани за него в учебниците на различни нива, са злонамерени клишета. Що се отнася до мен, имам известна слабост към този крал. Но нека започнем от самото начало, тоест непосредствено от смъртта на краля-слънце Луи IV. Неговият наследник, правнукът му Луи, бил поредният твърде невръстен, за да изкачи стъпалата до трона. По примера на баща си Луи XIV постановил своеобразна регентска система. В завещанието си той посочил доста хора, които да упражняват властта вкупом. Племенникът му Филип Орлеански бил просто един от тях. Обаче след смъртта на краля той постигнал анулирането на това завещание и станал единствен регент. Филип бил сладкодумен, духовит, но и толкова развратен, че можел да шокира която и да е съдържателка на бардак.

На французите им били омръзнали войните на Луи XIV и зааспирирали за следвоенен период. Тъй че с удоволствие последвали примера, даден им от Филип — захвърлили всичките си оръжия и извадили естествените си пушкала, дарени им от Господа-Бога. Както в двора, така и сред някои кръгове от обществото, последвал разгул, който не мога да си позволя да описвам тук, защото ще отнеме много време и място — от безразборен сексуален калабалък до организирано нафърфорване в индианска нишка…

На това място, за да освободи своя говорен апарат, Берю изплю непринудено фаса си върху килима и рече:

— Като ми разправяш, Тони, за всички тия шашкънии, дето ставали из дворовете на нашите крале, а и около тях, си мисля: лошо няма — веселили са се хората. Но, от друга страна, такъв ли пример е трябвало да дават кралете и благородниците на останалите части от населението? Не са ли го тласкали те към упадък на нравите? Като си се заел с управлението на една страна, това не те ли задължава все пак да спазваш известно благоприличие? Да не би да си свободен артист я! То не може и кура в гъза, и душата в рая!

— Не мога да не призная за пореден път, че по принцип си прав, Дембо. Но слаб е човекът и податлив на съблазни. Тъй или иначе, Филип си бил направо папата на порока, поклонника на свалените гащи, пилигрима на блудството… В това отношение си имал един близък съратник — абат Дюбоа, който си падал особено по това, да му духат, независимо дали мъже или жени, което пък станало твърде разпространена мода. По този повод отпаднало носенето на прекалено дълги перуки, защото те пречели на гореупоменото не твърде богоугодно занимание. И така мъжете постепенно престанали да приличат на кокер-шпаньоли и на хоризонта се появил стилът „Луи XV“. Ръководена от подобен регент, Франция бързо изпаднала в неконтролируемо разпътство. Но цялата тази веселба и безхаберие не можели да не се отразят на държавните финанси и в един момент в кралския трезор останали само шепа дребни екюта. Тогава Филип Орлеански поверил финансово-икономическата политика на един шотландски авантюрист на име Лоу. Последният основал Парижката борса и заместил металните пари с книжни. Пуснал и акции от Индийската търговска агенция. Много хора си помислили, че Лоу е на път да спре всеобщото сриване. Неговите мерки причинили доста голямо социално-икономическо раздвижване. Някои хора от дребната буржоазия започнали да забогатяват, докато немалко аристократи — да обедняват. Това разместване на пластовете представлявало още една крачка към Френската революция. Абсолютната монархия започнала да агонизира. Системата на Лоу свършила в края на краищата с банкрут, но предизвикала известни промени в хорските умове, които започнали да си задават въпроси относно социално-икономическия ред. Въпросният шотландец неволно допринесъл за сриването на монархията не по-малко, отколкото писанията на Русо или Волтер. Франция определено предприемала завой в различна посока от дотогавашната. На регента не му пукало и продължавал палуванията си. В това отношение по неговите стъпки вървяла и дъщеря му — дукеса Дьо Бари. Разгулът бил тотален. А през това време Луи XV растял под настоятелството на епископ Фльори, който криво-ляво го въвеждал в спецификата на кралските функции. Младият крал дори и не поглеждал дворцовите госпожички; любимото му занимание бил ловът. Сгодили го, разбира се, за да не се нарушава установеният стереотип, за испанската инфанта. Тя вече живеела във френския двор, където получавала френско възпитание, докато дойде времето да се пъхне в кралското ложе. Луи XV почти не я виждал, а и не се интересувал от нея. Отгоре на всичко хич не му се и кралувало. Настоящите титла и положение му били достатъчни. Така че, когато през 1723 година регентът дал фира по волята Божия вследствие на някакъв кръвоизлив, Луи, който бил тогава само тринайсетгодишен, охотно поверил юздите на кралството на Бурбонския дук — възнеприятен и тъп като галош тип, неприлично забогатял благодарение на нововъведенията на Лоу. Въпросният индивид бил пригоден да бъде главен администратор на държавата точно толкова, Берю, колкото ти си пригоден да бъдеш парижки архиепископ. Той бил обаче колкото тъп и невеж, толкова и комбинативен. В бурбонската му тиква витаели приблизително следните съображения: „Кралят е с крехко здраве — кашля при най-лекото въздушно течение. Нищо чудно дробовете му да са нефелави по рождение. Ако вземе, та гиберяса, короната ще паркира на чутурата на братовчед му Орлеански, който ми е заклет враг и ще стьжни живота ми. Изводът от това е, че за да ми бъде гарантирано бъдещето, както и това на наследниците ми, кралят трябва да остане жив и най-вече да има син. Само че с тази ескуриалска инфанта, която е само на осем години, сме твърде далеч от появата на евентуален дофин. Ерго, най-добре при това положение е пиклата да бъде отпратена при баща й, а на краля да бъде намерена някоя вече функционираща мома.“

И тогава той насочил вниманието си към Мария Лешчинска — дъщеря на бившия полски крал Станислас Лешчински. Въпросната фамилия, материално взела-дала както повечето безработни монарси, живеела в Лорен без особени илюзии за бъдещето си, както и без да подозира, че щастлива звезда изгрявала над нея. И така, този своего рода министър-председател Бурбонският дук убедил младия суверен, че Лешчинска е твърде подходяща за кревата му. По принцип сговорчивият Луи дал съгласието си. След което натъкмили малката инфанта в празнични одежди, купили й близалки за из път, тикнали я в първата карета и я отпратили към Мадрид. Там и каретата, и френският дипломатически корпус на място били наритани обратно към Париж сред порой от най-грозни псувни и закани. В европейските кралски дворове започнали да говорят, че Франция се държи доста просташки и че ако тази тенденция продължи, французите скоро ще стигнат дотам, че да се секнат в пердетата. Но и в самата Франция този брак не се радвал на голямо одобрение. Да напъдиш една богата испанска инфанта заради някаква мома, имаща като зестра единствено бикините си и тяхното съдържание, и то в момент, когато страниците на държавната счетоводна книга са с белотата на чаршаф, минал през „Персил“, било най-малкото лекомислено.

Младата кралица била симпатична, хубавка и седем години по-възрастна от краля. Тоест била и годна за репродукция. По този начин Бурбонеца си осигурил и гърба, и предницата. Луи и Мария немедлено се захванали за работа и впоследствие с течение на времето си направили десет деца, което си е постижение.

— Почакай малко — прекъсна ме Берю. — Мисля, че оздравителната напитка възвря. — И след като хлътна отново в бокса, почти веднага се завърна с две големи чаши, от които се вдигаха облачета пара. — Е, липсват ни свинските мръвки с лук, за да е рецептата напълно спазена, но и това ще свърши някаква работа… Доколкото вдявам дотук, този Луи XV май постоянно се е оставял да го водят за носа.

— Това не е съвсем вярно. Бил е просто в известна степен притеснително момче, по-малко авторитарно от Луи XIV и по-интелигентно от него. Драмата му се състои в това, че е смятал, че някои други са по-способни от него, и по този повод им се е предоверявал, без те винаги да са заслужавали това.

Тъй като Бурбонският дук все повече оглупявал, епископ Фльори, който се радвал на голям авторитет пред ученика си, заел мястото на дука като пръв съветник. Фльори, общо взето, бил свестен. Без да притежава особен блясък, бил добросъвестен и неглупав. Направил някой и друг опит да стабилизира финансите и предприел някои войни, колкото да не е без хич. Първо срещу Австрия, за да възстанови тъста на Луи XV на трона му, после заедно с Австрия срещу Прусия, защото Фредерик II се опитвал да се прави на голяма работа. А през цялото това време пък флотът на храбрия Албион потапял от време на време по някой наш кораб, колкото за да поддържа форма.

А Луи XV след брака си получил сексуално вдъхновение и първото, което сторил, е да вземе на абордаж фамилията Нел. Опънал поред и четирите сестри Нел, въпреки че те приличали по-скоро на гренадири — по два метра високи и с хималайски носове. Но младостта си е младост — не подбира. Както добре знаеш, Берю, чак на по-зряла възраст ставаме махнаджии и се назлъндисваме, освен ако в някоя ситуация не се намеси факторът алкохол, карайки ни да се поддадем на авансите на някой крокодил, за което после ни е чоглаво. Та след като надянал трътките на въпросните сестри, той налетял на една никаквица от простолюдието на име Поасон. И тъй като в Двора не гледали с добро око на присъствието й, й дал титлата маркиза Дьо Помпадур, което било своего рода доста демократичен, та чак либерален акт.

— Абе, Тони, дали все пак да не отида утре да си прегледам дробовете на рентген? — прекъсна ме замислено Берю. — От време на време гаче игли ме пробождат..

— И, естествено, си мислиш за най-лошото, нали? За фаталния рак. Всеки от нас носи в себе си този страх. Но скоро няма да се намери илач за него, както и за други нелечими заболявания. По простата причина, че ако това стане, ще причини масова безработица и сред едрата лекарска мафия, и в големите фармацевтични компании. Сума ти хора от тези съсловия ще трябва направо да се регистрират за социални помощи. Да не мислиш, че досега някой и друг откривател не е намирал панацеята за едно или друго уж съдбоносно заболяване? Намирал го е, но по всякакъв начин гореупоменатите люде са го блокирали. Защото, както споменах вече, какво ще стане с тях, ако оставят разни изобретатели да се вихрят на воля? Капут, Capri c’est fini. Ни Капри ще видят вече, ни Сейшелските острови. Хората ще си се разхождат нагоре-надолу напълно здрави, без да се нуждаят от техните услуги, което си е направо кошмар.

Берю ме загледа стреснато.

— Тези неща, дето ги разправяш, Тони, ако са верни, не са никак хуманни…

— Светът, в който живеем, драги ми простодушен приятелю, е все по-малко хуманен. Хуманизмът си остана лелеяната, но недостижима мечта-мираж на идеалистите. Като Фата Моргана. Трепти някъде на знойния хоризонт, но колкото и да вървиш към нея, изплезил език, все не можеш да я достигнеш…

Ала позволи ми след това поредно малко отклонение да продължа все пак с нашата материя… Както вече казах, кралят загубил главата си по момата Поасон. Тя не се отличавала с нищо особено. Дори, ако се вярва на историческата мълва, била и нещо фригидничка. Ето това не е ясно при някои мъже: има си еди-кой си напълно прилична в леглото съпруга и току завъди някоя студена като риба любовница. Обратните случаи са напълно разбираеми: ако жената на индивида хикс е хладилник в леглото и той се захване да рути някоя необуздана нимфоманка, то си е и логически, и морално оправдано. А случаят с нашия Луи XV става още по-необясним, като се прибави и обстоятелството, че той де факто направил новоизлюпената маркиза и пръв съветник, и кралица на Франция. Тя вземала важните решения, независимо дали се касаело за война, мир или друг въпрос от значение. Наказвала онези, които по един или друг начин й намеквали за скромния й произход, и натирвала от двора всеки, който не й харесвал. Пред нея нямало човек, който да преде, независимо от титлата и сана си. Но курветините, играещи подобна ключова роля, съвсем не липсват в историята на Франция. От маркиза Дьо Помпадур нататък сексуалният живот на Луи XV добил направо френетичен характер. Запазвайки студенокръвната си любовница, той заонождал серийно цял сонм госпожички. Постепенно се превърнал в истинска бургия с иридиево острие! По този начин написал най-хубавите страници от любовната история на Еленовия парк. Някои люде си представят, че въпросното място било парк, в който на лунна светлина кралят заедно с цяла сюрия разгонени елени припкал подир голи-голенички дамички. Всъщност това било просто една част от Версай, където той си имал няколко закътани ебодрума. Но дори и без участието на елени, там ставали такива неща, за които дори аз не смея да се впускам в подробности, ако и да поназнайвам туй-онуй или по-скоро хуй-онуй.

Онова, което трябва да се признае на Луи XV, е, че по негово време развратът приема елегантни, изтънчени форми и бива възведен в ранга на изкуство. Именно тогава се появяват понятията либертин и съответно либертинаж като своеобразно мировъзрение, както и литературни произведения като например „Опасни връзки“24, отразяващи тази философия на живота.

По едно време, не щеш ли, мадам Дьо Помпадур взела, та се гътнала. И за да се утеши, Луи XV се хвърлил в обятията на една уруспийка. Ама истинска уруспия — профешънъл. Казвала се Жана Бекю. И с едно замахване на вълшебната си пръчица я превърнал в графиня Дю Бари. След като направил маркиза от една дъщеря на касапин и графиня от една брантия от занаята, просто не може да не му се признаят неговата демократичност и широта на духа. Ако трябва да нахвърлим една по-обща равносметка, истина е, че той изгубил Канада и някои други колониални владения. Но с това е спестил допълнителни несгоди на по-сетнешна Франция като допълнителните разправии в тези владения около национално-освободителните борби, които така й така ни създадоха известни проблеми и по принцип са доста досадни. В замяна на това пък купил от генуезците Корейка, което си е придобивка, още повече като се вземе предвид, че малко след това там се родил Наполеон. Освен този неоценим дар Луи XV сподобил Париж с най-големия площад на света, а именно площад „Конкорд“, нищо, че по-късно на него бил гилотиниран внукът му.

И тъй като любовта придобила весело-игрив и елегантен характер, такива станали и външната, и вътрешната архитектура. Лекотата, фриволността и удобството заместили дотогавашния погребално-монументален дух. Именно във всичко това и се заключава престижният „стил Луи XV“. А докато въпросният Луи се отдавал на любовни игрички, Жан-Жак Русо, Волтер и Монтескьо наред с неколцина други подготвяли Революцията. Не би ли трябвало да се вмени като една голяма заслуга на този крал това, че ги е оставил свободно да си разиграват коня? А и не можем да не споменем, че при неговото кралуване се появява едно голямо изобретение, което и до ден-днешен се радва на успех: майонезата.

Може би си струва да спомена и следния любопитен епизод: един ден някакъв си Дамиен се опитал да убие Луи XV, докато последният се качвал в каретата си. Но тъй като ножчето, с което си послужил, било сравнително малко, а и не замахнал точно, кралят се разминал само с драскотина.

— Какво го е било прихванало този Дамиен?

— На народа били започнали да му възвират лайната, Дембо. Но ако споменавам този случай, то е защото искам да цитирам една от най-духовитите в историята фрази. Когато съдът осведомил Дамиен, че като начало ще изгорят ръката му със сяра, след което бавно ще го разчленят, той поклатил глава и казал: „Този ден се очертава да бъде тежичък за мен.“

— Не е зле — съгласи се Берю.

— Луи XV умрял в ужасни мъчения на 10 май 1774 година. Изгнилите му от вариолата крайници буквално се разпадали. Лицето му било подпухнало и почерняло. Накрая смъртта отнесла само последни останки от тялото му. Амин!

Тук сложих финална поанта на лекцията си и погледнах към Берю. Той плачеше!

Документално четивоПрищявката на банкера Берюшьол

— Говори ли с майка си, Антония? — попита Филип Берюшьол, прихващайки момата през кръста.

Тя беше хубава.

И той беше хубав.

Тя бе смугла, с въгленовочерни коси и очи, с възхитително очертани устни и изящно носле.

Той беше рус, светлокож, светлоок, с чувствени устни.

Тя бе на осемнайсет години. Той — на двайсет и осем.

Те се обичаха.

Бяха се срещнали по волята на шеговитата понякога съдба по време на една разходка на Берюшьол из околностите на Аячо. Младият банкер беше дошъл да надзирава основаването на нов банков клон на БНИК (Берюшьол Нешънълъф Индиън Къмпани) в красивия остров Корейка. Той беше пристигнал преди две седмици с частния си кораб, закотвен в пристанището на Аячо.

Тъй като климатът и живописната природа на Корейка го омайваха, той правеше дълги разходки из пущинаците. Именно по време на една от тези разходки богатият французин бе срещнал Антония Рамолино, точно когато един подивял пес-помияр я бе погнал. Тогава Берюшьол се бе тутакси намесил храбро и бе зашеметил освирепялото животно с помощта на бастуна си с глава от масивно злато. И се бе случило онова, което се случва понякога: още щом погледите на двамата млади се срещнаха, помежду им пламна искрата на любовта. Достолепието и богатството на Филип допълнително впечатлиха Антония.

Сега младото момиче бавеше отговора си на въпроса му, затова той го повтори:

— Кажи, любов моя, говори ли с майка си?

Антония кимна утвърдително.

— Тя каза „не“, нали? — попита той с унил глас.

Тя се огледа предпазливо наоколо и като не видя никого, доби кураж да го хване за ръката.

— Майка ми се отнася с разбиране към положението ни, но нищо не може да се направи. Баща ми, брат ми, както и чичо ми Буонапарте никога не ще се съгласят да се омъжа за чужденец. Никога!

— Ами ако те отвлека? — попита спонтанно заможният младеж.

Тя трепна.

— Вижда се, че не познаваш сънародниците ми. Корсиканците са трудни хора с ужасно развито чувство за чест. Въпреки че си толкова богат, те не биха понесли такъв брак. А ако избягам с теб, където и да отидем, ще ни убият и двамата!

— И двамата? Сигурна ли си? — изпелтечи Берюшьол.

— Е, за мен не е сигурно, но що се отнася до теб — няма никакво съмнение.

Тази перспектива въобще не се хареса на младежа. Когато човек е проспериращ банкер, никак не му се ще да влезе в ролята на белязана жертва. Обаче… Обаче той обожаваше това момиче и не можеше да събере сили да се откаже от него. Затова възкликна с гневен тон:

— Това е толкова безсмислено! Налице е всичко, за да бъдем щастливи, а заради някакви ваши глупави традиции…

Докато още изричаше тези думи, клонките на един близък храст се раздвижиха и Антония побледня, когато видя от него да излиза по-големият й брат.

— Какво казахте току-що? — попита последният, размахвайки един пистолет, който вся силна тревога у Берюшьол.

— Аз ли? — попита банкерът.

— Да, вие! Казахте нещо за глупавите ни традиции и изпитвам силното желание да ви предоставя възможността да дегустирате няколко парчета олово, та да ви дойде акълът в главата!

— Джовани! — извика Антония. — Не прави това, за Бога!

Младият корсиканец повдигна рамене и пъхна пищова в пояса си с думите:

— Виж какво, приятелю, сестра ми ще се омъжи само за корсиканец или генуезец, тъй като ние всъщност сме си генуезци по корен. Та ако си позволиш да се срещнеш с нея още веднъж, ще те застрелям. А ако утре сутринта не си вдигнал котва, пак ще те застрелям!

Побледнял, с изкривено лице и свит стомах, Берюшьол се обърна с въздишка към Антония:

— В такъв случай сбогом, мила Антония. При тези обстоятелства съм принуден да си тръгна. Но знай, че винаги ще те обичам!

И след тези си думи той се обърна и се отдалечи, а злощастната девойка се хвърли с ридания върху гърдите на брат си.

— Какво да се прави? — прошепна Джовани. — Законът си е закон!

Един месец след гореописания инцидент маркиз Дьо Шоазьол тъкмо диктуваше на секретарката си административни писма и разпореждания, когато му съобщиха, че известният банкер Филип Берюшьол иска среща с него.

— Нека влезе и ни оставете насаме — нареди министърът.

Беше озадачен от това посещение. Берюшьол-баща бе страхотно забогатял по времето на Лоу, след което бе имал удоволствието да види как синът му развива още повече търговската дейност, вместо да я издъни, както обикновено правят синовете.

Когато посетителят му влезе, министърът забеляза, че е отслабнал, а около очите му има тъмни кръгове. „Охо — помисли си той, — дали пък банковите дела не са тръгнали толкова зле, колкото и държавните?“

— Какво ви води насам? — попита той, като стисна десницата на Берюшьол.

Берюшьол се усмихна унило.

— Монсеньор, знаете ли Корейка?

Шоазьол се напрегна, смръщвайки чело, тъй като географските му познания бяха доста смътни. И след като се изкашля продължително, за да си даде време да помисли, отвърна:

— Това беше някъде в Северна Африка, нали?

— Не съвсем — отвърна поразвеселен Берюшьол. — Това е един прекрасен остров, намиращ се в Средиземно море и принадлежащ на генуезците.

— Ама, разбира се, как не се сетих! — реагира веднага министърът, защото не обичаше да го хващат в невежество.

— Тъкмо оттам пристигам — каза Филип — и мога да ви уверя, че това е едно от най-прелестните кътчета на земята!

— Наистина ли?

— Повярвайте ми. Но въпросният остров има само един недостатък.

— Сигурно там се въдят змии — предположи Шоазьол.

Шоазьол помрачня. „Аха! Виждам те накъде биеш, драги. Сигурно си отпочнал на този остров някаква далавера и ще се опиташ да ме убедиш да се впуснем във война за завоюването му!“

— И какво можем да направим в такъв случай? — попита сухо маркизът.

— Да го купим, монсеньор! — отвърна простичко Филип.

Събеседникът му беше зашеметен.

— Да го купим! Какви ми ги разправяте?

— Монсеньор — продължи Филип, — монарсите и техните правителства упорстват в това да дават сума човешки жертви, за да завоюват страни, които рано или късно загубват. Много по-просто би било да ги купуват. Със същите пари, които се харчат за войни, могат да се придобиват територии. И никой после няма и да си помисля да води освободителни войни, защото покупко-продажбите ще бъдат извършвани в перфектна юридическа форма и в интерес и на двете съответни страни. Аз, когато си купя някаква стока, продавачътне може след това да дойде при мен, за да ми каже, че е размислил и че иска да му върна стоката. По този начин ще изчезне и реваншисткият дух. Вярвайте ми, истинските завоевания се извършват при нотариусите, а не по бойните полета!

Шоазьол се впусна в контрааргументи. Признавайки, че в думите на банкера има известна истина, той все пак смяташе идеята му са неосъществима. Ами какво щяха да правят военните, ако търговците се заемеха с териториалния алъш-вериш? А какво щеше да стане с оръжейните производители?

— Утопия — заключи най-накрая той с въздишка.

— Не, монсеньор. На връщане от Корейка минах през Генуа. Там се срещнах със съответните власти и ги попитах дали биха разгледали възможността да отстъпят Корейка на Франция срещу една хубава сумичка. И, обърнете внимание, те отговориха, че имат готовността да разгледат подобна възможност.

Шоазьол първо почервеня, после побеля, а най-накрая посиня, като по този начин, без да иска, изкара на лицето си цветовете на бъдещото френско национално знаме. Не смогвайки да удържа яростта си, той удари с юмрук по бюрото си и изрева:

— Ама, господин банкер, къде се набърквате? Откога поданик на Негово Величество може да си присвоява правото да се впуска произволно от името на Франция в преговори с чужда страна, без да е упълномощен за това?

— Монсеньор… — смотолеви Берюшьол.

Шоазьол продължи:

— И после обяснете ми за какво ни е тази Корейка! Ние изгубихме колониите си, впрочем без да съжаляваме кой знае колко, защото бяха твърде отдалечени, а вие искате да изпразня държавния трезор за закупуването на някакъв си остров! Ако исках да купувам остров, то това щеше да бъде британския, господин Берюшьол, а не Корейка. Това поне би осигурило спокойно плаване на нашите кораби! — И като пооправи батистените си ръкавели и помаха с длан, за да разхлади лицето си, добави с вече по-спокоен тон: — Извинете ме за това избухване, но вие ме извадихте от равновесие!

Берюшьол, който през цялото време бе запазил виновно изражение на лицето си, колкото за да отмине бурята, вдигна глава и заяви:

— Вие не ме оставихте да довърша, монсеньор. Имах предвид аз лично да купя Корейка и после да я подаря на Франция.

Този път лицето на Шоазьол посиня, после побледня и най-накрая почервеня.

— Вие се шегувате!

— Съвсем не, монсеньор, съвсем не! Знаете вероятно, че покойният ми баща натрупа голямо благосъстояние, доста по-голямо, отколкото се предполага. Считам, че би било справедливо част от него да бъде заделено за благото на кралството. Давам средствата, необходими за закупуването на Корейка, при условие че в тази сделка моето име не се споменава никъде по данъчни съображения — прекалено голямото богатство привлича, кога оправдано, кога не, вниманието на фиска. Така че тази транзакция трябва да се запази в тайна.

След като остана известно време прикован на стола си, Шоазьол рязко стана, сграбчи Берюшьол за раменете и го целуна по двете страни.

— Ах, приятелю, колко голямо сърце имате! Каква самопожертвователност от ваша страна! Благодаря, благодаря и пак, и пак благодаря! Само като си помисля, че идните поколения ще приписват на мен заслугата за тази покупка!

— Да считам ли, че приемате предложението ми, монсеньор?

— А как да отхвърля такова щедро дарение? Приемам го в името на краля. В името на Франция! Какво говоря? В името Господне!

„Нещата се нареждат — помисли си упоритият банкер. — Ставайки французойка, Антония става и моя. Омъжвайки се за мен, тя се омъжва вече за сънародник и консервативната й фамилия нищо не може да възрази!“

Възрадваният Шоазьол хвана банкера за ръката и извика:

— Да живее Корейка! — След което го помъкна към окачената на стената карта на света. — А сега, драги, покажете ми къде точно се намира този остров…

Из посмъртно намерените записки

на маркиз Дьо Шоазьол

„Истината за Корейка, Или крилете на любовта“

Лекция четиринадесетаЛуи XVI и последвалите събития

Понякога след грип човек се оказва в по-добра форма, отколкото е бил преди него. Така и аз тази сутрин, след като цяла седмица се тъпках с мултивитамини, мед, червено вино, свински мръвки с лук и всякакви други имуностимулатори, се появих в комисариата по-свеж и тонизирай от всякога.

След малко по театрално-драматичен начин се появи и Берюрие. Казвам „по театралнодраматичен начин“, защото видът му бе повече от необичаен: намъкнал изтъркани и леко накъсани джинси, яке от черна кожа, маратонки и жокейски каскет.

— Да не би да отиваш на бал с маски? — попитах го, като не скрих удивлението си.

— Докато те нямаше — обясни той, — най-после ми се отвори малка работица. Тази вечер ще трябва да проникна инкогнито сред едни рокери. Апропо, снощи, докато размишлявах как да се облека, за да постигна най-ефективно прикритие, се загледах в телевизията, защото ти нали винаги си ми казвал, че трябва да бъдем многопосочно информирани. Попаднах на разговор за единството на църквите. Бяха се събрали попове от всички религии: един от нашите, католик де, един равин, един пастор, един мюфтия и един брадатко от източната Ортопедична църква. Всичко започна добре. Съгласиха се с това, че между църквите е нужно известно единодействие и дори обединение. Аз лично вътрешно веднага се обявих „за“. Да, ама после ония изпотрошиха яйцата. Хванаха се за какви ли не разлики помежду им, като всеки казваше, че неговото си е върхът на сладоледа, а другите предлагат ментета. И в един момент всичко тръгна на провала. Замалко да се хванат гуша за гуша и да стане голям резил. Еврейският поп каза, че Исус си бил просто едно умно тяхно момче, а не Син Божи, ислямският поп се изока, че не бил Син Божи, но бил все пак пророк, а ортопедикът и нашият ревнаха, че всички останали ще горят в геената огнена, като и те самите не пропуснаха да се скарат, викайки си един на друг „схематици“. И тогава си помислих, Тони, че ако аз бях на мястото на Исус, щях директно да се намеся в телевизионното предаване, за да въведа ред веднъж завинаги. И щях като начало да направя някакво чудо, за да няма съмнения кой съм. И тогава чак щях да обясня как стоят нещата, та да няма повече разправии. Е, ако е много зает, Господ би могъл да изпрати някой ангел или архангел да свърши тази работа. Или пък в краен случай шефа на протокола си…

И тук той млъкна и се замисли, клатейки глава, вътрешно укорявайки Господ за липсата му на инициативност.

— Твоята идея както винаги е повече от добра, Дембо — казах му, — но се опасявам, че ако Господ се вслуша в съветите ти и влезе в ролята на deus ex machina, нашите съвременници са такива скептици, че ще си помислят, че става дума за някакво телевизионно шоу-мистификация.

Берю погледна часовника си и каза:

— Ще трябва да вървя да провеждам разследването си.

— Няма ли да ми обясниш все пак в качеството ми на началник за какво все пак става дума?

— Нищо кой знае какво. Май някакво синче на баровско семейство, правещо се на рокер, решило да се прави и на Ал Капуте. Та с качулка на главата, както е виждало по филмите, извършило един обир, колкото за тръпката.

Почувствах, че му завиждам малко, тъй като като човек на действието, какъвто ме знаете, бездействието започваше вече да ми тежи.

На следващия ден, преди да вляза в кабинета си, хвърлих едно око в ареста и видях, че там седи един унило провесил глава младеж. А в кабинета ми вече се бе настанил Берю, свойски положил нозе върху бюрото ми.

— Ако съдя по седящия в ареста печален индивид, твоето разследване е довело до някакъв резултат — рекох му.

— И още как! Взех назаем супермотоциклета на един познат и се натресох право в едно сборище на въпросните кретени. Отначало техният бос се опита да се прави на голяма работа и да ме разпитва кой съм, що съм, съпровождайки това с опит за физическо посегателство, ама аз набързо му вкарах акъла в главата: десен, ляв, удар с коляно в корема и накрая саблен удар по врата, както се беше превил одве. Това така впечатли останалите, че рейтингът ми се качи до небесата; оттук нататък работата ми беше лесна и след серия приятелски и непринудени разговори разбрах кой е търсеният от мен извършител. Така възхитено беше вперил зъркели в мене, че лесно го подмамих настрана, като му обещах да му разкажа къде по света съм пътувал с мотоцикъл и какви удари съм направил при това. Щом се оказахме самички, му щракнах белезниците и — право тука. Вече в килията, още щом го вдигнах с лявата си ръка на метър от земята, а с дясната се прицелих в главата му, започна да пее досущ като канарче. Е, налагаше се от време на време да го подканвам с по някой ритник, но в края на краищата всичко си призна момчето. Отгоре на туй се оказа студент по история пред дипломиране. Това ми дойде дюшеш и поизстисках от него някоя и друга историческа информацийка. Трябва да призная, че бая се е готвил серсемът за държавния си изпит…

Напуши ме смях, като си помислих как точно Дебелия е изстисквал „историческа информацийка“ от злополучния кандидат-бандит.

— Радвам се за теб, Берю, че разпитът, който си провел, ти е бил от полза и в познавателно отношение. И ако искаш, сега можем да продължим нататък, като минем вече на Луи XVI. Първото нещо, което се набива на очи при него, е, че докато към останалите крале на име Луи е прикачено някакво качествено определение — Луи I Добрия, Луи II Пелтека, Луи VI Дебелия, Луи VII Младия, Луи VIII Лъв, Луи XII Баща на народа, Луи XIII Справедливия, Луи XIV Великия, Луи XV Многообичния, — то към Луи XVI няма прикачено нищо. Оставили са го сам-самин със съдбовното число и с глава под мишница. Поне да бяха го нарекли Луи Дялнатия или Луи Кутсузлията, или пък Луи Безглавия, а то — нищо!

— Ами да — потвърди Берю. — Щом се спомене за него, човек веднага си помисля за злополуката му с гилотината.

Тъй като го погледнах с известна изненада, той гордо добави:

— Ти какво си мислиш? Подготвих се за лекцията ти. Поизкопчих туй-онуй за Луи XVI от криминалния студент.

— Докато си поизкопчвал туй-онуй, да не си прекалил, та утре на мен да ми задават въпроси относно нарушаване правата на задържания? Надявам се, помниш, че показания, изтръгнати чрез насилие, са под въпрос.

— Хич не бери грижа, Тони. Не съм вчерашен. Никакви следи няма по него, пък и съм го бил колкото да не е без хич, защото си беше омекнал като тесто.

Та още в началото, Берю, от само себе си се налага едно обобщение: заедно с отхвръкналата на гилотината глава на Луи XVI отхвръкнали и куп хилядолетни предразсъдъци. Затова и понастоящем последните крале на този свят гледат да се държат що-годе прилично — защото и при най-малкото въздушно течение и техните глави може да се търкулнат в прахта. Това впрочем ме подсеща за вица за един китайски палач, който бил станал виртуоз в отсичането на глави в такава степен, че когато последният от една редица осъдени го попитал: „Защо не отсякохте и моята глава?“, палачът се засмял и отвърнал: „Не съм отсякъл главата ти ли? Ами я се опитай да кимнеш с нея и ще видиш!“

— И защо всъщност са решили да скъсят Луи XVI? Толкова голям мръсник ли е бил?

— Напротив. Бил е най-кроткият и безвреден представител на нашата монархия.

— Тогава защо все пак?

— Точно затова. При общия духовен и социален кипеж, в който се намирало обществото, един тираничен и деспотичен крал е щял да може вероятно да спаси положението. В онзи момент е била нужна желязна ръка в желязна ръкавица. А Дебелака имал само кадифена ръка в кадифена ръкавица.

— Защо го наричаш Дебелака? Дебел ли е бил?

— Бил е досущ като теб, само че избръснат и изкъпан. Което доказва, може би, бурбонския ти произход… При смъртта на дядо си бил на двайсет години. Когато се озовал на трона, му се дръпнало лайното. „Твърде млад съм, за да поема това бреме!“ — вайкал се той. Това, естествено, развеселявало околните. Предците му на неговата възраст отдавна вече управлявали страната. Луи XIII дори бил видял сметката на Кончини, за да си разчисти терена… Луи XVI обаче нямал никакви способности в упражняването на този занаят. Ето защо при детронизацията си се оказал по-нисък, отколкото при интронизацията си.

— А от него е можело да излезе примерно превъзходен ключар — отбеляза Берю.

— Именно. Проблемът е там, драги ми ученико, че в държавната власт, независимо дали е монархическа, или не, често по един или друг начин биват изхвърлени нагоре хора, нямащи никакви държавнически способности. Освен това за твое сведение Луи XVI бил колкото мек в горната си глава, толкова мек и в долната. Достоверни сведения гласят, че през първите седем години от брака си въобще не го бил изконсумирал. Представяш ли си разочарованието на младата кокетка Мария-Антоанетка, която, доприпквайки от Австрия, вече си се представяла перманентно нахендряна във всичките си налични дупки и кухини! А още през първата брачна нощ се сблъскала — о, мирска мерзост! — с грубата шаячна действителност — няма никой! Смок в състояние на хибернация!

— Завалийката! — затюхка се сексуалният хуманист Берю. — Да е знаела, че да не бие път чак от Виена. Но ти спомена за първите седем години. Че какво е станало после? Да не би да са намерили начин да му го надуят чрез пневматичен подход?

— Някакъв лекар го побъзикнал оттук-оттам и нещата май се пооправили, след като все пак му се пръкнали дечица.

— Да бе, пооправили се били! — изкикоти се саркастично Берю. — Тия не на мене! Със сигурност някое трето лице се е поупражнило в алпинизъм по венериния й хълм.

— Имам предвид тази вероятност, но липсват всякакви доказателства в тази насока.

— Както и да е — повдигна рамене Берю, — винаги съм казвал, че една жена, на чийто мъж перископът гледа към обувките му вместо към носа му, автоматично се сдобива с моралното право за аморалност. Природата не търпи празното. Даже наскоро гледах по „Дискавъри“, че и космосът, представяш ли си, бил пълен с к’во ли не! — И след като се замисли за малко, той добави: — В края на краищата Революцията май е трябвало да се случи. Като е гледал как на трона се изреждат кога педеруги, кога импотенти, кога некадърници, народът най-накрая е заподозрял, че кралската власт едва ли произлиза от Господа-Бога.

— Не мога да не се съглася с теб, Дембо. А и трябва да разглеждаме нещата в тогавашната конюнктура: докато по-голямата част от населението пукало от глад и стенело от все още феодалните порядки, Луи XVI и жена му нехаели. А сред цялата разруха един куп философи вече трескаво разсъждавали върху общественото устройство, поставяйки под въпрос самите принципи на тогавашната социално-политическа постройка…

— Жалко все пак, че са постъпили така радикално с тоя шишкав кабаклия — обади се за пореден път хуманистът в Берю.

— Жалко наистина за него, но не и за човечеството като цяло. Цветята на свободата, които покълвали вече в сърцата на онеправданите, бурно избуяли, когато върху тях като освежаващ пролетен дъжд се изсипала кръвта му — изстрелях аз с такава републиканска патетика, че чак се засрамих. — Все пак по едно време Луи XVI назначил за свой министър Тюрго — достоен и обичан от народа мъж, който положил известни усилия да обнови някои неща като образованието например, като го насити с елементи на извечните морално-етични добродетели. По същото време при нашия Луи пристигнал един американец на име Франклин, за да предаде един сигнал S.О.S., тъй като тогава телеграфът още не съществувал. Ставало въпрос за това, че американците искали да се отърват от английското иго и разчитали на нас да им дадем едно рамо. Това си било станало историческа закономерност: когато някой си имал разправии с бифтекаджиите, идвал да потропа за помощ на нашите порти. Та и този път реакцията от наша страна била положителна и веледушната Франция спретнала една армия под командването на маркиз Дьо Лафайет, та да подпомогне скъпия американски народ в тежнението му към свободата. Маркизът изпълнил мисията си превъзходно и англичаните се оттеглили на острова си. Появила се американската нация. Оттогава води началото си нерушимата дружба между двете ни страни, останала непомрачена до наши дни, въпреки холивудските филми, километричните и досадни телесериали, веригата „Макдоналдс“, ресторантите fast food, розовите романи, американската външна политика и някои други неща…

Но докато сме оправяли бакиите на другите, нашите все повече са се заплитали. При тоталната неспособност на съпруга й рулят на кораба бива поет от Мария-Антоанета, която била глупава и суетна и вършела поразии. Дали й прозвището мадам Дефицит. Тя постигнала своего рода единство, но единство, насочено срещу й. Народът я мразел. Аристокрацията — също, и нонстоп правела машинации, целящи дискредитирането й. Отгоре на всичко през последните години реколтата била лоша и върлувала безработица. Нито стотинка не била останала в държавната каса. При това положение на 5 май 1789 година били свикани Генералните щати. Между депутатите на аристокрацията, на духовенството и на третото съсловие възникнали дълги препирни относно механизма на гласуването. Накрая, на 20 юни, депутатите на третото съсловие, тоест на мнозинството от населението, се събрали и решили да изработят Конституция на Франция. Кралят понечил да ги изгони от залата, но Мирабо заявил: „Ние сме тук по волята на народа и ще излезем само по силата на байонетите!“ Тогава кралят отстъпил и Генералните щати се превърнали в Национална асамблея, после в Учредително събрание. Вслушвайки се в съветите на гламавата си съпруга, кралят уволнил своя министър Некер, което никак не се харесало на народа и на 14 юли той въстанал, превзел Дома на инвалидите, сложил ръка на намиращото се там оръжие и нападнал Бастилията. Въпреки че управителят на последната се предал веднага, свръхекзалтираният народ тутакси го заклал. Между превземането на Бастилията и екзекуцията на краля през 1793 година станали множество събития. И ако Луи XVI не бил някакво подобие на пингпонгова топка, отпращана от една ракета на друга, е щял да се измъкне от положението. Дълбоко в себе си народът му стискал палци да събере сили, за да направи нещо положително за всеобщото благо. Но нерешителността на този иначе нелош човечец била такава, че казвал „да“ наляво-надясно, а когато се случело да каже „не“, то било в най-неподходящия момент. Това обърквало всички и най-близкото му обкръжение скоро разбрало, че ще свърши зле. През 1791 година шведът Ферсен, който бил влюбен в кралицата, организирал бягството на кралското семейство. Но както си бил кутсузлия от начало до край, във Варен кралят бил разпознат и разярената тълпа го върнала в Париж. От този момент нататък престижът му паднал още повече и положението му се влошило много бързо. Разбирайки, че главата му виси на косъм, Луи XVI влязъл в тайни преговори с някои околни монарси да го измъкнат от тази говняна ситуация. Австрия и Прусия взели присърце зова му за помощ и армиите им нахлули във Франция. Пред тази опасност Законодателното събрание отправило апел към всички да спасяват родината. И тогава станало нещо забележително: в единен и върховен порив от всички краища се стекли доброволци в защита на страната. „Сбирщина от кундурджии и селяндури“ — казал в началото през смях генерал Брунзвик, като видял кои стоят насреща му. Но тази сбирщина успяла да разбие професионалните и добре въоръжени армии, с които се сблъскала. И ако има победа, която ние трябва да отбелязваме, това е победата при Валми. Защото това е победа, произлязла пряко от народната воля. През вековете народът, общо взето, се е бил по-скоро неохотно, до голяма степен по принуждение, и то след като са му осигурявали що-годе прилични условия за това. Но съвсем не било така при Валми. Там липсвали и принудата, и заплащането, и медалите. Народът се стекъл спонтанно на бойното поле със съзнанието, че защитава свободата си. В този случай всеки грабнал пушката си така, както понякога редовият еснаф, когато разбере, че е рогоносец, грабва своята, за да стреля по ебачите на шавливата си рошла. Само че сега това не било някаква си никаквица, а била хубавата Мариана, която френският народ искал да има само за себе си. Това станало на 20 септември 1792. Още на другия ден Законодателното събрание бива преименувано в Конвент, който провъзгласява републиката…

На това място се спрях, защото забелязах, че Берю се е изпънал на мястото си, лицето му е станало трикольорно, а от устните му напира Марсилезата.

— Ех, как бих искал да съм бил при Валми! — възкликна патриотично той, след което изрева: — Да живей Републиката!

Тутакси някъде откъм ареста като ехо до нас достигна същият възглас, явно нададен с не по-малък възторг.

Берю нададе ухо, ухили се и рече, намигвайки ми:

— Иска да се подмаже гълъбчето. Ама няма начин да се измъкне. Още днес ще придвижа случая му нататък.

— Тъй че републиката се родила от апотеоза на тази победа. Главните двигатели на тези събития били Дантон и Робеспиер. Главно те формулирали обвинението срещу Луи XVI за измяна и комплот с чужди сили срещу собствените си поданици, което го и довело до изправяне пред съд. Там се защитавал, както и бил управлявал — объркано и противоречиво. В един железен шкаф в Тюйлери били намерени писма и документи, недвусмислено уличаващи го в заговор с врага. Той се заел, пелтечейки глупаво, да отрича очевидното, с което направил много лошо впечатление. И бил осъден на смърт с мнозинство, осигурено от един глас в повече. Екзекуцията му се състояла на 21 януари 1793 година. На гилотината се държал достойно. Направил обръщение към народа, но барабаните заглушили думите му. Твърди се, че казал, че ще се моли Богу кръвта му да не се изсипе върху Франция. След като острието отрязало врата му, помощник-палачът взел главата му и я показал на народа. И тогава хората смътно осъзнали, че в света се е случило нещо удивително!

След това революцията започнала да изяжда своите деца. Една година по-късно, съответно през април и юли 1794 година, наред с много други и главите на Дантон и Робеспиер отхвръкнали и кихнали в талаша под гилотината. Единствен, който не споделил тази съдба, бил Марат, може би затова, че бил овреме заклан от гражданката Шарлота Корде в собствената му вана, което може би си е за предпочитане.

— Ако стоплям добре, май тогава резачката за пури щракала без почивен ден!

— Non stop, Берю, at full speed! Освен това пострадали и Църквата, и духовенството, тъй като протекъл масиран и форсиран процес на дехристиянизация. Общо взето, революцията отнесла повече от половин милион души. Една от характеристиките, свойствена за всяка революция, е, че по време на нея покрай сухото винаги гори и мокрото. Другата обединяваща характеристика е, че една революция тръгва към една точка, а пристига в друга, ако въобще може да се каже, че е пристигнала някъде. Но не ме гледай така стреснато, идеалисте. Нашите над половин милион жертви са невинна шегичка в сравнение с това, което станало в Русия стотина години по-късно.

— Навремето познавах един руснак белогвардеец — прекъсна ме ученикът ми, винаги пълен с асоциации. Беше граф, но иначе караше такси. Голям пияч беше тоз човек! Истински хеви-метъл в това отношение. Та докато отсядахме от време на време в „При Максим“, ми поразказваше туй-онуй за тяхната революция. Там мокрото, което изгоряло, комай било повечко от сухото. Прав си, Тони, ние сме се разминали леко. При тях си е било истинска хекатомба! Човек винаги трябва да сравнява, за да оценява.

— Радвам се, Дембо, твоят навик да се мъкнеш по кварталните кръчми понякога допринася за общата ти култура.

— Така си е, Тони — каза Берю, навеждайки скромно глава. — Кой каквото и да говори, кръчмата си е цял университет. Там понякога се заливат много умни хора, но фукари, които срещу ракия-две ми разправят и обясняват каквото си поискам. И ако това продължава така, след някое време, току-виж, съм кандидатствал за Сорбоната.

— Може. Пък ако не успееш, в Сорбоната винаги има нужда от разсилни.

— Пак се бъзикаш с мене, но това само ще ме амбицира да се хвърля по-сериозно във водите на науката.

— В които ще се удавиш тутакси, но все пак това ще бъде благородна смърт в резултат от жажда за знания… Сега нека продължа с твое позволение. След смъртта на Луи XVI околните крале се стресирали много и направили коалиция срещу Франция. Казали си, че ако това добие епидемичен характер, много скоро короните щели да се продават на битака, и то евтино. В същото това време някои области във Франция, като Вандея например, се разбунтували, обзети от реставрационни настроения. Но в цялата тази бурна обстановка републиканската ни армия отново се оказала на висота и враговете на Френската република били принудени да подпишат мирно споразумение с нея. Това станало в Базел. В края на краищата революцията победила. И безспорно най-добрият плод, който дала, бил един документ, наречен „Декларация за правата на човека“. Член четвърти от въпросния документ уточнява: „Свободата се състои в това, човек да може да прави всичко, което не вреди на ближните му…“

В този момент телефонът иззвъня. Вдигнах слушалката и в ухото ми прозвуча гласът на Стария — мек и шлифован като на продавач на персийски килими:

— Как сте, драги комисарю? Отдавна не сме се чували. Не се обръщате вече към мен нито за съдействие, нито за съвет.

— Просто не е имало повод за това, господин шефе. От известно време има затишие в обичайните полета на моята дейност.

— Ще ви питам направо, комисарю: случайно да имате един арестуван младеж на име Жером Бобишар?

— Да. Мисля, че така се казваше. Разкрит и арестуван благодарение на Берюрие, който се е заел с неговия случай.

— Този маймуночовек? Винаги съм се питал, комисарю, как вие, образован и изискан мъж, толкова години търпите омерзителното му присъствие около себе си. Сега горкият младеж в неговите лапи ли е? Да не би да го е осакатил?

— Доколкото ми е известно, все още не, господин шефе.

Стария въздъхна с облекчение.

— Знаете, комисарю, колко пъти съм ви измъквал от някои ситуации, в които сте попадали. Сега на свой ред имам една молба към вас: направете необходимото, щото младежът да бъде освободен начаса.

— Но как така, господин шефе? Деянието му е доста сериозно!

— Знам, знам, но всички сме били млади и сме допускали грешки.

Колкото и да се напрегнах, правейки бърза рекапитулация на лудориите в младостта си, не можах да си спомня случай, в който да съм извършил обир с качулка на главата и нерегистриран пищов в ръката.

— За да настоявате за това, господин шефе, вероятно са налице форсмажорни причини.

Стария пак въздъхна, този път с известно смущение.

— Работата е там, драги комисарю, че въпросният младеж е син на нашия консул в Холандия, а чичо му е важен фактор в управителното тяло на един голям консорциум, който няма да назовавам, но който неведнъж е давал финансово рамо на политическата сила, към която принадлежа. Лично председателят на партията ми се обади. Тъй че разчитам на вас да упражните нужния натиск върху пещерния човек, чийто пряк началник се явявате, случаят да бъде потулен и да остане без последствия. А и отгоре на всичко наближават избори, нали разбирате… Желая ви всичко най-хубаво, комисарю. — И той затвори телефона.

Разбирам, как да не разбирам, о, дърт наследствен реакционер такъв! О, радетелю за кастовостта на обществото, о, гьзолизецо на властимеющата клика!

Погледнах към Берю. По вида му личеше, че е разбрал есенцията на разговора. Беше станал прав, целият почервенял, докато адамовата му ябълка мърдаше нагоре-надолу.

— Какво искаше дъртият контрареволюционер? Познавам му аз душицата. Да пуснем криминалния елемент, нали? И защо, ако смея да попитам?

Обясних му с две думи. Той постоя известно време с поглед, вперен в празното пространство, после удари по бюрото ми така, че всичко, намиращо се върху него, подскочи на минимум десет сантиметра, и изрева:

— А ако беше някой кокошкар, откраднал един салам или хляб, щяха да му разгонят фамилията, нали? От днес нататък ще пускам по живо, по здраво всички кокошкари! Защо навремето са спрели революцията? Трябвало е да я продължат! И досега гилотината трябваше да щрака! Е, не всеки ден, но поне през ден! Още утре ще напиша възвание към народа, което ще разпратя с нарочни куриери из всички краища на страната! Докога политици от всички цветове, както и новобогаташи, всичките червиви с пари, ще се гъбаркат с нас и ще правят каквото им текне, докато мнозинството от народа бъхти от сутрин до вечер, за да свърже двата края? Откъде са парите на цялата тази обединена антинародна пасмина? От същия този многострадален народ! И постоянно си създават нови и нови привилегии и се поставят над закона! На оружие, братя! Борбата продължава! Революционен терор и насилие! Доведете ми коня!

— Ако ти доведа кон и го възседнеш, веднага ще паднеш от него, защото, доколкото знам, никога не си яздил.

Той нищо не отговори; след избухването му го обземаше видима депресия. Седна отново на стола си, остана известно време с наведена глава, после пак стана и тръгна към вратата, изричайки с равен тон:

— Отивам да пусна пикльото.

Останах насаме с чоглавото си чувство, което ме бе обзело. След малко откъм ареста дочух рев, последван от пронизителен писък. А след още малко се появи Берю.

— Да не си направил някаква глупост? — попитах го.

— Никаква глупост не съм направил, колкото и да ми се щеше. Пуснах го по живо, по здраво, само дето на изпроводяк го пернах по тила и силно го ритнах по дирника, та да го улесня в излизането. Той пък взе при това, че се блъсна в стената на коридора, но без големи щети…

Документално четивоИнициативата на калфата Берюриез

Огънят от пещта хвърляше златисти отблясъци върху лицето на младия Берюриез, придавайки му дяволски вид. Като го погледна със симпатия, Луи XVI изтри със жабото си пролетарската пот, избила по лицето му. Бе ангажирал този млад ключар-калфа преди два дни по препоръката на дворцовия майстор-ключар. От известно време насам кралят мислеше за създаването на нов тип ключ и сътрудничеството на въпросния Берюриез се бе оказало от голяма полза.

— Готово, сир! Можем да кажем, че работата е свършена — каза младежът, като изтегли от огнището нагорещения ключ и побърза да го потопи в една бака с вода, при което се чу силно шипене.

Луи XVI огледа резултата от работата и кимна доволно, съпровождайки това с думите:

— Много те бива, момчето ми.

— Сир — каза, поощрен, калфата, — когато работя върху нещо, ме интересува не толкова артистичната му страна, колкото функционалната. Тоест аз се считам преди всичко за механик или техник, а не толкова за артист.

— Тоест? — подкани го да се изясни кралят.

Берюриез извади от джоба си лист хартия, толкова омачкан и мръсен, сякаш върху му бе минала разбунтувала се тълпа.

— Ако Негово Величество би благоволило да погледне това мое дело…

Луи XVI разгъна листа и се вгледа в него. Вътре видя изрисуван един голям правоъгълник, в който имаше по един по-малък в горната и долната му част, като долният бе сподобен с кръгло отверстие.

— За какво става дума? — попита той, защото по принцип никога не разбираше нищо от първа дума.

— За уред за обезглавяване — отсече рязко Берюриез.

Кралят разтвори широко неизразителните си очи.

— — Странна идея!

Берюриез обясни:

— Изпълненията на смъртните присъди, сир, винаги са ми изглеждали неблагодарна работа. Трудът на палача, независимо дали борави с въже или с брадва, сам по себе си е доста грозен, а и нелек. Ваше Величество съгласно ли е с това?

— Така е — съгласи се Луи XVI.

— Затова и се замислих дали в модерната епоха, в която живеем, не би било подходящо да избегнем горепосочените минуси чрез някакво механично устройство. А при това, което измислих аз, палачът не ще прави нищо друго, освен да дърпа една ръчка. Още повече осъденият не ще страда ни най-малко, защото обезглавяването ще се извършва просто светкавично.

— Така е — съгласи се отново Луи XVI.

— В отвора, който се вижда долу, ще се приклещва главата на осъдения. Отгоре е острието, към което е добавено олово за повече тежест. То е поддържано от запъващи езичета в жлебовете от двете страни. На палача ще му е достатъчно да дръпне езичетата посредством ръчката, за да падне острието.

— Браво! — възкликна Луи XVI. — Браво, приятелю! Това е едно хитроумно изобретение…

Но тук лицето на Берюриез помрачня.

— Само че се сблъсквам с голямо затруднение, сир.

— И какво е то?

— Във връзка със самото острие. Падайки, със своята тежест то не само ще срязва, но и ще смачква, а това ще прави операцията твърде неестетична.

Кралят заоглежда графиката и прехапа устна. Мислеше бавно, но упорито. След известно време пухкавото му лице се разведри.

— Мисля, че намерих решение на проблема ти, момчето ми!

— Не се и съмнявам, сир — каза Берюриез, стараейки се да скрие скептицизма си.

— Дай ми едно перо!

Калфата побърза да изпълни нареждането му, след което, усмихвайки се, Луи XVI прокара една диагонална линия по правоъгълника, изобразяващ острието, като по този начин го раздели на два триъгълника. После задраска долния триъгълник, оставяйки само горния.

— Острието трябва да има тази форма. Като пада косо, ще срязва по-ефективно и ще се избегне неудобството, за което стана дума.

— Сир, вие сте просто гениален! — възкликна Берюриез.

— О, нека не преувеличаваме — отвърна скромно кралят. И след като се замисли, добави: — Самият аз не бих могъл да известя за това нововъведение, приятелю, тъй като така и така съм толкова непопулярен, че всички ще започнат да разправят, че мисля по-скоро как да осигуря смъртта на поданиците си, а не живота им… Но иди при доктор Гилотин, който е многопосочен изобретател. Твоето творение сигурно ще го заинтригува и той ще ти даде добра цена за него.

Берюриез благодари припряно и сподирен от благосклонния поглед на краля, хукна да търси гореупоменатия доктор.

„Ще трябва да въведа този начин на екзекутиране. Модерен е до революционност“ — помисли си Луи XVI, клатейки глава.

Извадка отмемоарните бележки

„Как стигнах до откритието за радикалното лечение на мигрените“

на Йосиф-Игнаций Гилотин —

професор по анатомия в Парижкия медицински факултет

Лекция петнадесетаНаполеон I

This morning Берю се появи, раздавайки го изненадващо свежарски. Захвърлил рокерското облекло, той се бе накиприл в кариран блейзър, леко поизбелял, но все пак приличен. Най-изненадващото беше, че бе сменил ризата си, което не му се бе случвало от седмици, както и това, че се бе избръснал.

— Свеж си като месец април — отбелязах аз.

Той извади от джоба си остатък от огледалце и взирайки се в него, приглади един непокорен кичур коса на главата си.

— Имам чакалък.

— Бива ли я?

— И още как! Актриса е.

— Ами!

— Йес, мистър. Парче и половина. Циците й стърчат право нагоре, а задницата й е изпъкнала. Когато ходи, двете й половини така валсират, че тутакси се сдобиваш с кривогледство, после — с разногледство.

— И къде попадна на това съкровище?

— Тя сама дойде да ме намери. Живее във високия блок срещу мене. В момента участвала в снимки в студията „Бийанкур“ и докато била на снимачната площадка, й свили някакво скъпо бижу. Не искала да вдига шум около случая с официална жалба, затова и един търговец от квартала я посъветвал да се отнесе към мен, та да направя нещо като неофициално разследване. Тъй че се поизтупах, за да отида да се пошляя из студиото. А там щъкат звезди, които обичат да си вирят носа. Това ме принуди да се докарам малко в стил Хуйндзорския дук, за да пасна повечко с атмосферата на въпросното място…

И той се обърна в профил, та да мога да оценя стилния му силует, но в това си движение обърна мастилницата на бюрото ми, като съдържанието й се изля изцяло върху панталона му. Устата му изригна куп псувни, три от които ми бяха абсолютно неизвестни до този момент. След което със забележително самообладание събу панталона и го понесе към банята, за да направи колкото отчаян, толкова и безнадежден опит да го почисти.

След малко, както си беше по къси гащета и скъсани чорапи (единият черен, другият зелен), се появи отново и просна полумокрия панталон върху радиатора с коментара:

— И това ако е късмет! Имам го само от три години.

И именно тогава вътрешният телефон иззвъня. Вдигнах слушалката и чух гласа на Стария. Намирал се в момента в кабинета си и трябвало да ни види спешно, Берю и мен. Така че да сме се качели горе при него.

— Ами сега какво да правя? — попита с тревожен глас Берю. — Само това липсваше! Защо пък иска и аз да дойда? Обикновено дъртата реакция избягва изобщо да ме вижда.

— В края на краищата ела, както си — опитах се неуместно да се пошегувам аз.

Но той вече беше взел решение. С рязко движение смъкна завесата от прозореца и набързо си спретна нещо като кокетна поличка.

— Това е всичко, което мога да направя. Напред, пък да става каквото ще!

Когато влязохме при Стария, при вида на Берю той стана иззад бюрото си и се втренчи в него.

Стария гледаше Берю.

Берю гледаше Стария.

А аз ги гледах и двамата.

След малко през изпръхналите устни на Стария се чу:

— Кк-а-к… да разбирам това? Тук полицейско управление ли е или цирк?

Обясних му с няколко думи току-що случилото се, след което Стария безмълвно направи отпращащо движение в посока на Берю, с което несъмнено искаше да каже да му се махне от очите. Намигнах почти незабележимо на злощастния си подчинен и той не без облекчение се изнесе от стаята.

— Само от уважение към вас и вашите професионални способности, комисарю, не съм елиминирал още този омерзителен субект. Да не говорим, че винаги съм го подозирал в анархо-комунистически убеждения. Апропо, искам да ви благодаря за бързата ви реакция по случая Жером Бобишар. Разбирате, че понякога висши държавни и

партийни интереси ни принуждават да позагърбваме закона…

„Партийно-клиентелистки и кариеристични — да — помислих си. — Но защо намесваш и държавните?“

— Но да минем към въпроса, заради който ви извиках. Един от приятелите ми е филмов продуцент. В момента снима филм в „Бийанкур“ и е имал неприятната изненада да установи, че някой е откраднал писалката му „Паркър“ от най-скъпите модели.

— Аха! — възкликнах аз.

— Какво „аха“?

Казах му за молбата, с която младата актриса, работеща понастоящем в същото студио, се бе обърнала към Берю.

Стария поклати разбиращо глава.

— И в този случай също се изисква неофициално разследване. Това е допустимо, още повече, че се касае за не кой знае какви деяния…

Буквално секунди по-късно Берю нахлузи полумокрия си панталон, качихме се в колата и се насочихме към „Бийанкур“. Докато аз кормувах, Берю, който се бе зачел в един ежедневник от същия ден, възкликна:

— Знаеш ли какво снимат в момента в студията „Биланкур“?

— „Второто повръщане на Зоро“, предполагам…

— Не. „Страстният живот на Жозефина дьо Боарне“. Това не беше ли жената на Наполеон?

— Улучи в десятката, Дембо!

— Ето — възрадва се той, — съдбата продължава да е с нас, Тони. Тъкмо бяхме стигнали до императора и се оказва, че ще бъдем замесени в личния му живот… Поразкажи ми, докато пътуваме, туй-онуй, за да не гледам тъпо, ако на снимачната площадка някой ме заговори на историческа тема.

— След революцията последвал морален банкрут на революционния дух. След период на насилие и терор — период на безпорядък. Правителството на директорията, тоест на буржоазията, било твърде мекушаво и неспособно да въведе ред. А на народа, на който му били втръснали и кръвта, и липсата на ред, изпитвал необходимостта да бъде ръководен еднолично от човек, едновременно спокоен и силен. От героичен спасител. И го получил в лицето на генерал Бонапарт.

— Вероятно близък роднина на Наполеон? — осведоми се Любознателния.

Колкото се може по-търпеливо му обясних, че генерал Буонапарте и Наполеон са всъщност едно и също лице, което той в края на краищата прие не без известни съмнения.

— Онова, което е характерно за Наполеон — продължих аз, — е, че той винаги е бил воден от вярното си чувство да се възползва от едно или друго обстоятелство. Винаги е съумявал да се озове на дадено място в най-удачния за това миг, да каже онова, което се е очаквало от него, както и да направи онова, което е трябвало да направи, за да овладее конкретна ситуация. Така е започнал от самото начало на кариерата си. Потрябвал е герой и ето че се втурва напред той — пламенен, решителен, романтичен и ефикасен, все неща, които са дефицитни. Със смуглия си тен, с пламтящите си очи, с небрежното си облекло, той направо е бил персонаж ала Жерар Филип. Умеел да прелъстява и в същото време да плаши. Неговото политическо верую? Да прави така, че да бъде необходим.

Но нека видим накратко откъде тръгва. Роден в бедно корсиканско семейство, постъпва като стипендиант в колежа в Бриен, откъдето минава във Военното училище в Париж. Там не проявява кой знае какви качества и го завършва със съвсем скромни постижения, след което става капитан в артилерията. Започва да се пита какво би могъл да направи с военната си диплома. Но държи да залага само на сигурно. Целият му живот нататък представлява една феноменална шахматна партия. Тогава Тулон се намирал в ръцете на роялистите, подкрепяни от англичаните. Бонапарт решава да изпробва военния си талант, в резултат от което освобождава града и става бригаден генерал. После обаче настъпва за него период на блуждаене, през който по едно време се пита дали да не мине на служба при турците. Междувременно се скита из Париж объркан и без пукнат петак в джоба си, забърсвайки мимоходом по някоя перачка, което било скромна интродукция към бъдещото му влизане в ролята на един от най-големите любовчии в историята ни.

— Не думай! — потри доволно длани Берю.

— Г-н Ги Брьотон в забележителните си трудове, посветени на любовната история на Франция, твърди, че този наш човек е имал повече любовници от Луи XIV, Франсоа I и Анри IV, взети заедно, а щом той твърди това, трябва да му се вярва, защото документално е много подкован в тази материя… Но един ден, тъкмо когато Бонапарт е в пика на депресията си, членът на директорията Барас го помолва да му даде рамо за едно мъничко и мило държавно превратче. Бонапарт, който така и така нямал какво да прави, се съгласил. Превратът успял и за да му благодари, Барас го назначил за главнокомандващ на армията в Италия. Освен това го оженил за метресата си — голяма курветина и прахосничка, вдовица на един гилотиниран през 1793 година генерал. Тази персона от женски пол била родом от остров Мартиника, което й придавало известна екзотика. Казвала се Жозефина дьо Боарне. Наполеон се оженил за нея, защото била красива, а и виконтеса при това. По този начин той и Барас били вече свързани по две линии: и чрез държавния преврат, и чрез въпросната креолка.

И след като бракът му с нея станал факт, Бонапарт заминал за Италия. А през онзи период общо трима генерали участвали в три различни кампании: Наполеон — в Италия, Журдан — в Германия, и Ош — в Ирландия. От тримата един-единствен се сдобил с победа — Наполеон. А да си победител, докато колегите ти гризват дръвцето, прави победата ти двойно по-сладка. Тази рецепта е винаги валидна. Кадърният изпъква още повече на фона на некадърния; добрият — на фона на лошия; големият ебач — на фона на импотента; красивият — на фона на грозника; умният — на фона на тъпака. Особено жените са наясно с това. Една красива жена се стреми винаги да е заобиколена от грозни приятелки. От своя страна всяка по-грозничка или попревтасала женица гледа да се присламчи към красива приятелка с надеждата в суматохата някоя паламарка да се отплесне и в нейна посока…

— А и ти май се отплесна, Тони! — изпротестира Дебелия.

— Прав си — признах си греха аз и тутакси върнах историята в канавата й: — След като се завърнал във Франция като герой, Бонапарт си дал сметка, че е пленник на войната. Че за да се задържи на повърхността на събитийното меле, трябвало да си осигури нови и нови победи. И за да изкове желязото, докато е горещо, предприел кампанията в Египет срещу англичаните. Но там, докато побеждавал по суша, бифтекаджиите взели, та потопили френския флот. И на Бонапарт му се наложило да се върне вкъщи пеша, което не било особено забавно, като се има предвид разстоянието. Този път дори и не помислял, че ще го посрещнат с приветствени фойерверки. Още повече, че драсвайки по търлъци насам, оставил армията си да гледа тъпо край Сфинкса. Но когато народът реши да обича някого, каквито и каши да забърка обектът на неговата любов, те минават за подвизи. И в случая Бонапарт разбрал, че е дошъл моментът да запретне ръкави и да си стане Наполеон Бонапарт. Талейран и Фуше крояли комплот с цел да променят Конституцията. Но въпросните господа имали нужда от подкрепата на военен, та да могат да изложат по-убедително аргументите си за това. Бонапарт се появил точно овреме от Египет, за да им предложи своята. Назначили го за комендант на Парижкия гарнизон. Тогава еквивалентът на Националното събрание се казвал Съвет на петстотинте. Негов председател бил братът на Наполеон — Люсиен Бонапарт. Тъй че, логично погледнато, всичко било вързано в кърпа. Но на 18 брюмер, още щом видели към трибуната да ситни нисичкият генерал, депутатите зацепили, че им кроят шапките и че е надвиснала опасността от диктатура. И посрещнали Бонапарт с подсвирквания и дюдюкания. Това бил единственият случай в живота му, когато той проявил объркване. Започнал да заеква и да говори несвързано, докато някой не му извикал: „Махнете се, генерале; не знаете какво говорите!“ И той се махнал. Държавният преврат бил фактически неутрализиран и Франция имала всички шансове да се размине с имперския период. Но Наполеон бил спасен от брат си. Последният дал заповед на гвардията да атакува депутатите. Гренадирите изпълнили заповедта и недоволните драснали през прозорците. Тогава събрали една групичка къде страхливци, къде симпатизанти и набързо ги принудили да гласуват закон, който обявил нокаут на директорията и установил консулат. Наполеон бил обявен за Пръв Консул, с което се озовал в антрето на империята!

— А! — възкликна в този момент Берю. — Ето ни пред филмовите студия „Бийанкур“!

Намерихме продуцента в кабинета му. Той водеше телефонен разговор с някаква банка, от който се разбираше, че иска да изкрънка допълнителни пари за продукцията. Но, изглежда, не срещна голямо разбиране, защото, като полагаше слушалката на мястото й, бръчките по продуцентското му чело издаваха немалка угриженост. Така е: знае се кога ще започнат снимките на даден филм, но по ред причини не се знае кога точно ще завършат.

Продуцентът ни погледна студено и попита:

— Не видяхте ли информационната бележка в коридора?

— Не — отвърна Берю.

— Нямаме нужда от повече хора за масовката.

Аз се засмях и му представих служебната си карта. Той се отпусна и лицето му придоби прелюбезно изражение.

— Хиляди извинения. И благодаря за това, че се разкарвате за такава дреболия. Заповядайте, седнете.

Седнахме и след като ни сервира любезно уиски, „Чинцано“ и сода, той ни разказа кое как е станало. Предишния ден, тъкмо подписвал чекове, когато го извикали на снимачната площадка, за да разреши някакъв спор, възникнал между звездата на филма и режисьора. В бързането оставил писалката си на бюрото. Когато се върнал, тя била изчезнала. А това представлявало значителна щета, тъй като въпросната писалка била от чисто сребро с диамантена инкрустация. Била му подарък от близкоизточен емир, който много харесал американо-френския филм „Любов и ками в оазиса“, чийто главен продуцент се явявал той. Наистина в студиото се наблюдавало постоянно движение на хора насам-натам, но най-близкият му персонал, имащ достъп до кабинета му, се състоял от директора на продукцията, счетоводителя, режисьора и една секретарка. Последните били по принцип вън от подозрение, но все пак…

След като излязохме от кабинета на продуцента, попитах Берю:

— Как се казваше твоята актриса?

— Виржиния Ирондел.

Попитахме за нея и ни казаха, че е на снимачната площадка. Поискахме разрешение да проникнем там — дадоха ни го.

Когато стигнахме до вратата на съответното студио, лампата над нея светеше в червено. Зачакахме заедно с отговорничката по костюмите, държаща в ръцете си дузина закачалки с дрехи. Когато червената светлина изгасна, влязохме вътре.

Насред декор в стил „Луи XVI“ Жозефина дьо Боарне се бе изтегнала на един диван в поза ала мадам Рекамие. В краката й седеше някакъв тип с шапка, украсена с пера.

— Това Наполеон ли е? — изрази душевно безпокойство Берю, посочвайки го.

— Не. Това е Барас — отговорих му.

Той ми показа актрисата Виржиния — пикантно красива брюнетка, сподобена с всички добре оформени прелести, които ми беше описал. Застанала бе, облегната на дивана на Жозефина.

Запознахме се. С пленителна усмивка тя ме осведоми, че играе Хортензия, дъщерята на Жозефина. Берю ме дръпна за ръкава.

— Виждаш ли как в киното баламосват публиката? Че Наполеон никога не е имал дъщеря!

— Той — не. Но Жозефина е имала такава от първия си мъж — скоропостижно починалия под гилотината генерал Дьо Боарне.

Берю се загледа в актрисата, изпълняваща ролята на Жозефина. Тя не беше креолка, но й бяха сложили малко боя, та да добие мартиникански вид.

— Явно си е имала слабост към генералите — изкоментира той. После, насочвайки отново вниманието си към дъщеря й, попита: — А мислиш ли, че истинската Хортензия е била такова парче?

— Била е, Дембо. И то до такава степен, че Наполеон не се е сдържал да я опъне и дори да й направи едно дете.

— Доведената си дъщеря! — изрази известно морално учудване той.

— Именно. Наполеон въобще не е бил консервативен, що се отнася до дантелено-жартиерните неща. Той омъжил Хортензия за брат си Луи, тъй че тя му била едновременно и любовница, и снаха, и доведена дъщеря, и майка на първото му дете. И ето колко странно нещо е съдбата: въпреки всичките си усилия в различни пози той не успял да има дете с Жозефина. Затова и решил негов наследник да стане детето му от Хортензия. Но въпросното дете умряло рано. Хортензия родила други от съпруга си и едното от тях, Луи-Наполеон, по-късно станало Наполеон III. Забавно, нали? Наполеон I разчитал на Жозефина за изфабрикуването на Наполеон II, а дъщеря й му дава Наполеон III. Това да седнеш да го съчиняваш, Берю, не мож’ го съчини!

Но вниманието на Берю е вече отвлечено от атмосферата, царяща на снимачната площадка. Той оглежда актрисите, техниците и отправя широка дружелюбна усмивка на режисьора, който си изглежда досущ като режисьор: черни очила, кожено яке и шапка с козирка.

— Повтаряме! — внезапно реши тонрежисьорът. — Получиха се някакви паразитни шумове…

Останалите се съгласиха. Уведомиха за това режисьора, който не възрази и тутакси извика:

— Тишина! Снимаме кадъра отново! Камера! Начало!

Перестият Барас се приближи към дивана с патетичните думи:

— Мари-Роз! Многообична моя!

Най-неочаквано отекна гласът на Берю:

— Нещо я оплеска, пич! Каза Мари-Роз вместо Жозефина!

Настъпи суматоха. Един глас попита високо кой е тъпакът, позволил си да прекъсне снимачния процес. Един зачервен от вълнение очилатко, вероятно историческият консултант, във възбудена скоропоговорка обясни на Берю, че всъщност истинското име на Жозефина било Мари-Роз.25

— Ново начало! — извика леко нервираният режисьор. — Старт!

И Барас за пореден път се приближава към дивана, известявайки на Мари-Роз, че форсмажорни обстоятелства налагат да се омъжи за тутманичето Бонапарт. Тя протестира, основавайки се на опасението си, че с този си ръст Наполеон едва ли има чиреп с необходимите за личното й щастие габарити. Като контрааргумент Барас привежда народната мъдрост „мъник магарешки го вади“ и като бъдещи екстри обещава, че ще осигури на Бонапарт солидни материални блага. Това блокира възраженията на Жозефина. Тя казва „окей“ и извиква дъщеря си да й съобщи, че скоро ще си има курсикански татко…

Тогава операторът извика „Край!“, защото лентата бе свършила.

Ново междучасие.

— Сега давай по-нататък — каза Берю.

— Какво да давам по-нататък?

— Да ме информираш за Наполеон. Още не съм го срещал на снимачната площадка, но когато това стане, искам да го шашна с някои исторически факти.

— Добре — съгласих се и подхванах: — В качеството си на Първи консул той де факто получил в ръцете си цялата власт. Но това не му стигало — искал да осигури и бъдещето си. Затова обявил плебисцит, за да бъде номиниран като такъв доживотно.

— А какво е това флебитсцит?

— Плебисцитьт си е просто референдум. Такъв бил проведен и захласнатият в него народ гласувал категорично „за“ — три милиона и половина оптимисти срещу осем хиляди скептици. А историята показва, че в края на краищата последните излизат винаги прави. Оттук нататък Бонапарт можел да си позволи всичко! Но и това не му било достатъчно. Приискало му се да придаде на абсолютната си власт и помпозност. Две години по-късно, през 1804 година, той бил провъзгласен от Сената за император. Нов референдум го утвърдил като такъв с още по-смазващо мнозинство от първия. Тръгналият от нищото корсикански късак достигнал върховете. Излетелият от Корейка гълъб се превърнал в орел с остри нокти, който обгърнал с хищен поглед ни повече, ни по-малко цяла Европа. Бидейки отчаян привърженик на действието, жадувал за завоевания. Заявил, че мястото на Господа не го интересувало, защото представлявало всъщност задънена улица…

Прекъсна ме силен вик:

— Тишина! Включете червената лампа! Начало!

— Нека забием в бара — предложи Берю.

Въпросното злачно място беше пълно с облечени в исторически костюми субекти и субектки, които или пиеха, или говореха по GSM-ите си, или правеха и двете едновременно. След като се облегнахме на бара, продължих сказанието си:

— Миропомазването му се състояло в Париж, където за целта той привикал папата, който изприпкал насам като пуделче. Наполеон бил разбрал, че народът си е религиозен, и затова решил да оправи отношенията с Църквата, които били помрачени от някои крайности на революцията. Така че короната му била благословена от папа Пий VII, но на главата си я наложил самият той, за да покаже с това, че сам си я отвоювал. Налице била цялата фамилия Буонапарте — всичките накипрени и всичките принцове или

дукове. Приятелите им — маршали. Целият този нов Двор от парвенюта представлявал апогея на революцията и същевременно нейната агония. Колкото и някои да се опитват, Берю, да придадат стреловидна форма на хода на историята, тя при всеки удобен случай се връща към спираловидната си прогресия.

— И след като станал император, какво направил нашият човек?

— Това, което правят всички диктатори — отменил свободата. Били ограничени и индивидуалните, и колективните свободи, а вестниците били поставени под контрол. До ден-днешен си е така, когато една власт иска да се укрепи во веки веков (а целта на всяка власт е именно тази при цялата си недостижимост). Разликата е в това, че когато от благоприличие е нужно да се запази демократичната фасада, методите са по-скрити и перфидни, но така или иначе, ако някой започне твърде упорито да говори и да пише за човешките правдини и за устройството на обществото или да изяснява какво всъщност се случва, все се намира някакъв начин да му се дръпне шалтерът…

— А не се ли е намерил някой, който да се опита да дръпне шалтера на императора?

— Да, имало е един заговор през 1804 година. Той е трябвало да бъде отвлечен между Париж и Малмезон. Но водачите на заговора, Кадудал и Пишгрю, се провалили. Първият бил екзекутиран, а вторият се обесил на собствената си вратовръзка.

— И освен войни нищо друго ли не е направил императорът?

— За да бъдем справедливи, трябва да кажем, че не е правил само поразии. Негово дело са Гражданският кодекс, лицеите, Сметната палата и Орденът на почетния легион, с който да се награждават героите или да се укротяват някои по-неспокойни духове…

На това място бях прекъснат от хубавелката Виржиния, или Хортензия Боарне, която дойде при нас, за да ни разкаже за кражбата, чиято жертва станала предишния ден. Преди поредното си отиване на снимачната площадка оставила на масичката си в гримьорната един великолепен скъпоструващ медальон. Като се върнала, бижуто било изчезнало. А не била се разделяла с ключа си; дубълът му бил у пазача — ветеран от войната с кръст за храброст, човек извън всякакво подозрение.

След като размислих известно време, изградих план за действие: да сложим някакво стойностно украшение на шията или ръката на някоя от актрисите. Тя да го покаже на всички, после да го остави в ложата си. А ние да се скрием в съседната гримьорна, след като пробием между двете една дупка за наблюдение, и после да изчакаме по-нататъшното развитие на обстоятелствата. Речено-сторено. Тръгнахме да търсим нещо достатъчно скъпоценно, което да изкуши неизвестния клептоман. Сетих се за един приятел бижутер в Отьой, който с удоволствие щеше да ми се притече на помощ.

След като се озовахме край Сена при Бийанкур, където реката престава да е достоен обект за пощенски картички, за да се превърне в елемент от индустриалния живот, Дебелия отново подхвана темата за императора.

— Това, което ми харесва при този пич — каза ми той, — е неговата простота. Така, както го е раздавал с черната си шапка, мязаща на сплескано цукало, и със сивкавото си шинелче, въобще не може да се каже, че е бил кипра. А ако е искал, как само е можел да се издокара!

— Прав си — можел е. Но неговите амбиции далеч надхвърляли простата човешка суета. Започнал да събира в Булонски лагер една елитна военна част, която постепенно щяла да се превърне в безсмъртната Велика армия. В процес на подготовка била и една внушителна флота, тъй като императорът замислил нещо значително: да нападне Англия!

— Все пак добър човек си е бил — поклати одобрително глава Берю. И след като помисли, попита: — А в какво обвинявал англичаните?

— В това, че са англичани.

— Ама, разбира се, къде ми е главата! И успял ли?

— Не. Разбирайки накъде вървят нещата, бифтекаджиите набързо се съюзили с руснаците и австрийците. Тогава, начело на своите легиони, Наполеон скоростно прекосил Франция и Германия, стоварил се върху австрийците, преди да са успели да се съединят с руснаците, и им хвърлил як бой при Улм. След това продължил победния си ход и нокаутирал Ивановците при Аустерлиц без дори предхождащ нокдаун.

— Ама си го е бивало! — изпадна в екстаз Берюрие, като че присъстваше на футболен мач Франция-Европа в момента, когато Франция е вкарала поредния си гол на Европа.

— Същината на феномена Наполеон е в магнетизма, който упражнявал върху хората си. Това е върхът на военния романтизъм. Гвардейците му предавали Богу дух с вика: „Да живее Наполеон!“ И трябва да му се признае, че той умеел да общува с тях. След битката при Аустерлиц им казал: „Войници, доволен съм от вас! В бъдеще ще е достатъчно да казвате: «Аз участвах в сражението при Аустерлиц», и всеки ще признава: «Ето един смелчага!»“ Освен това той нерядко сядал сред тях във войнишкия лагер и се хранел с чорбата, която те ядели, като ги назовавал с малките им имена.

— Искаш да кажеш, че ги е знаел?

— Имал си хора, които му ги подсказвали.

— Това никак не е глупаво! Винаги хваща дикиш. Много е важно да внушиш на всеки, че мислиш само за него. Така хората стават усърдни в онова, което вършат.

— Много добре разбираш нещата от живота, драги ми Берю.

Най-после спряхме пред магазинчето на приятеля ми бижутер. Обясних му накратко случая и той ми даде един масивен клипс с инкрустации, удивително приличащи на възпалени хемороиди. След това, шокиран от високата цена на един часовник, Берю постави под съмнение нуждата от часовници въобще, защото, уточни той, един човек с добра вътрешна ориентация, а и засякъл внимателно отделните точки от траекторията на слънцето, можел спокойно да мине и без часовник. По този начин самият той рядко грешал с повече от петнадесетина минути. Скандализиран на свой ред от тази му праисторическа гледна точка, бижутерът се зае да я оспорва, като изтъкна обстоятелството, че динамиката на съвременния живот ни налага да бъдем точни. Берю се ядоса и му каза да си завре динамиката в една тъмна дупка в задната част на тялото си. Виждайки, че оттук нататък се появява реална опасност от абсолютно неуместна ръкопашна схватка, аз припряно измъкнах Берю навън, като се извиних сконфузено на бижутера, и му казах, че скоро ще го навестя да му върна бижуто.

— Така — каза запъхтяно Берю, след като седнах ме отново в колата. — И нататък победите продължили ли?

— Продължили. След Аустерлиц последвали тези при Йена, Фридланд и Ваграм… Към 1811 година мощта на Наполеон добила фантастични мащаби. Никога дотогава Франция не била достигала подобни териториални размери. И никога повече не ще ги достигне. Състояла се общо от 130 департамента. Наполеон бил не само император на французите, но и крал на Италия. А братята му Жозеф, Луи и Жером били съответно: първият — крал на Испания, вторият — на Холандия, а третият — на западната част на Германия. Не можейки да има деца с Жозефина, той се развел с нея и се оженил за Мария-Луиза — дъщеря на австрийския архидук.

Берюрие ме хвана за ръката.

— Нещо не се връзва в това, дето го разправяш, Тони.

— Така ли?

— Казваш, че не е могъл да има деца с Жозефина, но пък Жозефина е имала дете от бившия си мъж.

— Точно така.

— Значи Наполеон е бил стерилен. Оказва се, че нашата история бъка от пичове с изначално дефектен зарзават.

— Само че Мария-Луиза му родила син.

— Да бе, сигурно. Знаем как стават тия работи!

— Но това дете като че ли било предвестник на нещастието. От неговото раждане нататък блясъкът на щастливата звезда на Наполеон взел да избледнява и той се заспускал по надолнището. Неприятностите му започнали с Испания. Испанците хич не се примирявали с френското владичество и разгърнали партизанска война срещу властта на Жозеф, която война започнала да обезкръвява имперската армия. И при това положение Наполеон, мислейки се вече за непобедим, проявил неблагоразумието да нападне Русия. Придвижил се до Москва без особени главоболия. Но вече на място градът бил запален. И до ден-днешен руснаците обвиняват за това французите, а французите — руснаците. Тъй или иначе по-нататък последните приложили тактиката на изгорялата земя. Оттегляли се навътре в страната, изгаряйки всичко след себе си и отнасяйки всичко, което можело да служи за храна. Отгоре на всичко френската армия била непрекъснато връхлитана от отделни отряди разярени казаци и мужици, които я топели малко по малко. Настъпила и много тежка зима. При това положение логистиката започнала сериозно да засича Великата армия била принудена да отстъпва. В края на краищата от шестстотинте хиляди души, които влезли в Русия, останали само стотина хиляди Оттук насетне се заредили един след друг военните неуспехи и за три години империята се разпаднала; Франция била окупирана от обединените съюзнически армии на нейните врагове. Наполеон абдикирал и съюзниците го заточили на остров Елба.

— Да бе мирно седяло, не би чудо видяло — мъдро отбелязва Берю. — Тази Мелба някъде в Средиземно море ли беше?

— И още си е там. И най-вече близо до Франция. Дори твърде близо, както ще видим след малко. От този момент се проявява най-ярко удивителната инициативност и воля на този човек…

Пристигнахме във филмовия център. Уговорихме засадата с Виржиния. Тя от своя страна приобщи към заверата една старлетка, която се съгласи да играе ролята на мюре. Оставихме я да се разхожда на показ с клипса, а ние с Берю се отправихме към снекбара, където седнахме да пийнем винце, замезвайки с кълцани свински хапки.

С пълна уста, с мляскащи омазнени бърни, с нож в ръката, със съвсем пресни лекета върху сакото си, с вратовръзка, потопена в чашата му с червено вино, с шапка, килната на тила му като ореол, Дебелия ме пришпори:

— Не се разсейвай, ами разказвай какво станало в тази Мелба.

— Значи вече сме в 1814 година. Наполеон се намира на остров Елба — живописно и слънчево кътче. Ексимператорът е уморен и потиснат. Решава да започне кротък рентиерски живот и да пише мемоарите си, отпивайки по някоя глътка кианти. В края на краищата не си ли бил завоювал завидно място в историята? Но един човек на действието си остава човек на действието. И временно блокираният действен механизъм на Наполеон бавно, но сигурно отново се задвижил. Разполагал с гвардия от осемстотин верни ветерани, които натоварил с многостранни задачи: да прокарват пътища, да правят пристанища и плавателни съдове, да облагородяват острова, който по този начин много скоро се превърнал в един разбунен кошер, в който императорските пчели приготвяли чудноват мед.

Наполеон писал на жена си, която се била приютила при баща си във Виена, да дойде при него заедно със синчето им. Но тя се оказала калпава съпруга — била станала вече метреса на австрийския генерал Нейперг. Тъй че дори не отговорила на писмата му и призивите в тях. Един ден, отчаян от мълчанието й, Наполеон нахлул в стаята на майка си, която го била последвала в изгнанието му, и й казал:

— Майко, разяжда ме изкушението да се върна във Франция и съответно да си върна и властта, но в същото време подозирам, че това ще е лудост и че ако не успея, този път всичко ще е окончателно загубено. Ти какво мислиш за това?

И винаги спокойната Летиция Буонапарте му отговорила мъдро:

— Сине, следвай повелите на вътрешния си глас…

— Не са били толкоз мъдри и двамата. Аз на негово място, ако се бях вече така вписал в страниците на историята, щях да си се кютна на припек в Мелба. Както ми описваш нещата, имал си е всичко, нужно човеку. Само дето щях да се озърна за две-три путаранки, ей тъй — за здраве, тонус и добро настроение. Но той, изглежда, си е бил голямо шило, дето в торба не седи…

— По принцип споделям твоето виждане, Дембо. Но неговият вътрешен глас му нашепнал други неща — той се натоварил на един кораб заедно с ликуващите си хора, на които присъдил предварително ордена на Почетния легион, и се насочил към Франция…

На това място прекъснах повествованието си, защото видях, че в бара влиза сладураната Валерия-Хортензия и се насочва към масата ни.

— Времето за действие дойде — каза ни тя. — Моята приятелка е готова да остави клипса в гримьорната си.

Скочихме от местата си и престо-престо, при това дискретисимо се паркирахме в гримьорната на Валерия. Предварително бяхме пробили малка дупчица над огледалото й с изглед точно върху масичката с клипса. Оставаше само със затаен дъх да дежурим подред.

— Сега продължавай — прошепна ми Берю, — а аз ще киризя през дупката.

— Трябва да пазим пълна тишина, кретен такъв, иначе рискуваме да провалим всичко…

— Ама ти ще ми шепнеш. Аз имам остър слух.

— Преди да продължа — отстъпих аз пред просбата му, — трябва да спомена това, че скоро след падането на императора довтасали роялистите в изгнание начело с граф Провансалски, или другояче казано, Луи XVIII — братът на Луи XVI. Та този подагричен дебелак се заел с извършването на Реставрацията, без при това да проявява особено въображение, още по-малко — блясък.

— Както го описваш, май по му е прилягало да се заеме с ресторантьорство, а не с реставрация! — изкикоти се (тихо) Берю.

— Благодаря ти, Дебелий, за тази уместна ремарка. Ще си я запиша… Французите хич не гледали с добро око на въпросния Луи XVIII и неговата свита. Изпатили от аристокрацията и нейните привилегии, не искали и да чуят за реституция. Освен това офицерите от Наполеоновата армия били заместени от роялистки офицери, което не се харесало на войниците. Наполеон разчитал за успеха си именно на всичко това, когато заедно с осемстотинте си гвардейци плюс триста войници дебаркирал в залива Жуан. Знаейки, че в частност областта Прованс е роялистки настроена, той поел през Алпите, като очаквал във всеки момент да му бъде преграден пътят. Напротив — навсякъде, откъдето минавал, го посрещали с акламации. Така преминал безпрепятствено двеста километра, докато не стигнал до Гренобъл, където обаче го чакала армия със заповед да го разбие. Наполеон и хората му застанали срещу й. Възцарила се тишина. Моментът бил съдбоносен. Наполеон се отделил напред с разтворен шинел и извикал: „Ако някой измежду вас иска да убие императора си — ето ме!“ Тогава войниците, вдигайки кепетата си на пушките, завикали: „Да живей императорът!“ Това бил решителен успех. Самият Наполеон казал по-късно: „До Гренобъл бях авантюрист, след Гренобъл пак станах суверен.“ Походът му продължил все по-победоносно. Онези, които били изпратени със заповед да го спрат — като например маршал Ней, — се присъединили към него. По-късно, споменавайки за този подвиг, Шатобриан ще напише: „Този човек сам-самичък нахлул във Франция и я завладял.“

— А ресторантьорът? — попита шепнешком Берю.

— Кой ресторантьор?

— Реставраторът Луи XVIII?

— А, той бързо драснал отново в самоизгнание.

Тоя ахмак сигурно винаги е държал в готовност за път куфара си.

— Сигурно. Впрочем новият имперски ред траял само сто дни. Но какви дни! Европа, която отдавна била изпаднала в стресово състояние от Наполеон, се обединила, за да му види сметката окончателно. Тя била наясно, че с дебелия подагрик Луи XVIII ще си живее живота, докато с Наполеон нови неприятности й били в кърпа вързани. Тъй че всички се мобилизирали срещу него: англичани, прусаци, австрийци, руснаци! И тогава последвало крушението при Ватерлоо. Цялата Стара гвардия на Наполеон загинала. Гвардейците се били с неистов кураж, преданост и самоотверженост, докато не паднал и последният. Напълно съкрушен и със съзнанието, че всичко е свършено за него, Наполеон решил да се постави под протекцията на Англия, разчитайки на някои рицарски правила. Това обаче се оказало утопия. Англичаните начаса го откарват на Света Елена.

— Апропо — прекъсна ме Мамута, — така и никога не разбрах къде се намира това място.

— Това е едно островче в Атлантика, край бреговете на Южна Африка. Този път крилата на Орела се оказват недостатъчно големи, за да се върне обратно. Тръгнал в началото от вълшебната природа на Аячо, той завършва живота си сред мрачните кратери на въпросното вулканично парче суша, пазен от едни мрачни английски надзиратели, които му тровили живота по всякакви поводи.

— И дълго ли живял там?

— Шест години, докато не се разболял от рак.26

— Прав си бях — поклати глава Берю. — Трябвало е да си остане на Мелба.

Направих му знак да млъкне. В съседната ложа някой отваряше вратата. Един силует се приближи до масичката, на която проблясваше клипсът.

— Чакай…

Една длан хищно се надвеси над клипса и го сграбчи.

— Сега напред! — призовах аз Берю.

Той досущ като огромен дог скочи в коридора. Само след миг чух дрезгавото му изръмжаване, последвано от уплашен писък и шум от сгромолясване. Когато на свой ред се озовах в съседната гримьорна, заварих там на пода да лежи в несвяст Наполеон; пръстите му продължаваха да стискат конвулсивно бижуто. Подритвайки цукалообразната му шапка, по-смачкана от всякога, Берю подсмръкна и изрече тъжно:

— Глей к’во нещо е животът! Да вземат да поверят ролята на императора на някакъв жалък джебчия!

Продуцентът ни благодари най-сърдечно и в един плик ни подаде хонорара, който ни се полагаше поради това, че услугата ни не беше от официален характер. Основавайки се на последното, ни напомни да не заявяваме немалката сума пред данъчните, тъй като се касаело за частни взаимоотношения между физически лица. Няма разходи — няма приходи. Наполеон щял да бъде уволнен завинаги от професията без подаване на официална жалба срещу него.

— Знаех си, че това ще бъде фасулска работа — заяви Берю, докато карахме към Париж. — И ще запазя хубав спомен за нея. Все пак не е малко да нокаутираш с един удар самия Наполеон. Сигурен ли си, че ми разказа всичко за него?

— Въобще не претендирам за подобно нещо. Винаги има какво още да се каже за Наполеон. Ако искаш да чуеш моята гледна точка, аз съм на мнение, че Наполеон не е чак толкова изключителна личност, колкото се напъват да го изкарат. Той е бил рожба на обстоятелствата. В онова, което е писал, никога не съм забелязал наличието на широкомащабна интелигентност. Стилът му е плосък и безизразен. Любовните му писма предизвикват снизходителна усмивка у всеки литературно грамотен човек. Това, което все пак ме впечатлява у него, е неистовата му енергия, инициативност, себеотрицание и финална голгота. Всъщност той и затова главно е останал в паметта на хората, създали впоследствие истински култ към него. Когато двайсет години по-късно тленните му останки биват прибрани във Франция, населението се струпва по пътя им, скандирайки: „Да живее Наполеон!“

Но е време да приключим с него с няколко финални думи. От една страна, е вярно, че е направил всичко за славата на Франция, но, от друга страна, няма как да не отбележим, че по времето на своето властване я превърнал в огромна казарма, за да я остави накрая опустошена и окупирана. Тъй че Тиер, първият президент на Третата република, е много прав, като казва: „Властта на една страна не бива да бъде поверявана при каквито и да е обстоятелства в ръцете на един-единствен човек.“

Документално четивоФаталната непохватност на гвардееца Берюрие

Стрелбата от всевъзможни разнокалибрени оръжия беше в апогея си. Залпове следваха един подир друг. Наполеон бе току-що убедил Султ, че както генерал Уелингтън не струва пукната пара, така и английските войници са банда некадърници. Да, но всички тези мръсници даваха здрав отпор. Техният генерал им бе наредил да умират на място, но да удържат до идването на прусаците. Впрочем генералите по принцип дават подобни препоръки, докато те самите стоят на някое възвишение, за да наблюдават по-удобно развоя на шахматната партия. Именно за всички тези неща си мислеше гвардеецът Берюрие, по-известен с прозвището Панпан Палето. Той беше пичага, но цялата тази военна касапница му беше вече дошла до гуша.

Покосявани от снарядите, другарите му непрестанно падаха около него с предсмъртния вик „Да живее императорът!“.

Наблизо генерал Камброн неуморно подканваше оцелелите от старата гвардия: „Огън! Зареди! Прицел! Огън!“

Старият гвардеец тъкмо си мислеше, че това заклинание започва да му става крайно досадно, когато погледът му срещна този на Камброн.

— Моето мнение, генерале, е, че тъй като днес май се разминаваме с победата, най-добре ще е да си вдигаме чукалата и да се прибираме вкъщи, дорде е време!

— Стреляй, глупако! — изрева Камброн. — Не виждаш ли, че се огъват?

— Докато англичаните се огъват, французите петала опъват — прояви мрачна духовитост Берюрие, вдигна неохотно пушката си и почти с безразличие гътна един англичанин отсреща.

— Трябва да се държим! — извика отново Камброн. — Груши е на път за насам и всеки момент ще пристигне!

— Нещо ми подсказва, че Груши и армията му са се спрели някъде да понаберат гъби.

— Ето го! — посочи Камброн към хоризонта, където се бе появила дълга редица от човешки силуети.

Това съобщение повдигна падналия дух на оцелелите и те продължиха да пълнят пушките си. Техният пример обаче не бе последван от Берюрие, който продължаваше да се взира към приближаващата човешка верига. След малко, потупвайки Камброн по еполета, той му каза:

— Генерале, не искам да ви тревожа, но това не са френски войници.

— Какви ги дрънкаш, идиот такъв! — изрева Камброн, при което монокълът падна от окото му.

— Тия серсеми, дето се задават, са си прусаци от главата до петите — добави Берюрие.

Камброн трябваше да признае истинността на този тревожен факт.

— Прав си — въздъхна той. — Не е Груши.

— Това е най-малкото, което може да се кажа — почти изстена гвардеецът.

В редиците на старата гвардия настъпи стъписване. Гвардейците се спогледаха унило.

— Стреляйте, гламавци такива! — ревна за пореден път Камброн.

Залповете се подновиха. Англичаните стреляха все по-бързо, а и прусаците вече бяха наблизо. И тогава Уелингтън взе един мегафон и извика:

— Господа французи, предайте се!

— Този тиквеник се ебава с нас! — изръмжа ядно Камброн. — Къде се дяна моят мегафон, та да му кажа какво мисля за него!

Но неговият мегафон бе превантивно взет от Берюрие, който го криеше зад гърба си.

— Вижте какво, генерале, защо наистина не се предадем?

— Какво каза, нещастнико?

— С цялото ми уважение към вас, но погледнете по-трезво на истинското положение на нещата: старата гвардия е почти напълно избита. Смъртта и на последните от нея ще бъде безполезна. Няма да остане никой, който да разкаже за величавия ни подвиг.

Камброн бе впечатлен от тежестта на този аргумент.

— Добре, имаш право. А сега ми върни мегафона, дето го криеш зад гърба си!

Възрадван, Берюрие побърза да изпълни нареждането. Но в бързането си забърса дулото на пушката си, при което байонетът й се заби в задника на Камброн, който пък подскочи с достатъчно силен рев, та да го чуят англичаните:

— Защо не си го заби в собствения задник, кретен безподобен!

Уелингтън счете, че това е отговорът от френска страна, и чувствайки се засегнат, даде знак на войниците си да стрелят на провала.

Така, вследствие на малко недоразумение, загинаха и последните воини от старата гвардия. Самият Камброн бе пленен и почина двадесет и седем години по-късно на седемдесет и две годишна възраст.

Откъс от „Моите разходки и размишления из бойните полета“

от Брианшато

Лекция шестнадесетаЛуи XVIII, Шарл Х, Луи-Филип I, Втората република, Втората империя

— Последвалото завръщане на Бурбоните било наложено на Франция отвън — продължих аз на следващия ден, докато Берю прелистваше замислено една илюстрирана „История за деца“, която му бях донесъл. — Луи XVIII се завърнал at home болен, меланхоличен и не особено склонен към кой знае какви реваншистки действия. Обаче благородниците около него жадували за безусловна реституция. Тогава настъпило онова, което било наречено Белият терор. Цял низ от стари сметки за уреждане отново окървавили и без това твърде изтощената от толкова събития Франция. Маршал Ней бил разстрелян, обвинен в предателство за това, че при завръщането на Наполеон от Елба застанал на негова страна, вместо да го спре.

— Ако това се беше случило сега, щеше да се отърве — отбеляза както винаги много точно Берю. — Кажи кое е най-важното, което станало при този Луи XVIII, и да минаваме нататък, защото като гледам в тази книжка кахърната му и подпухнала физиономия, едва ли е направил кой знае какво.

— Дал на французите нова Конституция, въвеждайки конституционната монархия.

— И това е нещо — призна Дебелия. — Но иначе, ако съдя по сурата му, хич не вярвам да го е бивало върху дюшека.

— Грешиш. Някои сведения гласят, че се е справял нормално. Имал си и любовница — мадам Дю Кайла. Следващото, което може да се каже за него, е, че умрял през 1824 година. А сега да минем на Негово Величество Шарл Х…

— А, този е хубавеляк — призна Берю, съзерцавайки портрета му в книжката. — Сигурен ли си, че е бил брат на Луи XVIII?

— Абсолютно. И далеч не съм единственият, който е сигурен в това. Той имал двама синове: Ангулемския дук и дук Дьо Бери. Първият се оженил за братовчедка си Мария-Тереза Френска, дъщеря на Луи XVI, но не могли да имат деца. Така се оказало, че вторият бил единственият, който можел да продължи Бурбонския род. Обаче през 1820 година един работник на име Лувел го убил пред Операта. Замисълът му бил с това убийство да приключи с Бурбонската династия. Но едно неочаквано обстоятелство обезсмислило саможертвата му, тъй като малко време след това дукеса Дьо Бери родила син.

— Наистина този Лувел си е бил кутсузлия — за пореден път поклати глава Дебелия.

— Управлението на Шарл Х траяло шест години. Той бил силно консервативен и действал така, сякаш революцията никога не се била състояла. На французите това им дошло множко и през 1830 година се вдигнали на бунт. В продължение на три дни в Париж паднало яко кюскане. Шарл Х се видял принуден набързо да нахвърля багажа си в куфара и да офейка в Англия. Все пак по време на краткото му кралуване станали две неща за отбелязване: по отношение на мебелировките и оформянето на интериорите се появил стилът „Шарл Х“ и започнала войната с Алжир. Последното станало по-точно на 25 май 1830 година. Всичко започнало наглед невинно вследствие едно търговско недоразумение. Нашият консул там и деят на столицата Алжер се скарали по този повод така, че се хванали гуша за гуша. След като отношенията между двете страни хептен се сговнили, министър-председателят на Шарл Х изпратил към Алжир една фрегата с парламентьорско знаме. Но когато тя тръгнала да акостира в пристанището на Алжер, алжирците започнали да я обстрелват. Това силно възмутило френското правителство и то взело решение за въоръжена намеса. За това решение спомогнало и обстоятелството, че по онова време Франция била останала почти без колонии, а ето че се представяла възможността за сдобиване с такава. На първо време Франция изпратила в Алжир 450 военни кораба и четирийсет хиляди войници. Арабеските тутакси организирали защитата си начело с емира Абд ел Кадер. Войната продължила доста време — последният се предал чак през 1847 година. След окупацията на Алжир френското правителство било изпълнено с добрата воля да управлява страната справедливо, давайки на арабите всички права на френски граждани. Но скоро пейзажът бил позагрозен от стоварилите се там имигранти: французи, испанци, италианци, малтийци… Всички те пристигнали с цел да се замогнат, вследствие на което започнали да злоупотребяват по всякакъв начин с местното население, на което това никак не се харесвало… Но нека оставим Алжир и да минем на последния крал на Франция — Луи-Филип I, който би трябвало да бъде наричан Луи-Филип Последний. Той бил нещо като републикански крал, още повече, че се бил при Валми на републиканска страна. Още по-точно казано, проявявал се като буржоазен крал. Демонстрирал непосредственост, като се разхождал из Париж с чадър под мишница и се ръкувал с всекиго. Тогава нещата били еднакво далеч и от помпозността на Версай на Луи XIV, и от тази на сегашния Елисейски дворец. Но въпреки своите популистки залитания Луи-Филип си бил авторитарен тип, мечтаещ за власт и слава. Имал добри министри, сред които изпъквал Тиер. По негово време икономическият живот влязъл в безпрецедентен подем: появили се железницата и първите параходи. Подобрила се и участта на работниците и селяните. Франция станала голяма средиземноморска сила, а и интелектуална столица на Европа благодарение на големите писатели, които изкласили, за да заместят класицизма с романтизма и дори реализма: Ламартин, Виктор Юго, Мюсе, Стендал, Жерар дьо Нервал, Виньи, Теофил Готие, Мериме, Бодлер, Жорж Санд, Балзак…

Но нека се върнем на Луи-Филип Последний. Както вече споменах, въпреки либералното си държание той си имал монархическа душица. И го доказал. Въвел правилото в избори да участват само граждани, плащащи данъци от минимум двеста франка. Но народът се възмутил от това и поискал електорално право да имат всички, независимо дали са бедни или богати. И е бил прав. Моето лично мнение, Берю, е, че ако трябва да има някакъв изискуем ценз за избирателно право, то той трябва да бъде образователен. Защото се оказва, че немалък процент от електората на всяка страна няма ясна представа за какво гласува, нито защо. Но така или иначе кралят отказал. Тогава избухнала революцията от 1848 година. Луи-Филип, който много добре знаел какво е революция, след като баща му умрял на ешафода, абдикирал в полза на сина си и побързал да офейка на свой ред в Англия.

— През Ламанша е трябвало да има вече нещо като кралски ферибот, та да улеснява нашите монарси да си сноват насам-натам — отбеляза съвсем уместно Берю. — Но нали ти ми каза, че това бил последният крал, пък сега се оказва, че абдиркирал в полза на сина си…

— Бунтовниците въобще не обърнали внимание на това, а обявили република. Втората! И знаеш ли кого избрали за президент на тази Втора република? Луи-Наполеон Бонапарт, тоест Наполеон III. Странно, но факт. От дълги години той си мечтаел да завземе властта във Франция и да се обяви за император. Дори на два пъти се самообявил за такъв, но от провинцията. А сериозните неща ставали в Париж. И ето че при метежа през 1848 година разбрал, че му се предоставя някаква възможност в нужната насока. Той обаче гледал на положението си на президент на републиката не по-малко снизходително, отколкото преди това великият му чичо гледал на положението си на Първи консул. И само чакал своя 18-и брюмер, за да продължи традицията. Издебнал удобен момент през 1851 година и разпуснал Народното събрание, като веднага прогонил от страната около десетина хиляди по-изявени роялисти и републиканци. Оставало му само да проведе референдум, за да ратифицира един вид този преврат. Плебисцитьт му дал седем милиона и петстотин хиляди гласа „за“. Малкия процент, който гласувал с „не“, той хвърлил в затвора, за да бъде ситуацията по-изчистена. И ето че станал император. Оставало му само да отпочне войни. И ги отпочнал. Но този път се съюзил с Англия. С общи сили обсадили Севастопол, положителният резултат от което е спорен, като се има предвид, че дали 120 000 жертви. После натупали австрийците при Солферино. А през това време Лесепс прекопавал Суецкия канал.

— Завалиите! — възкликна съчувствено Берю. — При онези температури на копачите сигурно им се е разказала играта!

— Сигурен съм, че са им давали по един джинфиз с лед на всеки кръгъл час — успокоих го аз.

— Това е по-друго — въздъхна облекчено той. — Поосеферявали са се малко все пак.

— Каналът бил отворен за плаване през 1869 година. На следващата година Наполеон III въвлякъл Франция във война с Германия, която завършила с разгром за французите при Седан. Заедно с общата капитулация капитулирал и императорът. Свръхголемите геополитически амбиции в края на краищата винаги завършват така, Берю. Не забравяй това!

— Защо непрекъснато ми го напомняш? — попита стреснато Берю. — Аз лично нямам такива амбиции. Никога не забравям поговорката „Лакомо дупе кръв сере“! И тогава сигурно Наполеон III драснал и той в Англия. По онова време май на всички видни неудачници това им било станало като тик…

— Позна. И той на свой ред забягнал в Англия. Но англичаните, понеже бил техен съюзник, се отнесли с него нормално и не го изпратили на Света Елена.

Документално четивоПогрешният превод на преводача Берюрие и неговите последствия

На 29 април 1827 година в Алжер времето беше прекрасно. Г-н Дьовал, консул на Франция, бързаше да приключи обяда си.

— Бързаш ли, драги? — го попита съпругата му.

— Да — отвърна той. — Имам среща с бея, за да обсъдим онази глупава история с житото. Май е много ядосан.

— Хосеин си е бая кибритлия — отбеляза мадам Дьовал.

— Не Хосеин, а Хюсеин — поправи я консулът. — После, ставайки от масата, нареди на прислужника: — Кажете на моя секретар-преводач да бъде готов — тръгваме след пет минути!

Половин час по-късно двамината мъже се озоваха пред двореца на бея. Берюрие помогна на шефа си да слезе от каретата. Той беше възедричък тип, леко бузест и поотпуснат поради това, че откакто се намираше в Алжир, доста злоупотребяваше с кускуса, баклавата и кадаифа.

Въведоха ги в приемната зала, където Хюсеин ги очакваше, полуизлегнат на един диван, веейки си усилено, за да отпъжда нахалните мухи, които налитаха отвсякъде. Той направи знак на посетителите да седнат на канапетата пред дивана и още докато им поднасяха неизбежния чай, хвана бика за рогата.

Започна да говори с типично алжирски жар и плам за това, колко катастрофална за него се била оказала тази покупка на жито. Посредниците му го били турили отзад и колкото и подобен акт да влизал в арабските традиции, на него самия в случая никак не му бил харесал.

През цялото време Берюрие, при все че владееше доста добре арабски език, никак не му беше лесно да превежда гневните словоизвержения на Хюсеин.

Дьовал послуша известно време, замисли се и каза на Берюрие:

— Кажи на този мангал, че ще се постараем да уредим този въпрос в интерес и на двете страни…

Като чу това, беят надигна своя задник и с облекчен вид леко се поклони. Консулът продължи:

— Тъй че въпросът не е толкова съдбоносен и не знам каква муха го е ухапала, че се пали толкова.

Тук пренапрегнатият Берюрие направи малка грешка в превода:

— Консулът каза, че го е ухапала някаква муха.

Беят се загледа в консула, видя, че една муха е полазила по врата му, и в пристъп на чисто арабска вежливост с рязък удар на дланта си я смаза. Дьовал скочи на крака и изкрещя:

— Тарамбука нещастна! В мое лице ти посегна на самата Франция, тъй че скоро ще получиш твърде неприятни новини! Тръгваме си, Берюрие!

И сграбчвайки злочестия Берюрие за ръкава, го помъкна ядно към вратата.

Алжирската война започваше…

По „Кускус и бурнус — дневникът на един консул“.

Глава „Първи искри“ от М. Дьовал