Избраниците

1.

Погребението беше хубаво, хората бяха подходящо облечени и никой не ми додяваше с шаблонни изрази от рода на „Тъжно е, но ще трябва да се примириш.“ Службата се проведе в църквицата в покрайнините на града. Нямах представа от какво изповедание беше, но останах изненадан, че се извършва в съгласие със завещанието, оставено при Харолд Дейвидс. Не знаех родителите ми да са изповядвали никаква религия, те просто смятаха, че ако съществува, Господ вероятно кара някаква луксозна кола, най-вероятно американско производство.

Всичко бе организирано от фирмата на Дейвидс; на мен не ми оставаше друго, освен да присъствам. Прекарах по-голямата част от двата дни преди погребението на хотел. Знаех, че трябва да отида в къщата, но не можех. Убивах времето с четене на един безинтересен роман и прелистване на куп списания, които намерих в стаята, без да науча нищо интересно, освен че, за да си купиш часовник, се налага да изхарчиш безбожно много пари. Всяка сутрин излизах рано от хотела с намерението да се поразходя по главната улица, но не стигах по-далеч от паркинга. Много добре знаех какво се продава в магазините на Дайърсбърг, Монтана, а нямах намерение да купувам нито ски екипировка, нито произведения на изкуството. Вечерях в ресторанта на хотела, а за обяд си поръчвах сандвичи в стаята. Всички ястия се съпътстваха от пържени картофи, чийто външен вид говореше, че докато стигнат от нивата до моята чиния, са претърпели разнообразна индустриална обработка. На два пъти опитах да обсъдя въпроса със сервитьорката, но ужасеният й поглед ме караше да се откажа.

След като свещеникът обясни защо смъртта всъщност не е краят на всичко, дори на пръв поглед да изглежда така, опечалените се изнизаха от църквата. Аз излязох с нежелание. Бях започнал да се чувствам комфортно вътре. Навън бе студено и цареше зловеща тишина. Отвъд гробището започваха планините, в далечината се издигаха високи върхове, толкова неподвижни, че изглеждаха нарисувани върху стъкло. Двата гроба бяха един до друг. На погребението присъстваха петнайсетина души. Дейвидс беше дошъл с някакъв друг мъж, вероятно негов помощник. Мери стоеше близо до мен, със събрана в стегната прическа бяла коса, бръчките на лицето й изглеждаха по-малко дълбоки в студа. От останалите само двама ми се сториха смътно познати.

Свещеникът поговори още известно време, успокоителни лъжи, имащи за цел да намалят болката от нещастието. Вероятно те помагаха на някои от опечалените. Аз почти не чувах какво се говори, надявах се главата ми да не се пръсне. Сетне двама мъже (професионалисти, които вършеха тази работа почти всеки Божи ден) спуснаха чевръсто ковчезите в гробовете. Отпускаха плавно въжетата, за да оставят родителите ми на два метра под земята. Прозвучаха още няколко успокоителни изречения, но смотолевени набързо — сякаш свещеникът съзнаваше, че върши нещо нередно. Не можеш да заравяш хора в дървени сандъци, без да съзнаваш пълната абсурдност на това занимание.

Още няколко тихи думи и край. Свърши. Вече нищо не бе в състояние да нарани Доналд и Филипа Хопкинс. Поне нищо съществено.

Някои от опечалените поостанаха малко. Скоро обаче се оказах сам под безупречно синьото небе. Чувствах се раздвоен. Единият от двамата души, живеещи в мен, стоеше със свито гърло и не можеше да си представи, че ще е в състояние да се движи отново. Другият наблюдаваше тази жива статуя край гробовете и оттеглящите се в далечината хора, които се качваха по колите си, пускаха си някаква весела музика и започваха да мислят за собствените си проблеми, свързани главно с пари. Всяка от двете ми половини намираше другата за смешна.

Знаех, че не мога да стоя така вечно. Никой не го очакваше от мен. Нямаше смисъл да оставам повече, с това нямаше да променя нищо, а тук бе наистина кучешки студ. Когато накрая вдигнах поглед, забелязах, че и Мери е останала, бе само на няколко крачки от мен. Очите й бяха сухи. Тя явно съзнаваше, че тази съдба скоро ще споходи и нея и че това не е повод нито за смях, нито за сълзи. Кимнах й; тя се приближи и постави ръка върху моята. Постояхме известно време смълчани.

Когато тя ми се обади преди три дни, аз седях на терасата на едно хубаво хотелче в Санта Барбара. Временно (или по-скоро отново) бях без работа и използвах оскъдните си спестявания за незаслужена почивка. Пред себе си имах бутилка хубаво мерло и добре се справях с унищожаването му. Това не беше първата ми бутилка за вечерта и когато мобилният ми телефон иззвъня, бях склонен да оставя гласовата поща да се включи. Като видях кой ме търси обаче, вдигнах.

— Ало.

— Уорд?

Последва мълчание.

Най-накрая отново чух някакъв звук по телефона. Наподобяваше хлипане.

— Мери? — попитах бързо. — Добре ли си?

— О, Уорд!

Гласът й звучеше прегракнал. Аз се изправих на стола си с напразната надежда, че това напрягане на мускулите ще ми помогне да понеса по-леко удара.

— Какво има?

— Уорд, трябва да дойдеш.

Накрая я принудих да ми каже. Катастрофа в центъра на Дайърсбърг. И двамата загинали на място.

Веднага си бях помислил, че е нещо такова. Ако не бяха пострадали и двамата, нямаше да ми се обажда Мери. Ала дори сега, застанал пред гробовете с нея, все не можех да повярвам, че са мъртви. Още си спомнях разговора с майка ми отпреди две седмици. Просто не беше възможно. Не бях очаквал да изчезнат от белия свят, без да ме предупредят.

Изведнъж си дадох сметка, че не искам да оставам нито секунда повече в присъствието на тези трупове. Отстъпих крачка. Мери бръкна в джоба на палтото си и извади нещо, на което бе закачен малък картонен етикет. Ключовете.

— Тази сутрин изхвърлих боклука и изпразних хладилника. Да не се вмирише. Не съм пипала друго.

Кимнах, втренчих се в ключовете. Аз нямах собствени. Нямаше нужда. Родителите ми винаги си бяха вкъщи. Дадох си сметка, че за пръв път виждам Мери извън кухнята или хола на родителите ми. Те постоянно канеха гости. Винаги бяха в центъра на вниманието.

— Говореха за теб. Много често.

Отново кимнах, макар че не бях сигурен дали да й вярвам. През последните десетина години родителите ми дори нямаха представа къде съм. Биха могли да говорят за един друг младеж, единственото им дете, израсло с тях в друг щат. Не че не сме се обичали. Бяхме привързани един към друг, но по свой собствен начин. Аз просто не им бях дал много поводи да говорят за мен, не притежавах нито едно от качествата, с които родителите се хвалят пред съседи и приятели. Нямах нито жена, нито деца, нито професия… Мери все още държеше ръката си протегната и аз взех ключовете.

— Колко ще останеш? — попита.

— Зависи колко време ще ми отнеме. Може би седмица, може би по-малко.

— Знаеш къде живея. Обаждай се, ако имаш нужда от нещо.

— Добре — отвърнах бързо и се усмихнах неловко.

Искаше ми се да имах брат, който да проведе този разговор вместо мен.

Някой по-отговорен и с повече опит в контактите с хора.

Тя също се усмихна, но разсеяно, сякаш знаеше, че няма да й се обадя.

— Предполагам, че няма да се задържиш много — рече и тръгна към паркинга.

Мери беше на седемдесет, малко по-възрастна от родителите ми. Бе родена в Дайърсбърг и беше работила като медицинска сестра; друго не знаех за нея.

Дейвидс стоеше до колата си в другия край на гробището; разговаряше с помощника си, но очевидно ме наблюдаваше. Имаше вид на услужлив и предприемчив човек.

Хвърлих последен поглед на гробовете и тръгнах към него, готов да се заема с административните формалности, произтичащи от внезапната загуба на цялото ми семейство.

Дейвидс бе донесъл повечето документи и ме заведе на обяд, за да се занимаем с тях. Не знам дали така беше по-приятно, отколкото ако бяхме уредили подробностите в кантората му, но се зарадвах на този израз на внимание от един напълно непознат човек. Ядохме в историческия център на Дайърсбърг в заведение, наречено „Лелиното килерче“. Обзаведено бе с мебели с дърворезби, които изобразяваха елфове. Менюто съдържаше разнообразни супи, домашни хлебчета и салати, чиято основна съставка бяха соевите кълнове.

Дейвидс бе почти на същата възраст като родителите ми, висок и слаб, с голям нос и приличаше на човека, когото Господ вика, ако иска да изпрати на земята истински, ама истински ад. Той отвори куфарчето си и извади цял куп документи, остави ги с делово изражение пред себе си, взе менюто и го зачете. Дейвидс бе личен адвокат на родителите ми, откакто се бяха преместили тук от Южна Калифорния. Бях го срещал няколко пъти преди, на Коледа и Деня на благодарността, но винаги съм го смятал просто за един от многото познати, с които няма да имам постоянни отношения. Сега нямах никаква представа как да започна разговора.

За щастие Дейвидс взе нещата в свои ръце веднага щом супата ни бе сервирана. Разказа накратко подробностите около смъртта на родителите ми, които (при отсъствие на свидетели) се заключаваха в следното: Около 23:05 предишния петък, на връщане от дома на приятели, където играли бридж, колата им претърпяла челен сблъсък на кръстовището на „Бентън“ и „Райл“. Другият автомобил бил спрян до тротоара. Изследването на кръвта на двамата показало, че баща ми (който не шофирал) бил изпил около половин бутилка вино, а майка ми — порядъчно количество сок от касис. Настилката била заледена, а кръстовището не било много добре осветено; миналата година на същото място пак имало катастрофа. Това бе всичко. Една нещастна случайност. Можело да съдя общината, но само съм щял да се забъркам в безкрайни съдебни спорове, а аз нямах желание да го правя.

Сетне Дейвидс пристъпи към деловата част, която се заключаваше в подписването на голям брой документи, за да получа къщата с цялото й обзавеждане, няколко парцела земя и малкото ценни книжа на баща си. Следваха куп данъчни формалности, които ми бяха подробно обяснени, преди да сложа подписа си на още толкова официални формуляри. Бъбренето на адвоката минаваше през ушите ми и аз удостоявах отделните документи само с бегъл поглед. Баща ми явно се беше доверявал на Дейвидс, а Хопкинс Старши нямаше навика да удостоява с уважението си всеки срещнат. Това, което е било достатъчно за баща ми, щеше да задоволи и мен.

Продължих да го слушам все така разсеяно и дори супата започна да ми харесва (след като я подправих с порядъчно количество сол и пипер). Наблюдавах лъжицата по целия й маршрут към устата ми, задържах съсредоточено течността и отделях цялото си внимание на вкуса й. Изведнъж Дейвидс спомена „Ънриалти“ и това ме върна към действителността.

Обясни, че фирмата на баща ми, чрез която той бе продал успешно няколко скъпи имота, се закривала. Парите от активите й щели да бъдат преведени на сметката ми веднага щом процесът по продажбата приключи.

— Продал е „Ънриалти“? — изненадах се аз. — Кога?

— Не я е продал — поклати глава Дейвидс, докато отопяваше чинията си с едно залче. — Даде ми нареждания да го направя след смъртта му.

— Независимо от моето желание?

Той погледна през прозореца и потърка леко ръце, за да отръска няколко трохи, сетне отвърна:

— В това отношение беше пределно ясен.

Супата изведнъж ми се стори студена, с вкус на тиня. Бутнах чинията настрана. Разбирах вече защо Дейвидс настояваше да се заемем с документите днес, а не преди погребението. Събрах моите екземпляри и ги напъхах в плика, който ми беше дал.

— Това ли е всичко? — попитах със свито гърло.

— Май да. Съжалявам, че те занимавам с това, Уорд, но трябваше да се свърши.

Той извади портфейла си и се загледа в сметката, сякаш се интересуваше не от сумата, а от почерка на сервитьорката. Задържа колебливо пръст върху чековата си книжка, после извади няколко банкноти и плати в брой. Явно не искаше да включи обяда към служебните си разходи.

— Бяхте много мил — казах аз.

Дейвидс махна небрежно и остави бакшиш в размер точно на десет процента.

Станахме и се запровирахме сред масите с бъбрещи туристи. Навън спряхме за момент и погледахме тълпите жени, тръгнали към поредния магазин.

Накрая Дейвидс пъхна ръце в джобовете на палтото си.

— Ако имаш нужда от помощ, обади се. Не мога да възкреся мъртвите, разбира се, но за други неща ще съм ти от полза.

Ръкувахме се и той се отдалечи бързо с безизразно лице. Едва тогава си дадох сметка, че Дейвидс не е бил само адвокат на баща ми, а и негов приятел, че тази загуба не е тежка само за мен.

Върнах се в хотела със стиснати юмруци и до девет часа вече бях пиян. Пресуших първата чашка още с влизането си. От самото начало знаех, че може би правя грешка. Проблемът бе, че не виждах друг разумен начин на действие при тези обстоятелства.

Отначало стоях на бара, но след известно време се оттеглих в едно сепаре до прозореца. С помощта на тлъст предварителен бакшиш се погрижих да не се налага да чакам или дори да ставам, за да ме обслужат. Бира, после уиски. Бира, уиски. Това е най-сигурният начин да се напиеш, а барманът явно нямаше нищо против.

Извадих документите от плика на Дейвидс и ги разстлах пред себе си. Съсредоточих вниманието си върху един определен проблем.

Едно нещо знаех със сигурност за баща си. Той беше бизнесмен. Живееше, за да прави сделки. Със самото си ставане сутрин започваше да върти бизнес и не спираше до вечерта. Родителите ми никога не разговаряха за ранните години на брака си, но аз знаех за „Ънриалти“. Баща ми бе работил известно време в една местна фирма, сетне беше завел майка ми в луксозен ресторант и й бе съобщил, че вече работи за себе си. Беше се изразил точно така, като в реклама, подканваща хората да взимат заеми. Говорил с някои хора, сключил няколко договора, преминал през всички трудности при създаването на собствена фирма, даващи право на човек да се изправи един ден и да каже: „Направих го, както аз си знам.“ Сигурно не е било лесно, но баща ми имаше силна воля. Разни автомонтьори, водопроводчици, жени, събиращи таксите по паркингите, и чиновници от пръв поглед решаваха, че този човек няма да търпи да го мотаят. Когато влизаше в ресторант, целият персонал го гледаше с уважение. Фирмата бе най-важното в живота му.

И въпреки това в завещанието си той искаше „Ънриалти“ да бъде продадена. Вместо да остави решението на сина си, той с лека ръка съсипваше плодовете на двайсетгодишен труд.

Веднага щом чух това от Дейвидс, аз разбрах едно. Родителите ми не искаха да наследя фирмата. В много отношения това беше разбираемо. Аз бях продавал цял куп неща, но никога скъпа недвижима собственост. Разбирах обаче и от такива сделки. Знаех за списанието „Юник хоум“, за регистъра на „Дюпон“, за компанията „Кристис“. Бях чувал за сервитутно право и луксозни имения с антики и хубави изгледи и на уединени места. Нямаше начин да не е така. Това беше в кръвта ми. Дори бях следвал две години архитектура, преди да напусна колежа след едно лошо стечение на обстоятелствата и да се заема по други начини да изкарвам прехраната си. Колкото повече се замислях, толкова по-болно ми ставаше.

Продължавах да пия с надеждата, че положението ще се оправи. Напразно. Въпреки това не спирах. В ранните часове на вечерта барът бе спокоен. Към десет часа обаче заведението изведнъж се изпълни с мъже и жени в костюми, излели се от някакво невъобразимо скучно фирмено празненство. Те се скупчиха в средата на салона, възбудени като деца от перспективата да изгълтат по една-две слаби бири. Мозъкът ми вече почти не функционираше. Шумът ме вбесяваше, имах чувството, че съм заобиколен от работници, копаещи чакъл.

Ревностно пазех сепарето си, като гледах свирепо нашествениците. Двама мъже смъкнаха похотливо саката си. Един разхлаби вратовръзката си. Подчинените се умилкваха около шефовете и търсеха начини да се подмажат. Аз щях да се справя. Нямаше да се предам. Тези хора може би знаеха как се управлява фирмен бюджет и как се води двойно счетоводство, но когато се стигнеше до издръжливост на алкохол, щяха да клекнат. Бях уверен в себе си. Това бе моята стихия. Сега, като се замисля, явно съм бил по-пиян, отколкото съм си мислил.

Трима мъже се приближиха до сепарето, спряха и се огледаха.

Следващото, което си спомням, е как крещя, а костюмираните се хвърлят на земята. Отначало се уплаших, но после си дадох сметка, че бягат от мен.

Олюлявах се в средата на сепарето с наквасени от бира дрехи. Стисках пистолет, насочен към мъжете на вратата, и крещях несвързани и противоречиви команди. Те изглеждаха уплашени до смърт. Вероятно защото, когато някой държи пистолет срещу теб, ти си готов да изпълняваш всичко, което ти нареди. Кофти е, когато не разбираш какво иска.

Накрая спрях да крещя. Мъжете на вратата за момент станаха шестима, после броят им пак намаля на трима. Салонът беше утихнал, но аз се чувствах, сякаш сърцето потъва в корема ми. Всички чакаха нещата да потръгнат към по-добро или по-лошо.

— Съжалявам — промърморих. — Станало е недоразумение.

Прибрах пистолета, взех документите от масата и се измъкнах. Бях стигнал до средата на фоайето, когато паднах, като съборих една маса и ваза с цветя за сто долара.

В три часа сутринта, зъзнещ в мокрите си дрехи, вече лежах по гръб в леглото си.

Бях разговарял както с администрацията на хотела, така и с местните полицаи, които проявиха разбиране, но настояха да вземат пистолета ми, докато съм в града. Хвърлих вината за избухването си върху погребението. Полицаите се изненадаха, че имам разрешително да нося оръжие. С пълно право обаче отбелязаха, че в разрешителното не е споменато, че имам право да го размахвам из барове. Документите, удостоверяващи, че съм собственик на имущество за 1.8 милиона долара, бяха оставени да съхнат на радиатора. Вече не се сърдех на никого. Миризмата на бира от завещанието на баща ми явно ме успокояваше.

След известно време се понадигнах, взех телефона и набрах. След шест позвънявания телефонният секретар се включи. Собственият ми глас ме уведоми, че господин и госпожа Хопкинс не са у дома и ако искам да оставя съобщение, да изчакам сигнала. Те щели да се свържат с мен при първия удобен случай.

2.

В десет часа, блед и с чувство за вина, стоях пред дома на родителите си. Бях се преоблякъл, закусил и се бях извинил на всеки срещнат в хотела, дори на момчето, което чистеше басейна. Изненадващо бе, че не прекарах нощта в изтрезвителя. Чувствах се ужасно.

Къщата се намираше на една стръмна уличка в главния жилищен квартал на Дайърсбърг. Когато родителите ми се преместиха, бях малко изненадан. Парцелът беше порядъчно голям, около два декара, с две стари дървета, извисяващи се над постройката. Тя с нищо не се отличаваше от околните големи стари къщи, които никой като че не проявяваше особено желание да ремонтира. От двете страни дворът бе ограден с добре поддържан жив плет. Мери живееше в съседната къща, а тя не беше никак богата. От другата страна наскоро се бе нанесъл един университетски преподавател със съпругата си. Струва ми се дори, че купиха къщата именно от баща ми. Те бяха достатъчно заможни, но също не живееха в голям разкош. Къщата на родителите ми беше на два етажа, с красива веранда, голямо мазе и гараж от задната страна. Добре изглеждаща и поддържана сграда в хубав квартал. Никой не би се отказал да живее в такава, ала бе малко вероятно някое списание за архитектура да й посвети брой.

Махнах към съседната къща, в случай че Мери случайно наблюдава през прозореца, и влязох бавно в двора. Чувствах се, сякаш приближавам някакъв самозванец. Истинският дом на родителите ми, където бях отраснал, се намираше на хиляда и петстотин километра на запад. Откакто се бяхме преместили, не бях стъпвал в Хънтърс Рок, но си спомнях къщата много добре. Разположението на стаите вероятно винаги ще определя разбиранията ми за уютна обстановка. Постройката пред мен беше като втора жена, дошла прекалено късно в живота ти, за да се сближи достатъчно с децата.

До вратата имаше поцинкована кофа за боклук; капакът й бе леко надигнат от пълния найлонов плик вътре. На верандата нямаше вестници. Предположих, че Дейвидс се е погрижил за това. Добре беше направил, но сега сградата изглеждаше, сякаш вече е потънала в прах. Извадих ключовете и отворих.

Вътре бе толкова тихо, че къщата сякаш пулсираше. Вдигнах няколкото писма и листовки, повечето рекламни, и ги оставих на масичката в антрето. Разходих се из стаите. Те изглеждаха като подредени за някаква странна разпродажба, след която всеки предмет щеше да отиде в различна къща, продаден на много по-ниска цена от истинската си стойност. Дори нещата, които вървяха в комплект — книгите в кабинета на баща ми и колекцията от английска керамика на майка ми, подредена внимателно върху един стар чамов шкаф, — изглеждаха недостъпни за мен и за влиянието на времето. Нямах никаква идея какво да правя с тези неща. Дали да ги прибера в кашони и да ги оставя да събират прах? Или да ги продам и да използвам парите за някаква благородна кауза? А може би да остана да живея сред тях със знанието за значението на всеки предмет?

Това, което ми се виждаше разумно, бе да оставя всичко така, да се махна оттук и никога да не се върна. Това не беше моят живот. Вече не бе част от ничий живот. Единствената снимка бе от сватбата на родителите ми в коридора. Те никога не бяха събирали фотографии.

Накрая се върнах в хола. Той имаше големи прозорци, гледащи към двора и улицата, и се затопляше от слънчевите лъчи, проникнали през тях. Вътре имаше диван и кресло в еднакъв блед цвят. Компактен малък телевизор с матово стъкло. Креслото на баща ми, от очукано тъмно дърво, със зелена тапицерия, бе единствената мебел, донесена от предишния ни дом. На масичката стоеше нова биографична книга на Франк Лойд Райт, мястото на баща ми се познаваше по една касова бележка от местен супермаркет. Преди осем дни някой от двамата бе купил няколко парчета торта, кейк с моркови, пет големи бутилки минерална вода, обезмаслено мляко и шишенце витамини. Повечето от тях бяха изхвърлени от Мери, за да не се вмирисват в хладилника. Минералната вода и витамините вероятно все още бяха наоколо. Може би щях да пийна по-късно.

Седнах в креслото на баща ми. Прокарах ръце по изтърканите облегалки, сетне ги скръстих на скута си и загледах градината.

След известно време заплаках.

По-късно си спомних една вечер отпреди много години. Бях на седемнайсет и все още живеехме в Калифорния. Беше петък вечер и аз трябваше да се срещна с приятели в един крайпътен бар на изхода на града. „Мързеливия Ед“ бе от онези капанчета с паркинг отпред, които изглеждат създадени от мормоните, за да представят пиенето на алкохол не само като небогоугодно, ами и като извънредно скучно, тъпо и жалко занимание. Ед виждаше, че ние никога не създаваме проблеми, и нямаше нищо против да играем безплатно на билярда и да слушаме любимата си музика — Блонди, Боуи и добрия стар Брус Спрингстийн.

Майка ми беше отишла при някаква стара приятелка — да се занимават с нещата, които жените правят, когато наоколо няма мъже да крачат нервно из стаята и да пухтят отегчено. В шест часа двамата с баща ми седяхме в кухнята, ядяхме оставената в хладилника лазаня и хвърляхме презрителни погледи на салатата. Аз си мислех за различни неща. Не си спомням какви. Не ме свърташе в кожата на седемнайсетгодишно хлапе.

По едно време забелязах, че баща ми се е нахранил и ме наблюдава.

— Какво? — троснах му се.

Той бутна чинията си настрани.

— Ще излизаш ли тази вечер?

Кимнах смутено и продължих да се тъпча.

Трябваше да разбера още в самото начало какво е намислил, но не се досетих, както и за причината да остави купчинка салата в иначе празната си чиния. Аз не исках да ям тези зеленяши. На него също не му се ядеше салата, но въпреки това беше хапнал малко, макар че майка ми не можеше да го види. Сега си давам сметка, че купчинката в чинията трябваше да намалее, защото, когато се върне, тя щеше да ни натяква как не се храним правилно. Ако просто изхвърлим една част в кофата, щеше да е непочтено, затова той се насилваше да прокара известно количество с нормалната храна. Това ми се струваше ужасно тъпо.

Свърших яденето си и установих, че татко все още седи и ме наблюдава. Това не беше в негов стил. Веднага щом се наядеше, той обикновено се захващаше с нещо. Слагаше чиниите в миялната машина. Изнасяше боклука. Приготвяше кафе. Вършеше други неща. Каквото и да е.

— Какво ще правиш? Телевизия ли ще гледаш? — поинтересувах се аз.

Този престорен интерес ме накара да се почувствам страшно пораснал.

Той стана и взе чинията си. Остана неподвижно за миг, сетне рече:

— Тъкмо се чудех.

Това не звучеше много интересно.

— Какво се чудеше?

— Дали ще се съгласиш да поиграеш билярд със стареца си.

Тонът му бе твърде странен за обичайната му самоувереност, особено с това снизходително самоопределение. Нима наистина си мислеше, че ще ме заблуди? Той не беше стар. Тичаше редовно. Побеждаваше много по-млади мъже на тенис и голф. Освен това бе последният човек, с когото можех да си представя, че ще играя билярд. Той просто не беше такъв тип. Ако разчертаеш таблица с графи за „хора, които изглеждат, че играят билярд“, „хора, които изглеждат, че може би играят“, и „хора, които изглеждат, че не играят, но може и да опитат“, баща ми щеше да е извън таблицата. Онази вечер той бе облечен както обикновено — с добре изгладени памучни панталони и чиста бяла риза. Беше висок, загорял от слънцето, с прошарена коса и лице на типичен американски политик, печелещо доверието на избирателите. Много щеше да му подхожда да стои облегнат на парапета на някой луксозен увеселителен кораб и да говори за произведения на изкуството. Най-вероятно за произведения на изкуството, които иска да ти продаде. Аз, от друга страна, носех стандартните черни дънки и черна фланелка. Дрехите ми изглеждаха, сякаш съм се завирал с тях под стари коли, за да демонтирам маслените им помпи. Вероятно и миришеха по подобен начин. Татко миришеше както обикновено, макар че тогава не ми е правело впечатление. Сега обаче си спомням ясно тази миризма — на нещо сухо, чисто, подредено.

— Искаш да дойдеш да играем билярд? — не повярвах на ушите си.

Той вдигна рамене:

— Майка ти е на гости. По телевизията няма нищо интересно.

— Нямаш ли нещо на видео?

Баща ми бе влюбен във видеото и имаше огромна колекция касети, прилежно надписани и подредени на полици в кабинета му. Разбира се, сега и аз бих последвал примера му, ако имах постоянно жилище. Дори бих ги каталогизирал. Тогава обаче този негов навик ми се струваше най-странен от всичко.

Не отговорих. Изчистих трохите от чинията си — внимателно, защото на тази възраст все по-рядко успявах да изразя любовта си към майка си, а като се погрижа скъпоценната й миялна машина да не се задръсти, несъзнателно показвах загрижеността си към нея. Не исках татко да идва в бара. Много просто. Имах си установен ред. Харесваше ми да карам. Да бъда без родителите си. Освен това на приятелите ми щеше да им се стори странно. Ами че то си беше странно, по дяволите! Дейв щеше да се пръсне от смях, а после да ме спука от майтапи, че се разкарвам с някаква стара консерва.

Погледнах баща си и се почудих как да му откажа. Чиниите бяха в миялната машина. Салатата бе върната в хладилника. Татко беше избърсал масата. Ако екип криминалисти неочаквано нахълтаха в кухнята и опитаха да открият доказателства за консумирана вечеря, щяха да се провалят. Бях страшно смутен. Когато обаче той сгъна кърпата и я преметна на вратата на фурната, аз ясно си представих какво ще чувствам един ден след двайсет години, седнал с мокро от сълзи лице на креслото му в една празна къща в Дайърсбърг. Дадох си сметка, че той няма да бъде вечно с мен, че един ден в купичката ще остане твърде много салата и кърпата ще си бъде несгъната.

— Да, както кажеш — отвърнах.

Веднага започнах да се тревожа как ще реагират приятелите ми и побързах да тръгнем четирийсет минути по-рано. Така щяхме да имаме около час насаме, преди някой от другите да довтаса — те винаги закъсняваха.

Аз карах, а татко седеше до мен и не обелваше дума. Когато спрях пред бара, той надникна през предното стъкло и попита:

— Тук ли идваш?

Отговорих утвърдително и малко троснато. Докато пресичахме паркинга, ми хрумна, че присъствието на баща ми вероятно ще потвърди всички съмнения на Ед за възрастта ми, но беше твърде късно. Пък и ние не си приличахме много. Може би щеше да помисли татко за някой по-възрастен познат. Сенатор или Бог знае какъв.

Заведението бе почти празно. Двама стари безделници, които не ми бяха познати, седяха на една ъглова маса. Барът обикновено се пълнеше късно и ако пуснеха две последователни лоши парчета на уредбата, бързо се изпразваше. Докато чакахме Ед да благоволи да се покаже, татко се облегна на бара и огледа салона. Нямаше какво толкова да види. Очукани столове, дебел слой прах, една маса за билярд, слабо осветление. Не исках да му хареса. Ед най-после се появи и се ухили. Аз обикновено изпивах първата си бира, седнал на бара, и бъбрех с него.

Може би точно това очакваше и сега.

Той обаче зърна татко и замря. Не изглеждаше уплашен, но се колебаеше и усмивката му се смени с непонятно за мен изражение. Татко не изглеждаше като повечето хора, които посещаваха заведението, и той вероятно се чудеше какъв вятър го е довял. Баща ми се обърна към него и кимна. Ед също кимна.

Искаше ми се да се свършва по-скоро, затова казах:

— Баща ми.

Ед кимна пак и с това се приключи.

Поръчах две бири. Докато чаках, баща ми се приближи към масата за билярд. Като дете бях свикнал, щом влезе в магазин, хората да започнат да го заговарят. Вземаха го за собственика или за друг, който може да разреши непосредствените им проблеми. В този долнопробен бар той изглеждаше като у дома си и аз изпитах уважение към него заради това. Излъчваше особено обаяние.

Отидох при него и положението скоро стана плачевно. Изиграхме три игри. Бяха дълги и мъчителни. Не че той играеше лошо, но много често изкарваше топките от масата и все аз ги гонех. Не разговаряхме много. Просто се навеждахме над масата, удряхме бялата топка, преживявахме неуспехите си. След втората игра той реши да си купи втора бира, докато аз подреждах топките. Бях се надявал да се задоволи с една и затова не бързах да пия моята. Последната игра беше малко по-добре, но пак се проточи мъчително дълго. Накрая той остави щеката си на стойката.

— Това ли беше? — попитах, като се стараех да звуча непринудено.

Чувствах такова облекчение, че си позволих да взема още една бира. Той поклати глава:

— Не съм особено силен противник.

— Е, няма ли да кажеш: „Браво, хлапе, добре играеш“ или нещо подобно?

— Не, защото не е вярно.

Изгледах го като попарен.

— Да, е, благодаря все пак — успях да изломотя накрая.

— Това е игра — вдигна рамене той. — Не се притеснявам, че не си добър. Притеснява ме, че ти не се притесняваш от това.

— Какво? — не повярвах на ушите си. — Да не го прочете в някоя книга за мотивиране на децата? Пускаш някоя тънка ирония в подходящия момент и синчето ти става президент.

— Уорд, не се прави на глупак — упрекна ме леко той.

— Ти си глупакът! — избухнах аз. — Предполагал си, че не умея да играя, и дойде, като си мислеше, че ще ме биеш, въпреки че изобщо не можеш да играеш!

Той остана неподвижен за момент, с ръце в джобовете. Изгледа ме. Хладно, изпитателно, но и с известна нежност. Сетне се усмихна:

— Както и да е.

И си тръгна, предполагам, за вкъщи.

Обърнах се към масата и изгълтах остатъка от бирата си на един дъх. След това опитах да вкарам една от останалите му топки и пропуснах с цял километър. В този момент наистина го мразех.

Отидох ядосан на бара, където Ед вече ми бе приготвил поредната бира. Бръкнах да извадя пари, но той поклати глава. Никога не го беше правил преди. Седнах край бара и потънах в мълчание.

Сетне се разговорихме за разни неща — за политика и феминизъм (Ед имаше отрицателно мнение и за двете), за някаква барака, която смятал да построи в гората. Не виждах нещо съществено в отношението му към първите две, а и не вярвах да е толкова предприемчив, за да реализира третото, но въпреки това слушах. Когато се появи Дейв, вече изглеждах, сякаш нищо не се е случило.

Нощта мина добре.

Говорихме, пихме и се лъгахме един друг. Играхме билярд, макар и не особено сръчно. Когато накрая излязох при колата, намерих бележка, пъхната под едната чистачка. Беше с почерка на баща ми, но с по-дребни букви от обикновено, и гласеше:

„Ако не успееш да прочетеш това от първия път, прибери се с такси. Утре ще те докарам да вземеш колата.“

Смачках я и я хвърлих, но карах внимателно. Когато се прибрах, мама си беше легнала. В кабинета на баща ми светеше, но вратата бе затворена, затова се качих направо в моята стая.

Станах малко преди обяд и си направих чаша нес кафе. След това пак седнах и останах така до вечерта, когато слънцето се спусна на запад и започна да ми свети право в очите. Това ме изкара от унеса ми и аз се надигнах от креслото, като си давах сметка, че никога повече няма да седна в него. На всичкото отгоре не беше удобно. Възглавничката бе износена и цялата на буци и след няколко часа седене върху нея задните части ме боляха. Върнах се в кухнята, изплакнах чашата и я оставих обърната да съхне. Сетне промених решението си, избърсах я и я прибрах в шкафа.

Спрях несигурно в коридора; чудех се какво да правя по-нататък. От една страна, смятах, че най-правилно ще е да напусна хотела и да се преместя в къщата. От друга — не желаех да върша това. Наистина. Щеше ми се да отида на някое светло място, да си поръчам сандвич и бира и да разговарям с някого за нещо, което не е свързано със смърт.

Изведнъж станах раздразнителен и се натъжих, върнах се в хола, за да си взема телефона от масичката. Кръстът ме болеше, вероятно от седенето на неудобното кресло.

Креслото. Може би заради различния ъгъл, под който светлината падаше върху него, или защото умът ми се беше попрояснил, но сега възглавничката ми изглеждаше малко странно. Пъхнах бавно апарата в джоба си и се взрях намръщено в креслото. Възглавничката определено бе издута по средата. Протегнах ръка и я опипах внимателно. Отдолу имаше нещо твърдо.

Може би баща ми я беше дал за претапициране или я бе напълнил с нещо. Камъни най-вероятно. Изправих се, готов да забравя за нея и да си тръгна. Махмурлукът ми бе попреминал. Изведнъж нещо друго привлече вниманието ми.

Има различни начини за подреждане на предметите, особено ако са големи. Много хора не го разбират. Те просто слагат мебелите си където им падне, без да се замислят, или ги поставят все покрай стените, разполагат ги под прав ъгъл или така, че всеки да може да вижда телевизора. Баща ми бе привърженик на последния начин и винаги вдигаше скандал, ако някой ги размести. А сега креслото му изобщо не си беше на мястото. Не бе отместено много и вероятно никой друг нямаше да го забележи. Стоеше под твърде необичаен ъгъл спрямо останалите мебели, сякаш само за себе си. Просто изглеждаше не на място.

Клекнах пред него, разгледах закрепването на възглавничката за седалката. Мястото бе покрито с износена избеляла дантела. Хванах единия й край и я дръпнах. Тя се смъкна лесно и отдолу се показа процеп, който изглеждаше, сякаш някога е бил зашит.

Бръкнах вътре. Напипах някаква суха, скърцаща материя, вероятно парчета стиропор. В средата имаше твърд предмет и аз го извадих.

Беше книга. Джобен формат, сравнително нова на външен вид, от трилърите, които майка ми взимаше от близката будка за вестници и прочиташе за един следобед. Не изглеждаше да е четен. Гърбът на книгата не беше измачкан, а майка ми нямаше навика да ги пази. Нещо не се връзваше.

Прелистих я. В средата бе пъхнато листче. Извадих го. Съдържаше само един ред, с почерка на баща ми:

„Уорд, не сме мъртви.“

3.

Планински поток в Южен Върмонт, бистрата и студена вода се пени около белите кръгли камъни в стръмната долина. Дърветата сякаш достигат с върхарите си небето. Листата на земята приличат на натрошени разноцветни крушки и са поръсени с тънък слой сняг. От двете страни на потока, свързани от два петдесетметрови каменни моста, лежи селището Пимонта. То има може би десетина къщи, използвани само през лятото или напълно изоставени. До една от тях стои стар буик с цвят на буреносен облак. В някои от съседните дворове също има коли, чийто плачевен вид подсказва, че собствениците им имат по няколко деца и поне по едно куче. Цари пълна тишина, ако не се смята ромонът на водата, който се е превърнал в неразделна част от пейзажа. От няколко комина се точат струйки дим, включително от комина на „Пимонта ин“, спретнато хотелче, което е почти пълно в тази последна седмица на зеления сезон.

На един от мостовете стои мъж, облегнат на парапета и загледан в пенещите се води. Казва се Джон Занд. Висок е около метър и осемдесет и носи дебело палто. Дрехата подчертава широките му рамене. Той има вид на човек, който е в състояние да носи два тежки куфара дълго време или да удари някого наистина силно. И двете предположения са верни. Косата му е къса и тъмна, чертите му са сурови, но правилни. Лицето му е обрасло с двудневна брада. Последната седмица той е бил гост на хотелчето, в малък, скъп и удобен апартамент, състоящ се от спалня, баня и неголям хол с камина. Прекарвал е времето в разходки из планината, избягвайки маркираните пътеки, осеяни с предупредителни знаци, че има мечки. От време на време се е натъквал на остатъците от горски колиби, сега само купчини стари греди сред храсталака. Тези места, до които някога са водели добре отъпкани пътеки, тънат в забрава. Странно нещо са това пътищата: превръщат едни местности в често посещавани обекти, а други — в никому неизвестни затънтени кътчета.

Занд обича да посещава такива места и да си представя как са изглеждали. След това продължава през гората, докато се измори и стане време да се прибира в хотела. Вечер седи в уютното фоайе, като учтиво отбягва опитите на другите гости и собствениците да го заговорят. Книгите в малката библиотека говорят за изолация и оглупяване. За последните две седмици може би четирийсетина души са го поздравили с леко кимване, без да научат името му или да запомнят добре лицето му.

След вечеря, която обикновено е чудесна, макар да идва бавно, той се връща в апартамента си, запалва камината и остава буден, докато може. Напоследък сънува много. Понякога Лос Анджелис, един живот, който никога няма да се върне. В миналото той е опитвал да удави мъката си в алкохол и хероин, но нито едно от двете средства не се оказа ефективно, дори в големи количества. Напоследък той просто се събужда, остава легнал по гръб и чака утрото, без да мисли за нищо определено. Никога не му е минавала мисъл за самоубийство. Не е в негов стил. Ако беше, вече щеше да е мъртъв.

Сега, облакътен на каменния парапет на моста под гаснещите слънчеви лъчи, той се чуди какво да прави занапред. Има достатъчно пари, част от които е спечелил с тежък физически труд. Може би е време да се качи в колата и да отиде в някой град. Може би някъде на юг, макар че студената, мрачна гора му харесва. Лошото е, че не му трябват повече пари, нито се налага да върши някаква работа. След като е прекарал целия си живот сред сгради, те вече не го привличат. Пустите шосета и дивите простори изглеждат по-истински от всичко останало.

Той чува бръмчене на кола, идваща по шосето от юг, и вдига глава. След малко фаровете й, включени по-рано от приетото в този район, блясват над хълма. Скоро колата се спуска в селото, минава покрай магазинчето за хранителни стоки и видеотеката. Марката е „Лексус“, черен и нов. Лексусът спира плавно пред хотелчето.

Изстиващият двигател започва да пука леко. Известно време никой не слиза от колата. Занд я наблюдава внимателно и забелязва, че хората вътре гледат него. Собствената му кола, евтина и вносна, купена от някаква фирма за автомобили втора употреба в Небраска, е спряна на паркинга заедно с още няколко. Ключовете са в джоба му, но той не може да се добере до нея, без да се приближи до лексуса. Може да се обърне, да прекоси моста, да се вмъкне между къщите на другия бряг и да изчезне в гората, но не иска да го прави. Знае, че е трябвало да плати в брой. Така постъпва обикновено. Когато пристигна тук обаче, бе късно, а той нямаше пари. Ако беше изтеглил от банкомат в близкото градче, пак щеше да издаде присъствието си. Вече не може да избегне тази среща. Затова Занд остава на мястото си, загледан във водата, и чака.

Дясната предна врата на колата се отваря и отвътре излиза жена. Тя има средно дълга коса, носи тъмнозелен костюм и е средна на ръст. Някои биха я обявили за красива, но повечето хора я намират безлична, което не я притеснява. Мълчанието й по време на това пътуване вече е раздразнило агент Филдинг, с когото са се запознали едва три часа по-рано — и който, ако не се налагаше да я кара до Пимонта, вече щеше да си седи спокойно пред телевизора, Филдинг още няма представа защо са го домъкнали чак дотук, но му е все едно — пътуването е служебно. Той просто изпълнява каквото му наредят.

Жената затваря вратата с леко изщракване и с пълното съзнание, че мъжът на моста я чува. Той не помръдва, дори не поглежда към нея. Тя минава покрай хотела, покрай закованите с дъски витрини на една фалирала грънчарска работилница и стъпва на моста.

Приближава се на няколко метра от него и спира; чувства се абсурдно неловко и изпитва адски студ.

— Здравей, Нина — поздрави я той, без да вдига поглед.

— Страхотно местенце. Впечатлена съм.

Той се обърна:

— Хубав костюм. Много е шик.

— В наши дни всички обръщаме внимание на външния си вид, дори някои мъже.

— Кой е с теб?

— Един местен агент. От Бърлингтън. Беше достатъчно любезен да ме докара.

— Как ме откри?

— По кредитната карта.

— Така си и мислех. Доста път си била, за да ме видиш.

— Струва си.

Той изгледа скептично жената, която някога бе смятал за красива, а сега намираше безлична.

— Какво искаш? Студено е, а вече огладнявам. Не мисля, че имаме много неща за казване.

За миг тя отново му се стори красива — и засегната. Сетне пак придоби изражение, сякаш й е все едно.

— Има нов случай — рече. — Помислих си, че ще ти е интересно да научиш.

Тя се извъртя на пети и тръгна към колата. Двигателят забръмча, преди тя да отвори вратата, и след две минути долината бе пуста и тиха като преди. Човекът на моста остана сам, пребледнял и с леко отворена уста.

Настигна ги на трийсет километра на юг. Караше с бясна скорост по криволичещия тесен път. Шосетата на Южен Върмонт не са предназначени за високи скорости и колата му занесе на два пъти. Занд не забелязваше нито това, нито малкото местни шофьори, които почти не усещаха кога ги е изпреварил и се е загубил в далечината. В Уилмингтън стигна до разклон. Лексусът не се виждаше никъде. Той реши, че Нина се е насочила към най-близкото място, откъдето можеше да вземе самолет за цивилизацията, и зави наляво по шосе 9 за Кийн, малко след границата на щата с Ню Хемпшир.

На по-широкия път успя да развие по-голяма скорост и скоро видя задните фарове на лексуса. Настигна го на една права отсечка след Хардсбъро, където шосето минаваше покрай спокойно езеро, отразило небето като огледало.

Занд примигна с фаровете. Не получи отговор. Приближи, отново присветна. Този път лексусът увеличи леко скоростта. Занд също даде газ; видя как Нина се обръща. Каза нещо на шофьора, но той не намали.

Занд настъпи педала докрай и ги задмина, пресече им пътя, сетне натисна рязко спирачки. Изскочи от колата, преди двигателят да е замлъкнал, Филдинг — също; вече вадеше ръката си изпод сакото.

— Върни го на място — предложи Занд.

— Майната ти!

Агентът стисна пистолета с две ръце. Междувременно Нина слезе от другата страна на колата, като внимаваше да не нагази в калта.

— Предупреждавам те — изръмжа Филдинг. — Изчезвай веднага.

— Всичко е наред — опита да го успокои Нина. — По дяволите, обувките ми станаха на нищо!

— Как не! Той се опита да ни изхвърли от пътя.

— Може би просто е искал да си поговорим. В тази пустош човек се чувства самотен.

— Да говори на оная ми работа. Ти… я ръцете на капака!

Занд остана неподвижен, докато Нина излезе от калта на асфалта.

— Мислиш ли, че е той? — попита.

— Щях ли да дойда, ако не мислех?

— Никога не съм те разбирал. Само ми отговори на въпроса.

— Абе я веднага слагай ръцете си върху капака на колата! — закрещя Филдинг.

Предпазителят на пистолета му изщрака.

Занд и Нина го изгледаха. Агентът бе побеснял. Нина извърна очи към шосето, където голям бял форд минаваше съвсем бавно, за да могат пътниците му да видят добре езерото на последната дневна светлина.

— Спокойно — посъветва го тя. — Нали не искаш да се обясняваш после пред началниците?

Филдинг хвърли поглед назад. Видя колата, която бе спряла на стотина метра от тях. Свали пистолета.

— Някой ще ми каже ли какво става тук?

Нина поклати бавно глава и отново се обърна към Занд:

— Сигурна съм, Джон.

— Защо си тук тогава?

Тя вдигна рамене:

— Не знам. Не би трябвало да идвам, камо ли да говоря с теб. Защо не се поразходим?

Занд погледна към езерото.

На места водната повърхност бе черна, на други — бледо-сива. На отсрещния бряг имаше полянка и дървена барака. Постройката не изглеждаше предварително сглобена конструкция — по-вероятно някой бе седял до късно, за да проектира идеалното място за почивката си. За пореден път на Занд му се прииска да живее нечий чужд живот. Може би живота на собственика на тази барака. Или на някой от туристите с ярки анораци, които съзерцаваха езерото и гората зад него.

Накрая кимна.

Нина се приближи до Филдинг и заговори. След малко агентът прибра пистолета.

Когато Занд отмести поглед от езерото, агентът седеше спокойно в колата си.

Нина чакаше при неговия автомобил с дебела папка в ръка.

— Казах му, че ще се върна с теб — рече.

Когато тя се качи в колата му, Занд се приближи до лексуса. Филдинг го изгледа с непроницаемо изражение и запали двигателя. Сетне смъкна стъклото и каза:

— Този път ти се размина.

Занд се усмихна. В изражението му нямаше нито следа от веселие.

— Този път ще ти простя.

Филдинг настръхна:

— Какво означава това?

— Означава, че ако пак се срещнем и пак насочиш пистолет към мен, в някое хубаво езеро ще плуват парченца от федерален агент. И изобщо няма да ми пука дали ще се отрази на екосистемата.

Занд се обърна, оставяйки агента с отворена уста.

Сетне Филдинг се окопити, даде газ и изпод гумите му хвръкнаха камъчета. Отмина с пълна скорост, като забави само за да покаже среден пръст на другия мъж.

Когато Занд се качи в колата си, Нина седеше със скръстени ръце, вдигнала вежди.

— Все същият гений в общуването си — отбеляза. — Може би трябва да водиш курсове или да напишеш книга. Наистина. Това е талант. Не го дръж само за себе си, сподели го с другите хора.

— Нина, я млъквай.

Върнаха се до Пимонта. По пътя не проговориха. Нина седеше с папка в скута. Когато стигнаха в градчето, нощта се беше спуснала и пред няколко къщи се бяха появили още коли. Много прозорци светеха. Той спря пред хотела и изключи двигателя. Не понечи да отвори вратата, затова и Нина остана на мястото си.

— Още ли си гладен? — попита тя.

В колата започна да става студено. Две двойки минаха покрай тях на път за ресторанта, нетърпеливи да получат вечерята си.

Той се размърда, сякаш излизаше от дълбок размисъл.

— Ти решавай.

Тя опита да звучи небрежно:

— Моята е лесна.

— Не, тук не е. Вечерята се сервира между шест и половина и девет. Ако не ядем сега, ще чакаме до сутринта. Закуската е между седем и осем и е малка.

— Какво? Няма ли откъде да си купиш сандвич, ако изгладнееш междувременно?

Занд се обърна към нея и този път усмивката му изглеждаше малко по-искрена.

— Май не си свикнала с тукашните порядки.

— Не и слава Богу. Там, откъдето идвам, човек може да яде, когато си поиска. Плащаш и получаваш храна. Хем е модерно, хем удобно. Толкова ли отдавна си се отделил от цивилизацията, че си забравил?

Той не отговори. Тя изведнъж пусна папката на земята, отвори вратата и заръча:

— Чакай тук.

Занд остана вътре, а тя се насочи уверено към ресторанта.

Гладът, който беше чувствал след еднодневното ходене, бе изчезнал. Той изпитваше студ, отвън и отвътре. Не беше свикнал да общува с хора, които го познават толкова добре, и се чувстваше неловко. Бе пътувал твърде дълго и не говореше почти с никого. За дълги периоди от време не мислеше почти за нищо, беше загубил всякаква връзка с предишния си живот. Идването на Нина бе променило всичко. Искаше му се да си беше тръгнал един ден по-рано, така че тя да не го завари. Занд обаче добре познаваше упорството й. Тя нямаше да се откаже, щом си бе наумила да го намери.

Той погледна папката на земята. Беше дебела. Не изпитваше желание да я докосне, камо ли да чете съдържанието й. По-голямата част му беше известна. Останалото сигурно не се различаваше много. Самата мисъл за това го изпълваше с ужас.

Навън се чу звук от затваряне на врата. Нина се приближаваше откъм ресторанта, носеше нещо. Той слезе. Навън бе станало по-студено, небето беше оловносиво. Прехвърчаше сняг.

— Боже мили! — възкликна тя сред облак пара от дъха й. — Май беше прав. Готвят само по поръчка. Все пак успях да взема това. — Държеше бутилка ирландско уиски. — Имах късмет.

— Вече не пия.

— Е, аз пия. Ти, ако искаш, само гледай.

Тя отвори вратата и взе папката. Занд забеляза, че проверява положението й на пода, сякаш искаше да види дали я е отварял в нейно отсъствие.

— Нина, защо си тук?

— Дойдох да те спася. Да те върна в света на живите.

— А ако не искам?

— Ти вече се върна. Просто още не го знаеш.

— Какво искаш да кажеш?

— Джон, тук е по-студено от гроб. Хайде да влезем. Сигурна съм, че можем да се любуваме на пейзажа и през прозореца.

За своя изненада той се засмя:

— Много командваш.

Тя поклати глава:

— Нали знаеш, когато преспиш с една жена, тя получава правото да те командва цял живот.

— Дори сама да си го е поискала и после да те е изритала?

— И в двата случая ти не се съпротивляваше особено, доколкото си спомням. В коя от тези бараки пребиваваш?

Той кимна и тя се насочи към указаната страна. След като още веднъж обмисли възможността да се качи в колата и да отпътува, той я последва.

4.

Занд се зае да пали камината, а Нина седна на едното от изтърканите кресла и качи краката си на масичката. Заоглежда стаята: безвкусните избелели килими, долнопробните мебели, картините, които биха се харесали само на хотелиер. Дъските на пода бяха боядисани в кремаво, а в една ваза на няколко сантиметра от краката на Нина имаше букет диви цветя.

Тя се усмихна. Погледна към камината. Огънят пращеше, готов да погълне дървата. Отдавна не беше виждала истински пламъци. Напомниха й за ваканциите като дете; потръпна.

Когато Занд се върна. Нина отвори бутилката и наля в две чаши. Той остана нрав още малко, сякаш не искаше да се поддава на изкушението, но после все пак зае другото кресло. Стаята бавно започна да се затопля.

Нина вдигна чашата си с две ръце и го погледна над ръба й.

— И така, Джон… как я караш?

Той се взираше право пред себе си, без да я поглежда.

— Просто ми разкажи без общи приказки, Нина.

Три дни по-рано едно момиче на име Сара Бекър седеше на една пейка на алеята покрай Трета улица в Санта Моника, Калифорния. Слушаше минидиск на дискмен, подарък за четиринайсетия й рожден ден. Беше отпечатала малък етикет с името и адреса си на принтера у дома и го бе залепила от задната страна на дискмена с прозрачно тиксо, за да не се изтрият буквите. Макар че не й харесваше да разваля външния вид на сребристото апаратче, по-лошо щеше да е, ако го изгуби. По-късно, когато полицията намери дискмена, се оказа, че слушала албума „Дженърейшън терористс“ на една английска група, наречена „Маник стрийт причърс“. Феновете им ги наричаха за кратко „Маниаците“. Съставът не беше много популярен в училището й и това бе една от причините да ги слуша. Всички други си падаха по лигави поп принцеси и скучни момченца или тресяха глави под нечленоразделния рев на някои диваци. Сара предпочиташе музика, която звучеше поне малко смислено. Предполагаше, че е заради възрастта й. На четиринайсет човек вече не е дете. Не и в тези времена. Не и в Лос Анджелис. Не и през 2002 година. Доста дълго трябваше да убеждава в това родителите си, но накрая дори и те го проумяха.

И така тя седеше до фонтанчето срещу „Барнс и Нобъл“. По това време на вечерта алеята беше почти празна. В книжарницата влизаха и излизаха малко хора, а през големите витрини се виждаха неколцина клиенти, прелистващи книги и списания, взиращи се в компютри и дивящи се на невероятните електронни учебници. Миналата година тя бе отишла с родителите си на двуседмична ваканция в Лондон и остана удивена от тамошните книжарници. Те бяха ужасно странни. Вътре имаше… представете си — само книги. Нито кафе, нито списания, дори нямаше тоалетни. Само книги, безкрайни рафтове с книги. Хората ги взимаха, плащаха и си отиваха. Майка й явно смяташе, че това е хубаво в някакво отношение, но за Сара то бе едно от наистина, ама наистина скапаните неща в Англия. Накрая попаднаха на голям нов „Бордърс“ и тя намери „Маниаците“. Британските състави бяха готини. Лондон по принцип беше супер. Толкова за екскурзията.

Сега тя седеше, клатеше одобрително глава, докато вокалът заявяваше на висок глас, че е „проклето псе“, и оглеждаше алеята. От другата страна на простиращата се между три преки пешеходна зона имаше главно ресторанти. Баща й я бе оставил тук преди двайсет минути и щеше да дойде да я вземе точно в девет — събитие, което се случваше веднъж на месец. Беше му казала, че има среща с приятелката си Саян в закусвалнята „Бродуей“. Идеята да вечерят навън бе на майката на Саян, която се стараеше да угажда всячески на дъщеря си от страх, че ако я лиши от нещо, може да развали уникалните си отношения с нея. Майката на Сара се беше съгласила лесно — отчасти понеже всички се разбираха с Моника Уилямс, но и защото Зоуи Бекър контактуваше достатъчно с наследницата си, за да осъзнае, че и на нея й се е искало да върши тези неща на нейната възраст. Бащата на Сара от време на време упражняваше правото си на вето и за момент тя се бе уплашила, че и този път ще го използва. Преди няколко месеца в града имаше серия убийства, свързани с мафията, уреждане на сметки и преразпределение на ролите в пазара на наркотици. Накрая обаче, след като уточниха цял арсенал предохранителни мерки — включително оставяне и взимане от точно определени места в точно определено време, клетъчен телефон с напълно заредена батерия и рецитал на основните правила за избягване на опасности, — той се съгласи. Срещата беше уредена.

Проблемът дойде, когато пристигнаха на уреченото място в уречения час. Саян я нямаше. Майкъл Бекър огледа улицата във всички посоки.

— Добре, къде е митичната госпожица Уилямс? — промърмори, барабанейки по кормилото.

Напоследък поредицата, която пишеше за „Уорнър“, не вървеше и той беше доста нервен. Сара нямаше представа какво точно не е наред, но знаеше, че баща й вярва, че съществуват безброй начини нещата да тръгнат на зле и само един — да поемат в правилната посока. Тя бе видяла проектите и той дори й беше дал да гледа някои откъси, следейки реакциите й като средностатистическа представителка на аудиторията. Накрая — и за своя най-голяма изненада — Сара установи, че сериалът е доста сносен. Всъщност дори по-добър от „Бъфи“ или „Ейнджъл“. Личното й мнение, което пазеше само за себе си, бе, че „Бъфи“ е пълна глупост и че по-възрастният англичанин изобщо не изглежда като Хю Грант, както може би си мислеше. Действието в „Мистерии“ бе по-реалистично, по-динамично и не беше плачливо. Освен това неговият проект (макар че Сара не го осъзнаваше) се основаваше до голяма степен върху наблюденията на Майкъл Бекър върху собствената му дъщеря.

— Ето я — рече Сара и посочи навън.

Баща й се намръщи:

— Не я виждам.

— Ето там, под онази лампа, точно пред „Хенеси и Ингълс“.

В този момент някакъв тъпанар наду клаксона зад тях и баща й се извърна да го изгледа заплашително. Той почти никога не избухваше вкъщи, но понякога доста се нервираше навън. Сара съзнаваше, че това е нещо нормално, но сега се боеше, че той ще излее гнева си не върху когото трябва. Явно обаче не си даваше сметка, че основната грижа на бащите е да пазят децата си.

Тя отвори вратата и изскочи навън.

— Хайде, ще изтичам дотам. Ти карай.

Майкъл Бекър наблюдаваше със стиснати зъби нахалника с крайслера, който се шмугна покрай тях.

Когато се обърна, лицето му се промени. За момент нямаше вид, сякаш главата му е пълна само с рейтинги на телевизионни предавания и демографски извадки. Той просто изглеждаше уморен, като че имаше нужда от солидна доза кофеин, този неин баща.

— Чао — каза Сара и му намигна. — Да получиш сърдечен удар, докато се прибираш.

Той погледна часовника си:

— Няма да имам време. Може би малък проблем с простатата. Ще се видим в девет.

— Точно в девет. Аз идвам винаги навреме. Ти си този, който закъснява.

— Хайде, малката. Пазибожето да е с теб.

— И с теб, татко.

Тя затвори вратата и изчака баща й да потегли. Той й махна, сетне изчезна — погълнат отново в света на хора, които купуваха думи на килограм и не знаеха какво искат. Докато го гледаше, Сара си даде сметка за едно — бизнесът нямаше да завърти и нейната глава.

Саян, разбира се, не беше под лампата.

Сара се бе престорила, че я вижда, за да отпрати баща си. След десет минути, когато джиесемът й иззвъня, приятелката й още я нямаше.

Сара вдигна телефона. Беше Саян.

Обаждаше се от колата на майка си на Сънсет Булевард и се отегчаваше до смърт. Чуваше се и гласът на майка й, която ругаеше някакъв автомонтьор. При вида на двете в главата на горкия човек сигурно се прожектираха сцени от порнофилм. Сара се надяваше да си дава сметка не само за факта, че фантазиите му няма да се реализират, ами и че тежко ще си изпати, ако не поправи колата на момента.

Саян нямаше да дойде навреме. Така Сара изпадаше в затруднено положение. Баща й сигурно още не се беше прибрал, а когато влезе вкъщи, веднага щеше да хване телефона и да се обади на партньора си Чарлс Ван за някакво доработване на проекта. На следващия ден предстоеше доста разгорещено обсъждане на закуска с безкофеиново кафе и омлети с ниско съдържание на холестерол. Тя знаеше, че баща й се бои от този тип срещи повече от всичко на света, защото никога не закусваше и мразеше да се преструва, че яде сутрин, като човърка хляба или дрънка с приборите. Сара не искаше да го стресира допълнително, още повече че малката й сестра, Мелани, вдигаше достатъчно шум.

Затова реши изобщо да не се обажда. До срещата за връщане оставаха по-малко от два часа. По алеята имаше предостатъчно магазини за разглеждане, много от които все още бяха отворени. Можеше да си вземе капучино и просто да седне някъде. Да се разходи из „Антрополъджи“ и да потърси подаръци. Да послуша музика в „Барнс и Нобъл“, в случай че имаха нещо ново. Дори да седне в закусвалнята и да си вземе салата. Трябваше просто да се яви навреме на срещата и тогава (в зависимост от настроението му) или да каже на баща си, че Саян не е дошла, или да се престори, че всичко е минало нормално.

Обади се на Саян, за да се увери, че госпожа Уилямс няма да позвъни на майка й и така да развали плана. Не успя да се свърже, което означаваше, че колата вече е в движение и е попаднала на място, където няма покритие. Сара беше сигурна, че ако майка й е уведомена, резултатът щеше да е вече налице. Над главата й щяха да кръжат хеликоптери, Брус Уилис щеше да се спуска към нея по стоманено въже…

Тя изпрати съобщение на Саян, сетне влезе в „Старбъкс“. Хрумна й, че няма нужда да се измъчва само със салата, както правеха обикновено, защото пазеха диета двайсет години преди да им се наложи. Можеше да си вземе хамбургер. Голям, огромен, грамадански хамбургер със сирене. И пържени картофи.

Помисли си, че може би точно това означава да си пораснал, и й се стори доста интересно.

Вече привършваше капучиното и „Маниаците“ ревяха последната си песен за това завъртане на диска, когато от книжарницата излезе висок мъж.

Направи няколко крачки, сетне спря и погледна небето. Все още не беше нощ, но се стъмваше. Той бръкна в джоба си, измъкна кутия цигари и опита да извади една, без да оставя очевидно тежкия плик, който носеше. Помъчи се известно време, без да подозира, че Сара го наблюдава. Тя се замисли, че на негово място би пуснала плика, но това очевидно не му беше хрумнало.

Накрая той се ядоса, приближи се до фонтанчето и остави плика на ръба му. След като запали цигарата, сложи ръце на кръста си, огледа се и най-после я забеляза.

— Здрасти — поздрави я той с мек и весел глас.

Вече от по-близо тя прецени възрастта му на около четирийсет, може би малко по-малко. Не беше сигурна откъде й дойде наум, тъй като зад главата му светеше лампа и тя не виждаше много добре лицето му. Той просто бе от този тип по-възрастни мъже.

— Я повтори.

— Ъ… здрасти.

Тя кимна дълбокомислено:

— Сигурно си англичанин.

— О, Боже, толкова ли личи?

— Ами да, по говора ти.

— О! Разбира се. — Той дръпна от цигарата и огледа пейката. — Имаш ли нещо против да седна до теб?

Сара вдигна рамене. Това бе добър отговор. Така не казваше нито да, нито не. Беше й все едно. Пейката бе достатъчно дълга. Тя и без това след малко щеше да тръгва, за да си вземе салата. Или хамбургер. Все още не беше решила.

Мъжът седна. Носеше вълнени панталони, не особено нови, но лекото му сако беше добра изработка. Имаше големи ръце. Косата му бе руса — всъщност изрусена, но изглеждаше добре. Лицето му също беше хубаво. Приличаше на учител по физика или социология. От онези, които не биха спали с ученичка, но няма да срещнат никакви проблеми, ако поискат.

— Актьор ли си?

— О, не. Просто турист.

— За колко време си тук?

— За две седмици.

Той бръкна в джоба си и извади малък хромиран предмет. Отвори го. Беше преносим пепелник. Сара го заразглежда с голям интерес.

— Англичаните пушат много, нали?

— Да — отвърна мъжът, който не беше никакъв англичанин; смачка фаса си и прибра пепелника. — Не се страхуваме от рак.

Побъбриха още малко. Мъжът каза кои райони на Лос Анджелис е посетил, обичайните туристически обекти. Не й каза обаче, че пликът, който носеше, е пълен с книги, купени преди няколко години, нито — че е прекарал цял час в раздела за политика и икономика на книжарницата, гледайки през витрината в очакване тя да се появи. Вместо това я помоли да му препоръча нещо друго интересно в града.

Сара прие задачата си сериозно и предложи Ла Бреа, Родео Драйв и Уотс Тауър, откъдето се откриваше добър изглед към града. Освен това на „Родео“ можеше да смени вълнените си панталони с нещо по бонмарше1, както обичаше да казва Саян след ваканцията си във франция предишната година.

Сетне мъжът замълча. Сара тъкмо се канеше да тръгва към закусвалнята, когато той се обърна към нея:

— Много си красива.

Това можеше да е вярно, а можеше и да не е — мнението на Сара по въпроса все още бе твърде колебливо, — но тази негова реплика без съмнение предвещаваше неприятности.

— Благодаря — отвърна; за момент я побиха тръпки, но тя бързо се окопити. — Много мило, че ми го казваш.

— Съжалявам — побърза да се извини той. — Сигурно прозвуча не на място. Просто ми напомнят за дъщеря ми. Тя е приблизително на твоите години.

— Тъй ли? Интересно.

— Тя е в Англия — продължи мъжът, сякаш не я беше чул. — С майка си. Горя от нетърпение да ги видя отново. Прекрасно момиче. Същинска Лейди Ди, мир на праха й.

Той отмести поглед. Сара предположи, че се е засрамил. Всъщност той се увери, че след двайсет минути наоколо няма да има никой и че е станало вече достатъчно тъмно. Умееше да преценява тези неща. Това бе едно от най-добре развитите му качества. Премести се с няколко сантиметра към момичето, което тъкмо ставаше.

— Както и да е — рече Сара. — Трябва да вървя.

Мъжът се изсмя. Стисна я за ръката и я дръпна с изненадваща сила. Тя изпищя тихо и се свлече отново на пейката, прекалено изненадана, за да се съпротивлява.

— Пусни ме! — извика, като отчаяно опитваше да запази спокойствие.

Зави й се свят. Чувстваше се, сякаш са я хванали да краде.

— Красиво момиче — измърмори той и я стисна още по-силно. — Расово.

— Моля ти се, пусни ме.

— О, я млък — сряза я той без никаква следа от английски акцент. — Продажна малка курва!

Вдигна юмрук и я удари с все сила в лицето.

Сара залитна. „О, не! — помисли си с ужас. — О, не!“

— Огледай се, Сара! — изсъска мъжът. — Виж всички тези щастливи хора наоколо. Хора, които имат късмета да не са на твое място.

Кимна към булеварда. Само на една пряка от тях улицата бе оживена. Хората се тълпяха пред магазините, оглеждаха критично менютата пред ресторантите. Около Сара и мъжа обаче нямаше никого.

— Навремето тук е имало само храсталаци, даваш ли си сметка? Пуст бряг, скали, мидени черупки. Няколко следи по пясъка. Ако помълчиш, можеш да чуеш как е било, преди цялата тази помия да се излее тук.

Сара примигна с насълзени очи. Какво ли бе намислил? Може би с някоя казана на място реплика можеше да се измъкне.

— Хората обаче не го разбират — продължи той. — Дори не се замислят. Слепци. Те доброволно са се предали на машината.

Сграбчи я за косата и обърна главата й към книжарницата. Вътре също имаше много хора. Те четяха. Стояха. Разговаряха. Защо му беше на човек да гледа навън? А дори и някой да погледнеше, щеше да види само два тъмни силуета на пейката. Какво необичайно имаше в това?

— Би трябвало да те оправя още тук, сега — изсъска заплашително мъжът. — Просто за да покажа, че може да стане. Че никого не го е грижа. Когато си заобиколен все от непознати, как можеш да разбереш, че нещо не е наред? В едно море от микроби на кого му пука за един малък вирус?

Сара осъзна, че от това положение няма да се измъкне само с една сполучлива реплика, нито сега, нито по-късно, и се приготви да запищи. Мъжът усети, че тя си поема дъх, и светкавично залепи длан на устата й. Стисна горната й устна и я дръпна с всичка сила нагоре. Сара не успя да издаде нито звук. Опита да се съпротивлява, но той я притискаше с цялата си тежест.

— Никой не ни гледа — увери я мъжът със зловещо спокойствие. — Аз умея такива неща. Мога да се движа между хората и никой да не ме забележи.

От устата на момичето се изтръгна нечленоразделен звук. Той като че ли я разбра.

— Не, няма — повтори. — Никой няма да дойде. Родителите ти са си вкъщи. Мама готви. Татко е в градината с малката ти сестричка. И двамата са голи. Интересна картинка са. Някой може да го сметне за неприлично.

Всъщност в този момент Мелани и майката на Сара гледаха „Семейство Симпсън“. Епизодът (който Зоуи Бекър винаги щеше да помни) бе, когато Джордж Буш отива в Спрингфийлд. Майкъл Бекър тракаше бясно по клавиатурата, сляпо вярвайки, че най-после е налучкал правилния път. Само да можеше да събере презентацията в десет минути и да убеди останалите, че е добре поне някои от персонажите да са по-възрастни от двайсет години, нещата щяха да се наредят. Ако пък не — мамка му! Щеше да ги направи до един тийнейджъри и да нареди всички скапани мутри пред училището, както искаше Ван. На няколко километра от тях Саян Уилямс тъкмо четеше съобщението на приятелката си и вече чувстваше известна завист за тази адски готина самостоятелна вечер.

— Ако продължаваш да скимтиш — предупреди мъжът, — ще ти избия зъбите. Сериозно говоря. Няма да е лесно, но ще си струва.

Сара млъкна и за момент и двамата останаха неподвижни. На мъжа му харесваше да седи така, опънал устната на момичето до болка. Чувстваше се, сякаш изживяват някакъв наистина интимен момент насред оживената улица.

Сетне въздъхна, като човек, който с неохота трябва да се откъсне от някое занимателно списание. Изправи се и дръпна Сара. Дискменът й падна. Мъжът му хвърли един поглед и го остави на земята.

— Довиждане и лека нощ, добри хора — обърна се към тълпата пред магазините. — Ще гниете в ада, а аз с удоволствие ще ви изпратя там.

Отново стисна устната на Сара с една ръка, докато вдигаше плика с книгите.

— Сега обаче имам среща. Трябва да вървя.

Тръгна с бързи, широки крачки и повлече Сара към страничната уличка, където беше паркирал колата си. Тя нямаше друг избор, освен да го придружи. Той бе висок и много силен.

Когато стигнаха колата, той отвори задната врата, хвана момичето за косата и се взря в лицето му. Тази близост пропъди всички вредни мисли от главата й.

— Хайде, мила — подкани я той. — Каляската ни чака.

Сетне я удари с все сила с глава в челото.

Преди да изпадне в безсъзнание, на Сара й мина една прозорлива мисъл. На нощната си масичка тя държеше тефтерче, в което записваше подобни умотворения. Някои от последните бяха свързани със секса — задъхани размисли за една част от битието, която още не беше изпитала, но знаеше, че й предстои да опознае. Повечето бяха перифразирани реплики на Саян, но тя използваше и собственото си въображение, а също размишляваше върху неща, чути по телевизията или прочетени в някое не съвсем неприлично списание.

Бележникът беше скрит, но не твърде добре. След смъртта й родителите й щяха да го намерят и да разберат, че случилото се тази вечер е било предопределено.

Нина не знаеше тези подробности, но описа именно това събитие. Когато разказа каквото й бе известно, вдигна чашата си и я пресуши на един дъх. Чашата на Занд оставаше недокосната.

— Четирима свидетели твърдят, че са видели Сара на пейката между 19:12 и 19:31. Описанията им за мъжа до нея са от рода на „Обикновен, може би висок“, „Мамка му, не знам“ и „Ами, к’во да ви кажа, няк’ъв мъж“. Нямаме никакви данни за възрастта или цвета на косата му, макар че двама свидетели твърдят, че бил белокос, а други двама — че бил рус. Двама казват, че носел дълго палто, един — че бил със спортно яке. Никой не е видял кога са тръгнали, макар че наоколо е имало стотици хора. Ако мъжът е прекарал известно време в книжарницата, преди да я заговори, никой не го е забелязал там. Един свидетел видял кола с неопределени цвят и марка в най-близката пряка. Възможно е да е преместил някой контейнер, за да скрие номерата — това е доста хитро, макар че, за да го направи, трябва да е бил дяволски самоуверен. Всеки е могъл да върне контейнера на мястото му, освен това там паркирането е забранено. В 20:15 колата вече я нямало.

Бащата пристигнал в 21:07. Спрял на обичайното място и зачакал. Тъй като нито дъщеря му, нито Саян Уилямс се появили, той отишъл в ресторанта. Там му казали, че в заведението не са влизали лица, отговарящи на описанието, но имали отказана резервация на името на Уилямс. Той се обадил на майката на другото момиче и научил, че вечерята била отменена в последния момент поради повреда на колата им. Автомобилът е проверен, но не може да се каже със сигурност, че е повреден умишлено.

Майкъл Бекър поискал да говори с момичето.

Накрая тя му казала, че Сара й оставила съобщение да не тревожат татко й. Щяла да убие времето и да се яви на обичайната среща. Той обиколил цялата улица, но не открил и следа от дъщеря си. Накрая стигнал до книжарницата на „Барнс и Нобъл“ и видял дискмена под пейката. Апаратът със сигурност е неин, защото името й е било изписано на него и защото той лично й го е купил. Вътре имало диск на любимия й състав. Била окачила техен постер на стената в стаята си. Бекър веднага се обадил в шерифството, на полицията, а също и на своя агент, което е малко странно. Сигурно си е помислил, че дъщеря му може да е загазила с ченгетата. Обадил се на жена си и й заръчал да си стои вкъщи, в случай че дъщеря им се прибере с такси.

Целият район бил претърсен. Нищо. На дискмена няма други отпечатъци, освен на момичето. Около пейката има стотина фаса, но нямаме представа дали престъпникът е пушач. На един от свидетелите му се струва, че го видял да пуши, затова в момента някой нещастник в лабораторията взима ДНК-проби от цял куп угарки.

— Бащата не е заподозрян — предположи Занд.

— За нищо на света. Били са много близки. Въпреки това в продължение на два дни се работеше и по тази версия. Резултатът е отрицателен. Не смятаме, че е той, а и времето не съвпада. Изключихме и партньора му, Чарлс Ван. Бил е в Ню Йорк.

Занд вдигна бавно чашата си, изпразни я и отново я остави на масата. Знаеше, че това не е всичко.

— И после?

Нина свали краката си от масата и вдигна папката от пода. Вътре освен големия брой ксерокопия имаше и един тънък пакет, увит в кафява хартия. Тя не го докосна, а извади една снимка.

— Това се получило у Бекърови на следващия следобед. Някъде между четири и шест часа. Намерили го на алеята в двора.

Тя подаде снимката на Занд.

На нея се виждаше пуловер, бледорозов и внимателно сгънат. Около него бе завързано нещо, наподобяващо панделка.

— Това е коса. Косата на Сара е била достатъчно дълга, за да е нейната. Освен това цветът е същият. Взехме проби от гребена й и резултатът скоро ще стане известен.

Занд забеляза, че Нина е допълнила чашата му. Устата му вече вонеше на уиски и му се гадеше. Имаше чувството, че главата му е балон, носещ се във въздуха на няколко сантиметра над раменете му.

— Праведника — заяви.

— Е, свързахме се с родителите на жертвите отпреди три години и с всички полицаи, работили по случаите. Почти сме сигурни, че никой не е разгласявал за пакетите, които им е изпращал тогава. Все пак може да е подражател. Затова накарах да проверят във всички медии оттогава, включително в Интернет, за думите „Пощальончето“ и „Праведника“.

— В Интернет ли?

— Да. Поредната компютърна измислица. Вихри се с пълна сила.

— Той е — повтори Занд.

Само той съзнаваше истинската ирония на тази своя увереност.

Тя го погледна, сетне неохотно отвори папката. Извади пак снимка на пуловера, но вече внимателно разгънат. Името на Сара беше избродирано отпред — не особено изящно, но с правилни главни букви.

— Косата, използвана за името, е тъмнокестенява. Много по-суха е от тази, за която мислим, че е на Сара. Явно е отрязана преди доста време.

Тя замълча. Занд бавно пъхна ръка в джоба си. Извади кутия „Марлборо“ и кибрит. Не беше пушил досега. В стаята нямаше пепелник. Занд измъкна цигара, ръцете му не трепереха. Не поглеждаше Нина, съзерцаваше само кибрита, сякаш виждаше някакъв непознат предмет и се стремеше да отгатне предназначението му. Успя да запали едва на третия път, но може би защото клечката беше влажна.

Тя го остави сам за известно време. Излезе на студа и се заслуша в мрака. Откъм главната сграда на хотела се чуваше приглушен смях; през прозорците се виждаха двойки на различна възраст, сгушили се в дебели пуловери, обсъждащи утрешните си приключения в планината. От другата страна на сградата имаше отворена врата и от нея долиташе тракане на чинии в ръцете на мияч, който очевидно не беше техен собственик. Някакво дребно същество изшумоля в тревата от другата страна на пътя, но не се показа.

Когато Нина се върна, Занд седеше точно както го беше оставила, но пушеше нова цигара. Не я удостои с поглед.

Тя сложи няколко цепеници в камината, неуверено, тъй като не си спомняше дали трябва да се трупат в средата, или да се редят отстрани. Отпусна се в креслото и си сипа нова чаша. Останаха така цяла нощ.

5.

До вечерта бях разговарял с полицията и болничната управа, а преди това и с двамата съседи на родителите ми. Подбирах думите си много внимателно.

В полицията се обадих от къщи. Там ме свързаха с полицай Спърлинг — за щастие той не беше сред онези, които ме бяха разпитвали след инцидента в бара. Спърлинг и партньорът му Макгрегър пристигнали първи на местопроизшествието. Останали там до идването на линейката и пожарната и участвали във ваденето на телата от останките на автомобила. Последвали линейката до болницата и Спърлинг присъствал при установяването на смъртта на Доналд и Филипа Хопкинс. Загиналите били идентифицирани по шофьорските им книжки, а след това самоличността им била потвърдена от Харолд Дейвидс (адвокат) и Мери Ричардс (съседка).

Полицай Спърлинг прояви разбиране към желанието ми да науча повече подробности около гибелта на родителите ми. Даде ми името на лекарката, потвърдила смъртта им, и ме посъветва да потърся услугите на психолог. Поблагодарих му и той ми пожела всичко хубаво. Надявах се да не попадна на него, когато отида в участъка да си получа пистолета, макар че вероятно вече знаеше за инцидента. Съветът за психолога не звучеше много непринудено.

Доста по-трудно ми се удаде да намеря лекарката. Когато се обадих в болницата, тя не беше на смяна, а докато се добера до тази информация, загубих доста време в разговори със забързани сестри и други неучтиви болнични служители. Спешното отделение е за живите. Умреш ли, никой не иска да си спомня повече за теб.

Отидох до болницата и чаках почти час, докато доктор Майкълс най-сетне благоволи да излезе от бункера си и да говори с мен. Беше около трийсетте, раздразнителна и ужасно самовлюбена. След като се поперчи няколко минути, тя потвърди онова, което вече знаех. Тежки травми на главата и горната част на тялото, фактът на смъртта не подлежеше на съмнение. Това беше всичко, а сега, ако обичам, да я извиня. Пациентите я чакали. С удоволствие се лиших от компанията й и дори се изкуших да я ускоря към спешното с ритник.

Излязох от болницата. Вече се стъмваше. На паркинга имаше няколко коли; под светлината на лампите изглеждаха сиви и безлични. Някаква млада жена пушеше и плачеше.

Замислих се какво да правя сега. След като намерих бележката, бях поседял известно време. Виеше ми се свят, а стомахът ми се свиваше. Прелистих цялата книга, но не открих нищо повече. Бележката без съмнение беше писана от баща ми.

„Уорд, не сме мъртви.“

Баща ми бе написал това, беше пъхнал листчето в книгата, а нея бе заврял под тапицерията на старото си кресло. Бележката, отричаща смъртта им, щеше да бъде намерена само ако двамата загинат. Иначе какво щях да правя в къщата сам? Иначе защо да ровя под тапицерията? Баща ми явно се беше досетил, че при тези обстоятелства аз ще седна на креслото му, макар да знаех, че е най-неудобното в стаята. Именно така беше станало. Аз бях поседял на креслото. Имаше логика да го сторя, ако са загинали, може би да прокарам ръка по тапицерията. Точно това се очаква от един скърбящ син.

Тази мисъл не спираше да ме гложди. То означаваше, че преди смъртта им поне единият от двамата се бе запитал точно какво ще се случи, след като умрат. Бяха обмислили положението в подробности и бяха предвидили реакциите ми. Защо? Защо изобщо си бяха помислили, че може да умрат? Беше странно. Нямаше логика.

Ако приема, че наистина бяха мъртви.

След като през последните дни се бях опитвал да свикна с мисълта, че тях вече ги няма, сега се налагаше да обмисля другата възможност. От една страна, искаше ми се да е така. Дори да не ги обичах, а само да търсех възможност да им вдигна скандал заради „Ънриалти“, аз исках родителите ми да се върнат. Когато плътта е наранена, тялото веднага предприема защитни действия. Кръвните клетки използват целия си арсенал, за да затворят раната. Тялото и разумът си изграждат защита. Това става по-бавно и неорганизирано, но след известно време различните защитни механизми се задействат и заравят болката дълбоко в дебрите на съзнанието. Понякога някое събитие я кара да изплува на повърхността и тя пак започва да те мъчи. Това обаче става неволно — никой не желае да отваря стари рани.

Излязох, заключих добре и отидох у Мери. Тя се зарадва и остана изненадана, че ме вижда. Сервира ми кафе и сладкиш в опасни за здравето количества. С чувство, че съм недостоен за такова внимание, аз започнах да я разпитвам по обиколни начини, за да се уверя, че родителите ми са се държали нормално напоследък и че наистина (като твърдеше полицай Спърлинг) Мери е разпознала телата. Вече знаех какво ще ми каже. Беше ми го разказала по телефона, докато седях втрещен в Санта Барбара. Можех, разбира се, да отида в погребалното и да се уверя сам, вместо да се крия два дни в хотела. Не го бях направил и сега се чувствах виновен. Бях си казал, че е важно да си ги спомням каквито са били приживе, а не като две студени парчета месо. В това имаше известна истина. Ала освен това просто не исках да ги гледам в такова състояние.

След като си тръгнах от дома на Мери, отидох у другите съседи. Отвори ми млада жена. Изглеждаше енергична и здрава и бе облечена в омазани с блажна боя дрехи. Коридорът зад нея беше наполовина боядисан в безвкусен цвят. Представих се и й обясних какво е станало със съседите й. Тя, разбира се, вече знаеше. Изрази ми съболезнованията си и поговорихме известно време. Нищо в думите й не намекваше, че катастрофата е била предрешена или че напоследък Хопкинсови са се държали странно. Повече нямаше да науча.

След това се обадих в полицията и отидох в болницата. Застанал на паркинга след разговора ми с лекарката, реших, че три потвърждения са достатъчно. Родителите ми бяха мъртви. Само глупак би продължавал да упорства. Утре можех да говоря и с Дейвидс (не успях да се свържа с него същия ден), но знаех, че и той ще потвърди това заключение. Бележката не променяше нещата. Не бе в състояние да върне мъртвите.

Със сигурност обаче имаше някаква причина за съществуването й. Тя означаваше нещо и аз трябваше да разбера какво.

Претърсих гаража, после работилницата на баща ми в мазето. Чувствах, че би трябвало да търся нещо определено, но нямах представа какво. Затова просто зяпах. Бургии, длета, инструменти с неясно предназначение. Пирони и винтове с разнообразни размери, прилежно сортирани. Различни летви, които след смъртта му нямаше да намерят никакво приложение. Нищо не изглеждаше необичайно, всичко бе подредено с характерната за баща ми педантичност. Ако по подредбата можеше да се съди за собственика на работилницата, той беше напълно нормален.

Върнах се в къщата и първо огледах долния етаж. Кухнята, килера, хола, кабинета на баща ми, столовата и остъклената веранда. Тук претърсих по-основно. Гледах под всяка възглавничка, под килимите, зад мебелите. Търсих на етажерката, под телевизора, но намерих само два диска с филми. Извадих всичко от шкафовете в кухнята, надникнах във фурната и килерчето. Разлиствах всяка книга, която ми попаднеше, независимо дали в секциите, в коридора или пъхната между кутиите със спагети, както имаше навик да прави майка ми. Имаше много книги. Преглеждането им ми отне доста време, особено в кабинета на баща ми, с който се заех най-напред. Рових в чекмеджетата на бюрото му, по полиците. Дори включих компютъра му и прегледах няколкото директории, макар да се чувствах, сякаш нарушавам правото му на личен живот. На мен никак не би ми харесало, ако някой от близките ми рови из лаптопа ми. Скоро си дадох сметка, че надали ще намеря нещо съществено в компютъра. Изключих го с мисълта, че ще се върна отново към него, ако не открия нищо друго. Баща ми обаче не беше голям компютърен маниак и надали би оставил съобщение, което не може да се пипне.

Скоро започнах да се изморявам. Не физически, а емоционално. Това ровене в живота на родителите ми връщаше спомените за тях, особено когато се натъкнех на някои на пръв поглед незначителни предмети. Сложено в рамка фотокопие на първия договор за продажба на недвижима собственост от „Ънриалти“ с малка емблема в единия край, която, сега си дадох сметка, изглеждаше рисувана на ръка. Най-вероятно от майка ми. Бележник с рецепти за ястия, които помнех от детството си — дори ми се стори, че усещам мириса на лазаня, докато ги четях.

Реших да си почина петнайсет минути и отидох в кухнята за чаша минерална вода. Отново опитах да се поставя на тяхно място, да се досетя за следващия им ход. Ако бяха оставили бележката в креслото само за да привлекат вниманието ми, вероятно на някое също толкова необичайно място имаше друго послание за мен. Не се сещах обаче къде можеше да е. Бях обърнал цялата къща, без да намеря нищо.

Търсенето ми на горния етаж се оказа също толкова безрезултатно. Погледнах под леглото в стаята им, претърсих всички чекмеджета. След като си поех дълбоко въздух, разрових гардеробите им. Отделих особено внимание на предметите, които ми бяха познати — старите сака на баща ми, износените чантички на майка ми. Намерих само обичайните боклуци — касови бележки, използвани билети, шепа монети, с други думи — нищо съществено. Отделих време на няколко стари вратовръзки, прибрани грижливо в кутии. Повечето не ми бяха познати.

Дори надникнах на тавана, като показах глава през капака в коридора. Баща ми бе сложил крушка горе, но нищо повече. На тавана имаше само прах и два празни куфара.

Накрая се върнах на долния етаж и отново седнах на креслото на баща ми. Започваше да се стъмва. Не бях намерил нищо и вече се чувствах малко глупаво. Може би опитвах да вложа несъществуващ смисъл в хаоса. Отново прочетох бележката и пак не получих никакво просветление.

Когато ставах, спрях поглед на телевизора. Креслото бе обърнато точно към него и изведнъж ми хрумна нещо. Ако наистина е било изместено нарочно, то целта вероятно бе не само да насочи вниманието ми към възглавничката, а и към съвсем различна част от стаята.

Станах и отворих вратичката на шкафчето под телевизора. Вътре открих точно това, което бях видял и при предишното отваряне: видео, дивиди и два диска със стари филми. Нищо повече.

Нямаше видеокасети и това бе странно.

В цялата къща не бях открил нито една видеокасета. В кабинета имаше два рафта с дискове, във втората спалня — още един. Нямаше обаче нито една касета.

Бързо се върнах в кабинета. Там също нямаше касети, макар че имаше втори видеокасетофон. Не си дадох труда да претърсвам отново чекмеджетата на секцията. Нямаше да намеря нищо. В работилницата и гаража също не бях открил касети. Опитах да си спомня Деня на благодарността преди две години, когато се отбих за един ден. Не помнех да съм видял някакви видеокасети, но и не бях сигурен, че не е имало. Повечето време бях пиян.

Възможно бе баща ми да е приел дивидито като дългоочакваната революция в домашните развлечения, да е обявил видеото за отживелица и да е стъкмил клада от старите си касетки в двора. Само че не ми се вярваше. Дайърсбърг със сигурност имаше общинско бунище, но не вярвах да ги е изхвърлил и там. Дори да беше установил, че гледа касетките все по-рядко, надали щеше да се раздели толкова лесно с любимите си филми. Зачудих се дали липсата на нещо толкова незначително на пръв поглед не цели да привлече вниманието на някого, който ги познава добре и би забелязал тази промяна.

Ако не беше така, сигурно започвах да си фантазирам. Бях преровил цялата къща. Вече имах представа какво трябва да търся, но така или иначе не го бях намерил. Започвах да огладнявам и да се вбесявам. Ако толкова са искали да ми кажат нещо, защо бе тази тайнственост? Защо просто не ми го бяха казали по телефона? Или да ми оставят писмо при Дейвидс? Да ми изпратят имейл? Не виждах никаква логика.

Давах си сметка обаче, че когато напусна тази къща, повече никога няма да се върна. Трябваше да се уверя, че съм направил всичко възможно. Така раната в душата ми щеше да заздравее по-бързо.

Запалих външната лампа, излязох и огледах около верандата. Никоя от дъските на облицовката не се клатеше, а и не видях да има място за тайник. От едната страна имаше голям дървен сандък, но вътре намерих само дърва и паяжини. Излязох на двора, обърнах се, погледнах раздразнено къщата.

Комин, греди, стъкла. Два етажа. Спални. Стая за гости.

Върнах се вътре. Докато минавах покрай кабинета на баща си, нещо привлече вниманието ми. Спрях, отстъпих крачка, взрях се вътре. След секунда разбрах какво ми е направило впечатление — видеото.

Като пълен глупак не бях погледнал в нито един от видеокасетофоните. Влязох в кабинета, наведох се над видеото, натиснах копчето за изваждане на касетата. Чу се бръмчене, но нищо не се случи. Сетне забелязах, че върху вратичката има залепено черно тиксо.

Сякаш да попречи на някого да сложи касетка. Надали това бе причината — ако видеото беше развалено, баща ми просто щеше да си купи ново.

Опитах да отлепя тиксото, но то държеше толкова силно, сякаш можеше да слепи цели планети. Извадих ножчето си и го прерязах.

Вътре имаше нещо. Махнах всичкото тиксо и най-накрая копчето за изваждане проработи. Апаратът избръмча заплашително и касетата се показа. Взех я и останах дълго време втренчен в нея.

Докато се изправях бавно, баща ми извика откъм стълбището:

— Уорд? Ти ли си?

След първоначалното вцепенение тялото ми сякаш само понечи да избяга на някое по-безопасно място. Исках да бъда където и да било другаде, само не и тук. В Алабама например. Опитах се да побягна във всички посоки едновременно.

Отскочих назад, изпуснах касетата и едва не се проснах на пода. Вдигнах трескаво касетата и я пъхнах бързо в джоба си с чувството на крадец, хванат на местопрестъплението. По стълбите отекнаха стъпки, сетне натрапникът спря пред вратата на кабинета. Изобщо не исках да видя кой е.

Не беше баща ми, разбира се. Просто гласът наподобяваше неговия. Пред вратата стоеше Харолд Дейвидс, стар, нервен и раздразнителен.

— Божичко! — рече. — Уплаши ме до смърт.

Аз едва си поех въздух.

— Да знаеш само ти как ме стресна!

Дейвидс спря поглед върху ръцете ми и аз си дадох сметка, че още държа ножа. Сгънах го и понечих да го прибера в джоба си, но се сетих, че касетата е там.

— Какво правиш тук? — попитах, като се стараех да звуча учтиво.

— Получих съобщението ти — отвърна той и бавно премести поглед към лицето ми. — Обадих се в хотела. Не беше в стаята си, затова си помислих, че си тук.

— Не чух звънеца.

— Входната врата беше открехната. Разтревожих се да не би някой да е научил, че къщата е празна, и да я е разбил.

— Не. Аз съм.

— Виждам. Май вече се успокои.

Той вдигна вежди с добродушно изражение и пулсът ми започна да се нормализира.

Когато излязохме в коридора, той попита защо съм го търсил. Казах, че не е било нищо особено, някаква подробност по завещанието, за която после сам съм се досетил. Той кимна замислено и отиде в хола.

— Каква хубава стая — отбеляза. — Ще ми липсва. Ако искаш, ще се отбивам от време на време, за да прибирам пощата.

— Чудесно.

Компанията му не ми беше неприятна, но не исках да стои повече в къщата. Върнах се в кабинета на баща си, за да изключа компютъра. По-рано бях забелязал дисково устройство за записване и без да се замислям, направих копие на целия хард диск.

Когато свърших и се върнах на долния етаж, Дейвидс стоеше при входната врата.

Изпратих го по алеята. Той явно не бързаше и ме заразпитва за плановете ми за къщата. Казах му, че още не съм решил дали да я задържа, или да я продам, но че и в двата случая ще използвам услугите му. Постояхме до голямата му черна кола още пет минути, побъбрихме още малко. Той ми препоръча някакъв ресторант, но аз изобщо не бях гладен.

Накрая той се настани зад волана и си закопча колана с вид на човек, който няма никакво намерение да загива. Погледна за последно тъмната къща, сетне ми кимна сериозно. Предположих, че дълго след това ще се чуди какво е правил синът на Дон Хопкинс с нож в ръка. Изчаках го да завие зад ъгъла, сетне се качих в колата си и потеглих в обратната посока.

6.

С малко пари и няколко комплимента си осигурих видео в стаята. Хотелът или беше по-добър, отколкото го мислех, или скромното ми представление в бара бе убедило персонала, че няма да е зле да ми угаждат. Изчаках с нетърпение някакъв невероятно глупав младок да свърже кабелите, след това го изгоних.

Извадих касетата от джоба си и я огледах внимателно. Нямаше никакви надписи. По количеството на лентата изглеждаше, че записът е дълъг не повече от половин час.

Изчаках да ми донесат кафе в стаята. Исках да си осигуря колкото се може повече удобства. Накрая ми го донесоха, все още сравнително топло. Като по чудо не ми предложиха пържени картофи.

Пъхнах касетата във видеото.

Имаше четири секунди празна лента. След това се чу вой на вятър и на кадъра се показа някакво планинско пасбище. В далечината се виждаха заснежени върхове като за пощенска картичка, но картината се смени твърде бързо, за да ги разпозная. На полегатия заснежен склон имаше постройка, напомняща хотелче в ски курорт. Наоколо не се виждаха нито коли, нито хора. Явно беше извън сезона. Камерата се насочи към друга сграда на фона на тъмни сиви облаци в небето. Кадърът остана на нея няколко секунди; чуваше се звук като от плющящ на вятъра ръкав.

Следващата картина бе от вътрешността на къщата. Камерата гледаше към пода и остана така само няколко секунди. Аз върнах лентата и спрях на най-ясния кадър. Записът не беше от най-хубавите и образът играеше леко, но помещението приличаше на фоайето на планинско хотелче с висок таван. От едната страна се виждаше дълъг плот, вероятно рецепцията, но в момента там нямаше никого. На стената отзад имаше голяма картина, обикновен кич. От едната страна се виждаше камина от речни камъни. Малкият огън създаваше уютна атмосфера. Няколко кафяви кожени кресла бяха наредени около ниски масички, върху всяка от които имаше дървена статуетка, напомняща за коренните обитатели на Дивия запад: орел, мечка, индианец — станали вече рядкост по тези земи.

Пуснах отново записа. На следващия кадър някой като че се канеше да влезе в друго помещение. Върху стената на коридора падаше сянка, чуваха се стъпки по каменен под.

Последната картина бе пак отвън. От заснемането на първия кадър явно беше минало известно време. Вятърът бе отслабнал, а небето беше ясно и невероятно синьо. На записа отново се показа първата постройка; предположих, че предишните кадри бяха снимани именно в нея. В снега отпред имаше няколко души. Седем или осем; трудно се различаваха, защото стояха близо един до друг и носеха тъмни дрехи. Лицата им не се виждаха, а единственият звук идваше от вятъра. Само накрая този, който снимаше, каза нещо кратко. Изслушах го три пъти, но не успях да го разбера.

Сетне, когато един от мъжете понечи да се обърне към камерата, записът прекъсна.

Спрях лентата и се загледах в трептящия празен екран. Не бях очаквал такова нещо. От качеството на образа реших, че записът е правен с цифрова камера. В къщата нямаше такава. Касетката можеше да е снимана навсякъде в Скалистите планини, Айдахо, Юта или Колорадо, но най-логично бе да е в Монтана, някъде наблизо. Там са курортите за богаташи, с усамотени уютни вили, където елитът може да кара ски без опасност да се натъкне на турист със средни доходи. Някои имения се охраняват, други нямат нужда от такива мерки. Разумните хора веднага разбират, че това е забранена територия. На никого не би му хрумнало да краде в тези райони.

Родителите ми вероятно познаваха някого с луксозна зимна вила в околността. Може би дори баща ми му я беше продал. Е, и какво от това?

Пуснах отново касетата.

Бръмчене. Музика, викове, разговор на висок глас. Някакво лице, размазано и в много близък план, тресящо се от смях. Сетне на кадъра се видя препълнен бар. Плотът се простираше по дължината на помещението, пред заемащото цялата стена огледало бяха подредени бутилки. Покрай бара седяха мъже и жени, крещяха си едни на други, на барманите и към тавана. Всички пушеха, във въздуха се носеха облаци дим. Стените бяха облепени с плакати. Уредбата гърмеше толкова силно, че не можеше да се познае коя песен върви.

Очевидно тези кадри бяха доста по-стари от предишните. Не само че записът изглеждаше като свален от 8-милиметрова филмова лента, а и дрехите на клиентите бяха в стила на седемдесетте години (освен ако не ставаше дума за някакво изключително добре организирано ретропарти). Ужасни цветове, ужасни дънки, ужасни прически. Всички бяха като по калъп. Помислих си: „Кои са тези извънземни? Какво искат? Да не са слепи?“

Картината заподскача, показвайки различни места в бара, което говореше, че операторът е бил или под влиянието на халюциногенни вещества, или наистина много пиян. По едно време камерата се наклони застрашително напред, сякаш снимащият замалко щеше да падне. Последва силно и проточено оригване, което премина в жестоко кашляне. През това време камерата снимаше мокрия от бира под. Сетне отново се вдигна и се заклати наляво-надясно. Намръщих се, чудех се дали баща ми снима. Няколко души помахаха към обектива, но никой не извика оператора по име.

Сетне картината се премести зад един ъгъл и показа продължение на главния салон, също пълно с хора. В средата имаше маса за билярд. Някакъв човек тъкмо се беше навел, за да удари топката. Бе едър, с голям нос и лицето му почти не се виждаше от брадата, мустаците и бакенбардите. Приличаше на мечка. Зад него стоеше дългокоса руса жена, която се подпираше на щеката, сякаш това бе единствената й опора. Опитваше с всички сили да се съсредоточи върху играта, но изглеждаше, сякаш всеки момент ще загуби съзнание. Партньорът й не беше в по-добро състояние и остана легнал на ръба на масата твърде дълго време. По-близо до камерата имаше друга двойка, също с щеки за билярд. Те стояха с гръб и се държаха за ръце. И двамата бяха с дълги кестеняви коси. Момичето носеше широка бяла блуза и дълга пурпурна пола със зелени шарки. Младежът бе по износени дънки с широки крачоли и вълнена жилетка.

Блондинката вдигна поглед от масата и забеляза камерата. Извика радостно и посочи енергично, но с известно колебание, сякаш избираше между три различни образа и все забравяше кой е сметнала за истинския. Играчът погледна камерата, завъртя очи и отново се съсредоточи върху щеката. Стоящите с гръб мъж и жена се обърнаха и аз осъзнах, че притесненията ми са били напразни.

Операторът със сигурност не беше баща ми, защото двойката до масата бяха родителите ми.

Докато гледах с отворена уста, баща ми се усмихна накриво и показа среден пръст пред камерата. Майка ми се изплези. Камерата рязко се извъртя към играча, който най-после бе ударил топката. Пропусна с километри.

Аз спрях записа, върнах го.

Родителите ми се обърнаха. Баща ми се ухили и показа среден пръст. Майка ми се изплези.

Отново спрях и върнах.

Майка ми не беше дебела, но с възрастта бе качила доста; движеше се като испански галеон. Жената на записа нямаше шейсет килограма и тялото й беше изключително хармонично. Дадох си сметка, че ако вляза в някой бар и я забележа в този вид с чужд мъж, със сигурност ще започне бой. Тя бе наистина красива жена. А и баща ми изглеждаше достоен за нея. Беше малко по-едър, отколкото си го спомнях, но се движеше с добре премерени движения. Приличаше на актьор. И двамата бяха в добра форма, здрави, стегнати. Истински, живи хора, двойка, водеща редовен полов живот. И най-вече бяха млади. Удивително млади.

Сцената продължи още пет минути. Не се случи нищо особено, освен че баща ми играеше билярд. А той наистина играеше добре. Когато мечокът пропусна, татко обърна гръб на камерата и се наведе над масата. Не си даде труд да я заобиколи, за да удари най-лесната топка. Просто избра една и стреля. Вкара я. Започна да се мести около масата с лекотата на човек, който е сигурен, че ще вкара. Следващият удар беше успешен, третият — също. Сякаш топките сами влизаха в дупките. Майка ми издаде окуражителен възглас и шляпна баща ми по задните части. Той изпълни сложен удар с рикошет, сетне вкара и черната топка, като й обърна гръб още преди да е влязла.

Край на играта.

Той смигна на мечока, който отново завъртя очи. Явно бе свикнал баща ми да го бие на билярд. Не играеха за пръв път. Тези хора се познаваха добре.

След това нямаше нищо особено, само майка ми затанцува с русата жена. Сетне започна да кърши ръце в ритъм и да щрака с пръсти по начин, който може да се види само на клипове с професионални танцьорки. Никога обаче не бях виждал майка ми да го прави.

„Хайде, момиче! — помислих си. — Давай все така.“

Мечокът започна усърдно да подрежда топките. Баща ми се беше отпуснал на един стол и отпи няколко глътки бира. Майка ми (без да спира да танцува) му смигна и той й отвърна със същото. Тогава осъзнах, че те не са толкова пияни като всички останали. Прекарваха си добре, но на следващия ден нямаше да страдат от махмурлук и отрано щяха да се захванат с делата си. Баща ми сигурно още тогава бе работил в бизнеса с недвижими имоти, въпреки оръфаните дрехи. Няколкото допълнителни килограма му отиваха. Той беше широкоплещест и не изглеждаше дебел, а просто як. Ако надебелееше още, щеше да изглежда отпуснат, но сега имаше вид на човек, с когото не бива да се закачаш. Личеше си все пак, че е наддал наскоро и не се чувства особено комфортно така. От време на време се излъчваше, вероятно за да пропъжда натрапници от масата за билярд, но сигурно и за да прибере корема си. По-късно се беше пристрастил към джогинга и залите за фитнес и никога не бе изглеждал по този начин. На този запис обаче аз видях нещо, което ме накара да ахна от изненада. Беше съвсем обичайно и невинно, но на мен ми направи голямо впечатление.

Той запали цигара (нямах представа, че е пушил) и разсеяно повдигна фланелката си… за да покаже провиснало над колана си шкембенце. Върнах записа и отново го пуснах. Сетне пак, наведох се и се взрях в екрана. Жестът бе същият. Аз също имах такъв навик. През цялото време, откакто помнех баща си обаче, не го бях виждал да прави нещо толкова красноречиво и лично. Това бе жест на мъж, който се грижи за тялото си и се тревожи от някакъв недостатък в него. От всички изненади на този запис това небрежно движение ме удивляваше най-много.

Масата отново бе подредена за игра и баща ми стана, готов да даде на бялата топка урок, който тя да помни през целия си малък сферичен живот. Записът спря рязко, сякаш лентата е свършила.

Преди да успея да натисна паузата, той продължи с кадри от коренно различен момент.

Различно място. Къща. Хол. Тъмен, осветен само от свещи. Картината беше неясна. Чуваше се тиха музика, този път се познаваше, че е от филма „Коса“. На пода бяха наредени цяла армия винени бутилки, изпразнени в различна степен, имаше и няколко препълнени пепелника.

Майка ми се беше полуизлегнала на нисък диван, пееше с цяло гърло „Рано сутрин“. Мечокът бе положил глава в скута й и свиваше цигара с марихуана.

— Пусни пак за содомията — избуча. — Пусни я.

Камерата се измести леко встрани, за да покаже друг мъж, легнал по очи на пода. Русото момиче седеше зад него и палеше свещи в чинийки, наредени по гърба му. Той очевидно беше в това безпомощно състояние от доста време и аз предположих, че именно той бе снимал в бара. Младата жена се беше превила под странен ъгъл в кръста и явно успяваше да се задържи права единствено по силата на волята си. Сега се виждаше, че всъщност е по-възрастна, отколкото ми се беше сторила първия път. Бе превалила двайсетте, а може би дори отиваше към трийсет — малко старичка, за да участва в такава сцена. Дадох си сметка, че ако действието се развиваше през седемдесетте, родителите ми сигурно са били на нейната възраст.

Това означаваше, че аз вече съм бил роден.

— Пусни я — настоя мечокът и камерата се върна отново на него. — Пусни я.

— Не — отсече друг глас до самия микрофон.

Това потвърди предположението ми, че този път баща ми снима. Справяше се по-добре от проснатия на земята мъж.

— Слушали сме я милион пъти — добави той.

— Защото е готина — изръмжа мъжагата. — Защото е, такова, тъй де… о, мамка му.

Камерата го показа в по-общ план, за да се види, че е изпуснал цигарата. Той изглеждаше покрусен.

— Мамка му! Сега трябва да почвам отначало. Мъча се с тази гадост цяла вечност. Мъча се да я свия, откакто съм се родил. Шибаният Томас Джеферсън я е започнал и ми я е оставил в наследство. Каза ми, че ако му я дам, ще ми подари къщата си. Аз му казах да си я завре отзад и че искам скапания джойнт. Цял живот го свивам. Като добър, верен поданик. А сега се скапа тотално.

— Тотално — повтори русата жена и се захили.

По такта на „Добро утро, звездна светлина“ майка ми се пресегна и взе цигарата от лапите на мечока. Хвана сръчно хартийката, подреди тютюна с показалец и посегна за марихуаната.

— Свий я, Флипър — изръмжа мъжагата, развеселен от този благоприятен ход на събитията. — Свий я, свий я.

Камерата показа цигарата в близък план, после отново се отдалечи. Джойнтът бе почти готов за пушене.

При тази гледка веждите ми направо хвръкнаха. Майка ми току–що бе свила цигара с марихуана!

— Пусни я — изскимтя мечокът. — Пусни за содомията. Хайде бе, Дон, Дони-Дон, пусни я бе, Дон, пусни я.

Майка ми продължаваше да пее.

Камерата се извъртя и баща ми излезе с нея от стаята. Пое по коридора. На пода лежаха купчина палта. Вляво имаше кухня, вдясно — стълбище. Това беше старата ни къща, в Хънтърс Рок. Обзавеждането бе съвсем различно от онова, което си спомнях, но разположението на стаите беше същото.

Баща ми прекоси коридора все така с камерата и се качи по стълбите. Изведнъж стана тъмно; отдолу се чуваше ревът на мечока:

— Содомия… фелацио… — без никакъв опит да се спазва мелодията.

Баща ми се качи на горния етаж, промърмори нещо. Тръгна отново и аз изведнъж се досетих къде отива. Отдолу вече не се чуваше нищо и аз долавях звука на дишането и стъпките му. Той отвори вратата на стаята ми.

Отначало беше тъмно, но постепенно успях да различа леглото до стената и себе си в него. Сигурно съм бил на около пет години. Виждаше се само част от главата ми и едната ми буза, малко от едното рамо в тъмна пижама. Стената бе в матовозелен цвят, килимът — зелен, каквито са били винаги.

Той остана така цели две минути, без да каже или да направи нещо. Просто държеше камерата и ме гледаше как спя.

Взирах се в телевизора със затаен дъх.

Звукът на записа се промени леко, сякаш на долния етаж е започнала друга песен. Сетне се чу тих шум, като стъпки по килима. Те спряха и аз разбрах, че сега и майка ми стои до татко. Кадърът се задържа върху детето в леглото, върху мен, още известно време. Сетне се премести леко наляво. Отначало си помислих, че си тръгват, но после осъзнах, че само извъртат камерата.

Обърнаха я на сто и осемдесет градуса.

Родителите ми гледаха право в обектива. Лицата им запълваха кадъра. Никой от двамата не изглеждаше пиян или замаян от наркотици. Имаха вид, сякаш се взират в мен от телевизора.

— Здравей, Уорд — каза нежно майка ми. — Чудя се на колко ли години си сега.

Тя погледна над камерата, вероятно към спящото дете.

— Чудя се на колко години си сега — повтори тя; гласът й звучеше малко тъжно.

Баща ми още гледаше в камерата. Беше може би пет или шест години по-млад от мен сега. Той също заговори, но без особена нежност:

— И се чудя какво е излязло от теб.

Образът изчезна. Някой дрънкаше пред вратата на стаята ми с количка.

Нямах сили да спра лентата. Не можех да помръдна.

Последната сцена също бе свалена от 8-милиметрова лента, но беше с още по-лошо качество. По екрана проблясваха неясни петна и точки. Така образите изглеждаха по-далечни.

Някой снимаше през стъклото на вагон. Отвън се виждаха размазани силуети на дървета. Чуваше се равномерно тракане на влак и някакъв шум, чийто произход не можех да определя.

В кадъра се показа лицето на майка ми. Изглеждаше още по-млада. Косата й бе по-къса. Гледаше през прозореца. Обърна се към камерата. Погледът й беше разсеян. Усмихна се леко. Операторът свали камерата.

Действието се пренесе рязко на някаква широка улица. Не можех да определя в кой град е; насочих вниманието си към колите и дрехите на няколкото минувачи. Автомобилите бяха елегантни, костюмите — не; жените носеха къси поли. Нямах представа за модата тогава, но предположих, че записът е правен в края на шейсетте. Имах чувството, че това е затишие пред буря.

Камерата се движеше със скоростта на пешеходец. От време на време отляво в кадъра се появяваше тилът на майка ми, сякаш баща мм вървеше малко вдясно зад нея. Очевидно той снимаше. Улицата не беше особено интересна. Отдясно се намираше супермаркет, отляво — площадче. По дърветата имаше листа, но изглеждаха като в края на лятото. Баща ми държеше камерата на едно ниво, без да я мести нито надолу, нито настрани. Двамата вървяха мълчаливо. След малко пресякоха друга улица и навлязоха в една странична пряка.

Завиха отново. Тази улица бе малко по-тясна и сякаш се изкачваше стръмно. Майка ми се виждаше от раменете нагоре. Накрая спря.

— Тук става ли? — попита и се обърна.

Носеше черни очила. Камерата потрепери, сякаш баща ми е отделил око от окуляра, за да се огледа.

— Малко по-натам — рече той.

Те продължиха може би още една минута. След това пак спряха. Камерата се завъртя, колкото да покаже някакво възвишение. От двете страни на улицата се издигаха сгради. Обстановката изглеждаше ужасно позната. На долните етажи на постройките се виждаха реклами на магазини и ресторанти, но прозорците отгоре бяха като на жилищни сгради. Пред магазините стояха хора с шапки; други влизаха или излизаха. Оживен квартал около обяд.

Майка ми погледна камерата и кимна. Тя определяше. Правеше го с неохота.

По-късен момент през деня. Гледката бе малко по-различна, но от същия хълм. Сега сенките бяха по-дълги. Следобедът преваляше, по улиците нямаше много хора. Майка ми стоеше с отпуснати край тялото ръце. Някъде отзад се чуваше странно гъргорене и аз си дадох сметка, че наподобява шума, който бях чул във влака.

Камерата помръдна леко, сякаш баща ми бе протегнал ръка да докосне нещо. После майка ми пристъпи малко напред. Баща ми издиша шумно.

Сетне, седнал пред телевизора, аз издадох същия звук.

Майка ми държеше за ръцете две малки деца. Изглеждаха на една възраст и бяха облечени по подобен начин, макар че едното бе със синя блузка, а другото — с жълта. Бяха на не повече от година, може би на осем месеца, и едва се държаха на крачетата си.

Камерата ги хвана в едър план. Косата на едното бе подстригана късо, на другото беше малко по-дълга. Лицата им бяха еднакви.

Камерата отново се отдалечи.

Майка ми пусна ръката на едното дете. Онова с по-дългата коса, с жълтата дрешка и с малка жълта чанта на гърба. Тя клекна до другото и рече:

— Кажи сбогом.

Детето със синята дрешка я погледна недоверчиво, неразбиращо.

— Кажи сбогом, Уорд.

Двете деца се погледнаха. Сетне онова с по-късата коса, което трябваше да съм аз, погледна несигурно майка си. Тя вдигна ръката му.

— Кажи сбогом.

Тя размаха ръката ми, сетне ме вдигна и се изправи. Другото дете я погледна. Усмихна се и вдигна ръце. Не можех да преценя дали е момче, или момиче.

Майка ми тръгна по улицата.

Вървеше равномерно, без да бърза, но и без да се обръща. Камерата остана насочена към другото дете, докато баща ми се отдалечаваше след нея.

Детето оставаше все по-далеч и по-далеч. Не заплака — поне докато изчезна от поглед.

Сетне камерата зави зад някакъв ъгъл и то изчезна.

Записът свърши. Нямаше повече. След минута видеото се изключи. Аз продължавах да гледам празния екран.

Напипах дистанционното, превъртях назад, натиснах СТОП.

Дълго гледах неподвижния образ на детето, останало на улицата.

7.

Прозорчето се отвори. През процепа проникна бледа светлина.

— Здрасти, скъпа — каза мъжът.

Сара не виждаше лицето му. По гласа му изглеждаше, че седи на пода точно над главата й.

— Здравей — отвърна тя, като се стараеше да говори колкото се може по-уверено.

Искаше й се да се свие в другия ъгъл, да се отдалечи, колкото е възможно, от него, но не бе в състояние да помръдне и на сантиметър. Опита се да звучи спокойно, сякаш изобщо не й пукаше.

— Как си днес? Все така побъркан, предполагам.

Мъжът се изсмя тихо:

— Внимавай да не ме ядосаш.

— Кой иска да те ядосва?

— Защо тогава ми говориш такива неща?

— Мама и татко ще умрат от притеснение. Уплашена съм. Имам причини да не съм учтива.

— Разбирам.

Той замълча. Секундите течаха. Сара чакаше.

Може би пет минути по-късно видя една ръка, протегната към лицето й.

Държеше чаша с вода. Без предупреждение той я наклони леко. Сара успя да отвори уста навреме и отпи колкото можеше. Ръката отново се скри.

— Това ли е всичко? — попита тя.

Имаше странно усещане в устата си, на чисто и мокро. Водата бе с такъв вкус, какъвто предполагаше, че има виното. Иначе възрастните нямаше да го задържат толкова в устата си, сякаш е най-прекрасното нещо, което са опитвали. На нея виното не й изглеждаше нищо особено.

— Какво друго очакваше?

— Ако искаш да остана жива, трябва да ми даваш и друго, освен вода.

— Защо мислиш, че искам да останеш жива?

— Защото иначе щеше да ме убиеш веднага и да ме сложиш някъде гола, където да можеш да ме виждаш и да се самозадоволяваш.

— Това не беше много учтиво.

— Нали ти казах вече. Аз самата не се чувствам много добре, а ти си психопат, затова не се налага да съм учтива.

— Аз не съм психопат, Сара.

— Нима? А как ще се определиш? Малко странен?

Той се изсмя отново, явно беше поласкан:

— О, със сигурност.

— Колкото серийния убиец Тед Бънди?

— Тед Бънди е глупак — отвърна мъжът; гласът му придоби напълно сериозен тон. — Пълен глупак и имитатор.

— Добре — съгласи се тя, опитвайки да го успокои, макар че сега той звучеше не само побъркан, но и надут. — Извинявай. И аз не го харесвам много. Ти си несравнимо по-добър. И така, ще получа ли някаква храна, или не?

— Може би по-късно.

— Страхотно. С нетърпение ще чакам. Нарежи я на малки парченца, за да мога да я хвана.

— Лека нощ, Сара.

Когато той се изправи, цялото й привидно спокойствие се изпари. Планът й не беше проработил. Изобщо. Тя съзнаваше, че е уплашена до смърт.

— Моля те, не затваряй прозорчето. Аз и без това не мога да мърдам.

— Страхувам се, че трябва.

— Моля те…

Той затвори и Сара отново потъна в мрак.

Стъпките му заглъхнаха, всичко потъна в тишина.

Тя облиза отчаяно устни, за да събере колкото се можеше повече от останалата влага. Сега, след като се опомни от първоначалния шок, тя си даде сметка, че водата има по-различен вкус от онази, която пиеше у дома. Сигурно идваше от друг източник, което означаваше, че се намира много далеч от вкъщи. Поне едно нещо вече знаеше. Колкото повече знаеше, толкова по-добре.

После си помисли, че може да е минерална вода и че в такъв случай вкусът не означава нищо. Можеше просто да е различна марка. Това нямаше значение. Все пак си струваше да поразмишлява по въпроса. Колкото повече идеи й хрумнеха, толкова по-добре. Като факта, че когато спомена родителите си, мъжът не й обясни отново как ги е убил. Когато я хвана, той й разказа с подробности какво им е направил. Може би това имаше значение. Вероятно те все още бяха живи и здрави, а той й бе наговорил онези неща само за да я уплаши.

А може би не.

Сара сви юмруци в тъмното и мобилизира цялата си воля, за да не закрещи.