Избраница

Епилог

Пълната луна сияеше на небето и обливаше пътеката към седалището на Върховния повелител в синя светлина. Докато вървеше към сградата, Сония се усмихваше.

От двубоя бяха минали четири седмици и тя нито веднъж не беше срещала Регин и съюзниците му в коридорите на Университета след занятията. До ушите й не достигаше познатото кискане и нито един от проектите й не беше съсипан.

Днес на практическите занятия по лекарства тя беше разпределена с Хал. В началото той се чувстваше неловко, но след това започнаха да спорят за правилното лечение на нокътните червеи. Той й беше казал за едно рядко растение, което баща му, селски лечител в Дан, използваше за лечението на болестта. Когато тя му каза, че обитателите използват каша от тугор, която остава след дестилацията на бол, той се разсмя. Двамата започнаха да си обменят суеверия и странни лекарства от родните си места, а след като занятието приключи, тя осъзна, че са разговаряли повече от час.

Когато стигна до вратата на къщата, Сония докосна дръжката. Тъй като очакваше, че вратата веднага ще се отвори, тя пристъпи напред и удари коляното си в нея.

Изненадана и раздразнена, тя отново докосна дръжката, но вратата остана затворена. Да не би тази вечер наставникът й да възнамеряваше да я държи заключена навън?

Тя сграбчи дръжката и я завъртя. За нейно облекчение вратата се отвори навътре.

Сония я затвори зад гърба си и тръгна нагоре по стълбите, но изведнъж замръзна на мястото си. Откъм другото стълбище се чу трясък. До ушите й достигнаха приглушени викове и подът завибрира под краката й.

Нещо се случваше долу, в подземната стая. Нещо магическо.

Тялото й се вцепени. Тя се зачуди как да постъпи. Първата й мисъл бе да изтича в стаята си, но тогава се досети, че щом долу се вихреше магическа битка, то тя няма да е на сигурно място в спалнята си.

Трябваше да се махне. Да се отдалечи колкото се може повече.

Но любопитството не й позволяваше да помръдне. „Искам да разбера какво става долу - помисли си тя. - А и ако някой е решил да се изправи срещу Акарин, той може да има нужда от помощта ми”.

Сония си пое дълбоко дъх, приближи се до вратата, която водеше към стълбището и леко я отвори. Стълбите, които водеха надолу, бяха тъмни, значи вратата на стаята сигурно беше затворена. Тя започна да слиза бавно надолу, напрегната и готова за бързо отстъпление. Щом стигна до вратата, потърси ключалка или нещо друго, през което да може да надникне в стаята, но не можа да намери. Отвътре мъжки глас изкрещя нещо. Гласът беше непознат. След миг тя осъзна, че не разбира какво казва, защото говори на чужд език.

Отговорът беше рязък и също не на киралийски. Сония изстина, разпознавайки гласа на Акарин. От стаята се разнесе отчаян вой и сърцето й се разтупка. Тя отстъпи назад, убедена, че трябва да се махне оттук по най-бързия начин.

Вратата се отвори.

Такан погледна към нея и се спря. Тя обаче не можеше да види изражението на лицето му. Вниманието му бе привлечено от разиграващата се зад гърба му сцена.

Акарин се беше надвесил над мъж с обикновени дрехи. Ръката му се беше вкопчила в гърлото му и между пръстите му се процеждаше кръв. В другата си ръка държеше украсена кама - която й беше ужасяващо позната. Изведнъж очите на непознатия се изцъклиха и той се отпусна безжизнено на пода.

Тогава Такан се прокашля и Акарин рязко вдигна глава.

Погледите им се срещнаха - също като в кошмарите, които я навестяваха, откакто го беше видяла в тази стая. Само че той винаги я виждаше, че го гледа и тя не можеше да помръдне... след което се събуждаше плувнала в пот.

Но този път не можеше да се събуди. Този път беше истинско.

- Сония. - Той произнесе името й с нескрито раздразнение. -Ела тук.

Тя поклати глава и отстъпи назад, но усети магическото жилване на бариерата зад гърба й. Такан въздъхна и се върна в стаята. Сония усети как бариерата се притиска към гърба й и разбра, че тя постепенно я изтиква надолу по стълбите. Опита се да прогони паниката си, изпъна рамене и се насили да тръгне към него.

Когато прекоси прага, вратата се затвори зад гърба й. Тя се обърна към мъртвеца и потръпна пред празния поглед на мъртвите му очи. Акарин проследи погледа й.

- Този мъж е - беше - убиец. Беше изпратен тук, за да ме убие.

„Как ли пък не”. Тя погледна Такан.

- Вярно е - рече прислужникът. После посочи с ръка. - Смяташ ли, че маг... Върховният повелител ще направи такава каша тук по собствено желание?

Сония се огледа и осъзна, че стените са изкъртени, а една от библиотеките е станала на трески и по пода са пръснати книги. Беше чула и усетила достатъчно от горния етаж, за да заподозре, че тук се води някаква магическа битка.

Значи мъртвецът трябва да е магьосник. Тя отново го погледна. Не беше киралиец, нито принадлежеше на някоя от расите в Обединените земи. Приличаше на... тя се обърна и погледна Такан. Същото широко лице и златисто-кафеникава кожа...

- Да - отвърна Акарин. - Той и Такан са от един и същи народ. Сачаканския.

Това обясняваше как мъжът можеше да има магия и да не е от Гилдията. Значи в Сачака все още имаше магьосници... но щом този мъж беше убиец, защо той - или този, който го е наел - искаха смъртта на Акарин?

„Защо ли, наистина?” - запита се Сония.

- Защо го уби? - попита тя. - Защо не го предаде на Гилдията?

Усмивката на Акарин не беше весела.

- Защото, както сама можеш да предположиш, той и себеподобните му знаят повече за мен, отколкото бих искал да е известно на Гилдията.

- Затова го уби. Със... със...

- С онова, което Гилдията нарича „черна магия”. Да. - Той направи крачка към нея, после още една. Очите му бяха безизразни и не потрепваха. - Никога не съм убивал човек, който да не е искал да ме нарани, Сония.

Тя погледна встрани. Защо се опитваше да я успокои, щом знаеше, че тя щеше да го издаде при първа възможност? Това със сигурност щеше да го нарани.

- Той щеше да е доволен да разбере, че и без това ми е навредил, след като, идвайки тук, е станал причина да видиш онова, което видя - рече тихо Акарин. - Сигурно се чудиш кои са тези хора, които желаят смъртта ми и какви са причините им. Мога да ти кажа само едно: сачаканците все още мразят Гилдията, но освен това се страхуват от нас. От време на време изпращат по някой като този, за да ме провери. Наистина ли смяташ, че не трябва да се защитя?

Тя го погледна, чудейки се защо изобщо й казва тези неща. Наистина ли очакваше да му повярва? Ако сачаканците наистина представляваха опасност, останалите от Гилдията щяха да го знаят. А не само Върховния повелител. Не, той практикуваше зла магия, за да увеличи силата си и думите му бяха просто лъжа, предназначена да му осигури мълчанието й.

Погледът му се вдигна към лицето й и той кимна леко.

- Няма значение дали ми вярваш или не, Сония. - Той погледна с присвити очи вратата. Тя се отвори с леко скърцане. - Само помни, че ако кажеш и дума за това, всичко, което ти е мило ще бъде унищожено.

Сония отстъпи към вратата.

- Знам - отвърна горчиво тя. - Няма нужда да ми напомняш.

После излезе от стаята и забърза нагоре по стълбите. Когато стигна до гостната, до ушите й достигнаха гласове.

- Поне убийствата ще спрат.

- Засега - отвърна Акарин. - Докато не изпратят следващия.

Сония отвори вратата и влезе със залитане в гостната. Там се спря и задиша учестено при огромния прилив на облекчение. Беше се изправила срещу кошмара си и беше оцеляла. Но това не означаваше, че ще спи по-леко. Беше го видяла да убива, а такова нещо не можеше да се забрави лесно.