Избраниците

22.

Сара не си спомняше кога го беше чула за пръв път. Преди един или два дни може би. Подозираше, че е дошъл предишната нощ и е изчезнал отново, преди тя да го усети. Чудеше се дали не е почувствала присъствието му и през деня, но тогава умът й беше по-бистър и тя успя да се убеди, че само си въобразява. Късно следобед го чу над себе си и се замисли, че щом идва по светло, нещата сигурно ще се влошат още.

Откаченият я беше посетил два часа преди това. Бе говорил доста дълго. Просто говореше, говореше и пак говореше. Първо за събирачеството. После за чумата. След това за някакво място в Италия, наречено Кастенедоло, чието име навяваше мисли за ваканция, разхладителни напитки и храна, като спагети, наденица, пържоли, калмари или супа, но очевидно нямаше нищо общо с тях. На това място били открили някакъв стар скелет и гробът му бил изграден от пластоцен или плиоцен и бил поне на два милиона години, та какво мислела тя за това?

Сара не мислеше нищо. Опитваше да се съсредоточи върху думите на мъжа, но през последните няколко дни се чувстваше прекалено зле. Беше се отказала да моли за храна, а и вече не изпитваше глад. Просто, когато мъжът замълчеше за по-дълго време, сякаш очаква някаква реплика от нея, изръмжаваше утвърдително. По принцип смяташе, че методите му за обучение — ако това бе целта му — са доста ефикасни. Даскалите й със сигурност можеха да се поучат от него. Половината й приятели гледаха на училището като на нещо средно между клуб и увеселително заведение. Ако някой ги закове в кухини под дюшемето и им говори без прекъсване, сигурно щяха да си вземат бележка. Така може би целият испански речник щеше да им влезе в главите. Не беше зле майка й да предложи този метод за обучение на следващата родителска среща. От време на време обаче учениците трябваше да получават нещо за ядене, иначе губеха способност да се съсредоточат.

По едно време тя се разкашля и той замълча и търпеливо я изчака да спре. После отново заговори. Този път разправяше за Стоунхендж и тя се заслуша внимателно за известно време, защото Стоунхендж беше в Англия, а тя харесваше Англия. Англия бе хубава и имаше готини състави. Той обаче се впусна в пространни обяснения, че Стоунхендж бил само отчасти обсерватория, а иначе представлявал карта на човешкия геном, и тя престана да го слуша.

Накрая той й даде малко вода. Тя не се противи твърде дълго. Колкото и да й се искаше да му покаже презрението си, жаждата победи упорството й. На третия път устата й се отвори сама. Водата беше сладка, хладка и прекрасна. Тя си спомни, че в началото вкусът й се бе сторил по-различен от водата, с която бе свикнала вкъщи. Струваше й се, че е било преди цяла вечност.

— Добро момиче — похвали я мъжът. — Виждаш ли сега, че не съм толкова лош? Можех да се изпикая върху теб и ти пак да пиеш. Вслушвай се в повика на тялото. Вслушвай се в онова, което е вътре.

— Вътре няма нищо — изхриптя тя, сетне за последен път го помоли за храна: — Моля те. Дай ми нещо за ядене. Дори да са само зеленчуци. Моркови или зеле.

— Още ли ме молиш?

— Моля те. — Главата й сякаш бе пълна с мъгла. — Не се чувствам добре и ако не ме храниш, ще умра.

— Настойчива си. Само това поддържа вярата ми в теб.

Той не отказа направо да задоволи молбата й, просто заговори за вегетарианството. Обясни, че било неправилно, защото човекът имал зъби на всеядно животно. Хората преставали да ядат месо, защото отделяли прекалено много време на мисленето, а умът им бил заразен и им пречел да се вслушат в повиците на тялото. Сара го остави да говори. Каквото ще да казва. Тя също не харесваше вегетарианците главно защото онези, които познаваше, все се надуваха, особено Ясмин ди Плану, която постоянно дуднеше за правата на животните, а имаше най-голямата колекция луксозни обувки в цялото училище и повечето от тях бяха направени от същества, които някога са можели да се движат сами, а не благодарение на изящните й малки крачета.

След като й даде да пие отново, той върна капака на мястото му. През следващите два часа умът на Сара бе изключително ясен и това беше едно от нещата, които я тревожеха. Тя знаеше, че мисълта й е толкова ясна, защото обмисля възможностите за бягство. Не кроеше някакви планове. Отдавна не си ги представяше, макар че в началото това бе главното, за което си мислеше. Отначало си представяше, че изведнъж й идват сили и тя разбива дъските, като човек, който е бил погребан твърде рано и е сериозно ядосан на целия свят. След това й дойде идея да разговаря с мъжа, да го омае (тя бе красива и го знаеше; момчетата в училище я слушаха в захлас, да не говорим за келнера в закусвалнята, който, мине се — не мине, доприпкваше при масата им, макар че изобщо не беше необходимо), да опита да го вразуми или просто да му заповяда да я пусне. Опита всичко това, но усилията й отидоха напразно. Накрая започна да си фантазира, че баща й просто идва и я намира. Все още си мислеше за това, но не толкова често като преди.

Както и да е, след известно време чу, че нещо влиза в стаята над нея. Отначало си помисли, че е мъжът, но после си даде сметка, че не може да е той. Имаше прекалено много крака. Тези крака топуркаха по пода и обикаляха безспир над главата й. Изведнъж спряха. Чуваха се звуци, подобни на смях, писклив, но в същото време пресипнал. Съществото отново започна да се движи и да издава неприятни шумове, наподобяващи грухтене, после хриплив лай. Накрая до ушите й долетя стон, ала сякаш идваше не от едно гърло, а от няколко едновременно.

Така продължи още известно време, сетне съществото си отиде.

Сара лежеше с широко отворени очи. Знаеше, че това е лошо. Много лошо. Това не беше мъжът или ако беше, сигурно се бе превърнал в нещо друго. Звуците, които бе чула, я изпълваха със страх. Съществото бе дошло посред бял ден и явно не си губеше времето.

Сигурно беше самият Пазибоже.

23.

Нина излезе рано, като остави бележка, че ще се обади. Занд прекара утринта в крачене из задния двор. С всеки изминал ден вероятността Сара Бекър да бъде намерена жива намаляваше. Знанието за това не му помагаше в търсенето.

Той отново премисли теорията, която бе представил пред Нина, и не намери никакви слабости. Знаеше, че това са голи предположения, и разбираше, че има причина да се държи за тази идея. Ако човекът, убит от него, беше виновен за отвличането на момичетата и предаването им в ръцете на истинския убиец, извършеното от Занд можеше да бъде оправдано. Последните две години на самота го бяха научили на нещо: ако човек живее в мир със собствената си душа, мнението на останалите е без значение. Знаеше, че Праведника вероятно размишлява по същия начин, но това не променяше факта.

След порядъчно количество кафе махмурлукът му премина в общо неразположение, което можеше да пренебрегне. Болките в гърба и врата от спането на неудобния диван бяха намалели. Океанът бе способен да облекчава дори от разстояние.

По обяд той влезе в къщата и се разтършува за храна. Хладилникът бе празен. Шкафовете и фризерът — също. Занд не си спомняше да е срещал жена, която да не държи поне пакет бисквити или нарязан за тостер хляб. Повечето представителки на нежния пол сякаш се изхранваха с препечени филийки. Отчаян, той влезе в хола и заразглежда съдържанието на секциите. Имаше книги за серийни престъпления, както популярни, така и научни; статии по съдебна психология; фотокопирани материали от съдебни процеси, подредени в папки и разделени по щати. Няколко стари романа от автори като Харис, Томсън, Конъли, Кинг. Много малко от материалите не бяха свързани с тъмната страна на човешкото поведение. Всичко му бе познато от вечерите, които бе прекарал тук през 1999 година, от часовете, когато криминологията беше последното, с което му се занимаваше. Отдавна се бе примирил с тази загуба. Дженифър така и не научи за любовната му афера и тя не се отрази нито на отношението му към нея, нито на брака му.

Той взе една папка със записки от разследвания и я разлисти разсеяно. Първият случай бе на някой си Гари Джонсън, който изнасилил и убил шест възрастни жени в Луизиана в средата на деветдесетте. Към първата страница бе прикачена бележка, в която се отбелязваше, че Джонсън излежава шест доживотни присъди в затвор, за който Занд знаеше, че е истински ад: тъмница, пълна с жестоки мъже, хранещи някаква любов единствено към възрастните си майки. Всъщност цяло чудо би било, ако Джонсън е още жив. Една точка за добрите. Следващият случай бе за изчезването на седмина младежи във Флорида; разследването продължаваше.

Една точка за убийците. Поредната.

Занд взе друга папка.

След два часа седеше по средата на хола, заобиколен от папки. На вратата се почука. Занд вдигна изненадано глава. След още няколко потропвания най-после стана да отвори.

На прага стоеше нисък мъж с безвкусна прическа. Зад него се виждаше кола в доста лошо състояние.

— Таксито — рече посетителят.

— Не съм поръчвал такси.

— Знам. Дамата го поръча. Каза да дойда да ви взема. Много бързо. На всяка цена.

— Каква дама?

Занд се чувстваше леко замаян. Умът му бе пълен с факти от прочетените досиета. Нещо го глождеше.

Другият мъж изръмжа нервно и зарови из джоба си. Измъкна намачкано листче и го показа на Занд.

— Нина. Настоя да ви кажа, че било спешно. Открила нещо за някакъв справедлив човек… това не го разбрах много добре. Във всеки случай трябва да тръгваме веднага.

— Накъде?

— Към летището, човече. Обеща, че ако ви закарам наистина бързо, ще ми плати тройно. Тези пари ми трябват, така че, ако обичате, хайде да тръгваме.

— Чакайте малко.

Занд се върна в къщата. Взе телефона и се обади на мобилния на Нина.

Тя вдигна след две позвънявания. В слушалката се чуваше много страничен шум, като от оживена чакалня.

— Какво става? — попита той.

— В таксито ли си?

Гласът й звучеше възбудено и по някаква причина това го раздразни.

— Не. Какво правиш на летището?

— Обади ми се човекът, който следеше мрежата. Имаме попадение с „Праведника“.

— С тази дума със сигурност има много попадения, Нина. Освен това федералните сигурно вече са захапали.

— Не съм уведомила федералните. Действах самостоятелно.

— Ясно. Типично за теб.

— Засякохме компютъра, от който е посетена страницата. Хайде, Джон. Това ми се случва за пръв път от две години, федералните не знаят за бележката, която получи навремето. Те все още го наричат Пощальончето.

В слушалката изгърмя друг глас — някой обявяваше поредния полет. Занд изчака да утихне, сетне отбеляза:

— Казах го на Майкъл Бе кър.

— Попадението не е в Лос Анджелис — тросна се Нина.

— Къде е тогава? Къде?

— Във вътрешността на щата. Някакво градче на границата с Орегон. В „Холидей ин“.

— Обади ли се в местното управление на Бюрото?

— Началникът му ме мрази. Няма да си мръдне пръста за мен.

„Ясно — помисли си Занд. — И ако случайно изскочи нещо, ти искаш лично да арестуваш престъпника.“

Навън шофьорът подскачаше нервно от крак на крак.

— Прекалено е рисковано, Нина.

— Ще взема ескорт от местната полиция. Каквото кажеш. Слушай, Джон, самолетът е след четирийсет минути. Аз със сигурност се качвам, купила съм два билета. Идваш ли, или не?

— Не.

Той затвори телефона. Излезе и каза на шофьора, че няма да ходи никъде, като му даде достатъчно пари, за да го отпрати без възражения.

Сетне изруга, грабна палтото си и няколко папки и успя да скочи в таксито, преди да е напуснало двора. Не искаше към всичко, което му тежеше на съвестта, да се прибави и Нина.

24.

На следващата сутрин се събудих в девет. На нощната масичка намерих бележка от Боби. Канеше ме да сляза при него във фоайето колкото се може по-скоро. Изкъпах се, за да придобия някакъв човешки вид, и излязох. Пристъпях по коридора като мечка, принудена да върви на задните си крака. След като се бях наспал, се чувствах по-различно, макар че не можех да определя дали е по-добре отпреди. Мислите ми бяха размътени.

Фоайето бе почти празно, само някаква двойка стоеше на рецепцията. Звучеше тиха музика. Боби седеше по средата на голям диван и четеше местен вестник.

— Здрасти — изломотих.

Той вдигна очи:

— Изглеждаш ужасно, приятелю.

— А ти си все така свеж. Как го постигаш? Всяка вечер се завиваш в пашкул и на сутринта се събуждаш нов човек? Или правиш някакви специални упражнения? Кажи ми. Искам да бъда като теб.

Навън небето беше безоблачно и светло, само това ме спираше да не заскимтя. Повлякох се на паркинга след Боби и закрих очи.

— Носиш ли си телефона? Заредена ли е батерията?

— Да, макар че наистина не виждам каква полза има. Мързеливия Ед или не си е ходил у дома и в този случай само си губим времето да го посещаваме пак, или не желае да разговаря с мен.

— Голям песимист си, Уорд. Дай ключовете, аз ще карам.

— Добре че имам такъв оптимист до себе си. Хайде, стига глупости.

Хвърлих му ключовете.

— Стой на място! — прозвуча заповеден глас.

Очевидно не го беше казал Боби. Спогледахме се, сетне обърнахме глави.

Зад нас стояха четирима души. Двамата бяха униформени полицаи — единият около петдесетте, стегнат и строен, другият към трийсетте, с порядъчно шкембе. От едната страна стоеше мъж с дълго палто. По-близо до нас бе застанала стройна жена в елегантен костюм. От четиримата тя имаше най-заплашителен вид.

— Ръцете върху капака — нареди тя.

Боби се усмихна злобно:

— Това някаква шега ли е?

— Слагай ръце върху капака, веднага — изръмжа по-младият полицай.

Премести ръка към кобура си, явно нетърпелив да използва пистолета. Или поне да го покаже.

— Кой от вас е Уорд Хопкинс? — попита жената.

— И двамата — изстрелях. — Клонирани сме — поясних.

Младият полицай рязко пристъпи към нас. Вдигнах ръка на нивото на гърдите си и той опря своите в дланта ми.

— Спокойно — предупреди жената.

Полицаят не каза нищо, но спря и продължи да ме гледа страшно.

— Добре — рекох, без да свалям ръка. — Да не се караме. Вие сте от местната полиция, предполагам.

— Точно така — отвърна жената, като извади картата си. — Тези двамата са от полицията, а аз съм федерален агент. Затова мирувайте и да ви видя ръцете върху колата.

— Не става — възрази решително Боби. — Знаеш ли защо? Аз съм от Управлението.

Жената примигна удивено:

— От ЦРУ?

— Точно така, госпожо — отвърна той с престорена учтивост. — Остава да дойде и някой от флота и можем да спретнем парад.

Последва неловко мълчание. Младият полицай се обърна към колегата си, който, вдигнал вежди, наблюдаваше жената. Вече не изглеждаха толкова самоуверени, както преди няколко секунди. Мъжът с палтото поклати глава.

Реших да сваля ръката си и казах:

— Той е от ЦРУ, а аз не. Обикновен гражданин съм. Казвам се Уорд Хопкинс. Защо съм ви притрябвал?

— Чакай малко — намеси се Боби; кимна към младия полицай: — Я се мръдни назад, стрелецо.

— Майната ти — изръмжа полицаят.

Жената не сваляше поглед от мен.

— Трябвате ни заради едно търсене в Интернет — обясни. — С кодова дума „Праведника“. Проследихме го до вашия компютър в този хотел. И ние търсим човек, който се подвизава под това прозвище.

— Не мен лично?

— До снощи нямах представа, че съществувате.

— И защо търсите този Праведник?

— Не е ваша работа — изръмжа младият полицай. — Госпожо, ще арестувате ли тези задници, или не? Писна ми вече от нахалството им.

— Правете каквото искате — рекох. — Можете да ни арестувате или да си поговорим като приятели. Не ви съветвам обаче да прибягвате до първото.

По-възрастният полицай се усмихна:

— Да не ни заплашваш, синко?

— Не. Аз съм миролюбив човек. Боби обаче не е много общителен. Само ще нацапаме паркинга с кръв, и не с нашата.

Мъжът с палтото се обади кисело:

— Страхотно, да летя хиляда километра само за да слушам някакви малоумници!

Жената не му обърна внимание:

— Праведника е убил поне четири момичета, може би повече. В момента държи още едно, за което все още има някаква надежда.

Боби я изгледа зяпнал.

— Какво? — изненада се тя. — Това говори ли ви нещо?

— Не се хващай за сламки, Нина — рече мъжът с палтото. — Зарежи ги.

Боби се опомни и затвори уста. Жената се обърна към мен:

— Разкажете ми.

— Добре — склоних аз. — Май наистина ще се наложи да поговорим.

Възрастният полицай се изкашля:

— Госпожице Бейнам, може би вече нямате нужда от нас.

Заехме една маса до прозореца в тъй наречения бар на хотела. Помещението беше достатъчно голямо и ново, но изглеждаше стерилно. Аз, Боби и жената седнахме един до друг, мъжът с палтото, който най-после се представи като полицай от Лос Анджелис, се настани малко по-встрани. Даде да се разбере, че има по-полезни неща за вършене. Двамата полицаи бяха отпътували да ядат палачинки и да се хвалят как са щели да ни натупат, ако им бяхме дали повод.

Взех разпечатките от Боби и ги подадох на жената.

— Щом искате да разберете защо търсим Праведника, ето причината. Интересуваме се от съвсем различно нещо. Ето обаче какво намерихме.

Тя прегледа набързо трите листа. След това ги подаде на спътника си.

— И от какво се интересувате? — попита.

— От една група, наричаща себе си „Избраниците“ — отвърнах. — Боби попадна на един уебсайт и това излезе от него. Следващата логична стъпка бе да потърсим Праведника.

— Управлението ли се занимава с това?

— Не, частно разследване.

— На края на последния лист има линк към друга страница — отбеляза тя. — Накъде водеше?

— Какъв линк? — изненадах се аз.

— Намерих го, след като задряма — обясни смутено Боби. — Беше скрит в някакви безсмислици. Трябваше да го открием по-рано.

— И накъде водеше?

— Към страници за серийни убийци — отговори той и при това мъжът с палтото вдигна очи. — Сайтове на почитатели. Страници с подробни биографии на убийците, прилежно написани от хора, които нямат никакви амбиции да застрашават по някакъв начин обществото.

— Може ли да видя първата страница? — попита жената.

Той поклати глава:

— Вече я няма. Проверих отново, когото ми писна да гледам снимки на откачалки. Файлът вече не е на този сървър. Вероятно е преместен другаде.

— Запазихте ли адресите на уебстраниците, до които водеше?

Боби вдигна рамене:

— Не видях причина да го правя. Това са страници на хора с параноични пристъпи, които се възбуждат от делата на серийните убийци.

— Прав е — заяви мъжът с палтото и върна листата на жената. — Това е задънена улица. Истинското име на Пощальончето е изтекло по някакъв начин и някой психар го използва. Някой е решил да си направи уебстраница, като се представя за него. Интернет е пълен с такава помия. Канибалски клубове на неудачници, които не могат да си изкарат прехраната дори като миячи в „Макдоналдс“.

Изгледах го изненадано:

— Пощальончето ли?

— Това име бе дадено от пресата на човека, когото търсим.

— Господи, още ли го търсите?

— Да, и няма да се откажем, докато не го видим мъртъв. Нина, отивам да изпуша една цигара. Предлагам след това да се връщаме в цивилизацията.

Той стана и излезе.

— Искаше да каже „докато не го заловим“ — измърмори виновно жената. — „Докато не го заловим“, това имаше предвид.

— Да, да — успокои я Боби. — Мен ако питате, този трябва да се държи много изкъсо.

— Какви са тези „Избраници“? — поинтересува се тя.

— Разкажи й, Боби — изправих се.

— Внимавай — размаха пръст Боби. — И помни какво казах току-що.

Оставих ги в бара и излязох във фоайето. Мъжът с палтото стоеше на няколко метра пред входната врата.

— Имаш ли цигара?

Той ме изгледа, после бръкна в джоба си. Подаде ми цигара; замълчахме.

— Ти си онова ченге, нали? — попитах по едно време. Той не отговори. — Нали?

— Бях ченге — отвърна гой. — Вече не съм.

— Тогава живеех в Сан Диего и следях новините. Говореше се за един полицай, който бил много способен в разкриването на серийни убийци. Не успя да пипне този, после се изгуби. Мисля, че това си ти.

— Явно доста си чел за случая. Сигурен ли си, че нямаш и друга причина да го следиш? Може би си се интересувал колко почитатели си си спечелил. Искал си да се увериш, че все още си известен.

— Ако мислеше, че съм аз, нямаше да водим този разговор. Затова не ме баламосвай.

Той смукна за последно от цигарата и я запрати към другия край на паркинга.

— Какво търсиш тогава?

— Търся хората, които убиха родителите ми.

Той ме погледна:

— Тези „Избраници“ ли?

— Мисля, че да. Само не знам дали са свързани с човека, когото търсите вие.

— Не са — отсече той и отново загледа паркинга. — Цялата тази история е пълна глупост и губене на ценно време.

— Приятелката ти май не мисли така. Всъщност това не ме засяга. Струва ми се обаче, че в хотела оставихме двама души, свързани с главните правозащитни служби. Те могат да раздвижат нещата. От друга страна сме ние с теб, които сме свързани емоционално с проблема. Можем да си слагаме пръчки в спиците, а можем да се съюзим и да се опитаме да постигнем нещо заедно.

Той се замисли, сетне изрече:

— Напълно си прав.

— Как се казваш, друже?

— Джон Занд.

— Уорд Хопкинс.

Стиснахме си ръцете и се върнахме в хотела. При вратата на бара телефонът ми иззвъня. Махнах на Занд и се отдалечих в един ъгъл на фоайето. Преди да вдигна, се поколебах за момент. Чудех се как най-добре да подходя към един уплашен до смърт старец. Така и не се сетих за нещо разумно. Щях просто да го изслушам. И да се опитам да не се разкрещя.

Обадих се, но не беше той. Проведох кратък разговор, после поблагодарих. Затворих телефона.

Когато влязох в бара, останалите седяха около масата. Занд се беше приближил повече до другите двама. Жената ме изгледа въпросително. Обърнах се към Боби:

— Нищо особено.

— Мързеливия Ед ли беше?

— Не. Момичето от болницата.

— И какво?

— Вчера цял следобед е преглеждала картоните.

— Сигурно доста си я впечатлил.

Не отговорих, затова той настоя:

— Добре, ще кажеш ли какво е намерила?

— Проследила е медицинските досиета на родителите ми до родните им градове, които са коренно различни от онези, където мислех, че са родени.

Гласът ми звучеше пресипнало. Занд впери поглед в мен.

— Не ви разказах за това — обясни Боби, — но Уорд е имал брат, чието съществуване родителите му са крили от него.

— Всъщност доста неща са крили от мен — добавих.

Жената ме гледаше изпитателно. Цялото ми минало приличаше на хубава приказка, която просто съм чел толкова често, че съм започнал да я мисля за реалност.

— Какво има? — попита жената.

— Майка ми не е можела да има деца.

— След теб ли? — поинтересува се Боби.

— Не. Изобщо.

25.

Двамата дойдоха с нас в бара. Младият Ед не ни посрещна много радушно, каза само, че не е виждал съименника си й нямал никаква представа къде може да е отишъл. Продължи да твърди така и след като Занд се усамоти с него за малко. Не чувах какво говори бившият полицай, но по жестовете на Ед личеше, че е доста убедително.

— Явно много иска да хване убиеца — отбелязах пред Нина.

Тя извърна глава:

— На мен ли го казваш?

Занд се върна при нас и барманът бързо потърси прикритие зад бара.

— Само си губим времето — избуча бившият полицай, когато излязохме. — Не се обиждайте, момчета, но не виждам с какво този из кукал дъртак може да ни помогне на нас с Нина. Може да знае нещо важно за вас, но нас няма да улесни с нищо. А с всяка изгубена минута смъртта на Сара става все по-сигурна.

— А ти какво предлагаш, Джон? — попита го жената. — Да се върнем в Лос Анджелис и да чакаме?

— Да. Точно това смятам да направя. Преди да тръгна, не съм бездействал у вас. Мисля…

Той поклати глава.

Тя се намръщи:

— Какво?

— Ще ти кажа в самолета — отвърна той.

— Е, хайде — намесих се аз. — Ще ви оставим да се усамотите за момент.

Отдалечих се към Боби, който вече чакаше при колата.

— Май компанията ще се раздели — отбелязах.

— Какво смяташ да правим?

— Да се помотаем из улиците, да проверим по баровете, магазините, в библиотеката, на такива места, където хората имат навик да се застояват. Ще подходим професионално. Това не е Ню Йорк. Местата, където може да се скрие, не са безброй.

— Ти си познавал този човек. Изобщо ли не се досещаш къде може да е отишъл?

— Не съм го познавал чак толкова добре. — Обърнах се и погледнах бара. — Като ученик съм идвал да пийна тук. Киснех в заведението и той ми сервираше. Това е всичко.

Отново си спомних вечерта, когато баща ми бе дошъл в бара, и как се бях почувствал малко виновно, докато Ед ми наливаше бира след това. Сега си дадох сметка, че сигурно пропускам нещо важно. Тогава реакцията на Ед ми се беше сторила съвсем непринудена, но сега не мисля така. Мързеливия Ед не беше от хората, които се разчувстват лесно. Жестът му не искаше ли да каже: „Знам какво е да живееш с този човек“? В такъв случай вероятно операторът, заснел средния отрязък на видеозаписа, наистина беше Ед. А след това бе заспал пиянски сън в дома на родителите ми и те го използваха за маса, за да играят карти. Много странно ми се струваше, че след толкова години не бяха издали с нищо, че се познават. В Хънтърс Рок сигурно се беше случило нещо, което бе развалило приятелството на тези хора, ала по някакъв начин беше довело отново до събирането на трима от тях на повече от хиляда километра. При това те не бяха споменавали и дума за общото си минало.

Бяха се престрували дори пред мен, но сега всичко ми се виждаше страшно логично. Ако майка ми не е могла да има деца, тогава кой, мътните го взели, бях аз?

Небето бе тъмносиво, на фона му дърветата приличаха на черни зъби. Това или силният аромат на борови иглички отново ме върнаха в онази нощ. Странно колко лесно определен мирис може да ти навее стари спомени, сякаш обонянието е свързано с най-дълбоките дебри на паметта ни.

— Чакай малко — рекох.

Започна да ми просветва. Затворих очи и опитах да се съсредоточа. През онази година Мързеливия Ед бе разправял за някакви планове, които тогава ми се струваха пълна глупост. Накрая се сетих:

— Можем да опитаме още нещо.

— Хайде тогава.

Погледнах другите двама. Занд явно вече пътуваше мислено към Лос Анджелис. Жената още се колебаеше. Реших да не им казвам плана си. Не беше много вероятно да успея, а и нямах повече търпение да се занимавам с тях.

— Късмет — извиках им, качих се в колата и потеглихме.

Изгубеното езеро, разбира се, не е изгубено. То се намира на около километър и половина навътре в гората след последните къщи на Хънтърс Рок. Разположено е на държавна земя и не се посещава много, освен от ловци и заблудени туристи. То е от онези места, където се водят децата от училище, за да се запознаят с дивата природа и живота на буболечките — с автобус до началото на гората, след това малко ходене сред дърветата за разнообразие след скучните уроци. Учителите се опитват да напомнят на всички истинската цел на екскурзията, но не особено настойчиво. По небрежната им походка човек може да се досети, че и те се радват на това кратко бягство от еднообразното ежедневие. Спомням си как веднъж, когато си мислеше, че не го наблюдаваме, един от тях взе камък и го хвърли по паднало дърво. Улучи и се усмихна самодоволно. Тогава може би за пръв път си дадох сметка, че въпреки общоприетото мнение учителите също са човешки същества.

Когато преминеш в по-горните класове, вече никой не те води на излети. Задълбаваш се в неща, които трябва да научиш, никой не те подтиква към нови изживявания. От време на време обаче децата се впускат в собствени приключения и това бе една от причините езерото да се нарича така. Едно е да дойдеш с голяма тайфа от съученици, друго е да го откриеш наново с малцина приятели. Неколкостотин метра навътре в гората пътеката се губеше. Отстрани минаваше малък поток и повечето хора се задоволяваха да стигнат до него. По-нататък той се вливаше в по-голяма река и от това място човек наистина можеше да се загуби. Така след два часа лутане най-после успяваш да се върнеш на паркинга, радостен, че си се измъкнал по светло и не си срещнал мечки.

Аз обаче не се бях задоволил с това. През лятото, когато навърших петнайсет, реших да отида до самото езеро. Това се случи две години преди играта на билярд с баща ми. Подходих научно към проблема. Обиколих всички пътеки в околността, докато не се натъкнах на езерото. На няколко пъти се губих, но не безвъзвратно. Когато човек знае накъде да върви, гората не е страшна. Чувстваш се в безопасност и започваш да се смяташ за нещо особено. След като ходих няколко пъти до езерото обаче, открих, че сам съм развалил всичко. То вече не беше изгубено, а просто едно езеро и аз престанах да го посещавам. Тогава започнах да преследвам момичетата, а никое от тях не се съгласяваше да се разхожда из горите по мръкнало, особено в търсене на някакво си Изгубено езеро. Не това привлича повечето от тях. А може би аз не ги привличах.

Както и да е.

С Боби вървяхме един след друг покрай малкия поток. На двайсетина метра навътре гората ставаше доста гъста.

След известно време стигнахме друг поток, със стръмни брегове. Спрях и се огледах. Районът не ми беше познат. Боби замърмори недоволно:

— И се бъхтим само защото старецът мислел да си прави колиба в гората. И то преди… двайсет години.

— Можеш да се връщаш, ако не искаш да дойдеш.

— Без опитния си водач?

След като се огледах още веднъж, разбрах как се е променила растителността. Едно от дърветата, които бях използвал като ориентири, беше паднало. Доста отдавна, ако се съди по вида му. Беше покрито с мъх и изгнило. Ориентирах се и навлязох в дерето.

Склоновете му бяха стръмни и хлъзгави, налагаше се да внимаваме много.

Когато стигнахме дъното му, завих наляво и се заизкачвах покрай потока.

— Почти стигнахме — уверих Боби и посочих напред. След стотина метра дерето завиваше рязко надясно. — Мисля, че е след този завой.

Боби мълчеше, предположих, че също като мен приключението го е развълнувало.

Горите са от онези места, които забравяме за известно време, докато не се наложи да ги преоткрием през очите на децата си — също като сладоледа, автомобилчетата — играчки, и катеричките. Замислих се дали това не е сред причините, поради които обичах да спя на хотел. Техните коридори са като просеки сред дърветата, баровете и ресторантите им напомнят на полянки за пикник. Нещо като изкуствени гори.

Манифестът на Праведника се беше запечатал в мозъка ми по трайно, отколкото осъзнавах.

— Някой ни наблюдава — каза Боби.

— Къде?

— Не знам. — Той огледа склоновете над нас. — Отнякъде обаче ни гледат.

— Не виждам никого — отбелязах, като продължавах да се взирам напред. — Но ти вярвам. Какво ще правим?

— Ще продължим да вървим. Ако е той, или ще офейка, или ще изчака, докато се чуди дали да се покаже. Ако се издаде по някакъв начин, ще го подгоня.

Извървяхме последните сто метра в мълчание, едва устоявахме на изкушението да се огледаме. След завоя дерето ставаше по-стръмно, наложи се да пропълзим последните няколко метра на четири крака.

И сетне то изведнъж изникна пред нас, Изгубеното езеро.

Дълго стотина и широко около шейсет метра, със стръмни брегове, но и с два малки тинести плажа. По средата плуваха патици, над плитчините бяха надвиснали дървета.

Спрях и се вгледах във водата. Повърхността й бе огледална и ми се стори, че виждам лицето си като петнайсетгодишен в нея.

— Знаеш ли къде е колибата? — попита Боби.

— Знам само, че мислеше да си прави. Споменавал го е два или три пъти. Не за да ловува. Просто искаше да има къде да се усамоти. Ед беше единак.

— А може би и извратен.

Поклатих глава:

— Не. Никой не би дошъл тук с гаджето си. През нощта става страшничко.

Огледах се. Боби посочи към западния край на езерото, където растителността изглеждаше по-гъста:

— Ако бях на негово място, щях да си направя бараката там. По-скрито е.

Погледнах в посоката, в която сочеше. Може и да си внушавах, но по средата растителността изглеждаше по-гъста, сякаш имаше натрупани от някого клони.

В този момент се чу първият гърмеж Боби ме дръпна и се затича. На няколко метра над нас изсвистя друг куршум. Когато се скрихме сред дърветата, аз се огледах, за да установя откъде се стреля.

— Какво му става на този човек?

— Чакай — извиках. — Гледай там.

Посочих към гъсталака. От храстите се показваше нечия глава — главата на старец. И гърмежите изобщо не идваха от неговата посока.

— По дяволите! — изръмжа Боби.

Вече бе извадил пистолета. Двама мъже с камуфлажни дрехи тичаха покрай езерото. Трети, с дънково облекло, се приближаваше от другата страна.

— Това е човекът от бара снощи — отбелязах. — Онзи, който ни беше препречил пътя.

Двамата с камуфлажа стигнаха до отсрещната страна на езерото. По-едрият застана на коляно и започна да стреля към гъсталака — спокойно, без да бърза.

— Кои, по дяволите, са тези?

— Боби, единият се приближава към Ед.

— Ще се заема с него. Прикривай ме.

Той се втурна към храстите.

Показах се иззад прикритието си, извадих пистолета и започнах да стрелям.

Коленичилият мъж дръпна къс откос и се изтъркаля зад един паднал дънер. Втурнах се след Боби. През пролуките на клоните в очите ми проблясваха слънчеви лъчи, прескачах корените почти несъзнателно. След десетина секунди се чу вик и мъжът с дънковите дрехи се просна по гръб.

Боби тъкмо се вмъкваше в гъсталака, стреляше по единия от мъжете с камуфлаж, който също се приближаваше. Той не обръщаше внимание нито на Боби, нито на мен. Стреляше непрекъснато по колибата на Мързеливия Еди.

Спрях, прицелих се и стрелях.

Първият куршум го удари в рамото. Боби го улучи след секунда и нападателят се свлече до едно дърво. Въпреки това продължаваше да стреля, но не по нас.

Стрелях отново, два пъти, улучих го в гърдите. Боби също бе спрял. Изстреля три куршума и нападателят се загуби от поглед.

Пристъпих крачка, но Боби ми направи знак да остана на мястото си. Тръгна внимателно напред.

— Ед? — извиках. — Добре ли си?

Изведнъж мъжът с камуфлажа отново се появи. Смъкна се малко по склона под прикритието на храстите. Изправи се на колене пред смаяните ни погледи, все още стискайки автомата си.

Преди да реагирам, той отново започна да стреля. Умираше, но успя да изпрати още петдесетина куршума към скривалището на стареца. Изобщо не ни обръщаше внимание, сякаш не съществувахме.

Сетне се свлече по очи и замря.

Боби се извъртя и презареди. Аз изтичах напред, ритнах нападателя, за да се уверя, че е мъртъв, и се хвърлих в храсталака.

Точно по средата стояха останките на барака, скована набързо от стари дъски и клони. Ако не я търси, човек можеше да я помисли за куп стари клони. Нямаше как да заподозреш, че е направена от някого, който обича да стои в гората и да гледа езерото. Мързеливия Ед лежеше вътре.

Коленичих до него и веднага разбрах, че няма да напусне жив гората. Не можех да преброя дупките по тялото му. Лицето му бе най-непокътнато, макар че едното му ухо бе отнесено и отдолу се виждаше костта.

— Какво става, Ед? Какво, по дяволите, става? Защо искаха да те убият?

Той помръдна глава, погледна ме. Гледката беше тежка.

— Майната ти — изръмжа. — На теб и шибаните ти родители.

— Родителите ми са мъртви.

— Още по-добре — изхриптя той и умря.

В колибата нямаше нищо. Само няколко празни консервени кутии, малко тютюн, половин бутилка евтина текила. Понечих да затворя очите на Ед, но се отказах. Обърнах се и излязох.

Когато стигнах до езерото и трупа на мъжа с дънковите дрехи, Боби вече се връщаше от другата страна.

— Измъкна се — изръмжа.

— Изглеждаше, сякаш знае какво прави. Добре ли си?

— Да. Само замалко да се изгубя на връщане.

— Това е то Изгубеното езеро. — Ръцете ми трепереха. — Боже мили!

— Те си го търсеха. Не сме ги предизвиквали.

— Знам. — Чувствах се странно; сякаш се бях върнал в детството си, но този път с пистолет в ръка. — Какво значение има? Хората винаги ще се избиват. От това не ми става по-леко.

Боби коленичи до мъжа с дънковите дрехи и пребърка джобовете му. Намери портфейл. Нямаше никакви документи, никакви снимки, нищо от нормалното съдържание на един портфейл. Само петдесетина долара.

— Претърси ли другия убит?

— Само за да се уверя, че няма пак да започне да стреля — отвърнах. — Сериозно се беше вживял в задачата си. Лесно можеха да ни пречукат. Целта им обаче беше Мързеливия Ед. Ние просто се оказахме на пътя им.

Боби кимна.

— И той нямаше документи — обясних. — Никакви. Погледнах яката на пуловера и подгъва на панталоните му. Нямаше никакви етикети. Отрязани са.

— Това са „Избраниците“. Избиват ги един по един.

— Но защо? И как са ни открили?

Боби вдигна рамене:

— Агентката ни намери по Интернет. Може би и те така са ни засекли. Това е тяхната уебстраница. Веднага разбират, когато някой влезе в нея. А може да са се заели със задачата, преди ние да се намесим, Уорд. Това ми прилича на прочистване.

Той вдигна очи. Изглеждаше уморен и ядосан от неуспеха.

— Както и да е, вече си свършиха работата. За нас остават само неприятностите, сякаш не си навлякохме достатъчно.

Тръгнахме към колата умърлушени.

26.

Нина очакваше Занд да й каже какво си е наумил, но след тръгването на другите двама мъже той потъна в мълчание.

На летището, макар и не особено разговорлив, поне изглеждаше в час.

Щом установиха, че двамата мъже в Хънтърс Рок нямат нищо общо с Праведника, отново се затвори в себе си. Тя се чувстваше глупаво за това безсмислено разкарване, но смяташе, че е по-добре да тръгнат на грешна следа, отколкото да бездействат. Знаеше, че нямат време, чувстваше го наистина болезнено. Искаше й се да разговарят, сякаш думите щяха да ги приближат към успешното решение. Занд явно бе на противоположното мнение. Струваше й се, че не след дълго ще онемее окончателно.

Самолетът бе почти празен, но въпреки това той не седна до нея. Настани се от другата страна на пътечката и се зачете в старите папки, които беше взел от дома й. Тя се обади в управлението в Брентууд и научи, че и там няма никаква промяна, без да издава, че е почти в техния район.

Сетне се загледа през прозореца и се почуди дали в момента не минават точно над скривалището на Праведника. Мисълта, че това е възможно, че някъде отдолу Сара Бекър може би изживява последните си часове, бе непоносима. Нина взе бордовото списание от облегалката пред себе си и опита да се разсее с него.

Занд дори не забелязваше, че летят, и изобщо не мислеше за Сара Бекър. Блъскаше си главата за четири случая на изчезнали хора в цялата страна за период от три години. Между тях нямаше много общо, освен че копията от материалите по делата сега лежаха в скута му. Ако обаче наистина съществуваше организация за осигуряване на жертви за серийните убийци, стандартните методи за разследване нямаше да помогнат. Ако отвличанията или убийствата са извършени в определен малък район, следователите могат да търсят връзка и улики с надеждата да хванат извършителя. Повечето серийни убийци имат своя ловна територия, няколко квадратни километра, в чиито граници се чувстват уверени. Някои ограничават дейността си в един квартал или дори само на няколко улици — особено ако жертвите им са от онези представители на обществото, които не създават голяма загриженост у властите. Занд си спомняше репортажа от разрушаването на кооперацията, където бе апартаментът на Джефри Дамър. В това жилище бяха заклани, разфасовани и изядени голям брой млади чернокожи и азиатци. Малцина от роднините на жертвите се бяха осмелили да попитат защо никой не се е заинтересувал от жестоките убийства на децата им.

Случаите на изчезване в различни части на страната рядко биваха сравнявани, дори при намесата на ФБР и особено когато се случеха по едно и също време. Не е много вероятно някой да извърши отвличане в Сан Франциско, а на следващата сутрин да похити друг човек в Маями.

Поне ако става дума за един извършител. Занд търсеше случаи, сходни с отвличанията, извършени от Праведника.

Не очакваше да попадне на други пратки на пуловери с избродирани имена на момичета. Праведника бе достатъчно хитър, за да действа така, че случаите в Лос Анджелис да не могат да се свържат с похищения другаде в страната.

Когато пристигнаха на летището, той вече беше убеден, че пуловерите са за отвличане на вниманието. Че може би нямат нищо общо с истинските цели на убиеца, а представят една ограничена група от случаи като нещо изолирано от други подобни отвличания. Че Праведника се е досетил, че този подход ще привлече полицията, както широката публика се впечатлява от филми, в които убийците оставят какавиди в устите на жертвите си. Изпращаш пуловер с избродирано име и всички се хвърлят да разследват случая. Иначе никой няма да му обърне внимание. Всички търсят психопата. Правят профили — модерен инструмент на разследването и начин полицията да покаже колко сериозно се е заела със случая.

Занд приемаше, че Праведника може да не е психично болен, че може да не се поддава на психологично профилиране. Възможно бе да отвлича жертви от цялата страна, дори от целия свят, просто защото му харесва.

Жертвите му не спадаха към точно определена група. Отвличането на привлекателни момичета не беше достатъчно показателно за предпочитанията на Праведника. Психопатите мразят красивите хора, защото благодарение на красотата те изпъкват сред другите. Занд не смяташе, че и дългата коса е много показателна. Ако доставката на пуловерите наистина беше фалшива следа, вероятно дългата коса на момичетата бе просто средство за постигане на заблудата. В стила му имаше само две отличителни особености. Първата беше възрастта. Много малки деца изчезват и много старци биват пребивани в домовете си. Те стават жертви по-често, защото са физически по-слаби. От останалите повечето изчезнали жени са около двайсетте: достатъчно възрастни, за да водят самостоятелен начин на живот, жени, които често се прибират сами нощем, живеят сами и са склонни да се притекат на помощ на случаен минувач с превързана ръка. Изчезват жени на всякаква възраст, но младите са предпочитани жертви. Отвлечените от Праведника, както и момичетата от случаите, чиито описания лежаха сега в скута на Занд, бяха в средата на пубертета. Достатъчно големи, за да окажат съпротива на нападателя, но твърде млади, за да се скитат сами на места, където да бъдат похитени по-лесно. Това не означаваше, че всяко момиче между четиринайсет и шестнайсет години е потенциална жертва. Из страната имаше предостатъчно места, на които без особено затруднение може да се отвлече такова момиче. Ако Праведника или снабдителят му се интересуваха само от възрастта, можеха да си намерят подходящи жертви на всяка магистрала. Те избираха момичета от по-заможни семейства, които рядко се намират в такава обстановка, че да са уязвими. Семейството на Елиз Льоблан бе малко под социалния статус на останалите, но все пак в средната класа. Другите можеха да се сметнат за богати. Праведника не търсеше просто месо. Той държеше на качеството.

Занд се взря в снимките на мъртвите момичета, фактите по тези четири случая и онези, с които се беше занимавал преди две години, се въртяха в главата му като стъкълцата на калейдоскоп. Местата, имената, лицата. Опитваше да ги подреди в стройна схема, като изключи дъщеря си. Беше убеден, че тя е убита като наказание за него. Бе опитвал да не мисли за Карън и преди, но не му се беше удавало. Отвличането й влияеше върху всичките му мисли и действия от момента, когато двамата с Дженифър бяха намерили бележката пред вратата си. Сега обаче той я замени с момичетата от папката пред себе си, опита се да види връзка с останалите случаи. Да се прехвърли от собствения си странен град — град на приказно богати, на мизерстващи, на побъркани и на убийци — в други места, други нощи, друга обстановка. С други градове, други коли, други джунгли от сгради и реки от бетон, където други мъже и жени страдаха, че не виждат звездите нощем, отглеждаха малки цветя в саксии и разхождаха малки кученца по коридорите между тесните си кутийки. Те живееха под наем в чужди сгради, спяха там, за да могат на сутринта да станат и да се заемат пак с доходните си професии, които нито харесваха, нито разбираха, само защото за това получаваха пари, с които да платят наема на жилището си, където спяха, ядяха и гледаха телевизия, докато един ден някой от тях не изскочи през прозореца, за да хукне по тъмните улици в опит да избяга от този фалшив, безнадежден живот. Един самотен луд в общество на неискрени благопожелания, кич и бездушни пространства — паркинги, супермаркети, чакални и виртуални места за общуване, мрачни дупки, в които никой не се интересува от никого.

Изведнъж калейдоскопът спря да се върти.

27.

Когато се върнахме в хотела, вече се стъмваше. Имаше две съобщения за Боби. Докато той се обаждаше, аз включих телевизора без звук и загледах местния новинарски канал в очакване да чуя репортаж за случая. Имаше вероятност наблизо да е имало туристи, които да са чули изстрелите и да са намерили труповете. Макар че нямаше улики срещу нас, исках да напуснем Хънтърс Рок колкото може по-скоро.

Бързо започнах да си събирам нещата.

— Господи! — възкликна Боби. — Включи телевизора.

Обърнах се. Той още говореше по телефона.

— Включен е.

— Не на тези местни глупости. Дай Си Ен Ен.

Превключих каналите.

Образът беше неясен и трептеше. Виждаше се някаква сива сграда. Училище. Записът очевидно бе направен по-рано през деня, защото все още беше светло.

— Гледаме го — каза Боби по телефона. — Ще ти се обадя по-късно.

Усилих звука. Репортерът тъкмо обявяваше, че жертвите засега възлизали на трийсет и две, но имало още много в неизвестност и половината сграда засега не била претърсена. Не било ясно дали двамата ученици, застреляни от полицията, са единствените виновници за нещастието, или е замесено и трето лице. Използвани били пушки и мощно самоделно взривно устройство.

Камерата се премести, показа групи деца и учители с бледи лица зад полицейските ленти. Въпреки страничните шумове се чуваха хлипове. Появи се жена, подкрепяна от двама полицаи, лицето й бе цялото в кръв.

— Къде е това?

— Еванстън, Мейн.

Боби затвори очи.

Започна пряк репортаж. Обстановката бе по-спокойна, имаше по-малко зяпачи. Един мъж с тъмно палто държеше микрофона, мигащите сини и червени светлини на полицейските коли го озаряваха. Били намерени още две тела. Джейн Матюс и Франсис Лак, и двете на единайсет.

Отново пуснаха по-ранния запис. Пожарни, линейки. Ранени, възрастни и деца, легнали на земята, чакащи санитарите да се погрижат за тях. Други, около които нямаше никой. На тях вече не можеше да им се помогне.

— Мамка му! — възкликнах и посочих екрана.

Камерата се обърна към сградите срещу училището, към минувачите, гледащи през отворената врата на ада. Сред тях се виждаше висок рус мъж с голяма чанта през рамо, хванат в гръб. За разлика от всички останали той не се буташе да види по-ясно сцената на разрушението. Стоеше спокойно и гледаше. Операторът не го забеляза и премести камерата.

— Виждал съм го и преди — заявих.

В „Палатите“!

През по-голямата част от полета Боби говори по телефона. Дочух, че урежда изпращането на различни записи в Дайърсбърг. Сетне се отпусна на седалката и се втренчи в кафето си.

— Управлението има ли някаква представа за случилото се?

— Не е тяхна работа, освен ако не са замесени чужденци. Тези деца надали могат да се нарекат международни терористи.

Поклатих глава:

— Сигурни ли са, че са само тези деца?

— В момента домовете им се претърсват основно. Засега нищо не е излязло. Този път не можем да обвиняваме външния враг. Това е дело на две порядъчни американски хлапета. Засега. Както гледам, общото настроение не е много весело.

Наистина беше така. Всички в самолета изглеждаха умърлушени. Дори приветствените думи на пилота бяха мрачни.

— Не чух да казваш на някого за случилото се с нас вчера.

Той се изсмя рязко:

— И какво да им кажа? „Хей, току-що утрепахме двама души в гората, а когато се върнахме в хотела, приятелят ми видя по телевизията един човек, който му се стори познат.“ Не се прави така, Уорд, а и ти не си много популярен в Управлението. Напоследък то провежда сериозни чистки, приятелю. Ще ме изритат дори с по-голямо удоволствие, отколкото, когато изхвърлиха теб.

— Не са ме изхвърлили, сам напуснах.

— За да не разкрият измамите ти.

— Каквото ще да е — троснах се аз. — Боби, това беше той.

— Нали каза, че си го мярнал съвсем за малко! Не си видял лицето му.

— Знам. Но съм сигурен, че е той.

— Вярвам ти. — Лицето му изведнъж придоби разтревожен вид. — Странно. На мен също ми се стори познат.

— Как? Откъде?

— Не знам. По дяволите, докато видя какво сочиш, и той изчезна. Имаше обаче нещо познато в него.

Когато кацнахме, беше нощ. Колата, която бях оставил на летището, я нямаше, вероятно бе прибрана от фирмата. Боби отиде на друго гише и нае нова. Имаха само един много голям форд. Взех го от паркинга на фирмата и го закарах пред главния вход на летището да чакам Боби.

Той се появи след известно време с кутия под мишница.

— Страхотно — рече напрегнато. — Намерихме си забавление за няколко дни. Хайде в хотела.

— Можем първо да поспим.

— Не съм си и помислил!

Боби още пазеше ключовете от стаята си в „Сакагауи“. След като се увери, че не е заета, той започна преговори с управата на мотела.

Взех два чая с лед и отидох в стаята. Тя ми навя спомени за отминали ваканции дори повече от празния басейн в мотела край Хънтърс Рок. В продължение на петдесетина години тук бяха отсядали хора, тръгнали за някъде. От креслото, в което седях, някой някога бе гледал първото излъчване на „Острова на Джилиган“, когато мелодията от филма още не е била известно парче. Един ден някой друг щеше да седне тук със силиконовия си космически костюм, да пие някакво лишено от захар, кофеин и какъвто и да било аромат здравословно питие и да си мисли за „Приятели“: „Я ги гледай тия хилави човечета! И какво беше това коса?“

Боби се върна с голям видеокасетофон под мишница.

— Старият глупак дори не е забелязал, че ме е нямало — обяви. — Все пак се оказа достатъчно досетлив, за да ми поиска депозит за този музеен експонат. Страхувам се, че ще се наложи да го въртим на ръка.

Свързахме апарата с допотопния телевизор и Боби отвори картонената кутия, която бе взел от летището. Вътре имаше две видеокасети. Той прочете етикетите и пъхна едната във видеото.

— Това е необработен материал — обясни и пусна записа. — Помолиха ме за дискретност.

Операторът беше пристигнал при взривеното училище скоро след експлозията. В повечето американски градове има голяма конкуренция между двучленни репортерски екипи на свободна практика, които обикалят улиците като гладни кучета в търсене на сензации. Подслушват секретните радиочестоти и в много случаи пристигат на местопроизшествията преди полицията. След това продават записите на многото жадни за зрелища телевизионни канали. Много често качеството на репортажа е достатъчно доказателство за произхода му. Изправен пред такива сцени, вероятно и аз няма да държа камерата неподвижно. Когато гледаме новините по телевизията, не си даваме сметка, че записът вече е цензуриран. Гледаме хора, застанали около масови гробове в Босна, и лошото качество на образа ни помага да забравим, че не можем да надникнем вътре в гробовете; че нямаме представа какво означава това за онези люде, преживели ужаса, а не — наблюдаващи резултатите от уютния си хол в другия край на света. Дори подробните репортажи от ада в Световния търговски център ни спестиха онова, на което са станали свидетели спасителните екипи. Ние сме толкова свикнали с тази заблуда, с умелата манипулация на медиите, че вече не се замисляме за онова, което е изрязано от записа. Независимо колко сме слушали за монтажа, когато гледаме новините, ние не се питаме защо записът спира в точно определен момент или какво има зад кадъра. Това са репортажи за зрители със слаби сърца. Ние чуваме писъците, но като далечен фон, който не може да ни стресне — само гласът на водещия от време на време ни напомня успокоително: „Това е лошо. Това е нечовешко. Но се случва рядко и положението се подобрява. Ще мине и накрая всичко ще се оправи.“

Този запис не беше озвучен допълнително. Не беше редактиран. Не отправяше никакво послание към зрителите. Той само показваше.

Експлозията бе разрушила предната част на ниската двуетажна сграда. При това беше изхвърлила тонове бетон, стъкло и метални отломки във всички посоки. Тези материали бяха срещнали по пътя си други подобни на тях препятствия, но и много по-меки предмети. Голяма част от отломките бяха изхвърчали на улицата. Когато бе пристигнал (заедно със звуковия си техник, чиито ужасени възгласи се чуваха периодично), операторът просто беше минал през паркинга отпред и бе тръгнал с несигурна крачка през разрушението. От време на време насочваше камерата към съседните сгради или към другата страна на улицата, където вече се събираха полицейски коли и линейки. През повечето време обаче снимаше напред.

Момиче, очевидно неподозиращо, че е загубило едната си ръка, тичаше като обезумяло и крещеше нечие име. Малко момче, чието лице бе така покрито с кръв, че приличаше на новородено, се луташе сред дима и стенеше. На една страна лежеше купчина месо с малко разпознаваеми телесни части. Останките от някакъв мъж все още потрепваха леко; лицето му се беше превърнало в обгоряла червена маса със зинала дупка в средата. Върху капака на една кола бе проснато половината тяло на красива жена; на мястото на таза и крайниците й стърчеше само кървав остатък от гръбначен стълб.

Постепенно звукът се промени и по-силните писъци се смениха с немощни стонове. Скоро започна да се появява илюзия за някакъв ред. Безцелното лутане се смени с по-целеустремени действия. Белите кръвни телца на обществото влязоха в действие. Полицаи и санитари се заеха да командват, крещят, превързват. Да търсят оцелели.

И тогава го съзрях.

Снимачният екип се беше нагледал на ужаси и сега се премести към улицата. На звук-оператора му бе призляло два пъти, на оператора — веднъж. Пред входа на училището още не се беше събрала голяма тълпа, но полицията вече бе оградила местопрестъплението с жълта найлонова лента.

Мъжът беше там. Стоеше приблизително на същото място, където го бях видял преди. Висок, с къса руса коса, разкрачен. Наблюдаваше разрушението, зяпаше дима от необуздаемия засега пожар. Боби натисна паузата.

Мъжът не се усмихваше. Просто гледаше. Образът трептеше и лицето му се виждаше размазано.

Двамата мълчахме. Боби взе чашата си, за да отпие глътка, но бе забравил да махне капачето. Свали го и изгълта половината течност.

— Добре — рече тихо. — Останалото е само предположение.

Извади касетата, като, без да го осъзнава, я държеше, сякаш е заразена. Сложи другата и отново пусна видеото.

— Това ми го изпрати един техник от „Анализ на медиите“ — обясни. — Само за вътрешна консумация във Вашингтон. Отразява някои основни събития от последните десетпет-найсет години и постоянно се допълва.

В началото видях познати кадри — през последната седмица постоянно ги гледах. Репортаж от стрелбата в Англия. Светлината бе ярка, бе ранна утрин. Камерата стоеше съвършено неподвижно — вероятно в ръцете на някой добре обучен оператор от Би Би Си. Прегърнати хора. Мъже с бели престилки, скупчени около една врата, от която изнасяха трупове, някои покрити с чаршафи, други — само с кървавите си дрехи. Два дисциплинирани репортерски екипа. Редица полицаи, преградили кръстовището на две оживени улици. Чуваха се сравнително малко писъци и плач. Основният шум идваше от преминаващите автомобили.

Не се наложи да чакаме дълго. Камерата се насочи към хората на улицата. Сред тях стоеше висок рус мъж. Боби спря записа. Лицето бе снимано в твърде дребен план и кадърът се премести много бързо.

— Той е — заявих.

Скрих лицето си в длани. Изведнъж си спомних един митнически етикет с буквите ХЛ. „Хийтроу“, Лондон.

През следващите два часа изгледахме останалите записи — поредица от смърти. Не можах да запомня бройката, но пред очите ни преминаха поне трийсет епизода от масови убийства и накрая разликите между тях — места, звуци, особености на облеклото през изминалото десетилетие — се размиха. В повечето записи не намирахме за какво да се захванем, но на някои забелязвахме онова, което очаквахме, и Боби добавяше нова точка в списъка си:

Ресторант в Панама Сити, Флорида, 1996 г.

Улица в Северна Франция, 1989 г.

Търговски център в Дюселдорф, 1994 г.

Училище в Мексико миналата година.

Престрелка в Ню Орлиънс през 1987 г., започнала като скарване между наркопласьори и завършила с шестнайсет убити и трийсет и един ранени.

— Той е — повтарях всеки път. — Той е.

Накрая записът спря неочаквано. Вероятно малко хора издържаха до края.

— Имаме нужда от още — каза Боби.

— Не. Не ни трябва повече.

— Трябва ни. Още кадри от случаите, в които камерата не го е хванала.

— Може да не е бил там. Не е задължително да е само той. Сигурно има и други като него.

Отидох в банята и изпих поне литър вода. Когато се върнах в стаята, Боби продължи:

— Самолетни катастрофи. Бомбени атентати. Граждански войни. Грипни епидемии. Някой трябва да ги е започнал. Може би търсим на неподходящи места. Може би виновниците не са фундаменталисти, а хора, които просто мразят всички.

Поклатих глава, но не много убедено.

Боби извади касетката и я завъртя в ръцете си.

— Добре, но защо стои там? И каква е вероятността да попадне в кадър толкова много пъти?

— Не е попаднал случайно. Това е подпис, който да бъде разпознат от посветените. Да покаже, че това е дело на „Избраниците“.

— Ние обаче ги пипнахме.

— Нима? Някакъв рус мъж в твърде дребен план, за да се види добре, и няколко несвързани едно с друго събития из половината свят през последните десет години? Дали да не се обадим в Лангли? Или на Си Ен Ен? Това прилича повече на сценарий на Удуърд или Бърнстейн. Няма да постигнем нищо, ако не получим по-ясен образ. Можеш да загубиш цял ден на компютъра и пак няма да обработиш достатъчно записа, за да го идентифицираш.

— Ами уебстраницата? Манифестът?

— Нея вече я няма, Боби. Разпечатката може да сме я написали сами.

— И какво? Просто да забравим ли?

— Не. — Седнах на ръба на леглото и вдигнах хотелския телефон. — Сещам се за един човек, който може би ще ни помогне. Всъщност двама. Онези, които ни засякоха в Хънтърс Рок.

— Защо? Те търсят сериен убиец.

— И каква дефиниция ще дадеш за този термин?

— Това е различно. Масовите убийства са друго нещо.

— Не е задължително. Никой не е казал, че можеш да правиш само едното. Мисля, че това е техният човек. Праведника.

28.

Понякога си мислеше, че е умряла. Друг път си представяше, че се е превърнала в нещо: риба или дърво, облак или куче. Кучетата са тъпи и се ровят из боклуците по улиците, но по-добре да си куче, отколкото мъртъв. През повечето време не се чувстваше никак; просто като едно блажено нищо, носещо се по вълните на река под небе, в което не звучат птичи песни.

Сара бе много зле. Съвсем рядко си спомняше къде е и коя е всъщност. Коремът вече не я болеше. Тя не го усещаше. Предполагаше, че стомахът все още е част от тялото й, а също ръцете и краката й. Понякога те й напомняха безмилостно за съществуването си, когато жестока болка пронизваше цялото й тяло от връхчетата на пръстите до главата.

Сякаш я бодяха дълги нажежени игли. Накрая болката отминаваше, но Сара никога не беше в съзнание, за да го разбере. Тогава вече плаваше по реката.

Докато се носеше по вълните, понякога чуваше гласове. Нейни приятелки, баба си, сестра си, но най-често майка си и баща си. Обикновено говореха за несъществени неща, сякаш тя си седеше в стаята и си пишеше домашните, а те разговаряха в съседната стая. Чуваше голяма част от разговора им, но не всичко. Главно откъслечни изречения от рода на „Чарлс смята, че Джеф ще постигне фурор с тази версия.“ „Посредствен е, но този път може да е измислил нещо интересно.“ Или: „Това е пълна безвкусица.“ Майка й разказваше какво й се е случило през деня, къде е била и кого е срещнала: „Можеш да правиш каквото си поискаш с лицето си, но не можеш да скриеш ръцете си.“ Друг път баща й казваше нещо, което току-що му е хрумнало, и Сара чуваше дълъг монолог от рода на: „Знаеш ли какво бих правил, ако стана известен? Щях да тормозя хората. Щях да си избера някого и да не го оставям на мира. На кого ще се оплаче? Хей, господин полицай, Камерън Диас все ме тормози. Или… Гледайте колко писма съм получила от Том Крус. Не, наистина. Той не ми дава мира. Това е неговият почерк. Същият е. Така наистина можеш да побъркаш някого. И то доста бързо.“

Сара нямаше представа дали го е чувала да говори тези неща, преди животът й да се превърне в един постоянен сън. Не мислеше. Вероятно само си фантазираше. Татко й винаги бе споделял хрумванията си с нея. Майка й невинаги разбираше, че са шеги, и рядко ги намираше смешни. На Сара й бяха забавни.

След известно време гласовете замлъкваха.

Друг път тя чуваше стъпки и знаеше, че идват да я спасят. Те се приближаваха все повече и повече и тя отваряше уста да каже нещо в очакване капакът да се вдигне и лицето на баща й да се появи в дупката. Стъпките спираха точно над нея, тропаха по дъските, покриващи тялото й. Ала никога не я намираха. Стъпките се отдалечаваха и тя отново се понасяте по реката.

От време на време в тялото й се надигаше нещо и тези случаи зачестиха след посещението на Пазибоже. Коремът й се раздираше от болка, сякаш го прерязваха с нож, тя бе сигурна, че ще се разцепи на две. Нямаше какво да повърне, дори течност, защото тялото й попиваше водата моментално. Тялото й се държеше мъжки. Понякога й говореше, разсейваше я. Правеше всичко възможно да е на ниво, но бе доста недоволно от положението. Не беше в състояние да се справи само. То й говореше с гласа на Джилиан Андерсън. Беше много умно и казваше дълги, добре обмислени изречения. Въпреки това не беше доволно и вече не вярваше, че нещата ще се оправят. Сара го слушаше и се опитваше да му влезе в положението, но не вярваше, че е в състояние да помогне.

Пазибоже бе единственият й приятел, но дори и той не идваше много често. Сара имаше чувството, че е разочарован от нея. Все още й говореше и й даваше вода, но тя подозираше, че само за собствено удоволствие. Понякога с него имаше други хора. Поне така казваше и Сара не разбираше защо я лъже. Тя знаеше какви са те. Зли тролове, негови слуги. Те изпълняваха нарежданията му, скитаха по широкия свят и тормозеха онези, които са били достатъчно глупави, за да си въобразят, че са щастливи — като Сара навремето. Те записваха всяка дума на хората, като изпращаха прилепи да ги подслушват. Някои тролове бяха огромни и когато удареха с крак по земята, причиняваха вулканични изригвания и земетръси. Други бяха много, много малки, носеха се във въздуха, проникваха между клетките на хората и посяваха черни, разяждащи зарази в белите дробове, сърцата и бъбреците им. Гласовете на грамадните тролове кънтяха като гръмотевици. Дребните говореха като уелсци. Когато кашляше, Сара държеше устата си затворена, за да не може никой от тях да проникне в нея. Някои тролове бяха с нормални размери. Те бяха доста редки. Сара не беше виждала такива, но знаеше, че са наблизо. Понякога удряше глава в дъските над нея, за да ги прогони.

Накрая всичко се губеше, пред очите й се спускаше мрак и тя отново се понасяше. Първия път имаше чувството, че лежи по гръб върху водата. Усещането дори беше приятно. Сетне обаче започна да потъва все повече и повече. Ушите й вече бяха под повърхността и скоро и очите й щяха да бъдат залети.

Когато и носът й се потопи, тя щеше да потъне съвсем.

29.

Занд стоеше пред една врата в Дейл Лоунс. Когато никой не се отзова на първото му позвъняване, той отново натисна звънеца, този път с всичка сила, и не го пусна, докато не видя неясен силует през матовото стъкло на вратата.

Глория Найдън носеше шити по поръчка дрехи, макар че явно не смяташе да излиза. Още от първите й думи стана ясно, че е пияна. Много пияна. Пияна до безпаметност.

— Кой, по дяволите, сте вие?

— Казвам се Джон Занд. Виждали сме се преди три години.

— Боя се, че не ви помня. И със сигурност не съм мислила да подновявам познанството си с вас.

Гласът й бе ясен, макар че езикът й се плетеше. Тя понечи да затвори вратата. Занд я спря с ръка.

— Работех по случая с изчезването на Анет Матисън.

Госпожа Найдън примигна, лицето й изведнъж придоби сивкав цвят, сякаш бе консервирано във формалин.

— Да — каза тя и скръсти ръце. — Сега си спомням. Добра работа. Всичко изпипахте.

— Не. Точно затова съм тук.

— Дъщеря ми е навън с приятели. А дори да си беше вкъщи, нямаше да й позволя да говори с вас. Дълго време ни трябваше, за да преодолеем загубата.

— Не се съмнявам — увери я Занд. — Успяхте ли?

Тя закова поглед в него; сякаш изведнъж бе изтрезняла.

— Какво искате да кажете?

— Искам да кажа, че моята дъщеря също изчезна и аз никога няма да преодолея загубата. Ще ви отнема съвсем малко време, през което може би ще успеете да ми помогнете да открия онзи, който съсипа живота ни.

— Защо не говорите с Матисънови?

— Имам един въпрос за вас.

Тя натисна по-силно вратата.

Занд отново я задържа и заговори, без да се замисля:

— Въпрос, който може би ще спре изневерите на съпруга ви. Въпрос, който ще преодолее отчуждението на дъщеря ви. Въпрос, който ще прогони мислите ви за самоубийство.

Глория Найдън се втренчи в него, сетне внезапно изсъска:

— Майната ти! Нямаш право да ми говориш така! Трябваше вече да сте го заловили. Вината не е моя. Нищо от случилото се не е по моя вина!

— Знам.

Лицето се промени пред очите му. Изразът на подплашено животно бе заместен от невинното изражение на малко момиченце, сетне се превърна в лицето на възрастна, уморена жена. Сякаш някой извайваше маска от послушна, мека глина.

— Нищо от случилото се не е по ваша вина. Знам. Близките ви го знаят. Всички, освен вас го знаят. Вие го казвате, но не го вярвате. И точно това ще ви убие.

Постояха така известно време, от двете страни на вратата, всеки я натискаше срещу другия. Сетне престанаха да натискат.

Той се обади на Нина на връщане към Санта Моника. Тя звучеше разсеяно, но прие да се срещнат в Бел Еър. Адресът бе записан в материалите по разследването.

Майкъл Бекър му отвори и се съгласи да отиде с него, без да иска обяснение. Оставиха Зоуи на прага, хванала малката си дъщеря за ръка. Тя също не се поинтересува от причината за посещението му. Занд си даде сметка, че същото щеше да стане и ако бе повикал Зоуи да го закара, а Майкъл беше останал. Бекърови си имаха пълно доверие един на друг. Когато не ни остане нищо, ние можем да се уповаваме само на един човек, този, който стои най-близо до нас. Искаше му се да си беше дал сметка за това, докато все още живееше с Дженифър.

Когато потеглиха, Занд попита Майкъл за адреса. Помоли го да кара натам и отказа да отговаря на каквито и да било въпроси.

— Ще видите какво ще стане. Просто трябва да присъствате.

Бекър познаваше добре Лос Анджелис и след около четирийсет минути вече бяха в другия край на града. Заизкачваха се сред хълмовете и след всеки завой къщите около пътя ставаха все по-големи и по-големи.

Спряха в уличка без изход. От двете страни се издигаха високи железни порти. Малко по-нагоре бе паркирана друга кола. Нина стоеше облегната на нея, със скръстени ръце и вдигнати вежди.

— Това е — каза Майкъл. — Тук живее.

Той не беше глупав. Вече започваше да се досеща.

— Какво да кажа? — попита.

Занд слезе от колата. Нина бе готова да го засипе с въпроси, но той й даде знак да мълчи.

— Просто ни вкарайте вътре — рече на Майкъл.

Бекър се приближи до портата и натисна едно копче. Каза няколко думи и вратата се отвори.

Занд влезе и закрачи бързо по алеята; Майкъл и Нина едва смогваха да го догонят.

Когато стигнаха къщата, вратата беше отворена и на прага стоеше слаб мъж. Занд хвана Майкъл за лакътя и го побутна.

— Здрасти, Майкъл — каза мъжът на прага. — Кой е този?

Занд пристъпи напред и сграбчи Чарлс Ван за гърлото.

Със свободната си ръка го удари два пъти в лицето.

— Джон, какво, по дяволите, правиш? — възкликна Нина.

— Затвори вратата — нареди Занд и изблъска Ван в просторното фоайе на сградата.

Удари го още веднъж, блъсна го в облицованата с мрамор стена. Вдигна го отново и го запрати в едно голямо огледало; наоколо се разлетяха стъкла.

От една врата под стълбището изхвърча блед мъж с бяло сако. Занд насочи пистолета си към него.

— Прибирай се вътре, Хулио — нареди Ван със спокоен глас.

— Да, Хулио — рече Занд. — Скрий се някъде и да не си гъкнал. Ако докоснеш телефона, след като довърша този боклук, ще те намеря, където и да отидеш, и ще ти пръсна черепа.

Младежът бързо се оттегли.

Занд насочи пистолета към Ван, който лежеше сгърчен на пода, сякаш гръбнакът му бе счупен.

— Няма ли да се опиташ да избягаш? — попита бившият полицай; изрита го в ребрата. — Бягай.

— Стига! — извика Нина. — Обясни ми какво става!

Ван изведнъж скочи. Занд го удари с пистолета през лицето и той отново се свлече с тих стон.

Сетне го стисна за гърлото и вдигна главата му. От челото на Ван капеше кръв. В очите му Занд съзря страх. И коварство.

— Жестоко се заблуждавахме — рече полицаят. — Търсехме на най-долното ниво, а пропуснахме средното. Дори не сме подозирали, че има горно.

Ван се усмихна, сякаш се чудеше с колко може да го купи. Занд пусна гърлото му и го удари през лицето.

— Гледай него! — изкрещя. — Не мен. Гледай Майкъл!

Ван изглеждаше, като че отново смята да побегне, но дулото, насочено към гърлото му, го разубеди. Той бавно обърна лице към Майкъл Бекър.

— Не успяхме да заловим Праведника — заобяснява Занд търпеливо, — защото търсехме мъжа, извършил отвличанията. Не намерихме и похитителя на момичетата, защото между отделните случаи нямаше връзка, защото похитителят не е един. Днес прочетох материалите по други подобни случаи, за момичета, изчезнали приблизително по същото време. Накрая се съсредоточих върху два от тях. За две момичета от Ню Йорк, които по никакъв начин не са свързани с Праведника, защото са изчезнали в другия край на страната по абсолютно същото време, по което той действаше тук.

Ван примигна, опита да извърне очи от лицето на Бекър. Занд притисна по-силно пистолета в гърлото му и той отново погледна другия мъж.

— Бащата на едното момиче заема ръководен пост в „Мирамакс“ на Източното крайбрежие. Майката на другото е в една брокерска фирма, която работи главно с швейцарски банки, но също така (както установих тази сутрин) използва списъка с клиентите на банките за намиране на доходни партньори за американски компании в Европа. Момичетата обаче са от Ню Йорк, нали? Ние търсим момичета от Западното крайбрежие. Затова, преди да ти се обадя, отидох при Глория Найдън. Поисках й списък на всички хора, с които е работила преди убийството на най-добрата приятелка на дъщеря й. Имената на всеки партньор, клиент, агент, началник, финансов неудачник и колега. Това ми отне известно време, защото госпожа Найдън напоследък е доста замаяна от алкохола и паметта й изневерява. Не й дадох мира, докато на бял свят не излезе едно име.

Майкъл Бекър стоеше два метра зад Занд. Взираше се мълчаливо в мъжа, с когото бяха седели заедно в слънчеви офиси, бяха си изпращали вицове по имейла и се бяха прегръщали след всяка полууспешна телевизионна серия. Мъжът, който бе посещавал дома му безброй пъти, беше вечерял със семейството му, бе седял в стаята на дъщеря му и я беше разпитвал за ваканцията й в Англия. Който бе използвал разговорите за Англия, за да привлече вниманието й достатъчно дълго преди да избере подходящия момент за отвличането й.

Ван мълчеше.

— Чарлс не е убивал момичетата — продължи Занд. — Той не ги и отвлича. Това би било опасно. Чарлс не обича да рискува. Той се стреми към власт, към усещането, че е някакъв мистериозен, всемогъщ магьосник. Той само дава информацията. Чарлс осигурява специални момичета, качествени момичета. Получава някакво възнаграждение, сигурен съм, но работи преди всичко за удоволствие.

— Чарлс! — извика Майкъл. — Кажи нещо! Кажи, че не е прав!

— Да. Кажи ни колко получаваш за всяко момиче. Обясни защо, макар че могат да си осигурят жертви от улицата, тези хора искат директна връзка със семейството. Защо крадат от хора, които те мислят за свой приятел. Обясни каква възбуда намираш в това, защото наистина искам да знам!

Без никакво предупреждение Занд пристъпи назад и изрита Ван с все сила в гърдите. Сетне отново изкрещя в лицето му:

— Кой ги отвлича? Кои са похитителите? Къде ги карат?

Без да отмества очи от Майкъл Бекър, Ван облиза устни:

— Мислиш ли, че знам имената им?

— Опиши ми ги.

— Ами ако не искам?

Занд премести пистолета с няколко сантиметра и натисна спусъка. Куршумът рикошира в мраморната стена зад главата на Ван и отхвърча настрани. По косата на проснатия на пода мъж се посипаха парченца камък и стъкло. Занд отново насочи пистолета към гърлото му.

Ван заговори бързо:

— Познавам трима. Бяха четирима, но единият изчезна преди две години. Изглеждат различно, какво очакваш да ти кажа? Да не мислиш, че си пием бирата заедно? Единият е дебел, единият е висок, единият е плешив…

— Опиши този, който отвлече дъщерята на Майкъл. Сигурно си се срещал с него.

— Уредихме го по имейла и телефона.

— Глупости! Имейлите са лесна плячка за хакери, телефоните се подслушват. Кой обаче ще обърне внимание на двама души в някой хотелски бар на Лос Анджелис?

Ван отново облиза устни. Занд насочи пистолета към челото му. Натисна леко спусъка. Ван размърда устни и полицаят спря.

— Не ми казвай онова, което си мислиш, че искам да чуя — предупреди. — Ако усетя, че лъжеш, ще те убия.

— Висок. Рус. Як. Казва се Пол.

Занд се изправи, избърса ръката си от потта на другия мъж. Отдръпна се при Нина, като остави Майкъл при Ван.

— Вярно ли е? — попита едва чуто Бекър. — Как можа? Защо? Защо, Чарлс? Защо… — Той не намираше думи; реши да се спре на нещо банално, но конкретно: — Не може да е заради проклетите пари.

— Ти си малък човек с малки цели! — изсъска Ван, като триеше кръвта от устата си. — Глупави момичета, които никога не са лягали с мъж. С фантазии на стари моми. Ти никога не си се докоснал до нищо наистина велико и никога няма да се докоснеш. И със сигурност няма да докоснеш нея, никога. — Той примигна. — Никога няма да разбереш какво си изпуснал.

Занд бе по-бърз. Хвана ръката на Майкъл и я изви в обратната посока. Той беше по-едър, но въпреки това едва го удържа.

— Спокойно, Майкъл. Спокойно.

След малко Бекър престана да се съпротивлява, но Занд не го пускаше.

— Не го убивай. Разбрахме ли се? — Занд извъртя главата на Бекър към себе си, за да го погледне в очите. — Не мога да ти обещая да ти върна дъщерята. Може да е мъртва вече и в такъв случай част от вината пада върху този човек. Сега обаче ще си тръгнем оттук и ще го оставим жив. Това е единственото, което мога да направя за теб. Ще ти попреча да станеш убиец.

Бекър бавно го фокусира. За миг се отпусна, сетне мускулите му отново се напрегнаха. След малко отстъпи и свали ръце.

Занд прибра пистолета. Тримата се вгледаха в проснатия на пода мъж.

— По-добре разчисти тук — посъветва го Занд. — Скоро ще имаш гости.

Сетне си тръгнаха; пребледнелият мъж ги проследи с очи.

Отдалечиха се мълчаливо. Майкъл хвърли поглед назад.

— Какво да правя сега?

Нина отвори уста, но Занд я изпревари:

— Нищо. Не казвай на полицията. Не казвай и на жена си. Знам, че искаш да й разкажеш, но не е сега моментът. И най-вече никога не се връщай тук. Което трябва, ще бъде направено.

— От кого?

— Качвай се в колата, Майкъл.

— Не мога да позволя да го направиш вместо мен.

— Качвай се в колата!

Майкъл Бекър го послуша. След малко запали двигателя и потегли. Нина извади телефона си и започна да набира номер. Занд я удари по ръката и той отхвърча на два метра.

— Недей.

Тя го изгледа гневно, но остави телефона на земята.

Занд запали цигара.

След десет минути чуха чакания звук — приглушения гърмеж, който иначе щеше да дойде от неговия пистолет, независимо от опитите на Нина да го спре.

Въпреки това в този момент Занд не почувства никаква радост.

Сякаш колкото повече се приближаваше до източника на злото, толкова по-сигурен ставаше провалът му; сякаш човечеството бе толкова омърсено, че нищо не можеше да отмие нечистотията му.

Нина се обърна към него:

— Този вече е мъртъв.

— Бил е само посредник. Можехме да изгубим дни в разпити и да продължава да ни мотае.

— Не казвам, че си сбъркал. Просто се питам какво смяташ да правиш сега.

Занд вдигна рамене.

— Добре — добави тя и се наведе за телефона. — Защото ченгетата скоро ще довтасат. Не искам да съм наблизо, когато дойдат.

Тръгна към колата си и добави през рамо:

— Има двама души, които мислят, че могат да ти покажат един рус мъж като този, когото току-що ти описаха.

Занд я изгледа удивено:

— Какво?

— Хопкинс и неговият приятел. Обадиха се малко преди теб. Имат видеозапис, на който подобен рус мъж се появява в половината от основните случаи на масово насилие през последното десетилетие, включително при взривеното училище в Мейн тази сутрин. Уорд мисли, че го е видял в някакъв баровски комплекс в планината.

— Като си го знаела, защо не ме спря?

Тя го изгледа:

— Нямах никакво намерение да спасявам Ван.

30.

Нито Занд, нито Нина подозираха, че самоубийството не е единственото, което Ван извърши, след като го оставиха.

Първо, той се изправи мъчително, хлъзгайки се в собствената си кръв. Не можеше да стои прав. Бяха го били неведнъж и това дори му доставяше удоволствие, но сега бе различно. Ченгето не се стараеше да го пази и му бе счупило някои кости.

Постоя няколко секунди, загледан в отражението си в останките от огледалото, под което бе издал най-голямата си тайна. Лицето му беше подуто и издрано. Нещо по-лошо — изглеждаше остарял. Специалните диети, упражнения и мазила бяха загубили ефекта си след това изпитание. Той гледаше на възрастта си по начин, по който би могъл да гледа единствено човек, извършил неговите дела и пазил толкова дълго неговите тайни.

Той не беше убивал. Никога. Никога не бе наранявал друг човек. Поне не със собствените си ръце. Беше присъствал обаче на случаи, когато млади мъже бяха оставяни полумъртви на улицата в локви телесни течности. Когато други като него отпътуваха от мястото с луксозните си коли, спокойни, че нищо не може да ги свърже с убийството. Притежаваше богата колекция от видеозаписи на такива събития. Толкова голяма, че надали можеше да ги намери всичките, камо ли да ги унищожи преди идването на полицията.

Баща му никога не би го разбрал.

Нямаше да го разберат и онези мъже и жени, с които въртеше по-законен бизнес — макар че някои от тях също имаха свои тайни; енергията, която ги караше да се стремят към успеха, ги тласкаше и към по-тъмни дела, с които искаха да се покажат различни и по-добри от останалите. Ласкателството на околните никога не е достатъчно. Рано или късно ние изпитваме нужда да идолизираме само себе си, иначе отношението на другите загубва смисъла си. Прибягваме до различни вещества, до услугите на пропаднали жени; самият Ван дори го беше правил. Той винаги се бе стремил да бъде приятел на хората около себе си. Да се превърне в довереник на хора, чиито копнежи излизат извън приетите морални граници на обществото. Хора, които искат да живеят по-напрегнато, по-задъхано, по-охолно. Които разбират, че да правиш секс с треперещ от страх човек, носи невъобразимо по-различно удоволствие.

Именно един от тях се беше убедил в ефективността на Ван и го бе представил на други свои колеги. Техният представител беше висок рус мъж. Доста по-късно Ван си даде сметка, че русият мъж е нещо повече от това, за което се представя — че той и колегите му не се интересуват само от чистото удоволствие. Те никога не го поканиха да се срещне с тях и това малко го обиждаше. Беше се съгласил обаче да им осигурява забавления, да помага на доставчиците да намират наистина качествена стока. Полицаят бе прав — той изобщо не се интересуваше от парите.

Всеки човек има свой път и се ражда два пъти. Второто раждане на Ван беше преди трийсет и пет години, когато, на десетгодишна възраст, бе зърнал една гола слугиня през прозореца. Беше се случило една пролетна сутрин и в друга страна; гледката го бе накарала да застине на място, беше го ослепила с внезапното прозрение за всички скрити тайнства на света. Баща му седеше в кабинета си и оттам се чуваше барокова музика, отмерена, точна, бодра и весела. Ван остана неподвижен за миг, потънал в блаженство. Много хора биха изпитали същото, без това да промени коренно живота им, но след този случай Чарлс стана съвсем друго момче. Започна да шпионира нарочно, да гледа списания и видеокасети, да пътува до тайни места в Хонконг, а после в Лос Анджелис. За много хора това би било достатъчно, повече от достатъчно. Грехът не беше в гледането, нито в желанието. Той бе в нуждата от него, нужда, преди още да знаеш, че съществува — толкова силна, че ако не съществуваше, той щеше да го създаде. Да обвиняваш порнографията, е все едно да отричаш оръжието. Пистолетът не може да дръпне сам спусъка си. За това е нужна човешка ръка. При порнографията човешкият разум е тази ръка, с тънки пръсти, търсещи неповторимо усещане. И както пръстите се покриват с мазоли, така се притъпяват и другите ни сетива. Човек започва да се стреми към нещо по-горещо, по-остро, по-възбуждащо, за да постигне същия ефект. И така в един момент стига толкова далеч в греха си, че вече нищо друго няма значение.

През последната седмица Ван се беше замислил за дъщерята на Майкъл Бекър само веднъж — с надеждата колегата му да преодолее по-скоро загубата и да се върне в студиото, защото наистина трябваше да променят „Мистерии“. Първоначалният сценарий беше смешен, макар че Бекър имаше някои интересни виждания, работеше усилено и идеите му не бяха лоши. Идеи, приемливи за широката публика. Ван имаше своя версия за сериала, беше я написал за забавление. Никой обаче нямаше да се съгласи да я излъчи.

Нищо негово не беше приемливо за обществото. Нищо от онова, което би направил с истинско удоволствие и отдаденост. А без тези две неща животът няма смисъл. Без спомена и наследството от онази пролетна утрин, от нежната музика и звука от близкия фонтан за него не оставаше нищо.

Докато Занд палеше цигара, Ван влезе в кабинета си. Първоначалният шок отминаваше и ребрата започнаха да го болят зверски. Той набра телефонен номер и предупреди един приятел, че някой почти е разгадал правилата на играта им и вероятно скоро ще ги разбере напълно.

Сетне се отпусна в креслото си. Хулио не се виждаше никъде, макар че посетителите отдавна си бяха отишли. Само за миг Ван си помисли, че би било добре някой да се застои по-дълго в живота му, не всички да са минувачи. Момчето вероятно бе прескочило оградата в задната част на имението, за да започне на чисто другаде. Беше изчезнало като вчерашна усмивка.

Ван отключи средното чекмедже на бюрото и извади револвера си. Ръкохватката бе изработена по поръчка от черешово дърво.

Беше красив. Поне това му оставаше.

31.

В осем и четирийсет и пет на следващата сутрин чакахме в колата на улицата пред „Лелиното килерче“. Беше студено и от два часа валеше мокър сняг; небето бе покрито с тъмни облаци. Бях си купил кутия цигари и ги пушех една след друга. Боби не коментираше. Седеше с пистолет в скута и се взираше напред.

— Кога ще пристигнат?

— Няма гаранция, че изобщо ще дойдат. Може само тя да се появи.

— Ченге без значка и жена. Мамка му. Ние сме непобедими. Можем да нападнем Ирак.

— Няма към кой друг да се обърнем, Боби.

На улицата се появи някаква безлична кола. Вгледахме се внимателно в нея, но зад волана седеше жена на средна възраст и изобщо не ни обърна внимание. Чакахме пред кантората от осем часа. Бяхме много изнервени. Никой от двама ни не беше спал добре.

— Ето — рече накрая Боби и посочи към другата страна на улицата. — Хилав мъж с червена коса. Този ли е?

Изчакахме Чип да влезе в кантората и слязохме от колата. Оставих вратите отключени. Улицата беше почти празна. Времето не беше много подходящо за разходки, а основното движение минаваше през друга част на града.

Отворих широко вратата на „Фарлинг риалти“ и влязох, Боби ме последва. Чип беше в кабинета си.

В чакалнята имаше четири бюра. Двете отдясно бяха свободни. На другите седяха две жени около четирийсетте с изпипани фризури и стегнати костюми, едната със зелен, другата с червен. И двете ни изгледаха с очакване, готови да ни продадат жилището на мечтите ни.

— Търсим Чип — казах аз.

Едната жена стана и измънка:

— Господин Фарлинг сега ще дойде. Желаете ли кафе, докато чакате?

— Господин Хопкинс няма да остане.

Чип стоеше на вратата на кабинета си. На бузата и челото му имаше избледняла синина.

— Всъщност мисля, че ще си тръгне веднага — добави.

— Точно това смятахме да направим, Чип, а ти идваш с нас. Отиваме в „Палатите“ и имаме нужда някой да ни вкара. И тъй като ти си единственият агент, който продава собствеността им, нямаме друг избор. Можеш да дойдеш доброволно или да те извлечем за гушата.

— Няма да стане — възрази той раздразнено.

Вратата на кантората се отвори зад гърба ми. Обърнах се и видях двама полицаи. Единият бе висок и с черна коса. Другият — нисък и рус. Именно той заговори:

— Добро утро, господин Хопкинс.

— Познаваме ли се?

— Говорихме по телефона.

— Не си спомням.

— Обадихте се в участъка. Обсъдихме смъртта на родителите ви.

Чух как зад мен Боби бърка в джоба си.

— Полицай Спърлинг.

— Аз го повиках — каза Чип. — Видях, че чакате вън. Вече подадох жалба за побоя, който ми нанесохте.

— Според мен обстоятелствата бяха други. Вие получихте гърчове.

— Моето мнение е различно. А също и становището на полицията.

— Това са глупости, Уорд — изръмжа Боби.

Чип се обърна към двете жени, които следяха разговора като любопитни котки:

— Дорийн? Юлия? Идете за малко в задния кабинет.

— Дошли сме за теб, Чип — казах аз. — Няма нужда да ги гониш.

— Веднага — извиси глас Чип и двете жени се измъкнаха; той затвори вратата зад тях.

— Моля да ме придружите до участъка — рече полицай Спърлинг; говореше спокойно и разумно. — Не знам дали ви е известно, но къщата на родителите ви и хотелът, в който бяхте отседнали, са пострадали. С полицай Макгрегър сме готови да ви съдействаме.

— Вижте, не съм сигурен, че ви вярвам.

— Какво му има на партньора ти? — обърна се Боби към Спърлинг. — Не е много разговорлив.

Вторият полицай го погледна, но не отрони и звук. Тогава започнах да се тревожа. Когато някой погледне Боби в очите, без да покаже някакво уважение, той е или глупав, или много опасен.

— Разделение на труда — предположих с надеждата, че все още можем да се измъкнем без неприятности. — Може би Макгрегър попълва формулярите.

— Ти си пълен глупак, Хопкинс — намеси се Чип. — Очевидно е наследствено.

Спърлинг не му обърна внимание:

— Господин Хопкинс, ще ни придружите ли?

— Не — отсече Боби.

Чип се усмихна. Макгрегър извади пистолета си.

— Ехо, спокойно — подвикнах нервно.

Полицай Спърлинг изглеждаше по-изненадан и от мен. Изгледа удивено оръжието в ръката на партньора си:

— Ъ, Джордж…

В същия миг Макгрегър започна да стреля.

Ние се хвърлихме на земята в момента, в който забелязахме тънката усмивка на Чип, но бяхме твърде бавни. В кантората нямаше къде да се скрием.

Боби извади пистолета си и започна да стреля по Макгрегър. Улучи го два пъти — в бедрото и корема. Вторият куршум обаче не издаде звука, който очаквах, и аз си дадох сметка, че полицаят носи бронирана жилетка. Ударът бе достатъчно силен, за да го повали върху бюрото отзад, но той бързо се изправи. Спърлинг стоеше с отворена уста.

Аз изпреварих поредния куршум на Макгрегър с една педя и се претърколих на пода. Скрих се зад бюрото на Дорийн и стрелях. Улучих го в рамото. В този момент нещо изсвистя над главата ми и аз забелязах, че Чип държи малък пистолет. След това не помня много. Когато попадне в открита престрелка, човек няма време да мисли, да се прицелва.

Стрелбата спря след десетина секунди. Аз седях свит зад бюрото на Юлия и усещах изгаряща болка в бузата и челото си. Нещо ме беше одрало, но не мислех, че е куршум. Бях много изненадан, че не съм пострадал по-сериозно. Съдържанието на главата на Чип бе размазано по стената отзад. Макгрегър беше избягал, вратата зееше.

Спърлинг бе ранен и лежеше неподвижно върху едно бюро. Главата му все още си беше на мястото. Оставих го така.

Боби стоеше опрян на стената до вратата и държеше едната си ръка. През пръстите му се процеждаше кръв. Сграбчих го и го изблъсках навън.

Паднахме на тротоара, претърколихме се през улицата, аз отворих вратата на колата и го наблъсках вътре. Двама души с жълти ски–екипи зяпаха с отворена уста ту нас, ту разбитата врата на кантората.

— Сигурно снимат филм — каза единият.

— Добре съм — прошепна Боби, докато сядах зад волана и палех двигателя; скочих върху газта и потеглих. — Добре съм.

— Прострелян си, глупако.

— По-бавно.

Пред нас имаше знак „Стоп“, кръстовището беше натоварено. Отпуснах педала и като по чудо успях да се промъкна между колите.

— Накъде караш?

— Към болницата, Боби.

— Не можем да отидем там. Не и след това, което се случи.

— Спърлинг ще ни подкрепи.

— Единственото, което знае, е, че имаше стрелба. Двама бяха ранени, а един цивилен е мъртъв.

— Той видя, че Макгрегър започна пръв. А и можем да отидем в болница в друг град.

— Пак ще се наложи да докладват в полицията, а ние стреляхме по ченгета.

— Боби, ти си ранен. Не искам повече да те убеждавам.

Докато карах на запад, криволичейки между колите, той пусна ръката си. Погледнах раната. Имаше кръв, но не беше толкова сериозно, колкото очаквах. Той присви очи от болка, дръпна ръкава си и погледна отдолу.

— Липсва ми парче месо — призна. — Положението не е идеално, но ще оживея. И имаме по-важна задача.

— Каква?

— Да се въоръжим. Да си намерим големи, ама наистина големи пушкала.

Оставих Боби в колата и изтичах в магазина. Вече валеше сериозно и облаците обещаваха още. Преди да отворя вратата, постоях за момент, за да се опомня. Много търговци на оръжие се стремят да създадат впечатлението, че стоката им не е предназначена единствено за убиване. Не е разумно да нахълташ в магазина с вид, сякаш си готов всеки момент да започнеш да стреляш.

Помещението бе тясно и дълго. На витрината бяха изложени пистолети като бижута, но отзад се виждаха и стелажи с пушки. Нямаше други клиенти, стъклата не изглеждаха бронирани. Продавачът беше белокос, дебел, със синя риза и делови вид.

— Да ви помогна с нещо?

Той опря големите си ръце на тезгяха. На два плаката зад него се виждаха лицата на известни терористи от Близкия изток с надпис „Мъртви или живи“, като последните две думи бяха задраскани.

— Искам да купя пушки.

— Тук продаваме само сладолед. Все се каня да сваля този стар надпис отвън.

Засмях се сърдечно. Той също. Всичко бе много весело. Чудничко си прекарвахме.

— И така. Какво по-точно търсиш?

— Две пушки с осемстотин патрона, четирийсет пълнителя 45-и калибър с мек връх, а другите, каквито има, от най-евтините. Две бронирани жилетки, скъпи. Едната голям размер, другата — среден.

— Уха! — извика той все така весело. — На война ли отиваш?

— Не. Но имам сериозни проблеми с плъховете.

Усмивката му помръкна и той се втренчи в бузата ми.

Вдигнах ръка и я избърсах. Пръстите ми се нацапаха с кръв.

— Както виждаш, проблемът е сериозен — добавих.

Този път той не се засмя:

— Не знам дали мога да ти продам всичко това.

Извадих кредитната си карта и той отново се усмихна.

Пресметна набързо общата сума, като дори ми направи отстъпка за боеприпасите.

Да купиш наведнъж амуниции за убиването на осемстотин човека, се оказа добра сделка.

Той ми съобщи сума и аз махнах нетърпеливо, бързах да приключвам и да се махам. Погледнах през прозореца към Боби. Той бе свалил сакото си и превързваше раната. Бях купил бинт, марля и безопасни игли от една ветеринарна аптека. Боби наблюдаваше паркинга. Обърнах се тъкмо навреме.

— Не мърдай! — предупредих и насочих пистолета си към гърдите на продавача.

Той застина с ръка на няколко сантиметра от телефона.

— Нека да отгатна. Пред два дни е минало едно ченге и ти е казало да не продаваш нищо на човек на име Уорд Хопкинс, така ли е?

— Точно така.

— Само че ти въпреки това ще го направиш, нали?

— Не. Няма.

Пристъпих към него и насочих пистолета към главата му. Чувствах се изтощен и уплашен. Той поклати глава и отново посегна към телефона.

— Нищо няма да ти продам.

Телефонът беше старомоден. Издаде странен звук, когато куршумът се заби в него. Продавачът отскочи разтреперан.

— Ще ми продадеш — обясних му бавно. — Иначе ще те застрелям и ще си взема каквото ми трябва. Нямаш право да се оплакваш, защото пистолетът, който държа, е купен от този магазин. И знаеш ли какво? Смятам да го използвам точно по предназначение.

Продавачът остана неподвижен за момент, сякаш се чудеше в коя посока да отскочи.

Наистина се надявах да се подчини, защото нямах никакво намерение да го застрелвам, а вероятно и той го знаеше.

Сетне очите му проблеснаха. Обърнах се и видях, че към магазина се приближава млад мъж, носещ пликче със сандвичи и риза със същия цвят като на продавача.

Изругах, наведох се и грабнах толкова кутии с патрони, колкото можех да нося.

— Ама че обслужване — изръмжах и изхвърчах навън, като блъснах младия мъж и го повалих в една локва.

Скочих в колата и хвърлих боеприпасите в скута на Боби.

— Не се справих много добре.

— Виждам — отбеляза Боби.

Продавачът се появи на вратата с голяма пушка в ръце.

Натиснах силно педала на газта и дадох на задна. Първият куршум изсвистя високо над колата. Младият мъж се изправи и се втурна в магазина, като изблъска другия от пътя си. Ударих спирачка, направих рязък завой и дадох пълна газ. Един куршум разби дясното задно стъкло.

— Името ми беше в черния списък на магазина — обясних, докато се носехме без определена посока, само да е далеч от града. — Поне на един въпрос получих отговор. Как „Избраниците“ се добраха толкова бързо до дома на родителите ми, след като се нахвърлих върху Чип първия път. Изобщо не се е налагало да идват. Макгрегър е бил на разположение.

— Има логика.

— И още нещо има логика. Макгрегър и Спърлинг са първите, пристигнали на местопроизшествието след катастрофата на нашите. Може би Макгрегър е стигнал малко по-рано.

— А сега е в полицейското управление на Дайърсбърг, целият в кръв, и повтаря имената ни. Яко сме загазили, Уорд. Затънали сме до шия. Какво ще правим сега?

В града имаше само един човек, който може би щеше да се съгласи да ми помогне. Казах името му.

— Добре — кимна Боби; присви очи от болка и се отпусна на седалката. — В момента точно адвокат ни трябва.

Според визитната картичка, която ми беше дал след погребението, домът на Харолд Дейвидс се намираше в противоположния край на града. За разлика от квартала на родителите ми — с кривите му улички и хълмистата местност, тук къщите бяха разположени в правилни редици и между тях имаше големи разстояния, заети от добре поддържани дворове.

На верандата светеше, във вътрешността на къщата също се виждаше светлина. На улицата бе спряна кола като тази на Дейвидс. Останахме в нашата известно време, за да се уверим, че не са ни проследили, след това слязохме.

Позвъних на вратата. Никой не се появи. Нормално.

— По дяволите. Сега какво?

— Обади му се — предложи Боби, докато оглеждаше улицата.

Извадих мобилния си телефон и набрах служебния номер на Дейвидс. После пробвах домашния му, в случай че е изключил звъна или не го е чул. Чухме звъна поне на два телефона на различни етажи в сградата, но след осем позвънявания се включи телефонният секретар. В записаното съобщение се казваше служебният му номер, но не се споменаваше никакъв мобилен телефон.

— Не можем да киснем тук — отбелязах. — В такъв квартал някой съсед ще извика ченгетата.

Боби натисна дръжката. Вратата беше заключена. Той бръкна в джоба си и извади малък инструмент. Понечих да възразя, но се отказах. Нямаше къде другаде да отидем. Той тъкмо насочваше инструмента към ключалката, когато отвътре се чу щракване. Подскочихме.

Вратата се открехна. През пролуката се показа лицето на Харолд Дейвидс.

— Харолд.

— Уорд? Ти ли си? — Той отвори вратата малко по-широко; изглеждаше ужасно разтревожен. — Боже мили! Какво е станало с него?

— Ранен е.

— Ранен? От кого?

— От лошите. Виж, знам, че не това имаше предвид, когато ми каза, че мога да ти се обадя, ако имам нужда от нещо, но сме загазили много. И нямам към кого да се обърна.

— Уорд. Аз…

— Моля те. Ако не за мен, направи го за татко.

Къщата му беше доста по-малка от дома на родителите ми, но само коридорът съдържаше три пъти повече неща. Списания, произведения на изкуството, книги върху малка орехова ракла, направена сякаш точно за тази цел. Отнякъде звучеше нежна класическа музика. Вероятно Бах.

— Право напред — каза Дейвидс. — И внимателно с килима. От вас капе кръв.

По стените на хола имаше репродукции на картини, никоя от които не ми беше позната. Осветлението бе слабо. Нямаше телевизор, само малка и скъпа уредба, от която се чуваше музиката. Имаше старо пиано, покрито със снимки, едни в рамки, други — просто подпрени. Пред дивана беше постлан шарен килим, малко разръфан по краищата.

— Ще донеса кърпа — каза Дейвидс; подвоуми се на прага, сетне изчезна.

Докато го нямаше, Боби остана в средата на стаята; вдигна ръката си, за да не капе кръв по пода. Огледах се. Вещите на другите хора са толкова странно нещо. Особено на старите хора. Спомням си как веднъж по някакво спонтанно хрумване купих на баща си стара сметачна машинка за Коледа. Видях я в един антикварен магазин, реших, че ще му хареса, и я взех. Когато я разопакова, той се втренчи в мен и ми благодари със странен глас. Казах му, че това явно не е най-вълнуващият подарък, който е получавал. Без да пророни дума, той ме заведе в кабинета си и отвори едно чекмедже. Там, под събирани с години химикалки и моливи, лежеше стара сметачна машинка. Беше дори същият модел. Животът на Дейвидс бе като пазар на вехтории. Това, което за баща ми е било модерно, за мен беше старо. Ние не можем да разберем хората, събирали с десетилетия различни вещи. Мислиш си, че са до теб, а те се оказват невъобразимо далече.

Дейвидс се върна с една кърпа и Боби я уви около ръката си. След това адвокатът се настани в едно кресло и се втренчи в пода. Изглеждаше уморен и блед, много по-стар, отколкото при предишната ни среща. На бледата светлина бръчките му изглеждаха още по-дълбоко врязани.

— Разкажи ми какво стана, Уорд. Не мога да ти обещая голяма помощ. Моята специалност са сделките, не престрелките.

Той прокара пръсти през косата си и ме погледна. В този момент нещо ми прищрака.

Обърнах се, взрях се в пианото, сетне в Дейвидс.

— Какво гледаш, Уорд?

Отворих уста, но не успях да продумам. Отново я затворих.

— Какво има? Какво сте направили?

Изборът му на думи, макар и напълно случаен, ме убеди окончателно.

Накрая успях да проговоря:

— Откога се познаваш с родителите ми?

— От 1995-а — отвърна той, без да се замисля. — Годината, когато дойдоха тук.

— А преди това?

— Не. Как бих могъл?

— Може да сте се срещнали някъде. Някак си. Пътищата на хората често се пресичат.

Той отново сведе поглед към пода.

— Странни работи приказваш, Уорд.

— От колко време живееш в Дайърсбърг?

— Откакто съм роден, както предполагам, че знаеш.

— И името Мързеливия Ед не ти говори нищо, така ли?

— Не — отвърна той, без да вдига поглед, но в гласа му не личеше никакво колебание, никаква несигурност. — Странно име, ако питаш мен.

Боби ме загледа изпитателно.

— Тъжна история — рекох. — Никога не съм знаел фамилното му име. Беше ми известен просто като Мързеливия. Не е много подходящо за надгробна плоча, но сега, след като е мъртъв, може би няма значение.

— Съжалявам за приятеля ти, Уорд, но наистина не разбирам накъде биеш.

Взех една снимка от пианото. Не беше групов портрет. Такива имаше само два, черно-бели, избледнели спомени за отдавна починали хора, застанали вдървено пред недобре позната по времето им машина. Тази, която взех, бе обикновен цветен портрет отпреди много време, с онези неестествено ярки червени и сини цветове, изпъкващи над всички останали. Млад мъж сред гората.

— Пусни за содомията — казах, без да вдигам очи от образа на Харолд отпреди толкова много години. — Хайде бе, Дон, Дони-Дон, пусни я бе, Дон.

— Стига, Уорд!

Този път гласът му леко трепереше.

Боби взе снимката от ръката ми.

— Тази сигурно е правена няколко години по-рано — отбелязах. — Харолд изглежда по-млад и по-слаб, отколкото на записа. И още не си е пуснал коса.

Обърнах се към Дейвидс:

— Трябва да си бил, колко… с пет-шест години по-млад от тях и Ед, приблизително на възрастта на Мери. А сега си единственият оцелял. Затова не искаше да отвориш, когато позвънихме, и не вдигаше телефона.

Дейвидс ме гледаше втренчено. Изглеждаше на сто години и много уплашен.

— О, мамка му! — изруга отчаяно.

Искаше ми се да го сграбча, да го разтърся, докато го накарам да проговори, докато разбера какво става, докато получа някакво обяснение за тайните, в които бе забулен животът ми. Ала както тялото му бе загубило петдесетина килограма през последните трийсет години, така лицето му беше загубило всичко, което бях виждал в него, целия си авторитет. Изглеждаше смачкан, слаб, по-уплашен дори от мен самия. Затова казах просто:

— Разказвай.

Историята се оказа кратка.

Някога, преди много години, имало петима приятели.

32.

Харолд, Мери и Ед били родени в Хънтърс Рок и израснали заедно. Животът им бил малко скучен, но има и по-лошо. След запознанството с двамата новодошли в градчето петимата станали неразделни.

Родителите ми били вече женени, но скоро научили, че не могат да имат деца. Постепенно си дали сметка, че това не е краят на света. Били заедно и се обичали. Имали много неща за правене, много забавления. Годините нямало да се точат бавно и мъчително и те също щели да намерят щастието, макар и сами. Така живеели и опитвали да се примирят със съдбата си. Минали две години — в работа, вечерни събирания и дълги игри на билярд, в които никой не губел.

Сетне светът се променил и те осъзнали, че разпространяването на генетичния материал не е единственият начин да оставиш следа във вселената. Настъпила епохата, която може би никога няма да разбера. В безметежната равнина на световната култура се появили планини и дълбоки ждрела, поставящи непреодолими прегради пред хората. Организирали се улични демонстрации. Студенти и преподаватели се съюзявали за общата кауза. Ресторантите, където не се допускали чернокожи, били разбивани, Полицията стреляла по цивилни, деца се обръщали срещу родителите си. Чернокожи, фашисти, хомосексуалисти, комунисти, всички прибягвали към оръжие, за да отстояват идеите си. Младежите прекарвали дълги вечери в наркотично опиянение, разисквайки как би трябвало да бъде устроен светът, в безкрайни разговори и безплодни спорове за новия ред.

Петимата приятели били по-възрастни от повечето активисти. Имали обаче достатъчно време и енергия — повече възможности от тийнейджърите или потиснатите класи. Филипа Хопкинс взимала дейно участие в съюза на чернокожите домашни прислужници. Харолд давал безплатни юридически съвети на онези, които не можели да си ги позволят или расовият им произход не им позволявал да получат качествена адвокатска помощ. Дон Хопкинс водел кампания срещу разрушаването на цели квартали при изграждането на постмодерните американски градове с околовръстни магистрали и шестлентови централни булеварди, затварящи социално онеправданите в мрачни гета. Мери и Ед били просто техни последователи, но помагали с каквото можели и когато Ед бил трезвен. Мери обичала Харолд, а Ед просто обичал веселите компании. Те работели дори в свободното си време — застаряващи воини, прехвърлили тази ужасна трийсетгодишна възраст, когато човек започва да обуздава слепия си ентусиазъм и може да се съсредоточи по-пълноценно върху най-важното. Да оказва истинска помощ на останалите, не просто да им дава топлина или да заразява младите с вируса на протеста.

В продължение на две години те размахвали плакати и юмруци, давали цялото си време, всичките си пари, сърцата си без остатък. Много малко неща се променили. Положението си било почти същото. Гръмките песни и свободният секс не са особено силни лостове за промяна на обществото. Постепенно старото отново взимало връх. Харолд пръв забелязал какво става. Осъзнал, че хората, идващи за юридически съвет при него, гръмогласни ветерани от уличните демонстрации, са във все по-лоша и по-лоша форма. Че при мирните протести се получават все повече рани, че не всички синини и белези са дело на полицията. В редиците на борците за права имало тайни групи и сблъсъците между тях ставали по-ожесточени, отколкото между демонстрантите и властите. Имало групи, чиито цели изглеждали много по-прости и разрушителни; те не се стремели към прогрес, а само към насилие.

Отначало другите не споделяли мнението му. Смятали, че просто ентусиазмът започва да гасне, както Дон отдавна бил предсказал. Естественото разслоение се проявявало, това било всичко — хората си давали сметка, че мечтата за Народна република Америка е все така непостижима, и се отчайвали. Сетне обаче нещастните случаи зачестили. На манифестациите все повече демонстранти и полицаи намирали смъртта си със счупени бутилки в гърлата. Уличните боеве започвали като че от нищо. На рок концертите избухвали престрелки. Експлозии отнемали живота на невинни минувачи, без да допринасят с нищо за добрата кауза. Някои от тези актове на насилие били дело на хора, които искрено вярвали, че въоръжената борба е единственият начин за напредък. Най-тежките случаи обаче били причинени от други, имащи съвсем различни планове. Хората с пистолетите и експлозивите били далеч по-добре организирани от борците за граждански права. В гнездото на справедливата кауза имало кукувица, готова да разпери криле и да полети.

Много хора се оттеглили от борбата. Лятото на любовта отстъпвало пред есента на апатията и наркотиците взимали все повече жертви. Ед искал да се откаже. Мери също. Те участвали само заради тръпката, за да се забавляват с приятелите си. Дори Харолд се колебаел. Той бил адвокат. Душата му копнеела за ред.

— Пип и Дон обаче не можеха да оставят всичко ей така — обясни тихо Харолд.

Те започнали да разпитват, да търсят причините. Проследявали произхода на изпълнените с призиви за насилие листовки и откривали авторите им. Установили, че в много случаи лошата граматика и признаците на лудост са нагласени. Разговаряли с познати на познатите в търсене на този, който пръв извадил пистолет на демонстрацията, който пръв счупил бутилка или бил свързан с хората, които наистина правели нещо, а не говорели само празни приказки. Търсели и взели да намират.

Скоро започнали да получават заплахи. Двама техни приятели били пребити жестоко. Друг изчезнал безследно. Харолд останал без работа — първото доказателство, че провокаторите имали много по-добри връзки от студентите и хипитата, участващи в протестите.

Една нощ майка ми била отвлечена и някакъв мъж с нож я заплашил, че ако не престанат да се ровят, където не им е работа, ще си намерят постоянно жилище на два метра под земята. Била изнасилена от четирима мъже, а след това изхвърлена на края на града, гола и с отрязана коса.

След това баща ми се променил коренно. Той ги открил. След четири месеца двамата с майка ми напуснали света, който обитавали дотогава, и се гмурнали в дълбините на мрака, докато не открили светлинка в края на тунела. Другите трима така и не научили какво точно станало, просто забелязали, че родителите ми са се променили. Все още се виждали с Хопкинсови, но след като вече не работели рамо до рамо за правата кауза, взе по-малко и по-малко неща ги свързвали. Дон говорел странно. Отначало другите трима не му обръщали голямо внимание. Думите му приличали на несвързани брътвежи на човек, загубил връзка с реалността.

Една нощ двамата отишли в бара, където обикновено се събирали. Мери била пияна след скарване с Дейвидс и дори не искала да им говори. Баща ми дръпнал Харолд настрана и заговорил трескаво. Отначало Харолд не се съгласявал, но после тримата излезли, като оставили Мери и Мързеливия Ед в бара. Двамата, разбира се, се намусили, напили се до безпаметност и преспали заедно. Край Изгубеното езеро, за да бъдем точни. Скоро след това Харолд и Мери се разделили.

Останалите трима шофирали четири часа до едно място в планините на Северен Орегон. Били въоръжени и се движели безшумно. Майка ми и баща ми били стигнали до един извод — че когато се сблъскат хора, вярващи в живота, и хора, прекланящи се пред смъртта, битката трябва да се води докрай.

Лагерът бил сред гората на около километър от шосето. Група бараки, наредени в кръг. След като майка ми огледала мъжете и потвърдила, че били замесени в отвличането й, тримата бързо пристъпили към действие и простреляли всички.

В хола настъпи мълчание.

— Застреляли сте всички? Родителите ми са убивали хора?

— Без жените и децата. И не сме искали да ги убиваме. Простреляхме обаче всички мъже. В крака. Или в рамото. Или в топките. Зависи.

— Не ги обвинявам — рекох; не бях сигурен дали наистина го мисля. — Ако това, което казваш, е вярно, не мога да ги обвинявам.

— О, вярно беше. Убедих се с очите си. Последният мъж, когото намерихме, бе онзи, който заплашил майка ти с ножа. Тогава си дадохме сметка, че това не е някаква самодейна група, а цяла организация. Родителите ти откриха този мъж сам в едната барака. И баща ти, великият Дон Хопкинс, допря пистолета си в главата му и го застреля.

Опитах да си представя онази нощ и баща си, докато застрелва човек, и си дадох сметка, че никога не съм го познавал истински. Имах усещането, че очите ми издават всичките ми чувства.

— Тогава чули някакъв звук от другата стая в бараката и Пип отишла да провери. Жената на убития го била изоставила или той я бил убил. Във всеки случай децата му били там. Близнаци, на не повече от шест месеца, увити в пелени и оставени на малко легло. Сирачета. Две дечица, за каквито Пип бе мечтала цял живот. — Дейвидс поклати глава: — Поне така ми го разказаха те. Аз не съм присъствал на този момент! Може би първо са видели децата. Може би Пип ги е открила и баща ти е решил, че това е начин да компенсира всичко, което е преживяла. Може би са сметнали, че имат някакво морално право да убиват.

— Родителите ми не бяха лъжци.

— Значи си знаел?

— Те не бяха лъжци — повторих аз. — Всичко това са глупости.

— Какво стана с децата? — попита Боби.

— Занесохме ги в Хънтърс Рок. Дон и Пип ги гледаха известно време. Накрая решихме, че трябва да ги разделят. Пип страдаше много, баща ти също, но останалите сметнахме, че така просто не е безопасно. Децата не бяха единственото, което взехме от колибата на убития. Там имаше документи и книги. Някои бяха много, много стари. Те доказваха, че родителите ти са били прави. Пип и Дон смятаха, че могат да ви отгледат като нормални хора, че средата е най-важна. Тогава тази идея бе много популярна. Сега, разбира се, не е, след всичкия шум, който се вдига за човешката ДНК и така нататък. Сега се смята, че химичните вещества определят всичко.

— Децата са били разделени — намеси се Боби.

— Задържаха едното, другото бе отведено. Идеята беше, че имат по-голям шанс, ако не си влияят един на друг. А може би, Уорд, баща ти просто е искал да си направи един малък експеримент. Да види дали природата ще надделее. Не ги разбирам тези неща.

— Каква природа, Харолд? Ако наистина е станало така, защо ще се боят от природата на децата?

— Ами заради гените ви, разбира се. Защото не бяхте заразени. Толкова бяхте чисти!

— Боже мили! — изкрещях. — Не ми казвай, че и ти вярваш в тези глупости! Нима наистина мислиш… — Млъкнах. — Чакай малко. Това да не е свързано с теорията за вируса?

— Разбира се, но откъде знаеш за нея?

— Намерихме сайта на „Избраниците“.

— Как изобщо си узнал за тях?

— Татко ми беше оставил една видеокасета. Открих я случайно в къщата. На записа сте снимани всичките, макар че отначало не ви познах. Беше ми оставил и бележка. В нея казваше, че не са мъртви.

Дейвидс поклати глава и се усмихна леко:

— Този Дон! Винаги планираше в перспектива.

В усмивката му имаше привързаност, но и още нещо.

— Ако това е станало в Хънтърс Рок — поинтересува се Боби, — как сте се озовали всички тук?

— Поддържахме връзка още няколко години. Понякога си прекарвахме добре, но вече не беше същото. След известно време напуснах града. Дойдох в Дайърсбърг, за да започна на чисто. Мери ме последва след няколко години. Между нас нещата не потръгнаха, но въпреки това тя остана. Известно време нямахме връзка с останалите. Отчасти защото смятахме, че така е по-добре. Също… е, бяхме сторили някои наистина лоши неща. Струвало ни се е, че постъпваме правилно. Може би сме се заблуждавали. Заради разочарованието, че въпреки целия ни труд светът остава същият, управляван от такива хора. След време обаче никой от нас не искаше да си спомня за това. За Мери и Ед не беше толкова тежко. Те не бяха присъствали. Бяха обаче наши приятели и затова част от вината падаше и върху тях. Знаеха за случката и пазеха тайната ни.

— Баща ми и Ед се срещнаха веднъж. Преди много време. Бях там. Те се направиха, че не се познават.

— Не се изненадвам. Струва ми се, че баща ти нямаше доверие на Ед, че ще си държи устата затворена. Въпреки че той мълчеше.

— Знаеше ли, че е мъртъв?

— Не и докато не ми каза. Знаех за Мери. Не вярвах, че ще се заемат и с него. Той не беше там.

Навън мина някаква кола и Дейвидс подскочи. Изчака шума да заглъхне. Не съм виждал човек, на когото да му личи повече, че очаква някакво нещастие.

— Щом толкова сте странили един от друг, как така родителите ми са се озовали тук?

— Минаха повече от двайсет години и нищо не се случи. Предполагам, Дон е решил, че всичко е свършило. Идва ми на гости два пъти и поиграхме билярд, поговорихме за старите времена. Преди онази нощ. За това, как сме се забавлявали. За времето, когато се бяхме заблуждавали, че ще променим света. Отначало беше странно, сякаш онези години не бяха минали. Доведе и майка ти и накрая решиха да се преместят. Да съберем старата банда. Да преоткрием младостта си.

— Защо тогава не ми казахте, че се познавате отпреди?

— Защото… — Дейвидс въздъхна. — Защото малко преди да се пренесат тук, започна строежът на „Палатите“ и баща ти разбра за това. Свърза се с тях. Искаше да се намеси в бизнеса. И успя. След време обаче започна да подозира, че става нещо странно. Реши, че трябва отново да се преструваме, че не се познаваме. Той никога не порасна. Не беше като останалите. Майка ти също, предполагам. Повечето хора в един момент просто оставят нещата на самотек. Не и Дон. Задаваш му гатанка и той веднага ще ти я разреши. За него нямаше тайни.

Кимнах. Истина беше.

— И какво стана?

— Започна да се рови. Опитваше да разбере кой стои зад комплекса, какво са намислили. Беше убеден, че това са същите хора, на които се бяхме натъкнали в Орегон. Че са част от някаква световна организация. Някаква тайна групировка.

Той поклати глава.

— Ти не мислеше ли така?

— Не знаех какво да мисля. Просто исках да се откаже. Някои хора са готови да платят твърде висока цена за истината. Понякога е по-добре да не я знаеш. Понякога е по-добре да оставиш истината на мира.

— И те го разкриха.

— Усетиха, че някой любопитства. Не можеха да го свържат с онези събития, но изводът беше логичен. Проблемите започнаха. Съвсем незначителни неща. Мисля, че имат свой човек в града.

— Имат — потвърдих. — Мъжът, който простреля Боби. Полицай е.

— Боже мили! Дано да сте го убили!

— Какво стана с родителите ми, Харолд? Какво се случи в онази нощ?

— Дон реши да се махнат, да изчезнат. Не можеше да се обърне за помощ към никого. Дори да му повярват, нямаше начин да признае за убийството. Струва ми се обаче, че си мислеше, че може да се оправи с тях завинаги. Нямам представа как е смятал да го постигне. И четиримата бяхме твърде стари, но… решихме да инсценираме нещастен случай и те да изчезнат. Нека „Избраниците“ да си помислят, че всичко е свършило. Планът ни беше добре изпипан.

Сърцето ми се сви, помислих си за бележката, оставена от баща ми, и си дадох сметка, че е затворил „Ънриалти“, за да накара „Избраниците“ да си помислят, че всичко е свършено. Да затъпи бдителността им. И да ме защити. Не защото ми нямаше доверие.

Дейвидс видя изражението ми и поклати глава:

— Те ни изпревариха. Два дни преди да пристъпим към плана. Родителите ти трябваше да отидат на езерото Ели за почивните дни, да поплават с яхта. Щеше да има нещастен случай и телата им никога да не бъдат открити. В петък обаче… е, знаеш вече какво се случи. Мъртви са, Уорд. Съжалявам. Не трябваше да става така. Но са мъртви. И вероятно още тази нощ… аз ще ги последвам. И всичко ще свърши.

— Мамка му — изръмжа Боби. — Няма да стане.

Той разви кърпата от ръката си. Имаше много кръв, но вече бе престанала да тече.

— Мога да тръгвам вече — рече той. — Хайде да се заемем с тези негодници.

Дейвидс поклати глава. Изглеждаше нервен.

— По-добре да останеш тук.

— Няма да стане — повтори Боби. — През последните няколко дни все се сблъсквам със старите ви приятелчета. Ако са знаели за Ед, вероятно знаят и за теб.

Аз почти не ги слушах. Опитвах да осъзная току-що наученото, то променяше коренно всички виждания за семейството ми. За мен. Дейвидс ме погледна.

— Истина е — увери ме той. — Мога да го докажа. Изчакайте една минутка и ще го докажа.

Той стана и излезе.

— Странна работа — отбеляза Боби, когато адвокатът затвори вратата. — Вярваш ли му?

— Защо не? — отвърнах, макар че не знаех какво да мисля.

— Всичко съвпада. А и защо да ме лъже? Той със сигурност е онзи мъж на записа, следователно ги е познавал още тогава. Знаем, че не съм роден в Хънтърс Рок. И не мога да си представя как ще измисли всичко това на момента.

Навън мина друга кола. Втренчих се в стената, докато пред очите ми се появиха светли петна.

— Майка ми ми се обади около една седмица преди катастрофата.

— Намекна ли, че са замислили нещо?

— Не сме говорили. Беше оставила съобщение. Не им телефонирах веднага. Тя нямаше навик да ми се обажда. Обикновено говорех с баща си.

— Значи мислиш…

— Не знам какво да мисля, Боби, а вече е прекалено късно, за да разбера истината.

— Какво ще правим сега?

— Не знам.

Боби се изправи:

— Ще потърся кафе. Ръката започва да ме боли зверски.

Шумът от стъпките му се отдалечи по коридора. Дълбоко в себе си аз явно се бях надявал, че всичко това, от обаждането на Мери досега, е някаква грешка. Че все още не всичко е загубено. Сега знаех, че е истина, че нищо не може да се направи. Баща ми, разбира се, е имал план. Винаги имаше планове. Единственото свидетелство за това обаче беше бележката в тапицерията на креслото.

Телефонът ми иззвъня и ме изплаши до смърт. Номерът на екранчето ми беше познат.

— Кой е?

— Нина Бейнам. Добре ли си? Звучиш странно.

— Може да се каже. Какво има?

Не бях на себе си и изобщо не ми се говореше за серийни убийци.

— В Дайърсбърг сме. Вие къде сте?

— „Норт батън“ 34.

Тя замълча за миг.

— Би ли повторил? — Гласът й звучеше странно. — „Норт батън“ 34 ли каза?

— Да.

— Там не живее ли някой си Харолд Дейвидс?

Сърцето ми заби по-силно.

— Откъде, по дяволите, знаеш?

— Стойте там и не мърдайте. Внимавайте много. Ей сега идваме.

Връзката прекъсна. Чух стъпките на Боби и се обърнах към вратата. Изражението му ме накара да затая дъх.

— Дейвидс го няма — обяви той.

— Къде е?

— Просто го няма. Измъкнал се е отзад.

Изтичах при прозореца, дръпнах завесата. Голямата черна кола я нямаше.

Обърнахме дома на Харолд надолу с главата. Нямаше нищо интересно. Това бе просто една стара спретната къща, пълна с вехтории.

След десет минути на входната врата се потропа.

33.

Нина още думкаше с юмрук, когато вратата се отвори. Уорд Хопкинс се изправи на прага. Занд го избута, нахълта в къщата и започна да обикаля стаите.

— Какво прави? — възкликна Уорд.

Тя не му обърна внимание:

— Къде е Дейвидс?

— Избяга.

Зениците му бяха разширени, под очите му имаше тъмни кръгове. Изглеждаше, сякаш не е спал с дни.

— Избяга ли? — кресна тя. — Защо го изпуснахте? — И тропна гневно с крак.

Боби се появи откъм кухнята.

— Не сме — оправда се той. — Просто изчезна. Какво значение има всъщност? Откъде изобщо знаете за него?

Тя измъкна малък бележник от чантичката си, отвори го и му го показа. На него бе записана информацията, която беше получила по телефона по време на полета от Лос Анджелис.

— „Палатите“ са разработени под прикритието на безброй фиктивни фирми, но все пак успяхме да ги разкрием. Основният предприемач е някоя си „Глобална антивирусна компания“, регистрирана на Каймановите острови. Законният им представител за Монтана е господин Харолд Дейвидс.

— Мамка му! — изруга Боби.

Обърна се и се върна в кухнята. Уорд я изгледа изненадано:

— Сигурно грешиш. Ние току-що говорихме с него. С Дейвидс. Той ми разказа… разказа ми много неща. Наистина знае за „Палатите“, но от други източници. Той не работи за тях. Опитал е да помогне на родителите ми да се спасят от онези хора.

— Не знам какво ти е разказал, но ми се струва, че господин Хопкинс не е този, за когото се представя.

В този момент Занд излезе от една стая. Нина поклати глава и забърза към стълбището.

— Какво търси Занд?

— Един човек — отвърна тя.

Гласът й звучеше твърде спокойно. Уорд си даде сметка, че под професионалната си маска тя кипи от напрежение.

— Надявам се, че не е вече труп — добави.

— Не може да е тук — възрази Уорд. — Харолд не е убиецът. Той е стар. Той…

— Нина, имаш ли номера на „Палатите“? — прекъсна го Боби; стоеше на вратата на кухнята с телефон в ръка.

Тя погледна бележника си, разлисти го:

— 406-555-1689. Чува се обаче само предварително записано съобщение и куп глупости. Защо?

Боби направи гримаса, която можеше да се разтълкува като усмивка:

— Харолд се е обадил на този номер преди двайсет минути. В наше присъствие.

— Ама… — заекна Уорд; за момент остана с отворена уста, сякаш опитваше да измисли някакво обяснение. — Той изглеждаше уплашен. Нали го видя. Седеше и трепереше. Очакваше да дойдат да го убият, както са убили Мери и Ед. Сам го видя, за Бога! Видя как изглеждаше.

— Наистина изглеждаше уплашен, Уорд. Но от нас. Мислел, е, че знаем за него. Мислел, е, че сме дошли да го пребием.

Занд се върна при тях и заяви:

— Няма я тук.

Хопкинс бе напълно объркан:

— Защо тогава ни разказа всичко това?

— Ти разкри, че е участвал в събитията в Хънтърс Рок. Спомена записа, бележката. Позна го. Той нямаше представа каква част от истината ти е известна. Възможно бе да блъфираш. Най-простото решение бе да ти разкаже всичко, като спести само своята роля. — Боби изруга гневно; явно приемаше измамата много лично. — Не смяташ ли, че разположението на „Палатите“ на половин час път от дома му е твърде голямо съвпадение?

Нина го гледаше недоумяващо:

— Какво е станало в Хънтърс Рок?

— По-късно ще ти обясним — отвърна Уорд; изведнъж самообладанието му се възвърна. — Нека преди това намерим Дейвидс.

Един телефон иззвъня. Всички посегнаха към джобовете си едновременно. Беше телефонът на Занд.

— Да? — обади се той.

— Здравейте, полицай.

Занд и Нина се спогледаха.

— Кой е?

— Един приятел. Макар че, признавам, още не сме се виждали лично. Не по моя вина. Вие не бяхте достатъчно досетлив, за да се срещнем.

— Кой е?

Занд почувства как космите по ръцете му настръхват, побиха го тръпки. Мъжът от другата страна на линията се изкиска:

— Мислех, че ще се досетиш. Аз съм Праведника, Джон.

— Глупости.

— Не са глупости. Намирането на Ван беше добро попадение. Ти го подтикна към правилното решение. Благодарни сме ти за това.

Устата на Занд бе пресъхнала; той изхриптя:

— Ако си Праведника, докажи го.

Нина ахна потресено. Двамата мъже се втренчиха в Занд.

— Не се налага да доказвам нищо — отвърна гласът по телефона. — Ще ти кажа обаче нещо полезно за всички ви. Ако не напуснете къщата до две минути, това ще е краят ви.

Връзката прекъсна.

— Навън! — изкрещя Занд. — Веднага!

Когато изскочиха на улицата, вече се чуваха първите сирени. Уорд отключи колата и скочи зад волана. Нина остана неподвижна.

— Аз съм агент на ФБР. Няма нужда да бягаме.

— Да бе! — викна Боби. — Само дето преди малко простреляхме две ченгета. Не са мъртви, но това не променя факта, че стреляхме по тях. Ако искаш да стоиш посред улицата и да размахваш значката си, бебче, добре. Само имай предвид, че тук не се играе по правилата. Ще ти пръснат черепа, без да се замислят.

Полицията още не беше отцепила района и четиримата успяха да се измъкнат лесно. След двайсет минути бяха вече извън града и Уорд караше по криволичещото през планината шосе. Никой не се поинтересува къде отиват. Всички знаеха.

Нина обясни какво се бе случило в Лос Анджелис. Уорд разказа наученото от Дейвидс. Занд разкри основното от заключенията си за Праведника. Боби го изгледа невярващо и Нина забеляза, че и Хопкинс му хвърля удивен поглед в огледалото.

Боби се намръщи:

— Да, но откъде знае номера ти?

— Ако е свързан с „Избраниците“, това не е никакъв проблем. Те имат цяла верига за снабдяване с жертви за серийните убийства. Имат силни връзки във властта. Проследяването на мобилен телефон е детска игра за тях.

— Добре… но защо ще ти се обажда? Защо да те предупреждава за идването на полицията?

— Този човек е непредвидим. Вероятно не е мислил само за мен. Знаел е, че не съм сам.

— Дейвидс им е казал кой е в къщата — досети се Уорд. — Предупредил ги е за нас. И не ти ли се струва странно, че „Избраниците“ са убили родителите ми два дни преди заплануваното им изчезване? Били са подготвили всичко, но точно преди да го осъществят, Макгрегър наглася катастрофата и ги убива.

— Дейвидс ли ги е издал? Защо?

— Знаел е какво представляват „Палатите“ от самото начало. Луксозен бункер, визитна картичка, източник на големи пари. Баща ми научава за тях, вижда благоприятна възможност за бизнес, но после разбира за какво всъщност става дума. Поставя Дейвидс в много деликатна позиция. Това са същите хора (или поне хора със същите цели) като онези, с които са си имали работа преди двайсет години. Дейвидс каза, че са убили само шефа им. Останалите са оцелели, може дори да стоят зад онова, което се случва тук, в планината. Може би са разбрали, че Дейвидс е участвал в нападението; възможно е дори това да е една от причините да го привлекат като свой юрист. Работи за нас или ще кажем какво направи преди няколко десетилетия. Или направо ще те убием. Какво може да стори Дейвидс?

— Баща ти е на път да ги разкрие и Дейвидс осъзнава, че единственият начин да оцелее, е, като предупреди „Избраниците“. Затова им казва, че Хопкинсови планират бягство.

В колата настъпи кратко мълчание.

— Той е съучастник на убийците им — заключи Нина. — Този, на когото са имали най-голямо доверие, ги е предал.

— Мъртъв е вече — изсъска Уорд. — Това поне е сигурно.

Когато навлязоха в планината, заваля; по предното стъкло се заспускаха сребристи струйки. Потокът край пътя бе придошъл. Нямаше други коли.

— Само четирима сме — отбеляза Нина.

Уорд я изгледа:

— Ами обади се за подкрепления.

— Няма да се втурнат да ми изпращат хеликоптери. Най-много да получим двама отегчени агенти с кола до два часа, чиято главна цел ще е да докажат, че съм пълна откачалка. — Тя погледна през прозореца. — Някой има ли цигара? Май е време отново да пропуша.

Уорд бръкна в джоба си, извади намачкана кутия и я остави на таблото.

— Не те съветвам — предупреди я.

Тя се усмихна, но не докосна цигарите.

Петдесет минути след напускането на дома на Дейвидс колата достигна голям завой. Хопкинс караше по-бавно, а Боби наблюдаваше хълмовете наоколо.

— Близо сме — обяви Уорд.

Боби и Занд заредиха пистолетите си; Нина неохотно провери своя. Пръстите й трепереха. Никой от останалите не изглеждаше да се чувства като нея, но нямаше начин да се досети какво минава през главите им. Мъжете винаги се стараят да изглеждат като супергерои, сякаш някой щеше да ги обвини, ако дадат израз на страха си.

Занд й хвърли кратък поглед. Смигна й и тя си даде сметка, че не е така. Филмите може да показват някакви въображаеми железни мъже, но в действителност никой не може да преодолее животинските инстинкти. Занд бе не по-малко нервен от нея.

Уорд спря на една отбивка и обяви:

— Тук е.

Останалите се взряха в мрака. На петдесетина метра напред се виждаше малка врата.

— Тук няма никой — отбеляза Боби. — Разкажи пак как се влиза.

— Минава се през вратата, кара се по трева. Завива се наляво и се излиза на път, скрит зад група дървета. Той се изкачва на едно високо плато.

— Значи в горичката може да се крие някой, също и покрай пътя.

— Възможно е.

— Да действаме бързо тогава.

Уорд кимна:

— Готови ли сте всички?

— Както винаги — отвърна Занд.

Уорд натисна педала. Колата се понесе с бясна скорост по мокрия път. Той я насочи право към портата.

— Залегни — извика в последния момент Боби.

Нина и Занд се подчиниха.

Боби се хвана за предната седалка и вратата, стисна пистолета си. След секунда колата се заби в портата, предното стъкло се пръсна. Автомобилът излезе на тревата и занесе. Уорд успя да овладее волана.

Отпусна газта, сетне насочи колата към дърветата, като отново увеличи скоростта. Мина през една бабуна и Нина подскочи на седалката. Едва се приземи и колата отново подскочи. Зад нея Занд изръмжа.

Уорд и Боби изглеждаха залепнали за седалките си.

Минаха през още една бабуна и изведнъж излязоха на равен път. Уорд даде газ покрай дърветата, присви очи.

— Виждате ли някого?

— Не — отвърна Боби. — Но не намалявай.

След стотина метра пътят зави рязко вдясно, започна стръмно изкачване. Боби се оглеждаше внимателно, Уорд не намаляваше скоростта.

Нямаше жива душа. Никой не откри огън по тях. Когато обаче Занд надигна глава, Боби го натисна да залегне отново. Рамото го болеше от раната, но той не му обръщаше внимание.

— Къде са? — недоумяваше Уорд.

— Вероятно всички са се строили на върха и ни чакат.

— Голям оптимист си. Все пак се радвам, че си тук.

— Предполагам, че на това му казват приятелство — отбеляза Боби. — Ако нещата тръгнат на зле, ще се връщам в сънищата ти и ще те тормозя.

— Ти вече ме тормозиш. От години се опитвам да се отърва от теб.

Минаха последния завой и портала на „Палатите“ се извиси пред тях.

— Все още няма никой — отбеляза Уорд и намали скоростта.

— И какво сега?

— От другата страна на оградата пътят завива наляво. Има две големи постройки. Рецепция и нещо като склад. Целият комплекс е заграден с висока стена. Къщите са отвъд нея.

— Е, и?

— Давай към главния вход — предложи Боби. — Няма начин да разбием тази стена.

— Точно там ще ни чакат.

— Нямаме избор.

Колата мина под каменната арка и се насочи към дървените сгради. Паркингът бе осветен от бледа лампа. Уорд отново даде газ. Изкара колата в средата на паркинга и спря. Огледа се с недоумение.

— Какво има? — попита Нина.

— Последния път паркингът беше пълен.

Те се огледаха. Нямаше нито една кола. Уорд изключи двигателя.

Занд отвори вратата и слезе, без да чака другите. Боби изруга и изскочи от другата страна, готов за стрелба. Бледата светлина ги правеше лесна мишена, но също така им показваше, че на покрива няма стрелци. Никой не ги чакаше в засада. Двете дървени постройки бяха празни. Уорд и Нина слязоха предпазливо. Уорд кимна към постройката вдясно:

— Там е главният вход.

Останалите го последваха и се събраха пред стъклената врата. Боби надникна вътре.

— Няма никой — установи.

— Влизаме ли?

— Разбира се. След теб.

Уорд се наведе, бутна леко вратата. Не се задейства аларма. Не прозвуча изстрел. Той отвори и влезе внимателно. Другите го последваха.

Фоайето беше тихо. Този път не се чуваше музика, в камината от речни камъни не гореше огън. Голямата картина над рецепцията бе изчезнала. Помещението изглеждаше необитаемо от години.

— Мамка им — изръмжа Уорд. — Офейкали са.

— Глупости! — възрази Боби. — Имали са не повече от час. Не е възможно да са се изнесли за толкова кратко време.

— Имали са малко повече — отбеляза Занд. — Ние си тръгнахме от дома на Ван пет-десет минути преди да се самоубие. Може да ги е предупредил.

— Пак е малко. Не са имали време да заличат всички улики.

— Значи вероятно са се приготвили от по-рано — предположи Нина. — Вие сте уплашили агента им до смърт. Може би това е било достатъчно, за да ги стресне. В такъв случай са имали два дни. Няма знаеше. Така или иначе ще претърсим комплекса.

Тя тръгна към една врата в дъното, водеща към вътрешността на „Палатите“. Беше изпълнена със страх, че са дошли твърде късно, че призракът, който е гонила толкова дълго, отново й се е изплъзнал. Другите останаха неподвижни. Тя не се интересуваше дали ще я последват. Трябваше да влезе. Трябваше да огледа.

Не чу изстрела.

Когато звукът достигаше ушите й, тя вече падаше; стовари се върху една масичка. Имаше чувството, че гърдите й се раздуват, че изгарят. Отвори уста да извика, но не издаде звук. Занд хукна към нея.

Уорд се извъртя — на прага стоеше друг мъж. Макгрегър. Боби забеляза една жена зад гишето на рецепцията. От една замаскирана вратичка в стената зад нея се появи жилест младеж.

И тримата бяха въоръжени; започнаха да стрелят.

Младежът умря първи.

Явно нямаше опит с огнестрелните оръжия и стреляше като актьор в гангстерски филм — държеше пистолета отстрани на тялото си. Боби го повали с един изстрел. Уорд се скри зад една колона и улучи Макгрегър първо в бедрото, после в гърдите. Един куршум изсвистя на сантиметри от лицето му. Той приклекна зад един ъгъл на гишето с надеждата жената да не го е видяла. Презареди, изпусна половината патрони.

Занд коленичи до Нина, която лежеше разтреперана и задъхана, поставила ръка на гърдите си. Раната беше високо, под дясната ключица.

— О, Нина — прошепна той, без да обръща внимание на летящите наоколо куршуми.

Тя се закашля, по лицето й се четеше удивление.

— Боли — прошепна.

Макгрегър още стреляше.

Жената зад гишето едва не улучи Боби, но Уорд се изправи рязко и изпразни половината пълнител в нея. Едва тогава си даде сметка, че тъкмо тя го бе приела при предишното му идване, за да му обясни условията за закупуване на къща в комплекса.

Все още не знаеше името й.

Боби стоеше над Макгрегър и притискаше китката му с крак. Пистолетът на полицая лежеше на няколко крачки встрани.

— Къде отидоха? — попита Боби. — И преди колко време тръгнаха? Разкажи ми всичко, което знаеш, ако искаш да останеш жив.

— Майната ти!

Боби вдигна рамене:

— Това ме устройва.

И застреля Макгрегър в главата.

Докато Боби се увери, че останалите нападатели са мъртви, Уорд притича при Нина. Занд притискаше силно ръката й върху раната. Между пръстите й още се процеждаше кръв.

— Да се махаме! — извика Уорд.

— Не — възпротиви се Нина.

Гласът й бе изненадващо силен. Тя се надигна.

— Нина, ранена си. Трябва да те закараме в болница, губиш много кръв.

Тя го стисна за китката.

— Бързайте. Но влезте и проверете.

Уорд се подвоуми. Опита да се обърне към Занд за подкрепа, но агентката не отместваше очи от неговите. Боби се приближи зад него.

— Мамка му, Нина!

— Аз ще остана тук, а вие влезте вътре — обърна се тя към Занд.

Чувстваше се замаяна, много странно. Искаше й се да имаше време да му обясни колко е важно да го направят.

— Моля те, Джон. Влезте вътре. Потърсете я. Трябва да провериш. След това можем да отидем в болницата.

Занд остана неподвижно за миг, сетне се наведе и я целуна бързо по челото. Изправи се.

— Аз ще изпълня желанието й.

Уорд поклати глава, но започна да зарежда пистолета си.

— Боби, остани тук — нареди.

Приятелят му понечи да възрази, но той продължи:

— Тези тримата може да не са сами. Опитай да спреш кръвотечението и застрелвай всеки, който се появи. Ти можеш да й помогнеш повече от всеки друг от нас.

Боби коленичи до жената.

— Внимавай, човече — предупреди приятеля си.

Уорд и Занд се отдалечиха бързо към вратата в дъното на фоайето.

— Каквото и да стане, няма да се разделяме, ясно? — попита Уорд.

Занд кимна и отвори вратата. От другата страна започваше алея. Една лампа осветяваше първите петдесетина метра от нея. Отзад се виждаха силуетите на големи сгради. Никоя от тях не показваше признаци на живот. Двамата се втурнаха натам.

— Трябваше да вземем фенери.

— Много неща трябваше да вземем — съгласи се Уорд. — Автомати, подкрепления. А дори нямаме представа какво правим.

Стояха на първия кръстопът на алеята. Приличаше на главната улица на градче, където никой няма кола. Тревата от двете страни бе грижливо окосена. Всяка къща беше оградена от спретнат двор и изолирана от останалите постройки. Комплексът изглеждаше твърде малък, за да има място за цяло голф игрище. Вероятно дори агентът, продаващ къщите, Чип, не беше влизал вътре. От двете страни на кръстовището имаше по една къща, по-нататък се виждаха силуетите на други.

— Ти поемаш лявата.

— Не ме ли чу какво ти приказвам? Няма да се разделяме.

— Уорд, виж колко къщи има. Нина бере душа.

— Като ни убият, няма да й помогнем. Ако искаш да претърсим целия комплекс, ще вървим заедно. Коя да е първа?

Занд тръгна бързо към къщата отдясно. Сградата изглеждаше, сякаш бе пренесена тук от онова предградие на Чикаго.

— Оук Парк, където Райт строил къщите от средния период на творчеството си. Беше красива и Уорд изпита ярка омраза към хората, живеещи в нея, сякаш я бяха осквернили. Райт бе боготворил обществото, не беше привърженик на усамотението.

Занд не беше толкова запознат с архитектурата.

— Къде е шибаната врата? — измърмори.

Уорд го поведе към един ъгъл на долното ниво, по криволичеща под балкона пътека. Няколко стъпала водеха към голяма дървена врата. Тя бе леко открехната.

Двамата мъже се спогледаха.

— Това ли е главният вход?

Уорд кимна. Пое си дъх и ритна вратата. Нищо не се случи.

Той кимна на Занд и полицаят влезе пръв. Ченгето сигурно имаше повече опит в тези неща, или поне така се надяваше Уорд.

През един стъклен капак на тавана в късия коридор проникваше хладна зеленикава светлина. В дъното преграда от матово стъкло водеше в съседната стая.

Те внимателно се вмъкнаха в дългото, ниско помещение. Високо на стената имаше няколко прозореца също от матово стъкло. Камината бе отляво. Имаше етажерки, кът за сядане. Етажерките бяха празни. Имаше мебели, но не и килим.

Уорд и Занд прекосиха тихо стаята. Цареше пълна тишина. Уорд вдигна ръка, посочи. Занд погледна натам — видя вход към друга стая, частично скрит зад дървен параван. Полицаят кимна и се отдръпна зад Уорд. Приближиха се едновременно; Занд от време на време хвърляше поглед назад.

Другото помещение беше кухня. По-тъмна, без прозорци. На две нива, с кът за хранене в дъното. Уорд слезе. Точно на средата на масата имаше една-единствена чаша. Вътре нямаше нищо, дръжката й бе счупена. Той отвори шкафа, сетне чекмеджето. Бяха празни.

— Тази къща е пуста — прошепна.

Занд кимна:

— Може би. Но въпреки това ще я претърсим.

Уорд завъртя очи. После провериха останалите стаи.

— Там има някой — каза Нина.

Боби стоеше приклекнал до голямото кожено кресло, в което се бе отпуснала тя.

Фоайето тънеше в мрак. Той се колебаеше за лампите — бяха оставени да светят и като ги загасят, щяха да издадат присъствието си. Но ако в комплекса все още имаше някой, той със сигурност бе чул стрелбата. Затова Боби отиде зад гишето на рецепцията и ги изгаси. Така имаше усещане за по-голяма безопасност. Мястото им бе частично скрито от прозорците, но въпреки това той се чувстваше като лесна мишена, фоайето бе голямо, тъмно и на пода му лежаха трима мъртъвци.

— И аз чух нещо преди малко — призна той. — Надявах се нашите вече да се връщат.

Нина поклати глава:

— Джон няма да се откаже, докато не провери всички къщи. Ще им отнеме известно време, дори да са празни. Особено ако са празни. А звукът идваше отпред, не от комплекса.

Той кимна:

— Уорд ще ме убие, ако разбере, че съм те оставил сама, но трябва да проверя.

— Няма да му кажа. Но не се бави.

Боби провери пистолета си, сетне се промъкна до стената. Приведе се ниско. Когато стигна главната врата, надникна внимателно през нея. Тяхната кола все още бе единствената на паркинга. Нямаше признаци за чуждо присъствие и той реши просто да е нащрек.

Сетне обаче отново чу нещо. Звукът не беше силен, но определено не изглеждаше причинен от вятъра. Приличаше на леко пукане и идваше от другия край на паркинга, от втората постройка.

— Какво има? — попита Нина.

Сега, когато Боби не я гледаше, тя като че усещаше по-силно болката.

Виеше й се свят, гласът й бе прегракнал.

— Не знам — отвърна той; обърна се и се увери, че Нина е добре скрита в огромното кресло. — Продължавай да притискаш раната.

Все така приклекнал, той отвори вратата. Лъхна го хлад и помещението се изпълни с ромона на дъждовните капки.

Къщата беше празна. Четири спални, кабинет, читалня и стая за отдих. Празни и почистени. Лишени от всякакви признаци на живот, макар че очевидно доскоро са били обитавани. Уорд и Занд се върнаха на главното стълбище и слязоха, вече не се стараеха да пазят тишина. Долу имаше друг просторен хол, не толкова луксозен като онзи отпред. През остъклението от едната страна се виждаше голям двор. Уорд постави пистолета си на предпазител.

— Следващата.

Очевидно в тази къща нямаше нищо интересно за него. С удоволствие щеше да помогне на Занд да намери трупа на момичето, но на него му трябваха „Избраниците“, поне един-двама, и то живи. Искаше да си поговори хубаво с тях, да ги накара да му обяснят някои неща. Това явно нямаше да стане. Поне не тук. Нищо друго не го интересуваше в момента.

— Ще погледна отзад — каза Занд. — После отиваме в следващата. Макар че тази не ми харесва.

Той отвори вратата в средата на остъклението и излезе на дъжда. Уорд го последва, но остана до стената. Сега си даваше сметка, че Нина вероятно е права. Ван беше ускорил нещата, но евакуацията бе започнала веднага след като Уорд беше пребил Чип след първото му посещение на „Палатите“. С други думи, той бе провалил всичко. Беше им дал време да избягат. Не очакваше да реагират така. Те се бяха укрепили добре. Бяха богати, това бе тяхна земя. Не го сподели със Занд, но имаше чувството, че и бившият полицай е на неговото мнение. Очите му започваха да блестят все по-гневно.

Докато слушаше как Занд обикаля из двора, Уорд забеляза дълга жица в основата на стената. Идваше иззад ъгъла и бе полузаровена в лехите до къщата. Някакъв кабел. Вероятно за кабелна телевизия. Тъкмо смяташе да я огледа по-отблизо, когато Занд се изкашля.

Уорд се приближи бързо. Полицаят стоеше застинал на място.

— Какво има?

Занд не отговори, само посочи.

Отначало Уорд не разбра какво иска да му покаже, но после видя малка купчина пръст. Приближи се до нея и я разгледа. Облиза устни.

— Кажи ми, че някой си е погребал кучето тук.

Занд поклати глава и Уорд си даде сметка, че още не е свалил ръката си. Сочеше на друго място.

Към друга малка могила.

— Боже мили! — възкликна Уорд със свито гърло. — Виж това!

Имаше и други купчини. Три къси реда. Общо дванайсет.

Занд коленичи, разрови пръстта на най-близката купчина. Уорд клекна до него и двамата започнаха да ровят в земята. Пръстта бе уплътнена. След три минути попаднаха на нещо друго, разнесе се отвратителна миризма. Уорд се отдръпна, но Занд загреба още две шепи пръст, преди да се откаже.

— Трябва ни лопата — отбеляза Уорд.

Занд поклати глава:

— Който и да лежи тук, вече е мъртъв. Сара може още да е жива.

— Хайде бе, човече… сигурно е заровена тук.

Занд вече крачеше към къщата.

Уорд го последва, като се стремеше да избягва купчините пръст, но си даде сметка, че на идване е стъпил поне в една от тях.

Когато влязоха, Занд се върна в първия салон.

— Трябва да проверим пак — обяви. — Пропуснали сме нещо.

— Не знам къде може да е.

— Да започнем тогава оттук.

Отдалечиха се в два противоположни края на стаята, започнаха да събарят етажерки, да местят мебели. Уорд бързо се убеди, че няма да намерят нищо, но Занд нямаше да се откаже, докато не претърси всеки сантиметър.

— Това ще ни отнеме часове — отбеляза Уорд. — Не мисля…

Изведнъж спря. Занд вдигна глава:

— Какво?

Уорд се взираше през прозорците. Занд се приближи.

— Виждаш ли това?

Уорд гледаше към пресечката на алеята на двайсетина метра от къщата. Там, където се отделяха пътеките за къщите, на земята лежеше нещо. Не изглеждаше много голямо и от това разстояние не можеше да се определи какво е. Приличаше на купчина пръчки.

— Виждам го — каза Занд.

— Не беше там, когато идвахме.

Те отново свалиха предпазителите и излязоха през главния вход. Уорд тръгна бавно по пътеката, Занд остана при вратата, оглеждайки другите къщи.

Наистина приличаха на пръчки. Къси, криви, бели. Много чисти. Уорд клекна и взе една. Махна на Занд. Докато полицаят се приближаваше, той се зае да наблюдава, готов да открие огън по всеки. Защото наблизо без съмнение имаше някой. Някой, който знаеше, че са тук.

След кратко оглеждане Занд установи:

— Това са ребра.

— И аз така предположих. Човешки ли?

— Да.

— Кой ги е оставил?

— Уорд, гледай.

На около пет метра по алеята имаше друга кост. Уорд се приближи, наведе се и я вдигна.

— Момиче или момче?

Занд взе бедрената кост от него. Също като ребрата, тя бе идеално изчистена, сякаш готова да влезе в музейна експозиция.

— Не знам — отвърна Занд. — Не е от възрастен човек. От дете е.

Двамата мъже стояха един до друг от двете страни на пътеката.

— Някой иска да ни заведе някъде — установи Уорд.

— Въпросът е дали да го последваме.

— Не виждам друг избор.

— Нали вече намерихме къщата с труповете.

— Една къща с трупове. Първата, в която влязохме. Или е голямо съвпадение, или има и още.

На следващото разклонение имаше друга кост, отляво на пътеката, сякаш сочеше към къщата от тази страна. Те огледаха набързо. Тук гробовете бяха отстрани на постройката, по-добре скрити. Едва тогава Занд си даде сметка, че малките камъни в тревата не представляват пътеки, а някаква маркировка.

От другата страна на къщата намериха друга кост, сочеща още по-навътре в комплекса. Костта бе половина от таз.

Никой от двамата не разбираше толкова от анатомия, за да определи пола на притежателя й, макар че широчината и извивката й биха били достатъчни на Нина, за да установи, че е от момиче, приблизително на възрастта на Сара Бекър.

Боби стоя почти десет минути зад колата. Откъм постройката не се чуха други звуци, не се виждаше и никакво движение. Това нямаше значение. Нещо бе причинило предишния шум и той трябваше да провери. Изчака само за да види дали нещото ще се появи, без да се налага да го търси. Възможно бе да е животно. Елен например. Не беше много вероятно, само бе възможно.

След още няколко минути той се изправи. Нина щеше да се тревожи, ако се забави дълго, а вече му ставаше и студено. Рамото го болеше много. Нямаше смисъл да се отказва. Трябваше да провери другата сграда.

Той тръгна покрай колчетата, означаващи местата за паркиране. Наложи се да пресече осветеното пространство на паркинга, но нямаше друг начин да се приближи до постройката. Тя приличаше на голям склад и нямаше никакви прозорци. Той я заобиколи от едната страна и най-после намери вратата.

На нея висеше голям катинар, но отворен. Той се замисли дали да не извика Уорд, ако случайно е влязъл вътре, но знаеше, че не е възможно. Уорд щеше да се върне през фоайето. Ако имаше човек, не можеше да е той. Боби бутна вратата и влезе.

Озова се в къс коридор, чиито стени завършваха в празното пространство, без да достигнат високия таван. Почти като в конюшня. Миришеше на нещо, но не на коне. Някъде в другия край се виждаше бледа светлина. На три метра напред коридорът се пресичаше от друг.

Преди разклонението имаше две врати и Боби ги отвори. В едното помещение имаше инструменти и дълга етажерка с кутии за папки. Другата, по-малка стая, бе обзаведена като изба. Стелажите за бутилки бяха празни. Това не беше добър знак. Щом са имали време да си вземат виното, значи отдавна се бяха подготвяли. Странно защо бяха оставили папките. Той се върна в първата стая. Взе една кутия. Вътре имаше само две дискети с надпис „Скотсдейл“. Той ги прибра в джоба си и остави кутията на мястото й.

Върна се в коридора и продължи до пресечката. Остана неподвижен за момент, с отворена уста. Така човек чува подобри, способен е да долови и най-слабия звук; свързано е по някакъв начин с евстахиевата тръба. Не чу нищо, но забеляза някакъв кабел, преминаващ по пода. Ако беше за осветлението, явно бе прерязан. Изглеждаше сложен наскоро. Боби погледна напред и видя, че кабелът продължава наляво. Той пристъпи напред, за да види накъде води. Направи две крачки и изведнъж нещо привлече вниманието му.

Тази част от постройката наистина бе обзаведена като конюшня. От двете страни на коридора имаше малки отделения, с дължина около метър, заградени с решетки. В първото лежеше нещо. Приличаше на човек. Дете.

Боби коленичи до решетката. Детето беше момченце, на около пет години. Бе голо. Ръцете и краката му бяха омотани с тиксо. Устата му изглеждаше залепена със същия материал, но не се виждаше ясно, защото от главата му не беше останало много. Кръвта по пода все още не се бе съсирила. На решетката беше залепена снимката на хубаво момченце. То не гледаше към фотоапарата, явно не подозираше, че го снимат. Боби си даде сметка, че това е детето, преди да бъде затворено тук. Името му беше изписано под снимката — Киану.

Боби извърна глава. Пропълзя до следващата клетка. Друго момченце, малко по-голямо, но също мъртво. На тази снимка то се усмихваше, но малко неуверено. Сякаш някой го бе спрял на улицата на връщане от училище и го беше помолил да го снима.

Чу се тихо шумолене и сърцето на Боби замря. Той застина, даде си сметка, че звукът идва от другата страна на коридора, на няколко метра от него.

В тази клетка лежеше момиченце, на около осем години. Нейната снимка също бе залепена на решетката. Името, изписано под нея, бе Джини Уилкинс. Тя още не беше съвсем мъртва, бе простреляна в едното око. Другото беше затворено, но тялото й леко потрепваше. Някоя част от нервната система все още функционираше. Не за дълго.

Имаше още клетки, поне още две. Боби си даде сметка, че сградата не е отворена случайно. Че „Палатите“ са били достъпни само за избрани, че са имали безотказна охранителна система. Не можеше да свали поглед от момичето, затворено в тази клетка, готово да бъде доставено на онзи, който го е поръчал.

Чувстваше се глупав, нищожен, безсилен. Чувстваше се заблуден и наивен. Беше си мислил, че познава всички тъмни страсти на света, че се е сблъсквал с всички проявления на злото. Приятелството му с Уорд го облекчаваше в трудни моменти. Уорд, макар и добър боен другар, водеше по-спокоен начин на живот. Уорд го уважаваше като човек на действието и така помагаше на Боби с мисълта, че вече остарява и не се справя толкова добре с предизвикателствата на професията си. Сега, втренчен в това все още потрепващо парче човешко месо, Боби си даде сметка, че не е видял дори върха на айсберга — че войните и убийствата, за които научаваме по новините, са като репортажи от спортни състезания, смърт за развлечение на публиката, прах в очите; че даже терористите, които бе разпитвал, са просто аматьори в областта на злото. Те поне искаха хората да разберат за делата им. Не ги извършваха само за себе си. Боби осъзнаваше, че тук е различно. Че ако ние наистина сме един и същи вид, нямаме никакъв шанс стореното от нас през деня да заличи онова, на което сме способни нощем. Някои проявления на човешкото поведение могат да се сметнат за нормални. Това тук обаче със сигурност не беше. То би означавало, че жестокостта ни няма граници. Това, че сме способни да създаваме красота, не означава, че можем да пренебрегнем чудовищното в нас. Едни и същи ръце правят и двете. Разумът не ни пречи да извършваме зверства, той просто ни прави по-способни в тях. Всеки от нас носи своята тъмна половина.

Боби чу някакъв звук точно зад него. Не се обърна веднага, Джини му бе достатъчна. Чудеше се дали да не я застреля, да прекрати страданието й — или може би своето страдание, — или все още имаше шанс да я спаси. Не можеше да вае ме такова решение.

Тези мисли го забавиха твърде дълго. Зад него нямаше друго дете. Там стоеше Харолд Дейвидс и той застреля Боби в тила.

Краката на Джини Уилкинс продължиха да се гърчат леко още няколко минути след смъртта на Робърт Нигърд.

Занд бе профучал през последната къща, без дори да се оглежда. Сега само следваше костите. Не беше продумал от пет минути. Уорд бързаше след него. Костите бяха наредени вече по средата на алеята. Малко квадратче от кости на китката с коленна капачка в средата. Дълга редица от прешлени. Праведника явно бе наредил повечето предварително и беше оставил купчинката ребра в последния момент. Останалото бе подготвил грижливо. Убиецът ги беше предупредил да напуснат къщата на Дейвидс, за да ги доведе тук. Вероятно им бе подготвил подобаващо посрещане и не искаше трудът му да отива на вятъра.

Накрая бе оставил две ключици във формата на буква V с раменна кост от долната страна, за да образуват стрелка. Тя сочеше към една къща на трийсетина метра напред.

Уорд настигна Занд и го хвана за рамото.

— Няма да влизаме — заяви.

Занд не му обърна внимание, освободи се рязко и закрачи към постройката.

Уорд го стисна за лакътя:

— Той ни чака, Джон, знаеш го. Вече е убил момичето и сега иска да убие нас. След това ще намери другите и ще се разправи и с тях. Знам, че искаш да спасиш това момиче, но не мога да те оставя…

Занд се извъртя и го удари в лицето.

Уорд залитна, повече изненадан, отколкото обиден, и се почуди дали не пропуска нещо. Занд като че не го виждаше, като че не го познаваше.

Уорд се подхлъзна и с мъка запази равновесие. Затича се след полицая.

Занд се качи на терасата. За разлика от другите къщи, при тази вратата бе в центъра на средното ниво. Стълбите излизаха точно по средата на терасата, сякаш се вливаха в широка фуния. Лицето на Занд бе напрегнато.

В края на стълбите лежеше нещо.

Уорд притича зад него.

Този път не опита да го спре, просто го последва. Беше само на една крачка зад него, когато Занд изкачи последното стъпало.

Горе бе оставен детски пуловер, прогизнал от дъжда, но грижливо сгънат и с избродирано отпред име. Пуловерът беше оранжев. Името бе Карън Занд.

35.

Нещо подсказа на Нина да мълчи. Да не издава никакъв звук. Вратата се отвори тихо. Болките в гърдите й бяха неописуеми, разпространяваха се и надолу, през цялото й тяло, разкъсваха корема й, преминаваха към дясната й ръка, в която стискаше пистолета.

Вратата се затвори. Чу се шум от стъпки, но никой не произнесе името й и тя разбра, че Боби е мъртъв. Не можеше да види другия край на помещението, без да се надигне и да извърти глава — движение, което едновременно щеше да й причини непоносима болка и да издаде присъствието й. Тя опита да потъне още по-дълбоко в голямото меко кресло. Стъпките продължиха, чуваше се и друг звук. Сякаш нещо се търкаляше. Сетне нещо бе оставено на пода и настъпи тишина.

— Знам, че си тук — каза някой.

Коремът на Нина се сви; едва се сдържа да не отговори. Замалко да отвърне: „Да, тук съм“, както бе правила като дете. Стисна пистолета с все сила.

— Нямаше да оставят Боби тук, ако не се налагаше да се грижи за някого — продължи гласът.

Стъпки. Предпазливи. Той не знаеше къде е тя. Скоро обаче щеше да я намери и да изпълни задачата си. Той винаги изпълняваше каквото му кажеха. Макар че външно изглеждаше силен, способен, решителен, той винаги се подчиняваше на някого. Беше въвлечен в тази игра от толкова време, че вече почти нищо нямаше значение за него. Бащата на Хопкинс му бе причинил това. Беше отнел спокойния му, разумен живот и го бе превърнал в някакъв хаос.

— Може би вече си мъртва, но не ми се вярва. Във всеки случай трябва да проверя.

Нина опита да се смъкне по-ниско, но болката бе твърде силна. А и всяко по-рязко движение щеше да я издаде.

— Боби е мъртъв — продължи мъжът; гласът му бе старчески, но уверен. — Скоро и другите ще го последват. Можем да те оставим жива, но трябва да довършим работата докрай и това е моя задача.

Мъжът отново тръгна, но този път тътреше бавно крака по пода, за да не разбере тя накъде се движи. Нина бе толкова уплашена, че по бузите й потекоха сълзи — неволна реакция отпреди много, много години.

Тя се подпря на лявата си ръка. Дръпна съвсем бавно краката си назад. Дясната й ръка трепереше.

— Нощта е подходяща да умреш — рече мъжът малко по-близо до нея. — Това не е краят. Това е ново начало. Всеки чист нов свят започва с взрив. — И се изсмя.

Тътренето престана.

Нина напрегна всичките си сили. Избута се от креслото. Падна върху стъклената масичка отпред. Разбра, че се е провалила, но сега поне виждаше сянката му от едната си страна.

Дейвидс кимна:

— А, ето те.

Тя вдигна ръка и стреля. Веднъж, два пъти, три пъти.

В отговор дойде само един гърмеж и куршумът не я улучи.

Тя зачака следващия. Стори й се цяла вечност. Не се чу друг изстрел. Тя сви коляно, надигна се, обърна се.

На два метра от нея лежеше труп. Сега, след като се бе преместила, идеята да се движи не й се струваше толкова невероятна, колкото и изгаряща да беше болката й.

Тя стъпи на крака и се потътри напред.

Падналият бе старец с посивяла коса. Още не беше мъртъв. Тя се наведе над него. Харолд Дейвидс я погледна.

— Ти няма да промениш нищо — изсъска и замлъкна завинаги.

Нина не му обърна внимание. Втренчи се в един предмет, оставен до гишето на рецепцията. Не можеше да го различи добре, затова направи няколко крачки към него.

Беше малък барабан. Свързан с кабел. Кабелът се свързваше с няколко превключвателя, вградени в основата на гишето, от които излизаха още жици, водещи навън през вратата.

Началото на нов свят.

Тя се облегна на гишето и се вгледа в устройството. Сигурно се задействаше от другаде.

Тя знаеше, че няма да успее да се измъкне от „Палатите“ пеша. Съумя да стигне до паркинга, но там единият й крак се вдърви и тя падна тежко на асфалта.

Новата болка и студеният дъжд бяха достатъчни, за да я свестят. Тя запълзя към колата.

Уорд спря Занд да не влиза през главния вход. Полицаят не се вслушваше в почти никакво разумно предложение, но Уорд знаеше, че не бива да влизат в къщата оттам. Вече му беше попречил, когато поиска да се върне и да събере част от костите. Наложи се да му изкрещи в лицето името на Сара Бекър, да му напомни, че им остава да намерят още един човек. Нямаше значение дали е жива. Просто трябваше да я намерят. Уорд беше променил решението си. Сега искаше да влязат. Каквото и да се случи. Ако убиецът беше там, толкова по-добре, но пътят трябваше да се извърви докрай.

Той избута Занд покрай стената. Намериха друга врата. Беше заключена. Уорд съжали, че Боби не е с тях. Той щеше да я отвори безшумно. Уорд нямаше нужните умения. Затова даде предупредителен знак на Занд и я изрита.

Нахълтаха в къщата. Беше празна. Втурнаха се към предния вход, където би стоял някой, ако ги чакаше да влязат оттам. Там също беше празно. Имаше само едно голямо кресло с гръб към вратата и красиво бюро. Започнаха да обикалят стаите, като се прикриваха взаимно. Спряха в задния салон. Вътре бе тъмно, тихо и студено. Ала не съвсем тихо.

Отгоре се чуваше нещо. Тих звук. Наподобяващ приглушено, далечно думкане. Те се върнаха в коридора при стълбището.

Изтичаха горе. Четири спални с килими на пода. Празни. Баня. Празна. Кабинет. Празен. Звукът продължаваше да се чува. Върнаха се в първата спалня. Звукът се усили. Сега обаче изглеждаше, сякаш идва отдолу. Влязоха във втората спалня. Тук звукът бе по-тих, но пак се чуваше отдолу. Уорд се извъртя рязко, в очакване всеки момент някой да се появи от мрака, но осъзна, че никой не би им заложил такъв капан.

Занд изтича в първата спалня, коленичи.

— Звукът идва тук отдолу.

— На втория етаж сме — прошепна Уорд, но после си даде сметка, че другият мъж е прав.

Дръпнаха килима. В дъските имаше малък капак. Занд го вдигна, пръстите му се разкървавиха.

Отдолу се показа лицето на момиче. Бледо, слабо. Челото й бе пурпурночервено от удряне в дъските над главата й. Беше жива.

Сара примигна. Чувстваше се, сякаш някой е повдигнал главата й само колкото да изкара лицето й над повърхността, така че водата вече да не влиза в носа й. Раздвижи устни.

Занд се пресегна и я погали по лицето. Произнесе името й и тя кимна едва-едва. Очите й бяха червени и подпухнали. Занд се наведе отново. Тя опита да заговори и Уорд чу само хриплив шепот.

— Какво казва?

— Да ме пази Бог.

Занд се наведе и допря лице до нейното, сякаш искаше да й прелее от своята топлина. Момичето заплака.

Уорд хвана дъските до врата й и задърпа с всички сили. Отначало те не помръдваха.

— Заковал ги е. За Бога, помогни ми, Занд.

Дъските все пак поддадоха, една по една. Момичето опита да им помогне, но бе твърде немощно, а ако имаше достатъчно сили, щеше да го направи много отдавна.

Когато и последната дъска бе изкъртена, Занд се наведе и вдигна Сара. Преметна я на рамото си, но тогава тя видя лицето на Уорд и запищя.

Нина трябваше да се изправи. Знаеше, че трябва. От мястото си не можеше дори да достигне дръжката на вратата, камо ли да я отвори или да се качи в колата. Вече беше видяла, че жиците, развити от Дейвидс, идват от другата постройка, където би трябвало да лежи Боби. Досещаше се, че преминават през всички сгради на комплекса, че това е крайна мярка за защита, а може би и нещо повече.

Тя отново отпусна глава на асфалта и затаи дъх от болка. Дясната й ръка, ръката, която й беше служила вярно през всичките тези години, сега стачкуваше. Сякаш бе част от нечие друго тяло, на някого, който й се противопоставяше, не искаше да изпълнява нарежданията й. Тя чувстваше пръстите си ту като безформена пихтия, ту като нажежени въглени. Това вероятно не беше добър знак.

Нина преглътна тежко, вдигна глава. Асфалтът под колата изглеждаше сух, поне по-сух от всичко останало наоколо. Можеше да пропълзи отдолу и да си почине малко. Тялото й подсказваше, че идеята е добра, много добра. Дори дясната й ръка сякаш се вдъхнови при тази мисъл.

Тя се опря на дясното си рамо и се избута с лявата ръка. Болката за миг прогони всички мисли от съзнанието й и тя изведнъж се озова на крака. Задърпа дръжката с лявата ръка, но не успя да отвори вратата. Опита с дясната… и за свое учудване успя.

Вратата се отвори.

Тя се стовари вътре. Опита да се добере до седалката. Не успя. Отново се изправи, хвана се за кормилото и стъпи с единия крак вътре. Пак падна, но този път поне на седалката.

Настани се повече или по-малко изправена и затвори вратата. Потърси ключовете.

Нямаше ги.

— Джон, чуй ме. Тя е болна. Не знае какво говори.

Занд отстъпи към стълбите, държеше пистолета насочен към другия мъж. Сара се криеше зад него, стискаше го с все сила през кръста, както от страх, така и за опора. Препъна се, едва не падна. Наложи му се да се обърне, да я задържи и да я притисне до себе си. Тя бе спряла да пищи, но само защото нямаше повече глас. Собствените й крясъци още звучаха в главата й.

Уорд се приближи бавно към тях. Държеше ръцете си вдигнати и говореше тихо и спокойно:

— Не съм я отвлякъл аз. По това време не съм бил в Санта Моника. Бях в Санта Барбара. Мога да го докажа, имам разписки от хотела.

— Те са на половин час път.

— Знам, Джон. Знам. Но ако лъжех, защо изобщо да ти казвам истината? Можех да ти кажа, че съм бил във Флорида. Джон, какво, по дяволите, си мислиш? Каква логика има да идвам с теб тук? Защо ми е да преследвам тези хора, ако съм един от тях?

Те стигнаха основата на стълбите. Все още поддържайки Сара, Занд отстъпи към главния салон на долния етаж. Този път щяха да излязат през главния вход.

— Човешките реакции са непредсказуеми — рече Занд. — Включително моите. Направи едно рязко движение — и ще ти пръсна черепа.

— Не съм я отвлякъл аз.

— Тя те позна. Твърди, че си бил в Санта Моника.

— Добре. Добре. Ето какво можем да направим. Аз ще остана тук. Ти ще я изведеш навън. После ще се върнеш и ще поговорим.

— Ще се върна, но няма да говорим.

Сара почувства, че пада, но мъжът отново я задържа. Пазибоже отстъпи. Стоеше в основата на стълбите. Той лъжеше. Искаше да си помислят, че ще ги остави на мира, а после щеше да ги нападне. Не му трябваше да ги преследва. Можеше да скочи през покрива чак до небето. Можеше да лети над домовете на хората, можеше да се хвърля върху тях или да убива от разстояние. Той не беше обикновен, не беше като останалите хора.

Тя опита да предупреди добрия, но това се оказа твърде трудна задача. Искаше да го накара да застреля Пазибоже веднага, но не успя да продума и той не го направи. Вместо това продължи да отстъпва с нея към изхода. Нямаше друг избор, освен да го последва. Краката не й се подчиняваха. Налагаше се да отиде там, накъдето я водеше.

Нина очакваше да не го намери. През цялото време, докато се влачеше през паркинга обратно към постройката, докато се тътреше между креслата и масичките във фоайето, тя си представяше как ще завари пода празен; Дейвидс щеше да е изчезнал. Нямаше значение. Така или иначе не можеше да запали колата без ключове. Бяха или у Боби, или у Дейвидс. Тя не знаеше къде е Боби. Трябваше да намери Дейвидс и да го претърси.

Той лежеше, където го беше оставила. Без да вярва на очите си, Нина затършува из джобовете му. По-лесно щеше да е, ако коленичи, но се опасяваше, че ако го стори, няма да успее да се изправи. Беше издържала по пътя от колата до сградата, но не знаеше колко сили има още. Бръкна под сакото му.

Той вдигна ръка и сграбчи нейната.

— Мери! — изхриптя.

Тя се втренчи с ужас в лицето му. Той я дръпна и тя падна.

Коляното й се удари в лицето му. Вратът му изпращя, но тя не го чу, защото главата й изкънтя в пода.

Опита се да изпълзи настрани по хлъзгавия под. Даде си сметка, че Дейвидс вече не я държи. Обърна се. Отново бръкна в джоба на сакото му. Той не помръдна.

Трябваше да намери ключовете. Ако ще това да е последното, което щеше да направи в живота си.

Откри ги в джоба на панталоните му. Имаше три комплекта. Взе ги всичките. Пропълзя до едно от креслата. Може би онова, в което бе лежала, въпреки че не беше сигурна. Струваше й се, че оттогава е минала цяла вечност.

Вдъхновена от успеха си, тя успя да се изправи за по-малко от минута. Сетне прекоси фоайето, прекрачи мъртвия полицай и пак излезе на паркинга. Знаеше, че не й остава много — болката й бе по-притъпена. Заради загубата на кръв и шока. Тялото й отслабваше. Нуждаеше се от енергия, а я пилееше.

Качи се отново в колата, радостна, че не е затворила вратата. Настани се на седалката, която вече бе прогизнала от дъжда.

Един ключ от втората връзка влезе в стартера. Едва тогава Нина затвори вратата. Нямаше да се наложи да търси Боби.

Двигателят запали при първия опит и тя благослови „Форд“ и всички добри, прилежни производители на коли. Сега не беше като едно време. Тогава се налагаше сам да им вдъхваш живот и в резултат на това хората изпитваха истинска любов към автомобилите си и дори ги кръщаваха с нежни имена. В дъжд или в пек, сега колите винаги запалваха. Не се налагаше да ги викаш по име, за да заработят. Достатъчно бе да знаеш къде отиваш.

Тя опря чело на кормилото, само за секунда, и почувства, че ще изпадне в безсъзнание. Сепна се, превключи на задна и изтегли колата на десетина метра.

След това отново превключи, натисна педала за газта до пода и се насочи право към оградата.

Уорд удържа на думата си, макар че се страхуваше, чувстваше се объркан и не искаше да остава сам в къщата. Спря на долния етаж и заразглежда дебелия кабел покрай стената. Изведнъж чу гласа на Занд от предния салон:

— Мили Боже!

Момичето изпищя немощно. Чу се тих смях.

Уорд се втурна натам. В предното помещение имаше една-единствена лампа, която хвърляше бледа светлина. Момичето се беше свило в ъгъла и стенеше. Занд лежеше на пода, пистолетът му — на няколко метра от него. Изражението на полицая бе много странно.

До него стоеше въоръжен мъж. Държеше пистолета си насочен към главата на Занд.

— Остави го! — изкрещя Уорд и се прицели. — Отдръпни се!

— Или какво? — попита другият мъж, без дори да го удостои с поглед. — Какво ще направиш?

— Ще ти пръсна скапания череп!

— Така ли мислиш? — Другият мъж се обърна към него. — Здрасти, Уорд. Отдавна не сме се виждали.

Уорд видя собственото си лице.

Косата на другия мъж бе по-дълга и бе боядисана в червеникаво-русо. Имаше известна разлика в чертите, но те се дължаха на различията в характера. Иначе лицата им бяха напълно еднакви. И телосложението им беше идентично. Уорд примигна.

— Да — кимна безгрижно Праведника. — Значи… мислиш, че можеш да го направиш, така ли? Да убиеш единствения си жив кръвен родственик? — Пръстът му потрепна на спусъка. — Интересно дали това и фактът, че по този начин ще причиниш и смъртта на Джон, няма да повлияят на решението ти.

Той отново насочи вниманието си към Занд:

— Хареса ли „пощенската пратка“ навън? Нали ти обещах, че рано или късно ще ти я върна.

Той изрита полицая в лицето.

Главата на Занд се изметна толкова силно, та за миг Уорд си помисли, че вратът му се е счупил. Опита да натисне спусъка, но пръстите не го слушаха.

Занд изправи глава, присви очи от болка.

— Не ме интересува как наричаш себе си — рече хладно. — Никога не си ми бил интересен. Застреляй този негодник, Уорд.

Уорд отвори уста. Ръцете му не трепереха, но сякаш бяха от камък. Невъзможно бе да помръдне.

Праведника се ухили:

— Имаме много неща да обсъдим с теб. Знам обаче, че в момента не си на себе си, а между другото, трябва вече да тръгваме. В знак на добра воля ще пожаля живота на един от тези двамата. Ти ще избереш кой и ще убиеш лично другия. Много си изостанал с убийствата, момко, ще се наложи да наваксаш.

— федералните всеки момент ще дойдат — каза Уорд; гласът му звучеше неубедително дори за него самия.

— Не ми се вярва. Ако идваха, щяха да са вече тук.

— Защо го направи? Защо уби родителите ми?

— Те не ти бяха никакви родители, глупако. Те убиха баща ни и съсипаха живота ни. Ние трябваше да растем заедно, от самото начало. Помисли само какво можехме да постигнем досега. „Избраниците“ имат пари, братко; при нас обаче това е заложено в кръвта ни.

В ъгъла Сара седеше със затворени очи и притискаше ушите си с ръце.

Въпреки това чуваше гласа на мъжа. Омразния му, противен глас; гласа, който бе слушала толкова дълго, който й беше повтарял толкова много неща, та накрая си бе помислила, че именно той ще я умори, не гладът, че рано или късно той ще каже нещо, което ще накара главата й да се пръсне.

— Моят съвет е да убиеш Джон, Той вече няма за какво да живее. Така ще задържиш момичето. Тя е доста износена вече, но, хей… можем да се позабавляваме още с нея.

— Застреляй го, Уорд — изсъска Занд. — Просто го застреляй.

— Започваш да ме нервираш, Джон — изръмжа Праведника и отново го изрита. — Ти също, Уорд. Време е за отлитане. Аз свърших работата си в тази планина. Чакат ме на друго място.

Сара бе объркана. Мъжът, за когото си мислеше, че е баща й, се оказа непознат и сега лежеше на пода. Другият… тя не знаеше какъв е. Огледалният човек.

Пазибоже говореше на огледалния човек, който стоеше съвършено неподвижно.

— Хайде, човече, да свършваме. Пречукай този нещастник. Знам, че го искаш.

Пазибоже държеше пистолета си насочен към главата на мъжа на пода. Щеше да го убие и да отлети. Сам го бе казал. А ако мъжът на земята не беше баща й, значи баща й си бе вкъщи с майка й и сестра й. Домът им обаче имаше покрив. А щом имаше покрив, Пазибоже можеше да прелети през него и тогава не се знаеше какво щеше да им направи.

Сара свали ръце от ушите си. И без туй не спираха звука.

— Това е в кръвта ни — каза Праведника. — Знам, че си прочел Манифеста. Прочел си го и знаеш истината.

— Това са глупости — изсъска Занд.

Праведника го изрита безжалостно в главата.

— Уорд, променям предложението си — рече той и гласът му за пръв път потрепери леко — Ако искаш да убиваш някого, ще трябва да е момичето. С този човек ще се заема лично.

Той насочи пистолета си право към лицето на Занд.

Сетне обаче вдигна рязко глава, сякаш бе чул нещо навън.

Сара скочи от ъгъла си, без да се замисля. Беше твърде немощна и краката й не я слушаха, но инерцията й бе достатъчна, за да се претърколи през краката на падналия мъж и да се блъсне в Пазибоже.

Той се олюля, замахна към главата на хилавото момиче, което опитваше да впие зъби във врата му.

Удари я между очите и тя падна назад, но при скока й Уорд се беше опомнил.

Той стреля по Праведника и пропусна, но в следващия момент Занд вече се бе вкопчил в убиеца и нямаше как да се прицели.

Двамата мъже се затъркаляха по пода, започнаха да си разменят удари и ритници. Уорд остана прицелен в тях, готов да стреля при първа възможност.

Сетне чу шум отвън, бръмчене на мотор. И свирене на клаксон. Боби.

Момичето лежеше на пода, по челото й течеше кръв. Той изтича при нея; знаеше, че Занд би го одобрил. Вдигна я и заотстъпва към входната врата.

Отвори я широко; заслепи го ярка светлина. Отначало не разбра какво става, но после осъзна, че това са фаровете на колата, която бе наел предния ден на летището. Издърпа момичето при себе си и се почуди какво е намислил Боби, но в същото време го благославяше. Сетне си даде сметка, че в колата има само един човек. Беше агентката от ФБР и изглеждаше полумъртва.

Той изтича при прозореца й.

— Къде е Боби?

— Скачай в колата. Това тя ли е?

— Да. Къде е Боби?

— Къде е Занд?

— Вътре. Няма ли да ми кажеш къде е Боби, дяволите го взели!

— Боби е мъртъв — изкрещя тя. — Дейвидс го уби. Съжалявам, Уорд, но извикай Джон и да тръгваме. Целият комплекс е наблъскан с експлозиви. Трябва да се махаме!

Жиците.

Из целия комплекс.

Уорд отвори задната врата на колата и набута момичето вътре колкото можеше по-внимателно. Остави вратата отворена и се втурна назад към къщата. Закрещя името на Занд.

В предния салон нямаше никой. Пистолетът на Занд не се виждаше на пода. Уорд се втурна в къщата с извадено оръжие, без да престава да крещи. Спомняше си достатъчно от случилото се преди две минути и изгаряше от срам. Той не се беше справил, не бе застрелял убиеца. Сега обаче можеше да го стори. Сигурен бе. Можеше да го направи.

Чу стъпки зад себе си и отново изтича в предния салон. Занд изскочи отнякъде и се хвърли към него. Уорд се опомни в последния момент и изкрещя:

— Аз съм, Джон, не е той, аз съм.

По лицето на Занд се стичаше кръв. Той спря с пистолет на сантиметри от главата на Уорд.

— Виж ми дрехите, Джон, виж скапаните дрехи!

След миг колебание Занд го изблъска и опита да притича покрай него. Уорд го хвана през врата.

— Нина е навън. Боби е мъртъв. Трябва да се махаме.

Занд го сръга с лакът в корема. Уорд отново го хвана, стисна здраво врата му.

— Целият комплекс е пълен с експлозиви, Джон! Ако не се махнем, ще ни вдигне във въздуха. Сара ще загине!

Занд спря да се съпротивлява за миг и Уорд го изблъска към изхода. Нина форсираше двигателя. Занд отново започна да се съпротивлява. За миг на Уорд му се стори, че вижда сянка на прага на една от стаите, но тя веднага изчезна.

Когато се озова навън, Занд явно осъзна, че на света има и други хора, не само онзи, когото искаше да убие. Уорд го блъсна в колата и се наведе да вземе нещо от земята.

Занд седна отзад, но не преставаше да крещи, да кълне и да удря с юмруци седалката пред себе си.

Уорд скочи отпред.

— Давай, Нина, давай!

Тя се поколеба за секунда, но сетне натисна педала за газта, сякаш опитваше да пробие пода. Колата отскочи рязко назад, после излезе на алеята. Нина като че не си даваше сметка, че стене от болка.

— Сложи й колана — извика Уорд на Занд, докато затягаше своя. Колата се носеше през „Палатите“, между пустите къщи със зловещите им съкровища. На Уорд му се струваше, че чува хрущенето на кости под гумите, но реши, че е само въображение; надяваше се Занд да не си го представя. Надяваше се също, че онова, което му се привидя, също е плод на въображението му — мъжки силует, застанал на едно възвишение край комплекса.

Караха прекалено бързо. Не беше възможно да го е видял.

Нина се насочи към дупката, която бе пробил в стената на влизане, и почти я улучи. Покрай тях се разлетяха дъски. Чу се и по-обезпокоителен звук — остро стържене от един от коловете по шасито. Колата обаче издържа. Замалко да изскочи от пътя след паркинга и Нина си помисли за миг, че всичко е било напразно, но успя да овладее волана и продължи надолу към главната порта и шосето. Изгуби за миг управлението след друг остър завой, където Дейвидс бе скрил автомобила си, но отново се справи успешно.

Преодоля серпентините надолу, сетне ускори по правата отсечка към горичката преди пътя. Не успя да вземе този завой, но взе пак уцели една пролука между дърветата и колата изскочи на тревата отвъд.

Малко преди шосето една от задните гуми се спука от остър камък. Нина опита да овладее управлението, но колата подскочи и се преобърна. Прелетя няколко метра, сетне с остър метален звук се плъзна на покрив по асфалта на главния път и падна от другата страна в река Галатин, плитка, буйна и студена.

Останаха неподвижно за момент, сетне осъзнаха, че са още живи. Тогава цялата вселена сякаш се взриви. Увиснал надолу с главата от седалката си, Уорд видя ярка светлина, като изгрева на ново слънце, озарило планинските върхове.

Хума, Луизиана

Мотелът е малък и няма рум сървис. Наел съм скромна стая в тесния коридор до малката рецепция. Телевизорът е стар и скапан. В басейна има вода, но никой няма желание да плува в него. Най-малкото аз.

Рано сутринта утре ще се преместя. Не помня името на града, където Боби ми е казвал, че живее майка му, и имам съвсем слаби спомени от описанието на родната му улица. Може би все пак ще я открия. Иска ми се да имам достатъчно сили да й разкажа за сина й. Какъв добър човек беше и как загина. Може би дори ще намеря гробището, където е погребан баща му, и ще разкажа и на него. Само това мога да направя за приятеля си.

Преди десет дни седях в една кола в Санта Моника и гледах как Занд и Нина завеждат момичето до една врата. Сара държеше и двамата за ръцете — лявата на Нина, защото дясната й беше превързана. Сара все още бе твърде бледа и слаба, но изглеждаше много по-добре, отколкото, когато я намерихме и я оставихме заедно с Нина в една болница в Юта. Дежурният лекар искаше да се обади на ченгетата. Изследванията показаха, че през цялото време Сара е пила само вода, обогатена с олово и други химикали, някои от които се използват за генна терапия. Каква е била целта, освен силно отравяне, той не искаше дори да предполага. Джон обаче вече знаеше — изследванията на другите жертви на Праведника свидетелстваха за подобни опити да създаде хора като него самия чрез травми на главата и сексуално насилие. Нина използва служебната си карта, за да потули случая. Лекарите искаха да задържат двете със Сара цяла седмица, но на следващата сутрин ние с Джон ги откраднахме. Да, те наистина се нуждаеха от лечение, но ако се застояха на едно място, рискът би бил твърде голям. Занд се обади на Майкъл Бекър, за да го предупреди, че се връщаме; сетне се качи в колата и потеглихме.

Прекосихме Юта, Невада и Калифорния, като двамата със Занд се редувахме на кормилото. Макар че спа през повечето време, аз опознах Сара. Беше много мила и ме увери, че съм съвсем различен човек; олекна ми. Вярвам, че ще се оправи и че следващия път, когато отиде сама на ресторант (вероятно не по-рано от 2045 година, ако зависи от баща й), ще си поръча не вегетарианска салата, а хамбургер — точно както й се яде.

Когато спряха пред вратата на Бекърови, Нина пусна ръката на Сара и позвъни. За момент ми заприличаха на някаква картина; сетне вратата се отвори и върху Сара се изля река от любов. Останах втренчен в предното стъкло, последните думи на момичето към мен все още звучаха в ушите ми.

Когато се обърнах отново, Нина вървеше към колата с наведена глава. Занд още разговаряше с Бекърови. Сара най-после го пусна и се притисна към родителите си. Майкъл Бекър разтърси ръката на Занд и му подаде нещо, но не видях какво.

Джон се отдръпна и щастливото семейство се прибра. Той постоя още малко пред затворената врата. Сетне слезе, качи се в колата и потегли. В момента е във Флорида, на гости на бившата си жена.

Когато видях реакцията му при вида на пуловера, ми се прииска да бях взел вместо него някоя от костите. Тогава нямах време да мисля трезво — просто реших, че може би ще иска да отнесе нещо от планината. Може би, ако бях взел кост, щеше да е по-добре, нещо, което наистина е било част от дъщеря му. Мисля обаче, че пуловерът ще им даде достатъчно утеха. Уговорихме се да се видим пак някой път. Разменихме си телефонните номера. Той явно не ми се сърди, че не успях да използвам пистолета си в „Палатите“.

Мисля, че тази среща ще почака. Преди това се надявам да се събере с Нина. Като ги видях на прага на онази къща, аз си дадох сметка за нещо, което се надявам да осъзнаят и те. Двамата са родени един за друг.

Докато скитам из страната, често се вглеждам напред. Не виждам пътя, а претичващи през съзнанието ми неясни образи. Понякога си мисля за „Избраниците“ и се чудя кое е истина и кое — не. Иска ми се да вярвам, че делата им са подтикнати от лудост. Че идеите в Човешкия манифест са само безумни брътвежи, целящи да обяснят разслоението, към което толкова се стремим. Замислям се обаче за първия роман на Даниел Дефо, „Дневник от чумавите години“, написан като равносметка за една епидемия, вилняла из цяла Европа, болест, за чието избухване можем да виним само начина си на живот — натъпкани в пренаселени градове. Освен това се сещам, че най-големите ни развлечения сега, киното и телевизията, са започнали разцвета си непосредствено след двете световни войни. Започвам да се чудя дали склонността ни да вярваме в измислици и да живеем във въображаеми светове не е възникнала от самото създаване на градовете, дали не е това обяснението за възникване на религиозните институции. Колкото по-пренаселена е средата ни за обитание, толкова по-зависими ставаме един от друг и толкова по-важни стават фантазиите ни — сякаш се надяваме с общи усилия да си върнем нещо загубено, да създадем едно човечество, което е просто… човечно. Сега Интернет е опасал с въжетата си земното кълбо и се стреми да ни сближи още повече. Питам се съвпадение ли е, че това става точно когато разгадахме генетичния си код и започваме да си играем с него. Колкото повече се сближаваме, толкова по-важно ни се струва да разберем какви сме всъщност. Наистина се надявам, че знаем какво правим с гените си и че когато започнем да махаме някои части от тях, защото ги смятаме за несъвършенства, за недостатъци, ще оставим онова, което ни прави човеци. Надявам се, че ще взимаме решенията си в името на бъдещето, не на миналото. И се надявам сега, когато осъзнах, че в живота ми липсва нещо, да продължа да го търся, макар само да подозирам, че съществува. В противен случай ще се превърнем в сенки, в плашила, забучени сред пусти ниви, където дори гаргите не искат да кацнат; сковани от зимата, в очакване на едно безкрайно лято. Като се има предвид колко сме далеч от някогашната си естествена среда, цяло чудо е, че се справяме толкова добре. Ние мечтаем, за да запазим разума си и да продължаваме да живеем. Както казваше баща ми, не е важно да спечелиш, а да вярваш, че има какво да спечелиш.

Често си мисля за него и за майка си, двама души, които вече не са сред нас. Тяхната смърт ми донесе страдание, както всяка друга смърт. Човек не може да хване смъртта и да я накара да бъде по-добра, както не може да подобри нещастието или разочарованието; както не успяхме да заловим Праведника и водената от него групировка. Може би някой ден ще успеем, може би не. Може би винаги ще има някой като тях. В момента ми е невъзможно да кажа, както не мога да определя дали унищожението на „Палатите“ беше само начин да заличат уликите за злодеянията си, или целта на експлозията е била да взриви огромното море от нажежена магма под Йелоустоун и така да унищожи нашата цивилизация и да ни върне към онзи начин на живот, който „Избраниците“ толкова боготворят. Да ни върне назад или да ни възкреси от пепелта.

Нина мисли, че целта им е била точно тази, защото чула Дейвидс да споменава нещо такова. Тя мисли, че „Избраниците“ са стигнали до убеждението, че те са най-способните ловци и събирачи, че са спечелили богатството си благодарение на някаква вътрешна „чистота“, че са способни да надделеят над другите при всякакви условия. Не знам. Не бих искал да го обсъждам повече.

В деня след завръщането на Сара Бекър в хотела ми в Лос Анджелис се получи послание от брат ми. Не знам как ме е намерил, но час след това напуснах хотела и оттогава не съм спирал.

Посланието бе във вид на видеозапис. Първият отрязък беше записан след бягството ни от „Палатите“. Той бе много ядосан, но очевидно не губеше надежда да ме привлече за своята кауза. На записа разказваше за времето, когато сме били разделени. Бил намерен на улицата в Сан Франциско, малко момченце без нищо, което да сочи самоличността му, освен името, избродирано на пуловера му. Израснал по сиропиталища. Извършил първото си убийство. После информацията за определен период от живота му се губеше. Накрая станал доставчик на богати и извратени хора и открил връзката между настоящите си работодатели и миналото си. Бил приет в една тайна група и постигнал първия си голям успех в една закусвалня на „Макдоналдс“ в някакво градче в Пенсилвания през 1991 година. Постепенно се заел със собствени експерименти за ускорена еволюция чрез насилие — планът му бил да създаде чиста жена, която да ражда деца, незаразени с вируса. За тези опити той говореше със страст, граничеща с истинска любов.

Останалата част от записа е по-трудна за описване. В нея се съдържа нещо много обезпокояващо, и не само заради темата, а заради последствията, които може да има от нея. Като гледам как двойникът ми извършва тези неща, все едно сънувам някакъв жесток кошмар, в който съм станал такъв, какъвто се надявам, че никога няма да бъда. Там е записано всичко, което с Боби видяхме на неясни кадри от телевизионни репортажи. Праведника, или Пол, както се надявам, че мога да го наричам, се беше погрижил лицето му да се вижда кристално ясно на записите от всички онези събития. Записи, заснети лично от него. Записи как стои усмихнат сред горящи паркинги, как поставя бомби, как раздава оръжие на своите марионетки в тъмни тайни квартири из Америка и Европа. Как клечи чисто гол над изкормените тела на изчезнали младежи. Как яде вътрешностите им.

Така чрез него аз също правя тези неща. Сякаш съм затиснат от цяла планина злодеяния, от половин час доказателствен материал.

Ала този запис не ми е от никаква полза. Не мога да го покажа на никого и не само защото полицията в Дайърсбърг, а може би и в цяла Монтана е по петите ми. Единственият, когото уличава този запис, съм самият аз. Не съществуват никакви доказателства, че имам близнак.

Преди да слезе от колата в Санта Моника, Сара Бекър се наведе и ми прошепна на ухото:

— Само ти можеш да го направиш. Само ти можеш да убиеш Пазибоже!

Права е. Аз не мога да сторя нищо друго, освен онова, което той очаква от мен. Нямам избор, освен да го открия.

Междувременно, докато скитам по пътищата, се вслушвам в гласове от миналото и си мисля за любовта, която съм получил в живота си. Не мога да отговоря какво е излязло от мен и може би никога няма да успея, но знам, че не е толкова лошо, колкото можеше да бъде. Посланието на баща ми, че те не са мъртви, все пак е вярно в определен смисъл, за който той дори не се е замислял. Докато съм жив, те никога няма да умрат. Иска ми се да ги познавах по-добре, но сега е твърде късно, а и никога не е било възможно.

Най-яркият ми спомен за тях са образите им, видени на телевизионния екран — млада двойка с щеки за билярд, с гръб към камерата и хванати под ръка. Сетне как се обръщат, как баща ми се засмива и показва среден пръст пред камерата, а майка ми се изплезва.

И се впуска в танц.