Избраница

Глава 1 Церемонията по приемането

За няколко седмици всяко лято небето над Киралия се изчистваше до наситено синьо и слънцето жареше неумолимо. По улиците на град Имардин се носеха облаци прах и мачтите на корабите в Пристанището потрепваха в маранята, а мъжете и жените бързаха към домовете си, за да се разхладят и да пийнат сок или, ако бяха в копторите - голямо количество бол.

Но за Гилдията на магьосниците на Киралия тези жарки дни известяваха приближаването на важно събитие: полагането на клетва от приетите през лятото ученици.

Сония се намръщи и подръпна яката на роклята си. Въпреки че искаше да бъде със същите семпли, но качествени дрехи, които носеше по време на престоя си в Гилдията, Ротан беше настоял, че се нуждае от нещо по-официално за церемонията по приемането.

Наставникът й се усмихна.

-Не се притеснявай, Сония. Всичко ще приключи бързо и после ще трябва да носиш мантия - която, сигурен съм, много скоро що ти омръзне.

- Не се притеснявам - отвърна раздразнено Сония.

Очите на Ротан проблеснаха развеселено.

- Наистина ли? И не се чувстваш дори мъничко нервна?

-Не е като на Изслушването миналата година. Тогава беше шантаво!

- Шантаво? - Веждите му се вдигнаха. - Сония, все пак си нервна. Не си използвала тази дума от седмици.

Тя въздъхна раздразнено. От момента на Изслушването пет месеца по-рано, когато Ротан беше спечелил правото да й бъде наставник, той я учеше на всичко, което новаците трябва да знаят при постъпването в Университета. Тя вече можеше да чете без чужда помощ повечето от книгите в библиотеката му и можеше да пише „прилично” по думите на Ротан. Математиката й се удаваше по-трудно, но уроците по история намираше за пленителни.

През всичките тези месеци Ротан я беше поправял винаги, когато бе използвала думи от жаргона на копторите, и я беше карал да повтаря правилните думи, докато не започна да звучи като дама от могъщ киралийски Дом. Ротан я предупреждаваше, че съучениците й няма да бъдат толкова снизходителни към миналото й, колкото е той и тя само ще влоши положението, ако насочва вниманието им към произхода си всеки път, когато заговори. Със същите доводи я беше убедил да носи рокля на церемонията по приемането, и макар тя да знаеше, че той е прав, това не я караше да се чувства по-удобно.

Когато наближиха входа на Университета, видяха подредени в кръг карети. До всяка карета стоеше група от официално облечени прислужници, носещи цветовете на Дома, на който служат. При вида на Ротан те се обръщаха и се покланяха.

Сония гледаше каретите и чувстваше как стомахът й се свива. Беше виждала и преди карети, но никога - толкова много заедно. Всяка от тях беше изработена от гладко полирано дърво, украсена с резба и изрисувана със сложни шарки. В центъра на всяка от вратите беше нарисуван хералдически знак, показващ Дома, на който принадлежи каретата - неговият инкол. Сония разпозна инколите на Парен, Аран, Дилан и Сарил, някои от най-влиятелните Домове в Имардин.

Момчетата и момичетата от тези Домове щяха да бъдат нейни съученици. При тази мисъл се почувства така, сякаш вътрешностите й се преобръщат. Как ли щяха да се отнасят към нея - първата от много векове киралийка извън великите Домове, която встъпваше в редиците им? В най-лошия случай щяха да са на мнението на Фергън, магьосникът, който миналата година се беше опитал да предотврати влизането й в Гилдията. Той смяташе, че в изкуството на магията трябва да бъдат обучавани само издънките на Домовете. Чрез пленяването на приятеля й Сери той беше изнудил Сония да му съдейства в плановете му. Тези планове целяха да докажат на Гилдията, че киралийците от по-нисшите съсловия не са достатъчно морални и не заслужават да им се окаже доверието да бъдат посветени в магията.

Но престъплението на Фергън беше разкрито и той беше изпратен в далечна крепост. Ала Сония не смяташе, че наказанието за опита да бъде убит нейният приятел е достатъчно сурово и все се чудеше дали това ще възпре други магьосници, ако решат да направят нещо подобно.

Девойката се надяваше някои от съучениците й да бъдат като Ротан, който не се интересуваше, че тя някога е живяла и работила в копторите. Някои от останалите раси с присъствие в Гилдията може би също щяха да са по-толерантни към приемането на момиче от нисшите съсловия. Виндите бяха много дружелюбни хора; тя беше срещала в копторите неколцина от тях, дошли в Имардин, за да работят в лозята и овощните градини. За ланите беше чувала, че изобщо нямат нисши и висши съсловия. Те се деляха на племена и преценяваха хората по тяхната смелост, ловкост и мъдрост - Сония нямаше никаква представа къде би било мястото й в тяхното общество.

Тя погледна към Ротан, помисли си за всичко, което той беше направил за нея и почувства прилив на привързаност и благодарност. Някога би се ужасила от възможността да се окаже толкова зависима от някого, особено пък от магьосник. Някога беше мразила Гилдията - силата й се беше проявила за пръв път случайно, когато в гнева си хвърли камък срещу магьосник. Тогава бяха започнали да я търсят и тя, уверена, че искат да я убият, беше дръзнала да потърси помощта на Крадците, а те винаги искат висока цена за подобни услуги.

После силата й беше излязла извън контрол и магьосниците бяха убедили Крадците да им прехвърлят опеката върху нея. Ротан беше станал неин тъмничар и учител. Той й бе доказал, че магьосниците - или поне повечето от тях - не са жестоките, себични чудовища, за каквито ги смятаха жителите на копторите.

От двете страни на отворения вход на Университета стояха двама стражи. Присъствието им беше формалност, съблюдаваха само когато Гилдията очакваше важни гости. Те се поклониха тържествено, докато Ротан въвеждаше Сония във фоайето.

Въпреки че тя вече беше идвала тук няколко пъти, помещението отново я смая. От пода нагоре се издигаха хиляди невероятно тънки влакна от материал, подобен на стъкло, които поддържаха изящните стълби, изкачващи се спираловидно към по-горните етажи. Деликатни нишки от бял мрамор се увиваха като лози около парапетите и стълбищата, които изглеждаха твърде крехки, за да издържат тежестта на човек - и вероятно не биха могли, ако не бяха подсилени чрез магия.

Сония и Ротан се изкачиха по едно от стълбищата и се озоваха в къс коридор. Той водеше към Заседателната зала, древна сграда от сив камък, защитена и заградена от огромно помещение, познато като Голямата зала. Пред вратите на Заседателната зала стояха няколко души и при вида им гърлото на Сония пресъхна. Мъжете и жените се обърнаха да видят кой приближава и когато забелязаха Ротан, в очите им проблесна интерес. Магьосниците сред тях кимнаха учтиво, останалите се поклониха.

Когато двамата влязоха в Голямата зала, Ротан отведе Сония встрани от малобройната тълпа. Тя забеляза, че въпреки летните горещини, всички освен магьосниците бяха навлекли по няколко ката пищни дрехи. Жените се бяха издокарали с натруфени рокли, мъжете носеха дълги манта с ръкави, украсени с инколи. Сония се загледа по-внимателно и затаи дъх. Във всеки шев бяха вшити искрящи червени, зелени или сини скъпоценни камъни. В копчетата на мантата бяха вградени едри скъпоценности, на вратовете и китките им се виждаха верижки от благородни метали, по ръкавиците проблясваха бижута.

Докато гледаше мантата на мъжете, Сония си помисли колко лесно би било за един професионален крадец да отмъкне копчетата. За целта в копторите се използваха специални остри бръсначи. „Случайно" сблъскване, извинение, бързо отдръпване в тълпата. Мъжът сигурно нямаше да разбере, че е бил ограбен, докато не се прибере у дома. А гривната на ръката на тази жена...

Сония тръсна глава. „Как ще се сприятеля с тези хора, ако мисля само за това колко би било лесно да ги ограбя?”. В същото време тя не можеше да сдържи усмивката си. Като дете беше не по-малко изкусна в пребъркването на джобове и в отключването на ключалки от приятелите си - може би с изключение на Сери - и въпреки че леля й Джона най-накрая я беше убедила, че не е хубаво да се краде, Сония не беше забравила тънкостите на занаята.

След като събра кураж, тя погледна към по-младите непознати и видя как неколцина от тях бързо извърнаха глави. Развеселена, девойката се запита какво ли са очаквали да видят. Глуповата просякиня? Прегърбена, мазолеста работничка? Гримирана уличница?

Тъй като всички те избягваха погледа й, тя можеше да ги разглежда спокойно. Само две от семействата имаха типичните за Киралия черни коси и бледа кожа. Една от майките носеше зелената мантия на лечителка. Друга майка държеше за ръка слабичкото си момиче, което гледаше замечтано в бляскавия стъклен таван на залата.

Три от останалите семейства стояха заедно. Ниският ръст и червеникавата им коса бяха типични за елийни. Те разговаряха тихо помежду си и от време на време смехът им отекваше в залата.

Двама тъмнокожи лонмарци, баща и син, с обръснати глави, чакаха мълчаливо. Бащата носеше лилавата мантия на алхимик, върху която бяха окачени тежките златни талисмани на религията Махга. Още двама лонмарци, също баща и син, стояха от другата страна тълпата. Кожата на сина беше по-светлокафява - намек, че майка му е от различна раса. Баща му също носеше мантия, но неговата беше червена, на воин и върху нея нямаше скъпоценности или талисмани.

В кръг около входа на коридора стоеше семейство винди. Въпреки че бащата беше с разкошни дрехи, скритите погледи, които отправяше към останалите, свидетелстваха, че се чувства не особено удобно в компанията им. Синът му беше нисък и набит младок, чиято кафява кожа имаше нездрав жълтеникав оттенък.

Соня видя, че майката на момчето е сложила ръка на рамото му и си помисли за леля си Джона и за чичо си Ранел. Връхлетя я познатото разочарование. Двамата бяха нейното семейство, те я бяха огледали след смъртта на майка й и заминаването на баща й, но се страхуваха твърде много от Гилдията, за да я посетят тук. Когато тя ги беше поканила на церемонията по приемането, те бяха отказали с оправданието, че не биха оставили новородения си син на чужди грижи, а не би било уместно да доведат ревящо бебе на толкова важно събитие.

В коридора отекнаха стъпки. Сония се обърна и видя, че към посетителите се присъединяват още трима разкошно облечени киралийци. Момчето огледа надменно тълпата. Погледът му се спря върху Ротан, после се плъзна към Сония.

Той я погледна право в очите и крайчетата на устните му се извиха в приятелска усмивка. Изненадана, Сония му се усмихна в отговор, но неговото изражение бавно се промени на презрително ухилване.

Сония не беше способна да направи нищо, освен да продължи да го гледа смаяно. Момчето се извърна, сякаш изгубило интерес, но тя успя да забележи, че се усмихва самодоволно. Сония присви очи и продължи да го наблюдава, докато той оглеждаше останалите присъстващи.

Изглежда, той вече се познаваше с другото киралийско момче - двамата си намигнаха приятелски. Момичетата бяха дарени с ослепителни усмивки, и въпреки че слабата киралийка отговори с явно презрение, погледът й остана върху него дълго време, след като той се беше обърнал. Останалите получиха учтиви кимвания.

Тази светска игра беше прекъсната от силен, металически трясък. Всички обърнаха глави към Заседателната зала. Настъпи продължителна, напрегната тишина, а после, когато огромните врати започнаха да се отварят, въздухът се изпълни с възбуден шепот. Докато пролуката се разширяваше, от залата отвътре заструи познатата златиста светлина. Тя идваше от хиляди мънички магически кълба, плаващи на няколко стъпки под тавана. Топлата миризма на дърво и лак се разливаше навън, приветствайки гостите.

Когато чу ахканията, Сония се обърна и видя, че повечето посетители зяпат залата с възхищение. Тя се усмихна, когато осъзна, че останалите новопостъпващи, а и някои от възрастните виждат Заседателната зала за пръв път в живота си. Само магьосниците и онези от родителите, които бяха посещавали церемонията по приемането на други от децата си, бяха влизали вътре. И тя.

Усмивката й изчезна при спомена за предишното й посещение, когато Върховният повелител беше довел Сери в Заседателната зала, лишавайки Фергън от власт над нея. През този ден се беше сбъднала и една от мечтите на Сери. Той си беше дал дума, че ще посети всички велики сгради в града поне веднъж през живота си. Фактът, че беше хлапак от улицата, произхождащ от нисшите съсловия, само го амбицираше допълнително.

Но Сери вече не беше онова обичащо приключенията хлапе, с което Сония се шляеше в детските си години, или дяволитият юноша, с чиято помощ тя толкова дълго се изплъзваше на Гилдията. Всеки път, когато го виждаше при посещенията му в Гилдията или при нейните отскачания до копторите, той й изглеждаше все по-възмъжал и далеч не толкова безгрижен. Когато го питаше с какво се занимава и дали все още работи за Крадците, той само се усмихваше потайно и сменяше темата.

Но въпреки това Сери изглеждаше доволен от живота. И ако наистина работеше за Крадците, може би беше по-добре, че тя не беше посветена в делата му.

На входа на Заседателната зала се появи фигура с мантия. Сония разпозна лорд Оусън, помощника на Разпоредителя. Той вдигна ръка и се изкашля.

- Добре дошли на всички - каза той. - Сега ще започне церемонията по приемането. Моля постъпващите в Университета да се строят в колона. Те ще влязат първи. Родителите ще ги последват и ще заемат местата си на предните редове.

Когато останалите новаци се забързаха към входа, Сония усети как някой леко я докосва по рамото. Тя се обърна и видя Ротан.

- Не се притеснявай. Всичко ще свърши скоро - успокои я той.

Тя му се усмихна в отговор.

- Не се притеснявам, Ротан.

- Ха! - Той леко я побутна по рамото. - Тръгвай тогава! Не ги карай да чакат.

Пред входа вече се беше натрупала малка тълпа. Лорд Оусън стисна устни.

- В колона по един, моля!

Докато новоприетите ученици се строяваха, лорд Оусън погледна към Сония. По устните му се плъзна бърза усмивка и Сония кимна в отговор. Тя се нареди зад последното момче в колоната. В този момент тих разговор привлече вниманието й.

- Тази поне си знае мястото - прошепна някой.

Сония леко завъртя глава и видя две киралийски жени, застанали наблизо.

- Това е момичето от копторите, нали?

- Да - отговори първата. - Казах на Вина да се държи по-надалеч от нея. Не искам милото ми момиче да прихване някакви отвратителни навици - или болести.

Сония отмина нататък и не чу отговора на другата жена. Допря ръка до гърдите си и установи с изненада, че сърцето й се е разтуптяло бясно. „Трябва да свикнеш с тези неща - каза си. - Тепърва ще има да ги слушаш”. Потисна желанието си да се обърне към Ротан и да го погледне, изпъна рамене и продължи с останалите новаци по дългата пътека към центъра на залата.

Щом минаха през входа, се озоваха между високите стени на Заседателната зала. Заети бяха по-малко от половината места от всяка страна, въпреки че тук бяха почти всички магьосници, живеещи в Гилдията и в града. Сония се обърна наляво и срещна студения поглед на възрастен магьосник. Набръчканото му лице се намръщи, очите му проблеснаха.

Сония усети как лицето й пламва и сведе поглед към пода. С раздразнение осъзна, че ръцете й са се разтреперили. Нима щеше да допусне да се стряска така от погледа на един старец? Тя си придаде изражение на пълно спокойствие, или поне се надяваше, че е такова. После прекара поглед по редиците от лица..... и едва не се спъна, защото усети как коленете й омекват.

Струваше й се, че всички магьосници в залата гледат към нея. Преглътна и заби поглед в гърба на момчето пред нея.

Когато новаците стигнаха до края на пътеката, Оусън насочи първия наляво, втория - надясно и така, докато всичките не се строиха в редица по широчината на залата. Сония се оказа в средата на редицата, срещу лорд Оусън. Той стоеше безмълвен, наблюдавайки нещо зад гърба й. Тя чу тътрене на крака и дрънчене на накити и се досети, че родителите се настаняват в редиците от столове отзад. Когато всичко утихна, Оусън се обърна и се поклони на Висшите магове, насядали в амфитеатрално разположените кресла в предната част на Заседателната зала.

- Представям ви летния набор от новоприети ученици.

-Сега, когато сред тях има някой познат, е много по-интересно - отбеляза Денил, когато Ротан зае мястото си.

Ротан се обърна към приятеля си.

-Но нали миналата година сред новоприетите беше племенникът ти?

Денил сви рамене.

- Аз едва го познавам. Сония е съвсем друго нещо.

Доволен, Ротан се обърна да наблюдава церемонията. Въпреки че Денил умееше да бъде очарователен, когато поиска, той трудно завързваше приятелства. Основната причина за това се коренеше в една отдавнашна случка, от времето, когато Денил беше новопостъпил ученик. Тогава той беше обвинен в „неуместен” интерес към по-голям ученик и бе подложен на одумвания както от съучениците си, така и от магьосниците. Започнаха да го отбягват и да му се подиграват и според Ротан това беше причината, поради която Денил и досега все още трудно се доверяваше и сприятеляваше.

Дълги години Ротан беше единственият близък приятел на Денил. Като учител Ротан го беше смятал за един от най-обещаващите ученици в класа му. Когато видя колко лош ефект оказват слуховете и скандалите върху учението на Денил, той реши да поеме наставничеството над момчето. С малко насърчаване и повечко търпение той беше накарал Денил да загърби клюките и плановете за отмъщение и да се върне към магията и знанията.

Някои магьосници се бяха усъмнили в това, че Ротан ще успее да „вкара в ред” Денил. Той се усмихна. Не само че беше успял, но и Денил току-що беше назначен за Втори посланик на Гилдията в Елийн. Ротан погледна към Сония и се запита дали някой ден и тя ще му даде повод да се гордее.

Денил се наведе напред.

- Те са просто деца в сравнение със Сония, нали?

Ротан погледна останалите момчета и момичета, и сви рамене.

-Не знам точно колко са големи, но средната възраст на новопостъпващите ученици е петнайсет години. Сония е почти на седемнайсет. Две-три години нямат голямо значение.

-Мисля, че имат - промърмори Денил. - Но се надявам това да е предимство за нея.

Долу лорд Оусън вървеше бавно пред редицата от новаци, като произнасяше имената и титлите им в съответствие с обичаите в родината им.

-Аленд от семейство Генард. - Оусън направи още две крачки.

- Кано от семейство Темо. - Нова крачка. - Сония.

Оусън се забави за миг, после продължи нататък. Докато обявяваше следващото име, Ротан го заболя за Сония. Липсата на благородническа титла или име на Дом я обявяваше публично за външен човек. Но нищо не можеше да се направи.

-Регин от семейство Уинар, Дом Парен - обяви Оусън последното име.

- Това е племенникът на Гарел, нали? - попита Денил.

- Да.

- Чух, че родителите му са попитали дали може да се присъедини към последния зимен набор три месеца след началото на учебната година.

- Странно. За какво им е нужно подобно нещо?

- Не знам - сви рамене Денил. - Това не успях да го чуя.

- Ти пак ли си шпионирал?

- Аз не шпионирам, Ротан. Само слушам.

Ротан поклати глава. Може да беше възпрял ученика Денил от организиране на отмъстителни номера, но не беше успял да убеди магьосника Денил да спре да се занимава с клюки.

- Не знам какво ще правя, когато отпътуваш. Кой ще ме информира за всички малки интриги в Гилдията?

- Просто ще ти се наложи да внимаваш повече - отговори Денил.

- Чудя се дали Висшите магове не те изпращат далеч, защото много „слушаш”.

Денил се усмихна.

- Казват, че най-добрият начин да узнаеш какво става в Киралия е да прекараш няколко дни, слушайки клюките в Елийн.

Шумът на кънтящи стъпки върна вниманието им към случващото се в залата. Директорът на Университета, Джерик, стана от мястото си сред Висшите магове и слезе по стъпалата. Спря се насред залата и обходи с поглед редицата от новаци. Както винаги, лицето му беше кисело и неодобрително смръщено.

- Днес всеки от тях прави първата си крачка към това да стане магьосник в Гилдията на Киралия - заговори той строго. - Като новопостъпили ученици ще трябва да се подчинявате на правилата на Университета. Според договорите, с които са обвързани Обединените земи, под тези правила са се подписали всички владетели и се очаква всички магьосници да следят строго за изпълнението им. Дори и да не завършите Университета, вие сте длъжни да ги спазвате. - Той направи пауза, поглеждайки изпитателно учениците. - За да се присъедините към Гилдията, е необходимо да положите клетва, която o има четири части.

Първо, трябва да се закълнете никога да не причинявате зло на друг човек, освен ако не го изисква защитата на Обединените земи. Това включва хората от всякаква класа, обществено положение и възраст, независимо от това дали са престъпници или не. Всякакви вендети, лични или политически, приключват тук днес.

Второ, трябва да се закълнете да се подчинявате на правилата на Гилдията. Ако все още не знаете тези правила, научете ги. Незнанието не е оправдание.

Трето, трябва да се закълнете, че ще се подчинявате на заповедите на всеки магьосник, освен ако тези заповеди не влизат в противоречие със закона. Този пункт позволява известна гъвкавост в тълкуването. Не сте длъжни да вършите нещо, което смятате за неморално или противоречи на вашата религия или традиции. Но недейте да си позволявате вие да решавате докъде стигат границите на тази гъвкавост. При подобни обстоятелства отнасяйте въпроса до мен и той ще бъде разрешен по подходящ начин.

И най-сетне, трябва да се закълнете, че ще използвате магията само под ръководството на магьосник. Това се изисква заради вашата безопасност. Не правете никаква магия без надзор, освен ако не сте получили разрешение от своя учител или наставник.

Джерик направи пауза и в настъпилата тишина не се чуваше дори обичайното въртене и шаване на зрителите. Директорът изпъна рамене и повдигна вежди.

- Наложила се е традицията, че всеки магьосник от Гилдията може да поиска наставничество над новоприет ученик, за да го напътства по време на обучението му. - Той се обърна към редиците от скамейки зад гърба си. - Върховни повелителю Акарин, желаете ли да поемете наставничеството над някой от тези ученици?

- Не - отговори хладен, мрачен глас.

Докато Джерик задаваше същия въпрос на останалите Висши магове, Ротан гледаше облечения с черна мантия водач на Гилдията. Както и повечето киралийци, Акарин беше висок и строен, а ъгловатостта на лицето му се подчертаваше от старомодната му прическа - дълга коса, завързана на опашка на тила.

Както винаги Акарин наблюдаваше церемонията със сдържано изражение на лицето. Той никога не беше проявявал интерес към напътстването и обучаването на новаците и повечето семейства се бяха простили с надеждата, че синът им ще има привилегията да е наставляван от водача на Гилдията.

Макар и млад за Върховен повелител, Акарин внушаваше уважение дори и у най-консервативните и влиятелни магьосници. Той притежаваше способности, познания и интелигентност, но вдъхваше страхопочитание най-вече с магическата си сила. Говореше се, че тя превъзхожда силата на всички останали членове на Гилдията, взети заедно.

Именно благодарение на Сония, Ротан беше един от двамата магьосници, които знаеха истинската причина за огромната сила на Върховния повелител.

Още преди Крадците да я предадат на магьосниците, една нощ Сония и нейният приятел-крадец Сери бяха проучили района на Гилдията. Бяха го направили с надеждата, че като наблюдава магьосниците в действие, тя може да се научи да контролира силата си. Вместо това Сония беше станала свидетел как Върховният повелител извършва странен ритуал. Тогава тя не знаеше какво е видяла, но когато по време на Изслушването Разпоредителят Лорлън беше влязъл в съзнанието й, за да потвърди истинността на показанията й за престъпленията на Фергън, той бе видял спомена й за тази нощ и бе разпознал ритуала.

Върховният повелител Акарин, водачът на Гилдията, се занимаваше с черна магия.

Обикновените магьосници не знаеха нищо за черната магия, освен че е забранена. Висшите магове знаеха само толкова, че да умеят да я разпознават. Дори познаването на практиките на черната мития беше престъпление. От разговора на Сония с Лорлън, Ротан бе научил, че черната магия увеличава мощта на магьосника чрез извличането на сила от други хора. Ако бъде отнета цялата сила на никого, той умира.

Ротан можеше само да гадае как се е почувствал Лорлън, когато е узнал, че най-близкият му приятел не само се е научил на черна магия, но и я използва. Сигурно е било шок за него. В същото време Лорлън разбираше, че не може да разкрие какво е узнал, без да изложи на опасност Гилдията и града. Ако Акарин избереше да се бие, той лесно би спечелил победа, като с всяко убийство силата му щеше да нараства. Така че се налагаше Лорлън, Сония и Ротан засега да запазят наученото в тайна. „Колко ли му е трудно на Лорлън да се преструва, че е приятел с Акарин, като знае на какво е способен Върховния повелител?” - запита се Ротан.

Въпреки това, което беше узнала, Сония се бе съгласила да се присъедини към Гилдията. Отначало това беше изумило Ротан, но както тя бе отбелязала, ако напуснеше с блокирана сила - както повеляваше законът за магьосниците, напуснали Гилдията - тя щеше да стане съблазнителен източник на сила за Върховния повелител. Силна в магията, но неспособна да я използва, за да се защити. Ротан потрепери. В Гилдията поне щяха да забележат, ако тя умре при странни обстоятелства.

Въпреки това беше много смело от нейна страна да постъпи в Гилдията, като знаеше какво се крие в самото й сърце. Ротан гледаше Сония, застанала сред синовете и дъщерите на някои от най-богатите семейства в Обединените земи и чувстваше гордост и привързаност. През последните шест месеца беше започнал да я възприема повече като дъщеря, отколкото като ученичка.

- Желае ли някой магьосник да поеме наставничеството над някои от тези ученици?

Ротан се сепна, осъзнавайки, че е дошъл неговият ред да говори. Той отвори уста, но преди да успее да произнесе нещо, друг глас изрече традиционните думи:

- Аз направих своя избор, Директоре.

Гласът идваше от другия край на залата. Всички ученици се обърнаха, за да видят кой е станал от мястото си.

- Лорд Ярин - обади се Джерик, - на кой ученик искате да бъдете наставник?

- Генил от семейство Ранда, Дома на Сарил, Великият клан на Алария.

Сред редиците на магьосниците се разнесе шепот. Ротан погледна надолу и видя, че бащата на момчето, лорд Тайк, се е навел напред в креслото си.

Джерик изчака гласовете да утихнат и погледна очаквателно Ротан.

- Желае ли някой друг от магьосниците да поеме настойничеството над някой от тези ученици?

Ротан се изправи.

- Аз направих своя избор, Директоре.

Сония погледна нагоре и стисна устни, сякаш се опитваше да сдържи усмивката си.

- Лорд Ротан - отговори Джерик, - над кой ученик искате да поемете наставничество?

- Искам да стана наставник на Сония.

Думите му бяха посрещнати с мълчание и Джерик просто кимна в отговор. Ротан се върна на мястото си.

- Това е - прошепна Денил. - Пропусна последната си възможност да се измъкнеш. Вече си свързан с нея за следващите пет години.

- Шт! - прошепна Ротан.

-Желае ли някой друг от магьосниците да поеме наставничеството над някой от тези ученици? - повтори Джерик.

- Аз направих своя избор, Директоре.

Гласът идваше отляво на Ротан и беше последван от скърцане, когато всички се обърнаха в креслата си. С изправянето на лорд Гарел в залата избухна оживена глъчка.

-Лорд Гарел. - В гласа на Джерик имаше изненада. - Над кой ученик искате да поемете наставничество?

- Регин от семейство Уинар, Дома на Парен.

Глъчката се смени с колективна въздишка на разбиране. Ротан погледна надолу и видя, че момчето в края на редицата се е ухилило. Приказките и скърцането на креслата продължиха още известно време, след което Джерик вдигна ръце, за да призове към тишина.

- Аз бих държал под око тези двама ученици и наставниците им прошепна Денил. - Обикновено никой не поема наставничество над учениците в първата им година. Вероятно те не искат Сония да има по-висок статус от съучениците си.

- Или може да съм положил началото на традиция - каза замислено Ротан. - А Гарел сигурно вече е забелязал потенциал в племенника си. Това би обяснило защо родителите му са поискали да започне занимания по-рано.

- Желае ли още някой да поеме наставничество? - попита Джерик. Последва мълчание и той свали ръцете си. - Нека всички магьосници, пожелали да станат наставници, да излязат отпред.

Ротан се изправи, придвижи се до края на реда и тръгна надолу към стълбите. Присъедини се към лорд Гарел и лорд Ярин до Директора Джарет и зачака един млад ученик, поруменял от вълнение, заради участието си в церемонията да донесе купчина с червеникаво-кафяви платове. Всеки от магьосниците си избра по едно вързопче от купчината.

- Нека Генил да излезе отпред - нареди Джерик.

Едно от лонмарските момчета бързо пристъпи напред и се поклони. Той гледаше към лорд Джерик с широко отворени очи и докато произнасяше Клетвата на учениците, гласът му трепереше. Лорд Ярин подаде на момчето мантиите и двамата - настойник и ученик - отстъпиха встрани.

- Нека Сония излезе отпред.

Тя тръгна решително към Джерик. Въпреки че лицето й беше пребледняло, девойката се поклони грациозно и произнесе клетвата с ясен, уверен глас. Ротан пристъпи към нея и й подаде вързопчето с мантии.

- Поемам наставничеството над теб, Сония. Твоето обучение ще бъде моя грижа и задача, докато не завършиш Университета.

- Ще ви се подчинявам, лорд Ротан.

- И нека това споразумение бъде от полза и за двамата - завърши Джерик.

Когато двамата пристъпиха встрани и застанаха до лорд Ярин и Генил, Джерик се обърна към все още усмихващото се момче на края на редицата.

- Нека Регин да излезе напред.

Момчето закрачи уверено към Джерик, но поклонът му беше бърз и небрежен. Докато се повтаряха ритуалните фрази, Ротан наблюдаваше Сония, чудейки се как ли се чувства тя. Девойката вече беше член на Гилдията, а това не беше шега работа.

Тя погледна към момчето от дясната си страна и Ротан проследи погледа й. Генил стоеше с изпънат гръб и лицето му беше пламнало. „Направо ще се пръсне от гордост” - помисли си Ротан. Да получиш наставник, особено на този етап от обучението, беше доказателство за изключителна надареност.

Но малцина вярваха, че същото важи и за Сония. Ротан подозираше, че според повечето магьосници той е избрал да й бъде наставник само за да напомня за ролята си в намирането й. Не биха му повярвали, ако им разкажеше за силата и таланта й. Но скоро сами щяха да узнаят, и тази мисъл го караше да изпитва известно задоволство.

След като Регин и лорд Гарел произнесоха ритуалните думи, те застанаха отляво на Ротан. Момчето хвърляше оценяващи погледи на Сония. Тя или не го забелязваше, или не му обръщаше внимание. Вместо това наблюдаваше внимателно как Джерик викаше останалите ученици за полагането на клетвата. Когато всеки от тях получеше мантиите си, заставаше в редица до наставниците и учениците им.

Когато и последните от учениците застанаха в редицата, лорд Джерик се обърна към всички.

-Вече сте ученици в Гилдията на магьосниците - обяви той. -Нека следващите години бъдат плодотворни за всички вас.

Новоприетите ученици се поклониха в синхрон. Лорд Джерик кимна и тръгна настрани.

-Изказвам приветствията си на новите ученици и им пожелавам дълги години успехи. - Сония подскочи когато гласът на Лорлън прокънтя зад гърба й. - Обявявам церемонията по приемането за закрита.

Из Заседателната зала отекнаха множество гласове. Редиците от облечени с мантии мъже и жени се раздвижиха, сякаш по тях бе преминал силен вятър. Всички наставаха и заслизаха надолу, изпълвайки залата с тракането на обувки. Когато учениците осъзнаха, че формалностите са приключили, се пръснаха във всички посоки. Някои се понесоха към родителите си, други проучваха вързопите в ръцете си или оглеждаха внезапното оживление наоколо. Големите врати в дъното на Заседателната зала бавно започнаха да се отварят.

Сония се обърна към Ротан и го погледна.

- Е, това е. Вече съм ученичка.

Той се усмихна.

- Доволна ли си, че всичко приключи?

Тя сви рамене.

-Имам усещането, че тепърва започва. - Погледът й се плъзна над рамото му. - Ето я и твоята сянка.

Ротан се обърна и видя приближаващия се Денил.

- Добре дошла в Гилдията, Сония.

- Благодаря, посланик Денил - отговори Сония, покланяйки се.

Денил се засмя.

- Още не, Сония. Още не.

Ротан усети нечий поглед и се обърна. До него стоеше Директорът.

- Лорд Ротан - каза Джерик и се усмихна в отговор на поклона на Сония.

- Да? - отвърна Ротан.

- Ще се премести ли Сония в Жилищните помещения на учениците? Чак сега се сетих да ви питам.

Ротан поклати глава.

- Тя ще остане с мен. Имам достатъчно място за нея в покоите ми.

Джерик вдигна вежди.

- Разбирам. Ще кажа на лорд Аринд. Извинете ме.

Ротан видя как възрастният мъж се приближи към слаб магьосник с хлътнали бузи и му каза нещо. Лорд Аринд се намръщи и погледна към Сония.

- И какво следва сега? - попита Сония.

Ротан кимна към вързопа в ръцете й.

- Сега ще видим дали тези мантии ти стават. - Той погледна към Денил. - И мисля, че имаме повод за малко тържество. Ще дойдеш ли с нас?

Денил се усмихна.

- Не бих го пропуснал.

Глава 2 Първият ден

Денил стоеше до каретата и слънцето напичаше гърба му. Той използва магия, за да вдигне първия от сандъците си на покрива. Когато качи и втория до него, въздъхна и поклати глава.

-Подозирам, че ще съжалявам, че съм взел толкова много багаж - промърмори той. - Въпреки че продължавам да мисля за нещата, които ми се искаше да взема, но не взех.

-Сигурен съм, че в Капия ще можеш да си купиш всичко, от което се нуждаеш - каза Ротан. - Лорлън определено е бил щедър при отпускането на средства.

-Да, това беше приятна изненада - ухили се Денил. - Може би си прав за причините да ме изпрати далеч.

Ротан вдигна вежди.

-Трябва да му е ясно, че не е достатъчно да те прати в друга държава, за да те предпази от неприятности.

-Поне ще избегна забъркването в твоите проблеми, приятелю. - Докато кочияшът отваряше вратата на каретата, Денил се обърна и погледна по-възрастния магьосник. - Ще ме изпратиш ли до Пристанището?

Ротан поклати глава.

- Занятията започват след по-малко от час.

- За двама ви със Сония - кимна Денил. - Значи дойде моментът да се сбогуваме.

Те се изгледаха тържествено за момент, после Ротан стисна рамото на Денил и се усмихна.

- Пази се. Гледай да не паднеш зад борда.

Денил се усмихна и на свой ред потупа Ротан по рамото.

- И ти се пази, стари приятелю. Не позволявай новата ти ученичка да те изтощава. Ще се върна след година-две да проверя как вървят нещата.

- Стар приятел, как не! - Ротан бутна Денил към каретата. Когато се качи вътре, младият магьосник се обърна и забеляза замисленото изражение върху лицето на приятеля си.

- Никога не съм предполагал, че някой ден ще се отправиш към такива славни приключения, Денил. Ти изглеждаше толкова доволен тук и след дипломирането ти рядко си подаваше носа извън портите.

Денил сви рамене.

- Предполагам, че просто съм чакал основателна причина, за да потегля нанякъде.

Ротан изсумтя.

- Лъжеш. Просто си мързелив. Надявам се, че Първият посланик знае това, в противен случай го очаква неприятна изненада.

- Много скоро ще го узнае - ухили се Денил.

- Не се и съмнявам. - Ротан се усмихна и отстъпи от каретата.

Е, хайде, тръгвай.

Денил кимна.

- Довиждане.

Той почука по покрива на каретата и тя потегли. Денил се завъртя настрани, дръпна паравана, закриващ задния прозорец и видя, че Ротан продължи да гледа подир каретата, докато тя не мина през портата на Гилдията.

Денил се облегна назад в меката седалка и въздъхна. Радваше се, че най-накрая потегля и в същото време знаеше, че ще му липсват неговите приятели и познати. Ротан си имаше за компания Сония и по-възрастните му приятели Ялдан и Езрил, а Денил щеше да общува само с непознати.

Въпреки че очакваше с нетърпение назначението си, той в някаква степен се и страхуваше от задълженията, и отговорностите, които щеше да има. Обаче пък откакто беше участвал в преследването на Сония, когато бе издирил един крадец и беше водил преговори с него, спокойният и уединен живот в Гилдията, посветен на научни изследвания, му се струваше все по-монотонен.

Той не осъзнаваше колко му е доскучал този начин на живот чак докато Ротан не му каза, че се обмисля назначаването му на длъжността Втори посланик. До момента, в който го повикаха в кабинета на Разпоредителя, той вече беше научил наизуст имената и длъжностите на всички мъже и жени в елийнския кралски двор, а и - за голямо удоволствие на Лорлън - знаеше и многобройни скандални истории за тях.

След като навлезе дълбоко във Вътрешния кръг, каретата зави по пътя, заобикалящ стената на Двореца. Зад нея се виждаше само малка част от грандиозните му кули, така че Денил се обърна към другия прозорец и започна да разглежда сложните декорации на къщите на богатите и могъщите. На едно кръстовище се строеше нова сграда. Магьосникът си спомни за старата съборетина, която се намираше по-рано на същото място - останка от времето преди да се наложи магическата архитектура. Прилагането на магията към камъка и метала беше дало възможност да се строят фантастични сгради, които не се подчиняваха на обичайните строителни ограничения. Преди каретата да отмине, Денил зърна двама магьосници, застанали до строежа. Единият беше разгънал голям план на сградата.

Каретата отново зави и премина покрай други величествени сгради, после забави ход, прекоси Вътрешната порта и навлезе в Западния квартал. Стражите забелязаха изрисувания върху нея символ на Гилдията и й хвърлиха само бегли погледи. Пътят продължи между огромни и величествени къщи, които обаче не изглеждаха толкова помпозно като онези във Вътрешния кръг. Повечето бяха на търговци и занаятчии, които предпочитаха тази част на града пред Пристанището или Пазара.

Каретата премина през Западната порта и навлезе в лабиринт от сергии и щандове. Хора от всички раси и съсловия се тълпяха от двете страни на пътя. Продавачите крещяха имената на стоките си и цените им, опитвайки се да надвикат непрестанната глъчка, подсвиркванията, звънтенето на камбанки и рева на животните. Въпреки че пътят тук се разширяваше, продавачите, купувачите, уличните артисти и просяците бяха толкова много, че едвам оставаше място каретите да се разминават.

Носеше се тежка смесица от миризми. Сладникав аромат на смачкани плодове и зловонието на изгнили зеленчуци. Миризма на тръстикови рогозки и остра, задушлива смрад на нещо противно, която се разнесе докато двама мъже пренасяха покрай каретата казан с масленосиня течност. А най-накрая до Денил достигнаха соленият дъх на морето и леката воня на речна тиня и той почувства как сърцебиенето му се ускорява. Каретата зави и пред погледа му се появи Пристанището.

Отпред се издигаше гора от мачти и въжета, разграфяваща небето на сини ивици. От двете страни на пътя се носеха безконечни потоци от забързани хора. Мускулести носачи и моряци мъкнеха сандъци, кошници и чували върху гърбовете си. Наоколо скрибуцаха каруци с всякакви размери, теглени от всякакви видове животни. Вместо виковете на продавачи тук ехтяха команди, опитващи се да надвикат мученето на добитъка.

Каретата продължи да се носи напред, като минаваше покрай все по-големи и по-големи яхти, докато накрая не стигна до редица от гигантски търговски кораби, закотвени на дълъг кей. Тогава забави ход и спря.

Вратата се отвори и кочияшът се поклони почтително.

- Пристигнахме, милорд.

Денил се плъзна от седалката и слезе от каретата. До нея стоеше мургав, белокос мъж, чиито ръце с навити ръкави и лице бяха загорели от слънцето. Зад него бяха изправени няколко по-млади мъже, всичките с мощни телосложения.

- Вие ли сте лорд Денил? - попита мъжът, покланяйки се вдървено.

- Да. А вие сте... ?

- Началник на кея - представи се човекът, после кимне към каретата. - Ваши ли са?

Денил предположи, че въпросът се отнася до сандъците.

- Да.

- Сега ще ги свалим.

- Недейте, мога да ви спестя усилията. - Денил се обърна и съсредоточи волята си. Сандъците се понесоха плавно надолу и двама от младите мъже, явно свикнали с употребата на магията за такива цели, пристъпиха напред и ги подхванаха. Тръгнаха по кея, а останалите мъже ги последваха.

- Шестият кораб в редицата, милорд - каза началникът на кея, докато каретата се отдалечаваше в обратна посока.

Денил кимна.

- Благодаря.

Когато достигна до кея, стъпките му закънтяха по дъските, и процепите между които се виждаше водата. Денил продължи да следва носачите. Минаха покрай докери, които товареха голяма купчина сандъци на един от корабите, пред следващия кораб пък имаше камара от нещо, наподобяващо добре навити килими. Навсякъде гъмжеше от народ - хората сновяха насам-натам с товари върху раменете си, излежаваха се върху палубите, играеха на ашици или тичаха по задачи.

Денил започна да различава сред шума и по-тихите звуци на пристанището: непрестанното скърцане на лодки и въжета, плискането на водата по корпусите и вълнолома. Започна да забелязва и дребните детайли: украсите на мачтите и платната, грижливо изписаните имена по корпусите на корабите и по каютите, водата, изливаща се от дупките отстрани на корабите. При вида на последното Денил се намръщи. Предполагаше се, че водата остава извън корабите, нали?

Когато стигнаха до шестия кораб, носачите се изкачиха с тежки стъпки по тънко подвижно мостче. Денил погледна нагоре и видя, че от борда на кораба го наблюдават двама души. Стъпи предпазливо на трапа и когато усети, че е здрав, въпреки огъващите се дъски, се заизкачва по-уверено. Когато стъпи на палубата, двамата мъже го поздравиха с поклони.

Те страшно си приличаха. Кафявата им кожа и ниският им ръст бяха типични черти на винди. И двамата носеха груби дрехи с неопределен цвят. Единият обаче беше с по-наперена стойка от другия, и именно той се обади пръв:

- Добре дошъл на „Финда” милорд. Аз съм капитан Нумо.

- Благодаря, капитане. Аз съм лорд Денил.

Капитанът посочи сандъците, които носачите бяха оставили върху палубата, няколко крачки по-надалеч.

- В каютата ви няма място за сандъците, милорд. Ще ги приберем в трюма. Ако ви трябва нещо, обърнете се към брат ми Джано.

Денил кимна.

- Много добре. Ще си взема само едно нещо и може да ги носите.

Капитанът кимна в отговор.

- Джано ще ви покаже каютата ви. Скоро потегляме.

Когато капитанът се отдалечи, Денил докосна капака на по-малкия сандък. Ключалката се отключи с щракане. Магьосникът извади отвътре кожена чанта с вещи от първа необходимост. Затвори капака и се обърна към носачите:

- Мисля, че това е всичко, което ми трябва.

Те се наведоха, вдигнаха сандъците и ги отнесоха. Денил се обърна и погледна очаквателно към Джано. Мъжът кимна и с жест подкани магьосника да го последва.

Минаха през тясна врата, спуснаха се по къси стълби и се озоваха в просторна стая. Таванът беше толкова нисък, че дори Джано беше принуден да върви приведен под гредите. В тавана бяха набити куки, върху които бяха опънати грубо изплетени чаршафи. Денил се досети, че това са хамаците, за които беше чул да се говори в разказите на пътешествениците.

Джано го поведе по тесен коридор и след няколко крачки отвори някаква врата. Денил зяпна смаяно малката стаичка. Почти цялото пространство беше запълнено от ниско легло, широко колкото раменете му. В единия край на леглото беше вградено малко шкафче, а в другия му край имаше грижливо сгънати одеяла от риберова кожа.

- Малка, а?

Денил погледна към Джано и видя, че мъжът се е ухилил. Магьосникът се усмихна накриво, осъзнавайки, че смайването му е било видимо.

- Да - съгласи се той. - Малка е.

-Каютата на капитана е два пъти по-голяма. Имаш ли голям кораб - имаш и голяма каюта, а?

Денил кимна.

-Изглежда справедливо. - Той остави чантата си на леглото, обърна и седна, при което краката му останаха да стърчат в коридора. - Точно такава ми трябва.

Джано почука по отсрещната врата.

- Моята каюта. Ще си правим компания, а? Пееш ли?

Преди Денил да реши какво да отговори, някъде изотгоре се разнесе звънът на корабната камбана и Джано се сепна.

-Трябва да вървя. Потегляме. - Той се обърна, после се спря. -Ти стой тук. Не се пречкай на хората. - Без да дочака отговор, мъжът се забърза нататък по коридора.

Денил огледа тясната стая, която щеше да бъде негов дом през следващите две седмици, и се ухили. Вече разбираше защо толкова много магьосници не можеха да понасят пътешествията по море.

Когато застана на прага на класната стая, Сония усети, че й прималява.

Тя беше излязла от покоите на Ротан рано, надявайки се да пристигне в класната стая първа, за да има време да овладее вълнението си, преди да се види с останалите ученици. Но няколко от местата вече бяха заети. Докато девойката се колебаеше на вратата, няколко от лицата се обърнаха към нея и тя почувства как сърцето й се свива. Бързо погледна към магьосника, който седеше на учителското място.

Той беше по-млад, отколкото очакваше, може би някъде около трийсетте. Острият нос му придаваше надменно изражение. Докато тя се покланяше, той огледа първо лицето й, после тялото, спирайки се върху новите й обувки, и накрая - пак лицето. Явно доволен, магьосникът се наведе над листа хартия на масата и сложи малка отметка в списъка.

- Сядай, Сония - каза мъжът пренебрежително.

В стаята имаше дванайсет идеално подредени маси и столове. Шестима ученици, всичките седнали на ръба на столовете си, я наблюдаваха, докато тя обмисляше подредбата.

„Не сядай твърде далеч от останалите - каза си тя. - Не искаш да си помислят, че си враждебно настроена към тях или пък че те е страх”. Насред стаята бяха останали няколко свободни места, но на нея не й се хареса идеята да седне в центъра. При далечната стена имаше свободен стол, а на следващата редица седяха трима ученици. Това щеше да свърши работа.

Докато се приближаваше към свободния стол, тя усещаше погледите на останалите. Когато седна, си наложи да погледне към тях.

Те веднага намериха къде другаде да насочат интереса си. Сония въздъхна с облекчение. Беше очаквала повечко подигравки. Но може би само Регин - момчето, което беше срещнала предния ден - беше проявило открита недружелюбност.

Останалите ученици пристигаха в стаята един по един, покланяха се на учителя и заемаха местата си. Свенлива киралийска девойка седна на първия стол, който й се изпречи на пътя. Друг ученик едва не забрави да се поклони на учителя, после се препъна на път към стола пред Сония. Забеляза я точно когато стигна до мястото си и я изгледа ужасено, преди неохотно да седне.

Последният ученик, който се появи, беше недружелюбното момче, Регин. Той огледа стаята с присвити очи и преднамерено бавно се насочи към централната позиция.

Удари далечен гонг и магьосникът се изправи от креслото си. Няколко ученици, включително и Сония, стреснато подскочиха от движението му. Но преди учителят да започне да говори, на вратата се появи познато лице.

- Всички ли са тук, лорд Елбен?

- Да, Директор Джерик - отговори учителят.

Директорът на Университета втъкна палци в кафявия шарф около кръста си и погледна съсредоточено класа.

- Добре дошли - каза той с глас, по-скоро строг, отколкото приветлив. - И поздравления. Те са не защото всеки от вас е имал късмета да се роди с рядката и завидна дарба да използва магия. Тези поздравления са защото сте приети в Университета на Гилдията на магьосниците. Някои от вас са дошли от далечни страни и няма да се върнат в домовете си дълги години. Някои може да решат да останат тук до края на живота си. Но всички вие ще прекарате тук следващите пет години. Защо? За да станете магьосници. Но какво е магьосникът? - Той мрачно се усмихна. - Има много качества, които характеризират магьосника. Някои от тях вече притежавате, други ще развиете, на трети ще се научите. Някои от тях са много по-важни от останалите.

Той млъкна и огледа класа.

- Кое от качествата на магьосника е най-важното?

С крайчеца на окото си Сония видя, че няколко от учениците се изпънаха в столовете си. Джерик мина покрай чиновете и се приближи към Сония. Погледна към момчето пред нея.

- Балон?

Момчето се прегърби, сякаш се канеше да се скрие под чина.

-К-колко добре върши нещата, милорд. - Слабият глас на момчето едвам се чуваше. - Колко често се упражнява.

-Не. - Джерик се завъртя на пети и закрачи към другия край на стаята. Студеният му поглед се спря върху едно момче, което изгаряше от нетърпение да се изяви.

- Генил?

- Силата, милорд - отговори момчето.

-Определено не! - отсече Директорът на Университета. Той продължи да крачи нататък, между редовете с ученици и се спря до плахото киралийско момиче.

- Бина?

Девойката примигна очарователно и вдигна глава към магьосника. Когато срещна погледа му, бързо наведе глава.

-Ъъъ... - Тя направи пауза, след това изведнъж се оживи. - Добротата, милорд. По какъв начин той или тя използва магията.

-Не. - Тонът на Директора беше посмекчен. - Макар че това е много важно качество и ние очакваме всички магьосници да го притежават.

Джерик продължи нататък по редицата. Сония обърна глава подир него, но забеляза, че всички останали ученици гледат право напред. Смутена, тя направи същото, и чу как стъпките на магьосника се приближават изотзад.

- Елеак?

- Талантът, милорд? - Момчето говореше със силен лонмарски акцент.

- Не.

Крачките се приближаваха. Сония почувства, че я побиват тръпки. Какво щеше да каже, ако той я попиташе? Сигурно всички възможни отговори вече бяха изброени. Тя си пое дъх и бавно издиша. Все пак той нямаше да я попита. Тя беше незначително момиче от...

- Сония?

Коремът й се сви. Тя вдигна глава и видя, че Джерик стоеше над нея и я гледаше все по-хладно, докато тя продължаваше да се колебае.

Изведнъж тя се сети какъв е отговорът. Беше толкова лесно! В края на краищата, тя би трябвало да го знае по-добре от всички останали ученици, защото едва не бе умряла, когато силата й излезе от контрол. Джерик знаеше това и вероятно именно по тази причина я беше попитал.

- Контролът, милорд.

-Не.

Магьосникът въздъхна и тръгна към предната част на стаята. Сония с пламнало лице заби поглед в дървения плот на масата пред нея.

Директорът на Университета се спря отпред и скръсти ръце. Отново огледа класа. Учениците чакаха, нетърпеливи и засрамени.

- Най-важното качество на магьосника е знанието. - Той направи пауза, после изгледа подред всичките ученици, които му бяха отговорили. - Без него силата е безполезна, само с талант и умения не се постига нищо, дори и да имаш най-добри намерения. - Очите на магьосника проблеснаха към Сония. - И дори и силата на магьосника да се прояви сама, той скоро ще умре, ако не притежава знанието за това как да я контролира.

Всички ученици въздъхнаха облекчено. Няколко от лицата бързо обърнаха към Сония. Замръзнала от смущение, тя не откъсваше поглед от чина си.

-Гилдията е най-голямото и най-всеобхватното хранилище на знания в света - продължи Джерик с нотка на гордост в гласа. - За годините, които прекарвате тук, това знание, или поне част от него, ще бъде предадено на вас. Ако слушате внимателно това, което ви говорят учителите ви и използвате възможностите, които ви предоставяме, например посещаването на огромната ни библиотека, ще постигнете успех. Обаче - в тона му зазвучаха мрачни нотки - ако не сте внимателни, ако не слушате по-опитните и не се възползвате от вековните знания, натрупани от предшествениците ви, единствено ще се посрамите. Годините пред вас няма да са лесни - предупреди той. - Трябва да се посветите на учението, да сте дисциплинирани и предани. - Той направи пауза, оглеждайки лицата пред себе си. -Само така ще постигнете пълния си потенциал като магьосници в Гилдията.

Атмосферата в стаята се смени от облекчение отново към напрежение. Беше толкова тихо, че Сония чуваше дишането на съучениците си. Джерик се изпъчи и сложи ръце зад гърба си.

-Може би вече знаете - каза той с по-благ тон, - че има три нива на Контрол, които лежат в основата на университетското ви образование. Първото ниво е освобождаване на силата ви и вие ще го достигнете още днес. Второто ниво е умението да достигате до силата, да я извличате и да я удържате - него ще го практикувате ежедневно, от днес, докато не започнете да го правите, без да се замисляте. Третото ниво, обхващащо многобройните начини, по които тази сила може да се използва, ще го изучавате докато се дипломирате - макар че, в каквато и дисциплина да изберете да се специализирате, никога няма да усвоите това ниво изцяло. След като се дипломирате ще продължите да разширявате знанията, които ще ви дадем, но, разбира се, винаги ще има какво още да се научи.

Той леко се усмихна.

- В Гилдията се съхраняват повече знания, отколкото можете да усвоите за целия си живот, може би дори повече, отколкото можете да научите за пет живота. Предлагаме три специалности: Лечителство, Алхимия и Воински изкуства. Вие можете да изучите една от тях така, че да станете полезен и добре подготвен магьосник, като усвоите онова, което вашите учители и техните предшественици са сметнали, че е най-важно и целесъобразно да се знае. - Той леко вирна брадичка. - Нека тези знания да са ви от полза, ученици в Магьосническата гилдия на Киралия!

Той огледа още веднъж класа, после се обърна, кимна на лорд Елбен и излезе от стаята.

Учениците седяха тихо. Учителят също запазваше мълчание, наблюдавайки израженията им с доволна усмивка. Най-накрая пристъпи напред, застана пред голямата катедра и се обърна към тях.

- Сега ще започне първият ви урок по контрол. Всеки от вас ще си има отделен учител. Ще откриете учителите си в съседната стая. Станете и отидете там.

Разнесе се звук от отместващи се столове, докато учениците с готовност се изправяха. Сония се надигна бавно. Учителят обърна глава към нея и я изгледа хладно.

- Освен теб, Сония - каза той със закъснение. - Ти ще останеш тук.

Този път всички ученици погледнаха Сония. Тя запримигва срещу тях и почувства странна вина, виждайки как върху лицата им се изписва разбиране.

- Тръгвайте, де - подкани ги учителят. Учениците се извърнаха. Сония седна обратно на стола си, наблюдавайки ги как излизат. Само един се обърна да я погледне, преди да прекрачи през прага. Устните му се изкривиха в подигравателна усмивка. Това беше Регин.

- Сония.

Тя се сепна и погледна учителя, изненадана, че все още е там.

- Да, милорд?

Погледът му вече не беше толкова хладен. Той прекоси стаята и застана пред нея.

- Тъй като ти вече си усвоила първото и второто ниво на Контрол, аз ти донесох първата книга, която ще изучаваме в клас. - Сония погледна надолу към ръцете му и видя в тях малка книга с хартиена обложка. - Заедно с книгата вървят практически упражнения, но ще ги изпълняваме всички заедно. Ала въпреки това можеш да научиш много, като прочетеш какво пише вътре.

Той остави книгата на масата и се обърна, за да си тръгне.

- Благодаря, лорд Елбен - каза тя подире му.

Той се обърна и я изгледа с лека изненада, после продължи към вратата.

Когато излезе, в стаята стана тихо и пусто. Сония огледа съседните маси и столове. Изброи девет стола с извити облегалки.

Погледна към книгата пред себе си и прочете: „Шест урока за начинаещи” от лорд Лейдън. Отдолу беше написана и годината на издаване - книгата беше на почти век. Колко ли ученици бяха работили върху нея по време на занятията? Тя прелисти страницата. Забеляза с облекчение, че шрифтът е едър и лесен за четене.

„Магията е полезно изкуство, но си има своите ограничения. Естествената област на действие на магията е тялото на магьосника, чиято граница е кожата. За да се управлява магията в тази област се изискват минимални усилия. Друг магьосник не може да въздейства на това пространство, освен ако не е Лечител - тогава се налага да прибегне до кожен контакт.

За да се управлява магията извън тялото, са необходими по-големи усилия. Колкото по-надалеч от тялото се намира обектът на въздействие, толкова по-големи трябва да са усилията. Същите ограничения действат при мисловните контакти, макар и в не толкова голяма степен, както при останалите магически задачи”.

Сония вече знаеше това от Ротан, но продължи да чете. По някое време по-късно, когато вече беше минала три урока и започваше четвъртия, в стаята се върнаха двама от учениците. Тя разпозна в първия Генил, полулонмареца, който също беше получил наставник по време на церемонията. Спътникът му беше другото високо лонмарско момче. Те хвърлиха към нея само по един поглед, докато сядаха по местата си. Сония усети, че са се променили - сякаш присъствието им сега беше по-ярко. Тя се досети, че са освободили силите си. Скоро щяха да се научат да скриват това, както го правеше тя. Изглежда, достигането на първото ниво се удаваше лесно на всички. Тя знаеше, че с второто ще имат по-големи трудности.

Момчетата започнаха да си шепнат на звучния си роден език. Влезе още един ученик - киралийско момче с черни кръгове под очите. Той седна и мълчаливо се вторачи в чина си.

В това момче имаше нещо странно. Сония усещаше магическа аура около него, но тя пулсираше неравномерно, на моменти силно, а на моменти съвсем изчезваше. Девойката не искаше да го притеснява, затова отмести поглед от него. Докато учениците не усвояха първо и второ ниво на контрол, от тях можеха да се очакват всякакви странности.

Преди да успее да се върне към книгата, вниманието й беше привлечено от някакъв смях откъм коридора. В стаята влязоха още петима ученици, липсваше само Регин. Оставени без надзор, учениците обикаляха из стаята, сядаха по чиновете и разговаряха на малки групи. Сония чувстваше остро тяхното магическо присъствие.

Никой не дойде при нея. Тя почувства едновременно и облекчение, и разочарование. Помисли си, че те просто не знаят какво да очакват от нея и затова я избягват. Налагаше се тя да направи първата крачка към сприятеляването. Иначе можеха да решат, че тя просто иска да стои далеч от тях.

Наблизо седна симпатично елийнско момиче, което потриваше слепоочията си. Сония си спомни, че Ротан винаги получаваше главоболие по време на упражненията за Контрол и се зачуди дали момичето ще оцени малко съчувствие. Бавно, опитвайки се да изглежда уверена, тя стана от мястото си и се доближи до чина на момичето.

- Не е лесно, а? - осмели се да попита Сония.

Момичето изненадано я стрелна с поглед, после сви рамене и отново заби поглед в чина си. След като отговор не последва, Сония усети как стомахът й се присвива от притеснение, че момичето просто я е игнорирало.

- Тя не ми харесва - изрече внезапно момичето със силен елийнски акцент.

Сония примигна озадачено.

- Кой не ти харесва?

- Лейди Кинла - каза девойката раздразнено. Името прозвуча като „Кийнлар”.

- Тази, която те учи на Контрол? Хм, това сигурно ще усложни нещата.

- Не че лейди Кинла е лош човек - въздъхна момичето. - Просто не я искам в мислите си. Тя е толкова... - Елийнката поклати глава и червените й къдрици се полюшнаха.

Сония седна на празното място пред девойката и се обърна към нея.

- Не искаш тя да види някои неща в ума ти? - подсказа й Сония. Неща, които не са лоши или погрешни, а просто неща, които не искаш някой друг да види?

- Да, точно така. - Момичето вдигна нагоре широко отворените си очи. - Но ще се наложи да я оставя да ги види, нали?

Сония се намръщи.

- Не, не е задължително... Е, аз не знам какво точно искаш да запазиш в тайна, но... тези неща могат да се скрият.

Момичето беше зяпнало Сония.

-Как?

- Представяш си врата и слагаш нещата зад нея - обясни Сония. - Лейди Кинла сигурно ще разбере какво си направила, но няма да се опита да види тези неща, също както и Ротан не се опитва да види моите.

Момичето се опули още повече.

- Лорд Ротан те е учил на контрол? Той е бил в твоя ум?

- Да - кимна Сония.

- Но той е мъж!

- Е... той ме учи. Затова ли твоят учител е жена? Задължително ли е да ти преподава жена?

- Разбира се! - Сега момичето я гледаше ужасено.

Сония бавно поклати глава.

- Не знаех това. Не виждам каква е разликата между това да ти преподава мъж или жена. Освен ако... - Тя се намръщи. - Ако не умеех да крия тайните си мисли, сигурно щях да предпочитам да ми преподава жена.

Момичето леко се отдръпна от Сония.

- Не е хубаво момиче на нашата възраст да споделя мислите си с мъж.

Сония сви рамене.

- Но това са само мисли. Същото е като да разговаряш, само че по-бързо. Нали няма нищо лошо в това да разговаряш с мъж?

- Не...

- Просто избягваш да говориш за някои неща. - Сония я погледна многозначително.

Върху лицето на момичето бавно се разстла усмивка.

- Да... освен в някои особени случаи, предполагам.

- Исле! - Рязък глас пресече шума в стаята. Сония видя, че на прага стои жена на средна възраст със зелена мантия. - Достатъчно почива. Ела с мен!

- Да, милейди - въздъхна момичето.

- Късмет! - каза Сония подир нея. Не беше сигурна дали Исле я е чула, тъй като девойката излезе, без да се обърне назад.

Сония погледна надолу към книгата в ръцете си и леко се усмихна. Това беше някакво начало. Може би по-късно щеше да си поговори пак с Исле.

Върна се на чина си и продължи да чете.

„Проекция:

Преместването на предмет се извършва по-бързо и по-лесно, ако е в полезрението. Преместването на предмет извън полезрението може да се извърши, ако първо се определи местоположението му чрез разширяване обхвата на менталното усещане. Обаче това изисква повече време и усилия, и...”

Отегчена, Сония започна да наблюдава как съучениците й влизат и излизат. Тя слушаше как учителите произнасят имената им и се опитваше да отгатне що за хора са. Шерн, киралийското момче с тъмни кръгове около очите потрепна, когато чу името си. Той изгледа продължително учителя си и когато бутна стола си назад и се затътри към вратата, във всяко негово движение си личеше нежеланието му.

Регин се беше сприятелил с две момчета, Кано и Балон. Плахото киралийско момиче внимателно слушаше разговора им. Елийнското момче рисуваше малки фигурки в книгата си с хартиена обложка. Когато Исле се върна, тя рухна на чина си и обхвана главата си с ръце. Сония чу, че и останалите се оплакват от главоболие и реши да остави момичето на спокойствие.

Когато прозвуча гонгът, Сония въздъхна с облекчение. Всичко, което беше свършила до момента, беше да чете уроци, които вече знае, като влизащите и излизащите ученици постоянно й отвличаха вниманието. Не беше особено интересен първи урок.

В стаята влезе лорд Елбен и учениците бързо насядаха по местата си. Той ги изчака да се настанят и прочисти гърлото си.

-Ще продължим занятията си по Контрол по същото време утре - каза магьосникът. - Следващият ви урок ще бъде по История ма Гилдията - във втория кабинет по история на горния етаж. Можете да тръгвате.

В стаята се чуха няколко въздишки на облекчение. Учениците се изправиха, поклониха се на учителя и се отправиха към вратата. Сония се забави и видя, че елийнското момче се присъедини към групата на Регин и новите му приятели. Тя върна учебника на учителя и после ускори крачка, за да настигне Исле.

- Вторият път по-добре ли беше?

Момичето погледна Сония и кимна.

-Направих така, както ти ми каза. Не се получи, но мисля, че следващия път може и да стане.

- Това е добре. После всичко става по-лесно.

Изминаха няколко крачки в мълчание. Сония се чудеше какво още да каже.

- Ти си Исле от Фонден, нали? - разнесе се глас.

Исле се обърна и видя, че Регин и другите двама ученици се приближават.

- Да - каза тя, усмихвайки се мило.

-И баща ти е съветник на крал Маренд? - попита Регин, вдигайки вежди.

- Точно така.

- Аз съм Регин от Уинар - каза той, покланяйки се с престорена учтивост. - От Дома на Парен. Мога ли да ти кавалерствам до столовата?

Усмивката й стана още по-широка.

- Ще бъде чест за мен.

- Не. - Регин се усмихна подмилкващо се. - За мен ще бъде чест.

Той пристъпи напред между Исле и Сония, като принуди Сония да отстъпи, за да не се сблъска с него, и хвана момичето за ръката. Двамата продължиха по коридора, а приятелите на Регин ги последваха. Никой не погледна към Сония и тя се озова най-отзад на групата. Когато слязоха по стълбището на Университета, тя се спря и ги изгледа как се отдалечават, без да се обръщат.

Исле дори не й беше благодарила. „Нищо чудно - каза си Сония. - Те са богати глезльовци без никакви маниери”.

Но тя веднага прогони тези мисли: „Не, не бъди нечестна към тях. Ако трябваше да приема някой от тях в бандата на Херин, също нямаше да ми е лесно. В края на краищата те ще забравят, че съм различна. Просто им трябва повече време”.

Глава 3 Клюки

Когато Тания, прислужницата на Ротан, донесе подноса със закуската, Сония с въздишка се стовари в стола. Ротан вдигна поглед и когато видя нещастното и примирено изражение на лицето й, му се прииска да се беше прибрал след занятията предишната вечер, вместо цели часове да обсъжда уроците с лорд Пикин.

- Как мина вчерашният ден? - попита той.

Сония се поколеба, преди да отговори.

- Другите ученици още не могат да използват магията. Все още се учат на Контрол. Лорд Елбен ми даде книга, която да чета.

- Учениците не могат да използват магия, когато се присъединят към нас. Не развиваме способностите им, преди да произнесат клетвата. Мислех, че това ти е ясно - усмихна се той. - Има си някои преимущества в това силата ти да се развие по естествен път.

- Но така ще изминат седмици, преди да започнат уроците им! Всичко, което правих днес, беше да чета една книга - а тя е за неща, които вече знам! - Тя погледна нагоре, в очите й припламна надежда. - Защо да не остана тук, докато не ме настигнат?

Ротан положи усилия да не се засмее.

- Ние никога не задържаме развитието на учениците, които изпреварват останалите. Трябва да използваш всички възможности. Помоли учителя за друга книга или провери дали е склонен да направи някои упражнения с теб.

Сония се намръщи.

- Не мисля, че това ще се хареса на съучениците ми.

Ротан стисна устни. Тя беше права, разбира се, но той знаеше, че ако попита Джерик дали може да я освободи от занятия, докато останалите я настигнат, Директорът ще му откаже.

-Учениците винаги се съревновават помежду си - каза той. -Твоите съученици винаги ще се стремят да те изпреварят. И няма никакво значение дали се опитваш да се придържаш към тяхното ниво. Всъщност ще изгубиш уважението им, като пожертваш напредъка си заради страха да не ги подразниш.

Сония кимна и се вторачи в масата пред себе си. Той почувства болезнена привързаност към нея. Каквито и съвети да й дадеше, тя щеше да бъде смутена и разочарована, когато попадне в малкия, дребнав свят на учениците.

-Наистина, това не е блестящо начало - каза той. - Но на мен ми отне седмици да те обуча на Контрол, защото трябваше да те науча да ми вярваш. Най-способните ученици ще са готови до края на седмицата, на останалите ще им отнеме още една. Ще те догонят по-бързо, отколкото очакваш, Сония.

Тя кимна. Загреба си лъжица прашец от буркана, заля я с гореща вода от каната. Острият аромат на рака удари Ротан в носа. Докато девойката надигаше чашата, той се намръщи, чудейки й се как може да пие такова нещо. Беше я увещавал да опита суми, напитка, много популярна в Домовете, но тя не бе харесала вкуса.

Сония забарабани с ноктите си по чашата.

-Исле каза нещо странно. Че учители-мъже не трябва да преподават на ученички.

- Исле онова момиче от Елийн ли е?

-Да.

-Ох, тези елийнци - въздъхна Ротан. - Те са по-строги от киралийците по въпроса за взаимоотношенията между момчетата и момичетата. Настояват момичетата им да бъдат обучавани от жени и толкова биха се шокирали, ако видят мъж да обучава момиче от друга раса, че се наложи да въведем това „правило” за всички ученички. Иронично е, че те са много разкрепостени, когато става въпрос за поведението на възрастните.

- Да - кимна Сония - точно шокирана ми изглеждаше.

Ротан се намръщи.

-Сигурно щеше да е по-умно да я накараме да мисли, че съм ти намерил учителка. Елийнците се държат много осъдително по този въпрос.

-Иска ми се да ме беше предупредил по-рано за това. Отначало тя беше приятелски настроена, но после... - Сония поклати глава.

-Тя ще забрави за това - увери я Ротан. - Имай търпение, Сония. След няколко седмици ще имаш неколцина приятели и ще се чудиш защо си се притеснявала толкова.

Сония погледна надолу към чашата си с рака.

- Ще съм доволна и на един.

В големия, слабо осветен кабинет на Разпоредителя на Гилдията, се носеше насам-натам кълбо от магическа светлина, карайки сенките да маршируват по стените. Когато дочете писмото, Лорлън спря да крачи из стаята и тихо изруга.

- Двайсет златни за бутилка!

Той се върна при креслото си, седна, отвори кутията на бюрото си и извади от нея дебел лист хартия. Докато пишеше, стаята се изпълни с решителното скърцане на писалката му. От време на време Лорлън правеше паузи и присвиваше очи, обмисляйки думите си. Най-накрая подписа писмото със замах, облегна се назад и разгледа какво е свършил.

После въздъхна и пусна листа в кошчето под писалището си.

Доставчиците на Гилдията не пропускаха случай да се облагодетелстват от кралската хазна. Когато купувачът беше Гилдията, всяка стока поскъпваше двойно или тройно. Това беше една от причините Гилдията сама да отглежда лечебните си растения.

Лорлън облегна лактите си на масата, подпря брадичка върху дланта си и отново разгледа ценовия списък в писмото на винаря. Можеше просто да спре да поръчва от тези вина. Разбира се, щеше да има политически последствия, но нещата можеха да се успокоят, ако започне да поръчва други стоки от същия Дом.

Обаче това беше любимото вино на Акарин. Направено от най-дребния сорт вейр¹, то беше сладко и особено ароматно. Върховният повелител винаги държеше бутилка от него в гостната си и никак нямаше да е доволен, ако доставките се прекратят.

Лорлън се намръщи и се пресегна за нов лист хартия. Но се отказа. Не биваше да поощрява прищевките на Акарин. Никога не го беше правил в миналото. Акарин можеше да забележи промяната и да се запита защо Разпоредителят действа толкова несвойствено.

Но Акарин сигурно вече беше забелязал, че Лорлън напоследък рядко се отбива да си побъбри с него вечер. Разпоредителят се намръщи, осъзнавайки от колко отдавна не можеше да събере кураж, за да посети Върховния повелител. Прекалено отдавна.

Той въздъхна, затвори очи и покри лицето си с длани. „Ох, Сония. Защо трябваше да ми разкриваш тази тайна?”. Споменът отново се върна в съзнанието му. Това не беше негов собствен спомен, а на Сония, но детайлите все още бяха ярки...

- Готово е - каза Акарин и свали плаща от раменете си, разкривайки окървавените си дрехи. Той ги погледна с отвращение. - Дали си се сетил да ми донесеш мантията?

Слугата промърмори нещо, а Акарин съблече просешката риза, разкривайки кожения колан, пристегнат около кръста му. На него висеше голяма кама. Магьосникът се изми, изгуби се от полезрението и после се върна, облечен с черната си мантия.

Той взе ножницата, извади блестящото острие и го избърса с кърпата. Погледна към слугата си.

- Борбата ме изтощи - каза той. - Имам нужда от силата ти.

Слугата се приближи, отпусна се на едно коляно и протегна ръка. Акарин я хвана за китката, обърна я с дланта нагоре и леко прокара острието на ножа по кожата. Бликна кръв и магьосникът притисна ръката си към раната...

Лорлън потрепери. Отвори очи, въздъхна дълбоко и тръсна глава.

Искаше му се да може да приеме спомените на Сония като погрешна интерпретация на нещо невинно, видяно от човек, вярващ, че магьосниците са лоши и жестоки. Но толкова ясен спомен не можеше да е лъжлив - а и как би могла да си го измисли, след като дори не беше разбрала какво е видяла? Не се сдържа и се усмихна, спомняйки си, че тя беше взела магьосника с черна мантия за убиец, изпълняващ тайни поръчки на Гилдията. Истината беше много по-лоша и Лорлън не можеше да я пренебрегне, колкото и да му се искаше да го направи.

Акарин, най-близкият му приятел и Върховен повелител на Гилдията, се занимаваше с черна магия.

Лорлън винаги се беше гордял, че принадлежи към най-големия съюз между магьосници, който е съществувал някога. Част от него беше възмутена, че Върховният повелител, който би трябвало да въплъщава всичко най-добро и достойно за уважение в Гилдията, се занимаваше със забранена, зла магия. Тази част от него искаше да даде гласност на престъплението, да свали този потенциално опасен мъж от неговата позиция на власт и влияние.

Но друга негова част усещаше опасността от това да се изправи срещу Върховния повелител. Трябваше да бъде внимателен. Лорлън потрепна, спомняйки си онзи ден преди много години, когато пиха проведени изпитанията, чрез които трябваше да се избере новият Върховен повелител. В изпитанието за сила Акарин не само че беше надделял над всеки от най-могъщите магьосници в Гилдията, но в упражнението за определяне на границите на силата му с лекота бе устоял на общата сила на повече от двайсет от най-мощните магьосници.

Акарин не беше притежавал винаги такава сила. Лорлън знаеше това най-добре от всички магьосници. Двамата бяха приятели от първия им ден в Университета. През годините на обучението им те многократно се бяха сражавали на Арената и тогава силите им бяха приблизително равни. Но силата на Акарин беше продължила да расте и когато се бе върнал от своите пътешествия, вече имаше голямо превъзходство над останалите магьосници.

Сега Лорлън се чудеше дали силата на Върховния повелител не се е увеличила по естествен път. Пътешествието на Акарин бе с цел търсене на магически знания от древни времена. Той беше прекарал пет години в странстване из Обединените земи, но когато се бе върнал, отслабнал и унил, той беше обявил, че в края на пътуването си е изгубил събраните сведения. Ами ако беше открил нещо? Ако беше открил черната магия?

Съществуваше още и Такан, мъжът, когото Сония беше видяла да помага на Върховния повелител в неговото подземие. Акарин беше взел Такан на служба по време на пътешествията си и го беше оставил със себе си след завръщането си. Каква беше ролята на Такан в тази история? Жертва на Акарин ли беше той или негов съучастник? Мисълта, че слугата може да е невинна жертва беше тревожна, но Лорлън не можеше да разпита мъжа, без да се издаде пред Акарин. Рискът беше твърде голям.

Разпоредителят потърка слепоочията си. От месеци не можеше да реши какво да предприеме. Възможно беше Акарин да се занимава любителски с черна магия, просто от любопитство. За нея се знаеше малко и явно имаше начини тя да се практикува, без да се стига до убийства. Такан все още беше жив и изпълняваше задълженията си. Ако Акарин само експериментираше, щеше да е ужасно предателство от страна на Лорлън да разкрие престъплението му и по този начин да предизвика прогонването му или дори екзекутира нето му.

Но в такъв случай защо когато Сония е видяла Акарин, дрехите му са били изцапани с кръв?

Лорлън се намръщи. Нещо ужасно се беше случило онази нощ. „Готово е” - беше казал Акарин. Нещо бе станало. Но какво и защо?

Може би имаше разумно обяснение. Лорлън въздъхна. „А може би просто ми се иска да има такова”. Дали се колебаеше, защото не желаеше да открие, че мъжът, когото уважаваше и на когото се доверяваше от толкова много години, се е превърнал в кръвожадно чудовище?

Във всеки случай не можеше просто да попита Акарин. Трябваше да намери друг начин.

През последните няколко месеца си беше съставил мислен списък на информацията, от която се нуждаеше. Защо Акарин се занимаваше с черна магия? От колко време го правеше? Какво можеше да върши с помощта на черната магия? Колко силен беше станал и по какъв начин можеше да бъде победен? Въпреки че Лорлън сам би нарушил закона чрез търсенето на информация за черната магия, Гилдията трябваше да знае отговорите на тези въпроси, ако се наложеше да се изправи срещу Акарин.

Разпоредителят не беше постигнал голям успех при издирването на информация в Библиотеката на Гилдията, но това можеше да се очаква. Висшите магове знаеха за черната магия само онова, което беше необходимо, за да могат да я разпознават. Останалите магьосници знаеха за нея само, че е забранена. Намирането на допълнителна информация не би трябвало да е лесно.

Щеше да му се наложи да търси сведения извън страната. Лорлън веднага си помисли за Голямата библиотека в Елийн, по-голямо хранилище на знания дори от Библиотеката на Гилдията. После си спомни, че Голямата библиотека беше първата спирка в пътешествието на Акарин и се зачуди дали няма да намери някои от отговорите, като тръгне по стъпките на приятеля си.

Но Лорлън не можеше да напусне Гилдията. Задълженията му на Разпоредител изискваха непрекъснатото му присъствие, а и подобно пътешествие несъмнено щеше да привлече любопитството на Акарин. Което означаваше, че някой друг трябваше да тръгне на път.

Лорлън обмисли внимателно възможните кандидатури. Избраникът му трябваше да е достатъчно разумен, за да скрие истината, ако е необходимо, но в същото време трябваше да е някой, който е умел в разкриването на тайни.

Оказа се, че изборът му е изненадващо лесен.

Лорд Денил.

Сония влезе в столовата подир учениците. Регин, Генил и Шерн не се бяха върнали в клас в края на сутрешния урок, така че тя последвала останалите. Залата беше обширна, с няколко реда маси и столове. Прислужниците непрекъснато излизаха от намиращата се в съседство кухня, носейки табли с храна, от които учениците да избират обяда си.

Когато тя дръзна да се присъедини към останалите ученици, никой не възрази. Някои я изгледаха с подозрителност, докато тя взимаше приборите си, но повечето просто не й обърнаха внимание.

Както и предишния ден, отначало разговорите между учениците бяха неловки. Мнозина бяха плахи и недоверчиви към останалите. После Аленд каза на Кано, че е живял една година във Вин и останалите започнаха да го разпитват за страната. Скоро разговорът премина към домовете и семействата на други ученици и Аленд погледна към Сония.

- А ти, значи си израснала в копторите?

Всички лица се обърнаха към Сония. Усетила внезапното им внимание, девойката спря да дъвче и преглътна.

- Живях там около десет години - каза тя. - С леля и чичо. След това получихме стая в Северния квартал.

- А родителите ти?

- Майка ми умря, когато бях дете. А баща ми... - Тя потрепери.

- Баща ми си тръгна.

- И те е оставил сама в копторите? Това е ужасно! – възкликна Бина.

- Леля и чичо се грижеха за мен. - Сония успя да се усмихне. -И имах много приятели.

- А сега виждаш ли се с тях? - попита Исле.

- Почти не - поклати глава Сония.

- А твоя приятел-крадец, когото лорд Фергън беше заключил в подземие под Университета? Той не те ли посети няколко пъти?

- Да - кимна Сония.

- Той е от Крадците, нали? - попита Исле.

Сония се поколеба. Можеше да отрече, но щяха ли да й повярват?

- Не знам със сигурност. За шест месеца може да се променят много неща.

- А ти също ли беше крадла?

- Аз? - Сония тихо се изсмя. - Не всички, които живеят в копторите, работят за Крадците.

Учениците леко се поотпуснаха. Няколко дори кимнаха. Исле ги изгледа, после се намръщи.

-Но ти си крала разни неща, нали? - попита тя. - Била си една от онези джебчии на Пазара.

Сония почувства, че се изчервява и разбра, че се е издала. Ако сега отречеше, щяха да си помислят, че ги е лъгала. Може би с истината щеше да спечели симпатиите им...

- Да, крала съм храна и пари, когато бях дете - призна си тя, оставяйки се да вдигне глава и да погледне предизвикателно Исле. - Но само когато съм гладувала или когато е наближавала зимата и съм се нуждаела от обувки и топли дрехи.

Очите на Исле проблеснаха триумфално.

- Значи си крадла.

-Но тя е била дете, Исле - възрази меко Аленд. - И ти щеше да крадеш, ако нямаше какво да ядеш.

Останалите погледнаха неодобрително Исле, но тя само тръсна презрително глава, обърна се към Сония и я изгледа студено.

-Кажи ми честно - каза тя предизвикателно, - някога убивала ли си някой?

Сония издържа погледа на Исле и усети как в нея се надига гняв. Може би ако кажеше истината, Исле щеше да си помисли, преди отново да я обиди.

- Не знам.

Всички отново се вторачиха в Сония.

- Как така? - подигра се Исле. - Или си убивала, или - не.

Сония наведе очи към масата, после погледна момичето с присвити очи.

-Е добре, щом толкова държиш да знаеш. Една нощ преди две години един мъж ме сграбчи и ме замъкна в една пресечка. Той беше... е, можеш да си сигурна, че не искаше да ме пита за посоката. Когато успях да освободя ръката си, забих ножа си в него и избягах. Не останах да проверя дали е жив.

Известно време никой не се обади.

- Можела си да се развикаш - предположи Исле.

- Мислиш ли, че някой от минувачите би рискувал живота си, за да спаси някакво си момиче? - попита Сония студено. - Този човек можеше просто да ми пререже гърлото или да ме накара да млъкна, или пък биха ме чули и други разбойници.

Бина потрепери:

- Това е ужасно!

Сония почувства искрица надежда заради симпатията на момичето, но тази надежда се изпари при следващия въпрос.

- Носиш ли със себе си нож?

Разпознала лонмарския акцент, Сония се обърна, за да срещне погледа на зелените очи на Елеак.

- Всички имат ножове. За отваряне на пакети, рязане на плодове...

- Прерязване на ремъците на кесиите - вметна Исле.

Сония я изгледа внимателно. Исле й отвърна със студен поглед. „Явно съм си губила времето, като съм се опитвала да помогна на тази” - помисли си Сония.

- Сония - разнесе се внезапно нечии глас, - виж какво съм ти донесъл.

Учениците се обърнаха - към масата се приближаваше позната фигура с чиния в ръка. Регин се ухили и тикна чинията пред Сония. Девойката кипна, когато видя, че вътре има кори от хляб и огризки от плодове.

- Ти си толкова щедро, добре възпитано момче, Регин. - Тя отблъсна чинията. - Благодаря ти, но вече се наядох.

- Не, сигурно още си гладна - каза той подигравателно. - Виж се. Толкова малка и мършава си. Наистина изглеждаш така, сякаш още един или два обяда ще са ти от полза. Родителите ти не са ли те хранили редовно? - Той отново бутна чинията пред нея.

Сония отново я отблъсна.

- Всъщност наистина не са ме хранили.

- Родителите й са починали - вметна някой.

- Тогава защо не вземеш яденето с теб, в случай, че огладнееш по-късно?

С бързо движение Регин обърна чинията през ръба на масата, право върху коленете й. Няколко от учениците прихнаха, когато разкашканата храна се разсипа върху мантията й и на пода, покривайки ги с дебел слой кафява каша. Забравяйки инструкциите на Ротан, Сония изруга ожесточено и Исле изсумтя с отвращение.

Сония вдигна поглед и понечи да заговори, но в този момент се разнесе звънтенето на гонга на Университета.

- О, скъпа! - възкликна Регин. - Време е за час. Съжалявам, че не можем да останем да те погледаме как ядеш, Сония. - Той се обърна към останалите. - Хайде, всички. Не трябва да закъсняваме, НАЛИ?

Регин се отдалечи с наперена походка, останалите го последваха. Скоро Сония остана сама в столовата. Тя се изправи с въздишка, придържайки дрехата пред себе си и грижливо изтръска остатъците от храна върху масата. Девойката погледна към мантията си, покрита с лепкава кафява течност и отново изруга, този път по-спокойно.

Зачуди се какво да направи. Не можеше да влезе в час, омазана с храна. Учителят щеше да я изпрати да се преоблече, което щеше да даде на Регин още един повод да злорадства. Не, по-добре беше да изтича до покоите на Ротан, да смени мантията си, а после да измисли някое правдоподобно извинение за закъснението си.

Надявайки се, че няма да срещне твърде много хора по пътя си, тя тръгна към жилищните помещения на магьосниците.

Денил чу, че моряците са се събрали в каюткомпанията в края на коридора и сподави стона си. Предстоеше му още една дълга нощ. Както и предишния път, Джано дойде да вземе Денил и екипажът го посрещна с радостен възглас. Отнякъде се появи бутилка и тръгна да обикаля в кръг, като всеки отпиваше по глътка от силната и миризлива виндска напитка сайо. Когато бутилката достигна до Денил, той я предаде на Джано, без да отпие, което предизвика присмех и разочарование сред моряците.

След като всеки отпи от шишето, моряците започнаха да спорят добродушно на родния си език. Когато най-накрая стигнаха до съгласие, запяха, приканвайки с жестове Денил да се присъедини към тях. Предишния път той го беше направил, но сега изгледа строго Джано.

- Ти обеща да превеждаш!

Мъжът се усмихна.

- Не харесаш песен.

- Нека аз да преценя.

Джано се заслуша в песента и се поколеба.

- Моя любима в Капия има червени, червени коси... и гърди като торби с тен². Моя любима в Тол-Ган има силни, силни крака... и прегръща с тях. Моя любима в Кико има... ъъъ... - Джано сви рамене.

- Не знам как на ваш език.

- Мога да се досетя - отвърна Данил, тъжно клатейки глава. -Толкова е достатъчно. Май предпочитам да не знам какво пея.

Джано се засмя.

- А сега казваш защо не пиеш сайо, а?

- Сайо удря в главата. Силно е.

- Сайо е силно - каза Джано с гордост.

- Не е добра идея един магьосник да се напие - рече Денил.

- Защо не?

Денил сви устни, чудейки се как да обясни така, че на човека да му стане ясно.

- Когато си пиян - много пиян - говориш и правиш лоши или безсмислени неща.

Джано сви рамене и потупа Денил по рамото.

- Не тревожи. Не кажем на никого.

Денил се усмихна и поклати глава.

- Не е хубаво да правиш магии лошо или без смисъл. Може да е опасно.

Джано се намръщи, но после очите му светнаха.

- Тогава ти дадем само малко сайо.

Денил се засмя.

- Добре.

Джано размаха ръце, правейки знак на моряците да му дадат бутилката. Избърса грижливо гърлото й с ръкава си и я подаде на Денил.

Усещайки внимателните погледи на останалите, Денил поднесе бутилката към устните си и отпи. Устата му се изпълни с приятен орехов вкус, после, когато преглътна, течността обгори гърлото му. Той трескаво си пое дъх, после бавно издиша, усещайки как топлината се разнася из тялото му. Усмихна се и кимна одобрително, а моряците нададоха радостни възгласи.

Джано върна бутилката на останалите и потупа Денил по рамото.

- Радвам се, че не съм магьосник. Да обичаш да пиеш, но да не можеш! - Той поклати глава. - Много тъжно.

Денил сви рамене.

- Е, на мен магията ми харесва.

Моряците започнаха нова песен и Джано запревежда, без Денил да го е помолил. Магьосникът установи, че недодяланата непристойност на текста вече го забавлява.

- Какво е това айома?

- Морска пиявица - отвърна Джано. - Лошо, лошо нещо. Разкажа ти история.

Останалите веднага утихнаха и загледаха Джано и Денил с искрящи погледи.

- Морска пиявица е дълга от дланта до сгъвката на ръката. -Джано вдигна ръка и посочи лакътя си. - Плува най-често на малки групи, но когато се размножава, много морски пиявици се събират накуп и е много, много опасно. Катерят се на кораба - мислят че е скала и моряците трябва да убиват, убиват, или айомата се забива в тях и им изпива кръвта.

Денил погледна към останалите моряци и те закимаха енергично. У него веднага се зароди подозрението, че този разказ може да е измислица или поне преувеличение - страшна история, която моряците разказват на пътешествениците. Магьосникът погледна с присвити очи Джано, но мъжът беше твърде увлечен от разказа, за да забележи това.

- Морска пиявица смуче кръв на всички големи риби в морето.

Когато някой кораб потъне, хора плуват към брега, но ако намери тях морска пиявица, бързо отслабват и умират. Ако някой падне във вода по време на размножителния им период, той потъне под тежестта на морските пиявици. - Джано погледна към Денил с широко отворени очи. - Противен начин умреш.

Въпреки скептицизма си Денил почувства, че от описанието на мъжа го побиват тръпки. Джано отново го потупа по рамото.

- Не тревожи. Морска пиявица живее в топла вода. На север. Пийни сайо, забрави история.

Денил взе бутилката и отпи сдържано. Един от моряците започна да си тананика, скоро останалите подзеха песента. Денил се склони да запее с тях, но млъкна, когато вратата се отвори и капитанът влезе в каюткомпанията. Екипажът поуспокои пеенето си, но не млъкна съвсем. Нумо кимна на Денил.

- Имам нещо за вас, милорд.

Той направи жест на Денил да го последва и тръгна по коридора към каютата си. Денил се изправи и закрачи подир него, придържайки се с ръка за стената заради люлеенето на палубата. Когато влязоха в капитанската каюта, магьосникът забеляза, че въпреки уверенията на Джино, стаята е поне четири пъти по-голяма от неговата.

Масата насред стаята беше покрита с морски карти. Нумо извади от едно шкафче сандъче, измъкна от ризата си ключ, отвори капака и взе отвътре навит лист хартия.

- Помолиха ме да ви го предам преди да стигнем в Капия.

Нумо подаде писмото на Денил и с жест го покани да седне.

Денил се настани в креслото и проучи печата. Беше със символа на Гилдията, а хартията бе луксозна.

Той счупи печата, разви хартията и разпозна почерка на Разпоредителя Лорлън.

До Втория посланик на Гилдията в Елийн, Денил, от семейство Норин, Дом Телен.

Моля Ви да ми простите, че получавате това писмо след като сте тръгнали на път. Имам за Вас задача, която да свършите за мен в допълнение към задълженията ви на посланик. Тази задача трябва да остане в тайна, поне засега и заради това избрах този начин да ви предам писмото.

Както знаете, Върховният повелител лорд Акарин напусна Киралия преди повече от десет години, за да събира сведения за древната магия - издирвания, които останаха недовършени. Задачата Ви е да минете по неговия маршрут, да посетите местата, където той е бил, откриете кой му е помагал, както и да съберете информация за проучванията му.

Моля, съобщавайте ми какво сте научили чрез куриер. Не се свързвайте пряко с мен. Очаквам с нетърпение вести от вас.

С благодарност, Разпоредител Лорлън.

Денил прочете няколко пъти писмото, после отново го нави. Какво замисляше Лорлън? Да проследи пътуването на Акарин? Да се свързват само чрез куриер?

Той отвори писмото още веднъж и бързо го прегледа. Може би Лорлън молеше за потайност, защото щеше да използва положението на Денил като посланик, а ставаше въпрос за молба от личен характер.

Обаче тази лична молба касаеше пътешествието на Акарин. А знаеше ли Върховният повелител, че Лорлън възобновява търсенето му на древни знания?

Денил обмисли възможните отговори на този въпрос. Ако Акарин знаеше, можеше да се предположи, че го одобрява. А ако не знаеше? Денил се усмихна лукаво. Може би в разказите на Акарин е имало нещо, подобно на историята за морската пиявица и Лорлън е решил да разбере дали това нещо е истина?

А може би Лорлън просто искаше да успее там, където приятелят му не е сполучил. Двамата се съревноваваха още от ученическите си години. Очевидно Лорлън не можеше да извърши сам такова пътешествие, така че беше вербувал друг магьосник за целта. Денил се усмихна самодоволно. „И е избрал мен”.

Нави писмото отново, изправи се и се подпря с ръка на стената, за да се пребори с клатушкането. Несъмнено някой ден Лорлън щеше да обясни причините за тази секретност. А дотогава Денил щеше с удоволствие да се възползва от разрешението да се порови в миналото на загадъчна личност като Върховния повелител.

Магьосникът кимна на Нумо, излезе от каютата, прибра писмото в багажа си и се върна при Джано и пеещия екипаж.

¹ вейр - плодче, от което се правят повечето вина.

² тен - едър плод, който може да се готви цял, разчупен на парчета или да се смила за брашно.

Глава 4 Дежурството в кухнята

Сония вървеше бавно по коридора на Университета и усещаше как с всяка следваща стъпка й става по-леко. Следващият ден беше волник, което означаваше, че Регин и останалите ученици щяха да я оставят на мира.

Изненада се колко изморена се чувстваше, като се имаше предвид колко малко неща беше свършила през изминалата седмица. В повечето часове тя или четеше книги, или гледаше как останалите отиват или се връщат от уроците си по Контрол. Не се случваше почти нищо, но на нея й се струваше, че са минали седмици - не, дори месеци.

Исле вече изобщо не я забелязваше и макар това да беше по-добре от проявата на открита враждебност, като че ли всички ученици бяха решили, че това е най-добрият начин да се отнасят с нея. Те спряха да й говорят, не отговаряха дори на въпросите й, които бяха свързани с уроците.

Тя си беше съставила мнение за всеки един от учениците. Илейк се държеше точно така, както би се държал един мъж от Лонмар, съдейки по онова, което беше чувала за тях. Израснал в общество, където жените се криеха от мъжете и живееха в лукс, но безлична свобода, той нямаше навика да разговаря с тях и се отнасяше към Бина и Исле със същото хладно безразличие. Фарин, крадецът, който й беше помогнал да се скрие от Гилдията предишната година, въобще не се държеше така, но пък той изобщо не приличаше на лонмарец!

Макар бащата на Генил да беше лонмарец, майка му бе киралийка и той, изглежда, нямаше проблеми в общуването с Бина и Исле. Не обръщаше внимание на Сония, но няколко пъти тя го беше улавяла да я наблюдава с присвити очи.

Шерн рядко разговаряше с когото и да било от учениците и прекарваше повечето време зареял поглед в далечината. Сония продължаваше да усеща странното му магическо присъствие, но то вече не пулсираше толкова непредсказуемо.

Бина винаги мълчеше и Сония подозираше, че момичето се чувства неловко и е твърде срамежливо, за да се включва в разговорите им. Когато Сония се опита да я заговори, Бина се отдръпна и й каза:

- Не ми е позволено да говоря с теб.

Сония не се изненада, като се сети за коментарите, които майката на момичето беше направила преди церемонията по приемането.

Кано, Аленд и Балон се държаха като малки деца, кискаха се на най-елементарни неща и се хвалеха с предметите, които притежаваха и с успехите си сред момичетата. Сония често беше чувала подобни хвалби от момчетата в бандата на Херин и знаеше, че разказите за любовните им похождения си бяха чиста измислица. Но й беше забавно, че връстниците им от копторите отдавна бяха преминали от думи към дела и губеха интерес към тази тема.

Цялата социална дейност на класа беше подчинена на Регин. Сония забеляза, че той контролира останалите чрез комплимент, шеги и авторитетно изречени коментари; всички те кимаха в съгласие всеки път, когато той изкажеше мнението си. Дори Аленд, който първоначално беше проявил приятелско отношение към Сония, се смееше на шегите му. А след като тя беше направила несполучлив опит да заговори Бина, минута по-късно Регин се беше озовал до момичето, сипейки чар и дружелюбни усмивки.

- Сония!

Тя се обърна и видя, че към нея бърза Аленд.

-Да?

- Днес е твой ред - рече запъхтяно той.

- Мой ред? - намръщи се тя. - За какво?

- Да дежуриш в кухнята. - Той я погледна. - Не ти ли казаха?

- Не...

Той се намръщи.

- Естествено. Списъкът е в Регин. Един път седмично всички даваме дежурство в кухнята. Сега е твой ред.

- Аха.

- Побързай - предупреди я той. - Не е добре да закъсняваш.

- Благодаря - каза Сония. Той сви рамене и се отдалечи.

Дежурство в кухнята. Сония въздъхна. Денят беше ужасно горещ и й се искаше да се изкъпе с хладка вода преди вечеря. Но домакинските задачи, които се даваха на новаците, не бяха кой знае колко трудни, така че сигурно щеше да й остане време и за това.

Тя се спусна бързо по спираловидната стълба до долния етаж й последва миризмата на готвено до столовата. Залата постепенно се запълваше с ученици. Тя тръгна след една от прислужничките към кухнята и се озова в голяма стая, покрай чиито стени бяха подредени дълги маси. От тенджерите с кипяща вода се надигаше пушек, на гриловете цвъртеше месо и отвсякъде се носеше звън от ударите на метал в метал. Наоколо сновяха прислужници и си подвикваха едни на други.

Сония се спря до вратата, объркана от хаоса и ароматите. Една млада фена, която разбъркваше супата, вдигна глава. Тя зърна Сония, обърна се и извика нещо на друга, по-възрастна жена, която беше облечена в широка бяла риза. Когато възрастната жена видя Сония, тя заряза тенджерата си, приближи се до нея и се поклони.

- Мога ли да ви помогна, милейди?

- Кухненско дежурство - сви рамене Сония. - Казаха ми, че трябва да Ви помогна.

Жената я зяпна.

- Кухненско дежурство?

- Да.- Сония се усмихна. - Ей ме на. Откъде да започна?

- Новите ученици никога не идват тук - каза й жената. - Няма никакво кухненско дежурство.

- Но … - Думите й заседнаха на гърлото. Сония се закашля, осъзнавайки, че е била изиграна. Сякаш някой ще очаква от синовете и дъщерите на Домовете да работят в кухнята! Жената я погледна предпазливо.

- Съжалявам, че ви обезпокоих - въздъхна Сония. - Очевидно са се пошегували с мен.

Над шума в трапезарията се извиси експлозивен кикот. Жената погледна над рамото на Сония и повдигна вежди. Сония се обърна и усети как я присвива под лъжичката. През вратата надничаха познатите лица, изкривили устни в подигравателни усмивки. Когато Сония ги погледна, учениците избухнаха в неудържим смях.

Шумът в кухнята утихна и тя осъзна, че неколцина прислужнички се бяха обърнали, за да видят какво става. Лицето й пламна, Тя стисна зъби и тръгна към вратата.

- О, не. Никъде няма да ходиш - обяви Регин. - Оставаш тук, при прислужниците, където ти е мястото. Но като се замисля, тона не е правилно. Дори слугите са по-добри от жителите на копторите

- Той се обърна към възрастната жена. - На твое място бих внимавал, тя е крадец - и ако я попиташ, ще си признае. Гледай да не отмъкне някой от ножовете и да ти го забие в гърба, докато не гледаш.

С тези думи той хвана дръжката на вратата и я затръшна зад гърба си. Сония изтича и хвана дръжката, но макар тя да се завърти с лекота, вратата не се отвори. Девойката усети лека вибрация около ръката си.

Магия? Как е възможно да използват магия? Никой от тях не беше преминал второто ниво.

Зад вратата се чуваха кискане и приглушени гласове. Тя разпозна гласа на Аленд, а смехът на Исле нямаше как да се сбърка. Различавайки кикотенето на Балон и Кано, тя осъзна, че единствения глас, който не се чуваше, беше на Регин.

Причината, за което най-вероятно беше, че той се е концентрирал върху задържането на вратата, затворена с магия. Сърцето й се разтупка, щом осъзна какво означава това. Регин вече беше преминал второто ниво и дори повече Не само беше получил достъп до силата си, а и се беше научил да я използва. Ротан я беше предупредил, че някои ученици могат бързо да го постигнат, но защо трябваше да е точно Регин?

Тя си припомни месеците, които беше прекарала в обучение и практикуване на магията и се усмихна тъжно. Очакваше го още много работа. Тя отстъпи назад и погледна вратата. Можеше ли да пребори магията му? Може би, но сигурно щеше да унищожи вратата. Сония се обърна към готвачката.

- Оттук сигурно има и друг изход. Ще ми го покажеш ли?

Жената се поколеба. На лицето й вече не беше изписано съчувствие, а само подозрителност. Сония почувства, как тъгата й преминава в гняв.

- Е? - сопна й се тя.

Очите на жената се разшириха и тя бързо наведе поглед към земята.

- Да, милейди. Последвайте ме.

Тя махна с ръка на Сония и тръгна между масите. Кухненските прислужнички се обръщаха към нея, но тя не сваляше поглед от гърба на жената. Двете влязоха в склада, който беше дори още по-голям от кухнята и беше пълен с рафтове, отрупани с храна и прибори.

Жената се забърза към дъното му и застана пред друга врата, отвори я и махна безмълвно към коридора, който се разкри пред тях.

- Благодаря - каза Сония и излезе от склада. Вратата се затвори рязко зад гърба й. Тя се огледа. Коридорът й беше непознат, но все щеше да я изведе донякъде. Тя въздъхна, поклати глава и закрачи напред.

Събиранията във Вечерната зала вече не бяха толкова интересни както преди, размишляваше Ротан. Не толкова отдавна, отправяйки се към ежеседмичните срещи на магьосниците, той с тих ужас очакваше да го засипят с въпроси за загадъчното момиче от копторите. Сега много от присъстващите подчертано не му обръщаха внимание.

- Онова елийнско момиче трябва да бъде наблюдавано - дочу се женски глас от другия край на залата. - Според лейди Кинла не след дълго ще се наложи да проведе личен разговор с някой лечител.

Ответната реплика едва се чу през шума:

- Бина ли? Може би. Или имате предвид..? Не. Че кой би искал? Нека Ротан се занимава с нея.

Дочувайки името си, Ротан се огледа за разговарящите. Забеляза две млади лечителки, които бяха застанали до близкия прозорец. Едната вдигна глава, забеляза го, че ги гледа, изчерви се и се извърна на другата страна.

- В нея има нещо странно. Нещо... - Разпознавайки новия глас, Ротан потрепери от задоволство. Говореше лорд Елбен, един от учителите на Сония. Разговорите на висок глас заплашваха да го заглушат, но Ротан затвори очи и се концентрира, както го беше учил Денил.

- Тя не се вписва в групичката - отвърна несигурен глас. - Но едва ли някой го очаква от нея.

Ротан се намръщи. Това беше учителят, който преподаваше история на първокурсниците.

- Не е само това, Скоран - настоя Елбен. - Тя е твърде тиха. Дори не разговаря с останалите ученици.

- А и те не я харесват особено, нали?

Последва сух смях:

- Не, а и не можем да ги обвиним за това.

- Помислете си за лорд Ротан - рече Скоран. - Горкият човек. Смятате ли, че е знаел в какво се замесва? На мен въобще нямаше да ми е приятно всяка вечер да се прибира в покоите ми. Гарел ми каза, че тя разправяла как намушкала с нож някакъв мъж, докато живяла в копторите. Никак не ми се иска да се върти в стаята ми, докато спя.

- Очарователно! Надявам се, че Ротан си заключва нощем вратата, за всеки случай.

Двамата мъже се отдалечиха и гласовете им заглъхнаха. Ротан отвори очи и погледна към чашата вино, която държеше в ръка. Денил беше прав. Това кресло даваше чудесна възможност да се подслушват разговорите на останалите. Приятелят му обичаше да казва, че редовните посетители на Вечерната стая горят от нетърпение да изкажат мнението си и въобще не проверяват кой ги слуша; така можеха да се научат много неща.

Обаче за разлика от Денил, Ротан изпитваше неудобство да шпионира колегите си магьосници. Той се изправи и потърси Скоран и Елбен. Усмихвайки се вежливо, се приближи към тях.

- Добър вечер, лорд Елбен - каза той с леко кимване. - Лорд Скоран.

- Лорд Ротан - отвърнаха те и му кимнаха учтиво в отговор.

- Просто искам да попитам как се справя моята малка крадла?

Двамата учители замълчаха, неспособни да прикрият изненадата си, след което Елбен нервно се засмя.

- Тя се справя добре - отвърна той. - Всъщност много по-добре, отколкото бях очаквал. Учи бързо, а контролът над собствената й сила е доста... впечатляващ.

- Тя се е упражнявала няколко месеца, а и ние всъщност все още не сме поставили на изпитание границите на силата й - добави Скоран.

Ротан се усмихна. Малцина му бяха повярвали, когато беше описал колко е силна Сония, макар всички да знаеха, че силата се проявява от само себе си единствено при много силните магьосници.

- С нетърпение очаквам да чуя мнението ви, след като я изпитате - рече той и се обърна да си върви.

- Преди да си тръгнете - спря го Скоран, протягайки набръчканата си ръка, - бих искал да ви попитам как се справя моят внук Урлан по химия.

- Доста добре - извърна се отново Ротан към магьосника. След като се оказа въвлечен в обсъждане на качествата на момчето, той си 0тбеляза да попита Сония как се отнасят към нея учителите. Личната неприязън към ученика не беше причина да се пренебрегва обучението му.

Разпоредителят Лорлън се спря в подножието на университетското стълбище и огледа потъналата в мрак сграда на Гилдията. Отляво се издигаше Лечителницата, кръгло двуетажно здание, скрито зад високите дървета в градината. Преминаващият покрай него път към жилищните помещения на прислугата се губеше в гората, която заобикаляше територията на Гилдията. Право пред Лорлън лежеше широкият път, който водеше от Университета до портите. Вляво се намираха конюшните, а зад тях отново се ширеше гора.

В покрайнините й, от другата страна на градината, се намираше резиденцията на Върховния повелител. Построена от сив камък, тя не блестеше на лунна светлина, като останалите бели сгради, а призрачното й присъствие едва се забелязваше на тъмния фон на дърветата. Освен Заседателната зала, това бе единствената друга постройка, запазена от времето на основаването на Гилдията. Повече от седемстотин години тя бе приютявала най-могъщия магьосник от всяко поколение. Лорлън не се и съмняваше, че мъжът, който я обитаваше в момента, бе един от най-силните магове в историята.

Той си пое дълбоко дъх и тръгна по пътеката, водеща към вратата на сградата.

„Забрави всичко, което ти е известно - помисли си той. - Той ти е приятел, онзи Акарин, когото толкова добре познаваш. Ще разговаряме за политика, за семействата ни, ще обсъждаме въпроси на Гилдията. Ще се опиташ да го убедиш да посети Вечерната зала и той отново ще ти откаже”.

Докато вървеше, Лорлън изпъна рамене. Както винаги, след почукването му вратата се отвори. Той пристъпи вътре и усети как го изпълва облекчение, когато установи, че нито Акарин, нито прислужникът му са дошли да го посрещнат.

Седна и огледа гостната. Някога това беше антре с две старинни стълбища от двете му страни. Гостните бяха станали неразделна част от домовете векове след построяването на резиденцията, затова първоначално Върховните повелители бяха приемали гостите си в една от вътрешните стаи. Акарин беше модернизирал сградата, скривайки стълбищата зад стени. Запълни пространството между тях с удобни мебели и топли килими и създаде приятна, макар и тясна, гостна.

- Кого виждам? - разнесе се познат глас. - Неочакван посетител.

Лорлън се обърна и успя да се усмихне на облечения в черна мантия мъж, застанал до вратата, която водеше към стълбите.

- Добър вечер, Акарин.

Върховният повелител се усмихна, затвори вратата зад гърба си и отиде до тесния скрин, в който държеше колекцията си от вина, чашите и сребърните прибори. Той отвори една бутилка и напълни две чаши със същото вино, което предишния ден Лорлън беше решил да не купува.

- Едва те познах, Лорлън. Отдавна не сме се виждали.

Лорлън сви рамене.

-Малкото ни семейство е доста недисциплинирано напоследък.

Акарин се засмя на прякора, който двамата с Лорлън бяха измислили за Гилдията. Той подаде на приятеля си чашата с вино и седна срещу него.

-Да, но затова пък не ти е скучно с тях. Просто трябва от време ми време да ги награждаваш за добро поведение. Лорд Денил беше интересен избор за Втори посланик в Елийн.

Лорлън усети как сърцето му прескочи удар. Той прикри тревогата си зад маска на загриженост.

- Не го ли одобряваш?

-Той е напълно подходящ за тази роля. Прояви самоинициатива и смелост, когато се свърза и поведе преговори с Крадците.

Лорлън повдигна едната си вежда.

- Да, но все пак първо трябваше да се посъветва с нас.

Акарин махна презрително с ръка.

-Висшите магове щяха да обсъждат предложението му седмици наред, а след това щяха да вземат възможно най-предпазливото решение - което щеше да е погрешно. Денил го е разбрал и е рискувал да си навлече неодобрението на колегите си, само за да я намери. Гоил показва, че той не се плаши лесно от висшестоящите, когато ме методите му не отговарят на разбиранията на останалите. Подобна самоувереност ще му свърши отлична работа в контактите с елийнския двор. Изненадах се, че не ме попита за мнението ми, но несъмнено щях да подкрепя избора ти и ти сигурно го знаеш.

- Какви новини имаш за мен? - смени темата Лорлън.

-Нищо кой знае колко вълнуващо. Кралят ме попита дали малката пакостница, както нарича той Сония, е приета с летния набор. Казах му, че е приета и той остана доволен. Това ми напомни за един друг забавен инцидент: Нефин от Дома Марон попита дали Фергън може да се прибере вече в Имардин.

- Пак ли?

- Нефин не се е обаждал досега. Предишния път подобен въпрос ми зададе Ганен, преди около три седмици. Изглежда, всеки мъж и жена от Дома Марон възнамеряват да ме питат за това. Дори децата идваха да ме питат кога отново ще видят чичо си Фергън.

- А ти какво им отговори?

- Че чичо Фергън е направил нещо много лошо, но те не трябва да се притесняват, защото добрите хора в укреплението ще се грижат добре за него през всичките години, които ще прекара там.

Лорлън се засмя.

- Имам предвид какво отговори на Нефин.

- Точно същото. Е, не със същите думи, разбира се. - Акарин въздъхна и приглади косата си. - Те не само ми доставят удоволствието да им отказвам, а и откакто Фергън напусна града, никой от Дома Марон не ми е предлагал невеста. Не виждам по-добра причина да го държа колкото се може по-дълго в онова укрепление.

Лорлън отпи от чашата си. Винаги бе смятал, че Акарин не се интересува от фриволните жени на Домовете и накрая ще си избере съпруга от жените в Гилдията. Но сега се чудеше дали Акарин не е решил да си остане ерген, за да запази мрачната си тайна.

- Домовете Аран и Корин питат дали можем да отделим няколко лечители за конните им състезания - каза Акарин.

Лорлън въздъхна отчаяно.

- И ти, разбира се, им отговори, че не можем?

Акарин помръдна рамене.

- Казах им, че ще си помисля. Може пък да успеем да обърнем молбата им в наша изгода.

- Но ние се нуждаем от всеки наш лечител.

- Така е, но и двата Дома са склонни да пазят дъщерите си, сякаш смятат, че момичетата, също като конете, са по-ценни за подобряване на породата. Ако успеем да ги убедим да позволят на талантливите момичета да постъпят в Гилдията, накрая ще се окажем с достатъчно лечители, които да заместят онези, които ни напускат, за да се грижат за конете.

-А междувременно ще разполагаме с по-малко лечители, които на всичкото отгоре ще трябва да губят време в обучение на новите момичета - възрази Лорлън. - Освен това след като завършат, момичетата може да не изберат да станат лечители.

Акарин кимна.

-Всичко е въпрос на планиране. Трябва да привлечем достатъчно момичета, за да компенсираме броя лечители, които изпращаме да се грижат за конете. Накрая ще разполагаме с достатъчно лечители, които да използваме в случай на бедствие като пожар или бунт.

Акарин забарабани с дългите си пръсти по облегалката на креслото си. - Има и друга полза от това. Преди няколко месеца лорд Тепо ми каза, че много би желал да се заеме с лечението на животни и да задълбочи познанията ни в тази област. Говореше доста убедително. Може да започне с конете.

Лорлън поклати глава.

- Това ми се струва загуба на време и лечители.

Акарин се намръщи.

-Ще обсъдя идеите с лейди Винара. - Той погледна към Лорлън. - А ти имаш ли някакви новини за мен?

- Имам - отвърна Лорлън. После се облегна назад и въздъхна.

- Ужасни новини. Те ще смутят мнозина в Гилдията, но най-вече касае теб.

- Така ли? - Акарин го погледна остро.

- Имаш ли още от това вино?

- Това е последната бутилка.

-Олеле! - Лорлън поклати глава. - Значи положението е по-зле, отколкото предполагах. Боя се, че повече няма да го видиш. Реших да не подновявам запасите. От сега нататък Върховният повелител повече няма да пие тъмно ануренско.

- Това ли е новината?

-Ужасна е, нали? - Лорлън се обърна към приятеля си. – Много ли си недоволен?

Акарин изсумтя.

- Разбира се! Защо няма да поръчваш повече?

- Те искат по двайсет златни на бутилка.

- На бутилка?! - Акарин се облегна назад и подсвирна. - Поредното правилно решение, макар че този път трябваше първо да се допиташ до мен. Щях да подхвърля някоя друга дума в двора... не че сега не мога да го направя.

- Значи да очаквам в следващите няколко седмици да получа на бюрото си по-приемливо предложение?

Акарин се усмихна.

- Ще видя какво мога да направя.

Те останаха смълчани известно време, после Лорлън пресуши чашата си и се изправи.

- Мисля да отида във Вечерната зала. Ще дойдеш ли с мен?

Лицето на Акарин се смръщи.

- Не, имам среща в града. - Той погледна към приятеля си. - Радвам се, че се видяхме. Идвай по-често. Не ми се иска да си уреждам срещи с теб, само за да научавам клюките от Гилдията.

- Ще се опитам. - Лорлън успя да се усмихне. - А може би ти трябва да посещаваш Вечерната зала по-често. Може сам да научаваш клюките.

Върховният повелител поклати глава.

- Те внимават какво говорят, когато съм наоколо. Освен това интересите ми се простират далеч отвъд границите на Гилдията. Оставям семейните скандали на теб.

Лорлън остави чашата си на масата и тръгна към вратата, която тихо се отвори. Той погледна отново Акарин, който отпиваше със задоволство от виното си.

- Лека нощ - каза му той.

Акарин вдигна чашата си във въздуха.

- Приятна вечер.

Когато вратата се затвори зад гърба му, Лорлън си пое дълбоко дъх и тръгна по пътя, припомняйки си разговора. Акарин беше одобрил назначението на Денил - което беше забавно, като се имат предвид обстоятелствата. Останалата част от разговора беше спокойна, с нищо незабележителна; колко лесно се забравяше истината в такива моменти. Но Лорлън беше поразен с каква лекота Акарин успяваше да сипе намеци за тайните си занимания по време на разговора им. „Интересите ми се простират далеч отвъд границите на Гилдията”. На това му се вика „меко казано”.

Лорлън леко изсумтя. По-вероятно Акарин беше имал предвид посещението си в двора и разговора с краля. „Просто не мога да не разглеждам думите му в светлината на онова, което знам”.

Преди изслушването на Сония посещенията при Акарин доставяха истинско удоволствие на Лорлън. Сега той напусна седалището на Върховния повелител изморен и изпълнен с облекчение, че изпитанието е преминало. Замисли се дали да не се прибере и да си легне, но поклати глава. Преди да се оттегли в покоите си трябваше да изслуша безбройните молби и въпроси във Вечерната зала. Лорлън въздъхна и тръгна забързано през градината.

Глава 5 Полезни умения

Докато Сония чакаше да започнат часовете, тя отвори папката със записките си и започна да чете. Над чина й премина сянка, нечия ръка се стрелна и грабна един от листите. Тя се опита отчаяно да го задържи, но беше твърде късно. Хартията сякаш отлетя.

- Я виж ти, какво имаме тук? - Регин изтича пред черната дъска и се облегна на бюрото на учителя. - Записките на Сония.

Тя го изгледа студено. Останалите ученици го наблюдаваха с интерес. Регин прегледа страницата и доволно се засмя.

- Погледнете й почерка! - възкликна той и вдигна високо листа. - Пише като малко дете! Ами правописът!

Сония потисна един стон, когато Регин започна да чете записките й, правейки се, че с усилие разчита написаното. След няколко изречения той се спря и се затюхка, че нищо не й се разбира. Разнесе се сподавен смях и тя почувства как лицето й пламва. Регин се ухили и се зае да произнася думите буква по буква, подчертавайки грешките в правописа. Учениците вече се смееха с цяло гърло.

Сония се облегна на чина и подпря брадичката си върху ръцете, опитвайки се да изглежда равнодушна, но всъщност усещаше как я заливат горещи и студени вълни от гняв и унижение.

Изведнъж Регин се изправи и бързо изтича до мястото си. Смехът постепенно утихна и от коридора се чуха бързи стъпки. На вратата се появи облечена с пурпурна мантия фигура. Лорд Елбен изгледа класа над дългия си нос, отиде до бюрото си и постави върху него една дървена кутия.

- Огънят - започна той, - прилича на живо същество и също като живите същества има своите нужди.

Той отвори кутията и извади отвътре свещ и малка чиния. С бързо движение магьосникът наниза свещта върху късия бодил в центъра на чинийката.

- Огънят се нужда е от въздух и храна, също като живите същества. Но изобщо не си мислете, че е жив - засмя се той. - Това би било глупаво, но не забравяйте, че той често се държи така, сякаш е разумен.

Зад гърба на Сония някой се изкиска. Тя се обърна. С крайчето на окото си видя как Кано подава нещо на Валон и коремът й се сви. Листът със записките й минаваше от ръка на ръка, а лорд Елбен не забелязваше нищо.

Тя бавно си пое дълбоко дъх и тихо въздъхна. Втората учебна седмица не беше по-добра от първата. Всички ученици - освен Шерн, който въобще не се появи повече след странния му истеричен пристъп, когато се разкрещя, че вижда слънчевата светлина през покрива - бързаха да се съберат около Регин при всеки удобен случай. Беше повече от ясно, че тя не бе добре дошла в малката му банда и че той възнамеряваше да я направи обект на всичките си шеги и номера.

Тя беше отхвърлена. Ала за разлика от момчетата, които се опитваха да влязат в бандата на Регин, но биваха отхвърлени, тя нямаше къде другаде да отиде. Беше принудена да ги търпи.

Затова Сония избра единствената стратегия, за която можа да се сети: да не им обръща внимание. Тя се надяваше, че ако не реагира на шегите на Регин и останалите, те най-накрая ще се отегчат и ще я оставят на мира.

- Сония.

Тя подскочи и забеляза, че лорд Елбен се е намръщил неодобрително. Сърцето й се разтупка. Нима той й беше казал нещо? Нима толкова беше погълната от самосъжалението си, че не беше чула въпроса му? Дали щеше да я смъмри пред целия клас?

- Да, лорд Елбен? - каза тя, подготвяйки се за предстоящото унижение.

- Ти първа ще се опиташ да запалиш свещта - каза той. - Така, първо искам да ви напомня, че е много по-лесно да се генерира топлина, ако...

Изпълнена с облекчение, Сония се съсредоточи върху свещта. В главата й прозвуча гласът на Ротан, който й обясняваше как да го направи: „Изтегли малко магия от източника си, напрегни волята си, фокусирай се върху фитила, оформи магията и я освободи...” Тя усети как тънката нишка сила прескочи върху фитила и върху него затанцува мъничко пламъче.

Лорд Елбен стоеше със зяпнала уста и примигваше.

-... благодаря, Сония - завърши той. После огледа останалите от класа. - Имам свещи за всички. Задачата ви тази сутрин е да се научите да ги палите, след това ще се поупражнявате да ги палите бързо, почти без усилие.

Той извади свещите от кутията и ги подреди пред учениците. Те веднага впериха погледи във фитилите. Сония ги гледаше и постепенно започна да я изпълва задоволство, когато видя, че нито една от свещите, дори Региновата, не пламна.

Елбен се върна при бюрото си и извади една стъклена сфера, пълна със синя течност. После я отнесе до чина на Сония и я постави върху него.

- Това упражнение ще те научи на финес - каза й той. - Субстанцията в този контейнер е чувствителна към температурата. Ако започнеш да я нагряваш бавно и равномерно, цветът й ще се промени в червено. Ако нагряването е неравномерно, в нея ще се появят мехурчета, които ще изчезнат след няколко минути. Искам да видя червенина, а не мехурчета. Повикай ме, когато го постигнеш.

Сония кимна, изчака го да се върне при бюрото си, и се концентрира върху сферата. За разлика от свещта, тук беше необходима единствено затопляща енергия. Тя си пое дълбоко дъх и оформи магията си в нежна мъгла, която щеше да затопли равномерно стъкло то. Когато я освободи, течността се оцвети в тъмно червено.

Доволна от себе си, тя вдигна глава и забеляза, че Елбен разговаря с Регин.

- Не разбирам - казваше момчето.

- Опитай отново - рече Елбен.

Регин напрегнато присви очи, вперил поглед в свещта, която държеше в ръката си.

- Лорд Елбен - повика го тихо тя. Учителят се изправи и се обърна към нея.

- Значи магическата сила трябва да се фокусира върху фитила? - попита бързо Регин, опитвайки се отново да привлече вниманието на учителя към себе си.

- Да - отвърна Елбен и в гласа му се промъкна нетърпелива нотка. Докато Регин гледаше напрегнато свещта, учителят се обърна към сферата на Сония и поклати глава.

- Не е достатъчно гореща.

Момичето наведе поглед и установи, че течността се е охладила до пурпурно. Тя се намръщи и отново съсредоточи волята си върху сферата, докато пурпурното отново не премина в тъмночервено.

Регин скочи от стола си и извика от изненада и болка. Свещта му беше изчезнала, а ръцете му бяха покрити с разтопен восък, който той трескаво се опитваше да обели. Сония усети как устните й се разтягат в усмивка и скри лицето си в шепи.

- Изгори ли се? - попита загрижено Елбен. - Ако искаш, върви при лечителите.

- Не - отвърна бързо Регин. - Добре съм.

Елбен повдигна вежди. После сви рамене, взе друга свещ и я постави на чина на Регин.

- Продължавайте с упражненията - обърна се рязко той към останалите от класа, които гледаха стреснато зачервените ръце на Регин.

Елбен се приближи до чина на Сония, погледна към сферата и кимна.

- Хайде - каза той. - Покажи ми.

Сония отново се концентрира върху сферата и течността се м затопли. Елбен кимна доволно.

- Добре. Имам друго упражнение за теб. - Когато се отдалечи от бюрото си, тя забеляза, че Регин я гледа. Устните й отново се разтеглиха в усмивка и тя видя, че ръцете му се свиват в юмруци. Минавайки покрай чина му, Елбен почука по него.

- Продължавайте с упражнения, казах. И за теб се отнася, Регин.

Облягайки се на парапета на палубата, Денил вдъхна с наслаждение морския въздух.

- Навън няма лош стомах, а?

Той се обърна и забеляза приближаващия се Джано. Дребният мъж се движеше с лекота по полюляващата се палуба. Когато стигна до парапета, той се обърна и се облегна с гръб към Денил.

- Магьосниците нямат морска болест - отбеляза Джано.

- Имаме - призна Денил. - Но можем да я излекуваме. Ала е нужна голяма концентрация, а ние не можем непрекъснато да мислим само за това.

- Значи... не ти е лошо, когато си мислиш, че не ти е лошо, но не можеш винаги да мислиш, че не ти е лошо?

Денил се усмихна.

- Да, точно така.

Джано кимна. Един от екипажа, който се беше изкатерил на мачтата, удари камбаната и извика нещо на езика виндо.

- Той Капия ли каза? - попита Денил и погледна нагоре.

- Капия, да! - Джано се извърна, взря се в далечината и посочи с пръст. - Виждаш ли?

Денил се взря в указаната посока, но видя само размита брегова линия. Той поклати глава:

- Зрението ти е по-добро от моето - каза той.

- Виндо имат добри очи - съгласи се гордо Джано. - Затова от нас става добри морски ездачи.

- Джано! - разнесе се суров глас.

- Трябва да вървя.

Денил изпрати с поглед отдалечаващия се бързо виндски моряк, след което се обърна и отново погледна към брега. Столицата на Елийн все още се криеше от погледа му, затова той се обърна към носа на кораба, наблюдавайки го как пори вълните. Денил никога не се изморяваше да гледа променящия се оттенък на морската вода в зависимост от часа и времето, а непрекъснатият плясък на вълните го успокояваше и му действаше донякъде хипнотизиращо.

Когато отново вдигна глава, той установи, че сушата се е приближила и вече може да различи далечните очертания на елийнската столица. По кожата му пробяга хлад и той усети как ритъмът на сърцето му се ускорява. Докато наблюдаваше приближаващия се бряг, ти не спираше да барабани с пръсти по парапета.

Големият процеп между сградите се оказа вход към залив, добре защитен от вълните и ветровете. Сградите се оказаха просторни имения, обградени от терасовидни градини, които се спускаха до белия плаж. Всички къщи бяха построени от бледожълт камък, който миеше топло под утринното слънце. Корабът се изравни с входа на залива и дъхът на Денил секна. Величественият град се простираше от двете страни на залива и сякаш го притискаше в обятията си. Зад високата стена, която защитаваше града от морето, се издигаха още по-високи къщи. Между тях се забелязваха куполи и кули, някои от които бяха свързани помежду си чрез грамадни каменни аркади.

- Капитанът иска да се присъедините към него, милорд.

Денил кимна на моряка, който го беше заговорил и тръгна по палубата към грамадния рул, до който бе застанал капитанът. Наоколо подтичваха моряци, проверяваха въжетата и разговаряха на виндо.

- Викали сте ме, капитане?

Мъжът кимна.

-Просто искам да постоите с мен, милорд, по-далеч от суматохата.

Денил послушно застана на мястото, което му посочи Нумо. Капитанът погледна първо брега, после морето, излая някаква заповед на родния си език и завъртя руля. Екипажът се втурна по местата си. Задърпаха въжетата и платната се отпуснаха, попаднали в безветрена зона. Корабът се наклони леко и обърна носа си към входа на залива.

Изведнъж платната отново заплющяха и се издуха, уловили порива на вятъра. Моряците привързаха отново въжетата, подвикнаха нещо и зачакаха.

Когато се приближиха доста близо до брега, горната сцена се разигра отново. Този път корабът плавно навлезе в залива. Капитанът се обърна към Денил.

- Бил ли сте някога в Капия, милорд?

Денил поклати глава.

-Не.

Нумо се обърна и кимна към града.

- Красив е.

Семплите фасади на арките и колоните вече се виждаха ясно. За разлика от киралийските жилища, твърде малко от тукашните сгради се отличаваха със сложни украси, макар спираловидните и ветрилообразни структури на някои кули и куполи да им придаваха особена изисканост.

-Още по-красив е при залез слънце - отбеляза Нумо. - Някоя вечер трябва да наемете лодка и да го видите със собствените си очи.

-Непременно ще го видя - отвърна тихо Денил. - Непременно.

И тогава за пръв път видя на лицето на капитана изражение, което наподобяваше усмивка. То изчезна почти веднага, когато мъжът отново започна да крещи заповеди. Платната бяха навити на горе, за да се намали площта им. Корабът забави ход и се отправи към свободното място между хилядите морски съдове, които бяха хвърлили котва в залива. Големите кораби акостираха до високата морска стена.

-Вземете си нещата от стаята - каза Нумо, поглеждайки към Денил през рамо. - Скоро пристигаме, милорд. Пратете човек да съобщи на хората ви, че сте тук. Те ще ви вземат.

-Благодаря ви, капитане. - Денил тръгна по палубата към каютата си. Докато почистваше стаичката и проверяваше багажа си, той усети как корабът намалява скоростта си и завива. От палубата се разнесоха приглушени заповеди и изведнъж всичко се разтресе корпусът на кораба се блъсна в стената на пристана.

Когато Денил отново се изкачи на палубата, екипажът вече привързваше кораба към тежките железни скоби на стената. От външната страна на корпуса висяха обемисти торби, пълни с нещо меко, които го предпазваха при ударите в пристана. Тясна пътечка в Подножието на стената водеше към стълби, които се издигаха нагоре.

Капитанът и Джано стояха до трапа.

-Можете да тръгвате, милорд - каза Нумо и се поклони. - За мен беше чест да ви докарам.

-Благодаря - отвърна Денил. - За мен беше чест да плавам с вас, капитан Нумо - додаде той на виндо. - Попътен вятър.

Очите на Нумо се разшириха от изненада. Той се поклони вдървено и бързо се отдалечи.

Джано се ухили.

- Той те хареса. Магьосници не опитват да говорят по нашенски.

Денил кимна. Това не го изненада. Четирима моряци отнесоха сандъка му, а Денил тръгна след Джано по трапа. След като направи няколко крачки на сушата, той се спря, объркан от начина, по който стената, като че ли се полюляваше под краката му. Магьосникът отстъпи встрани, за да направи път на моряците, които носеха сандъка. Джано се обърна назад и се засмя, забелязвайки озадачения израз по лицето му.

-Трябва да почакаш краката ти отново да свикнат със земята - извика той. - Няма да е много.

Подпрял едната си ръка на стената, Денил тръгна след моряците но пътеката и нагоре по стълбите. Щом ги изкачи, той се озова пред широк, оживен път, който минаваше по ръба на пристана. Моряците оставиха сандъка и приседнаха върху стената, очевидно доволни, че могат просто да погледат потока от хора.

- Пътуването беше добро - каза Джано. - Попътен вятър. Без бури.

- Без морски пиявици - додаде Денил.

Джано се засмя и поклати глава.

-Няма айома. Те плават в северни морета. - Той замълча. - Ти добър човек, с когото да упражнявам този език. Научил много нови думи.

- И аз научих няколко думи на виндо - отвърна Денил. - Не са особено подходящи за елийнския дворец, но ще свършат работа, ако някога посетя някоя виндска кръчма.

Дребният мъж се ухили.

- Ако дойдеш във Вин, си добре дошъл в къщата на Джано.

Денил се обърна и погледна изненадано мъжа.

- Благодаря ти - рече той.

Джано посочи към пътя и присви очи.

- Твоите хора идват, мисля.

Денил проследи с поглед пръста му, но не видя никаква черна карета със символите на Гилдията.

Джано отстъпи назад към стълбата.

- Аз тръгвам вече. Попътен вятър, милорд.

Денил се обърна и му се усмихна.

- Попътен вятър, Джано.

Морякът се ухили и забърза надолу по стълбата. Денил се обърна отново към улицата и се намръщи, когато пред него спря карета от лакирано червено дърво, закривайки гледката му. Едва когато от капрата скочи един от моряците и заедно с останалите натовариха сандъка му, Денил осъзна, че тя е дошла за него.

Вратите на каретата се отвориха и оттам слезе един богато облечен мъж. Денил за миг изгуби дар слово. Той беше виждал и преди елийнски придворни и се радваше, че няма да се налага да се облича с абсурдните натруфени премени, които бяха на мода в елийнския двор. Но въпреки това трябваше да признае, че богато украсеният, плътно прилепващ костюм подхождаше удивително на красивия младеж. С подобно лице, помисли си Денил, той сигурно има огромен успех сред дамите.

Мъжът пристъпи колебливо напред.

- Посланик Денил?

-Да.

-Аз съм Тайенд от рода Тремелин. - Мъжът се преви в изящен поклон.

- За мен е чест да се запознаем - отвърна Денил.

-За мен е огромна чест да се запозная с вас, посланик Денил върна му комплимента Тайенд. - Сигурно сте изморен от пътуването. Ще ви отведа веднага в къщата ви.

- Благодаря. - Денил се зачуди защо не го посрещат слуги, а този млад придворен. Той внимателно се вгледа в Тайенд. - Вие от Гилдията ли сте?

Не - усмихна се Тайенд. - Аз съм от Голямата библиотека. Вашият Разпоредител уреди да ви посрещна.

- Разбирам.

Тайенд посочи каретата.

- След вас, милорд.

Денил се настани в каретата и тихо въздъхна от възхищение пред луксозния й интериор. След дните, прекарани в тясната каюта без никакви удобства, той с нетърпение предвкусваше горещата вана и нещо по-изискано от супа с хляб за обяд.

Тайенд се настани срещу него и почука по покрива. Каретата бавно потегли. Тайенд плъзна очи по мантията на Денил и бързо отвърна поглед. Той погледна през прозореца, преглътна звучно и потърка длани в панталоните си.

Забелязвайки вълнението на младия човек, Денил сподави усмивката си и започна да си припомня всичко, което беше научил за двора на Елийн. Не беше чувал нищо за Тайенд от рода Тремелин, макар да беше чел доста за други хора от това семейство.

- Каква е длъжността ви в двора, Тайенд?

Младият мъж махна пренебрежително с ръка.

- Незначителна. Радко се появявам там, а и те не усещат липсата ми. - Той погледна Денил и се усмихна стеснително. - Аз съм учен. Повечето време прекарвам в Голямата библиотека.

- Голямата библиотека - повтори Денил. - Винаги съм искал да я видя.

Широка усмивка озари лицето на Тайенд.

- Тя е чудно място. Ако искате, утре ще ви заведа. Установих, че магьосниците оценяват книгите така, както никой от придворните не го прави. Вашият върховен повелител прекара тук доста време -....... преди да стане Върховен повелител, разбира се.

Денил погледна младежа и пулсът му се ускори.

- Наистина ли? И какво го е заинтригувало толкова?

-Най-различни неща - отвърна Тайенд и очите му грейнаха. - В продължение на няколко дни му бях помощник. Когато бях малък, Иранд - главният библиотекар - не можеше да ме изгони от библиотеката, затова ме нае да подреждам и да нося разни неща. Лорд Акарин изчете всички стари книги. Търсеше нещо, но така и не можах да разбера какво. Истинска загадка. Един ден не пристигна в обичайното време, не се появи и на следващия ден, затова разпитахме за него. Оказа се, че внезапно си е събрал багажа и отпътувал.

-Колко интересно! - рече замислено Денил. - Чудя се дали е намерил онова, което е търсил.

Тайенд погледна през прозореца.

-Ах! Почти стигнахме до дома ви. Искате ли да ви взема утре... о, но вие първо трябва да посетите кралския двор, нали?

Денил се усмихна.

-Непременно ще се възползвам от поканата ви, Тайенд, но не мога да кажа със сигурност кога. Да ви изпратя ли съобщение, кога то науча?

-Разбира се. - Каретата спря, Тайенд отключи вратата и я отвори. - Изпратете бележка до Голямата библиотека - или просто елате. Винаги съм там през деня.

-Много добре - отвърна Денил. - Благодаря ви, че ме взехте от пристана, Тайенд от рода Тремелин.

- За мен беше чест, милорд - отвърна младият мъж.

Денил слезе от каретата и се озова пред широка, триетажна къща. Колоните, съединени чрез арки, поддържаха просторна веранда. Пространството между средните колони беше по-широко и там верандата леко се изгърбваше, образувайки арка, която напомняше за входа на Университета на Гилдията. Зад колоните се забелязваше врата - точно копие на университетската.

Четирима прислужници вече бяха свалили сандъка от каретата. Друг слуга пристъпи напред и се поклони.

-Посланик Денил. Добре дошли в Дома на Гилдията на Капия. Моля, последвайте ме.

Денил чу как зад гърба му познат глас шепнешком повтаря титлата му. Той устоя на импулса си да се обърне и да погледне Тайенд, а вместо това се усмихна и тръгна след слугата към къщата. Младият учен очевидно благоговееше пред магьосниците.

Но усмивката бързо изчезна от лицето му Преди десет години Тайенд беше помагал на Акарин. Лорлън го беше помолил да посрещне Денил. Случайно съвпадение ли беше това? Едва ли. Очевидно Лорлън разчиташе, че Денил ще се възползва от помощна на Тайенд при проучването на древната магия.

Ароматът на цветя в малката градина бе почти непоносимо сладък. Някъде наблизо, в тъмните сенки на дърветата, ромолеше малък фонтан. Лорлън изчетка с ръка малките цветни листенца, които бяха посипали мантията му.

Съпрузите, които седяха на отсрещната пейка, бяха далечни роднини на Лорлън и членове на същия Дом като него. Преди да попадне в Гилдията, той растеше заедно с най-големия им син Уейлън. Макар Уейлън вече да живееше в Елийн, Лорлън обичаше да посещава родителите на стария си приятел, особено когато градината на Дерил беше разцъфнала в пълния си блясък.

- Баран се справя много добре - каза Велия и очите й проблеснаха на светлината на факлите. - Сигурен е, че догодина ще го повишен в капитан.

- Вече? - възкликна Лорлън. - Явно е постигнал много през по-последните пет години.

Дерил се усмихна.

- Определено. Човек се чувства много добре, когато види как най-малкият му син се е превърнал в толкова отговорен млад мъж, въпреки че Велия толкова го глезеше.

- Вече не го глезя - възрази тя. Изведнъж усмивката изчезна от лицето й. - Но наистина ще се успокоя, когато повече няма да се наложи да патрулира по улиците - добави тя.

- Хм. - Дерил погледна жена си и се намръщи. - Тук трябва да се съглася с Велия. С всяка година градът става все по-опасен. Не съм страхливец, но след последните убийства дори най-смелият човек ще започне да залоства нощем вратата си.

Лорлън се намръщи:

-Убийства ли?

- Не си ли чул? - повдигна вежди Дерил. - Та целият глад говори само за това!

Лорлън поклати глава.

- Може и да са ми казали, но напоследък мислите ми са ангажирани изцяло със случилото се в Гилдията. Не съм обръщал особено внимание на градските дела.

- Трябва по-честичко да си подаваш носа от онова място - рече неодобрително Дерил. - Изненадан съм, че не си се заинтересувал от това. Казват, че това са най-ужасните убийства от сто години на сам. Двамата с Велия знаем повечко неща за това, естествено, заради Баран.

Лорлън сподави усмивката си. Дерил обичаше да споделя с хората „секретната” информация, получена от сина му, но повече от всичко му харесваше първи да научава за случилото се в града. Сигурно беше ужасно горд от себе си, че пръв е съобщил на Разпоредителя на Гилдията на магьосниците за тези престъпления.

- По-добре ми разкажи всичко за това - преди някой да се досети, че нищо не знам за градските дела - подтикна го Лорлън.

Дерил се наведе напред и подпря лакти на коленете си.

- Казват, че докато убива жертвата си, убиецът извършва някакъв странен ритуал. Преди две нощи някаква жена станала свидетелка на едно от убийствата. Тя почиствала стаята, когато чула в коридора гласа на господаря си и на още някой друг. Когато осъзнала, че се борят и всеки момент ще връхлетят в стаята, тя се скрила в един шкаф.

Жената каза, че непознатият завързал господаря й, после взел един нож и разрязал ризата му. След това направил няколко резки по тялото на мъжа, по пет на всяко рамо. - Дерил постави разперени те си пръсти върху рамото си. - По тези резки стражата разпознала убиеца. Жената каза, че убиецът притиснал дланта си върху раните и започнал да припява тихо нещо. Когато завършил, прерязал гърлото на мъжа.

Велия изпъшка отвратено и се надигна.

- Извинете ме, но от това ме побиват тръпки. - Тя бързо влезе в къщата.

-Слугинята каза още нещо - додаде Дерил. - Каза, че според нея мъжът бил мъртъв още преди да му прережат гърлото. Баран твърди, че раните по раменете на мъжа не са достатъчни, за да убият човек, а и не се намират никакви следи от отравяне. В края на краищата те решили, че човекът е изгубил съзнание, а на слугинята й се е сторило, че е мъртъв. На нейно място и аз бих се изплашил до смърт... Лорлън, наред ли е всичко?

Лорлън с усилие успя да разтегли устните си в някакво подобие на усмивка.

-Да - излъга той. - Просто не мога да повярвам, че не съм чул нищо за това. Жената даде ли някакво описание на убиеца?

-Нищо, което да свърши работа. Каза, че не можела да го види добре, защото било тъмно и тя гледала през ключалката, но мъжът имал тъмна коса и бил облечен с парцаливи дрехи.

Лорлън си пое дълбоко дъх и бавно го издиша.

- И припявал нещо, казваш. Странна работа.

Дерил кимна.

-Докато Баран не се записа в стражата, нямах никаква представа, че на света има толкова извратени и ненормални хора. Какви неща правят само!

С мисълта за Акарин в главата, Лорлън кимна.

-Бих искал да науча малко повече за това. Ще ми разкажеш ли, ако дочуеш още нещо?

Дерил се ухили.

- Привлякох интереса ти, нали? Разбира се, че ще ти разкажа.

Глава 6 Неочаквано предложение

Когато Сония влезе в стаята, Ротан вдигна изненадано глава.

- Свърши ли за днес? - Очите му се плъзнаха по мантията й.

- О! Какво се случи?

- Регин.

- Пак ли?

-Непрекъснато. - Сония остави папката със записките си на масата. Тя издаде странен пльокащ звук и под нея се образува локвичка вода. Сония я отвори и откри, че всичките й записки са подгизнали, мастилото се е разтекло и се е смесило с водата. Тя изпъшка, осъзнавайки, че ще се наложи да преписва всичко отначало. Обърна гръб на масата и отиде в стаята си да се преоблече.

На входа на Университета Кано беше изтичал до нея и беше хвърлил шепа храна в лицето й. Сония беше отишла до фонтана и центъра на двора с намерението да се измие, но когато се наведе над него, водата я плисна в лицето и я измокри до кости.

Тя въздъхна, отвори шкафа с дрехите си, извади една стара риза и панталони и ги облече. После взе мократа мантия и се върна в гостната.

- Вчера лорд Елбен каза нещо интересно.

Ротан се намръщи.

- Така ли?

-Каза, че по знания съм изпреварила съучениците си с няколко месеца - че съм почти на нивото на учениците от зимния набор.

Той се усмихна.

- Нали се упражнява няколко месеца преди да започнат занятия - Но щом видя дрехите й, усмивката се изтри от лицето му. Трябва винаги да носиш мантията си, Сония. Не можеш да отидеш така в клас.

-Знам, но не ми останаха чисти дрехи. Тания ще ми донесе няколко довечера. - Тя разгъна подгизналата мантия. - Освен ако не ми я изсушиш още сега.

- Вече би трябвало и сама да можеш да го правиш.

- Мога, но нали не ми е позволено да правя магия, освен...

-... ако не се намираш под надзора на магьосник - завърши Ротан с насмешка. - Това правило не е от най-строгите. Обикновено се подразбира, че ако учителят ти нареди да упражняваш онова, на което те е научил, то ти можеш да го правиш и извън класната стая, стига изрично да не ти е забранил.

Тя се ухили и погледна към мантията си. Щом изпрати към нея топлинна вълна, над плата започна да се издига пара. Когато мантията изсъхна, Сония я остави настрани и си взе парче от сладкиша, който беше останал от закуска.

-Веднъж ми каза, че особено надарените ученици могат да бъдат преместени в по-горен клас. Какво е нужно да направя, за се преместя?

Ротан повдигна вежди.

-Ще трябва доста да се потрудиш. Ти се справяш добре с практическата магия, но в теорията и разбирането на основите на магията има какво още да се желае.

- Но по принцип е възможно, нали?

-Да - отвърна бавно той. - Ако работим всяка нощ и всеки волник, за месец и нещо може да успееш да вземеш тестовете за половин година, но това няма да е краят. Щом преминеш в по-горен курс, ще трябва да догониш новите си съученици. Провалиш ли се на изпита в края на първия срок, ще те върнат отново в летния випуск. Това означава, че два-три месеца те чака здраво учене.

- Разбирам. - Сония прехапа устна. - Искам да опитам.

Ротан се взря в нея, после отиде до креслото си и се отпусна в него.

- Значи си размислила?

- За кое? - погледна го изненадано Сония.

- Нали искаше да изчакаш, докато останалите в класа те догонят?

Сония махна презрително с ръка.

- Остави ги. Не го заслужават. Имаш ли достатъчно време да ме обучаваш? Не искам да те откъсвам от учениците ти.

- Няма проблем. Ще се подготвям, докато ти учиш. - Ротан се наведе напред. - Знам, че го правиш, за да се отървеш от Регин. Държа да те предупредя, че учениците в по-горния клас може да се окажат същите.

Сония кимна. Тя седна на стола до Ротан и започна внимателно да разделя слепналите се от водата страници.

- Помислих и за това. Не очаквам симпатия от тях, искам просто да ме оставят на мира. Наблюдавах ги известно време и като че ли сред тях няма никой като Регин. Никой не се откроява като водач. Тя сви рамене. - Нека да ме пренебрегват, ще го преживея.

Ротан кимна.

- Както виждам, обмислила си всичко внимателно. Много добре. Ще го направим.

Сония усети как в гърдите й се надига нова надежда. Това беше вторият й шанс. Тя се усмихна широко:

- Благодаря ти, Ротан.

Магьосникът изпъна рамене.

- Та аз съм твой наставник, все пак. Заниманията с теб са основното ми задължение.

Сония започна да суши записките си. Листите хартия се къдреха, буквите се размазваха в гротескни петна. Тя отново въздъхна при мисълта, че ще трябва да ги преписва.

- Макар войнските изкуства да не влизат в моята компетенции - рече Ротан, - мисля, че ще ти е от полза да се научиш да издигаш и поддържаш най-простия щит. Той ще може да те защити от подобни шеги.

- Както кажеш - отвърна Сония.

- И тъй като вече си изпуснала началото на часа, най-добре да си останеш вкъщи и да се позанимаваме с това още сега. Ще кажа на учителя ти... все ще измисля нещо убедително.

Изненадана и доволна, Сония остави настрани изсъхналите тениски. Ротан се изправи и избута масата настрани.

- Изправи се.

Сония стана.

-Както знаеш, всеки човек, магьосник или не, има естествена граница, която защитава тялото му. Никой магьосник не може да повлияе на нищо в тази граница, без първо да изцеди силите ни. Ако не беше така, магьосниците щяха да се избиват един друг като просто проникват в телата си и смазват сърцата си.

Сония кимна.

-Естествената граница е кожата. Тя е бариера. Лечителите може да преминат през нея, но само чрез контакт „кожа до кожа”.

-Правилно. Досега по време на упражненията си се учила да използваш силата си подобно на протягането на ръка, за да запалиш свещ, например, или да вдигнеш топка. Издигането на щит е като да разтеглиш кожата си във всички посоки, създавайки нещо като мехур около себе си. Наблюдавай ме - ще направя видим щит.

Погледът на Ротан се разсея. Кожата му засия, след това като че ли най-горният й пласт се изду навън, изглади се и изгуби очертанията на тялото му. Продължи да се издува и да оформя сияеща сфера от светлина около него, след което изведнъж се прибра обратно и изчезна.

-Това беше само светлинен щит - каза Ротан. - Той не би могъл да отблъсне нищо. Но е подходящ за началото на упражненията, защото може да се види. Сега искам от теб да направиш същия щит, но само около ръката си.

Сония повдигна ръка и се концентрира върху нея. Появата на сиянието беше лесна - Ротан я беше научил как да създава достатъчно студена светлина, за да не изгори нещо. Тя си представи, че кожата й е границата на влияние на магията й и силно я тласна навън.

Първоначално светлината запулсира неравномерно около дланта й, но след няколко минути тя успя да я накара да се разпространи равномерно навсякъде. Накрая цялата й длан се оказа обградена от блестяща сфера.

- Добре - каза Ротан. - Сега опитай с цялата ръка.

Постепенно, леко колебливо, сферата се разтегна до рамото й, след което се разду до по-големи размери.

- А сега цялата горна част на тялото ти.

Усещането беше наистина странно. Сония се почувства така, сякаш тялото й се беше раздуло дотолкова, че да запълни доста по голямо пространство. Когато разшири сферата до толкова, че да покрие и главата й, тя усети леко гъделичкане по скалпа.

- Много добре. А сега цялата.

Когато се съсредоточи върху краката си, Сония изгуби контрол върху части от вече оформената сфера и по повърхността й се образуваха пукнатини. Но след като се погрижи и за тях, тя се оказа обградена изцяло от светещо кълбо. Когато погледна надолу, тя установи, че то дори е навлязло в пода под краката й.

-Отлично - каза Ротан. - Сега се опитай да го придърпаш към себе си едновременно от всички страни.

Тя бавно започна да всмуква сферата и въпреки образувалите се пукнатини успя да свие светещото кълбо до границите на тялото й. Ротан кимна замислено.

-Успяла си да схванеш цялостната идея - каза той. - Трябва ти просто малко повече практика. Щом я усвоиш докрай, ще се прехвърлим върху отблъскващите и задържащи щитове. А сега опитай отново.

Когато вратата се затвори зад гърба на Сония, Ротан събра книгите и записките си. Доколкото му беше известно, възпитаникът на Гарел беше роден лидер. Наистина беше жалко, макар че можеше да се очаква, че момчето ще реши да укрепи влиянието си над останалите, настройвайки ги срещу един от съучениците им. Сония беше очевидният избор. За жалост това беше сложило край на всички надежди да бъде приета от останалите.

Той въздъхна и поклати глава. Нима напразно беше положил толкова усилия по подготовката на Сония за Университета, напразно бяха работили толкова много върху речта и маниерите й? Ротан я беше убеждавал безброй пъти, че ще е достатъчно да си намери един-двама приятели и миналото й ще бъде забравено. Но очевидно беше сгрешил. Съучениците й не само я отхвърлиха, но и се бяха настроили срещу нея.

Учителите й също не я обичаха, въпреки изключителните й способности. Според Ялдан, по-възрастния приятел на Ротан, из техните среди се носеха слухове, че в копторите, на Сония й се е налагало да краде и дори да използва ножа си. Но въпреки това те не можеха да пренебрегнат обучението й. Той щеше да се погрижи за това.

- Ротан!

Ротан се сепна и се вслуша в гласа, който прозвуча в главата му

-Денил?

- Здравей, стари приятелю.

Ротан се съсредоточи, гласът прозвуча по-ясно и той почувства присъствието на личността на Денил. Освен това усети как присъствието на другите магьосници, чието внимание беше привлечено от Поникването, постепенно избледнява. Те се бяха изключили от разговора, който не ги касаеше.

- Очаквах да се обадиш по-рано. Да не би да сте се сблъскали с Препятствия по пътя ?

- Не, пристигнах преди две седмици и оттогава не мога да намеря свободно време. Първият посланик уреди толкова много срещи и посещения, че едва успявах да ги посетя. Струва ми се, че човекът се разочарова от мен - оказва се, че нощем се налага все пак да поспя.

Ротан искаше да попита дали е вярно, че Първият посланик на Гилдията в Елийн е станал толкова дебел, колкото се говори. Но мисловният диалог не беше най-сигурният начин на общуване и винаги съществуваше възможността някой друг магьосник да чуе какво си казват.

- Успя ли да разгледаш Капия?

- Малко. Наистина е толкова красив, колкото се говори. - В съзнанието на Ротан се появи образът на голям град с къщи от жълт камък, синя вода и кораби.

- Представиха ли те вече в кралския двор?

- Не, лелята на краля починала преди няколко седмици и той е в траур. Ще го посетя днес. Сигурно ще бъде интересно.

Ротан улови усещането за силно самодоволство. Той се досети, че приятелят му си мисли за всичките скандални клюки, сплетни и слухове, които беше изровил за елийнския двор преди да напусне Киралия.

- Как върви обучението на Сония ?

- Учителите й хвалят способностите й, но в класа й има един размирник, който настройва всички срещу нея.

- Не можеш ли да направиш нещо? - В думите на Денил се усещаше разбиране и искрено съчувствие.

- Тя реши да премине в по-горен клас.

- Горкият Ротан! И двамата ви чака доста работа.

- Да, мога да си представя. Притеснявам се единствено да не се окаже, че и учениците от зимния набор са също толкова неприятелски настроени.

- Предай й поздрави и пожелание за успех. - Ротан усети как вниманието на Денил се раздвоява. - Извинявай, трябва да вървя. Прощавай.

- На добър час.

Ротан събра книгите си и тръгна към вратата на гостната. Той си припомни колко начумерен и отритнат ученик беше самият Денил и се почувства по-добре. При Сония може би щеше да е по-трудно, но накрая нещата отново щяха да се оправят.

- Тайенд от рода Тремелин, а? - Еренд, Първи посланик на Гилдията в Елийн, се намести в стола си и впечатляващият му корем се разлюля над пояса на мантията му. - Той е най-малкият син на дем Тремелин. Учен от Голямата библиотека, ако не се лъжа. Не го срещам често в двора - макар да съм го виждал с дем Агералин, човек със съмнителни връзки.

Съмнителни връзки? Денил отвори уста, за да попита посланика какво има предвид, но вниманието на дебелия мъж беше привлечено от нещо, което беше видял през прозореца на каретата.

- Двореца! - възкликна той и посочи с ръка. - Сега ще ви представя на краля, а след това общувайте с когото ви е приятно. Имам ангажимент, който ще отнеме голяма част от следобеда ми, така че когато решите, можете да се приберете с каретата. Само не забравяйте да напомните на кочияша да се върне привечер да ме прибере.

Вратата на каретата се отвори и Денил излезе след Еренд. Намираха се в единия край на огромен вътрешен двор. Пред тях се издигаше дворецът, мащабна сграда с множество куполи и балкони, надвиснали над дългото и широкото стълбище, което водеше към парадния вход. Пищно облечени хора се изкачваха бавно нагоре, като от време на време се поспираха да отдъхнат на каменните пейки, разположени по стълбищните площадки точно с тази цел.

Денил се обърна към спътника си и установи, че Еренд се носи над една педя над земята. Първият посланик се засмя весело, забелязвайки изненаданото му изражение.

- Няма смисъл да се ходи пеш, когато не е наложително! Мъжът се понесе нагоре, без да докосва стъпалата, а Денил погледна към придворните и прислугата, които се намираха наоколо. Някои гледаха усмихнати посланика, но повечето се държаха така, сякаш използването на магия бе нещо обичайно. Очевидно дебелият и жизненорадостен Еренд бе същевременно силен и изкусен магьосник. Денил обаче реши да не привлича вниманието към себе си и започна да се изкачва нагоре по обичайния начин.

Еренд го чакаше горе. Посочи му града с широк жест.

- Погледнете каква гледка! Не е ли прекрасен?

Все още задъхан от продължителното изкачване, Денил се обърна. Пред него се простираше целият залив. Сияещите под лъчите на яркото слънце бледожълти сгради обкръжаваха ослепително синята водна шир.

- „Огърлица, достойна за крале”, както е казал поетът Лоренд.

- Наистина красив град - съгласи се Денил.

- Пълен с прекрасни хора - добави Еренд. - Елате. Ще ви представя.

Те се обърнаха към входа. Досега Денил никога не беше виждал толкова разкошна фасада. Изящно извитите арки надвишаваха човешкия ръст няколко пъти. Под най-високата се намираше входът към вътрешността на двореца.

Шестимата изпънати стражи погледнаха към Денил, който влезе заедно с Еренд в една просторна зала. В прохладния въздух витаеше лек цветен аромат. Покрай стените бяха разположени фонтани и скулптури, а сводестите проходи, разположени между тях, водеха до други стаи и коридори. От различните ниши в стените висяха екзотични растения, а огромните каменни саксии по пода бяха пълни с ароматни цветя.

Еренд се запъти към центъра на залата. Край него минаваха групи мъже и жени, някои водеха със себе си деца. Всички бяха разкошно облечени. Когато Денил минаваше край тях, всички го гледаха с любопитство, а най-близкостоящите му се покланяха грациозно.

От време на време той мяркаше по някоя гилдийска мантия жени в зелено, мъже в червено или лилаво. Той отвръщаше с учтиви кимвания на магьосниците, които го поглеждаха и го поздравяваха, До всяка врата стояха униформени стражи, които наблюдаваха внимателно. Из залата се разхождаха музиканти, които свиреха на различни инструменти и тихичко припяваха. Наблизо притича някакъв вестоносец с лъщящо от пот лице.

В дъното на залата Еренд мина под друга арка, която го отведе в по-малка стая. Тежките врати в другия й край бяха украсени с кралския герб на Елийн: риба, извита в скок над чепка грозде. Пред тях изскочи страж със същия герб на нагръдника и попита за името на Денил.

-Лорд Денил, Втори посланик на Гилдията в Елийн - отвърна Еренд.

„Никак не звучи зле" - помисли си Денил. Стражът ги въведе в залата, махна с ръка на двама придворни да освободят голямата тапицирана пейка и покани двамата магьосници да седнат. Еренд се отпусна с въздишка върху меката седалка.

- Тук ще почакаме - каза той.

- Дълго ли?

-Толкова, колкото е нужно. Щом приключи настоящата аудиенция, имената ни ще бъдат съобщени на краля. Ако той пожелае да ни види веднага, ще ни повикат. Ако ли пък не - Еренд сви рамене и посочи хората, които се бяха струпали в преддверието, - ще изчакаме докато ни дойде редът или ще се приберем у дома.

Стаята се изпълни с женски гласове и смях. Групата жени, които седяха на пейката срещу Денил слушаха мърморенето на музиканта, който се беше настанил в нозете им. Инструментът му лежеше на коленете му и той лениво прокарваше пръсти по струните му, и извличайки несвързани, но мелодични звуци. Денил забеляза как музикантът наклони глава към една от жените и прошепна нещо в ухото й. Тя вдигна ръка пред устата си, за да прикрие усмивката си.

Сякаш почувствал, че го наблюдават, музикантът вдигна глава и срещна погледа на Денил. С бързо грациозно движение той се надигна от пода и засвири приятна мелодия. Денил се развесели, установявайки, че онова, което беше помислил за риза, всъщност се оказа странен костюм с къса пола, а краката на музиканта бяха обути в ярки чорапи на жълти и зелени райета.

Мъж с мантия, мъж с мантия,

мъж с мантия стои до нашата компания.

Музикантът направи няколко танцови стъпки в залата и се спря пред пейката. Той леко се поклони и отново улови погледа на Денил.

Мъж с пола, мъж с пола,

мъж с пола май му взе акъла.

Денил се зачуди как да реагира и погледна въпросително към Еренд. Посланикът наблюдаваше мъжа с търпеливо безразличие. Музикантът се завъртя и зае драматична поза.

Дебелакът в строга поза,

дебелакът в строга поза...

Той млъкна за миг и подуши въздуха.

... дебелакът в строга поза

мирише като майска роза!

Придворните избухнаха в смях и дори Еренд не успя да сдържи усмивката си. Шутът-музикант се поклони, завъртя се на пети и разпервайки ръце, закрачи обратно към жените.

- Моята любима в Капия има червени коси, червени коси и зелени очи - запя той с приятен дълбок глас. - Моята любима в Тол-Ган има силни ръце, с които ме притиска силно към своето сърце.

Денил се засмя.

- Моряците от Вин пеят друга версия на тази песен, която със сигурност няма да е подходяща за ушите на тези млади дами.

- Несъмнено вие сте чули оригинала, а в двора изпълняват по меката му версия - отвърна Еренд.

Музикантът връчи церемониално инструмента си на една от дамите и започна да прави задни салта.

- Колко странен човек - рече Денил.

- Той владее до съвършенство изкуството на ласкателството и го използва, за да нанася обиди - махна презрително с ръка Еренд. - Не му обръщайте внимание. Освен ако, разбира се, не го намирате за забавен.

- Не знам защо, но наистина ми се струва забавен.

- Нищо, ще ви омръзне. Веднъж той...

- Посланиците на Гилдията в Елийн - избумтя гласът на кралския страж.

Еренд се надигна и прекоси залата, следван от Денил. Стражът им махна с ръка да изчакат, след което се скри зад вратата.

Денил чу как произнасят титлата на Еренд, а след това и неговата. Настъпи кратко мълчание, след което стражът се върна и ги покани вътре.

Залата за аудиенции беше по-малка от преддверието. От двете страни на вратата бяха разположени две дълги маси, зад които седяха мъже на преклонна възраст - съветниците на краля. В средата имаше друга маса, отрупана с документи, книги и поднос със сладкиши.

До нея на голям тапициран трон седеше кралят. Зад него се бяха изправили двама магьосници, които зорко наблюдаваха всяко движение в стаята.

Следвайки примера на Еренд, Денил се отпусна на едно коляно. Бяха минали много години, откакто за последен път беше коленичил пред крал - тогава той беше още дете и баща му го беше взел със себе си в кралския двор като един вид награда. След като стана магьосник, той вече приемаше за даденост всички, освен другите магьосници, да му се кланят, макар да не му допадаше особено хората ди изразяват уважението си по този начин. И все пак се чувстваше обиден, ако не получеше този акт на внимание. В края на краищата добрите маниери го изискваха.

Но колениченето пред някой друг беше унизително, а той не беше свикнал да се чувства така. Не можеше да не си помисли, че в подобни моменти кралят сигурно изпитва огромно удоволствие да е един от малкото хора в света, пред когото коленичат дори магьосниците.

- Станете.

Денил се изправи и надигайки главата си, установи, че кралят го разглежда с интерес. Маренд минаваше петдесетте; червеникаво-кестенявата му коса беше прошарена със сребро, но очите му продължаваха да греят с енергичност и интелигентност.

- Добре дошли в Елийн, посланик Денил.

- Благодаря ви, Ваше височество.

- Как мина пътуването ви?

Денил се замисли.

- Попътен вятър. Никакви бури. Спокойно, без особени събития.

Мъжът се засмя.

- Говорите като истински моряк, посланик Денил.

- Пътуването ме научи на доста неща.

- А как възнамерявате да прекарате времето си в Елийн?

-Когато не се занимавам със задълженията, които вървят с поста ми, смятам да разгледам града и околностите му. С нетърпение очаквам да посетя Голямата библиотека.

- Разбира се - усмихна се кралят. - Магьосниците като че ли изпитват безграничен глад за знания. И така, за мен бе истинско удоволствие да се запозная с вас, посланик Денил. Сигурен съм, че това няма да е единствената ни среща. Свободен сте.

Денил се поклони учтиво и последва Еренд през една странична врата. Двамата се озоваха в малка стая, където стояха няколко стражи и тихо разговаряха. Един от тях ги поведе през тесен коридор и те се озоваха в преддверието.

- Е - рече Еренд, - беше бързо и не особено вълнуващо, но той ви огледа добре, а всъщност това беше целта на настоящата аудиенция. Така, сега ще ви оставя сам. Не се притеснявайте - уредил съм човек да ви... а, ето ги и тях.

Към тях се приближиха две жени. Те се поклониха церемониално, докато Еренд ги представяше. Денил им кимна в отговор и се усмихна, припомняйки си някои особено интересни клюки, които беше открил за двете сестри.

По-голямата хвана Денил под ръка, а Еренд се усмихна, извини се и се отдалечи. Дамата представи Денил на няколко елийнски придворни, чиито имена му бяха добре познати.

Всички те изглеждаха искрено заинтересувани да се запознаят с него и той се почувства дори притеснен от интереса им. Когато полегатите златисти лъчи на залязващото слънце изпълниха залата и Денил забеляза, че хората започват да се разотиват, той реши, че може да се извини и да си тръгне, без това да прозвучи грубо. Щом се измъкна от сестрите, тръгна към изхода, но пред него се изстъпи един мъж и го заговори.

- Посланик Денил? - Той беше слаб, с късо подстригана коса и тъмнозелени дрехи, които изглеждаха мрачни в сравнение с пъстро цветните одежди на елийнските придворни.

Денил кимна.

-Да?

- Аз съм дем Агералин. - Мъжът се поклони. - Как мина първият ви ден в двореца?

Името на мъжа му прозвуча познато, но Денил не можа да се сети откъде.

- Приятно и забавно, дем. Запознах се с много нови хора.

- Виждам, че сте се запътили към вкъщи. - Дем Агералин отстъпи назад. - Не бих искал да ви задържам.

Изведнъж Денил се сети къде е чувал името му. Дем Агералин беше мъжът със „съмнителни връзки”, за който беше споменал Еренд. Той го погледна внимателно. Този дем беше около трийсетте, Предположи магьосникът. И в него нямаше нищо забележително.

- Не бързам - отвърна Денил.

Дем Агералин се усмихна.

- Ах, това е чудесно. Бих искал да ви задам един въпрос, ако ми разрешите, естествено.

- Разбира се.

- Въпросът е от личен характер.

Заинтригуван, Денил даде знак на мъжа да продължи. Демът замълча, като че ли обмисляйки думите си, след което заговори с извинителен тон:

- Малко неща остават незабелязани в елийнския двор и както може би вече сте се досетили, ние сме силно очаровани от Гилдията н магьосниците. Вие възпроизведохте истински фурор в двореца.

- Забелязах.

- Затова не бива да се изненадвате, че до ушите ни достигнаха и някои слухове.

Денил усети как кожата му настръхва. Той внимателно изобрази на лицето си изненада и озадаченост.

- Слухове?

- Да. Наистина стари слухове, които обаче аз и някои други хора не можахме да не си припомним, когато дочухме, че идвате да живеете в Капия. Не се притеснявайте, приятелю мой. Тук подобни въпроси не се считат за табу, както е в Киралия, макар да не е за предпочитане да се обсъждат на всеослушание. Всички ние сме изпълнени с любопитство, затова ще проявя смелостта да ви запитам: дали тези слухове са истина?

В гласа на мъжа прозвуча надежда. Денил осъзна, че го зяпа невярващо и се насили да отмести погледа си встрани. Ако в Киралия някой придворен зададе подобен въпрос, ще се разгори скандал, който би могъл да съсипе честта на човека и общественото положение на Дома, към който принадлежи. Първата мисъл на Денил беше да се възмути и да разясни на дема, че подобни въпроси са неуместни.

Но гневът и горчивината, които беше изпитвал към Фергън, авторът на тези слухове, бяха утихнали, след като воинът беше изпратен в изгнание заради изнудването на Сония. Освен това, макар Денил така и да не се беше оженил, за да разпръсне завинаги съмненията, Висшите магове все пак го бяха избрали за посланик на Гилдията. Той старателно обмисли отговора си. Притесняваше се да не обиди мъжа. Елийнците може и да се отнасяха с по-голяма търпимост към определени неща от киралийците, но до каква степен? Посланик Еренд беше нарекъл дем Агералин човек „със съмнителни връзки". Във всеки случай щеше да е глупаво още в първия си ден и двора да си създава врагове.

- Разбирам - отвърна бавно Денил. - Мисля, че се досещам за кои слухове става въпрос. Като че ли никога няма да успея да сваля от себе си подозренията, макар оттогава да минаха десет - не, петнайсет! - години. Както сигурно знаете, Гилдията е изключително консервативно място, така че ученикът, който пусна тези слухове, прекрасно знаеше, че ще ми причини големи неприятности. Toй беше склонен да измисля всякакви истории за мен.

Мъжът кимна и раменете му унило клюмнаха.

- Разбирам. Извинете ме, че повдигнах този болезнен въпрос, Разбрах, че този бивш ученик, за когото споменахте, сега живее в планините, в някаква отдалечена крепост. Ние сме много любопитни що за човек е той. Нали знаете - онзи, който вдига най-много шум, обикновено е най...

Демът не завърши изречението и погледна встрани. Денил изненадано забеляза, че към тях се приближава Тайенд. Външността на младия учен отново го порази. Облечен в тъмно синьо, привързал с лента червеникаво-русата си коса назад, Тайенд изглеждаше така, сякаш мястото му е в двореца. Ученият се поклони грациозно и им се усмихна.

- Посланик Денил, дем Агералин. - Той кимна последователно и към двамата. - Как сте, дем?

- Добре, благодаря - отвърна мъжът. - А вие? От доста време не сме те виждали в двореца, млади Тремелин.

- За съжаление задълженията ми в Голямата библиотека не ми оставят никакво време. - В гласа на Тайенд не се усещаше никакво съжаление. - Боя се, че трябва да ви открадна посланик Денил, дем. Трябва да обсъдя нещо с него.

Дем Агералин погледна Денил. Лицето му не изразяваше нищо.

- Разбирам. Тогава ще се сбогувам с вас, посланик. - Той се поклони и си тръгна.

Тайенд изчака, докато мъжът се отдалечи достатъчно и погледна Денил с присвити очи.

- Трябва да ви кажа нещо за дем Агералин.

Денил се усмихна предпазливо.

- Да, той съвсем недвусмислено ми показа, що за човек е.

- Ах, така ли. - Тайенд кимна. - А повдигна ли въпроса за слуховете, свързани с вас? - Когато Денил се намръщи смутено, ученият кимна. - Така си и помислих.

- Всички ли обсъждат това?

- Не, само някои хора в определени кръгове.

Денил не беше сигурен дали трябва да се чувства успокоен от думите му.

- Но оттогава минаха години! Изненадан съм, че тези слухове изобщо са достигнали до елийнския двор.

- Не трябва да се изненадвате. Мисълта, че киралийски магьосник може да е „момък” - което е учтивият термин за мъже като Агералин - е доста забавна. Но не се притеснявайте. Наистина звучи като обичайно обръщение между момчета. Смея да заявя, че реагирахте изненадващо спокойно за киралиец. Притеснявах се да не изпепелите горкия стар Агералин.

- Ако го бях направил, щях да се простя с поста си.

- Сигурно, но като че ли вие дори не се ядосахте.

Денил отново внимателно обмисли отговора си.

- Когато цял живот се опитвате да опровергаете разни безпочвени слухове, вие започвате да симпатизирате на хората, на които ни оприличават. Не мога да си представя колко ужасен може да бъде животът на човек с „недопустими” наклонности, който трябва или да ги отрича, или да полага всички усилия да ги прикрива.

-В Киралия може да е така, но не и тук - усмихна се Тайенд. Елийнският двор ненапразно е наричан упадъчен, но същевременно е и чудесен в освободеността си. Ние очакваме от всеки един човек да има своите интересни или ексцентрични навици. Обожаваме клюките, но не вярваме особено на слухове. Всъщност ние имаме една чудесна поговорка: „Във всеки слух има частица истина; проблемът е как да я открием.” И така, кога ще дойдете в библиотеката?

- Скоро - отвърна Денил.

-Очаквам с нетърпение да ви видя там. - Тайенд отстъпи крачка назад. - А сега трябва да вървя. До скоро, посланик Денил. - Той се поклони.

- До скоро - отвърна Денил.

Денил изпрати учения с поглед, поклащайки глава. Той беше събирал клюки и слухове за елийнските придворни като редки бисери, без въобще да му мине през ума, че те също толкова старателни събират информация за него. Нима целият двор обсъждаше слуха, който Фергън беше пуснал за него преди толкова много години? Тази мисъл силно обезпокои Денил; оставаше му единствено да се надява, че Тайенд е прав и дворът не приема подобни истории на сериозно.

Магьосникът въздъхна, излезе от двореца и започна бавно ди слиза по стълбището към каретата, украсена със символите на Гилдията.

Глава 7 Голямата библиотека

Сония притисна силно книгите към гърдите си. Отмина поредният ден, изпълнен с непрекъснати подигравки и обиди. Пред нея лежеше цяла седмица безкрайни изпитания. И това бе едва петата седмица от началото на обучението й, припомни си тя. До завършването й оставаха пет дълги години.

В края на всеки ден се чувстваше изтощена до крайност. Когато не й се налагаше да търпи Регин и останалите ученици, тя се опитваше да измисли всякакви начини да избегне срещите с тях. Достатъчно бе учителят да излезе от стаята дори за минута и Регин започваше да я тормози. Тя се беше научила да пази записките си и през цялото време да бъде нащрек.

Известно време успяваше да се измъква по един час всеки ден, като се прибираше у дома по време на обедната почивка, за да обядва с Тания, но Регин започна да я причаква на пътя към Университета. На няколко пъти опита да остане в класната стая след часовете, но щом Регин разгада намеренията й, той изчака учителя да си тръгне и се върна да я тормози.

Накрая тя се разбра с Ротан да го посещава в класната му стая и по време на обедната почивка. Помагаше му да разнася по масите или да прибира в шкафовете уредите със стъклени епруветки и колби за уроците му. Тания им носеше малки дървени кутии, пълни с вкусотии за обяд.

Щом чуеше гонга, обявяващ началото на следобедните часове, стомахът й винаги се свиваше. Ротан и Тания й предлагаха да я придружават до стаята, а след часовете да я взимат, но тя отказваше. Знаеше много добре, че тогава Регин и приятелите му ще разберат, че са я надвили. Тя мълчаливо понасяше подигравките и оскърбленията, защото осъзнаваше, че реагира ли по някакъв начин, мъченията що продължат с удвоена сила.

Гонгът, който обявяваше края на часовете, винаги й донасяше облекчение. Сония нямаше представа с какво се занимаваха учениците след часовете, но очевидно беше нещо по-интересно от това да я дразнят, защото веднага след като учителят разпускаше класа, всички бързо се разотиваха. Сония изчакваше и тогава спокойно се прибираше в жилищната сграда на магьосниците. Но за всеки случай тя винаги си тръгваше по дългия маршрут през градините, като избираше различна пътека всеки път и се опитваше да се държи по близо до магьосниците и до по-големите ученици.

Днес, както винаги, когато стигаше до края на корида, Сония усети как раменете й се отпускат и възелът в стомаха й изчезва. Тя мислено благодари на Ротан, че й позволяваше да живее у тях. Не и се мислеше на какви мъчения щеше да я подлага Регин, ако трябваше всеки ден да се прибира в жилищните помещения на учениците.

- Ето я!

Сония разпозна гласа и се обля в студена пот. Коридорът беше пълен с ученици от по-горните класове, но те никога не се бяха оказвали пречка. Тя ускори крачка, като се надяваше да стигне до коридора към изхода на Университета, където сигурно щеше да има няколко магьосници, преди Регин и приятелите му да я настигнат.

Зад гърба й се разнесе тропот на тичащи крака.

- Сония! Сонииииияяяяя!

По-големите ученици се обърнаха към шума. По изражението на лицата им Сония разбра, че Регин и бандата му са вече зад гърба й, Тя въздъхна дълбоко и се подготви да посрещне Регин без да мигне.

Нечия ръка я сграбчи за лакътя и грубо я дръпна. Тя яростно се отърси от нея и гневно погледна към Кано.

- Защо ни избягваш, момиче от копторите? - попита я Регин. Това е много неучтиво от твоя страна, но пък от теб не могат да се очакват кой знае какви маниери, нали?

Те я наобиколиха. Сония погледна към ухилените им лица. Притискайки още по-плътно книгите към тялото си, тя пристъпи напред и се опита да си пробие път с рамо между Исле и Аленд. Протегнатите им ръце я сграбчиха за раменете и я избутаха обратно в кръга. Обзе я ужас. Досега само я бяха бутали, за да я накарат да се отмести от пътя им или й бяха подвиквали обиди, но не се беше стигало до физическо насилие.

- Къде отиваш, Сония? - попита Кано. Някой я блъсна в гърба. - Искаме да поговорим с теб.

- Нямам намерение да разговарям с вас! - изръмжа тя. Обърна му гръб и отново се опита да си пробие път навън, но учениците отново я избутаха обратно. Тя усети как я обзема паника. - Пуснете ме да мина!

- Защо не ни помолиш както трябва, момиче от копторите? -присмя й се Регин.

- Да, хайде, помоли се. Сигурно си много добра в това.

- Сигурно имаш голям опит от копторите - засмя се Аленд. - Не може да си го забравила толкова бързо. Обзалагам се, че си била с онези сополиви хлапета, които висяха край нашите задни врати и просеха храна.

- Моля ви, дайте ми да ям. Моляяяя ви! - изви глас Балон. - Умирам от глааад!

Останалите се разсмяха и се присъединиха към него.

- А може би е имала нещо за продаване - предположи Исле. -Добър вечер, милорд. - В гласа й се промъкна подмазваческа нотка.

- Имате ли нужда от компания?

Валон се задави от смях.

- Помислете си само с колко мъже е била!

В коридора се разнесе злобен кикот и Аленд се отдръпна от нея.

- Сигурно е заразна.

- Едва ли - рече авторитетно Регин. - Забрави ли когато ни казаха, че след като са я намерили, лечителите са я прегледали? Сигурно са я излекували. - Момчето се обърна към Сония и я погледна със свити устни. - И така... Сония - рече Регин с мазен глас. - Каква ти е тарифата? - Той пристъпи към нея и тя се отдръпна назад, но някой я блъсна обратно към него. - Знаеш ли - изрече провлечено той, - може пък да съм грешал. Току виж си ми харесала. Малко си кльощава, но това не е болка за умиране. Кажи ми, предлагаш ли някакви по-особени... ъъъ, услуги?

Сония се опита да отърси ръцете от раменете си, но ученици те я сграбчиха още по-здраво. Регин поклати глава с подигравателно съчувствие.

- Сигурно магьосниците са ти забранили да се занимаваш повече с това. Горката. Но не е нужно да разбират. Ние няма да им кажем. - Той леко наведе главата си на една страна. - Можеш да изкараш добри пари. Има толкова богати клиенти.

Сония го погледна изумено. Не можеше да си представи, че той дори на шега би предложил да я вкара в леглото си. За миг се изкуши да приеме на шега предложението му и да види как ще се опита да се измъкне, но веднага се досети, че той ще разкаже на учителите как го е взела на сериозно. Погледна бързо над рамото му и видя, че по-големите ученици наблюдават с интерес случващото с

Регин се наведе още повече към нея. Тя усети дъха му на лицето си.

- Ще го наречем просто бизнес договорка - измърка той.

Сония разбра, че той се опитва да я изплаши и да види докъде може да издържи. Добре, тя вече имаше опит с подобни типове.

- Прав си, Регин - каза тя. Очите му се разшириха от изненада - Срещала съм много като теб. И много добре знам как да се оправя с вас. - Тя се хвърли напред и го сграбчи за гърлото. Регин вдигна ръце, но преди да успее да се вкопчи в нея, тя му подложи крак и блъсна с всичка сила. Усети как коленете му се подгъват и почувства прилив на гневно удовлетворение, когато го видя как полита назад, размахал ръце във въздуха и се стоварва на пода.

В коридора се възцари мъртва тишина - всички ученици, и нови, и стари бяха вперили погледи в него. Сония изсумтя презрително.

- Ти си чудесен пример, Регин. Ако всички мъже от Дома Парен се държат по този начин, то маниерите им не са по-добри от тези на някой пияница.

Регин се вцепени и присви очи. Тя му обърна и гръб и изгледи останалите ученици, предизвиквайки ги да я докоснат отново. Те отстъпиха назад и когато кръгът около нея се разкъса, тя побърза да се измъкне.

Едва успя да направи няколко крачки, когато гласът на Регин отекна в коридора.

-Явно имаш голям опит, щом правиш подобни сравнения – извика той. - А как се представя Ротан? Сигурно е много доволен, че живееш в покоите му. Ах, сега вече разбирам всичко. Много ми беше интересно как си успяла да го убедиш да ти стане наставник.

Сония изстина, после я заля гореща гневна вълна. Тя стисна юмруци, едва устоявайки на изкушението да се обърне. Какво би могла да направи? Да го удари? Дори и да се осмелеше да вдигне ръка срещу сина на един Дом, той щеше да издигне щит срещу нея. И щеше да разбере колко силно я е засегнал.

Тихият шепот на по-големите ученици я изпрати по коридора. Сония не отместваше поглед от стълбището, защото не искаше да види изражението на лицата им. Те нямаше да повярват на думите на Регин. Не биха могли. Дори да вярваха и на най-ужасните слухове за нея заради произхода й, никой не би се осмелил да си помисли нещо лошо за Ротан.

- Нали?

- Разпоредителю!

Лорлън се спря на входа на Университета и се обърна към директора Джерик.

- Да?

Директорът го настигна и му подаде лист хартия.

- Вчера получих тази молба от лорд Ротан. Иска да премести Сония в зимния набор първокурсници.

-Наистина ли? - Лорлън прегледа бегло мотивите и обяснението на Ротан. - Смяташ ли, че е достатъчно напреднала?

Джерик сви замислено устни.

- Вероятно. Разпитах подробно всички учители на първокурсниците и всички те смятат, че би могла да се справи, ако залегне сериозно над уроците.

- А Сония?

- Определено изпитва желание да се захване за работа.

- В такъв случай ще й позволиш ли?

Джерик се намръщи и снижи глас.

- Най-вероятно. Онова, което не ми харесва, е истинската причина за тази промяна.

- Така ли? И каква е тя? - Лорлън с усилие потисна усмивката си. Джерик не спираше да твърди, че учениците никога не се захващат сериозно с ученето единствено заради самото учене. Мотивираше ги нуждата да впечатляват, да бъдат най-добрите, да се харесат ни родителите си или да бъдат в компанията на приятели или някой, на когото се възхищават.

- Както очаквахме, тя не успя да се впише сред останалите. При подобни обстоятелства отхвърленият новак често става обект на подигравки от останалите. Според мен тя просто иска да се махне от тях. - Джерик въздъхна. - Макар да се възхищавам на решителността й, аз се притеснявам, че зимният набор също няма да я приеме охотно и ще се окаже, че е работила здраво за нищо.

- Разбирам - кимна Лорлън, обмисляйки думите на директора. - Сония е няколко години по-голяма от останалите в класа й и е твърде зряла за възрастта си - поне по нашите стандарти. Повечето новаци са още деца, когато пристигнат тук, но те губят повечето си детски навици през първата година на обучение. Зимният набор ученици може да не са толкова проблемни.

- Вярно е, те са доста здравомислещи - съгласи се Джерик. -но все пак обучението в магическите изкуства не бива да се претупва. Тя ще придобие много знания, но практическите й умения няма да са много добри и по-късно може да допусне опасни грешки.

- Тя използва силата си повече от шест месеца - напомни му Лорлън. - Въпреки че през повечето време Ротан й преподаваше основните знания, необходими да бъде приета в университета, тя опозна добре силата си и сигурно й е доста досадно да наблюдава как съучениците й усвояват елементарни от нейна гледна точка неща.

- Да разбирам ли, че сте склонен да удовлетворите молбата?

Джерик посочи листа хартия.

-Да. - Лорлън му върна молбата. - Дайте й тази възможност. Според мен ще ви изненада приятно.

Джерик сви рамене.

-В такъв случай ще я одобря. Изпитът й ще бъде след пет седмици. Благодаря ви, Разпоредителю.

Лорлън се усмихна.

- Ще ми бъде безкрайно интересно да разбера колко добре се справя тя. Ще ме държите ли в течение?

Възрастният мъж кимна.

- Щом е такова желанието ви.

-Благодаря ви, Директоре. - Лорлън се обърна и заслиза по стълбите на Университета към очакващата го карета. Качи се в нея и даде знак на кочияша да потегли, след което се облегна назад. Каретата мина през портата на Гилдията и навлезе в града, но Лорлън вече беше потънал дълбоко в мислите си и не обърна внимание на това.

Предишния ден беше получил покана за вечеря от Дерил. Макар обикновено той да отхвърляше подобни покани, този път бе организирал работата си така, че да отиде. Ако Дерил беше научил нещо ново за убийствата, Лорлън искаше да го чуе.

Историята за убийствата го беше смразила. Нараняванията на жертвите, странният ритуал, предположението на очевидката, че Мъртвата е била мъртва, преди гърлото й да е било прерязано... Haпоследък мислите на Лорлън непрекъснато се връщаха към черната магия и може би затова убийствата му се струваха толкова подозрителни.

Но ако те бяха дело на черен магьосник, това можеше да означена две неща: или магьосник-отцепник, способен на черна магия, нападаше жителите на града, или убиецът беше Акарин. Лорлън потрепери, представяйки си последствията от тези две възможности.

Когато каретата спря, той изненадано вдигна глава и установи, че са пристигнали. Кочияшът слезе от капрата и отвори портата, разкривайки елегантна къща с множество балкони на предната фасада. Лорлън слезе от каретата и беше посрещнат на входа от един от слугите на Дерил. Мъжът поведе магьосника към един вътрешен балкон, който гледаше към градината. Лорлън се облегна на парапета и замислено се загледа към оклюмалия малък растителен оазис; цветята изглеждаха нещастни и бяха започнали да се изсъхват по краищата.

-Боя се, че тази година летните горещини погубиха градината ми - заяви печално Дерил, докато се приближаваше към Разпоредителя. - Храстите ган-ган няма да оцелеят. Ще трябва да поръчвам нов разсад от Ланските планини.

-Трябва да ги изкопаеш още сега, преди да са изсъхнали и коренищата - предложи Лорлън. - Корените от ган-ган имат забележителни антисептични свойства, а ако ги добавиш стрити на прах към сумито, се получава отлично лекарство при проблеми с храносмилането.

Дерил се засмя.

- Все още не си забравил лечителското си обучение.

-Не съм - усмихна се Лорлън. - Може и да се превърна в някой сърдит стар Разпоредител, но поне ще съм здрав. Все някъде трябва да приложа всичките си медицински знания.

-Хмм. - Дерил присви очи. - Ще ми се сред стражниците да има някой с твоите познания. Баран се е сблъскал с нова загадка.

- Поредното убийство?

-И да, и не - въздъхна Дерил. - Този път смятат, че става въпрос за самоубийство. Поне така изглежда.

-Да не би да смята, че е убийство, направено да изглежда като самоубийство?

-Според него не е изключено и да е така. - Дерил повдигна вежди. - Баран дойде на вечеря. Защо да не отидем при него и да го помолим да ти разкаже повече?

Лорлън кимна и тръгна след възрастния мъж към вътрешността на къщата. Двамата влязоха в голяма гостна, чиито прозорци бяха покрити с хартиени паравани, декорирани с рисунки на цветя и растения. Млад мъж, малко над двайсетте, седеше в едно от луксозните кресла. Широките му рамене и леко гърбав нос веднага напомни на Лорлън за брат му Уалин.

Баран погледна към Разпоредителя, рязко се изправи и се поклони.

- Поздрави, Разпоредителю Лорлън - каза той. - Как се чувствате?

- Добре, благодаря - отвърна магьосникът.

- Баран - каза Дерил, предлагайки стол на Лорлън, - Разпоредителят се интересува от самоубийството, което разследваш. Можеш ли да му разкажеш подробностите?

Баран сви рамене.

- Те не са тайна, а просто загадка. - Той се обърна към Лорлън, който забеляза тревогата в сините му очи. - Една жена отишла при стражника на нейната улица и му казала, че е открила съседката си мъртва. Мъжът отишъл да разследва и открил жената с прерязани вени. - Баран замълча и присви очи. - Загадката е, че тя е била още топла и не била изгубила много кръв. Раните не са били дълбоки. Би трябвало да е още жива.

Лорлън поглъщаше думите му.

- Острието може да е било намазано с отрова.

- Разгледахме и тази възможност, но тогава значи е била използвана много рядка отрова, за която никой не е чувал. Всички отрови оставят след себе си следи, дори да е само върху вътрешните органи. Не открихме никакво оръжие, което е странно само по себе си. Ако някой си прерязва вените, оръжието, с което го е направил, обикновено остава в близост до тялото. Ние претърсихме къщата и открихме само няколко кухненски ножа, които бяха чисти и прибрани в чекмеджето. Съдейки по всичко, не е била и удушена. Но има някои детайли, които предизвикаха подозрението ми. Намерих отпечатъци, които не отговарят на обувките на никой от прислужниците, приятелите или членовете на семейството. В стаята, където беше намерена жената, прозорецът беше отключен и леко притворен. На перваза намерих отпечатъци от пръсти и петна, които приличаха на изсъхнала кръв, и когато отново огледах трупа, намерих същите отпечатъци върху китките й.

- Нейните ли?

- Не, отпечатъците бяха големи. Мъжки.

- Може би някой се е опитал да спре кръвотечението й и след като е чул приближаващите се гласове, е избягал през прозореца.

- Възможно е. Но стаята се намира на третия етаж, а стената е гладка и човек няма къде да се захване. Според мен дори опитен крадец ще срещне трудности при спускането по нея.

- Намерихте ли някакви отпечатъци по земята?

Младият мъж се поколеба, преди да отговори.

- Когато излязох отвън, за да огледам земята под прозореца, открих наистина странно нещо. - Баран очерта дъга във въздуха. Сякаш някой беше отпечатал идеален кръг в калта. В средата му се виждаха два отпечатъка от ботуши, същите като в стаята, а няколко други се отдалечаваха от къщата. Последвах ги, но те ме отведоха до калдъръма.

Сърцето на Лорлън прескочи един удар, след което се разтупа като полудяло. Идеален кръг в калта и скок от третия етаж? При левитацията магьосниците създаваха диск от сила под краката си. Той можеше да остави кръгъл отпечатък в мека почва или пясък.

- Може би това са стари отпечатъци? - предположи Лорлън.

Баран сви рамене.

- Или пък е използвал някаква стълба с кръгла основа. Това се оказа наистина странен случай. Но пък по раменете на жената не открих никакви рани, така че според мен тя не е жертва на серийния убиец, когото издирваме. Според мен той просто се е спотаил или пък ние не сме чували...

Прекъсна го звук на камбана. На прага се появи Велия с малък гонг и пръчка в ръка.

- Моля, заповядайте в трапезарията! - обяви тя.

Лорлън и Баран се изправиха и тръгнаха към нея. Велия погледна строго сина си:

- И не искам никакви разговори за тия ваши убийства или самоубийства на масата! Направо ще убият апетита на Разпоредите ля.

Денил гледаше пред прозореца на каретата появяващите се и изчезващи големи жълтеникави сгради на Капия. Слънцето се беше спуснало ниско над хоризонта и озареният от лъчите му град като че ли сам излъчваше топла светлина. Улиците бяха пълни с хора и карети.

През последните три седмици Денил нямаше минутка свободно време. Ако не беше зает със срещи или посещения при различни важни особи, той помагаше на Еренд в посолството. Успя да се запознае с почти всеки дем и всяка бел в кралския двор. Научи биографиите на всички магьосници от Гилдията, които сега живееха в Елийн. Отговаряше на въпросите на придворните или ги препращаше към съответните специалисти и договаряше доставките на елинско вино в Киралия. Записа имената на всички елийнски деца с магически потенциал и излекува една прислужничка, която се беше изгорила в кухнята на дома на Гилдията.

Притесняваше го, че беше минало вече доста време, а той дори не беше започнал проучването, което му беше поръчал Лорлън. Затова реши при първия удобен случай, когато разполага с няколко свободни часа да посети Голямата библиотека. Той изпрати на Тайенд съобщение, в което го питаше дали са разрешени вечерните посещения в Библиотеката и получи отговор, че може да отиде когато му е удобно. Затова когато разбра, че тази вечер ще е свободна, той вечеря по-рано и си поръча карета.

За разлика от Имардин, улиците на Капия се виеха хаотично. Каретата криволичеше напред-назад, от време на време се изкачваше и спускаше по някой хълм. Градските имения отстъпиха място на го леми крайградски къщи, които на свой ред бяха заменени от малки спретнати къщички. Каретата зави и Денил разбра, че се намира в бедняшкия квартал на града. Жълтеникавите камъни бяха заменени от дърво и други груби материали, а мъжете и жените, които вървяха по улиците, бяха облечени с по-долнокачествени дрехи. Макар квартала да изглеждаше по-представително от копторите, в които му се беше наложило да търси Сония, Денил беше поразен. Елийнската полица беше толкова красива, че видът на бедните й райони предизвикаха у него силно разочарование.

Оставяйки къщите зад гърба си, каретата пое по хълмовете, двете страни на пътя се ширеха полета, засети с тен, която се поклащаше на лекия бриз. Смениха ги засадени в редици вейрови лозя, натежали от гроздове, готови да бъдат обрани и складирани за приготвянето на вино. В овощните градини клоните на дърветата се превиваха от тежестта на плодовете и работниците винди, които всяка година идваха в Елийн за сезонна работа, събираха в кошници те си пачи и пиоре³.

Залязващото слънце оцвети небето в ярко оранжево, а каретата продължаваше да се отдалечава от града. Безпокойството на Денил се засили. Да не би кочияшът да не беше разбрал правилно указанията му? Той вдигна ръка, за да почука по покрива, но в този момент те завиха зад поредния хълм и пред очите му се разкри изумителна гледка.

Тъмната лента на пътя водеше до подножието на висока скала. Окъпан в лъчите на залязващото слънце, жълтият камък сияеше така, сякаш във вътрешността му пламтеше клада. Резките сенки очертаваха правилните ъгли, високите прозорци и изящните арки на величествена сграда, която Денил разпозна от илюстрациите в книгите.

- Голямата библиотека - прошепна благоговейно той.

В огромния портал, изсечен в скалата, беше разположена масивна дървена порта. Когато каретата се приближи до нея, Денил забеляза, че малкият тъмен квадрат в долния й ъгъл всъщност представлява врата с човешки размери, вградена в по-голямата порта. До нея се виждаше човешка фигура. Когато забеляза яркото разкошно облекло, Денил се усмихна. Той нетърпеливо забарабани с пръсти по облегалката. Щом каретата спря, Тайенд изтича напред и отвори вратичката.

- Добре дошли в Голямата библиотека, посланик Денил - изрече той с тържествен тон и се поклони грациозно.

Денил поклати недоверчиво глава:

- Още като ученик съм виждал тази сграда, нарисувана на картини. Но те по никакъв начин не могат да предадат величието, което се излъчва от нея. На колко години е вашата библиотека?

- По-стара е от Гилдията - заяви гордо и с леко самодоволство Тайенд. - По наши оценки е на седемстотин или осемстотин години. Някои стаи са още по-древни, както сам ще се убедите. Моля, последвайте ме, милорд.

Двамата преминаха през малката врата и Тайенд грижливо я отключи. Оказаха се в сводест коридор, чийто край тънеше в мрак. Преди Денил да успее да създаде магическо светещо кълбо, Тайенд се преведе през един страничен изход и те се озоваха в подножието на тъмно, осветено с факли стълбище.

Когато се изкачиха по него, Денил се озова пред дълга, тясна стая. От едната й страна се намираха прозорците, които беше забелязал от каретата. Те бяха огромни и запълнени с малки стъкълца, фиксирани в метална рамка. Нахлуващата слънчева светлина отразяваше на противоположната стена мозайка от златисти квадратчета. Столовете бяха разположени на групи от по три или четири, а на най-близкия седеше възрастен мъж.

-Добър вечер, посланик Денил. - Мъжът се поклони с предпазливата вдървеност на старец. - Аз съм Иранд, библиотекарят.

Иранд имаше дълбок, изненадващо силен глас, който подхождане на нечовешките мащаби на Библиотеката. Главата му беше покрита с редки бели коси и той носеше семпла риза и панталон, ушити от мека сива материя.

- Добър вечер, библиотекарю Иранд - отвърна Денил.

Устните на мъжа се разтегнаха в усмивка.

-Разпоредителят Лорлън ме информира, че ви е възложил задача, която трябва да свършите тук. Предупреди ме, че ще поискате да прегледате всички източници, които е проверил Върховният повелител по време на последното си посещение.

- Знаете ли кои са тези източници?

Възрастният мъж поклати глава.

-Не, но Тайенд има някакви спомени оттогава. Той беше помощник на Акарин и се съгласи да ви помогне в търсенето ви. - Старецът кимна на учения. - Познанията му по древни езици ще ви бъдат от полза. Освен това ще ви осигури храна и питие, ако имате нужда.

Тайенд кимна нетърпеливо и възрастният човек се усмихна.

- Благодаря ви - отвърна Денил.

- В такъв случай да не ви задържам. - Очите на Иранд като че ли проблеснаха. - Библиотеката ви очаква.

- Оттук, милорд - каза Тайенд, отправяйки се обратно към стълбището.

Денил го последва обратно в тъмния коридор. На рафтче от едната му страна бяха подредени няколко лампи. Тайенд се пресегна към него.

- Не се притеснявайте - каза Денил и над главите им се разлюля светлинният глобус. Сенките им се издължиха по пода. Тайенд погледна към кълбото светлина и присви очи.

- От тях ми се появяват петна пред очите. - Той протегна ръка и взе една лампа. - Може би ще ми се наложи по някое време да ви оставя сам, така че ще взема една със себе си.

С лампата в ръка Тайенд забърза по коридора.

- Това място винаги е било хранилище на знания. Тук съхраняваме един старинен документ отпреди осемстотин години, в който се споменава за Библиотеката или поне за книгохранилище, което още по онова време се е смятало за древно. Първоначално само няколко стаи са били използвани като библиотека. Останалата част от сградата е била населена от няколко хиляди души. Сега всички помещения са запълнени с книги и свитъци, плочици и картини, и освен това сме изсекли нови стаи в скалата.

Докато вървяха, Денил наблюдаваше как тъмнината отстъпи, пред тях като някаква прогонена от магия мъгла. Накрая те рязко спряха пред една глуха стена и тъмнината отстъпи наляво и надясно Тайенд сви вдясно и пое по коридора.

- Колко езика владеете? - попита Денил.

- Всички древни диалекти на Елийн и Киралия - отвърна Тайенд. - Нашите стари езици много си приличат, но колкото по-назад се вглеждаме, толкова по-големи са различията. Аз говоря съвременен виндо - научих го от слугите у дома - и малко лански. Мога да превеждам древни виндо и тентурски глифове, с помощта на речник, разбира се.

Поразеният Денил погледна спътника си:

- Никак не е малко!

Ученият повдигна рамене.

-Научат ли се няколко отначало, останалото е лесно. Някой ден ще науча съвременен лонмарски и древните лонмарски езици. Просто още не съм намерил повод да го направя. След това може пък да се прехвърля на сачаканските езици. Древните им диалекти много приличат на нашите.

След още няколко завоя и няколко стълби, Тайенд се спря пред една врата. Лицето му придоби необичайно сериозно изражение. С жест той покани Денил да влезе пръв. Магьосникът мина през прага и замря от възхищение.

От двете страни на широка пътека се издигаха безброй рафтове с книги. Въпреки ниския си таван залата изглеждаше толкова просторна, че задната стена не можеше да се види. На всеки сто крачки масивни колони поддържаха тавана. Лампи, окачени на тежки железни конструкции, осветяваха залата с оскъдна светлина.

От тази огромна зала лъхаше на древност. В сравнение с масивните колони и тежко надвисналия таван, книгите изглеждаха толкова крехки и преходни. Денил се почувства толкова незначителен и потиснат. Той можеше да прекара тук месеци, години, целия си живот, но плодовете на труда му щяха да оставят в Библиотеката следа, който можеше да се сравнява с отпечатъка на крилото на молец върху каменната стена.

-В сравнение с това всичко останало, което се намира в Библиотеката, е съвременно - рече Тайенд с приглушен глас. - Това е най-старата стая. Може би е на хиляди години.

- Кой я е създал? - ахна Денил.

- Никой не знае.

Денил тръгна бавно по пътеката, разглеждайки редките книги.

-А как ще намеря онова, което ми е нужно? - попита той с отчаян глас.

-Не се безпокойте! - Гласът на Тайнед, внезапно изпълнен с мъдрост и веселие, проряза угнетената тишина. - Приготвил съм ви всичко нужно в същата стая, която използва и Акарин. Последвайте ме

Тайенд тръгна с бодра крачка по коридора. След като подмина няколко шкафове с книги, той рязко сви встрани, тръгна между рафтовете и достигна до голямо каменно стълбище, което се издигаше към отвор в тавана. Прескачайки по две стъпала наведнъж, той поведе Денил към началото на широк коридор, със също толкова нисък таван. От двете му страни зееха отворени врати. Тайенд спря до една от тях и с жест покани вътре Денил.

Магьосникът се озова в малка стая. В средата й беше поставена голяма каменна маса, върху която бяха струпани няколко купчини книги.

- Пристигнахме - обяви Тайенд. - Това са книгите, които преглеждаше Акарин.

Книгите бяха най-различни: от малки книжки с размера на човешка длан, до внушителни томове, чието повдигане нямаше да е лесна задача. Денил започна да ги разглежда и да чете заглавията им, премествайки ги от една купчина на друга.

- Откъде да започна? - запита се той на глас.

Тейенд издърпа прашен том от средата на едната купчина.

- Тази беше първата, която Акарин прочете.

Денил погледна впечатлен към Тайенд. Очите на младия учен горяха от ентусиазъм.

- Толкова добре ли го помните?

Ученият се ухили.

- Човек трябва да има отлична памет, за да ползва Библиотеката. Как иначе би могъл да намери отново някоя книга, след като вече я е прочел?

Денил погледна към томчето, което държеше в ръце. „Магьоснически практики на племената в Сивите планини”. Датата под заглавието показваше, че книгата е на около петстотин години. Денил знаеше, че последните племена, населявали планините между Елини и Киралия, бяха изчезнали от лицето на земята горе-долу по това време. Заинтригуван, той отвори книгата и потъна в четене.

³ пиоре - малък плод с форма на камбанка.

Глава 8 Точно това беше целта му

- Значи просто ще седим и ще слушаме? - Ялдан се опитваше да се концентрира върху гласовете във Вечерната стая и смръщил вежди, шареше с поглед наоколо. Ротан потисна смеха си. Изражението на лицето на възрастния магьосник издаваше всичко. Всеки, който го видеше, щеше да разбере, че човекът усилено се опитва да чуе нещо.

Но в отсъствието на Денил Ротан имаше нужда от някой друг, който да „шпионира” останалите магьосници. Откакто в Гилдията се разпростираха скандалните слухове, касаещи Ротан, колегите му започнаха да се държат изключително предпазливо. Преди да започнат да говорят свободно, клюкарите винаги първо проверяваха дали той не е някъде наблизо. Затова Ротан реши да научи по-възрастния си приятел Ялдан на номерата на Денил.

- Ялдан, на лицето ти е изписано с какво се занимаваш.

Ялдан се намръщи:

- Какво имаш предвид?

- Ами когато ти...

- Лорд Ротан?

Ротан се сепна, вдигна глава и видя Разпоредителя Лорлън да стои до стола му.

- Да, Разпоредителю?

- Мога ли да разговарям с вас насаме?

Ротан се огледа и забеляза, че няколко магьосници, които стояха наблизо, ги наблюдават внимателно. Ялдан се намръщи, но си замълча.

- Да, разбира се. - Ротан се надигна и тръгна след Лорлън към една малка врата. При приближаването на Разпоредителя вратата се отвори и те влязоха в Банкетната зала.

Помещението беше тъмно. Над главата на Лорлън грейна едно светещо кълбо и се издигна към тавана, осветявайки голямата маса в центъра на залата. Разпоредителят отиде до най-близкия стол. Настанявайки се срещу него, Ротан се подготви за разговора, който отдавна очакваше с притеснение.

Лорлън го погледна, след което наведе поглед към масата. Той въздъхна и лицето му помръкна.

- Знаете ли, че за вас и Сония се носят слухове?

Ротан кимна.

- Знам.

- Предполагам, че Ялдан ви ги е съобщил.

- И Сония.

- Сония ли? - Лорлън повдигна изненадано вежди.

- Да - отвърна Ротан. - Преди четири седмици тя ми довери, че един от съучениците й е пуснал слуха и тя се притеснява хората да не му повярват. Казах й да не се тревожи. Клюките нямат дълъг живот. Рано или късно хората губят интерес към тях.

- Хм - намръщи се Лорлън. - Боя се, че от някои слухове не е лесно да се отървем. Вече няколко души дойдоха при мен, за да изразят безпокойството си. Те смятат, че една млада жена не трябва да живее под един покрив с магьосник.

- Преместването й на друго място няма да убеди тези хора, че слухът е безпочвен.

Лорлън кимна:

- Така е. Но поне ще сложи край на по нататъшните спекулации, които биха навредили и на двама ви. Сония трябваше да се премести в жилищата на учениците още когато започнаха часовете. - Той погледна в очите Ротан. - Не за да сложи край на слуховете, а за да им попречи да се появят. Разбира се никой не вярва, че между вас и Сония съществуват някакви неуместни отношения.

- Тогава защо трябва да се мести? - разпери ръце Ротан. - Тя така или иначе ще прекарва много време при мен, ще учи или просто ще вечеря. Ако сега отстъпим пред сплетните, скоро всеки момент, когато прекарваме заедно, ще бъде подлаган на съмнение! - Той поклати глава. - Да оставим нещата както са си и скоро всички, които са достатъчно глупави, за да повярват на този слух, ще се убедят, че нямат никакви доказателства за неприлично поведение.

Лорлън се усмихна кисело.

- Много сте убедителен, Ротан. Какво мисли Сония по въпроса?

- Разстроена е, разбира се, но се надява, че слуховете ще секнат веднага, щом любимецът на Гарел я остави на мира.

- Когато - ако - се премести при учениците от зимния набор?

- Да.

- Смятате ли, че ще успее да навакса с уроците за по-горния курс и ще се задържи там?

- С лекота. - Ротан се усмихна, без да се опитва да скрие гордостта си. - Тя учи бързо и е изпълнена с решимост. Последното нещо, което би искала, е да се върне отново в класа на Регин.

Лорлън кимна и отново погледна Ротан в очите.

- Аз не споделям оптимизма ви във връзка със слуховете, Ротан. Доводите ви звучат убедително, но ако сплетните не спрат, положението може да се влоши. Мисля, че Сония трябва да се премести. Така ще бъде по-добре за нея.

Ротан се намръщи. Нима Лорлън смяташе, че той е способен да вкара в леглото си своята ученичка, която на всичкото отгоре е три пъти по-млада от него? Но Разпоредителят го гледаше упорито и Ротан с ужас осъзна, че магьосникът наистина беше обмислял подмина възможност.

Как е възможно Лорлън да не му вярва! Как може да си помисли нещо такова! Нима Ротан е давал някога повод на Разпоредителя да се съмнява в него?!

Изведнъж отговорът се появи в главата му. „Всичко това е заради Акарин - помисли си той. - Ако аз бях научил, че най-близкият ми и най-стар приятел практикува най-ужасната магия и аз щях да спра да се доверявам на хората.” Ротан въздъхна дълбоко, обмисляйки думите си.

- Лорлън, само вие можете да разберете истинската причина и желанието ми да задържа Сония при мен - рече той с тих глас. - Тя и без това е достатъчно изплашена от това, че трябва да живее сред онези, които искат да й навредят, където тя ще бъде уязвима не само за другите ученици.

Лорлън се намръщи в недоумение, но после очите му леко се разшириха и той отмести погледа си. Изпъна гърба си и леко кимна

- Разбирам загрижеността ви. Сигурно е много изплашена. Но ако решението ми влезе в конфликт с мнението на мнозинството, това ще привлече ненужно внимание. Не мисля, че в жилищата на учениците тя ще бъде изложена на непосредствена опасност, но ще се опитам да отложа окончателното решение. Да видим дали слуховете няма да затихнат, както смятате вие.

Ротан кимна.

- Благодаря ви.

- Освен това - добави Лорлън след кратък миг на размисъл - ще следя отблизо този ученик Регин. Смутителите на реда са проблем, който трябва да бъде разгледан още преди дипломирането.

- За което ще ви бъда признателен - отвърна Ротан.

Лорлън се изправи и Ротан се надигна почти едновременно с него. За миг очите им се срещнаха и в погледа на Разпоредителя Ротан забеляза такава искрена мъка, че по гърба му пробягаха ледени тръпки. След това Лорлън се обърна и тръгна към вратата, която водеше към Вечерната стая.

Двамата се разделиха на прага и Лорлън се отправи към обичайното си място. Докато отиваше към собственото си кресло, Ротан усети погледите на останалите. Той запази сериозно и равнодушно изражение на лицето си. Ялдан го погледна въпросително.

- Нищо важно - отвърна Ротан, отпускайки се в стола си. - Та докъде бяхме стигнали? А, да. За това, че всичко се изписва на лицето ти. Ти изглеждаш ето така...

Щом чу почукването на вратата й, Сония въздъхна. Тя спря да пише и без да се обръща извика:

- Влез.

Вратата се отвори.

- Имате посетител, лейди Сония - каза Тания със задавен глас.

Поглеждайки през рамо, Сония видя застаналата на прага й висока жена, облечена със зелена мантия и черен пояс на кръста. Тя веднага скочи на крака и се поклони.

- Лейди Винара.

Сония погледна внимателно Повелителката на лечителите. Трудно беше да се разбере в какво настроение е - Винара винаги имаше суров и непристъпен вид - но сега сивите й очи изглеждаха още по-сурови от обичайното.

- Не е ли малко късно за учене? - отбеляза Винара.

Сония погледна към масата.

- Опитвам се да настигна зимния набор.

-Да, чух за това. - Винара махна с ръка към вратата, която се затвори с трясък. Миг преди това Сония зърна разтревоженото лице на Тания. – Бих желала да поговорим насаме.

Сония предложи на Винара да седне на стола й, а самата тя се настани на ръба на леглото си. Докато наблюдаваше как Повелителката на лечителите се настанява на стола и надипля мантията си, Сония усети как стомахът й се свива от притеснение.

- Знаеш ли, че за теб и лорд Ротан се носят определени слухове?

Сония кимна.

- Дойдох да ти задам няколко въпроса във връзка с тях. Трябва да бъдеш откровена с мен, Сония. Това е нещо много сериозно. Има ли нещо вярно в тези слухове?

- Не.

-Лорд Ротан не се е обръщал към теб с някои неприлични подложения?

-Не.

- Не те е... докосвал?

Сония усети как лицето й пламва.

-Не. Никога. Това са просто глупави слухове. Ротан никога не ме е докосвал, нито аз него. Повдига ми се дори от мисълта, че измислят за нас подобни неща.

Винара кимна бавно.

- Радвам се да го чуя. Не забравяй, че ако някой те уплаши или почувстваш, че някой се опитва да те принуди да направиш нещо, веднага можеш да се преместиш. Ние ще ти помогнем.

Сония потисна гнева си.

- Благодаря ви, но тук не се случва нищо такова.

Винара присви очи.

- Освен това трябва да ти кажа, че ако тези слухове се потвърдят и се окаже, че ти доброволно си участвала в това, положението ти в Гилдията ще пострада сериозно. Най-малкото Ротан ще изгуби наставничеството си над теб.

Разбира се. Регин щеше да е във възторг. Може би от самото начало се беше стремил точно към това. Сония стисна зъби.

- Ако се стигне дотам, Лорлън ще ме подложи на разчитане на истината.

Винара се изпъна и отвърна поглед.

- Да се надяваме, че няма да се стигне дотам. - Тя изсумтя - Извинявам се, че повдигнах тези деликатни теми пред теб. Трябва да разбереш, че мой дълг е да ги разследвам. Ако искаш да поговориш за нещо с мен, можеш да ме посетиш по всяко време. - Тя се изпрани и критично огледа Сония. - Ти си изтощена, момиче. Прекаленото учене ще те разболее. Трябва да поспиш.

Сония кимна. Винара излезе от стаята й. Момичето изчака, докато не чу да се затваря външната врата. След това се обърна и заудря с юмруци по възглавницата си.

- Искам да го убия! - изръмжа тя. - Искам да го хвърля в река Тарали със привързани камъни към краката му, за да не може никой да намери тялото му.

- Лейди Сония?

Чувайки плахия глас, Сония вдигна глава и отметна кичури и коса от лицето си.

- Да, Тания?

- К-кого искате да убиете?

Сония хвърли възглавницата на мястото й.

- Регин, разбира се.

-Аха. - Тания приседна на ръба на леглото. - За момент се притесних. Мен също ме разпитваха. Аз, разбира се, не им повярвах и за миг, но те ми изредиха толкова много неща, за които да внимавам и ами... аз...

-Не се притеснявай, Тания - въздъхна Сония. - Само един човек от Гилдията някога е опитвал нещо такова с мен.

Прислужничката се ококори.

- Кой?

- Регин, разбира се.

Тания се намръщи.

- И какво направихте вие?

Припомняйки си случилото се, Сония се усмихна.

- Едно полезно нещо, на което ме научи Сери.

Тя се изправи и започна да обяснява на Тания.

Когато Лорлън се върна в кабинета си в Университета, вече беше доста късно. По-рано същия ден неговият асистент лорд Оусън му беше донесъл пощата в малка кутия. Докато разглеждаше писмата, Лорлън беше открил малък плик, изпратен от Елийн. Той го остави на страни, за да го прочете по-внимателно вечерта.

Лорлън засили яркостта на кълбото си и извади писмото. Разпечата плика и с одобрение погледна към страниците, изписани с елегантния почерк на Денил. Младият магьосник пишеше не само красиво, но и много четливо. Лорлън седна в креслото си и зачете.

До Разпоредителя Лорлън.

Преди една седмица посетих за пръв поглед Голямата библиотеки и оттогава всяка вечер се връщам там, за да продължа проучването ми. Библиотекарят Иранд ми даде за помощник същия учен, който е помагал на Върховния повелител в изследванията му: Тайенд от рода Тремелин. Този човек има изключителна памет; той дори помни какви книги е проучвал Върховният повелител. Така че може да се кажи, че съм постигнал значителен прогрес.

Според Тайенд Върховният повелител си е водил дневник, където е преписвал откъси от книгите, прерисувал карти и вписвал своите забележки. Благодарение на Тайенд вече съм прегледал почти половината от източниците, от които се е ползвал Върховният повелител и съм си записал доста полезни неща, включително всички откъси, които според Тайенд са заинтригували Върховния повелител.

Сега пред мен се разкриват няколко направления за по-нататъшно разследване. Предполагам, че Върховният повелител се е намирал в същото положение. Повечето изискват пътуване до гробница, храм или библиотека в Обединените земи. Когато изчета всички източници, ще съм наясно и с всички възможности, които е обмисли Върховният повелител. След това ще трябва да избера една от тях за подробна разработка.

За да ми помогне да направя своя избор, Тайенд посети пристана, където се пази архив на всички пристигнали и отпътували чужденци Там се споменава за лорд Акарин, който пристигнал тук преди повече от десет години и няколко месеца по-късно заминал за Лонмар, след което се върнал в Капия, където се качил на друг кораб за островите Вин, за да се върне отново в елийнската столица месец по-късно. Други записки с по-късна дата не съществуват.

Имайки предвид информацията, която съм събрал досега, смятам, че е много вероятно Върховният повелител да е посетил Блестящия храм в Лонмар. Прилагам копия на записките ми.

Втори посланик на Гилдията в Елийн,

Денил.

Лорлън остави писмото на масата и разлисти приложените и записки. Те бяха изложени ясно и четливо, описваха и комбинираха късчетата информация от източници, които понякога датираха от векове преди основаването на Гилдията. Най-накрая, на последната страница, Денил беше добавил кратка забележка.

Намерих книга с описание на сачаканската война, написана скоро след края й. Книгата е изключително интересна с това, че авторът смята Гилдията за враг и я описва по доста неласкателен начин! След като приключа със задачата, ще се върна в Библиотеката, за да я изчета докрай.

Лорлън се усмихна. Ако знаеше, че Денил е толкова добър в разследването, досега хиляди пъти да се е възползвал от него. Макар младият магьосник да не беше открил все още нещо, което да използват срещу Акарин, той беше събрал огромно количество информация за кратко време. Надеждите на Лорлън, че той ще намери нещо полезно се засилиха.

Освен това Денил не задаваше никакви ненужни въпроси. Както се беше надявал Лорлън, младият магьосник се беше оказал достатъчно благоразумен, за да пази разследването си в тайна, без дори да знае причините за тази секретност. Ако Денил намереше нещо, което да го накара да си помисли, че Акарин практикува черна магия, Лорлън беше сигурен, че младият посланик веднага ще уведоми единствено него за това.

А после какво? Лорлън замислено сви устни. Може би щеше да се наложи да разкрие истината пред Денил. Разпоредителят беше почти уверен, че младият магьосник ще разбере опасността от преждевременен сблъсък с Акарин, особено след като научи, че Ротан и Сония са съгласни с плана на Лорлън.

Но засега беше по-добре да държи Денил в неведение. Достатъчно беше да му съдейства по всякакъв начин. Лорлън извади нов лист хартия и започна да пише писмо до Първия посланик на Гилдията на Елийн. След като приключи, той го запечата внимателно, адресира го до Дома на Гилдията в Елийн и го постави в друга кутия на бюрото си. На следващия ден лорд Оусън щеше да го изпрати по куриер.

Лорлън се изправи, прибра писмото и записките на Денил в кутията, където държеше особено важните документи. После укрепи магическата бариера, защитаваща кутията от външни лица, и прибра кутията в шкафа зад бюрото му. Докато излизаше от стаята, той си позволи да се усмихне.

„Акарин беше прав, когато каза, че съм избрал подходящия човек за поста на Втори посланик на Гилдията в Елийн”.

Глава 9 Мисли за бъдещето

- Не можеш ли да ми дадеш нещо по-семпло? - попита Сония, хванала сребърната четка за коса в ръка.

-Ох, и това ли? - въздъхна Тания. - Нищо хубаво ли няма да вземете със себе си?

- Не. Нищо ценно и нищо, което ми харесва.

- Но вие оставяте толкова много неща - какво ще кажете за тази красива ваза? От време на време ще ви нося цветя. С тях стаята става много по-уютна.

- Свикнала съм да живея и в много по-лоши условия, Тания. Когато се науча да крия и да пазя нещата си, може да взема някои книги. - Сония огледа съдържанието на кутия, която лежеше на леглото й. - Това е всичко.

Тания въздъхна. После взе кутията и я изнесе от стаята. Сония последва и откри Ротан, който крачеше напред-назад из гостната Щом я видя, той бързо се приближи до нея и я хвана за ръцете.

- Ужасно съжалявам, Сония - започна той. - Аз...

- Не се извинявай, Ротан - прекъсна го тя. - Прекрасно знам, че си направил всичко по силите си. Може би е по-добре да отида.

- Глупости! Бих могъл...

- Не. - Тя срещна спокойно погледа му. - Аз трябва да се преместя. Ако остана, Регин ще се постарае да им осигури някакви улики. А ако целта му е да ти отнемат наставничеството, така или иначе може да опита. Тогава учителите няма да ми обръщат никакво внимание и аз няма да мога да направя нищо.

Ротан се намръщи отново.

- Не съм се замислял за това - изръмжа той. - Не е редно някакъв новак да създава толкова проблеми.

Сония се усмихна.

- Не, но той няма да ми попречи да го надмина, нали? Двамата ще продължим да работим заедно.

Ротан кимна.

- Разбира се.

- Значи ще се срещнем пред Магьосническата библиотека след час?

-Да.

Тя стисна ръцете му и ги пусна, след което кимна на Тания. Прислужничката вдигна кутията и я отнесе до вратата. Когато Сония излезе в коридора, тя се обърна и се усмихна на Ротан.

- Всичко ще бъде наред.

Той с усилие успя да й се усмихне. Сония се обърна и тръгна бързо по коридора, следвана от Тания.

В жилищата на магьосниците имаше много хора, доста повече, отколкото беше обичайно за волник сутрин. Сония избягваше погледите на магьосниците, които срещаше, защото знаеше, че няма успее да скрие гнева си. Докато слизаха по стълбите, тя чу Тания да мърмори нещо за справедливост, но не я накара да повтори. През последните няколко дни се беше наслушала на достатъчно такива изказвания.

Докато се сбогуваше с Ротан, тя се беше показала като доста смела, отколкото бе в действителност. Озовеше ли се в жилищата на учениците, повече нямаше отърване от Регин. Можеше да заключи вратата на стаята си с магия - Ротан й беше показал как да го направи - но тя беше сигурна, че Регин щеше да намери начин да се добере до нея. А тя не можеше да стои заключена през цялото време.

Това бе отмъщение за оскърбяването на Дома му. Тогава трябваше просто да го събори на земята и да си тръгне. Но тя си беше отворила устата и го беше обидила и сега той нямаше да остави нещата просто така. Край с надеждите, че ако не му обръща внимание, той ще се отегчи и ще я остави на мира.

Сега не само учениците шепнеха името й по коридорите. Тя беше подслушала достатъчно разговори между магьосници, за да знае какво мислят за нея. Всъщност никой не се интересуваше откъде се беше появил този слух. „Подобни слухове не би трябвало изобщо да се появяват” - беше казал един от учителите. Съжителството с Ротан изглеждаше подозрително, особено като се имаше предвид миналото й. Като че ли всяка жена от копторите беше уличница!

Освен това беше чувала много хора да питат защо за нея трябва да се правят изключения. Всички ученици живеят заедно, значи и тя трябва да е при тях.

Сония стигна до изхода на сградата и тръгна през двора. Задушната лятна горещина отдавна бе преминала и денят бе приятно топъл. Тя почувства как от каменните плочи лъха топъл въздух.

Досега никога не беше посещавала жилищата на учениците Само веднъж, когато двамата със Сери се бяха промъкнали в Гилдията, тя беше надникнала през прозорците и беше видяла стаите, малки, семпли и без никаква украса.

До входа стояха няколко групи ученици. Щом я зърнаха, разговорите им секнаха, неколцина приближиха глави и зашепнаха нещо. Докато ги подминаваше, тя им хвърли бърз поглед и влезе вътре.

Коридорът беше пълен с народ. Сония устоя на изкушението да потърси познати лица. Тания сви вдясно и почука на една врата.

Докато чакаха, Сония наблюдаваше учениците в коридора с крайчеца на окото си. Тя се зачуди къде ли е Регин. Не можеше да не се наслади на поредната си победа.

Вратата се отвори и един сух, и слаб воин погледна към Сония. Тя се поклони и си спомни за всичките оплаквания и мърморения, които беше чула за директора на ученическото общежитие. Никои не харесваше Аринд.

- Така. Ето те и теб - рече студено той. - Последвай ме.

Той тръгна по коридора, който бързо опустя и се спря пред една близка врата. Бравата й изщрака и пред очите й се разкри една стая, също толкова обикновена и малка като онази, която си спомняше.

-Никакви промени в стаята - каза Аринд. - Гостите не трябва да остават след вечерния гонг. Ако смяташ да отсъстваш през нощта, бъди така любезна да ме предупредиш поне два дни предварително. Стаята трябва да бъде поддържана чиста и спретната. Ако трябва, викай прислужничка. Ясен ли съм?

Сония кимна:

- Да, милорд.

Той се обърна и се отдалечи. Сония се спогледа с Тания, влезе в стаята и се огледа.

Помещението беше малко по-голямо от досегашната й стая, имаше легло, шкаф за дрехите й, бюро и няколко рафта. През прозореца се разкриваше гледка към Арената и градините. Тания остави кутията на леглото й и започна да я разопакова.

- Не видях онова момче - отбеляза тя.

-И аз. Но това не означава, че той или някой от групичката му не ни наблюдават отнякъде.

- Добре, че сте близо до входа.

Сония кимна, взе тетрадките, писалките и листовете хартия от кутията и започна да ги подрежда по чекмеджетата на бюрото.

-Аринд сигурно иска да ме наглежда. Да се убеди, че не оказвам лошо влияние.

Тания изсумтя грубо.

-Прислужниците не го обичат много. На ваше място не бих му се навирала в очите. А къде ще се храните?

Сония повдигна рамене.

-Ще вечерям с Ротан. А иначе... в столовата, най-вероятно. Може да успявам да се шмугвам вътре, да грабвам нещо и да се измитам преди Регин да се появи.

- Ако искате аз ще ви нося храна.

-Няма нужда - въздъхна Сония. - Само ще станеш обект на заяжданията на Регин.

-Ще идвам с някой от другите прислужници или пък ще пращам човек с храна. Няма да позволя да гладувате заради това момче.

-Не се притеснявай, Тания - увери я Сония. - Така, всичко е разопаковано. - Тя притисна дланта си към вратата на шкафа, след това към чекмеджето на бюрото. - Всичко е заключено. Да вървим при Ротан в Библиотеката.

Усмихвайки се, Сония избута прислужничката през вратата, заключи я и тръгна към Университета.

- Какво е това в джоба ми? - Тайенд измъкна лист хартия и го погледна. - Ах, да, записките ми от архива на пристана. - Той ги прегледа и се намръщи. - Акарин е отсъствал шест години, нали?

- Да - отвърна Денил.

- Това означава, че пет от тях е прекарал тук, след като се е върнал от островите Вин.

- Освен ако не се е отправил на пътешествие по суша - отбеляза Денил.

- Да, но къде? - намръщи се Тайенд. - Ще ми се да можехме да попитаме семейството, при което беше отседнал, но те сигурно ще му съобщят, че някой се е интересувал от миналото му, а според мен вие искате да избегнете това. - Той забарабани с пръсти по релинга на кораба.

Денил се усмихна и подложи лицето си на вятъра. За времето на съвместната им работа в Библиотеката той бе започнал да харесва младия учен. Тайенд се отличаваше не само с прекрасна памет, но и с жив ум. Той беше отличен помощник и приятен събеседник, затова когато предложи на Денил да го придружава по време на пътуването му до Лонмар, Денил се изненада и зарадва. Попита го дали Иранд ще му разреши да пътува.

- О, аз работя само защото ми е приятно - отвърна Тайенд, очевидно развеселен. - Всъщност това дори не трябва да се нарича работа. Предоставен ми е свободен достъп до Библиотеката, а аз на свой ред се старая да бъда полезен на гостите и учените.

Когато заяви пред посланика желанието си да посети Лонмар и Вин, Денил беше убеден, че той няма да одобри плановете му. Но Еренд изпадна във възторг. Оказа се, че Лорлън го беше помолил да посети тези държави по някакви политически въпроси, а Броил мразеше да пътува по море. Той веднага реши, че Денил ще свърши работата вместо него.

Нещата се нареждаха подозрително добре.

- А той как се върна в Гилдията?

Потънал в мислите си, Денил трепна и погледна Тайенд.

- Кой?

- Акарин.

- Не знам. Казват, че един ден той просто влязъл през портата на Гилдията, целият в прах, облечен с обикновени дрехи и в първия момент никой не го познал.

Тайенд се ококори.

- Наистина ли? Казал ли е защо?

Денил сви рамене.

- Сигурно. Трябва да призная, че по онова време не му обърнах особено внимание.

- Ще ми се да можехме да го попитаме.

- Ако търсим следи от древна магия, едва ли причината Акарин да се върне толкова одрипавял от пътуването си ще ни подскаже нещо. Единственото, което Лорлън ми каза бе, че търсенето му не е завършено.

- И въпреки това ми се иска да разбера - настоя Тайенд.

Излизайки от залива, корабът се разлюля. Денил погледна назад и въздъхна възхитено пред гледката на сияйния град. Определено беше извадил голям късмет да бъде изпратен като посланик на такова място. Тайенд прибра листа хартия обратно в джоба си.

- Сбогом, Капия - рече тъжно той. - Чувствам се така, сякаш напускам обятията на любимия човек, когото съм приемал за даденост. Едва при раздялата разбираме какво сме притежавали.

- Казват, че Блестящият храм е величествена сграда.

Тайенд огледа палубата на кораба.

- Да и сега ние сами ще можем да се убедим в това! Само си помислете какви приключения ни очакват! Какви прекрасни гледки и незабравими впечатления - и колко романтично е да потеглиш на път по море!

- Може би първо трябва да видите каютата си, преди да продължите с грандиозните епитети за пътуването ни - макар че спането в нея определено ще остави у вас незабравими впечатления.

Клатенето се засили и Тайенд се хвана по-здраво за релинга.

- Но това скоро ще свърши, нали? Когато навлезе по-навътре в морето?

- Кое ще спре? - попита закачливо Денил.

Ученият се втренчи в него с ужасен поглед, после се наведе през парапета и повърна. Денил веднага съжали за подигравателната си забележка.

- Позволете ми - каза той, хвана Тайенд за ръката и положи длан върху китката му. После затвори очи и проникна със съзнанието си в тялото на учения. Но контактът изведнъж прекъсна, защото ученият рязко отдръпна ръката си.

- Не. Недейте. - Тайенд се изчерви. - Всичко ще се оправи. Тона е морска болест, нали? Ще свикна.

- Няма нужда да се мъчите - рече Денил, изненадан от реакцията на учения.

- Напротив. - Тайенд отново се наведе над парапета. После избърса устата си с носна кърпичка. - Разбирате ли, това е част от приключението. Ако не мога да го почувствам, няма да мога да paказвам добри истории.

Денил сви рамене.

- Добре, но ако размислите...

Тайенд се прокашля.

- Веднага ще ви уведомя.

Последните лъчи на слънцето огряваха върховете на дърветата. Лорлън излезе от Университета и бавно пое към резиденцията на Върховния повелител.

Отново трябваше да крие всичко, което знаеше в най-потайното кътче на паметта си. Отново трябваше да води дружески разговори, да се шегува и да пие най-хубавото вино в Обединените земи.

Някога без колебание би поверил живота си на Акарин. В ученическите си години двамата бяха най-добри приятели, защитаваха се един друг и споделяха най-съкровените си мисли. Акарин често нарушаваше правилата на Гилдията и вършеше бели. Лорлън се намръщи. Дали точно това беше довело до интереса му към черната магия? Нима и досега му доставяше удоволствие да върши онова, което е забранено?

Той въздъхна. Не му харесваше да се страхува от Акарин. В тайни моменти му беше по-лесно да си мисли, че Акарин има добра причина да използва черна магия. Но съмненията не го напускаха.

Борбата ме изтощи. Имам нужда от силата ти.

Каква борба? С кого се беше бил Акарин? Припомняйки си залетия с кръв магьосник, когото беше видял в спомените на Сония, Лорлън можеше да достигне единствено до извода, че противникът е зле ранен. Или убит.

Лорлън поклати глава. Разказите на Дерил и Баран бяха странни и смущаващи. И в двата случая жертвите бяха мъртви, макар и раните им да бяха леки. Но така или иначе нямаше никакви доказателства, че това е дело на черен магьосник. Лорлън неволно си помисли, че ако не бяха съмненията в Акарин, той отдавна щеше да е разказал на Винира за убийствата в града. Може би Лечителката знаеше как да определи дали човек е убит с помощта на черна магия.

Но ако Гилдията започнеше да търси черен магьосник, това нямаше ли да доведе до преждевременен сблъсък с Акарин?

Лорлън се спря пред входа на резиденцията на Върховния повелител и въздъхна. За известно време трябваше да забрави тревогите си. Мнозина в Гилдията предполагаха, че Върховният повелител може да чете мисли от разстояние. Макар Лорлън да се съмняваше в това, той знаеше, че Акарин наистина притежава поразителната способност да разкрива тайните преди всички останали.

Както винаги, вратата се отвори веднага, щом почука. Влизайки вътре, Лорлън видя, че Акарин го посреща с чаша вино в ръка. Разпоредителят се усмихна и прие чашата.

- Благодаря ти.

Акарин взе друга чаша от близката маса. Поднасяйки я към устните си, той погледна към Лорлън над ръба й.

- Изглеждаш ми изморен.

Лорлън кимна.

- Не съм изненадан. - Той поклати глава, обърна му гръб и се запъти към близкото кресло.

-Такан каза, че вечерята ще бъде готова след десет минути -каза Акарин. - Да се качим горе.

Акарин отвори вратата към лявото стълбище и с жест покани приятеля си да мине пръв. Ставайки от стола, Лорлън усети прилив на необяснима тревога и изведнъж остро усети присъствието на облечения в черна мантия магьосник зад гърба си. Той прогони усещането и излезе в дългия коридор, до който го отведе стълбището.

Някъде по средата зееше отворена двойна врата и Лорлън влезе в трапезарията, където вече стоеше Такан. Прислужникът се поклони почтително. Лорлън устоя на желанието да го огледа отблизо, макар отдавна да му се искаше да го проучи.

Такан се приближи до близкия стол и го дръпна назад. Докато се настаняваше в него, Лорлън наблюдаваше как мъжът прави същото и за Върховния повелител, и после се отдалечава.

- Какво те притеснява, Лорлън?

Лорлън погледна изненадано Акарин.

- Да ме притеснява?

Акарин се усмихна.

- Изглеждаш ми разсеян. Какво те мъчи?

Лорлън потърка носа си и въздъхна.

- Тази седмица трябваше да взема едно неприятно решение.

- Да не би лорд Девин отново да се опитва да измъкне повече пари за закупуването на метеорологическо оборудване?

- Това също, но... Наложи се да наредя на Сония да се премести в жилищните помещения на учениците. Това ми се струва твърд жестоко, след като тя очевидно не се разбира особено с тях.

Акарин сви рамене.

- И без това й провървя, че живя толкова дълго у Ротан. Така или иначе някой щеше да изрази възмущение. Изненадан съм, че никой не повдигна въпроса досега.

Лорлън кимна и махна с ръка.

- Каквото станало, станало. Остава ми само да наблюдавам как се развива ситуацията със съучениците й и да убедя лорд Гарел да обуздае малко Регин.

- Това няма да го спре. Дори Гарел да изпълни молбата ти, което се съмнявам, Сония трябва да се научи да се защитава сама. Само така ще спечели уважението на съучениците си.

Такан се появи с поднос в ръце и сервира на магьосниците малки купички със супа. Акарин хвана купата отгоре с дългите си пръсти, поднесе я към устните си и отпи малка глътка. После се усмихна.

-Когато идваш тук, винаги говориш за Сония - отбеляза той. –И не помня досега да си бил заинтересуван толкова от някой ученик.

Лорлън внимателно преглътна солената супа.

- Интересно ми е доколко миналото й ще попречи на напредъка й. В края на краищата в наш интерес е да, тя да се адаптира към нашата среда, да реализира потенциала си, затова от време на време проверявам как стоят нещата.

- Обмисляш приемането и на други ученици от нисшите съсловия?

Лорлън се намръщи.

- Не. А ти?

Акарин отмести поглед и леко повдигна рамене.

-Понякога. Може би не трябва да пренебрегваме толкова голяма част от населението. Пропускаме огромния им магически потенциал. Сония е живото доказателство за това.

Лорлън се засмя.

- Дори ти няма да успееш да убедиш Гилдията да опита.

Такан се завърна с голям поднос и го постави на масата между Лорлън и Акарин. После взе празните купички и ги замени с чинии. Когато прислужникът отново излезе, Акарин започна да си взима от разнообразните ястия, подредени върху подноса.

Лорлън последва примера му. След като се поуспокои малко, той въздъхна доволно. Наистина беше приятно да седне на маса и да похапне както трябва. Набързо приготвената храна, която похапваше в кабинета си, не можеше да се сравни с готвените ястия.

- А ти имаш ли някакви интересни новини? - попита той. Акарин започна да му разказва последните новини от кралския двор, без да спира да похапва от вкусотиите.

-Похвалиха ми новия ни посланик в Елийн - каза той. - Казват, че елийнските момичета не свалят очи от него. Майките се надпреварвали да му представят дъщерите си, но той само разговаря учтиво с тях, без да показва особен интерес.

Лорлън се усмихна.

- Убеден съм, че си прекарва добре времето. - Изведнъж усети, че е настъпил подходящият момент да разпита Акарин за пътешествията му. - Завиждам му. За разлика от теб аз така и не можах да попътувам, а сега не знам дали изобщо ще намеря време за това. Дали случайно не си си водил дневник по време на пътешествията ти? Помня, че докато бяхме ученици, си водеше.

Акарин го погледна замислено.

- А аз помня, че един определен ученик използваше всяка възможност, за да прочете какво пише в дневника ми.

Лорлън се засмя и наведе поглед към чинията си.

- Това беше преди много време. Сега просто ми се иска да прочета преди сън някоя история.

- Не мога да ти помогна - каза Акарин, въздъхна и поклати глава. - Дневникът ми и всичките ми записки бяха унищожени в края на пътуването ми. И досега ме е яд, че не направих копие. Понякога ми се иска да повторя пътуването си и отново да събера всички данни Но за съжаление задълженията ми ме задържат в Киралия. Може би като остарея, пак ще замина нанякъде.

Лорлън кимна.

- Значи трябва да търся другаде приключенски истории.

Такан се върна да отнесе подноса, а Акарин започна да му предлага различни книги. Лорлън кимаше и се опитваше да изглежда заинтересован, но мислите му препускаха в съвсем различна посока. Доколкото познаваше Акарин, той със сигурност си беше водил дневник. Дали в него се споменаваше черната магия? Наистина ли беше унищожен или Акарин лъжеше? Възможно бе да е скрит някъде в резиденцията. Дали би могъл да се промъкне вътре някой ден и да го потърси?

Когато Такан донесе десерта, плодове пиоре, сварени във вино, Лорлън вече беше осъзнал безумието на своята идея. Ако Акарин забележеше, че някой е ровил във вещите му, щеше да заподозре, че е възможно някой да знае тайната му. Не, по-добре беше да изчака с надеждата, че Денил ще успее да открие нещо.

Глава 10 Плодовете на усърдния труд

- Сония успешно взе всички изпити на полугодието, лорд Киано - обяви Джерик. - Преместих я в този клас.

Осем чифта очи се обърнаха към Сония. Учениците седяха в полукръг пред учителското бюро. Тя огледа лицата им, опитвайки се да разчете израженията им. Никой не й се усмихна, но и никой не я погледна презрително.

Учителят беше нисък, набит виндо със сънени очи. Той кимна на директора и на Ротан, след което се обърна към Сония.

- Моля, вземи си един стол и седни при останалите.

Сония се поклони и отиде до стената в дъното, където бяха натрупани свободните столове. Тя си взе един и огледа учениците. Всички седяха с гръб към нея и тя не можеше да види лицата им. Притесняваше се, че на някой няма да му хареса, че е седнала до него. Тя бавно понесе стола си към тях и точно тогава един от учениците я погледна и леко й се усмихна. Тя се приближи до него и със задоволство забеляза, че той отмести стола си встрани, за да й направи място.

Ротан и Джерик си тръгнаха. Щом стъпките им затихнаха в коридора, лорд Киано се прокашля, огледа класа и продължи лекциите си.

Учениците наведоха глави над тетрадките си и започнаха да пишат бързо. Киано не спираше да изброява болести и лекарствата за тях. Сония бързо извади лист хартия и започна да записва всичко, което чуваше. Тя нямаше представа какви са изискванията към учениците от по-горните класове, затова за всеки случай записваше всяка дума, подозирайки, че после няма да успее да разчете собствения си почерк. Когато лорд Киано млъкна, за да начертае някаква диаграма на дъската, Сония успя да надигне глава и да огледа учениците.

Едно момиче и шест момчета. Освен един висок лан, едно елийнско и едно виндско момче, останалите бяха киралийци - макар че момчето до нея бе необичайно ниско и сигурно беше наполовина виндо. Кожата му беше на петна, а косата му беше рядка и изтощена.

Когато усети погледа й, той й се усмихна неуверено, а когато Сония му се усмихна в отговор, устните му се разтеглиха в широка усмивка. После той погледна към записките й и се намръщи. Завъртя тетрадката си така, че тя да може да я вижда и написа нещо в ъгъла на страницата.

„Всичко ли записа?”

Сония сви рамене и написа в ъгъла на своята страница: „Надявам се, но той говори много бързо”.

Момчето започна да пише отговор, но в този момент лорд Киано започна да обяснява с подробности диаграмата. Сония и съседа й осъзнаха стреснато, че е трябвало да я прерисуват. Няколко минути тя трескаво драскаше в тетрадката си. Преди да успее да завърши в коридора отекна познатият звън, обявяващ междучасието.

Лорд Киано застана пред класа.

- За следващия час искам да научите и да запаметите наименованията и действието на растенията с муколитични свойства. Те са изброени в пета глава. Свободни сте.

Учениците се изправиха се поклониха на учителя си. Той се обърна към дъската и махна с ръка. За ужас на Сония диаграмата и изчезна.

- Колко успя да прекопираш?

Тя се обърна. Съседът й протегна глава и се опита да разгледа записките й. Сония му показа тетрадката.

- Не всичко, но както виждам, си успяла да прерисуваш някои части, които съм пропуснал. Може ли да взема... Може ли да сверим записките си?

- Разбира се! Ако... нямаш нищо против.

Останалите ученици вече бяха събрали нещата си и излизаха от стаята. Някои се обърнаха и я огледаха, очевидно заинтригувани от нивата си съученичка. Тя погледна момчето.

- Отиваш ли в столовата?

Усмивката му леко избледня.

- Да.

- Тогава ще дойда с теб.

Той кимна. Двамата тръгнаха след останалите по коридора. Учениците вървяха по двойки, но в групичка. Неколцина от тях я погледнаха, но никой не се отдръпна от нея, нито направи опит да я обиди.

- Как се казваш? - попита тя момчето.

- Порил. От семейство Виндел, Дом Херил.

- Аз съм Сония. - Тя се зачуди какво друго да го попита. - От Пипалата зима ли сте тук?

- О, всички, освен мен. - Порил сви рамене. - Аз започнах миналото лято.

Изостанал ученик. Интересно защо? Сония го изгледа внимателно. Може би е силен в магията, но му е трудно да разбира уроците или пък просто силата му е слаба и не може да изпълнява дадените задачи.

Порил започна да й разказва за семейството си, за братята и сестрите си, които бяха шест, и за себе си. Сония кимаше и го окуражаваше да говори, страхувайки се от неизбежните въпроси за нейното минало.

Класът слезе на приземния етаж на Университета и влезе в столовата. Когато се приближиха до масата си, Сония се поколеба, Порил пристъпи напред и се настани в един от столовете. Сония седна до него и с облекчение забеляза, че останалите я приемат без възражения.

Прислужниците донесоха подноси с храна и всички започнаха да се хранят и да разговарят. Тя слушаше внимателно как обсъждаха урока и разни хора, които не познаваше. Но като че ли присъствието й въпреки всичко ги притесняваше. Накрая един от учениците я погледна право в очите.

- Ти си от класа на Регин, нали? - попита той, махвайки с ръка към другия край на залата.

Сония усети как стомахът й се преобръща. Значи старият й клас беше известен като „класа на Регин”.

- Да - призна си тя.

Той размаха вилицата си във въздуха.

- Дочух, че доста те е тормозил.

- Понякога.

Момчето кимна и леко повдигна рамене.

- При нас няма да има такива работи. По-големите ученици нямат време за глупави шеги. Чака те здраво учене. Това съвсем не прилича на занятията по Контрол.

Останалите закимаха утвърдително.

Тя потисна смеха си. Занятия по Контрол? Той очевидно не беше запознат с историята й... или пък това беше просто някакъв вид по-изтънчена подигравка?

Разговорът се прехвърли към други теми. Припомняйки си жеста на момчето, който съпроводи думите му за Регин, тя крадешком хвърли един поглед вдясно. От далечната маса я гледаха познатите лица. Интересно какво ли си бяха помислили, когато сутринта не се беше появила на занятия? Сигурно бяха очаквали, че ще се провали на приравнителните изпити.

Наистина не й беше лесно. От постъпването й в Университета бяха минали три месеца, през които тя беше усвоила материала oт цялото полугодие. Сега трябваше да догонва класа си, което означаваше да покрие още шест месеца за три. Никак нямаше да й е лесно.

Усещайки, че някой го гледа, Регин рязко вдигна глава. Сония спокойно срещна погледа му. Той присви очи и рязко избута стола си назад.

Заля я вълна от страх. Цялото й задоволство се изпари за миг и тя бързо наведе очи. Какво ли смяташе да направи? С крайчеца на окото си тя видя как Кано го хваща за ръката. Двамата си поговориха няколко минути. Регин отново седна на мястото си и Сония въздъхна с облекчение.

Тя погледна към прислужницата, която й предлагаше поднос с храна и махна с ръка. Беше изгубила апетит. Да, Регин вече не беше в нейния клас, но това нямаше да му попречи да я тормози в столовата или по пътя към жилищата на учениците. С крайчеца на окото си улови втренчения му поглед. Не, не беше успяла да се отърве от него.

Затова пък имаше възможност да си намери приятели. Тя огледа лицата на насядалите около нея деца и усети прилив на надежда. Може би щеше да успее да се сприятели с всички тях.

Ротан почувства нечие присъствие до стола си.

- Извинете, че ви прекъсвам - рече сухо лорд Джалън, - но бих искал вече да затварям библиотеката.

- Разбира се - кимна Ротан и се изправи. - Сега ще си съберем нещата.

Библиотекарят се отдалечи. Сония въздъхна и затвори огромната книга, която четеше.

- Никога не съм предполагала, че човешкото тяло е толкова сложно устроено.

Ротан се засмя.

- Това е само началото.

Те събраха бързо нещата си. Затвориха всички книги, прибраха записките в папки, а писалките и шишенцата с мастило в кутията. Ротан върна няколкото томчета по местата им на рафтовете и изведе Сония от библиотеката.

Университетът беше тъмен и тих, и докато двамата вървяха, Сония също мълчеше. Двамата бяха престанали да се занимават в Покоите му от страх да не дават нови поводи за сплетни. Ротан беше предложил да се срещат в стаята й, но тя беше поклатила глава, отбелязвайки, че Регин с лекота би могъл да убеди някой друг ученик да измисли история за подозрителни шумове или подочути разговори.

Предложението му да работят в Магьосническата библиотека беше гениално. Уроците бяха наблюдавани от библиотекаря лорд Джалън и Сония получаваше достъп до всички книги, които останахте ученици можеха да използват само след специално разрешение.

Също като нея Регин можеше да влиза в библиотеката единствено придружен от наставника си.

Ротан се усмихна. Той се възхищаваше от способността на Сония да обръща в своя полза всяка лоша ситуация.

Те излязоха в двора. Ротан обгърна и двамата с магически щит и затопли въздуха във вътрешността. Нощите ставаха все по-студени. Падащите листа издаваха тихи стържещи звуци, докосвайки плочките на двора. До началото на зимата оставаше само месец.

В жилищата на учениците също беше тихо. Ротан съпроводи Сония до вратата на стаята й и тихо се сбогува с нея. Когато се обърна, той чу как вратата тихо щракна зад гърба му.

Когато се запъти към изхода, в коридора се появи дребна фигура. Разпознавайки момчето, Ротан забави крачка и присви очи.

Погледите им се срещнаха. Докато Ротан го подминаваше, Регин изви глава, за да задържи зрителния контакт. Очите му не мигнаха въпреки неодобрението, което беше изписано на лицето на Ротан Малко преди да извърне глава, устните на момчето се изкривиха в ехидна усмивка.

Ротан изсумтя тихо и излезе от жилищата на учениците. От както Сония се беше преместила в новата си стая, Регин я беше тормозил само веднъж или два пъти, а след като тя се премести в новия си клас, той изобщо престана да се опитва. Ротан се надяваше, че е изгубил интерес към нея. Но сега, припомняйки си злорадството в погледа на момчето, той разбра, че напразно е разчитал на това.

- Ротан!

Магьосникът веднага позна гласа и едва не се спъна от изненада.

- Дориен! - отвърна той.

- Добри новини, татко. Лейди Винара реши, че отново е настанало време за доклада ми. Скоро ще посетя Гилдията, след месец или малко повече.

Ротан усети смесените чувства в посланието на сина си. Той знаеше, че пътуването до Имардин заради чисто формални изисквания дразнеше Дориен. Той не спираше да се притеснява как селото, в което живееше щеше да се справи без лечител няколко седмици. Oт друга страна, в думите на Дориен се чувстваха радост и вълнение. Двамата не се бяха виждали повече от две години.

Но това не беше всичко. Напоследък всеки път, когато общуваше със сина си, Ротан долавяше скритото му любопитство. Дориен искаше да се запознае със Сония.

- Прекрасни новини! - Ротан се усмихна и продължи да върви бавно. - Толкова отдавна не си ме посещавал. Даже бях започнал да си мечтая за някакъв начин да те привиквам у дома.

- Татко! - В посланието на Дориен се промъкнаха подозрителни нотки. - Това не е по твоя вина, нали?

- Не, не - засмя се Ротан. - Но ще си го запазя за в бъдеще. Ще ти приготвя старата ти стая.

- Ще остана две седмици, така че се постарай да ми намериш от това хубаво елийнско вино от Езерния край. Местният бол наистина взе да ми омръзва.

- Готово. А ти ми донеси малко рака. Чувал съм, че в Източната област има най-добрата рака. Сония много я обича.

- Наистина е най-добрата - каза гордо Дориен. - Добре, значи рака в замяна на вино. Ще ти се обадя като тръгна. Сега трябва да вървя.

- Всичко хубаво, синко.

Ротан усети как познатото присъствие напуска съзнанието мy. Приближавайки жилищната сграда на магьосниците, Ротан се усмихна. Дориен искаше да види Сония, но как ли щеше да го приеме тя? Магьосникът се засмя и тръгна нагоре по стълбището към покоите си.

- Тази вечер се чувствам по-добре. - Тайенд като че ли говореше на тавана на каютата. - Казах ви, че накрая ще свикна.

Денил се усмихна и погледна към проснатия в койката Тайенд. Той беше прекарал целия ден, дремейки в каютата. Беше ужасно задушно, а вечерната влага не им позволяваше да заспят.

- Не беше нужно да страдате толкова дълго. Нима един ден с морска болест нямаше да е достатъчно приключение за вас?

Тайенд погледна засрамено към Денил.

- Напротив, нужно беше.

- Страхувате се от лечението, нали?

Ученият кимна леко и потрепери.

- Чувал съм и за това, но никога не съм се сблъсквал с такива хора. - Денил се намръщи. - Мога ли да попитам защо?

- Предпочитам да не говоря за това.

Денил кимна. Стана от леглото и хубаво се протегна. Очевидно всички търговски кораби имаха тесни каюти - това явно се дължеше на дребните фигури на строителите им. Повечето кораби, които пореха водите около Обединените земи, бяха построени във Вини се управляваха от моряци виндо.

Пътуването до Капия беше продължило две седмици и когато пристигна, той с огромно удоволствие почувства твърдата земя под краката си. Лонмарската столица Джебем се намираше на четири седмици плаване от Кария и Денил вече беше започнал да се отегчава от пътуването. На всичкото отгоре липсваше попътен вятър и капитанът му беше съобщил, че сигурно ще пристигнат по-късно.

- Ще изляза малко на чист въздух.

Тайенд изсумтя нещо в отговор. Денил тръгна по коридора и се озова в общата каюта. Екипажът на този кораб не беше толкова шумен като предишния. Моряците седяха в общата каюта по двойки или сами, или предпочитаха да отдъхват в хамаците. Денил се изкачи по стълбата и излезе на палубата.

В лицето го удари топъл тежък въздух. В Киралия сега беше есен, но колкото по на север пътуваха, толкова по-топло ставаше Денил тръгна бавно по палубата и кимна на вахтените. Някои от тях му кимнаха в отговор, но повечето дори не му обърнаха внимание

Липсваше му компанията на Джано. Никой от тукашните моряци не прояви желание да поупражнява киралийския си език или да изпробва певческите умения на Денил. Понякога чувстваше, чу не би отказал дори глътка силно сайо.

Лампите осветяваха цялата палуба. От време на време един матрос навеждаше през парапета фенер, окачен на дълъг прът, за да огледа корпуса на кораба. Веднъж Денил попита моряка какво се опитва да види, но по изражението на лицето му разбра, че човекът не разбира киралийски.

Тази вечер цареше пълно спокойствие. Денил се облегна необезпокояван на парапета и се загледа в блещукащите вълни. Нощем беше много лесно да си представи, че сянката на вълната всъщност е блестящият гръб на някое морско чудовище. На няколко пъти през последните две седмици той беше зървал риби, които скачаха над водата, а преди няколко дни с възторг забеляза плуващи пред кораба вини⁴, някои от които достигаха човешки ръст. Бодливите същества надигаха мустакатите си муцунки над водата и издаваха странни, натрапчиви звуци.

Денил се обърна и тръгна покрай парапета, но изведнъж се спря. Пред него на палубата се въргаляха няколко къси отрязъка дебело черно въже. Той се намръщи, съобразявайки колко лесно би могъл да се спъне...

Изведнъж едно от въжетата помръдна.

Денил отстъпи назад и впери поглед в нещото. То бе твърде гладко за въже. А и защо им е да режат въжетата на толкова къси парчета? Черните ленти проблясваха в светлината на лампите. Една от тях се размърда и запълзя към него.

- Айома!

Викът отекна в нощта и беше подхванат от множество гласове. Допил погледна недоверчиво към моряка.

-А аз си мислех, че това е шега - промърмори той, отстъпвайки назад. - Сигурен бях, че е шега!

-Айома! - Един моряк изтича към него, стиснал голяма тава едната си ръка и гребло в другата. - Морска пиявица. Махни се от парапета!

Денил се обърна и осъзна, че зад него са се появили и други същества. Те се промъкваха на палубата от всички страни. Той направи крачка встрани и едва успя да отскочи, когато една от пиявиците се хвърли към него. Друга надигна предната част на тялото си, сякаш се опитваше да подуши въздуха, но нос не се виждаше - само бледа, кръгла уста с малки остри зъби.

Морякът застана до него и плисна по палубата съдържанието на тавата. Денил усети познатия орехов мирис. Той погледна въпросително моряка.

- Сайо?

Айомите като че ли останаха ужасени от банята. Те се загърчиха върху палубата, а морякът започна да ги изтиква към ръба с греблото. Разнесоха се тихи плясъци.

Към него се присъединиха още двама моряци. Те се редуваха да изгребват съдържанието на една бъчвичка, привързана към мачтата, плискаха го върху пиявиците и ги изтикваха от палубата. Мъжете действаха с такова спокойствие и ефективност, че Денил започна да се успокоява. Когато единият от моряците случайно заля другаря си със сайо, Денил не можа да не се усмихне.

Но черните същества започнаха да нахлуват в огромни количества, докато накрая не започна да му се струва, че самата нощ поглъща кораба. Единият от матросите изруга и погледна надолу. Пиявицата се беше впила в глезена му. Тя се уви около крака му с ужасяваща бързина. Без да спира да ругае, той я заля със сайо и когато съществото тупна на палубата и започна да се гърчи, той го изрита в морето.

Осъзнавайки сериозността на положението, Денил пристъпи напред, готов да помага. Когато единият от моряците пристъпи напред, за да изрине съществата с греблото, магьосникът го хвана за ръката и го спря. Посочи му пиявиците, съсредоточи волята си върху тях и натисна. Съществата се пръснаха по палубата и нападаха в морето.

Денил погледна моряка. Човекът му кимна.

- Защо сайо? - попита Денил, когато мъжът донесе още една тава. - Защо просто не ги избутваме от палубата?

- Не сайо - отвърна мъжът, захвърляйки греблото настрани Йоми. Остава след приготвянето на сайо. Гори айома и им пречи да се връщат.

Морякът продължи да разлива течността, а Денил продължи да изблъсква съществата от палубата. Изведнъж корабът странно се завъртя и се наклони на една страна. Морякът изруга.

- Какво има?

Морякът очевидно беше изплашен.

- Твърде много айома. Ако много, корабът натежава. Ако само на едната страна, корабът се преобръща.

Денил се огледа и видя, че капитанът и по-голямата половина от екипажа са се събрали край другия борд, където палубата беше почерняла от пиявици. Той си спомни разказите на Джано и осъзна в каква опасност се намира. Ако корабът се преобърнеше, никой от падналите във водата хора нямаше да остане жив.

-Как можем да ги спрем? - попита той моряка, без да спира да изблъсква пиявиците в морето.

-Трудно. - Морякът изтича да налее още течност от бъчвата, след което се върна при Денил. - Трудно се плиска йоми по корпуса.

Корабът се наклони още повече. Денил вдигна счупеното весло и го подаде на моряка.

- Ще се опитам да помогна от другата страна.

Морякът кимна. Денил се обърна и осъзна, че не е чак толкова просто да прекоси палубата - наоколо пъплеха десетки пиявици. Той видя черните сенки да се гънат около въжетата, по ъглите и по парапета. Магьосникът издигна бариера около себе си и тръгна между тях, потрепвайки всеки път, когато те се хвърляха към него. При сблъсъка им с бариерата се разнасяше леко съскане и те се свличаха на палубата. Денил се успокои и бавно тръгна по палубата.

Преди да успее да стигне до капитана, над палубата се разнесе познат глас.

- Какво става тук?

Денил видя как Тайенд наднича от вратата на общата стая и се разтревожи.

- Стойте долу!

Една пиявица падна точно пред краката на Тайенд. Той я зяпна, едновременно очарован и ужасен.

- Още една.

-Затвори вратата! - Денил съсредоточи волята си и вратата се затръшна. Но само след миг се отвори отново и Тайенд изскочи на палубата.

- Влезли са вътре! - закрещя той и отскачайки от пиявицата до вратата се затича към Денил. - Какво е това?

- Айома. Морски пиявици.

- Но... нали казахте, че са просто шега!

- Очевидно не са.

- Какво прави капитанът? - попита Тайенд и очите му се разшириха още повече.

Денил погледна към капитана и дъхът му секна. Мъжът се затича към дебелия килим от пиявици, покриващи бакборта. Той не обръщаше никакво внимание на съществата, които се увиваха около краката му. В едната си ръка държеше края на маркуч, който беше прикрепен към бъчвата. Капитанът се наведе през парапета, насочи маркуча към корпуса и излая някаква заповед. Морякът, който стоеше до бъчвата, започна да развърта канелката и скоро от маркуча бликна смрадлива течност.

Макар моряците да обливаха с йоми краката на капитана, на мястото на падналите пиявици бързо идваха други. След няколко минути краката му плувнаха в кръв от ухапванията на айома. Денил тръгна към тях, следван отблизо от Тайенд.

- Стойте тук - нареди той на учения.

После погледна към пиявиците, които покриваха палуба между него и капитана, и се поколеба. Пое си дълбоко дъх и нагази в хлъзгавата чернилка. Веднага се разнесе съскане, когато същества влязоха в контакт с магическия му щит. Денил почувства как лепкавите им тела се пукат под обувките му.

Когато най-после се добра до капитана, Денил докосна пиявицата, която се беше изкатерила на рамото на мъжа. Тя падна на земята, оставяйки малки белези от ухапване. Капитанът погледна Денил и кимна с благодарност.

- Върнете се обратно - нареди му Денил.

Мъжът поклати глава, но това не беше отказ.

- Не трябва убива много, кораб ще се обърне на другата страна.

- Разбирам - отвърна Денил.

Корабът се наклони още повече. Капитанът отстъпи мястото си на Денил. Магьосникът се наведе през борда и огледа преценяващо корпуса. Не можеше да различи почти нищо, освен случайни проблясъци светлина. Той създаде магическо светлинно кълбо и го пусна надолу, за да освети съществата. Дъхът му секна. Корпусът бе покрит изцяло от гърчеща се маса пиявици. Денил събра силата си и запрати към тях в серия шокови удари. Те по-скоро щяха да зашеметят, а не да убият пиявиците, но Денил не искаше да рискува, силовите и огнени удари можеха да повредят корпуса. Пиявиците изпопадаха във водата и корабът бавно започна да се изправя, след което се наклони на другата страна.

Денил прекоси палубата и се облегна на другия парапет. Постъпи по същия начин и с тукашните пиявици и корабът отново се изправи. Докато се връщаше към бакборта, Денил забеляза, че моряците са насочили усилията си към прочистването на палубата от черните трупове. Един от мъжете сваляше пиявиците от въжетата и изкарваше онези, които се бяха напъхали в ъглите и пукнатините.

Смъртната опасност беше отминала, но въпреки това ги очакваше много работа - пиявиците продължаваха да нападат кораба. Отначало Денил броеше колко пъти е притичал от единия до другия край, но скоро се отказа. От време на време се освежаваше с лечителска магия, но въпреки това главата му го болеше от непрекъснатото му напрежение.

Накрая потокът от пиявици секна. По палубата се гърчеха само няколко омаломощени същества. Някой извика Денил по име. Той се обърна и установи, че е започнало да се развиделява. Малка тълпа моряци се събра около него. Капитанът вдигна ръка и мъжете се развикаха тържествуващо.

Денил се усмихна изненадано, след което се присъедини към виковете. Той се чувстваше изтощен, но същевременно и ободрен.

Отнякъде се появи малко буре и моряците започнаха да си подават халбата един на друг. Когато тя се озова в ръцете на Денил, той усети познатата миризма на истинско сайо. Отпи една глътка и по тялото му пробяга топла вълна. Огледа се за Тайенд, но ученият не се виждаше никъде.

- Приятелят ти спи - каза един от моряците.

Денил въздъхна облекчено и отпи отново от халбата.

- Често ли се сблъсквате с айома?

- От време на време - отвърна, кимайки, капитанът. - Но не и така.

- Никога не виждал толкова много - обади се друг моряк. Добре, че ти пътник. Ако не пътувал с нас, сега сме храна за рибите.

Изведнъж капитанът вдигна глава и каза нещо на виндо. Докато моряците се катереха по въжетата, Денил осъзна, че се е появил лек вятър. Капитанът изглеждаше изтощен, но доволен.

- Сега поспи - предложи той на Денил. - Добре помогнал. Довечера може помогне пак.

Денил кимна и тръгна към каютата си. Там откри заспалия Тайенд, който се въртеше неспокойно. Денил с тревога забеляза тъмните кръгове под очите на младия учен. Искаше му се да помогне на приятеля си и се зачуди дали да не приложи малко лечителство докато Тайенд спи.

Но така щеше да предаде доверието му, а Денил не искаше да подлага на риск приятелските им отношения. Той въздъхна и легна в леглото си. Затвори очи и мигновено потъна в сън.

⁴ вини - морски бозайник с къси костни израстъци.

Глава 11 Нечакани гости

Сония захапа пачито и устата й се напълни със сладък сос. Задържайки плода в устата си, тя започна да разлиства книгата на Порил, докато най-накрая не намери нужната диаграма.

- Ето я - каза тя, след като извади плода от устата си. - Кръвоносната система. Лейди Кинла каза, че трябва да научим наизуст отделните части.

Порил погледна към страницата и изпъшка.

- Не се притеснявай - успокои го тя. - Все ще намерим начин как да ти помогнем да запомниш всичко. Ротан ми показа някои наистина полезни упражнения за запомняне.

На лицето на Порил се изписаха съмнения и Сония потисна една въздишка. Тя бързо успя да разбере защо момчето има проблеми с уроците. Той не беше нито умен, нито силен и изпитите пораждаха в него панически страх. А най-лошото беше, че неуспехите го деморализирали до такава степен, че той просто се беше отказал от всякакви опити да промени нещо.

Но освен това той жадуваше за компания. Макар останалите ученици да не се държаха умишлено зле с момчето, те очевидно не го харесваха. Той беше от Дома Херил, който беше изпаднал в немилост пред кралския двор поради причини, които все още не беше успяла да научи. Но според нея те го избягваха по съвсем различни причини. Той имаше няколко дразнещи навика, като най-ужасният беше безумният му писклив смях, който направо я подлудяваше.

Останалите от класа не обръщаха внимание и на нея. Тя обаче бързо осъзна, че не я избягват умишлено и че не изпитват към нея такава антипатия, каквато изпитваха към Порил. Просто всеки един от тях си беше намерил близък приятел сред съучениците си и нямаше желание да включва трети в групата.

Трасия и Нарон очевидно бяха нещо повече от приятели.

Няколко пъти Сония ги беше виждала да се държат за ръце и забеляза, че лорд Аринд внимателно наблюдава двойката. Нарон вече беше решил, че ще става лечител и резултатите му по този предмет бяха най-добри в класа. Трасия също се интересуваше от лечителството, но по един инертен начин, който подсказваше, че интереса й е свързан единствено с ентусиазма на Нарон - или с разпространеното мнение, че жените са най-подходящи за лечителки.

Единственият елийнец в класа, Яленд, прекарваше свободното си време с един словоохотлив виндо, на име Сено. Хал, невъзмутимият лан и киралийският му приятел Бенон формираха другата двойка. Макар и по-тихи от децата в класа на Регин, тези четиримата не спираха да разговарят за конни състезания, да си разказват безкрайни истории за момичетата в двора, а през междучасията щуряха така, сякаш още не бяха излезли от детската възраст.

Сония постепенно осъзна, че те всъщност наистина все още не бяха излезли от нея. Познатите й деца от копторите порастваха на бързо, просто защото се налагаше. Тези ученици бяха живели живот в разкош и нямаха никаква причина да съзряват по-рано от братята и сестрите си извън Гилдията.

Докато не се дипломираха, те бяха освободени от всякакви семейни задължения. Не бяха длъжни да се явяват в двора, не мислеха за брак и не взимаха участие в управлението на доходоносните „интереси” на техните семейства в земеделието или производство. Влизането в Гилдията просто удължаваше детството им с още 11 години.

Макар Порил да беше с година по-голям, понякога се държеше най-детински от всички ученици. Момчето като че ли наистина се радваше на приятелството си със Сония, но тя подозираше, че той е много доволен от това, че в класа вече има човек с по-нисш произход от неговия.

За нейна голяма изненада и облекчение Регин спря да й обръща внимание, откакто тя напусна класа му. Всеки ден го срещаше в столовата и понякога го виждаше заобиколен от бандата си в коридора. Но те престанаха да я тормозят. Дори клюките секнаха. Учителите спряха да я гледат подозрително и когато вървеше по коридорите, тя рядко чуваше името на Ротан.

-Само ако знаехме за коя част от тялото ще ни пита - въздъхна Пирил. - Сигурно ще е някоя от големите и две по-малки.

Сония сви рамене.

-Не си губи времето в догадки. Много по-лесно ще ти бъде да научиш всичките.

Прозвуча гонгът. Насядалите по пейките в градината ученици неохотно започнаха да събират нещата си и забързаха към Университета. Сония и Порил също прекарваха междучасието навън, наслаждавайки се на топлината на слънчевия есенен ден. Тя стана и се протегна.

- Хайде след училище да отидем в библиотеката да учим.

Порил кимна.

- Щом искаш.

Сония и Порил тръгнаха забързано през градината към Университета. Двамата влязоха последни в стаята. Щом седнаха по местата си, вратата се отвори и лорд Скоран се появи.

Той остави книгите си на масата, прокашля се и се обърна към учениците. В този момент вниманието му беше привлечено от някакво движение до вратата. В стаята влязоха двама учители и един ученик. Разпознавайки Регин, Сония потръпна от лошо предчувствие

Директорът Джерик огледа насядалите ученици. Когато срещна погледа й, той се намръщи и се извърна към момчето, което стоеше до него.

-Регин успешно взе изпитите на полугодието. - Обикновено суровият глас на Джерик прозвуча така, сякаш му беше неприятно да съобщи това. - Премествам го във вашия клас.

Сония усети как вътрешностите й се преобръщат. Магьосниците продължаваха да говорят, но тя не можеше да се фокусира върху думите им. Гърдите я стегнаха, сякаш нечия невидима ръка я беше обгърнала и стиснала здраво. Ударите на сърцето й отекваха в ушите й.

Тогава се сети, че трябва да диша.

Замаяна, Сония затвори очи. Когато отново ги отвори, Peгин се усмихваше с най-очарователната си усмивка. Той бавно огледа класа и спря погледа си на Сония. Устните му останаха разтеглени в усмивка и нито едно мускулче на лицето му не помръдна, но изражението му някак си се промени.

Тя отмести поглед от него. Това не беше възможно. Как беше успял да навакса? Сигурно е мамил на изпита.

Но тя веднага разбра, че това нямаше как да стане. Дори Регин не би могъл да излъже учителите и да вземе изпитите. Оставаше само една възможност. Той беше започнал да взима допълнителни уроци малко след нея - сигурно веднага, след като бе разбрал за намеренията й. И го беше вършил тайно, най-вероятно с помощта на наставника си.

Но защо? Всичките му приятели бяха в другия клас. Може би и тук възнамеряваше да си събере нова групичка от почитатели. Сония почувства прилив на надежда. Едва ли Регин щеше да успее да раздели образувалите се двойки. Освен ако...

Познавайки Регин, тя би могла да предположи, че той се и сприятелил предварително с бъдещите си съученици. Сигурно вече бе успял да си осигури подкрепата им. Сония се огледа и забеляза, че Нарон го гледа намръщено. Момчето изглеждаше недоволно. Тогава тя си спомни как още в началото й беше казал, че те нямат време за глупави шеги.

Възможно бе Регин да не се е сприятелил с новите си съученици. Но въпреки това беше положил усилия да мине в следващото ниво. Може би просто не можеше да понесе, че момичето от копторите се справя по-добре от него. Фергън беше поел огромен риск, за да я прогони от Гилдията, тъй като не искаше в нея да бъдат приемани хора от нисшите съсловия. Ако някога магьосниците разгледаха възможността да приемат в университета и други ученици с низш произход, те със сигурност щяха да вземат под внимание успехите или провалите на Сония. Възможно ли беше Регин да се опита да попречи на обучението й, за да е сигурен в провала й и така да попречи приемането на други кандидати от нисшите съсловия?

Тогава ще трябва да направя всичко възможно, за да му попреча.

Веднъж вече беше успяла да се измъкне от него, щеше да го Направи отново, като учи по-здраво и премине в по-горен клас.

Но в мига, когато тази мисъл й мина през ума, тя знаеше, че това е невъзможно. За да вземе изпитите си три месеца по-рано, тя трябваше да учи всяка вечер и всеки волник и освен това трябваше да навакса материала, който класът й беше взел в месеците преди прехвърлянето й в него. Нямаше да й остане никакво време да се занимава и с програмата на второкурсниците.

Може би щеше да е по-добре да го остави да си мисли, че е спечелил. Може би щеше да я остави на мира, ако сметнеше, че не се справя по-добре от него. Нямаше нужда да е най-добрата в класа, за да докаже, че от кандидатите извън Домовете стават добри магьосници.

Ако тя изостанеше и се върнеше в предишния си клас, гордостта нямаше да позволи на Регин да я последва. Сония отхвърли тази мисъл още по-бързо от предишната. Летният клас все още се намираше под влиянието на Регин. Настоящите й съученици поне не бяха настроени срещу нея...

Тя примигна, осъзнавайки, че от известно време в стаята се чува само тихият, почти нерешителен глас на лорд Скоран.

-... и продължавайки нашата оценка на Сачаканската война, бих искал да съберете колкото се може повече информация за петимата Висши магове, които се включили във втория етап на битката. Всички те са били чуждоземци. Един млад магьосник на име Гефнел успял да ги убеди да се притекат на помощ. Изберете един от тези петима магове и напишете съчинение от четири хиляди думи, в което опишете живота му отпреди войната.

Сония взе писалката си и започна да пише. Регин беше преминал в зимния клас, но той също трябваше да наваксва изпуснатото. В следващите няколко седмици щеше да е твърде зает, за да я тормози, а междувременно тя щеше да разбере дали го поддържат новите й съученици. Без тяхната подкрепа въобще нямаше да му е лесно да я направи отново обект на номерата си.

- Джебем, халай!

Денил вдигна нетърпеливо глава.

- Какво има? - попита Тайенд.

Магьосникът се намръщи и остави чинията си настрани. Mакар пастата от сушени марини да се считаше за деликатес, нищо не можеше да го накара да хареса сухия корабен хляб.

- Джебем се е появил на хоризонта - каза той, надигайки се от стола. После се изгърби леко, за да не удари главата си в тавана и тръгна към вратата. Когато излезе навън, светлината го заслепи Слънцето се беше спуснало ниско над морето и вълните блещукай като огледало. От нагретите дъски на палубата лъхаше топлина.

Денил погледна на север и дъхът му секна. Той бързо се върна до вратата и махна с ръка на Тайнед, приканвайки го да се качи ни палубата. После отиде до носа, заслони очите си с ръка и се взри и далечния град.

Крайбрежието беше застроено с ниски къщи от обикновен сив камък. Между тях към небето се издигаха хиляди обелиски.

Тайенд застана до него.

- Голям е, нали? - ахна ученият.

Денил кимна. В малките крайбрежни селища, покрай които минаваха през последните няколко дни, имаше само обикновени къщи и обелиски. Джебем беше не само по-великолепен, а и размерите му бяха впечатляващи. Обелиските се издигаха като гора от игли към небето и слязлото ниско над вълните слънце ги оцветяваше в ярък червено-оранжев цвят.

Те наблюдаваха мълчаливо, докато корабът бавно продължи да се движи покрай брега. Появиха се поредица оголени скали, които продължаваха паралелно с града, като стражи, защитаващи го от морето. Корабът влезе в тесния канал между тях. От двете му страни стояха тъмнокожи хора, които започнаха да хвърлят въжета на моряците. Те ги привързаха към борда. Другите им краища вече бяха завързани за хомотите на горани. Огромните животни бавно повлякоха кораба по канала.

През следващия час лонмарците внимателно направляваха кораба напред, докато не стигнаха до едно вътрешно пристанище. Върху водата се поклащаха няколко други кораба, някои от които бяха почти два пъти по-големи от техния. Докато моряците завързваха кораба, Денил и Тайенд слязоха в каютата и си събраха багажа.

След като се простиха бързо и официално с капитана, те слязоха на брега. Моряците свалиха сандъците им. От малката група, които се бяха събрали на пристана, се отдели един човек и се отправи към тях.

-Поздрави, посланик Денил, млади Тремелин. Аз съм Лорик, вашият преводач. Ще ви заведа до Дома на Гилдията. Моля, последвайте ме.

С рязък жест той нареди на стоящите наблизо носачи и тръгна към града. Денил и Тейенд тръгнаха след него. След като минаха покрай няколко пристана те се озоваха на една широка улица.

Прашният въздух убиваше яркостта на цветовете. Морският бриз беше заменен от задушлива жега и смесица от парфюми, подправки и прах. Улиците бяха пълни с мъже, облечени в семпли лонмарски облекла. Около тях се лееше човешка реч, но бълбукащите думи бяха напълно неразбираеми. Преминаващите край тях мъже зяпнаха откровено Денил и Тайнед, но погледите им не показваха нито приветливост, нито неодобрение. От време на време някой изглеждаше Тайенд с присвити очи, защото ученият беше облякъл най-разкошния си придворен костюм и изглеждаше съвсем не на място.

Младият мъж беше необичайно мълчалив. Когато погледна към спътника си, Денил веднага разбра, че ученият се чувства неловко: между веждите му се беше образувала лека бръчка и той изоставаше една крачка зад него. Когато Тайенд срещна погледна му, Денил му се усмихна успокояващо.

-Не се притеснявай. Когато се озовеш в непознат град, в начало винаги е смущаващо.

Бръчката изчезна, ученият се изравни с него и двамата тръгнаха рамо до рамо по тясната улица. Преводачът ги изведе на широк площад. Денил рязко спря и се огледа слисано.

Целият площад беше зает с дървени подиуми. На най-близкия стоеше жена с вързани ръце. До нея - облечен в бяло мъж с бръсната глава, покрит с татуировки и с камшик в лявата ръка. През тълпа и около подиума си проправяше път друг мъж, който четеше на висок глас от някакъв свитък.

Денил ускори крачка, за да настигне преводача.

- Какво казва той?

Лорик се заслуша.

- Тази жена е опозорила съпруга и семейството си, като е поканила чужд мъж в спалнята си. - Той махна с ръка. - Това е Съдният площад.

Разнесоха се викове, които заглушиха останалата част от прокламацията. Тълпа се беше събрала около няколко други подиума. Докато се отдалечаваха от жената, Денил забеляза един млад мъж, който стоеше наблизо и я гледаше. В тъмните му очи проблеснаха сълзи, но лицето му запази каменното си изражение.

„Съпруг или любовник?” - зачуди се Денил.

В центъра на площада не беше толкова претъпкано. Носачите го прекосиха и се мушнаха между два други подиума. Върху тях стояха облечени в бяло мъже с мечове в ръце. Денил заби поглед в гърба на преводача, но в този миг се разнесе гласът на глашатая и мъжът забави крачка.

- А! - възкликна той. - Този мъж е посрамил семейството си със своите противоестествени... каква е вашата дума? Наклонности! Присъдено му е най-страшното наказание за това, че е развращавал душите и телата на мъже. Както когато слънцето залязва, тъмнината прочиства света от греховете му; така смъртта на този човек ще прочисти душите, които е покварил.

Въпреки жегата Денил усети как се облива в студена пот. Като че ли примирен със съдбата си, осъденият на смърт застана до стълба в центъра на подиума. Тълпата започна да крещи, лицата на мъжете бяха изкривени от омраза. Денил отмести поглед и се опита да потисне ужаса и гнева си. Мъжът щеше да бъде екзекутиран за престъпление, което в Киралия щеше да му донесе само безчестие и позор, а в Елийн, ако се вярва на думите на Тайенд, въобще не беше престъпление.

Той не можа да не се сети за скандала и слуховете, които му бяха създали толкова проблеми като ученик. Бяха го обвинили в същото „престъпление” като този човек. Доказателствата нямаха никакво значение; щом слухът се разпространи, ученици и учители започнаха да се отнасят с него като с парий. Тълпата отново се развика яростно и той потрепери. „Ако имах нещастието да се родя в Лонмар, животът ми също щеше да приключи тук”.

Лорик зави по друга улица и виковете утихнаха зад гърбовете им. Денил погледна към Тайенд. Лицето на учения беше пребледняло.

- Едно е да чуеш и да прочетеш за строгите закони в другите държави, съвсем друго е да станеш свидетел на прилагането им - промърмори Тайенд. - Кълна се, че никога повече няма да роптая срещу крайностите в съдебната система на Елийн.

Преводачът ги поведе по друга улица и малко след това спря, а носачите влязоха в една ниска сграда.

- Домът на Гилдията в Джебем - обяви мъжът, когато се изправни през портата. - Ще ви оставя тук.

Преводачът се поклони и се отдалечи. Оглеждайки сградата, Дрина забеляза вградената в стената табела, на която беше гравиран символът на Гилдията. Това бе единственото нещо, което я отличаваше' от останалите. Той влезе през отворената врата и се озова в стая с нисък таван. Наблизо стоеше един елийнски магьосник.

- Поздрави - каза той. - Аз съм Ваулен, Първи посланик на Гилдията в Лонмар.

Мъжът беше слаб, с прошарена коса. Денил леко му кимна с глава.

- Денил, Втори посланик на Гилдията в Елийн. - После посочи Тайенд, който се поклони грациозно. - Тайенд от Тремелин, учен от Голямата библиотека и мой помощник.

Ваулен кимна учтиво на Тайенд. Погледът му се спря на виолетовата му риза.

- Добре дошли в Джебем. Мисля, че трябва да ви предупредя, Тайенд от Тремелин, че лонмарците ценят смирението и простотата и не одобряват ярките облекла, независимо колко модерни са те Мога да ви препоръчам добър шивач, който ще ви осигури качествени дрехи за времето, което ще прекарате тук.

Денил очакваше да забележи бунтовен проблясък в очите на младия учен, но Тайенд просто кимна.

- Благодаря ви за предупреждението, милорд. Още утре ще посетя този шивач.

- Подготвил съм ви стаите - продължи Ваулен. - Сигурно искате да си починете след дългото пътуване. Разполагаме с отделни бани - прислугата ще ви ги покаже. А след това ще се радвам, ако се присъедините към мен за вечеря.

Двамата последваха прислужника по късия коридор. Мъжът им посочи две отворени врати, поклони се и си тръгна. Тайенд влезе в едната стая, спря се и се огледа с разсеян поглед.

Денил се поколеба и влезе при него.

- Добре ли сте?

Тайенд потрепери.

- Те ще го екзекутират, нали? Дори може би вече са го направили.

Осъзнавайки, че Тайенд говори за осъдения мъж, Денил кимна.

- Сигурно.

- И ние не можем да направим нищо. Различна държава, различни закони.

- За съжаление е така.

Тайенд въздъхна и седна на стола.

- Не искам да ви развалям приключението, Денил, но вече ненавиждам Лонмар.

Денил кимна.

- Съдният площад не беше най-доброто начало за запознанство със страната - съгласи се той. - Но аз не бих бързал да си правя изводи. Ако вашето запознанство с Киралия започнеше с копторите на Имардин, тя също нямаше да ви допадне. Надявам се, че днес сме видели най-лошото и от сега нататък ни чакат само хубави неща.

Тайенд въздъхна, отиде до големия си сандък и го отвори.

- Сигурно сте прав. Ще се опитам да си намеря по-семпли дрехи.

Денил се усмихна уморено.

- Понякога униформата ни си има своите предимства - рече той, изчетквайки ръкава на мантията си. - Все едни и същи пурпурни мантии всеки ден, но поне мога да ги нося навсякъде в Обединените земи. - Той стана и отиде до вратата. - Ако не се срещнем в баните, ще се видим на вечеря.

Без да вдига поглед, Тайенд му махна с ръка. Денил остави ученият да рови из сандъка си с дрехи и отиде в другата стая.

Когато се сети какво го очаква в следващия месец, той почувства прилив на безпокойство. След като изпълни посланическите си задължения в града, те щяха да посетят Блестящия храм като част от своето проучване. Говореше се, че той поразява с красотата и величественото си спокойствие, но храмът беше център на строгата религия Махга, която беше определила суровите наказания, с които се бяха сблъскали днес. Изведнъж изгуби всякакво желание да го посещава.

Но там сигурно щяха да намерят информация за древната магия. След прекарания в тясната каюта месец, той с нетърпение очакваше да попътува по суша. Оставаше му само да се надява, че останалата част от Лонмар ще се окаже по-гостоприемна от Съдния площад.

Лорлън се прибра в кабинета си късно вечерта. Извади от тайната кутия последния доклад от Денил. След като го прочете отново, той се облегна назад и въздъхна.

Вече седмица мислите му непрекъснато се връщаха към дневникът на Акарин. Ако той наистина съществуваше, би трябвало да се намира някъде из седалището на Върховния повелител. Като се има предвид какво се съдържаше в него, Лорлън се съмняваше, че Акарин ще го държи в библиотеката си, редом с останалите книги. Най-вероятно го беше скрил в мазето под сградата и го държеше под ключ.

Студен вятър докосна кожата му. Той потрепери и изруга под носа си. Кабинетът му беше твърде проветрив - нещо, от което се беше оплаквал и предишният Разпоредител. Той стана и за пореден път се опита да намери откъде духа, но както винаги вятърът изчезна така внезапно, както се беше появил.

Лорлън поклати глава и закрачи напред-назад из стаята. Денил и неговият спътник щяха да пристигнат скоро в Лонмар и щяха да посетят Блестящия храм. Той се надяваше да не открият нищо -самата мисъл, че в подобно място се крие информация за черната магия, беше наистина непоносима.

На вратата се почука и той се спря. Отиде до нея и я отвори очаквайки да чуе поредната приятелска лекция от лорд Оусън за нуждата от достатъчно сън. Вместо това пред него изникна тъмна фигура.

- Добър вечер, Лорлън - каза Акарин и се усмихна.

Лорлън погледна изненадано Върховния повелител.

- Ще ме пуснеш ли да вляза?

- Разбира се! - Лорлън тръсна глава и отстъпи назад. Акарин влезе в кабинета, огледа се и седна в едно от големите меки кресла Погледът на Върховния повелител се плъзна по бюрото.

Лорлън проследи погледа му и изтръпна. Там лежеше разпечатано писмо на Денил. Той едва успя да сдържи желанието си да се хвърли към него и да го скрие. Вместо това Лорлън бавно прекоси стаята, обърна стола си и седна с въздишка в него.

- Стаята ми както винаги е потънала в безпорядък - промърмори той. Взе небрежно писмото и го прибра в плика му. След като подреди още няколко предмета, той прибра плика в кутията. - Какво те води тук в този късен час?

Акарин сви рамене.

- Нищо особено. Обикновено ти ме посещаваш, затова си намислих, че този път е мой ред. И тъй като те познавам много добре реших първо да проверя в кабинета ти, макар вече наистина да е доста късно.

Лорлън кимна:

- Тъкмо си преглеждах пощата и после смятах да си лягам.

- Нещо интересно? Как е лорд Денил?

Сърцето на Лорлън подскочи. Беше ли видял Акарин подписа на Денил или просто беше разпознал почерка? Той се намръщи, опитвайки се да си спомни какво беше написано на горната страница.

-Той пътува към Лонмар, за да разреши спора за Великия клан Койхмар. Помолих Еренд да се погрижи за това, тъй като вече има Втори посланик, който може да остане в Елийн. Но Еренд предпочете да изпрати там Денил.

Акарин се усмихна:

-Лонмар! Страна, която или ще възбуди апетита към пътешествия или ще го убие завинаги.

Лорлън се наведе напред.

- На теб как ти подейства?

-Хмм. - Акарин внимателно обмисли отговора си. - Лонмар определено породи желание да видя повече свят и същевременно ме закали като пътешественик. Лонмарците може да са най-цивилизованите хора в Обединените земи, но същевременно са сурови и жестоки. Човек може да се научи да уважава чувството им за справедливост, може би дори да го разбере, но така укрепва и своите собствени идеали. Всъщност същото може да се каже и за лекомислието на елийнците и страстта на виндите към търговията. Животът не се върти единствено около модата и парите.

Акарин замълча за миг, вперил разсеян поглед в стената, след което се настани по-удобно в стола си.

-Освен това човек открива, че не всеки елийнец е лекомислен, не всеки винд е алчен и не всеки лонмарец е непреклонен аскет. Повечето са мили и любезни хора, които предпочитат сами да решават споровете си. Наистина научих много за тях и макар цялото ми пътуване да се оказа загуба на време, що се отнася до изследователската ми работа, натрупаният опит се оказа от изключителна важност за ролята ми тук.

Лорлън затвори очи и ги разтърка. Загуба на време? Нима Денил също напразно губи времето си?

-Ти си изморен, приятелю. - Гласът на Акарин омекна. - Само ти преча да си починеш с моите приказки.

Лорлън примигна и погледна Върховния повелител.

- Не, не ми обръщай внимание. Моля те, продължавай.

- He. - Акарин се изправи и черната му мантия прошумоля. Ти вече си готов да заспиш. Ще поговорим пак друг път.

Със смесено чувство на разочарование и облекчение Лорлън изпрати Акарин до вратата. Когато излезе в коридора, Върховния повелител се обърна, погледна го и се усмихна криво.

- Лека нощ, Лорлън. Нали ще си починеш добре? Изглеждаш ми изтощен.

- Да. Лека нощ, Акарин.

Лорлън затвори вратата и въздъхна. Току-що беше научил нещо полезно - или пък не? Може би Акарин просто се опитваше да го отклони от следата. Странно, че изведнъж беше започнал да говори за пътуването си, след като години наред избягваше темата.

Лорлън потрепери, усещайки студения полъх по врата си. Изведнъж почувства, че е ужасно изморен. Прозина се, отиде до бюрото си и скри тайната кутия на мястото й в шкафа. С облекчени, напусна кабинета и се отправи към покоите си.

Трябваше да бъде търпелив. Рано или късно Денил щеше да разбере дали пътуването му до Лонмар е било загуба на време.

Глава 12 Не каквото очакваха

Как беше успял да го направи?

Сония вървеше бавно по коридора. Със себе си носеше кутията, в която държеше писалката, шишето с мастило, папката за записки и празни листи хартия.

Папката беше празна.

Сония отново се опита да си спомни. Кога беше дала на Регин възможността да пипа нещата й? Тя винаги внимаваше за записките си.

Но лейди Кинла често викаше учениците до бюрото си, за да наблюдават поредната демонстрация. Възможно бе Регин да бе измъква листите от папката, докато е минавал покрай нейния чин. Досега тя беше смятала, че разглезените деца от Домовете не са чевръсти в пръстите. Очевидно беше бъркала.

Сония огледа внимателно стаята си и дори прескочи късно вечерта до Университета, за да провери в класната стая. През цялото време, докато търсеше записките си, тя знаеше, че няма да ги намери преди изпита, или ако ги намери, ще бъдат накъсани.

Когато влезе в класната стая, подозренията й се потвърдиха от самодоволното изражение на лицето на Регин. Без да показва по никакъв начин, че нещо не е наред, тя се поклони на лейди Кинла и седна до Порил.

Лейди Кинла беше висока лечителка на средна възраст. Жените лечителки винаги носеха косата си на кок. Тази прическа придаваше ни слабото лице на лейди Кинла неизменно строго изражение. Тя се прокашля и внимателно огледа учениците.

- Днес ще ви изпитам върху материала, който взехме през последните три месеца. Разрешавам ви да ползвате записките си. Тя вдигна списъка с въпросите и огледа първия лист. - Така, да започваме. Бенон, кажи ми...

Лейди Кинла вървеше между чиновете и задаваше въпросите по произволен ред. Когато Сония чу името си, сърцето й подскочи. За щастие въпросът се оказа лесен и тя не се затрудни да отговори по памет.

Но въпросите ставаха все по-трудни и по-трудни. Преди да отговорят, учениците дълго прелистваха записките си. Безпокойството на Сония растеше. Лейди Кинла мина покрай нея, обърна се рязко и я погледна.

Сония наведе поглед. Лечителката огледа чина й. Намръщи се и пристъпи по-близо.

- Сония - каза тя, посочвайки с пръст чина. - Къде са ти записките?

Сония преглътна тежко. За миг й мина през ума да каже, че ги е забравила, но този неубедителен отговор щеше да достави още по-голямо удоволствие на Регин. В този миг и хрумна друго оправдание.

- Нали казахте, че в този час ще имаме изпит, милейди - рече тя. - Не мислех, че записките ще ми трябват.

Лейди Кинла повдигна изненадано вежди и изгледа замислено Сония. Някъде отзад се разнесе приглушено кискане.

- Разбирам. - В гласа на учителката се долавяше опасна нотка.

- Изброй ми двайсет кости от човешкото тяло, като започнеш от най- малките.

Сония изруга на ум. Отговорът й беше ядосал Лечителката, която очевидно не очакваше от нея да е запомнила всичко това.

Но тя беше длъжна да опита. Отначало бавно, а след това все по-уверено, Сония започна да изброява костите по памет, свивайки пръстите на ръцете си. Когато свърши, лейди Кинла я изгледа мълчаливо, стиснала здраво устни.

- Правилно - рече най-накрая неохотно Лечителката.

Сония леко въздъхна с облекчение, без да сваля поглед от учителката си, която се обърна и продължи да се разхожда между чиновете. След това извърна глава към съучениците си и забеляза, че Регин я гледа втренчено с присвити очи.

Тя отмести погледа си. Добре, че беше помогнала на Порил да попълни записките си и сега щеше да има възможността да си ги препише отново. Едва ли повече щеше да види своите.

Няколко дни след пристигането им, жреците от Блестящия храм отговориха положително на молбата на Денил да разгледа колекцията им от свитъци. Той посрещна с облекчение откъсването си от посланическите задължения. Непрекъснатите скандали в лонмарския Съвет на старейшините вече му лазеха по нервите.

Причината Лорлън да изпрати чуждестранен посланик на Гилдията в Лонмар беше досадна, но важна. Един от Великите кланове беше изгубил влиянието и богатството си и вече не можеше да издържа своите ученици и магьосници. Налагаше се останалите кланове да разпределят задълженията му помежду си.

За да се подготви за ролята си в спора, Денил внимателно проучи споразуменията между Гилдията и останалите държави. Кралят на Киралия заделяше част от данъчните приходи за нуждите на киралийските магьосници и оставяше Великите Домове сами да избират децата, които да се обучават в Гилдията. Но системата в другите държави се различаваше от киралийската. Кралят на Елийн отпускаше определен брой места всяка година и избираше кандидатите по политически съображения. Виндо изпращаха в Университета всички кандидати, които можеха да намерят, но учениците им пак бяха малко, защото магията в кръвната им линия беше слаба.

Лонмар се управляваше от Съвет на старейшините, съставен от представители на всички Велики кланове. Всеки клан финансираше обучението на своите магьосници. Един договор, сключен преди векове между лонмарците и киралийския крал, гласеше, че ако някой клан не може да финансира повече магьосниците си, издръжката им се поделя между останалите кланове. Гилдията нямаше никакво желание магьосниците й да изпадат в нужда и да използват магията си за неетични цели само за да оцелеят.

Напълно естествено няколко от клановете се възпротивиха! От обясненията на посланик Ваулен, Денил стигна до извода, че за да ги накара да сътрудничат, трябва само внимателно и твърдо да им напомни за недостатъците от анулирането на споразумението. Магьосниците им щяха да бъдат върнати вкъщи и достъпът им до обучение в Гилдията щеше да бъде прекратен. Ваулен щеше да отправи апел в качеството си на мекия елийнски дипломат, а на Денил се падаше ролята на непреклонния суров киралиец.

Но не и днес.

Щом разбра, че молбата на Денил до Храма е била удовлетворена, посланик Ваулен веднага разпореди да бъде подготвена каретата на Гилдията.

- Днес е ден за почивка - заяви той. - Което означава, че Старейшините ще си гостуват един на друг и ще обсъждат как да постъпят. Междувременно вие можете да разгледате няколко забележителности.

Докато чакаха, той им предложи сушени плодове с медена вода.

- Преди да тръгна, трябва ли да знам нещо по-важно за жреците? - попита Денил.

Ваулен се замисли.

- Според доктрината Мага всички мъже намират в живота си радост и болка. Тъй като магьосниците са благословени с дара на магията, те не могат да бъдат приемани в жреческото съсловие. Досега са правени само няколко изключения.

- Така ли? - Денил се изпъна. - При какви обстоятелства?

- Няколко пъти в миналото жреците са взимали решение, че магьосници, които са преживели много страдания, могат да постигнат равновесие, като бъдат приети за жреци, но само ако се откажат от силите си - ала дори и така не са можели да се издигнат до висши рангове.

- Надявам се това да не означава, че ще ми причинят болка, за да уравновесят моя магически дар.

Ваулен се усмихна.

- Вие сте неверник. От тяхна гледна точка това уравновесява всичко.

- Какво можете да ми кажете за Върховния жрец Касик?

-Той уважава Гилдията и има високо мнение за Върховния повелител.

- Защо точно Акарин?

-Преди повече от десет години Акарин посети Храма и очевидно силно е впечатлил Върховния жрец.

-Да, той ги умее тези неща. - Денил погледна Тайенд, но ученият беше погълнат от храната. За негова голяма изненада още на следващия ден след пристигането им, Тайенд се беше върнал от шивача, облечен с най-обикновена безцветна лонмарска дреха. „Много са удобни - беше обяснил ученият. - Освен това ми се иска да, ги взема със себе си като сувенир”. Поклащайки глава, Денил беше отговорил: „Само вие сте способни да превърнете един символ на смирение в предмет на разкоша”.

- Каретата ви е готова - обяви Ваулен и се изправи.

Пред сградата се разнесе тропот на копита и скърцане на пружини. Денил тръгна към изхода, следван от Тайенд, който забърсваше лепкавите си пръсти с влажна кърпичка.

- Предайте моите поздрави на Върховния жрец - каза Ваулен.

-Разбира се. - Денил излезе от сградата. Изведнъж беше облян от топлината, която се излъчваше от нагрятата от слънцето стена. Колелата на каретата вдигнаха прах, който погъделичка гърлото му.

Прислужникът им отвори вратата и Денил се качи в задушаващо горещата карета. Тайенд се настани на седалката срещу него и се намръщи. Прислужникът им подаде две бутилки с вода и махна на кочияша да потегли.

Денил отвори прозорците на каретата с надеждата да влезе чист въздух, но устата му се напълни с прах и той я изплакна с вода. Улиците бяха тесни и така попадаха почти винаги в сянка, но тълпите пешеходци ги забавяха. Някои улици бяха покрити с дървени покриви, които ги превръщаха в тъмни тунели.

Двамата се опитаха няколко пъти да поведат разговор, но накрая потънаха в мълчание. Говоренето само пълнеше устата им с прах. Каретата се движеше бавно през безкрайния град. Скоро Денил се измори да гледа еднаквите хора и къщи. Той се облегна на стената на каретата и задряма.

Разбуди го потропването на копита върху каменни плочи. Той погледна през прозореца и видя, че от двете страни на пътя се издигат гладки равни стени. След няколкостотин крачки коридорът свърши, каретата се озова в широк вътрешен двор и пред тях се разкри Блестящият храм.

Типично за лонмарската архитектура, сградата беше едноетажна и неукрасена. Но стените й бяха изградени от мраморни блокове, които прилепваха толкова плътно, че ръбовете им почти не се различаваха. На равни интервали пред сградата бяха разположени обелиски. Ширината на основата им отговаряше на височината на сградата, а върховете им не можеха да се видят през прозореца на каретата.

Каретата спря и Денил бързо слезе без да изчака кочияшът да му отвори, нетърпелив да се отърве от задушния въздух. Той вдигна глава и ахна от изненада пред височината на обелиските. Те бяха пръснати навсякъде и запълваха небето над храма.

- Само ги погледни - рече той тихо на Тайенд. - Приличат на гора от гигантски дървета.

- Или хиляди мечове.

- Или на мачтите на кораби, готови да отведат душите в другия свят.

- Или на дъска с набити пирони.

- Днес сте в много жизнерадостно настроение - отбеляза сухи Денил.

Тайенд се усмихна накриво:

- Нали?

Когато се приближиха до входа на Храма, навън излезе един мъж, облечен в проста бяла роба. Косата му също беше бяла и ярко контрастираше на черната му кожа. Той леко наклони глава, притисна дланите на ръцете си и бързо ги разпери настрани в ритуалния поздрав на последователите на религията Махга.

- Добре дошли, посланик Денил. Аз съм Върховният жрец Касик.

- Благодаря, че ни позволихте да посетим храма - отвърна Денил. Това е моят помощник и приятел Тайенд от Тремелин, учен от Голямата библиотека на Капия.

Върховният жрец повтори ритуалния поздрав.

-Добре дошли, Тайенд от Тремелин. Бихте ли желали да разгледате Блестящия храм, преди да ви отведа при свитъците?

- За нас ще бъде чест - отвърна Денил.

- Последвайте ни.

Върховният жрец се обърна и ги поведе към храма. Посрещна ги прохладна тишина. Те тръгнаха по дълъг коридор, жрецът им показваше архитектурните детайли, обясняваше им религиозното значение и им разказваше историята на храма. Пътя им пресичаха други дълги коридори. Светлината се процеждаше през малките тесни прозорци, разположени под сводестия покрив. Понякога преминаваха през малки вътрешни дворове, пълни с широколистни растения, които изненадваха посетителите със своята свежест. Друг път спираха до вдълбаните в стените фонтани, за да пийнат глътка вода.

Върховният жрец им показа малките стаи, в които жреците живееха и прекарваха времето си в четене и медитация. Преведе ги през огромни, просторни зали, където всеки ден се провеждаха молитви и ритуали. Най-накрая ги отведе в комплекс от малки стаи, където съхраняваха свитъците и книгите.

- Кои текстове бихте искали да видите? - попита Касик.

- Бих искал да разгледам Доргонските свитъци.

Жрецът погледна изпитателно Денил, преди да отговори.

- Не позволяваме на неверници да четат тези текстове.

-О. - Денил се намръщи разочаровано. - Въобще не се радвам да го чуя. Бях подведен да смятам, че мога да разгледам тези свитъци и затова дойдох чак дотук.

-Много съжалявам. - В гласа на жреца прозвуча искрено съжаление.

- Поправете ме ако греша, но поне веднъж сте разрешили да бъдат прочетени.

Касик примигна изненадано и бавно кимна.

- Когато преди десет години ни посети вашият Върховен повелител, той успя да ме убеди да му позволя да ги прочете. Увери ме, че повече никой няма да търси тази информация.

Денил и Тайенд се спогледаха.

- Тогава Акарин още не е бил Върховен повелител, но дори и да е бил глава на Гилдията, как е могъл да даде такова обещание?

- Той се закле, че никога няма да разкаже онова, което е чул тук. - Жрецът се намръщи. - Или да спомене на някого за свитъците. Освен това заяви, че тази информация не представлява интерес за Гилдията. Нито представлява интерес за него, защото той търси древна магия, а не религиозни истини. И вие ли търсите същото?

- Не мога да кажа, защото не знам какво точно е търсил Амарин. Свитъците могат да помогнат на моето изследване, въпреки че са се оказали безполезни за Върховния повелител. - Денил издържа погледна на жреца. - Ако положа същата клетва, ще ми ги прочетеш ли?

Жрецът погледна изпитателно Денил. След продължителна пауза той кимна утвърдително.

- Много добре, но приятелят ви трябва да остане тук.

На лицето на Тайенд се изписа разочарование, но щом седна в близкия стол, той въздъхна с облекчение. Денил остави учения да се разхлажда с ветрилото си и последва Върховния жрец покрай пълните със свитъци стаи. След като повървяха доста из лабиринта от коридори и стаи, те се озоваха в малка квадратна зала.

Стените й бяха заети с рафтове, покрити с безупречно гладки стъкла. Когато се приближи, Денил видя, че стъклата всъщност притискат листи хартия.

- Доргонските свитъци - каза Върховният жрец и се приближи до първия. - Ще ви ги преведа, ако се закълнете в честта на семейството си и на Гилдията, че никога няма да разкриете съдържаният им.

Денил се изпъна и се обърна с лице към Касик.

- Кълна се в честта на моето семейство, на Дома ми и на Магьосническата гилдия на Киралия, че никога няма да споделя онова, което науча от тези свитъци, с никой мъж или жена, млади или стари, освен ако мълчанието ми не застраши по някакъв начин Обединените земи. - Той замълча. - Това приемливо ли е? Не мога да дам друга клетва.

Устните на стареца потръпнаха насмешливо, но той тържествено отвърна:

- Достатъчно е.

Денил въздъхна с облекчение и тръгна след Върховния жрец към м първия от свитъците. Касик започна да чете.

Двамата обикаляха бавно залата, Касик сочеше диаграмите и картините в текста и му ги обясняваше. След като прочете и последния свитък, Денил се отпусна на пейката в центъра на стаята.

- Кой би могъл да предположи? - произнесе бавно той.

- По онова време - никой - отвърна Касик..

- Сега разбирам защо не позволявате никой да ги чете!

Касик се усмихна и седна до него.

-За жреците не е тайна, че Доргон е бил измамник, който използвал жалките си силици, за да убеди хиляди хора в своята святост. Важно е онова, което се е случило по-късно. Той започнал да разбира, че в жалките му фокуси се крият чудеса, които на свой ред се явяват фокуси на Великата сила. Но никой, който прочете свитъците, няма да разбере това.

- Защо изобщо ги пазите?

-Само те са ни останали от Доргон. По-късните му творби са били преписвани, но това е единственият оцелял оригинален текст. Семейството, което ги е съхранявало, векове наред се съпротивляваме на религията Махга.

Денил се огледа и кимна.

-Да, тук наистина няма нищо, което да нанесе вреда, но и нищо полезно също. Дойдох в Лонмар за нищо.

- Същото каза и вашият Върховен повелител, преди да стане Върховен повелител. - Касик се усмихна. - Помня много добре посещението му. Вие бяхте много учтив, посланик Денил. Младият Акарин просто се разсмя, когато научи онова, което разбрахте и вие. Може би все пак и двамата търсите едно и също.

Денил кимна.

- Може би. - Той погледна Върховния жрец. - Благодаря ви, че ми позволихте да науча това, Върховни жрецо. Извинявам се, че не ви повярвах, когато ми казахте, че в тях няма нищо за древната сила.

Мъжът се изправи.

- Знаех, че ако ви откажа, любопитството ще продължи да ви разкъсва и се надявам, че ще сдържите думата си. Сега ще ви върна при приятеля ви.

Двамата излязоха от стаята и тръгнаха обратно по лабиринта от коридори.

- И всички книги за Сачаканската война са били взети? - попита Сония.

Лорд Джалън вдигна глава.

- Нали това казах.

Сония се обърна и прошепна ругатня, която щеше да й спечели строга лекция от Ротан.

След като получеха задачата си, учениците обикновено отиваха бързо в библиотеката и учтиво се съревноваваха за най-добрите книги по темата. Сония не искаше да участва в това съревнование и затова първо провери в библиотеката на Ротан, но не откри нищи Когато най-накрая отиде в ученическата библиотека, там не беше останало нищо, което да й свърши работа. Магьосническата библиотека също се оказа разграбена.

- Не е останало нищо - каза тя на Ротан.

Той вдигна изненадано вежди.

- Нищо ли? Как е възможно? И учениците, и магьосниците могат да вземат само определено количество книги.

- Не знам. Сигурно е успял да убеди Генил също да вземе ни колко.

- Не можеш да си сигурна, че това е дело на Регин, Сония.

Тя тихо изсумтя.

- Поръчай си копие.

- Не е ли много скъпо?

- Нали за това са ти джобните, забрави ли?

Тя потрепна и наведе поглед.

- Колко време ще отнеме?

- Зависи от книгата. За печатните - няколко дни, за ръкописните няколко седмици. Учителят ти ще знае кои книги са най-добрите.

Той се засмя и снижи глас. - Не му казвай за какво са ти. На учителя ще му хареса, че се интересуваш от предмета му.

Сония взе папката.

- Аз ще тръгвам. Ще се видим утре.

Той кимна.

- Искаш ли да те изпратя?

Тя се поколеба и поклати глава.

- Лорд Аринд наблюдава всички.

- Лека нощ, тогава.

- Лека нощ.

Лорд Джалън я изгледа подозрително, когато излизаше от Магьосническата библиотека. Навън беше студено и тя забърза към жилищните помещения на учениците. Когато влезе в коридора, тя забеляза малка група ученици и спря. Щом я зърнаха, те се разхилиха. Сония забеляза, че вратата й е покрита с черни надписи. Момичето стисна зъби и тръгна към нея.

- Хей, Сония!

Разпознавайки гласа, тя рязко се обърна. В коридора се бяха появили две фигури, едната висока, другата ниска. Лорд Аринд присви очи, забелязвайки надписите по вратата. Зад гърба й се разнесе хор от гласове - учениците отричаха участието си.

- Не ме интересува кой го е направил. Вие ще го почистите. Веднага!

Но Сония не им обръщаше внимание. Тя виждаше само познатото, приятелско лице.

- Сери! - ахна тя.

Сери осъзна какво става и усмивката изчезна от лицето му.

- Държат се лошо с теб, нали. - Това не беше въпрос.

Тя сви рамене.

- Те са просто деца. Аз...

- Сония. - Лорд Аринд се приближи до нея. - Както сама виждаш, имаш посетител. Можете да разговаряте в коридора или навън. Може и в стаята.

Сония кимна.

- Да, милорд.

Доволен от отговора, той отиде до стаята си и се скри зад вратата. Сония се огледа и видя, че всички ученици, с изключение на един, са си отишли. Момчето беше останало да изчисти надписите от вратата й. По мрачния поглед, който й хвърли, преди да се прибере в стаята си, тя се досети, че това е бил просто един от зяпачите, не онзи, който е драскал по вратата.

Макар коридорът да беше празен, Сония можеше да си представи как всички са долепили ушите си до вратите и подслушват разговора й със Сери.

- Да излезем навън. Само изчакай малко. Трябва да взема нещо.

Тя се вмъкна в стаята си, взе едно малко пакетче, след което се върна в коридора и изведе Сери в градината. Двамата намериха една уединена пейка. Тя издигна бариера от топлина около тях, което накара Сери да повдигне изненадано вежди и да я погледне одобрително.

- Явно си усвоила някои полезни номера.

- Само няколко - съгласи се тя.

Очите му шареха наоколо, проверявайки непрекъснато сенките.

- Помниш ли кога за последно бяхме в тази градина? - попит той. - Промъкнахме се между онези дървета. Беше преди почти една година.

Тя се ухили.

- Как бих могла да забравя?

Усмивката й постепенно избледня, когато се сети за онова, което беше видяла под седалището на Върховния повелител. Тогава не беше разказала на Сери на какво беше станала свидетел, защото бързаше да се измъкне от Гилдията. По-късно му беше казала, че е видяла как някакъв магьосник прави магия, без да знае, че това е забранената черна магия. Сега, разбира се, беше обещала на Разпоредителят да пази истината в тайна от всички, с изключение на Ротан.

- Онова момче им е водачът, нали? Което се скри, щом видя магьосника - лорд Аринд беше, нали?

Тя кимна.

- Как се казва момчето?

- Регин.

- Много ли те тормози?

Тя въздъхна.

- Непрекъснато. - После, докато му разказваше за всичките номера и подигравки, тя почувства едновременно притеснение и облекчение. Беше хубаво да разговаря със стария си приятел и изпита задоволство, когато видя как лицето му се изкриви от гняв.

От устата му се отрони цветиста ругатня.

- Това момче има нужда от един добър урок, ако питаш мен. Искаш ли да му дам да се разбере?

Сония се изкиска.

- Никога няма да успееш да се доближиш до него.

- Нима? - Той се усмихна лукаво. - Магьосниците не трябва да нараняват хората, нали?

-Да.

- Значи той не може да използва силите си в борба с немагьосник, така ли?

- Той няма да се бие с теб, Сери. Според него е под достойнството му да се бие с обитател.

Той изсумтя грубо.

- Тогава значи е страхливец.

-Не е.

- Но пък няма нищо против да се заяжда с теб. А ти беше обитател.

- Той не се бие с мен. Просто се старае останалите да не забравят за произхода ми.

Сери се замисли, после вдигна рамене:

- Тогава ще трябва да го убием.

Изненадана от абсурдността на предложението му, тя се засмя.

-Как?

Очите му проблеснаха.

- Бихме могли... да го примамим в подземието и да срутим тавана.

- И само това? Той просто ще създаде магически щит и ще отблъсне отломките.

- Но ще изразходва всичката си магия. Ами ако го затрупаме с много камъни? Цяла къща например.

- Нужно е доста повече.

Той замислено сви устни.

- Ще го вкараме в отходна яма и ще го зазидаме вътре.

- Той ще я взриви.

- Тогава ще го примамим на някой кораб и ще го потопим в открито море.

- Той ще създаде около себе си балон с въздух и ще изплува.

- Да, но няма да може да го поддържа вечно. Ще се измори и ще се удави.

- Основният щит може да се поддържа дълго време - каза Сония. - Достатъчно е само да се свърже мисловно с лорд Гарел и Гилдията ще изпрати лодка да го спаси.

- Ако потопим кораба далеч от всякакви магьосници, той може да умре от жажда.

- Може - съгласи се тя, - но се съмнявам да се получи. Магията ни прави много издръжливи. Можем да издържаме по-дълго от обикновените хора. Освен това можем да извличаме солта от водата. Той няма да умре от жажда. Освен това може да лови риба и да я яде.

Сери изсумтя нетърпеливо.

- Престани. Направо ме караш да ти завиждам. Не можеш ли първо да го изтощиш и после да ми го дадеш? Аз хубавичко ще го оправя.

Сония се засмя.

- Не мога, Сери.

- Защо не? Той по-силен ли е от теб?

- Не знам.

- Тогава какво?

Тя погледна встрани.

- Просто не си заслужава. Каквото и да му направиш, той ще си го изкара на мен.

Сери се намръщи.

-Като че ли ти е взел страха- А ти търпиш! Бори се с него, Сония. И без това няма какво да губиш. - Той присви очи. - Бих могъл да се справя с него както го правят Крадците.

Тя го погледна остро.

-Не.

Той потри ръце.

- Щом наранява моята рода, аз ще нараня неговата.

- Недей, Сери.

На лицето му се изписа отнесено изражение, той като че ли не я слушаше.

- Не се тревожи, няма да ги убивам, нито ще нараня по-слабите, само ще подплаша мъжете в семейството. Регин най-накрая ще се усети, защото всеки път, когато ти направи нещо, някой от рода му ще бъде посещават от вестоносец.

Сония потрепери.

- Не се шегувай с това, Сери. Въобще не е смешно.

- Не се шегувам. Няма да посмее да те докосне.

Тя го хвана за ръката и го обърна с лице към себе си.

-Тук не са копторите, Сери. Ако си мислиш, че Регин ще си мълчи, защото иначе трябва да признае какви ги върши, жестоко се лъжеш. Направо ще му паднеш в ръцете. Заплахата над семейството му е много по-ужасно престъпление от това да тормози съученик. Те ще си помислят, че използвам връзките си с Крадците, за да навредя на семейството на друг ученик и може да ме изхвърлят от Гилдията.

- Връзките ти с Крадците. - Сери сбърчи нос. - Разбирам.

-О, Сери. - Сония се намръщи. - Оценявам желанието ти да ми помогнеш, наистина.

Той се загледа сърдито в короните на дърветата.

- Нищо не мога да направя, за да го спра, нали?

-Да. - Тя се усмихна. - Не беше забавно да си представя как Регин потъва в морето или как върху него се срутва цяла къща.

Устните му се разтеглиха в усмивка.

- Наистина беше.

- Радвам се, че се отби. Не съм те виждала, откакто започнах занятия.

- Имам доста работа - каза той. - Нали чу за убийствата?

Сония се намръщи.

-Не.

- Напоследък стават много често. Странни убийства. Стражниците търсят навсякъде убиеца, създават много проблеми, затова Крадците искат да го заловят. - Той сви рамене.

- Виждал ли си Джона и Ранел?

- Добре са. Малкият ти братовчед расте силен и здрав. Ще отидеш ли да го видиш скоро? Казват, че отдавна не си се отбивала при тях.

- Ще се опитам. Много съм заета. Има толкова много за учене.

- Тя бръкна в джоба си и извади оттам пакета. - Искам да им дадеш това - рече тя и го тикна в ръцете му.

Той го притегли на око и я погледна изненадано.

- Пари?

- Част от джобните ми. Кажи им, че поне част от данъците им ще отидат за нещо добро - и ако Джона продължи да отказва, дай ги на Ранел. Той не е чак толкова упорит.

- Но защо искаш аз да ги занеса?

- Не искам никой тук да разбира за това. Дори Ротан. Toй би одобрил, но... - Тя сви рамене. - Ще ми се да запазя някои неща в тайна.

- Точно мен?

Тя се усмихна.

- Знам точно колко има вътре.

Той обидено нацупи устни.

- Не бих откраднал от приятел.

Тя се засмя.

- От приятел - не. Само от всички останали.

- Сония! - разнесе се глас.

Двамата надигнаха глави. Лорд Аринд стоеше на прага на ученическите жилища и се оглеждаше за нея. Тя се изправи, магьосникът я забеляза и й махна нетърпеливо с ръка да се прибира.

- По-добре да тръгвам - каза тя.

Сери поклати глава.

- Толкова ми е странно да те виждам как изпълняваш всяка тяхна заповед и се обръщаш към тях с „милорд”.

Тя го погледна намръщено.

- Сякаш ти не правиш същото за Фарин. Аз поне знам, че след пет години ще заповядвам на някой друг.

По лицето на Сери премина странно изражение. Той се усмихна и я побутна.

- Хайде, отивай да учиш. Ще се опитам скоро да мина пак.

- Гледай да си изпълниш обещанието!

Тя тръгна към жилищата на учениците. Лорд Аринд я наблюдаваше със скръстени ръце.

- И кажи на онова момче, че ще му счупя ръчичките, ако не те остави на мира! - извика Сери тихо, за да го чуе само тя.

Тя се обърна и му се ухили.

- Ако прекали, сама ще го направя. Случайно, разбира се.

Той кимна одобрително и й махна с ръка. Когато стигна до сградата, тя се обърна. Сери все още стоеше до пейката. Когато му махна с ръка, той бързо й направи един знак от уличния език. Тя се усмихна и лорд Аринд я въведе вътре.

Глава 13 Крадла!

Щом излезе от жилищната сграда на учениците, Сония замря от изненада и възхита. Небето сияеше в бледо и синьо, обсипано с блестящи оранжевеещи облаци. Някъде иззад хълмовете Сарика изгряваше слънцето.

Тя беше осъзнала, че изпитва удоволствие в тези ранни часове, когато всичко беше тихо и спокойно. С наближаването на зимата се съмваше все по-късно и тази сутрин тя най-после бе успяла да види изгрева.

Сония влезе в столовата. Прозяващите се прислужници я изгледаха, примигвайки сънено. Едно момиче уви в хартиена салфетка прясна питка хляб и й я подаде. Слугите вече започваха да свикват с непредсказуемите й появи.

Оттам Сония се отправи към Баните. От всички сгради в Гилдията там се чувстваше най-сигурно. Жените и мъжете бяха разделени и за по-сигурно между отделенията им беше издигната висока стена. Там нито Исле, нито Бина се осмеляваха да я притесняват. Винаги се случваше така, че банята се ползваше и от някоя магьосница и те нямаше как да я тормозят.

Регин бързо разбра, че обидите и намеците по неин адрес не правеха никакво впечатление на новите им съученици. Както се беше надявала Сония, той не успя да си организира нова банда. Опитите му да се сприятели с Порил претърпяха комичен неуспех, защото момчето просто отскочи невярващо и уплашено от него.

През обедната почивка, когато учениците посещаваха столовата, Регин винаги се хранеше с предишния си клас. Сония се досети, че той няма намерение да изоставя старата си банда, след като не е успял да си събере нова. Те бяха започнали отново да тормозят Сония и използваха почивката, за да обмислят план за действие.

Имаха на разположение само времето преди първия час и вечер, след часовете. Сутрин Сония се криеше в някое закътано ъгълче до последната секунда преди да удари гонга. След занятия обаче те обикновено й устройваха засади, от които нямаше как да се измъкне.

Новите й съученици не се присъединяваха към тормоза, но и не правеха нищо, за да й помогнат. Порил не беше по-различен. Той стоеше зад нея, пребледнял и разтреперан, докато тя търпеше подигравките на Регин.

Понякога успяваше да избегне срещата, помагайки на учителя си да отнесе нещо в склада или му задаваше въпрос, който изискваше подробен отговор и той неволно я изпращаше до изхода на Университета. Присъствието на който и да е магьосник в коридора й даваше възможност да се измъкне от тях. Понякога Ротан я посрещаше след часовете, но на следващия ден винаги й се налагаше да понася безкрайните им ехидни подмятания.

В жилищните помещения на учениците бандата я оставяше на мира. Веднъж бяха нахълтали в стаята й и бяха започнали да разхвърлят вещите й. Тя изпрати едно бързо мисловно послание до лорд Аринд с молба да се разправи с неканените гости - и той веднага влезе вътре, настоявайки да му обяснят какво става. Оттогава не се бяха опитвали да влизат в стаята й - поне така си мислеше.

Тя си купи една голяма кутия с дръжка за носене, в която да държи нещата си; беше й омръзнало книгите да изхвърчат от ръцете й, записките й да пламват изведнъж, а писалките и мастилницата да се чупят. А защитаването на кутията с помощта на магия й помагаше да усъвършенства уменията си в поддръжката на магическия щит.

Когато излезе от Баните, Сония огледа учениците в двора. Тя стисна здраво дръжката на кутията и тръгна към Университета. Когато се озова в коридора на втория етаж, тя отново се огледа. Пред вратата на класната й стая се бяха събрали група ученици с кафяви мантии и нещо си шушукаха. Стомахът й се сви.

Сония обърна глава наляво и надясно и забеляза някакъв магьосник, който разговаряше с един от учениците на стотина крачки от нея. Щеше ли да забележи, ако нещо се случи? Може би.

Тя тръгна по коридора колкото се може по-бавно. Когато стигна до стаята, магьосникът изведнъж се обърна и тръгна в противоположната посока. В същото време Исле забеляза Сония.

- Пфу! - разнесе се звънкият й глас в коридора. - Каква е тази миризма?

Регин надигна глава и се усмихна.

- Миризмата на копторите. Колкото повече се приближава, толкова по-силна става.

Той се изстъпи пред Сония и вниманието му беше привлечени от кутията.

- Може би в тази нова кутия има нещо миризливо, а?

Той протегна ръка към кутията и Сония отстъпи назад. В този миг от коридора до тях изникна висока фигура с черна мантия и Регин замръзна на мястото си все още с протегната ръка.

Отдръпвайки се от Регин, Сония се озова на пътя на магьосника и осъзна, че единствена тя се движи. Всички ученици в коридора бяха замръзнали по местата си, без да свалят очи от магьосника.

Магьосник с черна мантия. Върховният повелител.

Гласът в главата на Сония закрещя: „Това е той! Бягай! Махай се оттук!”. Тя бързо направи няколко крачки встрани.

„Не - помисли си тя, - не привличай вниманието към себе си. Дръж се както трябва.”

И се поклони с уважение.

Той мина покрай нея, без да я поглежда. Следвайки примера й, останалите ученици също започнаха да се покланят. Сония реши да се възползва от ситуацията и бързо се шмугна в стаята.

Щом се озова вътре, тя веднага се отърси от притеснението от появата на Върховния повелител. Учениците бяха насядали по местата си, лорд Борел пишеше нещо на дъската и дори не забеляза поклона й. Тя седна до Порил и въздъхна с облекчение.

В онези няколко минути, когато всички бяха замръзнали от изненада, Сония имаше усещането, че съществуват единствено тя и тъмната фигура от кошмарите й. И Сония му се беше поклонила! Тя погледна надолу към ръката си, която все още здраво стискаше дръжката на кутията. Тя вече се кланяше толкова често, че не й правеше впечатление. Но този път беше по-различно. Тя почувства как я изпълва гняв. След като знаеше какъв е той и на какво е способен...

Внезапно стаята се изпълни със стържене на столове - учениците наставаха от местата си. Сония също се изправи, осъзнавайки, че вече всички са се събрали и тя не е чула какво им е казал лорд Варел. Воинът махна към вратата и учениците тръгнаха към изхода.

Озадачена, Сония тръгна след Порил.

- Остави книгите си тук, Сония - каза й Ворел.

Тя погледна кутията си, след което се обърна към чиновете и видя, че всички ученици са оставили принадлежностите си. Тя неохотно се върна при чина си, остави кутията си върху него и забърза да настигне останалите.

Учениците разговаряха развълнувано помежду си. Но Порил не изглеждаше добре.

- Къде отиваме? - прошепна му тя.

- На А-арената - заекна той с разтреперан глас.

Сония почувства как сърцето й прескочи един удар. Арената. Досега часовете по Воински изкуства включваха единствено уроци но история и безкрайни упражнения по създаването на бариери. Занимаваха се в класната стая, но им беше казано, че накрая ще бъдат отведени на Арената, където ще се проведат практическите занятия.

Когато слязоха по стълбите и излязоха от Университета, тя усети как я обзема някакво странно чувство - не точно страх. Не беше приближавала Арената от онзи ден преди година, когато Ротан я беше отвел да наблюдава демонстрацията на Воински умения като част от опитите му да я убеди да остане в Гилдията. Докато наблюдаваше как учениците си разменят магически удари, тя не се почувства много добре. Спомни си онзи ден, когато за пръв път използва магията си и хвърли камък по магьосника и как магьосниците случайно бяха убили момчето, което според тях ги беше нападнало.

Това се оказа просто грешка, но тя бе превърнала едно невинно момче в овъглен труп. Лекциите по безопасност, на които останалите ученици като че ли не обръщаха особено внимание, винаги я караха да изтръпва. Не спираше да се чуди колко ли често грешаха магьосниците.

Пред нея Регин, Хал и Бенон подтичваха нетърпеливо по градинската алея. Дори лицата на Нарон и Трасия пламтяха от вълнение. Може би мисълта, че не е изключено случайно да убият някого от Дома им или пък някой чуждестранен благородник би ги отрезвила. Но дали би ги възпряла вероятността да убият едно бившо момиче от копторите?

Когато стигнаха до широкия равен терен край Арената, Сония погледна към осемте леко извити спираловидни пилони, разположени около него. Можеше да усети слабата вибрация на въздуха, причинена от магическата бариера, която те поддържаха. Тя се насили да се приближи до ръба и внимателно погледна надолу. Основата на Арената представляваше заровен до половината каменен кръг, покрит с бял пясък. Пилоните бяха разположени около нея на равни разстояния един от друг. От основата им до градината водеха каменни стъпала. В единия се виждаше квадратен портал, през който по-къс подземен тунел се стигаше до вътрешността на Арената.

-Последвайте ме - нареди лорд Борел. Той тръгна надолу по стъпалата и поведе учениците през портала в Арената. - Стройте се в редица.

Учениците се подчиниха, като Порил остана последен. Лорд Борел изчака докато всички млъкнат и се прокашля.

-Това ще бъде първият ви урок по магически удари. Освен тома сега за пръв път ще използвате цялата сила на магията си. Но трябва да ви предупредя: това, което ще правите днес, е опасно. - Той ги изгледа внимателно и продължи да говори: - По време на тези упражнения трябва да сте изключително внимателни. Дори на нивото, което сте достигнали, вие сте способни да извършите убийство. Не го забравяйте. Няма да толерирам никакви глупости. Всяка небрежност ще бъде жестоко наказана.

Сония усети студени тръпки по гърба си. „Дано наказанието е достатъчно сурово, за да убеди Регин, че някой „нещастен случай" няма да представлява лесен начин да се отърве от мен”.

Внезапно Борел се усмихна и потри нетърпеливо ръце.

- На този етап ще ви науча на трите основни удара. Първо ще проверим кой от тях ще използвате инстинктивно. Регин.

Регин пристъпи напред.

Лорд Борел започна да отстъпва назад, докато не се озова почти на ръба на Арената. После вдигна ръце и очерта във въздуха кръг. Пред него се появи блестящ диск от почти невидима енергия. Магьосникът отстъпи встрани и кимна на Регин.

- Събери силата си и я запрати срещу този диск.

Регин вдигна ръка и я протегна към целта. Лицето му се намръщи и една искряща мълния излетя от дланта му и се заби в диска.

- Добре - каза лорд Борел. - Силов удар, но с голяма загуба на енергия, пропиляна по светлината и топлината. Хал.

Сония гледаше към блестящия магически диск. Борел сигурни използваше щита, за да разбере каква енергия запращат към него учениците... но в спомените си откриваше нещо друго, което караше стомаха й да се свива от ужас.

Нова мълния, този път синя, порази диска. В съзнанието й проблесна спомен за ярка светлина и писъци.

- Топлинен удар - каза Борел, след което започна да обяснява разликата между силовите и топлинните удари. С една част от съзнанието си Сония възприемаше думите му, но не можеше да се откъсне напълно от спомените си...

Бягащата в ужас тълпа... почернелият труп... миризмата на изгоряла плът...

- Бенон.

Киралийското момче пристъпи напред. Лъчът, който изскочи от дланта му, беше почти прозрачен.

- Силов удар. - В гласа на Ворел прозвуча задоволство. - Нарои...

Нова мълния прониза въздуха.

- Силов удар, но с голямо отделяне на топлина. Трасия...

Огнен поток заслепи очите на Сония.

- Огнен удар - смаяно констатира Ворел. - Сено...

Момчето винд се мръщи доста време, преди да успее да изкара пулсираща светлина от дланта си. Тя излетя накриво и пропусна диска, удряйки се в бариерата. Разнесе се тих звън, който приличаше на разбито стъкло в далечината. Около тях се накъдриха тънки енергийни нишки. Сония преглътна тежко. Скоро щеше да дойде нейният ред. Скоро...

- Яленд.

Момчето, което стоеше до нея, пристъпи напред и удари по диска без колебание.

- Сония...

Тя погледна към диска, но единственото, което виждаше, беше лицето на момче, което я гледаше втренчено. Очите му бяха пълни със страх, макар все още да не знаеше какво го очаква...

- Сония?

Тя въздъхна дълбоко и се опита да прогони кошмара. „Когато реших да се присъединя към Гилдията, знаех, че ще трябва да науча и това. Тези битки са просто игра. Опасна игра, създадена, за да могат да се поддържат бойните умения в случай, че Обединените земи бъдат нападнати”.

Лорд Ворел пристъпи към нея, но спря, когато тя вдигна ръка. За пръв път след уроците по Контрол тя нарочно посегна към енергийния си източник. Останалите ученици се размърдаха нетърпеливо.

В главата й отново се появи образът на онова момче. Тя трябваше да го замени с нещо друго или щеше да си изпусне нервите Регин промърмори нещо за това, че я е страх. Пред очите й се появи друга фигура и тя се усмихна. Съсредоточи волята си и вложи в удара целия си гняв.

Раздаде се звук на разбито стъкло, заглушен от възклицанията, които сред магьосниците минаваха за ругатни. Сония усети как стомахът й се свива. Нима беше пропуснала диска?

Към върховете на пилоните се понесоха светлинни вълни и изчезнаха. Дискът не се виждаше никакъв. Тя погледна озадачено към лорд Ворел, който триеше челото си.

- Не съм казвал да използваш цялата си сила, Сония - каза той. Това беше... комбинация от... огнен удар и силов удар... като че ли. - той се обърна към Порил, който веднага се вцепени. - След минутка ще възстановя мишената. Не удряй, докато не ти кажа.

Няколко минути той стоя със затворени очи, после тръсна глава и отново създаде диск.

- Давай, Порил.

Порил въздъхна, вдигна ръка и изпрати напред почти невидим удар.

- Много добре - кимна Ворел. - Силов удар без нито грам излишна енергия. Сега искам да нанесете по още един удар, този път с пълна сила. След това ще се опитаме да нанасяме съзнателно само определени удари. Регин.

Сония гледаше как учениците удрят бариерата. Нямаше как да се разбере дали ударите са по-мощни, но Ворел изглеждаше доволен. Когато дойде ред на Сония той се поколеба, но после сви рамене.

- Давай. Да видим можеш ли да го направиш отново. Развеселена, Сония изтегли част от силата си и я освободи.

Първоначално изглеждаше, че дискът ще издържи, но после потрепери и изчезна. Раздаде се звън, вълните бяла светлина се извиха в дъга нагоре и учениците неволно се свиха. После всичко утихна. Ворел погледна замислено Сония.

- Несъмнено това, че си по-голяма, ти дава предимство - каза той тихо, сякаш говореше на себе си. - Също както опитът на Порил му дава по-добър контрол. - Той отново изгради диск. - Порил, покажи ни силов удар.

Ударът на момчето беше почти невидим. Ворел посочи диска.

- Както сами видяхте - или не видяхте - ударът на Порил беше много икономичен. Нямаше никакви излишни светлини или топлина Силата му беше насочена само напред. Сега се опитайте да оформите силата си в силови удари. Регин, опитай пръв.

Докато заниманията продължаваха, Сония установи, че й е много забавно. Оформянето на ударите беше истинско предизвикателство, но щом успя да „усети” всеки тип, тя правеше всичко с Лекота. Дори изпита леко разочарование, когато Ворел им нареди да се връщат в клас.

Останалите ученици се усмихваха и развълнувано шепнеха. Те изтичаха нагоре по стълбището и се втурнаха в класната стая.

Борел изчака да се успокоят и скръсти ръце.

- Следващия път ще се върнем към укрепването на бариерите. - На лицата на учениците се изписа разочарование. - Надявам се, че днешните упражнения са ви убедили колко е важно да се издигат надеждни щитове - рече строго той. - През оставащото време до удрянето на гонга искам да си запишете всичко, което научихте днес.

Учениците едва сподавиха стоновете си и започнаха да отварят тетрадките си. Сония протегна ръка към резетата на кутията си. Щом ги докосна, тя осъзна, че е забравила да ги заключи с магия.

След като отвори кутията и видя, че всичко е вътре, тя въздъхна с облекчение. Извади папката със записките си, но от нея се изсипа нещо и падна на пода с металически звън.

- Това е писалката ми!

Сония вдигна глава и видя, че Нарон я гледа възмутено. Тя се намръщи, погледна надолу и видя, че на пода до краката й лежи златна пръчица. Наведе се и я вдигна.

Някой издърпа писалката от ръцете й. Тя вдигна глава. Лорд Ворел я гледаше намръщено. Той се обърна към Нарон.

- Това ли е писалката, която каза, че ти липсва?

- Да. - Нарон отново погледна Сония. - Беше в кутията на Сония.

Ворел стисна зъби и отново погледна втренчено момичето.

- Откъде я взе?

Сония погледна към кутията, която държеше в ръцете си.

- Беше вътре - отвърна тихо тя.

- Тя е откраднала писалката ми! - обяви възмутено Нарон.

- Не съм! - възрази тя.

- Сония. - Ворел стисна здраво писалката. - Ела с мен.

Той се обърна и тръгна към бюрото си. Сония го гледаше невярващо, докато той не се обърна и не я погледна намръщено.

- Веднага - излая учителят.

Сония затвори кутията и тръгна към вратата, усещайки погледите на всички. Тя се обърна. Нима всички вярваха, че е откраднала писалката? Не е ли ясно, че Регин е виновен за това?

Но всички те я гледаха, присвили подозрително очи. Порил беше навел глава и избягваше погледа й. Сърцето й се сви от обида и Сония им обърна гръб.

Тя беше момиче от копторите. Беше признала, че като малка е извършвала кражби. Тя бе аутсайдер. Приятелка на Крадците. Те бяха виждали как Регин я дразни, но не знаеха колко пъти е крал книгите и записките й, колко пъти я е тормозил. Не знаеха колко хитър и отмъстителен е той.

Но тя не можеше да го обвини в нищо. Дори да се осмелеше да го направи и да рискува да се подложи на разчитане на истината, тя нямаше как да докаже, че точно той го е направил. Можеше само да докаже невинността си, а заради това не си струваше да рискува. Ако директорът на Университета не й позволеше сама да избере кой да влезе в съзнанието й, някой можеше да научи за престъплението на Върховния повелител.

Ворел се спря пред вратата.

-Нарон, по-добре ела и ти - каза той. - Останалите, завършете записките си. Няма да се върна преди междучасието.

Щом влезе в кабинета на директора на Университета, Ротан забеляза напрегнатите лица на присъстващите. Джерик седеше зад бюрото си със скръстени ръце и мрачно изражение на лицето. Сония се беше свила на един стол, вперила поглед в нищото. На съседния стол седеше изпънат друг ученик. Зад него се беше изправил Воинът, лорд Ворел, чийто поглед пламтеше от гняв.

- Какво се е случило? - попита Ротан.

Джерик се намръщи още повече.

-В твоята възпитаничка е била открита писалка, която принадлежи на съученика й Нарон.

Ротан погледна Сония, но тя не вдигна глава, за да срещне погледа му.

- Вярно ли е това, Сония?

- Да.

- По-подробно?

- Отворих кутията си, за да извадя записките си и писалката изпадна от тях.

- Как се е озовала там?

Тя сви рамене.

- Не знам.

Джерик пристъпи напред.

- Не си ли я сложила ти там?

- Не знам.

- Какво искаш да кажеш?

- Не знам дали съм я сложила там.

Той се намръщи.

- Как така не знаеш? Или си я сложила, или не си.

Тя разпери ръце.

- Възможно е предишната вечер да съм я прибрала заедно с записките ми.

Джерик тръсна раздразнено глава и си пое дълбоко дъх.

- Откраднала ли си писалката на Нарон?

Сония се намръщи.

- Не умишлено.

Ротан често бе водил подобни разговори със Сония, затова едва не се засмя. Но сега не беше време за подобни игри на думи.

- Значи казваш, че може да е станало случайно? - попита той.

- Как може случайно да се открадне нещо? - възкликна Джерик. - Кражбата е умишлено действие.

Ворел изсумтя отвратено.

- Сония, ако не го отречеш, остава единствено да приемем, че си виновна.

Тя погледна учителя и внезапно присви очи.

- Има ли някакво значение? Вие и без това вече сте го решили. Едва ли ще успея да променя мнението ви.

За няколко мига в стаята настъпи пълна тишина. Ротан забеляза как лицето на Ворел постепенно започна да се изчервява, затова пристъпи напред и постави ръка на рамото на момичето.

- Изчакай ме навън, Сония.

Тя излезе от стаята и затвори вратата след себе си.

- И какво очаквате да си помисля? - възкликна Джерик. - Ако е невинна, какви са тези уклончиви отговори?

Ротан подчертано мълчеше, гледайки към Нарон. Джерик проследи погледа му и кимна.

- Можеш да се върнеш в клас, Нарон.

Момчето стана.

- Мога ли са да си взема писалката, директоре?

- Разбира се. - Джерик кимна на Ворел. Ротан потрепна, щом зърна скъпата златна писалка, която учителят подаде на ученика. Сигурно момчето я беше получило като подарък по случай приемането му в Гилдията.

Когато Нарон излезе от стаята, Джерик погледна Ротан очаквателно.

- Какво искахте да ми кажете, лорд Ротан?

Ротан сложи ръце зад гърба.

-Наясно ли сте с тормоза, на който е подложена Сония от съучениците си?

Джерик кимна.

-Да.

- Установихте ли кой е подстрекателят на този тормоз?

Устните на директора потръпнаха.

- Да не смятате, че той е организирал и тази кражба?

- Само предлагам да не отхвърляте и тази възможност.

- Ще ви трябва доказателство. За сега единственото, с което разполагаме, е, че изчезналият химикал е открит сред принадлежностите на Сония. Тя не отрича, че го е взела и не е обвинила Регин, че го е подхвърлил в кутията й. На какво да вярвам?

Ротан кимна.

- Убеден съм, че Сония би искала да има доказателство за противното, но щом не обвинява никого, значи не разполага с такова. В тази ситуация всякакви протести ще прозвучат подозрително. Нищо чудно, че мълчи.

- Това не доказва невинността й - каза Ворел.

- Да. Но вие ме помолихте да обясня поведението й и аз го направих. Не мога да докажа, че е невинна, но мога да гарантирам м нея. Не вярвам, че го е направила.

Ворел изхъмка, но замълча. Джерик ги изгледа и махна с ръка

- Ще помисля върху това, което чух. Благодаря ви. Можете си вървите.

Сония стоеше облегната на стената навън, забила мълчалив поглед в обувките си. Ворел я погледна с присвити очи, но мина покрай нея, без да каже нищо. Ротан се приближи до момичето, обли на се на стената и въздъхна.

- Нещата не изглеждат добре.

- Знам. - В гласа й прозвуча примирение.

- Каза ли нещо на Регин?

- Как бих могла? - Тя вдигна глава и срещна погледа му. - Не можех да го обвиня, дори и да имах доказателства.

- Защо да... - Отговорът веднага му просветна. Правилата на Гилдията. Обвинителят трябваше да се подложи на разчитане на истината. Тя не можеше да рискува. Тайните, които криеха, можеха да бъдат разкрити преждевременно. Раздразнен и ядосан, той се намръщи и заби поглед в пода.

-Вярваш ли им?

Той я погледна.

- Разбира се, че не.

- И в теб няма и капчица съмнение?

- Дори капчица.

- А би трябвало - рече горчиво тя. - Всички останали очакват това да се случи. Няма никакво значение какво казвам или правя. Знаят, че съм го правила преди и си мислят, че ще го направя отново, със или без причина.

- Сония - рече нежно той. - Онова, което казваш или правиш има значение. Знаеш го много добре. Само защото преди толкова много време се е наложило да откраднеш не означава, че и сега що го направиш. Ако непрекъснато те влече към кражбите, досега да сме го забелязали. Ти трябва ясно и твърдо да заявиш своята невинност, дори никой да не ти повярва.

Тя кимна, макар да му стана ясно, че не е съвсем убедена.

Когато удари гонгът за обедната почивка и двамата вдигнаха глави. Ротан се отблъсна от стената.

- Ела да обядваш с мен. Не сме го правили от седмици.

Тя се усмихна тъжно.

- И без това известно време едва ли ще съм добре дошла в столицата.

Глава 14 Лоши новини

Един по един учениците минаваха покрай масата на лорд Елбен и всеки си взимаше по един стъклен буркан. Сония знаеше, че ще я посрещнат враждебни погледи, затова изчака. За нейна огромна изненада Регин се приближи последен до масата. Погледна я, поколеба се, после пристъпи напред и взе последните два буркан. Докато ги разглеждаше, лорд Елбен се намръщи, но малко преди да отвори уста, Регин хвърли единия на Сония.

- Дръж.

Тя протегна ръка да го хване, но миг преди пръстите й да стигнат буркана, той се изплъзна, падна на земята и се пръсна на парчета.

- Ох, съжалявам! - възкликна Регин и отстъпи назад от парчетата стъкло. - Колко съм непохватен.

Лорд Елбен погледна над дългия си нос първо към Регин, а след това и Сония.

- Регин, намери някой прислужник да почисти. Сония, този път ще трябва само да наблюдаваш.

Сония се върна на мястото си. Тя вече не се изненадваше от нищо. „Кражбата” на писалката на Нарон беше променила не сами отношението на учениците към нея. Преди „кражбата” лорд Елбен щеше да каже на Регин да й даде последния буркан или да го изпрати да донесе друг.

„Кражбата” само потвърди онова, което подозираха всички ученици и учители. Официалното й наказание беше да прекарва всяка вечер по един час в библиотеката на учениците и да подрежда книгите по рафтовете - което й доставяше огромно удоволствие, с изключение на моментите, когато Регин се мотаеше наоколо и й създаваше трудности. Наказанието беше приключило, но учениците и учителите продължаваха да се отнасят към нея с подозрение и мъмрене.

През повечето време никой не й обръщаше внимание. Но когато се приближеше до някой ученик или се осмелеше да го заговори, тя получаваше само студен презрителен поглед. Повече не се опита да ходи с тях в столовата. Вместо това се върна към старите си навици да пропуска обяда или да се храни с Ротан.

Но не всичко отиваше на зле. След заниманията на Арената тя разбра, че е доста по-силна от останалите. Това й вдъхна увереност. Вече не й беше нужно да си пази силите за занятията, както обикновено съветваха учителите. Тя непрекъснато се защитаваше с магическата си бариера и вече не се страхуваше от блъсканията или другите Номера, на които обикновено беше подлагана. Това означаваше, че може спокойно да си проправи път покрай Регин и приятелчетата му, ако я заобиколяха в коридора.

Вратата на стаята й беше защитена от друг щит, също както прозореца и кутията й. Тя използваше магията си денонощно и въпреки това нито се изморяваше, нито силата й се изчерпваше. Дори и след особено напрегнатите занятия в часовете по Воински умения.

Но Сония се чувстваше самотна. Тя въздъхна, поглеждайки към празния стол пред нея. Предишната седмица Порил се беше наранил, изгаряйки ръцете си, докато си бе подготвял уроците. Липсваше й. На него като че ли въобще не му пукаше, че са я уличили в „кражба”.

- Лорд Елбен?

Сония вдигна глава. На вратата стоеше жена със зелена мантия. Тя отстъпи встрани и леко побутна в стаята един дребен ученик. Сония потрепна от радост.

- Мисля, че Порил се е оправил достатъчно, за да започне отново да посещава занятия. Все още не може да прави нищо с ръцете си, но може поне да гледа.

Порил не сваляше очи от Регин. После се поклони на лорд Елбен и като на сън отиде до мястото си. Лечителката кимна с глава и си тръгна.

Докато Елбен даваше инструкции на класа, Сония от време на време поглеждаше към гърба на приятеля си. Порил като че ли не обръщаше никакво внимание на урока. Той седеше вцепенен и поглеждаше от време на време към ръцете си, по които червенееха пресни белези. Когато час по-късно удари гонгът за почивка, той изчака учениците да излязат от стаята, бързо се изправи и забърза към вратата.

- Порил - повика го тя. Поклони се бързо на Елбен и с няколко крачки настигна момчето. - Най-накрая се върна - усмихна му се тя . - Искаш ли да ти помогна да наваксаш пропуснатото?

- Не - намръщи се той и ускори крачка.

- Порил! - Тя го настигна и го хвана за ръката. - Какво има?

Той я погледна, след което хвърли бърз поглед към останалите от класа, които се отдалечаваха по коридора. Регин се мотаеш, най-отзад и от време на време хвърляше по някой поглед през рамо усмихвайки се така, че Сония усети как я полазват тръпки.

Порил потрепери.

- Не мога да говоря с теб. Не мога. - Той отблъсна ръката й.

- Но...

- Не, остави ме на мира. - Той се обърна, но тя отново го хвана здраво за ръката.

- Няма да те оставя на мира, докато не ми кажеш какво стана - процеди тя през стиснати зъби.

Той се поколеба, преди да отговори.

- Заради Регин.

Сония погледна пребледнялото му лице и усети как стомаха й се свива. Той не сваляше очи от останалите ученици и тя знаеше, че повече нищо няма да й каже. Момчето просто искаше да се махне от нея.

- Какво ти каза той? - притисна го тя.

Порил преглътна.

- Каза ми да не разговарям повече с теб. Съжалявам...

- И ти просто ще направиш каквото ти казва? - Тя знаеше, че не е честно, но не можеше да се удържи. Цялата трепереше от гняв. - Не ти ли мина през ума да му кажеш да върви да се удави в Тарали?

Той повдигна покритите си с белези ръце.

- Казах му.

Гневът на Сония изведнъж се изпари. Тя погледна приятеля си.

- Той ли ти причини това?

Порил кимна едва забележимо. Тя погледна надолу по коридора, но класът им беше стигнал до стълбите и се изгуби от погледа им.

- Това е... Защо не каза на никого?

- Не мога да го докажа.

Четенето на истината щеше да го докаже. Дали Порил имаше никаква тайна, която искаше да скрие също като нея? Или просто беше толкова уплашен от възможността някой магьосник да чете мислите му, че бе готов на всичко, за да го избегне?

- Не може да му се размине, че е изгорил ръцете ти само защото си ми приятел - изръмжа тя. - Ако те заплаши отново, кажи ми. Аз ще... Аз ще...

- Какво? Нищо не можеш да направиш, Сония. - Лицето му почервеня. - Извинявай, но не мога. Просто не мога! - Той се обърна и побягна по коридора.

Сония го последва, клатейки глава. Стигна до стълбището и бавно заслиза надолу. Когато стигна до приземния етаж, тя чу нисък боботещ звук. Поглеждайки по коридора към Голямата зала, тя примигна изненадано.

Залата беше пълна с магьосници. Те стояха по двойки или на Големи групи и разговаряха. Сония се спря, чудейки се какво ги е събрало там. Днес не беше денят за Съвет, значи имаше друга причина.

- На твое място не бих привличал вниманието към себе си -разнесе се глас зад нея.

Тя отскочи и се обърна към Регин.

- Може да решат, че са те пропуснали - каза той и очите му злорадо проблеснаха.

Тя се отдръпна от него озадачена, но сигурна, че не иска да разбира за какво говори. Регин се досети, че тя не знае какво става и на лицето му се изписа задоволство. Той отново се приближи до нея.

-О, ти не знаеш, нали? - ухили се грозно той. - Нима си забравила? Днес е най-големият празник в годината за копторни боклуци като теб. Денят на Прочистването.

Думите му й подействаха като удар. Прочистването. Първото Прочистване беше преди повече от трийсет години. Оттогава всяка година кралят изпращаше стражниците и Гилдията да прочистят улиците на града от „скитници и злодеи”. Твърдеше се, че така градът ще се избави от Крадците. Всъщност Прочистването не причиняваше никакви неудобства на Крадците; те познаваха отлично всички входове и изходи от града. Само бездомните бедняци бяха подкарани като стадо към копторите. От Прочистването страдаха и такива хора, които като роднините на Сония бяха наели стаи в „претъпканите и несигурни” работнически бараки. Точно в деня на Прочистването две години по-рано Сония се беше присъединила към банда момчета, които хвърляха камъни по магьосниците и тогава за пръв път се прояви магическата й сила.

Регин се засмя доволно. Усещайки зараждащия се в гърдите й гняв, тя се обърна, за да се отдалечи. Регин се изпъчи пред нея, блокирайки пътя й. Лицето му бе изкривено в изражение на триумф и тя се зарадва, че на учениците не им позволяват да участват в прочистването. Но после си помисли за бъдещето и потрепери. Регин очевидно очакваше с нетърпение деня, в който ще може да използва силата си, за да прогони безпомощните просяци и бедните семейства от града.

-Не си отивай - каза той и кимна към залата. - Не искаш ли да попиташ наставника си колко му е било забавно?

Ротан? Той не би могъл... Убедена, че Регин само я дразни, тя се обърна. Огледа събралите се магьосници и в една близка група и забеляза познато лице. Ротан.

Тя усети как изстива. Как можеше да се включи в това, след като знаеше какво е отношението й към Прочистването? Но така или иначе той нямаше как да се възпротиви на заповедите на краля.

Напротив! Не всички магьосници участваха в Прочистването. Той можеше да се откаже и на негово място да изпратят друг!

Ротан сякаш усети погледа й и вдигна глава, и забеляза Сония. После погледът му се прехвърли върху Регин и той се намръщи. Регин се засмя. Изведнъж тя изпита непреодолимо желание да се махне оттук. Обърна се рязко и изтича покрай момчето към изхода на Университета. Регин я последва, като през целия път до жилищата на магьосниците не спря дай се подиграва. Остави я на мира чак когато стигнаха до входа на сградата. Тя отиде право в покоите на Ротан и отдъхна с облекчение, когато установи, че вътре няма никой. Не искаше точно сега да се вижда с Тания, защото можеше да не се сдържи и да й се сопне.

Когато малко по-късно вратата се отвори, тя крачеше нервно напред-назад.

- Сония.

Ротан я гледаше извинително. Тя не му отвърна нищо, просто замря до прозореца и погледна навън.

- Съжалявам - каза той. - Знам, че го приемаш като предателство. Искаше ми се да ти кажа, че ще ходя. Все го отлагах, докато |рано тази сутрин не ни призоваха.

- Не е било нужно да ходиш - каза тя и не позна собствения си глас, натежал от гняв.

- Напротив - рече той.

- Не, не си длъжен. Някой друг можеше да отиде.

- Така е - съгласи се той. - Но не затова трябваше да отида. - Той се приближи до нея и продължи с нежен глас. - Сония, трябваше да отида там, за да се погрижа да не се правят повече грешки. Ако не бях отишъл и нещо се беше случило... - Той въздъхна. - Този път всички бяхме напрегнати. Може и да ти се стори невероятно, но увереността на Гилдията бе сериозно разклатена след случилото се миналия път. Няма значение дали е от страх, че ще сбъркат нещо или - той се засмя, - че ще попаднат на друг владеещ магията обитател. Гилдията има нужда от някой, който да я надзирава.

Сония наведе поглед. Думите му й прозвучаха смислено. Тя усети как гневът й постепенно се изпарява. Въздъхна, погледна го и успя да кимне. Той се усмихна обнадеждено.

- Прощаваш ли ми?

- Така мисля - рече неохотно тя. После погледна към масата и забеляза, че Тания беше оставила пикантни хлебчета и други студени ястия. Очевидно не очакваше, че някой ще се върне за обяд.

- Хайде да похапнем - каза Ротан.

Приемайки поканата, тя отиде до масата и се настани на стола.

Каретата спря пред обикновена двуетажна сграда. Лорлън слезе, без да обръща внимание на любопитните и озадачени погледи на хората, които вървяха по улицата. Той закрачи бързо към Дома на Първата градска стража и когато прислужникът му отвори врата той влезе в тясна приемна.

Стаята беше обзаведена с вкус, но без излишен разкош. На групи из нея бяха подредени удобни кресла. Те напомняха на Лорлън за Вечерната зала на Гилдията. От приемната излизаше коридор, който водеше до останала част на сградата.

- Разпоредителю.

Лорлън се обърна и видя сина на Дерил да се надига от едно кресло.

- Капитан Баран. Поздравления за новия ви пост.

Младият мъж се усмихна.

- Благодаря ви, Разпоредителю. - Той махна с ръка към коридора. - Моля, заповядайте в кабинета ми. Ще ви разкажа всички последни новини.

Баран отведе Лорлън до една врата в края на коридора. Зад нея се разкри малка, но удобна стая. Едната й стена беше закрита от нар тотечни чекмеджета, а в средата на стаята се намираше бюрото му Баран посочи на Лорлън единия от двата стола, а сам се настани на другия.

- Баща ви ми каза, че сте променили мнението си за жената, за която говорихме - рече настоятелно Лорлън. - Сега смятате, че вече става въпрос за убийство.

-Да - отвърна Баран. - Напоследък се сблъскахме с още няколко подобни самоубийства. Във всички случаи оръжието на убийството липсва и има следи от насилствено нахлуване. Върху всяка жертва са открити отпечатъци от длани и пръсти около раната. Това е твърде необичайно, за да е съвпадение. - Той замълча. - Самоубийствата започнаха около месец след като спряха ритуалните убийства, сякаш убиецът е осъзнал, че привлича нежелано внимание и е решил да промени методите си, с надеждата, че хората ще започнат да ги приемат за самоубийства.

Лорлън кимна.

- Или може би се е появил нов убиец.

-Може би. - Баран се поколеба. - Има още нещо, което може да няма връзка. Попитах предшественика си дали някога е попадал на нещо толкова странно. Той ми каза, че през последните четири-пет години е имало серия убийства, които периодично зачестявали. Той се засмя. - Каза още, че това е цената, която трябва да платим за това, че живеем в градове.

Ледени тръпки пробягаха по гърба на Лорлън. Акарин се беше върнал от пътуването си преди малко повече от пет години.

- А преди това е нямало нищо подобно?

- Мисля, че не. В противен случай щеше да ми каже.

- Значи става въпрос за един и същ убиец?

- Само ако известно време е следвал един модел, а след това го променил. Предшественикът ми подозира, че първоначално някой от Крадците е започнал да действа срещу съперническа група. Може да е маркирал по определен начин жертвите си, за да може съперниците му да разберат кой е извършил убийствата. Но жертвите като че ли нямат никаква връзка един с друг или с Крадците.

След това предположил, че става въпрос за наемен убиец, който се опитва да си изгради репутация. Само че малцина от убитите са имали големи дългове. Предшественикът ми не успял да свърже убийствата, също както и аз не успявам да намеря връзка.

- Нито дори най-обикновен обир?

Баран поклати глава.

- Някои от жертвите са били ограбени, но не всичките.

- Свидетели?

- От време на време. Описанията им се различават. Но въпреки всичко има един общ детайл. - Очите на Баран грейнаха. – Убиецът е носил пръстен с голям червен камък.

- Наистина ли? - намръщи се Лорлън. Беше ли виждал някога пръстен на ръцете на Акарин? Не. Акарин не носеше никакви бижута. Това не означаваше, разбира се, че не може да си слага някои пръстен, когато никой не го гледа. Но защо му е да го прави?

Лорлън въздъхна и поклати глава.

- Има ли някакви следи, че при убийствата може да е използвана на магия?

Баран се усмихна.

- На татко това много би му харесало, но не. Има някои странни неща в някои от убийствата, но няма следи от изгаряния или нещо друго, за което да няма обикновено обяснение.

Разбира се; черната магия нямаше да остави следи, които Баран би разпознал. Лорлън не беше сигурен дали дори някой магьосник щеше да ги разпознае. Но за всеки случай реши да събере колкото се може повече информация.

- Какво друго можете да ми кажете?

- Искате ли подробности от всяко убийство?

-Да.

Баран махна към чекмеджетата.

- Тук съм събрал досиетата на всички необичайни серийни убийства. Оказаха се доста...

Лорлън погледна слисано картотеката. Толкова много...

- Може би ще прегледам само последните.

Баран кимна. Отиде до стената и измъкна една голяма папка.

- Хубаво е, че Гилдията проявява интерес към подобни въпроси - каза той.

Лорлън се усмихна.

- Интересът ми е предимно личен, но ако Гилдията може да помогне с нещо, трябва само да ми кажете. Ала аз съм сигурен, че разследването е в надеждни ръце.

Баран се усмихна сухо.

- И аз се надявам същото, Разпоредителю. И аз се надявам същото.

Тъмносивите облаци бавно се носеха над Арената към Северния квартал. Вятърът огъваше дърветата в градината. С приближаването на зимата клоните им потъмняха, но на тях все още се държаха последните яркочервени и жълти листа.

Въздухът в Арената бе абсолютно неподвижен. Бариерата я защитаваше от вятъра, но не и от студа. Сония устоя на желанието си да се обгърне с ръце и да притисне вълнената блуза, която носеше под мантията, по-плътно към тялото си. Лорд Ворел им беше наредил да свалят всичките си щитове, включително онзи, който ги защитаваше от студа.

-Запомнете законите на магията - извика той. - Първи: удържането на щита при атака отнема повече енергия, отколкото самата атака. Втори: кривият или заобиколен удар отнема повече енергия от правия. Трети: светлината и топлината се разпространяват по-бързо и равномерно от силата, затова за силовия удар са нужни повече усилия, отколкото за огнения.

Лорд Ворел застана пред класа с разкрачени крака и ръце на пръста. После погледна към Сония.

-Ударите са лесни. Трудно се контролира силата им. Затова издигането на бариери е най-важното умение на Воина и затова учениците прекарват по-голямата част от времето си в упражнения да ги поддържат. Не забравяйте правилата на Арената. Падне ли щитът ви, изгубили сте битката. Няма нужда от други доказателства.

Сония потрепери и то не от студ. Това беше първият урок, при който учениците щяха да се изправят един срещу друг. Тя си спомни всички предупреждения, които беше изрекъл Ворел и огледа лицата на съучениците си.

Повечето бяха зачервени и възбудени, но Порил беше бял като сняг. Тъй като досега на упражненията двамата винаги бяха образували двойка, лорд Ворел сигурно щеше да ги изправи един срещу друг. Тя реши да внимава и да действа внимателно срещу някогашния си приятел.

- Като за начало ще ви разделя по двойки в зависимост от силата ви - каза Борел. - Регин, ти ще се биеш със Сония. Бенон, ти ще се сражаваш с Яленд. Нарон - с Трасия. Хал, Сено и Порил ще се редуват един срещу друг.

Сония усети как кръвта й се вледенява. Той ме изправи срещу Регин!

Но в това имаше смисъл. Те бяха двамата най-силни ученици в класа. Изведнъж й се прииска да се беше досетила по-рано за това и да се беше престорила на по-слаба, отколкото е в действителност.

„Не, не трябва да мисля по този начин”. Ворел им беше казал много пъти, че ако магьосникът смята, че ще загуби, то битката е вече изгубена. „Аз ще победя Регин - помисли си тя. - Аз съм по-силна. Това ще е отмъщението ми за раните на Порил”.

Оказа се не чак толкова лесно да запази решимостта си, когато лорд Ворел я извика да излезе отпред и да застане до Регин. Той постави ръка на рамото й и тя почувства как магията му изгражда около нея вътрешен щит. Другият воин, лорд Макин, изгради щит около Регин.

- Останалите излезте навън - нареди той. Когато учениците послушно започнаха да излизат през коридора, Сония се насили да погледне Регин в очите. Те грееха, а устните му се изкривиха в самодоволна усмивка.

- Така - каза Ворел, когато учениците насядаха по стълбите извън Арената. - Заемете позиции.

Сония преглътна тежко и отиде в единия край на Арената. Регин изтича в другия и се обърна към нея. Борел и Макин отстъпиха назад и Сония усети как издигат щитове около себе си. Сърцето и затупка лудо.

Ворел погледна първо нея, после Регин и даде рязко знак с ръка.

- Започвайте.

Сония бързо издигна щита си и се приготви да посрещне ударите, но такива не последваха. Регин стоеше със скръстени ръце, отпуснат на единия си крак и чакаше.

Сония присви очи. Първият удар се считаше за много важен. Чрез него магьосникът показваше характера си на противника. Когато се вгледа, тя установи, че Регин дори не е издигнал щита си. Той премести тежестта на тялото си на другия крак, забарабани с пръсти по ръката си, потупа с крак по земята и погледна въпросително към учителя им.

Сония също погледна към лорд Ворел. Воинът наблюдаваше напрегнато, без очевидно да се притеснява от липсата на бойни действия.

Регин въздъхна толкова силно, че дори учениците извън Арената можаха да го чуят. След това се прозя. Сония потисна усмивката си. Това не беше битка на сили, а на търпения.

Тя сложи ръце на хълбоците си и погледна към учениците, без повече да се старае да следи какво прави Регин. Някои от тях ги наблюдаваха напрегнато, други изглеждаха озадачени или отегчени. Тя отново погледна към учителя си. Лорд Ворел й отвърна с хладен поглед.

Може пък да успее да примами Регин да удари пръв. „Ами ако сваля щита си...”

Сония внимателно свали външната си бариера и в този миг всичко около нея избухна в бял огън. Издигнатият набързо щит, с който се опита да отблъсне ударите, се разпадна за няколко секунди. Кожата й настръхна на мястото, където магията на Регин се сблъска с вътрешния щит на Ворел.

- Стой!

Ударите спряха, но пред очите на Сония плуваха черни петна. Тя погледна към лорд Ворел, който застана в центъра на Арената и примигна.

-Регин е победител - обяви той. Откъм учениците се разнесоха слаби поздравителни викове. Сония усети как лицето й пламва, а Регин се поклони грациозно.

-Сония - обърна се към нея лорд Ворел. - Свалянето на щита не е препоръчително, освен ако уменията ти не позволяват да го вдигнеш отново бързо. Ако отново смяташ да използваш тази стратегия, трябва повече да упражняваш защитата си. Можете да излезете.

Бенон и Яленд са следващите.

Сония се поклони и затича с всички сили към портала. В коридора я връхлетя мрачно настроение. „Това е само първата битка" - помисли си тя. Не можеше да очаква непрекъснато да печели, особено срещу Регин, чийто наставник все пак беше Воин.

Ако винаги ги разпределяха според силата им, тя щеше всеки път да се бие с Регин. Отсега беше ясно, че той предпочита тази дисциплина, а и тя беше чувала Хал да споменава, че Регин взима частни уроци. Тъй като тя нямаше никакво желание да става Воин или ди взима допълнителни уроци, тя бе повече от сигурна, че той винаги щеше да е по-добър от нея.

Но пък Ворел беше казал, че само първия път ще ги разпредели според силите им. Ако двойките се променяха според уменията и таланта и тя се окажеше не толкова опитна, колкото Регин, Ворел щеше да я изправи срещу някой от другите ученици.

Което означаваше, че тя има два избора: да се опита да усвои по-добре Воинските умения и всеки път да се изправя срещу Регин, или да се провали, за да може да се отърве от него.

Сония въздъхна, изкачи се по стълбите и се присъедини към останалите ученици. И в двата случая щеше да преживява още много унизителни поражения.

Тя се сети с копнеж за Купола, старата каменна постройка, която се издигаше до жилищата на учениците. Преди да бъде изградена Арената, учениците бяха тренирали там. Дебелите й стени защитаваха външните хора от ударите, които си разменяха вътре, но освен това битката можеше да бъде наблюдавана само от учителя. И Купола беше тясно и задушно, но поне скриваше позора от поражението.

Докато наблюдаваше Бенон и Яленд, Сония бързо се отегчи Тя не можеше да разбере как тези уроци, с всичките им правила, ще подготвят магьосниците за истинска война. Не, тези Воини прекарваха целия си живот в опасни игри, а магията можеше да бъде използвана за нещо по-добро - например Лечителство.

Тя поклати глава. Знаеше със сигурност, че когато дойде времето да си избира дисциплина, няма да избере червената мантия.

Глава 15 Внезапно нападение

Когато влезе в класната стая, Сония веднага усети, че нещо не е наред. Във въздуха витаеха странни потоци магическа сила. Тя се поколеба на прага. Облекчението, че на идване към Университета беше успяла да избегне бандата на Регин, отлетя за миг.

Лорд Киано надигна глава. Стори й се, че в очите му проблесна благодарност, сякаш появата й му беше донесла дългоочакваната възможност да разсее малко обстановката.

- Днес няма да имаме занятия, Сония.

Тя погледна изненадано учителя.

- Защо, милорд?

Киано се поколеба. Тя чу как някой си пое дъх със свистене и погледна към съучениците си. Само четирима бяха дошли по-рано. Бенон седеше, обхванал главата си с ръце. Трасия и Нарон бяха преместили столовете си до него. Зад тях седеше Регин, като за пръв път очите му не изразяваха нищо. Трасия гледаше обвинително Сония.

- Един ученик е починал - обясни Киано. - Шерн.

Сония се намръщи, припомняйки си ученика от летния клас, чиито сила тя бе усетила по доста странен начин. Починал? В главата й заприиждаха въпроси. Как? Кога?

-О, махай се оттук - изръмжа Трасия. Изненадана от избухването й, Сония я погледна втренчено.

- Той беше братовчед на Бенон - каза й тихо Киано.

Трасия изглеждаше така, сякаш всеки момент ще се нахвърли върху нея. Сония постепенно започна да разбира. След като бе попитала защо няма да има занятия, лорд Киано беше принуден да говори за смъртта на Шерн пред братовчед му. Сония усети как лицето й пламва. Нарон я погледна намръщено, тя излезе заднишком от стаята и побягна.

Но само след няколко крачки се спря, изпълнена с гняв и раздразнение. Как би могла да знае, че Шерн е мъртъв или че Бенон му е братовчед? Напълно нормално бе да попита защо са отменени занятията.

Нали?

Мислите й се върнаха при Шерн. Когато научи за смъртта му, тя почувства само лека тъга. Шерн не й беше проговорил нито веднъж, не беше разговарял и с останалите. Всъщност целият летен клас не му беше обръщал внимание през няколкото седмици, докато бе в Университета.

Когато стигна до стълбището, тя видя, че Ротан се изкачва нагоре и изпита огромно облекчение.

- Ето те и теб - каза той. - Разбра ли за случилото се?

- Отмениха занятията.

- Да - кимна той. - Винаги го правят, когато се случи нещо такова. Отидох да те потърся в стаята ти, но не те намерих. Ела да пийнем нещо топло.

Сония мълчаливо тръгна с него. Струваше й се невероятно, че Гилдията ще затвори Университета заради смъртта на един ученик, който едва ли беше прекарал повече от няколко седмици там. Но тъй като с изключение на нея всички ученици идваха от Домовете момчето най-вероятно беше роднина на няколко други ученици и магьосници.

- Шерн беше в предишния ти клас, нали? - попита Ротан когато влязоха в гостната му стая.

- Да. - Сония се поколеба. - Мога ли да попитам какво му се е случило?

- Разбира се. - Ротан взе чайник и чаши от помощната масичка, след което донесе два буркана от скрина. - Помниш ли като ти разказах как магьосникът губи Контрол, когато умира?

- И неизползваната магия изригва на свобода и разрушава тялото му.

Ротан кимна и остави бурканите на масата.

- Шерн изгуби Контрол над магията си.

Сония почувства студени тръпки по гърба си.

- Но той беше усвоил Второто ниво.

- Така е, но изглежда, не много добре. Съзнанието му не беше твърде стабилно. - Ротан поклати глава. - Подобно нещо се случва рядко, но не е невъзможно. Разбираш ли, когато открием в децата магически потенциал, ние винаги проверяваме и устойчивостта на решенията им. Понякога те просто нямат менталната сила или стабилност да контролират магията.

- Разбирам - отвърна Сония и кимна. Ротан наля вода в чайника и добави няколко листенца суми от единия буркан. Сония взе другия, смеси малко рака на прах с вода и подгря сместа с магия.

- За съжаление някои хора развиват ментална нестабилност, след като пораснат - продължи Ротан - или след като магията им бъде освободена. Рано или късно те губят Контрола, на който са били научени - обикновено през първите няколко години. Шерн започна да проявява признаци на нестабилност преди няколко месеца. Гилдията го отведе на мястото, което сме построили за ученици като него. Опитваме се да ги поддържаме спокойни и щастливи и за тях да се грижат Лечители, които са добре запознати с проблема. Но за съжаление досега лечение за това не е открито и всички опити да се блокира силата им се оказват краткотрайни.

Сония потрепери.

- Когато го видях за пръв път, си помислих, че има странно присъствие.

Ротан се намръщи.

- Толкова рано си усетила нестабилността му? Никой друг не го е направил. Трябва да съобщя за това на...

- Недей! - Сърцето на Сония подскочи. Ако Ротан кажеше на никого, че тя е усетила нещо нередно в Шерн, останалите ученици щяха да имат нов повод за обвинения. - Моля те, недей.

Ротан я изгледа замислено.

- Никой няма да те осъжда за това, че си замълчала. Ти не си знаела какво означава това.

Сония издържа погледа му. Ротан въздъхна.

- Добре, няма да кажа на никого. Сега това вече няма значение.

- Той обгърна чайника с ръце. От чучура му веднага започна да се издига пара. - Как се чувстваш, Сония?

Тя сви рамене.

- Не го познавах. - После му разказа какво се беше случило когато влезе в стаята. - Сякаш аз бях виновна за това.

Ротан се намръщи и си наля суми.

- Сигурно са се държали така просто защото си се появила в неподходящо време. Не им се сърди. Утре вече ще са забравили за това.

- А днес какво да правя? - попита замислено Сония. Ротан отпи глътка суми и се усмихна:

- Мисля, че можем да планираме посещението на Дориен.

Капитанът на „Аний” изпадна във възторг, когато Денил го попита дали ще плава до островите Вин. Първоначално магьосника предположи, че човекът се радва, че ще се върне у дома, но когато капитанът настоя да ги настани в своята каюта, в него възникнаха подозрения. Доколкото познаваше моряците винди, тъгата по родината и уважението към Гилдията не бяха достатъчна причина за един капитан да отстъпи собствената си каюта на пътниците.

Вечерта след като потеглиха, Денил откри истинската причина за ентусиазма на капитана.

- Повечето кораби до Кико Таун първо пътуват до Капия - им каза капитанът по време на обилния обяд. - Нашият път е много по-кратък.

- Защо не пътуват директно до Кико Таун? - попита Тайенд.

- На Горните вински острови живеят лоши хора - намръщи се капитанът. - Те обират корабите, избиват екипажа. Опасни хора.

- Аха. - Тайнед погледна към Денил. - И ние ще минем покрай тези острови?

- Този път няма никаква опасност. - Капитанът се усмихна на Денил. - На борда имаме магьосник. Ще вдигнем флага на Гилдията.

Те няма да посмеят да ни нападнат!

Припомняйки си разговора, Денил се усмихна. Той подозираше, че от време на време търговците рискуваха и избираха този маршрут, като издигаха флага на Гилдията, дори и да нямаха магьосник на борда. Може би пиратите се бяха досетили за това и Денил нямаше да се изненада, ако в някой сандък откриеше магьосническа мантия, истинска или не, скътана за някой черен ден, когато знамето на Гилдията нямаше да е достатъчно.

Но това не го притесняваше особено. Той чувстваше безкрайно облекчение, че най-накрая напуска Лонмар. Цял месец старейшините спориха помежду си и с него, преди да стигнат до удовлетворително решение. Посланическите задължения, които го бяха изпратили във Вин, на пръв поглед изглеждаха незначителни, но Денил не можеше да не се чуди дали и там не го очакват неприятни изненади.

Колкото повече се отдалечаваха от Лонмар, толкова повече нарастваше напрежението сред екипажа. Денил осъзна, че заплахата от пиратите е напълно реална. От подхвърлените между моряците реплики, които Тайенд му превеждаше, Денил стигна до извода, че почти сигурно ще се сблъскат с пирати. Той доста се разстрои, когато осъзна, че всички тези хора разчитат на него.

Магьосникът погледна към Тайенд, който лежеше на съседната койка. Младият учен беше ужасно пребледнял и отслабнал. Непрекъснатите пристъпи на морска болест се отразяваха зле на здравето му. Въпреки слабостта си и очевидния дискомфорт, Тайенд продължаваше да отказва предложенията на Денил да го излекува.

Поне на този етап пътуването им въобще не приличаше на приятното приключение, което си беше представял Тайенд. Денил знаеше, че ученият бе напуснал Лонмар с огромно облекчение. Магьосникът реши, че щом стигнат Кико Таун, двамата трябва да си отдъхнат поне седмица-две. Виндите се славеха с добродушното си гостоприемство. Денил се надяваше, че Кико Таун ще се окаже приятен контраст в сравнение със странните лонмарски нрави и постоянната жега в Джебем и в Тайенд отново ще се събуди жаждата за странствания.

През малките прозорчета се виждаха плискащите се вълни. По ясно синьото небе не се забелязваше нито едно облаче. Когато се приближи до тях, Денил забеляза далечните очертания на група острови - и две големи лодки.

Той чу как Тайенд се прозява и се обърна към него. Ученият беше седнал в леглото си и се протягаше.

- Как се чувствате? - попита Денил.

- По-добре. Как е времето навън?

- Изглежда изключително приятно. - Лодките бяха по малки от „Аний”. Те подскачаха по вълните и бързо се приближаваха. - Мисля, че ще имаме компания за вечеря.

Тайенд скочи от леглото, изтича до Денил и надникна през прозорчето.

- Пирати?

Към вратата се приближиха бързи стъпки, последвани от рязко почукване.

- Видях ги - извика Денил.

Тайенд го потупа по рамото.

- Време е да проявите героизъм, мой магически приятелю.

Денил му хвърли изпепеляващ поглед, преди да отвори вратата и да излезе в коридора. Най-младият от моряците, момче на около четиринайсет години, се поклони припряно.

- Ела навън! По-бързо! - каза той, кокорейки се.

Денил тръгна след момчето, мина пред общата стая и излезе на палубата. Забеляза капитана на кърмата и отиде при него.

- Лоши мъже - каза капитанът и посочи с пръст.

Лодките се бяха приближили на около двеста крачки. Денил вдигна поглед към мачтите на „Аний” и забеляза знамето на Гилдията да се вее на вятъра. После огледа палубата и установи, че целия му екипаж, включително и момчето, се беше въоръжил с ножове иди къси, грубо изковани мечове. Неколцина държаха в ръцете си лъкове, заредени и прицелени към приближаващите се лодки.

Тайенд изпъшка възмутено.

- Екипажът като че ли не ви вярва - промърмори той.

- Не искат да рискуват - отвърна Денил. - Вие не бихте ли постъпили така?

- Вие сте наш герой и защитник. Знам, че ще ни спасите.

- Трябва ли непрекъснато да го повтаряте?

Тайнед се изкиска.

- Просто искам да се чувствате необходим и ценен.

Приближавайки се до „Аний”, водещата лодка не забави ход.

Притеснен, че пиратите възнамеряват да вземат кораба на абордаж, Денил се приближи до парапета, готов да я преобърне. Тя зави в последния момент и бавно заплава редом с кораба.

Малките морски съдове бяха пълни с високи мускулести мъжаги. Те се бяха прикрили с огромни щитове, за да се предпазят от дъжда и от стрели. Денил забеляза проблясващите между тях мечове. Двама мъже държаха намотани въжета, за които бяха завързани абордажни куки.

Хората в лодките имаха по-тъмна кожа и бяха по-високи от средния винд; вероятно във вените им течеше и лонмарска кръв. Те не сваляха погледи от човека, който стоеше на носа на лодката; това сигурно беше главатарят им.

Когато втората лодка се изравни с първата, главатарят вдигна ръка и каза нещо на виндо. Тайенд издаде сподавен звук, но моряците от екипажа на „Аний” не отвърнаха нищо. Денил погледна към капитана.

- Какво каза той?

Капитанът се прокашля.

-Пита колко струва красивият ти приятел. Казва, че ще изкара хубави пари от него, ако го продаде за роб на Запад.

- Така ли? - Денил погледна към Тайенд. - Вие как мислите? - Петдесет златни?

Тайенд го погледна гневно. Капитанът се засмя.

- Не знам какви са цените за мъжете роби.

Денил се ухили и поклати глава.

-Нито пък аз. Кажете на пирата, че приятелят ми не се продава. Кажете му - докато говореше, Денил се обърна към пирата, - че този кораб ще му излезе много скъпо.

Капитанът преведе думите му на виндо. Пиратът се усмихна, после даде сигнал на другата лодка. Моряците наблегнаха на веслата и скоро двете лодки заплаваха бързо към брега.

Капитанът пристъпи към Денил.

- Убийте ги сега - каза задъхано той. - Преди да са се измъкнали.

Денил поклати глава.

-Не.

- Но пиратите са лоши хора. Винаги ограбват корабите. Убиват. Взимат роби.

- Нас не ни нападнаха - отвърна Денил.

- Ако ги убиете, морето ще стане по-безопасно.

Денил погледна към капитана.

- Убийството на мъжете в една или две лодки няма да има особено значение. Други ще ги заменят. Ако виндите искат магьосниците да прочистят островите от пирати, те трябва да договорят това с Гилдията. Според закона аз мога да използвам силите си само в защита, освен ако нямам директна заповед от моя крал.

Капитанът сведе поглед и се отдалечи. Денил чу как мъжът промърмори нещо на родния си език, преди да нареди на екипажа си да се залавя за работа. Неколцина от моряците изглеждаха недоволни, но се заеха със задълженията си без да се оплакват.

- Те не са единствените, които останаха недоволни от изпълнението ви - обади се Тайенд.

Денил погледна замислено приятеля си.

- И вие ли смятате, че трябваше да ги убия?

Тайенд погледна с присвити очи към отдалечаващите се пирати.

- Нямаше да възразя. - После сви рамене. - Но най-вече се надявах да видя магията в действие. Нищо кой знае колко впечатляващо. Само малко фойерверки.

- Фойерверки?

- Да. Може и малко фонтанчета.

- Простете, че съм ви разочаровал - отвърна сухо Денил.

- И какви бяха тези глупави шеги, че ще ме продадете в робство и то само за петдесет златни монети! Каква обида!

- Извинете. Сто ли трябваше да предложа?

- Не! И не ми изглежда като да съжалявате особено.

-Тогава се извинявам, че извинението ми не прозвуча особено убедително.

Тайенд завъртя очи.

- Стига толкова! Връщам се в каютата.

Сония притисна към гърдите си кутията с училищните си принадлежности и въздъхна. Стъмваше се твърде бързо. Когато влезе в гората, залязващото слънце още се виждаше над дърветата, но в спускащия се сумрак предметите вече почти не се различаваха. Тя устоя на желанието си да създаде светлинно кълбо, защото не искаше да я видят.

Някъде наблизо изпука клонче.

Тя рязко спря и се взря в гъсталака. В далечината зад дърветата се виждаха светлините на Лечителницата. Гората като че ли беше пуста.

Сония въздъхна и продължи да върви.

Няколко седмици по-рано лорд Киано беше извел класа им в полето и ги беше отвел до къщичките със стъклени покриви, в които лечителите отглеждаха медицинските си растения. Беше им показал няколко разновидности и им беше обяснил как да разпознават растенията. После им беше заявил, че всяка седмица ще избира по един ученик, с който ще ходят в полето след часовете, за да провери знанията му на практика.

Днес беше неин ред. След изпита Киано я освободи. Сония знаеше, че Регин няма да изпусне възможността да й устрои засада близо до Университета и остана дълго време там, преструвайки се, че разглежда растенията с надеждата, че ще може да се върне обратно заедно с учителя си. Но когато той поведе ленива беседа с градинаря, тя разбра, че ще се наложи доста да почака.

Затова реши да приложи собствения си план. Тя предполагаше, че Регин ще я чака на обичайната пътека, затова реши да мине напряко през гората, да заобиколи Лечителницата и да излезе на пътя, които водеше до Университета.

Леко изпукване вляво отново я накара да спре. Кръвта във вените й изстина, когато чу сподавен смях и осъзна, че планът й се е провалил.

- Добър вечер, Сония.

Тя се обърна и зърна познатия силует между дърветата. Създаде бързо светлинно кълбо и тъмнината отстъпи встрани. Пред нея стоеше ухиленият Регин, а от двете му страни - Исле и Аленд. Разнесе се ново пукане на клони и от сенките се появиха Генил, Валим и Кано.

- Вечерта е страхотна за разходка в гората - отбеляза Регин, оглеждайки се. - Толкова е тихо. Спокойно. Никой няма да ни прекъсне

- Той пристъпи към нея. - Учителите вече не ти обръщат внимание, нали? Колко жалко. Не е честно, че с нас се занимават допълнителни а с теб не. Затова реших сам да ти преподам няколко урока.

Новото пропукване на клони подсказа на Сония, че учениците зад гърба й се приближаваха към нея. Тя подсили щита си, но за нейна огромна изненада момчетата я заобиколиха и застанаха до Регин.

- Хмм - продължи той. - Може би трябва да те науча на някои неща, които ми показа лорд Болкан. - Той се спогледа с останалите и кимна. - Да, мисля, че това ще ти е интересно.

Устата й пресъхна. Тя знаеше, че Регин взима допълнителни уроци по Воински умения, но не и че се обучава при Болкан, Повелителя на воините. Когато Регин вдигна ръцете си, останалите ученици се приближиха до него и поставиха ръце на раменете му.

- Защитавай се - каза той, имитирайки заповедния тон на лорд Ворел.

Тя подсили щита си с още магия и блокира притока на енергии, който изригваше от дланите на Регин. Ударите бяха леки, но силата им постепенно нарастваше, докато накрая достигнаха мощност, каквато не беше изпитвала на Арената. Изненадана, тя не спираше ди влива магия в щита си.

Възможно ли беше това? Тя се беше сражавала достатъчни пъти с Регин, за да познава силата му. Той винаги е бил по-слаб от нея. Дали не се е въздържал в очакване на подходящия момент, за ди я изненада с истинската си мощ?

Лицето на Регин се изкриви в грозна усмивка и той пристъпи към нея. Атаката рязко отслабна и той се спря, обръщайки се към останалите. Те бързо го настигнаха и поставиха ръце на раменете му.

Щом го докоснаха, атаката се поднови с нови сили. Тя се досети какво означава това. Очевидно останалите му преливаха от силите си. Тя не знаеше, че това е възможно, но имаше доста неща от Воинските изкуства, които не й бяха известни - или пък ги беше пропуснала по време на продължителните и отегчителни лекции на Ворел.

В ушите й започна да звъни от магията, която изпълваше въздуха. Снегът около тях се беше разтопил в съскащи локви вода. Толкова много сила... мисълта, че тя бе насочена срещу нея накара сърцето й да ускори ритъма си. Ако щитът й не издържеше, последствията щяха да са фатални. Той поемаше голям риск... или пък не?

„Ами ако смята да ме убие?”

Едва ли. Щяха да го изхвърлят от Гилдията.

Но когато си представи Регин, изправен пред Събранието на магьосниците в Заседателната зала, тя изведнъж разбра, какво ще кажат те. Нещастен инцидент. Не беше негова вината за недостатъчните й умения. Четири седмици работа в библиотеката и повече да не се повтаря.

Гняв замени страха й. Тя погледна учениците и видя как те се поглеждат несигурно. Регин вече не се усмихваше, а се опитваше намръщено да се концентрира. Той изръмжа нещо и останалите възразиха в отговор. Каквото и да правеха, то очевидно нямаше очаквания ефект.

Това означаваше ли, че са достигнали максимума на обединените си сили? Тя се усмихна. Успяваше да издържи с лекота. Той я беше подценил - и съдейки по светлинното кълбо над главата й, тя разполагаше с още сила.

И как щеше да приключи всичко? Тя беше сигурна, че ответният й удар щеше да прекъсне атаката им. Но ако не можеха да се защитят, тогава тя щеше да бъде изправена пред Висшите магове и изпратена в изгнание.

А ако успееха да издигнат щитовете си, щяха да продължат да я преследват чак до жилищата на учениците. Как да се отърве от тях. Тя погледна към светлинното кълбо. Ако го угасеше, очите им нямаше да успея веднага да привикнат към тъмното и тя щеше да се измъкне. Но пък и самата тя щеше да има проблеми в мрака.

Да ги заслепи?

Сония се усмихна. Затвори здраво очи и насочи волята си. Зад клепачите й проблесна ярка светлина и тя усети как атаката секва. Когато отвори очи, тя видя, че учениците примигват или разтъркват очите си.

- Не мога да виждам! - възкликна Кано.

Получи се! Тя се ухили, когато Аленд грубо изруга и протегна ръце напред, губейки равновесие върху неравната земя. Исле запристъпва внимателно напред, докато не се натъкна на дърво. Тя го стисна здраво, сякаш се страхуваше, че ще й избяга.

Сония отстъпи назад. Чувайки хрущенето на снега под краката й, Регин протегна ръце и пристъпи към нея. Обувките му попаднаха в калната локва, създадена от разтопения сняг и той се подхлъзни, падайки по лице в калта.

Сония се разсмя. Регин скочи на крака и лицето му се изкриви грозно. Сония избегна протегнатите му ръце и се отдалечи от учениците.

- Благодаря ти за урока, Регин. Не знаех, че си толкова прозорлив.

Тя се засмя отново, обърна му гръб и тръгна към осветена сграда на Университета.

⁵ Браси - вид зелен листен зеленчук

Глава 16 Законът за обвиненията

Ротан разглобяваше крехка конструкция, състояща се от тръбички, колби и други стъклени джунджурии, когато чу някой да произнася името му. Той вдигна глава и видя, че на прага на класната стая е застанал млад мъж с облекло на прислужник, препасан със зелен пояс, което означаваше, че е пратеник на лечител.

- Да? - рече той.

- Лейди Винара моли за присъствието ви в Лечителницата.

Сърцето на Ротан прескочи един удар. Какво ли иска от него Винара? Да не би нещо да се е случило със Сония? Дали Регин не е стигнал твърде далеч в номерата си? Или е нещо друго? Старият му приятел Ялдан? Или Езрил, съпругата му?

- Идвам след малко - отвърна той.

Пратеникът се поклони и си тръгна. Ротан погледна ученикът, който беше останал след часовете, за да му помогне. Фаринд се усмихна.

- Аз ще довърша всичко сам, ако искате, милорд.

Ротан кимна.

- Много добре. Само внимавай, като изхвърляш киселината.

- Разбира се.

Ротан тръгна бързо по коридора, опитвайки се да спре да мисли за причината, която бе накарала Винара да го повика. Скоро щеше да я разбере. Нощният въздух беше ледено студен, затова Ротан издигна около себе си щит и затопли въздуха. Когато стигна до Лечителницата, той видя, че лейди Винара го чака на входа.

- Искали сте да ме видите? - рече задъхано Ротан.

Устните й се разтеглиха в лека усмивка.

- Не беше нужно да бързате, лорд Ротан - каза му тя. - Учениците, които твърдят, че са жертви на любимката ви, няма да се изпарят и знаете ли къде е Сония?

Жертви? Какво ли е направила?

- Сигурно учи в стаята си.

- Не сте ли я виждали тази вечер?

- Не. - Ротан се намръщи. - За какво става въпрос?

- Преди около час тук пристигнаха шестима ученици. Те твърдят, че Сония им е устроила засада в гората и ги е ослепила.

- Ослепила ги е? Как?

- С ярка светлина.

- Аха. - Ротан си отдъхна, но щом забеляза сериозното лице на Лечителката, отново се разтревожи. - Нали не за постоянно?

Тя поклати глава.

- Не. Нямат сериозни наранявания - не си заслужават губенето на времето на някой лечител. Ще се оправят.

- Някакви други наранявания, освен заслепяването?

- Порязвания и отоци от опитите им да намерят път през гората.

- Разбирам. - Ротан кимна леко. - Да не би един от тези ученици да е фаворитът на Гарел, Регин?

- Да. - Лечителката сви устни. - Чувам, че Сония не обича особено това момче.

Ротан се засмя горчиво.

- Смея да уверя, че чувствата им са взаимни. Мога ли да говоря с Регин?

- Разбира се. Ще ви отведа при него. - Винара се обърна и тръгна по главния коридор на сградата.

Докато Ротан вървеше след нея, той размишляваше върху думите на Винара. И за минута не беше повярвал, че Сония е причакала Регин и приятелите му. По-скоро те й бяха организирали засада Но нещо се беше объркало.

Сигурно сами се бяха заслепили, за да могат после да обвинят нея за това, но той се съмняваше да е станало точно така. Ако бяха възнамерявали да постъпят така, те щяха да се погрижат да бъдат намерени от други техни приятели, които да ги отведат в Лечебницата. Това че дори не бяха изпратили мисловен призив за помощ означаваше, че не искаха да привличат вниманието на останалите към положението, в което бяха изпаднали.

Винара спря до една врата и с жест го покани вътре. Когато надникна в стаята, Ротан забеляза познат младеж, който седеше на ръба на леглото. Лицето на Регин пламтеше. Юмруците му се свиваха и разгъваха, а пламтящият му поглед се беше забил в някаква точка над рамото на наставника му лорд Гарел. Магьосникът се обърна към Ротан и лицето му потъмня. Без да му обръща внимание, Ротан се вслуша в гласа на Регин, който тъкмо завършваше гневната си тирада.

- Кълна се, че тя се опита да ни убие! Знам законите на Гилдията! Тя трябва да бъде прогонена!

Ротан погледна към Винара, после отново към момчето и усети как устните му се разтягат в усмивка. Щом Регин искаше да приложат законите на Гилдията, то нека бъде така.

- Това е много сериозно обвинение, Регин - рече тихо той. - Затова няма да е подходящо точно наставникът ти да потвърди истинността му. - Той се обърна и погледа към жената, която стоеше зад гърба му. - Може би лейди Винара трябва да предложи някой друг.

Винара примигна, но щом осъзна какво има предвид Ротан, очите й проблеснаха.

- Аз ще изпълня разчитането на истината - заяви тя.

Регин си пое рязко дъх. Когато отново погледна ученика, Ротан със задоволство забеляза, че момчето е пребледняло.

- Не, аз нямах предвид... - заекна то. - Аз не...

- В такъв случай оттегляш ли обвиненията си? - попита Ротан.

- Да - изпъшка Регин. - Оттеглям обвиненията си.

- Тогава какво се случи тази вечер?

- Да - рече Винара с мрачен глас. - Защо Сония те е нападнала, както твърдиш?

- Очевидно е искала да им попречи да посещават няколко дни часовете - отвърна Гарел.

- Разбирам - рече Ротан. - Какво ще се случи през следващите няколко дни, че да иска отсъствието ви?

- Не знам... сигурно просто е искала да ни нарани.

- И затова е последвала шестима ученици в гората - Ротан погледна многозначително Винара, - убедена, че ще успее да надвие обединените ви сили? Сигурно има по-добри воински умения, отколкото показват оценките й.

Лишените от зрение очи на Ротан потърсиха наставника му

- Какво изобщо правехте вие шестимата в гората? - попита Винара.

- Ние просто... изследвахме. За забавление.

- Хм - рече тя. - Приятелите ти твърдят друго.

Регин отвори уста, но бързо я затвори. Гарел се изправи.

- Ученикът ми е пострадал и има нужда от почивка. Със сигурност този разпит може да почака, докато се възстанови.

Ротан се поколеба, но реши, че си струва да рискува. Той се обърна към Винара.

- Той е прав. Отговорите на Регин не ни трябват. Убеден съм, че Сония ще се съгласи да се подложи на разчитане на истината, и да докаже невинността си.

- Не! - възкликна Регин.

Винара присви очи.

- Ако тя го иска, не можеш да й попречиш, Регин.

Ученикът изкриви лице, сякаш беше лапнал нещо отвратително.

- Добре, ще ви кажа. Тръгнахме след нея в гората и й погодихме един номер. Не беше нищо опасно. Ние просто... приложихме онова, което сме научили в час.

- Разбирам. - В гласа на Винара се промъкна ледена нотка. - Тогава по-добре ни разкажи какъв е бил този номер - и имай предвид, че спомените на Сония могат да потвърдят или отхвърлят всичко, което ни кажеш.

Сония въздъхна и отбеляза с късче хартия докъде е стигнала и стана да отвори. Направи го внимателно, като издигна магически щит в случай, че Регин се опита да нахлуе вътре. За нейна изненада и коридора стоеше лорд Оусън.

- Извинявай, че те безпокоя - рече той. - Разпоредителят Лорлън иска да те види в кабинета си.

Докато го гледаше, Сония почувства как кръвта се отдръпва от лицето й. Стомахът й се сви от студено предчувствие. Разпоредителят... тя не беше разговаряла с него от месеци. Какво ли искаше от нея? Имаше ли нещо общо с Върховния повелител? Дали Акарин беше открил, че тя знае тайната му?

- Не се тревожи - каза й Оусън с усмивка. - Той просто иска да ти зададе няколко въпроса.

Сония излезе от стаята си и излезе заедно с него от жилищната сграда на учениците. Двамата прекосиха двора и влязоха в Университета. Стъпките им отекваха в празните коридори. Когато Оусън отвори вратата на Лорлъновия кабинет, Сония ахна от изненада. Стаята беше пълна с магьосници. Някои бяха насядали по столовете, други стояха изправени. Когато влезе вътре, тя осъзна, че тук са повечето Висши магове.

Когато забеляза Ротан, тя въздъхна с облекчение. Но след това видя лорд Гарел и сърцето й прескочи един удар. Значи все пак ставаше дума за сблъсъка й с Регин. Сигурно си беше измислил страхотна история, щом бе успял да привлече вниманието на Висшите магове.

Ротан се усмихна и й махна с ръка. Тя се приближи до него с омекнали крака.

- Сония.

Тя се обърна и погледна Лорлън, който седеше зад голямото бюро. Лицето на магьосника със синята роба беше сериозно.

- По-рано тази вечер между теб и шестима други ученици се е случил инцидент, който привлече вниманието ни. Бихме искали да ни разкажеш какво се случи.

Тя огледа стаята и тежко преглътна.

- Лорд Киано ме заведе на полето, за да ме изпита. Реших да се върна по заобиколния път, покрай Лечителница. Регин и приятелите му ме спряха в гората. - Тя се поколеба, чудейки се как обясни случилото се, без да прозвучи като обвинение.

- Продължавай - каза Лорлън. - Разкажи ни какво се случи.

Сония си пое дълбоко дъх и продължи.

- Регин каза, че иска да ми покаже нещо, което е научил от лорд Болкан - тя погледна към магьосника в червена роба, - и накара останалите да сложат ръце на раменете му. Ударът му беше по-силен от обичайното и аз осъзнах, че останалите по някакъв начин му дават допълнително енергия.

- А ти какво направи?

- Вдигнах бариерата си.

- Само това?

- Не исках да отвръщам на ударите. Може би нямаше да могат да се защитят добре.

- Мъдро решение. Какво се случи след това?

- Светлинното ми кълбо още светеше, което означаваше, че имам още сила.

Някой от лявата й страна рязко си пое дъх и тя подскочи изненадано. Обърна се и видя, че лейди Винара я гледа преценяващо.

- Продължавай - каза Лорлън.

- Знаех, че няма да се откажат и трябваше да се измъкна преди да решат да направят нещо друго. И за да им попреча да ме последват, аз ги заслепих със светлина.

Тя чу как зад гърба й се разнесе мърморене. Лорлън леко махна с ръка и в стаята настъпи тишина.

- Сещам се за няколко въпроса - каза той. - Защо реши да се прибереш по заобиколния път?

- Защото знаех, че ще ме причакат - отвърна Сония.

- Кой?

- Регин и останалите.

- И защо им е да го правят?

- Те винаги... - Сония поклати глава. - Ще ми се да знаех защо, Разпоредителю.

Лорлън кимна и погледна към Винара.

- Разказът й потвърждава думите на Регин.

Сония погледна Лечителката.

- Регин ви го е разказал?

-Той те обвини, че си се опитала да ги убиеш - обясни й тихо Ротан. - Когато осъзна, че това означава да бъде подложен на разчитане на истината, той оттегли обвиненията си. Тогава аз заявих, че ти ще се подложиш на разчитане, за да докажеш невинността си. А след това истината излезе наяве.

Тя го погледна изненадано. Той беше поискал разчитане на истината за нея? Ами ако Регин не си беше признал? Ротан трябва да е бил сигурен, че Регин ще каже истината щом осъзнае, че така или иначе ще бъде разкрита.

-И за какво е тази среща тогава? Защо всички Висши магове са, тук?

Ротан не успя да отговори на въпроса й.

- Някой има ли въпроси към Сония? - попита Лорлън.

-Да.

Лорд Сарин се изправи и пристъпи напред.

- След сблъсъка почувства ли се изморена? Изтощена?

Сония поклати глава.

- Не, милорд.

- Тази вечер правила ли си друга магия?

- Не... всъщност, да. Преградих вратата си.

Лорд Сарин сви устни и погледна към лорд Болкан. Воинът я погледна замислено.

- Упражнявала ли си сама воинските умения? - попита той.

- Не, милорд.

- Сблъсквала ли си се друг път с метода на комбинираната сила?

- Не, никога не съм чувала за него.

Лорд Болкан се облегна назад и кимна на Разпоредителя. Лорлън огледа присъстващите магьосници.

- Други въпроси?

Магьосниците се спогледаха и поклатиха глави.

- Свободна си, Сония.

Тя се изправи и се поклони на маговете. Те я изпратиха мълчаливо с погледи. Щом вратата се затвори, Сония чу приглушени гласове в стаята. Тя впери поглед във вратата и устните й постепенно се разтеглиха в усмивка. Опитвайки се да й причини неприятности Регин сам бе попаднал в капана. Момичето се обърна и бавно тръгна към жилището на учениците, убедено, че за пръв път никой няма да й препречи пътя.

-Толкова млада, а толкова силна. - Лорд Сарин поклати глава. - Малцина са напреднали толкова бързо.

Лорлън кимна. Собствените му сили се бяха развили бързо. Както и акариновите. И дамата бяха избрани на двата най-висши поста в Гилдията. Той забеляза слисаните изражения на Висшите магове, когато стигнаха до същия извод.

Обикновено щяха да са доволни, ако откриеха толкова обещаващ ученик. Но Сония беше момиче от копторите и съвсем наскоро беше демонстрирала съмнителните качества на характера си, открадвайки писалката на съученика си. Макар Лорлън да смяташе, че това е единичен инцидент, може би реакция на тормоза от съучениците й, другите магьосници не бяха толкова милостиви.

-Не трябва да таим големи надежди - каза той, за да ги успокои. - Може просто да се е развила по-рано и това да е пределът на възможностите й.

-Тя вече е по-силна от повечето учители. - Сарин посочи Готан. - Че дори и от наставника си.

- Това проблем ли е? - попита студено Ротан.

-Не - усмихна се Лорлън. - Никога не е било. Просто трябва да си по-внимателен.

-Трябва ли отново да я преместим в по-горен клас? - Джерик скръсти ръце и се намръщи.

-Тя превъзхожда съучениците си само по сила, но не и по знания - напомни им Винара. - Има още много да учи.

-Трябва само да предупредим учителите й - каза Лорлън. -Не трябва да изпитват силата й, без да вземат предпазни мерки.

За огромно удовлетворение на Лорлън всички магьосници закимаха с глави. Постъпката на Регин беше разкрила не само жестоката му натура. Той бе показал на всички на какво е способна Сония. Лорлън подозираше, че Ротан също е изненадан от проявената сила.

Но вниманието на Ротан беше привлечено от лорд Гарел. Наставникът на Регин беше мълчал по време на дискусията. Лорлън се намръщи. Те не биваше да забравят колко сериозен беше инцидентът, който ги беше събрал тук.

-А как да постъпим с Регин? - попита той с тон, който накара всички да замълчат.

Болкан се усмихна.

-Според мен младежът си научи урока. Едва ли ще сглупи да я предизвика отново.

Останалите магьосници закимаха и изразиха съгласието си.

- Трябва да получи някакво наказание - настоя Лорлън.

-Той не е нарушил нито едно правило - възрази Гарел. - Болкан му даде разрешение да упражнява стратегията си със своите съученици.

-Устройването на засада на друг ученик не се нарича „упражнение” - отвърна Лорлън. - Това е опасно и безотговорно.

-Съгласна съм - рече твърдо Винара. - И това трябва да бъде отразено в наказанието му.

Магьосниците се спогледаха.

-Регин взима допълнителни уроци по Воински умения - каза Волкан. - Тъй като те са източника на тези проблеми, аз ще ги спра за срок от... три месеца.

Лорлън сви устни.

-Да удължим този срок до средата на втората година. Мисля, че дотогава класът му ще е минал всички уроци по чест и почтеност.

Наблюдавайки Ротан, Лорлън забеляза как магьосникът вдига ръка, да се почеше по носа, прикривайки усмивката си. Лицето на Варел помръкна, но той не каза нищо. Ъгълчето на устата на Болкан се изви нагоре.

-Много добре - съгласи се Воинът. - До средата на втората година.

Лорлън погледна към останалите магьосници. Те кимнаха одобрително.

- Значи е решено.

Джерик въздъхна, огледа останалите и пристъпи напред.

- Ако това е всичко, бих искал да се върна към задълженията си.

Лорд Сарин и лейди Винара също станаха и излязоха от стаята, следвани от лорд Гарел. Болкан погледна изпитателно Ротан.

- Жалко, че Сония няма никакво влечение към Воинските умения. Рядко се срещат жени-воини с такава сила... и изобретателност.

Ротан се обърна и изгледа Воина.

- Не мога да се престоря на разочарован от липсата й на ентусиазъм - отвърна той.

- Нали не сте се опитвали да я откажете? - В гласа на Болкан прозвуча предупреждение.

- Съвсем не - отвърна спокойно Ротан. - Отказа я един инцидент на Северния площад и аз съм сигурен, че дори да бях опитал, нямаше да променя решението й. И без това ми трябваше доста време да я убедя, че ние не сме някакви кръвожадни злодеи.

Болкан се усмихна криво.

- Надявам се, че сте успели.

Ротан въздъхна и погледна встрани.

- Понякога си мисля, че съм единственият, който се опитва.

- Неприязънта на съучениците й беше неизбежна и ще продължи да съществува и след дипломирането й. Тя трябва да се научи да я приема. Този път поне използва магия, а не някакви непочтени умения.

Ротан погледна магьосника с присвити очи. Болкан издържа погледа му с равнодушие. Усещайки зараждащото се между двамата магове напрежение, Лорлън леко тупна с длан по бюрото си.

- Постарайте се да ограничат битките си на Арената - каза той. - Ако беше лято, досега да са подпалили цялата гора. И без това съм затрупан с работа, за да се разправям и с подобни бедствия. А сега, ако обичате... - той махна с двете си ръце към вратата. - Искам си обратно кабинета!

Двамата магьосници се поклониха, извиниха се и излязоха на вън. Когато вратата се затвори зад гърбовете им, Лорлън въздъхна с облекчение и раздразнение.

Ех, тези магьосници!

Глава 17 Приятна компания

Пътеките в градините бяха разчистени от снега, но клоните на дърветата продължаваха да се огъват под белите си шапки. Ротан погледна към Университета. Ледените шушулки, които висяха от корнизите, представляваха допълнителна украса към каменните рамки. Когато стигнаха пред сградата заваля сняг и Ротан поведе Сония нагоре по стълбите, за да се скрият във фоайето.

-Ротан?

-Дориен?

- Дано в гостната ти има поне десетина топлинни кълба. Не мога да повярвам колко бързо застудя. Не помня някога да е било толкова ужасно. След миг ще стигна до портала.

Ротан погледна към Сония. Тя гледаше с присвити очи улицата.

- Ето го - промърмори тя.

Ротан вдигна поглед и забеляза приближаващия се самотен ездач. Той махна с ръка и едната от вратите започна да се отваря навътре. Конникът не я изчака да се отвори напълно и пришпори коня си в галоп.

Вятърът развяваше зелената му мантия. Дориен се усмихваше, а лицето му се беше зачервило от студа.

- Татко! - Конят спря, Дориен прехвърли крака си през седлото и скочи с лекота на земята.

- Много ефектно - рече сухо Ротан, приближавайки се до сина си. - Само че все някога ще се подхлъзнеш.

- И то със сигурност пред теб - отвърна Дориен, прегръщайки баща си, - за да ти доставя удоволствието да изречеш: „Нали ти казах”.

- Така ли ще кажа? - попита невинно Ротан.

- Да, със сигурност... - Сините очи на Дориен погледнаха през рамото му. - Това ли е новата ти ученичка?

Ротан се обърна. Сония стоеше в подножието на стълбището, Дориен тикна поводите в ръката на Ротан и пристъпи напред. Както винаги, когато виждаше усмихнатото лице на сина си след продължително отсъствие, Ротан усещаше как го жегва тъга. Когато Дориен се усмихваше, той силно напомняше на баща си за починалата му съпруга. Освен усмивката, Дориен беше наследил от Илара и страстното увлечение към лечителството.

„Той вече не е момче” - напомни си Ротан. Няколко месеца по рано Дориен беше навършил двайсет и четири години. Вече беше голям мъж. „На тази възраст - помисли си Ротан - вече имах жена и дете.“

- Приветствам ви, лейди Сония.

- Приветствам ви, лорд Дориен - отвърна Сония и се поклони грациозно.

Докато разговаряха, откъм конюшните се появи прислужник и Ротан му подаде поводите.

- Къде да отнеса чантите ви, милорд? - попита прислужникът

- В моите покои - отвърна Ротан. Мъжът кимна и отведе коня.

- Хайде да се скрием някъде от студа - предложи Дориен.

Ротан кимна и тръгна по стълбите. Щом влязоха в топлото фоайе, Дориен въздъхна.

- Хубаво е да съм тук отново - рече той. - Как вървят нещата, татко?

Ротан сви рамене:

- Общо взето нищо особено. През тази година най-драматичните събития се развиваха с наше участие. - Той се усмихна на Сония. - А ти си в час с всичко.

Дориен се засмя.

- Да. А как е посланик Денил?

-Не сме общували директно от няколко месеца, но получих няколко писма и кутия с елийнско вино.

- Случайно да ти е останало малко?

-Да.

- Това вече са добри новини. - Дориен потри доволно ръце.

- Как се развиват събитията на североизток?

Дориен сви рамене.

-Общо взето нищо необичайно. Епидемията от зимна треска беше най-интересното събитие през годината. Както обикновено няколко фермери се опитаха да продължат работата си и си докараха белодробни възпаления. Няколко инцидента, няколко починали възрастни хора, няколко нови бебета на тяхно място. О, появи се и един пастир с изгаряния. Твърди, че е бил нападнат от нещо, което местните наричат крал Сакан.

Ротан се намръщи.

-Крал Сакан? Това не е ли онзи призрак, който живее в планината Канлор?

-Същия, но съдейки по нараняванията, момчето по-скоро е изпуснало горящи цепеници върху себе си.

Ротан се засмя.

-Момчетата могат да бъдат невероятно изобретателни, когато не искат да признаят, че са направили нещо нередно или глупаво.

-Да, историята беше доста забавна - съгласи се Дориен. - Момчето ми описа доста ярка картина на този крал Сакан.

Ротан се усмихна. При мисловните комуникации не се стигаше до подобни празни приказки. Колко по-приятно бе да поговорят лице в лице. С крайчеца на окото си той забеляза, че Сония наблюдава Дориен. Когато синът му се извърна, за да надникне в столовата, тя го огледа преценяващо.

Дориен проследи погледа на баща си и се обърна към Сония. Тя го прие като покана да се присъедини към разговора.

- Трудно ли беше пътуването ви?

Дориен изстена.

-Ужасно. Вихрушки в планините и непрекъснат снеговалеж по пътя. Но когато Гилдията зове, човек трябва да се отзове веднага, дори ако това означава да използва всяка капчица сила за проправянето на пъртина през снега и предпазването на себе си и коня от замръзване.

- Не можахте ли да изчакате до пролетта?

- Пролетта е най-заетото време за пастирите. Риберите започват да раждат малки, фермерите са ужасно заети, случват се инциденти. - Той поклати глава. - Не е подходящо време.

- Тогава през лятото?

Дориен отново поклати глава.

- Винаги ще се появи някой с топлинен или слънчев удар. Ани някога се случва и епидемия от лятна треска...

- През есента?

- Време за жътва.

- Значи зимата остава най-подходяща.

- Винаги ще се появи някой с белодробно възпаление. А и когато хората не излизат от вкъщи със седмици, те се разболяват по често. Освен това...

- Значи всъщност няма подходящо време?

Той се ухили.

- Няма.

Тримата излязоха от задния изход на Университета и тръгнаха под сипещия се сняг към жилищата на магьосниците. Когато влязоха в сградата, Дориен се спря пред стълбището и бавно се издигна във въздуха.

- Ти все още ли използваш стълбището, татко? - Дориен скръсти ръце и поклати глава. - Сигурно продължаваш да четеш лекции за здравословния начин на живот. А какво ще кажеш за поддържане във форма на магическите способности?

- Изненадан съм, че ти е останала енергия да левитираш след всичките изпитания, през които си минал по пътя насам - отвърни Ротан.

Дориен сви рамене. Ротан се вгледа в лицето на младия човек и забеляза, че той наистина е много изморен. „Фука се” - помисли си. Веднъж Ялдан беше отбелязал, че стига да поиска, Дориен би могъл да очарова някой рибер така, че сам да съблече кожата си. Ротан погледна към Сония. Тя наблюдаваше внимателно земята под Дориен и вероятно усещаше енергийния диск под краката му.

Когато се изкачиха по стълбището, Дориен стъпи на земята и леко въздъхна с облекчение. После погледна Сония.

- Баща ми научи ли ви да левитирате?

Тя поклати глава.

- Добре, ще трябва да направим нещо по въпроса. - Дориен погледна укорително баща си. - Това е умение, което е много полезни понякога.

- За да впечатляваш младите дами?

Дориен не му обърна внимание. Ротан се усмихна и ги поведе към покоите си. Тримата влязоха в топлата гостна и бяха посрещнати от Тания.

- Греяно вино, милорди?

- О, да, моля! - възкликна Дориен.

- За мен не - отвърна застаналата до вратата Сония. - Остават ми още три глави по медицина.

Дориен изглеждаше така, сякаш се канеше да възрази, но после размисли.

- Първата година скоро приключва, нали така?

- Да, останаха ми две седмици до изпитите.

- Много ли имате за учене?

Сония кимна:

- Много. Затова ще ви оставя да си поговорите. За мен беше чест да се запозная с вас, лорд Дориен.

- И за мен, Сония. - Дориен вдигна чашата си. - Ще се видим по-късно или на вечеря.

Сония излезе и внимателно затвори вратата зад гърба си. Дориен я изпрати с поглед.

- Защо не ми каза, че косата й е толкова къса?

- Преди една година беше още по-къса.

- Изглежда толкова крехка. - Дориен се намръщи. - Очаквах някоя... по-груба, да речем.

- Трябваше да я видиш каква беше, когато пристигна тук.

- Ах! - Лицето на Дориен помръкна. - Отгледана в копторите.

Нищо чудно, че е толкова дребничка.

- Може да е дребничка - съгласи се Ротан, - но не е слаба. Поне в магическия смисъл на думата. - Ротан погледна замислено сина си. - Надявам се, че поне малко ще успееш да я разведриш. Единственото, за което мисли, е училището и проблемите й с другите ученици.

Очите на Дориен проблеснаха весело.

- Да я разведря? Ще се опитам. Как мислиш, дали ще й е скучно с един лечител от някакво си затънтено село?

Главната улица на Кико Таун се виеше из острова като непрекъсната спирала и свършваше пред двореца на Виндския император, който се издигаше на хълм. Според водача на Денил градът е бил построен така, за да затрудни придвижването на завоевателите. Улицата се използваше и като маршрут за парадите по време на различните фестивали, за да могат всички жители на града да се насладят на процесията.

Когато Денил и Тайенд пристигнаха, Фестивалът на жътвата беше в разгара си и три дни по-късно все още продължаваше. Задачите, с които Лорлън беше натоварил Еренд бяха дребни, но многобройни. Денил не можеше да се заеме с тях, докато фестивалът продължава, затова двамата с Тайенд отдъхваха в Дома на Гилдията и излизаха единствено, за да наблюдават уличните приготовления или да си купят вино и местни деликатеси.

Главната улица по цял ден се пълнеше с музиканти, певци и танцьори. Не беше лесно да си пробият път през тълпата, но можеха да минат напряко, ако използваха стръмните стълби, които свързваха всички извивки на спираловидната улица. Тайенд дишаше тежко, когато най-после успяха да се доберат до целта си - магазин за вино на главната улица, на няколко стълбища нагоре от Дома на Гилдията.

Тайенд се облегна на сградата и махна с ръка на Денил да влиза.

- Аз ще поотдъхна - изпъшка той. - Вие вървете.

Изведнъж от процесията се отдели едно момиче, което носеше цветни венци, приближи се до учения и се опита да го убеди да купи няколко. Тайенд беше наистина изумен от непринудеността на жените винди, въпреки уверенията на техния водач, че зад поведението им не се крие нищо, освен добри маниери.

Денил остави Тайенд в компанията на цветарката и влезе в магазина, където се зае да си избере вино. За да достави удоволствие на приятеля си, той избра няколко бутилки елийнско. Търговецът, както повечето винди, можеше да каже цената на стоката си на всички езици от Обединените земи, но когато Денил се опита да се пазари, мъжът се престори, че не разбира киралийски.

Докато продавачът опаковаше бутилките, Денил се приближи до стъклото. Момичето вече го нямаше. Тайенд стоеше облегнат на стената с венец на главата и наблюдаваше уличните акробати.

Изведнъж иззад ъгъла се стрелна ръка, сграбчи учения за китката и го придърпа в сенките. Денил се притисна към стъклото и застина. Вече можеше да види Тайенд, който беше притиснат към стената в уличката зад магазина. Един мърляв на вид винд с провиснала коса беше хванал учения за гушата. Друг притискаше кама към хълбока му.

Пребледнял от страх, Тайенд гледаше нападателя. Мъжът говореше нещо - очевидно искаше пари. Денил забърза към изхода, но изведнъж се спря. Ами ако крадците забележеха магьосника?

Въображението му рисуваше страховити картини. Бандитът се скрива, взимайки Тайенд за заложник... убива го, щом се окаже в безопасност... продава го в робство...

Но ако Тайенд му дадеше парите си, крадецът щеше да го остави на мира. Тайенд вдигна глава и погледите им се срещнаха. Денил кимна към нападателя и произнесе само с устни: „Дайте му парите”. Тайенд се намръщи.

Забелязвайки промяната в изражението на учения, крадецът погледна към прозореца. Денил бързо клекна и изруга. Нима го бяха забелязали? Той погледна внимателно през прозореца.

Тайенд вадеше кесията си с монети. Крадецът я грабна и я претегли на ръка. Ухили се триумфално, пъхна я в джоба си.... и с бързо движение заби ножа си в Тайенд. Ужасен, Денил изскочи на улицата. Тайенд се преви на две, от раната му бликна кръв. Магьосникът забеляза, че нападателят се кани да го промуши отново, и нанесе магически удар.

На лицето на крадеца се изписа изумление и ужас. Ножът падна от ръката му и мъжът излетя във въздуха. Запратен към друга и страна на пътя, той се блъсна в стената на отсрещната сграда. Разнесе се неприятно хрущене на кости и мъжът падна на земята. Участниците в процесията се разбягаха с викове.

Денил замря за миг. Той нямаше никакво намерение да нанесе толкова силен удар. Но после чу стенанията на Тайнед и забрави за крадеца. Хвърли се към приятеля си и го подхвана, преди ученият , да се свлече на земята. Сложи го да легне, разкъса окървавената му риза и притисна длан към раната му.

Денил затвори очи и съсредоточи съзнанието си върху раната. Ножът беше проникнал надълбоко, беше повредил артерии, вени и вътрешни органи. Денил призова лечителската си сила и се съсредоточи върху увредените части. Накара кръвта да потече в нужната посока, убеди тъканите да се сраснат, помогна на организма да изхвърли мръсотията, вкарана в раната с ножа. Обикновено Лечителите работеха дотогава, докато животът на човека не се окажеше извън опасност и запазваха силите си за другите пациенти, но Денил вложи цялата си енергия, докато на кожата не остана само белег. След това положи дланта си върху тялото, както го бяха учили и се заслуша, за да разбере дали всичко функционира както трябва.

Получаваше странни послания. Сърцето на Тайенд препускаше като лудо. Мускулите му бяха напрегнати. Чувство на облекчение и ужас докосна съзнанието на Денил. Той се намръщи. Нормално е да усети някакъв страх, но този ужас беше някак по-различен. Денил премина на ментално ниво и изведнъж в главата му нахлуха мислите на Тайенд.

„Може би няма да забележи... Не, твърде късно е! Вече сигурно е забелязал. Сега ще ме отхвърли. Киралийските магьосници са такива. Мислят ни за извратени. Неестествени. Но не! Той ще разбере. Казва, че знае какво е. Но самият той не е момък, или пък е? Може да го крие. Не, не е възможно. Той е киралийски магьосник. Техните Лечители щяха да го усетят и да го изхвърлят...”

Изненадан, Денил се откъсна от мислите му, но не отмести ръката си. Значи затова Тайенд беше отказвал лечителството. Страхуваше се, че Денил ще усети... че е като дем Агералин. Тайенд изпитваше влечение към мъжете.

В главата му нахлуха спомените от последните месеци. Той се сети за деня след нападението на морските пиявици. Тайенд беше намерил на палубата две пиявици, увити една около друга и около едно въже. Един от моряците беше забелязал интереса му.

- Размножават се - каза мъжът.

- Коя е мъжката и коя - женската? - попита Тайенд.

- Няма мъжко и женско. Еднакви.

Тайенд повдигна вежди и погледна моряка.

- Наистина ли?

Мъжът отиде да вземе чаша сайо. Тайенд погледна към пиявиците.

- Късметлии - каза той.

Денил си спомни и думите на Еренд. „Най-малкия син на дем Тремелин. Учен от Голямата библиотека, ако не се лъжа. Не го срещам често в двора - макар да съм го виждал с дем Агералин, човек със съмнителни връзки”.

А след това и думите на дем Агералин: „Всички ние сме изпълнени с любопитство...”

Ние?

Самият Тайенд, в двореца: „Елийнският двор ненапразно е наричан упадъчен, но същевременно е и чудесен в освободеността си. Ние очакваме от всеки един човек да има своите интересни или ексцентрични навици”.

През цялото време в Лонмар Тайенд се беше държал странно. Денил знаеше, че го беше шокирала сцената на Съдния площад, но се надяваше, че в края на краищата ученият ще я забрави и в него ще се пробуди страстта към „приключенията”. Но Тайенд до края беше останал тих и притеснен.

„И сега, разбира се, той се притеснява как ще реагирам. Ние, киралийците, не сме известни с толерантността си към мъже като Тайенд. Самият аз го знам много добре. Нищо чудно, че го е страх ди бъде лекуван. Той смята, че Лечителите могат да усетят желанието на мъжете към други мъже, все едно е болест”.

Денил се намръщи. „Трябва ми повече време, за да го обмисли. За сега... да, ще се престоря, че нищо не знам”.

Щом отвори очи, той установи, че Тайенд го гледа втренчено. Денил се усмихна и дръпна ръката си.

- Как се...

- Милорд?

Денил вдигна глава и видя, че около тях се е събрала тълпа. Мъжът, който го беше заговорил, беше стражник. Другарите му разпитваха хората. Един огледа проснатия по очи крадец и измъкни кесията на Тайенд от джоба му.

Стражникът, който стоеше до Денил, подритна с обутия си сандал крак окървавения нож, който се въргаляше на земята до Taйенд.

- Няма съд - каза той, поглеждайки нервно към Денил. - Хора казват ти убил лош човек. Ти в право.

Денил погледна към изцъклените очи на крадеца. Мъртъв. полазиха го тръпки. Досега не беше убивал. Това бе нещо, което трябваше да обмисли. Когато стражникът се отдалечи, Денил извърна глава и погледна въпросително Тайенд.

- Добре ли сте?

Тайенд кимна бързо.

- Ако не се брои това, че все още треперя.

Търговецът на вино се беше изправил на прага на магазина си и изглеждаше смутен и уплашен. До него стоеше млад мъж, който държеше в ръцете си кутия с бутилки вино.

- Хайде, тогава. Да си вземем виното. Не знам за вас, но аз умирам от жажда.

Тайенд направи няколко несигурни крачки, след което като че ли се посъвзе. Един от стражниците пъхна кесията в ръцете му Денил се усмихна на изражението на лицето му, после даде знак на младия човек с кутията да го последва и пое към Дома на Гилдията.

Думите на страницата пред Сония изведнъж се изгубиха под дъжда от големи черни капки. Тя се обърна, но зад гърба й нямаше никой. Черните капки продължаваха да валят. Сония вдигна глава и забеляза, че във въздуха над главата й се носи украсена мастилница.

Зад рафтовете с книги се разнесе хихикане. Мастилницата се премести, заплашвайки да се излее в скута на Сония. Тя присви очи и нанесе лек, но добре премерен магически удар. Мастилото се изпари със съскане, а мастилницата, нагрята до червено, с леко свистене и отлетя към рафтовете, откъдето се чу лек вик.

Сония се усмихна мрачно и отново наведе глава, но усмивката й веднага изчезна, когато установи, че мастилото засъхва на страницата й. Тя измъкна носната си кърпа и започна да попива капките. Мастилото се размаза и тя изруга под носа си.

- Лоша идея. Така само влошаваш нещата - разнесе се глас зад нея, подскочи и се обърна. Зад нея стоеше Дориен. Сония рязко затвори книгата и в същия миг съжали за това. Той поклати глава:

- Това определено няма да ти помогне.

Сония се намръщи раздразнено и се замисли за някакъв язвителен отговор, а Дориен протегна ръка и взе книгата.

-Дай да видя. - Той се засмя. - Алхимия за първи курс. Не си заслужава да бъде спасявана.

- Но аз я взех от библиотеката.

Дориен разлисти изцапаните страници и се намръщи.

-Това не може да бъде почистено - каза той, поклащайки глава. - Но не се тревожи. Ротан може да поръча да му направят друго

- Но...

Дориен повдигна вежди.

-Но?

- Това ще струва...

- Пари? - завърши Дориен. - Това не е никакъв проблем, Сония.

Тя отвори уста, за да възрази, но бързо я затвори.

- Според теб не е честно той да плаща, така ли? - Дориен придърпа един от столовете и седна. - Все пак не си я повредила ти.

Сония прехапа устни.

- Видяхте ли ги?

- Минах покрай един ученик, който духаше изгорените си пръсти и друг, който държеше нещо, което ми приличаше на разтопена мастилница. Когато видях как се опитваш да спасиш книгата, разбрах какво се е случило. - Устните му се изкривиха. - Ротан ми разказа за твоите обожатели.

Тя го погледна безмълвно. Той се засмя на изражението й, но в смеха му се усещаше горчива нотка.

- И аз не бях особено популярен през първата година в Университета. Донякъде разбирам какво се налага да търпиш. Това е истинско мъчение, но ти можеш да се измъкнеш от него.

-Как?

Той сложи книгата на масата и се облегна назад.

- Преди да кажа каквото и да било, по-добре ми разкажи какво са ти причинили досега. Трябва да разбера какво представляват тези ученици, особено Регин. Едва тогава ще мога да ти помогна.

- Да ми помогнете? - Сония го погледна със съмнение. - Какво можете да направите вие, което Ротан не би могъл?

Дориен се усмихна:

- Може би нищо, но мога да опитам.

Сония неохотно започна да му разказва за първия си ден н Университета, за Исле и за това как целият клас се обърна срещу нея. Разказа му как беше учила здраво, за да мине в по-горен клас, как Регин я беше последвал и как скоро след това беше пъхнал писалката на Нарон в кутията й, за да си помислят всички, че тя е крадла. След това му разказа и за засадата в гората.

- Не знам защо, но си тръгнах от срещата с Върховните магове с усещането, че става още нещо, за което нямам представа - завърши момичето. - Те не ми задаваха въпросите, които очаквах.

- А какво очакваше?

Сония сви рамене.

- Ами да ме питат кой е започнал всичко. А те ме разпитваха само дали съм изморена.

-Ти току-що си им демонстрирала колко си силна, Сония - посочи Дориен. - Те се интересуват повече от това, отколкото от разправиите между теб и учениците.

-Но те забраниха на Регин да взима уроци при Болкан до средата на следващата година.

-О, все пак е трябвало да го накажат - махна презрително с ръка Дориен, - но не за това са те извикали. Искали са да потвърдиш историята му, но най-вече са искали да определят границите на възможностите ти.

Сония си припомни събранието и леко кимна с глава.

-Доколкото разбирам, ти си по-силна от повечето начални учители - продължи младият човек. - Някои магьосници си мислят, че ти просто си се развила по-рано и няма да станеш по-силна. Други смятат, че силата ти ще расте и постепенно ще достигнеш нивото на Лорлън. Кой знае. Това няма никакво значение, докато не се научиш как да използваш тази сила.

Дориен се наведе напред и потри длани.

-Но магьосниците трябва да разберат, че Регин и компанията му използват нечестни похвати срещу теб. За съжаление те могат да предприемат някакви действия срещу него само ако имат доказателства. И ние трябва да им ги осигурим. Мисля, че ще успеем да ги убедим, че точно той е подхвърлил писалката на Нарон в кутията ти.

-Как?

-Хмм. - Дориен се облегна назад и забарабани с пръсти по корицата на книгата. - В идеалния случай трябва да го хванем при поредния му опит да те представи като крадла. Тогава всички ще се замислят дали не е било същото и предишния път. Но трябва да измислим великолепен план, за да не се досетят никога, че ние сме организирали всичко.

Докато започнаха да обмислят различни идеи, Сония почувства как в нея се пробужда надежда. Може би Дориен наистина щеше да й помогне. Той се беше оказал съвсем различен от онова, което беше очаквала да види. Всъщност Сония реши, че той въобще не прилича на останалите магьосници, които беше срещала досега.

„Струва ми се, че ми харесва” - помисли си тя.

Глава 18 Приятелство

Сония отвори вратата на стаята си и примигна изненадано

- Стига учене - обяви Дориен. - Всяка вечер се затваряш тук Днес е волник и двамата ще излезем някъде.

- Някъде? - повтори Сония.

- Някъде - потвърди той.

- Къде?

- Това - каза Дориен и очите му проблеснаха - е тайна.

Сония отвори уста да възрази, но той постави пръст на устните й.

- Шшт - рече той. - Никакви въпроси повече.

Изпълнена с любопитство, въпреки раздразнението си, тя затвори вратата на стаята си и тръгна след него по коридора. Тихото изщракване зад гърба й я накара да се обърне. През открехнатата врати на една стая надничаше Регин и на устните му играеше противна усмивчица.

Тя се обърна и излезе навън. Слънцето грееше, макар земята все още да бе покрита с дебел пласт сняг. Дориен вървеше бързо и тя трябваше да подтичва, за да го настигне.

- Колко далече е това тайно място?

- Не е далеч - усмихна се Дориен.

Не е далеч. Типичен отговор за Дориен, който не й давани никаква информация. Тя стисна устни, решена да не задава повече въпроси.

- Откакто си тук, колко пъти си излизала извън Гилдията? - попита той, забавяйки крачка, когато влязоха в Университета.

- Няколко пъти. Но не и след като започнаха занятията.

- Но от тогава са минали почти шест месеца! - Дориен поклати глава. - Ротан наистина трябва да те извежда повече. Не е здравословно да прекарваш толкова време затворена в стаята си.

Развеселена от неодобрението му, тя се усмихна. Въобще не можеше да си го представи да стои затворен в стаята си за дълго време. Лекият загар на лицето и ръцете му намекваше за продължителните часове, прекарани на слънце. Крачките му бяха широки и леки и тя трябваше да върви по-бързо, за да не изостава.

Сония бе очаквала да види един по-млад Ротан. Макар очите на Дориен да имаха същия яркосин цвят като на баща му, челюстта му бе по-тясна и фигурата му по-слаба. Но двамата се различаваха Най-вече по характерите си. Или пък не? Докато Ротан се беше посветил на преподавателската дейност, Дориен се беше посветил на селата, които му бяха поверени. Двамата просто практикуваха различни дисциплини и живееха в различна среда.

- Къде ходи? - попита Дориен.

- Няколко пъти посетих леля и чичо в копторите - отвърна тя. Мисля, че всеки път, когато излизах, някои магьосници се притесниха, че ще избягам.

- Някога мислила ли си за бягство, Сония?

Изненадана от въпроса, тя го погледна втренчено. Очите му бяха сериозни.

- Понякога - призна си тя, вирнала упорито брадичка.

Дориен се усмихна.

- Не си мисли, че си единствената - рече тихо той. - Почти всички са си го помисляли поне веднъж - обикновено преди изпити.

- Но накрая ти си успял да се измъкнеш, нали? - посочи Сония.

Той се засмя.

- Може и така да се каже.

- Откога работиш в твоето село?

- От пет години. - Двамата стигнаха до края на коридора, преминаха във фоайето и тръгнаха нагоре по стълбите.

- Липсва ли ти Гилдията?

Той сви устни.

- Понякога. Най-много ми липсва баща ми, но освен това ми липсва и достъпът до лекарствата и науката. Когато имам нужда да науча как да се преборя с някоя болест, аз се свързвам с тукашните Лечители, но процесът е бавен и твърде често се оказва, че не разполагам с необходимите лекарства.

- А там, където живееш, има ли друга Лечителница?

- О, не - усмихна се Дориен. - Аз живея сам в малка къща в подножието на един хълм. Хората идват при мен да ги лекувам или аз ги посещавам вкъщи. Понякога се налага да пътувам по няколко часа и трябва да нося със себе си всичко, от което се нуждая.

Докато се изкачваше по стълбите, Сония обмисляше думите му. Когато стигнаха до края, тя забеляза, че леко се е запъхтяла, докато Дориен дишаше равномерно, сякаш не беше полагал никакви усилия.

- Оттук. - Той й махна с ръка и тръгна по големия коридор Намираха се на третия етаж на Университета. Сония се зачуди какво ли толкова интересно има тук.

Дориен сви в един по-малък коридор. След още няколко завои и след като мина през малка, неизползвана стая, той се спря пред една врата и прокара ръка пред малка плочка, вградена в дървото Разнесе се леко изщракване, пред тях бавно се отвори врата и двамата се озоваха пред тъмно стълбище. Когато вратата се затвори зад тях, над главата на Дориен се появи светлинно кълбо.

- Къде се намираме? - ахна Сония. Бяха направили толкова много завои, че тя напълно бе изгубила ориентация. Смяташе, че се намираха някъде в предната част на Университета. Над тях нямаше повече етажи, но стълбата се виеше нагоре.

- В Университета - отвърна Дориен с невинна усмивка.

- Това го разбрах.

Той се засмя и се заизкачва по стълбата. Стигнаха до друга врата, която Дориен отвори по същия начин, както и първата. Пови леден вятър.

- А сега вече сме извън Университета - каза Дориен, щом излязоха навън.

Сония се озова през широка пътека и ахна от изненада. Двамата стояха на покрива на Университета.

Покривът беше леко извит, за да може да се изтича водата при дъжд и снеговалеж. В средата се виждаше големият стъклен покрив на Голямата зала. По ръбовете на отделните панели се беше насъбрал снежец.

- Не знаех, че може да се излиза на покрива - призна си тя.

-Само няколко магьосници имат право да идват тук - каза Дориен. - Ключалките реагират само на тяхното докосване. Аз получих достъп от предшественика на лейди Винара, лорд Гарен. - Лицето му придоби замислено изражение. - След смъртта на майка ми, двамата станахме нещо като приятели. Той ми беше нещо като дядо, мисля, който винаги бе наблизо, за да можем да поговорим. Той ме обучаваше, когато реших да...

Силен порив на вятъра заглуши думите му и развя мантиите им. Бретонът на Сония й пречеше да вижда добре. Тя протегна ръце над главата си и свали диадемата, която придържаше косата й. След това се обърна с лице срещу вятъра и отново си я сложи, като прибра плътно разпуснатата си коса.

Изведнъж вятърът рязко стихна. Тя почувства магическата бариера на Дориен и се обърна. Той я погледна. Очите му блестяха.

-Да слезем до ръба - предложи той и тръгна покрай парапета. Сония го последва. Тя забеляза, че повърхността на покрива е набраздена, за да не се пързалят обувките, когато е мокро. Дориен стигна някъде до средата на сградата и спря. Сония изчетка снега от перилата, облегна се на тях и погледна надолу. От височината леко й се зави сняг.

Тя различи в ниското група прислужници, които вървяха бързо по разчистената пътека към Лечителницата. Над дърветата се забелязваше покривът на кръглата сграда. Обръщайки се надясно, тя видя жилищната сграда на учениците, Купола, Седемте свода и Банята. Зад тях се издигаше хълмът Сарика, покрит със сняг. На върха на хълма едва се забелязваше изоставената, порутена наблюдателница.

Тя се завъртя отново и пред нея се ширна градът. Синята лента на Тарали се виеше през Имардин и се скриваше в мъгливата далечина.

- Погледни - каза Дориен, - по реката плават баржи.

Сония заслони очите си с ръка и видя дългата поредица от плоски плавателни съдове, които се носеха по реката в покрайнините на града. На палубите им се виждаха дребни фигурки с дълги прътове в ръце, с които се оттласкваха от речното дъно. Тя се намръщи.

- Реката не е ли дълбока?

- Дълбока е - в града и по-надолу по течението - обясни Дориен, - но тук е достатъчно плитка, за да се използват прътовете. Когато пристигнат в града, ще ги посрещне лоцманска лодка, която ще ги насочва до пристанището. Баржите сигурно карат стоки от северозапад - отбеляза той. - Виждаш ли пътя от другата страна на реката'

Сония кимна. Покрай синята лента на реката се виеше тясна кафеникава линия.

- След като ги разтоварят, гораните ще изтеглят лодките нагоре по реката. На връщане ще донесат други стоки - те са по-бавни и затова са по-евтини.

- Онзи път води до дома ми. - Дориен посочи с пръст в далечината. - След няколко дни езда на хоризонта ще се появи Стоманеният пояс.

Сония погледна в указаната посока. Пътят минаваше през гората, а зад нея, докъдето й стигаше погледът, се простираха полета.

Тя беше изучавала картите на Киралия и знаеше, че планините бележат границата между Киралия и Сачака, също както Сивите планини на северозапад бележеха границата с Елийн. Докато се взираше в далечината, тя усети как я обзема някакво странно чувство Имаше толкова много места, които никога не беше виждала - за които дори не беше замисляла - но те също бяха част от родината й.

А отвъд имаше и толкова други земи, за които тепърва научаваше.

- Някога излизал ли си извън Киралия?

- Не. - Дориен сви рамене. - Може някой ден да реша да попътувам. Досега не съм имал добра причина да го направя, а и не обичам да се отдалечавам за дълго от селото ми.

-Ами Сакача? Ти живееш точно до проходите, нали? Не ти ли е минавало през ума да отскочиш и да хвърлиш едно око?

Той поклати глава.

-Няколко овчари са го правили, сигурно за да проверят дали има нещо, което си заслужава. От другата страна няма градове, само пустош.

- Останала от войната?

- Да - кимна той. - Явно си внимавала в часовете по история.

Тя сви рамене.

-Само това ми е интересно. Всичко останало - Алиансът и създаването на Гилдията - са ми безумно скучни.

Той се засмя и се отдръпна от парапета. Двамата тръгнаха бавно към вратата и отново влязоха в малката стая. Дориен се спря до стълбата и я хвана за ръката.

- Хареса ли ти изненадана ми?

Тя кимна.

-Да.

- По-добре ли е от ученето?

- Разбира се.

Той се усмихна, отстъпи встрани и изведнъж скочи от стълбището. Миг по-късно се издигна във въздуха, стъпил върху магически диск. Тя притисна ръка към гърдите си, усещайки разтуптяното си сърце.

- Изплаши ме до смърт, Дориен! - извика тя.

Той се засмя.

- Искаш ли да се научиш да левитираш?

Тя поклати глава.

- Разбира се, че искаш.

- Трябва да прочета още три глави.

Очите му проблеснаха.

-Можеш да ги прочетеш довечера. Да не би да искаш да учиш да левитираш пред очите на всички останали? А тук само аз ще виждам грешките ти.

Тя прехапа устни. Той имаше право...

- Хайде де - настоя той. После разпери ръце и се завъртя в кръг.

- Ако откажеш, няма да те пусна през вратата.

Тя завъртя очи.

- Добре де, добре.

Домът на Гилдията в Кико Таун беше построен на стръмен склон. Безбройните тераси осигуряваха на посетителите изглед към морето, плажовете и дългия спираловиден път, който все още боим пълен с празнуващи. До ушите на Денил достигаше ритмична музика. Той държеше в едната си ръка чаша с елийнско вино, в другата бутилката. Отпи глътка вино, отиде до стола си и седна, като остави бутилката на земята до себе си. Протегна крака и се замисли.

Както винаги, мислите му се насочиха към Тайенд.

Откакто Денил го беше спасил от крадеца, младият учен се чувстваше неловко в негово присъствие. Макар Денил да си даваше вид, че нищо не се е случило, Тайенд като че ли бе сигурен, че тайната му е разкрита. Ученият вярваше, че по време на лечителството магьосникът може да открие физически белези, които издават „противоестествените му наклонности”. Единственият начин да го убеди че няма нищо такова, бе да му каже, че греши, но по този начин щеше да разкрие, че така или иначе знае тайната му.

Тайенд се страхуваше, че Денил ще отхвърли приятелството му. Това беше напълно рационален страх. Макар киралийците да не екзекутираха мъже заради „неприемливо” поведение, както правеха в Лонмар, това все пак се считаше за противоестествено. Мъжете се наказваха с отнемане на титлите, а на семейството им се лепваше позорно петно. Ако някое семейство откриеше в свой член подобни неестествени наклонности, те го изпращаха в някое отдалечено имение.

Денил беше чувал за няколко магьосници от Гилдията, които са били наказани по този начин. Вярно, че не ги бяха изключили, но в социално отношение ги бяха превърнали в изгнаници. А когато самият той се беше оказал замесен в подобни слухове, му беше казано, че ако слуховете се потвърдят, няма да му бъде разрешено да се дипломира.

През следващите години той внимателно избягваше всичко, което би привлякло подозренията на останалите. През последните няколко дни се опитваше да прогони тревожната мисъл, че наклонностите на Тайенд сигурно са известни в елийнския двор, което означаваше, че ще се появят сплетни и за него. Слуховете за миналото на магьосника само щяха да налеят масло в огъня. За Елийн подобни слухове сигурно не бяха нищо необичайно, но ако стигнеха до ушите на Гилдията...

Денил тръсна глава. Той пътуваше с Тайенд вече няколко месеца Репутацията му сигурно беше пострадала. За да оправи нещата, трябваше демонстративно да прекъсне всякакви връзки с него веднага, щом се върнат в Елийн. Трябваше ясно да покаже на кралския двор, че е изпаднал в ужас, когато е разбрал, че помощникът му е „момък”.

„Тайенд ще разбере” - обади се вътрешният му глас.

„Дали?” - възрази веднага сам на себе си. Ами ако се разсърдеше и разкаже на Акарин за поръчката на Лорлън?

„Не - не млъкваше вътрешният му глас, - той не е способен на това. Той е истински учен. За него всичко, свързано с проучванията, е свещено. Трябва просто да прекъснеш внимателно връзките си с него, за да не нараниш чувствата му”.

Денил раздразнено остави чашата си встрани. Защо трябва винаги всичко да свършва зле? Тайенд беше толкова приятен спътник. Денил ценеше помощта му. Той изпита срам и раздразнение при мисълта, че трябва да разруши приятелството им от страх пред слуховете. Със сигурност имаше начин да запази компанията на учения, без да застраши репутацията си.

„Нека си говорят - помисли си той. - Няма да изгубя един приятел заради глупавите им предразсъдъци”.

Ами ако в Гилдията научеха за това и го отзовяха от Елийн?

Едва ли щяха да предприемат толкова решителни действия само въз основа на някакви си слухове. Те знаеха много добре какво представлява елийнския двор. Нямаше да предприемат нищо, освен ако имат сериозни основания...

„Каквито няма да има” - каза си Денил. Той никога нямаше да се отърве съвсем от подозренията. Значи трябваше да се научи да живее с тях, дори ако е възможно да ги обърне в своя полза...

- Нали не смятате да изпиете бутилката съвсем сам?

Денил сепнато вдигна глава. На вратата към балкона стоеше Тайенд.

- Не, разбира се.

- Чудесно - рече Тайенд и се приближи до него. - Защото в противен случай ще изглеждам глупаво, разнасяйки това наоколо. - Том вдигна ръката си, в която държеше празна чаша.

Докато му наливаше вино, Денил улови погледа му, но Тайенд бързо се извърна. Ученият се облегна на парапета и се загледа в морето.

„Сега е моментът - реши Денил. - Трябва да му кажа истината и че няма да го отблъсна”.

Той си пое дълбоко дъх.

- Трябва да поговорим - каза внезапно Тайенд.

- Да - съгласи се Денил. Той внимателно обмисли думите си. Мисля, че знам защо не ми позволявахте да ви лекувам.

Тайенд потрепна.

- Веднъж ми казахте, че разбирате колко е трудно за... мъже като мен.

- Но вие ми казахте, че елийнците разбират мъжете като вас.

- И да, и не. - Тайенд пресуши чашата си на един дъх и се обърна към Денил. - Поне не ги лишаваме от титлите им - рече той с обвиняващ тон.

Денил се намръщи.

- Киралия не е известна като толерантна нация. Знаете, че сам съм го изпитал на гърба си. Но дори сред нас има хора без предразсъдъци.

Тайенд се намръщи:

- Аз смятах да стана магьосник. Братовчед ми ме провери и откри наченки на магическа сила. Трябваше да ме изпратят в Гилдията. - Тайенд зарея поглед и Денил усети копнежа му по несбъдната му мечта, но ученият бързо тръсна глава и въздъхна. - След това чух за вас и осъзнах, че няма значение дали слуховете са истина или не. На мен беше ясно, че никога няма да стана магьосник. Гилдията веднага щеше да разбере що за човек съм и да ме изпрати у дома.

Внезапно Денил се изпълни със странна, глуха ярост. От Тайенд с феноменалната му памет и остър ум щеше да стане отличен магьосник.

- Как успяхте да се откажете от постъпването в Гилдията?

- Казах на татко, че не искам да стана магьосник - сви рамене Тайенд. - Тогава той още не подозираше нищо. По-късно, когато се свързах с определени хора, той реши, че разбира всичко. Сметна, че съм се отказал от блестящо бъдеще, за да угодя на собствените си желания, което никога нямаше да ми позволят в Гилдията. Той така и не разбра, че аз просто нямаше да успея да го скрия.

Тайенд се приближи до масата, наля си вино и го изпи на един дъх.

- Както и да е - каза той, поглеждайки към океана. - Сигурно ви е все едно какво мисля, но винаги съм знаел, че слуховете за вас не са истина.

Денил потрепна.

- Откъде сте толкова сигурен?

- Ако бяхте като мен, Лечителите щяха да го разберат, нали?

- Не е задължително.

Тайенд се ококори:

- Да не би да казвате...

- Лечителите усещат какво се случва в човешкото тяло на физическо ниво. Само това. Ако има някаква физическа причина за това, че мъжът изпитва привличане към други мъже, то тя не е известна на Лечителите.

- Но на мен са ми казвали... казвали са ми, че Лечителите могат да определят кога човек е болен.

- Могат.

- Значи това... не е болест или... - Тайенд се намръщи и погледна Денил. - А вие как разбрахте за мен?

Денил се усмихна.

- Вашето съзнание направо крещеше за това, така че просто нямаше как да не го чуя. Хората с неразвит магически потенциал често излъчват твърде силно мислите си.

- Така ли? - Тайенд извърна поглед и лицето му пламна. – Какво успяхте... да прочетете?

- Не много - успокои го Денил. - Общо взето страховете ти. После спрях да слушам. Това се приема за лоши маниери.

Тайенд кимна. Замисли се за миг и очите му се разшириха.

- Значи съм можел да се присъединя към Гилдията? - Той се намръщи. - Но сега не съм съвсем сигурен, че там ще ми хареса. - Тайенд седна на стола до Денил. - Мога ли да ви задам един личен въпрос?

-Да.

- Какво се случи всъщност между вас и онзи ученик?

Денил въздъхна.

- Нищо. - Той погледна към Тайенд и откри, че ученият го гледа очаквателно. - Добре. Ще ви разкажа всичко. В Университета не бях твърде популярен. Младите ученици често молят по-големите за помощ, а на мен никой не искаше да ми помага. За едно от по-големите момчета се разказваха разни истории и останалите ученици го избягваха заради тях, но той бе един от най-добрите и аз решиш да пренебрегна слуховете. Когато той се съгласи да ми помага, бях много доволен от себе си. - Той поклати глава. - Но в класа ми имаше едно момче, което ме мразеше.

- Лорд Фергън?

- Да. Двамата започнахме да се обиждаме и да си погаждаме номера още от първия учебен ден. Той научи слуховете за момчето, което ми помагаше и това бе достатъчно, за да пусне нови слухове. И изведнъж се озовах на разпит пред Висшите магове.

- Какво се случи?

- Отрекох всички слухове, разбира се. Те решиха, че единственият начин да сложат край на клюките е да ни разделят, затова ми наредиха да стоя далеч от момчето. Това, разбира се, беше достатъчно за съучениците ми да решат, че слуховете са верни.

- А с него какво се случи? Той също ли беше невинен или...?

- Той завърши университета и се прибра у дома. Само това мога да ви кажа. - Денил забеляза, че Тайенд го гледа с любопитство и добави: - Не, не ме питайте, няма да ви кажа името му.

Тайенд се облегна разочаровано назад.

- Тогава ми разкажете какво стана по-нататък.

Денил сви рамене.

-Продължих обучението си, като се стараех да не давам повече поводи за слухове. В края на краищата всички забравиха за тях, освен Фергьн - и елийнския двор, разбира се.

Тайенд не се усмихна. Между веждите му се оформи бръчка.

- И какво ще правите сега?

Денил си доля вино.

-Тъй като Гробниците на Белите сълзи са затворени по време ми празненствата, не ми остава нищо друго освен да пия и да си почивам.

- А след това?

- Сигурно ще посетим Гробниците.

- А след това?

-Зависи какво ще намерим. Във всички случаи после се прибираме в Елийн.

- Нямах предвид това. - Тайенд не сваляше очи от Денил. - Щом общуването с ученик, който може и да е бил, а може и да не е бил „момък”, е навредило до такава степен на репутацията ви, то общуването с човек, чиито пристрастия са всеизвестни, сигурно ще нанесе непоправима вреда. Вие самият казахте, че с всички сили се стараете да не давате поводи за клюки. Аз ще продължа да ви помагам както досега във вашето проучване, но ще изпращам по куриер всичко, което успея да открия.

Денил усети как нещо в него се пречупи. Въобще не му беше минало през ума, че Тайенд сам ще му предложи нещо такова. Спомняйки си предишните си размишления за прекъсването на дружеските им отношения, той усети как го жегва вина.

- О, не - отвърна той. - Няма да се отървете толкова лесно от мен.

-Но какво би могло да предизвика повече подозрения, отколкото общуването с...

-... учен от Голямата библиотека - завърши Денил. - Полезен и ценен помощник. И приятел. Ако за нас вече се носят слухове, то това е свършен факт. Ако продължим да общуваме тайно само ще долеем масло в огъня.

Изненадан, Тайенд отвори уста да възрази, но после само поклати глава. Погледна към чашата си и я вдигна за наздравица.

- В такъв случай наздраве за приятелството.

Денил се усмихна и вдигна чашата си, за да се чукне с него.

Ротан прокара пръсти по кориците на подредените книги. Сепна го отварянето на вратата на магьосническата библиотека. Вдигна глава, забеляза забързания Дориан, следван от Сония и се намръщи. Сония го беше помолила да й вземе няколко книги от библиотеката, а ето я сега тук, заедно с Дориен.

Лорд Джалън се навъси и й каза да остави кутията си на рафтовете до вратата. Тя извади отвътре няколко листа хартия И постави кутията на посоченото място. Дориен кимна учтиво на библиотекаря и поведе Сония към отрупаните с книги рафтове.

Ротан реши първо да намери нужните книги, а след това да проверява от какво още се нуждае Сония. Най-накрая намери, първата книга от списъка. Тя се оказа на съвсем друго място и Ротан наруга небрежния магьосник, който я бе поставил там.

Той машинално отбеляза, че някой се приближава до лорд Джалън и го пита нещо. След това чу гласа на Дориен, който поведе приятелски разговор с лорд Галин в съседния коридор. Зад гърба му се разнесе силно кашляне, той се обърна и се озова пред лорд Гарел, който придържаше кърпичка пред устата си. После вниманието му беше привлечено от възмутено възклицание.

- Регин! - извика Галин и забърза по коридора. Ротан надникни отстрани и видя, че Регин стои до бюрото на лорд Джалън.

- Да, милорд? - Момчето гледаше невинно и озадачено.

- Какво сложи в онази кутия?

- Коя кутия, милорд?

Галин присви очи.

- Какъв е проблемът, лорд Галин? - Лорд Гарел се появи от коридора и се приближи до бюрото на Джалън.

- Току-що видях Регин да взима нещо от бюрото на Джалън и да го слага в онази кутия. - Галин свали кутията на Сония от рафта и я остави на бюрото пред Регин.

Ротан чу надигащото се мърморене. Работещите в библиотеката магьосници се бяха събрали около бюрото на библиотекаря и с интерес наблюдаваха развитието на събитията. Лорд Джалън се приближи с бързи крачки. Той погледна към магьосниците, а след това към кутията.

- Какво става тук? Това е кутията на Сония.

Галин вдигна вежди.

-Така ли? Колко интересно. - Той му разказа какво е видял. Лорд Джалън се намръщи неодобрително.

- Хайде да проверим от какво, според Регин, се нуждае Сония.

Регин пребледня. Ротан не можа да сдържи усмивката си. Той едва не извика от изненада, когато усети нечия ръка на рамото си. Обърна се и се озова пред Дориен, чиито очи проблясваха закачливо.

- Какво си направил? - прошепна обвинително Ротан.

-Нищо - отвърна Дориен и се ококори невинно. - Регин го напрани сам. Аз просто се погрижих някой да го забележи.

Лорд Джалън отвори кутията и извади черен лъскав предмет.

-Това е моята двестагодишна елийнска мастилница. - Библиотекарят се намръщи. - Ценна е, но пропуска. Трябва да те поздравя, Регин. Дори Сония да не успееше да я върне на мястото й, всичките й записки щяха да бъдат омазани в мастило.

Регин погледна отчаяно наставника си.

-Сигурен съм, че просто е искал да съсипе записките й - каза Гарел. - Каква глупава шега.

-Едва ли - намеси се Галин. - Той можеше просто да залее листите със съдържанието й и да остави мастилницата обратно на бюрото.

Лицето на Гарел помръкна, но Гарин продължаваше да го гледа обвинително. Лорд Джалън изгледа последователно магьосниците, след което се обърна към залата.

- Лорд Дориен - извика той.

Дориен се приближи до бюрото му.

-Да?

- Моля ви, извикайте Сония.

Дориен кимна и се изгуби между рафтовете. Ротан наблюдаваше лицето на Сония, когато тя се изправи пред магьосниците. Не изглеждаше притеснена. Докато Джалън й обясняваше случилото се, очите й се разшириха и тя погледна Регин.

- Боя се, че записките ти са съсипани, Сония - каза Джалън побутвайки кутията към нея. Тя погледна вътре и се намръщи. Ако искаш, отсега нататък ще заключвам кутията ти в шкафа ми.

Момичето го погледна изненадано.

- Благодаря ви, лорд Джалън - отвърна тя с тих глас.

Той затвори кутията и я постави в шкафчето под бюрото- Галин погледна Регин.

- Можеш да продължиш заниманията си, Сония. Регин и aз ще трябва да си поговорим с директора на Университета.

Сония отново погледна Регин, после се обърна и се изгуби сред рафтовете. Дориен се поколеба за миг, но после я последва.

Галин впери поглед в Гарел.

- Идвате ли?

Воинът кимна.

Когато двамата магьосници и ученикът напуснаха залата, Дориен и Сония се приближиха до Ротан. И двамата се усмихваха самодоволно. Ротан поклати глава и ги погледна строго.

- Това беше много рисковано. Ами ако никой не го беше видял?

Дориен се усмихна.

- О, аз се погрижих някой да го забележи. - Той намигна на Сония. - Изненадата ти беше много добре изиграна.

Сония се усмихна хитро:

- Наистина бях изненадана - от това, че номерът ни мина.

- Какво? - възкликна Дориен. - Нима никой не вярва в способностите ми? - Лицето му отново стана сериозно и той погледна към Ротан. - Забеляза ли кой отвлече вниманието на Джалън, докато Регин извършваше черното си дело?

Ротан се замисли.

-Гарел? Не. Не ставай смешен. Регин просто се възползва от ситуацията. Гарел помоли Джалън за помощ, а после се закашля. От това не следва, че той взима участие в идиотските забавления на племенника си.

-Може и така да е - недоверчиво промърмори Дориен. - Но на твое място щях да го държа под око.

Глава 19 Изпитите започват

Когато Сония излезе от Банята, сутрешното слънце едва огряваше небето. Въздухът все още бе студен, затова тя издигна бариера около себе си и затопли въздуха отвътре. Когато се спря, за да оправи мантията си, тя забеляза фигура със зелена мантия, която излизаше от мъжкото отделение на Банята.

Сония разпознава Дориен и се зарадва. Тъй като магьосник възнамеряваше да си тръгне рано сутринта, двамата се бяха сбогували на вечерята у Ротан. Сега получаваше възможността да поговори отново с него, преди той да поеме на път.

- Трябваше да предположа, че си ранобудник - каза тя.

Той се обърна и примигна изненадано.

- Сония! Какво правиш тук толкова рано?

- Аз винаги ставам рано. Така мога да свърша това-онова, без някой да ме притеснява.

Той се усмихна криво.

- Умен ход, но да се надяваме, че повече няма да е необходим Регин не те тормози вече, нали?

- Аха.

- Отлично. - Той наклони глава и я изгледа странно. - Преди да си тръгна, смятах да навестя едно мое любимо местенце. Искаш ли да дойдеш?

- Къде е то?

- В гората.

Тя погледна към върховете на дърветата.

- Поредното от тайните ти места?

Дориен се усмихна.

- Да, но този път наистина е тайно.

- Така ли? Но ако ми го покажеш, повече няма да е тайно.

Той се засмя.

- Сигурно. Просто много обичах да ходя там като малък. Винаги се криех там, когато имах проблеми.

- Значи е било доста често.

- Разбира се - ухили се Дориен. - Идваш ли?

Тя погледна към кутията си. Следващата й спирка щеше да е столовата.

- Нали няма да се бавим много?

Той поклати глава.

- Ще те върна тъкмо навреме за изпитите.

- Много добре - каза тя.

Дориен тръгна по пътеката, която водеше към гората. Докато и вървеше с него, Сония си припомни последния път, когато беше минала по този маршрут. Беше студена нощ, преди около година, и тя все още беше „затворничка” в Гилдията. Ротан беше решил, че тя се нуждае от малко свеж въздух и раздвижване. Навътре в гората имаше древно гробище и тогава Ротан й беше обяснил какво се случва с магьосниците, когато умрат.

Припомняйки си думите му, тя потрепери. Когато магьосникът умира, съзнанието му губи контрол над магическата сила. Останалата магия поглъща тялото му, превръщайки плътта и костите в прах и пепел. Затова никога не погребваха магьосниците. Съществуването на старото гробище беше загадка.

Дориен вървеше забързано по пътеката и тя подтичваше до него. Припомни си разговора от предишната вечер и се сети с какво нетърпение той очакваше да се прибере у дома, но въпреки това толкова й се искаше да остане още малко. Не можеше да си спомни кога се бе забавлявала толкова много, колкото през последните няколко седмици. Макар Ротан да бе добра компания, Дориен беше пълен с енергия и непрекъснато търсеше нови забавления. Той я беше научил да левитира и да играе няколко игри. Всички те включваха магия и на него очевидно му беше приятно да си има партньор.

- Какво е усещането да си единствен магьосник сред обикновените хора? - попита тя.

Дориен се замисли.

- И приятно, и стимулиращо. Хората никога не забравят, че си различен, независимо колко си близък с тях. Те се чувстват неудобно, защото ти можеш да правиш нещо, което те не разбират. Някои от фермерите не ми позволяват да ги докосвам, макар да ме молят да лекувам добитъка им.

Тя кимна.

- Хората в копторите са същите. И те се ужасяват от магьосниците.

- В началото повечето фермери се страхуваха от мен. Мина доста време, преди да започнат да ми се доверяват.

- Чувствал ли си се самотен?

- Понякога. Но пък си струваше. - Двамата бяха стигнали пътя и Дориен сви вляво. - Когато работя, чувствам, че не живея напразно. В онези планини има хора, които щяха да са мъртви, ако не бях наблизо да им помогна.

- Сигурно е страхотно да знаеш, че си спасил нечий живот.

Дориен се усмихна.

- Това е най-доброто приложение на магията. Останалото е като детски игри. Татко няма да се съгласи с мен, но аз винаги съм смятал, че алхимията е загуба на сила, а воинските умения... какво да ти кажа?

- Алхимиците твърдят, че са създали и изобретили неща, които улесняват живота на хората и го правят по-удобен - посочи Сония, А Воините твърдят, че са нужни за защитата на Киралия.

Той кимна.

- Алхимиците свършиха доста добра работа, а и наистина е добре магьосниците да не забравят бойните си умения. Сигурно просто ме е яд на онези, които си губят времето. Вместо да помагат на другите, те посвещават целия си живот на прехвалените си хобита.

Сония се усмихна, спомняйки си за експериментите на Денил с прехвърлянето на мисловни образи върху хартия, които той беше изоставил, след като бе назначен за посланик на Гилдията в Елийн.

Дориен сигурно нямаше да одобри „хобито” му.

- Има твърде много алхимици и недостатъчно лечители - продължи Дориен. - Лечителите се грижат единствено за пациентите с пари и положение, за останалите просто нямат време. Всъщност всички магьосници се обучават на лечителски техники. Не виждам защо Алхимиците и Воините да не жертват малко време, за да помагат на Лечителите. Така ще могат да се лекуват повече хора. Аз лекувам всички, които потърсят помощта ми: пастири, занаятчии, фермери, преминаващи пътешественици. Не виждам защо да не го правят всички лечители. Занаятчиите също плащат данъци и част от тях отиват за поддръжката на Гилдията. Те също трябва да имат възможност да използват услугите на Лечителите.

Гласът му звучеше все по-силно. Очевидно той страстно вярваше в думите си.

- А хората от копторите? - подсказа му Сония.

Дориен забави ход и я погледна.

- Да - рече той, - те също. Макар според мен там трябва да сме малко по-внимателни.

Тя се намръщи.

- Така ли?

- Копторите са част от един много по-голям проблем. Като лекуваме жителите им, ние ще изгубим много време, но няма да изкореним източника на злото. Извини ме за сравнението, но те са като язви по кожата на града, които подсказват за вътрешни болести в тялото. Язвите няма да изчезнат, докато не бъдат излекувани болестите.

- Вътрешни болести?

- Разбираш ли - погледна я Дориен, - ако трябва да продължа със сравненията, то градът ни се е превърнал в дебел, алчен воин. Той или не е наясно, или не се интересува, че алчните му навици унищожават системата на тялото му, или че шкембето му го загрозява. Той отдавна няма врагове, които да го притесняват, затова просто лежи по гръб и си угажда.

Сония го погледна, впечатлена от думите му. Тя осъзна, че той има предвид краля и Домовете, които са станали алчни и мързеливи и това се отразява върху останалите жители на Имардин - като обитателите, например. Той отново я погледна и се усмихна неуверено.

- И нямам предвид - добави бързо той, - че трябва да стоим със скръстени ръце, защото проблемът е твърде голям. Трябва да направим нещо.

- Какво, например?

Той се усмихна:

- Хайде, не искам да развалям последната ни разходка с моите гневни тиради. Виж, стигнахме до пътя.

Дориен я поведе край къщите на старите жители на Гилдията, които вече се бяха оттеглили от дейност. Когато стигнаха до края на пътя, той продължи навътре в гората и ботушите му заскърцаха по снега. Сония го последва.

Скоро земята стана неравна. Тежката кутия й пречеше да прескача лесно падналите дървета, затова тя я остави върху един пън и се загради с бариера. Изкачването по стръмния склон я беше изморило. Накрая Дориен спря и сложи ръка на стъблото на едно огромно дърво.

- Първият ориентир. Запомни това дърво, Сония. Продължи по посоката, в която води пътя, а когато стигнеш до него, се обърни на изток и продължи да се изкачваш, докато не стигнеш до стената.

- Външната стена?

Той кимна. Сония едва не изпъшка. Външната стена се намираше дълбоко навътре в гората. Те повървяха още малко, докато Сония не се задъха съвсем.

- Спри! - извика тя, когато установи, че повече не може да помръдне краката си.

Дориен се обърна и се ухили, а тя със задоволство установи, че той също диша тежко. Той посочи една покрита със сняг купчина камъни.

- Стената.

Сония се загледа в снега, но бързо осъзна, че под него лежа огромните каменни блокове, които бяха пръснати из гората. Само това бе останало от Външната стена.

- А сега - рече задъхано Дориен - продължаваме на север. Преди Сония да успее да възрази, той закрачи натам. Тъй като теренът беше равен, на нея й беше по-лесно да се върви и тя скоро се съвзе. Дориен стигна до някаква оголена скала, спусна се от другата й страна и се изгуби от погледа й. Сония се изкатери след него и се озова на малка равна площадка, заобиколена от гъст храсталак. Сигурно през лятото това място изобщо не се забелязваше. От другата страна на площадката по камъните подскачаше ручейче. То се вливаше в малко езеро, замръзнало покрай брега, а след като изтечеше от другата му страна, се разливаше отново върху камъните.

Дориен стоеше на няколко крачки от нея и се усмихваше.

- Ето това е то. Изворът. Оттук Гилдията получава вода.

Сония се приближи и видя, че ручеят извира право от скалите.

-Прекрасно е - каза тя и погледна Дориен. - Сигурно през лятото е много красиво.

-Не чакай да настъпи лятото. - Очите на Дориен сияеха. - Пролетта също е невероятно. Аз идвах тук още когато снегът започваше да се топи.

Сония си представи момчето, което се катери по склона и седи самичко край потока. Това момче е станало ученик в Гилдията, а след това Лечител. „Аз също ще идвам тук” - помисли си тя. Тук можеше да поседи сама и да забрави тъгата. Сигурно точно по тази причина Дориен й беше показал източника.

- За какво си мислиш, малка Сония?

- Искам да ти благодаря.

Той повдигна вежди:

- За какво?

-Заради номера, който изигра на Регин. Затова, че ме изведе на покрива на Университета. - Тя се засмя. - Затова, че ме научи да левитирам.

-А! - Той махна пренебрежително с ръка. - В това няма нищо трудно.

-И затова, че ми върна радостта. Вече бях започнала да си мисля, че в живота ми няма място за радост. - Тя изведнъж се усмихна. - Знам, че трябва да си вървиш, но много ми се иска да беше останал.

Дориен я погледна сериозно.

- Ще ми липсваш, малка Сония. - Той пристъпи към нея и отвори уста, сякаш за да каже нещо, но размисли. Повдигна брадичката и с пръст, наведе се и я целуна по устните.

Сония леко се отдръпна назад. Лицето на Дориен беше съвсем близо. В блестящите му очи тя прочете въпрос. Изведнъж лицето му пламна и сърцето й заби ускорено. Тя усети, че се усмихва широко и колкото й да се опитва, не може да се спре. Дориен тихо се засмя и отново я целуна.

Този път устните му се задържаха върху нейните. Сония почувства колко топли и меки са те. Усети как по гърба й пробягват тръпки, но не от студ. Когато Дориен най-накрая се отдръпна oт нея, тя леко се наведе напред, удължавайки контакта.

Той отстъпи назад и усмивката му изчезна.

- Извинявай, не беше честно от моя страна.

Тя преглътна и произнесе с дрезгав глас:

- Честно ли?

Той погледна в краката си:

- Защото си тръгвам. Защото междувременно можеш да срещнеш някого и да го отблъснеш заради мен.

Сония се засмя с лека горчивина.

- Едва ли.

Дориен се взря изпитателно в очите й. Сония се намръщи Дали пък не си помисли, че тя търси вниманието му, само защото никой друг не би проявил такъв интерес към нея?

Така ли беше? Допреди няколко минути през главата й дори не минаваше мисълта, че той може да е нещо повече от приятел. Ти поклати глава и се усмихна.

- Е, Дориен, този път наистина ме изненада!

Той й се усмихна радостно в отговор...

-Дориен!

Тя разпозна мисления глас на Ротан.

-Да, татко?

-Къде си?

- Отидох да се поразходя.

- Конярят дойде.

- Идвам.

Дориен прехапа устни.

- Боя се, че ни отне повече време да дойдем дотук, отколкото

очаквах.

Обхвана я мрачно предчувствие. Дали не беше закъсняла за изпитите?

- Да вървим.

Двамата прескочиха скалата и забързаха по обратния път. Когато стигнаха до поваленото дърво, Сония прибра кутията си. Скоро след това се озоваха на пътя и ускориха крачка.

От време на време Сония хвърляше коси погледи към Дориен, опитвайки се да се досети за какво си мисли той. Тя забеляза, че той също я поглежда. Накрая очите им се срещнаха. Дориен се усмихна и я хвана за ръката. Когато стигнаха до Гилдията и той неохотно пуска дланта й, тя почувства дълбоко разочарование.

Когато приближиха жилищната сграда на магьосниците, през вратата изскочи Ротан.

- Конят ти те чака, Дориен. - Ротан ги огледа от глава до пети и изненадано вдигна вежди при вида на заснежените им дрехи и обувки. - Мисля, че първо трябва да се изсушите добре.

Тримата тръгнаха към Университета. От Дориен се вдигаше пара. Сония също бързо сушеше дрехите си. Пред входа на Университета стоеше прислужник, който държеше повода на кон.

Дориен прегърна силно Ротан, а след него и Сония.

- Пазете се.

-И ти се пази - отвърна Ротан. - И не пътувай по време на бурите, само за да се прибереш по-бързо.

Дориен се метна на седлото.

- Не се е появила такава буря, която да ме задържи далеч от дома!

-Тогава от какво се оплакваше през последните няколко седмици?

- Аз? Да съм се оплаквал?

Ротан се разсмя и скръсти ръце.

- Изчезвай оттук, Дориен.

Дориен се усмихна.

- На добър час, татко.

- На добър час, Дориен.

Дориен се обърна към Сония. Тя усети лекото му мисловно докосване.

- На добър час, Сония. Учи се по-бързо.

След това пришпори коня си и след няколко минути се изгуби зад портата.

Известно време Сония и Ротан гледаха мълчаливо затворената порта. Той въздъхна, присви очи и погледна момичето.

- Хм! - заяви той. - Според мен тук става нещо.

Сония запази неутрално изражение.

- Какво например?

- Не се притеснявай. - Той се усмихна многозначително и тръгна по стълбите към Университета. - Одобрявам. Според мен разликата във възрастта няма значение. Все пак са само няколко години Нали осъзнаваш, че докато не се дипломираш, ще трябва да останеш тук?

Сония отвори устата си, за да възрази, но бързо я затвори, защото долови движение във фоайето. Тя улови Ротан за ръката.

- Говори каквото си искаш, Ротан - прошепна тя. - Само че, моля те, не го прави пред другите.

Той я погледна изненадано, но тя не отмести погледа си от залата. Двамата отстъпиха встрани и в залата отекна звукът от бързи стъпки. Сония вдигна глава и познатото усещане полази по гръбнака й.

Стомахът й се сви. Преди Регин да се изгуби от погледа й, тя зърна познатата усмивка на лицето му. Напоследък учителите се отнасяха значително по-добре към нея, след като научиха, че Регин се е опитал да я представи като крадла, но тя се съмняваше, че се е отървала от подигравките му. Преди изпитите момчето беше доста заето, но Сония предполагаше, че той планира някакво изключително злобно отмъщение.

- Ще се видим довечера - каза тя на Ротан.

Той кимна сериозно.

- Успех, Сония. Знам, че ще се справиш добре.

Тя се усмихна и тръгна нагоре по стълбите. Изкачи ги и предпазливо влезе в коридора. Университетът беше пълен с ученици. Ниските им гласове и напрегнати лица създаваха атмосфера на очакване и страх. Тя отиде до стаята си и влезе вътре.

Регин седеше на обичайното си място и я гледаше втренчено. Тя се обърна, поклони се на двамата учители, които стояха отпред и отиде до мястото си. Отвори кутията и извади съчинението си по история, което им бе дал лорд Скоран. Прегледа набързо страниците, за да се убеди, че всичко е наред. Макар Сония да държеше кутията си заключена с магия, тя очакваше, че Регин по някакъв начин е проникнал вътре и е направил някоя пакост.

Когато Сония подаде съчинението си на лорд Скоран, той кимна одобрително, прибра го в кутията на бюрото и я заключи. Сония отново въздъхна с облекчение.

Междувременно Регин не сваляше очи от нея. Тя се стараеше да не гледа към него, но втренченият му поглед започваше да й играе по нервите. Когато в стаята влязоха и последните ученици и предадоха съчиненията си, лорд Ворел се обърна към класа:

-Днес ви предстои първият изпит по Воински изкуства - обяви той. - Всеки един от вас ще трябва да се изправи срещу останалите си съученици. Оценки ще се поставят на техниката, Контрола и естествено, броя победи. Последвайте ме.

Сония се изправи заедно с останалите от класа. Докато учениците излизаха от стаята, Регин се обърна и й се усмихна сладко.

Сония отдавна се беше научила да отвръща на усмивките му с хладно безразличие, но сега усети как я обхваща ужас. Тя беше най-силната в класа, но Ворел не й разрешаваше да нанася удари с пълна сила. Щитът, който тя издигаше около себе си, по някакъв начин му позволяваше да проследява кога ударите й стават по-силни, отколкото смяташе за нужно. Регин все още я превъзхождаше във Воинските изкуства. Той вече не се занимаваше с лорд Болкан, но никой не му пречеше да взима допълнителни уроци при лорд Гарел.

Когато Сония излезе от стаята, към нея изтича прислужник в униформата на куриер.

- Лейди Сония - каза мъжът, - изпратиха ме да ви предам спешно да се върнете в покоите на Ротан.

Тя погледна изненадано лорд Борел. Магьосникът се намръщи.

- Не можем да те чакаме, Сония. Ако не се върнеш до един час, ще трябва да насрочим изпита ти за началото на следващата година

Сония кимна. Тя благодари на куриера и забърза по коридора.

Защо ли я викаше Ротан? Двамата се бяха разделили съвсем скоро. Може би беше узнал, че Регин планира нещо и я беше извикал, за да го предотврати.

Тя поклати глава. Ротан не би постъпил така. Той щеше да се опита да предупреди Борел за плановете на Регин, вместо да я откъсва от толкова важния изпит.

Освен ако не искаше просто да я предупреди какво да очаква от него. Да я посъветва как да постъпи. Щеше да има достатъчно време да се върне на Арената.

Но защо не беше дошъл сам при нея?

И защо е вкъщи, а не в Университета? Нали трябваше да приготвя материалите за изпитите!

Сония се намръщи и ускори крачка. Куриерът не й каза защо я вика Ротан, а само че трябва да отиде в покоите му. Ами ако му се беше случило нещо? Ако се е разболял? Той вече е на възраст. Току виж...

„Стига си се тревожила - каза си тя. - Сигурно не е нищо сериозно”. Въпреки това тя буквално долетя до жилищата на магьосниците. Сърцето й биеше ускорено, докато тичаше нагоре по стълбите и по коридора към вратата на Ротан.

Докосна я и тя се отвори. Ротан стоеше изправен до прозореца. Когато Сония влезе в стаята, той се обърна. Тя отвори уста, но думите замръзнаха на устните й, щом забеляза изражението на лицето му.

Изведнъж тя усети нечие присъствие. То запълваше стаята като задушлив дим. Тя почувства как ужасът стяга гърлото й, но се постара на лицето й да се изпише единствено изненада и уважение.

„Нямаш представа защо е тук - помисли си тя. - Не му позволявай да забележи страха ти”. Забила поглед в пода, тя се обърна към посетителя и се поклони.

- Извинете ме, Върховни повелителю.

Той не отвърна нищо.

- Сония. - Гласът на Ротан беше нисък и напрегнат. - Ела тук.

Тя погледна наставника си и стомахът й се сви. Лицето му беше бледо, почти позеленяло. Той й махна леко с трепереща ръка. Тя се разтревожи от тези признаци на страх и отиде бързо при него.

Но когато заговори на Върховния повелител, гласът на Ротан бе изненадващо спокоен.

-Сония е тук, както пожелахте, Върховни повелителю. С какво можем да ви бъдем полезни?

Акарин бавно насочи към Ротан вледеняващия си поглед.

-Дойдох, за да открия източника на един... слух. Разпоредителят ми разкри някои неща за вас и вашата ученичка.

Ротан кимна. Струваше й се, че той подбира думите си изключително внимателно.

- Мислех, че на тези слухове беше сложен край. Никой не вярва на...

Тъмните очи на Акарин проблеснаха.

-Не става въпрос за това. Имам предвид слуха за моите нощни дейности. Слух, на който трябва да бъде сложен край.

Сония се почувства така, сякаш нечия ледена ръка я сграбчва за гърлото. Ротан се намръщи и поклати глава.

- Грешите, Върховни повелителю. Не знам нищо за вашите...

-Не ме лъжи, Ротан. - Акарин присви очи. - Нямаше да дойда тук, ако не бях сигурен в това. - Той се приближи към тях. - Току-що го прочетох в съзнанието на Лорлън.

Като че ли всичката кръв се отдръпна от лицето на Ротан. Той мълчаливо впери поглед в Акарин. Ако Върховният повелител беше прочел мислите на Лорлън, то той знаеше всичко! Сония почувства как коленете й омекват и притеснена, че ще се свлече на пода, се вкопчи здраво в перваза на прозореца.

Устните на Акарин се изкривиха в усмивка.

- Видях доста неща, които ме впечатлиха: как Сония се е промъкнала в Гилдията, докато още беше отцепничка, какво е видяла онази нощ, как Лорлън е разбрал за това, докато прочиташе истината по време на нейното изслушване и как е наредил на двамата ви да го пазите в тайна, докато той намери начин да приложи закона на Гилдията. Много разумно решение. Провървяло ви е.

Ротан се изпъна и погледна Акарин в очите.

- На никого не сме казали нищо.

- Може би. - Гласът на Акарин омекна. - Но трябва сам да се убедя в това.

Ротан рязко въздъхна. Двамата магьосници се гледаха втренчено.

- А ако откажа?

- Тогава ще ме принудиш да взема всички необходими мерки, Ротан. Не можеш да ми попречиш да прочета съзнанието ти.

Ротан отмести погледа си. Изведнъж Сония си припомни разказа на Сери за това как Акарин беше прочел спомените му. Когато магьосникът го беше открил в тъмницата, където го беше затворил Фергън, Сери беше разрешил на Акарин да проникне в съзнанието му. Беше й казал, че е станало много лесно. Съдейки по описанието му, процесът въобще не приличаше на обмяната на мисли с Ротан или прочитането на спомените й от Лорлън. Тогава Сония си беше помислила, че ненапразно някои смятат, че Акарин умее да разчита съзнания независимо от желанието на човек.

Ротан се приближи до Върховния повелител бавно и вдървено, сякаш беше по-възрастен с поне двайсет години. Сония го погледна, неспособна да повярва, че се е предал толкова лесно.

- Ротан...

- Всичко е наред, Сония - отвърна Ротан с напрегнат глас. - Остани на мястото си.

Акарин бързо пристъпи към Ротан и положи длани върху слепоочията му. Затвори очи и лицето му изведнъж се отпусна в спокойно изражение.

Ротан рязко си пое дъх и се олюля. Ръцете му се свиха в юмруци и бързо се разтвориха. Сония направи крачка напред, но се спря.

Не смееше да се намеси. Ами ако Акарин нарани Ротан? Ядосана и уплашена, тя стисна юмруци толкова силно, че ноктите й се забиха и дланите.

Двамата магьосници останаха неподвижно непоносимо дълго време. Изведнъж Акарин рязко си пое дъх и отвори очи. Той погледна мъжа, който стоеше пред него, после свали ръцете си и отстъпи назад.

Сония наблюдаваше разтревожено как Ротан си поема накъсано дъх и леко се олюлява. Акарин скръсти ръце, без да сваля поглед от възрастния магьосник. Сония предпазливо пристъпи напред и го улови за ръката.

-Добре съм - рече той със слаб глас. - Всичко е наред. - Той разтърка слепоочията си и след което стисна ръката й.

- А сега Сония.

Момичето усети как я връхлита студен ужас. Ротан стисна ръката й още по-силно.

- Не! - възрази той с дрезгав глас и обгърна раменете й с ръка. Вече знаеш всичко. Остави я на мира.

- Не мога.

- Но нали видя всичко? - възрази Ротан. - Тя е само едно...

-Дете? - Акарин вдигна вежди. - Момиче? Стига, Ротан. Знаеш много добре, че няма да я нараня.

Ротан преглътна тежко и бавно се обърна към нея. Погледна я в очите.

-Той знае всичко, Сония. Нищо не можеш да скриеш. Щом трябва, нека сам се увери. Няма да боли.

Очите му, макар и замъглени, бяха спокойни. Той стисна ръцете й, пусна ги и се отдръпна. Сония се чувстваше така, сякаш е била предадена...

Довери ми се. Трябва да бъдем заедно. Нямаме друг изход.

Акарин пристъпи към момичето. Тя застана пред него с разтуптяно сърце. Черната му мантия тихо прошумоля. Сония отстъпи назад и усети ръцете на Ротан върху раменете си.

Акарин намръщено протегна ръцете си към нея. Тя потрепери, когато студените му пръсти докоснаха лицето й. После дланите му се притиснаха твърдо към слепоочията й.

Сония усети нечие присъствие в съзнанието си, но то не разкриваше ничия самоличност. Тя не откри никакви мисли или чувства. Може би той изобщо не бе способен на емоции. Тази мисъл въобще не й подейства успокояващо.

Тогава в съзнанието й проблесна един образ. Тя се стресна, осъзнавайки, че беше очаквала той се сблъска с бариерите в ума й. Но по някакъв начин Акарин беше успял да ги заобиколи. Преградите си бяха на мястото, но присъствието му беше толкова недоловимо, че не бе успяло да ги задейства.

В съзнанието й продължаваше да се върти образът на подземната стая под седалището му, видяна отвън. Пред очите й отново се разигра онази нощна сцена...

Сония почувства как Акарин не спира да се връща на това място в търсене на нови детайли. Тя си спомни, че когато Лорлън разчиташе паметта й, тя бе успяла да скрие някои спомени. Опити се да постъпи по същия начин и сега, но четенето на спомените й продължаваше. Тя разбра, че усилията й са безполезни. Лорлън само направляваше и подтикваше спомените й в нужната посока, докато Акарин я беше подчинил напълно на волята си.

Престани!

В думите му се промъкна гневна нотка. Сония се спря, изпълнена с триумф при мисълта, че е намерила начин да му попречи. Страхът й прерасна в решителност. Тя започна да си спомня уроците, списъците с факти, всички опити, които беше направила. Бомбардираше го с картини от учебниците и безсмислени поеми, които беше открила в библиотеката. Не спираше да го засипва със спомени от копторите, безсмислени, обикновени късчета от някогашния й живот.

В съзнанието й се появи мисловната форма на ураган. Отделните образи се въртяха в него, без да позволяват на Акарин да проникне в дълбината му...

Болка! Сякаш ножове се бяха забили в черепа й. Тя чу вик, които като че ли идваше ужасно отдалеч. Разпознавайки собствения си глас, Сония отвори очи и съзнанието й се залюля между вътрешния и външния свят. Чуждите длани продължаваха да се притискат към слепоочията й.

- Спри да се съпротивляваш! - разнесе се заповеден глас.

Тя отново се потопи във вътрешния си свят. Болката замъгли съзнанието й и пречупи съпротивителните й сили. Методичното преравяне на спомените й продължи. Акарин безмилостно я караше да си спомня всичко отново и отново. Ето я на Северния площад. Хвърля камъка по магьосника и се впуска в бяг. Улици, коридори, стаи. Ротан я търси и тя инстинктивно скрива присъствието си. Сери, Херин и цялата им банда. Ето го и Фарин. Сенфел, магьосникът на Крадците.

Ето че отново се промъква в Гилдията посред нощ. Присъствието се напрегна и внимателно започна да оглежда подробностите. Тя прескача стената на Лечителницата и започва да наблюдава учениците. Отново усеща вибрациите около Арената. Наднича през прозорците на Университета. После се озовава при жилищните помещения на учениците, наднича в стаите им и се крие в гората. Когато Сери отива да открадне книгите, тя се промъква до странната, сива двуетажна сграда. Идва прислужникът и я принуждава да се притаи в храстите. След това вижда светлината през отдушниците, промъква се и наднича през решетките.

В съзнанието й отекна лека нотка на раздразнение. „Но разбира се - помисли си тя, - ако и моите тайни можеха да се разкрият толкова лесно, и аз щях да се ядосам”. Отново видя как високият човек съблича окървавените си дрехи, отива някъде и се връща, облечен в черна мантия. После се обръща към прислужника. „Битката ме измори. Имам нужда от силата ти”. Мъжът вади украсен нож и прави разрез на ръката на прислужника, след което притиска длан към нея. И тя отново усеща странната магия.

Споменът секна изведнъж и се изгуби. Сония не долавяше нищо от съзнанието, което витаеше из нейното. Какво ли си мислеше той, зачуди се тя.

- Казвала ли си на някой друг за това, освен на Ротан и Лорлън?

-Не- помисли си тя.

Тя се успокои, уверена, че той ще я остави на мира, но безмилостният разпит продължи и той отново се зарови в спомените й. Проучи откъси от живота й - от детинството до уроците й в Университета. Порови в чувствата й, от привързаността към Ротан ди верността към Сери и хората от копторите и новите чувства, които изпитваше към Дориен.

Най-накрая се сблъска с гнева, който изпитваше към него заради това, което й причиняваше. Той потърси чувствата, които тя изпитваше към заниманията му с черна магия и съзнанието й отговори с неодобрение и страх. Щеше ли да го издаде, ако можеше? Да! Но само ако бе уверена, че Ротан и останалите няма да пострадат.

След това присъствието му изчезна и тя усети как натиска върху слепоочията й отслабва. Сония отвори очи и примигна. Акарин се беше обърнал с гръб към нея и бавно се отдалечаваше. Тя почувства силните, успокояващи ръце на Ротан върху раменете си.

- И двамата бихте ме издали, ако можехте - рече Акарин. Той помълча известно време, после се обърна към тях. - Искам настойничеството над Сония. Способностите й са развити и както отбеляза Лорлън, енергията й е необичайно силна. Никой няма да оспори избора ми.

- Не! - ахна Ротан и стисна силно раменете й.

- Да - отвърна Акарин. - Това ще ми гарантира мълчанието ти. Докато тя е моя, ти няма да позволиш никой да разбира за заниманията ми с черна магия. - Погледът му се отмести върху Сония. - А благополучието на Ротан ще бъде гарантирано само в случай, че ми сътрудничиш.

Сония го погледна ужасена. Тя щеше да бъде негова заложничка.

- Забранявам ви да разговаряте помежду си насаме, освен за да избегнете подозрението на останалите. Ще се държите така, сякаш не се е случило нищо необичайно. Ясен ли съм?

Ротан издаде странен звук, сякаш изхлипа. Сония разтревожено се обърна към него. Той я погледна и в очите му проблесна вина.

- Не ме принуждавайте да търся алтернативи - предупреди ги Акарин.

Ротан отвърна със задавен глас:

- Разбирам. Ще постъпим както настоявате.

- Добре.

Акарин пристъпи към тях и погледна напрегнато Сония.

-В къщата ми има стая за ученика на Върховния повелител. Сега ще дойдеш с мен, а по-късно ще изпратим прислужник, който да събере нещата ти.

Сония погледна Ротан със свито гърло. Той потърси погледа й.

- Съжалявам.

- Хайде, Сония. - Акарин махна с ръка към вратата и тя се отвори.

Тя почувства как Ротан леко я побутва. Погледна към Акарин и осъзна, че не иска Ротан да вижда как я отвеждат нанякъде. Той щеше да намери начин да й помогне. Щеше да направи всичко по силите си. Но сега нямаха друг изход, освен да се подчинят.

Сония си пое дълбоко дъх и излезе в коридора. Акарин погледна отново предупредително Ротан и тръгна към вратата. Когато Върховният повелител се обърна, Ротан впери изпълнен с омраза поглед в гърба му.

Вратата се затвори.

- Да вървим - каза Акарин на Сония. - Ученическата стая в седалището ми пустее от години, но тя винаги е била поддържана в готовност. Ще видиш, че е много по-удобна от онези в ученическите жилища.