Избраница

Глава 20 Късметът на Сония

Директорът на Университета надигна глава да види кой влиза в кабинета му. За пръв път в живота си Сония видя как от лицето на Джерик изчезва вечно недоволното му изражение. Той скочи от стола си.

- Какво мога да направя за вас, Върховни повелителю?

-Искам да обсъдим обучението на Сония. Прочетох доклада ви и липсата на някои умения ме притеснява.

Джерик го погледна изненадано.

- Напредъкът на Сония е повече от задоволителен.

-Най-доброто й постижение по Воински изкуства е задоволителен.

-Аха. - Джерик погледна Сония. - На този етап много ученици имат свой нелюбим предмет. Успехът й по Воински изкуства не е блестящ, но е напълно приемлив.

-Въпреки това искам всичките й слабости да бъдат изчистени. Мисля, че лорд Ийкмо ще бъде подходящ учител.

-Лорд Ийкмо? - Джерик повдигна гъстите си вежди, след което се намръщи. - Той не преподава вечер, но ако Сония прехвърли за вечерта някои от другите си занятия, то ще може да се обучава при него.

-Доколкото знам вчера Сония пропусна изпита по Воински изкуства.

- Да - отвърна Джерик. - Обикновено насрочваме допълнителна дата за изпит след почивката, но според мен оценката на лорд Ийкмо след първия час ще бъде достатъчна. - Той погледна към бюрото си. - Ако желаете, мога да съставя разписанието на Сония за следващата година. Няма да ми отнеме много време.

-Да. Тя ще остане при вас, за да си го прибере. Благодаря ви, Директоре.

Присъствието, което притесняваше Сония, изчезна. Bpaтата се затвори. Момичето въздъхна дълбоко. Най-накрая си беше отишъл.

Джерик седна в креслото си и й посочи дървения стол от другата страна на бюрото му.

- Седни, Сония.

Тя се подчини. Въздъхна отново дълбоко и усети как мускулите й се отпускат.

Всичко, което се беше случило след сцената в стаята на Ротан, й се струваше като сън. Акарин я беше отвел в седалището си, където един прислужник й беше показал стаята на втория етаж. Скоро след това пристигна сандъкът с принадлежностите й. Друг прислужник и донесе поднос с храна, но Сония беше твърде нервна, за да чувства глад. Вместо това седна до единия от малките прозорци, без да обръща внимание на преминаващите през градината ученици и учители и започна да търси начин да се измъкне от тази ситуация.

Първо смяташе да избяга в копторите. Крадците с готовност щяха да приемат да я пазят, след като вече можеше да контролира магията си. Те бяха успели да укрият Сенфел, магьосника-отстъпник, когото Фарин не успя да убеди да я обучава. Щяха да скрият и нея.

Но ако избягаше, Акарин щеше да направи нещо на Ротан. Ала ако първо предупредеше Ротан, той щеше да разкаже на Гилдията, че Акарин се занимава с черна магия, преди Върховният повелител да узнае за бягството й. Лорлън също трябваше да бъде предупреден. Да, ако преценеше правилно времето, Акарин може би нямаше да успее да попречи на Лорлън и Ротан да го издадат.

А после какво? Гилдията щеше да се опълчи на Акарин. Лорлън смяташе, че при подобен сблъсък те ще претърпят поражение, а той най-добре познаваше Акарин. Значи бягството й може би щеше да доведе до унищожението на Гилдията и може би на цяла Киралия.

Тогава Сония осъзна, че съдбата на Гилдията е в нейните ръце. На едно най-обикновено момиче от копторите. Но това не й достави никакво удоволствие; напротив, изпълни я чувство на безсилие И страх.

Когато градините потънаха в мрак, един прислужник й донесе питие. Сония разпозна аромата на леко приспивателно, изпи чашата до дъно, сви се на странното, твърде меко легло и посрещна с желание забравата, която постепенно я обзе.

На сутринта суетящите се прислужници й донесоха нови мантии и още храна. Сония хапна малко, но съжали за това, когато се появи Акарин. Усещайки, че й се гади от страх, тя тръгна с него към Университета, към кабинета на Джерик. С кого се бяха разминали по пътя? Дали бяха отвръщали погледи от нея както винаги? Не можеше да си спомни нищо.

Джерик пишеше бързо, свъсил вежди. Сония беше виждала няколко пъти Върховния повелител сред другите магьосници и беше забелязала, че уважението към него граничи с благоговеен страх. Дали това беше свързано единствено с положението му? Или магьосниците се страхуваха от Акарин инстинктивно, без да знаят причината?

Сония погледна към Джерик и поклати глава. Изпитите и програмата на занятията вече й се струваха толкова незначителни. Ако Джерик знаеше какво се случва в действителност, той нямаше да съставя индивидуалния й план с такова усърдие. Всъщност изобщо нямаше да уважава Акарин.

Но той не знаеше и тя не можеше да му каже нищо.

Джерик се надигна рязко. Отиде до шкафа и извади три кутии: една зелена, една червена и една лилава. След това отиде до вратата в една от стените и махна с ръка към ключалката. Разнесе се изщракване и вратата се отвори, като разкри няколко реда рафтове.

Директорът прокара пръст по най-долния рафт, спря се на едно място и извади тънка папка. Постави я на масата и Сония забеляза, че на нея е написано името й. Тя гледаше, изпълнена с любопитство, как той я отваря и преглежда съдържанието й. „Какво ли има вътре? - зачуди се тя - Сигурно оценки от учителите ми. И доклад за писалката, която уж съм откраднала”.

Джерик отвори трите кутии. Те бяха пълни с листи хартии, върху които имаше имената на различни учители и бяха нарисувани таблици. Той сложи някои от листите на бюрото си, после извади чист лист хартия и започна да рисува нова таблица. За няколко минути в стаята се чуваше само дишането на Джерик и скърцането ни писалката му.

- Извади голям късмет, Сония - каза той, без да вдига глава.

Сония потисна внезапния импулс да се разсмее.

- Да, Директоре - успя да произнесе тя.

Той я погледна и се намръщи, после отново се върна към писането. След като завърши таблицата, извади друг лист хартия и започна да я пречертава.

- В следващия срок няма да имаш много свободно време – каза той. - Лорд Ийкмо преподава само денем, затова ще се налага да ходиш на часовете по Алхимия вечер. През волниците ще се занимаваш самостоятелно. Ако организираш ефективно работата си, ще можеш да използваш сутрините за лични дела. - Той замълча, огледа творението си и тъжно поклати глава. - Ако лорд Ийкмо остане доволен от напредъка ти, може да се сдобиеш и с няколко свободни следобеда.

Сония не каза нищо. За какво й беше това свободно време. Акарин й беше забранил да разговаря с Ротан, а тя нямаше никакви приятели сред учениците. Предстоящите седмици я ужасяваха. Тъй като нямаше да ходи на училище до началото на следващата година, Сония просто не знаеше какво да прави. Да стои в стаята си в седалището на Акарин? Мисълта я накара да потрепери. Не, щеше да се старае да се появява там колкото се може по-рядко.

Ако той й позволеше, разбира се. Ами ако поискаше да я държи край себе си? Ако пожелаеше да я използва за заниманията си по черна магия? Сония се опита да прогони тази мисъл, но после разбра, че трябва да е готова за всичко. Той можеше да я накара да направи всичко; достатъчно бе да я заплаши, че ще нарани Ротан Стомахът й се сви от страх. Всичко...

Ръцете я заболяха. Тя ги погледна и бавно разтвори юмруци те си. На дланите й червенееха отпечатъците от ноктите й. Сония потърка с ръце мантията си и си напомни да изреже ноктите си щом се прибере в стаята.

Джерик изглеждаше погълнат от работата си. Тя не сваляше поглед от писалката му. Когато привърши, той изсумтя доволно и й подаде листа хартия.

- Сега си избраница на Върховния повелител. Към теб ще се отнасят подобаващо, но ти ще трябва да докажеш, че изборът му е мъдър. Не се колебай да се възползваш от новото си положение - ще имаш нужда от това, за да отговориш на изискванията му.

Тя кимна.

- Благодаря ви, Директоре.

- Свободна си.

Тя преглътна тежко, стана, поклони се и тръгна към вратата.

- Сония.

Тя погледна назад през рамо и за пръв път забеляза усмивка на лицето на Джерик.

-Знам, че Ротан ще ти липсва - каза той. - Акарин може да не е най-приятният събеседник, но повярвай ми, избирайки те за своя ученичка, той само подобри положението ти. - Усмивката му угасна. - Свободна си.

Сония се насили да кимне. Когато затваряше вратата, момичето установи, че Джерик я наблюдава със замислено изражение. Тя прибра листа в кутията си и тръгна по коридора.

Край вратите се въртяха няколко ученици. Те я изпратиха с погледи, в които се четеше нескрит интерес. Тя ускори крачка. „Дали знаят? - помисли си. - Сигурно. Мина цял ден оттогава”. Новината за това, че Върховният повелител най-после си е избрал ученик, сигурно се е разпространила из Гилдията по-бързо от пожар. Учителят, които вървеше срещу нея, я погледна с интерес. Погледът му се плъзна по ръката й и той разтърси глава, сякаш не можеше да повярва на очите си.

Сония също погледна малкото златно квадратче, пришито към ръкава й. Само членовете на Великите домове носеха инколи. Магьосниците не ги носеха, защото след постъпването им в Гилдията от тях се очакваше да забравят за семейните и политически отношения. Прислужникът, който беше донесъл мантиите й обясни, че Върховният повелител използва символа на Гилдията като инкол, защото заема пожизнен пост. Гилдията беше неговото семейство и неговият Дом.

А тя беше неговата ученичка. Когато се приближи до вратата на класната си стая, Сония притисна ръка към тялото си, за да прикрие инкола. Преди да влезе, тя се спря за миг, за да събере смелост.

- Добро утро, Сония.

Тя се обърна и видя лорд Елбен да върви забързано по коридора към нея. Той й се усмихна, но очите му останаха студени.

- Поздравления за новия наставник - рече той, когато стигна до нея.

Сония се поклони.

- Благодаря ви, лорд Елбен.

Той влезе в стаята. Сония събра смелост и го последва.

- Заемете местата си - прогърмя гласът на Елбен. - Чака ни много работа.

- Ах! - Над тракането на столовете се извиси познат глас. - Избраницата на Върховния повелител е почела нашия скромен клас с вниманието си.

Стаята мигом утихна. Всички лица се обърнаха към Сония. Когато видя изписаното на тях недоверие, тя изпита леко удовлетворение. Каква ирония -собственият й клас да научи последен. Всички без един, отбеляза тя. Регин, седнал небрежно на чина си, се усмихваше доволно на реакцията на новините му.

- Регин, ако обичаш, седни на стола - изръмжа Елбен.

Регин се плъзна в стола си. Сония отиде до мястото си и постави кутията на чина си. Ръкавът на мантията й се разгърна и някой тихо ахна. Сония се обърна. Нарон не сваляше очи от инкола.

- Сония - каза лорд Елбен, - можеш да седнеш на първия чин.

Тя вдигна глава. На първия ред наистина имаше свободно място. Мястото на Порил. Тя се обърна и видя, че някогашният й приятел седеше на последната редица. Той се изчерви и наведе глава.

- Благодаря, милорд - отвърна Сония. - Много мило от ваша страна, но аз предпочитам да остана тук.

Магьосникът присви очи. За миг й се стори, че той се кани да й възрази, но Елбен погледна към класа и размисли.

-Много добре. - Той седна на мястото си и постави ръка върху купчината листи, които лежаха на бюрото му. - Днес ще проверя знанията ви по алхимия - каза той на класа. - Ще ви раздам списък с въпроси, на които искам да отговорите, а по-късно ще ви дам и няколко упражнения. След обедната почивка ще проведем и няколко практически теста.

Докато раздаваше листите на класа, Сония усети как почти забравената тревога се завръща. Изпитите. Тя прегледа въпросите и въздъхна с облекчение. Въпреки презрението на учителите, въпреки дългите часове, прекарани в учене, въпреки всичките опити на Регин да й попречи, тя бе успяла да запомни нужното. Сония се почувства по-добре, извади една писалка от кутията си и започна да пише.

Часове по-късно, когато гонгът отбеляза края на изпита, всички въздъхнаха от облекчение.

- Това е всичко - обяви Елбен. - Свободни сте.

Учениците се изправиха едновременно и се поклониха на учителя си. Докато излизаха от стаята, Сония усещаше погледите им. Когато си спомни причината за това, тя усети как стомахът й се свива от притеснение.

-Сония, почакай - каза Елбен, когато тя минаваше покрай бюрото му. - Искам да поговоря с теб.

Той изчака всички да излязат, преди да заговори.

-След обедната почивка - каза той - бих искал да седнеш на мястото, което съм ти освободил.

Сония преглътна тежко. Това ли имаше предвид Джерик, като говореше за преимуществата на новото й положение? Той я беше посъветвал да се възползва от тях.

Но какво щеше да спечели, като се премести на първия ред? Само щеше да унизи Порил още повече. Тя поклати глава.

- Предпочитам да седя до прозореца.

Елбен се намръщи.

- Мястото на първия ред отговаря на новото ти положение.

Отговаря на новото й положение ли? Тя усети прилив на гняв. Той не се интересуваше от учението й, а просто искаше да се докара пред Върховния повелител! Нима смяташе, че тя ще докладва на Акарин за всяка малка услуга? Сония сподави горчивия си смях. Щеше да се постарае да разговаря с него колкото се може по-рядко,

През последните шест месеца беше научила колко опасно е да се нарушава неофициалната йерархия в класа. Заемането на мястото на Порил не беше просто смяна на местата. Учениците и без това не я харесваха; тя не искаше да им дава нови поводи за омраза. Сония погледна Елбен, който стоеше пред нея със скръстени ръце и почувства как я обзема непокорен дух.

- Ще остана на старото си място - каза твърдо тя.

Елбен присви очи, но като че ли откри нещо в погледа й, което го накара да се сепне. Той замислено сви устни.

- Отпред е по-лесно да се вижда и да се чува - посочи той.

- Аз не съм нито глуха, нито късогледа, лорд Елбен.

Магьосникът стисна зъби.

- Сония! - Той се приближи към нея и заговори тихо. - Ако не приемеш мястото отпред, това може да се разглежда като... пренебрежение от твоя страна към учителя ти...

- Или пък може да кажа на Акарин, че не ми позволявате да сядам, където пожелая.

Очите му се разшириха.

- Едва ли ще тръгнеш да го занимаваш с нещо толкова дребно...

Тя се усмихна.

- Според мен той въобще не се интересува къде седя.

Магьосникът я изгледа и кимна с глава:

- Много добре. Можеш да седиш където ти е приятно. Свободна си.

Щом излезе в коридора, Сония усети, че сърцето й препуска като полудяло. Какво беше направила? Учениците никога не спореха с учителите.

Тогава осъзна, че в коридора е необичайно тихо. Когато вдигна глава видя, че учениците от всички класове я гледат мълчаливо. Цялото удоволствие от разговора с Елбен се изпари. Тя преглътна тежко и тръгна към стълбището.

- Това е тя - прошепна нечий глас отдясно.

- Вчера - промърмори друг, - без никакво предупреждение...

-... Върховният повелител...

-Защо нея? - рече подигравателно някой. - Тя е просто едно момиче от копторите. - Коментарът беше направен на висок глас с ясното съзнание, че Сония ще го чуе.

- Не е честно!

- Трябваше да бъде...

- Обида за Домовете!

Тя тихо изсумтя. „Ако знаеха каква е истинската причина да ме избере - помисли си тя, - едва ли щяха да бъдат толкова...”

- Направете път за избраницата на Върховния повелител!

Стомахът й се сви, щом разпозна гласа. Регин застана пред нея, препречвайки й пътя.

-О, Велика! - извика силно той. - Мога ли да поискам една съвсем мъничка услуга от един толкова влиятелен човек?

Сония го погледна предпазливо.

- Какво искаш, Регин?

-Моля те... ако разбира се положението ти го позволява... - На устните му заигра познатата противна усмивчица. - Моля те, закърпи ми обувките! Знам, че си изключително добра в това трудно дело. А обувките ми наистина имат нужда от поправка, затова защо да не помоля най-добрата обущарка в коп... опа, Гилдията?

Сония поклати глава.

-Само това ли можа да измислиш, Регин? - Тя го заобиколи и продължи да върви по коридора. Стъпките му не изоставаха.

- Но, Сония - искам да кажа - но, Велика. За мен ще бъде чест...

Гласът му рязко секна. Тя се намръщи, но устоя на изкушението да се обърне.

- Тя е ученичка на Върховния повелител - промърмори някой.

- Да не си полудял? Остави я на мира.

Сония разпозна гласа на Кано и ужасно се изненада. Това ли имаше предвид Джерик, когато каза, че изборът на Акарин е подобрил положението й? Тя стигна до стълбището и слезе до фоайето. Когато излезе навън, се отправи към жилищата на магьосниците.

Но изведнъж се спря.

Къде отиваше? При Ротан? Сония се опита да събере мисли си.

Но гладът реши вместо нея. Можеше да отиде в столовата. А след следобедните изпити? В библиотеката. Ако останеше там до отварянето й щеше да се върне в седалището на Върховния повелител късно вечерта. С малко повече късмет Акарин щеше да се е оттеглил в стаята си и тя щеше да се прибере, без да се среща с него. Сония си пое дълбоко дъх, подготви се да посрещне неизбежните погледи и шепоти и пое обратно към Университета.

Покоите на Лорлън се намираха на приземния етаж в жилищната сграда на магьосниците. Той прекарваше малко време там, защото ставаше рано и свършваше работата си по-късно от всички останали в Гилдията. Беше престанал да обръща внимание на обстановката и забелязваше единствено леглото и шкафа с дрехи.

Но изминалият ден му беше предоставил възможността да проучи собствената си стая. Той беше забравил за предметите и украшенията по рафтовете с книги. Те бяха спомени от миналото, за семейството и постиженията му, които му причиняваха единствено болка и пораждаха чувство за вина. Те му напомняха за хората, които обичаше и уважаваше. Хора, които беше предал.

Лорлън затвори очи и въздъхна. Оусън сигурно не беше заподозрял нищо. Беше минал само половин ден. Не достатъчно, за ди започне помощникът му да се притеснява от натрупаната купчини несвършена работа. А и той от години се опитваше да убеди Лорлън да си вземе почивка.

Де да беше почивка. Лорлън разтърка очите си и тръгна към спалнята си. Може би бе достатъчно изморен, за да успее да поспи Не беше затварял очи от две нощи, откакто...

Когато легна в леглото си, спомените се върнаха. Той изпъшка и се опита да ги прогони, но беше твърде изморен, за да се бори с тях А и знаеше, че те пак ще се завърнат - веднага, след като се отпусне.

Как започна всичко? Казах нещо относно това, че посланикът на Вин очаква да отседне в седалището...

-Той се изненада, че Върховният повелител вече не приема гости; та нали баща му винаги отсядаше при твоя предшественик -каза Лорлън.

Акарин се усмихна в отговор. Той стоеше до масата с напитки и гледаше през прозореца към градината, потънала в мрак.

- Това е най-доброто ми нововъведение.

- Ти много цениш уединеността си - рече разсеяно Лорлън.

Акарин постави ръка върху бутилката, обмисляйки дали да си налее още една чаша. Лицето му беше извърнато настрани, което бе добре дошло за Лорлън, като се имат предвид следващите думи на Акарин:

- Едва ли на посланика щяха да допаднат... навиците ми.

Ето! Още един от онези странни намеци. Сякаш ме изпитваше.

Мислех си, че докато е обърнат с гръб към мен и не може да види реакцията ми, всичко ще бъде наред...

-Навици? - Лорлън се престори на изненадан. - Според мен ще преживее това, че спиш до късно и пиеш много. Мисля, че просто се страхуваш, че ще изпие любимото ти вино.

-И това също. - Акарин отвори бутилката. - Но не мога да допусна никой да разбере малките ми тайни.

В съзнанието на Лорлън проблесна образът на Акарин, облечен в окървавени просешки дрехи и той побърза да го прогони, доволен, че приятелят му стои с гръб към него.

Беше ли усетил нещо? Да не би да послушваше мислите ми?

-Не - отвърна Лорлън и с надеждата да смени темата на разговора, попита за някакви новини от кралския двор.

В този момент Акарин взе нещо, което лежеше на масата. Лорлън улови блясъка на скъпоценни камъни и се загледа в предмета. Това беше кама. Същата, която Сония го беше видяла да използва в ритуала. Лорлън си пое рязко дъх и едва не се задави с виното си.

-Приятелю мой, виното трябва да се пие - каза Акарин и се усмихна, - а не да се вдишва.

Лорлън наведе глава и се закашля, прикривайки устата си с длан. Той се опита да се успокои, но камата в ръката на Акарин не му позволяваше да забрави спомените на Сония. Зачуди се защо ли Акарин я е донесъл в гостната.

Изведнъж кръвта му се вледени при мисълта, че може би възнамерява да я използва.

- Някакви новини ли? - рече замислено Акарин. - Нека помисля.

Лорлън се насили да погледне спокойно приятеля си. Но когато Акарин се обърна към бутилката, Лорлън забеляза някакво движение на масата. На съседната бутилка беше облегнат един сребърен полиран поднос. В него се отразяваха очите на Акарин. Очи, които внимателно го гледаха.

Значи през цялото време ме е наблюдавал. Може би все още не беше се опитал да чете мислите ми. Но реакцията ми на подмятанията му и изражението на лицето ми при вида на камата са го убедили, че нещо не е наред.

- Приятелите ми в Елийн и Лонмар ми писаха за Денил - каза Акарин, отдалечавайки се рязко от масата. - Казват хубави неща за него.

- Радвам се да го чуя.

Акарин се спря по средата на стаята.

- С интерес следа напредъка му. Той е много способен изследовател.

Значи беше наясно, че Денил проучва нещо. А знаеше ли какво? Лорлън се насили да се усмихне.

- Чудя се какво ли е привлякло вниманието му.

Акарин присви очи.

- Не те ли държи в течение?

- Мен ли?

- Да. Нали точно ти го накара да разследва миналото ми.

Лорлън внимателно обмисли отговора си. Акарин може би беше узнал по някакъв начин, че Денил върви по стъпките му, но нямаше как да разбере защо - та нали самият Денил не знаеше.

- Така ли казват приятелите ти?

- Може би е по-правилно да ги нарека шпиони.

Акарин помръдна ръката си, в която все още държеше камата и Лорлън потрепна от страх. Осъзнавайки, че реакцията му едва ли е останала незабелязана, той погледна право в камата.

- Какво е това?

-Нещо, с което се сдобих по време на пътуванията ми - отвърна Акарин, като хвърли поглед към камата. - И което мисля, че ти е познато.

Лорлън усети прилив на триумф. Акарин почти си бе признал, че е научил черната магия по време на пътуванията си. Може би проучването на Денил нямаше да се окаже чак толкова безполезно.

-Наистина ми изглежда странно позната - отвърна Лорлън. -Може би съм видял нещо подобно в някоя книга или колекция от антики. Подобен зловещ предмет не може да не бъде запомнен.

- Знаеш ли за какво се използва?

В съзнанието на Лорлън проблесна образът на Акарин, който порязва дланта на прислужника си.

- Това е нож, така че най-вероятно за нещо неприятно.

За голямо облекчение на Лорлън Акарин остави камата на масичката, но облекчението не трая дълго.

-Напоследък се държиш много странно, приятелю мой - каза Акарин. - Избягваш мисловните контакти с мен, сякаш се страхуваш, че мога да проникна в съзнанието ти. Когато моите... осведомители ми съобщиха за издирвания на Денил, бях силно заинтригуван. Защо си го накарал да рови из миналото ми? Не отричай, Лорлън. Имам доказателства.

Лорлън беше ужасен, че Акарин е разкрил какво е било наредено на Денил. Но Разпоредителят се беше подготвил за този въпрос и се престори на силно смутен.

-Просто бях много любопитен и след разговора ни за твоя дневник реших, че мога да възстановя част от изгубените данни. Ти вече нямаш възможност да пътуваш, за да събираш информация, затова... Разбира се, това не може да се сравни със самото пътешествие, но се надявах да ти направя приятна изненада.

-Разбирам. - В гласа на Акарин прозвуча метална нотка. - Иска ми се да ти повярвам, но за съжаление не мога. Разбираш ли, току-що направих нещо, което не бях правил досега, а и не исках да го правя. Прочетох повърхностните ти мисли. И научих страшно много. Знам, че ме лъжеш. Знам, че си видял нещо, което не би трябвали да виждаш и трябва да узная как си успял да го направиш. Кажи ми, откога знаеш, че се занимавам с черна магия?

Само няколко думи и всичко се беше променило. Чувстваше ли той вина? Разкаяние? Не, в гласа му звучеше само гняв.

Ужасен и доста изплашен, Лорлън се вкопчи в последната сламка и впери поглед в приятеля си.

- Ти практикуваш какво ?

Лицето на Акарин потъмня.

- Стига глупости, Лорлън - сопна му се той. - Прочетох мислим ти. Знаеш, че не можеш да ме излъжеш.

Лорлън осъзна, че е невъзможно да го отрече и погледна към камата на масата. Зачуди се какво ли ще се случи сега. Дали беше дошъл моментът да умре? Как би го обяснил Акарин? Ако Ротан и Сония заподозряха истината и разкриеха престъплението на Акарин...

Твърде късно осъзна, че Акарин може би е чул мислите му. Вдигна поглед, но лицето на приятеля му не изразяваше нито тревога, нито подозрение, а единствено очакване. Това му даде капчица надежда.

- Откога? - притисна го Акарин.

- Повече от година - призна си той.

-Как?

- Една вечер дойдох тук. Вратата беше отворена и аз видях светлина под стълбището, затова тръгнах надолу. Когато видях какво правиш... това ми подейства като шок. Не знаех какво да мисля.

- Какво точно видя?

Подбирайки с усилие думите си, Лорлън описа онова, което бе видял в спомените на Сония. Докато говореше, той очакваше да зърне по лицето на Върховния повелител поне отсянка на срам, но видя единствено раздразнение.

- Някой друг знае ли за това?

- Не - отвърна бързо Лорлън, надявайки се, че ще успее да прикрие Сония и Ротан, но Акарин присви очи.

- Лъжеш ме, приятелю мой.

- Не лъжа.

Акарин въздъхна. Лорлън запомни ясно тази въздишка.

- Колко жалко.

Лорлън се приближи и погледна приятеля си, опитвайки се с всички сили да звучи убедително.

-Акарин, трябва да ми повярваш. Не съм казал на никого. Това ще причини раздор в Гилдията! Аз... не знам, защо си играеш с тази... забранена магия. Мога само да се надявам, че имаш добра причина. Иначе щеше ли да стоиш сега тук?

- Значи ми вярваш?

- Да.

- Тогава ми покажи истината. Трябва да знам кого прикриваш, Лорлън и трябва да разбера какво знаеш.

Акарин протегна ръце към главата му и Лорлън стреснато осъзна, че Върховният повелител възнамерява да прочете мислите му.

Той сграбчи ръцете на Акарин и ги отблъсна встрани, ужасен, че приятелят му може да поиска нещо подобно.

- Ти нямаш право...

Пръстите на Акарин се прегънаха в познатия жест и тогава Лорлън изгуби и последната си вяра в приятеля си. Магическата сила го блъсна назад и той се озова в креслото, неспособен да помръдне.

- Не го прави, Акарин!

Но устните на Акарин бяха притиснати в тънка линия.

- Извинявай, стари приятелю. Трябва да знам истината.

След това пръстите му се притиснаха към слепоочията на Лорлън.

Как е възможно това? Сякаш не беше проникнал в съзнанието ми, но всъщност беше там. Как успяваше да прочете мислите ми?

Лорлън потрепери при спомена за това, отвори очи и впери поглед в стената на спалнята си. Сви юмруците си и почувства някаква странна метална обвивка около пръста си. Повдигна ръка и стомахът му се сви, когато червеният скъпоценен камък проблесна на слабата светлина.

Всичко беше разкрито: какво бе видяла Сония, разчитането на истината, въвличането на Ротан и какво бе научил или разкрил Денил. До него не бе достигнала и капка от мислите или чувствата на Акарин. Едва след това, докато той вървеше напред-назад из гостната - дълго, повече от час - Лорлън разбра, че Акарин е силни развълнуван, но очевидно това въобще не беше повлияло на самоувереността му.

Най-накрая магическата сила, която придържаше Лорлън и креслото, изчезна. Акарин взе ножа от масата, но Лорлън не успя дори да се уплаши. Акарин прокара острието по собствената си длан.

Кръвта започна да се събира в шепата му. Акарин взе чашата на Лорлън и я счупи в масата. Взе едно от стъкълцата и го подхвърли във въздуха.

То се спря пред очите му и се завъртя, острите му ръбове се нажежиха до червено и започнаха да се топят. Когато изстина отново, парчето се беше превърнало във фасетна сфера. Акарин вдигна кървящата си длан и обгърна сферата. Когато отново отвори дланта си, разрезът беше изчезнал, а на дланта му лежеше ярък червен камък.

След това направи леко движение и в ръката му се озова една от сребърните лъжички от шкафа. Той започна да я увива и топи, докато не я оформи в дебел пръстен. После хвана камъка с два пръста и го постави в най-удебелената му част, която го обгърна като цветче.

Акарин подаде пръстена на Лорлън.

- Сложи си го.

Първата мисъл на Лорлън беше да откаже, но той знаеше, че Акарин е готов на всичко и стига да поиска, може да направи така, че пръстенът да остане като залепен за ръката му. Лорлън искаше да може да го сваля когато пожелае, затова го взе и го наниза неохотно на средния си пръст.

- Така ще мога да виждам и да чувам всичко около теб - каза Акарин. - И ще можем да общуваме, без никой да ни чува.

„Дали точно в този момент Акарин ме наблюдава? Дали ме гледа как крача напред-назад из стаята ми? Дали изпитва някакви угризения заради това, което е направил?”.

Макар Лорлън да се чувстваше наранен и предаден от Акарин, онова, което най-силно го измъчваше, беше съдбата на Сония. Дали Акарин го беше наблюдавал няколко минути по-рано, когато Лорлън беше видял Сония да излиза от Университета? Тя се беше спряла изведнъж, спомняйки си, че вече не може да посещава Ротан и в очите й проблесна ужасна болка.

Видял ли го беше Акарин? Лорлън се надяваше, че не. Той не вярваше, че „приятелят” му бе способен да изпитва угризения на съвестта. Нямаше да се изненада, ако разбереше, че страданията на Сония доставят удоволствие на Акарин.

Но въпреки всичко, дълбоко в сърцето си се надяваше да не е така.

Глава 21 Гробниците на белите сълзи

Сония излезе от Университета и бавно тръгна по пътеката Обливаха я горещи и студени вълни. Струваше й се, че огромната сграда зад гърба й постепенно става все по-малка и по-малка, а тъмната сянка отпред се уголемява и заплашва да я погълне.

Седалището на Върховния повелител. Домът на Акарин.

Тя остана в столовата, докато оттам не си тръгнаха и последните ученици. Дори и след това не можа да се насили да си тръгне от Университета и отиде в ученическата библиотека. А сега, след като и тя бе затворена и Университетът опустя, не й оставаше друго, освен да се върне в новата си стая.

Когато стигна до вратата, сърцето й биеше ускорено. Тя се спря, преглътна тежко и протегна ръка към бравата. Щом я докосна, вратата се отвори навътре.

Стаята беше осветена от едно светлинно кълбо. В едно от луксозните кресла седеше самотна фигура, положила книга в скута си Той вдигна глава и Сония усети, как стомахът й се свива.

- Влез, Сония.

Тя се насили да размърда краката си. Щом се озова вътре, вратата се затвори зад гърба й с меко, но решително изщракване.

- Добре ли минаха изпитите ти днес?

Тя отвори уста, за да му отговори, но гласът й я подведе и тя просто кимна.

- Хубаво. Вечеряла ли си?

Тя кимна отново.

-Тогава можеш да отидеш и да си починеш, за да си свежа за утре. Върви.

Изпълнена с облекчение, тя се поклони и тръгна бързо към вратата от лявата й страна. Създаде си кълбо светлина и го изпрати напред, докато се изкачваше по витите стълби.

В светлината на магическото кълбо стълбището й напомняше на онова, което водеше към подземната стая, където за пръв път видя употребата на черна магия. Сония предположи, че до това стълбище се стига през другата врата на гостната. Оттук се стигаше само до горния етаж.

Нейната стая се намираше в самото начало на коридора. Тя хвана бравата, но в този миг се разнесоха стъпки. Сония се обърна рязко и видя светлинка в дъното на коридора, докъдето водеше другото стълбище.

Тя угаси своето кълбо, бързо отвори вратата и се шмугна в стаята си. Остави вратата леко открехната, но когато надникна през процепа, тя тихо изруга. Виждаше се само отсрещната стена. За да може да го вижда, тя трябваше да отвори вратата още малко, но той със сигурност би забелязал това.

Сония се ослуша. Стъпките утихнаха, дочу се тихо изщракване, после звукът от затваряща се врата. Коридорът потъна в мрак.

„Значи това е неговата спалня - помисли си Сония. - Съвсем близо, на някакви си двайсетина крачки по коридора”. Всъщност дори и да живееше на друг етаж, от това нямаше да й стане по-леко. Дори само мисълта, че живеят под един покрив, пораждаше в нея ужас.

Сония тихо затвори вратата и огледа стаята си. На слабата лунна светлина, която проникваше през двете малки прозорчета, тя й се струваше едва ли не уютна.

Тук всичко се различаваше от аскетичната й стая в жилищната сграда на учениците. Мебелите от тъмночервено дърво бяха излъскани до блясък. До стената беше облегнат голям шкаф, до прозореца имаше бюро и стол. На леглото имаше нещо.

Сония освети стаята си с магическото кълбо, приближи се до леглото и развърза вързопа, който бе поставен там. Върху ръцете й се изсипа зелен плат.

Това бе роклята, която бе облякла за церемонията по приемането.

Когато я вдигна, от нея изпопадаха няколко по-тежки предмета: сребърният й гребен, огледалото и две книги с поезия, които и беше подарил Ротан. Тя усети как очите й се напълват със сълзи.

„Не. Няма да започна да се сополивя като някое изгубено дете“ - каза си тя и примигна няколко пъти. После постави предметите на бюрото си и прибра роклята в шкафа за дрехи.

Когато я премяташе на закачалката, я лъхна слаб мирис на дърво. Той й напомни за Заседателната зала. В съзнанието й проблесни споменът за Ротан, който произнася церемониалните думи на наставник. Спомни си колко щастлива се чувстваше застанала до него, стиснала новите си мантии в ръка. „Но той вече не ми е наставник“. Тя въздъхна и затвори шкафа.

Когато се върна при леглото си видя един по-малък предмет, който не бе забелязала преди. Това бе дървената фигурка на рибер, която Дориен беше подарил на Ротан веднага след пристигането си. Сония я беше разглеждала много пъти и се възхищаваше как няколко груби движения на резеца могат да предадат същността на животното.

Дориен. Откакто беше заминал, тя не се беше сещала за него. Струваше й се, че от отпътуването му са минали месеци, но всъщност двамата се бяха изкачили до водоизточника и той я беше целунал само два дни по-рано.

Какво ли щеше да си помисли, когато разбереше за промяната на наставника й? Тя въздъхна. Сигурно като всички останали и той щеше да се възхити на „късмета” й - но тя беше сигурна, че ако беше останал, Дориен щеше да усети, че нещо не е наред. Щеше да забележи страха й и гнева на Ротан.

Но той не беше тук. Беше някъде далеч, в малкото си селце и планината.

Ала един ден Дориен щеше отново да посети Гилдията. И щеше да поиска да я види. Дали Акарин щеше да му позволи? Сония се усмихна. Дори Акарин не можеше да спре Дориен. Той щеше да измисли нещо. А и подобна забрана щеше да предизвика подозрения...

Или пък не? Акарин просто щеше да заяви, че Дориен я разсейва от уроците й. Тя се намръщи. Ами ако Дориен се досетеше, че нещо не е наред? Какво ли щеше да направи и как ли щеше да реагира Акарин? Сония потрепери. За разлика от нея и Ротан, Дориен живееше далеч от Гилдията. Кой щеше да започне да задава въпроси, ако някакъв си лечител от далечно село загине при „нещастен случай ?

Тя стисна здраво фигурката. Не трябваше да дава поводи на Акарин да обръща внимание на Дориен. Ако лечителят някога се върнеше в Гилдията, тя щеше да му каже, че не изпитва никакви чувства към него. Самият той бе предположил, че тя може да срещне някой друг през годините до дипломирането й. Нека да си мисли, че точно така е станало.

Но всъщност нямаше да има никой друг. Не и докато Акарин я държеше като заложница. Това означаваше да постави в опасност живота и на друг човек. Ами леля й, чичо й и малкия й племенник? Акарин можеше да се възползва и от тях, за да я накара да прави онова, което той пожелае.

Тя въздъхна и полегна на леглото. Как започна всичко това? Тя си спомни деня, в който бе хвърлила камък по магьосника. Оттогава съдбата й премина в чужди ръце: първо Сери и Херин, после Крадците, след това Ротан, а сега и Акарин. А преди това тя бе едно дете, защитавано от леля му и чичо му. Кога щеше да получи контрола над живота си?

„Нали съм още жива - напомни си тя. - Сега трябва само да имам търпение и да се надявам, че ще се случи нещо, което да промени всичко това - и тогава аз трябва да бъда готова”.

Тя се надигна от леглото и отиде до бюрото си. Каквото и да се случеше, тя щеше да се нуждае от знанията си за магията. На следващия ден бяха изпитите по Лечителство и тя трябваше поне още веднъж да прегледа записките си.

Ротан отново се приближи до прозореца и се загледа в седалището на Върховния повелител. През последните две нощи двете малки прозорчета в северното крило светваха. Ротан беше почти уверен, че Сония е там.

Сигурно ужасно се страхуваше! Сигурно се чувстваше в капан. Сигурно си пожелаваше никога да не бе влизала в Гилдията

Той усети, че стиска здраво юмруците си. Върна се в гостната и се спря пред остатъците от вечерята си.

„Какво да правя? Не мога да оставя всичко така”.

Той не спираше да си задава този въпрос. И всеки път отговорът бе един и същ.

Нищо.

Всичко зависеше от безопасността на Сония. Той искаше да излезе в коридора и с цяло гърло да се разкрещи за престъпленията на Акарин, но знаеше, че тогава Сония щеше да бъде първата му жертва. Смъртта й щеше да направи Акарин още по-силен. Той щеше да се справи с лекота с цялата Гилдия.

Ротан изпитваше ужасна необходимост да поговори с Лорлън. Имаше нужда от уверение, че Лорлън няма намерение да принесе Сония в жертва заради победата си над Акарин. Освен това се надяваше, че Лорлън не се е предал и е готов да продължи борбата.

Акарин им беше забранил да общуват, но дори Ротан да бе готов да рискува да потърси Лорлън, той не би могъл да го направи. Разпоредителят се е оттеглил в покоите си и почива. Щом разбра това, Ротан се притесни, че Лорлън може да е пострадал при сблъсъка с Акарин. Това го плашеше. Ако Акарин можеше да навреди на най-близкия си приятел, какво ли бе способен да причини на онези, които не го интересуваха толкова?

Може би Върховният повелител отдавна бе свикнал да убива и да използва чуждата сила. Може би се беше занимавал с това от години. Ротан се намръщи. Откога? Откакто бе станал Върховен повелител? От преди това?

Ротан не можеше да разбере откъде Акарин се е научил на черна магия. Смяташе се, че сведенията за нея са били унищожени преди векове. Висшите магове са умеели да я разпознават. Възможно с Акарин да е открил, че не всички източници, които са се съхранявали в Гилдията, са били унищожени.

А може би е започнал да практикува черна магия още преди да започне пътуването си. Може би целта му е била да научи повече за нея или просто да спечели време и да се позанимава на спокойствие, но далеч от Гилдията. Но ако Акарин се е натъкнал на черната магия по време на пътуването си? Ако случайно е открил познанието и го е използвал, за да засили силата си?

Напълно бе възможно там, където се криеше източникът на силата, да се намират и начините за откриването на слабото му място. Ако Акарин беше открил черната магия по време на пътуването си, го тогава някой друг също би могъл да го намери. Ротан въздъхна. Само ако можеше да напусне Гилдията, той щеше да прекара всеки ден в търсене на това познание. Но не можеше да си тръгне. Акарин сигурно го наблюдаваше. Едва ли умираше от желание да пусне Ротан да обикаля из Обединените земи, без да може да го надзирава.

Някой друг трябваше да го направи. Някой с време и възможности. Някой, на когото можеше да се довери. Устните на Ротан бавно се разтегнаха в усмивка. Той познаваше подходящия човек.

Денил.

Пламъкът на стотици факли потрепваше в прохладния въздух. Върху виещата се пред тях гигантска скала стотици други факли оформяха линия, която се виеше в чудноват зигзаг нагоре към небето. Около входовете на пещерите пламтяха огньове.

Равномерните удари на барабана задаваха темпото на гребците. Бавните песни отекваха в стръмните скали и странният им ритъм караше Денил да настръхва. Той погледна Тайенд, който се взираше с възхищение в съседните лодки. След няколкото седмици почивка младият учен беше възвърнал цвета на лицето си.

- Добре ли сте? - промърмори Денил.

Тайенд кимна и посочи корпуса.

- Клатенето почти не се усеща.

Откъм дъното на лодката се разнесе стържене. Гребците ловко скочиха на брега и издърпаха морския съд на пясъка. Тайенд се изправи, почувства ритъма на вълните, които се плискаха в лодката и внимателно скочи на брега в мига, в който те се отдръпваха. Краката му затънаха в мокрия пясък и той изруга.

Денил се засмя, също скочи на брега и тръгна по пясъка към пътеката, която бе осветена от два реда факли. Двамата пропуснаха покрай себе си погребалната процесия и последваха опечалените на почтително разстояние.

Всеки месец, при пълнолуние, хората от островите Вин посещаваха тези пещери. В тях се намираха гробниците на техните предци. Мнозина оставяха дарове и молеха духовете за милост. Някои гробници бяха толкова стари, че вече никой не ги посещаваше. Денил и Тайенд се запътиха към една от най-старите.

Всички се изкачваха нагоре в пълно мълчание, както изискваше обичаят. Те минаха покрай няколко пещери, в една от които влезе погребалната процесия. След кратка почивка Тайенд и Денил продължиха да се изкачват по тесните стъпала.

- Почакайте. Погледнете тук.

Денил се обърна. Тайенд сочеше входа към една пещера, която магьосникът не беше забелязал. Малка чупка в стената криеше тесен процеп, през който едвам можеше да се промуши мъж странични Отгоре беше изсечен някакъв символ.

Денил разпозна символа, приближи се до процепа и надникни вътре. Не се виждаше нищо. Той отстъпи назад, създаде едно светлинно кълбо и го изпрати в пещерата.

От мрака се появи безстрастно лице и Тайенд сподавено извика. Денил също потрепери, но веднага се досети, че това е стражът на гробницата. Мъжът се обърна към тях на виндо и Денил произнесе съответните ритуални приветствия. Стражът отговори, отстъпи назад и с жест ги покани да влязат.

Магическата светлина освети блестящите доспехи на стража и късият меч на пояса му. Стражът се поклони. Двамата се озоваха в малка пещера, от която навътре продължаваше дълъг коридор. Стените бяха покрити с рисунки. Тайенд ги огледа отблизо, като хъмкаше одобрително.

- Нужен ви е водач - каза стражът. - Иначе може да се изгубите.

- Не забравяйте, че от пещерите не бива да се изнася нищо, нито дори едно камъче. - Мъжът извади малка флейта и изсвири една нота. След миг на входа се появи едно момче, облечено с обикновена риза, преписана с колан. То посочи мълчаливо коридора на Денил и Тайенд и тръгна след тях.

Тайенд вървеше бавно, неспособен да се откъсне от надписите по стените.

- Открихте ли нещо интересно? - попита Денил, когато ученият се спря за трети път.

- О, да! - възкликна Тайенд. Той погледна приятеля си и се усмихна извинително. - Но не е свързано с онова, което вие търсите.

Ученият се изправи и закрачи по-бързо напред, без да сваля поглед от стените. Колкото по-навътре влизаха, толкова по-силно бе усещането, че над главите им надвисва огромна тежест и проходът става все по-тесен. Ако таванът се срутеше... какво пък, Денил можеше да издигне магическа бариера. Както тогава, в катакомбите под Имардин, когато търсеше Сония, а Крадците бяха срутили тунела върху него.

Но тук се намираха много по-дълбоко под земята. Нямаше да бъдат смазани веднага, но дали силите му щяха да издържат? Ами ако се задушаха, преди да успее да проправи тунел навън?

Денил се опита да мисли за нещо друго. Зад гърба му се долавяха стъпките на момчето. „Интересно, не го ли е страх да бъде погребан жив?” - помисли си магьосникът. Незнайно защо се сети за своите спускания в подземията на Университета с надеждата да открие какво търси Фергън там. Тогава дълго време се беше борил с усещането, че някой върви след него, а после се беше оказало, че това е Върховният повелител.

-Добре ли сте?

Денил стреснато подскочи. Тайенд се беше приближил до него.

- Да, защо?

- Дишате твърде учестено.

- О, нима?

-Да.

След още няколко крачки, Денил си пое дълбоко дъх и се постара да го издиша тихичко, след което направи няколко дихателни упражнения.

Тайнед го наблюдаваше с усмивка.

- Да не би да се страхувате от затворени пространства?

-Не.

- Мнозина се страхуват. Често ми се е случвало да се сблъсквам с пристъпи на паника в Библиотеката, така че съм се научил да pазпознавам признаците. Нали ще ме предупредите, ако усетите, че ни връхлита паника? Не ми харесва особено мисълта да се намирам в близост до паникьосан магьосник.

Денил се усмихна.

- Добре съм. Просто... спомням си няколко неприятни преживявания на подобни места.

- Така ли? О, моля ви, разкажете ми.

От разказа някак си му стана по-леко. Той описа приключенията си в катакомбите, докато търсеше Сония. А когато стигна до подземията на Университета и срещата с Върховния повелител, Тайенд присви очи:

- Вие се страхувате от него, нали?

- Не. Не се страхувам, просто... всъщност зависи от ситуацията...

Тайенд се засмя:

- Ясно. Щом такъв страшен човек като вас се страхува от Върховния повелител, значи ще гледам да не му попадам пред очите.

Денил едва не се спъна.

- Страшен ли съм?

- О, да - кимна Тайенд. - Много страшен.

- Но... - Денил поклати глава. - Аз не съм направил нищо, за да...

- Той се спря, спомняйки си за крадеца. - Да, като че ли вече съм... Но преди това не сте се страхували от мен, нали?

- Напротив.

- Защо?

- Всички магьосници са страшни. Всички сме чували на какво са способни... но най-много се страхувам, че могат и други неща.

Денил се намръщи:

-Сега вече знаете всичко. Освен това нямах намерение да го убивам.

Тайенд го гледаше мълчаливо.

- Как се чувствате сега?

- Не особено добре - призна Денил. - А вие?

-Не съм сигурен. Сякаш имам две съвсем различни мнения едновременно. Не съжалявам, че го убихте, но същевременно вярвам, че убийството не е правилно решение. Подозирам, че онова, което ме притеснява, е несигурността. Кой знае наистина кое е правилното и кое не е? Прочел съм повече книги от повечето хора, които познавам и всички те изразяват противоречиви мнения. Но мога да ви кажа едно нещо.

Денил се насили да го погледне в очите.

-Да?

-Благодаря ви. - Лицето на Тайенд бе абсолютно сериозно. -Благодаря ви, че ми спасихте живота.

Денил усети как някъде в гърдите му се развърза някакъв възел. Той разбра колко важно бе за него да чуе тези думи. Благодарността на Тайенд не облекчи съвестта му, но му позволи да види случилото се в съвсем различна светлина.

Той погледна напред. Магическата светлина вече не осветяваше никакви стени. Той се намръщи, но осъзна, че приближават голяма пещера. Усети мириса на минерална вода, който се засилваше с всяка следваща крачка. Денил изпрати напред магическото кълбо и Тайенд ахна от изненада.

Пещерата беше огромна, с размерите на Заседателната зала, с бели блестящи колони и обелиски. В стените й отекваше звукът от падащи капки. Денил се огледа и установи, че водата капе от безброй сталактити. Между сталагмитите, които стърчаха от пода като огромни зъби, течеше плитко поточе.

- Гробниците на белите сълзи - промълви Тайенд.

-Образувани от водата, която се процежда от тавана и оставя минерални отлагания по пътя си - обясни Денил.

Тайенд завъртя очи.

- Знам.

Хлъзгавата пътека ги отведе в една камера. Те се придвижваха внимателно по неравния под, подминавайки фантастични бели фигури. Пред очите им се разкриваха нови и нови чудновати структури. Изведнъж Тайнед спря.

- Челюстите на смъртта - рече той с приглушен глас.

Пътят им се преграждаше от ред сталактити и сталагмити. Някои от тях постепенно се срастваха, образувайки колони. Върховете на други се доближаваха толкова много, като че ли всеки момент щяха да се срещнат. Всичко напомняше на разтворената паст на огромно животно.

- Ще проверим ли дали има стомах? - попита Тайенд. Без да ди чака отговора, той се промуши между два зъба и се изгуби в мрак.

Денил го последва и забеляза, че ученият стои до някакъв тунел и енергично му маха с ръка. Стените на тунела наподобяваха блестящи бели завеси, накъсани на места от плитки хоризонтални ниши. Денил се приближи до Тайенд и установи, че в една от малките ниши лежи скелет. Над отвора беше започнала да се образува нова бяла завеса, която почти го беше покрила.

- Сигурно са знаели, че стените постепенно ще се разраснат така, че да покрият гробниците - каза тихо Тайенд.

Двамата продължиха да вървят напред и откриха още една гробница, после още една. Колкото по-навътре навлизаха, толкова повече древни гробници намираха. Накрая вече не се виждаха скелети, а само стени, които напълно бяха покрили нишите.

Денил знаеше, че от пристигането им бяха минали часове. Виндите забраняваха на чужденците да посещават пещерите през деня и той започна да се притеснява дали ще се върнат навреме на брега, за да хванат лодката си. Когато стигнаха до края на тунела, той въздъхна с облекчение.

- Тук няма нищо - каза Тайенд, оглеждайки се.

Стените около тях изглеждаха непокътнати. Денил се приближи до едната и я огледа отблизо. На места тя беше почти прозрачна. Следвайки примера му, Тайенд огледа напрегнато повърхността на другата стена. След няколко минути той извика напрегнато името Денил се приближи до приятеля си и видя, че Тайенд му сочи никаква малка дупка.

- Можете ли да осветите вътрешността?

- Ще опитам.

Тайенд отстъпи встрани. Денил създаде малка искра и я вкара в дупката. В първия момент не повярва на очите си, но после усети как устните му се разтягат в усмивка.

-Какво има там? - попита нетърпеливо Тайенд. - Нека да погледна!

Денил се отдръпна и Тайенд прилепи око към отвора. Той потрепери и зяпна от изненада. Зад тънката стена имаше малка пещера, в чиито център лежеше украсен ковчег. Стените на пещерата бяха отчасти покрити с минерални наслоявания, но под тях все още се забелязваше оригиналната изсечена украса.

Тайенд измъкна от джоба си листи хартия и пръчка за рисуване и очите му проблеснаха от възбуда.

- Колко време ни остава?

Денил сви рамене.

- Един час, а може и по-малко.

- Засега е достатъчно. Може ли да се върнем отново?

- Не виждам защо не.

Тайенд се ухили.

-Намерихме го, Денил! Открихме какво е търсил вашият Върховен повелител! Доказателство за древната магия!

Глава 22 Игра на криеница

Със смях и закачки шумната тълпа ученици се изсипа от Лечителницата. Гонгът, който обявяваше началото на зимната почивка, все още звънеше в ушите им. Сония слушаше мълчаливо как съучениците й възбудено обсъждаха плановете си, разговаряха за езда на коне, дворцови балове и непознати игри.

През следващите две седмици кафявите мантии щяха да се срещат рядко в Гилдията. Учениците, както и много магьосници, прекарваха почивката със семействата си или в града. Колко й се искаше и тя да може да отиде! Сония си помисли с тъга, че би могла да поживее със семейството на леля си. „Но той никога няма да ме пусне”.

Тя се спря пред вратите на Университета и пропусна група по-големи ученици. Докато се изкачваше по стълбите, срещна още няколко души, но щом стигна до втория етаж се оказа съвсем сама.

Тук никога не бе било толкова тихо, дори и през нощта. Сония притисна кутията към гърдите си и сви в един страничен коридор.

Библиотеката на магьосниците се намираше на първия етаж в голямата сграда. За да се стигне до библиотеката на учениците, която се намираше на втория етаж, трябваше да се премине през по-дълги, криволичещи коридори. Когато й се наложи да я потърси за пръв път, Сония не можа да я намери и накрая се принуди да изчака другите ученици да тръгнат натам, за да ги последва скришом.

В библиотеката също беше пусто. Иззад рафтовете се появи лейди Тия. Сония се поклони.

-Съжалявам, Сония - каза лейди Тия, - но библиотеката затваря. Току-що подредих последните върнати книги.

- А през почивката ще работи ли, милейди?

Библиотекарката поклати глава. Сония кимна, поклони се и излезе в коридора.

Когато стигна до следващия коридор, тя спря. Изруга и се облегна на стената. Къде щеше да отиде сега? Където и да е, само не в седалището на Върховния повелител. Тя потрепери и огледа съседните коридори. Десният водеше обратно до главния коридор. Левият водеше... накъде?

Тя тръгна по него и стигна до друга пресечка. Спря се и си спомни заплетения път, но който Дориен я беше отвел на покрива. Тогава той й бе казал, че познава всички коридори в Университета и че детството му в Гилдията си има своите предимства.

Сония стисна устни. Тя имаше нужда от всякакви предимства. Време беше да опознае сградата.

Ами ако се изгубеше?

Сония се засмя. Разполагаше с безброй свободни часове. За пръв път от шест месеца не се налагаше да ходи някъде. Ако се заблудеше, щеше да намери обратния път.

Усмихна се мрачно и тръгна напред.

- На вратата се почука - четири резки удара. Лорлън изстина.

Оусън винаги чукаше тихо и учтиво. Не приличаше и на плахото почукване на прислужника му. Нито пък беше някой друг магьосник. Не, Лорлън знаеше кой е посетителят му. Той отдавна очакваше със страх това посещение.

А сега просто не можеше да помръдне. Гледаше вратата с напразната надежда, че посетителят ще си помисли, че го няма и ще си тръгне.

- Отвори, Лорлън.

Прозвучалите в главата му думи го накараха да подскочи. Това съвсем не приличаше на обичайното мисловно обръщение. Като че ли думите бяха произнесени точно до ухото му.

Лорлън въздъхна дълбоко. Рано или късно трябваше да се срещне с Акарин. Защо да го отлага? Той напрегна волята си и отвори вратата.

- Добър вечер, Лорлън.

Акарин влезе. На лицето му бе изписана онази негова особена полуусмивка, с която винаги посрещаше Лорлън. Докато все още бяха приятели.

- Върховни повелителю. - Лорлън преглътна. Сърцето му биеше твърде бързо и той просто искаше да се свие в креслото си. Ядоса се сам на себе си. „Та ти си Разпоредител на Гилдията - каза си той, поне се дръж с достойнство”. Той се насили да се изправи и погледна Акарин в очите.

- Защо не идваш във Вечерната зала? - попита Акарин.

- Не съм в настроение.

Настъпи мълчание и Акарин скръсти ръце.

- Не искам да ги нараня, Лорлън. - Гласът му беше тих. - Нито пък теб. Сония всъщност печели много от наставничеството ми. До сега учителите й я пренебрегваха, въпреки влиянието на Ротан. Сега ще правят всичко възможно да й помагат - а тя ще има нужда от помощта им, за да може да реализира потенциала, който откривам у нея.

Лорлън го погледна смаяно.

- Прочел си съзнанието й?

Акарин повдигна вежди.

- Разбира се. Тя може още да е малка, но не е дете. И ти го знаеш много добре, Лорлън. Ти също си прочел мислите й.

- Онова беше различно. - Лорлън извърна поглед. - Аз бях поканен. - Акарин сигурно беше влязъл и в съзнанието на Ротан. Отново изпита силно чувство на вина.

- Но не за това съм тук - каза Акарин. - Досега нищо не можеше да те спре от посещенията във Вечерната зала, където се разпространяват всички слухове. Те ще очакват от теб да се появиш. Време е да се решиш, приятелю мой.

Приятел? Лорлън си помисли гневно за пръстена. Нима приятелите постъпват по този начин? И що за Разпоредител на Гилдията е той, щом позволява на един черен магьосник да взима ученици за заложници? Той въздъхна. Нямаше друг избор.

Заради Сония той трябваше да се преструва, че не се е случило нищо необичайно. Просто Върховният повелител най-после си бе избрал ученик и за всеобща изненада това бе момичето от копторите. Лорлън кимна.

-Ще отида. Идваш ли? - попита той, макар да знаеше отговора.

- Не, ще се върна в седалището си.

Лорлън кимна отново. Ако Акарин се появеше във Вечерната зала, присъствието му щеше да сложи край на клюките. Но в негово отсъствие всички въпроси, които никой не смееше да зададе на Върховния повелител, щяха да бъдат зададени на Разпоредителя. И както обикновено, Акарин щеше да очаква доклад.

Тогава Лорлън си спомни за пръстена и за думите на Акарин: „Ще мога да виждам и да чувам всичко около теб”. Нямаше нужда да изпраща доклад. Той щеше да чуе всичко.

Лорлън се изправи и отиде в спалнята си, наплиска лицето си с вода от купата и се огледа в огледалото. Тъмните кръгове под очите му подсказваха за безсънните му нощи. Приглади косата си и я върза на опашка. Мантията му беше измачкана, но малко магия щеше да оправи това за миг.

След като се върна в гостната, той погледна Акарин. Върховният повелител леко се усмихна. Лорлън рязко се извърна, придаде на лицето си безстрастно изражение и отвори вратата.

Щом излезе в коридора, той кимна учтиво на вървящия срещу него магьосник. Когато излязоха от сградата, Акарин пожела лека нощ на Лорлън и двамата се разделиха.

На входа на Вечерната зала Лорлън поздрави двама магьосници, които бяха стигнали едновременно с него до вратата. Както и беше очаквал, те го попитаха дали се чувства добре. Той ги увери, че всичко е наред и влезе вътре заедно с тях.

Погледите на всички се обърнаха към него. Глъчката позатихна, после отново се възобнови с пълна сила. Лорлън отиде до любимото си кресло, около което вече се бяха събрали няколко души, включително повечето Върховни магове.

За своя огромна изненада видя, че в креслото му седи лорд Ийкмо. Младият воин скочи на крака.

- Разпоредителю Лорлън! - възкликна той. - Моля, седнете. Добре ли сте? Изглеждате ми изморен.

- Добре съм - отвърна Лорлън.

- Радвам се да го чуя - отвърна Ийкмо. - Всички ние се надявахме да ви видим тази вечер, но напълно ще ви разберем, ако предпочетете да избегнете въпросите за Сония и Върховния повелител.

Лорлън дори успя да се усмихне.

- Но аз не бих могъл да ви оставя в неведение, нали? - Лорлън се облегна назад и зачака първия въпрос. Трима магьосници, сред които и лорд Пийкин, заговориха в един глас. Те се спряха, спогледаха се и двамата кимнаха учтиво на Ръководителя на алхимиците.

- Знаехте ли, че Акарин смята да стане неин наставник? - попита лорд Пийкин.

- Не - призна си Лорлън. - Той не проявяваше по-голям интерес към нея от обичайното. Обсъждахме я от време на време, но той не споделяше мислите си. Сигурно го е обмислял от седмици, може би дори месеци.

- Но защо точно Сония? - попита лорд Гарел.

- Не съм сигурен. Сигурно нещо е привлякло вниманието му.

- Може би е силата й - рече замислено лорд Ийкмо. - Онези ученици от летния набор успяха да привлекат вниманието ни, след като използваха срещу нея обединените си сили.

- Значи той я е проверявал?

Лорлън се поколеба, след което кимна:

-Да.

Магьосниците, които се бяха събрали около него размениха съчувствени погледи.

- И какво е открил? - попита лорд Пийкин.

- Каза ми, че е видял огромен потенциал - отвърна Лорлън. Възнамерява да наблюдава внимателно обучението й.

Един от стоящите наблизо магьосници се изправи и се приближи до свой колега от новодошлите, несъмнено за да разнесе новините. Зад двамата магьосници Лорлън зърна познато лице. Когато Ротан срещна погледа му, Лорлън усети как го жегва вина.

Изненада се, че вижда Ротан тук. Нима Акарин също му беше наредил да се преструва, че нищо не се е случило?

-Директорът Джерик ми каза, че тя ще посещава вечерни часове - каза лейди Бинара. - Смятате ли, че тя ще се справи с това напрежение?

Лорлън отмести поглед от Ротан и сви рамене.

- Това е ново за мен. Не знаех, че вече е разговарял с Джерик.

-Повечето от вечерните й часове ще компенсират допълнителните й занимания по Воински изкуства - каза им лорд Ийкмо.

- И защо не може да посещава тях вечер? - попита някой.

-Защото аз не преподавам вечер - отвърна лорд Ийкмо и се усмихна широко.

-Извинете ме - намеси се лорд Гарел, - но очаквах, че избраницата на Върховния повелител ще се занимава с лорд Болкан. Ала вашите необичайни методи на преподаване може и да се окажат подходящи за момиче като Сония.

-Да, аз отдавна съм забелязал, че моите методи дават много добри резултати, ако ученикът няма големи амбиции, но пък има глава на раменете си - парира с лекота сарказма му Ийкмо.

Лорлън усети, че Ротан продължава да го наблюдава и се обърна. Ротан погледна встрани. Лорлън отново се върна към разговора си с другите магьосници и бързо смени темата. „Воини! - помисли си той. - Винаги са готови да се сдърпат”.

Два часа по-късно Лорлън започна да се прозява. Той огледа магьосниците и се изправи.

-Извинете ме - каза той. - Вече става късно и бих искал да си легна. Лека нощ.

Изобщо не му беше лесно да се добере до изхода. На всяка крачка го спираха и го засипваха с нови въпроси. След като на няколко пъти учтиво отказа да отговаря, той се обърна рязко и се озова лице в лице с Ротан.

Известно време двамата се гледаха мълчаливо. Сърцето на Лорлън препускаше като полудяло и единственото, за което можеше да мисли бе, че Акарин им беше забранил да разговарят. Но всички лица се бяха обърнали към тях и ако не си кажеха нищо, това щеше да породи безброй нови слухове.

- Добър вечер, Разпоредителю - каза Ротан.

- Добър вечер, лорд Ротан - отвърна Лорлън.

„Ето че нарушихме заповедта на Акарин” - помисли си Лорлън. Струваше му се, че Ротан е остарял. Лорлън си спомни за пръстена и сложи ръцете си зад гърба.

- Искам да изкажа... своето съчувствие. Сигурно е много тежко да изгубите наставничеството над ученик, от когото очевидно сте много доволен.

Бръчката между веждите на Ротан стана още по-дълбока.

- Така е - съгласи се той.

- Току-що научих, че следващата година Сония ще посещава вечерни занятия. При подобна натовареност едва ли ще прекарва много време с наставника си. Предполагам, че Акарин въобще но иска да му се мотае из краката.

Ротан кимна бавно.

- Според мен и тя ще остане доволна от това. - Той снижи гласа си. - А вие добре ли сте, Разпоредителю?

- Да. - Лорлън се усмихна едва-едва. - Просто имам нужда от сън. Аз... - Той се спря и се усмихна на групата преминаващи край тях магьосници. - Благодаря за загрижеността. Лека нощ, лорд Ротан.

- Лека нощ, Разпоредителю.

Лорлън му обърна гръб, тръгна към изхода на Вечерната зала и излезе на студения нощен въздух. Едва тогава си позволи една лека въздишка. „Наистина ли вярвам, че Акарин няма да им навреди?”.

- Те са в безопасност. Постъпи правилно, като успокои Ротан.

Лорлън се вцепени от изненада и погледна към пръстена. После се огледа бързо и с облекчение осъзна, че дворът е празен и никой не е видял реакцията му.

- Ти си ми разказвал, че Гарел обича да се заяжда, но никога не го бях виждал в действие. Кажи, той с всички ли разговаря така?

Лорлън не сваляше поглед от пръстена. Камъкът проблясващо на слабата светлина на фенерите като най-обикновен рубин.

- Нали ти казах, Лорлън. Всичко, което виждаш и чуваш.

- И мисля ?

- Когато слушам, да. Но ти няма да усетиш кога слушам.

Лорлън изтръпна от ужас. Той хвана пръстена и започна да го върти около пръста си.

- Стига, Лорлън. И без това те измъчва вина. Недей да влошаваш нещата.

Лорлън пусна пръстена и безсилно стисна юмруци.

- Така е по-добре. Сега върви да си починеш. Чака те доста работа.

Дишайки тежко от гняв и безсилие, Лорлън тръгна към стаята си.

Вътрешните коридори на Университета се оказаха доста по-оплетени, отколкото си мислеше Сония. Колкото по-навътре навлизаше, толкова по-лесно беше да се изгуби. Тя даже започна да си мисли, че архитектът от самото начало беше замислил този лабиринт.

В разположението на коридорите нямаше никаква закономерност. Те се раздвояваха, размножаваха и завиваха под непредсказуеми ъгли. Понякога отново я отвеждаха до главния коридор, понякога се оказваше в задънена улица.

Сония започна да брои крачките си и да чертае разположението на коридорите на лист хартия. След около час вече беше съставила план на един не особено голям район, но и в него имаше бели петна. Тя не спираше да се връща по следите си, но не можа да открие проходи, които да я отведат до неизследваните места в плана.

Седна и се замисли. Когато Дориен я заведе на покрива, тя си помисли, че целта на заплетеният маршрут е била да я обърка. Сега започна да й се струва, че това може и да е бил най-краткият път. Спомни си, че двамата с Дориен бяха минали през странната малка стая с няколко украсени с орнаменти шкафчета, от която като че ли нямаше никаква практическа полза. „Може би - помисли си Сония -тя просто изпълнява ролята на портал или проход към вътрешните части на Университета”.

Момичето се изправи и забърза към един от задънените коридори, в който се беше озовала по-рано. Той свършваше с обикновена, небелязана стена, но от лявата му страна имаше врата. Тя хвана дръжката... но се спря.

Ами ако бъркаше и това бе най-обикновена стая? Можеше да се натъкне на някой магьосник или да прекъсне някоя среща.

А може би от нея очакваха да си помисли точно това. Повечето хора не умираха от желание да отварят затворената врата на някои стая, без да са поканени. Тя пусна дръжката, отстъпи назад и огледа вратата. Имаше ли някакви белези, които да показват, че тя води към някоя портална стая?

Вратата беше направена от тъмно дърво. Повърхността й беше гладка и неукрасена. Пантите бяха от потъмняло желязо. Сония се върна назад по коридора и огледа другите врати. Те изглеждаха по същия начин.

Момичето отново се върна до първата врата и се опита да преодолее нежеланието си да я отвори. Представи си как нахлува в стаята и се озовава лице в лице с един ядосан магьосник.

Но ако се случеше точно така, тя винаги можеше просто да се извини, че е сбъркала. Даже още по-добре, можеше първо да почука и ако някой отговореше, тя би могла да обясни, че е сбъркала вратата. Ясно бе, че новите ученици често объркваха коридорите и се губеха.

Тя почука леко, после малко по-силно. След като преброи до петдесет, завъртя дръжката. Вратата се отвори с щракане.

Сония пристъпи напред и се озова в стая, която приличаше досущ на онази, през която я беше превел Дориен. Изпълнена със задоволство, девойката изтича към отсрещната врата. Отвори я и се озова пред друг коридор.

Той се различаваше от проходите, които бе проучила досега. Стените му бяха облицовани с дърво и на тях висяха различни картини и гравюри. Дори въздухът миришеше по друг начин - на смесица от лак за дърво и билки. Сония започна да върви бавно покрай картините, доволна, че инстинктите й не са я подвели.

Тя реши, че порталните стаи действат като бариери. Те пречеха на безцелно обикалящите да влизат във вътрешните коридори. Повечето хора нямаше да отворят вратата, ако не знаеха какво има от другата страна, а и дори да я отвореха, щяха да се озоват в някаква обикновена стая. Сония се зачуди колко ли подобни стаи има тук. Сигурно доста. Ето с какво щеше да се занимава през почивката.

Тя се намръщи. Щом тези части от Университета бяха скрити, дали достъпът на ученици до тях не беше забранен?

Сония чу тихо изскърцване наблизо и рязко се обърна. На няколко крачи надолу по коридора се отвори врата. Беше твърде късно да търси укритие. В коридора излезе магьосник. Той я забеляза и се намръщи.

„Престори се, че си тук по работа!”. Сония се изпъна и тръгна към него. Той наведе поглед към ръкава й. Когато го приближи, тя се поклони и го подмина.

За гърба й се разнесоха отдалечаващи се стъпки и тя въздъхна с облекчение. Съдейки по реакцията му, учениците не бяха допускани тук. Но той не я спря, защото беше забелязал инкола. Може би беше решил, че тя просто изпълнява поръчка на Върховния повелител. Сония се усмихна. Ако продължеше да се държи все така уверено, никой нямаше да посмее да я изгони оттук.

„А сега накъде?” - запита се тя. После извади плана от джоба си И се взря в него.

Глава 23 Обещанието на Акарин

Денил слезе от палубата и откри Тайенд в каютата. Младия учен седеше на тясната койка с кръстосани крака, погълнат от записките си. Навсякъде бяха разпръснати рисунки и бележки.

- Преведох каквото можах. На ковчега открих една фраза, която подозирам, че е преведена на няколко древни езика. Ще проверя, когато се върнем в Библиотеката. Третият ред е на ранен елийнски диалект, който преди хиляда години се е слял с киралийския.

- И какво пише там?

- Че тази жена е красива и почитана. Че е защитавала островите с висша магия. Думите „висша магия” са изсечени много дълбоки. В надписите на древен виндо - тоест поне мисля, че са на древен виндо - има йероглиф, който също е изсечен по-дълбоко от останалите. Той се среща и в надписите на стената.

Тайенд подаде един лист хартия на Денил и му посочи йероглифа. Той представляваше изображението на човек, който е коленичил пред седнала жена. Протегнатата й напред ръка докосваше с длан неговата ръка, сякаш за да го успокои или награди.

- Това може и да намеква, че тя извършва висша магия. Какво прави според теб?

Денил сви рамене.

- Най-вероятно лекува. В това има смисъл, тъй като лечителството се е срещало рядко преди хиляда години. Магьосниците са започнали да разработват методите му едва след създаването на Гилдията. Били са необходими усилията на няколко поколения, за да се постигнат добри резултати. Дори и днес тази дисциплина е най-трудната за изучаване.

- Значи вие нямате представа какво означава „висша магия”?

Денил поклати глава:

-Не.

- Дупката, през която успяхме да надникнем вътре, не ми се струва естествена. Сигурно някой я е пробил. Смятате ли, че е направена с магия?

- Възможно е. - Денил се усмихна. - Мисля, че предишният посетител ни е направил услуга.

- Така е. - Корабът рязко се наклони и Тайенд позеленя.

- Нямам намерение да ви позволявам отново да страдате - заяви твърдо Денил. - Дайте ми ръката си.

Тайенд се ококори.

- Но... аз...

- Вече нямате повод за извинения.

Денил се развесели, когато видя как Тайенд се изчервява и извръща глава.

- Все още се чувствам неудобно, когато... ами...

Денил махна с ръка.

- Няма да отнеме много време. Освен това няма да чета мислите ви. А и трябва да признаете, че не сте особено добра компания, когато не се чувствате добре. Или повръщате, или се оплаквате, че ви е лошо.

- Оплаквам ли се? - възрази Тайенд. - Не се оплаквам! - Той протегна рязко ръката си. - Ето, започвайте.

Ученият здраво стисна очи. Денил улови ръката му, протегна пипалата на съзнанието си и веднага усети повдигането и виенето на свят. С едно леко усилие на волята успя да премахне всичко и погледна учения. Тайенд отвори очи и се вглъби в себе си.

- Чувствам се по-добре - каза най-накрая той, стрелна с поглед Денил и отново наведе глава към записките си. - Дълго ли ще трае?

- Няколко часа. А когато свикнете с поклащането - и още по-дълго.

Тайенд се усмихна.

- Знаех си, че ненапразно съм ви взел с мен. Какво ще правим, когато се върнем?

Денил се намръщи.

- Ще трябва да наваксам с посланическите ми задължения.

- Добре. А докато се занимавате с тях, аз ще продължа с проучванията ни. От корабните архиви знаем докъде е пътувал Акарин. Сега остава само да попитаме правилните хора, за да изясним накъде се е отправил след това. Всяка година бел Аралад прави бал по случай рождения си ден. Това ще е идеалното място, откъдето да започнем. В Дома на Гилдията ще ви очаква покана.

- Сигурен ли сте? Прекарал съм едва няколко месеца в Капия и все още не познавам бел Аралад.

- И точно по тази причина съм убеден, че ще бъдете поканен.

- Тайенд се усмихна. - Млад, неженен магьосник. Освен това посланик Еренд винаги присъства. Ако не получите покана, той ще настоява да го придружите.

-А вие?

- Имам приятели... Ако им се примоля, ще ме вземат със себе си.

- А защо не дойдете с мен?

Тайенд огледа коридора и се наведе към него.

- Защото ако отидем заедно, това ще даде повод за подозрения, които бихте искали да избегнете.

- Та ние пътешествахме заедно няколко месеца - отбеляза Денил. - Вече сме дали повод за подозрения.

- Не е задължително - махна с ръка Тайенд. - Не и ако хората забележат, че се отнасяте с мен като с подчинен. Те ще предположат, че не сте наясно. Все пак сте киралиец. Ако знаехте, щяхте да си вземете друг помощник.

- Нима имаме толкова лоша репутация?

Тайенд кимна.

- Но това може само да ни помогне. Ако някой каже нещо за мен, можете да се ядосате, че петнят името ми. Аз ще умолявам приятелите ми да не ме разкриват, защото е важно за работата ми. Ако сме достатъчно убедителни, ще продължим да работим заедно и никой няма да заподозре каква е истината.

Денил се намръщи. Колкото и да не му се искаше да го признава, Тайенд беше прав. Той предпочиташе да остави хората да си говорят, но ако запазеше репутацията си, двамата щяха да продължат да работят заедно.

- Добре тогава. Ще играя ролята на арогантния киралийски магьосник. - Той погледна към Тайенд. - Но искам да знаете, че ако кажа нещо остро или осъдително, въобще не го мисля.

Тайенд кимна.

- Знам.

- Просто искам да ви предупредя. Имам много добри актьорски умения.

- Така ли?

Денил се изкиска.

- Да. Можете да повярвате на наставника ми. Той каза, че щом съм успял да изиграя ролята на разорен търговец пред Крадците, значи мога да заблудя всички.

- Ще видим - отвърна Тайенд. - Ще видим.

Лорд Оусън чакаше търпеливо Лорлън да завърши писмото. Накрая Разпоредителят махна с ръка, подсуши мастилото, сгъна листа хартия и го запечата.

- Следващото - каза той, подавайки писмото на Оусън.

- Няма друго.

Лорлън го погледна изненадано.

- Приключихме ли?

- Да - усмихна се Оусън.

Лорлън се облегна назад и погледна одобрително помощника си.

- Не съм ти благодарил за това, че цяла седмица се занимаваше и с моите дела.

Оусън повдигна рамене:

- Отдавна ви говоря, че имате нужда от почивка. Никак не изглеждате добре. Според мен трябва да си вземете истински отпуск, поне един месец. Да посетите семейството си. Всички останали постъпват така.

- Благодаря за загрижеността - отвърна Лорлън. - Но да остани всичко на самотек? - Той поклати глава. - Не мисля, че това е добра идея.

Младият магьосник се засмя.

- Виждам, че наистина сте се възстановили. Да ви донеса ли материалите за следващия съвет?

- Не - намръщи се Лорлън. - Довечера имам среща с Върховния повелител.

- Моля да ме извините, но като че ли не изглеждате особено ентусиазиран от това. - Оусън се поколеба за миг и продължи с по-тих глас. - Да не би да сте се скарали?

Лорлън погледна замислено помощника си. Оусън рядко изпускаше нещо от погледа си, но пък беше дискретен. Щеше ли да му повярва, ако отречеше? Сигурно не съвсем.

- Кажи му, че да. По някакъв незначителен повод.

Лорлън се напрегна, когато чу гласа в главата си. Акарин не се беше обаждал от онзи разговор в двора, когато Лорлън беше излязъл от Вечерната зала.

- Може да се каже, че сме се скарали - отвърна бавно Лорлън.

Оусън кимна.

- И аз така си помислих. Да не е заради настойничеството над Сония? Поне така смятат някои магьосници.

- Така ли? - Лорлън не можа да сдържи усмивката си. Оказваше се, че за него също се носят клюки.

- И какво? - попита той мислено пръстена.

- Отговорът, който обмисляш, ще свърши работа.

Лорлън леко изсумтя и погледна помощника си:

- Знам, че мога да разчитам да запазиш това в тайна, Оусън. Слуховете са си слухове, но не искам останалите да знаят, че двамата с Върховния повелител имаме разногласия. На Сония и без това не й е лесно.

Оусън отново кимна:

- Разбирам. Естествено, че няма да кажа на никого. Надявам се, че скоро ще разрешите противоречията си.

-Зависи как ще успее Сония да се адаптира към промяната. Струва ми се, че след всичко, което преживя, е малко трудно да очакваме чудеса от нея.

-Не ми се иска да съм на нейното място - съгласи се Оусън, - но съм уверен, че ще се справи.

Лорлън кимна.

- И аз се надявам. Лека нощ, Оусън.

- Лека нощ, Разпоредителю.

В коридора отекнаха стъпките на отдалечаващия се магьосник. Когато стигна до фоайето, Лорлън почувства как го обзема ужас. Той излезе през огромната врата и се спря на стълбището.

Между дърветата се виждаше седалището на Върховния повелител. Лорлън не го беше посещавал от онази вечер, когато Акарин прочете мислите му. Мисълта за това го накара да настръхне.

Пое си дълбоко дъх и насочи мислите си към Сония. В името на нейната безопасност той трябваше да прекоси градината и отново да се изправи пред Акарин. Поканата на Върховния повелител не можеше да бъде отхвърлена.

Лорлън се насили да помръдне от мястото си. След няколко секунди ускори крачка. По-добре да свали този товар от плещите си колкото се може по-бързо. Без да обръща внимание на ускореното си сърцебиене, той бързо се приближи до вратата и почука. Както обикновено, тя се отвори веднага. Лорлън влезе и с облекчение установи, че стаята е празна.

С крайчеца на окото си забеляза движение до дясната стена. През вратата, която водеше към дясното стълбище, влезе Акарин.

Черна мантия. Черна магия. Беше забавно, че черното винаги е било цвета на Върховния повелител. „Не трябваше да го приема толкова буквално” - помисли си Лорлън.

Акарин се усмихна:

- Вино?

Лорлън поклати глава.

- Тогава седни. Отпусни се.

Да се отпусне? Как би могъл да се отпусне? А и това приятелско фамилиарничене му беше отвратително. Лорлън остана прав, наблюдавайки Акарин, който се приближи до шкафа за вина и извади една бутилка.

- Как е Сония?

Акарин сви рамене.

- Не знам. Дори не съм съвсем сигурен къде се намира. Мисли, че е някъде в Университета.

- Не е ли тук?

- Не. - Акарин се обърна и с жест му посочи креслата. – Седни.

- Тогава как я... и на нея ли даде някой от пръстените?

- Не. - Акарин отпи от виното си. - От време на време проверявам къде се намира. Няколко дни изследва Университета. След като си намери няколко ъгълчета, където да се крие, запълва времето си с четене на книги. По всичко личи, че са приключенски романи.

Лорлън се намръщи. Радваше се, че Акарин не е принудил Сония да стои в стаята си по време на почивката. Но от друга страна, щом тя се криеше по ъглите в Университета, значи беше ужасно изплашена и самотна.

- Сигурен ли си, че не искаш да пийнеш? Новата реколта тъмно ануренско вино се оказа много добро.

Лорлън погледна към бутилката и поклати глава. После въздъхна, придърпа си един стол и седна.

- Наставничеството й не се оказа толкова проблемно, както се опасявах - каза тихо Акарин, докато отиваше до креслото си. То усложнява доста нещата, но е по-добро от алтернативата.

Лорлън затвори очи, опитвайки се да не размишлява каква би могла да е алтернативата. Пое си дълбоко дъх, после бавно го издиша и погледна Акарин в очите.

- Защо го направи, Акарин? Защо черната магия?

Акарин го погледна безизразно.

- От всички хора точно ти си онзи, на който бих искал да разкажа. Но не мога. Видях как се промени отношението ти към мен, Ако беше решил, че можеш да ме победиш, щеше да хвърлиш цялата Гилдия срещу мен. Защо не ме попита какво правя, когато за първи път научи за това?

- Защото не знаех как ще реагираш.

-След всичките тези години, докато бяхме приятели, ти не се научи да ми вярваш?

-След онова, което видях в съзнанието на Сония, осъзнах, че въобще не съм те познавал.

Акарин повдигна вежди.

-Това е разбираемо. Убеждението, че черната магия е неразривно свързана със злото е твърде дълбоко вкоренена в нас.

- А нима не е така?

Акарин се намръщи и погледът му се зарея в нищото.

- Така е.

-Тогава защо я практикуваш? - попита настоятелно Лорлън. Той протегна ръката си, на която носеше пръстена. - Защо ти е това?

-Не мога да ти кажа. Но бъди сигурен, че нямам намерение да подчинявам Гилдията.

- Не е необходимо да го правиш. Ти си Върховен повелител.

Устата на Акарин се изкриви в усмивка.

-Така е, нали? Тогава бъди сигурен, че не възнамерявам да унищожа Гилдията или каквото там ти лежи на сърцето. - Той остави чашата си на бюрото, изправи се и се приближи до масичката. Напълни друга чаша с вино и я подаде на Лорлън. - Някой ден ще ти кажа, Лорлън. Обещавам.

Лорлън погледна втренчено Акарин. Тъмните очи издържаха погледа му. Лорлън прие неохотно чашата и обещанието на приятеля си.

- Разчитам на това.

Акарин отвори уста да каже нещо, но откъм вратата се дочу тихо почукване. Той се изпъна и присви очи.

Вратата леко се отвори. Светлината от магическото кълбо на Акарин едва успяваше да освети очите на Сония, която влезе с наведена глава.

- Добър вечер, Сония - рече приветливо Акарин.

Тя се поклони.

- Добър вечер, Върховни повелителю, Разпоредителю - отвърна тихо тя.

- С какво се занимава днес?

Тя погледна към книгите, които беше притиснала към гърдите си.

- Четох.

- След като библиотеките са затворени, едва ли имаш голям избор. Има ли някои книги, които искаш да си купиш?

- Не, Върховни повелителю.

- Мога да ти уредя някакви развлечения.

- Не, благодаря, Върховни повелителю.

Акарин махна с ръка.

- Свободна си.

С видимо облекчение тя забърза към лявото стълбище. Докато я гледаше как се отдалечава, Лорлън усети как го жегват вина и съчувствие.

- Сигурно е много нещастна - промърмори той.

- Хмм. Необщителността й е твърде дразнеща - рече тихо Акарин. После се върна до стола си и взе чашата с вино.

- И така, кажи ми, Пийкин и Девин разрешиха ли най-накрая малкия си спор?

Облегнат на прозореца си, Ротан наблюдаваше малкото светло квадратче от другата страна на градината. Няколко минути по рано беше забелязал една малка фигура да се приближава до сградата Миг по-късно се беше появила и светлината. Сега той беше сигурен, че стаята зад прозореца е на Сония.

Тихо почукване по вратата привлече вниманието му. Влезе Тания, понесла кана с вода и малко бурканче, които остави на масата.

- Лейди Индрия каза, че не трябва да го взимате на празен стомах - рече тя.

- Знам - отвърна Ротан. - И преди съм го взимал. - Той се отдалечи от прозореца и вдигна бурканчето. Сивият прах почти нямаше мирис, но Ротан отлично помнеше отвратителния му вкус.

- Благодаря, Тания. Свободна си за тази вечер.

- Приятни сънища - каза тя, поклони се и тръгна към изхода.

-Почакай. - Ротан погледна внимателно прислужницата си. - Би ли... можеш ли...

Тя се усмихна.

- Щом чуя нещо, ще ви съобщя.

Той кимна.

- Благодаря ти.

След като Тания си тръгна, той седна, сипа една лъжичка прах в чашата си и го заля с вода. Разбърка го добре и се насили да го изпие на един дъх. После седна в креслото си и зачака сънотворното да подейства. Вкусът му извика в съзнанието му познатото лице и сърцето му се сви от болка.

„Илара, съпруго моя. След всичките тези години продължавам да тъжа за теб. Но предполагам, че никога няма да си го простя, ако те забравя”.

Той отдавна беше взел твърдото решение да помни съпругата си такава, каквато беше, преди да се разболее. Спомените за щастливите дни нахлуха в съзнанието му и той се усмихна.

И така, седейки в креслото, с усмивка на уста, Ротан най-накрая потъна в сън.

Глава 24 Молба

Когато тръгна от Баните към Университета, Сония си спомни изминалите две седмици. С изненада осъзна, че съжалява, че почивката свършва. Беше прекарала повечето време в проучване на Университета, четене или в топлите дни, разходки до извора в гората.

В известен смисъл почти нищо не се беше променило. Отново й се налагаше да планира придвижването си така, че да избягва някого. Само дето Акарин, за разлика от Регин, не я преследваше. Тя го виждаше само вечер, когато се прибираше в седалището му.

Бяха й назначили прислужничка. Виола изобщо не приличаше на Тания. Държеше се отчуждено и разговаряше само по работа. Когато забелязва, че Сония става рано, тя също започна да идва малко след изгрев слънце. Наложи се Сония няколко пъти да моли, преди жената най-накрая да й донесе кутия с рака. Когато ароматът на напитката изпълни стаята, изражението върху лицето на Виола ясни показа презрението, което тя изпитваше към този стимулант, толкова обичан от жителите на копторите.

Всяка сутрин Сония излизаше от седалището на Върховния повелител и се отправяше към Баните, където взимаше вана и обмисляше какво ще прави през деня. Потопена във възхитително топлата вода, тя леко се отпускаше след нощните кошмари и усещаше, че огладнява. Тогава се отправяше към столовата, където малцината готвачи и слуги поднасяха храна на шепата ученици, които бяха останали в Гилдията. На прислужниците им беше скучно и те с удоволствие изпълняваха поръчките на учениците да им приготвят любимите ястия, още повече, че мечтата на всеки слуга беше да получи работа в кухнята на някой от Великите домове. Макар Сония да нямаше никакви връзки, по-младите прислужнички приготвяха най-различни вкусотии и за нея. Инколът на ръкава й несъмнено силно ги впечатляваше.

След закуска Сония обикаляше коридорите на Университета, опитвайки се да запомни всички разклонения и завои. От време на време сядаше на пода в тихата стая и отваряше някоя книга. Понякога часове наред не ставаше от мястото си. С приближаването на вечерта обаче страховете й бавно се завръщаха и тя не можеше да се съсредоточи върху четенето. Нямаше определен вечерен час. Макар че се опитваше да се прибира колкото се може по-късно, Акарин винаги беше там и я чакаше. Седмица по-късно тя се примири с ежедневните им срещи и започна да се прибира достатъчно рано, за да може добре да се наспи.

И ето, че тъкмо беше привикнала към новия си начин на живот, когато почивката свърши. Последния ден преди началото на занятията тя прекара седнала на перваза на прозореца си, наблюдавайки пристигащите карети. През повечето дни, когато Гилдията беше пълна с магьосници, беше лесно да забрави, че тук живееха и съпрузите, и децата им. Сония осъзна, че не познава почти никой от тях и реши, че трябва да научи повече за бъдещите си колеги. Тя разглеждаше инколите на вратите на каретите и старателно запомняше кой с коя карета пристига.

В деня на завръщането навсякъде цареше весела суматоха. Докато слугите бяха заети с разтоварването на багажа и грижите за конете, магьосниците и партньорите им се спираха, за да разговарят помежду си. Децата тичаха в градините, за да си играят със снега. Учениците се бяха събрали на кафяви групички и виковете, и смехът им се чуваше дори през затворения прозорец.

Но днес всичко си беше постарому. Магьосниците се върнаха към задачите си. Наоколо сновяха слуги. Членовете на семействата не се виждаха, но пък навсякъде гъмжеше от ученици.

Приближавайки се до Университета, Сония усети как я обзема познатото тревожно чувство. Макар да беше сигурна, че Регин няма да посмее да я тормози отново, тя все пак се огради с магическа бариера. Когато стигна до стъпалата, забеляза, че ученикът пред нея трепери от студ и потрива ръце. Новак, развесели се тя. Лорд Нирел винаги твърдеше, че учениците от зимния набор се научават да издигат бариери по-бързо от онези, които започваха занятия през лятото. Сега вече разбра защо.

- Това е тя.

- Кой?

Шепотът идваше зад гърба й. Тя устоя на порива да се обърни и продължи да се изкачва по стъпалата.

- Момичето от копторите.

- Значи е истина?

- Да. Майка казва, че не е честно. Много от другите ученици са по-силни от нея и нямат съмнителен произход.

- Татко казва, че това е обида за Великите домове. Дори Разпоредителят не...

Сония не чу останалото, защото свърна в коридора на втория етаж. Спря се за миг, за да огледа събралите се ученици, но после продължи напред. Този път нямаше вперени в нея погледи. Вместо това те я поглеждаха, мръщеха се и извръщаха глави. Повдигаха се вежди и си разменяха многозначителни погледи.

„Това не е добре” - помисли си тя.

Когато стигна до стаята си, усети как страхът й се засили. Спря се пред вратата, пое си дълбоко дъх и влезе вътре. Учителят, който я погледна, беше изненадващо млад. Сигурно беше завършил и съвсем наскоро. Сония провери името му в програмата си.

- Лорд Ларкин - каза тя и се поклони.

За нейно голямо облекчение той й се усмихна.

- Сядай, Сония.

В стаята се бяха събрали само половината от съучениците й. Някои от тях я проследиха с поглед как отива до обичайното си място край прозореца. Лицата им не бяха дружелюбни, но върху тях не беше изписано и неодобрение. Страхът й постепенно започна да се топи.

Ларкин се изправи. Когато видя, че учителят тръгва към чина й, Сония въздъхна. Сигурно и той щеше да я накара да се премести отпред.

- Върховният повелител ми каза да ти предам, че желае да те види след следващия час - рече тихо той. - Трябва да отидеш в седалището му.

Сония усети как цялата топлина се изцежда от лицето й. Предположи, че е пребледняла, затова наведе глава с надеждата, че учителят не го е забелязал.

- Благодаря ви, милорд.

Ларкин се обърна и се върна при бюрото си. Сония тежко преглътна. Какво ли искаше Акарин? В главата й се завъртяха плашещи сценарии. Когато Ларкин започна да говори, тя се сепна и подскочи от стола си. Огледа се и установи, че вече всички са се събрали.

- Историята на магическата архитектура обхваща много столетия - каза Ларкин на класа. - На моменти е непоносимо скучно, но аз ще се опитам да прескоча тези моменти, доколкото е възможно. Ще започна с историята на лорд Лорен, архитектът, който е проектирал Университета.

Сония се сети за своята карта на коридорите и леко се наведе напред. Началото изглеждаше обещаващо. Ларкин раздаде на учениците си листи с някаква схема.

- Това е примерен план на последния етаж на Университета -копие от оригиналните чертежи на архитекта - каза Ларкин. - Ранните творби на лорд Лорен са често нестабилни и абсурдни на вид. Той е бил считан за художник, обсебен от идеята да създава огромни, непрактични скулптори, а не обитаеми сгради. Но откритията му в областта на методите за обработка и укрепване на камъка посредством магия променили не само традиционните представи за архитектурата. Той започнал да строи сгради, в които хората искали да живеят.

Ларкин махна с ръка към тавана.

- Университетът е едно от най-добрите творения на лорд Лорен. Когато се обърнали към него с молба да проектира и построи новите сгради на Гилдията, той вече бил прочут по цял свят с творенията си. - Ларкин се усмихна. - Въпреки това Гилдията сметнала за необходимо да включи в договора му специална клауза, че той не бива да включва в проекта спираловидни структури, каквито обикновено е обичал да използва.

Въпреки това лорд Лорен не се отказал от спиралите. Можем да ги видим в стъкления покрив над Заседателната зала и в стълбищата във фоайето - продължи Ларкин. - От дневниците и записките на други магьосници от онова време знаем, че лорд Лорен е, меко казано, хитрец. Стотина години по-късно един магьосник име лорд Рендо написал книга за кариерата на архитекта. На обратната страна на плана ще намерите откъси от тази книга, както и хронология на живота и работата му. Прочетете ги, а след часа може да поразгледате проектираните от него сгради. Ще откриете доста неща, които не сте забелязвали преди, както се случи и с мен. След три седмици трябва да ми предадете съчинение, посветено на работата му.

Учениците потънаха в четене. Сония разгледа плана на Университета. В него бяха отбелязани четирите кули по ъглите и огромната зала в центъра, както и дизайнът на стъкления покрив, но стаите и коридорите от двете страни на главния коридор не присъствали.

Тя извади своята карта от кутията си и я разгъна по плана. След като разгледа и двете карти, започна да копира дизайна на покрива върху своята скица. Както и подозираше, спиралните структури и покрива допълваха мрежата от коридори, създавайки още по-големи спирали.

- Какво правиш, Сония?

Тя осъзна, че учителят е застанал до нея и се изчерви.

- Аз... мислех си за онова, което ни казахте за спиралите, милорд - обясни момичето, - и започнах да ги търся.

Ларкин наклони глава и огледа скицата й, след което посочи с пръст вътрешните коридори, които беше отбелязала.

- Разглеждал съм университетските планове много пъти, но никога не съм виждал толкова много коридори. Откъде намери тая скица?

- Сама си я начертах. Нямах с какво да се занимавам през ваканцията. Надявам се, че не съм посещавала забранени места.

Той поклати глава.

-Единствените места в Университета, които са забранени за учениците са Заседателната зала и кабинетът на Разпоредителя.

-Ами онези стаи, които се намират между обикновените коридори и онези с картините? Останах с впечатлението, че те служат Кито бариери.

Ларкин кимна:

-Някога ги заключваха, но когато мястото започна да не стига беше взето решение вътрешните коридори да бъдат достъпни за всички.

Сония си спомни неодобрението, с което я беше погледнал магьосникът в коридора през първия ден на проучването й. Може би той просто се чудеше какво ли прави там сама ученичка. А може би просто не вярваше на момичето от копторите.

- Имаш ли нещо против да копирам скицата ти? - попита Ларкин.

- Ще ви нарисувам една, ако искате - предложи тя.

Той се усмихна.

- Благодаря ти, Сония.

Когато се отдалечи от чина й, тя го погледна замислено. В поведението му не се усещаше неодобрението и презрението, което струеше от останалите учители. Нима само учениците я презираха? Тя се огледа. Няколко глави се извърнаха бързо, но един поглед остана вперен в нея.

Очите на Регин бяха пълни с омраза. Сония извърна глава и потрепери. С какво го беше заслужила?

Всеки път, когато се представяше добре в клас, той успяваше или да покаже същите успехи или да я изпревари. Беше по-добър по Воински умения, така че ако целта му беше да я надмине, значи се справяше успешно.

Но сега тя бе постигнала нещо, в което той нямаше как да я догони. Беше станала избраница на Върховния повелител. И на всичкото отгоре Регин по никакъв начин не можеше да я накара да страда поради това.

Сония въздъхна. „Ако знаеше какво става в действителност, въобще нямаше да ми завижда. Ако можех, веднага бих му отстъпила мястото си. Моментално ще напълни гащите...”

Или пък не? Дали Регин, който копнееше за власт и влияние и бе готов да нарани останалите, за да ги получи, щеше да успее да устои на изкушенията на черната магия? Не, сигурно щеше да поиска да се присъедини към Акарин. Тя потрепери. Регин, черният магьосник. Тази мисъл наистина си беше страшничка.

В Дома на Гилдията Денил се срещна с Първия посланик Еренд.

- Добре дошли, посланик Денил.

- Благодаря ви, посланик Еренд - отвърна Денил и учтиво наклони глава. - Радвам се, че съм тук. Ако някога отново ме обземе желание да обикалям света, моля ви, напомнете ми за последните две седмици.

Посланикът се усмихна.

- Ах, морските пътешествия наистина губят своето очарование след първите няколко пътувания.

Денил се намръщи.

- Една буря е достатъчна да излекува и най-закоравелия романтик.

Макар лицето на Еренд да остана безстрастно, Денил беше сигурен, че е зърнал проблясък на самодоволство в очите му.

- И така, вече сте на твърда земя - каза мъжът. - Сигурно ще искате да си починете в остатъка от деня. Довечера ще ми разкажете за приключенията си.

- Пропуснал ли съм нещо?

- Разбира се - усмихна се Еренд. - Та това е Капия. - Той тръгна към приемната стая, но се спря. - Пред два дни пристигнаха някакви спешни писма за вас. Сега ли искате да ги прочетете или ще изчакате до утре?

Денил кимна, изпълнен с любопитство въпреки умората си.

- Пратете ги в стаята ми. Благодаря ви, Посланико.

Едрият мъж кимна грациозно и се обърна. Докато вървеше по главния коридор в къщата, Денил обмисляше работата, която го очакваше. Предполагаше, че има много да наваксва, а и трябваше да подготви доклада си за Лорлън. Нямаше да е лесно да намери време зa посещение в Голямата библиотека.

Но така или иначе можеше да продължи проучванията си. Сред писмата, които го очакваха, сигурно бе и поканата за приема на бел Аралад. Трябваше да признае, че очакваше събитието с нетърпение. От доста време не се беше занимавал с любимото си занятие - събирането на слухове и сплетни.

Когато се върна от малките Бани във вътрешността на Дома на Гилдията, Денил откри купчината писма на бюрото си. Седна на стола си, прегледа ги и веднага разпозна елегантния почерк на Разпоредителя Лорлън.

Счупи печата, разгъна плътната хартия и зачете:

До Втория посланик на Гилдията в Елийн Денил, от семейство Норин, дом Телен.

Съобщиха ми, че определени кръгове смятат, че Вие пренебрегвате задълженията си на посланик, заради някакви „лични" проучвания. Благодарен съм Ви за времето и усилията, които вложихте в изпълнението на моята молба. Свършената от вас работа е безценна. Но за да предотвратим възникването на нови въпроси, съм длъжен да Ви помоля да сложите край на проучването. Няма да очаквам нови доклади от Вас.

Разпоредител Лорлън

Денил остави писмото да падне на бюрото му и впери изненадан поглед в него. Толкова пътувания и четене на книги, а сега всичко трябва да бъде изоставено заради някакви си слухове? По всичко личеше, че проучването не е било чак толкова важно.

Магьосникът се усмихна. Беше си помислил, че зад молбата на Лорлън се крие някаква тайна. Докато се ровеше в най-скучните книги, докато търпеше несгодите на морските пътешествия, го вдъхновяваше мисълта, че Лорлън сигурно има някакви причини да възобнови търсенето на Акарин. Може би Върховният повелител се намираше на прага на преоткриването на ценни методи за използването на магията и Лорлън искаше някой друг да подеме проучване то. Може би той едва не бе открил изгубена страница от историята на магията.

И сега само с няколко реда Лорлън бе сложил край на всичките му надежди.

Денил поклати глава и сложи писмото встрани. „Тайенд също ще се разочарова” - помисли си той. Вече нямаше причина да ходи на приема на бел Аралад. Всъщност какво пречеше да отиде? И в библиотеката можеше да се отбива от време на време. Все ще намери повод да се среща с Тайенд... някое ново проучване...

Денил замръзна. Ами ако причината беше Тайенд? Ако до Лорлън бяха достигнали някакви слухове и той бе решил да запази репутацията му?

Денил се намръщи. Сигурно никога нямаше да узнае истинската причина. Нямаше как просто да отиде и да попита Лорлън.

В този миг забеляза още едно писмо със символа на Гилдията. Вдигна и разпозна резкия почерк на Ротан. Усмихна се, счупи печата и прочете:

До посланик Денил

Не знам кога ще получиш писмото ми. Научих, че си поел на пътешествие. Надявам се да ти е интересно - сигурно се запознаваш с културата на хората, с които ще ти се наложи да работиш в бъдеще. Ако знаех, че сред задълженията на посланика влиза и пътуването в други държави, отдавна щях да зарежа преподаването. Сигурен съм, че ще има какво да ми разкажеш, когато отново ни посетиш.

Имам новини, но ти сигурно вече си ги научил. Вече не съм наставник на Сония. Тя бе избрана от Върховния повелител. Докато всички останали смятат, че й е провървяло, аз въобще не съм доволен. Мисля, че разбираш защо. Освен че изгубих компанията й, останах и с чувството, че нещо не съм довършил. Затова по предложение на Ялдан си намерих нови интереси. Сигурно ще ти е забавно да научиш, че реших да пиша книга за древните магически практики. Преди десет години Акарин започнал подобно проучване. Твърдо съм решил да го доведа до край.

Доколкото си спомням, Акарин е започнал проучването си в Голямата библиотека. Тъй като ти живееш близо до нея, реших да те помоля да я посетиш вместо мен. Ако не разполагаш със свободно време, дали не познаваш някой, на когото да възложиш тази задача? Той трябва да е дискретен, разбира се, тъй като не искам да оставям във Върховния повелител впечатлението, че разследвам миналото му! Затова пък не мога да опиша удовлетворението, което ще изпитам, ако успея там, където той се е провалил. Знам, че ще оцениш иронията.

Твой приятел,

лорд Ротан.

П.П. Дориен беше тук за няколко седмици. Изпраща ти много поздрави и благопожелания.

Денил прочете писмото два пъти и се засмя. Ротан винаги постигаше поставените си цели, но основните му амбиции бяха свързани с учениците му. Нищо чудно, че след като беше изгубил наставничеството си над Сония, той се бе почувствал уязвен.

Но пък избирането й от Върховния повелител не можеше да се нарече неуспех. Ако Ротан не беше хвърлил толкова усилия в обучението на Сония, Върховният повелител едва ли щеше да й обърне внимание. Денил се усмихна. Не трябваше да забравя да го спомене и отговора си.

Денил отново прочете писмото. Когато стигна до молбата на Ротан, той се спря. Напълно оценяваше иронията на ситуацията, но много по-забавно му се струваше, че Ротан искаше същата информация, от която се нуждаеше Лорлън. Интересно съвпадение.

Денил отвори писмото на Лорлън. Докато местеше поглед от единия лист към другия, той усети как косъмчетата на врата му настръхват. Съвпадение ли беше? Струваше му се, че писмото на Лорлън е написано набързо, а Ротан като че ли беше обмислял внимателно всяка дума. Какво ставаше там, в края на краищата? Ако се отхвърлеха всички догадки, оставаха само три факта. Първо, Лорлън по-рано беше поискал да разбере какво е научил Акарин по време на пътуването си, а сега вече не искаше. Второ, Ротан се интересуваше от същата информация, която е търсел Акарин. Трето, и Лорлън, и Ротан искаха търсенето им да остане в тайна. А и Акарин така и не беше разкрил резултатите от своите проучвания.

Не, тук все пак има някаква тайна. Дори Ротан да не го беше помолил за помощ, Денил сигурно щеше сам да продължи проучването си просто от любопитство. А сега беше твърдо решен да го направи. Все пак не беше прекарал няколко седмици в морето, за да захвърли накрая всичко просто ей така.

Денил се усмихна, сгъна писмата и ги прибра при записките си върху пътуването на Акарин.

Докато се приближаваше към седалището на Върховния повелител, Сония усети как й прилошава от страх. Когато се изправи пред вратата, сърцето й препускаше като полудяло. Тя се спря, пое си дълбоко дъх и хвана дръжката.

Както винаги, вратата се отвори веднага. Тя влезе и устата й пресъхна. Акарин седеше в креслото си и я чакаше.

- Влез, Сония.

Тя се поклони, забила поглед в пода. Усетила как той се изправя и се приближава до нея, тя отстъпи назад и гърбът й се опря във вратата.

- Обядът ни чака.

Тя едва разбираше думите му. Цялото й внимание беше съсредоточено върху протегнатата му ръка. Пръстите му се свиха около дръжката на кутията й. Тя я пусна и Акарин я остави върху ниската масичка.

- Ела с мен.

Когато се обърна с гръб към нея, тя си пое дълбоко дъх и бавни издиша. Тръгна след него, но рязко се спря, когато осъзна, че магьосникът се е отправил към дясната стълба, която водеше към подземната стая. Сякаш усетил колебанието й, той се обърна и я погледна.

- Ела. Такан няма да е доволен, ако храната изстине.

Храна. Обяд. Нима той се хранеше там? Но Акарин тръгна на горе по стълбището и Сония облекчено въздъхна.

Тя го последва до втория етаж и по коридора. Акарин се спри пред третата врата и с жест я покани да влезе.

Сония предпазливо надникна вътре и видя разкошна трапезария. Голямата лакирана маса беше заобиколена от богато украсени столове. На масата бяха подредени чинии, прибори и чаши.

Официален обяд? Защо?

- Влизай - промърмори той.

Тя го погледна, улови весел проблясък в очите му и влезе.

-Моля, седни. - Акарин й посочи един стол, а самият той седна от другата страна.

Тя се подчини и се зачуди как ще успее да се храни. Целият й апетит се беше изпарил след съобщението на лорд Ларкин. Може би ако се извинеше, че не е гладна, той щеше да я пусне да си върви?

Тя наведе поглед към масата и застина от изумление. Всички прибори бяха направени от злато: вилици, ножове, чинии. Дори чашите имаха златни ленти по ръба си. Тя усети как я засърбяват ръцете. Щеше да е толкова лесно да пъхне някоя вилица в джоба си, докато той не я гледа. Макар да не беше толкова чевръста както някога, тя обичаше да изпробва уменията си от време на време, като правеше номера на Ротан. Една такава вилица струваше цяло състояние - или поне щеше да й стигне да преживява, докато не си намереше някое отдалечено местенце, където да се скрие.

„Но аз не мога да избягам”. В гнева си тя дори си помисли дали да не открадне нещо просто за да разсърди Акарин.

Сония изведнъж усети, че до нея стои слуга. Дори не го беше чула кога се е приближил. Той й наля вино, заобиколи масата и напълни чашата на Акарин.

Тъй като излизаше рано и се прибираше късно, Сония почти не се срещаше с Такан. А сега, когато го погледна, тя разпозна слугата, който помагаше на Акарин в черния ритуал.

- Как минаха днешните ти занятия, Сония?

Тя се сепна, погледна към Акарин и бързо отмести очи.

- Добре, милорд.

- Какво учихте?

- За магьосническата архитектура. Проектите на лорд Лорен.

- Ах, лорд Лорен. Проучванията ти на университетските проходи сигурно са те запознали с необичайния му подход.

Сония не вдигаше очи. Значи той беше наясно как е преминала почивката й. Да не би да я бе следил? Макар лорд Ларкин я беше уверил, че не е нарушила никакви правила, тя се изчерви, за да прикрие смущението си, Сония отпи глътка вино. То беше ........... силно.

- Как вървят заниманията с лорд Ийкмо?

Тя потрепна. Какво да му отговори? Зле? Ужасно? Унизително?

- Воинските умения не ти допадат.

Това не беше въпрос и Сония реши да не отговаря. Вместо това отпи още една глътка вино.

- Воинските изкуства са много важни. В тях се прилага всичко, което си научила в другите дисциплини. Само в битка можеш да определиш границите на силата си, знанията си и своя Контрол. Ти имаше нужда от допълнителни занятия, защото слабостта ти беше започнала да си личи. Жалко, че Ротан пренебрегна обучението ти в тази област.

Сония се засегна заради себе си и заради Ротан.

- Предполагам, че просто не е виждал смисъл от това - отвърна тя. - Нали не ни застрашава никаква война.

Акарин потупа с пръст по столчето на чашата си.

- Смяташ ли, че е разумно да се забравя за войната в мирни време?

Сония поклати глава, съжалявайки горчиво, че се е намесила в спора.

-Не.

- Нима не сме длъжни да практикуваме Воинските изкуства и да се поддържаме във форма?

- Разбира се, че сме длъжни, но... - Тя се спря. „Защо изобщо споря с него?”.

- Но? - подсказа й той.

- Не е задължително всички магьосници да се занимава с това.

- Наистина ли смяташ така?

Тя мислено се наруга. Защо изобщо си правеше труда да обсъжда това с нея? Едва ли го интересуваше дали тя ще развие добри воински умения. Той просто искаше да я ангажира с нещо, за да не му се меси в работите.

- Може би Ротан е пренебрегнал тази част от обучението ти, защото си жена.

Тя сви рамене.

- Може би.

- А може и да е прав. През последните няколко години няколкото момичета, които пожелаха да се обучават за воини, бяха разубедени. Смяташ ли, че това е правилно?

Тя се намръщи. Той знаеше, че тя не иска да се присъединява към Воините, което означаваше, че просто си търсеше тема за разговор. Ако тя се включеше в обсъждането на темата, дали нямаше да навлезе в опасна територия? Или може би просто трябваше да откаже да говори с него?

Преди да реши дали да му отговори или не, вратата зад Акарин се отвори и Такан влезе с голям поднос в ръце. От него се разнасяше великолепен аромат. Прислужникът подреди купите и чиниите на масата, след това пъхна подноса под мишница и започна да описва подробно всяко ястие.

Стомахът на Сония закъркори от глад. С всяко ароматно вдишване тя усещаше как постепенно се успокоява.

- Благодаря ти, Такан - промърмори Акарин, когато слугата приключи. Такан се поклони и излезе от стаята. Акарин взе голямата лъжица за сервиране и започна да пълни чинията си.

От няколкото официални вечери с Ротан Сония беше научила, че това е традиционният начин на киралийските. Домове да развличат гостите си. Жителите на копторите не хабяха излишно време, за да приготвят храната си и единствените прибори, които използваха, бяха ножовете, каквито всеки носеше със себе си. Киралийската традиция храната да се сервира на малки хапки изискваше по-сериозна подготовка и колкото по-официален беше обядът, толкова по-изискани бяха ястията и приборите.

За щастие Ротан я беше накарал да научи наизуст предназначението на различните вилици, черпачета, щипки и шишове. Ако Акарин си мислеше, че ще я унизи, като я накара да се издаде, че не познава светския етикет, то той грешеше.

Най-напред тя си сложи няколко късчета месо от расук, увито листа от браси⁵. Когато подхвана едно от късчетата и го сложи в устата си, осъзна, че Акарин я наблюдава с интерес.

Расукът се оказа невероятно вкусен и Сония си бодна още едно парченце. Скоро чинията и се изпразни и тя погледна към следващото блюдо.

Докато опитваше от всички ястия, момичето забрави за всичко останало. Късчета риба, мариновани в пикантен червен сос. Странни топчета, пълнени с подправки и смлян харел⁶. Големите пурпурни кротове⁷, които ненавиждаше, бяха покрити със солена хрускава коричка, която ги правеше неустоими.

През живота си не беше яла толкова вкусна храна. Порциите в столовата бяха доста прилични и тя винаги се беше изненадвала на оплакванията на останалите ученици. Сега вече й стана ясно кое не им достигаше.

В стаята влезе Такан. Сония вдигна глава и установи, че Акарин се е нахранил и я наблюдава, подпрял брадичката си с ръка Тя отвърна поглед. Такан събра празните чинии и излезе.

- Как ти се стори обядът?

Сония се усмихна доволно.

- Много беше вкусен.

- Такан е отличен готвач.

- Нима е приготвил всичко сам? - Момичето не можеше да скрие изумлението си.

- Да, макар да си има помощник, който разбърква ястията, за да не загорят.

Такан се върна с малък поднос. Сония наведе глава и усети как устата й се напълва със слюнка. В гъстия сироп проблясваха бледи късчета пачи. Първата лъжичка разкри, че десертът е подправен със сладко вино. Тя ядеше бавно, наслаждавайки се на всяка хапка.

Помисли си, че заради подобна храна си заслужава да изтърпи нежеланата компания.

- Искам да вечеряш с мен тук всеки първоден.

Сония замръзна. Дали не беше прочел мислите й? Или това беше първоначалното му намерение?

- Но аз имам вечерни занятия - възрази тя.

- Такан знае кога започват. Няма да закъснееш.

Тя сведе поглед.

- Всъщност ако те задържа още малко днес, ще закъснееш - добави той. - Свободна си, Сония.

Изпълнена с облекчение, тя едва не скочи от стола, но се олюля и се подпря на масата. Леко замаяна, девойката се поклони и излезе от стаята.

В коридора се спря за миг, за да възстанови равновесието си и дочу тихи гласове от стаята.

- Следващия път й наливай по-малко вино, Такан.

- Десертът беше виновен, господарю.

⁵ Браси - вид зелен листен зеленчук

⁶ Харел - дребно домашно животно, отглеждано за месо.

⁷ Крот - бобено растение с големи алени зърна.

Глава 25 Неочаквани срещи

Трасия и Нарон тръгнаха към стаята за следващия час и Сония въздъхна. Този път с удоволствие би се присъединила към тях, но сега посещаваше само половината занятия със съучениците си. Тя се отправи към малката стаичка, където я чакаше лорд Ийкмо за занятията й по Воински изкуства.

Тя вървеше бавно, усещайки как тъгата я затиска. Арената беше заета от учениците от дневните класове, затова Ийкмо провеждаше уроците си в една защитена с магия стая в Университета. Той я обучаваше на сложни и скучни игри, в които използваха много слаби удари. Предполагаше се, че тези игри трябваше да подобрят реакциите й и да я подготвят за истинските битки.

Когато зави зад поредния ъгъл, тя едва не се сблъска с един магьосник. Без да вдига поглед, тя промърмори извинение.

- Сония!

Щом разпозна гласа, тя погледна към Ротан и усети как сърцето й подскочи. Двамата едновременно се огледаха. Коридорът беше празен.

-Радвам се да те видя. - Той я погледна изучаващо; лицето му бе покрито с бръчки, които тя не помнеше отпреди. - Как си?

Тя сви рамене.

- Горе-долу.

Ротан кимна с мрачно изражение на лицето.

- Как се държи той с теб?

-Почти не го виждам. - Тя се намръщи. - Имам твърде много занятия. Мисля, че такова беше намерението му.

Тя отново погледна през рамо, защото чу приближаващи се стъпки.

- Трябва да вървя. Лорд Ийкмо ме очаква.

-Разбира се. - Той се поколеба. - Според разписанието ми утре ще преподавам на твоя клас.

-Да. - Тя се усмихна многозначително. - Предполагам, че ще изглежда странно, ако ученичката на Върховния повелител не бъде обучавана от най-добрия учител по химия на Гилдията.

Лицето му леко просветна, но той не се усмихна. Тя отстъпи встрани и продължи надолу по коридора. Зад нея не се чуваха никакви стъпки и тя знаеше, че той я гледа как си отива.

Когато зави по друг коридор, Сония си помисли, че той много се е променил. Че е остарял. „Или пък винаги е бил стар, а аз просто не ме съм го забелязвала?” Изведнъж от очите й бликнаха сълзи. Тя се спря и се облегна на стената, мигайки ожесточено. „Не тук! Не сега! Не трябва да губя контрол!” Тя си пое дълбоко дъх и бавно издиша, после повтори.

Из Университета се разнесе звукът на гонга. Тя забърза по коридора с надеждата, че очите й не са зачервени. Докато се приближаваше към стаята на Ийкмо, вратата се отвори и Сония рязко спря, щом зърна познатия черен ръкав.

„Не. Не мога да застана пред него. Не и сега”. Тя рязко се обърна, забърза към близката пресечка и свърна в съседния коридор. Там се спря и надникна зад ъгъла. Чуваше мърморенето на познатите гласове, но не можеше да разбере какво казват.

- Я виж ти. Колко интересно.

Сония рязко се обърна и видя Регин, който стоеше със скръстени ръце в другия край на коридора.

-Мислех си, че ще следваш навсякъде наставника си, а не че ще се криеш от него.

Тя усети как лицето й пламва.

- Какво правиш тук, Регин?

Той се усмихна.

- О, просто минавам.

- Защо не си в час?

- А ти защо не си?

Тя поклати глава. В това нямаше никакъв смисъл.

- Защо ли си губя времето да говоря с теб?

- Защото той е още тук - отвърна Регин и се усмихна лукаво. А теб те е страх да се изправиш пред него.

Тя го изгледа внимателно, обмисляйки възможните отговори Нямаше нужда да отрича очевидното, но все пак беше длъжна да каже нещо.

- Да се боя ли? - Тя изсумтя. - Не повече от теб.

- Нима? - Той се приближи до нея. - Какво чакаш тогава? Гонгът удари и ти закъсняваш. Наставникът ти може да го забележи Отивай... Или ще го повикам и ще му кажа, че се криеш.

Тя яростно прехапа устни. Нима наистина щеше да го извика? Сигурно, ако по този начин можеше да я вкара в беля. Но ако си тръгнеше сега, значи се беше поддала на предизвикателството му.

По-добре така, отколкото да го остави да повика Акарин. Тя завъртя очи, обърна се и тръгна по коридора. В края на коридора се мерна черна фигура и Сония замръзна на място. За нейно огромно облекчение Акарин не я забеляза. Тя чу как стъпките му затихват в далечината. Зад гърба й се разнесе доволно хихикане. Сония се обърна. Регин я наблюдаваше, ухилен до уши.

Тя продължи да върви напред. Защо ли беше толкова доволен, че тя се страхува от Акарин? Сония поклати глава. Естествено, всичко, което я правеше нещастна, му доставяше огромно удоволствие

Но защо той не беше на занятия? Защо ли изобщо се намираше в тази част на Университета?

Нима я следеше?

Лорлън отвори вратата на кабинета си. Студеният полъх на вятъра отнесе в коридора всички писма, които бяха напъхали под вратата му в негово отсъствие. Когато видя купчинката, той въздъхни и с леко магическо усилие ги плъзна обратно в кабинета си.

После затвори вратата и се затътри към креслото си.

- Днес не си в особено добро настроение.

Лорлън подскочи стреснато и погледна към собственика на гласа. На креслото до стената седеше Акарин. Очите му проблясваха в полумрака.

Как беше успял да влезе тук? Лорлън погледна към Акарин, изкушен да му поиска обяснение, но замълча, след като срещна спокойния и насмешлив поглед на приятеля си. Вместо това накара писмата да се издигнат на бюрото му и започна да ги преглежда.

- Какво те безпокои, приятелю?

Лорлън сви рамене:

-Пийкин и Девин се опитват да си прегризат гърлата, Гарел иска да позволя на Регин да поднови заниманията си с Болкан, а Джерик току-що ми предаде, че лейди Тия настойчиво моли да й бъде назначен помощник.

-Убеден съм, че с лекота ще разрешиш всички проблеми, Разпоредителю.

Лорлън прехапа устни.

-Какво ще ме посъветва Върховният повелител? - попита той със същия насмешлив тон.

Акарин се усмихна.

-Ти познаваш нашето семейство по-добре от мен. - Той замислено присви устни. - Кажи „да” на Гарел, „не” на лейди Тия, а що се отнася до Девин... идеята му да построим отново Наблюдателницата, за да я използва за метеорологични проучвания, не е чак толкова глупава. Това ще допадне на капитан Арин. Още откакто кралят го назначи за военен съветник, той ме засипва с молби да укрепим Външната стена.

Лорлън се намръщи.

-Шегуваш ли се? Този строеж ще ни отнеме ужасно много време и сили. Много по-добре би било... - той се сепна. - Да кажа „да” на Гарел ли? Искаш наказанието на Регин да свърши половин година по-рано?

-Нали не смяташ, че ще продължи да тормози Сония? Момчето има талант. Жалко ще е, ако го оставим да се похаби.

Лорлън леко кимна.

-Това... ще смекчи унижението, че съперницата му е избрана от Върховния повелител.

- Болкан ще се съгласи с теб.

Лорлън остави писмата на бюрото и седна в креслото си

- Не си дошъл при мен заради това, нали?

Дългите пръсти на Акарин забарабаниха по облегалките на креслото.

- Не. - Той погледна замислено Лорлън. - Има ли начин да отстраним Ротан от занятията му с класа на Сония, без да предизвикаме подозрения?

Лорлън въздъхна:

- Наложително ли е?

Лицето на Акарин помръкна.

- Да. Наложително е.

Сония едвам се влачеше по коридора. Сутрешните занятия с лорд Ийкмо бяха преминали ужасно. След срещата с Ротан и сблъсъка с Регин тя въобще не можеше да се съсредоточи. На следващите занятия не можа да запомни имената на лекарствените растения, вечерта се беше почувствала толкова изморена, че едва не заспа в часа по математика.

Общо взето изобщо нямаше да й е мъчно, когато денят приключеше.

Тя се опитваше да разбере защо Регин беше толкова доволен от своето откритие. Разбира се, можеше просто да се радва, че се е чувства зле заради смяната на наставника й.

„И какво от това? - помисли си тя. - Не ме интересува какво си мисли, стига да ме остави на мира”.

Но дали щеше да я остави на мира? Ако разбереше, че тя няма намерение да се оплаква на Акарин, той отново щеше да започне да я тормози. Естествено, трябваше да се старае да го прави скришом, за да не забележат другите магьосници.

С крайчеца на окото си тя зърна някакво бързо движение, не успя да отскочи. Нечия ръка се уви около врата й, а друга я хвана през кръста. Сония за малко да падне заедно с нападателя си, но той не отслаби хватката си. Девойката се опита да се освободи, но бързо разбра, че няма да се справи.

Внезапно си спомни хватката, на която я беше научил Сери. Споменът беше толкова ярък, че гласът му проехтя в главата й...

Ако те нападнат изотзад, запъни краката си - аха, точно така и протегни се назад...

Захватът отслабна и нападателят се строполи на пода. Сония въздъхна с облекчение, но веднага се напрегна - човекът ловко се претърколи и скочи отново на крака. Тя отскочи разтревожено назад и посегна към ножа си, какъвто нямаше... но изведнъж се спря и изненадано се вторачи в нападателя си.

Облечен в обикновени дрехи, лорд Ийкмо изглеждаше странно непознат. Едноцветната риза без ръкави разкриваше изненадващи мускулестите му ръце. Той ги скръсти на гърдите си и кимна.

- Така си и мислех.

Сония не сваляше поглед от него, но изненадата й бавно преминаваше в раздразнение.

Воинът се усмихна.

-Може би успях да открия източника на проблемите ти, Сония.

Тя преглътна една гневна забележка.

- И какъв е той?

-Първата ти реакция на нападението бе чисто физическа. Научила си тази защитна маневра в копторите, нали?

Тя неохотно кимна.

- Някой занимавал ли се е с теб?

-Не.

Той се намръщи:

- Но все пак някой трябва да ти го е показал?

- Приятели.

-Приятели? Млади хора, като теб? Или някои от по-възрастните?

-Една стара блудница ми показа веднъж как да използвам ножа си, ако се окажа... в определена ситуация.

Той повдигна вежди.

-Разбирам. Уличен бой. Защитни маневри. Нищо чудно, че първо използваш тях. Тях познаваш най-добре и знаеш, че са ефективни. Това трябва да се промени.

Той й махна с ръка да го последва и бавно тръгна по коридора.

- Трябва да се научиш да реагираш магически, а не физически. - каза той. - Разработвам упражнения, които могат да ти помогнат. Трябва да те предупредя, че процесът може да е бавен и труден, но ако не се отчайваш, до края на годината ще се научиш да използваш магията, без да се замисляш.

-Без да се замислям?-повтори Сония. - Другите учители говорят точно обратното.

- Разбира се. Защото другите ученици използват свободно магията, когато трябва и когато не трябва. Те трябва да се учат на сдържаност. Но ти не приличаш на обикновен ученик и към теб не бива да се прилагат обичайните методи.

Сония обмисли думите на Ийкмо. Те звучаха убедително. Изведнъж през главата й мина друга мисъл:

- Откъде знаете, че първоначално не съм си помислила да използвам магия, но след това не съм размислила?

- Знам, че действаше инстинктивно. Потърси ножа си. Дори не се замисли, нали?

- Да, но това е друго. Когато някой ме нападне по този начин, знам, че наистина иска да ме нарани.

- Значи и ти си готова да го нараниш?

Сония кимна.

- Разбира се.

Той повдигна изумено вежди.

- Обикновеният човек не трябва да бъде съден за убийство при самозащита, но ако магьосник убие немагьосник, това е престъпление. Когато човек има силата да се защити, значи няма оправдание за убийството, независимо какви са намеренията на нападателя му - дори да е магьосник. Когато се сблъскаш с подобно нападение, първата ти работа трябва да е да издигнеш защитна бариера. Това е още една добра причина да промениш първоначалната си реакция от физическа на магическа.

Когато стигнаха до главния коридор, Ийкмо се усмихна и я потупа по рамото.

- Не се справяш чак толкова зле, колкото си мислиш, Сония. Ако ме беше нападнала с магия или просто беше замръзнала на място и беше започнала да крещиш, тогава щях да остана разочарован. Вместо това ти запази спокойствие, бързо прецени ситуацията и в резултат на това аз се озовах на пода. Което според мен е впечатляващо начало. Лека нощ.

Тя се поклони и продължи да го гледа, докато той се отдалечаваше по коридора към жилищните помещения на магьосниците. После се обърна и тръгна в противоположната посока.

„Когато човек има силата да се защити, значи няма оправдание за убийството, независимо какви са намеренията на нападателя му - дори да е магьосник”. Ала когато бе потърсила ножа си, тя знаеше, че е готова да убие. Тогава това й се струваше напълно естествена реакция, но сега...

Независимо от причината, ако някой магьосник умишлено ранеше или убиеше друг човек, дори без да използва магия, наказанието щеше да е сурово. Тя нямаше намерение да прекарва остатъка от живота си в затвора, с блокирани магически сили. Ако инстинктивната й реакция беше да убива, най-добре беше колкото се може по-скоро да се отучи от това.

А и за какво й бяха защитните хватки, които беше научила в копторите? Едва ли щеше да й се наложи да използва нож в битките. Тя потрепери и си помисли, че ако някога в бъдеще й се наложеше да се защитава от нещо, то това щеше да е магия.

Глава 26 Ревнив съперник

Докато каретата се отдалечаваше от Дома на Гилдията, Денил се опита да се сети за всичко, което знаеше за бел Аралад. Вдовица на средна възраст, тя беше глава на една от най-богатите фамилии в Елийн. Четирите й деца - две дъщери и двама синове - си бяха намерили съпрузи от могъщи фамилии. Макар самата бел никога да не се бе омъжила повторно, за любовните й похождения се носеха легенди.

Каретата направи завой, забави ход и спря. Денил погледна през прозореца и видя дълга редица разкошно украсени каляски.

- Колко хора ще присъстват на този прием? - попита той. Посланик Еренд вдигна рамене:

- Триста, четиристотин души.

Впечатлен, Денил започна да брои каретите. Краят на редицата се губеше от погледа му. Предприемчиви търговци се разхождаха пред прозорците на каретите и предлагаха стоките си - вино, сладки, питки. Музиканти и улични акробати демонстрираха майсторството си. Най-изкусните от тях се задържаха по-дълго пред каретите скучаещите придворни се радваха на развлеченията и монетите се лееха като река.

- Ако бяхме тръгнали пеша, щяхме да стигнем по-бързо - каза Денил. Еренд се усмихна:

- Възможно е, но нямаше да стигнем далеч. Някой от познатите ни сигурно щеше да ни предложи да ни откара и нямаше ди е учтиво да откажем.

Той си купи малка кутия със сладки, почерпи Денил и се впусна в описание на предишните балове и приеми у бел Аралад. В такива моменти Денил искрено се радваше, че Първият посланик бе елийнец по произход и можеше да му обясни местните обичаи. Денил с изненада научи, че на приемите допускат и малки деца.

-Забележете, че в Елийн се отнасят по особен начин към децата - предупреди го Еренд. - Когато са малки, обичаме да ги глезим. За съжаление те могат да са истинска напаст за магьосниците и очакват от нас да им изнасяме представления.

Денил се усмихна.

-Всички деца смятат, че основната задача на магьосниците е да ги развличат.

След доста време вратата на каретата най-после се отвори и двамата се озоваха пред типичното капийско имение. Посрещнаха ги добре облечени слуги, които ги преведоха през голяма аркада към огромен вътрешен двор. Планът на сградата напомняше на Денил за кралския дворец. В двора беше прохладно и гостите нетърпеливо се стичаха към вратите в отсрещния му край.

Зад тях се разкри просторна кръгла зала, пълна с народ. Светлината от няколкото огромни полилеи се отразяваше в ярките пъстроцветни облекла. Гласовете отекваха в куполообразния таван и смесеният аромат от цветя, плодове и подправки замайваше главите.

Хората извръщаха глави към входа, но само, за да зърнат кой влиза. Присъстваха демове и бели от всякакви възрасти. Сред тях се забелязваха и няколко магьосници. Деца, облечени в миниатюрни версии на дрехите на възрастните, тичаха наоколо или се тълпяха около пейките. Навсякъде се виждаха облечени в жълто прислужници, които носеха отрупани с храна и питиета подноси.

-Тази бел Аралад трябва да е забележителна жена - промърмори Денил. - Ако някой събере на едно място толкова много членове на киралийските домове - с изключение на приемите при краля, разбира се - до час всички ще са се хванали за мечовете.

-Да - съгласи се Еренд. - Но тази вечер няма да има никакви оръжия, Денил. За нас, елийнците, думите са много по-остри от мечовете. И не цапат обзавеждането.

Широко стълбище водеше към горната галерия. Денил погледна нагоре и забеляза Тайенд, който го наблюдаваше, облегнат на парапета. Младият учен леко му кимна. Сподавяйки с усилие усмивката си, Денил му се поклони официално.

До Тайенд стоеше атлетичен младеж. Той забеляза кимването на спътника си и се намръщи, но когато погледна надолу и забеляза Денил, очите му се разшириха от изненада и той бързо отмести поглед встрани.

Денил се обърна към Еренд. Посланикът се обслужваше със съдържанието на един поднос.

- Опитайте от тези - подтикна го той. - Превъзходни са.

- И какво ще правим сега? - попита Денил, взимайки си едно от сладките ароматни рулца.

- Ще се смесим с тълпата. Не се отделяйте от мен и аз ще ви представям на хората.

През следващите няколко часа Денил следваше плътно колегата си из стаята и се опитваше да запомни имената и титлите. Еренд го предупреди, че няма да има официален обяд - според последната мода гостите се гощаваха с деликатесите от подносите. Денил получи чаша вино, която постоянно се оказваше пълна до ръба. За да запази съзнанието си ясно, Денил успя да се промъкне до един поднос и бързо да се отърве от чашата.

Когато към него се приближи една жена с богато украсена жълта дреха, Денил веднага разбра, че това е домакинята. В сравнение с портрета, който той бе разгледал, преди да дойде на приема, на лицето й се бяха появили още бръчици, но ясните умни очи свидетелстваха, че пред него се намира онази същата неповторима бел, за която беше слушал толкова много.

- Посланик Еренд - рече тя и леко се поклони. - А това трябва да е посланик Денил. Благодаря ви, че почетохте празника ми.

- Ние ви благодарим за поканата - отвърна Еренд и леко кимна с глава.

- Как бих могла да организирам прием, без да включа Посланиците на Гилдията в списъка с гостите? - каза тя, усмихвайки. - Никой не може да се сравни с магьосниците по добри маниери и умение да водят разговор. - Тя се обърна към Денил. - Кажете ми, посланик Денил, харесва ли ви престоят в Капия?

- О, да - отвърна Денил. - Прекрасен град.

Разговорът продължи в този дух още няколко минути. После към тях се присъедини още една дама, която въвлече Еренд в разговор. Бел Аралад възкликна, че краката я болят от умора и двамата с Денил се оттеглиха на една пейка, поставена в ниша в стената.

- Научих, че сте започнали проучване на древната магия – каза тя.

Денил я погледна изненадано. Двамата с Тайенд се бяха разбрали да обсъждат обекта на тяхното проучване единствено с библиотекаря Иранд, но беше напълно възможно интересът им да е бил забелязан от някой, с когото са се сблъскали по време на пътуването си. Или пък Тайнед беше решил, че това не трябва да се пази в тайна, след като вече не събираха информация за Лорлън, а просто „помагаха” на Ротан за книгата му?

В такъв случай всяко отричане щеше да предизвика подозрения.

- Да - отвърна той. - Това е мое хоби.

- Намерихте ли нещо ново и вълнуващо?

Той сви рамене.

- Нищо чак толкова вълнуващо. Просто много книги и свитъци, написани на древни езици.

- Но нали пътувахте до Лонмар и Вин? Не може да не сте научили някои интересни истории.

Той предпочете да отговори завоалирано:

- Видях свитъци в Лонмар и гробници във Вин, но те не бяха кой знае колко по-интересни от плесенясалите стари книги, които съм чела досега. Страхувам се, че ще ви отегча, ако започна да ви ги описвам подробно - какво ще кажат хората, която забележат, че с приказките си новият посланик е приспал домакинята на собствения й прием?

- Това трябва да бъде избегнато на всяка цена! - Тя се засмя, но погледът й се замъгли. - Ах, тази тема ми навява приятни спомени. Преди много години вашият Върховен повелител също се интересуваше от древната магия. Той беше такъв красавец. Тогава още не беше Върховен повелител, разбира се. Можеше да говори с часове за древната магия, а аз го слушах и кимах, само за да имам възможността да му се полюбувам.

Ето значи каква е била причината за нейния интерес! Дени се усмихна:

- За ваше щастие аз знам отлично, че далеч не съм такъв красавец, че да компенсирам скучните приказки за проучванията ми.

Тя се усмихна и очите й проблеснаха.

- Не сте красавец? Не бих се съгласила с вас. Други хора твърдят точно обратното. - Тя замълча и лицето й придоби замислено изражение. - Но не си мислете, че Върховният повелител се е държал грубо с мен. Да, аз можех да го слушам с часове, но това се случваше твърде рядко. Той присъства на приема по случай рождения ми ден, но скоро след като се върна от Вин, той отпътува за планините и повече не го видях.

Планините ли? Това беше нещо ново.

- Да му предам ли поздрави от вас, бел? - предложи той.

- О, съмнявам се, че ме помни - отвърна тя и махна с ръка,

- Глупости! Никой мъж не може да забрави вашата красота, дори ако само я е зърнал.

Тя се усмихна кокетно и леко го тупна по рамото.

- Харесвате ми, посланик Денил. А сега ми кажете: какво мислите за Тайенд от Тремелин? Той ви придружаваше по време на пътуването, нали?

Тя го наблюдаваше внимателно изпод гъстите си черни ресници. Денил си спомни какво се бяха договорили с Тайенд.

- А, помощникът ми ли? Много полезен човек. Има невероятна памет, а познанията му по древните езици са впечатляващи.

Тя кимна.

- А какъв ви се струва като човек? Приятно ли е да се пътува с него?

- Да. - Денил се намръщи. - Макар от него да не става добър пътешественик. Никога не съм виждал човек, който толкова да страда от морска болест.

Бел Аралад го погледна замислено.

-Казват, че той има доста необичайни интереси. Мнозина, особено дамите, го намират за малко... безинтересен.

Денил леко кимна.

-Естествено, че прекарването дни наред под земята, заобиколен от книги и говорейки мъртви езици, няма да го направи особено привлекателен за жените. - Той я погледна пресметливо. - Да не би да се правите на сватовница, бел Аралад?

Тя се усмихна закачливо.

- И какво, ако е така?

- Тогава държа да ви предупредя, че не познавам достатъчно добре Тайенд, за да ви бъда от полза. Дори и да въздиша по някоя придворна красавица, той умее да го скрива много добре.

Тя отново се поколеба.

-В такъв случай да го оставим на мира - кимна тя. - Понякога сватовничеството се превръща в лош навик, също като клюките. Ах, ето го и дем Дорлини. Надявах се да дойде, искам да го питам нещо.

Тя се изправи. - За мен беше истинско удоволствие да разговарям с вас, посланик Денил. Надявам се някой ден да се видим отново.

- За мен ще бъде чест, бел Аралад.

След няколко минути Денил разбра, колко е опасно да остава сам на елийнски прием. Веднага го заобиколиха три малки момиченца, изцапали дрешките си с храна. Той продължи да ги развлича с илюзии, докато родителите им не го спасиха. След това стана и тръгна към Еренд, но чу как някой го вика по име и се спря.

Когато се обърна, видя че към него се приближават Тайенд и атлетичният мъж.

- Тайенд от Тремелин.

-Посланик Денил. Това е Велен от Генард. Мой приятел - рече Тайенд.

Устните на младия мъж се разтеглиха в усмивка, която обаче не стигна до очите му. Той се поклони вдървено и неохотно.

-Тайенд ми разказа за пътешествията ви - каза Веленд. - Не мисля, че Лонмар би ми допаднал.

- Климатът на Лонмар по принцип е непоносимо горещ - отбеляза Денил, - но съм сигурен, че човек може да свикне с него, ако поживее поне половин година там. Вие също ли сте учен?

- Не - отвърна младият човек. - Аз се интересувам от фехтовка и изобщо от оръжия. Вие фехтувате ли се, посланик?

- Не - отвърна Денил. - Щом бъдат приети в Гилдията, младежите обикновено се отказват от подобни развлечения, пpoсто времето не им стига. - Фехтовка, значи. Може би затова този млад човек не му беше допаднал още от пръв поглед. Твърде много му напомняше за Фергън. Той също харесваше оръжията.

- Намерих няколко книги, които може би ще представляват интерес за вас, посланик - съобщи Тайенд с делови тон. Докато му описваше книгите, възрастта им и съдържанието, Денил забеляза как Веленд пристъпва от крак на крак и оглежда тълпата. Най-накрая той прекъсна Тайенд.

- Извинете ме, Тайенд, посланик Денил. Трябва да поговоря с един човек.

Докато мъжът се отдалечаваше, Тайенд се усмихна закачливо.

- Знаех си, че съвсем лесно ще успея да се отърва от него. Той замълча за миг, докато край тях преминаваше една двойка, след което се върна към деловия тон. - Преглеждахме старите книги, но аз реших, че трябва да проверя и няколко по-нови. Понякога, някой дем почине, семейството му изпраща в библиотеката дневниците му и гостните книги. В един такъв дневник открих интересни забележки за... да речем, че не искам да навлизам в подробности, но от тези записки стигнах до извода, че мога да намеря доста интересни неща в личните библиотеки на други демове. Но не съм сигурен кои са тези демове и къде живеят.

- Някой от тях живее ли в планината? - попита Денил

Очите на Тайенд се разшириха.

- Неколцина. Защо питате?

Денил снижи гласа си.

- Нашата домакиня си припомни за един млад магьосник, който присъствал на партито по случай рождения й ден преди десет години.

-Аха.

-Да. Аха. - Денил забеляза, че Веленд се приближава към тях и се намръщи. - Приятелят ви се връща.

-Той не ми е точно приятел - поправи го Тайенд. - По-скоро е приятел на приятел. Той ме доведе на приема.

Веленд имаше лека походка, напомняща за лимек - хищно куче, което тормозеше фермерите и понякога убиваше пътници в планината. За голямо облекчение на Денил мъжът се спря да поговори с друг придворен.

-Трябва да ви предупредя - додаде Денил, - че бел Аралад може да се опитва да ви намери някоя млада дама.

- Едва ли. Тя ме познава твърде добре.

Денил се намръщи.

-Чудя се тогава какви бяха тези коментари за привличането ви към жените?

-Най-вероятно ви е изпитвала, за да види какво знаете за мен. Какво й отвърнахте?

-Че не ви познавам достатъчно добре, за да знам дали харесвате някого.

Тайенд повдигна вежди.

-Разбира се, че не знаете - рече тихо той. - Кажете, ще ви притеснява ли, ако ви кажа, че има такъв човек?

-Да ме притеснява ли? - Денил поклати глава. - Не... всъщност може би зависи кой е той. Да разбирам ли, че наистина има?

-Може би - усмихна се закачливо Тайенд. - Но няма да ви го издам... все още.

Заинтригуван, Денил погледна над рамото на Тайенд към Велвид. Не може да бъде... Забеляза, че някой в тълпата му маха с ръка, когато разпозна лицето на Еренд, Денил му кимна.

- Посланик Еренд ме вика.

Тайенд кимна:

-А мен ще ме обвинят, че съм безумно скучен, ако прекарам вечерта в обсъждане работата ми. Ще се видим ли скоро в библиотеката?

-След няколко дни. Може би ще се наложи да планираме още едно пътуване.

Сония прокара пръсти по кориците на книгите, намери пролука и пъхна в нея липсващото томче. Другата книга, която държеше, беше дебела и тежка. Тя се досети, че мястото й е на рафтовете в другия край на библиотеката, пъхна я под мишница и тръгна натам.

- Сония!

Сония сви в съседната пътечка и се приближи до бюрото на лейди Тия.

- Какво има, милейди?

-Пристигна послание за теб - каза библиотекарката. - Върховният повелител иска да те види в тренировъчната стая на лорд Йикмо.

Сония кимна, опитвайки се да прикрие притеснението си. Устата й беше пресъхнала. Какво искаше Акарин? Демонстрация?

- Тогава по-добре да вървя. Искате ли да дойда отново утре вечер?

Лейди Тия се усмихна.

-Ти си като сбъдната мечта, Сония. Никой няма представа колко труд влагам в поддържането на това място. Но ти сигурно имаш много за учене.

-Мога да пожертвам час-два. Освен това така научавам кой къде е и го намирам по-лесно.

Библиотекарката кимна.

-Ако имаш свободно време, с удоволствие приемам помощта ти. - Магьосницата я заплаши с пръст. - Но не искам хората да говорят, че отвличам избраницата на Върховния повелител от уроците й.

-Няма. - Сония остави книгата, взе кутията си и отвори вратата. - Лека нощ, лейди Тия.

Университетските коридори бяха тихи и спокойни. Сония тръгна към стаята на лорд Ийкмо.

С всяка крачка усещаше как страхът й нараства. Лорд Ийкмо не обичаше да преподава вечер. Виндският магьосник обясняваше това с религиозните обичаи в своята страна. Всъщност той не можеше да откаже на Върховния повелител.

Но вече беше доста късно дори за вечерни занятия. Може би Акарин имаше друга причина да я потърси? Може би лорд Ийкмо въобще нямаше да е там...

Тя стреснато подскочи, когато от един страничен коридор пред нея изскочи някакъв ученик. Когато се опита да го заобиколи, той й прегради пътя. Зад гърба му застанаха още трима.

- Здравей, Сония. Получи ли съобщението ми? - Сония се обърна и изтръпна. В коридора стоеше Регин, заедно с група ученици и блокираше пътя й. Тя разпозна неколцина от предишния й клас, но останалите почти не й бяха познати. Тогава осъзна, че те са от по-горните класове. Всички я гледаха студено и тя си спомни коментарите от предишния ден, преди занятията да бъдат подновени. След като толкова много хора смятаха, че тя не заслужава да бъде избрана от Върховния повелител, Регин с лекота бе успял да убеди неколцина от тях да се присъединят към него.

- Горката Сония - провлачи глас Регин. - Избранице на Върховния повелител, сигурно си ужасно самотна. Нямаш никакви приятели. Няма с кого да си играеш. Решихме, че имаш нужда от малко компания. Може би да поиграем някоя игричка. - Той погледна към едно от по-големите момчета. - На какво да играем?

Момчето се ухили.

- Първата ти идея ми хареса, Регин.

- Значи ще си поиграем на „Прочистване”? - Регин сви рамене. - Тъкмо ще се поупражняваме добре за онова, което ни чака за в бъдеще. Но се боя, че ярките фойерверки и защитните бариери ще се окажат недостатъчни, за да прочистим Университета от този вредител. - Той погледна Сония с присвити очи. - Ще трябва да вземем по-убедителни мерки.

Сония усети как я изпълва гняв, но когато Регин вдигна ръка, тя го погледна изумено. Той нямаше да се осмели да нанесе удар. Не и тук. Не и в Университета.

- Няма да посмееш...

Той се ухили.

- Така ли мислиш? - От дланта му се изстреля светлинен лъч и Сония бързо издигна бариера. - Какво смяташ да направиш по въпроса? Да кажеш на наставника си? Някак си съм сигурен, че няма да го направиш. Мисля, че се страхуваш от него.

Регин се приближи до нея и бялата магия изригна и от двете му длани.

- Откъде си толкова сигурен? - рече тя. - Ами ако някой ни види да се бием в коридора? Знаеш какви са правилата.

- Не мисля, че някой ще ни види - подсмихна се Регин. - Проверихме навсякъде. Тук няма никой. Дори лейди Тия си тръгна от библиотеката.

Сония отбиваше с лекота ударите му. Няколко силни удари и тя щеше да го спре. Но успя да устои на изкушението, припомняйки си лекцията на Ийкмо за моралното задължение на магьосниците да не нараняват никого.

- Извикай наставника си, Сония - подтикна я той. – Повикай го да те спаси.

Тя усети как я побиват студени тръпки, но не им обърна внимание.

- Да ме спаси от теб ли, Регин? Заради това не си струва да притеснявам Върховния повелител.

Той огледа учениците, които се бяха събрали около него.

- Чухте ли това? Тя си мисли, че не заслужаваме вниманието на Върховния повелител. Най-добрите от Домовете и някаква си крадла от копторите? Нека й покажем кой е по-достойният. Започвайте!

Той отново нанесе удар. Този път тя усети едновременна атака и откъм гърба й. Огледа се и видя Кано и Исле в бойни позиции Но останалите ученици се спогледаха. На лицата им беше изписано съмнение.

- Нали ви казах, че няма да го извика - рече Регин между ударите.

Ала по-големите ученици продължаваха да се колебаят.

- Ако го направи - додаде Регин, - аз поемам отговорността. Готов съм да го направя, само за да ви го докажа. Какво имате за губене?

Сония усети нови удари, погледна през рамо и видя, че към групичката са се присъединили нови ученици. Нужна й беше повече сила, за да поддържа щита си. Тя се огледа. Може би трябваше да се опита да си пробие път към главния коридор. Пристъпи напред, принуждавайки Регин и приятелите му да отстъпят.

- Ако не се присъедините към нас сега - извика Регин на все още колебаещите се ученици, - тя ще се измъкне. Вече успя да вземе онова, което е наше по право и й се размина! Трябва да я поставите на мястото й или цял живот ще трябва да се кланяте на това момиче от копторите!

Макар и неохотно, учениците, които стояха зад него, пристъпиха напред и я атакуваха със силови удари. Вървенето под дъжд от силови удари беше доста по-трудно. Тя успя да направи няколко крачки, но това й струваше много.

Спря се и премисли стратегията си. Щеше ли да има достатъчно сила, за да стигне до коридора? Не беше сигурна. По-добре бе да пази силата си, с надеждата, че те скоро ще се изморят и тогава ще успее да се измъкне.

Освен ако тя не се измореше първа.

За да намали размера на бариерата си, Сония се облегна на стената. Атаката продължаваше и тя се зачуди каква ли е целта й. Тя предполагаше, че Регин е събрал толкова голяма група, за да има по-голяма публика - и защита, ако тя решеше да отвърне на удара му. Нима се надяваше, че ще успее да я изтощи? Ако беше така, какво смяташе да направи след това? Да я убие? Едва ли беше готов да отиде в затвора, заради някакво си момиче от копторите. Не, сигурно възнамеряваше да я изтощи твърде много, за да не може да се справи със занятията си на следващия ден.

Ударите отслабваха, но тя с тревога установи, че и нейната сила започва да се изчерпва. До самия край нямаше да бъде ясно кой ще победи... Щитът й потрепери и Регин вдигна ръка.

- Спрете!

Ударите секнаха. В настъпилата тишина Регин се обърна към останалите и се ухили.

- Видяхте ли? Хайде сега да я поставим на мястото й!

Когато отново се обърна към нея, тя видя злобните проблясъци в очите му и осъзна, че изтощаването й е било само първата част от плана му. Съжали, че не е продължила да си проправя път към главния коридор. Но ако го беше направила, нямаше да стигне много далеч.

Регин отново нанесе предпазлив удар по бариерата й. Един по един и останалите продължиха внимателния обстрел. Повечето от ударите бяха слаби, но продължавайки да черпи от силата си, и да поддържа бариерата, тя осъзна, че е обречена. Дори да изчерпеха докрай магическата си сила, десетима от тях можеха да я измъчват и без помощта на магия.

Усети с ужас, че силата й отслабва. Бариерата й проблесна и изчезна. Сега между нея и Регин имаше само въздух. Устните му се разтегнаха в изморена, но доволна усмивка.

Изведнъж от дланта на Регин се стрелна червен лъч. Остра болка я прониза в гърдите, премина в ръцете и краката, удари я н главата. Краката й се подкосиха и Сония се свлече на пода.

Болката утихна. Тя отвори очи и разбра, че се е свила на пода. Лицето й пламна от унижение. Опита се да се изправи, но нова върна от болка заля сетивата й. Тя стисна зъби, твърдо решена, че няма да плаче.

-Така, винаги съм се чудел какъв ефект оказва шоковият удар - като през сън чу тя гласа на Регин. - Искате ли да опитаме?

Раздадоха се възмутени възклицания. Сония усети прилив на надежда, когато видя как двама ученици се спогледаха слисани, обърнаха се и се отдалечиха. Но останалите не възнамеряваха да се отказват от забавлението си и надеждата й се изпари, когато върху нея отново се посипаха шокови удари.

Тя чу в съзнанието си подигравателния глас на Регин.

- Извикай го на помощ, Сония. Извикай го на помощ.

Достатъчен бе да изпрати само един ментален образ на Регин и съучастниците му...

Не. Нищо от онова, което й причиняваше Регин, не беше толкова ужасно, че да я накара да извика на помощ Акарин.

Ротан тогава!

Не й беше позволено да говори с него.

Не можеше да няма някой!

Но викът за помощ щеше да бъде чут от Акарин и останалите магьосници. Скоро цялата Гилдия щеше да узнае, че избраницата на Върховния повелител е била намерена изтощена и победена в един от коридорите на Университета.

Нищо не можеше да направи.

Свита на кълбо, тя зачака учениците да изхабят всичката си сила или поне да им омръзне жестоката забава и да я оставят на мира.

Беше малко след полунощ, когато Лорлън отговори на последното писмо. Той се изправи, протегна се и тръгна към вратата, преплитайки крака от умора. Автоматично постави магическата ключалка. Когато тръгна по коридора, чу шум от фоайето на Университета.

Лорлън се спря, чудейки се дали да провери какво става. Звукът беше съвсем тих, може би сух лист, който бе влетял през вратата. Той се накани да продължи, но звукът се раздаде отново.

Лорлън се намръщи и отиде във фоайето. Нещо помръдна до едната от големите врати. Той пристъпи напред и рязко си пое дъх.

Сония се беше облегнала на огромната врата и изглеждаше така, сякаш без нея ще изгуби равновесие. Тя направи една крачка към стълбите, но се спря и се олюля. Лорлън изтича до нея и я улови за ръката, преди тя да падне. Момичето го погледна изненадано и смутено.

- Какво ти се е случило? - попита той.

- Нищо, милорд - каза тя.

- Нищо ли? Та ти си изтощена.

Тя сви рамене, но дори това нищожно движение, като че ли изискваше огромни усилия. Всичката й сила беше изчерпана. Сякаш... сякаш е била изцедена до край.

- Какво е правил с теб? - изпъшка Лорлън.

Тя се намръщи и поклати глава. Изведнъж краката й омекнаха и тя бавно се отпусна на стълбите. Той седна до нея и пусна ръката й.

-Не е онова, което си мислите - каза тя и облегна чело на коленете си. - Не е той. - Тя въздъхна и потърка лицето си. - Никога не съм се чувствала толкова изморена.

- Тогава какво те е докарало до това състояние?

Раменете й се отпуснаха, но тя не отвърна нищо.

- Да не би някой учител да те е накарал да свършиш нещо?

Сония поклати глава.

- Да не би да си опитала нещо, което е отнело повече сили, отколкото си очаквала?

Тя отново поклати глава.

Лорлън се опита да се сети за всичко, което би могло да я изтощи до такава степен. Припомни си няколкото пъти, когато беше изчерпал напълно силата си. Беше отдавна, още като ученик. По време на битките с Акарин на Арената. Но тя каза, че този път не е виновен той.

Тогава той се сети. Веднъж учителят накара всеки ученик да се сражава срещу неколцина други. Това бе един от малкото случаи, когато Лорлън претърпя поражение.

Но сега беше твърде късно за занятия... Защо ще се бие срещу другите ученици? Лорлън се намръщи, когато в ума му изскочи едно име.

Регин. Момчето сигурно беше събрало поддръжниците си и я беше причакало някъде. Това беше смела и рискована постъпка. Ако Сония кажеше на Акарин за тормоза...

Но тя нямаше да го направи. Лорлън я погледна и усети как сърцето му се свива. В същото време неочаквано разбра, че се гордее с нея.

- Регин беше, нали?

Очите й се разшириха от изумление. Той съзря стаената предпазливост и кимна.

- Не се тревожи, няма да кажа на никого, освен ако сама не поискаш. Ако искаш, ще разкажа на Акарин какво се е случило. - Ако го подслушваше, то значи вече знаеше. Той хвърли един поглед към пръстена и бързо отвърна глава.

Тя поклати глава.

- Не. Недейте. Моля ви.

Разбира се. Тя не искаше Акарин да знае.

- Стана неочаквано - додаде тя. - Вече ще стоя далеч от тях. Лорлън леко кимна.

- Добре, а ако не успееш, винаги можеш да ме повикаш на помощ.

Крайчетата на устата й се извиха в крива усмивка, след което тя си пое дълбоко дъх и започна да се изправя.

- Почакай. - Тя се спря и той я хвана за ръката. - Ето - каза той.- Това ще ти помогне.

Лорлън внимателно изпрати лек енергиен лечителски поток през дланта си към тялото й. Тя го усети и очите й се разшириха. Той не възстанови силата й, но облекчи физическото изтощение. Раменете й се изправиха и бледността от лицето й изчезна.

- Благодаря ви - каза тя. Изправи се, погледна към седалището на Върховния повелител и раменете й отново се отпуснаха.

- Няма да е винаги така, Сония - каза тихо той.

Тя кимна.

- Лека нощ, Разпоредителю.

- Лека нощ, Сония.

Той я изпрати с поглед, докато тя бавно се отдалечаваше. Надяваше се, че уверението му ще се осъществи, само че не знаеше как.

Глава 27 Полезна информация

Лейди Тия отвори вратата на Магьосническата библиотека. Сония вдигна сандъчето с книги, внесе я вътре и я остави на бюрото на лорд Джулен. Лейди Тия внесе своето сандъче. Сония огледа полутъмната зала.

- Отдавна не съм идвала тук.

Тия започна да вади книгите от сандъчетата.

- Защо?

-„Учениците не се допускат вътре, освен ако не са придружаване от магьосник ”.

Библиотекарката се изкиска.

-Трудно ми е да си представя наставникът ти да се мотае наоколо и да те наглежда. Всъщност дори не е нужно да искаш разрешението му. Сега можеш да ходиш сама, където поискаш.

Сония примигна изненадано.

- Дори тук?

-Да, но не забравяй, че сега си дошла да ми помогнеш. - Библиотекарката извади няколко книги и очите й проблеснаха. Сония ги взе и тръгна след нея към стелажите в дъното на залата, а след това през една малка врата в другата зала, където никога не беше влизала досега. В средата й имаше още рафтове, но покрай стените бяха подредени шкафове и сандъци.

- Това хранилище ли е?

-Да. - Тия започна да подрежда книгите по рафтовете. - Това са копия на учебниците от Ученическата библиотека. Когато старите се прокъсат, оттук взимаме други за подмяна. А в сандъците се съхраняват оригиналите.

Тия взе книгите от ръцете на Сония и тръгна към дъното на стаята. Двете минаха покрай един голям, тежък скрин, пълен с всевъзможни книги, от огромни томове до миниатюрни издания и купчини от свитъци. Стъклените вратички бяха подсилени с метална мрежа.

- А тук какво има?

Библиотекарката се обърна и очите й проблеснаха.

-Тук са оригиналите на най-старите и най-ценни книги и карти на Гилдията. Те са твърде крехки, за да бъдат използвани. Виждала съм някои техни копия.

Сония надникна през стъклото.

- Някога разглеждали ли сте оригиналите?

Тия се приближи до Сония и погледна към книгите.

-Не, вратите са заключени с магия. Когато Джулен беше още млад, главният библиотекар му предостави достъп до книгите, но Джулен никога не го е отварял за мен. Веднъж ми каза, че тук се съхранява планът за проходите под Университета.

-Проходите? - Сония си спомни как лорд Фергън беше завързал очите й и я беше превел през подземието, където беше заключил Сери.

-Казват, че земята под сградите на Гилдията е просто надупчена с подземни проходи. Сега никой не ги използва, макар да си мисля, че наставникът ти го прави, тъй като има навика да се появява и да изчезва на най-неочакваните места.

- И тук има карта?

- Така твърди Джулен, но подозирам, че просто ме дразни с това.

Сония стрелна Тия с поглед.

- Дразни ви?

Библиотекарката се изчерви и наведе очи.

- Беше отдавна, когато бяхме още млади.

-Не мога да си представя, че лорд Джулен някога е бил млад -каза Сония и тръгна след Тия към дъното на стаята. - Той е толкова строг и непристъпен.

Тия спря до един сандък, взе книгите от Сония и ги прибра вътре.

- Хората се променят - каза тя. - За съжаление той се изпълни с мисълта за собствената си важност, сякаш да си библиотекар е сравнимо с това да си Повелител на воините, например.

Сония се засмя.

- Директорът Джерик би казал, че познанието е по-важно от всичко останало, така че като пазители на познанието на Гилдията, вие сте по-важни от Висшите магове.

Устните на библиотекарката се разтеглиха в усмивка.

- Мисля че знам, защо Върховният повелител избра теб, Сония. Сега ми донеси останалите книги от бюрото на Джулен.

Сония се върна в залата. През последните две седмици почти всяка вечер беше помагала на лейди Тия. Макар истинската причина да бе желанието й да се скрие от Регин, тя искрено се беше привързала към ексцентричната библиотекарка. След като затвореха библиотеката и започнеха да подреждат книгите, Тия ставаше почти толкова разговорлива, колкото жените, които перяха на река Тирали.

Тя с удоволствие слушаше, как Сония разказва за домашните си задания и й даваше ценни съвети. Когато Сония не беше в настроение за разговори, лейди Тия със същото удоволствие си говореше самичка. Освен това тя бе неизчерпаем източник на информации за историята на Гилдията, знаеше безброй истории за вътрешни борби, политически скандали и дворцови интриги. Знаеше най-новите клюки. Сония с изненада научи слуховете, които едва не бяха съсипали живота на Денил като ученик и с тъга изслуша разказа за бавната смърт на съпругата на Ротан от болест, която нито един Лечител не успял да спре.

Когато се връщаше с книгите, тя отново спря до скрина и го погледна замислено. Никой не използваше проходите под Университета. Особено Регин. А и както беше казала Тия, тя можеше да ходи където си пожелае.

Веднага щом влезе в стаята си, Ротан отиде до креслото си извади писмото от мантията си. Един куриер му го беше донесъл по време на почивката между занятията и макар любопитството да го измъчваше, той не се осмели да го разпечата в Университета.

Беше писал на Денил преди почти два месеца. Толкова време беше минало, откакто Акарин му беше отнел Сония. Оттогава само веднъж беше разговарял с нея. Когато един ученик от влиятелно семейство се беше обърнал към него с молба за допълнителни занимания, Ротан беше поласкан, но после стана ясно, че ученикът може да се занимава само във времето, когато Ротан трябваше да преподава на класа на Сония. Ротан разбра кой стои зад молбата. Щеше да е грубо от негова страна да откаже, а и не се сещаше за никаква уважителна причина.

Ротан погледна писмото и се приготви да бъде разочарован. Дори Денил да се съгласеше да му помогне, вероятността да намери нещо, което да бъде използвано срещу Акарин, беше нищожна. Но писмото беше голямо и изненадващо дебело. Ротан счупи печата с треперещи ръце, сграбчи първия лист и започна да чете.

До Ротан

Много се радвам, че получих писмо от теб, стари приятелю! Наистина много пътувах, видях далечни страни и се сблъсках с други народи, култури и религии. Научих много и много разбрах. Ще ти разказвам всичко следващото лято, когато се прибера в Киралия.

Новините ти за Сония са невероятни. За нея това е щастлива промяна, макар да разбирам недоволството ти от отнемането на наставничеството ти. Знам, че точно твоите усилия я превърнаха в ученичка, достойна за вниманието на Върховния повелител. Но новото й положение би трябвало да сложи край на проблемите й с един определен ученик.

Силно съм разочарован, че съм пропуснал посещението на Дориен. Моля те, предай му моите поздрави.

С това писмо изпращам и малкото информация, която събрах от Голямата библиотека и няколко други източника. Надявам се да ти е полезна. Прекрасно разбирам иронията в ситуацията, за която ми говориш. Ако следващото ми пътуване се окаже плодотворно, двамата ще можем да добавим още една глава в книгата ни.

Твой приятел

Денил

Ротан разгледа и останалите листи.

- Откъде е успял да намери всичко това? Блестящия храм, Гробниците на белите сълзи... - мърмореше удивено той. После се засмя. - Само няколко други източника, а?

Върна се към първата страница и потъна в четене. Беше стигнал едва, едва до третата, когато на вратата се почука. Ротан се сепна и скочи от креслото с разтуптяно сърце. Зачуди се къде да скрие обемистото писмо, после изтича до библиотеката и го пъхна в една голяма книга. Тя доста се изду, но на пръв поглед никой нямаше да го забележи

Чукането се повтори и Ротан забърза към вратата. Пое си дълбоко дъх и се приготви за най-лошото. Когато отвори вратата и видя възрастното семейство, той въздъхна с облекчение.

- Ялдан и Езрил. Влезте.

Отидоха във всекидневната.

- Как си, Ротан? - попита Езрил. - Не сме те виждали от доста време.

Ротан сви рамене.

- Добре съм. А вие?

- Отлично - отвърна Езрил. Тя се поколеба и погледна Ялдан.

- Искате ли чаша суми? - предложи Ротан.

- Да, благодаря - рече Ялдан.

Двамата се настаниха в креслата, а Ротан отиде да вземе подноса си с чаши. Докато приготвяше сумито, Ялдан му разказваше за разни гилдийски дреболии. Ротан реши, че наистина отдавна не се е виждал със старите си приятели. Езрил продължаваше да мълчи, докато Ротан си наливаше втората чаша суми.

- Искам всеки първоден да вечеряш с нас, Ротан - каза най-накрая тя.

- Наистина ли? - Ротан се усмихна. - С удоволствие. Но всеки първоден?

- Да - рече твърдо тя. - Ние знаме какъв шок беше за теб отнемането на Сония. Тя никога не те посещава, което сигурно е ужасно разочароващо за теб, предвид всичко, което направи за нея. Въпреки допълнителните й занимания, тя...

-Едва ли успява да се справи - прекъсна я Ялдан. После се усмихна на Ротан. - Сигурен съм, че когато се поосвободи, ще те посети. Междувременно не можем да ти позволим да падаш духом.

- Той има предвид, че не трябва всяка вечер да си сам.

-Особено след като Денил е в друга страна - додаде Ялдан. -Трябва да си отдъхнеш от общуването с учители и ученици.

-А и Тания каза, че отново си започнал да взимаш немин - обади се Езрил с тих глас. - Не й се сърди, че ни каза. Тя е загрижена за теб - както и ние.

- Та ще идваш ли? - попита Ялдан.

Ротан погледна разтревожените лица на приятелите си и се засмя.

- Но разбира се. С удоволствие.

Сония вървеше бавно по коридора. Стараеше се да стъпва колкото се може по-тихо, но звукът от стъпките й все пак се разнасяше надалеч. Тя надникна предпазливо зад ъгъла и въздъхна с облекчение, когато видя, че няма никой.

Беше късно. Много по-късно от обичайното. Две седмици беше успявала да избегне срещата с Регин и бандата му. Тя или се връщаше от библиотеката заедно с лейди Тия, или избираше заплетен маршрут по коридорите. Всеки път, когато се озоваваше в главния коридор, забелязваше някой от учениците да я чака. Но те нямаше да се осмелят да я нападнат там. Рискът да бъдат хванати от някой магьосник беше твърде голям. По същата причина никога не я причакваха близо до библиотеката.

Сония се надяваше, че на съюзниците на Регин най-накрая ще им омръзне и ще изгубят интерес. За всеки случай започна да оставя кутията си в библиотеката, вместо да я носи обратно в стаята си. Предишния път, когато им омръзна да я измъчват с шокови удари, бяха съсипали всичките й записки и книги. Тогава й се беше наложило да остави кутията в коридора, защото нямаше сили да я носи, а върви тихо означаваше да върви бавно и то точно тогава, когато й се искаше да тича. Не за пръв път се зачуди дали обувките на магьосниците нарочно не са направени шумни. Независимо колко внимателно стъпваше, ехото от стъпките й се разнасяше по коридорите. Сония въздъхна. Доскоро с удоволствие изследваше университетските коридори. А сега въздъхваше с облекчение в мига, когато се озовеше в дома на Върховния повелител.

Дочу сподавен смях и рязко спря, осъзнавайки, че те са блокирали пътя й до главния коридор. Но този път не знаеха, че ги е чула. Ако побегнеше назад и минеше през порталната стая, можеше да скрие във вътрешните коридори.

Тя се обърна и побягна.

- Бягай, Сония, бягай! - разнесе се гласът на Регин и коридора се изпълни със смях и тропот.

Тя сви зад ъгъла, после зави в друга посока. Появи се позната врата. Тя сграбчи дръжката и се шмугна вътре. Без да проверява дали я следват, прекоси стаята, отвори противоположната врата и побягна по коридора.

Зави зад близкия ъгъл, после отново смени посоката, влезе в друг коридор... И на края му стоеше ухилен ученик.

Сония рязко спря и го зяпна слисано. Явно знаеха и за вътрешните коридори. Усмивката на момчето се разшири и тя присви очи. Очевидно бе оставен там, за да я дебне. Но беше сам и нямаше да й е трудно да го преодолее.

Ученикът като че ли прочете мислите й. Усмивката му изчезна, на лицето му се изписа тревога и той отстъпи встрани. Сония се шмугна през вратата, прекоси стаята и отново се озова в обичайния и коридори. Някъде зад нея се затвори врата и тя отново се затича. Главният коридор беше съвсем наблизо. Тя зави зад един ъгъл, после още един и попадна под дъжд от червен огън.

Предпочете да не вдига веднага щита си, с надеждата да запази силата си колкото се може по-дълго. Прониза я болка и пред очите й причерня...

Когато се свести, лежеше на пода. Заслепи я нов проблясък и тя се сгърчи от болка, но след преминаването на първоначалния шок, успя да издигне бариера.

Подпря се на земята и с усилие се изправи. Пред нея стояха Регин и още четирима ученици. Други трима блокираха пътя към главния коридор. Иззад ъгъла се появиха още двама, после още трима... Тринайсет души. Повече от предишния път. Тя се приготви за най-лошото.

-Здравей, Сония - усмихна се Регин. - Как така се случва, че винаги се натъкваме един на друг?

Учениците се разхилиха. Този път на лицата им нямаше и сянка от съмнение. Никой не ги беше повикал да отговарят за това, че я бяха измъчвали, което доказваше правотата на Регин, че тя няма да каже нищо на Акарин.

Регин притисна ръка към сърцето си.

-Какво странно нещо е любовта - рече замислено той. - Мислех си, че ме мразиш, а сега виждам, че ме следваш навсякъде!

Един от учениците му подаде малка хартиена кутийка. Сония се намръщи. В такива кутийки обикновено продаваха захаросани ядки или други сладки.

-Ах! Подарък! - извика Регин и отвори капака. - Знак на уважението ми към теб.

Вътре имаше нещо, което приличаше на бонбони с ярка обвивка. Силна миризма удари Сония в носа и тя усети как й се повдига. „Късчета харел - помисли си тя, - или оборска тор. А може би и двете”. Регин извади едно.

-Искаш ли да ти го сложа в устата, както правят младите влюбени? - Той се обърна към другарите си. - Но първо искам да те сгрея.

Той удари по щита й и останалите се присъединиха към него. Стомахът й се сви от ужас. При толкова много нападатели нямаше да издържи дълго. Тя се обърна и се опита да се придвижи към главния коридор, но след няколко крачки разбра, че бързо губи сили, а противниците й не отслабват натиска.

Сония се спря. Пътят до вратата на Университета й беше отнел ужасно много време. Тогава й се искаше да си беше оставила поне малко енергия, за да може да се изправи и да върви. За да я съхрани, трябваше да свали щита си малко по-рано и да се престори на напълно изтощена. Да, това може би щеше да свърши работа.

Но когато погледна към кутията от сладки, тя изведнъж промени намеренията си. Щеше да издържи колкото се може повече. когато Регин се опита да й пъхне „сладкиш” в устата, щеше да му го изплюе в лицето.

Тя усети как и последните й сили я напускат. Застена от болка под дъжда от шокови удари. Коленете й омекнаха и тя се отпусна на пода. Когато огънят най-после спря, тя отвори очи и видя Регин да коленичи до нея, хванал един от „сладкишите” в ръка.

- Какво става тук?

Регин потрепери и пребледня. Той бързо скри „сладкиша“ и се изправи. Сония видя приближаващия се магьосник и усети как лицето й пламва. Лорд Ийкмо застана в коридора със скръстени ръце.

- Кажете ми! - рече със заповеден тон той.

Регин се поклони и останалите ученици бързо последваха примера му.

- Просто си играем, милорд - каза той.

- Играете си, значи. - Ийкмо се намръщи. - Нима правилата на тази игра отменят правилата на Гилдията? Битките извън Арената са забранени.

- Ние не се бием - обади се един от учениците. - Само си играем.

Ийкмо присви очи.

- Така ли? Като нанасяте шокови удари върху беззащитна млада жена?

Регин преглътна.

- Щитът й падна преди да го усетим, милорд.

Лорд Ийкмо повдигна вежди.

- Млади човече, изглежда сте нито толкова дисциплиниран, нито толкова добър във Воинските умения, колкото твърди лорд Гарел. Сигурен съм, че лорд Болкан ще се съгласи с мен. - Ийкмо огледа всички поред, запомняйки лицата им. - Веднага се връщайте в стаите си.

Учениците бързо се отдалечиха. Ийкмо се обърна към Сония и тя съжали, че не й беше останала достатъчно сила, за да се измъкне докато той още беше зает с учениците. Той изглеждаше твърде разочарован. Тя подви крака и се изправи, олюлявайки се.

- Откога продължава това?

Тя се поколеба, защото не искаше да си признава, че не й е за първи път.

- Около час.

Той поклати глава.

- Колко са глупави тези ученици. Да нападат избраницата на Върховния повелител? И то в група. - Той я погледна и въздъхна. - Не се безпокой, това няма да се повтори.

- Моля ви, не казвайте на никого.

Той я погледна замислено. Тя направи крачка напред, но й се зави свят и беше принудена да се подпре на стената. Ийкмо я хвана под ръка и Сония усетил мекия поток лечителска енергия. Когато световъртежът престана, тя избута ръката му.

- Кажи ми, отвърна ли на ударите?

Тя поклати глава.

- Защо не?

- Какъв е смисълът?

- Никакъв, но в повечето случаи хората се опитват да се съпротивляват поне от гордост. Но ти сигурно си имала причина да не го правиш.

Той я погледна очаквателно, но тя наведе глава и замълча.

- Ако беше нанесла удар по някой от най-слабите, сигурно щеше да ги изтощиш точно така, както са изтощили теб. Това поне щеше да обезкуражи останалите.

Сония се намръщи.

- Но те нямаха щитове. Ами ако нараня някой от тях?

Той се усмихна, доволен.

- Това е отговорът, който исках да чуя. Но въпреки това смятам, че има и друга причина.

Сония усети прилив на гняв. Той отново се опитваше да проникне в душата й, да открие слабостите й. Но това не беше урок. Не беше ли достатъчно унижението да бъде намерена от него? Тя искаше да я остави на мира, затова се сети за нещо, което обикновено притесняваше магьосниците.

- Ще изпитате ли желание да нанесете удар, ако сте видели как едно момче умира от ръцете на магьосници?

Той не отвърна поглед. Всъщност в очите му се появи разбиране.

- Аха - рече той. - Ето каква била работата.

Тя го погледна ужасена. Нима той е готов да превърне и трагедията от Прочистването в поредната си лекция? Тя усети как гнева й се засилва и разбра, че няма да успее да се сдържа още дълго време.

- Лека нощ, лорд Ийкмо - процеди тя през стиснати зъби и после му обърна гръб и тръгна към главния коридор.

- Сония! Върни се!

Тя не му обърна никакво внимание. Той отново я повика с гневен повелителен тон. Борейки се с огромната умора, тя ускори крачка.

Когато стигна до коридора, тя усети как гневът й стихва. Ийкмо щеше да я накара да съжалява за невъзпитаното й поведение, но това въобще не я притесняваше. Тя искаше единствено да легне в топлото си легло и дни наред да спи.

Глава 28 Таен план

Вратата се отвори и ярката слънчева светлина заслепи Лорлън. Той заслони очите си с ръка и излезе след Акарин на покрива на Университета.

- Имаме си компания - отбеляза Акарин.

Лорлън проследи погледа му и забеляза фигура с червена мантия, облегната на парапета.

- Лорд Ийкмо. - Лорлън се намръщи. - Сигурно Болкан му е дал достъп дотук.

Акарин изсумтя неодобрително.

- Върху тази врата са отпечатани толкова самоличности, че вече се чудя защо изобщо си правим труда да я заключваме.

Той тръгна към Воина. Лорлън забърза след него, притеснен, че Акарин може да отнеме достъпа на Ийкмо до покрива.

- Ако Болкан не го уважаваше, нямаше да му даде достъп до покрива.

- Естествено. Нашият Повелител на воините знае, че методите му не са подходящи за всеки ученик. И прекрасно разбира, че Ийкмо отвлича вниманието от собствените му слабости.

Ийкмо не ги забелязваше. Той стоеше, облегнат на перилата и гледаше надолу към нещо. Когато Акарин се приближи на няколко крачки от него, Ийкмо изведнъж се изправи.

- Върховни повелителю, Разпоредителю!

- Здравейте, лорд Ийкмо - кача учтиво Акарин. - Не съм ви виждал тук досега.

Ийкмо поклати глава:

- Рядко се качвам тук - само когато искам да размишлявам на спокойствие. Бях забравил каква красива гледка се разкрива oт покрива.

Лорлън погледна към града, към виещата се в далечината река, към сградите на Гилдията. Когато се обърна към градината, той видя няколко ученици, които бяха излезли да се поразходят през почивката. По земята все още имаше неразтопен сняг, но яркото слънце предвещаваше настъпването на пролетта.

На една от близките пейки Лорлън забеляза позната фигура, Сония седеше, погълната от някаква книга.

- Обектът на моите размишления - призна си Ийкмо.

- Напредва ли? - попита Акарин.

- Не толкова бързо, колкото се надявах. - Ийкмо въздъхна. И още се притеснява да нанася удари. Започвам да разбирам защо.

- Така ли?

Ийкмо се усмихна криво.

- Тя е твърде добра.

- Какво имате предвид?

- Притеснява се, че може да нарани някого - дори враговете си. - Ийкмо се намръщи и погледна Върховния повелител. - Снощи хванах Регин и още няколко ученици да я тормозят. Бяха я докарали до пълно изтощение и използваха шокови удари.

Лорлън усети как в сърцето му прескочи удар.

- Шокови удари - изсъска той.

- Припомних им правилата на Гилдията и ги изпратих по домовете им.

Ийкмо погледна очаквателно Върховния повелител, но Акарин не каза нищо. Той наблюдаваше Сония с такова напрежение, че Лорлън се изненада, че момичето не усеща нищо.

- Колко бяха? - попита той. Ийкмо се намръщи.

- Дванайсет или тринайсет. Почти всички мога да ги назова поименно.

- Няма нужда. Няма да даваме гласност на този случай. Върховният повелител погледна към Воина. - Благодаря, че сподели това с мен, Ийкмо.

Ийкмо изглеждаше така, сякаш се кани да каже още нещо, но просто кимна и тръгна към вратата. Акарин отново погледна надолу и устните му се разтеглиха в полуусмивка.

-Дванайсет или тринайсет. Силата й нараства със забележителни темпове. Спомням си един ученик от моя клас, чиято сила нарастваше също толкова бързо.

Лорлън погледна втренчено Акарин. На ярката слънчева светлина лицето му изглеждаше покрито с нездрава бледност. Под очите му имаше тъмни сенки, но погледът му беше остър както винаги.

- Доколкото си спомням ти напредваше също толкова бързо.

-Често съм се чудел дали щяхме да го постигнем, ако не се опитвахме непрекъснато да се надминаваме един друг.

Лорлън сви рамене.

- Сигурно.

- Не знам. Може би съперничеството ни се отрази добре.

-Добре ли? - Лорлън се изсмя рязко. - Добре за теб. Повярвай ми, във второто място няма нищо добро. Когато бях до теб, никой не ми обръщаше внимание - поне що се отнася до жените. Ако знаех, че накрая и двамата ще останем ергени, въобще нямаше да ти завиждам толкова.

-Да ми завиждаш? - Усмивката на Акарин изчезна. Той се извърна и впери поглед в хоризонта. - Не. Не съм за завиждане.

Той произнесе последните думи толкова тихо, че Лорлън не бе сигурен, че ги е чул. Той отвори уста, за да попита защо, но погледът на Акарин се плъзна към разрушената Наблюдателница.

-Как вървят плановете на Девин за възстановяването на Наблюдателницата?

Лорлън въздъхна и отново насочи вниманието си към проблемите на Гилдията.

В ранния следобед Денил и Тайенд най-после оставиха зад гърба си последните къщи от предградията на Капия. Пред тях се простираха поля и овощни градини. Сред морето от зеленина се забелязваха червеникаво-кафявите парчета разорана земя.

Конете вървяха бавно по пътя. Слугите бяха изпратени напред, за да известят сестрата на Тайенд за пристигането им. Домът й беше първата им спирка в маршрута. Денис се усмихна доволна, предвкусвайки почивката.

- Хубаво е, че отново сме на път, нали? - каза Тайенд.

Денил погледна изненадано спътника си.

- Вие, изглежда, наистина го очаквахте с нетърпение.

- Да. Не трябваше ли?

- Мислех си, че последното ни пътуване ви е отказало напълно.

Тайенд сви рамене.

- Имахме някои неприятни преживявания, но като цяло не беше чак толкова зле. Този път ще се придържаме в границите на Елийн и пред цялото време ще бъдем на твърда земя.

- Убеден съм, че ако изведнъж усетите липсата на приключения, винаги можем да намери някое езеро или река, където да наемем лодка.

- Търсенето в чужди библиотеки винаги е достатъчно приключение - заяви Тайенд. Той погледна към хоризонта. - Интересно кой от демовете съхранява книгите, които са ни нужни.

- И дали наистина са ни нужни - сви рамене Денил. - Ние не знаем почти нищо. Може би демът, когото е посещавал Акарин, живее в другия край на страната, а той е ходил в планината по съвсем други дела.

- Но къде е отишъл след това? - Тайенд хвърли кос поглед към Денил. - Ето това ми е най-интересно. Знаем, че Акарин е ходил в планината, а после следите му се губят. Никакви записки, никакви спомени. Съмнявам се тайно да се е върнал в Капия. А до завръщането му в Гилдията са минали още няколко години. През цялото време ли е останал в планината? Дали ги е обходил на север или на юг? Дали не ги е прекосил?

- Към Сачака?

- В това има смисъл. Сачаканската империя е достатъчно стара, за да бъде наречена древна, а магията в нея е била силно развита Възможно е там да има сведения за някои по-древни магически култури.

-В нашите библиотеки има достатъчно материали за империята - каза Денил. - Съмнявам се, че в Сачака е останало нещо за откриване. Гилдията е унищожила всичко, което не е успяла да вземе след войната.

Тайенд повдигна вежди.

- Колко мило от тяхна страна.

Денил сви рамене.

-Времената са били други. Гилдията тъкмо е била сформирана. След ужасите на войната магьосниците са били готови на всичко, за да предотвратят следващата. Те са знаели, че ако позволят на сачаканските магьосници да запазят знанието си за магията, войните между двете държави няма да имат край.

- И превърнали процъфтяващата държава в пустиня.

-Отчасти. Зад пустинята се простират плодородни земи, там има поля, села и градове. И Арвис, столицата им.

Тайенд се намръщи.

- Смятате ли, че Акарин е отишъл там?

- Никога не съм чувал някой да го е твърдял.

- Защо той държи пътуването си в тайна? - Тайенд се замисли.

- Може би е прекарал всичките тези години в проучване на Сачаканската империя и не е намерил нищо, а след това се е чувствал твърде засрамен, за да го признае. Или пък - усмихна се той, - може да е прекарал времето си в безцелно мотаене и също не е искал да си го признае. А може да е направил нещо, което Гилдията не би одобрила - или пък се е влюбил в някоя сачаканска девойка, оженил се е за нея и се е заклел никога да не се върне в Киралия, но тя е починала или го е изоставила и той...

- Имате много бурно въображение, приятелю мой.

Тайенд се усмихна:

-А може би се е влюбил в някой прекрасен сачакански младеж. Властите са разбрали за това и са го прогонили от страната.

-Тайенд Тремелин, говорите за Върховния повелител - рече твърдо Денил.

-Подобни предположения обиждат ли ви? - Гласът на учения прозвуча леко предизвикателно.

Денил го погледна твърдо.

- Възможно е да поровя из миналото му, за да подпомогна на изследванията си, Тайенд, но това не означава, че не уважавам мъжа или поста му. Не мога да допусна спекулации по негов адрес.

- Разбирам. - Лицето на Тайенд помръкна и той наведе глава.

- Във всеки случай - добави Денил, - последното ви предположение е просто смешно.

Тайенд се усмихна лукаво:

- Откъде сте толкова сигурен?

- Акарин е могъщ магьосник. Властите да го прогонят от страната? Едва ли.

Тайнед отново се усмихна и поклати глава. След известно мълчание той попита:

- А какво ще направим, ако разберем, че Акарин е отишъл в Сачака? И ние ли ще отидем там?

- Хмм. - Денил се обърна и погледна назад. Капия се беше изгубила зад хълмистите планини. - Зависи колко време ще ми отнемат посланическите ми задължения.

Когато Еренд започна да се вайка заради предстоящата му ежегодна обиколка на страната, Денил предложи да тръгне вместо него. Еренд изпадна във възторг.

Денил реши, че му се предоставя отлична възможност да продължи изследването, без да предизвиква упреци, че е пренебрегнал преките си задължения. Но докато се подготвяше за пътуването, той с ужас осъзна, че ще се наложи да прекара доста време в отдалечени селища, където въобще няма библиотека. А освен това Еренд обикновено пътуваше през лятото, а то беше още далеч. Денил изгаряше от нетърпение и успя да внуши на Еренд, че обиколката може да започне и по-рано. Но пък не успя да промени маршрута й.

- И какво точно ще правите? - попита Тайенд.

- Ще посетя демовете, които живеят по тези места, ще поговоря с магьосниците, ще потвърдя магическия потенциал на децата, които кралят ще изпрати в Гилдията. Надявам се, че няма да ви стори отегчително.

-Аз ще поровя из частните библиотеки. Това си струва десет пътувания. Освен това ще посетя сестра си.

- Какво представлява тя?

Лицето на Тайенд грейна в усмивка.

-Тя е забележителна жена. Мисля, че тя усети наклонностите ми много преди самия мен. Мисля, че ще я харесате, въпреки навика й да говори без заобикалки, което е доста смущаващ. - Той посочи пътя пред тях. - Виждате ли онази редица от дървета? Там започва пътят към нейното имение. Да побързаме. Не знам за вас, но аз съм гладен!

Тайенд препусна в галоп, а Денил чу как коремът му закъркори. Той погледна към дърветата и също пришпори коня си. Скоро двамата слязоха от главния път, минаха под една каменна арка и тръгнаха към виждащата се в далечината къща.

След приключването на вечерните занятия Сония отиде в библиотеката и забеляза тъмните сенки под очите на Тия.

- До късно ли останахте снощи, милейди?

Библиотекарката кимна.

-Когато доставят новите партиди книги се налага да оставам до късно. Няма кога друг път да ги разпределям. - Тя се прозина и се усмихна. - Благодаря ти, че остана да ми помогнеш.

Сония сви рамене.

- И тези сандъчета ли са за Магьосническата библиотека?

-Да. Нищо интересно. Просто още учебници. - Двете вдигнаха по едно сандъче и тръгнаха към Магьосническата библиотека. Лорд Джулен ги посрещна и вдигна изненадано вежди.

-Виждам, че си имаш помощничка - отбеляза той. - Мислех, че Лорлън е отклонил молбата ти.

- Сония сама пожела да ми помогне.

-Не трябва ли да учиш, Сония? Според мен избраницата на Върховния повелител трябва да се занимава с по-интересни неща от това да носи сандъчета с книги.

Сония го погледна невинно.

- Можете ли за ми предложите по-добро място, където да прекарвам свободното си време, милорд?

Той изкриви устни и изсумтя.

- Стига да имаш свободно време. - Той погледна Тия. – Aз смятам там да се оттегля. Лека нощ.

- Лека нощ, лорд Джулен - отвърна Тия.

Когато начумереният магьосник си тръгна, Тия тръгна към хранилището. Сония се засмя.

- Според мен той ревнува.

- Ревнува ли? - Тия се обърна и се намръщи. - От какво?

- Вие си имате помощничка. И то ученичката на Върховния повелител.

Тия повдигна едната си вежда.

- Твърде много се цениш.

Сония се намръщи.

- Не съм го искала. Но съм готова да се обзаложа, че Джулен се чувства уязвен, че някой доброволно се е съгласил да ви помага.

Тия сви усти, сякаш се опитваше да скрие усмивката си.

- Да побързаме тогава. Ако наистина искаш да ми помагаш, недей просто да стоиш и да развиваш теории.

Внесоха книгите в хранилището и започнаха да ги подреждат по местата им. Сония устоя на изкушението да погледне към скрина със старите книги и карти, и се съсредоточи върху разпределянето. Тия се прозя няколко пъти.

- Колко късно приключихте снощи? - попита Сония.

- Много късно - призна Тия.

- Защо не ме оставите да се оправям сама с това?

Тия я погледна невярващо.

- Ти наистина имаш излишък от енергия, Сония. - Тя въздъхна.

- Но не трябва да те оставям тук сама. А ако те заключа, после ще трябва да се връщам и да те пускам.

Сония сви рамене.

- Сигурна съм, че няма да ме забравите. - Тя погледна натрупаните книги. - Мога да ви помогна с това, но не и с каталогизирането. Докато подреждам книгите, вие можете да ги опишете.

- Добре. Отивам да се оправя с картотеката. Ще се върна след час. - Тя се усмихна. - Благодаря, Сония.

Сония изпрати библиотекарката до вратата, като едва сдържаше нетърпението си. Когато остана сама, тя се огледа. Във въздуха проблясваха прашинки, оцветени в жълто от магическото й кълбо. В сумрака рафтовете с книги като че ли се простираха до безкрайност.

Сония се усмихна, върна се в хранилището и бързо започна да подрежда книгите по местата им. Броеше секундите, защото знаеше, че разполага само с час. Щом изпразни сандъчетата, тя ги заряза и отиде при скрина.

Внимателно проучи ключалката с очите и със съзнанието си. Тия беше казала, че вратата е запечатана и с магия, което наистина се оказа така.

Макар ключалката да беше доста по-сложна от всички, с които си беше имала работа досега, Сония всъщност се притесняваше дали ще се справи с магията. Дори и да успееше, намесата й щеше да бъде забелязана и магическата й следа - разпозната.

Когато Сери я учеше как да отключва ключалки, той й беше казал първо да потърси друг начин. Понякога човек можеше да намери по-лесен път за проникване от разбиването на ключалки. Тя огледа пантите на вратите и изруга под носа си, когато установи, че се намират от вътрешната страна.

След това се зае да оглежда цялата мебел, провери внимателно всички сглобки и ъгли. Скринът беше стар, но здрав и добре изработен. Тя сви замислено устни, след това придърпа един стол и се качи върху него, за да може да огледа и отгоре. И там не откри никакви слабости. Сония въздъхна и скочи на пода.

Оставаха й дъното и задната стена. За да може да разгледа скрина отдолу, тя трябваше да го повдигне с магия, след което да пропълзи под него и да огледа дъното. Макар да се беше възстановила напълно от снощното си изтощително преживяване, тя не беше сигурна дали ще успее да повдигне скрина и да го задържи стабилен във въздуха. Нима толкова силно желаеше тази карта?

Сония погледна през стъклото към книгите и свитъците. Между нея и евентуалния път за бягство от Регин стояха само едно тънко стъкло и телена мрежа. Тя раздразнено прехапа устна.

Тогава забеляза нещо странно на задната стена. По дължината й се забелязваха две линии, които бяха твърде прави, за да са просто естествени цепнатини в дървото. Задната част на скрина очевидно беше твърде голяма, за да бъде покрита от един голям дървен панел. Сония се наведе напред и огледа линиите, за да провери дали стигат до дъното. Не стигаха.

Тя се премести отстрани и надникна в процепа между задната част на скрина и стената. Създаде мъничко светлинно кълбо, за да освети тясното пространство и откри нещо странно.

До задната стена на скрина се забелязваше нещо с размери на учебник, но направено от дърво. Сония отстъпи назад, пое си дълбоко дъх и бавно обгърна с магия скрина, като внимаваше да не осъществи контакт с омагьосаната ключалка. С малко усилие на волята, тя го повдигна. Скринът леко се олюля. Сония се концентрира, бавно го премести встрани от стената, както се отваря врата и леко го пусна на пода. Няколко фарини се разбягаха панически от мрежите си.

Сония тихичко въздъхна и осъзна, че сърцето й бие ускорено. Ако някой я видеше какво прави, проблемите й нямаше да имат край. Тя надникна отново през стъклените врати и с облекчение установи, че нищо не е помръднало от мястото си. Заобиколи скрина и видя, че предметът е просто малка картина, закачена на стената. Когато огледа задната стена обаче, тя ахна от изумление.

В дървената плоскост беше изрязан малък квадрат. Сония с лекота изчопли с нокти отрязаното парче и пред очите й се разкриха подредените свитъци и няколко книги.

Сърцето й биеше ускорено. Тя се поколеба дали да бръкне и вътре. Очевидно отворът е бил изрязан от някого. Дали през цялото време го е имало? Или някой го е изрязал по-късно, за да може незабелязано да вземе нещо отвътре? Тя не усети никаква магическа бариера около дупката. Бръкна внимателно вътре и измъкна един от свитъците.

Това беше план на жилищната сграда на магьосниците. Сония го огледа внимателно, но не откри отбелязани никакви тайни проходи. Остави свитъка на мястото му и извади друг. Този път попадна на подробен план на жилищната сграда на учениците. И тук не бяха отбелязани никакви проходи.

Третият свитък беше карта на Университета и пулсът й се ускори. Но на нея също не беше отбелязано нищо необичайно. Разочарована, Сония я върна на мястото й и тъкмо се накани да вземе друг свитък, когато нещо привлече погледа й.

Между страниците на една книга стърчеше лист хартия. Изпълнена с любопитство, тя издърпа книгата и я погледна.

- „Вселенска магика” - прочете тя на глас. Това беше един от ранните текстове, които изучаваха в часа по история. Под заглавието беше написано с избеляло мастило: „Копие на Върховния повелител”.

Сония усети как я полазват студени тръпки. Изведнъж изпита непреодолимо желание да остави обратно книгата, да върне скрина на мястото му и да напусне библиотеката, колкото се може по-бързо. Тя си пое дълбоко дъх и се опита да прогони страховете си. Библиотеката беше заключена. Дори Джулен или Тия да се върнеха, тя щеше да ги чуе. Макар че щеше да се наложи да действа бързо, тя сигурно щеше да смогне да върне скрина на мястото му преди някой да успее да влезе в хранилището.

Сония отвори книгата на мястото, където беше пъхнато листчето, огледа страниците и разпозна част от текста. В него нямаше нищо странно или необичайно, което да оправдава маркера. Тя сви рамене и сложи листа хартия обратно.

Изведнъж сърцето й подскочи. На обратната страна на листа бяха нарисувани ръчно три малки карти на Университета - по една за всеки етаж. Сония се взря внимателно и почувства как я изпълва вълнение. На останалите карти стените бяха представени като плътни линии; тук те бяха кухи и върху тях бяха отбелязани врати, за чието съществуване тя дори и не предполагаше. Вътре в стените се забелязваха загадъчни маркировъчни кръстчета. На третата карта, която показваше приземния етаж, беше нарисувана мрежа от проходи, които излизаха извън стените на Университета.

Беше я открила! Картата на подземните проходи. Или по-точно карта на проходите из целия Университет.

Тя стисна здраво листа хартия и отстъпи назад. Да я вземе ли или някой ще забележи липсата й? Може би трябваше да я прекопира. Колко време й беше останало? Дали щеше да успее да я запомни?

Тя наведе поглед към листа хартия и огледа внимателно проходите. Забеляза един малък символ, нарисуван на една от вътрешните стени до Библиотеката на магьосниците. Когато се вгледа по-отблизо, тя осъзна, че това е стената до която стоеше в момента, а самия лъч отбелязваше точно...

Тя се обърна и погледна картината, която висеше зад скрин Защо й е на картината да виси там? Сония хвана рамката, повдигна я и затаи дъх.

В стената беше изрязана малка квадратна дупка. Когато надникна през нея, тя забеляза малко квадратче светлина върху отсрещната стена, на една ръка разстояние.

Бързо пусна картината на мястото й. Сърцето й биеше като полудяло. Това не беше просто съвпадение. Онзи, който беше изрязал дупката, я беше направил, за да може да бръкне в скрина.

Можеше да е била пробита преди векове. А можеше и да е направена наскоро. Когато отново погледна към картата, тя разбра, че няма да успее да я запомни. А и след като вече знаеше, че някой може да се върне при скрина и да забележи липсата й, тя не смееше и да я вземе със себе си. Но нямаше как да си тръгне с празни ръце. Едва ли щеше да получи втори шанс да се добере до скрина.

Сония се върна при бюрото на лорд Джулен и намери тънък лист хартия, писалката и мастилницата му. Тя постави хартията върху картата и започна да повтаря линиите колкото се може по-бързо. Докато работеше, устата й пресъхна и дишането й се учести. Имаше чувството, че мина твърде много време, но най-накрая приключи Тя сгъна копието и го прибра в джоба на мантията си.

Едва тогава дочу слабия звук от приближаващи стъпки. Тя тихо изруга, почисти бързо писалката на Джулен и върна всичко по мястото му. После изтича в хранилището, прибра картата в книгата и я върна обратно на рафта. Докато връщаше изрязаното парче дърво на мястото му тя чу как стъпките спират пред вратата на библиотеката. Сония бързо се отдалечи от стената и се съсредоточи върху скрина.

Спокойно! Тя си пое дълбоко въздух, повдигна шкафа и го долепи обратно до стената.

Вратата на библиотеката се затвори.

- Сония?

Девойката осъзна, че цялата трепери и затова реши да не се доверява на гласа си.

- Ммм? - отвърна тя.

Тия се появи на вратата на хранилището.

- Готова ли си?

Сония кимна и вдигна празните сандъчета.

-Съжалявам, че толкова се забавих. - Тия се намръщи. - Изглеждаш ми малко... неспокойна.

-Тук е малко страшничко - призна си Сония. - Но иначе съм добре.

Тия се усмихна.

-Да, понякога е така. Но благодарение на теб всичко е готово и можем най-после да се приберем и да поспим.

Докато вървеше след Тия към изхода, Сония притисна ръката си към джоба, в който лежеше картата, и се усмихна.

Глава 29 Откровение

Сония си пое дълбоко дъх и влезе в стаята за упражнения на Ийкмо. Застана до затворената врата, навела поглед към земята.

- Милорд - започна тя. - Извинявам се, че не ви се подчиних онази нощ. Вие ми помогнахте, а аз се държах грубо.

Ийкмо помълча известно време, след което се изсмя.

- Няма нужда да ми се извиняваш за това, Сония.

Тя вдигна поглед и с облекчение видя, че той се усмихва. Mагьосникът й посочи един стол и тя послушно седна.

- Трябва да разбереш, че това е моята работа - каза й той. - Вземам ученици, които имат проблеми в усвояването на Воинските умения и разбирам защо това е така. Но във всичките ми случаи досега, с изключение на твоя, учениците търсеха помощта ми по собствено желание. Когато осъзнаваха, че смятам да разглеждам лични въпроси, които може би са причината за техните проблеми, те трябваше да избират между три варианта: да приемат методите ми, да си намерят друг учител или да си изберат друга дисциплина. Но ти? Ти си тук, защото така пожела наставникът ти. - Той я прогледна право в очите.

- Прав ли съм?

Сония кимна.

- Никак не е лесно човек да харесва онова, което не му се удава. - Магьосникът я погледна сериозно. - Искаш ли да станеш по-добри в тази дисциплина, Сония?

Тя сви рамене.

- Искам.

Ийкмо присви очи.

- Подозирам, че не го казваш от сърце, Сония. Няма да издам отговора ти на твоя наставник, ако това те притеснява. Ако отговориш отрицателно, няма да се отнасям с теб по-зле. Внимателно обмисли въпроса ми. Наистина ли искаш да усъвършенстваш тази дисциплина?

Сония погледна встрани и се замисли за Регин и последователите му. Може би уроците на Ийкмо щяха да й помогнат да се защитава по-добре... но ако толкова много ученици се съюзят срещу нея, каква би била ползата й от уменията и стратегията?

Имаше ли друга причина да подобри уменията си? Определено не се стремеше да спечели одобрението на Върховния повелител, а дори да станеше толкова добра, колкото Ийкмо и Болкан, тя пак нямаше да е достатъчно силна, за да се бие с Акарин.

Но някой ден Гилдията сигурно щеше да открие истината за Върховния повелител. И тогава тя щеше да поиска да влее силата си в борбата. А ако развиеше воинските си умения, това само щеше да увеличи шансовете им.

Сония се изпъна. Да, това беше добра причина да усъвършенства уменията си. Може би часовете нямаше да бъдат приятни, но ако можеха един ден да помогнат на Гилдията да победи Акарин, тя щеше да научи всичко, което можеше.

Момичето погледна към Ийкмо.

- Щом е трудно човек да хареса нещо, в което не е добър, дали ще започна да го харесвам повече, ако усъвършенствам уменията си.

Воинът се усмихна широко.

- Да. Гарантирам ти, че така ще бъде. Но не през цялото време. От време на време ще има поражения, а аз не познавам човек, на който това да му харесва. - Той замълча и лицето му стана сериозно. Но първо трябва да минем през няколко сложни материи. Налага се да преодолееш доста слабости и причината за голяма част от тях е онова, на което си станала свидетелка по време на Прочистването.

Страхът от убийството ти пречи да нанасяш удари, а осъзнаването, че си по-силна от останалите, те прави още по-предпазлива. Трябва да се научиш да вярваш в себе си. Трябва да опознаеш границите на силата и Контрола си - и според мен няколко упражнения ще ти помогнат да го постигнеш. Този следобед Арената е твоя.

Сония го погледна изненадано.

- Арената ли?

- Само аз?

- Само ти - и учителят ти, разбира се. - Той пристъпи към вратата. - Да вървим.

Тя стана от стола и го последва в коридора.

- Арената не се ли използва всеки ден от другите класове?

- Да - отвърна Ийкмо. - Но аз убедих Болкан да намери нещо друго за класа си този следобед. - Той я погледна и се усмихна. - Нещо забавно извън Гилдията, за да не ги разгневи, че ти си намесена.

- Какво ще правят?

Той се засмя.

- Ще разбиват скали в една стара каменоломна.

- Какво ще научат от това?

- Да уважават разрушителния потенциал на силите си. - Той сви рамене. - Освен това ще им напомни за щетите, които могат да нанесат на околната среда, ако изнесат битките си извън Арената

Двамата стигнаха до главния коридор и продължиха към задното стълбище. Когато излязоха от сградата и тръгнаха към Арената, Сония вдигна глава и погледна към прозорците на Университета. Макар че не виждаше никакви лица, тя внезапно осъзна, че „частният” им урок всъщност ще се проведе пред очите на всички.

Слязоха по стълбището до портала на Арената, минаха през. тъмния коридор и отново излязоха на светло. Ийкмо вдигна pъка и посока към Лечителницата.

- Удари бариерата.

Тя се намръщи.

- Просто... да ударя?

- Да.

- Да.

- С какъв удар?

Той махна равнодушно.

- С какъвто и да е. Няма значение. Удряй.

Сония си пое дълбоко дъх, съсредоточи волята си и изпрати един огнен удар по невидимата бариера. Стотици тънки енергийни вълни пробягаха между извитите спирали. Въздухът завибрира, издавайки приглушен звън.

- Удари отново, но по-силно.

Този път цялата куполообразна бариера грейна. Ийкмо се усмихна и кимна.

- Не е зле. Сега вложи цялата си сила.

Вълна от сила премина през тялото й и от дланта й излетя ярък лъч. Усещането беше ободряващо. Бариерата грейна и пропука, а Ийкмо се засмя.

- Сега искам с всичка сила, Сония.

- Мислех, че преди го направих.

- Не съм сигурен. Представи си, че всичко, което има значение за теб, зависи от това усилие. Не задържай нищо.

Тя кимна и си представи как пред бариерата е застанал Акарин. Представи си, че до нея стои Ротан, на прицел на безмерните сили на Върховния повелител.

„Не задържай нищо” - каза си тя и освободи магията си.

Бариерата на Арената проблесна толкова ярко, че тя се принуди да закрие очите си с ръце. Макар звъненето да не беше по-силно, тя почувства как ушните й мембрани вибрират от звука. Ийкмо нададе тих ликуващ вик.

- Точно така! Направи го пак.

Тя го погледна.

- Пак ли?

- По-силно, ако можеш.

- Ами бариерата?

Той се засмя.

- Доста сила ще ти трябва, за да прекършиш бариерата на Арената. Магьосниците я подсилват от векове. На края на този урок очаквам спиралите да светят в червено, Сония. Давай. Удари още веднъж.

След още няколко удара Сония осъзна, че й е забавно. Макар блъскането по бариерата да не представляваше никакво предизвикателство, за нея бе истинско облекчение да нанася удари, без да спазва предпазните правила. Но всеки следващ удар ставаше все по-слаб и скоро тя можеше да създава единствено вълнички по повърхността на бариерата.

- Засега стига, Сония. Не искам да заспиш по време на занятията. - Той я погледна въпросително. - Как ти се стори този урок?

Тя се усмихна.

- Не беше толкова труден като обичайните.

- Забавляваше ли се?

- Така мисля.

- По какъв начин?

Тя се намръщи, после потисна усмивката си.

- Все едно... проверявах колко бързо мога да тичам.

- Нещо друго?

Не можеше да му каже как си е представяла, че разпилява Aкарин на прах. Но той забеляза колебанието й. Значи трябва да е нещо подобно? Тя го погледна и се усмихна пакостливо.

- Прилича на хвърлянето на камъни по магьосници.

Той повдигна вежди.

- Наистина ли? - Той се обърна и й даде знак да го последва към изхода. - Днес изпробвахме границите ти, но това в никакъв случай не показва каква сила ще използваш срещу другите. Това ще е следващата ни стъпка. Когато разбереш какво количество сила можеш да използваш безопасно срещу другите, тогава вече не би трябвало да се притесняваш да нанасяш удари. - Той замълча. - Минаха два дни, откакто Регин те изтощи до край. Вчера беше ли изморена?

- Малко, сутринта.

Той кимна леко.

- Ако можеш, довечера си легни рано. Утре силата ще ти трябва.

- И така, какво мислите за сестра ми?

Денил видя широката усмивка на Тайенд и се изкиска.

- Ротан би казал, че тя говори „в прав текст”.

- Ха! - отвърна Тайенд. - Това е твърде меко казано.

Мейри Порени беше толкова обикновена, колкото брат й беше красив, макар и двамата да бяха слаби и добре сложени. Тя говореше открито и имаше интересно чувство за хумор, заради което лесно се харесваше на хората.

Имението, управлявано от съпруга й отглеждаше коне, обработваше няколко житни посеви и произвеждаше вина, които се търсеха по целите Обединени земи. Къщата беше просторна едноетажна сграда, с веранда, която я обикаляше цялата. След вечеря Тайенд взе бутилка и две чаши, и изведе Денил на верандата, където пред подредените столове се разкриваше изглед към лозята.

- А къде е съпругът й Оренд? - попита Денил.

- В Капия - отвърна Тайенд. - Мейри се оправя с всичко тук. Той идва на посещение веднъж на няколко месеца. - Той погледна Денил и снижи гласа си. - Не се разбират особено. Баща ни я омъжи за човека, който той избра за нея. Но, както винаги, се оказа, че онази Мейри, която съществува в представите му, няма нищо общо с истинската Мейри.

Денил кимна. Той беше забелязал как Мейри се напрегна, когато един от гостите спомена името на съпруга й.

- Ала трябва да ти призная, че мъжът, за когото би избрала да се омъжи, ако бракът й не беше уреден, щеше да се окаже още по-голяма грешка - добави Тайенд. - Напоследък и тя се съгласява с това.

- Той въздъхна. - А аз очаквам баща ми да избере и някоя подходящо-ужасяваща жена за мен.

Денил се намръщи.

- Не се ли е отказал вече?

- Едва ли. - Ученият завъртя чашата в ръцете си и рязко надигна глава. - Никога не съм питал досега, но чака ли ви някой в Киралия?

- Мен ли? - Денил поклати глава. - Не.

- Никаква дама? Никаква любима? - Тайенд изглеждаше изненадан. - И защо така?

Денил сви рамене.

- Никога не съм имал време за това. Твърде много работа.

- Каква например?

- Експериментите ми.

-И?

Денил се засмя.

- Не знам. Сега като се замисля, се чудя с какво съм успявал да запълня времето си. Със сигурност не е с посещения на онези сбирки, на които човек си търси съпруг или съпруга. Там не ходят жените, които биха представлявали интерес за мен.

- А какъв тип жена представляват интерес за вас?

- Не знам - призна си Денил. - Досега не съм срещал такава.

- Ами семейството ви? Те не се ли опитват да ви намерят подходяща съпруга?

- Опитаха веднъж, преди години. - Денил въздъхна. - Тя беше приятно момиче и аз бях готов да се оженя за нея, само за да задоволя желанията на семейството ми. Но един ден реших, че не мога да го направя, че по-скоро съм готов да остана сам и без деца, отколкото да се оженя за някой, когото не обичам. Стори ми се, че така щях да я нараня повече, отколкото ако откажа да сключа брак с нея.

Тайенд повдигна вежди.

- Но как успяхте да се отървете от нея? Аз си мислех, че в Киралия бащите уреждат браковете на децата си.

- Така е - засмя се Денил, - но една от привилегиите на магьосниците е правото да отхвърлят уредените бракове. Не му отказах направо, а успях да го убедя да промени мнението си. Знаех, че момичето харесва друг мъж, затова се погрижих да убедя всички, че той е по-подходящ за нея. Изиграх си ролята на разочарования ухажор и всички ме съжаляваха. Разбрах, че сега е много щастлива и има пет деца.

- И баща ви не ви намери друга?

- Не. Той реши, че - как точно се изрази? - щом съм решил да му се опъвам, ще ме остави на мира, стига да не скандализирам обществото, като избера някоя слугиня с ниско потекло.

Тайенд въздъхна.

- Струва ми се, че от тази случка сте спечелили много повече от правото за избор на съпруга. Баща ми никога не приема изборите ми. Отчасти защото съм единственият му син и той се притеснява, че няма да има кой да ме наследи. Но най-вече е недоволен от моите... как да го нарека... наклонности. Смята, че го правя нарочно, че съм обсебен от перверзните, че мисля само за физическото удоволствие. - Ученият се намръщи и вдигна чашата си. - Не е така, в случай, че се чудите. Поне не за мен. Аз изпитвам... някаква увереност, че онова, което е естествено и правилно за мен, е също толкова силно, колкото собствената му вяра кое е естествено и правилно. Чел съм книги за места и епохи, където да бъдеш момък е нещо също толкова обикновено, колкото... знам ли, да бъдеш музикант или фехтовач. Аз... говоря празни приказки, нали?

Денил се усмихна.

- Малко.

- Извинете.

- Не се извинявайте - отвърна Денил. - От време на време всеки има нужда да поразсъждава върху нещо.

Тайенд се засмя и кимна.

- Така е. - Той въздъхна. - Добре, за сега стига толкова.

В настъпилата тишина двамата зареяха погледи към облените в лунна светлина поля. Изведнъж Тайенд рязко си пое дъх. Той скочи от стола си и влезе бързо в къщата, олюлявайки се леко заради изпитото вино. Денил се изненада от внезапното оттегляне на приятеля си, зачуди се дали да не го последва вътре, но после реши да остане и да изчака дали няма да се върне.

Докато си допълваше чашата с вино, Тайенд отново се появи.

- Погледнете тук.

Ученият разгъна една от рисунките от гробницата в скута на Денил.

- Говори се нещо за някакво място, откъдето е дошла жената.

Пръстът му потупа по един от йероглифите: полумесец и ръка, вписана в квадрат със заоблени ъгли.

- Не знам какво означава това, но ми се стори познато и ми трябваше малко време да се сетя откъде. В Голямата библиотека има една книга, която е толкова стара, че страниците й се разпадат на прах при твърде груби докосвания. Преди много векове тя е била собственост на един магьосник, Раленд от Кемори, който управлявал част от Елийн, преди тя да стане единна държава. В тази книга посетителите са записвали своите имена и титли, и целта на посещението си - макар повечето да са написани с един и същ почерк, което ме навежда на мисълта, че е бил нает писар, който да вписва имената на онези, които са били неграмотни.

На една от страниците го имаше същия символ. Спомних си го, защото не беше написан с писалка, а отпечатан. Беше червен, избледнял, но все още се виждаше. До него писарят беше записал „Кралят на Чаркан”.

Напълно естествено е да си помисля, че жената в гробницата е дошла от същото място - йероглифът прилича толкова много на отпечатъка. Но къде се намира това място Чаркан? - Тайенд се усмихна широко и потупа с пръст по картата. - Това е стар атлас, собственост на прапрадядото на Оренд. Погледнете тук.

Денил взе книгата от ръцете на Тайенд и свали светлинното кълбо по-ниско. Точно до пръста на Тайенд се виждаше кратка дума и рисунка.

- Шакан Дра - прочете на глас Денил.

- Сигурно щях да го пропусна, ако не бяха малкият полумесец и ръката.

Денил огледа картата и примигна изненадано.

- Това е карта на Сачака.

- Да. Планините. От тази карта не може точно да се разбере, но се обзалагам на двайсет златни монети, че Шакан Дра е близо до границата. Дали не си мислите също като мен, че една личност, чийто име няма да споменавам, е направила пътешествие до планините преди няколко години?

Денил кимна.

-Да.

- Мисля, че трябва да проучим още едно място.

- Но трябва да следваме планирания ни маршрут - напомни му Денил. Идеята да влезе в Сачака въобще не му хареса. Като се имаше предвид историята й, той нямаше представа дали местните ще го посрещнат с разтворени обятия. - Освен това Сачака не влиза в Обединените земи.

- Но пък мястото се намира съвсем близко до границата. На по-малко от ден езда.

- Не съм сигурен, че ще имаме време.

- Може да отложим малко завръщането си в Капия. Едва ли някой ще обърне внимание. - Тайенд се приближи до стола си и се тръсна в него.

- С няколко дни, може би. - Денил погледна замислено приятеля си. - Но аз си мислех, че вие ще бързате да се приберете.

Тайенд сви рамене.

- Не? Защо смятате така?

- Не ви ли чака някой?

- Не. Освен ако нямате предвид библиотекаря Иранд? Той няма да се обезпокои, ако закъснея няколко дни.

- И никой друг?

Тайенд поклати глава.

- Хмм. - Денил кимна замислено. - Значи не сте хвърлили око на никого, както намекнахте на приема на бел Аралад.

Ученият примигна изненадано, после стрелна Денил с поглед.

- Възбудих любопитството ви, нали? Ами ако ви кажа, че никой не ме чака, просто защото човекът не знае, че е обект на интереса ми?

Денил се засмя.

- Значи сте таен обожател.

- Може би.

- Можете спокойно да ми поверите тайната си, Тайенд. Ще я запазя.

- Знам.

- Веленд ли е?

- Не! - Тайенд го погледна укорително.

Денил почувства странно облекчение и извинително сви рамене:

- Виждал съм го няколко пъти в библиотеката.

- Опитвам се да го обезкуража - отвърна Тайенд и лицето му се изкриви в гримаса, - но той си мисли, че го правя само за да се докарам пред вас.

Денил се поколеба.

- Да не би аз да ви откъсвам от обекта на вашата симпатия?

За негова изненада Тайенд потрепна.

- Не. Този човек е, ах...

Наблизо се разнесоха стъпки. Двамата вдигнаха глави и видяха, че към тях се приближава Мейри и носи фенер. Съдейки по звука от стъпките й, тя беше обула тежки обувки, които оставаха скрити под дългата й рокля.

- Знаех си, че ще ви намеря тук - каза тя. - Някой иска ли да ме придружи на разходка след лозята?

Денил се изправи.

- За мен ще бъде чест. - Той погледна очаквателно към Тайенд, но с разочарование забеляза, че ученият клати глава.

- Пих твърде много, скъпа сестро. Страхувам се да не настъпя пръстите на краката ти или да се спъна в лозите.

Тя цъкна неодобрително с език.

- Тогава си стой тук, пияницо. Посланик Денил е по-подходяща компания. - Тя хвана Денил под ръка и го поведе към лозята.

Двамата вървяха мълчаливо известно време, след което свиха към един проход между лозята. Мейри започна да разпитва Денил за хората, които беше срещнал в двореца и за мнението му за тях. Когато стигнаха до края на реда, тя го изгледа преценяващо.

- Тайенд ми разказа много неща за вас - каза тя, - но не и за работата ви. Останах с впечатлението, че е строго секретна.

- По-скоро не е искал да ви отегчава - отвърна Денил.

Тя го стрелна с поглед.

- Щом казвате. Но Тайенд ми разказа всичко останало. Не бих предположила, че един киралийски магьосник може да е толкова добре, не бих очаквала, че ще останете приятели и то очевидно близки приятели.

- Очевидно за нашата нетърпимост се носят легенди.

Тя сви рамене.

- Но вие сте изключение. Тайенд ми разказа за слуховете, които са ви причинили толкова проблеми като ученик и че този инцидент ви е направил по-толерантен от останалите магьосници. Мисля, че това му е дало повод да се счита за късметлия, че се е родил в Елийн. -Тя замълча. - Надявам се, че нямате нищо против да говоря за това?

Денил поклати глава, с надеждата, че на лицето му е изписано безразличие. Ала въпреки това чувстваше напрежение от това, че някой, с когото току-що се беше запознал, разговаряше толкова свободно за подобни неща. „Но все пак това е сестрата на Тайенд - напомни си той. - Ако не й вярваше, той нямаше да й спомене нищо”.

Двамата стигнаха до края на лозето. Тя сви вляво и тръгна обратно към къщата покрай последния ред лозници. Денил погледна към верандата и видя, че столът на Тайенд е празен. Мейри спря.

- Като сестра на Тайенд аз винаги се опитвам да го предпазя.

- Тя се обърна с лице към Денил и го погледна сериозно и напрегнато. - Ако го смятате за свой приятел, внимавайте. Подозирам, че си е изгубил ума по вас, Денил.

Денил примигна изненадано. „Аз? Аз ли съм обектът на неговото обожание?”. Той погледна към празния стол. Нищо чудно, че Тайенд беше толкова уклончив. Той се почувства... странно поласкан. „Колко е приятно да бъдеш обожаван от някого” - помисли си той.

- Изглеждате ми изненадан - каза Мейри.

Денил кимна.

- Нямах представа. Сигурна ли сте?

- По-скоро да. Нямаше да ви го кажа, ако не се притеснявах за него. Не му позволявайте да вярва на разни неща за вас, които не са истина.

Денил се намръщи.

- Имате ли в какво да ме упрекнете?

- Засега не. - Тя замълча и се усмихна, но очите й останаха сериозни. - Както вече казах, аз винаги се опитвам да го предпазя. Искам само да ви предупредя, че ако науча, че той е бил наранен по някакъв начин, престоят ви в Елийн няма да се окаже толкова приятен, колкото би ви се искало.

Денил я погледна втренчено. Очите й имаха стоманен блясък и той не се усъмни нито за миг в думите й.

- Какво искате да направя, Мейри Порени?

Лицето й омекна и тя го потупа по ръката.

- Нищо. Просто внимавайте. Харесвате ми, посланик Денил. - Тя пристъпи към него и го целуна по бузата. - Ще се видим на закуска. Лека нощ.

След тези думи тя се обърна и тръгна към къщата. Денил я изпрати с поглед, после поклати глава. Очевидно намеренията й през цялото време са били да го доведе тук, за да го предупреди.

Дали Тайенд беше предложил да я посетят, само за да й осигури достъп до Денил? Дали беше очаквал, че сестра му ще разбере всичко и ще му го разкрие?

„Подозирам, че си е изгубил ума по вас, Денил”.

Когато стигна до стола, който Тайенд бе освободил, той седни. Щеше ли това да повлияе на приятелството им? Денил се намръщи. Ако Тайенд не знаеше, че сестра му ще разкрие интереса му и Денил продължеше да се държи така, сякаш не знае за това, всичко щеше да си остане постарому.

„Но аз знам - помисли си той. - И това променя всичко”.

Сега приятелството им зависеше от това как Денил ще приеме новините. Той се замисли за чувствата си. Беше изненадан, но не ядосан. Дори изпитваше леко задоволство, че някой толкова много го харесва.

„Или ми харесва по съвсем други причини?”.

Денил затвори очи и прогони тази мисъл. И преди се беше изправял пред подобни въпроси и беше страдал от това. Тайенд беше и щеше да си остане единствено приятел.

Сония намери входовете към тайните проходи с изненадваща лекота. Повечето се намираха във вътрешната част на Университета, в което имаше смисъл, защото проектантите на сградата сигурно не са искали разни ученици да се мотаят там. Механизмите за отварянето на вратите в дървената ламперия лежаха скрити зад различни картини и други стенни орнаменти.

Вместо да отиде в библиотеката, Сония започна да ги търси веднага след приключване на вечерните занятия. Коридорите бяха тихи, но не съвсем пусти, което бе причината този път да не се сблъска с Регин и приятелчетата му. Те предпочитаха да изчакат, докато тя си тръгнеше от библиотеката, когато бяха сигурни, че Университетът е празен.

Но въпреки това, докато се придвижваше по коридорите, тя се чувстваше напрегната. Надникна в няколко от скритите коридори, преди да събере смелост да влезе в някой от тях. Макар че беше късно, тя не можеше да се отърве от притесненията, че я наблюдават. Най-накрая, когато се озова в рядко използвана част от вътрешните коридори, тя се осмели да дръпне ръчката зад един портрет на магьосник, който държеше в ръце принадлежности за рисуване и свитък.

Панелът тихо се отмести навътре и от отвора нахлу студен въздух. Сония си припомни нощта, когато Фергън й беше завързал очите и я беше прекарал през тунелите, за да се срещне със Сери, и се сети как веднага беше усетила промяната в температурата.

Тя надникна вътре и видя сух, тесен коридор. Очакваше да види подгизнали от влага стени, каквито имаха тунелите под града. Обаче Пътят на Крадците минаваше под реката, а Университетът беше построен върху възвишение - а и на третия етаж трудно можеше да достигне влага.

Притеснена, че някой може да я види до отворения проход, Сония влезе вътре. После затвори вратата и тунелът потъна в мрак. Сърцето й подскочи, а след това тя потрепна, когато кълбото светлина, което създаде, грейна по-ярко от очакваното.

Сония огледа прохода и отбеляза, че подът е покрит с дебел слой прах. В средата на пътеката, там, където обикновено бяха минавали магьосниците, слоят прах беше по-тънък, но отпечатъците от обувките й си личаха ясно, което означаваше, че скоро никой не беше минавал оттук. Всичките й съмнения се изпариха. Нямаше да се сблъска с никого в проходите; те бяха на нейно разположение и тя можеше да си ги изследва колкото си иска. Това беше лично нейният Пък на Крадците.

Сония извади от джоба си картата, в която бяха описани проходите, и тръгна напред. Докато вървеше, не спираше да открива и да отбелязва нови входове. Тайните коридори стигаха единствено до по-дебелите стени на Университета, така че схемата им беше лесна за запомняне. Скоро тя вече беше обиколила целия горен етаж на сградата.

За сметка на това не откри никакви стълби. Сония прегледа отново картата и на някои места забеляза малки кръстчета. Отиде до местоположението на едно от тях и огледа внимателно пода. Разрина с крак прахта и откри процеп.

После клекна и с помощта на магията си внимателно премахна прахта. Както и беше очаквала, процепът се превърна в правилни ръбове, един, два... докато най-накрая пред нея не се разкри капак в пода. Сония се изправи и съсредоточи силата си върху него, пожелавайки си той да се отвори.

Дъската подскочи нагоре и през дупката се разкри долният коридор. Към стената беше прикрепена стълба. Сония се усмихна и слезе в коридора на долния етаж.

Разположението на коридорите на втория етаж беше почти идентично на това от третия. След като провери всички странични коридори, тя откри друг капак и се спусна на приземния етаж, И отново откри същата мрежа от коридори, в която имаше доста разклонения. Но освен това намери и стълби, които водеха още по надолу, под земята.

Изпълнена с въодушевление, тя откри, че основите на Университета са проядени от тунели и празни стаи, които бяха отбелязани с тирета на картата на приземния етаж. Тунелите не само минаваха по цялата дължина на сградата, но и излизаха отвъд стените и продължаваха под градините. Докато се отдалечаваше от Университета, Сония забеляза, че коридорът леко се спуска надолу, още по-дълбоко под земята. Стените вече бяха изградени от тухли, а от тавана стърчаха корени. Тя си спомни огромните размери на някои от дървета и осъзна, че се намира много по-надълбоко, отколкото бе очаквала.

Малко по-нататък таванът на тунела се беше срутил. Когато се обърна и тръгна назад, тя пресметна колко време е прекарала в проучвания. Беше много късно. Тя не искаше да дава на Акарин повод да излиза да я търси - или още по-лошо, да й нареди да се прибере в стаята си веднага след приключването на вечерните занятия.

Затова, доволна от успеха си, тя тръгна обратно към Университета и излезе на място, където знаеше, че едва ли някой ще я зърне как се измъква от тайната врата.

Глава 30 Смущаващо откритие

Докато Тания събираше празните чаши от суми от масата, Ротан се прозя. Той вече приемаше по-малки дози немин, но пък се будеше по-рано и прекарваше последните часове в непрекъснати тревоги.

-Днес следобед отново говорих с Виола - каза внезапно Тания.

- Тя продължава да се държи надменно - останалите прислужнички казват, че откакто служи на Сония, си е навирила носа. Но с мен се държи добре, защото аз мога да й кажа как да достави удоволствие на избраницата на Върховния повелител.

Ротан я погледна очаквателно.

-И?

-Тя ми каза, че Сония е добре, макар някои сутрини да изглежда изморена.

Той кимна.

-Това не е изненада, като се имат предвид допълнителните й занятия. А и дочух, че помагала и на лейди Тия.

-Освен това Виола ми каза, че Сония вечеря с Върховния повелител всеки първоден, така че той може би не я пренебрегва чак толкова, колкото се притеснявахте.

-Вечеря, а? - Ротан помрачня при мисълта за Сония, която вечеря с Върховния повелител. „Можеше и да е по-зле” - напомни си той. Акарин можеше да я държи непрекъснато под контрол, можеше... но не, той знаеше колко упорита можеше да бъде тя. Нямаше да позволи да я подкупят. Въпреки това Ротан не спираше да се чуди за какво ли разговарят.

-Ротан!

Ротан се сепна изненадано.

- Дориен ?

- Татко. Как си?

- Добре. А ти?

- Добре, но някои хора в селото не са. - Ротан усети загрижеността на сина си. - Имаме епидемия от черен език, някаква непозната разновидност. Когато премине, ще дойда отново за кратко, за да донеса проба на Винара.

- Ще се видим ли?

- Разбира се. Бих ли изминал целия този път, без да поговоря с теб? Мога ли да отседна в старата ми стая?

- Винаги си добре дошъл.

- Благодаря. Как е Сония ?

- Добре, съдейки по онова, което ми казва Тания.

- Не си ли разговарял с нея ?

- Не много често.

- Мислех, че непрекъснато ще те посещава.

- Твърде е заета с уроците си. Кога ще дойдеш?

- Не мога да ти кажа точно. Докато премине епидемията, могат да минат седмици или месеци. Ще ти се обадя отново, когато имам по-добра представа.

- Много добре. Две посещения в една година!

- Ще ми се да можех да остана по-дълго. До следващия път, татко.

- Пази се.

- Добре.

Когато мисловната връзка с Дориен прекъсна, Тания се засмя.

- Как е Дориен?

Той я погледна изненадано.

- Добре е. Откъде разбра, че е той?

Тя сви рамене.

- На лицето ви се изписва определено изражение.

- Така ли? - Ротан поклати глава. - Много добре ме познаваш, Тания. Твърде добре.

- Да - съгласи се тя и се усмихна. - Така е.

На вратата се почука и тя се обърна. Ротан махна с ръка, отваряйки вратата с магия и се изненада, когато в стаята влезе Ялдан.

- Добър вечер - каза старият магьосник. Той погледна към Тания, която се поклони и се изниза през вратата, като я затвори плавно зад себе си. Ротан му посочи креслото и Ялдан седна, като въздъхна от облекчение.

- Практикувах онова „слушане”, на което ме научи - каза той.

Изведнъж Ротан си спомни, че днес е четириден. Беше забравил напълно за сбирката във Вечерната стая. Определено беше време да спре да пие немин. Може би тази вечер щеше да се опита да заспи без него.

- Чули нещо интересно?

Ялдан кимна и лицето му стана сериозно.

- Сигурно са просто спекулации. Нали знаеш какви клюкари са магьосниците - а и ти имаш дарбата да си избираш ученици, които обичат да се забъркват в неприятности. Но се чудя дали той може да си позволи подобни слухове да се появят отново. Особено се...

- Отново? - прекъсна го Ротан. Сърцето му се разтупка учестено при думите на Ялдан. Беше му трудно дори да диша. Какво ли се беше случило в миналото на Акарин, за да накара хората да се усъмнят в почтеността му?

- Да - отвърна Ялдан. - Целият елийнски двор жужи като пчелен кошер, знаеш ги какви са. Какво знаеш за помощника на Денил?

Ротан си пое дълбоко дъх и бавно издиша.

- Значи става дума за Денил?

- Да. - Ялдан се намръщи. - Помниш ли слуховете, които се носеха за естеството на връзката му с един друг ученик?

Ротан кимна.

- Разбира се - но нищо не беше доказано.

- Да и повечето от нас просто не обърнаха внимание на слуховете и забравиха за цялата тая работа. Но, както знаеш, елинйците са по-толерантни към подобно поведение. Доколкото можах да разбера, помощникът на Денил е известен с това. За щастие повечето придворни вярват, че Денил не е наясно с навиците на помощникът си. Те като че ли намират ситуацията за доста забавна.

-Разбирам. - Ротан поклати леко глава. „Ех, Денил - помисли си той. - Като че ли не ми е достатъчно да се притеснявам за Сония! И ти ли трябва да ми носиш безсънни нощи?”.

Но може би нещата не бяха толкова зле, колкото изглеждаха. Както беше казал Ялдан, елийнците толерираха свободното поведение и обичаха да клюкарстват. Щом те смятаха, че Денил не е наясно с предпочитанията на помощника си и намираха неведението му забавно, значи нямаше никакви доказателства за някаква нередност в отношенията им.

А и Денил вече беше възрастен мъж. Можеше да се справи сам с критиките на обществото. Ако не друго, предишният му опит го беше подготвил за това.

-Смяташ ли, че трябва да предупредим Денил? - попита Ялдан.

- Ако не знае за помощника си...

Ротан обмисли предложението.

-Да. Ще му напиша писмо. Но според мен не трябва да се притесняваме особено. Сигурен съм, че той знае как да се справи с елийнците.

- Ами Гилдията?

-Единственото, което може да сложи край на клюките тук, е времето и нито ти, нито аз - нито пък Денил - можем да направим нещо по въпроса. - Ротан въздъхна. - Мисля, че тези спекулации ще преследват Денил до края на живота му. Освен ако по някакъв начин не бъдат потвърдени, всеки път ще звучат все по-изтъркано и по-нелепо.

Възрастният магьосник кимна и се прозя.

-Сигурно си прав. - Той се изправи и се протегна. - В такъв случай отивам да си лягам.

-Денил ще се гордее с шпионските ти успехи - додаде Ротан и се усмихна.

Ялдан сви рамене.

-Лесно е, щом веднъж му хванеш цаката. - Той тръгна към вратата. - Лека нощ.

- Лека нощ.

Ротан се надигна, отиде в спалнята си и се преоблече с пижамата си. Когато си легна, в главата му започнаха да се въртят неизбежните въпроси. Прав ли беше? Наистина ли слуховете за Денил щяха да се разнесат?

Сигурно. Но само ако нищо не бъде доказано.

Проблемът беше, че макар да познаваше Денил по-добре от всеки друг, приятелят му имаше една страна, която все още му беше непозната. Ученикът, на когото бе станал наставник, беше изпълнен и с неувереност и страх. Ротан беше спазвал дистанция, избягвайки определени теми и давайки му да разбере, че няма намерение да му задава въпроси във връзка с другия ученик. Той знаеше, че всеки човек, чийто личен живот беше преминал през обществено обсъждане особено в толкова ранна възраст - имаше нужда от тактично отношение.

Всички ученици мислеха за мечтите си, за нещата, в които беше обвинен Денил. Така работи човешкият мозък. Но това не означаваше, че те са виновни в нещо.

Ами ако онези слухове бяха истина?

Ротан въздъхна, стана и се върна в гостната. Когато беше станал наставник на Денил, той беше отишъл за съвет при Повелителя на Лечителите, предшественика на Винара. Лорд Гарен му беше казал, че мъжете си взимат за любовници мъже много по-често, отколкото си мислят хората. Старият Лечител се отнасяше с изненадваща търпимост към тази практика и му каза, че няма нищо лошо във връзката между двама зрели мъже, стига и двамата да са физически здрави.

Социалните последици обаче бяха много по-ужасни. Честта и репутацията бяха всичко за Домовете, а киралийският съд беше болезнено консервативен. Денил не можеше да бъде изхвърлен от Гилдията за това „престъпление”, но щеше да бъде отхвърлен от обществото. Сигурно щеше да изгуби посланическото място и повече никога нямаше да получи някакъв важен пост. Нямаше да го включат в проектите на Гилдията и никой от собствените му експеримент нямаше да получи внимание или финансиране. Щеше да се превърне в обект на присмех и жертва на...

Стига. Нищо не беше доказано. Това бяха просто слухове

Ротан въздъхна и взе бурканчето с немин. Докато разтваряше прахчето, той се замисли за изминалата година. Как можаха толкова много неща да се променят само за няколко месеца? Прииска му времето да се върне с една година назад, преди Денил да замине за Елийн, преди Сония да започне Университета.

Той се приготви за горчивия вкус, поднесе чашата към устните си и я изпи на един дъх.

Когато на вратата на кабинета му се почука, Лорлън подскочи от изненада. Рядко го притесняваха в толкова късен час. Стана от креслото си, отиде до вратата и я отвори.

-Капитан Баран! - възкликна изненадано той. - Какво ви води тук в този късен час?

Младият мъж се поклони и леко се усмихна.

-Простете ми за късното посещение, Разпоредителю. Радвам се, че ви намирам буден. Казахте ми, че мога да ви потърся, ако намеря доказателство, че при убийствата е използвана магия.

Лорлън усети как го пронизва тревога. Той отвори по-широко вратата и отстъпи встрани.

- Влезте и ми разкажете какво сте открили.

Баран влезе в стаята. Лорлън му махна с ръка да седне, заобиколи бюрото си и сам се отпусна в креслото си.

-И така, кажете ми какво ви наведе на мисълта, че при тези убийства е била използвана магия? - попита настоятелно той.

Лицето на Баран се изкриви в гримаса.

-Изгарянията по едно от телата - но нека първо ви опиша сцената. - Той замълча, като очевидно се опитваше да подреди детайлите в главата си. - Преди около два часа ни предупредиха за убийство. Къщата се намира в Западния квартал, в един от най-богатите райони - което е изненадващо. Не намерихме никакви следи от взлом, но един от прозорците беше широко отворен.

В спалнята намерихме двама мъже, млад мъж и баща му. Бащата беше мъртъв и имаше всички белези, които свързваме с извършителя на убийствата: разрези на китките и кървави отпечатъци от пръсти. По-младият беше още жив, макар че едва дишаше. Той имаше типичните изгаряния от удари по гърдите и ръцете, а гръдният му кош беше смазан. Но въпреки това успяхме да го разпитаме, преди да умре.

Лицето на Баран придоби напрегнато изражение.

- Той каза, че убиецът му бил висок и тъмнокос. Бил облякан в тъмни, странни дрехи. - Баран погледна към светлинното кълбо на Лорлън. - И едно от тези неща плавало във въздуха. Младежът се прибрал у дома и чул баща си да вика. Убиецът се изненадал, като го видял и му нанесъл удар без да се колебае, а след това изскочил през прозореца. - Баран замълча и погледна към бюрото на Лорлън. Л да, освен това носел...

Забелязвайки изражението на стражника, Лорлън погледна надолу. Дъхът му секна, когато осъзна, че човекът гледа към пръстен на Акарин, който проблясваше в червено на светлината. Той реагира бързо и вдигна ръката си към Баран, за да го види по-добре.

- Пръстен като този?

Баран сви рамене.

- Не мога да кажа със сигурност. Младият мъж нямаше време да ни го опише с подробности. - Той се намръщи колебливо. Не си спомням да съм го виждал досега на ръката ви, Разпоредителю. Moга ли да попитам откъде го имате?

- Подарък е - отвърна Лорлън и се усмихна накриво. – От един приятел, който не знаеше тази подробност за убийствата. Реших, че поне известно време трябва да го понося на ръката си.

Баран кимна.

- Да. Точно в момента рубинът не е от най-популярните камъни. И какво смятате да правите сега?

Лорлън въздъхна и обмисли ситуацията. При такова очевидно използване на магия той беше длъжен да уведоми Висшите магове. Но ако Акарин беше убиецът и разследването доведеше до разкриването му, това щеше да доведе до сблъсъка с него, от който се страхуваше Лорлън.

Ала ако се опиташе да прикрие доказателството и се окажеше, че Акарин не е убиецът, хората щяха да продължат да умира от pъцете на някой магьосник-отцепник. Когато накрая заловяха убиецът истината щеше да излезе наяве и хората щяха да започнат да питат защо Лорлън не е направил нищо...

- Това ще трябва да го разследваш сам.

Лорлън примигна изненадано. Мисловният глас на Акарин прозвуча като шепот. Разпоредителят едва се удържа да не впери поглед в пръстена.

-Кажи на Баран, че доказателството за използването на магия трябва да бъде запазено в тайна. Ако обществото научи, че магьосник е станал убиец, това ще породи паника и недоверие.

Лорлън кимна и погледна към Баран.

-Трябва да обсъдя това с колегите си. За сега не споменавайте никъде, че убиецът използва магия. По-добре да се справим с този човек, без обществото да разбира, че е отцепник. Ще се свържа с вас утре.

Баран кимна. Когато Лорлън се надигна от креслото, младият стражник скочи бързо на крака.

-Има още нещо, което може да предизвика интереса ви - каза Баран, докато вървеше след Лорлън към вратата.

-Да?

-Чува се, че Крадците също търсят този човек. Като че ли не им харесва наоколо да се мотае убиец, който да не е под контрола им.

- Да, сигурно е така.

Баран излезе в коридора.

-Благодаря ви, че ме приехте в този късен час, Разпоредителю.

Лорлън сви рамене.

-Често оставам до късно. Макар че се съмнявам да мога да заспя след всички тези новини. И все пак благодаря ви, че ми ги съобщихте веднага, след като ги научихте.

Младият стражник се усмихна и се поклони.

- Лека нощ, Разпоредителю.

Докато гледаше как Баран се отдалечава, Лорлън въздъхна. Той погледна към пръстена на ръката си.

- Ти ли си убиецът? - изпрати той мисловното си послание.

Но не получи отговор.

Коридорът отново направи завой и Сония се спря, за да се ориентира. Първо се опита да си представи плана, но след няколко неуспешни опита се отказа и бръкна в джоба на мантията си.

Беше минала седмица, откакто за пръв път влезе в тунелите. Беше ги посещавала всяка вечер и всеки път вадеше картата единствено, когато ставаше абсолютно необходимо. Искаше да я запомни добре, в случай, че Регин и помощниците му я причакат отново и решат да преровят кутията и джобовете й, след като напълно изцедят силата й.

Но пръстите й не напипаха нищо. Картата не беше там. Сърцето й прескочи един удар, след което заби като полудяло. Да не би да я е загубила? Да не я е изпуснала някъде в коридорите? Невъзможно беше да се върне обратно. С всичките завои и пресечки, които беше оставила зад гърба си...

Но изведнъж се сети, че беше скрила картата в оръфаната си раница в една от книгите по медицина, която лежеше в кутията, а тя бе оставила кутията до входа на коридора, защото не искаше да й се пречка, докато изследва проходите.

Наруга се за несъобразителността си и тръгна обратно. След неколкостотин крачки се спря и поклати глава. Досега трябваше да е стигнала до познатите места, но завоите и пресечките бяха съвсем различни.

Беше се изгубила.

Не се уплаши, само се ядоса на себе си. Сградите на Гилдията бяха пръснати на доста голяма площ, но тя се съмняваше, че тунелите излизат извън нея. Ако продължеше да върви, все някога щеше да се озове под Университета. Щеше да намери изход, стига да не скита безцелно и да внимава в посоката.

И Сония тръгна. След няколко завоя и откриването на малък комплекс от стаи, в които имаше една със зазидана камина и друга, облицована с плочки, най-вероятно баня, тя стигна до място, където таванът се беше срутил и бе затрупал тунела. Това не беше някое от познатите й срутвания. Сония се върна назад и избра друг коридор. Накрая се озова в прав тунел, който нямаше странични разклонения. Докато вървеше по коридора, любопитството й постепенно нарастваше. Подобен прав тунел не можеше да не води до някъде. Може би до някоя от сградите на Гилдията. Или пък може би излизаше извън територията й.

След неколкостотин крачки тя се озова до една ниша. Пристъпи в нея и откри механизъм за скрита врата. Намери шпионката, каквато имаше на всички врати и долепи око до нея.

Пред нея се разкри стая, но Сония не можеше да види кой знае каква част от нея. Вътре не само че беше тъмно, но и върху шпионката беше поставено някакво замъглено стъкло, което замазваше изгледа.

Ала Сония видя достатъчно, за да разбере, че стаята е празна. Потърси отварящия механизъм, дръпна ръчката и вратата се отвори. Когато огледа помещението, Сония усети как кръвта й се вледенява.

Това бе стаята под седалището на Върховния повелител.

Дълго време тя не можеше да помръдне от мястото си и само се оглеждаше, а сърцето й се блъскаше в гърдите. Но скоро краката й се подчиниха на желанието да се махне оттук. Ръцете й трескаво потърсиха ръчката, която отваряше вратата и я намериха. Когато отново се озова в прохода, тя усети как мускулите й се отпускат и залитна. Свлече се до стената, без да обръща внимание на фарина и останалите насекоми, които полазиха коленете й.

Ако той беше вътре...

Мисълта беше твърде ужасяваща, за да остане дълго в главата й. Сония си пое дълбоко дъх и се опита да спре треперенето си. Погледна вратата, след това погледна себе си. Беше паднала на колене до тайния вход на акариновата стая. Не особено подходящо място за почивка, особено ако възнамеряваше отново да използва тези проходи.

Подтиквана от страха, тя се изправи със залитане и бързо се отдалечи. Макар че коридорът продължаваше след нишата, тя вече не изпитваше желание да разбира накъде води той. Дишайки учестено, тя побягна с всички сили в посоката, която смяташе, че ще я отведе до Университета.

Глава 31 Неочакван сблъсък

Пътят се виеше, заобикаляйки хълмовете в подножието на Сивите планини. Когато Денил, Тайенд и слугите им минаха поредния завой, пред очите им се показа удивително здание. То се издигаше над пропаст. Малките му прозорци изглеждаха като точки върху стените, тесен каменен мост водеше до входа му.

Денил и Тайенд се спогледаха. По изражението на учения Денил предположи, че и на него зданието му изглежда негостоприемно. Магьосникът се обърна към слугите:

- Хенд, Кримен, минете напред и попитайте дем Ладейри дали ще ни приеме.

- Да, милорд - отговори Хенд.

Двамата слуги пришпориха конете си и се скриха зад следващия завой.

- Мястото не изглежда гостоприемно - промърмори Тайенд.

- Така е - съгласи се Денил. - Прилича повече на крепост, отколкото на къща.

- Някога е било точно крепост - каза Тайенд. - Преди векове.

Тръгнаха бавно с конете си напред.

- Какво можете да ми разкажете за дем Ладейри?

- Той е стар. На около деветдесет. Живее сам, ако не се брои няколкото му слуги.

- И има библиотека?

- И то доста известна. Семейството му е събирало всякакви редки предмети през последните няколкостотин години, включително и книги.

- Може би ще успеем да намерим нещо полезно там.

Тайенд сви рамене.

- Очаквам да намерим много необичайни неща, но малко от тях ще са ни от полза. Библиотекарят Иранд каза, че са се познавали с дема, когато и двамата са били млади, и го характеризира като „забавен ексцентрик”.

Денил хвърляше погледи към сградата през дърветата, докато продължаваха да яздят по пътя. Пътешестваха вече от три седмици, като не се задържаха никъде за повече от една нощ. На магьосника вече му бяха омръзнали посещенията на местните демове и проверяването на магическите способности на децата им, а никоя от попадналите им библиотеки не съдържаше нова за тях информация.

Разбира се, беше възможно и на Акарин да му се е случило същото. Нямаше гаранция, че търсенията му на знания за древната магия са се увенчали с успех.

Най-накрая наближиха моста. Той се издигаше на зашеметяваща височина над клисурата отдолу. Дълбоко в отвора на предната страна на сградата се виждаха огромни дървени порти, увиснали на толкова ръждясали панти, че Денил са зачуди как още не са паднали. Между портите стоеше слаб, белокос мъж с дрехи, които изглеждаха твърде големи за него.

- Приветствам ви, посланик Денил. - Гласът на стареца беше тънък и треперещ. Той се поклони вдървено. - Добре дошли в дома ми.

Денил и Тайенд слязоха от конете и подадоха юздите на слугите.

- Благодаря ви, дем Ладейри - отвърна Денил. - Това е Тайенд Тремелин, учен от Голямата библиотека.

Демът се обърна и се взря с присвити очи към Тейенд.

- Добре дошъл, млади човече. Аз също имам библиотека, нали знаете.

- Да, чувал съм. Библиотеката ви е известна из целия Елийн! -отвърна Тайенд с престорен ентусиазъм. - Пълна с редки издания! Бих искал да я видя, ако нямате нищо против.

- Разбира се, че можете да я видите! - възкликна демът. - Заповядайте вътре!

Те последваха стареца в малък двор, после минаха през ръждясала врата и влязоха в разкошно обзаведена, но миришеща на прах зала.

- Ири! - извика старецът пронизително. Чуха се забързани стъпки и се появи жена на средна възраст с престилка.

- Донеси на гостите ми нещо освежаващо. Ще бъдем в библиотеката.

Жената забеляза мантията на Денил и се ококори. Поклони се бързо и се изниза.

- Няма нужда да ни водите веднага в библиотеката - каза Денил. - Не искаме да ви притесняваме.

Демът махна с ръка.

- Въобще не ме притеснявате. Бях в библиотеката, когато дойдоха слугите ви.

Последваха стареца в коридора, после слязоха по дълга вита стълба, която изглеждаше сякаш е изсечена в скалата. Последната част на стълбата беше дървена и водеше към центъра на обширна зала.

Денил се усмихна, когато чу как Тайенд ахна. Явно този път вълнението на учения не беше престорено.

Залата беше разделена на равни части от редици с рафтове. Виждаха се полици с препарирани животни, стъкленици с течности, в които се съхраняваха разни твари или отделни органи, резби от всякакви материали, странни приспособления, образци от скали и кристали, безброй свитъци и плочици, както и рафт след рафт с книги. Тук-таме имаше огромни скулптури, които караха Денил да се чуди как са били донесени по стълбите в библиотеката - и дори как са били прекарани през планините. На стените висяха звездни карти и разни мистериозни чертежи.

Занемели от смайване при вида на тези чудеса, Денил и Тайенд вървяха подир дема. Ученият се вглеждаше в закрепените за полиците малки табелки с надписи и наименования.

- Какво означават тези номера? - попита той.

- Картотечна система - каза усмихнато демът, обръщайки се към тях. - Всяка книга има номер и картон с описание.

- Ние нямаме нищо подобно в голямата библиотека! Подреждаме книгите по тематика... доколкото е възможно. Откога използвате вашата система?

Старецът погледна косо към Тайенд.

- Дядо ми я е измислил.

- А предлагал ли сте някога да се въведе в Голямата библиотека?

- На няколко пъти. Иранд не можа да я оцени.

- Наистина. - Тайенд изглеждаше развеселен. - Иска ми се да видя как действа.

- Ще видите - отвърна старецът. - Сега ще ви покажа.

Излязоха измежду рафтовете и се приближиха до голямо бюро, заобиколено от дървени шкафове с чекмеджета.

- Има ли някоя определена тема, която ви интересува?

- Имате ли някаква книга за древни магически практики? - попита Тайенд.

Старецът повдигна вежди.

- Да. Но може ли да сте по-конкретни?

Денил и Тайенд се спогледаха.

- Всичко, свързано с краля на Чаркан или Шакан Дра.

Веждите на стареца се вдигнаха още повече.

- Сега ще проверя.

Той се обърна и извади едно от чекмеджетата. Показаха се редици от картончета. Старецът порови сред тях и каза един номер. Затвори чекмеджето, тръгна към края на рафтовете и зави в една странична пътека. Спря се пред един от стелажите, прекара пръст по кориците на книгите и се спря върху една от тях.

- Ето. - Той измъкна книгата и я подаде на Тайенд.

- Това е историята на Раленд от рода Кемори.

- Тук трябва да се споменава за краля на Чаркан, иначе картончетата ми нямаше да ме насочат към тази книга - увери го демът. - А сега ме последвайте. Мисля, че имаме и някакви артефакти.

Те последваха дема до няколко редици чекмеджета. Те също бяха номерирани. Старецът извади едно от чекмеджетата и го сложи на близката маса. Погледна в него и тихо възкликна.

- Аха! Точно така. Това ми го изпратиха преди пет години Спомням си как си помислих, че на вашия Върховен повелител ни му било интересно да го види.

Тайенд и Денил отново се спогледаха.

- Акарин? - попита Денил, поглеждайки в кутията. Там лежеше сребърен пръстен. - И защо да му е интересно?

- Защото преди много години той дойде при мен да търси информация за краля на Чаркан. Показа ми този символ. - Демът повдигна пръстена. Той беше украсен с тъмночервен скъпоценен камък, на чиято повърхност бяха гравирани полумесец и ръка. - Но когато му изпратих писмо, в което описах какво съм получил, той отговори, че не може да ме посети заради новия си пост.

Денил взе пръстена и го огледа внимателно.

- Лицето, което ми го изпрати, каза, че според легендата, с помощта на такива пръстени магьосниците са можели да общуват мислено, без да се опасяват, че някой ще ги подслуша - добави демът.

- Наистина ли? И кой е този щедър дарител?

- Не знам. Той - или тя - не беше посочил името си. Демът сви рамене. - Понякога хората не искат семействата им да узнаят, че са дарили ценности. Във всеки случай този скъпоценен камък не е истински. Това е само стъкло.

- Пробвайте го! - прошепна глас зад рамото на Денил. Maгьосникът погледна изненадано към Тайенд. Ученият се ухили. – Xайде!

- За целта трябва да се свържа с друг магьосник – отбеляза Денил, докато си слагаше пръстена. - Трябва да има и трети, който да провери дали ни чува. - Той погледна надолу към пръстена. Не чувстваше нищо магическо. - Нищо не усещам. - Свали пръстена и го подаде на дема. - Може да е имал някакви магически свойства, на да ги е изгубил с течение на времето.

Старецът кимна и прибра кутията.

- Книгата може би ще е по-полезна. Ей там има кресла за четене - рече той, като посочи другия край на залата.

Когато отидоха при креслата, жената, която бяха видели по-рано, се появи с поднос, отрупан с храна. Подир нея влезе втора жена, носеща чаши и бутилка вино. Тайенд седна и започна да разлиства историята на Раленд от рода Кемори.

- „Кралят на Чаркан разказа за своя път” - прочете той на глас.

- „Той дойде от планините и се спря, за да предложи дарове на Армдже, лунния град”. - Ученият вдигна поглед. - Армдже. Чувал съм това име.

- Сега там са само руини - каза Дем, натъпкал устата си с вкусните кифлички. - Не е далеч оттук. На младини постоянно ходех там и се катерех по развалините.

Демът започна да описва ентусиазирано руините, но Денил забеляза, че Тайенд не слуша. Ученият се беше вглъбил в книгата. Когато забеляза изражението му, магьосникът се усмихна. Оказваше се, че противно на очакванията на Тайенд, библиотеката на дема не е само колекция от безполезни вехтории.

Откакто преди две седмици за пръв път влезе в тайните коридори, Сония нито веднъж не беше срещала Регин. Тя се надяваше, че сблъсъкът с лорд Ийкмо е накарал помощниците на Регин да се откажат да се занимават с нея, но подозираше, че надеждите й са напразни.

Сония не беше чула някой от тях да е наказан. Ийкмо не спомена пред нея повече за инцидента, явно и никой друг не знаеше за него - тя реши, че учителят е уважил молбата й да не казва на никого.

За съжаление това само щеше да придаде на помощниците на Регин още по-голяма увереност, че могат да я тормозят безнаказано.

Тъй като Регин винаги я причакваше някъде на втория етаж, където беше библиотеката, тя гледаше винаги да излиза от тайните коридори на първия етаж. Предишната вечер забеляза първите признаци, че са я проследили. Когато излезе в главния коридор на долния етаж, видя отдалеч един от първокурсниците, а когато достигна фоайето, се натъкна на едно от по-големите момчета. Той не посмя да я нападне, но се усмихна доволно, докато се разминаваха.

Затова тази вечер тя излезе от тайните коридори на третия етаж. Пристъпвайки възможно най-тихо, тя предпазливо наближаваше главния коридор.

Ако срещнеше Регин и приятелите му, тя все още можеше ди избяга и да се измъкне през тайните коридори. Стига да не я притиснеха в някой ъгъл, преди да се добере до входа и да влезе в някои от проходите, без да я видят.

Когато зави зад ъгъла, тя мерна крайчеца на кафява дреха зад следващия завой и сърцето й се сви. Тя се спря и дочу шепот, а после и звук от крачки зад гърба си. Сония изруга тихичко и хукна. Свърна, в един страничен завой и се сблъска с ученик. Той й нанесе магически удар, но тъй като беше сам, тя лесно отби атаката с щита си.

Направи още три завоя, преди да попадне на двама ученика, които се опитаха да преградят пътя й, но след миг се отказаха. Пред входа на порталната стая срещу нея се изправиха четирима от по-големите ученици и Сония се спря за малко, но успя да ги отблъсне, вмъкна се вътре и заключи вратата с магия.

„Дръж ги разделени - помисли си тя. - Ийкмо би одобрил това”.

Излезе в другия коридор и отиде до следващата портална стая. Накара вратата да се отвори и да хлопне и бързо хукна обратно.

„Все още сама” - помисли си тя. Забави крачка, за да заглуши стъпките си, мина един завой и най-накрая достигна вратата към тайните коридори. Увери се, че никой не я гледа, мушна ръка под картината и напипа ръчката.

- Тя мина оттук! - извика някой.

Сърцето й пропусна един удар. Сония дръпна ръчката, промъкна се през процепа и затвори вратата след себе си.

Когато свикна с тъмнината, допря око до шпионката, още дишайки тежко. През малката дупка се виждаше как преминават учениците. Тя ги преброи и се почувства зле. Този път бяха двайсет.

Но им се беше изплъзнала! Сърцебиенето й се забави, дишането й се успокои. В този момент усети във врата си полъх на топъл въздух и застина. Топъл въздух?

Тогава тя дочу редом с биенето на сърцето си спокойното дишане на някой друг. Завъртя се и запали магическо кълбо…и едва не се задави от ужас.

Две черни очи се бяха впили в нея. Под тях се виждаха сплетени ръце, върху черната тъкан на мантията блестеше инкол. Лицето имаше навъсено изражение.

Тя преглътна и се опита да се отдръпне встрани, но една ръка прегради пътя й.

- Връщай се - изръмжа той.

Тя се поколеба. Нима той не чуваше учениците? Не разбираше ли, че я вкарва в капан?

- Веднага! - изръмжа той. - И не използвай повече тези коридори!

Тя се обърна и с треперещи ръце отвори вратата. Когато се подаде навън, видя, че коридорът е пуст. Измъкна се неуверено и почувства полъх на студен въздух във врата си, когато вратата се затвори зад нея.

Разтреперана, тя остана на мястото си за няколко мига. След това мисълта, че той може да я наблюдава от шпионката, я накара да се махне оттам. Когато зави зад ъгъла, двайсет чифта очи я погледнаха изненадано.

- Намерихме я! - извика някой зарадвано.

Сония вдигна щита си и отрази първите удари. После отстъпи назад и докато Регин крещеше заповеди на половината от учениците да я обкръжат и да отрежат пътя й за бягство, се обърна и хукна по коридора.

Когато минаваше край тайната врата, тя почувства как шокът и се заменя с гняв.

„Защо той не ги спря? Това да не е някакво наказание затова, че съм влязла там, където не би трябвало да бъда?”. Тя се спря рязко, когато видя група ученици да изскачат от един страничен коридор, вдигна бариера, за да ги задържи там и хукна към единствения друг изход.

„Няма ли хората да се запитат защо той не... Но разбира се, никой освен мен не знае, че е бил там!” Сония усети как бариерата й пада под яростния напор на учениците и изруга. Когато зави зад ъгъла, тя самата се блъсна в невидима стена. Преодоля с лекота бариерата и хукна отново, само за да се натъкне на следващата. И нея събори лесно, но тя беше последвана от още една, и от още една. Сърцето й се сви, когато дочу стъпки на ученици и пред себе си, и зад гърба си. В следващия момент вече се отбраняваше от посипалия се върху нея безмилостен дъжд от удари.

„А всъщност той какво правеше в тайните коридори? Никога не съм виждала следи от стъпки... Освен ако не замита прахта, след като минава... Но защо ще го прави, щом никой друг не използва коридорите?”.

Учениците блокираха пътя й за бягство. Тя беше в капан - оставаше й само да чака да я обезсилят. При толкова много атакуващи силата й започна бързо да намалява. Когато щитът й започна да се разколебава, пред нея се изстъпи Регин, широко усмихнат. Държеше в ръцете си малка бутилка, пълна с тъмна течност. По негов сигнал атаката спря.

- Мила Сония - каза той, нанасяйки удар по щита й. Сърцето ми трепти от срещата с теб. - Още един удар. - От толкова отдавна не сме се виждали. - Щитът й за малко да рухне, но тя почерпи немалко сила отнякъде. - Казват, че раздялата засилва привързаността. - Следващия удар лесно проби щита й. Тя се напрегна, очаквайки шоковите удари. – Имам подарък за теб - продължи Регин. – Много екзотичен парфюм. - Той махна тапата на бутилката. – Oxа! Какъв сладък аромат! Искаш ли да го опиташ?

Дори от няколко крачки тя разпозна миризмата. В училище бяха извличали масло от листата на крепа⁸ за един медицински проект. Течността, която оставаше след обработката, миришеше на гнило, изгаряше кожата при допир и оставяше пришки върху нея.

Регин размаха небрежно разпечатаната бутилка.

- Но едно шишенце е твърде малко, за да покаже привързаността ми. Виж, донесох още!

Другите ученици също извадиха бутилчици. Отвориха ги предпазливо и коридорът се изпълни с отвратителна смрад.

- Утре ще можем да те открием по аромата на парфюма ти. - Регин кимна на останалите. - Сега!

Няколко от учениците замахнаха и запратиха съдържанието на бутилките си към Сония. Тя вдигна ръце, затвори очи и успя да запрати напред последните си остатъци от сила.

Не усети течността да докосва кожата й. Нищичко. Чу някой да кашля, после друг, след това коридорът внезапно се изпълни с охкания и ругатни. Тя отвори очи и примигна изумено. Стените, таванът и учениците бяха опръскани с кафяви капки. Учениците бършеха като полудели ръцете и лицата си. Някои плюеха по пода. Други търкаха очите си, някой стенеше от болка.

Сония погледна към Регин и видя, че като най-близо застанал, той беше пострадал най-много. От очите му течаха потоци от сълзи, а лицето му беше покрито с червени петна.

Сония почувства, че я изпълва странно усещане. Осъзна, че й се иска да се засмее и прикри устата си с ръка. Отлепи се от стената, олюля се и се застави да се изправи.

„Не бива да им показвам колко съм изтощена - помисли си тя.

- Не трябва да им давам време да се сещат за отмъщение”.

Тя тръгна покрай групата от ученици. Регин я забеляза.

- Не я оставяйте да се измъкне! - изръмжа той.

Няколко от учениците вдигнаха глави, но останалите не му обърнаха внимание.

- Забрави за това - каза един от учениците. - Лично аз отивам да се преоблека.

Останалите кимнаха и започнаха да се разотиват. Регин мигаше към тях, лицето му беше потъмняло от гняв, но не каза нищо.

Сония му обърна гръб, мина покрай учениците и продължи нататък.

⁸ крепа - лечебна билка с отвратителна миризма.

Глава 32 Едно малко отклонение

Ротан се прозя и продължи да се изкачва по стълбите на Магьосническата библиотека. Дори студеният душ не успя да го разсъни. Откри Тания да го чака в гостната му с поднос, отрупан с чинии, пълни с палачинки и кифли.

- Добро утро, Тания - каза той.

- Днес закъсняхте, милорд - отвърна тя.

- Да. - Той разтърка лицето си и започна да си приготвя суми. Тогава осъзна, че тя не е свалила погледа си от него и въздъхна. - Намалих дозата си на една десета.

Тя не каза нищо, само кимна одобрително.

- Имам новини. - Тя се спря и когато той й даде знак да продължи, на лицето й се изписа извинително изражение. - Няма да ви харесат.

- Кажи ми ги.

- Университетските чистачи се оплакаха сутринта, че един от коридорите е оплискан с някаква неприятно миришеща течност. Попитах ги какво се е случило според тях и те започнаха да недоволстват, че учениците се бият из коридорите. Не искаха да кажат кои са били - всъщност на мен не искаха да ми кажат. Затова подкупих една от прислужничките, която вече беше чула историята.

Регин събирал групичка от ученици и причаквали вечер Сония. Попитах Виола за това и тя каза, че не е видяла нищо, което да предполага, че Сония е била наранена.

Ротан се намръщи.

- Сония не може да се изтощи лесно. - Той усети как го изпълва гняв, щом осъзна какво означава това. - Но щом силата й се изчерпи, Регин може да прави каквото си поиска с нея. Тя ще бъде твърде изтощена и дори няма да може да му се противопостави физически.

Тания рязко си пое дъх.

- Той не би посмял да я нарани, нали?

- Не и сериозно, защото ще бъде прогонен от Гилдията. - Ротан погледна намръщено масата.

- Защо Върховният повелител не сложи край на това - или просто не знае нищо? Може би трябва да му кажете.

Ротан поклати глава.

- Знае. Работата му е да знае.

- Но... - Прекъсна я почукване по вратата. Зарадван от прекъсването, Ротан отвори с усилие на волята. В стаята влезе куриер, поклони се и му подаде писмо, след което бързо си тръгна.

- За Сония е. - Ротан погледна подателя и сърцето му прескочи един удар. - От леля й и чичо й.

Тания се приближи до него.

- Те не знаят ли, че вече не живее при вас?

- Не. Сония реши, че Регин може да задържа писмата, ако те бъдат доставяни в жилищната сграда на учениците, а след като се премести при Върховния повелител, сигурно не се е свързвала с тях.

- Искате ли да й го занеса? - попита Тания.

Ротан я погледна изненадано. Колко бързо беше забравил, че останалите нямат причина да се страхуват от Акарин.

- Ще го направиш ли?

- Разбира се. Отдавна не сме се виждали.

Но Акарин можеше да се усъмни нещо, ако видеше, че прислужницата на Ротан носи писмо на Сония.

- Тя ще иска да го прочете колкото се може по-бързо. Ако го отнесеш в стаята й, сигурно ще го намери късно довечера. Мисля, че тя прекарва волниците си в Ученическата библиотека. Ще го предадеш ли на лейди Тия?

- Да. - Тания взе писмото и го пъхна в джоба на униформата си.

- Ще мина през библиотеката, след като оставя чиниите в кухнята.

- Ах! Краката ме болят! - оплака се Тайенд.

Денил тихо се засмя, когато ученият се просна върху един камък, за да си почине.

- Сам поискахте да посетим руините. Идеята не беше моя.

- Но според дем Ладейри са ужасно интересни. - Тайенд извади манерката си и отпи няколко глътки вода. - И близки.

- Просто пропусна да каже, че трябва да се изкатерим по скалите, за да стигнем дотам. И че онзи въжен мост не е безопасен.

- Но нали ни каза, че от доста време не се е качвал тук. Понякога левитацията може да се окаже изключително полезна.

- Понякога.

- Защо не дишате тежко?

Денил се усмихна.

- Левитацията не е единственият полезен трик, на който ни учат в Гилдията.

- Вие си възстановявате силите? - Тайенд хвърли по него едно малко камъче. - Това е измама!

- Значи ще отхвърлите помощта ми, ако ви я предложа?

- А, не - мисля, че ще бъде честно, ако ви лиша от предимствата ви.

Денил въздъхна с шеговито примирение.

- Дайте ми ръката си тогава. - За негова голяма изненада Тайенд му протегна ръката си без капка колебание, но когато Денил притисна дланта си към кожата му, ученият извърна глава и здраво стисна очи.

Денил вля малко лечителска магия в тялото на Тайенд и отпусна напрегнатите му мускули. Повечето лечители биха се намръщили на такова разхищение. Тайенд си беше съвсем здрав, просто не беше свикнал да се катери по планините.

Когато Денил пусна ръката му, ученият се изправи и огледа тялото си.

- Невероятно! - възкликна той. - Чувствам се както сутринта, преди да тръгнем насам. - Той се усмихна на Денил и се втурна нагоре по пътеката. - Хайде, да вървим! Не разполагаме с цял ден!

Денил го последва развеселен. След неколкостотин крачки Тайенд стигна до едно възвишение и се спря. Когато Денил го настигна, пред очите му се разкриха руините. По склона се забелязваха ниски стени, които очертаваха основите на сгради. Тук и там беше оцеляла по някоя древна колона, а в центъра на малкия изоставен град се издигаше по-голяма, останала без покрив сграда, чиито стени бяха изградени от огромни каменни блокове. Всичко бе обрасло с трева и дива растителност.

- Значи това е Армдже - промърмори Тайенд. - Не е останало много.

- Съществувал е преди повече от хиляда години.

- Да го разгледаме.

Пътеката, която водеше към града, постепенно прерасна в криволичещ, обрасъл с трева път. Когато стигна до първата сграда, той се превърна в права улица, водеща право до голямата сграда. Денил и Тайенд спряха, за да разгледат някои от стаите в по-малките сгради.

- Смятате ли, че това е било някаква обществена баня? - попита Тайенд, застанал до каменната пейка, в която на равни интервали бяха издълбани дупки.

- Може и да е някаква кухня - отвърна Денил. - В дупките може да са слагали гърнета, а отдолу да са разпалвали огън.

Когато стигнаха до голямата сграда в центъра, Денил усети неподвижността във въздуха. Двамата минаха под тежък трегер и се озоваха в широка стая. Подът беше покрит с дебел пласт пръст и обрасъл с трева и билки.

- Чудя се какво е било това място - размишляваше на висок глас Тайенд. - Сигурно е било нещо важно. Дворец, може би. Или храм.

Когато премина в по-малката стая, Тайенд изведнъж се стрелна към едната стена. Вторачи се в изсечените в нея сложни мотиви.

- Тук има думи - каза той. - Нещо за закони.

Денил погледна отблизо и усети как сърцето му подскача, когато забеляза изсечената ръка.

- Вижте тук.

- Това е глифът за магия - рече презрително Тайенд.

- Ръката е била символ на магията в древна Елийн?

- Да - и се среща в много древни надписи. Някои учени вярват, че съвременната буква „м” води началото си от символа на ръката.

- Значи половината от титлата на краля на Чаркан означава магия. Но какво е значението на полумесеца?

Тайенд сви рамене и продължи да разглежда сградата.

- Лунна магия. Нощна магия. Магията влияели се от лунните цикли?

- Не.

- Може би има нещо общо с жените. Женска магия. Почакайте - вижте тук!

Тайенд беше спрял пред друга украсена стена. Той сочеше към горната й част, която се беше срутила донякъде и беше оставила само част от надписа. Денил рязко си пое дъх. Ученият не сочеше към изсечените глифове. Той показваше познатото име, написани със съвременни букви.

- Дем Ладейри не спомена нищо за това, че Акарин е идвал тук - каза Тайенд.

- Може и да е забравил. Може Акарин да не му е казал.

- Но той толкова искаше да се изкачим тук.

Денил погледна отново името, след това огледа останалата част от стената.

- Какво означава надписът?

Тайенд се вгледа отблизо.

- Дайте ми няколко минутки...

Докато ученият проучваше надписа, Денил отстъпи назад и огледа стаята. Под името на Акарин се забелязваше гравираната горна част на арка. Това ли беше наистина? Той разчисти пръстта и тревата и се усмихна, когато пред очите му се разкри отвор.

Тайенд рязко си пое дъх.

- Според надписа, това е...

- Врата - завърши Денил.

- Да! - Тайенд удари с длан по стената. - И тя води към съдебна зала. Чудя се дали може да се отвори.

Денил погледна към вратата и концентрира сетивата си върху нея. Усети няколко прости механизма, направени така, че да се отварят само отвътре - или с помощта на магия.

- Отстъпете назад.

Когато Тайенд се отмести от пътя му, Денил съсредоточи волята си. Механизмът неохотно се завъртя, измъквайки вратата от пръстта, праха и тревата, които я блокираха. Стаята се изпълни с тропот и стържещи звуци; вратата се отвори навътре, разкривайки тъмен проход.

Когато отворът стана достатъчно голям, за да може да се промъкне човек, Денил освободи механизма, притеснен, че може да го счупи, ако продължи да го насилва. Двамата с Тайенд се спогледаха.

- Ще влезем ли? - прошепна ученият.

Денил се намръщи.

- Аз ще мина пръв. Може да е нестабилно.

Тайенд изглеждаше така, сякаш се готви да възрази, но после като че ли промени мнението си.

- Аз ще продължа с превода на надписа.

- Ще се върна веднага, щом се убедя, че всичко е безопасно.

- Дано.

Денил мина през вратата, запали кълбо светлина над главата си и го изпрати напред. Стените не бяха украсени. В началото се налагаше да си проправя път през прорасли корени и паяжини на фарини, но след двайсетина крачки пътят се разчисти. Коридорът бавно започна да се спуска надолу и въздухът бързо започна да изстива.

Нямаше никакви странични разклонения. Таванът беше нисък и скоро Денил усети как го изпълва познатото безпокойство. Той продължи да брои крачките си и когато стените свършиха, тъкмо беше достигнал двеста. Подът обаче продължаваше с изсечен в скалата тесен мост, който чезнеше в непрогледна тъмнина. Денил внимателно стъпи върху него, готов да левитира, ако се срути под краката му. Съдейки по ехото на стъпките му, пропастта от двете му страни беше доста дълбока.

След около десетина крачки мостът се разширяваше в кръгла платформа. Денил засили светлината на кълбото и ахна, когато тя се отрази в блещукащия купол. Повърхността му проблясваше и примигваше така, сякаш бе покрита с безброй скъпоценни камъни.

- Тайенд! - извика той. - Елате да видите това! - Денил се обърна и погледна към тъмния вход на тунела. После концентрира волята си и прати няколко светлинни кълба в коридора.

С крайчеца на окото си зърна някакво раздвижване. Обърна се и видя, че част от купола проблясва по-ярко. Появиха се ярки ручейчета светлина. Денил наблюдаваше с възхищение как те се устремяват едно към друго. Напомняха му за бариерата на Арената, когато бъде улучена от удар, само че вълните се движеха в друга посока...

Някакъв инстинкт го накара да вдигне щита си, тъкмо навреме, преди от купола да се стрелне поток от сила. Денил възкликна изненадано от силния удар - след това извика стреснато, когато получи удар и отзад. Когато се обърна, видя втори изблик на сила от камъните... както и още два изблика, които бързо се оформяха.

Направи крачка към входа на тунела, после още една и усети ужилването на бариера, препречваща пътя му. Какво става тук! Кой прави това?

Но тук нямаше никой друг. Само Тайенд. Денил погледна към коридора, но той беше празен. Последваха нови атаки. Денил протегна ръце към бариерата и изпрати магическа светкавица. Бариерата издържа. Може би ако вложеше всичката си сила... но тя му трябваше, за да поддържа щита си.

Паниката му се засили. Всеки нов удар го изморяваше все повече. Нямаше представа колко дълго ще продължи атаката. Ако продължеше да чака, това място - този капан - щеше да го убие.

„Мисли!” - каза си той. Ударите от стените бяха насочени към една точка, която се намираше над центъра на платформата. Ако се свиеше край бариерата, ударите може би щяха да го пропускат. А ако свалеше щита си и вложеше цялата си сила в удар по бариерата, може би щеше да успее да я свали преди следващата атака.

Не се сещаше за друго. Нямаше време да обмисля по-добра тактика. Затвори очи и се опита да не обръща внимание на жиленето на бариерата, докато се притискаше към нея. Пое си дълбоко дъх и после едновременно свали щита си и нанесе удар с всички сили.

Усети как бариерата потрепна. В този миг осъзна, че и последните му сили са го напуснали. Подготви се за болката от поредния удар, но вместо това усети, че пада. Отвори очи, но виждаше само тъмнина... Продължи да пада дълго, след като би трябвало да се удари в земята.

- Лейди Сония.

Сония вдигна глава и сърцето й трепна.

- Тания!

Когато прислужничката й се усмихна, в главата й нахлуха спомените за сутрешните им разговори и тя разбра колко й липсва всичко това. Сония потупа с ръка мястото до нея и Тания седна.

- Как сте? - попита прислужничката. Нещо в начина, по който я погледна, подсказваше, че жената не очаква положителен отговор.

- Добре. - Сония се насили да се усмихне.

- Изглеждате ми уморена.

Сония сви рамене.

- Твърде често оставам до късно. Имам толкова много за учене. А ти как си? Ротан тормози ли те много?

Тания се изкиска.

- Нямам никакви проблеми с него, макар че много му липсвате.

- И той ми липсва много - както и ти.

- Имам писмо за вас, милейди - каза Тания. Извади го от джоба си и го постави на масата. - Ротан каза, че е от леля ви и чичо ви и че сигурно ще искате веднага да го прочетете, затова му предложих да ви го донеса тук.

Сония нетърпеливо грабна писмото.

- Благодаря ти. - Отвори го и започна да чете. Тонът на писмото беше официален и приповдигнат. Тъй като леля й и чичо й не можеха да пишат, те наемаха писар всеки път, когато искаха да й пратят писмо.

- Леля чака второ дете! - възкликна Сония. - Ох, само да можех да ги видя!

- Разбира се, че можете - отвърна Тания. - Нали знаете, Гилдията не е затвор.

Сония погледна към жената. Тания, естествено, не знаеше за Акарин. Но той никога не беше казвал, че забранява семейните посещения. Нито пък й беше забранявал да напуска Гилдията. Стражниците на входа нямаше да я спрат. Можеше просто да излезе в града и да отиде където пожелае. На Акарин нямаше да му хареса, но след като я беше прогонил от тайните проходи и я беше оставил на милостта на Регин и бандата му, тя въобще нямаше намерение ди му се подчинява.

- Права си - рече тихо тя. - Ще ги посетя. Даже още днес.

Тания се усмихна.

- Сигурна съм, че ще се радват да ви видят.

- Благодаря ти, Тания - отвърна Сония и се изправи. Прислужничката се поклони и с усмивка на уста тръгна към вратата на библиотеката.

Сония прибра книгите си в кутията с нарастващо въодушевление. Но когато се сети къде отива, настроението й отново се развали. Можеше с лекота да се придвижва по улиците на града. Никой нямаше да се осмели да направи нещо в присъствието на магьосник, бил той и ученик. Но щом се озовеше в копторите, мантията й щеше да привлече вниманието, възможно бе дори да стане обект на враждебно отношение. При предишните си посещения не се беше замисляла за този проблем, защото още не беше станала ученичка. Тя можеше да използва магията си, за да се защити от нападения и тормоз, но не искаше да я следят или да привлича вниманието към леля си и чичо си.

Ала законът я задължаваше навсякъде да носи униформата си. Тя не се притесняваше да го наруши, но къде щеше да се преоблече в опърпаните дрехи, каквито носеха в копторите, дори и да успееше да си намери такива?

Би могла да си купи палто или наметало от пазара, когато стигнеше до Северния квартал. За целта обаче й трябваха пари, а тя си ги държеше в стаята. Сония погледна кутията си и промени плана си. Щеше ли да позволи на страха от Акарин да й попречи да посети семейството си? Не. През деня той рядко се завърташе у дома. Сигурно нямаше да се срещнат.

Тя вдигна кутията си, поклони се на лейди Тия и излезе от библиотеката. Докато вървеше по коридорите на Университета, се усмихваше. Щеше да купи подарък на леля си и чичо си - а след това можеше да мине и през странноприемницата на Голин, да види Херин и Дония, да поразпита за Сери.

Когато влезе в къщата на Върховния повелител, тя усети как пулсът й се ускори. За нейно огромно облекчение Акарин не беше вътре, а Такан, прислужникът му, се появи само за да й се поклони и после отново изчезна. Сония остави кутията си, пъхна кесията с монети в джоба на мантията си и напусна стаята. Когато вратата на къщата се затвори зад гърба й, тя вдигна глава и тръгна към портата.

Стражниците я изгледаха с любопитство, когато мина покрай тях. Сигурно никога досега не я бяха виждали, тъй като бе излизала от земите на Гилдията само няколко пъти, и то в карета с Ротан. Може би просто им се струваше странно да видят ученик, който излиза пеша.

Щом се озова във Вътрешния кръг, тя изпита странното усещане, че е чужда тук. Огледа големите къщи, които ограждаха улиците и си спомни за посещенията си в тази част на града, когато трябваше да отнесе поправените обувки и дрехи на слугите в Домовете. Тогава добре облечените мъже и жени от Вътрешния кръг я гледаха с подозрение и презрение, и тя няколко пъти беше принудена да показва пропуска си.

Сега хората й се кланяха и й се усмихваха учтиво, когато минаваше покрай тях. Това й се струваше странно и нереално. Чувството за нереалност се засили, когато мина пред портата на Северния квартал. Стражниците замръзнаха на място, отдадоха чест и дори спряха каретата на Дома Корин, за да може тя да мине, без да чака.

Щом се озова в Северния квартал, учтивите поклони и усмивките бяха заменени от втренчени погледи. След неколкостотин крачки, Сония реши да не посещава пазара. Вместо това влезе в една къща с табела „Качествени дрехи. Продажба и поправка”.

-Да? - Вратата отвори жена с посивяла коса, която щом зърна младата магьосница на прага си, ахна от изненада. - Милейди! Какво мога да направя за вас? - попита тя и припряно се поклони.

Сония се усмихна.

- Бих искала да си купя наметало.

- Моля, влезте! Влезте! - Жената отвори широко вратата и се поклони, докато Сония влизаше, след което я покани в стая, пълна с рафтове с дрехи.

- Не съм сигурна, че имам нещо подходящо за вас - каза извинително жената, докато вадеше няколко наметала от рафтовете. Качулката на това е обшита с кожа на лимек, а това е бродирано по ръбовете.

Сония не издържа на изкушението и огледа наметалата.

- Добра работа - показа тя бродираното наметало. - Но се съмнявам, че това е кожа от лимек. Лимекът има двойна кожа.

- О, извинете! - възкликна жената и грабна наметалото от ръцете й.

-Нищо, и без това няма да ми свършат работа - додаде Сония.

- Търся нещо старо и малко износено - не че очаквам да намеря висококачествена стока тук. Дали някоя от прислужничките ви няма наметало, което скоро ще има нужда от подмяна?

Жената погледна изненадано Сония.

- Не знам... - отвърна замислено тя.

- Защо не ги попитате - предложи Сония, - докато аз се възхищавам на изделията ви.

- Щом точно това търсите... - Погледът на жената искреше от любопитство. Тя се поклони и се изгуби във вътрешността на къща та, викайки името на прислужничката си.

Сония се приближи до закачалките и огледа няколко дрехи. После въздъхна с копнеж. Законът я задължаваше да носи мантия, така че тя никога повече нямаше да облече нещо такова, въпреки че вече можеше да си го позволи.

Дочуха се забързани стъпки. Тя се обърна и видя шивачката да влиза, понесла купчина дрехи.

Следваше я една прислужничка, която изглеждаше бледа и притеснена. Щом зърна Сония, очите на момичето се разшириха.

Сония прегледа наметалата и си избра едно дълго, с грижливо зашито разпорено парче от едната страна. Подгъвът също беше разпран на места. Тя погледна прислужничката.

- Тук имате ли градина? Или курник?

Момичето кимна.

-Вземи това наметало и натъркай подгъва му с кал - и малко го посипи с прах.

Смаяното момиче изчезна заедно с наметалото. Сония постави една златна монета в ръката на шивачката, а когато момичето се върна с наметалото, пусна една сребърна монета в джоба му.

„Кой би си помислил, че един ден ще раздавам пари, вместо да ги крада?” - помисли си развеселено тя, докато излизаше от къщата. След като скри мантията си под наметалото, любопитните погледи вече не я притесняваха по пътя й към Северната порта.

Стражата я погледна пренебрежително, когато влезе в копторите. Тях повече ги интересуваха обитателите, които излизаха оттам. Обгърна я едновременно неприятна и позната миризма и тя тръгна по криволичещите улици. Огледа се и усети как напрежението постепенно я напуска. Тук Ротан и Акарин й се струваха като далечни, незначителни проблеми.

Изведнъж забеляза някакъв мъж, който я гледаше от прага на една пивница и отново се напрегна. Това все пак бяха копторите и макар вече да можеше да се защитава с магия, по-добре да се погрижи да не се стига до това. Тя продължи да върви бързо, напрегната и прикриваща се в сенките на къщите.

Джона и Ранел живееха в по-богата част на копторите, в която имаше стабилни дървени къщички. Сония мина през пазара, за да купи малко одеяла и кошница, пълна със зеленчуци и пресен хляб. Щеше й се да може да купи нещо по-луксозно, но Джона винаги отказваше подобни подаръци с думите: „Не искам нищо вкъщи, което да прилича на предмет от Домовете. Хората ще започнат да си мислят разни неща за мен”.

Когато стигна на улицата, където живееше семейството й, тя подхвърли няколко вкусни кифли на момчетата, които бяха насядали върху няколко празни щайги. Те й благодариха. Сония осъзна, че от много време не се беше чувствала толкова добре.

„Откакто Дориен беше тук” - изведнъж съобрази тя. Беше по-добре да не мисли за него.

Когато стигна до къщата на леля си и чичо си, тя се намръщи.

Откакто беше влязла в Гилдията, те се държаха неспокойно и припряно край нея. Бяха я виждали да губи Контрола си и Сония нямаше да се изненада, ако още се страхуваха от нея. Но тя знаеше също, че никога нямаше да преодолеят страха и неловкостта си, ако не продължеше да ги посещава. Те бяха нейното семейство и тя нямаше да позволи да изчезнат от живота й.

Тя почука. Миг по-късно вратата се отвори и Джона я зяпна изненадано.

- Сония!

Сония се ухили.

- Здравей, Джона.

Джона отвори широко вратата.

- Изглеждаш различно... но разбирам защо си взела наметалото. Това позволено ли е?

Сония изсумтя.

- На кого му пука? Получих писмото ти днес и реших, че трябва да те видя. Ето, донесох ти подарък да го отпразнуваме.

Тя й подаде кошницата и одеялата. После влезе в малката, семпло обзаведена гостна. Ранел влезе в стаята и се засмя от удоволствие.

- Сония! Как е малката ми племенница?

- Добре. Щастлива - излъга Сония. Не си мисли за Акарин. Не си разваляй следобеда.

Ранел я прегърна.

- Благодаря ти за парите - промърмори той.

Сония се усмихна и тръгна да сваля наметалото, но после размисли. Забеляза едно детско креватче в ъгъла на стаята, отиде до него и погледна спящия си братовчед.

- Доста е пораснал - каза тя. - Някакви проблеми?

- Само малко кашлица - каза Джона и се усмихна. Тя се потупа по корема. - Този път се надяваме да е момиче.

Докато разговаряха, Сония с облекчение установи, че са много по-спокойни в нейно присъствие. Хапнаха малко от хляба, поиграха си с бебето, когато се събуди и обсъдиха имената за следващото. Ранел разказа на Сония за старите й приятели и познати, и за други събития от живота на обитателите.

- Не бяхме в града, но разбрахме кога е имало Прочистване -каза Ранел и въздъхна. После я погледна. - Ти...? - попита неохотно той.

- Не. - Сония се намръщи. - Учениците не ходят. Аз... Много глупаво от моя страна, но си мислех, че след случилото се минала година няма да има повече Прочиствания. Може би след като се дипломирам... - Тя поклати глава. „Какво бих могла да направя? Да ги убедя да престанат? Сякаш ще послушат някакво си момиче от копторите”.

Тя въздъхна. Щеше да мине доста време, преди да може да помогне на хората, към които принадлежеше. Сега идеята й да убеди Гилдията да сложи край на Прочистването й се струваше наивна и абсурдна, както и надеждата, че ще започнат да изпращат Лечители в копторите.

- Какво още имаме тук? - рече Джона и посочи зеленчуците в кошницата. - Ще останеш ли за вечеря, Сония?

Момичето се сепна стреснато.

- Колко е часът? - Тя погледна през високите тесни прозорци и видя, че слънчевата светлина е помътняла и е придобила златист оттенък. - Скоро трябва да се връщам.

- Внимавай по пътя - каза Ранел. - Нали не искаш да попаднеш на онзи убиец, за когото всички говорят?

- Тя ще се справи с него - обади се Джона и се изкиска.

Сония се усмихна на увереността на леля си.

- Какъв убиец?

Ранел повдигна вежди.

- Мислех, че вече си чула за него. Върлува из целия град. - Той се намръщи. - Казват, че не е някой от Крадците - чух, че и те са тръгнали по петите му. Но засега никакъв късмет.

- Не мога да си представя, че ще успява още дълго да им се изплъзва - рече замислено Сония.

- Убийствата продължават от месеци - каза Ранел. Някои обитатели твърдят, че е имало подобни убийства преди година, а и по-рано.

- Някой знае ли как изглежда този убиец?

- Носят се различни слухове. Но повечето твърдят, че носи пръстен с голям червен камък. - Ранел се наведе напред. - А най-странната история чух от един клиент. Той каза, че съпругът на сестра му държи странноприемница в Южната част. Една нощ мъжът чул някой да крещи в една от стаите и отишъл да провери. Когато отворил вратата, убиецът изскочил през прозореца. Но вместо да падне на земята от третия етаж, той се издигнал нагоре, сякаш лети!

Сония сви рамене. Мнозина, които се занимаваха с подозрителни дела, използваха пътеките по покривите на къщите в копторите, известни като Високия път. Възможно бе човекът да се е хванал за горния корниз и да се е изкатерил на покрива.

- Но не това е странното - продължи Ранел. - Съдържателят се изплашил от това, че мъжът в стаята бил мъртъв, но по тялото му имало само плитки рани.

Сония се намръщи. Мъртъв, но без дълбоки рани, а само плитки порязвания? Изведнъж кръвта й се вледени. В съзнанието й изникна споменът за Акарин в подземната стая.

Такан се отпусна на едно коляно и протегна ръката си. В ръката на Акарин проблесна кама. Той прокара острието по кожата на прислужника си и притисна длан към раната...

- Сония. Слушаш ли ме?

Тя примигна и погледна към чичо си.

- Да. Просто се сетих нещо. Отпреди доста време. Всичките тези разговори за убийства. - Сония потрепери. - Трябва да вървя.

Когато се изправи, Джона я прегърна силно.

- Толкова е хубаво да знам, че можеш сама да се защитиш, Сония. Не трябва да се притеснявам за теб.

- Уф! Може поне мъничко да се притесняваш!

Джона се засмя.

- Добре де. Щом това те кара да се чувстваш по-добре.

Сония се сбогува с Ранел, после излезе на улицата. Когато тръгна между къщите, тя не можа да не си спомни онова, което й беше казал Лорлън по време на разчитането на истината.

„Освен това, колкото и да не ми се нрави тази мисъл, смятам, че ти ще бъдеш примамлива жертва за него. Той знае, че силата ти е голяма. Ти ще бъдеш потенциален източник на магия".

Но Акарин не можеше да я убие. Ако тя изчезнеше, Ротан и Лорлън щяха да кажат на Гилдията за престъплението му. Акарин не можеше да си позволи това.

Въпреки това, когато мина през портата и влезе в Северния квартал, Сония не спря да се тревожи. Беше ли превърнал той копторите в свое ловно поле? Намираха ли се чичо й и леля й в опасност?

„Но той няма да ги убие - помисли си тя. - Иначе аз ще кажа истината на Гилдията”.

Изведнъж й хрумна, че е постъпила ужасно глупаво, като е отишла на гости на чичо си и леля си. Беше изчезнала внезапно; само Тания знаеше къде е. Ако Лорлън и Ротан научеха, че е изчезнала, щяха да решат, че това е дело на Акарин. Или пък той щеше да си помисли, че Сония е напуснала Гилдията. Може би в момента се подготвяше да затвори устата на останалите.

Сония потръпна и разбра, че няма да се почувства в безопасност, докато не се върне обратно в Гилдията, дори това да означаваше, че ще живее под един покрив със същия убиец, който всяваше ужас в копторите.

Глава 33 Предупреждението на Върховния повелител

Когато Денил се събуди, го посрещнаха птичи песни и лек полъх на вятъра. Той отвори очи и примигна объркано. Беше заобиколен от каменни стени, но над главата му нямаше покрив. Лежеше върху килим от гъста трева. Във въздуха ухаеше на свежо утро.

Армдже. Намираше се в руините на Армдже.

После си спомни за пещерата и куполообразния таван, който го беше нападнал.

Значи съм оцелял.

Огледа тялото си. Мантията му беше овъглена по ръбовете. Кожата по прасците му точно над ботушите, беше зачервена и пареше. Вдигна глава и видя ботушите си на няколко крачки от него, грижливо подредени един до друг.

Осъзна, че се е разминал на косъм от смъртта.

Тайенд сигурно го беше измъкнал от пещерата до това място. Денил се огледа, но не забеляза учения. Зърна нещо синкаво сред тревата и установи, че това е палтото на Тайенд, грижливо сгънато и оставено на земята.

Зачуди се дали да не стане и да потърси приятеля си, но се отказа. Тайенд едва ли беше далеч, а той изобщо не изпитваше желание да се движи. Имаше нужда от почивка - не защото тялото му се нуждаеше от нея, а защото трябваше да се възстанови по магически път.

Съсредоточи се върху източника на сила и не откри почти никаква магия. При нормални обстоятелства щеше да поспи, докато не я възстановеше поне частично. Може би споменът за надвисналата опасност го беше събудил веднага, след като бе събрал достатъчно сили, за да се изтръгне от безпаметния сън. Той знаеше, че липсата на магия би трябвало да го накара да се почувства уязвим и неспокоен, но вместо това се чувстваше по-свободен, сякаш се беше отървал от нещо.

Разнесоха се стъпки и той се надигна на лакът. Тайенд влезе в стаята и се усмихна, щом видя, че Денил е буден. Косата на учения беше поразрошена, но иначе той имаше доста спретнат вид, макар че се беше наложило да спи на легло от трева.

- Най-после се събудихте. Тъкмо напълних манерките. Жаден ли сте?

Денил осъзна, че всъщност е много жаден и кимна. Взе манерката и я пресуши.

Тайенд коленичи до него.

- Добре ли сте?

- Да. Малко съм поопечен по глезените, но иначе няма нищо страшно.

- Какво се случи?

Денил поклати глава.

- Тъкмо се канех да ви задам същия въпрос.

- Не, първо ще разкажете вие.

- Добре. - Денил описа пещерата и как таванът го е атакувал. Тайенд го слушаше с ококорени очи.

- След като влязохте вътре, аз продължих да разчитам глифовете - каза ученият. - Там пише, че вратата води до място, наречено Пещерата на абсолютното наказание, а малко по-нататък успях да прочета, че мястото е направено, за да екзекутира магьосници. Опитах се да ви извикам - да ви предупредя - но тогава чух, че вие ме викате и изпратихте светлина в коридора. Преди да успея да стигна до края му, те угаснаха.

Тайенд потрепери.

- Продължих да вървя. Когато стигнах до пещерата, вие се бяхте притиснали до нещо невидимо. После паднахте по лице и не помръднахте. Видях светлинките по стените. Изтичах напред, хванах ви за ръцете и ви издърпах от платформата. Една светкавица я удари и всичко потъна в мрак. Не можех да виждам, но продължих да ви тегля през коридора, докато не се озовахме отвън. След това ви донесох дотук. - Той замълча и устните му се разтеглиха в полуусмивка. - Доста сте тежък, между другото.

- Така ли?

- Причината е високият ви ръст, убеден съм.

Денил се усмихна и изведнъж се почувства преизпълнен с привързаност и благодарност.

- Вие спасихте живота ми, Тайенд. Благодаря ви.

Ученият примигна и се усмихна леко.

- Като че ли е така. Изглежда, ви върнах услугата. Смятате ли, че Гилдията знае за тази Пещера на абсолютното наказание?

- Да. Не. Може би. - Денил поклати глава. Не искаше да обсъжда Гилдията или пещерата. „Жив съм” - помисли си той. Поглед на дърветата, небето, Тайенд. „Той наистина е много красив мъж” - помисли си изведнъж Денил, спомняйки си как остана поразен от физиката на учения в първия ден от пристигането си, на доковете на Капия. Почувства как някакъв неясен спомен се размърда в дълбините на съзнанието му. Когато се концентрира върху него, усети как го залива познатото чувство на безпокойство и се опита да го прогони.

Изведнъж ясно осъзна липсата на магическата си сила. Намръщи се, чудейки се защо ли я е потърсил. Изведнъж се досети. Беше се опитал да използва лечителската си сила, за да прогони безпокойството или поне физическата реакция, която го беше причинила. „Както винаги съм правил, без да го осъзнавам”.

- Какво има? - попита Тайенд.

Денил поклати глава.

- Нищо. - Но това беше лъжа. През всичките години беше постъпвал точно така: отблъсваше мислите, които му бяха причинили толкова проблеми и болка и използваше лечителските си сили, за да възпре реакцията на тялото си.

Връхлетяха го спомени. Спомени за скандали и слухове. Той беше решил, че щом онова, което чувства, е неприемливо, то по-добре да спре изобщо да го чувства. И може би с времето щеше да започне да желае онова, което трябва.

Но нищо не се беше променило. В мига, когато изгуби способността си да лекува, то се беше появило отново. Беше се провалил.

- Денил?

Денил погледна Тайенд и сърцето му трепна. Как можеше да гледа приятеля си и да смята, че е грешно да бъде като него?

Не можеше. Спомни си нещо, което Тайенд му беше казал. „Аз изпитвам... някаква увереност, че онова, което е естествено и правилно за мен, е също толкова силно, колкото собствената му вяра кое е естествено и правилно”.

Кое е естествено и правилно? Кой би могъл да го знае? Светът никога не е бил толкова елементарен, че една личност да знае всички отговори. Толкова дълго се беше борил с това. Какво ли щеше да е усещането, когато спреше да се съпротивлява? Да приеме това, което е?

- На лицето ви е изписано много странно изражение. За какво си мислите?

Денил погледна замислено Тайенд. Ученият беше най-близкият му приятел. По-близък и от Ротан, осъзна той. Никога не би могъл да признае истината на Ротан. Знаеше, че може да се довери на Тайенд. Нима ученият не го беше защитил от клюките в Елийн?

„Какво облекчение, че най-после мога да поговоря с някого за това” - помисли си Денил. Той си пое дълбоко дъх и бавно го издиша.

- Боя се, че не бях напълно откровен с вас, Тайенд.

Очите на учения леко се разшириха. Той седна върху петите си и се усмихна.

- Така ли? Какво имате предвид?

- Ученикът, с когото се сприятелих преди години. Той беше точно такъв, какъвто го описваха слуховете.

Устните на Тайенд се разтеглиха в полуусмивка.

- Никога не сте ми казвали, че не е.

Денил се поколеба, но после продължи.

- Както и аз.

Без да сваля очи от лицето на Тайенд, Денил с изненада забеляза, че усмивката се разтяга до ушите му

- Знам.

Денил се намръщи.

- Откъде? Дори самият аз... си го спомних чак сега.

- Спомнихте си го? - Лицето на Тайенд стана сериозно и той наклони главата си на една страна. - Как можете да забравите нещо такова?

- Аз... - Денил въздъхна и му обясни за Лечението. - Предполагам, че след няколко години ми стана навик. Съзнанието е нещо могъщо, особено за магьосниците. Ние се обучаваме да фокусираме съзнанията си и да достигаме дълбоки нива на концентрация. Аз успях да отблъсна всички опасни мисли. Може би нямаше да се получи, ако не бях успял да потуша физическите си усещания с помощта на магията. - Той изкриви лице. - Но това не промени нищо. Лиши ме от всякакъв усет за привличане. Не ме вълнуваха нито мъжете, нито жените.

- Сигурно е било ужасно.

- И да, и не. Имам няколко приятели. Предполагам, че съм бил самотен. Но това е някакво притъпено чувство за самота. Когато не сте свързан с никого, не чувствате болка. - Той замълча. - Но може ли това да се нарече живот?

Тайенд не отговори. Денил погледна учения и откри предпазливост в очите му.

- Вие сте знаел - каза бавно Денил. - Но не посмяхте да кажете нищо.

„Защото щях да реагирам със страх и отрицание”.

Тайенд вдигна рамене.

- По-скоро предполагах. Но дори и да се окажех прав, вие никога нямаше да го признаете. Сега, когато знам какви усилия сте полагали, съм изумен, че изобщо се стигна до това. - Той замълча. - Навиците се изкореняват трудно.

- Но аз ще го направя,- Денил се вцепени, осъзнавайки какво е казал току-що. „Наистина ли съм способен да го направя? Мога ли да приема истинската си същност и да се изправя срещу страха от разкриване и отхвърляне?”.

Ала когато погледна към Тайенд, той чу как вътрешният му глас възкликна: „Да!”.

Пътеката до седалището на Върховния повелител беше посипана с малки цветни петънца. Когато вятърът разклати дърветата, върху петънцата се посипаха нови цветчета. Сония се възхити на багрите. Радостното настроение не я беше напускало от предишния ден, когато посети леля си и чичо си. Дори погледите, които Регин й хвърляше в час не я разстроиха.

Когато обаче стигна до вратата, отново потъна в познатата тъга. Влезе вътре и се поклони на магьосника, който стоеше във всекидневната.

- Добър вечер, Сония - каза Акарин. Дали й се стори, или гласът му прозвуча по различен начин?

- Добър вечер, Върховни повелителю.

Вечерите всеки първоден се бяха превърнали в рутина. Той винаги я питаше за уроците; тя отговаряше колко се може по-сбито. Не разговаряха за много други неща. Вечерта, след като я беше открил в проходите, тя очакваше от него да повдигне въпроса, но за нейно голямо облекчение той дори не го спомена. Очевидно усещаше, че няма нужда от допълнително мъмрене.

Сония започна да се изкачва по стълбите. Както винаги, Такан ги очакваше в трапезарията. В стаята се носеше апетитен, пикантен аромат и тя усети как корема й изръмжа от нетърпение. Но когато Акарин се настани срещу нея, тя се сети за историите за убиеца и апетитът й се изпари.

Сония наведе очи към масата, но после го стрелна с поглед. Дали седеше срещу убиец? Той я погледна и тя бързо извърна глава.

Ранел беше казал, че убиецът е носил пръстен с червен камък. Тя погледна към пръстите на Акарин и беше почти разочарована да открие, че са голи. Нямаше дори белег, който да намеква, че редовно носи пръстен. Пръстите му бяха издължени и елегантни, но въпреки това изглеждаха силни...

Вниманието й бе отвлечено от Такан, който влезе с поднос в ръце. Когато Сония започна да се храни, Акарин се облегна назад и тя разбра, че ще започне да й задава обичайните въпроси.

- Как са леля ти, чичо ти и синът им? Приятно ли си прекара с тях?

Той знаеше! Тя рязко си пое дъх и усети как нещо засяда в гърлото й. Грабна една салфетка, покри лицето си и се закашля. „Как е разбрал къде съм ходила? Да не ме е проследил? Или е отишъл в копторите в търсене на жертви и случайно ме е видял?”

- Нали нямаш намерение да умираш на масата? - попита сухо той. - Ще бъде ужасно неудобно.

Тя свали салфетката в скута си и видя Такан, който й подаваше чаша вода. Сония я взе и отпи една глътка.

„Какво да отговоря? Той знае къде живеят Джона и Ранел”. Прониза я страх, но тя бързо го прогони. Стига да искаше, той щеше да го разбере и без да я следи. Може би дори беше научил къде живеят от нейното - или ротановото - съзнание.

Той като че ли не очакваше отговор.

- Нямам нищо против да ги посещаваш - каза той. - Но очаквам да искаш разрешение от мен всеки път, когато възнамеряваш да напускаш територията на Гилдията. Следващия път, Сония - той я погледна твърдо право в очите, - се надявам първо да ме попиташ.

Тя сведе поглед и кимна.

- Да, Върховни повелителю.

Вратата се отвори точно когато Лорлън стигна до седалището на Върховния повелител. Той се озова пред Сония, която излизаше с кутия в ръка. Момичето примигна от изненада и се поклони.

- Разпоредителю.

- Сония - отвърна той.

Тя погледна надолу към ръката му и очите й се разшириха. Потърси погледа му, в очите й проблесна въпрос, но тя извърна глава, заобиколи го и забърза към Университета.

Лорлън погледна към пръстена и усети как стомахът му се свива. Тя сигурно беше чула за убиеца с червения пръстен. Какво ли си мислеше сега? Той се обърна и я погледна, а гърдите го стегнаха от притеснение. Всеки ден тя се сблъскваше с нови и нови кошмари. От сянката на Акарин към тормоза на учениците. Ужасна ситуация.

Която не беше необходима. Той стисна юмруци и влетя през вратата. Акарин седеше в едно от луксозните кресла, с пълна чаша вино в ръка.

- Защо позволяваш на учениците да я нападат вкупом? - попита гневно той.

Акарин вдигна вежди.,

- Сигурно говориш за Сония? Това е добре за нея.

- Добре ли? - възкликна Лорлън.

- Да. Тя се учи да се защитава.

- Срещу другите ученици?

- Трябва да може да ги побеждава. Те не са добре организирани.

Лорлън поклати глава и закрачи из стаята.

- Но тя не ги побеждава и някои магьосници започват да се питат защо не се намесиш и не сложиш край на това.

Акарин сви рамене.

- От мен зависи как да обучавам ученичката си.

- Да я обучаваш? Това не е обучение!

- Нали чу анализа на лорд Ийкмо. Тя е твърде добра. Реалните конфликти ще я накарат да отвръща на удара.

- Но те са петнайсет срещу един! Как очакваш от нея да се справи с толкова хора?

- Петнайсет? - Акарин се усмихна. - Последния път бяха поне двайсет.

Лорлън спря да крачи и впери поглед във Върховния повелител.

- Ти я наблюдаваш?

- Винаги, когато мога. - Усмивката на Акарин се разшири. - Макар че не винаги успявам да се движа в крачка с тях. Бих искал да знам как е завършила последната им среща. Осемнайсет, може би деветнайсет, а тя е успяла да се освободи.

- Измъкнала се е? - Лорлън изведнъж усети как му олеква. Приближи се до едно от креслата и седна в него. - Но това означава...

Акарин се засмя.

- Съветвам те да размислиш, преди да я отведеш на Арената, Лорлън, макар че липсата й на умения и увереност могат да ти осигурят победата.

Лорлън не отвърна нищо; той все още не можеше да приеме, че толкова малка ученичка може да е толкова силна. Акарин се наведе към него и черните му очи проблеснаха.

- Всеки път, когато я нападат, тя прави невъзможното - рече тихо той. - Учи се да се защитава по начин, на който нито Болкан, нито Ийкмо могат да я научат. Нямам никакво намерение да спирам Регин и съучастниците му. Те са най-добрите учители, които би могла да намери.

- Но... защо искаш да стане по-силна? - Лорлън си пое дълбоко дъх. - Не те ли е страх, че ще се обърне срещу теб? Какво ще правиш, след като завърши?

Усмивката на Акарин изчезна.

- Тя е избраната ученичка на Върховния повелител. Гилдията очаква от нея да се развива. Но тя никога няма да стане толкова силна, че да се превърне в заплаха за мен. - Той извърна глава и лицето му придоби студен израз. - Що се отнася до завършването, ще мисля как да се оправям с това когато му дойде времето.

Съзирайки пресметливия поглед на Акарин, Лорлън потрепери. Спомни си за последното си посещение в Дома на стражата. Образите на телата на убития младеж и баща му трудно можеха да се заличат. Макар убийството на младежа да бе по-жестоко, Лорлън остана потресен от смъртта на баща му. На китките му имаше плитки разрези и той бе изгубил малко кръв. Но въпреки това бе мъртъв.

Акарин му беше наредил да обясни на Баран, че няма да изпраща магьосниците на лов за отцепника, както бяха направили за Сония. Издирването я беше накарало да потърси помощта на Крадците, които я бяха укривали от Гилдията в продължение на месеци. Макар да се говореше, че Крадците също търсят убиеца, беше напълно възможно да сключат сделка с него, ако той потърсеше помощта им. Затова беше по-добре Гилдията да не му дава поводи да се укрива твърде старателно. Стражата трябваше да го открие, а после Лорлън щеше да изпрати магьосници, които щяха да им помогнат при залавянето му. Баран се беше съгласил, че това е най-мъдрото решение.

Но това никога нямаше да стане, ако Акарин беше убиецът. Лорлън погледна към мъжа в черна мантия. Искаше му се да го попита право в очите дали има нещо общо с убийствата, но се страхуваше от отговора, който щеше да получи. И дори той да беше отрицателен, дали изобщо щеше да му повярва?

- Ах, Лорлън! - Гласът на Акарин прозвуча развеселено. - Всеки би си помислил, че ти си избрал Сония за своя ученичка.

Лорлън се насили да се върне към темата на разговора.

- Когато наставникът пренебрегва задълженията си, мой дълг е да променя нещата.

- А ако ти кажа да не се занимаваш с това, ще го направиш ли?

Лорлън се намръщи.

- Разбира се - отвърна неохотно той.

- Как да ти повярвам? - Акарин въздъхна. - Защо не направи онова, което те помолих във връзка с Денил?

Лорлън се изненада и погледна намръщено Акарин.

- Денил ли?

- Той продължава своето разследване.

Лорлън не можа да сдържи възторга си при тези новини, но той бързо се изпари. Щом Акарин вече го знаеше, от това нямаше да се получи нищо добро.

- Изпратих му заповеди да прекрати дейността си.

- Значи той не ги спазва.

Лорлън се поколеба.

- Какво ще направиш?

Акарин пресуши чашата си, стана и отиде до помощната масичка.

- Още не съм решил. Ако стигне дотам, където се боя, че може да отиде, той ще загине - и не от моята ръка.

Сърцето на Лорлън подскочи.

- Можеш ли да го предупредиш?

Акарин остави чашата си на масата и въздъхна.

- Вече може би е твърде късно. Трябва да преценя рисковете.

- Рискове ли? - Лорлън се намръщи. - Какви рискове?

Акарин се обърна и се усмихна.

-Тази вечер задаваш твърде много въпроси. Напоследък се чудя дали няма нещо в изворната вода. Като че ли всички стават все по-смели. - Той се обърна, напълни чашата си и още една. - Засега мога да ти кажа само това. Ако имах свободата да ти разкажа каквото знам, щях да го направя.

Той прекоси стаята и подаде чашата на Лорлън.

- Но засега просто трябва да ми се довериш.

Глава 34 Де да беше толкова просто

Когато стигнаха до завоя на пътя, откъдето за пръв път бяха видели дома на дем Ладейри, Денил и Тайенд спряха конете си и се обърнаха, за да погледнат за последен път сградата. Слугите им продължиха напред; конете им вървяха бавно по криволичещия път.

-Кой би си помислил, че на това старо място ще открием отговорите на толкова много въпроси - каза Тайенд, поклащайки глава.

Денил кимна.

- Бяха много интересни няколко дни.

-Меко казано. - Тайенд стрелна с поглед Денил и крайчеца на устата му се повдигна.

Денил се засмя на изражението на учения и погледна към планината, която се извисяваше над къщата Ладейри. Отвъд единия хребет, скрити от човешки очи, лежаха руините на Армдже.

Тайенд потрепери.

- Целият настръхвам, като се сетя за онази пещера.

-Едва ли някой друг магьосник, освен Акарин, е посещавал Армдже - рече Денил. - А и онази врата не може да бъде отворена без магия - или без да бъде срутена цялата стена. Бих предупредил дема, но не искам да му казвам нищо, преди да съм се посъветвал с Гилдията.

Тайенд кимна. Той смушка коня си и препусна напред, следван от Денил.

-Поне събрахме повечко информация за този крал на Чаркан. Ако имахме няколко свободни седмици, можехме да отскочим до Сачака.

- Все още не съм убеден, че това е добра идея.

- Акарин сигурно е бил там. Защо да не идем и ние?

- Не знаем със сигурност, че е отишъл точно там.

- Ако отидем, може да открием доказателства, че е ходил. Сачаканците със сигурност няма да забравят, че са се сблъскали с някой магьосник от Гилдията. Има ли други магьосници, които да са посещавали Сачака през последните десетина години?

Денил сви рамене.

- Не знам.

- Ако някой е бил там, не може да не е научил, че друг магьосник от Гилдията е посещавал страната преди него.

- Сигурно. - Денил почувства тревожно безпокойство. Мисълта за близостта на други магьосници му напомни, че един ден ще трябва да се върне в Гилдията. Като че ли колегите му щяха да усетят...

Но разбира се, те нямаше как да разберат, като просто го гледат. Така че ако двамата с Тайенд внимаваха при обсъждането на темата, ако той никога не се подлагаше на разчитане на истината и внимаваше при мисловните общувания, кой би могъл да докаже нещо?

Денил погледна към Тайенд. „Ротан би казал, че съм достатъчно хитър, за да открия - или да скрия - всяка тайна” - помисли си той.

- Денил.

Денил се стресна и се изправи в седлото. След това разпозна личността зад мисловното повикване и се смрази.

- Денил.

Той усети как го залива паника. Защо го търсеше Акарин? Какво искаше Върховният повелител? Денил погледна Тайенд. Нима беше разбрал за... но не, това не беше чак толкова важно, че...

- Денил.

- Акарин?

- Къде сте?

- В Елийнските планини. - Той му изпрати образ на пътя. - Предложих на посланик Еренд да направя вместо него ежегодната обиколка на демовете, за да мога да се запозная със страната.

- А и да продължите проучването си, въпреки заповедите на Лорлън.

Това не беше въпрос. Денил се изненада колко облекчен се почувства след думите на Върховния повелител. Ако Акарин беше чул слуховете за Тайенд и... но той бързо изхвърли тези мисли от главата си.

- Да - потвърди той, като нарочно си мислеше за Гробниците на белите сълзи и загадката на краля на Чаркан. - Продължих от чисто любопитство. Лорлън не ми забрани да продължа изследванията, само ми съобщи, че вече не са необходими.

- Явно задълженията ви като посланик ви оставят твърде много свободно време.

Денил потрепна. В присъствието на Акарин определено се долавяше неодобрение. Дали той просто бе загрижен, че Денил отделя твърде много време за изследването или негодува срещу това, че друг магьосник е продължил проучването, което той е изоставил? Или пък се ядосваше, че някой рови из миналото му? Да не би да крие нещо?

- Искам лично да обсъдим както сте открили. Веднага се върнете в Гилдията и носете записките си с вас.

Денил се изненада и след леко колебание попита:

- А останалата част от посланическата ми обиколка ?

- След това ще се върнете, за да изпълните задълженията си

- Много добре... Ще трябва да...

- Уведомете ме веднага, щом пристигнете.

Тонът на Акарин му показа, че разговорът е приключен. Денил отвори очи и изруга.

- Какво има? - попита Тайенд.

- Това беше Ак... Върховният повелител.

Тайенд се кокори.

- Какво ви каза?

- Научил е за нашите проучвания. - Денил въздъхна. - Не мисля, че това му е харесало. Нареди ми да се върна.

- Да се върнете... в Гилдията?

- Да. Заедно със записките ни.

Тайенд го гледаше слисано, но после лицето му придоби студен израз.

- Как е разбрал?

- Не знам. - Как е успял? Денил си спомни разказите за способностите на Акарин да чете мисли, без да иска достъп и потрепери. „Имаше момент, в който си помислих за Тайенд... дали е усетил нещо?”.

- Ще дойда с вас - каза Тайенд.

- Не - отвърна бързо Денил и го обзе тревога. - Повярвайте ми, по-добре е да не се замесвате в това.

- Но...

- Не, Тайенд. По-добре да не разбира колко сте научили. - Денил пришпори коня си и го подкара в тръс. Замисли се за очакващите го дълги седмици на езда и плаване, които го разделяха от срещата с Акарин. Би трябвало да изпитва желание да отлага този момент, но вместо това той искаше да се срещнат колкото се може по-бързо, защото една мисъл го притесняваше особено много.

Какво щеше да се случи с Тайенд, ако Акарин се разгневеше от това, че Денил е продължил проучванията му? Щеше ли неодобрението на Върховния повелител да се простре и върху учения? Можеше ли Тайенд да изгуби достъпа си до Голямата библиотека?

Денил не се интересуваше какви ще бъдат последствията за самия него, стига Тайенд да останеше незасегнат. Каквото и да се случеше, Денил щеше да се погрижи да поеме цялата вина.

Пейката в градината беше приятно затоплена. Сония остави кутията до себе си, затвори очи и подложи лице под лъчите на пролетното слънце. От някъде се чуваха бърборенето на останалите ученици и приближаващите се плътни гласове на по-възрастни магьосници.

Тя отвори очи и видя, че по пътеката се приближават няколко Лечители. Разпозна няколко от по-младите възпитаници. Те избухнаха в смях, а когато двама от тях отстъпиха встрани, Сония зърна познато лице.

Дориен!

Сърцето й подскочи. Тя се изправи и забърза по една от страничните пътечки с надеждата, че той не я е забелязал. Стигна до една малка полянка, обградена от храсти и седна на друга пейка.

Тя бе изхвърлила Дориен от мислите си, защото си мислеше, че ще минат месеци, може би повече от година, преди той отново да посети Гилдията. Но ето, че той беше тук, само няколко месеца след последното си посещение. Защо се беше върнал толкова рано? Дали Ротан не му беше разказал за Акарин? Едва ли. Но може би по време на мисловните им разговори той подсъзнателно беше оставил впечатлението, че нещо не е наред.

Тя се намръщи. Независимо от причината, Дориен щеше да я потърси. Трябваше да му каже, че за нея той вече не е нищо повече от приятел. Това вече беше разговор, за който трябваше да се подготви предварително.

- Сония.

Тя скочи, огледа се и забеляза Дориен, който стоеше на входа на малката градинка.

- Дориен! - Тя се опита да овладее паниката си. Сигурно я беше видял и я беше проследил. Поне нямаше да се налага да разиграва изненада. - Толкова скоро!

Той се усмихна и се приближи.

- Тук съм само за седмица. Татко не те ли предупреди?

- Не... но напоследък двамата не се виждаме често.

- И той така каза. - Усмивката му се изгуби. Той седна до нея и я погледна въпросително. - Взимаш вечерни уроци и прекарваш повечето време в учене.

- Само защото съм безнадежден Воин.

- Аз чувам други работи.

Тя се намръщи.

- Какво си чул?

- Че си се била с няколко ученици наведнъж и си ги победила.

Сония потрепна.

- Или не съм разбрал правилно частта за победата?

- Колко хора знаят за това?

- Доста.

Сония се хвана за главата и изстена. Дориен се засмя и леко я потупа по рамото.

- Регин е отговорен за това, нали?

- Разбира се.

- Защо наставникът ти не направи нищо по въпроса?

Сония сви рамене.

- Мисля, че не знае. А и аз не искам да знае.

- Разбирам. - Дориен кимна. - Предполагам, че ако Акарин тича всеки път на помощ, хората ще решат, че не е направил добър избор. Всички ученици ти завиждат, без да осъзнават, че ще се намират в същото положение, ако станат избраници на Върховния повелител, нищо че са от Домовете. Всеки ученик, избран от него, се превръща в мишена. От тях непрекъснато се очаква да се доказват.

Той замълча и по изражението на лицето му тя се досети, че усилено размишлява.

- Значи само от теб зависи да ги спреш.

Тя се изсмя горчиво.

- Не мисля, че ще има смисъл от нова постановка.

- Нямах предвид това.

- А какво?

Дориен се усмихна.

- Трябва да докажеш, че си най-добрата. Че можеш да го биеш в собствената му игра. Досега какво си направила, за да си върнеш за тормоза?

- Нищо. Нищо не мога да направя. Те са твърде много.

- Сигурно има ученици, които не го харесват - посочи той. -Убеди ги да ти помогнат.

- Никой не разговаря с мен.

- Дори сега? Изненадан съм. Не може да няма такива, които да виждат предимства в това, че са приятели на избраницата на Върховния повелител.

- Ако само заради това искат да сме приятели, не ми трябват.

- Поне ще си наясно с мотивите им. Но защо да не се възползваш от ситуацията?

- Може би защото Регин вкара последния ученик, който се сприятели с мен, в Лечителницата.

Дориен се намръщи.

- Хмм, спомних си. Тогава трябва да измислим нещо ново. -Той отново замълча. Сония се опита да пребори разочарованието си. Тя се беше надявала, че Дориен ще измисли някакъв хитър начин да сложи край на засадите на Регин, но може би проблемът просто не беше по силите му.

- Мисля, че онова, от което се нуждае Регин - каза внезапно той, - е окончателно публично унижение.

Сърцето на Сония спря.

- Нали не смяташ да...

- Не, не от мен. От теб.

- От мен?

- Ти си по-силна от него, нали? Доста по-силна, ако слуховете са верни.

- Ами да - призна Сония. - Затова събира толкова много ученици да му помагат.

- Тогава го предизвикай. Официално предизвикателство. На Арената.

- Официално предизвикателство? - Тя впери поглед в него. -Искаш да кажеш... да се бия с него пред всички?

- Да.

- Но... - Сония си спомни нещо, което беше казал лорд Скоран.

- Такова не е имало от петдесет години - и последното е било между двама магьосници, не ученици.

- Няма правило, което да забранява на учениците да отправят официални предизвикателства. - Дориен сви рамене. - Разбира се, риск винаги има. Ако изгубиш, тормозът ще се засили. Но ако си по-силна от него, как може да изгубиш?

- Уменията могат да победят силата - цитира Сония.

- Вярно, но ти не си лишена от умения.

- Досега не съм го побеждавала.

Дориен повдигна вежди.

- Но ако си силна, колкото казват, по време на занятия са ти нареждали да ограничаваш силата си, прав ли съм?

Тя кимна.

- По време на официалния двубой няма да е така.

Сония усети как я изпълват надежда и вълнение.

- Наистина ли?

- Да. Идеята на официалното предизвикателство е противниците да се изправят един срещу друг без ограничения или помощ. Всъщност това е абсурден начин да се реши един спор. Нито една битка не е доказала правото на някой мъж - или жена.

- Но тук не става въпрос за това - рече тихо Сония. - Важното е да убедя Регин, че не си струва да се заяжда с мен. Щом бъде унизен публично, той няма да се осмели отново да поеме рискове.

- Правилно си схванала мисълта ми. - Дориен се усмихна. - Отправи предизвикателството си на публично място. Той ще бъде принуден да го приеме или ще опетни фамилното си име. После хвърли на глупака един хубав бой, не го жали. Ако след това продължи да те тормози, отново го предизвикай. Но аз не мисля, че ще поиска втори път да се озове в такова положение.

- И няма да ми се наложи да въвличам когото и да било в тази история - ахна Сония. - Никой няма да пострада и няма да се налага да завързвам фалшиви приятелства.

- Напротив - рече сериозно той. - Ще имаш нужда от подкрепа. Той може да реши, че хората ще се възхитят на решителността му, ако не спира да се изправя срещу теб. Събери около себе си група приятели, Сония.

- Но...

- Но?

Тя въздъхна.

- Не съм такава, Дориен. Не искам да бъда водач на някаква си жалка банда.

- Добре. - Той се усмихна. - Не е задължително да си като Регин. Просто покажи, че си добра компания, с което едва ли ще имаш трудности. Аз лично силно ценя общуването с теб.

Тя наведе глава. „Трябва да кажа нещо, за да го отблъсна” - помисли си тя. Но не се сещаше за нищо. Когато отново го погледна, тя видя напрегнатото, разочаровано изражение на лицето му. Мълчанието й се беше оказало достатъчно.

Той се усмихна, но в очите му вече нямаше проблясъци.

- Нещо друго интересно да се е случило?

- Не. Как е Ротан?

- Ужасно му липсваш. Нали знаеш, че мисли за теб като за дъщеря? Той преживя много тежко напускането ми, но тогава знаеше, че трябва да замина и постепенно свикна с тази мисъл. А при теб... това му подейства като силен шок.

Сония кимна.

- На мен също.

Когато влезе в стаята, Ротан посочи на двамата си помощници демонстрационната маса. Щом учениците оставиха товара си, той отключи хранилището и провери дали има достатъчно прибори за следващия час.

- Лорд Ротан - каза едно от момчетата.

Ротан вдигна глава. Когато видя кой стои на вратата, сърцето му прескочи един удар.

- Лорд Ротан - каза Лорлън. - Искам да поговорим насаме.

Ротан кимна.

- Разбира се, Разпоредителю. - Той погледна към двамата ученици и кимна към вратата. Те бързо се запътиха към нея, като спряха за миг, за да се поклонят на Лорлън.

Когато вратата се затвори зад тях, Лорлън отиде до прозореца. На лицето му бе изписано напрежение и тревога. Ротан не сваляше очи от него, защото знаеше, че само нещо изключително важно ще доведе Разпоредителя в стаята му въпреки заповедта на Акарин да не разговарят един с друг.

Да не би нещо да се беше случило със Сония? Ротан усети нарастващ ужас. Нима Лорлън е дошъл да му съобщи ужасните новини с ясното съзнание, че това му развързва ръцете да се опълчи на Акарин?

- Преди малко видях сина ви градината - започна Лорлън. -Дълго ли ще остане тук?

Ротан затвори облекчено очи. Ставаше въпрос за Дориен, не за Сония.

- Една седмица - отвърна той.

- Беше със Сония. - Лорлън се намръщи. - Да не би да са... се сприятелили при предишното му посещение?

Ротан си пое рязко дъх. Той беше предположил - и се беше надявал - че интересът на Дориен към Сония бе повече от обикновено любопитство. Въпросът на Лорлън подсказваше, че онова, което става между двамата, е ясно дори на страничните наблюдатели. Ротан трябваше да бъде доволен, но вместо това тревогата му се засили. Какво щеше да направи Акарин, когато разбере за това?

Ротан внимателно подбра думите си.

- Дориен знае, че ще минат години, преди Сония да може да напуска земите на Гилдията - и тогава тя може да не пожелае да бъде с него.

Лорлън кимна.

- Може би ще се наложи да бъде убеждаван допълнително.

- При Дориен подобни действия често водят до обратното -отвърна иронично-шеговито Ротан.

Лорлън не оцени чувството му за хумор.

- Вие сте негов баща - рече остро той. - Вие най-добре знаете как да го убедите.

Ротан погледна встрани.

- Аз също не искам да се замесва в това.

Лорлън въздъхна и погледна ръцете си. Рубинът на пръстена му проблесна.

- Съжалявам, Ротан. И без това си имаме достатъчно проблеми. Вярвам, че ще направите всичко възможно. Смятате ли, че Сония ще усети опасността и ще го отблъсне?

- Да. - Разбира се, че щеше да я усети. Ротан изпита прилив на съчувствие към сина си. Горкия Дориен! Той сигурно бе предусещал, че Сония ще изгуби интерес към него, предвид дългите години на обучение, които я очакваха и разстоянието, което ги делеше. Но ако синът му знаеше истинската причина, това сигурно щеше да го подтикне към нещо глупаво. Затова беше по-добре да не узнава нищо.

Но как ли се чувстваше Сония? Беше ли й трудно да отблъсне Дориен? Ротан въздъхна. Толкова му се искаше да я попита.

Лорлън отиде до вратата.

- Благодаря ви, Ротан. Ще ви оставя да се приготвите за занятията.

Ротан кимна и изпрати с поглед Разпоредителя. Макар да разбираше примирението на Лорлън, той го презираше. „От вас се очакваше да намерите изход от тази ситуация” - помисли си той зад гърба на мъжа. След това презрението премина в усещане за безнадеждност.

Щом Лорлън не можеше да намери изход, то кой би могъл?

„Рано е още - помисли си Сония. - Едва минава полунощ. Защо съм будна? Да не ме е събудило нещо?”

Усети лек хлад по бузите си. Ветрец. Отвори очи и след миг забеляза тъмния квадрат на мястото на вратата. В мрака проблесна нещо бледо. Ръка.

Това я разбуди напълно. Над ръката се забелязваше бледият овал на лицето му. Останалото не се виждаше, черната му мантия се сливаше с тъмнината.

Какво прави той? Защо е тук?

Сърцето й тупаше силно и тя бе сигурна, че той го чува. Опита се да диша бавно и да не мърда, уплашена от мисълта какво би могъл да направи, ако разбереше, че е будна и знае за присъствието му. Той остана на мястото си непоносимо дълго.

Но за времето между две примигвания вече беше изчезнал и вратата беше затворена.

Тя впери поглед във вратата. Сън ли бе това?

По-добре беше да вярва, че е. Алтернативата беше твърде плашеща. Да, сигурно е било кошмар...

Когато отново се събуди, вече беше утро. Нощният гост от съня й се беше слял с тъмните фигури от кошмарите й; тя ги избута в дъното на съзнанието си, стана от леглото и облече мантията си.

Глава 35 Предизвикателството

На пръв поглед всичко беше наред, но когато Сония се взря отблизо, тя видя, че химикалът в едната колба е помътнял, а съдържанието на останалите се е превърнало в кафяви бучки. Сложната подредба на пръчки и тежести в таймера бе тотално объркана.

Откъм вратата зад гърба й се разнесе познатото кискане, последвано от подигравателни подмятания. Тя се изпъна, но не се обърна.

След разговора с Дориен тя се беше изпълнила с увереност и бе готова да предизвика Регин при първа възможност, но с напредването на деня в нея започнаха да възникват съмнения. Всеки път, когато си помислеше, че всъщност ще трябва да се бие с Регин, идеята й се струваше все по-глупава. Той бе най-добър във Воинските умения, а тя - най-зле. Ако изгубеше, тормозът му нямаше да има край. Не си струваше да рискува.

В края на седмицата вече беше сигурна, че това е най-лошото нещо, което би могла да направи. Ако изтърпеше тормоза му достатъчно дълго, накрая можеше да му омръзне. Беше готова да изтърпи обидите и засадите след занятията.

Но не и това. Докато разглеждаше остатъците от опита й, тя усети как в нея се заражда мрачна ярост. Когато Регин направеше нещо такова, дори учителите да не я накажеха за проваления опит, той й пречеше да научи нещо ново. И по този начин намаляваше шансовете й един ден да натрупа достатъчно умения, за да помогне на Гилдията да се изправи срещу Акарин.

Тя усети как нещо в нея се пречупва и гневът й се разрази с всички сили.

Изведнъж осъзна, че единственото, което иска, е да направи Регин на пух и прах.

„Отправи предизвикателството си на публично място. Той ще бъде принуден да го приеме или ще опетни фамилното си име. После хвърли на глупака един хубав бой, не го жали. Ако след това продължи да те тормози, отново го предизвикай. Но аз не мисля, че ще поиска втори път да се озове в такова положение”.

Официално предизвикателство. Наистина беше рисковано. Както и изчакването. Той можеше никога да не се отегчи и да я остави на мира. А чакането въобще не й харесваше...

„Отправи предизвикателството си на публично място”.

Тя се обърна бавно и видя, че Регин и учениците от предишния й клас стоят на вратата и я гледат. Тя тръгна бавно към тях, проби си път с лакти и излезе в коридора. Там беше пълно с ученици и учители. Жуженето на гласове бе силно, но не чак толкова, че да не може да бъде надвикано от един човек. В дъното на коридора се появи и тръгна към стаята магьосник с лилава мантия. Лорд Сарин, Повелителят на Алхимиците. Идеално.

- Какво има, Сония? - ухили се Регин. - Да не би експериментът ти да се е провалил?

Сония се обърна и се изправи срещу него.

- Регин от фамилия Уайнар, Дом Парен, предизвиквам те на официален двубой в Арената.

Лицето на Регин замръзна и той зяпна от изненада.

В коридора настъпи пълна тишина. С крайчеца на окото си Сония видя как всички се обръщат към нея. Дори лорд Сарин се спря. Тя прогони усещането, че току-що е направила нещо, за което ще съжалява цял живот. Вече бе твърде късно да го промени.

Регин успя да затвори устата си. На лицето му се изписа замислено изражение. Тя се зачуди дали ще й откаже, дали ще каже, че не си заслужава да се бие с нея. Не му давай време да мисли!

- Приемаш ли? - попита настоятелно тя.

Той се поколеба, след което се усмихна широко.

- Приемам, Сония от никое семейство и Дом.

Изведнъж коридорът се изпълни с глъч. Уплашена, че цялата й смелост ще се стопи в мига, когато се огледа, Сония не сваляше очи от Регин. Той погледна към другарите си и се засмя.

- О, това ще бъде много...

- Ти избери времето - рече рязко тя.

Усмивката му изчезна, но после бързо се върна на устните му.

- Няма да е зле да ти дам малко време да наваксаш - рече безгрижно той. - Болник, след една седмица, един час преди залез. Мисля, че е достатъчно.

- Сония - разнесе се мъжки глас.

Тя се обърна и видя, че към нея се приближава лорд Елбен. Той погледна към събралата се тълпа и се намръщи.

- Експериментът ти се е провалил. Проверих го снощи и тази сутрин, и не виждам причината за това. Ще ти дам още един ден да опиташ отново.

Тя се поклони.

- Благодаря ви, лорд Елбен.

Той огледа учениците, които се мотаеха около вратата.

- Стига приказки. Доколкото знам, занятията се провеждат в стаите.

- Като гледам, пиеш повече сийо от преди, а?

Денил подаде манерката на Джано и кимна.

- Мисля, че започвам да го оценявам.

Морякът го погледна разтревожено.

- Питието няма да обърка магията, нали?

Денил въздъхна и поклати глава.

- Не съм чак толкова пиян, но няма да се справя добре, ако се сблъскваме с морски пиявици.

Джано го потупа по рамото.

- Толкова на юг няма ейома, забрави ли?

- Трудно ще забравя - промърмори Денил. Коментарът му беше заглушен от виковете на моряците. Един от членовете на екипажа току-що бе влязъл в каютата. Той се ухили и се отправи към хамака си. Измъкна от торбата малък глинен инструмент и се запъти към мястото си начело на масата.

Когато мъжът засвири, Денил се замисли за изминалата седмица. За три дни двамата с Тайенд успяха да се върнат в Капия, като избраха пряк маршрут и смениха няколко пъти конете си. Тайенд остана в къщата на сестра си, а Денил продължи до града. Спря се в Дома на Гилдията само колкото да стъкне малко сандъче с дрехи и намери , кораб, който щеше да отплава за Имардин още същата вечер.

С удоволствие се качи на борда на „Финда”. Джано го посрещна като стар приятел и го увери, че ще стигне бързо до дома, защото ще хванат попътните пролетни ветрове.

Джано пропусна да спомене, че пролетните ветрове означават и доста бурно море. На Денил му беше все едно, но лошото време го принуждаваше да прекарва почти цялото си време в каютата, където просто нямаше какво друго да прави, освен да се притеснява какво го очаква в Гилдията.

Страховете му, че Акарин беше усетил нещо за чувствата му към Тайенд, се засилиха. Когато се отби в Дома на Гилдията, Еренд му беше дал няколко писма. Едното беше от Ротан. Денил побърза да го отвори и установи, че то съдържа предупреждение.

„... Аз не бих се притеснявал за тези слухове. Все пак те касаят помощника ти, а не теб. Но си помислих, че би искал да го знаеш, за да прецениш сам дали ще ти създаде проблеми в бъдеще”.

Ротан очевидно смяташе, че Денил не знае за Тайенд. Двамата се бяха опитвали да убедят елийнския двор точно в това, но след като вече беше „информиран”, елийнците - и киралийците щяха да очакват от него да избягва компанията на Тайенд.

Освен ако никой не знаеше, че Ротан го е предупредил. Можеше да се престори, че не е получил писмото... но не, веднага, щом пристигнеше в Гилдията, Ротан щеше да попита дали го е получил и ако трябваше, щеше да повтори предупреждението си.

Ами Акарин? Денил не беше сигурен какво е научил от проучванията му Върховният повелител. Ами ако тези източници също можеха да дадат сведения за „приятелството” между Денил и Тайенд? Ако подозренията на Акарин са били потвърдени по време на краткото мисловно общуване?

Денил въздъхна. В продължение на няколко дни всичко беше прекрасно. Никога не е бил толкова щастлив в живота си. А после... това.

Когато манерката отново се озова в ръцете му, той отпи още една глътка от силното питие. „Дано Тайенд да не пострада от познанството си с мен - помисли си той. - Останалото ми е все едно”.

Вечерната зала беше препълнена. За последен път Лорлън я беше виждал толкова пълна, когато търсеха Сония в копторите. Днес присъстваха дори магьосници, които рядко посещаваха ежеседмичните събирания.

И сред тях най-силно се открояваше човекът, който седеше до него. Морето от червени, зелени и лилави мантии се раздели пред Акарин, който се отправи към креслото си.

Той очевидно се забавляваше. За останалите безизразното му лице не разкриваше нищо, но Лорлън го познаваше много добре. Ако Акарин не искаше да участва в обсъждането, свързано с предизвикателството, отправено от избраницата му към друг ученик, той нямаше да се появи тук. Повелителите на трите Школи вече бяха насядали в креслата си и с приближаването на Акарин около тях започна да се събира тълпа. В нея Лорлън забеляза и сина на Ротан, Дориен.

- Изглежда, ученичката ви отново е намерила начин да ни забавлява, Акарин - каза лейди Винара. - Започвам да се чудя какво ли ни чака след като завърши.

Ъгълчето на устните на Акарин леко се изви нагоре.

- Аз също.

- Ваша ли беше идеята за това предизвикателство или нейна? -изръмжа Болкан.

- Не беше моя.

Болкан повдигна вежди.

- И не ви е питала за разрешение?

- Не, но за това няма правило, макар че според мен би трябвало да има.

- А ако ви беше попитала, щяхте ли да й откажете?

Акарин присви очи.

- Не е задължително. Ако беше потърсила мнението ми по въпроса, може би щях да я посъветвам да изчака.

- Това сигурно е било спонтанно решение - предположи лорд Пийкин, който стоеше до стола на Винара.

- Не - отвърна лорд Сарин. - Тя избра момент, в който имаше много свидетели. Регин нямаше друг избор, освен да приеме.

Лорлън забеляза, че Повелителят на Алхимиците поглежда многозначително встрани и също се обърна натам. Лорд Гарел стоеше сред събралите се магьосници и веждите му бяха свъсени.

- Щом го е планирала, значи е уверена, че ще победи - заключи Пийкин. - Съгласен ли сте с нея, лорд Болкан?

Воинът сви рамене.

- Тя е силна, но противник с повече умения може да я победи.

- А Регин?

- Уменията му са като на всеки второкурсник.

- Достатъчни ли са, за да победи?

Болкан погледна към Акарин.

- Достатъчни, за да не можем с лекота да предвидим изхода от схватката.

- Смятате ли, че тя ще спечели? - обърна се Винара към Акарин.

Върховният повелител помълча, преди да отговори:

-Да.

Тя се усмихна.

- Но разбира се. Тя е ваша ученичка и вие трябва да я подкрепите.

Акарин кимна.

- Това също е вярно.

- Несъмнено тя го прави, за да ви достави удоволствие. - Лорлън вдигна изненадано глава, разпознавайки гласа на лорд Гарел.

- Съмнявам се - отвърна Акарин.

Изненадан от признанието му, Лорлън го погледна, след което внимателно огледа израженията на останалите магьосници. Никой не изглеждаше изненадан. Само синът на Ротан, Дориен, изглеждаше замислен. Може би бяха забелязали, че Сония не е доволна от наставника си.

- Тогава какъв е мотивът й? - попита Пийкин.

- Ако спечели, Регин ще спре да я тормози от страх, че ще бъде предизвикан пак и отново победен - отвърна Винара.

Настъпи мълчание; магьосниците се спогледаха. Като заговори открито за тормоза пред Акарин и Гарел, Винара беше привлякла вниманието им към потенциалния конфликт между двамата наставници. Обикновено никой не се притесняваше да обсъжда враждата между двама ученици в присъствието на наставниците им, но малцина се осмеляваха да повдигнат въпроса, когато единият от наставниците беше Върховният повелител. Това поставяше Гарел в интересна позиция.

Нито един от двамата не се обади.

- Зависи как ще се развие двубоят - обади се Болкан, нарушавайки тишината. - Ако тя спечели единствено благодарение на силата си, никой няма да я уважава.

- Това няма никакво значение - възрази Сарин. - Независимо как ще спечели, Регин повече няма да я притеснява. Съмнявам се, че нея я интересува дали някой уважава бойните й умения.

- Има методи за побеждаване на по-силни магьосници - напомни му Болкан. - Регин го знае. Той вече ме потърси за консултация по този въпрос.

- А Сония? Тя също ли ще получи допълнителни инструкции от вас? - обърна се Винара към Болкан.

- Нейният учител е лорд Ийкмо - отвърна Акарин.

Болкан кимна.

- Неговият стил е по-подходящ за темперамента й.

- Кой ще ръководи схватката? - попита някой от магьосниците.

- Аз - отвърна Болкан. - Освен ако няма възражения. Лорд Гарел ще защитава Регин. Вие ли ще защитавате Сония? - попита той Акарин.

- Да.

- Ето го и учителят на Сония - посочи лорд Сарин. Лорлън се обърна и видя, че лорд Ийкмо тъкмо влиза в стаята. Воинът се спря и се огледа, очевидно изненадан от събралата се тълпа. Когато погледът му се спря върху събралите се около Акарин магьосници, той повдигна изненадано вежди. Сарин го привика с жест.

- Добър вечер, Върховни повелителю, Разпоредителю - каза Ийкмо, след като се приближи до креслата.

- Лорд Ийкмо - каза Пийкин. - Сигурно се подготвяте за късните уроци.

Ийкмо се намръщи.

- Късни уроци?

Пийкин се засмя.

- Значи наистина е толкова добра, така ли? И не се нуждае от допълнителни тренировки?

Младият магьосник свъси вежди.

- Тренировки?

Винара се съжали над воина.

- Сония е отправила официално предизвикателство към Регин.

Ийкмо я зяпна и лицето му пребледня.

- Какво е направила?

Сония крачеше из стаята си и кършеше ръце. „Какво направих? Позволих на гнева ми да вземе връх, това е. Не знам нищо за битките. Сега само ще изглеждам като глупачка в очите на...”

- Сония.

Сония се обърна и примигна изненадано при вида на мъжа, който стоеше на вратата на стаята й. Досега никой не я беше посещавал в седалището на Върховния повелител.

- Лорд Ийкмо - каза тя и се поклони.

- Още не си готова, Сония.

Тя примигна и изтръпна от страх. Щом Ийкмо смята, че не може да победи...

- Надявах се да ми помогнете, милорд.

На лицето на Ийкмо се смениха няколко изражения. Смайване. Замисляне. Интерес. Той се намръщи и прокара пръсти през косата си.

- Разбирам защо го правиш, Сония. Но не трябва да ти напомням, че Гарел е опитен Воин, а уменията на Регин са по-добри от твоите - въпреки всичко, което съм те научил. Той има цяла седмица за подготовка и Болкан се съгласи да го тренира.

Болкан! Нещата се влошаваха още повече! Сония погледна ръцете си. Забеляза с облекчение, че не треперят, но стомахът й толкова се беше свил от притеснение, че чак й се догади.

- Но аз съм по-силна и в правилата на предизвикателството няма изискване за ограничаване на силата - посочи тя.

- Не бива да разчиташ само на силата си, Сония - предупреди я Ийкмо. - Има начини да бъде неутрализирана. И аз съм сигурен, че Болкан ще се погрижи Регин да ги научи.

- Тогава се погрижете да ги науча и аз - отвърна му тя. Изненадана от решителността в тона си, тя погледна смутено Ийкмо. - Ще ми помогнете ли?

Той се усмихна.

- Разбира се. Не мога точно сега да изоставя ученичката на Върховния повелител.

- Благодаря ви, милорд.

- Но не си мисли, че го правя само от уважение към наставника ти.

Тя го погледна изненадано и се зарадва, като забеляза одобрението в погледа му. От всичките си учители най-малко очакваше да спечели уважението на Воина.

- Съзнаваш ли, че хората ще ме наблюдават как те обучавам? -попита той. - И ще докладват всичко на Регин и лорд Гарел.

- Помислила съм и за това.

- И?

- Какво ще кажете... за Купола?

Ийкмо повдигна вежди и широко се ухили.

- Убеден съм, че мога да го уредя.

Глава 36 Двубоят започва

Когато каретата мина през Портата на Гилдията, Денил погледна към Университета. Сградите на Гилдията му бяха толкова познати, но сега му се струваха чужди и отблъскващи. Той обърна глава към седалището на Върховния повелител.

Особено тази.

Денил сложи на коленете си чантата, която лежеше на седалката до него. В нея лежаха копия от записките, които двамата с Тайенд бяха водили, пренаписани така, че нищо в тях да не намеква, че двамата са вървели по следите на Акарин. Денил прехапа устни. Ако Акарин смяташе, че те разследват миналото му, това щеше допълнително да го вбеси. „Но аз така или иначе съм загазил, така че рискът си заслужава”.

Каретата спря и леко се разклати, когато кочияшът скочи на земята. Вратата се отвори. Денил слезе и се обърна към мъжа.

- Отнесете пътническия ми сандък в покоите ми - нареди той. Мъжът се поклони и отиде до задната част на каретата, където беше завързан сандъка.

Денил пъхна чантата под мишницата си и тръгна по алеята, водеща към седалището на Върховния повелител. Докато вървеше, той забеляза, че градините са празни, което бе необичайно за слънчев следобед през почивния ден. Къде ли бяха всички?

Когато стигна до вратата на сградата, устата му беше пресъхнала и сърцето му биеше ускорено. Той си пое дълбоко дъх и протегна ръка към дръжката. Преди да успее да я хване, вратата се отвори навътре.

На прага се появи прислужник и се поклони.

- Върховният повелител ви очаква в библиотеката, посланик Денил. Моля, последвайте ме.

Денил пристъпи вътре и огледа одобрително луксозно украсената гостна. Той никога не беше влизал в седалището на Върховния повелител. Прислужникът отвори една странична врата и посочи на Денил спираловидното стълбище. След като го изкачи, магьосникът тръгна по късия коридор към отворената врата в дъното.

Стените на стаята бяха покрити с рафтове, отрупани с книги. „Какви ли тайни се крият в тях? - зачуди се Денил. - Дали има някаква информация за... ?”

След това забеляза бюрото в ъгъла на стаята и облечения в черна мантия магьосник, който седеше зад него и го наблюдаваше. Сърцето му прескочи един удар и заби ускорено.

- Добре дошли у дома, посланик Денил.

„Вземи се в ръце!” - каза си строго Денил и сведе глава в учтив поклон.

- Благодаря ви, Върховни повелителю.

Денил чу как вратата се затваря зад гърба му, обърна се и установи, че слугата е излязъл. „Сега вече съм в капан...” Той прогони тази мисъл, пристъпи напред и постави чантата на бюрото на Акарин.

- Записките ми - каза той. - Както наредихте.

- Благодаря - отвърна Акарин. Една бледа ръка се протегна към чантата, а другата ме посочи креслото. - Седнете. Сигурно сте изморен от пътуването.

Денил се отпусна в мекото кресло и загледа как Акарин прелиства записките му. Използва отново лечителската си сила, за да прогони досадното главоболие. Предишната вечер беше пил твърде много сийо, опитвайки се да забрави мислите за онова, което го чакаше на следващия ден.

- Виждам, че сте посетили Блестящия храм.

Денил преглътна тежко.

-Да.

- Висшият жрец позволи ли ви да прочетете свитъците?

- Той ми ги прочете - след като се заклех, че ще запазя съдържанието им в тайна.

Акарин леко се усмихна.

- И Гробниците на белите сълзи?

- Да. Забележително място.

- Което ви отведе до Армдже?

- Не пряко. Ако бях продължил курса на проучванията ми, може би щях да стигна до Сачака, но задълженията ми на посланик не ми позволяваха подобно пътуване.

Акарин се напрегна.

- Прекосяването на границата не... се препоръчва. - Той вдигна глава и улови погледа на Денил. На лицето му беше изписано неодобрение. - Сачака не е част от Обединените земи и вие, като член на Гилдията, не можете да влизате в страната без заповед от краля.

Денил поклати глава.

- Не се бях замислял за това, но и така или иначе нямах намерение да се втурвам в непознати земи без първо да направя някои проучвания.

Акарин го погледна замислено, след което отново се зарови в записките му.

- Защо посетихте Армдже?

- Дем Ладейри ми предложи да разгледам руините, докато му бях на гости.

Акарин се намръщи.

- Така ли? - Той отново замълча, четейки бележките. След няколко минути изпръхтя изненадано, вдигна глава и впери поглед в Денил.

- И вие оцеляхте?

Денил се досети какво има предвид и кимна.

- Да, макар силите ми да бяха изцедени.

Докато Акарин продължаваше да чете, Денил се зачуди дали изобщо някой някога е виждал изненада на лицето на този мъж. Стигна до извода, че не и изпита странната гордост, че точно той е успял да изненада Върховния повелител.

- Значи сте преодолели бариерата - рече замислено Акарин. -Интересно. Може би камерата губи мощта си. Накрая силата сигурно ще се изчерпи.

- Мога ли да ви задам един въпрос? - реши да рискува Денил.

Акарин го погледна и повдигна вежди.

- Можете.

- Ако сте влизали в Пещерата на абсолютното наказание, защо не сте разказали на никого за нея?

- Разказах. - Ъгълчетата на устата на Акарин леко се извиха нагоре. - Но тъй като никой не можеше да я проучи, без да предизвика нападение - както и поради други причини от политическо естество - беше решено, че съществуването й трябва да остане известно единствено на Върховните магове. Което означава, че трябва да ви заповядам да запазите знанията си за себе си.

Денил кимна.

- Разбирам.

- Жалко, че предупреждението ми е било изтрито. - Акарин замълча и присви очи. - Имаше ли някакви следи, че може да е било умишлено премахнато?

Изненадан, Денил се замисли за стената и остатъка от надписа.

- Не бих могъл да кажа.

- Някой трябва да провери. Онова местенце лесно може да се превърне в смъртоносен капан за магьосници.

- Ако желаете, сам ще се погрижа за това.

Акарин го погледна замислено и кимна.

- Да. Най-добре е никой да не научава за това място. Помощникът ви знае, нали?

Денил се поколеба и отново се зачуди какво ли е усетил Акарин по време на кратката им мисловна комуникация.

- Да - но мисля, че на Тайенд може да се вярва.

В очите на Акарин се мярна лек проблясък и той отвори уста, за да каже нещо, но на вратата се почука и Върховният повелител размисли. Обърна глава към вратата, която леко се отвори навътре.

В стаята влезе прислужникът и се поклони.

- Лорд Ийкмо пристигна, Върховни повелителю.

Акарин кимна. Когато вратата се затвори отново, той погледна замислено към Денил.

- След една седмица можете да се върнете в Елийн. - Той затвори чантата. - Ще прочета всичко и може би ще се наложи отново да поговорим. Но сега - той се изправи - трябва да присъствам на един официален двубой.

Денил примигна изненадано.

- Официален двубой?

Акарин като че ли се усмихна.

- Моята избраница, може би безразсъдно, отправи официално предизвикателство към един свой съученик.

Сония беше предизвикала Регин на двубой! В главата на Денил се завихриха възможните последствия и възможности от това. Той се засмя.

- Това трябва да се види.

Акарин излезе бързо от библиотеката. Денил го последва, изпълнен с изненада и облекчение. Нямаше никакви въпроси за причините, породили това разследване. Акарин дори му се стори доволен от напредъка. Денил и Тайенд - и Лорлън - не си бяха спечелили неодобрението на Върховния повелител. Нито Ротан, макар Денил да се надяваше, че Акарин не знае за новия му „интерес” към древната магия.

Нищо не беше споменато и за Тайенд.

Оставаше му само да се срещне с Ротан. Наставникът му щеше да се изненада от срещата. Денил не го беше предупредил за визитата си, тъй като писмото нямаше да стигне по-бързо от него, а и не смееше да рискува с мисловно повикване. Ротан винаги беше успявал да прочете в съобщенията на Денил повече от необходимото. Денил не знаеше как Ротан ще възприеме новината, че бившият му ученик все пак е такъв, какъвто го беше обвинявал Фергън. Той не искаше да изгуби единствения си близък приятел в Гилдията.

Но въпреки това реши да не отхвърля слуховете, свързани с Тайенд. Ротан лесно щеше да разпознае лъжата. Трябваше просто да го успокои, че репутацията му няма да пострада от тази връзка. Елийнците бяха толерантни хора и от него се очакваше същото.

След няколко седмици щеше да се върне в Елийн с разрешението на Върховния повелител да разследва развалините в Армдже в свободното си от посланическите задължения време. И той щеше да го прави заедно с Тайенд.

Можеше да се каже, че ситуацията дори се беше подобрила.

Сония завърза пояса на мантията си и приглади плата. Днес той й се струваше твърде тънък и крехък. „Струва ми се, че е по-добре да нося броня, вместо мантия”.

Тя затвори очи. Искаше й се някой да се върти около нея и да й помага да се преоблича. Ийкмо, естествено, не можеше да стои в стаята й, докато те сменяше мантиите си. Нито пък Акарин, за което тя изпитваше дълбока благодарност към съдбата. Не, липсваше й Тания. Прислужничката на Ротан щеше да я накара да й обещае, че ще победи в днешния двубой и в същото време щеше да успее да я убеди, че загубата няма да има никакво значение за хората, които я обичат.

Тя си пое дълбоко дъх. Установи, че е стегнала твърде много пояса и леко го разхлаби. Нуждаеше се от свобода на движенията. Погледна към подноса със сладкиши и кифли, които Виола беше донесла по-рано. Стомахът й се сви. Тя се обърна и започна да крачи из стаята.

Тя имаше едно-две предимства. Докато „шпионите” на Ийкмо донасяха всичко, което правеше Регин на Арената, собствените й тренировки бяха скрити в предизвикващите клаустрофобия предели на Купола. Ийкмо й беше показал всяка стратегия, която слабите магьосници можеха да използват срещу силните. Беше я посветил във всички методи, които Гарел и Болкан щяха да обучат Регин, плюс още няколко.

Наставникът й се появяваше рядко. Но влиянието му се усещаше навсякъде. Възраженията срещу официалните двубои между ученици затихнаха още същия ден. Болкан очевидно имаше възражения срещу използването на Купола, но не го забрани. А след като Сония влезе вътре, Ийкмо й каза, че Върховният повелител е подсилил стените на сферичната сграда, за да не я повреди случайно.

Едва на следваща вечер и хрумна, че той може би беше използвал черна магия. Тя лежа будна дълго време, изпълнена с безпокойство, че енергията, която щеше да й помага в жалкия й двубой с друг ученик, може би беше изтеглена от мъртвото тяло на някой непознат.

Но тя не можеше да си позволи да откаже помощта на Акарин, не и без да събуди подозрения в останалите. Дори и да се престореше, че я отказва от гордост, той беше избрал да бъде неин защитник по време на двубоя. Неговата магия щеше да издигне вътрешната бариера, която щеше да я защити в случай, че собственият й щит падне. Тази мисъл силно я притесняваше. Ако не бяха Ротан и Лорлън, тя дори щеше да си помисли, че той може би използва двубоя, за да се отърве от нея.

На вратата се почука. Тя се обърна и сърцето й отново заби ускорено. „Сигурно вече е време” - помисли си тя. Първоначалното й облекчение бързо беше заменено от страх. Тя си пое дълбоко дъх и бавно го издиша, докато се приближаваше към вратата. Щом я отвори, пулсът й отново се ускори при вида на Акарин, но страхът й бързо бе заменен от изненада, когато разпозна мъжа до него.

- Върховни повелителю - каза тя и се поклони. - Посланик Денил.

- Лорд Ийкмо пристигна - каза Акарин.

Сония си пое дъх и бързо заслиза по стълбите. Намери лорд Ийкмо да крачи напред-назад в гостната. Когато тя влезе в стаята, той рязко вдигна глава.

- Сония! Готова си. Добре. Как се чувстваш?

- Добре. - Тя се усмихна, заслушана в стъпките на магьосниците, които слизаха по стълбището. - Как бих могла да се чувствам след всичко, което ме научихте?

Той се усмихна криво.

- Вярата ти в мен е... - Той замълча и лицето му стана сериозно при вида на влизащите в стаята Акарин и Денил. - Добро утро, Върховни повелителю, посланик Денил.

- Реших, че сте дошли заради ученичката ми - каза Върховният повелител, - затова я пратих долу.

- Така е - отвърна Ийкмо и погледна Сония. - По-добре да не караме Регин да чака.

Входната врата се отвори и Акарин с жест покани Сония да мине първа. Усещайки погледите на тримата магьосници, тя прекоси стаята и излезе на слънце.

Когато тръгна по пътеката към Университета, Ийкмо вървеше от дясната й страна, а Акарин от лявата. Стъпките зад гърба й показваха, че Денил я следва. Тя устоя на желанието си да се обърне, чудейки се каква ли работа имаше той с Акарин. Сигурно беше нещо важно, защото иначе нямаше да се върне от Елийн.

Всички вървяха към Университета мълчаливо. Сония погледна към Ийкмо веднъж, но той само й се усмихна в отговор. Не посмя да погледне Акарин, но остро усещаше магическото му присъствие. Досега никога не се беше чувствала като избраница на Върховния повелител. Това я накара да осъзнае, че Гилдията очаква много от нея. Ако изгубеше двубоя...

„Мисли си за други неща!” - каза си тя. Когато приближиха сградата на Университета, тя започна да си припомня уроците на Ийкмо.

- Регин ще се опита да те накара да изхабиш силата си. Най-добрият начин за това е чрез измама и хитрини.

Хитрините определено бяха част от бойния му стил. В часовете по Бойни умения през първата година той я беше изненадвал много пъти с фалшиви нападения.

- Голяма част от онова, което си научила, няма да ти трябва. Няма да се наложи да използваш проекция в Арената: там няма какво да преместваш. Шоковите удари са позволени, но на тях не се гледа с добро око. Менталните удари са забранени, естествено, нищо че могат да бъдат използвани единствено за отвличане на вниманието.

Регин никога не беше използвам ментални удари срещу нея, тъй като още не ги бяха обучавали в използването им.

- Не жестикулирай! Така само ще издадеш намеренията си. Добрият воин не се движи по време на битка, не помръдва дори мускулчетата на лицето си.

Ийкмо винаги говореше за добрия воин в мъжки род, което в началото я развеселяваше, но после започна да я дразни. Когато му се оплака, той се разсмя.

-Лейди Винара щеше да одобри - рече той. - Но Болкан щеше да ти каже: „Когато воините жени станат повече от мъжете, тогава ще се поправя”.

Сония се усмихна, припомняйки си този разговор и все така усмихната се появи пред тълпата магьосници, която се беше събрала пред Арената. ,

- Всички ли са тук? - ахна тя.

- Сигурно - рече весело Ийкмо. - Регин избра да се изправи срещу теб във волника, така че доста народ ще стане свидетел на поражението му.

Сония усети как кръвта се отдръпва от лицето й. Ученици и магьосници стояха там и я гледаха. Дори немагьосниците - съпруги, съпрузи, деца и прислужници - се бяха събрали заради зрелището. Стотици хора щяха да я наблюдават. Всички се обърнаха към нея, когато, придружена от учителя и наставника си, влезе в тълпата. Висшите магове стояха в редица. Ийкмо я поведе към тях и когато спря, тя се поклони. Размениха се официални приветствия, но тя беше твърде разсеяна и им обърна внимание едва когато споменаха името й.

-И така, Сония. Противникът ти те очаква - каза лорд Болкан и махна с ръка.

Девойката проследи жеста му и забеляза Регин и лорд Гарел да стоят до храста, подрязан във формата на арка. Пътеката, която минаваше под него, водеше право до Арената.

- Успех, Сония - каза Лорлън и се усмихна.

- Благодаря ви, Разпоредителю. - Гласът й прозвуча толкова тихо, че момичето се ядоса на себе си. Тя беше отправила предизвикателството. Тя трябваше да се впусне в двубоя, уверена в победата.

Когато понечи да тръгне към Арената, Ийкмо постави ръка на рамото й.

-Действай умно и всичко ще бъде наред - промърмори той. После отстъпи встрани и й махна да продължи.

Двамата с Акарин се приближиха до арката. Тя срещна погледа на Регин и той й се ухили злорадо, което й напомни за първата им среща преди Церемонията по приемането. Сония го погледна предизвикателно.

Усещайки погледа на лорд Гарел върху себе си, тя се обърна към него. Магьосникът я гледаше с неприкрита неприязън и гняв. Тя се изненада и се зачуди защо е толкова ядосан. Дали съжаляваше за допълнителното време, което беше отделил да подготвя ученика си за двубоя? Дали се беше засегнал от това, че тя е проявила смелостта да предизвика племенника му? Или я ненавиждаше за това, че го беше поставила в позицията на противник на Върховния повелител?

„Това притеснява ли ме? Не”. Ако беше предвидлив човек, той щеше да забрани на Регин да я тормози, след като беше станала ученичка на Върховния повелител. Мисълта, че това предизвикателство може да му е причинило неудобства, отново я накара да се усмихне. Сония се обърна, мина под арката и тръгна към Арената.

Двамата с Акарин се спуснаха към портала, влязоха вътре и се спряха в центъра. Гарел, Регин и Болкан ги последваха. Отвън тълпата от магьосници и ученици се струпа около бариерата, някои насядаха по стълбите.

Тя се обърна към Регин. Той гледаше тълпата с необичайно сериозно изражение на лицето. Сония също се обърна към тях и погледът й спря на Ротан и стоящия до него Дориен. Той се ухили и й помаха. Ротан едва успя да изобрази лека усмивка.

Болкан застана между нея и Регин, вдигна ръцете си и зачака глъчта да утихне.

- Минаха много години, откакто за последен път двама магьосници избраха да разрешат споровете си или да докажат уменията си чрез официален двубой на Арената - започна Болкан. - Днес ще наблюдаваме подобно събитие за пръв път от петдесет и две години. От дясната ми страна стои Сония, избрана ученичка на Върховния повелител, която отправи предизвикателството. От лявата ми страна стои противникът й, Регин, от семейство Уинар, дом Парен, избран ученик на лорд Гарел. Наставниците на противниците ще бъдат техни защитници. Моля да издигнат вътрешните щитове около учениците си.

Сония почувства как нечия ръка леко я докосва по рамото. Тя потръпна от последвалото усещане и наведе глава, за да се огледа.

Бариерата на Акарин почти не се забелязваше. Тя устоя на изкушението да я провери.

- Защитниците могат да напуснат Арената.

Тя проследи с поглед Акарин и Гарел, които излязоха през портала. Когато двамата се озоваха извън Арената, тя видя, че лицето на Гарел е потъмняло от гняв, а Акарин изглежда объркан. Очевидно беше станало нещо, което бе раздразнило наставника на Регин. Дали Акарин беше казал нещо подигравателно? Сония изпита неочаквано удовлетворение при тази мисъл. Но чувството изчезна, когато Болкан отново заговори:

- Противниците могат да заемат местата си.

Регин рязко се завъртя на пети и тръгна към другия край на Арената. Сония се запъти в противоположната посока. Тя си пое дълбоко въздух. Скоро щеше да се концентрира изцяло върху Регин. Трябваше да игнорира всички хора, които ги наблюдаваха и да се съсредоточи изцяло върху борбата.

На няколко крачки от края на Арената тя спря и се обърна. Болкан вървеше към портала. След миг той се появи на стълбите отвън и се изкачи върху арката.

- За победител се счита този, който спечели повечето от петте сблъсъка - каза той на зрителите. - Сблъсъкът приключва, когато вътрешният щит на някой от сражаващите се получи удар, който се смята за смъртоносен. Менталните удари са забранени. Ако някой от сражаващите използва магия преди официалното начало на сблъсъка, той или тя губи. Битката започва, когато кажа „начало” и свършва, когато кажа „стоп”. Разбрахте ли?

- Да, милорд - каза Сония. Регин повтори думите й.

- Готови ли сте?

- Да, милорд. - И отново Регин отговори след нея.

Болкан вдигна ръка и я приближи до бариерата. По купола пробяга светлинна вълна.

- Начало!

Регин стоеше със скръстени ръце, но на лицето му я нямаше познатата подигравателна усмивка. Тя видя как въздухът потрепери от мощта на първия му удар. Той се сблъска с бариерата й миг преди тя да изпрати отговора си.

Щитът му издържа, но той не повтори удара. Сония забеляза как сключва вежди и се мръщи. Сигурно обмисляше как най-добре да я излъже да изхаби силата си.

Въздухът между тях отново потрепери, когато той запрати магията си срещу нея, този път в множество удари. Те проблеснаха слабо и тя по-скоро ги усети, отколкото ги видя. Приличаха на силови удари... но или не бяха достатъчно силни, за да преминат в белия спектър, или...

Сония усети как първите удари леко се сблъскаха със щита й и се засмя. Той се опитваше да я примами да подсили бариерата си. Тя беше на път да я отслаби, но леката промяна в трептенето на въздуха я предупреди да очаква нещо ново. Мощният силов удар я накара да отстъпи назад и тя се зарадва, че се е доверила на инстинктите си.

Дъждът от слаби удари продължи и тя изпрати в отговор мощен лъч енергия. Регин изостави нападението си и издигна мощна бариера, но части от секундата преди лъчът да се сблъска със щита му, тя напрегна волята си и топлинният удар се разпиля в дъжд от червени шокови удари, които се стопиха в бариерата му.

Лицето му се изкриви от гняв. Сония се усмихна, когато чу мърморенето сред тълпата. Магьосниците бяха оценили шегата. Сигурно бяха научили, че Регин е използвал шокови удари срещу нея.

Следващата му атака беше бърза, но лесна за отразяване. Сония си играеше с гнева му и отвръщаше само с шокови удари. Не си правеше труда да ги прикрива; той вече знаеше този номер. По този начин нямаше как да спечели сблъсъка, но тя не можа да издържи на изкушението да подразни противника си. Сония имаше енергия в излишък, а гневът можеше да го подведе към някое глупаво действие. Всъщност тя не смяташе да злоупотребява с шоковите удари, защото помнеше, че на тях не се гледа с добро око.

Внезапно Регин я засипа с дъжд от силови и топлинни удари с най-различна интензивност. Бариерата на Сония леко засия под мощта им.

Тя разгада плитката уловка. Когато магьосникът атакуваше с разнообразни удари, нападнатият имаше два избора: или да издигне мощна бариера, която да блокира най-силните удари, или да видоизменя щита си за защита от всеки удар, като по този начин да се опита да съхрани силата си.

Сония му отвърна със също такъв дъжд от удари и разбра, че той видоизменя щита си. За целта беше необходима голяма концентрация, особено при едновременна атака. Лицето му се напрегна от усилието, очите му шареха от удар към удар.

Ако това продължеше още дълго време, тя щеше да се изтощи по-бързо от него. Сония знаеше, че един по-силен удар ще го принуди да прекрати атаката, но в него тя щеше да вложи по-голямата част от силата си, а Регин искаше точно това.

Но хитрината му беше и неговата слабост. Защитата му действаше само ако можеше да види всеки удар, изпратен от нея. „Затова трябва да направя нещо неочаквано”.

Промяната на посоката на удара изискваше доста усилия, но не чак толкова, колкото щяха да са необходими при единичен силен удар. Тя се концентрира и промени посоката на един от силовите си удари в последния момент така, че той да го заобиколи и да го удари изотзад.

Регин залитна напред. Очите му се разшириха, но той бързо ги присви и в тях проблеснаха гневни пламъчета.

- Стоп!

Сония изостави атаката си и свали бариерата. После погледна очаквателно към Болкан.

- Първият сблъсък се печели от Сония.

Разнесе се глъч от гласове. Магьосниците се обръщаха един към друг и обсъждаха онова, на което бяха станали свидетели. Сония се опита да прикрие усмивката си, но после се отказа. Спечелих първия сблъсък! Тя погледна към Регин. Лицето му беше потъмняло от гняв.

Болкан вдигна ръце. Разговорите секнаха.

- Готови ли сте за втория сблъсък? - попита той Сония и Регин.

- Да, милорд - отвърна тя. Гласът на Регин прозвуча грубо.

Болкан постави ръка върху бариерата около Арената.

- Начало!

Глава 37 Избраницата на Върховния повелител

Лорлън се усмихна, когато двамата ученици се изправиха един срещу друг. Първата победа на Сония съдържаше всичко необходимо. Тя не я беше спечелила със сила, а като намери слабост в защитата на Регин. Той погледна към лорд Ийкмо и с изненада видя, че воинът се мръщи.

- Не ми изглеждате доволен, лорд Ийкмо - промърмори Лорлън.

Воинът се усмихна.

- Доволен съм. За пръв път успява да победи Регин. Но се притеснявам да не загуби концентрация при въодушевлението от спечелената битка.

Когато Сония атакува Регин с очевидно нетърпение, Лорлън усети как притеснението на Ийкмо се прехвърля и върху него. „Не проявявай излишна самоувереност, Сония - помисли си той. - Регин вече ще бъде доста по-предпазлив”

Регин се защити с лекота и бързо атакува. Скоро въздухът под купола на Арената започна да пращи от магията. Внезапно Сония разпери ръце, погледна надолу и атаката й отслабна. Лорлън чу как всички около него си поеха дълбоко дъх, но щитът й успя да издържи на засилената атака на Регин.

Когато погледна към земята под краката на Сония, Лорлън забеляза, че пясъкът се е раздвижил. Под обувките й се беше формирал диск от сила. Тя левитираше съвсем ниско над земята.

Лорлън познаваше тази тактика. Магьосникът можеше да очаква удар от всяка посока, но не и отдолу. Много магьосници предпочитаха да не разпростират бариерата под краката си, за да пестят сила. Щитът на Сония очевидно се простираше и под краката й, владеенето на левитацията й беше спестило унижението да потъне в пластовете движещ се пясък. Той си спомни, че левитацията се учеше едва в третата година.

- Много мъдро от ваша страна, че сте я научили на това - каза Лорлън.

Ийкмо поклати глава.

- Не съм аз.

Лицето на Сония беше напрегнато. За левитация, защита и нападение едновременно беше необходима значителна концентрация, затова нападението й беше приело формата на еднообразни удари, които Регин отблъскваше с лекота. Лорлън знаеше, че тя трябва да го принуди да използва същото количество сила и концентрация. Пясъкът под краката на Регин завря, но той просто отстъпи встрани. В същото време Сония отново разпери ръце, отразявайки поредния подземен удар и атаката й отслабна.

- Стоп!

- Вторият сблъсък се печели от Регин.

Откъм учениците се разнесоха слаби викове. Регин се усмихна и помаха на приятелите си, а Сония се намръщи, очевидно ядосана на себе си.

- Добре - каза Ийкмо.

Лорлън го погледна въпросително.

- Тя имаше нужда от това - обясни Ийкмо.

В кратката пауза между сблъсъците Ротан съзря Денил сред магьосниците от другата страна на Арената. Той беше напуснал мястото си сред Върховните магове. Ротан се намръщи, разкъсван между желанието си да гледа сблъсъка и да потърси приятеля си.

Той се изненада, когато видя Денил да пристига със Сония, Ийкмо и Акарин. Приятелят му не беше обелил и дума, че смята да се връща в Гилдията, дори и по време на мисловните им общувания. Това означаваше ли, че завръщането му е трябвало да бъде пазено в тайна?

Във всеки случай вече не беше тайна. Появявайки се заедно със Сония и Върховния повелител, Денил беше разкрил завръщането си на всички присъстващи. Но онова, което най-силно притесняваше Ротан, бе появата му в компанията на Върховния повелител. Освен това Денил не му беше пращал бележки или писма от няколко седмици.

Въпросите не спираха да валят. Ротан не знаеше дали молбата му е била разкрита от Акарин. Или Денил просто помагаше на Акарин по някои посланически въпроси? Или Денил помагаше на Върховния повелител в тъмните му дела, без да осъзнава, че помага на черен магьосник? Или просто бе разкрил истината за Акарин?

- Здравей, стари приятелю.

Ротан подскочи и се обърна. Денил се усмихна, очевидно доволен, че е успял да стресне наставника си. Той кимна на Дориен, който го приветства с топли думи.

-Денил! Защо не ми каза, че се връщаш? - попита настоятелно Ротан.

Денил се усмихна извинително.

-Съжалявам, трябваше да те предупредя. Нарежданията пристигнаха неочаквано.

- За какво?

Младият магьосник погледна встрани.

- Просто за да докладвам на Върховния повелител.

Повикаха го спешно, само за да докладва на Върховния повелител? Ротан чу Болкан да дава сигнал за началото на следващия сблъсък и се разкъсваше между желанието да разпита Денил и да гледа Сония. Той се обърна отново към Арената. Дори Денил да имаше желание да обсъжда срещата си с Акарин, той едва ли искаше да го направи сред тълпа магьосници. „Не, реши Ротан. - Ще го разпитам по-късно”.

Регин беше избрал рискована защитна стратегия. Вместо да издига бариера около себе си, той предпочиташе да блокира ударите на Сония. Когато магията му се сблъскваше с нейната, из Арената се пръсваха потоци енергия, които бяха твърде слаби, за да притесняват двамата ученици. Няколко достигнаха до бариерата на Арената и изпратиха по повърхността й вълнички светлина. Освен това Регин успяваше да прати и няколко допълнителни удара срещу Сония. Макар тя да ги отбиваше с лекота, за всички беше ясно, че тя използва много повече енергия от Регин поради простия факт, че поддържаше бариерата си вдигната.

Сония отвърна на дъжда от удари. Стратегията на Регин помагаше само ако той успееше да прихване всички удари, които се насочваха към него. Достатъчно бе да пропусне един и щеше да се наложи бързо да издигне щита си.

Когато Ротан погледна към Арената се, случи точно това: един от ударите на Сония се промъкна. Ротан рязко си пое дъх, но ударът беше отблъснат от набързо издигнатата бариера.

Сония започна да се приближава към Регин, скъсявайки разстоянието помежду им, за да го принуди да реагира по-бързо. Когато разстоянието между тях се съкрати на десетина крачки, ударите на Регин сякаш започнаха да се връщат обратно. Той залитна назад и извика изненадано. Въздухът в Арената изведнъж се изпразни от магията.

- Стоп!

След вика на Болкан настъпи мълчание, нарушено от постепенно засилващото се мърморене сред зрителите.

- Третата победа е спечелена от Сония.

Магьосниците нададоха объркани викове. Ротан се намръщи и поклати глава.

- Какво стана?

- Мисля, че последният удар на Сония беше двоен - каза Дориен. - Зад него следваше още един, на части от секундата. Регин сигурно го е приел за обикновен. Той отрази първия удар, но просто не можа да забележи втория.

Застаналите наоколо магьосници чуха думите му и закимаха с глави. Стратегията на Сония като че ли им беше оказала силно впечатление. Дориен погледна доволно баща си.

- Истинско удоволствие е да я гледа човек.

- Да - кимна Ротан и въздъхна, когато Дориен отново погледна към Арената. Очевидно синът му се увличаше все повече и повече по нея. Не помнеше някога да е изпитвал такова желание Дориен да се прибере колкото се може по-бързо в селото си.

Гласът на Болкан се извиси над глъчта.

- Моля, върнете се на местата си.

Сония се отдалечи от Регин.

- Готови ли сте за четвъртия сблъсък?

- Да, милорд - отвърнаха двамата.

По бариерата премина светлинна вълна.

- Начало!

В началото на следващия сблъсък Сония не бе в особено настроение. Методът, който бе използвала срещу Регин, бе изхабил голяма част от енергията й. Ако победата на Регин зависеше от успеха му да изтощи силата й, то той определено печелеше.

Този път трябваше да действа по-внимателно. Не трябваше да се поддава на номерата му. Трябваше да пести енергията си, защото ако изгубеше тази битка, я чакаше още една.

Двамата с Регин се гледаха известно време неподвижно, с вдигнати щитове. Изведнъж Регин присви очи и въздухът се изпълни с хиляди почти невидими топлинни удари. Всеки един от тях бе достатъчно мощен, за да бъде отчетен като фатален, ако стигне до вътрешната й бариера. Сред дъжда от слаби удари тя усети няколко по-силни и засили щита си достатъчно, за да ги отблъсне.

Но малко преди да я достигнат, те се разтопиха в нищото. Ядосана от номера на Регин, Сония го засипа с подобен огън от слаби удари, но изпрати и няколко по-силни, които се удариха в бариерата му. Тя се надяваше противникът й да си помисли, че му връща същия номер. Регин, разбира се, не се върза, но залитна назад от силните удари и на лицето му се изписа напрежение. Сония го погледна тържествуващо. Той се изморяваше!

Последна предпазлива атака, сложна, но икономична. Той изпълни въздуха със светлина, сякаш с нея се опитваше да маскира няколко по-силни удара. При всеки ответен удар тя забелязваше напрежение в лицето и движенията на Регин. Той се опитваше да го скрие, но беше очевидно, че вече не представлява голяма заплаха за нея.

Сония видя, как той потрепна, когато го достигна един от по-силните й удари. В следващия миг неочаквано получи силов удар, който се разби в бариерата й отгоре. Щитът й потрепери, а следващият удар, също отгоре и също така силен, го разби, преди да успее да го укрепи.

- Стоп!

Сония изтръпна от недоверие и ужас. Регин само се беше преструвал на изморен. Когато зърна самодоволната му усмивка, тя се ядоса на себе си, че е постъпила като глупачка.

- Четвъртият сблъсък е спечелен от Регин.

Но тя познаваше границите му. След всичко това не може да не се беше изморил.

Сония затвори очи и потърси източника на силата си. Той беше попресъхнал, но далеч от изчерпване.

Ийкмо я беше посъветвал да не разчита единствено на силата си.

- Ако искаш да те уважават, трябва да покажеш умения и почтеност.

„Показах им достатъчно умения и почтеност” - реши тя. Каквото и да се случеше в последния сблъсък, тя нямаше да рискува отново, опитвайки се да съхрани силата си. Този път щеше да победи само ако издържи по-дълго от Регин. Което означаваше, че така или иначе победата й зависеше изцяло от силата й - защо тогава да не приключи бързо с една яростна атака?

- Готови ли сте за петия сблъсък? - извика Болкан.

- Да, милорд - отвърна тя, а гласът на Регин отекна след нейния.

- Начало.

Сония нападна Регин с мощни удари, надявайки се да изцеди силата му. Той успяваше да отскача бързо, и всичките й удари се разбиваха в бариерата на Арената.

Тя го погледна втренчено. Регин отвърна на погледа й с престорена невинност. Отскоците и приклякванията се считаха за лоши маниери, но никъде не бяха забранени. Тя се изненада, че той прибягва до тях, но това явно влизаше в плановете му. Още една уловка, с която се надяваше да я изтощи.

Регин се усмихна. Пясъкът пред краката му започна бавно да се издига във въздуха.

От тълпата се разнесе мърморене. Сония го наблюдаваше, чудейки се какво прави - и защо. Ийкмо не беше споменал за нито една тактика, която да включва това. Всъщност дори й беше казал, че по време на официален двубой дори не се налага използването на проекция.

В Арената върлуваше пясъчна буря. Сония се намръщи, когато Регин се изгуби от погледа й. Скоро вече не виждаше нищо друго, освен бяла мъгла.

Изведнъж нещо доста силно удари бариерата й. Тя прецени посоката и отвърна на удара, но нова атака я изненада изотзад, последвана от трета отгоре.

„Той ме заслепява - осъзна тя. - Някъде отвъд пясъчната завеса той обикаля из арената или изпраща ударите си по крива и така ме удря от различни посоки”. А тя нямаше как да отвърне на ударите му, след като не знаеше къде се намира.

Но това нямаше да има никакво значение, ако се прицели във всички посоки едновременно.

Черпейки от силата си, тя изпрати дъжд от силни удари. Пясъкът изведнъж се посипа на земята около нея, образувайки кръг. Регин я беше направил център на бурята. Така знаеше къде точно се намира.

Той стоеше в другия край на Арената и внимателно я наблюдаваше. Щом го видя, тя веднага разбра, че момчето се опитва да разбере колко е изтощена.

„Не съм”.

Тя го атакува и той отново отскочи. Сония се усмихна. Щом Регин искаше да изтощи силата й, тя щеше да го накара да се мята по Арената като подплашен расук. И най-накрая щеше да го хване.

Или пък можеше да прати ударите си по бариерата на Арената така, че той да няма накъде да бяга.

„Да. Време е да го довърша”.

Тя притвори очи и се съсредоточи върху източника си на сила.

Остави само малка част от нея, а останалото изтегли и го разположи в красив и смъртоносен модел. След това вдигна ръце. Вече нямаше нужда да крие намеренията си. Когато магията потече от нея, Сония разбра, че това ще бъде най-силният удар в живота й. Тя запрати напред три вълни от силови удари, всяка една по-мощна от предишната.

Тълпата ахна, когато ударите се подредиха върху бариерата в ярко, опасно цвете и после се устремиха към Регин.

Очите му се разшириха от изненада. Той отстъпи назад, но нямаше къде да се скрие. Когато първият удар стигна целта си, бариерата му се пръсна. Секунда по-късно втората вълна удари вътрешния щит. Изненадата на лицето му беше заменена от ужас. Той погледна към лорд Гарел и вдигна ръце точно, когато го връхлетя третата вълна.

Отнякъде се дочу силно възклицание. Сония разпозна гласа на Гарел. Вътрешният щит около Регин потрепери... но издържа.

Когато се обърна към наставника на Регин, Сония видя как Гарел притисна длани към слепоочията си и се олюля. На рамото на Воина лежеше ръката на Акарин.

Тихо тупване привлече вниманието й обратно към Арената. Сърцето й потрепна, когато видя, че Регин лежи на пясъка. Настъпи пълна тишина. Тя го изчака да се размърда, но той лежеше неподвижно. Сигурно беше изтощен. Едва ли беше... мъртъв. Тя пристъпи към него.

- Стоп!

Командата я накара да замръзне на мястото си и тя погледна въпросително към Болкан. Воинът се намръщи, сякаш й отправяше предупреждение.

Тогава Регин изстена и всички зрители въздъхнаха едновременно. Сония затвори очи, изпълнена с облекчение.

- Сония спечели двубоя - обяви Болкан.

Отначало колебливо, но след това все по-ентусиазирано магьосниците започнаха да я аплодират. Сония се огледа изненадано.

„Спечелих - помисли си тя. - Наистина спечелих!”.

Тя огледа ликуващите магьосници, ученици и обикновени хора: може би бе спечелила не само двубоя. Но нямаше как да бъде сигурна в това, докато не чуеше какво си шепнат учениците в коридорите или когато късно вечер срещне бандата на Регин в Университета.

- Обявявам двубоя за приключен - извика Болкан. После слезе от арката и отиде при Гарел и Акарин. Гарел кимна утвърдително на нещо, което Воинът каза, след което се запъти към входа на Арената, без да сваля очи от все още неподвижната фигура на възпитаника си.

Сония погледна замислено към Регин. Когато се приближи до него, тя видя, че лицето му е бледо и като че ли спеше. Очевидно беше изтощен и тя знаеше много добре какво е усещането. Но тя никога не се беше изтощавала толкова, че да изпадне в безсъзнание.

Тя колебливо коленичи до него и предпазливо, в случай че се преструва, докосна челото му. Изтощението му беше толкова пълно, че тялото му беше изпаднало в шок. Тя му вля малко лечителска енергия, за да го подсили.

- Сония!

Тя вдигна глава и видя, че Гарел я гледа неодобрително.

- Какво пра...

- Ааххх... - изпъшка момчето.

Без да обръща внимание на Гарел, тя погледна към Регин, който отвори очи. Той я погледна и се намръщи.

- Ти?

Сония се усмихна криво и се изправи. Поклони се на Гарел, заобиколи го и се отправи към портала на Арената.

Повечето магьосници се бяха разотишли, но Върховните магове се бяха събрали край бариерата и обсъждаха двубоя.

- Силата й нараства със скорост, която ми се струваше невъзможна - рече лейди Винара.

- Силата й е невероятна за някой на нейната възраст - съгласи се Сарин.

- Щом е толкова силна, защо не помете Регин още в началото? - попита Пийкин. - Защо се опита да съхрани силата си? Така загуби два сблъсъка.

- Защото целта на двубоя не беше Сония да спечели - рече тихо Ийкмо, - а Регин да загуби.

Пийкин погледна недоверчиво Воина.

- И каква е разликата?

Лорлън се усмихна на объркването на Алхимика.

- Ако просто го беше повалила, тя нямаше да спечели ничие уважение. Когато спечели и изгуби сблъсъците на уменията им, тя показа, че иска да се бие честно, въпреки предимствата й.

Винара кимна.

- Тя не знае колко е силна, нали?

Ийкмо се усмихна.

- Не. Не знае. Знае само, че е по-силна. Ако беше научила истинската си мощ, щеше да й е много трудно да си позволи да загуби.

- И колко всъщност е силна?

Ийкмо погледна втренчено Лорлън, а след това над рамото му. Лорлън се обърна и видя, че се приближават Балкан и Акарин. Разпоредителят знаеше, че Ийкмо не гледа към Болкан.

- Може би сте се заели с нещо, което не е по силите ви, Върховни повелителю - каза Сарин.

Акарин се усмихна.

- Едва ли.

Лорлън видя как останалите се споглеждат. На нито едно от лицата не се изписа недоверие. Може би по скоро недоумение.

- Скоро ще ви се наложи сам да я обучавате - додаде Винара.

Акарин поклати глава.

- Тя може да научи в Университета всичко, от което се нуждае. Аз не мога да я науча на нищо допълнително - засега.

Лорлън усети как ледени иглички плъзват по кожата му. Той се взря втренчено в Акарин, но нищо в изражението на Върховния повелител не намекна за онова, от което се страхуваше.

- Не мога да си представя, че ще й допаднат битките и интригите на Домовете - съгласи се Винара, - макар мисълта, че Гилдията за пръв път ще избере Върховна повелителка е доста интересна.

Сарин се намръщи.

- Нека не забравяме произхода й.

Винара го изгледа стръвно и Лорлън се прокашля.

- Да се надяваме, че това няма да е проблем още дълги години.

- Той погледна към Акарин, но вниманието на Върховния повелител беше насочено другаде. Лорлън проследи погледа му и видя приближаващата се Сония.

Когато кръгът от магьосници се раздели, за да я пропусне, тя се поклони.

- Поздравления, Сония - изръмжа Болкан. - Беше хубава битка.

- Благодаря ви, лорд Болкан - отвърна тя с грейнали очи.

- Как се чувстваш? - попита Винара.

Сония поклати глава, замисли се и сви рамене.

- Гладна, милейди.

Винара се засмя.

- Надявам се, че наставникът ти е организирал банкет, за да отпразнува победата ти.

Дори усмивката на Сония да изглеждаше малко пресилена, като че ли никой от останалите не го забеляза. Те гледаха Акарин, който се беше обърнал към нея.

- Много добре, Сония - каза той.

- Благодаря, Върховни повелителю.

Двамата продължиха да се гледат мълчаливо, докато най-накрая Сония не сведе глава. Лорлън наблюдаваше внимателно останалите и забеляза многозначителната усмивка на Винара. Болкан изглеждаше развеселен, а Сарин кимна одобрително.

Лорлън въздъхна. Те виждаха само една млада ученичка, която благоговее и се прекланя пред могъщия си наставник. Дали някога щяха да разберат, че тук има още нещо? Той погледна към червения камък на пръста си. „Дори и да узнаят истината, няма да е от мен. Аз също съм заложник като нея”.

Лорлън отново погледна към Акарин и присви очи. „Ако някой ден реши да ми обясни какво става, ще му се наложи доста да се постарае, за да ме убеди, че действията му са били оправдани”.

Денил отвори вратата към стаята си, покани с жест Ротан да влезе и затвори вратата зад себе си. Вътре беше тъмно, но макар всичко да бе чисто и подредено, във въздуха се носеше миризма на занемареност. Сандъкът му беше оставен точно до вратата на спалнята му.

- Та какво беше толкова спешно, че Върховният повелител те призова толкова бързо в Имардин? - попита Ротан.

Денил го погледна втренчено. Нямаше никакви „как си” или „как мина пътуването ти”. Това сигурно щеше да го подразни, ако не бяха смущаващите промени във външния вид на приятеля му.

Под очите на Ротан имаше тъмни сенки. Той му се струваше остарял, макар че Денил може би просто бе забравил бръчките по челото му и посивелите коси. Но леко изгърбената му фигура и напрегнатия начин, по който вървеше, определено бяха нещо ново.

- Мога да ти разкажа само част от него - каза Денил, - но не и всичко. Изглежда, Акарин е научил за проучванията ми на древната магия. Той... добре ли си, Ротан?

Ротан беше пребледнял. Той извърна глава.

- Той изглеждаше ли... обиден от моя интерес?

- Не беше - увери го Денил, - защото не знае за интереса ти към древната магия. Беше научил за моите проучвания и като че ли ги одобрява. Всъщност дори имам разрешение да продължа.

Ротан го зяпна изненадано.

- Тогава това означава...

- Че можеш да напишеш книгата си, без да те е страх, че ще го раздразниш - довърши Денил.

Презрителния поглед на Ротан подсказа на Денил, че не това е изненадало приятеля му.

- Накара ли те да направиш нещо друго? - попита Ротан.

Денил се усмихна.

- Това е частта, която не мога да ти разкажа. Посланически дела. Но нищо опасно.

Ротан го погледна замислено и кимна.

- Сигурно си изморен - каза той. - Ще те оставя да си разопаковаш багажа и да си починеш. - Той се приближи до вратата, но се поколеба и отново се обърна. - Получи ли писмото ми?

„Започва се” - помисли си Денил.

-Да.

Ротан му махна извинително.

- Реших, че трябва да те предупредя, в случай, че слуховете плъзнат отново.

- Разбира се - отвърна сухо Денил. Той замълча, изненадан от липсата на загриженост в собствения си глас.

- Не мисля, че това ще е проблем - додаде Ротан. - Те всъщност говорят за помощника ти, не за теб. Просто всичко им се струва забавно в светлината на онова, което ти се е случило като ученик.

- Разбирам - кимна леко Денил, след което се стегна, приготвяйки се за неприятна реакция. - Тайенд е момък, Ротан.

- Момък? - Ротан се намръщи, но после го погледна с разбиране. - Значи слуховете са истина.

- Да. Елийнците са много по-толерантни от киралийците - в повечето случаи. - Денил се усмихна. - И аз се старая да се адаптирам към начина им на живот.

Ротан кимна.

- Предполагам, че това е част от ролята на посланика. Заедно с тайните срещи с Върховния повелител. - Той се усмихна за пръв път, откакто се бяха видели предишния ден. - Не искам да те задържам повече. Защо не дойдеш да вечеряш с мен и Дориен довечера? Той се връща утре в селото си.

- С удоволствие.

Ротан отново тръгна към вратата. С леко усилие на волята си Денил я отвори, но Ротан въздъхна и отново я затвори. Обърна се към Денил и го погледна в очите.

- Бъди внимателен, Денил - каза тихо той. - Бъди изключително внимателен.

Денил отвърна на погледа му.

- Ще бъда - увери той стария си приятел.

Ротан кимна. После отвори вратата и излезе в коридора. Денил го изпрати с поглед.

И поклати глава, когато осъзна, че няма представа дали приятелят му го предупреждава за делата му с Тайенд или с Акарин.