Избрани творби (Един живот, новели и разкази)

Ги дьо МопасанИсторията на една ратайкиня

Ги дьо МопасанТаткото на Симон

Изби дванадесет часът. Вратата на училището се отвори и децата се втурнаха, като се блъскаха, за да излязат по-скоро. Но вместо набързо да се пръснат и да се приберат, както всеки ден, да обядват, те се спряха на няколко крачки, събраха се на групи и взеха да си шушукат.

Работата беше там, че тая сутрин Симон, синът на Бланшот, беше дошъл за първи път на училище.

Всички бяха чували в семействата си да се говори за Бланшот; и макар че навън хората се отнасяха с нея добре, помежду си майките говореха за тая жена с малко презрително състрадание, което се беше предало и на децата, без те изобщо да знаят защо.

Колкото до Симон, те не го познаваха, защото той никога не излизаше и не тичаше с тях из селските улици или по брега на реката. Затова и не го обичаха; приели бяха с известна радост, примесена с доста голямо удивление, и си повтаряха един другиму думата, казана от едно 14–15 годишно момче, което така хитро намигваше, че, изглежда, знаеше нещо повече.

— Знаете ли… пък Симон… на… няма татко.

На прага на училището се появи и синът на Бланшот. Той беше около 7–8 годишен, бледичък, много чист, стеснителен, почти неловък на вид.

Тъкмо тръгваше към дома си, когато другарите му, които все така шушукаха и го гледаха с хитри и жестоки погледи на деца, замислили да изиграят някому зла шега, малко по малко го наобиколиха и образуваха затворен кръг около него. Изненадан и смутен, той стоеше неподвижен сред тях, не разбираше какво ще му сторят. Но момчето, което беше донесло новината, възгордяно от вече постигнатия успех, го запита:

— Ти как се казваш?

Той отговори:

— Симон.

— Симон чий? — поде другият.

Детето повтори смутено:

— Симон.

Момчето му кресна:

— Трябва да се казваш Симон еди-кой си… Това не е име — Симон…

А детето, готово да се разплаче, отговори за трети път:

— Казвам се Симон.

Момчетата започнаха да се смеят. Тържествуващ, големият хлапак се развика:

— Нали виждате — няма татко.

Настъпи дълбоко мълчание. Децата бяха смаяни от това необикновено, невъзможно, чудовищно нещо — момче да няма татко; те го загледаха като някакво странно явление, като неестествено същество и чувствуваха как в тях расте необяснимото досега презрение на майките им към Бланшот.

Симон се беше облегнал на едно дърво, за да не падне, и стоеше като смазан от непоправимо нещастие. Искаше да им обясни. Но не намираше какво да отговори, как да опровергае това ужасно нещо, че той няма баща. Най-сетне, пребледнял като смъртник, той им извика наслуки:

— А пък на, имам баща.

— Къде е? — попита голямото момче.

Симон мълчеше; не знаеше. Силно възбудени, децата се смееха; и тия селски синове, по-близки до животните, изпитваха жестокото желание, което тласка кокошките в кокошарника да пребият оная от тях, която е ранена. Симон внезапно съзря едно свое съседче, син на вдовица, което винаги ходеше само с майка си, като него.

— Че и ти — каза той — нямаш татко.

— Я, имам! — отвърна детето.

— Къде е? — запита в отговор Симон.

— Той е умрял — заяви детето с гордо превъзходство. — Той е в гробищата, моят татко.

Одобрителен шепот премина всред хлапетата, сякаш фактът, че имаше умрял баща в гробищата, издигна другаря им, за да срази другото дете, което въобще нямаше баща. И тия хлапаци, чиито бащи в по-голямата си част бяха зли, пияници, крадци и груби към жените си, се блъскаха и все повече се притискаха около него — сякаш те, законните, искаха да задушат с един удар тоя, който беше извън закона.

Изведнъж един от тях, който се намираше до Симон, му се изплези подигравателно и му изкрещя:

— Няма си татко! Няма си татко!

Симон го сграби с две ръце за косите и започна да блъска краката му с ритници, докато другият го хапеше жестоко по бузата. Стана ужасна блъсканица. Двамата врагове бяха разделени и Симон падна на земята; удряха го, дращеха го, биеха го всред кръга, образуван от хлапаците, които ръкопляскаха. Докато ставаше, като чистеше несъзнателно с ръка късичката си, цялата потънала в прах престилка, някой му викна:

— Върви да кажеш на татко си!

Тогава той почувствува как в сърцето му нещо рухна. Те бяха по-силни, бяха го надвили, а той не можеше да им отговори, защото чувствуваше, че е вярно — че той няма баща. От гордост Симон се опита в продължение на няколко мига да се бори със сълзите, които го задушаваха. Изхълца, после заплака без вик, като хлипаше и цял се тресеше.

Тогава сред враговете му избухна жестока радост и съвсем естествено, както диваците при ужасните си веселия, те се хванаха за ръце и започнаха да скачат в кръг около него, като повтаряха припева:

— Няма си татко! Няма си татко!

Но изведнъж Симон престана да хълца. Някакъв бяс го подлуди. Под краката му имаше камъни; той ги събра и с всички сили ги запрати срещу палачите си. Двама-трима бяха засегнати и избягаха с вик, а той изглеждаше толкова ужасен, че всред момчетата настъпи паника. Подли, както тълпата е подла пред отчаяната смелост, те се оттеглиха и побягнаха.

Когато остана само, момченцето без баща се затича към полето, защото през ума му мина някакъв спомен и го накара да вземе едно голямо решение. Искаше да се удави в реката.

Той наистина си припомни, че преди една седмица някакъв клетник, който просеше, за да живее, се беше хвърлил във водата, понеже вече нямаше никакви пари. Симон беше там, когато го вадеха, и бедният човечец, който обикновено му изглеждаше жалък, мръсен и грозен, тогава го бе поразил със спокойния си израз, с бледите си бузи, с дългата си мокра брада и с широко отворените си много спокойни очи. Хората наоколо бяха казали: „Мъртъв е.“ Някой бе прибавил: „Сега е щастлив.“ Симон също искаше да се удави, защото нямаше баща, както оня нещастник, който нямаше пари.

Той стигна съвсем близко до водата и загледа как тече. Няколко бързи риби играеха в светлата струя; от време на време те леко подскачаха и улавяха мухи, които се въртяха на повърхността. Това много го заинтересува и той престана да плаче, за да ги види. Но както при стихване на буря внезапно минава силен вятър и кара дърветата да скърцат, а после се загубва към хоризонта, така понякога с остра болка в ума му се връщаше все тая мисъл: „Ще се удавя, защото нямам татко.“

Беше много топло, много хубаво време. Мекото слънце топлеше тревата. Водата блестеше като огледало. И в известни мигове Симон се чувствуваше щастлив, отпуснат, както обикновено след плач, идваше му да заспи там на тревата, в тая топлина.

Една зелена жабка скочи в краката му. Опита се да я хване. Тя се изплъзна. Тръгна подир нея и на три пъти едно след друго я изпусна. Най-сетне я улови за крайчеца на задните крака и започна да се смее, като гледаше усилието на животинчето да се изплъзне. Тя свиваше дългите си крака, после с внезапен устрем изведнъж ги обтягаше прави, като две пръчици, и същевременно, ококорила кръглите си, обкръжени със злато очи, махаше във въздуха с предните си лапички, които се движеха като ръце. Това му напомни една играчка, направена от тесни дъсчици, сковани една върху друга в зигзаг, които с подобно движение ръководеха упражненията на войничетата, прикрепени към тях. Тогава той се замисли за дома си, после за майка си, обзе го голяма тъга и пак заплака. По тялото му пробягваха тръпки; той коленичи и каза молитвата си, както преди да заспи. Но не успя да я довърши, защото хълцанията ставаха толкова чести, толкова бурни, че цял го разтърсваха. Той вече не мислеше; вече не виждаше нищо наоколо си, погълнат от своя плач.

Изведнъж тежка ръка се опря на рамото му и някакъв дебел глас го запита:

— Какво толкова ти е домъчняло, приятелче?

Симон се обърна: един висок работник с брада и черни къдрави коси го гледаше добродушно. Той отговори през сълзи, които пълнеха очите и гърлото му:

— Биха ме… защото… съм нямал… татко, нямал съм… татко.

— Как — каза човекът, като се усмихваше, — че всеки си има татко.

Детето продължи с мъка, разтърсвано от скръбта си:

— Аз… аз… нямам.

Тогава работникът стана сериозен, той беше познал сина на Бланшот и макар отскоро да беше в селото, бе дочул за нейната история.

— Хайде — каза той, — успокой се момчето ми и ела с мене да отидем при мама. Ще ти намерим… татко.

Те тръгнаха; големият държеше малкия за ръка и се усмихваше, защото нямаше нищо против да види тая Бланшот, която била, както разправяха, една от най-хубавите моми в селото; пък и навярно си казваше някъде дълбоко в мисълта си, че младост, която е грешила, може пак да сгреши.

Стигнаха пред малка, бяла, много чиста къща.

— Тука е — каза детето и извика: — Мамо!

Една жена излезе и работникът изведнъж престана да се усмихва, защото веднага разбра, че човек вече не може да се шегува с тая висока, бледа мома, която бе застанала строга на прага, сякаш за да запрети на мъжа да влезе в къщата, където друг я бе измамил. С каскет в ръка, той промърмори смутено:

— Ето, госпожо, водя ви момченцето, беше се загубило при реката.

Но Симон се хвърли на врата на майка си, пак се разплака и каза:

— Не, мамо, аз исках да се удавя, защото другите ме биха… биха ме… защото нямам татко.

Палеща червенина покри страните на младата жена и потърсена до физическа болка, тя страстно целуна детето и по лицето й потекоха сълзи. Мъжът стоеше развълнуван и не знаеше как да си отиде. Но изведнъж Симон се затича към него и му каза:

— Искате ли да бъдете мой татко?

Настъпи голямо мълчание. Занемяла, мъчена от срам, Бланшот се облегна на стената и притисна с две ръце сърцето си. Като видя, че не му отговарят, детето поде:

— Ако не искате, аз пак ще отида да се удавя.

Работникът обърна работата на шега и отговори, като се смееше:

— Ама, разбира се, съгласен съм.

— А как се казваш? — запита тогава детето. — За да отговарям на онези, когато ме запитат за името ти.

— Филип — отвърна човекът.

Симон млъкна за миг, за да втълпи това име в главата си, после, напълно утешен, протегна ръце и каза:

— Добре тогава, Филип, ти си моят татко.

Работникът го повдигна от земята, неочаквано го разцелува по двете страни и после много бързо избяга с широки крачки.

Когато на другия ден детето влезе в училище, посрещна го зъл смях, а на излизане, щом момчетата понечиха пак да започнат, Симон им хвърли тия думи в лицето, сякаш мяташе камък:

— Филип се казва татко ми.

Весели крясъци се надигнаха от всички страни:

— Кой Филип?… Какъв Филип?… Какъв е тоя Филип?… Откъде го взе тоя Филип?

Симон не отговори и непоклатим във вярата си, ги предизвикваше с поглед, готов по-скоро да се остави да го мъчат, отколкото да побегне от тях. Учителят го освободи и той се върна в къщи при майка си.

В продължение на три месеца високият работник Филип минаваше често край къщата на Бланшот, а понякога, когато я видеше да шие, седнала до прозореца, се осмеляваше да й заговори. Винаги замислена, тя му отговаряше учтиво, но никога не се пошегува, не го пусна да влезе в дома й. Обаче малко самонадеян, както са всички мъже, той си представи, че когато разговаря с него, тя често е по-заруменена, отколкото обикновено.

Но пропаднала репутация толкова мъчно се поправя и винаги остава толкова уязвима, че въпреки гордата сдържаност на Бланшот, хората в селото започнаха да говорят.

Колкото до Симон, той много обичаше новия си татко и почти всяка вечер се разхождаше с него след свършването на работния ден. Ходеше редовно на училище и минаваше сред другарите си много достойно, без да им отговаря.

Един ден обаче момчето, което първо го бе нападнало, му каза:

— Ти излъга; нямаш баща, който да се казва Филип.

— Защо? — попита много развълнуван Симон.

Момчето потриваше ръце. То поде:

— Защото, ако имаше баща, той щеше да е мъж на майка ти.

Симон се смути пред правилността на това разсъждение. Но въпреки това отговори:

— Все пак той е моят татко.

— Може — каза момчето, като се хилеше злобно, — но не ти е съвсем баща.

Детето на Бланшот наведе глава и тръгна замислено към ковачницата на бай Лоазон, където работеше Филип.

Тая ковачница беше като заровена под дърветата. Тук беше много тъмно; едничка червената светлина на огромното огнище осветяваше с широки отблясъци петима ковачи с голи ръце, които удряха по наковалните си с ужасен трясък. Те стояха прави, червени като дяволи, впили поглед в нажеженото желязо, което изтезаваха; а тежката им мисъл се вдигаше и спускаше заедно с чуковете.

Симон влезе незабелязано, тихичко отиде и дръпна приятеля си за ръкава. Той се обърна. Внезапно работата се прекъсна и всички мъже загледаха много внимателно. Тогава всред тази необичайна тишина се издигна крехкият гласец на Симон:

— Виж какво, Филип, момчето на Мишод ми рече ей сега, че ти не си ми бил съвсем татко.

— Че защо? — попита работникът.

Детето отговори с цялата си наивност:

— Защото не си мъж на мама.

Никой не се засмя. Филип остана прав, облегнал чело на опакото на едрите си ръце, които държаха изправения върху наковалнята чук. Той мислеше. Неговите четирима другари го гледаха, а Симон чакаше тревожно, съвсем дребничък между тия великани. Изведнъж един от ковачите, отговаряйки на мисълта, която занимаваше всички, каза на Филип:

— Тя все пак е добра и честна девойка, тая Бланшот, работлива е и прибрана въпреки нещастието си, достойна жена ще бъде за свестен мъж.

— То си е така — рекоха останалите трима.

Работникът продължи:

— Какво е виновно момичето, че е сбъркало? Обещал й беше да се оженят. Колко ги има — същото са правили, а днес са на почит.

— То си е така — отвърнаха в глас тримата мъже.

Оня поде:

— А колко се е мъчила, горката, за да отгледа сама момчето си, колко сълзи е изплакала, откакто излиза само колкото да иде до църква, един бог знае!

— И това е вярно — казаха останалите.

Чуваше се само духалото, което разпалваше огъня в огнището. Изведнъж Филип се наведе към Симон:

— Иди кажи на майка си, че довечера ще дойда да си поговорим с нея.

После хвана детето за раменете и го избута навън.

Върна се на работното си място и с един размах петте чука се отпуснаха заедно върху наковалните. Така те коваха желязо до тъмно — силни, мощни, весели като доволни чукове. Но както в празничен ден голямата катедрална камбана звъни по-силно от другите камбани, така и чукът на Филип надвиваше над трясъка на другите, спускаше се миг след миг с оглушителен шум. А прав сред искрите, с пламнал поглед, той ковеше със страст.

Небето беше пълно със звезди, когато той похлопа на вратата на Бланшот. Беше в празнични дрехи, с чиста риза, избръснат. Младата жена се появи на прага и му каза скръбно:

— Не е добре, че идвате така, след залез-слънце, господин Филип.

Той понечи да отговори, заекна и остана смутен пред нея.

Тя продължи:

— А вие разбирате, нали, че хората вече не бива да говорят за мене.

Тогава той неочаквано каза:

— Какво от това, ако се съгласите да ми станете жена?

Никакъв глас не му отговори, но му се стори, че чу как в мрачината на стаята падна тяло. Той влезе бързо и Симон, който лежеше на леглото си, долови шум от целувка и няколко думи, които майка му произнесе много тихо. После изведнъж почувствува как приятелят му го вдига и като го държеше в опънатите си напред херкулесовски ръце, му извика:

— Ще им кажеш на другарите си, че татко ти е Филип Реми, ковачът, и че той ще дойде да издърпа ушите на всеки, който ти направи нещо.

На другия ден, когато училището беше пълно и часът щеше да почне, малкият Симон стана, блед и с треперещи устни: — Моят татко — каза с ясен глас той — е Филип Реми, ковачът, и той обеща да издърпа ушите на всеки, който ми направи нещо.

Тоя път вече никой не се изсмя, защото Филип Реми, ковачът, беше добре познат и с такъв татко всеки можеше да се гордее.

Ги дьо МопасанПриключението на Валтер Шнафс

Откакто влезе във Франция с нашественическата армия, Валтер Шнафс се смяташе за най-нещастния човек на света. Той беше пълен, вървеше трудно, лесно се задъхваше и страдаше ужасно от плоските си и много дебели крака. Освен това беше миролюбив и доброжелателен човек, съвсем не славолюбив или кръвожаден, баща на четири деца, които обожаваше, и съпруг на млада руса жена, за чиито ласки, нежни грижи и целувки безутешно скърбеше всяка вечер. Обичаше да става късно и да си ляга рано, да яде бавно хубави неща и да пие бира в бирариите. Освен това мислеше, че всички приятни неща изчезват заедно с живота и таеше в сърцето си страшна, инстинктивна и същевременно осъзната ненавист към оръдията, пушките, револверите, сабите и особено към щиковете, чувствуваше се неспособен да движи достатъчно пъргаво това бързо оръжие, за да защити дебелия си корем.

И нощем, когато си легнеше на земята, увит в шинела, до другарите си, които хъркаха, той дълго време мислеше за близките си, оставени някъде далече, и за опасностите, с които беше осеян пътят му.

Ако го убиеха, какво щеше да стане с децата? Кой щеше да ги отгледа и възпита? Те и сега не бяха богати, въпреки дълговете, които беше направил, за да им остави малко пари, преди да тръгне. И понякога Валтер Шнафс плачеше. При започване на боевете той чувствуваше такава слабост в краката си, че му се искаше да се отпусне, да падне, но си мислеше, че цялата войска ще мине по тялото му. От свистенето на куршумите косата му настръхваше.

От месец насам той живееше така в ужас и тревога.

Неговото поделение настъпваше към Нормандия и един ден той бе изпратен на разузнаване с малък отряд, който трябваше само да проучи част от местността и после да се върне в частта си. По полето всичко изглеждаше спокойно, нищо не издаваше някаква подготвена съпротива.

Прусаците спокойно заслизаха в една малка долчинка, прорязана от дълбоки урви, когато силна пушечна стрелба ги прикова на място и свали двадесетина от тях. От една горичка, голяма колкото длан, изведнъж изскочиха доброволци и се спуснаха напред с щикове на пушките.

Отначало Валтер Шнафс замръзна на мястото си, толкова изненадан и смутен беше, че не помисли даже да бяга. После го обзе лудо желание да избяга, но веднага се сети, че ще тича като костенурка в сравнение със слабите французи, които връхлетяха, скачайки като стадо кози. Тогава на шест крачки пред себе си той забеляза широк трап, обрасъл с храсти, покрити със сухи листа, и без да помисли даже за дълбочината, скочи вътре с прибрани крака, както се скача от мост в реката.

Като стрела мина през дебелия пласт пълзящи растения и бодливи къпини, които му издраха лицето и ръцете, и падна тежко, седнал върху каменна постеля.

Веднага вдигна очи и видя небето през дупката, която беше пробил. Тази предателска дупка можеше да го издаде и той предпазливо запълзя на четири крака по дъното на трапа, покрит с преплетени клонки. Движеше се колкото е възможно по-бързо и се отдалечаваше от полесражението. После се спря и пак седна, сгушен като заек сред високите сухи треви.

Още известно време чуваше гърмежи, викове и стенания. После бойният шум стихна, замря. И стана пак тихо и спокойно.

Изведнъж нещо шавна пред него. Той страшно се изплаши. Някакво птиченце беше кацнало на едно клонче и раздвижи сухите листа, но близо час сърцето на Валтер Шнафс би силно и бързо от тази уплаха.

Нощта настъпваше и изпълваше урвата с мрак. Какво да прави? Какво ще стане с него? Да догони войската си? Но как? През къде? А трябваше пак да започне ужасния живот, който водеше от започването на войната, живот, изпълнен с тревоги, страхове, умора и страдания. Не! Нямаше вече тази смелост. Нямаше вече необходимите сили, за да понася походите и да презре ежеминутните опасности.

Но какво да прави? Не можеше да остане в тази урва и да се крие чак до края на военните действия. Не, разбира се! Ако не трябваше да яде, тази възможност не би го ужасила, но трябваше да яде, да яде всеки ден.

И така, той се намираше сам, въоръжен, в униформа, на неприятелска земя, далеч от онези, които можеха да го защитят. Тръпки го побиха.

Изведнъж му мина през ума:

„Да бях поне пленник!“

И сърцето му трепна от желание, от силно непреодолимо желание да бъде пленник на французите.

Пленник! Да бъде спасен, хранен, подслонен, далеч от куршумите и сабите, да няма от какво да се страхува, в хубав, добре пазен затвор! Пленник! Мечта!

И веднага взе решение:

„Ще се предам!“

Изправи се, решен да изпълни намерението си, без да се бави нито минута. Но застана неподвижен, изведнъж го налегнаха неприятни мисли и нови страхове.

Къде ще се предаде? Как? През къде да мине? И ужасни образи, образи на смъртта, нахлуха в душата му.

Ако тръгне сам из полето с островърхата си каска, ще се изложи на страшни опасности.

Ами ако срещне селяни? Като видят този изгубил се прусак, този беззащитен прусак, селяците ще го убият като скитащо псе! Ще го пребият с вилите, с мотиките, с косите и лопатите си! Ще го направят на тесто, на каша, с настървението на ожесточени победени.

Ами ако срещне доброволци? Доброволците са жестоки, без закон и дисциплина, ще ги разстрелят за развлечение, за да прекарат един забавен час, за да се посмеят на страха му. И струваше му се, че е облегнат вече о стената срещу дванадесетте дула на пушките, а малките им кръгли и черни дупчици сякаш го гледаха.

Ами ако срещне самата френска войска? Войниците от предните части ще го сметнат за разузнавач, за някой смел и хитър войник, тръгнал сам на разузнаване, и ще стрелят по него. И чуваше вече неравномерните гърмежи на войниците, залегнали в храстите, а той, прав всред полето, падаше, надупчен като решето от куршумите, които чувствуваше, че влизат в месата му.

И пак седна отчаян. Положението му изглеждаше безизходно. Нощта беше паднала вече, нощ безмълвна и тъмна. Той не мърдаше, тръпнещ при всеки непознат лек шум, който минаваше през мрака. Един заек на входа на някакво леговище тупна със задницата си и едва не накара Валтер Шнафс да побегне. Крясъците на кукумявките разкъсваха душата му, пронизваха го с внезапни страхове, болезнени като рани. Той пулеше големите си очи и се взираше в тъмнината и всеки миг му се струваше, че някой ходи близо до него.

След безкрайни часове на адски мъки той забеляза през свода от клони, че небето се просветлява. Тогава го обзе безкрайно облекчение. Ръцете и краката му се отпуснаха, отпочинали изведнъж. Сърцето му се успокои. Очите му се затвориха. Заспа.

Когато се събуди, стори му се, че слънцето се е издигнало почти до средата на небето; трябва да беше обяд. Никакъв шум не смущаваше мрачния покой на полето и Валтер Шнафс почувствува, че е страшно гладен.

Прозяваше се, устата му се пълнеше със слюнка при мисълта за хубавата войнишка наденица, стомахът го заболя.

Стана, направи няколко крачки, почувствува краката си изнемощели и пак седна да размисли. Цели два-три часа пресмята възможностите за и против, като всеки миг променяше решението си, сломен, нещастен, разкъсван от най-противоречиви доводи.

Най-после една мисъл му се стори разумна и изпълнима — да дебне минаването на някой сам селянин, без оръжие и опасни работни сечива, да изтича пред него и да му се предаде, като му даде да разбере, че се предава.

Тогава свали каската си, чийто връх можеше да го издаде, и с безкрайна предпазливост показа глава от дупката си.

Наоколо не се мяркаше никакъв човек. Надясно малко селце отправяше към небето дима на покривите си, дима на кухните! А наляво, в дъното на широк път, ограден с дървета, се виждаше голям замък с кулички отстрани.

Почака до вечерта, но страдаше ужасно. Виждаше само летенето на гарваните и чуваше глухите степания на червата си.

И отново нощта се спусна над него. Налегна се на дъното на убежището си и заспа трескав сън, със страшни видения, сън на гладен човек.

Пак се зазори над главата му. Той почна да наблюдава. Но полето беше пусто както предния ден и нов страх проникна в душата на Валтер Шнафс, страхът от гладна смърт. Виждаше се в дъното на трапа, легнал по гръб, склопил очи. После животинки, разни дребни животинки се приближаваха до трупа му и почваха да го ядат, като го нападаха отвсякъде, плъзгаха се под дрехите му, за да хапят студената му кожа. А голям гарван кълвеше очите му с острия си клюн.

Тогава му се стори, че полудява. Представи си, че ще припадне от слабост и няма да може да върви. И вече се готвеше да се спусне към селото, решен да предприеме всичко, да презре всичко, когато забеляза трима селяни, които отиваха на нивите си с вили на рамо, и пак се сгуши в скривалището си.

Но щом нощта се спусна над равнината, той излезе бавно от трапа и тръгна приведен, плах, с разтуптяно сърце, към далечния замък, като предпочете да влезе в него, а не в селото, което му се струваше страшно като пещера, пълна с тигри.

Долу прозорците светеха. Един даже беше отворен. Силна миризма на печено се носеше оттам, миризма, която изведнъж проникна в носа и чак до дъното на корема на Валтер Шнафс, присви го, накара го да се задъха, привлече го неудържимо и вля в сърцето му отчаяна смелост.

И изведнъж, без да размисли, той застана с каска на главата в рамката на прозореца.

Осем прислужници вечеряха около голямата маса. Но изведнъж една слугиня остана с отворена уста, изпусна чашата си и втренчи очи. Всички проследиха погледа й.

Видяха неприятеля!

Боже! Прусаците нападат замъка!

В началото се чу вик, един-единствен вик, нададен от осем различни гърла, вик, изразяващ неописуем ужас; после — шумно ставане, блъсканица, бъркотия, лудо бягане към вратата в дъното. Столовете падаха, мъжете събаряха жените и минаваха през тях. За две секунди стаята беше празна, изоставена, а масата, отрупана с ястия, стоеше пред смаяния Валтер Шнафс, който продължаваше да стърчи прав пред прозореца.

След кратко колебание той скочи през прозореца и пристъпи към чиниите. Ужасният му глад го караше да трепери като трескав, но някакъв страх го задържаше още. Сковаваше го. Ослуша се. Сякаш цялата къща се тресеше. Врати се затваряха, бързи стъпки се носеха горе по пода. Неспокойният прусак се вслушваше в неясния шум, после чу глух тропот, като че ли паднаха тела върху меката почва в подножието на стената, човешки тела, които скачаха от първия кат.

После всяко движение, всяко вълнение заглъхна и големият замък стана тих като гроб.

Валтер Шнафс седна пред една неначената чиния и почна да яде. Гълташе големи залци, като че ли се боеше да не го прекъснат много скоро, преди да се е налапал достатъчно. Тъпчеше с две ръце парчетата в отворената си като яма уста. Несдъвканите залци слизаха един след друг в стомаха му и издуваха гушата му, като минаваха през нея. Понякога спираше, защото щеше да се пръсне като препълнена тръба. Тогава вземаше каната със сидър и си почистваше хранопровода, както се промива запушена тръба.

Изпразни всички чинии със супа, всички чинии с ядене и всички бутилки, после, пиян от пиене и ядене, затъпял, зачервен, разтърсван от хълцукане, със замаяна глава и мазна уста, той разкопча куртката си, за да си поеме дъх, неспособен обаче да направи нито крачка. Очите му се затваряха, мисълта му стана неясна. Сложи натежалото си чело върху скръстените на масата ръце и постепенно изгуби представа за предметите и събитията.

Последният лунен сърп осветяваше слабо небосвода над дърветата в парка. Това беше хладният час, който предшествуваше деня.

Многобройни сенки се промъкваха в храсталаците и понякога на някой лунен лъч блясваше стоманен щик.

Спокойният замък издигаше мрачните си очертания. Само на долния кат още светеха два прозореца.

Изведнъж гръмлив глас изрева:

— Напред! Дявол да го вземе! На нож, момчета!

Тогава за миг една човешка вълна разби врати, капаци и прозорци, втурна се, изпочупи всичко, нахлу в къщата. За миг петдесет войника, въоръжени до зъбите, скочиха в кухнята, където почиваше мирно Валтер Шнафс. Допряха до гърдите му петдесет заредени пушки, повалиха го и го вързаха от главата до краката.

Той пъхтеше смаян, много затъпял, за да разбере какво става, удрян, блъскан и обезумял от страх.

И изведнъж един дебел военен с украсена със златни галони униформа сложи крак на корема му и изрева:

— Вие сте мой пленник! Предайте се!

Прусакът разбра само думата „пленник“ и изстена: „Ja, ja, ja.“

Вдигнаха го, вързаха го за един стол и победителите, запъхтени като китове, го заразглеждаха с живо любопитство. Мнозина седнаха, капнали от вълнение и умора.

Той се усмихваше, усмихваше се вече, уверен, че най-после е пленник!

Друг офицер влезе и докладва:

— Господин полковник, неприятелите са избягали. Изглежда, че има много ранени. Ние сме господари на местността.

Дебелият военен, който си бършеше челото, изрева:

— Победа!

И записа в малкия търговски бележник, който измъкна от джоба си:

Младият офицер продължи:

— Какви мерки да взема, господин полковник?

— Ще се оттеглим, за да избегнем ново нападение с артилерия и по-големи сили.

И даде заповед за връщане.

Поделението се строи в мрака, под стените на замъка, и потегли, като обгради отвсякъде здраво вързания Валтер Шнафс, държан от шестима войника с револвери в ръка.

Бяха изпратени разузнавачи, за да разгледат пътя. Напредваха предпазливо и спираха от време на време.

Призори пристигнаха в околийското управление на Рош Уазел — националната гвардия на това градче беше извършила бойния подвиг.

Населението, разтревожено и извънредно силно възбудено, чакаше. Когато забелязаха каската на пленника, нададоха страшни викове. Жените дигаха ръце, бабите плачеха, старец хвърли патерицата си по прусака и удари по носа един от пазачите му.

Полковникът ревеше:

— Бдете за сигурността на пленника!

Най-после стигнаха до кметството. Отвориха затвора и хвърлиха вътре развързания Валтер Шнафс. Двеста въоръжени мъже караулеха около зданието.

Тогава, въпреки признаците на неправилно храносмилане, които го измъчваха от известно време, прусакът, полудял от радост, заигра лудо, като си вдигаше ръцете и краката, и надаваше бесни викове, докато изтощен, падна до стената.

Така превзеха замъка Шампинье само след шест часа окупация.

Полковник Патие, търговец на платове, който извърши този подвиг, като предвождаше националната гвардия на Ла Рош-Уазел, беше награден с орден.

Ги дьо МопасанТуан

Ги дьо МопасанЕдно семейство

Отивах да навестя моя приятел Симон Радевен, когото не бях виждал от петнадесет години.

Някога той беше моят най-добър приятел, съкровен приятел, с когото човек прекарва спокойните и весели дълги вечери, на когото казва интимните си сърдечни тайни, за когото намира, като говори тихо, редки мисли, фини, остроумни, деликатни, породени от самата симпатия, която възбужда духа и го предразполага.

Много години ние никак не бяхме се разделяли. Живеехме, пътувахме, мислехме, мечтаехме заедно, обичахме едни и същи неща с една и съща любов, възхищавахме се от едни и същи книги, разбирахме едни и същи творения, потръпвахме от едни и същи чувства и често се смеехме на едни и същи хора, само като разменяхме поглед.

После той се ожени. Ожени се изведнъж за едно провинциално момиче, дошло в Париж, за да си търси годеник. Как тази малка блондинка, слаба, с неподдържани ръце, със светли, празни очи, със свеж животински глас, подобна на сто хиляди кукли за женене, беше хванала този изтънчен и интелигентен мъж?

Може ли да разбере човек тия неща? Без съмнение той се е надявал на щастие, тихо, просто и продължително щастие в обятията на добра, нежна и вярна жена; и беше открил всичко това в прозрачния поглед на тази хлапачка със светли коси.

Не беше мислил, че дейният, жизнен и пламенен човек бързо се разочарова при допир с посредствената действителност, стига да не затъпее дотам, че нищо да не разбира.

Какъв щях да го заваря? Все още жизнен, духовит, засмян и ентусиазиран или приспан от провинциалния живот? Човек може толкова да се промени за петнадесет години!

Влакът спря на малка гара. Когато слизах от вагона, един дебел, много дебел човек, с червени бузи и заоблен корем, се спусна към мене с отворени обятия и извика:

— Жорж!

Целунах го, но не можах да го позная. После прошепнах слисан:

— Дявол да го вземе, не може да се каже, че си отслабнал.

Той отговори, като се смееше:

— Какво искаш? Добър живот! Добра трапеза! Добро спане! Ям и спя, ето моето съществуване!

Наблюдавах го и търсех в това широко лице любимите черти. Само очите му не бяха се променили; но аз не срещнах вече живия поглед и си казах: „Ако е вярно, че погледът е отражение на мислите, мислите в тази глава не са вече някогашните, които познавах така добре.“

Очите му блестяха все така, изпълнени с радост и приятелство, но нямаха вече онази интелигентна яснота, която изразява, както и словото, стойността на духа.

Изведнъж Симон ми каза:

— Гледай, ето двете ми големи деца.

Едно момиче на четиринадесет години, почти жена, и едно момче на тринадесет в ученическа униформа, се приближиха свенливо и несръчно.

Аз промълвих:

— Твои ли са?

Той отговори засмяно:

— Да, разбира се.

— Колко деца имаш всъщност?

— Пет! Имам още три в къщи!

Той изговори това с горд вид, доволен, почти тържествуващ, а аз се почувствувах обхванат от дълбоко съжаление, примесено със смътно презрение към този горделив, наивен, плодовит баща, който прекарваше нощите си да създава деца между две почивки в своята провинциална къща, като заек в кафез.

Качих се в колата, която той караше сам, и тръгнахме през града — тъжен град, сънлив и мрачен, без каквото и да било движение по улиците, с изключение на няколко кучета и две-три прислужнички. От време на време някой дребен търговец сваляше шапка, изправен до вратата. Симон отвръщаше на поздрава и назоваваше по име човека, без съмнение, за да ми докаже, че познава поименно всички жители. Дойде ми на ум, че навярно се готвеше да стане депутат — мечта за всички погребани в провинцията.

Преминахме бързо града и колата влезе в градина, която имаше претенции за парк, после спря пред къща с куличка, която пък искаше да мине за замък.

— Ето моята дупка — каза Симон с желание да изпроси комплимент.

Аз отговорих:

— Прелестна е.

На терасата се появи дама, нагиздена, причесана, със специално подготвени изрази за посещението. Тя съвсем не беше вече русото и блудкаво момиченце, което бях видял в църквата преди петнадесет години, а дебела дама с натруфен тоалет, потръпваща, без определена възраст, без характер, без елегантност, без дух, без всичко онова, което съставлява жената. Това беше най-сетне една майка, най-банална дебела майка, същинска квачка, създателка на човешки същества, машина от плът, която ражда деца и няма други духовни занимания освен готварската книга.

Тя ми пожела добре дошъл и аз влязох във вестибюла, където три мишлета, наредени по височина, стояха сякаш за преглед, като пожарникари пред кмета.

Казах:

— А, а, ето ги и другите.

Симон, сияещ от радост, ги назова:

— Жан, Софи и Гонтран.

Вратата на гостната беше отворена. Влязох в стаята и забелязах потънала в едно кресло някаква маса, която трепереше — някакъв човек, стар, парализиран човек.

Госпожа Радевен се приближи:

— Това е дядо ми, господине. Той е на осемдесет и седем години.

После тя извика на ухото на треперещия старец:

— Господинът е приятел на Симон, татко.

Прадядото направи усилие да ми каже добър ден и извряка:

— Уа, уа, уа — като размахваше ръце.

Аз отговорих:

— Вие сте премного любезен, господине — и се отпуснах на един стол.

Симон тъкмо влизаше усмихнат:

— А, а! Ти си се запознал с добрия татко. Той е безценен старец, развлича децата. На всяко ядене, драги, се лакоми до пукване. Трудно е да си представиш какво нещо може да изяде, ако го оставим свободен. Но ти ще видиш, ще видиш. Той така поглежда блюдата със сладкиши, като че ли са госпожици. Никога не си срещал по-смешно нещо, ще видиш ей сега.

После ме отведоха в моята стая да се преоблека, защото часът за вечеря наближаваше. Чух топуркане по стълбището и се обърнах. Всички деца ме следваха в редица след баща си, за да ми окажат почит без съмнение.

Стаята ми гледаше към равнината, безкрайна гола равнина, океан от треви, пшеница и овес, без дървета, без никакъв хълм — поразителна и тъжна картина на живота, който човек трябваше да прекара в тази къща.

Удари гонг. Известяваха вечерята. Слязох.

Госпожа Радевен ме хвана тържествено под ръка и минахме в трапезарията. Един прислужник търкаляше креслото на стареца, който, едва застанал пред чинията, започна да хвърля към десерта жадни и любопитни погледи, като въртеше с мъка треперещата си глава от една чиния към друга.

Тогава Симон потри ръце.

— Ще има да се позабавляваш — каза ми той.

И всички деца, като разбраха, че ще ми представят зрелището на лакомия дядо, започнаха да се смеят едновременно, а майка им само се усмихваше и повдигаше рамене.

Радевен започна да реве към стареца, свил на фуния ръце:

— Тази вечер имаме сутляш.

Набръчканото лице на прадядото просия и той потрепера по-силно от глава до пети, за да покаже, че беше разбрал и че е доволен.

Започна вечерята.

— Гледай — прошепна Симон.

Дядото не обичаше супа и отказваше да яде. Насилваха го заради здравето му; прислужникът тикаше насила пълната лъжица в устата му, а той, за да не погълне бульона, духаше така силно, че пръскаше като фонтан по масата и съседите си.

Малките деца се превиваха от радост, а баща им, твърде доволен, повтаряше:

— Смешен е, нали, старецът?

И през цялото време на яденето се занимаваха само с него.

Той изпиваше с поглед блюдата, поставени на масата, и с лудо трепереща ръка се опитваше да ги сграбчи и да ги привлече към себе си. Поставяха ги почти на разстояние да ги стигне, за да гледат напразните му усилия, трепетния му стремеж към тях, отчаяния зов на цялото му същество, на очите, устата, носа, с който душеше. Той ръмжеше откъслечно и от силно желание лигите течаха по кърпата му. А цялото семейство се радваше на това отвратително и смешно мъчение.

После слагаха в чинията му съвсем малко парче, което той изяждаше с трескаво лакомство, за да получи по-скоро още нещо.

Когато донесоха сутляша, той започна да се гърчи и да трепере от желание.

Гонтран му извика:

— Ядохте вече прекалено много. Няма от него за вас.

И се престориха, че няма да му дадат никак.

Тогава той започна да плаче. Плачеше, като трепереше по-силно, а всички деца се смееха.

Донесоха най-после и неговия дял, много малка част; и като ядеше първата хапка, той издаде с гърлото си смешен, лаком шум и направи с врата си движение, подобно на птица, която поглъща много голямо парче.

После, като свърши, започна да трепере, за да получи още ориз. Обхванат от съжаление пред мъката на този трогателен и смешен Тантал, аз се застъпих за него:

— Слушай, дай му още малко ориз!

Симон отговори:

— О, не, мили мой, ако яде прекалено много на тази възраст, може да му стане зле.

Млъкнах, дълбоко замислен над тази дума. О, морал, о, логика, о, мъдрост! На тази възраст! Те, значи, го лишаваха от единственото удоволствие, което можеше да вкуси, от грижа за здравето му! Здравето му! За какво й е здраве на тази неподвижна трепереща останка? Грижеха се за неговите дни, както се казва! Неговите дни? За него или за да запазят за по-дълго време на семейството зрелището на немощното му лакомство?

Той нямаше повече какво да прави в живота, нищо повече. Оставаше му само едно-единствено желание, една-единствена радост; защо да не му дадат всецяло тази последна радост, да му я дадат, докато умре от нея?

После, след продължителна игра на карти, аз се качих в стаята си, за да си легна: бях тъжен, тъжен, тъжен!

Облегнах се на прозореца. Отвън се чуваше лекото, тихо и приятно чуруликане на птица в някое дърво из близката околност. Сигурно пееше така, с нисък глас, за да приспи женската, легнала върху яйцата.

И аз мислех за петте деца на моя нещастен приятел, който сигурно хъркаше сега при своята ограничена жена.

Ги дьо МопасанВуйчо Состен

Вуйчо Состен беше свободомислещ човек, каквито се срещат с хиляди, свободомислещи от глупост. Понякога ставаме религиозни по същата причина. Срещата с някой свещеник го хвърляше в непонятен за мен бяс; той му сочеше юмрук, правеше рога, пипаше желязо зад гърба му, нещо което вече говори за вяра в лоши очи. А когато се касае до разумни суеверия, трябва да се поддаваме или на всички, или на нито едно. Аз, който също съм свободомислещ, сиреч бунтар срещу всички догми, които страхът от смъртта е създал, не роптая срещу храмовете, каквито и да са те: католически, протестантски, гръцки, будистки, еврейски, мюсюлмански. И после аз си имам свой начин да ги разглеждам и обяснявам. Храмът е почит към неизвестното. Колкото повече нашата мисъл се разширява, толкова повече непознатото се стеснява и храмовете рухват. И вместо кадилници бих сложил в тях телескопи, микроскопи и електрически уреди. Ето всичко.

Моят вуйчо и аз се различаваме по всичко. Той е патриот, аз ни най-малко, защото патриотизмът е един вид религия. Той е зародишът на войните.

Вуйчо е франкмасон. Аз заявявам открито, че франкмасоните са по-глупави от набожните стари жени. Това е мое мнение и аз го поддържам. Ако трябва да има някаква религия, бих се задоволил с древната.

Тия глупаци напълно подражават на свещениците. Вместо кръста, те са избрали за свой символ един триъгълник. Имат църкви, които наричат ложи, с цял куп обреди: шотландски обред, френски, великоизточен, цяла серия от лигави неща, просто да пукнеш от смях.

После какво собствено искат те? Да си помагат един на друг, като си гъделичкат дланите. Наистина нищо лошо няма в това. Те слагат в основите на своя живот християнското правило: „Помагайте си един на друг.“ Единствената разлика се състои в гъделичкането. Нужно ли е обаче да извършваш толкова церемонии, за да дадеш едно петаче на бедняка? Монасите, за които милостинята и помощта са задължение и занаят, слагат в началото на своите послания три букви: Ж. М. Ж. Франкмасоните поставят след имената си три точки, като опашка. Приличат си като две капки вода.

Вуйчо ми отговаряше:

— Точно така, ние противопоставяме религия срещу религия. Ние превръщаме свободомислието в оръдие, способно да сломи клерикализма. Франкмасонството е крепост, в която са свикани под знамената всички рушители на божествата.

Аз възразявах:

— Но, драги вуйчо (в себе си казвах „стари глупако“), тъкмо в това ви укорявам. Вместо да унищожавате, вие създавате конкуренция: това намалява цените, ето всичко. Разбирам, ако приемахте в редиците си само свободомислещи, а вие отваряте врати за всички. При вас идват масово католици, дори техни ръководители. Пий IX беше от вашите, преди да стане папа. Ако вие наричате такова общество крепост срещу клерикализма, намирам, че вашата крепост е твърде слаба.

Тогава вуйчо, смигвайки, прибавяше:

— Нашето истинско дело, най-голямото ни дело е в политиката. Ние сечем из корен, последователно и неотклонно духа на монархизма.

При тия думи аз избухвах:

— Ах! Големи дяволи сте вие! Ако ми кажете, че франкмасонството е изборна машина, приемам; че служи като оръдие да ви накара да гласувате за кандидати от всички цветове, нищо няма да възразя; че има за единствена цел да заблуждава наивния народ, да го обединява, за да го тласка към урните, както се пращат войниците в огъня, съгласен съм с вас; че е полезно, дори необходимо за всички амбициозни политикани, понеже превръща всеки от членовете в изборна пионка, аз съм готов да извикам: „Ясно е като бял ден!“ Но ако искате да ме уверите, че подяжда монархическия дух, готов съм да се изсмея в лицето ви. Хвърлете само за миг поглед върху това многобройно и тайнствено демократично общество, което във Франция има за велик магистър принц Наполеон, в Германия — престолонаследника, а в Русия — брата на царя; към което принадлежат крал Хумберто и галският принц и всички короновани дебелоглавци на земното кълбо.

Този път вуйчо прошепваше в ухото ми:

— Вярно е, но всички тези принцове служат на нашите цели, без да си дават сметка.

— Дали не е обратното?

И прибавях в себе си: „Куп глупаци!“

Трябваше да присъствувате на обед, устроен от вуйчо Состен на франкмасон.

Отначало те се приближаваха и си допираха ръцете по тайнствен начин, крайно смешен, виждаше се, че извършват цяла серия мистериозни допирания. Когато искам да вбеся вуйчо, припомням му, че и кучетата имат — когато се срещнат — франкмасонски начин за опознаване.

После вуйчо отвеждаше своя гост в някой ъгъл, като че има да му довери кой знае какви важни неща; след това, седнали на масата един срещу друг, те се гледаха толкова важно, разменяха погледи, пиеха, като се стрелкаха с очи, сякаш искаха непрекъснато да си казват един на друг: „Хей, кои сме ние!“

Помислете си само, по земята има милиони такива същества, които се забавляват с подобни превземки. По-скоро бих станал езуит!

И така в нашия град живееше един стар езуит, който беше черният дявол на вуйчо Состен. Всеки път, щом го срещнеше или само го зърнеше отдалеч, вуйчо мърмореше недоволен:

— Махай се, развратнико!

После, като ме вземаше подръка, ми казваше на ухото:

— Ще видиш, че тоя негодяй ще ми направи някоя магария. Чувствувам това.

Вуйчо не се лъжеше. Ето какво се случи един ден по моя вина.

Наближаваше страстната седмица. Тъкмо по това време на вуйчо му мина през ума да устрои угощение с блажни ястия, и то на велики петък, угощение, както му е редът, със суджуци и салами. Аз се противопоставих, колкото можех, казвайки:

— И аз както винаги ще блажа този ден, обаче сам, в къщи. Глупаво е вашето перчене. Защо да излагаме на показ разбиранията си? Какво ни влиза в работата, че хората по това време не ядат месо?

Но вуйчо остана твърд на своето решение. Той покани трима приятели в най-реномирания ресторант на града и тъй като заяви, че вечерята ще бъде на негови разноски, и аз не се отказах да покажа открито тоя ден своите идеи.

Още в четири часа заехме видно място в едно от най-посещаваните кафенета „Пенелопа“ и вуйчо Состен гръмко разгласи нашето меню.

В шест часа започна вечерята. В десет продължавахме да ядем още; петимата бяхме изпили осемнадесет бутилки чисто вино и повече от четири шампанско. Тогава вуйчо предложи онова, което наричаме „обиколка на архиепископа“. Нареди пред себе си шест малки чашки, пълни с различни ликьори; после започна една след друга да ги изпразва в гърлото си, докато един от присъствуващите броеше до двадесет. Беше глупаво, но вуйчо Состен го намираше напълно подходящо за случая.

В единадесет часа беше пиян като църковен псалт. Трябваше да го отведем с кола и да го сложим на легло; по всичко изглеждаше, че неговото антиклерикално предизвикателство щеше да се превърне в ужасно стомашно неразположение.

Като се прибрах в къщи, самият аз пиян, във весело настроение, една макиавелистична идея, която задоволяваше всичките ми инстинкти на скептик, ми дойде на ум.

Пооправих връзката си, придадох си опечален вид и започнах да звъня бясно на вратата на стария езуит. Той беше глух и ме накара дълго да чакам. Но тъй като раздрусвах с ритниците си цялата къща, той се появи най-сетне на прозореца и попита:

— Какво има?

Аз извиках:

— Бързо, бързо, почтени отче, отворете, един болен човек, тежко болен, се нуждае от вашата свята помощ.

Бедният човечец надяна веднага един панталон и слезе без расо. Разказах му, задъхвайки се, че моят вуйчо, свободомислещият, обхванат ненадейно от ужасно неразположение, белег на тежка болест, беше обладан от голям страх пред смъртта и беше пожелал да го види и да поговори с него, за да чуе съветите му, да се запознае по-отблизо с вярата, да се приобщи към църквата и без съмнение да се изповяда и причести, за да направи ужасната стъпка, след като се помири с него.

И аз прибавих с подигравателен глас:

— Най-сетне сам той желае това. В краен случай, ако не му помогне, няма да му бъде и от вреда.

Старият езуит, уплашен, очарован, разтреперан, каза:

— Почакайте една минута, мое дете, аз ей сега ще дойда.

Но аз прибавих:

— Извинете, почтени отче, няма да ви придружа, моите убеждения не ми позволяват. Аз отказах дори да дойда да ви извикам и ви моля да не казвате, че сте ме виждали, но да кажете, че сте били предупреден за болестта на вуйчо чрез някакво откровение.

Добрият човечец се съгласи и се отправи бързо към вратата на вуйчо Состен. Слугинята, която се грижеше за болния, отвори веднага и аз видях черното расо да потъва в тази крепост на свободната мисъл.

Скрих се зад една съседна врата и започнах да чакам какво ще се случи. Ако не беше болен, вуйчо би пребил езуита, но аз знаех, че не е в състояние да помръдне ръката си и се питах в припадък на радост каква невероятна сцена щеше да се разиграе между тия две живи противоречия! Каква ли борба? Какви ли обяснения? Какво ли стъписване и бъркотия? Каква ли ще бъде развръзката от това безизходно положение, което щеше да стане още по-трагично поради възмущението на моя вуйчо.

Смях се сам до премаляване и повтарях полугласно:

— О, каква хубава шега, каква хубава шега!

Обаче започна да ми става студено и забелязах, че езуитът се забави доста дълго време. Помислих си: „По всяка вероятност те се обясняват.“

Мина час, после два, три. Преподобният отец не излизаше! Какво ли се беше случило? Дали вуйчо не беше получил удар при неговото идване? Или беше пребил човека с расото? Или се бяха изяли един друг? Последното предположение ми се стори най-малко вероятно, тъй като в тоя момент вуйчо не беше в състояние да приеме нито троха. Съмна се.

Обезпокоен на свой ред и като не се осмелявах да вляза, сетих се, че един от моите приятели живее точно насреща. Отидох при него; разказах му историята; той дълго се чуди и се смя, а аз се залостих на прозореца.

В девет часа той зае моето място, а аз подремнах малко.

В два часа го заместих на свой ред. Бяхме извънредно разтревожени…

В шест часа езуитът излезе с кротко и доволно лице и ние го видяхме да се отдалечава с бавни стъпки.

Тогава, засрамен, аз позвъних плахо на вуйчовата врата. Слугинята се появи. Не посмях да я разпитвам и се качих, без да кажа нещо.

Вуйчо Состен, блед, отслабнал, изтощен, с угаснал поглед и отпуснати ръце, лежеше в леглото. Една малка иконка беше забодена на пердето с карфица.

Усещаше се остра миризма на повърнато.

Казах:

— Е, драги вуйчо, вие все още сте на легло? Не сте добре.

Той отвърна с изнурен глас:

— О, бедно мое дете, бях много болен, щях да умра.

— Как така, вуйчо?

— Не зная, чудно наистина. Най-странното обаче е, че отчето, което току-що излезе оттук, тоя прекрасен човек, знаеш, когото не можех да търпя, бил предупреден свише за моето състояние и дошъл да ме види.

Бях обхванат от ужасно желание да се разсмея:

— А! Наистина ли?

— Да, той дойде. Чул глас, който му казал да стане и дойде при мене, защото умирам. Гласът идвал от небето.

Аз се престорих, че хълцам, за да не избухна. Прииска ми се да се търкулна на земята.

След една минута подех с негодувание, въпреки че смехът ме разтърсваше.

— И вие го приехте, вуйчо? Вие, един свободомислещ? Един франкмасон? Не го изгонихте навън?

Той се смути и измънка:

— Слушай, наистина всичко беше така странно, така странно! Провидението има пръст! После той ми говори за моя баща. Той познавал някога баща ми.

— Вашият баща ли, вуйчо?

— Да, изглежда, че познавал моя баща.

— Но това съвсем не ви оправдава да приемате в къщи един езуит.

— Зная, имаш право, обаче бях болен, много болен! При това той се грижи за мене цяла нощ така предано. Прекрасен човек! Той ми спаси живота. Тия хора са и малко нещо лекари, да, тези хора!

— Аха! Грижил се за вас цяла нощ! Но вие ми казахте, че току-що излязъл оттук.

— Да, наистина. Понеже той ме гледа добре, аз го поканих да позакуси. Той хапна близо до леглото ми, на малката масичка, докато аз си пиех чая.

— И той ли яде блажно?

Вуйчо се раздвижи с докачен вид, като че ли бях казал груба нелепост, и прибави:

— Не се смей, Гастон, има неуместни подигравки. Този човек ме гледа по-предано от мнозина роднини. Искам да се уважават неговите убеждения.

Тези думи просто ме поразиха. Все пак аз отговорих:

— Великолепно, вуйчо, а следобед какво правихте?

— Поиграхме малко на карти, после той се помоли, докато аз почетох една малка книжка, която ми даде и която не беше лошо написана.

— Набожна ли книжка, вуйчо?

— И да, и не, по-скоро не, историята на тяхното мисионерство в Централна Африка. Една книга по-скоро за пътешествия и приключения. Прекрасни неща са направили тези хора.

Започнах да мисля, че това ще свърши зле. Станах:

— Хайде сбогом, вуйчо, виждам, че напускате франкмасонството заради религията. Вие сте вероотстъпник.

Той се смути малко и промърмори:

— Религията е един вид франкмасонство.

Аз попитах:

— Кога ще дойде пак вашият езуит?

Вуйчо измънка:

— Не… не зная, може би утре… не съм сигурен.

Излязох напълно смаян.

Наистина зле свърши моята шега! Вуйчо се преобрази коренно. До неотдавна това нямаше значение за мене; клерикал или франкмасон, все едно! Лошото е, че той сега направи завещанието си, да, написа завещанието си и ме лиши от наследство, господине, в полза на отеца езуит.

Ги дьо МопасанПлетачката на столове

Беше към края на вечерята, която маркиз дьо Бертран даваше по случай откриването на ловния сезон. Единадесет ловци, осем млади жени и местният лекар стояха около голямата осветена маса, покрита с плодове и цветя.

Заговориха за любовта и се повдигна голям спор, вечният спор веднъж или много пъти може да се обича истински. Приведоха примери за хора, които са имали само една истинска любов; приведоха и други примери за хора, които са обичали буйно много пъти. Мъжете изобщо претендираха, че страстта, както болестите, може да порази много пъти едно и също същество и да го порази така, че да го убие, ако някаква пречка се изправи пред нея. При все че тоя начин на разглеждане на въпроса е неоспорим, жените, мнението на които почиваше много повече върху поезията, отколкото върху наблюдението, твърдяха, че любовта, истинската любов, голямата любов може само веднъж да порази смъртния, тя, тази любов, прилича на мълния и сърце, засегнато от нея, после остава така празно, опустошено, че никакво друго силно чувство, даже никаква мечта не може да се зароди в него.

Маркизът, който много пъти бе обичал, живо оборваше това схващане.

— Аз ви казвам, че човек може да обича много пъти с всичките си сили и цялата си душа. Като доказателство, че не може да съществува втора страст, вие ми привеждате за пример хора, които са се убили от любов. Ще ви отговоря, че ако не бяха извършили глупостта да се самоубият, което им отнема всяка възможност да се влюбят отново, те щяха да се излекуват и да обичат пак и щяха да продължават да обичат чак до естествената си смърт. Влюбените са като пияниците: който е пил — ще пие пак, който е обичал — ще обича пак. Това е въпрос на характер.

Избраха за съдия доктора, стар парижки лекар, оттеглил се на село, и го помолиха да си каже мнението.

Точно по този въпрос той нямаше мнение.

— Както каза маркизът, това е въпрос на характер; лично аз познавам страст, която трая петдесет и пет години непрекъснато и която изгасна със смъртта.

Маркизата запляска с ръце.

— Колко е хубаво това! Каква мечта е да бъдеш обичан така! Какво щастие е да живееш петдесет и пет години, обладан от такова упорито, дълбоко чувство! Колко трябва да е бил щастлив и да е благославял живота онзи, когото така са обожавали!

Докторът се усмихна:

— Наистина, госпожо, вие не се лъжете в това, че любимото същество беше мъж. Вие го познавате, това е г-н Шуке, аптекарят от градчето. А нея също познавате. Тя е старата плетачка на столове, която идваше всяка година в замъка. Но аз ще се изясня по-добре.

Възторгът на жените бе спаднал и отвращението, изписало се по лицата им, крещеше: „Пфу!“, сякаш любовта можеше да засегне само изтънчените същества, единствено достойни за вниманието на хората от доброто общество.

Докторът продължи:

— Преди три месеца ме извикаха на смъртния одър на тази стара жена. Тя беше пристигнала вечерта с колата, служеща й за къща и теглена от крантата, която сте виждали, и придружена от двете си големи черни кучета, нейни приятели и пазачи. Свещеникът беше вече там. Тя ни направи изпълнители на завещанието си и за да ни разкрие смисъла на последната си воля, разказа ни целия си живот. Не познавам нищо по-странно и по-трогателно.

Баща й и майка й били плетачи на столове. Тя никога не е имала жилище, прикрепено към земята.

Още съвсем малка скитала дрипава, глистава, мръсна. Спирали се накрай селата, край канавките и разпрягали колата. Конят пасял, кучето спяло с муцуна върху лапите си, а малката се търкаляла в тревата, докато на сянка под големите крайпътни брястове бащата и майката поправяли всички стари столове на селището. В това подвижно жилище почти не се говорело. След няколкото необходими думи, за да решат кой да обиколи къщите с добре познатото провикване: „Плетем столове“, те почвали да увиват сламата, седнали един срещу друг или един до друг. Когато детето отивало много далеч или се опитвало да се приближи до някое селско хлапе, сърдитият глас на бащата го викал:

— Да се връщаш тук, мръснице!

Това били единствените нежни думи, които тя чувала.

Когато станала по-голяма, почнали да я пращат да събира дъната на повредените столове. Тогава тя опитала тук-там да се запознае с някои момчетии, но този път родителите на новите й приятели извиквали грубо децата си:

— Да се връщаш тук, уличнико! Да не съм те видяла да приказваш с голтаци!…

Често пъти малките хлапета хвърляли камъни по нея.

Петачетата, които някои госпожи й давали, тя грижливо пазела.

Веднъж — тогава била на единадесет години, — като минавала по тия места, тя срещнала зад гробищата малкия Шуке, който плачел, защото един приятел му откраднал няколко су. Сълзите на едно малко гражданче, на едно от тези деца, които, както си въобразявала нейната крехка главица на онеправдана, са винаги доволни и радостни, я смутили. Тя се приближила и когато узнала причината на мъката му, изсипала в ръцете му всичките си спестявания — седем петачета. Той, разбира се, ги взел, изтривайки сълзите си. Тогава, полудяла от радост, тя се осмелила да го целуне. Понеже вниманието му било съсредоточено в парите, които гледал, той не се противопоставил. Като видяла, че нито я отблъснали, нито набили, тя го зацелувала отново, напрегръщала го с всичка сила, от все сърце. После избягала.

Какво било станало в тази нещастна душа? Дали се привързала към този хлапак, защото пожертвувала за него скитническото си богатство, или защото му дала първата си нежна целувка? Любовта е тайна както за малките, така и за големите.

Месеци наред тя мечтаела за това кътче край гробищата и за това момче. Хранейки надеждата, че ще го види пак, тя крадяла от родителите си едно су оттук, едно оттам, било от преплитането на столовете, било като ходела да купува провизии.

Когато дошла в същото село, имала два франка в джоба си, но могла само да зърне малкото чистичко аптекарче зад стъклата на бащиния му дюкян, между един червен буркан и друг с тения.

Тя го обикнала още повече, пленена, развълнувана, възхитена от това сияние на оцветената вода, от блясъка на лъскавите кристали.

Запазила в себе си неизличим спомен за него и когато на следната година го видяла зад училището да играе с другарите си на топчета, тя се хвърлила върху него, стиснала го в обятията си и така буйно го зацелувала, че той почнал да пищи от страх. Тогава, за да го успокои, тя му дала парите си: три франка и двадесет су — истинско съкровище, което той гледал с ококорени очи.

Момчето взело парите и я оставило да го гали, колкото си иска.

В продължение на още четири години тя изсипвала в ръцете му всичките си спестявания, които той с чиста съвест прибирал в замяна на позволените от него целувки. Веднъж тя му дала тридесет су, друг път два франка, трети път — дванадесет су (тогава плакала от мъка и унижение, но годината била лоша), а последния път — пет франка, една голяма кръгла монета, която го накарала да се усмихне доволно.

Тя мислела вече само за него; а той с известно нетърпение чакал връщането й, като я видел, изтичвал насреща й, а от това сърцето на момичето се разтуптявало.

После той изчезнал. Изпратили го в колеж. Тя узнала това след ловки разпитвания. И употребила голяма дипломация, за да промени пътя на родителите си и ги накара да минават оттук през ваканцията. Успяла, но след едногодишно хитруване. Не го била виждала от две години и едва го познала, толкова се бил променил, пораснал, разхубавил се и станал внушителен в куртката си със златни копчета. Той се престорил, че не я вижда, и минал гордо край нея.

След тази среща тя два дена плакала и оттогава страданията й нямали край.

Всяка година се връщала, минавала край него, без да смее да го поздрави и без той да благоволи да я погледне. Обичала го безумно. Каза ми:

— Това беше единственият мъж, когото видях на земята, господин докторе, не зная даже дали съществуват други.

Родителите й умрели. Тя продължила занаята им, но взела две кучета вместо едно, две ужасни кучета, които човек не би се осмелил да закачи.

Един ден, връщайки се в това село, където било останало сърцето й, забелязала, че от дюкяна на Шуке излязла една млада жена подръка с нейния възлюбен. Това била съпругата му. Той се бил оженил.

Същата вечер тя се хвърлила в езерцето на площада пред кметството. Закъснял пияница я извадил и отнесъл в аптеката. Синът Шуке слязъл по домашен халат, за да й даде помощ, и без да се издаде, че я познава, я съблякъл, разтрил я, после й казал грубо:

— Ти си луда! Човек не бива да бъде толкова глупав!

Това било достатъчно, за да я излекува. Той й говорил! Тя била щастлива дълго време. Аптекарят не взел никакво възнаграждение за грижите, които положил, при все че тя много настоявала да му плати.

И така протекъл целият й живот. Тя плетяла столове и мислела за Шуке. Всяка година го зървала през прозорците му. Навикнала да купува от него запаси от дребни лекарства. По такъв начин го виждала отблизо, говорела му и пак му давала пари.

Както ви казах в началото, тя умря тази пролет. След като ми разказа тъжната си история, ме помоли да предам на оногова, когото така страстно беше обичала, всичките спестявания, направени през целия й живот, защото била работила само за него, както ми каза, дори гладувала, за да може да отделя пари настрана и да бъде сигурна, че той ще помисли за нея поне веднъж, след като тя умре.

И тъй, тя ми даде две хиляди триста двадесет и седем франка. Когато издъхна, аз оставих на господин свещеника двадесет и седем франка за погребението й и взех остатъка. На другия ден отидох у Шуке. Те довършваха обеда си, седнали един срещу друг, дебели, зачервени, дъхащи на лекарства, важни и самодоволни.

Поканиха ме да седна; предложиха ми вишновка, която приех, и започнах речта си с развълнуван глас, убеден, че ще се разплачат.

Щом разбра, че е бил обичан от тази бездомница, от тази плетачка на столове, от тази скитница, Шуке подскочи възмутен, сякаш тя му беше откраднала доброто име, уважението на честните хора, личната му чест, нещо ценно, което му е по-скъпо от живота.

Жена му, огорчена като него, повтаряше:

— Тази никаквица! Тази никаквица! Тази никаквица! — без да може да намери друга дума.

Той стана, заразхожда се с големи крачки зад масата, с килнато над едното си ухо гръцко фесче, и мърмореше:

— Не мога да го проумея, докторе! Какви ужасни неща за един порядъчен човек! Какво да се прави? О, ако знаех това, докато беше жива, щях да накарам полицията да я арестува и да я пъхне в затвора! И нямаше да излезе от там, уверявам ви!

Аз останах слисан от резултата на моята мисия, предприета с такива добри намерения. Не знаех какво да кажа, нито какво да направя. Но трябваше да изпълня задачата си. Заговорих отново:

— Тя ме натовари да ви предам нейните спестявания, които възлизат на две хиляди и триста франка. Тъй като това, което току-що ви съобщих, изглежда, ви е много неприятно, то може би по-добре би било да се дадат парите на бедните.

И мъжът, и жената ме загледаха като вкаменени от смайване.

Аз извадих от джоба си парите, жалките пари от различни страни, с различни знаци, златни, смесени с дребни монетки. После попитах:

— Какво решавате?

Госпожа Шуке заговори първа:

— Е, понеже това е била последната й воля, на тази жена… струва ми се, че е много трудно за нас да откажем.

Съпругът, малко смутен, подзе:

— Все пак ние бихме могли да купим с тях нещо за децата си.

Аз казах сухо:

— Както обичате.

Той отговори:

— Все пак дайте парите, щом ви е натоварила с това, ние лесно ще намерим начин да ги употребим за някое добро дело.

Предадох парите, сбогувах се и си тръгнах.

На другия ден Шуке дойде да ме намери и ми каза сопнато:

— Но тя оставила тук колата си, оная, оная жена де. Какво ще правите с тази кола?

— Нищо, вземете я, ако искате.

— Чудесно, тя ми трябва, ще си направя от нея колиба на бостана.

Той си тръгна. Аз го извиках:

— Тя остави също стария си кон и двете кучета. Искате ли ги?

Той се спря изненадан:

— А, не, виж ти, че за какво ми са? Разполагайте с тях, както вие намерите за добре.

И той се засмя. После ми подаде ръката си, която аз стиснах. Какво можех да направя? В едно селище докторът и аптекарят не бива да бъдат врагове.

Задържах кучетата за себе си. Свещеникът, който има голям двор, взе коня. Колата служи за колиба на Шуке, а с парите той купил пет облигации от железопътната компания.

Това е единствената дълбока любов, която съм срещнал в живота си.

Докторът млъкна.

Тогава маркизата, която се бе просълзила, въздъхна.

— Наистина, само жените могат да обичат!…

Ги дьо МопасанМустаците

Замъка „Сол“, понеделник, 30 юли, 1883 год.

Скъпа моя Люси, нищо ново към нас. Стоим по цял ден в салона и гледаме как се лее дъждът. Невъзможно е да се излезе в такова отвратително време; затова пък си устроихме театър. Колко е жалък, мила моя, сегашният репертоар от салонни пиеси! Всичко в тях е пресилено, неприлично, тежко. Шегите летят като снаряди и чупят всичко наоколо си. Никаква духовитост, никаква естественост, никакво настроение или изящество. Наистина тези писатели съвсем не познават светския живот. Те нямат представа как се мисли и как се говори в нашето общество. Не бих имала нищо против, ако презират нашите обичаи, условности, маниери, но да не ги познават въобще, това не мога да позволя. За да минат за остроумни, те пущат двусмислици, подходящи за казарма, а за да минат за весели, ни сервират духовитости, събрани навярно по булевардите в крайните квартали, в така наречените артистични барове, където от петдесет години се повтарят едни и същи студентски вицове.

Както и да е, ние играем пиеси. И понеже сме само две жени, мъжът ми изпълнява ролята на младата прислужница и се обръсна за целта. Не можеш да си представиш, драга Люси, колко променен изглежда! Неузнаваем е… и денем, и нощем. Струва ми се, че ще му изменя, ако не си пусне незабавно мустаци, толкова ми е противен в този си вид.

Наистина мъж без мустаци не е вече мъж. Не обичам много брадата. Тя винаги придава занемарен вид, но мустаците! О, мустаците са необходими на всяко мъжествено лице. Не, ти никога не би могла да си представиш колко много допринася тази малка четчица от косми върху устната за външния вид и… за… съпружеските отношения. Сума мисли ми хрумнаха по този въпрос, но почти не смея да ги изложа писмено. С удоволствие ще ти ги кажа… на ухото. Тъй мъчно се намират думи, за да се изразят някои неща! При това някои думи, които не могат да се кажат иначе, правят толкова грозно впечатление върху хартията, че просто не мога да ги напиша. Освен това тази материя е тъй трудна, тъй деликатна, тъй неудобна, че са необходими безкрайни познания, за да говориш за нея без опасност.

Няма що! Толкова по-зле, ако не ме разбереш. Постарай се, миличка, да четеш между редовете.

Да, в мига, когато моят мъж дойде обръснат, разбрах, че никога не бих имала слабост към някой пътуващ актьор или към някой проповедник, пък бил той и самият отец Дидон, най-съблазнителният от всички проповедници! А по-късно, когато останах насаме с него (с моя мъж), стана още по-лошо. О, скъпа Люси, никога не позволявай да те целува мъж без мустаци! Неговите целувки нямат никаква сладост, никаква, никаква! Липсва очарованието, пухкавостта… и пикантността, да, пикантността на истинската целувка. Мустаците са все едно подправката на целувката.

Представи си, че ти лепнат на устата сух или влажен пергамент. Това е то целувката на бръснат мъж. Не си струва труда, уверявам те!

На какво се дължи очарованието на мустаците, ще попиташ ти? Знам ли самата аз? Преди всичко те те гъделичкат по прелестен начин. Усещаш ги пред устата си и изпитваш сладостен трепет по цялото си тяло, чак до върха на пръстите. Те те галят, предизвикват тръпки по кожата ти и прелестна възбуда на нервите, карат те да викаш: „Ах!“, като че умираш от студ.

Ами по врата? Усещала ли си някога допир на мустаци по врата? Той те опиянява, възбужда, плъзга се по гърба ти, стига чак до върха на пръстите ти. Ти се гърчиш, разтърсваш рамене, отмяташ назад глава; ще ти се едновременно и да бягаш, и да стоиш там. Божествено и вълнуващо нещо! И толкова приятно!

А освен това… наистина, нима ми липсва смелост? Един любещ съпруг, който те обича, но така, напълно, умее да намира много местенца, където да скрие своите целувки, местенца, за които никога не бих се сетила сама. Добре, но без мустаци тези целувки губят също голяма част от сладостта си, за да не кажа, че стават едва ли не неприлични. Обясни си го, както щеш! Ето каква причина изнамерих аз: уста без мустаци е сякаш гола, както тяло без дрехи; дрехите са винаги необходими, макар и съвсем малко дрехи, ако искаш, но те са необходими.

Създателят (не смея да спомена друго име, като говоря за такива неща), създателят се е погрижил да забули всички кътчета на нашата плът, където се приютява любовта. Обръснатата уста ми напомня изсечена гора около извор, където хората са се отбивали да утолят жаждата си и да поспят.

Това ме кара да си спомня една фраза (на политически мъж), която от три месеца се върти в главата ми. Моят мъж, който следи вестниците, ми прочете една вечер някаква много особена реч на нашия министър на земеделието, който тогава се казваше господин Мелин. Дали не са го сменили с някой друг? Не знам.

Аз не слушах, но името Мелин ми направи силно впечатление. Не знам защо, извика в паметта ми сцени от бохемския живот. Помислих си, че се отнася за някое леконравно момиче. И по този начин няколко откъслечни фрази от речта се запечатаха в главата ми. Та този господин Мелин бе направил следното изявление, доколкото си спомням пред жителите на град Амиен: „Няма патриотизъм без земеделие.“ Смисълът на тази фраза досега не ми бе ясен. Виждаш ли, едва сега открих значението й и на свой ред ти заявявам, че няма любов без мустаци. Когато го четеш написано така, звучи смешно, нали?

Няма любов без мустаци!

„Няма патриотизъм без земеделие“ — твърдеше господин Мелин. И имал е право този министър. Едва сега схващам смисъла му.

Мустаците са нещо съществено и от друга гледна точка. Те определят изражението на лицето. Те му придават кротък, нежен, груб, страшен, гуляйджийски или предприемчив вид. Брадатият в истинския смисъл на думата мъж, който си оставя всички косми (о, каква грозна дума!) по бузите, никога не може да изглежда изтънчен, защото чертите на лицето му не се виждат. Формата на челюстта и на брадичката са много красноречиви за един наблюдателен човек.

Мъжът, който носи мустаци, запазва едновременно и изтънчеността, и индивидуалността си.

Колко различни могат да бъдат мустаците! Ту вирнати нагоре, къдрави, кокетни, влюбени като че ли преди всичко в жените.

Ту засукани, остри като игли, заплашителни, предпочитащи виното, конете и сраженията.

Ту огромни: увиснали, страшни, прикриващи обикновено превъзходен характер, доброта, която граничи със слабост и нежност и стига до свенливост.

Независимо от всичко това аз обожавам мустаците главно защото те са наистина френски. Те са завещани от нашите деди, галите, и са останали нещо като отличителен белег на националния ни характер.

Те издават напереност, дързост, влюбчивост.

Потапят се така мило във виното и са така изящни, когато мъжете се смеят, а широките, обрасли с брада челюсти си остават тежки, каквото и да правят.

Знаеш ли, спомних си нещо, заради което си изплаках очите и заради което — чак сега си давам сметка — обикнах мустаците над мъжките уста.

Това се случи по време на войната в дома на баща ми. Тогава бях още младо момиче. Един ден в съседство със замъка се водеше бой. Още от заранта чувах оръдейната и пушечна стрелба, а вечерта един немски полковник дойде и се настани у нас. На другия ден той си отиде. Дойдоха да съобщят на баща ми, че на полето има много трупове. Той заповяда да ги приберат и да ги докарат у дома, за да бъдат погребани в общ гроб. Нареждаха ги, както ги донасяха, от двете страни на дългата борова алея. Понеже бяха почнали да се вмирисват, посипаха телата им с пръст, докато изкопаят общия трап. Така че само главите им се виждаха. Те се подаваха като че ли от самата пръст, жълти като нея, със затворени очи.

Пожелах да ги видя, но щом зърнах двете дълги редици отвратителни лица, стори ми се, че ще припадна. После се заех да ги разглеждам едно по едно; опитвах се да отгатна какво ли са представлявали тези мъже.

Униформите бяха заровени, скрити под пръстта, но въпреки това тутакси, да, миличка, тутакси разпознавах французите по техните мустаци.

Някои от тях се бяха обръснали в самия ден на сражението, сякаш бяха поискали да бъдат хубави до последния си миг. Все пак брадата им бе покарала малко, нали знаеш, тя расте и след смъртта. Други не се бяха бръснали като че ли от цяла седмица. Но на всички лица стърчаха гордите, ясно отличаващи се френски мустаци, които сякаш ми казваха: „Аз съм твой брат, девойче, не ме смесвай с брадатия ми другар.“

И аз плаках, о, плаках много повече, отколкото ако не бях познала тези клети мъртъвци.

Сгреших, че ти разказах тази случка. Ето ме сега нажалена и неспособна да бъбря вече. Хайде сбогом, скъпа Люси, целувам те от все сърце. Да живеят мустаците!

Жана

Сверил с оригинала:

Ги дьо Мопасан

Ги дьо МопасанИзповедта на Теодюл Сабо

Когато Сабо влезеше в кръчмата на Мартенвил, посетителите започваха да се смеят предварително. А и какъв шегаджия беше, пустият му Сабо! И да знаете само как мразеше свещениците! Не! Не! Това е слабо! Просто ги изяждаше с парцалите този веселяк.

Сабо (Теодюл), майстор-дърводелец, беше представител на прогресивната партия в Мартенвил. Беше висок, мършав мъж, с лукави сиви очи, тънки устни и коси, прилепнали на слепите очи. Казваше неподражаемо: „Светият отец — къркачът“, и всички изпокапваха от смях. Все гледаше да си намери работа в неделя по време на църковната служба. Колеше всяка година прасето си в понеделник през страстната седмица, за да има кървавица на Великден, а срещнеше ли свещеника по улицата, не пропускаше случая да подхвърли шеговито: „Този си е сръбнал на тезгяха за бог да прости!“

Свещеникът, дебел и едър мъж, се плашеше от Сабс заради шегите му, с които той си печелеше привърженици. Абат Маритим беше ловък дипломат и обичаше хитрите маневри. Борбата между тях двамата траеше вече от десет години — потайна, ожесточена, непрестанна борба, Сабо беше общински съветник. Някои мислеха, че ще стане и кмет и това неизбежно би означавало окончателното поражение на църквата.

Наскоро предстояха избори. Католическият лагер в Мартенвил трепереше. Една сутрин свещеникът замина за Руан, като заяви на прислужницата си, че отива при архиепископа.

Два дни по-късно той се завърна цял сияещ, тържествуващ. И още на другия ден всички узнаха, че олтарът на църквата щял да бъде подновен. Негово преосвещенство архиепископът отпуснал шестстотин франка от собствените си средства.

Всички стари чамови седалки щели да бъдат махнати и заменени с нови столчета от дъбова сърцевина. Крупна дърводелска работа! Във всички къщи тази вечер се говореше за това.

На Теодюл Сабо не му бе до смях.

Когато на следния ден мина през селото, съседите му, приятели или врагове, го питаха закачливо:

— Ти ли ще правиш олтара в църквата?

Той не знаеше какво да отговори, но го бе яд, страшно го бе яд.

По-злобните добавяха:

— Бива си я работата. Най-малко двеста-триста франка печалба ще падне!

Два дни по-късно се чу, че ремонтът щял да бъде поверен на Селестен Шамбрьолан, дърводелец в Першвил. После този слух бе опроверган, но казаха, че и столовете в самата църква щели да се подменят. Това щеше да струва не по-малко от две хиляди франка и сумата била поискана от министъра.

Теодюл Сабо загуби съня си. Никога, откак се помнеше, никой дърводелец в селото не бе извършвал тъй значителна работа. Скоро се пусна друг слух. Предаваше се от ухо на ухо, че свещеникът бил много огорчен, че трябва да възложи тази работа на дърводелец от друга енория, но подобна поръчка не можела да се повери на Сабо поради възгледите му.

Сабо узна това. Привечер той се озова в дома на свещеника. Прислужницата му каза, че свещеникът е в църквата. Сабо се запъти натам.

Две повехнали стари моми, посветили се на Дева Мария, украсяваха по указание на свещеника олтара по случай месеца на Богородица. Прав при олтара, изпъчил огромния си корем, свещеникът ръководеше работата на двете жени, които нареждаха букети около дарохранителницата. Те се бяха покатерили на столове.

Сабо се почувствува неудобно в храма — влязъл бе сякаш в дома на най-големия си враг, но желанието за печалба човъркаше сърцето му. Той се доближи с каскет в ръка, без да обръща внимание на двете девици, които застинаха на столовете си от смайване и изненада.

— Добър ден, отче — смотолеви Сабо.

Всецяло зает с олтара, свещеникът отвърна, без да го погледне:

— Добър ден, господин дърводелец.

Объркан, Сабо се чудеше какво друго да каже. Все пак след кратко мълчание добави:

— Приготовления, а?

— Да — отвърна абат Маритим, — месецът на Мария наближава.

— Така, така — измърмори Сабо и пак млъкна.

Идеше му да си отиде, без да каже ни дума повече, но един поглед към олтара бе достатъчен, за да го задържи. Той забеляза шестнадесетте столчета, които трябваше да се подновят, шест отдясно, осем отляво и две на вратата на ризницата. Шестнадесет дъбови столчета! Та те струваха най-много триста франка и при сръчна изработка той можеше да спечели двеста франка от работата.

Тогава каза със заекване:

— Дошъл съм за работата.

Свещеникът изглеждаше изненадан.

— Каква работа? — запита той.

— Работата, която предстои да се извърши тук прошепна Сабо съвсем смутен.

Свещеникът се обърна към него и го погледна право в очите:

— Да не би да искате да говорим за ремонта в черквата? — запита абат Маритим с такъв тон, че тръпки полазиха по гърба на Теодюл Сабо. Той изпита лудо желание да побегне. Но въпреки това отвърна смирено:

— Е да, отче.

Абатът скръсти ръце върху огромното си шкембе и като че загуби ума и дума от смайване.

— Вие… вие… вие ли, Сабо, искате това от мене… Вие… единственият безбожник в енорията ми… Ами че това би предизвикало скандал, публичен скандал. Негово преосвещенство ще ме упрекне, а може и да ме уволни.

Той си пое дъх няколко секунди и продължи по-спокойно:

— Разбирам, че не ще ви бъде леко, ако тази толкова значителна работа бъде възложена на дърводелеца от съседната енория, но не мога да постъпя иначе, освен ако… но не… това е невъзможно… Вие няма да се съгласите, а без това е невъзможно.

Сабо в момента гледаше редицата столове, наредени чак до изходните врати. Божичко, ами ако подменят и това?

И той попита:

— Кажете все пак! Какво е необходимо според вас?

Свещеникът отговори твърдо:

— Трябва ми красноречив залог за вашата добра воля.

Сабо измърмори:

— Че аз не казвам не, не съм против, може и да се спогодим.

— Трябва да се причестите публично на тържествената служба идната неделя — заяви свещеникът.

Сабо почувствува, че побледнява и без да му отговори, на свой ред попита:

— А столовете в църквата, ще се подменят ли и те?

— Да — отвърна абатът уверено, — но по-късно.

— Не казвам не — поде Сабо, — не казвам не, не съм вероотстъпник, нямам нищо против религията, разбира се. Смущават ме само обредите, но в този случай не ще проявя нетърпимост.

Служителките на Дева Мария бяха слезли от столовете си и скрити зад олтара, слушаха, бледи от вълнение.

Като видя, че е удържал победа, свещеникът стана изведнъж благ и приветлив.

— На добър час, на добър час. Ето една мъдра приказка. Виж, това е вече разумно. Сам ще се убедите. Ще видите.

Сабо се усмихваше принудено.

— Не би ли имало начин — попита той — да се отложи малко причестяването.

Но свещеникът отново придоби строго изражение.

— Щом ви поверявам ремонта, искам да бъда сигурен във връщането ви в правата вяра.

После добави по-меко:

— Утре ще дойдете да се изповядате, защото ще трябва да ви изпитам поне два пъти.

— Два пъти? — повтори Сабо.

— Да.

Свещеникът се усмихна.

— Нали разбирате, за вас е необходимо пълно пречистение, основно измиване. И така, ще ви чакам утре.

Дърводелецът попита, силно развълнуван:

— А къде правите това?

— Но… в изповедалнята.

— В… онази кутийка ли там, в ъгъла? Само че… само че… хич не ми допада вашата кутийка.

— А защо?

— Защото… защото не съм свикнал с нея. При това малко нещо недочувам.

Свещеникът прояви любезност.

— Е добре! Елате тогава при мене, в къщи. Ще свършим това сами двамата. Така става ли?

— Да, това вече е друго, но в онази кутийка, не.

— Добре тогава, елате утре след работа в шест часа.

— Разбрано, отче. Речено-сторено. Да пукна, ако не дойда.

И той протегна голямата си груба ръка. Свещеникът се ръкува енергично с него.

Шумът от ръкостискането им се понесе под сводовете и замря зад тръбите на органа.

Целия следващ ден Теодюл Сабо не можа да си намери място от вълнение. Страхуваше се, като че ли щяха да му вадят зъб. Всеки момент му се мяркаше мисълта: „Ще трябва да се изповядам тази вечер.“ И смутената му душа на не напълно убеден безбожник се тревожеше от неясен и непреодолим страх пред божественото тайнство.

Щом свърши работата си, той се отправи към дома на свещеника. Абатът го чакаше в градината. Той се разхождаше по една малка алея и четеше требника си. Лицето му сияеше. Той посрещна Сабо със сърдечен смях.

— Браво! Ето ви и вас. Влезте, влезте, господин Сабо, няма да ви изям.

И Сабо влезе пръв. Той измърмори:

— Ако нямате нищо против, да свършим час по-скоро работата.

— Аз съм на ваше разположение — отвърна свещеникът. — Стихарът ми е тук. Една минута и съм готов да ви изслушам.

Развълнуван до такава степен, че не можеше да събере мислите си, дърводелецът гледаше как абатът намята бялата одежда с пригладени плисета. Свещеникът му направи знак с ръка.

— Коленичете на тази възглавничка.

Сабо продължаваше да стои прав — срамуваше се да коленичи.

— Необходимо ли е? — промълви той.

Но абатът заяви тържествено:

— Само на колене можете да пристъпите към съда на опрощението.

И Сабо коленичи.

— Кажете веруюто наизуст — заповяда свещеникът.

— Какво? — попита Сабо.

— Веруюто. Ако сте го забравили, повтаряйте една по една думите, които ще произнасям аз.

И свещеникът произнесе бавно и отчетливо свещената молитва. Той скандираше думите, а дърводелецът повтаряше.

— А сега — му каза той, изповядайте се.

Но Сабо мълчеше. Не знаеше откъде да започне.

Тогава абат Маритим му дойде на помощ.

— Чадо мое, ще ви задавам въпроси, понеже не сте свикнал. Ще вземем една по една божиите заповеди. Слушайте ме и не се смущавайте. Говорете откровено. Не се бойте, че ще кажете повече, отколкото трябва.

Обичали ли сте някого, или нещо повече от бога? Обичали ли сте господа от все душа и сърце, с всичката сила на вашата любов?

Мисълта на Сабо работеше тъй напрегнато, че той чак се изпоти.

— Не — отвърна той. О, не, отче. Аз обичам добрия господ, колкото мога. Няма що, много го обичам. Но да кажа, че не обичам децата си, не, не бих могъл. Или пък, ако трябва да избирам между тях и бога, не, и това не бих могъл. Или ако трябва да загубя сто франка от любов към бога, не, и това не бих могъл да кажа. Но аз го обичам, тъй си е, много го обичам все пак.

Свещеникът каза сурово:

— Трябва да го обичате повече от всичко.

И Сабо заяви с най-добра воля:

— Ще се постарая, отче.

Абатът Маритим продължи:

— Произнасяли ли сте някога някакво проклятие?

— О, не! Това не! Никога не проклинам, никога! Ех, понякога в момент на гняв казвам наистина: „По дяволите господ!“ Но да проклинам… никога!

— Ами че това е точно да проклинаш! — възкликна свещеникът и добави строго: — Не казвайте вече така. Продължавам:

Какво правите в неделя?

Този път Сабо се почеса зад ухото.

— Но… аз служа на бога, колкото мога, отче, служа… у дома. Работя в неделя…

Свещеникът го прекъсна великодушно:

— Зная, но в бъдеще ще бъдете по-внимателен. Ще прескоча следните три заповеди. Уверен съм, че никога не сте ги престъпвали. Да минем на шестата и деветата. Продължавам:

Случвало ли ви се е да присвоите чуждо имущество?

Но Сабо възкликна възмутен:

— А! Това вече не! Не и не! Аз съм честен човек, отче. Мога да се закълна. Ех, не мога да кажа, че понякога не съм си изчислявал по няколко часа повече работа при някой богат клиент. Или че не надписвам по някой и друг сантим в сметките, само по някой сантим, това не бих могъл да кажа, но да крада! А не! Само това не!

Свещеникът поде строго:

— И една стотинка само да вземеш, е кражба. Не правете вече така.

Случвало ли ви се е да излъжете?

— О, не! Само това не! Аз не съм лъжец. Мога да се похваля с това. Ех, понякога разказвам по някоя шега, не мога да отрека. Сегиз-тогиз казвам нещо невярно, ако имам изгода, това не мога да скрия. Но аз лъжец? О, не, не съм лъжец.

Свещеникът каза само:

— Наблюдавайте се повече занапред.

После произнесе:

— Пожелавали ли сте, или пък притежавали ли сте друга жена освен вашата?

Сабо се провикна съвсем искрено:

— А, това не! О! Това никога не се е случвало, отче! Да излъжа моята бедна жена? Не и не! Ни най-малко, ни наяве, ни насън. Това е самата истина.

Той замълча малко, после добави по-тихо, като че осенен от известно съмнение:

— Ех, когато отивам в града, не мога да кажа, че не се отбивам понякога в тези домове, нали знаете, в публичните домове, колкото да се посмея малко и да променя хавата, за да опитам, виж, това не отричам… Но аз си плащам, отче, винаги си плащам, а щом плащам, все едно, че не е било.

Свещеникът не настоя и му даде опрощение на греховете.

Теодюл Сабо сега работи по ремонта на черквата и се причестява всеки месец.

Ги дьо МопасанПокровителят

Той никога не би могъл и да мечтае, че ще се издигне толкова много! Син на провинциален съдебен пристав, Жан Марен беше дошъл, като толкова други, да следва право в Латинския квартал. В различните кръчми, които бе посещавал последователно, той се бе сприятелил с няколко устати студенти, които бистреха политиката пред чаша бира. Той се влюби просто в тях и ги следваше упорито от кафене в кафене, като плащаше даже и консумацията им, когато имаше пари.

После стана адвокат, започна да защищава дела и да ги губи. Но ето че една сутрин узна от вестниците, че един от бившите му приятели от Латинския квартал бил току-що избран за депутат.

Той отново стана негово вярно куче, приятел, който се натоварва с неприятни задачи и ходатайства, когото търсят само когато имат нужда от него и с когото не се церемонят много. Но поради парламентарна случайност депутатът стана министър и шест месеца по-късно Жан Марен бе назначен за държавен съветник.

Той изживя отначало криза на възгордяване до главозамайване. Ходеше по улиците, щастлив, че може да се покаже, като че ли само по външния му вид можеше да се отгатне постът. Намираше начин по най-незначителен повод да каже на продавачите в магазините, в които влизаше, на вестникопродавците и дори на кочияшите:

— Аз, като държавен съветник…

След това съвсем естествено, като последица от високия пост, по професионална необходимост и дълг на великодушен и силен на деня човек, той изпита властна потребност да покровителствува другите. На всички при всякакъв случай предлагаше подкрепата си с неизчерпаема щедрост.

Когато срещнеше по булеварда познато лице, той се приближаваше сияещ, ръкуваше се, осведомяваше се за здравето и заявяваше, без да го питат:

— Знаете, нали, аз съм държавен съветник и съм изцяло на услугите ви. Ако мога да ви бъда полезен за нещо, използувайте ме, без да се стеснявате. В моето положение имам широки възможности.

И той влизаше със срещнатия приятел в някое кафене, искаше перо, мастило, лист хартия — „само един лист, келнер, за едно препоръчително писмо“.

И пишеше препоръчителни писма: десет, двадесет, петдесет писма на ден. Пишеше ги навсякъде — в „Американското кафене“, при „Биньон“, при „Тортони“, в „Мезон-Доре“, в кафене „Риш“, при „Хелдер“, в „Английското кафене“, в „Неаполитанското“, навсякъде. Пишеше на всички републикански чиновници, като се почне от мировите съдии, та се стигне до министрите. И беше щастлив, напълно щастлив.

Една сутрин, като излизаше от дома си, за да отиде в Държавния съвет, заваля дъжд. Поколеба се дали да вземе файтон, но не взе, а тръгна пеш по улиците.

Дъждът ставаше все по-проливен, заливаше тротоарите, наводняваше платното на улицата. Господин Марен бе принуден да се подслони под една врата. И един стар свещеник с побелели коси се беше скрил вече там. Преди да стане държавен съветник, господин Марен никак не обичаше духовенството. Но сега, след като един кардинал се бе допитал любезно до него по някакъв труден въпрос, той се отнасяше с почит към духовниците. Дъждът се лееше като из ведро и двамата мъже бяха принудени да притичат чак до будката на вратаря, за да избягнат пръските. Господин Марен, който постоянно гореше от желание да говори, за да се похвали с поста си, каза:

— Отвратително време, отче.

Старият свещеник се поклони.

— О, да, господине, много неприятно, особено когато човек идва в Париж само за няколко дни.

— А! От провинцията ли сте?

— Да, господине, за малко се отбих в Париж.

— Наистина ужасно неприятно: да дойдете само за няколко дни в столицата, и да ви вали дъжд. Ние, държавните служители, които живеем тук цялата година, малко се интересуваме какво е времето.

Абатът не отговори. Гледаше улицата. Проливният дъжд бе понамалял. Изведнъж той се реши и запретна полите на расото си, както жените повдигат роклите си, за да прескочат някоя вада.

Като видя, че свещеникът си отива, господин Марен се провикна:

— Ще се измокрите до кости, отче. Почакайте още няколко минути. Дъждът ще спре.

Свещеникът се спря нерешително и добави:

— Работата е там, че бързам. Имам спешна среща.

Господин Марен изглеждаше много огорчен.

— Но вие ще станете сигурно вир-вода. Може ли да ви попитам в кой квартал отивате?

Свещеникът се поколеба за миг и после каза:

— Отивам в Пале Роаял.

— В такъв случай ще ми позволите, отче, да ви предложа да се подслоните под моя чадър. Аз отивам в Държавния съвет. Държавен съветник съм.

Старият свещеник вдигна очи, погледна съседа си и каза:

— Благодаря ви много, господине, приемам с удоволствие.

Тогава господин Марен го хвана подръка и го поведе със себе си. Той го напътствуваше, внимаваше къде стъпва и го съветваше:

— Пазете се, тук има вода, отче. Пазете се главно от колелата на колите. Могат да ви изпръскат понякога от главата до петите. Пазете се също от чадърите на минувачите. Нищо по-опасно за очите от краищата на спиците им. Жените особено са непоносими. Не обръщат внимание на нищо и току ви тикат в лицето острите краища на омбрелите и чадърите си. Не си правят труд да се отместят. Сякаш целият град е техен. Вървят като царици и по тротоара, и по платното на улицата. Лично аз смятам, че възпитанието им е далеч незадоволително.

И господин Марен се разсмя.

Свещеникът не отговори. Вървеше леко изгърбен, избираше грижливо къде да стъпи, за да не изкаля нито обувките, нито расото си.

— Навярно идвате в Париж, за да се поразвлечете малко — поде господин Марен.

— Не. Имам работа — отвърна старчето.

— Ах, така! Ами важна ли е тази работа? Смея ли да попитам за какво се отнася? Ако мога да ви бъда полезен, на ваше разположение съм.

Свещеникът изглеждаше смутен. Той измърмори:

— О! Дребна лична неприятност, малко усложнение с моя… епископ. Едва ли би представлявало интерес за вас. Това е въпрос от чисто вътрешно… църковно естество.

Господин Марен заяви с готовност:

— Но тъкмо Държавният съвет урежда тия въпроси. В такъв случай възползувайте се от мене.

— Да, господине, и аз отивам в Държавния съвет. Вие сте безкрайно добър. Налага ми се да се срещна с господин Льорьопер и господин Савон, а може би също и с господин Птипа.

Господин Марен се спря изненадан:

— Ами че те са мои приятели, отче, мои най-добри приятели, превъзходни колеги, прекрасни хора. Аз ще ви препоръчам и на тримата, и то много горещо. Разчитайте на мене.

Свещеникът благодари, обсипа го с извинения, измърмори хиляди благодарности.

Господин Марен бе очарован.

— А! Можете да се похвалите, че имате голям късмет, отче. Ще видите, ще видите, че благодарение на мене вашата работа ще тръгне като по мед и масло.

Те пристигнаха в Държавния съвет. Господин Марен покани свещеника в кабинета си, предложи му стол, настани го до огъня, седна самият той пред масата и почна да пише:

Той прекъсна писането и попита:

— Името ви, ако обичате?

— Абат Сентюр.

Господин Марен продължи да пише:

И той завърши писмото си с обичайните любезности.

Когато написа трите писма, той ги подаде на своето протеже, което си отиде след безкрайни благодарности.

Господин Марен свърши ежедневната си работа, прибра се в къщи, прекара спокойно останалата част от деня, спа необезпокояван от нищо, събуди се в отлично настроение и заповяда да му донесат вестниците.

Най-напред разгъна вестника на радикалите и прочете:

Господин Марен скочи от леглото, облече се и изтича при колегата си Птипа.

— Ах — каза му Птипа, — полудели ли сте? Как можахте да ми препоръчате този стар заговорник.

Загубил ума и дума от смущение, господин Марен смотолеви:

— Но не… виждате ли… Той ме измами… изглеждаше много почтен… изигра ме… недостойно ме изигра. Аз ви моля да го осъдите най-строго, много строго. Кажете ми на кого трябва да пиша, за да го осъдят. Ще отида при главния прокурор и при Парижкия архиепископ, да, при архиепископа…

Седна незабавно на писалището на Птипа и написа:

„Ваше преподобие, имам чест да донеса до знанието на Ваше високопреосвещенство, че току-що станах жертва на интригите и лъжите на някой си абат Сентюр, който злоупотреби с моето доверие. Заблуден от уверенията на този свещеник, аз можах…“

След като подписа и запечата писмото си, той се обърна към колегата си и заяви:

— Знаете ли, драги приятелю, нека това ви послужи за урок. Никога не препоръчвайте когото и да било.

Ги дьо МопасанМислите на полковника

— Дявол да го вземе — каза полковник Лапорт, — аз съм стар, имам подагра, краката ми са така сковани, че се огъват колкото колове на ограда, и все пак, ако някоя жена, някоя хубава жена ми заповяда да мина през иглено ухо, мисля, че ще се провра като клоун в обръч. Така ще си умра, то си е в кръвта на човека. Аз съм стар поклонник на жените, стар поклонник, от старата школа. Щом видя жена, хубава жена, се вълнувам до петите. Това е.

Впрочем всички ние във Франция сме малко такива, господа. Ние все пак си оставаме рицари, рицари на любовта и на случайността, тъй като махнаха бога, на когото бяхме верни телохранители.

Но виждате ли, никога не ще изтръгнат жената от сърцата ни. Тя е в тях и ще си остане. Ние я обичаме и ще я обичаме, ще вършим за нея всякакви безумства — докато на картата на Европа има Франция. А дори и да се заличи Франция, французи винаги ще останат.

Пред очите на жена, на хубава жена, аз съм способен на всичко. Дявол да го вземе, когато почувствувам погледа й да прониква в мен, тоя дяволски поглед, който сякаш впръсква огън в жилите ми, идва ми да направя не знам що, да се боря, да се бия, да чупя маси и столове, да покажа, че съм най-силният, най-храбрият, най-смелият и най-преданият от всички мъже.

Но не само аз съм такъв, не наистина. Цялата френска армия е като мене, давам ви честна дума. От новобранчето до генералите ние се хвърляме напред и вървим докрай, когато става въпрос за жена, за хубава жена. Спомнете си какво ни накара на времето да извършим Жана д’Арк. Ето, хващам се на бас, че ако някоя жена, хубава жена беше поела командуването на войската в навечерието на битката при Седан, когато беше ранен маршал Макмахон, ние щяхме да пробием пруските линии, дявол да го вземе, и щяхме да се черпим ракия с топовете им.

На Париж не му трябваше Трошю, а света Геновева.

Сещам се за една история от войната, която показва, че сме способни на всичко в присъствието на жена.

Тогава бях капитан, прост капитан, и командувах отред разузнавачи, който се оттегляше през област, окупирана от прусаците. Бяхме обкръжени, преследвани, пребити, смазани, умирахме от изтощение и глад.

А трябваше, трябваше още същия ден да стигнем до Бар-сюр-Тен, иначе работата ни беше спукана — щяха да ни откъснат и да ни изколят. Как дотогава бяхме оцелели, сам не зная. Така че имахме да извървим дванадесет левги през нощта, дванадесет левги по сняг и под сняг, с празни стомаси. Мислех си: „Свършено е, никога моите бедни дяволи не ще стигнат.“

От предния ден не бяхме хапвали нищо. През целия ден се бяхме крили в един хамбар, свити един до друг за по-топло, неспособни да говорим или да помръднем, насън се стряскахме и се сепвахме, както когато си пребит от умора.

В пет часа беше вече нощ, белезникава снежна нощ. Разтърсих войниците си. Вцепенени от студа и от всичко преживяно, мнозина не искаха да станат, нямаха сили нито да се движат, нито да стоят прави.

Пред нас — поле, мръсно голо поле, над което валеше сняг. Падаха, падаха като завеса белите снежинки, скриваха всичко под тежка замръзнала наметка — плътна и мъртва като дюшек от ледена вълна. Ще речеш — краят на света.

— Хайде, деца, на път.

Войниците гледаха белия прах, който падаше, и сякаш си мислеха: „Стига толкова, по-добре тук да се мре!“

Тогава извадих револвера:

— Ще застрелям първия, който не се покори.

И ето че те потеглиха бавно, като хора с изхабени крака.

Пратих четирима да вървят на триста метра напред, за да разузнават. След тях се точеха останалите — без ред, накуп, изтощени, с неравна крачка. Поставих най-здравите отзад с нареждане, да подтикват изоставащите е щик… в гърба.

Снегът сякаш щеше живи да ни зарови. Той засипваше фуражките и шинелите ни, без да се стопява, превръщаше ни в привидения, сякаш бяхме призраци на мъртви и изтощени войници.

Казвах си: „Никога не ще се измъкнем оттук, освен ако стане чудо!“

От време на време се спирахме за няколко минути заради онези, които не можеха да вървят достатъчно бързо. Тогава долавяхме само лекото плъзгане на снега, почти недоловимото шумолене, което се чуваше от триенето и смесването на всички тези падащи снежинки.

Някои войници се отърсваха, други не помръдваха.

После давах нареждане да тръгнем. Отново вдигахме пушки на рамо и потегляхме с уморена крачка.

Внезапно разузнавачите се върнаха. Нещо ги бе смутило — чули говор пред нас. Пратих шестима войници и един сержант. И зачаках.

Изведнъж остър писък, вик на жена, проряза тежкото мълчание на снеговете и след няколко минути ми доведоха двама пленници — старец и девойка.

Разпитах ги тихо. Бягали от пияни прусаци, които заели къщата им същата вечер. Бащата се уплашил за дъщеря си и без дори да предупреди слугите, я взел и побягнал в нощта.

Веднага разбрах, че са граждани и дори нещо повече.

— Ще дойдете с нас — казах.

Пак потеглихме. Понеже старецът познаваше местността, нае се да ни води.

Снегът престана. Появиха се звезди и стана страшно студено.

Девойката беше хванала баща си подръка и вървеше с неравни крачки, които издаваха тревогата й. Тя прошепна на няколко пъти: „Не усещам вече краката си.“ Като гледах как тая клета женичка се влачи в снега, страдах повече от нея.

Изведнъж тя спря и каза:

— Татко, толкова съм уморена, че не ще мога да вървя по-нататък.

Старецът пожела да я носи, но не успя дори да я повдигне и тя се отпусна на земята, като въздъхна тежко.

Наобиколихме ги. Аз тъпчех на място, не знаех какво да направя, а наистина не можех да се реша да изоставя така човека и момичето.

Изведнъж един от войниците ми, парижанин, когото бяха кръстили Практичния, каза:

— Хайде, другари, ще трябва да носим госпожицата, инак, дявол ни взел, няма да сме французи!

Ей богу, струва ми се, че изпсувах от удоволствие.

— Майка му стара, ето това е мило, деца. И аз искам да помагам.

Отляво неясно се очертаваха в мрачината дървета на горичка. Няколко войника се отделиха и скоро се върнаха с наръч клони, направени като носилка.

— Кой ще си даде шинела? — извика Практичния. — За хубавото момиче, братлета!

И десет шинела нападаха край войника. В миг девойката беше положена върху топлите дрехи и вдигната на шест рамене. Аз бях заел предното място отдясно и, дявол да го вземе, бях доволен, че имам дял от товара.

Потеглихме по-сърцато, по-живо, сякаш бяхме пили по чаша вино. Дочух дори шеги. Виждате ли, една жена стига, за да се наелектризират французите.

Войниците бяха почти изравнили редиците, бяха се съживили, сгрели. Един стар свободен стрелец, който вървеше зад носилката, като очакваше своя ред, за да смени първия другар, който ще се умори, пошепна на съседа си, доста високо, за да чуя и аз:

— Не съм вече млад, но ти казвам, диване такова, че все пак жената и само жената може да ти съживи сърцето!

До три часа през нощта вървяхме почти без почивка. После разузнавачите изведнъж пак се върнаха и скоро целият отряд залегна. Образувахме неясна сянка върху земята.

Тихо дадох нареждания и чух зад себе си сухото и металическо изщракване на пушки, които се пълнят.

Защото там, посред равнината, нещо странно се движеше. Сякаш тичаше огромен звяр, който се протягаше като змия или се свиваше на топка, изведнъж се устремяваше наляво, надясно, спираше, пак потегляше.

Неочаквано блуждаещата маса се доближи и аз видях, че към нас настъпват в бърз тръс, наредени един зад друг, дванадесет заблудени улана, които търсеха пътя си.

Те вече бяха толкова близо, че чувах съвършено ясно хрипливото дишане на конете, дрънкането на оръжието и скърцането на седлата.

Извиках:

— Огън!

И петнадесет изстрела раздраха нощната тишина. След това се чуха още четири-пет гърмежа, после един последен, самотен изстрел. И когато се поразмина заслеплението от възпламенения барут, видяхме, че дванадесет войника и девет коня бяха повалени. Три от животните бягаха в бесен галоп, като едно от тях влачеше зад себе си трупа на своя конник, закачен за стремето и бясно подскачащ.

Зад мен един войник се смееше със страшен смях. Друг каза:

— Ето ти нови вдовици!

Той може би беше женен. Трети добави:

— Не трябва кой знае колко време за това!…

Една глава се показа от носилката.

— Какво правят — попита момичето, — бият ли се?

Отвърнах:

— Нищо няма, госпожице, току-що очистихме дванадесет прусаци!

Тя прошепна:

— Горките хора!

Но понеже й беше студено, пак изчезна под шинелите.

Продължихме пътя си. Вървяхме дълго. Най-сетне небето избледня. Снегът стана светъл, лъчист, бляскав, а изтокът заруменя.

Далечен глас извика:

— Кой там?

Целият отред се спря, а аз отидох напред, за да обясня.

Наближавахме френските бойни линии.

Докато войниците ми преминаваха пред караула, един майор на кон, комуто току-що бях докладвал, запита със звучен глас, когато видя да минава носилката:

— Какво има там?

Веднага се показа руса, разрошена и усмихната главица и девойката отговори:

— Аз съм, господине.

Сред войниците се разнесе смях, в сърцата трепна радост.

Тогава Практичния, който вървеше, до носилката, размаха фуражката си и извика:

— Да живее Франция!

И не знам защо, аз се почувствувах развълнуван до дъното на душата си, толкова това ми се стори мило и красиво.

Сякаш току-що бяхме спасили страната, бяхме направили нещо, което други не биха направили, нещо просто и истински патриотично.

Виждате ли, никога не ще забравя това личице и ако ме питат какво мисля за премахването на барабанчиците и тръбачите, бих предложил да ги заменят във всеки полк с по едно хубаво момиче. Ще бъде по-добре дори, отколкото да се свири „Марсилезата“. Дявол да го вземе, как ще се съживи войникът, ако има една такава мадона редом с полковника.

Той млъкна за малко, после поклати глава и додаде убедено:

— Както и да е, ние, французите, обичаме жените!

Ги дьо МопасанЖюли Ромен

Преди две години, през пролетта, вървях пеш по брега на Средиземно море. Има ли по-голямо удоволствие от това да размисляш, като вървиш с големи крачки по някой път?

Човек върви сред светлината, сред милващия вятър, край планини, по морския бряг! И мечтае! Колко любовни илюзии и приключения прекосяват една скитаща душа за два часа път! Всички надежди, смътни и радостни, проникват в нас с хладния и лек въздух; човек ги поема с прохладния ветрец и от тях се поражда в сърцето му желание за щастие, което расте, както гладът, предизвикан от ходенето. Бързи, очарователни мисли летят и пеят като птици.

Вървях по дългия път, който води от Сен-Рафаел за Италия, или по-скоро сред онзи великолепен променлив декор, който изглежда създаден за представлението на всички любовни поеми на земята. И си мислех, че от Кан, където само позират, до Монако, където играят, хората идват в този край само за да създават затруднения или да спекулират с пари, да излагат под прелестното небе в тази градина с рози и портокали всичката долна суета, глупави претенции, отвратителни желания и да покажат човешкия дух такъв, какъвто е, пълзящ, невеж, нахален и алчен.

Изведнъж в дъното, край едно от очарователните заливчета, каквито се срещат при всеки завой на планината, забелязах няколко вили, само четири или пет, срещу морето, в подножието на хълма, пред дива борова гора, която се простираше далеч зад тях през две големи долини без път и без изход може би. Една от тези хижи ме накара да се спра изведнъж пред вратата, толкова красива беше — малка бяла къща с кафяви дървета украса и покрита с пълзящи рози чак до покрива.

А градината — истинска покривка от цветя, във всички багри и размери, размесени в кокетно и изискано безредие.

Полянката беше осеяна с цветя; в края на стъпалата на терасата имаше купчини цветя, от прозорците висяха под блестящата фасада сини и жълти кичури; терасата, с каменни парапети, която покриваше това малко жилище, беше украсена с големи червени камбанки, подобни на кървави петна.

Отзад се виждаше дълга алея с разцъфтели портокали, която достигаше до подножието на планината…

На вратата с малки златни букви беше написано името: „Вила д’Антан“.

Питах се кой ли поет или коя фея живее там, кой вдъхновен самотник беше открил това място и създал тази къща на мечтите, която сякаш бе поникнала всред букет цветя.

Един каменар работеше на пътя, малко по-далеч. Попитах го за името на собственика на тази скъпоценност. Той отговори:

— Това е къщата на госпожа Жюли Ромен.

Жюли Ромен! Някога през моето детство бях чувал да се говори толкова много за нея, голямата актриса, съперницата на Рашел!

Никоя жена не е била по-аплодирана и по-обичана от нея! Колко дуели и самоубийства са станали за нея и колко шумни истории! На колко ли години беше сега тази съблазнителка? Шестдесет, седемдесет, седемдесет и пет години? Жюли Ромен! Тук, в тази къща! Жената, която бяха обожавали най-големият музикант и най-редкият поет на нашата страна! Още си спомням за надигналото се в цяла Франция вълнение (тогава бях на дванадесет години) във връзка с нейното бягство в Сицилия с поета, след шумното скъсване с музиканта.

Беше заминала веднага, след една премиера, на която залата я беше акламирала половин час и извиквала единадесет пъти на сцената; беше заминала с поета, с пощенска кола, както постъпваха тогава; те бяха прекосили морето, за да отидат да се любят в античния остров, дете на Гърция, под огромната портокалова гора, която заобикаляше Палермо и се нарича Конк д’Ор.

Говореше се как се изкачвали на Етна, как се надвесвали над кратера, прегърнати, с допрени бузи, за да се хвърлят на дъното на огнената пропаст.

Той беше умрял, човекът на вълнуващите стихове, толкова дълбоки, че замайваха главата на цяло поколение, така проницателни, така тайнствени, че бяха разкрили нов свят на младите поети.

Другият също беше умрял, изоставеният, който беше намерил за нея незабравими музикални изрази, изрази на триумф и отчаяние, подлудяващи и разкъсващи.

А тя, тя беше там, в тази къща, забулена с цветя.

Не се поколебах никак, позвъних.

Един дребен прислужник дойде да отвори, осемнадесетгодишен момък, несръчен на вид, с прости ръце. Написах на картичката си галантен комплимент за старата актриса и настойчива молба да ме приеме. Може би тя знаеше името ми и щеше да се съгласи да отвори вратата си за мене…

Младият прислужник се отдалечи, после дойде отново и ме покани да го последвам; въведе ме в чист, изискан салон в стил Луи-Филип, със студени, тежки мебели, на които една дребна шестнадесетгодишна прислужница, с нежно тяло, но не много хубава, сваляше калъфките в моя чест.

После останах сам.

На стените имаше три портрета на актрисата в една от нейните роли, на поета в дълъг, втален редингот и риза с дантелен нагръдник по тогавашната мода, и на музиканта, седнал пред старинно пиано. Тя русокоса, очарователна, с малко неестествени маниери, типични за онова време, се усмихваше със своята прелестна уста и сини очи; картината беше запазена, фина, елегантна и бездушна.

Те като че ли гледаха вече идващото поколение.

Всичко това напомняше миналото, някогашните дни и изчезналите хора.

Една врата се отвори, влезе дребна жена; стара, много стара, дребна, с бели кичури коса, побелели вежди — истинска бяла мишка, бърза и потайна.

Тя ми протегна ръка и каза с глас, останал свеж, звънлив и трептящ:

— Благодаря, господине. Колко е мило от страна на днешните мъже да си спомнят за някогашните жени! Седнете.

И аз й разказах как нейната къща ме беше привлякла, как бях пожелал да узная името на собственика и как, след като го бях узнал, не можах да устоя на желанието си да позвъня на вратата й.

Тя отговори:

— Това ми прави още по-голямо удоволствие, господине, защото за пръв път ми се случва подобно нещо. Когато ми донесоха картичката ви с изящно написаните думи, аз потреперах, като че ли ми бяха известили пристигането на някой стар приятел, изчезнал преди двадесет години. Аз съм покойница, истинска покойница, за която никой не си спомня, никой не мисли до деня, когато ще умра; и тогава всички вестници ще говорят цели три дни за Жюли Ромен, ще пишат анекдоти, спомени и надути похвали. После всички ще ме забравят.

Тя спря да говори, помълча, после продължи:

— И това време не е далеч. След няколко месеца, след няколко дни от тази дребна жива жена ще остане само малък скелет.

Тя вдигна очи към портрета си, който й се усмихваше, усмихваше се на тази старица, карикатура на самия него; после погледна двамата мъже, надменния поет и вдъхновения музикант, които като че ли си казваха: „Какво иска от нас тази развалина?“

Някаква неопределена, пронизваща и неудържима скръб притискаше сърцето ми, скръб пред свършения живот, който се бори още в спомените като човек, който се дави в дълбока вода.

От мястото си виждах как минават по пътя колите, блестящи и бързи, отивайки от Ница за Монако. А в тях — млади жени, красиви, богати, щастливи и усмихнати и доволни мъже. Тя проследи погледа ми, разбра мисълта ми и прошепна със сдържана усмивка:

— Човек не може да бъде и млад, и стар.

Аз й казах:

— Колко красив е бил животът за вас!

Тя въздъхна дълбоко:

— Красив и приятен. Ето защо съжалявам тъй много за него.

Видях, че беше разположена да говори за себе си; и внимателно, деликатно, предпазливо, както се пипа болно място, започнах да я разпитвам.

Тя говори за своите успехи, за своите опиянения, за своите приятели, за цялото си тържествуващо съществуване. Запитах я.

— Театърът ли ви даде най-голямата радост, истинското щастие?

Тя отговори оживено:

— О, не!

Усмихнах се; тя продължи, като повдигна тежко очи към двата портрета.

— Те ми го дадоха.

Не можах да се сдържа и попитах:

— Кой от тях?

— И двамата. Аз дори малко ги обърквам в паметта си на стара жена и после днес изпитвам угризения на съвестта към единия от тях!

— Тогава, госпожо, не на тях, а на любовта сте признателна вие. Те са само нейни изразители.

— Възможно е. Но какви изразители бяха те!

— Сигурна ли сте, че не сте били, че нямаше да бъдете също така обичана от някой обикновен човек, който не е бил велик, но би ви предложил целия си живот, цялото си сърце, всичките си часове, цялото си същество; докато тези двамата са ви заплашвали с двама застрашителни съперници, музиката и поезията?

Тя се провикна силно, с оня глас, останал млад, който караше да трепти нещо в душата:

— Не, господине, не. Някой друг би могъл може би да ме обича повече, но той не би ме обичал както тях. Ах, това е, защото те пяха на мене музиката на любовта, както никой на света не би могъл да я пее! Как ме опияняваха те! Възможно ли е някой човек, някой какъв да е човек да намери онова, което те намираха в звуците и думите? Достатъчно ли е само да обича човек, ако не знае да вложи в любовта си цялата небесна и земна поезия и музика? А те знаеха, и двамата, как да подлудяват с песни и думи една жена! Да, може би в нашата любов имаше повече илюзии, отколкото действителност; но тези илюзии ни отнасят в облаците, а действителността ни оставя винаги на земята. Макар и други да са ме обичали повече, аз само чрез тях разбрах, почувствувах и боготворих любовта!

И изведнъж тя започна да плаче.

Плачеше безшумно, с безнадеждни сълзи!

Правех се, че нищо не виждам; и гледах надалеч.

Тя поде след няколко минути:

— Виждате ли, господине, почти у всички същества сърцето остарява заедно с тялото. С мене това не се случи. Моето нещастно тяло е на шестдесет и девет години, а сърцето ми е на двадесет… И ето защо аз живея съвсем сама всред цветята и мечтите.

Между нас настъпи продължително мълчание. Тя се беше успокоила и започна отново да говори, като се усмихваше:

— Колко бихте ми се подигравали, ако знаехте… ако знаехте как прекарвам вечерите си… когато времето е хубаво!… Срамувам се от това и съжалявам в същото време.

Напразно я молих; тя не искаше в никакъв случай да ми каже какво прави; тогава станах да си отивам.

Тя се провикна:

— Толкова скоро!

А като й казах, че трябва да вечерям в Монте Карло, тя запита стеснително:

— Не желаете ли да вечеряте с мене? Ще ми направете голямо удоволствие.

Приех веднага. Тя позвъни очарована; после, след като даде някои нареждания на малката прислужница, ме разведе из къщата.

Нещо като стъклена веранда, пълна с дръвчета, се откриваше над трапезарията и даваше възможност да се вижда от единия до другия край дългата алея с портокали, която се простираше чак до планината. Нисък стол, скрит под растенията, показваше, че старата актриса идваше често да сяда там.

После отидохме в градината да разгледаме цветята. Вечерта се спускаше бавно, една от онези прохладни и тихи вечери, през които се излъчват всички благоухания на земята. Беше почти тъмно, когато седнахме на масата. Вечерята беше хубава и дълга; и ние двамата станахме близки приятели, когато тя разбра добре каква дълбока симпатия се пробуждаше към нея в моето сърце. Тя беше пила два пръста вино, както казваха някога, и ставаше по-доверчива и по-любвеобилна.

— Хайде да погледаме луната — каза ми тя. — Аз я обожавам, добрата луна. Тя е била свидетел на най-големите ми радости. Струва ми се, че всичките ми спомени са свързани с нея; и не ми остава друго, освен да я наблюдавам, за да си ги възвърна незабавно. И дори… понякога вечер… аз си устройвам красиво зрелище… красиво… красиво… ако знаехте? Но не, вие ще ми се подигравате много… не мога… не смея… не… не… наистина не…

Аз я умолявах:

— Хайде… кажете! Кажете ми какво; обещавам ви, че няма да се подигравам… кълна ви се… нека…

Тя се колебаеше. Хванах я за ръцете, бледите малки ръце, тъй мършави и студени, и ги целунах една след друга няколко пъти, както са ги целували някога те. Тя се вълнуваше. Колебаеше се.

— Обещавате ли, че няма да ми се смеете?

— Да, честна дума.

— Е добре! Елате.

Тя стана. И когато дребният прислужник, несръчен в зелената си ливрея, оттегляше стола зад нея, тя му каза няколко думи на ухото, съвсем ниско и бързо. Той отговори:

— Да, госпожо, веднага.

Тя ме хвана подръка и ме отведе под верандата. Портокаловата алея беше наистина възхитителна. Високо издигнатата и пълна луна очертаваше всред нея тънка сребърна пътека, дълга ивица светлина, която падаше върху жълтия пясък между кръглите и непрозрачни корони на мрачните дървета.

И понеже тези дървета бяха нацъфтели, буйният им и приятен аромат изпълваше нощта. И в тяхната тъмна зеленина се виждаше как прехвръкват хиляди светулки, тези огнени мушици, които приличат на зрънца от звезди.

Аз се провикнах:

— О, какъв декор за любовна сцена!

Тя се усмихна.

— Нали? Нали? Сега ще видите.

Накара ме да седна близо до нея.

Прошепна:

— Ето кое ме кара да съжалявам за живота. Но вие, днешните мъже, никак не мислите за тия неща. Вие сте спекуланти, търговци, практици. Вие дори не умеете да разговаряте с нас. Когато казвам „нас“, разбирам младите. Началото на любовните връзки днес често е някоя сметка от недобросъвестна шивачка. Ако прецените сметката като по-скъпа от жената, вие офейквате; но ако оцените жената по-високо от сметката, плащате. Хубави нрави… и хубави нежности!…

Тя ме хвана за ръката.

— Гледайте…

Останах замаян и възхитен… Там, в края на алеята, по лунната пътечка, идваха двама млади, прегърнати през кръста. Те се приближаваха притиснати, очаровани, с бавни стъпки, прекосявайки петната светлина, която ги осветяваше изведнъж, и се скриваха веднага в сянката. Той беше облечен с дрехи от бял сатен, както през миналия век, и шапка, окичена с щраусово перо. Тя носеше рокля на кошнички и беше с високо вчесана напудрена коса, като красивите дами от времето на Регентството. На сто крачки от нас те се спряха и се целунаха, като се поклониха.

Познах веднага двамата млади прислужници.

Тогава се свих на стола, обхванат от такова ужасно веселие, което разкъсва тялото. Но не се смеех. Въздържах се, болезнено изтръпнал, както човек, на когото режат единия крак, възпира желанието си да вика, при все че то разтваря устата му.

Но децата отново се отправиха към дъното на алеята; те пак станаха прелестни. Отдалечаваха се; отиваха си, изчезваха, както изчезва мечтата. Не се виждаха вече. Празната алея изглеждаше тъжна.

Аз също си тръгнах, тръгнах си, за да не ги видя вече, защото разбрах, че това зрелище вероятно продължава много дълго време и събужда цялото минало на любов и декори, изкуствено, лъжливо и привлекателно, фалшиво и истински очарователно, което караше още да тупти сърцето на старата актриса, на старата влюбена!

Ги дьо МопасанЛегло двадесет и девет

Когато капитан Епиван минаваше по улицата, всички жени се обръщаха след него. Той наистина беше тип на красив хусарски офицер. И затова пък все си придаваше важност, все се перчеше, погълнат от грижи за мустаците, талията и бедрата си, с които се гордееше. Между другото и мустаците, и талията, и бедрата му бяха великолепни. Мустаците — руси, буйни, войнствено надвиснали над устните му като плъстено руло с цвета на зряло жито, меки, грижливо навити, с дръзко засукани краища, които се спускаха от двете страни на устата. Талията — тънка, като че стегната в корсет, а над нея — широк, добре развит гръден кош, мъжествен, наперен, изтънчен. Бедрата — превъзходни, бедра на гимнастик, на танцьор, чиито мускули се очертаваха при всяко движение под добре прилепналия червен сукнен панталон.

Вървеше стегнато, с леко раздалечени ръце и крака, поклащайки се малко като кавалерист — походка, която подчертава гръдния кош и краката и изглежда победоносна под униформата, но почти не прави впечатление под цивилния редингот.

Както на много други офицери — и на капитан Епивап цивилният костюм не му отиваше. Облечен в сиво или черно сукно, той изглеждаше чисто и просто като търговски служащ. Но във военна униформа нямаше равен на себе си. Главата му беше красива; имаше тънък гърбав нос, сини очи и тясно чело. Беше плешив и при това, без сам да разбере как бяха окапали косите му. Утешаваше се с констатацията, че възголо теме и големи мустаци не е много лошо съчетание.

Отнасяше се пренебрежително почти към всички, но презрението му имаше различни степени.

На първо място за него въобще не съществуваше еснафското съсловие. Той гледаше на неговите представители като на животни, без да им отдава повече внимание, отколкото на врабчетата или на кокошките. Само офицерите имаха според него известно значение в обществото, но той не ценеше еднакво всички офицери. Общо взето, тачеше само хубавите мъже, защото според него истинското и единствено качество на военния трябваше да бъде неговата представителност. Че какво, военният е мъж, създаден за война и любов, със здрави юмруци, с буйна коса и с издръжлив кръст, повече нищо. Той подреждаше генералите от френската войска според ръста, стойката и суровото изражение на лицата им. Бурбаки му се струваше най-великият военачалник на съвременната епоха.

Присмиваше се много на задъхващите се при ходене ниски и дебели офицери от пехотата и изпитваше главно непреодолимо презрение, граничещо с отвращение, към жалките дребосъчета, завършили политехника, мършави очилати човечета, тромави и непохватни, на които, както казваше той, толкова подхожда униформа, колкото на заек да служи литургия. Възмущаваше се, че търпят в армията такива недоносчета с хилави крака, които ходят рачешки, почти не ядат и като че ли предпочитат уравненията пред хубавите момичета.

Капитан Епиван се радваше на постоянни успехи, на истински победи сред нежния пол.

Всеки път, когато вечеряше с някоя жена, той беше сигурен, че ще прекара нощта насаме с нея в леглото, а в случай че непреодолими пречки възпрепятствуваха още същата вечер неговата победа, той бе поне уверен, че на следния ден ще има „продължение“. Другарите му не обичаха да го запознават с приятелките си, а търговците, чиито хубави жени стояха на касата в магазините им, го познаваха, страхуваха се от него и смъртно го ненавиждаха.

Когато той минаваше по улицата, жената на търговеца неволно разменяше поглед с него през стъклата на витрината — един от тия погледи, които значат много повече от нежните думи, които съдържат зов и отговор, желание и признание. А мъжът, инстинктивно предугадил това, се обръщаше внезапно и метваше яростен поглед на гордо изпъчената фигура на офицера. А когато капитанът отминеше, усмихнат и доволен от впечатлението, което беше оставил, търговецът нервно разбутваше наредените по тезгяха предмети и заявяваше:

— Надут пуяк и нищо повече. Кога ли ще престанат да хрантутят всички тези търтеи, които влачат по улиците тенекиените си дрънкулки? Ако питат мене, аз предпочитам касапина пред военния. Ако престилката му е опръскана с кръв, то поне това е животинска кръв; самият той е полезен за нещо и ножът му не служи за убиване на хора. Не разбирам как може да се търпят тези обществени убийци, които разхождат смъртоносните си оръжия по булевардите. Знам, че не може без тях, но нека поне ги крият и да не ги обличат като за маскарад с червени панталони и сини куртки. Никой не облича палача като генерал, нали?

Без да отговори, жената повдигаше едва забележимо рамене, а мъжът, отгатнал нейния жест, без да го види, възкликваше:

— Колко ли трябва да е изкуфял човек, за да иде да гледа как се перчат тези хапльовци!

Впрочем славата на завоевател на капитан Епиван беше призната в цялата френска армия.

И ето че в 1868 година неговият сто и втори хусарски полк се настани на гарнизон в Руан.

Скоро капитан Епиван стана известен в града. Всяка вечер към пет часа се появяваше на булевард Боалдийо, за да изпие чашка абсент в кафене „Комеди“, но преди да влезе в заведението, той гледаше да се поразходи малко, за да покаже краката, талията и мустаците си.

Руански търговци, които също се разхождаха, с ръце на гърба, погълнати от сделките си, разговаряйки за покачването и спадането на цените, го поглеждаха все пак и измърморваха:

— Дявол да го вземе, това се казва хубав мъж!

А после, когато го опознаха, те казваха:

— Как! Капитан Епиван ли? Мъж и половина, не може да се отрече!

Когато го срещнеха, жените тръсваха незабележимо глава по много особен начин, като че ли трепваха свенливо, като че ли се чувствуваха безсилни или разсъблечени пред него. Те навеждаха леко глави, по устните им пробягваше усмивка, много им се искаше да ги погледне, да ги хареса. Когато някой другар се разхождаше с него, никога не пропускаше да промърмори завистливо всеки път, щом забележеше тази женска хитрина:

— Върви му на този дявол Епиван!

Между платените жени в града се водеше истинска борба, надпреварваха се коя ще го спечели. Те се тълпяха всички в пет часа, офицерския час, на булевард Боалдийо и влачеха две по две дългите си рокли от единия до другия край на движението, а капитаните и майорите, също двама по двама, влачеха сабите си по тротоара, преди да влязат в кафенето.

И ето че една вечер хубавата Ирма, любовница, както се говореше, на господин Тамплие-Папон, богатия манифактурист, спря файтона си пред кафене „Комеди“, слезе и се отби уж да купи хартия или да поръча визитни картички при гравьора господин Полар, само и само за да мине пред офицерските маси и да хвърли на капитан Епиван един поглед, който сякаш казваше: „Когато обичате!“ — и при това така недвусмислено, че полковник Прюн, който пиеш зелен ликьор с подполковника, не можа да се въздържи и процеди през зъби:

— Ах, мръсник! Върви му на тоя мошеник!

Думите на полковника се предадоха от уста на уста и капитан Епиван, развълнуван от одобрението на началството, мина на другия ден в парадно облекло, и то няколко пъти, под прозорците на хубавицата.

Тя го видя, показа се, усмихна се.

Същата вечер той стана неин любовник.

Те се показваха публично, открито манифестираха връзката си, излагаха се взаимно, горди и двамата с подобно приключение.

В града се говореше само за любовната връзка на хубавата Ирма и офицера. Единствен господин Тамплие-Папон не се съмняваше в нищо.

Капитан Епиван сияеше от тщеславие. Всеки миг повтаряше: „Ирма ей сега ми каза. — Ирма ми казваше снощи. Вчера, като вечерях с Ирма…“

Повече от година той разхождаше навред, излагаше на показ и развяваше из Руан тази любов, като отнето от противника знаме. Чувствуваше се по-добре поставен благодарение на тази победа, достоен за завист, по-уверен в бъдещето, по-сигурен, че ще получи тъй силно желания кръст за храброст, защото всички погледи бяха приковани в него, а достатъчно е да изпъкнеш малко повече от другите, за да не те забравят.

Но войната избухна и полкът на капитана бе изпратен още през първите дни на границата. Сбогуването бе много трогателно. То продължи цяла нощ.

Сабя, червени панталони, кепе, хусарски мундир се бяха свлекли от стола и лежаха на земята; рокли, фусти, копринени чорапи също се търкаляха заедно с униформата в пълен безпорядък на килима — стаята бе разтурена като след сражение. С разпуснати коси, обезумяла от скръб, Ирма бе увиснала на шията на офицера. Тя го прегръщаше, после го пускаше, търкаляше се по земята, събаряше мебелите, скубеше ресните на креслата, хапеше краката им, а капитанът, силно развълнуван, но несръчен в утешенията, само повтаряше:

— Ирма, мъничка Ирма. Няма що, налага се.

И от време на време изтриваше с върха на пръста си някоя сълза, която се набираше в ъгъла на окото му.

Разделиха се призори. Тя придружи с файтон любимия си чак до първия етап и го целуна една ли не пред целия полк в момента на раздялата. Другарите му намериха, че това бе твърде мило, твърде пристойно, твърде достойно и стиснаха ръката на капитана с думите:

— Щастливец! Прекрасно сърце има тази девойка!

Те действително виждаха в тази постъпка нещо патриотично.

Полкът бе подложен на голямо изпитание през войната. Капитанът се държа геройски и получи най-сетне кръст за храброст, а щом войната свърши, той се върна в гарнизона на Руан.

Веднага щом се върна, попита за Ирма, но никой не можа да му каже нищо определено.

Според едни тя се бе забавлявала с пруския генерален щаб.

Според други бе се оттеглила при родителите си, земеделски стопани в околностите на Ивто.

Той даже изпрати ординареца си в кметството, за да прегледа регистрите на умрелите. Името на неговата възлюблена не беше между тях.

И капитанът изпита голяма скръб, която проявяваше открито. Той дори приписваше на врага своето нещастие, смяташе, че прусаците, които бяха окупирали Руан, бяха виновни за изчезването на младата жена и заявяваше:

— Те ще ми платят, мизерниците, в следващата война!

Но една сутрин, тъкмо когато влизаше в трапезарията за обед, някакъв човек, старец, облечен в блуза, с каскет на глава, му подаде един плик. Той го отвори и прочете:

Капитанът побледня и каза, преизпълнен със състрадание:

— Дявол да го вземе! Горкото момиче! Веднага следобед ще отида при нея.

И през цялото време той разказваше на масата на другите офицери, че Ирма е в болницата, но той ще я вземе оттам, каквото ще да става. Това било пак по вина на тия проклети немци. Тя е останала навярно съвсем сама, без никакви средства, умираща от глад, защото те по всяка вероятност са ограбили жилището й.

— Ах, мръсниците!

Всички се разчувствуваха от думите му.

Едва дочака да мушне навитата си салфетка в дървения пръстен и скочи, взе сабята си от закачалката, изпъчи гърди, за да смали талията си, закопча колана и тръгна с бързи крачки към градската болница.

Но да влезе в болничната сграда, където той се надяваше незабавно да проникне, му бе строго забранено, и той се принуди да отиде при полковника си. Обясни му как стои работата и получи от него една бележка за управителя на болницата.

Управителят накара хубавия офицер да почака известно време в чакалнята и му даде най-сетне пропуска, като го поздрави студено и неодобрително.

Още от вратата капитанът се почувствува неудобно в това убежище на мизерия, страдание и смърт. Един прислужник го поведе.

Той стъпваше на пръсти, за да не вдига шум, по дългите коридори, където се носеше блудкава миризма на мухъл, болести и лекарства. От време на време шепот на човешки гласове нарушаваше дълбоката тишина на болницата.

Понякога през някоя открехната врата капитанът зърваше болнична спалня, наредени легла с издути от очертанията на телата завивки. Полуоздравели жени шиеха, седнали на столове до леглата си, облечени в болнични халати от сиво платно, с бели шапчици на глава.

Водачът му се спря внезапно пред една от тия галерии, пълни с болни. На вратата беше написано с едри букви: „Сифилитички“. Капитанът изтръпна. После усети, че се изчервява. Една болногледачка приготвяше при входа някакво лекарство върху малка дървена масичка.

— Аз ще ви заведа — каза тя, — тя е на легло двадесет и девет.

И тя тръгна пред офицера. После му посочи една кушетка и добави:

— Тук е.

Виждаха се само издутите завивки. Дори главата бе скрита под чаршафите.

От всички страни из леглата се надигнаха бледи, изненадани лица. Гледаха униформата: лицата на млади и стари жени, всичките грозни и просташки под скромната болнична дреха.

Съвсем смутен, капитанът държеше в една ръка сабята, а в другата — кепето си. Той промълви:

— Ирма.

Тялото в леглото се раздвижи бързо я той видя лицето на своята любима, но толкова променено, уморено, отслабнало, че не можеше да я познае.

Тя едва си поемаше дъх, задавена от вълнение:

— Албер… Албер!… — прошепна. — Ти тук!… О!… Колко е хубаво!… Колко е хубаво!…

И от очите й закапаха сълзи.

Болногледачката донесе стол.

— Седнете, господине.

Той седна, загледан в жалкото бледо лице на девойката, която бе напуснал тъй свежа и хубава.

— Какво ти се случи? — попита.

Тя отвърна през сълзи:

— Ти си видял сам, написано е на вратата.

И тя скри лице под завивката.

Объркан и засрамен, той добави:

— Как се зарази, бедно мое момиче?

— Тези мръсници, прусаците — прошепна тя, — те ме взеха почти насила и ме заразиха.

Той не се сещаше какво друго да й каже. Гледаше я и въртеше кепето си в ръце.

Другите болни го разглеждаха. Струваше му се, че в спалнята, изпълнена с жени, засегнати от страшната и срамна болест, се носеше дъх на развалено, на гнила плът, на позор.

Ирма прошепна:

— Не вярвам да оцелея. Лекарят казва, че състоянието ми е много тежко.

После тя забеляза кръста за храброст върху гърдите на офицера и възкликна:

— О, ти си награден! Колко се радвам! Колко се радвам! О, да можех само да те целуна!

При мисълта за тази целувка тръпка на ужас и отвращение пробягна по кожата на капитана. Идеше му да си тръгне незабавно, да излезе на чист въздух, да не вижда вече тази жена. Но въпреки това седеше там, защото не знаеше под какъв предлог да стане и да се сбогува с нея.

— Нима не си се лекувала? — каза смутено той.

В очите на Ирма пламна огън.

— Не, аз исках да си отмъстя, па макар и да пукна. И аз ги заразих, заразих колкото можах повече прусаци. Докато те бяха в Руан, не се лекувах.

Той каза смутено, принудено шеговито:

— Виж, колкото за това, добре си направила.

Тя каза възбудено, с пламнали страни:

— О, да! Не един ще умре по моя вина, да. Гарантирам ти, че им отмъстих.

Той повтори:

— Толкова по-добре.

После стана.

— Хайде, трябва да те оставя, защото се налага да бъда при полковника в четири часа.

Тя се развълнува силно.

— Толкова скоро! Оставяш ме вече! О, но ти току-що дойде!

Той обаче искаше да си тръгне на всяка цена.

— Виждаш, че дойдох веднага, но трябва да бъда при полковника в четири часа.

— Полковник Прюн ли е все още? — попита тя.

— Той същият. Беше ранен два пъти.

— Ами другарите ти — поде тя, — убиха ли някого от тях?

— Да, Сен-Тимон, Савани, Поли, Сапрьовал, Робер, дьо Курсон, Пазафил, Сантал, Караван и Поаврен са мъртви. Саел остана без ръка, а на Корвоазен бе смазан кракът. Паке загуби дясното си око.

Тя слушаше с жив интерес. После ненадейно прошепна:

— Искаш ли да ме целунеш, кажи, преди да си отидеш? Нали госпожа Ланглоа не е тук?

Въпреки погнусата, която се надигаше в гърлото му, той долепи устни до безкръвното чело, а тя го обгърна с ръце и лудо зацелува синьото сукно на мундира му.

— Ще дойдеш пак, кажи, ще дойдеш, нали? Обещай, че ще дойдеш пак! — замоли тя.

— Да, обещавам ти.

— Кога? Можеш ли в четвъртък?

— Добре, в четвъртък.

— В четвъртък, в два часа?

— Да, в четвъртък, в два часа.

— Обещаваш ли ми?

— Обещавам ти.

— Сбогом, мили.

— Сбогом.

И той си отиде, засрамен под погледите на жените в спалнята, навел високото си тяло, за да изглежда по-нисък. Щом излезе на улицата, пое дълбоко въздух.

Вечерта другарите го попитаха:

— Е какво? Как е Ирма?

Той отвърна смутено:

— Получила е белодробно възпаление. Много е зле.

Но един дребен лейтенант, който подуши нещо от вида му, отиде да се осведоми и на другия ден, когато капитанът влезе в столовата, той бе посрещнат от същински залп от смях и закачки. Най-сетне имаха възможност да си отмъстят!

Стана известно освен това, че Ирма се беше забавлявала без мярка с пруския генерален щаб, че бе обиколила на кон местността заедно с някакъв полковник на сините хусари, а и с много други още и че в Руан я наричали само „жената на прусаците“.

Осем дни капитанът бе жертва на полка. Получаваше по пощата анонимни разобличителни записки, рецепти, указания на лекари специалисти и дори лекарства, чието естество беше написано върху пакета.

Посветен за станалото, полковникът заяви строго:

— Няма що, капитанът е имал много хубаво познанство. Ще го поздравя за него.

След дванадесетина дни капитанът бе повикан с ново писмо от Ирма. Той го разкъса ожесточено и не отговори.

Осем дни по-късно тя му писа повторно, че е съвсем зле и иска да се сбогува с него.

Той не отговори.

Няколко дни след това го посети изповедникът на болницата.

Момичето Ирма Паволен го умолявала на смъртното си легло да отиде при нея.

Той не посмя да откаже на изповедника, но влезе в болницата със сърце, препълнено със злоба, с наранено тщеславие и оскърбена гордост.

Стори му се, че тя си е почти същата и си помисли, че го разиграва.

— Какво искаш от мене? — попита я той.

— Исках да ти кажа сбогом. Изглежда, че краят ми наближава.

Той не повярва.

— Слушай, правиш ме за смях на полка, не искам това да продължава.

— Но какво съм ти направила? — попита тя.

Той се ядоса, защото наистина нямаше какво да отговори.

— Не мисли, че ще идвам тук, за да ми се присмиват всички.

Тя го погледна с угасналия си поглед, в който проблесна гняв, и каза повторно:

— Но какво точно съм ти направила? Може би не съм била мила с тебе? Искала ли съм ти някога нещо? Ако не беше ти, щях да остана при господин Тамплие-Папон и нямаше да бъда днес тук. Не, виждаш ли, ако някой може да ме упрекне, то сигурно не си ти.

Той поде с треперещ глас:

— Аз не те упреквам, но не мога да продължавам да идвам при тебе, защото твоето държане с прусаците е било срам за целия град.

С един скок тя седна в леглото си.

— Моето държане с прусаците ли? Но щом ти казвам, че те ме взеха насила, щом ти казвам, че не се лекувах само защото исках да ги заразя. Ако бях пожелала да се лекувам, не беше мъчно, бога ми! Но аз исках да ги умъртвявам и ги умъртвявах, това е то!

Той продължаваше да стои прав и повтори:

— Както и да е, това е позорно.

Тя едва не се задуши от възмущение, после поде:

— Кое е позорно? Че погубих живота си, за да ги унищожа, това ли е позорно! Ти не говореше така, когато идваше на улица Жана д’Арк! А! Позорно било! Самият ти, заедно с почетния си кръст, не си в състояние да направиш толкова много. Аз съм заслужила този кръст повече от тебе, чуваш ли, повече от тебе и съм убила повече прусаци, отколкото ти!…

Той продължаваше да стои пред нея, слисан и треперещ от негодувание.

— А, млъкни!… Знаеш ли… млъкни… защото… тези неща… не позволявам… да се докосваш до тях…

Но тя почти не го слушаше.

— Като че ли вие кой знае колко навредихте на прусаците! Нима щеше да ми се случи това, ако им бяхте попречили да дойдат в Руан? Кажи! Вие трябваше да ги спрете, чуваш ли? И аз им сторих повече зло, отколкото ти, да, аз им навредих повече, защото ще умра, а ти пак скиташ нагоре-надолу и се перчиш, за да мамиш жените…

От всяко легло се беше подала по една глава и всички тези очи наблюдаваха мъжа в униформа, който заекваше:

— Млъкни… чуваш ли… млъкни…

Но тя не млъкваше, а викаше:

— А! Чудесен позьор си ти! Познавам те, няма що! Познавам те. Повтарям ти, че аз съм им сторила повече зло и че съм убила повече немци, отколкото целият ти полк заедно… махай се от главата ми… подлец!

И той наистина се запъти към вратата. Бягаше с дългите си крака между двете редици легла, в които неспокойно се движеха сифилитичките. И чуваше гласа на Ирма, задъхан, хриптящ, натрапчив:

— Повече от тебе, да, аз убих повече прусаци от тебе, повече от тебе…

Той слезе по стълбата, като вземаше по две-три стъпала, и изтича да се затвори в стаята си.

На другия ден научи, че Ирма бе умряла.

Ги дьо МопасанЖена ми

Беше към края на една вечеря между мъже, женени мъже стари приятели, които се събираха понякога без жените си, по ергенски, както едно време. Те се хранеха дълго и пиеха много; говореха на различни теми, чоплеха стари и весели спомени — ония разпалващи спомени, които въпреки волята ни карат устните да се усмихват, а сърцата да тръпнат.

Някой каза:

— Жорж, спомняш ли си нашата екскурзия в Сен-Жермен с ония две момичета от Монмартр?

— Дявол да го вземе! Как мога да не си спомня?

И ровеха подробностите, това-онова, хиляди дреболии, които доставяха удоволствие и днес.

Заговориха за брака и всеки от тях каза с искрен вид:

— О, ако трябваше да се започне отново!…

Жорж Дюпортен прибави:

— Странно е как човек се хваща лесно. Решил си твърдо да не се жениш и после идва пролет, заминаваш на село; времето е топло; лятото обещава да бъде хубаво; полята цъфтят; срещнеш някое девойче у приятелите си… и готово! Връщаш се оженен.

Пиер Летоал извика:

— Тъкмо тъй! Такава е моята история, само че подробностите са малко по-други…

Приятелят му го прекъсна:

— О, ти не си за съжаление. Ти имаш най-прелестната жена на света, красива, любезна, съвършена; знае се, че си най-големият щастливец между нас.

Другият поде:

— Аз нямам никаква заслуга за това.

— Как тъй?

— Истина е, че жена ми е съвършена, ала аз се ожених за нея въпреки волята си.

— Хайде де!

— Да… Ето как стана това. Бях тридесет и пет годишен и съвсем не смятах да се женя, както не мислех да се обеся. Младите момичета ми се виждаха блудкави, а аз обичах удоволствията.

През месец май бях поканен на сватбата на братовчед си Симон д’Ерабел в Нормандия. Беше истинска нормандска сватба. Седнахме на трапезата в пет часа вечерта, а в единадесет ядяхме още. Случи се така, че трябваше да кавалерствувам на някаква госпожица Дюмулен, дъщеря на запасен полковник, млада, руса, войнствена особа, напълно развита, смела и бъбрива. Тя ме зароби съвсем през цялото време, завлече ме в парка, накара ме да танцувам въпреки волята си, отегчи ме.

Мислех си: „От мен да мине днес, но утре ще офейкам. Стига толкова.“

Към единадесет часа вечерта жените се оттеглиха в спалните си; мъжете останаха да пушат, пиейки, или да пият, пушейки — както щете.

През отворения прозорец виждахме селския бал. Селяни и селянки подскачаха в кръг, крещяха неистово някакъв дивашки танц, акомпанирани едва-едва от двама цигулари и един кларнетист, които се бяха покачили на една кухненска маса като върху естрада. Обърканото пеене на селяните понякога заглушаваше напълно свирнята на инструментите; крехката музика, разкъсвана от кресливите гласове, сякаш падаше от небето на парцали, на малки късчета разпилени ноти.

От две големи бъчви, окичени с горящи факли, разливаха за пиене на събралите се. Двама мъже бяха заети изключително с това да плакнат чашите и паниците в едно ведро, а след това ги поднасяха веднага под чеповете, откъдето струеше като червена нишка виното или като златна нишка чистият сидър; и зажаднелите играчи, спокойните старци, потъналите в пот моми се трупаха, протягаха ръце, за да вземат и те някоя чаша, и отхвърлили назад глава, изливаха наведнъж в гърлото си онова питие, което им се нравеше повече. На една маса имаше хляб, масло, сирене и наденици. От време на време играчите хапваха по нещо. Приятно беше да се гледа това искрено и буйно празненство под огнената мрежа на звездите; искаше ти се да пиеш от търбуха на тия грамадни бъчви и да ядеш корав хляб с масло и суров лук.

Обхвана ме лудо желание да взема участие в това веселие и оставих другарите си.

Трябва да си призная, че навярно бях малко пиян; ала скоро след това се напих съвсем.

Бях уловил ръката на една здрава запъхтяна селянка и я карах да подскача до забрава, докато не ми остана дъх.

След това изпих чаша вино и улових друга веселячка. За да се разхладя отново, изгълтах цяла паница сидър и започнах да скачам като бесен.

Бях пъргав; възхитените момци ме наблюдаваха и се опитваха да ми подражават; всички моми желаеха да танцуват с мене и подскачаха тежко с изяществото на крави.

Най-после от танц на танц, от чаша вино на чаша сидър към два часа сутринта бях мъртвопиян и не можех да стоя на краката си.

Съзнавах в какво положение съм и пожелах да отида в стаята си. Замъкът спеше, мълчалив и мрачен.

Нямах кибрит, а всички си бяха легнали. Още щом влязох във вестибюла, почувствувах шемет, беше ми много трудно да намеря стълбата; най-после я открих случайно, пипнешком, седнах на първото стъпало и се опитах да събера някак мислите си.

Стаята ми се намираше на втория етаж, третата врата вляво. Голямо щастие беше, че не бях забравил. Окуражен, задето успях да си спомня това, станах пак, не без мъка, и започнах да се изкачвам стъпало по стъпало, с ръце, впити в железните перила, за да не падна, и с натрапчивата мисъл, че не трябва да шумя.

На три-четири пъти кракът ми стъпи на празно и аз падах на колене, ала благодарение на силата на ръцете и напрежението на волята не се отърколих напълно.

Най-после се добрах до втория етаж и се вмъкнах наслуки в коридора, опипвайки стените. Ето стигнах някаква врата; започнах да броя: „Една“, но едно внезапно зашеметяване ме откъсна от стената и ме накара да направя чудноват кръг, който ме отхвърли към другата стена. Поисках да се върна по права линия. Но преминаването на коридора беше дълго и мъчително. Най-после дойдох до стената, край която тръгнах отново, тоя път внимателно, и стигнах до втора врата. За да бъда сигурен и да не сбъркам, започнах пак да броя високо: „Две“ — и продължих по-нататък. Най-сетне дойдох до трета врата. Казах: „Три, тук съм!“ и завъртях ключа в бравата. Вратата се отвори. Помислих въпреки размътената си глава: „Щом вратата се отваря, значи, в стаята си съм.“ И пристъпих в тъмнината, след като притворих полека вратата.

Блъснах се о нещо меко — моето легло-стол. Проснах се тутакси върху него.

При положението, в което бях, не можех и да помисля да търся нощната масичка, свещника, кибрита. Трябваше да ги търся най-малко два часа. Същото такова време щеше да ми е нужно да се съблека, а може би и нямаше да успея. Затова се отказах.

Събух само обущата си, разкопчах жилетката си, която ме стягаше, поотпуснах панталона и заспах непробуден сън.

Трябва да съм спал дълго време. Бях събуден внезапно от един дразнещ глас, който казваше току над мене:

— Хайде, ленивке, още ли спиш! Знаеш ли, вече е десет часът.

Един женски глас отвърна:

— Нима! Бях така уморена от снощи!

Питах се смаян какво означава този диалог. Къде бях аз? Какво бях направил?

Умът ми още блуждаеше, обгърнат в гъста мъгла.

Първият глас поде:

— Ще дръпна завесите.

И чух стъпки, които се приближиха до мене. Седях съвършено слисан. В това време почувствувах една ръка върху главата си. Отдръпнах се рязко. Гласът попита високо:

— Кой е тук?

Въздържах се да отговоря. Две мощни ръце ме сграбчиха. Аз също се впих в някого и започна страшна борба. Ние се търкаляхме, събаряхме мебелите, блъскахме се в стените.

Женският глас крещеше ужасно:

— Помощ! Помощ!

Притекоха се слуги, съседи, изплашени жени. Разтвориха капаците на прозореца, дръпнаха завесите. Оказа се, че се бяхме сграбчили гуша за гуша с полковник Дюмулен.

Бях спал до леглото на дъщеря му.

Когато ни разтърваха, избягах в стаята си, оглупял от учудване. Заключих се и седнах, като сложих краката си на един стол, защото обущата ми бяха останали у младата личност.

Из целия замък се носеше голяма врява, врати се отваряха и затваряха, чуваха се шушукания, бързи стъпки.

След половин час на вратата ми се похлопа. Извиках:

— Кой е там?

Беше вуйчо ми, бащата на вчерашния младоженец. Отворих.

Той беше бледен и възбуден и се обърна грубо към мене:

— Ти си се държал у дома като селяк, чуваш ли? — А след това добави с по-мек тон: — Как, проклетнико, си се оставил да те заварят в десет часа сутринта! Що за глупост! Заспал като пън в същата стая, вместо да се измъкне веднага… веднага след…

Извиках:

— Но, вуйчо, уверявам ви, че нищо не е имало… Сбъркал съм вратата, понеже бях пиян.

Той сви рамене.

— Хайде, не говори глупости.

Аз вдигнах ръка:

— Кълна ви се в честта си.

Вуйчо ми поде:

— Добре, добре. Длъжен си да казваш така.

От своя страна и аз се разсърдих и му разправих цялото си премеждие. Той ме гледаше със смаяни очи и не знаеше какво да мисли и дали да вярва.

После излезе да обсъди работата заедно с полковника.

Научих, че бил образуван и нещо като съд от майки, пред които били изложени на обсъждане различните фази на положението.

Вуйчо ми се върна след половин час, седна с някакво съдийско държане и започна:

— Както и да е, за тебе има само едно средство да излезеш от това затруднително положение; то е да се ожениш за госпожица Дюмулен!

Аз подскочих ужасен:

— А, тъй ли, това никога няма да го бъде!

Той попита тежко:

— А какво смяташ да правиш?

Отговорих просто:

— Ами… ще си замина, когато ми върнат обущата.

Вуйчо ми поде:

— Без шеги, моля ти се. Полковникът е решил да ти строши черепа, щом те срещне. И можеш да бъдеш сигурен, че това не е празно заплашване. Предложих му дуел, но той ми отговори: „Не, аз ви казах, че ще му пръсна черепа.“

Сега нека разгледаме въпроса от друго гледище. Или ти си прелъстил това дете, а в такъв случай толкова по-зле за тебе, момчето ми — никой не се залавя с млади момичета, или пък, както казваш, си сбъркал вратата, понеже си бил пиян. Но и в такъв случай толкова по-зле за тебе. Човек не се оставя да изпадне в такова глупаво положение. Така или иначе, горкото момиче е вече изложено, защото никой не ще повярва обясненията на един пияница. Истинската жертва, единствената жертва в случая е тя. Помисли си.

И той си отиде, а в това време аз виках зад него:

— Разправяйте, каквото си щете. Аз няма да се оженя.

Стоях само още един час.

Сега пък дойде леля ми. Тя плачеше. Опита се да ме убеди по всякакъв начин. Никой не вярвал, че съм сбъркал вратата. Не можели да допуснат, че това младо момиче е забравило да се заключи, намирайки се в къща, пълна с хора. Полковникът набил дъщеря си. Тя ридаела от сутринта. Това било ужасен, нечуван скандал.

И добрата ми леля прибави:

— Я я поискай за жена; може би ще се намери средство да излезеш от това трудно положение, когато стане въпрос за условията на договора.

Тая перспектива ме поуспокои. И аз се съгласих да напиша предложението си. Един час след това заминах за Париж.

И за три седмици, докато успея да изклинча с някоя хитрост или обяснение, годежът бе обявен, поканите бяха разпратени, договорът — подписан и един понеделник сутринта се намерих пред олтара на блестящо осветената черква редом с една млада девойка, която плачеше, след като бях заявил пред кмета, че приемам да я взема за жена… докато умре единият или другият от двама ни.

Не бях я виждал втори път, затова сега я гледах изкосо, с някакво злорадо учудване. Че тя съвсем не беше грозна, никак дори! Помислих си: „Ето една жена, на която няма да й бъде весело.“

Тя не ме погледна нито веднъж до вечерта и не ми каза нито една дума.

Към полунощ влязох в брачната стая с намерение да й съобщя решенията си, защото аз бях господарят сега.

Заварих я седнала в едно кресло, облечена като през деня, със зачервени очи и бледо лице. Щом влязох, тя стана и тръгна сериозно към мене.

— Господине — каза ми тя, — готова съм да правя това, което заповядате. Ако пожелаете, ще се убия.

В тая героична роля тя, дъщерята на полковника, беше чудно красива.

И аз скоро забелязах, че не съм се излъгал.

Ето пет години, откакто съм женен. Не съжалявам никак за това и досега.

Пиер Летоал млъкна. Другарите му се смееха. Един от тях каза:

— Женитбата е лотария; никога не трябва да избираш номерата: случайните номера са най-добрите.

А друг добави като заключение:

— Да, но не забравяйте, че вместо Пиер изборът е правил богът на пияниците.

Ги дьо МопасанДяволът

Селянинът стоеше прав срещу лекаря пред леглото на умиращата. Старата, спокойна, смирена и в пълно съзнание, гледаше двамата мъже и ги слушаше, като разговарят, Смъртта наближаваше, тя не се бунтуваше, защото тази деветдесет и две годишна жена беше изминала своя път.

Юлското слънце нахлуваше на вълни през отворените прозорци и врати, хвърляше топъл пламък върху вълнообразния под от кафява пръст, по който са стъпвали четири селски поколения. Мирисът от полята също долиташе, носен от горещия вятър, мирис на треви, пшеница и листа, обгорени от южното слънце. Скакалците се надвикваха и изпълваха полето с пронизващо цвърчене, подобно на тракането на дървените щурци, които продават на децата по панаирите.

Лекарят, като повиши глас, каза:

— Уважаеми, не можете да оставите майка си съвсем сама при това състояние. Тя може да си отиде всеки момент!

Селянинът повтаряше отчаяно:

— Но все пак аз трябва да прибера житото; то отдавна е узряло. Тъкмо времето е хубаво. Какво ще кажеш, мамо?

И умиращата старица, измъчвана още от нормандско скъперничество, казваше „да“ с поглед към сина си и го задължаваше да прибере житото и да я остави да умре сама.

Лекарят се разсърди и тропна с крак:

— Вие сте животно, разбирате ли, и аз няма да ви позволя това, да знаете! Ако трябва да приберете житото точно днес, идете да потърсите Рапетката, дявол да го вземе! И я накарайте да гледа майка ви. А ако не ме послушате, ще ви оставя да пукнете като куче, когато се разболеете на свой ред, разбирате ли?

Селянинът, висок, сух човек, с бавни жестове, измъчван от нерешителност, от страх пред лекаря и от свирепа любов към икономиите, се колебаеше, пресмяташе и шепнеше:

— Колко взема Рапетката за едно гледане?

Лекарят се разкрещя:

— Откъде да зная? Зависи от времето, през което ще ви служи. Оправяйте се с нея, дявол да го вземе! Но аз искам след един час тя да бъде тук, разбирате ли?

Човекът се реши:

— Отивам, отивам, не се ядосвайте, господин докторе.

Докторът си отиде, като предупреждаваше:

— Мислете му, мислете му и се пазете, защото не се шегувам, когато се разсърдя!

Щом остана сам, селянинът се обърна към майка си и каза примирено:

— Ще отида да търся Рапетката, понеже той иска. Не се безпокой, докато се върна.

И той също излезе.

Рапетката, стара гладачка, пазеше умрели и умиращи от общината и околността. После, щом зашиеше своите клиенти в чаршафа, от който никога нямаше да излязат, тя се залавяше отново за ютията, с която гладеше бельото на живите. Набръчкана като миналогодишна ябълка, злобна, завистлива, скъперница до най-висша степен, превита одве, като че ли беше пречупена в кръста от вечното движение на желязото, което прекарваше по платовете, би казал човек, че тя изпитва към агонията цинична и чудовищна любов. Говореше само за хора, които беше видяла как умират, за всички разновидности на умирания, на които беше присъствувала, и ги описваше с големи подробности като ловец, който разказва за своята стрелба.

Когато влезе при нея, Оноре Бонтан я завари да слага синка във водата за якичките на селянките.

Той каза:

— Хайде добър ден, върви ли работата, госпожа Рапет?

Тя обърна глава към него:

— Горе-долу, горе-долу. А вие как сте?

— О, добре, но майка ми не я бива.

— Майка ви ли?

— Да, мама.

— Какво й е?

— Сигурно скоро ще умре.

Старата жена извади ръце от водата, чиито синкавопрозрачни капчици се стичаха между пръстите й и падаха във ведрото.

Тя запита с неочаквана симпатия:

— Толкова ли е зле?

— Лекарят казва, че няма да живее много.

— Тогава сигурно е зле?

Оноре се поколеба. Трябваше му някакъв увод за предложението, което се готвеше да направи. Но понеже нищо не му идваше наум, той се реши изведнъж:

— Колко ще ми вземете, за да я гледате до края? Знаете, че не сме богати. Аз не мога да плащам дори на една слугиня. И многото домакинска работа и преумора докараха майка ми на този ред! Тя е работила за десет души през деветдесет и двете си години. Не можеше да се отърве от работа…

Рапетката поде сериозно:

— Има две цени: четиридесет су на ден и три франка на нощ за богатите. Двадесет су на ден и четиридесет на нощ за другите. Вие ще дадете двадесет и четиридесет.

Селянинът размишляваше. Той познаваше добре майка си. Знаеше колко беше упорита, яка и издръжлива. Това можеше да продължи осем дни въпреки мнението на лекаря.

Той каза решително:

— Не. Предпочитам да ми определите една цена, да, една цена до края. Ще си опитаме късмета взаимно. Лекарят казва, че тя скоро ще си отиде. Ако това стане, толкова по-добре за вас и по-зле за мене. Но ако тя се удържи до утре или за по-дълго време, толкова по-добре за мене и по-зле за вас!

Болногледачката го наблюдаваше внимателно. Тя никога не беше уговаряла предварително сумата за умиране. Колебаеше се, изкушавана от мисълта да си опита късмета. После се усъмни, че ще я изиграят.

— Нищо не мога да кажа, докато не видя майка ви — отговори тя.

— Елате да я видите…

Тя избърса ръцете си и го последва веднага. По пътя не говореха нищо. Тя вървеше бързо, а той протягаше дългите си крака, като че ли при всяка крачка прескачаше поточе.

Кравите, легнали на полето, потиснати от жегата, повдигаха тежко глави и мучаха лениво към минаващите двама души, за да им искат прясна трева.

Като наближи къщата си, Оноре Бонтан промърмори:

— Ами ако е свършила вече?

И в гласа му се прояви несъзнателното желание, което имаше.

Обаче старата не беше умряла. Тя лежеше по гръб на одъра с ръце върху покривката от лилава басма, ръце ужасно мършави, разкривени, прилични на странни животни, на пипала на раци и сковани от ревматизъм, умора и почти вековната работа, която бяха извършили.

Рапетката се приближи до леглото и се вгледа в умиращата. Провери пулса й, опипа гърдите й, прислуша дишането, запита я нещо, за да я чуе как говори, после, след като я наблюдава дълго, излезе, последвана от Оноре. Имаше вече установено мнение. Старата нямаше да дочака нощта. Той запита:

— Е, какво?

Болногледачката отговори:

— Добре! Това ще продължи два дни, а може би и три. Ще ми дадете шест франка за всичко.

Той извика:

— Шест франка! Шест франка! Да не сте полудели? Но аз ви казвам, че тя няма да изтрае повече от пет-шест часа.

И те спориха дълго време упорито.

Понеже болногледачката щеше да си тръгне, времето минаваше и житото нямаше да се прибере само, най-сетне той се съгласи:

— Е добре, дадено, шест франка за всичко до вдигането на тялото.

— Разбрано, шест франка.

И той тръгна с широки крачки към житата, полегнали на земята под жаркото слънце, което караше посевите да зреят. Болногледачката влезе в къщата. Беше си донесла и нещо за работа, защото при умиращите и при умрелите работеше без отдих, понякога за себе си, понякога за семейството, което я използуваше за двойна работа, заплащайки и допълнително възнаграждение.

Изведнъж тя запита:

— Причастие получила ли си, бабо Бонтан?

Селянката отговори „не“ с глава и Рапетката, която беше набожна, скокна живо.

— Боже господи, възможно ли е това! Ще отида да повикам свещеника.

И тя се затече към дома на свещеника така бързо, че децата от площада, като я видяха как силно бяга, помислиха, че се е случило нещастие.

Свещеникът дойде веднага, облечен в стихар, предшествуван от момчето от хора, което биеше един звънец, за да оповести минаването на бога през горещото и спокойно поле. Мъжете, които работеха в далечината, сваляха големите си шапки и заставаха неподвижни, изчаквайки бялата дреха да се закрие зад някой чифлик; жените, които събираха снопи, се изправяха, за да се прекръстят, черни кокошки бягаха подплашено край трапищата, като се клатушкаха от крак на крак до познатата им дупка, в която бързо изчезваха; един млад жребец, вързан на една ливада, се изплаши от бялата дреха и започна да се върти наоколо и да рита, като опъваше въжето. Детето от хора в червена дреха вървеше бързо; и свещеникът, наклонил глава над едното рамо, го следваше, нашепвайки молитви, Рапетката вървеше отзад, наведена, превита одве, сякаш ще се простре на земята със скръстени като в църква ръце.

Оноре ги видя отдалеч, като минават. Той попита:

— Къде отива нашият свещеник?

Слугата му, по-досетлив, отговори:

— Носи божията благословия на майка ти!

Селянинът не се учуди:

— Може и да е за добро!

И той продължи работата си.

Баба Бонтан се изповяда, получи опрощение и се причести; свещеникът си отиде, като остави сами двете жени в задушната колиба.

Тогава Рапетката започна да се вглежда в умиращата, като се питаше дали това ще продължи дълго време.

Денят преваляше, пресният въздух нахлуваше в стаята, полюляваше на стената иконата от Епинал, забодена с две карфички; малките завески на прозореца, някога бели, а сега пожълтели и покрити с петна от мухи, изглеждаха, като че ли ще хвръкнат, ще се откъснат и ще отлетят, както душата на старицата.

Тя лежеше неподвижна, с отворени очи, сякаш очакваше с безразличие близката смърт, която закъсняваше да дойде. Не можеше да си поеме дълбоко дъх, който излизаше със свистене от свитото й гърло. След малко и той щеше да секне и на земята щеше да остане една жена по-малко, за което никой нямаше да съжалява.

Оноре се завърна по мръкнало. Приближи се до леглото, видя, че майка му е още жива и запита:

— Как си? — както правеше, когато тя беше неразположена.

После изпрати Рапетката, като й поръча.

— Утре точно в пет часа.

Тя отговоря:

— Утре в пет часа.

И наистина тя дойде на разсъмване.

Оноре, преди да отиде на полето, ядеше супа, която сам си беше приготвил.

Болногледачката запита:

— Е добре! Майка ви отиде ли си?

Той отговори с лукаво намигване:

— Чувствува се по-скоро добре.

И тръгна.

Рапетката, обхваната от безпокойство, се доближи до умиращата, която лежеше в същото положение, потисната и безчувствена, с отворени очи и кръстосани на покривката ръце. И болногледачката разбра, че това можеше да продължи два дни, четири дни, осем дни; и страх притисна скъперническото й сърце, а ужасен гняв се надигаше в нея против онзи негодяй, който я беше изиграл, и против тази жена, която не умираше.

Тя започна работата си и зачака с поглед, втренчен в набръчканото лице на баба Бонтан.

Оноре се върна за обед, той изглеждаше доволен, почти радостен, после пак отиде. Без съмнение прибираше житото си при отлични условия.

Рапетката се отчайваше, всяка изтекла минута сега и се струваше откраднато време, откраднати пари. Тя имаше желание, лудо желание да улови за врата тая стара глупачка, тая стара дебелоглава, тая стара опърничава жена и като я стисне леко, да спре това слабо и бързо дишане, което й крадеше времето и парите.

После помисли за опасността, тъй като и други мисли й минаваха през главата, приближи се до леглото и запита:

— Видяхте ли вече дявола?

Баба Бонтан промълви:

— Не.

Тогава болногледачката започна да говори, да разказва приказки, за да измъчва немощната душа на умиращата. Той бил с метла в ръка, с тенджера на главата и крещял силно. Щом го видел човек, свършено било с него. И тя изброи всички, пред които се бил появил дяволът през тази година: Жозефин Лоазел, Йолали Ратие, Софи Паданьо, Серафин Гроспие.

Баба Бонтан се развълнува най-после, започна да се върти, да движи ръцете си, опитваше се да обърне глава, за да гледа към дъното на стаята.

Изведнъж Рапетката изчезна от мястото си. Взе един чаршаф от шкафа и се уви в него, нахлупи на главата си един съд, чиито три къси разкривени крака се изправяха като рога, хвана с дясната си ръка една метла, а с лявата една тенекиена кофа, която подхвърли бързо във въздуха, за да падне с шум.

Тенекията се удари с трясък о пода; тогава болногледачката се покатери на един стол, повдигна завесата, която се спускаше на края на леглото, и се появи, като жестикулираше, надаваше остри писъци под желязното гърне, с което закриваше лицето си, и заплашваше с метлата си, като дявол от куклен театър, умиращата стара селянка.

Обезумяла, с блуждаещ поглед, старицата направи свръхчовешки усилия, за да се повдигне и избяга, тя измъкна дори раменете и гърдите си от леглото, после падна отново с тежка въздишка. Свършено беше.

И Рапетката постави спокойно на място всички предмети, метлата в ъгъла при шкафа, чаршафа вътре, съда на огнището, кофата на плочите и стола до стената. После с професионален жест затвори огромните очи на умрялата, сложи една чиния на леглото, наля в нея светена вода, потопи чимшира, който беше окачен на скрина, и като коленичи, започна да произнася усърдно молитви за умряло, които тя знаеше наизуст по занаят.

И когато Оноре се завърна вечерта и я намери да се моли, той пресметна веднага, че тя печели от него двадесет су, защото беше стояла само три дена и една нощ, което правеше общо пет франка, вместо шест, колкото и дължеше.

Ги дьо МопасанРазходка

Когато старият Льора, книговодител у г.г. Лабюз и сие, излезе от магазина, той се спря няколко мига, ослепен от блясъка на залязващото слънце. Беше работил през целия ден на жълтата светлина на светилния газ в дъното на стаичката зад магазина, която гледаше към тесния дълбок като кладенец двор. Стаичката, в която от четиридесет години прекарваше дните си, беше толкова мрачна, че в нея и посред лято можеше да се работи без изкуствено осветление само между единадесет и три часа.

Там винаги беше влажно и студено и дъхът на тая дупка, към която гледаше прозорецът, влизаше в тъмната стая, изпълваше я с миризма на мухъл и смрад на канал.

От четиридесет години всяка сутрин в осем часа господин Льора пристигаше в тоя затвор, стоеше до седем вечерта, наведен над тефтерите си, и пишеше с прилежание на добър чиновник.

Сега той печелеше по три хиляди франка годишно, а беше започнал с хиляда и петстотин. Беше останал ерген, тъй като средствата не му позволяваха да се ожени. И понеже никога не беше имал никакви радости, нямаше и големи желания. От време на време обаче, уморен от еднообразната, непрестанна работа, той помечтаваше платонично: „Ех, да имам пет хиляди ливри рента, как ще си живея!“

Впрочем той никога не бе живял добре, понеже винаги бе разполагал само със заплатата си.

Животът му бе протекъл без събития, без вълнения и почти без надежди. При неговите посредствени амбиции способността за мечтание, която всеки носи в себе си, никога не се бе развила.

Той бе постъпил на двадесет години у г.г. Лабюз и сие. И там си беше останал.

През 1856 г. умря баща му, после и майка му — през 1859 г. И оттогава — нищо, освен че един път смени квартирата си — през 1868 г., понеже хазаинът поиска да увеличи наема му.

Всеки ден точно в шест и половина будилникът му издрънкваше с ужасен шум — същинска верига, която се размотава — и го караше да става от леглото.

На два пъти — през 1866 г. и през 1874 г. — тая машинка се бе разваляла, без той да разбере защо. Обличаше се, оправяше леглото си, помиташе стаята, изтупваше креслото и обираше праха от скрина. Цялата тая работа му отнемаше час и половина.

После излизаше, купуваше си една кифла от хлебарница „Лаюр“, в която през негово време се бяха изредили единадесет стопани, без да променят името й, и потегляше, като пътем изяждаше хлебчето.

Така че цялото му съществуване преминаваше в тясната мрачна канцелария между все същите тапети на стените. Беше влязъл тук млад, като помощник на господин дьо Брюман и с желанието да го замести.

Стана негов заместник и сега вече не очакваше нищо.

Цялата жетва от спомени, която другите хора набират през живота си — непредвидени случки, сладостни или трагични любовни истории, пътешествия с приключения, всички случайни преживелици на свободния живот бяха останали чужди за него.

Дните, седмиците, месеците, годишните времена, годините се бяха редили все едни и същи. Всеки ден по едно и също време той ставаше, тръгваше за работа, стигаше в канцеларията, обядваше, излизаше от работа, вечеряше и си лягаше, без нищо никога да наруши еднообразната равномерност на все същите действия, факти, мисли.

Някога той гледаше своите руси мустаци и къдравите си коси в малкото кръгло огледало, оставено от предшественика му. Сега всяка вечер, преди да си тръгне, оглеждаше белите си мустаци и плешивата си глава в същото огледало. Четиридесет години бяха изтекли — дълги и бързи, празни като тъжен ден и подобни едни на други като часовете на тежка нощ! Четиридесет години, от които не бе останало нищо, нито един спомен, нито дори някакво нещастие — като се изключи смъртта на родителите му. Нищо.

Тоя ден господин Льора се спря на прага на външната врата, замаян от блясъка на залязващото слънце. И вместо да се прибере у дома си, хрумна му да се поразходи преди вечеря — нещо, което му се случваше четири-пет пъти в годината.

Той се отправи към големите булеварди, където под разлистените дървета течеше поток от хора. Беше пролетна вечер — от онези първи топли, влажни вечери, в които опиянението от живота смущава сърцето.

Господин Льора вървеше със скокливата си старческа походка, вървеше с някаква веселост в очите, щастлив от общата радост и от мекото време.

Стигна до Шан-з-Елизе и продължи да върви, съживен от дъха на младост, който се носеше с лекия вятър.

Цялото небе пламтеше и грамадната черна Триумфална арка се очертаваше върху бляскавия фон на хоризонта като великан, изправен пред пожар. Когато стигна до огромния паметник, старият книговодител почувствува, че е гладен и влезе в някаква кръчма да вечеря.

Сервираха му на тротоара — овчи бут с бял сос, салата и аспержи; господин Льора отдавна не беше вечерял толкова добре. Той поля порцията брийско сирене с половин бутилка първокачествено бордо, после пи чаша кафе (нещо, което рядко му се случваше) и накрая — чашка коняк.

След като заплати, почувствува се ободрен, развеселен и дори малко смутен. И си помисли: „Ето това се казва хубава вечер. Ще продължа разходката си до входа на Булонската гора. Добре ще ми подействува.“

И се отправи нататък. Някаква стара мелодия, която на времето пееше една негова съседка, упорито се въртеше в ума му:

Той си я тананикаше непрекъснато, като все започваше от началото. Нощта се беше спуснала над Париж, нощ без вятър, лятна нощ. Господин Льора вървеше по алеята към Булонската гора и гледаше минаващите файтони.

Блестящите им очи светваха едни подир други и във всяка кола за миг се виждаше прегърната двойка — жената със светла рокля, мъжът, облечен в черно — дълга процесия от влюбени, която минаваше под пламтящото звездно небе. И идваха все нови и нови двойки. Минаваха безспир, изтегнати в колите, безмълвни, притиснати, потънали в съновидението, във вълнението на желанието, в тръпката на близката прегръдка. Топлият мрак сякаш беше изпълнен с целувки, които летяха, носеха се в него. Нежност преливаше във въздуха, правеше го душен. Всички тези прегърнати хора, всички тези хора, опиянени от същото очакване, от същата мисъл, излъчваха треска около себе си. Всички тези коли, изпълнени с милувки, оставяха диря от нежно и смущаващо лъчение.

Най-сетне, малко уморен от разходката, господин Льора седна на една скамейка, за да погледа безспирния поток на натоварените с любов файтони. И почти веднага някаква жена дойде и се настани до него.

— Добър ден, миличкият ми — каза тя.

Той не отвърна нищо. Тя продължи:

— Ела с мене, скъпи мой, ще видиш колко съм мила.

Той каза:

— Заблуждавате се, госпожо.

Тя провря ръка под неговата:

— Хайде, не ставай глупав, слушай…

Той стана и се отдалечи със свито сърце. Сто крачки по-нататък му заговори друга жена:

— Искате ли да седнете за малко до мене, красавецо?

Той каза:

— Защо се занимавате с тоя занаят?

Тя застана пред него и с променен, дрезгав, зъл глас отвърна:

— Не за собствено удоволствие, дявол да го вземе!

Той настоя кротко:

— Тогава какво ви заставя?

Тя измърмори сърдито:

— Нали трябва да се живее, ама че акъл!

И си тръгна, като си тананикаше.

Господин Льора стоеше стреснат. Други жени минаха край него, викаха го, канеха го.

Сякаш нещо черно се бе разстлало над главата му, нещо, което разкъсваше сърцето.

И той пак седна на скамейката. Колите все така летяха.

„По-добре да не бях идвал тук — мислеше той. — Ето че съвсем не съм на себе си, съвсем съм объркан.“

Той се замисли за цялата тая любов, користна или страстна, за всички тези целувки, платени или свободни, които се нижеха пред него.

Любовта! Той почти не я познаваше. В живота си бе имал връзки с две-три жени случайно, изневиделица, тъй като средствата не му позволяваха никакви извънредни разноски. И той мислеше за живота, който бе водил, тъй различен от живота на хората, за мрачния си, безпросветен живот, толкова равен, празен.

Има същества, които наистина са без късмет. И изведнъж, сякаш се раздра плътна завеса — той откри нищетата, безкрайната, еднообразна нищета на своя живот; миналата нищета, сегашната нищета, бъдещата нищета — последните му дни ще бъдат подобни на първите, без нищо напред, нищо назад, нищо наоколо му, нищо в сърцето — никъде нищо.

Редицата коли все така минаваше. Все така той виждаше как се появяват и изчезват с бързия полет на откритите файтони по две мълчаливи прегърнати същества. Струваше му се, че цялото човечество се ниже пред него, опиянено от радост, от удоволствие, от щастие. А той гледа сам, сам, напълно сам. И утре ще бъде сам, винаги сам, както никой не е сам.

Стана, направи няколко крачки и се почувствува внезапно уморен, сякаш дълго бе вървял. Седна на следната скамейка.

Какво очакваше? На какво се надяваше? Нищо. Мислеше, че трябва да е хубаво, когато си стар, да се прибереш и в къщи да има внучета, които бърборят по детски. Да старееш е приятно, когато си заобиколен от същества, които на тебе дължат живота си, които те обичат, галят те и с очарователни и глупавички думи стоплят сърцето ти и те утешават.

И като помисли за празната си стая, за чистата си тъжна стаичка, в която никога не влизаше никой освен него, чувство на скръб сви сърцето му. И тая стая му се стори още по-печална, отколкото тясната му канцелария.

Никой не влизаше в тая стая. Никой никога не говореше в нея. Тя беше мъртва, глуха, без отглас на човешки гласове. Стените сякаш поемат нещо от хората, които живеят в тях, нещо от държането им, от израза им, от думите им. Къщите, в които живеят щастливи семейства, са по-весели от жилищата на клетниците. Неговата стая беше лишена от спомени, както животът му. И мисълта да се завърне в тая стая сам, да легне в леглото си, да повтори още веднъж всички свои движения, всичко, което вършеше всяка вечер, го ужаси. И сякаш за да се отдалечи още повече от това злокобно жилище и от мига, когато ще трябва да се прибере в него, той стана, сви в първата алея на парка, навлезе в някакъв храсталак и седна на тревата…

Наоколо — отгоре, отвсякъде — долиташе неясен грохот, необхватен, непрекъснат, съставен от безброй различни шумове, глух, близък и далечен грохот, смътно и огромно трептене на живот — дъхът на Париж, който лъхтеше като исполинско живо същество.

Слънцето, вече високо в небето, лееше потоци светлина над Булонската гора. Започваха да минават коли, весело пристигаха ездачи.

В една пуста алея бавно вървеше двойка. Изведнъж младата жена вдигна очи, забеляза в клоните нещо кафяво и изненадана, разтревожена, вдигна ръка:

— Вижте… какво е това?

После извика и се отпусна в ръцете на спътника си, който трябваше да я положи на земята.

Повикани наскоро след това, пазачите свалиха един старец — беше се обесил на презрамките си.

Установиха, че е умрял още предната вечер. Намерените у него документи показваха, че е бил книговодител у г.г. Лабюз и сие и се нарича Льора.

Смъртта му отдадоха на самоубийство, за чиито причини не намериха никакво указание. Може би се дължеше на внезапен пристъп на лудост.

Ги дьо МопасанДържавен преврат

Париж току-що бе научил за поражението при Седан. Републиката беше провъзгласена. Цяла Франция се задъхваше от обхваналото я безумие, което трая дори след Комуната. От единия до другия край на страната си играеха на войници.

Шапкарите станаха полковници, които изпълняваха генералска служба; револвери и ками стърчаха по миролюбиви големи кореми, обвити с червени пояси; дребни буржоа, станали случайно войни, командуваха батальони от кресливи доброволци и псуваха като колари, за да си придадат внушителност.

Самият факт да носиш оръжие, да си служиш с пушка от някоя система влудяваше хората, които досега бяха пипали само везни, и ги правеше без никакъв повод страшни за първия срещнат. Те избиваха невинни хора, за да докажат, че умеят да убиват; разстрелваха, дето свърнат, по полята, необработени още поради нашествието на прусаците, скитащите кучета, спокойно преживящите крави, пасящите в ливадите болни коне.

Всеки се мислеше призван да играе голяма военна роля. Кафенетата и в най-малките села, натъпкани с търговци в униформа, приличаха на казарми или лазарети.

Градчето Канвил не знаеше още влудяващите новини от щаба на армията и столицата; ала от един месец там цареше голямо оживление, понеже враждуващите партии се озоваха лице срещу лице.

Кметът, господин виконт дьо Варнето, дребен, мършав и вече стар човек, легитимист, който неотдавна от амбиция се бе присъединил към Империята, започна да вижда отявлен противник в лицето на доктор Масарел, дебел пълнокръвен човек, вожд на републиканската партия в окръга, председател на франкмасонската ложа в окръжния град, председател на Земеделското дружество и на банкета на пожарникарите и организатор на селската милиция, която трябваше да спаси окръга.

За петнадесет дни той бе намерил начин да склони за защита на страната шестдесет и трима доброволци, женени и бащи на семейства, благоразумни селяни и търговци в градчето, и всяка сутрин ги обучаваше на площада пред кметството.

Когато кметът случайно идваше в общината, комендантът Масарел, окичен с пистолети, минаваше гордо със сабя в ръка пред войската си и караше всички доброволци да реват:

— Да живее родината!

А тоя вик, както се виждаше, вълнуваше дребничкия виконт, който съзираше в него навярно някаква заплаха, предизвикателство, а същевременно и ненавистно напомняне за великата Революция.

На 5 септември сутринта докторът, в униформа, с револвер на масата, преглеждаше една съпружеска двойка стари селяни, единият от които, мъжът, страдащ вече седем години от подуване на вените, бе чакал и на жена му да потрябва медицинска помощ, за да отиде при лекар. В това време раздавачът донесе вестника.

Господин Масарел го разгъна, побледня, изведнъж се изправи и като вдигна екзалтирано ръце към небето, започна да крещи с пълен глас пред двамата смаяни селяни:

— Да живее Републиката! Да живее Републиката! Да живее Републиката!

После се отпусна на стола, изнемощял от вълнение.

И понеже селянинът продължи: „Отначало приличаше на мравки, които сякаш пълзяха по краката ми“, доктор Масарел се развика:

— Оставете ме на мира! Нямам време да се занимавам с глупостите ви. Републиката е провъзгласена, императорът е пленен, Франция е спасена. Да живее Републиката!

И като се втурна към вратата, изрева:

— Селест, бързо, Селест!

Изплашената прислужница дотича; той запелтечи, толкова бързо говореше:

— Ботушите ми, сабята, патрондаша и испанската кама, която е на нощната ми масичка; бързай!

Упоритият селянин се възползува от минутното мълчание и продължи:

— После заприлича на мехурчета, които ме боляха при ходене.

Но лекарят, излязъл вън от себе си, изрева:

— Та оставете ме на мира, дявол да го вземе! Ако си бяхте мили краката, нямаше да ви сполети това!

И като го улови за яката, изкрещя в лицето му:

— Ти нима не чувствуваш, че имаме република, говедо с говедо!

Ала професионалното чувство го успокои тутакси и той заблъска навън смаяната съпружеска двойка, като повтаряше:

— Елате пак утре, елате утре, приятели. Днес нямам време.

И като се въоръжи от глава до пети, той даде отново редица неотложни заповеди на прислужницата:

— Тичай у поручик Пикар и у подпоручик Помел и им кажи, че ги чакам тук незабавно. Изпрати ми и Торш-бьоф с барабана, бързо, бързо!

А когато Селест излезе, той се замисли, като се подготвяше да преодолее трудностите на положението.

Тримата мъже пристигнаха заедно в работно облекло. Комендантът, който очакваше да ги види в униформа, подскочи.

— Та нима не знаете нищо, дявол да го вземе! Императорът е пленен. Републиката е провъзгласена. Трябва да се действува. Моето положение е деликатно, бих казал, опасно.

Той се замисли няколко секунди пред смаяните лица на подчинените си, после поде:

— Трябва да се действува без колебание; в такива времена минутите се равняват на часове. Всичко зависи от бързината на решенията. Вие, Пикар, идете намерете свещеника и го помолете да бие камбаната за тревога, за да се събере народът, комуто ще съобщя новината. Вие, Торшбьоф, бийте барабана в цялата община чак до колибите Жеризе и Салмар, за да се свика въоръжената милиция на площада. Вие пък, Помел, облечете бързо униформата си, само пелерината и шапката. Ние заедно ще заемем кметството и ще предложим на господин Варнето да ми предаде властта. Разбрано?

— Да.

— Направете всичко, и то бързо. Аз ще ви придружа до къщи, Помел, понеже ще действуваме заедно.

След пет минути комендантът и неговият подчинен, въоръжени до зъби, се появиха на площада тъкмо в момента, когато дребничкият виконт дьо Варнето, с гетри на краката като за лов, с пушка на рамо, се зададе с бързи крачки от другата улица, последван от тримата си пазачи със зелени наметала, с ножове на бедрата и пушки през рамо.

Докторът се спря смаян, а четиримата мъже се вмъкнаха в кметството и затвориха вратата след себе си.

— Изпревариха ни — прошепна лекарят, — сега ще трябва да чакаме подкрепление. Четвърт час ще се почива.

Появи се поручик Пикар.

— Свещеникът отказва — рече той, — дори се заключи в черквата заедно с клисаря и с вратаря.

От другата страна на площада, срещу бялото и затворено кметство, черквата, няма и черна, показваше голямата си дъбова врата с желязна обковка.

И докато любопитните жители подаваха нос от прозорците или изскачаха от прага на къщите, барабанът неочаквано загърмя и Торшбьоф се появи, удряйки бясно трите бързи призивни удара. Той премина площада с ловки стъпки и се изгуби по пътя към полето.

Комендантът извади сабята, пристъпи сам, застана по средата между двете сгради, в които се бе барикадирал неприятелят, и като размаха сабя над главата си, изрева с цялата сила на дробовете си:

— Да живее Републиката! Смърт на предателите!

След това се прибра при своите офицери.

Месарят, хлебарят и аптекарят, разтревожени, окачиха кепенците и затвориха дюкяните си. Само бакалницата остана отворена.

В това време хората от милицията пристигнаха малко по малко, облечени различно, но всички носеха на глава черно кепе с червени галони; това кепе съставяше цялата униформа на корпуса. Те бяха въоръжени със старите си ръждясали пушки, които висяха от тридесет години над огнищата в кухните, и много приличаха на отряд пъдари.

Когато около него се насъбраха около тридесетина души, командирът с няколко думи ги осветли върху събитията; после се обърна към своя щаб и рече:

— Сега да действуваме.

Жителите се трупаха, разглеждаха и си шушукаха.

Докторът бързо изработи бойния си план:

— Поручик Пикар, вие ще настъпите под прозорците на кметството и ще поискате от господин дьо Варнето в името на Републиката да ми предаде общината.

Ала поручикът, майстор зидар, отказа:

— Ей, че сте хитрец! Искате да изям един куршум ли, благодаря! Нали знаете, че тия, що са вътре, стрелят добре. Изпълнете поръчката си сам.

Командирът почервеня.

— Заповядвам ви да отидете в името на дисциплината!

Поручикът се възмути:

— Тъй ли, аз не съм намерил живота си на улицата!

Първенците на градчето, събрани наблизо в група, започнаха да се смеят. Един от тях извика:

— Имаш право, Пикар, сега не му е времето!

Тогава докторът прошепна:

— Подлеци!

И като предаде сабята и револвера си на един войник, той пристъпи с бавни крачки, втренчил поглед в прозорците, очаквайки да се подаде оттам някое пушечно дуло, насочено към него.

Когато стигна на няколко крачки от зданието, двете странични врати, които водеха за училището, се разтвориха и оттам се втурна вълна от дечурлига, оттук момченца, оттам момиченца, които започнаха да скачат на големия площад, закрякаха като стадо гъски около доктора и заглушиха гласа му.

Щом излязоха и последните ученици, двете врати пак се затвориха.

Най-после тълпата от сополанчета се пръсна и командирът извика със силен глас:

— Господин дьо Варнето!

Един прозорец на първия етаж се отвори, появи се господин дьо Варнето.

Командирът поде:

— Господине, вие знаете великите събития, които току-що промениха формата на управлението. Онова правителство, което представлявахте вие, не съществува вече. На власт дойде снова, което представлявам аз. При тия печални, но решителни обстоятелства ида да поискам от името на новата република да предадете в ръцете ми службата, с която бяхте натоварен от по-раншната власт.

Господин дьо Варнето отвърна:

— Господин докторе, аз съм кмет на Канвил, назначен от компетентната власт, и ще остана канвилски кмет, докато не бъда уволнен и заместен с постановление отгоре. Като кмет, аз съм у дома си в кметството и ще стоя в него. Пък ако обичате, опитайте се да ме измъкнете.

И той пак затвори прозореца.

Командирът се върна при войската си. Но преди да се обясни, изгледа от глава до пети поручик Пикар и извика:

— А вие, вие сте смелчага, прославен заек, срам за армията! Лишавам ви от чина ви!

Поручикът отговори:

— За това не искам и да знам. — И той се присъедини към групата на шушукащите помежду си граждани.

Тогава докторът започна да се колебае. Какво да прави? Да щурмува? Но дали хората му ще се съгласят? И освен това има ли право да постъпи така?

Осени го една мисъл. Той изтича до телеграфната станция, която се намираше срещу кметството, от другата страна на площада, и изпрати три телеграми.

До г.г. членовете на републиканското правителство в Париж.

До г. новия републикански префект на Долна Сена в Руан.

До г. новия републикански префект в Диеп.

Изложи положението, описа опасността, заплашваща общината, която остава в ръцете на предишния кмет монархист, предложи преданите си услуги, поиска нареждания и се подписа, като придружи името си с всички свои титли.

След това се върна при войската си и като извади десет франка от джоба си, рече:

— Ето, приятели, идете да си похапнете и пийнете; само че оставете едно отделение от десет човека, за да не може никой да излезе от кметството.

Ала предишният поручик Пикар, който разговаряше с часовникаря, чу думите му, захили се и се обади:

— Дявол да го вземе, та ако те излязат, това ще бъде удобен случай да влезете вие. Иначе ще има много да чакам, докато ви видя вътре!

Докторът не отговори и отиде да обядва.

Следобед той постави постове по цялата околност, като че ли градчето бе заплашено от неочаквано нападение.

Мина няколко пъти пред вратите на кметството и черквата, но не забеляза нищо подозрително; двете сгради сякаш бяха пусти.

Месарят, хлебарят и аптекарят отвориха отново дюкяните си.

По къщите си шушнеха много. Ако императорът е пленен, тук трябва да има някакво предателство. Не се знаеше точно коя от републиките се е върнала.

Падна нощ.

Към девет часа докторът се приближи сам, безшумно, до входа на кметството, убеден, че противникът си е отишъл да спи; но тъкмо когато се готвеше да изкърти вратата с мотика, един силен глас, гласът на единия от пазачите, попита изведнъж:

— Кой е там?

И господин Масарел хукна да бяга, колкото му крака държат.

Настъпи ден, но положението с нищо не се измени.

Въоръжената милиция заемаше площада. Всички жители на градчето се бяха събрали около тая войска и чакаха някакво разрешение. Селяни от близките села идваха да видят.

Тогава докторът разбра, че рискува репутацията си и реши да свърши с тая работа по един или друг начин; тъкмо щеше да вземе някакво решение, навярно енергично, когато вратата на телеграфната станция се отвори и малката прислужница на директорката се появи с два листа в ръка.

Изпърво тя се запъти към командира и му връчи една от телеграмите, а после премина по средата на пустия площад, смутена от втренчените в нея погледи, навела глава, подскачайки ситно, и отиде, та похлопа тихо на барикадираната сграда, сякаш не знаеше, че там има въоръжена сила.

Вратата се открехна; една мъжка ръка пое посланието и момиченцето се върна, цяло почервеняло, готово да заплаче, задето всички бяха втренчили поглед в него.

Докторът каза с треперещ глас:

— Моля, малко мълчание.

И когато народът млъкна, той поде гордо:

— Ето какво съобщение получих от правителството.

Той вдигна телеграмата и зачете:

Той тържествуваше, сърцето му тупаше от радост; ръцете му трепереха, ала Пикар, предишният му подчинен, извика от една съседна група:

— Добре е всичко това: само че ако ония не излязат, здраво ще ви обвърже тая хартийка!

Господин Масарел побледня. И наистина, ако ония не излязат, ще трябва да настъпи. Това беше не само негово право, но и дълг.

И той наблюдаваше безпокойно кметството с надеждата, че вратата ще се отвори и противникът ще се преклони.

Ала вратата си стоеше затворена. Какво да прави? Тълпата растеше, трупаше се около милицията. Всички се смееха.

Една мисъл най-вече мъчеше лекаря. Ако заповяда да се щурмува, трябваше да върви начело на своите хора; и понеже, ако убият него, препирнята щеше да престане, сигурно бе, че господин дьо Варнето и тримата пазачи щяха да стрелят само по него. А те стреляха добре, твърде добре; нали и Пикар му каза това ей сега. Ала нова мисъл го осени и той се обърна към Помел:

— Тичайте и помолете аптекаря да ми даде една кърпа и една тояга.

Поручикът се втурна.

Докторът смяташе да направи парламентьорско бяло знаме, което навярно щеше да зарадва легитимистичното сърце на предишния кмет.

Помел се върна с искания бял парцал и една дръжка от метла. С помощта на канап направиха знаме, което господин Масарел улови с две ръце и пристъпи отново към кметството, като го държеше пред себе си. Когато стигна срещу вратата, той пак повика:

— Господин дьо Варнето!

Вратата се разтвори внезапно и на прага се появи господин дьо Варнето заедно с тримата пазачи.

Докторът се отдръпна с инстинктивно движение: после поздрави учтиво неприятеля си и изрече, задушаван от вълнение:

— Господине, идвам да ви съобщя нарежданията, които получих.

Без да отвърне на поздрава му, благородникът отговори:

— Аз ще се оттегля, господине, но знайте, че не правя това нито от страх, нито от подчинение на мръсното правителство, което узурпира властта.

И наблягайки на всяка дума, той заяви:

— Не искам да се смята, че служа на Републиката нито ден. Ето всичко.

Масарел, слисан, не отвърна нищо, а господин дьо Варнето тръгна с бързи крачки и се скри зад ъгъла на площада, следван все още от своя конвой.

Тогава докторът, обезумял от гордост, се върна при тълпата. Когато стигна толкова близо, че да го чуят, той извика:

— Ура! Ура! Републиката тържествува по всички линии!

Това не предизвика никакво вълнение.

Лекарят поде:

— Народът е свободен, вие сте свободни, независими. Гордейте се!

Неподвижните селяни го гледаха, но в очите им не припламна никаква гордост.

Сега пък той започна да ги наблюдава, възмутен от тяхното безразличие, и се питаше какво да каже, какво да направи, за да произведе удар, да наелектризира тоя спокоен край, да изпълни своята мисия на подбудител.

Изведнъж му дойде едно вдъхновение и той се обърна към Помел:

— Поручик, идете, вземете бюста на предишния император, който се намира в съвещателната зала на общинския съвет, и го донесете заедно с един стол.

Скоро поручикът се появи: той носеше на дясното си рамо гипсовия Бонапарт, а в лявата си ръка държеше един сламен стол.

Господин Масарел го посрещна, пое стола, сложи го на земята, постави отгоре му белия бюст и като се отдръпна няколко крачки, заговори със звучен глас:

— Тиранино, тиранино, ти падна, падна в калта, в тинята! Умиращото отечество пъшкаше под твоя ботуш. Но Съдбата-отмъстителна те порази. Поражение и срам те постигнаха; ти падаш победен, пленник на прусаците, а над развалините на рухналата ти империя се изправя младата и лъчезарна Република, вдигнала разбития ти меч…

Той очакваше аплодисменти. Ала никакъв вик, никакво ръкопляскане не избухна. Смаяните селяни мълчаха; а бюстът със заострените мустаци, които се спускаха от двете страни и под бузите, неподвижният бюст, сресан добре като бръснарска реклама, сякаш гледаше господин Масарел с гипсовата си неизличима и подигравателна усмивка.

Те стояха така лице срещу лице — Наполеон на стола, а лекарят прав на три крачки от него. Гняв обхвана коменданта. Ала какво да прави? Какво да направи, за да се раздвижи тоя народ и да спечели окончателно тая победа на общественото мнение?

Ръката му случайно се опря на корема и под червения си пояс той напипа дръжката на револвера.

Никакво вдъхновение, никакви думи не му идваха вече. Тогава той измъкна пистолета си, пристъпи две крачки и почти от упор стреля в предишния монарх.

Куршумът проби в челото малка черна дупка, като петно, почти нищо. Ефектът не сполучи. Господин Масарел стреля втори път и безспирно изстреля и трите последни патрона. Челото на Наполеон се разлетя в бял прах, ала очите, носът и тънките заострени мустаци стояха непокътнати.

Тогава, излязъл вън от себе си, докторът събори с юмрук стола, стъпи с крак върху останките от бюста, зае позата на победител, обърна се към смаяната публика и извика:

— Нека загинат така всички предатели!

И понеже пак не се появи никакъв възторг, понеже зрителите стояха все така смаяни, командирът извика на хората от милицията:

— Сега можете да се разотидете по домовете си!

И самият той се запъти с едри крачки към дома си, сякаш бягаше.

Още щом се появи, прислужницата му каза, че в кабинета му го чакат повече от три часа болни. Той се затече натам. Това бяха двамата селяни с подутите вени, които бяха дошли още в зори, упорити и търпеливи.

И старецът веднага поде обяснението си:

— Отначало усещах като че мравки пълзят по краката ми…

Ги дьо МопасанОбущата

Старият свещеник мърмореше последните думи от проповедта си над белите шапчици на селянките и щръкналите или пригладени с помада коси на селяните. Големите кошници на чифликчийките, дошли отдалеч за литургията, бяха сложени на земята до тях; поради задуха на юлския ден от всички се излъчваше миризма на говеда, воня на стадо.

През голямата отворена врата достигаха гласовете на петлите и мученето на кравите, налягали в една съседна нива. Понякога ветрец, напоен с благоуханието на полята, нахлуваше през вратата, повдигаше при преминаването си дългите кордели на шапчиците и достигнал до олтара, караше да трептят малките жълти пламъци на свещите…

— Да бъде волята господня! — каза свещеникът. После млъкна, отвори една книга и почна, както всяка седмица, да говори на паството си за дребните вътрешни работи на общината. Той беше стар човек, с побелели коси, управляваше енорията си от близо четиридесет години и проповедта му служеше, за да поддържа тясна връзка с хората си.

Той подзе:

— Съветвам ви да се помолите за Дезире Вален, който е много болен, а също и за Помела, която още не се поправя след раждането.

И като не си спомняше друго, той потърси листчетата, сложени в требника, намери най-после две от тях и продължи:

— Момчетата и момичетата да не ходят вечерно време по гробищата, защото ще кажа на горския пазач. Г-н Сезар Омон търси младо, честно момиче за слугиня.

Помисли още няколко секунди, после добави:

— Това е всичко, братя, желая ви божията благословия, во имя отца и сина и светаго духа.

И слезе от амвона, за да довърши литургията си.

Когато Маланденови се върнаха в колибата си, последната в селцето Саблиер по пътя за Фурвил, бащата, стар дребен селянин, слаб и набръчкан, седна до масата. Докато жена му откачаше котлето, а дъщеря му Аделаид вземаше от бюфета чашите и чиниите, той каза:

— То май ще да е добро мястото у бай Омон, зер остана вдовец човекът, пък и снаха му не го обича и е самин и имотен. Може пък да сторим добре, ако му пратим наша Аделаид.

Жената постави на масата съвсем черното котле, вдигна капака и докато миришещата на зеле пара се вдигаше към тавана, размишляваше.

Мъжът подхвана:

— Имотен е зер. Ама ще трябва за тая работа по-отворен човек, а наша Аделаид не е от тях.

Тогава жената продума:

— Ще видим.

После, като се обърна към дъщеря си, здравенячка с глуповат вид, с жълти коси и дебели, червени като ябълки бузи, извика:

— Чуваш ли, мари? Ще вървиш у бай Омон да искаш да му станеш слугиня и ще правиш всичко, каквото ти заповяда.

Дъщерята започна да се смее глупаво, без да отговори. После и тримата седнаха да ядат.

След десет минути бащата подхвана:

— Чуй една приказка, момиче, помъчи се да не сбъркаш нищо от туй, дето ще ти кажа.

И той начерта, говорейки бавно и подробно, цял правилник за поведението й, като предвиждаше и най-малките подробности, и я подготвяше да спечели стария вдовец, който не се разбира със семейството си.

Майката беше престанала да яде, за да слуша, и стоеше с вилица в ръка, като гледаше ту мъжа си, ту дъщеря си и съсредоточено и безмълвно следеше това напътствие.

Аделаид стоеше неподвижна и гледаше кротко и глупаво с блуждаещ и неясен поглед.

Щом се наобядваха, майка й я накара да си сложи шапчицата и двете отидоха да намерят г-н Сезар Омон. Той живееше в малка тухлена постройка, прислонена към работните помещения, в които живееха полските му работници. Той не работеше вече, а живееше от доходите си. Беше около петдесет и пет годишен; дебел, жизнерадостен и рязък, както подобава на богат човек. Смееше се и викаше така, че стените трепереха, пиеше сидър и ракия с пълни чаши и минаваше все още за буен въпреки възрастта си.

Обичаше да се разхожда из нивите, с ръце на гърба, като забиваше дървените си обуща в тлъстата почва, наблюдаваше растежа на житото или цъфтенето на рапицата с удоволствие, с окото на любител, който обича всичко това, но не се занимава вече с него.

Хората казваха за него:

— Той е чичо Хубаво време, което не е еднакво хубаво всеки ден.

Той прие двете жени, опрял корем о масата и допивайки кафето си. Облегна се назад и попита:

— Какво желаете?

Майката взе думата:

— Дошла съм да ви предложа нашата щерка Аделаид за слугиня, според както каза тази сутрин господин свещеникът.

Бай Омон разгледа девойката, после изведнъж каза:

— На колко години е тая кранта?

— Двайсет и една ще навърши на Свети Михаил, господин Омон.

— Добре, ще й давам по петнайсет франка на месец и храната. Утре заран ще чакам да дойде и ми приготви сутрешната чорба.

И изпрати двете жени.

На другия ден Аделаид постъпи на работа и заработи като добиче, без да продума дума, както правеше у родителите си.

Към девет часа, когато бършеше стъклата на прозорците в кухнята, господин Омон я извика:

— Аделаидо!

Тя дотича.

— Ето ме, господарю!

Щом застана пред него с червени и отпуснати ръце, със смутен поглед, той заяви:

— Слушай добре, да си нямаме разправии. Ти си ми слугиня и нищо повече. Разбра ли? Никога няма да си месим двамата обущата.

— Да, господарю.

— Всеки да си знае мястото, моето момиче — за теб кухнята, за мен стаята. Освен това всичко друго ще бъде общо както за теб, така и за мен. Ясно ли е?

— Да, господарю.

— Добре, сега върви си гледай работата!

И тя отиде да си върши работата.

В дванадесет часа тя сложи трапезата на господаря в малката стая, облепена с пъстра хартия; после, когато сложи на масата чорбата, отиде да предупреди господин Омон.

— Масата е сложена, господарю.

Той влезе, седна, огледа се, разгърна кърпата си, поколеба се за секунда, после гръмогласно извика:

— Аделаидо!

Тя дойде изплашена. Викаше я, като че ли щеше да я коли.

— Брей да му се не види! Де е твойто място?

— Ама, господарю…

Той изрева:

— Не обичам да ям сам, да му се не види!… Сядай там, или ако не щеш, обирай си крушите! Върви си вземи чинията и чашата.

Слисана, тя донесе приборите си и промълви:

— Ето ме, господарю.

И седна срещу него.

Тогава той се развесели, чука се с нея, удря по масата, разказва случки, които тя слушаше с наведени очи, без да смее да произнесе нито една дума.

От време на време ставаше, за да отиде да донесе хляб, сидър, чинии.

Като донесе кафето и сложи само една чаша пред него, той пак се ядоса и изръмжа:

— Ами за тебе?

— Аз никога не пия кафе, господарю.

— Защо не пиеш никога?

— Защото не го обичам.

Тогава той отново избухна:

— Да му се не види!… Аз не обичам да си пия кафето сам. Ако не щеш да седнеш и ти да пиеш, обирай си крушите, да му се не види!… Върви си донеси чаша, и то бърже!

Тя отиде да си донесе чаша, седна отново, опита черната течност, начумери се, но под свирепия поглед на господаря я изпи до капка. После трябваше да изпие първата чаша ракия за капак, втората за затискане на капака и третата за изпроводяк.

И господин Омон я отпрати:

— Добро момиче си ти, сега върви си мий чиниите!

На вечеря направи същото. После тя трябваше да играе домино с него, след това я изпрати да си легне.

— Върви си лягай, аз ей сега ще се кача.

И тя отиде в стаята, в таванската стая под самия покрив. Прочете си молитвата, съблече се и се мушна в постелята си.

Но изведнъж подскочи изплашена. Ужасен вик разтърси къщата.

— Аделаидо?

Тя отвори вратата и отговори от тавана:

— Ей ме, господарю.

— Де си?

— Ами че в леглото си съм, господарю.

Тогава той се разкрещя:

— Ще слезеш ли, да ти се не види!… Аз не обичам да спя сам, да ти се не види, а ако не щеш, обирай си крушите, да ти се не види!

Тогава тя, търсейки свещта, отговори смутено отгоре:

— Ето ме, господарю!

И той чу как малките й дървени обуща затропаха по чамовите дъски на стълбата и когато стигна до последните стъпала, той я хвана за ръка и щом тя остави пред вратата малките си обуща до големите дървени обуща на господаря си, той я бутна в стаята си и изръмжа:

— По-бързо де, да му се не види!

Като не знаеше вече какво говори, тя непрекъснато повтаряше:

— Ето ме, господарю.

След шест месеца, когато един неделен ден отиде да види родителите си, баща й я изгледа любопитно, после попита:

— Ти май че си трудна?

Тя стоеше замаяна, гледайки корема си, и повтаряше:

— А не, не вярвам.

Тогава, в желанието си всичко да узнае, той я разпита:

— Кажи ми, не си ли омесихте някоя вечер обущата?

— Да, омесихме ги първата вечер, после и други вечери.

— Но тогава ти си пълна, дърта бъчво!

Тя се разхълца, мънкайки:

— Ами че аз не знаех! Ами че аз не знаех!

Татко Маланден я дебнеше с оживен поглед, с доволен вид. После попита:

— Какво не знаеше?

Тя отговори през сълзи:

— Ами че не знаех, че тъй се правели децата!

Майка й влезе. Без да се гневи, мъжът й съобщи:

— Ето ти я трудна сега.

Но жената се разсърди, възмутена по инстинкт, и захока, колкото гърлото й държеше, разплаканата си дъщеря, наричаше я „простачка“ и „хаймана“.

Тогава старият я накара да млъкне. И като си взе каскета, за да отиде да говори по техните работи с бай Сезар Омон, заяви:

— Та тя била по-глупава, отколкото я мислех. Не знаела даже какво е правила, тая никаквица!

На следващата неделна проповед старият свещеник съобщи за предстоящата венчавка на г-н Онуфрий Сезар Омон със Селестин-Аделаид Маланден.

Ги дьо МопасанТая свиня Морен

Ги дьо МопасанНепотребна красота

Ги дьо МопасанПродажба

Подсъдимите Брюман (Сезер-Изидор) и Корню (Проспер-Наполеон) се явиха пред съда на Долна Сена, обвинени в опит за убийство чрез удавяне на тъжителката Брюман, законна съпруга на първия подсъдим.

Двамата обвиняеми седят един до друг на подсъдимата скамейка. И двамата са селяни. Първият е нисък, дебел, с къси ръце, с къси крака, червендалест и пъпчив, с кръгла глава, забита направо върху туловище, също така кръгло и също така късо, без помен от шия. Той развъжда свине и живее в Кашвил-ла-Гупил, в кантона Крикто.

Корню (Проспер-Наполеон) е сух, среден на ръст, с прекалено дълги ръце. Главата му е изкривена, челюстта му — на една страна, освен това е кривоглед. Синя блуза, дълга като риза, пада до коленете му, а жълтата му рядка, залепнала за черепа коса прави лицето му състарено, мръсно, посърнало, съвсем противно. Наричат го „кюрето“, защото умее да подражава добре: изпълнява съвършено черковните песни и дори съска като змия. Тази работа привлича посетители в кръчмата му, защото той е кръчмар в Крикто, а мнозина предпочитат „службата Корню“17 пред божията служба.

Госпожа Брюман, седнала на свидетелската скамейка, е мършава селянка, която сякаш винаги спи. Тя седи неподвижно, скръстила ръце на коленете, с втренчен поглед и глупаво лице.

Председателят продължава разпита:

— И така, тъжителко Брюман, те влезли в къщата ви и ви хвърлили в пълно буре с вода. Разкажете ни подробно случая. Станете.

Тя става. Прилича на мачта, както е висока, и с шапчицата си, която покрива като бяло калпаче главата й. Започва да говори с провлечен глас:

— Чушках боб. Те влязоха. Рекох си: „Какво ли става с тях, не са като друг път, намислили са някоя дяволия.“ Дебнеха ме ей така, изкосо, особено Корню, защото е кривоглед. Не обичам да ги виждам двамата, защото вършат поразии, когато са заедно. Казах им: „Какво искате от мене?“ Те не отговориха. Току-речи, се поуплаших…

Подсъдимият Брюман прекъсва бързо показанията й и заявява:

— Бях пил.

Тогава Корню се обръща към съучастника си и добавя с плътен, гърмящ като орган глас:

— Кажи, че и двамата бяхме пийнали и няма да излъжеш.

Председателят (строго). Да не искате да кажете, че сте били пияни?

Брюман. Не ще и питане.

Корню. Случва се с всеки.

Председателят (на жертвата). Продължете показанията си, тъжителко Брюман.

— И така, ето че Брюман ми рече: „Искаш ли да спечелиш сто су?“ Рекох: „Да“, защото сто су не се намират на път и под път. Тогава той ми рече: „Отваряй си очите и прави, каквото правя аз“, и отиде за голямото продънено буре, което стои под капчука на ъгъла, и после го обърна, и после го вкара в кухнята ми, и после го изправи право в средата, и после ми рече: „Иди за вода и го напълни догоре.“

И така, аз отидох с две ведра и донесох вода, и после донесох още вода, и носих цял час, защото това буре е голямо като каца, извинете за приказката, господин председателю.

През това време Брюман и Корню му удариха по чашка, после още по чашка и още по чашка. Те така се наляха и двамата, че им рекох:

— Вие сте пълни, по-пълни сте от това буре.

А Брюман ми отговори:

— Не се грижи за нас, гледай си работата и твоят ред ще дойде, всеки по реда си.

Не обърнах внимание на приказките му, защото беше пийнал.

Когато напълних бурето догоре, рекох:

— Ето, готово.

И Корню ми даде сто су. Не Брюман, а Корню. Корню ми ги даде. А Брюман ми рече:

— Искаш ли да спечелиш още сто су?

Рекох, че искам, защото не съм свикнала на такива подаръци.

Тогава той ми рече:

— Съблечи се.

— Да се съблека ли?

— Да — рече ми той.

— Докъде да се съблека?

Той рече:

— Ако искаш, можеш да си оставиш ризата, няма да ни пречи.

Сто су са си сто су и аз започнах да се събличам, макар че никак не отиваше да се събличам пред тия двама негодници. Свалих шапчицата си, после елечето, после фустата, после обущата. Брюман ми рече:

— Не си събувай чорапите. Ние сме добри момчета.

А Корню повтори:

— Ние сме добри момчета.

И ето че останах, току-речи, като нашата майка Ева. Те станаха — не можеха да се държат вече на краката си, толкова бяха пияни, извинете за приказката, господин председателю.

Рекох си: „Какво ли кроят?“

А Брюман рече:

— Хайде ли?

Корню отговори:

— Хайде!

И ето че ме хванаха — Брюман за главата, а Корню за краката, както се прави чаршаф. И аз започнах да викам.

А Брюман ми рече:

— Млъкни, проклетнице.

И ме дигнаха нагоре, и ме потопиха в бурето, което беше пълно с вода, така че кръвта ми замръзна и цяла се вледених.

А Брюман рече:

— Само толкова ли?

Корню рече:

— Само толкова.

Брюман рече:

— Главата е вънка, тя влиза в сметката.

Корню рече:

— Потопи й тогава и главата.

И ето че Брюман ми натисна главата, току-речи, за да ме удави, и в носа ми влезе вода, и аз помислих, че умирам вече. И той натискаше и аз потънах.

И после той като че се уплаши. Измъкна ме от бурето и ми рече:

— Изсуши се бързо, кранто.

Аз хукнах и изтичах при господин свещеника, който ми даде една фуста на слугинята си, защото бях гола, и отиде да намери полския, чичо Шико, който отиде в Крикто да повика стражарите, които ме заведоха в къщи.

И заварихме Брюман и Корню, че се бият като кози.

Брюман ревеше:

— Не е истина, казвам ти, че е най-малко един кубически метър. Не сме мерили добре.

Корню ревеше:

— Четири ведра са, току-речи, половин кубически метър. Няма защо да спориш, толкова е.

— Стражарят ги пипна за яките. Това е всичко.

Тя седна. Публиката се смееше. Съдебните заседатели се споглеждаха смаяни. Председателят извика:

— Подсъдимият Корню, вие, изглежда, сте подбудител на тая долна постъпка. Ще обясните ли поведението си?

Корню на свой ред стана:

— Господин председателю, бяхме пийнали.

Председателят възрази строго:

— Известно ми е. Продължавайте!

— Добре. И така, Брюман дойде към девет часа в моето заведение, поръча две силни ракии и ми рече: „Едната е за тебе, Корню.“ Седнах срещу него и пих и от учтивост поръчах друга. Тогава той повтори, после аз, така че от ракия на ракия по обед се бяхме вече натряскали.

Тогава Брюман заплака и аз се нажалих. Попитах го какво има. Той ми рече:

— Трябват ми за четвъртък хиляда франка.

Тогава аз, разбирате, се намръщих. А той изведнъж изтърси:

— Ще ти продам жена си.

Бях пийнал, а съм вдовец. Нещо ми заигра под лъжичката, нали разбирате. Не познавах жена му, но жената си е жена, тъй ли е? Попитах го:

— За колко ще ми продадеш жена си?

Той помисли или се престори, че мисли. Когато си пиян, нищо не ти е ясно, и ми отговори:

— Продавам ти я на кубически метър.

Това не ме учуди, защото и аз бях пиян колкото него, а в занаята ми кубическият метър е познат. Той е хиляда литра, имах сметка.

Само че оставаше да се разберем за цената. Всичко зависи от качеството. Попитах го:

— По колко кубическия метър?

Той ми отговори:

— Две хиляди франка.

Подскочих като заек, а после размислих, че една жена не може да бъде повече от триста литра. Все пак рекох:

— Много скъпо.

Той отвърна:

— Не мога по-евтино. Иначе ще съм на загуба.

Разбирате, нали — не на вятъра продава прасета. Знае си работата. Но ако той, търговецът на сланина, е дявол, аз съм още по-голям дявол, защото и аз съм търговец. Ха-ха-ха! И аз му рекох:

— Да беше нова, разбирам, но ти си я използувал, нали, значи е употребявана. Давам ти хиляда и петстотин франка на кубик и нито стотинка повече. Съгласен ли си?

Той отговори:

— Съгласен. Дай си ръката!

Стиснахме си ръце и тръгнахме, хванати подръка. Нали трябва да си помагаме един на друг в живота.

Но по едно време се стреснах:

— Как ще я премерим на литри, нали трябва да се прелива?

Тогава той ми обясни какво е намислил, много трудно, разбира се, защото беше пийнал. Рече ми:

— Ще взема едно буре, ще го налея догоре с вода. Ще я потопя вътре. Ще премерим колко вода се е разляла и сметката е готова.

Аз му рекох:

— Ясно, разбирам. Но водата, която се излее, ще изтече, как ще я събереш?

Тогава той ме нарече глупак и ми обясни, че само ще допълним бъчвата, щом жена му излезе. Колкото вода долеем, това ще бъде мярката. Помислих, че ще бъдат десет ведра, а това е един кубически метър. Все пак не е глупаво това говедо, когато се напие.

С една дума, стигнахме у тях и започнах да разглеждам стопанката. Да е хубава, не е хубава. Всеки може да се увери в това, защото тя е тук. Рекох си: „Изигра ме, но все едно. Хубава, грозна, все същата работа върши“, нали, господин председателю? После видях, че е суха като върлина. Рекох си: „Няма и четиристотин литра.“ Разбирам тия неща, нали работя с течности.

Тя ви разказа как постъпихме. Оставих й даже чорапите и ризата, и то в своя вреда.

Щом я извадихме, тя избяга. Рекох:

— Внимавай, Брюман! Офейка!

Той отвърна:

— Не се бой, няма да ни избяга. Нали ще се прибере да спи. Хайде да премерим изляната вода.

Премерихме я. Нямаше и четири ведра. Ха-ха-ха-ха!

Подсъдимият така се заливаше от смях, че един стражар трябваше да го потупа по гърба. Като се успокои, той продължи:

— С една дума, Брюман заяви: „Има грешка, малко е.“ Аз креснах, той кресна, аз ревнах, той ме тупна, аз го цапардосах. Щяхме да я караме така до второ пришествие, защото бяхме пийнали.

И изведнаж нахлуха стражарите! Наругаха ни, грабнаха ни. Откараха ни в затвора. Искам да ми се заплатят щетите.

Той седна.

Брюман заяви, че признанията на съучастника му са верни от край до край. Слисаните заседатели се оттеглиха на съвещание.

Върнаха се след час и оправдаха подсъдимите със строги съвети за светостта на брака и направиха точни разграничения на търговските сделки.

Брюман тръгна със съпругата си към семейното огнище.

Корню се върна в кръчмата си.

Ги дьо МопасанРазвод

Известният парижки адвокат Бонтран, същият, който от десет години водеше бракоразводни дела и разтрогваше всички несполучливи бракове, отвори вратата на своя кабинет и се отдръпна, за да влезе новият клиент.

Беше дебел, червендалест мъж, с гъсти руси бакенбарди, буен, жизнерадостен и с голям корем. Поклони се.

— Седнете — каза адвокатът.

Клиентът седна и след като се поизкашля, каза:

— Идвам да ви помоля, господине, да поемете моето бракоразводно дело.

— Кажете, господине, слушам ви.

— Господине, аз съм бивш нотариус.

— Нима вече не работите?

— Да, не работя. Аз съм тридесет и седем годишен.

— Продължавайте.

— Господине, аз се ожених нещастно, много нещастно.

— Не сте единственият.

— Зная и съжалявам другите. Но моят случай е съвсем особен и оплакванията срещу жена ми са много необикновени. Но да започна отначало. Ожених се по много странен начин. Вярвате ли в опасните мисли?

— Какво искате да кажете?

— Вярвате ли, че някои мисли могат да бъдат опасни за нечий ум, както отровата за тялото?

— Но да, може би.

— Няма никакво съмнение. Има мисли, които се вмъкват в нас, гризат ни, убиват ни, подлудяват ни, ако не умеем да им се противопоставим. Те са някаква филоксера за душата. Ако имаме нещастието да позволим на някоя от тия мисли да проникне в нас, ако не забележим още в самото начало, че тя е нашественик, господар, тиранин, че расте от час на час, от ден на ден, че се среща непрестанно, че се налага, че прогонва всичките ни обикновени грижи, че поглъща цялото ни внимание, че променя всичките ни възгледи, ние сме загубени.

Ето какво ми се случи, господине. Както ви казах вече, бях нотариус в Руан — бях малко притеснен, не беден, но притеснен, принуден да пестя всеки миг, да ограничавам всичките си слабости, да, всичките! А това е тежко за моята възраст.

Като нотариус, четях много внимателно малките обявления на четвъртата страница на вестниците, предложения и търсения, малки преписки и т.н. и т.н. и по този начин на няколко пъти ми се случи да оженя щастливо някои мои клиенти.

Един ден попаднах на следното обявление:

„Хубава, добре възпитана, порядъчна госпожица, с два милиона и петстотин франка в пари, желае да се омъжи за почтен човек. Без посредници.“

А точно тоя ден вечерях с двама приятели, един просбописец и един фабрикант на прежди. Не зная как заговорихме за бракове и аз им разказах, като се смеех, за госпожицата с двата милиона и петстотин хиляди франка.

Фабрикантът каза:

— Какви ли са тия жени?

Просбописецът беше виждал много щастливи бракове, сключени при такива условия, и разказа някои подробности. После се обърна към мене и добави:

— Защо, дявол да го вземе, не използуваш ти тоя случай? Два милиона и петстотин хиляди франка ще те избавят от много грижи, повярвай ми.

И тримата се разсмяхме и заговорихме за друго.

След един час се прибрах в къщи.

Нощта беше студена. Живеех впрочем в стара къща, в една от ония стари провинциални къщи, които приличат на изби за отглеждане на гъби. Ледена тръпка ме поби, когато сложих ръка върху железния парапет на стълбата, а като посегнах с другата си ръка към стената, друга, още по-влажна тръпка ме прониза, когато я напипах, и те се сляха в гърдите ми и ме изпълниха с тревога, с тъга и досада. Промърморих, внезапно осенен от спомена:

— Дявол да го вземе, ако имах тия два милиона и петстотин хиляди франка!

Стаята ми беше мрачна — стая на руански ерген, наредена от прислужница, която беше също и готвачка. Не е трудно да си представите стаята ми! Голямо легло без завеси, шкаф, скрин, мивка и никаква печка. Дрехи по столовете, хартии по пода. Затананиках си една песенчица от кафе-шантаните, тъй като посещавам понякога такива заведения:

Бях забравил вече жената и се сетих изведнъж за нея, когато се мушнах в леглото. Мислех даже толкова много за нея, че дълго не можах да заспя.

На другия ден отворих очи, преди да съмне, и си спомних, че в осем часа трябва да бъда в Дарнетал по важна работа. Трябваше да стана в шест, а беше страшно студено.

„Дявол да го вземе, два милиона и петстотин хиляди!“

Върнах се в кантората към десет часа. Там миришеше на нажежена печка, на стара хартия — нищо не вони така, както хартията на стари съдебни дела, — миришеше и на писари, на ботуши, на дрехи, на ризи, на коси и на тела, на спарени през зимата тела — и всичко това при осемнадесет градуса топлина.

Хапнах както винаги прегоряла пържола и парче сирене. После се залових за работа.

Тогава за пръв път се замислих много сериозно за госпожицата с двата милиона и петстотин хиляди франка. Каква ли беше? Защо да не пиша? Защо да не узная?

Ще бъда кратък, господине. Петнадесет дни тая мисъл ме преследваше, тревожеше ме, измъчваше ме. Всичките ми грижи, всички дребни неприятности, които имах непрестанно, без да им обръщам внимание дотогава, почти без да ги забелязвам, вече ме бодяха като игли и най-малкото неудобство ми напомняше за госпожицата с двата милиона и петстотин хиляди.

Накрая измислих цялата й история. Когато човек иска нещо, господине, той си го представя така, както желае да бъде.

Разбира се, не беше много естествено една девойка от почтено семейство с такава прилична зестра да търси мъж чрез вестниците. Но можеше да се случи тя да е почтена и нещастна.

Първо, състоянието от два милиона и петстотин хиляди франка не ме заслепи като нещо приказно. Ние сме свикнали на брачни предложения с по шест, осем, десет и дори дванадесет милиона, защото четем всички обявления от този род. Цифрата дванадесет милиона се среща даже доста често. Тя се харесва. Зная, че съвсем не вярваме в истинността на тия обещания. Те набиват обаче в ума ни тия невероятни числа, правят донякъде правдоподобни за нашето лековерие чудовищните суми, които представляват, и ни предразполагат да смятаме една зестра от два милиона и петстотин хиляди франка за много възможна и много прилична.

И тъй, една девойка, незаконна дъщеря на някой случайно забогатял мъж и на някоя слугиня, получава внезапно наследство от баща си и в същото време научава за петното на своето раждане; тогава, за да не го разкрие пред някой мъж, който би я обикнал, прибягва към непознати чрез много употребяваното средство, което включва вече в себе си някакво признание за семеен недостатък.

Предположението ми беше глупаво. Но аз се залових за него. Ние, нотариусите, не бива никога да четем романи, а аз чета романи, господине.

И така, писах като нотариус от името на свой клиент и зачаках отговор.

След пет дни, към три часа следобед, работех в своя кабинет, когато старшият писар ми докладва:

— Госпожица Шантьофриз.

— Поканете я.

Тогава влезе около тридесетгодишна жена, малко пълна, мургава — изглеждаше смутена.

— Седнете, госпожице.

Тя седна и прошепна:

— Аз съм, господине.

— Но, госпожице, аз нямам чест да ви познавам.

— Аз съм жената, на която писахте.

— За брак ли?

— Да, господине.

— А! Много добре!

— Дойдох лично, защото човек си върши сам по-добре работата.

— Съгласен съм с вас, госпожице. Значи, вие искате да се омъжите.

— Да, господине.

— Имате ли близки?

Тя се поколеба, сведе очи и прошепна:

— Не, господине… Майка ми… и баща ми… починаха.

Трепнах. Значи, бях отгатнал правилно — и изведнъж изпитах в сърцето си горещо съчувствие към тая нещастна жена. Не настоях, за да пощадя чувствата й, и продължих:

— Състоянието ви в налични пари ли е?

— О, да, господине!

Разглеждах я много внимателно и всъщност тя ми хареса, макар че беше малко зряла, по-зряла, отколкото си мислех. Беше хубава, здрава жена, жена-господарка. И ми дойде на ум да й изиграя една малка комедия на чувства, да се влюбя в нея и да подлея вода на моя въображаем клиент, когато се убедя, че зестрата е действителност. Заговорих й за своя клиент и го описах като тъжен, много почтен и малко болнав човек.

Тя възкликна:

— О, господине! Обичам здравите хора.

— Впрочем вие ще го видите, но след три-четири дни, защото той замина вчера за Англия.

— Ах, колко неприятно! — каза тя.

— Боже мой! И да, и не. Бързате ли да се върнете в къщи?

— Не, никак не бързам.

— Останете тогава тук. Ще се помъча да ви забавлявам.

— Много сте любезен, господине.

— В хотел ли отседнахте?

Тя каза името на най-хубавия руански хотел.

— Тогава, госпожице, ще позволите ли на вашия бъдещ… нотариус да ви покани тая вечер на вечеря?

Тя сякаш се поколеба, плаха, неспокойна. После се реши:

— Да, господине.

— Ще ви взема в седем часа от хотела.

— Добре, господине.

— Тогава до довечера, нали, госпожице?

— Да, господине.

И я изпратих до вратата.

В седем часа бях при нея. Беше се пременила заради мене и ме посрещна доста кокетно.

Заведох я на вечеря в ресторант, където ме познаваха, и направих замайваща поръчка.

След един час бяхме добри приятели и тя ми разказваше своята история. Дъщеря на светска дама, прелъстена от благородник, тя била отгледана от селяни. Сега била богата, тъй като наследила големи суми от баща си и от майка си, на които никога, никога няма да каже името. Излишно е да я питат, излишно е да настояват, няма да каже. Понеже не държах много да узная това, запитах я за състоянието й. Тя веднага заговори за него като опитна жена, уверена в себе си, уверена в цифрите, в книжата, в доходите, в лихвите и във влоговете. Познанията й в тази област веднага ми вдъхнаха голямо доверие в нея и аз станах любезен, като продължавах да бъда сдържан. Но ясно й дадох да разбере, че я харесвам.

Тя се превземаше малко, но беше мила. Предложих й шампанско, пих и аз и то ми размъти главата. Тогава ясно почувствувах, че ще стана предприемчив и се уплаших — уплаших се за себе си, уплаших се за нея, уплаших се да не би тя да е малко възбудена и да отстъпи. За да се успокоя, започнах пак да й говори за зестрата й, която трябваше да се установи точно, защото моят клиент беше делови човек.

Тя отговори весело:

— О, зная! Донесох всички документи.

— Тук, в Руан ли?

— Да, в Руан.

— В хотела ли са?

— Да, в хотела.

— Може ли да ми ги покажете?

— Разбира се.

— Тая вечер ли?

— Тая вечер.

Това ме избавяше от всякакви усуквания. Платих сметката и отидохме в стаята й.

Тя наистина беше донесла всичките си книжа. Не можех да се съмнявам, държах ги, пипах ги, четях ги. Толкова много се зарадвах, че веднага ме обзе буйно желание да я целуна. Искам да кажа, целомъдрено желание, желание на доволен човек. И я целунах, дявол да го вземе! Веднъж, два пъти, десет пъти… така че… шампанското помогна… и аз отстъпих… или по-право… не… и тя отстъпи.

Ах, господине, да ме бяхте видели след това… а пък нея! Тя лееше порой сълзи, като ме молеше да не я издавам, да не я погубвам. Обещах й всичко, каквото пожела, и си отидох страшно разстроен.

Какво да правя? Прелъстил бях моята клиентка. Това нямаше никакво значение, ако имах клиент за нея, но нямах. Аз бях клиентът, лекомисленият измамен клиент, измамил сам себе си. Ей, че положение! Можех да я зарежа, разбира се. Но зестрата, голямата, хубава, осезаема, проверена зестра! И после имах ли право да зарежа бедната девойка, след като я бях прелъстил по такъв начин? Но колко ли тревоги ме очакваха в бъдеще?

Може ли да се живее с жена, която се отдава толкова лесно?

Прекарах страхотна нощ в нерешителност, разкъсван от угризения, измъчван от опасения, терзан от всякакви съмнения. Но сутринта умът ми се проясни. Облякох се изискано и точно в единадесет часа се явих в хотела, в който тя живееше.

Като ме видя, тя се изчерви цяла.

Казах й:

— Госпожице, има само един начин да поправя грешката си. Моля за вашата ръка.

Тя прошепна:

— Съгласна съм.

И се оженихме.

Всичко вървя добре шест месеца.

Преотстъпил бях кантората си, живеех като рентиер и наистина не можех да упрекна в нищо, в нищичко, жена си.

Но малко по малко забелязах, че от време на време тя излизаше за дълго от дома. Това се случваше в определен ден, едната седмица във вторник, другата седмица в петък. Помислих, че ми изменя и я проследих.

Беше вторник. Тя излезе пеш към един часа, тръгна по улица Репюблик, сви вдясно покрай двореца на архиепископа, после се спусна по улица Гран-Пон до Сена, повървя по кея и мина реката по моста Пиер. Тогава стана неспокойна, започна да се обръща често и се взираше във всеки минувач.

Бях се преоблякъл като въглищар и тя не ме позна.

Най-после влезе в гарата на левия бряг. Вече бях положителен, че любовникът й ще пристигне с влака в един и четиридесет и пет.

Скрих се зад една кола и зачаках. Изпищя свирка… нахлу вълна пътници… Жена ми пристъпи, спусна се, сграбчи едно тригодишно момиченце, придружавано от дебела селянка, и страстно го целуна. После се обърна, видя друго дете, по-малко, момиченце или момче, което друга селянка носеше на ръце, хвърли се, прегърна го буйно и тръгна, придружена от двете хлапета и двете бавачки, по дългата мрачна и пуста алея Кур-ла-Рен.

Прибрах се смаян, разтревожен, разбрал и недоразбрал все още, но не смеех да правя никакви предположения.

Когато се прибра за вечеря, се нахвърлих върху нея и изревах:

— Какви са тия деца?

— Кои деца?

— Тия, които чакахте с влака от Сен-Север?

Тя извика силно и припадна. Когато се съвзе, ми призна, обляна в сълзи, че имала четири деца. Да, господине, две момичета за вторник и две момчета за петък.

Ето източника — какъв позор! — ето източника на нейното богатство. Четирима бащи!… От тях бе натрупала зестрата си.

Какво ще ме посъветвате да направя сега, господине?

Адвокатът отговори замислен:

— Да признаете децата си, господине.

Ги дьо МопасанСтрахливец

В обществото го наричаха „красивия Синьол“. Казваше се виконт Гонтран-Жозеф дьо Синьол.

Беше сирак и притежаваше завидно състояние, правеше добро впечатление, както се казва. Имаше маниери и външност, достатъчно богат речник, за да минава за духовит, известна естествена привлекателност, благороден и горд вид, дръзки мустаци и ласкав поглед — именно това, което се харесва на жените.

В салоните беше желан гост, любителките на валса го търсеха, а у мъжете възбуждаше онази усмихната неприязън, която изпитваме към хора с енергична външност. Подозираха го, че е имал някои любовни връзки, които говореха много добре за един ерген. Той живееше щастлив и спокоен, в пълно морално благополучие. Знаеше се, че борави добре със сабята и още по-добре с пистолета.

— Ако се наложи да се бия — казваше той, — ще избера пистолета. С това оръжие ще бъда съвсем сигурен, че ще убия противника.

Една вечер, след като беше придружил в театъра две млади дами, негови приятелки, които впрочем бяха със съпрузите си, той предложи на всички след представлението да изядат по един сладолед при „Тортони“. Само няколко минути след като се бяха настанили, той забеляза, че един господин, седнал на съседна маса, упорито наблюдава една от дамите. Тя сякаш се смущаваше, беше неспокойна, свеждаше глава. Най-сетне каза на съпруга си:

— Онзи човек там ме наблюдава непрекъснато. Аз не го познавам; да не би да е твой познат?

Съпругът, който не беше забелязал нищо, вдигна очи и каза:

— Не, не го познавам.

Младата жена продължи, полуусмихната, полусърдита:

— Много е досадно, тази личност разваля удоволствието ми от сладоледа.

Съпругът повдигна рамене:

— Е, стига! Не му обръщай внимание. Ако започнем да се занимаваме с всеки срещнат нахалник, няма да ни остане време за друго.

Но виконтът се беше изправил рязко. Не можеше да допусне този непознат да разваля удоволствието от сладоледа, който самият той беше предложил. Обидата засягаше лично него, тъй като приятелите му бяха влезли по негова покана и заради него в сладкарницата. Тази работа, значи, се отнасяше само до него.

Той се приближи до човека и му каза:

— Господине, вие наблюдавате нашите дами така, че няма да търпя повече това. Моля, бъдете така добър да престанете с тази настойчивост!

Мъжът отвърна:

— Ще ме оставите ли на мира!

Виконтът произнесе, стиснал зъби:

— Внимавайте, господине, ще ме принудите да премина мярката!

Господинът отговори само с една дума, мръсна дума, която отекна от единия до другия край на сладкарницата и накара всички присъствуващи, сякаш под действието на някаква пружина, да направят по едно рязко движение. Всички, които седяха гърбом, се извърнаха; останалите вдигнаха глави; три момчета се завъртяха на петите си като пумпали; двете жени зад тезгяха подскочиха, след това извиха тела, като че ли и двете бяха автомати, подчиняващи се на една и съща ръчка.

Настъпила беше пълна тишина. След това внезапно във въздуха изплющя сух звук. Виконтът беше зашлевил плесница на своя противник. Всички наставаха, за да се намесят. Бяха разменени взаимно визитни картички.

Когато се прибра у дома си, виконтът походи няколко минути насам-натам из стаята си с широки крачки. Беше твърде възбуден, за да може да мисли за каквото и да е. Една-единствена мисъл плуваше в съзнанието му: „Предстои ми дуел“, без да може все още да предизвика в него някакво чувство на вълнение. Постъпи така, както беше длъжен да постъпи; беше се показал такъв, какъвто трябваше да бъде. Щяха да приказват за това, щяха да одобрят постъпката му, щяха да го поздравят. Той повтаряше на висок глас, както говорим при голям душевен смут:

— Какъв скот е този човек!

След това седна и започна да размишлява. Трябваше още сутринта да намери секунданти. Кои да избере? Прехвърляше на ум имената на най-изтъкнатите и най-известните хора, които познаваше. Най-сетне се спря на маркиз дьо Ла Тур-Ноар и на полковник Бурден — голям благородник и воин; този избор беше добър. Вестниците щяха да споменат имената им. Той усети, че е жаден и изпи една след друга три чаши вода; след това отново закрачи. Чувствуваше се пълен със сили. Като се покажеше луда глава, решен на всичко, и поставеше тежки и опасни условия, изисквайки сериозен дуел, много сериозен, страшен, противникът му вероятно щеше да отстъпи и щеше да поднесе извиненията си.

Той отново взе визитната картичка, която беше извадил от джоба си и захвърлил на масата, и я препрочете само с един поглед, както я беше вече прочел в сладкарницата и на връщане в затворения файтон при светлината на всяка улична лампа. „Жорж Ламил, улица Монсе 51“ Нищо повече.

Той разглеждаше всички тези букви и те му се струваха тайнствени, пълни с някакъв неясен смисъл. Жорж Ламил! Кой беше този човек? Какво работеше? Защо беше погледнал тази жена по такъв начин? Не беше ли възмутително един непознат да смути така неочаквано живота ви само защото му беше хрумнало да втренчи нахално поглед в една жена? И виконтът повтори още веднъж гласно:

— Какъв скот!

След това застана неподвижно, прав, замислен, с поглед, все още прикован върху визитната картичка. В него се надигаше някакъв гняв против това парче хартия, изпълнен с ненавист гняв, към който се примесваше и странно чувство на неразположение. Колко глупава беше тази история! Той взе едно разтворено джобно ножче и го заби посред напечатаното име, сякаш беше промушил някого.

Трябваше, значи, да се бие! Какво да избере, сабята или пистолета — тъй като наистина се смяташе оскърбен. Със сабята рискуваше по-малко, но с пистолета имаше вероятност да накара противника си да отстъпи. Дуелите със сабя бяха много рядко смъртоносни, тъй като взаимна предпазливост задържаше противниците на достатъчно разстояние един от друг, за да не може някое от остриетата да се забие дълбоко в гърдите им. С пистолета рискуваше живота си сериозно; но също така само с него би могъл да излезе от цялата тази история с честта, която му се падаше, и то без да се стигне до бой.

Той промълви:

— Трябва да бъда твърд. Той ще се уплаши.

Звукът на собствения му глас го накара да подскочи и той се озърна. Беше много нервен. Изпи още една чаша вода, след това почна да се съблича, за да си легне.

Щом се озова в леглото, угаси светлината и затвори очи.

Мислеше: „Утре цял ден ще се занимавам с моите работи. Да поспим сега, за да бъдем спокойни утре.“

Беше му много топло под завивките, но не можеше да се унесе. Въртеше се и се мяташе, лежеше пет минути по гръб, след това се обръщаше на лявата страна, после се преместваше на дясната.

Все още беше жаден. Стана, за да пие вода. И тогава го обхвана тревога: „Дали ще се уплаша?“

Защо сърцето му започваше да бие лудо при всеки познат шум в стаята? Когато стенният часовник се готвеше да удря, слабото скърцане на изпъващата се пружина го караше да подскача; а след това по няколко секунди дишаше с отворена уста, сякаш го притискаше нещо.

Започна да разсъждава върху възможността от това — ще се изплаши ли?

Не, разбира се, той нямаше да се изплаши, щом беше вече решил да отиде докрай, щом имаше твърдото желание да се бие, да не трепере. Но се чувствуваше тъй дълбоко смутен, че се запита: „Може ли да се изплаши човек въпреки волята си?“

И съмнението го завладя, обзе го силна тревога, истински ужас; какво щеше да стане, ако някаква могъща, непреодолима сила, по-мощна от собствената му воля, го покори? Да, какво щеше да стане? Без съмнение той щеше да отиде на мястото на срещата, щом искаше да отиде. Ами ако се разтрепере? Ако изгуби съзнание? И той помисли за своето положение, за репутацията си, за името си.

Обзе го особено желание да стане веднага и да се погледне в огледалото. Запали отново свещта. Когато видя лицето си, отразено върху гладкото стъкло, едва можа да се познае; стори му се, че не се бе виждал никога дотогава. Очите му изглеждаха огромни и колко блед беше само, наистина колко блед, колко много блед!

Стоеше прав пред огледалото. Изплези език, сякаш искаше да провери здравето си, и изведнъж като куршум го прониза мисълта: „В други ден в същия този час може би ще бъда мъртъв.“

И сърцето му отново заби лудо.

„В други ден в същия този час може би ще бъда мъртъв. Тази личност пред мене в огледалото съм самият аз — а тогава може би няма да съществувам вече. Как! Ето ме, аз се виждам, чувствувам, че живея, а само след двадесет и четири часа мога да лежа изтегнат на това легло, мъртъв, със затворени очи, студен, бездушен, изчезнал.“

Той се извърна към леглото и се видя съвсем ясно изтегнат по гръб върху същата тази постеля, която току-що бе напуснал. Лицето му беше хлътнало като на всички мъртъвци, а ръцете му бяха така отпуснати, както ръцете, които никога вече няма да се движат.

Тогава изпита страх от своето легло и за да не го гледа повече, мина в пушалнята. Взе машинално една пура, запали я и отново закрачи. Стана му студено; запъти се към звънеца, за да събуди слугата си, но се спря с издигната към връвта ръка: „Този човек ще забележи, че съм изплашен.“

И не позвъни, запали огъня сам. Ръцете му слабо трепереха, потръпваха нервно, когато се докосваха до предметите. Главата му се въртеше; безредните му мисли ставаха неуловими, резки, болезнени, особена замаяност завладяваше мозъка му, сякаш беше пил.

Питаше се непрестанно; „Какво да правя? Какво ще стане с мен?“

Цялото му тяло трепереше, разтърсвано от внезапни тръпки; той стана отново и като се приближи до прозореца, разтвори завесите.

Денят настъпваше, летен ден. Небето розовееше, а заедно с него и целият град — покривите, стените. Необхватна нежна светлина заливаше пробудения свят, сякаш това беше милувката на изгряващото слънце; и заедно с този блясък радостна надежда, бърза и внезапна, заля сърцето на виконта. Полудял ли беше, та се беше оставил да го смазва по такъв начин страхът, преди още да има взето решение, преди неговите секунданти да са се видели със секундантите на Жорж Ламил, преди да знае дали въобще ще се бие?

Той се изми, облече се и излезе с твърда стъпка.

Вървейки, той си повтаряше: „Трябва да бъда твърд, много твърд. Трябва да докажа, че не съм се уплашил.“

Секундантите му, маркизът и полковникът, се поставиха на негово разположение и след като му стиснаха крепко ръцете, започнаха да разискват върху условията.

Полковникът запита:

— Сериозен дуел ли желаете?

Виконтът отговори:

— Съвсем сериозен.

Маркизът поде:

— Държите ли на пистолета?

— Да.

— Давате ли ни свобода да уредим останалото?

Виконтът отговори ясно, със сух, отсечен глас:

— Двадесет крачки, по команда, вдигнато оръжие вместо свалено. Размяна на изстрели до тежко нараняване.

Полковникът каза с тон, в който се чувствуваше задоволство:

— Това са прекрасни условия. Вие стреляте добре, всички шансове са на ваша страна.

И те тръгнаха. Виконтът се прибра у дома си, за да ги чака. Възбудата му, която се беше уталожила за кратко време, сега нарастваше с всяка измината минута. Той усещаше в ръцете, в краката, в гърдите си някакъв особен трепет; не го сдържаше нито седнал, нито прав на едно място. В устата му нямаше и следа от слюнка и той непрестанно премляскваше шумно с езика си, сякаш го отлепваше от небцето.

Опита се да закуси, но не можа да хапне нищо. Тогава му дойде на ум да пие нещо, за да възвърне смелостта си, и нареди да му донесат малко шише с ром, от който изгълта една след друга шест чашки.

Заля го особена топлина, като от изгаряне, и веднага след това се почувствува успокоен. Помисли си: „Открих средството. Сега съм добре.“

Но след един час беше изпразнил шишето и отново го обхвана непоносима възбуда. Изпитваше безумно желание да се търкаля по земята, да крещи, да хапе. Свечеряваше се.

Сепна го звънецът на пътната врата и той се задъха до такава степен, че не намери сили да се изправи, за да посрещне секундантите си.

Вече не смееше дори да им говори, да им каже „добър ден“, да произнесе една-единствена дума от страх, че биха могли да разберат всичко по променения му глас.

Полковникът каза:

— Всичко е уредено според условията, които поставихте. Отначало вашият противник настояваше да му се даде предимство като на оскърбен, но отстъпи почти веднага и прие всичко. Неговите секунданти са двама военни.

Виконтът промълви:

— Благодаря.

Маркизът поде:

— Извинете ни, че непрекъснато влизаме и излизаме, но трябва да се погрижим още за хиляди неща. Нужен е добър лекар, тъй като дуелът ще бъде прекратен само при тежко нараняване, а вие знаете, че куршумите не се шегуват. Трябва да определим мястото близо до някоя къща, в която, ако се наложи, да бъде отнесен раненият, и т.н.; тъй или иначе, имаме още два-три часа работа.

Виконтът още веднъж каза отсечено:

— Благодаря.

Полковникът запита:

— Как се чувствувате? Спокоен ли сте?

— Да, много спокоен, благодаря.

Двамате мъже си отидаха.

Когато се почувствува отново сам, стори му се, че полудява. Понеже слугата му беше запалил лампите, той седна на масата, за да напише няколко писма. След като написа най-отгоре върху един лист: „Тава е моето завещание…“, той се изправи рязко и се отдалечи, чувствувайки се неспособен да свърже мислите си, да вземе някакво решение, да предприеме каквото и да било.

И така, той щеше да се бие! Вече не можеше да го избегне. Но какво ставаше с него? Искаше да се бие, такова беше намерението му и така бе решил, обаче ясно съзнаваше, че въпреки всички усилия на разума и пълното напрягане на волята няма да намери достатъчно сили дори да отиде до мястото на срещата. Мъчеше се да си представи дуела, своето държане и вида на противника си.

От време на време зъбите му тракаха със сух звук. Опита се да чете, взе да прегледа правилника за дуелите на Шатовийар. След това се запита: „Дали противникът ми е посещавал състезанията по стрелба? Дали е известен? Дали се е класирал? Как да узная това?“

Сети се за книгата на барон дьо Во за стрелците с пистолет и я прелисти от началото до края. Жорж Ламил не беше споменат там. Но все пак, ако този човек не беше добър стрелец, нямаше да приеме веднага такова опасно оръжие и тези смъртоносни условия.

Минавайки край малка кръгла масичка, той отвори една поставена върху нея оръжейна кутия от Гастин Рьонет и взе един от пистолетите, след това застана така, като че ли се готвеше да стреля, и повдигна ръка. Но трепереше от главата до петите и цевта на пистолета играеше на всички страни.

Тогава си каза: „Не, така е невъзможно. Не бих могъл да се бия в такова състояние.“

Гледаше на края на цевта малката черна дълбока дупка, която храчеше смърт, и мислеше за позора, за шушуканията в светските кръгове, за смеховете в салоните, за презрението на жените, за намеците във вестниците, за обидите, които щяха да му подхвърлят подлеците.

Продължаваше да гледа оръжието и като повдигна ударника, забеляза неочаквано под него един капсул, който светеше като малко червено пламъче. Пистолетът беше останал зареден съвсем случайно, по невнимание. И той изпита смътна, необяснима радост от това.

Ако не съумееше да си придаде пред противника благородното и спокойно държане, което подхождаше за случая, щеше да бъде загубен завинаги. Щеше да бъде опетнен, белязан със знака на позора, изгонен от обществото! Не, той не би могъл да си придаде спокоен и нехаен вид, съзнаваше това, чувствуваше го. Но при все това той беше смел, щом се беше решил да се бие, беше смел, щом… Мисълта, която го докосна едва-едва, дори не можа да се оформи напълно в главата му; и като отвори широко уста, той натика рязко, чак до гърлото си, цевта на пистолета и натисна спусъка…

Когато слугата му дотича, привлечен от изстрела, намери го мъртъв, паднал по гръб. Струя кръв беше опръскала белия лист върху масата и беше образувала голямо червено петно под тези четири думи: „Това е моето завещание…“

Ги дьо МопасанШегатаСпомени на един шегобиец

Живеем във век, когато шегобийците приличат на гробари и се наричат политици. Няма ги вече истинските шеги, хубавите, весели, здрави и прости шеги на нашите бащи. А при това има ли нещо по-забавно и по-смешно от шегата? Има ли нещо по-забавно от това да измамиш доверчивите души, да се подиграеш на глупаците, да изиграеш най-хитрите, да накараш най-лукавите да се хванат в безвредни и смешни клопки? Какво по-приятно от това да се подиграеш на даровитите хора, да ги принудиш сами да се смеят на своята наивност или ако се ядосат, да си отмъстиш с някоя нова шега?

О, колко шеги съм устройвал през живота си! Устройвали са ми и на мене също, дявол да го вземе, и то много сполучливи. Да, измислял съм шеги — и весели, и страшни. Една от моите жертви умря от последствията. Не беше загуба за никого. Ще разкажа тази история някой ден, но ще ми бъде много трудно да го сторя въздържано, тъй като шегата ми не беше благоприлична, съвсем, съвсем не беше благоприлична. Това стана в едно малко село в околностите на Париж. Всички, които присъствуваха, още се просълзяват от смях, като си спомнят за нея, въпреки че изиграният умря. Мир на праха му!

Днес искам да ви разкажа две шеги, последната, която ми погодиха, и първата, която устроих.

Да започнем от последната, тъй като я намирам по-малко забавна, още повече, че сам аз бях жертвата.

Наесен ходех на лов при приятели в един замък в Пикардия. Приятелите ми бяха, разбира се, шегобийци. Не обичам да дружа с други хора.

Когато пристигнах, устроиха ми княжеско посрещане, което ме накара да се усъмня. Стреляха с пушки, прегръщаха ме, подмилкваха ми се, сякаш очакваха от мен големи забавления; казах си: „Внимание, стари хитрецо, готвят ти нещо.“

През време на вечерята веселието беше прекалено голямо. Мислех си: „Ето хора, които се забавляват много повече от обикновено, и то без видима причина. Сигурно имат на ум някаква хубава шега и са в очакване. Положително е предназначена за мен. Внимание!“

През цялата вечер всички се смяха прекалено много. Подушвах във въздуха шегата, както кучето подушва дивеча. Но какво ми крояха? Седях нащрек, неспокоен. Не пропусках нито една дума, нито една мисъл, нито едно движение. Всичко ми изглеждаше подозрително, дори лицата на слугите.

Удари часът за лягане и всички в шествие ме отведоха до стаята ми. Защо ли? Извикаха ми лека нощ. Влязох, затворих вратата и останах прав, без да направя нито крачка, със свещ в ръка.

Дочувах смях и шушукане в коридора. Дебнеха ме без съмнение. Огледах стените, мебелите, тавана, тапетите, паркета. Не открих нищо подозрително. Чух стъпки пред вратата. Бяха дошли сигурно да погледнат през ключалката.

Изведнъж си помислих: „Може би свещта ми ще изгасне внезапно и ще остана в мрак.“ Тогава запалих всички свещи, които се намираха върху камината. След това огледах отново всичко наоколо, без да открия нищо.

Обиколих с малки крачки стаята. Нищо. Прегледах един по един всички предмети. Нищо. Приближих се до прозореца. Капаците, големите капаци от дебели дъски, бяха разтворени. Затворих ги грижливо, сетне дръпнах завесите, грамадни кадифени завеси, и поставих пред тях един стол, за да няма никаква опасност отвън.

Тогава седнах предпазливо. Креслото беше здраво. Не смеех да си легна. А между това времето течеше. Трябваше да призная най-сетне, че ставах смешен. Ако, както предполагах, ме следяха отнякъде, очаквайки успеха на шегата, сигурно здравата се смееха на моя страх.

Реших да си легна. Но леглото ми се стори особено подозрително. Подръпнах завесите. Изглеждаха здрави. И все пак опасността беше именно тук. Може би от балдахина щеше да излезе върху мене леден душ или пък, едва легнал, щях да падна на земята заедно с дюшека. Ровех из паметта си всички спомени за устроени шеги. Не исках да се оставя да падна в клопката. А, не и не!

Тогава ми хрумна една предпазна мярка, която ми се стори великолепна. Хванах много леко края на дюшека и го дръпнах полека към себе си. Дюшекът се измъкна заедно с чаршафите и завивките. Дотътрах всички тези неща точно сред стаята, срещу вратата. Нагласих тук, доколкото можах, постелята си, далеч от подозрителното легло и несигурния балдахин. След това угасих всички свещи, върнах се пипнешком при постелята си и се вмъкнах под завивките.

Останах буден най-малко още един час, като подскачах при най-малкия шум. В замъка всичко изглеждаше спокойно. Заспах.

Трябва да съм спал дълго и дълбоко; но изведнъж бях събуден внезапно от падането на тежко тяло върху моето, като същевременно по лицето, шията и гърдите си усетих някаква пареща течност, която ме накара да изкрещя от болка. А някакъв ужасен шум, сякаш се беше съборил бюфет, пълен с кухненски съдове, изпълни ушите ми.

Задушавах се под тежестта на тялото, което беше паднало върху мен и не мърдаше. Протегнах ръце, стараейки се да открия естеството на този предмет. Напипах лице, нос, бакембарди. Тогава с всичка сила стоварих юмрука си върху това лице. Но веднага получих цяла градушка от плесници, които ме накараха с един скок да се измъкна от измокрените завивки и да избягам по нощница в коридора през вратата, която забелязах, че е отворена.

О, чудо! Беше съвсем светло. Всички се притекоха при този шум и намериха, прострян върху моето легло, изумения камериер, който, носейки ми утринния чай, се беше спънал о импровизираната ми постеля и беше паднал върху мене, разливайки неволно закуската върху лицето ми.

Взетите от мене предпазни мерки, а именно затварянето на капаците и лягането ми сред стаята, единствени ми бяха устроили шегата, от която се опасявах.

Ах, колко се смяха всички тоя ден!

Другата шега, която искам да разкажа, е от моето юношество. Бях петнадесетгодишен и прекарвах всяка ваканция при родителите си в един замък, пак в Пикардия.

Често ни посещаваше една стара дама от Амиен, непоносима, свадлива, сприхава, зла, отмъстителна и винаги готова да държи проповеди. Тя ме беше намразила, не знам защо, и непрестанно ме клеветеше, като преиначаваше и най-незначителните ми думи и постъпки. О, старата проклетница!

Наричаше се госпожа Дюфур, носеше съвсем черна перука, въпреки че беше най-малко шестдесетгодишна, и си слагаше малки смешни бонета с розови панделки. Почитаха я, защото беше богата. Аз я мразех с цялото си сърце и реших да й отмъстя за лошите й обноски.

Бях току-що завършил втора година в гимназията и при изучаването на химията ми бяха направили особено впечатление свойствата на едно вещество, което се нарича калциев фосфат и което, хвърлено във вода, се възпламенява, избухва и изпуща кълба бял дим с отвратителна миризма. За да се забавлявам през ваканцията, бях откраднал няколко шепи от това вещество, наглед доста прилично на това, което обикновено наричаме кристали.

Имах един братовчед на моите години. Разкрих му намеренията си. Той се ужаси от дързостта ми.

И тъй, една вечер, докато цялото семейство беше още в салона, аз се промъкнах скришом в стаята на госпожа Дюфур и се добрах (простете, госпожи) до един съд с кръгла форма, който обикновено крием под леглото, към възглавницата. Проверих дали е напълно сух и поставих на дъното му една шепа, пълна шепа, калциев фосфат.

След това се скрих на тавана и зачаках. Скоро шум от гласове и стъпки ми показа, че всички се разотиваха по стаите си; след това настана тишина. Тогава слязох бос, като задържах дъха си, и поставих око върху ключалката на моята неприятелка.

Тя подреждаше грижливо своите дреболии. След това съблече една по една дрехите си и навлече голям бял халат, който сякаш беше залепнал о костите й. Взе една чаша, напълни я с вода и като бръкна с ръка в устата си, сякаш имаше намерение да изтръгне езика си, измъкна нещо розово и бяло, което постави веднага във водата. Изпитах страх, сякаш бях присъствувал на някакво срамно и страшно тайно действие. Това беше само изкуствената й челюст.

След това сне тъмната си перука и откри малък череп, покрит с редки бели коси; беше толкова смешна, че този път едва не избухнах в смях зад вратата. После направи молитвата си, стана, приближи се до моето оръдие за отмъщение, постави го сред стаята и като се наведе, покри го съвсем с халата си.

Чаках с туптящо сърце. Тя беше спокойна, доволна. Аз чаках… също щастлив, както е щастлив човек, когато си отмъщава.

Отначало чух съвсем лек шум, някакво плискане на течност, сетне серия от глухи гърмежи, нещо като далечна пукотевица.

За миг с лицето на госпожа Дюфур стана нещо ужасно и изумително. Очите й се разшириха, затвориха се, отвориха се отново, след това тя се изправи изведнъж с такава пъргавина, на която не я смятах способна, и погледна…

Белият предмет пращеше, гърмеше, изпълнен с бързи и летящи пламъци като гръцкия огън на византийците. А към тавана се издигаше гъст дим, тайнствен дим, страшен като магия.

Какво ли си е помислила горката жена? Дали е сметнала, че това е някаква дяволска хитрост? Или някаква страшна болест? Дали не е сметнала, че този огън, излязъл от нея, щеше да разяде вътрешностите й и щеше да бликне като из гърлото на вулкан или че самата тя щеше да избухне като препълнено оръдие?

Тя стоеше права, обезумяла от ужас, втренчила поглед върху чудото. След това нададе изведнъж такъв вик, какъвто никога не бях чувал дотогава, и се строполи на гръб.

Избягах, мушнах се в леглото и затворих насила очи, сякаш да убедя самия себе си, че не бях направил нищо, че нищо не бях видял, че не бях напускал стаята си.

Казах си: „Тя е мъртва! Аз я убих!“ — и тревожно се ослушвах в шумовете на къщата.

Сновяха насам-натам, говореха, после чух, че се смеят; след това получих дъжд от плесници от ръката на баща си.

На следния ден госпожа Дюфур беше много бледа. Тя пиеше непрекъснато вода. Може би въпреки уверенията на лекаря се опитваше да угаси пожара, който според нея гореше във вътрешностите й.

Оттогава, когато говорят пред нея за болести, тя въздъхва дълбоко и прошепва:

— Ох, госпожо, ако знаехте! Има такива странни болести…

И не казва никога нищо повече.

Ги дьо МопасанПрестъплението, което чичо Бонифас разкри

Този ден пощенският раздавач Бонифас, излизайки от пощата, установи, че днешната му обиколка щеше да бъде по-кратка от обикновено и много се зарадва. Беше му поверена околността на градеца Вирвил и когато се завръщаше вечер с широки, уморени крачки, раздавачът имаше понякога повече от четиридесет километра зад гърба си.

И така, щеше бързо да раздаде писмата, а можеше дори да се пошляе малко из пътя и да се прибере у дома си към три часа следобед. Какво щастие.

Той излезе от градеца по пътя за Сенемар и започна работа. Беше през юни, месеца на зеленината и цветята, истинският месец на полята.

Раздавачът, облечен в синя блуза, наложил черна фуражка с червен галон, прекосяваше по тесните пътеки нивите, засети с рапица, овес или пшеница, потънал до раменете сред посевите; главата му се мяркаше над класовете, сякаш плуваше сред някакво спокойно зелено море, което лекият ветрец лениво разлюляваше.

Той влизаше в чифлиците, отмествайки при входа подвижната греда на дървената ограда, чиито колове бяха забити по склона на околовръстния ров, върху който хвърляха сянка две редици буки, и като поздравяваше по име стопанина: „Добър ден, чичо Шико!“, подаваше му получавания от него вестник „Льо пти норман“. Чифликчията обърсваше ръка о дъното на панталоните си, поемаше вестника и го пъхваше в джоба си, за да го прочете на спокойствие след обеда. Чифликчийското куче, чиято колибка представляваше бъчвичка, поставена до едно наклонено ябълково дърво, джафкаше яростно, изпънало връвта си, а раздавачът, без да се извръща, тръгваше отново с военната си походка, разтягайки дългите си крака, поставил лявата си ръка върху чантата, а с дясната размахал бастуна си, който също като него вървеше някак забързано и безспирно.

Чичо Бонифас раздаде вестниците и писмата в селцето Сенемар и след това пое отново през нивите, за да занесе пощата за бирника, който живееше в една усамотена малка къща на километър от градеца.

Господин Шапати беше нов бирник, пристигнал едва миналата седмица и женен съвсем отскоро.

Той получаваше парижки вестник и понякога раздавачът Бонифас, когато имаше време, хвърляше поглед по страниците му, преди да го предаде на получателя му.

И тъй, той отвори чантата си, извади вестника, измъкна го от книжната ролка, разгъна го и започна да чете, като продължаваше да крачи. Първата страница никак не го интересуваше; политиката не го вълнуваше; отминаваше винаги и финансовия отдел, но произшествията го привличаха страстно.

Този ден те бяха доста многобройни. Раздавачът се развълнува толкова силно от описанието на едно злодеяние, извършено в жилището на горски стражар, че се спря сред една детелинова нива, за да го препрочете по-бавно. Подробностите бяха ужасяващи. Един дървар, минавайки рано сутринта пред къщата на горския, забелязал по прага малко кръв, сякаш на някого била текла кръв от носа. „Горският сигурно е убил някой заек тази нощ“ — помислил той, но когато се приближил, открил, че вратата била открехната, а бравата — разбита.

Тогава изплашеният дървар изтичал до селото да съобщи на кмета, който взел със себе си като подкрепление полския пазач и учителя, и четиримата мъже се отправили заедно към къщата. Намерили горския заклан пред огнището, жена му удушена под леглото, а малката им шестгодишна дъщеря — задушена между две възглавници.

Раздавачът Бонифас бе толкова потресен от това убийство, чиито ужасни обстоятелства се мяркаха непрекъснато пред очите му, че почувствува слабост в краката и произнесе високо:

— Дявол да го вземе, какви гадове има на този свят!

След това пъхна пак вестника в книжната му ролка и отново закрачи, а в главата му упорито се въртеше картината на злодеянието. Той стигна скоро до жилището на господин Шапати, отвори вратичката на малката градинка и се приближи до къщата. Постройката беше ниска, с приземен етаж и мансарда. Беше отдалечена най-малко на петстотин метра от най-близката съседна къща.

Раздавачът изкачи двете стъпала на външната стълба, хвана дръжката на бравата и се опита да отвори вратата, но откри, че е заключена. И тогава забеляза, че капаците на прозорците бяха затворени — явно, никой не беше излизал още от къщата.

Обхвана го безпокойство, защото, откакто беше дошъл, господин Шапати ставаше винаги рано. Бонифас извади часовника си. Беше едва седем часът и десет минути — значи беше дошъл близо един час по-рано от обикновено. Все едно, по това време бирникът би трябвало да бъде вече на крак. Тогава раздавачът направи една обиколка около жилището, като пристъпваше предпазливо, сякаш се боеше от нещо. Не забеляза нищо подозрително, освен следи от мъжки обувки в една леха с ягоди.

Но, минавайки край един прозорец, Бонифас изведнаж застана неподвижно, скован от ужас. Някой стенеше в къщата.

Раздавачът се приближи и като прекрачи през една леха от чимшир, долепи ухо до капака на прозореца, за да чува по-добре — нямаше съмнение, някой стенеше в къщата.

Бонифас чуваше съвсем ясно дълги мъчителни въздишки, нещо като хъркане, шум от борба. След това стоновете станаха по-силни, по-чести, усилиха се още повече и се превърнаха във викове.

Тогава раздавачът, у когото вече не остана и следа от съмнение, че в този миг в къщата на бирника се извършва някакво престъпление, си плю на петите, прекоси градинката и хукна през полето, през посевите, тичайки с всички сили, размятал чантата си, която го удряше по кръста. Най-сетне пристигна изнемощял, задъхан, обезумял пред вратата на участъка.

Старшията Молатур, с чук и гвоздеи в ръка, поправяше един счупен стол. Стражарят Ротие стискаше между коленете си повредения стол и крепеше един гвоздей до самото счупено място, а старшията, хапейки мустаците си, опулил овлажнелите си от напрежение очи, удряше всеки път върху пръстите на своя подчинен.

Щом ги забеляза, раздавачът извика:

— Елате бързо, убиват бирника, бързо, бързо!

Стражарите прекъснаха заниманието си, повдигнаха глава и го загледаха с онзи учуден израз на изненадани хора, ядосани, че са ги обезпокоили.

Бонифас, виждайки, че те са повече изненадани, отколкото разтревожени, повтори:

— Бързо, бързо! Крадците са в къщата, чух викове, да вървим по-скоро.

Старшията остави чука на земята и запита:

— А как узнахте вие за това произшествие?

Раздавачът поде:

— Носех вестника и две писма, но видях, че вратата е заключена и си казах, че бирникът не е станал още. Направих една обиколка около къщата, за да се уверя в това, и чух стенания, сякаш душеха или колеха някого; тогава хукнах с всички сили да ви намеря. Да вървим по-скоро.

Старшията се изправи и попита:

— А вие лично не се ли притекохте на помощ?

Обърканият раздавач отговори:

— Боях се, че сам няма да мога да направя нищо.

Тогава, убеден вече, старшията заяви:

— Само да се облека и тръгвам с вас.

Той влезе в участъка, следван от своя подчинен, който носеше стола.

Стражарите се появиха почти веднага и тримата заедно се отправиха бегом към мястото на престъплението.

Когато наближиха къщата, те забавиха крачките си от предпазливост, а старшията измъкна револвера си; след това се промъкнаха съвсем тихо в градинката и се приближиха до стената. Нямаше никакви нови признаци, че злодейците са си отишли. Вратата беше все тъй заключена, а прозорците — затворени.

— Пипнахме ги — прошепна старшията.

Чичо Бонифас, треперещ от вълнение, го заведе от другата страна на жилището и като му посочи затворените капаци на един от прозорците, каза:

— Ето тук е.

Старшията се приближи съвсем сам и прилепи ухото си до капака. Другите двама чакаха, приковали поглед върху него, готови на всичко.

Той остана дълго време неподвижен, заслушан. За да притисне още по-добре главата си до дървения капак, беше свалил триъгълната си шапка и я държеше в дясната си ръка.

Какво чуваше? Безизразното му лице не разкриваше нищо, но изведнаж мустаците му щръкнаха, бузите му се разтеглиха в беззвучен смях и като прекрачи отново чимшира, старшията се върна при другите двама, които го гледаха изумено.

Сетне им направи знак да го последват, като стъпват на пръсти; когато минаваха отново пред входа, старшията накара Бонифас да пъхне вестника и писмата под вратата.

Раздавачът го погледна с недоумение, но се подчини покорно.

— А сега да си вървим — каза старшията.

Но щом излязоха през градинската вратичка, той се обърна към раздавача и гледайки го с присвити и весело бляскащи очи, каза с насмешливо изражение и лукава усмивка:

— Ех, какъв хитрец сте били!

Старикът запита:

— Защо хитрец? Аз чух, заклевам се, че чух.

Но стражарят не можа да се удържи повече и избухна в смях. Смееше се до задушаване, прихванал с две ръце корема си, превит одве, от очите му течаха сълзи, а около носа му се бяха образували грозни бръчки. Другите двама го гледаха смаяни.

И тъй като не можеше нито да продума, нито да спре да се смее, нито да им даде да разберат какво му е, той направи едно движение, едно общоизвестно и неприлично движение.

И понеже те все още нищо не можеха да разберат, старшията повтори движението няколко пъти поред, като посочи с глава към къщата, която оставаше все тъй затворена.

Тогава неговият подчинен изведнаж също разбра и бе обхванат от неудържима веселост.

Старият раздавач стоеше недоумяващ пред двамата мъже, които се превиваха от смях.

Най-сетне старшията се поуспокои и като плесна шеговито старика по корема, извика:

— Ах, шегобиецо, ах, дявол недей! Ще запомня аз какво престъпление разкри чичо Бонифас!

Раздавачът, опулил очи, повтори:

— Заклевам се, че чух.

Старшията отново започна да се смее. Стражарят беше седнал на тревата край пътя, за да се търкаля на воля.

— Ах, чу ли го! Ами и жена си ли убиваш по този начин, а, стари дяволе?

— Жена ми ли?…

Бонифас се замисли продължително, сетне поде:

— Жена ми… Да, тя реве, когато я бъхтя с юмруци… Но крещи, както се крещи, какво. Да не би и господин Шапати да бие своята?

Тогава старшията, почти примрял от смях, хвана чичо Бонифас за раменете, завъртя го като кукла и му пошепна на ухото нещо, от което раздавачът остана като гръмнат.

След това старикът промълви замислено:

— Не… съвсем не тъй… съвсем не тъй… съвсем не тъй… моята и дума не обелва… Никога не бих повярвал… Не може да бъде… Човек би казал, че я измъчват…

И смутен, объркан, засрамен, той пое отново пътя през нивите, а старшията и стражарят все още се смееха и му подхвърляха отдалеч неприлични казармени закачки, гледайки как черната му фуражка се отдалечава над спокойното житно море.

Ги дьо МопасанЗестрата

Никой не се учуди от женитбата на нотариуса Симон Льобрюман и госпожица Жана Кордие. Льобрюман току-що бе откупил бюрото на нотариуса Папийон; разбира се, трябваха му пари, за да го плати, а госпожица Жана Кордие имаше чисти триста хиляди франка зестра в чекове и записи на заповед на предявителя.

Нотариусът Льобрюман беше хубав момък, който се отличаваше с изяществото си, наистина провинциално изящество на нотариус, но все пак изящество — нещо твърде рядко в Бутини-льо-Рьобур.

Госпожица Кордие беше миловидна и свежа. Вярно, че миловидността й беше малко несръчна, а свежестта малко блудкава, но, общо взето, тя беше хубаво, желано и ухажвано момиче.

Сватбената церемония вдигна цял Бутини на крак.

Всички се възхищаваха много на младоженците, а те се прибраха в съпружеското гнездо, за да скрият щастието си. Бяха решили да направят чисто и просто едно малко пътуване до Париж, след като прекарат насаме няколко дни.

Чаровни бяха тия мигове насаме! Нотариусът Льобрюман съумя да прояви удивителна сръчност, нежност и тактичност в първата близост с жена си. Той си бе поставил за девиз: „Крушата сама пада от дървото за този, който умее да чака.“ Той съумя да прояви и търпение, и енергичност. И успехът му бе бърз и пълен.

Само след четири дни госпожа Льобрюман обожаваше мъжа си. Не можеше вече без него, трябваше да стои цял ден при нея, за да го гали и прегръща, за да пипа ръцете, брадата, носа му и прочие. Тя сядаше на коленете му, хващаше му ушите и казваше; „Затвори си очите и си отвори устата.“ Той отваряше доверчиво уста, полузатваряше очи и получаваше дивна целувка, тъй нежна, тъй дълга че тръпки пробягваха по гърба му. А и той на свой ред от сутрин до вечер и от вечер до сутрин не можеше да се насити да я милва, да я целува, да я гали и прегръща, за да докаже любовта си.

Щом изтече първата седмица, той каза на младата си съпруга:

— Ако искаш, идния вторник ще заминем за Париж. Ще постъпим като влюбените, които не са още женени: ще ходим по ресторанти, на театър, в нощните заведения, навсякъде, навсякъде!

Тя скачаше от радост.

— О, да, ох! Хайде да тръгваме по-скоро!

Той продължи:

— И да не забравя, предупреди баща си да приготви зестрата ти. Ще я взема с нас, за да се разплатя с едно отиване и с господин Папийон.

— Ще му кажа утре сутринта — отвърна тя.

А той я взе в обятията си, за да поднови нежната игра, която тъй й се нравеше от осем дни насам.

Следния вторник тъстът и тъщата придружиха до гарата дъщеря си и зет си, които тръгваха за столицата.

— Уверявам ви — каза тъстът, — че не е благоразумно да вземате в чантата си такава голяма сума.

А младият нотариус се усмихна.

— Не се безпокойте за нищо, татко, свикнал съм с тия работи. Понякога ми се случва да нося със себе си цял милион. Така поне ще избегнем много формалности и закъснения. Не се безпокойте за нищо.

Чиновникът на гарата извика:

— Пътниците за Париж да се качват във вагоните.

Те се качиха бързо в един вагон, където имаше две стари дами.

Льобрюман прошепна на ухото на жена си:

— Колко неприятно, няма да мога да пуша.

— И на мен ми е неприятно — отвърна тя съвсем тихо, — но не заради пурата ти.

Влакът изсвири и потегли. Пътуването продължи един час. През това време те не си казаха много нещо, защото двете старици не спяха.

Щом излязоха от гарата Сен-Лазар, Льобрюман каза ма жена си:

— Ако искаш, миличка, ще отидем най-напред да обядваме в някой ресторант на булеварда, после ще се върнем спокойно да си вземем куфара и ще го занесем в хотела.

Тя веднага се съгласи:

— О, да, да отидем в ресторант. Далеч ли е?

— Да — поде той, — далечко е, но ще вземем омнибуса.

— Защо да не вземем файтон? — учуди се тя.

Той й се скара усмихнат:

— Такава ли си ти пестеливка, за пет минути път файтон, три франка за минута, голяма прахосница си.

— Вярно — каза тя, малко смутена.

Тъкмо в този момент мина голям омнибус с препускащи коне.

— Кондуктор, ей, кондуктор — извика Льобрюман.

Тежката кола спря. Младият нотариус бутна вътре жена си и й каза много бързо:

— Качи се вътре, аз ще се покатеря горе, за да изпуша поне една цигара преди обед.

Тя нема време да отговори. Кондукторът я улови за ръка, помогна й да стъпи на стъпалото и я бутна в колата. Падна зашеметена на седалката и видя слисана през задното прозорче краката на мъжа си, който се покатери на покрива.

Остана неподвижна между един шишкав господин, който миришеше на тютюн, и стара жена, която миришеше на куче.

Всички други пътници, наредени безмълвно един до друг: един бакалски чирак, една работничка, подофицер от пехотата, някакъв господин със златни очила и копринена шапка с широка периферия, подвита като улук, две дами с важен и начумерен вид, които като че ли казваха: „Тук сме, но струваме много повече“, две монахини, едно момиче без шапка и един гробар, всички изглеждаха като колекция от карикатури, музей за комични предмети, редица преувеличени скици на човешки лица, подобни на смешните палячовци от мукава, по които се стреля на панаирите.

Друсането на колата замайваше главите им, разтърсваше ги. Увисналата кожа на бузите им се тресеше. С притъпени от друсането сетива, те изглеждаха глупави и заспали.

Младата жена нямаше сили да се помръдне.

„Защо той не дойде с мене?“ — питаше се тя. Някаква неясна тъга я подтискаше. Той можеше наистина да се лиши от тази цигара!

Скоро монахините дадоха знак да спрат и една след друга излязоха от омнибуса, като оставиха зад себе си блудкава миризма на овехтели фусти.

Пак потеглиха, после отново спряха. Този път се качи някаква готвачка, зачервена и задъхана. Ти седна и сложи на коленете си кошница с провизии. В омнибуса замириса силно на помия.

„Този ресторант е по-далеч, отколкото си мислех“ — каза си Жана.

Гробарят си отиде и на негово място дойде кочияш, от когото се носеше мирис на конюшня. Момичето без шапка бе заместено от комисионер, от чиито крака се излъчваше парфюмът на дългите му обиколки.

Жената на нотариуса се чувствуваше зле. Повдигаше й се, идеше й да заплаче, без сама да знае защо.

И други хора слязоха, качиха се нови пътници. А омнибусът все вървеше по безкрайните улици, спираше на спирките и пак потегляше.

„Колко е далеч! — казваше си Жана. — Дано само не се е разсеял нещо, дано не е заспал! Доста се измори през последните дни.“

Малко по малко всички пътници си отидоха. Тя остана сама, съвсем сама. Кондукторът извика:

— Вожирар!

Понеже тя не се помръдна, той извика:

— Вожирар!

Тя го погледна и разбра, че тая дума се отнася за нея, понеже нямаше никой друг в омнибуса. Мъжът каза за трети път:

— Вожирар!

Тогава тя попита:

— Къде сме?

Той отвърна начумерено:

— Ами че във Вожирар, и таз добра! Двадесет пъти ви казвам вече.

— Далеч ли е от булеварда?

— Кой булевард?

— Булевард Италиен.

— Отдавна го отминахме.

— Ах! Ще бъдете ли така любезен да предупредите моя мъж?

— Вашия мъж? Че къде е той?

— На покрива.

— На покрива! Отдавна вече там няма никого.

Тя трепва ужасена.

— Как така? Не е възможно. Той се качи с мене. Разгледайте добре! Той трябва да е там.

Кондукторът заговори грубо:

— Хайде, момиченце, стига си дрънкала. На мястото на един загубен мъж ще намериш десет. Обирай си парцалите. Край. На улицата ще си намериш друг.

Очите й се напълниха със сълзи, тя настоя на своето:

— Вие се лъжете, господине, уверявам ви, че се лъжете. Той носеше голяма чанта под мишница.

Служителят се разсмя.

— Оня с голямата чанта? Ах, да, той слезе на площад Мадлен. Все едно, зарязал те е, ха-ха-ха!…

Колата спря. Тя слезе и неволно хвърли поглед към покрива на омнибуса. Нямаше никого.

Тогава се разхълца високо, без да мисли, че я слушат и гледат.

— Какво ще стане сега с мене! — промълви младата жена.

Приближи се инспекторът на омнибусната служба.

— Какво има?

Кондукторът отговори подигравателно:

— Една дама: мъжът й я зарязал по пътя.

— Не е голяма работа — добави другият, — гледайте си службата.

И се завъртя на токовете си.

Тогава тя тръгна все направо, премного слисана и объркана, за да може да разбере това, което й се бе случило. Къде щеше да отиде? Какво щеше да прави? Какво можеше да се е случило на мъжа й? Как е могъл да направи подобна грешка, да прояви подобно невнимание, недоглеждаме и толкова невероятна разсеяност?

Тя имаше в джоба си два франка. Към кого да се обърне? И изведнъж се сети за братовчед си Барал, подначалник на служба във флота.

Имаше точно толкова пари, колкото да плати за файтон. Поръча да я заведат у дома му. Срещна го тъкмо когато той тръгваше за министерството. И той като Льобрюман носеше под мишница дебела чанта.

Тя слезе тичешком от файтона и извика:

— Анри!

Той се спря смаян:

— Жана?… Вие тук?… Съвсем сама?… Какво търсите, къде отивате?

Тя прошепна през сълзи:

— Мъжът ми се загуби преди малко.

— Загуби ли се? Къде това?

— От покрива на един омнибус.

— На омнибус?… О!…

Тя му разказа разплакала приключението си. Той слушаше и разсъждаваше. Попита я:

— Съвсем бистра ли му беше главата тази сутрин?

— Да.

— Добре. Ами имаше ли много пари със себе си?

— Да, у него беше зестрата ми.

— Вашата зестра?… Цялата ли?

— Съвсем цялата… за да плати бюрото си.

— Няма що, скъпа братовчедке, в този момент навярно вашият съпруг лети към Белгия.

Тя все още не можеше да разбере. Заекна:

— … Моят мъж… какво казвате?…

— Казвам, че е задигнал вашия… вашия капитал… и това е всичко.

Тя стоеше права, задъхана, шепнейки:

— Тогава… тогава… той е мизерник!…

И изнемогвала от вълнение, падна, хълцайки, върху гърдите на братовчед си.

Понеже хората се спираха да ги гледат, той леко я бутна във входа на къщата, хвана я през кръста и й помогна да се качи по стълбата. Прислужницата му отвори смаяна вратата. Той й заповяда:

— Софи, изтичайте до ресторанта да вземете обед за двама души. Няма да ходя в министерството днес.

Ги дьо МопасанКорсиканските бандити

Гледан отдалеч, проходът, който трябваше да премина, приличаше на фуния между два стръмни и голи гранитни върха.

Склоновете на планината бяха покрити с храсталаци, от чиято силна миризма ми се замайваше главата. Слънцето още не се виждаше, то изгряваше зад планините и сякаш посипваше с розов прах върховете, откъдето неравните петна на зарята му се отразяваха в простора като дълги, сияйни снопове.

Тъй като този ден ни чакаше петнадесет-шестнадесет часа път, моят водач бе наредил да тръгнем заедно с цял керван планинци, които отиваха в същата посока. Вървяхме един след друг с бърза крачка и мълчаливо се изкачвахме по тясната пътека, която се губеше в гъсталака.

Две мулета, натоварени с храна и багаж, ни следваха. Корсиканците, с пушки на рамо, крачеха живо, спираха се според обичая си при всеки извор да пийнат по няколко глътки вода и тръгваха отново. Когато наближихме върха, те забавиха хода си и започнаха да разговарят тихо на своето наречие, което ми е съвършено непонятно. Направи ми обаче впечатление, че те на няколко пъти произнасяха думата „жандарм“. Най-сетне се спряхме и едни висок, тъмнокос момък изчезна в гъсталака. След четвърт час той се върна. Тръгнахме отново съвсем бавно и двеста метра по-нататък отново се спряхме. Сега друг един от групата навлезе под клоните. Силно озадачен, аз запитах водача си какво става. Той ми отговори, че чакали „един приятел“.

Тъй като този „приятел“ не идваше, тръгнахме отново. Щом се завърна човекът, който бе изпратен да го посрещне. След малко едно черно, дребно, набито същество изскочи внезапно из храстите и с огромен скок се озова всред нас така неочаквано, както изскачат от кутията си дяволчетата-играчки, когато натиснеш пружината им. Като всички корсиканци той носеше на рамото си пушка. Изгледа ме с подозрение. Беше грозен, жилест като дънер на маслиново дърво, много мръсен, разбира се, кривоглед и със зачервени клепачи. Всички го заобиколиха, радваха му се, разпитваха го; изглежда, че го обичаха като брат и го почитаха като светец. Когато завършиха тези излияния на чувства, тръгнахме отново с ускорена крачка; един от планинците вървеше на около сто метра пред нас като разузнавач.

Започнах да разбирам каква е работата, тъй като от месец насам бях слушал безброй разкази за бандити.

Стори ми се, че колкото повече се приближавахме до прохода, толкова по-загрижени ставаха всички. Най-после стигнахме. Два едри лешояда се виеха над главите ни. Зад нас в далечината се виждаше смътно морето, още забулено в мъгла, а пред нас се простираше безкрайна долина без нито една къща, без нито една нива, покрита само със зелени храсталаци и дъбове. Лицата на планинците сякаш се разведриха. Започнахме да слизаме… След около един час тайнствената личност, която се беше присъединила тъй неочаквано към нас, се сбогува много любезно, стисна ръка на всички, дори и на мен, и се скри отново в гъсталака.

Когато той изчезна, попитах водача си какъв беше този човек и той простичко ми отговори:

Той не обича стражарите.

Започнах да го разпитвам по-подробно за бандитите, които се намираха в този момент в планината. Най-напред научих, че в клисурата, която току-що бяхме преминали, стражарите често устройвали засади, за да уловят „обявените извън закона“, когато те се опитват да минат в Сартена — обичайното убежище на бандитите.

Понастоящем в планината имало двеста и четиридесет души, които не признавали ни стражари, ни правосъдие, ни префект. Всъщност те не са никакви злодеи, защото никога не обират пътниците. За подобно деяние другарите му по съдба биха съдили виновния, биха го осъдили на смърт и екзекутирали, тъй като те са хора, които извънредно много държат на честта си. И действително почти във всички случаи някакво болезнено развито чувство за чест е станало причина тези нещастници да хванат гората. Когато една жена изневери на мъжа си или някоя дъщеря бъде заподозряна, че има любовник, когато някой се скара е най-добрия си приятел при игра на карти или за хиляди други дребни неща, които цивилизованият човек лесно прощава, корсиканецът убива жена си, дъщеря си, любовника й, приятеля си, бащите, братята, роднините, целия род; след това отива спокойно в гората, където местното население, което го уважава толкова повече, колкото повече хора е убил, му доставя всичко, необходимо за живот, където жандармерията го преследва напразно и често дава жертви за голяма радост на планинците, тъй като те знаят, че утре сами могат да станат бандити и затова инстинктивно мразят стражарите.

Наред с тези нещастници, чийто необуздан нрав е станал причина да извършат убийство и които, вечно преследвани, живеят ден за ден и спят под открито небе, в Корсика има и други бандити — щастливи и богати, които живеят спокойно в земите си между своите селяни; това са братята Белакоша. Това семейство има странна история.

Жената на стария Белакоша била бездетна. По примера на библейските патриарси той я изпъдил, взел си една мома от съседната къща и я завел в планината, където пасели стадата му. От нея имал много деца, между които и двамата братя Антоан и Жак, за които ще разкажа по-долу. Жена му обаче имала сестра, която живеела наблизо и често спохождала семейството. Белакоша, който бил галантен мъж, и дори прекалено галантен, я изпращал до в къщи. Тя му родила син. Белакоша признал всичко на първата си жена, задържал и втората при себе си, като й построил отделна къща, за да избегне семейни разправии. Но трета сестра на свой ред започнала да посещава двете семейства и пак се случила беда. За горкия баща нямало друг изход, освен да построи трета къща; така и направил и всички заживели мирно и щастливо. Белакоша имал всичко тридесетина наследници, които на свой ред народили стотици деца. Това племе населява част от селото Боконяно и околностите му.

Двама от синовете, Антоан и Жак, избягали отрано в гората по доста „маловажни“ причини: първият отказал да служи военната си служба, а вторият отвлякъл някакво момиче, за което искал да се ожени един от братята му.

От този момент нататък те станали абсолютни господари на цялата област.

Казват, че преследването на двамата братя струвало на правителството около триста хиляди франка. Години наред непрекъснато ги гонят, но винаги напразно. Цели отреди карабинери или по-точно жандармеристи, тръгват начело с офицерите си, претърсват цялата област, заемат села, ограждат върхове, сигурни, че ги държат в ръцете си, а през това време братята Белакоша, настанили се спокойно на съседния връх, наблюдават с любопитство военните операции. Когато им омръзне това зрелище, те слизат, необезпокоявани от никого, в полето, за да пресрещнат обоза, който носи храна на жандармеристите, откарват натоварените мулета и за да успокоят разтревожените мулетари, им предават редовна реквизиционна бележка, адресирана до военния интендант и подписана „Белакоша“.

Двадесет пъти щели без малко да ги хванат, и двадесет пъти те се изплъзвали благодарение на смелостта си, на хладнокръвието си, на хитрината си и на съучастничеството на населението от цялата област, между което те имат много роднини.

Един ден по-младият брат Жак бил издаден на полицията. В определен час той трябвало да дойде да измери трупите, отсечени по негово нареждане, и жандармеристите го чакали в засада на двадесет крачки от това място.

Видели го, когато с ръце на гърба се изкачвал бавно по пътеката в долината, и без да чакат да се приближи, открили страхотна стрелба от толкова далеч, че на него гърмежите му се сторили като пляскане с камшик. Той потърсил коларя, но вместо него зърнал някакъв жълт колан; тогава скочил зад дънера на един кестен, за да разгледа обстановката. Изведнъж всичко утихнало.

Той започнал да се безпокои, защото помислил, че това е някаква хитрост; в този момент обаче забелязал на една горска поляна жандармерийския отряд, който се връщал спокойно в казармата с пушки на рамо, след като бил изстрелял всичките си куршуми.

Тогава Белакоша отишъл да измери трупите си.

Двамата братя са богати, купуват земи чрез подставени лица, експлоатират гори, дори и държавни гори, по думите на хората.

Всякакъв добитък влязъл в именията им, става тяхна собственост и голям храбрец би бил този, който отиде да си го потърси.

Те правят услуги на много хора; разбира се, за тези услуги им се плаща скъпо и прескъпо.

Отмъщават си бързо и само със смърт.

Но винаги са крайно любезни с чужденците, които често ги посещават, и братята Белакоша с удоволствие се срещат с тях.

По-старият брат, Антон, е доста висок, черноок, с посивели коси и голяма брада. Той има вид на добряк, на пръв поглед е дори „симпатичен“. По-младият, Жак, е рус и по-дребен от брат си. Острите му очи показват жив ум и ловкостта му е наистина забележителна. Той е по-енергичен от брат си: от него се и боят повече.

Преди няколко години едно младо момиче, парижанка, пожелало да го види и тръгнало за планините, придружено от един свой сродник.

Срещнали се съвсем тайнствено в дълбок дол, всред гъсталаците, и парижанката, надарена със способността да изпада лесно във възторг — способност, която прави брака толкова опасен, — веднага си изгубила ума по бандита. Представете си — младеж, който спи под открито небе, никога не се съблича, убива по десет души наведнъж, обявен е извън закона и се подиграва с пушките на стражарите! Обядвали заедно и после тръгнали по непристъпните скали. Роднината пъхтял, треперел и пъшкал, а момичето, хванало подръка бандита, прескачало бездните, очаровано и възхитено. Каква мечта — истински бандит да бъде твой цял ден, от тъмно до тъмно! Той й разправял любовни истории — корсикански истории, в които винаги се намесва камата; говорил й за някаква учителка, която била влюбена в него, и накрая праханта, която жените често имат в главата си вместо мозък, така се разпалила, че тя вече не искала да се раздели с бандита и настоявала да го заведе да вечерят в селската къща, където тя и сродникът й щели да нощуват.

Трябвало дълго да преговарят, за да я склонят да си тръгне обратно, и най-после двамата се разделили, и изглежда, с голяма скръб.

Господин Йожен Осман19 видял Жак Белакоша при много необикновени обстоятелства. Като пътувал с кола за Боконяно, някаква жена се появила на вратата на каретата и му казала, че бандитът много желае да се срещне с него. На господни Осман било неудобно да уговаря среща с такава компрометираща личност, но изведнъж му хрумнала щастлива мисъл.

— Аз не съм въоръжен — казал той. — Следователно ако някой спре колата ми, няма да мога да се защищавам. Смятам към толкова часа да мина през еди-кой си път.

В казания час един човек се хвърлил към конете и ги спрял; след това отворил вратичката, свалил шапка и влязъл в колата; той дълго разговарял със строителя на днешния Париж и го помолил да издействува помилването му.

Следният факт — а такива има хиляди — илюстрира добре как си отмъщават тези корсикански скитници.

Някакъв овчар, който бил предал за пари един от бандитите, се изкачвал по планината заедно с жандармеристите, за да им покаже мястото, където се криела жертвата им. Внезапно от гъсталака се чул гърмеж и овчарят с пръснат череп паднал в ръцете на смаяните стражари. Те напразно претърсвали околностите и в края на краищата не им оставало нищо друго, освен да отнесат в града трупа на водача си. На „почтените господа“ Белакоша обаче липсва елементарен литературен вкус и техните заплашителни писма, винаги с дата от „Зеления дворец“ и написани с червено мастило, са съчинени в поетичния стил на червенокожите и правят много странно впечатление: „Навсякъде, където стига небесната светлина — пишат те, — нашите куршуми ще ви настигнат.“

Те живеят в дълбока клисура, непристъпна и страшна, близо до селото, което е населено почти само с техни роднини. Тъй като в тяхното семейство добрите нрави са наследствени, Жак отвлякъл преди няколко години жената на брат си Антоан и я задържал при себе си. След известно време събрал сина си — още дете, с едно момиче, също непълнолетно, току-що излязло от манастира; когато пораснали, той ги оженил.

Много корсиканци познават братята Белакоша и са техни приятели било от страх, било от някакво инстинктивно чувство на бунт срещу властта.

Много чужденци са ги виждали, но се страхуват да говорят за това, защото властите, които не успяват да заловят тези бандити, биха арестували нещастника, който е имал глупостта да признае, че е бил във връзка с хора, чиито глави са оценени.

Ги дьо МопасанЧичо ми Жюл

Беден старец с побеляла брада ни поиска милостиня. Моят приятел Жозеф Давранш му подаде петфранкова монета. Останах изненадан.

— Този нещастник ми напомня една история, която ще ти разкажа и чийто спомен ме преследва непрекъснато — обясни той. — Слушай:

Семейството ми е от Хавър. Ние не бяхме богати. Справяхме се криво-ляво, и толкова. Баща ми ходеше на работа, връщаше се късно от канцеларията и не печелеше кой знае колко. Имах две сестри.

Оскъдицата, сред която живеехме, тежеше много на майка ми и тя често подмяташе на мъжа си язвителни думи, прикрити и зли упреци. В такива случаи нещастният човек правеше един жест, който винаги ми е причинявал силна болка: прокарваше ръка по челото си, като да изтрие несъществуваща пот, и не отговаряше нищо. Чувствувах неговата безсилна мъка. У нас се правеха икономии от всичко; ние никога не приемахме покана за обед, за да не бъдем принудени да каним; купуваха се само стоки с намалени цени — каквото е изостанало по магазините. Сестрите ми сами шиеха роклите си и понякога дълго спореха за цената на някакъв ширит, който струваше по петнадесет стотинки метъра. Ежедневната ни храна се състоеше от супа и варено говеждо месо, което ядяхме с всички възможни сосове. Казват, че това било здравословно, укрепвало силите. Лично аз предпочитах нещо друго.

За всяко загубено копче или съдрани панталони ми устройваха отвратителни сцени.

Но всяка неделя ние обезателно излизахме на разходка край вълнолома, облечени в парадните си дрехи. Баща ми, в редингот, с цилиндър и ръкавици, предлагаше ръка на майка ми, накичена като кораб в празничен ден. Сестрите ми, които се приготвяха първи, чакаха да се даде знак за тръгване; но в последния миг върху редингота на баща ми винаги откриваха някакво незабелязано дотогава петно. Трябваше да се изчисти бързо с парцал, натопен в бензин.

Майка ми слагаше очилата върху късогледите си очи, сваляше ръкавиците си, за да не ги изцапа, и бързаше да изчисти петното, а в това време баща ми, по риза и с цилиндър на главата, чакаше края на операцията.

Потегляхме тържествено. Сестрите ми вървяха отпред, хванати подръка. Бяха вече моми за женене и излизаха на показ из града. Аз вървях отляво, до майка си. Вдясно крачеше баща ми. И сега си спомням колко величествени изглеждаха бедните ми родители по време на тези неделни разходки, техните замръзнали, неподвижни черти, чинното им държане. Крачеха важно, с изправени тела, спънати крака, сякаш от тяхната осанка зависеше успехът на нещо изключително важно.

И всяка неделя, като виждаше големите презокеански кораби, които се връщаха от далечни, непознати страни, баща ми неизменно повтаряше едни и същи думи:

— Я си представете, че Жюл се окаже в някой от тези параходи, а? Каква изненада!

Чичо Жюл, братът на моя баща, след като години наред докарвал семейството до отчаяние, сега се беше превърнал в едничката ни надежда. Слушал бях да се говори за него още от най-ранно детство и ми се струваше, че бих го познал веднага, така бях навикнал с мисълта за него. Знаех всички подробности, свързани с живота му и до деня, в който беше заминал за Америка, макар че за този период се говореше с половин уста.

Той се беше държал зле, което значи, че беше прахосал малко пари, а това е най-голямото престъпление в бедните семейства. У богатите един мъж, който се забавлява, върши глупости. Него с усмивка го наричат гуляйджия. А у бедните хора един младеж, който принуждава родителите си да посегнат на своя капитал, се превръща в непрокопсаник, негодник, прахосник!

И макар по същество постъпката да е една и съща, това разграничение е справедливо, защото само последиците определят значението на едно деяние.

Така или иначе, чичо Жюл беше намалил значително наследството, на което разчиташе баща ми; и то, след като беше изял своя дял до последния грош.

Изпратили го бяха в Америка, както ставаше тогава, с някакъв пътнически кораб, който пътувал от Хавър за Ню Йорк.

Като пристигнал там, чичо ми станал търговец на не знам какво и скоро писа, че печелел по малко и се надявал да поправи злото, което бил сторил на баща ми. Това писмо истински развълнува нашето семейство. Жюл, който не струваше, както се казва, ни пукната пара, изведнъж стана честен човек, сърцат момък, истински Давранш, неподкупен и чист като всички Давраншовци.

При това някакъв капитан ни каза, че чичо Жюл наел голям магазин и бил собственик на доста крупно търговско предприятие.

След две години получихме ново писмо, в което е казваше:

Това писмо се беше превърнало в евангелие на семейството. Четяха го при всички случаи, показваха го на всички.

И наистина чичо Жюл не се обади цели десет години; но надеждите на баща ми растяха с всеки изминат ден. И майка ми често казваше:

— Когато нашият добър Жюл се върне, положението ни ще се промени. Ето един човек, който съумя да се справи с живота!

И всяка неделя, като виждаше на хоризонта големите черни параходи, които идваха към нас, бълвайки към небето змиеобразен дим, баща ми повтаряше вечната си фраза:

— Представете си, че Жюл е в някой от тези кораби. Каква изненада, а?

И всички очаквахме едва ли не да го видим как размахва кърпа и вика:

„Ей, Филип!“

Върху неговото сигурно завръщане ние бяхме изградили хиляди проекти; с парите на чичото щяхме даже да купим една малка селска къща близо до Ингувил. Не съм сигурен, но допускам, че баща ми беше започнал и преговори във връзка с тази покупка.

Голямата ми сестра беше по него време на 28 години; другата на двадесет и шест. Те не успяваха да се омъжат и това беше голяма грижа на цялото семейство.

Най-после за втората се яви кандидат. Не богат, но почтен чиновник. Аз съм убеден, че писмото на чичо Жюл, което му показаха една вечер, сложи край на неговите колебания и го накара да се реши.

Нашите го приеха с готовност. Решено бе след сватбата цялото семейство да отиде до Жерсе.

Пътуването до остров Жерсе е заветна мечта на всички бедни хора. Не е далече — дотам се отива по море с малък крайбрежен параход; за кратко време се озоваваш на чужда земя, защото островчето принадлежи на Англия. Така че французинът след двучасово пътуване може да наблюдава един съседен народ на собствената му земя, да проучи нравите — нека прибавим веднага, че те са отвратителни — на този остров, който се намира под защитата на английския флаг.

Пътуването до Жерсе ни погълна изцяло — ние го очаквахме, непрекъснато мечтаехме за него.

Най-после тръгнахме. Виждам всичко така ясно, като да беше вчера: параходчето набира пара при кея Гранвил; баща ми — изплашен, объркан — следи натоварването на нашите три куфара; майка ми, неспокойна, държи подръка неомъжената ми сестра. След като малката си отиде, сега тя изглеждаше съвсем объркана, като пиле, останало само в полога; зад нас вървяха младоженците. Те непрекъснато изоставаха и това ме караше да обръщам често глава назад.

Корабът изсвири. Ние сме вече настанени. Той се откъсва и се отдалечава по водната повърхност, гладка като зелена мраморна маса. Щастливи и горди като всички хора, които пътуват рядко, ние наблюдаваме как брегът бяга назад.

Баща ми пъчеше корем под редингота, чиито петна бяха грижливо изчистени сутринта, и около него се носеше оня празничен мирис на бензин, по който аз познавах неделите.

Изведнъж той забеляза две елегантни дами, на които двама кавалери предлагаха стриди. Стар окъсан моряк разтваряше стридите с бързо движение на ножа и ги подаваше на господата, които след това ги поднасяха на дамите. Те ядяха много изискано, като придържаха черупката над тънка носна кърпа и протягаха устни, за да не изцапат роклите си. След това много сръчно на една глътка изпиваха водата и хвърляха черупката в морето.

Това изтънчено развлечение — да се ядат стриди върху плаващ параход, — изглежда, много се понрави на баща ми. Стори му се, че това е особено изискано, благородно, възвишено. И като приближи до майка ми и сестрите ми, той попита:

— Да ви предложа ли няколко стриди?

Майка ми се колебаеше — щяха да се похарчат пари; но сестрите ми приеха веднага.

— Боя се да не ми стане зле — каза майка ми с досада. — Предложи на децата, но не ги претоварвай, да не се разболеят.

После се обърна към мене и прибави:

— А Жозеф няма нужда от стриди. Момчетата не бива да се глезят.

И така аз останах до мама и си мислех, че такова разграничаване е несправедливо. Следях с поглед баща си, който поведе тържествено дъщерите и зетя си към стария окъсан моряк.

Двете дами си бяха отишли и баща ми обясняваше на сестрите ми как трябва да се ядат стридите, за да не им изтече водата. Поиска даже да им покаже как става това и взе една стрида. Опита се да имитира дамите, но веднага разля цялата течност върху редингота си и аз чух майка ми да мърмори:

— Да беше си седял мирно, по-добре щеше да направи.

Изведнъж ми се стори, че баща ми е смутен от нещо; той се отдалечи на няколко крачки, загледа втренчено дъщерите и зетя си, които се натискаха около продавача на стриди, и бързо тръгна към нас. Стори ми се много блед, погледът му бе особен. Той прошепна на майка ми:

— Морякът, който отваря стридите, изумително много прилича на Жюл.

— Какъв Жюл? — попита майка ми смаяна.

— Ами… брат ми… Ако не знаех, че е в Америка и че е добре, бих помислил, че е той.

Объркана, майка ми промърмори:

— Ти си луд! Нали знаеш, че не е той, тогава защо говориш глупости?

Но баща ми настояваше:

— Иди го виж, Кларис; предпочитам сама със собствените си очи да се увериш във всичко.

Тя стана и отиде при дъщерите си. Аз също гледах човека. Той беше стар, мръсен, целият набръчкан и не откъсваше поглед от работата си.

Майка ми се върна. Забелязах, че трепере. Тя бързо произнесе:

— Мисля, че е той. Иди разпитай капитана. Но бъди внимателен, има си хас този негодник да ни се стовари сега на ръцете!

Баща ми се отдалечи, но аз тръгнах след него. Изпитвах някакво странно вълнение.

Капитанът, висок, слаб господин с дълги бакенбарди, се разхождаше важно по капитанското мостче, сякаш командува кораб, който пътува за Индия.

Баща ми пристъпи важно, започна да го разпитва за професията му, като придружаваше всичко това с комплименти.

— Какво е значението на Жерсе? Какво се произвежда там? А населението? Неговите нрави? Обичаи? Каква е почвата? — и пр. и пр.

Човек би помислил, че става дума най-малко за Североамериканските съединени щати.

След това заговориха за „Експрес“ — кораба, с който пътуваме. И стигнаха до екипажа. Най-после баща ми запита с разстроен глас:

— Има тук на кораба един доста интересен продавач на стриди. Знаете ли нещо повече за него?

Капитанът, когото този разговор беше започнал вече да дразни, отговори сухо:

— Някакъв стар скитник, французин, когото намерих миналата година в Америка и го върнах обратно. Имал роднини в Хавър, но не иска да се върне при тях, защото им дължал пари. Нарича се Жюл… Жюл Дарманш или Дарванш, нещо такова. Бил е, изглежда, богат по едно време в Америка, но вижте докъде е стигнал сега.

Баща ми, който пребледняваше все повече, произнесе със сподавен глас и блуждаещ поглед:

— Да, да… много добре… отлично… Това не ме учудва… Благодаря ви много, капитане.

И си отиде. Морякът гледаше след него в недоумение.

Върна се при майка ми така разстроен, че тя му каза:

— Седни. Ще се досетят.

Той се стовари на скамейката, като заекваше:

— Той е… наистина е той.

След това запита:

— Какво ще правим?

Тя отговори живо:

— Трябва да махнем оттам децата. И понеже Жозеф знае всичко, той ще отиде да ги повика. Трябва да внимаваме най-вече зетят да не подозре нещо.

Баща ми изглеждаше смазан. Той промърмори:

— Какво нещастие!

Майка ми кипна изведнъж:

— Винаги съм подозирала, че този крадец няма да направи нищо и ще ни се стовари някога на гърба! Като че ли може да се очаква нещо от един Давранш!

Баща ми прокара ръка по челото, както правеше винаги под упреците на жена си.

Тя прибави:

— Дай сега пари на Жозеф, за да плати стридите. Остава само този просяк да ни познае! Това би произвело чудесен ефект! Хайде сега да идем на другия край и се постарай този човек да не се доближава до нас!

Майка ми стана и двамата с баща ми се отдалечиха, като ми дадоха пет франка.

Учудени, сестрите ми чакаха баща ми. Казах, че на мама й е станало лошо от морето и попитах продавача на стриди:

— Какво ви дължим, господине?

Искаше ми се да кажа „чичо“.

Той отговори:

— Два франка и половина.

Протегнах петте франка и той ми върна остатъка.

Гледах ръката му, костелива, набръчкана моряшка ръка, погледнах лицето му, старческо и измъчено, тъжно и жалко.

„Това е моят чичо — мислех си аз, — брат на баща ми.“

Подадох му половин франк бакшиш. Той ми благодари:

— Бог да ви благослови, млади господине!

С израз на бедняк, който получава милостиня. „Сигурно е просил там“ — мина ми през ума.

Сестрите ми ме наблюдаваха, изненадани от моята щедрост.

Когато върнах двата франка на баща си, майка ми учудено запита:

— Че три франка ли струваха тези стриди?… Не е възможно.

— Дадох му половин франк бакшиш — заявих аз твърдо.

Майка ми подскочи и ме загледа в очите:

— Ти си луд! Половин франк на този тип! На този негодник!

Спря изведнъж — баща ми сочеше с поглед зетя си.

След това всички замълчаха.

На хоризонта пред нас една виолетова сянка излизаше сякаш из морето. Остров Жерсе.

Когато наближихме пристанището, обзе ме силно желание да видя още веднъж чичо си Жюл, да се приближа до него, да му кажа нещо топло, утешително.

Но тъй като никой не ядеше вече стриди, нещастникът беше изчезнал, беше слязъл навярно долу, в мръсния трюм, където живееше.

За да не го срещнем пак, ние се върнахме в Хавър с кораба, който спира в Сен-Мало. Тревога разяждаше майка ми.

Никога вече не видях брата на баща си.

Ето защо понякога давам на скитниците петфранкова монета.

Ги дьо МопасанБу-Амама

Бих желал да зная дали някой би могъл да каже дори днес кой беше Бу-Амама. Този неуловим хитрец, след като подлуди нашата армия в Африка, изчезна така безследно, че човек почва да се съмнява дали някога е съществувал.

Офицери, на които може да се вярва и които смятаха, че го знаят, ми го описваха по един начин; но други хора, не по-малко честни, напълно уверени, че са го виждали, ми го описваха по съвсем друг начин.

Във всеки случай този скитник е бил главатар на малобройна чета, която без съмнение гладът бе подтикнал към бунт. Тези хора са се били само за да могат да изпразват складовете с храни и за да ограбват влаковете. Изглежда, че не са действували нито от омраза, нито от религиозен фанатизъм, а от глад. С нашата система на колонизация, която се свежда до това да разорява арабите, да ги ограбва непрекъснато, да ги преследва безмилостно и да ги кара да умират от мизерия, ще има да видим още много въстания.

Друга една причина за тази война е може би присъствието на испанците, които се занимават с преработката на алфа по високите плата.

В този океан от алфа, в това мрачно зеленикаво пространство, неподвижно под жарещото небе, живееше една истинска нация — тълпа хора с кафява кожа, авантюристи, които мизерията или други причини са прогонили от родината им. По-диви и внушаващи повече страх, отколкото арабите, изолирани, далеч от всеки град, от всякакъв закон и от всякаква сила, те извършвали, казват, това, което са вършили техните предци в новия свят — насилия, кръвопролития и ужаси спрямо първоначалните обитатели.

Отмъщението на арабите е било ужасно.

Ето в няколко реда привидната причина за въстанието.

Двама дервиши проповядвали открито бунт в едно племе на Юг. Лейтенант Венбренер бил изпратен с мисия да залови каида20 на това племе. Френският офицер взел със себе си четирима войници. Той бил убит.

Полковник Иносанти бил натоварен да отмъсти за неговата смърт и като подкрепление му изпратили агата от Даида.

Когато бил на път, войниците на агата от Саида срещнали племето трафизи, което също отивало при полковник Иносанти. Между двете племена избухнали свади. Трафизите се отметнали от французите и преминали на страната на Бу-Амама. Точно тогава се случила историята при Шелада, която е вече разказвана сто пъти. След като обозът му бил разграбен, полковник Иносанти, когото общественото мнение, изглежда, доста лекомислено осъди, тръгнал с усилен марш към Креидер, за да допълни своята колона, и оставил пътя свободен пред противника си. Последният се възползувал от това обстоятелство.

Трябва да отбележим един любопитен факт. Същия ден официалните съобщения отбелязаха, че в едно и също време Бу-Амама е бил на две различни точки, отдалечени една от друга на 150 километра.

Този арабски водач, използувайки пълната свобода на действие, която му се давала, минал на 12 километра от Жеривил, убил пътем ефрейтора Бренжар, изпратен само с няколко души в разбунтуваната област, за да възстанови телеграфните съобщения, и след това тръгнал на Север.

Тогава именно той преминал територията на хасасените и на харарите и вероятно подтикнал тези две племена да избият испанците, нещо, което те извършили малко по-късно.

Най-после той пристигнал в Аин-Кетифа и два дни по-късно лагерувал в Хаси-Тирсин, само на 22 километра от Саида.

Военните власти най-сетне се разтревожили и предупредили на 10 юни вечерта Франко-алжирската компания да прибере чиновниците си, тъй като областта била несигурна. Цяла нощ влаковете се придвижвали до крайната спирка на линията, но за няколко часа било невъзможно да се съберат хората от работилниците, пръснати върху една територия от 150 километра, и на 11-и призори кланетата започнали.

Те били извършени особено от двете племена хасасени и харари, ожесточени срещу испанците, които живеели на тяхна територия.

Обаче под предлог да не се предизвиква бунт, не се потърси сметка впоследствие от тези племена, които изклаха близо триста души — мъже, жени и деца. Казват, че арабски конници, заловени с ограбени неща, с испански рокли на седлата им, били освободени, понеже „липсвали доказателства“.

И така, на 10-и вечерта Бу-Амама лагерувал в Хаси-Тирсин на 22 километра от Саида. В същия час генерал Серез телеграфирал на губернатора, че разбунтувалият се главатар се опитва да мине на Юг.

През следващите дни дръзкият дервиш ограбил селата Тафрауа и Кралфала, и натоварил всичките си камили с плячка — храни и стоки на стойност няколко милиона.

Той отново отишъл в Хаси-Тирсин, за да попълни войската си. След това разделил отреда си на две части — едната част отправил към Аин-Кетифа. Там тя била спряна и ограбена от племето шарауи. Става дума за батальона на Брюнетиер.

Другата част, командувана от самия Бу-Амама, попаднала между батальона на генерал Детри, разположен на лагер в Ел-Маиа, и батальона на Маларе, намиращ се в Ксар, ел-Крелифа, близо до Бреидер. Той трябвало да мине между двамата, което не било лесно. Тогава Бу-Амама изпратил група конници пред лагера на генерал Детри, който се впуснал да ги преследва с целия си батальон до Аин-Сфизифа, много отвъд солното езеро, убеден, че гони самия дервиш. Хитростта сполучила. Пътят бил свободен. На другия ден след тръгването на генерала въстаническият главатар окупирал лагера му; това станало на 14-и юни.

От своя страна полковник Маларе, вместо да пази пътя към Креидер, се бил разположил на лагер в Ксар-ел-Крелифа, на 4 километра оттам. Бу-Амама веднага изпратил един силен конен отред да мине пред полковника, който се задоволил да даде легендарните шест топовни изстрела. Междувременно керванът от натоварени камили минавал спокойно солното езеро при Креидер, единственото удобно място за преминаване. Оттам Бу-Амама трябвало да отиде да скрие своите провизии при мограрите, неговото собствено племе, на 400 километра южно от Жеривил.

Откъде произлизат, ще се запита някой, тези толкова точни факти? От всички. Естествено някой ще оспори една точка, друг друга. Аз не мога да твърдя нищо, понеже само съм събрал сведенията, които ми са се сторили най-вероятни. Впрочем в Алжир би било невъзможно да се получат сигурни подробности върху неща, които стават или са станали на 300 километра от мястото, където човек се намира. Колкото до военните съобщения през тази война, човек би помислил, че ги издава някой, който си прави шеги. В един и същи ден присъствието на Бу-Амама беше отбелязано на шест различни места от шест различни командири на отреди, които мислеха, че той е вече в ръцете им. Една пълна сбирка на официални съобщения с малка добавка, съставена от съобщенията на официалните агенции, би представлявала извънредно смешен сборник. Известни телеграми, чиято невероятност бе прекалено очевидна, бяха впрочем спирани в канцелариите в Алжир.

Една духовита карикатура, направена от някакъв колонист, ми се стори, че обяснява най-добре положението. Тя представляваше стар генерал, дебел, с лампази, мустакат, изправен срещу пустинята. Той гледа слисано огромната страна, гола и прорязана с долини, чийто край не се вижда, и шепне: „Там са!… Там някъде!“ После се обръща към своя адютант, който стои неподвижен зад гърба му, и казва с твърд глас: „Телеграфирайте на правителството, че неприятелят е пред мен и започвам преследването му.“

Единствените малко по-сигурни сведения, които се получаваха, идваха от испански пленници, избягали от Бу-Амама. Можах да разговарям, с помощта на преводач, с един от тези хора и ето какво ми разказа той.

Той се казваше Блас Рохо Пелисер. На 10-и юни вечерта, заедно с другарите си, карал керван от осем коли, когато намерили на пътя други разбити коли и между колелетата им — избитите колари. Един от тях бил още жив. Опитали се да му помогнат, но група араби се нахвърлили върху тях. Испанците имали само една пушка. Предали се, но въпреки това били избити, с изключение на Блас Рохо, който бил пощаден без съмнение заради младостта си и хубавото си лице. Известно е, че арабите съвсем не са безразлични към мъжката красота. Завели го в лагера, където той заварил и други пленници. Към полунощ без никаква причина убили един от тях. Той бил един от „механиците“ (от хората, натоварени да завинтват спирачките на колите), казвал се Доминго. На следния ден, 11-и юни, научил, че и други пленници били убити през нощта. Това е бил денят на големите кланета. Останали на същото място. Вечерта конниците довели две жени и едно дете.

На 12-и вдигнали стана и вървели цял ден.

На 13-и вечерта лагерували при Даят-Кереб.

На 14-и вървели по посока на Ксар-Крелифа. Това е денят на историята с Маларе. Пленникът не чул оръдията. Това дава основание да се предполага, че Бу-Амама е пратил само групата конници да минат пред френския експедиционен корпус, докато керванът с плячката, в който се намирал Блас, преминал солното езеро в пълна безопасност няколко километра по-далеч.

Осем дни вървели на зигзаг. Щом пристигнали в Тис-Мулен, разбунтуваните арабски племена се разделили, като всеки отвел своите пленници.

Бу-Амама се показал благосклонен към пленниците, особено към жените, които по негова заповед били оставени да спят в специална палатка под стража.

Една от тях, хубаво осемнадесетгодишно момиче, се отдала през време на пътуването на един главатар от племето на трафизите, който я заплашил със смърт, ако се противи. Обаче дервишът отказал да благослови тяхната връзка.

Блас Рохо бил придаден в служба на Бу-Амама, когото обаче той не можал да види. Видял само сина му, който ръководел военните операции. Изглеждал около тридесетгодишен. Бил висок и слаб млад човек, кестеняв, блед, с големи очи и малка брада.

Притежавал два червеникави коня, от които единият бил френски, и, изглежда, принадлежал по-рано на майор Жаке.

Пленникът не знаеше нищо за случая при Креидер.

Блас Рохо избягал в околностите на Бас-Яла, но понеже не познавал добре страната, бил принуден да следва пресъхналите реки и след като вървял три дни и три нощи, пристигнал в Мархум. Бу-Амама водел със себе си петстотин конници и триста пехотинци и един обоз от камили за плячката.

Цели петнадесет дни след кланетата влаковете денонощно се движели по малката железопътна линия, която минава покрай солните езера. Постоянно събирали нещастни, осакатени испанци, високи и хубави момичета, разголени, изнасилени, окървавени. Всички жители на тази област казват, че с малко предвидливост военните власти можели да избягнат това клане. Във всеки случай те не можаха да се справят с шепа бунтовници. Кои са причините за тази безпомощност на нашите усъвършенствувани оръжия срещу тоягите и кремъклийките на арабите? Други трябва да ги разберат и да ги посочат.

Във всеки случай арабите имат едно предимство, срещу което ние напразно правим усилия да се борим. Те са синове на тази страна. Преживяват с няколко смокини и шепа брашно и са неуморими при този климат, който изсмуква хората от Севера. Яздейки коне, които като тях се задоволяват с малко храна и като тях не чувствуват горещината, те изминават за един ден сто до сто и тридесет километра. Понеже не мъкнат със себе си ни багажи, ни обози, ни провизии, те се придвижват с изненадваща бързина, минават между две колони, разположени на лагер, за да нападнат и ограбят някое село, което се смята в безопасност, и изчезват, без да оставят следа, а после внезапно се връщат, когато всички предполагат, че са вече много далеч.

По време на война в Европа, колкото и бързо да се движи една армия, тя не може да промени мястото си, без противникът да бъде осведомен за това. Огромните обози неминуемо забавят придвижването й и винаги показват пътя, който тя следва. А един отред араби, напротив, оставя зад себе си толкова следи от преминаването си, колкото прелитането на ято птици. Тези скитащи конници се вият като лястовици около нас, пристигат и изчезват с невероятна бързина.

Когато се хвърлят в атака, те могат да бъдат победени и почти винаги ги бият въпреки храбростта им. Но никой не може да ги преследва: никога не могат да ги настигнат, когато бягат. Затова и те грижливо избягват сблъскванията и се задоволяват по начало само да безпокоят нашите войски. Те нападат стремително, препускайки в бесен галоп своите мършави коне, и пристигат като вихър от развети дрехи и прах.

Галопирайки, те стрелят с дългите си, инкрустирани със сребро пушки, изведнъж описват остър завой и се отдалечават, както са дошли, в пълен кариер, оставяйки зад себе си тук-таме бели петна, които се движат паднали като ранени птици с окървавени пера.

Ги дьо МопасанМис Хариет

Ги дьо МопасанСтрах

Влакът летеше с пълна пара в мрака.

В купето бяхме само аз и един стар господин, седнал срещу мен, който гледаше през прозореца. Този вагон на ПЛМ21 миришеше силно на карбол — очевидно беше пристигнал наскоро от Марсилия.

Нощта беше безлунна, гореща, жарка. Не се виждаха звезди; дъхът на летящия влак, който ни удряше в лицето, беше топъл, задушен, подтискащ и гърдите не го поемаха.

Бяхме тръгнали от Париж в три часа и пътувахме из Франция, без да видим нещо от местата, през които минавахме.

Изведнъж някакво фантастично видение се мярна пред очите ни — в гората двама души стояха край голям огън.

Видяхме ги за миг. Стори ни се, че са двама нещастници, облечени в дрипи, облени от блестящата червенина на огъня, обърнали към нас брадатите си лица, а наоколо им — подобно на декор от някаква драма — зелени дървета, светлозелени и лъскави, по чиито дънери падаха ярките отблясъци на пламъците и чийто листак бе пропит от светлина, която сякаш се вливаше в него и го изпълваше.

После всичко се стопи в тъмнината.

Наистина какво странно видение! Какво правеха в гората тези двама скитници? Защо им беше този огън в такава задушна нощ?

Спътникът извади часовника си и каза:

— Точно полунощ. Много странно нещо видяхме.

Съгласих се с него и започнахме да се разговаряме, да гадаем какви може да са били тези хора — злодеи, които горяха доказателствата за престъплението си, или магьосници, които приготвяха някакво чародейно питие? Човек не пали такъв огън в гората в полунощ, посред лято, за да си свари чорба. Тогава какво са правили? Не можахме да намерим никакво правдоподобно обяснение.

Тогава моят спътник започна да разправя… Беше стар човек. Не можех да отгатна професията му. Явно беше, че е чудак, доста образован и може би малко побъркан.

Но знае ли човек кой е мъдрец и кой глупак на този свят, където толкова често разумът би трябвало да се нарича глупост, а глупостта — гений?

— Доволен съм, че видях това. За няколко минути изпитах едно отдавна изчезнало усещане — каза той. — Как смущаващ трябва да е бил някога за човека светът, когато е бил тайнствен!

Колкото повече се вдигат завесите, които крият неизвестното, толкова повече обеднява въображението на хората. Не намирате ли, че нощта е станала празна и нейната тъмнина е опошлена, откакто няма призраци?

Хората казват: „Няма вече фантастични неща, няма странни вярвания, всичко необяснено е обяснимо. Свръхестествените явления намаляват като езеро, чиято вода се изчерпва от някой канал. С всеки изминат ден науката отдалечава границите на приказното.“

А пък аз, господине, съм от старото поколение, което обича да вярва. Аз принадлежа на старото наивно поколение, свикнало да не разбира, да не търси, да не знае, навикнало на заобикалящите го тайни, което отказва да приеме простите и ясни истини.

Да, господине, въображението пресъхна, откакто изчезна невидимото. Днес нашата земя ми се вижда изоставен, празен и гол свят. Вярванията, които я правеха поетична, са я напуснали.

Как бих искал, когато излизам нощем, да мога да тръпна от тази тревога, която кара старите жени да се кръстят, минавайки край стените на гробищата, и последните суеверни хора да бягат, щом видят странните изпарения на блатата и чудноватите блуждаещи пламъчета! Как бих искал да вярвам в неопределените, всяващи ужас неща, които някога хората си въобразяваха, че усещат в тъмнината.

Колко ли е била мрачна и страшна някога тъмнината на нощите, когато са я изпълвали приказни същества, непознати, скитащи и зли, чийто образ човек не е можел да си представи, страхът от които е смразявал сърцето, чиято скрита мощ е задминавала границите на мисълта му и от властта на които не е можел да избегне!

Истинският страх изчезна от земята заедно със свръхестественото, защото човек се страхува истински само от това, което не разбира. Видимите опасности могат да развълнуват, да смутят, да уплашат. Какво е това пред душевния ужас, предизвикан от мисълта, че ще срещнеш блуждаещ призрак, ще почувствуваш прегръдката на мъртвец, ще видиш да тича към теб някое от тези чудовища, родени от човешкия страх? Мракът ми се вижда светъл, откакто в него няма вече привидения.

И ето ви доказателство за това: ако ние двамата изведнъж се намерехме сами в тази гора, нас повече би ни преследвал образът на двете странни същества, които зърнахме в блясъка на огъня, отколкото страхът от някаква действителна опасност.

Той повтори:

— Човек се страхува истински само от това, което не разбира.

И изведнъж в паметта ми изплува спомен, споменът за една случка, която ни разказа Тургенев една неделя, когато бяхме у Гюстав Флобер.

Описал ли я е някъде, не зная.

Никой не умееше по-майсторски от големия руски романист да извиква в душата на човека трепет пред забуленото неизвестно, никой не можеше като него в полусянката на някой странен разказ да намекне за цял един свят от неясни, тревожни и заплашителни неща.

Когато четем Тургенев, чувствуваме неопределения страх пред невидимото, страха от непознатото, което се таи отвъд стената, отвъд вратата, отвъд видимия живот. Смътни проблясъци внезапно преминават и осветяват разказа само за да увеличат тревогата ни.

Той ни загатва за смисъла на странни съвпадения, за неочаквана връзка между случайни наглед обстоятелства, които сякаш са ръководени от нечия скрита и коварна воля. Струва ти се, че у него някаква невидима нишка ни води тайнствено през живота като през мъгляв сън, чийто смисъл не успяваме да доловим.

Той не навлиза смело в царството на свръхестественото като Едгар По или Хофман; разправя прости истории, в които е примесено зрънце от нещо смътно и смущаващо.

Този ден той ни каза: „Човек се страхува истински само от това, което не разбира.“

Беше седнал или по-точно се бе излегнал в голямо кресло с отпуснати ръце и протегнати крака. Главата му беше цяла побеляла, обкръжена от къдрите на сребристата му брада и коса, което го правеше да прилича на дядо господ или на някакъв речен бог, излязъл от „Метаморфозите“ на Овидий.

Той говореше бавно, малко, лениво, което придаваше особена прелест на разказите му, и с известно колебание и тромавост на езика, които подчертаваха точния цвят на думите. Светлите му широко отворени очи отразяваха, както детските очи, всички отсенки на мисълта му.

Той ни разправи следното:

Веднъж като младеж отишъл на лов в някаква гора в Русия. Бил ходил цял ден и пристигнал към края на следобеда на брега на тиха река.

Тя течала между дърветата, под самите дървета, дълбока, студена, бистра, пълна с водорасли.

Непреодолимо желание обхванало младия ловец да се хвърли в прозрачната вода. Той се съблякъл и скочил в реката. Тогава бил висок и здрав младеж, силен и смел плувец.

Отпуснал се спокойно по гръб във водата. С удоволствие усещал как го докосват треви и корени и как водораслите леко се плъзгат по кожата му.

Внезапно някаква ръка го хванала за рамото.

Обърнал се изведнъж и видял страшно същество, което го гледало жадно. Приличало на жена или на маймуна — с огромно и набръчкано лице; това същество се кривяло и се смеело. Две отвратителни неща — сигурно гърдите — плували пред жената и невероятно дълги преплетени коси, избелели на слънцето, заграждали лицето й и се влачели по водата над гърба й.

Тургенев се почувствувал скован от невъобразим ужас, вледеняващия ужас, който изпитваме пред свръхестествените неща.

Без да разсъждава, без да мисли, без да разбира, той започнал да плува като обезумял към брега. Но чудовището плувало по-бързо от него и докосвало ту врата му, ту краката му, като издавало радостни кикотения. Влуден от страх, младежът достигнал най-после брега и се спуснал да бяга с всички сили през гората, без дори да помисли да прибере дрехите и пушката си.

Страшното същество тичало по петите му и ръмжало.

Капнал от умора, вцепенен от ужас, той щял да грохне на земята, когато с камшик в ръка дотичало едно дете, което пасяло наблизо кози; то започнало да удря отвратителната звероподобна жена, която побягнала, като пищяла от болки. Тургенев я видял как изчезнала в гъсталака, подобна на женска горила.

Била една луда, която живеела вече тридесет години в тази гора, като се хранела с това, което овчарите й подхвърляли от състрадание. По-голямата част от времето си плувала в реката.

И големият руски писател добави:

— Никога, през целия си живот, не съм изпитвал такъв страх като тогава, понеже не можех да разбера какво беше това чудовище.

Моят спътник, комуто разказах тази история, поде:

— Вярно, човек се страхува от това, което не разбира. Човек изпитва страшното душевно мъчение, наречено ужас, само когато към уплахата се прибави суеверният страх на изминалите столетия. Изживявал съм такъв ужас с всичката му сила, и то поради нещо така обикновено и глупаво, че ме е срам да го разкажа.

Пътувах пеш, съвсем сам, из Бретан. Бях прекосил Финистер, печалните степни, пусти равнини, където растат само храсти около големите свещени камъни, под които живеят духове. Предната вечер бях ходил на мрачния нос Раз, този край на стария свят, където водят вечната си битка две морета — Атлантическият океан и Ла Манш. Главата ми беше пълна с легенди, които бях чувал и чел за този край на вярванията и суеверията.

Вървях от Пенмарш към Пон-л’Абе, и то нощем. Познавате ли Пенмарш? Плосък бряг, съвсем плосък, съвсем нисък, като че ли лежи дори по-ниско от морето. Човек вижда отвсякъде това сиво и настръхнало море, пълно с подводни скали, около които капе пяна като от устата на побеснели животни.

След като вечерях в една рибарска кръчмичка, тръгнах право по пътя, който върви всред пустите равнини. Беше съвсем тъмно.

От време на време минавах край някой долмен, подобен на изправен призрак, който сякаш ме гледаше.

Малко по малко започна да ме обзема някакъв неопределен страх — сам не знаех от какво. Има вечери, когато ти се струва, че те докосват духове, когато душата ти тръпне без видима причина, когато сърцето бие от някаква смътна боязън пред онези невидими, тайнствени неща, за чието изчезване аз така съжалявам.

Пътят ми се струваше дълъг, безкрайно дълъг и пуст.

Не се чуваше друг шум освен бученето на вълните там някъде зад мен; понякога този еднообразен и заплашителен шум се чуваше съвсем близо, толкова близо, та ми се струваше, че вълните, с увенчани с пяна чела, препускат през равнината и ме следват по петите; идеше ми да побягна, да тичам с все сили да търся спасение. Бодливите храсти наоколо ми свиреха от повеите на вятъра, които брулеха земята, като ту се засилваха, ту притихваха. Беше ми много студено на ръцете и краката, макар че вървях твърде бързо; чувствувах неприятен студ, защото душата ми бе обзета от някаква тревога.

Как ми се щеше да срещна някого!

Междувременно беше станало така тъмно, че с мъка различавах пътя.

Внезапно дочух някъде напред в далечината шум от колела. „Сигурно е някаква кола“ — помислих си аз. После шумът престана.

След миг ясно дочух същия шум — този път по-близо.

Понеже не виждах никаква светлина, казах си: „Няма и фенер. Нищо не ме учудва вече в тази дива страна.“

Шумът пак престана, после започна отново. Беше много слаб шум, за да бъде от каруца, а не се чуваше и тропот на коне, което ме озадачи, понеже нощта беше тиха.

„Какво ли ще е това?“ — попитах се аз. Шумът се приближаваше много, много бързо. А ясно чувах тракането само на едно колело — никакъв шум от копита или от стъпки. Какво можеше да бъде това?

Сега беше вече близо, съвсем близо; тласкан от инстинктивен страх, скочих в един ров и видях как до самия мен мина ръчна количка, която се движеше сама… съвсем сама, без да я бута някой. Представете си… ръчна количка, която върви сама!

Сърцето ми заби така силно, че се строполих на тревата. Чувах как шумът на количката се отдалечава към морето. Не смеех да тръгна, нито да стана, нито дори да се помръдна, защото, ако количката се върнеше, ако почнеше да ме преследва, щях да умра от ужас.

Дълго, много дълго време ми трябваше да се съвзема. Останалото разстояние изминах с такава тревога в душата, че дъхът ми спираше и при най-слабия шум.

Глупаво, нали? Но какъв страх изживях! По-късно, когато размислих, разбрах — по всяка вероятност някое босоного хлапе трябва да е бутало количката, а аз бях очаквал да видя висока мъжка фигура.

Нали разбирате… когато душата ти тръпне пред свръхестественото и видиш изведнъж количка да се движи сама… съвсем сама… Какъв ужас!

Той замълча за миг и поде отново:

— Ето, господине, присъствуваме сега на интересно и страшно зрелище — тази холерна епидемия.

Усещате ли как тези вагони са се вмирисали на карбол: това означава, че тя е някъде тук, около нас.

Трябва сега да видите Тулон. Нейното присъствие се чувствува там. Не страхът от някаква болест е подлудил хората. Холерата е нещо друго, тя е невидимото, някогашният бич, бедствие от минали времена, нещо като зъл дух, който се е върнал; нейното присъствие не само ни ужасява, но и ни учудва, защото ни се струва, че тя принадлежи на миналите векове.

Лекарите стават смешни с техните микроби. Не микробите са изплашили хората дотам, че да се хвърлят от прозорците, а холерата, това необяснимо и страшно същество, дошло от дълбочините на Изтока.

Прекосете Тулон, ще видите, че там танцуват из улиците.

Защо танцуват в тези дни, когато смъртта витае около тях? Из околностите на града пускат разноцветни ракети и палят празнични огньове; по всички градски площади оркестри свирят весели мелодии.

Защо ги е обзела тази лудост?

Защото тя е тук, защото искат да се покажат храбри — не пред микробите, а пред холерата, защото искат да се държат дръзко пред нея, като пред неприятел, когото не виждаш, но който знаеш, че те дебне. За него танцуват, смеят се, крещят, палят огньове, свирят валсове, за него, за духа, който убива и чието присъствие те чувствуват навсякъде — невидим, зловещ дух, подобен на злите демони, които в древни времена варварските жреци прогонваха със заклинания.

Ги дьо МопасанДядо Амабл