Избрани творби (Един живот, новели и разкази)

I

След като приготви куфарите си, Жана се приближи до прозореца. Дъждът не спираше.

Валеше като из ведро и цяла нощ дъждовните капки тропаха по стъклата на прозорците и по покривите. Надвисналото, натежало от вода небе сякаш се бе разкъсало и се изливаше над земята, размиваше я на каша, топеше я като захар. Внезапните пориви на бурята носеха топъл, тежък въздух. Придошли вади клокочеха из безлюдните улици, а къщите просмукваха влагата като гъби. Тя проникваше навътре и избиваше по стените от избата до тавана.

Излязла предната вечер от манастира, свободна най-сетне завинаги, изпълнена с желание да вкуси всички тъй дълго бленувани радости на живота, Жана се страхуваше да не би баща й да не се съгласи да тръгнат, ако времето не се разведри, затова за стотен път от сутринта се взираше изпитателно в кръгозора.

В този момент забеляза, че бе забравила да сложи в пътната си чанта календара. Откачи от стената малкия картон, разделен на месеци. Настоящата 1819 година бе написана със златни цифри посред някаква рисунка. Тя задраска с молив първите четири колонки, зачеркна всички имена на светии до втори май — деня на излизането й от манастира.

Нечий глас зад вратата извика:

— Жанет!

— Влез, татко! — отвърна Жана.

В стаята влезе баща й.

Барон Симон-Жак льо Пертюи де Во беше благородник от миналия век, добродушен човек. Възторжен поклонник на Жан-Жак Русо, той нежно обичаше природата, полята, горите, животните.

Понеже беше аристократ по рождение, изпитваше вродена омраза към революцията от 1793 година, но като философ по темперамент и либерал по възпитание, той се отвращаваше от тиранията с безобидна, голословна ненавист.

Голямата му сила и голямата му слабост бе неговата доброта, щедрата му готовност да даде, да приласкае, да прегърне, доброта, присъща на създател, разпиляна, без задръжка, някакво притъпяване на волята, разслабване на енергията, едва ли не порок.

Човек на теорията, той бе замислил цял план за възпитанието на дъщеря си — искаше да я направи щастлива, добра, пряма, нежна.

Тя живя до дванадесетгодишната си възраст в къщи, после, въпреки сълзите на майката, постъпи в „Сакре-Кьор“.

Баща й я държа там строго затворена, усамотена, далеч от хората и в неведение за живота. Искаше да му я върнат на седемнадесет години невинна и непорочна, та той сам да я посвети във всичко, да я обкръжи с разумна поезия и сред полята, сред оплодената земя да разбуди душата й, да размрази невежеството й, като й покаже наивната любов и безизкуствените ласки на животните, хармоничните закони на живота.

Жана излизаше сега от манастира лъчезарна, изпълнена с жизнени сили и жажда за щастие, готова да вкуси всички радости, всички чаровни случайности, които мислено бе вече преживяла в безделните си дни, в дългите нощи, в самотните си мечти.

Тя напомняше портрет от Веронезе с блестящите си руси коси, които сякаш се сливаха с кожата й, кожа на аристократка, бледорозова, осенена с лек, светъл кадифен мъх, забележим само под милувката на слънчевите лъчи. Очите й бяха сини, матовосини като на холандските фаянсови фигурки. Имаше малка бенка на лявата ноздра и друга вдясно на брадичката; там се къдреха няколко косъмчета, светли като кожата й, които едва личаха. Беше стройна, с оформена вече гръд и гъвкава снага. В звънливия й глас понякога звучаха остри нотки, но сърдечният й смях сееше радост около нея. Тя често вдигаше с привично движение ръце към слепите си очи, като че да приглади косите си.

Жана изтича към баща си, прегърна го и го разцелува.

— Е, какво, заминаваме ли? — запита тя.

Той се усмихна, разтърси дългите си, побелели вече коси и посочи с ръка към прозореца.

— Как искаш да пътуваме в такова време?

Но тя започна да го моли гальовно и нежно:

— Татко, моля ти се, нека да тръгнем! Времето ще се оправи следобед.

— Майка ти никога няма да се съгласи.

— Ще се съгласи, обещавам ти! Аз ще я придумам!

— Ако успееш да я склониш, аз нямам нищо против.

Жана се втурна към стаята на баронесата. Тя бе чакала деня на заминаването с все по-нарастващо нетърпение.

След постъпването си в „Сакре-Кьор“ не бе напускала Руан, понеже баща й не разрешаваше никакво развлечение преди определената от него възраст. Два пъти само я беше завел за петнадесет дни в Париж, но Париж също беше град, а тя бленуваше само за село.

Сега щеше да прекара лятото в тяхното имение „Тополите“, стар семеен замък, разположен на скалистия бряг при Ипор. Волният живот край морския бряг й обещаваше безкрайна радост. При това родителите й бяха уговорили вече да й подарят това владение, за да живее там завинаги след омъжването си.

Дъждът, който се лееше безспир още от предната вечер, беше първото голямо огорчение в живота й.

Но само след три минути тя изскочи от стаята на майка си и завика из цялата къща:

— Татко, татко! Мама е съгласна. Нареди да впрегнат!

Пороят не стихваше. Дори като че ли стана двойно по-силен, когато каретата се приближи до вратата.

Жана беше готова да се качи в колата, когато баронесата слезе по стълбата, поддържана от едната страна от мъжа си, а от другата от една едра камериерка, снажна и силна като момък. Тя беше нормандка от областта Ко и изглеждаше най-малко на двадесет години, макар че едва ли имаше осемнадесет. В семейството се държаха с нея почти като с втора дъщеря, защото беше млечна сестра на Жана. Казваше се Розали.

Главната й длъжност се състоеше в това — да подкрепя при ходене госпожата, която от няколко години, вследствие хипертрофия на сърцето, бе станала огромна и постоянно се оплакваше.

Задъхана, баронесата стигна до площадката на стария дом, погледна двора, където шуртяха вади, и промърмори:

— Сякаш не е съвсем разумно!…

Мъжът й отвърна, все още усмихнат:

— Вие така пожелахте, госпожа Аделаид!

Понеже тя носеше тържественото име Аделаид, той винаги притуряше и едно „госпожа“ с почтителен и леко подигравателен вид.

Тя направи още няколко крачки и се качи с мъка в колата. Яйовете се огънаха под тежестта й. Баронът седна до нея, а Жана и Розали се настаниха на отсрещната седалка.

Готвачката Людивин донесе купчина дрехи, натуряха ги на коленете си, донесе и две кошници и ги мушна под краката им. След това се покатери на капрата до чичо Симон и се загърна в голямо одеяло, под което изчезна цялата. Вратарят и жена му дойдоха да се сбогуват и затвориха вратичката на каретата. Те изслушаха последните нареждания за багажа, който трябваше да изпратят после с друга каруца, и колата потегли.

Кочияшът чичо Симон, навел глава и превил гръб под дъжда, се гушеше в дрехата си с тройна яка. Бурята стенеше, блъскаше стъклата, вода заливаше шосето.

Носена от бързия бяг на двата коня, каретата се спусна стремглаво по крайбрежната улица, мина край големите кораби, чиито мачти, напречни прътове и въжа се извисяваха печално като оголени дървета сред разплаканото небе. После се понесе по дългия булевард на хълма Рибуде.

Скоро излязоха сред ливадите. От време на време някоя удавена във вода върба с безжизнено и вяло отпуснати клони се очертаваше мрачно през дъждовната мъгла. Подкованите коне шляпаха из калта, а четирите колела изхвърляха пръски наоколо.

Всички мълчаха. Сякаш и мислите бяха натежали като влажната земя. Маминка, отпусната назад, опря глава и затвори очи. Баронът гледаше унило еднообразните и наводнени поля. Розали, с вързоп на коленете, се беше унесла, потънала в тъпа полудрямка, свойствена на хората от простолюдието. Само Жана като че ли се съживяваше под прохладните дъждовни струи като затворено растение, изнесено на свеж въздух, и нейната бликаща радост като разлистен храст пазеше сърцето й на завет от всяка печал. Макар че не говореше, искаше й се да пее, да протегне ръка през прозореца, да напълни шепата си с вода и да пие. Приятно й бе да се носи с бързия бяг на конете, да съзерцава безрадостната гледка с чувството, че е защитена от пороя.

Под ожесточения дъжд от лъсналите задници на конете се вдигаха облачета пара.

Лека-полека баронесата задряма. Лицето й, оградено от шест правилни, олюляващи се масури, постепенно се отпускаше, меко поддържано от трите дебели гънки на шията й, чиито последни извивки се губеха в широко разлятата й гръд. При всяко вдишване главата й се издигаше и спускаше, бузите й се издуваха, а из полуотворените й устни излизаше звучно хъркане. Мъжът й се наведе към нея и леко сложи малък кожен портфейл в скръстените на тлъстия й корем ръце.

Докосването я събуди, тя погледна портфейла още не съвсем разсънена с мътен недоумяващ поглед. Портфейлът падна и се разтвори. В каретата се пръснаха златни монети и банкноти. Баронесата се разбуди напълно, а веселостта на дъщеря й се изля в буен смях.

Баронът събра парите, постави ги на коленете на жена си и каза:

— Ето, мила, какво остана от чифлика „Елто“. Продадох го, за да поправя „Тополите“, където ще живеем често занапред.

Тя преброи шест хиляди и четиристотин франка и ги мушна невъзмутимо в джоба си. От тридесет и един наследени чифлика те продаваха вече деветия. Имаха все пак около двадесет хиляди ливри рента в земи, които при добро управление лесно можеха да докарат тридесет хиляди франка годишно.

Понеже живееха скромно, този доход би могъл да им стига, ако в дома им не зееше вечно една бездънна яма — тяхната доброта. Тя пресушаваше парите в ръцете им, както слънцето пресушава водите на блатата. Парите течаха, бягаха, изплъзваха се, изчезваха безследно. Как? Никой не знаеше. От време на време някой от двамата казваше: „Не знам как стана, но днес похарчих сто франка, без да съм купил нещо особено.“

Лекотата обаче, с която раздаваха парите си, беше най-голямото щастие в живота им и между тях цареше съвършено и трогателно разбирателство по този въпрос.

Жана попита:

— Е, красив ли е сега моят замък?

— Ще видиш, момичето ми — весело отвърна баронът.

Проливният дъжд постепенно затихна. Остана нещо като мъгла, прехвръкваше ситен дъждовен прашец. Облачният свод сякаш се издигна, побеля и внезапно през някакъв невидим прорез над ливадите косо се плъзна дълъг слънчев лъч.

Облаците се разкъсаха, блесна небесна синевина. Прорезът нарасна, сякаш се раздра воал, а над земята се раздипли ведро, лазурно, дълбоко небе.

Полъхна свеж, сладостен ветрец, като че земята щастливо въздъхна. От градините и горичките край пътя долиташе от време на време игрива песен на птичка, която суши крилцата си.

Свечеряваше се. Всички в колата вече спяха освен Жана. На два пъти спираха в ханчета, за да отдъхнат конете и да им дадат малко зоб и вода.

Слънцето беше залязло. В далечината звъняха камбани. В едно малко село запалиха фенерите, а на небето заблестяха рой звезди. От време на време се мяркаха осветени къщи; те прорязваха мрака като огнени точки. И внезапно иззад един хребет, между клоните на елите, изплува луната, червена, огромна, като че още сънна.

Беше тъй приятно, че бяха свалили стъклата на прозорците. Жана си почиваше, уморена от мечти, наситена на щастливи видения. Понякога, изтръпнала от седенето в едно и също положение, тя отваряше очи, поглеждаше навън и виждаше как пробягват в светлата нощ дърветата на някой чифлик или как крави, налягали тук-там в полето, вдигаха глави. После заемаше ново положение, опитваше се да улови нишката на вече наченатия сън, но постоянното трополене на колата шумеше в ушите й, изнуряваше мисълта й и тя пак затваряше очи с натежало тяло и душа.

Но ето че спряха. Мъже и жени застанаха пред вратичката на колата с фенери в ръце. Бяха пристигнали. Жана тутакси се разсъни и скочи чевръсто. Баща й и Розали внесоха почти на ръце изтощената баронеса, докато един чифликчия им светеше. Тя охкаше отпаднала и повтаряше постоянно със слаб, замиращ глас:

— Ах, боже мой, бедни мои деца!

Не пожела нито да яде, нито да пие, легна си и веднага заспа.

Жана и баронът вечеряха сами, един срещу друг. Те се споглеждаха усмихнати, протягаха си ръце през масата и обзети и двамата от детинска радост, тръгнаха да разглеждат възстановения замък.

Той беше едно от тия високи и обширни нормандски жилища, нещо средно между замък и чифлик, иззидани от бели, посивели от времето камъни, и достатъчно просторни, за да подслонят цял род.

Грамаден вестибюл пресичаше къщата от единия до другия край. Големи врати извеждаха от двете страни. Над входа се разклоняваше двойно стълбище, като оставаше празно място по средата, а двете му крила се съединяваха на първия етаж и образуваха нещо като мост.

В партера надясно се влизаше в обширен салон с тапети с кичести клонки, между които прехвръкваха птички. Всички мебели, тапицирани с гоблени, представяха басните на Ла Фонтан и Жана радостно потръпна, като зърна стола, който бе обичала като дете и на който бе изобразена баснята за лисицата и щъркела.

До салона се намираше библиотеката, пълна със стари книги, и други две неизползувани помещения. Вляво бе столовата с подновена дървена резба, стаите за бельото и за съдовете, кухнята и една малка баня с вана.

Целият първи етаж бе пресечен от коридор, по който се редяха десетте врати на десетте стаи. Съвсем в дъното вдясно се намираше стаята на Жана. Влязоха в нея. Баронът я беше подновил, използувайки чисто и просто тапети и мебели, които стояха ненужни на тавана.

Много старинни тапети от фламандски произход населяваха стаята с чудновати образи.

Девойката радостно възкликна, като видя леглото си. Четири големи черни птици от полиран дъб поддържаха леглото в четирите ъгъла, сякаш бяха негови пазители. Напречните страни на кревата представляваха резба от широки плетеници цветя и плодове, а четири изкусно украсена колонки, увенчани с капители в коринтски стил, придържаха корниз от преплетени рози и амури.

Леглото се издигаше величествено и изящно въпреки строгостта, която му придаваше потъмнялото от времето дърво. Кувертюрата и балдахинът блестяха като два небосвода. Бяха направени от старинна тъмносиня коприна, изпъстрена тук-таме с големи линии, бродирани със сърма.

След като се налюбува на леглото си, Жана вдигна свещника, за да разгледа какво изобразяват тапетите. Млад благородник и млада дама, облечени по най-чудноват начин в зелено, червено и жълто, разговаряха под синьо дърво с узрели бели плодове. Тлъст заек в същия цвят пасеше сива трева.

Точно над двете действуващи лица на условна далечина се виждаха пет малки закръглени къщички с островърхи покриви, а по-горе, почти по небето — яркочервена вятърна мелница. Всичко това бе преплетено с големи шарки, изобразяващи цветя.

Гоблените на другите две страни много напомняха първия, само че на тях от къщурките излизаха четири човечета, облечени по фламандски, вдигнали ръце към небето в знак на крайно изумление и гняв.

На последния гоблен беше изобразена дама. До заека, който все още пасеше, лежеше, проснат на земята като мъртъв, младежът. Впила взор в него, младата дама пронизваше гърдите си с шпага, а плодовете на дървото бяха почернели. Жана бе загубила вече надежда да разбере нещо, когато зърна в един ъгъл някакво толкова микроскопично животинче, че ако заекът бе жив, би могъл да го лапне като стрък трева. И все пак това бе лъв.

Тогава тя разпозна злополучната легенда за Пирам и Тисба и макар че се усмихна на наивността на рисунките, стана й драго, че ще бъде обкръжена от тази любовна история, която ще й нашепва безспир скъпи надежди, и всяка нощ над съня й ще витае тази древна, легендарна обич.

Останалите мебели бяха смесица от всевъзможни стилове. Мебели, оставали в семейството от всяко поколение, които превръщат старите къщи в същински музеи, където всичко е смесено. От двете страни на великолепен скрин в стил Луи XIV, обкован с блестящи медни плочки, стояха кресла в стил Луи XV, все още обвити в старата коприна на цветчета. Бюро от розово дърво бе поставено пред камината, на която имаше под кръгъл похлупак един часовник от времето на Империята.

Той представляваше бронзов кошер, висящ на четири мраморни колонки над градина с позлатени цветя. Тънко махало излизаше от кошера през продълговат отвор и разхождаше вечно над цветята пчеличка с крилца от емайл. На предната страна на кошера бе вдълбан цифреник от цветен фаянс.

Часовникът отзвъни единадесет часа. Баронът целуна дъщеря си и се оттегли в стаята си.

Жана си легна със съжаление.

Тя хвърли последен поглед на стаята си и чак тогава загаси свещта. Но вляво от леглото, което само откъм главата се допираше до стената, имаше прозорец, откъдето сноп лунна светлина струеше и се разливаше по пода като светло петно.

По стените пробягваха отражения, бледи отблясъци, които нежно милваха застиналите в любов Пирам и Тисба.

През другия прозорец, откъм краката, Жана съзираше голямо дърво, окъпано в мека светлина. Тя се обърна настрана, затвори очи, но след малко ги отвори наново.

Струваше й се, че още се полюлява, друсана от каретата, в главата й все още шумеше тропотът на колелата. Тя полежа отначало неподвижно, като се надяваше, че така най-сетне ще заспи. Но безпокойството на душата й полека-лека се предаде и на тялото й.

Усети тръпки по краката си, нарастващо трескаво възбуждение. Тогава стана и боса, с голи ръце, прилична на привидение в дългата си нощница, прекоси светлото петно, разляно на пода, отвори прозореца и се загледа навън.

Нощта беше светла като ден. Девойката разпозна мястото, което бе обичала някога в най-ранното си детство.

Право срещу нея се жълтееше като масло сред нощната светлина обширна морава. Две гигантски дървета се извисяваха на двата й края пред замъка: на север — един явор, а на юг — липа.

В края на просторната ливада малка горичка заграждаше имението, защитено от морските бури с пет реда стари брястове, разкривени, превити, разядени, пресечени като покрив от вечно бушуващия морски вятър.

Този своеобразен парк граничеше отляво и отдясно с дълги алеи от стройни тополи, наричани peuples в Нормандия. Те разделяха жилищата на собствениците на двата съседни чифлика, единия на семейство Куйар, а другия на семейство Мартен.

Тези тополи бяха дали и името на замъка. Отвъд оградата се простираше обширна, необработена равнина, обрасла с тръстики, където ден и нощ морският вятър свистеше и лудуваше. По-нататък равнината внезапно свършваше с бяла, стръмна, стотина метра висока скала, чието подножие се къпеше от морските вълни.

Жана виждаше в далечината набраздената повърхност на вълните, сякаш заспали над звездите.

Умиротворена в отсъствие на слънцето, земята излъчваше всичките си ухания. Около долните прозорци се виеше жасмин и тежкият му мирис се смесваше с лекия дъх на разпукващите се листа. Полъхваше тих ветрец и донасяше острия вкус на солен въздух и изпаренията на гнили водорасли.

Девойката дишаше с наслада. Полският покой я успокои като освежителна баня.

Всички твари, които се пробуждат с настъпването на вечерта и крият невзрачното си съществуване в нощната тъмнина, пълнеха здрача с безшумното си суетене. Големи птици прелитаха във въздуха без крясък, като семки, като петна. Бръмчене на невидими насекоми леко докосваше слуха. Нещо тихо пробягваше по росната трева и по пясъка на пустите пътеки.

Само няколко печални жаби отправяха към луната своя кратък, еднообразен зов.

Жана усещаше сърцето си разширено, изпълнено е шепоти като светлата нощ, в него внезапно нахлуваха хиляди бродещи желания, подобни на нощните зверове, които шумоляха край нея. Тя се чувствуваше близко сродена с тази жива поезия. Струваше й се, че в меката белота на нощта пробягват свръхчовешки трепети, туптят неуловими надежди, носи се като че ли дъхът на щастието.

И тя започна да мечтае за любов.

Любов! От две години вече нейното приближаване изпълваше Жана с нарастващо безпокойство. Сега тя бе свободна да обича, оставаше само да го срещне, него…

Какъв ще бъде той? Тя не знаеше, а и не се питаше. Щеше да бъде той, това беше важното.

Едно само й беше ясно — че ще го обожава с цялата си душа и той ще милее за нея с всичката сила на сърцето си. Те ще се разхождат в такива вечери под светлия звезден прах. Ще вървят ръка за ръка, притисната един до друг, ще слушат туптенето на сърцата си, ще усещат топлината на раменете си, ще сливат любовта си със сладостната яснота на летните нощи, така силно свързани един с друг, че ще проникнат лесно, само със силата на обичта си, до най-съкровените си мисли.

И това ще трае вечно в безоблачното щастие на неописуемата им любов.

Изведнъж й се стори, че го чувствува тук, до себе си, и тутакси смътна чувствена тръпка пробягна от краката до главата й. Неволно притисна ръце до гърдите си, като че искаше да прегърне своя блян. По устните й, подадени към неизвестното, премина нещо и тя едва не примря, стори й се, че дъхът на пролетта й дари любовна целувка.

Внезапно някъде зад замъка, по пътя, чу стъпки в нощта. И в устрема на възторжената си душа, в пристъп на вяра в невъзможното, вяра в съдбоносните случайности, в божествените предчувствия, в романтичните прищевки на съдбата, тя си помисли: „Ами ако е той?“ Заслуша се тревожно в отмерените стъпки на минувача, сигурна, че той ей сега ще спре пред решетката и ще поиска да пренощува у тях.

Когато той отмина, тя се натъжи, едва ли не изпита разочарование. Но после си даде сметка, че надеждата й е само плод на силна възбуда и се усмихна на безумието си.

Тогава, успокоена донякъде, Жана се впусна в по-разумни мечти. Опита се да прозре в бъдещето, да нахвърли картината на бъдещия си живот.

Тя ще живее с него тук, в тихия замък над морето. Навярно ще има две деца — син за него, дъщеря за себе си. Виждаше как децата тичат по тревата между явора и липата, а бащата и майката ги следят с очаровани очи и разменят над главичките им погледи, изпълнени със страст.

Дълго, дълго стоя така замечтана, а луната, завършила своя нощен път по небосклона, се канеше вече да изчезне в морето. Захлади се. На изток хоризонтът започна да бледнее. В чифлика вдясно пропя петел. Други му отговориха от чифлика вляво. Техните пресипнали гласове, заглушени от стените на кокошарниците, идваха сякаш много отдалече. А по безбрежния небосвод, неусетно побелял, гаснеха звездите.

Някъде изцвърча тихо пробудена птичка, из листата се понесоха отначало плахи, после по-смели звънки, радостни чуруликания, предаваха се от клон на клон, от дърво на дърво.

Внезапно Жана почувствува, че я залива светлина. Тя вдигна отпуснатата на ръцете си глава и замижа, ослепена от блясъка на зората.

Планина от пурпурни облаци, полускрити зад голямата алея с тополите, хвърляше кървави отблясъци над пробудената земя. Разкъсало ярките облаци, слънцето бавно изплува, като сипеше огън по дърветата, равнините, океана и целия кръгозор.

Жана бе извън себе си от щастие. Буйно преливаща радост, безпределно умиление пред блясъка на природата заля отмалялото й сърце. Нейното слънце! Нейната зора! Началото на нейния живот! Изгревът на нейните надежди! Тя простря ръце към лъчезарния простор, изпита желание да прегърне слънцето, да говори, да извика нещо божествено като това раждане на деня. Но стоеше скована в безсилен възторг. Тогава закри лице с ръце, усети сълзи в очите си и сладостно заплака.

Когато повдигна глава, дивната гледка на зараждащия се ден бе вече изчезнала. Тя се почувствува успокоена. Малко уморена, като че изтрезняла. Просна се на леглото си, без да затвори прозореца, помечта още няколко минути и заспа толкова дълбоко, че не чу в осем часа зова на баща си и се събуди едва когато той влезе в стаята й.

Искаше да й покаже как е разхубавил замъка, нейния замък.

Тази част, която гледаше към полето, бе отделена от пътя с обширен двор, засаден с ябълки. Пътят, наречен междуселски, минаваше край селските плетища и се сливаше половин миля по-нататък с широкото шосе между Хавър и Фекан.

Една права алея водеше от дървената ограда до входа на замъка. От двете страни на двора покрай граничните ровове на двата чифлика се редяха жилищата за прислугата, ниски постройки, иззидани от морски камъни и покрити със слама.

Покривът на замъка беше подновен, всички дървени части — възстановени, стените — поправени, стаите — облепени с нови тапети, всичко вътре беше прясно боядисано. Новите сребристобели капаци и пресните замазвания се отделяха като петна по голямата сива фасада на стария, потъмнял от времето замък.

Другата страна на замъка, на която се намираше един от прозорците на Жана, гледаше в далечината морето над горичката и стената от обрулени от вятъра брястове.

Хванати под ръка, Жана и баронът обиколиха всичко, не пропуснаха нито едно кътче. После се разходиха бавно по дългите алеи с тополите, които заграждаха парка. Под дърветата бе поникнала трева, тя застилаше земята със зеления си килим. Горичката в дъното бе прелестна с преплетените си лъкатушни пътеки, разделени с жив плет. Изневиделица изскочи заек, уплаши девойката, прескочи насипа и се понесе към крайбрежните морски тръстики.

Понеже след закуската госпожа Аделаид, все още изтощена, заяви, че ще си почива, баронът предложи на Жана да слязат до Ипор.

Те се запътиха натам, като минаха най-напред през селцето Етуван, където се намираха „Тополите“. Трима селяни ги поздравиха, сякаш ги познаваха открай време.

Навлязоха в горичките, които се спущат чак до морето по склоновете на лъкатушна долчинка.

Скоро се показа селцето Ипор. Жени седяха по праговете на къщите, кърпеха дрипите си и следяха с поглед минаващите. Стръмната улица с вада по средата и купища отпадъци пред вратите миришеше остро на саламура. До вратниците на мръсните колиби съхнеха кафяви мрежи, по които като сребърни парички се бяха закачили тук-там блестящи люспи. От колибите се носеха зловонията на многочислени семейства, натъпкани в една-единствена стая.

Няколко гълъба обикаляха край вадата, търсеха да клъвнат нещо.

Жана гледаше наоколо и всичко й се струваше ново и интересно като театрален декор.

Внезапно, като завиха покрай една стена, тя съгледа морето, гладко, матовосиньо, ширнало се докъдето поглед стига.

Спряха срещу плажа да погледат. В открито море се белееха като птичи криле платна. Отдясно и отляво се възправяше високият стръмен бряг. От едната страна погледът се спираше на някакъв нос, а от другата — крайбрежната линия се виеше безкрайно, докато се превърне в почти неуловима чертичка.

В едно от близките заливчета се виждаха пристанище и къщи. Малки вълнички, подобни на ресни от пяна в края на морето, се разбиваха с лек шум в камъните по брега.

Изтеглени на наклонения каменист бряг, лодките на местните жители лежаха на една страна, обърнали към слънцето издутите си, насмолени стени. Неколцина рибари ги стягаха за вечерния прилив.

Един моряк се приближи да им предложи риба и Жана купи калкан. Тя пожела да го отнесе сама в „Тополите“.

Тогава човекът предложи услугите си да ги разходи някой път по морето и няколко пъти поред повтори името си, за да го запаметят добре: „Ластик, Жозефен Ластик.“

Баронът обеща да го запомни.

Тръгнаха назад към къщи.

Жана се измори да носи сама голямата риба — провря бащиния си бастун през хрилете й и двамата хванаха по един край. Те изкачваха весело склона, бъбреха като деца, с облъхвано от вятъра лице и блеснали очи, а калканът малко по малко натежаваше в ръцете им и метеше земята с тлъстата си опашка.

II

За Жана започна прелестен, волен живот. Тя четеше, мечтаеше, скиташе съвсем сама из околностите. Бродеше бавно и без цел по пътищата, унесена в мечти, или се спускаше тичешком в лъкатушните долчинки, чиито ридове бяха покрити със златното руно на цъфнали глогини. Острият им, сладък дъх, засилен от горещината, я упойваше като уханно вино. А далечният шум на разбиващите се в брега вълни леко замайваше мисълта й.

Обзета от нега, тя се отпускаше понякога сред острата трева на склона; или пък, щом забележеше внезапно при някоя извивка на хребета като че изрязан в тревата триъгълен къс море, искрящо синьо под слънчевите лъчи, с платноходка на хоризонта, чувствуваше се обхваната от необуздана радост, от някакво тайнствено предчувствие за щастието, което витаеше над нея.

Покоят и ведрината на този край, спокойните меки линии на хоризонта й вдъхваха любов към самотата и тя тъй дълго се застояваше по хълмовете, че малки диви зайчета почваха да подскачат в краката й.

Често се затичваше по брега, гонена от лекия крайбрежен ветрец, цяла тръпнеща от прелестната наслада да се движи, без да усеща умора, като рибите във водата или лястовичките във въздуха.

Тя сееше навред спомени, както сеячът хвърля семена в земята, спомени, които пускат корени до края на живота. Струваше й се, че пръска частица от сърцето си по всички гънки на тези долчинки.

Почна да се къпе с увлечение. Силна, смела, несъзнаваща опасността, Жана плуваше навътре, докато се изгубеше от погледа. Добре й беше в студената прозрачно синя вода, която я носеше и полюшваше. Щом се отдалечеше от брега, тя се обръщаше на гръб със скръстени на гърдите ръце, зареяла поглед в бездънната синева на небето, по което бързо прелиташе лястовица или белият силует на чайка. Чуваха се само далечният ромон на вълните, които се разбиваха в каменистия бряг, и смътният шепот на земята, който се плъзгаше по гребена на вълните, неясен, почти неуловим. После Жана се изправяше и в изблик на буйна радост надаваше резки викове, пляскаше водата с ръце.

Понякога, когато навлезеше много навътре, идваха да я търсят с лодка.

Прибираше се в замъка, побледняла от глад, но лека, игрива, с усмивка на уста и озарени от щастие очи.

Баронът от своя страна замисляше смели земеделски начинания. Искаше да прави опити, да въведе усъвършенствувания, да изпробва нови сечива, да развъди чужди породи добитък. Той прекарваше част от деня в разговори със селяните, които поклащаха глава, недоверчиви към неговите почини.

Често излизаше в морето с моряците от Ипор. След като прегледа околните пещери, извори и скали, той пожела да лови риба като прост моряк.

Във ветровити дни, когато издутите от вятъра платна гонят по гребена на вълните корместите лодки и когато от всеки борд се влачи чак до дъното голямата раздвижена мрежа, следвана от стада моруни, той държеше с разтреперана от вълнение ръка тънката връв, която трепваше, щом уловената риба почнеше да се мята.

През лунните нощи ходеше да изтегля мрежите, поставени привечер. Обичаше да слуша скриптенето на мачтата, да вдъхва острия, прохладен нощен въздух. След дълго лутане, докато намери шамандурите, ориентирайки се по някоя изпъкнала скала, върха на камбанарията или фара на Фекан, той изпитваше удоволствие да стои неподвижно под първите огнени лъчи на изгряващото слънце, от които хлъзгавите гърбове на ветрилообразните писии и тлъстите кореми на калканите на палубата лъщяха.

По време на ядене разказваше възторжено за разходките си, а маминка на свой ред му казваше колко пъти е минала по голямата алея с тополите вдясно, край чифлика на Куйар, защото другата алея не била много слънчева.

Предписали й бяха „повече движение“ и тя се разхождаше ожесточено. Щом нощният хлад се разнасяше, тя слизаше облегната на ръката на Розали, загърната в наметката си и два шала, скрила глава под черна качулка, върху която мяташе още една червена плетена кърпа.

И ето тя почваше своето безкрайно пътешествие по права линия от ъгъла на замъка до първите храсти на горичката, влачейки натежалия си ляв крак, с който бе очертала вече по цялата дължина на алеята две прашни бразди изсъхнала трева — едната на отиване, другата на връщане. Тя беше наредила да поставят по една пейка на двата края на този път и всеки пет минути се спираше и казваше на бедната търпелива прислужница, която я поддържаше:

— Да поседнем, момичето ми, изморих се малко.

При всяко спиране оставяше на едната пейка плетената си кърпа за глава, на другата — единия си шал, после другия, качулката, наметката. Така на двата края на алеята се натрупваха две големи купчини дрехи, които Розали носеше в свободната си ръка, когато се прибираха за обед.

Следобед баронесата подновяваше разходката си с по-вяла походка, с по-продължителни почивки и си подремваше от време на време по един час на шезлонга на колелца, който изкарваха навън.

Тя наричаше тези разходки „моите упражнения“, както казваше „моята хипертрофия“.

Лекарят, с когото се бе съветвала преди десет години, понеже страдаше от задух, бе споменал за хипертрофия. Оттогава тази дума, чието значение почти не разбираше, заседна здраво в съзнанието й. Тя караше упорито барона, Жана и Розали да прислушват сърцето й, което никой не можеше вече да чуе — тъй дълбоко бе затънало в затлъстялата й гръд. Но енергично отказваше да я прегледа друг лекар да не би да й открие някое друго заболяване. При всеки повод говореше за „своята“ хипертрофия, и то така често, като че тази болест бе присъща само на нея, като че й принадлежеше като някаква рядкост, върху която другите нямаха никакво право.

Баронът казваше „хипертрофията на жена ми“, а Жана — „хипертрофията на мама“, както биха казали „роклята, шапката или чадъра“.

На младини тя била много хубава и по-тънка и от тръстика. Като се натанцувала с всички мундири на Империята, прочела „Корин“1 и плакала над този роман, който оставил в нея неизгладими следи.

Колкото повече натежаваше тялото й, толкова душата й се отдаваше на все по-поетични пориви, а когато затлъстяването я прикова в креслото, мисълта й започна да се рее сред любовни приключения, чиято героиня бе самата тя. Особено много предпочиташе някои измежду тях, извикваше ги постоянно в мечтите си, както латерната, когато я въртим, повтаря една и съща мелодия. Всички сантиментални романси, в които ставаше дума за пленници и лястовици, неизбежно овлажняваха ресниците й. Тя обичаше дори някои непристойни песни на Беранже само защото в тях звучаха печални нотки.

Стоеше често с часове неподвижна, углъбена в мечти. Жилището й в „Тополите“ й допадаше много, понеже доставяше декор за романите, които си измисляше. Със заобикалящите го горички, с пустата равнина, със съседството на морето то й напомняше книгите на Валтер Скот, които тя четеше от няколко месеца насам.

В дъждовни дни се затваряше в стаята си, за да прегледа своите „реликви“, както тя обичаше да казва — всичките й стари писма: от майка й, от баща й, писмата от барона, когато била негова годеница, както и разни други.

Държеше ги затворени в писалището си от акажу с медни сфинксове по ъглите и казваше с особен глас:

— Розали, дете мое, донеси ми чекмеджето със спомените.

Малката прислужница отваряше писалището, вземаше чекмеджето и го слагаше на един стол до господарката си. Тя започваше да чете бавно едно по едно писмата, като от време на време си поплакваше над някое от тях.

Понякога Жана заместваше Розали и разхождаше маминка, която й разказваше спомени от детството си. Девойката сякаш виждаше себе си в тези някогашни истории и не можеше да се начуди на еднаквостта на мислите и сродството на желанията им. Защото всяко сърце си въобразява, че то първо е трепнало под напора на усещания, които са карали да туптят сърцата на първите хора и ще продължават да вълнуват сърцата и на последните мъж и жена.

Бавният им ход съответствуваше на бавния разказ, прекъсван от време на време от пристъпите на задух. Тогава мисълта на Жана прескачаше започнатия разказ и се устремяваше към бъдещето, преизпълнено с радости, упиваше се от надежди.

Един следобед, както си почиваха двете на пейката в дъното на парка, забелязаха изведнъж в края на алеята някакъв дебел свещеник, който идваше към тях.

Той поздрави отдалеч, усмихна се, поздрави отново, когато се приближи, и се провикна:

— Е, госпожо баронесо, как сме?

Беше селският свещеник.

Родена във века на философите, възпитана в дните на революцията от слабо вярващ баща, маминка почти не ходеше на черква, макар че обичаше свещениците с присъщата на жените вродена набожност.

Тя съвсем беше забравила абата Пико, местния свещеник, и като го видя, се изчерви, извини се, че не го е посетила първа. Но добрият човечец съвсем не изглеждаше засегнат. Той изгледа Жана, изрази задоволството си от добрия й вид, седна, сложи на коленете си триъгълната си шапка и избърса челото си. Беше много пълен, червендалест и обилно се потеше. Често-често вадеше от джоба си огромна кърпа на квадрати, напоена с пот, и я прокарваше по лицето и врата си. Но едва прибрал влажната кърпа в дълбоките джобове на расото си и нови капки пот избиваха по кожата му, падаха върху издутото на корема му расо и образуваха малки кръгли петна по полепналия из пътя прах.

Беше веселяк, истински селски свещеник, снизходителен, приказлив и добродушен. Разказа им множество историйки, говори за местните хора. Не даде вид да е забелязал, че двете му енориашки още не бяха ходили на черква: баронесата поради леност, съчетана с безверие, а Жана, защото бе твърде щастлива, че се е отървала най-после от манастира, където религиозните обреди й бяха дошли до гуша.

Дойде и баронът. Пантеистичната му религия го правеше равнодушен към догмите, но той беше любезен с абата, когото познаваше малко, и го задържа за вечеря.

Свещеникът съумя да се понрави благодарение на несъзнателната ловкост, която се развива при боравене с човешките души дори и у най-посредствените хора, призвани случайно да упражняват власт над своите ближни.

Баронесата се държеше мило с него, привлечена може би от сходството, което сближава сродните натури. Пълнокръвието и затрудненото дишане на шишкото допадаха на нейните задъхани тлъстини.

При десерта кюрето изпадна в много добро настроение, стана фамилиарно непринуден, както се полага при завършване на весели угощения.

Внезапно той се провикна, сякаш му хрумна щастлива мисъл:

— Ами че аз имам нов енориаш, когото трябва да ви представя, господин виконт дьо Ламар.

Баронесата, която познаваше на пръсти всички местни благородници, попита:

— Да не би да е от семейството на Ламар дьо л’Йор?

Свещеникът се поклони:

— Да, госпожо, синът на починалия миналата година виконт Жан дьо Ламар.

Тогава госпожа Аделаид, която най-много от всички обичаше аристокрацията, зададе редица въпроси и научи, че след като продал семейния замък и платил дълговете на баща си, младият момък си устроил временно домакинство в един от трите чифлика, които притежавал в общината Етуван. Тези владения му доставяли всичко на всичко пет-шест хиляди ливри рента, но виконтът бил разумен и пестелив по характер, смятал да живее просто в това скромно жилище две-три години, за да събере средства и да се ожени изгодно, без да прави дългове или да ипотекира чифлиците си.

— Очарователно момче! При това толкова порядъчно, толкова кротко! Само че едва ли му е много весело тука.

Баронът каза:

— Доведете го у нас, отче, така все ще се поразвлича от време на време.

И заговориха за друго.

Когато преминаха в салона след кафето, свещеникът поиска позволение да се разходи из градината, свикнал бил да се пораздвижва след ядене. Баронът го придружи. Те крачеха бавно край бялата фасада на замъка, после се връщаха обратно. Сенките им — едната слаба, другата закръглена, с шапка като гъба на главата, бягаха ту пред тях, ту зад тях според това дали вървяха срещу луната, или й обръщаха гръб. Свещеникът дъвчеше някаква цигара, която бе измъкнал от джоба си. Той обясни ползата от нея със селска откровеност.

— За по-лесно оригване, че май мъчно ми се смила храната.

После внезапно се вгледа в небето, по което плуваше ясната луна, и промълви:

— Никога не можеш да се наситиш на тази гледка!

И отиде да се сбогува с дамите.

III

Следващата неделя баронесата и Жана отидоха на църковната служба, водени от деликатно чувство на почит към техния свещеник.

Те го почакаха след службата, за да го поканят на обед в четвъртък. Той излезе от олтара заедно с един висок, изискано облечен младеж, който свойски го бе хванал под ръка. Щом забеляза двете дами, свещеникът извика радостно изненадан:

— Какво съвпадение! Позволете ми, госпожо баронеса и госпожице Жана, да ви представя вашия съсед господин виконт дьо Ламар.

Виконтът се поклони, каза, че отдавна вече искал да се запознае с дамите и почна да разговаря свободно, като добре възпитан светски човек. Той имаше щастлива външност — мечтана от жените и неприятна за всички мъже. Черни къдрави коси засенчваха гладкото му мургаво чело; дебели, правилни, сякаш изписани вежди придаваха дълбочина и нежност на тъмните му, с теменужена белезнина очи.

Гъстите дълги мигли правеха погледа му страстно красноречив. Той смущаваше високомерните хубавици из салоните и караше забрадените девойки, забързали с кошници по улицата, да се обръщат след него.

Сластното обаяние на този поглед сякаш таеше дълбочина на мисълта, придаваше особено значение и на най-незначителните думи.

Гъста, лъскава и мека брада прикриваше прекалено развитата му челюст.

Разделиха се след много любезности.

Два дни по-късно господин дьо Ламар направи първото си посещение.

Той пристигна точно когато опитваха грубата скамейка, поставена същата сутрин под клонестия явор срещу прозорците на салона. Баронът искаше да поставят още една под липата, за съответствие; но маминка, враг на симетрията, не се съгласяваше. Допитаха се до виконта и той взе страната на баронесата.

После той заговори за местността, заяви, че я намира „живописна“. По време на самотните си разходки бил открил много прелестни „кътчета“. От време на време, сякаш случайно, очите му срещаха погледа на Жана. Тя изпитваше странно усещане от този внезапен, бързо отклоняващ се поглед, в който личеше ласкаво възхищение и пробудена симпатия.

Господин дьо Ламар, бащата, починал миналата година, излезе познат на един близък приятел на господин дьо Кюлто, чиято дъщеря пък беше маминка. Откритието на това познанство породи безкраен разговор за женитби, дати, родственици. Баронесата показа същински чудеса на паметта: припомняше си възходящите и низходящи родови връзки на разни семейства, придвижваше се безпогрешно в сложния лабиринт на родословията.

— Кажете ми, виконте, чували ли сте за Соноа дьо Варфльор? Първородният син Гонтран бе женен за госпожица дьо Курсий от семейството Курсий-Курвил, а малкият — за една моя братовчедка, госпожица дьо ла Рош-Обер, роднина на Кризанж. А господин дьо Кризанж беше близък приятен на баща ми и сигурно е познавал и вашия баща.

— Да, госпожо. Нали този господин дьо Кризанж, който емигрира, а синът му се разори?

— Точно той. Искаше да се ожени за моята леля след смъртта на мъжа й, граф д’Еретри; но тя му отказа, защото смъркал емфие. Ами знаете ли, по този повод, какво стана със семейство Вилоаз? Те напуснаха Турен към 1813 година, понеже семейството им се разори, и се настаниха в Оверн. Не съм чувала вече нищо за тях.

— Струва ми се, госпожо, че старият маркиз умря при падане от кон и остави едната си дъщеря, омъжена за англичанин, а другата — за някой си Басол, търговец, богат човек, казват, който я бил съблазнил.

Те си припомняха така имена, чути и запомнени в детинство от разговорите на старите им родители. Браковете между тези равни по кръв семейства придобиваха в очите им значение на големи обществени събития. Говореха за хора, които те никога не бяха виждали, като че ги познаваха добре. А и тези хора по други места говореха за тях по същия начин. Чувствуваха се близки отдалеч, почти приятели, почти роднини само защото принадлежаха към една и съща класа, към един и същ обществен слой, защото бяха равни по кръв.

Баронът, малко див по природа и чужд по възпитание на вярванията и предразсъдъците на хората от своето общество, не знаеше почти нищо за семействата на съседите. Той разпита виконта за тях.

Господин дьо Ламар отвърна:

— Не, не са много благородниците в околността — със същия тон, с който би казал, че по склоновете има малко зайци. И той ги осведоми подробно за всички. В близко съседство имало само три семейства: маркиз Кутлие, нещо като шеф на нормандската аристокрация; виконт и виконтеса дьо Бризвил, които били от много благороден произход, но живеели доста затворено; и най-сетне граф дьо Фурвил, някакво чудовище, за когото разправяли, че щял да умори жена си от скръб. Той живеел в замъка си „Ла Врийет“, построен над едно блато, и постоянно ходел на лов.

Няколко новобогаташи си купили имения в околностите и общували помежду си. Виконтът не ги познавал.

Той си тръгна и последният му поглед беше за Жана, сякаш се сбогуваше с нея някак по-особено, по-сърдечно и по-нежно.

Баронесата го намери очарователен и главно много изискан. Бащата отговори:

— Да, разбира се, много добре възпитано момче.

Поканиха го на вечеря през другата седмица. И оттогава той започна редовно да ходи у тях.

Идваше най-често към четири часа следобед, настигаше маминка в „нейната“ алея и й предлагаше ръката си, докато тя правеше „своето упражнение“. Ако не беше излязла някъде, Жана придържаше баронесата от другата страна и така тримата се движеха бавно от единия до другия край на правата алея, напред-назад, безспир. Той почти не говореше на девойката. Но тъмният му кадифен поглед често срещаше ахатовосините й очи.

Няколко пъти слязоха до Ипор заедно с барона.

Една вечер, както стояха на плажа, до тях се приближи чичо Ластик и без да махне лулата си — отсъствието й би било по-удивително, отколкото изчезването на носа му, — каза:

— С този ветрец, господин барон, бихме могли да отидем утре чак до Етрета и да се върнем без особена мъка.

Жана сключи умолително ръце:

— Ах, татко, съгласен ли си?

— Вие приемате ли, виконте? Бихме могли да обядваме там.

И ето че излетът бе решен веднага.

Жана беше на крак още в зори. Тя почака баща си, който се обличаше по-бавно, и двамата нагазиха из росата, прекосиха моравата, после горичката, огласена от птичи песни.

Виконтът и чичо Ластик седяха на макарата за тежести.

Други двама моряци помогнаха при отплуването. Опрели рамене о борда, мъжете тикаха с все сила. С мъка отместваха лодката по чакълестата площадка. Чичо Ластик подлагаше под кила обли насмолени трупчета, после отново заемаше мястото си и подвикваше провлечено своето нескончаемо: „Охе! Хоп!“, за да съгласува общите усилия.

Но щом стигнаха до стръмнината, лодката се плъзна изведнъж и се свлече по облите камъни с шум на раздрано платно. Тя спря точно до малките пенести вълнички и всички насядаха по пейките; двамата моряци, останали на сушата, я тласнаха във водата.

Слаб, постоянен ветрец откъм морето едва докосваше и браздеше водната повърхност. Вдигнатото платно леко се изду и лодката заплува спокойно, тихо люшкана от морето.

Отначало се отдалечиха от брега. Небето се снишаваше на хоризонта, сливаше се с океана. Зад тях високият отвесен скалист бряг хвърляше в подножието си голяма сянка, разкъсана на места от залените от слънце тревисти склонове. Иззад белия вълнолом на Фекан се подаваха тъмни платна, а пред тях стърчеше скала с чудновата форма, заоблена, пробита, подобна на огромен слон, забил хобот във вълните — малката врата на Етрета.

Хванала се с една ръка за ръба на лодката и малко замаяна от люшкането на вълните, Жана се взираше в далечината. Струваше й се, че на света има само три истински хубави неща — светлината, просторът и водата.

Никой не говореше. Чичо Ластик държеше кормилото и въжата и от време на време отпиваше по глътка от скритата под пейката бутилка. Той смучеше без отдих късата си неугасваща луличка. От нея излиташе тънка струя синкав дим, а друга струйка се изплъзваше от ъгъла на устата му. Никога не бяха виждали моряка да пали пръстената си, по-черна от абанос луличка, нито пък да я пълни с тютюн. Понякога я вземаше в ръка, махаше я от устата си и от същия ъгъл, от който излизаше дим, изплюваше в морето дълга струйка кафява слюнка.

Седнал отпред, на мястото на един моряк, баронът управляваше платното. Жана и виконтът седяха един до друг — това смущаваше малко и двамата. Непозната сила караше погледите им да се срещат. Те вдигаха очи едновременно, сякаш предупредени от някакво духовно родство. Защото между тях вече витаеше тази неуловима и неопределена нежност, която тъй бързо се заражда между двама млади, когато момъкът не е грозен, а девойката е хубава. Чувствуваха се щастливи един до друг, може би защото мислеха един за друг.

Слънцето се издигаше, сякаш за да погледне от по-високо разстлалата се под него морска шир. Но тя кокетно се прибули в лека мъгла, скри се от лъчите му. Мъглата бе прозрачна, ниска, златиста, през нея се виждаше всичко, но тя смекчаваше очертанията на далечините. Светилото сипеше жарките си лъчи, топеше блестящия облак; и щом то се разгоря с пълна сила, мъглата се разсея, изчезна, а морето, гладко като огледало, заискри в слънчева светлина.

— Колко е красиво! — промълви развълнувано Жана.

— Да, хубаво е — отвърна виконтът.

Светлото спокойствие на тази утрин намираше отзвук в сърцата им.

Изведнъж зърнаха големите арки на Етрета, толкова високи, че корабите можеха да минават под тях. Скалистият бряг сякаш бе стъпил с два крака в морето. Пред първата арка се издаваше краят на остра бяла скала.

Стигнаха до брега. Баронът слезе пръв и докато придържаше лодката, като теглеше едно въже, виконтът взе Жана на ръце, за да я пренесе на сушата, без тя да си измокри краката. После, рамо до рамо, и двамата смутени от мимолетната прегръдка, те се изкачиха по твърдия каменист насип и чуха как чичо Ластик каза на барона:

— Според мен от тях става добра двойка.

Закуската в малката гостилница край брега беше чудесна. В лодката океанът заглушаваше гласовете и мислите и те мълчаха, но на масата се разприказваха, станаха бъбриви като ученици във ваканция.

Най-обикновените неща даваха повод за необуздана веселост.

Щом седна на масата, чичо Ластик грижливо скри в баретата си още димящата си луличка. Всички се разсмяха. Една муха, привлечена навярно от червения му нос, няколко пъти кацна на него. Когато той я прогонваше с ръка недостатъчно бързо, за да я улови, тя кацваше на муселинената завеска, изпоцапана от много нейни сестри, сякаш жадно дебнеше зачервения нос на моряка, и незабавно литваше отново, за да се настани върху него.

При всеки полет на насекомото избухваше луд смях. А когато старикът, отегчен от гъделичкането, измърмори: „Ама че нахална инатчийка!“ — Жана и виконтът се разсмяха до сълзи, превиваха се, задушаваха се, запушваха уста със салфетките, за да не викат.

След кафето Жана каза:

— Да бяхме се поразходили?

Виконтът стана. Но баронът предпочете да се изтегне на слънце върху пясъка.

— Вие идете, деца, ще ви чакам след един час тука.

Те пресякоха направо колибарското селце, отминаха малък замък, който приличаше на голям чифлик, и се озоваха сред открита продълговата долина.

Люшкането на морските вълни бе нарушило обичайното им равновесие и двамата се бяха почувствували отмалели. Соленият морски въздух събуди глада им, закуската ги опияни, а веселостта ги възбуди. Сега им се струваше, че ги обхваща лудост, искаше им се да се затичат буйно из полето, Жана чуваше шум в ушите си, развълнувана до дъното на душата си от нови мимолетни усещания.

Жаркото слънце припичаше. От двете страни на пътя се навеждаха зрели жита, клюмнали от жегата. Из житата, ръжта и морските тръстики край брега свиреха остро и пронизително щурци, безбройни като стръкчетата трева.

Никакъв друг шум не се чуваше под палещото небе. Неговата синева искреше и жълтееше, като че само след миг щеше да прелее в червено като нажежен метал.

Недалеч вдясно те забелязаха малка горичка и се отправиха към нея.

Притисната между две височинки, тясна пътечка се провираше под големи, сенчести дървета. Като навлязоха в нея, лъхна ги на плесен и влага, която прониква в дробовете и кара кожата да настръхне. Поради липса на свеж въздух и светлина не растеше трева; но мъх застилаше земята.

Те навлязоха още по-навътре.

— Погледнете, ей там ще можем да поседнем — каза Жана.

Две стари дървета бяха изсъхнали и през пролуката сред листака се изливаха потоци светлина, стопляха земята, съживяваха семената на тревите, глухарчетата и лианите, разпукваха чашките на малки бели цветенца, прозрачни като мъглата, и на вретеновидни дигитали. Пеперуди, пчели, охранени стършели, големи комари, прилични на скелети на мухи, хиляди крилати насекоми, розови и пъстри калинки, бръмбари със зеленикава окраска или други, черни и рогати, населяваха този светъл и топъл кладенец, издълбан в ледената сянка на гъстите тежки клони.

Жана и виконтът седнаха така, че главите им да са на сянка, а краката на слънце. Гледаха този дребен гъмжащ живот, разбуден от един слънчев лъч, и Жана, умилена, повтаряше непрекъснато:

— Колко е приятно! Колко е хубаво на село! Има мигове, когато бих желала да съм мушица или пеперуда, за да се скрия в тревата.

Заговориха за себе си, за навиците и вкусовете си с нисък и задушевен глас, както се правят признания. Той казваше, че бил преситен от обществото, уморен от суетния живот. Все същото, не можеш да срещнеш нищо истинско, нищо искрено.

Обществото! О, тя би желала да го опознае, но предварително бе убедена, че на село е далеч по-хубаво.

Колкото по-близки ставаха сърцата им, толкова по-церемониално звучаха техните „господине“ и „госпожице“, но и все по-често погледите им се срещаха усмихнати. Струваше им се, че някаква нова доброта и всеобхватна обич блика от сърцата им, че ги интересуват хиляди неща, за които никога по-рано не са се грижели.

Върнаха се, но не намериха барона, който бе тръгнал пеш към „Момино сборище“, висока пещера, надвиснала на скалистия бряг. Останаха да го чакат в гостилничката.

Той се върна едва в пет часа вечерта след дълга разходка по брега.

Качиха се отново в лодката. Тя се понесе плавно с попътен вятър, без никакво клатушкане, сякаш не се движеше. Ветрецът полъхваше на бавни, топли вълни, опъваше за миг платното, после пак го свличаше надиплено около мачтата. Непрозрачната водна шир сякаш бе мъртва, а слънцето, изтощено от знойните си лъчи, следваше своята орбита и бавно се доближаваше до водата.

Зашеметени от морето, всички се умълчаха отново.

— Как бих искала да пътувам! — заговори най-сетне Жана.

— Да, но тъжно е да се пътува сам — подзе виконтът. — Трябва да са поне двама, за да си споделят впечатленията.

Тя се замисли.

— Вярно е… и все пак аз обичам да се разхождам сама… Колко хубаво е да мечтаеш сам!…

Той я изгледа продължително и каза:

— И двама могат да мечтаят хубаво.

Жана сведе очи. Намек ли беше това? Може би. Тя се загледа в далечината, сякаш искаше да надзърне отвъд хоризонта, после бавно промълви:

— Бих искала да отида в Италия… и в Гърция… Да, да! В Гърция… и в Корсика! Там сигурно е толкова диво и хубаво!

Него го привличаше Швейцария с хижите и езерата си.

— Не — възразяваше тя, — бих предпочела съвсем нови страни, като Корсика, или съвсем древни, пълни със спомени, като Гърция. Колко ли е приятно да намериш следите на тези народи, чиято история знаеш още от детинство, да видиш местата, където са ставали велики събития!

Не толкова екзалтиран, виконтът заяви:

— Мен пък ме привлича много Англия; там има какво да научим.

И те пребродиха вселената, като спореха за прелестите на всяка страна, от полюсите до екватора, възхищаваха се от въображаемите гледки и от особените нрави на някои народи като китайците и лапландците и най-сетне заключиха, че с умерения си климат, прохладно лято и мека зима, с богатите си поля и зелени гори, с пълноводните си спокойни реки, с култа си към изкуството, който не е съществувал никъде другаде след златния век на Атина, най-хубавата страна на света е Франция.

После се умълчаха.

Слънцето се спускаше все по-ниско и сякаш се обливаше в кърви. От далечния предел на океана до пенливата диря на лодката по водата като ослепително блестяща пътека се плъзгаше широка светла ивица.

Последният полъх на вятъра стихна. Всички гънки по водата се изгладиха. Неподвижното платно се обагри в червено. Просторът замря в безпределен покой, безмълвен пред срещата на две стихии. Морската шир, гигантска невеста, огъваше под небето блестящата си течна утроба и чакаше огнения си жених, който се спущаше към нея. Той се устреми по-бързо надолу, пламтящ, сякаш жадуващ прегръдка. Стигна до нея и постепенно тя го погълна.

Тогава откъм хоризонта повея хлад. Трепет надипли раздвижената гръд на водата, сякаш погълнатото светило изпрати на света своята миротворна въздишка.

Здрачът не се задържа дълго. Нощта се разгърна, осеяна със звезди. Чичо Ластик хвана веслата. Всички забелязаха, че морето фосфоресцира. Един до друг, Жана и виконтът гледаха подвижните светлини, които лодката оставяше след себе си. Почти без да мислят, в унесено съзерцание, те се любуваха със сладостно блаженство на вечерта. Жана бе опряла едната си ръка на пейката. Като че случайно съседът й я докосна с пръст. Изненадана, щастлива и смутена от това тъй леко докосване, тя не помръдна.

Когато се прибра вечерта в стаята си, почувствува се така странно развълнувана, толкова разнежена, че всичко я караше да плаче. Погледна стенния часовник и си помисли, че малката пчеличка тупти като сърце, приятелско сърце. Помисли си, че тя ще бъде свидетел на целия й живот, че ще съпътствува радостите и горестите й със своето бодро и отмерено тиктакане; и тя спря позлатената мушица, за да целуне крилцата й. Какво ли не би целунала Жана! Спомни си, че бе скрила в дъното на едно чекмедже стара някогашна кукла. Потърси я и я погледна с такава радост, каквато човек изпитва при среща с любим приятел. Притисна я до гърдите си и обсипа с горещи целувки изписаните бузи и ленените къдри на играчката. И с куклата в ръце тя се замисли.

Той ли е съпругът, обещан от хиляди тайни гласове, изпратен на пътя й от всеблагото провидение? Той ли е човекът, създаден за нея, комуто ще обрече живота си? Нима те са двамата предопределени, чиито чувства ще се съединят, щом се срещнат, ще се слеят неразривно и ще породят любовта?

Тя не изпитваше още бурните пориви, влудяващото очарование, дълбоките сътресения, които според нея бяха присъщи на страстта; и все пак, струваше й се, че е започнала да го обича, защото понякога, когато мислеше за него, се чувствуваше съвсем отмаляла. А тя мислеше постоянно за него. Сърцето й туптеше в негово присъствие. Червеше се и бледнееше, щом срещнеше погледа му, и тръпнеше, щом чуеше гласа му.

Жана спа малко тази нощ.

От ден на ден все повече я завладяваше вълнуващото желание да обича. Постоянно се вглеждаше в себе си, допитваше се до маргаритките, облаците, до хвърлените във въздуха монети.

Една вечер баща й каза:

— Докарай се хубаво утре сутрин.

— Защо, татко? — попита тя.

— Тайна — отвърна баща й.

А когато на другата сутрин слезе долу свежа, облечена в светлата си рокля, масата бе отрупана с кутии бонбони, а на един стол имаше огромен букет.

В двора влезе кола с надпис: „Лера, сладкар във Фекан. Сватбени банкети“. Подпомогната от един готвач, Людивин измъкваше през задната вратичка на колата много големи плоски кошници, от които се разнасяше приятен аромат.

Пристигна и виконт дьо Ламар. Панталоните му бяха опънати и пристегнати под малките лачени обувки, които подчертаваха изящните му крака. През отвора на силно вталения му дълъг редингот се подаваше на гърдите дантелено жабо. Изящна връзка, преметната няколко пъти го принуждаваше да държи високо хубавата си тъмнокоса глава с отсенка на строго благородство.

Изглеждаше по-различен от обикновено. Имаше особен вид, който облеклото придава неочаквано и на най-познатите лица. Жана гледаше смаяна, като че го виждаше за първи път. Той й се струваше съвършен благородник, аристократ от главата до петите.

Виконтът се поклони усмихнат:

— Е, кръстнице, готова ли сте?

— Но какво? Какво става? — прошепна тя.

— Ей сега ще узнаеш — каза баронът.

Пред входа спря впрегната карета. Госпожа Аделаид слезе от стаята си разкошно облечена, опряна на Розали, която така се смути от елегантната външност на господин дьо Ламар, че баронът му каза тихо:

— Какво ще кажете, виконте, май че нашата прислужница ви намира по вкуса си!

Виконтът пламна до уши, престори се, че не чу, грабна огромния букет и го поднесе на Жана. Тя го пое още по-изненадана. Качиха се и четиримата в каретата. Готвачката Людивин донесе на баронесата студен бульон, за да се подкрепи, и заяви:

— Наистина, госпожо, също като на сватба.

Щом стигнаха в Ипор, всички слязоха от колата и докато прекосяваха селцето, моряците излизаха от къщите си в новите си дрехи, чиито гънки още личаха, ръкуваха се с барона и тръгваха след тях като на процесия.

Предложил ръка на Жана, виконтът вървеше начело заедно с нея.

Когато дойдоха пред църквата, всички се спряха. Едно дете от хора понесе високо пред себе си големия сребърен кръст, последвано от друго момченце в червено и бяло, което държеше котле със светена вода с потопена в него китка за ръсене.

След тях тръгнаха трима стари певци, единият от които накуцваше, тръбачът и най-сетне свещеникът. Позлатеният епитрахил с извезан кръст се повдигаше на издутия му корем. Той се усмихна и кимна с глава за поздрав, после, с полузатворени очи, размърдал устни за молитва, с ниско нахлупена шапка, се запъти към морето след своя облечен в черковни одежди щаб.

На плажа, около една нова лодка, окичена с гирлянди, чакаше цяла тълпа. Мачтата, платното, въжата бяха покрити с дълги панделки, които се развяваха от лекия вятър, а на задната част се виждаше името Жана, написано със златни букви.

Чичо Ластик, стопанин на лодката, построена с парите на барона, се запъти към процесията. При вида на кръста всички мъже свалиха едновременно шапки, а няколко богомолки с качулки на глава и черни широки наметки, които падаха на големи гънки от раменете им, коленичиха в кръг.

На единия край на лодката застана свещеникът между двете деца от хора, а на другия — тримата стари псалтове, кирливи под белите си одежди, брадясали, важни. Те пееха с пълно гърло в ясната утрин, вперили поглед в нотите.

Всеки път, когато те спираха, за да си поемат дъх, тръбачът продължаваше да се дере сам. Малките му сиви очички се губеха в пълните му с въздух бузи. Той толкова много се напъваше, като свиреше, че кожата на челото и врата му сякаш се отлепваше.

Неподвижно и прозрачно, морето като че ли присъствуваше благоговейно на кръщението на своята ладия. Малки вълнички, високи колкото един пръст, се къдреха тихо на брега и лекичко, като гребло, прошумоляваха по чакъла. А големите бели чайки прелитаха с разперени крила, описваха дъги в синьото небе, отдалечаваха се, връщаха се, кръжаха над коленичилата тълпа, сякаш и те искаха да видят какво става там.

Църковното пеене завърши с едно „амин“, което се проточи цели пет минути. Свещеникът изфъфли с неясен глас няколко латински думи, от които се чуха само звънливите окончания.

После обиколи лодката, поръси я със светена вода и почна да мънка oremus2, застанал до борда срещу кръстника и кръстницата, които стояха неподвижни, хванати за ръка.

Младият мъж още пазеше важното изражение на красивото си лице, но девойката, обзета от внезапно вълнение, съвсем отмаляла, се разтрепера и зъбите й затракаха. Мечтата, която я преследваше неотлъчно от известно време, изведнъж, като в халюцинация, й се стори действителност. Някой бе споменал за сватба, тук свещеник благославяше, хора в одежди пееха молитви. Нея ли венчаваха?

Нервна тръпка ли пробягна по пръстите й, или чувството, което напираше в сърцето й, се предаде по вените и на сърцето на съседа й. Разбра ли той, отгатна ли, или и той като нея бе обзет от любовен шемет? Или пък просто знаеше от опит, че никоя жена не може да му устои? Тя забеляза внезапно, че той стиска ръката й, отначало лекичко, после по-силно, още по-силно, до болка. И без лицето му да трепне, без някой да забележи, той промълви, да, разбира се, съвсем отчетливо промълви:

— Жана, само да поискате, това ще бъде нашият годеж!

Тя наведе глава с бавно движение, което може би означаваше „да“. А свещеникът, който още ръсеше със светена вода, пръсна няколко капки по пръстите им.

Обредът свърши. Жените се изправиха. Връщането стана в пълен безпорядък. Кръстът в ръцете на детето бе загубил своето достойнство, носеше се бързо, люшкаше се наляво-надясно или силно се накланяше напред, като едва не го удряше по носа. Свещеникът не се молеше вече, а препускаше след него. Псалтовете и тръбачът свиха в една уличка и изчезнаха — отидоха да се преоблекат по-скоро, а моряците бързаха на групички. Една и съща мисъл сякаш пораждаше в главата им миризма на кухня, удължаваше крачките, пълнеше устата със слюнки, слизаше чак до корема и караше червата да къркорят.

В „Тополите“ ги чакаше славна закуска.

На двора под ябълките бе сложена голяма маса. Шестдесет души моряци и селяни насядаха около нея. Баронесата седеше в средата между двамата свещеници — на Ипор и на „Тополите“. Срещу нея бе седнал баронът между кмета и жена му, мършава, позастаряла селянка, която леко кимаше на всички страни. Лицето й беше тясно, стегнато в голяма нормандска забрадка — същинска кокоша глава с бяла качулка, — а очите й бяха кръгли и вечно учудени. Тя ядеше бързо-бързо, по мъничко, като че кълвеше с носа си от чинията.

Седнала до кръстника, Жана тънеше в блаженство. Не виждаше нищо, не разбираше нищо, мълчеше със замаяна от радост глава.

— Как е малкото ви име? — попита тя.

— Жюлиен — отвърна той, — не знаехте ли?

Тя не му отговори, но си помисли: „Колко често ще повтарям това име!“

Когато обедът свърши, оставиха двора на разположение на моряците и минаха от другата страна на замъка. Баронесата се зае да прави упражнението си, поддържана от барона. Двамата свещеници вървяха от двете й страни. Жана и Жюлиен се отправиха към горичката, тръгнаха по сенчестите пътеки. Неочаквано той хвана ръцете й.

— Кажете, искате ли да бъдете моя жена?

Жана и този път наведе глава; и понеже той шепнеше: „Отговорете ми, моля ви се!“ — тя бавно вдигна поглед към него и той прочете отговора в очите й.

IV

Една сутрин баронът влезе в стаята на Жана, преди да бе станала, и седна на края на леглото.

— Господин виконт дьо Ламар поиска ръката ти.

Жана понечи да скрие лице под завивката.

— Отложихме отговора за малко по-късно — продължи баронът.

Тя дишаше тежко, задъхана от вълнение.

След малко баронът добави усмихнато:

— Не искахме да решим, без да говорим с теб. Майка ти и аз нямаме нищо против този брак, но не искаме да те принуждаваме. Ти си много по-богата от него, но когато се касае за щастието на цял един живот, не бива да се мисли за пари. Той няма вече никакви роднини и ако се омъжиш за него, ще влезе в нашето семейство като син, докато, омъжена за друг, ти, дъще, ще трябва да отидеш в чужд дом. Момчето ни харесва. Дали ти харесва… и на теб?

Изчервена до корена на косите, тя промълви:

— Съгласна съм, татко.

Бащата погледна дълбоко в очите й и все тъй засмян, промърмори:

— И аз подозирах такова нещо, госпожице.

До вечерта тя беше като опиянена, не съзнаваше какво прави, вземаше машинално един предмет вместо друг, краката й се подкосяваха от умора, без да е ходила.

Към шест часа, когато седеше с маминка под явора, дойде виконтът.

Сърцето на Жана заби лудо. Младият човек се приближаваше, без да изглежда развълнуван. Когато дойде съвсем близо до тях, целуна пръстите на баронесата, после повдигна треперещата ръка на младото момиче и притисна устни до нея в дълга, нежна и признателна целувка.

И се занизаха лъчезарни годежни дни. Разговаряха сами в някой ъгъл на салона или пък седнали на насипа в края на горичката пред пустата равнина. Понякога се разхождаха по алеята на маминка: той — увлечен в разговори за бъдещето, тя — свела поглед към прашната бразда, утъпкана от баронесата.

Понеже въпросът бе решен, пожелаха да ускорят развръзката. Уговорено бе венчалният обред да се състои след месец и половина, на петнадесети август; младоженците щяха незабавно да заминат на сватбено пътешествие. Когато попитаха Жана коя страна иска да посети, тя избра Корсика, където щяха да бъдат по-уединени, отколкото в италианските градове.

Те чакаха определената за сватбата дата без особено нетърпение, но бяха обгърнати от атмосфера на сладостна нежност, вкусваха изтънченото очарование на невинните ласки — стискането на пръстите, дългите, пламенни погледи, в които душите сякаш се сливат, смътно измъчвани от неопределен копнеж за страстни прегръдки.

Решиха да не канят никого на сватбата освен леля Лизон, сестра на баронесата, която живееше като пансионерка в един манастир във Версай. След смъртта на баща им баронесата пожела да задържи сестра си при себе си. Но старата мома, преследвана от мисълта, че притеснява всички, че е ненужна и досадна, се оттегли в една монашеска обител, където даваха стаи под наем на печални самотници.

Леля Лизон идваше от време на време да прекара месец-два в семейството си. Дребна, мълчалива женица, тя стоеше винаги в сянка, мяркаше се само по време на ядене и пак се качваше в стаята си, където оставаше затворена през цялото време.

Имаше добродушен и застарял вид, макар че бе само на четиридесет и две години, и благ, тъжен поглед. Никога не бе имала значение в семейството. Понеже още от съвсем малка не беше нито хубава, нито игрива, домашните й почти не я прегръщаха; и тя си стоеше кротка и тиха в някой ъгъл. Още оттогава бе пренесена в жертва. Когато стана девойка, пак никой не й обръщаше внимание.

Приличаше на сянка, домашна вещ, жива мебел, която човек свиква да вижда всеки ден и за която никак нехае.

Според приетия в бащината къща навик сестра й я считаше за съвсем незначително, малоценно същество. С нея се отнасяха свойски, без стеснение, с отсенка на снизходително добродушие. Наричаше се Лиза, но сякаш се стесняваше от това кокетно, младежко име. Щом видяха, че остава неомъжена и че навярно никога няма да се омъжи, прекръстиха я от Лиза на Лизон. След раждането на Жана тя стана „леля Лизон“ — свита, чистичка роднина, страшно свенлива дори със сестра си и зет си; те наистина я обичаха, но с някаква неопределена привързаност, смесица от ласкаво равнодушие, несъзнателно състрадание и природна благосклонност.

Понякога, като разказваше далечни случки от своята младост, за да определи по-точно някоя дата, баронесата добавяше:

— Това се случи по време на безразсъдната постъпка на Лизон.

Не казваше никога нищо повече и тази „безразсъдна постъпка“ оставаше забулена в мъгла.

Една вечер Лиза, двадесетгодишна тогава, се бе хвърлила във водата, без някой да узнае защо. Нищо в живота и в държането й не даваше възможност да се предвиди такава лудост. Измъкнаха я полумъртва и вместо да потърсят скритата подбуда на тази постъпка, родителите вдигнаха възмутено ръце, задоволиха се да говорят за „безразсъдната постъпка“, както говореха за злополуката с коня Коко, който малко преди това си бе счупил крака в издълбания от колите път и затова се наложи да го застрелят.

Оттогава Лиза, наречена отскоро Лизон, минаваше за много малодушна. Снизходителното пренебрежение, което извикваше у близките си, проникна постепенно в сърцата на всички около нея. Дори малката Жана, със свойствената на децата прозорливост, не й обръщаше внимание, не се качваше да я целуне в леглото й, никога не се вмъкваше в стаята й. Прислужницата Розали, която я разтребваше, като че единствена знаеше къде се намира тя.

Когато леля Лизон влизаше в трапезарията за обед, малката отиваше по навик да й подаде челото си за целувка и това бе всичко.

Ако някой искаше да й каже нещо, пращаха слуга да я извика, а когато я нямаше, никога не се занимаваха и не мислеха за нея, никога не би им хрумнало да се обезпокоят и да си кажат:

— Я гледай, не съм виждал Лизон тази сутрин!

Тя не заемаше никакво място. Беше едно от тия същества, които остават непознати и за най-близките си, неразгадаеми, чиято смърт не създава ни празнота, ни пустота в дома, същества, които не умеят да влязат нито в живота, нито в привичките, нито в сърцата на заобикалящите ги.

Когато казваха „леля Лизон“, тези думи сякаш не събуждаха у никого никакво чувство. Все едно, че казваха „кафеник“ или „захарница“.

Тя се движеше с тихи, ситни, забързани стъпки; никога не вдигаше шум, не блъскаше нищо, като че само при допира й предметите ставаха беззвучни. Ръцете й сякаш бяха от памук — тъй леко и нежно пипаха всичко, до което се докоснеха.

Леля Лизон пристигна към средата на юли, дълбоко развълнувана от мисълта за тази женитба. Носеше куп подаръци, но понеже бяха от нея, останаха почти незабелязани.

Още на другия ден след пристигането й престанаха да я забелязват. Но у нея кипеше необичайно вълнение, очите й не изпускаха годениците. Тя се зае с приготвянето на чеиза със странна енергия, с трескаво старание; работеше като проста шивачка в стаичката си, където никой не отиваше да я споходи.

Показваше непрекъснато на баронесата кърпички, поръбени от нея самата, салфетки с извезани от нея монограми и питаше:

— Добре ли е така, Аделаид?

А маминка хвърляше небрежен поглед на предмета и отвръщаше:

— Не се мъчи толкова, бедна ми Лизон.

Една вечер, към края на месеца, след душен, зноен ден изгря луната и настана светла, топла нощ, нощ, която смущава, разнежва, смайва и сякаш разбужда всички съкровени пориви на душата. В тихата гостна нахлуваше нежно полско ухание. Баронесата и мъжът й играеха лениво на карти в кръга от светлина, очертан от абажура върху масата. Седнала помежду им, леля Лизон плетеше. Облегнати на отворения прозорец, младите гледаха градината, плувнала в светлина.

Сенките на явора и липата падаха върху бледата, лъскава морава, разстлала се чак до съвсем тъмната горичка.

Нежното обаяние на тази нощ, прозрачно осветените дървета и храсти привличаха неудържимо Жана и тя се обърна към родителите си:

— Татенце, ние ще се поразходим на поляната пред замъка.

Баронът отвърна, без да прекъсва играта си:

— Вървете, деца! — И пак се залови за картите си. Те излязоха и бавно тръгнаха по обширната светла поляна до горичката в дъното.

Времето напредваше, а те и не мислеха да се връщат. Баронесата се умори и пожела да се качи в стаята си.

— Трябва да повикаме влюбените — каза тя.

Баронът хвърли поглед към обширната, обляна в светлина градина, където безшумно бродеха двете сенки.

— Остави ги — каза той. — Толкова е хубаво навън! Лизон ще ги почака. Нали, Лизон?

Старата мома вдигна неспокойните си очи и отвърна плахо:

— Разбира се, ще ги почакам.

Сам изтощен от горещия ден, баронът помогна на баронесата да стане.

— И аз ще си легна — каза той и излезе с жена си.

Тогава и леля Лизон стана, остави започнатата плетка, преждата и куката на ръчката на креслото, облегна се на прозореца и се загледа в дивната нощ.

Годениците сновяха безспир по ливадата, от горичката до площадката пред замъка и от площадката до горичката. Те стискаха ръцете си и не разговаряха, като че ли се бяха откъснали от себе си, слели се бяха с осезаемата поезия, която се излъчваше от земята.

Изведнъж Жана съгледа в рамката на прозореца силуета на старата мома, изрязан от светлината на лампата.

— Я вижте, леля Лизон ни гледа — промълви тя.

Виконтът вдигна глава и без да се замисля, отвърна равнодушно:

— Да, леля Лизон ни гледа.

И те бавно продължиха разходката си, влюбени, замечтани…

Но роса покри тревата, хладни тръпки ги полазиха.

— Да се приберем вече — каза тя.

И те се върнаха.

Когато влязоха в гостната, леля Лизон се бе заела отново с плетката си, свела чело над ръкоделието; слабите й пръсти потреперваха леко, като че от преумора.

Жана се приближи до нея.

— Време е да спим вече, лельо.

Старата мома извърна очи — бяха зачервени, сякаш бе плакала. Влюбените съвсем не й обърнаха внимание; но младият мъж внезапно забеляза, че тънките обувки на девойката бяха съвсем мокри. Обзет от безпокойство, той попита нежно:

— Не изстинаха ли милите ви крачета?

Изведнъж пръстите на лелята се разтрепераха толкова силно, че плетката й се изплъзна, кълбото прежда се търкулна далеч по паркета. Тя рязко скри лице в ръцете си и се разхълца конвулсивно.

Годениците я гледаха слисани и неподвижни. Жана коленичи бързо, отмахна ръцете й и зашепна тревожно:

— Но какво ти е, какво ти е, лельо Лизон?

Тогава клетата жена промълви едва чуто, с прекъсван от сълзи глас и сгърчено от мъка тяло:

— Когато той те попита… Изстинаха ли… ва… вашите мили крачета?… Никога не са ми казвали такива неща… на мене… никога… никога…

Изненадана и трогната, Жана все пак изпита желание да се изсмее при мисълта за влюбения, който би редил нежни слова на Лизон, а виконтът се бе извърнал, за да прикрие усмивката си.

Но лелята веднага стана, остави кълбото на земята и плетката си на креслото и избяга без свещ по тъмните стълби, като се добра пипнешком до стаята си.

Щом останаха сами, двамата млади се спогледаха развеселени и разнежени, Жана прошепна:

— Бедната леля Лизон!

А Жюлиен добави:

— Май не е на себе си тази вечер!

Те се държаха за ръце, не се решаваха да се разделят, а после тихо, съвсем тихо размениха първата си целувка пред празното, току-що напуснато от леля Лизон кресло.

На другия ден дори не се сетиха за сълзите на старата мома. Жана прекара двете седмици преди сватбата притихнала и спокойна, като че уморена от сладки вълнения.

Не й остана време да се замисли и в утрото на решителния ден. Изпитваше само остро усещане на празнота в цялото си тяло, сякаш плътта, кръвта и костите й се бяха стопили под кожата. Като се докоснеше до нещо, забелязваше, че пръстите й силно треперят.

Опомни се едва в църквата, по време на службата.

Омъжена! И тъй, тя е омъжена! Редицата случки, движения, събития от заранта досега й се струваха сън, истински сън. Има такива мигове, когато всичко около нас изглежда променено. Дори жестовете ни придобиват ново значение и часовете губят обичайните си места.

Чувствуваше се замаяна и най-вече учудена. До снощи още нищо не бе променено в живота й. Само постоянно очакваното щастие бе станало по-близко, почти осезаемо. Заспа като момиче, е сега бе жена.

И така, тя прекрачи преградата, която сякаш скрива бъдещето с всички негови радости и бленувани наслади. Като че ли пред нея се разтвориха някакви двери; тя щеше да навлезе в „очакваното“.

Обредът беше към края си. Влязоха в сакристията, почти празна, защото не бяха канили никого; след малко излязоха.

Когато се показаха на черковната врата, раздаде се оглушителен трясък; младоженката подскочи, а баронесата изпищя — това беше поздравителният залп на селяните. Пушечната стрелба продължи чак до „Тополите“.

Сложена бе закуска за семейството, за местния и за ипорския свещеник, за кмета и свидетелите, избрани между едрите земевладелци в околността.

После се разходиха из градината в очакване на вечерята. Баронът, баронесата, леля Лизон, кметът и абат Пико тръгнаха по алеята на маминка, а другият свещеник вървеше с широки крачки по насрещната алея и четеше требника си.

Иззад замъка долиташе веселата глъчка на селяните, които пиха сидър3 под ябълките. Цялото селце, празнично стъкмено, изпълваше двора. Момците и момите се гонеха.

Жана и Жюлиен пресякоха горичката, изкачиха се на насипа и се загледаха безмълвно в морето. Беше хладничко, духаше севернякът, макар че беше още средата на август; жаркото слънце пламтеше сред яркосиньото небе.

Младите хора потърсиха завет, пресякоха равнината и завиха надясно, за да отидат в лъкатушната гориста долчинка, която се спуща към Ипор. Щом стигнаха до дърветата, престанаха да чувствуват полъха на вятъра, кривнаха от пътя по тясна пътечка, която се провираше сред листака. С мъка вървяха редом и тя усети, че ръката на Жюлиен се плъзга бавно около кръста й.

Не каза нищо, задъхана, с разтуптяно сърце и пресечен дъх. Ниските клони милваха косите й. Навеждаха се често, за да минат. Тя откъсна един лист; на него се бяха сгушили две калинки, като две крехки червени раковини.

Малко успокоена, Жана забеляза невинно:

— Гледай ти, семейство.

Жюлиен докосна с устни ухото й:

— Тази вечер вие ще бъдете моя жена.

Макар че узна доста неща по време на своя престой на село, тя все още мислеше само за поезията в любовта, затова думите му я изненадаха. Негова жена? Нима не беше вече такава?

Той започна да обсипва с леки, бързи целувки слепите й очи и шията, там, където се виеха първите къдри. Тръпнеща под тия мъжки целувки, на които не беше свикнала, тя неволно навеждаше глава на другата страна, за да избегне ласките, които все пак я пленяваха.

Те се озоваха неочаквано на края на гората. Жана се спря, смутена, че са се отдалечили толкова много. Какво щяха да си помислят другите?

— Да се връщаме — каза тя.

Той оттегли ръката си от кръста й, двамата се обърнаха и застанаха един срещу друг тъй близо, че дъхът им докосваше лицата им. Погледнаха се втренчено с остър, проницателен поглед, в който душите им сякаш се сляха. Търсеха се един друг в очите си, искаха да надзърнат отвъд тях, в непроницаемата тайна на душите си. Като че ли се проучваха взаимно с ням и настойчив въпрос. Какво ще бъдат те един за друг? Какъв ще бъде съвместният им живот, който започват сега? Какво ще си отредят един другиму в дългото брачно неразривно съжителство: радости и щастие ли, или разочарование? И двамата имаха чувството, че се виждат за първи път.

Изведнъж Жюлиен сложи двете си ръце на раменете на Жана и я целуна дълбоко и силно по устата, както никога друг път не бе я целувал. Целувката сякаш се плъзна в нея, проникна до вените и до мозъка на костите й, така тайнствено я разтърси, че тя буйно отблъсна Жюлиен с ръце и едва не политна назад.

— Да си вървим, да си вървим! — шепнеше тя.

Той не отвърна нищо, взе ръцете й и ги задържа в своите.

Чак до в къщи не размениха нито дума. Останалата част от деня им се стори много дълга.

Едва привечер седнаха на масата. Вечерята бе скромна и завърши скоро, противно на нормандските обичаи. Някакво смущение сковаваше гостите. Само двамата свещеници, кметът и четиримата поканени чифликчии проявиха малко груба веселост, както подобава на сватба.

Смехът почти замираше, но кметът каза нещо остроумно и го съживи отново. Беше около девет часът. Поднесоха кафето. Навън, под ябълките в предния двор, почваше селският бал. През отворения прозорец се виждаше цялото празненство. Фенерчетата, окачени по клоните, придаваха на листата светлозелен оттенък. Селяни и селянки подскачаха в кръг и пееха с пълно гърло дивашки танцов припев, а две цигулки и един кларнет им пригласяха пискливо, кацнали на голяма кухненска маса вместо естрада. Шумната песен на селяните понякога напълно заглушаваше инструментите и нежната мелодия, разкъсана от необузданите гласове, сякаш падаше от небето на малки откъси от няколко отронени ноти.

От две големи бъчви, обкръжени с горящи факли, наливаха на тълпата да пие. Две слугини непрекъснато плакнеха в едно ведро чашите и купичките и още мокри от водата, ги подлагаха под кранчетата, откъдето течеше алената струя на виното или златната на сидъра. А жадните танцьори, спокойните старци и запотените девойки се притискаха, протягаха ръце, за да грабнат на свой ред някоя чаша, и отметнали назад глави, гаврътваха на един дъх любимото питие.

На една маса имаше хляб, масло, сирене и колбаси. От време на време хапваха по залък и тази здрава и буйна веселба под свода на осветените листа будеше у унилите сътрапезници в господарския дом желание и те да танцуват, да пият от издутите бъчви, да хапнат резен хляб с масло и глава суров лук.

Кметът отмерваше такта с ножа си и се провикна:

— Дявол да го вземе! Разкошно нещо — също като сватбата в Ганаш.

Сред гостите пробягна сдържан смях. Но абат Пико, естествен враг на гражданската власт, отвърна:

— Искате да кажете сватбата в Кана.

Другият не прие наставлението.

— Не, господин абат, знам какво говоря, щом казвам Ганаш, мисля за Ганаш.

Гостите станаха от масата и преминаха в салона. После се смесиха за малко с развеселената тълпа. А след това поканените се разотидоха. Баронът и баронесата тихо се препираха за нещо. По-задъхана от когато и да било, госпожа Аделаид отказваше да изпълни искането на мъжа си. Най-сетне тя издума почти на висок глас:

— Не, приятелю, не мога, не знам как да подхвана.

Тогава бащата се отдръпна рязко и се приближи до Жана.

— Да се поразходим ли заедно, моето момиче?

— Щом искаш, татко — отвърна Жана, съвсем развълнувана.

Излязоха. От вратата още ги лъхна остър ветрец откъм морето, студен летен вятър, предвестник на есента.

По небето се гонеха облаци. Те ту забулваха, ту откриваха звездите.

Хванал дъщеря си под ръка, баронът нежно стискаше пръстите й. Изглеждаше смутен, колебаеше се. Най-сетне се реши:

— Мое дете, трябва да изпълня трудна задача, която се падаше на майка ти. Но понеже тя се отказва, трябва да я заместя аз. Не знам какво знаеш по въпросите за битието. Има тайни, които човек грижливо крие от децата, особено от момичетата, защото те трябва да останат душевно чисти, безупречно чисти до часа, когато ги даваме в ръцете на мъжа, който ще има грижа за щастието им. Негов дълг е да вдигне булото, хвърлено над сладката тайна на живота. Но ако никаква догадка още не е докоснала девойките, те често се бунтуват пред малко грубата действителност, която се крие зад мечтите. С наранена душа, с наранено тяло дори, те отказват да дадат на съпруга си това, за което човешкият и природният закон му дават безусловно право. Не мога да ти кажа нищо повече, мила, не забравяй само едно — ти цяла принадлежиш на съпруга си.

Какво знаеше всъщност Жана? За какво се досещаше? Разтрепера се, налегна я печал, тягостна и мъчителна като предчувствие.

Прибраха се. На вратата на салона ги чакаше изненада, Госпожа Аделаид хълцаше на гърдите на Жюлиен. Сълзите и шумните й ридания, като че раздухвани с ковашки мях, излизаха едновременно от носа, устата и очите й. Озадачен, несръчен, младият мъж придържаше отпуснатата в ръцете му дебела жена, която му поверяваше своята скъпа, мъничка, обожаема дъщеря.

Баронът се спусна към нея.

— О, без сцени, без разнежване, моля ви!

Той сграбчи жена си и я настани в креслото, докато тя бършеше лицето си. После баронът се обърна към Жана:

— Хайде, моето момиче, целуни бърже майка си и иди да си легнеш.

Жана прегърна родителите си и избяга, готова самата тя да се разплаче.

Леля Лизон се беше оттеглила в стаята си. Баронът и жена му останаха сами с Жюлиен. И тримата се чувствуваха тъй неловко, че не можеха да кажат ни дума. Двамата мъже стояха прави във вечерните си костюми и гледаха разсеяно, а госпожа Аделаид, отпусната в креслото, преглъщаше още сълзите си. Стана им непоносимо стеснително и баронът заговори за пътешествието, което щяха да предприемат младите след няколко дни.

В това време Розали разсъбличаше Жана в нейната стая и лееше сълзи като из ведро. Ръцете й се движеха наслуки, не можеше вече да намери нито връзките, нито карфиците и явно изглеждаше по-развълнувана от господарката си. Но Жана съвсем не мислеше за сълзите на прислужничката си; струваше й се, че е навлязла в друг свят, че е пътувала на друга планета, разделила се е с всичко, което бе познавала, за което бе миляла. Всичко в живота и в мисълта й сякаш бе обърнато наопаки. Мина й дори през ум странната мисъл дали обича мъжа си. Изведнъж той й се стори чужденец, когото едва познава. Преди три месеца не знаеше за съществуването му, а сега бе негова жена. Защо стана това? Защо трябваше да се хвърли тъй бързо в брака като в зинала пред краката й пропаст?

Когато привърши нощния си тоалет, тя се плъзна в леглото. Прохладните завивки предизвикаха тръпки по кожата й и засилиха усещането на студ, самота и тъга, което от два часа гнетеше душата й.

Розали избяга все още разхълцана и Жана зачака. Зачака тревожна, със свито сърце неизвестното, за което се досещаше и за което баща й смътно загатна, тайнственото откровение, великата тайна на любовта.

Не чу стъпки по стълбата, а изведнъж някой лекичко почука три пъти на вратата й. Тя изтръпна ужасена и не отговори. Почука се отново, ключалката скръцна. Тя скри глава под завивките, като че ли крадец се бе вмъкнал при нея. По паркета тихо изскърцаха обувки и внезапно някой докосна леглото й.

Жана нервно подскочи и изписка: откри главата си и видя Жюлиен, изправен пред нея. Той я гледаше усмихнат.

— О, колко ме изплашихте! — каза тя.

— Нима не ме очаквахте? — попита той.

Тя не отговори. Жюлиен беше във вечерното си облекло, лицето му имаше хубавото си строго изражение и тя страшно се засрами, че е легнала пред този тъй изискан мъж.

Не знаеха какво да си кажат, какво да сторят, не смееха дори да се погледнат в този важен, решителен час, от който зависи истинското щастие за цял живот.

Може би той чувствуваше смътно каква опасност криеше този двубой и какво гъвкаво самообладание, каква изтънчена нежност трябваше да прояви, за да не накърни ни най-малко изострения свян, безкрайната чувствителност на тази девствена душа, закърмена в мечти.

Той лекичко взе ръката й, целуна я и като коленичи до леглото като пред олтар, прошепна с тих като въздишка глас:

— Ще ме обичате ли?

Тутакси успокоена, тя повдигна от възглавницата обкръжената си с облак от дантели глава и се усмихна.

— Но аз вече ви обичам, приятелю.

Той сложи в устата си тънките пръсти на жена си и с глас, променен от това живо препятствие, промълви:

— Искате ли да ми докажете, че ме обичате?

Наново смутена, без да разбира добре смисъла на думите си, тя отвърна, спомняйки си какво й беше казал баронът:

— Аз съм ваша, приятелю!

Жюлиен обсипа китката й с влажни целувки и като се надигна, бавно се приближи до лицето й, а тя пак понечи да се скрие.

Но изведнъж той протегна ръка над леглото и прегърна жена си през завивките, провря другата си ръка под възглавницата и я повдигна ведно с главата на Жана. Тихо, съвсем тихичко той я попита:

— Ще ми направите ли тогава малко местенце до вас?

Обзе я уплаха, инстинктивен ужас и тя зашепна:

— О, не още, моля ви се, не!

Озадачен и малко засегнат, Жюлиен подзе все тъй умолително, но малко по-рязко:

— Защо по-късно, когато тъй или иначе ще стигнем до това?

Тези думи я огорчиха, но покорна и примирена, тя пак повтори:

— Аз съм ваша, приятелю.

Тогава той се вмъкна бързо в тоалетната и тя ясно чуваше движенията му, шумоленето на съблечените дрехи, дрънкането на парите в джоба му, последователното падане на обувките му на пода.

И изведнъж той прекоси бързо стаята по долни дрехи, за да остави часовника си на камината. После се върна тичешком в съседната стаичка, където се побави известно време, и Жана бързо се обърна на другата страна и затвори очи, щом почувствува, че идва.

Тя подскочи и едва не падна на пода, когато до крака й се плъзна друг студен космат крак. Сгуши се на самия край на леглото с лице в ръцете, зашеметена, готова да вика от страх и смущение.

Той веднага я сграбчи в обятията си, макар че беше обърната гърбом, и жадно зацелува шията й, дантелите на нощната й шапчица и бродираната яка на нощницата й.

Тя не помръдваше, скована в ужасна тревога, усещаше силната му ръка, която търсеше гърдите й, скрита между лактите й. Задъхваше се, потресена от грубия допир. Искаше й се да избяга, да изтича през къщата, да се заключи някъде далеч от този мъж.

Той спря ласките си. Жана усещаше топлината му на гърба си. Ужасът й отново стихна и ненадейно й мина през ум, че трябва само да се обърне и да го целуне.

Най-сетне той като че загуби търпение и каза горчиво:

— Нима не искате да станете моя малка женичка?

Тя прошепна през пръстите си:

— Не съм ли вече ваша?

Той отговори леко начумерен:

— Но не, мила, не се подигравайте с мене.

Тя съвсем се развълнува от недоволния му тон и веднага се обърна към него да му поиска извинение.

Той я сграбчи буйно, страстно, като че зажаднял за нея. Обсипа лицето и шията й с бързи, хапливи, безумни целувки, зашемети я с милувки. Жана разпери ръце и не се възпротиви вече на неговото насилие, без да съзнава какво прави самата тя, нито какво прави той, с помътена мисъл, неразбираща нищо. Но внезапно я прониза остра болка и тя застена сгърчена в ръцете му, докато той грубо я облада.

Какво стана после? Съвсем не си спомняше, защото загуби съзнание; усещаше само на устните си град от нежни, признателни целувки.

После като че ли той й каза нещо и тя му отговори. Той се опита да я прегърне пак, но тя го отблъсна с ужас. Отбранявайки се, докосна гърдите си до същите гъсти косми, които бе усетила до крака си, и се отдръпна назад изненадана.

Жюлиен се умори да я моли безуспешно и легна неподвижно на гръб.

А Жана се замисли. Отчаяна до дън душа, бленувала съвсем друг вид опиянение, разочарована в най-свидното си очакване, в разбитото си щастие, тя си каза: „Ето, значи, какво нарича той да бъда негова жена. Това било! Това!“

И дълго лежа така, отчаяна, зареяла поглед в старинната легенда за любовта, изобразена на тапетите по стените, които обкръжаваха стаята й.

Жюлиен мълчеше и не помръдваше. Тя бавно извърна поглед към него и видя, че спи. С полуотворена уста и спокойно изражение той спеше. Спеше!

Тя не можеше да повярва, почувствува се възмутена и оскърбена от този сън повече, отколкото от грубостта му. Той се бе отнесъл с нея като с първата случайна жена. Как можеше да спи в подобна нощ? Нима в това, което стана между тях, нямаше нищо изненадващо за него? О, тя би предпочела той да я бие, да я насилва, да я наранява до изгубване на съзнание с противните си ласки.

Лежеше неподвижна, подпряна на лакът, наведена над него, заслушана в лекото дишане, което излизаше измежду устните му и от време на време заприличваше на хълцане.

Наистана ден, отначало мътен, после светъл, розов, блестящ. Жюлиен отвори очи, прозина се, протегна се, погледна жена си, усмихна й се и попита:

— Добре ли спа, миличка?

Жана забеляза, че той й говори вече на „ти“ и отвърна:

— Да. А вие?

— О! Аз ли, отлично! — каза той.

После се обърна към нея, целуна я и започна спокойно да разговаря. Развиваше й проекти за бъдещия им живот, планове за спестявания и тази дума, спомената няколко пъти, учудваше Жана. Тя го слушаше, без да схваща напълно смисъла на думите му, гледаше го и през главата й минаваха и едва докосваха ума й хиляди мимолетни мисли.

Удари осем часът.

— Хайде — каза той, — трябва да ставаме. Смешно ще бъде, ако стоим дълго в леглото.

И той стана пръв. Когато се облече, мило помогна на жена си във всички дребни подробности на тоалета й, като не й позволи да извика Розали.

Преди да излезе от стаята, той я задържа:

— Знаеш ли, насаме можем да си говорим на „ти“, но пред родителите ти е по-добре да почакаме малко. Когато се върнем от сватбеното пътешествие, ще бъде съвсем естествено.

Тя слезе едва за закуска. И денят протече както винаги, сякаш нищо ново не беше се случило. Само в къщи имаше един мъж повече.

V

Четири дни по-късно пристигна колата, която щеше да ги откара в Марсилия.

След първата тревожна нощ Жана успя да привикне със съприкосновението на Жюлиен, с целувките и нежните му ласки, но отвращението й към по-близки отношения не се намали.

Тя го харесваше, обичаше го и пак се почувствува щастлива и весела.

Сбогуваха се набързо, без да се разтъжат. Само баронесата изглеждаше развълнувана; когато колата тръгваше, тя сложи в ръката на дъщеря си голяма кесия, тежка като олово.

— За дребните ти женски разноски — каза тя.

Жана пусна кесията в джоба си и конете препуснаха.

Привечер Жюлиен й каза:

— Колко пари ти даде майка ти?

Тя бе забравила вече за това и изсипа парите на коленете си. Те се разляха като златна вълна — две хиляди франка. Жана плесна с ръце.

— Ще харча лудо! — каза тя и прибра парите.

След осемдневно пътуване в ужасна жега пристигнаха в Марсилия. А на следния ден малкият параход „Крал Луи“, който отиваше през Аячо в Неапол, ги отнасяше към Корсика.

Корсика! Шубраци! Бандити! Планини! Родината на Наполеон! На Жана й се струваше, че излиза от действителността, за да навлезе съвсем будна в някакъв сън.

Един до друг на палубата, те гледаха как се отдалечават бързо скалистите провансалски брегове. Неподвижно, модросиньо, сякаш сгъстено, втвърдено от жарките слънчеви лъчи, морето се разстилаше под необятното яркосиньо небе.

— Спомняш ли си разходката с ладията на чичо Ластик? — попита Жана.

Вместо отговор той бързо я целуна по ухото.

Колелата на парахода прорязваха водата, смущаваха дълбокия й сън. Зад тях, докъдето поглед стига, се проточваше съвсем права следата на парахода, дълга пенлива ивица, светла бразда, в която вълните се пенеха като шампанско.

Ненадейно само на няколко метра пред тях от водата изскочи огромна риба, делфин. После се гмурна надолу с главата и изчезна. Жана се стъписа от уплаха, извика и се хвърли на гърдите на Жюлиен. След това се изсмя на страха си и неспокойно загледа дали няма пак да се покаже. Само след няколко секунди делфинът се появи отново като голяма играчка, навита на пружина. После се гмурна и пак излезе. Изведнъж станаха два, три, шест делфина, те подскачаха около тежкия параход, сякаш придружаваха чудовищния си събрат — дървената риба с железни перки. Плуваха ту отдясно, ту отляво на кораба, заедно или един след друг, като че играеха на весела гоненица; мятаха се във въздуха със силни скокове, описвайки дъга, после отново се гмуркаха в морето.

Жана пляскаше с ръце, трептеше очарована при всяка поява на огромните гъвкави плувци. Сърцето й подскачаше също като тях, обзето от луда детинска радост.

Изведнъж делфините изчезнаха. Зърнаха ги още един-два пъти далеч в открито море; след това не ги видяха вече и Жана се натъжи за миг от изчезването им.

Вечерта се спускаше тиха, прозрачна, сияйна, изпълнена със светлина и блажен покой. Никакво трептене във въздуха или по водата; и това безпределно умиротворение на морето и небето се предаваше на притихналите им души, в които също нищо не потрепваше.

Яркото слънце бавно се спускаше натам, към невидимата Африка, палещата земя, чиято топлина като че вече се усещаше. Не ветрец, а сякаш някаква свежа ласка докосна лицата им, щом светилото изчезна.

Те не пожелаха да се приберат в каютата, където се носеше отвратителна корабна миризма. Легнаха един до друг на палубата, загърнати в палтата си. Жюлиен заспа веднага, но Жана лежеше с отворени очи, развълнувана от неизвестността, която криеше пътуването им. Еднообразният шум на колелата я приспиваше. Тя съзерцаваше над себе си несметните сияйни и ярки звезди, искрящи като окъпани в чистото южно небе.

Призори все пак задряма. Разбуди я някакъв шум и звук от гласове. Моряците пееха и почистваха кораба. Тя разтърси мъжа си, който продължаваше да спи неподвижно, и те станаха.

Жана вдъхваше опиянена солената мъгла, която проникваше чак до върха на пръстите й. Навсякъде море. Но там напред нещо се сивееше още неясно в утринния здрач, като купчина чудновати, заострени, сякаш изрязани облаци, кацнали над вълните.

Скоро започна да се вижда по-ясно. Някакви форми изпъкнаха на просветналото небе. Изникна верига от странни, назъбени планини — Корсика, забулена в прозрачен воал.

Слънцето изгря зад нея и очерта с тъмни сенки гънките на хребетите. После огря върховете, а останалата част на острова все още беше забулена в мъгла.

Капитанът, дребен старец, загорял от слънцето, съсухрен, превит, снишен, като че ли смален от суровите солени ветрове, излезе на палубата и каза на Жана с пресипнал от тридесетгодишно командуване глас, изхабен от викане по време на бурите:

— Усещате ли миризмата на тази стара вещица?

До нея достигаше наистина някаква особена, остра миризма на треви, някакви диви ухания.

— Корсика мирише така, госпожо — подзе капитанът. — Това е нейният аромат. И след двадесетгодишно отсъствие бих го разпознал в морето от пет мили разстояние. Аз съм оттам. И той4, казват, там, на Света Елена, постоянно говорел за миризмата на родината. Той е от моя род.

И капитанът свали шапка, поздрави Корсика, поздрави отвъд океана великия пленен император, който беше от неговия род.

Жана се трогна толкова много, че едва не заплака.

После морякът простря ръка към кръгозора и каза:

— Кървавите острови.

Прав до жена си, Жюлиен я беше обхванал през кръста и двамата се взираха в далечината, за да открият посочената точка.

Най-сетне зърнаха няколко пирамидовидни скали, които корабът скоро заобиколи, за да влезе в обширен, тих залив, обкръжен от множество високи върхове, чиито подножия сякаш бяха обрасли с мъх.

Капитанът посочи към зеленината:

— Ето „макито“5.

Колкото по-навътре в залива навлизаше параходът, толкова повече кръгът от планини сякаш се затваряше зад него и той бавно заплува в някакво прозрачно синьо езеро, чието дъно на места прозираше.

Неочаквано се появи градът, бялнал се в дъното на залива край вълните, в подножието на планините.

Няколко малки италиански корабчета стояха закотвени в пристанището. Четири-пет лодки наобиколиха „Крал Луи“ в очакване на пътници.

Докато стягаше багажа, Жюлиен тихичко пошепна на жена си:

— Как мислиш, достатъчно ли е да дам двадесет су на прислужника?

От осем дни той непрекъснато й задаваше подобни въпроси и всеки път й причиняваше болка. Отвърна му с лека досада:

— Щом не си сигурен, че даваш достатъчно, дай повече!

Той постоянно спореше с хотелиерските управители и прислужници, с коларите, с продавачите за какво ли не и когато успяваше след много пазарлъци да смъкне от цената, казваше на Жана, потривайки ръце:

— Не обичам да ме обират.

Тя трепереше при вида на сметките, уверена предварително, че той ще възразява за всяко нещо, чувствуваше се унижена от тия пазарлъци, червеше се до корена на косите си под презрителните погледи, с които прислужниците, проследяваха мъжа й с оскъдния бакшиш в ръка.

Той се спречка и с лодкаря, който ги отведе до сушата.

Първото дърво, което Жана видя, беше палма.

Отседнаха в голям празен хотел на ъгъла на широк площад и си поръчаха обед. След десерта, когато Жана стана с намерение да се поразходи из града, Жюлиен я прегърна и нежно й пошепна в ухото:

— Да си полегнем ли малко, котенце?

Тя се смая.

— Да си легнем ли? Но аз не се чувствувам уморена.

Той я притисна.

— Но аз те желая. Разбираш ли? Вече цели два дни!…

Тя пламна засрамена и смотолеви:

— О! Сега ли! Но какво ще си кажат хората? Какво ще си помислят? Как ще поискаш стая посред бял ден? О! Жюлиен, моля ти се, недей!

Но той я прекъсна:

— Не ме е грижа какво щели да кажат или да помислят в хотела. Ей сега ще видиш дали се стеснявам.

И той позвъни.

Тя не каза нищо повече, наведе поглед, душата и плътта й все още се бунтуваха пред нестихващото желание на съпруга й, тя му се подчиняваше с отвращение, примирена, но унизена. Това й се виждаше животинско, долно, едва ли не мръсно.

Нейната чувственост не беше се пробудила още, а мъжът й се държеше така, като че тя споделяше пламенността му.

Когато келнерът дойде, Жюлиен го помоли да ги заведе в стаята им. Човекът, истински корсиканец, обрасъл чак до очите, не можеше да разбере, твърдеше, че стаята им ще бъде приготвена вечерта.

Изгубил търпение, Жюлиен обясни:

— Не, искаме сега. Уморени сме от пътуването и искаме да си починем.

Усмивка се плъзна в брадата на прислужника, а Жана изпита желание да побегне.

Когато след един час слязоха долу, тя не смееше да мине край хората, убедена, че ще се смеят и ще си шушукат зад гърба й. Укоряваше в сърцето си Жюлиен, че не разбира това, че му липсва тънък усет за свян, вродена деликатност; чувствуваше между него и себе си някаква завеса, преграда; за пръв път си даде сметка, че двама души никога не проникват в душите си, до най-съкровените си мисли, че вървят един до друг, крепко прегърнати понякога, но не слети в едно, че нравственото същество на всеки от нас остава вечно самотно в живота.

Те останаха три дни в това градче, скрито в дъното на синия залив, топло като пещ зад завесата от планини, които не пропущаха никога вятъра до него.

След това набелязаха маршрута си и за да не спират пред мъчно проходимите места, решиха да наемат коне. Взеха два дребни корсикански жребеца със свиреп поглед, мършави и неуморими, и тръгнаха една сутрин при изгрев-слънце. Яхнал муле, водачът ги придружаваше и носеше провизиите, защото в тази дива страна няма никакви странноприемници.

Пътят вървеше отначало край залива, после сред плитка долина, която водеше към високите планини. Често пресичаха пресъхнали потоци; едва забележим ручей се провираше под камъните и плахо бълбукаше като затаено зверче.

Необработената земя изглеждаше съвсем гола. Склоновете от двете страни бяха обрасли с високи треви, пожълтели през горещия сезон. От време на време срещаха някой планинец пеша, на дребно конче или пък яхнал магаренце, не по-голямо от куче. И всички корсиканци носеха пушки на гърба си, стари, ръждясали оръжия, застрашителни в техните ръце. Въздухът сякаш бе станал по-плътен, наситен с острата миризма на уханните растения, които покриваха острова. Пътят бавно се виеше нагоре между гънките на планините.

Върховете от розов и синкав гранит придаваха приказна окраска на обширната панорама. Горите от огромни кестени по ниските склонове приличаха на зелени храсти в сравнение с величествените нагъвания на почвата в тази страна.

Понякога водачът посочваше с ръка към стръмните височини и произнасяше някакво име. Жана и Жюлиен поглеждаха, отначало не виждаха нищо и най-сетне зърваха нещо сиво като купчина камъни, свлечени от върха. Там бе кацнало селце, малко колибарско селище от гранит, прилепнало като същинско гнездо, почти незабележимо сред огромната планина.

Продължителното бавно яздене действуваше на нервите на Жана.

— Да препуснем малко! — каза тя и пришпори коня си.

Понеже не чуваше зад себе си тропота от коня на мъжа си, тя се обърна и избухна в луд смях — той препускаше бледен, хванал гривата на животното, като се друсаше чудновато. Красотата и осанката му на хубавец правеха още по-смешни несръчността и страха му.

Тръгнаха в лек тръс. Сега пътят се виеше между два реда безкрайни горички, които покриваха като с плащ целия хребет.

Това беше „макито“, непроходим гъсталак от млади дъбчета, хвойни, бръшлян, мастикови храсти, изтравничета, дафинови дръвчета, мирти и чимшир, примесени и заплетени като коси с виещ повет, исполински папрати, орлови нокти, розмарин, лавандула и къпини. Сякаш планината бе метнала на гърба си сплъстено руно.

Огладняха. Водачът ги настигна и ги заведе при едно прелестно изворче, каквито често се срещат в планинските страни; тънка обла струя ледена вода блика от някоя цепнатина в скалата и се стича по лист от кестен, сложен от някой пътник, за да отвежда водата право в устата.

Жана се чувствуваше тъй щастлива, че с мъка се сдържаше да не крещи от радост.

Тръгнаха отново и почнаха да се спущат надолу, като заобиколиха залива на Сагона.

Привечер минаха през Каргез, гръцко село, основано някога от заселници-бежанци, прокудени от родината си. Стройни и красиви девойки, необикновено грациозни, с кръшни бедра, дълги ръце и тънък кръст, образуваха живописна група край чешмата. Жюлиен им извика: „Добър вечер“, а те му отговориха напевно на хармоничния език на напуснатата си родина.

Когато пристигнаха в Пиана, трябваше да потърсят гостоприемство както в античните времена или в затънтените страни. Жана тръпнеше от радост в очакване да отворят вратата, на която Жюлиен потропа. О! Това беше истинско пътешествие с всички непредвидени изненади по неизследваните пътища.

Попаднаха точно у младоженци. Приеха ги, както патриарсите навярно са приемали пратеника на Йехова. Спаха на сламеник от царевична шума в стара, изгнила къща, чиито проядени от червеи дъски и греди шумоляха тихо, като оживели, и въздишаха.

Тръгнаха при изгрев-слънце и скоро се спряха пред същинска гора от пурпурен гранит. Остри скали, колони, камбанарии, изненадващи фигури, изваяни от времето, от разрушителния вятър и морската мъгла.

Високи до триста метра, тънки, закръглени, изкривени, гърбати, безформени, чудновати, приказни, тези изумителни скали приличаха на дървета, растения, животни паметници, хора, монаси в раса, рогати дяволи, огромни птици, чудовищни обитатели, кошмарно свърталище на зверове, вкаменени по волята на някакво капризно божество.

Притихнала, със свито сърце, Жана хвана ръката на Жюлиен и я стисна, обзета от потребност да обича сред такава красота на природата.

Ненадейно, едва излезли из този хаос, зърнаха друг залив, изцяло обкръжен от кървавочервена гранитна стена. Пурпурните скали се отразяваха в синьото море.

Жана промълви:

— О! Жюлиен!

Тя не намери други думи, затрогната, възхитена, със свито гърло; две сълзи се плъзнаха от очите и. Той я гледаше слисан и попита:

— Но какво ти е, котенце?

Жана избърса страните си, усмихна се и каза с леко разтреперан глас:

— Нищо… нерви… не зная… Гледката ме порази. Толкова съм щастлива, че най-малкото нещо вълнува сърцето ми.

Той не проумяваше тия женски възбуждения и трепетите на тия чувствителни създания, които полудяват от най-незначителната дреболия, които изживяват възторга като катастрофа, вълнуват се от неуловими усещания и изпадат в буйна радост или отчаяние.

Сълзите й му се струваха смешни и изцяло загрижен от лошия път, той каза:

— По-добре ще направиш, ако внимаваш за коня си.

Те се спуснаха до самия залив по една едва проходима пътека и завиха надясно, за да се изкачат по мрачния дол Ота.

Пътеката изглеждаше страшна. Жюлиен предложи:

— Да се изкачим ли пеш?

Жана се съгласи с удоволствие, очарована, че ще ходи и ще бъде сама с него след току-що изпитаното вълнение.

Водачът тръгна напред с мулето и конете, а те поеха бавно нагоре. Планината, пропукала се отгоре до долу, образуваше тесен отвор. В цепнатината се провираше пътечка, виеше се по дъното между две чудовищни стени; буен поток се свличаше в дола. Въздухът бе леден, гранитът изглеждаше черен, а високо горе къс синьо небе предизвикваше почуда и шемет.

Жана се стресна от неочакван шум. Вдигна очи; из една дупка излетя грамадна птица — орел. Разперените му крила сякаш докосваха двете стени на кладенеца. Той се издигна до синевата и изчезна в нея.

Малко по-далече пукнатината в планината се раздвояваше. Пътечката се катереше в остри зигзаги между двете урви. Лека, палава, Жана вървеше първа, под краката й се ронеха камъчета, тя се надвесваше смело над пропастите. Жюлиен я следваше малко задъхан, загледан в земята, за да не му се завие свят.

Изведнъж ги заля поток от слънчева светлина; стори им се, че излизат от преизподня. Бяха ожаднели. Влажна следа ги отведе до мъничко изворче, което течеше по улей от кухо дърво, направен от козарчетата. Губер от мъх застилаше земята около него. Жана коленичи, за да пие. И Жюлиен стори същото.

Докато тя пиеше с наслада студената вода, той я прихвана през кръста и се опита да я измести от крайчето на дървения улей. Жана не отстъпи. Устните им се боричкаха, срещаха се, отблъскваха се. В случайностите на борбата те улавяха един след друг тънкия край на чучура и го захапваха, за да не го изпуснат. А студената водна струя, ту улавяна, ту изпускана, секваше, после пак протичаше, пръскаше лицата, вратовете, дрехите и ръцете им. В косите им блещукаха капчици вода, подобни на перли. А ручеят отнасяше целувките им.

Внезапно любовно вдъхновение осени Жана. Тя напълни устата си с прозрачната течност и с издути като мях бузи даде на Жюлиен да разбере, че иска да утоли жаждата му уста в уста.

Той протегна усмихнат шия с отметната назад глава и разтвори ръце; на един дъх пресуши този извор от жива плът, който вля дълбоко в него пламенно желание.

Жана се бе облегнала на него с необичайна нежност. Сърцето й пърхаше, гърдите й се повдигаха, очите й изглеждаха премрежени, овлажнели. Тя прошепна съвсем тихо:

— Жюлиен!… Обичам те!… — и като го привлече към себе си, се отпусна на земята и закри с ръце пламналото си от срам лице.

Той се повали над нея, прегърна я буйно. Тя се задъхваше в страстно очакване и изведнъж извика, поразена като от мълния от усещането, което зовеше.

Изкачиха се много бавно до края на стръмнината, защото Жана беше все още развълнувана и отмаляла. Едва вечерта пристигнаха в Евиза у един роднина на водача им Паоли Палабрети.

Той беше едър, малко прегърбен човек, с мрачен, охтичав вид. Заведе ги в стаята им, тъжна стая с голи каменни стени, но все пак хубава за тази страна, която е чужда на всякаква изтънченост. Изказа им на своето корсиканско наречие, смесица от френски и италиански, колко му е приятно да ги приеме, но звънлив глас го прекъсна и дребна тъмнокоса жена с големи черни очи, загоряла от слънцето кожа, тясна талия и открити във вечна усмивка зъби се втурна, целуна Жана и разтърси ръката на Жюлиен, като повтаряше:

— Добър ден, госпожо, добър ден, господине, как сте?

Тя взе шапките, шаловете, подреди всичко само с едната си ръка, понеже другата беше превързана, после накара всички да излязат, като каза на мъжа си:

— Иди ги разходи, докато приготвя вечерята.

Господин Палабрети се подчини веднага, застана между двамата млади и ги поведе да разгледат селото. Той провличаше стъпките и думите си, кашляше често и при всеки пристъп на кашлицата си повтаряше:

— Студеният въздух на дола ми разсипа дробовете.

Той ги изведе по една затънтена пътечка до огромни кестени. Спря се ненадейно и с равен глас каза:

— Тук бе убит от Матиьо Лори братовчед ми Жан Риналди. Вижте, аз бях там, съвсем близо до Жан, когато Матиьо изскочи на десетина крачки пред нас. „Жан — извика той, — не отивай в Арбертаче; не отивай, Жан, или ще те убия, казвам ти го!“ Аз хванах Жан за ръка: „Не отивай, Жан, той ще го направи!“

Всичко това беше заради едно момиче, около което и двамата обикаляха, Паулина Синакупи.

Но Жан почна да вика: „Ще отида, Матиьо. Не си ти, който ще ми попречиш.“ Тогава Матиьо свали пушката си, преди аз да успея да приготвя моята, и гръмна. Жан подскочи на два крака като дете, което скача на въже, да, господине, и се строполи върху мене, пушката ми се изплъзна и се изтърколи чак до оня дебел кестен, ей там.

Устата на Жан беше широко отворена, но той не каза ни дума повече, беше мъртъв.

Младите хора гледаха втрещени спокойния свидетел на това престъпление. Жана попита:

— Ами убиецът?

Паоли Палабрети се закашля продължително и отговори:

— Той избяга в планината. Брат ми го уби на другата година. Нали сте чували за брат ми, Филипи Палабрети, бандита.

Жана трепна:

— Вашият брат? Бандит?

В очите на хладнокръвния корсиканец проблесна гордост.

— Да, госпожо, прочут бандит беше. Шестима жандарми повали. Умря заедно с Николо Морали, когато ги бяха обкръжили в Ниоло, след шестдневна борба, полумъртви от глад. — После добави с примирение: — Такива са обичаите в нашата страна — със същия тон, с който казваше: „Това е от студения въздух в дола.“

След това се прибраха за вечеря, а дребната корсиканка се държеше с тях, като че ги познаваше от двадесет години.

Жана бе преследвана от безпокойство. Ще намери ли отново в ръцете на Жюлиен необикновеното и силно чувствено сътресение, което беше изпитала върху мъха при извора?

Когато останаха сами в стаята, тя тръпнеше да не би пак да остане безчувствена под целувките му. Но доста скоро се успокои и това бе първата й любовна нощ.

На другия ден в часа на тръгването не й се искаше да напусне тази скромна къща, където й се стори, че за нея почва ново щастие.

Тя привлече в стаята си дребната жена на корсиканеца и подчертавайки, че съвсем не иска да й прави подарък, настоя, като дори се поразсърди малко, да й изпрати от Париж, веднага щом пристигне там, нещо за спомен, спомен, на който тя придаваше суеверно значение.

Младата корсиканка се противи дълго, не искаше да приеме. Най-сетне се съгласи.

— Добре — каза тя, — изпратете ми малък револвер, но съвсем малък.

Жана широко отвори очи. Корсиканката добави шепнешком на ухото й, както се доверява сладка, съкровена тайна:

— За да убия девера си. — И тя усмихнато разви бързо бинта от ръката, с която не си служеше, и показа бялата си заоблена плът, намушкана тук-таме с кама и почти заздравяла вече. — Ако не бях силна като него — каза тя, — щеше да ме убие. Мъжът ми не е ревнив, той ме познава. И после, знаете, той е болен; това му уталожва кръвта. Пък и аз съм честна жена, госпожо. Но девер ми вярва всичко, каквото му кажат. Ревнив е и за мъжа ми. И сигурно пак ще почне. Тогава, ако имам револвер, ще бъда спокойна и уверена, че ще му отмъстя.

Жана обеща да изпрати оръжието, целуна нежно новата си приятелка и продължи пътя си.

Останалото пътуване бе истински сън, безкрайна прегръдка, опиянение от ласки. Тя не видя нищо — нито гледки, нито хора, нито местностите, в които спираха. Гледаше само Жюлиен.

Между тях се породи прелестна детинска близост с любовни лудории, с глупави, но пленителни думички, кръщаваха с умалителни имена всички извивки, очертания и гънки на телата си, където се спираха с наслада устните им.

Понеже Жана спеше на дясната си страна, често лявата й гръд биваше открита при събуждането и. Забелязал това, Жюлиен я кръсти „бездомната“, а другата — „влюбената“, защото розовото й връхче изглеждаше по-чувствително към целувките.

Дълбоката падина между двете стана „алея на маминка“, защото той постоянно се разхождаше по нея, а другата, по-потайна падина бе наречена „пътя за Дамаск“, за спомен от дола Ота.

Когато стигнаха в Бастия, трябваше да платят на водача. Жюлиен затършува из джобовете си и като не намери нужната сума, каза на Жана:

— Понеже не харчиш двете хиляди франка от майка ти, дай да ги нося аз. Ще бъдат на по-сигурно място в моя джоб и няма да има нужда да разменям пари.

Тя му подаде кесията си.

Отидоха в Ливорно, посетиха Флоренция, Генуа, цялото крайбрежие. В една ветровита сутрин се озоваха в Марсилия. Минали бяха два месеца от заминаването им от „Тополите“. Беше петнадесети октомври.

Жана се натъжи от студения вятър, който сякаш идеше оттам, от далечната Нормандия. От известно време Жюлиен изглеждаше променен, уморен, равнодушен. Тя се страхуваше, без да знае защо.

Забави връщането с още четири дни. Не й се искаше да напусне тази хубава слънчева страна. Струваше й се, че кръгът на щастието й се сключва с това пътуване.

Най-сетне отпътуваха.

В Париж трябваше да направят всички покупки във връзка с окончателното им настаняване в „Тополите“. Жана се радваше, че ще може да накупи чудесни неща благодарение на подаръка на маминка, но първото нещо, за което помисли, беше пистолетът, обещан на младата корсиканка от Евиза.

На другия ден след пристигането им тя каза на Жюлиен:

— Мили, върни ми, моля ти се, парите от мама, защото ще си купувам разни работи.

Той се обърна към нея с недоволно лице.

— Колко ти трябват?

Изненадана, тя промълви едва чуто:

— Но… колкото искаш.

— Ще ти дам сто франка — каза той, — само че не пилей на вятъра.

Смаяна, смутена, тя не знаеше какво да му отговори. Най-сетне продума колебливо:

— Но… аз… аз ти дадох тия пари, за да…

Той не я остави да се доизкаже:

— Да, точно така. Но не е ли все едно дали са в твоя, или в моя джоб, щом парите ни са общи? Не ти отказвам, нали, щом ти давам сто франка.

Тя взе петте златни монети, без да прибави дума, но не се осмели вече да иска други и купи само пистолета.

След осем дни отпътуваха за „Тополите“.

VI

Пред бялата ограда с тухлени стълбове ги очакваха родителите им и прислугата. Пощенската кола спря, запрегръщаха се продължително. Маминка плачеше, Жана, развълнувана, изтри две сълзи, бащата крачеше нервно назад-напред.

После, докато сваляха багажа, пред запаления в камината огън Жана разказа за пътуването. Думите се лееха обилно от устните й и за половин час тя изреди всичко без някои малки подробности, забравени при бързото разказване.

След това младата жена отиде да разопакова багажа си. Помагаше й Розали, също много развълнувана. Когато наредиха всичко, сложиха по местата им бельото, роклите и тоалетните принадлежности, малката прислужница напусна господарката си. Жана седна леко изморена.

Запита се какво ще прави сега, пожела да намери някакво занимание за ума си, някаква работа за ръцете си. Не й се искаше да слезе пак в салона при майка си, която дремеше. Помисли да се поразходи, но полето изглеждаше тъй тъжно, че само като го гледаше през прозореца, в сърцето й се набираше тежка печал.

И тя изведнъж си даде сметка, че няма какво да прави, че никога вече не ще има какво да прави. Цялата й младост в манастира бе заета с бъдещето, протекла бе в мечти. Безспирната смяна на надеждите й изпълваше часовете й тогава и те неусетно летяха. После, едва излязла от строгите стени, където бяха заключени бляновете й, веднага се сбъдна любовното й очакване. Тя срещна желания мъж, обикна го, омъжи се за него само за няколко седмици, както се женят хора, взели внезапно решение, и той я отнесе в обятията си, без да я остави да размисли за каквото и да било.

Но ето че сладката действителност от първите дни щеше да се превърне във всекидневие, което затваря вратата на неясните надежди, на прелестното безпокойство пред неизвестното. Да, тя нямаше вече какво да очаква.

А и нямаше какво да прави днес, нито утре, нито когато и да било. Жана смътно чувствуваше това, леко разочарована, с рухнали мечти.

Стана и долепи чело до студените стъкла. После, след като погледа известно време небето, по което се стелеха мрачни облаци, реши да излезе.

Нима това беше същото поле, същата трева, същите дървета като през май? Къде се бе дянала слънчевата радост на листата и зелената поезия на моравата, където пламтяха глухарчета и аленееха макове, блестяха маргаритки и трептяха, като че свързани с невидими нишки, приказни жълти пеперуди? Нямаше го вече и упоителния въздух, наситен с живот, с ухания, с плодоносни атоми.

Алеите, мокри от безспирните есенни дъждове, покрити с дебел килим мъртви листа, се простираха под тънките тополи, зъзнещи в своята голота. Безлистите вейки потръпваха от вятъра, поклащаха сетните листа, готови да се отронят в простора. И непрестанно, по цял ден, като неспирен печален дъжд, навяващ плач, тези последни съвсем жълти вече листа се откъсваха, подобни на големи жълтици, завъртаха се във въздуха, политаха и падаха.

Жана стигна до горичката. Беше тъжно като в стая на умиращ. Зеленият жив плет, който разделяше и прикътваше малките лъкатушни пътечки, беше разкъсан. Преплетените храсти, прилични на изящна дървена дантела, се удряха помежду си с крехките си вейки, а шепотът на окапалите сухи листа, които вятърът подемаше, гонеше и струпваше на купчини тук-там, напомняше скръбна предсмъртна въздишка. Малки птички с премръзнало писукане подскачаха от клон на клон и търсеха подслон.

Защитени от плътната завеса на брястовете, застанали на предна линия срещу морския вятър, липата и яворът, все още в лятната си премяна, бяха обагрени от първите студове, според естеството на соковете си, и изглеждаха облечени: тя — в червено кадифе, а той — в оранжева коприна.

Жана бавно се разхождаше напред-назад по алеята на маминка, край чифлика на Куйар. Нещо я гнетеше, може би предчувствуваше дългите скучни дни на еднообразния живот, който я чакаше.

Тя седна на възвишението, където Жюлиен за пръв път й заговори за любов. Стоеше унесена, почти без да мисли, в пълна изнемога, с едничкото желание да легне и да заспи, за да се изплъзне от тъгата на този ден.

Изведнъж зърна една чайка, която прекоси небето, гонена от вятъра, и си спомни орела, който видя там, в Корсика, в мрачния дол Ота. Сърцето й болезнено потръпна от спомена за нещо хубаво и безвъзвратно отминало. И внезапно тя сякаш видя отново лъчезарния остров с дивите му ухания, слънцето, под което зреят портокали и лимони, планините с розови върхове, лазурните заливи и доловете, в които шумят потоци.

Тогава влажната и сурова природа, която я обкръжаваше със злокобно падащите листа и сивите подгонени от вятъра облаци, я обгърна тъй плътно със своята безутешност, че тя се прибра в къщи, за да не се разридае.

Маминка дремеше лениво отпусната край камината, привикнала на меланхолията на дните, без да я чувствува вече. Баща й и Жюлиен бяха излезли да се разходят и да поговорят по работите си. Нощта се спусна и потопи в мрачна сянка обширната гостна, осветявана от време на време от отблясъците на огъня.

Навън, през прозорците, все още се виждаше в светлината на умиращия ден замърсената есенна гледка и сивеещото небе, и то като че зацапано с кал.

Скоро се появи баронът, последван от Жюлиен. Щом влезе в тъмната стая, баронът позвъни и извика:

— Скоро, скоро донесете лампите! Тук е тъжно.

Той седна пред камината и докато от мокрите му крака се дигаше пара срещу огъня и от подметките му се отлепяше засъхналата от топлината кал, каза, весело потривайки ръце:

— Струва ми се, че ще застудее; небето се изяснява от север; имаме пълнолуние. Тази нощ ще бъде страшен студ. — После се обърна към дъщеря си: — Е, какво, моето момиче, доволна ли си, че се върна в родния край, в къщи, при твоите старци?

Този обикновен въпрос развълнува Жана. Тя се хвърли просълзена в прегръдките на баща си и нервно го целуна, като че му искаше прошка; защото, макар че се силеше вътрешно да бъде весела, чувствуваше се тъжна до изнемога. А се бе надявала, че ще се зарадва, като види родителите си; чудеше се на студенината, която сковаваше обичта й; като че ли след като много мислиш отдалеч за тия, които обичаш и си отвикнал да ги виждаш всеки миг, когато ги срещнеш отново, чувството ти спира за малко, докато се подновят връзките на съвместния живот.

Вечерята се проточи, почти не разговаряха. Жюлиен сякаш бе забравил жена си.

После в салона тя се отпусна лениво край огъня срещу маминка, която спеше дълбоко; ненадейно, сепната от гласовете на двамата мъже, които спореха, Жана се опита да се опомни и се запита дали и тя също ще бъде обхваната от тази морна и от нищо ненарушавана летаргия на навика?

Пламъкът на камината, мек и червеникав през деня, сега светеше ярко, пращеше. Лумваше внезапно и осветяваше потъмнелите тапицерии на креслата — лисицата и щъркела, печалния рибар, щуреца и мравката.

Баронът се приближи усмихнат и протегна ръце към горящите главни:

— Охо! Как хубаво пламти тази вечер! Студено, деца, студено! — После сложи ръка на рамото на Жана и посочи огъня: — Виждаш ли, моето момиче, ето най-хубавото нещо на света: огнището, огнището и близките около него. Нищо не може да се сравни с това. Но да си лягаме, а? Сигурно сте изморени, деца.

Когато се качи в стаята си, младата жена се запита как може връщането в едни и същи любими уж места да бъде тъй различно. Защо се чувствуваше наранена, защо този дом, тази скъпа страна, всичко, което досега будеше трепет в сърцето й, днес й изглежда така тягостно?

Случайно погледът й се спря на часовника. Пчеличката все още прехвръкваше отляво надясно, отдясно наляво със същото бързо, безспирно движение над позлатените цветя. Тогава неочаквано Жана изпита прилив на обич, развълнува се до сълзи от малкия механизъм, който сякаш живееше, пееше часовете и туптеше като сърце.

Без съмнение тя не се развълнува толкова, когато прегръщаше баща си и майка си. Сърцето има загадки, недостъпни за разума.

За пръв път след женитбата си Жана беше сама в леглото — под предлог, че е уморен, Жюлиен взе друга стая. Бяха се споразумели впрочем, че всеки ще си има отделна спалня.

Дълго не можа да заспи, отвикнала да спи сама, учудена, че не усеща до себе си друго тяло, смущавана от бурния северен вятър, който яростно блъскаше покрива.

Събуди се сутринта от ярка светлина, която бе обагрила в кървавочервено леглото й. Стъклата, замрежени от скреж, се червенееха, като че ли целият кръгозор гореше.

Жана се загърна в широк пеньоар, изтича до прозореца и го разтвори.

В стаята нахлу леден морски вятър, здрав и щипещ, прониза я остър студ, от който очите й се насълзиха. На пурпурното небе иззад дърветата се подаваше слънцето, голямо, лъчезарно, с подпухнал като на пияница лик. Покрита с бяла пелена, твърда и изсъхнала, земята кънтеше под стъпките на ратаите. Само за една нощ всички клони на тополите се бяха оголили напълно: отвъд полето се виждаше дългата зеленикава линия на морските вълни, осеяни с бели ивици пяна.

Яворът и липата бързо смъкваха под напора на вятъра своята премяна. При всеки пристъп на ледения вятър безброй отронени от внезапната слана листа се разпръсваха във въздуха като ято птици. Жана се облече, излезе и колкото да се намира на работа, отиде да навести чифликчиите.

Мартенови я посрещнаха с разтворени обятия, домакинята я целуна по бузите; после я накараха да изпие малка чаша ликьор. И тя отиде в другия чифлик. Семейство Куйар също я посрещнаха с разтворени обятия, домакинята я разцелува по ушите и тук трябваше да глътне чашка ракия от боровинки.

След това се прибра за закуска.

Денят протече както предишният, само че вместо влажен беше студен. Другите дни на седмицата приличаха по всичко на тези два. А всичките седмици на месеца приличаха на първата.

Но малко по малко тъгуването й по далечни страни стихна. Навикът слагаше утайка от примирение върху живота й, както някои води наслояват воден камък по предметите. В сърцето й отново се породи интерес към хилядите незначителни неща от всекидневието, към обикновените и посредствени занимания. Обзе я някаква съзерцателна меланхолия, неопределено разочарование от живота. Какво точно й трябваше? Какво желаеше тя? Сама не знаеше. Светската суета ни най-малко не я привличаше, не изпитваше никаква жажда за развлечения, не се стремеше дори към възможните радости. Пък и какви ли радости? Всичко бавно се обезцветяваше пред очите й, както старите кресла в гостната, избелели от времето, обезличаваше се, добиваше бледен, мрачен оттенък.

Отношенията й с Жюлиен се промениха напълно. След връщането им от сватбеното пътешествие той изглеждаше съвсем друг, като актьор, който, след като е изиграл ролята си, приема обикновения си вид. Почти не се занимаваше с нея, дори едва я заговаряше; всяка следа от любов тутакси изчезна. И съвсем рядко престъпяше нощем прага й.

Поел бе управлението на имотите и на дома, ревизираше договорите, тормозеше селяните, намаляваше разходите. Беше възприел държане на благородник-чифликчия и бе загубил годеническото си лустро и изтънченост.

Не се разделяше вече с износения си кадифен ловджийски костюм с медни копчета, изваден от ергенския му гардероб, макар че бе изпъстрен с петна. Поддал се на небрежността на хора, които вече нямат нужда да се харесват, той престана да се бръсне и дългата му, зле подстригана брада го загрозяваше невероятно много. Престана да се грижи и за ръцете си, а след всяко ядене изпиваше четири-пет чашки коняк.

Жана се опита да го укори, но той отвърна рязко:

— Ще ме оставиш ли на мира?

И тя не се осмели да му дава повече съвети.

Понесе тези промени по начин, който учуди самата нея. Жюлиен бе станал чужд за нея, един чужденец със заключена душа и сърце. Тя често мислеше върху това, питаше се на какво се дължи туй, че след като се срещнаха, влюбиха и венчаха в изблик на нежна обич, те се оказаха изведнъж почти тъй непознати, като че никога не бяха спали един до друг.

И защо тя страдаше тъй малко от неговата отчужденост? Така ли е в живота? Или те се бяха излъгали? Нищо ли не й носеше вече бъдещето?

Ако бе останал хубав, изискан, изящен, съблазнителен, може би тя щеше да страда повече.

Решено бе след Нова година младоженците да останат сами, а бащата и майката да прекарат няколко месеца в къщата си в Руан. Младите нямаше да напускат „Тополите“ тази зима, за да се обзаведат напълно, да се сближат и да привикнат с местата, където щеше да протече животът им. Впрочем те имаха няколко съседи, на които Жюлиен щеше да представи жена си: Бризвил, Кутлие и Фурвил.

Но младите хора не можеха още да започнат посещенията си, защото досега не бяха успели да извикат художник да смени герба на каретата.

Работата бе там, че баронът отстъпи на зет си старата семейна карета, но Жюлиен за нищо на света не можеше да се съгласи да се представи в съседките замъци, ако гербът на дьо Ламар не бъде вмъкнат редом с този на Льо Пертюи де Во.

Впрочем само един човек от околността беше специалист по хералдическите украшения — някакъв живописец от Болбек, наречен Батай, когото викаха поред във всички нормандски замъци, за да изписва драгоценните емблеми по вратичките на каретите.

Най-сетне в една ноемврийска утрин към края на закуската видяха някаква личност да вдига преградата и да се приближава по правата алея. Носеше кутия на гърба си. Това беше Батай.

Въведоха го в трапезарията и му сложиха да яде като на благородник, защото неговата специалност, постоянните му връзки с аристокрацията от окръга, вещината му по гербове, специални термини и емблеми бяха направили от него нещо като човек-герб и всички дворяни му подаваха ръка.

Заповядаха да донесат веднага хартия и молив и докато той ядеше, баронът и Жюлиен скицираха своите кръстосани гербове. Баронесата, която силно се вълнуваше от такива неща, даваше мнението си; дори Жана взе участие в разискването, като че и у нея внезапно се разбуди някакъв необясним интерес.

Без да прекъсва закуската си, Батай изказваше мнението си, взимаше от време на време молива, нахвърляше някакъв проект, привеждаше примери, описваше всички дворянски карети от околността и сякаш носеше със себе си, в духа си, та дори и в гласа си особена атмосфера на благородство.

Беше дребен човек, с ниско остригани сиви коси, с изцапани от боя ръце, цял вмирисан на безир. Говореше се, че някога се бил забъркал в долна, неморална история, но всеобщата почит на всички знатни семейства отдавна бе заличила това петно.

Щом изпи кафето си, отведоха го под навеса и махнаха мушамата, която покриваше колата. Батай я разгледа, после важно изказа мнението си за необходимите размери на рисунката; и след повторна размяна на мисли почна работа.

Въпреки студа баронесата накара да й донесат стола, за да гледа как работи; после поиска мангал, за да стопли премръзналите си крака; и започна да разговаря спокойно с живописеца, разпитваше го за още неизвестни ней бракове, за нови раждания, за покойниците, като с тези сведения допълваше родовото дърво, което носеше в паметта си.

Жюлиен седеше до тъща си, възседнал обратно стола. Пушеше лулата си, плюеше по земята, слушаше и следеше с поглед изписването с бои на своето благородство.

Скоро чичо Симон, който отиваше в зеленчуковата градина с мотика на рамо, също спря, за да погледа работата; тъй като новината за пристигането на Батай беше проникнала и в двата чифлика, двете фермерки също не закъсняха да се явят. Изправени от двете страни на баронесата, те се възхищаваха и повтаряха:

— Няма що, иска се сръчност, за да измайсториш такова нещо.

Гербовете на двете вратички бяха завършени едва на другия ден в единадесет часа. Събраха се всички и изтеглиха каретата навън, за да я преценят по-добре.

Беше съвършена. Обсипаха Батай с похвали и той си отиде, провесил кутията на гърба си. Баронът, жена му, Жана и Жюлиен признаха единодушно, че живописецът е момче с големи заложби, и ако бе имал възможност, сигурно би станал истински художник.

Жюлиен бе извършил от икономични съображения някои реформи, които налагаха известни изменения. Старият кочияш стана градинар, понеже виконтът реши да кара сам; той продаде и впрегатните коне, за да не харчи за храната им.

Понеже все пак трябваше някой да държи конете, докато господарите са на гости, малкото краварче Мариус бе превърнато в лакей.

Най-сетне, за да се снабди с коне, той вмъкна специална клауза в договора с Куйар и Мартен, задължаваща двамата чифликчии да му доставят по един кон веднъж в месеца на определена от него дата, срещу което се освобождаваха от задължението си да доставят птици.

И ето Куйар доведе едра жълта кобила, а Мартен — дребно бяло конче с дълъг косъм и двете животни бяха впрегнати едно до друго. Мариус, цял потънал в старата ливрея на чичо Симон, докара екипажа пред площадката.

Спретнат, леко приведен, Жюлиен си бе възвърнал малко от предишната елегантност, но дългата брада все пак му придаваше просташки вид.

Той разгледа конете, каретата, малкия лакей и ги намери задоволителни — за него имаше значение само новоизписаният герб.

Баронесата слезе от стаята си, опряна на мъжа си, качи се с мъка в колата, седна и облегна гърба си на възглавниците. И Жана на свой ред дойде. Най-напред тя се разсмя на неподходящата двойка коне. Каза, че белият бил като внук на жълтия; но после, когато забеляза Мариус с лице, потънало под фуражката с кокарда, която се опираше на носа му, с ръце, загубени в широките ръкави, и омотани в полите на ливреята му крака, които се подаваха смешно отдолу, обути в огромни обувки, когато видя как той извръща назад глава, за да може да гледа, как повдига коляно, за да пристъпи, като че ще прескача река, как се движи слепешком, за да изпълни заповедите, целият потънал, изчезнал в широките си дрехи, тя избухна в неудържим, нестихващ смях.

Баронът се обърна, погледна обърканото човече и заразен от смеха на Жана, също се разсмя и завика на жена си, като не можеше да говори от смях:

— Гле-гледай Ма-Ма-Мариус! Ама че е смешен! Боже мой, колко е сме-смешен!

Тогава и баронесата се наведе през вратичката, погледна го и се затресе така неудържимо весело, че каретата се разклати на пружините си като раздрусана.

Жюлиен попита с пребледняло лице:

— Какво толкова смешно има тук? Трябва да сте полудели!

Жана се преви на две от смях, безсилна да се овладее, и седна на едно от стъпалата на площадката. Баронът стори същото, а в каретата баронесата се задушаваше от смях, кихаше конвулсивно, едва си поемаше дъх. Неочаквано и ливреята на Мариус се затресе — той бе разбрал навярно в какво се състои работата, защото се смееше с все сила под нахлупената си шапка.

Извън себе си от яд, Жюлиен се спусна към него. С един плесник той свали от главата на момчето гигантската шапка, която се търкулна на тревата. После се обърна към тъста си и промърмори с разтреперан от гняв глас:

— Струва ми се, че не ви подобава да се смеете. Нямаше да стигнем до това, ако не бяхте прахосали богатството си и изпояли имуществото си. Кой е виновен, че сте разорен?

Цялата веселост изчезна за миг, сякаш се вледени. Никой не каза ни дума. Жана, готова да се разплаче, се качи безшумно до майка си в колата. Баронът, изненадан и безмълвен, седна срещу двете жени, а Жюлиен се настани на капрата, след като качи разплаканото момче с пламнала буза.

Пътят бе тъжен и им се стори безкраен. Всички в каретата мълчаха. Подтиснати и смутени, те не искаха да си признаят какво тревожеше сърцата им, чувствуваха, че не биха могли да говорят за друго, погълнати изцяло от една и съща мъчителна мисъл, и предпочитаха по-скоро да мълчат печално, отколкото да докоснат този болен въпрос.

Носена от неравния тръс на двата коня, каретата минаваше край чифликчийски дворове, подгонваше изплашените черни кокошки, които литваха и изчезваха зад плетищата, от време на време голямо куче ги проследяваше с лай, после се връщаше към къщата с настръхнала козина и пак се обръщаше, за да лае по колата. Някакъв момък, с кални дървени обувки и дълги крака, крачеше лениво с ръце в джобовете, с издута от вятъра синя блуза. Той се дръпна да направи път на колата и несръчно свали каскета си, под който се показаха гладки, прилепнали на главата му коси.

Между чифлиците се разстилаха ниви и други чифлици, пръснати в далечината.

Най-сетне навлязоха в дълга алея от ели, която стигаше чак до пътя. Каретата се наклоняваше по калния, издълбан от колелата път, а маминка пищеше. На края на алеята беше спусната бяла преграда. Мариус изтича да я отвори. Те заобиколиха една обширна морава и излязоха пред висока, тъжна сграда със затворени капаци на прозорците.

Средната врата се отвори веднага, по стъпалата пред входа слезе стар, схванат прислужник с червена жилетка на черни райета, скрита отчасти под работната му престилка.

Той се осведоми за имената на посетителите и ги въведе в обширен салон, където с мъка отвори вечно затворените капаци.

Мебелите бяха облечени в калъфи, а часовникът и свещниците — обвити в бели чаршафи. Дъх на мухъл, на застоял влажен и леден въздух като че напои с тъга дробовете, сърцата и кожата на гостите.

Всички седнаха и зачакаха. В коридора над тях се чуваха необичайно припрени стъпки. Изненаданите домакини бързо се обличаха. Мина доста време. Няколко пъти издрънка звънец. Някой се качваше и слизаше по стълбата.

Пронизвана от острия студ, баронесата час по час кихаше. Жюлиен се разхождаше надлъж и нашир. Жана седеше унило до майка си. А баронът стоеше с наведена глава, подпрян на мраморната камина.

Най-сетне една от високите врати се разтвори и в стаята се появиха виконт и виконтеса дьо Бризвил. Те бяха двамата дребни, мършави, скокливи, на неопределена възраст, изглеждаха тържествени и притеснени. Жената, облечена в копринена рокля на цветя, с малка старческа шапчица с панделки, говореше бързо и пискливо. Мъжът, стегнат в празничен редингот, поздравяваше с леко приклякване. Носът, очите, оголените му зъби, намазаните му като че с восък коси и хубавите му парадни дрехи блестяха като добре излъскани предмети.

След първите приветствия и любезности, които си размениха като съседи, никой нямаше вече какво да каже. Тогава почнаха без причина да си отправят комплименти. И двете семейства се надяваха да продължат тези отлични връзки. Добре било, че ще могат да се виждат, щом живеят цяла година на село.

Леденият въздух в гостната проникваше до костите, дразнеше гърлата. Баронесата започна да кашля, като не преставаше и да киха. Тогава баронът даде знак за тръгване. Бризвилови се опитаха да ги задържат:

— Как? Тъй скоро? Че останете още малко!

Но Жана вече беше станала въпреки знаците на Жюлиен, който намираше посещението много кратко.

Поискаха да позвънят на слугата да доведе каретата, но звънецът не работеше. Домакинът се спусна навън, върна се и каза, че конете били отведени в конюшнята.

Трябваше да почакат. Всеки се мъчеше да измисли нещо, да каже някакво изречение. Заговориха за дъждовната зима. С неволен трепет на тревога Жана попита какво правят драмата съпрузи съвсем сами цялата година. Бризвилови се учудиха на въпроса й. Та те бяха постоянно заети: пишеха писма до благородните си роднини, пръснати из цяла Франция, прекарваха дните си в дребни занимания; държаха се помежду си така официално, както с чужденците, и разговаряха тържествено за най-незначителни неща.

Под високия почернял таван на необитавания просторен салон, цял в бели чаршафи, мъжът и жената, така дребни, така чистички и изрядно възпитани, изглеждаха на Жана като знатни мумии.

Най-сетне под прозорците мина колата с неравния си впряг. Но Мариус бе изчезнал. Като мислеше, че е свободен до вечерта, той, изглежда, бе отишъл да поскита из полето.

Жюлиен, вбесен, помоли да го изпратят пеша. След много приветствия от двете страни те поеха обратно пътя за „Тополите“.

Щом се настаниха в каретата, въпреки тягостното чувство от грубостта на Жюлиен, Жана и баща й пак се разсмяха, като подражаваха жестовете и гласовете на Бризвил. Баронът подражаваше на мъжа, а Жана — на жената, но засегната от такова незачитане, баронесата каза:

— Не бива да им се подигравате така, те са съвсем порядъчни хора и произхождат от отлични семейства.

Млъкнаха, за да не противоречат на маминка, но въпреки всичко бащата и Жана се споглеждаха сегиз-тогиз и почваха отново. Той поздравяваше церемониално и тържествено заявяваше:

— Замъкът ви в „Тополите“ е навярно много студен, госпожо, поради морския вятър, който цял ден го брули.

Тя свиваше превзето устни и леко тръскаше глава, като окъпана патица.

— О, господине, цялата година си намирам работа тук. При това имаме толкова роднини, с които си пишем. А и господин дьо Бризвил оставя всичко на мене. Той се занимава с научни издирвания заедно с абат Пел. Те пишат религиозната история на Нормандия.

Баронесата също се усмихваше полуядосано, полублагосклонно и повтаряше.

— Не е добре да се подигравате с хора от нашата класа.

Ненадейно каретата спря. Жюлиен викаше някого, извърнат назад. Жана и баронът подадоха глави през прозорците и забелязаха някакво чудновато същество, което сякаш се търкаляше към тях. Омотал крака в полите на ливреята си, невиждащ нищо изпод шапката, която постоянно се свличаше над очите му, размахал ръкави като крила на вятърна мелница, Мариус тичаше с все сила зад каретата, шляпаше из широките локви вода, които слепешком пресичаше, спъваше се във всички камъни по пътя, подрипваше, подскачаше овалян в кал.

Когато той настигна каретата, Жюлиен се наведе, сграбчи го за яката, издигна го до себе си и като пусна поводите, почна да удря с юмруци шапката му. Тя се нахлузи чак до раменете на момчето и закънтя като барабан. Детето ревеше, мъчеше се да се отскубне, да скочи от капрата, но господарят му го държеше с една ръка, а с другата го налагаше.

— Татко!… О, татко! — повтаряше слисана Жана.

А баронесата, обзета от възмущение, стискаше ръката на мъжа си:

— Спри го, Жак!

Тогава баронът смъкна рязко предното прозорче, хвана зет си за ръкава и извика с разтреперан глас:

— Ще престанете ли най-сетне да биете детето?

Жюлиен се обърна изумен:

— Нима не виждате какво е направил ливреята си този обесник?

Но баронът си провря главата между тях.

— Е, голямо чудо! Как може да бъдете толкова груб!

Жюлиен пак се разсърди:

— Оставете ме на мира, моля ви се, това не ви засяга! — И пак вдигна ръка. Но неговият тъст внезапно хвана ръката му, смъкна я тъй силно, че я блъсна в капрата и също така буйно извика:

— Ако не престанете, ще сляза и ще съумея да ви усмиря! — И виконтът тутакси се укроти, повдигна рамене, без да отговори, шибна конете и те препуснаха в галоп.

Двете жени не помръдваха, мъртвешки бледи. Ясно се чуваха тежките удари на сърцето на баронесата.

На вечеря Жюлиен бе по-мил от обикновено, като че нищо не беше се случило. Жана, баща й и госпожа Аделаид, които в чистосърдечната си доброта забравяха бързо, разнежени от любезността му, лесно се поддадоха на веселото настроение с чувството на блаженство, присъщо на вдигнали се след тежка болест хора.

И понеже Жана заговори отново за Бризвилови, дори и мъжът й се пошегува, но побърза да добави:

— Както и да е, все пак видът им е аристократичен.

Други посещения не направиха; всеки се страхуваше да съживи случката с Мариус. Решиха да изпратят на съседите само картички за Нова година и да почакат първите топли дни на идната пролет, за да ги посетят.

Дойде Коледа. На вечерята бяха поканени свещеникът, кметът и жена му. Поканиха ги и на Нова година — единствените развлечения, които нарушиха еднообразното редуване на дните.

Бащата и маминка трябваше да отпътуват от „Тополите“ на девети януари. Жана искаше да ги задържи още, но Жюлиен не прояви особено желание и виждайки нарастващата студенина на зет си, баронът повика една пощенска кола от Руан.

Понеже в навечерието на заминаването бе ясно и мразовито, щом стегнаха багажа, Жана и баронът решиха да слязат до Ипор, където не бяха ходили след връщането на младите от Корсика.

Минаха през горичката, която тя бе прекосила в деня на сватбата си, напълно слята с този, на когото ставаше спътница за цял живот; горичката, в която получи първата милувка, където я разтърси първият трепет, където предусети чувствената любов, която позна едва в дивия дол Ота, край извора, от който пиха, смесили целувките си с водата.

Ни листи, ни виещи се растения, само шепот на клони, сухо шумолене на оголени сечища зиме.

Влязоха в селцето. Смълчаните, безлюдни улици миришеха още на море, водорасли и риба. Навред съхнеха широки, кафяви мрежи, закачени пред вратите или проснати на чакъла. Сивото, студено море, вечно бучащо и разпенено, беше в отлив и откриваше зеленикавите скали в подножието на стръмния бряг при Фекан. А по дължината на плажа като огромни мъртви риби бяха полегнали големи лодки. Припадаше здрач. Рибарите се отправяха на групи към морето, пристъпваха тежко с големите си моряшки ботуши, с вълнени шалове около врата, носещи в едната ръка литър ракия, а в другата — фенер. Суетяха се дълго край полегналите лодки. Слагаха вътре с присъщата си нормандска мудност мрежите, шамандурите, голяма пита хляб, гърне с масло, чаша и бутилка със силна ракия. После изтласкваха към водата изправената лодка, която се свличаше шумно по чакъла, разцепваше пяната, издигаше се над вълните, люшкаше се известно време, разперваше тъмни криле и потъваше в нощта със слаба светлинка на върха на мачтата.

А едрите моряшки жени, чиито кокалести тела изпъкваха под тънките рокли, се прибираха в задрямалото селце, изпратили и последния рибар, като смущаваха тежкия сън на черните улици с кресливите си гласове.

Жана и баронът съзерцаваха неподвижни как изчезват в мрака тия хора, които рискуваха всяка нощ живота си, за да не умрат от глад, и при все това бяха толкова бедни, че никога не хапваха месо.

Изпаднал във възторг от гледката на океана, баронът прошепна:

— Колко е страшно и колко е прекрасно! Колко величествено е това море, над което се спуска нощта, в което толкова човешки живота са изложени на опасност! Нали, Жанет?

— Средиземно море е много по-хубаво — отвърна Жана с хладна усмивка.

— Средиземно море! — възмути се баща й. — Масло! Подсладена водица, синкава течност в корито за пране! А я погледни това — колко е страшно с пенливите си вълни! И помисли за всички тия отплували мъже, които не се виждат вече.

Жана се съгласи усмихната.

— Да, може би.

Но думата „Средиземно море“, дошла от само себе си на устата й, прободе сърцето й и мисълта й литна към далечната страна, където беше погребала мечтите си. Вместо да се върнат през гората, бащата и дъщерята тръгнаха по пътя и бавно изкачиха стръмнината. Почти не разговаряха, натъжени от близката раздяла.

Когато минаваха край рововете на чифлиците, в лицето им лъхаше миризма на струпани ябълки, на пресен сидър, миризма, която се носи през този сезон като че ли над цялата нормандска равнина, или пък тежък дъх на обор, топъл, приятен дъх на говежди тор. Малко осветено прозорче в дъното на двора издаваше човешко жилище.

Жана имаше чувството, че душата й се разтваря широко, че долавя невидимото. Малките светлинки, пръснати сред нивята, я накараха внезапно да почувствува остро усамотението на всички човешки същества; всичко ги откъсва, разделя и отдалечава от това, което им е скъпо.

Тогава тя каза примирено:

— Животът не винаги е весел.

Баронът й отговори с въздишка:

— Какво да се прави, моето момиче, безсилни сме да го променим.

На другия ден бащата и маминка отпътуваха и Жана я Жюлиен останаха сами.

VII

Тогава картите влязоха в живота на младите хора. Всеки ден следобед Жюлиен пушеше лулата си, плакнеше устата си с коняк на малки глътки, пиеше по пет-шест чашки и изиграваше по няколко партии „безиг“ с жена си. После тя се качваше в стаята си, сядаше до прозореца и бродираше шевица за фуста, докато по стъклата на прозорците тропаше дъждът или налиташе вятърът. Понякога уморена, Жана вдигаше очи и съзерцаваше тъмното разпенено море в далечината. Вглеждаше се в него разсеяно няколко минути, после пак се залавяше за ръкоделието си.

Впрочем нямаше какво друго да прави. Жюлиен бе поел изцяло ръководството на дома, за да задоволи жаждата си за власт и страстта си за икономии. Проявяваше жестоко скъперничество, не даваше никога бакшиш, сведе храната до най-необходимото; след връщането си в „Тополите“ Жана караше хлебаря да й приготвя всяка сутрин малка нормандска галета. Жюлиен съкрати този разход и я обрече на препечен хляб.

Тя не казваше нищо, за да избегне обясненията, споровете и кавгите, но изпитваше пронизваща болка при всяка проява на скъперничество от страна на мъжа си. Отрасла в семейство, където не се държеше на парите, това й се струваше недостойно и противно. Много често бе чувала маминка да казва: „Та парите са за харчене!“ А Жюлиен сега повтаряше:

— Кога най-сетне ще свикнеш да не пръскаш пари на вятъра?

И всеки път, когато успяваше да откопчи няколко петачета от нечия надница или сметка, той плъзваше с усмивка монета в джоба си и казваше:

— Капка по капка вир става.

Понякога Жана отново се унасяше в мечти. Бавно отпущаше ръкоделието си и с отмалели ръце и угаснал поглед възстановяваше нишките на някой от своите момински романи, отново изживяваше прелестни приключения. Но внезапно гласът на Жюлиен, заповядващ нещо на чичо Симон, я изтръгваше от мечтателния й унес и тя се залавяше пак търпеливо за ръкоделието си. „Всичко това е безвъзвратно минало“ — казваше си тя, а върху пръстите й, стиснали иглата, се отронваше сълза.

А и Розали, тъй весела по-рано и все с песен на уста, се бе променила. Сочните й бузи загубиха румения си блясък, като че хлътнаха, и понякога придобиваха пръстен оттенък.

— Болна ли си, моето момиче? — често я питаше Жана.

— Не, госпожо — отговаряше винаги прислужницата; по бузите й се качваше малко кръв и тя бързо се измъкваше.

Вместо да тича както по-рано, тя влачеше с мъка краката си и дори като че не беше вече кокетна — не купуваше нищо от амбулантните търговци и те напразно й показваха копринени панделки, корсети и разни парфюми.

Големият дом сякаш глухо кънтеше, съвсем мрачен, а по стените се спускаха дълги сиви бразди от дъждовете.

В края на януари започна да вали сняг. В далечината над мрачното море от север пълзяха тежки облаци; изведнъж се посипаха снежинки. За една нощ цялата равнина се покри с бяла пелена, а дърветата осъмнаха заскрежени, сякаш отрупани със замръзнала пяна.

Мрачен, с високи ботуши, Жюлиен прекарваше дните в горичката, залегнал в рова пред полето, дебнейки прелитащите птици. От време на време пушечен изстрел раздираше леденото безмълвие над полята. Ята черни подплашени гарвани излитаха от големите дървета и описваха кръгове над тях.

Смазана от скука, Жана излизаше понякога на входната площадка. Някъде много отдалеч долиташе шумът на живота, отекваше в спящия покой на мрачния синкав саван. А после чуваше само далечния ромон на вълните и неясното, непрекъснато шумолене на сипещите се безспир снежинки.

Снежната покривка ставаше все по-дебела под гъстата лека пяна, която валеше без прекъсване.

В едно такова бледо утро, неподвижна пред огъня в своята стая, Жана грееше краката си, а Розали, която от ден на ден ставаше все по-неузнаваема, бавно оправяше леглото. Ненадейно Жана чу зад себе си мъчителна въздишка. Без да обърне глава, тя попита:

— Но какво става с теб?

— Нищо, госпожо — отвърна прислужницата както всеки път, но гласът й прозвуча угаснал и отпаднал.

Жана мислеше вече за друго, но изведнъж забеляза, че момичето не се движи зад нея.

— Розали! — повика я тя.

Нищо не помръдна. Жана помисли, че е излязла безшумно и извика по-силно:

— Розали!

Тъкмо щеше да протегне ръка, за да позвъни, когато дълбок стон съвсем близо до нея я накара да скочи, изтръпнала от тревога.

Прислужницата седеше на земята посиняла, с блуждаещ поглед, изопнала крака и опряла гръб до дъската на кревата.

Жана се спусна към нея:

— Какво ти е? Какво ти е?

Девойката не промълви ни дума, не стори ни жест. Втренчила безумен поглед в господарката си, тя се задъхваше, като че разкъсвана от ужасна болка. После внезапно изпъна тялото си, свлече се по гръб и сподави един отчаян вопъл между стиснатите си зъби.

Нещо шавна под прилепналата върху разкрачените й бедра рокля. Дочу се странен звук, някакво клокочене, задавено, задъхано хъркане; после внезапно се раздаде протяжно мяучене на коте, слаб, но жален стон, първият страдалчески вик на влизащото в живота дете.

Жана тутакси разбра всичко, изтича като зашеметена по стълбата и завика:

— Жюлиен! Жюлиен!

Той се обади отдолу:

— Какво искаш?

— Розали… тя… — едва издума Жана.

Жюлиен се втурна, като прескачаше по две стъпала, и рязко влезе в стаята. Повдигна с едно движение полите на девойката и откри отвратително късче месо, сбръчкано, стенещо, сгърчено, лигаво. То мърдаше между разголените й крака.

Жюлиен се изправи със зло лице и бутна навън слисаната си жена.

— Нямаш работа тук! Върви си! Изпрати ми Людивин и чичо Симон!

Цяла трепереща, Жана слезе в кухнята. Понеже не смееше да се качи горе, влезе в гостната, където не бе палено след отпътуването на родителите й, и зачака тревожно някакво известие.

Скоро видя, че слугата излезе тичешком. След пет минути се върна с вдовицата Дантю, селската акушерка.

После чу силно трополене по стълбата, като че носеха ранен, и Жюлиен дойде да каже на жена си, че може да се качи в стаята си.

Тя трепереше, като че бе присъствувала на зловещо произшествие. Седна пак до огъня и попита:

— Как е тя?

Угрижен и нервен, Жюлиен крачеше из стаята. Гняв се надигаше в гърдите му. Отначало не й отговори, после, след няколко секунди, се спря пред нея:

— Какво смяташ да правиш с тази девойка?

Неразбрала въпроса му, тя го гледаше.

— Как какво? Какво искаш да кажеш? Не знам.

Неочаквано той се развика, като че извън себе си:

— Не можем да държим в къщата си незаконородено дете, нали?

Жана стоеше озадачена; после, след дълго мълчание, продума:

— Но, приятелю, може би ще можем да му намерим кърмачка…

Той не я остави да довърши:

— А кой ще плаща? Сигурно ти?

Тя се замисли. Търсеше изход. Най-сетне каза:

— Но бащата на детето ще се погрижи за това; ако се ожени за Розали, няма да имаме никакво затруднение.

Изгубил търпение, съвсем вбесен, Жюлиен подхвърли:

— Бащата!… Бащата!… Познаваш ли… бащата?… Не, нали? Ами тогава?

Жана възрази възбудено:

— Но той сигурно няма да изостави така това момиче. Трябва да е подлец! Ние ще я попитаме за името му, ще го издирим и ще му поискаме обяснения.

Жюлиен се поуспокои и отново закрачи из стаята.

— Мила, тя не иска да каже името на мъжа, няма да ти признае нищо, както не призна и на мене… Ами ако той не я иска?… Не можем все пак да държим под покрива си мома-майка и нейното незаконородено дете, нали разбираш?

Жана повтаряше упорито:

— В такъв случай той е подлец; но все пак трябва да узнаем името му и тогава ние ще се разправим с него.

Цял зачервен, Жюлиен пак се разгневи:

— А… дотогава?

Тя не знаеше какво решение да вземе и попита:

— А ти какво предлагаш?

Той веднага изказа мнението си:

— О, аз ли? Много просто. Бих й дал малко пари и бих я пратил по дяволите ведно с хлапето й.

Възмутена, младата жена възрази:

— Колкото за това — никога! Това момиче ми е млечна сестра, заедно сме израсли. Сгрешила е веднъж, толкова по-зле за нея; но аз никога няма да я изхвърля на улицата заради това; и ако се наложи, ще отгледам това дете.

Тогава Жюлиен избухна:

— Отлична репутация за нас, при нашите връзки и име! Навсякъде ще разправят, че покровителствуваме разврата, че подслоняваме никаквици; почтените хора не ще пожелаят да стъпят вече у нас. Как си я представяш ти тази работа! Ти си луда!

Тя остана спокойна.

— Никога не ще позволя да изхвърлиш Розали. Ако не искаш да я задържим, ще я вземе майка ми. Но тъй или иначе, трябва да узнаем името на бащата на детето й.

Той излезе разгневен, затръшна вратата и извика:

— Колко глупави са жените с техните хрумвания!

Следобед Жана се качи при родилката. Наглеждана от вдовицата Дантю, прислужницата лежеше неподвижна в леглото си, с отворени очи, а пазачката люшкаше новороденото в ръце.

Щом забеляза господарката си, Розали почна да хълца, скрила лице в завивките си. Тя цяла се тресеше от отчаяние. Жана поиска да я целуне, но тя се дърпаше и криеше лицето си. Тогава нагледвачката се намеси, откри лицето й и тя даде на Жана да я целуне, все още ридаейки тихичко.

Слаб огън гореше в камината, беше студено; детето плачеше. Жана не смееше да проговори, за да не предизвика нова криза. Хванала ръката на прислужницата си, тя повтаряше машинално:

— Няма нищо, няма нищо.

Клетата девойка поглеждаше крадешком нагледвачката, трепваше от плача на детето. От време на време мъката я задушаваше, тя изхлипваше конвулсивно и шумно преглъщаше сълзите си.

Жана я прегърна още веднъж и тихичко пошепна в ухото й:

— Ние ще се погрижим за него, моето момиче, не се тревожи!

И понеже девойката бе обзета от нов пристъп на плач, тя бързо избяга.

Жана идваше всеки ден при болната и всеки път Розали избухваше в ридания при вида на господарката си.

Детето дадоха на кърмачка — една съседка.

Обаче Жюлиен почти не говореше на жена си, като че бе затаил страшен гняв срещу нея, откакто тя отказа да изпъди прислужницата. Един ден той пак се върна на този въпрос, но Жана извади от джоба си писмо от баронесата. Тя искаше да й изпратят незабавно момичето, ако не го задържат в „Тополите“.

Силно разгневен, той извика:

— И майка ти е смахната като тебе!

Но не настоя повече.

След две седмици родилката можеше вече да става и да шета.

И ето че една сутрин Жана я накара да седне, хвана ръцете й и я погледна изпитателно.

— Хайде, моето момиче, кажи ми всичко.

— Какво, госпожо? — разтрепера се Розали.

— От кого е детето?

Тогава малката прислужница бе обзета отново от страшно отчаяние. Тя дърпаше като обезумяла ръцете си, за да скрие лицето си.

Но Жана насила я прегръщаше, утешаваше я:

— Какво да се прави, мила, сполетя те нещастие. Ти прояви слабост, но с много други се случва същото. Ако бащата се ожени за тебе, никой няма да си спомня вече за станалото, а ние ще можем да го вземем на служба заедно с тебе.

Розали стенеше, като че я изтезаваха, и се дърпаше от време на време, за да се освободи и избяга.

Жана продължи:

— Разбирам, че се срамуваш, но нали виждаш — аз не ти се сърдя, говоря ти кротко. Ако питам за името на мъжа, то е за твое добро, защото чувствувам по тъгата ти, че той те изоставя и искам да му попреча да направи това. Виждаш ли, Жюлиен ще го потърси, ние ще го накараме да се ожени за тебе и понеже ще ви задържим и двамата, ще го принудим също да се държи добре с тебе.

Този път Розали се дръпна тъй рязко, че се отскубна от ръцете на господарката си и избяга като луда.

Вечерта на масата Жана каза на Жюлиен:

— Исках да убедя Розали да ми открие името на прелъстителя си, но не ми се удаде. Опитай и ти, за да принудим този негодник да се ожени за нея.

Жюлиен моментално кипна.

— Ах, знаеш ли, не ща и да чуя за тази история. Ти пожела да задържиш момичето, дръж си го, но не ми додявай повече с този въпрос!

Откак Розали бе родила детето си, той като че бе станал още по-раздразнителен; добил бе навика все да крещи на жена си, сякаш бе вечно сърдит, а тя, напротив, снишаваше глас, мъчеше се да бъде кротка, примирителна, за да избегне разправиите; често плачеше нощем в леглото си.

Въпреки постоянното си раздразнение мъжът й бе възобновил любовните си привички, забравени след връщането им. Рядко минаваха три вечери една след друга, без да посети съпружеското ложе.

Скоро Розали се съвзе напълно и се поразвесели, но все още беше като замаяна, преследвана от невнятен страх.

На два пъти още тя побягна, когато Жана се опита отново да я разпита.

Жюлиен неочаквано стана по-любезен и младата жена се поддаваше на смътни надежди, веселостта й се възвръщаше, при все че от време на време страдаше от необясними неразположения, за които не споменаваше нищо никому. Снегът още не беше започнал да се топи и от пет седмици вече над гладката, твърда и блестяща снежна пелена се разстилаше небето, денем прозрачно като син кристал, а нощем осеяно със звезди, заскрежени в ледената шир.

Чифлиците, усамотени в квадратните си дворове, сякаш спяха под бялата си премяна зад завесите на високите, засипани със сняг дървета. Не излизаха ни хора, ни животни. Само комините на къщурките издаваха скрития живот с тънките струйки дим, които се виеха в мразовития въздух.

Равнината, плетищата, брястовете край оградата, всичко изглеждаше като мъртво, сразено от студа. От време на време дърветата изпращяваха, като че дървесните им кости се чупеха под кората. Сегиз-тогиз някой голям клон се откършваше и падаше — лютият мраз вледеняваше жизнените сокове и разкъсваше тъканите.

Жана неспокойно очакваше връщането на топлия вятър. Тя отдаваше необяснимите си неразположения на ужасно суровото време.

Ту не можеше да хапне нищо, обзета от отвращение при вида на всяка храна, ту пулсът й биеше трескаво, ту й се повдигаше от слабата, несмляна храна. С изопнати, постоянно раздразнени нерви, тя живееше в непрекъсната и непоносима възбуда.

Една вечер термометърът се смъкна още по-ниско и Жюлиен стана зъзнещ от масата — никога не отопляваха трапезарията, колкото беше необходимо, защото му се свидеха дървата. Като потърка ръце, той прошепна:

— Тази нощ ще бъде приятно да си легнем заедно, нали, котенцето ми?

Той се смееше с предишния си добродушен смях и Жана се хвърли на шията му, но точно тази вечер тя се чувствуваше така неразположена, пронизана от болка и необяснимо възбудена, че го целуна по устата и го помоли тихичко да я остави да спи сама през нощта. Каза му с няколко думи за неразположението си.

— Моля ти се, миличък. Уверявам те, че не съм добре. Сигурно утре ще ми мине.

Той не настоя.

— Както искаш, миличка, ако си болна, трябва да се лекуваш.

И заговориха за друго. Жюлиен по изключение накара да запалят камината и в неговата стая. Когато му съобщиха, че „пламти добре“, той целуна жена си по челото и си отиде.

Цялата къща бе сякаш скована от студа. Той пронизваше стените и те тръпнеха с леко шумолене; Жана зъзнеше в леглото си.

Стана два пъти, за да притури пънове в камината и да потърси рокли, поли и стари дрехи, които натрупа върху леглото си. Нищо не можеше да я стопли, краката й се вкочанясаха, а по прасците и бедрата й пробягваха тръпки, тя се обръщаше постоянно, вълнуваше се, беше крайно възбудена.

Скоро зъбите й затракаха, ръцете й се разтрепераха, усети тежест в гърдите, сърцето й биеше бавно и глухо и сякаш спираше понякога; нещо задавяше гърлото й, като че не й достигаше въздух.

И ведно с нетърпимия студ, който я пронизваше чак до мозъка на костите, в душата й нахлу ужасна тревога. Тя никога не бе изпитвала подобно нещо, не беше чувствувала до такава степен, че животът я оставя, че ей сега ще изпусне сетния си дъх. Помисли си: „Ще умра… умирам…“ И ужасена, скочи от леглото, позвъни на Розали, почака, позвъни отново и пак зачака, трепереща и вкочанясала.

Прислужницата не идваше. Тя навярно спеше в първия дълбок, от нищо несмущаван сън; Жана, изгубила ума и дума, се затича боса по стълбите.

Изкачи се безшумно, пипнешком, намери вратата, отвори я, извика: „Розали!“, влезе вътре, блъсна се в леглото, опипа го с ръка и разбра, че е празно. Празно и студено, като че никой не беше лягал в него.

Каза си изненадана: „Как? Нима и в такова време е хукнала?“

Но понеже сърцето й биеше все по-бурно, подскачаше, задушаваше я, тя се върна обратно с подсечени крака, за да събуди Жюлиен.

Втурна се в стаята му, гонена от увереността, че ей сега ще умре, и от желанието да го види, преди да загуби съзнание.

При светлината на догарящия огън забеляза на възглавницата до главата на Жюлиен главата на Розали.

Жана нададе вик и те и двамата скочиха. За миг тя се спря неподвижна, слисана от това откритие. После избяга и се прибра в стаята си. Тъй като Жюлиен извика смутен: „Жана!“, тя ужасно се уплаши при мисълта, че ще го види, ще чуе гласа му, ще слуша обясненията и лъжите му, ще срещне погледа му; и пак се втурна надолу по стълбите. Тичаше в тъмното с риск да се преметне по стъпалата и да се пребие на камъните. Вървеше все напред, гонена от властната потребност да бяга, да не научи нищо повече, да не види никого вече.

Когато слезе долу, тя се отпусна на едно стъпало все още боса, по нощница. Седеше там съвсем объркана.

Жюлиен скочи от леглото, облече се бързо. Жана чуваше движенията, стъпките му. После се надигна, за да избяга от него. Той слизаше вече също по стълбата и викаше: „Слушай, Жана!“

Не, тя не искаше да слуша, нито да му позволи да я докосне с пръст. Спусна се в трапезарията, сякаш преследвана от убиец. Търсеше изход, скривалище, тъмно кътче, някакво средство да го избегне. Сви се под масата, но той вече отваряше вратата със свещ в ръка, като постоянно повтаряше: „Жана!“ И тя побягна като заек, втурна се в кухнята, обиколи я два пъти като сгащено животно. Той я настигаше, тя бързо отвори вратата към градината и се спусна в полето.

Леденият допир със снега, в който босите й крака затъваха понякога чак до коленете, й вдъхна отчаяна енергия. Макар и гола, не усещаше студ. Не чувствуваше нищо — душевното сътресение бе сковало тялото й и тя тичаше, бяла като земята.

Премина голямата алея, прекоси горичката, прескочи рова и се спусна през равнината.

Нямаше луна. Звездите светеха като огнени семена върху черния свод на небето. Но полето бе светло, матово-бяло, неподвижно застинало в безпределен покой.

Жана вървеше бързо, без да си поеме дъх, без да съзнава нещо, без да разсъждава. Внезапно се озова на края на стръмния бряг. Спря се инстинктивно, приклекна, лишена от всякаква мисъл и воля.

В мрачната бездна пред нея невидимото притихнало море излъчваше соления мирис на водорасли при отлив.

Тя дълго стоя там с безволен дух и тяло. После изведнъж се разтрепера, разтресе се силно като развявано от вятъра платно. Краката и ръцете й трепереха, разтърсвани от непобедима сила, тресяха се с бързи тръпки. И тутакси съзнанието й се възвърна, ясно и безпощадно.

Пред очите й изплуваха видения от миналото: разходката с него в лодката на чичо Ластик, разговорът им, нейната зараждаща се обич, кръщението на ладията; после мисълта й се понесе още по-назад, чак до онази нощ, изпълнена с мечти, при пристигането й в „Тополите“. А сега! Сега! О, животът й бе разбит, всяка радост бе отлетяла, невъзможно бе да очаква каквото и да било. Пред нея се мярна ужасното бъдеще, изпълнено със страдания, измени и отчаяние. По-добре да умре, така поне ще тури веднага край на всичко.

Някакъв глас викаше в далечината:

— Тука е! Ето стъпките й! Бързо насам!

Жюлиен я търсеше. Не! Тя не искаше да го види. Долу, в бездната пред себе си, тя чуваше сега леко шумолене, морето тихо се плискаше по скалите.

Тя се изправи, готова вече да се хвърли, прости се отчаяна с живота, простена сетната дума на умиращите, на младите войници, смъртно пронизани в боя: „Мамо!“

Внезапно мисълта за маминка проблесна в съзнанието й. Видя я разтърсвана от ридания, видя баща си, коленичил пред удавения й труп. Изживя за миг цялата горест на отчаянието им.

И морно се отпусна на снега. Не побягна вече, когато Жюлиен и чичо Симон, следвани от Мариус, който носеше фенер, я хванаха за ръце и я дръпнаха навътре, защото беше много близо до брега.

Правеха с нея, каквото искаха, тя не можеше да мръдне. Усети, че я отнасят, слагат я на легло, разтриват я с горещи чаршафи, после всичко се заличи в паметта й и тя изгуби съзнание.

Потъна в някакъв кошмар — но дали това бе кошмар? Тя лежеше в стаята си. Беше светло, но не можеше да стане. Защо? Не знаеше. Чу шумолене по пода, някакво драскане, нещо я докосна и изведнъж мишка, малка сива мишка се мушна бързо под завивката й. Веднага я последва друга, трета се шмугна към гърдите й със ситни, живи стъпки. Жана не се страхуваше, пожела да улови животинчето, протегна ръка, но не успя.

Тогава други мишки, десет, двадесет, стотици, хиляди, изникнаха от всички страни. Катереха се по колоните, гонеха се по тапетите, покриваха цялото легло. Скоро те се мушнаха под завивките. Жана усещаше как се плъзгат по кожата й, гъделичкат краката й, сноват по цялото й тяло. Те прииждаха откъм краката и се вмъкваха до гърдите й; тя се мяташе, простираше напред ръце, за да улови някоя, но ръката й оставаше всеки път празна.

Отчаяна, искаше да бяга, викаше, струваше й се, че някой я държи неподвижна, че нечии силни ръце я обгръщат и сковават, а не виждаше никого.

Нямаше представа за времето. Навярно беше продължило дълго, много дълго.

После настъпи пробуждането, изтощително, болезнено и все пак сладостно. Чувствуваше се слаба, немощна. Отвори очи и не се изненада, че маминка седи в стаята й с някакъв дебел мъж, когото Жана съвсем не познаваше. На колко ли години беше тя? Не знаеше, мислеше се за съвсем малко момиче. Нямаше също и никакви спомени.

Дебелият човек промълви:

— Вижте, тя идва на себе си.

Маминка се разплака. Тогава дебелият човек добави:

— Хайде, успокойте се, госпожо баронесо, казвам ви — отговарям вече за нея. Но не й говорете нищо, нищо. Нека спи.

На Жана й се стори, че още дълго време прекара задрямала, потъваше отново в тежък сън, щом се опиташе да мисли. Тя не се мъчеше да си спомни нищо, като че смътно се плашеше от действителността, която би могла да проблесне в главата й.

Но ето че веднъж, като се събуди, забеляза Жюлиен, сам до нея. В миг си припомни всичко, сякаш се вдигна някаква завеса, която скриваше предишния й живот.

Непоносима болка прониза сърцето й, тя отново направи опит да избяга. Отхвърли завивките си, скочи на земята и падна — краката й не можеха да я държат.

Жюлиен се спусна към нея. Тя започна да крещи да не я докосва. Гърчеше се, търкаляше се по пода. Вратата се отвори. Притекоха се леля Лизон с вдовицата Дантю и баронът, а най-подир и маминка, задъхана и уплашена.

Сложиха я отново да легне. Тя нарочно затвори очи, за да не говори, а да размишлява на воля.

Майка й и леля й се суетяха около нея, питаха я припряно:

— Чуваш ли ни сега, Жана, малка моя Жана?

Тя се преструваше на глуха и не отговаряше. Забеляза добре, че денят измина. Настана нощ. Пазачката се настани до нея, даваше й от време на време да пие нещо.

Тя пиеше, без да продума, но не спеше; мъчително размишляваше, търсеше нишките, които й се изплъзваха, в паметта й сякаш имаше празноти, големи празни бели места, в които не бяха отпечатани никакви събития.

Малко по малко, след дълги усилия, тя възстанови в съзнанието си станалото. Упорито започна да премисля всичко.

Пристигнали бяха маминка, леля Лизон и баронът — тя трябва да е била много болна. Ами Жюлиен? Какво ли беше казал той? Знаеха ли родителите й? А Розали? Къде беше тя? И… какво да прави? Какво да прави? Осени я идея — да се върне с баща си и маминка в Руан, както по-рано. Ще бъде вдовица, ето всичко.

И зачака. Слушаше какво говорят около нея, разбираше отлично всичко, без да го показва; търпелива и осторожна, тя се радваше, че разумът й се възвръща.

Най-сетне, вечерта, остана сама с баронесата и тихичко я повика:

— Маминко!

Гласът й я учуди, стори й се променен. Баронесата сграбчи ръцете й:

— Детето ми, скъпа моя Жана! Познаваш ли ме, дъще моя?

— Да, маминко, но не бива да плачеш. Трябва да поговорим надълго. Каза ли ти Жюлиен защо избягах по снега?

— Да, миличка, ти си имала силна, много опасна треска.

— Не това, мамо. Треската дойде после, но каза ли ти той кой причини треската ми и защо избягах?

— Не, мила.

— Защото намерих Розали в леглото му.

Баронесата помисли, че тя пак бълнува и я погали:

— Спи, миличка, успокой се, опитай се да заспиш.

Но Жана поде упорито:

— Сега съм напълно с ума си, маминко, не говоря безсмислици, каквито навярно съм казвала през последните дни. Една нощ се чувствувах зле, отидох да повикам Жюлиен. Розали лежеше до него. Свят ми се зави от мъка и избягах по снега, за да се хвърля от брега.

Но баронесата повтаряше:

— Да, миличка, ти беше тежко болна, тежко болна.

— Не е там работата, мамо, заварих Розали в леглото на Жюлиен и не искам да остана повече с него. Ще ме отведеш в Руан, както някога.

Понеже лекарят бе препоръчал в нищо да не противоречат на Жана, баронесата отвърна:

— Да, миличка.

Но болната загуби търпение:

— Виждам, че не ми вярваш. Повикай татко. Той ще ме разбере.

Маминка се надигна с мъка, взе двата си бастуна, излезе, като влачеше краката си, и се върна след няколко минути, поддържана от барона.

Те седнаха край леглото и Жана започна да говори веднага. Тихо, с ясен, слаб глас тя разказа всичко: за особения характер на Жюлиен, за грубостите и скъперничеството му и най-сетне за неговата изневяра.

Когато свърши, баронът разбра, че тя не бълнува, но не знаеше какво да мисли, какво да реши, какво да й отговори.

Хвана нежно ръката й както някога, когато я приспиваше с приказки.

— Слушай, миличка, трябва да действуваме благоразумно. Нека не избързваме. Постарай се да понасяш мъжа си, докато вземем някакво решение. Обещаваш ли ми?

Тя прошепна:

— Съгласна съм, но няма да остана тук, когато оздравея. — После тихичко добави: — Къде е сега Розали?

Баронът поде:

— Няма да я видиш вече.

— Къде е тя, искам да зная — настояваше Жана.

Тогава той призна, че Розали въобще не е напускала замъка, но я увери, че скоро ще си отиде.

Щом излезе от стаята на болната, кипящ от гняв, наранен в бащинските си чувства, баронът потърси Жюлиен и му каза рязко:

— Господине, идвам да ви искам сметка за поведението ви спрямо дъщеря ми. Вие сте й изменили със слугинята ви, двойно недостойна постъпка.

Но Жюлиен се престори на невинен, отрече с жар, закле се, призова бог за свидетел. Пък и какво доказателство имаше? Нима Жана не беше безумна? Нали току-що бе имала мозъчно сътресение? Не избяга ли тя по снега в нощта в пристъп на бълнуване, в началото на болестта си? И точно по време на тази криза, когато тичала почти гола из къщата, била видяла слугинята в леглото на мъжа си!…

Той се горещеше, заплашваше с процес, възмущаваше се буйно. А баронът, смутен, се извини, поиска прошка, протегна му честната си ръка, но Жюлиен отказа да я стисне.

Когато Жана узна отговора на мъжа си, никак не се разсърди, а отвърна:

— Лъже, татко, но ние ще го принудим да признае.

Цели два дена тя мълча съсредоточена и замислена.

На третата сутрин пожела да види Розали. Баронът отказа да извика прислужницата и заяви, че е заминала. Жана неотстъпно повтаряше:

— Да я извикат от дома й.

Почваше вече да се дразни, когато влезе докторът. Казаха му всичко, за да прецени сам положението. Но Жана изведнъж се разплака, крайно разстроена, и почти изкрещя:

— Искам да видя Розали! Искам да я видя!

Тогава лекарят я хвана за ръка и й каза съвсем тихо:

— Успокойте се, госпожо, всяко вълнение може да бъде гибелно за вас, защото чакате дете.

Тя се стъписа поразена и й се стори, че нещо мръдна в нея. После млъкна, без да слуша какво й казват, задълбочена в мислите си. Цялата нощ не можа да мигне; новата и странна мисъл, че в утробата й живее дете, я държеше будна. Беше тъжна и огорчена, че то ще бъде син на Жюлиен; безпокоеше се да не би да прилича на баща си. Щом съмна, накара да извикат барона.

— Татко, аз реших; искам да зная всичко, особено сега. Чуваш ли, искам; нали знаеш, не бива да ми противоречите в моето състояние. Изслушай ме добре. Ще извикаш свещеника. Той ми е необходим, за да не може Розали да лъже; след това, щом пристигне той, ще я накараш да се качи и ще останеш тук с маминка. Но най-вече постарай се Жюлиен да не заподозре нищо.

След един час свещеникът влезе; беше напълнял още повече и пухтеше като маминка. Той седна в едно кресло до нея, провесил шкембето си между разкрачените си крака. Започна да се шегува, като бършеше по навик чело с карираната си носна кърпа.

— Е, какво, госпожо баронесо, ние с вас като че не слабеем. Лика-прилика сме според мене. — После се обърна към леглото на болната: — Е, е! Какво чух, млада госпожо, щял съм скоро пак да кръщавам? Ха-ха-ха! Само че този път не лодка, а защитник на отечеството — добави той по-сериозно — или пък добра майка на семейство — той се позамисли малко и се поклони на баронесата, — като вас, госпожо.

Вратата в дъното на стаята се отвори. Изплашена, потънала в сълзи, Розали не искаше да влезе, вкопчала се в рамката на вратата, а баронът я тикаше. Изгубил търпение, той я блъсна силно в стаята. Тя скри лице в ръцете си и остана права, разхълцана.

Щом я видя, Жана бързо се изправи и седна, по-бледна от постелята си: сърцето й лудо заби и тънката риза, прилепнала до кожата й, се повдигаше от ударите му. Тя не можеше да говори, едва дишаше, задъхваше се. Най-сетне изрече с прекъсван от вълнение глас:

— Аз… аз… няма нужда да те питам… достатъчно ми е да те видя в това състояние… да видя, че се срамуваш от мене… — Тя спря за миг, защото не й достигаше въздух, и продължи: — Но аз искам да зная всичко… всичко. Затова повиках свещеника, за да бъде като изповед, чуваш ли?

Неподвижна, Розали ридаеше високо под сгърчените си ръце.

Баронът хвана разгневен ръцете й, дръпна ги грубо от лицето й и я тласна на колене пред леглото.

— Хайде, говори!… Отговаряй!

Тя остана на земята в позата на каещата се Магдалена, със смъкната забрадка и с престилка, разстлана върху паркета, наново скрила лице в освободените си ръце.

Тогава свещеникът се обърна към нея:

— Хайде, дъще, слушай какво те питат и отговори. Нищо лошо няма да ти сторим; искаме само да знаем какво е станало.

Наведена на края на леглото, Жана я гледаше. Тя й каза:

— Вярно е, нали, че ти беше в леглото на Жюлиен, когато аз влязох неочаквано.

— Да, госпожо — простена Розали измежду пръстите си.

Тогава баронесата изведнъж се разплака, задъха се шумно, конвулсивните й хълцания се смесиха с плача на Розали.

Впила взор в прислужницата, Жана попита:

— Откога започна това?

— Откакто той дойде — прошепна Розали.

Жана не разбра:

— Откакто той дойде?… Значи… още… още от пролетта?

— Да, госпожо.

— Откакто той влезе в къщата ни?

— Да, госпожо.

У Жана напираха въпроси, тя я разпитваше припряно:

— Но как стана това? Как те пожела той? Как те прелъсти? Какво ти каза? Кога? Как му отстъпи? Как можа да му се отдадеш?

А Розали този път сама махна ръце от лицето си и обзета също от трескаво желание да приказва, от някаква потребност да отговори, каза:

— Знам ли и аз? То стана в същия ден, когато той за пръв път дойде да вечеря тук. Намери ме в стаята ми. Беше се скрил на тавана. Не посмях да викам, за да не стане скандал. Легна до мене. Аз бях загубила ума и дума и той правеше с мене, каквото си искаше. Не казах нищо, защото ми харесваше.

— А детето… твоето… твоето дете… негово ли е? — извика Жана.

— Да, госпожо — проплака Розали.

И двете замълчаха. Чуваха се само риданията на Розали и на баронесата.

Жана усети сломена, че и нейните очи се пълнят със сълзи. Те се стичаха безшумно по страните й.

Детето на слугинята и нейното собствено дете имаха един и същ баща! Гневът й стихна. В душата й бавно пропълзя дълбоко, мрачно, безгранично отчаяние.

Тя заговори най-сетне с променен, хриплив глас на плачеща жена:

— Когато се върнахме… от… оттам… от пътуването ни… кога започна той пак?

— Той… той дойде още първата вечер.

При всяка дума сърцето на Жана се свиваше. И така, първата вечер, вечерта на връщането им в „Тополите“, той я бе изоставил заради това момиче. Ето защо я оставяше да спи сама!

Сега тя знаеше достатъчно; нищо повече не я интересуваше.

— Върви си! Върви си! — извика тя.

Съвсем смазана, Розали не помръдваше. Жана извика на баща си:

— Махни я, изведи я!

Но свещеникът, който не бе казал още нищо, реши, че е уместно да вмъкне малко нравоучение:

— Много лошо си постъпила, дъще, много лошо. Не тъй скоро ще ти прости добрият бог. Помисли за ада, който те чака, ако не запазиш занапред добро поведение. Сега, щом имаш дете, трябва да заживееш порядъчно. Госпожа баронесата ще направи сигурно нещо за тебе, ще ти намерим съпруг…

Той би говорил още дълго, но баронът сграбчи Розали за раменете, повдигна я, довлече я до вратата и я изхвърли като чувал в коридора.

Когато той се върна по-блед и от дъщеря си, свещеникът продължи:

— Какво искате? Всички са такива в нашия край. Човек може да се отчае, но нищо не може да се направи. Необходимо е известно снизхождение към слабостите на човешката природа. Тези девойки никога не се омъжват, преди да забременеят, никога, госпожо. — И той добави усмихнат: — Като че ли такъв е местният обичай. Та дори и децата, и те го правят! — продължи той възмутено. — Не намерих ли лани в гробищата две деца от църковното училище, момче и момиче! Предупредих родителите. И знаете ли какво ми отговориха? „Че какво да сторим, отче, да не би ние да сме ги научили на тия мръсотии! Нищо не можем да направим!“ Ето, господине, и вашата слугиня е постъпила като другите.

Разтреперан от възбуждение, баронът го прекъсна:

— Тя ли? Какво ме интересува тя? Аз се възмущавам от Жюлиен! Той постъпи безчестно и аз ще отведа дъщеря си. — Той крачеше напред-назад, горещеше се ожесточен: — Безчестно е, че измами така дъщеря ми, безчестно! — Подлец е той, негодник, окаяник! Аз ще му кажа това, ще му залепя плесница, ще го пребия с бастуна си!

Свещеникът бавно смъркаше емфие до потъналата в сълзи баронеса и обмисляше как да изпълни помирителната си мисия.

— Чуйте ме, господин барон — подзе той, — между нас казано, господин Жюлиен е постъпил като всички други. Познавате ли много съпрузи, които са верни? — И с лукаво добродушие добави: — Виждате ли, бас държа, че и вие самият сте вършили подобни лудории. Сложете си ръката на сърцето, не е ли вярно?

Баронът се спря поразен срещу свещеника, който продължи:

— Е, да! И вие като другите. Кой знае дали и вие някога не сте опипали някоя подобна какичка. Всички правят същото, уверявам ви. И все пак това не е попречило на жена ви да бъде щастлива и обичана, нали?

Баронът стоеше неподвижен и объркан.

Вярно бе, дявол да го вземе, и той бе правил същото, и то не веднъж, а всеки път, когато му паднеше. И той също така не бе зачитал семейния покрив. Никога не се беше колебал със слугините на жена си, когато биваха хубавички. Нима бе негодник само заради това? Защо тъй строго осъждаше поведението на Жюлиен, а никога не бе помислял дори, че неговото собствено държание е било осъдително?

По устните на баронесата, все още задъхана от плач, се плъзна бегла усмивка при спомена за лудориите на мъжа й. Тя беше сантиментална и добродушна и бързо се разнежваше. Любовните приключения бяха част от съществуването й.

Просната по гръб, с безжизнено отпуснати ръце и втренчен поглед, изнемощяла, Жана бе потънала в мъчителни мисли. Една дума на Розали се натрапваше на паметта й, нараняваше душата й и дълбаеше като свърдел сърцето й; „Аз не казах нищо, защото ми харесваше.“

И на нея също той й харесваше. И само затова тя му се отдаде, свърза се за цял живот с него, отказа се от всяка друга надежда, от всички неясно очертани възможности за бъдещето, от неизвестното, което носи утрешният ден. И само защото й се бе харесал, както и на Розали, тя се хвърли в тази безбрежна пропаст — съпружеския живот, за да стигне до сегашната си покруса, скръб и безнадеждност.

Вратата се разтвори с яростен тласък и Жюлиен влезе вбесен в стаята. Той бе зърнал по стълбата разплаканата Розали и идваше да узнае какво се е случило; схващаше, че се крои нещо тайно и че слугинята навярно е проговорила. Видът на свещеника го прикова на място.

С разтреперан глас, но спокоен на вид, той попита:

— Какво има? Какво става тук?

Баронът, който така буйствуваше преди малко, сега не смееше да се обади, смутен от доводите на абата — боеше се да не би и зет му да се позове на неговия собствен пример, маминка се разхленчи още по-силно, но Жана се повдигна на ръцете си и погледна човека, който я караше да страда тъй жестоко.

— Какво има ли? — промълви тя. — Не сме вече в неведение, знаем всички ваши низости, откакто… от деня, в който влязохте в дома ни… че детето на тази слугиня е ваше… както… както и моето… те ще бъдат братя… — И в изблик на непоносима болка при тази мисъл тя се отпусна омаломощена на постелята си и бурно заплака.

Жюлиен стоеше втрещен, не знаеше нито какво да каже, нито какво да стори. Свещеникът се намеси отново:

— Хайде, хайде, млада госпожо, не скърбете толкова много, бъдете разумна.

Той стана, приближи се до леглото и сложи хладната си ръка върху челото на нещастницата. Този прост допир я разнежи особено, тя се почувствува внезапно отмаляла, като че тази груба селска ръка, привикнала да опрощава и да ободрява, й донесе с докосването си тайнствено умиротворение.

Добродушният свещеник поде, изправен пред нея:

— Трябва да се прощава, госпожо. Сполетяло ви е голямо нещастие, но бог в своето милосърдие ви дарява същевременно с голямо щастие, защото вие ще станете майка. Това дете ще бъде вашата утеха. В негово име ви моля и ви заклевам да простите грешката на господин Жюлиен. Това ще създаде нова връзка между вас, залог за неговата бъдеща вярност. Може ли сърцето ви да остане чуждо на този, чието дете носите в утробата си?

Тя не отговаряше, смазана, измъчена, изтощена. Нямаше сила вече дори да се гневи и сърди. Нервите й се бяха разхлабили така, като че някой леко ги бе прерязал, и тя едва се крепеше жива.

Баронесата, неспособна да помни злото и безсилна да издържи продължително душевно напрежение, прошепна:

— Слушай, Жана…

Тогава свещеникът хвана ръката на младия мъж, привлече го до леглото, сложи ръката му в ръката на жена му, потупа ги лекичко, сякаш за да ги свърже окончателно, и като остави професионалния си наставнически тон, каза доволен:

— Ето, свършено е. Повярвайте ми, така е по-добре.

Двете ръце, съединени за миг, се разделиха веднага.

Като не смееше да целуне жена си, Жюлиен целуна тъща си по челото, завъртя се на токовете си, хвана под ръка барона, който не се възпротиви, щастлив в душата си, че въпросът се уреди така; и те излязоха заедно да изпушат по една цигара.

Тогава изнурената болна задряма, а свещеникът и маминка заговориха спокойно, на нисък глас.

Свещеникът приказваше, развиваше мисълта си, обясняваше; а баронесата кимаше одобрително през цялото време. Най-сетне той каза в заключение:

— Разбрахме се, значи. Вие ще дадете на тази девойка чифлика „Барвил“, а аз се натоварвам да й намеря съпруг — някое добро, порядъчно момче. О! При имот за двадесет хиляди франка не ще липсват кандидати. Ще се затрудним само в избора.

И баронесата се усмихваше вече щастливо, а посред бузите й бяха застинали две сълзи, чиято влажна следа бе вече изсъхнала.

Тя повтаряше натъртено:

— Разбрано, „Барвил“ струва най-малко двадесет хиляди франка, но ние ще запишем имота на името на детето; родителите ще го ползуват, докато са живи.

Свещеникът стана и стисна ръка на маминка.

— Не ставайте, госпожо баронесо, не ставайте. Нали и аз знам какво усилие ни струва всяка стъпка.

На излизане той срещна леля Лизон, която идваше да види болната. Тя не забеляза нищо, не й казаха нищо и както винаги, тя нищо не узна.

VIII

Розали бе напуснала къщата, а Жана наближаваше края на своята мъчителна бременност. Мисълта, че ще стане майка, не радваше сърцето й, много неприятности й се бяха струпали. Чакаше детето си без любопитство, подтисната от смътно предчувствие за непредвидени нещастия.

Пролетта бе настъпила неусетно. Голите дървета тръпнеха под студения още вятър, но във влажната трева на рововете, където гниеха есенните листа, се подаваха жълти игличини. От цялата равнина, от чифликчийските дворове и от размекнатите ниви се носеше дъх на влага, възкисел мирис на ферменти. Множество малки зелени връхчета се подаваха от тъмната земя и лъщяха под слънчевите лъчи.

Една дебела жена с крепко телосложение заместваше Розали и подкрепяше баронесата в еднообразните й разходки по нейната алея, където следата от крака й, натежал още повече, беше постоянно влажна и кална.

А бащата придържаше Жана, наедряла вече и вечно неразположена; леля Лизон я подкрепяше от другата страна, неспокойна, загрижена за предстоящото събитие, съвсем смутена от тайната на зачатието, която не й бе съдено да узнае никога.

Те се разхождаха така с часове почти без да разговарят, а Жюлиен бродеше на кон из околността, внезапно обхванат от тази нова страст.

Нищо не смущаваше вече безрадостния им живот. Баронът, жена му и виконтът отидоха на гости у Фурвил, които, изглежда, Жюлиен вече познаваше добре неизвестно откъде. Размениха и още по едно официално посещение с Бризвил, вечно затворени в спящия си замък.

Един следобед към четири часа двама ездачи, мъж и жена, влязоха в тръс в двора пред замъка. Жюлиен се втурна много оживен в стаята на Жана.

— Бързо, бързо, слез долу! Ето семейство Фурвил, Идват ей така, по съседски, понеже знаят състоянието ти. Кажи, че съм излязъл и ей сега ще се върна. Ще отида да се преоблека.

Изненадана, Жана слезе долу. Млада, красива, бледна жена със скръбно лице, пламенни очи и матоворуси коси, които като че не бяха виждали слънце, представи спокойно мъжа си, подобен на великан, на страшилище с големите си рижи мустаци.

— Няколко пъти имахме случай да срещнем господин дьо Ламар — каза тя. — Той ни каза, че не се чувствувате добре и ние решихме да не отлагаме повече, а да ви навестим по съседски, без никакви церемонии. Както виждате, дойдохме на коне. Освен това онзи ден имах удоволствието да приема вашата майка и барона.

Тя говореше с неподражаема лекота, изящно и непринудено. Жана беше очарована и веднага я обикна. „Ето приятелка за мене“ — помисли си тя.

Граф дьо Фурвил, напротив, приличаше на мечок, попаднал в гостна стая. Когато седна, той сложи шапката си на един съседен стол, поколеба се какво да прави с ръцете си, постави ги на коленете си, после на ръчките на креслото и най-сетне скръсти пръсти като за молитва.

Неочаквано се появи Жюлиен. Смаяна, Жана не можеше да го познае. Беше се обръснал. Станал бе хубав, изящен и привлекателен както по време на годежа им. Стисна косматата лапа на графа, който се стресна при появяването му, и целуна ръка на графинята, чието лице от слонова кост като че леко порозовя, а клепките й трепнаха.

Жюлиен заговори. Беше любезен както някога. Бадемовите му очи, като две огледала на любовта, пак станаха гальовни, а косите му, до преди малко безцветни и корави, отново се къдреха меки и лъскави благодарение на четката и уханното масло.

На тръгване графинята се обърна към него:

— Искате ли, драги виконте, да направим в четвъртък една разходка на коне?

А докато той шепнеше, покланяйки се:

— Но, разбира се, госпожо! — тя хвана Жана за ръка и й каза нежно и задушевно със сърдечна усмивка:

— А щом оздравеете, ще препускаме тримата из околността. Прелестно ще бъде! Искате ли?

Тя повдигна свободно полите на своята амазонка и се метна на седлото лека като птичка, а мъжът й поздрави несръчно, яхна едрия си нормандски кон, настанявайки се устойчиво, подобно на кентавър.

Когато се скриха зад ъгъла на оградата, Жюлиен възкликна възхитен:

— Какви прекрасни хора! Ето едно полезно за нас познанство!

Жана, също доволна, без сама да знае защо, отвърна:

— Малката графиня е очарователна, чувствувам, че ще я обикна, но мъжът й има много груб вид. Къде си се запознал с тях?

Той весело потриваше ръце.

— Срещнах ги случайно у Бризвил. Мъжът изглежда малко груб; страстен ловец е и истински благородник.

Обедът премина почти весело, като че в къщата бе влязло някакво затаено щастие.

Нищо ново не се случи вече до последните дни на юли.

Във вторник вечерта, както си седяха под явора около дървената масичка, на която бяха сложени две чашки и шише ракия, Жана внезапно изпищя цяла пребледняла и се хвана с две ръце за корема. Ненадейно я прониза бърза, остра болка, после изведнъж стихна. Но след десет минути я разтърси нова болка, по-продължителна, макар и не тъй остра. Прибра се с голяма мъка, почти носена от баща си и от мъжа си. Късото разстояние от явора до стаята й се стори безкрайно. Тя стенеше неволно, искаше да седне, да се спре, превита от непоносима тежест в корема. Рано беше още, раждането се очакваше през септември, но понеже се бояха да не се случи нещо, впрегнаха кабриолета и чичо Симон потегли в галоп да вика лекар.

Той пристигна към полунощ и от пръв поглед позна признаците на преждевременното раждане.

Болките стихнаха малко в леглото, но някаква ужасна тревога подтискаше Жана, безнадеждна душевна отпадналост, като че някакво предчувствие, тайнствено докосване на смъртта. Има мигове, когато тя минава тъй близо до нас, че дъхът й смразява сърцето ни.

Стаята беше пълна с хора. Отпусната в едно кресло, маминка се задъхваше. Баронът, изгубил ума и дума, тичаше с разтреперани ръце нагоре-надолу, носеше разни предмети, съветваше се с лекаря. Жюлиен се разхождаше напред-назад с угрижено лице, но спокоен вътрешно. А вдовицата Дантю стоеше права до долния край на леглото с подходящото за случая изражение на опитна жена, която не се учудва от нищо. Болногледачка, акушерка и пазачка на мъртъвци, тя посрещаше новородените, чуваше първия им вик, измиваше за първи път недокоснатата им плът, повиваше ги в първата пелена и със същото спокойствие слушаше последната дума, последното хъркане, последния трепет на умиращите, обличаше ги за последен път и изтриваше с оцет похабеното им тяло, завиваше ги в сетния погребален саван. Така тя бе придобила някакво ненарушимо безразличие към всички случайности при раждане или смърт.

Готвачката Людивин и леля Лизон се бяха сгушили безшумно до вратата на вестибюла.

А болната тихо простенваше от време на време.

В продължение на два часа можеше да се предполага, че раждането ще се забави, но призори болките внезапно се подновиха още по-силно и скоро станаха нетърпими.

Жана неволно охкаше през стиснатите си зъби и непрестанно мислеше за Розали — тя съвсем не се бе мъчила, почти не бе простенала; нейното дете, незаконороденото дете, бе дошло на света лесно, без страдания. Тя постоянно сравняваше себе си и Розали в клетата си смутена душа; проклинаше бога, когото някога бе считала за справедлив; възмущаваше се, че съдбата предпочита грешниците, негодуваше срещу престъпните лъжи на тези, които проповядват добро и честност.

Понякога пристъпът ставаше толкова силен, че всяка мисъл в нея угасваше. Цялата й сила, живот и разум бяха погълнати от страданието.

Когато болките стихваха за миг, тя не можеше да откъсне погледа си от Жюлиен. И друга болка, душевна, я пронизваше: спомняше си онзи ден, когато слугинята бе паднала пред същото това легло с детето между краката си, братчето на малкото създание, късащо сега тъй жестоко утробата й. Паметта й възстановяваше безпогрешно движенията, погледите и думите на мъжа й пред проснатото момиче. Сега тя четеше в него, като че мислите му бяха изписани в движенията му; четеше същата досада, същото равнодушие към нея, както към другата, същото безгрижие на мъж-егоист, раздразнен, че става баща.

Но изведнъж младата жена пак се сгърчи в страшна болка, обзеха я жестоки спазми и тя си помисли: „Ще умра! Умирам!“ Тогава в душата й се надигна яростен бунт, потребност да проклина и ожесточена омраза към този мъж, който я бе погубил, и към непознатото дете, което я убиваше.

Напрегна се с върховно усилие, за да отхвърли от себе си това бреме. Изведнъж й се стори, че утробата й се изпразва. Болката стихна.

Болногледачката и лекарят работеха наведени над нея. Те махнаха нещо; скоро същият сподавен шум, познат вече, я накара да изтръпне; слабият жаловит вик, тънкото гласче на новороденото проникна в душата й, в сърцето й, в цялото й жалко, изтощено тяло: с несъзнателно движение тя се опита да протегне ръце.

Радост трепна в душата й, буен порив към ново, току-що разцъфнало щастие. В един миг се почувствува освободена, умиротворена и щастлива, щастлива, както никога досега. Сърцето и плътта й се съживяваха, тя беше майка!

Пожела да види детето си. То нямаше нито коси, нито нокти — дошло бе много рано; но щом зърна малкото създание да мърда, да отваря устицата си, да надава писъци, щом докосна хилавото недоносче, което се гърчеше и живееше, заля я неудържима радост, разбра, че е спасена, защитена срещу всяко отчаяние, че има какво да обича, и то толкова силно, че да забрави всичко друго.

От този момент Жана имаше само една мисъл — детето. Тя изведнъж стана фанатична майка, толкова по-страстна, колкото по-разочарована бе в любовта си и измамена в надеждите си. Искаше люлката да бъде непрекъснато до леглото й, а когато почна да става, по цели дни седеше до прозореца и тихичко я полюшваше.

Ревнуваше детето от кърмачката и когато малкото жадно създанийце протягаше ръце към едрата гръд със синкави вени и захапваше с лакомите си устни връхчето кафява набръчкана кожа, Жана гледаше побледняла, разтреперана снажната, спокойна селянка и изпитваше желание да изтръгне сина си от ръцете й, да удря, да дере с нокти гръдта, която той тъй жадно смучеше.

После се зае да шие собственоръчно изящни дрешки със сложни бродерии, за да краси сина си. Обви го в облак дантели, слагаше на главичката му великолепни шапчици. Говореше само за това, прекъсваше разговора, за да кара всички да се възхищават от някоя пелена, лигавче или изящно обшит повой, не слушаше какво се говори около нея, превъзнасяше се над тези парчета плат, дълго ги обръщаше, вдигнала ръка, за да ги разгледа по-добре. После питаше ненадейно:

— Как ви се струва, дали ще му прилича?

Баронът и маминка се усмихваха на тази прекалена обич, но Жюлиен, чиито привички бяха нарушени от идването на този креслив и всемогъщ тиранин, който бе намалил неговото първостепенно значение, несъзнателно ревнуваше малкото човече, откраднало мястото му в дома, и постоянно повтаряше нетърпеливо и гневно:

— Ама че е досадна със своя сополанко!

Скоро тя бе така погълната от майчината си обич, че прекарваше по цели нощи седнала до люлката да гледа как спи детенцето й. Понеже това страстно, болезнено съзерцание я изтощаваше, лекарят заповяда да я отделят от сина й. Жана се разсърди, плака, моли, но всички останаха глухи за молбите й. Всяка вечер слагаха детето до дойката му. И всяка нощ майката ставаше боса и отиваше да долепи ухото си до дупката на ключалката, за да чуе дали то спи спокойно, дали не се е събудило и няма ли нужда от нещо.

Една нощ, връщайки се късно след вечеря у Фурвил, Жюлиен я завари там; оттогава я заключваха в стаята й, за да я принудят да спи.

Кръщението стана към края на август. Кръстник бе баронът, а кръстница — леля Лизон. Детето бе наречено Пиер-Симон-Пол, но в къщи му казваха само Пол.

През първите дни на септември леля Лизон си отиде безшумно. Отсъствието й се почувствува също тъй малко, както и присъствието й.

Една вечер след вечеря дойде свещеникът. Изглеждаше смутен, като че ли криеше някаква тайна. След доста излишни приказки той помоли баронесата и мъжа й да му отделят няколко минути, за да им каже нещо.

Те тръгнаха тримата бавно по голямата алея, отидоха чак до края, като разговаряха оживено, а Жюлиен, останал сам с Жана, се учудваше, безпокоеше се и се ядосваше от тази тайна.

Пожела да изпрати свещеника, когато той се сбогуваше. Отдалечиха се заедно, като се отправиха към църквата — звъняха за вечерня.

Беше хладно, почти студено: скоро се прибраха в гостната. Всички бяха позадрямали, когато внезапно Жюлиен се върна зачервен и възмутен.

Без да си дава сметка, че Жана беше там, той се развика още от вратата на барона и баронесата:

— Ей богу, вие сте полудели! Да хвърлите двадесет хиляди франка за това момиче!

Никой не отговори от изненада. Той продължаваше да крещи гневно:

— Всяка глупост има предел! Нима искате да не ни оставите нито петак?

Баронът се овладя и се опита да го прекъсне:

— Мълчете! Не забравяйте, че говорите пред жена си.

Но Жюлиен трепереше от озлобение:

— Пет пари не давам! Тя и без това знае вече всичко! Та това е кражба в нейна вреда!

Жана гледаше слисана и не разбираше нищо. Тя прошепна:

— Но какво има?

Тогава Жюлиен се обърна към нея, призова я за свидетел като съдружничка, измамена в очакваната печалба. Разказа й набързо, че са намислили, за да омъжат Розали, да й подарят имението „Барвил“, което струва най-малко двадесет хиляди франка. Той повтаряше:

— Но твоите родители са луди, мила, те са направо за лудницата! Двадесет хиляди франка! Двадесет хиляди франка! Те наистина са си загубили ума! Двадесет хиляди франка за едно незаконно дете!

Жана слушаше без вълнение, без гняв, сама се учудваше на спокойствието си; сега вече беше безучастна към всичко, което не се отнасяше до детето й.

Баронът се задушаваше, не намираше думи за отговор. Най-сетне избухна, тропна с крак и кресна:

— Мислете какво говорите! Това е възмутително най-сетне! Чия е грешката, че трябва да даваме зестра на тази мома, станала майка! Чие е това дете? Бихте желали да го изоставите сега на произвола, нали?

Изненадан от яростта на барона, Жюлиен го гледаше втренчено. Той заговори отново, но вече по-сдържано:

— Хиляда и петстотин франка бяха напълно достатъчни. Те всички раждат деца, преди да се омъжат. Дали от един, или от друг, никак не е важно! А като давате чифлик, който струва двадесет хиляди франка, вие не само ни ощетявате, но и всички ще разберат какво е станало. Да бяхте помислили поне за нашето добро име, за общественото ни положение!

Той говореше строго като човек, който е в правото си, убеден, че разсъждава логично. Смутен от тези неочаквани доводи, баронът го гледаше с отворена уста. Тогава Жюлиен с чувство на превъзходство каза в заключение:

— За щастие още нищо не е станало. Познавам младежа, който иска да се ожени за нея. Той е добър момък и всичко може да се уреди с него. Аз се наемам с това.

И излезе веднага, навярно се боеше да не би спорът да продължи. Общото мълчание, което той тълкуваше като съгласие, го радваше.

Щом Жюлиен излезе, баронът, извън себе си от смайване, извика цял разтреперан:

— О! Това е вече много! Прекалено много!

Но Жана вдигна очи към изуменото лице на баща си и се разсмя неочаквано със звънкия си някогашен смях, с който посрещаше някоя шега. Тя повтаряше:

— Татко, татко, чу ли го с какъв тон казваше: „Двадесет хиляди франка!“

А маминка, чийто смях идваше тъй бързо, както и сълзите, се затресе от смях, задави се, та чак очите й се насълзиха при спомена за яростното лице на зет й, за възмутените му възгласи, за буйния му отказ да даде на девойката, прелъстена от него, пари, които не бяха негови. Тя бе щастлива от доброто настроение на Жана. Тогава и баронът прихна, заразен на свой ред от смеха им. И тримата се превиваха от смях, както в щастливите някогашни дни.

Когато се поуспокоиха, Жана каза учудена:

— Любопитно е, че това вече никак не ме засяга. Сега гледам на него като на чужденец. Не мога да повярвам, че съм му жена. Нали виждате, забавлявам се с неговата… неговата липса на усет.

И те се прегърнаха усмихнати, развълнувани, без да знаят защо.

Но два дни по-късно, след закуската, когато Жюлиен току-що беше излязъл с коня си, един едър двадесет и две — двадесет и пет годишен момък, облечен в съвсем нова синя риза с твърди гънки и бухнали ръкави, пристегнати в китките с копчета, прескочи крадешком оградата, като че се беше притаявал там от заранта, плъзна се покрай рова пред чифлика „Куйар“, заобиколи замъка и плахо се приближи до барона и двете жени, седнали както винаги под явора.

Щом ги забеляза, той махна каскета си и се приближи, като се кланяше смутено.

Когато наближи достатъчно, за да могат да го чуят, той смотолеви:

— Моите почитания, господин барон, вам, госпожо баронесо, и на цялата компания!

Понеже никой не му отговори, той добави:

— Аз съм Дезире Льокок.

Името му не им казваше нищо, затова баронът запита:

— Какво обичате?

Пред необходимостта да обясни случая си, момъкът съвсем се забърка. Той замънка, като час по час свеждаше и вдигаше поглед от каскета в ръката си до върха на замъка:

— Господин свещеникът ми спомена нещо по тази работа…

И той млъкна от страх да не се изпусне нещо и да увреди на интересите си.

Баронът не разбра нищо и го попита:

— Каква работа? Аз не зная…

Тогава момъкът сниши глас и най-сетне се реши:

— По работата за вашата слугиня… Розали.

Жана се досети. Тя стана и се отдалечи с детето в ръце.

— Приближете се — каза баронът и му посочи стола, току-що освободен от дъщеря му.

Селянинът седна веднага и промърмори:

— Много сте любезен. — После замълча, като че ли нямаше повече какво да каже. След доста дълга пауза той най-сетне се реши отново, вдигна очи към безоблачното небе и продума: — Чудесно време за този сезон! И за земята е много добре, каквото посееш, ще покара.

И пак млъкна.

Баронът почна да губи търпение. Той се върна сухо на въпроса:

— Значи, вие ще се ожените за Розали?

Младият човек тутакси стана неспокоен, защото не можа да пусне в ход нормандското си хитро благоразумие. Той побърза да отговори недоверчиво:

— Зависи, може би да, може би не, зависи.

Но баронът се ядоса на тия увъртания.

— Отговаряйте направо, дявол да го вземе! За това ли дойдохте — да или не? Ще я вземете ли, или не?

Озадачен, младежът не вдигаше поглед от краката си.

— Ако е, както казва господин свещеникът, ще я взема, но ако е, както казва господин Жюлиен, няма да я взема.

— А какво ви каза господин Жюлиен?

— Господин Жюлиен ми каза, че ще получа хиляда и петстотин франка, а господин свещеникът ми каза, че ще получа двадесет хиляди. За двадесет хиляди съм съгласен, но за хиляда и петстотин — не.

Баронесата, потънала в креслото, се затресе при тези думи от сдържан смях, като гледаше неспокойното изражение на селянина. Той я погледна недоволно изпод око, като не разбираше какво весело има в това, и зачака отговор.

Засрамен от тия пазарлъци, баронът отсече накъсо:

— Аз казах на господин свещеника, че ще ви дам чифлика „Барвил“ за доживотно ползуване, а след смъртта ви той ще остане за детето. Чифликът струва двадесет хиляди франка. Думата си назад не вземам. А вие съгласен ли сте, да или не?

Селянинът се усмихна раболепно и доволно и изведнъж стана словоохотлив:

— О, тогава не казвам не. Само това ме спираше. Когато господин свещеникът ми каза, аз се съгласих веднага и се радвах, че ще задоволя господин барона, пък и той няма да ми остане длъжен, мислех си. Нали така, като си помагаме един другиму, все някой ден се връща. Но господин Жюлиен ме намери и се оказа, че били само хиляда и петстотин франка. Аз си казах: „Трябва да разбера тази работа“ — и дойдох. Не че не ви вярвах, но исках да зная. Добри сметки, добри приятели, нали така, господин барон?

За да прекъсне словоизлиянията му, баронът попита:

— Кога искате да сключите брака?

Тогава човекът изведнъж се смути и обърка наново. Най-сетне промълви нерешително:

— Защо да не напишем първо една разписчица?

Този път баронът се разсърди:

— Дявол да ви вземе, нали ще има брачен договор, той е най-сигурният документ.

Селянинът държеше на своето:

— И все пак междувременно нека запишем това, никому не вреди.

Баронът стана, за да тури край на разговора.

— Отговорете да или не, и то веднага. Ако не желаете, кажете, имам и друг кандидат.

Страхът от съперника подплаши хитрия нормандец. Той се реши и протегна ръка като при покупка на крава.

— Дайте си ръката, господин барон, решено. Да пукна, ако се отметна.

Баронът стисна ръката му и извика:

— Людивин!

Готвачката подаде глава през прозореца.

— Донесете бутилка вино!

Чукнаха се, за да полеят сключената сделка, и момъкът си тръгна с бодра стъпка.

Не казаха нищо на Жюлиен за това посещение. Договорът бе изготвен в голяма тайна и след като разгласиха сватбата, извършиха обреда един понеделник сутринта.

Една съседка носеше в черквата зад младоженците бебето, сигурен залог за благополучие. Никой в околността не се учуди. Само завиждаха малко на Дезире Льокок. „Родил се с късмет“ — казваха хората с лукава усмивка, но без сянка от възмущение.

Жюлиен направи ужасна сцена, която съкрати престоя на тъщата и тъста в „Тополите“. Жана посрещна заминаването им без особено дълбока тъга — Пол бе станал за нея неизчерпаем източник на щастие.

IX

Когато Жана се съвзе напълно след раждането, решиха да върнат визитата на Фурвил, както и да се представят у маркиз дьо Кутлие.

Жюлиен бе купил наскоро при една публична разпродажба нова карета, файтон за един кон, за да могат да излизат два пъти месечно.

През един ясен декемврийски ден впрегнаха колата и след двучасово пътуване през нормандските полета се спуснаха в малка долина със залесени склонове и разорани ниви по средата. Не след дълго засетите ниви се смениха с ливади, а ливадите — с блато, осеяно с изсъхнали по това време тръстики, чиито дълги листа шумяха като жълти панделки.

Неочаквано при един остър завой на долината зърнаха замъка „Ла Врийет“, облегнат от едната страна на гористия склон и потопил цялата си стена от другата страна в обширно езеро, което стигаше отсреща до гора от високи борове, с които бе обрасъл другият склон.

Трябваше да минат по старинен подвижен мост, през широк портал в стил Луи XIII, за да влязат в парадния двор пред един изящен замък в същия стил, облицован с червени тухли; от двете му страни се издигаха кулички, покрити с плочи.

Жюлиен обясняваше на Жана всички особености на сградата, като редовен посетител, който я познава основно. Той хвалеше замъка и се възхищаваше от красотата му.

— Погледни само този портал! Не е ли величествено това жилище? Цялата друга страна се къпе в езерото, а едно царствено стълбище се спуска чак до водата. Четири лодки са закотвени до стъпалата — две за графа и две за графинята. Вдясно, дето виждаш върволицата тополи, е краят на езерото. Оттам почва реката, която тече чак до Фекан. Местността е пълна с дивеч. Графът страшно обича да ходи на лов. Истинска господарска резиденция!

Парадната врата се отвори и на нея се появи бледата графиня. Тя идваше усмихната да посрещне гостите, облечена в рокля с шлейф, като някогашна владетелка. Наистина приличаше на „Хубавицата от езерото“, създадена за този графски замък.

Четири от осемте прозорци на салона гледаха към водата и мрачната борова гора на насрещния рид.

Тъмната зеленина придаваше на блатото нещо дълбоко, мрачно и зловещо, а духнеше ли вятър, стоновете на дърветата приличаха на езерни гласове.

Графинята хвана двете ръце на Жана, като че беше нейна приятелка от детинство, настани я, седна до нея на ниско столче, а Жюлиен, у когото през последните пет месеца се възраждаха забравените светски маниери, разговаряше, усмихваше се нежно и задушевно.

Графинята и той заговориха за разходките си на кон. Тя се надсмиваше леко на неговото яздене, наричаше го „спънатия конник“. Той също се смееше — беше я кръстил „царкинята-амазонка“. Под прозорците се раздаде пушечен изстрел и Жана леко изписка. Беше графът — стреляше по една дива патица.

Жена му го извика веднага. Чу се шум от весла, в камъните се блъсна лодка и той влезе в стаята огромен, с ботуши, следван от две измокрени кучета, червеникави като него, които легнаха на килима до вратата.

Той изглеждаше по-непринуден у дома си и очарован от гостите. Накара да притурят дърва в камината, да донесат вино „Мадейра“ и бисквити, после ненадейно се провикна:

— Вие ще вечеряте с нас! Решено!

Жана отказа — мислеше неотстъпно за детето; той настоя и понеже тя упорито не искаше, Жюлиен с едно движение изрази рязко нетърпението си. Тя се уплаши да не предизвика пак лошото му сприхаво настроение и се съгласи, макар и измъчена от мисълта, че ще види Пол едва на другия ден.

Прекараха прелестен следобед. Най-напред отидоха да видят изворите. Те бликаха в подножието на обрасла с мъх скала и образуваха бистър басейн, където водата неспирно клокочеше, сякаш вреше. После се разходиха с лодка по същински пътеки в езерото, изсечени сред гора от изсъхнала тръстика. Графът гребеше, седнал между двете кучета, които душеха въздуха, вирнали муцуни срещу вятъра. Всяко загребване с веслата поемаше голямата лодка и я тласкаше напред. От време на време Жана потапяше ръка в студената вода и се наслаждаваше на ледената свежест, която се плъзгаше през пръстите й чак до сърцето. Седнали в най-задната част на лодката, Жюлиен и графинята, загърнати в шалове, се усмихваха с вечната усмивка на истински щастливи хора — толкова щастливи, че нямат повече какво да желаят.

Вечерта се спускаше; в увехналите тръстики се провираха ледени тръпки, повя севернякът. Слънцето потъна зад боровете и червеното небе, изпъстрено с малки чудновати пурпурни облачета, излъчваше студ, щом го погледнеше човек.

Прибраха се в обширния салон, където пламтеше огромен огън. Весело усещане на топлина и уютност ги посрещна още от вратата. Графът, развеселен, сграбчи жена си в атлетическите си ръце, вдигна я като дете до устата си и залепи на бузите й две звучни целувки на добродушен и доволен мъж.

А Жана гледаше усмихната този добър великан, който приличаше на човекоядец с мустаците си, и си мислеше: „Колко често се лъжем за хората!“ И като премести почти неволно погледа си върху Жюлиен, тя го видя, че стои изправен по средата на вратата, ужасно бледен, впил поглед в графа. Жана се приближи разтревожена до мъжа си и тихичко попита:

— Болен ли си? Какво ти е?

— Нищо, остави ме на мира! Стана ми студено — отвърна гневно той.

Когато минаха в столовата, графът поиска позволение да въведе кучетата си и те застанаха незабавно на задните си крака от двете страни на господаря си. Той им подхвърляше от време на време по нещо и галеше копринените им уши. Животните протягаха шии, мърдаха опашки и скимтяха от удоволствие.

След вечерята, когато Жана и Жюлиен се наканиха да си отиват, господин дьо Фурвил ги задържа наново, за да им покаже риболов с факли.

Той ги настани заедно с графинята на терасата, която се спускаше чак до езерото, и се качи в лодката с един прислужник със запалена факла и риболовна мрежа в ръце. Нощта беше ясна и студът щипеше под осеяното със злато небе.

Факлата проточваше чудновати и подвижни огнени ивици по водата, хвърляше игриви светлини по тръстиките и осветяваше тъмната завеса на боровете. А ненадейно, щом лодката зави, една гигантска, фантастична човешка сянка се очерта на осветения край на гората. Главата надвишаваше боровете и се губеше в небето, а краката тънеха в езерото. След малко великанът вдигна ръце, като че да улови звездите. Огромните ръце се вдигнаха рязко, после се отпуснаха. Чу се лек плясък на вода.

Лодката се обърна пак тихо и чудноватият призрак побягна край гората, все още осветен от факлата, потъна сред невидимия хоризонт, после пак изскочи неочаквано на стената на замъка, но вече по-малък, по-ясен, със същите чудновати движения.

И плътният глас на графа извика:

— Жилберт, улових осем!

Веслата загребаха водата. Огромната сянка сега стоеше неподвижна на стената, височината и ширината й постепенно се смаляваха, главата сякаш слизаше надолу, тялото отслабваше. А когато господин дьо Фурвил се изкачи по стъпалата на площадката, все още следван от слугата с факлата, сянката му, достигнала неговите размери, повтаряше всичките му движения.

Той носеше в мрежата си осем едри риби, които трепкаха бързо.

Когато Жана и Жюлиен бяха вече на път, целите увити в палтата и одеялата, които им бяха заели, Жана каза почти неволно:

— Какъв славен човек е този великан!

Жюлиен отвърна, направлявайки конете:

— Да, но не умее да владее чувствата си пред чужди хора.

След една седмица те отидоха у Кутлие, които минаваха за най-благородното семейство в околността. Владението им „Реминал“ се намираше до селището Кани. Новият замък, построен по времето на Луи XIV, бе скрит във великолепен парк, ограден със стени. На височината личаха развалините на старинния замък. Слуги в ливреи въведоха гостите във внушителен салон. В средата на поставка във форма на колона имаше огромна ваза от севърски порцелан. Над цокъла под кристална плочка бе закрепено собственоръчно писмо от краля, който молеше маркиз Леополд-Ерве-Жозеф-Жерме-дьо-Варневил дьо Ролбоск дьо Кутлие да приеме кралския подарък.

Жана и Жюлиен разглеждаха височайшия дар, когато влязоха маркизът и маркизата. Жената беше напудрена, любезна по задължение и изкуствена в желанието си да се покаже благосклонна. Мъжът — дебела личност с бели, сресани право нагоре коси, влагаше в гласа си, в движенията си и в цялото си държане известно високомерие, за да подчертае важното си обществено положение. Това бяха хора на етикета, чиито ум, чувства и думи изглеждат винаги като на кокили.

Говореха само те, без да изчакват отговорите, усмихнати равнодушно, като че постоянно изпълняваха ролята, наложена им от техния произход — да приемат любезно дребните местни благородници.

Жана и Жюлиен, стеснени, се мъчеха да им се харесат; беше им неловко да останат повече, а не се сещаха как да се оттеглят; но маркизата сама прекрати посещението, просто и естествено, като прекъсна разговора, подобно на учтива кралица, която отпраща гостите си.

На връщане Жюлиен каза:

— Ако нямаш нищо против, нека приключим вече е посещенията си. Колкото до мене, Фурвил ми стигат.

И Жана бе на същото мнение.

Декември се изнизваше бавно, мрачен месец, сякаш тъмно петно в края на годината. Живееха усамотено като миналата година. Но Жана никак не скучаеше, постоянно се занимаваше с Пол, а Жюлиен го поглеждаше косо, с неспокоен и недоволен поглед.

Често, когато майката го държеше в ръцете си и го милваше в изблици на обич, присъщи на жените спрямо децата им, тя го подаваше на баща му и казваше:

— Че целуни го де! Човек би казал, че не го обичаш.

Жюлиен докосваше погнусен с крайчеца на устните си гладкото челце на бебето и се извиваше като дъга, за да не срещне малките постоянно шаващи, сгърчени ръчички. После си отиваше бързо, като че гонен от отвращение.

Кметът, докторът и свещеникът идваха от време на време на вечеря; идваха сегиз-тогиз и дьо Фурвил, с които те все повече се сближаваха.

Графът явно обожаваше Пол. През цялото време на посещенията им го държеше на коленете си, а понякога дори цели следобеди. Държеше го грижливо в грамадните си ръце, гъделичкаше нослето му с края на дългите си мустаци, целуваше го страстно, както целуват майките. Постоянно страдаше, че бракът му е бездетен.

Март се случи сух, ясен и почти мек. Графиня Жилберт заговори отново за разходки на кон четиримата заедно. Малко уморена от дългите вечери и дългите нощи, от безкрайните дни, неизменни и еднообразни, Жана се съгласи, щастлива от тези проекти. Цяла седмица тя се забавляваше с шиенето на амазонката си.

И те започнаха разходките си. Вървяха винаги двама по двама, графинята и Жюлиен напред, а графът и Жана на стотина крачки зад тях. Жана и графът разговаряха спокойно, като приятели — те се бяха сприятелили чрез допира на прямите си души и чисти сърца. А другите двама говореха, често тихо, избухваха от време на време в буен смях, поглеждаха се внезапно, сякаш очите им имаха да си казват неща, които устните не произнасяха. Препускаха внезапно в галоп, тласкани от желанието да избягат, да отидат далеч, много далеч.

След известно време Жилберт като че стана раздразнителна. Оживеният й говор, носен от вятъра, достигаше понякога до двамата изостанали ездачи. Тогава графът се усмихваше и казваше на Жана:

— Жена ми не винаги става в добро настроение.

Една вечер на връщане графинята почна да дразни кобилата си, пришпорваше я, после я задържаше с рязко дръпване на юздата; чуха, че Жюлиен й повтори няколко пъти:

— Внимавайте, внимавайте де! Ще ви отнесе!

— Толкова по-зле! Не е ваша работа — отвърна тя с тъй звънлив и остър глас, че думите й отекнаха ясно в полето и сякаш увиснаха във въздуха.

Животното се изправяше на задните си крака, тъпчеше на място, обливаше се в пяна. Внезапно графът извика разтревожен със силния си, гръден глас:

— Внимавай, Жилберт!

А тя като че нарочно, в пристъп на необуздана женска възбуда, грубо шибна с камшика си животното между двете уши, то се изправи разярено, вдигна предните си крака, стъпи на земята и с луд скок се понесе с все сила през равнината.

Прекоси най-напред една ливада, после се спусна през разораните ниви, ровеше влажната, плодородна почва и летеше така бързо, че почти не можеха да се различат нито конят, нито ездачката.

Жюлиен остана слисан на мястото си, като викаше отчаяно:

— Госпожо! Госпожо!

Но графът изръмжа, приведе се над шията на тежкия си кон и с един тласък на цялото си тяло го подкара напред. Пусна го в галоп, подканяше го, увличаше го, влудяваше го с глас, движения и шпори, като че огромният ездач носеше между бедрата си тежкото животно и го повдигаше нагоре, сякаш искаше да литне. Носеха се невъобразимо бързо, устремени право напред. Жана виждаше в далечината двата силуета — на жената и на мъжа — да се отдалечават, отдалечават, после да се смаляват, заличават и изчезват, като две гонещи се птици, които се загубват и стопяват на хоризонта.

Жюлиен се приближи в тръс, като шепнеше ядосано:

— Мисля, че тя не е на себе си днеска.

Те тръгнаха след приятелите си, изчезнали вече зад една гънка на равнината.

След четвърт час ги видяха да се връщат. Скоро се срещнаха.

Графът, зачервен, потен, засмян, доволен и тържествуващ, държеше с крепката си ръка тръпнещия кон на жена си. Тя беше бледа, с измъчено и сгърчено лице. Придържаше се с една ръка за рамото на мъжа си, като че щеше да припадне.

Този ден Жана разбра, че графът обича лудо жена си.

През следващия месец графинята изглеждаше весела както никога досега. Идваше по-често в „Тополите“, смееше се непрекъснато, прегръщаше Жана в изблик на обич. Сякаш над живота й се бе спуснало тайнствено очарование. Мъжът й, напълно щастлив и той, не я изпускаше из очи, само гледаше как да докосне ръката или роклята й с удвоена страст.

Една вечер той каза на Жана:

— Изживяваме засега щастливи моменти. Никога Жилберт не е била така мила. Не изпада вече в лошо настроение, не се сърди. Чувствувам, че ме обича. Досега не бях уверен в това.

Жюлиен също изглеждаше променен, по-весел, не така раздразнителен, като че приятелството между двете семейства бе донесло мир и радост във всяко едно от тях.

Пролетта бе необичайно ранна и топла.

От топлата утрин до тихата, прохладна вечер слънцето будеше живот по цялата земна повърхност. Бързо и мощно се разпукваха всички зародиши наведнъж, неудържимо напираха соковете, природата жадуваше възраждане, една изключителна година, когато земята като че ли се подмладява.

Жана се чувствуваше неясно смутена от този кипеж на жизнени сокове. Тя се разнежваше ненадейно пред някое цветенце в тревата, обхващаше я сладостна тъга, часове на мечтателна отпуснатост.

Нежните спомени от първите дни на любовта й нахлуха в душата й. Не че чувството й към Жюлиен се поднови — с него бе свършено, безвъзвратно свършено, но цялата й плът, милвана от лекия ветрец, пропита от пролетни ухания, се вълнуваше, сякаш възбудена от нежен, невидим призив.

Изпитваше удоволствие да бъде сама, отпусната под топлината на слънцето, изтръпнала от смътни усещания, от неизразима, тиха наслада, която не будеше никакви мисли.

Една сутрин, както си стоеше унесена, мярна й се видение — зърна за миг огряното от слънце местенце в горичката край Етрета. Там за пръв път тялото й трепна до младия мъж, влюбен в нея тогава. Там за пръв път той й прошепна плахото желание на сърцето си. Там й се стори, че за миг я осени лъчезарното, въжделено бъдеще.

Пожела да види отново горичката, да направи един вид сантиментално и суеверно поклонение, като че връщането й в това място би могло да промени някак хода на живота й.

Жюлиен бе излязъл още от зори, не го знаеше къде е. Накара да оседлаят дребното бяло конче на Мартен, което тя яздеше понякога, и тръгна.

Денят бе извънредно тих; никъде нищо не трепваше, нито лист, нито тревица. Всичко изглеждаше неподвижно за вечни времена, като че вятърът бе мъртъв, а насекомите — изчезнали.

От слънцето неусетно струеше зноен царствен покой, като златна мараня. Жана яздеше бавно, люшкана от коня, чувствуваше се щастлива. От време на време вдигаше очи, за да проследи някое съвсем мъничко бяло облаче, голямо колкото пухче от памук, клъбце пара, увиснало, забравено, останало сам-самичко горе сред синьото небе.

Тя слезе в долината, водеща към морето, между двете големи арки на скалистия бряг, наречени „Вратата на Етрета“, и бавничко навлезе в гората. През още рядката зеленина се лееха потоци светлина. Жана търсеше мястото, без да може да го намери, скиташе по тесните пътеки. Неочаквано, като пресече една широка алея, забеляза на края два оседлани коня, вързани за едно дърво, и тутакси ги позна. Бяха на Жюлиен и Жилберт. Самотата й тежеше вече. Зарадва се на тази непредвидена среща и пришпори коня си.

Когато стигна до двете търпеливо чакащи животни, сякаш привикнали на такива дълги престои, тя извика. Никой не й отговори.

Женска ръкавица и два камшика се търкаляха сред измачканата трева. Те бяха сядали, значи, тук и после се бяха отдалечили, оставяйки конете си.

Жана почака четвърт час, двадесет минути, изненадана, без да разбира какво ли могат да правят. Беше слязла от коня и стоеше неподвижно, облегната на един дънер. Две птичета паднаха на земята до нея, без да я видят. Едното пърхаше, подскачаше около другото с вдигнати, трепкащи крилца, клатеше главичка, чуруликаше; и изведнъж те се сляха.

Жана остана поразена, като че тези неща й бяха непонятни. После си каза: „Вярно, пролет е.“ И в главата й се мярна друга мисъл — подозрение. Тя погледна пак ръкавицата, камшиците, двата оставени коня и бързо възседна своя кон с неудържимото желание да избяга.

Върна се в „Тополите“ в галоп. Мисълта й работеше, тя разсъждаваше, свързваше фактите, съпоставяше обстоятелствата. Как не бе отгатнала по-рано? Как не бе видяла нищо? Как не бе разбрала отсъствията на Жюлиен, възвръщането на предишната му елегантност, уталожения му нрав? Тя си припомняше също нервните избухвания на Жилберт, прекалената й ласкавост и блаженство напоследък, които така ощастливяваха графа.

Подкара коня си ходом, имаше нужда да обмисли всичко сериозно, а бързата езда смущаваше мислите й.

Когато първото вълнение премина, сърцето й се успокои, в него не остана нито ревност, нито омраза — само презрение. Тя не мислеше за Жюлиен. Никоя негова постъпка не можеше да я учуди. Възмущаваше я двойната измяна на графинята, нейната приятелка. Нима всички на тоя свят са вероломни, коварни, двулични? Очите й се напълниха със сълзи. Човек понякога оплаква разбитите си илюзии също така горчиво, както и мъртъвците.

Реши обаче да се преструва, че не знае нищо, да затвори душата си за преходните чувства, да обича занапред само Пол и родителите си и да търпи другите с невъзмутимо лице.

Щом се върна в къщи, тя се спусна към сина си, отнесе го в стаята си и цял час го обсипва с луди, безспирни целувки.

Жюлиен се върна за вечеря очарователен, усмихнат, изпълнен с добри намерения. Той попита:

— Нима татко и маминка няма да дойдат тази година?

Жана му бе тъй благодарна за тази любезност, че едва не му прости откритието, направено в гората. Внезапно я обзе страстно желание да види по-скоро двете същества, които обичаше най-много след Пол. Цялата вечер им писа писмо, за да ускори идването им.

Съобщиха, че ще пристигнат на двадесети май. Беше едва седми май.

Зачака ги с растящо нетърпение, като че освен синовната си привързаност изпитваше нужда да общува с честни сърца, да разговаря откровено с чисти хора, чужди на всяко безчестие, чийто живот, постъпки, мисли и желания са били винаги искрени.

Тя чувствуваше сега своята честна съвест, уединена сред другите, поддали се на съблазън души. И макар че бързо се научи да се преструва, макар че посрещаше графинята с протегната ръка и усмивка на уста, чувството на пустота и презрение към хората растеше у нея и напълно я завладяваше. Дребните случки от местния живот вливаха всеки ден все по-голямо отвращение в душата й, все по-голямо неуважение към хората.

Дъщерята на Куйар току-що бе родила дете, а сватбата щеше да се състои тепърва. Слугинята на Мартен, сираче, беше бременна; едно съседско петнадесетгодишно девойче чакаше дете. Бедната, куца и отвратителна вдовица, наречена „Бунище“ заради ужасната си мръсотия, беше също бременна.

Постоянно достигаха слухове за нова бременност, за любовните връзки на някоя мома, омъжена селянка или майка на семейство, или пък на богат, уважаван чифликчия.

Знойната пролет като че раздвижваше жизнените сокове не само в растенията, но и у хората.

Угасналата чувственост на Жана не се вълнуваше вече. Само нараненото й сърце и чувствителна душа откликваха на топлите, плодоносни дихания; тя мечтаеше възбудена без желания, влюбена в блянове, мъртва за плътските пориви и се учудваше, отвратена до ненавист, от тази долна скотщина.

Физическата близост я възмущаваше вече като нещо противоестествено. Сърдеше се на Жилберт не задето бе отнела мъжа й, а защото сама бе затънала в общата тиня.

При това тя не беше от тия груби натури, у които преобладават инстинктите. Как можа да се отдаде по същия животински начин?

Точно в деня, когато щяха да пристигнат родителите й, Жюлиен предизвика отново нейното отвращение, разказвайки й весело, като нещо съвсем естествено и забавно, че хлебарят чул една вечер шум в пещта, когато фурната не била запалена, помислил, че ще хване някоя чужда котка, а намерил жена си, която „не мятала, разбира се, хляб“. И той добави:

— Хлебарят затворил капака. Щели да се задушат вътре. Момченцето на фурнаджийката предупредило съседите. То било видяло майка си, когато влязла вътре с ковача.

Жюлиен се смееше и повтаряше:

— Ама че смешници! Хранят ни с любовен хляб! Истинска приказка от Ла Фонтен.

Жана не посмя да се допре до хляба.

Когато пощенската кола се спря пред входа и на прозорчето се показа щастливото лице на барона, душата и сърцето на младата жена се изпълниха с дълбоко вълнение, с буйна, възторжена радост, каквато не бе изпитвала никога досега.

Но при вида на маминка тя се спря потресена и премаляла. През последните шест зимни месеца баронесата беше остаряла с десет години. Огромните й меки, увиснали бузи бяха станали пурпурночервени, като че налети с кръв. Погледът й изглеждаше угаснал; можеше да се движи само ако я прихванеха под двете ръце. Затрудненото й дишане бе станало свистящо и тя си поемаше дъх с такава мъка, че околните изпитваха жалост и неловкост.

Понеже я виждаше всеки ден, баронът не забелязваше упадъка й. Когато тя се оплакваше от постоянния си задух, от нарастващата тежест, той й отвръщаше:

— Нищо подобно, мила, все сте си същата.

Жана ги придружи до тяхната стая и се оттегли разтревожена и смутена в спалнята си, за да си поплаче. После намери баща си и се хвърли на гърдите му с очи, още пълни със сълзи:

— О! Колко се е изменила мама! Какво й е, кажи ми, какво й е?

Той отговори изненадано:

— Така ли? Що за идея! Нищо подобно. Аз съм бил все с нея и те уверявам, че не я намирам зле, тя си е както винаги.

Вечерта Жюлиен каза на жена си:

— Майка ти не ми харесва. Няма да кара дълго.

Жана се разхълца, а той се нервира:

— Хайде, стига, не казвам, че е загубена. Винаги преувеличаваш страшно много нещата. Изменила се е чисто и просто. От възрастта е.

След седмица тя не мислеше вече за това, привикнала с новото лице на майка си, или може би прогонваше опасенията си, както винаги прогонваме и отхвърляме предчувствията и надвисналите грижи поради вроден егоизъм и естествена потребност от душевен покой.

Безсилна да ходи, баронесата излизаше само по половин час дневно. Само след една обиколка из „своята“ алея тя не можеше вече да се движи и искаше да седне на „своята“ пейка. А когато чувствуваше, че няма да може да направи докрай разходката си, казваше:

— Нека се поспрем. Хипертрофията ми отсича днес краката.

Тя вече почти никак не се смееше: едва се усмихваше на неща, над които миналата година би се смяла с глас. Понеже очите й бяха съвсем запазени, препрочиташе по цели дни „Корин“ и „Съзерцанията“ на Ламартин; след това помолваше да й донесат чекмеджето „със спомените“. Изсипваше на коленете си старите, скъпи на сърцето й писма, слагаше чекмеджето на един стол до себе си и поставяше вътре една по една своите „реликви“, след като бавно преглеждаше всяка една от тях. А когато биваше сама, съвсем сама, тя целуваше някои писма, както се целуват скришом косите на любими покойници.

Понякога Жана, влязла ненадейно, я намираше разплакана, потънала в горчиви сълзи. Тя се провикваше:

— Какво ти е, мамо?

А баронесата отговаряше след дълга въздишка:

— От реликвите!… Разравям неща, тъй хубави и безвъзвратно минали! Има хора, за които вече не мислиш и изведнъж си спомняш за тях. Като че ги виждаш, чуваш и това е потресаващо. Ти ще изпиташ това след време.

Когато идваше в такива минути на тъжно настроение, баронът мърмореше:

— Жана, мила, ако питаш мене, изгори писмата си, всичките си писма — и тези от майка ти, и моите, всичките. Когато човек остарее, няма нищо по-страшно от това ровене в младежките спомени.

Но и Жана пазеше писмата си, приготвяше своята „кутия с реликви“, покорна на наследствения нагон към мечтателна сантименталност, макар че иначе беше съвсем различна от майка си.

След няколко дни се наложи баронът да отпътува по работа. Той замина.

Времето беше великолепно. Топли звездни нощи идваха след тихи вечери, ясни вечери — след слънчеви дни, а слънчеви дни — след ослепителни зори. Скоро маминка се почувствува по-добре; и Жана, забравила любовните похождения на Жюлиен и вероломството на Жилберт, беше почти напълно щастлива. Цялото поле цъфтеше и ухаеше. Неизменно спокойното необятно море блестеше от сутрин до вечер под слънчевите лъчи.

Един следобед Жана взе Пол на ръце и тръгна през полето. Тя гледаше ту сина си, ту изпъстрената с цветя трева край пътя с чувство на умиление и безкрайно блаженство. Целуваше непрекъснато детето и го притискаше страстно до себе си. А когато я лъхнеше сладък полски аромат, примираше и се разтапяше в безпределно блаженство. Унесе се в мечти за бъдещето на сина си. Какъв ли щеше да стане той? Ту й се искаше да го види велик, известен и влиятелен. Ту предпочиташе да остане скромен, близо до нея, предан и нежен, с вечно разтворени обятия за своята майка. Когато го обичаше със себелюбивото си майчино сърце, желаеше той да остане неин син, само неин син. Но когато го обичаше със страстния си разум, имаше амбицията да го види прославен.

Седна край един ров и загледа сина си. Стори й се, че за пръв път го вижда. Сепна се при мисълта, че това малко създание ще порасне, ще почне да ходи с твърда стъпка, ще има брада по бузите си, ще говори гръмко.

Някой я викаше отдалеч. Жана вдигна глава. Мариус тичаше към нея. Тя си помисли, че са дошли гости и се изправи недоволна, задето я смущават. Но момчето тичаше с все сила и като наближи, извика:

— Госпожо, госпожа баронесата е много зле.

Ледена капка вода като че ли се свлече по гърба й. Тя се затече с бързи стъпки, загубила ума и дума.

Отдалеч забеляза купчина хора под явора. Спусна се натам, направиха й път и тя видя майка си, просната на земята, с две възглавници под главата. Лицето й беше съвсем черно, очите — затворени, а гърдите й, цели двадесет години задъхани, не помръдваха. Дойката грабна детето от ръцете на младата жена и го отнесе.

Жана питаше изумена:

— Какво стана? Как падна? Извикайте лекаря!

Като се обърна, забеляза свещеника, кой знае как уведомен. Той предложи услугите си, засуети се, запретнал ръкавите на расото си. Но оцетът, одеколонът и фрикциите бяха безполезни.

— Трябва да я съблечем и да я сложим да легне — каза свещеникът.

Чифликчията Жозеф Куйар беше там заедно с чичо Симон и Людивин. Подпомогнати от абат Пико, те се опитаха да вдигнат баронесата. Но когато я повдигнаха, главата й се люшна назад, а роклята, която бяха хванали, се разкъса — едрото й тяло бе тежко и мъчно можеше да се помръдне. Тогава Жана се развика от ужас. Отново сложиха на земята огромното, отпуснато тяло.

Наложи се да вземат едно кресло от салона, поставиха я да седне в него и най-сетне успяха да я вдигнат. Изкачиха крачка по крачка площадката, стълбата; стигнаха в стаята й и я сложиха на леглото.

Докато готвачката Людивин сваляше многобройните й дрехи, отнякъде ненадейно изникна вдовицата Дантю, дошла тъкмо навреме, също като свещеника, сякаш бяха „подушили смъртта“ по думите на прислугата.

Жозеф Куйар препусна с пълна скорост, за да извика лекаря. Когато свещеникът се накани да донесе светеното масло, болногледачката му пошепна на ухото: „Няма нужда, отче, аз съм вряла и кипяла в тия неща, тя си е отишла.“

Жана, обезумяла, умоляваше, не знаеше какво да прави, какво да опита, какво лекарство да употреби. Свещеникът за всеки случай произнесе опрощение на греховете.

Прекараха около два часа край посинялото, безжизнено тяло. Паднала на колене, Жана хълцаше, изтерзана от тревога и мъка.

Когато вратата се отвори и лекарят влезе, стори й се, че влиза самото спасение, утеха и надежда. Тя се спусна към него, разказа му задавена, каквото знаеше за нещастния случай.

— Тя се разхождаше, както всеки ден… беше добре… даже много добре… Изяде на закуска бульон и две яйца… падна изведнъж… стана черна, както виждате… и не помръдна… Опитахме всичко, за да я съживим… всичко. — Тя млъкна поразена от едва забележимия жест на болногледачката към доктора, който означаваше, че всичко е свършено, напълно свършено. Понеже не искаше да повярва, Жана заразпитва тревожно.

— Сериозно ли е? Мислите ли, че е сериозно? — повтаряше тя.

Той каза най-сетне:

— Страх ме е, че… че е свършено. Бъдете смела, много смела.

Жана разпери ръце и се хвърли върху майка си.

Жюлиен се върна. Спря се поразен, очевидно неприятно изненадан, без скръбен възглас или отчаяно лице, понеже това беше дошло изневиделица, съвсем неочаквано, и той не успя отведнъж да вземе подходящ израз и държане.

— Очаквах това — прошепна той, — чувствувах, че краят наближава. — После извади кърпата си, изтри очи, коленичи, прекръсти се, промърмори нещо и се изправи. Искаше да вдигне и жена си. Но тя се бе вкопчала с две ръце в трупа и го целуваше, почти легнала над него. Трябваше да я изведат. Беше като луда.

След един час я пуснаха да влезе отново. Нямаше никаква надежда. Стаята бе подредена вече като за мъртвец. Жюлиен и свещеникът разговаряха тихо до един прозорец. Вдовицата Дантю, удобно настанена в едно кресло, се канеше да задреме — тя бе свикнала с такива бдения и се чувствуваше като у дома си във всеки дом, щом смъртта бе надникнала в него.

Нощта се спускаше. Свещеникът се приближи до Жана, взе ръцете й, помъчи се да я ободри, като изля в безутешното й сърце балсама на религиозните утешения. Заговори за умрялата, възхвали я със свещеническо красноречие и опечален с лицемерната скръб на божи служител, за когото мъртъвците са извор на доходи, той предложи да прекара нощта до леглото в молитви.

Разтърсвана от ридания, Жана отказа. Искаше да бъде сама, съвсем сама в тази прощална нощ. Жюлиен се приближи:

— Не е възможно, ще останем двамата.

Тя поклати отрицателно глава, безсилна да каже друго. Най-после можа да издума:

— Тя е моя майка. Искам да бдя сама над нея.

— Нека прави, каквото иска — прошепна лекарят. — Болногледачката може да спи в съседната стая.

Свещеникът и Жюлиен се съгласиха, като си мислеха за леглото. Абат Пико коленичи на свой ред, помоли се, стана и излезе с думите: „Тя беше светица“, казани със същия тон, с който казваше: „Бог с вами!“

Тогава виконтът попита с обикновен глас:

— Ще хапнеш ли нещо?

Жана не отговори, не разбра, че питат нея.

Той повтори:

— Добре ще направиш да похапнеш нещо, за да се подкрепиш.

Тя отвърна с блуждаещ поглед:

— Изпрати веднага да извикат татко.

И той излезе, за да изпрати конник в Руан.

Жана стоеше потънала в застинала печал, сякаш чакаше да остане за последен път насаме с покойницата, за да се отдаде на прииждащата вълна от безутешна скръб.

В стаята се плъзнаха сенки, забулиха мъртвата в мрак. Вдовицата Дантю се раздвижи с тихи стъпки: търсеше и нареждаше невидими предмети с беззвучните движения на болногледачка. Запали две свещи и ги сложи тихичко на нощната масичка до възглавницата, покрита с бяла покривка.

Жана сякаш нищо не виждаше, нищо не усещаше, нищо не разбираше. Чакаше да остане сама. Жюлиен влезе отново; той беше вечерял и пак я попита:

— Няма ли да хапнеш нещо?

Жена му поклати отрицателно глава. Той седна по-скоро примирен, отколкото натъжен, и замълча.

Така седяха тримата, неподвижни в креслата си, далеч един от друг.

От време на време болногледачката задремваше и леко похъркваше, после се сепваше бързо.

Най-сетне Жюлиен стана и се приближи до Жана:

— Искаш ли вече да останеш сама?

Тя хвана ръката му с неволен порив:

— О, да! Оставете ме.

Той я целуна по челото и пошепна:

— Ще идвам от време на време да те виждам. — И излезе заедно с вдовицата Дантю, която изтика креслото си в съседната стая.

Жана затвори вратата и разтвори след това широко двата прозореца. Топлата ласка на вечер по сенокос облъхна лицето й. Тревата на моравата, окосена предишния ден, се разстилаше под лунната светлина.

Това сладостно усещане й причини болка, нажали я като жестока ирония. Тя се върна до леглото, хвана безжизнената, студена ръка и се вгледа в лицето на майка си.

То не беше вече подпухнало, както в момента на удара. Баронесата изглеждаше сега като заспала, по-кротко от когато и да било. Бледата светлина на свещите, раздвижени от ветреца, местеше сенките по лицето й, тя изглеждаше като жива, сякаш помръдваше.

Жана я гледаше жадно; от далечните дни на нейното детство изплуваха рой спомени.

Припомни си посещенията на маминка в приемната на манастира, как й подаваше пълната със сладкиши кесия, хиляди малки подробности, дреболии, нежности, думи, интонации и обичайни движения, бръчиците около очите й, когато се смееше, тежката задъхана въздишка при сядане.

Стоеше, впила взор в майка си, повтаряйки си изтръпнала: „Тя е мъртва!“ — и целият ужас на тази дума изпъкна пред нея.

Нима жената, лежаща тук — майка й, маминка, мама Аделаид, бе мъртва? Не ще помръдне вече, не ще проговори, не ще се засмее, никога вече не ще вечеря срещу баща й, не ще каже: „Добър ден, Жанет!“ Тя бе мъртва.

Щяха да я заковат в ковчег, да я заровят и всичко ще бъде свършено. Нямаше да я видят вече. Възможно ли бе това? Как? Нима тя нямаше да има вече майка? Скъпото, тъй близко лице, което бе виждала, откакто отвори очи, и бе обичала, откакто разгърна ръце, този неизчерпаем извор на обич, това единствено същество, майката, по-мило на сърцето от всички други същества, бе изчезнало. Оставаха й само още няколко часа да погледа застиналото без мисъл лице. А после нищо, нищо друго освен спомена.

Отпусна се на колене в ужасен изблик на отчаяние. Впила ръце в савана, тя го мачкаше, долепила устни до леглото, и извика със сърцераздирателен глас, заглушен от чаршафите и завивките:

— О, мамо! Бедна моя мамо, мамичко!

Почувствува, че полудява, че губи разсъдъка си, както през онази нощ, когато побягна по снега; стана и изтича до прозореца, за да се освежи, да вдъхне пресен въздух, различен от въздуха на погребално ложе, на мъртвец.

Окосените ливади, дърветата, равнината и морето в далечината тънеха в безмълвен покой, приспани от нежната магия на луната. Частица от този миротворен покой проникна в душата на Жана и тя кротко заплака.

После се върна до леглото, приседна и хвана ръката на майка си, като че бе болна и тя бдеше над нея.

Голямо насекомо, привлечено от светлината на свещите, бе влязло в стаята. То се блъскаше като топка в стените, прелиташе от единия до другия край на стаята. Бръмченето му откъсна Жана от съзерцанието й, тя вдигна очи да го погледне, но забеляза само блуждаещата му сянка по белия таван.

Скоро престана да го чува. Тогава долови тихото тиктакане на стенния часовник и друг, съвсем тих шум, по-скоро едва чуто шумолене — часовникът на майка й продължаваше да работи в роклята й, метната на един стол до леглото. И изведнъж смътното съпоставяне на мъртвата и този механизъм, който не беше спрял, съживи острата болка в сърцето на Жана.

Тя погледна колко е часът. Беше десет и половина. Обхвана я ужасен страх пред дългата нощ, която трябваше да прекара тук.

Занизаха се други спомени, от собствения й живот — Розали, Жилберт, горчивите разочарования на сърцето й. Всичко бе, значи, мизерия, горест, нещастие и смърт. Всичко на тоя свят бе измама, лъжа, страдание и сълзи. Къде да намери малко радост и покой? Навярно в някое друго съществуване? Когато душата се освободи от земните изпитания. Душата! Тя се замисли над тази недостижима тайна, впусна се изведнъж в поетически догадки, мигом оборени от други, не по-малко смътни хипотези. Къде ли беше майчината й душа? Душата на това неподвижно, вледенено тяло? Може би твърде далеч. Някъде в простора? Но къде точно? Дали бе изчезнала като невидима птица, избягала от кафеза си?

Бог ли я призова? Или се е разпиляла наслуки, в нови създания, примесена със зародишите, готови да покълнат?

А може би тя е съвсем близо? В стаята край бездушното тяло, напуснато от нея! И Жана тутакси усети някакво дихание, като че я докосна дух. Тя се уплаши; такъв ужас я обзе, че не смееше да мръдне, да диша, нито да се обърне да погледне зад себе си. Сърцето й биеше в безумна уплаха.

Неочаквано невидимото насекомо литна отново, завъртя се и се заблъска в стените. Жана настръхна от главата до краката, после разпозна бръмченето на познатото насекомо, изведнъж се успокои, стана и се обърна. Погледът й падна на писалището със сфинксови главички, хранилището на реликвите.

Озари я нежна и чудновата мисъл. Да прочете в това прощално бдение старите любими писма на майка си, както би чела молитвеник. Стори й се, че ще изпълни нежен и свят дълг, нещо истински синовно, което би направило удоволствие на маминка на онзи свят.

Тук бяха отдавнашните писма на баба й и дядо й, които Жана не познаваше. Тя искаше да им протегне ръце над тялото на дъщеря им, да отиде при тях в тази погребална нощ, сякаш и те тъжаха като нея, и да сключи някакво тайнствено звено на обич между тях двамата, починали отдавна, тази, която току-що бе умряла на свой ред, и нея самата, останала още на земята.

Жана стана, махна горната дъсчица на писалището и взе от долното чекмедже десетина малки пакетчета пожълтяла хартия, старателно свързани и подредени едно до друго.

Водена от тънък сантиментален усет, тя ги сложи всичките на леглото, в ръцете на баронесата, и почна да чете.

Това бяха стари послания, с дъх на друг век, каквито се намират из старинните семейни писалища.

Първото започваше с думите: „Моя мила“, друго — „Мое хубаво момиченце“ или „Скъпа малка“, „Мъничка“, „Обична дъще“, а по-нататък — „Скъпо дете“, „Мила ми Аделаид“, „Моя скъпа дъще“, според това дали бяха отправени до момиченцето, девойката или по-късно до младата жена.

И всичко това бе изпълнено със страстни и наивни нежности, с хиляди интимни дреболии, с големите и обикновени събития в семейството, тъй незначителни за чуждите хора: „Татко ти има грип; прислужницата Хортензия си изгори пръста; котаракът Мишелов умря; отсякоха бора вдясно от оградата; мама загуби молитвеника си на връщане от черква, смята, че са й го откраднали.“

Говореше се за хора, непознати на Жана, но тя смътно си спомняше, че е чувала да произнасят имената им някога, в детинството й. И изпадаше в умиление от тези подробности, те й се струваха откровения. Сякаш бе навлязла внезапно в целия предишен съкровен сърдечен живот на майка си. Тя гледаше проснатото тяло. И изведнъж зачете на глас, четеше на мъртвата, като че за да я разсее, да я утеши.

И неподвижният труп бе сякаш щастлив.

Тя хвърляше едно по едно писмата към краката на майка си. Мина й през ум, че би трябвало да ги сложат в ковчега, както се слагат цветя.

Развърза друго пакетче. Почеркът бе различен. Жана започна да чете: „Не мога да живея без твоите ласки. Обичам те до безумие.“

Нищо повече; нямаше подпис.

Обърна листа в недоумение. Адресът бе верен: „Госпожа баронеса льо Пертюи де Во“.

Отвори следващото: „Ела тази вечер, щом той излезе. Ще имаме цял час. Обожавам те.“

Друго гласеше: „Прекарах безумна нощ, напразно те желаех. Усещах тялото ти в ръцете си, устата ти — под устните си, очите ти — под очите си. Идеше ми да скоча от прозореца от ярост при мисълта, че точно в този миг ти спиш до него и той може да те има, стига само да пожелае.“

Озадачена, Жана не можеше да разбере.

Какво означаваше това? На кого, за кого и от кого бяха тия любовни думи?

Тя продължи да чете, постоянно срещаше страстни обяснения в любов, назначаване на свиждания и предупреждения за предпазливост с неизменните четири думи на края: „И главно — изгори писмото!“

Най-сетне разгъна една обикновена записка, отговор на покана за обед, със същия почерк, подписана: „Пол д’Енемар“, същия, когото баронът наричаше, говорейки за него: „Бедният ми приятел Пол“ и чиято жена беше най-добрата приятелка на баронесата.

Тогава внезапно й се мярна съмнение, което скоро се превърна в увереност. Той е бил любовник на майка й.

Изумена, Жана отхвърли буйно тези позорни листи, както би отблъснала отровна змия, полазила по нея, изтича към прозореца и неудържимо зарида; неволни вопли раздираха гърлото й. Цялото й същество бе смазано; тя се свлече до стената, закри лице в завесата, за да не чуят риданията й, и застена, потънала в бездната на неизмеримо отчаяние.

Сигурно би стояла така през цялата нощ, но шум от стъпки в съседната стая я накара да скочи. Може би беше баща й. А всичките писма лежаха по леглото и по пода. Достатъчно е да отвори само едно! И той би узнал! Той!

Жана се спусна, награби с шепи всички стари пожълтели листи от родителите и от любовника, неразгънатите още и тези, които стояха свързани в чекмеджето на писалището, и ги нахвърли на купчина в камината. После взе една от горящите върху нощната масичка свещи и подпали струпаните писма. Избликна буен пламък, освети стаята, леглото и трупа с ярка, игрива светлина и очерта върху бялата завеса в дъното на леглото тъмния трептящ профил на застиналото лице и извивките на огромното тяло под савана.

Когато в огнището остана само купчина пепел, тя седна отново до отворения прозорец, сякаш не смееше вече да стои до мъртвата, и пак заплака горко и безутешно, скрила лице в ръцете си:

— О, бедна мамо! О, бедна мамо!

Хрумна й жестока мисъл: ами ако случайно маминка не беше мъртва, ако бе заспала само летаргичен сън, ако ей сега се надигне, заговори? Разкритието на ужасната тайна не би ли намалило синовната й привързаност? Би ли я целувала така благоговейно? Би ли я обичала със същото свято чувство? Не. Не беше възможно. Тази мисъл разкъса сърцето й.

Мракът се разсейваше; звездите бледнееха; настана прохладният час, предшествуващ деня. Луната, слязла ниско, се канеше да потъне в морето и заливаше със седефен блясък цялата му повърхност.

И споменът за нощта, прекарана на прозореца, при пристигането й в „Тополите“, завладя Жана. Колко далечно бе това време, колко много се промени всичко, колко различно й изглеждаше тогава бъдещето!

А ето, небето порозовя, покри се с радостна, нежна, пленителна руменина. Тя гледаше, изненадана като от някакво чудо, лъчезарното разпукване на деня и се питаше как е възможно да няма нито радост, нито щастие на тази земя, над която тъй дивно изгрява зората.

Сепна я скръцване на врата. Беше Жюлиен, Той запита:

— Е, какво? Умори ли се много?

— Не — прошепна тя, щастлива, че не е вече сама.

— Иди сега да си починеш — каза той.

Жана целуна бавно майка си с дълга, скръбна и сърцераздирателна целувка и се оттегли в стаята си.

Денят протече в обичайните тъжни приготовления около мъртвата. Баронът пристигна вечерта. Той много плака.

Погребението стана на другия ден.

След като допря устни за последен път до леденото чело на майка си и я пригласи за сетен път, щом сложиха тялото й в ковчега, Жана се оттегли. Скоро щяха да дойдат гостите.

Първо пристигна Жилберт и се хвърли разплакана на гърдите на приятелката си.

През прозореца се виждаше как каретите завиват при решетъчната врата и влизат с умерен ход. В големия коридор отекваха гласове. Жени, облечени в черно, постепенно изпълваха салона; Жана въобще не ги познаваше. Маркиза дьо Кутлие и виконтеса дьо Бризвил я прегърнаха.

Изведнъж забеляза леля Лизон, застанала безшумно зад нея. Тя я притисна тъй нежно, че старата мома едва не примря.

Влезе Жюлиен в пълен траур, изискан, улисан, доволен от наплива на хора. Той заговори тихо с жена си, посъветва се за нещо и добави поверително:

— Цялата аристокрация е дошла. Ще бъде много тържествено.

И отново излезе, като се поклони с достойнство на дамите.

Леля Лизон и Жилберт единствени останаха до Жана по време на погребалния обред. Графинята непрестанно я прегръщаше и повтаряше:

— Бедничката ми! Бедничката ми!

Когато граф дьо Фурвил дойде да вземе жена си, той плачеше, като че бе загубил собствената си майка.

X

Печални бяха следващите дни, мрачни дни в дом, опустял сякаш след отсъствието на близкото, изчезнало завинаги същество, дни, наситени със страдание при вида на всеки предмет, с който си бе служила често мъртвата. Всеки миг в сърцето нахлуват спомени и го раняват. Ето креслото й, чадъра, оставен във вестибюла, чашата й, неприбрана от прислужницата. Във всички стаи има по нещо: ножиците й, някоя ръкавица, томчето с изтъркани от натежалите пръсти страници и хиляди дреболии, които придобиват болезнено значение, защото извикват в паметта хиляди дребни случки.

Преследва ви гласът й; струва ви се, че го чувате, иска ви се да избягате където и да е, да се изплъзнете от натрапчивите спомени на този дом. А трябва да останете, защото и други остават и също страдат в него.

Жана бе разнебитена освен това от спомена за своето откритие. Тази мисъл я гнетеше. Нараненото й сърце не заздравяваше. Страшната тайна увеличаваше нейната самотност. Ведно с последната й вяра рухна и сетното доверие в хората.

След известно време бащата отпътува, имаше нужда да се раздвижи, да промени въздуха, да излезе от мрачното униние, което все повече го завладяваше.

И големият дом, изпращаш от време на време навеки някой от обитателите си, заживя наново своя спокоен, равен живот.

А след време Пол се разболя. Жана бе като луда, прекара дванадесет дни, без да спи и почти без да яде.

Той оздравя; но у нея се загнезди ужасът от мисълта, че той може да умре. Какво ще стане с нея тогава? Какво ще прави тя? Неусетно в сърцето й се плъзна смътната потребност да има още едно дете. Скоро почна да мечтае за него, обзета изцяло от някогашното си желание да види около себе си две малки създания — момче и момиче. Тази мисъл почна да я преследва.

Обаче след случката с Розали тя живееше отделно от Жюлиен. При сегашните им отношения сближаването изглеждаше едва ли не невъзможно. Жюлиен имаше друга любов. Тя знаеше това, а и самата мисъл, че ще трябва да търпи наново ласките му, я караше да потръпва от погнуса.

И все пак тя би ги изтърпяла, тъй много я преследваше желанието да стане майка. Но Жана се питаше как биха могли да се подновят връзките им? Би умряла от унижение, ако той отгатнеше намеренията й. А Жюлиен явно не мислеше за нея.

Навярно щеше да се откаже от желанието си, но ето че всяка нощ започна да й се присънва момиченце. Виждаше го как си играе с Пол под явора. Понякога се чувствуваше изкушена да стане и да отиде, без да каже ни дума, при мъжа си, в стаята му. Два пъти даже се промъкна до вратата му. После се върна бързо, с разтуптяно от срам сърце.

Баронът бе отпътувал, майка й умря. Жана нямаше вече никого, с когото да се посъветва, комуто да довери съкровените си мисли.

Тогава реши да потърси абат Пико и да му повери в тайна изповед мъчно изпълнимите си намерения.

Завари го да чете требника си в своята овощна градина.

Поговориха няколко минути за едно, за друго и най-после, изчервена, Жана смотолеви:

— Бих искала да се изповядам, отче.

Той се стъписа и повдигна очилата си, за да я разгледа по-добре; след това се разсмя:

— Едва ли имате тежки грехове на съвестта си!

Тя се смути напълно и продължи:

— Не, но ще искам от вас един съвет… толкова… толкова мъчителен, че не смея да ви го кажа току-така.

Той промени веднага добродушния си вид и придаде на лицето си тържествено изражение.

— Е добре, дете мое, ще ви изслушам в изповедалнята, да вървим.

Но тя го задържа разколебана; стана й съвестно да говори за тези малко срамни неща в молитвената тишина на празната църква.

— Или не, отче, аз мога… мога… ако искате… ще ви кажа и тук какво ме води при вас. Ето, нека седнем там, под вашата беседка.

Тръгнаха бавно натам. Жана се чудеше как да му обясни, как да започне. Седнаха.

И тя заговори, като че се изповядваше:

— Отче… — разколеба се, пак повтори: — Отче… — и млъкна съвсем смутена.

Скръстил ръце на корема си, абат Пико чакаше. Като видя смущението й, той я насърчи:

— Е, какво, дъще, като че не смеете да говорите; хайде, смелост!

Тя се реши като страхливец, който се хвърля срещу опасността:

— Отче, искам да имам още едно дете.

Той не отговори, не я разбра. Тогава тя се опита да му обясни, ненамираща думи от смущение:

— Сега съм сама в живота; баща ми и мъжът ми не се разбират; майка ми умря и… и… — тя добави тихо, цялата изтръпнала — онзи ден насмалко не загубих сина си! Какво щеше да стане тогава с мене?

После млъкна. Свещеникът я гледаше озадачен.

— Е добре, какво искате да кажете?

Тя повтори:

— Искам да имам още едно дете.

Свещеникът се усмихна, свикнал с грубите шеги на селяните, които никак не се стесняваха пред него, и отвърна с хитро поклащане на главата си:

— Е добре, струва ми се, че това само от вас зависи.

Тя вдигна към него невинните си очи, запъна се от стеснение.

— Но… но… нали разбирате, след… след това… което знаете с… с прислужницата… мъжът ми и аз живеем… живеем напълно разделени един от друг.

Свикнал с безнравствеността и липсата на достойнство у селяните, той се изненада от това разкритие; изведнъж му се стори, че отгатва истинското желание на младата жена. Погледна я изпод очи, изпълнен с благосклонност и съчувствие към неволята й.

— Да, разбирам ви отлично. Разбирам, че… вашето вдовство ви тежи. Вие сте млада, здрава, с една дума, естествено е, съвсем естествено. — И той пак се усмихна, увлечен от веселия си нрав на селски свещеник; лекичко потупа ръката на Жана. — Това ви е позволено, напълно позволено, дори от божите заповеди. „Само в брака ще пожелаеш плътта“. А вие сте омъжена, нали? И не за да садите ряпа!

Тя на свой ред не разбра отначало намеците му. Но щом вникна в смисъла им, пламна съвсем смутена, със сълзи в очите.

— О! Отче! Какво говорите! Какво си помислихте! Кълна ви се… кълна ви се… — и тя се задави в ридания.

Той се учуди. Започна да я утешава:

— Хайде, хайде, не исках да ви наскърбя. Пошегувах се малко; та това не е забранено, когато човек е почтен. Разчитайте на мене. Аз ще се срещна с господин Жюлиен.

Тя не знаеше вече какво да каже. Искаше й се да се откаже от намесата му, боеше се да не би тя да бъде опасна и несръчна, но не посмя. Побърза да си отиде, като пошепна:

— Благодаря ви, отче.

Цяла седмица измина. Тя живееше в тревожно безпокойство.

Една вечер, по време на вечерята, Жюлиен я погледна особено, устните му се присвиха в подигравателна усмивка, която Жана познаваше вече. Той прояви дори спрямо нея едва забележимо насмешливо ухажване, а когато се разхождаха по широката алея на маминка, тихичко й пошепна на ухото:

— Изглежда, че сме се сдобрили.

Тя не отговори. Гледаше почти незабележимата вече ивица по земята, обрасла с нова трева. Следата от крака на баронесата се заличаваше, както се изтрива споменът. Сърцето й се сви, обляно от печал. Почувствува се загубена в живота, съвсем самотна.

— Аз нямам нищо против — подзе Жюлиен, — страх ме беше, че ще ти бъде неприятно.

Слънцето залязваше. Времето бе меко. Жана бе подтисната от желание да плаче, да излее сърцето си в приятелско сърце, да прегърне някого, да изкаже болките си. Ридания напираха в гърлото й; тя разтвори ръце и падна на гърдите на Жюлиен.

Заплака. Изненадан, той гледаше косите й и не можеше да види скритото на гърдите му лице. Помисли си, че тя го обича още и снизходително я целуна по свитата на кок коса.

Прибраха се, без да си продумат. Той я последва в стаята й и прекара нощта с нея. Предишните им отношения се подновиха. За него те представляваха задължение, но не неприятно, а тя ги понасяше като мъчителна и отвратителна необходимост, решена да ги прекъсне завинаги, щом се почувствува отново бременна.

Но скоро забеляза, че ласките на мъжа й бяха по-различни от предишните. Бяха по-изтънчени може би, но по-непълни. Той се държеше с нея като внимателен любовник, а не като спокоен съпруг.

Жана се учуди, започна да го наблюдава и не след дълго забеляза, че той се отдръпва, преди тя да може да зачене.

Тогава една нощ, притиснала устни до неговите, тя прошепна:

— Защо не ми се отдаваш напълно, както по-рано?

— За да не забременееш, дявол го взел! — засмя се той.

Тя изтръпна:

— А защо не искаш вече деца?

Той онемя от изненада.

— Хм! Какво говориш! С ума си ли си? Още едно дете! А, не, само това няма да го бъде! И едно ми е много, да врещи, да събира всички около себе си и да струва пари. Още едно дете! Покорно благодаря!

Тя го обви с ръце, целуна го, прегърна го влюбено и тихичко промълви:

— Моля ти се! Направи ме още веднъж майка!

Но той се разсърди, като че го бе оскърбила.

— Ама ти наистина не си с ума си! Избави ме от глупостите си, моля ти се!

Тя млъкна и се зарече да го принуди с хитрост да й даде бленуваното щастие.

Тогава се опита да продължава ласките си, преструваше се, че гори от страст, буйно го притискаше до себе си с неискрено упоение. Пусна в ход всички хитрини, но той се владееше и нито веднъж не се забрави.

Тогава, съвсем изтерзана от неутолимото си желание, стигнала до крайност, готова да пренебрегне всичко, да се реши на всичко, тя пак отиде при абат Пико.

Той привършваше обеда си. Беше се зачервил цял, защото след ядене получаваше винаги сърцебиене. Щом я видя, се провикна:

— Е, какво? — Желаеше да узнае резултата от своето посредничество.

Решителна, отхвърлила плахата си свенливост, Жана тутакси отговори:

— Мъжът ми не желае други деца.

Абатът се обърна заинтригуван към нея, готов да се порови с любопитството на свещеник в тайните на брачното ложе, които подслаждаха мисията му на изповедник. Той попита:

— Как така?

Тогава въпреки решителността си тя се смути при обяснението.

— Но той… той… той не иска да ме направи майка.

Абатът разбра, той бе вещ по тези въпроси. Заразпитва я за най-дребните подробности жадно, като обречен на пост и въздържание мъж.

После поразмисли няколко секунди и спокойно, сякаш говореше за добрата реколта, й очерта ловък план на действие, уточни всички подробности.

— Само едно средство имате, мило дете. Трябва да го накарате да повярва, че сте бременна. Той ще престане да се пази и вие наистина ще забременеете.

Тя пламна до корена на косите си, но решена на всичко, настоя:

— Ами… ами ако той не ми повярва?

Свещеникът знаеше отлично как могат да се управляват и държат в подчинение хората.

— Разкажете на всички за вашата бременност, разгласете я навред и той най-сетне ще повярва.

И сякаш за да се оправдае за тази хитрост, добави:

— Това е ваше право. Църквата търпи отношенията между мъжа и жената само с цел да се продължи човешкият род.

Тя последва хитрия съвет и след две седмици съобщи на Жюлиен, че мисли, че е забременяла.

— Не е възможно — подскочи той, — не е вярно!

Тя веднага му посочи основанието за опасенията си. Но той се успокои:

— А, почакай малко, ще видиш.

Всяка сутрин я питаше:

— Е, какво?

А тя неизменно отговаряше:

— Не, не още. Но не ми се вярва да съм се излъгала.

Сега вече и той се разтревожи ядосан, отчаян и в същото време изненадан.

— Нищо не разбирам — повтаряше той, — абсолютно нищо. Нямам представа как е станало! Да ме обесят, ако знам!

След един месец тя започна да разпространява навсякъде новината. Не казваше само на графиня Жилберт — деликатно и сложно чувство на свян я възпираше.

След първата си тревога Жюлиен не я доближи вече. После, вбесен, се примири със станалото и заяви:

— Ето дете, което иде неканено.

И отново почна да влиза в стаята на жена си.

Предвижданията на свещеника се сбъднаха напълно. Тя забременя.

Тогава в прилив на буйна радост и признателност към непознатото божество, в което вярваше, Жана се обрече на вечно целомъдрие и почна да заключва всяка нощ вратата си.

Отново се чувствуваше почти щастлива, учудваща се колко скоро се бе притъпила болката от смъртта на майка й. А тя си мислеше, че ще остане безутешна. Само за два месеца живата рана се затваряше. У нея остана само някаква разнежена печал, скръбен воал, забулил живота й. Струваше й се, че в живота й не е възможна вече никаква превратност. Децата й щяха да растат, да я обичат, а тя щеше да остарее спокойна и доволна, без да се занимава с мъжа си.

Към края на септември абат Пико направи официално посещение с ново расо, което бе носил само една седмица и бе успял вече да изцапа. Той представи заместника си абат Голбиак, съвсем млад, мършав свещеник, много дребен, с превзета реч и хлътнали очи, обкръжени с черни сенки, издаващи властна душа.

Старият свещеник бе назначен за доайен в Годервил.

Жана искрено се натъжи от неговото заминаване. Фигурата на добродушния свещеник бе свързана с всичките й спомени като млада жена. Той я венча, той кръсти Пол и погреба баронесата. Не можеше да си представи Етуван без шишкавия абат Пико, минаващ край чифликчийските дворове. Обичаше го, защото бе жизнерадостен и непринуден.

Той не изглеждаше доволен въпреки повишението си.

— Не е леко, не е леко, госпожо контесо — казваше той. — Осемнадесет години вече съм тука. Ех, енорията не е доходна и не струва кой знае колко. Мъжете са религиозни само от приличие, а жените, виждате ли, жените нямат добро държане. Момичетата минават през църквата за венчило едва след като са направили поклонение на Богородицата с наедрял корем и портокаловият цвят6 не се цени много в този край. И все пак аз го обичах.

Новият свещеник се червеше, правеше нетърпеливи движения.

— При мене всичко това ще трябва да се промени — каза той рязко. Приличаше на разярено дете — мършав и хилав в износеното си, но чисто расо.

Абат Пико го погледна изпод око, както поглеждаше, когато биваше развеселен, и поде:

— Знаете ли какво, абате, за да предотвратите това, ще трябва да оковете енориашите си във вериги; а и това едва ли би помогнало.

Дребният свещеник отговори натъртено:

— Ще видим.

А старият свещеник се усмихна и смръкна от емфието си.

— Възрастта и опитът ще ви уталожат, абате. Така ще отдалечите и последните верующи от църквата, и нищо повече. В този край вярват, но пазете се, дявол го взел! Бога ми, щом видя по време на проповед да влиза някое момиче, което ми изглежда дебеличко, аз си казвам: „Носи ми още един енориаш“ — и гледам да го омъжа. Вие не ще им попречите да грешат, виждате ли, но можете да намерите момъка и да не му позволите да изостави майката. Венчайте ги, венчайте ги, абате, не се занимавайте с нищо друго.

Новият свещеник отговори сурово:

— Ние мислим различно. Излишно е да настоявате.

И абат Пико започна пак да съжалява за селцето си, за морето, което виждал от прозорците на своя дом, за малките долчинки, подобни на фунии, където се разхождал и четял требника си, загледан в минаващите в далечината кораби.

Двамата свещеници се сбогуваха. Старият свещеник целуна Жана, а тя едва не заплака.

След една седмица абат Толбиак дойде отново. Той заговори за предприетите от него реформи като княз, влязъл във владение на княжеството си. Помоли виконтесата да не пропуска неделната служба и да се причестява всеки празник.

— Вие и аз — каза той — сме главата на селището. Ние трябва да го управляваме и да даваме достоен за подражание пример. Трябва да бъдем единни, за да сме силни и почитани. Ако църквата и замъкът си подадат ръка, селската хижа ще се бои от нас и ще ни се подчинява.

Религията на Жана бе изтъкана само от чувство — мечтателна вяра, която се таи у всяка жена; ако изпълняваше криво-ляво задълженията си, то бе най-вече по привичка, останала й от манастира — свободомислещата философия на барона отдавна бе оборила религиозните й убеждения.

Абат Пико се задоволяваше с малкото, което тя му даваше, и никога не я упрекваше. Но неговият заместник, щом не я видя на литургията миналата неделя, дотича тутакси строг и разтревожен.

Тя не искаше да скъса със свещеника и обеща да ходи, но в себе си реши да бъде редовна първите няколко седмици само от учтивост.

Малко по малко обаче свикна да ходи на църква и се поддаде на влиянието на този хилав, но праволинеен и властен абат. Той бе мистик и й допадаше със своята екзалтация и пламенност. Докосна у нея струната на религиозната поезия, скрита в душата на всяка жена. Непримиримата му строгост, презрението му към света и чувствените наслади, отвращението му от човешката суета, любовта му към бога, младежката му неопитност и неподатливост, суровото му слово и непреклонна воля даваха на Жана представа за християнските мъченици и невярващата вече, изстрадала жена се поддаваше на суровия фанатизъм на това дете — божи пратеник.

Той я водеше при Христа утешителя, показваше й как благочестивите религиозни радости ще успокоят всичките й страдания. И тя коленичеше в изповедалнята, принизяваше се доброволно, чувствуваше се малка и слаба пред този пастир, на вид петнадесетгодишен.

Скоро обаче той стана омразен на цялото село.

Непреклонно строг към себе си, той проявяваше и спрямо другите безпощадна нетърпимост. Едно нещо предизвикваше най-вече гнева и възмущението му — любовта. С увлечение говореше за нея в проповедите си, със силни изрази според църковния обичай, като хвърляше в селската аудитория гръмки фрази срещу плътската връзка. Сам той трепереше от ярост, тропаше с крак, цял във властта на образите, които извикваше в яростните си нападки.

Големите момчета и момичета се споглеждаха скришом в църквата. Старите селяни, които обичат да пускат шеги по тези въпроси, изказваха неодобрението си от нетърпимостта на дребния свещеник, връщайки се от църква към чифлика си между сина със синя блуза и чифликчийката с черна наметка. Целият край се вълнуваше.

Хората шушукаха помежду си колко бил строг в изповедалнята, какви сурови наказания налагал, как упорито отказал опрощение на момите, чиято девственост не е непокътната. Това даде повод за подигравки. През време на празничните литургии хората се смееха при вида на девойките, които оставаха по местата си, вместо да се причестяват с другите.

Скоро свещеникът почна да дебне влюбените, да пречи на срещите им като пъдар, преследващ бракониери. В лунните нощи той ги пъдеше от изкопите зад хамбарите или от гъстите морски тръстики по склоновете на ниските крайбрежни хълмове.

Веднъж издебна двама млади, които не се разделиха, като го видяха. Те се държаха през кръста и вървяха прегърнати сред едно каменисто долче.

Абатът извика:

— Ще престанете ли най-сетне, скотове такива?

Момъкът се обърна и му отговори:

— Гледайте си работата, отче, това не ви засяга.

Тогава абатът награби камъни и започна да ги хвърля по влюбените като по кучета.

Те побягнаха със смях; следващата неделя той ги изобличи поименно пред пълната с богомолци църква.

Младежите от селцето престанаха да ходят на божествените служби.

Всеки четвъртък свещеникът вечеряше в замъка, а и през седмицата идваше често да побеседва със своята духовна дъщеря. Тя се въодушевяваше като него, разискваше за отвлечени неща, ровеше се в древния заплетен арсенал на религиозните спорове.

Те се разхождаха двамата по голямата алея на баронесата, беседваха за Христос и за апостолите, за Дева Мария и за църковните отци, като че ги познаваха. Спираха се от време на време, задаваха си дълбокомислени въпроси, които ги навеждаха на мистични бълнувания: тя — унесена в поетични размисли, възлизащи като ракети към небето, а той — по-точен, обосноваващ се като вманиачен адвокат, заел се да докаже математически квадратурата на кръга.

Жюлиен се отнасяше към новия свещеник с голямо уважение и постоянно повтаряше:

— Този свещеник ми допада, не признава компромиси! — И охотно се изповядваше и причестяваше — не се скъпеше да дава пример!

Сега той отиваше почти всеки ден у Фурвилови, ходеше на лов с мъжа, който не можеше без него, и яздеше с графинята въпреки дъжда и лошото време. Графът казваше:

— Побъркали са се с това яздене, но то се отразява благотворно на жена ми.

Към средата на ноември се върна баронът. Беше променен, остарял, отпаднал, потопен в мрачна печал, обзела изцяло душата му. Любовта към дъщеря му изведнъж нарасна, сякаш тези няколко месеца на безрадостна самота бяха засилили нуждата му от обич, доверие и нежност.

Жана не му довери новите си възгледи, близостта си с абат Толбиак и религиозната си ревност; когато той видя за пръв път свещеника, почувствува, че у него се заражда силна враждебност към кюрето. И когато младата жена го попита вечерта:

— Как ти хареса?

Баронът отговори:

— Този човек е инквизитор! Сигурно е много опасен!

Когато по-късно узна от селяните, с които дружеше, за строгостите на младия свещеник, за насилническите му прояви, за неговите гонения срещу вродените нагони и закони, в сърцето му избуя силна ненавист.

Той спадаше към старите философи, поклонници на природата, умиляваше се пред гледката на съединението на две живи твари, прекланяше се пред някакво пантеистично божество и настръхваше от католическото схващане за бога, приписващо му буржоазни наклонности, езуитски гняв и деспотична отмъстителност, смаляващо смътно предугажданото от него миросъздание, съдбоносно, безпределно, всемогъщо — сътворение, което обхваща едновременно живота, светлината, земята, мисълта, растението, скалата, човека, въздуха, животното, звездата, бога и насекомото, което твори, защото самото то е творение, по-силно от нечия воля, по-необятно от нечий разум, създаващо без цел, без причина и без край във всички посоки и всички форми в безбрежния простор, покорно на повелите на случайността и на съседството на слънцата, раздаващи топлина на планетите.

Творението включваше в себе си всички зародиши, мисълта и животът се развиваха в него, както се развиват цветовете и плодовете по дърветата.

За барона размножаването бе великият основен закон, свещен, божествен акт, заслужаващ почит, изпълнение на неясната и вечна воля на битието. И от чифлик на чифлик той поведе пламенна борба против неотстъпчивия свещеник, враг на живота.

Жана, отчаяна, призоваваше господа, умоляваше баща си, но той отговаряше неизменно:

— Трябва да се борим срещу подобни хора. Това е наше право и наше задължение. Те не са човечни. — И като разтърсваше дългите си бели коси, той повтаряше: — Те нямат нищо човешко, не разбират нищо, абсолютно нищо. Действуват под влияние на пагубна заблуда. Те са противоестествени. — И той викаше: — Противоестествени! — сякаш хвърляше проклятие.

Свещеникът усещаше врага, но държеше да остане господар на замъка и на младата жена, затова чакаше подобри времена, сигурен в крайната победа.

Освен това една идея го преследваше неотстъпно: открил бе случайно любовната връзка между Жюлиен и Жилберт и искаше да я прекъсне на всяка цена.

Той пристигна един ден при Жана и след продължителен мистичен разговор я помоли да се съюзи с него, за да се бори и да срази злото в собственото си семейство, да спаси две застрашени души.

Тя не го разбра и поиска да узнае за какво намеква. Той отвърна:

— Не е дошъл още часът. Ще ви видя пак наскоро — и си отиде неочаквано.

Зимата беше към края си, клисава зима, както казват по селата — влажна и топла.

Абатът дойде отново след няколко дни и заговори неясно за някаква недостойна връзка между хора, които би трябвало да бъдат безупречни. Дълг било, казваше той, на тия, които са в течение на тези връзки, да ги прекъснат с всички възможни средства. После се впусна във възвишени разсъждения, хвана ръката на Жана и я закле да отвори очи, да разбере и да го подкрепи.

Този път тя разбра, но мълчеше ужасена при мисълта за всички мъчителни последици, които биха сполетели спокойния й засега дом; и тя се престори, че не разбира какво иска да й каже свещеникът. Тогава той престана да се колебае и заговори ясно:

— Предстои ми да изпълня тежко задължение, госпожо графиньо, но не мога да постъпя иначе. Свещеническият ми сан ми повелява да не ви оставя в неведение за нещо, което бихте могли да спрете. Знайте впрочем, че вашият съпруг поддържа престъпно приятелство с госпожа дьо Фурвил.

Тя сведе в покорно безсилие глава.

— Какво мислите да правите сега? — подзе свещеникът.

— Какво искате да направя, отче? — смотолеви тя.

Той отговори буйно:

— Да се възпротивите на тази греховна страст.

Тя се разплака и каза горчиво:

— Но той ми измени вече с една слугиня. Не ме слуша. Не ме обича, оскърбява ме винаги, щом изкажа съжаление, което не му допада. Какво мога да сторя аз?

Без да отговори направо, свещеникът се провикна:

— Значи, вие скланяте глава? Примирявате се? Съгласявате се? Прелюбодеянието е под покрива ви и вие го търпите? Престъплението се върши пред очите ви, а вие извръщате поглед? И вие сте съпруга? Християнка? Майка?

Тя хълцаше:

— Какво искате да сторя?

— Всичко друго — отвърна той, — но не и да позволявате това безчестие. Всичко, казвам ви. Напуснете го! Бягайте от този опозорен дом!

— Но аз нямам пари, отче — каза тя, — а ми липсва и смелост; и после как да си отида, без да имам доказателства? Нямам дори право да сторя това.

Свещеникът се изправи цял треперещ:

— Малодушието ви съветва така, госпожо, аз ви смятах друга. Вие сте недостойна за божието милосърдие.

Тя падна на колене:

— О, моля ви, не ме изоставяйте, посъветвайте ме!

Той каза рязко:

— Отворете очите на господин дьо Фурвил. Негов дълг е да прекъсне тази връзка.

При тази мисъл ужас обзе Жана.

— Но той ще ги убие, отче! А аз бих извършила донос! Само това не! Никога!

Тогава абатът вдигна ръка като за проклятие, извън себе си от гняв.

— Останете си във вашия позор и вашето престъпление; вие сте по-виновна от тях. Вие сте услужливата благосклонна съпруга. Нямам вече работа тук!

И той си отиде толкова разярен, че цялото му тяло трепереше.

Тя тръгна след него замаяна, готова да отстъпи, едва ли не да обещае. Но свещеникът все още трепереше от възмущение и крачеше бързо, като размахваше от яд големия си син чадър, висок почти колкото него.

Той зърна Жюлиен, който стоеше до оградата и даваше нареждания за кастренето на дърветата, и свърна наляво, за да мине през чифлика на Куйар. Постоянно повтаряше:

— Оставете ме, госпожо, нямам какво повече да ви кажа.

Точно на пътя му, посред двора, купчина деца от чифлика и от съседните къщи, струпани около колибката на кучката Мирза, гледаха любопитно нещо, съсредоточени и безмълвни. Сред тях баронът, с ръце на гърба, също гледаше с любопитство. Човек би го взел за учител. Но щом забеляза свещеника, той побърза да се отдалечи, за да не бъде принуден да го срещне, поздрави и заговори.

Жана казваше умолително:

— Дайте ми няколко дни, отче, и елате пак в замъка. Ще ви разкажа какво съм могла да сторя и какво съм подготвила! Ще обсъдим заедно.

Те стигнаха до групата деца. Свещеникът се доближи, за да види какво ги интересува толкова много. Кучката се окучваше. Пред къщичката й пет малки кученца лазеха вече около майка си, а тя ги лижеше нежно, легнала настрана, измъчена. В момента, когато свещеникът се наведе, сгърченото животно се изпъна и се показа шесто кученце. Хлапетата, обзети от радост, запляскаха с ръце и се развикаха: „Ето още едно! Ето още едно!“ За тях това беше игра, естествена игра, в която нямаше нищо нечисто. Те наблюдаваха раждането, както биха гледали падането на ябълките.

Абат Толбиак отначало се спря слисан. После в пристъп на необуздана ярост вдигна големия си чадър и заудря с все сила по главите на скупчените деца. Изплашените хлапета си плюха на петите. И той внезапно се намери сам пред обхванатата от родилни мъки кучка; тя се мъчеше да стане. Но той дори не я дочака да се вдигне на лапите си, а започна да я налага озверен с все сила. Вързаното куче не можеше да избяга, виеше страшно и се мяташе под ударите му. Той счупи чадъра си. Тогава, като се видя обезоръжен, стъпи върху кучката, започна яростно да я мачка, да я тъпче, да я смазва. Тя роди под тежестта му едно последно кученце. С един зверски удар на тока си той доуби окървавеното животно, което още мърдаше сред квичащите новородени кученца, слепи, тромави, търсещи вече цицките на майка си.

Жана беше избягала. Но свещеникът внезапно усети, че някой го хваща за гърлото, триъгълната му шапка отхвръкна от силна плесница; баронът го дотътра до оградата и го изхвърли разгневен на пътя.

Когато господин льо Пертюи се върна, видя дъщеря си коленичила — тя хълцаше сред малките кученца и ги събираше в полата си. Той тръгна с бързи крачки към нея и извика, размахвайки ръце:

— Ето го! Ето го твоя божи служител! Видя ли го сега?

Чифликчиите се притекоха, взеха да разглеждат изтърбушеното животно. Старата Куйар заяви:

— Как е възможна такава свирепост!

Жана прибра седемте кученца и реши да ги отгледа.

Опитаха се да ги хранят с мляко. Три умряха на другия ден. Чичо Симон обиколи цялата местност, за да намери млечна кучка. Кучка не намери, но донесе една котка и заяви, че и тя ще свърши работа. Убиха още три кученца и повериха последното на тази дойка от друга порода. Тя го осинови незабавно, легна на хълбока си и му подаде цицките си.

За да не изтощи втората си майка, кучето бе отбито след две седмици и Жана се нагърби да го храни сама с биберон. Нарече го Тото, но баронът решително промени името и го кръсти Сеч.

Свещеникът не стъпи вече в замъка, но следващата неделя изсипа от амвона клетви, закани и проклятия срещу замъка, казваше, че язвата трябва да се гори с нажежено желязо, анатемосваше барона, който се забавляваше с това, неясно и плахо намекваше за новите любовни похождения на Жюлиен. Виконтът беше вбесен, но страхът от скандал укроти гнева му.

А от проповед на проповед свещеникът продължаваше да възвестява отмъщението си, предричаше, че часът на божия съд наближава, че всички негови врагове ще бъдат сразени.

Жюлиен написа на архиепископа почтително, но енергично писмо. Абат Толбиак бе застрашен от немилост. Той млъкна.

Срещаха го да се разхожда сам с големи крачки и екзалтирано лице. Жилберт и Жюлиен го забелязваха много често по време на разходките си с кон ту далече, като черна точка в края на полето, ту на стръмния бряг, ту зачетен в требника си в някоя тясна долчинка, през която трябваше да минат. Те обръщаха конете, за да го избягнат.

Пролетта бе настъпила; тя съживяваше любовта им, хвърляше ги всеки ден в прегръдките им един на друг, ту тук, ту там, под всеки заслон, където ги отнасяше ездата им.

Понеже листата на дърветата бяха още редки, а тревата — влажна, те не можеха както през лятото да потънат в горските гъсталаци и избираха за тайните си прегръдки най-често подвижната колиба на един овчар, изоставена още от есента на върха на стръмния рид Вокот.

Колибата стоеше самотна, изправена на колелетата си, на петстотин метра от брега, точно там, където долината стръмно се спускаше към морето. Не можеха да бъдат изненадани, защото оттам се виждаше полето, а конете, вързани за стръките, ги чакаха да се уморят от целувки.

Но един ден, точно когато напущаха убежището си, забелязаха абат Толбиак, седнал почти скрит в морските тръстики край брега.

— Трябва да оставяме конете си в дола — каза Жюлиен, — могат отдалече да ни издадат.

И те свикнаха да връзват конете си в една падинка на обраслия в шубраци дол.

А една вечер, когато се прибираха двамата в „Ла Врийет“, за да вечерят с графа, срещнаха етуванския свещеник, който излизаше от замъка; той им направи път да минат и ги поздрави, без да срещне погледите им. Обзе ги безпокойство, но то бързо се разсея.

Един следобед Жана четеше до камината; навън духаше силен вятър (беше началото на май). Ненадейно тя зърна граф дьо Фурвил. Той вървеше пеш и толкова бързаше, че тя помисли, че се е случило нещастие.

Бързо слезе да го посрещне и когато застана срещу него, помисли, че е обезумял. Графът беше с големия кожен каскет на глава, който той носеше само в къщи, облечен бе с ловджийската си блуза и тъй бледен, че червеникавите му мустаци, които обикновено не се открояваха на руменото му лице, изглеждаха огнени. Очите му блуждаеха погледът му се местеше безсмислено. Той прошепна:

— Жена ми е тука, нали?

Загубила ума и дума, Жана отвърна:

— Не, не съм я виждала днес.

Тогава той седна, сякаш краката му се подкосиха, махна каскета и машинално избърса с кърпа челото си няколко пъти. После изведнъж скочи, приближи се до младата жена, протегна двете си ръце, отворил уста, готов да я заговори, да й повери някаква ужасна мъка, после се спря, погледна я втренчено и издума като в бълнуване:

— Но той е ваш мъж… вие също… — и побягна към морето.

Жана се затича да го спре, викаше го, умоляваше го със свито от ужас сърце и си мислеше: „Той знае всичко! Какво ли ще направи! О! Дано не ги намери!“

Не можеше да го стигне, а той не я слушаше. Вървеше право пред себе си, без да се колебае, устремен към целта си. Прескочи рова, тръгна с исполински крачки през тръстиките и стигна до скалистия бряг.

Изправена на обраслата с дървета височина, Жана дълго го следи с очи; после, като го изгуби от погледа си, се прибра, терзана от безпокойство.

А той свърна надясно и почна да тича. Бурното море влачеше вълните си. Грамадни, съвсем черни облаци се носеха с луда бързина, отминаваха, следвани от други, и всеки от тях обливаше брега с бесен порой. Вятърът свистеше, виеше, навеждаше ниско тревата, огъваше младите жита, грабваше големи бели птици, подобни на къдели пяна, и ги отнасяше далече от морето. Дъждовните капки се лееха безспир, шибаха лицето на графа, мокреха бузите и мустаците му, свличаха се по тях, изпълваха ушите му с шум, а сърцето му със смут.

Там долу пред него се откриваше дълбоката теснина на дола Вокот. Не се виждаше нищо друго освен овчарската колиба до празната кошара. За стръките на подвижната къщичка бяха привързани два коня. От какво можеха да се опасяват в такава буря?

Щом ги забеляза, графът легна по корем и почна да се влачи по ръце и колена, подобен на някакво чудовище с голямото си изкаляно тяло и косматата шапка. Той пропълзя чак до самотната колиба и се мушна отдолу, за да не го забележат през пролуките на дъските. Конете се раздвижиха, като го усетиха. Той бавно преряза поводите им с извадения от по-рано нож. Изви се вихър и животните побягнаха, подгонени от градушката, която шибаше наклонения покрив на дървената къщурка; тя се тресеше на колелата си.

Повдигнал се на колене, графът долепи око до процепа под вратата и погледна вътре.

Не помръдваше. Сякаш чакаше нещо. Мина доста време. И ненадейно той се изправи целият в кал, от главата до краката. Бутна с безумно движение резето, което затваряше вратата отвън, сграбчи стръките и разтърси колибата, като че искаше да я строши на парчета. После внезапно се впрегна в нея, прегънал високата си снага в отчаяно усилие, и почна да тегли като вол, задъхвайки се. Повлече към стръмния склон подвижната къщурка и тия, които бяха заключени в нея.

Те викаха отвътре, удряха с юмруци вратичката, без да разбират какво им се е случило.

Когато стигна до горния край на стръмнината, той пусна лекото жилище и то се затъркаля по наклонената урва. Ускоряваше своя ход, носеше се лудо, все по-бързо, подскачаше, спъваше се като животно, стръките се удряха в земята.

Стар просяк, скрит в един трап, видя как колибата профуча стремително над главата му. Чу ужасните викове, които излизаха от дървения сандък.

Изведнъж колибата загуби едното си колело — то се откъсна при блъскането, а тя падна на една страна и се запремята надолу като топка, както би се изтърколила от върха на някоя планина изтръгната из основи къща. Стигна до ръба на последния сипей, подскочи, описа дъга, падна в пропастта и се счупи като яйце.

Щом се разби в камънаците, старият просяк, който я бе видял да профучава, слезе със ситни стъпки през къпините. Воден от благоразумието си на селянин, той не се осмели да се приближи до смачкания сандък, а отиде до съседния чифлик да съобщи за случилото се.

Притекоха се хора. Вдигнаха отломките и откриха две тела — изранени, смазани, окървавени. Челото на мъжа бе пробито, а лицето — премазано. Челюстта на жената висеше, откъсната при едно блъсване. Счупените им крайници бяха меки, сякаш под месото им вече нямаше кости.

Разпознаха ги все пак. Почнаха да обсъждат надълго причината за това нещастие.

— Какво ли са търсили в тази колиба? — каза една жена.

Тогава бедният старец разказа, че те сигурно са се подслонили там, за да се скрият от бурята, а буйният вятър навярно е преобърнал и търкулнал надолу колибата. И обясни, че самият той мислел да се скрие там, но видял привързаните за стръките коне и разбрал, че мястото е заето.

— Иначе с мен щеше да стане същото — добави той доволно.

Някакъв глас каза:

— Дали нямаше да е по-добре?

Тогава старчето изпадна в ужасна ярост:

— Защо щеше да е по-добре? Защото аз съм беден, а те богати ли? Погледнете ги сега…

Треперещ, дрипав, мокър до кости, мръсен, с чорлава брада и дълги коси, провиснали изпод издънената му шапка, той посочи двата трупа с края на кривака си и заяви:

— Всички сме равни там долу…

Междувременно дойдоха и други селяни, гледаха изпод вежди с неспокоен, подозрителен, изплашен, користен и малодушен поглед. После почнаха да разискват какво да правят. Решиха да отнесат телата в замъците с надеждата да получат възнаграждение. Приготвиха две коли. Сега пък възникна ново затруднение — едни искаха чисто и просто да постелят със слама дъното на колите; други бяха на мнение да поставят дюшеци, за приличие.

Жената, намесила се по-рано в разговора, извика:

— Ами че те ще се напоят с кръв тези дюшеци! Ще трябва да ги перем с жавелова вода!

А един дебел чифликчия с весело лице отвърна:

— Нали ще ни платят! Колкото по-хубаво, толкова по-скъпо!

Доводът бе убедителен. Двете каруци с високи колела и без яйове потеглиха в тръс — едната надясно, другата наляво. При всяко друсане по дълбоките бразди от колелата те разтърсваха и люшкаха останките на тези същества, които се бяха прегръщали и нямаше вече да се срещнат.

Щом видя как колибата се търкаля по стръмната урва, графът с все сила побягна под бурята и дъжда. Той тича няколко часа така, пресичаше пътища, прескачаше насипи, пробиваше плетища. Прибра се привечер в къщи, без сам да знае как.

Уплашените слуги го чакаха и му обадиха, че двата коня току-що се бяха върнали без ездачите — конят на Жюлиен бе последвал другия.

Тогава господин дьо Фурвил се олюля; с прекъснат от вълнение глас промълви:

— Навярно им се е случило нещо в това ужасно време. Нека всички тръгнат да ги търсят.

Тръгна отново и той. Но щом се скри от погледите им, свря се под една къпина и впери взор в пътя, откъдето щеше да дойде мъртва, умираща или осакатена, обезобразена завинаги тази, която той все още обичаше с дива страст.

Скоро пред него мина каруца със странен товар. Спря се пред замъка и влезе. Това беше, да, това беше тя. Ужасна тревога го прикова на място, безумен страх да не узнае, ужас пред истината. Сгушен като заек, той не мръдваше, изтръпваше при най-малкия шум.

Почака час, може би два. Колата не излизаше. Помисли, че жена му издъхва. Мисълта да я види, да срещне погледа й го изпълни с такъв ужас, че той внезапно се уплаши да не би да го открият в скривалището му и да го принудят да се прибере, за да присъствува на агонията й, и избяга по-навътре в гората. После изведнъж му мина през ум, че тя може би има нужда от помощ, че навярно никой не може да се погрижи за нея и се затича като луд назад.

При входа срещна градинаря и му извика:

— Е, какво?

Човекът не смееше да отговори. Тогава господин дьо Фурвил почти изрева:

— Мъртва ли е?

— Да, господин графе — пошепна слугата.

Той изпита голямо облекчение. Тутакси по кръвта и по напрегнатите му мускули се разля спокойствие. С твърда стъпка изкачи стъпалата на голямата парадна стълба.

Другата каруца пристигна в „Тополите“. Жана я забеляза отдалеч, видя дюшека, отгатна, че върху него лежи тяло, и разбра всичко. Така силно се развълнува, че се строполи в несвяст.

Когато дойде на себе си, баща й придържаше главата й и мокреше с оцет слепите й очи. Той попита колебливо:

— Знаеш ли?…

— Да, татко — прошепна тя, но когато поиска да стане, не можа — чувствуваше силни болки.

Същата вечер роди мъртво дете — момиченце.

Жана не видя погребението на Жюлиен и не узна нищо за него. Едва след ден-два забеляза, че леля Лизон се бе върнала. В трескавите кошмари, които я преследваха, тя упорито се мъчеше да си припомни кога старата мома си бе отишла от „Тополите“, по кое време и при какви обстоятелства. Но дори когато мисълта й бе ясна, не успя да си припомни всичко, сигурна бе само, че я бе видяла след смъртта на маминка.

XI

Три месеца тя не напусна спалнята си и толкова отслабна и пребледня, че я смятаха за загубена. После малко по малко се съвзе. Баща й и леля Лизон не я напуснаха вече, заселиха се и двамата в „Тополите“. От това сътресение й остана едно нервно заболяване — от най-малкия шум примираше и най-незначителните неща предизвикваха продължителни припадъци.

Нито веднъж не поиска подробности за смъртта на Жюлиен. Не беше ли все едно? Не знаеше ли достатъчно? Всички мислеха, че е нещастен случай, но тя не се заблуждаваше. Пазеше в сърцето си мъчителната тайна за прелюбодеянието, което й бе известно, и спомена за ненадейното и зловещо посещение на графа в деня на катастрофата.

Сега в душата й нахлуваха нежни, тихи и печални спомени за мимолетните любовни радости, с които мъжът й някога я бе дарил. Трепваше от време на време от неочакваните проблясъци на паметта си. Виждаше го пак такъв, какъвто бе през дните на годеничеството им, такъв, какъвто бе го любила в единствените си страстни часове, разцъфнали под яркото корсиканско слънце. Недостатъците му се намаляваха, грубостите му се заличаваха, дори и измяната му избледняваше, колкото по-далеч в миналото оставаше неговият затворен гроб. В прилив на неясна, следсмъртна признателност към човека, който я бе държал в обятията си, Жана прощаваше миналите страдания и мислеше само за щастливите мигове. Но времето течеше, месец след месец се изнизваха и посипваха със забрава, като с дебел слой прах, всички спомени и огорчения; и тя се предаде всецяло на сина си.

Той се превърна в кумир, единствена мисъл на трите заобикалящи го същества; и зацарува като тиранин. Между тримата му роби се породи даже някаква ревност — Жана нервно гледаше как детето горещо целува барона, след като е яздило на конче на коленете му. А леля Лизон, пренебрегвана и от него, както биваше винаги от всички, третирана понякога като слугиня от този властелин, който почти не можеше да говори още, се оттегляше в стаята да си поплаче и сравняваше незначителните ласки, изпросени с мъка, с прегръдките, предназначени за майка му и за дядо му.

Изминаха две спокойни години, от нищо несмутени, в непрестанни грижи за детето. В началото на третата зима решиха да отидат в Руан до пролетта. Цялото семейство се пресели там. Но щом пристигнаха в старата изоставена и влажна къща, Пол хвана толкова остър бронхит, че се уплашиха да не е болен от плеврит. Обезумели от страх, близките му заявиха, че той не може да живее без въздуха в „Тополите“ и щом оздравя, се върнаха там.

Занизаха се еднообразни и тихи години.

Винаги заедно около малкия, ту в стаята му, ту в голямата гостна, ту в градината, те изпадаха във възторг от сричането му, от смешните му изрази, от движенията му.

Майка му го наричаше галено „Поле“, а той не можеше да произнесе думата и казваше „Пуле“7. Това будеше безкраен смях. Прякорът Пуле му остана. Наричаха го вече все така.

Понеже растеше бързо, едно от любимите занимания на тримата му близки или, както казваше баронът, „трите майки“, беше да мерят ръста му. На дървената облицовка до вратата бяха надраскали с молив множество малки чертички, показващи растежа му от месец на месец. Тази стълбица, кръстена „стълбичката на Пуле“, заемаше важно място в живота на всички.

Скоро в семейството придоби значителна роля кучето Сеч, пренебрегнато от Жана, предадена изцяло на сина си. Хранено от Людивин и подслонено в една стара бъчва до конюшнята, то живееше самотно, винаги вързано с верига.

Една сутрин Пол го забеляза и се развика да му го дадат да го прегърне. Заведоха го до кучето с безкрайна уплаха. Кучето се заумилква около детето и когато пожелаха да го отдалечат от него, Пуле се разрева. Отвързаха Сеч и го настаниха в къщата.

Той стана неразделен приятел на Пол; търкаляха се заедно, спяха един до друг на килима. Скоро Сеч легна и в леглото на другаря си, който не се съгласяваше да се раздели с него. Жана се вайкаше понякога заради бълхите. А леля Лизон я бе яд на кучето, че заема такова място в сърцето на детето, струваше й се, че животното е откраднало обичта, за която тя така жадуваше.

Нарядко разменяха посещения с Бризвил и Кутлие. Кметът и лекарят единствени редовно нарушаваха самотата на стария замък. След жестокото убийство на кучката и подозренията, които й вдъхваше свещеникът във връзка с ужасната смърт на графинята и Жюлиен, Жана не стъпваше вече в църква, разгневена срещу бога, че може да има такива служители.

От време на време абат Толбиак сипеше проклятия и открито споменаваше замъка, където витаел духът на злото, на вечния бунт, ужас и лъжа, духът на неправдата, разврата и порока. Така окачествяваше той барона.

Впрочем църквата му пустееше. Когато минаваше край нивите, където орачите тикаха ралата си, селяните не прекъсваха работата си, за да поговорят с него, дори не се обръщаха да го поздравят. Освен това считаха го за магьосник, защото бе изгонил злия дух, влязъл в една жена. Разправяха, че знаел тайнствени думи, за да разтуря магиите — те били според него дяволски шеги. Докосваше с ръце кравите, които даваха синкаво мляко, или си виеха опашките, мълвеше невнятни думи и изгубените вещи се намираха.

Тесногръд и фанатичен, той страстно се увличаше в изучаване на религиозните книги, описващи явяването на дявола на земята, различните прояви на неговата мощ, скритите му разнообразни въздействия, присъщите му способи и обичайните му хитрини. Тъй като се смяташе, специално призван да се бори срещу тази съдбоносна и загадъчна сила, той бе научил всички заклинателни изрази, посочени в църковните ръководства.

Непрестанно му се струваше, че лукавият броди в мрака и латинското изречение: „Sicut leo rugiens circuit quoerens quern devoret“8 не излизаше от устата му.

Той почна да всява страх, скритата му мощ навяваше ужас. Дори събратята му, невежи селски свещеници, за които Велзевул е част от вярата и които смесват религията с магията, смутени от дребнавите предписания за обреди в случай на проява на силата на злото, смятаха абат Толбиак едва ли не за магьосник и го тачеха както за магическата власт, която предполагаха, че има, така и за безупречната строгост на живота му.

Когато срещнеше Жана, той не я поздравяваше.

Това положение тревожеше и докарваше до отчаяние леля Лизон, която не проумяваше с плахата си душичка на стара мома как може да не се ходи на църква. По всяка вероятност тя бе благочестива и навярно се изповядваше и причестяваше, но никой не знаеше това, нито пък искаше да знае.

Когато останеше сама, съвсем сама с Пол, тя тихичко му говореше за добрия дядо господ. Той я слушаше разсеяно, докато му разказваше необикновените истории за сътворението на света. Но когато му казваше, че трябва много, много да обича добрия дядо боже, той питаше понякога:

— Къде е той, лельо?

Леля Лизон показваше с пръст небето.

— Там горе, Пуле, само че не бива да казваш на никого. — Тя се боеше от барона.

Но един ден Пол й заяви:

— Добрият дядо боже е навсякъде, но не и в църквата. — Говорил бе с дядо си за тайнствените откровения на леля си.

Момчето караше десетата си година. Майка му изглеждаше четиридесетгодишна. То бе яко и буйно, катереше се смело по дърветата, но не знаеше много неща. Уроците го отегчаваха, бързаше да ги прекъсне. А всеки път, когато баронът го задържаше малко по-дълго време над книгата, Жана довтасваше незабавно.

— Остави го да си поиграе — казваше тя. — Не бива да го изморяваш. Толкова е малък! — За нея Пол беше все още на шест месеца или на година. Тя едва ли си даваше сметка, че той ходи, тича, говори като малък мъж. Живееше в постоянна тревога да не би да падне, да не настине, да не се загрее, когато се движи, да не яде много да си разстрои стомаха или пък малко, та да не порасне.

Когато Пол стана на дванадесет години, възникна голямо затруднение — първото причастие.

Една сутрин Лиза дойде при Жана и й изтъкна, че не могат да оставят по-дълго малкия без религиозно образование и без да изпълни първите си задължения на християнин. Тя се обоснова по всички възможни начини, приведе хиляди доводи и преди всичко се позова на мнението на хората, с които дружаха. Майката се колебаеше смутена и нерешителна, твърдеше, че може да почакат още малко.

След един месец обаче, когато бе на гости на виконтеса дьо Бризвил, дамата я запита случайно:

— Навярно тази година вашият Пол ще приеме първото си причастие?

Неподготвена за въпроса, Жана отвърна:

— Да, госпожо.

Тази проста думичка я накара да се реши и без да се довери на барона, тя замоли Лиза да заведе детето на уроците по закон божи.

В продължение на един месец всичко вървеше благополучно, но една вечер Пуле се върна с пресипнало гърло. На другия ден се разкашля. Уплашена, майка му го разпита и узна, че свещеникът го изпъдил до края на часа в предверието на течение, защото се държал лошо.

Тя го задържа при себе си и сама го научи на религиозната азбука. Но абат Толбиак въпреки горещите молби на Лизон отказа да го допусне между причестяващите се, понеже не бил достатъчно подготвен.

Същото стана и следната година. Тогава баронът, разярен, заяви гневно, че детето няма нужда да вярва в бабини деветини и в наивния символ на преобразяването, за да стане честен човек. Решиха да го възпитават по християнски, но не като набожен католик, а когато станеше пълнолетен, щеше да бъде свободен да избере каквато си ще религия.

Известно време след това Жана отиде на гости у Бризвил, но те не й върнаха посещението. Тя се учуди, като познаваше педантичната вежливост на съседката си, но маркиза дьо Кутлие й откри надменно причината за тази въздържаност.

Поради положението на мъжа си, неоспоримата си титла и значителното си богатство маркизата се смяташе един вид царица на нормандската аристокрация и управляваше като истинска владетелка, говореше свободно, беше приветлива или студена според случая, правеше забележки, даваше съвети, поздравяваше, бъркаше се във всичко. Когато Жана я посети, дамата каза сухо след няколко ледени думи:

— Обществото се дели на две класи: хора, вярващи в бога, и тия, които не вярват. Едните, макар и най-ниско поставени в обществото, са наши приятели, равни нам; другите не представляват нищо за нас.

Почувствувала нападката, Жана отвърна:

— Не може ли да се вярва в бога, без да се ходи на църква?

— Не, госпожо — отвърна маркизата, — вярващите се молят богу в неговия храм, както ако искате да видите хората, отивате в дома им.

Жана поде засегната:

— Бог е навсякъде, госпожо. Колкото до мене, аз вярвам от все сърце в добротата му, но не чувствувам присъствието му, когато някои свещеници застанат между мен и него.

Маркизата стана:

— Свещеникът носи знамето на църквата, госпожо; който не следва това знаме, е срещу него и срещу нас.

Жана стана също, цяла тръпнеща.

— Вие вярвате, госпожо, в бога на една партия. Аз пък вярвам в бога на честните хора.

Тя се поклони и излезе.

Селяните също я осъждаха помежду си, че Пол не взе първото си причастие. Самите те не ходеха на църква, почти не се изповядваха и се причестяваха само на Великден според изричното предписание на църквата. Но с децата бе друго; никой от тях не би дръзнал да възпита детето си извън този общ закон, защото религията си е религия.

Жана почувствува неодобрението и душата й възнегодува срещу тия условности, срещу тия сделки със съвест, срещу всеобщото малодушие и подлостта, затаена във всички сърца, която пред хората взима толкова добродетелни маски.

Баронът пое ръководството в учението на Пол и почна да му предава латински. Майката препоръчваше само едно:

— Главно не го уморявай! — И бродеше неспокойно около занималнята — баща й й бе забранил да влиза вътре, защото непрекъснато прекъсваше заниманията, за да пита: „Не ти ли е студено на краката, Пуле?“ Или: „Не те ли боли глава, Пуле?“ Или прекъсваше учителя: „Не го карай да говори толкова много, ще пресилиш гърлото му.“

Щом се отървеше от урока, Пол се занимаваше с градинарство с майка си и леля си. Те се бяха пристрастили сега към обработването на земята. Напролет и тримата садяха фиданки, сееха семена, изпадаха във възторг от покълването и поникването им, подкастряха клони, беряха цветя и правеха букети. Най-голямата грижа на младежа бе производството на салата. Бяха му предоставили четири големи лехи в зеленчуковата градина и той садеше с известно усърдие марули, римски, цикорски, комуцински, кралски и всички познати видове салати. Копаеше, поливаше, плевеше, присаждаше, подпомаган от двете майки, караше ги да работят като надничарки. Често можеха да ги видят коленичили с часове сред лехите, с изпоцапани рокли, заети да набождат корените на разсада в дупчици, издълбани с едно отвесно бутване на пръста им в почвата.

Пуле растеше, стана петнадесетгодишен, стълбичката в салона бележеше метър и петдесет и осем сантиметра, но по ум си оставаше дете — невежа, наивен, задушен между полите на двете жени и добрия старец, отживял века си.

Най-сетне една вечер баронът заговори за колежа. Жана тутакси се разхълца. Леля Лизон, ужасена, се сгуши в един тъмен ъгъл.

Майката каза:

— Каква нужда има да знае толкова много? Ще го направим земеделски стопанин, селски благородник. Ще обработва земите си като много други благородници. Ще проживее до дълбока старост щастлив в този замък, където сме живели преди него ние и където ще умрем. Какво повече може да искаме?

Но баронът поклащаше глава:

— Какво ще отговориш ти, ако на двадесет и пет години той ти каже: „Аз не съм нищо, не знам нищо по твоя вина, заради майчиния ти егоизъм. Чувствувам се негоден за работа, неспособен да се издигна, а не бях създаден за незначителен, скромен и до смърт скучен живот, на какъвто ме обрече твоята недалновидна майчина обич.“

А тя все плачеше и умоляваше сина си:

— Кажи, Пуле, нали никога няма да ме упрекнеш, че много съм те обичала?

И високото момче обещаваше учудено:

— Не, мамо!

— Заклеваш ли ми се?

— Да, мамо.

— Искаш да останеш тук, нали?

— Да, мамо.

Тогава баронът решително повиши глас:

— Жана, ти нямаш право да разполагаш с живота му. Постъпваш подло и едва ли не престъпно — жертвуваш детето си за собственото си щастие.

Тя скри лице в ръце, заплака неудържимо и зашепна през сълзи:

— Аз бях тъй злочеста… толкова страдах! А сега, когато съм спокойна с него, ми го отнемат… Какво ще стане с мен?… Съвсем сама…

Баща й стана, седна до нея и я прегърна.

— Ами аз, Жана?

Тя обви ръце около шията му, целуна го буйно и още задъхана от плач, промълви:

— Да, имаш право… може би… татко. Луда бях, но толкова изстрадах. Съгласна съм да отиде в колежа.

Без да си дава много добре сметка какво мислеха да правят с него, и Пуле се разхленчи.

Тогава „трите майки“ с ласки и целувки го ободриха. Качиха се да си легнат със свити сърца и всички си поплакаха в леглата, дори и баронът, който дотогава се владееше.

Решиха да дадат момчето в началото на годината в Хавърския колеж. През лятото го глезиха повече от всякога.

При мисълта за раздялата майка му често въздишаше. Приготви му дрехи, като че му предстоеше пътуване за десет години. Най-сетне една октомврийска сутрин, след безсънна нощ, двете жени и баронът се качиха с него в каретата и двата коня препуснаха.

Бяха ходили по-рано и бяха избрали мястото му в общата спалня и в класната стая. Жана, подпомогната от леля Лизон, прекара деня в нареждане на малкото му шкафче. Понеже то не побра и четвъртината от донесените дрехи, тя отиде при директора, за да поиска още едно. Повикаха и домакина. Той изтъкна, че толкова бельо и разни други неща само ще пречат, без никога да дотрябват, и отказа да даде още едно шкафче, като се позова на правилника. Отчаяната майка реши да наеме стая в малък съседен хотел и заръча на собственика сам да носи на Пуле всичко, от което би имал нужда, при първо искане на детето.

После се разходиха по вълнолома да погледат пристигащите и заминаващите кораби.

Над града се спусна тъжна вечер. Почнаха да палят лампите. Влязоха да вечерят в някакъв ресторант. Никой не бе гладен. Гледаха се с овлажнели очи, докато пред тях слагаха една след друга чиниите и ги отнасяха почти непобутнати.

После бавно се отправиха към колежа. От всички страни се стичаха деца от всички възрасти, водени от семействата си или от прислужниците. Много от тях плачеха. В големия, слабо осветен двор се чуваше плач. Жана и Пуле се прегръщаха дълго. Леля Лизон стоеше настрана, съвсем забравена, завряла лице в кърпата си. Щом почувствува, че ще се разнежи, баронът съкрати сбогуването и повлече дъщеря си. Каретата чакаше пред вратата. Качиха се и тримата вътре и се върнаха в „Тополите“ през нощта.

От време на време някой изхълцваше в мрака.

На другия ден Жана плака чак до вечерта. А на по-другия накара да впрегнат файтона и замина за Хавър. Пуле изглеждаше примирен с раздялата. За пръв път в живота си той имаше другари и жаден за игра, не се свърташе на стола си в приемната.

Жана идваше през ден, а в неделя го извеждаше. Като не знаеше какво да прави през учебните часове в очакване на междучасието, тя седеше в приемната — не й стигаше сила и смелост да се отдалечи от колежа. Директорът я повика при себе си и я помоли да идва по-рядко. Тя не се вслуша в препоръката.

Тогава той я предупреди, че ако продължава да пречи на сина си да играе през междучасията и постоянно смущава работата му, ще се види принуден да й го върне; и той предупреди с няколко думи барона. Тя остана в „Тополите“, под надзор, като пленница.

Чакаше всяка ваканция по-нетърпеливо от детето.

Постоянна тревога държеше в напрежение душата й. Почна да броди из околността сама с кучето Сеч по цели дни, с блуждаеща мисъл. Понякога седеше по цели следобеди на скалистия бряг, загледана в морето. Или пък слизаше през горичката до Ипор по пътя на някогашните си разходки, чийто спомен я преследваше. Колко далеч, далеч бе времето, когато тя — младо момиче, опиянено от блянове — се разхождаше по същите тия места.

Всеки път, когато видеше сина си, струваше й се, че са били разделени десет години. И всеки месец той възмъжаваше, а тя старееше. Баща й можеше да мине за нейн брат, а леля Лизон, повехнала още на двадесет и пет години и немръднала оттогава, изглеждаше като нейна по-възрастна сестра.

Пуле съвсем не се занимаваше. Повтори четвърти клас, изкара криво-ляво трети, но се наложи да повтаря и втори. Бе вече двадесетгодишен, когато постъпи в класа по реторика.

Станал бе строен рус юноша с гъсти бакембарди и едва наболи мустачки. Сега вече той си идваше всяка неделя в „Тополите“. Понеже отдавна вземаше уроци по езда, наемаше чисто и просто някой кон и изминаваше разстоянието за два часа.

Още от заранта Жана излизаше да го пресрещне с лелята и барона, който постепенно се прегърбваше и ходеше по старчески, с ръце зад гърба, като че ли за да не падне по очите си.

Те вървяха бавничко по шосето, седяха понякога край канавката и се взираха в далечината дали няма да зърнат ездача. Щом той се появеше като черна точка на бялата ивица, тримата близки махаха с кърпички. А той препускаше с коня си и долиташе като вихър — Жана и леля Лизон примираха от страх, а дядото се възхищаваше и викаше „браво“ в безсилен възторг.

Макар че Пол беше с една глава по-висок от майка си, тя все още се отнасяше с него като с пеленаче, все още го питаше:

— Не ти ли е студено на краката, Пуле?

А когато той се разхождаше пред входа след закуска и пушеше цигарата си, тя отваряше прозореца, за да му извика:

— Не излизай гологлав, моля ти се, ще хванеш хрема!

Тръпнеше тревожно, когато той си тръгваше през нощта, на кон.

— Най-важното е да не препускаш много бързо, мой малък Пуле, бъди благоразумен, мисли за бедната си майка. Не бих го понесла, ако с теб се случи нещо.

Но ето че една събота сутрин тя получи писмо от Пол, че нямало да дойде на другия ден, защото негови приятели били организирали някакво забавление и поканили и него.

Целия неделен ден я терзаха тревожни мисли, като че ли над нея бе надвиснало нещастие. А в четвъртък не изтрая, замина за Хавър.

Пол й се стори променен, без сама да си дава сметка в какво. Изглеждаше оживен, говореше с възмъжал глас. И ненадейно й каза като нещо съвсем естествено:

— Знаеш ли, мамо, понеже ти дойде днес, аз и тази неделя няма да дойда в „Тополите“, защото пак ще се забавлявам.

Тя бе поразена, дъхът й замря, сякаш й бе казал, че ще замине за Америка. Едва се овладя най-сетне и го попита:

— О, Пуле! Какво ти е? Кажи ми, какво става с тебе?

Той се разсмя и я целуна:

— Абсолютно нищо, мамо, ще се забавлявам с приятели, това е естествено за възрастта ми.

Жана не намери подходящ отговор, а когато остана сама в каретата, странни мисли нахлуха в главата й. Тя не познаваше вече своя Пуле, някогашния малък Пуле. За пръв път забеляза, че той е голям, че не е вече нейн, че ще живее свой живот, без да се занимава с тях, старите. Струваше й се, че за един ден той се е преобразил. Как! Нима този силен брадат юноша с изявена воля бе нейният син, клетото й малко дете, което я караше по-рано да разсажда салати?

В продължение на три месеца Пол идваше да вижда близките си само от време на време, постоянно обзет от очевидното желание да си тръгне по-скоро, като всяка вечер гледаше как да спечели някой час. Жана се безпокоеше, а баронът постоянно повтаряше, за да я успокои:

— Остави го. Та той е на двадесет години.

Но една сутрин някакъв зле облечен възрастен човек попита с немски акцент:

— Госпоза виконтесата? — След много церемониални поклони той измъкна от джоба си измърсен портфейл и заяви: — Имам една книзка за вас — и й подаде разгънато парче омазнена хартия.

Тя прочете листа, препрочете го, погледна евреина, прочете още веднъж и попита:

— Какво означава това?

Човекът обясни раболепно:

— Сте ви каза. Вас син имасе нузда от малко пари и понезе знаех, це вие сте добра майка, саех му нестицко.

Тя цяла трепереше.

— Но защо не е поискал от мене?

Евреинът й обясни надълго и нашироко, че това било дълг от игра на карти и трябвало да се изплати на другия ден преди обед, а понеже Пол не бил пълнолетен, никой нямало да му заеме и „цестта му стесе да се компрометира“ без любезната услуга, която той оказал на момъка.

Жана искаше да извика барона, но не можеше да стане, вълнението я беше парализирало. Най-сетне тя каза на лихваря:

— Бъдете така любезен да позвъните.

Той се поколеба, страх го беше от някаква примка. Смотолеви:

— Ако преца, сте дойда друг път.

Тя поклати отрицателно глава. Той позвъни. Зачакаха безмълвни един срещу друг.

Щом баронът дойде, веднага разбра каква е работата. Разписката бе за хиляда и петстотин франка. Той плати хиляда и каза на човека, като го гледаше право в очите:

— И слушайте, повече да не ми се мяркате пред очите!

Евреинът поблагодари, поклони се и изчезна.

Дядото и майката заминаха незабавно за Хавър. Като пристигнаха в колежа, узнаха, че от един месец Пол не бе стъпвал там. Директорът бе получил четири писма, подписани от Жана, с които тя го уведомяваше за неразположението на сина си и след това за хода на болестта му. Всяко писмо бе придружено от медицинско свидетелство, всичките подправени, разбира се. Поразени, те стояха и се гледаха един друг.

Директорът, огорчен, ги заведе в полицията. Майката и дядото преспаха в хотела. На другия ден намериха младежа при една държанка в града. Дядо му и майка му го отведоха в „Тополите“, без да разменят ни дума по целия път. Скрила лице в кърпата си, Жана плачеше. Пол гледаше равнодушно полето.

В продължение на една седмица се разкри, че през последните три месеца той бе направил петнадесет хиляди франка дългове. Кредиторите не се бяха явили по-рано, защото знаеха, че той скоро ще стане пълнолетен.

Не му поискаха никакви обяснения. Искаха да го спечелят с кротост. Хранеха го с деликатеси, галеха го, глезеха го. Беше пролет. Въпреки страховете на Жана наеха лодка в Ипор, за да се разхожда на воля в морето. Не му даваха кон, за да не иде в Хавър.

Той прекарваше дните в безделие, раздразнителен, а понякога и груб. Баронът се безпокоеше за недовършеното му образование. Жана полудяваше при мисълта за нова раздяла, но все пак се чудеше какво да прави с него.

Една вечер той не се прибра. Узнаха, че е тръгнал е лодката заедно с двама моряци. Майка му, извън себе си от страх, слезе гологлава чак до Ипор през нощта.

Няколко мъже чакаха на плажа завръщането на лодката. Далеч в морето блесна светлинна. Лодката се приближаваше, полюляваше се. Пол не беше в нея. Накарал бе да го отведат в Хавър.

Полицията го дири напразно, не можаха да го намерят. Момичето, което го бе приютило първия път, също бе изчезнало безследно, като си продало вещите и платило наема. В стаята на Пол в „Тополите“ намериха две писма от тази блудница, която изглеждаше безумно влюбена в него. Тя споменаваше за пътуване в Англия, казваше, че намерила необходимите средства.

Тримата обитатели на замъка заживяха безмълвни и мрачни в адски душевни терзания. Косите на Жана, и без това сиви, сега побеляха. Тя се питаше наивно защо съдбата я наказва така.

Получи писмо от абат Толбиак:

Тя дълго проседя с писмото на колене. Прав бе може би свещеникът. И религиозните съмнения почнаха да глождят съвестта й. Може би бог е отмъстителен и ревнив като хората? Пък и нали, ако не проявява ревност, никой не би се боял от него, никой не би го обожавал вече. Навярно за да го опознаем по-добре, той се проявява пред хората с присъщите на тях чувства. И малодушното съмнение, което подтиква към черквата колебливите, смутени души, я завладя. Тя изтича скришом една вечер по здрач до дома на свещеника, падна на колене пред мършавия абат и помоли за опрощение.

Той й обеща половинчато опрощение, понеже бог не можел да излее цялото си милосърдие над покрив, под който бил подслонен човек като барона.

— Скоро ще почувствувате — заяви той — божията милост.

И наистина два дни по-късно тя получи писмо от сина си. Обезумяла от мъка, тя сметна това за начало на обещаното от абата облекчение на страданията й.

Той й бе писал! Не бе я забравил! Жана съвсем не обърна внимание на това, че й иска пари. Ще му пратят, щом няма! Какво значение имат парите! Той й бе писал!

Тя се затече разплакана да занесе писмото на барона. Извикаха и леля Лизон. Прочетоха отново дума по дума това листче, което им говореше за него. Обсъдиха всеки израз.

Минала внезапно от пълна безнадеждност към упоителна надежда, Жана бранеше Пол:

— Той ще се върне, ще се върне, щом пише.

Баронът, по-трезв, промълви:

— Все едно, той ни напусна заради тази продажница. Значи, я обича повече от нас, щом не се поколеба да го направи.

Мигновена жестока болка прониза сърцето на Жана и у нея тутакси пламна омраза срещу любовницата, която й беше откраднала сина. Нестихваща, дива омраза, ненавист на ревнива майка. Дотогава цялата й мисъл бе съсредоточена в Пол. Почти не й идваше на ум, че една никаквица е причина за неговите блудства. Но внезапно забележката на барона извика образа на съперницата, разкри й нейната съдбоносна власт. Тя почувствува, че между нея и тази жена почва ожесточена борба и разбра, че би предпочела по-скоро да загуби сина си, отколкото да го дели с другата.

И цялата й радост се стопи.

Изпратиха петнадесет хиляди франка и в продължение на пет месеца не получиха никакво писмо.

После дойде пълномощник на Пол, за да уреди подробностите по наследството на Жюлиен. Жана и баронът признаха без спор всички сметки, отказаха се дори от правото на ползуване, което се пада на майката. Пол се прибра в Париж и получи сто и двадесет хиляди франка. Той написа през следните шест месеца четири писма, в които накъсо ги осведомяваше за себе си и накрая ги уверяваше студено в обичта си: „Работя — твърдеше той, — създадох си положение на борсата. Надявам се да дойда да ви целуна някой ден в «Тополите», скъпи мои.“

Не казваше ни дума за любовницата си, но това мълчание бе по-красноречиво, отколкото ако бе писал четири страници за нея. Жана чувствуваше в ледените писма да се таи онази жена, вечната неумолима неприятелка на майките — любовницата.

Тримата самотници обсъждаха какво да сторят, за да спасят Пол. Не изнамериха нищо. Да отпътуват за Париж? Имаше ли смисъл?

Баронът казваше:

— Да го оставим да изживее това увлечение. Той сам ще се върне при нас.

Животът им бе плачевен.

Жана и Лизон ходеха заедно на църква, тайно от барона. Доста дълго нямаха писмо, докато една сутрин едно отчаяно известие ги ужаси.

Свитъците книжа, приложени към писмото, даваха подробни обяснения за катастрофата.

Баронът отговори със следната поща, че ще вземат необходимите мерки. И замина за Хавър, за да се осведоми по-подробно, да заложи земите си, да набави пари и да ги изпрати на Пол.

Младият мъж отговори с три писма, изпълнени с възторжени благодарности и страстни излияния, известяваше, че незабавно ще дойде да прегърне скъпите си близки.

Той не дойде.

Изтече цяла година.

Жана и баронът тъкмо щяха да заминат за Париж, за да направят последен опит да го вразумят, когато Пол им съобщи с няколко реда, че е отново в Лондон и организира някакво предприятие за параходи под фирмата „Пол дьо Ламар и сие“. Той пишеше: „Положението ми е осигурено, а може би и богатството. Освен това не рискувам нищо. Сами виждате облагите. Когато ви видя, ще имам вече добро положение в обществото. Само чрез подобни сделки човек може днес да излезе от затрудненията си.“

След три месеца параходното дружество бе обявено в несъстоятелност, а директорът — подведен за нередности в търговските книжа. Жана получи нервен припадък, който продължи няколко часа. Тя се разболя.

Баронът замина отново за Хавър, осведоми се, срещна се с адвокати, пълномощници, довереници, лихвари, установи, че дефицитът на дружество „Дьо Ламар“ възлиза на двеста тридесет и пет хиляди франка и повторно заложи земите си. Замъкът „Тополите“ и двата чифлика бяха натоварени с голяма ипотека.

Една вечер, както уреждаше последните формалности в кабинета на един адвокат, той падна на паркета, поразен от апоплектичен удар.

Изпратиха куриер да предупреди Жана. Когато тя пристигна, баронът бе вече мъртъв.

Тя отнесе тялото му в „Тополите“ така смазана, че бе по-скоро вцепенена, отколкото отчаяна в скръбта си.

Абат Толбиак отказа да опее тялото в църква въпреки отчаяните молби на двете жени. Баронът бе погребан по здрач, без никакъв религиозен обред.

Пол узна за станалото от един агент, ликвидатор на фалиралото му дружество. Той все още се укриваше в Англия. Писа, за да се извини, че не е дошъл — бил научил много късно за нещастието. „Впрочем, понеже ти ме спаси от затруднение, моя мила мамо, аз се връщам във Франция и много скоро ще те прегърна.“

Жана живееше в такова униние, че като че ли нищо не разбираше.

Към края на зимата леля Лизон, шестдесет и осем годишна тогава, се разболя от бронхит, който се превърна в белодробно възпаление, и тя угасна тихо, като шепнеше:

— Бедничката ми Жана, ще помоля всеблагия бог да се смили над тебе!

Жана я изпрати до гробищата, видя как пръстта засипва ковчега и се отпусна на земята с едничкото желание да умре и тя, да не страда вече, да не мисли, но една здрава селянка я взе на ръце и я отнесе в къщи като малко дете.

Когато се прибра в замъка, след петте нощи, прекаран с край леглото на старата мома, Жана покорно позволи на непознатата да я сложи в леглото. Селянката се държеше с нея нежно, но властно. Разнебитена от умора и страдания, съвсем изтощена, Жана заспа дълбоко.

Събуди се към полунощ. Някаква жена спеше в едно кресло. Коя беше тя? Жана не я познаваше; наведена на края на леглото си, тя се опитваше да различи чертите й на треперливата светлина на фитила, плаващ над олиото в една кухненска чаша.

И все пак струваше й се, че беше виждала вече това лице. Но кога? Къде? Жената спеше спокойно, свела глава на рамото си, с паднала на земята шапчица. Беше може би четиридесет или четиридесет и пет годишна, здрава, румена, набита, силна. Големите й ръце висяха от двете страни на креслото, косите й бяха почнали да посивяват. Жана я гледаше настойчиво, с помътена мисъл, пробудена от трескавия сън, който обикновено настъпва след големи нещастия.

Разбира се, тя бе виждала това лице! Дали по-рано? Или наскоро? Не знаеше и тази натрапчива мисъл я дразнеше и вълнуваше. Стана тихичко, за да погледне отблизо спящата. Приближи се на пръсти. Беше същата жена, която я повдигна на гробищата и я сложи после да легне. Смътно си припомни това.

Но дали я бе срещала другаде, в друг момент на живота си? Или пък й се виждаше позната само от неясния днешен спомен? Освен това как се бе озовала тя в стаята й? Защо?

Жената повдигна клепачи, забеляза Жана и се изправи бързо. Застанаха една срещу друга тъй близо, че гърдите им се докосваха. Непознатата измърмори:

— Как? Вие сте станали? Ще се разболеете, легнете си, моля ви се!

— Коя сте вие? — попита Жана.

А жената разтвори ръце, прегърна я, повдигна я отново и я отнесе на леглото й, силна като мъж. Докато я слагаше нежно върху постелята й, наведена ниско над нея, тя се разплака и буйно почна да я целува по бузата, по косите, по очите, мокреше лицето й със сълзите си и шепнеше задавено:

— Бедна моя господарке, госпожица Жана, бедна ми господарке, не ме ли познавате?

Жана извика:

— Розали, моето момиче! — обви шията й с ръце, притисна я и я целуна. И те се разридаха двете, тясно прегърнати, смесиха сълзите си, не можеха да се откъснат от прегръдките си.

Розали първа се успокои.

— Хайде, трябва да бъдете разумна — каза тя, — за да не настинете. — После прибра завивките, оправи леглото, сложи пак възглавницата под главата на бившата си господарка, а Жана продължаваше да хълца, цяла разтреперана от старите възпоминания, нахлули в душата й.

Най-сетне тя успя да попита:

— Как така се върна, мила моя?

— И таз добра! — отвърна Розали. — Можех ли да ви оставя така, съвсем сама сега!

Жана добави:

— Запали свещта да те видя.

Розали донесе свещта, постави я на нощната масичка и те дълго се гледаха, без да продумат. После Жана протегна ръка на бившата си прислужница и прошепна:

— Не бих те познала, момичето ми, променила си се много, знаеш ли, но все пак не толкова, колкото аз.

А Розали се загледа в тази жена с побелели коси, слаба и повехнала, която бе напуснала млада, хубава и свежа, и отвърна:

— Вярно, че сте се променили, госпожо Жана, и при това повече, отколкото трябва. Но помислете си също, че ето вече има двадесет и четири години, откак не сме се виждали.

Те пак млъкнаха, унесени в мисли. Най-сетне Жана промълви:

— Щастлива ли беше поне ти?

Розали се запъна колебливо от страх да не събуди някой твърде мъчителен спомен:

— Но… да… да, госпожо. Не мога да се оплача. Бях по-щастлива от вас… това е сигурно. Само едно все ми тежеше на сърцето — че не останах тук… — После млъкна внезапно, сепна се, че без да съобрази, се докосна до болния въпрос.

Но Жана поде кротко:

— Какво да се прави, момичето ми. Не винаги постъпваме според желанията си. Ти също си вдовица, нали? — Гласът й трепна неспокойно и тя добави: — Имаш ли други… други деца?

— Не, госпожо.

— Ами той, твоят син… какво стана? Доволна ли си от него?

— Да, госпожо, добро момче е той и славно работи. Ожени се преди шест месеца и пое чифлика, а аз се връщам при вас.

Жана прошепна, разтреперана от вълнение:

— Нима няма да ме напуснеш вече, момичето ми?

Розали отсече решително:

— Разбира се, госпожо, така съм си нагласила работите.

И пак замълчаха и двете за известно време.

Жана неволно сравняваше техните две съществования, но без горчивина, примирена вече с жестоките неправди на съдбата. Тя каза:

— Как се държеше мъжът ти с тебе?

— О! Добър мъж бе той, госпожо, и не бе ленив; съумя да натрупа пари. Умря от гръдна болест.

Тогава Жана седна на леглото и пожела да узнае всичко.

— Хайде, разкажи ми всичко, моето момиче, целия си живот. Това ще бъде благотворно за мене днес.

И Розали доближи стола си, седна и почна да разправя за себе си, за къщата си, за своите познати, навлизаше в дребни подробности, скъпи на селяните, описваше двора, смееше се на отдавна минали неща, които й напомняха приятни отлетели мигове, повишаваше постепенно тон, свикнала да заповядва като чифликчийка. Най-подир заяви:

— Сега си имам всичко. От нищо не се боя. — После се смути и добави по-ниско: — И все пак на вас дължа това. Затова трябва да знаете, че не искам заплата. Ах, не! И дума да не става! А ако не сте съгласна, ще си отида!

— Да не искаш да ми служиш даром? — подзе Жана.

— Ама разбира се, госпожо. Пари ли? Вие да ми давате пари? Че аз имам почти колкото вас. Знаете ли какво ви остава с всичките ви ипотеки, заеми и неизплатени лихви, които растат при всеки падеж? Знаете ли? Не, нали? Е добре, мога да ви уверя, че едва ли имате десет хиляди ливри доход. И десет хиляди няма дори, чувате ли? Но аз ще приведа всичко в ред, и то скоро.

Тя пак заговори високо, ядосваше се, възмущаваше се от пренебрежението към материалните интереси, от надвисналото разорение. И понеже по лицето на господарката й се плъзна бегла разнежена усмивка, Розали извика с негодувание:

— Не бива да се смеете, госпожо, защото без пари човек е нищожество!

Жана хвана ръцете й и ги задържа в своите. После промълви бавно, преследвана от натрапчива мисъл:

— Нямах късмет аз. Всичко ми вървеше наопаки. Съдбата ме преследваше жестоко.

Но Розали поклати глава.

— Не бива да говорите така, госпожо, не бива. Вие се омъжихте за лош мъж, това е всичко. Човек не трябва да се омъжва така, без дори да познава бъдещия си съпруг.

И те продължиха да разговарят за живота си като две стари приятелки.

Слънцето изгря, а те още разговаряха.

XII

Само за една седмица Розали пое напълно ръководството на домакинството и на прислугата в замъка. Жана се подчиняваше безропотно, безучастна към всичко. Тя влачеше немощно нозе, както някога маминка, излизаше, облегната на ръката на прислужницата, която я разхождаше бавно, четеше й наставления, ободряваше я ту сопнато, ту нежно, отнасяше се с нея като с болно дете.

Постоянно разговаряха за миналото — Жана със свито гърло, едва сдържаща сълзите си, а Розали със спокойния глас на невъзмутима селянка. Старата прислужница често се връщаше на въпроса за разстроеното материално положение и най-сетне поиска да й дадат книжата. Жана, невежа в тия работи, ги криеше от нея, срамуваше се заради сина си.

В продължение на цяла седмица Розали ходеше всеки ден във Фекан при един познат нотариус, за да проучи книжата.

А една вечер, след като сложи господарката си да легне, тя седна до главата й и каза решително:

— Е, сега вече си легнахте, госпожо, така че можем да си поговорим.

И тя изложи материалното състояние. След уреждането на всички дългове щяха да им останат около седем-осем хиляди франка рента. Нищо повече.

Жана каза:

— Какво да се прави, гълъбче? Чувствувам, че не ще дочакам дълбока старост. Все ще ми стигнат.

Но Розали се разсърди:

— За вас ще стигнат може би, но нима няма да оставите нищо на господин Пол?

Жана трепна.

— Моля ти се, не ми говори никога за сина ми. Жестоко страдам при мисълта за него.

— Аз пък, напротив, ще ви говоря за него, защото вие не сте смела, виждате ли, госпожо Жана. Той прави глупости. Е, какво пък, няма вечно да ги прави я. Та той ще се ожени, ще има деца. Ще му трябват пари, за да ги възпита. Изслушайте ме добре — ще продадете „Тополите“.

Жана подскочи и седна в леглото си.

— Да продадем „Тополите“! Мислиш ли какво приказваш? О, никога! Само това не!

Но Розали не се смути:

— А пък аз ви казвам, че ще го продадете, защото се налага така.

И тя изложи своите пресмятания, проекти и доводи.

Ако продадат „Тополите“ и двата съседни чифлика на един купувач, намерен от нея, ще запазят четирите чифлика в Сен-Леноар. Освободени от всякакво задължение, те ще дават годишно осем хиляди и триста франка. Ще оставят настрана хиляда и триста франка годишно за поправка и поддържане на именията. Ще останат, значи, седем хиляди франка. Ще харчат пет хиляди годишно, а две хиляди ще слагат настрана за всеки случай.

Тя добави:

— Всичко друго сте изпояли. Свършено е. И да знаете — аз ще пазя ключа: а колкото до господин Пол, той няма да получи вече нищо, абсолютно нищо. Та той би ви измъкнал и последното петаче!

Жана плачеше безмълвно.

— Ами ако няма какво да яде? — прошепна тя.

— Ако е гладен, ще дойде да яде у нас. Тук винаги ще се намери легло и храна за него. Мислите ли, че той щеше да извърши всичките си щуротии, ако още от началото не му бяхте давали ни стотинка?

— Но той имаше дългове, щеше да бъде опозорен.

— А когато не ви остане нищо, ще престане ли? Вие платихте отлично, само че повече няма да плащате; от мене да го знаете. А сега лека нощ, госпожо! — И тя си отиде.

Жана не можа да заспи, потресена от мисълта да продаде „Тополите“, да си отиде оттук, да напусне дома, с който бе свързан целият й живот.

Когато на другия ден Розали влезе в стаята й, тя й каза:

— Миличка, никога не бих се решила да се отдалеча оттук.

Но прислужницата се разсърди:

— И все пак налага се така, госпожо. След малко ще дойде нотариусът с човека, който желае да купи замъка. Иначе след четири години няма да имате пукнат грош.

Жана седеше сломена и повтаряше:

— Не ще мога, никога не ще мога.

След един час раздавачът й връчи писмо от Пол, който искаше още десет хиляди франка. Какво да стори? Съвсем слисана, тя се посъветва с Розали. Слугинята вдигна ръце.

— Какво ви казах, госпожо? Ах, добре щяхте да се наредите вие двамата, ако не бях се върнала!

Покорна на волята на прислужницата си, Жана писа в отговор на младия мъж:

А когато пристигнаха нотариусът и господин Жофрен, бивш собственик на рафинерия за захар, тя ги прие лично и ги покани да разгледат подробно всичко.

След един месец тя подписа договора за продажбата и в същото време купи малка къщичка до Годервил, на голямото шосе за Монтивилие, в селцето Батвил.

А после чак до вечерта се разхожда съвсем сама по алеята на маминка, отпаднала духом, с разкъсано сърце; изпращаше прощален, сърцераздирателен привет на кръгозора, на дърветата, на проядената от червеи пейка под явора, на всички тъй добре познати неща, сраснали сякаш с мислите и душата й, на горичката, на височинката пред равнината, където често бе сядала, откъдето видя как тича граф дьо Фурвил в злокобния ден на смъртта на Жюлиен, на стария бряст с отнесен от вятъра връх, където често се бе облягала, на родната градина.

Розали дойде и я хвана под ръка, за да я принуди да се прибере.

Пред входа чакаше снажен двадесет и пет годишен селянин. Той поздрави дружелюбно, като че я познаваше отдавна.

— Добър ден, госпожо Жана, как сте? Мама ми заръча да дойда за пренасянето. Искам да зная какво ще вземете с вас, защото ще идвам от време на време, когато съм свободен от полска работа.

Беше синът на прислужницата, синът на Жюлиен, братът на Пол.

Стори й се, че сърцето й спря, а същевременно й се прииска да прегърне момъка.

Тя го гледаше, търсеше прилика с мъжа си, със собствения си син. Той бе румен, здравеняк, взел бе русите коси и сините очи на майка си и все пак приличаше на Жюлиен. В какво? По какво? Тя не знаеше, но имаше нещо негово в общия му израз.

Младежът каза:

— Ще ви бъда много задължен, ако можете веднага да ми покажете вещите.

Но тя не знаеше още какво ще реши да отнесе със себе си — новото й жилище беше много малко, затова помоли момъка да дойде пак в края на седмицата.

Пренасянето я увлече, внесе известно тъжно разнообразие в унилия й безрадостен живот.

Тя ходеше от стая в стая, избираше вещите, които й напомняха разни случки, близки на сърцето вещи, съставна част от нашия живот, едва ли не от самите нас, запомнени още от детинство, свързани с радостни или тъжни спомени, с отделни моменти от нашата история, безмълвни спътници на сладостни или скръбни часове, остарели и изтъркали се пред очите ни, с нацепена на места коприна и разкъсана подплата, с разклатени крака и избелели цветове.

Тя подбираше предметите един по един, често се колебаеше, смутена, като че й предстоеше да вземе важно решение, все се отмяташе, сравняваше достойнствата на две кресла или някое вехто писалище със старинна работна масичка.

Отваряше чекмеджета, мъчеше се да си припомни разни факти. А когато най-после решаваше: „Да, ще взема това!“ — сваляха предмета в трапезарията.

Тя пожела да запази обстановката на своята стая — леглото, тапетите, часовника, всичко.

От салона взе няколко кресла, чиито рисунки бе обичала още от ранно детство — щъркела и лисицата, лисицата и гарвана, щуреца и мравката и печалния рибар. А като бродеше веднъж по всички ъгли на жилището, което скоро щеше да напусне, тя се качи на тавана.

Стъписа се от почуда. Какви ли не разнообразни вещи имаше тук, някои счупени, други замърсени или качени, кой знае защо — сигурно не са се харесвали вече или са били заменени с други. Съзря хиляди играчки, познати някога и внезапно изчезнали, без да се сети вече за тях, дребни предмети, с които си бе служила, стари, незначителни вещи, които се бяха търкаляли петнадесет години край нея; виждала ги бе всеки ден, без да ги забелязва, а сега, намерени там, на тавана, край други още по-стари предмети, запомнени от времето на първото й идване в „Тополите“, придобиваха особено значение на забравени свидетели, на отново срещнати приятели. Те й наподобяваха хора, с които дълго дружим, без да ни се доверят, и внезапно някоя вечер при най-незначителен повод, почват да бъбрят безспир и да разкриват неподозирани страни на душата си.

С трепетно сърце минаваше от предмет на предмет и мълвеше:

— Я виж! Аз пукнах тази китайска чаша една вечер, няколко дни преди сватбата ми. Ах, ето малкото мамино фенерче и бастуна, който татко счупи, когато искаше да отмести лоста на вратата, набъбнал от дъжда.

Там имаше и много непознати ней неща, които не й напомняха нищо, принадлежали на дедите или прадедите й, вещи, потънали в прах, заточеници от друг век, натъжени от забвението си, от това, че никой не знае тяхната история и приключения, защото никой не бе виждал хората, които са ги избирали, купували, притежавали и обичали. Никой не бе познавал ръцете, които са ги докосвали нежно, и очите, които са им се любували.

Жана ги пипаше, обръщаше ги в ръцете си, пръстите й се отпечатваха върху напластения прах. Тя се застояваше сред тези вехтории под бледата светлина, която струеше от малките прозорчета на покрива.

Разглеждаше внимателно трикраки столчета, питаше се дали не й напомнят нещо, видя един бакърен леген и продънен мангал, които й се сториха познати, и още куп излезли от употреба кухненски съдове.

Подбра вещите, които искаше да вземе със себе си, слезе долу и изпрати Розали да ги свали. Прислужницата, възмутена, отказваше да свали тия боклуци; но Жана, макар и съвсем безволна, този път не отстъпи и Розали трябваше да й се подчини.

Една сутрин младият чифликчия, синът на Жюлиен, Дени Льокок, дойде с каруцата, за да пренесе първата част от багажа. Розали го придружи, за да следи за разтоварването и да постави мебелите на подходящите места.

Останала сама, Жана почна да броди из стаите на замъка в пристъп на ужасно отчаяние; в изблик на екзалтирана обич тя прегръщаше всичко, което не можеше да вземе със себе си — големите бели птици от тапицериите в салона, старите свещници, всичко, което се изпречваше на пътя й. Като луда ходеше от стая в стая с плувнали в сълзи очи. После излезе, за да се сбогува с морето.

Наближаваше краят на септември, над земята бе сякаш надвиснало схлупено, сиво небе. Вълните се разстилаха тъжни и жълтеникави, докъдето поглед стига. Тя дълго стоя права на скалистия бряг, в главата й се въртяха мъчителни мисли. Най-сетне с настъпването на нощта се прибра. Този ден тя се измъчи не по-малко, отколкото в най-скръбните моменти на живота си. Розали се бе върнала и я чакаше. Тя бе във възторг от новото жилище, казваше, че било много по-весело, отколкото този огромен замък-ковчег, който дори не беше край пътя.

Жана плака цялата вечер.

Откакто знаеха, че замъкът е продаден, чифликчиите едва й оказваха дължимата почит, наричаха я помежду си „Лудата“, без да знаят защо, отгатнали навярно чрез първобитния си инстинкт нарастващата й болезнена сантименталност, възторжената й мечтателност и целия смут в клетата й, потресена от злочестината душа.

В навечерието на заминаването тя случайно влезе в конюшнята. Стресна я ръмжене. Беше Сеч, за когото от месеци насам не се бе сетила. Сляп, парализиран, достигнал много късна за животните възраст, той влачеше жалкото си съществуване върху сламена постеля, наглеждан от Людивин, която не го забравяше. Жана го взе на ръце, целуна го и го отнесе в къщи. Дебел като буренце, той едва се влачеше на разкривените си вдървени крака и лаеше като дървено кученце-играчка.

Най-сетне настана последният ден. Жана спа в бившата стая на Жюлиен, понеже нейната бе изпразнена.

Стана от леглото си изнемощяла и задъхана като след усилено тичане. Колата с куфарите и останалата покъщнина бе вече натоварена на двора. Зад нея бе впрегната друга каручка, двуколка — тя щеше да откара господарката и прислужницата.

Чичо Симон и Людивин трябваше да останат сами до идването на новия собственик. После щяха да се оттеглят при роднини. Жана им бе отредила скромна пенсия. Освен това те имаха и спестявания. Бяха вече много стари, ненужни и прекалено бъбриви слуги. Мариус се бе оженил и отдавна бе напуснал замъка.

Към осем часа заваля дъжд, леден дъжд, носен от лекия морски ветрец. Наложи се да опънат покривки върху каручката. Листата на дърветата вече капеха.

На масата в кухнята бяха сложени чаши мляко с кафе и пара се вдигаше от тях. Жана седна пред своята чаша и я изпи на малки глътки, после стана и каза:

— Да вървим!

Сложи шапката и шала си и докато Розали й обуваше галошите, промълви със свито гърло:

— Спомняш ли си, миличка, как валеше, когато тръгнахме от Руан за „Тополите“?…

Тя сякаш се задави, хвана с две ръце гърдите си и падна възнак в несвяст. Повече от час бе като мъртва. После отвори очи; обхванаха я спазми, придружени от потоци сълзи.

Когато се поуспокои малко, тя се чувствуваше така отмаляла, че не можеше да стане. Но Розали се страхуваше от нова криза, ако забавят тръгването, затова отиде да извика сина си. Те хванаха Жана, повдигнаха я, отнесоха я и я сложиха в каручката на дървената пейка, покрита с излъскана кожа. Старата прислужница се качи до нея, зави краката й, покри раменете й с дебело палто, отвори чадъра над главата й и извика:

— Бързо, Дени, да се махаме оттук!

Младежът се покатери до майка си, приседна на края по липса на място и подкара коня в силен тръс; двете жени заподскачаха от неравния му бяг.

Когато на края на селото завиха по пътя, забелязаха, че някакъв човек ходи напред-назад по шосето — абат Толбиак като че дебнеше заминаването им.

Той се спря да направи път на колата. С една ръка бе повдигнал расото си, за да не го изцапа от локвите по пътя, виждаха се мършавите му крака в черни чорапи, обути в огромни кални обувки.

Жана сведе очи, за да не срещне погледа му. А Розали, която знаеше всичко, побесня от яд.

— Простак! Простак! — мърмореше тя. После хвана сина си за ръка и каза: — Шибни го веднъж с камшика!

Точно когато минаваше край свещеника, момъкът бутна засилената каручка в дълбоката бразда от колелата, избликна силна струя и заля черковника от глава до пети.

Розали се обърна сияеща и му посочи юмрука си, докато свещеникът се бършеше с голямата си носна кърпа.

Пътуваха вече пет минути, когато Жана ненадейно се развика:

— Забравихме Сеч!

Трябваше да спрат. Дени слезе и изтича да вземе кучето, а Розали държеше поводите.

Най-сетне младият мъж пристигна с дебелото безформено, космато животно на ръце и го сложи между полите на двете жени.

XIII

След два часа колата спря пред малка тухлена къщичка, построена сред овощна градина от подрязани във форма на хурки круши, край големия път.

Четири решетъчни беседки, обвити с богородички и повет, се издигаха в четирите ъгъла на градината, разделена на лехи със зарзават, с тесни пътеки помежду и овощни дървета по края.

Висок жив плет ограждаше отвред имението, а една нива го делеше от съседния чифлик. На стотина крачки от къщицата, по пътя, имаше ковачница. Другите най-близки жилища отстояха на един километър.

Околовръст се откриваше изглед към равнината Ко, цялата осеяна с чифлици, заобиколени с четири реда високи дървета, зад които се гушеха дворове с ябълки.

Жана искаше да си почине още с пристигането, но Розали не й позволи — страхуваше се да не изпадне пак в бленувания.

Годервилският дърводелец бе там, дошъл за настаняването. Веднага започнаха да нареждат донесените мебели в очакване на последната каруца, която щеше да пристигне скоро.

Това беше важна работа — тя изискваше продължителни умувания и разсъждения.

А след един час на вратата се показа каруцата и трябваше да я разтоварят под дъжда.

Привечер къщата бе в пълно безредие, със струпани наслуки предмети. Жана, смазана от умора, заспа веднага щом легна.

През следващите дни нямаше време да се разнежва, отрупана бе с работа. Зае се дори с известно удоволствие да разхубави новото си жилище, постоянно обзета от мисълта, че синът й ще се прибере да живее тук. Тапетите от старата й стая бяха поставени в трапезарията, която служеше същевременно и за гостна. Тя подреди особено грижливо една от двете стаи на първия етаж, наречена в мислите й „стаята на Пуле“.

За себе си запази другата стая, а Розали се настани горе, на тавана.

Грижливо подредената къщичка бе приятна и на първо време Жана се чувствуваше добре, макар че й липсваше нещо, без да си дава ясно сметка какво точно.

Една сутрин писарят на нотариуса във Фекан й донесе три хиляди и шестстотин франка, цената на мебелите, оставени в „Тополите“ и оценени от тапицер. Жана радостно трепна, като получи парите, и щом човекът си отиде, побърза да си сложи шапката и веднага се отправи към Годервил, за да изпрати на Пол тази неочаквана сума.

Както се бе забързала по широкия път, срещна Розали, която се връщаше от пазар. Без да се досети веднага за истината, слугинята се усъмни. А когато узна всичко — Жана не бе вече в състояние да скрие нещо от нея, — тя сложи кошницата си на земята и даде воля на гнева си.

Развика се с ръце на кръста, хвана господарката си с дясната ръка, взе кошницата в лявата и тръгна назад към къщи, все още разярена.

Щом се прибраха, слугинята поиска от Жана да й предаде парите. Тя й ги даде, но задържа шестстотин франка. Недоверчивата прислужница скоро прозря истината и Жана трябваше да й даде всички пари.

Розали се съгласи обаче да изпратят тези шестстотин франка на младия човек.

Той поблагодари след няколко дни.

„Ти ми направи голяма услуга, мамо, ние бяхме в дълбока мизерия.“

Въпреки всичко Жана не можеше да свикне в Батвил. Все й се струваше, че не диша както по-рано, че е още по-самотна, по-изоставена, загубена. Излизаше да се поразходи, стигаше до селцето Верньой, връщаше се през Трите брата, а прибереше ли се, пак ставаше, пак й се искаше да излезе, като че бе забравила да отиде точно там, където е трябвало, където е искала да иде.

И това се повтаряше всеки ден, без да може да проумее причината на тази странна потребност от движение. Но една вечер тя неволно произнесе една фраза, която й разкри тайната на нейното безпокойство. Като седна на вечеря, каза:

— О, колко ми се ще да видя морето!

Морето й липсваше тъй много, необятният й съсед от двадесет и пет години насам, морето със соления си въздух, с бурите, с рева, със силния вятър, морето, което виждаше всяка сутрин от прозореца си в „Тополите“; тя го вдъхваше ден и нощ, усещаше го до себе си, обикнала го бе, както се обича човек, без сама да съзнава това.

Сеч живееше също в крайна възбуда. Още вечерта на пристигането той се настани в долното отделение на кухненския бюфет и бе невъзможно да го изместят оттам. Ден и нощ лежеше неподвижен, само се обръщаше сегиз-тогиз с глухо ръмжене.

Но щом настъпваше нощта, ставаше, довличаше се до градинската врата, като се блъскаше в стените; прекарваше навън няколко минути, връщаше се, клякаше на задните си крака пред още топлата печка и щом двете му господарки отидеха да си легнат, почваше да вие.

По цяла нощ виеше така със стенещ, жален вой, спираше понякога за известно време и пак подемаше още по-пронизително. Вързаха го в една бъчвичка пред къщата. Сега пък виеше под прозорците. Сложиха го пак в кухнята, беше недъгав и щеше скоро да умре.

Жана загуби съня си; тя чуваше как старият пес вие и драще безспир. Като че ли се мъчеше да се ориентира в новото жилище, разбирайки, че не е у дома си.

Нищо не можеше да го успокои. През деня дремеше, сякаш угасналият му взор и съзнанието за неговата недъгавост му пречеха да се движи, докато се движат и живеят другите същества, но щом паднеше здрач, почваше да броди без отдих, сякаш само в тъмнината, когато всички са като слепи, той се осмеляваше да живее и да се движи.

Една сутрин го намериха мъртъв. Изпитаха голямо облекчение.

Зимата наближаваше. Жана бе в плен на непобедимо отчаяние, на остра болка, раздираща душата, на някаква мрачна, подтискаща печал.

Никакво развлечение не прекъсваше скуката. Никой не се интересуваше от нея. Широкият друм пред вратата се простираше наляво и надясно почти винаги пуст. От време на време изтрополяваше каручка, карана от червендалест мъж с издута от вятъра блуза, подобна на син балон. Понякога бавно минаваше волска кола или пък се виждаха в далечината двама приближаващи се селяни — мъж и жена, съвсем малки на хоризонта. После те нарастваха, а отминеха ли къщата, пак се смаляваха, ставаха малки като буболечки, ей там, съвсем на края на бялата ивица, която се проточваше, докъдето поглед стига, и ту се изкачваше, ту слизаше ведно с гънките на вълнообразния терен.

Когато поникна трева, едно момиченце в къса рокличка започна да минава всяка сутрин пред оградата, подкарало две мършави крави — пасеше ги край пътя. Вечер то се връщаше със същата ленива походка, като всеки десет минути правеше по една крачка зад добичетата.

Жана сънуваше всяка нощ, че все още живее в „Тополите“. Тя се виждаше отново там, както някога, с баща си и маминка, а понякога дори и с леля Лизон. Изживяваше повторно в сънищата си забравени, безвъзвратно минали неща, въобразяваше си, че поддържа госпожа Аделаид в разходките й по нейната алея. След всяко пробуждане потъваше в сълзи.

Неотстъпно мислеше за Пол. „Къде ли е той? Как ли е сега? Мисли ли понякога за мен?“ — питаше се тя. Когато се разхождаше бавно по неравния път между двата чифлика, тя предъвкваше всички най-мъчителни мисли. Страдаше най-вече от нестихваща ревност към непознатата жена, отнела сина й. Само тази ненавист я задържаше и й пречеше да направи постъпки, да го потърси, да стигне до него. Струваше й се, че вижда метресата, права пред вратата, да я пита: „Какво търсите тук, госпожо?“ Майчината й гордост се бунтуваше от възможността за подобна среща. Надменната гордост на жена, останала винаги непорочна, неопетнена, без слабости, още повече я ожесточаваше срещу всички прояви на малодушие у хората, станали роби на долна плътска страст, която осквернява дори сърцата. Тя се отвращаваше от човечеството, когато мислеше за нечистите тайни на плътта, за унизителните ласки, за всички отгатнати от нея потайности, които обясняват неразривността на някои любовни връзки.

Мина пролетта, мина и лятото.

Но когато отново настъпи есента с продължителните си дъждове, сиво небе и мрачни облаци, тя се почувствува тъй уморена от живота, че се реши да направи грамадно усилие, за да си възвърне Пол.

Страстта на младия мъж навярно бе поохладняла вече.

И тя му написа отчаяно писмо:

Той отговори няколко дни по-късно:

Жана бе смазана. Тя стоеше неподвижно с писмото на колене, отгатнала хитростта на момичето, което бе задържало постоянно сина й, не го бе оставило да дойде ни веднъж, чакало бе своя час — когато старата отчаяна майка, безсилна да устои на желанието да прегърне детето си, ще прояви слабост, ще се съгласи на всичко. Остра болка от упоритото предпочитание на Пол към това създание разкъсваше сърцето й. Тя повтаряше:

— Той не ме обича! Той не ме обича!

Влезе Розали. Жана промълви:

— Сега той иска да се ожени за нея.

Прислужницата подскочи възмутена:

— О, госпожо, вие не ще позволите това. Господин Пол не бива да прибере тази уличница!

Отпаднала, но възмутена, Жана отвърна:

— Никога не ще позволя това, миличка! Щом той не иска да дойде, аз ще го намеря и ще видим коя от нас двете ще излезе по-силна.

И веднага писа на Пол, за да му извести за идването си и да си определи среща с него другаде, но не и в жилището на тази никаквица.

В очакване на отговора тя почна да се стяга за път. Розали натрупа в един стар куфар бельото и дрехите на господарката си. Като сгъваше една рокля, стара селска рокля, тя се провикна:

— Та вие нямате какво да сложите на гърба си! Няма да ви позволя да отидете така. Ще станете за срам и парижанките ще ви сметнат за слугиня.

Жана не възрази. Двете жени отидоха заедно в Годервил, избраха плат на зелени квадрати и го дадоха на селската шивачка. После се отбиха при нотариуса господин Русел, който прекарваше всяка година по петнадесетина дни в столицата, за да се осведомят от него. Самата Жана не беше ходила в Париж от двадесет и осем години.

Той й даде безброй наставления как да избегне колите, как да се пази от крадците, посъветва я да пришие парите в подплатата на дрехите си, да държи в джоба си само необходимата сума, разправи й надълго за ресторантите с умерени цени и посочи два-три, посещавани от жени. Посъветва я да отседне в хотел „Нормандия“, до железопътната гара — и той спирал там. Можела да се представи там от негово име.

От шест години между Париж и Хавър сновеше железницата, за която се говореше навред. Но потънала в скръбта си, Жана още не бе виждала движените от пара коли, които направиха цял преврат в страната.

А Пол все не отговаряше.

Тя почака седмица, две, пресрещаше всяка сутрин на пътя раздавача и го спираше с трепет.

— Нямате ли нещо за мене, чичо Маланден?

А той отговаряше неизменно с пресипнал от променливото време глас:

— И този път нищо, добра ми госпожо.

Сигурно онази жена пречеше на Пол да отговори.

Тогава Жана реши да тръгне веднага. Искаше да вземе и Розали със себе си, но прислужницата отказа, за да не се увеличат пътните разноски.

Тя не позволи на господарката си да вземе повече от триста франка.

— Ако ви дотрябват още, ще ми пишете и аз ще отида при нотариуса да го помоля да ви изпрати. Ако ви дам повече, ще отидат в джоба на господин Пол.

И една декемврийска сутрин те се качиха в каручката на Дени Льокок, който дойде да ги вземе, за да ги откара на гарата. Розали щеше да придружи господарката си дотам.

Най-напред се осведомиха за цените на билетите и когато всичко бе уредено и багажът — таксуван, зачакаха пред железопътните релси и се мъчеха да отгатнат как ли ще се движи машината, толкова погълнати от тази загадка, че забравиха нерадостния повод за пътуването на Жана.

Най-сетне далечно изсвирване ги накара да обърнат глави и те забелязаха черната машина, която постепенно нарастваше. Тя долетя със страхотен шум, мина край тях, повлякла след себе си дълга верига от малки къщички на колела; кондукторът отвори вратичката, Жана прегърна през сълзи Розали и се качи в едно от тия отделения.

Розали викаше развълнувана:

— Довиждане, госпожо, добър път и до скоро виждане!

— Довиждане, миличка.

Чу се още едно изсвирване и веригата от вагони се размърда отначало бавно, после по-бързо и най-сетне полетя с шеметна бързина.

В купето на Жана двама господа дремеха, облегнати в двата ъгъла.

Тя гледаше как се нижат полета, дървета, чифлици и села, замаяна от голямата скорост, с чувството, че е попаднала в нов живот, отнесена в нов свят, различен от света на нейната тиха младост и на еднообразния й живот.

Привечер влакът пристигна в Париж.

Един носач взе куфара на Жана и тя го последва объркана, блъскана от хората, несвикнала да се движи в шумната тълпа, тичаше след носача, страхуваше се да не го изгуби от погледа си.

Когато се озова в канцеларията на хотела, тя побърза да съобщи:

— Идвам от името на господин Русел.

Хотелиерката, едра, сериозна жена, седнала пред бюрото, я попита:

— Кой е този господин Русел?

Жана поде смутена:

— Ами нотариусът от Годервил, който всяка година отсяда при вас.

Дебелата жена заяви:

— Възможно е. Не го познавам. Стая ли искате?

— Да, госпожо.

Едно момче пое куфара и се качи по стълбата пред Жана.

Сърцето й бе свито. Тя седна пред малка масичка и поиска да й донесат бульон и пилешко крилце. Не бе хапвала нищо от заранта.

Вечеря унило при светлината на една свещ; мислеше за хиляди неща, спомни си как мина през същия този град на връщане от сватбеното си пътешествие, спомни си първите прояви на характера на Жюлиен, доловени по време на престоя им в Париж. Но тогава тя бе млада, бодра, доверчива. Сега се чувствуваше стара, плаха, безсилна, вълнуваше се от най-дребни неща. Щом се нахрани, седна до прозореца и се загледа в многолюдната улица. Искаше й се да излезе, но не посмя. „Непременно ще се загубя“ — мислеше си тя. Легна си и духна свещта.

Но шумът, чувството, че се намира в непознат град и вълненията от пътуването не й даваха да заспи. Часовете течаха. Уличният шум лека-полека затихна, а тя все не можеше да заспи, възбудена от неспокойствието на големите градове. Привикнала бе на тихия и дълбок сън на полята, който обхваща всичко — хора, животни и растения, и сега чувствуваше около себе си някакво тайнствено движение. До нея долитаха почти неуловими гласове, проникнали сякаш през стените на хотела. От време на време подът изскърцваше, отваряше се врата, проехтяваше звънец.

Изведнъж към два часа сутринта, когато се унасяше в сън, в съседната стая се разкрещя жена. Жана бързо седна в леглото си. После пък й се стори, че чува мъжки смях. С приближаването на деня я завладяваше все повече мисълта за Пол и щом се развидели, тя се облече.

Той живееше на улица „Соваж“, в Сите. Смяташе да отиде пеш, покорна на наставленията на Розали да пести. Времето беше хубаво. Студеният въздух щипеше кожата. По тротоарите сновяха забързани хора. Тя тръгна колкото може по-бързо по улицата, която й посочиха. На края трябвало да свие надясно, после наляво, след това щяла да излезе на някакъв площад и там трябвало отново да пита за пътя. Не намери площада; попита един хлебар и той я упъти на друга страна. Тръгна наново, заблуди се, залута се, упътиха я пак и съвсем се обърка.

Вървеше вече уплашена, почти наслуки. Тъкмо когато щеше да се реши да извика файтон, забеляза Сена. Тръгна по кея.

След около час излезе на улица „Соваж“, съвсем тъмна уличка. Спря се пред вратата толкова развълнувана, че не можеше да пристъпи ни крачка повече.

Пуле бе тук, в тази къща!

Усети как се разтрепераха коленете и ръцете й. Влезе най-подир, тръгна по някакъв коридор, зърна портиерската стаичка и попита, подавайки една монета:

— Бихте ли могли да се качите и да кажете на господин Пол дьо Ламар, че една стара жена, приятелка на майка му, го чака долу?

— Той не живее вече тук, госпожо — отвърна вратарят.

Тръпки я побиха. Тя прошепна задавено:

— Ах! А къде… къде живее той сега?

— Не зная.

Зави й се свят, насмалко щеше да падне; постоя известно време, без да продума, най-сетне се овладя с върховно усилие и промълви:

— Кога замина?

Човекът я осведоми подробно:

— Ето две седмици вече. Тръгнаха си ей така една вечер и не се върнаха вече. Дължаха на всички в квартала: нали разбирате, затова не си оставиха адреса.

Пред очите на Жана заиграха светлини, лумнаха буйни пламъци, сякаш някой стреляше с пушка. Една настойчива мисъл я крепеше, вдъхваше й сила да се държи на краката си, привидно спокойна, с будна мисъл: искаше да узнае къде е Пол и да го намери.

— Значи, не каза нищо, като си отиваше?

— О! Съвсем нищо, те избягаха, за да не платят, това е то.

— Но сигурно все пак изпраща някого да вземе писмата му?

— Ни веднъж, а и аз не бих ги дал. Пък и те надали получаваха десет писма на годината. Впрочем аз им занесох горе едно писмо два дни преди да офейкат.

Нейното писмо навярно. Тя каза бързо:

— Вижте какво, аз съм майка му, дойдох да го търся. Ето ви десет франка. Ако научите нещо за него или имате някакво известие, елате при мене в хотел „Нормандия“, на улица „Хавър“, добре ще ви възнаградя.

— Разчитайте на мене, госпожо — отвърна той.

И тя си отиде.

Тръгна наново, без да се интересува накъде. Ускоряваше крачките си, като че бързаше по някаква важна работа. Промъкваше се край стените, блъскана от минувачи с пакети в ръце. Пресичаше улиците, без да гледа идващите коли, обсипвана с ругатни от кочияшите. Спъваше се в бордюрите на тротоарите, без да ги забелязва, тичаше право пред себе си като обезумяла.

Ненадейно се озова в някаква градинка. Усети такава умора, че приседна на една пейка. Изглежда, че дълго бе седяла така, обляна в сълзи, без да съзнава нищо, защото минувачите се спираха да я гледат. После почувствува, че й става много студено; стана и тръгна пак; краката й едва я държаха, беше страшно отпаднала и изтощена.

Искаше й се да изпие една чаша бульон в някой ресторант, но не смееше да влезе в тия заведения, обзета от срам и страх, стеснително й бе, че скръбта й така явно личеше. Спираше се за миг пред вратите, поглеждаше вътре, виждаше насядалите по масите хора, които се хранеха, и побягваше плаха. „Ще вляза в следващия“ — казваше си тя. Но и в него не влизаше.

Най-сетне купи от един хлебар малко кръгло хлебче и почна да яде, като продължаваше да върви. Беше много жадна, но не знаеше къде да отиде да пие вода, затова така си и остана.

Мина под някакъв свод и се озова в друга градина, обкръжена с аркади. Разпозна Пале Роаял.

Стоплена малко от слънцето и ходенето, тя пак седна за известно време.

В градината влизаха хора, елегантна тълпа, разговаряха, усмихваха се, поздравяваха, щастлива тълпа от красиви жени и богати мъже, чийто живот е само разкош и радости.

Замаяна от тази бляскава навалица, Жана стана, за да се махне, но изведнъж й хрумна мисълта, че тук някъде може би ще срещне Пол. И тя почна да снове назад-напред от единия до другия край на градинката с плаха, забързана походка, като се заглеждаше в лицата.

Хората се извръщаха да я гледат, сочеха я със смях. Тя забеляза това и се отдалечи оттам, помисли си, че може би се присмиват на облеклото й, на роклята на зелени квадрати, избрана от Розали и ушита по нейни указания от шивачката в Годервил.

Не се осмеляваше вече дори да попита минувачите за пътя. Все пак най-сетне се престраши и намери хотела си.

Останалата част от деня прекара на един стол до леглото си, без да помръдне. Вечеря както предишната вечер със супа и малко месо. След това си легна. Вършеше всичко машинално, по навик.

На другия ден отиде в полицията, за да намерят детето й. Не можаха да й обещаят нищо. Казаха й, че щели да се погрижат.

Тогава тя пак заскита по улиците. Все се надяваше да срещне Пол. Чувствуваше се по-самотна, по-изгубена и по-нещастна в тази многолюдна тълпа, отколкото сред пустите поля.

Когато вечерта се прибра в хотела, казаха й, че някакъв човек я търсил от името на господин Пол и щял да дойде пак на другия ден. Кръвта нахлу буйно в сърцето й, тя не мигна цялата нощ. Ами ако беше идвал той? Разбира се, той е бил, макар че не го позна по описанието, което й направиха.

Към девет часа сутринта някой почука на вратата. Тя извика: „Влезте!“ — готова да се спусне с разтворени обятия. Представи й се непознат мъж. Докато й се извиняваше за безпокойството и обясняваше, че е дошъл да иска някакъв дълг на Пол, тя усещаше, че плаче, не искаше той да забележи това и изтриваше с върха на пръстите си сълзите, щом се покажеха в ъглите на очите й.

Узнал за пристигането й от портиерката на улица „Соваж“ и понеже не можел да намери младия господин, решил да се обърне към майката. И той й подаде парче хартия. Тя го пое машинално, прочете някаква цифра — деветдесет франка, извади пари и плати.

Този ден не излезе.

На другия ден се явиха други кредитори. Тя даде всичко, което й оставаше, запази само двадесетина франка. Писа на Розали, за да й съобщи за положението си.

В очакване на отговора на прислужницата си Жана скиташе по цял ден, без да знае какво да прави, къде да убие зловещите, безконечни часове, нямаше никой, комуто да каже топла дума, който да разбере злочестината й. Вървеше без път, измъчвана от нуждата да замине, да се завърне там, в малката си къщичка, край безлюдното шосе.

Само преди няколко дни не можеше да живее там, подтискаше я скръб, а сега, напротив, чувствуваше, че би могла да живее само там, където бяха пуснали корен печалните й привички.

Най-сетне една вечер получи писмо и двеста франка. Розали й пишеше.

Сутринта, когато Жана тръгна обратно за Батвил, валеше сняг и беше страшен студ.

XIV

От този момент тя престана да излиза, почти не се движеше. Ставаше всяка сутрин в същия час, поглеждаше през прозореца какво е времето, слизаше долу и сядаше пред камината в трапезарията.

Седеше така по цели дни, неподвижна, впила поглед в пламъците. Жалките й мисли блуждаеха без посока, следваха печалния низ на злочестините й. В малката стая постепенно се спущаше здрач, а тя се раздвижваше само за да притури дърва в огъня. Розали донасяше лампата и се развикваше:

— Хайде, госпожо Жана, поразмърдайте се малко, иначе и тази вечер няма да имате апетит!

Често не можеше да се откъсне от някоя натрапчива мисъл или се измъчваше за глупости — най-незначителните неща придобиваха огромно значение в болния й мозък.

Тя живееше най-често с миналото, с далечното минало, преследвана от спомените за ранното си детство и сватбеното пътешествие в Корсика. Отдавна забравените живописни изгледи от този остров често изплувваха пред нея сред главните на камината. Спомняше си всички подробности, всички дребни случки, лицата, срещнати там. Постоянно й се привиждаше лицето на водача Жан Риволи; понякога й се струваше дори, че чува гласа му.

После си спомняше блажените години от детинството на Пол, когато той я караше да разсажда салати и тя коленичеше върху тлъстата земя заедно с леля Лизон, двете си съперничеха коя повече да угоди на детето, надпреварваха се чий разсад ще се прихване по-добре и коя от двете ще получи повече салати.

Устните й мълвяха съвсем тихо: „Пуле, миличък Пуле“, като че ли разговаряше с него. Блуждаещата й мисъл се спираше на тази дума и тя се опитваше понякога с часове да напише с пръст в празното пространство буквите, съставящи това име. Чертаеше ги бавно пред огъня, въобразяваше си, че ги вижда, после си внушаваше, че греши и почваше отново с трепереща от умора ръка главното „П“, силеше се да напише името докрай, а щом свършеше, почваше пак отначало.

Най-сетне объркваше всичко в изнемога, рисуваше други думи, възбуждаше се до полуда.

Беше в плен на всички мании, присъщи на самотниците. Всяка дреболия, сложена не на място, я дразнеше.

Розали често я принуждаваше да ходи, извеждаше я на пътя. Но само след двадесет минути Жана заявяваше:

— Не мога повече, мила — и сядаше край канавката.

Скоро всяко движение й стана противно и тя все повече се залежаваше в леглото си.

Още от детинство бе запазила упорито една неизменна привичка — ставаше веднага след като изпиеше чаша мляко с кафе. Страшно много държеше на тази закуска. Би се лишила по-мъчно от нея, отколкото от каквото и да било друго. Всяка сутрин чакаше идването на Розали с нетърпение, граничещо с физическа възбуда, и щом сложеха на нощната й масичка пълната чаша, сядаше на леглото и я изпразваше наведнъж, с известно лакомство. После отхвърляше завивките и почваше да се облича.

Постепенно обаче свикна да си помечтава малко, оставила чашата върху чинийката. После пак лягаше в леглото. От ден на ден тя все по-дълго се излежаваше лениво, докато най-после Розали идваше разярена и я обличаше насила.

Нямаше вече и помен от воля. Всеки път, когато прислужницата й искаше съвет, питаше я за нещо, искаше мнението й, тя отвръщаше:

— Прави, каквото искаш, мила.

Смяташе се пряко и неотстъпно преследвана от зла съдба. Станала бе фаталистка като ориенталците. Свикнала да вижда как се пръсват мечтите й и рухват надеждите й, тя не смееше вече нищо да предприеме, колебаеше се по цели дни, преди да направи най-простото нещо, уверена, че непременно ще направи лош избор и всичко ще свърши зле.

Непрекъснато повтаряше:

— Не ми провървя на мене в живота!

А Розали се провикваше:

— Ами какво бихте казали, ако трябваше да работите, за да си изкарвате хляба, ако бяхте принудена да ставате всеки ден в шест часа сутринта, за да ходите на работа като надничарка? Има много жени, които са принудени да правят това, а когато остареят, умират в нищета.

— Помисли си само — отвръщаше Жана, — аз съм съвсем сама, синът ми ме изостави.

А Розали изпадаше в ярост:

— Голямо чудо! Че какво от това! Ами децата, които отиват войници? Ами тези, които се преселват в Америка?

Америка беше за нея някаква неясна страна, където човек отива да печели пари и никога не се връща.

Тя продължаваше:

— Някой ден все трябва да се разделим с децата си, защото старите и младите не могат да живеят заедно. — И в заключение казваше жестоко: — Добре де, какво щяхте да кажете, ако бе умрял?

Жана не намираше отговор на това.

С омекването на времето през първите пролетни дни силите й се възвърнаха малко, но тя използуваше това съживяване само за да потъне още повече в мрачните си мисли.

Като се качи една сутрин на тавана да търси нещо, случайно отвори сандъче, пълно със стари календари. Запазили ги бяха според обичая на живеещите на село.

Стори й се, че пред нея застанаха сами миналите години. Спря се пред купчината четвъртити картони, обзета от странно, необяснимо вълнение.

Взе ги и ги свали долу в трапезарията. Имаше календари с най-различни размери, големи и малки. Почна да ги подрежда на масата по години. Изведнъж й попадна първият календар, който бе донесла със себе си в „Тополите“.

Тя се загледа продължително в него, в зачеркнатите от нея дни сутринта на заминаването й от Руан, на другия ден след излизането й от манастира. И заплака. Плачеше тихо и унило, със скръбните сълзи на стара жена, оплакваща злочестия си живот, проснат на масата пред нея в тези картони.

Неочаквано у нея назря една мисъл, която скоро се превърна в страшна, постоянна и ожесточена мания. Искаше да си спомни ден по ден какво е правила в живота си.

Набоде по стените и по тапетите един до друг пожълтелите картони, заседяваше се с часове ту пред един, ту пред друг и се питаше: „Какво ми се случи през този месец?“

Подчертавала бе незабравимите дати в живота си и понякога успяваше да си припомни цял месец, възкресяваше една по една дребните случки, станали пред или след някое важно събитие, съчетаваше ги, свързваше ги една с друга.

След упоритото съсредоточаване, с напрягане на паметта и усилие на волята си успя да си припомни почти напълно първите две години, прекарани в „Тополите“, далечните спомени от живота й възкръсваха с необикновена лекота и яркост.

Но следващите години се губеха сякаш в мъгла, разбъркваха се, застъпваха се една друга. Случваше се да стои дълго, навела глава над календара, устремила мисъл към миналото, без да успее да си спомни дали именно в този картон може да намери даден спомен.

Така от календар на календар тя обхождаше стаята, където висяха тези паметници от миналите дни като изображения на страдалческия й път. Слагаше внезапно стола си пред някой от тях, взираше се в него застинала, чак до настъпването на нощта, ровейки в паметта си.

После, когато жизнените сокове се размразиха под слънчевата топлина, когато житата покараха по нивите, когато дърветата се разлистиха и ябълките в двора цъфнаха като розови кълба и изпълниха с аромата си равнината, Жана бе обхваната от силна възбуда.

Не я сдържаше вече на едно място. Ходеше насам-натам, влизаше и излизаше по сто пъти на ден, понякога се луташе далеч покрай чифлиците, изгаряна от трескаво съжаление.

Всяка маргаритка, сгушена в гъстата трева, всеки слънчев лъч, плъзнал се между листата, всяка локвичка вода в издълбания от каруците път, където се оглеждаше небесната синева, извикваха у нея вълнение, тя изпадаше в умиление и смут, изживяваше наново някогашните усещания — като отглас на вълненията й като младо момиче, когато мечтаеше из полето.

Тя бе потръпвала от същите усещания, вкусвала бе сладостта и смущаващото опиянение на топлите дни в очакване на бъдещето. А и сега, когато бе свършено с бъдещето, изпитваше всичко това. Сърцето й все още се радваше на тия неща, но и страдаше същевременно, като че вечната радост на пробудената природа, която проникваше в изсъхналата й кожа, в изстиналата й кръв и в сломената й душа, й носеше само бледо, болезнено очарование.

Струваше й се, че нещо около нея се бе променило. Слънцето като че ли грееше по-слабо, отколкото по време на нейната младост, небето не беше тъй синьо, полята — тъй зелени, а и цветята, по-бледи и не тъй уханни, съвсем не опияняваха както преди.

Имаше обаче дни, когато се чувствуваше проникната от такова блаженство, че пак почваше да мечтае, да се надява, да очаква. Защото въпреки настървената жестокост на съдбата, нима може човек да не се надява, когато времето е хубаво?

Тя вървеше, вървеше с часове напред, сякаш гонена от душевната си възбуда. Понякога спираше внезапно и сядаше край пътя, замисляше се над безрадостни неща. Защо не бе обичана като другите жени? Защо не бе опознала поне обикновеното щастие на едно спокойно съществуване?

Понякога забравяше за миг, че е стара, че нищо вече не я чака освен няколко мрачни самотни години, че е изминала житейския си път. И както някога, на шестнадесет години, тя изграждаше скъпи на сърцето си планове, измисляше чаровни бъдещи мигове. Но скоро суровото усещане за действителността я връхлиташе. Тя се прегърбваше, като че върху нея е паднала тежест и е смазала кръста й, поемаше бавно назад към къщи и шепнеше: „О, безумна, безумна старице!“

Сега пък Розали й повтаряше постоянно:

— Стойте си спокойно, госпожо, за какво има толкова да се вълнувате?

А Жана отговаряше печално:

— Какво искаш, аз съм като Сеч през последните му дни.

Една сутрин слугинята влезе по-рано в стаята й, сложи на нощната масичка чашата мляко с кафе и каза:

— Хайде, пийте бързо. Дени ни чака пред вратата. Ще отидем в „Тополите“, имам работа там.

Жана толкова се развълнува, че едва не припадна. Облече се, разтреперана от възбуждение, зашеметена, отмаляла при мисълта, че ще види отново скъпия си дом.

Над земята блестеше лъчезарно небе; развеселеното конче препускаше от време на време в галоп. Когато влязоха в селцето Етуван, Жана усети, че се задушава, сърцето й силно заби. А щом зърна тухлените стълбове на оградата, тя неволно простена тихичко: „Ох! Ох! Ох!“ — като че при тази гледка сърцето й се обърна.

Разпрегнаха каручката у Куйар. Докато Розали и синът й отидоха по работата си, чифликчиите предложиха на Жана да се разходи из замъка и й дадоха ключовете, понеже собствениците отсъствуваха.

Тя тръгна сама, приближи се до стария замък откъм морето и се спря да го разгледа. Нищо не се бе променило отвън. По потъмнелите зидове на огромната сива сграда играеше весела слънчева усмивка. Всички капаци бяха затворени.

Откъртено сухо клонче падна на роклята й, тя вдигна очи — отронило се бе от явора. Жана се приближи до дебелото дърво с гладка белезникава кора и го погали като живо. Кракът й се спъна в тревата в парче гнило дърво, последна останка от пейката, на която тъй често бе сядала с близките си, същата, която поставиха в деня на първото посещение на Жюлиен.

Стигна до двукрилата врата на вестибюла и я отвори с голяма мъка — тежкият ръждясал ключ не можеше да се обърне. Най-сетне ключалката се поддаде на усилието й с остро скърцане на пружината. Вратата също се запъна, Жана я блъсна и я отвори.

Веднага, едва ли не тичешком, тя се изкачи в стаята си. Не можа да я познае, бе тапицирана със светла хартия. Но щом отвори прозореца, всичко в нея се обърна при вида на любимия кръгозор, горичката, брястовете, полето и морето, осеяно с тъмни платна, като че неподвижни в далечината.

След това почна да броди из голямото пусто жилище. Гледаше познатите петна по стените, спря се пред малка дупчица, издълбана в гипса от барона, той често се забавляваше — за спомен от младините си — да се фехтува срещу стената, щом минеше край това място.

В стаята на маминка намери все още забодена зад една врата в тъмния ъгъл до леглото изящна карфица със златна главичка, забита някога от нея самата (тя си спомняше сега) и търсена после в продължение на години. Никой не я бе намерил. Взе я като скъпоценна реликва и я целуна.

Ходеше навсякъде, търсеше и откриваше почти неуловими следи по завесите в стаите, които не бяха сменени, виждаше наново чудноватите образи, които нашето въображение често придава на рисунките по платовете, на мрамора, на сенките по замърсените от времето тавани.

Движеше се безшумно, съвсем сама в огромния безмълвен замък, като в гробница. Целият й живот бе погребан тук. Слезе в салона. Там беше тъмно от затворените капаци и известно време не можа да види нищо. После погледът й свикна с тъмнината и тя постепенно различи високите тапицерии с пръснатите по тях птици. Две кресла стояха пред камината, като че някой току-що бе станал от тях. Дори дъхът на стаята, нейният особен дъх, както всяко същество има своя миризма, смътен и все пак ясно доловим дъх, приятен, неопределен мирис на старо жилище, проникваше в Жана, навяваше й спомени, замайваше я. Тя стоеше задъхана, вдишваше дъха на миналото, вперила очи в двете кресла. И изведнъж, в някакво мимолетно видение, породено от нейната натрапчива мисъл, й се стори, че вижда, видя, както тъй често ги бе виждала, баща си и майка си да греят краката си на огъня. Отстъпи назад ужасена, блъсна се в ръба на вратата, опря се, за да не падне, с очи, все още приковани върху креслата.

Видението бе изчезнало.

Няколко минути бе като зашеметена, после бавно се съвзе, поиска да избяга, уплаши се, че е полудяла. Погледът й случайно падна на рамката на вратата, на която се облягаше, и тя забеляза стълбичката на Пуле.

Леките чертички се катереха на неравни разстояния по боядисаната рамка, а изрязаните с ножче цифри сочеха годините, месеците и растежа на сина й. Почеркът бе ту на барона, по-едър, ту нейният — по-дребен, ту малко разкривеният почерк на леля Лизон. Стори й се, че някогашното дете бе там, пред нея, с русите си коси, залепило челце до стената, за да измерят ръста му.

Баронът викаше:

— Жана, той е порасъл с един сантиметър за месец и половина!

В прилив на безумна любов тя почна да целува дървената облицовка.

Но отвън я викаха. Чуваше се гласът на Розали:

— Госпожо Жана, госпожо Жана, чакат ви за обед!

Излезе замаяна. Не разбираше вече какво й говорят.

Яде, каквото й поднесоха, слушаше, без да схваща за какво става дума, може би разговаряше с чифликчиите, които се осведомяваха за здравето й, поднесе страни за целувка, целуна самата тя протегнатите към нея бузи и отново се качи в каручката.

Когато високият покрив на замъка се загуби от погледа и между дърветата, нещо болезнено се скъса в гърдите й. Почувствува със сърцето си, че завинаги се прощава със своя дом.

Върнаха се в Батвил.

Когато се канеше да влезе в новото си жилище, забеляза под вратата нещо бяло; раздавачът бе мушнал там в нейно отсъствие едно писмо. Позна веднага, че е от Пол, отвори го с тревожен трепет.

Той пишеше:

Жана се отпусна на стола, едва има сили да повика Розали. Когато прислужницата дойде, те прочетоха заедно писмото още веднъж и дълго мълчаха двете, седнали една срещу друга.

Най-подир Розали заговори:

— Ще отида да взема малката, госпожо. Не можем да я оставим така.

— Върви, мила — отвърна Жана.

Те млъкнаха пак, после прислужницата продължи:

— Сложете си шапката, госпожо, и да отидем в Годервил при нотариуса. Ако онази умре, господин Пол трябва да се ожени за нея заради детето един ден.

И Жана си сложи шапката, без да каже нито дума. Дълбока, затаена радост нахлу в сърцето й, коварна радост, която тя на всяка цена искаше да скрие, отвратителна радост, от която се червеше и ликуваше в съкровените дълбини на душата си — любовницата на сина й щеше да умре!

Нотариусът даде на прислужницата подробни указания; тя го накара да й ги повтори няколко пъти, после сигурна, че няма да допусне грешка, заяви:

— Бъдете спокойни, аз ще уредя всичко.

Жана прекара два дни в душевен смут, неспособна да мисли за каквото и да било. На третата сутрин получи кратко писъмце от Розали — тя съобщаваше, че ще се върне с вечерния влак. Нищо повече.

Към три часа Жана накара един съсед да впрегне кабриолета си и да я отведе на гарата в Бьозвил, за да посрещне прислужницата си.

Тя стоеше права на перона, устремила поглед в правите релси, които бягаха пред нея и се съединяваха някъде далече на хоризонта. Поглеждаше от време на време часовника. Още десет минути! Още пет! Още две! Време е вече! Нищо не се показваше по релсите в далечината. После изведнъж забеляза бяло петънце дим, а под него черна точка, която ставаше все по-голяма и по-голяма, приближаваше се с пълна скорост. Най-сетне тежката машина забави ход и мина с грохот край Жана. Тя се вгледа жадно във вратичките на вагоните. Няколко от тях се отвориха; почнаха да слизат хора, селяни с блузи, чифликчийки с кошници, дребни буржоа с меки шапки. Най-сетне зърна Розали с вързоп дрехи на ръце.

Искаше да се спусне към нея, но се уплаши да не падне — краката й се бяха подкосили. Щом я видя, прислужницата се приближи до нея с обичайното си спокойно изражение.

— Добър вечер, госпожо, ето че се върнах, но не беше лесно.

Жана прошепна задавено:

— Е, какво?

Розали отвърна:

— Какво ли, умря снощи. Венчаха се, ето и детето.

И тя й подаде детето, което не се виждаше от пелените.

Жана го пое машинално, те излязоха от гарата и се качиха в кабриолета.

— Господин Пол ще дойде след погребението, навярно утре, по същото време — добави Розали.

Жана промълви:

— Пол… — и не каза нищо повече.

Слънцето слизаше към хоризонта, заливаше със светлина раззеленилите се ниви, изпъстрени тук-таме със златните цветове на рапицата и алени макове. Безпределен покой цареше над притихналата земя, в която покълваха семената. Кабриолетът се носеше бързо, селянинът цъкаше с език, подканваше кончето.

Жана гледаше право пред себе си. Лястовици се виеха и пресичаха като ракети небето. Неусетно слаба топлинка, топлина на жива плът мина през дрехите й, разля се по краката й, проникна в тялото й — топлината на малкото създанийце, заспало на коленете й.

Обхвана я безкрайно вълнение. Тя бързо откри лицето на детето, което още не бе видяла — дъщерята на нейния син. А когато крехкото създание, сепнато от ярката светлина, отвори сините си очички и размърда устни, Жана буйно го прегърна, вдигна го в ръцете си и го обсипа с целувки.

А Розали с доволен вид й се скара:

— Хайде, хайде, госпожо Жана, стига вече, ще я разплачете. — После добави, като че ли в отговор на собствената си мисъл: — Ето, виждате ли, животът не е никога нито тъй добър, нито тъй лош, както си мислим ние.