Изгубена завинаги

Двайсет и втора глава

Жажда.

В гърлото — пясък. Очите не се отварят. А може би са отворени?

Пълна тъмнина.

Ръмжене на мотор. Усещане, че някой се е надвесил над мен.

— Териса…

Мисля, че го изричам на глас, но не съм сигурен.

Следващият отрязък от спомени: гласове.

Идват сякаш от много далеч. Не разбирам думите. Долавям само звуци и толкоз. Гневни звуци. Приближават се. Чуват се по-високо. Звучат в ушите ми.

Очите ми се отварят. Виждам в бяло.

Гласът повтаря едно и също нещо.

Звучи ми като: „Ах-мед-лех-ат-мин“.

Не разбирам. Някаква безсмислица може би. Или чужд език. Не знам.

— Ах-мед-лех-ат-мин.

Някой вика в ухото ми. Стискам очи. Искам да престане.

— Ах-мед-лех-ат-мин.

Гласът е гневен, не престава. Струва ми се, че се извинявам.

— Той не разбира — казва някой.

Мълчание.

Болка в сърцето.

— Териса… — повтарям.

Няма отговор.

Къде съм?

Отново чувам глас, ала не разбирам думите. Чувствам се самотен, изолиран. Лежа. Усещам, че треперя.

— Нека ти изясня положението.

Още не мога да помръдна. Мъча се да отворя уста, ала напразно. Отварям очи. Виждам размазано. Чувствам се така, сякаш главата ми е омотана в гъста лепкава паяжина. Мъча се да я отпъдя от себе си. Не успявам.

— Работил си за правителството, нали?

Гласът на мен ли говори? Кимам, без да помръдвам.

— В такъв случай ти е известно за съществуването на подобни места. Знаеш, че винаги ги е имало. Поне си чувал хората да говорят за тях.

Никога не съм вярвал на приказките на хората. Може би след единайсети септември… Но не и преди това. Мисля, че казвам: „Не“, но може би само наум.

— Никой не знае къде се намираш. Никой няма да те открие. Можем да те държим тук вовеки веков. Можем да те убием, когато поискаме. Можем и да те пуснем да си ходиш.

Пръсти около бицепса ми. Още пръсти около китката ми. Безсмислено е да се дърпам. Някой ме щипва по ръката. Не мога да помръдна. Не мога да ги спра. Спомням си, че когато бях на шест години, татко ме заведе на карнавала на Нортфийлд авеню. Евтини игри и атракции. Лудницата. Така се казваше една от тях. Огледала, клоуни с огромни глави и ужасен смях. Влязох сам. Та нали бях голямо момче? Изгубих се, заоглеждах се, ала не успях да открия изхода. Един от клоуните ми скочи. Разревах се. Извъртях се на другата страна. Но там стоеше друг клоун и ми се присмиваше.

Сега се чувствах точно така, както тогава.

Извиках и отново се извъртях. Виках баща си. Той викаше името ми, изтича вътре, изскочи през тънката стена и като ме откри, всичко дойде на мястото си.

Татко, казвам си аз. Татко ще ме намери. Всеки миг.

Ала никой не идва.

— Откъде познаваш Рик Колинс?

Казвам истината. За кой ли път. Толкова съм изтощен.

— А откъде познаваш Мохамед Матар?

— Не го познавам.

— В Париж се опита да го убиеш. После го уби в Лондон, преди да успеем да те заловим. Кой те изпрати да го убиеш?

— Никой. Той ме нападна.

Обяснявам. После с мен става нещо ужасно, но не знам какво е.

Вървя. Ръцете ми са завързани на гърба. Не виждам много, само малки светли точици. На всяко рамо усещам по една ръка. Грубо ме блъскат долу.

Лежа по гръб.

Краката ми са завързани един за друг. Колан пристяга гърдите ми. Тялото ми е завързано към нещо кораво. Изобщо не мога да помръдна.

Внезапно светлите точици изчезват. Струва ми се, че пищя. Може да са ме обърнали с главата надолу. Не съм сигурен.

Огромна влажна длан затиска лицето ми. Сграбчва носа ми. Запушва устата ми.

Не мога да дишам. Мъча се да се отърва. Ръцете ми са завързани. Краката ми са пристегнати.

Не мога да шавна. Някой е уловил главата ми. Не мога да се извърна. Ръката силно притиска лицето ми. Нямам въздух.

Паника. Душат ме.

Мъча се да си поема дъх. Устата ми се отваря. Вдишвам. Трябва да вдишам. Не мога. Водата нахлува в гърлото ми и излиза през ноздрите. Давя се. Дробовете ми горят. Всеки миг ще експлодират. Мускулите ми се гърчат. Трябва да се движа. Не мога. Нямам изход. Нито въздух.

Умирам.

Чувам нечий плач и осъзнавам, че идва от мен. Внезапна пронизваща болка.

Гърбът ми се извива. Очите ми излизат от орбитите. Пищя.

— О, Господи, моля те…

Гласът е мой, ала аз не го разпознавам. Толкова е слаб. А аз съм толкова безсилен.

— Имаме два въпроса към теб.

— Моля. Вече отговорих.

— Имаме още въпроси.

— А после ще мога ли да си тръгна?

Гласът умолява.

— Като че ли нямаш друга надежда.

Стряскам се и се събуждам от ярка светлина в лицето.

Премигвам. Сърцето ми препуска. Не успявам да си поема дъх. Не знам къде съм. Връщам се назад в спомените си. Кое е последното, което помня? Напъхвам пистолета под брадичката на копелето и дърпам спусъка.

Има още нещо, заседнало е в ъглите на мозъка ми и не мога да го достигна. Може би някакъв сън? Познавате това чувство — събуждате се, а кошмарът е все още жив, но щом се помъчите да си го спомните, споменът ви се разсейва и се стопява във въздуха като дим. Същото се случва с мен сега. Опитвам се да задържа образите в главата си, ала те изчезват.

— Майрън?

Гласът е спокоен, сдържан. Боя се от гласа. Свивам се. Изпитвам ужасен срам, макар да не знам защо.

Гласът ми звучи покорно дори в собствените ми уши:

— Да?

— И без това ще забравиш по-голямата част от преживяното. Така е най-добре. Никой не ще ти повярва — а дори да ти повярват, не могат да ни открият. Ти не знаеш къде се намираме. Не знаеш и как изглеждаме. И не забравяй: можем пак да го направим. Можем да те хванем, когато си поискаме. И не само теб. Семейството ти също. Майка ти и баща ти в Маями. Брат ти в Южна Америка. Разбираш ли?

— Да.

— Остави всичко както си е. Ако го направиш, ще си добре, ясно?

Кимам с глава. Обелвам очи. И отново потъвам в мрак.

Двайсет и трета глава

Събудих се със страх.

Това не бях аз. Сърцето ми препускаше. Паника обзе душата ми, не можех да дишам. И всичко това, още преди да отворя очи.

Когато най-после очите ми премигаха и се отвориха — а аз огледах стаята — усетих, че пулсът ми се успокоява, а паниката изчезва. Есперанца седеше на стола, съсредоточена в телефона си. Пръстите й танцуваха по клавишите — без съмнение работеше за някой клиент. Аз си харесвам работата, ала тя бе влюбена в нея.

Наблюдавах я известно време и се наслаждавах на спокойствието, излъчващо се от кроткото обкръжение. Под сивия си работен костюм Есперанца бе облякла бяла блуза, бе сложила обици във вид на халки, а синкавочерната й коса бе прихваната зад ушите. Щорите на прозореца зад нея бяха отворени. Видях, че е нощ.

— С кой клиент се занимаваш? — попитах.

Като чу гласа ми, тя се ококори. Пусна мобилния телефон върху масата и се втурна към мен.

— Боже мой, Майрън! Боже мой…

— Какво има? Да не би да умирам?

— Не, защо?

— Така се втурна към мен, че… Обикновено се движиш много по-бавно.

Тя заплака и ме целуна по бузата. Есперанца никога не плачеше.

— О, сигурно умирам.

— Не бъди такъв инат — каза тя, докато бършеше сълзите от очите си. Прегърна ме. — Чакай, чакай! По-добре е да си онзи твърдоглавец, когото познавам. Бъди себе си.

Хвърлих поглед през рамото й. Намирах се в най-обикновена болнична стая.

— От колко време висиш тук? — попитах.

— От скоро — отвърна Есперанца, без да се отделя от мен. — Какво си спомняш?

Замислих се. Стреляха в Карън и Териса. Мъжът, който ги уби… Аз убих него. Преглътнах и се стегнах.

— Как е Териса?

Есперанца изправи гръб и ме пусна.

— Не знам.

Не бе отговорът, който очаквах.

— Как така не знаеш?

— Трудно е за обяснение. Кое е последното, което помниш?

Съсредоточих се.

— Последният ми ясен спомен — отвърнах — е как убих копелето, застреляло Карън и Териса. После някакви типове се нахвърлиха върху мен.

Тя кимна с глава.

— И мен ме простреляха, нали?

— Да.

Това обясняваше болницата.

Есперанца отново се наведе и прошепна в ухото ми:

— Добре. Чуй ме сега. Ако вратата се отвори, ако влезе някоя сестра, не казвай нищо пред нея. Разбра ли?

— Не.

— Заповед на Уин. Просто се подчини, ясно?

— Ясно — отвърнах и додадох: — Пристигнала си в Лондон, за да си с мен?

— Не.

— Какво искаш да кажеш?

— Довери ми се, става ли? Не бързай. Какво друго си спомняш?

— Нищо.

— Нищо в отрязъка от времето между раняването ти и сега?

— Къде е Териса?

— Вече ти казах. Не знам.

— Няма логика. Как така не знаеш?

— Дълга история.

— Защо не я споделиш с мен?

Есперанца вторачи зелените си очи в мен. Онова, което прочетох в тях, никак не ми хареса. Опитах се да седна в леглото.

— От колко време съм в безсъзнание?

— И това не знам.

— Пак повтарям: как така не знаеш?

— Първо, ти не си в Лондон.

Думите й ме накараха да се замисля. Огледах болничната стая, сякаш търсех отговор на въпросите си. И намерих. Върху одеялото ми бе изписано логото на болницата: „НЮ ЙОРК — ПРЕЗВИТЕРИАНСКИ МЕДИЦИНСКИ ЦЕНТЪР“.

Не може да бъде.

— В Ню Йорк ли се намирам?

— Да.

— Върнали са ме със самолет?

Тя замълча.

— Есперанца?

— Не знам.

— Добре де, от колко време съм в тази болница?

— Може би от няколко часа, но не съм сигурна.

— И този твой отговор не звучи логично.

— Аз също не разбирам, ясно? Преди два часа ми се обадиха и ми казаха, че си тук.

Мозъкът ми се размъти, а нейните обяснения изобщо не ми помагаха.

— Преди два часа?

— Да.

— А преди това?

— Преди обаждането — отвърна Есперанца — ние нямахме представа къде си.

— Като казваш „ние“…

— Аз, Уин, родителите ти…

— Родителите ми ли?

— Спокойно. Излъгахме ги. Казахме им, че си някъде в Африка, където мобилният ти телефон няма покритие.

— И никой от вас не знаеше къде се намирам?

— Точно така.

— Колко време? — попитах аз.

Тя само ме погледна.

— Колко, Есперанца?

— Шестнайсет дни.

Лежах, без да помръдна. Шестнайсет дни. Изчезнал бях за цели шестнайсет дни. Когато се помъчих да си спомня, сърцето ми запрепуска в гърдите. Обзе ме паника.

— Карай да върви…

— Майрън?

— Помня, че ме арестуваха.

— Добре.

— Нима искаш да ми кажеш, че се е случило преди шестнайсет дни?

— Да.

— Свърза ли се с английската полиция?

— И те не знаеха къде си.

Имах хиляди въпроси, ала вратата се отвори и прекъсна разговора ни. Есперанца ми хвърли предупредителен поглед. Аз мълчах. Влезе сестрата и каза:

— Виж ти, събудил си се.

Някой подпря вратата, за да не се затвори.

Татко.

При вида на този очевидно възрастен мъж в гърдите ми се разля нещо топло и успокояващо. Несъмнено татко бе останал без дъх от бързане да види сина си. Мама пристъпи зад него. Майка ми имаше навика да се втурва към мен, дори при най-обикновено посещение, сякаш не ме е виждала от години. Направи го и този път, като изблъска сестрата от пътя си. Когато я виждах да го прави, аз обелвах очи, макар тайно в себе си да изпитвах удоволствие. Този път не обелих очи.

— Добре съм, мамо. Не те лъжа.

Отначало баща ми се дръпна назад, както обикновено. Очите му бяха зачервени и влажни. Погледнах лицето му. Той знаеше. Не бе повярвал на историята за Африка, където няма телефонни услуги. Вероятно бе помогнал да убедят мама. Но той бе наясно с нещата.

— Много си отслабнал — каза мама. — Не те ли хранят добре?

— Остави го — намеси се татко. — Добре изглежда.

— Не изглежда добре. Кожа и кости е. Лицето му е бледо. Защо си в болница?

— Казах ти — рече татко. — Не ме ли чу, Елен? Хранително отравяне. Вече е добре, имаше нещо като дизентерия.

— Всъщност защо си ходил в Сиера Мадре?

— Сиера Леоне — поправи я татко.

— Аз пък мислех, че е бил в Сиера Мадре.

— Мислела си за филма.

— Спомних си. Онзи с Хъмфри Богарт и Катрин Хепбърн.

— Този се наричаше „Африканската кралица“.

— О! — възкликна мама, разбрала откъде идва объркването.

Мама ме остави. Татко се приближи, прибра косата, паднала на челото ми, целуна ме по бузата. Грапавата кожа на брадата му се отърка в лицето ми. Във въздуха се разнесе успокояващият аромат на „Олд Спайс“.

— Добре ли си? — попита ме той.

Кимнах с глава. Той ме погледна с недоверие.

Внезапно и двамата ми се видяха толкова остарели. Така става, нали? Ако не си виждал детето си дори за малко, ще ти се види много пораснало. Но ако не си виждал някой старец, дори за съвсем кратко време, ще ти се стори много остарял. Винаги така става. В кой момент силните ми родители бяха прекосили границата към старостта? Ръцете на мама трепереха от паркинсон. Положението й се влошаваше. Мисълта й, винаги мъничко ексцентрична, тревожно се изплъзваше нанякъде. Татко бе сравнително здрав, имаше незначителни сърдечни проблеми, ала и двамата изглеждаха толкова остарели.

„Майка ти и баща ти в Маями…“

Бодежи пронизаха гърдите ми. Отново се появиха проблеми с дишането ми.

Татко се обади:

— Майрън?

— Добре съм.

Сестрата си проправи път и дойде при мен. Родителите ми се отдръпнаха. Тя постави термометър в устата ми и започна да брои пулса ми.

— Времето за посещения свърши — каза тя. — Всички да си тръгват.

Не исках да си отиват. Не исках да остана сам. Обхвана ме ужас и страшно се засрамих от този факт. Когато сестрата извади термометъра от устата ми, аз се усмихнах пресилено и изрекох малко по-весело, отколкото трябваше:

— Сега ще поспя, става ли? Ще се видим сутринта.

Срещнах погледа на татко. Недоверчив. Прошепна нещо на Есперанца. Тя кимна с глава и поведе майка ми към вратата. Двете излязоха. На излизане сестрата се обърна към баща ми:

— Господине, трябва вече да тръгвате.

— Искам да остана насаме със сина си за малко.

Тя се поколеба. После изрече:

— Имате две минути на разположение.

Останахме сами.

— Какво стана с теб? — попита татко.

— Не знам — отвърнах.

Той кимна с глава. Придърпа стола до леглото и ме хвана за ръката.

— Не повярва, че съм в Африка, нали?

— Не повярвах.

— А мама?

— Казвах, че си се обаждал, ала тя не е била у дома.

— Повярва ли ти?

Той сви рамене.

— Никога не съм я лъгал, така че, да, повярва ми.

Не казах нищо.

Влезе сестрата.

— Тръгвайте си вече.

— Не още — рече баща ми.

— Моля ви, не ме карайте да викам охраната.

Усетих как паниката се надига в гърлото ми.

— Всичко е наред, татко. Добре съм. Ще поспя.

Той ме погледна, после се обърна към сестрата:

— Как ти е името, скъпа?

— Реджина.

— Реджина чия?

— Реджина Монте.

— Аз се казвам Ал, Реджина. Ал Болитар. Имаш ли деца?

— Две дъщери.

— Това тук е синът ми, Реджина. Ако искаш, можеш да повикаш охраната. Но няма да оставя сина си сам.

Исках да възразя, но отново не го направих. Сестрата се обърна и излезе. Не повика охраната. Баща ми остана цяла нощ до мен, седнал на стола. Наля прясна вода в чашата ми и ми оправи одеялото. Когато заплаках насън, той ме успокояваше, милваше ме по челото и ме уверяваше, че всичко ще се оправи. Повярвах му, макар и за няколко секунди.

Двайсет и четвърта глава

На сутринта ми се обади Уин.

— Отивам на работа — рече той. — Не задавай въпроси.

После затвори. Понякога Уин наистина ме побърква.

Баща ми отиде до близката хлебарница, защото болничната закуска приличаше на нещо, с което маймуните те замерват в зоологическата градина. Докато го нямаше, лекарят намина и ми даде пълни пояснения относно здравословното ми състояние. Да, наистина съм бил прострелян. Куршумът преминал през дясната половина на тялото ми, над бедрото. Но се погрижили добре за раната ми.

— Нужно ли е било да остана цели шестнайсет дни в болницата? — заинтересувах се аз.

Лекарят ме погледна, стори му се странно, че след като ме бяха докарали при тях в безсъзнание с огнестрелна рана в корема, сега съм се размърморил за някакви си шестнайсет дни — сигурен бях, че ме запланува за преглед при психиатър.

— Само хипотетично — побързах да добавя аз, като си спомних предупреждението на Уин. После спрях с въпросите и се заех енергично да кимам с глава.

По време на изписването татко беше с мен. Есперанца ми бе прибрала костюма в гардероба. Облякох го и си тръгнах в доста добро физическо здраве. Исках да вземем такси, ала татко настоя да ме откара с колата си. Навремето беше отличен шофьор. Помня, че когато бях дете, той създаваше непринудена атмосфера, докато беше зад волана — подсвиркваше си тихичко в такт с радиото и управляваше с китките на ръцете си. Сега радиото беше изключено. Татко се взираше в пътя с присвити очи и доста често натискаше спирачката.

Щом спряхме пред „Лок Хорн Билдинг“ на „Парк авеню“ — напомням пак, че пълното име на Уин е Уиндзър Хорн Локуд III — татко попита:

— Да те оставя ли тук?

Понякога баща ми ме кара истински да благоговея пред него. Бащинството предполага равновесие, но е чудно как татко успява да го постигне с такава лекота. През целия ми живот ме е подтиквал към успеха, без да премине границата нито веднъж. Радваше се на постиженията ми, без да ми внушава, че успехът ми е чак толкова важен. Обичаше ме без всякакви условности и въпреки това ме караше да се стремя да го радвам. Както и сега, той винаги знаеше кога да е до мен и кога да се оттегли.

— Тук ми е удобно.

Той кимна с глава. Отново целунах загрубялата му от бръснене страна, но този път забелязах, че кожата му се е отпуснала. Слязох от колата. Асансьорът ми спира направо в офиса. Голямата Синди седеше зад бюрото си, облечена в нещо, което сякаш бе смъкнала от гърба на Бети Дейвис36 след заснемането на кулминационната сцена на плажа в „Какво се случи с бейби Джейн“. Беше заплела косите си на тънки плитчици. Голямата Синди беше, така де, голяма — както вече казах, над метър и осемдесет висока и сто и петдесет килограма тежка — по всички измерения. Имаше големи ръце, големи крака и голяма глава. До нея мебелите изглеждаха сякаш направени за малки деца, сякаш тя се намираше в Света на чудесата също като Алиса, когато всичко наоколо й започна да се смалява.

Като ме видя, стана от стола си и едва не преобърна бюрото. Възкликна:

— Господин Болитар!

— Здрасти, Голяма Синди.

Тя полудява, когато я наричам само „Синди“ или, да речем, „Голяма“. Държи на официалните обръщения. Аз например съм „Господин Болитар“. Тя е „Голямата Синди“, което, между впрочем, е истинското й име. Преди повече от десетилетие официално се регистрира така.

Голямата Синди прекоси стаята с несвойствена за размерите й пъргавина. Обгърна ме с ръце и аз се озовах в прегръдките й, чувствайки се мумифициран и напълно изолиран от белия свят. В добрия смисъл на думата.

— О, господин Болитар!

Тя заподсмърча — звукът ми напомни за чифтосването на елени, което бях гледал по канал „Дискавъри“.

— Добре съм, Голяма Синди.

— Но някой те простреля.

Гласът й се променяше според настроението. Когато започна работа при нас, Голямата Синди не говореше — предпочиташе да ръмжи. Клиентите се оплакваха, ала не пред нея — обикновено го правеха анонимно. В момента обаче гласът й бе висок и звучеше като на момиченце, което, честно казано, бе много по-страшно, отколкото ръмженето й.

— Аз го прострелях още по-лошо — казах.

Тя ме пусна и се закиска, като покри устата си с длан, голяма колкото автомобилна гума. Кикотът й проехтя из цялата стая, въздухът в трите съседни щата затрепери, децата се вдигнаха на пръсти и се уловиха за ръцете на майките си.

На вратата се появи Есперанца. Навремето Есперанца и Голямата Синди бяха двойка партньорки по борба на БУМ — „Борба между удивителни мадами“. Отначало федерацията мислеше да замести „удивителни“ с „красиви“, ала системата се запъна в защита на акронима, който се получаваше с думата „удивителни“.

Със своята тъмна кожа и с вида си, който най-добре би могъл да се опише като „пикантен“ — както често го обявяваха задъхани конферансиета — Есперанца играеше ролята на Малката Покахонтас, гъвкавата красавица, която побеждаваше с уменията си лошите, преди те да успеят да я излъжат и да спечелят предимство. Голямата Синди й беше партньорка, играеше Голямата Майка Господарка, която я спасява, така че двете заедно, подпомагани от подвикванията на тълпата, можеха да надвият оскъдно облечените и надути с импланти злодейки.

Смях да става.

— Имаме работа — заяви Есперанца. — При това много.

Разполагахме със съвсем малко помещения: това фоайе и още два офиса — единият за мен, другият за Есперанца. Есперанца бе започнала работа при нас като моя асистентка, секретарка или каквото и да е политически коректното наименование за експедитивна и предана помощничка. След работно време посещаваше лекции в юридическия факултет и по времето, когато пощурях и избягах с Териса на онзи остров, беше вече пълноправна партньорка във фирмата.

— Какво каза на клиентите? — попитах аз.

— Че си претърпял автомобилна злополука в чужбина.

Кимнах одобрително с глава. Двамата влязохме в нейния офис. След последното ми изчезване бизнесът ни клонеше към западане. Трябваше да се обадя тук-там. Направих го. Запазихме повечето от клиентите си, почти всичките, ала на някои от тях не се хареса фактът, че повече от две седмици не можеха да се свържат с агента си. Разбирах ги. Бизнесът ни се занимаваше с личности. Често трябваше да ги държа за ръчичка и да галя егото им. Всеки един от клиентите ни искаше да се чувства така, сякаш е единствен на света — това е част от илюзията. Ако не си до тях, дори по уважителни причини, илюзията се изпарява.

Исках да попитам за Териса и Уин и за още хиляди неща, но си спомних за обаждането на приятеля ми тази сутрин. Залових се за работа. Работех ли, работех и трябва да кажа, че работата ми подейства оздравително. Чувствах се уплашен и тревожен, без да мога да си обясня причините. Дори си загризах ноктите, нещо, което не бях правил от четвърти клас, и зачоплих пъпчиците по тялото си. Но работата ми помагаше по някакъв начин.

В промеждутъка между две задачи направих някои проучвания в мрежата за „Териса Колинс“, „Рик Колинс“ и „Карън Тауър“. Първо написах и трите имена. Не се появи нищо. После написах само името на Териса. Появиха се съвсем малко неща, повечето от времето, когато бе работила в Си Ен Ен. Още се пазеше един сайт за „Териса, телевизионната хубавица“, пълен с фотографии, повечето на лицето, както и кадри от новинарски предавания, но от три години той не беше обновяван.

После опитах в Гугъл: „Рик и Карън“.

Не очаквах да видя кой знае какво, може би само некролога му, ала не познах. Имаше богата информация, по-голямата част от която бе отпечатана в английските вестници. Новините бяха шокиращи и ме караха да се чувствам странно:

Зачетох се. Есперанца се появи на вратата ми.

— Майрън?

Вдигнах пръст, молейки я да почака минута. Тя се приближи до бюрото ми и видя с какво се занимавам. Въздъхна и седна.

— Знаеше ли за това? — попитах.

— Разбира се.

Според статиите „специални сили, занимаващи се с международния тероризъм“ са открили и „елиминирали“ легендарния терорист Мохамед Матар, наречен „Доктор Смърт“. Мохамед Матар е роден в Египет, но е получил образование в най-престижните училища в Европа, в това число в Испания (ето защо първото му име е ислямско, а фамилията му означава „Смърт“ на испански), завършил е хуманна медицина и е специализирал в Съединените щати. Специалните сили са убили поне още трима по веригата — двама в Лондон и един в Париж.

Имаше снимка на Матар. Същата полицейска фотография, която Берлеан ми бе изпратил. Погледнах към човека, когото, да използвам журналистическия термин, бях елиминирал.

По-нататък в статиите се казваше, че продуцентът на телевизионни новини Рик Колинс се е озовал близо до веригата, като се е опитал да проникне в нея под прикритие, ала самоличността му е била разкрита. Матар и неговите „помагачи“ са убили Колинс в Париж. Матар се е изплъзнал от преследвачите си във Франция (очевидно един от неговите хора е бил убит в преследването), промъкнал се е в Лондон и се е опитал да унищожи всички доказателства по веригата за „зловещия му терористичен заговор“, като убива дългогодишния си партньор, продуцента Марио Контуци, както и Карън Тауър, жената на Колинс. Тъкмо там, в дома на Колинс и Тауър, Мохамед Матар и още двама от неговата банда са срещнали смъртта си.

Вдигнах поглед към Есперанца.

— Терористи ли?

Тя кимна с глава.

— Това обяснява защо Интерпол пощуря, когато им показахме снимката.

— Да.

— А къде е Териса?

— Никой не знае.

Облегнах се назад и се помъчих да осмисля информацията.

— Тук пише, че терористите са убити от агенти на правителството.

— Тъй.

— Само че не е така.

— Прав си. Направи го ти.

— И Уин.

— Правилно.

— Но те не са споменали имената ни.

— Така е.

Спомних си за шестнайсетте дни, за Териса, за кръвните проби, за русокосото момиче.

— Какво, по дяволите, става?

— Не знам никакви подробности — отвърна тя. — Не ме интересуват.

— Защо?

Есперанца поклати глава.

— Понякога си такъв глупчо.

Аз чаках.

— Стреляха в теб. Уин го видя. И повече от две седмици нямахме никаква представа къде си — дали си жив или мъртъв.

Не можах да се стърпя. Ухилих се.

— Престани да се хилиш като идиот.

— Тревожила си се за мен.

— Тревожех се за бизнеса си.

— Харесваш ме.

— Като трън в задника.

— Все още не разбирам — рекох и усмивката ми се стопи. — Как така не си спомням къде съм бил?

— „Карай да върви…“

Ръцете ми затрепериха. Погледнах надолу към тях и се опитах да ги успокоя. Не успях. Есперанца също ги гледаше.

— Кажи ми — захвана тя, — какво точно си спомняш?

Кракът ми заподскача. Нещо ме стегна в гърлото. Паникьосах се.

— Добре ли си?

— Бих пийнал вода — отвърнах.

Тя бързо излезе и се върна с чаша вода. Започнах да пия бавно от страх да не се задавя. Отново погледнах към ръцете си. Същият тремор. Не можех да ги спра. Какво, по дяволите, ми имаше?

— Майрън?

— Добре съм — казах. — Какво има сега?

— Дошли са клиенти. Нуждаят се от помощта ни.

Погледнах я.

— Мислехме, че ще имаш нужда от време — въздъхна тя.

— За какво?

— За да се възстановиш.

— От какво? Добре съм.

— Да бе. Изглеждаш страхотно. А треморът ти привнася допълнителен чар. И не ми се фукай с новопоявилия ти се тик на лицето. Мноого секси, няма що.

— Нямам нужда от време, Есперанца.

— Напротив, имаш.

— Териса е изчезнала.

— Или е мъртва.

— Да ме умориш ли искаш?

Тя сви рамене.

— Дори да не е жива, пак трябва да открия дъщеря й.

— Не и в състоянието, в което си.

— Напротив, Есперанца, в това състояние.

Тя замълча.

— Какво има?

— Мисля, че още не си готов за това.

— Не става въпрос за обаждането ти, нали?

— Не — отвърна тя, след като се позамисли.

— Тогава?

— Имам информация за лекаря, с когото Колинс се е консултирал за хореята на Хънтингтън, както и за онази ангелска благотворителна организация.

— Каква информация?

— Може и да почака. Ако наистина гледаш сериозно на нещата, ако си готов, трябва да позвъниш на този номер от този телефон.

Тя ми подаде мобилен апарат и излезе, като затвори вратата след себе си. Вторачих се в телефонния номер. Беше ми непознат, но нима можех да очаквам друго? Набрах цифрите и натиснах бутона „ИЗПРАТИ“.

След две позвънявания чух познат глас:

— Добре дошъл от света на мъртвите, приятелю. Нека се срещнем в един таен локал. Боя се, че имаме да си кажем доста неща.

Беше Берлеан.

Двайсет и пета глава

„Тайният локал“ на Берлеан се намираше в Бронкс.

Улицата бе същинска дупка, а мястото — вертеп. Сверих адреса — нямаше грешка. Беше стриптийз бар и според табелата отвън се наричаше „Висши удоволствия“, макар че според мен тук нямаше нито нещо висше, нито някакво удоволствие. На по-малкия надпис с неонови букви пишеше: „Класен клуб за джентълмени“. В случая думата „класен“ не изпъкваше толкова като оксиморон, колкото като съвсем не на място. „Класен стриптийз бар“ — все едно да кажеш „хубаво тупе“. Хубаво или лошо — все си е тупе.

Вътре беше тъмно, помещението беше без прозорци, така че нямаше никакво значение дали бе дванайсет по обяд — времето, когато пристигнах — или дванайсет в полунощ.

Огромен чернокож мъж с бръсната глава ме попита:

— Какво обичате?

— Търся един човек, французин, над петдесетте.

Той скръсти ръце на гърдите си и рече:

— А, от онези…

— Не, имам предвид…

— Знам какво имате предвид.

Прикри усмивката си и посочи с мускулестата си ръка, татуирана с буквата „Д“ в зелено, към дансинга. Очаквах Берлеан да ме чака в тих и усамотен ъгъл, но уви — той седеше току пред сцената, в средата на първия ред, вторачил поглед в, ами, да, в таланта.

— Вашият французин не е ли онзи, ей там?

— Същият.

Биячът отново се обърна към мен. На табелката с името му пишеше „Антъни“. Свих рамене. Той гледаше през мен.

— Да ви помогна с още нещо? — попита.

— Можете да ми кажете, че нямам вид на човек, който посещава подобни места, особено посред бял ден.

Антъни се ухили.

— Знаете ли какъв вид хора не ходят на подобни места, особено посред бял ден?

Чаках го сам да отговори.

— Слепци.

Отдалечи се. Аз тръгнах към Берлеан на бара. Музиката гръмна: пееше Бионсе, която заявяваше на гаджето си, че дори да не иска да знае за нея, дори след минута тя да спечели сърцето на друг, той ще си остане все тъй незаменим за нея. Подобно изявление ми се стори доста глупаво. Та тя е Бионсе, за бога, как така ще заявява подобни неща на висок глас? Бионсе е великолепна, известна, богата, купува на гаджето си скъпи коли и дрехи. Гледай ти! Щяло да й бъде трудно да свали друг като него. Как пък не!

Голата до кръста танцьорка на сцената се движеше апатично. Отегченото изражение на лицето й ме караше да мисля, че в момента гледа някое политическо предаване, а прътът сякаш не бе средство за танца й, а нещо, което да я държи в изправено положение. Не бих искал да звуча превзето, ала не разбирам привлекателната сила на места с голи до кръста танцьорки. Те просто не ми действат. Не че жените са непривлекателни — някои са дори много хубави. Веднъж говорехме с Уин по въпроса — винаги греша, когато засягам проблеми, свързани с противоположния пол — след което направих заключението, че не си падам много по сексуалните фантазии. Може би това е мой недостатък, но истината е, че трябва да вярвам, че дамата е вътре в душата ми, ама истински. Уин, разбира се, може да не е толкова придирчив. И аз изпитвам чисто физическо удоволствие, ала егото ми не обича да смесва сексуалните срещи с търгашеството, ропота и класовата борба.

Наречете ме старомоден, ако щете.

Берлеан носеше лъскавото си сиво яке с надпис „Само за членове“. Непрекъснато повдигаше тъпите си очила на носа си и се хилеше на отегчената танцьорка. Седнах до него. Той се обърна и ме изгледа.

— Изглеждаш ужасно — каза.

— Така е — отвърнах, — но затова пък ти изглеждаш страхотно. Нов овлажнител?

Той хвърли в устата си няколко бирени фъстъка.

— Значи това е тайният ти локал?

Той вдигна рамене.

— Защо точно тук?

После помислих и додадох:

— Почакай, вдянах. Защото мястото е далеч от радара, прав ли съм?

— Това също, но има и друго — съгласи се Берлеан. — Обичам да гледам голи жени.

Той отново обърна глава към танцьорката. На мен ми беше писнало.

— Жива ли е Териса? — попитах.

— Не знам.

Седяхме и мълчахме. Загризах ноктите си.

— Беше ме предупредил — рекох аз. — Каза ми, че не бих могъл да го понеса.

Той не сваляше очи от танцьорката.

— Трябваше да те послушам.

— Едва ли щеше да има значение. Така или иначе щяха да убият Карън Тауър и Марио Контуци.

— Но не и Териса.

— Поне това успя да спреш. Гафът беше техен, не твой.

— Чий беше гафът?

— Е, отчасти и мой.

Берлеан свали прекомерно големите си очила и разтърка лицето си.

— Ние се подвизаваме под различни имена. Може би най-известното от тях е „Държавна сигурност“. Както сам можеш да предположиш, аз съм френски офицер за свръзка във войната срещу тероризма, както вашето правителство нарича тази борба. Съответните британски служби би трябвало да следят отблизо нещата.

Гърдестата сервитьорка с шнура около врата, който стигаше до под коленете й, дойде на масата ни.

— Ще желаете ли шампанско?

— Това не е шампанско — отвърна Берлеан.

— Ъ?

— Виното е произведено в Калифорния.

— Е, и?

— Шампанското се произвежда единствено във Франция. Вижте, Шампан е район, а не напитка. Бутилката в ръцете ви е напитка, която онези, на които им липсват вкусови рецептори, именуват „газирано вино“.

Тя обели очи.

— Ще желаете ли газирано вино?

— Мила моя, този продукт не би трябвало да се дава дори на кучетата.

Той повдигна празната си чаша.

— Ако обичаш, донеси ми още едно окъпано във вода уиски.

После се обърна към мен:

— Майрън?

Не очаквах тук да сервират шоколадови напитки.

— Диетична кока-кола.

Когато тя се отдалечи с флегматичната си походка, казах:

— И така, какво става?

— Доколкото се отнася до моите хора, случаят е приключен. Рик Колинс се е натъкнал на терористичен заговор. Бил е убит в Париж от терористите. В Лондон са убили още двама души, свързани с Колинс, а после самите те са били убити. Впрочем, убити са от теб.

— Не прочетох името си в нито един от вестниците.

— Благодарности ли очакваш?

— Едва ли. Но се питам защо са премълчали името ми.

— Помисли си още малко.

Сервитьорката се върна.

— Корбел го нарича шампанско, господин Всезнайко. А те са от Калифорния.

— Корбел може да го нарече и течност от септичната яма. Така ще е по-близо до истината.

Тя тръшна питиетата на масата и изчезна.

— Правителствените сили не се опитват да ти откраднат славата — обясни той. — Не са споменали името ти по две причини. Първо, заради твоята безопасност. Разбрах, че Мохамед Матар ти е имал зъб. В Париж си извадил от строя един от хората му. Искал е, преди да свърши с теб, да убие Карън Тауър и Териса Колинс пред очите ти. Ако по някакъв начин се разбере, че ти си убил Доктор Смърт, някои хора ще потърсят отмъщение — от теб и семейството ти.

Берлеан посочи към танцьорката, която се приближаваше към него:

— Имаш ли дребни?

Аз започнах да ровя в портфейла си.

— А другата причина?

— Ако не беше там — ако не присъстваше на мястото на убийствата в Лондон — правителството нямаше да е задължено да обяснява къде изчезна през последните две седмици, пък и повече.

Ужасното чувство се върна в душата ми. Раздвижих крака, огледах се, исках да се изправя. Берлеан ме наблюдаваше мълчешком.

Попитах:

— Знаеш ли къде съм бил?

— Имам нещо на ум, да. Ти също.

Поклатих глава:

— Аз нямам.

— Не помниш абсолютно нищо от последните две седмици, така ли?

Не му отговорих. В гърдите ми се появи тежест. Не можех да дишам. Грабнах диетичната си кока-кола и започнах да отпивам на малки глътки.

— Целият трепериш — забеляза той.

— И?

— Снощи. Да си имал лоши сънища? Кошмари?

— Разбира се. Бях в болница. Защо?

— Знаеш ли какво означава „Сън в зоната на здрача“?

Замислих се.

— Нямаше ли нещо общо с бременните жени?

— Всъщност свързано е с раждането на бебето. През петдесетте и шейсетте години методът е бил доста популярен. Според теорията майката не бива да изпитва ужасните болки при раждането. Затова й давали комбинация от морфин и скополамин. В някои от случаите майката загубвала съзнание. В други, което било истинската цел на метода, морфинът намалявал болките, а комбинацията от двата препарата действала така, че после тя нищо не си спомняла. Нарича се „медицинска амнезия“, или „сън в зоната на здрача“. Методът е спрян, защото, от една страна, бебетата често се раждали в състояние на наркотичен ступор, а освен това се появило движение, наречено „Изпитай момента“. Това не го разбирам много, но нали не съм жена?

— И какво искаш да ми кажеш?

— Следното. Това е ставало в петдесетте и шейсетте години. Преди повече от половин век. Сега разполагаме с нови лекарства и с време, през което да правим изследвания с тях. Представи си какво мощно оръжие би се получило, ако усъвършенстваме метода, прилаган преди повече от петдесет години. Теоретично погледнато, можем да задържим някого за дълъг период от време и той никога няма да си го спомни.

Берлеан чакаше. Аз не бях от бавно загряващите.

— И тъкмо това се е случило с мен?

— Не съм сигурен какво ти се е случило. Нали си чувал за тайните квартири на ЦРУ?

— Чувал съм.

— Какво мислиш, дали наистина съществуват?

— Места, където ЦРУ държи хора и не казва на никого ли? Ами да, така предполагам.

— Предполагаш ли? Не бъди наивен. Самият Буш си го призна. Ала те не са създадени след 11 септември и не са закрити с изслушванията на Конгреса. Помисли си какво става там, ако вкараш задържаните в продължителен сън в зоната на здрача. Този метод е карал жените да забравят родилните болки — най-страшните от всички болки. Биха могли да разпитват задържаните с часове, да ги накарат да кажат или да направят каквото и да е и после да го забравят.

Кракът ми заподскача на място.

— Доста зловещо.

— Нали? Да речем, че си заловил терорист. Нали знаеш старата постановка? Ако знаеш, че се готви да взриви още една бомба, не е ли по-правилно да го изтезаваш, с цел да спасиш живота на много хора? Ето, тук е разковничето. Той няма да си спомни. Това прави ли акта по-етичен? Приятелю мой, вероятно са те разпитвали и жестоко са те изтезавали. Но ти не си спомняш. Така ли стана?

— Това е като да падне дърво в гората, когато няма никого наоколо — отвърнах.

— Точно.

— Вие, французите, с вашите философии!

— Ти надхвърли дори „малката смърт на Сартр“37.

— Много лошо. — Размърдах се на мястото си. — Звучи ми невероятно.

— Не съм сигурен дали на мен ми звучи вероятно. Но само помисли. Помисли си за онези, които внезапно изчезват и никога повече не се появяват. Помисли си за здрави прави хора, които внезапно опитват да се самоубият, остават без дом или заболяват от душевна болест. Помисли си за хората, които винаги са били красиви и нормални и които най-неочаквано започват да твърдят, че са били отвлечени от извънземни, или се разболяват от посттравматичен стресов синдром.

— „Карай да върви…“

Отново трябваше да се боря за всяка глътка въздух. Душата ми се стегна на възел.

— Едва ли е толкова просто — рекох.

— Не е. Както вече казах, помисли си за хората, които внезапно са се превърнали в психопати, или за разумните люде, които най-неочаквано се отдават на религиозен екстаз или получават халюцинации. И тук отново изниква моралният въпрос — може ли изтезанието да се оневини, ако се извършва в името на по-велика цел и ако тутакси се забрави? Хората, които поддържат подобни квартири, не са злосторници. Те работят с чувството, че допринасят за развитието на морала.

Вдигнах ръце към лицето си. По страните ми се стичаха сълзи. Не знаех защо.

— Погледни го от тяхната гледна точка. Мъжът, когото ти уби в Париж, онзи, който е работил с Мохамед Матар. Правителството е било на мнение, че той е имал намерение да се обърне към нас и да ни даде информация. Водили са се доста битки с тези групировки. Защо тъкмо ти се озова в центъра на събитията? Тъкмо ти уби Матар — да, при самоотбрана, но може пък, само изказвам предположение, може би си бил изпратен нарочно, за да го убиеш. Виждаш ли? Съвсем логично е да се направи заключението, че си знаел нещо, което би могло да спаси живота на много хора.

— И затова — прекъснах го аз — са ме изтезавали?

Той намести очилата на носа си и не отговори.

— Все някой щеше да си спомни, ако такова нещо действително му се е случило, нали? — попитах аз. — Все някой щеше да разкаже.

— Какво да разкаже? И твоите спомени могат да се върнат. Какво ще направиш тогава? Не знаеш къде са те държали. Не знаеш кой те е държал там. Но си ужасен, защото дълбоко в себе си знаеш, че могат пак да те заловят.

„Майка ти и баща ти…“

— Така че ще си мълчиш, защото нямаш избор. А може би — отново изказвам предположение — с дейността си те спасяват живота на много невинни хора. Никога ли не си се питал как успяваме да разкрием толкова много заговори, преди те да се осъществят?

— Как? Като изтезавате хората, а после ги карате да забравят всичко?

Вместо отговор Берлеан изразително сви рамене.

— Ако този метод е толкова ефикасен, защо не са продължили да го използват, да речем, при Халид Шейх Мохамед38 или при другите терористи от Ал Кайда?

— Кой казва, че не са? Въпреки обществените реакции американското правителство е признало, че е прибегнало единствено до мъчения с вода — при това само три пъти и то до 2003 година, не по-късно от тази дата. Наистина ли го вярваш? Що се отнася до Халид, целият свят го гледаше. Това е грешка, която вашето правителство „купи“ от Гитмо39. Не можеш да вършиш подобни неща пред очите на всички, нали?

Отново отпих от диетичната кола. Огледах се. Барът не бе претъпкан, но не беше и празен. Имаше бизнесмени с официални костюми, мъже с тениски и джинси. Имаше бели и черни, както и латиноамериканци. Но нямаше слепци. Биячът Антъни беше прав.

— И сега какво? — попитах.

— Веригата е прекъсната, а по мнението на мнозина прекъсната е и работата по заговора.

— Но ти не си сред тях.

— Не съм.

— Защо?

— Защото по всичко изглежда, че Рик Колинс е попаднал на нещо голямо. Нещо дългосрочно и всеобхватно. Организацията, с която работя, се разтревожи, когато ти показах фотографията на Матар. Честно казано, тъкмо затова ме отстраниха.

— Съжалявам.

— Недей. В момента те търсят друга верига и друг заговор. Не и аз. Държа да разследвам този случай. Имам приятели, които искат да помогнат.

— Какви приятели?

— Виждал си ги.

Замислих се.

— От Мосад ли?

Той кимна с глава.

— Колинс също се е ползвал от помощта им.

— И затова са ме следили?

— Отначало помислиха, че може ти да си го убил. Убедих ги, че не си. Очевидно Колинс е знаел нещо, ала не е споделил какво. Настройвал ги е един срещу друг и сега ние не сме в състояние да кажем кому е служил. Според Мосад той е спрял да контактува с тях и е изчезнал седмица преди да бъде убит.

— Някаква представа за причината?

— Никаква.

Берлеан отправи взор към чашата си. Разбърка с пръст питието.

— И сега защо си тук? — попитах аз.

— Пристигнах още когато те намериха.

— Защо?

Той тежко преглътна.

— Достатъчно въпроси за днес.

— За какво говориш?

Той стана от мястото си.

— Къде?

— Обясних ти ситуацията.

— Така е, разбрах. Имаме работа.

— Ние? Ти повече не участваш.

— Шегуваш се, нали? Най-напред трябва да открия Териса.

Той ме погледна от високо и се усмихна.

— Мога ли да говоря направо?

— Не, по-добре да продължиш да ми говориш със заобиколки.

— Питам, защото не мога да поднасям лошите новини по подходящ начин.

— Досега се справяше доста добре.

— Но не и такава новина.

Берлеан извърна поглед и се вторачи в сцената, но не мисля, че наблюдаваше танцьорката.

— Вие, американците, го наричате „да се върнеш в реалността“. Така че ето какво: Териса или не е жива и в такъв случай не можеш да й помогнеш, или пък я държат като теб на някое тайно място и в такъв случай си безпомощен.

— Не съм — изрекох с глас, който едва ли би могъл да звучи по-безсилно.

— Така е, приятелю, безпомощен си. Дори преди да се свържа с Уин, той вече бе решил да премълчи факта, че си изчезнал. Защо? Защото е бил наясно, че ако някой — родителите ти или някой друг — разбере за станалото, вероятно никога нямаше да се върнеш. Щяха да ти спретнат някоя катастрофа и сега нямаше да си между живите. Или щяха да инсценират самоубийството ти. А що се отнася до Териса Колинс, това е още по-лесно. Можеха да я убият и да я погребат, а после да кажат, че пак се крие в Ангола. Или да инсценират самоубийството й и да обяснят, че не е могла да преживее смъртта на дъщеря си. Нищо не можеш да направиш за нея.

Облегнах се назад.

— Трябва да се погрижиш за себе си — посъветва ме той.

— Искаш да стоя настрана от случая?

— Да. И когато ти казах, че не ти си виновен, аз ти го намекнах. Преди това пак те бях предупредил. Но ти предпочете да не се вслушаш в съветите ми.

В думите му имаше логика.

— Последен въпрос — рекох.

Той зачака.

— Защо ми разказа всичко това?

— За тайните квартири ли?

— Да.

— Защото въпреки очакванията им по отношение на използваните от тях препарати аз не съм на мнение, че си могъл да забравиш абсолютно всичко. Ти имаш нужда от помощ, Майрън. Приеми я, моля те.

Ето как разбрах, че Берлеан може би е прав.

Когато се върнах в офиса, позвъних на някои клиенти. Есперанца поръча сандвичи от закусвалнята на Лени. Седнахме да обядваме на бюрото. Есперанца разказваше за бебето си Хектор. Осъзнавам, че няма много клишета, по-категорични от това, че майчинството променя жената до неузнаваемост, ала в случая с Есперанца промените бяха поразителни и далеч не тъй затрогващи.

Когато свършихме, аз се върнах в моя офис и затворих вратата. Не запалих осветлението. Седнах на бюрото си и останах дълго време така. Всички имаме моменти, когато се впускаме в размишления, когато сме силно потиснати, ала аз се чувствах някак по-различно, беше ме обзело нещо по-силно, по-дълбоко и по-тежко. Не можех да помръдна. Краката ми бяха като налети с олово. С годините бях навлязъл в особен период, ето защо в кабинета си държах оръжие.

За да бъда по-точен, имах „Смит и Уесън“ 38-и калибър.

Дръпнах най-долното чекмедже, извадих пистолета и го стиснах в ръката си. По страните ми се затъркаляха сълзи.

Знам, че ще ви прозвучи мелодраматично. Този мой образ на самотник, седнал зад бюрото с оръжие в ръка, извиква съжаление, но и смях, ако се позамисли човек. Ако на бюрото си държах и фотография на Териса, щях да я взема в ръка като Мел Гибсън във филма „Смъртоносно оръжие 1“ и да напъхам дулото в устата си.

Но не го направих.

Замислих се.

Когато топката на бравата се завъртя — тук никой не чука, особено Есперанца — аз се разбързах и пуснах пистолета обратно в чекмеджето. Есперанца влезе и ме погледна.

— Какво си намислил? — попита тя.

— Нищо.

— Какво правеше току-що?

— Нищо.

Тя се вторачи в мен.

— Прави ти удоволствие да се свираш под бюрото ли?

— Хвана ме.

— Все още изглеждаш ужасно.

— Така говорят, да.

— Бих те посъветвала да се прибереш, защото и без това си пропуснал доста от работата и не мисля, че като се размотаваш безцелно наоколо, ще спечелиш кой знае колко.

— Съгласен съм с теб. По каква причина влезе при мен?

— Трябва ли да имам определена причина, за да го направя?

— Никога преди — отвърнах. — Впрочем какво става с Уин?

— Затова влязох. Той е на батманската телефонна линия.

Тя ми направи знак да се обърна назад.

На кантонерката зад бюрото ми имаше червен телефон под нещо като стъклена глазура. Ако сте гледали оригиналното телевизионно шоу за Батман, ще знаете по каква причина40. Червеният телефон светваше и угасваше. Уин. Вдигнах слушалката и казах:

— Къде си?

— В Банкок — отговори Уин с тон, малко по-весел от необходимото. — А ако поспреш и се позамислиш, ще се досетиш, че това е ироничното название на мястото, където съм в момента.

— Откога си там?

— Толкова ли е важно?

— Просто ми изглежда странно — отвърнах. После ми хрумна да попитам: — Какво стана с материала за ДНК анализ, който взехме от гроба на Мириям?

— Конфискуваха го.

— Кой го конфискува?

— Мъже с лъскави значки и още по-лъскави униформи.

— Как са разбрали?

Мълчание.

Стана ми горещо от срам. Попитах:

— От мен ли?

Той не си направи труда да ми отговори.

— Говори ли с капитан Берлеан?

— Да. Какво мислиш?

— Мисля — започна Уин, — че хипотезата му има своите достойнства.

— Не ги забелязвам. Защо си в Банкок?

— А къде да съм?

— Тук, у дома си, не знам.

— Може би тъкмо сега това не е много добра идея.

Замислих се над думите му.

— Чиста ли е тази линия? — попитах.

— Напълно. А кабинетът ти бе прочистен тази сутрин.

— Кажи ми, какво се случи в Лондон?

— Нали ме видя да убивам Туидълди и Туидълдъм41?

— Да.

— В такъв случай останалото ти е известно. Намесиха се официалните власти. Нямаше начин да те измъкна, затова реших, че ще е най-добре да изчезна. Незабавно напуснах страната. Защо ли? Защото, както току-що отбелязах, вярвах в достойнствата на хипотезата на Берлеан. И мислех, че ако ме задържат, нямаше да е от полза за нас.

— Разбирам. Какъв е планът ти?

— Да остана в неизвестност още известно време. Докато облаците се разсеят.

— Най-добрият начин да сме в безопасност е да стигнем до дъното на тази история.

— Истина казваш, копеле — отвърна Уин.

Харесва ми, когато говори на езика на улицата.

— С тази цел поставям антени тук-там. Надявам се някой да ме осветли относно съдбата на госпожа Колинс. Да го кажа направо — да, знам чувствата ти към нея — ако Териса не е жива, това ще е удар за нас. Нямаме повече интерес да проучваме нещата.

— Няма ли да търсим дъщеря й?

— Ако Териса е мъртва, какво значение ще има това?

Замислих се върху изреченото току-що. Имаше логика. Желанието ми беше да помогна на Териса. Исках — божичко, все още ми звучеше налудничаво — да й помогна да открие мъртвата си дъщеря. Какъв бе смисълът, ако Териса я няма?

Сведох поглед и осъзнах, че пак гриза ноктите си.

— И сега какво следва? — попитах.

— Есперанца ми каза, че си объркан.

— И ти ли ще ми даваш наставления?

Мълчание.

— Уин?

Уин бе недостижим в умението да контролира гласа си, но може би за втори път, откакто го познавам, това му убягна.

— Последните шестнайсет дни бяха много трудни за мен.

— Знам, приятелю.

— Изрових земята да те търся.

Не казах нищо.

— Прибягнах до неща, които никога не би одобрил.

Аз чаках.

— И въпреки това не успях да те открия.

Схванах мисълта му. Уин имаше източници, с каквито никой от познатите ми не би могъл да се похвали. Уин притежава средства и влияние, при това ме обичаше. Не се плашеше лесно. Но разбрах, че последните шестнайсет дни са били наистина тежки за него.

— Сега съм добре — казах. — Прибери се, когато решиш, че можеш.

Двайсет и шеста глава

— Вземи си още една кнедла — каза мама.

— Нахраних се, майко, благодаря.

— Само още една. Много си отслабнал. Вземи си поне едничка.

— Не ми харесват, наистина.

— Какво? — Мама ме погледна поразена. — Но нали в градината на Фонг ти харесваха?

— Майко, градината на Фонг я закриха, когато бях на осем.

— Знам. Но все пак.

Но все пак. Всеки спор с мама завършваше по този начин. Човек съвсем разбираемо би приел, че спомените й за градината на Фонг са плод на стареещ мозък. И ще сгреши. Мама правеше същия коментар по повод кнедлите още по времето, когато бях на девет.

Бяхме седнали в кухнята на къщата ни в Ливингстън, Ню Джърси, където бях прекарал детството си. Напоследък поделям нощите си между този дом и луксозния апартамент на Уин в „Дакота Билдинг“ на „Западна 72-ра улица“ и Сентръл Парк запад. Когато преди няколко години родителите ми се преместиха в Маями, купих къщата от тях. С право бихте се попитали защо бях купил имота — бях живял в него с родителите си до трийсетата си година и продължавах да спя в спалнята в мазето, която си бях приспособил в ученическите години — ала накрая рядко оставах тук. Ливингстън е град, в който семейството може спокойно да отглежда децата си, не е подходящ за ерген, чиято месторабота се намира в Манхатън. Домът на Уин е на много по-удобно място и само с няколко квадратни метра по-малък от средноевропейско княжество.

Ала мама и татко се върнаха в Ливингстън, така че ето ни сега всички тук.

Аз съм от обвиняващото поколение, за което се предполага, че не харесва родителите си; хората от това поколение търсят в поведението им причините, задето самите те не са щастливи като възрастни. Но аз обичам моята майка и моя баща. Харесва ми да съм с тях. Не дойдох да живея в мазето по финансови причини. При тях съм, защото тук ми е добре — харесва ми да сме заедно.

След вечеря изхвърлихме картонените кутии, в които бяхме взели готова храна, и измихме приборите си. Поговорихме за брат ми и сестра ми. Когато мама спомена работата на Брад в Южна Америка, усетих краткотрайна, но пронизваща болка — нещо като „дежавю“, ала далеч не толкова приятно. Стомахът ми се сви на топка. Отново загризах нокти. Родителите ми се спогледаха.

Мама бе уморена. Напоследък често й се случваше. Целунах я по бузата и я загледах как тежко се изкачва по стълбите. Облягаше се на парапета. Спомних си за отминалите дни, когато тя вземаше стъпалата по две, по три наведнъж, а косата й, завързана на конска опашка, се люшкаше насам-натам и тя не се и сещаше за проклетия парапет. Обърнах поглед към татко. Той мълчеше, ала ми се стори, че и той си спомня за отминалите дни.

Двамата с татко се отправихме към кабинета. Той включи телевизора. Когато бях малък, татко се настаняваше в разтегателното си кресло в отвратителния кестеняв цвят. Набръчканата изкуствена кожа вече се бе разкъсала по шевовете и отдолу стърчаха метални пружини. Моят татко, който не беше от най-сръчните мъже в града, го бе подлепил с изолирбанд. Знам, че хората критикуват американците, задето прекарват часове пред телевизора, и има защо, но някои от най-хубавите ми спомени са свързани тъкмо с тази стая, когато вечер той се отпускаше на подлепеното с изолирбанд кресло, а аз се излягах на кушетката. Някой от вас спомня ли си класическите програми в съботните вечери по Си Би Ес? „Всички в семейството“, „Миш-маш“, „Мери Тайлър Мур“, „Боб Нюхарт“ и „Шоуто на Каръл Бърнет“? Татко толкова се смееше на казаното от Арчи Бънкър42, а смехът му беше толкова заразителен, че и аз на свой ред се кикотех, макар да не схващах кой знае колко от смешките.

Ал Болитар работеше здраво във фабриката си в Нюарк. Не беше от хората, които обичат да играят на покер или да се мотаят с приятели, не скиташе и по барове. Намираше разтуха у дома си. Предпочиташе да се отпусне в компанията на семейството си. Започна от нулата, а умът му режеше като бръснач и вероятно е имал мечти, които са прехвърляли границите на нюаркската фабрика — големи, велики мечти — ала никога не ги бе споделял с мен. Аз бях негов син. Човек не обременява детето си с такива неща за нищо на света.

Тази нощ той заспа по време на повторението на „Зайнфелд“. Гледах как гърдите му се повдигат и падат, колко бяла е наболата му брада. Не след дълго тихичко станах, слязох в сутерена, легнах си в леглото и се вторачих в тавана.

Нещо отново ме сви в гърдите. Обзе ме паника. Очите ми не искаха да се затворят. А когато се затваряха, когато изпадах в дрямка, макар и лека, нападаха ме кошмари и аз отново се будех. Не можех да си спомня сънищата, ала ужасът оставаше в душата ми. Обливаше ме пот. Лежах в тъмнината, вцепенен от ужас като малко дете.

В три след полунощ в главата ми нахлу спомен. Под водата съм. Не мога да си поема дъх. Споменът ми продължи по-малко от миг, всъщност не повече от секунда, след което на негово място тутакси се настани друг, този път звуков: „Ал-сабр уал-саиф…“.

Сърцето ми задумка, сякаш искаше да изскочи от гърдите.

В три и половина се качих на пръсти по стълбите и седнах в кухнята. Постарах се да не вдигам никакъв шум, защото знаех: баща ми бе най-леко спящият човек на земното кълбо. Като дете понякога се опитвах да се промъкна незабелязано покрай вратата му късно през нощта, за да отскоча за малко до банята, ала той ще се стресне и ще се събуди, сякаш някой го бе цапардосал по главата. Така че сега, когато бях вече улегнал мъж на средна възраст, човек, считащ себе си за по-храбър от мнозина други, знаех какво ще стане, ако вляза на пръсти в кухнята.

— Майрън?

Когато той заслиза надолу по стълбите, аз се обърнах и казах:

— Не исках да те будя, татко.

— И без това бях буден — отвърна той. Татко носеше боксерки, които бяха виждали и по-добри времена, и с два номера по-голяма овехтяла тениска. — Искаш ли да направя бъркани яйца?

— Искам.

И той направи. Седяхме и говорехме за незначителни неща. Той се мъчеше да не проявява загриженост, което ме караше да чувствам притеснението му още по-силно. В главата ми нахлуха още спомени. Емоциите ме налегнаха с такава сила, че направо не бях на себе си. Бях прекарал доста безсънни нощи. Сега ми стана ясно. Ала в едно бях сигурен: повече не можех да стоя спокойно.

Когато се съмна, позвъних на Есперанца и й казах:

— Преди да изчезна, те бях помолил да провериш нещо.

— Добро утро и на теб.

— Извини ме.

— Не се извинявай. Та какво казваше?

— Проучваше фактите относно самоубийството на Сам Колинс и онзи опал, кода, както и благотворителната организация „Спасете ангелите“ — уточних аз.

— Точно така.

— Искам да знам какво откри.

За миг ми се стори, че Есперанца ще ми се скара, но изглежда нещо в тона ми й попречи.

— Добре. Да се срещнем след час. Ще ти покажа на какво попаднах.

— Извинявай за закъснението — каза Есперанца, — но Хектор повърна върху блузата ми и трябваше да се преоблека, а после бавачката ми заговори за повишение на заплатата си, Хектор се вкопчи в мен и…

— Не се притеснявай — отвърнах аз.

Кабинетът на Есперанца пазеше останки от колоритното й минало. Тук имаше снимки, на които тя позираше в оскъдния костюм на Малката Покахонтас, „Индианската принцеса“. Шампионският й колан висеше в рамка на стената зад бюрото й — безвкусен предмет, който, ако Есперанца наистина го сложеше на кръста си, сигурно щеше да й стигне до коленете. Стените бяха боядисани в цвят на морски охлюв, примесен с особен нюанс на пурпурночервеното — никога няма да запомня името му. Писалището й бе от масивен дъб с богата дърворезба, което Голямата Синди бе открила в някакъв антикварен магазин и макар че когато го донесоха аз бях тук, още се чудя как е могло да влезе през вратата.

Но ако цитирам наръчника на политика, доминиращата тема в помещението бе промяната. Фотографии на бебето Хектор в толкова обичайни пози, че те налягаше досада, бяха подредени покрай краищата на бюрото и кантонерката й. Стандартни портрети на хлапето — на фона на извита като спирала небесна дъга в стил „Моментно фото“ — редом до изображения в скута на Дядо Коледа и с боядисаните яйца на Великденския заек. Имаше и снимка на Есперанца и съпруга й Том с облечения в бяло Хектор на ръце по време на кръщенето, както и снимка с някакъв герой на Дисни, когото ми е трудно да разпозная. Най-забележителната фотография е запечатала образите на Есперанца и Хектор по време на някакво смешно детско пътуване, най-вероятно с миниатюрна пожарникарска кола, на която Есперанца се е вторачила нагоре в камерата с най-широката и най-тъпата усмивка, която съм виждал на лицето й.

Есперанца беше човек със силно разкрепостен дух. На времето беше бисексуална, често сменяше партньорите си, срещаше се и с мъже, и с жени едновременно, без да й пука какво ще кажат хората. Беше се запалила по борбата, защото й беше страшно забавно и когато й омръзна, записа се да учи право; посещаваше лекции вечер, а през деня се изявяваше като моя асистентка. С риск да ви прозвучи жестоко трябва да отбележа, че майчинството до голяма степен укроти духа й. И преди съм бил свидетел на този процес при други мои приятелки. Не го разбирам. Самият аз не познавах собствения си син като малък, така че не съм изпитал на гърба си онзи момент на трансформация, когато с раждането на бебето ти целият свят се свива, за да се побере в един трикилограмов вързоп. Ето това се бе случило с Есперанца. Дали сега бе по-щастлива? Не мога да кажа. Ала отношенията помежду ни се промениха, както можеше да се очаква, и понеже съм твърде егоцентричен, това не ми хареса.

— Виж как е станало всичко — каза Есперанца. — Преди около четири месеца на Сам Колинс, бащата на Рик, поставят диагноза хорея. Няколко седмици по-късно той се самоубива.

— Със сигурност ли е самоубийство?

— Да, според полицейския протокол. Нищо подозрително.

— Добре, продължавай.

— След самоубийството Рик Колинс посещава доктор Фрида Шнайдър, лекувала баща му. Няколко пъти се обажда по телефона в кабинета й. Позволих си да й позвъня. Доктор Шнайдър е доста заета, но днес ще ни отпусне четвърт час по време на обедната почивка. Точно в дванайсет и половина.

— Как го постигна?

— Чрез голямо дарение за техния Здравен център.

— Почтена постъпка.

— От сумата за премиите ти.

— Добре. Нещо друго?

— Рик Колинс е посетил центъра „Крио Хоуп“ в близост до Презвитерианската болница в Ню Йорк. Те се занимават със съхранение на кръвни клетки, ембриони и стволови клетки. Центърът се управлява от петима лекари с различни специалности, така че не е възможно да разберем с кого точно си е имал работа. Няколко пъти е ходил и в благотворителната организация „Спасете ангелите“. Хронологията е следната: първо разговаря с д-р Шнайдър — четири пъти за две седмици. После отива в „Крио Хоуп“. Това по някакъв начин ни отвежда към „Спасете ангелите“.

— Добре — отвърнах аз. — Можем ли да си определим среща с „Крио Хоуп“?

— С кого по-точно?

— С някого от лекарите.

— Единият е акушер-гинеколог — забеляза Есперанца. — Да му кажа ли да ти вземе натривка от семенна течност?

— Говоря сериозно.

— Знам, но не се сещам към кого бихме могли да се обърнем. Опитвам се да отгатна с кого от лекарите е разговарял.

— Може би д-р Шнайдър ще ни помогне.

— Възможно е.

— О, стигна ли до някакво заключение във връзка с онази бележка за някакъв си опал?

— Не. Направих справка в Гугъл. За „опал“ има поне един милион обяснения. Когато изписах „ХХК“, първият резултат бе за публичен търг на някаква здравна компания. Занимава се с инвестиции в областта на борбата с рака.

— С рака ли?

— Точно така.

— Не виждам връзка.

Есперанца се намръщи.

— Какво?

— Не виждам никаква връзка между тях — каза тя. — Изглежда напразно си пилеем времето.

— Как така?

— Какво точно се надяваш да откриеш? Лекували са старец от болестта на Хънтингтън. Какво общо би могло да има с терористите, които убиват невинни хора в Париж и Лондон?

— Нямам представа.

— Някакъв показалец?

— Никакъв.

— Вероятно няма абсолютно никаква връзка — заключи тя.

— Вероятно.

— Но няма какво друго да правим, така ли?

— Правим, каквото можем. Бъхтим си главите с надеждата да изскочи нещо. Цялата история започва с автомобилна катастрофа, станала преди десет години. После нещата се уталожват до мига, в който Рик Колинс разбира, че баща му е болен от хорея. Не знам каква е връзката между двете събития, така че мога само да се върна назад и да проследя пътя им.

Есперанца кръстоса крака и се заигра с падналата на челото й къдрица. Тя имаше много тъмна коса, синкавочерна, от която все увисваше по някой немирен кичур. Щом се заиграваше с косата си, значи нещо я тормозеше.

— Какво има?

— Докато те нямаше, аз не се обадих на Али — отвърна тя.

Кимнах с глава.

— И тя не ми се обади, разбра ли?

— Скъсахте, така ли? — попита Есперанца.

— Очевидно.

— Евтината ми линия ли използва?

— Забравих.

Есперанца въздъхна:

— Добре дошъл в Града на евтинията. Население: само ти.

— Не. По-подходящо би било да се каже: „Население: само аз“.

— О! Извинявай — каза.

— Няма нищо.

— Уин ме уведоми, че си търкал чаршафите с Териса.

Беше ми на езика да отвърна: „Уин търкаше чаршафите с Мий“, ала се притесних да не би Есперанца да ме разбере погрешно.

— Не виждам какво общо би могло да има между едното и другото — забелязах.

— Не би търкал чаршафите с никоя жена, особено след раздяла с друга, освен ако наистина не си влюбен в нея. Така че има доста общо.

Върнах се на мястото си.

— И какво от това?

— Ами значи трябва да надуем платната докрай, ако от това ще има някаква полза. Но също така трябва и да не се боим от истината.

— Която е?

— Вероятно Териса е мъртва.

Замълчах.

— Винаги съм била край теб, когато си губил любими хора — напомни ми Есперанца. — Не ти се отразява добре.

— Нима някой би го приел?

— Прав си. Но ти трябва да се справиш и с допълнителните неща, които ти се случват. А това е тежък товар.

— Всичко ще се нареди. Нещо друго?

— Да — отвърна тя. — Онези двамата, които вие с Уин понатупахте.

Треньор Боби и помощник-треньор Пат.

— Какво искат?

— Няколко пъти те търсиха от полицията в Касълтън. Казаха да им се обадиш, щом се върнеш. Нали знаеш, че мъжът, когото Уин жестоко удари, също е полицай?

— Уин ми каза.

— Оперирали са коляното му и сега се възстановява. Другият, онзи, който започна боя, притежавал верига железарски магазини. Големите момчета го изхвърлили от бизнеса и в момента си изкарва прехраната като управител на щанд в търговския център „Бест Бай“ в Парамъс.

Станах от стола.

— Добре.

— Добре, но какво?

— Имаме време до срещата с д-р Шнайдър. Да тръгваме за магазина.

Двайсет и седма глава

Синьото поло на служител в търговския център „Бест Бай“ се бе опнало на биреното шкембе на треньор Боби. Наведен над един телевизионен приемник, той говореше на мъж и жена от азиатски произход. Огледах го за белези от схватката ни, ала не видях такива.

С мен беше Есперанца. Докато прекосявахме магазина, към нея дотърча мъж, облечен във фланелена риза.

— Извинете — каза той, а лицето му светна като на момченце в коледна утрин. — Но, боже мой, вие не сте ли Малката Покахонтас?

Сдържах усмивката си. Винаги се изненадвам, когато разбера, че все още я помнят. Тя бързо ме погледна и се обърна към своя обожател.

— Да, аз съм.

— Леле! Не мога да повярвам. Леле-мале! Толкова се радвам да ви видя!

— Благодаря.

— Навремето бях окачил афиша ви в стаята си. Тогава бях на шестнайсет.

— Поласкана съм… — започна тя.

— Направих и някое друго петно върху него — с намигване й поясни той, — ако разбирате какво искам да кажа.

— … и погнусена — размаха пръст тя и се отдалечи. — До скоро!

Последвах я.

— Петна — повторих. — Не може да не си поне малко трогната.

— За жалост, наистина съм трогната — отвърна тя.

Забравете какво казах току-що за майчинството, укротило духа й. Есперанца си оставаше все такава, беше най-добрата.

Отминахме г-н „Ааау! Нима това сте вие?“ и се приближихме към треньор Боби. Чух азиатеца да пита за разликата между плазмените телевизори и телевизорите от типа LCD. Треньор Боби наду перки и го осведоми относно положителните и отрицателните качества на едните и другите, но аз не разбрах и дума от обяснението му. После мъжът се заинтересува от телевизорите DPL. Треньор Боби каза, че ги харесва. Започна да обяснява защо.

Аз чаках.

Есперанца кимна с глава към треньор Боби и забеляза:

— Май е получил тъкмо това, което заслужава.

— Не — отвърнах аз. — Човек не бие хората, за да им даде поука — напада ги само в случай на самозащита.

Есперанца направи гримаса.

— Какво говориш?

— Уин е прав. Понякога си такова бебе.

Треньор Боби се усмихна на азиатците и им рече:

— Не бързайте, след малко се връщам и тогава ще обсъдим безплатната доставка.

Приближи се до мен. И двамата се гледахме втренчено в очите. Той издържа на погледа ми.

— Какво искаш?

— Да ти се извиня.

Треньор Боби не помръдна. Последваха три секунди мълчание. После:

— Ето, вече ми се извини.

Извъртя се на пети и се отправи към клиентите си.

Есперанца ме тупна по гърба:

— Леле, колко пречистващо!

Д-р Фрида Шнайдър беше ниска и набита и имаше широка и добродушна усмивка. Тя изповядваше юдаизма и носеше скромни одежди и барета. Срещнахме се в кафенето на Здравния център „Терънс Кардинал Кук“, което се намираше на „Пето авеню“ и Сто и трета улица. Есперанца остана навън да говори по телефона. Д-р Шнайдър ме попита дали искам нещо за ядене. Аз отклоних поканата й. Тя си поръча богат сандвич. Седнахме. Д-р Шнайдър каза на ум молитвата си и започна яростно да разкъсва със зъби сандвича си, сякаш той я бе обидил с нещо.

— Разполагам само с десет минути — заобяснява ми тя.

— Мислех, че са петнайсет.

— Промених решението си. Благодаря за дарението.

— Трябва да ви задам някои въпроси относно Сам Колинс.

Шнайдър преглътна залъка си.

— Същото каза и колегата ви. Нали знаете за конфиденциалността между лекар и пациент? Да пропуснем тази информация, какво ще кажете?

— Моля ви.

— Той е мъртъв, така че няма ли да ми кажете поне защо се интересувате от неговия случай?

— Разбрах, че се е самоубил.

— Значи не очаквате аз да ви го кажа.

— Често ли се случва при пациенти с болестта на Хънтингтън?

— Знаете ли какво представлява това заболяване?

— Знам, че е наследствено.

— Това е неврологично разстройство, което се предава по наследствен път — изрече тя между две хапки. — Болестта не те убива пряко, но с развитието си води до много животозастрашаващи усложнения като например пневмония, инфаркт и какво ли още не. Болестта на Хънтингтън поразява страдащия както физически, така и психически и се отразява отрицателно на познавателните му способности. Не е просто разстройство. Така че, да, самоубийствата не са изключение при тези пациенти. Според някои изследвания един на всеки четирима опитват да се самоубият, като седем процента от опитите са успешни, колкото и странно да звучи думата „успешен“ в този контекст.

— Такъв ли беше случаят със Сам Колинс?

— Още преди да уточним диагнозата му, той имаше депресия. Трудно е да се каже кое беше първо. Обикновено БХ започва с физическо разстройство, но в много от случаите бива предхождана от психиатрично разстройство или разстройство в познавателните способности. Така че депресивното му състояние би могло да бъде първият симптом на БХ, но неправилно диагностициран. Всъщност това няма значение. Така или иначе, той почина вследствие на БХ — самоубийството е просто едно от многото животозастрашаващи усложнения.

— Казахте, че болестта е наследствена.

— Така е.

— И че ако единият родител е неин носител, вероятността детето да се разболее, е петдесет на петдесет.

— Най-просто казано, да, това е доста точно.

— А ако родителят не носи заболяването в гените си, детето няма откъде да го унаследи. Така е, нали? Няма фамилна обремененост.

— Продължавайте.

— Това означава, че един от родителите на Сам Колинс би трябвало да е носител на този ген.

— Правилно. Майка му е живяла до над осемдесетгодишна възраст, без каквито и да е симптоми на болестта, така че обременеността вероятно идва по линия на баща му, който е починал млад и не е имало време симптомите у него да се проявят.

Наведох се по-близо до нея.

— Направихте ли тест на децата на Сам Колинс?

— Това не е ваша работа.

— Имам предвид Рик Колинс. Той също е мъртъв. Всъщност, убиха го.

— Терористи според вестниците.

— Да.

— Но въпреки всичко вие смятате, че диагнозата на баща му има нещо общо с неговата смърт, така ли?

— Така.

Фрида Шнайдър отхапа още един залък и поклати глава:

— Рик Колинс има син — казах.

— Имам го предвид.

— Може да има и дъщеря.

Тя престана да дъвче.

— Моля?

Не знаех как да го изиграя.

— Рик Колинс може и да не е знаел, че е жива.

— Ще се доизясните ли?

— Всъщност не — отвърнах аз. — Разполагаме само с десет минути.

— Прав сте.

— И така?

Тя въздъхна:

— Да, направих тест на Рик Колинс.

— И?

— Кръвните проби показаха, че известен брой глутаминови аминокиселини се повтарят във всеки алел от БХ.

Само я погледнах.

— Да, както и да е. Казано накратко, за жалост резултатите бяха положителни. Ние не приемаме кръвните проби за диагноза, тъй като може да изминат години, дори десетилетия преди появата на някой симптом. Но Рик Колинс вече показваше признаци на хорея — отсечени и неконтролируеми движения. Помоли ни за конфиденциалност. Ние, разбира се, се съгласихме.

Замислих се. Рик и болестта на Хънтингтън. Вече е имал симптоми — какви ли са били последните му години? Баща му си е задавал същия въпрос и е сложил край на живота си.

— А синът на Рик? Направихте ли му тест?

— Да, по настояване на Рик. Според мен е доста необичайно. Има спорове относно тестовете, особено когато са свързани с деца. Искам да кажа следното: изследваме малко момченце, което би могло да се разболее от тази болест — перспективата би била тежко бреме за него. Но не е ли по-добре да я знаеш предварително, за да вземеш всичко от живота? А ако резултатите ти са положителни, дали ще искаш да имаш свои собствени деца, които биха се родили с обременена наследственост? Но дори да го знаеш, нима животът не си струва да се живее? Моралът понякога се измерва с двоен аршин.

— Но Рик все пак е направил тест на сина си?

— Да. Рик беше журналист до мозъка на костите си. Трябваше да знае всичко. За щастие, пробите на сина му бяха отрицателни.

— Това за него трябва да е било голямо облекчение.

— Така е.

— Познавате ли Центъра „Крио Хоуп“?

Тя се замисли.

— Занимават се с изследвания и съхраняване на клетки. Съхраняват стволови клетки и подобни неща, права ли съм?

— След като се е срещнал с вас, Рик Колинс е ходил и в центъра. Да се досещате защо?

— Не.

— Какво ще кажете за благотворителната организация „Спасете ангелите“? Чували ли сте за нея?

Шнайдър поклати отрицателно глава:

— Няма лек за БХ, така ли е? — попитах аз.

— Така е.

— А изследванията в областта на стволовите клетки?

— Почакайте, господин Боливар, задръжте малко. Споменахте, че Рик Колинс може да е имал дъщеря.

— Да.

— Бихте ли ми обяснили по-подробно?

— Той не ви ли каза, че е имал дъщеря, загинала преди десет години в автомобилна катастрофа?

— Не. Защо да го прави?

Замислих се върху думите й.

— Когато откриха тялото на Рик в Париж, на местопрестъплението имаше кръв. ДНК тестът показа, че кръвта е на дъщеря му.

— Но нали току-що ми казахте, че дъщеря му е загинала? Не разбирам.

— И аз още не разбирам. Разкажете ми за изследванията в областта на стволовите клетки.

Тя сви рамене.

— На този етап резултатите са доста спорни. Теоретично погледнато, бихте могли да замените повредени мозъчни неврони, като трансплантирате стволови клетки, получени от кръвни клетки. При опитите с животни получихме някои окуражаващи резултати, ала методът не е преминал клинични изпитания с хора.

— И все пак. Ако умирате и сте отчаян…

В кафенето влезе някаква жена.

— Д-р Шнайдър?

Д-р Шнайдър вдигна пръста си, остави последния залък от сандвича си и стана.

— Що се отнася до умиращите и отчаяни хора — да, всичко е възможно. Като се започне с медицинското чудо и се свърши… със самоубийството. Десетте минути свършиха, господин Болитар. Ако дойдете някой друг път, ще ви разведа из лабораториите. Ще се удивите от добрата ни работа. Благодаря ви за дарението и късмет в работите, с които сте се заловили.

Двайсет и осма глава

Центърът „Крио Хоуп“ блестеше като, ами, да! — също като сграда, помещаваща в себе си водещ медицински институт и доходоносна банка. Бюрото на рецепцията бе високо, изработено от тъмно дърво. Промъкнах се боязливо до него, а Есперанца бе плътно до мен. Забелязах, че секретарката, типично американско момиче, обожаващо пуканки, не носи халка на пръста си. Замислих се какъв план за действие да предприема. Неомъжена жена. Бих могъл да впрегна чара си, да я омагьосам и да я накарам да отговори на всичките ми въпроси. Есперанца се досещаше за намеренията ми и само ме погледна. Свих рамене. Секретарката нямаше как да ги знае.

— Жена ми е бременна — започнах аз и кимнах с глава към Есперанца. — Бихме искали да дадем за съхранение клетки от пъпната връв на бебето ни.

Любителката на пуканки ми се усмихна с разбиране. Подаде ни няколко цветни брошури от дебела и твърда хартия и ни въведе в стая с плюшени кресла. На стената висяха огромни художествени фотографии на деца и онези скици на човешкото тяло, които те карат да се чувстваш като гимназист в час по биология. Попълнихме формуляра на центъра. Интересуваха се от името ми и на мен ми се щеше да напиша или И. П. Дейли, или Уинк Мартиндейл, но се спрях на Марк Кадисън, тъй като името принадлежеше на мой приятел и ако го попитат, той щеше просто да се изсмее.

— Здравейте!

Влезе някакъв мъж в бяла престилка, вратовръзка и с очила с дебели рамки с тъмен цвят, които актьорите си слагат, за да придобият интелигентен вид. Ръкува се и с двама ни и се настани в свободното плюшено кресло.

— И така — захвана той, — в кой месец сте?

Погледнах към Есперанца.

— В третия — смръщи вежди тя.

— Да ви е честито. Първото ли е?

— Да.

— Е, радвам се, че постъпвате толкова зряло и искате да дадете на съхранение клетки от пъпната връв на бебето си.

— Колко ще струва? — попитах аз.

— Хиляда долара за обработката и спедицията. Освен това трябва да плащате и годишна такса за съхраняването. Наясно съм, че може да ви прозвучи доста скъпо, но човек среща подобна възможност само веднъж. Кръвта в пъпната връв съдържа стволови клетки, които са животоспасяващи. Много просто. С тях се лекуват анемии и всякакъв вид левкемии. Те помагат в лечението на инфекциозни болести и определени видове рак. Ние сме на прага на откритие, което може да доведе до успешното справяне със сърдечносъдовите заболявания, с паркинсон и диабет. Не, все още не можем да ги лекуваме. Но знае ли някой какво ще стане след някоя и друга година? Запознати ли сте с трансплантацията на костен мозък?

— Донякъде — отвърнах аз.

— Клетките от пъпната връв са още по-сигурни и по-безопасни — при получаването им не е необходима хирургическа намеса. При трансплантация на костен мозък имате нужда от 83% съвпадение. Докато при трансплантацията на клетки от пъпна връв се нуждаете само от 67% съвпадение. И това е така сега, в този момент. Днес ние спасяваме човешки живот именно с такива стволови клетки. Следите ли мисълта ми?

И двамата кимнахме с глава.

— Това е ключов елемент: единствената възможност да съхраните клетки от пъпната връв е непосредствено след раждането на бебето ви. Това е. Не може да го отложите за по-късно, когато детето ви стане на три години, или, да не дава господ, когато наследникът ви се разболее.

— И как точно става това? — попитах аз.

— Безболезнено и леко. Когато се роди бебето, кръвта от пъпната връв се събира. После отделяме стволови клетки и ги замразяваме дълбоко.

— Къде се съхраняват стволовите клетки?

Той разпери ръце.

— Тук, в сейф, в безопасна среда. Разполагаме с охранители и допълнителни генератори, както и със специално помещение за целта. Като във всяка банка. Опцията, по която най-много работим — и която силно ви препоръчвам — се нарича фамилно банкиране. С една дума, съхранявате клетки от пъпната връв на бебето си за собствено ползване. Те могат да послужат за нуждите на бебето ви. На братчето или сестричето му. Дори на някого от вас, на леля или чичо.

— Откъде сте сигурни, че ще има съвпадение?

— Няма гаранции. Трябва предварително да го знаете. Но, разбира се, вероятността е твърде голяма. Освен това — е, по вида ви разбирам, че при вашата двойка има силно смесване на наследствеността, така че трудно може да се намери подходящ донор. Ето защо нашият метод е особено ценен за вас. О, и още нещо — стволовите клетки, за които говорим, са от пъпната връв и нямат нищо общо със споровете, за които вероятно сте чели, свързани с ембрионални стволови клетки.

— Не съхранявате ли ембриони?

— Да, съхраняваме, ала те са нещо съвършено различно от онова, което ви интересува. Използват се при безплодие и други подобни проблеми. При извличане на клетки от пъпната връв и при тяхното съхранение ние не използваме ембриони. Искам да ви е съвършено ясно.

Дари ни с широка усмивка.

— Лекар ли сте? — поинтересувах се аз.

Усмивката му леко помръкна.

— Не, но в изследователския ни екип има петима лекари.

— Какви са по специалност?

— В нашия център работят водещи специалисти от всички области. — Той ми подаде една брошура и ми посочи списъка с лекари. — Имаме генетик, който се занимава с наследствените заболявания. Имаме и хематолог, който работи върху трансплантациите. Разполагаме и с акушер-гинеколог, пионер в областта на безплодието. Също и педиатър онколог, който прави опити със стволови клетки, с цел да открие лечение на рака при деца.

— А сега — казах аз, — нека ви задам един хипотетичен въпрос.

Той се наведе напред.

— Оставям на съхранение клетки от пъпната връв на бебето си. Минават години. Аз се разболявам от нещо. Може още да не е измислено лекарство против болестта ми и аз искам да експериментирам. Бих ли могъл да използвам съхранените клетки?

— Те са ваши, господин Кадисън. Можете да правите с тях каквото си поискате.

Нямах представа накъде ще ме отведе отговорът му. Погледнах към Есперанца. Тя нищо не ми подсказа.

— Може ли да говоря с някого от лекарите? — попитах го аз.

— Кои са въпросите, на които не успях да отговоря?

Помъчих се да опитам по друг начин:

— Имате ли клиент на име Рик Колинс?

— Моля?

— Рик Колинс. Мой приятел, който ви препоръча. Исках да се уверя, че е ваш клиент.

— Това е поверителна информация. Сигурен съм, че ме разбирате. Ако някой ме попита за вас, ще му кажа същото.

Попаднах в задънена улица.

— Да сте чували за благотворителна организация, наречена „Спасете ангелите“? — попитах аз.

По лицето му пробяга сянка.

— Чували ли сте я?

— Какво е това? — попита той.

— Просто ви зададох въпрос.

— Описах ви целия процес — отвърна той и стана от креслото. — Предлагам ви да прочетете брошурата. Надяваме се, че ще изберете „Крио Хоуп“. Желая ви всичко най-хубаво.

Щом стъпихме на тротоара, аз казах:

— Изхвърлиха ни най-безславно.

— Точно тъй.

— Уин ми беше развил една теория, според която кръвта, намерена на местопрестъплението, може да е била от пъпна връв.

— Това би обяснило много неща — отвърна Есперанца.

— Само че не виждам как. Да речем, че Рик Колинс наистина е съхранил клетки от пъпната връв на дъщеря си Мириям. И после? Пристига тук и прави, какво? Размразява я, отнася я в Париж и когато го убиват, я разплисква на пода, така ли?

— Не — отвърна тя.

— Тогава какво?

— Очевидно пропускаме нещо. Едно, може би две действия. Може да е изпратил замразения материал в Париж. Може да е работил с някои лекари в експериментална програма за опити върху човешки същества, забранени от правителството. Не мога да кажа, но отново се питам — какъв е смисълът цели десет години момичето да се крие, ако е оцеляло в автомобилната катастрофа?

— Не видя ли лицето му, когато споменах за организацията „Спасете ангелите“?

— Едва ли е толкова изненадващо. Това е група, която протестира срещу абортите и изследванията със стволови клетки, взети от ембриони. Не забеляза ли как наблягаше в добре отрепетираната си реч върху факта, че клетките от пъпната връв нямат нищо общо със споровете около стволовите клетки?

Замислих се върху думите й.

— Така или иначе, трябва да надзърнем в „Спасете ангелите“ и да видим що за организация е това.

— Никой не отговаря на позвъняванията ми — забеляза тя.

— Имаш ли някакъв адрес?

— Седалището им е в Ню Джърси — отговори. — Но…

— Но какво?

— Въртим се в затворен кръг. Не научаваме нищо ново. И какво? Клиентите ни заслужават много повече. Дали сме дума, че ще работим усърдно за тях. А не го правим.

Стоях и мълчах.

— Ти си най-добрият агент — заяви тя. — Аз върша добре работата си. Дори съм много добра. Ти никога няма да станеш толкова добър в преговорите, колкото съм аз, при това знам как да спечеля повече пари за клиентите ни. Но хората се обръщат към нас, защото имат вяра в теб. Защото онова, което най-силно желаят, е техният агент да го е грижа за тях — а ти си добър в това.

Тя сви рамене и зачака.

— Разбрах те — отвърнах. — Губя ти времето, като те въвличам в неприятности от всякакъв род. Но целта сега е по-голяма. Много по-голяма, отколкото да спасиш някой клиент. Ти искаш да остана верен на нашите личните интереси. Но аз искам друго.

— Страдаш от комплекс за героизъм — заяви тя.

— А! Не ми казваш нищо ново.

— Понякога това те заслепява. Най-полезен си, когато знаеш какво правиш.

— Точно сега — уверявам я аз — заминавам за Ню Джърси. А ти се връщаш в офиса.

— Мога да дойда с теб.

— Нямам нужда от бавачка.

— Много лошо, защото вече си имаш. Отиваме в „Спасете ангелите“. Ако и там попаднем в задънена улица, връщаме се в офиса и работим цяла нощ. Съгласен?

— Съгласен — отвърнах аз.

Двайсет и девета глава

Улицата наистина беше задънена. В буквалния смисъл на думата.

Следвахме джипиес устройството на автомобила към офис сградата в Хо-Хо-Кус, Ню Джърси, в края на улица без изход. Там се намираше „Магазина на Ед“, салон по карате, наречен „Орловият нокът“, и едно евтино фотоателие със стъклена витрина, на която пишеше „Официалната практика на Албин Ларами“. Като минахме пред него, аз посочих към разноцветния надпис.

— Официалната — забелязах. — Защото не би предпочела неофициалната практика на Албин Ларами, нали така?

На витрината се виждаха сватбени снимки, направени с толкова мътни лещи, че бе трудно да се каже къде свършва женихът и къде започва невестата. Имаше и модели, фотографирани в предизвикателни пози — повечето бяха на жени, облечени в бикини. Тук се намираха и най-крещящите бебешки снимки в кафяви тонове, направени ужким по времето на кралица Виктория. Бебетата бяха облечени в надиплени мантии и изглеждаха страховито. Колкото пъти зърна бебешка фотография от викториански тип, толкова пъти си казвам: „Който и да е на тази снимка, отдавна е изгнил в земята“. Вероятно съм по-зловещ от мнозина, но се питам кому са нужни толкова превзети фотографии?

Влязохме в приземния етаж и аз погледнах указателното табло. „Спасете ангелите“ се помещаваше в апартамент 3В, но вратата беше заключена. Мястото, където е била табелата, бе избеляло.

Най-близкият офис до този бе на одиторска къща, обозначена като „Бруно и съдружници“. Попитахме ги за съседите им.

— О! Напуснаха преди няколко месеца — осведоми ни секретарката. На табелката с името й пишеше: „Минерва“. Не знаех дали това е малкото й име или фамилията й. — Преместиха се веднага след взлома.

Вдигнах въпросително вежди и се наведох към нея.

— Взлом ли? — попитах.

Що се отнася до сондирането — много съм добър.

— Да. Изнесоха се. Трябва да е било… — лицето й се сгърчи, — хей, Боб, кога разбиха вратата на съседите?

— Преди три месеца.

Това бе всичко, което успяхме да научим от Минерва и Боб. Във филмите по телевизията детективите винаги питат дали предишният обитател е оставил „адрес, на който да му препращат пощата“. В реалния живот такова нещо няма. Върнахме се и се вторачихме в заключената врата на „Спасете ангелите“. Но вратата мълчеше.

— Готов ли си да се върнеш на работа? — попита Есперанца.

Кимнах. Тръгнахме да излизаме. Навън премигнах на светлината и чух Есперанца да казва:

— Здрасти.

— Какво има?

Тя посочи към един автомобил на отсрещната страна на улицата.

— Погледни лепенката върху задната броня.

Знаете тези ваденки. Овална форма с черен надпис, показващ местата, които си посетил с автомобила. Струва ми се, че започваше с градове в Европа. Когато някой турист се връща от екскурзия в Италия, той може да постави надписа „ROM“ отзад на колата си. Вече всеки град си има съответно лого като израз на гордост или нещо такова.

На този автомобил се четеше надписът: „ХХК.“

— Хо-Хо-Кус — забелязах аз.

— Вярно.

Замислих се върху буквите.

— Опал в Хо-Хо-Кус. Може би цифрите четири-седем-едно-две е номерът на нечий дом.

— „Опал“ може да е име на човек.

Обърнахме глави към мястото, където бяхме паркирали нашия автомобил. Там ни очакваше още една изненада. Зад колата ни бе паркиран черен кадилак и беше блокирал пътя ни. Видях едър мъжага в кафяв костюм на вицепрезидент да се отправя към нас. Имаше голямо ъгловато лице и приличаше на някой от дръзките нападатели на Грийн Бей Пакър от 1953 година.

— Господин Болитар?

Разпознах гласа му. Бях го чувал цели два пъти. Веднъж по телефона, когато търсех Берлеан, и втория път в Лондон, секунди преди да припадна.

Есперанца излезе пред мен, сякаш да ме защити. Поставих ръка на рамото й, за да я уверя, че всичко е наред.

— Специален агент Джоунс — изрекох аз.

От кадилака слязоха други двама мъже — вероятно също агенти, казах си аз. Вратата остана отворена, а агентите се подпряха на автомобила. И двамата носеха тъмни очила.

— Ще трябва да ни придружиш — каза той.

— Арестуван ли съм? — попитах.

— Още не. Но трябва да ме придружиш.

— Да почакаме прокурорската заповед, какво ще кажеш? — предложих аз. — Ще доведа и адвоката си. Както си му е редът.

Джоунс направи крачка към нас.

— Няма да ти връча официално обвинение. Но съм убеден, че си извършил престъпление.

— Да не би да си свидетел?

Джоунс сви рамене.

— Къде ме откарахте, когато изгубих съзнание? — попитах аз.

Той изфабрикува дълбока въздишка.

— Нямам представа за какво говориш. Нито аз, нито ти имаме време за подобни въпроси. Да се повозим, става ли?

Когато той протегна ръка да ме хване, Есперанца се обади:

— Специален агент Джоунс?

Той я погледна.

— Има обаждане за вас — каза тя.

Есперанца му подаде мобилния си телефон. Той свъси вежди, ала го пое. Аз също се намръщих и я погледнах. Изражението на лицето й нищо не ми подсказваше.

— Ало? — обади се Джоунс.

Звукът на телефона бе достатъчно силен, за да чуя ясно гласа на човека отсреща. Той каза:

— Хромирана в стил „Милитер“ и с логото на „Гучи“, инкрустирано в долния ляв ъгъл.

Беше Уин.

Джоунс само рече:

— Ъ?

— През мерника на снайпера си виждам катарамата на колана ти, макар че съм се прицелил седем сантиметра по-надолу — каза Уин. — Но като гледам, и пет ще са достатъчни.

Хвърлих поглед към катарамата на Джоунс. Точно така. Нямах представа какво означава хромирана в стил „Милитер“, но в долния ляв ъгъл наистина бе инкрустирано логото на „Гучи“.

— Купуваш „Гучи“ със заплата на държавен служител? Сигурно са ти направили отбивка от цената.

Както държеше слушалката до ухото си, Джоунс започна да се оглежда.

— Предполагам, че разговарям с господин Уиндзър Хорн Локуд.

— Нямам представа за какво говориш.

— Какво искате?

— Съвсем просто нещо. Господин Болитар няма да те придружи.

— Заплашвате федерален служител. Това е углавно престъпление.

— Коментирам усета ти за мода — отвърна Уин. — И при положение че коланът ти е черен, а обувките кафяви, единственият престъпник тук си ти.

Джоунс вдигна очи и срещна погледа ми. Гледаше доста спокойно за човек, в чиито слабини се е прицелил снайперист. Хвърлих поглед към Есперанца. Тя не ме погледна. Осъзнах нещо съвсем очевидно: Уин не беше в Банкок. Беше ме излъгал.

— Не желая да се разиграват сцени — отвърна Джоунс и вдигна ръце. — Добре, никой никого няма да насилва. Приятен ден.

Обърна се и се отправи към автомобила си.

— Джоунс! — викнах след него аз.

Той се обърна и засенчи очите си с длан.

— Известно ли ти е какво стана с Териса Колинс?

— Да.

— Кажи ми.

— Ако ме придружиш — постави условие той.

Погледнах към Есперанца. Тя отново подаде телефона си на Джоунс.

Уин рече:

— Разбрано. Няма да можеш да се скриеш. Семейството ти също. Ако нещо му се случи, ще те унищожа. Ще унищожа всичко, което обичаш и за което те е грижа. Не, това не е заплаха.

Телефонът замлъкна.

Джоунс ме погледна.

— Симпатяга.

— Дори нямаш представа какъв голям симпатяга е той.

— Готов ли си?

Тръгнах след него и се качих в кадилака.

Трийсета глава

Отправихме се към моста „Джордж Вашингтон“, за да се върнем в Манхатън. Джоунс ме представи на двамата агенти на предната седалка, но не запомних имената им. Кадилакът излезе на Западна Седемдесет и втора улица. Няколко минути по-късно спря до Сентръл Парк. Джоунс отвори вратата, грабна куфарчето си с документи и рече:

— Да се поразходим.

Измъкнах се от колата. Слънцето още грееше високо в небето.

— Какво стана с Териса? — попитах аз.

— Първо трябва да научиш цялата история.

Не чувствах такава необходимост, но нямаше смисъл да го притискам. Щеше да ми каже, когато му дойде времето. Джоунс свали сакото на кафявия си костюм и го метна на задната седалка. Почаках двамата агенти да паркират и да слязат от колата, ала Джоунс удари с ръка по покрива й и тя потегли.

— Само ние двамата ли? — попитах аз.

— Само ние двамата.

Чантата му принадлежеше на друга епоха — идеален правоъгълник с цифрови заключалки от двете страни. Навремето баща ми имаше същата — в нея държеше договори, сметки и писалки, както и малък магнетофон; разнасяше я до офиса си в онази фабрика в Нюарк и обратно.

Джоунс влезе в парка откъм Западна Шейсет и седма улица. Отминахме кръчмата, лампите по дърветата не светеха. Настигнах го и казах:

— Прилича ми на конспиративна среща.

— Вземам предпазни мерки. Вероятно са излишни, но когато човек се занимава с такива неща, с каквито се занимавам аз, понякога ти се ще да си по-внимателен.

Намерих отговора му малко мелодраматичен, но пак си казах, че не бива да го притискам. Внезапно Джоунс бе станал мрачен и замислен и аз нямах представа каква е причината. Наблюдаваше бягащите за здраве, разхождащите се на ролкови кънки, велосипедистите, майките с бебешки колички.

— Знам, че звучи сантиментално — каза той, — но хората карат ролкови кънки, тичат за здраве, ходят на работа, обичат се, смеят се и се забавляват, а нямат представа колко е несигурен животът им.

Направих гримаса.

— Нека отгатна — ти, специален агент Джоунс, си тихият страж, който ги закриля, който с цената на собствените си удобства охранява гражданите, така че да спят спокойно нощем. Така ли?

Той се усмихна.

— Мисля, че сам си го изпросих.

— Какво стана с Териса?

Джоунс продължаваше да върви.

Аз додадох:

— В Лондон ме арестува.

— Така беше.

— А после?

Той сви рамене.

— Ангажиментите ни са разпределени по отдели. Нямам представа. Предадох те на друг отдел. Изпълних задължението си.

— Колко удобно от морална гледна точка! — вметнах аз.

Джоунс присви очи, ала продължи да крачи.

— Какво знаеш за Мохамед Матар? — попита.

— Само онова, което прочетох във вестниците — отвърнах. — Предполагам, че е бил от лошите.

— Най-лошият и от най-лошите. Високо образован, краен екстремист, който кара останалите екстремисти да се подмокрят в съня си от страх. Матар обича изтезанията. Вярва, че най-добрият начин да унищожи неверниците е да проникне в техните среди и да заживее с тях. Той създаде терористична организация и я нарече „Зелената смърт“. Мотото на тази организация е: „Ал-сабр уал-саиф сауф йу-дамир ал-кафирун“.

През тялото ми премина спазъм. „Ал-сабр уал-саиф.“

— Какво означават тези думи? — попитах.

— „Бъдете търпеливи и мечът ще унищожи грешниците.“

Тръснах глава. Исках да избистря мислите си.

— Мохамед Матар е прекарал почти целия си живот на Запад. Израснал е в Испания, но е живял и във Франция, както и в Англия. А „Д-р Смърт“ не е просто прякор — следвал е медицина в Джорджтаун и се е настанил да живее точно тук, в Ню Йорк. Прекарал е седем години в Съединените щати под няколко фалшиви имена. Познай в кой точно ден е напуснал Щатите?

— Не ми се играе на въпроси и отговори.

— На десети септември 2001 година.

И двамата млъкнахме и почти несъзнателно се обърнахме на юг. Не, нямаше да можем да видим кулите, дори да бяха там. Но така изразявахме почитта си. Сега, и да се надяваме, завинаги.

— Нима искаш да ми кажеш, че е бил замесен?

— Замесен ли? Трудно е да се твърди. Но във всеки случай Мохамед е знаел за това. Заминаването му не е случайност. Разполагаме със свидетел, който в началото на този месец го е забелязал в „Розовото пони“. Да ти говори нещо?

— Това не е ли клубът за стриптийз, посещаван от терористите преди единайсети септември?

Джоунс кимна с глава. Пред нас преминаха ученици под строй. Децата — десет-единайсетгодишни — бяха облечени в подходящи светлозелени ризи, а на гърдите им бе избродиран гербът на училището. Отзад и отпред на редицата имаше по един възрастен.

— Ти уби главатаря на терористите — каза Джоунс. — Имаш ли представа какво ще направят последователите му, ако научат каква е истината?

— Затова ли лаврите обрахте вие?

— Затова премълчахме името ти.

— Много съм ви благодарен.

— Това сарказъм ли е?

Всъщност и аз не знаех какво е.

— Ако продължаваш да се навърташ наоколо, истината ще излезе наяве. Ще вдигнеш шум до небесата и терористите тутакси ще дотърчат.

— Ами ако не се страхувам от тях?

— Значи си ненормален.

— Какво стана с Териса?

Спряхме се до една пейка. Той вдигна крак, постави го на пейката и подпря чантата си върху него. Разрови се в нея.

— В нощта, предшестваща убийството на Мохамед Матар, ти си разкопал гроба на Мириям Колинс, за да вземеш ДНК проби.

— На самопризнания ли се надяваш?

Джоунс поклати глава.

— Но не си ги взел.

— Какво не съм взел?

— Конфискувахме останките. Вероятно ти е известно.

Аз чаках.

Джоунс измъкна от чантата си кафява папка.

— Тук са резултатите, които ти трябваха.

Протегнах ръка. Джоунс се отдръпна, сякаш се двоумеше дали да ми даде да ги погледна, или не. Ала и двамата бяхме наясно: затова бях тук. Той ми подаде кафявата папка. Отворих я. Най-отгоре бе закрепена фотографията на костта, която двамата с Уин бяхме взели от гроба онази нощ. Отгърнах страницата, но Джоунс вече беше тръгнал.

— Тестът бе категоричен. Костите принадлежат на Мириям Колинс. Според ДНК пробите Рик Колинс е бащата, а Териса Колинс е майката. Освен това пробите съвпаднаха с приблизителния ръст на седемгодишно момиче.

Прочетох протокола. Джоунс продължаваше да върви.

— Може и да е фалшифициран — предположих аз.

— Би могло — съгласи се Джоунс.

— Как ще обясниш наличието на кръвта на местопрестъплението в Париж?

— Повдигаш един доста любопитен въпрос — отвърна той.

— Който е?

— Дали резултатите не са били фалшифицирани.

Спрях на място.

— Току-що ми заяви, че аз може да съм фалшифицирал ДНК теста. Но не е ли по-логично да са го направили французите?

— Берлеан ли?

Той сви рамене.

— Защо му е да го прави?

— А защо аз да го правя? Не вземай думите ми толкова на сериозно. Тук, в тази чанта, се намира оригиналният материал — костта, която взехте от гроба. Когато свършим с нея, ще ти я дам. Ако искаш, можеш сам да направиш теста.

В главата ми всичко се обърка. Той продължаваше да върви. В думите му имаше смисъл. Ако Берлеан е излъгал, всичко си идваше на мястото. Като махнем от уравнението емоциите и търсеното, какво ни остава като по-голяма вероятност? Че Мириям Колинс не е загинала в катастрофата и се е намирала в стаята на убития си баща или че Берлеан е фалшифицирал резултатите от ДНК теста?

— Забъркал си се в това, защото си искал да откриеш истината за Мириям Колинс — заяви Джоунс. — Ето, откри я. Останалото остави на нас. Каквото и да се случва от тук нататък, вече можеш да бъдеш сигурен, че Мириям Колинс е мъртва. Тази кост ще ти даде всички необходими доказателства.

Поклатих глава:

— Има твърде много дим, за да няма огън.

— За какво говориш? За терористите ли? Почти целият този дим може да се дължи на опитите на Рик Колинс да проникне в бойната им група.

— Русокосото момиче.

— Какво за нея?

— Заловихте ли я в Лондон?

— Не. Когато пристигнахме, тя беше изчезнала. Знаем, че си я видял. Разполагаме със свидетел от дома на Марио Контуци — съседът му ни увери, че те е видял да я преследваш.

— И коя беше тя?

— Член на бойната група.

Повдигнах въпросително вежди:

— Малко русокосо момиче — терористка?

— Със сигурност. Бойните им групи включват какви ли не хора. Имигранти без граждански права, араби и, разбира се, неколцина луди западняци. Знаем, че терористичните бойни групи полагат неимоверни усилия да привлекат на своя страна и хора от бялата раса, особено жени. Причината е повече от очевидна — една очарователна блондинка може да ходи на места, които никой арабин не може да посещава. Момичетата обикновено имат неразрешими проблеми с бащите си. Нали знаеш — някои от тях се обръщат към порното, други спят с екстремисти.

Не бях напълно сигурен, че съм го разбрал.

На устните му се появи едва забележима усмивка.

— Защо не ми споделиш и останалите си тревоги?

— Много са — отвърнах.

Той поклати глава:

— Не са толкова много, Майрън. В момента всичко се свежда до едно-единствено нещо, нали така? Чудиш се как е станала онази автомобилна катастрофа.

— Официалната версия е чиста лъжа — заявих аз. — Разговарях с Карън Тауър, преди да я убият. Говорих и с Найджъл Мандърсън. Не е станало така, както се твърди.

— Това ли е твоят дим?

— Да.

— И ако го разгадая, ще се откажеш, така ли? — повтори Джоунс.

— Предполагам — отвърнах.

— Добре тогава. Да разгледаме вероятните теории — предложи Джоунс, като продължи да върви. — Автомобилната катастрофа преди десет години. Според теб, случило се е следното… — Той спря и се обърна към мен. — Е, разкажи ми. Какво крият според теб?

Мълчах.

— Колата се е разбила — предполагам, че дотук си съгласен с версията. Откарват по спешност Териса в болницата. Предполагам, че и с това си съгласен. Къде точно нещата се объркват? Ти мислиш — помогни ми, Майрън — че група съзаклятници, включваща в себе си най-добрата приятелка на Териса Колинс и поне едно-две ченгета, са скрили седемгодишната й дъщеря по някаква неизвестна причина, през всичките тези години са се грижили за нея на някое тайно място… А после?

Продължавах да мълча.

— И според този твой заговор аз лъжа за ДНК теста, който можеш сам да направиш и тогава ще разбереш, че не лъжа.

— Прикриваха нещо — настоявах аз.

— Да — отвърна той. — Прав си.

Аз чаках. Отминахме виенското колело.

— Катастрофата станала точно така, както са ти казали. Един камион се насочил към шосе номер Четирийсет-А. Госпожа Колинс завъртяла волана и — дотам. Трагедия. Знаеш и другото. Била у дома си. От телевизията й позвънили да тръгва, за да влезе в праймтайма. Не било в плановете й да е на екран същата вечер, така че, предполагам, постъпката й е напълно обяснима.

— И как я обясняваш?

— Гърците имат една поговорка: „Гърбавият не може да види собствената си гърбица“.

— Какво общо има тук поговорката?

— Може би нищо. Поговорката има предвид недостатъците. Човек бързо открива недостатъците на другите. Но не е толкова добър, що се отнася до собствените си грешки. Освен това хората не преценяват добре способностите си, особено ако ни показват хубав морков за примамка.

— Не говориш логично.

— Със сигурност говоря съвсем логично. Ти искаш да знаеш какво са прикривали, нали? Не е ли очевидно? Не знам дали в протокола са се погрижили да отразят всичко, както си е по закон, или са наблегнали само на вината, с която се нагърбва майката. Но онази нощ Териса Колинс е била пияна. Могла ли е да избегне катастрофата, ако е карала колата в трезво състояние? Кой знае? Шофьорът на камиона е бил в нарушение, но може би нейните реакции биха били по-бързи…

Опитах се да възприема казаното от него.

— Териса е била пияна?

— Кръвната проба е показала, че е превишила нормата, така е.

— И са я прикрили?

— Да.

Лъжата има свой собствен мирис. Както и истината.

— Кой го е знаел? — попитах.

— Съпругът й. Както и Карън Тауър. Те скрили този факт, защото са мислили, че истината ще я разстрои.

Истината може да въздейства и по този начин, казах си аз. Но когато осъзнах и другата истина, стана ми тежко на гърдите: най-вероятно Териса е знаела. В подсъзнанието си се е досещала за собствената си вина. Всяка майка би се покрусила от подобна трагедия и ето я сега — десет години по-късно тя все още се опитва да поправи грешката си.

Как се изрази тогава, когато ми позвъни от Париж? Нямала желание да се възстанови.

Знаела е. Макар и подсъзнателно, тя го е знаела. Спрях се на място.

— Какво стана с Териса?

— Така ли разсейваш дима, Майрън?

— Какво стана с нея? — повторих въпроса си аз.

Джоунс се обърна към мен и ме погледна в очите.

— Трябва да забравиш този въпрос, разбрано? Не съм от онези, които приемат, че целта оправдава средствата. Знам всички аргументи против изтезанията и съм съгласен с всеки един от тях. Но нещата тук са доста мътни. Да речем, че заловиш някой терорист, който вече е убил хиляди и в момента държи бомба, която ще убие милиони деца. Би ли стоварил юмрука си в лицето му, за да откриеш отговора на въпроса си и да спасиш тези деца? Разбира се, че ще го направиш. Би ли го ударил още веднъж? Да предположим, че броят на децата е само хиляда, или сто, а може би едва десет? Човек, който не го разбира… е, бих бил изключително бдителен с подобна личност. Защото такъв човек е не по-малък терорист от убиеца.

— Накъде биеш?

— Искам да си върнеш живота — говореше Джоунс с тих глас, сякаш ме умоляваше. — Знам, че не си съгласен с мен. Но онова, което ти се случи, никак не ми харесва. Затова сега ще ти кажа следното: надеждно съм защитен. Джоунс не е дори истинското ми име. Намираме се в парка, защото нямам кабинет. Дори приятелят ти Уин ще се затрудни да открие местонахождението ми. Аз знам всичко за теб. Знам миналото ти. Знам как разби коляното си и как се мъчиш да го преодолееш. Не разполагаш и с кой знае колко възможности. В момента аз ти предлагам една.

Джоунс се загледа в далечината.

— Трябва да забравиш този въпрос и да продължиш живота си. За твое добро е. И за нейно — кимна с глава в пространството той.

За миг се ужасих, не можех да погледна натам. Проследих погледа му, очите ми се извъртяха от ляво надясно и тутакси замръзнах на място. Ръката ми се насочи към устата и увисна във въздуха. Помъчих се да посрещна удара на крака, но нещо ме прониза в гърдите.

Застанала на зелената поляна, със сълзи на очите, в мен се взираше Териса, все тъй до болка красива.

Трийсет и първа глава

По време на нападението в Лондон куршумът улучил Териса във врата.

Сега отново се наслаждавах на красивото й рамо и нежно го целувах. Тогава видях белега. Не, не я бяха упоили, нито я бяха закарали на някое никому неизвестно място. Бяха я настанили в болница извън Лондон, а после я бяха качили на самолета за Ню Йорк. Нейните рани бяха по-жестоки от моите. Бе изгубила много кръв. Все още имаше болки, затова се движеше с повишено внимание.

Бяхме се върнали в апартамента на Уин в „Дакота Билдинг“, лежахме прегърнати в моята спалня и се взирахме в тавана. Беше опуснала глава на гърдите ми. Чувах сърцето си как бие до нея.

— Повярва ли на думите на Джоунс? — попитах я аз.

— Да.

Прокарах длан по гърба й и я притеглих по-близо до себе си. Усетих, че потреперва. Не исках да я губя от погледа си.

— Част от мен винаги е знаела, че се заблуждавам — каза тя. — Толкова силно го желаех! Нали разбираш, възможността за изкупление. Сякаш отдавна изгубеното ми дете бе някъде там и аз имах възможност да го спася.

Разбирах това чувство.

— И сега какво ще правим? — попитах.

— Ще ми се да остана тук до теб и просто да съществувам. Може ли?

— Може. — Не отделях поглед от облицовката на тавана. После продължих, тъй като не бях в състояние да оставя въпроса без отговор. — Когато Мириям се роди, дадохте ли на съхранение кръвни клетки от пъпната връв?

— Не.

Задънена улица.

Попитах:

— Още ли искаш да направим ДНК теста, за да си сигурна?

— Ти какво мислиш?

— Мисля, че би трябвало — отвърнах.

— Тогава да го направим.

— Ще се наложи да дадеш ДНК проба — казах аз. — За да имаме база за сравнение. Не разполагаме с ДНК проба от Рик, но ако получим потвърждение, че детето е твое, е, предполагам, че си раждала един-единствен път, нали?

Мълчание.

— Териса?

— Родила съм само това дете — отвърна тя.

Нова порция мълчание.

— Майрън?

— Да?

— Не мога да имам повече деца.

Не казах нищо.

— Беше цяло чудо, че родих Мириям. Но непосредствено след раждането трябваше да ми направят спешна хистеректомия, защото ми откриха фиброма. Не мога да имам повече деца.

Затворих очи. Искаше ми се да й кажа нещо утешително, но то щеше да прозвучи твърде поучително и съвършено излишно. Вместо това я притиснах към себе си. Исках само да я държа в прегръдките си.

Отново в главата ми прозвуча онзи израз на идиш: „Човек предполага, Господ разполага“.

Усетих, че се опитва да се отдръпне от мен. Отново я придърпах към себе си.

— Не е ли твърде рано за подобни разговори? — обади се тя.

Замислих се и отвърнах:

— Може би дори вече е твърде късно.

— Което ще рече?

— Точно сега — казах — ми се ще да остана тук, до теб, и просто да съществувам.

Териса бе заспала, когато чух ключа във вратата на апартамента да се завърта. Хвърлих поглед към часовника в спалнята. Един след полунощ.

Метнах си халата в мига, в който Уин и Мий влязоха. Мий ми махна с ръка и каза:

— Здравей, Майрън.

— Здрасти, Мий.

Тя се запъти към съседната стая. Когато изчезна зад вратата, Уин рече:

— Щом работата опре до секс, първо вземам Мий.

Само го погледнах.

— А най-хубавото е, че не ми коства много усилия да я задоволя.

— Моля те, престани — прекъснах го аз.

Уин направи крачка напред и ме прегърна.

— Добре ли си? — попита той.

— Чувствам се прекрасно.

— Искаш ли да чуеш нещо странно?

— Какво е то? — попитах.

— Това бе най-дългата ни раздяла от университетските години насам.

Кимнах с глава и зачаках прегръдката му да отслабне, за да се отдръпна назад.

— Излъга ме за Банкок — забелязах.

— Не, не съм те излъгал. Наистина ми се струва, че в това наименование се съдържа доста ирония. Там се намират най-готините секс клубове.

Поклатих глава. Влязохме в стаята, подредена в стил „Луи-някой-си“ с тежки дървени мебели, пищно орнаментирани скулптури и бюстове на момчета с дълги коси. Настанихме се в кожените клубни кресла пред мраморната камина. Уин ми подхвърли чаша безалкохолно, а на себе си наля огромно количество уиски от гарафата.

— Щях да пия кафе — каза той, — но нямаше да оставя Мий да заспи през нощта.

Кимнах.

— Свърши ли най-сетне с шегите от серията „Мий“?

— Господи! Надявам се.

— Защо ме излъга за Банкок?

— А ти как мислиш? — попита в отговор той.

Но отговорът бе очевиден. Отново ме обля гореща вълна.

— Предадох те, нали?

— Така е.

Сълзите напираха в очите ми, почувствах, че пак се задушавам. Десният ми крак отново заподскача.

— Страхуваше се, че пак ще ме хванат, нали? — казах. — И ако го бяха направили, ако отново ме бяха пречупили, щях да им дам информация за теб, ала тя щеше да е невярна.

— Така е.

— Извинявай — промълвих.

— Няма за какво да ми се извиняваш.

— Мислех… Предполагах, че ще съм по-силен.

Уин отпи от чашата си.

— Ти си най-силният човек, когото познавам.

Изчаках за миг, а после попитах, защото нямаше как да си го спестя:

— По-силен и от Мий?

— По-силен, но далеч не тъй гъвкав.

Останахме да седим в уюта на тишината.

— Спомняш ли си всичко? — попита той.

— Бегло.

— Ще ти е нужна помощ.

— Знам.

— В теб ли е костта за ДНК пробата?

Кимнах с глава.

— И ако тестът потвърди думите на онзи приятел, Джоунс, всичко ще приключи, така ли?

— Джоунс отговори на повечето ми въпроси.

— Но имаш нещо наум, нали?

— Всъщност имам няколко неща наум.

— Слушам те.

— Позвъних на номера, който ми даде Берлеан — казах аз. — Никой не се обади.

— Едва ли това е едно от нещата.

— Запознат ли си с теорията му за заговора на Мохамед Матар?

— Че заговорът ще надживее Матар ли? Запознат съм.

— Ако е вярна, този заговор застрашава всички. Длъжни сме да се притечем на помощ.

Уин заклати глава напред и назад и рече:

— Ами…

— Джоунс е на мнение, че ако последователите на Матар разберат какво съм сторил, ще ме преследват. Не ми се ще да седя и да чакам опасността със скръстени ръце.

Моето умозаключение бе по вкуса на Уин.

— Искаш да кажеш, че по-добре би било да действаш?

— Мисля, че би трябвало.

Уин кимна с глава.

— Нещо друго?

Отпих още една глътка.

— Видях русокосото момиче. Видях го в движение. Зърнах лицето му.

— А! — възкликна Уин. — И както забеляза и преди, установил си съответствия, вероятно генетични, между момичето и възхитителния господин Колинс?

Изпих си шоколадовата напитка.

Уин каза:

— Помниш ли игрите с оптически измами, които играехме като деца? Гледаш най-обикновена картинка и виждаш ту някоя дърта вещица, ту млада хубавица. А понякога различаваш нещо средно между заек и патица.

— Тук случаят не е такъв.

— Попитай се следното: да речем, че Териса не те бе повикала в Париж; да предположим, че вървиш по улицата към офиса си и се разминаваш със същото русокосо момиче. Ще се спреш ли? Ще си кажеш ли: „Брей, това сигурно е дъщерята на Териса!“?

— Няма.

— Значи всичко зависи от ситуацията. Разбираш ли?

— Разбирам.

Известно време двамата седяхме и мълчахме.

— Разбира се — обади се Уин, — само защото ситуацията е такава, не означава, че видяното от теб не е истина.

— Там е работата.

— При това страшно забавно е да докараш главния терорист, завързан в чувал.

— С мен ли си?

— Още не — отвърна той. — Но щом си изпия питието и отида в спалнята си, ще бъда.

Трийсет и втора глава

Човешкото съзнание може да е доста тъпо и долно.

Логиката никога не се разгъва линейно. Ще се втурне напред, ще се дръпне назад, ще се блъсне в някоя стена и ще отскочи, ще направи лупинг, от който косата ти ще настръхне, и току ще се изгуби на някой завой. За катализатор може да й послужи какво ли не — най-често нещо, което няма никаква връзка с поставената задача, някоя мисъл, рикоширала в неочаквана посока, неизбежно отвеждаща до решение, до което линейното мислене никога не би ви отвело.

Тъкмо това стана и с мен. Ето как започнах да сумирам фактите.

Когато се върнах в спалнята, Териса се размърда. Не споделих мислите си по повод русокосото момиче — онези, които обсъждахме с Уин. Не че исках да скрия нещо от нея, но все още нямаше защо да й го казвам. Тя се мъчеше да се окопити. Защо да не оставя раните й да позаздравеят, докато науча повече?

Териса отново се унесе в сън. Държах я в прегръдките си, затворил очи. Осъзнах колко малко съм спал, откакто се бях върнал от шестнайсетдневното си пребиваване в нищото. Плъзнах се в кошмарните си сънища, но към три сутринта внезапно се събудих. Сърцето ми бъхтеше в гърдите. В очите ми имаше сълзи. Помнех само усещането за нещо, което притискаше гърдите ми и ме приковаваше на място, нещо тъй силно, че не ми позволяваше да си поема дъх. Станах от леглото. Териса продължаваше да спи. Наведох се и нежно я целунах.

В съседната стая имаше преносим компютър. Включих се в Интернет и написах: „Спасете ангелите“. Резултатите се появиха на екрана. Най-отгоре имаше каре, в което прочетох: „СПАСЕТЕ АНГЕЛИТЕ“, а по-долу с по-дребен шрифт: „ХРИСТИЯНСКИ РЕШЕНИЯ“. Ставаше дума за живота и за любовта към Бога. Предлагаше се да заменим думата „избор“ с думата „решения“. Някакви жени твърдяха, че са по-съгласни с „решението за осиновяване“, отколкото с „убийството“. Бездетни семейства разискваха как правителството желае да извършва „жестоки експерименти“ върху „неродените“ им още деца, докато „Спасете ангелите“ биха могли да им помогнат, като замразят ембриони, „за да осъществят крайната си цел — живота“ чрез християнското решение да помогнат на още едно бездетно семейство.

И преди бях срещал подобни доводи и дори си спомних, че и Марио Контуци ги бе споменал. Бе казал, че организацията изглеждала като десница, но не крайна. Бях склонен да се съглася с него. Продължих да се ровя в резултатите. Попаднах на изявлението на някаква мисия относно любовта към Бог и спасяването на „неродени още деца“. Имаше и бюлетин, започващ с определение на Библията като „завършеното, вдъхновено и непогрешимо Божие слово“ и продължаващ с твърдението, че животът е неприкосновен. Имаше подпрозорци на тема грижите за осиновените деца, правата на човека, бъдещи събития, заплащането на биологичните майки.

Кликнах върху „Най-често задавани въпроси“, за да разбера подробности около подкрепата на неженените двойки, отношението на бездетните семейства към замразяването на ембриони, да видя какви формуляри трябва да се попълнят, какви цени да се платят, как можеш да станеш дарител, как можеш да се включиш в екипа на „Спасете ангелите“. Прочетеното ми направи дълбоко впечатление. Имаше и галерия с фотографии. Повиках първата страница със снимки. На екрана се появиха образите на две доста бляскави имения, обитавани от неомъжени майки. Едната имаше вид на сграда в богата плантация в щата Джорджия — цялата бяла, с мраморни колони, оградена от огромни плачещи върби. Другата приличаше на пансион, предлагащ нощувка и закуска — живописен дом от викторианската епоха с кули и кулички, витражи, веранда и синьо-сивкав покрив на мансардата. Надписите гарантираха конфиденциалността на местонахождението и обитателите — никакви имена, никакви адреси — а красивите като пощенски картички фотографии сякаш те придумваха да забременееш и да се озовеш на това място.

Щракнах на втората страница — и в същия миг ме осени онази тъпа-долна-нелинейна-катализаторска мисъл.

Появиха се снимки на бебета. Те бяха красиви, дори възхитителни и сърцераздирателни, като фотографии, направени специално за да предизвикат удивление и страхопочитание у всяко човешко същество.

Моето подло съзнание обожава контрастите. Например: наблюдавам изпълнението на бездарен комик и си мисля колко велик е Крис Рок43. Или гледам филм, в който се опитват да ме стреснат с лееща се в изобилие червена боя вместо кръв, и си мисля как Хичкок44 ме държи прикован към мястото ми, въпреки че филмите му са черно-бели. И в мига, в който зърнах снимките на „спасените ангелчета“, аз ги сравних с противните викториански фотографии, които бях видяла в евтиното фотоателие същата сутрин. Това ми напомни за всичко, което бях научил там, за съкращението ХХК и вероятността то да означава Хо-Хо-Кус45, спомних си и какво бе казала Есперанца по този повод.

Ето пак човешкото съзнание — милиарди неврони се сблъскват съвсем случайно, пръкват се, смесват се, извиват се, проблясват и се разбъркват. Няма как да ги командваш, но ето в каква последователност изникват те в главата ти: Официална практика, ХХК, Есперанца, запознанството ни, трудният й житейски път, акронимът за БУМ, или „Борба между удивителни мадами“.

Внезапно всичко си дойде на мястото. Е, може би не абсолютно всичко. Но донякъде. Достатъчно, за да знам каква ще бъде следващата ми стъпка.

Ще отида в онова евтино фотоателие в Хо-Хо-Кус. Ще посетя ателието за „Официална практика на Албин Ларами“, или според акронима — ОПАЛ.

Мъжът зад гишето в „Официална практика на Албин Ларами“ бе по всяка вероятност самият Албин. Носеше пелерина. Лъскава пелерина. Сякаш беше Батман или Зоро. Брадата му стоеше като нарисувана, косата му бе разбъркана, макар и с мярка, а целият му вид говореше, не, крещеше: „Аз не съм обикновен художник! Аз съм артист!“. Когато влязох, той говореше по телефона и се мръщеше.

Тръгнах към него. С пръст ми направи знак да почакам.

— Той не разбира, Лиъполд. Какво да ти кажа? Човекът не разбира нито от ъгъл, нито от тъкан, нито от колорит. Няма око за подобни неща.

Той отново вдигна пръст към мен, като ми направи знак да почакам още малко. Разбрах го. Щом остави слушалката, той театрално въздъхна:

— Какво обичате?

— Здрасти — казах. — Казвам се Бърни Уърли.

— А пък аз съм Албин Ларами — отвърна с ръка на сърцето той.

При представянето си Албин изпита огромна гордост от себе си. Напомни ми за Манди Патинкин в „Принцесата невеста“46; дори очаквах да ми заяви, че съм убил баща му, затова да се приготвя да умра.

Усмихнах му се в стил „Ох, каква досада!“.

— Жена ми ме помоли да прибера някакви снимки.

— Носите ли квитанцията?

— Изгубих я.

Албин се намръщи.

— Знам номера на поръчката, ако това ще ви помогне.

— Може и да помогне.

Той придърпа към себе си клавиатурата, приготви пръстите си за писане и се обърна към мен:

— Е?

— Четири-седем-едно-две.

Погледна ме, сякаш бях най-тъпото същество на божията земя, и отсече:

— Това не е номер на поръчка.

— О, сигурен ли сте?

— Това е номер на сесията.

— На сесията ли?

Той отметна пелерината встрани с двете си ръце като птица, готвеща се да полети.

— На фотосесията.

Телефонът звънна и той ми обърна гръб, сякаш ме отпращаше. Щях да изгубя връзката си с него. Отстъпих крачка назад и заиграх театро. Премигах с очи и закръглих устни, като изобразих съвършено „О“. „Дълбоко благоговеещия Майрън Болитар.“ Той ме загледа с неприкрито любопитство. Обиколих помещението с благоговеещ израз на лицето.

— Някакъв проблем ли има? — попита.

— Работите ви — отвърнах. — Смайващи са.

Той наду перки. Не съм виждал много често възрастен човек да надува перки. Следващите десетина минути аз го заливах с похвали за постиженията му, разпитвах го откъде черпи вдъхновение и го оставих да бръщолеви за нюанси, багри, стилове, осветление и други такива.

— Двамата с Мардж си имаме бебе — казах, като поклащах глава, видимо очарован от отвратителните и чудовищни викториански фотографии, които биха превърнали всяко красиво бебче в страдащия ми от херпес зостер чичо Морти. — Трябва да запишем час при вас и да я доведем.

Албин продължаваше да се перчи в своята пелерина. Казах си, че перченето вероятно е създадено специално за мъже, облечени в пелерини. Разговаряхме за цените, които бяха толкова абсурдни, че би трябвало да направя втора ипотека на къщата си. Продължавах да играя. Но накрая заявих:

— Вижте, жена ми ми даде този номер. Номерът на сесията. Каза ми, че ако видя тези фотографии, ще онемея. Дали не бих могъл да зърна снимките от фотосесия номер четири-седем-едно-две?

Ако фактът, че в началото твърдях, че съм дошъл да взема готови снимки, а сега искам да видя цяла фотосесия, му се е сторил странен, то това изобщо не се долови от шумните похвални слова, изливащи се от устата му за собствената му гениалност.

— Ами да, разбира се, тя е тук, в компютъра. Но трябва да знаете едно — не харесвам дигиталната фотография. За снимките на момиченцето ви ще използвам класическа фотографска камера. Тя създава неповторима тъкан на произведението.

— Супер.

— Използвам компютърните технологии за по-лесно съхранение.

Написа нещо на клавиатурата и натисна копчето „Върни“.

— Е, това със сигурност не са снимки на бебета. Заповядайте.

Албин обърна монитора към мен. На екрана имаше цял набор от миниатюрни фотографии. Сърцето ми се сви още преди да щракна върху едната от тях и да я уголемя. Тя зае целия екран. Нямаше никакво съмнение.

Пред мен бе образът на русокосото момиче.

Стараех се да запазя хладнокръвие.

— Ще ми трябва копие.

— Размер?

— Няма значение. Може би осем на десет.

— Ще бъде готова след седмица.

— Искам я сега.

— Невъзможно.

— Компютърът ви е свързан с цветния принтер ей там — забелязах аз.

— Така е, но качеството едва ли ще ви задоволи.

Нямах време за обяснения. Извадих портфейла си.

— Предлагам ви двеста долара за компютърното копие на тази фотография.

Албин присви очи, но само за миг. Най-после му просветна, че нещо става, но той бе фотограф, а не юрист или лекар. В неговата професия нямаше конфиденциалност. Подадох му банкнотите. Той тръгна към принтера. Забелязах един линк с надпис: „Лична информация“. Щом той извлече фотографията от принтера, аз щракнах върху линка.

— Извинете? — обърна се Албин към мен.

Върнах назад, но вече бях видял достатъчно. Беше изписано само първото име на момичето: Кари. А адресът й? В съседната сграда. Фондацията „Спасете ангелите“.

Албин не знаеше фамилията на Кари. Когато го притиснах, той ми каза, че е правил снимки за „Спасете ангелите“ и толкова. Дали му само малките имена на децата. Взех копието на фотографията и се запътих към съседната сграда. „Спасете ангелите“ още не работеше. Нищо чудно. Намерих Минерва, любимата ми секретарка, при „Бруно и съдружници“ и й показах снимката на русокосата Кари.

— Познавате ли я?

Минерва вдигна поглед към мен.

— Изчезнала е — обясних аз. — Опитвам се да я открия.

— Частен детектив ли сте?

— Да. — По-лесно ми беше да я излъжа, отколкото да й обяснявам надълго и нашироко.

— Страхотно.

— Така е. Малкото й име е Кари. Разпознавате ли я?

— Работеше там.

— В „Спасете ангелите“ ли?

— Е, не че работеше. Просто беше една от тях. Миналото лято прекара тук няколко седмици.

— Можете ли да ми кажете нещо за нея?

— Красива е, нали?

Не й отговорих.

— Никога не съм знаела името й. Тя не беше много учтива. Честно казано, никой от тях не беше вежлив. Предполагам, че са пазили обичта си за Господ, но не и за обикновените хора. Както и да е. Служителите в сградата ползваме обща баня в дъното на коридора. Поздравявам я. Но тя сякаш гледа през мен. Нали разбирате какво искам да кажа?

Благодарих на Минерва и се върнах към апартамент 3В. Застанах отпред и се вторачих във вратата на „Спасете ангелите“. И отново: съзнанието. Взирах се, а мислите ми се мятаха безразборно в бедната ми стара глава като мокри чорапи в сушилня. Мислех си за уебсайта, в който сърфирах предишната нощ, за самото име на организацията. Погледнах фотографията, която държах в ръката си. Русата коса. Красивото лице. Сините очи със златните пръстенчета около зениците и видях същото, за което говореше Минерва.

Нямаше грешка.

Понякога човек вижда в нечие лице силни родови белези като например златните пръстени около зениците, а друг път — нещо като далечно ехо. Тъкмо това зърнах в лицето на момичето. Отзвук.

Сигурен бях в това — отзвук от нейната майка.

Отново погледнах към вратата. Погледнах и към снимката. И когато осъзнах истината, по гърба ми полазиха студени тръпки.

Берлеан не беше излъгал.

Звънна мобилният ми телефон. Беше Уин.

— ДНК тестът на онези кости е готов.

— Достатъчно — отвърнах аз. — Показал е, че майката е Териса. Джоунс ми е казал истината.

— Да.

Продължих да гледам снимката още известно време.

— Майрън?

— Мисля, че вече ми е ясно — отговорих. — Мисля, че знам какво става.

Трийсет и трета глава

Върнах се в Ню Йорк и по-специално — в офисите на „Крио Хоуп“.

„Не може да бъде.“

Тази мисъл се блъскаше в съзнанието ми. Не знам дали исках да съм прав или не, но както вече казах, истината има свой собствен мирис. А що се отнася до мисълта: „Не може да бъде“, за кой ли път си припомням аксиомата на Шерлок Холмс: „Когато изключиш невъзможното, останалото, колкото и невероятно да ти се струва, трябва да е истината“.

Съблазняваше ме мисълта да се обадя на специален агент Джоунс. В ръцете си държах снимката на момичето. Най-вероятно тази Кари бе или терористка, или симпатизантка, или — в най-добрия случай — я държаха против желанието й. Но беше твърде рано за подобни изводи. Бих могъл да говоря с Териса, да споделя предположенията си, ала и това щеше да е прибързано.

Преди да я обнадеждя или да й отнема всяка надежда, трябваше самият аз да съм убеден в резултатите.

Пред института „Крио Хоуп“ имаше момче, което паркираше автомобилите. Дадох му ключовете и се запътих към входа. Веднага след като Рик Колинс бе разбрал, че страда от болестта на Хънтингтън, бе дошъл тук. На пръв поглед изглеждаше, че посещението му е било напълно логично. „Крио Хоуп“ беше лидер в изследователската работа със стволови клетки. Бе съвсем естествено да се предположи, че е посетил института с надеждата да намери спасение от унаследената болест.

Ала истината бе друга.

Спомних си името на лекаря от брошурата.

— Искам да видя д-р Слоън — казах на администраторката аз.

— Името ви?

— Майрън Болитар. Кажете му, че се отнася за Рик Колинс. И за едно момиче на име Кари.

Когато излязох, Уин ме чакаше във фоайето до парадния вход — беше се облегнал на стената и се чувстваше като у дома си. Лимузината му бе пред сградата, но той остана с мен.

— И? — попита.

Разказах му всичко. Той ме слушаше, без да ме прекъсва, без да ми задава допълнителни въпроси. Когато свърших, рече:

— Следващата ти стъпка?

— Ще кажа на Териса.

— Да ти е хрумвало как ще реагира тя?

— Нямам представа.

— Би могъл да почакаш. Проучи още малко.

— Какво да проуча?

Той взе снимката.

— Момичето.

— Ще го проучим. Но трябва веднага да кажа на Териса.

Мобилният ми телефон изчурулика. Непознат номер. Натиснах бутона за открит микрофон и се обадих:

— Ало?

— Липсвам ли ти?

Беше Берлеан.

— Не отговори на обаждането ми — казах аз.

— Нали нямаше да се забъркваш? Моят отговор можеше да те окуражи да се върнеш.

— Тогава защо се обаждаш?

— Защото имаш много голям проблем — отвърна той.

— Слушам те.

— На открит микрофон ли си?

— Да.

— Уин при теб ли е?

Уин отговори:

— Тук съм.

— Кажи какъв е проблемът? — попитах аз.

— Засякохме опасен разговор от Питърсън, Ню Джърси. Споменаха името на Териса.

— Името на Териса, но не и моето, така ли?

— Може да е имало намек и за теб. Беше просто разговор. Невинаги е ясен.

— Но ти мислиш, че знаят за нас?

— Да, напълно възможно е.

— Някаква представа откъде са научили?

— Никаква. Агентите, свързани с Джоунс, онези, които те задържаха, са най-добрите в професията си. Няма да са проговорили.

— Все някой трябва да го е споменал — казах.

— Сигурен ли си в думите си?

Замислих се. Мъчех се да се сетя кой още беше в Лондон през онзи ден, кой би могъл да е съобщил на ислямистите, че тъкмо аз съм убил лидера им Мохамед Матар. Погледнах към Уин. Със снимката на Кари в ръка той въпросително бе повдигнал вежди.

Когато изключиш невъзможното…

Уин рече:

— Обади се на родителите си. Ще ги преместим в Палм Бийч. Ще осигурим най-добрата охрана за Есперанца — може би Зора ще е свободен или онзи, Карл, от Филаделфия. Брат ти още ли е в Перу?

Кимнах с глава.

— Значи е в безопасност.

Знаех, че Уин ще остане с мен и Териса. Той започна да върти телефони. Аз изключих открития микрофон и продължих:

— Берлеан?

— Да.

— Джоунс намекна, че може да си излъгал за резултатите от ДНК теста в Париж.

Берлеан мълчеше.

— Сигурен съм, че ми каза истината — продължих аз.

— Откъде си сигурен?

Но вече бях казал достатъчно.

— Трябва да се обадя тук-там. Ще ти позвъня по-късно.

Прекъснах връзката и набрах номера на родителите ми. Надявах се баща ми да вдигне слушалката, но, разбира се, обади се майка ми.

— Мамо, аз съм.

— Здравей, скъпи. — Гласът на мама звучеше уморено. — Тъкмо се връщам от лекар.

— Добре ли си?

— Довечера прочети блога ми и ще разбереш — отвърна мама.

— Почакай! Връщаш се от лекар ли?

Мама въздъхна:

— Нали току-що казах същото?

— Питам, затова се интересувам за здравето ти.

— Това ще бъде темата в моя блог. Ако искаш да узнаеш повече, трябва да го прочетеш.

— И сега няма да ми кажеш?

— Не го приемай твърде лично, сладурче. Правя го, защото не ми се повтаря едно и също, когато ме питат.

— И затова си включила темата в блога си?

— Така засилвам трафика към моя сайт. Ето, виждаш ли? И ти се заинтригува, нали? Ще обогатя тематиката.

Моята майка, дами и господа!

— Дори не знаех, че имаш блог.

— О, разбира се, че имам. Аз съм много, ама много съвременна. Използвам и „МайФейс“.

Чух баща ми да вика някъде отдалеч:

— Казва се „МайСпейс“, Елен!

— Какво?

— Нарича се „МайСпейс“.

— Аз пък мислех, че е „МайФейс“.

— Това е Фейсбук. Имаш го. Както и „МайСпейс“.

— Сигурен ли си?

— Да, сигурен съм.

— Я го виж ти, какъв Били Гейтс се извъди. Внезапно всичко от Интернет му стана ясно.

— Майка ти е добре — викна татко.

— Не му казвай — завайка се тя. — Сега няма да прочете блога ми.

— Мамо, обаждам се по важен въпрос. Може ли да говоря с татко?

Татко взе слушалката. Набързо му обясних всичко. Татко отново ме разбра. Не зададе въпроси, не започна да спори. Тъкмо бях привършил с обясненията как ще организираме някой да отиде да ги вземе и да ги откара в новото им жилище, когато на другата линия се обади Териса.

Свърших с татко и превключих.

— На две крачки съм от теб — казах й аз. — Не излизай, докато не дойда.

Мълчание.

— Териса?

— Тя се обади.

Чух я, че хлипа.

— Кой се обади?

— Мириям. Тъкмо оставям слушалката след разговора с нея.

Трийсет и четвърта глава

Посрещна ме на прага.

— Какво се случи?

Цялото й тяло се тресеше. Приближи се към мен, аз я прегърнах и затворих очи. Знаех, че разговорът ни ще бъде опустошителен. Сега разбрах всичко. Разбрах защо Рик Колинс й бе казал да е готова. Разбрах защо я бе предупредил, че онова, което ще й каже, ще промени целия й живот.

— Телефонът ми звънна. Вдигнах слушалката и един момичешки глас отсреща каза: „Мамо?“.

Опитах се да си представя случилото се, какво е да чуеш тази дума от собственото си дете, което обичаш повече от всичко друго на света и в чиято смърт имаш пръст.

— Какво друго каза?

— Държат я като заложница.

— Кой?

— Терористи. Помоли ме да не казвам на никого.

Замълчах.

— После някакъв мъж със силен акцент взе слушалката. Каза, че по-късно ще се обади с искания.

Държах я в прегръдките си и не помръдвах.

— Майрън?

Най-после успяхме да се придвижим до дивана. Тя вдигна поглед към мен, пълен с надежда и — отлично знам как ще ви прозвучи — с любов. Когато й подадох снимката, сърцето ми щеше да изскочи от гърдите.

— Това е русокосото момиче, което видях в Париж, а после и в Лондон — казах.

Цяла минута тя мълчаливо се вглеждаше във фотографията. После:

— Не разбирам.

Вече не знаех какво да кажа. Питах се дали е забелязала приликата, дали и за нея парчетата от мозайката са се напасвали.

— Майрън?

— Това е момичето, което видях — повторих аз.

Тя поклати глава.

Знаех какво ще ми отговори, но за всеки случай я попитах:

— Какво има?

— Това не е Мириям — отвърна Териса.

Отново погледна снимката и изтри очите си.

— Може би, ами не знам, може би е претърпяла пластична операция, при това са изминали толкова години… Изглежда различно, не мислиш ли? Когато я видях за последен път, беше само на седем…

Погледът й отскочи към моето лице с надеждата да намери потвърждение на мислите си. Но не стана. Осъзнах, че е дошло времето да се гмурна с главата надолу в дълбоката вода.

— Мириям е мъртва — рекох.

Кръвта бавно се отдръпна от лицето й. Сърцето ми отново започна лудо да бие. Исках да я помилвам с ръка, ала това щеше да е погрешна стъпка. Териса се поокопити, помъчи се да мисли разумно, защото знаеше колко е важно.

— Но онова телефонно обаждане…?

— Името ти се е появило по някакъв начин. Предполагам, че искат да те отстранят от разследването.

Тя върна погледа си върху снимката.

— Значи е било номер?

— Не.

— Но ти току-що каза… — Териса се опитваше да вникне в думите ми. Аз пък се опитвах да намеря най-добрия начин да й кажа истината, но осъзнах, че такъв не съществува. Ще трябва да й я представя такава, каквато я видях и аз.

— Да се върнем няколко месеца назад — започнах, — когато Рик разбира, че страда от болестта на Хънтингтън.

Тя мълчеше и ме гледаше.

— Какво би направил най-напред? — попитах аз.

— Би изследвал сина си.

— Правилно.

— И така?

— И така, той отива в института „Крио Хоуп“. Отначало мислех, че го е направил, за да търси лек.

— Не е ли било така?

— Не — отвърнах. — Познаваш ли лекар на име Евърет Слоън?

— Не. Почакай, зърнах името му в брошурата. Работи в „Крио Хоуп“.

— Правилно — потвърдих аз. — Поел е практиката на д-р Аарън Кокс.

Тя мълчеше.

— Открих името му — обяснявах аз. — Но Кокс е бил твоят акушер-гинеколог. По времето, когато двамата с Рик сте имали Мириям.

Териса бе вторачила погледа си в мен.

— С Рик сте имали сериозни проблеми с възпроизводството. Ти самата ми каза колко ви е било трудно да имате дете, но е станало чудо, както сама забеляза, макар че такива чудеса не са рядкост. Оплождане „инвитро“.

Тя все още не искаше или не можеше да говори.

— По дефиниция оплождането „инвитро“ означава, че яйцеклетките се оплождат от сперматозоидите извън утробата, а после ембрионът се пренася в матката на жената. Спомена, че си вземала пергонал, за да увеличиш броя на яйцеклетките си. Така става в повечето случаи. Получават се повече ембриони. През последните двайсет и няколко години те са били замразявани. Понякога ги размразявали, за да ги използват в изследователската работа върху стволовите клетки. Друг път ги ползвали, когато мъжът и жената искали пак да опитат. Понякога, при смърт на единия от двойката, те били използвани от живия или в случай че единият се разболее от рак, а другият иска да имат дете. Известни са ти подобни случаи. Срещат се доста юридически трудности при даване на развод или попечителство и голям брой ембриони се унищожават или остават в замразено състояние, докато мъжът и жената решат проблемите си.

Преглътнах тежко, защото тя вече би трябвало да е разбрала накъде бия.

— Какво стана с останалите ембриони?

— Правехме четвърти опит — отвърна Териса. — Не се получи с нито един от ембрионите. Сам можеш да си представиш колко съкрушени бяхме. И когато най-после стана, това бе такава хубава изненада… — Гласът й утихна. — Бяха останали още два ембриона. Искахме да ги запазим, в случай че ни е нужен още един опит, но точно тогава откриха фибромата ми и… нямаше начин отново да забременея. Д-р Кокс ми каза, че ембрионите не са оцелели.

— Излъгал е — заявих аз.

Тя отново погледна към фотографията на русокосото момиче.

— Съществува една благотворителна организация, наречена „Спасете ангелите“. Те се обявяват против изследванията със стволови клетки, против унищожаването на ембриони по какъвто и да е начин, форма или метод. Почти две десетилетия лобират за доброволно осиновяване на ембрионите. В това има смисъл. Съхраняват се стотици хиляди ембриони, а с тяхна помощ много двойки биха заченали и биха им дали живот. Юридически това е доста сложно. В повечето щати осиновяването на ембриони не е разрешено, защото жената, която ще го роди, се превръща в сурогат. „Спасете ангелите“ настояват запазените ембриони да се имплантират в жени, които не могат да имат деца.

Най-после й стана ясно.

— О! Боже мой…

— Не знам всички подробности. Някой от привържениците на доктор Кокс сигурно силно е подкрепял „Спасете ангелите“. Спомняш ли си някой си д-р Хименес?

Териса поклати глава.

— Организацията здраво притиснала д-р Кокс, още щом създал института „Крио Хоуп“. Не мога да кажа дали не е желаел намесата на пресата, дали е давал подкупи, или е симпатизирал на каузата на „Спасете ангелите“. Но най-вероятно Кокс е съзнавал, че някои ембриони не биха могли да бъдат използвани, така че, ами защо не? Защо да ги държи замразени или да ги унищожи? И ги е дал за осиновяване.

— Значи това момиче — и тя заби поглед в снимката, — е моя дъщеря?

— От биологична гледна точка — да.

Тя се взираше в лицето на фотографията и не помръдваше.

— Когато преди повече от шест години д-р Слоън поема поста, той разбира какво е станало. Задачата му била много тежка. Отначало решава да си мълчи, но усеща, че това е и незаконно, и неетично от медицинска гледна точка. Затова се спира на нещо средно. Свързва се с Рик и иска разрешението му, за да даде ембрионите за осиновяване. Нямам представа какво е минало през ума на Рик, но предполагам, че щом е станала дума ембрионите да бъдат унищожени или да получат нов живот, той е избрал живота.

— Не е ли трябвало да попитат и мен?

— Ти вече отдавна си била дала разрешение, но не и Рик. А и никой не е знаел къде се намираш. Така че Рик дава съгласие. Не знам дали е законно или не. Но всичко вече било свършено. Д-р Слоън се е опитвал да разчисти неразбориите в случай на нещо непредвидено. И непредвиденият случай не закъснял. Когато Рик разбира, че страда от болестта на Хънтингтън, иска да се увери, че семейството, осиновило останалите ембриони, е известено за проблема. Отива в „Крио Хоуп“. Д-р Слоън му казва истината — че още преди години ембрионите са присадени чрез организацията „Спасете ангелите“. Не знае кои са осиновителите и съветва Рик да направи проучване и да получи информация от благотворителната организация. Предполагам, че Рик не е искал да отлага.

— Искаш да кажеш, че е влязъл с взлом в офисите им?

— Напълно е възможно — отвърнах аз.

Най-после Териса отлепи очи от фотографията.

— И къде е тя сега?

— Не знам.

— Но тя ми е дъщеря.

— Само биологична.

Сянка пробяга по лицето й.

— Не ми излизай с този номер. Самият ти разбра за Джереми, когато той бе вече на четиринайсет. И все още го смяташ за свой син.

Исках да й кажа, че положението ми бе съвършено различно, но в думите й имаше логика. Джереми бе мой биологичен син, ала не ме познаваше като свой баща. Открих го твърде късно, за да променя нещо във възпитанието му, но сега продължавах да съм част от живота му. Нима моето положение бе толкова по-различно от нейното?

— Как се казва? — попита Териса. — Кой я е отгледал? Къде живее?

— Малкото й име може да е Кари, но не съм сигурен. Още не съм узнал другите й имена.

Териса постави снимката в скута си.

— Трябва да уведомим Джоунс — рекох аз.

— Не.

— Ако дъщеря ти е била отвлечена…

— Не го вярваш, нали?

— Не знам.

— Хайде, бъди искрен с мен. Мислиш, че се е забъркала с онези чудовища, че е една от момичетата, за които разказваше Джоунс — проблемните деца.

— Не знам. Но ако е невинна…

— Откъдето и да го погледнеш, тя е невинна. Не може да е на повече от седемнайсет. Ако по някакъв начин са я забъркали в нещо, станало е, защото е млада и чувствителна, но Джоунс и неговите приятели от вътрешната сигурност никога не биха го разбрали. Ще бъде свършена. Нали видя какво направиха с теб?

Мълчах.

— Не знам причината, поради която е с тях — продължи Териса. — Може да става въпрос за „Стокхолмски синдром“. Може родителите й да са ужасни или да изживява бунтовническите си години — по дяволите, аз бях същата! Няма значение. Тя е още дете. При това е моя дъщеря, Майрън. Разбираш ли? Не е Мириям, но ми се открива още една възможност. Не мога да й обърна гръб. Моля те.

Продължавах да мълча.

— Мога да й помогна. Сякаш… сякаш така е трябвало да стане. Рик е умрял, докато се е опитвал да я спаси. Сега е мой ред. По телефона ми казаха да съобщя само и единствено на теб. Моля те, Майрън. Умолявам те. Помогни ми да спася дъщеря си.

Трийсет и пета глава

Обадих се на Берлеан, а Териса седеше до мен.

— Джоунс намекна, че по някакъв начин си излъгал и си фалшифицирал резултатите от ДНК теста — казах.

— Знам.

— Истина ли е?

— Не искаше ти да се намесваш в разследването. Аз също не желаех. Затова не отговорих на обаждането ти.

— Но преди това ми се бе обадил.

— За да те предупредя. Това е. Не бива да се намесваш.

— Не става.

Берлеан въздъхна. Спомних си първата ни среща, на аерогарата, завързаната коса, очилата с огромните рамки, как ме бе извел на покрива на „Ке дез’Офевр“ 36 и колко го бях харесал.

— Майрън?

— Да.

— Беше ми казал, че си сигурен, че не те лъжа за ДНК теста.

— Правилно — отвърнах аз.

— Разбрал си го по честната ми физиономия или по непреодолимото ми обаяние?

— Отговорът ми е: „Не“.

— Моля те, освети ме по въпроса.

Хвърлих поглед към Териса.

— Трябва да ми обещаеш нещо.

— Охо!

— Разполагам с информация, която е ценна за теб. Вероятно и ти разполагаш с информация, която е ценна за мен.

— Искаш да я обменим?

— Като предястие.

— Като предястие — повтори той. — Тогава защо не ме осветиш за основната гозба?

— Ние сме отбор. Работим заедно по въпроса. Ще държим Джоунс и останалите настрана.

— А Мосад?

— Участваме само ние.

— Разбирам. О, почакай, не, не разбирам!

Териса се приближи още повече, за да чува думите на Берлеан.

— Ако заговорът на Матар е още в сила — заявих, — искам да го съсипя. Но не и тях.

— Защото?

— Защото не желая да въвличам в това русокосото момиче.

Настъпи мълчание. После Берлеан рече:

— Джоунс ти е казал, че е направил тест на костите от гроба на Мириям Колинс.

— Така е.

— И че принадлежат на Мириям Колинс.

— Знам.

— Прости ми, но съм доста объркан. Защо тогава би искал да защитиш тази вероятно закоравяла терористка?

— Не мога да ти обясня, докато не се съгласиш да работиш с мен.

— И да оставим Джоунс настрана?

— Да.

— Защото искаш да защитиш русокосото момиче, което вероятно има пръст в убийството на Карън Тауър и Марио Контуци?

— Както правилно се изрази, вероятно.

— За целта има съдилища.

— Не искам момичето да ги види отвътре. Ще разбереш причината, щом ти кажа какво открих.

Берлеан отново млъкна.

— Споразумяхме ли се? — попитах аз.

— Донякъде.

— Което означава?

— Което означава, че пак мислиш на дребно. Загрижен си за една личност. Разбирам. Допускам, че ще ми обясниш защо тя е толкова важна за теб. Но ние се занимаваме с живота на хиляди. Хиляди майки, бащи, синове и дъщери. Разговорът, който прихванах по телефона, подсказва, че са намислили нещо огромно, не само един удар, а ред нападения в разстояние на няколко месеца. Няма как да се огранича в грижи за едно-единствено момиче, когато животът на хиляди е под заплаха.

— И така, какво точно обещаваш?

— Не ме остави да довърша. Вярно е, че не съм загрижен за това момиче. Не ми пука дали ще я заловят, нито дали ще избегне съда. Така че, да, с теб съм. Ще се опитаме сами да разрешим въпроса — нещо, което винаги съм правил. Но ако ни заловят или отстрелят, запазвам си правото да се обадя на Джоунс. Ще спазя обещанието си и ще ти помогна да отървеш момичето. Но приоритетът ни трябва да е друг — да спрем ислямистите и да им попречим да изпълнят мисията си. Един живот не струва колкото живота на хиляди.

Замислих се върху думите му.

— Имаш ли деца, Берлеан?

— Нямам. Но, моля те, не ми минавай с този изтъркан номер. Обидно е.

После:

— Почакай! Нима искаш да кажеш, че русокосото момиче е дъщеря на Териса Колинс?

— В известен смисъл.

— Обясни ми.

— Споразумяхме ли се? — попитах.

— Да. С възраженията, изложени току-що. Кажи ми каквото знаеш.

Подробно му разказах всичко — за посещенията ми в „Спасете ангелите“, в „Официалната практика на Албин Ларами“, за разкритията ми в областта на осиновяването на ембриони, за телефонното повикване, което Териса бе получила преди минути. На няколко пъти ме прекъсна, за да ми задава въпроси. Отговарях колкото е възможно по-изчерпателно. Когато свърших, той захвана:

— На първо място, трябва да разберем кое е момичето. Ще направим копия на снимката. Ще изпратя една по имейла на Льофевр. Ако е американка, вероятно е била в Париж по линията на някоя програма за обмен. Той ще разузнае.

— Добре — съгласих се аз.

— Каза, че са се обадили по мобилния телефон на Териса, нали?

— Да.

— Предполагам, че отсрещният номер не се е изписал на екрана?

Не ми бе хрумнало да попитам. Погледнах към Териса. Тя кимна с глава. Отговорих:

— Точно така.

— В колко часа?

Отново погледнах към нея. Тя отправи поглед към часовника в телефона си и ми съобщи точния час на обаждането.

— Ще ти звънна след пет минути — отсече Берлеан и затвори.

Появи се Уин и попита:

— Добре ли сте всички?

— Великолепно.

— Погрижиха се за родителите ти. И за Есперанца, както и за офиса.

Кимнах с глава. Телефонът отново звънна. Беше Берлеан.

— Като че ли имам новина — заяви той.

— Казвай.

— Обаждането до Териса е направено от телефон, който веднага са изхвърлили. Закупен е в Данбъри, щата Кънектикът, заплатили са в брой.

— Доста голям град.

— Може би ще успея да го смаля. Казах ти, че засякохме разговор от Питърсън, Ню Джърси.

— Така.

— Повечето разговори идват или са насочени отвъд Океана, но някои са проведени вътре в Съединените щати. Нали знаеш, че престъпните елементи се свързват помежду си по електронната поща?

— Мисля, че е логично.

— Защото остават анонимни. Създават си акаунт при свободен доставчик и използват него.

— В такъв случай?

— Разговорът включваше електронен адрес, създаден преди осем месеца в библиотеката „Марк Твен“ в Рединг, щата Кънектикът. Намира се на двайсетина километра от Данбъри.

Замислих се върху казаното.

— Това е брънка от някаква верига.

— Да. Дори нещо повече: библиотеката се използва от местното смесено подготвително училище, наречено „Карвър Академи“. Може и да извадим късмет. Твоята „Кари“ може да учи там.

— Ще провериш ли?

— В момента някой ми звъни. Но Рединг е само на час и половина път от тук. Бихме могли да бръмнем с автомобила до там и да покажем снимката.

— Искаш ли аз да карам?

Берлеан въздъхна:

— Мисля, че така ще е най-добре.

Трийсет и шеста глава

Убедих Териса да не идва, което не бе никак лесно — помолих я да остане тук в случай на нужда. Обещах й, че щом научим нещо, ще й се обадим. Тя се съгласи с неохота. Нямаше нужда всички да се скупчим на едно място, трябваше да разпределим силите си. Уин щеше да е наблизо, за да охранява Териса, но и двамата щяха да правят проучвания и в други посоки. Най-вероятно ключът към загадката се криеше в „Спасете ангелите“. Ако можехме да видим документите на организацията, щяхме да научим фамилията и адреса на Кари, да открием осиновителите й, майката сурогат или каквото щете там и да се опитаме да установим сегашното й местонахождение.

В автомобила Берлеан попита:

— Бил ли си женен?

— Не. А ти?

Той се усмихна.

— Четири пъти.

— Леле!

— И четирите женитби свършиха с развод. Но не съжалявам за никоя от четирите.

— Дали и бившите ти съпруги биха казали същото?

— Съмнявам се. Въпреки че поддържаме приятелски отношения. Лесно печеля жените, но не мога да ги задържа.

Усмихнах се.

— Не бих го и очаквал от теб.

— Защото не съм красавец ли?

Свих рамене.

— Външният вид не означава кой знае колко — заяви той. — Знаеш ли какво е ценното в мен?

— Не ми го казвай. Огромното ти чувство за хумор, отгатнах ли? Според списанията за жени най-важното качество в мъжа е чувството му за хумор.

— Да, разбира се, а чекът съм изпратил по пощата — допълни Берлеан.

— Значи не е това.

— Аз съм доста забавен човек — каза Берлеан. — Но и това не е.

— Тогава какво? — попитах.

— Казвал съм ти.

— Кажи ми го пак.

— Харизмата — отвърна Берлеан. — Притежавам свръхестествено обаяние.

Усмихнах се.

— Трудно бих го оспорил.

Рединг имаше по̀ селски вид, отколкото очаквах — заспал, непретенциозен град с пуританска архитектура, характерна за Нова Англия, огромни постмодерни претенциозни къщи замъци, крайпътни магазинчета за антикварни стоки, стареещи селскостопански земи. Над зелената врата на скромната библиотека имаше табела, на която пишеше: БИБЛИОТЕКА „МАРК ТВЕН“, а отдолу, с по-малки букви: „ДАР ОТ САМЮЪЛ Л. КЛЕМЕНС“.

Стана ми интересно, но не му беше времето да проявявам любопитството си. Отправихме се към гишето на библиотекарката.

Тъй като Берлеан носеше полицейската си значка, макар и не за този район, оставих го той да говори.

— Здравейте — поздрави Берлеан.

Библиотекарката носеше табелка с името си: „Пейдж Уесън“. Тя вдигна изпълнени с досада очи, сякаш Берлеан бе закъснял да върне книгата си и сега й предлагаше някакво тъпо извинение, което бе чувала милион пъти.

— Търсим това момиче. Изчезнало е. Да сте го виждали?

В едната си ръка държеше значката си, а в другата — снимката на русокоската. Библиотекарката погледна първо значката.

— Вие сте от Париж — забеляза тя.

— Да.

— Тук да ви прилича на Париж?

— Ни най-малко — съгласи се Берлеан. — Но случаят има международни измерения. За последен път момичето е забелязано в арест, който е под моя юрисдикция. Допускаме, че може би е използвала компютрите във вашата библиотека.

Тя взе фотографията.

— Не мисля, че съм я виждала.

— Сигурна ли сте?

— Не, не съм сигурна. Огледайте се.

Направихме го. Почти на всяка маса седеше по някое момче или момиче.

— Всеки ден тук се изсипват тонове хлапета. Не твърдя, че никога не е идвала. Само казвам, че не я познавам.

— Бихте ли проверили в компютрите си за регистрационна карта на името на ползвател „Кари“?

— Носите ли прокурорска заповед? — попита Пейдж.

— Може ли да погледнем в списъка на ползвателите на компютрите ви за последните осем месеца?

— Същият въпрос.

Берлеан й се усмихна.

— Приятен ден.

— И на вас.

Отдалечихме се от Пейдж Уесън и се отправихме към изхода. Телефонът ми иззвъня. Беше Есперанца.

— Успях да се свържа с „Карвър Академи“ — каза тя. — В списъците им няма ученичка с малко име Кари.

— Страхотно — отвърнах аз, благодарих й, затворих телефона и уведомих Берлеан.

Берлеан попита:

— Да имаш някакви предложения?

— Да се разделим и да покажем фотографията на учениците — казах аз.

Огледах внимателно помещението и вниманието ми привлече една маса в ъгъла, на която седяха три момчета. Двете носеха якета с надписа на училището — шаблонни гербове, избродирани на предницата и на ръкавите; и аз носех подобно яке, когато учех в гимназията в Ливингстън. Третото момче беше от подготвителните класове — с издадена напред брадичка, добре сложен, с изящни кости, с колосана риза, със скъпи панталони в цвят каки. Реших да започна от тях.

Показах им снимката.

— Познавате ли я?

Отговори Подгответо:

— Мисля, че се казва Кари.

Улучих десетката.

— Знаеш ли фамилията й?

И трите глави се поклатиха едновременно.

— От вашето училище ли е?

— Не е — отвърна Подгответо. — Мисля, че е от местните. Обикаля наоколо.

Първото училищно яке уточни:

— Страхотна е.

Подгответо с изпъкналата напред брадичка кимна в знак на съгласие:

— Има страхотно дупе.

Свъсих вежди. „Запознай се с Малкия Уин“, казах си аз.

Берлеан хвърли поглед към мен. Направих му знак, че съм попаднал на следа. Той дойде при нас.

— Знаете ли къде живее? — попитах.

— Не. Но Кенбо я е имал.

— Кой?

— Кен Борман. Имал я е.

Погледнах към него. Берлеан повтори:

— О! Имал я е.

— Къде можем да намерим Кенбо? — заинтересувах се аз.

— В кампуса. В салона за вдигане на тежести.

Момчетата ни упътиха и ние тръгнахме натам.

Трийсет и седма глава

Очаквах Кенбо да е по-едър.

Когато чуеш прякор, звучащ по този начин, когато разбереш, че носителят му е имал страхотното русокосо момиче от снимката и че можеш да го откриеш в салона за вдигане на тежести, в главата ти се появява образът на яко, мускулесто и красиво момче. Но случаят не беше такъв. Кенбо имаше толкова тъмна и остра коса, сякаш бе боядисана, а после изгладена. Тя закриваше едното му око като тежка черна завеса. Имаше бледо лице, тънки ръце, а ноктите му бяха лакирани с черен лак. По мое време наричахме момчета с подобен външен вид „готики“.

Щом му подадох снимката, забелязах как окото му — само едното, тъй като другото не се виждаше от косата му — се отвори широко. Вдигна поглед към нас и на лицето му се изписа страх.

— Познаваш я — отсякох аз.

Кенбо се изправи, отстъпи няколко крачки назад, обърна се и внезапно хукна да бяга. Погледнах към Берлеан. Той рече:

— Нали не очакваш да хукна да го гоня?

Скочих след момчето. Кенбо бе вече навън и се втурна през кампуса на „Карвър Академи“, който бе доста обширен. Раната от куршума ме болеше, но не толкова, че да ме забави. Наоколо имаше много малко ученици, не се виждаше нито един учител, но все някой трябваше да алармира училищните власти. Не можеше така.

— Почакай! — викнах аз.

Той продължи да тича. Свърна вляво и изчезна зад една тухлена сграда. Носеше панталоните си виснали по модата, бяха твърде хлабави и това ми помогна. Трябваше да ги придържа да не се свлекат. Настигнах го. Коляното ме болеше и ми напомняше за старата рана, но се метнах през телената ограда. Той тичаше през игрището, покрито с изкуствена трева. Не си направих труда да викам след него. Щеше да отнеме от силата и времето ми. Той се насочваше към околностите на кампуса, далеч от свидетели, и аз го приех от положителната му страна.

Когато стигна поляната до гората, аз скочих, увих ръката си около единия му крак по начин, който би накарал всеки играч от Националната футболна лига да ми завиди, и го съборих на земята. Той се строполи по-тежко, отколкото ми се искаше, извъртя се и се опита да ме отблъсне с ритник.

— Нямам намерение да те нараня — викнах аз.

— Остави ме на мира.

Всъщност бях седнал върху гърдите му и бях заклещил ръцете му, сякаш бях по-големият му брат.

— Успокой се.

— Махай се!

— Само се опитвам да открия това момиче.

— Нищо не знам.

— Кен…

— Махни се от мен!

— Обещаваш ли, че няма да избягаш?

— Махни се. Моля те!

Бях приклещил едно безпомощно и ужасено хлапе, макар и гимназист. Чаках да ме извикат на бис ли? Какво щях да изпълня? Щях да удавя някое коте ли? Изтърколих се на земята и го освободих.

— Опитвам се да помогна на момичето — обясних аз.

Той седна. По страните му се стичаха сълзи. Изтри ги и скри лицето си с ръка.

— Кен?

— Какво?

— Това момиче е изчезнало и вероятно я грози сериозна опасност.

Кен вдигна поглед към мен.

— Опитвам се да го открия.

— Не я ли познаваш?

Поклатих глава. Берлеан най-после се появи в далечината.

— Ченгета ли сте?

— Само той. Аз имам лични причини да я открия.

— Какви причини?

— Опитвам се да помогна. — Не виждах по какъв друг начин бих могъл да му го обясня. — Опитвам се да помогна на рождената й майка да я намери. Кари е изчезнала и може да й се случи нещо лошо.

— Не разбирам. Защо идваш при мен?

— Приятелите ти казаха, че се срещаш с нея.

Той пак наведе глава.

— Всъщност казаха, че си направил нещо повече.

Той сви рамене:

— И?

— Е, тогава ни кажи фамилното й име.

— И това ли не знаеш?

— Грози я опасност, Кен.

Берлеан най-после се присъедини към нас. Едва си поемаше дъх. Бръкна в джоба си — помислих, че търси молив — и измъкна една цигара. Да, това със сигурност щеше помогне.

— Кари Стюард — отговори Кен.

Погледнах към Берлеан. Той кимна с глава, изхърка в опита си да каже:

— Ще се обадя.

Грабна телефона си и закрачи, вдигна ръка над главата си и затърси оператора.

— Не разбирам защо побягна — казах аз.

— Излъгах — отвърна Кен. — Излъгах приятелите си, ясно? Никога не съм спал с нея. Така им казах.

Аз чаках.

— Всъщност видях я в библиотеката. Искам да кажа, че бе толкова красива, нали разбираш? Беше заедно с другите две блондинки и трите гледаха като излезли от филма „Децата на царевицата“47. Като призраци. Както и да е, наблюдавах я цели три дни и най-после тя дойде сама, аз се приближих и я поздравих. Отначало изобщо не ми обърна внимание. Искам да кажа, че ме погледна хладно, но аз настръхнах целият. После си казах: „Какво толкова ще загубя?“. Така че продължих да й говоря, носех си преносимия плейър и я попитах каква музика харесва, тя пък ми каза, че не харесвала музика. Не й повярвах и й пуснах нещо от „Блу Октоубър“48. Видях как лицето й се промени. Силата на музиката, нали разбираш?

Той млъкна. Огледах се. Берлеан говореше по телефона. Набрах името „Кари Стюард“ на мобилния си телефон и го изпратих на Есперанца и на Териса. Нека и те започнат да я проучват. Продължих да чакам да дойде някой от училището, но никой не се появи. Сега и двамата седяхме на тревата с лице към кампуса. Слънцето започваше да залязва и оцветяваше небето в огненочервено.

— И какво стана после? — попитах.

— Разговорихме се. Тя ми каза, че името й е Кари. Искаше да чуе и други парчета. Но през цялото време не спираше да се оглежда, сякаш се боеше, че приятелките й могат да я видят с мен. Почувствах се като един нещастник, но може би това е поведението на местните с Подгответата, не знам. Във всеки случай така си помислих. В началото. След това се срещнахме още няколко пъти. Идваше в библиотеката с приятелките си, а после се измъкваше и отиваше зад сградата, където аз й пусках музика. Един ден й казах за една банда, която щеше да свири в Норуолк. Попитах я дали иска да отидем. Тя пребледня. Толкова се изплаши, че й казах, е, не е кой знае какво, но Кари предложи да опитаме. Казах й, че бих могъл да я взема от дома й. Тя се слиса. Направо се сащиса.

Захладня. Берлеан свърши телефонните си разговори. Отново погледна към мен, видя изражението на лицето ми и разбра, че ще е най-добре да не се намесва.

— И после?

— Каза ми да паркирам в края на „Дък Рън Роуд“. Да я взема от там в девет часа. Тъй че аз паркирах няколко минути преди девет на указаното място. Беше се стъмнило. Седях си в колата. По шосето няма светлина, няма нищо. Чакам. Става девет и петнайсет. Долавям шум и внезапно вратата на автомобила ми се отваря и някой ме издърпва навън.

Кен млъкна. По страните му отново се затъркаляха сълзи. Той ги избърса.

— Някой ме удря право в устата. Избива ми два зъба — и ми ги показа. — Измъкват ме от колата. Нямам представа колко са на брой. Четирима, може би петима и всичките ме ритат. Аз само се крия с ръце, нали разбираш, за да предпазя главата си, и се прощавам с живота. После ме изтърколват по гръб и ме притискат към земята. Все още не виждам лицата им, но и нямам желание да ги видя! Единият насочва нож към мен. Казва: „Тя не иска да говори с теб. Ако продумаш само дума, ще убием семейството ти“.

За миг и двамата останахме да седим мълчаливо. Погледнах към Берлеан. Той поклати глава. Никакви сведения за Кари Стюард.

— Това е — каза Кен. — Повече не я видях. Нито момичетата, с които се шляеше. Сякаш пропаднаха вдън земя.

— Сподели ли с някого?

Той поклати отрицателно глава.

— Как обясни нараняванията си?

— Излъгах, че след концерта са ми скочили. Нали няма да кажеш на никого?

— Няма — отвърнах. — Но трябва да я намерим, Кен. Нямаш ли някаква представа къде може да е?

Той мълчеше.

— Кен?

— Попитах я къде живее. Не ми каза.

Аз чаках.

— Но един ден — той млъкна и си пое дълбоко въздух, — щом излезе от библиотеката, тръгнах след нея.

Кен извърна очи и запремига.

— Значи знаеш къде живее?

Той сви рамене.

— Може би, не съм сигурен. Не, не мисля.

— Можеш ли да ми покажеш докъде я проследи?

Кен поклати отрицателно глава.

— Мога да те упътя — отвърна той. — Но няма да те придружа, ясно? Искам да се прибера.

Трийсет и осма глава

На веригата, преграждаща пътя ни, висеше табела с надпис: „Частен път“.

Продължихме напред и паркирахме зад ъгъла. Наоколо не се виждаше нищо друго, освен ниви и гора. Разнообразните ни източници не ни дадоха никакви резултати относно Кари Стюард. Името би могло да е псевдоним, но търсенето продължаваше. Обади ми се Есперанца и рече:

— Открих нещо, което може и да те заинтригува.

— Казвай.

— Нали спомена някой си д-р Хименес, работил с д-р Кокс по времето, когато е създал „Крио Хоуп“?

— Правилно.

— Хименес също е свързан с организацията „Спасете ангелите“. Посетил е едно общежитие, което те спонсорирали преди шестнайсет години. Ще направя проучване за него и ще видя дали той би могъл да ни даде повече информация за осиновяването на ембриони.

— Това е добре.

— Да не би Кари да е умалително от друго име? — попита тя.

— Не знам. Може би от Карълайн?

— Ще проверя и отново ще ти се обадя, ако открия нещо.

— Има и още — добавих аз. — Можеш ли да провериш в Гугъл какъв е адресът и какво ще се появи за него?

— Не излиза нищо за живеещите на този адрес. Сякаш там има само ниви и толкоз. Не пише кой е собственикът. Искаш ли да проуча?

— Моля те.

— Ще ти се обадя пак възможно най-скоро.

Затворих телефона. Берлеан се обади:

— Погледни там.

Той сочеше към едно дърво в началото на пътя. На него бе монтираната охранителна камера.

— Доста строга охрана за ферма — забеляза той.

— Кен ни уведоми за частния път. Каза, че Кари е тръгнала по него.

— Ако го направим, ще ни видят.

— Ако ползват камерата. Може да е само за камуфлаж.

— Не — отвърна Берлеан. — Ако беше поставена за камуфлаж, щеше да е на видно място.

В думите му имаше логика.

— Просто да тръгнем нагоре по пътя — предложих аз.

— И ще нарушим границите на частно владение — добави Берлеан.

— Голяма работа. Все нещо трябва да направим, не е ли така? Нагоре по пътя трябва да има къща, някаква постройка. — После ми хрумна нещо. — Почакай.

Отново позвъних на Есперанца.

— Пред компютъра си, нали?

— Да — отвърна тя.

— Потърси на картата местонахождението, което ти дадох.

Бързо тракане по клавиатурата.

— Така. Намерих го.

— Сега щракни на сателитните снимки и ги увеличи.

— Задръж така… добре, направих го.

— Какво има в края на пътя вдясно от шосето?

— Много зеленина и покрив на нещо като голяма и хубава къща. На не повече от двеста метра от вас. Наоколо й няма други сгради.

— Благодаря ти. — Затворих телефона и казах: — Имало голяма къща.

Берлеан свали очилата си, избърса ги, вдигна ги срещу светлината и отново ги почисти.

— Какво точно правим в момента?

— Истината ли искаш?

— За предпочитане е.

— Нямам никаква представа.

— Мислиш ли, че Кари Стюард се намира в голямата къща? — попита той.

— Има само един начин да разберем — отвърнах.

Тръгнахме пеша. Позвъних на Уин и го уведомих какво става, в случай че нещо се обърка. Той реши да дойде, след като още веднъж провери как е Териса. Двамата с Берлеан обсъдихме въпроса и стигнахме до заключението, че бихме могли да отидем до входа и да натиснем звънеца на вратата.

Беше още светло, ала слънцето вече се гърчеше в предсмъртна агония. Прескочихме веригата и тръгнахме по средата на пътя, като подминахме охранителната камера. От двете ни страни се извисяваха дървета. Сякаш половината от тях се бяха изправили като стражи с табела „Минаването забранено“ в ръце. Пътят не бе павиран, но беше в доста добро състояние. Някъде бе покрит с чакъл, ала в по-голямата си част беше кален. Берлеан направи гримаса и тръгна на пръсти. Непрекъснато триеше длани в панталоните си и се облизваше.

— Никак не ми харесва — забеляза той.

— Кое не ти харесва?

— Калта, гората, камерите. Има нещо нечистоплътно в това.

— Прав си — отвърнах. — Затова пък оня вертеп, в който ме повика да се срещнем, бе много хигиеничен, нали така?

— Хей, това беше елегантен клуб за мъже. Не прочете ли табелата?

По-нагоре по пътя зърнах ред храсти и на известно разстояние зад тях се появи сивосинкавият покрив на мансарден етаж.

В главата ми светна сигнална лампичка. Ускорих крачка.

— Майрън?

Чух как зад нас веригата падна с дрънчене на земята и забръмча моторът на приближаващ се автомобил. Тръгнах по-бързо, за да огледам добре сградата. Хвърлих поглед назад, когато колата на окръжната полиция спря. Берлеан също спря. Не и аз.

— Господине? Преминавате през частна собственост.

Аз завих зад ъгъла. Около къщата имаше ограда. Още една пречка. Но сега, от мястото, до което бях стигнал, виждах цялата къща.

— Спрете на място. Не навлизайте навътре.

Спрях. Погледнах напред към сградата. Видяното потвърди подозренията ми от мига, в който бях зърнал покрива на мансардния етаж. Постройката имаше вид на идеално убежище, където можеш да намериш подслон и закуска — живописна и претенциозна викторианска сграда с кули и кулички, витражи, веранда и — да! — мансарда със синьо-сивкав покрив.

Бях видял къщата в уебсайта на „Спасете ангелите“.

Беше един от домовете за самотни майки.

От колата излязоха двама полицаи.

Те бяха млади, с издути мускули и ходеха наперено. И двамата носеха широкополи полицейски шапки. Широкополите шапки, казах си, изглеждат доста глупаво на полицейските глави и са неефективни при действия за налагане на закона в окръга, но оставих мислите за себе си.

— Какво обичате, господа? — попита единият от полицаите.

Той бе по-висок от другия, а ръкавите на ризата му стягаха бицепсите му като два турникета. На табелката, висяща на гърдите му, пишеше: „Тейлър“.

Берлеан извади фотографията.

— Търсим това момиче.

Полицаят взе снимката, погледна я и я подаде на партньора си, на чиято табелка пишеше: „Ериксън“. Тейлър попита:

— А вие сте?

— Капитан Берлеан от криминалната полиция в Париж.

Берлеан подаде на Тейлър значката и картата си. Тейлър я взе с два пръста, сякаш Берлеан му подаваше хартиен плик с димящи кучешки изпражнения. Огледа полицейската му карта, после кимна с брадичка към мен.

— А приятелят ви? Кой е той?

Махнах му с ръка.

— Майрън Болитар — казах. — Приятно ми е.

— Доколко имате отношение към случая, господин Болитар?

Щях да отговоря, че това е дълга история, но си казах, че в края на краищата може и да не е толкова комплицирана и отвърнах:

— Момичето, което търсим, е вероятно дъщеря на моя приятелка.

— Вероятно? — Тейлър отново се обърна към Берлеан. — Е, инспектор Клузо49, искаш ли да ми кажеш какво правиш тук?

— Инспектор Клузо, а? — повтори Берлеан. — Много смешно. Понеже съм французин, така ли?

Тейлър просто се взираше в него.

— Работя по случай, който засяга международния тероризъм — обясни Берлеан.

— Наистина ли?

— Да. Появи се и името на това момиче. Мисля, че живее тук.

— Имате ли прокурорска заповед?

— Въпрос на време е.

— Приемам отговора ви за „Не“.

Тейлър въздъхна и хвърли поглед към своя партньор Ериксън. Ериксън дъвчеше дъвка, лицето му не изразяваше нищо. Тейлър ме погледна.

— Истина ли е това, господин Болитар?

— Истина е — отвърнах.

Той се почеса по гладката като на бебе буза. Помъчих се да отгатна възрастта им. Вероятно са едва на двайсет, въпреки че можеха да минат и за гимназисти. Откога ченгетата започнаха да младеят така?

— Знаете ли какво е това място? — попита Тейлър.

Берлеан заклати глава и не спря, дори когато отговорих на въпроса:

— Дом за самотни майки.

Тейлър посочи с пръст към мен и кимна с глава:

— Пази се в тайна.

— Знам — отвърнах.

— Но сте съвършено прави. Сега можете да разберете колко се засягат на тема частна собственост.

— Разбрахме — казах.

— Ако подобно място не може да се опази в тайна, тогава кое, за бога? Те са тук, за да избягат от любопитни очи.

— Разбирам.

— Но сте сигурен, че вероятната дъщеря на вашата приятелка не се намира тук по причина на бременност, така ли?

Като си помислих малко, разбрах, че въпросът е напълно логичен.

— Няма връзка с бременност. Капитан Берлеан може да ви обясни. Става дума за терористичен заговор. Няма никакво значение дали е бременна, или не.

— Хората, които управляват това място, не са ни правили проблеми.

— Разбирам.

— А все още се намираме в Съединените американски щати. Ако някой не иска да навлизате в частното му владение, нямате право да го правите без прокурорска заповед.

— И това ми е ясно — казах. После попитах, без да отделям поглед от сградата: — Те ли ви повикаха?

Тогава Тейлър ме изгледа с присвити очи и аз усетих, че се кани да ме среже, защото това не беше моя работа. Но той също погледна към сградата и отговори:

— Колкото и да е странно, не. Обикновено го правят. Когато влязат деца или нещо друго. Разбрахме за вас от Пейдж Уесън, библиотекарката, а после някой ви е видял да гоните някакво момче в кампуса на „Карвър Академи“.

Тейлър продължаваше да гледа към къщата, сякаш тя току-що бе изникнала от нищото.

Берлеан се обади:

— Чуйте ме, моля ви. Случаят е от голяма важност.

— Тук е Америка — повтори Тейлър. — Щом не искат да разговарят с вас, трябва да уважите желанието им. Което означава…

Тейлър хвърли поглед към Ериксън.

— Според теб, има ли някаква причина да не похлопаме на вратата и да им кажем за какво става въпрос?

Ериксън се замисли за миг. После поклати глава.

— Двамата останете тук.

Те бавно ни отминаха, отвориха портата и се запътиха към парадния вход. Долових шум от двигател. Обърнах се. Нищо. Може някой автомобил да е минавал по главното шосе. Слънцето беше вече залязло и небето тъмнееше. Погледнах към къщата. Вътре не се забелязваше оживление. Откакто бяхме пристигнали, в нея нямаше никакво движение.

Чух шум от още един двигател, този път откъм сградата. Но пак не видях нищо. Берлеан се приближи до мен.

— Нямаш ли лошо предчувствие? — попита.

— Нямам добро.

— Мисля, че е време да се обадим на Джоунс.

Мобилният ми телефон звънна в мига, в който Тейлър и Ериксън стигнаха до стъпалата пред верандата. Беше Есперанца.

— Попаднах на нещо, което непременно трябва да видиш.

— О?

— Помниш ли като ти казах, че д-р Хименес посетил приют на организацията „Спасете ангелите“?

— Помня.

— Открих и другите, които са били с него. Посетих страниците им във Фейсбук. В една от тях видях цяла галерия фотографии на приюта. Изпращам ти една от тях още сега. Групова снимка с д-р Хименес, който е застанал накрая в дясно.

— Добре, нека освободя линията.

Затворих моя „Блекбъри“, който тутакси забръмча. Отворих имейла от Есперанца и щракнах за връзка. Снимката се зареждаше бавно. Берлеан надникна през рамото ми.

Тейлър и Ериксън стигнаха до вратата на къщата. Тейлър позвъни. Отвори му русо момченце. Бях далеч и не можех да чувам какво си говорят. Тейлър каза нещо. Момчето му отвърна.

Фотографията се зареди на мобилния ми телефон. Екранчето бе толкова малко, че лицата почти не се виждаха. Щракнах бутона за уголемяване на образа, придвижих курсора надясно, отново увеличих. Образът се приближи, но сега пък бе замъглен. Щракнах на копчето, за да се открои образът. Картината започна да се избистря.

Хвърлих поглед към входа на викторианската сграда. Тейлър направи крачка напред, сякаш се канеше да влезе. Русокосото момче го задържа с ръка. Тейлър погледна към Ериксън. Забелязах учуденото изражение на лицето му. Чух Ериксън да говори. Тонът му бе гневен. Момчето като че ли се уплаши. Докато чаках образът на фотографията да се избистри още малко, аз се приближих към къщата.

Образът се фокусира. Взрях се в екранчето и като видях лицето д-р Хименес, за малко да изпусна телефона от ръката си. Това бе истински шок за мен и все пак, като си помислих какво ми беше казал Джоунс, всичко започна да се подрежда — оформи се ужасна картина.

Д-р Хименес — колко умно от негова страна да използва испанско име, за да подхожда на тъмната му кожа — бе самият Мохамед Матар.

Преди да успея да обработя данните в главата си, момчето завика:

— Не можете да влезете!

Ериксън:

— Синко, отдръпни се.

— Няма!

На Ериксън не му хареса този отговор. Вдигна ръце, сякаш се канеше да избута настрана малкото момче. Но в ръката на момчето изневиделица се появи нож. Преди някой да успее да помръдне, той го вдигна над главата си и го заби дълбоко в гърдите на Ериксън.

О, не!…

Мушнах телефона в джоба си и хукнах към входа. Внезапен тътен ме накара да замръзна на място.

Изстрел.

Ериксън бе улучен. Извъртя се със забития в гърдите нож и се строполи на земята. Тейлър се пресегна за оръжието си, ала нямаше възможност дори да го докосне. Няколко изстрели раздраха нощната тъма. Тялото на Тейлър подскочи веднъж, после още веднъж и рухна на земята.

Отново чух шум от двигатели, една кола с ръмжене се движеше по пътя, а друга завиваше иззад сградата. Погледнах към Берлеан. Той тичаше с всички сили към мен.

— Бягай към гората! — извиках му аз.

Изскърцаха спирачки. Проехтяха още изстрели.

Затичах се към дърветата и тъмнината, далеч от къщата и частния път. Гората, мислех си аз. Ако успеем да стигнем до гората, можехме да се скрием в нея. Един автомобил прекоси двора със запалени фарове и започна да ни търси. Сегиз-тогиз във въздуха свистяха куршуми. Не обърнах глава, за да видя откъде идват. Пред мен се изпречи голям камък и аз се свих зад него. Обърнах се и зърнах Берлеан.

Дочуха се още изстрели. Берлеан падна.

Изправих се иззад скалата, ала Берлеан бе твърде далеч от мен. Двама мъже му се нахвърлиха. От един джип изскочиха други трима, въоръжени до зъби. Втурнаха се към Берлеан, като стреляха наслука в гората. Един куршум се заби в дървото зад мен. Отново се свих зад камъка и във въздуха изсвистя още един куршум.

За миг настъпи тишина. После:

— Покажи се веднага!

В гласа на мъжа се усещаше силен арабски акцент. Поизправих се и надзърнах от скривалището си. Беше тъмно, с всеки изминал момент нощта все повече и повече предявяваше своите претенции, ала аз успях да разбера, че поне двамина от мъжете имаха черна коса, тъмна кожа и бяха пуснали бради. Някои носеха зелени кърпи около вратовете си — от онези, с които можеш да покриеш и лицето си. Те викаха на някакъв неразбираем език и аз си казах, че сигурно си говорят на арабски.

Какво, по дяволите, ставаше?

— Ако не се покажеш, приятелят ти ще пострада.

Мъжът, който го каза, сигурно бе водачът им. Той излайваше по някоя заповед, като сочеше ту наляво, ту надясно. Двама мъже се втурнаха да ме заобикалят. Друг един се върна в автомобила, включи фаровете и започна да претърсва с тях гората. Седях превит на две, прилепил страна в земята. Сърцето ми се блъскаше яко в гърдите.

Нямах оръжие в себе си. Глупаво. Толкова дяволски тъпо.

Бръкнах в джоба си и се опитах да извадя мобилния си телефон.

Водачът им извика:

— Последен шанс! Ще започна от коленете му.

Берлеан викна:

— Не го слушай!

Пръстите ми напипаха телефона и в същия миг в нощния въздух се чу изстрел.

Берлеан изпищя.

Водачът:

— Излизай!

Опипах телефона и натиснах скоростния бутон за връзка с Уин. Берлеан стенеше. Затворих очи, опитах се да се съсредоточа, трябваше да помисля.

До ушите ми долетя гласът на Берлеан, примесен със сълзи:

— Не го слушай!

— Другото коляно!

Още един изстрел.

Берлеан пъшкаше като в агония. Гласът му късаше сърцето ми, преобърна вътрешностите ми. Знаех, че не мога да се предам. Ако се покажех, и двамата щяхме да умрем. Уин трябваше вече да е чул какво става наоколо. Той щеше да се обади на Джоунс и да поиска подкрепление. Нямаше да се забави.

Чувах стенанията на Берлеан.

После още веднъж, този път много тихо, Берлеан изрече:

— Не… го… слушай!

Чувах говора на мъжете в гората, недалеч от мен. Нямах никакъв избор. Трябваше да се преместя. Погледнах към викторианската къща вдясно. Пръстите ми се сключиха около голям камък, нещо като план започна да се оформя в главата ми.

Водачът:

— Имам нож. Ще му извадя очите.

В къщата се забеляза оживление. Видях движение на хора през прозореца. Нямах време. Станах с присвити колене, готов да се втурна в акция.

С всички сили запратих камъка в посока, противна на сградата. Камъкът шумно се удари в някакво дърво, после в земята.

Водачът извърна глава към шума. Двамината мъже, които ме търсеха в гората, също тръгнаха натам и пътьом стреляха напосоки. Джипът зави на другата страна, към звука от падащия камък.

Поне се надявах да е станало така.

Не останах да чакам и да ги наблюдавам. Още щом камъкът излетя от ръката ми, аз се втурнах през дърветата към сградата. Отдалечавах се от виковете на Берлеан, както и от хората, които искаха да ме убият. Беше се стъмнило още повече, беше почти невъзможно да се види нещо, ала това не ме спря. Клоните ме шибаха по лицето. Но не ми пукаше. Разполагах със секунди. Сега всичко зависеше от времето, а аз напредвах бавно към къщата.

Без да спирам да вървя, наведох се и взех още един камък.

Водачът:

— Започвам да вадя едното му око!

Чух Берлеан да крещи:

— Не! — после запищя.

Времето летеше.

Продължавах да тичам и между крачките успях да запратя камъка към къщата. Вложих в движението всичко от себе си, за малко да изкълча рамото си. Забелязах, че в тъмнината камъкът описа дъга високо във въздуха. Вдясно от къщата — там, където се намирах — имаше хубав панорамен прозорец. Проследих траекторията на движението му, като си мислех, че няма да стигне до него.

Но не стана така.

Камъкът разби стъклото на малки парченца. Настъпи паника. Тъкмо на това разчитах. Хукнах обратно към гората с удвоени сили, а въоръжените мъже се втурнаха към къщата. Зърнах две русокоси деца — момиче и момче — да се приближават към счупения прозорец откъм вътрешността на къщата. Част от мен се питаше дали момичето не е Кари, но нямах време да погледна още веднъж. Мъжете извикаха нещо на арабски. Не видях какво стана после. Тичах назад към гората с всички сили, като използвах суматохата, за да изляза в гръб на водача.

Видях, че другият мъж слезе от джипа. И той се втурна към счупения прозорец. Това бе главната им задача: да охраняват дома. Бях пробил периметъра им. Те се бяха разпръснали и се опитваха да се прегрупират. Настъпи объркване.

Като се криех, без да губя време, успях да се върна на предишното си място срещу къщата. Намирах се на шейсет-седемдесет метра от водача.

Кога ли ще ни се притекат на помощ?

Нямаше да е скоро.

Водачът им викаше и им заповядваше. Берлеан бе повален на земята. Не помръдваше. И което бе по-лошо — беше съвсем притихнал. Вече нямаше викове. Нямаше стонове.

Трябваше да стигна до него.

Не знаех как. В мига, в който се покажа иззад дърветата, ще бъда на открито, уязвим отвсякъде. Но вече нямах избор.

Втурнах се към водача.

Не бях изминал и три крачки, когато чух как някой викна и го предупреди. Водачът се обърна към мен. Между мен и него оставаха още четирийсет метра. Краката ми се движеха бързо, ала всичко наоколо сякаш забавяше своя ход. Водачът също носеше зелена кърпа около врата си, приличаше на престъпник от някой стар уестърн. Имаше гъста брада. Беше по-висок от останалите, може би над метър и осемдесет, с яко телосложение. В едната си ръка държеше нож, а в другата револвер. Прицели се в мен. Питах се дали да залегна на земята, или да свия встрани, за да избегна куршума, ала тутакси прецених положението и реших, че промяната на посоката нямаше да ме спаси. Да, можеше да пропусне с първия изстрел, но после щях да съм целият на показ. Вторият изстрел със сигурност щеше да ме улучи. При това не можех повече да променям посоката си на движение. Останалите мъже вече се бяха обърнали и тичаха към нас. Те също щяха да стрелят.

Можех само да се надявам, че стрелецът ще се паникьоса и ще ме пропусне.

Той се прицели. Срещнах погледа му и забелязах спокойствието, характерно за човек с прости морални стойности. Нямах никакъв шанс. Вече бях наясно. Нямаше да пропусне. И тогава, точно преди да дръпне спусъка, аз го чух да пищи от болка и го видях, че гледа надолу.

Берлеан го бе захапал за прасеца и го държеше здраво като ротвайлер.

Ръката на водача, с която държеше револвера, се насочи надолу и встрани, като се целеше в главата на Берлеан. В жилите ми нахлу адреналин, аз се втурнах към водача с ръце напред. Ала преди да стигна до него, чух изстрела и видях как револвера отскочи. Тялото на Берлеан се сгърчи. Увих ръка около копелето. Когато той се срина на земята, насочих удара на дясната си ръка право в носа му. Строполихме се на земята и цялата тежест на тялото ми се съсредоточи в ръката ми. Носът му се спука като балон, пълен с вода. Кръвта му ме плисна в лицето. Беше топла. Той извика, все още имаше сили. Аз също извиках. Изпълних удар с глава. Той се опита да ме впримчи в меча прегръдка. Съдбовен миг. Оставих се да ме обгърне с двете си ръце. Когато започна да стяга прегръдката, бързо освободих ръцете си. Сега водачът остана напълно безпомощен. Не се поколебах. Помислих си за Берлеан, за мъките, които бе изпитал от ръцете на този човек.

Беше време да сложа край.

Пръстите на дясната ми ръка се свиха като щипци. Не се пресегнах към носа или очите му, нито към някоя друга част от него, която да изкривя или да счупя. В основата на гърлото, точно над гръдния кош, има кухина, където трахеята не е защитена. Силно забих двата си пръста и палеца в празнината и го сграбчих с всички сили за гръкляна. Докато издърпвах дихателната му тръба навън, аз виках, ръмжах като животно; мъжът издъхна в ръцете ми.

Измъкнах револвера от неподвижната му ръка.

Мъжете тичаха към нас. Не бяха изстреляли нито един патрон от страх да не улучат водача си. Търкулнах се към тялото вдясно.

— Берлеан?

Ала той бе мъртъв. Вече ми беше ясно. Глупавите му очила с огромните рамки ме гледаха подозрително от мекото му деформирано лице. Доплака ми се. Искаше ми се да се откажа от всичко, да го взема в ръцете си и да плача.

Мъжете се приближаваха. Вдигнах поглед. Трудно различаваха фигурата ми, но светлините на къщата зад тях идеално очертаваше силуетите им. Вдигнах револвера и стрелях. Единият падна на земята. Обърнах оръжието наляво. Отново стрелях. Още един падна на земята. Започнаха да отвръщат на огъня. Търколих се към водача и се скрих зад трупа му. Отново стрелях. Още един падна на земята.

Сирени.

Превит на две, аз се затичах към къщата. В двора една след друга нахлуваха полицейски коли. Чух и шум на хеликоптер — може би бяха няколко и летяха над главите ни. Още изстрели. Щях да ги оставя да се оправят сами. Исках да вляза в къщата.

Изтичах покрай Тейлър. Мъртъв. Вратата бе още отворена. Трупът на Ериксън бе на предната веранда до този на Тейлър, а дръжката на ножа стърчеше от гърдите му. Прескочих го и се втурнах в преддверието.

Тишина.

Това не ми харесваше.

Продължавах да държа револвера на водача в ръка. Опрях гръб в стената. Наоколо цареше пълно отчаяние. Тапетите се белеха от стените. Лампите светеха. С ъгълчето на окото си зърнах някой бързо да тича и чух трополенето на стъпките му надолу по стълбите. Сигурно имаше и долен етаж. Мазе.

Отвън се чуваше стрелба. Някой призоваваше през мегафона да се предадат. Вероятно беше Джоунс. Сега трябваше да чакам. И без това нямаше никаква възможност да измъкна Кари от тук. Трябваше да стоя плътно до вратата, да не пускам никого нито да влезе, нито да излезе. Мъдро решение. Трябваше търпеливо да изчакам.

Можеше и да стане. Можех да остана на мястото си, а не да влизам в мазето. Само ако онова русокосо момче не бе изтрополило надолу по стълбите като лудо.

Нарекох го момче. Но не бях прав. Изглеждаше седемнайсет, може би осемнайсетгодишен, почти на възрастта на тъмнокосите мъже, които току-що бях застрелял без всякакво колебание. Ала когато русокосото момче, облечено в панталони с цвят каки и риза, се втурна, обляно в сълзи, надолу по стъпалата с пистолет в ръка, не стрелях на мига.

— Стой! — викнах му аз. — Хвърли оръжието!

Лицето му се изкриви и изобрази отблъскваща маска на смъртта. То вдигна оръжието си към мен и се прицели. Аз скочих, търкулнах се вляво и започнах да стрелям. Не исках да го убия, както може би е изглеждало отстрани. Целех се в краката му. Стрелях ниско долу. Момчето изскимтя и падна. Не изпускаше оръжието от ръката си. Изражението на лицето маска не се променяше. Отново се прицели в мен.

Изскочих от преддверието в коридора и пред мен се изпречи вратата за мазето.

Бях улучил русокоското в крака. Нямаше как да тръгне след мен. Спрях да дишам, сграбчих топката на бравата със свободната си ръка и отворих вратата.

Пълен мрак.

Държах револвера пред гърдите си. Притисках се плътно към стената, за да не се откроявам като мишена. Тръгнах бавно надолу по стъпалата, като опипвах всяко стъпало с крак. С едната ръка държах револвера, а с другата опипвах стената за електрическия ключ. Не го намирах. С извито на една страна тяло аз вземах стъпалата бавно, едно по едно, стъпвах с левия си крак, после поставях десния до него. Чудех се дали ще ми стигнат куршумите. Колко ли бяха останали? Нямах представа.

От долу се чуваше шепот.

Нямаше никакво съмнение. Лампите може и да са загасени, но там в тъмното имаше някой. Дори няколко души. Отново се замислих дали да не постъпя мъдро и да спра, да остана неподвижен, да се върна заднешком по стълбите нагоре и да изчакам подкреплението. Стрелбата навън бе спряла. Джоунс и хората му — бях сигурен, че са те — бяха осигурили безопасността на къщата.

Но не го направих.

С левия си крак опипах най-долното стъпало. Чух шум от боричкане, който ме накара целия да настръхна. Със свободната си ръка опипвах стената и най-после намерих ключа за осветлението. Или, по-точно казано, ключовете. Бяха цяла редица. Подпрях се с ръка на стената под тях, стиснах здраво револвера, поех си дълбоко въздух и натиснах и трите ключа едновременно.

По-късно щях да си спомня и останалите подробности: графитите на арабски език, изписани със спрей по стените, зелените знамена с кървавочервения полумесец, афишите на изтощени от битката мъченици с оръжие в ръка. По-късно щях да си спомня и портретите на Мохамед Матар през различните етапи от живота му; тук се виждаше и портретът му в ролята на д-р Хименес.

Ала точно в онзи миг всичко бе само фон на случващото се.

Защото в отсрещния ъгъл на мазето зърнах нещо, което накара сърцето ми да спре. Затворих очи, после отново погледнах натам и си казах, че това, което ми се бе сторило невероятно, може би е напълно логично.

Група русокоси момичета и момчета се бяха сгушили до бременна жена в черна бурка50. Очите им бяха светлосини и всички ме гледаха с омраза. Зашумяха, изръмжаха като един, но след малко разбрах, че това не е ръмжене. Те произнасяха думи, изричаха ги и ги повтаряха отново и отново…

— „Ал-сабр уал-саиф.“

Дръпнах се назад и поклатих глава.

— „Ал-сабр уал-саиф.“

Мислите ми отново се развихриха: русата коса; сините очи; института „Крио Хоуп“; д-р Хименес, който всъщност е Мохамед Матар; търпението; мечът.

Търпение.

Малко по-късно, когато истината проблесна в съзнанието ми, нададох вик: „Спасете ангелите“ не бяха използвали ембрионите, за да помагат на бездетни семейства. Бяха създали от тях съвършеното оръжие на терора, с което можеха да проникват навсякъде и да подготвят глобален джихад.

Търпението и мечът ще унищожат грешниците.

Русокосите момичета и момчета тръгнаха към мен, въпреки че оръжието бе в моите ръце. Някои припяваха. Други викаха. Някои бяха ужасени и се скриха зад бременната жена с бурката. Бързо тръгнах към стълбите. Когато се изкачих горе, чух познат глас да вика името ми:

— Болитар? Болитар?

Обърнах гръб на синеоките изчадия в мазето, изкатерих и най-горните стъпала, мушнах се в отвора на вратата и я затръшнах след себе си. Сякаш това щеше да ми помогне. Сякаш така щях да изтрия образа им от съзнанието си.

Горе стоеше Джоунс. Там бяха и неговите хора, облечени в бронежилетки. Джоунс забеляза израза в очите ми.

— Какво има? — попита той. — Кой е долу?

Но не можех да изрека и дума, не ми бе възможно да артикулирам. Втурнах се навън, към Берлеан. Строполих се до бездиханното му тяло. Разчитах на милостта на съдбата, надявах се, че в суматохата може и да съм сгрешил. Но нямаше грешка. Берлеан, горкото красиво копеле, бе мъртво. Подържах тялото му секунда, може би две. Не повече.

Още нищо не бе свършено. Берлеан пръв щеше да ми го каже.

Трябваше да открия Кари.

Втурнах се обратно към къщата, като виках името на Териса. Не получих отговор.

Тутакси се включих в претърсването. Джоунс и хората му вече бяха в мазето. Качиха русокосите момчета и момичета горе. Погледнах ги, видях изпълнените им с омраза очи. Кари не беше сред тях. Открихме още две жени с фереджета — традиционните черни бурки. И двете бяха бременни. Когато хората на Джоунс започнаха да извеждат пленниците навън, Джоунс ме погледна с ужас в очите. Отвърнах на погледа му и кимнах с глава. Тези жени не бяха майки. Те служеха за инкубатори — в тях зрееха ембрионите.

Претърсването не продължи дълго. Отворихме всички килери, намерихме наръчници и филмови клипове, преносими компютри, ужас след ужас. Но от Кари нямаше и следа.

Извадих мобилния си телефон и отново се опитах да се свържа с Териса. Отново не получих отговор. Нито от нейния телефон, нито от апартамента в „Дакота Билдинг“.

Заклатушках се навън. Уин бе пристигнал. Стоеше на верандата и ме чакаше. Очите ни се срещнаха.

— Териса? — попитах го аз.

Уин поклати глава:

— Отишла си е.

Отново.

Трийсет и девета глава

Провинция Кабинда

Ангола, Африка

Три седмици по-късно

Пътуваме в пикапа повече от осем часа през най-шантавия терен, който съм срещал. През последните шест часа не съм виждал жива душа, нито постройка. И преди това съм пътувал надалеч, но това тук е далеч, повдигнато на десета степен.

Когато стигаме до бараката, шофьорът спира и изключва двигателя. Отваря ми вратата и ми подава раницата. Посочва ми пътеката, по която трябва да тръгна. Казва ми, че в бараката има телефон. Когато искам да се върна, трябва само да му позвъня. Той ще дойде и ще ме прибере. Благодаря му и тръгвам по пътеката.

След шест-седем километра пред мен се ширва поляна.

Зървам Териса на нея. Тя е с гръб към мен. Когато онази нощ се върнах в апартамента, тя, както ми бе казал и Уин, си бе отишла. Беше ми оставила само една бележка:

И толкоз.

Териса си е боядисала косата в черно. Предполагам, че го е направила, за да се скрие по-добре. Блондинките изпъкват, дори тук. Харесвам черната й коса. Гледам я как се отдалечава от мен и не мога да сдържа усмивката си. Държи главата си високо вдигната, плещите си изправени, походката й е съвършена. Спомням си записите от охранителната камера, когато забелязах, че Кари има същата съвършена и уверена походка.

Териса е в компанията на три чернокожи жени, облечени в пъстри носии. Едната ме забелязва и прошепва нещо. Териса се обръща, любопитна да види кой е. Когато погледът й се спира върху мен, лицето й грейва. Предполагам, че моето също. Тя пуска кошницата от ръката си и се втурва към мен. Не проявява никакво колебание. Тичам насреща й. Териса обвива ръце около мен и ме придърпва към себе си.

— Боже, колко ми липсваше! — възкликва тя.

В отговор аз я прегръщам. И толкоз. Не ми се ще да говоря. Още не. Иска ми се да се разтопя в прегръдките й. Да потъна и да остана завинаги в тях. Дълбоко в себе си знам, че мястото ми е тук, до нея, и поне за няколко секунди аз желая и имам нужда от този покой.

Накрая питам:

— Къде е Кари?

Тя ме хваща за ръка и ме повежда към края на поляната. Посочва към полето, където виждам една по-малка поляна. На стотина метра от нас е Кари — тя седи в компанията на две чернокожи нейни връстници. И трите са заети с нещо. Не виждам с какво. Или берат, или чистят събраното. Чернокожите момичета се смеят. Кари е сериозна.

Косата на Кари също е черна.

Обръщам се отново към Териса. Надничам в очите й, които са сини със златна нишка около зениците. Дъщеря й има същия златист пръстен. Бях го видял на фотографията. Уверената походка, златистият пръстен. Наследственост, която не може да се сгреши.

Какво ли още сме пропуснали, помислих си аз.

— Моля те да разбереш защо избягах — казва Териса. — Тя е моя дъщеря.

— Знам.

— Трябваше да я спася.

Кимам с глава:

— Когато ти се обади първия път, ти е дала телефонния си номер.

— Да.

— Можеше да ми кажеш.

— Така е. Но чух думите на Берлеан. Че е толкова ценна само за мен, че не си струва да погубиш живота на хиляди заради нея.

Когато тя споменава името на Берлеан, остра болка пронизва сърцето ми. Чудя се как да продължа. Засенчвам очите си с длан и поглеждам към Кари.

— Даваш ли си сметка какъв е бил животът й?

Териса не поглежда нататък, дори окото й не мигва и изрича:

— Била е отгледана от терористи.

— Още по-лошо. Мохамед Матар си създава медицински център в Презвитерианската болница в щата Колумбия в момента в който се разрастват опитите с оплождане „инвитро“ и съхраняването на ембриони. Вижда възможност да нанесе съкрушителен удар — търпение и меч. „Спасете ангелите“ е радикална терористична групировка, прикрита зад дясна християнска организация. Матар използва насилие и лъжи, за да получи ембрионите. Не ги дава на бездетни семейства. Използва жени мюсюлманки, симпатизиращи на каузата му, като сурогатни майки — като склад за ембриони до тяхното раждане. После той и хората му отглеждат поколението новородени, превръщат децата в терористи, като възпитават омразата им търпеливо, ден след ден. Толкоз. Забраняват на Кари да се свързва с други хора. Тя не е познала любовта, дори като дете. Не е познала нежността. Никой не я е държал на ръце. Никой не я утешава, когато плаче в съня си. Всеки божи ден в главата й, както и в главите на останалите, терористите са втълпявали идеите си — видят ли неверник, да го убият. Това е. Няма нищо друго. Били са възпитани да се превърнат в страшно оръжие, да се внедрят между нас, готови за последния свещен бой. Представи си само. Матар е търсил ембриони от руси и синеоки родители. Те можели да проникнат навсякъде и никой нямало да ги заподозре.

Чакам реакцията на Териса, очаквам поне мъничко да трепне. Но тя не го направи.

— Залови ли всички?

— Аз не. Разбих главната групировка в Кънектикът. Джоунс откри още информация в къщата и, предполагам, е разпитал някои от оцелелите терористи.

Не искам да мисля как го е направил, а може и да съм си го помислил, вече не помня.

— Групировката, наречена „Зелената смърт“, е разполагала с още един лагер извън Париж. За часове е бил нападнат и разбит. Мосад и израелските военновъздушни сили разрушили един по-голям тренировъчен лагер на сирийско-иранската граница.

— Какво стана с децата?

— Някои са били убити. Други са задържани.

Тя тръгва надолу по хълма.

— Нима мислиш, че тъй като досега Кари не е познала любовта, няма изобщо да я познае?

— Не, казвам съвсем друго нещо.

— Но звучи по този начин.

— Казвам ти истината.

— Имаш приятели, които отглеждат своите деца, нали? — попита тя.

— Разбира се.

— Какво е първото нещо, което ти казват? Че децата им са се развили по един или друг начин. Като в компютър. Природата върху природата. Родителите могат да ги направляват и да се стараят да ги държат в правия път, докато накрая самите те започват да се грижат за родителите си. Някои деца си остават сладки докрай. Други стават психопати. Познаваш хора, които са отгледали децата си по един и същи начин. Но едното им дете е отчуждено, другото е кротко, третото е нещастно, а четвъртото е великодушно. Родителите много бързо разбират, че влиянието им има граници.

— Но тя не знае, че на света съществува любов, Териса.

— Сега ще разбере.

— Не знаеш на какво е способна.

— Не знам на какво са способни и останалите.

— Това не е отговор — забелязах.

— И какво очакваш да направя? Тя е моя дъщеря. Ще я гледам. Защото това е задължение на родителите. Ще я закрилям. А ти грешиш. Нали се запозна с Кен Борман? Онова хлапе, ученика в подготвителния клас?

Кимам с глава.

— Кари е била привлечена от него. Въпреки неописуемия ад, в който е пребивавала през всеки един от дните си, усетила е необходимост да установи връзка с друг човек. Опитала се е да избяга. Затова е била с Матар в Париж. За да премине още един курс на обучение.

— Била ли е в Париж, когато са убили Рик?

— Да.

— Имало е нейна кръв на местопрестъплението.

— Твърди, че се е опитала да го защити.

— Вярваш ли й?

Териса ми се усмихва.

— Изгубих дъщеря. Бих направила всичко, абсолютно всичко, за да си я върна. Разбираш ли? Можеш да ми кажеш, че Мириям не е загинала, а се е превърнала в страховито чудовище. Но това няма да промени нищо.

— Кари не е Мириям.

— Но и тя е моя дъщеря. Няма да я предам.

Виждам как зад Териса дъщеря й става и тръгва надолу по хълма. Спира и поглежда към нас. Териса се усмихва и й маха с ръка. Кари й отвръща. Може би също се усмихва, ала не мога да кажа със сигурност. Както не мога да кажа със сигурност, че Териса греши в заключенията си. Чудя се. Питам се защо се подвоумих и не стрелях в русокосото момче, което се бе прицелило в мен. Природата срещу природата. Ако момичето, което е пред очите ми сега, биологично произхождаше от Матар, ако едно дете е заченато, а после отгледано от луди екстремисти и се превърне също в луд екстремист, без да се замислим ще го убием. Нима разликата се крие в наследствеността? В русата коса и сините очи?

Не знам. Твърде съм уморен, по дяволите, за да се задълбочавам в подобни мисли.

Кари никога не е била обичана. Но сега ще бъде. Да предположим, че и двамата сме били отгледани като Кари. Кое е по-добре — да ни унищожат, както унищожават повредената стока? Или човещината да победи?

— Майрън?

Поглеждам красивото Терисино лице.

— Аз не бих предала детето ти. Моля те, не предавай и ти моето.

Не казвам нищо. Вземам красивото й лице в дланите си, приближавам го до себе си, целувам челото й, задържам устните си върху него и затварям очи. Усещам ръцете й около тялото си.

— Грижи се за себе си — казвам.

Отдръпвам се. В очите й има сълзи. Отправям се назад към пътеката.

— Нямаше нужда да идвам чак в Ангола — казва тя.

Спирам и се обръщам към нея.

— Можех да стигна до Мианмар или Лаос, или някъде другаде, където нямаше да можеш да ме откриеш.

— И защо избра да дойдеш тук?

— Защото исках да ме намериш.

И моите очи се насълзяват.

— Моля те, не си отивай — изрича тя.

Толкова съм уморен. Вече не мога да спя. Щом затворя очи, виждам лицата на умрелите. Светлосините очи се взират в мен. Нощите ми са изпълнени с кошмари, а когато се събудя, съм сам-самичък.

Териса тръгва към мен.

— Моля те, остани. Само тази нощ, съгласен ли си?

Иска ми се да кажа нещо, ала не мога. Сълзите започват да се стичат по страните ми. Тя ме придърпва към себе си и аз се мъча с всички сили да не рухна. Главата ми пада на рамото й. Тя ме милва по косата и ме утешава.

— Всичко е наред — шепне Териса. — Всичко свърши.

И докато ме държи в ръцете си, аз вярвам на думите й.

Но в същия ден, някъде в Съединените щати един автобус спира пред национален паметник, около който се тълпи множество от хора. Автобусът превозва шестнайсетгодишни деца, тръгнали на образователна обиколка из страната. Днес е третият ден от училищната им екскурзия. Слънцето свети. Небето е ясно.

Вратата на автобуса се отваря. Отвътре се изсипват кикотещи се деца с дъвки в устите си.

Последното е русокосо момченце.

Очите му са сини със златисто пръстенче около всяка зеница.

И въпреки тежката раница на гърба си то бърза да се смеси с тълпата — вдигнало високо глава и изправило плещи, момчето има съвършена стойка.