Малко хора са способни да се чувстват щастливи, без да мразят друг човек, народ или вяра.
Самолетът кацна в Лос Анджелис в 22.05. Нина носеше само чантичката си и папката, багажът на Занд се събираше в един сак. На летището ги чакаше кола. Нищо лъскаво или официално. Просто едно такси, което Нина резервира от самолета. То щеше да остави Занд в Санта Моника, а после да закара и нея до дома.
Лампи и рекламни надписи, неясни лица — по улиците животът кипеше. Тук, в тълпата, човек усещаше пулса на големия град, чувстваше, че е съвсем близо до самото му сърце, че то тупти някъде зад ъгъла, зад някоя от надвисналите мрачни сгради или в някой новооткрит нощен клуб на съседната пряка, чиято слава блясва за няколко нощи, а после угасва преди още да си научил за съществуването му. Тук-там се виждаха евтини хотели, прашни магазини за алкохол, паркинги, на които се продаваха стари коли със съмнителен произход. По ъглите се мотаеха мрачни хора, чакащи… сами не знаят какво. В безличните бетонни сгради потъваха безброй неизживени съдби. Постепенно преминаха през по-луксозни жилищни квартали и навлязоха във Венис. На места този район изглежда, сякаш се стреми към нов подем и някои сгради са наистина скъпи. От време на време може да се види някоя постройка от петдесетте, напомняща за отминал блясък. Повечето обаче са съборени, заместени от недодялани рекламни послания, изписани на хелветика, шрифта на чистилището. Хелветика не е предназначен да навява на онзи, който го чете, приятни чувства, да подмамва клиента и да сгрява сърцето му. Надписите с този шрифт говорят, че бизнесът запада, че принтерът се нуждае от нова глава, че между другото, си останал на улицата.
Най-накрая Санта Моника. Тук сградите са по-спретнати, виждат се малки офиси, има места, откъдето можеш да си купиш японска храна и „Лондон Таймс“. Океанът и кеят помнят за времето, когато тук не е имало нищо. Отгоре са Палисейдс и натовареното Оушън Авеню, сетне започват хотелите и ресторантите. Човек има чувството, че някога това предградие е било самостоятелен град. Може би рибният пазар създава това впечатление, сякаш тук има причина за съществуването на селище. На някои места дори можеш да си помислиш, че тукашните жители са все още свързани с околната среда, а не идват просто за да преспят. Тук има магазини и кафенета, места, където можеш да се разхождаш, да прекарваш свободното си време. Можеш да живееш тук и да се почувстваш свързан с квартала като представител на някоя от старите фамилии. Всичко това, разбира се, е илюзия, но кое в Ел Ей не е мираж? Никой не иска да ходи на онези места, където наистина се чувства реалността. Реалността е за хората с пистолети и махмурлук. Реалността е нещо, с което не би искал да се сблъскаш. Лос Анджелис се смята за място, където мечтите се сбъдват, и може би наистина изглежда така, но в по-голямата си част това е заблуда. Ако застанеш на едно място, можеш да си представиш, че ще станеш филмова звезда — на друго можеш да почувстваш наближаващата си смърт. Знаеш, че това е илюзия, но въпреки това ти се иска да вярваш в нея.
— Радваш ли се, че се връщаш? — попита Нина и Занд изръмжа.
Таксито го остави при „Фонтана“, десететажна жълтеникава постройка на Оушън, близо до кръстовището, където излиза най-прекият път от Уилшир и Санта Моника за океана. Сградата имаше лъскава фасада и изглеждаше по-луксозна, отколкото всъщност беше. Отначало бе построена като жилищна сграда, сетне за кратко беше използвана като хотел, за да бъде преустроена отново за отдаване под наем. Басейнът от задната страна бе пълен, но големият район за почивка около него се използваше рядко. Въпреки зеленината и поставените на сянка шезлонги там определено липсвате нещо. Фоайето бе познато на Занд от едно разследване на убийство през 1993 година: излязла от контрол садо-мазо сцена между някакъв неуспял европейски актьор и млада проститутка. Актьорът, разбира се, се беше измъкнал. Занд не си спомняше вече в коя стая бе станало. Със сигурност не в апартамента, който му дадоха — голям, добре обзаведен и с хубава гледка към морето. Той остави сака си в хола и надникна в кухнята. Празни шкафове, малко прах. Не беше гладен, а и не си представяше да започне да готви. Във „Фонтана“ нямаше нито бар, нито ресторант, нито обслужване по стаите. Не предлагаше хотелски услуги и точно затова го бе избрал. Заради спокойствието и местоположението му.
Той слезе на улицата и постоя известно време пред сградата. Нина се беше прибрала; трябваше да се срещнат на следващата сутрин. Беше се обадила в местния клон на Бюрото, но вероятно се налагаше и да се яви лично. Нещо го накара да загледа колите, спрени на улицата. Нямаше да се учуди, ако Нина се беше върнала, за да го наблюдава. Достатъчно любопитна бе, за да го направи.
След пет минути той отиде до ъгъла, зави по „Аризона“ и прекоси няколкото преки до пешеходната зона на Трета улица. „Аризона“ бе булевардът, на който Майкъл Бекър беше оставил дъщеря си в нощта на отвличането й.
Занд зави наляво и се насочи към мястото, където Сара Бекър бе видяна за последен път. Часът отиваше към единайсет, доста по-късно от времето на отвличането. Всички магазини бяха затворени. Уличните музиканти и артисти отдавна си бяха тръгнали, дори имитатора на Франк Синатра го нямаше. Това нямаше значение. Без жертвата и похитителя сцената не можеше да се повтори.
Занд наблюдаваше минувачите. Убийците често се връщат на местопрестъплението, особено онези, за които деянието означава нещо повече от моментно изживяване. Те посещават мястото, за да могат отново да изпитат възбудата. Занд не очакваше да види никой особено подозрителен, но въпреки това гледаше. Когато стигна страничната уличка, в която е била паркирана колата, той спря и остана неподвижен известно време. Не търсеше нищо особено, просто искаше да почувства атмосферата.
— Чакаш ли някого?
Занд се обърна и видя строен и красив младеж. Юноша, най-много на осемнайсет.
— Не.
Момчето се усмихна:
— Сигурен ли си? На мен ми се струва, че чакаш. Може би мен?
— Не — повтори Занд, — но някой друг сигурно те чака. Не тази вечер, не тук, но някога някой ще се заеме с теб.
Усмивката на момчето помръкна.
— Ченге ли си?
— Не. Просто ти казвам как стоят нещата. Отивай да си търсиш белята другаде.
Той влезе в „Старбъкс“ и си купи кафе. Излезе и седна на пейката, от която бе отвлечена Сара. Момчето си беше тръгнало.
Някои мислят, че събитието оставя отпечатък на мястото, където се е случило. Както лицето на някоя известна личност ни навява спомени, свързани със съответния човек. Не става така. Човешкият мозък има способността да запомня лица. По-трудно запаметява места. С лицата нещата са прости: колкото повече хора знаят лицето ти, толкова си по-известен. Никой не иска да се легитимираш. Ти вече не си непознат, а част от едно голямо семейство: силни братя, красиви сестри, грижовни родители, познати лица, които ни помагат да се чувстваме по-малко самотни. Местата, от друга страна, стават известни благодарение на събитията, които са се случили там. Когато обаче забравиш за тях, когато поседиш достатъчно дълго, ти преставаш да чувстваш каквото и да било. Представяш си мястото такова, каквото е било преди събитието. Така сякаш се пренасяш назад във времето и можеш да видиш как е било, преди убиецът да извади ножа си, преди да го изцапа с кръв.
Занд поседя, докато забрави събитието, случило се на това място; сетне остана още известно време.
Като детектив в отдел „Убийства“ Занд беше разследвал необичайно много серийни убийци. По принцип тези случаи се поемат от ФБР. Те имат психологически отдел в Куонтико, програми за психологическо профилиране и костюмирани агенти в стила на Джоди Фостър и Дейвид Духовни. Федералните се смятат за нещо повече от останалите служители на реда. В течение на осем години обаче Занд, един обикновен смъртен, едно просто ченге, се беше сблъскал с няколко последователни случая, които можеха да се окачествят като дело на сериен убиец. Заловени бяха двама заподозрени и Занд изигра ключова роля и в двата случая. Той имаше талант за тази работа и началниците го ценяха. Единият престъпник бе мъж от Венис Бийч, отговорен за убийството на четири възрастни жени, и Занд се замеси в случая инцидентно. Другото разследване се водеше съвместно с ФБР и точно тогава той се запозна с Нина Бейнам.
През лятото на 1994 година в различни райони на града бяха намерени полузаровените останки на четири чернокожи момчета. Отрязаните крайници и оставените при всеки труп видеокасети бяха достатъчни за обявяването на убийствата за дело на един и същи човек. Всички жертви бяха отвлечени от улицата и три от тях бяха наркомани или се занимаваха с проституция. Първото убийство остана встрани от вниманието на обществеността като единичен случай на насилие сред най-нисшата класа. Следващите деяния обаче изкараха престъпленията на първите страници на вестниците. Видеокасетите, оставени до труповете, съдържаха между един и два часа грубо монтиран запис, показващ колко неприятни са били последните дни от живота на жертвите. Всяка от тях имаше обложка със снимката на момчето, името му и думите „Представление на живо“.
Вестниците веднага лепнаха на убиеца прякор Шоумена, доста духовито по всеобщото мнение. Само не и за родителите, но от тяхната болка почти никой не се интересуваше. Опечалените роднини бяха само статисти на това представление, не главният актьор, а публиката обича истинските звезди. Всеки иска да познава лицето, появяващо се под светлината на прожекторите. Всеки се интересува от неговата личност.
Занд пое разследването по първото убийство, а след втория случай се намеси и ФБР. Нина бе млада агентка с добър опит от един дълъг и мъчителен случай в Тексас и Луизиана година по-рано. Благодарение на интуицията и неуморимостта на Занд, аналитичните способности на Нина и факта, че убиецът беше регистрирал камерата, с която снимаше жертвите, престъпникът бе заловен. Беше трийсет и една годишен бял мъж, работещ като графичен дизайнер в една фирма за музикални видеоклипове. В серия от разпити при Занд той призна вината си, разказа цветисти подробности и разкри местонахождението на талисманите си — десните ръце на жертвите, които бяха наблъскани в буркани, съдържали преди това продуктите на известна фирма за нес кафе. Накрая той насочи полицията към телата на две убити по-рано момчета, с които се беше упражнявал. Хвърли вината за поведението си върху факта, че бил тормозен като дете, с което задоволи желанието на обществото да научи не само основното действие и развръзката, а и началото на историята. Това твърдение бе невъзможно за доказване, а краят на случая бе сложен, когато един друг затворник преряза гърлото на убиеца със заострена лъжица още преди насрочването на процес. Така, както често става, хищникът се беше превърнал в жертва. Мъчителите на деца са презрени дори в средите на изнасилвачи и убийци. В крайна сметка историята на Шоумена се увековечи с една сравнително успешна анонимна книжка и безброй сайтове. Една нискокачествена видеокасета, наречена „Шоумена“, се порадва на кратка популярност, известен успех постигна и един магазин в Атланта, в чието фоайе се мъдреше тъмночервено канапе с надпис „Диванът на Шоумена“.
Разследването продължи тринайсет седмици, като през последните осем Занд и Нина вече спяха заедно. Любовната им връзка приключи скоро след залавянето на убиеца. Аферата бе започнала с активни насърчения от страна на Нина и беше завършила, след като тя загуби интерес. Занд не спомена нито дума за това пред жена си, с която имаше сравнително успешен брак, но отношенията им бяха поохладнели. Той не искаше да загуби нито нея, нито дъщеря си и си отдъхна с голямо облекчение след края на любовната си връзка.
През следващите няколко години двамата с Нина се срещаха от време на време, докато Занд работеше върху обичайните случаи на мафиотски екзекуции, битови убийства и застреляни на улицата бездомници. Някои разкриваше, други — не. Така става в живота. Нина работи по широко отразено в пресата двойно убийство в Йелоустоун и серия отвличания, които останаха неразкрити. В света отвъд завесата на смърт и насилие, зад която живеят служителите на реда, нещата си течаха постарому. В Босна се стреляше, президентът се забърка в история с пура, американците откриха колко готино нещо е имейлът, зяпаха „Фрейзиър“ и се прехласваха по Шерил Кроу.
На 12 декември 1998 година в Лос Анджелис изчезна едно момиче. Шестнайсетгодишната Джоси Ферис празнувала рождения ден на една приятелка в закусвалнята „Хардрок“ на Бевърли Булевард. В 21:25, след като се разделили, тя тръгнала по посока на „Ма мезон“. Възнамерявала да хване такси пред хотела. Бевърли не е някоя затънтена уличка. Булевардът е широк и оживен и онази вечер не правела изключение. Въпреки това някъде по тази отсечка от триста метра тя изчезнала.
След като не се върнала у дома до 5 сутринта, родителите й подали сигнал в полицията. Тъй като не получили задоволителен отговор, те се явили лично в участъка, за да попълнят необходимите формуляри. Господин и госпожа Ферис били много настойчиви и детективите се заели сериозно със случая (поне за пред родителите на момичето). За жалост резултатът бил нулев. Те никога не видели дъщеря си жива.
Два дни по-късно пред дома им бил подхвърлен пуловер. Отпред с косми, за които после било доказано, че са на жертвата, било избродирано името „Джоси“. Пуловерът бил подарък за шестнайсетия рожден ден на момичето от най-добрата й приятелка, която била избродирала буквите „ВП“ на ръкава: „Вечно приятелство“. Наистина било такова. Просто вечността за тях продължила твърде кратко. С дрехата не дошли никакви искания за откуп. Полицията се зае наистина сериозно с разследването. Беше създадена оперативна група, координирана от началника на местния клон на ФБР Чарлс Монро. Новините за дрехата в крайна сметка стигнаха до пресата, но избродираното с коса име бе запазено в тайна. За един месец по разследването не беше постигнат никакъв напредък.
В края на януари и началото на март 1999 година бяха отвлечени още две момичета. Елиз Льоблан и Анет Матисън изчезнали на връщане съответно от кино и от дома на приятелка. И двете напомняха по външност на Джоси Ферис — бяха на близка възраст (петнайсет и шестнайсет години) и имаха дълги коси. И двете семейства бяха сравнително заможни, а децата били хубави и умни. Това обаче не беше достатъчно, за да докаже, че между трите отвличания има връзка, тъй като момичетата бяха изчезнали в различни части на града.
След получаването на другите два пуловера обаче връзката бе доказана със сигурност. Дрехите отново бяха оставени пред домовете на семействата и имената на момичетата бяха избродирани върху тях със собствените им коси. Никакъв друг контакт с похитителя не беше установен. Сериозността на положението принуди ФБР да не разгласява за второто и третото изчезване. Повечето серийни похитители се стремят да пазят престъплението си в тайна. Изборът на момичета, чието изчезване ще се забележи веднага, и изпращането на пуловерите показваха, че тук става дума за по-необичаен случай. Похитителят искаше да привлече вниманието.
Полицията реши да не му предоставя тази възможност.
Една седмица след изчезването на Анет Матисън в парка „Грифит“ бе намерен трупът на млада жена. Макар и с обръсната глава, обгорено и наядено от животни, тялото беше идентифицирано по зъбната картина и един характерен накит. Това бе Елиз Льоблан. Според изчисленията девойката била убита малко след отвличането й, макар че беше преместена в парка наскоро. По главата й бяха открити многобройни леки травми, претърпени преди смъртта, но нито една от тях не беше смъртоносна. Макар че трупът бе предаден веднага в лабораторията на ФБР, нито по тялото, нито по дрехите бяха открити улики за извършителя. При последвалото претърсване на парка не бе намерено нито едно от другите две момичета.
Забраната за контакти с пресата бе свалена. Разпитването на свидетели не даде никакви резултати. Родителите престанаха да пускат момичетата си сами.
Тялото на Джоси бе открито след десет дни в храстите край шосето през Лоуръл Каниън в подобно състояние като на Елиз Льоблан. За разлика от предишната жертва, при тази имаше следи от многократно сексуално насилие.
Убиецът вече имаше прякор. Вестникарите го наричаха Пощальончето. Това прозвище бе подшушнато от агент Монро, който смяташе, че умалителното име може да даде някакво предимство на следователите. Че човекът, успял да отвлече три интелигентни млади жени от оживени улици, за да ги убие и хвърли телата им на обществени места, без да остави нито една улика, може да се подразни от това пренебрежение.
Че то може да го накара да изгуби самообладание и да допусне грешка.
Нина не бе съгласна с такава теория. По тази и други причини тя обсъди случая с Джон Занд, макар че той не участваше пряко в разследването. Двамата се бяха сработили добре при случая с Шоумена. Тя се интересуваше от мнението му.
Занд сподели гледището си, но без особен ентусиазъм. Вече бе загубил енергичността и упорството на Нина. Бракът му отново беше влязъл в релси, дъщеря му бе пораснала и го сближаваше още повече с жена му. Тя имаше косата на майка си, гъста и червеникаворуса, но очите й бяха като на баща й, кафяви със зеленикави петънца. Слушаше музика твърде високо и в стаята й цареше истински хаос, освен това прекарваше твърде много време в Интернет и понякога намирисваше на цигарен дим. Не минаваше без пререкания. Момичето обаче редовно пазаруваше с майка си, въпреки че това го отегчаваше до смърт, защото знаеше, че на Дженифър й е приятно тя да е до нея. Изслушваше внимателно поученията на баща си, като сдържаше прозявката си. Родителите й нямаха представа, че е пушила няколко пъти марихуана, че е опитвала кокаин, а веднъж е откраднала две много скъпи обеци. Ако бяха научили, щяха да я държат на каишка до Второ пришествие!
Занд просто бе остарял и не желаеше да си блъска ума с чужди работи. Изпълняваше добре служебните си задължения, но щом се върнеше вкъщи, гледаше да забрави професионалните проблеми. След двете предишни разследвания на серийни убийци той не изпитваше никакво желание да се рови повече в развинтените им мозъци. Повдигаше му се от тях.
Знаеше, че серийните убийци нямат нищо общо с образите, които им създава киното: очарователни гении, тайнствени злодеи, самотни рицари на кръвта. Те бяха по-скоро като пияниците или леко чалнатите. С тях бе невъзможно да се общува или да излезеш наглава, живееха изолирани от света зад плътната завеса на заблудите си. Можеха да изглеждат най-различно. Някои бяха чудовища, други водеха сравнително порядъчен начин на живот — само подтикът към убийство разбиваше съдбите им и ги лишаваше от любовта на всичките им близки хора. Джефри Дамър например бе положил огромни усилия да не се поддаде на влеченията, за които знаеше, че отиват далеч отвъд границите на нормалното. И се беше провалил. Когато бе заловен, той не моли за милост, не се опита да разиграва полицията. Призна вината си и изрази искреното си съжаление за онова, което е сторил. Ако не се броят убийствата, той се държеше като съвсем нормален човек. Това обаче не променяше факта, че е отнел живота най-малко на шестнайсет млади мъже по невероятно жесток начин.
Други убийци пък се стремяха към известност, манипулираха медиите и полицията, играеха си със скръбта на хората, от които бяха отнели нещо изключително скъпо и незаменимо. Разкриваха подробностите за деянията си като някаква свещена тайна. Четяха жадно статиите за процесите срещу тях и бяха безгранично доволни, че най-после им е обърнато вниманието, което винаги са заслужавали. Това не ги правеше по-лоши от останалите. Просто ги правеше по-различни. Тед Бънди. Шоумена. Джон Уейн Гейси. Фелипе Гомес. Йоркширския изкормвач. Андрей Чикатило. Някои изглеждаха по-добре от други, някои бяха по-енергични, някои бяха по-умни, някои излизаха значително извън границите на нормалното. Някои приличаха на съвсем обикновени хора, на други отдалеч им личеше, че са психопати. Никой от тях обаче не беше нещо особено, никой не бе „изтъкан от зло“ в библейския смисъл на този израз. Тези хора просто изпитваха желание да отнемат живота на други човешки същества, за да получат полово удовлетворение, докато наблюдават страданията и гибелта на себеподобните си. Те не бяха въплъщения на дявола. Бяха обикновени хора, извършващи нечовешки постъпки под влияние на замъглените си мозъци. Те не бяха по-различни от маниаците, които проверяват ключалките по десет пъти, след като излязат, или не могат да заспят, докато не измият кухнята. Серийните убийци не са страшни сами по себе си. Страшна е мисълта, че е възможно да си човек, без да изпитваш онова, което чувстват останалите човешки същества.
Занд знаеше факторите, които могат да подтикнат един човек да стане сериен убиец. Жестока или властна майка; груб или малодушен баща. Полов акт в ранното детство, особено с родители, братя и сестри или животни. Жителите на САЩ, Съветския съюз и Германия бяха по-склонни към такъв вид насилие. Видът на труп в ранното детство. Травми на главата или отравяне с тежки метали. Обикновено някакво събитие караше склонността към убийство да се прояви. Комбинацията на няколко от тези фактори превръщаше човека в сприхав, нервен и жесток индивид, неспособен да живее като всички останали. В една сянка. Вампир.
Занд познаваше достатъчно такива случаи. Не искаше да вижда повече. За Шоумена например той винаги мислеше така; като за Шоумена. Стараеше се да не си спомня истинското му име, а да го приема като някакъв анимационен герой, както самият той се беше отнасял към жертвите си. Щом убиецът не смяташе шест малки момчета за човешки същества, тогава и Занд щеше да мисли за него като за някакъв безличен Шоумен.
Междувременно той продължаваше да работи по обичайните убийства, свързани с наркобизнеса, разгорещени страсти или финансова изгода. Пиеше с колегите си, слушаше разказите на Нина за разследването по случая с Джоси Ферис, Елиз Льоблан и Анет Матисън. Вечеряше с жена си, караше дъщеря си на разни места, ходеше на бодибилдинг.
На 15 май 1999 година Карън Занд си тръгнала от училище след занятия, но не се прибра вкъщи.
Отначало родителите й си помислиха най-доброто. Сетне най-лошото. След седмица пред вратата им бе оставен пуловер.
Занд се обади на Нина. Тя веднага пристигна с колегите си. Пакетът бе отворен. Този път на пуловера не беше избродирано нищо и той не бе на Карън. Нейният беше оранжев, а този — черен.
На дрехата бе закачена бележка, отпечатана на лазерен принтер с шрифт куриер върху обикновена принтерна хартия:
Г-н Занд,
Това е пратка от Пощальончето. За останалото ще се наложи да почакате.
Нека това да бъде наказание за небогоугодните ти дела.
След месец трупът на Анет Матисън бе открит в едно дере на Холивуд Хилс. В същото състояние като Елиз Льоблан и пак без никакви улики. След това отвличанията на момичета престанаха, или поне тези, които бяха следвани от „доставка“ на пуловер.
Труповете на другите две жертви не биха намерени.
Два часа по-късно улицата съвсем опустя. „Барнс и Нобъл“ и „Старбъкс“ бяха затворени. Покрай пейката от време на време минаваха хора, бездомници, повлекли колички с оскъдните си вещи към местата си за спане. Поглеждаха мъжа на пейката и отминаваха. Никой не му поиска пари. Никой не посмя да му досажда.
Накрая Занд стана и хвърли празната си чашка в близкото кошче. Хрумна му, че можеше да влезе в книжарницата и да установи от кои места Праведника е имал най-добра възможност да наблюдава Сара Бекър. Макар че нямаше доказателства за това, Занд смяташе, че той внимателно следи жертвите, преди да нанесе удара си. Малко серийни убийци не постъпваха така. Възможно бе случаят с Карън да е бил изолиран, но на Занд не му се вярваше. Момичетата прекалено много си приличаха. Отвличанията бяха твърде добре изпипани.
Книжарницата щеше да почака. Той бе позволил на Нина да го убеди да се върне. Шокът от наученото и видяното бе помогнал за това. Искаше му се да вярва, че този път ще е различно, че този път ще направи нещо, че няма само да тича като луд из града и да крещи от ярост, че не може да открие мъжа, отнел му дъщерята. В търсене на човека, разбил живота му. Не можеше обаче да повярва.
Той се върна във „Фонтана“, по пътя купи някои продукти. Фоайето на сградата беше празно, в портиерската кабинка нямаше никой. Сградата изглеждаше пуста, сякаш вътре бе само той. Асансьорът слезе бавно, с мъчително скърцане.
Докато чакаше водата да заври, пусна телевизора. Си Ен Ен представяше сложния свят под формата на лесни за разбиране изречения. След няколко минути излъчиха специален репортаж. Малко преди обяд възрастен мъж с пушка излязъл на главната улица на някакво английско градче. Убил осем души и ранил други четиринайсет.
Никой нямаше представа защо.
Седях на предната дясна седалка на колата. Вратата бе отворена. Минаваше осем. Пиех кафе с мляко и пушех. Очите ми бяха ококорени и сухи и вече съжалявах за цигарата. Навремето бях пушач. Пушех много, но после се отказах. Предполагам, че е вредно за здравето. Цяла нощ обаче бях карал по тъмните пътища, сякаш опитвах да намеря изход от безкраен лабиринт от тунели, и си помислих, че една цигара ще ми помогне. Ако човек е пушил и после ги е отказал, в някои моменти започва да изпитва някаква празнота. Без цигара се чувстваш сам и безпомощен.
Бях спрял на главната улица на Ред Лодж, малко градче на сто и осемдесет километра от Дайърсбърг. Седях в колата, защото барчето, от което бях купил кафето, имаше строга политика против тютюнопушенето. В днешно време качеството на кафето, предлагано в едно заведение, е обратнопропорционално от вероятността да ти позволят да пушиш вътре. Тук кафето бе изключително добро — а навсякъде по стените имаха табелки със задраскани глави на пушачи. Затова излязох намусено с чашата си и седнах в колата, докато наоколо Ред Лодж постепенно се събуждаше. Хората щъкаха по улиците, отваряха магазинчетата за предмети, които човек купува, за да докаже, че е бил на почивка. Появиха се някакви мъже с кофи боя и четки и започнаха да освежават фасадата на една сграда от другата страна на улицата. Няколкото туристи бяха така навлечени с топли грейки и пуловери, че изглеждаха почти като топки.
Изпуших втората цигара до половината, присвих очи и я изхвърлих през прозореца. Със съзнанието, че волята ми е по-слаба от лъчите на най-бледата звезда на небосклона, взех кутията от таблото и я хвърлих към близкото кошче, изписано с призиви да пазим чистота. Попадението ми беше точно. Наоколо обаче нямаше кой да забележи спортния ми успех. Винаги става така. Случва се и в професионалния баскетбол. Зрителите като че никога не виждат, когато вкараш кош.
Не бях напуснал официално хотела. Просто взех касетата от видеото и излязох. Можеше да отида в бара, но този път реших, че не е уместно. Излязох, качих се в колата и потеглих. Обиколих бавно Дайърсбърг, като на два пъти минах през мястото на катастрофата на родителите ми. Касетата лежеше на седалката до мен. При второто ми минаване през кръстовището погледнах към нея, сякаш очаквах да ми помогне някак. Тя, разбира се, не ме улесни по никакъв начин, само ме накара да потреперя.
След известно време увеличих скоростта и напуснах градчето. Не поглеждах картата, просто карах.
Накрая излязох на I-90, небето тъкмо започваше да просветлява. Осъзнах, че трябва да си взема кафе, и отбих на отклонението за Ред Лодж. Влязох в града точно когато магазините отваряха.
Чувствах се замаян. Вероятно и гладен, макар че ми беше трудно да определя. Умът ми отказваше да работи, като кола, карана твърде дълго на неподходяща предавка.
Хората на двата по-стари отрязъка на записа със сигурност бяха моите родители. Нямаше причина да се съмнявам, че на първия, най-скорошен отрязък този, който снима, е баща ми. Трите сцени явно имаха някакво значение. Иначе защо да ми оставят касетата? Почти не бях в състояние да мисля за последната сцена, на която те явно изоставяха едно дете на улицата. Бях убеден, че това е мое братче или сестриче. Всичко в поведението на майка ми говореше за това. Детето или беше мой близнак, или те искаха да повярвам, че е така. Второто изглеждаше смешно. Ала имаше ли причина да вярвам, че някога съм имал сестра или брат? Че родителите ми съзнателно са го изоставили? И че баща ми е заснел всичко? Само едно обяснение имаше за всичко това: че са искали един ден да ми го разкажат и са съзнавали, че могат да ме убедят единствено ако го заснемат. Цяла нощ си представях тази сцена, опитвах да я тълкувам по различен начин. Все не ми се удаваше, но през цялото време не преставах да се учудвам на хладнокръвието им. Те съвсем спокойно търсеха място да се отърват от едното дете. Бяха избрали оживен квартал, с жилищни сгради и магазини, където детето скоро щеше да бъде забелязано. По някакъв начин това влошаваше нещата. То показваше, че са обмислили добре всичко, че го правят с пълно съзнание. Не искаха да убият детето. Просто се отърваваха от него. Бяха го планирали и изпълняваха плана.
Средната сцена беше по-малко необичайна. Ако не се смята странното връщане в миналото на хора, които, сега си давах сметка, никога не съм познавал, тя напомняше на обичайно приятелско събиране. Останалите на записа не ми бяха познати, но това не ме изненадваше. Приятелският кръг на всеки човек се мени с възрастта. Хората се променят, местят се. Познати, които са ти се стрували незаменими, постепенно се превръщат в поредните имена от списъка за изпращане на коледни картички. След време установяваш, че не си виждал този или онзи с десетилетия, картичките спират да идват и приятелството остава само в спомените. И така — до самия край, когато ти се иска да сте поддържали връзка, ако не за друго, то поне за да чуеш гласовете на онези, които си познавал в младостта си, които знаят, че този окаян вид е лоша шега на годините, че невинаги си изглеждал така.
Странното бе в начина, по който родителите ми се държаха пред камерата. В думите им. Сякаш са знаели или вярвали, че някой ден ще гледам този запис. На тяхно място аз бих отправил към детето си някое по-весело послание. „Здравей, синко, как я караш? Обичаме те.“ Майка ми изобщо не звучеше така. Гласът й бе тъжен, загрижен. Последната реплика на баща ми се беше запечатала още по-болезнено в съзнанието ми. „Чудя се какво е излязло от теб.“ Ама че послание към едно заспало петгодишно дете! Това някак си бе в пълно съответствие със закриването на „Ънриалти“ — което изразяваше огромната им липса на доверие към мен. Аз не се гордея особено от това, което съм постигнал в живота, но независимо от онова, което е излязло или не е излязло от мен, не съм зарязал детето си на улицата, още по-малко да го филмирам за идните поколения.
Нямах никакви спомени баща ми да е имал или дори да е използвал домашна кинокамера. И със сигурност не си спомнях да съм гледал подобни филми. Какъв смисъл има да снимаш семейството си, ако не предвиждаш един ден всички да се събирате около масата, да се смеете на странните стари дрехи и прически и да сочите колко са остарели всички? Ако навремето е имал навика да снима, защо бе спрял? И къде са филмчетата?
Оставаше първата сцена, онази, която бе снимана с видеокамера. Поради краткостта й и липсата на ясен смисъл явно тя съдържаше ключа към загадката. Не беше вероятно баща ми да е оставил безсмислени кадри при сглобяването на целия запис. Накрая той казваше нещо, но вятърът заглушаваше думите му. Трябваше да знам какво е то. Може би в него се криеше целият смисъл на записа. Може би не. Поне нещо обаче щях да науча от тези думи.
Затворих вратата на колата и взех телефона си. Нуждаех се от помощ, затова се обадих на Боби.
След пет часа бях отново в хотела. Междувременно минах през Билингс, едно от малкото селища в Монтана, които приличат на истински градове. Точно както бе предположил Боби и противно на моите очаквания, там имаше видеостудио, което да ми свърши работа. Сега в джоба си носех диск с цифрово копие на записа.
Когато минавах през фоайето, си спомних, че съм платил само за два дни след погребението, и спрях, за да удължа срока на престоя си. Служителката кимна разсеяно, без да отмества очи от телевизора, включен на информационния канал. Говорителят четеше известните досега подробности за масовото убийство в Англия, които бях чул вече по радиото в Билингс. Не изглеждаше да са открили нещо ново. Повтаряха едни и същи данни без прекъсване, като някакъв религиозен ритуал. Убиецът се беше барикадирал някъде за два часа, след това се бе самоубил. Вероятно в момента полицията обръщаше къщата му надолу с главата в търсене на някакво обяснение, на някого или нещо, върху което да хвърлят вината.
— Ужасно — промърморих, главно за да се уверя, че наистина съм привлякъл вниманието на момичето.
На дъската за обяви във фоайето имаше предупреждение, че хотелът очаква сериозно количество мисловни гении от известни търговски компании, и аз не исках в един момент да се озова на улицата.
Служителката не отговори веднага и аз тъкмо мислех да опитам отново, когато забелязах, че плаче. Очите й бяха пълни със сълзи, страните й — мокри.
— Добре ли сте? — попитах изненадан.
Тя се обърна към мен с разсеян поглед и кимна:
— Още два дни. Стая 304. Всичко е уредено, господине.
— Чудесно. Сигурна ли сте, че сте добре?
Тя изтри бързо лицето си с длан.
— О, да — отвърна. — Просто ми стана тъжно.
Сетне отново се обърна към телевизора.
Погледнах я от асансьора, докато чаках вратите да се затворят. Фоайето беше пусто. Тя все още се взираше в телевизора, неподвижна, сякаш гледаше през прозорец. Преживяваше това събитие, случило се на хиляди километри от нея, сякаш бе загубила близък роднина. Искаше ми се и аз да изпитвах такова съчувствие към онези хора, но не чувствах нищо подобно. Не че не ме интересуваше, просто онова, което минаваше през главата ми, не можеше да достигне сърцето ми. Събитието не беше толкова близо като атентатите в Световния търговски център, разтърсили собствената ми страна, отнели живота на хора, които са спестявали същите монети в същите детски касички с формата на прасенца. Съзнавах, че не би трябвало да има разлика, но имаше.
Когато влязох в стаята си, взех лаптопа си от гардероба, сложих го на масата и го включих. Докато чаках, извадих диска от джоба си. Видеокасетата бе скрита във взетата под наем кола. Цифровата версия на записа беше на диска. Когато компютърът благоволи да приключи с обичайните си занимания преди стартиране — душ, кафе, четене на вестници или каквото там му отнема толкова много време, — пъхнах диска в четящото устройство. Записът бе запазен под формата на четири MPEG-файла. Беше прекалено голям, за да бъде дигитализиран наведнъж и да се запише на един диск, без да губи качеството си. Затова в студиото запазих първия и последния отрязък на голяма разделителна способност заедно с част от сцената, заснета в къщата на родителите ми. Дългия епизод в бара оставих с по-ниско качество. Въпреки това цифровото копие едва се събираше на диска.
Първо опитах с „Кастинг ейджънт“, една стара програма за обработка на видеофайлове, която е доста смотана, но понякога прави неща, които не можеш да постигнеш с по-нов софтуер. Тя блокира толкова неспасяемо, че се наложи да рестартирам компютъра. Пробвах с друг продукт. Записът тръгна.
Превъртях го до края на първия откъс, онзи, който бе сниман някъде в планината, и изрязах последните десет секунди. Запазих това парче на хард диска. След това използвах друга програма, за да отделя звука. Знаех какво се вижда на екрана: група хора с черни палта. Исках да разбера какво казва операторът.
Запазих файла, изключих софтуера за обработка на видеоклипове и се въоръжих с дял арсенал звукообработващи програми: „Саундстейдж“, „Ес Пи Екс лаб“, „Аудиомелт про“. В продължение на половин час си играх с файла, пробвах различни филтри. Увеличаването на звука само разваляше качеството му, намаляването на страничните шумове го правеше още по-неразбираем. Успявах да доловя само една-две срички.
Накрая реших да подходя по-сериозно и взех десетсекунден отрязък от същия откъс, но малко преди репликата. Анализирах честотата на фоновия шум от вятъра и приложих такъв филтър, че да го елиминирам. Повторих операцията върху отрязъка с репликата на баща ми и той стана по-ясен. Малко по малко започнах да долавям отделни срички. Сложих си слушалките и затворих очи.
На четирийсетия път най-после го разбрах. „Избраниците“.
Спрях записа и свалих слушалките. Почти бях сигурен, че е това.
„Избраниците“.
Само дето не виждах никакъв смисъл. Звучеше ми като име на известен със своята неизвестност рок състав, макар че се съмнявах хората на записа да си изкарват прехраната с песни. Членовете на рок състави не ходят заедно по ски курорти. Те си вдигат къщи в псевдоколониален стил в различни краища на планетата и се срещат само когато трябва да си получат хонорарите. Така към ребуса се прибавяше още една загадка. Отново изгледах записа на компютъра с надеждата, че в този му вид ще забележа нещо, което съм пропуснал на касетата. Нищо интересно.
Останах известно време на стола, втренчен в една точка. Започна да се мръква. От време на време покрай вратата ми се чуваха стъпки, тракане на количка или приглушени разговори. Не им обръщах внимание.
Малко след шест часа мобилният ми телефон иззвъня и ме изкара от дрямката.
— Ехо. Уорд, Боби е.
В далечината се чуваха гласове и музика.
— Здрасти, човече — измърморих, като разтърквах очи. — Благодаря за съвета. В Билингс наистина ми свършиха работа.
— Супер. Само че не за това ти се обаждам. Намирам се в някакъв си… „Сакагауи“, май така се казва. Някакъв бар. На главната. Има огромна табела, ще ти извади очите.
Изведнъж се разсъних:
— В Дайърсбърг ли си?
— Разбира се. Кацнах току-що.
— Защо, по дяволите?
— Ами след като ми се обади, нямах какво да правя, та се хванах за нещо, което ти ми каза, и се поразрових.
— Къде си се поразровил?
— На едно място. Уорд, веднага си довлечи задника тук. Бирата ти ще се стопли. Имам новини, приятелю, и не са за телефона.
— Защо? — попитах, докато затварях лаптопа.
— Защото ще умреш от страх, като ги чуеш.
„Сакагауи“ бе голям мотел на главната улица. Имаше огромен разноцветен неонов надпис, който се виждаше от километри и привличаше непредпазливите пътници като магнит. При първото си посещение при родителите ми бях издържал тук точно десет минути. Стаята, която ми дадоха, приличаше на музейна експозиция на мебели от шейсетте, а килимът й бе като козината на бездомно куче. Отначало си помислих, че нарочно са целели този ефект, но като се вгледах, установих, че обзавеждането просто не е променяно от годината на раждането ми. След като установих, че няма и обслужване по стаите, се изнесох начаса. Никога не бих останал в хотел без рум сървис.
Фоайето беше малко и влажно и миришеше силно на хлорна вар, вероятно защото малкият басейн се намираше в съседното помещение. Побелелият старик на рецепцията ме насочи към горния етаж, без да си дава труда да проговори, но ме изпрати с любопитен поглед. Когато се качих в бара, разбрах защо. Там не беше особено оживено. В средата имаше барплот с една–единствена сервитьорка. Отстрани се мъдреха ред допотопни игрални автомати и неколцина не по-млади клиенти търпеливо пускаха монети в тях. Живи вкаменелости. От големите прозорци в предната част на салона се виждаха паркингът и улицата. Няколко двойки, разпръснати по масите, говореха на висок глас, вероятно с надеждата, че така ще създадат поне малко атмосфера. Напразно.
Боби Нигърд седеше до прозореца.
— Какво, по дяволите, означава това „Сакагауи“?
Аз се настаних срещу него.
— Сакагауи била индианската девойка, която съпровождала Люис и Кларк2. Помагала им да се разбират с местните, да не се забъркват в неприятности и други такива неща. Експедицията минала недалеч оттук, на път за планините Бътърут.
— Благодаря, професоре. Но не е ли рисковано да се каже „девойка“ в наши дни? Няма ли да се разтълкува като полова дискриминация или нещо подобно?
— Вероятно. И знаеш ли какво? Изобщо не ми пука. По-добре е от „женска“.
— Така ли мислиш?
— Както и да е. Радвам се да те видя, Боби.
Той ми смигна и се чукнахме. Изглеждаше както винаги, а не се бяхме виждали от две години. Беше малко по-нисък от мен и малко по-широкоплещест. С къса коса, винаги леко зачервено лице и общ вид на човек, който няма да се впечатли много, ако го удариш с бухалка. Някога служеше в армията и все още приличаше на войник, макар и не от тези, които виждаме по телевизията.
След като отпихме, Боби остави халбата си, огледа се и отбеляза:
— Голяма дупка.
— Защо тогава си тук?
— Заради скапания надпис навън. Привлече ме като муха. Защо? Има ли по-добро място за отсядане в града?
— Не, исках да кажа, какво правиш в Дайърсбърг?
— Ще стигнем и до това. Между другото, как я караш? Моите съболезнования, човече.
Изведнъж, може би защото седях до приятел, смъртта на родителите ми отново ме натъжи. Неочаквано се почувствах потиснат, както вероятно ще се чувствам от време на време до края на живота си, независимо какво са направили. Понечих да кажа нещо, но замълчах. Чувствах се уморен, объркан и тъжен. Боби отново чукна чашата си в моята и двамата отпихме. Той помълча още малко, сетне смени темата:
— И така. Какво правиш напоследък?
— Нищо особено.
Той вдигна вежди:
— Нищо особено или „по-добре не питай“?
— Не. Просто не си струва да говорим за това. Може би има една-две професии, които още не съм пробвал, но се съмнявам, че ще се справя по-добре. Навсякъде ме хващат да зяпам през прозорците, а работодателите не разбират каква ключова роля има това занимание в съвременния свят.
Той кимна:
— Малодушие и липса на далновидност. Всички са еднакви.
Махна на сервитьорката за още две бири.
След като отегченото момиче ни донесе напитките, побъбрихме още малко. Една от предишните ми работи бе към ЦРУ, но беше доста по-скромна, отколкото звучи. Останах седем години и там се запознах с Боби. Сдружихме се веднага, макар че той бе в оперативния отдел, а аз прекарвах повечето си време пред компютъра. Напуснах Управлението, когато преди няколко години въведоха ежегодни тестове на детектора на лъжата. Тогава ЦРУ загуби много служители, възмутени от тази липса на доверие към тях. Аз напуснах, защото бях вършил разни неща. Нищо сериозно, разбира се. От тези неща, за които могат да те вкарат в затвора. ЦРУ може да не е най-изправната организация в света, но все пак се старае служителите му да избягват да вършат углавни престъпления. Аз бях използвал някои връзки, за да си осигуря допълнителни доходи, бях източил малко пари през дупките в системата. Нищо повече. Нищо особено. Да си кажа право, никога не съм вършил нищо сериозно.
Макар че сега живееше в Аризона, Боби все още работеше от време на време за Управлението и поддържаше връзки с няколкото ни общи приятели. Двама от тях в момента опитваха да се инфилтрират във военизирани нелегални групировки и тази новина ме накара да се зарадвам, че съм напуснал. Това не е работа за човек, който цени живота си. Един от двамата, хилав хлапак на име Джони Клер, дори живееше в скривалището на една от тези групи, сбирщина от фанатици, обитаващи някаква гора в Оклахома. По-добре, че не бях на негово място, макар че Джони бе достатъчно чалнат, за да изпъква дори в такава компания.
— Добре — каза Боби, след като се въоръжи с друга бира. — Обясни ми сега как изведнъж реши да дигитализираш семейните видеозаписи.
— Може би ще ти кажа — отвърнах, възхитен от начина, по който опитваше да измъкне информация от мен, без да издаде своята.
Това беше стар трик. Когато работехме заедно, той се занимаваше с разпити на преселници от Близкия изток. Накрая всички проговаряха. След това го прехвърлиха в отдела за електронно наблюдение със специалност обработка на видеозаписи.
— Но не е задължително — добавих. — Със сигурност няма да изкопчиш нищо, докато не ми разкриеш защо скочи толкова неочаквано на самолета и прелетя три щата. Сигурно не е само за да ме черпиш бира.
— Добре. Добре. Да те попитам първо нещо. Къде си роден?
— Боби…
— Отговори ми на въпроса, Уорд.
— Знаеш много добре къде съм роден. В общинската болница на Хънтърс Рок, Калифорния.
Названието на градчето излезе от устата ми с тази лекота, с която бих казал името си. Това бе едно от първите неща, които съм научил.
— Да бе. Казвал си ми. Все се тюхкаше, че никой вече не използва апостроф в „Хънтър’с“.
— Да, много ме дразни.
— Прав си. Направо скандално. Така. Като ми се обади преди няколко часа, ти спомена, че си намерил видеозапис, свързан по някакъв начин с детството ти. Както вече ти казах, нямах какво да правя, а в службата съм заобиколен отвсякъде от компютри, пък и вече си бях свършил ръчната работа за деня.
— Надявам се да не си я вършил, докато говорехме по телефона.
— Ще ти се — усмихна се лукаво той. — И така, викам си, абе защо не се поровя малко в живота на стария Уорд?
Изгледах го сърдито — въпреки че ми беше приятел, не ми стана никак хубаво.
— Знам, знам — вдигна виновно ръка той. — Отегчавах се, нали ти казвам. Извинявай. Та, както и да е, сядам аз пред компютрите и влизам в няколко бази данни. Да ти кажа отсега, че не съм намерил нищо, за което вече да не знаех. Викан за справка на няколко пъти, освободен поради липса на улики, дрън-дрън. Освен това главният свидетел се отказал. Задържан в Ню Йорк през 1995-а по дело за наркотици, но освободен, когато си се съгласил да дадеш информация за някаква студентска група в Колумбийския.
— Те бяха задници — изсумтях. — Расисти. Освен това единият чукаше гаджето ми.
— Разказвал си ми го вече и на мен изобщо не ми пука. Ако не го беше направил, нямаше да се изтърсиш в Управлението и нямаше да се познаваме, а това щеше да е голяма загуба за мен. Както казах, не открих нищо, което вече да не знаех. Ако има още нещо, сигурно си го потулил добре. Ама наистина добре. Можеш да ми кажеш, ако искаш.
— Няма начин. Един мъж трябва да има някои тайни.
— Е, добре, пази си ги. Аз пък знам нещо наистина интересно.
— Какво?
— След около час бях преровил вече всичко и пак започнах да скучая, затова се заех с миналото ти в Хънтър’с Рок — с апостроф. Намерих адреса на родителите ти, датите, когато са се нанесли и са напуснали. Заселили се там на 9 юли 1954 година, мисля, че е било петък. Плащали си редовно данъците, правили, каквото правили. Баща ти работел в „Голстън риалти“, майка ти била на половин работен ден в един магазин. След малко повече от десет години си се пръкнал и ти.
— Точно така.
Започвах да се питам какво става.
Боби поклати глава:
— Грешка. В окръжната болница на Хънтърс Рок няма записан никакъв Уорд Хопкинс на твоята дата.
Стори ми се, че не съм чул правилно.
— Моля?
— Не си записан и в многопрофилната болница на Бонвил, нито в „Джеймс Б. Нолан“, нито в кое да е друго лечебно заведение в радиус от триста километра.
— Не може да съм записан другаде. Аз съм роден в окръжната. В Хънтърс Рок.
Той отново поклати глава:
— Не, не си.
— Сигурен ли си?
— Не само че съм сигурен, ами проверих и до пет години преди и след датата ти на раждане, в случай че си заблуждавал хората по някаква причина, от суетност или просто защото не можеш да смяташ. Няма никакъв Уорд Хопкинс. Никакъв Хопкинс с каквото и да било друго малко име. Не знам къде си роден, приятелю, но със сигурност не е в Хънтърс Рок или околностите.
Аз отворих уста. Отново я затворих.
— Може да не е важно — добави той, като ме погледна изпитателно, — но има ли това никаква връзка с нуждите ти от апаратура за дигитализиране на видеозаписи?
— Пусни го пак — каза той.
— Наистина не мисля, че ще го издържа още веднъж, Боби.
Той ме погледна. Седеше на един от двата стола в стаята ми, наведен над лаптопа. Току-що му бях пуснал файловете и сериозно мислех, че съм ги гледал достатъчно за този ден. Може би за целия си живот.
— Имай ми доверие. Няма какво повече да се види.
— Добре. Пусни ми сега звуковия файл.
Той изслуша преработения вариант няколко пъти, след това го спря и кимна:
— Наистина звучи като „Избраниците“. И нямаш никаква представа какво може да назовава, така ли?
— Никаква.
— Търси ли думата?
— В тълковния речник ли?
Той завъртя очи:
— В Мрежата, разбира се.
— Бога ми, не.
Аз харесвам Интернет. Наистина. Всеки път когато ми трябва някоя безплатна програма или се интересувам от времето на другия край на планетата, или ми се прииска да видя момиче по бельо, пускам модема в действие. Като източник на информация обаче Нетът е пълна нула. Получаваш милиарди данни, които се прескачат, за да привлекат вниманието ти, а онова, което наистина търсиш, остава заровено някъде. Като че ли винаги когато ми трябва нещо определено, на екрана ми излиза съобщение за грешка.
— Ти си пълен консерватор, Уорд.
Боби вече включваше кабела в телефона. Прииска ми се да не бях хвърлял цигарите сутринта. След пет минути той поклати глава:
— С големите търсачки не излиза нищо, нито с няколкото специални програми, които случайно знам и използвам за проникване в особено секретни компютърни системи.
— Ето ти го твоя Интернет. Глухоням оракул, страдащ от амнезия.
— Това не означава, че вътре няма нищо. Просто сайтовете, в които се среща думата, може би не са достъпни за търсачките.
— Боби, няма причина да смятаме, че ще намерим нещо там. Това е просто една дума. Ако сложиш стадо маймуни да тракат безцелно по клавишите, някоя от тях рано или късно ще я уцели. Това обаче не означава, че ще направи с нея уебстраница, а и да направи, какво общо може да има тя с родителите ми?
— Сещаш ли се за нещо по-разумно?
— Да. Бутилката вече свършва, а аз съм уморен и искам да пия още.
— Ще пием след това.
— След кое? Вече се убеди, че в Мрежата няма нищо.
Боби потропа известно време с нокти по масата, втренчен с присвити очи в завесите. Имах усещането, че чувам как в главата му се въртят зъбни колелца. Започвах да се отегчавам, чувствата ми бяха притъпени от алкохола. През последните няколко дни ми се беше събрала твърде много нова информация и умът ми бе размътен.
— В къщата сигурно има още нещо — рече накрая той. — Нещо, което си пропуснал.
— Само ако е скрито в някоя крушка. Разрових навсякъде. Няма нищо интересно.
— Всичко изглежда различно, когато знаеш какво търсиш. Мислил си, че трябва да има друга бележка. Затова си търсил бележка. Това, че си се сетил за видеото, е чиста случайност.
— Не — възразих. — Сетих се за него, защото къщата беше подредена по такъв начин. Мисля, че баща ми нарочно е…
Замълчах. Скочих и разрових из куфарчето на лаптопа.
— Какво?
— Записах хард диска му. Това е единственото място, ако може да се нарече място, където не съм търсил.
Седнах до Боби и пъхнах диска в компютъра. Изкарах прозорец за търсене и написах „избраниците“ в текстовата графа. Лаптопът побръмча известно време.
„ТЪРСЕНАТА ОТ ВАС ДУМА НЕ БЕШЕ НАМЕРЕНА“
Опитах с „избрани“, но пак нищо.
— Е, това е — казах. — Хайде към бара.
Изправих се в очакване Боби да се присъедини към мен, но той отвори нов прозорец за търсене.
— Какво правиш?
— Ще проведа търсене в текстовото съдържание на всички файлове. Ако тези „избраници“ са нещо важно, няма логика да съществува файл с подобно име. Сигурно е скрито някъде. Може да фигурира вътре в някой файл.
Съгласих се. Дискът се четеше бързо и процесът отне само няколко минути.
Думата отново я нямаше.
Боби изруга:
— Защо, по дяволите, просто не ти остави писмо? Да ти каже направо каквото толкова е искал да знаеш?
— Задавах си този въпрос вече хиляди пъти. Хайде, откажи се.
Той продължаваше да седи.
— Виж — продължих. — Знам, че го правиш заради мен, и съм ти много благодарен, но през последните двайсет и четири часа открих, че родителите ми или са били побъркани и някога съм имал близнак, или са били наистина чалнати и са искали да си помисля, че съм имал такъв. От дни не съм слагал нищо в устата си. Имах глупостта да лапна цигара тази сутрин и сега ми се пуши, та две не виждам. Скапан съм. Отивам в бара.
Той се обърна към мен, но погледът му бе отнесен. Виждал съм го и преди в такова състояние. Това означаваше, че дори не ме чува какво му говоря, че няма да се опомни, докато не завърши хода си на мисли.
— Ще те чакам там — рекох и излязох.
Спомням си, че като малък изпитвах голяма гордост, че комарите не ме хапеха. Когато ходехме на екскурзии с родителите ми или от училище, повечето бързо се покриваха с малки, червени, адски сърбящи пъпки — въпреки всякакви кремове, спрейове и мрежи против насекоми. Аз оставах не засегнат. Може би веднъж съм имал една пъпка, на глезена. Странен повод за гордост, но нали знаете какви са децата. Когато разбере, че не е център на вселената, човек отчаяно търси нещо, което да го отличава от останалите. Аз бях Момчето, което не се бои от комари. Внимание, дами и господа, проявете малко уважение. Това е Насекомонедостижимия, Комароустойчивия. По-късно, след като навърших двайсет години, аз си дадох сметка, че може би не съм разбрал правилно. Вероятно комарите ме хапеха не по-малко от всеки друг. Просто аз нямах достатъчно силна имунна система и ухапванията не се възпаляваха. Това все още си беше „особено“ качество (вече бях достатъчно голям, за да си дам сметка, че не се различавам твърде от останалите хора, и искрено се надявах да е така), но в друго отношение. Просто не бях комароустойчив.
С тези мисли седях в бара и чаках Боби. Семейството, животът ми изведнъж се бяха превърнали в неразбираеми за мен неща. Сякаш сградите, които виждах всеки ден, бяха някакъв декор. Всъщност аз не виждах едни и същи сгради всеки ден. След напускането на Управлението нямах нито постоянна работа, нито постоянно местожителство и срещата с Боби ми го припомни по-красноречиво отвсякога. Занимавах се по малко с това и с онова. Живеех в мотели, хранех се в ресторанти, мотаех се по летища, разговарях с непознати, четях надписи, предназначени за тълпата и без никакво значение за мен. Бях заобиколен от хора, които явно водеха нормално съществуване. Обикновени хора. С обикновен живот. За разлика от моя. Не можех да се обърна и да кажа: „Ето, това съм постигнал.“
Барманът не пропусна да спомене инцидента от предишната ни среща.
— Мислиш ли пак да вадиш пистолет?
— Не и ако ми донесеш фъстъци.
Той остави една чинийка на масата ми. Беше добър барман, реших аз. Този път барът не беше пълен с костюмирани подобия на мъже. Имаше само четирима старци в един ъгъл. При влизането ми те ме изгледаха мрачно. Не ги обвинявах. Когато стана на тяхната възраст, и аз ще мразя младите. Всъщност вече ги мразех, тези стройни, голобради сополанковци. Затова нищо чудно, че старците са винаги толкова начумерени. Половината им приятели са мъртви, чувстват се ненужни и следващото интересно събитие, което може да се случи в живота им, е неговият край. Те дори не си правят илюзиите, че като спортуват, тялото им ще изглежда по-добре, че ще срещнат някоя красива жена в петък вечерта или че кариерите им внезапно ще започнат небивал възход и те ще се оженят за филмови звезди. Те вече са минали през този период. Вече са се примирили с болежките и лошото зрение, чувстват промените на времето с костите си и нямат много за правене, освен да гледат как децата и внуците им карат с главата напред и допускат всички грешки, за които са ги предупреждавали. Затова изобщо не ги обвинявам, че са малко странни. Дори се чудя защо старците не се тълпят по улиците, за да ругаят и размахват юмруци, и защо не се напиват до безпаметност. При тези демографски прогнози вероятно това може скоро да се очаква. Банди от осемдесетгодишни старци, надрусани и търчащи като побеснели. Е, може би все пак кретащи като побеснели и с един час следобедна бандитска дрямка.
След известно време групичката в ъгъла явно реши, че няма да засвиря на някой писклив музикален инструмент или да направя нещо неприлично. Захванаха се отново с работата си, а аз с моята. Продължихме да съществуваме съвместно като два вида червеи в кална локва.
След почти два часа се появи Боби. Забеляза ме в сепарето, даде знак на бармана да донесе още две и се приближи.
— Приличаш на парцал — отбеляза със странно изражение на лицето.
— По десетобалната система бих си дал шест.
— Добре. Открих нещо.
Това ме поотрезви, вдигнах глава. Той държеше някакво листче.
— Наложи се да ползвам принтера на рецепцията — обясни.
— Къде, по дяволите, се бави пиенето?
В този момент барманът се появи с поръчката.
— Още фъстъци? — попита.
— О, не — отвърнах аз. — Двама сме достатъчни.3
Захилихме се. Барманът се оттегли. Боби търпеливо изчака да се успокоя. Мисля, че бях на път да изпадна в истерия.
— Добре — казах след малко. — Думай.
— Първо реших още веднъж да се поровя в Мрежата. Не намерих нищо за „Избраниците“.
— Как не ти омръзва да вършиш едно и също нещо по сто пъти!
— После отново погледнах диска — продължи той, без да ми обръща внимание. — Сканирах паметта, проверих за скрити файлове и тъй нататък. Нищо. След това прегледах програмите, които не са много.
— Татко не беше голям компютърен гений. Затова не си дадох труда да търся в компютъра.
— Така е. Но е ползвал Интернет.
Вдигнах рамене:
— Имаше имейл. Освен това имаше сайт за фирмата, макар че някой друг го поддържаше. От време на време му хвърлях по един поглед.
Това ми се струваше по-лесно, отколкото да им звъня по телефона. След изгонването ми от колежа не бях много наясно какво ще правя. И със сигурност не знаех защо съм прекъснал следването си и с какво ще си изкарвам прехраната. Родителите ми никога не се бяха интересували от политика, но бяха преживели шейсетте, както много добре личеше от касетата. Тогава, като всички младежи, се бяха поддали на обществените настроения. Постъпването ми в ЦРУ нямаше да ги впечатли особено. Затова пазех този факт в тайна от тях, без да си давам сметка, че така не ги допускам до нито едно кътче на живота си. Разбира се, сега това не ми се струваше чак толкова странно, като се има предвид какво бяха скрили те от мен.
Боби поклати глава:
— На диска има и „Експлорър“, и „Навигейтър“. Баща ти редовно е използвал и двата браузъра. Има и доста отправки.
— Към какви сайтове?
— Към какви ли не. Информационни. За пазаруване онлайн. Спортни.
— Без порно?
Той се засмя:
— Без.
— Слава Богу!
— Проверих всеки сайт, в който е влизал. Дори онези, кои то изглеждаха маловажни. В случай че е сменил името на букмарка, за да прикрие връзката към истинския сайт.
— Хитър си.
— Баща ти също не е падал по-долу. Имаше един такъв случай, скрит във файл със сто и шейсет букмарка на изключително скучни сайтове, засягащи търговията с недвижими имоти. Връзката бе наименувана „Наскоро продадени имоти на Мизнър/Интеркоустал“. Говори ли ти нещо?
— Адисън Мизнър е архитект от двайсетте и трийсетте. Построил е доста луксозни сгради в Маями и Палм Бийч. В стил италиански вили. Много се търсят и са безбожно скъпи.
— Доста шантави неща знаеш. Добре. Само че линкът изобщо не води към сайт за недвижими имоти. Води към празна страница. Затова си викам, мамка му, задънена улица. Няколко минути ми бяха нужни, за да забележа, че на страницата има прозрачна графика със скрити връзки. Заех се да ги проследя и попаднах на сайтове с доста странни линкове.
— В какъв смисъл странни?
Той поклати глава:
— Просто странни. Приличаха на обикновени уебстраници, пълни с ненужни подробности, лоша пунктуация и безвкусни комбинации от цветове, но съдържанието им изглеждаше извънредно скучно. Имаше обаче нещо много необичайно в тях. Сякаш бяха фалшиви.
— Защо му е на някого да прави фалшиви уебстраници?
— Е, и аз се запитах същото. Проследих повечето връзки, но все задънваха или даваха грешка. На всяка страница обаче имаше един линк, който водеше към повече от една-две други страници. По едно време започнаха да ми искат пароли. Отначало бяха лесни. Успях да ги разшифровам с няколкото полезни програмки, които намерих на компютъра ти. Между другото, имаш нужда от още оперативна памет. Скапаният лаптоп ми заби цели пет пъти. След това (надявам се, че нямаш нищо против няколко междуградски разговора от стаята ти) се наложи да потърся помощ от неколцина приятели специалисти. Трябваше да използвам обиколни пътища, задни вратички и така нататък. Някой, който наистина е знаел какво прави, е поставил цял куп пречки.
— Добре, но какъв е смисълът? Със сигурност някой може да си качи на букмарк последния линк и така да влиза директно в основната страница. Защо да създават такъв лабиринт от връзки и страници?
— Предполагам, че адресът на основната страница се сменя през определен период. Както и да е, стигнах до края.
— И какво имаше там?
— Нищо.
Втренчих се невярващо в него.
— Повтори.
— Нищо. Там нямаше нищо.
— Боби, това е глупава история. Скапана. Само че как така „нищо“?
Той ми подаде листа. На него бяха отпечатани само две думи: ВДИГАМЕ СЕ.
— Ето това имаше — заяви той. — Два часа си загубих, за да стигна до една страница без никакви линкове и само с тези две думи. Похабих цял тон хартия, но разпечатах единствено пътя, по който стигнах до това, като и някои данни, необходими за повторния достъп. Записах и Ай Пи адреса на последната страница.
— И къде е това?
— В Аляска.
— По-точно?
— Аляска. После Париж. Германия. Калифорния.
— Какви ги приказваш?
— Адресът на сайта се мени постоянно. Обикаля целия свят, но на мен ми се струва, че сървърът не е на никое от тези места. Това е сайт — фантом. Не съм най-големият компютърен гений, но разбирам от това-онова, а през целия си живот не съм виждал подобно нещо. Дадох задача на двама приятели да се занимаят с проблема, но каквото и да открият, тук става нещо странно.
— Без майтап.
— И не е само в това, което се случва с теб. На мен това ми е работата. Трябва да разбера как го правят. И кои са. — Той отпи голяма глътка и ме изгледа сериозно. — Ами ти? Какво смяташ да предприемеш? Освен че ще изгълташ още няколко чаши.
— На записа има три отрязъка. По въпроса с последния не мога да сторя нищо. Не мога да намеря… другото дете. — За малко да кажа „моя близнак“, но се отказах от този израз в последния момент. — Нямам представа в кой град е станало, а и е било преди трийсет години. Той или тя може да е на другия край на света. Да не е вече между живите. Третият отрязък явно не води никъде. Затова смятам да потърся онова място в планината.
— Разумен план. Аз ще ти помогна.
— Боби…
Той поклати глава:
— Не бъди глупак, Уорд. Родителите ти не са загинали по случайност. Много добре го знаеш.
Вероятно наистина съм го знаел, макар че не желаех да го изразявам с думи. Боби го направи вместо мен:
— Били са убити.
Нина седеше на двора със Зоуи Бекър. Нощта бе студена и тя вече съжаляваше, че не е приела разсеяното предложение на домакинята да й сипе чай. Занд вече бе говорил с жената, беше огледал стаята на момичето и сега разговаряше вътре с бащата. Никой от Бекърови не се изненада от това вечерно посещение на двамата детективи. Животът вече течеше в твърде различна от нормалната посока. Двете жени поговориха известно време, но скоро се умълчаха. Зоуи наблюдаваше потрепващите пръсти на крака си. Поне натам бяха насочени очите й. Нина се съмняваше, че изобщо вижда нещо, кракът й просто отмерваше темпото на мислите й. Агентката се радваше, че мълчат, защото знаеше кое е единственото, от което се интересува домакинята й. Дали дъщеря й бе все още жива? Смяташе ли Нина, че ще успеят да я върнат? Или в тази къща завинаги щеше да остане една празна и тъмна стая като студената черна дупка в душите им? На стената на стаята имаше плакат на някаква група, за която никой от тях не беше чувал. Затова какъв бе смисълът от него сега?
Нина не можеше да отговори на тези въпроси и когато жената понечи да каже нещо, тя я изгледа със страх. Зоуи обаче просто заплака. Нина не направи опит да я утеши. Някои хора приемат да бъдат успокоявани от непознати, други — не. Госпожа Бекър беше от вторите.
Нина се облегна назад и погледна през остъклената плъзгаща се врата в хола. Майкъл Бекър седеше на ръба на едно кресло. Занд стоеше зад дивана. Двамата с Нина бяха прекарали целия ден заедно, без да разменят и пет изречения. Сутринта бяха огледали отново мястото на отвличането, преди обичайната тълпа да залее улиците. След това посетиха училището на Сара Бекър. Занд огледа удобните за наблюдение места, подстъпите, местата, на които родителите чакаха децата си. Прекара много време там, сякаш се надяваше да зърне сянката на похитителя. Когато си тръгнаха, бе станал доста раздразнителен.
Не посетиха родителите на нито една от предишните жертви на Праведника. Имаха записите от водените с тях разговори и не вярваха да научат нещо ново. Нина ги знаеше наизуст и можеше да допълва, ако родителите пропуснат нещо. Като говорят с тях, само щяха да се объркат повече. Освен това вярваше, че ако Занд попадне на следите на убиеца, то ще е не толкова благодарение на нещо, което е научил, а с помощта на интуицията си.
Имаше и друга причина да държи Занд далеч от родителите. Не искаше някой от тях да се обади във ФБР или полицията, за да провери как върви разследването. Никой не знаеше, че Занд отново е привлечен по случая. Ако се разчуе, щеше да стане напечено. Този път нямаше да й се размине с мъмрене. Това щеше да е краят на кариерата й. Срещата му с Бекърови също беше риск, но трябваше да го поеме. Родителите бяха видели толкова много полицаи и агенти след изчезването на дъщеря им, че надали щяха да си спомнят точно този или да споменат за него някъде. Поне така се надяваше Нина. Надяваше се също разговорът им да запали някаква искра в мозъка на Занд.
И той да й каже, ако стане така.
— Мога да повторя всичко отначало, ако искате.
Майкъл Бекър бе разказал за събитията през онази вечер два пъти, отговаряше бързо и ясно на въпросите. Занд знаеше, че няма да узнае нищо полезно от този човек. Бе научил, че през седмиците непосредствено преди отвличането Бекър е бил толкова зает с работа, че почти не е забелязвал какво се случва около него. Затова поклати глава.
Бекър сведе очи.
— Не искате ли да попитате за нещо? Сигурно има още. Сигурно.
— Няма магически въпрос. Или ако има, аз не го знам.
Бекър вдигна поглед. Сигурно никой полицай не му беше казвал такова нещо.
— Мислите ли, че е жива?
— Да.
Бекър остана изненадан от увереността, която видя в лицето на полицая.
— Всички други се държат така, сякаш вече е мъртва. Не го казват, но си го мислят.
— Грешат. Жестоко грешат.
— Защо? — изхриптя Бекър.
— Когато убиец от този тип иска да се отърве от жертвата си, той обикновено скрива трупа и прави всичко възможно, за да попречи на идентифицирането му. От една страна, за да затрудни полицията. Прави го обаче и защото много от тези хора искат да скрият деянията си от себе си. Трите предишни жертви бяха намерени на открито, с част от собствените им дрехи и лични вещи. Този човек не се крие от никого. Той искаше да разберем кои са жертвите. За да достигне до желания от него край, е необходимо отвлечените да останат живи за известно време.
— Необходимо…
— Само една от предишните жертви беше сексуално насилвана. Освен леки травми на главата и обръсване на косата той не ги малтретира по никакъв начин.
— И освен убийството им, разбира се.
Занд поклати глава:
— Убийството не е малтретиране. То е край на мъченията. Според изследванията момичетата са държани живи около седмица след отвличането им.
— Седмица? Пет дни вече минаха.
Занд замълча. По време на разговора бе огледал внимателно стаята и сега забеляза нещо, което му беше убягнало. Купчинка учебници на една масичка. Бяха за по-големи ученици и следователно не принадлежаха на малката дъщеря. Той си даде сметка, че другият мъж го наблюдава.
— Знам — отвърна Занд.
— Стори ми се, че имате и друга причина да смятате, че е жива.
— Просто не вярвам да я е убил вече.
Бекър се изсмя рязко:
— Не „вярвате“? Само това ли? О, добре. Много обнадеждаващо.
— Не е моя работа да ви обнадеждавам.
— Не, предполагам, че не — съгласи се Бекър. Помълча за миг, сетне добави: — Тези неща наистина се случват, нали?
Занд знаеше какво има предвид. Че такива събития, за които хората обикновено само научават от вестниците и телевизията, наистина се случват. Неща като внезапна смърт, разводи и травми на гръбнака; като самоубийства и пристрастяване към наркотици; сцени като тази, в която около теб се събират куп безлични хора и повтарят: „Шофьорът не можа да спре.“ Случват се. Те са реални като щастието и любовта, като приятната топлина на слънчевите лъчи върху гърба ти, но се забравят по-трудно. След тях животът ти може никога да не е същият. Ти може да не си сред щастливците и всичко да продължи да се повтаря.
— Да, случват се — съгласи се Занд.
Без другият мъж да го забележи, докосна корицата на един от учебниците. Прокара пръст по грапавата повърхност.
— Какъв е шансът да си я върнем?
Въпросът бе зададен направо, със спокоен глас и Занд се възхити на Бекър за това. Обърна се.
— Трябва да приемете, че няма такъв.
Бекър остана потресен. Опита да каже нещо, но не можа.
— Всяка година от ръцете на такива мъже умират стотина души — продължи Занд. — Може би и повече. И то само в тази страна. Почти никой от убийците не може да бъде заловен. Ние вдигаме голям шум, когато хванем някого, сякаш сме върнали тигъра в клетката. Само че не сме. Всеки месец се ражда нов. Малцината, които залавяме, просто нямат късмет или са глупави. Повечето никога не попадат в ръцете ни. Тези хора не са някакво изключение. Те са част от обществото. При тях важат същите закони. Оцеляват най-приспособените. Най-умните.
— Пощальончето умен ли е?
— Той не се нарича така.
— Така го наричаха вестниците. И ченгетата.
— Той се назоваваше Праведника. Това име си е избрал сам. Да, умен е. Може би точно това ще причини провала му. Той се стреми прекалено много да спечели възхищението ни. От друга страна…
— Може никога да не го хванете. А ако не го хванете, ние няма да видим Сара.
— Ако я видите отново — рече Занд и прибра бележника и химикалката си, — това ще е дар от боговете. Животът ви ще се промени завинаги. Не е задължително да е към по-лошо. Просто така стоят нещата.
Бекър се изправи. Занд не си спомняше да е виждал човек, който да изглежда едновременно толкова уморен и толкова неспособен да заспи. Без да подозира, Майкъл Бекър си мислеше същото за него.
— Но вие ще продължавате да я търсите, нали?
— Ще сторя всичко, което е по силите ми. Ако е възможно да го открия, ще го открия.
— Защо тогава ми казвате да очаквам най-лошото?
В този момент обаче жена му влезе в стаята, следвана от агентката от ФБР, и полицаят не продума повече.
Нина благодари на Бекърови за вниманието и обеща да ги държи в течение. Увери ги освен това, че посещението им няма голяма връзка с хода на разследването.
Майкъл Бекър я изпрати с поглед, докато се отдалечаваше през двора. Остана загледан в мрака и след като двамата полицаи изчезнаха в нощта. Зоуи се качи на горния етаж, за да провери Мелани. Той се съмняваше, че малката му дъщеря спи. Кошмарите й от предишната година се връщаха и той не можеше да я обвинява за това. Той също не можеше да спи. Знаеше, че тя още използва заклинанието, което й бе написал, и тази мисъл изведнъж го изпълни с ужас. Иронизирането на злото не е защита от него, независимо какво си мислеха той, Сара или режисьорите на съвременните филми на ужасите. В един свят на насилие хуморът не помага. Той си спомни как бе обсъждал среднощните кошмари със Сара преди няколко години. Тя бе любопитно дете и го беше попитала защо хората се боят от тъмното. Той й разказа, че е останало от времето, когато човеците спели в пещери или на открито и дивите зверове ги нападали през нощта.
Сара го бе изгледала с недоверие:
— Да, но това е било преди ужасно много време. — Замисли се и след малко добави: — Не. Сигурно се боим от нещо друго.
Майкъл вярваше, че е права, ние не се страхуваме от чудовища. Чудовищата са измислица за самоуспокояване. Ние знаем на какво са способни представителите на собствения ни вид и се боим сами от себе си.
След известно време той затвори вратата и влезе в кухнята. Направи кафе — това се бе превърнало в нещо като ритуал през последните вечери. Занасяше кафеварката в хола заедно с две чаши и кана топло мляко. Може би и малко бисквити. Зоуи отказваше да сложи друго в устата си. След това седяха пред телевизора и чакаха времето да мине. Старите филми бяха най-добрият вариант. Нещо от времето преди раждането на Сара, преди началото на този кошмар. Понякога разговаряха, но обикновено мълчаха. Зоуи седеше близо до телефона.
Докато вадеше чашите от новия шкаф (масивна чамова мебел, донесена от Англия след последното му ходене там), Майкъл Бекър се замисли за думите на полицая. Даде си сметка, че за пръв път от отвличането чувства някаква наченка на надежда. До сутринта щеше да я е изгубил, но сега се радваше на това моментно облекчение. Чувстваше я, защото му се струваше, че я е доловил между думите на полицая, сред онова, което беше премълчал.
Жената бе показала служебната си карта, но мъжът дори не се представи. С почти суеверната надежда, че знанието за дадено събитие може да помогне за смекчаването на последствията от него, Майкъл Бекър бе прочел всичко, което откри, за предишните престъпления на похитителя на дъщеря му. Разрови се в Интернет за статиите, отразяващи случаите, и дори намери книжката, написана за тях. В хода на това търсене дори пренебрегна работата си. Не беше докосвал „Мистерии“ от нощта на отвличането. Предполагаше, че никога няма да се захване отново с този сценарий, макар че нищо неподозиращият му партньор продължаваше да държи на срещата в телевизионното студио. Ван имаше пари, а връзките му сякаш не свършваха. Той щеше да оцелее.
От търсенето си Майкъл бе научил, че освен Льоблан, Джоси Ферис и Анет Матисън приблизително по същото време е изчезнало още едно момиче. Дъщерята на полицай, участвал в разкриването на други двама серийни убийци. Имаше предположения, че е отвлечена като наказание за успехите на баща й. Той се намесил в разследването въпреки несъгласието на ФБР и поне един вестник намекваше, че постигнал сериозен напредък, докато колегите му определено се проваляли. След това просто изчезнал. Полицаят се казваше Джон Занд. Пощальончето, доколкото се разбираше от пресата, не бил заловен. В една ретроспективна статия, публикувана година след отвличанията, се съобщаваше, че госпожа Дженифър Занд се върнала във Флорида при родителите си. Журналистът не беше успял да открие нищо за детектива.
Сега Майкъл размишляваше, че независимо какво дават по телевизията, двамата с жена му трябва да поговорят. Щеше да сподели с нея мислите си за тазвечерния посетител и да й предложи да не споменават нищо за него пред полицаите, които щяха да идват занапред.
И още нещо. Макар че доверието му в думите бе сериозно разклатено, той вярваше, че думите и имената са колоните, на които се крепи реалността. Те я очовечаваха. Те внасяха порядък в хаоса.
Той вече нямаше да мисли за Пощальончето. Щеше да го нарича Праведника. И междувременно щеше да си мисли най-лошото. Полицаят беше прав. Нещо повече, Майкъл Бекър вярваше, че това би желала и Сара.
Седяха пред „Сморгас борд“, посещавано главно от сърфисти кафене на десетина метра от мястото на отвличането. Киснеха тук вече час и заведението скоро щеше да затваря. Единствените други клиенти бяха двама младежи, приведени над една съседна маса и сърбащи вяло от големи чаши.
— Мислиш ли нещо, или просто гледаш?
Занд не отговори веднага. Погледът му бе насочен към улицата. Почти не беше помръднал. Кафето му бе изстинало. Беше изпушил една цигара, но бе дръпнал само няколко пъти. Вниманието му бе насочено към съвсем друго място. Приличаше на ловец, на хищник, готов да чака неподвижно жертвата си, без да се отегчава, да нервничи или да се разсейва.
— Не всички се връщат — отбеляза раздразнено тя.
— Знам. Не чакам него.
Тя се изсмя:
— Глупости. Ако не е това, сигурно си се парализирал.
За нейна изненада той се усмихна:
— Мисля.
Тя скръсти ръце.
— Ще споделиш ли?
— Мисля си каква загуба на време е това и се чудя защо ме накара да се върна.
Нина си даде сметка, че гримасата му не е била усмивка.
— Доведох те, защото си помислих, че може да помогнеш. — Тя помръдна неловко на стола си. — Джон, какво ти става? Знаеш защо те доведох. Защото ми помогна преди. Защото ценя съвета ти.
Той отново се усмихна и този път тя потрепери.
— Какво постигнах предишния път?
— Не знам — призна тя. — Кажи ми. Какво стана?
— Знаеш какво.
— Не, не знам! — ядоса се тя. — Знам само, че беше стигнал донякъде. Започна да се спотайваш и да се криеш, не ми казваше нищо, въпреки че дотогава разчиташе на мен да ти източвам информация от Бюрото. Информация, която иначе нямаше как да получиш, защото собственият ти началник те беше отстранил от случая. Аз ти направих услуга, а ти ме отряза.
— Никаква услуга не си ми направила. Просто искаше да ме използваш.
— О, майната ти, Джон! — тросна се тя.
Двамата младежи на съседната маса подскочиха като марионетки, чийто кукловод изведнъж е дръпнал конците.
Тя понижи глас и заговори бързо:
— Ако наистина ме мислиш за такава, защо не се върнеш в скапания Върмонт? Скоро ще падне сняг. Можеш да легнеш в него и да умреш.
— Да не искаш да кажеш, че си ми помогнала от добра душа?
— Да, разбира се, защо иначе?
— Въпреки че заради теб изневерих на жена си?
— Това е глупаво. Не ме обвинявай за забежките си.
Занд срещна гневния й поглед. Помълчаха, сетне тя внезапно сведе очи.
Той се изсмя кратко:
— Искаш да ме заблудиш, че аз владея положението, нали?
— Какво?
Тя се прокле наум.
— Това внезапно свеждане на очи. Балсам върху мъжкото ми самочувствие. След като отново се почувствам в пълната си власт, пак ще заиграя по свирката ти.
— Станал си истински параноик, Джон — обвини го тя, въпреки че той бе отгатнал; даде си сметка, че е прекарала прекалено много време сред глупци. — Просто не искам да споря с теб.
— Какво мислиш за косата?
— Каква коса? — смръщи вежди Нина, объркана от внезапната смяна на темата.
— Праведника. Защо им реже косите?
— Ами за пуловерите. За да избродира имената им.
Занд поклати глава и запали нова цигара.
— За това не му е нужно да обръсва цялата глава. Всички момичета имаха дълга коса. Когато ги намериха обаче, бяха остригани. Защо?
— За да нямат вече човешки вид. За да ги убие по-лесно.
— Възможно е. Така смятахме тогава. Сега обаче се чудя.
— Ще ми кажеш ли най-после какво мислиш?
— Чудя се дали не е наказание.
Нина се замисли.
— За какво?
— Не знам. Но ми се струва, че убиецът избира точно определен тип момичета за точно определена цел. Мисля, че очаква нещо от тях и всяка по някакъв начин го е разочаровала. За наказание той взима нещо, което смята, че е особено важно за тях.
Той отпи глътка кафе, без да се интересува, че е студено.
— Знаеш ли какво са правили с колаборационистите във Франция в края на Втората световна война?
— Разбира се. Жените, заподозрени, че са приели твърде радушно германските нашественици, са били показвани по улиците с обръснати глави. Голяма гордост за нашата цивилизация. — Нина вдигна рамене. — Мога да разбера наказанието, но не и причината за него. Тези момичета не са се отдавали на никого.
— Може би.
Занд явно бе изгубил вече интерес към темата. Загледа се разсеяно в далечината. Един от младежите случайно го погледна. Занд не отмести очи. Младежът сведе своите. Даде знак на приятеля си, вероятно — че е време да се омитат, и двамата се изнизаха от кафенето.
Занд явно остана доволен от това.
Нина опита отново да привлече вниманието му:
— Добре, накъде води тази следа?
— Вероятно наникъде — отвърна той и смачка фаса си. — Миналия път просто не се бях замислил сериозно за това. Тогава се бях съсредоточил върху начина, по който ги избиваше. Върху това, как ги среща. Сега ми стана интересно. Как са го разочаровали? Какво всъщност е очаквал от тях?
Нина зачака да продължи.
— Защо престана да спиш с мен?
Това отново я свари неподготвена. Тя се поколеба, преди да отговори:
— Двамата престанахме.
— Не. — Той поклати глава. — Не беше такъв случаят.
— Не знам, Джон. Просто стана така. Ти не изглеждаше особено натъжен от това.
— Просто го приех.
— Накъде биеш? Сега не го ли приемаш?
— Разбира се, че да. Това е отдавна минало. Просто ти задавам въпроси, които не съм ти задавал преди. Когато започнеш веднъж, те сами продължават да изникват.
Тя наистина не знаеше какво да му отговори.
— Добре, какво искаш да правим сега?
— Искам да си вървиш. Да си отидеш и да ме оставиш сам.
Нина се изправи:
— Както желаеш. Имаш номера ми. Обади ми се, когато решиш да си размърдаш задника и да свършиш някоя работа.
Той се обърна бавно, погледна я право в очите.
— Искаш ли да знаеш какво стана последния път?
Тя се втренчи в него. Изражението му бе хладно и замислено.
— Да — отвърна тя.
— Открих го.
Нина почувства как косъмчетата по гърба й настръхват.
— Кого си открил?
— Следих го две седмици. Накрая отидох в дома му. Бях го видял как наблюдава други момичета. Не можех да го оставя.
Нина не знаеше дали да седне, или да остане права.
— И какво се случи?
— Отричаше. Аз обаче знаех, че е той. Той беше, но нямах доказателства и щеше да се измъкне. Останах с него два дни. Не искаше да ми каже къде е тя.
— Джон, не ми разказвай това!
— Убих го.
Нина се взря в лицето му и разбра, че е истина. Отвори уста и отново я затвори.
— След два дни получих пуловера и бележката.
Изведнъж й се стори много стар и уморен. Извърна се.
Когато заговори отново, гласът му бе лишен от всякаква емоция.
— Убих невинен човек. Сега ти решавай какво да правиш с мен.
Тя тръгна по улицата. Не искаше да поглежда назад, затова се съсредоточи върху палмите, поклащани леко от бриза.
Когато стигна ъгъла, спря и се обърна. Той бе изчезнал. Тя изчака малко, прехапала устни, но той не се появи. Затова отново тръгна бавно.
Нещо се беше променило. До тази вечер Занд й се струваше кротък човек, но компанията му я караше да се чувства некомфортно. Сега си даде сметка, че не й е напомнял на ловец, а на боксьор, втренчен в камерата, един час преди решителния мач. В периода, когато боецът забравя околния свят и се съсредоточава върху предстоящото изпитание. Едни можеха да залагат, да се обличат като палячовци и да хвалят избраника си. Други можеха да тръбят как боксът трябвало да бъде забранен, за да не смущава уютните им семейни гнезда. За мъжете на ринга беше различно. Те се биеха за парите, но не само. Правеха го, защото в това бе силата им. Не искаха да се измъкнат. Те търсеха място, където да почувстват същността си.
Посещението при родителите беше грешка. Занд имаше достъп до съвсем малко информация, а вече се питаше какво иска тя от него. Единствените нови сведения можеше да получи от Бекърови. Нямаше как да не го остави да говори с тях. Осъзна обаче, че не е трябвало.
Тя не целеше това. Нямаше никаква нужда от ловец или от убиец. Вярваше, че единственото, което е в състояние да накара Праведника да напусне скривалището си, е човек, над когото той иска да надделее.
Трябваше й примамка.
Мъжът седеше на креслото в средата на хола. Стаята бе просторна, издадена навън, с три огромни прозореца на всяка стена. От двете страни на къщата се простираше гора; от третата се разкриваше гледка към наклонена, терасирана поляна. Този следобед всички завеси бяха спуснати, плътният плат не позволяваше на нито един лъч да проникне в помещението. Понякога мъжът ги държеше така, понякога ги дърпаше встрани. Беше напълно непредвидим в това отношение.
Креслото бе поставено с гръб към вратата. Харесваше му начинът, по който се чувства, когато седи така. Изпитваше леко напрежение, усещане за уязвимост. Сякаш някой можеше да се промъкне и да го удари по главата. Този въображаем нападател трябваше да преодолее сложната охранителна система, но теоретично това все пак беше възможно. Така мъжът се чувстваше господар на обкръжението си. Той не се боеше от външния свят, но обичаше жизнената му среда да е добре защитена.
Лицето му бе гладко и без бръчки, резултат от редовното използване на омекотители и други поддържащи кожата средства. Косата му беше подстригана късо, очите му — ясни и с остро зрение. Ръцете му бяха с лек слънчев загар, ноктите — старателно изрязани. Той седеше съвършено гол. Креслото бе поставено под лек ъгъл спрямо лакираните дъски на пода. На масичката до него стояха чаша с много горещо кафе и чинийка с мънички стъклени перли. До тях лежеше тънка публикация. Чашата бе поставена така, че стърчеше наполовина извън ръба на масата. Креслото беше старо, покрито с изтъркана кожа. При друго стечение на обстоятелствата на една от облегалките би трябвало да стои последният брой на „Ню Йорк Таймс“, а отзад да се е изправил лакей, готов да поднесе сандвичи.
Мъжът бе оцветил една цяла етажерка за книги със зелени, сини и червени флумастери, като всяка чертичка беше дълга не повече от три милиметра. Така бе постигнал един особен замазаночерен цвят. Бяха му нужни седемнайсет флумастера и няколко седмици работа. Едно изящно бюро в другия край на стаята бе облепено с малки снимки на Мадона, изрязани от списания отпреди излизането на „Матириал гърл“, след което той загуби всякакъв интерес към нея. Сетне беше покрил бюрото с няколко слоя тъмен лак, докато заличи всяка следа от снимките. Както с етажерката, начинът, по който бе постигнат този ефект, можеше да се установи само при внимателно вглеждане.
Сега се беше заел с масичката до креслото; смяташе да я облепи със стъклени перли. Те имаха диаметър около един милиметър и бяха в четири цвята: червен, син, жълт и зелен. Залепването им изискваше огромно съсредоточаване, защото не трябваше да се поставят случайно, а в сложна последователност, която в крайна сметка нямаше да има голямо значение. След като облепи масичката, той щеше да я покрие с няколко слоя черен лак, докато заличи всяка следа от перлите. На никого нямаше да му хрумне, че под лака има нещо, както никой не би досетил, че една дъска на дюшемето е направена от голям брой слепени кибритени клечки, изгладени след това с шкурка и лакирани така, че да не се отличават от останалите дъски на пода. Събирането на клечките бе отнело на мъжа шест месеца. Всяка трябваше да бъде запалена от различен човек. Той дълбоко вярваше, че индивидуализмът е от огромна важност за човечеството. Напоследък всички гледаха едни и същи телевизионни програми, четяха едни и същи лъскави списания и се оставяха да бъдат подмамвани от медиите да ходят на едни и същи посредствени филми. Живееха по правила, създадени от напълно непознати хора. Водеха повърхностен живот в един телевизионен свят, където значение имат само последните пет минути. За тях „сега“ означаваше всичко. Изобщо не се замисляха за миналото, погълнати от вездесъщото настояще.
Публикацията на масата бе наскоро излязла научна статия, коя то се беше получила по пощата тази сутрин. Той бе видял резюмето й в Интернет и я беше поръчал, за да я прочете цялата. Макар че темата бе строго специализирана, той можеше много добре да вникне в същността й. В продължение на години беше чел материали по проблемите, които го интересуваха: генетика, антропология, култура на първобитното общество. Макар че бе прекъснал обучението си рано, той беше интелигентен и бе научил много неща от живота. От своя и на другите. От нещата, които казваха. От тях често можеше да се научи много, стига да не обръщаш внимание на молбите им, а тялото говореше без намесата на разума.
Преди да прочете статията, той се изправи, отдалечи се малко от креслото и направи три серии лицеви опори. Една серия с цели длани, опрени на пода и на широчината на раменете. Една серия пак с длани на пода, но раздалечени встрани. И накрая пак с ръце на широчината на раменете, но с длани, свити в юмруци.
Дори не се изпоти. Това го накара да се почувства доволен.
Сара Бекър чу приглушения шум от физическите упражнения на мъжа под нея, но не се замисли за естеството на заниманието му. Нямаше представа кое време е и не я интересуваше. Биологичният й часовник й подсказваше, че е ден, може би следобед. В някои отношения това бе по-лошо, отколкото ако беше нощ. През нощта се случваха лоши неща. Това бе нормално. Хората се страхуваха от тъмното, защото мракът означаваше нощ, а през нощта излизат всякакви свирепи същества. Така бе устроен светът. През деня се очаквате положението да е по-добро. През деня човек ходи на училище и обядва, небето е синьо и всичко е сравнително безопасно, стига да не се мотаеш из бедняшките квартали. Ако през деня не може да бъде в безопасност, тя изобщо не искаше да мисли за него. Не искаше да знае кое време е.
Ако извиеше глава нагоре, можеше да опре чело в тавана на помещението, където лежеше. Вътре цареше пълен мрак. Тя лежеше по гръб и бе в състояние да придвижи ръцете и краката си на около пет сантиметра в двете посоки. От дълго време беше в това положение, от четири или дори шест дни. Не си спомняше нищо между отвличането от Трета улица и момента, когато се озова легнала по гръб тук с тесния отвор пред лицето. След известно време си даде сметка, че вижда тавана на стая и че отворът е дупка в пода, под който имаше кухина точно колкото да побере тялото й. Прозорчето на пода бе около петнайсет сантиметра дълго и десет сантиметра широко и достигаше от малко над веждите й до малко под устата й.
Тя запищя и след известно време някой влезе в стаята. Той й прошепна нещо. Тя продължи да пищи и той запуши прозорчето с малък дървен капак. Тя чу как стъпките му се отдалечават и оттогава се беше случило само едно нещо. След известно време Сара се събуди и установи, че прозорчето над лицето й отново е отворено. Стаята отгоре бе почти тъмна, но тя успя да различи силуета на някакъв човек, който я гледаше. Опита да го заговори, да му се моли, да му предложи пари, но той мълчеше. След малко тя спря и заплака. Мъжът протегна ръка, в която държеше малка кана. Поля лицето й с вода. Отначало тя опита да извърне глава, но после си даде сметка, че е жадна, и отвори уста, за да погълне колкото можеше повече.
След известно време той се върна и говориха за Тед Бънди. Този път тя пи жадно.
С времето умът й се проясни; явно упойващото вещество, което й беше дал, бавно напусна организма й. Лошото беше, че блаженото й замайване постепенно отмина. Тя опита да бутне прозорчето с носа и езика си, но положението му бе внимателно изчислено и нямаше начин да бъде отместено така. Както цялата камера под пода, то беше предназначено точно за човек с нейните размери, сякаш й бе изработено по мярка. Сара беше яко момиче, редовно караше ролкови кънки и превъзхождаше по сила повечето момичета на нейната възраст. Въпреки това нямаше никакъв шанс да се измъкне от клетката си, затова престана да опитва. Баща й често казваше, че проблемите на много хора идват от енергията, която губят в опитите си да променят неща, които не могат да бъдат променени. Тя не беше достатъчно голяма, за да осъзнае дълбокия смисъл, който той влагаше, но в буквалния поне го разбираше. Струваше й се, че не е яла от цяла вечност. Докато не получи източник на допълнителна енергия, нямаше смисъл да хаби малкото, която й оставаше. Глупаво бе да се съпротивлява. Затова тя остана неподвижно и се замисли за Пазибоже.
Пазибоже бе създаден от нея и от баща й персонаж. Поне така смятаха. Идеята беше дошла от майката на Сара. Зоуи Бекър вярваше в много неща. Е, може би не вярваше в истинския смисъл на думата, но избягваше да рискува в определени ситуации. Астрология ли? О, това, разбира се, са пълни глупости, но не е зле човек да знае предсказанията на звездите, а те изненадващо често се оказваха точни. Фън шуй? Всичко се основава на елементарна логика, разбира се, но ритуалите са забавни, така че защо да не ги изпълняваш? Не бива да се предизвиква съдбата с изрази като „На мен такива неща не ми се случват“, когато стане дума за някакво нещастие, а трябва човек да чука на дърво — дърветата притежават странна магическа сила, не мислите ли? — и да прошепва „Пази Боже!“.
Зоуи бе „прихванала“ суеверията от баба си, не от майка си — твърдоглава пенсионирана издателка, която се занимаваше главно с джогинг. Нито Майкъл Бекър, нито дъщеря му виждаха смисъл в тези заклинания. И в отговор на тия бабини деветини „се роди“ Пазибоже.
Представяха си го като зъл дух, вероятно от Скандинавия, който непрекъснато те дебне кога ще предизвикаш съдбата с някоя непредпазлива забележка. Сетне се вмъкваше в дома ти в късна доба и обръщаше живота ти с главата надолу: По-добре човек да не се мисли за много щастлив, когато Пазибоже е наоколо, защото веднага ще разбере и ще те накаже.
Затова, когато се разделяха, те винаги си пожелаваха нещо лошо, за да ги чуе Пазибоже и да не се меси в живота им. Преди година, когато сестрата на Сара, Мелани, започна да сънува кошмари, тази практика се оказа ефикасна. По идея на Сара Майкъл й разказа, че това било работа на Пазибоже, който прелитал над леглото й и само търсел как да й навреди. Достатъчно бе Мелани да изрецитира едно стихче (за измислянето, на което баща й отдели повече време и усилия, отколкото за цял телевизионен сценарий) и Пазибоже ще разбере, че тук няма нужда от него, и ще отлети да измъчва другиго. Мелани опита, отначало със съмнение, но скоро започна да си повтаря стихчето всяка вечер — и след време кошмарите й престанаха. Майка им не одобряваше тази тяхна игра, но не казваше нищо.
Майкъл дори бе „вмъкнал“ Пазибоже в „Мистерии“ като едно от дребните демончета, които тормозеха главната героиня. Партньорът му постави това хрумване под въпрос, но той държеше на своето.
Сега, легнала под дюшемето на къща, обитавана от луд, Сара се питаше дали майка й все пак не е била права. Може би такъв дух наистина съществува. И може би бе разбрал, че му се подиграват. Може би се беше ядосал. И може би точно той я бе хванал и сега идваше да я гледа в тъмното, защото под маската, с която се бе показал, когато я отвличаше, нямаше никакво лице.
Сара остана да лежи неподвижно, с отворени очи.
Публикацията, озаглавена „Находката в Крюнигер и Мител-Бакстъровата родова община“, описваше едно археологическо изследване, проведено наскоро в Германия, на някакво непознато за мъжа място. Той го намери в атласа и установи, че е твърде далеч, за да може някой от сътрудниците му да направи наблюдения лично. Наложи се да се задоволи с информацията в статията.
Недалеч от останките на едно неолитно селище бе открито гробище. С помощта на въглеродния метод и някои лични вещи на погребаните скелетите бяха датирани от края на осмото хилядолетие преди новата ера. Преди десет хиляди години. Мъжът се опита да си представи как е изглеждал светът тогава. Това е било много преди възникването, на който и да е познат език, много преди построяването на пирамидите — тези хора бяха живели и умирали, бяха погребвани, бяха се любили, бяха яли и оставяли нечистотиите си на земята. Мъжът отпи от кафето си, сетне внимателно остави чашата така, че наполовина да стърчи извън масата. След това се зачете.
Имаше двайсет и пет скелета. Млади жени, деца, младежи около двайсетте и един мъж в по-напреднала възраст. В приложенията на статията се описваха подробно състоянието, в което бяха намерени останките, методите за определяне на възрастта, преобладаващата храна в менюто на погребаните и климатичните условия, при които са живели. Авторите изтъкваха, че скелетите били подредени по сложен начин, непознат за никой друг европейски масов гроб от този период. Бяха приложили схеми, от които ставаше ясно, че древни те са имали някакви примитивни познания по астрономия и са следели зимните и летните слънцестоения. Твърдяха, че това доказвало една тяхна предишна хипотеза: че точно в този район на Германия е съществувала социална организация, наречена от тях Мител-Бакстърова родова община (по имената на самите автори), ограничена във времето и пространството култура със съмнително значение за науката и пренебрежимо слабо влияние върху развитието на човешката цивилизация.
Мъжът прочете внимателно статията, сетне се задълбочи в приложенията. След като прочете за скелетите на другите мъртъвци, като кимаше от време на време на добре обоснованите заключения, той премина към описанието на по-възрастния мъж, намерен в гроба. Положението на скелета — точно в средата на гроба — показваше, че е погребан пръв, и авторите твърдяха, че е бил някаква важна личност в селото. Предполагаха също, че е роден в друга част на страната, защото двойното вдлъбване във вътрешността на очните му кухини (известно като крибра орбиталия) показваше недостиг на желязо в храната през по-голямата част от живота му. Количеството на желязото в растителността се определя от вида на почвата. Оловото също влияе върху усвояването му. Тези особености се отразяват и върху хората, обитаващи даден район. След измерване съдържанието на стронций и олово в костите му бе установено, че е живял в друг район, на повече от триста километра от мястото на погребението. Освен това една стара травма на черепа свидетелстваше за удар по главата, който не е бил фатален за живота — костната тъкан бе заздравяла много преди смъртта на мъжа. Авторите смятаха, че травмата е получена при борба за надмощие, и твърдяха, че това било доказателство за енергичен и плодотворен живот. Дори си позволяваха да спекулират, че е възможно точно този човек да е пренесъл Мител-Бакстъровата култура в нецивилизован преди това район.
Мъжът прочете този абзац още веднъж, сетне затвори статията на скута си. Беше изключително доволен. Това погребение бе много по-добре запазено и много по-старо дори от седемте древни гроба от равнината Наска край Кахуачи, при които в устата на всеки скелет бе открито по едно фосилизирано изпражнение. Изпитваше жал към Мител и Бакстър, макар че се съмняваше пълната глупост на умозаключенията им някога да излезе на бял свят. Статията вероятно дори щеше да им помогне да затвърдят позициите си в затънтения университет в Средния запад, където работеха. Сигурно можеше да се свърже с тях и да им отвори очите. Съмняваше се обаче да му повярват, макар че истината беше очевидна. Когато се стигнеше до тълкуване на факти въз основа на предишните им предположения, археолозите бяха най-плачевният случай сред учените. Независимо дали се осланяха на усета си като Ханкок и Бейгънт, или бяха пътешественици като Клаус Мител и Джордж Бакстър, всички те виждаха онова, което искаха да видят. Традиционалистите съзираха само религиозни ритуали, привържениците на теорията за Новата ера си представяха единствено извънземни космически кораби — колкото и абсурдни да бяха предположенията им. От време на време изводите им се оказваха правилни, но те никога не разбираха кога — защото за себе си бяха винаги прави. Човек можеше да се досети за истината само ако разгледа непредубедено фактите.
Травмата на черепа със сигурност показваше рана на главата, но с много по-голямо значение, отколкото предполагаха Мител и Бакстър — сътресение в ранна детска възраст, което бе събудило една определена част от мозъка, оставаща неактивна при повечето хора. Свидетелството за крибра орбиталия не сочеше само произход от друга географска област. Говореше за дефицит на желязо, а понякога и за анемия, но можеше да има и много по-интересен произход. Това изменение можеше да се получи при излишък на олово в храната. Мъжът знаеше, че това не е никакво „отравяне“, а дар Божи, който, съчетан с други фактори, променя някои неактивни участъци от човешкия геном и им помага да се изявят.
Не грешната интерпретация на фактите от Мител и Бакстър обаче бе най-крещящото в тази статия, а пълната им неспособност да разберат истинската същност на това погребение. Мъжът в средата на гроба не беше умрял пръв. Разбира се, че не. Той бе умрял последен. Когато му е дошло времето и по собствена воля.
В центъра на собственото си творение.
Брокерът се наведе напред, отвори малката си уста и заговори:
— И какъв точно имот смятате да закупите? Моля ви, бъдете искрен. Знам, че това е само началото на нашето сътрудничество, господин ъ… Лотнър, зората на вашето търсене на подходящ дом, но и за двама ни ще бъде от полза, ако знам точно колко сте готов да дадете.
Той се отпусна назад в креслото и ме изгледа с изражение на разбирач, очевидно доволен, че е свалил картите си на масата. Трудно ще заблудя този човек, помислих си мрачно. Той искаше веднага да разбере с какви финансови възможности разполагам. Беше на средна възраст, хилав, с червена коса и името му бе (не можех да повярвам) Чип Фарлинг. Вече бях разговарял с неколцина много подобни на него хора и все повече започвах да губя търпение.
— Таванът ми е шест милиона — отвърнах бързо. — Общо. Ако излезе нещо специално, съм готов да платя и повече.
Той грейна:
— Нали на едно плащане?
— Естествено — усмихнах се аз.
Чип кимна и чистите му ръчички извадиха два формуляра на бюрото.
— Добре. Чудесно. Имам нещо точно като за вас.
И насочи показалец към мен. Аз се намръщих, но скоро си дадох сметка, че това е прелюдия към следващата му стъпка. Той се почеса замислено под брадичката и зарея поглед в далечината. С това явно симулираше мислене.
След около половин минута отново отправи взор към мен:
— Добре. Да се залавяме за работа.
Стана рязко от бюрото и се отдалечи бързо към другия край на стаята, като пукаше с кокалчетата на пръстите си. Аз въздъхнах и се приготвих да чакам.
Първо, разбира се, бях отишъл в „Ънриалти“, но кантората беше затворена. Една бележка на вратата благодареше на клиентите за вниманието и обясняваше, че фирмата прекратява дейността си поради смъртта на собственика. Аз едва се стърпях да добавя, че другата причина е неблагонадеждността на наследника му. Надникнах през прозореца. Няма значение дали бюрата и шкафовете са си на мястото, зали компютрите са включени в контактите и годишният план още виси на стената — човек винаги може да разбере дали една фирма функционира. „Ънриалти“ вече не дишаше. Знаех какво ще видя, но въпреки това гледката ме потресе. Дадох си сметка, че досега не съм се замислял дали разкритията ми от последните четирийсет и осем часа не обясняват донякъде действията на баща ми. Колкото и да си блъсках главата, все не стигах до логично обяснение.
Затова тръгнах да обикалям всички фирми за недвижими имоти в околността. За благосъстоянието на едно населено място може да се съди по броя на бюрата за недвижима собственост по улиците му. В Каулик, Канзас, например ще се наложи доста да потърсиш. Всеки иска да се маха, на никого не му се остава. Никой не желае да завърши живота си там. В някое средно заможно градче човек може да намери една-две кантори, почти незабележими сред офисите на другите фирми. В Дайърсбърг правиш две крачки и попадаш на някоя. Фирмите за недвижими имоти са повече дори от галериите и ресторантчетата. Градовете от този тип ти продават не просто къщи, а един идеал — възможността да водиш спокоен живот, да се шириш в луксозно жилище, да го преустроиш както намериш за добре и да го оградиш с висок зид. Да седиш в строен по твоя поръчка дървен дом с таван като на катедрала и да се чувстваш богоизбран. Навсякъде из Америка богаташите изпълзяват от скривалищата си. Всяко ранчо, предназначено за отглеждане на добитък или просто за да се наслаждаваш на природата, се превръща в стодекарово имение, в което си заобиколен от прекрасни гледки и съседи от твоята черга. Аз не осъждам тези хора. И на мен ми се иска да имам такъв дом, да живея такъв живот в някое от най-красивите кътчета на света. Просто не желая онова, което, върви ръка за ръка с него. Голфа. Частния самолет. Пурите. Скучните, излезли като от музей подобия на хора, киснещи в луксозни клубове: надути мъже с безупречен загар и силно ръкостискане, жени с ледени очи и опъната до скъсване кожа, разговори с алчни, самодоволни типове, които не казват нищо съществено. Мисля, че от това ще полудея.
След малко Чип отново се появи, стиснал купчина проспекти и две видеокасети.
— Господин Лотнър? Време е да намерите своята мечта.
Аз изгледах внимателно записите, като от време на време изръмжавах с престорен интерес. Никоя от къщите не приличаше на онова, което търсех. Сетне прегледах брошурите — стаи с имитация на дървена ламперия, обзаведени от пияни каубои, или ослепително бели стерилни камери, приличащи на жилища за извънземни. Единственото, което варираше, и то не особено, бяха безбожно надутите цени. Така бяха минали посещенията ми и в другите агенции. Тъкмо смятах да поискам визитната картичка на Чип и да си тръгвам, може би да се обадя на Боби и да проверя как се справя той със задачата си, когато сред многобройните лъскави брошури ми попадна един единичен лист.
„Палатите“ — бе отпечатано с изящен шрифт върху него. — „За хора, които търсят нещо повече от жилище.“
Прочетох трите кратки параграфа, описващи един малък комплекс в планините Галатин. Естествено имаше условия за ски. Разбира се, че нямаше съседи от простолюдието. Хиляда декара в планината, на които бяха подредени няколко луксозни къщи във формата на малко селище, където вероятно дори самият Зевс би се изкушил да си купи дом. Ала въпреки това брошурата не беше оформена така, че да привлича купувачи. Нямаше снимка, нито дори цена, което възбуди още повече интереса ми.
Взех напосоки една от другите брошури, като се постарах имотът на нея да е скъп.
— Бих искал да видя това — рекох.
Чип погледна брошурата и кимна доволно:
— Това е истинска скъпоценност.
— И докато сме в района — добавих, — нека да проверим и това.
Показах му единичния лист. Той го погледна и събра ръце върху бюрото си.
— „Палатите“, господин Лотнър, са нещо изключително специално. Те са за много богати купувачи, които са готови да платят в брой. Шест милиона няма да стигнат. Никак няма да стигнат.
Аз го удостоих с най-широката си и най-чаровна усмивка.
— Както казах, търся нещо специално.
След час Чип ми говореше нещо за голф. Още говореше. Продължаваше да говори. Започвах да се страхувам, че ще говори вечно. Докато ме караше към имота, той се беше поинтересувал от пристрастеността ми към тази игра. Признах, че не играя, и додадох: „Защо, за Бога, трябва да играя?“ Той ме изгледа с толкова искрено неразбиране, че се почувствах длъжен да добавя, че възнамерявам да се заема с този спорт веднага щом се установя някъде за постоянно — че това е една от основните причини да си търся имот от такъв тип. Той кимна, сетне се зае да ми проведе кратък курс за всичко, което трябва да се знае в тази игра. Предполагах, че мога да издържа още петнайсет минути, след което щях да го убия.
Вече бях изтърпял разходката из комплекса „Високо небе“ (под от хондураски клен и камина, облепена с речни камъчета от някой пълен бездарник). Накрая поклатих глава. Чип ме потупа окуражително по рамото — вече бяхме най-добрите приятели в света — и се върнахме при колата. Излязохме отново на главното шосе и продължихме към планината. Чип се захвана да ми обяснява какви били според него двата малки недостатъка в играта на Тайгър Ууд — отдаваше ги на расовите особености на играча. Небето беше ясно. Река Галатин, студена и бърза, течеше отляво на шосето. На другия бряг се проточваше тясна долина, покрита с гора. И от двете страни се издигаха стръмни планински склонове По-нагоре пътят излизаше на високо плато и продължаваше на изток към националния парк „Йелоустоун“, кратер на огромен вулкан, изригнал за последно преди шестстотин хиляди години. Оттогава в кухината под него се събира разтопена магма. Един път баща ми ми разказа легенда, според която край бреговете на езерото Йелоустоун се чувало тихо бръмчене — звукът от увеличаващото се налягане в земните недра. Очевидно вулканът може всеки миг да изригне и да ни върне отново в каменната ера, където ни е мястото. След час, прекаран в компанията на Чип, имах чувството, че собствената ми глава ще изригне.
Трийсетина километра по-нататък Чип отби на едно място без никакъв видим знак на пътя. Скочи от колата и изтича до близката ограда, на която имаше малка невзрачна врата. Това ме изненада. „Високо небе“, както повечето такива комплекси, имаше огромен вход, изсечен от дънерите на огромни дървета. Тази врата изглеждаше, сякаш води към някаква ферма. Чип се наведе към дясната й страна и размърда устни. Досетих се, че в стълба има вградена домофонна уредба. Той се изправи и зачака, вперил поглед в небето. Започваше да ръми. Сетне се обърна, заслуша се в нещо и се върна при колата.
Докато се качи, вратата вече се беше отворила. Чип вкара автомобила вътре и тя се затвори незабавно. Продължихме по две следи от гуми през тревата. Той караше внимателно, но въпреки това колата друсаше. Присвих очи:
— Малко пасторална атмосфера, а?
Той се усмихна:
— Ще видите.
Следите от гуми продължиха още около половин километър по посока на група дървета. Когато ги заобиколихме, теренът се промени драстично. Двата коловоза през тревата изведнъж преминаха в безупречен асфалтов път. Обърнах се бързо и забелязах, че главното шосе вече не се вижда, оставаше скрито зад дърветата.
— Хитро — отбелязах.
— В „Палатите“ нищо не е случайно. Клиентите ни могат да разчитат на пълно спокойствие.
Пътят се отдалечи от реката, превали малко възвишение, което скриваше допълнително видимостта към главното шосе. След няколко минути нищо не подсказваше, че наблизо има натоварена магистрала. „Палатите“ бяха проектирани наистина с мисъл. Останах впечатлен.
— Откога е този комплекс?
— Строежът му започна пред седем години — отвърна Чип, докато се взираше през предното стъкло в дъжда. — Жалко, че не можете да го видите при по-добро време. Тук натрупва много сняг. Истински рай за скиорите.
— Продали ли сте много жилища?
— Нито едно. Има само десет къщи и собствениците не бързат да продават. Честно казано, това листче не им прави голяма реклама. Посъветвах ги да сложат някоя и друга снимка.
Наближавахме върха на поредното възвишение, след като се бяхме изкачили поне двеста метра по криволичещия път.
— В никоя от другите фирми не знаеха за този обект.
Чип поклати глава:
— Имаме изключителни права върху него. Поне засега.
Той ми смигна и на мен ми се стори, че за пръв път виждам как изглежда истинският господин Фарлинг под официалната си маска. Извърнах се и изведнъж реших, че съм направил добре, че не съм се представил с истинското си име. Имах чувството, че Чип веднага ще се досети за Хопкинс.
Пред нас се появи нова врата. Беше от огромни канари и се издигаше на върха на малко възвишение, закриващо гледката към онова, което лежеше отзад. Когато се приближихме, забелязах думата „Палатите“, издялана в камъка със същите букви, с които бе написана на листовката.
— Това е — заяви важно Чип.
От другата страна на възвишението пътят завиваше рязко наляво и аз мернах далечни върхове напред, но частично закрити от друга групичка дървета. Зад тях в двете посоки се простираше нова ограда. Много висока. Дъждът се беше усилил и небето изглеждаше, сякаш всеки момент ще се срине върху главите ни.
— Игрището за голф е от онази страна — обяви Чип и продължи с рецитала си: — С девет дупки е, „Никлаус и синове“, разбира се. Естествено по това време на годината не се използва. На броени минути от него са водопадът Тъндърфол и реката Лосткрийк. Представяте ли си какво удобство за любителите на природата? Такова прекрасно местенце само на няколко минути път с кола от дома ви!
„Наистина — помислих си. — А ти си представи как ти извивам врата.“
— Ето го входа — обяви Чип. Пред нас се показа група ниски дървени постройки. — Клуб, бар за непушачи и луксозен ресторант.
— Яли ли сте в него?
— Не, но предполагам, че е неповторим.
И паркира сред няколко много скъпи коли.
Слязохме и Чип ме поведе към вратата. Щеше ми се да се огледам, но видимостта беше силно намалена — валеше като из ведро.
— Шибан дъжд! — изруга Чип; забеляза изненаданото ми изражение и вдигна виновно рамене. — Извинявайте. Това е най-големият враг на търговеца на недвижими имоти.
— Какво? По-лош дори от съседи латиноамериканци?
Той се разсмя гръмко и ме удари по гърба. Сетне ме въведе в сградата.
Помещението, в което влязохме, бе празно. Огромен прозорец, от който при друго време вероятно се разкриваше зашеметяваща гледка, заемаше едната стена. Днес прозорецът представляваше сив правоъгълник. Огромна, бумтяща камина. Нежна класическа музика. Бюрото на рецепцията бе от скъпо дърво, а на стената отзад висеше произведение на изкуството. Докато чакахме някой да се отзове на иззвъняването на Чип, аз бръкнах в джоба на сакото си и натиснах копчето на мобилния си телефон. Трябваше да се свържа с Боби. Бяхме се разбрали да го сторя, ако открия онова, което търсех.
Открил го бях.
Представянето продължи половин час. Една стройна и привлекателна дама на средна възраст и с прическа за много, ама много долари, ни покани да седнем в един кабинет и ни разказа за всички екстри, които предлагаха „Палатите“. Беше облечена с безупречен сив костюм и имаше ясни сини очи и съвършено гладка кожа, та предположих, че всичко, което казваше, е истина. Не се представи и това ми се стори странно. Ние, американците, си казваме името още преди да сме се ръкували. Това създава илюзия за някаква близост. „Разкривам ти името си, следователно имам само най-добри чувства към теб. Няма начин да ти скроя някой гаден номер. Кой, аз ли, твоят приятел?“
Основната цел на „Палатите“, обясни госпожа Анонимна, било пресъздаването на традиционните идеали за една задружна общност — но в много по-голямо съвършенство. Персоналът винаги бил на разположение, дори за разрешаването на най-банални проблеми. Жителите на комплекса очевидно ги смятаха за приятели — от онези, които са готови да ти услужат по всяко време и независимо колко досадно и неприятно нещо искаш от тях. Главният готвач бил работил в луксозен ресторант в Лос Анджелис, за който дори аз бях чувал, и жителите на комплекса можеха да получат топла храна по всяко време между 9 и полунощ. Избата била приказна, увери ни дамата. Всички къщи били автоматизирани до върха на покрива, имало постоянен Интернет-достъп. Освен прехваления голф клуб имало фитнес клуб, кулинарен клуб и няколко други, които не си дадох труда да запомня. Членството във всеки от тях бе задължително за всички живеещи в комплекса и възлизаше на половин милион долара. За година. За всеки. През цялото време Чип кимаше енергично, сякаш не можеше да повярва, че е възможно да има такива удобства. Аз пиех стотната си чаша кафе за деня (в „Палатите“ поне го правеха хубаво) и с мъка потисках прозявката си.
Накрая дамата обясни, че в комплекса имало само още три свободни къщи с цени от единайсет и половина до четиринайсет милиона долара — безбожно скъпи дори за стандартите на луксозните недвижими имоти. Тя завърши, като отново изтъкна основните достойнства на комплекса.
— Хубаво — казах аз и оставих чашата си. — Да разгледаме сега.
Жената ме изгледа любезно:
— Това, разбира се, е невъзможно.
— Не ме е страх да се намокря — уверих я. — И друг път ме е валяло.
— Времето не е проблем. Ние не разрешаваме на клиента оглед на „Палатите“, докато не докаже, че е подходящ.
Тя хвърли поглед на Чип, който седеше с непроницаемо изражение.
— В какъв смисъл?
— Във финансов и друг.
Аз вдигнах вежди и се усмихнах любезно:
— Какъв?
— С други думи — намеси се Чип, — както казахме вече, в „Палатите“ живеят само най-избрани…
— Да, да. Да разбирам ли тогава, госпожо…?
Оставих изречението недовършено. Тази жена не бързаше да се сприятелява с мен.
— Да разбирам ли тогава, че няма да стигна по-далеч от тази стая, докато не докажа, че отговарям на определени критерии?
— Точно така.
Тя се усмихна лъчезарно, сякаш бях дете, което най-после е проумяло как да познава часовника след дълго и мъчително обяснение от нейна страна.
— Както господин Фарлинг би трябвало да е дал да се разбере.
— И по какъв начин трябва да докажа, че съм подходящ?
Дамата отвори папка и извади лист хартия. Постави го пред мен и обясни:
— Трябва да внесете цялата сума за покупката, заедно с петгодишния членски внос за всички клубове, на временна сметка. Не се приемат никакви ипотеки или други начини на плащане. Трябва да посочите личния си счетоводител за допълнителни справки по финансовото ви състояние. След това ще се срещнете със съвета на общността, който се състои от управителите и представители на всеки зает имот, а после, ако се наложи, и с подкомисията по настаняване. Трябва да посочите двама изтъкнати представители на обществото, които да гарантират за благонадеждността ви. Едва когато всички тези стъпки минат гладко, ще ви се предостави право да разгледате комплекса и да направите избора си.
— Сигурно се шегувате.
— Уверявам ви, че не.
Престорих се на възмутен:
— Имате ли представа кой съм аз?
— Не. — Тя се усмихна и устните й се превърнаха в тънка бледа линия, напомняща стар белег. — Точно това е смисълът на проверката.
Забелязах, че портиерът, младеж, който явно прекарваше доста време във вдигане на тежести, ни наблюдава. Останах втренчен в очите на дамата за момент, сетне се усмихнах:
— Прекрасно.
След кратко колебание тя се намръщи:
— Моля?
— Точно това се надявах да намеря. Господин Фарлинг очевидно е разбрал добре нуждите ми. Човек в моето положение иска да има сериозни гаранции и с удоволствие виждам, че вие отговаряте на изискванията ми.
Госпожа Анонимна отново придоби приятелско изражение:
— Постигнахме ли съгласие?
— Абсолютно. Ще ми разрешите ли да видя плановете на свободните къщи?
— Разбира се.
Тя отново отвори папката и извади два свитъка. Разпъна ги на масата и аз ги огледах набързо. Плановете бяха подробни и добре означени. Оказаха се по-любопитни, отколкото бях очаквал.
— Интересно — рекох. — Съжалявам, че не е възможно да ги огледам на място, но това е достатъчно, за да ме заинтригува.
Започнах отново да сгъвам скиците, но си дадох сметка, че човек с моето положение би трябвало да остави тази тежка физическа работа на друг. Затова се изправих. Това неочаквано движение свари и двамата неподготвени и те побързаха да последват примера ми. Хванах ръката на дамата и я разтърсих горещо.
— Благодаря за вниманието — казах, сякаш вече обмислях предложението. — Ако имам някакви други въпроси, ще се обръщам към господин Фарлинг.
— Това е стандартната процедура. Мога ли да попитам как научихте за „Палатите“?
Поколебах се за миг. Реших, че ако призная, че случайно съм забелязал листовката им, ще прозвучи неубедително. Затова отвърнах:
— От приятели.
Тя кимна едва забележимо. Добър отговор.
Наведох глава и тръгнах, без да чакам Чип. Останах за момент под навеса, загледан навън в дъжда. Забелязах, че постройката е така разположена, та да закрива цялата останала част от комплекса. Чип не се шегуваше за усамотеността на мястото.
Той се появи скоро и двамата отидохме при колата. Докато се качвах, забелязах, че откъм портата приближава друг автомобил. Голям черен джип. Той заобиколи малкия паркинг и спря на четири-пет метра от нас.
Постарах се да се забавя колкото може повече, преди да се кача. Докато закопчавах колана, от постройката, от която току-що бяхме излезли, изскочи мъж. Беше приблизително с моя ръст, имаше тъмноруса коса и вървеше с наведена глава. Мина покрай нас, без да ни поглежда. Когато се приближи до колата, шофьорът излезе, заобиколи автомобила и отвори задната врата. Другият мъж хвърли сака си вътре. Чантата беше голяма, синя на цвят. Около дръжките й беше увита лента от митническа служба на летище. На лентата бяха отпечатани буквите ХЛ. Двамата мъже се качиха в колата.
Чип също запали двигателя. Даде внимателно на задна, излезе на пътя и скоро „Палатите“ бяха зад нас.
През по-голямата част от пътуването към града Чип остана безмълвен. Имах чувството, че госпожа Анонимна го е подложила на полицейски разпит след излизането ми и че той се ядосваше, задето не е могъл да отговори задоволително на въпросите й. Като например кой съм и откъде съм. Дори аз знаех, че това са първите неща, които един търговец на недвижими имоти трябва да научи за клиента си. Баща ми обичаше да казва, че пътят към джоба на човек минава през собствената му ръка. С това намекваше, че търговецът трябва да подходи към клиента по най-хитрия начин.
Чип ме попита какво мисля за видяното. Казах му, че „Високо небе“ не ме интересува, особено след като съм видял какво предлагат „Палатите“. Това като че ли не го изненада. Попитах го колко други клиенти е водил там. Отговорът бе: „Осем за последните три години.“ Всичките бяха минали през процедурата за установяване на благонадеждността, но никой не беше отговорил на условията.
Изгледах го удивено:
— Тези хора са превели петнайсет-двайсет милиона на сметка, разкрили са финансовото си положение и въпреки това не са получили достъп? Тези къщи продават ли се изобщо, или какво?
— Само на най-отбрани клиенти, господин Лотнър. Такива са правилата на играта. — Той ме стрелна с поглед, за да се увери, че го слушам с най-голямо внимание. — Живеем в странен свят, няма спор. Имаме най-красивата страна на планетата, най-работливия народ, но въпреки това сме принудени да съжителстваме с хора, които не бихме искали да живеят на един континент с нас. Има исторически предпоставки за това. Отворихме вратите си прекалено широко и ги затворихме твърде късно. Казахме: „Елате, всеки, който иска да се присъедини към нас, е добре дошъл. Имаме достатъчно земя за всички.“ Но не сме взели необходимите мерки, за да се уверим, че ще приютим само подходящи хора. Не сме мислили далновидно. Това е причината хора като вас да идват на запад. За да се махнат от градовете, от паплачта, да живеят сред себеподобни. Да се върнат към истинския начин на живот. Не говоря за расовите различия, макар че това също има значение. Говоря за поведение. За стандарти. За хора, които са родени да съжителстват, и такива, които не могат да се понасят. Затова елитът се стреми към места като Дайърсбърг. Това е един филтър и през повечето време работи добре. Ала въпреки това понякога се появява някой, когото не бихте искали да е около вас. Студенти. Ски-хулигани. Бели боклуци по пътищата. Хора, които не ни разбират. Какво може да направи човек? Не можеш да ги изгониш; все пак това е свободна страна. Не ни остава нищо друго, освен да се грижим сами за себе си.
— И как ще го постигнем?
— Като направим филтъра си много по-фин. Като намерим съмишленици и се обградим с висока стена.
— Това ли са „Палатите“?
— В известно отношение. Уникална възможност да създадеш собствен дом.
— Ако имахте достатъчно пари, щяхте ли да се преместите там?
Той се изсмя малко тъжно:
— Да, щях. А дотогава ще работя, за да ги изкарам.
Спуснахме се от планината. Когато се върнахме в Дайърсбърг, вече се беше стъмнило и дъждът бе понамалял. Чип спря пред кантората си и се обърна към мен с усмивка:
— Е, какъв е следващият ви ход? Ще помислите ли още, или да влизаме в офиса и да ви покажа някои други възможности?
— Искам да ви попитам нещо — отвърнах, като се взирах през стъклото към пустата улица.
— Казвайте.
Той изглеждаше уморен, но нащрек. Майка ми обичаше да казва, че търговията с недвижими имоти не е за хора, които искат да имат фиксирано работно време.
— Казахте, че сте започнали да се занимавате с „Палатите“ наскоро. Били ли са предлагани и чрез друга фирма?
— Да. — Той се смути. — И какво от това?
— Продавали ли са нещо без ваше знание?
— Не. Не се занимаваха с тях много дълго.
— Как така вече не ги представляват?
— Собственикът умря, фирмата се ликвидира. Не можеш да продаваш имоти от оня свят.
Кимнах, сърцето ми се свиваше.
— Каква комисиона получавате от такава продажба? Приблизително.
— Голяма — отвърна предпазливо той.
Запазих мълчание, след малко попитах:
— Достатъчно, за да убиете някого за тези пари?
— Какво?
— Чухте ме добре — отговорих; усмивката ми беше изчезнала.
— Не разбирам за какво говорите. Да не мислите… какво? Какво, по дяволите, намеквате?
Нещо в отговора му не ми хареса. Изненадващо е колко добре лъжат някои хора, дори в най-трудни ситуации. Чип изглеждаше искрен, но на мен ми трябваше потвърждение. Досега се бях държал добре. Бях чакал. Търпението ми обаче се беше изчерпало.
Сграбчих Чип за косата и ударих с все сила челото му във волана. Сетне дръпнах главата му назад.
— Ще поставя въпрос — изсъсках, като отново ударих главата му в кормилото. — Този път искам правдоподобен отговор. Искам да знам истината и ти давам само една възможност да ми я кажеш. Ясно ли е?
Той кимна уплашено. Отново дръпнах главата му назад. Носът му кървеше, на челото му имаше синкава вдлъбнатина. Очите му бяха ококорени.
— Ти ли уби Дон Хопкинс?
Той заклати глава. Известно време го наблюдавах. Виждал съм много лъжци и доста дълго сам бях такъв, та имам набито око.
Чип не беше убил баща ми. Поне не собственоръчно.
— Добре — рекох, преди да си счупи врата от клатене. — Струва ми се обаче, че знаеш нещо. Ето какво ти предлагам. Ще предадеш едно съобщение от мен. Ще го направиш ли?
Той кимна. Примигна.
— Кажи на нацистите в планината, че някой се е заинтересувал от тях. Кажи им, че не вярвам, че родителите ми са загинали при пътен инцидент и ще потърся сметка за случилото се. Ясно ли е?
Той отново кимна. Пуснах косата му, отворих вратата и излязох под дъжда.
Сетне се наведох и го погледнах. Устата му бе разкривена от удивление и ужас, по брадичката му се стичаше кръв.
Обърнах му гръб и се отдалечих. Ръцете ми трепереха.
Боби стоеше облегнат на плота в кухнята на родителите ми и пиеше минерална вода. Когато влязох, вдигна поглед към мен. Бях вир-вода, през целия път до къщата ме беше валяло.
— Какво направи?
— Нищо.
— Добре — рече след кратък размисъл той.
Надигна чашата и изпи остатъка от водата на един дъх. Едва тогава се сетих, че минералната вода бе от последните покупки на родителите ми.
— Има ли още вода?
— Малко.
— Не я пий.
Свалих си палтото.
През прозореца се виждаше, че холът на Мери свети. Надявах се да не е разбрала, че все още съм в града. Щеше да се обиди, че не съм се отбил. Сетне си дадох сметка, че лампите в къщата са запалени и че колата ми е отпред, така че вероятно вече знаеше. Не размишлявах особено трезво.
Боби стоеше със скръстени ръце.
— Е — попитах, — как мина денят?
— Хайде, Уорд — изръмжа раздразнено той.
Поклатих глава. Той вдигна рамене и заобяснява:
— Проверих мястото на злополуката. Като се има предвид положението на колата, в която са се забили, напълно възможно е майка ти просто да не е взела завоя. Доста е остър, а тогава е било и мъгливо.
— Да бе! — прекъснах го аз. — А тя е шофьор само от четирийсет години. Вероятно никога не е виждала остър завой и през цялото време, докато са живели тук, не е минавала нито веднъж през онова кръстовище. Предполагам, че сокът от касис и мъглата са й дошли твърде много. Сега разбирам. Цяло чудо е, че колата не е прескочила близката къща.
Боби не ми обърна внимание:
— Недалеч от мястото на злополуката има малка бензиностанция и магазин за видеокасети под наем. Няма нужда да казвам, че никой от служителите, с които разговарях, не е бил дежурен в нощта на катастрофата. Видеотеката се държи от двама братя. Онзи, с когото разговарях, е сигурен, че брат му не е разбрал нищо, докато не е видял полицейските коли.
— Не е ли чул сблъсъка на тежки метални предмети?
— Знаеш как са тези магазинчета. Имат огромни телевизори, които винаги гърмят, та да ти се пръсне главата, а продавачът си убива времето с индустриални количества бира и марихуана. Надали ще разбере, дори да го удариш с чук по главата. Затова отидох на бензиностанцията и там ми дадоха телефона на управителя. Обадих му се и той ми продиктува адреса на дежурния в нощта на катастрофата.
— Какво му каза?
— Че помагам на полицията в разследването.
— Чудесно, сега местните ченгета ще ме погнат.
— Уорд, на кого му пука?
— Аз не съм вече в Управлението, Боби. Не съм застрахован срещу неприятности с полицията.
Боби махна пренебрежително и продължи:
— И така, отидох у тях. Той също не е видял нищо. Чул шум и си помислил, че някой се опитва да краде от бензиностанцията му. Почудил се дали да не се обади в полицията, но докато реши, тя вече била там.
— Добре. — Не бях очаквал Боби да научи нещо повече, но той настояваше да разпита. — Какво друго?
— Ами тогава, както се бяхме разбрали, дойдох тук.
— Намери ли нещо?
Той поклати глава:
— Абсолютно нищо.
— Нали ти казах!
— Каза ми — тросна се той. — Не само че си красив, Уорд, ами и винаги си прав. Човече, иска ми се да бях гей! Нямаше да търся повече мъжа на мечтите си. Ти си съвършен. Хайде сега, разказвай.
— Мястото от първата сцена на видеозаписа се нарича „Палатите“ и се намира в долината на Галатин. За да живееш там, трябва да си наистина червив от пари и нямаш право дори да видиш къщите, докато не докажеш, че си достоен за тях.
— „Палатите“ ли? Откъде са го изкопали това име?
— Не знам. Сигурно се мислят за царе. Може би дори за богове. С толкова много пари — вероятно не без основание.
— Сигурен ли си, че е това?
— Без съмнение, фоайето е съвсем същото като на записа. Това е мястото. И те много, ама много внимателно избират кой ще се присъедини към тях.
— Защо тогава не ми се обади?
— Обадих се. Сигурно няма покритие. Телефонът беше в джоба ми, така че нямаше как да разбера.
— Как беше?
— Барикадирано. Не видях никого от обитателите. Накрая зърнах само един човек, но съвсем за кратко. По принцип, който има пари, не желае да му досаждат простосмъртни. Това е смисълът на такива места. Прегледах плановете на къщите. Не са обикновени жилища. Проектирани са по специален начин.
— Какъв?
Извадих химикалка и начертах набързо една схема.
— Раздвижено разположение. Основните жилищни помещения са над нивото на земята. Камините са изтеглени във вътрешните ъгли. Прозорците срещу тях са от матово стъкло, коридорите са със стъклени тавани. Висящи корнизи, плъзгащи се прозорци, вътрешни тераси.
Боби погледна схемата:
— Е, и? Казвам ти, приятелю, това ми прилича на най-обикновена къща.
— Много от тези черти присъстват в стандартните съвременни жилища — съгласих се аз. — Това разположение обаче е в типичния стил на Франк Лойд Райт.
— Може би са го наели.
— Не ми се вярва. Освен ако са използвали медиум.
— Тогава са взели някого, който проектира в неговия стил. Може да има стотици такива архитекти. Голяма работа.
— Може би, но този тип строителство не е много популярно в наши дни. Никога не е било. Богаташите обикновено търсят външни стълбища, просторни холове, нещо, което да се набива на очи.
— Звучи ми добре.
— Само че е изкуствено. В зората на цивилизацията жили щата са се вписвали в околната среда, били са строени от природни материали. Точно затова съвременната архитектура изглежда стерилно. Тя не използва даденостите на местността. Къщите на Райт са други. Входовете им са сложни лабиринти, символизиращи влизането в усамотен, безопасен дом. Камините са във вътрешните ъгли по подобие на огнище в дълбока пещера. Помещенията преливат едно в друго, като имитират нагаждане по релефа. Външните прозорци са наредени така, че отвън да не може да се види нищо вътре. Матовото стъкло символизира буйна растителност, позволяваща на обитателите да виждат навън и в същото време да остават скрити. Хората се чувстват най-добре, когато имат добра гледка навън, без да издават присъствието си. Това е философията на неговите проекти.
Боби ме гледаше втренчено.
— Ти си невероятен човек.
Вдигнах рамене:
— Просто съм внимавал в час. Мисълта ми е, че ако ми намериш друг подобен комплекс в света, съм готов да ти целуна задника.
— Съблазнително предложение, но ще приема думите ти на доверие.
— Вероятно точно затова не позволяват клиентите да оглеждат къщите предварително. Никой няма да хвърли милиони за такова нещо. Затова се налага да спечелят интереса на купувача по друг начин.
— Значи предприемачът е вманиачен почитател на Райт. А може би са наели друг архитект, който е внимавал в час. Не разбирам накъде води това и наистина съм любопитен да разбера какво стана накрая.
— Изгубих търпение и се нахвърлих върху агента.
— На терена ли?
— За глупак ли ме имаш? В града, разбира се. Никой не ни видя.
— Мъртъв ли е? — поинтересува се с делови тон Боби.
— Не, за Бога.
— Защо го направи?
— Не ми харесваше. Освен това фирмите, които са продавали къщите на „Палатите“, са били две. Сега е само една.
Боби кимна бавно:
— Другата е на баща ти.
— Много си досетлив.
— Щом не си го пречукал, явно не смяташ, че агентът е убил родителите ти. Въпреки финансовия мотив.
Поклатих глава:
— Поне не лично. Той обаче е свързан с хората, които са го извършили. Защо иначе мястото ще е на записа?
Изведнъж скочих и бързо напуснах кухнята. Докато минавах през коридора, нещо ми се стори не в ред, но не успях да определя какво, затова продължих. Боби ме последва в хола. Приближих се до масичката.
Взех книгата, която лежеше там, и я размахах към Боби.
— Книга за споменатия архитект — досети се той. — И какво? Баща ти беше агент по недвижими имоти. Те се занимават с къщи. Освен това е от старото поколение. Старците обичат да четат биографии. Постоянно киснат пред Дискавъри Ченъл.
— Боби…
— Добре. Искам да кажа, че е интересно съвпадение.
Излязох в коридора и отново спрях. Чувствах се, сякаш в мен имаше неуморим двигател. Бях готов да действам, но нямах представа в каква насока.
— Внимателно ли претърси къщата?
— Гледах под килима, под дюшемето, качих се на тавана. Надникнах в телефоните. Нищо не открих. Наистина нямам представа какво не е наред.
— Нито пък аз — признах. — Не съм идвал достатъчно често. Единственото, което помня, са видеокасетите. — Намръщих се. — Чакай малко. Когато идвах тук онзи ден, оставих пощата тук. Сега я няма.
Изведнъж почувствах, че съм попаднал на следа.
— Спокойно, детективе. Преди известно време мина един човек да я вземе. С голям нос. Представи се като адвоката на родителите ти. Пуснах го да влезе. Обясних му, че съм твой приятел. Прие го, макар че изглеждаше, сякаш се чуди колко сребърни лъжици съм откраднал.
— Харолд Дейвидс. Каза, че ще мине.
Боби се усмихна:
— Уорд, тук има достатъчно странни неща, за да си търсиш допълнително. Стига с тази параноя.
Откъм хола се чу силен трясък. Побягнахме, но не достатъчно бързо.
Не беше толкова звук, колкото някакво чудовищно налягане. Почувствах се потресен като дете, ударено от някого, който никога преди това не му е посягал. Когато е достатъчно близо до епицентъра на експлозия, човек усеща налягането с цялото си тяло, струва ти се, че целият свят ще избухне. Самият звук ти се вижда като нещо странично, сякаш идва от друго място.
Отхвърчах към стената, лицето ми се удари в една картина. Свлякох се на пода, пред очите ми излязоха звезди, наоколо се сипеха отломки и счупени стъкла. В следващия момент, без да осъзная как, вече извличах Боби навън.
Побягнахме заедно по алеята, хлъзгайки се по мокрите плочи. Зад нас се чу втори взрив, много по-силен от първия. Долових свистенето на летящи предмети. Боби продължи да бяга на четири крака. Аз спрях за миг, за да погледна към къщата, и той се спъна. Двамата се претърколихме на земята, проснахме се по гръб върху мократа трева. Цялата външна стена на хола бе разбита, къщата се бе подпалила. Не можех да сваля очи от нея. Когато видиш горяща къща, все едно гледаш обхваната от пламъци душа.
Когато се изправих, Боби вече бе извадил телефона си и се отдалечаваше, като надничаше зад оградата. Направих няколко стъпки към къщата. Може би щях да успея да потуша пламъците. Или да спася нещо от огъня. Не знаех. Просто чувствах, че трябва да направя нещо.
Чу се друг малък взрив във вътрешността на къщата. Температурата бързо се покачваше. Дъждът бе намалял до слаб ръмеж. Стори ми се нормално. Беше валяло целия следобед, защо не и сега.
Боби притича, като затваряше телефона си. От рана на ръката му течеше кръв.
— Идват — обяви.
Нямах представа за кого говори.
— Кой идва?
— Пожарникарите. Хайде, да тръгваме.
— Не може. Това е тяхната къща.
— Не, това е място на престъпление.
Когато отидохме при колата, той я огледа бързо, взря се внимателно в земята. След това застана на четири крака и надникна отдолу. Изправи се, отръска ръце и отключи вратата. Клекна и погледна под седалката на шофьора, сетне отвори предния капак, излезе и огледа двигателя.
— Добре — рече накрая. — Ще рискуваме.
Затвори капака и седна зад волана. Пъхна ключовете в стартера, намигна ми и ги завъртя. Моторът забръмча, без да се взриви. Боби си пое дълбоко дъх и потупа колата по покрива.
— Ама ние не чухме никого — отбелязах аз. — Никаква кола.
— Нищо чудно — отвърна той с леко разтреперан глас. — В такъв квартал е по-лесно да се промъкнеш през дворовете, отколкото да дойдеш по улицата. Оставяш колата на половин километър и идваш пеша. Направи ли ти впечатление свистенето между двете експлозии? Взривът е бил заложен набързо.
— Какво значение има? Първият взрив и без това вдигна всичко във въздуха.
— Началният заряд избухна преждевременно. Някой опита да ни гръмне с наистина адска бомба, само че тя не се взриви както трябва.
— Така изглежда.
— В такъв случай… — Той погледна часовника си. — Явно са свършили цялата работа за малко повече от час.
Усетих, че от една рана на тила ми тече кръв, и я избърсах с ръкав.
— Както казах, доста са бързали.
— Може да са сбъркали в подробностите, но наистина свършиха голяма работа, не мислиш ли?
В далечината вече се чуваше воят на приближаващи сирени, от другата страна на улицата се отвориха няколко врати.
— Взривиха дома на родителите ми! — възкликнах невярващо.
Горящата къща изглеждаше странно, в пълен контраст със спретнатите малки постройки наоколо.
Погледнах дома на Мери. Няколко лампи бяха запалени, входната врата беше отворена.
— Забъркахме се с първокачествени негодници — съгласи се Боби и отново удари по покрива на колата. — Да се омитаме.
Аз обаче вече тичах към вратата на двора. Боби изруга и се втурна след мен. Прескочих живия плет на Мери. Едва бях влязъл в двора й, когато Боби ме сграбчи за рамото и ме извъртя с лице към себе си.
Измъкнах се от хватката му и продължих през двора. Той отново опита да ме хване, но видя онова, което бях забелязал аз, и се затича по-бързо и от мен.
Тя лежеше на верандата, главата и раменете й висяха над стълбите, ръцете й бяха разперени. Отначало си помислих, че е получила удар, но после видях кръвта. Около нея имаше вече цяла локва. Боби коленичи, повдигна главата й.
— Мери — промълвих. — Боже мили!
Извъртяхме я леко, така че да я сложим на равно. Тя едва дишаше. На бледата светлина бръчките й приличаха на дълбоки цепнатини. Боби опипа под дрехите й, намираше дупка след дупка, опита да спре кръвта, която изтичаше по-бавно, отколкото би трябвало. Тя се закашля и от устата й потече нещо черно.
Преди това в нея бях виждал една обикновена старица, от онези, които се редят на опашки в супермаркетите или по спирките на автобусите, които знаят и се интересуват на кого какво трябва да се подари за рождения ден, сбръчкани и с хладен поглед, сякаш са били такива цял живот. От онези хора, които никога не са се напивали, никога не са прескачали в чужд двор, никога не са погаждали лоши шеги на някого. Стари сухари, които никога не са обичали. Сега видях съвсем друга жена. Такава, каквато е била и вероятно все още беше под сухата набръчкана кожа, под оредялата сива коса. Въпреки тежестта на годините тя бе една истинска, жива жена.
Ала след малко дъхът й секна. Наоколо се разнесе миризма на урина. Вероятно заради студеното време, но старата жена сякаш се вкочани пред очите ни.
Боби се втренчи в мен. Срещнах погледа му. Нямаше какво да му кажа.
— Какво е станало? — попитах; това бе първото, което бях в състояние да кажа през последните десет минути. — Какво е станало там?
Боби се взираше през предното стъкло, вглеждаше се в страничните отклонения. Вечерта бе спокойна. Трупът на Мери беше вече на три километра зад нас, все още проснат на верандата й. Щеше да получи първа помощ по-бързо, отколкото, ако я бяхме откарали в болницата, а и без това бе вече мъртва. И двамата го осъзнавахме.
Той вдигна рамене:
— Излязла е. Както казах, някой се е промъкнал през дворовете. Тя е чула нещо, показала се е. Те са я видели и са изпразнили половин пълнител в нея. Съжалявам, човече.
— Някой идва да ме взриви и за всеки случай си носи пистолет със заглушител. Една беззащитна старица се изпречва на пътя му и той я убива, без да се замисли. Ей така.
— Тези хора не си играят, Уорд. И наистина никак не са те харесали.
Той зави рязко наляво и ние навлязохме отново в центъра на града. Една пожарна кола прехвърча покрай нас и се отправи в погрешна посока.
— Къде, по дяволите, отиват?
Зад нас се чу клаксон. Двамата с Боби се обърнахме като един и шофьорът на пикапа отзад ни даде знак, че вече е светнало зелено и ако искаме, можем да минаваме. Боби потегли и се насочи след пожарната кола.
— Карат в противоположна посока, Боби!
— Казах им адреса, който ти ми даде. Аз го намерих доста лесно.
Боби изведнъж отби, без да пуска мигача. Старецът с пикапа отново ни изсвири и ни изгледа злобно, докато ни задминаваше. Не му обърнахме внимание. В далечината се виждаше горящата сграда на „Бест уестърн“. Не можех да повярвам на очите си. Дайърсбърг изведнъж се беше превърнал в един от кръговете на ада.
— Приближи се — прошепнах.
Боби потегли бавно и след една пряка свърна по някаква странична улица, за да заобиколи хотела. Спряхме на върха на едно възвишение на стотина метра от сградата. Пожарът бе сравнително малък. Беше засегнал само част от едното крило. Хотелът щеше да се оправи след малък ремонт. Четири пожарни коли вече гасяха, а пред очите ни към тях се присъедини и пета. В другия край на улицата се тълпяха хора. Покрай колата ни минаваха още, забързани да заемат по-удобни за наблюдение позиции. Половината градски полицаи също бяха тук.
— Май е започнал някъде около твоята стая, а?
Не отговорих. Виеше ми се свят. По някаква причина нападението над хотела ме засягаше повече от взривяването на къщата на родителите ми. Питах се дали съседите ми по стая са били там.
— Уорд, това послание, което си им пуснал, какво точно се казваше в него?
— Това е смешно. Това е пълна лудост! Ами къщата? Какво…?
— Вероятно вече са изпратили някого. Съседите ти сигурно са се обадили. И ако се чудиш за това, нещата ти са в безопасност.
— Какви неща?
— Ами не дрехите, разбира се. Погледни отзад.
Обърнах се. Куфарчето на лаптопа ми беше на задната седалка.
— На теб май никога няма да ти дойде умът в главата — продължи той, като барабанеше с пръсти по кормилото. — Аз, за сметка на това, съм много далновиден човек. Винаги нося най-необходимите неща със себе си. Мисля, че е време да се махаме оттук.
Искаше ми се да се кача в планината и да убия някого. Боби прочете мислите ми и поклати глава:
— След като изгасят огъня, ще се заемат да разберат чия стая е пламнала първа. Възможно е да са отделили повече време и да са го нагласили като случайно запалване. Като се вземе предвид и взривът в къщата обаче, ти скоро ще си в списъка на най-издирваните лица на дайърсбъргската полиция.
— В какъв смисъл, по дяволите? Аз не съм направил нищо!
— Къщата на родителите ти застрахована ли е?
— Да.
— За много ли?
Въздъхнах:
— Вероятно. Не знам. А след това ще намерят Мери и някой досетлив полицай ще реши да вземе отпечатъци от тялото й за всеки случай. Толкова много кръв. Сигурно е останал някой. Отпечатъците ти в картотеката ли са, Боби?
— Много добре знаеш, че са.
— Моите също. Да се махаме.
След двайсет минути вече бяхме на дайърсбъгското летище.
Занд стигна до Бевърли Булевард в 21 часа. Беше изтощен и краката го боляха много. Освен това бе пиян.
В 3 часа бе отишъл пред киното, където била видяна за последен път Елиз Льоблан. По това време кината изглеждат странно, както и магазините и ресторантите. В малките часове на нощта те са зловещи, пусти здания, които сякаш не сме забелязвали през деня. Няколко часа по-късно той отиде пред къщата, където Анет Матисън беше прекарала последната си вечер сред приятели. Позна и жената, която излезе в седем часа, облечена с елегантно костюмче, на път към царството на телевизионния бизнес. Занд бе разпитвал Глория Найдън неколкократно. Бе остаряла доста през последните три години. Занд се чудеше дали още поддържа връзка с Франсис Матисън. Дъщерите им бяха най-добри приятелки и не една вечер се бяха прибирали заедно. Това беше нещо обичайно. В крайна сметка живееха в много добър квартал. Нали именно затова си бяха купили къщи със седемцифрена цена — за да могат да се разхождат по улиците по тъмно. Занд подозираше, че отношенията между двете майки са поохладнели, ако не — и напълно прекратени. При споменаването на Моника Уилямс гласът на Зоуи Бекър беше прозвучал неутрално — макар че Моника надали можеше да се държи отговорна за това, че Сара е избрала да изчака на улицата до уговорения час за среща с баща си. Малката им затворена общност не беше успяла да ги предпази. Когато се случи нещо такова, човек започва да се пита защо и търси някой виновник. И най-често хвърля вината върху съседа си.
Когато колата на госпожа Найдън го отминаваше, Занд се извърна. Възможно бе да го познае, а самотният му силует можеше да й навее спомени за един друг мъж, стоял може би на същото място преди две години.
Той отмина. След няколко часа вече бе в парка „Грифин“, на мястото, където бе намерено тялото на Елиз. Нищо не подсказваше за трагедията, сред цветята се търкаляха само парчета от стъклен буркан. Той остана там дълго време, загледан към трепкащия в маранята град, където милиони хора работеха, спяха и се лъжеха едни други.
Скоро след това отиде в някакъв бар. Малко по-късно посети друг. Продължи в същия дух, но малко по-бавно. Постепенно го обхвана чувство за безцелност. Бе обикалял по тези улици много пъти. И те му бяха донесли само кръв и разрушение. Все още чуваше гласовете, които го бяха накарали да скочи на крака, след като Нина си тръгна, виковете на изгубените — но сега, на дневната светлина, те звучаха по-слабо и не го водеха наникъде. Ризата му провисна извън панталона и когато се разминаваше с други пешеходци, той забелязваше подозрителните им погледи. Казват, че полицаите се познават отдалеч — по очите, по изпитателния, пронизващ поглед. Занд се чудеше дали можеш да познаеш и един бивш полицай по разсеяния поглед, по обидата в очите. Навремето този град му беше познат, всяко негово кътче. Бе вървял по тези улици като човек, към когото хората се обръщат в най-трудни моменти. Като част от имунната система на обществото. Сега нямаше този престиж. Бе лишен от достолепната си външност, не всяваше вече респект. Беше един обикновен човек, скитащ по улици, по които малко хора се осмеляват да минат — и където малкото минувачи го гледаха предпазливо. Това бе една джунгла, но обитавана не от зверове, а от хора.
В късния следобед той застана, олюлявайки се леко, отстрани на една малка уличка през Лоуръл Каниън. Храстите, расли някога тук, бяха изкоренени и заменени с асфалтово петно, дълго може би колкото тялото на Анет. Занд бе напълно пиян, но не чак толкова, че да не забележи мъжа, който го наблюдаваше от хубавата къща от другата страна на улицата.
След няколко минути мъжът излезе. Носеше анцуг и бледозелена жилетка. Изглеждаше в много добра физическа форма.
— Мога ли да ви помогна с нещо?
— Не — отвърна Занд.
Опита да се усмихне, но не му се удаде. Ако беше видял изражението си, сигурно щеше да разбере реакцията на човека.
Другият мъж подуши въздуха:
— Пиян ли сте?
— Искам само да постоя тук. Прибирайте се. Ще се махна след малко.
— Какво е това?
Мъжът се обърна леко; зад гърба си държеше телефон.
Занд го изгледа въпросително:
— Кое?
— Този асфалт. Защо е тук? Безсмислен е.
— Тук беше убито едно момиче. Или по-скоро трупът й бе намерен тук.
Лицето на другия мъж стана по-приветливо.
— Познавахте ли я?
— Не и преди смъртта й.
— Какво ви интересува тогава? Не е ли била… от труженичките?
Гърлото на Занд се сви. Някои хора смятат проститутките, наркоманите и чернокожите младежи за досадни бездомни кучета. Сякаш те никога не са посрещали със смях прибиращите се вкъщи родители, сякаш никога не са проговаряли и не са прекарвали сладостно-тревожни нощи в чудене какво ще намерят на следващата сутрин в чорапа.
Мъжът отстъпи една крачка.
— Ще повикам ченгетата — предупреди.
— Няма да дойдат навреме. Може би на мястото ви ще сложат друго парче асфалт, но не съм много сигурен в това.
Занд се обърна и се отдалечи, оставяйки другия мъж напълно объркан.
Когато най-сетне стигна Бевърли и мина покрай кафенето „Хардрок“, той прибра ризата си в панталона, изпъна сакото си и изправи рамене. Влезе в хотел „Ма мезон“ и се насочи директно към мъжката тоалетна в бара. Наплиска се с малко вода и вече никой, освен бармана не можеше да се досети колко е пиян. Върна се в бара и седна на една маса, от която се виждаше улицата. След толкова извървени километри меката седалка го караше да се чувства, все едно седи върху облак. Един любезен младеж обеща да му донесе нещо за пиене.
Докато чакаше, Занд заоглежда улицата, където бе изчезнала Джоси Ферис. Това не беше местопрестъплението на последния от серията взаимно свързани случаи, но Занд не искаше да вижда училището, в което бе учила Карън, или бившата си къща. А и нямаше смисъл да се връща на онова другото, последното място. На мястото на неговото престъпление. Тогава извършеното не му донесе облекчение. Видът на мъртвия мъж само доказваше колко тънка е границата между справедливост и беззаконие.
Дженифър знаеше какво е направил. Той й каза след два дни, когато се получи пуловерът. Не това бе причината да се разделят. Тя разбираше подбудите му, макар че осъждаше постъпката. Опитаха да запазят връзката си, но не успяха. Положението стана нетърпимо за него. Трябваше или да потиска скръбта и да се преструва на силен заради съпругата си, или да разкрие цялата си болка. Когато го направи, той престана да бъде онази опора в живота, от която се нуждае всяка жена. Само тя имаше право да скърби, той трябваше да преодолее мъката.
Занд реши, че вече не може да се преструва на полицай, и почти по същото време тя взе решение да се върне при родителите си.
Сега, като погледнеше назад, той виждаше колко е сгрешил. Именно неговата сдържаност бе разклатила връзките помежду им. Тя беше готова да приеме слабостта му. Жените разбират нуждите на мъжете си. Всяка връзка се нуждае от гъвкавост, особено във времена на голямо нещастие, когато мъжът и жената се чувстват съюзници срещу всички злини на света. Ако са достатъчно близки, те заедно преодоляват моментните трусове в живота и запазват равновесие. Макар че тези мисли не му даваха голяма утеха, те бяха една от причините да продължи да живее. Понякога човек вижда смисъл да живее единствено защото е разбрал, че в някои отношения и той носи вина. Преди това се чувства онеправдан, наранен — и не може да намери покой. „Това не е честно“ — би проплакало някое дете, някой, който не си дава сметка, че всяка връзка има две страни. Когато си дадеш сметка, че и ти не си съвършен, болката бавно отминава. Когато разбереш, че сам си си постлал леглото, вече можеш да легнеш по-спокойно в него, колкото и твърдо или мръсно да е то.
Когато бирата му дойде, той подържа малко халбата, без да отпива, загледан през прозореца. Вече цял ден опитваше да види фактите от друг ъгъл. В едно престъпление не може да се говори за твърди улики, просто човек трябва да комбинира известната информация по нови начини. В повечето случаи престъплението може да се опише само с едно изречение. Отпечатъци, оръжие на престъплението, неизплатени дългове и разбити алибита — всичко това са доказателства за пред съда, за придаване на законност на цялото начинание. Самото престъпление е нещо съвсем просто: хората се убиват едни други. Мъже убиват съпругите си. Жени убиват мъжете си. Родители — децата си, и деца — родителите си. Непознати убиват други непознати. Хората взимат неща, които не са техни. Подпалват къщи — за пари или защото вътре има други хора. Но и когато фактите влязат в някоя папка, истината остава все така скрита. Можеш да вземеш имената на кои да са двама души и да сложиш думата „уби“ между тях.
Занд още не можеше да се досети какво очаква Праведника от жертвите си. Защо ги наказваше. Дали бяха отказали да го дарят с любовта си, или не отговаряха на някакви изисквания? Дали се страхуваха твърде много от него, или не се бояха достатъчно? Дали го бяха разочаровали, като са показали слабост, или притежаваха някакво силно качество, което искаше да им отнеме?
Той забеляза, че бирата му е свършила, и потърси с очи младия сервитьор. От него нямаше и следа, макар че останалите клиенти явно бяха получили наскоро поръчките си. Той спря поглед на неколцина. Всеки търсеше някаква утеха в алкохола. Той притъпява тревогата. Всички народи пият. Американците — постоянно; освен при един кратък експеримент, довел до нечувано дотогава разрастване на престъпността. Немците и французите се наливат, за да се развеселят. Руснаците пият изключително сериозно и меланхолично. Англичаните също са маниаци на бирата. Наливат се, докато зрението им се замъгли. Всеки се старае да притъпи по някакъв начин чувствата си.
Накрая се появи друг келнер. Носеше черно сако и панталони и бяла риза също като колегата си, но беше с десетина години по-възрастен и не толкова лъчезарен. Докато младежът вероятно все още живееше с илюзиите си за по-добро бъдеще, този човек се беше примирил напълно със скучното си съществование. Той изгледа подозрително Занд; явно келнерската интуиция му подсказа, че този мъж не е нито гост на хотела, нито чака някого.
— От същото ли, господине?
Главата му бе леко наклонена встрани, в гласа му се долавяше иронична нотка. Очевидно това „господине“ не можеше да се отнесе към този леко пийнал мъж с неподходящо облекло.
— Къде е другият пич?
— Кой „пич“, господине?
— Келнерът, който ми сервира досега.
— Сменихме се. Не се тревожете. Ще ви донеса от същата бира.
Мъжът се отдалечи с небрежна походка. Занд се замисли дали да не го застреля. За назидание на всички останали келнери, които се отнасят към порядъчните клиенти като към паплач. Отдавна трябваше да им се даде такъв урок. Вероятно слухът щеше да стигне и до продавачите и момчетата на бензиностанциите. Занд още си спомняше един инцидент отпреди шест или седем години. Когато бе завел жена си в един скъп магазин, за да й купи блуза. Бързо си тръгнаха. Дженифър стискаше смутено плика с покупката, а Занд трепереше от едва сдържана ярост. Тя рядко обличаше тази дреха — заради унижението, което бе изпитала при купуването й.
От спомена Занд се почувства по-зле. Тъкмо вадеше едно листче с намерението да си запише нещо, но изведнъж спря. Келнерът стоеше на бара и пълнеше халбата му.
Бирата беше „Будвайзер“, същата като предишната. Съвсем според очакванията. Преди да отстъпи от смяна, другият келнер би трябвало да му остави бележка със сметката до този момент.
За да му покаже какво желае.
Какво очаква от него.
Когато келнерът дойде с бирата, мястото на Занд беше празно. На масата лежеше десетдоларова банкнота.
Къщата се намираше високо над хълмовете на Малибу. Беше малка и необичайна, обзаведена като мотел. За да се отиде от една стая в друга, човек трябваше да излезе навън, да мине по покритата с навес алея и да влезе отново в сградата през друг вход. Намираше се на една скала над океана и до нея се стигаше по стръмна, мрачна алея. Не беше място, където човек може да се озове случайно. Въпреки местоположението й наемът бе нисък, защото основите й бяха нестабилни и всеки момент можеше да се срине. Просторният хол с кухня и огромен прозорец на едната стена, който бе най-хубавото помещение в цялата къща, имаше пукнатина по средата на бетонния под. В нея се побираше цял юмрук, а разликата в нивата от двете страни беше повече от пет сантиметра. Навън, в обърнатата към сушата част от двора, имаше малък басейн. Беше празен, защото тръбите се бяха стопили при един горски пожар години преди тя да се нанесе в къщата. Доста смелост бе нужна, за да спиш на такова място.
Нина прекара вечерта в дворчето зад сградата, опряла гръб в стената и вдигнала крака на табуретка. Обикновено от това място се разкриваше гледка към океана. Други постройки не се виждаха. Тази нощ обаче морето оставаше скрито, потънало в гъста мъгла, която сякаш започваше под самите крака на Нина. Това явление се получаваше често и тя се чудеше дали не го предпочита пред по-добрата видимост. Сега имаше чувството, че се намира на края на света, където всичко е възможно. Бе мислила да си сипе чаша вино, но после забрави. След като седна, нищо вече не можеше да я накара да стане и да отиде до хладилника.
Цял ден беше търсила Занд. Нямаше го нито в хотела, нито на Крайбрежния булевард, нито на другите места, където очакваше да го срещне. Малко преди смрачаване бе отишла при бившата му къща. Сега там живееха други хора. Тя се върна у дома. Сега не й оставаше друго, освен да седи. В хола зад нея имаше етажерки, пълни с книги и папки. Тя нямаше желание дори да ги погледне. Не искаше да говори с никого от Бюрото. Вече нямаше толкова добри връзки там. Праведника бе провалил кариерата й — но не поради неспособността да го заловят, а заради изтичането на информация пред полицай, който бе отстранен от случая. Един агент можеше да загуби работата си и за много по-незначително нарушение. Тя бе съумяла да запази своята, но сега нещата стояха съвсем различно. Навремето Монро винаги търсеше мнението и съвета й. Сега отношенията им бяха обтегнати.
Тя се чувстваше самотна, боеше се. Страховете й не бяха свързани със самотата. Тя бе свикнала, макар че душата й копнееше за нещо по-различно. Беше прекъснала връзката със Занд само по една причина. Колкото повече го заобичваше, толкова по-малко й се искаше да разбие семейния му живот, фактът, че той така и така се разби, й отне възможността да му го обясни. Може би не беше чак толкова невъзможно. Тя можеше да му каже тази информация. Някъде в тези думи обаче щеше да има една, която да я издаде. Да му издаде факта, че две седмици преди отвличането на Карън през съзнанието й бе прелетяла една жестока мисъл. Че ако това се случи, ако семейният му живот някога бъде разбит, част от вината ще падне и върху нея.
Междувременно през живота й бяха минали и други мъже, макар и не много; вероятно щеше да има и още. Намирането на мъже не беше проблем, поне такива, които нямаше желание да задържи. Отчаянието бе това, което я смазваше; нескончаемата върволица от ужасни събития. Ако природата ни е такава, явно нищо не може да се направи. Ако се вгледа в онова, което нашият вид причинява на себеподобните си и на другите живи същества, човек започва да се пита дали все пак не заслужаваме всичко, което ни сполетява, всички беди, които сами си навличаме.
Около девет и половина тя се изправи и влезе в къщата. Отвори хладилника, съдържащ само една преполовена бутилка вино, и се загледа в малкия телевизор на плота. Репортажите от убийствата в Англия продължаваха, но звукът бе изключен и тя не можеше да разбере какво говорят, показват, предполагат. Вероятно още мрачни подробности, още причини за човешка мъка.
Тя затвори хладилника, без да докосне бутилката, и остана за миг с лице, опряно о хладната повърхност на вратата.
Чу някакъв шум отвън и вдигна глава. След малко скърцането на чакъла под гумите на кола се усили. Тя прекоси бързо стаята, прескочи пукнатината и извади пистолета от чантата си.
Колата спря пред къщата и тя чу приглушен разговор. Сетне вратата на колата се затръшна и шумът от гумите се отдалечи. Чуха се стъпки, на вратата се потропа. С ръка зад гърба тя отвори.
Беше Занд. Изглеждаше задъхан и малко пиян.
— Къде, по дяволите, ходиш?
— Насам-натам. — Той влезе, спря, огледа се. — Харесва ми как си се обзавела.
— Не съм променяла нищо.
— Точно това имах предвид. Къщата изглежда съвсем същата.
— Не всяка жена е обсебена от маниакални идеи за префасониране на жилището си.
— Напротив, всички са такива. Ти сигурно дълбоко в себе си си мъж.
— По дяволите. Разкри ме. — Тя скръсти ръце. — Какво искаш?
— Само да ти кажа, че все пак съм убил истинския виновник.
Едва я изчака да излезе с бутилката и заговори:
— Проблемът бе, че не можехме да работим по случая като при нормално разследване. С обичайните процедури просто не постигахме нищо. Когато някой изчезне, първо намираш онези, които са го видели за последен път. Разговаряш с роднините, с приятелите и хората от неговата среда. Търсиш съвпадение. Бар, който е посещавал по-често. Зала за бодибилдинг, където е обичал да ходи. Приятели на приятелите на приятелите му. Връзки с други смъртни случаи. Нещо, което е довело до убийството му. При Праведника имаше няколко отвличания, но приликите бяха само повърхностни. Един и същи пол, една и съща възраст. Всички момичета бяха красиви. И какво от това? Светът е пълен с мъже, които си мечтаят за такава жена. Това е нормално желание, не извратеност. Само дългата коса. Единствено тя може да се посочи като задължително предпочитание на убиеца. Заедно с факта, че момичетата са все от семейства, за които парите не са голям проблем. Те не са били леки жени, не са били наркоманки. Това допълнително затруднява задачата му, защото такива момичета не се отвличат толкова лесно. Това не може да бъде следа.
Занд замълча. Нина зачака. Той не я гледаше. Дори като че ли не забелязваше присъствието й. Стоеше в самия край на двора. Силуетът му изглеждаше размазан. Той продължи, този път по-бавно:
— Един мъж търси нещо. Изпитва тревога, която може да се премахне само с определено действие. Той го е установил по принципа на пробата и грешката. Известно време се е сдържал. Държал се е добре. Не е вършил бели. Сдържал се е и на никого не е причинил нищо лошо. Никога повече няма да го извърши. Той не е слаб, няма нужда от това. Може би никога вече няма да го извърши. Може би ще успее да забрави всичко. Може би всичко е свършило.
Постепенно обаче… нещата тръгват зле. Той вече не се чувства добре. Не може да се съсредоточи. Установява, че вече не функционира нормално. Чувства се напрегнат. Започва да си представя разни неща. Мъчи го тревога и нещата се усложняват още повече, защото той знае какво я причинява. Знае само един начин да се отърве от нея. Извиква спомените от предишни случки, но те не му помагат. Не се сеща за много подробности. Те не намаляват тревогата му сега. Това са стари лаври. Миналогодишните приятни изживявания не могат да компенсират тазседмичното страдание. Той се нуждае от нещо ново, нещо, което още не е изживял. Дори сувенирите не му помагат. Те просто му напомнят, че може отново да го направи. Нуждае се от това изживяване и знае, че не може да живее повече без него. А пък така или иначе той вече го е направил и не може да очаква прошка. Душата му е покварена и той не може да изкупи греха си.
И така, почти случайно, той отново започва да търси. Може би опитва да се убеди, че ще се ограничи само с това. Че сега волята му е по-силна. Че този път само ще гледа, без да взима. Прави обаче първата крачка и изходът е предрешен. Той ще забрави колко ужасно се е почувствал предишния път, както споменът за махмурлука не те спира да се напиеш отново. Правил го е много пъти и може вече да не изпита същите угризения. Той ще отиде на някое познато място или на друго подобно. Вече има план. Това е опасно начинание, но има начини да избегне опасността. Точно тук можем да го засечем. Като открием местата, на които той се чувства в безопасност. Някои могат да ги нарекат ловен ареал. Други могат да ги разглеждат като обстановка, в която той се слива с околността и става невидим. На тези места той не е слаб, той черпи силата си от тях; там не е част от тълпата, а стои над нея. Това са скривалищата му, където жертвите сами идват при него. Той ги наблюдава известно време, сетне една нощ избраното момиче ще се обърне и ще види, че зад него има някой. И всичко ще се развие от само себе си, докато не дойде време за почистване, за разкаяние, за обещания пред Господ, че това няма да се повтаря повече.
— И ти го намери по този начин, така ли? — не се сдържа Нина.
— Не. Не открихме нищо, което да свързва всички момичета. Не успявахме да попаднем на следите му, защото не можехме да се досетим къде е видял жертвите си за пръв път. Течно затова, когато изчезна Карън, аз обиколих местата на отвличане. Само за тях знаехме със сигурност, че са свързани с убиеца. Само това ми оставате. Връзка няма. Няма начин да се намери такава. Освен… при последното ми посещение. Той се върна на мястото на едното отвличане, вероятно за да си припомни изживяването. Когато го видях на още едно от местата, разбрах, че това е той. Така го проследих и го разкрих.
— След това обаче — намеси се Нина, като избираше внимателно думите — разбра, че не е той.
— Напротив. Мъжът, когото убих, беше отвлякъл някои от момичетата.
— Искаш да кажеш, че този сега е имитатор, така ли?
— Не. Искам да кажа, че съм убил келнера, не онзи, който е поръчал бирата.
— Не разбирам.
— Мъжът, който изпраща пуловерите, е различен от онзи, който отвлича момичетата.
Нина го изгледа изпитателно:
— Праведника решава, че има нужда от момиче, и просто си дава поръчката? И после другият отива и ги отвлича? Като някакъв шибан доставчик на пица?
— Затова след Карън нямаше повече отвличания, макар че пуловерът се получи. Онзи, който ги е отвличал, беше мъртъв. Убиецът е още жив.
— Да, но серийните убийци не действат по този начин. Добре, има някои, които са работили по двойки. Линърд Лейк и Чарлс Нг., Джон и Ричард Дароу. Семейство Уест, в известно отношение. Но никога не е имало подобен случай.
— Досега — съгласи се той. — Светът обаче се променя, всичко става по-голямо, по-светло, по-добро. По-удобно. По поръчка.
— Защо тогава между момичетата няма връзка? Похитителят би трябвало да има стандартен метод на работа, както ти сам каза. Би трябвало да успеем да го открием.
— Ако всеки път е един и същи човек.
Нина примигна удивено:
— Искаш да кажеш, че има двама похитители?
— Може би и повече. Защо не?
— Защото… защото през последните две години Праведника е отвлякъл само едно момиче. Сара Бекър.
— Кой е казал, че е само той? — Занд вдигна бутилката и установи, че е празна. — Имаш ли още вино?
Влезе в къщата. Отвори хладилника и се втренчи потресено в празните рафтове.
— Джон, нямам нищо за пиене. Как така „кой е казал, че е само той“?
— Колко серийни убийци действат в Калифорния в момента?
— Поне седем, може би дори единайсет. Зависи какво определение ще дадеш…
— Именно. И това са само онези, които са ви известни. И то само в един щат. Да кажем сто и петдесет за цялата страна. И десет-петнайсет от тях сигурно могат да си позволят да дадат по двайсетина хиляди на жертва. Може би повече. Може би много повече. Това е цяла търговска мрежа. Голяма. С такъв бизнес план можеш да вземеш банков кредит, мамка му!
— Дори да си прав, как ще ни помогне това да намерим Сара Бекър?
— Няма да ни помогне — призна той и енергията му сякаш внезапно се изпари; той потърка чело. — Предполагам, че федералните още търсят улики, водещи към семейството.
Нина кимна.
— В такъв случай не ни остава друго, освен да чакаме.
Гласът му прозвуча вяло и пораженчески. Той съзерцавате немия телевизор. Все още показваха кадри от масовото убийство в Англия.
— Следиш ли това?
— Старая се да не му обръщам внимание — отвърна Нина.
Двамата погледаха известно време. Нямаше почти нищо ново. Мотивите на извършителя все още не бяха известни. При претърсване на дома му бяха открити книги с антихуманно съдържание, пистолет, компютър с порно снимки и една много лоша картина на тъмни силуети на бял фон, като забулени в черно мъже на снега.
Всички тези находки бяха сметнати за маловажни.
— Трябва да ми дадеш и нещо за ядене — каза Сара.
Гласът й звучеше немощно дори за нея. Тя бе повтаряла това изречение много пъти. Казваше го винаги когато капакът се отвореше.
— Водата не ти ли харесва?
— Харесва ми. Благодаря ти за водата. Но имам нужда и от нещо за ядене. Не мога само на вода.
— Какво искаш?
— Храна. Нещо за ядене.
Тя се закашля. Кашляше много и от това й се повдигаше.
— Напоследък хората се тъпчат прекалено много — каза мъжът. — Безобразно много. Убиваме животни, трупаме тонове храна, после я получаваме по домовете си и започваме да плюскаме като прасета. Ние дори вече не сме ловци. Ние сме мършояди. Хиени, които се ровят в боклука.
— Щом казваш, сигурно е така. Аз обаче трябва да ям нещо.
— Трябва да ям, трябва да ям, трябва да ям — занарежда мъжът.
Това изречение явно му доставяше удоволствие, затова продължи да го повтаря известно време.
След това замълча за няколко минути.
— Навремето хората са издържали с дни, без да ядат — отбеляза накрая. — Били са стройни.
— Да, по времето на Голямата депресия. Когато чиниите са хващали прах.
Мъжът се засмя:
— Това е било вчера и не е интересно за нас. Аз имах предвид времето преди нашествието.
— Нашествие ли? — попита тя.
„Добре — помисли си, — сега се почна. Малки зелени човечета. Руснаците. Евреите. Кой ли не още.“ Закашля се силно и за момент пред очите й всичко стана бяло. Сетне гласът му прозвуча сякаш от огромно разстояние:
— Да, нашествие. Как иначе би го нарекла?
Тя преглътна, стисна очи, отново ги отвори.
— Не бих го нарекла никак. Гладна съм.
— Не можеш да получиш храна.
Нещо в гласа му изведнъж я изпълни с ужасен страх. Той не звучеше, сякаш няма намерение да й даде храна днес. Звучеше, сякаш никога нямаше да й даде. Тя бе свикнала изненадващо бързо със сегашното си положение, но заплахата, че няма да получи храна, я върна внезапно в реалността.
— Виж — заговори колебливо, — ти сигурно искаш нещо от мен. Сигурно има причина да постъпваш така. Моля те, прави каквото си си наумил и или ме убий, или ми дай нещо за ядене.
— Отвори си устата.
Тя се подчини веднага, устата й се напълни със слюнка. След малко ръката му се показа в дупката. Не държеше нищо, което да прилича на храна, само едно малко бяло листче.
Допря хартията до езика й, сетне бързо я дръпна. Сара заплака.
Мъжът помълча, после изцъка с език:
— Никаква промяна. Упорит малък геном. — Листчето падна до нея. — Още нищо не си научила, нали?
Тя подсмръкна:
— Ти нищо не си ми казвал.
— Започвам да се чудя за теб. Мислех си, че си различна. Че е възможно да се промениш. Дойдох да те взема лично. Имах планове за нас двамата. Сега обаче се чудя дали изобщо ставаш за нещо.
— О, така ли? За какво?
— Ти си мързелива, разглезена и не се развиваш много добре.
— Нима? Ти пък си изкукал.
— А ти си глупава малка кучка.
— Майната ти! Ти си превъртял малоумник и аз ще се измъкна оттук и ще ти сцепя кратуната!
Мъжът изля вода в дупката, но тя затвори уста.
След това той не се появи дълго време.
Пристигнахме в Хънтърс Рок в три часа през нощта след кратък полет и дълго шофиране. След като кацнахме в Орегон, се впуснах в лудо каране първо по магистралата покрай границата на щата, сетне по шосета, които си спомнях отпреди много време — имах чувството, че вървя по стъпките на изследовател, за когото само съм чел. Постепенно местата започнаха да изглеждат по-познати и на мен ми стана по-тежко. Стараех се да карам по обиколни шосета, по които не бях минавал много често. Мисля, че Боби забеляза, но не каза нищо.
Накрая спряхме пред стар хотел, който не ми беше познат, на трийсетина километра от града. Предложих да спим в колата, но Боби, практичен както винаги, изтъкна, че на следващия ден ще сме по-работоспособни, ако дремнем няколко час в удобни легла. Приближихме се и потропахме на входната врата. След доста дълго време се появи някакъв мъж по долнище на пижама и фланелка. Той не скри недоволството си и ние се извинихме за късния час, но изтъкнахме, че щом като вече е буден, спокойно може да ни даде стая.
Той ни погледна изпитателно:
— Вие да не сте педали?
Изгледахме го заплашително и той очевидно реши, че е по-добре да приюти двама извратени, отколкото същите двама хомосексуалисти да го смажат от бой посред нощ. Затова ми подаде ключа.
Боби се просна на едното легло и моментално заспа. Опитах да последвам примера му, но не ми се удаде. Накрая станах и излязох. Купих си цигари от един автомат и се повъртях из двора, където се намираше заграден с метална ограда празен стар басейн. Взех един очукан стол, занесох го до ръба и седнах в мрака. Единствените светлини идваха от прашния розов неонов надпис „ИМА СВОБОДНИ“ над централната сграда, изтънялата луна и проблясъците от белещата се боя на стените. След малко извадих пистолета, който ми беше дал Боби, и го разгледах. Не представляваше интерес за мен и след малко го прибрах отново в якето си.
Загледах се в сенките на празния басейн, почудих се от колко време е така. От доста, както изглеждаше. Стените му бяха напукани, а на дъното имаше дебел слой тиня. Навремето сигурно е бил пълен с хладка вода и клиентите с радост са се освежавали след дългото пътуване. Табелата на мотела, мръсна и очукана, сигурно бе от петдесетте. Представях си как трябва да е изглеждал животът тогава, но само с откъслечни картини: замрели образи от златните години на възхода, с леко размазани цветове и неестествения вид на рекламни плакати. Един свят на нежност и светлина, на весели събирания и силни ръкостискания, на тежък труд, истинска любов и искрени отношения. Какъвто би трябвало да бъде животът. Сега обаче никой не обръща внимание на тези идилични картини. Ние сме свикнали животът да ни бъде представян по този нереален начин и не знаем как да реагираме, когато наистина ни се случи нещо хубаво. Трябва ли все още да търсим щастието, когато всичко изглежда толкова фалшиво, глупаво и сиво?
Вярвах, че Боби вече е стигнал до истината и че раждането ми действително не е регистрирано в Хънтърс Рок, но трябваше да проверя лично. През цялото време, докато се разкарвах с Чип Фарлинг, от неизяснените въпроси за детството ми ме побиваха тръпки. Може би родителите ми бяха решили да отидат другаде за раждането ми. Може да са били на излет за събота и неделя, последен шанс да се позабавляват, преди семейството да се сдобие с още един член, и аз да съм излязъл предсрочно на белия свят някъде далеч от дома. В такъв случай обаче щяха да ми го разкажат — такива неща се казват на децата, като онези любопитни подробности, които правят живота на всеки от нас уникален. Можех да предположа само, че не са искали да разкрият къде съм роден, защото съм имал близнак. Какво значение имаше и защо бяха сторили онова, което бе записано на касетата, още нямах представа. Може би това бе празнотата, около която бях изградил живота си. Всеки човек се чувства по този начин в един или друг период. Аз обаче го изпитвах твърде често. И може би най-после бях открил причината.
Не знам колко дълго се е чувал звукът. Не много, предполагам. Постепенно обаче си дадох сметка, че долавям леко плискане. Изглеждаше много близо. Обърнах се. Зад мен нямаше нищо. Когато отново погледнах напред, осъзнах, че не съм преценил правилно посоката и че плискането идва от басейна. Беше прекалено тъмно, за да видя какво става, но вътре сякаш се плискаше вода. Наведох се изненадан. Водата в басейна постепенно се покачваше. Вече беше почти половин метър. В този момент забелязах, че вътре има двама души. Единият бе малко по-висок от другия и отначало и двамата приличаха на сенки. Държаха се за ръце и се мъчеха да се издигнат над покачващата се вода. Шумът се усили, басейнът започна да се пълни по-бързо и двамата запляскаха по-енергично в опит да доплуват до мен.
Луната огря лицата им и аз познах майка си и баща си. Щяха да доплуват много по-бързо, ако не се държаха, но те не се пускаха. Дори след като водата се покачи до кръста им, те продължаваха да се държат под повърхността. Баща ми отваряше и затваряше уста, но аз не можех да чуя нищо. Свободните им ръце загребваха водата. Нивото не спираше да се покачва. Не спря дори след като достигна брадичките им и започна да се излива извън басейна. Очите на майка ми бяха спокойни до края. Открих страх само в изражението на баща си, за пръв път през целия си живот. Последното, което видях, бе ръката му, стърчаща от водата и махаща към мен.
Когато отворих очи, беше светло. Боби стоеше до мен и клатеше глава.
Изправих се бавно. Цигарите ми не бяха вече в скута ми, а в тинята на дъното на басейна. Погледнах Боби и той ми смигна:
— Сигурно си се мятал насън.
Още преди обяд получих потвърждението. В Хънтърс Рок не беше раждан никакъв Уорд Хопкинс, никакъв Хопкинс с каквото и да било друго малко име. Една млада служителка ми обеща да потърси информация. Не се сещах с какво друго може да ми помогне. Скоро стана ясно, че и тя не вижда такава възможност, но е решила да ми услужи от съчувствие и защото явно се отегчаваше. Оставих й номера си и си тръгнах.
Боби бе навън и говореше по телефона си. Заоглеждах глуповато улицата, докато го чаках да свърши. Макар че бях предвиждал подобно развитие на нещата, имах чувството, че съм ограбен. Все едно да научиш, че в крайна сметка не си излязъл от корема на майка си, а наистина си донесен от щъркел. Бях ходил в местната болница, за да ми извадят сливиците и когато трябваше да ми зашият две рани на коленете. И в двата случая си бях мислил, че това е лечебното заведение, където съм се родил.
— Е, приятелю — каза накрая Боби. — Храбрите дайърсбъргски полицаи живо се интересуват от твоята личност. Може би ще почувстваш облекчение да научиш, че е така само защото са силно загрижени за живота и здравето ти. За момента.
— Ами къщата?
— Тежки поражения на хола и коридора, част от стълбището е разрушена. Не е напълно изпепелена обаче.
— И какво сега?
— Покажи ми предишния си дом.
Погледнах го изпитателно:
— Защо?
— Ами, слънчице, защото си висок, рус и направо страхотен и аз наистина искам да знам всичко за теб.
— Майната ти! — изръмжах. — Това е безсмислено.
— Имаш ли по-добри предложения? Този град не изглежда да предоставя големи възможности за забавление.
Качихме се в колата и аз подкарах по главната улицата. Не можех да определя дали новите, или старите неща ми се виждат по-непознати. Най-голямата промяна бе това, че едновремешният магазин на Джейн беше съборен и на негово място се мъдреше хотелче „Холидей ин“ с малка правоъгълна табелка отпред. Старите, големи и крещящо ярки надписи ми липсват. Не разбирам защо смятат правоъгълниците за по-хубави.
Когато наближихме, намалих и спрях на отсрещната страна на улицата. От последното ми идване в тази къща бяха минали десет години, може би повече. Изглеждаше същата, само беше пребоядисана и храстите и дърветата наоколо се бяха променили. В двора бе спряна голяма каравана, отстрани бяха наредени три велосипеда.
След малко мернах някакъв силует зад предния прозорец. Къщата беше най-обикновена, но изглеждаше като от приказките. Опитах се да си спомня кога за последен път съм бил вътре. Бях се зарекъл никога да не стъпя в нея, след като смени собственика си. Наистина ли съм се страхувал толкова от промените, които биха направили новите й обитатели?
— Готов ли си?
Осъзнах, че ръцете ми малко треперят. Обърнах се към Боби:
— За какво?
— Да влезеш.
— Няма да влизам.
— Напротив, ще влезеш.
— Боби, да не откачи? Сега тук живеят други хора. Няма начин да вляза в тази къща.
— Слушай. Преди две години моят старец почина. Не бяхме особено близки, никак не се погаждахме, но майка ми се обади и ме помоли да остана вкъщи за погребението. Бях зает. Не успях да отида. След шест месеца си дадох сметка, че се държа странно. Нищо определено. Просто някои неща ме потискаха. Постоянно. Дразнех се безпричинно. Някаква истерия, предполагам. Все нещо ме тормозеше.
Не знаех какво да кажа. Той не гледаше мен, а се взираше някъде напред.
— Накрая имах някаква работа близо до дома и отидох да видя майка си в Рошфор. С нея също не се разбирахме много. Въпреки това срещата ми се отрази добре. Помогна ми. Тя изглеждаше променена. Сякаш се беше смалила. На тръгване се отбих на гробищата и постоях до гроба на баща ми. Беше слънчев следобед и наоколо нямаше никого. И неговият дух се появи пред мен, появи се и ми каза: „Слушай, Боби, я по-спокойно.“
Изгледах го подозрително. Той се засмя:
— Разбира се, че не стана така. Не почувствах присъствието му, нито си го спомних, какъвто беше приживе. Оттогава обаче не усещам тревога. Когато понякога се замисля за смъртта, ставам по-внимателен и по-склонен да обмисля идеята да се установя някъде за постоянно. Странното усещане обаче се махна. Аз отново стъпих на земята. — Боби ме погледна. — Мисълта за мъртвите все ни гложди, Уорд. Мислиш си, че не й се поддаваш, но тя ти действа, без да го осъзнаваш. Накрая ще започне толкова да те мъчи, че ще се сринеш, ще свършиш като някой бездомник на улицата. А ти, приятелю, имаш доста какво да те гложди.
Отворих вратата и слязох.
— Ако ме пуснат.
— Ще те пуснат — увери ме той. — Аз ще чакам тук.
Спрях. Вероятно съм си мислил, че ще дойде с мен. Той вдигна рамене:
— Това е твоята къща. А и кой ще ни отвори, ако ни види и двамата на вратата?
Прекосих двора и почуках. Верандата бе спретната и чиста. Отвори ми една жена.
— Господин Хопкинс? — посрещна ме с усмивка.
След миг на изненада разбрах и едновременно проклех Боби и му благодарих. Той се беше обадил предварително от мое име и бе подготвил почвата. Почудих се какво щеше да направи, ако бях отказал да отида.
— Да — отговорих бързо. — Сигурна ли сте, че няма да ви притесня?
— Ни най-малко. — Тя се отдръпна и ми направи път да вляза. — Имате късмет, че ме сварихте. За съжаление скоро ще тръгвам.
— Няма проблем. Ще надникна за минутка.
Жената бе на средна възраст, красива и достатъчно любезна, за да играе ролята на майка в телевизионен сериал. Предложи ми кафе. Отначало отказах, но вече имаше направено и в крайна сметка се съгласих. Докато тя го сипваше, излязох в коридора и се огледах. Всичко беше променено. Жената, както и да беше името й (не можех да попитам, защото на теория вече се бяхме запознали по телефона), очевидно си падаше по декорация с шаблон. В известно отношение така къщата изглеждаше по-добре отпреди.
Тръгнахме из стаите. Не се налагаше да ми обяснява защо трябва да ме придружи. И на мен ми се струваше странно да пусне съвършено непознат мъж в дома си. Нормално бе да го държи под око. След няколко забележки от моя страна за обстановката преди нанасянето й тя се успокои и се зае с някаква своя работа. Обиколих всички стаи на партера, после се качих на горния етаж. Хвърлих кратък поглед в спалнята на родителите ми и стаята за гости, които бяха непозната територия за мен. Сетне пристъпих към последния етап от обиколката.
Когато отворих вратата на бившата си стая, дъхът ми секна. Направих две крачки, после спрях. Зелени стени, кафяв килим. Няколко кашона, стари столове, счупен вентилатор и по-голямата част от детско колело.
Жената отново стоеше до мен.
— Тук нищо не съм променила — призна. — От другата стая гледката е по-хубава и дъщеря ми предпочита да спи там, въпреки че е малко по-малка. Тук само държим някои ненужни неща. Ще ви чакам долу.
С тези думи се оттегли. Останах няколко минути в стаята, огледах я от различни ъгли. Беше квадратна, три на три метра, и изглеждаше едновременно много малка и страшно голяма. Помещението, където си отраснал, не е обикновена стая. Познаваш го толкова добре, обходил си всяко ъгълче в него. Тук за пръв път са ти хрумнали много неща. Тук си чакал да пораснеш с нетърпението, с което децата чакат новите си подаръци преди Коледа. Тук винаги ще остане частичка от душата ти.
— Това е моята стая — казах тихо сам на себе си.
Когато я видях на видеозаписа, се бях почувствал странно, но сега не. Стаята, от която бях тръгнал по широкия свят, не се беше променила. Не всичко в живота ми бе унищожено. Излязох и затворих вратата, сякаш не исках нещо от мен да остане вътре.
Долу жената стоеше облегната на кухненската маса.
— Благодаря ви — рекох й. — Бяхте много мила.
Тя махна небрежно и аз огледах кухнята набързо. Електроуредите бяха сменени с по-нови, но шкафовете си бяха същите. Бяха трайни и стабилни, вероятно собствениците не виждаха смисъл да ги сменят. Създаденото от баща ми още живееше.
Тогава си спомних пак онази вечер отпреди толкова много години, когато бяхме вечеряли сами с лазаня. Една кърпа, окачена на печката, една мъчителна игра на билярд. Отворих уста, сетне отново я затворих.
Щом излязох, се почувствах изключително странно — да напусна онова, което беше вътре, за да се озова навън, в света, който обитавах сега. Дългата бяла кола с Боби вътре сякаш ме изненада. Помислих си, че в наши дни повечето коли приличат на големи буболечки.
Махнах за сбогом на жената и се отдалечих. Когато отворих вратата на колата, къщата беше вече затворена. Завинаги останала в миналото.
Боби четеше договора за наем на колата.
— Господи, на това му викам досада. Наистина. Трябва да наемат някой професионален писател. Да поукраси малко тази скучна материя.
— Ти си мръсник — изръмжах. — Но все пак ти благодаря.
Той върна листовете в жабката.
— Да приемам ли тогава, че сме свършили с Хънтърс Рок?
— Не, не мисля.
— Какво си си наумил?
— Дали решението не е било взето още в момента на раждането ни? Може би… може би са смятали, че ще могат да задържат само едното дете.
Боби ме изгледа със съмнение.
— Знам — признах. — Да кажем все пак, че още тогава са решили да се отърват от едното дете. Знаели са обаче, че един ден и те ще умрат и че аз може би ще направя това, което правя сега. Че може би ще се върна, ще търся. И че ще науча в болницата, че е имало и друг.
— Затова майка ти те ражда на друго място и ти не разбираш, че си имал близнак, а само — че си роден в някаква неизвестна болница.
— Точно това си мислех.
— Как обаче Управлението не е разрешило този проблем, когато си постъпил на работа?
— Тогава бях изключително полезен за тях. Предполагам, че докато разнищят нещата, вече съм бил в екипа и не са искали да се задълбават.
Боби се замисли:
— Възможно е. Но все пак звучи странно. Ако родителите ти са си дали толкова труд да потулят цялата работа, защо са ти оставили онзи запис?
— Може би наскоро се е случило нещо, което ги е накарало да променят решението си.
Сетих се, че жената може би гледа зад завесите, затова запалих двигателя и потеглих.
— Мисля, че търсим в грешната посока. На записа има три отрязъка. На първия се вижда едно място, което открих. „Палатите“. От последния научавам нещо, което не съм знаел. На средния откъс са показани две места. Едното е къщата, където бях току-що благодарение на теб. Там няма нищо. Другото е някакъв бар. Не ми е познат. Не съм бил в такъв.
— Е, и?
Бяхме стигнали до едно кръстовище.
— Дойде ми една идея.
Завих наляво по пътя, който би трябвало да ни заведе в един познат бар (стига да стоеше още там).
Барът бе от онези капанчета, които човек обикновено намира случайно и постепенно започва да посещава всяка вечер, по-скоро по навик, отколкото заради нещо хубаво в тях. Аз очаквах да го видя променен по един от следните два начина: или преустроен в малък ресторант, обслужван от сервитьорки с червено–бели униформи; или изравнен със земята, за да отстъпи място на евтини жилищни блокове. Оказа се, че прогресът е пропуснал бара на Мързеливия Ед, за разлика от блажения упадък, който го разяждаше като плесен.
Заведението бе празно и тихо. Барът и високите столове пред него изглеждаха очукани както винаги. Масата за билярд още си стоеше на мястото, покрита с все същия дебел слой прах, който вероятно пазеше още моите отпечатъци. Имаше някои допълнения, висша форма на прогрес. Неоновата реклама на „Милър“ бе заменена с реклама на „Будвайзер“, а на календара се виждаха снимка на млади жени, показващи доста повече от природните си дадености, отколкото по мое време. Някъде, вероятно добре скрита, трябваше да има табелка, предупреждаваща, че алкохолът е особено вреден за бременни жени — макар че, ако такава клиентка влезе, тя сигурно трябва да е сляпа или умствено недоразвита. Жените са с по-високи стандарти. Именно затова имат благотворно влияние върху младите мъже. За да се напият, трябва да попаднат в компанията на наистина мил кавалер.
Боби се облегна на масата за билярд и се огледа.
— Същото като преди, а?
— Не е мръднало.
Приближих се смутено до бара. Обикновено просто виках Ед по име. Това бе преди двайсет години. Да го направя сега, бе все едно да се върна в училище и да очаквам учителите да ме познаят.
Появи се някакъв мъж. Бършеше ръце в кърпа, която само можеше да ги изцапа повече. Кимна за поздрав. Беше приблизително на моя възраст, може би малко по-стар, дебел и пооплешивял. Обожавам да виждам мои връстници, които вече са загубили част от косата си. Това страшно ми повдига самочувствието.
— Здрасти — рекох. — Търся Ед.
— Вече го намери — отвърна той.
— Онзи, когото търся, би трябвало да е с трийсетина години по-стар.
— Имаш предвид Мързеливия. Няма го.
— Не е възможно ти да си Ед младши.
Ед нямаше деца, дори не беше женен.
— Не, по дяволите! — възкликна мъжът, сякаш идеята го отвращаваше. — Просто съвпадение. Аз съм новият собственик, след като Ед се оттегли.
Опитах да скрия разочарованието си.
— Оттеглил ли се?
Постарах се да не издавам любопитството си.
— Преди две години. Поне не се налага да сменям името на бара.
— Всъщност заведението изглежда съвсем същото — отбелязах предпазливо.
Мъжът поклати глава:
— Като че не го знам. Когато ми го продаваше, Мързеливия постави едно условие. Каза, че продавал само фирмата, не и втория си дом. Трябвало да остане в този вид до смъртта му.
— И ти се съгласи?
— Даде ми го евтино. А и Мързеливия е доста стар.
— Как ще разбере дали си спазил уговорката?
— Понякога идва. Почти всеки ден. Ако изчакаш, може да се появи. — Мъжът сигурно видя усмивката ми, защото добави: — Има обаче една промяна. Той вече не е такъв, какъвто може би си го спомняш.
Взех по една бира и отидох на масата при Боби. Пихме и играхме на билярд. Боби ме победи.
Продължихме да пием и след като престана да ми е интересно да губя, Боби продължи да се упражнява да вкарва топките. Баща ми сигурно би одобрил такава тренировка. Останахме сами в бара дълго време, сетне започнаха да се появяват и други хора. В късния следобед обаче двамата с Боби все още бяхме една трета от цялата клиентела. Внимателно подпитах Ед в колко часа обикновено се появява Мързеливия, но явно навиците му бяха напълно непредсказуеми. Мислех да попитам за адреса му, но нещо ми подсказа, че барманът няма да ми го даде и ще стане подозрителен. В ранните часове на вечерта настана истинска блъсканица. Цели четирима души влязоха едновременно. Ед не беше сред тях.
Сетне, в седем часа, се случи нещо.
С Боби отново играехме билярд. Този път той не ме биеше толкова лесно. Някой бе пуснал Брус Спрингстийн и аз се чувствах, сякаш съм се върнал двайсет години назад, в дните на теловете за коса и завитите до лактите ръкави. Бях достатъчно пиян, за да започна да си спомням с носталгия за осемдесетте, което никога не е добър признак.
С крайчеца на окото си забелязах, че вратата на бара се отваря. Без да се вдигам от масата, погледнах да видя кой влиза. Мярнах новодошлия бегло. Възрастен мъж. Втренчен в мен. След миг той се извърна и изчезна.
Извиках на Боби, но и той го бе видял. Изхвърча през вратата още преди да съм пуснал щеката.
Навън беше тъмно и един очукан стар форд тъкмо напускаше с пълна газ паркинга. Боби изруга цветисто и аз бързо разбрах защо: някакъв гад ни беше препречил пътя с камиона си. Боби се обърна и ме видя.
— Защо избяга?
— Нямам представа. Видя ли в коя посока тръгна?
— Не.
Той се обърна и изрита ядно камиона.
— Пали колата.
Върнах се в бара.
— Кой е с камиона?
Един мъж с дънкови дрехи вдигна ръка.
— Разкарай го веднага, ако не искаш да си го намериш на части.
Той ме изгледа, сетне стана и излезе.
Обърнах се към Ед:
— Това беше той, нали? Онзи, който избяга.
— Явно не му се говори много с вас.
— Е, жалко за него. Защото, колкото и да се крие, ще го намерим. Искам да си поговорим за доброто старо време. Умирам от носталгия. И така, къде живее?
— Няма да ти кажа.
— Не се будалкай с мен, Ед.
Той посегна под бара. Извадих пистолета си и го насочих към него.
— Не го прави. Не си струва.
Младият Ед показа ръцете си над плота. Останалите клиенти ни наблюдаваха любопитно. Надявах се никой от тях да не е в настроение да създава неприятности. Хората винаги защитават онези, които им сервират бирата, това е много здрава връзка.
Ед въздъхна:
— Знаех си, че ще ми довлечеш само неприятности.
— Няма. Искам само да поговорим.
— На „Лонг акър“ — изплю той. — Стар фургон до реката, от другата страна на горичката.
Хвърлих му няколко банкноти за бирите и изтичах навън, като едва не съборих шофьора на камиона, който се връщаше.
Боби бе готов за потегляне. Адресът, където трябваше да отидем, ми беше познат. „Лонг акър“ е безкрайна улица, която излиза от града и продължава през планината. На нея няма много къщи, а рекичката, за която говореше барманът, бе далече, отвъд гъста гора.
Стигнахме за десетина минути. Цареше пълен мрак, а Боби караше много бързо. Отпред не се виждаха нито пътни знаци, нито фарове на други коли.
— Може да не се е прибрал — предположи Боби.
— Рано или късно ще се прибере. Давай по-бавно. Близо сме. Освен това тази скорост ме плаши.
Скоро видяхме сребристата лента на рекичката. Боби спря рязко, сякаш се е блъснал в невидима стена, и зави по едва видимо пътче.
В дъното се мержелееха очертанията на самотен фургон. Нямаше следи от кола.
— По дяволите! — изругах аз. — Добре. Спри някъде, където няма да се виждаме от пътя.
След около половин час започнах да губя търпение. Дори Мързеливия да бе тръгнал в друга посока, за да е сигурен, че не го следим, досега трябваше да се е прибрал. Боби се съгласи с мен и излезе с предложение.
— Не — отсякох, — познавам този човек от детството си. В никакъв случай няма да разбия дома му.
— Не съм казал, че ти ще го разбиеш. Хайде, Уорд. Този човек си плю на петите още преди да те види добре. Ти беше прав. Барът на видеозаписа трябва да ти напомни за някого и този старец знае нещо.
— Може да ме е взел за друг.
— Вероятно си надебелял малко, но надали си се променил до неузнаваемост. Той те позна веднага. И офейка доста бързо за човек на неговата възраст.
Поколебах се, но не задълго. Бях прекарал много време с Мързеливия Ед. Като мен обаче имаше много други момчета, а оттогава сигурно бе контактувал с няколко поколения малолетни пияници. Въпреки това се бях надявал на по-радушно посрещане.
Слязохме от колата и се приближихме до фургона. Боби разби ключалката и влезе. След малко вътре светна.
Седнах на прага и зачаках; почудих се дали родителите ми са подозирали, че един ден ще се стигне до такова нещо. Синът им, полупиян, да разбие фургона на един старец. Не ми харесваше какво е излязло от мен, но и предишния ми начин на живот не ми допадаше. Не вършех това без причина. Споменът за играта на билярд с баща ми и реакцията на Ед при срещата с него ме бяха накарали да се върна в бара. Сега обаче, докато гледах пътя и слушах как Боби тършува във фургона, ми се стори, че отново чувам гласа на баща си:
„Чудя се какво е излязло от теб.“
Боби излезе след десет минути. Държеше нещо.
— Какво е това? — попитах, като се изправих; краката ме боляха.
— Хайде да влизаме. Сигурно си умрял от студ.
Върнахме се в колата и аз включих вътрешната лампичка.
— Е — каза Боби, — Мързеливия Ед се сгрява със силни алкохолни напитки. Стигнал е дотам, че крие празните шишета пори от себе си. Ако не е това, значи прякорът му е съвсем на място. Вътре е пълно с боклук. Просто не мога да претърся всичко. Все пак намерих това.
Той ми подаде една снимка и я обърна така, че лампичката да я освети.
— Намерих я в един кашон до онова, което би трябвало да му служи за легло. Всичко останало са непотребни боклуци, но това привлече вниманието ми.
На снимката се виждаха петима тийнейджъри, четири момчета и едно момиче.
Беше направена на лоша светлина и фотографът бе забравил да каже „усмивка“. Само едно от момчетата, това в средата, явно знаеше, че образът му ще бъде увековечен. Другите гледаха в различни посоки и лицата им бяха в сянка. Не се разбираше къде е направена, но по дрехите човек можеше да се досети, че е от петдесетте или началото на шейсетте.
— Това е той — заявих. — Момчето в средата.
Този поглед в миналото на непознати хора ме караше да се чувствам неловко.
— Мързеливия Ед ли?
— Да, но снимката сигурно е отпреди петдесет години. Не съм го виждал толкова млад.
— Добре. — Боби посочи момичето, което стоеше от лявата страна на снимката. — А тази коя е?
Вгледах се в снимката. Можех да видя само част от лицето на момичето. Беше красива, млада.
Вдигнах рамене:
— Ти кажи. Не я познавам.
— Сериозно?
— Какво намекваш, Боби?
— Може да греша и не искам да ти влияя.
Отново се взрях в снимката. Огледах другите лица. После се съсредоточих върху лицето на жената.
— Не е майка ми, ако това си мислиш.
— Не. Вгледай се по-добре.
Вгледах се и накрая ми просветна. Отпуснах се на седалката.
— Мамка му!
— Позна ли я?
Отново се вгледах в снимката с надеждата да съм се излъгал. Макар че голяма част от лицето й не се виждаше, очите и носът й бях излезли ясно.
— Това е Мери. Мери Ричардс. Съседката на родителите ми. В Дайърсбърг.
Отворих уста да кажа още нещо, но бързо я затворих. Едно друго лице привлече вниманието ми.
Боби не забеляза.
— Какво тогава е правил Ед в Монтана? — попита. — Или какво прави тя на тази снимка?
— Наистина ли смяташ да го чакаме цяла нощ тук?
— Имаш ли друго предложение?
— Мога да ти покажа още нещо. Тук е студено и не мисля, че той ще се появи. Хайде да се връщаме в града.
Ръцете ми трепереха, гърлото ми бе пресъхнало.
— Съгласен — отвърна Боби.
Слязох от колата, приближих се до фургона и влязох вътре.
Сложих снимката на една масичка, на гърба й написах бележка, в която се извинявах за разбиването. Оставих и телефонния си номер. Излязох и затворих вратата, като я подпрях с едно старо списание.
Върнахме се в града с изгасени фарове, макар че по пътя не срещнахме никого.
Настанихме се в „Холидей ин“. Изкъпах се и изпих една бира, докато чаках Боби. Стаята беше чиста, добре обзаведена и уютна. Поръчах си голяма чаша кафе и един служител с хубава бяла униформа и неутрална усмивка ми я донесе и излезе бързо. Това напълно ме устройваше. Не съм особено общителен и не обичам хора, които се интересуват прекалено много от мен.
Щеше ми се снимката да е още при мен. Искаше ми се да я погледна отново. Вече почти бях убеден, че съм се припознал заради лошото осветление. Другата причина бе, че лицето на мъртвата Мери все още бе пред очите ми. Студеният й труп сигурно лежеше в моргата, но никой нямаше представа какво й се е случило. Знаех, че трябваше да им обясня, и затова още съжалявах, че сме избягали от Дайърсбърг. Мислех да се свържа с дайърсбъргската полиция и да ги насоча по правилната следа. Щяха да питат за името ми, но все щях да измисля нещо. Не ми липсва въображение.
Посегнах към телефона и в същия миг Боби почука на вратата. Отпуснах се в креслото.
— Добре ли си? — попита той, докато затваряше.
— Напоследък се чувствам доста странно, Боби.
Отворих лаптопа си и го поставих на средата на масичката. Дадох знак на Боби да седне в другото кресло, сетне пъхнах диска в компютъра и отворих файла със сцената в бара.
Силна музика. Хаос. Пияният оператор премина с несигурна походка през помещението, след това влезе в другата стая, където беше билярдната маса. Младата двойка стоеше с гръб към камерата, а мечокът и приятелката му се канеха да ударят топката.
Камерата се приближи и момичето с дългата коса вдигна очи. Натиснах ПАУЗА и спрях записа на лицето й. Запазих образа като отделен файл и стартирах „фотошоп“. Отворих файла и увеличих лицето на жената. Изтрих част от дългата й коса, за да изглежда по-къса. Поразширих бузите й. Префасонирах прическата й като за възрастна дама от двехилядната година. Посивих косата й, снижих контраста. Отново намалих образа, така че промените да не личат толкова.
Сега онова, което бях заподозрял пред фургона на Ед, се виждаше ясно. Въпреки че го бях очаквал, затаих дъх.
— Добре — прошепна Боби. — Това е тя. Заедно с родителите ти.
— Да, но те се запознаха с Мери едва когато се преместихме в Монтана.
— И са казали нещо от рода на „О, тази Мери, тя е напълно непозната за нас. Никога не сме я виждали.“ Така ли?
— Държаха се, сякаш се познават едва от няколко години. — Вече ми се виеше свят. — Спомням си много добре как майка ми разправяше, че се запознала с Мери още първия ден след пренасянето им, когато дошла да ги почерпи с курабийки.
— А всъщност са се познавали от трийсет години.
Боби бе прехвърлил записа от родната ми къща и го бе спрял на момичето, седящо с кръстосани крака на пода.
Аз кимнах. Не се налагаше никаква обработка на образа. Това със сигурност бе Мери.
— Какво мислиш за този Ед? Възможно ли е той да е операторът?
— Единствения път, когато съм го виждал в присъствието на баща ми, двамата се държаха като непознати. — Вече бях описал този случай на Боби, докато отивахме към бара. — Трябва обаче да са се познавали. Всички са се познавали. По някаква причина Мери се е преместила, вероятно наскоро след заснемането на касетата. Със сигурност е била в Монтана много преди родителите ми да идат там. Междувременно те и Ед остават тук и единствения път, когато се срещат в мое присъствие, баща ми се прави, че не го познава.
Замислих се за всички случаи, когато бях виждал Мери в дома на родителите ми, но те потвърждаваха първоначалното ми впечатление — че дори да са се познавали, преди да се срещнат в Монтана, са се престрували, че не е така. Почудих се защо са крили този факт от мен, сетне си дадох сметка, че е твърде егоцентрично да разсъждавам така.
— Родителите ми са отишли там с цел — осъзнах накрая. — Преместили са се, защото са мислели или знаели, че нещо ще се случи. Точно затова тримата са се престрували, че не се познават.
— Малко преувеличаваш.
— Не мисля. Може би Мери не е била убита просто защото се е озовала на пътя на похитителя. Може би той е дошъл, за да свърши две задачи наведнъж.
Боби се замисли, кимна:
— И после, когато се появяваш в Хънтърс Рок, Ед побягва като гърмян заек.
— Трябваше да останем при фургона.
Той поклати глава:
— Не вярвам да се прибере. Сигурно вече се е обадил на бармана и е разбрал, че знаем къде живее. Освен това ти си прекалено скапан, за да преследваш когото и да било. Нали остави номера си във фургона. Ако се прибере, ще знае как да се свърже с теб. Утре ще се върнем в бара и ще притиснем собственика. Ще разберем къде има навик да се навърта старецът.
— С други думи, игла в копа сено.
— Ако е пъхната небрежно, ще изскочи бързо.
— Много мъдра мисъл, Боби. Трябва да си я запиша.
— Междувременно ще поровя в Мрежата. — Той погледна клетъчния ми телефон, който лежеше на масата. — И ако се надяваш Мързеливия Ед да се обади, по-добре включи тази машинка.
И се зае с лаптопа.
След малко телефонът ми изжужа.
— Получи ли се нещо?
Набрах гласовата си поща и се заслушах. Гласът беше на жена.
— Не е той — казах. — Момичето от болницата е. Преглеждала някои документи и щяла да ме уведоми, ако изскочи нещо интересно.
— И изскочило ли е?
— Не каза. Само да й се обадя утре.
— Уорд, имаш писмо.
Погледнах над рамото му. На екрана имаше кратко съобщение:
„СПЕЧЕЛИ ГОЛЕМИ ПАРИ!
Ние сме малка фирма с РАЗРАСТВАЩА се дейност.
Използвай нашия продукт, за да промениш своя свят. Трябва само да ни се довериш. Чистите духом ще се възрадват, щом отворят нашия уебсайт!
Открий информацията, която ще промени живота на всички ни!
Включи се веднага в нашия бързо развиващ се бизнес. Стотици постигнаха повече, отколкото са мечтали. Защо да не станеш един от нас?
Не се бави — срокът на това предложение изтича в полунощ.“
— Пълна глупост! — изръмжах. — Зарибяване на наивници.
— Да, но няма формуляр за участие. Адресът на изпращача е фалшив. Освен това споменават уебсайт, без да дават Интернет адрес, а срокът е само три часа. Не е особено лесно да лапнеш въдицата. Виж и двете изречения с удивителен знак. Първото звучи доста странно — като цитат от Библията. Второто те призовава да „откриеш информация“, а няма никакъв линк.
Замислих се за момент.
— Това ми е изпратено, защото съм се регистрирал в някой сайт и съм оставил имейла си.
— Понякога, Уорд, и през твоя мозък минава някоя умна мисъл.
Той кликна върху един предварително записан Интернет адрес и след няколко секунди на екрана се появи празна страница с две думи на нея: ВДИГАМЕ СЕ.
Когато премести курсора над тях, той прие формата на ръчичка.
— Вече има връзка към друга страница. — Той щракна върху думата и на екрана се появи малък прозорец за парола. — О, мамка му!
— „Избраниците“ — предложих аз.
Той написа думата. Екранът съобщи: ЗАБРАНЕН ДОСТЪП. Боби изруга.
— Покажи ми пак имейла — рекох.
Той отвори текста. Прегледах го бързо.
— Опитай с „чистите духом“.
— Защо?
— Защото е архаичен в граматическо отношение израз и е в изречението, където се споменава уебсайтът.
Той го написа в графата за паролата. Отново не получихме достъп.
— Скоро ще ни изхвърли — предупреди Боби.
— Опитай пак, но като го напишеш слято.
Приятелят ми послушно натрака „чиститедухом“. Последва пауза. Сетне на екрана се появи нова страница. Този път в средата й бяха изписани думите ДОБРЕ ДОШЛИ.
— Чудесно — промърмори Боби.
Премести курсора над ДОБРЕ ДОШЛИ и той се превърна в ръчичка. Щракна два пъти.
Екранът стана тъмнозелен и се изпълни с бели букви.
ЧОВЕШКИЯТ МАНИФЕСТ
Висшата истина
Някои хора не приемат теорията за Еволюцията. И грешат. Натякват ни, че Еволюция не съществува, за да НЕ НИ ПОЗВОЛЯТ да видим Истината. Сега обаче ние я Виждаме и Политиците и останалите ЛЪЖЦИ не могат повече да ни заблуждават.
Ти си мислиш, че знаеш Истината, но грешиш.
Знаеш само ЛЪЖИ.
Историята, на човека
В древни времена хората са били маймуни. Един ден обаче, преди пет милиона години, се появили три нови вида маймуни: горили, шимпанзета и „хоминиди“, които са дали начало на човешкия род. Когато гледаме по телевизията колко умни са шимпанзетата, ние виждаме, че това е самата истина. Два и половина милиона години по-късно са се появили първите Човеци. Те често биват наричани Хабилис, макар че наименованията за онова време са доста противоречиви. Това е тъмен период в Еволюцията, а учените използват ДЪЛГИ ДУМИ, когато не знаят толкова, колкото искат да си ПОМИСЛИМ, че знаят.
Преди един милион години се появил друг вид човек, наречен Еректус, защото се движел Изправен. Именно Изправената стойка ни различава от другите животни. Някои от тези хора дали началото на Неандерталците, които просперирали за известно време. След няколко хиляди години този вид човеци се усъвършенствали в ходенето, създали по-съвършени сечива и започнали да използват ОГЪНЯ. Еволюцията продължила в Африка, където възникнал първият Хомо Сапиенс. Мозъкът ни станал по-голям, а оттам се увеличил Интелектът ни, който е уникален на света. Хомо Сапиенс изместил Неандерталците.
През цялото това време нашите предшественици били ЛОВЦИ и СЪБИРАЧИ. Живеели в малки общества, сплотени с Родство и Сътрудничество. Изхранвали се с дивеч, който ЛОВУВАЛИ, и плодове и корени, които СЪБИРАЛИ. Развитието продължило.
И както ще видиш, към плачевни резултати.
Преди около петнайсет хиляди години всичко започнало да се променя. Това може да ти звучи много отдавна, но не и според стандартите на Вечността. Човеците изоставили природосъобразния си начин на живот като ловци и събирачи. Защо?
Някои отдават това на увеличаването на населението, при което се получил недостиг на храна и жизнено пространство. Или на промени в климата, на влизането в Каменната ера и много други причини. Аз съм чел всички така наречени Научни обяснения и знам, че на никого не му е ясно. В прериите на Америка някога са препускали милиони бизони. Въпреки това са оцелявали. Движели са се постоянно в търсене на храна, но това е Естественият начин на живот. Човеците, които ходят Изправени, са СЪЗДАДЕНИ да изминават големи разстояния. Защо тогава изведнъж са престанали да се придвижват — когато милионите години на Еволюция са ни създали именно за това?
Причината е, че започнали да се занимават със земеделие. Хората се установявали на постоянно място и се събирали вече на много по-големи групи от стотици или хиляди индивиди. И веднъж започнало, това не можело да бъде спряно. Земеделието осигурява повече храна, но то е ПО-МАЛКО ЕФЕКТИВЕН начин за изхранване на малки групи. То е ефикасно само при големи струпвания на хора. Земеделието довело до раждането на повече деца, а оттам общностите ставали още по-големи. Когато имаш голяма популация, вече нищо не може да я накара да се вдигне и да се върне към събирачеството. Ти си ОБРЕЧЕН.
След това се появили градовете, в които се събирали все повече и повече хора. Това довело до СОЦИАЛНО НЕРАВЕНСТВО, а след това до появата на ВОДАЧИ и РЕЛИГИИ. И на МОРАЛА. Ако живееш дълго време на едно място, всеки ден срещаш едни и същи хора. Затова се налага да се държиш с тях по определен начин, за да не те УБИЯТ. Така хората започнали да вярват, че ТРЯБВА да вярват в нещо. Тогава разбрали нещо, което не е присъщо на дълбоката същност на човека, но все пак е негово качество: способността да ИЗМЕНЯМЕ ОКОЛНАТА СРЕДА. Дотогава ние сме живели като част от природата. Със зараждането на земеделието сме започнали да ИЗНАСИЛВАМЕ земята и да я променяме в своя полза.
Въпреки това земеделците били ПО-БОЛНАВИ от събирачите. Земеделието носело ПО-МАЛКО храна за същите усилия. Ловците и събирачите имали ПОВЕЧЕ СВОБОДНО ВРЕМЕ и РАБОТЕЛИ ПО-МАЛКО. Хранели се по-здравословно от земеделците, които ядели твърде много кореноплоди и зърно. Земеделците по-лесно се разболявали — защото живеели по много на едно място. Продължителността на живота била малка и се вихрели ЕПИДЕМИИ.
ЗАЩО ТОГАВА ТОЗИ НАЧИН НА ЖИВОТ СЕ Е НАЛОЖИЛ В СВЕТА САМО ЗА НЯКОЛКО ХИЛЯДИ ГОДИНИ? Защо след Милиони години представителите на нашия Вид са променили начина си на живот — и то към ПО-ЛОШО?
Нечовешкият геном
Вирусите са много малки, но когато обсебят тялото ти, то започва да се държи, както иска Болестта. Много вируси те разболяват, като този на грипа. Други те убиват, като СПИН. Най-хитрите Вируси обаче нито те разболяват, нито те убиват — защото искат да те превърнат в свой ДОМ.
Преди 20 000 години ние сме били заразени. Хомо Сапиенс донесъл вируса от Африка, затова измрели и Неандерталците. Те били по-приспособени към условията на средата в Ледниковия период, но въпреки това измрели. Вирусът ни е принудил да живеем на по-големи групи и в градове, защото така се РАЗПРОСТРАНЯВА ПО-ЛЕСНО. Ние не сме го направили, защото е по-добре за нас. Направили сме го, защото сме били в капан. Така Вирусът установил контрол над нас и ние сме се превърнали в негов дом. Природата ни се е променила и вече не сме можели да се върнем.
Вирусът се е превърнал в толкова неразделна част от нас, че Учените никога няма да го разберат, независимо за колко умни се мислят. Точно затова Родината е толкова важна за повечето хора, в това число ЕВРЕИТЕ. Ако започнем да се местим, Вирусът си мисли, че искаме да се върнем към първоначалния си начин на живот, и ни създава неприятности. Точно затова ние не се интересуваме от хората от другите страни. Те не означават нищо за нас. Точно затова Терористите и Убийците убиват невинни Американци. Ние не сме никакви за тях. Точно затова градовете ни кипят от Насилие. Ние сме принудени да се ровим в боклуците на други хора като плъхове и това е смърт за нас. Точно затова се случват неща като Холокоста и геноцида в Босна и Руанда. Чуждите племена са наши Врагове и ние се съюзяваме, за да ги унищожим. Точно затова нашите водачи са Лъжци и Глупаци, Управниците ни лишават от СВОБОДАТА ни заради така наречените права на хора, които не познаваме. Точно затова хората Убиват. Защото единственото, което ни спира, е Моралът, а той е измислен от Вируса.
Те все се опитват да ни внушат, че сме еднакви, че кръвта ни е един цвят, но дори това не е вярно. Има различни кръвни групи — генетично обусловени.
Дори на това основно ниво ние сме несъвместими едни с други. Дори кръвта ни не е еднаква.
Какво можем да направим?
Трябва да започнем в градовете, сред Черните. Вие може да не ни харесате — защото не сте от нашия тип и сме принудени да живеем заедно единствено от Болестта — и ще станете Жертви. Вие сте докарани от вашия Дом и сте наблъскани на места, където няма надежда за Вашия Вид.
Ние не трябва да живеем на големи групи. Ние не сме създадени, за да се грижим за хора, които не познаваме. Ние трябва да сме свободни, не затворени в градове и управлявани от хора, които се интересуват само от ПАРИ.
Единственият начин да им попречим да ни унищожат, е като избиваме носителите. Политиците няма да ни помогнат, защото те процъфтяват в това Нечисто обкръжение. Както вирусът, без „цивилизация“ те няма да имат гостоприемници. Всичко зависи от нас.
Онези, които убиват, ще бъдат свободни.
Онези, които не убиват, са заразени.
Да прочистим планетата.
Да унищожим вируса.
Въоръжете се и избивайте.
Прочетох текста няколко секунди преди Боби.
— Запази го на диска — предложих. — Утре няма да е тук.
Когато Боби съхрани материала, аз се върнах в началото и отново го прочетох. Напомняше ми на маниакални брътвежи, лошо напечатани листовки, разпространявани по улиците, гневни речи на хора, чието съзнание е замъглено от алкохол, невежество и гняв. Тук обаче имаше нещо различно. Облегнах се назад и се помъчих да го доловя.
— Трябва да му се признае, че се е постарал — каза Боби, когато прочете текста още веднъж. — Доста се е поровил в библиотеката. В общи линии обаче това е пълна лудост, нали?
— И да, и не. Термини като „геном“ и „хоминиди“ не ми звучат като от устата на луд.
— Две сложни думички не правят цялото бръщолевене гениална творба. Може просто да ги е преписал.
— Всяка запетайка си е на мястото, Боби. Доста хора биха приели това като Божието слово. Десните екстремисти за начало. Дори може те да стоят зад това.
Той се изсмя:
— Съмнявам се. Знаеш ги какви са. Побелели ветерани и хлапета, които са гледали толкова много филми за Виетнам, та си мислят, че и те са били там. Правят си лагер в гората, лъскат си инструмента и се карат за жени.
— Не всички са малоумни.
— Разбира се, че не. Аз говоря за онези, които поглъщат „Войник на съдбата“ от кора до кора и си купуват наръчници как да си направиш напалм или да заложиш смъртоносни капани за хора в задния си двор. Тези индивиди се готвеха за края на света при настъпването на хилядолетието и останаха разочаровани, че животът си продължи постарому. Обличат се с камуфлаж и не спират да тръбят как светът отивал към гибел и за всичко са виновни евреите и латиноамериканците, да не говорим за Белия дом и Саддам Хкрсеин. Ако някой се загрижи за негрите в гетата, тези момчета наистина се ядосват и са готови да пречукат всеки, който не им харесва.
— Това е същото. Хора, които никога не са се чувствали част от обществото и са свикнали да живеят на малки групи, където всички се познават.
— Недей, Уорд, ще ме разплачеш.
— Майната ти. Човек се доверява на управниците си, обича страната си, колкото му казват да я обича, а накрая разбира, че всичко това е само за да му затворят устата и че всички други са свободни, с изключение на него. Ти как би реагирал в такъв случай?
— Добре, Уорд. Това тук е писано с искрени чувства и човекът има доста сиво вещество. Признавам, че някои от твърденията му не са лишени от логика. Това, което не ми се вярва, е, че тези думи могат да размътят мозъка на много хора. Повечето такива теории успяват да привлекат двайсет-трийсет души. Може би някъде по широкия свят има още такива. Но не и тук.
— Така е било преди Интернет.
— В него има доста подобни типове — призна той. — Достатъчно психари, за да създадат работа на всички психиатри в страната. Хора, които мразят някого или нещо, вярват в края на света, горят мумифицирани кукумявки по пълнолуние, въобразяват си, че Марс е база на чужда цивилизация и че всички ядрени ракети са насочени персонално към тях. Почти през целия си живот съм се занимавал с такива глупости и вярвай ми, никое значимо световно движение не се управлява от такива хора. Те мразят всеки, който е различен от тях. Затвори ги в една стая и ще се избият.
— Човек не може да види всички файлове на всички сървъри. Ние намираме само онова, което ни позволяват да видим. Може да има цяла друга мрежа, използваща същите компютри и същите телефонни линии, само за убийци, убийства и планове за бъдещи разрушения. А ако не знаеш къде да гледаш, никога няма да попаднеш на основната страница. — Боби завъртя очи и това ме подразни. — Слушай сега. Това сме ние, разбираш ли? Учените създадоха Мрежата, за да могат да обменят информация. Докато се усетим обаче, от Интернет започнаха да ни заливат глупави реклами, Мрежата се напълни със страници на всякакви фирми и фирмички. Навсякъде се натъкваме на порнография, а разни на пръв поглед нормални мъже и жени седят в тъмни стаички и си пишат едни на други как искат да се облекат като Шърли Темпъл и да бъдат бичувани до кръв. В това се превърна Мрежата: място, където, скрит зад анонимността си, можеш да престанеш да се преструваш на господин или госпожа Добър гражданин и да покажеш какъв си всъщност. Така вече не е нужно да се правим на загрижени за бъдещето на глобалното ни село, а да си кажем направо, че с удоволствие бихме изклали половината от списъка си за коледни поздравления.
— Какво отношение към останалите хора! Ти май вече си готов да се присъединиш към прочистването. — Боби се потърка по носа. — Уорд, това може да е просто някой куку.
— Глупости! До тази страница стигнахме през букмарк от компютъра на човек, който е заснел петминутен запис с наслов „Избраниците“. Този човек и съпругата му са мъртви, а също и една жена, която явно са познавали почти цял живот. Два часа след като изпратих заплаха на хората, показани на записа, къщата и хотелската ми стая бяха взривени. За Бога, дори архитектурата на „Палатите“ се вписва в картинката. Те дават милиони долари, за да живеят в пещери на ловци и събирачи.
Боби разпери ръце:
— Добре. Разбрах те. И какво от това?
— Ние открихме тази страница. Какво да правим отсега нататък? Няма връзки, няма имейл, нищо. За какво ще е всичко това, ако не да води нанякъде?
Боби обърна лаптопа към себе си и натисна комбинация от клавиши. На екрана се показа закодираното съдържание на страницата в html-формат — компютърния език, позволяващ отварянето й на всеки компютър под всякаква операционна система.
Той започна бавно да преглежда текста.
По едно време спря.
— Я чакай.
Отново прехвърли документа в текстов формат и погледна последния му пасаж.
— Добре — рече и кимна. — Не е много, но все пак открих нещо. — Посочи екрана. — Виждаш ли нещо тук? Под текста?
— Не. Защо?
— Защото там има нещо. Една дума, но буквите са със същия цвят като фона на страницата. Виждат се само когато превключиш на програмен език.
— Наистина е интересно. Каква е думата?
Той отново обърна текста на html-формат и ми показа един къс ред накрая. Между командите на компютърен език бе изписано:
Праведника
— Праведника. Кой, по дяволите, е този?