Изгубена завинаги

Първа глава

— Не знаеш тайната й — заяви Уин.

— А трябва ли?

Уин сви рамене.

— Нещо лошо ли е? — попитах аз.

— Много — отвърна Уин.

— В такъв случай не бих искал да я знам.

Два дни преди да узная тайната, която тя бе кътала години наред — на пръв поглед нещо съвършено лично, но което не само щеше да опустоши нас двамата, а щеше завинаги да промени света — Териса Колинс ми позвъни по телефона в пет сутринта и ме накара да прескоча от един квазиеротичен сън в друг. Каза само:

— Ела в Париж.

Не бях я чувал от седем години, по трасето имаше смущения, а тя не си направи труда да ми каже здравей, нито изрече нещо вместо увод. Потръпнах и попитах:

— Териса? Къде си?

— В уютен хотел на левия бряг. Ще ти хареса. Довечера в седем има полет на Ер Франс.

Седнах в леглото. Териса Колинс. В главата ми нахлуха спомени — греховно оскъдните й бикини, онзи частен остров, слънцето, обливащо пясъка на плажа, погледът й, който можеше да събуди и мъртвец, греховно оскъдните й бикини.

Струва си да ги спомена два пъти.

— Не мога — казах аз.

— Париж — каза тя.

— Знам.

Преди десетина години двамата избягахме на този остров — две изгубени души. Мислех, че никога повече няма да се срещнем, ала не стана така. Няколко години по-късно тя спаси живота на сина ми. А после изчезна безследно. Досега.

— Помисли си — продължи. — Градът, в който светлините никога не угасват. Бихме могли да се любим цяла нощ.

Преглътнах.

— Да, разбира се, но какво ще правим през деня?

— Ако си спомням добре, вероятно пак ще искаш да си почиваш.

— И да пия витамин Е — неволно се усмихнах аз. — Не мога, Териса. Поел съм ангажимент.

— Към жената, чийто мъж загина на 11 септември ли?

— Да — отвърнах аз, като се питах откъде ли го е узнала.

— Това няма общо с нея.

— Извини ме, но мисля, че грешиш.

— Влюбен ли си? — попита тя.

— Нима отговорът ми би бил от значение за теб?

— Всъщност не.

Преместих слушалката на другото си ухо.

— Какво се е случило, Териса?

— Нищо. Просто искам да прекарам един романтичен, чувствен и изпълнен с фантазии уикенд в Париж с теб.

Пак преглътнах.

— Нямах вест от теб вече колко? Седем години ли станаха?

— Почти осем.

— Звънях ти — казах аз. — При това многократно.

— Знам.

— Оставях ти съобщения. Пишех ти писма. Търсех те.

— Знам — повтори тя.

После настъпи мълчание. Не обичам мълчанието.

— Териса?

— Когато си имал нужда от мен — заговори тя, — винаги съм откликвала, нали?

— Да.

— Ела в Париж, Майрън.

— Просто така?

— Да.

— Къде се изгуби толкова време?

— Когато пристигнеш, всичко ще ти разкажа.

— Не мога. Имам ангажимент към един човек.

И отново проклетото мълчание.

— Териса?

— Помниш ли как се запознахме?

Тъкмо преживявах най-голямата трагедия в живота си. Мисля, че и тя преживяваше същото. И двамата се бяхме оставили да бъдем убедени от доброжелателни приятели да присъстваме на някакво благотворително събитие и още щом се зърнахме един друг, нещастните ни души се привлякоха неудържимо. Не вярвам много на твърденията, че очите били прозорци към душата. Познавам доста психопати, защитници на подобна лъженаука. Ала в очите на Териса се бе стаила толкова тъга! Всъщност тъгата се излъчваш от цялото й същество и онази нощ опустошената ми душа се стремеше към нея.

Териса имаше приятел, който притежаваше малък карибски остров недалеч от Аруба. Още същата нощ избягахме там, без да казваме на никого. Прекарахме заедно три седмици, като се любехме, без да говорим, втурвахме се и се изгубвахме един в друг, тъй като не ни бе останало нищо друго.

— Разбира се, че си спомням — отвърнах.

— Сърцата и на двама ни бяха разбити. Не го изричахме, ала и ти, и аз го знаехме.

— Така беше.

— Каквато и да бе причината за състоянието ти — продължи Териса, — успя да я превъзмогнеш. Напълно естествено. Съвзехме се. Душите ни бяха опустошени, но после се възстановихме.

— И ти ли?

— Аз не успях. Мисля, че не пожелах да го направя. Бях разсипана и може би най-добре беше да си остана така.

— Не съм сигурен, че следя мисълта ти.

Гласът й прозвуча по-тихо.

— Не мислех — грешка, аз все още не мисля, — че бих харесала моя свят, възстановен. Мисля, че резултатът нямаше да ме задоволи.

— Териса?

Тя не отговори.

— Искам да ти помогна — казах аз.

— Може би не си в състояние — отвърна тя. — Може би няма смисъл.

Отново мълчание.

— Забрави, че съм ти звъняла, Майрън. Пази се.

И изчезна.

Втора глава

— А! — възкликна Уин. — Очарователната Териса Колинс. Какъв задник! Висше качество, световна класа!

Седяхме върху разнебитените скамейки в гимнастическия салон на гимназията „Касълтън“. Наоколо се носеше познатият мирис на пот и препарати за почистване. Шумовете, подобно на звуците във всички гимнастически салони по широкия свят, бяха изкривени и странно ехтяха, сякаш се намирахме в баня с безброй пуснати душове.

Харесвам подобни салони. Израснал съм в тях. Прекарал съм много от най-щастливите мигове в живота си в тези задушни пространства с баскетболна топка в ръка. Обожавам звуците при дриблиране. Обожавам гледката на играчите с избилите по челата им капчици пот, докато загряват. Обожавам усещането от допира на грапавата кожа в онзи миг на почти религиозно откровение, в който очите ти се впиват в обръча на коша, ти пускаш топката, тя се насочва с въртене нагоре и вече нищо друго не съществува за теб.

— Радвам се, че я помниш — забелязах аз.

— Какъв задник! Висше качество, световна класа!

— Да. Чух те още първия път.

Уин ми беше съквартирант в колежа, докато учихме в университета „Дюк“, а после ми стана партньор в бизнеса също като Есперанца Диас, моята най-добра приятелка. Пълното му име беше Уиндзър Хорн Локуд III и много му отиваше: оредели руси къдрици, разделени на две от прав път, румено и красиво лице на патриций, обгоряло остро деколте от пуловер за голф, очи с воднистосиния отблясък на леден блок. Носеше прекалено скъпи панталони в цвят каки, чийто ръб съперничеше на правия път в косата му, синьо сако с емблемата на Лили Пулицър2 в розово и зелено, подходяща на цвят кърпичка, бухнала от горното му джобче като цветето, през което клоуните пръскат зрителите с вода.

Упадъчно облекло.

— Когато я видях по телевизията — продължи Уин, а снобският му акцент на ученик в подготвителен клас на елитна гимназия звучеше така, сякаш се бе заел да обяснява очевиден факт на бавноразвиващо се дете, — не забелязах високите й качества. Беше седнала зад пулта в студиото.

— Аха.

— Ала като я зърнах в бикините й — за онези от вас, които си водят записки, ставаше дума за същите първокласни и греховно оскъдни бикини, за които вече ви споменах, — е, нямам думи, истинско съкровище! И да се хаби като водеща! Само като си помисля, косата ми настръхва от ужас.

— Сякаш наблюдаваш пожара на „Хинденбург“3 — вметнах аз.

— Доста впечатляваща отпратка — забеляза Уин. — При това съвсем навременна.

Изражението на Уин бе винаги високомерно. Ако го погледнеш, неизбежно ще ти замирише на елитарни, снобски, стари пари. И до голяма степен бе така. Ала в същото време у него имаше нещо, което би могло дълбоко да те развълнува.

— Защо не продължиш? Хайде, довърши тази история.

— Дотук.

Уин се намръщи.

— И така, кога тръгваш за Париж?

— Няма да ходя.

Започна втората четвъртина на баскетболния мач. Играеха петокласници. Гаджето ми — терминът ми се струва доста незадоволителен, ала не съм сигурен дали „любовницата“, „нежната ми половинка“ или „любимото ми зайче“ биха били подходящи в случая — Али Уайлдър имаше две деца и по-малкото играеше в отбора. Казваше се Джак и не беше много добър. Като говоря така, ни най-малко не отсъждам, нито предопределям евентуалното му успешно развитие като баскетболист в бъдеще — Майкъл Джордан също не се е проявявал в училищния отбор и показва качествата си доста по-късно — изказвам се само като наблюдател. Джак бе доста едър за възрастта си, висок и плещест, но това правеше движенията му тромави и некоординирани. Беше атлетичен, но доста муден.

Ала Джак обожаваше баскетбола, а за мен тази игра бе целият ми свят. Той бе сладко дете, послушно в най-симпатичния смисъл на думата и безпомощно, както се очаква от момче, загубило баща си преждевременно и при трагични обстоятелства.

Али не можеше да дойде за първото полувреме, а пък аз, ако не друго, поне винаги бях готов да го подкрепя.

Уин продължаваше да се мръщи.

— Да изясним ситуацията: значи, ти отхвърли предложението на очарователната госпожица Колинс да прекараш събота и неделя с нея и забележителния й задник в луксозен парижки хотел?

Беше грешка да обсъждам личните си отношения с Уин.

— Точно така — отвърнах.

— Защо? — обърна глава към мен Уин.

Беше истински озадачен. После внезапно се успокои.

— Ами, да!

— Какво има?

— Надебеляла е, нали?

Такъв си беше Уин.

— Нямам представа.

— Значи?

— Това е. Ангажиран съм, забрави ли?

Уин се вторачи в мен, сякаш пикаех насред гимнастическия салон.

— Какво има? — попитах.

Той се облегна назад.

— Ти си знаеш. Вече си голямо момиче.

Реферът наду свирката, Джак Уайлдър нахлузи защитните си очила и се повлече към таблото с резултатите с чудната си глуповата усмивка на лицето. Петокласниците от „Ливингстън“ стреляха в коша срещу противниците си от „Касълтън“. Помъчих се да не се хиля на напъните им — и то не толкова на хлапетата, колкото на техните родители, насядали по скамейките. Опитвам се да не правя обобщения, но обикновено майките се разделяха на две групи: Пробивни и Бързаци. Пробивните се възползваха от възможността да създават контакти, а Бързаците се оживяваха или примираха всеки път щом отрочето им докоснеше топката.

Но бащите създаваха повече проблеми. Някои успяваха да прикрият вълнението си, като мърмореха под нос и гризяха нокти. Други викаха на висок глас. Подиграваха се на всички — и на рефери, и на треньори, и на играчи.

Някакъв баща, който седеше два реда пред нас, очевидно проявяваше признаци на онова, което двамата с Уин наричахме „Зрителски синдром на Турет“4 — по време на цялата игра той не престана да ругае на висок глас всички наоколо.

Моята гледна точка по въпроса е достатъчно ясна. Бях от редките птици — от спортистите по рождение. Този факт бе истински шок за цялото семейство, ако не смятаме постижението на най-талантливия от фамилията Болитар още преди да се появя на бял свят — чичо ми Сол печели турнира по шафълборд5 на борда на увеселителния кораб „Принцеса“ през 1974 година. А аз завърших гимназията „Ливингстън“ като национален шампион.

Бил съм в отбраната на отбора на „Дюк“ и капитан на два шампионски отбора от НССА6. Играл съм и за бостънския „Селтикс“.

А после внезапно — пуф! — и всичко изчезна.

Някой изкрещя:

— Смяна!

Джак намести защитните си очила и изтича на игрището. Треньорът на противниковия отбор посочи към Джак и извика:

— Хайде, Конър! Този е подходящ! Висок и бавен. Заобиколи го!

Бащата, страдащ от синдрома на Турет, изстена:

— Геймът свърши. Защо го вкарват? Висок и бавен ли? Добре ли чух?

Вторачих се в старшия треньор на отбора на „Касълтън“. Покритата му с гел рехава коса стърчеше нагоре, а с тъмната си козя брадичка той напомняше на преждевременно състарено момче. Беше висок — аз съм метър и осемдесет и пет, а треньорът стърчеше близо пет сантиметра над мен и, доколкото можах да преценя, тежеше десетина-петнайсет килограма повече.

— Той ли е висок и бавен? — повторих думите му аз. — Можеш ли да повярваш, че треньорът току-що го изрече на висок глас?

Уин сви рамене.

Аз също се опитах да се отърся от неприятното усещане. Играта се бе разгорещила. Карай да върви.

Резултатът беше равен — 24:24, когато стана белята. Случи се точно след таймаута и топката бе в отбора на Джак; момчетата се бяха скупчили под коша на противника. Внезапно „Касълтън“ решиха да направят преса. Джак бе свободен. Подадоха му топката, защитата се появи до него, ала за миг той се обърка. Случва се.

Огледа се за помощ. Обърна глава към скамейката на „Касълтън“, най-близката до него, и високият треньор с щръкналата коса изкрещя, като сочеше към коша:

— Стреляй! Стреляй!

Погрешният кош.

— Стреляй! — викна отново треньорът.

И тогава Джак, който обичаше да слуша и да се доверява на по-възрастните, стреля.

Топката влезе в коша. В погрешния кош. Две точки за „Касълтън“.

Родителите на хлапетата от отбора на „Касълтън“ заподскачаха от радост, смееха се. Родителите на противниците им от „Ливингстън“ отчаяно замахаха с ръце и се развикаха, покрусени от грешката на един петокласник. Тогава треньорът на „Касълтън“, младежът с щръкналата коса и козята брадичка, поздрави помощника си, като го плесна по ръката, посочи към Джак и се провикна:

— Хей, хлапе, ще чакам пак да го направиш!

Джак беше най-едрото момче на игрището, ала в този миг сякаш се бе смалил. Глупавата усмивка изчезна от лицето му. Устните му трепереха. Смутено премигваше с очи. Цялото същество на хлапето се гърчеше, гърчеше се и моето сърце.

Един баща от отбора на „Касълтън“ шумно аплодираше. Смееше се и като събра длани около устата си, се провикна като в мегафон:

— Подай на високото момче от другия отбор! Той е най-добрият ни играч!

Уин тупна мъжа по рамото.

— Я млъквай!

Бащата обърна глава към него, видя снобските му дрехи, русата коса и изящните черти на лицето му. Бе на път да се ухили и да изругае в отговор, ала нещо в него — вероятно жизненоважният инстинкт на раболепието за продължение на вида — го накара да размисли. Той срещна леденосините очи на Уин, заби поглед в земята и изрече:

— Да, съжалявам, не беше на място.

Не чувах нищо. Не можех да помръдна. Седнах и се загледах в самодоволния треньор с козята брадичка. Кръвта шумеше в ушите ми.

Дочух сигнала за края на полувремето. Треньорът с щръкналата коса продължаваше да се смее и да клати удивено глава. Един от помощниците му се приближи до него и му стисна ръка. Няколко родители и зрители направиха същото.

— Трябва да потеглям — обади се Уин.

Не казах нищо.

— Да се навъртам ли наоколо? В случай на нужда?

— Не.

Уин отсечено кимна с глава и си тръгна. Не отделях поглед от треньора с щръкналата коса. Станах и се отправих надолу, като стъпвах върху клатушкащите се скамейки. Стъпките ми отекваха в салона като гръмотевици. Треньорът тръгна към вратата. Поех след него. Той се отправи към банята, усмихваше се досущ като идиот, какъвто безспорно беше. Зачаках пред вратата.

Когато той излезе, аз изрекох:

— Ти си бил голяма работа бе.

Върху ризата му бяха изписани думите: „Боби, треньор“. Той се спря и се вторачи в мен.

— Моля?

— Не е ли голяма работа да накараш едно десетгодишно хлапе да стреля в погрешния кош? — попитах аз. — Ами онова палаво подвикване: „Хей, хлапе, ще чакам пак да го направиш!“, след като го бе унижил? Ти си бил голяма работа бе, треньор Боби.

Треньорът присви очи. Отблизо беше едър и широкоплещест, имаше здрави ръце, яки пръсти и чело като на неандерталец. Познавах този тип хора. Кой не ги знае?

— Беше част от играта, приятел.

— Да се присмиваш на десетгодишно момче? Това ли наричаш ти „част от играта“?

— Да влезеш в мислите на противника. Да го накараш да направи погрешен ход.

Замълчах. Той ме преценяваше и реши, че, аха! — като нищо ще ме надвие. Здравеняци като треньора Боби винаги са сигурни, че могат да надвият всекиго. Аз само го бройках с очи.

— Проблем ли имаш? — попита той.

— Това са десетгодишни хлапета.

— Да, правилно, хлапета. Ами ти какъв си? Един от превзетите, докачливи татковци, дето си мислят, че на игрището всички са равни? Не бива да се нараняват ничии чувства, не бива да има победители и победени… хей! Може би не трябва да записваме и резултатите, а?

Приближи се помощник-треньорът на „Касълтън“. Носеше подобна като на Боби риза, на която бе извезано „Пат, помощник-треньор“.

— Боби? Второто полувреме започва всеки момент.

Направих крачка напред.

— Просто прекратете мача.

Както очаквах, треньорът Боби се ухили и попита:

— Или какво?

— Момчето е чувствително.

— Голям праз. Ако е толкова чувствителен, да не играе.

— А може би ти не трябва да си треньор?

Тогава помощник-треньорът Пат пристъпи напред. Погледна ме и на лицето му се разля онази усмивка, която толкова добре познавах.

— Я виж ти!

— Какво? — попита треньорът Боби.

— Не го ли позна?

— Кого?

— Майрън Болитар.

Наблюдавах как треньорът Боби напряга ум, за да си спомни току-що произнесеното име — сякаш на челото му имаше прозорче, през което се виждаше как топчето на мисълта му се търкаля по малките коридорчета и набира все по-голяма скорост. Когато то удари в целта и се укроти, треньорът Боби се ухили, от което козята му брадичка практически се разцепи в ъглите.

— Голямата суперзвезда — изрече той и направи движение с пръстите си във въздуха, като да изписва кавички. — Която не можа да го вкара на професионалите? Световноизвестното копеле?

— Същият — додаде помощник-треньорът Пат.

— Сега разбирам.

— Хей, треньор Боби — обърнах се към него аз.

— Какво?

— Остави хлапето на мира.

Той свъси вежди и рече:

— Не се забърквай с мен.

— Имаш право. Няма. Искам само да оставиш хлапето на мира.

— Няма начин, приятел.

Той се усмихна и се приближи.

— Това ли ти е проблемът?

— Да, при това е много голям.

— Какво ще кажеш да го дискутираме след мача? Само двамата?

Кръвта ми кипна.

— Предизвикваш ли ме?

— Аха. Освен ако не си страхопъзльо, разбира се. Страхопъзльо ли си?

— Не съм страхопъзльо — отвърнах.

Понякога съм доста находчив в острите отговори. Опитвам се да се държа на положение.

— Чака ме мач. Но после двамата с теб ще си поговорим. Схващаш ли?

— Схващам.

Ето пак. Много съм добър, казах ви. Треньорът Боби заби пръст в лицето ми. Идваше ми да го захапя — това винаги привлича вниманието.

— Мъртъв си, Болитар. Добре ли ме чу? Мъртвец си.

— Слепец ли? — попитах аз.

— Мъртвец.

— Ох, олекна ми. Защото ако ще съм слепец, няма да имам възможност да ти се любувам. Но като си помисля, ако ще съм мъртвец, пак няма да мога да ти се радвам.

Прозвуча сигналът. Помощник-треньорът Пат каза:

— Хайде, Боби.

— Мъртвец — за кой ли път произнесе Боби.

Сложих длан на ухото си, сякаш недочувам, и извиках:

— Какво?

Ала той вече се беше обърнал. Загледах се след него. Отдалечаваше се със самоуверена и бавна походка, с изправени рамене, размахал ръце малко по-широко, отколкото бе необходимо. Тъкмо се канех да изкрещя някоя глупост, когато усетих допира на нечия длан върху ръката ми. Извърнах се. Беше Али, майката на Джак.

— Какво стана? — попита тя.

Али имаше огромни зелени очи, а лицето й бе открито и умно. Не беше по силите ми да устоя на изражението й. Искаше ми се да я взема на ръце и да я покрия с целувки, но някой можеше да си рече, че не му е там мястото.

— Нищо — отвърнах аз.

— Как мина първото полувреме?

— Мисля, че загубихме с две точки.

— Джак вкара ли кош?

— Ами… като че ли не.

За миг Али спря погледа си върху лицето ми, където забеляза нещо и то не й хареса. Извърнах се встрани и се отправих обратно към скамейките. Седнах. Али се настани до мен. Играта бе навлязла в третата минута, когато Али попита отново:

— И така, какво се случи?

— Нищо.

Опитах се да се наместя на неудобното си място.

— Лъжец — каза Али.

— Следя играта.

— Лъжец.

Хвърлих поглед към нея, към красивото й открито лице, към луничките, които не биваше да са там, не и на възрастта, на която беше, но които я правеха дяволски привлекателна, и също забелязах нещо.

— И ти си доста разсеяна.

Не само днес, помислих си аз. През последните няколко седмици нещата между нас не вървяха много добре. Усещах, че Али е дистанцирана, че нещо я тревожи, но тя не казваше нищо. Тъй като самият аз имах доста работа, не настоявах да сподели тегобите си с мен.

Али продължи да се взира в игрището.

— Джак игра ли добре?

— Прекрасно — отвърнах аз и добавих: — В колко часа ти е полетът утре?

— В три.

— Ще те откарам до летището.

Ирин, дъщерята на Али, бе приета в Аризонския университет. Али, Ирин и Джак щяха да заминат, за да настанят първокурсничката.

— Няма нужда. Вече наех автомобил.

— Ще се радвам да ви откарам.

— Всичко е наред.

С тона си тя прекрати всякакви дискусии по въпроса. Опитах се да се съсредоточа в играта. Пулсът ми препускаше. Няколко минути по-късно Али попита:

— Защо зяпаш треньора на другия отбор?

— Какъв треньор?

— Онзи с боядисаната като в евтино предаване по някоя кабеларка коса и с окосменото в стил „Робин Худ“ лице.

— Чакам си бакшиша — отвърнах.

Тя понечи да се усмихне.

— Джак участваше ли активно в първото полувреме?

— Както обикновено — отвърнах.

Геймът свърши. „Касълтън“ победиха. Тълпата изригна в неистови овации. Треньорът на Джак, откъдето и да го погледнеш свестен тип, бе предпочел изобщо да не го включва във втората половина на играта. Али малко се разтревожи от този факт — обикновено треньорът даваше равен шанс на всеки — ала реши да го подмине.

Отборите се скупчиха в ъглите. Двамата с Али останахме да чакаме пред вратата на салона в училищния коридор. Не мина много време. Треньорът Боби се приближи до мен, походката му бе както преди, само че този път бе свил ръцете си в юмруци. С него имаше още трима, в това число и помощник-треньорът Пат — всичките бяха едри и яки, но не чак такива юначаги, за каквито се мислеха. Треньорът Боби се спря на около метър от нас. Тримата му придружители се разпръснаха, навиха ръкави и се загледаха в мен.

В първия миг никой не каза и дума. Само ме гледаха страшно.

— Този ли е моментът, в който се очаква да се напикая в гащите от страх? — попитах.

Треньорът Боби отново направи онова движение с пръста на ръката си.

— Знаеш ли къде е барът в „Ливингстън“?

— Разбира се — отвърнах.

— Довечера в десет. Зад паркинга.

— След вечерния ми час — забелязах аз. — Не си правя срещите по никое време. Първо вечерята. Може би ще ми донесете и цветя?

— Ако не се появиш — и той приближи пръста си до лицето ми, — ще намеря друг начин да поискам удовлетворение. Схващаш ли?

Не схванах, ала преди да успея да помоля да ми го разясни, той се отдалечи с тежка стъпка. Приятелчетата му го последваха. Обърнаха се назад. Помахах им с ръка за сбогом. Единият се загледа в мен по-дълго, отколкото изискваше приличието, и аз му изпратих въздушна целувка. Той тутакси извърна глава, сякаш му бях зашлевил плесница.

Въздушна целувка — любимият ми жест, когато изразявам неприязънта си към човешкия род.

Обърнах се към Али и щом зърнах лицето й, мислено изстенах: „Ох!“.

— Какво беше това, по дяволите?

— Преди да пристигнеш, нещо се случи по време на играта — обясних аз.

— Какво?

Разказах й.

— Значи си се скарал с треньора?

— Да.

— Защо? — попита тя.

— Как така защо?

— Влошил си положението. Не го ли виждаш, че е надут като пуяк? Децата ги разбират тези неща.

— Джак за малко да се разплаче.

— Аз ще се оправя с него. Нямам нужда от мъжкарските ти изблици.

— Не беше мъжкарски изблик. Исках да престане да се заяжда с Джак.

— Нищо чудно, че не взе участие във второто полувреме. Вероятно треньорът му е забелязал идиотското ти представление и е проявил достатъчно прозорливост да не разпалва огъня. Сега по-добре ли се чувстваш?

— Все още не — отвърнах аз. — Но когато довечера разбия мутрата му, и това ще стане.

— Не си го и помисляй.

— Нали го чу какво каза?

Али поклати глава.

— Не мога да повярвам. Какво, по дяволите, си направил?

— Застъпих се за Джак.

— Навлязъл си в чужда територия. Нямаш това право. Ти си…

Тутакси млъкна.

— Кажи го, Али.

Тя затвори очи.

— Права си. Аз не съм му баща.

— Не това щях да кажа.

Напротив, имаше предвид тъкмо това, ала карай да върви.

— Може и да не е моята територия, ако става въпрос за Джак, макар че не си съвсем права. Дори да бе обидил нечие друго хлапе, пак бих му се противопоставил.

— Защо?

— Защото не е прав.

— И кой си ти, та да го съдиш?

— Как да не го съдя? Има правилни неща, има и неправилни неща. Той постъпи неправилно.

— Той е едно арогантно прасе. Има такива хора. Това е животът. Джак го разбира или с възрастта и натрупания опит тепърва ще го разбере. Това също е част от пътя към зрелостта — да си нямаш работа с прасета. Не ти ли е ясно?

Замълчах.

— А ако синът ми се е чувствал тъй дълбоко наранен — просъска през зъби Али, — кой си ти, че да го пазиш в тайна? Дори попитах защо двамата сте разговаряли през полувремето, не помниш ли?

— Помня.

— Ти каза, че нямало нищо.

Продължавах да мълча.

— Какво си мислеше, Майрън? Че ще усмириш малката дама?

— Не беше така.

Али поклати глава и млъкна. Сякаш бе изпуснала всичкия си въздух.

— Какво? — попитах.

— Допуснах те твърде близо до него — заяви тя.

Сърцето ми се бе качило в гърлото.

— По дяволите — рече тя.

Аз чаках.

— Понякога си доста недосетлив за чудесния чувствителен мъж, какъвто си в действителност.

— Може би не трябваше да му искам сметка, така ли? Но ако беше чула как изкрещя на Джак да го направи отново, ако беше видяла физиономията на Джак…

— Нямам предвид това.

Спрях и се замислих.

— В такъв случай имаш право. Аз съм тъпак.

Висок съм метър и осемдесет и пет. Али е с трийсет сантиметра по-ниска. Бе застанала до мен и ме гледаше от долу нагоре.

— Не отивам в Аризона, само за да настаня Ирин. Това не е единствената причина за заминаването ми. Родителите ми живеят там. Неговите също.

Знаех какво искаше да каже — говореше за родителите на покойния си съпруг, за призрака, който бях свикнал да приемам и дори понякога да прегръщам. Този призрак никога не си отиваше. Не бях сигурен дали изобщо ще го направи, макар понякога искрено да го желаех, но това, разбира се, бе ужасно от моя страна.

— Те — имам предвид и бабите, и дядовците на децата — искат да се преместим да живеем там. За да са близо до внуците си. Като си помислиш, в желанието им има логика.

Кимнах с глава, защото не знаех какво друго да сторя.

— Джак и Ирин, пък и аз, имаме нужда от това.

— От какво?

— От семейство. Неговите родители имат нужда да участват в живота на Джак. Повече не могат да се справят със студения климат тук. Разбираш ли го?

— Разбира се.

Тонът ми изглеждаше смехотворен дори в собствените ми уши — сякаш не аз, а някой друг произнасяше думите.

— Родителите ми са намерили апартамент и искат да го видим — каза Али. — В същия блок, където е и техният.

— Апартаментите са хубаво нещо — задърдорих аз. — Лесни са за поддръжка. Плащаш си веднъж месечно и толкоз, нали?

Сега пък тя млъкна.

— Значи така — казах. — Да не увъртаме повече, какво означава това за нас двамата?

— Искаш ли да се преместиш в Скотсдейл? — попита тя.

Аз се поколебах.

Тя положи длан върху ръката ми.

— Погледни ме.

Погледнах я. И тогава Али каза нещо, което никога не съм очаквал:

— Не сме свързани завинаги, Майрън. И двамата го знаем.

Банда дечурлига прелетяха покрай нас. Едно от тях се блъсна в мен и каза:

— Извинете.

Някакъв рефер наду свирката си. Прозвуча сигнал.

— Мамо?

Джак, да е жив и здрав този малчуган, се появи иззад ъгъла. Двамата с Али се отърсихме от потискащия разговор и му се усмихнахме. Той не отвърна на усмивките ни. Обикновено ставаше така, че независимо колко ужасно се е представил на игрището, Джак се появяваше като новороден, усмихваше се и двамата радостно си плясвахме дланите за поздрав. Но не и днес.

— Хей, хлапе! — викнах аз, тъй като не знаех какво да кажа. Много пъти съм чувал как хората в подобно положение заявяват: „Браво, беше много добре!“, ала децата знаят, че това е лъжа, че ги гледат със снизхождение и от това нещата се влошават още повече.

Джак изтича към мен, обгърна кръста ми с ръце, зарови лице в гърдите ми и захлипа. Стоях и притисках главата му към себе си. Али ме наблюдаваше. Изражението й никак не ми се понрави.

— Денят беше тежък — казах. — На всички ни се случва. Не допускай да повлияе на самочувствието ти. Направи всичко, на което беше способен, повече не би могъл, нали?

После добавих нещо, което момчето не можеше да разбере, но си беше чиста истина:

— Тези мачове не са чак толкова важни.

Али постави ръце върху рамото на сина си. Той ме пусна, обърна се към нея, после отново зарови лице в мен.

Останахме така известно време, докато хлапето се успокои. Плеснах с ръце и се насилих да се усмихна.

— Някой да иска сладолед?

Джак бързо се съвзе:

— Аз!

— Днес не — възпротиви се Али. — Трябва да си приготвим багажа.

Джак се намуси.

— Може би някой друг път.

Очаквах Джак да отвърне: „Ооо, мамо!“, но изглежда и той бе доловил нещо в тона й. Наклони глава на една страна, после отново се обърна към мен, без да противоречи. Двамата докоснахме кокалчетата на пръстите си — така се поздравявахме при среща и раздяла, със свити в юмрук пръсти на едната ръка — и Джак се отправи към вратата.

Али ми направи знак с очи да погледна вдясно. Проследих погледа й и зърнах треньора Боби.

— Да не си посмял да се караш с него — каза тя.

— Той ме предизвика — възроптах аз.

— По-големият мъжкар отстъпва.

— Да, но във филмите. Там, където се носи вълшебен прах, където царстват великденските зайци и добрите феи. В реалния живот мъжът, който отстъпва, се смята за слабак.

— Направи го заради мен, става ли? Заради Джак. Довечера не ходи в онзи бар. Обещай ми.

— Но нали ми заяви, че ако не се появя, щял да получи удовлетворение по друг начин, нещо от този род.

— Надут пуяк — ето какво е той. Обещай ми.

Тя ме накара да я погледна в очите.

Поколебах се, но само за малко.

— Добре, няма да се появявам.

Тя тръгна да си ходи. Не ме удостои дори с целувка по бузата.

— Али?

— Какво?

Внезапно коридорът ми се стори доста пуст.

— Късаме ли?

— Искаш ли да живееш в Скотсдейл?

— В мига ли искаш отговор?

— Не. Но вече го знам. Ти също.

Трета глава

Не мога да кажа колко време бе минало. Навярно минута-две. После се отправих към автомобила си. Небето беше сиво. Ръмеше. Спрях за миг, затворих очи и вдигнах лице нагоре. Мислех си за Али. Мислех си за Териса в луксозния парижки хотел.

Наведох глава, направих още две крачки — и тъкмо тогава забелязах треньора Боби и приятелчетата му в шевролета.

Въздъхнах.

И четиримата бяха там: на волана седеше помощник-треньорът Пат, на мястото до него се бе настанил треньорът Боби, а другите двама се мъдреха на задната седалка. Извадих мобилния си телефон и натиснах бутона за скоростна връзка веднъж. Уин вдигна още на първото позвъняване.

— Казвай — отсече той.

Винаги отговаряше по този начин на телефона, дори когато ясно виждаше изписан на екрана собствения ми номер — доста е досадно, така е.

— Ще направиш добре да се върнеш — уведомих го аз.

— О! — отговори Уин с щастливия глас на хлапе, което току-що е получило коледните си подаръци. — Добре, добре.

— След колко време ще си тук?

— Наблизо съм. Помислих си, че може да стане нещо подобно.

— Недей да стреляш по никого — посъветвах го аз.

— Да, мамо.

Автомобилът ми бе паркиран в задната част на паркинга. Шевролетът бавно се приближи. Дъждът леко се усили. Чудех се какъв ли е планът им — несъмнено са замислили нещо, прилягащо на недоразвитите им мозъци — и реших да действам според ситуацията.

Ягуарът на Уин се показа и спря на разстояние от мен. Аз карам форд таунус. Уин никак не харесва колата ми. За нищо на света не би се возил в нея. Извадих ключовете и натиснах дистанционното. Колата тихо изпиука и се отключи. Вмъкнах се вътре. Тогава шевролетът се раздвижи. Тръгна с голяма скорост и спря точно зад таунуса. Блокираха ме. Първи навън изхвърча треньорът Боби, като поглаждаше козята си брадичка с ръка. Двамината дебелаци го последваха.

Въздъхнах и докато се приближаваха, ги загледах в огледалото за обратно виждане.

— Какво обичате? — попитах ги аз.

— Чухме, че гаджето те е зарязало — отвърна той.

— Невъзпитано е да се подслушват чужди разговори, треньор Боби.

— Помислих си, че може да промениш решението си и да не се появиш. Затова смятам да разрешим спора си още сега. На място.

Треньорът Боби наведе главата си и лицето му се озова току пред моето.

— Освен ако не си страхопъзльо.

Попитах го:

— За обяд си ял риба тон, нали?

Уин спря ягуара си точно до шевролета. Треньорът Боби отстъпи крачка назад и присви очи. Уин излезе от колата. Четиримата го погледнаха и свъсиха вежди.

— Кой, по дяволите, е този?

Уин се усмихна и вдигна ръка, сякаш току-що го бяха представили като участник в телевизионно шоу и очаква публиката да отбележи появата му с бурни ръкопляскания.

— Радвам се, че съм тук — обяви той. — Много благодаря.

— Приятел ми е — обясних аз.

— Този ли? — Боби започна да се смее, дебелаците му пригласяха в хор. — Ами, да, разбира се.

Излязох от автомобила. Уин се приближи до тримата сладури.

Треньорът Боби каза:

— Ще те сритам в задника.

Свих рамене.

— Прицели се добре.

— Наоколо има твърде много хора. Дай да отидем в гората — посочи с ръка той. — На поляната никой няма да ни безпокои.

Уин се намеси:

— Откъде, моля ви се, знаете за полянката?

— Учил съм в тукашната гимназия. Сритал съм доста задници на онази полянка. — И като наду перки, добави: — Бях капитан на футболния отбор.

— Леле! — с монотонен глас произнесе Уин. — Ще ми дадеш ли фланелката си за училищния бал?

Треньорът Боби посочи с дебелия си пръст към Уин.

— Ако не си затвориш устата, ще си бършеш кръвта с нея.

Уин правеше всичко възможно да не изглежда извънмерно лекомислен.

Спомних си обещанието, което бях дал на Али.

— И двамата сме зрели мъже — започнах аз. Всяка моя дума звучеше така, сякаш изплювах парчета стъкло от устата си. — Не би трябвало да прибягваме до юмручно право, не мислиш ли?

Погледнах през него към Уин. Уин се мръщеше.

— Наистина ли чух да използваш термина „юмручно право“?

Треньорът Боби навлезе в личното ми пространство.

— Страхопъзльо ли си?

Пак този страхопъзльо.

Но аз бях по-големият мъжкар — а по-голям мъжкар е онзи, който първи се оттегля. Така е правилно.

— Да — казах. — Страхопъзльо съм. Сега доволен ли си?

— Чухте ли го, момчета? Той е страхопъзльо.

Трепнах, ала бях все тъй силен. Или слаб, зависи от гледната точка. Аха, по-големият мъжкар. Това бях аз. Никога не бях виждал Уин тъй оклюман.

— А сега имате ли нещо против да преместите колата си, за да си тръгна? — попитах.

— Дадено — отвърна треньорът Боби. — Но те предупредих.

— За какво си ме предупредил?

Той отново се върна в личното ми пространство.

— Не искаш да се биеш, добре. Ала ще си го изкараме на момчето ти.

Кръвта се вдигна в главата ми.

— За какво говориш?

— Трепетликата, дето стреля в погрешния кош ли? От сега нататък ще ми служи за мишена. Ще го вземем на мушка. Щом се появи възможност да влезем в мислите му, ще го направим.

Вероятно съм отворил уста, не съм сигурен. Погледнах към Уин, за да съм сигурен, че съм чул правилно. Уин вече не изглеждаше оклюман. Потри ръце.

Отново се обърнах към треньора Боби.

— Сериозно ли говориш?

— Сериозен съм като смъртта.

Преиграх наум обещанието, което бях дал на Али, като търсех да открия някаква пролука. След преживяната злополука, която сложи край на баскетболната ми кариера, имах нужда да доказвам на света, че съм благодаря, добре. Ето защо записах право — в „Харвард“. Ето го и Майрън Болитар в пълния си блясък — учен-спортист-свръхобразован-адвокат-веселяк. Юрист с научна степен. Което означаваше, че винаги можех да открия вратичка в закона.

Какво всъщност бях обещал? Спомних си точните думи на Али: „Довечера не отивай в онзи бар. Обещай ми“.

Ами, да. Това тук не беше бар, нали така? Беше залесено място зад едно училище. Значи можех да не уважа смисъла, но не и буквата на закона. А буквата в този случай беше от съдбовно значение.

— Да го направим — склоних аз.

Шестимата тръгнахме към гората. Уин практично се изхлузи от групата ни. На двайсетина метра разстояние имаше полянка. По земята бяха нахвърляни фасове и кутии от бира. Това е то училището. Винаги едно и също.

Треньорът Боби зае място в средата на полянката. Вдигна дясната си ръка и ме повика. Подчиних се.

— Господа — каза Уин, — преди да започнете, отделете ми минута от времето си.

Всички обърнаха поглед към него. Уин стоеше до клонест клен заедно с помощник-треньора Пат и двамата побойници.

— Ако не ви предложа тази консултация — продължи Уин, — ще се чувствам престъпно нехаен.

— Какво, по дяволите, бръщолевиш? — попита треньорът Боби.

— Не говоря на теб. Консултацията има за цел да послужи на тримата ти приятели.

Уин ги изгледа един по един.

— Възможно е да се изкушите в някой момент да се притечете на помощ на треньора Боби. Това би било огромна грешка. Първия от вас, който направи дори една крачка към тях двамата, го чака болница. Забележете, че не използвах думи като „възпирам“, „наранявам“ или „увреждам“. Само думата „болница“.

Те го гледаха.

— Това е консултацията, която исках да ви дам.

Обърна се към мястото, където стояхме аз и треньорът Боби.

— А сега да се върнем на вашия скандал.

Треньорът Боби ме погледна.

— Сериозно ли говори този?

Ала аз вече бях навлязъл в състояние, което никак не беше добро. Обхвана ме гняв. А когато ще се биеш, гневът не е добър съветник. Нужно ти е време, за да позабавиш нещата, да укротиш пулса си, да не оставиш адреналинът да те парализира.

Боби ме погледна и за първи път в очите му забелязах колебание. Ала в същия миг си спомних смеха му, когато посочи към погрешния кош и каза: „Хей, хлапе, направи го пак!“.

Поех си дълбоко въздух.

Треньорът Боби сви ръцете си в юмруци и застана като боксьор. Направих същото, макар видът ми да не бе тъй непреклонен. Леко подскачах на място с превити в коленете крака. Боби бе много едър мъж, побойникът на квартала, така че да застава лице в лице с уплашени противници не беше нещо ново за него. Не бях в категорията му.

Ето и някои факти относно борбата. Първо и основно правило: всъщност никога не можеш да бъдеш сигурен как ще се развият нещата. Всеки един от двамата би могъл да нанесе решаващия удар. Да си самоуверен е грешка. Но истината беше, че всъщност треньорът Боби нямаше шанс. Не приемайте думите ми за липса на скромност. Независимо от мнението на родителите, насядали допреди малко върху паянтовите скамейки в салона (те наемаха частни треньори за своите свръхнатоварени деца, пътуващи с третокласните си отбори), в по-голямата си част спортистите се формират още в утробата на майката. Вярно е, нужен ти е хъс, тренировки, практика, ала съвсем друго си е вродената дарба.

Природата рано или късно си казва думата.

Бях надарен с невероятно бързи рефлекси и безотказна координация на движенията. Така е, не се хваля. Все едно да говоря за цвета на косата си, за ръста или добрия си слух. Просто е така. Дори не говоря за годините труд, през които тренирах тялото си и се научих се боря истински. Но и това е пак от природата.

Треньорът Боби постъпи, както очаквах. Пристъпи напред и широко замахна с ръка. Широкият замах не е подходящ срещу по-нисък противник. Когато ти дойде до главата, бързо го научаваш — най-краткото разстояние между две точки е правата линия. Когато нанасяш удари, добре е да го знаеш.

Леко се плъзнах вдясно. Не много. Достатъчно, за да посрещна удара с лявата си ръка и в същото време да остана близо, за да нанеса контраудара. Боби остана незащитен. Времето забави своя ход. Имах възможност да уцеля една от оголените му точки.

Избрах гърлото.

Свих ръка и с всички сили забих юмрука си в адамовата му ябълка.

Чу се звук, сякаш нещо се пръсна. И това сложи край на битката. Знаех го. Или поне би трябвало. Отстъпих крачка назад, а той се сви надве, за да си поеме дъх.

Ала насмешливият му глас още звучеше в ушите ми… „Хей, хлапе, направи го пак… Той ще ми служи за мишена… Когато имаме възможност, ще го направим… Страхопъзльо!“

Не биваше да го оставям да падне на земята. Трябваше да го попитам дали му е достатъчно и толкова. Ала бях изпуснал юздите на гнева си. Не можех да се спра. Сгънах лявата си ръка и започнах да му нанасям удари, като се въртях в посока, обратна на часовниковата стрелка. Възнамерявах накрая да цапардосам с лакът дебелака право във физиономията.

Докато се въртях, си казах, че това ще бъде унищожителният ми удар. Удар, който чупи кости. Удар, който ще го откара на операционната маса и ще го принуди с месеци да пие обезболяващи медикаменти.

В последния миг обаче дойдох на себе си. Не спрях да го удрям, но се поотдалечих от него. Вместо да се стовари във физиономията му, лакътят ми го прасна по носа. Бликна кръв. Звукът наподобяваше хрущенето, когато стъпиш върху сухи съчки.

Боби се строполи на земята.

— Боби!

Беше помощник-треньорът Пат. Обърнах се към него, вдигнах длани нагоре и изкрещях:

— Недей!

Ала беше твърде късно. Пат пристъпи напред с готови за бой юмруци.

Уин не шавна. Помръдна само кракът му. Той срита треньора Пат в лявото коляно. То се огъна някак неестествено встрани. Пат изпищя и се строполи в калта като прострелян с огнестрелно оръжие.

Уин се усмихна и погледна въпросително към останалите двама.

— Следващият?

Никой не помръдна.

Гневът ми тутакси изчезна. Треньорът Боби успя да застане на колене с ръка на носа си; галеше го, сякаш носът му бе ранено животинче. Сведох поглед към него. Удивих се от гледката — колко много победеният мъж прилича на малко момче!

— Нека ти помогна — предложих аз.

Кръвта бликаше измежду пръстите му.

— Не ме докосвай!

— Трябва да го притиснеш по-силно. Да спра ли кръвта?

— Казах ти да не ме докосваш!

Тъкмо щях да изрека нещо като оправдание, когато усетих нечия ръка да ме докосва по рамото. Беше Уин. Поклати глава, сякаш казваше: „Няма смисъл“. Беше прав.

Излязохме от гората, без да продумаме.

Когато час по-късно се прибрах у дома, на телефона бяха оставени две гласови съобщения. И двете бяха кратки и доста точни. Първото не ме изненада ни най-малко. Лошите новини се разпространяват бързо в малките градчета.

Гласът на Али: „Не мога да повярвам, че наруши обещанието си“.

Само това.

Въздъхнах. Насилието не е разрешение. Ако ме чуеше, Уин щеше да направи недоволна гримаса, ала наистина, всеки път, когато прибягвах към насилие (а навремето това се случваше доста често), нещата никога не приключваха до там. Насилието отеква надалеч. Ехото му никога не утихва.

Второто съобщение беше от Териса: „Моля те, ела“.

Вече не се опитваше да прикрие отчаянието си.

Изминаха още две минути и мобилният ми телефон завибрира. На дисплея се изписа номерът на Уин.

— Имаме малък проблем — обяви той.

— Какъв проблем?

— Помощник-треньорът Пат. Нали имаше нужда от намесата на ортопед?

— Какво за него?

— Оказва се, че е полицай в „Касълтън“. Всъщност е капитан от полицията, макар че не бих се гордял да облека фланелката му на училищния бал.

— Така ли? — възкликнах.

— Планират задържане.

— Вече са започнали — отвърнах.

— Ами да — съгласи се Уин. — При това съм убеден, че всички в града ще повярват на нашите думи, вместо на местния капитан от полицията и на трима души, които са прекарали тук целия си живот.

В думите му имаше логика.

— Мислех си — продължи той, — че бихме могли да прекараме някоя и друга седмица в Тайланд, докато адвокатът ми уреди нещата.

— Идеята си я бива.

— Знам един клуб за господа в Банкок близо до „Патронг стрийт“. Пътуването ни може да започне от там.

— Не мисля — отвърнах аз.

— Колко си добродетелен! Но както и да е. Ти също би могъл да се скатаеш някъде.

— Така и възнамерявам.

Прекъснахме разговора. Аз позвъних в бюрото на Ер Франс.

— Имате ли билети за полета до Париж довечера?

— Как се казвате, господине?

— Майрън Болитар.

— Записах. Къде предпочитате да седите — до прозореца или до пътеката?

Четвърта глава

Използвам бонусите, които ми дават компаниите поради честите ми полети с тях, за да пътувам в по-горна класа. Не от интерес към безплатната пиячка или по-добрата храна, която сервират там, а заради разстоянието между седалките, което е от голямо значение за мен. Когато пътувам със самолет, винаги сядам по средата между двете широки пътеки, а пред мен неизбежно се настанява някоя възрастна дама, която е толкова дребна, че стъпалата й едва докосват пода, но неизменно решава да плъзне седалката си колкото е възможно по-назад, като изпитва почти сексуално удоволствие от хрущенето, което коленете ми издават при натиска на облегалката й, и се изтяга назад до такава степен, че по време на целия полет имам възможност да се наслаждавам на покрития й с пърхот скалп.

Не знаех телефонния номер на Териса, но си спомних името на хотела — „Отел Д’Обюсон“. Позвъних и й оставих съобщение, че съм на път. Качих се на борда и напъхах слушалките на портативния диск плейър в ушите си. Скоро потънах в полусън, характерен за пътуващите в самолет, като си мислех за Али, за първия път, в който определях среща на жена с деца, при това вдовица, спомних си как тя се извърна и рече: „Няма да сме вечно заедно, Майрън…“.

Нима беше права?

Опитах се да си представя живота си без нея.

Обичах ли Али Уайлдър?

Да.

В живота си бях обичал три жени. Първата беше Емили Даунинг, студентското ми гадже в университета „Дюк“. Тя ме замени с мой колега от Северна Каролина. Втората ми любов, най-близкият човек до мен, се казваше Джесика Кълвър и беше писателка. Джесика също разби сърцето ми като чашка от стиропор — а може пък и аз да съм разбил нейното? Едва ли някога щях да разбера. Обичах я с цялото си същество, с всичко, което притежавах, но очевидно то не бе достатъчно. Сега е омъжена. За някой си Стоун. Стоун7. Без майтап.

Третата, да, това бе Али Уайлдър. Аз бях първият мъж, с когото бе започнала да се среща, след като съпругът й загина в Северната кула на Световния търговски център в Ню Йорк на 11 септември. Обичахме се силно, но със спокойна и зряла любов, а предполагам, че не биваше да е такава. Знаех, че краят й ще ме заболи, но няма да ме унищожи. Питах се дали и това бе плод на зрелостта, или след толкова години, когато сърцето ти вече е било разбито, в съзнанието ти се включва някакъв защитен механизъм.

А може би Али е имала право? Нямаше да сме вечно заедно. Така е — простичко, но факт.

Евреите имат стара пословица, която намирам за уместна в случая: „Човек предполага, Господ разполага“. Аз съм отличен пример за това. Животът ми бе доста подреден. Станах баскетболна звезда още като дете, предопределен да играе в Националната баскетболна лига за „Бостън Селтикс“. Ала в първите мачове, още преди началото на сезона, Големия Бърт Уесън ме блъсна и аз излязох от строя заради спуканото си коляно. По-късно се помъчих да се върна в играта, ала не стана — вече не бях толкова ефективен. С кариерата ми бе свършено, далеч преди да се проявя на игрището.

Бях роден за глава на семейство, също като мъжа, когото обичах най-много на света: Ал Болитар, моят баща. Той се бе оженил за любимата си, за майка ми Елен, двамата се бяха преместили в едно от предградията на Ливингстън, Ню Джърси, бяха създали семейство, работеха упорито и канеха гости на барбекю в задния двор на къщата си. Такъв живот трябваше да водя и аз — съпруга, която да ме подкрепя, от две до шест деца, които да седят върху паянтовите скамейки в салона и да гледат как играя, може би и куче, баскетболен кош на пътеката в двора, ходене по спортните магазини в събота. Разбирате, нали?

Но ето ме сега, прехвърлил четирийсетте, все още неженен и без семейство.

— Желаете ли нещо за пиене? — попита ме стюардесата.

Не съм кой знае какъв пияч, но помолих за уиски със сода. Питието на Уин. Имах нужда от нещо, което да ме упои, да ми помогне да заспя. Отново затворих очи. Да се върна към забравата. Забравата е хубаво нещо.

И така, къде се вместваше Териса Колинс, жената, към която бях полетял?

Не бях мислил за Териса с категориите на любовта. Не и по този начин. Мислех си за гладката й кожа и аромата й на какаово масло. Мислех си за тъгата, която я спохождаше от време на време. Припомнях си как се любихме на онзи остров като двама корабокрушенци. Когато накрая Уин пристигна с яхта, за да ме прибере у дома — времето, прекарано с нея, ми бе дало сили. Но не и на нея. Казахме си сбогом, ала това не беше краят. Териса ми помогна, когато преди осем години имах най-голяма нужда от помощ, после пак изчезна и се потопи в мъката си.

Но сега беше отново тук.

Цели осем години Териса Колинс не се беше появявала не само в моя живот, но и в обществото. През деветдесетте тя бе известна телевизионна звезда, първа водеща в Си Ен Ен, а после внезапно — пуф! — и изчезна.

Самолетът кацна и се упъти към аерогарата. Грабнах чантата си — нямаше нужда да мина през проверка на багажа, щом ставаше въпрос само за две нощи престой — и се запитах какво ли ме очаква. Слязох трети по ред и с дългата си крачка успях да заема място на опашката пред гишето за проверка на митничарските и имиграционните власти. Надявах се да свърша бързо, но се бяха приземили и други самолети и се натрупаха доста хора.

Опашката се извиваше, оградена с въжета, и приличаше на опашка от филмите на Уолт Дисни. Придвижвахме се бързо. В повечето случаи митничарите махаха с ръка на пътниците да преминават нататък, като бегло надничаха в паспортите им. Когато дойде моят ред, служителката от имиграционните власти погледна в паспорта ми, после ме изгледа в лицето, отново погледна снимката в паспорта и погледът й се върна пак на мен. Позабави се. Аз й се усмихнах, като настроих копчето „Неустоим чар“ на СЛАБО. Не исках горката жена да започне да се разсъблича още тук, в митницата.

Служителката се извърна, сякаш бях изрекъл някаква грубост. Кимна с глава на своя колега. Когато отново ме погледна, дадох си сметка, че трябва да завъртя копчето малко повече. Да се усмихна по-широко. Да премина от СЛАБО на ЗАШЕМЕТЯВАЩО.

— Застанете встрани, моля — намръщено каза тя.

Продължавах да се хиля като идиот.

— Защо?

— Колегата ми ще разгледа вашия случай.

— Нима съм „случай“? — попитах.

— Моля, застанете встрани.

Задържах опашката и чакащите недоволстваха. Отстъпих встрани.

Униформеният служител каза:

— Моля, последвайте ме.

Това не ми хареса, но нима имах избор? Питах се, защо тъкмо аз? Може би съществуваше някакъв френски закон срещу очарование като моето, тъй като — ами, да! — трябваше да има нещо такова.

Служителят ме отведе в малко помещение без прозорци. Бежовите стени бяха голи. Зад вратата имаше две куки със закачалки на тях. Седалките бяха пластмасови. В ъгъла имаше маса. Служителят взе чантата ми и я постави отгоре. Започна да се рови в багажа ми.

— Изпразнете си джобовете, ако обичате. Оставете всичко в тази купа. Събуйте се.

Подчиних се. Портфейл, мобилен телефон модел „Блекбъри“, няколко дребни банкноти, обувки.

— Трябва да ви претърся.

Проявяваше голямо старание. Помислих си да пусна някоя шега по адрес на работата му или да му предложа да използва и разузнаването за своята цел, ала не бях сигурен в чувството за хумор на французите. Дали Джери Луис8 бе известен във Франция? А може би визуалният гег би бил по-подходящ?

— Седнете, моля.

Седнах. Той излезе и взе вещите ми със себе си. Останах сам цели трийсет минути — да поохладя чувствата си, както казват. Това не ми харесваше.

В стаята влязоха двама мъже. Първият беше по-млад, към трийсетгодишен може би, приятен на вид, с пясъчноруса коса и с тридневна брада, каквато си пускат хубавите момчета, за да изглеждат по-солидни. Носеше джинси и ботуши, закопчана догоре риза с навити до лактите ръкави. Облегна се на стената, кръстоса ръце на гърдите си и задъвка клечка за зъби.

Другият беше над петдесетгодишен с огромни телени очила и увиснала мазна коса, която очевидно имаше нужда от сресване. Когато влезе, изтриваше ръцете си с хартиена салфетка. Якето му сякаш бе специално изработено „само за членове на клуба“.

Толкова за французите и тяхната висша мода.

По-възрастният заговори:

— Каква е целта на посещението ви във Франция?

Погледнах го, после преместих поглед върху оня с клечката за зъби в уста, след това отново отправих очи към първия.

— А вие сте?

— Аз съм капитан Берлеан. А това е офицер Льофевр.

Кимнах с глава на Льофевр. Той продължи да дъвче клечката за зъби.

— Целта на посещението ви? — повтори въпроса си Берлеан. — По работа или за удоволствие?

— За удоволствие.

— Къде ще отседнете?

— В Париж.

— Къде в Париж?

— В „Отел Д’Обюсон“.

Той не си водеше бележки. Никой от тях не носеше нито писалка, нито хартия.

— Сам ли ще бъдете? — попита Берлеан.

— Не.

Берлеан продължаваше да се бърше със салфетката. По едно време спря и намести очилата си с пръст. Понеже все още не бях отговорил, той сви рамене и ме попита:

— Е?

— Имам среща с приятелка.

— Името й.

— Необходимо ли е? — попитах.

— Не, господин Болитар, просто съм любопитен, макар че нямам никаква видима причина да ви задавам подобен въпрос.

Аха, французите обичали сарказма.

— Името?

— Териса Колинс — отвърнах аз.

— Какво работите?

— Агент съм.

Берлеан очевидно се обърка. Но Льофевр, изглежда, не разбираше английски.

— Представлявам актьори, спортисти, писатели — обясних аз.

Берлеан кимна със задоволство. Вратата се отвори. Първият офицер подаде на Берлеан касетата с принадлежностите ми. Постави я върху масата до чантата. После продължи да си бърше ръцете.

— Вие не пътувахте заедно с госпожица Колинс, нали така?

— Не, тя е вече в Париж.

— Ясно. Колко време ще останете във Франция?

— Не знам. Две или три нощи.

Берлеан хвърли поглед към Льофевр. Онзи кимна с глава, отлепи гръб от стената и тръгна към вратата. Берлеан го последва.

— Извинете за неудобствата, които ви причинихме — рече Берлеан. — Пожелавам ви приятно прекарване.

Пета глава

Териса Колинс ме чакаше във фоайето.

Прегърна ме, но не силно. Опря тялото си на мен, сякаш диреше подкрепа, но съвсем леко — не че бе на път да се строполи на земята, нищо подобно. И двамата се държахме доста резервирано при първата си среща от осем години насам. И все пак, докато държахме ръцете си, аз затворих очи и ми се стори, че усещам аромата на какао.

За миг си спомних онзи карибски остров — и, нека бъда честен — онова, което ясно отличаваше отношенията ни: секса, разтърсващ съществата ни до дъно. Онова отчаяно разкъсване, което те кара да разбереш по един начин, нямащ нищо общо със садомазохизма, как болката — говоря за емоционалната болка — и удоволствието не само се смесват в едно, а и се усилват взаимно. Ние не се интересувахме от думи, нито от чувства, още по-малко от фалшива утеха или близост, нито дори от резервирани прегръдки, сякаш нежната милувка можеше да спука въздушния балон на отношенията ни, в който временно се бяхме приютили.

Териса се отдръпна. Тя все още беше поразително красива. Не че годините не си личаха, но при някои жени — може би при всички от тази професия, при която се използва малко повече грим и пудра — годините носеха безспорен чар.

— Какво се е случило? — попитах аз.

— Така ли ме посрещаш след всички тези години?

Свих рамене.

— Моето първо изречение към тебе беше: „Ела в Париж!“ — продължи Териса.

— Ще се опитам да върна чара си — обещах аз, — но не и преди да разбера какво ти се е случило.

— Сигурно си останал без сили.

— Добре съм.

— Запазих стая за двамата. За двама души. Отделни спални, така че да имаме избор.

Не казах нищо.

— Човече — опита се да се усмихне Териса. — Толкова е хубаво, че дойде.

И на мен ми беше хубаво. Дори това помежду ни да не е било любов, то не бе изчезнало, беше си останало — силно, истинско, специално. Али беше казала, че няма да сме вечно заедно. Но при Териса, е, може и да не се срещахме всеки ден, но между нас имаше нещо — нещо, което не ми беше лесно да определя, нещо, което ще вдигнеш на рафта, където то ще си остане години наред, за което няма да мислиш непрекъснато, защото си го приел като даденост и вероятно така трябваше да бъде.

— Знаеше, че ще дойда — обадих се аз.

— Така е. А ти знаеш, че ако бях на твое място, и аз бих направила същото.

Беше права.

— Изглеждаш страхотно — казах.

— Хайде. Да си вземем нещо за хапване.

Портиерът взе багажа ми, крадешком хвърли възхитен поглед към Териса, като ми се усмихна с мъжка завист в стил „Блазе му на копелето“.

„Рю Дофин“ е тясна уличка. Някакъв бял ван бе паркирал до едно такси, като бе заел едва ли не цялото пространство. Шофьорът на таксито високо ругаеше на френски, предположих, че изрича мръсотии, но със същия успех би могъл да пита за някой адрес, макар и доста агресивно.

Завихме вдясно. Беше девет сутринта. В този час на деня животът в Ню Йорк вече се е завъртял на пълни обороти, ала бавно шляещите се парижани тъкмо се бяха вдигнали от леглата си. Стигнахме Сена при „Понт Ньоф“. От дясната ни страна в далечината се извисяваха кулите на катедралата „Света Богородица“. Териса тръгна нататък, по течението на реката, покрай зелените павилиони, известни с антикварните книги, които предлагат, но като че ли сега повече продаваха евтини сувенири. От другата страна на реката се издигаше величествена сграда с мансарда, както се пее в една песен на Спрингстийн9, „нахална и гола“. Когато се приближихме до катедралата, казах:

— Ще се смутиш ли, ако заема съответната поза, повлека левия си крак и извикам: „Светилище!“.

— Ще те помислят за турист — отвърна Териса.

— Много добре. Може би ще трябва да си купя барета, на която да е изписано името ми.

— Аха. Тогава няма да се различаваш от групата.

Походката на Териса беше все тъй възхитителна — тя вървеше изящно, с високо вдигната глава и изправени рамене. Забелязах още нещо, свързано с жените в живота ми: всички се движеха великолепно. Според мен самоуверената походка е доста секси, в нея има нещо хищническо, с което някои жени сякаш казват: „Това е мое“. По женската походка може да се съди за много неща.

Спряхме в едно бистро на открито на „Сен Мишел“. Небето все още сивееше, но слънцето сякаш всеки миг щеше да се покаже през облаците. Териса седна и се загледа в мен. Доста дълго изучаваше лицето ми.

— Да не би нещо да ми е заседнало между зъбите? — попитах аз.

Териса направи безуспешен опит да се усмихне.

— Господи, колко ми липсваше!

Думите й увиснаха във въздуха. Не бях сигурен дали говори тя, или огромният град. Защото Париж бе град, който ти говори. Много е написано за неговата красота и великолепие и всичко, казано за него, е самата истина. Всяка сграда бе малко чудо на архитектурата, празник за очите. Париж приличаше на красива жена, която осъзнава своята красота, това й харесва и, следователно, не й се налага да полага усилия, за да изглежда привлекателна. Просто бе невероятна и всички бяха наясно с този факт.

Но имаше и още нещо: Париж те кара да се чувстваш — не мога да намеря друга дума — жив. Когато си в този град, иска ти се да вкусваш насладите на живота. Ще ти се да усещаш, просто така, да усещаш, без значение какво. Сетивата ти се изострят. Париж те кара да плачеш и да се смееш едновременно, да се влюбиш, да пишеш стихове, да правиш любов и да композираш симфония.

Териса се пресегна през масата и хвана ръката ми.

— Можеше да ми позвъниш — казах аз. — Да ме уведомиш, че си добре.

— Знам.

— Живея на същото място — продължих аз. — Още работя на Парк авеню. С Уин продължаваме да делим апартамента в „Дакота Билдинг“10.

— Купил си къщата на родителите си в Ливингстън — додаде тя.

Репликата й не беше плод на случайността. Териса знаеше за къщата. Знаеше и за Али. Тя държеше да ми е ясно, че не ме е изпускала от очи.

— Ти взе, че изчезна — рекох аз.

— Знам.

— Опитах се да те открия.

— И това знам.

— Ще престанеш ли да ми отговаряш така?

— Добре.

— И така, какво се е случило? — попитах я пак.

Тя отдръпна ръката си. Погледът й се зарея към Сена. Покрай нас премина млада двойка. Караха се на френски. Жената беше ядосана. Грабна смачканата бирена кутия и замери с нея приятеля си.

— Няма да разбереш — промълви Териса.

— Това е по-лошо, отколкото предишната ти реплика.

Усмивката бе изпълнена с тъга.

— Много съм глупава. Трябваше да те взема със себе си. Твърде много държах на теб, за да допусна да стане така.

Разбрах я. И в същото време нищо не разбирах.

— Без да се обиждаш, но думите ти ми звучат така, сякаш едва сега осмисляш собствените си действия.

— Не е вярно.

— И така, къде беше, Териса?

— Криех се.

— От какво?

Тя поклати глава.

— Защо трябваше да дойда? — попитах аз. — И, моля те, не ми казвай, че си ме повикала, защото съм ти липсвал.

— Не затова те повиках. Искам да кажа, че наистина ми липсваше. Нямаш представа колко много. Но ти си прав, не това бе причината да ти позвъня.

— И така?

Появи се келнерът — в черна престилка и бяла риза. Териса поръча и за двама ни на чист френски език. Не разбирам бъкел френски, но ми се стори, че ми поръча обрив на ромбоиди върху тричаво брашно.

— Преди седмица ми се обади бившият ми съпруг — започна тя.

Дори нямах представа, че е била омъжена.

— Не бях говорила с Рик от девет години.

— Девет години — повторих аз. — Това е приблизително по времето, когато се запознахме.

Тя ме погледна.

— Не се смайвай от аритметичните ми дръзновения — посъветвах я аз. — Математиката е един от скритите ми таланти. Но не обичам да се хваля.

— Питаш се дали двамата с Рик сме били семейство, когато двамата с теб избягахме на онзи остров?

— Всъщност не.

— Благоприличието ти е покъртително.

— Не съм благоприличен — възпротивих се, като си мислех за сърцераздирателния секс, който правихме на острова.

— Както мога сама да удостоверя?

— Отново моите скрити таланти — казах. — Но се старая да не се хваля.

— Това е добре. Налага се да те успокоя — когато се запознахме, двамата с Рик бяхме вече разделени.

— И какво искаше твоят бивш съпруг Рик?

— Каза ми, че е в Париж. Настоя спешно да дойда и аз.

— В Париж ли? — попитах.

— Не, в Горно нанадолнище, Ню Джърси. В Париж, разбира се.

Тя затвори очи. Аз чаках.

— Извинявай. Без да искам.

— Няма нищо. Харесвам те такава. Бившият ти каза ли нещо друго?

— Настоя да отседна в „Отел Д’Обюсон“.

— И?

— И това е всичко.

Размърдах се на мястото си.

— И това бе целият телефонен разговор? „Здрасти, Териса, Рик е, бившият ти съпруг, с когото не си говорила близо десетилетие, ела веднага в Париж в «Отел Д’Обюсон» и, о, да! — имай предвид, че е спешно!“

— Нещо такова.

— Не го ли попита какво му е спешното?

— Нарочно ли се правиш на задръстен? Разбира се, че го попитах.

— И?

— Не ми каза. Заяви, че трябва лично да ме види.

— И ти заряза всичко и пристигна?

— Да.

— И от Рик ли се криеше?

— Криех се от всички.

— Къде?

— В Ангола.

В Ангола? Засега го оставих да мине покрай ушите ми.

— Че как те откри Рик?

Келнерът пристигна. Носеше две чаши с кафе и нещо, приличащо на сандвич с шунка и сирене.

— Наричат се „Крок месьо“ — обясни ми Териса.

Беше ми познато. Филия хляб с шунка и сирене върху нея, но с префърцунено име.

— С Рик работехме заедно в Си Ен Ен — каза тя. — Според мен той е най-добрият разследващ журналист в света, но не обича да е в ефир и остава зад камера. Предполагам, че ме е проследил.

Сега, разбира се, Териса бе по-бледа, отколкото тогава, на обляния от слънцето остров. Сините й очи не бяха толкова искрящи, но все още виждах златистите очертания около зениците й. Винаги съм предпочитал тъмнокоси жени, но Териса ме беше покорила със своите светли къдрици.

— Добре — казах аз. — Продължавай.

— Направих онова, което искаше. Пристигнах тук преди четири дни. А още не ми се е обадил.

— Позвъни ли му?

— Нямам телефонния му номер. Рик беше особен. Каза ми, че когато пристигна, ще се свърже с мен. Но не го направи.

— Затова ли ми се обади?

— Да — отвърна тя. — Много си добър в издирването на изчезнали хора.

— Ако наистина бях толкова добър, щях да те открия.

— Не си се старал достатъчно.

Виж това можеше и да е вярно.

Тя се наведе напред.

— И помни, че аз бях там.

— Помня.

Тя не спомена очевидното. Беше ми помогнала — тогава, когато животът на много важен за мен човек висеше на косъм. Без нея нямаше да успея. Той щеше да умре. Нямаше нужда да казва, че съм й задължен. Знаех го.

— Дори не си сигурна дали бившият ти съпруг е изчезнал, или не — уточних аз.

Териса не отговори.

— Може да го е замислил като малко отмъщение. Може би Рик има извратено чувство за хумор. А може и това да не е толкова важно. Възможно е да е променил решението си.

Гледаше ме още известно време.

— Но ако е изчезнал, не съм сигурен дали мога да помогна. Е, да, като се върна у дома, бих могъл да предприема някои действия. Но тук сме в чужда страна. Не знам и дума от езика. Не разполагам с Уин, който да ми помага, няма я и Есперанца, нито Голямата Синди.

— Аз съм тук. Говоря езика.

Погледнах я. В очите й имаше сълзи. Бях я виждал съкрушена, но не и в този вид. Поклатих глава.

— Какво премълчаваш?

Тя затвори очи. Аз чаках.

— Гласът му — отвърна тя.

— Какво за гласа му?

— Двамата с Рик започнахме да се срещаме още като първокурсници. Бяхме женени десет години. Почти всеки ден работехме заедно.

— Така.

— Познавам всяка частица от него, познавам настроенията му, нали разбираш?

— Така мисля.

— Много пъти сме били заедно във военни зони. Разкрихме стаи за изтезания в Близкия изток. В Сиера Леоне видяхме неща, които никое човешко същество не бива да вижда. Рик знаеше, че може да очаква какво ли не. Винаги запазваше спокойствие, контролираше чувствата си. Не обичаше преувеличаването в телевизионните новини. Така че познавам гласа му във всяка една ситуация.

Териса отново затвори очи.

— Но никога не го бях чувала да звучи така.

Протегнах ръка през масата, ала тя не я пое.

— Какво искаш да кажеш? — попитах.

— Гласът му трепереше, а това бе нещо ново за него. Помислих си… Помислих си, че може би плаче. Беше повече от ужасен — забележи: говоря за човек, който никога не се е плашил от нищо. Каза, че трябва да съм готова.

— Готова за какво?

Очите й се навлажниха. Тя събра длани сякаш за молитва и опря връхчетата на пръстите в носа си.

— Заяви, че онова, което ще ми каже, ще промени целия ми живот.

Облегнах се назад и свъсих вежди.

— Точно този ли беше изразът — ще промени целия ти живот?

— Да.

Териса също не си падаше по хиперболите. Не знаех какво да мисля.

— Къде живее Рик? — попитах аз.

— Не знам.

— Възможно ли е да е в Париж?

— Възможно е.

Кимнах с глава.

— Ожени ли се повторно?

— И това не знам. Както ти казах, не съм говорила с него от дълго време.

Нямаше да е никак лесно.

— Дали още работи за Си Ен Ен?

— Съмнявам се.

— Може би ще ми дадеш списък на приятелите му, на близки семейства, нещо, с което да започна?

— Добре.

Когато вдигна чашата да отпие от кафето си, ръката й трепереше.

— Териса?

Ръката й с чашата остана във въздуха, сякаш да се защити.

— Какво толкова би могъл да ти съобщи твоят бивш съпруг, което да е в състояние да промени целия ти живот?

Териса извърна поглед встрани.

По Сена плаваха двупалубни кораби, пълни с туристи. Върху корпусите им се виждаше една и съща реклама — привлекателна жена с Айфеловата кула на главата. Беше смехотворно, неудобно. Айфеловата кула изглеждаше тежка за дамска шапка, седеше несигурно, сякаш всеки момент щеше да се килне и да падне и затова бе прикрепена за скалпа й с тясна лента. Жената модел бе превила лебедова шия, като да бе задрямала. На кого ли му бе хрумнало да прави модна реклама по подобен начин?

Улицата се бе напълнила с пешеходци. Момичето, замерило любимия си с празната бирена кутия, сега го целуваше. Ех, французи! Пътен полицай размаха ръце, за да проправи път на бял фургон, който задръстваше движението. Обърнах глава и зачаках отговора на Териса. Тя остави чашата си на масата.

— Нямам никаква представа.

Ала гласът й издайнически секна. Добра подсказка, ако играех на карти с нея. Тя не лъжеше. Бях готов да се обзаложа. Но нещо премълчаваше.

— Няма ли вероятност бившият ти просто да е искал да си отмъсти?

— Никаква.

Тя млъкна, извърна поглед встрани, опита се да събере мислите си.

Усетих, че е време да направя първата стъпка. Попитах:

— Какво е станало с теб, Териса?

Тя разбра какво имам предвид. Не ме погледна, ала на устните й се появи лека усмивка.

— Ти също не сподели нищо с мен — отвърна тя.

— Приехме мълчанието за правило на острова.

— Да.

— Но сега не сме там.

Мълчание. Беше права. Аз също не й бях казал какво ме бе отвело на онзи остров, какво бе съкрушило душата ми. Може би трябваше да започна пръв.

— Трябваше да защитя някого — казах. — Обърках всичко. Тя умря заради мен. И на всичко отгоре реакцията ми бе много лоша.

Насилие, помислих си отново. Вечното ехо.

— Ти каза „тя“ — отбеляза Териса. — Трябвало е да защитиш някоя жена ли?

— Да.

— Отиде на гроба й — продължи Териса. — Спомням си го.

Не казах нищо.

Сега беше нейният ред. Облегнах се и я зачаках да се приготви. Спомних си какво ми бе казал Уин за тайната й, за това, че е доста неприятна. Бях неспокоен. Очите ми шаваха насам-натам и тъкмо тогава забелязах нещо, което ме накара да застана нащрек.

Белият фургон.

С времето се научаваш да живееш по този начин. Да бъдеш винаги нащрек. Оглеждаш се и започваш да забелязваш точно определени неща, които те карат да се чудиш. За трети път виждах същия този фургон. Така ми се стори. Когато излязохме от хотела, той стоеше отпред. И още нещо — когато го зърнах последния път, полицаят му разчистваше пътя.

Бе застанал на същото място.

Върнах погледа си към Териса. Тя забеляза изражението на лицето ми и попита:

— Какво има?

— Има вероятност белият фургон да ни следи.

Не я предупредих да не поглежда натам, нито да не се обръща към него. Териса си знаеше урока.

— Какво ще правим? — попита тя.

Замислих се. Мозайката започна да се сглобява. Надявах се да греша. За миг си представих, че за броени секунди положението може да се промени. Бившият й мъж Рик кара фургона и ни шпионира. Приближавам се, отварям вратата и го издърпвам от предната седалка.

Станах от стола и забих поглед право в страничното стъкло до шофьорското място. Ако бях прав, нямаше място за игрички. Безпогрешно различих небръснатото лице и нещо повече — клечката за зъби.

Това бе Льофевр от летището.

Не се опита да се скрие. Отвори вратата и слезе. От мястото до шофьора се измъкна и по-възрастният служител, Берлеан. Вдигна очилата на темето си и се усмихна, сякаш желаеше да се извини.

Почувствах се като пълен идиот. Цивилните дрехи от аерогарата. Този факт трябваше да ме подсети. Служителите от имиграционните служби не бива да са в цивилно облекло. И несвързаните им въпроси. Чиста проба измама. Трябваше да го забележа.

Льофевр и Берлеан бръкнаха в джобовете си. Помислих, че ще извадят оръжие, ала те измъкнаха червените си ленти, на които пишеше „Полиция“. Нанизаха ги на мускулестите си ръце. Погледнах вляво и видях униформени полицаи, които се приближаваха към нас.

Не помръднах. Държах ръцете си встрани, за да ги виждат добре. Нямах никаква представа какво става, ала във всеки случай не му беше времето да правя необмислени движения.

Гледах Берлеан право в очите. Той дойде до масата ни, спря поглед върху Териса и каза, като имаше предвид и двама ни:

— Бихте ли ни придружили, моля?

— За какво става въпрос? — поинтересувах се аз.

— Ще ви обясним в участъка.

— Арестувани ли сме? — попитах.

— Не.

— В такъв случай никъде няма да ходим, докато не ни кажете за какво става дума.

Берлеан се усмихна. Хвърли поглед към Льофевр. Льофевр също разтегна уста в усмивка — дори клечката за зъби не бе препятствие за него.

Зададох въпрос:

— Какво има?

— Тук не ви е Америка, господин Болитар.

— Имате право, но това е страна с модерна демокрация, в която съществуват някои неотменими човешки права. Или греша?

— За да ви задържим, не е нужно обвинение. Всъщност имаме право да задържим и двама ви за четирийсет и осем часа просто така.

Берлеан се приближи до мен, отново вдигна очилата на темето си и изтри ръце в панталоните си.

— Пак ви питам: бихте ли ни придружили, моля?

— С удоволствие — отвърнах аз.

Шеста глава

Отделиха ме от Териса още тук, на улицата.

Льофевр я отведе до фургона. Понечих да протестирам, ала Берлеан с досада ме погледна, което ми подсказа, че каквото и да кажа, ще е най-малко безполезно. Берлеан ме поведе към полицейската кола. На волана седеше униформен полицай. Берлеан се вмъкна на задната седалка до мен.

— Колко време ще пътуваме? — попитах аз.

Берлеан погледна часовника си.

— Трийсетина секунди.

Беше преувеличил. Всъщност бях виждал сградата — същата онази „нахална и гола“ варовикова крепост на отвъдния бряг на реката. Мансардният покрив бе покрит със сиви плочи, както и конусовидните кули, разпръснати по него. Можехме да стигнем и пеша. Когато се приближихме, аз присвих очи.

— Позната ли ви е? — попита Берлеан.

Нищо чудно, че бе привлякла вниманието ми по-рано. Двамата въоръжени стражи ни направиха път, щом полицейската кола спря пред импозантната постройка. Порталът жадно ни погълна. Влязохме в обширен двор. Внушителната сграда го ограждаше и от четирите страни. Същинска крепост. Сякаш бях пленник от осемнайсети век.

— Е?

Сградата наистина ми бе позната, най-вече от романите на Жорж Сименон и защото, ами, да, познавах я, тъй като в юридическите среди за нея се разказваха легенди.

Намирах се на „Ке дез’Офевр“ 36 — щаба на френската полиция. Все едно бях в Скотланд Ярд. Или в Куонтико11.

— Такааа! — изрекох протяжно аз, загледан през прозореца. — Каквото и да е това, много е голямо.

Берлеан вдигна и двете си ръце.

— Тук не се занимаваме с пътнотранспортни произшествия.

На французите можеше да се разчита. Щабквартирата на полицията бе здрава като крепост, страховита, огромна и великолепна.

— Внушителна е, нали?

— Дори полицейските ви участъци са архитектурни паметници — забелязах аз.

— Чакай да я видиш и отвътре.

Тутакси улових сарказма в думите на Берлеан. Намекът му за контраста между фасадата и онова, което се намираше вътре, сякаш ме зашлеви през лицето. Фасадата бе създадена да издържи на вековете; вътрешността й притежаваше целия чар и неповторим характер на обществена тоалетна по някоя от най-оживените магистрали в Америка. Стените ми се сториха боядисани в жълто, но със същия успех биха могли да са бели, а жълтеникавият оттенък да е отпечатъкът на времето. Бяха голи, без картини и закачалки, но издрани и аз се питах защо. Подовете бяха покрити с линолеум, който изглеждаше твърде старомоден дори за петдесетте години на миналия век.

Доколкото забелязах, нямаше и асансьор. Затътрихме се нагоре по широкото стълбище, по което вероятно французите разхождат заподозрените, за да могат фоторепортерите да ги заснемат и да ги покажат за назидание на обществото. Изкачвахме се с часове.

— Оттук.

Откритите кабели по таваните сякаш плачеха за пожар. Последвах Берлеан по коридора. Отминахме някаква микровълнова печка, поставена на пода. Покрай стените бяха подредени принтери, монитори и компютри.

— Местите ли се, момчета?

— Не.

Той ме отведе в една килия, може би два на два. Нямаше друга наоколо. На мястото на решетките имаше стъкло. Двете закрепени за стените скамейки се срещаха в ъгъла. Дюшеците бяха тънки, сини и подозрително напомняха на постелките на тепиха, които помнех от физкултурния салон в ученическите си години. Протрито одеяло в тъмнооранжев цвят, сякаш ползвано десетки години наред, бе навито на скамейката.

Берлеан протегна ръка като дежурен по посрещането ми в „Кафе Максим“.

— Къде е Териса?

Берлеан сви рамене.

— Искам адвокат — заявих.

— А аз пък искам да вляза в джакузито с Катрин Деньов — иронизира ме той.

— Нима твърдите, че нямам право да повикам адвоката си да присъства на разпита ми?

— Точно така. Можеш да разговаряш с него, но той няма да присъства на разпита ти. Ще бъда честен с теб. Присъствието на адвоката ти ще ни накара да помислим, че си виновен. Освен това много ме дразниш. Така че, съветвам те да не го викаш. Междувременно, чувствай се като у дома си.

Остави ме сам. Помъчих се да премисля, преди да реша как да постъпя. Дюшекът лепнеше и направо не ми се мислеше от какво ли. Вонеше на гранясало — ужасяващо съчетание от пот, страх и, ъъъ, някои други телесни секрети. Вонята влезе в ноздрите ми и сякаш се засели в тях. Измина час. Чух шума от микровълновата фурна. Един пазач ми донесе храна. Измина още един час.

Когато Берлеан се върна, аз се бях облегнал на сравнително чистото място, което бях открил върху стъклената стена.

— Убеден съм, че си се настанил удобно.

— Храната — казах аз. — Очаквах да е по-вкусна, като се има предвид, че се намирам в парижки затвор.

— Лично ще говоря с главния готвач.

Берлеан отключи стъклената врата. Тръгнах след него по коридора. Мислех, че ще ме вкара в стаята за разпити, но уви. Спряхме пред една врата, на която пишеше: „Група Берлеан“. Погледнах го.

— Група ли е първото ти име?

— И какво му е смешното?

Влязохме. Съобразих, че вероятно „Група Берлеан“ означаваше „Групата на Берлеан“ и по обзавеждането на стаята разбрах, че съм на прав път. В стаята, която би била тясна дори само за едно бюро, бяха наблъскани цели шест. Сигурно се намирахме на последния етаж, защото по-голямата част на тавана бе скосен. На влизане трябваше да се наведа.

Четири от шестте бюра бяха заети, както разбрах, от останалите офицери, членове на „Групата на Барлеан“. Видях старовремски монитори, от онези, които заемат почти половината писалище. Семейни фотографии, флагчета на любими отбори, рекламен афиш на кока-кола, календар с разголени жени — атмосферата бе присъща не на първокласна щабквартира на полицията, а по-скоро на склад на оръжейно магазинче в малко провинциално градче.

— Група Берлеан — обадих се аз. — Значи ти си шефът?

— Капитан съм на бригада за разкриване на криминални престъпления. Това е моят екип. Сядай.

— Как, тук ли?

— Разбира се. Бюрото е на Льофевр. Седни на стола му.

— Няма ли да ме водиш в стаята за разпити?

— Все си мислиш, че си в Америка. Провеждаме разпитите в стаята на групата.

Останалите полицаи не ни обръщаха внимание. Двама от тях пиеха кафе и си бъбреха. Другите тракаха на пишещите си машини. Седнах. Върху бюрото имаше кутия със салфетки. Той издърпа една и започна отново да си трие ръцете.

— Разкажи ми за връзките си с Териса Колинс — започна той.

— Защо?

— Защото обичам да съм в течение на последните клюки.

В хумористичните нотки на гласа му се четеше твърдост.

— Разкажи ми за отношенията ви.

— Не я бях виждал цели осем години — казах.

— И все пак ето ви и двамата тук.

— Така е.

— По каква причина?

— Тя ми се обади и ме покани да прекарам няколко дни във вашия град.

— А ти захвърли всичко и долетя?

Повдигнах вежди вместо отговор. Берлеан се усмихна.

— Разпръснах още една представа за французите, а?

— Тревожиш ме, Берлеан.

— Значи пристигна, за да се срещнеш с любимата?

— Не е така.

— Тогава?

— Не знаех защо ме вика. Просто усетих, че може да е в беда.

— И искаш да й помогнеш?

— Да.

— Знаеше ли какво трябва да направиш, за да й помогнеш?

— Преди да дойда? Не.

— А сега?

— Сега да.

— Ще ми кажеш ли?

— Имам ли избор? — попитах.

— Не, всъщност нямаш.

— Бившият й съпруг е изчезнал. Позвънил й по телефона, заявил, че има да обсъжда с нея нещо много важно, а после се изпарил.

Берлеан изглеждаше изненадан или от отговора ми, или от факта, че съм склонен да му отговарям. Не бях сигурен кое е по-вярно.

— Значи, госпожица Колинс те повика, за да й помогнеш да го открие, така ли?

— Точно така.

— И защо тъкмо теб?

— Според нея аз съм добър в подобни неща.

— Мислех, че си агент. Че представляваш актьори и спортисти. Как така си добър в издирване на изчезнали хора?

— Бизнесът ми е такъв, че се налага да се занимавам с личния живот на клиентите ми. Карат ме да върша какво ли не за тях.

— Ясно — каза Берлеан.

В стаята влезе Льофевр. Продължаваше да дъвче клечката за зъби. Потърка брада и застана от дясната ми страна, като заби очи в мен. Дами и господа, запознайте се с Лошото ченге. Погледнах въпросително към Берлеан, сякаш да го попитам: „Необходимо ли е и той да е тук?“. Берлеан сви рамене.

— Държиш на госпожица Колинс, нали?

— Така е.

Льофевр, който продължаваше да играе ролята си, ме загледа още по-строго. Бавно извади клечката за зъби от устата си и каза:

— Лъжливо копеле!

— Моля?

— Ти — произнесе той със засиления френски акцент на разярен човек. — Ти си едно лъжливо копеле!

— А пък ти — заявих му в отговор, — си една долна изтривалка.

Берлеан ме зяпна.

— Долна — продължих аз, — мръсна пачавра. Ясно ли е?

Берлеан бе смазан. Не бих могъл да го коря.

— Обичаш ли Териса Колинс? — попита той.

Ами сега?

— Не знам.

— Приблизително?

— Не съм я виждал от години.

— Това променя ли нещо?

— Не — отвърнах. — Мисля, че не променя нищо.

— Познаваш ли Рик Колинс?

Не знам защо, но като го чух да произнася името му, аз се учудих, че Териса е взела фамилията на съпруга си, но после си рекох: разбира се, та нали са се запознали още в колежа? Съвсем естествено, казах си аз.

— Не.

— И никога не си го виждал?

— Никога.

— Какво можеш да ми кажеш за него?

— Нищо.

Льофевр постави ръка на рамото ми и го стисна съвсем леко.

— Лъжливо копеле.

Погледнах го.

— Моля те, кажи ми, че това не е същата клечка за зъби, която преживяше и на аерогарата. Защото ако е същата, загазил си сериозно с хигиената.

— Права ли е госпожица Колинс? — попита Берлеан.

Обърнах се отново към него.

— За какво?

— Вярно ли е, че си добър в издирване на хора?

Свих рамене.

— Мисля, че знам къде е Рик Колинс.

Берлеан хвърли поглед към Льофевр. Льофевр изпружи гръб.

— Така ли? И къде е?

— В най-близката морга — отвърнах. — Някой го е убил.

Седма глава

Берлеан ме изведе от стаята на „Групата на Берлеан“ и сви вдясно.

— Къде отиваме? — поинтересувах се аз.

Той изтри длани в крачолите на панталоните си и отвърна:

— Върви след мен.

Тръгнахме по един коридор, от който можеше да се слезе пет етажа по-надолу. Бе преграден с предпазна стоманена мрежа.

— Защо е тази мрежа? — попитах аз.

— Преди две години докарахме заподозрян в терористични действия. Всъщност беше жена. Докато я карахме по коридора, тя сграбчи един от пазачите и се опита да се хвърли през парапета заедно с него.

Погледнах надолу. Скокът е щял да бъде голям.

— Загинаха ли?

— Другият полицай ги хвана за глезените. Но поставихме мрежа.

Изкачи две стъпала към онова, което бях взел за таванско помещение.

— Внимавай да не си удариш главата — предупреди ме Берлеан.

— Заподозряна в терористична дейност?

— Да.

— С тероризъм ли се занимавате, момчета?

— С тероризъм, убийства, границата между двете е доста размита. Занимаваме се с по малко от всичко.

Той навлезе в таванското помещение. Сега вече трябваше да се прегъна едва ли не на две. На едно въже съхнеха дрехи.

— Тук ли се перете, момчета?

— Не.

— Тогава чии са дрехите?

— На жертвите. Тук ги провесваме.

— Шегувате се, нали?

— Напротив.

Спрях се и ги погледнах. Една тъмносиня раздрана риза бе покрита с петна от кръв.

— На Рик Колинс ли е?

— Върви.

Отвори един прозорец и излезе на покрива. Обърна се и ме подкани с поглед да го последвам.

— Шегуваш се, нали? — повторих аз.

— Оттук се разкрива най-хубавата гледка към Париж.

— От покрива на „Ке дез’Офевр“ 36 ли?

Стъпих на плочата — леле! Той беше прав за гледката: Берлеан запали цигара, дръпна дима толкова дълбоко, че за миг си помислих, че цялата цигара ще се превърне в пепел, после го изпусна на облак през ноздрите си.

— Често ли провеждате разпитите си тук, горе?

— Честно казано, за първи път — отвърна той.

— Можеш да заплашиш някой заподозрян, че ще го бутнеш от горе.

Берлеан сви рамене.

— Не е в стила ми.

— Защо тогава ме качи тук?

— Вътре не ни разрешават да пушим, а аз съм отчаян пушач.

Той дръпна още веднъж.

— Знаеш ли, навремето не ми пречеше. Палех само навън. Тичах нагоре-надолу по стълбите от първия до петия етаж, сякаш правех физически упражнения за добра форма. Но с годините започнах да се уморявам.

— Или едното, или другото — забелязах аз.

— Точно така.

— Не може да не си помислял да оставиш цигарите.

— Но в такъв случай няма да имам причина да тичам надолу по стълбите и няма да упражнявам физиката си. Следиш ли мисълта ми?

— Дотолкова, доколкото ми се нрави, Берлеан.

Той седна и се огледа наоколо. Махна ми с ръка да направя същото. И ето ме на покрива на един от най-известните полицейски участъци в света, тръпнещ пред възхитителната гледка към парижката „Света Богородица“.

— Погледни натам.

Той посочи зад дясното си рамо. Погледнах над Сена и я видях — Айфеловата кула! Знам колко е тъпо да останеш без дъх при вида на Айфеловата кула, но не можах да скрия възхищението си.

— Удивително, нали?

— При следващия си арест ще дойда с фотоапарат.

Той се засмя.

— Английският ти е доста добър — забелязах аз.

— Обучават ни от малки. На младини изкарах и един семестър в Амхърст Колидж и работих две години в Куонтико по специална програма. О, да, имам и пълната колекция дискове на „Семейство Симпсън“12 на английски.

— Това обяснява нещата.

Отново дръпна от цигарата.

— Как е бил убит? — попитах.

— Тук не трябва ли да възкликна: „Аха! Откъде знаеш, че е бил убит?“.

— Както вече ми обясни, групата ти не се занимава с глоби за неправилно паркиране — свих рамене аз.

— Какво можеш да ми кажеш за Рик Колинс?

— Нищо.

— А за Териса Колинс?

— Какво искаш да знаеш?

— Доста е красива — забеляза той.

— Това ли те интересува?

— Направих малко проучване. И тук гледаме Си Ен Ен. Добре си я спомням.

— И така?

— И така, преди десетина години тя беше на върха на кариерата си. После внезапно напуска и името й повече не се появява дори в Интернет търсачките. Проверих. Няма професия. Нито адрес, нито нищо.

Мълчах.

— Къде е била досега?

— Защо не я попиташ?

— Защото в момента питам теб.

— Казах ти. Не я бях виждал от осем години.

— И нямаше представа къде може да е била?

— Нямах.

Той се усмихна и размаха пръст към мен.

— Какво?

— Каза: „Нямах“. В минало време. Което означава, че вече знаеш.

— Английският ти наистина е добър — забелязах аз. — Непрекъснато ми го доказваш.

— И така?

— В Ангола — отговорих аз. — Поне така ми каза.

Той кимна с глава. Писна типично френска полицейска сирена. Сирените на французите не приличат на нашите — те са по-настоятелни, по-страховити, досущ като свирката в евтиното камионче на любимото ви дете, която все не можете да спрете. Тя разцепи тишината и ние почакахме дразнещият звук да се разсее из въздуха.

— Обадил си се тук-там, нали? — попитах аз.

— Да, на някои места.

— И?

Той не каза нищо повече.

— Знаеш, че не аз съм го убил. Дори не бях в страната.

— Знам.

— Но?

— Може ли да ти предложа друг сценарий?

— Давай.

— Териса Колинс убива бившия си съпруг — започна Берлеан. — Трябва да се отърве от трупа и за целта използва услугите на някого, комуто има пълно доверие. Обажда се на теб.

Намръщих се.

— И когато вдигам слушалката, тя ми заявява: „Току-що убих бившия си съпруг в Париж, ще ми помогнеш ли?“.

— Е, може да ти е казала просто да долетиш в Париж. Може да ти е споделила целта на пътуването ти, след като си дошъл.

Усмихнах се. Историята се бе проточила твърде много.

— Знаеш, че не ми е казвала подобно нещо.

— Откъде бих могъл да знам?

— Подслушал си разговора — заявих аз.

Берлеан не ме погледна в очите. Пушеше и се любуваше на гледката.

— Когато ме спря на аерогарата — продължих аз, — си ми поставил бръмбар някъде. Може би в обувките ми. А може и в мобилния ми телефон.

Единственото логично нещо. Открили са трупа, вероятно са проверили мобилния на Рик Колинс или каквото и да е там, разбрали са, че бившата му жена е в града, поставили са подслушвателно устройство в телефона й, видели са, че ми звъни, забавили са ме на аерогарата достатъчно дълго, за да ми сложат бръмбар, и са започнали да ме следят.

Затова са тези любезности от страна на Берлеан — той вече знаеше всичките ми отговори. Надявах се да спечеля доверието му.

— В мобилния ти телефон — отвърна той. — На мястото на батерията сложихме подслушвателно устройство със същия заряд. Последна дума на техниката. Много ефикасен способ.

— В такъв случай сте наясно, че Териса смята бившия си съпруг за изчезнал.

Той поклащаше глава напред-назад.

— Знаем какво ти е казала Териса.

— Хайде, Берлеан. Нали чу гласа й? Беше наистина обезумяла.

— Така звучеше — съгласи се той.

— Значи?

Той изгаси цигарата си.

— От тона й стана ясно, че се сдържа — уточни Берлеан. — Излъга те. Ти го знаеш, аз го знам. Надявах се да изкопчиш повече от нея, но ти пък забеляза фургона.

Помисли малко и додаде:

— И тъкмо тогава осъзна, че те подслушваме.

— Значи и двамата сме много умни — забелязах аз.

— Или пък не толкова умни, колкото си мислим.

— Уведоми ли роднините му?

— Мъчим се да открием някого.

Възнамерявах да проявя лукавство, ала си казах, че сме преминали този етап.

— Кой е най-близкият му родственик?

— Жена му.

— Знаете ли името й?

— Не настоявай, моля те — каза Берлеан.

Той извади нова цигара от кутията, стисна я между устните си, тя клюмна, докато той я палеше с опитна ръка, извършвала това действие милион пъти.

— На местопрестъплението бяха открити петна от кръв — забеляза той. — Много. Повечето, разбира се, бяха от жертвата. Но предварителните тестове показват, че в нея има примеси на поне още един човек. Ето защо взехме кръвни проби от Териса Колинс и можем да направим точен ДНК анализ.

— Не го е извършила тя, Берлеан.

Той не каза нищо.

— Премълчаваш много неща — забелязах.

— Премълчавам, да. Уви, ти не си член на „Групата на Берлеан“.

— Не могат ли да ме упълномощят или нещо от този род?

Той отново направи същата съкрушена физиономия. После додаде:

— Не може да е съвпадение. Да го убият точно след пристигането на бившата му жена.

— Нали чу какво ми каза тя? Че бившият й бил изплашен. Вероятно е попаднал в някаква бъркотия и затова й се е обадил.

Прекъсна ни бръмченето на мобилния му телефон. Берлеан го отвори, приближи го до ухото си и се заслуша. Сигурно е страшно добър в покера, моят нов приятел Берлеан, ала по лицето му премина сянка и си остана там. Излая нещо на френски — бе ядосан или по-скоро озадачен. После млъкна. След няколко секунди шумно затвори телефона, смачка фаса си и се изправи.

— Някакъв проблем ли?

— Хвърли един последен поглед — посъветва ме Берлеан и изтупа панталоните си с двете си ръце. — Тук не водим много туристи.

Погледнах пак към града. На някого може и да му се стори странно, че в полицейския участък обръщат внимание на великолепния изглед към Париж. Реших да използвам момента и да погледна за последен път, като си припомня защо убийството е толкова отвратителен акт.

— Къде ще ходим? — попитах.

— В лабораторията са получени предварителните резултати от ДНК теста.

— Вече?

Той доста театрално сви рамене.

— Ние, французите, сме известни не само с виното, храната и жените.

— Жалко. И какво показват кръвните проби?

— Според мен — заговори той, докато се навеждаше да влезе през прозореца, — трябва да поговорим с Териса Колинс.

Осма глава

Открихме я в същата килия, която обитавах и аз половин час по-рано.

Очите й бяха зачервени и подпухнали. Берлеан отключи и всички преструвки паднаха. Тя се хвърли към мен и аз я подхванах. Зарови лице в гърдите ми и захлипа. Оставих я да си поплаче. Берлеан стоеше и чакаше. Срещнах погледа му. Той отново сви рамене по онзи театрален начин.

— Освобождаваме ви и двамата — заяви Берлеан. — Само при условие че оставите паспортите си при нас.

Териса се дръпна и ме погледна. И двамата кимнахме с глава.

— Но преди това трябва да ми отговорите на още няколко въпроса — заяви Берлеан. — Съгласни ли сте?

— Разбирам, че съм заподозряна — каза Териса. — Бившата съпруга пристига в същия град след толкова много години, разговаря с него по телефона и прочее. Няма значение, просто искам да закопчаете убиеца на Рик. Така че можете да ме питате за всичко, инспекторе.

— Оценявам откровеността ви и желанието ви да ни помогнете.

Сега той изглеждаше доста нерешителен и твърде предпазлив. Чутото по телефона преди малко го бе променило. Питах се какво ли е то.

— Знаехте ли, че бившият ви съпруг отново се е оженил? — попита Берлеан.

Териса поклати глава:

— Не, нямах представа. Кога?

— Кога какво?

— Кога се е оженил?

— Не знам.

— Мога ли да попитам за името на жена му?

— Карън Тауър.

Териса леко се усмихна.

— Познавате ли я?

— Познавам я.

Берлеан кимна с глава и потърка брадата си с ръка. Очаквах да я попита откъде познава Карън Тауър, ала той не го направи.

— Предварителните тестове на петната от кръв са готови.

— Вече? — изненада се Териса. — Дадох кръв едва преди час.

— Не, не пробите отпреди един час. Те ще са готови по-късно. Говоря за резултатите от онези, които открихме на местопроизшествието.

— О!

— Резултатите са доста любопитни.

Двамата чакахме. Териса преглътна, сякаш се готвеше за удар.

— По-голямата част от кръвта — всъщност почти всичката — принадлежи на жертвата, на Рик Колинс — обясни Берлеан. Сега тонът му бе премерен, сякаш се готвеше да нагази в дълбоки води, за да ни съобщи резултатите. — Това едва ли ще изненада някого.

Ние продължавахме да мълчим.

— Но върху килима имаше още едно петно, недалеч от трупа. Не знаем как е попаднало там. Първоначалната ни теория се основаваше на очевидните факти: Имало е борба. Рик Колинс се е борил и е ранил убиеца си.

— И сега? — попитах аз.

— Първо, заедно с кръвта открихме и няколко руси косъма. От дълга коса. Каквато обикновено имат жените.

— Жените могат да убиват.

— Разбира се.

Той млъкна.

— Но? — додадох аз.

— Но все още изглежда невъзможно кръвта да принадлежи на убиеца.

— Защо мислиш така?

— Защото според ДНК анализа и кръвта, и русите косми принадлежат на дъщерята на Рик Колинс.

Териса не изписка. Тя просто изстена. Коленете й се подкосиха. Бързо я подхванах, преди да се е свлякла на пода. Хвърлих въпросителен поглед към Берлеан. Той изобщо не бе учуден. Гледаше я с изучаващ поглед, преценяваше реакцията й.

— Вие нямате деца, нали, госпожице Колинс?

И последната капка кръв се бе оттекла от лицето й.

— Ще ни дадете ли само миг? — помолих аз.

— Недей, добре съм — обади се Териса. Тя отново се изправи на крака и хвърли строг поглед към Берлеан. — Нямам деца. Но този факт вече ви е известен, нали така?

Берлеан не отговори.

— Копеле — озъби му се тя.

Исках да попитам какво точно става, ала си казах, че сега е по-добре да мълча и да слушам.

— Все още не успяваме да се свържем с Карън Тауър — заяви Берлеан. — Но предполагам, че тази дъщеря е и нейна?

— Така мисля — отвърна Териса.

— А вие, разбира се, не знаехте нищо?

— Точно така.

— Откога сте разведени с господин Колинс?

— От девет години.

Писна ми.

— Какво, по дяволите, става тук?

Берлеан не ми обърна внимание.

— Значи дори бившият ви съпруг да се е оженил веднага след развода ви, дъщеря му не би могла да е на повече от, да речем, осем години?

В стаята настъпи тишина.

— Значи — продължи Берлеан, — вече знаем, че малката дъщеричка на Рик е била на местопрестъплението и е била ранена. Къде, предполагате, че е в момента?

Предпочетохме да се върнем в хотела пеша.

Тръгнахме по „Понт Ньоф“. Водата бе тинесто зелена. Прозвучаха църковни камбанки. Хората се спираха по средата на моста да си правят снимки. Някакъв мъж ме помоли да ги щракна, както ми се стори, двамата с приятелката му. Те се сгушиха един до друг, аз преброих до три и направих снимката, а после ме попитаха дали имам нещо против да ги фотографирам още веднъж, аз отново преброих до три и ги фотографирах, а после двамата ми благодариха и продължиха пътя си.

Териса не бе промълвила нито дума.

— Гладна ли си? — попитах я.

— Имаме нужда да повървим.

— Добре.

По пътя от „Понт Ньоф“ до „Рю Дофин“, чак до фоайето на хотела, тя не се спря нито веднъж. Дежурният на рецепцията дружелюбно ни поздрави, ала тя го отмина, като го дари само с мимолетна усмивка.

Щом вратите на асансьора се затвориха, Териса се обърна към мен с думите:

— Нали искаше да знаеш тайната ми? Какво ме отведе на онзи остров, защо през всичките тези години бягах и се криех?

— Ако искаш, ми кажи — отвърнах аз с тон, който дори на мен ми се стори снизходителен. — Мога ли да помогна с нещо?

— Не можеш. Но така или иначе трябва да узнаеш.

Качихме се на четвъртия етаж. Тя отвори вратата на стаята, направи ми път да вляза и затвори след себе си. Стаята беше със стандартни размери, малка по американските стандарти, с извито стълбище, което водеше към таванска стая, както можех да предположа. Много напомняше на парижко жилище от XVI век, но с широкоекранен телевизор с вградено видео.

Териса отиде до прозореца, така че да е далеч от мен.

— Сега ще ти кажа нещо, става ли? Но най-напред искам да ми обещаеш.

— Какво?

— Обещай ми, че няма да се опитваш да ме успокояваш — каза тя.

— Не разбирам.

— Познавам те. Като чуеш историята ми, ще протегнеш ръце към мен. Ще искаш да ме прегърнеш, да ме утешиш — просто си такъв. Недей. Каквото и да сториш, ще е грешка.

— Добре — съгласих се аз.

— Обещай ми.

— Обещавам.

Тя се сви още по-надалеч в ъгъла. По дяволите с последствията — исках да я прегърна още на мига.

— Не си длъжна да го правиш — казах аз.

— Длъжна съм. Само не знам как.

Не казах нищо.

— Запознах се с Рик, когато бях студентка в първи курс. Израсла съм в Шейди Хилс, щата Индиана, и нещата при мен тръгнаха по обичайния начин: Кралицата на бала се запознава с известния куотърбек, най-вероятно я чакат успех след успех, сладка е като бонбонче. Бях от онези досадни миловидни момичета, които се учеха усърдно, притесняваха се преди всеки изпит и предаваха тестовете си по-рано от останалите.

Усмихнах се.

— Бях от онези хубавички момичета, които държаха околните да се разравят и под повърхността, за да се убедят, че не са само хубавички. И ти ги познаваш.

Познавах ги. На някои думите й можеха да им звучат нескромно. Но си бяха чистата истина. Изразяваха нейната искреност. Подобно на Париж, Териса също не оставаше сляпа за външните си достойнства, нито се правеше, че не ги забелязва.

— И така, боядисах русата си коса в кафяво, за да имам по-интелигентен вид, и отидох да уча в малкия либерален колеж в североизточната част на страната. Когато пристигнах там, бях заключила колана на целомъдрието си подобно на мнозина като мен и единственият ключ от него бе в ръцете на куотърбека — приятеля ми от гимназията. Двамата с него възнамерявахме да станем изключение от правилото и да поддържаме връзка от разстояние дълго време.

Аз също познавах този тип момичета от „Дюк“.

— И колко, мислиш, продължи това? — попита ме тя.

— Два месеца?

— По-скоро един. Срещнах Рик. Беше като вихър. Толкова умен, забавен и секси! Не бях виждала друг като него. Той бе най-радикално мислещият студент в кампуса, пък и тези къдрици, пронизващите му очи и брадата, която ме дращеше при целувките…

Гласът й стихна.

— Не мога да повярвам, че е мъртъв. Ще ти прозвучи банално, но Рик бе много специален. Беше вежлив до мозъка на костите. Вярваше в справедливостта и хуманността. А някой го е убил. Някой нарочно е прекъснал живота му.

Мълчах.

— Разказвам разхвърляно — заяви тя.

— Няма за къде да бързаш.

— Напротив. Това трябва да свърши. Ако се забавя, ще спра и ще се разпадна отвътре, а ти никога няма да ме събереш. Навярно Берлеан вече го знае. Затова ме пусна на свобода. Така че, нека ти разкажа накратко. Двамата с Рик се дипломирахме, оженихме се и започнахме работа като репортери. Накрая направихме кариера в Си Ен Ен — аз пред камера, а Рик зад камера. Вече знаеш тази част от живота ми. После решихме да създадем семейство. Поне моето желание беше такова. Мисля, че Рик не беше толкова сигурен, а може и да е предчувствал какво има да става.

Териса се приближи до прозореца, леко дръпна завесата на една страна и погледна навън. Направих крачка към нея. Не знам защо. Понякога чувствам нужда да направя това движение.

— Имахме проблеми със зачеването. Казаха ми, че не било рядко явление. Много двойки имали същите проблеми. Но когато ти дойде до главата, струва ти се, че всяка срещната жена е бременна. Плодовитостта е един от проблемите, които с времето стават все по-важни. Всяка срещната жена бе майка, а всяка майка беше щастлива, животът й бе запълнен и всичко си бе в реда на нещата. Започнах да избягвам приятелите. Бракът ни страдаше. Сексът изгуби смисъла си. Почувствах се самотна. Спомних си, че бях правила материал за самотните майки в Харлем, за шестнайсетгодишните момичета, които забременяваха толкова лесно, и ги намразих, защото, кажи ми, нима беше справедливо?

Бе застанала с гръб към мен. Седях в ъгъла на леглото. Щеше ми се да видя лицето й, поне част от него. От мястото си можех да зърна само малка частица от него, може би четвъртината от цялото.

— Още не мога да събера мислите си — каза тя.

— Имам време.

— А може би имам нужда да го разкажа така, разхвърляно.

— Добре.

— Ходихме по лекари. Опитахме всичко. Беше ужасно. Натъпкаха ме с пергонал, хормони и какво ли още не. Отначало това ме ужаси. Всяка болка, всеки бодеж сякаш бе сигнал за аборт. Ала след известно време бременността ми хареса. Не ти ли звучи антифеминистко? Намирам жените, които непрекъснато говорят за чудото на своята бременност, за доста досадни, но тогава не се различавах по нищо от тях. Обожавах напрежението. Цялата сияех. Не ми се гадеше. Бременността ми нямаше да се повтори — чудото ме посети един-единствен път и аз му се наслаждавах. Но времето летеше и преди да разбера, дадох живот на малка дъщеричка с тегло три килограма и половина. Нарекохме я Мириям на починалата ми майка.

В душата ми повя хладина. Вече знаех как ще свърши тази история.

— Сега щеше да е на седемнайсет — каза Териса, а гласът й прозвуча сякаш някъде отдалеч.

В живота на човек има моменти, в които усеща, че всичко в него утихва, успокоява се и става крехко и чупливо. В стаята бяхме само аз и Териса, нямаше никой друг.

— Не е минал и ден през последните десет години, в който да не съм се мъчила да си представя как щеше да изглежда дъщеря ми. Седемнайсетгодишна, сега щеше да завършва горния курс на гимназията. Най-после щеше да е преминала опасната момичешка възраст. Трудните години на съзряването щяха да са отминали и тя щеше да се е превърнала в истинска красавица. Щяхме да сме приятелки. Щеше да е готова да влезе в университета.

Очите ми се напълниха със сълзи. Пренесох тежестта си върху левия крак. Очите на Териса бяха сухи. Тръгнах да ставам. Тя обърна глава към мен. Не, нямаше сълзи. Имаше нещо по-лошо. Тотална разруха, при която сълзите изглеждаха безсилни и не на място. Тя вдигна длан към мен като да беше кръст, а пък аз — вампир, от когото искаше да се предпази.

— Грешката беше моя — каза.

Закимах с глава, ала тя стисна очи, сякаш с движенията ми в стаята бе нахлула ослепителна светлина. Спомних си обещанието си, облегнах се назад и се опитах да придам неутрално изражение на лицето си.

— Онази нощ не трябваше да съм на работа, но в последната минута бяха решили да чета новините в осем. Бях си у дома. По онова време живеехме в Лондон. Рик бе в Истанбул. Представи си само — новините в осем! Господи, предложението толкова ме съблазни! Не можех да го отхвърля, за нищо на света. Дори заради спокойния сън на Мириям. Кариерата ми, нали разбираш? И така, обадих се на една приятелка — всъщност тя бе кръстница на Мириям — и я попитах дали бих могла да оставя детето при нея за няколко часа. Каза ми, че няма никакъв проблем. Събудих Мириям и я настаних на задната седалка на колата. Времето минаваше и вече трябваше да съм в гримьорната. Настъпих педала за скоростта. Настилката беше влажна. Наближихме — оставаха най-много триста-четиристотин метра. Казват, че човек не си спомня добре катастрофите, особено ако е изгубил съзнание. Но аз добре помня. Спомням си, че зърнах светофара. Извих волана наляво. Може би щеше да е по-добре да се забия с главата напред. Да убия себе си, а нея да спася. Ала не стана така. Ударът бе страничен. От страната, където бе тя. Помня дори писъка й. Беше кратък, сякаш Мириям си пое дъх. Последното нещо, което чух от нея. Останах две седмици в кома, но понеже Господ има извратено чувство за хумор, остави ме да живея. Мириям загина от удара.

Нищо.

Боях се да помръдна. Стаята бе застинала, сякаш стените и мебелите също бяха затаили дъх. Без да искам, пристъпих към нея. Дали с това свое движение целях да я утеша, не знам. Вероятно е било израз на егоизъм — утешителят често се нуждае от утешението повече от утешавания.

— Недей — промълви тя.

Спрях се.

— Моля те, остави ме сама — каза. — Само за мъничко, може ли?

Кимнах с глава, макар тя да не гледаше към мен.

— Разбира се — отвърнах. — Както кажеш.

Тя не ми отговори, но за мен беше ясно. Тръгнах към вратата и излязох от стаята.

Девета глава

Отново бях на улицата. Вцепенен.

Свих наляво и се озовах на площадче, на което излизаха пет улици. Настаних се в кафене на открито на име „Ла Буси“. Обикновено обичам да наблюдавам хората, ала сега не можех да се съсредоточа. Мислех си за съдбата на Териса. Вече я разбирах. Да промени живота си така, че да изглежда… всъщност как?

Извадих мобилния си телефон и понеже бях сигурен, че ще ме разсейва, се обадих в офиса. Голямата Синди вдигна на второто позвъняване.

— Тук е представителството на М. Б.

„М“ означаваше „Майрън“, а „Б“ — „Болитар“. Използваме думата „представителство“, тъй като работата ни е да представляваме личности. Макар да бях измислил името на фирмата съвсем сам, имам доста скромно мнение относно способностите си на бизнесмен. В случаите, когато представляваме само спортисти, наричам агенцията „Спортно представителство М. Б.“. Сега е „Представителство М. Б.“. Млъквам, докато траят аплодисментите в моя чест.

— Хм — казах аз. — Чий е този британски акцент, на модерната Мадона ли?

— Позна ме от раз!

Голямата Синди успешно имитираше всяка тоналност на гласа, всеки акцент. Казвам „тоналност“, защото когато една жена е прехвърлила шейсет и пет години и сто и петдесет килограма, трудно може да имитира нечия убийствена външност.

— Есперанца там ли е?

— Заповядай.

Есперанца Диас, все още известна най-вече с професионалния си прякор „Малката Покахонтас“, ми беше партньор в бизнеса. Есперанца взе слушалката и каза:

— Откри ли нещо?

— Не.

— В такъв случай гледай много добре да оправдаеш пребиваването си там. За днес имаше насрочени сума ти срещи.

— Знам, съжалявам. Виж сега, трябва да ми изровиш всичко, което можеш, за Рик Колинс.

— Кой е той?

— Бившият на Териса.

— Човече, ти си на най-странното любовно рандеву, което може да съществува.

Казах й какво се случи. Есперанца се умълча и с пълно право. Тревожеше се за мен. Ако Уин е скалата в нашите отношения, то Есперанца е сърцето им.

Когато свърших с обясненията, тя рече:

— Казваш, че в този момент Териса е заподозряна?

— Не съм съвсем сигурен.

— Но цялата работа прилича на убийство и отвличане или нещо от този род, така ли?

— Така мисля.

— В такъв случай не виждам защо трябва да се замесваш. Станалото не се отнася пряко до нея.

— Разбира се, че се отнася.

— Как?

— Рик Колинс й се обадил. Казал, че е спешно, че ще промени всичко, а сега е мъртъв.

— И какво точно планираш да свършиш там? Да проследиш убиеца ли? Нека го направи френското ченге. Защо не се прибереш?

— Искам да се поразровиш. Само това. Да разбереш нещо повече за жена му и детето, става ли?

— Добре де. Да кажа ли на Уин?

— Не.

— Прибирай се. Най-добре е да си дойдеш.

— Ще поостана — казах аз.

Прекъснахме разговора. И сега какво? Есперанца беше права. Това не беше моя работа. Ако можех да бъда полезен на Териса, добре, тогава би било логично да остана. Ала нямах представа как бих могъл да й помогна, освен да внимавам да не се озове в още по-голяма беда, да не бъде въвлечена в убийство, което не е извършила. Берлеан не бе от онези, които биха могли да я насочат по правилния път.

С периферното си зрение забелязах, че някой седна до мен на масата.

Обърнах се и видях мъж с късо подстригана и щръкнала като стърнище коса. По черепа му имаше белези. Тенът му бе тъмен, маслинен, и когато се усмихна, в устата му проблесна златен зъб, който прилягаше на златната верижка, висяща на врата му. Вероятно някои го намираха доста хубав, ала хубостта му бе опасна като привлекателността на лошо момче. Под разкопчаната си сива риза с къси ръкави бе облякъл бяла фланелка. Носеше черни панталони.

— Погледни под масата — ми каза.

— Ще ми покажеш пикалото си ли?

— Погледни или ще умреш.

Не говореше с френски акцент — в говора му имаше нещо меко и рафинирано. Почти като на британец, или може би на испанец — нещо аристократично. Дръпнах стола си назад и погледнах. Беше насочил пистолет към мен.

Отпуснах длани върху масата и се помъчих да дишам равномерно. Вдигнах очи и срещнах неговите. Бързо прецених околната обстановка. На ъгъла се шляеше мъж с тъмни очила и полагаше огромни усилия да се прави, че не ни наблюдава.

— Слушай ме или ще те усмъртя.

— Което е обратно на „съживя“ ли?

— Какво?

— Да усмъртиш някого е обратно на това да го съживиш — казах аз и додадох: — Няма значение.

— Виждаш ли зелената кола на ъгъла?

Виждах я — недалеч от мъжа със слънчевите очила, който се правеше, че не гледа към нас. Приличаше на малък фургон. Отпред седяха двама мъже. Запаметих номера и започнах да обмислям следващия си ход.

— Виждам я.

— Ако не искаш да те застрелям, следвай точно указанията ми. Сега ще станем бавно и ти ще влезеш през задната врата на фургона. Няма да вдигаш шум…

И тъкмо в този момент разбих лицето му в масата.

Още щом той седна до мен, започнах да преценявам различните възможности, с които разполагам. Вече знаех: планират да ме отвлекат. Ако вляза във фургона — край. Нали сте чували, че когато някой изчезне, първите четирийсет и осем часа са фатални за него? Не ви се казва само едно — вероятно защото е ясно като бял ден — че с всяка изминала минута вероятността да те открият става все по-далечна.

Така беше и в този случай. Ако ме напъхат в автомобила, всеки шанс да бъда открит изчезва. В мига, в който стана и го последвам към колата, преимуществото ще е на тяхна страна. Той не очаква да го нападна. Мисли си, че го слушам най-внимателно. Не представлявам заплаха за него. И той продължава да се упражнява в предварително подготвената си реч.

Така че използвах елемента на изненада.

Той бе отместил поглед встрани само за миг, за да е сигурен, че фургонът е на мястото си. Това ми и трябваше. Вече държах здраво масата. Напрегнах мускулите на краката си. Връхлетях го от седнало положение.

Масата се стовари върху физиономията му. В същия миг отскочих встрани за всеки случай — ако случайно натисне спусъка.

Не му оставих никакъв шанс.

Под дрехите бях навил синджир около тялото си — размахах го. Ако до този миг противникът ми имаше само белези върху главата, сега целта ми бе ясна — да го осакатя. Да го нараня, да го обезсиля по някакъв начин. Но освен него ме чакаха поне още трима като него. Надявах се, че ще се разпръснат, ала не можех да разчитам на това.

Имах право. Защото те не се разпръснаха.

Очите ми затърсиха пистолета. Както можеше да се очаква, при удара той го бе изпуснал. Стоварих се върху противника си. Масата бе върху лицето му. Тилът му се удари в паважа и звукът от удара глухо отекна.

Спуснах се към пистолета.

Хората се разбягаха с писъци. Търкулнах се към оръжието, вдигнах го и продължих да се търкалям. Застанах на коляно и се прицелих в мъжа с тъмните очила, който чакаше на ъгъла.

Той също имаше пистолет.

— Стой! — извиках аз.

Мъжът насочи пистолета си към мен. Не се поколебах. Прострелях го право в гърдите.

В мига, в който дръпнах спусъка, се изтърколих към стената. Малкият зелен фургон даде газ и се насочи към мен. Разнесоха се изстрели. Този път стреляха с нещо по-мощно от пистолет.

Стената се олющи от куршумения откос.

Чуха се още писъци.

Ох, човече, и през ум не ми мина подобно нещо. Бях си направил сметката само за моята особа. Но наоколо минаваха пешеходци, а аз си имах работа с отявлени психопати, на които не им пукаше, че могат да наранят околните.

Видях белязания, върху когото бях стоварил масата, да шава под нея. Слънчевите му очила бяха паднали. Кръвта шумеше в ушите ми. Чувах собственото си дишане.

Трябваше да продължа.

— Не мърдай! — извиках аз, а после, тъй като и в най-критичните моменти на човек му хрумват странни неща, се запитах как командата ми би прозвучала на френски или дали изобщо би могла да се преведе. Хей, куршумите от автомата за малко да дадат отговор на всичките ми въпроси. Приведох се и се затичах в посока, обратна на онази, в която се движеше фургонът, към мястото, където преди това бе паркиран. Гумите изсвистяха. Чуха се още гърмежи. Завих зад ъгъла и продължих да тичам. Бях излязъл отново на „Рю Дофин“. Хотелът бе на стотина метра пред мен.

Ами сега?

Бързо се обърнах назад. Фургонът бе дал заден и сега обръщаше. Огледах се за някоя улица или алея, по която да свърна.

Нищо. Или пък…?

През улицата зърнах тесен път. Помислих си да пресека, но щях да бъда изложен на куршумите. Фургонът се бе насочил към мен. Цевта на оръжието стърчеше през прозореца.

Всеки можеше да го види.

Не спирах да тичам. Бях привел глава, сякаш така щях да се превърна в по-незабележима цел. По улицата вървяха хора. Някои осъзнаха какво става и се изпокриха. Други се блъскаха в мен и се просваха на земята.

— Залегни! — продължавах да крещя, защото трябваше все нещо да викна като предупреждение.

Последва нов откос. Покрай ухото ми изсвистя куршум и дори усетих повея на вятъра в косата си. После дочух сирените.

Отново онези ужасни френски сирени, къси и пронизителни, с чийто зловещ писък така и не свикнах.

Фургонът спря. Отидох встрани и се залепих за стената. Фургонът профуча назад и се отправи отново към ъгъла. С пистолет в ръка аз се питах дали да не стрелям. Фургонът се бе отдалечил, а по пътя имаше твърде много пешеходци. Вече бях извършил достатъчно неразумни постъпки.

Не исках да избягат, ала не желаех по улицата да се разлетят още куршуми.

Задната част на фургона бавно се отвори. Отвътре се появи мъж. Белязания се бе изправил. По лицето му имаше кръв и аз се запитах дали не бях счупил носа му. За два дни два счупени носа. Добра работа, стига да ти се заплаща.

Белязания се нуждаеше от помощ. Погледна надолу по улицата в моя посока, ала аз бях твърде далеч и той не ме забеляза. Изпитах желание да му помахам с ръка. Отново чух сирените, приближаваха се. Обърнах глава и видях две полицейски коли да идват към мен.

Ченгетата изскочиха от колите с насочено към мен оръжие. За миг се изненадах, бях готов да им обясня, че съм от добрите, но после всичко се изясни. Бях въоръжен. Бях застрелял някого.

Ченгетата изкрещяха нещо, което взех за команда да остана на място и да вдигна високо ръце и аз се подчиних. Пуснах пистолета си на паважа и приклекнах на едното си коляно. Ченгетата се затичаха към мен.

Погледнах към фургона. Исках да го посоча на полицаите, да им кажа да го последват, но добре знаех за какво щеше да се приеме всяко мое движение. Полицаите крещяха и ми даваха някакви указания, ала тъй като не ги разбирах, стоях и не мърдах.

После зърнах нещо, което ме накара да пожелая отново да взема оръжието си в ръка.

Вратата на фургона бе отворена. Белязания се изтърколи вътре. Другият мъж скочи зад него и започна да затваря вратите, докато фургонът тръгваше. Ракурсът се смени и за един миг — дори още по-малко, може би за части от секундата — успях да хвърля поглед във вътрешността на автомобила.

Бях далеч, вероятно на седемдесет-осемдесет метра от него, така че е възможно да съм сгрешил. Може би ми се привиждаше.

Обзе ме паника. Не можех да се успокоя и започнах да се изправям. Толкова бях отчаян. Бях готов да скоча, да грабна пистолета и да се прицеля в гумите. Ала полицаите скочиха върху мен. Не ги бях броил. Бяха четирима или петима. Нахвърлиха ми се и отново ме събориха на земята.

Започнах да се съпротивлявам и усетих нещо остро да ме мушка в бъбрека — вероятно полицейска палка. Това обаче не ме накара да спра.

— Зеленият фургон! — извиках.

Зелени фургони — колкото щеш. Усетих как извиват ръцете зад гърба ми.

— Моля ви — можех да доловя лудия страх в собствения си глас и се помъчих да го укротя, — трябва да ги спрете!

Ала думите ми не предизвикаха никакъв ефект. Фургонът бе изчезнал.

Затворих очи и се опитах да повикам обратно в паметта си онази частица от секундата. Защото онова, което зърнах в задната част на фургона — или което си мислех, че виждам — точно преди вратите на автомобила да се затворят и да го погълнат, бе момиче с дълга руса коса.

Десета глава

Два часа по-късно вече се намирах в зловонната килия на „Ке дез’Офевр“ 36.

Полицаите дълго ме разпитваха.

Разказах им всичко с прости думи и ги помолих да повикат Берлеан. Когато им казах да открият Териса Колинс в хотела — тревожех се, че онези, които ме бяха проследили, може да се заинтересуват и от нея — постарах се гласът ми да звучи спокойно, непрекъснато им повтарях номера на фургона, като твърдях, че в задната му част най-вероятно има отвлечен човек.

Отначало ме държаха отвън на улицата, което бе странно, но пак имаше логика. Сложиха ми белезници, до мен неотлъчно стояха двама полицаи — единият ме пазеше от едната страна, а другият от другата. Искаха да им разкажа какво се бе случило. Върнаха ме в кафене „Льо Буси“ на ъгъла. Масата още се търкаляше на паважа. Беше изплескана с кръв. Обясних как бях постъпил. Разбира се, никой не можеше да потвърди, че Белязания е държал пистолет в ръка, твърдях го единствено аз. Бяха откарали мъжа, в когото бях стрелял, с линейка, което според мен означаваше, че е жив.

За кой ли път се примолих:

— Хайде, повикайте капитан Берлеан, той ще ви обясни всичко.

Ако можехте да четете езика на тялото, щяхте да си направите заключението, че полицаите не само че не вярваха на нито една моя дума, но и доста се отегчаваха. Ала човек не може да съди само по езика на тялото. Знаех го, бях го научил с годините. Ченгетата никога не вярват на думите ти, за да могат да изкопчат колкото е възможно повече информация. Уж не ти вярват, но не те и спират и ти говориш ли, говориш, като се мъчиш да докажеш, да обясниш и така бълваш неща, които може би не бива да изговаряш.

— Трябва да откриете фургона — за кой ли път настоявах аз, като повтарях номера му като някакво заклинание.

— Приятелката ми е в „Отел Д’Обюсон“ — казах аз и посочих надолу към „Рю Дофин“, дори им дадох името на Териса и номера на стаята, в която бе отседнала.

Ченгетата само кимаха с глава и в отговор ми задаваха въпроси, които нямаха нищо общо с току-що казаното от мен. Аз им отговарях, а те продължаваха да ме зяпат, сякаш всяка дума, излязла от устата ми, бе чиста измислица.

После отново ме хвърлиха в отвратителната килия. Мисля, че никой не я бе почиствал, откакто бях тук последния път. Дори си казах, че не е чистена от смъртта на Дьо Гол. Тревожех се за Териса. Притеснявах се и за себе си. Бях стрелял в човек в една чужда страна. Това бе напълно доказуемо. Онова, което не можеше да се докаже — което би било трудно, ако не невъзможно да се потвърди — бе моят разказ за случилото се.

Необходимо ли беше да стрелям в копелето?

Несъмнено. Бе насочил пистолет към мен.

Щеше ли да стреля?

Нямаше как да изчакам, за да разбера. Така че аз стрелях пръв. Как щяха да погледнат на това тук, във Франция?

Питах се дали още някой е бил прострелян. Бях видял не една, а няколко линейки. Ами ако някой невинен е пострадал при стрелбата? Всичко се пишеше на мой гръб. Да предположим, че бях тръгнал с Белязания. Сега щях да съм при русокосото момиче. Щях да съм в ужасно положение. Какво ли си мислеше, какво ли чувстваше онова момиче в задната част на фургона; вероятно бе ранено, ако се съдеше по петната кръв, открити на мястото, където е бил убит баща му.

Дали е била свидетел на убийството на баща си? Стоп! Да не избързваме толкова.

— Предлагам следващия път да си наемеш личен екскурзовод. Много станаха туристите, които искат да разгледат Париж сами и попадат в беда.

Беше Берлеан.

— Във фургона зърнах едно русокосо момиче — казах.

— Чух за това.

— При това зарязах Териса в хотела.

— Пет минути по-късно тя също излезе.

Стоях зад стъклената врата и чаках да я отключи. Но той не го направи. Замислих се върху последните му думи и попитах:

— Проследили сте ни, така ли?

— Не разполагам с достатъчно хора, за да следя и двама ви — отвърна той. — Отговори ми: разбра ли нещо от разказа й за злополуката с автомобила?

— Откъде…? — Стана ми ясно. — Подслушвали сте стаята й?

Берлеан кимна с глава.

— Не си падаш по действията.

— Много смешно.

— Или сърцераздирателно — продължи той. — Та какво разбра от разказа й?

— Какво имаш предвид? Думите ти звучат ужасяващо.

— Повярва ли й?

— Разбира се. Кой би измислил подобна лъжа?

По лицето му премина сянка.

— Нима искаш да ми кажеш, че си го е измислила?

— Не, всичко би могло да се провери. Мириям Колинс, седемгодишна, загинала в катастрофа на шосе А40 в Лондон. Териса е била тежко ранена. Ще изпратя всички сведения за проверка.

— Защо? Станало е преди десет години. Едва ли има нещо общо с нашия случай.

Той не отговори. Само намести с пръст очилата на носа си. Чувствах се като музеен експонат зад плексигласовата преграда на килията.

— Предполагам, че колегите ти са те осветлили по въпроса какво се случи на местопроизшествието? — рекох аз.

— Да.

— Момчета, трябва да откриете зеления фургон.

— Вече го открихме — отвърна Берлеан.

Приближих се още малко към плексигласовата врата.

— Бил е нает — уточни Берлеан. — Открихме го празен на международното летище „Шарл дьо Гол“.

— С кредитна карта ли са го наели?

— Да, под фалшиво име.

— Ще трябва да преустановите всички полети извън страната.

— От най-голямото летище? — намръщи се Берлеан. — Нещо друго да спрем?

— Исках да кажа…

— Минаха два часа. Ако са искали да отлетят, вече са заминали.

В стаята влезе едно ченге, подаде лист хартия на Берлеан и излезе. Берлеан го огледа.

— Какво е това? — попитах.

— Менюто за вечеря. Приготвят храната ни в ресторант.

Не обърнах внимание на плоската му шега и казах:

— Сам знаеш, че това не е съвпадение. Във фургона зърнах русокосо момиче.

Той продължи да чете написаното върху листа.

— Вече го спомена.

— Може да е била дъщерята на Колинс.

— Едва ли — отвърна Берлеан.

Аз чаках.

— Свързахме се с жена му — уведоми ме Берлеан. — С Карън Тауър. С нея всичко е наред. Дори не знаеше, че мъжът й е в Париж.

— Къде мислеше, че е?

— Още не знам всички подробности. Сега живеят в Лондон. Информацията идва от Скотланд Ярд. Очевидно са срещнали трудности при бракосъчетанието.

— А дъщерята?

— Ами, там е работата — отвърна Берлеан. — Нямат дъщеря. Двамата имат момченце на четири години. Живо и здраво е и се намира у дома при майка си.

Опитах се да възприема последната информация.

— ДНК анализът неоспоримо доказва, че кръвта принадлежи на дъщерята на Рик Колинс — захванах аз.

— Така е.

— И няма никакво съмнение?

— Няма.

— А дългият рус косъм е бил слепнал с капката кръв? — попитах.

— Да.

— Значи Рик Колинс има дъщеря с дълга руса коса — изрекох аз повече на себе си, отколкото на него. Не ми отне много време да измисля друг сценарий. Може би защото се намирах във Франция, страната на извънбрачната любов. Дори бившият президент си имаше любовница, нали така? — Още едно семейство? — предположих аз.

Разбира се, не се случваше единствено с французите. Ами онзи нюйоркски политик, когото хванаха да кара автомобила си пиян към второто си семейство? Не един мъж си има любовница, от която му се е родило дете. Като добавим и казаното от Берлеан относно брачните затруднения между Рик Колинс и Карън Тауър, картината става пълна. Разбира се, имаше и още дупки за запълване, като например защо Колинс се е обадил на Териса, първата си жена, за да й каже, че трябва на всяка цена да дойде в Париж.

Залових се да обяснявам теорията си на Берлеан, ала като видях, че не я слуша с внимание, млъкнах.

— Какво пропускам? — попитах.

Мобилният му телефон забръмча. Берлеан отново заговори на френски, като ме остави в пълно неведение. Като се прибера, ще трябва да се снабдя със записи на уроци по френски език или да взема някои други мерки. Той свърши да говори, бързо отключи вратата на килията и ми махна с ръка да изляза. Подчиних се. Той с бърза крачка тръгна надолу по коридора.

— Берлеан?

— Хайде. Трябва да ти покажа нещо.

Върнахме се в стаята, на която пишеше „Група Берлеан“. Льофевр беше вътре. Той ме погледна така, сякаш току-що се бях пръкнал от задника на най-злия му враг. Нагласяваше новия монитор на компютъра — плосък и може би седемдесет и пет сантиметра широк.

— Какво става? — попитах аз.

Берлеан седна пред клавиатурата. Льофевр се отдръпна. В стаята имаше още две ченгета. Те също се бяха дръпнали до стената. Берлеан погледна монитора, после сведе очи към клавиатурата. Намръщи се. На бюрото му имаше поставка за салфетки. Той измъкна една и започна да бърше клавиатурата.

Льофевр каза нещо на френски, което ми прозвуча като жалба.

Берлеан изстреля нещо в отговор, като сочеше към клавиатурата. Щом свърши с бърсането, той започна да пише.

— Русото момиче във фургона — обърна се Берлеан към мен. — На каква възраст ти се стори?

— Не мога да кажа.

— Помисли си.

Напрегнах се, поклатих глава.

— Зърнах само дълга руса коса.

— Седни — покани ме той.

Придърпах един стол. Той отвори електронната си поща и повика някакъв файл.

— Чакам още видеоматериали — каза. — Но тук се вижда най-ясно.

— Какво е това?

— Наблюдателна камера от летище „Дьо Гол“.

На монитора се появи цветна фотография — очаквах да видя нещо размазано в черно и бяло, ала образът бе ясен. Безброй много автомобили — аха!, виждаше се паркингът — и много народ. Присвих очи.

Берлеан посочи горе вдясно.

— Те ли са?

За жалост камерата беше твърде далече и предметите не се виждаха добре. На изображението имаше трима мъже. Единият си прикриваше лицето с нещо бяло, вероятно риза, и кръвта не се виждаше. Белязания.

Кимнах с глава.

С тях беше и русокосото момиче, но аз чак сега схванах въпроса. От този ъгъл — откъм гърба — не можех да отгатна възрастта му, ала със сигурност не беше нито на седем, нито дори на десет или дванайсет, освен ако не бе израснало много на височина. Беше девойка. По дрехите изглеждаше на не повече от деветнайсет, много млада, но едва ли бе възможно да се каже със сигурност.

Русокосата вървеше между двамината яки мъже. Белязания се виждаше далеч вдясно.

— Това са те — казах, после додадох: — За каква възраст говорим при девойката? Седем или осем. Русата коса, предполагам. Тя ме заблуди. Реагирах по-буйно от необходимото.

— Не съм толкова сигурен.

Погледнах към Берлеан. Той свали очилата си, постави ги на масата и затърка лицето си с две ръце. Излая нещо на френски. Тримата полицаи, включително Льофевр, излязоха от стаята. Останахме сами.

— Какво, по дяволите, става? — попитах.

Той спря да търка лицето си и ме погледна.

— Нали знаеш, че никой в кафенето не е забелязал мъжа до теб да държи пистолет?

— Разбира се, че не са видели. Криеше го под масата.

— Повечето хора в твоето положение биха вдигнали безропотно ръце и тихо биха тръгнали към фургона. Нямаше дори да им хрумне да разбият физиономията на човека с масата, да грабнат оръжието му и да застрелят съучастника му по средата на булеварда.

Чаках да продължи. Но когато не го направи, рекох:

— Какво да кажа? Аз съм губещият.

— Мъжът, в когото стреля — не е бил въоръжен.

— Но в мига на стрелбата беше. Придружителите му грабнаха пистолета, преди да избягат. Знаеш го, Берлеан. Сигурен си, че не си измислям.

Седяхме и мълчахме. Берлеан се взираше в монитора.

— Какво чакаме?

— Видеоматериалът — отвърна той.

— На какво?

— На русокосото момиче.

— Защо?

Той не отговори. Изминаха още пет минути. Аз го обсипвах с въпроси. Берлеан ги пропускаше покрай ушите си. Най-после се чу звън и на екрана се появи много кратко видео от паркинга. Той натисна копчето и се облегна назад.

Сега виждахме по-ясно русокосото момиче. Тя наистина нямаше двайсет години — беше може би на шестнайсет или седемнайсет. Имаше дълга руса коса. Бе заснета от доста голямо разстояние и чертите й не можеха да се видят отблизо, но в нея имаше нещо познато — в стойката на главата й, в изправената походка, в съвършената осанка…

— Направихме предварителен ДНК анализ на петното кръв и русия косъм — каза Берлеан.

Температурата в стаята сякаш падна с десет градуса. С мъка откъснах очи от монитора и го погледнах.

— Не само че е негова дъщеря — уведоми ме Берлеан и посочи изображението на монитора. — Тя е дъщеря и на Териса Колинс.

Единайсета глава

Мина доста време, преди да дойда на себе си.

— Ти каза, че анализът е предварителен.

Берлеан кимна с глава.

— Окончателните ДНК анализи ще отнемат още няколко часа.

— Значи може и да грешиш.

— Едва ли.

— Но е възможно, нали?

— Така е. Имах един случай, при който задържахме заподозрян въз основа на предварителен анализ като този. Оказа се обаче, че не е той, а брат му. Спомням си и един случай за бащинство, в който жената съдеше любовника си. Мъжът твърдеше, че детето не е от него. Предварителният ДНК анализ не показа нищо, но при по-внимателен прочит се оказа, че баща на детето е бащата на любовника.

Замислих се.

— Териса Колинс има ли сестри? — попита Берлеан.

— Не знам.

Берлеан се намуси.

— Какво има? — попитах.

— Отношенията между двама ви са наистина специални.

Пропуснах забележката покрай ушите си.

— Сега какво?

— Трябва да позвъниш на Териса Колинс — каза Берлеан. — За да я поразпитаме още малко.

— Защо вие не й позвъните?

— Опитахме се. Не вдига телефона си.

Той ми върна мобилния. Включих го. Едно пропуснато обаждане. Не натиснах веднага бутона, за да разбера кой ме е търсил. Имаше нещо като ненужна поща, надписът гласеше: „Когато Пеги Лий пееше: «Това ли е всичко?», имаше предвид змията в гащите ти ли? Твоята малка Пиш-Пиш търси виагра на 86BR22.com“.

Берлеан го прочете над рамото ми.

— Какво означава това?

— Едно от старите ми гаджета.

— Отвръща на твоя отколешна молба — каза Берлеан. — Очарователно.

Набрах номера на Териса. Сигналът прозвуча няколко пъти, после се включи гласовата поща. Оставих й съобщение и затворих телефона.

— А сега?

— Знаеш ли как се проследява местонахождението на мобилен телефон? — попита Берлеан.

— Знам.

— Тогава вероятно ти е известно, че докато мобилният е включен, дори да не се води разговор по него, можем да засечем координатите му и да разберем къде се намира притежателят му.

— Известно ми е.

— Така че, нямахме никакви притеснения относно местонахождението на госпожица Колинс. Разполагаме с подобна технология. Ала преди около час тя изключи телефона си.

— Може би батерията й се е изтощила — предположих аз.

Берлеан свъсено ме погледна.

— А може би просто се е нуждаела от време. Сигурно й е било много трудно да ми разкаже за автомобилната злополука.

— Значи какво? Изключила е телефона си, за да избяга от спомените?

— Точно така.

— Вместо просто да изключи звънеца — продължи той, — госпожица Колинс си е изключила телефона?

— Не ти се вярва, така ли?

— Моля те. Все още можем да проследим обажданията й и да разберем на кого е звъняла и кой й е звънял. Преди около час госпожица Колинс е получила единственото обаждане за деня.

— От?

— Не мога да кажа. Номерът ни запрати чак в Унгария, в някакъв уебсайт, а после изгубихме следата. Обаждането траеше само две минути. След това тя изключи телефона. По същото време се е намирала в Музея на Роден. Нямаме представа къде е в момента.

Не казах нищо.

— Какво ти се върти в главата?

— Относно Роден ли? Харесвам неговия „Мислител“13.

— Ще ме убиеш, Майрън. Наистина ли ти харесва?

— Ще ме задържиш ли?

— Паспортът ти е у мен. Може да си тръгнеш, но, моля те, остани в хотела си.

— Където ще можеш да ме подслушваш — забелязах аз.

— Приеми го, както щеш — каза Берлеан. — Ако имаш късмет, може и да разбера това-онова.

Процедурата по освобождаването ми отне двайсетина минути. Тръгнах надолу по „Ке дез’Офевр“ в посока на „Понт Ньоф“. Питах се колко ли време ще отнеме. Имаше, разбира се, вероятност да съм поставен под наблюдение от Берлеан, ала според мен бе малко вероятно.

Отпред видях автомобил с номер 97 CS 33.

Ако това беше код, нещата, разбира се, щяха да са съвсем прости. Странното съобщение съдържаше номер 86 BR 22. Трябваше само да добавя по една единица към всяка цифра. Осмицата става деветка. „В“ се превръща в „С“. Когато се приближих, от стъклото до шофьорското място се плъзна лист хартия и падна на земята. Бележката бе прикрепена към монета, за да не я отвее вятърът.

Въздъхнах. Първо простият код, а сега и това. Толкова ниско ли е паднал Джеймс Бонд?

Вдигнах бележката от земята.

Така и направих. Колата потегли заедно с мобилния ми, който бе включен. Нека сега го проследят. Свих вдясно. На указания адрес се издигаше сградата на „Луи Вюитон“14, онази със стъкления купол на покрива. Универмагът „Кендзо“ се намираше на най-долния етаж и още щом отворих вратата, се почувствах не на място. Влязох в стъкления асансьор и разбрах, че на петия етаж е разположен ресторант на име „Конг“.

Когато асансьорът спря, на вратата ме посрещна служителка, облечена в черно. Беше висока над метър и осемдесет, носеше много тясна и впита черна рокля; на ширина жената бе колкото шнура на нощната ми лампа.

— Господин Болитар? — попита тя.

— Аз съм.

— Оттук.

Тя ме поведе нагоре по стълбите, които излъчваха флуоресцентна зелена светлина и стигаха до стъкления купол. Бих могъл да нарека ресторант „Конг“ ултрамодерен, ала той далеч надхвърляше това определение — приличаше на постмодерно ултрасъвременно заведение. Декорът бе в стил футуристична гейша. От плазмените телевизионни монитори ми намигаха безупречни азиатки. Столовете бяха изработени от акрилна гума — бяха прозрачни, с отпечатани върху тях лица на красиви жени със странни прически. Лицата сияеха, сякаш зад всеки отпечатък светеше електрическа крушка. От тях се излъчваше нещо зловещо.

Над главата ми висеше огромен гоблен, на който бе изобразена гейша. Клиентите също бяха накипрени, ами да, като служителката до асансьора — в модно черно облекло. Но онова, което привличаше клиентелата, което събираше хората на това място, бе убийственият изглед към Сена — почти същият като гледката, откриваща се от покрива на полицейското управление. А там, на предната маса, откъдето Париж се виждаше най-добре, седеше Уин.

— Поръчах ти „Фоа гра“15 — рече той.

— Скоро старият ни номер ще стане известен.

— Но още никой не го е разгадал.

Настаних се на стола срещу него.

— Това място ми изглежда доста познато.

— Виждал си го в един френски филм с Франсоа Клузе и Кристин Скот Томас16 — каза Уин. — Седяха на същата тази маса.

— Кристин Скот Томас във френски филм?

— Дълги години е живяла тук и свободно говори френски.

Уин е наясно с неща от този род и аз не знам откъде.

— Както и да е — продължи той. — Вероятно тази е причината, поради която ресторантът ни причинява усещане за „дежавю“17, ако искаме да си останем в обсега на френския език.

Поклатих глава.

— Не гледам френски филми.

— Или — дълбоко въздъхна Уин — може би си си спомнил как Сара Джесика Паркър седна да се нахрани тук в последната серия на „Сексът и градът“.

— Бинго! — зарадвах се аз.

Специалитетът „Фоа гра“, или „гъши дроб“ за непосветените, пристигна. Умирах от глад и започнах. Наясно съм, че активистите от организацията за защита на животните ще ме разпънат на кръст, но не мога да не си го призная. Обожавам „Фоа гра“. Уин беше налял от червеното вино. Отпих от чашата си. Не съм специалист, ала имаше вкус на грозде, изстискано от самия Бакхус18.

— Предполагам, че вече знаеш тайната на Териса — каза Уин.

Кимнах с глава.

— Предупредих те, че е необикновена.

— Как си я научил?

— Не беше много трудно — отвърна Уин.

— Ще те питам другояче. Защо ти е трябвало да я знаеш?

— Преди девет години ти избяга с нея — напомни ми Уин.

— И?

— Дори не ми каза, че тръгваш.

— Отново питам: и?

— Тогава беше уязвим и аз направих някои проучвания.

— Не ти е било работа да го правиш — забелязах аз.

— Вероятно си прав.

Продължихме да се храним.

— Кога пристигна? — попитах.

— След като се обади, Есперанца ми позвъни. Направих обратен завой със самолета и тръгнах насам. Щом пристигнах в хотела ти, тъкмо те бяха арестували. Обадих се тук-там.

— Къде е Териса?

Предполагах, че именно Уин й се бе обадил и я бе изкарал от равновесие.

— Много скоро ще се срещнем с нея. Напълни ми чашата.

Напълних я. Той събра връхчетата на пръстите си и не каза нищо. Винаги заемаше тази поза. В нея аз изглеждах смехотворно. Но на него, с тези лакирани нокти, му отиваше някак си. Като видя пълната си чаша, одобрително възкликна:

— Ха така!

— Добър резултат.

— Какво знаеш за автомобилната катастрофа? — попита той.

— Само онова, което току-що споделих с теб.

— Териса не е видяла тялото — каза Уин. — Доста любопитен факт.

— Две седмици е била в безсъзнание. Трупът е трябвало да бъде погребан.

— И все пак — размърда пръсти Уин. — Нали бившият й, който вече е мъртъв, й е казал, че онова, което ще й признае, ще промени всичко?

И аз си го бях помислил. Сетих се за странния тон на гласа му, за паниката му.

— Трябва да има някакво друго обяснение. Както вече казах, ДНК анализите са предварителни.

— Сигурно си наясно, че ченгетата те освобождават с надеждата да ги отведеш при Териса.

— Знам.

— Но това няма да стане — забеляза Уин.

— И това ми е ясно.

— И така, каква ще е следващата ни стъпка? — попита той.

Въпросът му ме изненада.

— Нали няма да ме уговаряш да спра да й помагам?

— Каква полза, ако го направя?

— Вероятно никаква.

— Тогава можем да се позабавляваме — предложи Уин. — Има и още една важна причина, поради която можем да продължим търсенето.

— И каква е тя?

— После ще ти кажа. А сега накъде, приятелю?

— Не знам със сигурност. Бих искал да разпитам жената на Рик Колинс — тя живее в Лондон — ала Берлеан задържа паспорта ми.

Мобилният на Уин изчурулика. Той го вдигна и изстреля:

— Казвай.

Мразя това му обръщение. Затвори телефона.

— Значи в Лондон.

— Само ти казах…

Уин стана от мястото си.

— В мазето на тази сграда има тунел. Той води до съседната сграда — на Самаряните. Там ме чака кола. Самолетът ми се намира на малко летище близо до Версай. Териса е там. Приготвил съм лични документи и за двама ви. Побързай, моля те.

— Какво се е случило?

— Това е важната причина, поради която държа да продължим търсенето. Мъжът, срещу когото стреля само преди няколко часа, е издъхнал. Полицията те издирва за убийство. Според мен трябва да се задействаме, за да изчистим името ти.

Дванайсета глава

Когато съобщих на Териса за ДНК анализа, очаквах друга реакция.

Двамата седяхме в салона на самолета на Уин — боинг за бизнес полети, който наскоро бе купил от някакъв рап певец. Креслата бяха широки, кожени. В салона имаше широкоекранен телевизор, диван, подът бе покрит с плюш, а стените бяха декорирани с дърво. В задната си част самолетът разполагаше с трапезария и отделна спалня.

Ако още не сте разбрали, Уин е състоятелен.

Спечели парите си по най-старомодния начин: наследи ги. Семейството му притежаваше инвеститорски фонд, един от водещите на Уолстрийт, а Уин бе взел милиардите им и ги бе умножил.

„Обслужващата полета“ — поставям го в кавички, тъй като уменията й по безопасност при пътуване със самолет ми изглеждаха твърде съмнителни — бе потресаваща азиатка, млада и, доколкото познавах Уин, вероятно доста гъвкава. На табелката с името й бе написано „МИЙ“. Сякаш бе извадена от реклама на „Пан Ам“ от 1968 година — строг костюм, бухнала блузка в подходящ цвят, дори същата плоска шапчица без козирка.

Докато заемахме местата си, Уин рече:

— Шапчицата.

— Да — отвърнах. — Дава завършен вид на картинката.

— Харесва ми да я гледам с тази шапчица и държа да я носи по време на целия полет.

— Моля те, не навлизай в повече подробности — заявих аз.

Уин се ухили.

— Казва се Мий.

— Прочетох на табелката.

— Не става въпрос за теб, Майрън, а за Мий. Харесва ми да получавам чувствено познание в компанията на Мий.

Погледнах го, без да казвам нищо.

— Аз и Мий ще се оттеглим в задната част, така че двамата с Териса ще останете насаме.

— В задната част ще рече в спалнята, така ли?

Уин ме тупна по гърба.

— Погрижи се за себе си, Майрън. А пък аз ще се погрижа за Мий.

— Престани, моля те.

Настаних се зад него. И Териса беше тук. Разказах й за нападението срещу мен и за последвалата престрелка и тя видимо се разтревожи. Когато започнах да й говоря за ДНК анализа, от който излиза, че тъкмо тя е майката на русокосото момиче — като отначало използвах думи като „предварителен“ и „непълен“ — тя ме стресна.

Направо ме попита.

— Искаш да кажеш, че според кръвните анализи бих могла да съм майката на момичето, така ли?

Всъщност предварителният ДНК анализ показа, че тъкмо тя е майка на момичето, но може би не биваше да й го заявявам така, направо. Затова отвърнах простичко:

— Да.

Думите ми сякаш не достигнаха до съзнанието й. Териса присви очи, сякаш не чу добре. В погледа й усетих леко потрепване. И това бе всичко.

— Но как е възможно?

Не казах нищо, само леко свих рамене.

Никога не подценявайте силата на отричането. Териса се отърси от неприятното усещане и ме заля с най-различни въпроси като същинска репортерка. Казах й всичко, което ми бе известно. Дишането й се учести. Стараеше се да се държи, толкова много се мъчеше, че устните й затрепериха.

Но сълзи нямаше.

Искаше ми се да протегна ръка и да я докосна, без да знам защо. Така че зачаках. Нито аз, нито тя го изрече на глас, сякаш самите думи можеха да избухнат и да разкъсат тънката обвивка на надеждата. Но тя бе тук, очевидната истина бе между нас, ала и двамата се стараехме да не я забелязваме.

Някои от въпросите на Териса бяха доста целенасочени; очевидно бе гневна от факта, че бившият й съпруг Рик се бе озовал на това място, като не й бе оставил никаква надежда. Накрая се облегна назад, прехапа долната си устна и затвори очи.

— И сега къде отиваме? — попита тя.

— В Лондон. Мислех си, че може би трябва да поговорим със съпругата на Рик.

— Карън.

— Познаваш ли я?

— Да, познавах я. — Тя ме погледна. — Нали помниш като ти казах, че когато стана злополуката, тъкмо отивах да оставя Мириям у приятелка?

— Да. — После додадох: — Карън Тауър ли бе приятелката ти?

Тя кимна с глава.

Самолетът се бе вдигнал във въздуха. Пилотът съобщи височината, на която ще пътуваме. Имах още стотици въпроси, ала Териса затвори очи. Зачаках.

— Майрън?

— Да.

— Не го споменаваме. Още не. И двамата знаем, че е тук, с нас. Но не го казваме на глас, нали?

— Така е.

Тя отвори очи и погледна встрани. Аз разбрах. Беше твърде болезнено, бе още твърде рано дори да се погледнем в очите. Сякаш по поръчка, Уин отвори вратата на спалнята. Мий, стюардесата, бе с шапчицата на главата си и с всичко останало, както си му бе редът. Уин също бе облечен в костюма си и ми махна с ръка да отида при него в спалнята.

— Харесвам тази шапчица — рече той.

— Вече ми го каза.

— На Мий й отива.

Погледнах го. Той ме отведе в спалнята и затвори вратата. По стените на стаята имаше петнисти тапети като кожата на тигър, а леглото бе покрито със завивка тип „зеброва кожа“. Хвърлих поглед към Уин.

— Изложил си на показ Елвиса в себе си, а?

— Декорацията е останала от рапъра.

— Какво искаш?

Уин посочи към телевизора.

— Гледах те как разговаряш с нея.

Вдигнах поглед. На екрана видях Териса да седи на мястото си.

— Така разбрах, че е време да се намеся.

Той отвори едно чекмедже и бръкна в него.

— Ето тук.

Беше мобилен телефон.

— Номерът ти е активиран — ще получаваш всички обаждания, ала ще си неоткриваем. А ако се опитат да те проследят, ще се озоват някъде в югозападната част на Унгария. Между другото, капитан Берлеан ти е оставил съобщение.

— Безопасно ли ще е да му се обадя?

Уин се намръщи:

— Коя част от думата „неоткриваем“ те смущава?

Берлеан вдигна още на първото позвъняване.

— Колегите ми искат да те задържат.

— Е, чаровно момче съм, нали?

— Това им казах и аз, ала те не са много сигурни, че чарът ти ще излезе по-силен коз от убийството.

— Но чарът е тъй рядко срещано качество! — И додадох: — Казах ти, Берлеан. Беше самозащита.

— Каза ми, така е. А ние имаме съдилища и адвокати, както и следователи, които също биха стигнали до това заключение.

— Ала аз нямам време за губене.

— Значи няма да ми кажеш къде си?

— Няма.

— Според мен, ресторант „Конг“ е само за туристи — заяви той. — Следващия път ще те заведа в онова малко бистро до „Сен Мишел“, в което сервират само „Фоа гра“. Ще ти хареса.

— Следващия път — обещах аз.

— Все още ли се намираш под моя юрисдикция?

— Вече не.

— Жалко. Ще ми направиш ли една услуга?

— Разбира се — отвърнах.

— Можеш ли да разглеждаш фотографии на новия си мобилен телефон?

Погледнах към Уин. Той кимна с глава. Отговорих, че мога.

— Докато разговаряме, ще ти изпратя една снимка. Моля те да ми кажеш дали познаваш човека на нея.

Подадох телефона на Уин. Той натисна едно копче и откри фотографията. Разгледах я внимателно и тутакси разбрах.

— Вероятно е той — казах.

— Мъжът, когото удари с масата ли?

— Да.

— Сигурен ли си?

— Казах „вероятно“.

— Трябва да си сигурен.

Отново се загледах в снимката, този път по-дълго.

— Мисля, че снимката е стара. Мъжът, когото днес ударих, е поне с десет години по-възрастен от мъжа на фотографията. Външно е променен — бръсната глава, различна форма на носа. Но като цяло мога да кажа, че съм сигурен.

Мълчание.

— Берлеан?

— Наистина бих искал да се върнеш в Париж.

Не ми хареса начина, по който произнесе фразата.

— Не, съжалявам, но не мога — отговорих.

Отново мълчание.

— Кой е той? — попитах.

— Не можеш да се справиш сам — отвърна той.

Погледнах към Уин и рекох:

— Ще ми помогнат.

— Едва ли ще ти е достатъчно.

— Не си първият, който ни подценява.

— Знам с кого си. Познавам състоянието и репутацията му. Не са достатъчни. Може и да си добър в издирването на хора, може да помагаш на спортистите, когато си имат работа със закона, но няма как да се справиш с това.

— Ако не бях толкова печен — казах му, — щях още тук да пукна от страх.

— Ако не беше такъв инат, щеше да се вслушаш в думите ми. Пази се, Майрън. Дръж връзка с мен. — И прекъсна разговора.

Обърнах се към Уин.

— Не можем ли да препратим снимката на някого, който би могъл да ни каже кой е този мъж?

— Имам договор с Интерпол — рече Уин.

Ала не гледаше в мен. Бе впил очи някъде над рамото ми. Обърнах се. Той отново се взираше в телевизионния екран.

Териса още седеше там, ала решителността й се бе изпарила. Беше навела глава и хлипаше. Опитах се да разбера думите й, ала те бяха изкривени от риданията й. Уин взе дистанционното и увеличи звука. Териса повтаряше едно и също и когато се свлече от дивана, вече можех да различа думите й.

— Моля те — умоляваше висшите сили Териса. — Моля те, нека да е жива.

Тринайсета глава

Когато пристигнахме в хотел „Клариджис“ в Лондон, беше вече късно. Уин бе резервирал луксозен апартамент. Той разполагаше с просторна всекидневна и три огромни спални, всички с двойни легла с балдахин и с онези чудни мраморни вани с душове, от които водата те облива целия като тропически дъжд.

Отворихме френските прозорци. От терасата се откриваше великолепен изглед към покривите на Лондон, но, честно казано, беше ми писнало от красиви гледки. Териса се движеше сковано като мъртва. Но настроението й се промени и сега се бе превърнала в жена, която се вълнува. Беше несъмнено поразена, ала в същото време и обнадеждена. Според мен надеждата я плашеше най-много.

— Искаш ли да се прибереш вътре? — попитах аз.

— Дай ми една минута.

Не бе нужно да съм непременно специалист по езика на тялото, за да ми стане ясно, че всеки неин мускул се бе свил и застинал, сякаш тя се защитаваше от нещо. Стоях до френските прозорци и чаках. Нейната спалня бе в оранжево и синьо. Хвърлих поглед към леглото с балдахина и може би направих грешка, защото в същия миг пожелах да я взема, да я отведа в меката постеля и с часове да я любя.

Добре де, никакво може би. Беше грешка. Но…

Когато си призная на глас нещо подобно, Уин ме нарича непораснало момиченце.

Взирах се в голото й рамо и си спомних деня, в който се върнахме от онзи остров, в който тя пристигна в Ню Джърси и ми помогна, а после се усмихна, наистина се усмихна за първи път, откакто я познавах, и тогава си казах, че бих могъл да се влюбя в нея. Обикновено започвам връзките си като, ами да, като някое момиче, след дълго обмисляне. Но този път идеята ме обсеби, Териса се усмихна и онази нощ двамата се любихме по различен начин, малко по-нежно отпреди, а когато свършихме, аз я целунах по голото рамо, после тя заплака, също за първи път. Усмихна се и заплака за първи път, откакто бе с мен.

Няколко дни по-късно вече я нямаше.

Териса се обърна и ме погледна така, сякаш четеше мислите ми. Най-после двамата влязохме във всекидневната с цилиндричните сводове и чистия дъсчен под. Огънят в камината пращеше. Уин, Териса и моя милост се настанихме в плюшените фотьойли и сдържано обсъдихме бъдещите си действия.

Териса караше направо:

— Трябва да разберем как можем да ексхумираме тялото, положено в гроба на дъщеря ми — ако изобщо има такова.

Заяви го най-спокойно. Нямаше сълзи, нямаше колебание.

— Трябва да се обърнем към юрист — казах аз.

— Към адвокат — поправи ме Уин. — Намираме се в Лондон. Тук не използваме термина „юрист“, Майрън. Казваме „адвокат“.

Хвърлих поглед към него, но се въздържах да му задам въпроса: „А какво ще кажеш вместо «адвокат» да използваме «анален иригатор»? Дали е възприет за ползване в Лондон?“.

— Ще наредя на хората ми да се заемат с това още утре сутринта.

Фирмата „Охрана за дома“ имаше клон в Лондон на „Кързън стрийт“.

— Трябва да започнем да разследваме и катастрофата — напомних аз. — Да се опитаме да получим полицейските протоколи, да поговорим със следователите, такива неща.

Те се съгласиха с мен. Разговорът ни продължи така, сякаш се канехме да рекламираме нова стока, а не се чудехме дали дъщерята на Териса, която бе „загинала“ в катастрофа, не е оживяла. Само като си го помислиш и те обхваща лудост. Уин се зае да звъни по телефона. Научихме, че Карън Тауър, съпругата на Рик Колинс, все още обитава същата къща в Лондон. Двамата с Териса щяхме да наминем сутринта и да поговорим с нея.

Малко по-късно Териса изпи две таблетки валиум, влезе в стаята си и затвори вратата. Уин отвори някакво сандъче. Чувствах се изтощен след всичко преживяно през деня, който завърши с полет до Лондон. Трудно можеше да се повярва, че същата сутрин бях кацнал в Париж. Ала не исках да изляза от стаята. Харесваше ми да си седим с Уин просто така. В чашата в ръката му имаше глътка коняк. Обикновено предпочитах да пийна нещо с шоколад, ала тази вечер се задоволих с минерална вода. Поръчахме да ни донесат и малко сандвичи. Обожавах нормалните неща.

Мий надникна през вратата и се взря в Уин. Той беззвучно изрече: „Не“, като гледаше към нея. Хубавичкото й личице изчезна.

Уин рече:

— Още не ми е дошло времето за Мий.

Поклатих глава.

— Какъв по-точно ти е проблемът с Мий?

— Мий е стюардесата, нали?

— „Обслужваща полета“ — уточни отново терминологията той. — Също като термина „адвокат“.

— Изглежда много млада.

— Почти на двайсет е — засмя се Уин. — Толкова ми се нрави, когато не одобряваш нещо!

— Не съм съдия — забелязах аз.

— Това е добре, защото тъкмо се канех да кажа нещо.

— Относно?

— Относно теб и госпожица Колинс на самолета. Ти, скъпи ми приятелю, гледаш на секса като на акт, изискващ емоционална компонента. Аз — не. За теб самият акт, независимо колко е физически лековат, не е достатъчен. Но аз гледам на него от съвършено различен ъгъл.

— От ъгъл, който обикновено включва различни ракурси на камерата — забелязах аз.

— Това беше добре. Но нека продължа. За мен актът между двама души, които „правят любов“ — използвам твоята терминология, тъй като що се отнася до мен, бих могъл да кажа „чукат се“, „свалят се“ или „се гушкат“ — та за мен този свещен акт е изумителен. Нещо повече — той съдържа в себе си всичко. Всъщност според мен актът е най-добър, най-чист, ако щеш когато е пълен, когато е завършен в самия себе си, когато не е разводнен с някакви си там емоции. Следиш ли мисълта ми?

— Аха — отвърнах.

— Става въпрос за избор. Това е. Ти виждаш нещата по един начин, аз — по друг. Не може да се каже кой е по-добър.

Погледнах го.

— Това ли е гледната ти точка?

— Когато бяхме на самолета, гледах те как разговаряш с Териса.

— Вече ми каза.

— Искаше ти се да я прегърнеш, нали? След като пусна бомбата, дощя ти се да протегнеш ръка и да я утешиш. Тъкмо тази емоционална компонента разисквахме току-що.

— Не те разбирам.

— Когато двамата сте се усамотили на онзи остров, сексът между вас е бил изумителен и чисто физически. Почти не сте се познавали. И все пак тези дни на острова са ви донесли спокойствие и утеха, излекували са ви. А сега, когато в отношенията ви са намесени и чувства, когато ти се ще да смесиш тези чувства с мило поведение като например прегръдка, не ти се удава.

Уин килна глава на една страна и се усмихна:

— Защо ли?

Той имаше право. Защо не протегнах ръка? Нещо повече, защо не можех да го направя?

— Защото щеше да ни нарани — отвърнах.

Уин извърна глава, сякаш думите ми обясняваха всичко. Но не беше така. Знам: мнозина биха заключили, че Уин използва омразата си към жените като самозащита, но аз никога не съм го вярвал. Струваше ми се готов отговор на всичко.

Той погледна часовника си и рече:

— Още едно питие и после ще се оттегля в другата стая, защото — о!, това ще ти хареса — Мий е вече възбудена.

Поклатих глава. Хотелският телефон иззвъня. Уин вдигна слушалката, каза нещо и прекъсна разговора.

— Много ли си уморен? — попита ме той.

— Защо, какво има?

— Полицаят, разследвал катастрофата с колата на Териса, се казва Найджъл Мандърсън, понастоящем пенсионер. Един от хората ми ме уведоми, че в момента се налива в някаква кръчма на „Колдхарбър Лейн“. Та, ако желаеш, можем да го посетим.

— Да тръгваме — съгласих се аз.

Четиринайсета глава

„Колдхарбър Лейн“ е улица в Южен Лондон, дълга около километър — километър и половина, която се слива с „Камбъруел“ в посока Брикстън19. Лимузината ни остави пред доста оживена кръчма, наречена „Слънцата и гълъбите“, която се намираше току в края на „Камбъруел“. Сградата бе триетажна, като последният етаж бе издигнат едва наполовина, сякаш зидарите се бяха уморили и бяха решили — ами, да! — нима ни е нужно по-голямо пространство от това?

Тръгнахме надолу и свихме в една алея. Там имаше хубав дюкян, останал от старото време, и магазин за здравословни храни, който бе още отворен.

— Кварталът е известен с бандите си и дрогата — обясни Уин, сякаш бе екскурзовод. — „Колдхарбър Лейн“ е известна още — забележи! — като „Крекхарбър Лейн“20.

— Известна с бандите си и с дрогата, както и с остроумния си прякор — забелязах аз.

— Какво друго можеш да очакваш от бандити и пласьори на дрога?

Уличката бе тъмна и забутана и аз си мислех, че Били Сайкс и Фейджин21 всеки миг ще се появят до кафявия тухлен зид. Стигнахме до една мръсна кръчма на име „Безгрижният шепот“. Мисълта ми тутакси отскочи към песента на Джордж Майкъл и Ендрю Риджли22 и към известните й стихове, в които съкрушеният донжуан тъжи, задето никога повече няма да може да танцува, тъй като „гузните нозе не усещат ритъма“. Отнесох се далеч в осемдесетте години на XX век. Според мен наименованието нямаше нищо общо с песента, затова пък имаше много общо с любовните авантюри.

Но не беше така.

Отворихме вратата и влязохме — сякаш попаднахме в друго измерение. Навън се плиснаха звуците на щурия класически хит „Нашата кръчма“ заедно с две двойки, здраво прегърнали се един друг, сякаш да запазят равновесие, а не от неизмерима обич. Из въздуха се носеше ароматът на цвъртящи наденички. Подът лепнеше. Всички говореха на висок глас, беше претъпкано с посетители и очевидно дотук не достигаше никакъв закон за забрана на тютюнопушенето на обществени места. Обзалагам се, че на тази улица в сила бяха влезли много малко закони.

Кръчмата бе част от Новата вълна, което ще рече Старата вълна, и се гордееше с това. На широкоекранния телевизор се бе настанило киселото лице на Джъд Нелсън23. Сервитьорките маневрираха сред веселата тълпа — носеха черни рокли, ярко червило, косите им бяха мазни и пригладени назад, а лицата им бяха тебеширенобели като на изпълнителки на кабуки24. На шиите им висяха китари. Предполагаше се, че трябва да приличат на моделите от онзи видеофилм на Робърт Палмър25 „Пристрастен към любовта“, ала тези тук бяха доста по-зрели и не тъй привлекателни. Сякаш видеофилмът е бил заснет отново, но с актьорите от „Златните момичета“.

Безумието свърши, Бананарама26 пристигнаха и запяха как искат да бъдат нашата Венис, ще рече Венера — огънят в нас, нашето желание.

— Думата „Венис“ — каза Уин и ме сръга в ребрата.

— Какво? — викнах през какофонията от шумове.

— Като малък — заобяснява той — мислех, че пеят: „Аз съм твоят пенис“. Това ме смущаваше.

— Благодаря ти, че го сподели с мен.

Уловките може да бяха и от новата вълна на осемдесетте, ала това си оставаше бар за работническата класа, в който мускулести мъже и видели какво ли не жени идваха след трудовия ден и, каквото ще да казвате, бяха заслужили забавленията си. Бе невъзможно да се преструваш на човек, чието място е тук. Макар да носех джинси, не принадлежах към класата на тези хора. А пък Уин дразнеше погледа като парче торта в магазин за здравословна храна.

Постоянните клиенти — някои от които носеха подплънки и тесни кожени вратовръзки, с пригладени назад с брилянтин коси — го гледаха на кръв. Винаги ставаше така. Бяхме наясно с очевидните предразсъдъци и стереотипи и Уин не предизвикваше съчувствие, но още щом го зърнеха, хората го намразваха. Нищо чудно, защото съдим за околните по външния им вид. В лицето на Уин останалите виждаха незаслужено привилегирован човек. Искаше им се да го наранят. През целия му живот все същото. Дори аз не знаех историята на живота му — „произхода“ на Уин, ако прибегнем към лексикона на супергероя — ала боят, който бе изял в детството си, го бе съкрушил напълно. Той не желаеше да се страхува. Никога повече. Затова бе използвал парите и дарбите си и години наред бе упражнявал своите способности. По времето, когато се запознахме в колежа, вече можеше да бъде смъртно опасен.

Уин мина под кръвожадните им погледи, като усмихнато кимаше с глава. Кръчмата бе стара и запусната и приличаше на декор, което я правеше още по автентична. Жените бяха едри и гърдести, а прическите им напомняха на птичи гнезда. Мнозина носеха блузи само с една презрамка като в мюзикъла „Флашданс“. Една от тях му намигна. Няколко зъба в устата й липсваха. В косите си бе заплела тънки панделки, които не допълваха кой знае колко звездния й стил „а la Madonna“, а гримът й сякаш бе нанесен на тъмно в дрешника.

— Виж ти, виж ти — заговори му тя. — Много си хубавичък.

— Да — отвърна Уин. — Хубавец съм си аз.

Когато се приближихме до бара, барманът ни кимна за поздрав. Носеше тениска, на която пишеше: „ФРАНКИ РЕЧЕ ОТПУСНИ СЕ“.

— Две бири — поръчах аз.

Уин поклати глава:

— Имаше предвид две пинти „Лагър“.

Пак тази терминология.

Попитах кой е Найджъл Мандърсън. Барманът не мигна. Знаех, че е безполезно да чакам отговор. Обърнах се към присъстващите и извиках:

— Има ли сред вас човек на име Найджъл Мандърсън?

Мъж с бяла риза с жабо и четвъртити плещи вдигна чашата си. Сякаш бе току-що излязъл от „Спандау Балет“27.

— Наздраве, момчета!

Размазаният глас идваше от единия край на бара. Мандърсън бе обгърнал чашата си с длани, сякаш държеше птиче голишарче, което бе изпаднало от гнездото и се нуждаеше от закрила. Очите му — за щастие, незащитени от тъмни очила — бяха влажни. На носа си имаше паяжина от капиляри — сякаш някой бе стъпил върху паяк и го бе размазал.

— Хубава кръчма — казах.

— Най-щурото място на света, нали? Малък, необработен диамант, който ми напомня за доброто старо време. Ами вие? Кои сте, по дяволите?

Представих му се и го попитах дали си спомня една фатална автомобилна катастрофа отпреди десет години.

Споменах и името Териса Колинс. Ала той ме прекъсна по средата на изречението.

— Не помня — рече.

— Беше известна телевизионна водеща. Детето й загина при инцидента. Било е на седем години.

— Не мога да си спомня.

— Толкова много ли са случаите във вашата практика, в които умират седемгодишни деца?

Извъртя се на стола си и застана с лице към мен.

— Наричаш ме лъжец, така ли?

Знаех, че театралничи, че говори като в пиеса, но в чувствителните ми уши акцентът му прозвуча така, сякаш слушах Дик Ван Дайк28 в мюзикъла „Мери Попинс“. Очаквах всеки миг да ме нарече „гус’ине“.

Казах му в кой район е станала катастрофата и каква марка е бил автомобилът. Чух възклицание и се обърнах наляво. Някой играеше „Спейс Инвейдърс“ на игралната машина.

— Пенсионирах се — каза той.

Залепих се за него — търпеливо повтарях всички подробности, които ми бяха известни. Телевизионният екран бе зад гърба му — признавам, че обичният ми филм, който се въртеше в момента, малко ме разсейваше. „Клуб Закуска“. Не разбирам защо харесвам този филм. Актьорите трябваше да разсмиват публиката — „як атлетичен борец? Ами да, ето го мекотелото Емилио Естевес29! Убедителен и здрав училищен пънкар? Изпълнител Джъд Нелсън!“. Същият онзи Джъд Нелсън. Кой идва след тях? Сякаш, като имаме предвид аналогията със „Златните момичета“, са направили римейк на филм на Мерилин Монро с Беа Артър30 в главната роля. И все пак Нелсън и Естевес ставаха, филмът също ставаше и толкова ми харесваше, че бях научил репликите наизуст.

Не след дълго Найджъл Мандърсън каза:

— Може би си спомням нещичко.

Не беше много убедителен. Изпи питието си и си поръча друго. Загледа се в бармана, който му наливаше и който спря в мига, в който излишната капка докосна лепкавия тезгях пред него.

Погледнах към Уин. Както винаги, по лицето му не можеше да се прочете нищо.

Жената с размазания грим на лицето — не бих могъл да отгатна възрастта й, можеше с един и същи успех да е на петдесет, както и на двайсет и пет, ала аз се спрях на последното — се обърна към Уин:

— Живея наблизо.

Уин й хвърли онзи снизходителен поглед, заради който хората го намразваха.

— Може би дори на същата улица?

— Не — отвърна тя и се разсмя от сърце. Уин си беше чешит. — Обитавам едно мазе.

— Сигурно е божествено — забеляза Уин с тон, обилно напоен със сарказъм.

— О, нищо особено — рече гримираната, без да обръща внимание на тона му. — Но има легло.

Подръпна нагоре розово пембените си чорапи и му намигна:

— Легло — повтори тя, в случай че не е разбрал намека.

— Великолепно.

— Искаш ли да го видиш?

— Госпожо — обърна се с лице към нея Уин, — предпочитам да ми измъкнат семенната течност през катетър.

Още едно намигване.

— Това е префърцунен начин да кажеш „да“ ли?

Обърнах се пак към Мандърсън:

— Можете ли да ми разкажете за катастрофата?

— Всъщност кой си ти?

— Приятел на катастрофиралата.

— Глупости на търкалета.

— Как така?

Той отпи голяма глътка от чашата си. Бананарама свършиха песента си. Последва класическата балада на Дюран Дюран „Спаси молителя“. На бара се възцари тишина. Някой изгаси лампите, а посетителите светнаха с фенерчета и започнаха да се клатят, сякаш бяха на концерт. Найджъл също вдигна фенерчето си.

— Нима трябва да повярвам на думата ти и да приема, че тя те е изпратила?

Във въпроса му имаше логика.

— А дори да е така, какво? Катастрофата е станала… преди колко време, казваш?

Бях го споменал на два пъти.

— Преди десет години.

— И какво иска да узнае чак сега?

Започнах да задавам следващите си въпроси, ала той ме накара да млъкна. Светлините се приглушиха. Всички пееха, че не бива точно сега да казваме молитвата си, а по някаква причина трябва да я отложим за идната сутрин. Сутринта след кое? Хората се клатеха напред-назад от пиенето и пеенето, продължаваха да размахват фенерчетата си във въздуха и аз се изплаших, че с дългите си сплъстени коси те представляват реална опасност от избухване на пожар. По-голямата част от клиентелата, в това число и Найджъл Мандърсън, имаха сълзи в очите си.

Това до никъде нямаше да ни отведе. Хрумна ми да пробвам нещо друго.

— Катастрофата не е станала по начина, който сте описали в рапорта си.

Той бегло ме погледна.

— Сега пък твърдиш, че съм сгрешил, така ли?

— Не, твърдя, че си излъгал и си прикрил истината.

Думите ми го накараха да спре. Наклони фенерчето надолу. Другите сториха същото. Той се огледа, кимна с глава на няколко приятели, като търсеше подкрепата им. Не ми пукаше. Не отлепвах очи от него. Уин вече пресмяташе силите. Знаех, че е въоръжен. Не ми показа оръжието си, а на мен ми бе известно, че в Обединеното кралство трудно се придобива законно право за притежаване на оръжие. Ала Уин носеше поне един брой огнестрелно оръжие в себе си.

Мислех, че няма да му потрябва.

— Разкарай се — изрече той.

— Ако ме лъжеш, ще разбера.

— Десет години по-късно? Пожелавам ти успех! Освен това нямам нищо общо с протокола. Когато пристигнах, вече се бяха погрижили.

— И какво би трябвало да означава това?

— Не бях първият, когото бяха повикали, момченце.

— Кой пристигна пръв?

Той поклати глава:

— Нали твърдиш, че госпожа Колинс те е изпратила?

Внезапно си бе спомнил името й, както и факта, че е била омъжена.

— Да.

— Е, тогава на нея й е известно. Или попитай приятелката й, която се е обадила.

Оставих думите му да минат покрай ушите ми. После попитах:

— Как се казва приятелката й?

— Проклет да съм, ако знам. Виж, ще ти се да въртиш на празни обороти, така ли? Току-що бях подписал рапорта. Повече нищо не ме интересуваше. Прибрах си жалката пенсийка. Вече нищо не могат да ми сторят. Да, спомням си, разбра ли? Отидох на местопроизшествието. Приятелката й беше богато момиче, но не помня името й. Съобщи го на някого по-горе. Един от началниците ми вече бе пристигнал — скапанякът на име Реджиналд Стъбс, ала не си прави труда да му се обаждаш, защото ракът го разяде преди три години, слава на Бога. Отнесоха тялото на малкото момиченце. Откараха майката в болницата. Това е всичко, което знам.

— Ти видя ли момиченцето? — попитах го аз.

Той вдигна очи от чашата си.

— Какво?

— Каза, че са отнесли тялото на малкото момиченце. Ти наистина ли го видя?

— Беше в найлонов чувал, за бога! — отвърна. — Но, съдейки по количеството кръв, нямало е какво толкова да видя, дори да бях надникнал в чувала.

Петнайсета глава

На сутринта двамата с Териса се отправихме към дома на Карън Тауър, а Уин щеше да се срещне с „адвокатите“ си, за да уточнят някои законови положения, като например да проучат протоколите от автомобилната катастрофа и — боже, дори не искам да мисля за това! — да разберат какъв е начинът за ексхумация на трупа на Мириям. Взехме черно лондонско такси, чието обслужване, за разлика от такситата по света, е едно от простите удоволствия в живота. Териса се бе съсредоточила и изглеждаше удивително добре. Бях й разказал за разговора си с Найджъл Мандърсън в кръчмата.

— Според теб жената, която е сигнализирала, е била Карън Тауър, така ли? — попита тя.

— Че кой друг?

Тя кимна с глава, ала не ми отговори. Няколко минути изминаха в мълчание, после Териса се наведе напред и рече:

— Оставете ни на следващата пряка.

Шофьорът се подчини. Тя тръгна надолу по улицата. Бил съм в Лондон само няколко пъти, така че не можех да твърдя, че познавам района, но това не бе адресът на Карън Тауър. Териса застана на ъгъла. Слънцето бе започнало да прежуля. Тя засенчи с длан очите си. Аз чаках.

— Ето тук се случи — каза Териса.

Едва ли имаше по-безлично място от това.

— Не съм идвала оттогава.

Не виждах защо би трябвало да е идвала, но не казах нищо.

— Излязох от тази стръмна улица. Карах твърде бързо. Един камион навлезе в платното, в което карах — посочи с пръст тя. — Опитах се да отбия встрани, но…

Огледах се, сякаш се стараех да зърна някоя дреболия, останала от трагедията преди цяло десетилетие — следи от спирачки или нещо от този род. Нямаше нищо.

Териса тръгна по улицата. Аз я настигнах.

— Домът на Карън — е, да, домът на Рик и Карън, нали така? — се намира долу на колелото вляво — каза тя.

— Как предпочиташ да постъпим?

— Какво имаш предвид?

— Искаш ли аз да отида при нея? — попитах.

— Защо?

— Може би като съм сам, ще измъкна повече информация.

Териса поклати глава:

— Няма. Просто бъди до мен, става ли?

— Става.

Пред къщата на „Роял Кресънт“ се бяха събрали десетина души. Опечалени. Не го бях предвидил. А би трябвало, Рик Колинс бе мъртъв. Ще идват хора да утешават вдовицата и да изкажат съболезнованията си. Териса колебливо застана пред стъпалата пред къщата, но миг след това здраво ме стисна за ръката.

Когато влязохме, Териса се вцепени. Проследих погледа й към кучето — космато коли; разпознах го, тъй като Есперанца имаше същото — свито на кравай върху черджето в ъгъла. Кучето изглеждаше старо и болно и лежеше неподвижно. Териса пусна ръката ми и се наведе да го погали.

— Хей, момиче — прошепна тя. — Това съм аз.

Кучето с огромно усилие размаха опашка. Ала тялото му не помръдна. В очите на Териса се появиха сълзи.

— Това е Кейси — ми каза тя. — Взехме я за Мириям, когато беше на пет години.

Кучето успя да повдигне глава. Близна Териса по ръката. Териса бе коленичила до него.

Очите на Кейси бяха побелели от старчески пердета. Престарялото куче се помъчи да изправи крака под тялото си и да стане. Териса го успокояваше с милувки зад ушите. Кучето извиваше глава, сякаш искаше да надникне в очите й. Териса се придвижи напред, за да го улесни. Моментът бе твърде интимен и за миг ми се стори, че съм най-обикновен натрапник.

— Кейси спеше под леглото на Мириям. Лягаше по корем и се промъкваше отдолу, после се обръщаше така, че изпод кревата стърчеше само главата й. Истински страж.

Докато милваше кучето, Териса неочаквано заплака. Застанах така, че да я предпазя от чуждите погледи и да й дам малко време да си поплаче. След няколко минути Териса дойде на себе си. Пак ме хвана за ръката.

Отправихме се към всекидневната. Петнайсетина души се бяха подредили един след друг и чакаха реда си да изкажат съболезнования.

Шушуканията и любопитните погледи започнаха в мига, в който прекрачихме прага. Не се бях замислял, но Териса бе бившата съпруга на починалия, изчезнала от близо десетилетие, а сега се намираше в дома на настоящата му жена. Езиците започнаха да се въртят на пълни обороти, че как иначе?

Хората направиха път и една жена, облечена в елегантна черна рокля — според мен вдовицата — се приближи към нас. Беше хубаво миньонче и с големите си зелени очи приличаше на кукла. В нея имаше нещо и от Тюзди Уелд31. Не знаех какво да очаквам, ала щом зърна Териса, очите й заблестяха. Лицето на Териса също засия. Двете се усмихнаха тъжно една на друга — това бе усмивка, която дарявате на обичан човек по скръбен повод.

Карън разтвори обятия. Двете се прегърнаха и останаха дълго време така, без да помръднат. За миг се запитах какво трябва да е било тяхното приятелство и си отговорих, че вероятно е било много, много дълбоко.

Когато се откъснаха една от друга, Карън леко кимна с глава. Двете жени излязоха от стаята. Но Териса се обърна към мен и ме улови за ръката, така че трябваше да изляза заедно с тях. Отправихме се към помещението, което англичаните вероятно наричат „гостната стая“, и Карън затвори плъзгащите се врати след себе си. Двете се настаниха една до друга на дивана, сякаш го бяха правили милион пъти и знаеха коя къде ще седне. Нямаше и помен от неудобство.

Териса обърна поглед към мен и каза:

— Това е Майрън.

Протегнах ръка. Карън Тауър я пое в малката си длан.

— Съжалявам за загубата ви — рекох аз.

— Благодаря — отвърна Карън и отново се обърна към Териса. — Това ли е твоят…?

— По-сложно е — отвърна Териса.

Карън кимна с глава.

Посочих с палец зад гърба си.

— Момичета, да ви почакам в съседната стая?

— Не — каза Териса.

Останах на мястото си. Никоя от двете не знаеше какво да каже, но пък аз в никакъв случай нямаше да проговоря пръв. Стоически издържах на напрежението.

Карън мина направо на въпроса:

— Къде беше, Териса?

— На много места.

— Липсваше ми.

— И ти ми липсваше.

Мълчание.

— Исках да ти се обадя — каза Карън. — Да ти обясня. За мен и Рик.

— Щеше да е напразно — отвърна Териса.

— И Рик така каза. Всичко стана постепенно. Ти изчезна. Започнахме да прекарваме времето си заедно, да си правим компания. Измина много време, преди нещата между нас да се променят.

— Не си длъжна да ми обясняваш — каза Териса.

— Да, така е.

Тя не се извиняваше, не очакваше прошка или разбиране. И двете бяха приели фактите.

Териса каза:

— Ще ми се краят да беше по-добър и за двама ви.

— Имаме син, казва се Матю — каза Карън. — На четири години е.

— Чух.

— А как разбра за убийството?

— Бях в Париж — обясни Териса.

Думите й предизвикаха реакция у Карън. Тя запремигва с очи и изправи гръб.

— И през цялото време си била там?

— Не е така.

— Тогава не съм сигурна, че те разбирам.

— Рик ми се обади — каза Териса.

— Кога?

Териса й разказа за спешния си телефонен разговор с Рик. Лицето на Карън, което и без това имаше цвят на мъртвец, пребледня още повече.

— Рик ти е казал да отидеш в Париж?

— Да.

— Какво искаше?

— Надявах се, че ти може да знаеш — каза Териса.

Карън поклати глава.

— Напоследък не споделяхме много. Преминавахме през доста тежък период. Рик се бе оттеглил вътре в себе си. Мислех, че просто е попаднал на сюжет за голям материал. Нали знаеш какъв става?

Териса кимна с глава.

— От колко време се държеше така?

— От три-четири месеца — откакто почина баща му.

Териса се сепна:

— Сам?

— Мислех, че знаеш.

— Не знаех — рече Териса.

— Помина се през зимата. Взел приспивателни.

— Сам се е самоубил?

— Беше болен. Неизлечимо. Дълго го е крил от нас. Рик нямаше представа колко се е влошило положението му. Предполагам, че се е чувствал доста зле и е решил да ускори неизбежния край. Рик изпадна в паника, ала после започна някакво ново разследване. Понякога изчезваше със седмици. Когато го питах къде е бил, ще ми се озъби, следващия миг ще се държи много мило, ала няма да ми каже. Или ще ме излъже нещо.

Териса продължаваше усилията си да се ориентира в обстановката.

— Сам бе толкова сладък — каза тя.

— Всъщност не го познавах много добре — забеляза Карън. — Посещавали сме го един-два пъти, а той беше болен и не можеше да идва у нас.

Териса тежко преглътна и се опита да се върне обратно на въпроса.

— Значи Сам се самоубива, а Рик потъва в работа?

— Нещо такова, да.

— И не иска да ти каже какво разследва?

— Да.

— Не попита ли Марио?

— И той нямаше да каже.

Не попитах кой е Марио. Сметнах, че по-късно Териса ще ме информира.

Териса продължи, като върна лентата назад:

— Имаш ли представа върху какво работеше Рик?

Карън изучаващо я гледаше.

— Добре ли се беше скрила, Териса?

— Доста добре.

— Може да е работил върху това. Да се е опитвал да те открие.

— Нямаше да му отнеме месеци.

— Сигурна ли си?

— Но дори да е така, защо ще го прави?

— Опитвам се да не проявявам ревност в случая — забеляза Карън. — Но според мен, ако се случи нечий баща да се самоубие, това би поставило под съмнение приоритетите на сина.

Териса се намръщи.

— Нима мислиш, че…

Карън сви рамене.

— Едва ли — усъмни се Териса. — Но дори да смяташ, че Рик се е опитвал — знам ли? — да се свърже с мен или да ме върне обратно при себе си, защо ще твърди, че въпросът не търпи отлагане?

Карън се замисли.

— Къде се намираше, когато той ти се обади?

— В едно забутано място в северозападната част на Ангола.

— И щом ти е казал, че не търпи отлагане, ти си захвърлила всичко и ето те тук, така ли?

— Да.

Карън разпери ръце, за да покаже, че това обяснява всичко.

— Не ме излъга, когато настоя да дойда в Париж, Карън.

Карън не беше толкова убедена. Ако преди беше тъжна, сега изглеждаше разнебитена. Териса хвърли поглед към мен. Аз кимнах с глава.

Време беше да минем на въпроса.

— Трябва да те попитаме за автомобилната катастрофа — започна Териса.

Думите й сякаш я уцелиха право в сърцето. Очите й се изцъклиха и загледаха смаяно, нефокусирано. Не бях сигурен за думата „катастрофа“ — дали Карън ще разбере въпроса на Териса. Очевидно го бе разбрала.

— Какво за нея?

— Била си там. Имам предвид на местопроизшествието.

Карън не й отговори.

— Там ли беше?

— Да.

Териса се сепна от отговора й.

— Никога не си го споменавала.

— Защо да ти казвам? Помисли си — кога да го направя? Не сме говорили за онази нощ. Никога. Ти се събуди от комата. Какво трябваше да ти кажа? „Здрасти, как си, бях на местопроизшествието.“

— Разкажи ми какво си спомняш.

— Защо? Има ли някакво значение?

— Разкажи ми.

— Обичам те, Териса. И винаги ще те обичам.

Нещо помежду им се промени. Забелязах го в жестовете й. Може би се стегна физически. Най-добрата й приятелка бе на път да изчезне и на нейно място да се появи съперницата.

— И аз те обичам.

— Не е минал и ден, без да си мисля за теб. Но ти си отиде. Имаше си причини за това, изпитваше твърде голяма болка и така реши. Тръгна си. Изградих живота си с този мъж. Имахме проблеми, но Рик бе целият ми свят. Схващаш ли?

— Разбира се.

— Обичах го. Той бе баща на сина ми. Матю е само на четири години. А някой го лиши от баща.

Териса просто чакаше.

— Сега сме в траур. Справям се някак си. Опитвам се да събера парчетата от разнебитения си живот и да защитя детето си. Така че, съжалявам. Няма да говоря за автомобилна катастрофа, станала преди десет години. Не и на този ден.

Тя се изправи. В думите й имаше логика и все пак нещо в гласа й биеше на кухо.

— И аз се мъча да направя същото — забеляза Териса.

— Какво?

— Опитвам се да защитя детето си.

Карън отново я погледна слисано.

— За какво говориш?

— Какво стана с Мириям? — попита Териса.

Карън я изучаваше с поглед. После се обърна към мен, сякаш търсеше здрав разум в страничния наблюдател. Аз гледах строго.

— Видя ли я онази нощ?

Ала Карън Тауър не отговори. Отвори плъзгащите се врати и се сля с тълпата опечалени.

Шестнайсета глава

Щом Карън излезе от гостната, аз се приближих до писалището.

— Какво правиш?

— Душа — отвърнах.

Писалището беше от махагоново дърво, със златно ножче за отваряне на писма, което се сгъваше надве и се превръщаше в увеличително стъкло. Разрязаните пликове стояха вертикално върху старинни поставки с гнезда. Не се гордея със следващата си постъпка, ала и не си посипвам главата с пепел. Извадих мобилния си телефон. Онзи, който ми бе дал Уин — в него бе вграден доста чувствителен фотоапарат. Започнах да разгръщам писмата и да ги фотографирам.

В пликовете имаше сметки от кредитни карти. Нямах време да прегледам всичките, при това имах нужда само от номерата им. Видях телефонни сметки (това ме интересуваше) и сметки за електричество (това — не). Отварях чекмеджетата и се ровех в тях.

— Какво търсиш? — попита Териса.

— Плик с надпис: „Важната улика е вътре“.

Това щеше да е истинско чудо, разбира се. Да открия нещо за Мириям. Може би снимки. Освен това записах си номерата на сметките, на кредитната карта, телефонните номера. Трябва да изтръгнем някаква информация от тях. Надявах се да открия дневник с датите на насрочени срещи, ала такъв липсваше.

Попаднах на няколко фотографии, на които, както разбирах, бяха снети Карън, Рик и синът им Матю.

— Това ли е Рик? — попитах.

Тя кимна с глава.

Не знаех какво да правя със снимката му. Той имаше величествен нос, воднистосини очи и мръсноруса коса, нещо средно между чуплива и непокорна. Всички правят така — виждаш бившия и го грабваш. Понечих да сторя същото, но изведнъж се спрях. Върнах фотографиите обратно на мястото им и продължих обиска. Нямаше други снимки. Не зърнах фотография на русата му дъщеря, която да е крил с години. Нямаше и стари снимки на Териса.

Обърнах се и видях лаптопа върху шкафа.

— Колко време имаме още? — попитах аз.

— Ще пазя на вратата.

Щракнах върху МАКБУК. Появи се само след секунди. Кликнах на иконката най-долу. На екрана светна календарът му. За миналия месец нямаше нищо. Вдясно в колонката „Неотложни задачи“ имаше само едно напомняне. Там пишеше:

Нямах представа какво може да означава това, ала написаното бе класифицирано като „Много важно“.

— Какво има? — попита Териса.

Изчетох неотложните задачи и я попитах дали знае какво означава написаното. Тя нямаше представа. Времето летеше. Помислих си дали да не изпратя по електронната поща написаното до Есперанца, но това можеше да се забележи. Тогава? Разбира се, Уин имаше няколко анонимни електронни адреса. Изпратих му данните и от календара, и от адресната книжка. Прехвърлих се на Изпрати и после изтрих изпратеното, за да не го види някой.

Не съм ли умен?

Ето ме — ровя се из вещите на мъж, който наскоро е бил убит, докато вдовицата и синът му плачеха в съседната стая. Какъв герой! Може би на излизане трябваше и да забия и един ритник в задницата на добрата стара Кейси?

— Кой е Марио, за когото говорехте? — попитах.

— Марио Контуци — отвърна Териса. — Най-добрият приятел на Рик, помощник-продуцент. Работеха заедно.

Потърсих името му в адресната книжка. Бинго! Вкарах и домашния, и мобилния му телефон в паметта на моя.

Не съм ли наистина умен?

— Знаеш ли къде се намира „Уилшъм стрийт“? — попитах.

— Наблизо е. Марио още ли живее там?

Кимнах с глава и набрах домашния телефонен номер на Марио. Отговори ми мъж със силен американски акцент и когато го чух да казва „Ало?“, затворих.

— Вкъщи си е — казах аз.

Надявам се, че любителите детективи си водят записки.

— Трябва да побързаме.

Отворих файла с електронните снимки. Той съдържаше много фотографии, ала нищо интересно. Не можех да изпратя всичките. Това щеше да ми отнеме часове. Снимките бяха нормални, което ще рече скучни. Карън се усмихва щастливо до мъжа си. Рик също изглежда щастлив. Двамата сияят със сина си на ръце. Тук имаше една особеност — като поставих курсора върху Събитие, снимките започнаха бързо да се изреждат една след друга. Пред погледа ми премина „Раждането на Матю“, „Първият рожден ден“ и някои други. Тези фотографии също бяха скучни до смърт.

Спрях се на една от последните снимки с наименованието „Футболните финали на татко“. Рик и Матю бяха в еднакви екипи на „Манчестър Юнайтед“. Рик бе широко усмихнат и държеше сина си близо до себе си. Пот капеше от челото му. Можех да се обзаложа, че е останал без дъх, но изпитва див възторг. Четиригодишният Матю се бе сгушил в баща си — на ръцете му бяха нахлузили грамадни ръкавици от онези, които носят вратарите — мъчеше се да изглежда сериозен и аз си казах, че това хлапе ще израсне без усмихнатия си баща; помислих си и за Джак — още едно момче, което щеше да расте без баща си — после си спомних за собствения си баща, за това колко много го обичах и как все още имах нужда от него, и затворих файла.

Промъкнахме се към изхода, без да се сбогуваме. Погледнах назад и забелязах малкия Матю, отпуснал се на стола в ъгъла. Беше облечен в черно костюмче.

На четиригодишните не им отиват черни костюми. На четиригодишните им отива да се правят на вратари, сгушени до бащите си.

Марио Контуци отвори входната врата, без да попита кой звъни. Беше слаб и жилав и приличаше на ваймарско ловно куче. Обърна тясната си физиономия към Териса:

— Не ти липсва хладнокръвие.

— И аз се радвам да те видя, Марио.

— Току-що ми позвъни един приятел от дома на Карън. Каза, че си се отбила без покана. Вярно ли е?

— Да.

— Какво си мислиш? — Марио кимна с глава към мен. — И защо мъкнеш този тъпанар със себе си?

— Познавам ли ви? — попитах аз.

Марио носеше от онези плътно прилепнали встрани очила, за които винаги съм смятал, че не са много удобни. Панталоните му бяха от костюм, а бялата му риза бе разкопчана до кръста.

— Нямам време. Моля, напуснете.

— Трябва да поговорим — заяви Териса.

— Вече е късно.

— Какво трябва да означава това?

Той разпери ръце.

— Ти беше тази, която си тръгна, Териса, не помниш ли? Може би си имала причина. Чудесно. Ти си знаеш. Но сега, когато той е мъртъв, ти се е дощяло да си побъбриш, така ли? Не става. Нямам какво да ти кажа.

— Беше много отдавна — забеляза тя.

— Тъй мисля и аз. Рик те чакаше да се върнеш. Известно ли ти е? Цели две години те чакаше. Ти беше разстроена и потисната — всички го разбрахме — ала това не ти попречи да се мотаеш с господин Баскетболна звезда.

— Рик е знаел за него? — попита Териса.

— Разбира се. Мислела си, че душата ти е опустошена, че си твърде уязвима, може би. Не те изпускахме от очи. Рик се надяваше да се върнеш при него. А вместо това ти се заби на някакъв малък остров, за да си правиш оргии с този господинчо.

— Следили сте ме, така ли? — попита Териса.

— Не те изпускахме от очи, да.

— Колко време?

Той не отговори. Внезапно реши да оправи ръкава на ризата си.

— Колко време, Марио?

— Във всеки един момент знаехме къде се намираш. Не казвам, че сме го обсъждали, а и последните шест години ти изкара в онзи център за бежанци, така че не сме те проверявали много често. Но знаехме къде си. Затова съм много изненадан да те видя с този козел, Супернадарения кретен. Мислехме, че си му била шута още преди години.

И отново размаха пръст под носа ми.

— Марио? — рекох аз.

Той ме погледна.

— Ако пак напъхаш пръста си в лицето ми, ще ти го скъся.

— О! Страшилището на класа ме заплашва — забеляза той и върху тясното му лице се разля самодоволна усмивка. — Сякаш съм се върнал в училище.

Тъкмо щях да му дам да разбере, но си казах, че силата тук едва ли ще помогне.

— Имаме някои въпроси към теб — казах.

— И аз трябва да отговоря, така ли? Не разбираш, нали? Тя бе омъжена за най-добрия ми приятел и в един момент забягва с теб на някакъв забутан остров. Знаеш ли как се почувства приятелят ми?

— Зле? — предположих аз.

Това го накара да спре. Отново се обърна към Териса.

— Виж сега, няма да се нахвърля върху теб като войнстващ запъртък, но трябва да знаеш, че мястото ти не е тук. Между Рик и Карън се получи добре. Ти се беше отказала от него.

Погледнах към Териса. Тя полагаше всички усилия да се сдържи.

— Укоряваше ли ме? — попита.

— За какво?

Тя не каза нищо.

Гневът на Марио отмина и той отпусна рамене. Гласът му прозвуча по-кротко.

— Не, Териса, не те е укорявал нито за миг. Не и за това, което ти казах току-що. Но аз те съдех — мисля, че беше задето го остави. Ала той — никога.

Тя мълчеше.

— Трябва да тръгвам — каза Марио. — Ще помогна на Карън за приготовленията.

Приготовления. Сякаш става дума за сватба. Ама че дума!

Териса все още изглеждаше малко замаяна, така че се включих в разговора:

— Имаш ли някакви предположения кой може да го е убил?

— Сега пък какво искаш, Болитар? Да не би да си станал ченге?

— Бяхме в Париж, когато го убиха — поясних аз.

Той се обърна към Териса:

— Срещала си се с Рик?

— Нямах тази възможност.

— Но той ти се е обадил?

— Да.

— По дяволите!

Марио затвори очи. Все още не ни бе поканил да влезем, но аз напирах към вратата и той отстъпи назад. Не знам защо, но очаквах да видя типично ергенско леговище; ала по пода се търкаляха играчки, а в ъгъла бе подпряно детско кенгуру.

— С Грини се оженихме — уведоми Териса той. — Спомняш ли си я?

— Разбира се. Радвам се за теб, Марио.

За миг той се умълча, за да преоцени положението, и се успокои.

— Имаме три хлапета. Непрекъснато си казваме, че трябва да си купим по-голямо жилище, но тук ни харесва. А пък и имотите в Лондон са много скъпи.

Стояхме прави.

— Значи Рик ти позвъни — обърна се Марио към Териса.

— Да.

Той поклати глава.

Тук вече аз се намесих:

— Познаваш ли някого, който би искал да го убие?

— Рик беше един от най-добрите разследващи журналисти в света. Загроби мнозина.

— Кого по-точно?

— Не, не мога да кажа. Все още не разбирам какво общо има това с вас двамата.

Исках да му обясня, ала си дадох сметка, че не разполагаме с достатъчно време.

— Ще ни изтърпиш ли още една минута?

— Да ви изтърпя ли? Нима се мислите за много забавни?

— Моля те, Марио. Важно е — настоя Териса.

— Само защото ти твърдиш, че е важно?

— Познаваш ме — продължи тя. — Знаеш, че щом моля за нещо, значи е важно.

Той се замисли върху думите й.

— Марио?

— Какво те интересува?

— Върху какво работеше Рик? — попита тя.

Той отмести поглед встрани и прехапа устни.

— Преди няколко месеца започна да разследва една благотворителна организация, наречена „Спасете ангелите“.

— И кои са тези ангели?

— Честно казано, не знам. Започват като евангелистка група, класическа организация, защитаваща правото на живот. Обявяват се против клиниките, в които се извършват аборти, планира се майчинство, правят се изследвания със стволови клетки, всичко от този род. Но после изчезват. Рик бе обзет от идеята да научи всичко за тях.

— И какво откри?

— Доколкото ми е известно, не много. Финансирането им бе доста странно. Не успяхме да го проследим. Те бяха против абортите, против работата със стволови клетки и поддържаха осиновяването. Наистина, мислех ги за доста солидна организация. Не ми се щеше да навлизам в спора помежду им в полза на живота или в полза на свободния избор, но според мен и двете страни трябваше да стигнат до съгласие и да заявят, че осиновяването е обещаваща алтернатива. Струва ми се, че накрая го направиха. Вместо да атакува клиниките, организацията започна да работи по въпроса за защитаване на нежеланата бременност и осиновяване на нежеланите бебета.

— И Рик се заинтригува?

— Да.

— Защо?

— Не знам.

— Кое го накара да се занимае с дейността им?

— И на това нямам отговор.

Гласът му се снишаваше все повече.

— Не си ли се замислял?

— Замислих се, когато се върна след погребението на баща си.

Марио обърна поглед към Териса:

— Нали знаеш за Сам?

— Карън ми каза.

— Самоубийство — уточни той.

— Болен ли е бил?

Марио кимна с глава:

— Хореята на Хънтингтън32.

Териса изглеждаше ужасена.

— Сам е страдал от болестта на Хънтингтън?

— Изненада се, нали? Мисля, че го криеше, ала когато състоянието му се влоши, така де, не пожела да премине през мъките, които го очакваха. Избра по-лесния път.

— Но… как… не знаех.

— И Рик не знаеше. Нито пък Сам бе съвсем наясно с болестта си. Разбра го в самия край.

— Но как е възможно?

— Известно ли ти е как протича хореята? — попита Марио.

Тя кимна с глава.

— Бях писала за нея. Наследствена е. Единият от родителите ти трябва да е болен, за да се разболееш и ти. Ако единият от тях е болен, шансът ти да я хванеш, е две към едно.

— Точно така. Бащата на Сам — дядото на Рик — трябва да е бил податлив на болестта, ала е загинал в Нормандия, преди тя да се прояви. Ето защо Сам нямаше представа от какво е болен.

— Рик направи ли си тест? — попита Териса.

— Не знам. Дори не каза истината на Карън — сподели само, че баща му има неизлечима болест. Но поостана малко по-дълго в САЩ. Мисля, че е оправял нещата на баща си, че е продал имота. Тъкмо тогава се натъкнал на благотворителната организация.

— По какъв начин?

— Нямам представа.

— Спомена, че били против работата със стволови клетки? Това свързано ли е с хореята?

— Би могло, но Рик повече ме караше да проверявам финансирането им. Да разбера откъде идват парите. „Проследи парите“ — старият девиз. Рик искаше да знае всичко, което може за тях и за хората, които ги дават. Но по едно време ми заяви, че проучванията ми повече не са му необходими.

— Отказал се е, така ли?

— Не. Просто ми каза да спра. Той не спря. Спрях само аз.

— Знаеш ли причината?

— Всъщност не. Пристигна, прибра всичките ми файлове и изрече нещо много странно.

Марио погледна първо към Териса, после пак към мен.

— Каза: „Трябва да си предпазлив, имаш семейство“.

Ние чакахме.

— Аз му отвърнах: „И ти“. Но той го пропусна покрай ушите си. Забелязах, че беше напълно обезкуражен, Териса, познаваш го. Нищо не бе в състояние да го уплаши.

— И последния път по телефона звучеше уплашено — кимна с глава Териса.

— Как ли не се мъчих да го накарам да разговаря с мен, да открие душата си. Не и не. Побърза да си тръгне и оттогава не ми се е обаждал. Изобщо. А днес ми позвъниха с новината.

— Някаква представа къде може да са файловете ти?

— Обикновено държеше копията в офиса си.

— Ако ги видим, може да разберем нещо.

Марио мълчаливо я гледаше.

— Моля те, Марио. Знаеш, че не бих те молила, ако не беше толкова важно.

Той бе още сърдит, ала вече го превъзмогваше.

— Нека утре сутринта ги потърся, става ли?

Хвърлих поглед към Териса. Не знаех доколко бихме могли да го притиснем. По всичко личеше, че този мъж познава Рик Колинс най-добре от всички. Беше неин ред.

— Напоследък Рик споменавал ли е за Мириям? — попита тя.

Марио вдигна поглед. Позабави се и аз очаквах пространен отговор. Ала той изрече само:

— Не.

Чакахме подробности от него. Но уви!

— Според мен — започна Териса, — има вероятност Мириям да е жива.

Ако Марио Контуци е знаел нещо по въпроса, тогава сигурно бе психопат. Не твърдя, че е невъзможно хората да лъжат, да се преструват и да ти правят номера. Виждал съм дори твърде известни люде да го вършат. Едните се самозалъгват, че лъжата, изречена от тях, е пълната и неподправена истина, а другите са наистина психопати. Ако Марио е подозирал, че Мириям е жива, той със сигурност попада в една от двете групи.

Направи гримаса в стил: „Добре ли чух?“. В гласа му се появи нотка на гняв.

— За какво говориш?

Да изкаже подозренията си гласно очевидно й костваше огромно усилие. Разговорът продължих аз. Като се мъчех да придам логика на думите си, разказах му за петната от кръв, за русия косъм и за ДНК анализа. Не споменах за факта, че съм я зърнал на видеозаписа, не казах нищо такова. И без това историята звучеше неправдоподобно. Най-добрият начин да се съобщи подобно нещо бе с помощта на научни доводи като например кръвния тест, а не да използвам интуицията си, основаваща се на походка и наблюдения с видеокамери.

Дълго време той не каза нищо.

Последва:

— Кръвните проби сигурно са сгрешени.

Двамата с Териса мълчахме.

— Или пък, да, да! Полицията мисли, че ти си убила Рик, нали?

— Отначало наистина предположиха, че Териса има пръст в тази работа.

— Ами ти, Болитар?

— Бях в Ню Джърси, когато е бил убит.

— Значи, мислят, че Териса го е сторила, така ли?

— Да.

— А пък ти знаеш какви са ченгетата. Проиграват ситуациите в ума си. Какво по-добро от това — да ти кажат, че мъртвата ти дъщеря е все още между живите?

Сега аз направих гримаса:

— Как този факт би помогнал, за да я обвинят в убийството му?

— Че откъде да знам? Но, имам предвид… Хайде, Териса. Знам, че го желаеш. По дяволите, аз също. Но как е възможно?

— Когато изключиш невъзможното, онова, което остава, независимо колко невероятно ти се струва, трябва да е истината — произнесох аз.

— Сър Артър Конан Дойл — забеляза Марио.

— Точно.

— Готов ли си да отидеш толкова далеч, Болитар?

— Готов съм да отида докъдето е нужно.

Седемнайсета глава

Когато се отдалечихме на достатъчно разстояние от дома на Марио Контуци, Териса каза:

— Трябва да отида на гроба на Мириям.

Спряхме друго от хубавите лондонски таксита и потеглихме, обгърнати в мълчание. Стигнахме до ограденото гробище и спряхме пред портата. Всички гробища имат ограда и порта. Какво всъщност пазят те?

— Да те почакам ли тук? — попитах.

— Да.

И така, останах да я чакам пред портата, сякаш се боях да стъпя върху святата земя. Не отделях поглед от Териса като някой страж, ала когато тя коленичи, аз се обърнах и тръгнах. Мислех си какво ли минава през главата й, какви спомени нахлуват в душата й. Уверявам ви, това не бе добра идея от моя страна, затова набрах Есперанца в Ню Йорк по мобилния си телефон.

Тя вдигна след шестото позвъняване.

— Не си ли чувал за разлика във времето, глупчо?

Погледнах часовника си. В Ню Йорк беше пет сутринта.

— Опа! — възкликнах аз.

— Какво има пък сега?

Реших да й съобщя голямата новина. Разказах й за ДНК тестовете и за русокосото момиче.

— Това дъщеря й ли е?

— Очевидно.

— Пълна лудница — заяви Есперанца.

— Така е.

— И какво искаш от мен?

— Направих куп снимки — на кредитни карти, сметки, телефонни номера и тъй нататък — и ти ги пуснах по електронната поща — отвърнах аз. — И, да! Изпращам ти и някои странни отметки за опали и други такива от „Неотложни задачи“ в компютъра.

— „Опал“ като камъка ли?

— Нямам представа. Може и да е код.

— Много съм зле с кодовете.

— И аз, но може да изникне нещо. На първо време ще акцентираме върху въпроса: „С какво се е занимавал Рик Колинс?“. При това баща му се е самоубил.

Продиктувах й името и адреса му.

— Да го проучим, става ли?

— Да проучим самоубийството ли?

— Да.

— Какво да търсим?

— Ами дали няма нещо подозрително, откъде да знам.

Тя мълчеше. Аз продължих да крача.

— Есперанца?

— Харесва ми.

— Кой?

— Маргарет Тачър. За кого говорим в момента? За Териса, сънливецо. Познаваш ме. Мразя всичките ти гаджета.

Замислих се и забелязах:

— Нали харесваше Али?

— Така е. Тя е свестен човек.

— Не долавям ли „но“ в думите ти?

— Но не е за теб.

— Защо да не е за мен?

— В нея няма недостижимост — отвърна тя.

— Какво пък ще рече това?

— Кое беше онова, дето те превърна във велик спортист? — попита Есперанца. — Не казвам добър. Говоря за най-високо ниво, за първите сред всички останали. За най-добрите в Америка. Такива неща.

— Умение, усърден труд, вродена дарба.

— Мнозина ги притежават. Но онова, което те отличава, което различава великите от останалите, е недостижимостта.

— А при мен и Али?

— Няма недостижимост.

В слушалката чух плач на дете. Синът на Есперанца, Хектор, беше на година и половина.

— Все още се събужда нощем — обясни Есперанца. — Можеш да си представиш какво ми причини с обаждането си.

— Извинявай.

— Ще се справя. Ти се пази. Кажи на Териса да не унива. Ще я видим ние тази работа.

Тя прекъсна разговора. Втренчих се в телефона. Обикновено и Уин, и Есперанца се дразнят, когато се забърквам в подобни истории. Но сега нямаше и помен от това. Питах се защо ли.

На отсрещния тротоар безгрижно се разхождаше мъж със слънчеви очила, черни кецове и зелена тениска. Шестото ми чувство се задейства. Той имаше ниско подстригана тъмна коса. И кожата му беше тъмна — ние наричаме подобни личности „семити“, а аз ги бъркам с латиноамериканци, араби, гърци или, дявол го взел, с италианци.

Той зави зад ъгъла и изчезна. Чаках да видя дали ще се появи отново. Не се появи. Огледах се, за да разбера дали още някой не е излязъл на сцената. Няколко души минаха покрай мен, ала никой от тях не възбуди шестото ми чувство.

Териса се върна, очите й бяха сухи.

— Да хванем ли такси? — попита.

— Познаваш ли района?

— Да.

— Има ли наблизо метростанция?

Почти чух гласа на Уин да казва: В Лондон, Майрън, наричаме метрото „подземна железница“.

Териса кимна с глава. Отминахме две преки. Водеше ме тя.

— Знам, че ще ти прозвучи като повечето идиотски въпроси, известни на човечеството — захванах аз, — но добре ли се чувстваш?

Териса кимна с глава. Последва:

— Вярваш ли в свръхестественото?

— Например?

— Призраци, духове, екстрасензорни възприятия, такива неща.

— Не. Защо? А ти?

Тя не ми отговори направо.

— Днес посещавам гроба на Мириям едва за втори път — каза.

Поставих кредитната си карта в автомата за билети и оставих Териса да натисне бутоните.

— Мразя да идвам на това място. Не защото ме натъжава, а защото не чувствам нищо. Човек би помислил, че цялото това нещастие, всички сълзи, пролети тук — някога спирал ли си се в гробището, за да помислиш за това? Толкова много хора са плакали. Толкова много хора са се сбогували за последно с любимите си същества. Човек би помислил, че цялото това човешко страдание ще се завихри и ще се превърне в малки частици негативна космическа енергия. Че ще изтръпнеш, че кожата ти ще настръхне, че нещо ще се случи.

— Ала не го усещаш — забелязах аз.

— Никога. Голямата цел на погребението, на камъка върху гроба с името на починалия… сякаш е пилеене на пространство, сякаш всичко е останало от едно време, когато хората са били много суеверни.

— И все пак — уточних аз, — днес пожела да дойдеш.

— Не и за да изразя уважение.

— А за какво?

— Ще прозвучи доста глупаво.

— Нищо.

— Пожелах да дойда, за да видя дали нещо се е променило през изминалото десетилетие. Да разбера дали този път няма да усетя нещо.

— Не ми звучи глупаво.

— Не да усетя в този смисъл на думата. Не се изразих правилно. Мислех, че идването ми може да ни помогне.

— По какъв начин?

Териса продължаваше да върви.

— Там е работата. Мислех…

Млъкна и преглътна.

— Какво? — попитах аз.

Тя запремига на слънчевата светлина.

— Аз също не вярвам в свръхестественото. Но нали знаеш в какво вярвам?

Поклатих глава.

— Вярвам в майчиното чувство. Не знам как да го кажа. Аз съм й майка. Това е най-здравата връзка, позната на човека, права ли съм? Майчината любов не знае граници. Значи би трябвало да усетя нещо, нали? Би трябвало, докато стоя до надгробния камък, да усетя дали дъщеря ми е жива, или не. Разбираш ли какво имам предвид?

Непосредствената ми реакция бе насочена към това да проявя снизхождение и да отвърна: „Но как би могла да усетиш?“, или „Не се тормози толкова“, ала се спрях, преди да изрека някое безполезно утешение. Имам син, поне от биологична гледна точка. Вече е пораснал и е на второто си презокеанско пътуване — намира се в Кабул. Непрекъснато ми е в ума и, макар и да не вярвам, че е възможно, продължавам да си мисля, че ако нещо му се случи, ще усетя. Че ще почувствам хладина в гърдите си или някаква подобна простотия.

— Знам какво имаш предвид — отвърнах аз.

Стъпихме на ескалатора и той ни придвижи надолу — сякаш пътят ни нямаше край. Хвърлих поглед назад. Нямаше и помен от мъжа със слънчевите очила.

— И сега какво? — попита Териса.

— Връщаме се в хотела. Започваш да разглеждаш нещата, които открихме в дома на Карън. Помисли си за думата „опал“ и виж какво би могла да означава. Есперанца ще ти изпрати по имейла онова, което открие. Нещо е станало с Рик — нещо, което го е накарало да промени досегашния си начин на живот и да ти се обади. Най-доброто, което би могла да направиш в момента, е да разбереш кой го е убил, защо и върху какво е работил през последните месеци. Така че трябва да прегледаш нещата му и да видиш кое от тях засяга и теб.

— Какво ти е мнението за разговора ни с Карън? — попита ме Териса.

— Били сте много близки, нали?

— Да, много.

— Тогава ще се опитам да се изразя по-внимателно: мисля, че Карън не бе напълно искрена. А ти?

— Преди днешния ден щях да ти отговоря, че спокойно бих й поверила живота си — отвърна Териса. — Но ти си прав. Тя ме лъже за нещо.

— Да имаш представа за какво?

— Нямам.

— Хайде да се върнем назад във времето и да опитаме нещо друго. Разкажи ми всичко, което си спомняш за катастрофата.

— Мислиш, че премълчавам нещо, така ли?

— Не, разбира се. Но сега, след като научи всички новости по въпроса, питам се дали нещо от онази нощ не ти се струва странно.

— Не, нищо.

Тя погледна през прозореца, ала навън се виждаха само размазаните от движението стени на тунела.

— През последното десетилетие се мъчех да забравя всичко, станало през онази нощ.

— Разбирам.

— Не разбираш. Всеки божи ден от изминалите десет години възпроизвеждах наум случилото се.

Мълчах.

— Разглеждах нещата под различен ъгъл. Премислях всяко „ами ако“ в главата си: ами ако бях карала с по-малка скорост, ако бях минала по друг път, ако я бях оставила у дома, ако не бях тъй дяволски амбициозна, всичко от този род. Няма какво друго да си спомня.

Слязохме и се отправихме към изхода. Още щом влязохме във фоайето на хотела, мобилният ми телефон завибрира. Уин ми изпращаше следния текст:

Две секунди по-късно Уин допълни:

Уин бе единственият от познатите ми, който бе по-многословен в писанията си, отколкото в личните си разговори. Отведох Териса горе в апартамента. Там имаше лаптоп с достъп до Интернет. Посочих й го и казах:

— Може би още сега ще започнеш да проучваш онази благотворителна организация „Спасете ангелите“?

— А ти къде отиваш? — попита тя.

— Слизам долу. Уин иска да говори с мен.

— Не мога ли да дойда и аз?

— Каза ми да отида сам.

— Не съм сигурна, че идеята ми харесва — забеляза Териса.

— Аз също, но мисля, че ще е по-добре да не го разпитваме.

— Много ли е откачен?

— Уин е напълно здравомислещ човек. Просто е свръхрационален. Вижда всичко в черно и бяло.

После додадох:

— По-скоро е склонен да следва максимата, че целта оправдава средствата.

— Средствата му биха могли да са доста крайни.

— Така е.

— Спомням си го от времето, когато ти помогнах да намериш донор.

Замълчах.

— Няма да му трепне окото да нарани чувствата ми, нали?

— Уин и чувствата на жените — заобяснявах аз, като се опитах да изразя мисълта си с жестове. — Обречени са на вечна раздяла.

— По-добре тръгвай.

— Да.

— После ще ми разкажеш ли?

— Вероятно не. Щом Уин желае да запази нещо в тайна от теб, значи е за добро. Според мен трябва да му имаш доверие.

Тя кимна с глава и стана.

— Ще се измия, а после ще атакувам интернета.

— Добре.

Тръгна към спалнята. Аз отворих вратата към коридора.

— Майрън?

Обърнах се. Териса бе застанала с лице към мен. Бе красива, уязвима и в същото време силна и стоеше така, сякаш се готвеше да посрещне силен удар, а на мен ми се искаше да се втурна към нея и да я защитя.

— Какво? — попитах.

— Обичам те — отвърна Териса.

Каза го простичко. Както си стоеше — красива, уязвима и силна. Нещо в гърдите ми се надигна, сякаш да полети. Стоях на мястото си — студен и безмълвен, лишен от дар слово.

— Да, сега едва ли е времето за подобно признание, а аз не желая да смесвам нещата. Но независимо дали Мириям е жива, или това е някаква чудовищна шега, бих искала да знаеш: обичам те. А когато всичко свърши, независимо по какъв начин, най-много бих желала да си дадем шанс един на друг.

Отворих уста, затворих я, после пак я отворих.

— Имам ангажимент към една жена.

— Известно ми е. Вероятно времето ми е отминало. Но нищо. Ако я обичаш, добре. Ако не я обичаш, аз съм тук и те чакам.

Териса не държеше да й отговоря. Обърна се, отвори вратата на банята и изчезна.

Осемнайсета глава

Повлякох се към асансьора.

Как се пееше в онази песен, популярна преди две години? За трите думи, които казват толкова много и все не са достатъчни?

Дрън-дрън! Бяха си напълно достатъчни.

Помислих се за Али в Аризона. Спомних си и как Териса стоеше пред мен и ми говореше за любов. Може би Териса бе права — най-добрият отговор бе да не допуснем любовта да се намеси. Ала тя съществуваше. И ме изяждаше отвътре.

В стая 118 щорите бяха спуснати.

Протегнах ръка към ключа за осветлението, но се отказах. Уин седеше в плюшеното кресло. Долових звъна на леда в чашата с питието му. Макар алкохолът изобщо да не му влияеше, все пак бе още ранна утрин.

Настаних се на отсрещното кресло. С Уин бяхме стари приятели. Запознахме се още като студенти в университета „Дюк“. Помня, че зърнах снимката му в албума на първокурсниците в деня, в който пристигнах в общежитието. В списъка той фигурираше под името Уиндзър Хорн Локуд III, идваше от някакво смрадливо префърцунено училище във Филаделфия. Косата му бе съвършена, а изражението — надменно. Двамата с баща ми тъкмо бяхме качили багажа ми пеша до четвъртия етаж. Типично за татко. Закара ме от Ню Джърси до Северна Каролина, без да изохка нито веднъж, настоя да мъкне най-тежките неща самичък, после седнахме да си поемем дъх, а аз запрелиствах албума на студентите, посочих към снимката на Уин и рекох:

— Хей, татко, погледни това момче. Бас ловя, че няма да го срещна нито веднъж през идните четири години.

Разбира се, сгреших.

Дълго възприемах Уин като непобедим. Беше надвил мнозина, ала всички те си го заслужаваха. Да, знам колко обезпокоително е твърдението ми. Ала възрастта поваля всички ни. Онова, което изглежда ексцентрично и привлекателно на двайсет или трийсет години, щом удариш четирийсетте, се превръща в патетика.

— Трудно ще получим разрешение за ексхумация — захвана Уин. — Нямаме причина за това си действие.

— Ами ДНК тестът?

— Френските власти няма да предоставят резултатите. Опитах и най-прекия път — подкупа.

— Няма ли кандидати?

— Още не. Ще се появят, но ще отнеме време, а ние не разполагаме с такова.

Замислих се.

— Имаш ли друго предложение?

— Имам.

— Целият съм в слух.

— Подкупваме гробарите. Довечера под прикритието на нощта. Трябва ни само съвсем малка част материал. Изпращаме го в нашата лаборатория, сравняваме ДНК-то с това на Териса — той повдигна очилата на носа си — и сме готови.

— Жестоко — забелязах аз.

— И ефикасно.

— Мислиш ли, че има смисъл?

— По-точно?

— Знаем какви ще са резултатите.

— Кажи ми.

— Забелязах тона на Берлеан. Може да е говорил за предварителен и непълен анализ, но и двамата сме сигурни в него. Пък и нали видях онова момиче, заснето от охранителната камера? Е, не разгледах добре лицето й, при това я зърнах от разстояние, но тя вървеше като майка си, разбираш ли за какво говоря?

— А какво ще кажеш за задните части на майка й? — попита Уин. — Това вече би било солидно доказателство.

Само го погледнах и не отговорих.

Той въздъхна.

— Маниерите често говорят повече от чертите на лицето или ръста — съгласи се той. — Разбрах.

— Така е.

— Ти и синът ти имате същите маниери — додаде Уин. — Когато той седне, клати крака като теб. Прави същите движения, когато подскочи, за да стреля в коша, държи топката по същия начин. Дори в постигнатите резултати си приличате.

Не си спомням Уин да е споменавал сина ми преди.

— Все пак трябва да го направим — заявих аз. Отново си спомних аксиомата на Шерлок Холмс за изключване на невъзможното. — В края на деня очевидният отговор пак опира до вероятността ДНК тестът на Берлеан да е сгрешен. Трябва да сме сигурни.

— Съгласен съм.

Идеята да разравям нечий гроб е, разбира се, отвратителна, особено ако в него е било погребано малко дете. Трябваше да се допитам до Териса, ала тя ми бе обяснила твърде добре отношението си към погребенията. Казах на Уин да действа.

— Затова ли държеше да съм сам? — попитах.

— Не.

Уин отпи голяма глътка, стана и напълни чашата си. Не си направи труда да предложи и на мен. Знаеше, че не понасям твърдия алкохол. Въпреки че съм метър и осемдесет и пет и тежа над сто килограма, алкохолът ми действа като на шестнайсетгодишно момиче, което пие първия си аперитив.

— Нали видя видеозаписа с русокосото момиче на аерогарата? — попита той.

— Видях го.

— Беше в компанията на мъжа, който те нападна. Онзи от фотографията.

— Значи знаеш.

— Знам.

— И какво не е наред?

Уин натисна един бутон върху мобилния си телефон и вдигна слушалката до ухото си.

— Влез, ако обичаш.

Вратата към съседната стая се отвори. Влезе висока жена в тъмносин костюм. Косата й бе гарвановочерна, а плещите — широки. Запремига, засенчи с длан очите си и попита:

— Защо светлината е толкова слаба?

Говореше с британски акцент. Щом отсреща ми седеше Уин, значи жената е, да де, нещо като Мий. Но не беше така. Тя прекоси стаята и зае свободния стол.

— Това е Луси Пробърт — каза Уин. — Работи за Интерпол тук, в Лондон.

Смотолевих някаква глупост, нещо като „Приятно ми е да се запознаем“. Тя кимна с глава и се втренчи изучаващо в лицето ми, сякаш то бе модернистична рисунка, която не можеше да разбере добре.

— Разкажи му — рече Уин.

— Уин ми препрати фотографията на мъжа, когото сте нападнали.

— Не съм го нападал — възразих. — Той насочи пистолет към мен.

Луси Пробърт махна с ръка, сякаш отпъжда досадна дреболия.

— Моят отдел в Интерпол се занимава с международния трафик на деца. Вероятно си мислите с какви ли отрепки трябва да си имаш работа в този отдел и повярвайте! Нещата са дори по-отвратителни, отколкото можете да си представите. Престъпленията, с които се занимавам — така е, това са гнусни неща, които някои хора замислят по отношение на най-безпомощната част от човечеството. А помощта, която приятелят ви Уин ни оказва в борбата срещу тази поквара, е наистина безценна.

Хвърлих поглед към гореспоменатия ми приятел, но както винаги, лицето му не изразяваше абсолютно нищо. Дълго време Уин бе работил като телохранител — наричам го така поради липса на точен термин. Излизаше късно през нощта и минаваше пеша по най-опасните улици на Ню Йорк или Филаделфия с надеждата да го нападнат и той да осакати нападателите си. Ще прочете за някой извратен тип, който е отървал кожата в съда, или за друг, който пребива жена си от бой, и ще им направи, както казваме ние, „нощно посещение“. Имаше един случай с педофил, който бе отвлякъл момиче, но когото полицията така и не успя да накара да проговори. Трябваше да го освободят. Уин му направи „нощно посещение“. И той проговори. Момичето бе открито полумъртво. Никой не знае къде се намира педофилът сега.

Мислех си, че Уин е престанал с тази си дейност, или поне е поукротил топката, но току-що разбрах, че не съм бил прав. Продължил е, но вече на чужда територия. Превърнал се е в „безценен помощник“ в борбата с трафика на деца.

— Така че, когато Уин ме помоли за услуга — продължи Луси, — тутакси се отзовах. Молбата му ми се стори безобидна — да вкарам човека от снимката, изпратена ви от капитан Берлеан, в системата и да проверя личните му данни. Рутинна работа, нали?

— Така е.

— Но не беше така. В Интерпол използваме доста начини да идентифицираме хора по фотографии. Имаме си програма за разпознаване по чертите на лицето например.

— Госпожице Пробърт?

— Да.

— Нямам нужда от лекция върху техническата страна на въпроса.

— Чудесно, защото нямам нито време, нито намерение да изнасям подобна лекция. Искам да кажа, че такива молби са нещо обичайно за Интерпол. Преди да се прибера след работния ден, вкарах фотографията в системата за разпознаване, като си мислех, че компютърът ще работи през нощта, а на сутринта ще изплюе отговора. Това поне ясно ли ви е?

Кимнах с глава със съзнанието, че ще сгреша, ако й противореча. Очевидно, тя бе доста възбудена, а аз не й бях помогнал да се успокои.

— Така че, когато тази сутрин отидох на работа, имах намерение да ви изпратя личните му данни. Но не стана така. Вместо това — как ли да го кажа по-безобидно? — всички данни бяха унищожени. Някой бе претършувал бюрото ми. Бяха влезли в компютъра и бяха преровили всички файлове. Не ме питайте откъде знам — знам и толкова!

Тя млъкна и затършува из чантата си. Откри една цигара и я пъхна в устата си.

— Проклети да сте американците с вашите дяволски закони за забрана на тютюнопушенето! Ако някой си отвори устата да ми направи забележка…

Никой не го стори.

Тя запали и пое дълбоко от дима.

— С две думи, фотографията бе класифицирана, строго секретна или както там го наричате при вас.

— Знаете ли защо?

— Защо е била класифицирана ли?

— Да.

— Не знам. Заемам твърде висока длъжност в хранилката на Интерпол. Ако е станало през главата ми, били са изключително точни. Препращането на снимката до мен е включило предупредителните сигнали на самия връх в нашата пирамида. Повикаха ме в кабинета на Мики Уокър — Големия шеф на Интерпол в Лондон. През последните две години не съм имала честта да разговарям с Мики. Той ме покани, настани ме на един стол и поиска да му кажа откъде имам снимката и защо правя запитването.

— Какво му отговорихте?

Тя хвърли поглед към Уин и аз тутакси разбрах отговора й.

— Че съм получила сведения от надежден източник, че мъжът от фотографията може да е замесен в трафик на деца.

— А той ви е попитал за името на източника?

— Разбира се.

— И вие му го съобщихте?

Уин рече:

— Бих настоял да го съобщи.

— Нямах избор — рече тя. — И без това щяха да разберат. Ако ми бяха прегледали електронната поща и бяха проследили телефонните ми разговори, щяха да открият кой е източникът ми.

Погледнах към Уин. Отново никаква реакция. Тя грешеше — нямаше да могат да стигнат до източника й, но нали добре познаваха нея? Тук имаше наистина нещо голямо. Ако бе отказала да сътрудничи, щеше да съсипе кариерата си, дори нещо повече. Уин щеше да е прав да настоява да припише всичко на нас.

— И сега какво?

— Пожелали да говорят с мен — каза Уин.

— Знаят ли къде си?

— Още не. Адвокатът ми ги информира, че в рамките на един час доброволно ще отида при тях. Тук сме се записали под фалшиво име, но ако се постараят малко повече, ще ни открият.

Тя погледна часовника си.

— Трябва да се връщам.

Спомних си за мъжа със слънчевите очила, който бе възбудил шестото ми чувство.

— Има ли вероятност някой от хората ви да са ме проследили?

— Съмнявам се.

— Вие сте силно заподозряна — продължих аз. — Откъде сте сигурна, че не са ви проследили дотук?

Тя погледна към Уин.

— Глупак ли е, или е просто сексист?

Уин се замисли, преди да изрече:

— Сексист.

— Аз съм агент на Интерпол. Взела съм всички предпазни мерки.

Ала не са били достатъчно, щом са я хванали първия път. Запазих заключението за себе си. Не беше честно. Не е могла да знае до каква степен ще се раздуе историята, когато вкара фотографията в компютъра.

И двамата станахме. Тя се ръкува с мен и целуна Уин по бузата. Когато излезе от стаята, двамата с Уин отново заехме местата си.

— Какво ще кажеш на Интерпол? — попитах аз.

— Има ли причина да не им кажа истината?

— Поне аз не виждам такава.

— Ще им кажа истината, поне по-голямата част от нея. Добрият ми приятел — това си ти — е бил нападнат от този човек в Париж. Искал съм да разбера кой е той. Ще прикрием Луси, като кажем, че съм я излъгал, че мъжът е замесен в трафик на деца.

— А доколкото ни е известно, това също е възможно.

— Така е.

— Имаш ли нещо против да разкажа на Териса за срещата ни?

— Ако не споменаваш името на Луси.

Кимнах с глава.

— Трябва да разберем кой е този тип.

Придружих Уин надолу до внушителното фоайе на хотела. Очаквах да чуя звуците на цигулка, но уви. Обзавеждането беше в стила на съвременната висша класа във Великобритания, което представляваше хибрид между стария английски стил и ар деко, но по-олекотено, така че да е удобно и за гостите в джинси, но да е и достатъчно надменно, щото да си представиш как някои от креслата, както и гипсовата орнаментация на тавана презрително бърчат нос, щом те зърнат. Хареса ми. Уин излезе и аз тъкмо се запътих към асансьора, когато нещо ме накара да застана нащрек.

Черни кецове.

Придвижих се към асансьорите, спрях и опипах джобовете си. Погледнах смутено и се обърнах назад, сякаш току-що съм разбрал, че съм забравил нещо. Майрън Болитар, Големия актьор. Възползвах се от възможността тайно да огледам мъжа с черните кецове на краката.

Не носеше слънчеви очила. Този път беше със синьо яке. Носеше и бейзболна шапка, която липсваше на гробището. Но аз го познах. Беше моят човек. При това бе доста добър. Хората обикновено не запаметяват много неща. Някакъв тип със слънчеви очила и ниско подстригана коса. Метни й някаква шапка, навлечи яке върху тениската си и никой няма да те познае, освен ако нарочно не се загледа в теб.

За малко да не го забележа, но вече бях сигурен: следяха ме. Момчето от гробището се бе появило в хотела.

Можех да разиграя сценката по няколко начина, ала не бях в настроение да прилагам хитрини. Тръгнах по един тесен коридор към помещенията, в които се провеждаха срещи и конференции. Тъй като беше неделя, те бяха безлюдни. Скръстих ръце, облегнах се на стената и зачаках появата на моя човек.

Когато той цъфна — пет минути след мен — дръпнах го за ръкава и го вкарах в гардеробното помещение.

— Защо ме следиш?

Той ме погледна объркано.

— Какво? Заради квадратната ми брадичка ли? Заради хипнотичните ми сини очи? Заради добре оформения ми задник? Впрочем, не изглеждам ли твърде дебел в тези панталони? Кажи ми истината!

Мъжът остана да ме зяпа още миг, може би два, а после направи като мен: нападна ме.

Понечи да ме удари с длан по лицето. Посрещнах удара с ръка. Той се извъртя и насочи лакътя си към мен. Беше бърз. По-бърз, отколкото очаквах. Лакътят му се заби в лявата страна на челюстта ми. Извърнах глава, за да избегна лошите последици, ала усетих, че зъбите ми продължават да тракат. А той продължаваше да ме притиска, пак ме удари, после ме ритна отстрани, а след това заби юмрук в тялото ми. Удари ме на лошо място — в долната част на гръдния кош. Ребрата щяха да ме болят. Ако сте гледали боксов мач по телевизията, дори да сте хвърляли бегъл поглед към боксьорите, сигурно сте чували как коментаторите повтарят едно и също: „Попаденията в тялото се акумулират“. Противникът ще ги усети в следващите рундове. Това е и вярно, и не толкова. Попаденията в тялото започват веднага да болят. Карат те да се свиеш и да снижиш отбраната.

Бях в беда.

Част от мен започна да ме укорява — колко бе глупаво да се бия без оръжие и без подкрепата на Уин! Ала по-голямата част от съществото ми удвои усилията си, за да оцелее.

Дори най-безобидното наглед сбиване — било то в бар или на мач — покачва адреналина, защото тялото ти знае онова, което умът ти може би не желае да приеме: става въпрос за оцеляване. Иначе може и да умреш.

Паднах на пода и се търкулнах встрани. Гардеробната не бе голяма. Този тип си знаеше работата. Не ме остави, преследваше ме, като се опитваше да ме срита. Уцели ме в главата; видях звезди посред бял ден. Понечих да извикам за помощ, да направя нещо, за да го спра.

Търкалях се още една-две секунди. Оставих корема си незащитен с надеждата, че ще насочи ритниците си натам. Това и стори. Докато прегъваше коляно, аз се затъркалях обратно към него, превит в кръста и с готови за нападение ръце. Ритникът му ме събори като чувал с картофи, но аз го очаквах. Притиснах стъпалото му към тялото си с две ръце и силно го завъртях. Той имаше два пътя. Или бързо да падне на пода, или да се остави да пречупя глезена му като суха клонка.

Докато падаше, не спираше да раздава удари, ала повечето от тях не достигнаха до мен.

Сега и двамата се търкаляхме долу. От болка ми призляваше, ала вече имах две главни предимства. Първо, продължавах да стискам стъпалото му, макар че хватката ми отслабваше. Второ, в легнало положение масата беше от значение — беше ми съвършено ясно. Все още стисках крака му с две ръце. Той се мъчеше да се отскубне. Аз се приближих към него и забих глава в гърдите му. Когато противникът започне да се гърчи, повечето хора мислят, че трябва да му дадат повече пространство. Но не е така. Тъкмо обратното: забий глава в гърдите му и го обуздай. Това и направих.

Той се опита да забие юмруци в ушите ми, ала за целта му бяха нужни и двете му ръце. Загуби равновесие. Бързо и енергично вдигнах главата си и го уцелих под брадичката. Той се дръпна, свит на кълбо. Паднах отгоре му. Може и да сте чували, че повечето боричкания свършват на пода. Това е така, ако двамата противници имат равни сили. В случая с треньора Боби например, когато доминирах над него, бях в състояние да отбивам ударите му от разстояние. Ала този тип бе много добър. Така че и двамата се търкаляхме по пода.

Въпросът опираше до опорната точка, до техниката и до масата. В момента той ме превъзхождаше в две отношения — опорната точка и масата. Още бях замаян от нападението му, ала ударът с глава ми бе помогнал. Стисках крака му с две ръце. Жестоко го извих. Той се изтърколи настрана и тогава направи голяма грешка.

Обърна се и остави гърба си незащитен.

Хвърлих се отгоре му, увих крака около кръста му, а с дясната си ръка го сграбчих за врата. Стана му ясно какво го очаква. Паникьоса се и се затресе. Отпусна брадичка и блокира лакътя ми. Цапардосах го в тила с длан. Той се опита да отбие удара, ала аз повдигнах брадичката му нагоре. Проврях лакът под нея и стигнах до гърлото му. Той започна да се дави.

Сега го държах в ръцете си. Беше само въпрос на време.

В същия миг шум, всъщност беше глас — някой викаше нещо на непознат език. Понечих да отпусна хватката си и да видя кой крещи така, ала се отказах. И това беше моята грешка. В стаята влетя още един мъж. Той ме удари зад тила, вероятно използваше саблен удар, характерен за класическото карате. Усетих, че се вцепенявам, сякаш костите в тялото ми бяха свързани по странен начин. Хватката ми отслабна.

Чух, че мъжът отново извика на същия чужд език. Това ме обърка. Първият ми нападател се отскубна от ръцете ми и задиша учестено. Търкулна се далеч от мен. Сега противниците ми бяха двама. Погледнах към новодошлия. Той насочи пистолет към мен.

Край.

— Да не си помръднал! — изкомандва мъжът на английски, но с чужд акцент.

Умът ми заработи на бързи обороти, ала бях твърде далеч. Първият мъж се изправи на крака. Все още дишаше тежко. Погледнахме се един друг, очите ни се срещнаха и нещо в тях ме сепна. Не изпитвах омраза. Може би уважение? Не мога да кажа.

Отново погледнах към мъжа с пистолета.

— Да не си мръднал — повтори той. — И да не си посмял да тръгнеш след нас.

После и двамата побягнаха.

Деветнайсета глава

Заклатушках се към асансьора. Надявах се да стигна до стаята си незабелязано, ала асансьорът спря във фоайето. Шестчленно американско семейство ме зазяпаха, вторачиха се в съдраната ми риза, кървящата ми уста и всичко останало, ала все пак влязоха в кабината и ме поздравиха:

— Здрасти!

Докато се качвахме нагоре, момиченцето се закачаше с братчето си, а майка им ги молеше да престанат, бащата се мъчеше да не им обръща внимание, а другите им две издънки чакаха родителите си само да отклонят поглед и тутакси започваха да се щипят.

Когато стигнах до стаята си, Териса се сащиса, ала съвсем за кратко. Помогна ми да вляза и се обади на Уин. Уин повика лекар. Лекарят не се забави — прегледа ме и заяви, че нямам нищо счупено. Ще се оправя. Болеше ме глава, вероятно от ударите. Копнеех да легна. Лекарят ми даде някакъв хап и аз започнах да виждам малко замъглено. Следващото нещо, което си спомням, бе, че Уин се бе изправил в отсрещния ъгъл на тъмната стая. Отворих едното си око, после другото.

Уин рече:

— Ти си пълен идиот.

— Не, добре съм си, наистина, не започвай и ти с наставленията.

— Трябваше да ме почакаш да се върна.

— Никой не обича да гледа мач в понеделник сутрин.

Помъчих се да седна в леглото. Тялото ми го искаше, но главата ми яростно се съпротивляваше. Стиснах черепа си между дланите си, да не би да се разцепи.

— Мисля, че разбрах нещо — казах.

— Целият съм в слух.

Завесите не бяха спуснати. Беше се мръкнало. Погледнах часовника си. Беше десет вечерта и аз си спомних:

— Гробището — казах.

— Какво за него?

— Ще ексхумират ли тялото?

— Все още ли държиш да присъстваш?

Кимнах с глава и бързо се облякох. Не си направих труда да се обадя на Териса. Бяхме говорили за това и тя не виждаше никаква причина да присъства на ексхумацията. Уин бе наредил пред парадния вход да ни вземе една лимузина, която отби в някакъв частен имот, а там сменихме колата.

— Вземи — рече Уин.

Той ми подаде малък револвер. Погледнах го.

— Двайсет и втори калибър?

Уин имаше слабост към по-големи оръжия. Като например базуки или дори ракетни устройства.

— В Обединеното кралство има едни малки и строги закончета против притежанието на огнестрелно оръжие. — Той ми подаде найлонов кобур, който се закрепваше за глезена. — По-добре е да не се вижда.

— И ти ли носиш такъв?

— Не, за бога! Искаш нещо по-голямо ли?

Не исках. Прикрепих го на крака си. Приличаше на скобата, която носех при игра на баскетбол.

Когато пристигнахме на гробището, очаквах обстановката да ми се стори зловеща. В изкопаната дупка стояха двама мъже — почти бяха свършили. Бяха облечени в подходящи бледосини велурени комбинезони от магазина на леля ми Софи в Маями. По-голямата част от гроба бе разкопана през деня от малък жълт екскаватор, който сега стоеше отстрани и сякаш се любуваше на изкусната си работа. Двамата облечени във велур господа трябваше само да поизчистят ковчега, преди да го отворят и да вземат проба от съдържанието му — кост или нещо друго — после щяха пак да го затворят и да върнат пръстта в разкрития гроб.

Е, сега вече стана наистина злокобно.

Падаше ситен дъжд. Погледнах в гроба. Уин също. Беше тъмно, ала очите ни се бяха приспособили достатъчно, за да различим сенките вътре. Мъжете се бяха навели и почти не се виждаха.

— Каза, че си разбрал нещо.

Кимнах с глава.

— За преследвачите ми. Говореха на староеврейски и познаваха Крав Мага33.

Крав Мага е израелско бойно изкуство.

— При това — додаде Уин — са били много добри.

— Разбираш ли накъде клоня?

— Добро проследяване, добри бойци, справили са се, без да те убият, говорят еврейски. — Уин кимна с глава. — Мосад.

— И това обяснява целия интерес.

Един от мъжете в гроба изруга.

— Проблем ли има? — викна Уин към тях.

— Поставили са дяволска ключалка на това нещо — обади се глас отвътре. Включиха фенерче. Сега можехме да виждаме само ковчега. — Заради червеите ли, или какво? У дома вратата ми не се заключва тъй здраво. Опитваме най-различни ключове.

— Разбийте я — посъветва ги Уин.

— Сигурен ли сте?

— Откъде да знам?

Двамината се засмяха насила, както биха направили хора, разкопаващи нечий гроб.

— Така си е — каза единият.

Уин отново се обърна към мен:

— Че защо пък Рик Колинс ще е свързан с Мосад?

— Нямам отговор.

— И как една автомобилна катастрофа отпреди десет години би достигнала такова ниво, че израелските тайни служби да се заинтересуват?

— И на това нямам отговор.

Уин се замисли.

— Ще се обадя на Зора. Може би той ще ни помогне.

Зора, извънредно опасен травестит, измъквал ни от сложни ситуации в миналото, в края на осемдесетте бе работил за Мосад.

— Може и да стане — съгласих се аз. — Да предположим, че мъжът, чието лице разбих с масата, е от Мосад. Това може да е обяснение.

— На тогава защо в Интерпол се сащисаха, когато се опитахме да разберем кой е той? — рече Уин.

Замислих се върху думите му.

— Но ако този е бил от Мосад, онзи, в когото стрелях, би трябвало също да е израелски агент.

Сега пък Уин се замисли върху моите думи.

— Все още не знаем достатъчно. Да се свържем със Зора и да видим какво може да открие.

Дочухме напъни, скърцане и чегъртане. После един глас каза:

— Хванах го!

Погледнахме надолу. В светлината на фенерчето зърнахме два чифта ръце да отварят капака. Мъжете пъхтяха от усилието. Ковчегът имаше нормални размери. Това ме учуди. Очаквах по-малък ковчег, като за седемгодишно момиченце. Ала може би в това се криеше тайната? Може би тъкмо този факт ми спестяваше усещането за злокобност? Защото не очаквах да намерим скелет на седемгодишно дете.

Не ми се гледаше повече, затова се отдалечих от гроба. Бях дошъл, за да наблюдавам, да се уверя, че наистина ще вземат проба от мястото, тъй като ексхумацията си беше чиста лудост — иначе всичко друго, с изключение само на пробата от гроба, бе извън всякакво подозрение. Ако нещо станеше, не бих искал да ме питат: „Откъде сте сигурни, че пробата е от същия гроб?“, или: „Може да са ви излъгали, че са разкопали, а да не са го направили“. Исках да изключа колкото е възможно повече вероятности.

— Ковчегът е отворен — викна единият гробар.

Видях, че Уин надникна надолу. От разкопаната дупка се чу шепот:

— Иисусе Христе!

Последва тишина.

— Какво има? — попитах.

— Скелет — отвърна Уин, като продължаваше да се взира надолу. — Малък. Вероятно детски.

Вцепенихме се.

— Вземете материал — нареди Уин.

Единият от гробарите попита:

— Какъв материал?

— Някаква кост. Парче плат, ако намерите такъв. Поставете ги в пластмасовите торбички и ги запечатайте.

Тук бе погребано дете. Не го очаквах. Хвърлих поглед към Уин.

— Възможно ли е да сме сгрешили?

Уин сви рамене.

— ДНК анализът не лъже.

— Ако останките не са на Мириям Колинс, тогава чии са?

— Има и други вероятности — отвърна Уин.

— Като например?

— Накарах един от моите хора да направи малко проучвания. По времето на катастрофата в Брентууд е изчезнало момиченце. Хората са сигурни, че е дело на бащата, ала детето не е било открито. Бащата и до днес е на свобода.

Спомних си думите на Уин преди малко.

— Имаш право. Непрекъснато изпреварваме събитията.

Уин мълчеше.

Хвърлих поглед към разкопания гроб. Изцапано с кал лице ни подаде пластмасовата торбичка.

— Всичко е на твое разположение, приятел. Късмет и върви по дяволите!

Двамата с Уин си тръгнахме с крехката детска костица в ръце — бяхме я изкопали посред нощ, нарушавайки спокойния сън на детето.

Двайсета глава

Когато влязохме в хотела, бе два след полунощ. Уин тутакси ме остави и отиде при Мий. Дълго стоях под горещия душ. Прегледах минибара в стаята и на лицето ми се появи усмивка. Беше зареден с шоколадови напитки. Такъв си бе Уин.

Изпих на един дъх изстуденото питие и зачаках ефекта му. Включих телевизора и започнах да натискам бутоните на дистанционното, защото нали така правят истинските мъже? Американски програми от миналия сезон. Вратата на Териса бе затворена, но силно се съмнявах, че спи. Седнах сам-самичък във всекидневната и задишах дълбоко.

Часовникът показваше два часа след полунощ. В Ню Йорк беше осем вечерта. В Скотсдейл, Аризона — пет следобед.

Хвърлих поглед към телефона си. Мислех си за Али, Ирин и Джак, които се намираха в Аризона. Не знаех кой знае колко за Аризона. Там е пустиня, нали така? Че кой би желал да живее в пустиня!?

Набрах номера на мобилния на Али. Отговори след третото позвъняване — в гласа й имаше напрежение:

— Ало?

— Здравей — казах аз.

— При мен не се появи твоят номер — отвърна Али.

— Имам друг телефон, но номерът ми е същият.

Мълчание.

Али попита:

— Къде си?

— В Лондон.

— В Англия ли?

— Да.

Долових глас. Сякаш беше на Джак. Али рече:

— Минутка, скъпи, говоря по телефона.

Направи ми впечатление, че не каза с кого разговаря. Обикновено го правеше.

— Не разбрах, че си отвъд Океана — рече Али.

— Обади ми се приятелка в нужда. Беше…

— Приятелка ли?

Направих пауза.

— Да.

— Леле! Бързо е свършило.

Канех се да й обясня, че не е на прав път, ала се отказах.

— Познавам я от десет години.

— Разбирам. Прескочил си до Лондон, за да се видиш със стара приятелка?

Мълчание. После отново дочух гласа на Джак — питаше кой е на телефона. Звукът бе тръгнал от пустинята, беше прекосил континенталната част на Съединените щати и Атлантическия океан и бе накарал сърцето ми да се свие.

— Трябва да затварям, Майрън. Искаш ли нещо от мен?

Добър въпрос. Може би исках, ала сега не му беше времето.

— Мисля, че не — отвърнах.

Тя прекъсна разговора, без да каже нито дума повече. Погледнах към телефонната слушалка в ръката си, попремислих — чакай малко, Али бе сложила край, нали така? Та нали ми бе дала ясно да разбера, кога — още преди два дни? Така че, каква всъщност бе целта ми с това телефонно обаждане?

Защо изобщо се обадих?

Защото не обичам недовършените неща ли? Защото в случая исках да постъпя правилно, каквото, по дяволите, и да означаваше това? Болките по тялото ми от скорошното сбиване започнаха да се обаждат. Станах, протегнах се, опитах се да се отпусна. Погледнах към вратата на Териса. Беше затворена. Приближих се на пръсти и я открехнах. Лампата в стаята не светеше. Напрегнах се да доловя дишането й. Никакъв звук. Понечих да затворя.

— Моля те, не си отивай — каза Териса.

Спрях се и отвърнах:

— Опитай се да поспиш.

— Моля ти се.

Когато ставаше дума за сърдечни дела, много внимавах. Винаги правех онова, което трябва. Не действах просто така. Освен в един-единствен случай, на един остров преди десет години, винаги съм обръщал внимание на чувствата, на въздействието им и на последиците.

— Не си отивай — повтори тя.

И аз останах.

Когато се целунахме, между нас се появи напрежение, после освобождаване и изпускане на напрежението — нещо, което не бях усещал досега; напрежението се изпуска, при което ти оставаш неподвижен и се предаваш, а сърцето ти се удря в гърдите, пулсът ти препуска, коленете ти омекват, пръстите на краката ти се свиват, ушите ти изпукват и всяка фибра от тялото ти се отпуска и се предава на щастието.

През онази нощ ние се смяхме. Ние плакахме. Аз целувах прекрасното й голо рамо. А на сутринта тя отново изчезна.

Но само от постелята.

Намерих я във всекидневната да пие кафе. Завесите бяха дръпнати. Да го кажа с думите на една стара песен, утринното слънце в лицето й издаваше възрастта й — и на мен това ми харесваше. Бе облякла хотелския халат, който леко се отваряше и издаваше какви дарове крие под себе си. Не бях виждал подобна изкусителна красота.

Териса ме погледна и се усмихна.

— Здрасти — поздравих я аз.

— Не си прави устата. Нали бяхме вече в леглото?

— Бум! Цяла нощ съм будувал.

— И без мен си имаше достатъчно работа през нощта. Кафе?

— Ако обичаш.

Тя ми наля. Седнах до нея, ах, колко предпазливо! Вече чувствах съвсем осезателно последиците от сбиването. Мускулите ми се напрегнаха и аз си помислих да взема от болкоуспокояващите, които лекарят ми бе оставил при посещението си. Но не в момента. В този миг исках само да остана да седя до разкошната жена и мълчаливо да си пием кафето.

— Божичко! — възкликна тя.

— Да?

— Ще ми се да останем така завинаги.

— Не съм сигурен, че апартаментът е по джоба ми.

Усмихна се. Протегна ръка и хвана моята.

— Искаш ли да чуеш нещо ужасно?

— Кажи.

— Част от мен желае да забрави всичко и да забегне с теб.

Знаех какво имаше предвид.

— Толкова пъти съм мечтала отново да имам тази възможност. И сега, когато е пред мен, не знам защо, но чувствам, че тъкмо тя ще ме съсипе. — Погледна ме. — Какво мислиш?

— Няма да допусна да те съсипе — отвърнах.

В усмивката й се четеше тъга.

— Нима мислиш, че имаш тази власт?

Тя беше права, но понякога имах навика да правя тъпи забележки.

— Какво ти се ще да направиш?

— Да разбера какво всъщност се случи през нощта.

— Добре.

— Не си длъжен да ми помагаш — уточни тя.

— Трябва — забелязах аз. — Особено щом става дума за изминалата нощ.

— Така е.

— И каква е следващата ни стъпка? — попитах.

— Току-що разговарях с Карън. Заявих й, че е време да изясним всичко.

— Как реагира тя?

— Не отказа. Ще се срещнем след час.

— Искаш ли да дойда и аз?

Тя поклати глава.

— Този път трябва да сме само двете.

— Добре.

Седяхме един до друг, пиехме кафето си и не искахме нито да помръднем, нито да говорим, нито да правим каквото и да е.

Териса наруши мълчанието:

— Един от нас трябва да каже нещо, например: „Що се отнася до снощи…“.

— Оставям го на теб.

— Страхотно чукане!

Усмихнах се.

— Да. Знаех си, че трябва да оставя на теб да се произнесеш.

Тя стана. Наблюдавах я. Бе навлякла хотелския халат на голо. Скъпи дами, захвърлете настрана всички набори и дантели, всички вдовишки номера и викториански тайни, прозрачни камизоли и секси сутиени, прашки и садо-мазо аксесоари, майната им на копринените чорапи, фустанелите и разголените нощнички. Дайте ми една красива жена, загърната само в хотелски халат, и ме оставете.

— Ще взема душ — каза тя.

— Това покана ли е?

— Не.

— О!

— Нямам време.

— Мога да съм много бърз.

— Известно ми е. Но тогава не изпипваш работата.

— Ух!

Тя се наведе и нежно ме целуна по устните.

— Благодаря ти — рече.

Бях на път да подхвърля нещо като: „Разкажи на всичките си приятелки“, или: „Ох, още един доволен клиент“, ала нещо в гласа й ме накара да застана нащрек. Нещо в тона й ме порази дотолкова, че чак ме заболя. Стиснах ръката й и замълчах, а после я видях да тръгва.

Двайсет и първа глава

Уин хвърли поглед към мен и рече:

— Най-после е станало нещо.

Бях готов да споря, но имаше ли смисъл?

— Да — отвърнах.

— Подробности, моля — настоя той.

— Джентълмените не обсъждат подобни неща.

Той увеси нос.

— Но нали знаеш, че обичам подробностите?

— А пък ти знаеш, че никога не ги споделям с теб.

— Навремето ме пускаше да гледам. Когато ходехме с Емили в колежа, ти ме оставяше да гледам през прозореца.

— Не съм те оставял. Ти го правеше на своя глава. А когато пусках щората, ти си правеше пролука в нея. Голямо прасе си, знаеш ли?

— Някои биха ме нарекли интересен приятел.

— Но повечето ще ти кажат, че си свиня.

Уин вдигна рамене.

— Обичай ме въпреки грешките ми.

— И къде се намираме сега?

— И двамата сме го направили.

— Друго, друго.

— Хрумна ми нещо — каза той.

— Целият съм в слух.

— Може би има някакво просто обяснение за това, как кръвта на мъртвото момиче се е озовала на местопрестъплението. Спомни си за онази благотворителна организация, наречена „Спасете ангелите“. Едно от нещата, с които се занимава, са изследвания със стволови клетки, нали така?

— Да, би могло да се каже. Мисля, че са против подобни изследвания.

— А ние знаем, че Рик Колинс може да е открил, че е обременен с болестта на Хънтингтън. Баща му със сигурност е страдал от нея.

— Така е.

— В наше време хората запазват клетки от пъпната връв на децата си — замразяват ги или нещо от този род, за да имат готовност в случай на заболяване. Те са пълни със стволови клетки и идеята е, че биха могли да спасят живота на детето ти или пък твоя собствен живот. Може би Рик Колинс е запазил клетки от дъщеря си. И когато е разбрал, че има опасност да се разболее от хореята на Хънтингтън, е решил да ги използва.

— Стволовите клетки не лекуват тази болест.

— Още не, така е.

— Значи, мислиш, че в мига на смъртта си, той е държал замразената пъпна връв, която какво? Започнала е да кърви, що ли?

Уин сви рамене.

— Нима този сценарий е по-невероятен от онзи, според който Мириям Колинс е била жива през всичките тези години?

— А русият косъм?

— В света е пълно с блондинки. Младата жена, която си зърнал, би могла да е една от тях.

Замислих се.

— Но това не ни дава отговор на въпроса кой е убил Рик Колинс.

— Прав си.

— Продължавам да мисля, че каквото и да е станало, всичко е започнало с автомобилната катастрофа преди десет години. Сигурни сме, че Найджъл Мандърсън лъже.

— Така е — съгласи се Уин.

— А Карън Тауър премълчава нещо.

— Ами онзи тип Марио?

— Какво имаш предвид?

— И той ли премълчава нещо?

Замислих се.

— Би могло. Тази сутрин ще се срещна с него и ще прегледаме файловете на Рик. Пак ще го разпитам.

— Да не забравяме двамата израелци — вероятно и Мосад — които те следят. Обадих се на Зора. Ще направи проверка по собствените си канали.

— Добре.

— И най-после, сблъсъкът ти в Париж и полицейската снимка, която изпрати предупредителен сигнал по цялата йерархия на Интерпол.

— Добре ли мина посещението ти в Интерпол?

— Те ми задаваха техните си въпроси, аз им разказах моята си история.

— Едно не разбирам — казах. — Защо още не са ме обвинили?

— Знаеш причината — усмихна се Уин.

— Защото са ми пуснали опашка.

— Правилен отговор.

— Виждал ли си ги?

— Черният автомобил до десния ъгъл.

— Вероятно и Мосад ме следи.

— Много си популярен.

— Само защото умея да изслушвам. Хората обичат да бъдат изслушвани.

— Разбира се.

— Пък и съм забавен на купоните.

— И готин танцьор. Какво искаш да направя с опашката?

— За днес ги остави на мира.

— Няма проблем.

Да избегнеш проследяване е доста лесно. В случая Уин поръча автомобил с тъмни стъкла. Влязохме в подземен гараж с няколко изхода. Автомобилът тръгна. Появиха се още два. Аз скочих в единия, Уин — в другия.

В момента Териса бе у Карън. Аз отивах на среща с Марио Контуци.

Двайсет минути по-късно позвъних на апартамента на Контуци. Никакъв отговор. Погледнах часовника си. Бях подранил с около пет минути. Замислих се за случая, за това как полицейската снимка подлуди Интерпол.

Кой беше онзи тип, който насочи пистолет срещу мен в Париж?

Бях опитал възможното и невъзможното да открия самоличността му. Може би, ако ми остане някоя свободна минута, ще трябва да опитам и най-прекия път?

Набрах Берлеан по личната му линия.

След две позвънявания дочух мъжки глас да ми казва нещо на френски.

— Бих желал да разговарям с капитан Берлеан, моля.

— Той е в отпуск. Какво обичате?

В отпуск ли? Помъчих се да си представя как Берлеан се кефи на свободното си време по плажовете на Кан, ала картинката не бе убедителна.

— Трябва да говоря с него.

— Мога ли да попитам кой се обажда?

Нямаше смисъл да премълчавам името си.

— Майрън Болитар.

— Съжалявам. В отпуск е.

— Бихте ли се свързали с него? Помолете го да се обади на Майрън Болитар? Спешно е.

— Не затваряйте, ако обичате.

Не затворих.

След минута прозвуча друг глас — грубоват и, да!, със съвършен американски акцент.

— Мога ли да ви помогна?

— Не, не мисля. Исках да говоря с капитан Берлеан.

— Можете да разговаряте и с мен, господин Болитар.

— Но по гласа ми се струва, че не сте много порядъчен човек — отвърнах.

— Не, не съм. Доста хитро се измъкна от опашката ни, но трябва да знаеш, че никак не е забавно.

— Кой си ти?

— Можеш да ме наричаш специален агент Джоунс.

— А мога ли да ти казвам супер специален агент Джоунс? Къде е капитан Берлеан?

— Капитан Берлеан е на почивка.

— От кога?

— Откакто изпрати онази полицейска снимка, а това противоречи на протокола. Нали той ти изпрати снимката?

Поколебах се, после отвърнах:

— Не.

— Разбира се, че беше той. Къде си, Болитар?

До ушите ми долетя телефонен звън. Звънеше телефонът от вътрешността на апартамента на Контуци, пред чиято врата чаках. Веднъж, два пъти, три пъти.

— Болитар?

След шестото позвъняване телефонът замлъкна.

— Знаем, че още си в Лондон. Къде се намираш?

Прекъснах разговора и се втренчих във вратата на апартамента. Звънът идваше от стационарен апарат, не приличаше на звуците на мобилен телефон. Хм. Поставих длан върху вратата. Дебела и яка. Допрях ухо в хладната й повърхност, набрах мобилния телефон на Марио и се загледах в дисплея на моя апарат. Само след миг-два връзката бе осъществена.

Когато дочух слабия звън на мобилния му зад вратата — защото сигналът от стационарния апарат звучеше силно, а този не — кръвта ми застина в жилите. Можеше и да няма нищо обезпокоително, ала в наше време хората не правят и крачка, без да закрепят някъде по себе си вездесъщия мобилен телефон — дори в банята влизат с него. Можете и да пренебрегнете този факт, но шансът човек, който работи в телевизионни новини, да забрави мобилния си телефон, когато тръгне за офиса си, е нищожен.

— Марио? — повиках го аз.

Задумках по вратата.

— Марио?

Не очаквах отговор, разбира се. Отново опрях ухо във вратата, като се вслушвах — и аз не знам в какво — в стенание, може би. Пъшкане. Вик. Нещо такова.

Никакъв звук.

Ами сега, питах се аз. Нямах голям избор. Отстъпих назад, вдигнах крак и ритнах вратата. Тя не помръдна.

— Подсилена стомана, приятел. Няма да успееш да я пробиеш.

Обърнах глава към гласа. Мъжът носеше черно кожено яке без никаква следа от риза под него, но за жалост нямаше и кой знае какво за показване. Отблизо той бе и слаб, и женствен. На носа си имаше пиърсинг — халка. Оплешивяваше, ала малкото коса, която му бе останала, бе сресана по последния писък на модата. Според мен беше прехвърлил петдесетте. Имаше вид на човек, излязъл от гей бар през 1979 година и прибрал се току-що у дома.

— Познавате ли семейство Контуци? — попитах.

Мъжът се усмихна. Очаквах усмивка в стил „кошмарът на зъболекаря“, ала за разлика от останалите неща по него, които се намираха в различна степен на разложение, зъбите му блестяха като бисери.

— А! — възкликна той. — Американец, нали?

— Да.

— Приятел на Марио?

Нямаше причина да давам пространен отговор:

— Да.

— Е, какво да ти кажа, приятел? Тихо семейство са, но нали знаеш поговорката — когато жената я няма, мишките танцуват.

— Какво искате да кажете?

— Тук имаше едно момиче. Може да я е наел отвън, разбираш ме, нали? Музиката беше увеличена до дупка. Ужасно. Игълс34. Господи! Не ви ли е срам, американци?

— Кажи ми за момичето.

— Защо?

Нямах време за подобен разговор. Извадих пистолета си. Не го насочих към него. Просто го извадих.

— Работя за американската полиция — казах. — Мисля, че Марио го грози сериозна опасност.

Дори оръжието или молбите ми да са обезпокоили нашия Били Айдъл35, това остана незабелязано за мен. Той сви кльощавите си рамене.

— Какво да ти кажа? Млада, руса, не я огледах добре. Пристигна снощи, аз тъкмо излизах.

Млада, руса. Сърцето ми забъхти в гърдите.

— Трябва да вляза вътре.

— Не можеш с ритници, приятел. Ще си счупиш крака.

Насочих пистолета си към ключалката.

— Олеле! Недей! Наистина ли мислиш, че е в опасност?

— Да.

Той въздъхна.

— Има резервен ключ за тази врата. Ей там, на корниза.

Протегнах ръка и опипах тясната издатина над рамката на вратата. Тутакси открих ключа. Пъхнах го в ключалката. Били Айдъл бе неотлъчно до мен. От него се излъчваше воня на цигари, сякаш досега е бил използван за пепелник. Отворих вратата и влязох. Били Айдъл бе точно зад гърба ми. Направихме две крачки навътре и замръзнахме на място.

— О, божичко!

Аз мълчах. Стоях неподвижно и се взирах в пода. Първо зърнах стъпалата на Марио. Бяха завързани за масичката с изолирбанд. Бебешкото кенгуру и играчките, които бях видял предишния ден, бяха запокитени на една страна. Попитах се дали това е било последното, което Марио е видял, преди да умре.

Беше бос. До него се въргаляше електрическа бормашина. На пръстите му се виждаха малки, добре оформени дупки, съвършени малки кръгчета кафеникавочервени на цвят, които отиваха дълбоко в петите. Разбрах, че дупките са били направени с бормашината. Направих усилие и се приближих. Забелязах още следи от бормашина. Капачките на коленете му също бяха пробити. Както и гръдния кош откъм ребрата. Бавно придвижих поглед нагоре към лицето му. Видях същите следи под носа му, скулата му бе пробита до устната кухина, пробита бе и брадичката му. Тясното му лице се взираше в мен, очите му бяха изкривени. Бе умрял в жестоки мъки.

Били Айдъл отново възкликна:

— О, божичко!…

— В колко часа чухте музиката?

— А?

Нямаше да мога да повторя въпроса — сили не ми достигаха, ала той все пак ми отговори:

— В пет сутринта.

Измъчвали са го. Пуснали са музиката високо, за да не се чуват писъците му. Внимавах да не докосна нещо. Кръвта изглеждаше съвсем прясна. По пода имаше бял костен прашец. Отново хвърлих поглед към бормашината. Свистене и скрибуцане, примесено с писъците на жертвата, докато бургията е пробивала плътта и хрущялите, за да навлезе в костта.

После си помислих за Териса, която се намираше у Карън на няколко преки от тук.

Втурнах се към вратата.

— Повикайте полиция! — изкрещях аз.

— Почакай, къде отиваш?

Нямах време да му отговоря. Мушнах пистолета в джоба си и извадих мобилния си телефон, без да спирам да тичам. Набрах Териса. Мобилният й иззвъня веднъж. Иззвъня два пъти. Три. Сърцето ми се блъскаше в гърдите. Няколко пъти натиснах копчето, за да повикам асансьора. Когато телефонът й звънна четвърти път, аз се бях вторачил през прозореца навън и тогава я зърнах — бе вдигнала поглед към мен.

Русокосото момиче от фургона.

Тя също ме видя, обърна се и хукна да бяга. Не успях да разгледам лицето й добре. Би могло да е всяко русо момиче на белия свят. Но не беше. Беше същото момиче. Бях сигурен.

Какво, по дяволите, ставаше?

Сърцето ми се преобърна в гърдите. Затърсих стълбището, ала в същия миг вратата на асансьора се отвори. Влязох и натиснах копчето за най-долния етаж.

Обаждането ми до Териса се записа в гласовата й поща.

Как така? Териса трябваше да е у Карън. А в дома на Карън имаше обхват. Дори да бях прекъснал сериозния им разговор по средата, Териса щеше да вдигне. Щеше да разбере, че щом се обаждам, значи е изникнало нещо, което не търпи отлагане.

По дяволите! Ами сега?

Пред очите ми се появи електрическата дрелка. Помислих си за Териса. Спомних си лицето на Марио Контуци. Русокосото момиче. Всички образи се смесиха в главата ми, в това време асансьорът звънна и вратата се отвори.

Далеч ли бе домът на Карън?

На две преки от тук.

Изтичах навън, като в същото време натиснах бутона за скоростна връзка с мобилния на Уин. Той отговори още при първото позвъняване и преди да чуя обичайното му „Казвай!“, изстрелях в слушалката:

— Отиди в дома на Карън. Марио е мъртъв, а Териса не вдига телефона си.

— След десет минути съм там — заяви Уин.

Затворих и тутакси усетих, че мобилният ми завибрира. Без да спирам да тичам, аз го отворих, за да погледна от кой номер идва обаждането. Спрях на място.

Беше Териса.

Натиснах бутона за отговор и опрях слушалката в ухото си:

— Териса?

Никакъв отговор.

— Териса?

И тогава дочух свистене и скрибуцане — шум от електрическа бормашина.

Почувствах прилив на адреналин, който прекъсна дъха ми. Стиснах очи, ала само за миг. Нямаше време за губене. Коленете ми омекнаха, ала аз ускорих крачка.

Скрибуцането престана, после дочух мъжки глас:

— Отмъщението е мръсна работа, не мислиш ли?

Изисканият английски акцент, същият каданс като онзи в Париж, когато ми каза: „Слушай ме или ще те усмъртя…“.

Мъжът, върху когото обърнах масата. Онзи от полицейската снимка. Линията замлъкна.

Грабнах пистолета си и се затичах, като в едната си ръка стисках мобилния, а в другата — оръжието. Страхът е странно нещо. Кара те да правиш чудеса — чели сте за влюбени, които вдигат на гърба си цели автомобили, за да спасят любимите си — ала страхът може и да те парализира, да накара тялото и умът ти да престанат да действат, да не можеш дъх да си поемеш. Макар че ужасът ме раздираше отвътре, трябваше да се успокоя.

Вече виждах дома на Карън.

Русокосото момиче бе застанало пред входа.

Щом ме зърна, тутакси се скри в къщата. Беше очевидно, че са ми поставили капан, ала нима имах избор? Обаждането от телефона на Териса — шумът от електрическата дрелка — още звучеше в ушите ми. Та нали това бе целта им? Какво бе казал Уин? Десет минути. Вероятно вече бяха изминали шест или седем.

Да го почакам ли? Бих ли могъл?

Наведох се и се запромъквах покрай къщите. Натиснах бутона за скоростно набиране. Уин каза:

— Пет минути.

Затворих телефона. Блондинката бе вече в къщата. Нямах представа кой още е там, нито каква е ситуацията. Пет минути. Бих могъл да почакам пет минути. Щяха да бъдат най-дългите в живота ми, но можех да го направя, трябваше да го направя, длъжен бях да се стегна пред лицето на обхващащата ме паника. Все така приведен, аз минах под прозореца и се заслушах. Нищо. Нямаше писъци. Нямаше шум от дрелка. Не бях сигурен дали това бе повод за успокоение или бях пристигнал твърде късно.

Опрях гръб в тухлената стена. Прозорецът оставаше над главата ми. Опитах се да си представя разположението в къщата. Този прозорец тук беше на всекидневната. Добре, а после? После нищо. Чаках. Усещах тежестта на пистолета в ръката си и това ме успокояваше. Пистолетите, независимо от размера, са си пистолети. Бях точен стрелец, но не чак толкова. За да си адски добър, нужни са ти тренировки. Но аз знаех как да се прицеля в средата на гърдите и обикновено успявах да се приближа достатъчно близо до мишената си.

И сега какво?

Запази спокойствие. Изчакай Уин. Той е много добър в подобни начинания.

„Отмъщението е мръсна работа, не мислиш ли?“

Изискан акцент, спокоен глас. Спомних си за Марио и малките дупки в тялото му и при звука на проклетия акцент усетих неизмерима болка. Колко ли е продължило? Колко ли време Марио е бил подложен на тези мъки? Дали накрая се е примирил със смъртта, или е продължил да се бори за живота си?

В далечината се разнесе писък на сирени. Може би полицията отиваше в дома на Марио?

Бях престанал да нося ръчен часовник, погледнах мобилния си телефон, за да разбера колко е часът. Ако Уин бе точен — а обикновено беше — до идването му оставаха още три минути. Какво да правя?

Пистолетът ми.

Питах се дали блондинката го бе видяла. Едва ли. Както Уин бе забелязал, огнестрелните оръжия са рядкост в Обединеното кралство. Който и да се криеше в къщата, вероятно щеше приеме, че не съм въоръжен. Напъхах пистолета отново в чорапа си.

Три минути.

Мобилният ми звънна. На екрана пак се изписа номерът на Териса. Обадих се с напрегнат глас.

— Знаем, че си пред къщата — произнесе изисканият глас. — Имаш десет секунди да влезеш през вратата с вдигнати ръце, в противен случай ще застрелям една от двете красиви дами в главата. Едно, две…

— Влизам.

— Три, четири…

Нямах избор. Скочих и се втурнах към входа.

— Пет, шест, седем…

— Не ги наранявай, вече съм вътре.

Не ги наранявай. Дрън-дрън. Но какво друго бих могъл да кажа?

Завъртях топката на бравата. Не беше заключено. Вратата се отвори. Влязох.

Изисканият глас:

— Казах, ръцете горе.

Вдигнах ръце високо във въздуха. В средата на стаята стоеше мъжът от полицейската снимка. На лицето му имаше бяла лепенка, а около очите му се виждаха черни кръвонасядания, характерни за човек, чийто нос са разбили. Това би било повод за радост, ако не беше пистолетът в ръката му. Освен това пред него бяха коленичили Карън и Териса, ръцете им бяха завързани зад гърба, а те бяха обърнати с лице към мен. Видът им бе сравнително добър.

Огледах се наляво и надясно. Видях още двама мъже — и двамата бяха насочили пистолети в главата ми.

Нямаше и следа от русокосото момиче.

Стоях съвършено неподвижно с вдигнати ръце, като се стараех да изглеждам от кротък, по-кротък. Вероятно Уин бе вече наблизо. Оставаха още минута-две. Трябваше да ги позабавя. Срещнах погледа на мъжа, с когото се бях сбил в Париж. Заговорих с равен тон:

— Виж, нека се разберем, а? Няма причина…

Той опря дулото в тила на Карън Тауър, усмихна ми се и дръпна спусъка.

Последва оглушителен гръм, появи се малко червено петънце, после абсолютна тишина; миг на прекъсване, след което тялото на Карън се свлече на пода като на марионетка, чиито конци са били срязани. Териса изпищя. Вероятно и аз съм изпищял.

Божемойбожемойбожемой…

— Не!

Инстинктите ми взеха превес във формата на мантра: „Спаси Териса“. Буквално се гмурнах към тях, сякаш бях в плувен басейн. Отляво и отдясно в ушите ми засвистяха куршуми, ала грешката на стрелците бе, че се целеха в главата ми. Куршумите профучаха високо над мен. С крайчеца на окото си забелязах, че докато мъжът се прицелваше в Териса, тя се търкулна встрани от него.

Трябваше да побързам.

Опитвах се да свърша няколко неща едновременно: да остана наведен, да избягвам куршумите, да прекося стаята, да измъкна пистолета от кобура на крака си, да убия копелето. Прекосявах празното пространство помежду ни. Най-добрата тактика бе да тичам на зигзаг, ала нямах време. Мантрата продължаваше да кънти в главата ми: „Спаси Териса“. Трябваше да стигна до него, преди да е натиснал спусъка отново.

Високо изкрещях, но не от страх или болка, а за да отвлека вниманието му, да го накарам поне за малко да се подвоуми или да се обърне с лице към мен — каквото и да е, но да изпусне, дори само за миг, мишената си, която в случая бе Териса.

Приближавах се към него.

Часовникът тиктакаше неумолимо. От разстрела на Карън бяха изминали само секунда, най-много две. Не повече. Без да имам време да помисля, да планирам действията си, почти бях стигнал до него.

Ала щях доста да закъснея. Беше ми съвсем ясно. Протегнах ръце напред, сякаш да скъся разстоянието. Не успях. Все още бях далеч.

Той отново дръпна спусъка.

Проехтя още един изстрел. Териса падна на пода.

Писъкът ми премина във вик на силна и дълбока болка. Усетих, че нечия ръка притисна гърдите ми, сърцето ми спря. Продължавах да се придвижвам напред, дори когато той насочи пистолета си към мен. Не изпитвах никакъв страх. Движеше ме чистата инстинктивна омраза. Дулото сочеше в моя посока, точно към мен, но аз се наведох и забих глава в корема му. Той изстреля още един куршум, ала напосоки.

Притиснах го с всички сили до стената и той изгуби опорната точка на краката си. Ръката му се изви и пистолетът се насочи надолу към гърба ми. В друго измерение и в друго време вероятно би ме заболяло, ала точно сега усетих удара като ухапване от комар. Не обръщах внимание на болката, не ми пукаше за живота ми. Тежко тупнахме на пода. Бързо се придвижих встрани, като се опитах да увелича дистанцията помежду ни, за да мога да измъкна пистолета си от кобура на глезена.

Това бе грешка.

Бях толкова погълнат от постигането на целта си, от намерението си да убия копелето, че почти забравих за присъствието на другите двама противници в стаята. Мъжът от дясно се втурна към мен с оръжие в ръка. Когато той стреля, аз отскочих назад, ала уви! — закъснях.

Куршумът ме улучи.

Пареща болка. Усетих как горещият метал се вряза в телесата ми, спря дъха ми и ме повали по гръб на пода. Мъжът се прицели отново, ала проехтя друг изстрел и куршумът го удари във врата с такава сила, че за малко да го обезглави. Отправих поглед зад падналия труп, ала вече знаех.

Уин бе пристигнал.

Другият мъж, онзи, който бе от лявата ми страна, се обърна, тъкмо когато Уин се извъртя и отново дръпна спусъка. Големият куршум го удари право в лицето и главата му експлодира. Погледнах към Териса. Тя не помръдваше. Мъжът от полицейската снимка — онзи, който я застреля — хукна да бяга към съседната стая. Чух стрелба. Някой му изкрещя да спре и да не мърда. Не им обърнах внимание. Успях да допълзя до всекидневната. От мен бликаше кръв. Не бях съвсем сигурен, ала ми се стори, че куршумът се е забил някъде около стомаха ми.

Забих пръсти в пода и запълзях, без дори да се огледам. Движи се напред, казвах си аз. Хвани копелето и го убий. Той бе до прозореца. Много ме болеше, може да съм изпаднал в делириум, но протегнах ръце и го сграбчих за крака. Той се опита да ме отблъсне с ритник, ала нямаше начин. Повлякох го долу на пода.

Сборичкахме се, но той не можеше да устои на силата ми, родена от яростта, която изпитвах. Бръкнах с палец в окото му и го сразих на мига. Сграбчих го за гръкляна и стиснах здраво. Той се заизвива и ме заудря по лицето и врата. Не го пусках.

— Стой! Хвърли оръжието!

Гласове в далечината. Раздвижване. Дори не бях сигурен дали е реалност. Гледката бе призрачна. Нима халюцинирах? Някой говореше с американски акцент. Прозвуча ми познато.

Продължавах да го стискам за гръкляна.

— Стой, казах! Веднага! Остави го!

Заобиколиха ме. Шест или осем души, а може би и повече. Някои бяха насочили пистолети към мен.

Очите ми срещнаха тези на убиеца. В тях имаше насмешка. Усетих, че хватката ми отслабна. Не бях сигурен дали се подчиних на командата, или раната от куршума бе започнала да пие силите ми. Ръката ми се отдели от гърлото му. Убиецът се закашля, слюнката му се разхвърча наоколо и той се опита да вземе превес.

Вдигна оръжието си.

Точно както очаквах.

Аз бях измъкнал малкото пистолетче от кобура на глезена си. С лявата ръка го сграбчих за китката.

Познатият глас на американеца:

— Недей!

Но на мен наистина не ми пукаше дали ще стрелят. Докато стисках лявата му китка, аз извадих пистолета си, мушнах го под брадичката му и стрелях. Нещо мокро и лепкаво ме удари в лицето. Пуснах пистолета и се строполих върху неподвижното му вече тяло.

Мъже, много мъже, съдейки по допира, ме повдигнаха. Сега, когато бях свършил работата си, силите и волята ми за живот изчезнаха. Оставих се да ме обърнат и да ме закопчеят с белезниците, да правят, каквото си щат, нямаше никакъв смисъл да им се опъвам. Борбата ме бе изтощила. Те ме проснаха по гръб. Извърнах се и погледнах към неподвижното тяло на Териса. Усетих огромна болка, не бях изпитвал такава досега.

Очите й бяха затворени и скоро, съвсем скоро моите също щяха да се затворят.