Изборът

2.1

Стреснато подскочи в нишата, където беше се сврял да си почине от внезапната умора, влята в тялото от нервното напрежение. При некоординираните си движения събори материали и инструменти за ръчен ремонт, които се съхраняваха в нишата, те изпаднаха навън в коридора и вдигнаха шум. Камен замръзна, превръщайки се в слух. В ръката си конвулсивно стискаше прът от титанкерамит — вече не можеше да си спомни откъде го измъкна. Примитивното, макар и произведено в резултат на високи технологии „оръжие“ му даваше нужната капка смелост и сила да се овладее.

Но от друга страна самата му решимост да използва пръта — (аха, май е елемент от аварийна стенна стълбичка…) — представляваше източник на друг вид безпокойство, предпоставка за паника, нервна криза и срив.

Майко мила, нима ще ударя с ТОВА!…

И пак, леката и извънредно яка тояга бе за предпочитане пред ултразвуковия перфоратор. Бе грабнал такъв преди около час при бягството си от командния модул на звездолета. В някакъв моментен пристъп на хладнокръвие Камен изпробва инструмента върху лека преградна стена от армирана полимерна маса… и се ужаси от успешния резултат, настръхна от собственото си мрачно ликуване при вида на акуратната дупка в стената, чийто материал бе значително по-издръжлив от жива плът!…

Не, не, само не това…

А нима прътът щеше да причини по-малки щети на живо човешко тяло? Щеше ли да е „по-естетична“ гледката? Ха!

Чакай малко, каква плът, какво тяло… — прекъсна в онзи момент обърканите си мисли Камен. Нещо го зачовърка в паметта, чак мозъкът го засърбя под черепа, а от тъмните води на подсъзнанието към областта на изказваемото тръгна да изплува някакво хрумване… не — спомен?

Инструкция. Съвет за черни дни.

Само че в този миг чу в дъното на коридора стъпки и гласа на Ерика. И тогава хукна да бяга, воден само от първата осъзната част от въпросния съвет за черни дни:

Камен напрегнато се ослушваше, но в коридора бе тихо. Обичайните приглушени шумове на аудиоиндикатори, на флуиди в тръбопроводи, меко щракане на механични прекъсвачи във възлите на конзолата скелет — както основната на кораба, така и тези на мегаотсеците, конкретно — на мегаотсека, в който беше се озовал след лудешкото си препускане.

Не се долавяха стъпки или глас.

Камен се отпусна. Прекара опакото на свободната длан през челото си и установи, че се е изпотил. Усети също, че и другата му китка е на път да се схване от стискането на титанкерамитовата тояга.

Намираше се в хибернатор Е-12, четири нива към кърмата от командния модул. Понятията „горе“ и „долу“ тук зависеха единствено от субективното усещане за ускорение, причинено от работещия двигател. След няколко седмици — (само след няколко седмици!) — тягата щеше да се обърне и досегашните подове щяха да се превърнат в тавани. Нещо, което почти нямаше да се забележи заради обмисления вътрешен дизайн на помещенията, предвидени за достъп на екипажа в тях. Затова ориентирът бе конструкцията на кораба — на носа са дезинтеграторите и емитерите на защитните екрани, а на кърмата — антените за връзка с насочващите радиотелескопи в Слънчевата система.

Слънчева система… Слънце…

Камен повече никога няма да го види на живо с очите си. Ще нарича „слънце“ друга звезда, тази, към която лети с умопомрачителна скорост, и към която кара хиляди и хиляди колонисти, потопени в безвремието на индивидуалните хибернационни капсули.

Камен потрепери — не само защото тук климатиците държаха температура петнайсет градуса, но и защото му стана мъчно за Слънцето — в смисъл, по-остро мъчно от всякога допреди този момент, а и защото внезапно проумя отговорността за „товара“ като добавка към теглото на собственото си тяло — все едно изпитваше претоварване. Абстрактното до голяма степен понятие „отговорност“ изведнъж придоби съвсем осезаемо съдържание. Отговорност за хиляди съдби, за хиляди човешки същества… както и няколкостотин техни домашни любимци. Цели семейства, дори родове, групи приятели и единомишленици — сред близки хора по-лесно се понася раздялата с родната планета, по-леко успяваш да се сбогуваш и с лъчите на звездата, дарила целия ти свят с живот.

Тези хора нищо не знаят какво става покрай тях. За тях в момента дори не тече някаква имагинерна секунда. Те са затворили очи в подготвителните центрове на Агенцията за Астроконкиста, когато са ги поставили в предварителните стаза-камери. Все едно премигват — състоянието няма дори илюзорния времеви обем на нормалния сън — и вече са на светлинни години от Земята, на един живот път. Защото зад тях зейват не само бездни от пространство, но и десетилетия изминало време, не случайно дистанциите между звездите се мерят в години пътуваща светлина…

Камен се озърна. Стелажи с хибер-капсули — (чудовищни зрънца брониран хайвер със свити в тях в ембрионална поза хора), — обвити с тънки половин милиметър мембрани, образуваха радиален лабиринт от коридори. Осветителните ивици минаваха направо през полимерните платнища, заместващи стени. Стрелките сочеха към централната тунел-шахта, ала до нея Камен не искаше да се приближава.

Защото не знаеше къде е Ерика.

Съвсем механично, когато усети заплахата — (тя избухна отвътре, в него, в отговор на поведението на Ерика), — той плъзна пръсти към холопанела за управление и изключи с парола системата за локализиране на членовете на екипажа в обема на конкистадора.

Сега и Ерика не знаеше къде е той.

„Как се стигна дотук?“ — проплака наум Камен, стискайки зъби да не заскимти и да не заплаче наистина. Помъчи се да си спомни как се разрази тази фатална кавга помежду им и не успя да се сети конкретните думи, запалили фитила на безумието.

Навярно винаги е така. Провокиралите белята реплики не се помнят, защото погледнати отстрани са напълно лишени от смисъл и никак, ама никак не заслужават да доведат до последвалата дивотия…

Макар че повод имаше. Имаше и причина — в най-дълбокото дъно — лошото скарване между любовници да се превърне в нещо по-гадно отколкото по принцип си е.

И да застраши безопасността на мисията.