Изчезналите

Глава 71

Дарби отваря очи, за да съзре ярки ивици светлина покрай спуснатите завеси.

Майка й не е в стаята. Видът на празната половина от леглото събужда в душата й паника. Дарби отмята чаршафа, облича се на бърза ръка и хуква надолу. Часът е три следобед.

Куп се е настанил край кухненския плот, пие кафе и гледа малкия телевизор. Забелязал израза на лицето й, той мигом се сеща какви мисли се въртят из главата на Дарби.

— Майка ти има нужда от малко чист въздух, така че гледачката я настани в количката и тръгна да я разхожда из квартала. Да ти дам ли нещо да ядеш? Приготвил съм чудовищно количество овесени ядки.

— Ще се задоволя само с кафе, благодаря ти. Какво разправят по телевизията?

— След рекламите ще пуснат нов репортаж. Сядай тук, пък аз ще ти направя кафе.

Бостънските медии са захапали здраво от самото начало. В продължение на нейните десет часа сън са успели да надушат връзката между Даниел Бойл и специален агент Евън Манинг.

Истинското име на Манинг е Ричард Фолър. През 1953 година Джанис Фолър, жертва на заболяване, което днес се нарича дълбока депресия, се обесва в една държавна лудница. Въдворена е в това заведение според анамнезата, след като съпругът й, Трентън Фолър, я хваща при опит да удави във ваната техния единствен син. Джанис обяснява на съпруга си своята постъпка с това, че след като се събудила от следобедна дрямка, видяла сина си надвесен над нея с огромен кухненски нож в ръка. Ричард е тогава на пет години.

Седем години след това, когато е вече на дванайсет, неговият баща жъне със своя комбайн, но главният шнек блокира. Трентън Фолър не изключва двигателя. Застава на платформата над шнека и се опитва да го освободи, когато неочаквано се подхлъзва върху покритата със зърнен прах площадка и пада. Ричард обяснява на полицията, че не знаел как се спира машината.

Леля му, Офилия Бойл, взема интелигентното сираче и го настанява в чисто новата къща на дъщеря си в Глен, Ню Хампшир. Дъщерята на Офилия, Касандра, очаква първото си дете. Тя е двайсет и три годишна и не е омъжена. Отказва да даде бебето за осиновяване.

В далечната 1963 година самотните майки са скандално явление, което е напълно в състояние да съсипе семейната репутация, особено в по-заможните среди, из които непрекъснато се движат Офилия и нейният съпруг Огъстъс. Двамата настаняват Касандра, единственото си дете, в Глен, надалеч от Белхам, като й осигуряват значителна месечна издръжка за отглеждане на детето, момче на име Даниел. Неговият баща, както съобщава на близки и позната самата Касандра, е загинал при автомобилна катастрофа.

Събраните от съседи — някои от които още живеят в района — сведения показват Даниел като класически единак, вглъбен и неконтактен. Никой не може да проумее близкото приятелство между него и красивия му, харизматичен по-възрастен братовчед Ричард.

Алиша Крос живее на по-малко от три километра. Не е навършила още дванайсет години, когато изчезва през лятото на 1978 година. Ричард Фолър вече е сменил името си с Евън Манинг, за да започне нов живот. Изглежда единствената жива душа, която знае това, е братовчедът Даниел Бойл.

Евън, току-що завършил Юридическия факултет в Харвард, живее във Вирджиния, когато изчезва Алиша Крос. Приет е в школа на ФБР. По същото време петнайсетгодишният Даниел Бойл живее с майка си. Тялото на момиченцето така и не е открито, а полицията не научава кой е отговорен за нейното изчезване.

След още две години, след като завършва специалното военно училище във Върмонт, Даниел Бойл се записва в пехотата и става снайперист. Мечтата му е да стане командос в морската пехота. Изхвърлен е от армията на двайсет и две годишна възраст, заради акт на необуздано насилие. Жена от местния хайлайф се оплаква, че направил опит да я удуши.

Когато напуска армията, не му се налага да работи. Получил е значителна сума, отредена за него от дядото за след навършване на пълнолетие. Скита из страната близо година, захваща от време на време по някоя работа като дърводелец и накрая се прибира у дома през лятото на 1983 година, за да намери къщата пуста. Даниел се обажда на баба си, пита къде е майка му. Офилия Бойл няма представа. Попълнила е навремето формуляр за изчезнало лице, но впоследствие полицията закрива случая, след като се установява, че международният паспорт на Касандра липсва. Никой не чува повече за нея.

Офилия заплаща частното обучение на Даниел, а сетне — колеж и юридически факултет. Тя дори купува фермата и я върти с голям успех до самата си смърт през 1991 година, когато двамата със съпруга й са застреляни при домашен обир. Полицията проверява версията това да е вътрешна семейна работа и разпитва Даниел, но той не е бил у дома този уикенд. Гостувал е на братовчед си във Вирджиния, който работи в наскоро основаното звено за криминално психологическо профилиране към ФБР. Евън Манинг помага за изграждане алибито на Даниел.

С убити баба и дядо, при изчезнала майка, Даниел Бойл се оказва единствен наследник на състояние, което надвишава десет милиона.

Рано днес полицията е успяла да отвори бронирания шкаф в кабинета на Бойл, където откриват снимки на жени, изчезнали в Масачузетс през лятото на 1984 година, същото, което местните медии назовават „Лято на страха“. От снимките става ясно, че изчезналите са били затворени в мазето на къщата му.

Не е известно кой знае какво за времето, когато Бойл обикаля страната. В някакъв момент се връща на изток, за да изгради под селската къща на своя братовчед един лабиринт, описан от полицейски служител като „най-злокобното нещо, което ми се е случило да видя за всичките си трийсет години служба“. Специални съдебномедицински екипи са извикани, за да претърсят огромната гора зад къщата на Бойл.

Каръл Кранмър се намира на лечение в неизвестно болнично заведение. В излъчен по телевизията запис Даян Кранмър казва във връзка с дъщеря си следното: „Каръл е все още в шок в настоящия момент. Предстои дълъг път, но ние ще го изминем двете заедно. Момиченцето ми е живо и това е най-важното. А нямаше да е така, да не бе Дарби Маккормик от Бостънската криминална лаборатория. Тя не се отказа до самия край“.

Репортерът отбелязва, че майките на повечето други жертви не са имали същия късмет. Следва интервю с Хелена Крус.

— Цял живот съм се питала какво е станало с Мелани — споделя тя. — Цял живот нося със себе си този въпрос и сега, чак след двайсет години, трябваше да науча, че виновник за нейното убийство не е Виктор Грейди, а един федерален агент. От ФБР не искат да отговорят на моите въпроси. Но някой там знае какво точно е станало с моята дъщеря — сигурна съм.

Дарби все още наблюдава лицето на Хелена Крус, когато телефонът звънва. Банвил.

— Видя ли новините? — пита той.

— Гледам в момента. Говорят за връзката между Евън и Бойл.

— Става още по-интересно. За майката казаха ли? Касандра Бойл? Излиза, че е сестра на Даниел.

— Господи! — Ясно защо са я запокитили чак край гората на Белхам в Ню Хампшир. — Бойл знаел ли е това?

— Нямам представа. Що се отнася до доброволното й напускане, всичко изглежда логично. И все пак — кой знае? Изрових делото на бабата и дядото. Няма свидетели, няма заподозрян. Някой прониква в къщата, застрелва ги в съня им и обира всичко до шушка.

— Но алибито е доказано от Манинг — отбелязва Дарби.

— Да. Прегледах неговия мобифон. Няколко текстови съобщения доказват, че е помагал на Бойл при атентатите. Именно на него се е обаждал Бойл в последната минута. Вероятно да го предупреди.

— Какво става с лаптопа? Успяхте ли да преодолеете защитата?

— Да. Всичките си банкови операции е осъществявал онлайн. До голяма част от информацията нямаме достъп — анонимната му сметка е на Кайманите — но успяхме да се доберем до снимките. Образите на най-последните жертви са въведени в лаптопа. Попаднахме също на карти с означения на тайните погребения. Из цялата страна са.

— А Мелани? Има ли нещо за нея или пък за останалите жени, които изчезнаха през осемдесет и четвърта година?

— Нямаме карта на Белхам. Но съм сигурен, че Мелани Крус е мъртва. Попаднахме на моментални снимки в шкафа на Бойл. Ако искаш да ги видиш, отбий се в управлението — тук съм цял ден.

— Какво има на тях?

— По-добре е да ги видиш сама.

Глава 72

Когато Дарби и Куп се появяват, Банвил говори по телефона. Забелязал, че стоят пред прага, той им дава знак да влязат и да заемат двете кресла, разположени край стената, до закачалката за дрехи.

Телефонният разговор приключва едва след четвърт час. Банвил прекарва длан през лицето си, сякаш за да прогони умората от него.

— Щатският патоанатом — съобщава инспекторът. — Изпратих Картър рано тази сутрин да поразрови около мястото, където федералните откриха онези останки. Нищо повече не е намерено.

— Изненадва ме обстоятелството, че изобщо са го допуснали в района — отбелязва Куп.

— А, не е минало без скандал, само че духът е вече пуснат от бутилката. Манинг пълни всички новини. Бившите колеги разкостват жилището му в Бекбей. Сигурно ще се изненадате безкрайно, обаче нашите най-близки приятели от ФБР отказват да споделят каквато и да било информация относно Манинг или другия расистки задник, когото пък те застреляха. Над главите им се събира огромен буреносен облак. — Банвил поглежда Дарби. — Готви се за изявление пред медиите. Те няма да пуснат този кокал седмици наред.

— Онези останки изцяло ли са запазени?

— Изцяло — отвръща Банвил. — Определено са от жена, заровена там преди десет до петнайсет години. Може и повече. Картър иска да се направи въглероден анализ на костите, за по-точно датиране.

Банвил се обляга в креслото си.

— Казах на Картър за жените, изчезнали в този район през лятото на осемдесет и четвърта. Останките може да са на някоя от тях, но като се вземат предвид размерите и някои други характеристики, определено не са от Мелани Крус.

— Бих искала да погледна снимките.

Банвил й подава един плик.

Не е лесно да се гледат ярките цветове, очертали образа на Мелани, завързана и със запушена уста в мазето на Бойл. Обективът е уловил ужаса, изписан върху лицето й. На всяка от снимките Мелани е сама. На всяка от тях плаче.

Това можех да бъда аз.

— Имаме ли някаква представа относно начина на умъртвяването й.

Банвил поклаща глава.

— Ако открием останки от трупа, бихме могли да узнаем нещо. Мислиш ли, че са я заровили в гората?

Питай… майка си.

Дарби се размърдва върху стола.

— Вече и аз не знам какво да мисля.

— Картър смята, че никога няма да я открием, освен ако не попаднем на някоя специфична улика или не се доберем до неизвестна до момента, свързана със случая информация.

Мелани си играе с висулките на гривната и слуша Стейси да плаче, скрита зад контейнера. „Защо да не си бъдем отново приятелки?“ — пита Мел по-късно, в училище.

Само да бях казала едно „добре“, мисли си Дарби.

Трябва й време, за да си върне дар слово.

— А за другите жени изясни ли се нещо?

— Бойл ги е водил всичките в мазето, за да им прави… разни неща. — Банвил подава по-голям плик. Вътре има снопчета цветни снимки, пристегнати с гумени ластици.

Дарби начаса разпознава някои лица — Тара Харди, Саманта Кент, както и лица на изчезнали след тях. Най-отдолу се намира снимката на жена с тънки черти и руса коса. Също като Рейчъл Суонсън и тя изглежда изтощена от продължителен глад.

Дарби взема една от снимките на Саманта Кент.

— Това е жената, която видях тогава в гората — промълвява тя. — Знаем ли какво е станало с нея?

— Не — отвръща Банвил. — Нито пък къде е заровена. Манинг нищо ли не ти каза?

— Само че е изчезнала. — Дарби няма желание да докосва повече тези снимки. Оставя купчината върху ръба на бюрото и бърше длани в крачолите си.

— Искаш ли да чуеш останалото?

Дарби кимва.

— Мазето, в което си била е оборудвано с камери — казва Банвил. — Бойл запазвал записите в компютъра. Простират се около осем години назад във времето — приблизително до момента, в който се завръща по тия места. Отначало Бойл и Манинг ловят жертвите си една по една, сетне — по две и даже по три на един път… По-късно Бойл изгражда още клетки и променя правилата на игра. Пуска жертвите из лабиринта и ако съумеят да стигнат до противоположния край, получават храна и помилване до следващия път.

— Затова Рейчъл Суонсън е оцеляла толкова дълго — обажда се Дарби. — Тя си е изработила маршрути през всяка от стартовите врати.

— Ако трябва да гадая, бих казал, че Бойл е отговарял за самите отвличания, докато Евън е замазвал следите и подхвърлял улики в рамките на разследването, с което се е занимавал в дадения момент — Виктор Грейди, Майлс Хамилтън, Ърл Славик. Сигурен съм, че има и други, за които не подозираме.

Обажда се Куп:

— Колко време се занимават с тази дейност? Имаме ли някаква представа.

Банвил става прав.

— Сега ще ви покажа какво открихме.

Глава 73

Дарби го следва през тесни коридори, жужащи от човешки гласове и факс машини.

Банвил ги завежда в голямата конферентна зала, в която е очертал подробния план за залавяне на Пътника. Всички столове са събрани в единия край на помещението, за да отворят място за поставени на колелца демонстрационни табла. Те са десетина на брой и върху всяко са прикачени осем до десет снимки на жени.

— Рано тази сутрин в компютърния отдел успяха да преодолеят паролата на Бойл — съобщава инспекторът. — Всички тези снимки са взети от лаптопа му. Разпечатахме файловете. За наш късмет Бойл ги е попълвал по щати. Смятаме, че след Белхам продължава гастролите си тук, при нас.

Банвил спира пред табло с надпис „Чикаго“. Най-отгоре личи образът на млада блондинка с ослепителна и донякъде предизвикателна усмивка. Казва се Табита О’Хара. Води се изчезнала от 10 март 1985 година.

Под нейната е прикрепена друга снимка с размери 20×25: Катрин Десуза, изчезнала от 10 май 1985 година.

Следва Джанис Бикъни, изчезнала от 28 октомври 1985 година.

Още четири снимки са подредени на това табло, но те са без имена и дати — само фотографии. Седем жени — до една изчезнали.

— Свързахме се с полицията в Чикаго и ги помолихме да ни изпратят досиетата по всички случаи на изчезнали през 1985 година. До момента сме идентифицирали три от жените от лаптопа на Бойл.

— Къде са заровени? — обажда се Куп.

— Нямам представа — отвръща Банвил. — Не намерихме никакви указания в тази насока.

Дарби поглежда следващото табло — „Атланта“. Тринайсет изчезнали жени — до една проститутки според изложената на същото табло информация.

Следващият етап по маршрута на Бойл е Тексас. Двайсет и две жени изчезват в района на Хюстън за период от две години. Оттук Бойл отива в Монтана, а след това — във Флорида. Дарби преброява снимките от двете табла. Двайсет и шест изчезнали жени. Няма имена, няма дати — само снимки.

— Току-що започнахме да се свързваме с полицейските управления из страната — обяснява Банвил. — Те ще ни изпратят по електронна поща или факс нужните досиета. Ще бъде колосален труд — седмици, а може и месеци наред.

Дарби намира таблото с надпис „Колорадо“. Кимбърли Санчес е най-отгоре. Под нея са наредени още осем жени.

— Все не ми излиза от главата историята на Манинг за извършеното над него нападение при онази бензиностанция — казва Банвил. — Мислиш ли, че е дело на Бойл?

— Да — отвръща Дарби.

— Но той вече е започнал да подхвърля улики около Славик. За какво му е да поема риска от подобна инсценировка?

— Като напада Манинг, Бойл го превръща в очевидец, който ще може един ден да закове Славик с показанията си.

— За Бойл е от особено значение Манинг да е постоянно в течение на разследванията — допълва Куп. — Мисля, че именно поради това съображение двамата са организирали бомбените атентати в лабораторията и болницата. Те ги правят да приличат на терористични нападения, което им осигурява намесата на федералните.

— Което пък позволява на Манинг да дърпа конците.

Дарби кимва.

— Разбира се, може и да бъркаме. За съжаление и двамата, които биха могли да отговорят на възникналите въпроси, са мъртви.

В стаята надниква някакъв униформен.

— Мат, търсят те по телефона. Инспектор Пол Уогнър от Монтана. Било спешно.

— Задръж го на телефона. Идвам веднага. — Банвил поглежда Дарби. — Тази сутрин направиха аутопсия на Манинг и Бойл. В твоята къща е идвал Манинг. Върху костта на лявата му ръка откриха тънък като косъм белег от счупвано. Мислех, че ще ти е любопитно да го знаеш.

Банвил ги оставя насаме в помещение, пълно с изчезнали жени. Погледът на Дарби се плъзга по табло с надпис „Сиатъл“ и нови снимки на изчезнали, а по-нататък още табла и още снимки — част от тях надписани, а други не.

— Погледни тук — обажда се Куп.

От таблото гледат усмихнатите образи на шест жени. Отгоре не се вижда име на щата. Няма и каквито да било други надписи.

— Ако се съди по прическите и облеклото, тези снимки са от осемдесетте години — отбелязва Куп.

Една жена с бледа кожа и руси коси й се струва позната. Неизвестно защо. Като че ли нещо в чертите на лицето…

И Дарби си спомня. Русата жена от таблото е същата, чиято снимка й бе дала гледачката. Намерена сред приготвените за даряване от Шийла дрехи. Дарби я бе показала на майка си. Дъщерята на Синди Грийнлиф, Реджина, каза тогава Шийла. Двете играехте заедно. Преселиха се в Минесота, когато ти беше на пет, мисля. Синди ми прати една Коледа картичка с образа на Реджи.

Дарби откача снимката от таблото.

— Искам да копирам тази — пояснява тя. — Веднага се връщам.

Глава 74

Докато търси из коридорите цветна копирна машина, Дарби се натъква на униформен полицай, който води някаква възрастна жена към кабинета на Банвил.

Тази жена е без съмнение Хелена Крус. И двете с Мелани имат повдигнати скули и малки уши, които лесно се зачервяват от студа.

— Дарби — промълвява Хелена с дрезгав шепот. — Дарби Маккормик.

— Здравейте, госпожо Крус.

— Госпожице. С Тед се разведохме много отдавна. — Майката на Мелани полага голямо усилие да не допусне спомена за ония непоносими времена до израза на лицето си. — По телевизията само твоето име повтарят. Във връзка с работата ти в криминалната лаборатория.

— Знам.

— А знаеш ли вече какво е станало с Мел?

Дарби не отговаря.

— Моля те, ако научиш нещо… — Гласът на жената се пречупва, но тя бързо се овладява. — Непременно трябва да разбера. Моля те. Не мога да живея повече с тази неизвестност.

— Инспектор Банвил ще ви каже. Той е в кабинета си. Нека ви придружа.

— Но и ти знаеш какво е станало, нали? Изписано е върху лицето ти.

— Съжалявам. — Как ми се иска да кажа колко много наистина съжалявам.

Хелена Крус устремява поглед към върховете на обувките си.

— Тази заран, когато пристигнах в Белхам, минах покрай старата ни къща. Не съм била там от години. Някаква жена метеше листата отпред, а в пясъка си играеше дъщеричката й. На същото място, в ъгъла на двора, където обичаше да играе и Мел. Двете с нея прекарвахте там часове наред като малки. Мелани издигаше пясъчни замъци, а ти ги рушеше. Но тя никога не се сърдеше. Тя никога и за нищо не се сърдеше.

Гласът на госпожа Крус отмята пелената на времето и я връща към нощите, когато оставаше да спи у тях, към едноседмичните ваканции на Кейп Код. Жената, която говори в този момент, е същата, която все се безпокоеше да не би Дарби да не е намазана достатъчно дебело с крем против изгаряне, понеже кожата й е толкова бяла.

И все пак онази жена отсъства. Това тук е само нейната обвивка. В очите й няма нежност. Изразът на лицето е същият, който Дарби е виждала при безброй пострадали — пълен с болка и неразбиране как е възможно хората, които така безумно обичаш, да ти бъдат в един миг отнети, макар сам да нямаш никаква вина.

— Възпитах Мел прекалено доверчива. Все я учех да търси доброто у хората. Сама съм си виновна. Мъчи се човек, опитва се да намери верния път при възпитанието на децата, а то… Понякога просто е без значение. Понякога Бог си има собствени планове за теб и ти никога не ще ги проумееш, независимо от това, колко много се стараеш, независимо от това, колко много се молиш за отговор. Все си повтарям, че нищо вече няма значение, тъй като нищо не е в състояние да облекчи такава болка.

Дарби си е представяла тази среща хиляди пъти. Хиляди пъти е повтаряла наум думите, които ще произнесе, опитвала се е да предвиди начина, по който ще реагира Хелена Крус. Като гледа сега това посърнало от болка лице и долавя умолителното отчаяние в гласа, Дарби си спомня всичките писма от годините на своята младост, когато виновната част от нейното аз вярваше, че ако даде израз на чувствата си посредством вярна комбинация от думи, то по някакъв начин ще съумее да изгради мост между мъката на всяка една от тях и ако не друго, поне ще допринесе за установяване на взаимно разбиране.

Всички тези писма са отдавна накъсани на парченца. Едничкото нещо, от което Хелена Крус наистина има нужда, е истината за съдбата на дъщеря й. А ето че сега, двайсет и четири години по-късно, тя не е напреднала и на сантиметър в това отношение.

— Нямам представа къде е Мелани — промълвява Дарби. — Ако знаех, щях да ви кажа.

— Кажи ми, че не е страдала. Нека чуя поне това.

Дарби се мъчи да измисли някакъв отговор. Но не става нужда — Хелена Крус е продължила по пътя си.

Глава 75

Куп оставя Дарби пред тях и продължава. Тя влиза в кухнята и се озърта за майка си. Гледачката казва, че Шийла е в задния двор.

Шийла седи край някогашната си цветна леха. Въздухът на ранната привечер е хладен и свеж. Дарби примъква от верандата един сгъваем стол. Шийла си е сложила бейзболната шапка на Червения и неговото пухено яке. Отдолу е облякла горнище от анцуг. Дебело вълнено одеяло покрива коленете й, както и голяма част от инвалидния стол. Изглежда толкова крехка.

Дарби разполага стола си до майчиния в отслабващата светлина на слънчева ивица. В скута на Шийла лежи албум с бебешки снимки. Дарби се вижда като новородена, омотана в розово одеялце и с шапка в същия цвят на главата.

Очите на майката са зачервени — плакала е.

— Гледах новините — обажда се тя. — Останалото ми разказа Куп. — Гласът й е спокоен. Взира се в превръзката на бузата й. — Много ли е зле?

— Ще заздравее. Нищо ми няма. Честна дума.

Шийла хваща ръката на Дарби и стисва. Дарби държи ръката на майка си и гледа към плющящите в дъното на двора бели чаршафи. Въжето е опънато на метър и половина от вратата, през която Евън Манинг — а не Виктор Грейди — проникна в къщата преди повече от две десетилетия.

Мислите на Дарби я връщат назад през годините до деня, в който срещна Манинг на алеята. Дошъл е да разбере какво е успяла да види в гората. Евън ли е открил резервния ключ? Или Бойл е тършувал наоколо преди това?

— Къде беше? — пита Шийла.

— В участъка. С Куп. Банвил — това е инспекторът, който води разследването — ни извика да покаже някои снимки. — Дарби се обръща към майка си. — Снимки на Мелани.

Шийла поглежда над двора. Вятърът люлее клони и носи листа над земята.

— Там бе и Хелена Крус — продължава Дарби. — Искаше да научи къде е заровена Мелани.

— А ти знаеш ли?

— Не. И никога няма да науча, освен ако някой не представи нова информация.

— Но ти е известно какво се случи с Мелани?

— Да.

— Какво?

— Бойл я е затворил в едно мазе и я измъчвал в течение на няколко дни, може би дори седмици. — Дарби пъха ръце дълбоко в джобовете на палтото. — Само това знам.

Шийла прокарва пръст по снимка на Дарби, заспала в бебешка люлка.

— Все си мисля за тия снимки, за скритите в тях спомени — проговаря замислено тя. — Чудя се дали човек ги взема със себе си, или остават тук, когато умре.

Гърдите на Дарби се вълнуват — тя е наясно с това, какъв въпрос ще зададе сега.

— Мамо, докато бях в мазето с Манинг, той спомена нещо по повод мястото, където е погребана Мелани. — Следващите думи не излизат така лесно. — Когато го попитах къде е заровена и какво е станало с нея, той ми каза да питам тебе.

Шийла има вид на шамаросана.

— Знаеш ли нещо по въпроса?

— Не. От къде на къде?

Дарби свива юмруци. Главата й е замаяна.

Изважда сгънатото парче хартия — цветното копие на портрета от таблото — и го оставя върху албума.

— Какво е това? — пита Шийла.

— Разгъни го.

Шийла се подчинява. Изразът на лицето й се променя и Дарби е вече сигурна.

— Трябва ли да познавам това лице? — пита Шийла.

— Помниш ли снимката, която гледачката намери между дрехите за даряване? Ти каза тогава, че е дъщерята на Синди Грийнлиф, Реджина.

— Паметта ми е твърде объркана от морфина. Ще ме върнеш ли в къщата? Много съм уморена и искам да си легна.

— Снимката е от полицейски бюлетин. Тази жена е една от жертвите на Бойл и Манинг. Не знаем коя е.

— Моля те, прибери ме вътре.

Дарби не помръдва. Трябва да го направи, колкото и неприятно да е.

— След като напуска Белхам, Бойл се установява в Чикаго. Изчезват девет жени, а той се мести в Атланта. Там изчезналите са осем. В Хюстън обаче са двайсет и две. Бойл се мести от щат в щат, докато Манинг топи други хора. Става дума за стотина изчезнали жени, ако не и повече. На някои дори имената не знаем. Като на тази от снимката тук.

— Остави това, Дарби, моля те.

— Тези изчезнали жени имат близки. Майки, също като Хелена Крус, които не спират да се питат какво се е случило с децата им. Знам, че криеш нещо от мен. Какво е то, мамо?

Погледът на Шийла е вторачен в двегодишната Дарби, застанала с два липсващи предни зъба във ваната на горния етаж.

— Трябва да ми кажеш, мамо, моля те.

— Нямаш представа какво е… — започва Шийла.

Дарби чака с разтуптяно сърце.

— За какво нямам представа, мамо?

Шийла е пребледняла. Дарби ясно вижда синкавите вени върху бялата като яйце кожа.

— След като поемеш бебето си на ръце за първи път, след като си го люляла и кърмила, и гледала как пораства, ще направиш всичко на тази земя, за да го защитиш. Абсолютно всичко. Тази любов… Тя е като онова, което ти е казала Даян Кранмър. Повече, отколкото сърцето може да поеме.

— Какво се е случило?

— Той бе взел дрехите ти — казва Шийла.

— Кой ги беше взел?

— Инспектор Ригърс ми каза, че е открил дрехи на някои от изчезналите в къщата на Грейди. Имаше и снимки. Беше ти правил снимки, а и част от дрехите ти бяха там.

— Онази нощ няма как да е взел каквито и да било дрехи.

— Според Ригърс Грейди трябва да е проникнал в къщата по някое време и да е отнесъл дрехи. Не каза защо. Пък и няма значение. Нищо от това няма значение, тъй като Ригърс компрометира доказателствата — обискът е бил незаконен и всичко открито — безполезно. Понеже тия мъже, тези набедени специалисти, провалиха цялата работа и Грейди щеше да се измъкне.

— Ригърс ли ти каза това?

— Не. Бастър ми каза. Приятелят на баща ти. Помниш ли го? Който те водеше на кино и…

— Знам го. Та какво ти каза той?

— Бастър ми разказа как Ригърс проваля разследването, как непрекъснато държали под око Грейди с надеждата да се доберат до нещо, преди да си вдигне партакешите и да изчезне.

Гласът на Шийла трепери.

— Този… звяр е влизал в моята къща, за моята дъщеря, а полицията щеше просто да го пусне по живо, по здраво.

Дарби знае какво предстои — усеща го как приближава като бърз влак.

— Баща ти… Той имаше още един пистолет. Държеше го долу, в сандъчето с инструменти. Умеех да боравя с него. Знаех и че не може да се проследи. Когато Грейди отиде един път на работа, аз влязох в дома му. Навън валеше. Задната врата бе отключена. Влязох. Той си стягаше багажа. Навсякъде бе пълно с кашони.

Дарби усеща как тялото й изстива.

— Когато се върна, аз бях скрита в дрешника му. Исках да изчакам, докато си легне и заспи. Телевизорът бе включен. Чувах звука му. Реших, че трябва да е задрямал пред екрана и тръгнах надолу. Отпуснал се бе в несвяст върху едно кресло. Пиян. На пода се търкаляше бутилка. Усилих звука на телевизора и се приближих до креслото. Той не се събуди, дори когато опрях дулото в челото му.

Глава 76

Дарби извиква в съзнанието си интериора от къщата на Виктор Грейди такъв, какъвто го помни от своите кошмари: мърляви помещения, натъпкани с паянтови мебели и боклук, засипани с празни бирени кутии и остатъци от долнокачествена, купена отвън храна. Вижда го да се връща от работа и трескаво да измъква дрехи и вещи от разни чекмеджета, за да ги тъпче в куфари и кашони, в каквото му падне под ръка. Трябва да бяга, и то колкото може по-бързо, тъй като полицията го издирва във връзка с изчезналите жени.

Но ето че изведнъж на стълбите се появява Шийла, а Виктор Грейди, неизвестно защо, сега е изпаднал в несвяст върху едно кресло по средата на килима. Шийла, нейната майка, любителката на разпродажби и колекционерка на купони за намаления, бързо пристъпва към него, притиска дулото на пистолет калибър 0,22 към челото на пияния и натиска спусъка.

— Изстрелът не вдигна много шум — казва Шийла. — Тъкмо поставях пистолета в ръцете на Грейди, когато откъм мазето долових стъпки. Беше оня човек, Даниел Бойл. Помислих го за полицай и с пълно основание — имаше значка, която го представяше като федерален агент.

Дарби разбира как е протекло всичко — звукът от изстрела, заглушен от дъжда навън, е чут от Бойл, който се намира вътре в къщата, в мазето, където се занимава с подхвърляне на улики. Бърза нагоре с мисълта, че Грейди се е самоубил, за да завари надвесената над него Шийла с димящ пистолет в ръка.

— Видът на оная значка ме съсипа — продължава Шийла. — Една-едничка мисъл се завъртя в глава ми — какво ще стане с теб, ако аз отида в затвора. Умолявах го да ме пусне. Той мълчеше. Стоеше безмълвен и ме гледаше. Не бе нито изненадан, нито отвратен — просто… безразличен.

Дарби се пита защо ли не я е убил или — още по-лошо — отвлякъл. Не, и двата варианта са неподходящи. Бойл е там, за да подхвърли улики, с които да натопи Грейди, а сега той е убит. Бойл трябва да измисли нов вариант. При това бързо.

Сега Дарби си спомня казаното от Евън за това, как наблюдавал къщата на Грейди. Той знае, че Бойл е вътре, за да остави уликите. Евън е видял пожара.

— Каза ми да си вървя и да чакам обаждането му — продължава майка й. — Каза, че ако обеля и една дума за случилото се и видяното, отивам право в затвора. Каза ми да изляза през задната врата, през мазето. За пожара научих едва на другия ден. Обади се след два дни, за да съобщи, че се е погрижил за Грейди. Пожарът бил погълнал повечето веществени доказателства. Имал една идея, която щяла да ме спаси от затвора. Трябвало да отида в гората и да открия нещо, което е заровено там. Обясни как да стигна до мястото и нареди да донеса намереното у дома. Той щял да мине и да го прибере. Не каза какво е. Все повтаряше да не се притеснявам. Разбирал подбудите ми да убия Грейди. Тръгнах рано на другата заран, като си носех градинарските ръкавици и една права лопата. Намерих торба с женски дрехи и една снимка.

— Тази, която ти показах сега.

Шийла кимва. Устните й са здраво стиснати.

— Знаеш ли коя е тя?

— Той не ми каза.

— Какво друго намери?

Някакво пламъче в погледа на майка й събужда у Дарби желание да побегне.

— Да не би… — Думите излизат с мъчително свистене от устата на Дарби. — Да не бе Мелани?

— Да.

Нажежен нож се врязва в стомаха на младата жена.

— Видях лицето й — продължава Шийла с дрезгав глас. — Торбата бе оставена върху него.

Дарби отваря уста, но от нея не излиза нищо.

Шийла заридава.

— Не знаех какво да направя. Зарих дупката и се прибрах у дома. Той се обади рано на другата сутрин и аз му казах за Мелани. Отвърна, че знае и поиска да отида до пощенската кутия. В нея имаше видеокасета и запечатан плик. Нареди да пусна видеото и да му кажа какво виждам. Видях себе си. Как копая в гората.

На Дарби й се завива свят. Див цветен вихър се носи наоколо.

— А в плика имаше снимки. Ти в къщата на леля си. Заплаши, че ако кажа някому какво е станало, какво съм видяла в гората, ще изпрати всичко на ФБР. А след това, когато съм вече в затвора, ще те убие. Повярвах му напълно. Той вече бе опитал един път да те вземе от мен. Не можех… не исках да поема втори риск.

Шийла притиска юмрук към устата си.

— Не престана да ми изпраща снимки, за да ми напомня. Ти на училище, на игра с приятелките си. Дори ги оформяше като коледни картички. А после започна да ми изпраща дрехи.

— Дрехи ли? Мои дрехи?

— Не, те… те бяха на други хора. На други жени. Пристигаха с колети, придружени от снимки. Като тази тук. — Шийла стиска парчето хартия в дланта си. — Не знаех какво да правя.

— Мамо, тези дрехи… къде са?

— Все си мислех, че може би… може би е възможно да направя нещо полезно с тях. Да ги изпратя анонимно в полицията… знам ли… Нямам представа защо точно, но ги държах дълго време.

— Каза ли на някого? Например на адвокат?

Шийла поклаща глава. Страните й са мокри от сълзи.

— Все си мислех какво би станало, ако си призная. Ако разкажа в полицията какво съм сторила. За това, как държа дрехи на тези изчезнали жени и си мълча. Ако го направех, всеки щеше да реши, че ти си ми помагала в укриване на веществени доказателства. Какво значение има, че не е истина? Хората ще си кажат, че и ти си замесена — спомни си какво стана, когато работеше по онзи случай за изнасилване. Партньорът ти подхвърли улики, но всички бяха убедени, че и ти си вътре. Ако бях признала, щеше да се простиш с кариерата си.

Дарби трудно събира сили да заговори.

— Какво направи с дрехите?

— Те бяха в кашоните, които даде на църквата.

— А снимките?

— Изхвърлих ги.

Дарби заравя лице в дланите си. В съзнанието й се точи дългата редица фотографии на изчезнали жени от служебни досиета, които видя върху таблата в управлението. Ако нейната майка бе признала навремето, те всички щяха да са живи. Тази мисъл прилича на някакво огромно семе, което пуска корени и те се впиват все по-дълбоко и по-дълбоко в съзнанието й.

— Не знаех какво да правя — повтаря Шийла. — Не можех да променя вече стореното. Стотици пъти си казвах да отида в полицията, но единственото, за което можех да мисля, бе ти. Какво ще стане с тебе, ако мене ме няма? Ти бе най-важното нещо в моя свят.

— Къде е онова място, дето си намерила Мел?

— Не знам.

— Помисли.

— Мисля вече цял ден. Откакто показаха лицето на оня мъж по телевизията. Но не мога да си спомня. Минаха повече от двайсет години.

— А помниш ли къде паркира колата оная заран? На какво разстояние се отдалечи от нея?

— Не.

— Ами указанията, които Бойл ти е дал, не ги ли пазиш?

— И тях изхвърлих. — Шийла ридае. Думите излизат от гърлото й като изтръгнати насила. — Не ме намразвай. Не мога да умра с мисълта, че ме мразиш.

Дарби си мисли за Мел, легнала някъде в гората, заровена самичка, където никоя жива душа не ще я открие.

— Можеш ли да ми простиш? — обажда се Шийла. — Можеш ли да го направиш?

Дарби не отговаря. Мисли си за Мел. Мел, изправена пред училищното шкафче, моли Дарби да прости на Стейси. Как й се иска да бе казала да. Да бе простила. Може би тогава Мел и Стейси щяха да си останат у дома онази вечер. А сега щяха да са живи. Може би всички онези жени щяха също да бъдат живи.

— Мамо… о, господи…

Дарби сграбчва ръцете на майка си. Те са същите, които убиват Грейди, които са я милвали цял живот и които са заровили отново незнайния гроб на Мелани. Дарби усеща силата на тези ръце. Още е тук, но няма да е за дълго. Съвсем скоро нейната майка ще си отиде, а Дарби ще я погребе. А един ден и сама тя ще поеме по вечния път, но ще я погребат самичка, забравена. И тогава, ако наистина има такова нещо като небеса, тя ще намери Мел, за да й каже колко много й е мъчно. Може би тя ще й прости. Може и Стейси да го стори. Дарби желае това повече от всичко на света.