Изгубени в океана

Глава I

Слънцето клонеше към далечния хоризонт сред изпаренията на Тихия океан. По небето се носеха гъсти, черни облаци, гонени от вятъра, готови всеки миг да се превърнат в буря.

Дълбоката нощ, непрогледна като при всяко безлуние, все повече покриваше безкрайната водна шир, която опасваше бреговете на Нова Каледония. Междувременно първокласният брониран крайцер „Зорки“ напусна рейда. Всичките му светлини бяха включени, а електрическите прожектори се отразяваха като далечни звезди в мастиленочерната водна повърхност. Дежурният, стъпи а на носа, машинално напомняше през минута-две на моряците да гледат внимателно наоколо. Неговият вик като безкрайно ехо достигаше бреговете на остров Ну, където се намираше затворът на заточениците.

Океанът започваше да се вълнува и крайцерът се движеше с пълна пара, готов да се срещне лице в лице с тайфуна в открито море.

Светлината от прожекторите заливаше всички брегови гънки на острова — заливчета и крайбрежни кокосови горички, сякаш търсеше някого или дебнеше да открие дълго готвено бягство на заточеници.

Точно преди една година на острова бяха докарани четирима китайци, които веднага привлякоха общото внимание със своето странно и загадъчно държане. За това време около тях се създаде цяла серия легенди, всяка една от които беше далеч от истината.

Трябва да признаем обаче, че случаят действително беше от най-необикновените. Никой в Нова Каледония — пито директорът на затвора, нито администрацията, нито даже прокурорът — знаеше истинските причини за затварянето на тези загадъчни хора тук. Един прекрасен ден заедно с други заточеници просто ги доведоха и ги оставиха на острова. При това чиновникът, който ги прие, остана много учуден, когато не намери в списъка никакви сведения относно причините и срока на тяхното задържане. Бяха отбелязани само имената им: Фо, Сиен, Лиу и Чан, както и някои пояснителни бележки след тях.

Тези бележки, направени от името на две министерства — на правосъдието и на марината1, — противоречаха на всички традиции и обичаи, установени в храма на новокаледонската бюрокрация, така че всички рицари на ръкавелите от канцелариите, подвизаващи се в изправителния затвор, в общ глас заявиха, че никога не са били толкова пренебрегнати и обидени от бюрото. Б течение на осем дни между съдебната палата, административното бюро и канцеларията на губернатора непрестанно се разменяха писма, бележки и пояснения, които не доведоха до нищо определено освен претрупваше на кореспонденцията. Накратко, конфликтът заплашваше да придобие епични размери, докато последният получен пакет, пристигнал по пощата, изведнъж сложи край на спора. Той съдържаше заповед от „горе“, по силата на която губернаторът трябваше да предостави четиримата китайци под пълното разпореждане на генералния прокурор.

Трябваше да се подчинят, но любопитството на всички чиновници в колонията стигна до своя краен предел и всеки от тях според възможностите на фантазията си съчини най-безсмислени всевъзможни истории, скоро завладели целия остров.

Началникът на съдебната палата, който беше и генерален прокурор, получи обемистия пакет поверителни книжа, с които му се даваха най-подробни указания по това дело, но той беше съвършено потаен и когато някой се опиташе да научи нещо, отговаряше, че е длъжен да пази пълно мълчание… Дори самият губернатор не бе по-щастлив в своите опити да проникне в същината на делото за четиримата китайци, в резултат на което отношенията между двамата висши сановници охладняха дотолкова, че те престанаха да се виждат освен при задължителните официални случаи.

Тридесет хиляди франка върху пръста на един затворник беше доста голям лукс, а позволението да носи такава ценност — изключителна рядкост, което решително изключваше всякаква мисъл за тежко престъпление…

По-правдиво звучеше предположението, че четиримата китайци са били замесени в дворцовия преврат, извършен неотдавна в Гуе, столицата на Анам, и насочен повече срещу френския президент, отколкото против краля, макар че вторият беше принуден да избяга заедно със своя министър Тюе. Поддръжниците на тази версия допълваха, че затворниците били настанени в четири къщички на остров Ну, където се ползвали от привидна свобода, като всеки от тях имал за другар по един от военните заточеници, и то такъв, чието престъпление не опетняваше честта му…

Впрочем това беше главното доказателство, че тези хора не бяха обикновени престъпници. Ако имаше престъпление, какво би дало право на главния прокурор дори да ги освободи… Наистина това право му беше дадено по силата на някакви изключителни условия и тук именно се криеше загадката, но осъдените за обичайни престъпления никога не биха се ползвали от подобни облаги…

И едно друго обстоятелство възбуждаше интереса около това тайнствено дело. С право или не, упорито се говореше как генералният прокурор предупредил губернатора, че китайците трябва да се следят особено строго, защото те още с идването си заявили открито, че няма да мине и година и те ще избягат от острова. Но държането им с нищо не потвърждаваше подобни изявления. Те не можаха да бъдат обвинени, че нарушават предписаните им права, и от тяхна страна нямаше и най-малък опит да измамят бдителността на надзирателя, на когото бяха подчинени.

През същата тази вечер, когато крайцерът „Зорки“ обикаляше бреговете на остров Ну, се навършваше една година от задържането на тайнствените заточеници. Хората, чието любопитство се беше изострило до крайност, вече се питаха по какъв ли начин китайците щяха да изпълнят своята закана, ако изобщо я помнеха. Цяла Нумея не спа през тази нощ и всеки се ослушваше да чуе топовния гръм, известяващ бягството.

Администрацията беше на крак. От петнадесет дни крайцерът обикаляше острова и всяка нощ осветяваше крайбрежието със своите прожектори — стените на затвора, самите килии на затворниците и многобройните заливчета, изрязали бреговете на острова. Беше поставена денонощна охрана на всички места, откъдето можеше да се приближи някакъв подозрителен кораб, който евентуално можеше да отведе китайците. Въобще редица мерки правеха бягството абсолютно невъзможно. В Нумея обаче се появиха облози за и против бягството. Често пъти тук и най-незначителното събитие придобиваше необикновена важност. При монотонния, скучен живот в колонията, където писмата се получаваха три месеца след тяхното подаване, беше обясним интересът, който проявяваха местните жители към тази ситуация, нетърпеливо очаквайки нейната развръзка.

В гази паметна вечер у генералния прокурор имаше прием Това означаваше, че всички лица в колонията, които имаха достъп до неговия дом, можеха без специална покана да отидат там, за да побъбрят на различни теми или да поиграят на карти. Младите дами и господа постепенно изпълниха големия салон, където, увлечени от музиката, винаги минаваха през няколко танца валс или полка Прекрасни са вечерите, устройвани в тези колонии, където всеки можеше непринудено и без стеснение да се развлича по свой вкус.

Тази вечер обаче никой не седна при игралните маси, нито зад пианото, защото всички бяха под влиянието на слуха за мистериозното бягство, възбудило интереса на целия град.

Домакинът, плътно заобиколен от дами, много тактично отблъскваше техните нескромни въпроси, макар да правеше това с присъщата за него вежливост. На всички той отговаряше с изящна словесност, свойствена за политиците и дипломатите, когато окръжаващото ги дамско общество енергично се опитваше да получи сведения от служебен характер.

Друга твърде оживена група беше заобиколила командира на крайцера „Зорки“, капитан Мае дьо ла Шене, който през тази вечер беше отстъпил командването на своя заместник, лейтенант Панарван. Старият морски вълк с охота разговаряше за всичко и с всеки, който го слушаше, и беше готов да се хване на бас с всички, че бягството на тайнствените китайци е невъзможно.

— Ще се уверите, госпожи — важничеше той, — че докато „Зорки“ се намира във водите на остров Ну, дори самият дявол не може да измами бдителността на Панарван.

Това беше единствената словесна игра, която той успя да създаде през целия си жизнен път. Тя произлизаше от близостта в звученето на френското nais (но) и фамилното име на командира Mahe (Мае), което, изговорено протяжно, звучеше като първото Капитанът беше много горд със своето изобретение и винаги го пускаше в ход, когато му се представеше удобен случай. Особено обичаше да се хвали с него пред старши лекаря на кораба — най-отчаяния любител на каламбури в целия флот.

— Е, Морис — язвително отбелязваше той, — признайте си, че вие измислихте тази шега?

— Не, капитане, не съм аз — отговаряше обикновено непоправимият почитател на каламбура, — но…

Храбрият моряк винаги оставаше много доволен и казваше, потривайки ръце:

— Тези остроумия са много за един човек, докторе, твърде много! И затова няма да отидете надалече, запомнете!

Срещнали се отново в дома на генералния Прокурор, двамата за стотен път разменяха помежду си споите каламбури, при което докторът, увлечен от силата на парадокса, започна да оспорва мнението на своя началник относно китайците, макар и да беше убеден вътрешно, че никой не можеше да заблуди именития морски офицер. Ненапразно винаги когато старият командир поверяваше кораба на своя заместник, повтаряше:

— Внимавайте, Панарван! Повече трябва да внимавате, дявол да го вземе! Струва си да се управлява „Зорки“, нали!

В разгара на бала въпреки лошото време цяла група младежи потегли към изправителния затвор, но скоро всички се върнаха обратно, убедени, че тази нощ океанът няма да допусне нито напускане, нито идване на острова. Всичко се нареждаше в полза на тези, които поддържаха, че бягството е невъзможно, и те започнаха да се присмиват на своите противници. Последните, макар и неуверено, настояваха да се изчака до обяд на следващия ден, когато се навършваше една пълна година or идването на китайците в колонията.

Какво всъщност знаеше светското общество в? Нумея за това толкова шумно дело и как се държаха четиримата затворници след пристигането си на острова?

Генералният, прокурор, Прево Лемер, беше образован и рядко ерудиран човек Той беше прекарал пет години от живота си в Сайгон, където изучи много добре китайски — основа на всички езици в Далечния изток. Благодарение на усърдната си работа и езиковедските си способности той говореше китайски с лекота и беше убеден, че именно поради това обстоятелство му повериха надзора над китайците, още повече че в инструкциите беше отбелязано изрично в никакъв случай да не прибягва до услугите на преводач, а да общува лично със затворниците.

Освен добра външност той имаше и виден произход. Беше шурей на командира на крайцера и племенник на директора на една парижка банка, „Прево Лемер & Co“, със стотици милиони капитал. Лемер бе желан за колониалната бюрокрация и скоро си оформи добра кариера. Щом се запозна с поверителните указания, които му изпратиха, прокурорът веднага се разпореди да му доведат китайците.

Още при първите думи, които отправи към тях на пекински диалект, защото от предварителните сведения и по лицата им той позна хората от столицата, китайците вдигнаха глави с нескривано вълнение. За пръв път след толкова месеци те чуваха родния си език, и то от устата на чужденец, но веднага побързаха да потиснат чувствата си. Това беше всичко, което генералният прокурор можа да отбележи за срещата си с тях. Оттогава досега те пазеха упорито мълчание. Каквото и да им говореше, никога по нищо не можа да долови, че го разбират. Така свършваха всичките им срещи… Синовете на Небесната империя влизаха в кабинета му, поздравяваха го според източния етикет, изслушваха зададените им въпроси с неизменната наивна усмивка и дълбоко мълчание, след което се-сбогуваха по същия източен обичай.

Само едно нещо успя да забележи прокурорът, познавайки отлично азиатските обичаи. Нещо, което друг на негово място навярно би пропуснал. Всеки път, когато китайците идваха при него, влизаха, без да събувах сандалите си отвън, а ги оставяха при вратата на кабинета. Според техните разбирания това означаваше, че влизат при по-млад от тях.

Прокурорът се преструваше, че не забелязва това, но несъмнено имаше причини да щади самолюбието на източните хора, надявайки се, че по този начин по-бързо ще успее с деликатната мисия, която му беше възложена. Неговата деликатност в това отношение може би беше прекалена. Тези хора се прекланяха само пред грубата физическа сила и известна строгост би била по-уместна, но за всичко това той имаше точни указания в поверителните инструкции, които не можеше да пренебрегне.

Всяка своя среща е тях той завършваше със следните думи, изречени първо на китайски, а след това на френски:

— Вие не искате да ме разберете и не ми отговаряте, но ви предупреждавам, че комедията, която разигравате, е безполезна. Разбирам вашия език така, както и своя, и никога при обиколките ми из покрайнините на Пекин не съм имал нужда от преводач. Освен това от предварителните сведения, които получих, знам, че единият от вас, Фо, говори френски и че вие сте пристигнали в Европа без преводач, което веднага е станало известно на парижката полиция, след като сте се движили из града без обичайния за такива случаи гид. Знае се също така, че сте имали свои доверени хора, които са се намирали недалеч от вас в деня, когато сте били арестувани при опита ви да изпълните задачата, с която сте отишли във Франция. С една дума, вие много добре знаете какво се иска от вас и няма да бъдете освободени, докато не дадете пълни и обстойни показания, дори и да се наложи да стоите тук до края на живота си.

Четиримата акуратно изслушваха тази повтаряща се словесна тирада, но единственият им отговор винаги беше неизменната им наивна усмивка.

Глава II

Тези, които познаваха пуританската строгост на генералния прокурор, биха останали учудени, ако случаят ги доведеше при него, когато разпитваше китайците. Тогава той губеше великото си търпение и светска мекост, които синовете на Небесната империя изчерпваха до крайност.

Това, че влизаха в неговия кабинет със сандали, представляваше такова неуважение, както примерно в Европа подчиненият да влезе при своя началник, без да свали шапка. Но това не беше единствената проява на пренебрежение, което демонстрираха те към началника на съдебната палата.

Кодексът на китайската вежливост е твърде обширен и изпълнен с дребнави забележки и постулати за различни случаи от живота и обвързва със своите изисквания всички етажи на китайската йерархия, като се започне от императора и се стигне до последния работник. Четиримата затворници освен небрежното си отношение към генералния прокурор, който ревностно се опитваше да ги застави да говорят, всячески се стремяха да му изтъкнат, че той за тях не е нещо повече от един комисионер от доковете при Кантон. Но прокурорът си даваше вид, че не забелязва всичко това…

Накрая обаче той не издържа и реши да изостави привичната си сдържаност. Когато видя върху пръстена на Фо някакъв надпис, изписан със стари китайски йероглифи, поиска да го вземе, за да го разчете, но китаецът решително се възпротиви. Може би се страхуваше за своята скъпоценност или просто не искаше да задоволи любопитството на прокурора. Тогава последният повика войниците от конвоя и им заповяда да отнемат насила пръстена. После се залови да разчете надписа, който съдържаше само една дума — „куан“.

Щом чуха тази дума от устата на генералния прокурор, който я произнесе високо, китайците трепнаха и си размениха загадъчни и странни погледи, но веднага след това лицата им приеха предишното си флегматично, равнодушно изражение. Все пак настойчивостта на прокурора, пред която този път отстъпиха, направи на четиримата затворници дълбоко впечатление и след това явяване те си отидоха без обичайната усмивка и оскърбителни поклони.

А генералният прокурор продължи да си мисли за фатализма на тези източни хора, който ги правеше равнодушни към живота. Той допускаше, че те можеха да прибягнат и до други средства, каквито се употребяват в тяхната родина, но с дадените му инструкции не можеше да узнае нищо от тях. Смяташе обаче, че и там, откъдето идваха тези инструкции, не биха се отказали от по-енергични мерки, когато се убедят, че по нормален път не можеше да се постигне никакъв резултат. За съжаление той нямаше право да излиза извън наложените му рамки, за да постъпи според нуждите на момента.

От тази ден нататък генералният прокурор много рядко викаше китайците при себе си, като си даваше вид, че изпълнява само една предписана формалност и че това загадъчно дело не представлява повече интерес за него.

Така минаха дни и месеци, без Да донесат нищо ново. Четиримата живееха усамотено в затвора на остров Ну под надзора на други четирима заточеници, изпълняващи задължението да не позволяват общуване помежду им.

Тези затворници бяха изпратени тук не за обикновено престъпления като кражба или убийство, а за провинения към военната дисциплина. Единият от тях беше осъден на три години за „оскърбление, с действие“ на армейски капитан, когото всеки път, когато си спомняше причината за своето заточение, наричаше „куче“. Името на този затворник бе Порник дьо Доарне. Той съжителстваше с Фо, собственика на пръстена с надпис, който най-вероятно беше шеф на тайнствената банда. Вторият и третият от провинените военни, живеещи съответно с Лиу и Сиен, изтърпяваха по-тежки присъди — за побой над четирима полицаи, които се бяха опитали да ги задържат при уличен скандал. Тогава те може би нямаше да надделеят над пазителите на реда, ако случайно не беше им се притекъл на помощ някой си Ланжле, наричан още Парижанина и Доброто сърце. Ако съществуваше професорска титла по бокс и участие във всякакви скандали, той не би я отстъпил на никой в своя полк. Той случайно минавал край мястото на боя и веднага се намесил активно, за да защити „честта на флота“, както сам се изразяваше. С общи усилия тримата успели за кратко време да натупат полицаите така, че когато им дошло подкрепление, лицата им приличали на смачкани ябълки, а мундирите — на купчина парцали. При това тримата войници на честта обругали публично началника на стражата, обсипвайки го с куп подигравателни и обидни изрази, за което получиха пет години заточение и каторжна работа.

И четиримата другари по неволя на китайските затворници представляваха редки типове хора, способни на всичко, извънредно находчиви, ловки-и безстрашни Такива индивиди можеше, да създаде само дългата и тежка служба във френския флот. Трябваше да се признае, че този път генералният прокурор беше направил сериозна грешка със своя избор.

Както се и очакваше, китайците бързо се сближиха със своите съквартиранти, които се държаха с тях като с равни, и те им бяха благодарни затова. Известно време след пристигането им на остров Ну четиримата французи получиха двадесет и четири хиляди пиастри от един колониален банкер, които можеха да употребят за лични нужди. Генералният прокурор веднага определи техния седмичен бюджет със строго уточнени разходи, защото се страхуваше, че с част от парите можеха да подкупят началниците на караула.

Затворниците сами купуваха провизиите за своите жълтокожи другари и при избора си винаги се спираха на деликатесни вина, скъпи меса, разнообразен дивеч, първокачествен ориз, луксозни цигари и кафе. Това бяха техните обичайни продукти, каквито не можеше да си позволи дори свободен човек от колонията с приличен годишен доход: Порник често казваше, че и ако занапред бъде така, той за нищо на света не би се съгласил да се раздели с Фошка, както гальовно наричаше собственика на пръстена със загадъчния надпис.

Останалите му другари също споделяха мнението на бележития гражданин на Доарне и като виждаха, че той има кокошки, които носят златни яйца, стараеха се да бъдат благоразумни и грижливи със своите.

Единствената им грижа беше да не предизвикат с нещо недоволството на късогледите синове на Небесната империя, които в такъв случай лесно биха поискали нови съжители.

Добрите обноски между затворниците правеха впечатление, но никой не можеше да каже със сигурност съществува ли сред тях открита размяна на мисли. Надзирателите на затвора, въпреки завистта си към сития живот на французите, не можеха да открият нищо противозаконно в съжителството им с китайците: слаб надзор, опит за бягство от затвора или някакво съмнително общуване помежду им. Всичко вървеше гладка и спокойно и прекаленото усърдие на надзирателите не донесе някакви съществени резултати нито на тях, нито на началниците Само опитният наблюдател можеше да забележи, че във всяка една от килиите на жълтите затворници след вечеря се водеха тихи разговори, които траеха до среднощ. Явно китайците и осъдените моряци бяха намерили някакъв начин да разговарят помежду си и беше интересно да се разбере на какъв език ставаше това — френска или китайски.

Моряците доста бяха напреднали в усвояването на езика на своите съкилийници и генералният прокурор би останал много доволен от това откритие, защото и те, подобно на жълтите си другари, отговаряха на въпросите му по един и същи начин.

— Ние не знаем китайски, господин прокурор, и дори тези хора да подготвяла нещо, няма как да го научим.

Порник дьо Доарне пък добавяше:

— Те са толкова невежи, господин прокурор, че не разбират нито дума бретонски.

Порник беше бретонец и се опитваше да играе ролята на наивен простак, който смята, че целият свят е длъжен да знае бретонски.

След него обаче идваше Данео Мериус, който разиграваше комедията на предния, но във връзка със своята родина — Прованс.

— Честна дума, господин прокурор, те не знаят нито думица провански. Просто говеда!

Относно държането на китайците те единодушно твърдяха, че по скромни и покорни хора не биха могли дори да си представят.

— Моят Фо — казваше Порник — по цял ден чете китайските си книги и само понякога успявам с голям труд да го извлека на разходка около килиите ни.

— А пък моят китаец, господин прокурор, или спи, или прави кутийки от меко дърво и също така не е любител на разходките — добавяше провансалецът.

Глава III

В това положение делото направи осем месеца, без генералният прокурор да успее да научи нещо ново Накрая той писа до Париж, че няма ни-каква надежда да изпълни успешно възложената му задача, още повече че дадените му инструкции го лишават от свобода на действие, и затова моли да бъде освободен от всякакви грижи по това дело, което да бъде предадено на друг.

Вместо отговор Прево Лемер получи заповед да продължи неотклонно разследването по делото с добавка, че правителството му позволява да действа по свое разбиране, като разчита напълно на неговата прозорливост, опит и познаване на местните условия на живот.

С една дума, тои получаваше картбланш и при успех го чакаше голяма награда.

При това положение генералният прокурор реши да даде ход на своя проект, който обмисляше отдавна Рискът беше голям, но той беше убеден, че само с по особени средства ще може да постигне някакъв резултат.

За да изпълня плана си, прокурорът имаше нужда от човек, на когото да може да се довери напълно и който да бъде готов да пожертва и живота си, без да отстъпва пред нищо Намирането му не беше лесно Любов към приключения, решителен характер, смелост до самозабрава — всичките тези качества се срещаха често у хората, особено между моряците. Но в случая това не беше достатъчно. Изискваше се и висока степен на интелигентност, безупречни маниери и способност при всякакви ситуации да се оставя добро впечатление.

Къде да се намери такъв човек — ето цялата трудност на задачата!

Той не можеше да се открие сред офицерите и градските чиновници, тъй като никой от тях не би се решил открито да търси приключения. Трябваше да се изчака благоприятен случай, който да донесе търсения помощник и главен изпълнител на проекта. Но както е известно, случаят никога не идва на помощ на пасивно изчакващите и затова Прево Лемер се обърна с молба до Париж да му изпратят рядката птица, която той напразно беше търсил в Нумея.

И наистина там, между тайните полицейски агенти, не можеше да няма подобни хора — скромни, сдържани, способни неотклонно да следват целта, посочена им от ръководството.

В първата фаза на своите търсения генералният прокурор си спомни за един заточеник, когото познаваше от писмото на своя дядо, парижкия банкер. Този млад човек се казваше Едмон Бартес и беше служил в банкерската къща на Жюл Прево Лемер. Неговите способности преди време бяха привлекли веднага вниманието на висшето началство. На двадесет и седем години той беше станал главен касиер в това голямо кредитно учреждение, с тридесет хиляди франка заплата и бляскаво изпълняваше задълженията си, което доставяше истинско удоволствие на банкера. Тази идилия продължи, докато едно прекрасно утро в касата се откри голям дефицит — ценни книжа за един милион франка. Младият касиер пръв забеляза липсата. Жюл Прево Лемер дотолкова беше сигурен в неговата честност, че не беше склонен да го подозира, и решително заяви, че би било глупаво да се обискира квартирата му. Но полицията по принцип е недоверчива. Там често бяха виждали неочаквано и на пръв поглед необяснимо да се сгромолясват много изпитани честности и затова никого не кредитираха с доверие.

Като не намери никаква насочваща, следа, началникът на полицията реши да обискира квартирата на бащата на касиера — един стар генерал в оставка, чиято служба беше преизпълнена с мъжествени подвизи. И какво се оказа — половината от изчезналите пари, петстотин хиляди франка, беше намерена под една дъска на паркета в малкия салон до стаята на Едмон! Когато го известиха за откритието, младият човек беше готов да се изсмее, но бързо се опомни и енергично запротестира против отправеното му обвинение в кражба:

— Аз съм син на своя баща. Бартес не са крадци и никога не са били!

Горд и спокоен, той се отказа от услугите на адвокатите, защото от тях имали нужда само престъпници. В съда се държа достойно, без да крие презрението си към своите обвинители и особено към Жюл Прево Лемер, който съвсем изгуби доверието си в него. Осъдиха го на десет години каторга.

Присъдата не промени неговата решителност. На един приятел на баща му, който му бе донесъл револвер в затвора, той заяви твърдо:

— Ако бях виновен, нямаше да дочакам присъдата на съда, но сега искам да живея, за да възстановя честта на моя баща и да отмъстя за себе си.

Такъв беше човекът, върху когото спря вниманието си генералният прокурор, още повече че дядо му го молеше въпреки всичко станало да облекчи положението на младежа от уважение към предишното му безукорно държане.

Едмон Бартес решително заяви, че не желае с нищо да се Задължава пред господин Лемер, а когато прокурорът открито му заяви, че е възможно да облекчи участта му на затворник, той възрази:

— Не искам никакви снизходителност, милостиви господине. Ако правосъдието е неспособно да различава невинните от виновните, аз сам ще потърся справедливост и тежко на ония, които скалъпиха това дело. Ще ги преследвам цял живот и няма да оставя на мира нито тяхната чест, нито тяхното богатство, нито дори децата им!

След тази среща генералният прокурор не се почувства по-близък с Едмон Бартес.

По това време върлуваше черната шарка, която, макар и в лека форма, обхвана и затворниците. Пръв заболя старецът Фо, навярно китаец or по-висше съсловие спрямо останалите трима негови съотечественици, защото проявиха към него особена почит, която, разбира се, остана Незабелязана отстрани. Веднага изпратиха Фо в болницата, където му прислужваха само туземци, защото служителите европейци не достигаха. Едмон Бартес пожела да наглежда болните и взе под своите грижи стария китаец, който беше почти изоставен от туземците. Бившият главен касиер с такава преданост се отдаде на работата си, че рискуваше сам да се зарази и да заболее.

Суеверен, както всички източни хора, болният Фо не можеше да понася самотата. Когато беше сам, той се смяташе за мъртъв, плачеше и охкаше като дете. Тук Бартес прояви особена състрадателност. Отстъпваше пред всичките капризи на болния и нито за миг не се отдели от него. Най-много от всичко Фо се измъчваше от жаждата. Вместо обикновена вода младият човек му приготвяше различни освежаващи напитки от лимони, портокали и сок от захарна тръстика, който доставяха особено удоволствие на китаеца.

Благодарение на грижите на младежа Фо скоро започна да оздравява и когато се оправи съвсем, се върна в килията си.

Старецът дължеше спасението си на Бартес и му демонстрира фанатична преданост която беше способна на всякакви жертви. Твърдо убеден, че вече е бил посочен от пръста на смъртта, сега той като истински китаец вярваше, че младият французин не би успят да го изтрие от списъка на мъртвите, без да пожертва част от своето лично съществуване, за което самите духове, следващи човешкия живот, са били напълно съгласни. Поради това той ясно съзнаваше, че всеки преживян ден на земята принадлежи не на него, а на неговия спасител.

Това приковаваше с невидими, на несломими вериги цялото му същество към Едмон Бартес. За него Фо изостави ролята си на глухоням малко след оздравяването си, но предварително поиска той да му се закълне, че ще държи всичко, което му бъде съобщено, в строга тайна и че никой няма да разбере за способностите на Фо да говори френски и английски толкова свободно, както и родния си език.

Бяха започнали още в болницата да си разменят някои мисли и си устройваха цели беседи, без да бъдат обезпокоявани или подозирани от някого. Бартес разказа на Фо историята и причините на своето заточение, както и всичките си бъдещи проекти. Възнамеряваше да посвети целия си живот на единствената цел — отмъщение и възстановяване на честта си. Щеше да употреби цялата си енергия, за да избяга от затвора и да отиде в Австралия или Калифорния, където ще работи в златните рудници и ще спести пари, конто му бяха необходими за изпълнението на плана.

Преди време младежът Бартес мечтаеше за моряшки живот и на осемнадесет години завърши морското училище втори по успех. По настояване на болната си майка, която наскоро след това умря, той беше принуден да се откаже от намеренията си и постъпи на служба при Жюл Прево Лемер, където бързо си създаде бляскаво положение. То беше разрушено съвсем неочаквано с нещастния случай, за който стана дума. Сега разчиташе на доброто си образование, за да открие нови залежи от благородния метал в Австралия или Калифорния или пък да се залови със стари находища, но разработвани с първобитни средства, в които да внесе някои усъвършенствания.

— Нужно ми е злато — настойчиво повтаряше той всеки път, когато разговаряха с китаеца, — много злато! Без този жълт господар нищо не може да се направи във Франция.

— Както и в целия свят — добавяше старецът.

Сетне, натривайки самодоволно ръце, Фо завършваше дълбокомислено:

— Така, така! Трябва злато, много злато, наля!

Тези разговори бяха прекратени, когато Фо се върна в килията си. Храбрият Порник Доарне посрещна своя съжител с най-голяма радост. Благодарение на този юначен моряк обаче Бартес, който се ползваше с относителна свобода в болницата, се сдоби с възможността да посещава от време на време в късните часове на нощта своя нов приятел, към когото незабелязано се беше привързал.

Една сутрин, когато Едмон отиваше при директора на затвора със списъка на болните и оздравелите — нещо, което вършеше всеки ден, — той срещна Порник, който се разхождаше безцелно с лула в устата.

Двамата се поздравиха в движение, тъй като това беше забранено. И най-малкото спиране за разговор, забелязано от часовите, водеше след себе си цяла серия от рапорти и обяснения, които веднага достигаха до висшето началство и заплашваха да се превърнат в безкрайна история.

— Добро утро, господин Бартес! — поздрави Порник. Вече на входа, каза така, сякаш говореше за нещо обикновено: — Не лягайте тази нощ, а елате при нас между един и два часа!

После продължи пътя си, подсвирквайки си някаква стара бретонска песен.

Бартес напразно се опитваше да долови смисъла на тази загадка. Разбра само, че поканата идваше от китайския му приятел, и нетърпеливо зачака края на деня.

Глава IV

Както бе известно, в този ден се навършваше точно една година от идването на китайците и шест месеца, откакто Бартес трябваше да облече затворническите дрехи.

Към обед в колонията се получи пощенски пакет от Франция, от който Бартес научи тъжната вест за кончината на своя баща Старият генерал не можа Да преживее безчестието на сина си, макар че беше убеден в неговата невинност. Когато научи за това, Едмон изпадна в мрачно отчаяние и озлоблението му прерасна в ярост. Той се за-кле пред себе си, че в деня на отмъщението ще бъде безпощаден към всички, който с действието или бездействието си му бяха навредили.

Когато нощта настъпи и младият човек се убеди, че бурята ще отслаби бдителността на часовите, той тръгна към килиите на затворниците, като умело се промъкваше между палмите и банановите дървета. Мина безпрепятствено край последните два поста и накрая се намери пред вратата на Фо. Прозорците на килиите не светеха и това много го озадачи. Помисли, че Фо и другарят му вече спят, но изведнъж чу тих глас недалеч от себе си:

— Вие ли сте, господин Бартес?

Едмон потвърди и същият глас добави:

— Бъдете внимателен, около нас сноват „мухи“. Чудно как сте успели да се промъкнете дотук.

Гласът беше на Порник Доарне.

По времето, когато от дома на генералния прокурор бликаше светлината на нощния прием, а крайцерът „Зорки“ старателно претърсваше морето, един красив тримачтов кораб, изникнал незнайно откъде, доближи бреговете на остров Ну. По мачтите му не се виждаха никакви светлици. Порейки смело вълните на разбунтувалия се океан и като избягваше ловко прожекторите на „Зорки“, той се насочи право към брега. Въпреки силния вятър той навлезе в един тесен проход между рифовете и сушата, където беше по-безопасно, отколкото в открито море. Опасноста разбеснелите се вълни, да тласнат кораба върху подводните рифове, издигащи се тук-там под водата, и да го разбият напълно правеше тази маневра необикновено смела. Дори през деня плаването по тези места беше свързано с голям риск, а нощем беше направо невъзможно.

Когато стигнаха средата на тесния проход, кормчията стъпи на самия нос и насочи бордовото копие така, сякаш се канеше да го забие в някой кит. Шестнадесет души, които съставляваха екипажа на „американката“, уловиха дружно оръдието, чу се команда и въпреки огромната вълна, която изникна в последния момент между кораба и брега, копието достигна целта си, като се заби дълбоко в твърдата земя, повличайки след себе си вързаното за него въже. Разнесе се силен гръм. Екипажът продължи невъзмутимо работата си и скоро стигна брега.

Балът у генералния прокурор вече привършваше Младите чиновници, адютанти и офицери се приготвяха за котильона, но изведнъж всички замръзнаха по местата си. Сред воя на бурята ясно се чу далечен топовен гърмеж. Оръдието на затвора известяваше за избягали заточеници.

По лицето на прокурора премина странна усмивка, но той веднага доби отново студен и решителен вид, така че никой не можа да разбере-дали бягството на затворниците Съответстваше на плановете му, или ги проваляше.

Скоро телеграфът на остров Ну, свързан директно с кабинета на прокурора, предаде следното съобщение: „Китайците избягаха. Едмон Бартес, Порник и тримата му другари също са изчезнали. Двама войници от караула са намерени вързани и затворени в една от килиите на избягалите. На запад се вижда кораб. «Зорки» е по следите му.“

През тази нощ охраната на затвора беше не по-малко бдителна от друг път, но не откри нищо подозрително. Едва на разсъмване, когато вече щеше да прозвучи утринната тръба, часовите установиха изчезването на китайците и техните другари. Обявиха тревога, претърсиха навсякъде, но от бегълците не бе останала и следа. Не можеше да се узнае нещо повече и от двамата часови, които бяха намерени вързани в килиите. Те казаха, че както си стояли на пост, изведнъж ги оборил сънят Напразно се опитвали да му се противопоставят. Не си спомнят какво е станало по-късно.

Те не посмяха да споменат, че когато са застъпили на смяна, Порник ги е почерпил с по една голяма чаша хубава ракия, от която страшно им се доспало… За тази немарливост можеше да бъдат разстреляни, но показанията на доктора ги спасиха. Той откри остатъците от приспивателното по чашите за лимонада.

Още преди изгрева на слънцето на запад ясно се виждаше непознатият кораб, чиито платна-се опъваха до скъсване от силния попътен вятър.

„Зорки“ веднага се спусна след него, но скоро трябваше да се откаже. Загадъчният кораб се движеше много по-леко, въпреки че беше ветроход, при това вече беше взел доста голяма преднина и настигането му ставаше невъзможно. Командирът на „Зорки“ беше отчаян.

Седмица след това събитие в колонията пристигна от Бордо непознат господин с изящни маниери на име Сен Фюрси. Целта на идването му според неговите думи беше да основе обширно земеделско стопанство в околностите на Нумея, във връзка с което се налагаше да закупи някои земи. Имал писма от министъра на марината до губернатора и генералния прокурор, което му осигуряваше навсякъде любезен прием и всички врати ce отваряха пред него. Новодошлият говореше навсякъде, че разполагал с голямо богатство, което смята да вложи по тези места, и се надявал да преустрои изцяло селското стопанство в Нова Каледония Всички охотно му повярваха, още повече че това беше отдавнашно желание на колонистите от митрополията, което щеше да ускори използването на природните богатства в района.

Всички гледаха и се радваха на господин Сен. Фюрси, който пътуваше из вътрешността на страната, запознаваше се с различни хора и ги разпитваше най-обстойно за стопанството и за качеството на почвата. С една дума, като човек, който-имаше желание да се установи за дълго в този край, гой се интересуваше от всичко.

Но всичко това имаше една-единствена цел — да се отвлече вниманието на тукашните хора Новодошлият капиталист с изящни маниери беше обикновен детектив, изпратен от полицейския префект на Париж в помощ на господин Лемер, за да изпълнява неговите тайни поръчки. Нуждата от такъв човек беше възникнала отдавна. Всяка вечер двамата с прокурора се срещаха тайно и уточняваха пътя, по който трябваше да насочат своята работа.

По-късно, три-четири дни след бягството на китайците, на тези срещи започна да идва и трето лице, което старателно криеше своята самоличност. Това беше познатият ни Ланжле, или Парижанина, или Доброто сърце… Той се съгласи да участва в тайнствената афера, която силно интересуваше генералния прокурор, по настояване на мнимия Фюрси, който беше обещал благополучие на заточеника. Последният щеше да получи срещу това не само свободата си, но и цяло имение, пълно с работен добитък коне, различни земеделски машини. Това щеше да му осигури богатство и щастлив живот. Да бъде собственик на земя и да се занимава със земеделие беше отдавнашна мечта на Ланжле и емисарят на Прево Лемер без особени усилия убеди Парижанина да им сътрудничи. Погледнато от друг ъгъл, това сътрудничество бе цяло предателство, но щом беше в полза на държавата, постъпката му придобиваше високопатриотичен смисъл. Всъщност Ланжле можеше да измени само на тези, които му се доверяваха Досегашното му положение на затворнически надзирател, при което беше длъжен да донася за всяко зломислие, не се променяше с нищо Докато живееше с Чан, той се беше докосвал само до добрите обноски на китаеца, но не и до неговата истинска душевност, така че от гледна точка на честта Ланжле не му дължеше нищо. Но сега, веднъж взел върху себе си известни задължения и отговорности, той трябваше да се подчинява на своите началници.

Всичките тези разсъждения на детектива, умело свързани с въпросите на честта и съвестта, окончателно възтържествуваха над съмненията на Парижанина и напълно го подчиниха на хитрите му господари.

Инструкциите, които Ланжле получи от самия генерален прокурор, не бяха много ясни. Те го задължаваха да пази тайна, да не противоречи на началниците си, да следи всичко и винаги да бъде във връзка със Сен Фюрси. На него трябваше да се подчинява безусловно и да съобщава адреса, на който се намира във всеки отделен момент, тъй като нито за миг не трябваше да се отделя от Чан и в случай на бягство щеше да бъде негова пречка. Но преди всичко Ланжле трябваше да мълчи като риба пред тримата другари на затворниците китайци.

Тук се налага да отбележим, че Порник и другите двама приятели също бяха обект на обработка от страна на мнимия Фюрси, който иска Ще да ги привлече за своята мисия, но те енергично отказаха, като му показаха юмруците си, нарекоха го „муха“ и „мръсен шпионин“ Дори се заклеха, че ако не ги остави на мира, те ще се отърват от него по свой начин, и то така, че дълго ще помни какво значи да се безпокоят честни хора.

След този любезен прием Сен Фюрси, или просто Гроляр, както го наричаха в парижката полиция, трябваше да се задоволи само с Ланжле.

Три дена след това китайците избягаха, което зарадва много заложилите за тях. За разлика от техните противници, разбира се. Най-много се ядосваше капитанът на „Зорки“. Освен значителната сума, на която се беше басирал с доктор Морис, той смяташе, че губи и репутацията на крайцера. Сега тя бе получила силен удар, от който едва ли някога щеше да се оправи.

— Не е ваша вината, Панарван — казваше той на своя помощник, — тъй като бяха взети всички предпазни мерки. Кой би допуснал, че в такава буря, и то през нощта, ще се намерят хора, способни да се доберат до острова през рифовете!

Само двама човека от цялата колония не се учудиха особено от станалото, макар и да си придаваха такъв вид.

Стига да пожелаеха, генералният прокурор и Сен Фюрси можеха да разкажат много неща около това бягство. Но както преди, те пазеха обичайното си мълчание.

Като постоя още малко в колонията, Сен Фюрси-Гроляр отпътува за Австралия под предлог, че ще купува оттам необходимите за предприятието му земеделски машини, след което повече не се появи в Нумея. Истинската причина за-заминаването му беше едно писмо от Ланжле.

В Нумея, където дълго разказваха за легендарното бягство на китайците, никой не узна действителните мотиви на това произшествие, нито последиците за лицата, замесени в него Това обаче няма да ни попречи да повдигнем завесата, скриваща всичките перипетии около тази необикновена, единствена по рода си драма.

Глава V

Всеки знае какво подбуди французите и англичаните да обявят война на Китай през 1860 година и как завърши тя. През октомври на същата година беше подписан мира в Тиен Цин. Тогавашният император Йен Фун не можа да преживее позора на своята столица Пекин, завзета от чернокосите варвари от запад. Умирайки, той предаде императорския престол на своя петгодишен син, Хуан Су, под опеката на регенти — императрицата майка и принц Хуан Су, дядо на младия император по баща.

След решението на върховния съвет на империята, в който участваха всички принцове от императорската фамилия и заместниците в по-главните провинции, регентството незабавно трябваше да оповести възкачването на новия император на престола и да побърза с коронясването. Това беше много необходимо, защото значителната част от монголците, влизащи в състава на армията, макар че войната беше свършила, продължаваха да са под командата на своите началници; които още считаха себе си за потомци на древните китайски мандарини. Те заляха с пълчищата си северозападните провинции и малко се грижеха за подчинение на върховната власт и възстановяване на разрушените устои на държавата. В Пекин даже се опасяваха, че гордите мандарини няма да признаят петгодишния Хуан Су за император. Трябваше бързо да се сложи край на анархията, като се коронова младият богдихан, защото само по този начин можеше да се поиска подчинение и вярност от всички поданици на империята.

Ето защо веднага след смъртта на стария император младият му приемник трябваше да облече императорските дрехи и да приеме от ръцете на велможите скиптъра на Шун Ци, основател на династията Тян Цин. Церемонията трябваше да се извърши в голямата зала на императорския дворец, разположен в огромния двор, който беше ограден с тройна стена.

Приемането на този скиптър беше от изключителна важност за новия император. В случай че някой от принцовете успееше да се добере до скиптъра и да го заграби преди коронацията, това му осигуряваше престола и отрязваше пътя-към властта на законния наследник.

Китайските историци твърдят, че този атрибут на върховната власт е бил даден на Цин, пръв господар на Китай, от самия Тан — висше божество, безсмъртно и вечно, което по мнението на известния философ Лао Дзъ е източник и начало на целия реален свят.

Заедно със скиптъра Цин е получил власт над всички земи. Оттук идва и убеждението на китайците, че всички земни господари са само васали, безпрекословно подчинени на Цин. От него свещеният скиптър е бил предаван последователно на всеки от по-късните владетели: Хуан, основател на династията Хан, и неговите наследници; Кублай Хан, внук на Чингиз Хан и основател на династията Юен: Яо, родоначалник на Мин, последни местни господари и накрая Шун Ци, който дал началото на царстващата сега династия Тян Цин, чиито представители се наричаха „най-чисти“.

Поради изключителната си стойност скиптърът се пазеше грижливо от останалите членове на императорската фамилия, още повече че в Китай наследството на престола не е уредено със закон. Царстващият богдихан може по собствена воля да определи наследник, стига той да с or принцовете в императорския дом. По силата на хилядогодишна традиция само първият владетел и най-старият от имперската фамилия знаят тайното място, където се съхранява свещената вещ. Оттам скиптърът се изнасяше само при особено тържествени случаи, подробно изброени в кодекса за китайските церемонии, най-дребнавите и педантичните, които са измислени на този свят.

Покрай политическата си важност скиптърът притежаваше и голяма ювелирна стойност. Беше направен от дълга златна пръчка с аметистова дръжка, украсена с десет големи елмаза от най-чиста проба. Всеки един от тях струваше по десет хиляди таела, а взети заедно — седем милиона франка, без да се смята златната пръчка.

За да избегне евентуален политически конфликт, императрицата регентка реши да короняса сина си, без да дочака законната седемгодишна възраст на младия престолонаследник. Това срещна силна съпротива в съвета на регентството, който реагира много остро на подобна инициативи Тогава тя обяви, че по силата на своята власт разтурва съвета и на негово място сформира „съвет по чуждестранните дела“ с председател принц Хуан, дядо на младия богдихан.

На първи февруари 1861 година в двореца при принц Хуан се яви старият надзирател на женското отделение и почтително му доложи, че императрица Нан Ли, „небето да съхрани светлината на ясните й очи“, желае да говори с него.

Трябва да се отбележи, че новият акт на императрицата — разтурването на съвета на регентството — наистина нарушаваше сериозно съществуващите от векове обичаи и церемонии, способни да объркат напълно дори китайския господар. По тази причина принц Хуан лесно можеше да отклони срещата си с императрицата, по вместо това веднага тръгна към императорския двор.

Първата жена в империята го прие в Салона на лотоса, наречен така заради басейна с мраморен фонтан, във водата на който плуваха разкошни гълъбови цветове от лотос, дарове на тропическата природа в Източна Азия.

— Принце — започна императрицата, — великият Тан ви е дарил с мъдрост, за да ни бъдете полезен с вашите знания и опит. Повиках ви, за да се посъветвам с вас относно церемонията по връчване на скиптъра на нашия син Хуан Су, когото, както ви е известно, неговият покоен баща, императорът Йен Фун, избра за свой наследник.

— Майко на небесния син — отговори принц Хуан, — огледало на добродетелта, вашето желание е закон, на който всеки е длъжен да се подчини безпрекословно. За съжаление трябва да ви съобщя една неприятна вест. Скиптърът на Цип, който императорът трябва да получи като символ на върховна власт, е откраднат от чернокосите варвари на запад, затова церемонията не може да се извърши веднага. Ако се опитате да направите коронясването, без да бъде връчен скиптърът, ще предизвикате неодобрението на имперските сановници, а това ще бъде и едно неблагоприятно предзнаменование за неговия бъдещ живот!

Тази вест така порази императрицата, че тя мълча няколко минути, без да знае какво да каже, и като събра сили, извика.

— Това е голямо нещастие! Как е могло да стане? Къде се е пазел скиптърът?

— По закон, велика и премъдра господарке, аз съм длъжен да пазя това в тайна, но сега е все едно, защото скиптърът вече не е на своето място. Пазеше се в двореца извън града Оттам са го плячкосали варварите, когато завладяха двореца и го изгориха до основи.

— Велико нещастие! — повтори още веднъж императрицата. — Какво трябва да се направи сега? Все пак, принце, вие оставате най-близкият роднина на моя син и за всичко разчитам на вас!

— Доверието на майката на небесния син няма да бъде излъгано! — тържествено заяви принц Хуан. — Днес се срещнах с пратеника на Куан…

При споменаването на това име императрицата пребледня.

— Куан! — повтори глухо тя.

— Да — потвърди принц Хуан. — Той ще дойде тази нощ в двореца, за да се посъветва с мене за начина, по който ще трябва да се издири скиптърът на Цин. Налага се да го приемем, господарке!

— Аз не се страхувам! — възрази императрицата.

— Постъпвате правилно, господарке. Омразата към варварите говори достатъчно за неговата вярност. Впрочем вие ще го видите през решетката, която разделя приемния салон.

— Нима решетката може да спре Куан?

Принцът се засмя. Като не намери за уместно да оспорва суеверието на регентката, той се задоволи да направи само една кратка забележка:

— За фамилията Тян Цин, каквато и беда да я заплашва, не може да има по-надеждна подкрепа от тази на Куан.

— Е, добре! — каза, след като размисли малко, императрицата. — Нека великият Тан ви помогне тази вечер.

Тя наведе приветливо ветрилото си, което означаваше, че аудиенцията е завършила.

Кой беше Куан, чието име толкова много уплаши майката на невръстния китайски владетел? В Китай морските и речни разбойници са също толкова силни и добре организирани, колкото властта е безсилна да се Справи с тях Няма човек, чиято работа е в някаква връзка с реката или морето, който да няма отношения с пиратите, разполагащи с огромен флот и несметни богатства. Главата на тази общност, наброяваща милиони членове, носеше името Куан, което означава „господар на живота и смъртта“ или „крал на смъртта“. Той се ползваше с безгранична власт и подобно на императора можеше по своя воля да назначава наследника си, като му връчи пръстен, покрит със загадъчни знаци и скъпоценни брилянти Неговите заповеди се изразяваха с две думи „Търпете и се покорявайте!“ Всеки, който и да бе той, бързаше да се подчини, когато получеше нареждане от Куан, написано на оризова хартия и носещо неговия подпис.

Тези бандити не изповядваха будизма, който е твърде разпространен в Китай, а някаква особена религия, съставена от груби суеверия, останали от религиите на доисторическия период. Последователите на това вероучение се наричаха с общото име фенгшуи, което означаваше и „поклонници на морските богове“. Те се занимаваха е магии, заклинания на духове и приписваха на своя Куан свръхестествена сила пораждаща и големия страх, страх, с който императрицата посрещна известието на Хуан за предстоящата визита на Куан в двореца.

Свръхестествената сила на Куан се изразяваше в това, че той можеше да бъде едновременно на две места и да прониква навсякъде, без нещо да го спре И още две способности го отличаваха от обикновените смъртни — никой не го познаваше лично и не знаеше къде живее. Никой от пиратите освен командващите джонките2 не влизаше в неговия дворец, построен на един от многото Зондски острови, опасан с рифове и подводни скали, където не можеше да проникне и най-смелият моряк, непознаващ силно извитите и опасни проходи. Групата от малки острови, познати в подробности само на китайските пирати, в европейските карти са известни като Опасния архипелаг.

Сред чисто азиатски разкош Куан живееше в двореца си заедно с тайната на своето съществуване, като допускаше при себе си само боговете на разбойническите банди и някои от най-верните си другари. Тук се стичаха всички богатства, придобити чрез данък върху морската и речната търговия. Тази практика водеше началото си от завладяването на Китай от манджурите. След като по-следните изгонили от престола династията Цин, някои китайски патриоти отказали да признаят властта на чужденците, оттеглили се в морето и си основали свободна държава, в която се приютили всички недоволни от новите властелини на Небесната империя. Така се укрепило могъществото на пиратите, превърнало се по-късно в заплаха за върховната власт на китайските богдихани.

С появата на параходите се ограничили възможностите на пиратите за нападения, затова те засилили набезите си по реките. Данъкът достигнал петстотин милиона франка. Пиратите си извоювали достъп до митниците, чиито чиновници дори и не помисляли да защищават своите стоки. По този начин митата не отивали в държавната хазна и тя губела огромна част от своите доходи. Страшен за мандарините и пекинската управа; но почитан от народа като върховен жрец на изконната за него религия, изместена от будизма, Куан беше всъщност най-могъщият човек в Китай. Не беше никак чудно, че принц. Хуан се беше обърнал към него е молба да изтръгне свещения скиптър от ръцете на варварите, — без който коронясването ставаше безсмислено.

Куан имаше своя резиденция и в Пекин, разбира се, никому неизвестна, но рядко отсядаше в нея. Това беше голям луксозен дворец, разположен сред разкошни градини в старата част на града, който принадлежеше само по име на богат търговец. Там Краля на смъртта живееше също толкова уединено, невиждан и непознат за всички, както и на острова сред океана. Поласкан от вниманието на принц Хуан, Куан, който случайно се беше озовал в Пекин, му отговори със следното писмо: „Принц Хуан, в часа на дракона3 Куан ще бъде в Града с трите стени и ще влезе в Тай Хо Тян, където Нан Ли, светлината на небето, и Куан, светлината на съвета, ще го приемат. Той ще им каже какво да се направи. Куан, който знае всичко, може всичко и разбира всичко.“

Когато получи това писмо, Хуан незабавно определи на автора му парола за влизане в двореца и реда на церемонията за такива случаи, но писмото му беше върнато със следния лаконичен текст: „Безполезно е, Куан прониква навсякъде.“

Принц Хуан не можеше да се похвали с блестящ ум и гледаше отвисоко на суеверието на тълпата, отричайки общоприетото мнение за всемогъществото на Куан. Въпреки това от най-обикновено любопитство той реши да се увери лично докъде достига силата на краля на пиратите.

Глава VI

Императорският квартал в Пекин се състоеше от три вписани един в друг кръга, разделени един от друг със стени. Първият се наричаше Тай Хо Тян. В него бяха помещенията за императорската особа, апартаментите на семейството му, великолепните градини с рекички, езера и грижливо поддържани гори. Тук се намират и знаменитият мост от черен яспис, на който беше изобразен дра-кон. Във втория кръг се намираше Цукин Чин, което означаваше „среден дворец“, а в третия се издигаше външният дворец — Хуан Чин. В деня, в който в двора щеше да се яви Краля на смъртта, принц Хуан удвои постовете по всички входове, чието опазване бе поверено на „имперските тигри“, както наричаха в Китай войниците от манджурската гвардия, верността на които беше гарантирана от техния произход. Той им съобщи паролата за пропуск, като ги предупреди, че ако някой от тях пусне някого в двореца без парола, а още повече — чужденец, незабавно ще бъде наказан със смърт.

Големият салон в Тай Хо Тян, където се предполагаше, че ще стане срещата с Куан, служеше на императора за приемна на висши чиновници и представители на чужди страни. Вдясно салонът завършваше с позлатена решетка с чудни инкрустации. Зад пея можеше да присъства императорската фамилия по време на аудиенция, за да види и чуе всичко, без тя самата да бъде виждана. Това се допускаше само когато интересът към посетителя беше много голям. В уговорения час императрицата Нан Ли се разположи зад решетката, готова без особено притеснение да вити Краля на смъртта, загадъчната тайнствена особа, за която й бяха наговорили в детските години чудовищни неща (макар и вече вдовица, Нан Ли, или Небесното цвете, беше много млада едва н двадесет и две години).

Принц Хуан също влезе в салона, но според приетия ред остана да чака в приемната, където щяха да му известят за пристигането на Куан. Наближаваше часът на срещата, но принцът все още не долавяше никакъв звук, колкото и да напрягаше слуха си. Напразно очакваше всеки момент да види офицера на „тигрите“, който трябваше да го извести за посещението Настъпи полунощ, което беше съобщено на дворцовите часови чрез провлечените викове на огромния дракон, които разбудиха заспалия дворец. Изведнъж принцът трепна: в един от ъглите на салона, слабо осветени от канделабъра, той видя някаква фигура, появила се незнайно откъде, която тръгна право към него.

Слабото възклицание, което се чу зад решетката, свидетелстваше за това, че н императрицата бе видяла внезапната поява на непознатия.

Той беше изцяло покрит с червеи воал, който скриваше напълно лицето му от чуждите погледи.

— Куан! — неволно извика принцът.

— Същият, принц Хуан — спокойно отговори гостът. — Куан е много акуратен и винаги спазва точно уговорения час.

— Добре дошъл! — поздрави го Хуан. — Предварително се извинявам, че императрицата не може да те приеме лично, но дворцовите обичаи не позволяват това. Впрочем тя вижда и чува и може да отговаря на твоите запитвания.

— Знам това — каза Куан. — Небесното цвете е там.

Той посочи с ръка решетката и добави:

— Ти виждаш, принце, че за Куан вашите огради са нищо, както и рововете пред трите кръга на императорските жилища и всичките ви войници от манджурската гвардия.

Дядото на невръстния император не скри смайването си от появата на Куан в двореца, охраняван зорко от манджурските караули, но не искаше да достави удоволствието на Куан да помисли, че принц Хуан споделя предразсъдъците на тълпата относно недосегаемостта на Краля на смъртта, затова възрази хладно:

— Куан е могъщ, това го виждам и аз. Той има свои шпиони дори в двореца на императора, но още утре тези, които бяха оставени да пазят входовете към императорския двор, ще бъдат изпратени в Северна Монголия.

— Това би било напразно — забеляза Куан. — Никой не ме е пускал тук. Минах сам… Ако искащ, утре мога да дойда отново, а и в който и да е друг ден. Само определи датата и часа Никой не е в състояние да ми попречи. Но да пристъпим към съществото на работата, защото времето ми е скъпо.

— На твоите услуги — каза принцът, като леко наведе глава. — Ти вече знаеш, че свещеният скиптър, без който възкачването на престола на младия император би било невъзможно или най-малкото несигурно, е похитен от варварите на запад по време на последната ни война с тях. В това велико затруднение у нас с императрицата възникна щастливата идея да потърсим твоята помощ. Освободи от варварите нашия скъпоценен скиптър!

— Добре направихте, че ce обърнахте към мен. След по-малко от шест месеца, считано от днес, ще го получите обратно, но каква ще бъде моята награда за тази не съвсем безопасна работа?

— Определи я сам!

— Добре! Искам с указ на императора Куан да бъде признат за вечен крал на всички реки и морета, принадлежащи на Китай!

— За това трябва да се отнесете до императрицата регент — уклончиво отговори принц Хуан.

— Аз съм съгласна — побърза да заяви Нан Ли, която, седнала зад решетката, слушаше внимателно разговора на принца със загадъчния човек.

— Императорският указ — продължи Куан — трябва да бъде издаден веднага, защото още тази нощ ще напусна Пекин.

— Всичко ще бъде направено, както искаш ти — каза Хуан. — Къде ще трябва да се изпрати документът за твоето ново звание?

— Ще заповядаш да го предадат на някой лодкар, както направи с молбата си да се срещнем тук. Нека Таи запази тебе, Небесното цвете — императрицата, и младия император.

Когато принцът вдигна глава след прощалния си поклон, видя, че в салона вече нямаше никой. Куан беше изчезнал така неочаквано, както се беше появил.

Бяха изминали вече шест месеца от тайната-среща в двореца, а от Краля на смъртта нямаше никаква вест. Императрицата беше започнала да губи надежда за връщането на скиптъра, когато-една сутрин, ставайки от леглото си, видя на малката масичка до него дълго тясно сандъче от сандалово дърво със седефена инкрустация. Това беше нова вещ за спалнята й и тя, седнала на края на леглото, предпазливо повдигна капака.

На копринено парче, което покриваше съдържанието на кутията, беше написано на китайски: „От Куан!“ Нан Ли повдигна коприната и видя безценния скиптър на Цип, положен на някаква мека материя, а до него — ослепително искрящ огромен диамант, който по големина п блясък превъзхождаше всички други съкровища на императорския дом.

Безкрайно зарадвана от неочаквания подарък, Нан Ли не се запита как беше попаднало топа сандъче в спалнята й, а веднага извести на принц Хуан за станалото и заповяда да повикат придворните бижутери. Те се явиха веднага и започнаха обстойно да разглеждат скиптъра, за да се уверят, че е истинският. Съмненията им излязоха неоснователни: след дълго и прецизно изследване всички се убедиха, че пред тях беше именно скиптърът на Цин, похитен от варварите при разграбването на извънградския дворец. Сега отново се намираше в ръцете на своите законни притежатели, за чест и слава на Куан, за когото нямаше нищо невъзможно.

Колкото до подаръка на Куан, големия диамант, бижутерите заявиха в един глас, че не познават досега толкова скъпо нещо, и го оцениха на два милиона таела, или петнадесет милиона франка. Подаръкът беше напълно достоен за Сина на Небето.

Какво всъщност се беше случило? Господарят на морските и речните пирати веднага след срещата си с принц Хуан замина за Париж, като взе със себе си неколцина от най-ловките си хора. След няколко несполучливи опита да се вмъкне в императорската съкровищница на Наполеон II, той се убеди, че трябва да се възползва от деня, в който щяха да бъдат изложени публично трофеите. Трябваше да грабне от витрината, където ще бъдат поставени трофеите, този от тях, заради който беше предприел своето далечно н опасно пътешествие Сметките му излязоха правилни и планът му сполучи напълно.

В деня на изложбата Куан влезе в салона, където се беше събрала голямата тълпа, и като остави на входа един от своите хора, се отправи с останалите към витрината с ценностите.

Изведнъж откъм входа се чу гръм. Тълпата се хвърли към мястото, откъдето долетя изстрелът, както става винаги в подобни случаи. Останал сам при витрината, Куан бързо счупи стъклото и още по-бързо измъкна скиптъра и най-големия диамант. Един от хората му ги пое и веднага се скри сред хорската навалица. Беше облечен по европейски, а и физиономията му също не изглеждаше азиатска.

През това време Куан и неговите трима помощници — Лиу, Сиен и Чан — спокойно пълнеха джобовете си с всевъзможни други предмети, докато накрая дойде полицията и ги арестува.

Когато ги отвеждаха, човекът със скиптъра и диаманта вече се носеше с файтон към северната гара, където се надяваше да хване влака, имащ връзка с пощенския параход от Ливърпул за Индокитай. Когато кражбата беше разкрита, полицията заварди всички входове на салона и не пускаше никой да преминава през тях. Куан и другарите му бяха обискирани, откраднатите вещи — отнети, по въпреки всички усилия от страна на полицейските служители скиптърът на Цин и известният диамант „Регент“ не бяха открити.

Разпитаха Куан с помощта на преводач. Той отговаряше с достойнство, че китайците са си взели обратно скиптъра, отмъкнат от варварите от Летния дворец на китайския император. Относно диаманта той не знаел нищо. Когато им посочиха предметите, които намериха у тях, Куан каза с тънка усмивка:

— Трябваше да дадем време на този, който отнесе скиптъра на Цин, да се скрие!

След тези две пояснения той повече не отвори уста и запази решително и невъзмутимо мълчание.

Докато очакваха решението на висшестоящите, чиновниците се договориха да запазят в тайна основната кражба. Още бяха живи впечатленията от китайската експедиция и публичното порицание както във Франция, така и зад граница на грабежа в Летния дворец, затова би било неуместно отново да се повдига наболелият въпрос за „националната чест“. Някои журналисти наистина предпазливо доказваха, че кражбата в Лувъра е естествена последица от тази, извършена преди няколко месеца в двореца на китайския император.

Поради настроенията в обществото във висшите кръгове се колебаеха какво да предприемат. Ако не прикриеха делото, щеше да се наложи да предадат виновниците на правосъдието, а тогава можеше да се случат непредвидими неща. Адвокатите щяха да се заровят в подробностите и да открият връзката между кражбите в Лувъра и в китайските дворци, а тогава под натиска на общественото мнение задържаните можеше дори да бъдат оправдани.

Като плод на такива съображения в някои вестници се появи следната бележка: „От инцидента в Лувъра не излезе нищо сериозно освен изстрела на един умопобъркан, който страда от мания за преследване. Всички ценности от изложбата са налице. Само витрината, в която са се намирали някои от трофеите, е счупена от някакъв китаец, увлечен от суматохата след случаен изстрел откъм входа на салона. Уредниците са допуснали грешка, като са сметнали, че е налице опит за кражба. Арестуваните по недоразумение китайци са освободени.“

Всъщност китайците не бяха освободени, а прехвърлени много тайно в Нова Каледония. Там бяха поставени под надзора на Прево Лемер, който трябваше да използва всички средства, за да върне на френската корона откраднатия „Регент“. След дълги и безуспешни опити да получи някаква по-важна информация от китайците генералният прокурор в Нумея се обърна за помощ към парижката полиция.

Изпратеният му Гроляр още при първата си среща с прокурора го посъветва да даде възможност на китайците да избягат, като предварително посвети в този план някого от съкилийниците им. Последният трябваше да улесни жълтокожите затворници в бягството им и да ги склони да го вземат със себе си.

— Когато първата половина от проекта бъде изпълнена — каза Гроляр, — с втората ще се нагърби изцяло той. Аз ще бъда в постоянна връзка с него и така ще узнавам всичко, което става около избягалите китайци. Щом той ми съобщи, че са стигнали в Китай, ще отида там и с помощта на френския посланик ще поискам открито връщането на откраднатата скъпоценност, като ще ги заплаша, че в случай на отказ Франция ще потърси правото си с всички средства. Отчасти ще си послужа и с хитрост.

— Правете, каквото намерите за добре — отговори генералният прокурор, — но употребете всичките си сили, за да завърши с пълен успех нашето дело. Имайте предвид, че ако този диамант не бъде върнат на френската корона, общественото мнение няма да закъснее с обвинението, че правителството пак е останало без пари поради своята разточителност и е заложило някъде тази скъпоценност. Това съмнение ще изглежда още по-правдоподобно, ако стане ясна, че вместо истинския „Регент“ в съкровищницата се намира негова имитация, която за известно време може да измами очите на любопитните. Можете да си представите какво ще стане, ако тази заблуда се разкрие и бъде възприета като злонамерена!

След като изготвиха до най-малките подробности своята програма за действие, двамата хитри държавни служители оставиха китайците да избягат, като си надянаха маските на невинни и незнаещи хора.

Глава VII

Бягството на китайците не учуди не само генералния прокурор и Гроляр, но и агентите им. Обаче изчезването на тримата пазачи на китайците, след като с тях трябваше да избяга само Ланжле, озадачи авторите на плана. Господин Прево Лемер реши, че парижанинът лошо е изпълнил поръчката. Според жреца на Темида Ланжле трябваше да направи всичко възможно, за да осуети бягството на тримата си другари, даже ако беше необходимо, трябваше да заплаши китайците, че ще ги предаде, ако вземат и другите французи със себе си. Прокурорът изказа съмненията си и след кратко обсъждане Гроляр заяви:

— Не съм съвсем съгласен с вас. Наистина китайците се държаха добре с Ланжле, но той много трудно би могъл да попречи на останалите си другари да избягат. Нещо повече, според мен по този начин можеше да се провали целият план. Не виждам никаква опасност в това, че изчезнаха девет души вместо пет.

— Може би — отвърна Лемер. — Бягството на Порник и двамата му приятели малко ме безпокои. Обаче съжалявам дълбоко за това, че изпуснахме Едмон Бартес, който се беше заклел да отмъсти жестоко на всички, които носят името Прево Лемер. Предчувствам, че свободата на този човек в бъдеще ще ни причини голямо и непоправимо зло…

— От какво се страхувате?

— От желязната му воля и неукротима енергия, които не отстъпват пред нищо. Той не знае нито страх, нито умора! Независимо от благодеянията, с които го е обсипвал моят дядо, Бартес, воден вероятно от желанието си за бързо забогатяване, отмъкнал от касата един милион франка. Затова е изпратен тук. И вместо да се разкае за позорната си постъпка, той има дързостта дори и в затворническа униформа да ми заяви в лицето, че разорението и безчестието на всички Лемер няма да бъдат достатъчни, за да заситят жаждата му за мъст заради баща му, убит от недостойната постъпка на сина си. Последните му думи бяха: „Моят живот е разбит, честта ми — опозорена, годеницата ми е изгубена за мен, баща ми умря от скръб! Знайте, че обявявам свещена война на всички ваши роднини, в която ще използвам всякакви оръжия! Предупреждавам ви, пазете се, защото ще бъда безмилостен, когато настъпи часът на правдата и отмъщението.“

— Което ме учуди най-много — продължи генералният прокурор, — при всяка наша среща този човек настояваше: „Вашият дядо знае, че аз съм невинен, но пожела да спаси своето име, като пожертва моята чест!“ Не знам защо, но си мисля, че при тази неизменна настойчивост подозренията на дядо ми могат да се окажат погрешни. А фактите говорят друго. У Едмон Бартес е намерена половината от откраднатата сума, а другата половина е изчезнала безследно и никой не е могъл да обясни къде и как. Както и да е, но аз направих колосална грешка, като не обърнах нужното внимание на този загадъчен господин! Трябваше да се държа по-строго с него. Но кой можеше да предположи, че той ще се намеси по такъв начин в нашето дело!? Все пак аз съм длъжен да взема необходимите предпазни мерки. Ще поискам отпуск, който да прекарам във Франция, и щом стигна в Париж, ще предупредя роднините си да бъдат готови на всичко. Ако пък успеем да доведем нашата работа до желания край, тогава вече като генерален прокурор на Франция ще знам какво да направя — законът дава сила на своите представители в борбата им с престъпниците. Работете в тази насока, господин Гроляр, помнете последната ми дума, използвайте това, което ще ви даде Ланжле, и винаги бъдете готов за всякакви изненади!

Една седмица след този разговор Гроляр, както вече стана дума, напусна Нумея и отиде в Австралия да „закупи селскостопански машини“.

Преди да разгледаме последвалите след тази драма събития, няма да е излишно да допълним с някои подробности разказа за Едмон Бартес и отношенията му с Прево Лемер. Няма да се връщаме много назад, а ще започнем от онова нещастно събитие, което изправи на подсъдимата скамейка главния касиер на Прево Лемер.

В една чудесна майска вечер, напоена с уханията на пролетта, великолепният хотел на банкера Прево Лемер привличаше вниманието на уличните зяпачи с фееричното си осветление. В този ден бележитият финансист, чиито смели операции впечатляваха цял Париж, празнуваше тридесетгодишнината на своя брак и началото на банковата си дейност.

Той искрено обичаше жена си и децата си, рядко срещана черта в характера на един бизнесмен, и им посвещаваше цялото си свободно време.

Не искаше да има никакви външни лица на неговото семейно тържество и затова се задоволи само с членовете на своя дом и някои служители от банката. Жюл Прево Лемер се намираше в апогея на своята слава, която се дължеше в най-голяма степен на умението му да се възползва от всички благоприятни обстоятелства Син на дребен чиновник, на шестнадесет години той отишъл в Париж, където влиятелни хора го настанили при известните като крале на банкерите Голдшмид, или, както ги наричаха още, банкерите на кралете Тук младият Жюл изучи висшето банково дело и свързаните с него тайни на грандиозните парични операции.

Старият банкер Голдшмид обичаше да показва на своите приятели бюрото, на което беше работил четиринадесет години Жюл Прево Лемер, и добавяше на не съвсем правилен френски.

— Ето този бюро, откъдето почнал свои работа младо Прево Лемер!

После с особена усмивка обясняваше изяществото на своите финансови операции и несигурността при другите в този бизнес.

— Аз запазим този бюро, в случай че той се фърне!

Но възрастният крал на банкерите се лъжеше Можеше да бъде сигурен, че Жюл Прево Лемер по-скоро би пробил черепа си, отколкото да се върне там, откъдето беше започнал, защото характерът му беше такъв Но това беше и невъзможно, защото последните изчисления определяха състоянието му на двеста и петдесет милиона франка С такъв капитал банката не беше заплашена от крах, стига банкерът да умееше благоразумно да избягва рискованите предприятия като например някоя опасна игра на борсата, но Лемер отдавна бе изоставил това. Той се освободи и от многото влогове, за които трябваше да плаща големи проценти, като ги замени с по-малки операции, но затова пък с гарантиран успех Знаейки, че в Индия и Далечния изток винаги може да се получи от дванадесет до четиринадесет на сто чиста печалба, Жюл Прево създаде свои банкерски клонове в Мадрас, Бомбай, Калкута, Колумбия, Сингапур, Батавия, Шан хай, Хонконг и Йокохама Те се занимаваха само с такъв род операции, където загубите бяха невъзможни, като отпускане на заеми срещу реколта от ориз, чай, захарна тръстика, кафе, индиго, опиум, коприна и всичките тези продукти се изпращаха в Европа. Там главната кантора в Париж ги препращаше за пласиране в по-големите градове на континента Марсилия, Бордо, Хавър, Ливърпул, Лондон, Амстердам. По този начин дадените кредити се превръщаха в завидни проценти Излишъкът от прихода се връщаше на производителя.

Тези операции бяха достатъчно сигурни и Жюл Прево Лемер разполагаше вече с такива капитали, че в скоро време придоби солидно положение на всички по-големи световни пазари. Повечето крупни производители търсеха помощта му и незабавно я получаваха. Славата на банкерската къща растеше непрекъснато. С една дума, Прево Лемер беше роден под щастлива звезда, която от самото начало бдеше над него, разчиствайки грижливо пътя му от всички пречки, които можеха да спрат победното му шествие към храма на славата. Той никога не се сблъска с несгодите и горчивината на обикновения човешки живот.

В края на четиринадесетте години, които работи у Голдшмид, Лемер се запозна с един испанец от Хавана, маркиз, потомък на известна фамилия. Макар и достатъчно богат, когато влагаше парите си, маркизът от известно време беше изправен пред банкрут, защото харчеше много повече от приходите, които получаваше. В удобния за това момент Жюл Прево Лемер му заяви.

— Ако ние продължавате да живеете толкова лекомислено, няма да минат десетина години и вашето богатство няма да остане и сантим!

— Какво да се прави — отговаряше през смях испанецът, — когато банкнотите се топят в ръцете ми!

— Вие имате доход триста хиляди франка, а харчите повече от петстотин хиляди.

— Прав сте, но не мога да се задържа по на клона Ще спра тогава, когато остана с дванадесет хиляди франка рента Тогава ще се оженя за някоя млада красавица от добра фамилия, с богата зестра и ще се заровя в провинцията, където ще забравя конните надбягвания, басовете, разкошните вечери, актрисите, балерините. Ще се заема изцяло с възпитанието на децата си, с отглеждането на цветя и играта на карти с тъста и тъщата.

— Това е прекрасно — съгласи се Жюл, — но вие можете да се устроите още по-добре, като продължавате да харчите по половин милион годиш но, но състоянието ви ще остане непокътнато.

— Давам ви честната си дума, че ако ми кажете как може да стане това, ще последвам вашите съвети докрай!

— Това е много просто Миналата година ваши те пари бяха шест милиона и четиристотин хиляди без хиляда Вие хвърлихте тези четиристотин хиляди „през прозореца“, и то, представете си, за по малко от десет месеца Следователно сега ви остават шест милиона.

— Драги мой, вие правите сметките си като покойния ми банкер!

— Сега си представете, че ако получавахте по десет процента лихва вашите шест милиона щяха да ви дадат шестстотин хиляди за една година, докато сега вие получавате едва половината от тази сума. С тези шестстотин хиляди бихте могли да преживявате без притеснения, като при това капиталът ви си остане същият, а с това и годишният доход.

— Това е така, но откъде са тези десет процента?

— Ето откъде, слушайте ме внимателно! За годините, които прекарах на служба при Голдшмид, разкрих секрета на различните операции. Но всъщност има ли нужда та говорим надълго върху това! Поверете ми вашите шест милиона и аз ще отворя собствена банкерска къща специално за такива влогове като вашия! Тогава ви гарантирам тези десет процента.

— Съгласен съм — отговори маркизът, — но имам едно условие.

— Слушам ви, две глави винаги са по-добри от една.

— Ако двамата бъркаме в касата, може да се случи да изгорим по-бързо, отколкото ако остана сам. Затова, като ви поверявам милионите си, искам да отделите от тях такава сума, която да дава дванадесет хиляди рента — за черни дни. Тази сума вие ще внесете във френската държавна банка, където ще бъдат пазени добре.

— Това ли е всичко? — попита Жюл Прево, които предвкусваше насладата от бъдещата си самостоятелна работа!

— Всичко! Пригответе акта за подпис!

И новата банкерска къща беше създадена. Испанецът от Хавана запази правото си на една пета част от чистата печалба на операциите на новото финансово учреждение.

След десет години вложителят на основния фонд получи освен своя капитал още дванадесет милиона и Жюл Прево Лемер продължи работата си сам, с шестдесет милиона франка, които впоследствие увеличи петкратно.

Само година след основаването на банкерската къща той се ожени за дъщерята на един агент от разменната каса, от която получи половин милион. Съпругата му се отличаваше с рядка красота и всички достойнства, необходими за едно семейно щастие…

Студената, пресметлива и егоистична натура на новия банкер не му пречеше да обича и дори да обожава искрено жена си. Дали тя му отвръщаше със същото, е трудно да се каже, но беше общоизвестно, че Жюл Прево Лемер беше необикновено щастлив п в семейството, и в работата си.

Той имаше три деца. Най-големият, Пол, двадесет и осем годишен, беше капитан в Четвърти хусарски полк. Благородният му рицарски нрав го отличаваше от мнозина негови другари.

Съвсем не такъв беше вторият син на банкера, Албер, с две години по-млад от своя брат. Красив и снажен като Пол, той притежаваше егоизма и коравосърдечието на баща си и му бяха чужди любовта към труда и честността в работата. Възпитан в разкош, приучен да бъдат задоволявани незабавно всички негови желания и капризи, той уважаваше богатите и презираше бедните, като ги считаше за стадо, което беше длъжно да се покорява на имащите власт и пари „Негодна сган“, „подла тълпа“, „пушечно месо“ бяха любимите му изрази, с които споменаваше тези обществени слоеве, от които произлизаха неговите деди. Той ги употребяваше толкова безогледно, че веднъж предизвика строгата забележка на същия този маркиз, който преди тридесет години създаде богатсвото на неговия баща.

— Забравете, мили мой — каза маркизът, — че без помощта на някои благоразположени към вашия баща хора днес вие нямаше да бъдете нещо повече от експедитор в някое министерство или продавач в Лувъра, и то ако имате добро поведение!

Глава VIII

Урокът, даден на младия Прево Лемер от стария маркиз, беше груб, но напълно заслужен. Докато го слушаше, Албер хапеше устни от ярост. Той не възрази и преглътна обидата безмълвно, но никога повече не стъпи у приятеля на баща си. В замяна на това се сближи с известни местни бохеми, които му струваха доста скъпо.

Беше изключително лесно да се измъкнат пари от Албер. Когато някой аристократ, родът на когото водеше началото си едва ли не от кръстоносците, макар че гербът и титлата бяха купени, изпадаше в някакви парични затруднения, той се обръщаше с лаконично писмо към младия Прево Лемер. „Драги, вчера се провалих жестоко Нуждая се от десет хиляди. Предварително ти благодаря за услугата. Винаги твой: Барон Де Мартине.“

Как може да се откаже на един барон, който ви нарича „драги“ и се обръща към вас на „ти“! Албер веднага отговаряше „Тази дребна сума винаги е на твоя разположение. Албер.“

За да свършим с портрета на младия Албер Прево Лемер, ще добавим, че при цялата си ленивост той притежаваше достатъчно знания и ум, за да мине за неграмотен идиот. Такъв беше човекът, на когото, както ще видим по-нататък, съдбата беше отредила важна роля в живота на Бартес.

Когато Пол и Албер бяха още деца, баща им се надяваше, че след време те щяха да станат негови помощници и наследници на банката Уви! Колкото повече растяха младите Прево Лемер, толкова повече разочароваха стария банкер. Пол прояви наклонност към военна кариера и баща му беше принуден да го изпрати във военно училище Колкото до Албер, беше ясно, че той умееше добре да харчи, но не и да печели.

Старият Жюл Лемер беше принуден да пренасочи надеждите си от двамата си сина на бъдещия, си зет. Третото му дете беше дъщеря на осемнадесет години.

Тя се казваше Стефани и беше прелестно момиче, красиво като майка си и с превъзходен характер Нежното й лице излъчваше доброта и невинност. Образована, умна и мила в обноските си, тя можеше да даде щастие на всеки, който би съумял да спечели ръката й.

Жюл Прево усърдно се залови със задачата да й намери съпруг, но работата се оказа по-трудна, отколкото бе предполагал. На него му трябваше зет, конто щеше да продължи делото и предприятието му. Освен това трябваше и да се харесва на Стефани. Бащата никога не би се съгласил ха даде дъщеря си на мъж, когото тя не обича.

Като напразно търси такъв човек във всички познати семейства, у банкера се роди една блестят а идея, която той сподели с жена си по време на тържеството по случай тридесетгодишнината на техния брак.

Празникът беше в разгара си, когато Жюл Прево повика съпругата си в малкия салон, в близост до танцувалната зала, и като я прегърна развълнуван, каза:

— Скъпа моя, днес се навършват точно тридесет години, откакто двамата с тебе вървим ръка за ръка по пътя на живота! Позволи ми да ти благодаря от сърце за щастието, с което ти ме дари!

— Но също така и ти — отговори госпожа Лемер, дълбоко трогната — винаги си бил образец из нежен съпруг и баща.

— Само една мисъл ме безпокои! Едно нещо, което липсва, за да бъде щастието ми пълно — да видя Стефани омъжена! Знаеш, че отдавна ме занимава мисълта да я дам на човек, който би могъл да й достави радост в живота и в същото време да продължи започнатото от мене дело. За жалост и досега този план остава неосъществен, защото в нито едно семейство, съответно на нас по богатство и положение в обществото, не открих подходящ мъж за Стефани. Докато накрая ми хрумна една добра идея!

Тук банкерът внезапно замълча, ослуша се и като приближи завесата, която отделяше салона с гостите от зимната градина, рязко я отвори Там нямаше никой.

— Какво има, Жюл? — попита учудено госпожа Лемер.

— Нищо, нищо, мила моя — бързо отговори той. — Стори ми се, че в градината има някой… Но съм се излъгал. Да продължа мисълта си Аз мислех, че въпросът за състоянието на нашия бъдещ зет е от второстепенно значение, стига избраникът да отговаря на другите условия да направи Стефани щастлива и да продължи моята работа Щом реших това, престанах да търся за дъщеря си мъж от средата на богатите семейства и се огледах сред нашите служещи Спрях се на двама младежи, които притежават в еднаква степен търсените качества. Нима не се сещащ кои са?

— Не, моля — засмя се госпожа Лемер, давайки да се разбере, че има някого предвид.

— Тогава кажи, скъпа! Ако изборът ти съвпада с моя, това още повече ще затвърди моето решение.

— Навярно си се спрял на Едмон Бартес и Жюл Сеген?

— Съвършено вярно! На моя главен касиер и главния ми деловодител И двамата са под тридесет години, но заемат високи длъжности в моята банка Едмон Бартес се отличава с остър ум, пресметливост и благоразумие. Като моя дясна ръка познава работата в банката толкова добре, колкото п аз. Способен е да ме замести още утре В същото време е красавец и изящен кавалер Произхожда от добро семейство — баща му е дивизионен командир в Невер, генерал.

— Ако се интересуваш от мнението ми — забеляза усмихната Лемер, — бих избрала без колебание…

— Бартес!

— Да!

Жюл Прево скочи ненадейно от мястото си и се спря до вратата към зимната градина. И този път не откри нищо подозрително, макар че разгледа най-внимателно наоколо.

— Чудно — избъбра той. — Все ми се привижда някой.

— Стига, Жюл — опита се да го успокои госпожа Лемер, — кой би имал нужда да ни шпионира!

— Права си, скъпа… И така, би предпочела Бартес. Мога ли да знам защо?

— Първо ми кажи какво мислиш за втория претендент!

— С удоволствие! Жюл Сеген е също толкова млад и красив, колкото е Бартес, макар че неговата външност е от по друг тип По ум и способности не пада по-долу от Едмон, познава всички работи във фирмата до съвършенство Най-после, произхожда от порядъчно семейство Баща му като съдия в Сенския департамент се ползва с всеобщо уважение Е, кажи сега какво имаш против Сеген?

— Виждаш ли, Жюл — започна госпожа Прево Лемер, — при всичките му достойнства, които не искам да оспорвам, този човек от самото начало ми направи неприятно впечатление…

— Но не бива да се вярва на първото впечатление, мила! — прекъсна я съпругът й.

— И по-късно, когато наблюдавах господин Сетен, винаги ми се е струвало, че в него няма тази искреност и прямота, която намирам в Бартес.

Жюл Прево сви рамене.

— Не знам — каза той, — и аз вече десет години го наблюдавам…

— Позволи ми да довърша, скъпи. Освен всичко останало той има студено сърце. Ще ти разкажа нещо, което се случи в твое отсъствие. Бартес, Се-ген и още няколко гости седяха у нас и разговаряха. Темата беше бедственото положение на жената и децата на Бернар, който фалира миналата година. Като чу за лишенията, които те бяха принудени да търпят, Бартес не можа да скрие съжалението си. „Бедните жени!“ — възкликна той. „Няма нищо, отвърна Сеген, страданието им е заслужено, защото, когато Бернар беше богат, нямаше по-глупави и по-надути от тези дами!“ Аз се притесних и смених темата на разговор. Седмица след това отидох у Бернар, за да им помогна с нещо, и представи си какво узнах! Едмон, в желанието си да им бъде полезен, но без да ги оскърби, като открито предложи милостиня, прибягнал до малка хитрост. Заявил, че дължал пари на Бернар, които не успял да му върне, защото бил зад граница, и сега се чувствал задължен да се разплати. Нима такова благородство не е рядкост в наше време!?

— Напълно съм съгласен с теб, мила. Тази постъпка на Бартес го издига още повече в моите очи. Той наистина ще бъде добър съпруг за Стефани. Но защо се смееш, Сюзан?

— Виждаш ли, скъпи, след всичко това аз мисля, че не е лошо това, че Стефани не е равнодушна към Бартес.

— Наистина ли? Отлично! Тогава няма какво повече да говорим! На тебе оставям да преговаряш; с младите. Още днес очаквам да ми съобщиш резултата, а в най-скоро време ще обявим и годежа.

— С удоволствие ще се заема с това, скъпи! — отговори госпожа Лемер и се приготви да мине в другия салон.

— Почакай, Сюзан! Не е ли по-добре да обявим годежа още тази вечер?

— Би било чудесно.

— Хайде, върви, скъпа! — изпрати я с целувка Жюл Прево.

Мадам Лемер влезе в залата за танци. Стефани, зачервена от удоволствие, танцуваше с Едмон. Майка й направи знак на младата двойка да я последва в будоара.

Глава IX

Едва банкерът и неговата съпруга излязоха от малкия салон, и двете половини на тежката завеса се отвориха. Оттам се показаха двама души, мълчаливи и бледи, сякаш току-що бяха извършили престъпление.

Албер и главният деловодител на баща му, Жюл Сеген, се бяха вмъкнали в този салон съвсем не с намерението да подслушват, но бяха изненадани от домакините на тържеството и без да успеят да разменят и една дума, едва успяха да се скрият зад спуснатите завеси на прозореца.

Наистина банкерът и жена му дори не подозираха, че не са сами, но и младежите не бяха предполагали, че ще станат неволни свидетели на техния разговор.

Когато семейството с тридесетгодишен брак излезе, неволните шпиони напуснаха скривалището си. По лицето на Жюл Сеген все още личеше уплахата, която бе причинена от внезапната поява на домакините.

Албер, усвоил от хората, с които дружеше, навика да гледа несериозно на всичко, пръв наруши мълчанието:

— Пфу, дявол да го вземе, едва не се задуших в тази клетка! Почтеният ми баща можеше да ни спаси по два начина или да отвори вратата на нашия затвор, или да си излезе. Той избра второто и толкова по-добре — и за него, и за нас. Представяте ли си физиономията на виновника за моя живот, ако беше отгърнал завесата! Тогава щеше да се получи диалогът от оня виц, в който бяха открили един господин в гардероба в два часа през нощта. Попитали го: „Какво правите тук?“, а той отговорил „Разхождам се!“ Но защо сте толкова мрачен? Да не се изплашихте?

— Не, но си мисля…

— Какво?

— Сега ще разбереш…

— Как намираш идеята на баща ми да омъжи Стефани за Едмон?

— Точно за това исках да поговоря с тебе. Но по-напред ми кажи защо ме доведе тук?

Този въпрос изведнъж направи Албер сериозен и неспокоен, какъвто беше влязъл в салона.

— Виждаш ли — каза той, — искам да те помоля за една услуга.

— Ако е възможна — отговори Сеген, — знаеш, че винаги можеш да разчиташ на мен.

— Свързана е с твоята специалност, тоест с пари. Кажи ми как си уреждат вашите клиенти кредитите, които получават от вас?

— Много просто — като правят баланс в края на всеки месец.

— Отговорът ти не ми е много ясен! Както и да е, но ми се струва, че бих пропаднал, ако че ми помогнеш. Няма да ми остане нищо друго, освен да си пръсна черепа или да избягам в Америка, за да се спася от гнева на баща ми!

— В какво се състои проблемът?

— Миналия месец се увлякох по една опасна игра…

— И загуби?

— Точно така!

— Колко?

— Страх ме е да кажа!

— Не ставай дете, казвай!

— Половин милион!

— Дяволите да го вземат, ти доста си напреднал! И това се случи миналия месец, така ли? Как се разплати?

— Преведох тези петстотин хиляди франка по сметката на баща ми, разписани от Мистенфено или Баландер, ако не се лъжа.

— Така, но по този превод, братко, няма да се изплати нито сантим и подписите на Мистенфено или Баландер ще бъдат оспорени!

— Изглежда, че не разбираш какво искам да ти кажа.

— Говори по-ясно и ще те разбера.

— Вашата банка би ли отказала да плати искания, подписани освен от Баландер и от…

— Твоя баща? Нещастнико! Сега разбирам: фалшифицирал си неговия подпис!

— Да! — потвърди Албер с усмивка на облекчение, след което продължи. — Ти си ужасно бавен в догадките! Сега, като знаеш всичко, кажи ми направо можеш ли да ме спасиш? Ако го направиш, ще ти бъда вечно признателен, а ако не, зная какво да правя.

— Вярвам, че ще успееш! Само ми дай време, за да помисля. Работата трябва да се нареди така, че този превод да не дойде при нас, иначе всички бюра ще писнат и веднага ще предупредят баща ти. Кога е срокът на изплащането?

— Утре.

— И ми казваш за това едва днес! От кого получи пари?

— От „Соларио Теста и син.“

— Да ги вземе дяволът тези евреи! Невъзможно е да се уреди въпросът с тях! Бъди сигурен, че са изпратили документа за проверка във френската банка и баща ти, който е един от видните и членове, всяка минута може да бъде известен за случая. Ужасно! Разбери, че е цяло събитие да имаш в портфейла си подписа на твоя баща! И ако досега не са му казали нищо, това означава, че се съмняват в нещо и изчакват, за да видят дали ще бъде изплатен този документ!

— Кажи според тебе какво може да се случи?

— О, много е просто: ако се поиска изплащане, баща ти веднага ще го уреди. След това ще отиде при Соларио Теста, за да узнае кой е издал полицата, и тогава ще те притисне до стената, защото той не се шегува с паричните операции. За него ня ма по-лошо нещо от това, което си направил. По-скоро би ти простил едно убийство, отколкото фалшификация!

— Но какво, за бога, да направя?

— Да бъдеш в банката преди осем часа сутринта с половин милион франка в джоба. Тогава баща ти няма да узнае нищо и всичко ще бъде забравено.

— Но откъде да го взема този половин милион?

— Ето как може да се уреди това Ще вземеш готовото си искане за изплащане и към подписа „Прево Лемер“ ще прибавиш „син“. Тогава няма да стане и дума за фалшификация и ако баща ги те попита за това, ще си признаеш откровено, че си претърпял голяма загуба, която твои приятели са изплатили, и занапред ще бъдеш по-внимателен С една дума, баща ти ще те освободи от дълга и всичко ще се размине с едно мъмрене, без да се разбере, че се е готвела фалшификация.

— Всичко това звучи добре — забеляза с въздишка Албер, — но щеше да бъде по-добре, ако се намерят тези петстотин хиляди И трябва да се намерят още днес! Разчитах да ги заема от твоята каса Може да ти ги изплатя на части, като взе-ма пари от майка ми, на която бих признал загубата си, и използвам своите петдесет хиляди франка, които получавам всеки месец от баща ми?

— Това е невъзможно, защото аз нямам достъп до касата в нашата банка. Трябва да ги поискам от Едмон Бартес, който завежда касата и извършва всички плащания. За него ще бъде дребна работа да ти даде аванс от петстотин хиляди франка, за които никой няма да узнае.

— Съмнявам се, че ще ми услужи.

— Ти знаеш само да се съмняваш Ако аз бях на негово място, веднага щях да ти дам парите.

— Е, добре, ще се надявам на Бартес!

— Има и още едно средство.

— Какво, е то? Ти ми вдъхваш все повече надежда! — извика радостно Албер.

— Преди да ти го кажа, ще трябва най-напред да ти разкрия моите планове! Но първо ще ми обещаеш, че ще участваш активно в тях! Без това нито ти ще успееш да се спасиш, нито аз ще постигна целта си.

— Дявол да го вземе, прекалено си красноречив, не мога да ти откажа тази клетва! Изцяло съм на твоите услуги, още повече че, ако не ме спасиш, утехата ми ще бъде куршумът!

— Е, слушай тогава! — започна Сеген с неприятна усмивка, която не обещаваше нищо добро. — Ти беше случаен свидетел на колебанията на баща ти при избора на зет между Бартес и мене и в крайна сметка благодарение на майка ти предпочитанията му се спряха на моя съперник.

— Твоя съперник?

— Да, защото аз обичам сестра ти!

— Така ли? Никога не си ми говорил за това!

— То не е важно нито за тебе, нито за мене. Важното е планът ми да се осъществи докрай.

— А аз си мислех, че те привличат само паричните операции на банкерската къща „Прево Лемер“!

— Може и така да е, но да не губим време. Ти ще ми помогнеш да променя решението на твоя баща!

— Приятелю, ти знаеш, че нямам никакво влияние върху него. Още при първите ми думи така ще ме скастри, че ще загубя веднага дар слово!

— Това би било много жалко! Но знай, че спасявайки себе си, ти осъществяваш и моя проект.

— Говори по-ясно, защото, честна дума, нищо не разбирам от всичко това!

— Като начало ще трябва да изоставим всякакви предразсъдъци и скрупули.

— Съгласен! Те прилягат повече на глупаците!

— Тогава да пристъпим незабавно към работа. Най-просто казано, трябва да вземем сумата, която ти е нужна, от касата на Бартес. Утре през целия ден тя ще бъде отворена за обичайните плащания на петнадесето число, а вечерта, изготвяйки баланса, той ще установи изчезването на сумата.

— Но тогава баща ми ще арестува Бартес като крадец!

— Нищо подобно! Ще обяснят липсата като грешка в пресмятането или с това, че някой получател, да речем — от Индокитай, е забравил да изпрати авансовите си разписки Ще започнат справки, които ще продължат с месеци, и в края на краищата ще дойдат до заключение, не много изгодно за главния касиер, което ще застави баща ти да промени мнението си за него. Тъкмо това ми трябва!

— Добре, но как ще се вземат тези пари от касата?

— Аз ще се погрижа за това, но при едно условие.

— Какво?

— Ти ще влезеш в квартирата на Бартес и ще вземеш връзката с ключовете, между които и този от касата.

— Би било много непредпазливо от негова страна да оставя ключовете си в квартирата, след като него го няма там!

— Не е непредпазливо, защото ключът от касата не се различава от другите и за да го откриеш, трябва да знаеш някои особени белези, които познава само Бартес. От известно време обаче ги знам и аз. Веднъж беше забравил описа на тези знаци върху бюрото си и аз се възползвах от неговата немарливост, като тайно ги преписах.

— Много добре, но къде ще намеря ключовете, когато вляза в квартирата му?

— Запомни всичко, което ще ти кажа, и бъди пъргав като котка! Щом влезеш в антрето, ще видиш вляво врата. Отвори я и ще се намериш в малка стая. На дясната стена виси старо палто. Под него на особен пирон е окачена връзката с ключове.

— По дяволите, ти знаеш всички секрети в този дом! Как надуши всичко това?

— Моя работа, братко… Сега тръгвай към квартирата на Бартес, а аз отивам в танцувалната зала, за да го задържа по-дълго време Когато ми донесеш ключовете, ще отскоча до касата.

— А ако квартирата на Бартес е заключена или ме види портиерът?

— Погрижил съм се и за това. Ето ти ключа от секретния му вход от лявата страна на къщата, където ще видиш малка стълбичка Дръпни смело вратата и ще видиш другата, за която ти говорих, че води към антрето. Никой няма да ти пречи, но ти повтарям, че трябва да си пъргав като котка!

— А как ще действаш с касата? Ако те завари някой?

— Никой няма да ме завари. На кого ще дойде наум да проверява бюрото по това време! Както видя, всички са на бала. Само аз ще липсвам за известно време, но мога да се извиня, че но обичам да танцувам и имам спешна работа. Случвало се с да работя по цели нощи, когато предстои да замине пощенският параход към Изтока. И така, ако си съгласен — напред!

— Почти съм готов да тръгна, само че, виждаш ли…

— Ти винаги говориш с „почти“, „само че“… В такъв случай си остани със здраве! Спасявай се, както намериш за добре!

Сеген тръгна към изхода.

— Жюл — извика Албер, — не си отивай, моля те, не ме изоставяй!

— Да или не? — попита деловодителят, като се спря на средата на помещението. — Аз поемам главния риск, а ти се страхуваш. Кажи веднага, защото после ще бъде късно и утре твоят документ ще стане известен на всички!

— Съгласен съм, съгласен съм! С всичко! Тръгвам веднага за ключовете! — реши се най-после Албер.

— Постъпваш умно! — одобри Сеген. — А сега на работа!

Двамата отново влязоха в салона и се смесиха с тълпата, която ги поздравяваше. Сеген се спря при Бартес и завърза лицемерен разговор, а Ал-бер незабелязано изчезна от салона. След по-малко от четвърт час той отново се появи и скришом подаде нещо на своя приятел. Затова пък отсъствието на Сеген, който също скоро след това напусна танцувалната зала и отсъства около час, причини инфарктни изживявания на Албер, които той с мъка скриваше от околните. Все му се струваше, че Сеген вече е заловен да бърка в касата и все-ки момент ще дойдат да арестуват и него, защото са узнали как се е сдобил с ключовете неговият приятел. Най-после видя съучастника си да влиза в салона съвсем спокойно и с два великолепни букета от бели рози, аранжирани с камелии и теменуги. Той се приближи и поднесе този подарък на госпожа Лемер.

Това беше толкова галантно и на място, че дори Жюл Прево не можа да скрие възторга си:

— О, това е хубаво, много хубаво! — възкликна той, обърнат към всички около него и те се съгласиха.

— Какво стана? — попита своя съучастник Албер, когато се дръпнаха малко встрани.

— Всичко мина добре — отговори Сеген. — Иди в стаята си и ще намериш това, което очакваш, под дюшека на леглото си. Предполагам, ти е ясно, че не можех да вляза тук с такава връзка банкноти!

— Много се забави там!

— Нима може за една минута да се свърши такава работа?! Замъкът доста ми се опря и за момент бях готов да се откажа от всичко. Забелязаха ли моето отсъствие?

— Не, за щастие! Идеята ти за букетите беше страхотна!

— Да, и аз усетих, че добре се получи. Но да излезем оттук, имаме още да си говорим.

— Ами ключовете? — сети се Албер.

— Те са на мястото си, бъди спокоен!

Глава X

Сеген излъга, като каза на приятеля си, че кражбата му беше коствала много усилия. Всъщност за забавянето му имаше други причини. Като видя пачките банкноти и златото, в него се роди една пъклена идея: защо вместо половин милион, който беше нужен на Албер, да не вземе цял. Той така и направи, после взе файтон и отиде до квартирата на генерал Бартес. Промъкна се в малкия салон, водещ към жилището, повдигна една дъска от паркета и пъхна в оформилата се кухина останалите петстотин хиляди франка. Това беше най-сигурното средство да унищожи своя съперник, тъй като осъждането му ставаше неизбежно. Като свърши тази работа, Сеген купи два разкошни букета за двеста франка, за да оправдае по този начин отсъствието си от салона за танци, което беше около час, след което се върна в дома на своя шеф.

Подлецът скри това от своя съучастник, за да му каже по-късно, когато парите бъдат намерени у главния касиер: „Виждаш, че Бартес наистина краде от баща ти, следователно няма защо да се притесняваме!“

По-скоро глуповат, отколкото зъл по натура, Албер можеше да се откаже да участва при това положение, както и да откаже да съдейства за опропастяването на един човек. Затова Сеген предпочете да скрие втората част от своето нощно похождение.

На другия ден, 15 май, още в осем часа сутринта Едмон беше на работното си място. Когато отвари касата, сигурно щеше да падне, ако не беше се опрял на близкото кресло.

— Какво има? — попитаха чистачите, като го прихванаха съчувствено под мишниците.

— Кражба! — едва успя да изрече младият човек, който не искаше да вярва на очите си.

Но трябваше да повярва. Десет връзки банкноти от по сто хиляди франка, отделени още вечерта за изпращане, бяха изчезнали от касата.

Трябваше веднага да се обяви този факт.

— Повикайте веднага господин Лемер — каза Бартес на един от чистачите. — Дали не му е потрябвала лично на него тази сума, преди да дойдете вие?

Бартес още не можеше да приеме възможността за подобен случай. Банкерът Жюл Прево беше твърде взискателен и строго се придържаше към правилата и привичките, които никога и за нищо не пренебрегваше. Никога не би взел пари от касата за свои лични нужди, още повече че си имаше собствена каса, която нямаше нищо общо с главната. От нея се ползваше, когато беше необходимо, за да задоволи някои потребности на семейството си, но понякога извършваше с парите от нея дребни операции.

Щом изслуша доклада на Бартес, шефът му се засмя добродушно и каза:

— Не се тревожете, драги мой! Може би е грешка в сметките на някоя от канторите. Лесно ще я открием чрез ревизия.

Ако главният касиер чувстваше и най-малкото петно върху съвестта си, той би се възползвал от безграничното доверие, изразено в отговора на неговия шеф, и всичко можеше да мине много леко. Сватбата му беше определена за след два месеца, когато щеше да получи и уговорената зестра. От нея щеше да внесе изгубения милион, като оправдае липсата му с грешка в сметките на парижката банкова кантора. Но Бартес нямаше какво да крие, за да се задоволи с такава развръзка на този загадъчен за него случай. Затова заяви, че документите са в ред и сумата непременно е открадната. От кого, трябваше да реши следствието.

— Следствие в моята банка! — извика старият банкер при научаването на новината. — Съдебен процес, шум в пресата! По-скоро съм съгласен да изгубя този милион, отколкото да си навлека та-кова безпокойство! Успокойте се, драги Едмон, и нека оставим всичко така, както си е, още повече че аз съм сигурен в грешката със сметките, която впоследствие ще открием! Но как е било възможно да се отвори касата, когато дори аз не мога да го направя без помощта на указателя?

— Милостиви господине — настоя Бартес, — получих възможността да вляза във вашето семейство и не мога да допусна дори сянка от съмнение в моята честност!

— Но-кой се съмнява във вашата честност, скъпи мой!

— Вие самият не бяхте тук и аз не мога да се съглася с вашето решение. Дефицитът в касата е несъмнен и затова ми позволете чрез органите на властта да открия крадеца, за да избегна всякакви подозрения по мой адрес!

— Това ли е последната ви дума?

— Да, защото аз съм наследник и на честта на моя баща!

В този ден никой от служителите не напусна банката, преди да бъде извършен обискът на полицията в дома на всеки един от тях, но всички опити да се открият някакви следи от кражбата останаха безрезултатни.

Обезкуражен от неуспеха на своите търсения, но убеден, че крадецът непременно беше свързан с банката, защото външен човек не би могъл да отвори касата, началникът на тайната полиция накрая предложи на Едмон Бартес.

— Господине, сигурно не бихте имали нищо против един обиск на квартирата ви, защото след него това дело окончателно ще може да бъде предадено на божията воля.

— Точно това исках да ви предложа и аз! — отговори благородният младеж.

— Той е луд — извика Прево Лемер, който присъстваше на разговора, — но аз съм против! Не искам всички да говорят, че са обискирали бъдещия зет на Жюл Лемер!

— Милостиви господине — възрази полицейският началник, — аз съм длъжен да използвам всички законни средства, за да открия престъпника!

— На вашите услуги съм — повторно заяви Бартес и се отправиха с полицая към жилището на главния касиер Един час след това последният беше отведен в затвора в Мазас.

Невъзможно е да се опише изумлението и недоверието към станалото, както и яростта на стария банкер. Той крещеше, тропаше с крака и беснееше, повтаряйки, че откраднатите пари не са на банката, а собственост на Бартес, който ги бил спестил. Заплашваше, че ще използва влиянието си, за да уволни началника на тайната полиция, но той остана невъзмутим и когато старият финансов ас се поуспокои, му показа писмени показания от Бартес, в които се казваше, че изчезналите пари са от наличните капитали на банката и са били определени за изплащане на различни лица на 15 май.

Жюл Прево Лемер беше окончателно сразен!

— Как тогава този нещастник си обяснява наличието на парите в своето жилище? — извика отчаяно той.

— Не може да обясни. Настоява, че е напълно невинен, и самият той е изненадан от намирането на част от откраднатата сума в квартирата си.

— Това е безумие! Ако той беше виновен, можеше двадесет пъти да избегне бедата още тази сутрин. Аз му казах, че ще обясня изчезването на парите като грешка на някоя от моите кантори, защото не искам за нищо на света да виждам полиция у дома си, така че, ако той се чувстваше виновен, можеше спокойно да се съгласи с мене и всичко щеше да се потули.

— Да, наистина, но вие не бяхте сам, при вас имаше и други хора и тъкмо тях той искаше да убеди в своята невинност… А по тази причина трябваше да приеме и обиска в квартирата си. С една дума, наложило се е да постави всичко на карта!

— Не, не мога да повярвам в това! — изпъшка съкрушено банкерът и закри лицето си с ръце.

— Повярвайте на моя опит — каза полицаят — Този човек е извънредно хитър и в това е цялата работа! Според мен вината му е несъмнена. Съдете сам: изчезва един милион от касата, а ключът, без който и най-добрият касоразбивач в Париж не би могъл да я отвори, се намира у касиера. При обиска на квартирата му се намира половината от изгубената сума. Как след всичко това можете да се съмнявате в неговата виновност? Ето номерата на сериите, намерени под паркета — същите, конто са отбелязани и в касовата му книга.

— Все по-малко и по-малко разбирам каква всъщност става! — завърши разговора Жюл Прево Лемер.

— Надявам се, че скоро ще разберете всичко — отговори полицейският началник — и ще се убедите, че действителността е друга. Ще видите дали съдът ще оправдае Едмон Бартес!

— Разумът наистина говори против него — каза старият банкер, — но моите чувства ми казват друго!

— В такива случаи трябва да се слушат само доводите на разума. Повтарям ви, че в съда няма да оправдаят този човек!

Най-накрая Жюл Прево сам се убеди във виновността на бившия си главен касиер дотолкова, че започна упорито да отстоява новата си позиция пред опита на жена си и дъщеря си да защитят честта на своя избраник. С такъв завършен характер като този на стария банкер винаги настъпва подобна метаморфоза. Бяха нужни само малко повече усилия от обикновено, за да се убедят в нещо хора, защищавали горещо обратното положение, н те започват със същата упоритост да поддържат новите си възгледи.

В хода на цялото следствие у Прево Лемер се говореше само за Едмон Бартес, когото бащата обвиняваше, а майката и дъщерята защищаваха с всичките доводи на своя ум и сърце. Албер се чувстваше много неловко и заемаше примирителна позиция, по и тя не отбелязваше никакви успехи, защото в решаващия момент той се солидаризираше с баща си. Неудобството му се усилваше и от обстоятелството, че той не разбра истината за другия половин милион, скрит в квартирата на Бартес, за който Сеген беше премълчал пред него. Макар деловодителят на баща му да се кълнеше, че това не е негово дело, Албер не му вярваше и мълчеше, сломен от своята виновност и от долното предателство на своя помощник.

Сеген получи мястото на Бартес в банката и симпатиите на стария банкер, който изтъкваше пред жена си и дъщеря си образцовата му честност и порядъчност, но те все още поддържаха неговия предшественик. От своя страна Сеген, който обядваше пет пъти седмично в дома на своя шеф, умело се преструваше, че споделя тяхното мнение за несправедливостта на нещастието, сполетяло Едмон Бартес.

— Твърде благородно е от ваша страна, че не забравяте другарите си в беда — казваше всеки път госпожа Лемер, когато почувстваше някаква благоразположение към изтънчения мошеник, който постепенно и неусетно спечели доверието на двете дами.

— Да ти кажа ли — говореше му Албер, когато оставаше насаме с него, — ти си такъв мръсник, какъвто никъде го няма!

— Ако изключим тебе — добавяше цинично Сеген.

— Не, аз не съм чак такъв хитрец! Ще ми бъде страшно неприятно да имам за зет мошеник като теб, когото винаги мога да изпратя на каторга!

— Като ме придружиш, нали!

— Е, драги, аз ограбих само баща си!

— Да, а пък аз го направих заради твоето бъдеще. Две обувки образуват един чифт!

— Когато започнем работа в банката, ще следя всичките ти машинации!

— А аз — твоите фалшиви документи!

Такива любезности си разменяха двамата съзаклятници, изпълнени с дълбоко презрение един към друг.

Само двама човека още поддържаха своето доверие в невинността та Бартес — капитан Пол Прево Лемер, големият син на стария банкер, бивш другар на Бартес в колонията и маркиз Ди Лара Коело, предишният клиент на банката.

Техните открито проявени симпатии към подсъдимия произведоха в съда дълбоко впечатление на всички и подтикнаха председателя да попита маркиза:

— Как ще съгласувате вашето мнение с очевидния факт, който му противоречи?

— Много просто, уважаеми господине — отговори старият аристократ. — Бартес е бил сгоден за дъщерята на моя приятел и би било необяснимо от негова страна да извърши такова престъпление, което би разрушило брачните му планове и бъдещото управление на банката!

— Но фактът потвърждава това. Половината от откраднатата сума е намерена у подсъдимия!

— Да, господин председател! Да допуснем, че той е ограбил касата. В такъв случай какво го е подтикнало да се откаже от съблазнителното предложение на банкера, а, напротив да рискува, като поиска разследване и обиск в дома си? И защо му е бил този милион, като само след два месеца е щял да получи не един, а няколко милиона зестра от своята годеница?

Председателят не намери с какво да възрази на тези аргументи и за да замаскира своето безсилие, заяви:

— Всичко това е предмет на бъдещи обсъждания. По вие не ми отговорихте на въпроса!

— Аз ще ви отговоря съвсем лаконично. Бартес поради очертаващото му се завидно положение вероятно с предизвикал завистта и злобата у някои свои колеги и срещу него е бил организиран заговор, който е бил умело изпълнен!

— Господине, съзнавате ли цялата сериозност на това обвинение, което току-що изрекохте? — запита строго председателят.

— Съзнавам я и съм готов да добавя още не що. Потърсете тези, които са имали интерес да погубят Бартес. Така ще откриете истинските виновници.

Възбудата стана всеобща и пълна, когато към думите на маркиза се присъедини и големият син на Жюл Лемер Оправдаването на подсъдимия блесна за момент в залата, по ефектът от намерените, в жилището му петстотин хиляди франка надделя в резултат на обвинителната реч, произнесена от прокурора.

Един от верните приятели на Едмон — Гастон дьо ла Жонкер, извика:

— Бъди спокоен, Бартес, остава ти уважението и предаността на твоите приятели!

Глава XI

Мъжественият приятел на Едмон Бартес, кой го публично порица присъдата, рискуваше да бъде наказан за своята смелост, но високото обществено положение на баща му го запази от по-сериозни последствия. Задоволиха се само да го изведат от залата.

Две седмици след завършването на процеса в кметството на VIII департамент тържествено бе подписан брачният договор между Жюл Сеген, главен деловодител в банката на Прево Лемер, и госпожица Анжел-Клоди-Стефани Прево Лемер, дъщеря иа споменатия банкер и неговата съпруга, Октавия-Сюзан Осман. След няколко дни бе отпразнувана и самата сватба. Слуховете за бляскавия бал, даден от банкера по този случай, се разнесоха из целия Париж и стигнаха дори в затвора, където лежеше Едмон Бартес заедно с някакъв мръсен убиец, насякъл жена си на парчета. Да се описва дълбокото, яростно, безсилно отчаяние на този невинно осъден от хорската несправедливост и късогледство човек, беше безполезно! Мъката на нещастния Бартес беше толкова голяма, че граничеше с лудост.

Стефани много пъти беше слушала от баща си за паричните операции на техния бивш главен касиер, затова сега повярва във виновността му Майка й, уморена от настойчивостта на съпруга си, на-края престана да му противоречи. Осъден или оправдан, Бартес вече не можеше да разчита на ръката на Стефани, за която бившият касиер на баща й не представляваше никакъв интерес.

В семействата с огромни богатства, натрупани през търговия, браковете по сметка са твърде обикновено явление, също както и при властимащите. Жюл Сетен беше единственият човек, който познаваше отлично работите на банкерската къща на Прево Лемер, затова точно той трябваше да се ожени за дъщерята на банкера. Цялата търговия трябваше да се предаде в ръцете на млад човек със свежи сили, за да може банката да прогресира и в бъдеще.

По тази причина Стефани се съгласи без никакъв натиск да се омъжи за Сеген, който играеше отлично ролята си, откакто проучи обстойно характерите на майката и на дъщерята.

Пол Прево Лемер изкусно отклони поканата за сватбата на сестра си, където трябваше да се прикрива зад маската на благоразположеност, което не можеше да стори Той се възползва от предложението на един корабен капитан и отпътува за Алжир, откъдето нямаше как да се върне навреме в Париж.

Няколко дни преди Едмон Бартес да бъде изпратен в Нова Каледония, го преместиха в Рошфор. Един от пазачите, изпитващ добри чувства към него, му даде някакъв хляб и му намекна, че вътре има нещо, което може да го заинтересува.

Когато остана сам, Едмон разчупи хляба и намери в него писмо. Той силно се развълнува. Кой ли още не беше го забравил? Във всеки случай това писмо не беше от баща му. Старият генерал идваше тук всеки ден, щом разбра, че синът му е преместен в Рошфор.

Бартес разгърна тайното послание и погледна подписа. Вместо него намери следното: „Бивш чиновник от френската банка, XYZ 306.“

Писмото, съдържащо шест страници, имаше следния текст:

Радостта на невинно осъдения нещастник беше безкрайна. „Ето — викаше той — едно несъмнено доказателство за моята невинност! Винаги съм подозирал, че тази жалка личност, Албер, е замесена в моето дело, и ето че съм имал основание! Най-после мога да възстановя честта си и да вляза отново в живота с гордо вдигната глава. Колко ще се зарадва бедният ми унизен баща!“

Но по-късно, колкото повече размишляваше, толкова повече намаляваха радостта и ентусиазмът на Бартес Той се питаше как би могъл да поиска преразглеждане на делото и не намираше хора, на чиято подкрепа би могъл да разчита. Преди всичко трябваше да се обърне към генералния прокурор в Париж, като му изпрати молба с всички доказателства за своята невинност. Ако той ги уважи, ще повика отново в съда него и лицата или лицето, върху което пада подозрението, и ако всичко се докаже, Едмон ще бъде оправдан. Но беше възможно прокурорът, получил неговата молба, да я предаде най-напред на официалния адвокат в парижкия съд за преглед, който се казваше Сеген и беше близък роднина на Жюл Сеген. В този случай няма да дадат ход на неговото дело, защото новият главен касиер вече беше станал близък роднина на банкера Прево Лемер. Дори и да се предположи, че прокурорът няма да се повлияе от адвоката Сеген, той все пак щеше да предупреди Прево Лемер за грозящата сина му опасност и той чисто и просто щеше да заяви, че синът му не е откраднал парите от касата на Бартес, а самият Жюл Прево Лемер му ги е дал, за да изплати някакъв крупен дълг, направен поради лекомислие, и ако Албер е отишъл лично в държавната банка, то е било, за да спре изпращането на банковото искане, което би дало повод за неприятни тълкувания по негов адрес.

Като обсъди всичко това, Бартес се увери, че шансът да убеди съда да преразгледа делото е много малък, защото Прево Лемер щеше да употреби всички средства, за да спаси честта на семейството и сина си. На нещастния затворник оставаше една слаба надежда — съчувствието на маркиз Ди Лара Коело, които беше заявил, че няма да пожали богатството си, за да се разкрие истинският виновник в това дело.

Глава XII

Бартес считаше бившия си шеф за безусловно честен човек В това никак не се съмняваше, много пъти го беше чувал да казва, че девизът му е „Честност и порядъчност!“ и никога не би извършил безчестие дори ако това беше нужно за спасяване на семейството или състоянието. Но в дадения случай, когато несправедливостта веднъж вече беше извършена, у него можеха да възникнат за собствено успокоение различни сделки със съвестта и девизът постепенно губеше своето значение. Би ли се решил в този момент Прево Лемер да захвърли името си в огъня на един публичен съд, при който законът би наказал неговия син за недостойната му постъпка? Наистина това беше малко вероятно! А щом е така, каква полза би имало от показанията на чиновника от френската банка.

Друг би бил въпросът, ако Бартес беше на свобода, а не в затвора. Тогава би намерил средства да увлече Албер в ловко устроена засада и на него нямаше да му остане нищо друго, освен да признае вината си. Той беше толкова страхлив, колкото беше смел големият му брат Пол, затова без особено усилие можеше да бъде заставен да признае пред свидетели как е отворил касата на баща си и е откраднал един милион, половината от който е скрил в жилището на тогавашния главен касиер. Но какво можеше да се направи без свободата и доброто име!?

Разбира се, съдията, на чиято съвест лежеше една съдебна грешка, в желанието си да я поправи би могъл да арестува Албер и да го принуди да си признае. Но може ли осъден престъпник като Бартес да накара от затвора правосъдието да възбуди съдебно преследване срещу сина на такъв крупен финансист като Прево Лемер! Да се допусне това, би било безумие!

Предвид всичките тези съображения Едмон Бартес реши да мълчи и се върна към първия си план — да избяга от затвора. Ако се сдобиеше по такъв начин със свобода, той щеше да почувства по-голяма увереност в силите си, отколкото сега и щеше да заработи с по-голямо усилие за възстановяването на своята чест, като предаде в ръцете на правосъдието истинския престъпник. Тогава вече ще му послужи писмото на чиновника, но дотогава трябваше да търпи и твърдо да понася страданията.

Малко преди да го изпратят в Нова Каледония, бившият касиер се сдоби в затвора с нов приятел, някой си Кроник, фалшификатор на пари, който беше заплатил за своите подвизи с петнадесет години заточение и сега отново го чакаше същото. Той беше рецидивист, много опитен в занаята и умееше различни дребни, но ценни неща. Затова, когато се сближи с него, Бартес го помоли да нарисува на лявата му ръка цифрите и серията на банкнотите, открадната от Албер, а също и известния подпис на банковия чиновник — X Y Z 306, с помощта на който по-късно можеше да намери своя неизвестен приятел. После унищожи самото писмо, защото щеше да бъде обискиран, както всички затворници, които напускат Франция. Накрая преживя срама да облече затворническите си дрехи.

Дойде и денят, когато трябваше да се качи на палубата на „Флора“ — транспортен кораб, който щеше да го откара в Нова Каледония Бартес беше изпаднал в безнадеждно отчаяние. Всичко, което преживя за една година — от арестуването до заточаването, — изпъкна пред очите му като нещо живо, което го терзаеше и измъчваше. Струваше му се, че е пропаднал безвъзвратно, че е лишен завинаги от способността да измени и подобри своето положение. С изтерзано сърца той се откъсна от прегръдките на своя нещастен баща и маркиз Ди Лара Коело, на които бяха позволили да бъдат до него в тези трудни последни часове. Когато се прощаваше с едничките си близки хора на този свят, Едмон им разкри своите предположения и надеждата да възстанови някога своето добро име.

Същата вечер домът на Прево Лемер отново беше празнично осветен, както преди една година. Старият банкер празнуваше за втори път годишнината от своята сватба и отново беше събрал семейството си, както и всички служещи от банката. Но този път атмосферата беше тягостна. Прево Лемер старши беше видимо остарял и личеше, че го тревожат смътни предчувствия. Той почти съзнаваше, че на съвестта му вече лежи една невинна жертва. Нощите му бяха станали безсънни и му се струваше, че щастието на неговото семейство виси на косъм. Когато процесът завърши и животът навлезе в своя нормален ритъм, a Сеген вече беше негов зет, той каза веднъж на жена си:

— Мисля, че осъдиха един невинен човек!

— Да, когато му дойде времето, нека помислим и преразгледаме това, което стана! — отговори тъжно госпожа Лемер.

Бедната, тя отдавна се беше убедила, че бракът със Сеген нямаше да даде на дъщеря й очакваното щастие.

След като съдът реши съдбата на Бартес, Прево Лемер получи писмо от неговия баща, стария генерал. В края на своето тъжно послание той изкачваше надежда, че провидението ще прости на децата на банкера за злото, което причиниха на неговия син. Сега Жюл Лемер си спомни за него и потъна в горчиви размисли. Да, той можеше да спаси Бартес, ако поддържаше твърдо първоначалното си мнение за него. Без особен труд можеше да спре арестуването и изпращането му в Мазас и по този начин да блокира делото още в зародиш. Просто трябваше да заяви на началника на полицията, че не може да допусне съдебно преследване срещу годеника на дъщеря си, който фактически беше вече негов зет с определена зестра и вече му бяха предадени правата над дома Прево Лемер, както и всички необходими пълномощия. Освен това именно Бартес беше подал жалбата за крупната кражба от касата, надявайки се полицията да намери крадеца, така че в неговото арестуване нямаше никакъв здрав смисъл! В такъв случат трябваше да задържат и него, Жюл Прево Лемер! При това положение той се оформяше като съучастник на Бартес, но това недоразумение лесно можеше да се изглади, като се проверят сметките. Другата възможност беше Едмон Бартес да остане главен касиер в банката „Прево Лемер и Ко“ и в такъв случай всичко друго ставаше излишно, защото нейният собственик нямаше да подаде ни-каква жалба и щеше да заяви, че не знае за никаква кражба.

Никой съдия не би оспорвал подобна решителна позиция!

За нещастие Жюл Лемер имаше работа с хора, които не се отказваха така лесно от „големите дела“. Началникът на полицията и следователят му заявиха, че щом веднъж половината от търсената сума е намерена в квартирата на неговия касиер, той не може да гледа толкова леко на това дело. Посочиха му много примери с хора, живели дълги години в обществото като образец за честност, докато в един прекрасен ден те се оказват най-за-коравели престъпници. И в крайна сметка кой може да докаже, че подобни кражби на пари не са вършени в собствената му къща? В такова голямо учреждение като банката злоупотребите трудно се откриваха. А колко солидни банкерски къщи бяха компрометирани по същия начин!

Разколебан от всичките тези съждения, проглушен от ревностните блюстители на обществената нравственост и правда, които бяха обзети от нежелание да се откажат от тлъстия кокал, в края на краищата банкерът се убеди във виновността на своя бъдещ зет, чиято съдба бе окончателно решена.

Празнувайки повторно своя брачен юбилей, на които липсваше предишното празнично настроение, Жюл Лемер отново се уедини със съпругата си в малкия салон, където преди една година двамата решаваха щастието на дъщеря си, и започна да разкрива пред нея всичко това, което бе накипяло и наболяло в душата му за една година бил увлечен от глупаци, които били свикнали навсякъде да виждат измама и престъпление. С професионалната си мнителност те го били заслепили и възбудили силно неговата подозрителност, която насочили срещу нещастния Бартес. Но тогава всички около него бяха възбудени, дори и самият подсъдим, който се нахвърли срещу своя шеф и го остави за дълго време да се бори с неприятния спомен.

— Нищо не ни остава — каза в заключение Жюл Лемер на жена си, — освен да забравим всичко и да го погребем завинаги в миналото!

— Ако това е възможно за нас — отбеляза госпожа Лемер с предишната тъга в гласа си. — Вече видяхме, че не дадохме щастие на дъщеря си. Намерихме и съпруг, който не е способен да й го осигури, а освен това е двуличник! Съгласи се, че аз отдавна го разбрах като човек: студена, честолюбива, пресметлива натура, без капка умение да оцени по достойнство характера на Стефани — той даже не го познава!

— Въпреки всичко аз мисля, че нашият дом се намира в добри ръце — помъчи се да се утеши старият банкер.

— Кой знае! Ти го наблюдаваш и го възпираш от някои спекулации, към които той е много склонен, по когато ти вече няма да си до него, нито аз, нито Стефани ще бъдем в състояние да го обуздаем!

— Но аз още не смятам толкова скоро да напусна този свят — възрази Жюл Лемер.

— Бог да те пази, не заради мен и дъщеря ни ние сме напълно осигурени, а заради честта на този дом, който ти създаде, и заради честта на нашите внуци!

В това време влезе камериерът и подаде някакво писмо на господаря си. Той го отвори и го предаде пребледнял на жена си. То беше от няколко реда:

Писмото падна от ръцете на жената и сълзите, задържани с мъка толкова време, потекоха по слабите й бледи страни.

— Той ни заплашва! — извика Прево Лемер донякъде от болка, донякъде от накърнено самолюбие. — С какво може да бъде опасен за нас този нещастник, който ще живее като престъпник на онзи отдалечен остров!

— Не знам — забеляза госпожа Лемер с просълзени очи. — Все пак той има право, ако не да заплашва, поне да се оплаква от своята участ!

На другия ден във вестник „Petit Journal“ се появи следната необикновена обява: „Бележката на XYZ получена. Благодаря! До скоро виждане… или сбогом!“

Глава XIII

Една сутрин жителите на Сан Франциско, живеещи в квартала около пристанището, и моряците от акостиралите кораби останаха много учудени, когато видяха около дока, при който свършваше улица „Уошингтън“, великолепен военен кораб с жълт флаг на носа, в центъра на който беше изобразен червен дракон, навярно герб на китайския богдихан.

Снощи никой не го беше забелязал и топ беше новост за столицата на слънчева Калифорния. Според охраната на пристанището корабът беше пристигнал през нощта без лоцман, но се беше настанил така уверено в пристанището, сякаш го познава от дълго време.

Корабът не беше от големите — само седемдесет и пет метра на дължина, но беше построен по най-съвременните правила на корабостроенето. Брониран и въоръжен с шест оръдия, той приличаше на малък монитор4. Оръдията се движеха върху релси, покрити със здрав навес за артилеристите. Но това, което най-много привличаше вниманието на наблюдателите, бяха неговите резервоари Когато те бяха пълни с морска вода, корабът се скриваше почти под водата и можеше да плава незабелязано. Двете му мачти се прибираха, а оръдията се замаскираха умело и никой не можеше да познае в плаващата шхуна първостепенния военен кораб.

По своята външност той можеше да се причисли към френския или английския флот, но жълтият флаг с изображение на дракон ясно определяше неговата националност. Това се виждаше и от името „Йен“, украсяващо носа му.

„Йен“ се командваше от млад човек на около тридесет години, с аметистов знак на фуражката и с десет звезди, пет от които бяха поставени върху яката на куртката му, а другите пет — на ръкавите. Ако се съди по тях, той принадлежеше към висшите офицери от китайския флот, защото аметистовият цвят на мандарина го приравняваше с чина адмирал в европейския флот. По леко дръпнатите очи и светложълтата му кожа личеше, че произхожда от северната част на Китай, чиито жители бяха много по-даровити и енергични от своите южни събратя, а по външност се доближаваха до европейците.

Всички офицери от кораба носеха американска униформа, въведена в китайския флот от американските моряци, които първи бяха поканени от китайското правителство да организират морското дело в страната. Останалите членове на екипажа носеха своите национални облекла: стегната в талията блуза, широки панталони и шапка с квадратна форма.

Болшинството офицери и матроси подобно на своя командир също бяха от северните провинции на империята, здрави и силни хора със загорели лица, гладко избръснати и украсени с бакенбарди.

„Йен“ пристигна в Сан Франциско през нощта, малко преди разсъмване. Като приближи рейда, корабът изгаси сигналите си и мина незабелязано край бреговата охрана на Рок Пойнт. Това поведение на кораба нарушаваше пристанищните наредби, които изискваха всеки плавателен съд, влизащ в рейда на Сан Франциско, да се ръководи от лоцман. В действителност за такива нарушения биваха санкционирани не само китайците, но и всички други. Американските закони, за разлика от европейските, преследваха и за възможни вреди от тяхното престъпване, а не само за реално нанесени. Още повече че калифорнийските лоцмани, ощетени от свободното влизане в пристанището на китайския военен кораб, веднага се събраха в един крайбрежен бар, за да обсъдят въпроса трябва ли командирът на „Йен“ Да се държи отговорен за своята постъпка.

Влизайки инкогнито в рейда, китайският адмирал знаеше, че нарушава известни правила, които важат за моряците от всички нации, но той бързаше и остави без уважение подадените му сигнали за явяване на лоцмана, както и за някои други процедури. „Йен“ се потопи до нивото на водата и лавирайки ловко през опасните проходи, влезе в пристанището незабелязан от никого. Щом корабът хвърли котва, един от офицерите му веднага слезе на брега и каза на първия срещнат полицаи на чист английски език:

— Трябва ми добър лекар, но да е французин.

Полицаят го насочи към някой си Пине Дюпюитрен.

Офицерът намери доктора да работи в кабинета си и веднага го заведе на борда на „Йен“.

Болният, заради когото го бяха повикали, беше в много тежко състояние, така че всички заповеди на кораба се даваха тихо, почти с жестове. Офицерите се движеха мълчаливо по палубата, под-хвърляйки си едносрични думи или поклащайки мълчаливо глави. Прегледът продължи повече от час. Командирът изпрати доктора и преди да се разделят, попита:

— Значи няма никаква надежда?

— Бих ви излъгал, княже — отговори лекарят, — ако ви дам и най-малката надежда. Във възрастта на Негово сиятелство природата не прави чудеса и третата криза ще бъде съдбоносна за него Лекарството, което му предписах, може само да забави тази криза, но не за дълго. Действието му трае само няколко часа. След това — довечера или най-късно през нощта — трябва да очаквате най-лошото.

— Все пак, докторе, аз ви моля, както ни обещахте, да ни навестите пак, за да не оставим нашия скъп болен.

Лекарят се поклони в знак на съгласие, след което този, когото той нарече княз, се спусна долу замислен и опечален. Доктор Дюпюитрен правилно се беше ориентирал. Когато младият командир на кораба отиде по-късно в града, за да посети губернатора на щата Калифорния, той изпрати визитна картичка със следното съдържание: „КНЯЗ ЙЕН, адмирал на Китайския флот.“

На Китайския флот! Колкото и странно да звучаха тези думи в ушите на калифорнийците, свикнали да се отнасят презрително към жълтите синове на Небесната империя, сега те не можеха да се съмняват, че омразните китайци имат свой военен флот. „Йен“ се полюляваше като красива играчка пред очите на многочислената тълпа, която се възхищаваше не само на елегантната конструкция на кораба, но и на превъзходните качества на неговия екипаж. За съжаление сред тълпата имаше не само интелигентни зрители, склонни да отдадат дължимото уважение към този изящен представител на китайската военноморска сила, но и много безработни уличници от утайката на Сан Франциско, които започнаха да подхвърлят на показалите се на палубата китайци разни нелепости и подигравки на езици, за които предполагаха, че са известни на китайците. При все това екипажът ле обръщаше никакво внимание на тези „герои“, от което те се почувстваха оскърбени и скоро репликите им преминаха в открити ругатни.

— Ей — викаха най-настойчивите от тях, — да-ли да не метнем куките си върху тези чучела с пергаментни муцуни!

— Колко жалко — крещяха други, — че не сме-в някое забутано мексиканско пристанище, където не се церемонят много! Щяхме да ги хванем за косите — и във водата, а с кораба им можеше да се поразходим из Тихия океан до някое островче.

Един от китайските офицери, обезпокоен от шума на брега, се показа на палубата, но веднага беше освиркан. Той обърна презрително гръб на тълпата и се върна обратно. Това окончателно вбеси хулиганите. Възбудена до пълно оскотяване, наглата паплач се смееше и ръкопляскаше на всяка груба безсмислица, която се изсипваше върху главата на мълчаливите и скромни жълтокожи моряци.

Внезапно сбирщината утихна. Върху палубата на „Йен“ се появиха десетина матроси, които се строиха в две колони и спокойно слязоха на брега. Всичките бяха здравеняци, които не се смущаваха от градската настилка, а уверено и сигурно стъпваха по нея. Отиваха за продукти. Шумящата тълпа неволно се разцепваше, за да им направи път и защото по лицата на тези юначаги ясно се четеше:

— Е, защо не опитате сега да се подигравате, та да видите с кого си имате работа!

Когато моряците се скриха от очите на зяпачите, сега пък самите подигравчии, внезапно утихнали преди малко, станаха обект на присмех. Засегнати чувствително, те заявиха, че нарочно са пропуснали китайците, за да ги спрат на връщане, когато щели да им отнемат провизиите и да си похапнат добре в някоя крайбрежна кръчма.

Глава XIV

Обещанието да се справят с китайците, когато се върнат от пазара, и да им отнемат провизиите бе посрещнато с бурни аплодисменти и вече нямаше връщане назад.

— Кой ще започне пръв? — попита Том, един от уличните герои, бележит почитател на уискито и постоянен участник във всекидневните разправии с полицията.

— Всички заедно — извика дребничкият Търнбъл.

— Не, според мен така не става — възрази Том. — Трябва да бъдем вежливи, нали, господа!

— Да, наистина! — съгласи се тълпата.

— Много съм поласкан от вашата подкрепа, джентълмени, много съм поласкан! Но позволете да продължа, защото не можах да се доизкажа.

— Продължавай, слушаме! — завикаха от всички страни.

— Пак повтарям, че трябва да бъдем учтиви с тези почтени чужденци. Един от нас, например Търнбъл, комуто принадлежи бляскавата идея, която съблазни всички нас, ще излезе пред тези господа с шапка в ръка и ще каже: „Джентълмени, бяхте много любезни, като ни освободихте от неприятното задължение да ходим до пазара за храна. Нея можете да оставите тук и да се качите съвсем спокойно на вашия кораб. Но ако случайно сте размислили и откажете да ни дадете това, което по право ни принадлежи, ще ни бъде много неприятно, че ще употребим сила, за да си го вземем!“ Ето какво предлагам, джентълмени, на вашето високо и безпристрастно внимание. Преди всичко вежливост, това е моят девиз!

— Отлично! Съгласни сме! — чу се отвсякъде. — Том е прав!

Търнбъл измърмори нещо, но се налагаше да се подчини на желанието на Том поради единодушието на тълпата.

— Добре — мрачно произнесе той — макар че според мене тези жълтури не заслужават такива церемонии. Щом искате, ще започна аз, но съм лишен от пъргавия език на Том и ако не ми се под-чинят, веднага ще премина от думи към дела.

— Така, така, браво, Търнбъл! — завика множеството.

В този момент от близката улица се показаха китайските моряци, предвождани от своя офицер. На яките си гърбове бяха преметнали чували с месо, зеленчуци, плодове, риба.

От тълпата се чуха радостни викове, но веднага стихнаха, за да не предупредят китайците за предстоящата изненада. Освен това не трябваше да се привлича и вниманието на екипажа на кораба, който можеше да се намеси в решителния момент в помощ на своите другари.

Китайците наближаваха. След тях, както обикновено, вървеше цяла тълпа любопитни зяпачи. Полицаите също бяха подушили мероприятието, но не искаха да си развалят отношенията със своите съграждани заради някакви азиатци и дефилираха далеч от мястото на бъдещото сражение.

— Идат, идат! — викаха малките гаменчета, предчувствайки безплатното представление Търнбъл, свалил смачканата си шапка, вървеше срещу жълтокожите моряци, но тъй като беше минало доста време, което той беше използвал, за да подкрепи с алкохол боеспособността си, приготвената реч изведнъж се изпари от главата му. Поради тачи причина той намери за най-добре да действа открито и заяви:

— Дявол да го вземе, джентълмени, аз не съм от ловките адвокати, на които езиците им са без кости, и затова повече обичам да действам, отколкото да говоря. По тази причина предлагам един хубав танц с някой от тези лошо напудрени господа. За повелителя на провизиите, джентълмени!

Тълпата поздрави с ура Търнбъл. Много й се хареса неочакваната промяна в програмата на спектакъла, който се подготвяше в нейна чест, защото се предвиждаше надбягване — обичайното развлечение на цялата англосаксонски раса.

Търнбъл приближи началника на китайските моряци, които бяха дошли до центъра на сцената за представлението, и като му препречи пътя, каза:

— Хм… Джентълмен! Извинете… но съм длъжен… хм!

— Какво искате от мен? — рязко го прекъсна на чист английски език китайският офицер.

— Хм… искам… Но защо толкова много говоря, дявол да го вземе!

— Махни се от пътя ми, пияницо! — предупреди морякът. — Нямам време да слушам хора като тебе.

Тълпата, объркана от неочаквания отпор на китаеца, мълчеше смаяна. Това не бяха познатите им страхливи и покорни жълти хора, които живееха в покрайнините на града и приличаха на средновековни евреи, които се бояха да напускат границите на квартала, определен им за живеене.

Навалицата със затаен дъх зачака развръзката на драмата, която доби съвсем неочакван обрат.

Самият Търнбъл беше толкова озадачен от тази промяна в сценария, че остана със зяпнала уста, без да може да предприеме нещо. Том използва тишината и му извика:

— Е, сега е моят ред! Няма да им позволя да ме отритнат!

И като разбеснял се бик в испанска корида той се хвърли със запретнати ръкави срещу китаеца, перчейки се с могъщата си мускулатура.

— Ще поемеш ли ръкавицата, маимунска муцуно! — изкрещя Том. — Давай торбите, иначе няма прошка!

И протегна напред свитите си юмруци.

От моряшкия строй се чу глас на френски:

— Хей, Порник, виждаш ли какво става! Да му сложа ли един топъл компрес на лицето?

— Мълчи! — спокойно отговори другият. — Преди всичко не можеш да говориш по този начин с твоя началник и после ти не знаеш как да се държиш с щатски хора! Слушай по-старите, юнако, учи се от тях и ще пораснеш в службата.

— Извинете ме, капитане, но работата тук е да се превърне тази оризова пита в печена ябълка.

— Ехей, стига с вашата китайщина — прекъсна Том това малко обяснение. — Броя до три и започвам! Едно, две.

— Добре де, явно на тебе не ти е жал за твоята нищожна физиономия, но аз за две секунди и само с три удара ще й придам такъв вид, че може да останеш доволен. Хайде, защищавай се!

Морякът направи крачка напред и с десния си юмрук светкавично като пружина стовари такъв удар между очите на нахалника, че той излетя от моста. После огледа спокойно тълпата, сякаш нищо не се беше случило, и каза:

— С този свършихме! Някой друг иска ли та опита?

Бурните аплодисменти бяха отговор на въпроса му. Решителността и силата на моряка за миг привлякоха симпатиите на зрителите наоколо.

— Никой ли не иска? Е, значи всички сте доволни! Отлично! Моите почитания!

И като се обърна към своите хора, каза:

— Да вървим, момчета! Напред, ходом марш! Моряците тръгнаха ходом след своя командир в предишния си строй. Отстрани ги поздравяваха и ги изпратиха до самия кораб.

Читателят навярно е познал моряка, който искаше да постави компрес на Том и беше смъмрен от началника си. Да, това бе Данео Мериус, врагът на полицаите. Неговият началник беше не друг, а бележитият Порник от Доарне, противникът на всички флотски капитани, с когото съдбата се беше пошегувала, давайки му точно такава длъжност в „Йен“.

Докато се разиграваше тази сцена на улицата, в командирската каюта на кораба драмата беше от съвсем друго естество. Но за да стане ясен целият ход на събитията, налага се да се върнем назад във времето.

Неизвестният кораб, който в онази бурна нощ беше доближил така сполучливо бреговете на Нова Каледония, за да приеме на борда си деветимата бегълци от затвора на остров Ну, беше именно „Йен“. Построен в Америка по поръчка на „поклонниците на сенките“, той имаше за екипаж най-опитните американски моряци, ангажирани за три месеца срещу доста щедро заплащане. Капитанът, също американец, познаваше отлично всички острови на Тихия океан. Командир на „Йен“ беше Ли Юн, един от най-близките хора на Краля на смъртта, заедно със своя другар Ли Ван. По чин Ли Юн беше контраадмирал, а Ли Ван — капитан.

До построяването на арсенала във Фу Чеу от французите и създаването на сегашния флот китайските императори се задоволяваха с услугите на пиратите. За тях последните получаваха огромни доходи, а техният предводител бе обявен от императрицата Нан Ли за „крал на реките и моретата“. С организирането на морския флот той стана излишен. Все пак Куан продължаваше да раздава чинове и да повишава своите помощници, които според установения обичай в китайската империя още продължаваха да се записват в нейната Жълта книга. По такъв начин сподвижниците на Куан получиха своите чинове, но Ли Юн и Ли Ван бяха допуснати на служба в „Йен“ едва след като основно се бяха запознали със сложното устройство на кораба. Тогава те приеха командването на „Йен“ и с нает екипаж от американци отидоха да освободят Куан от затвора.

Достигнал бреговете на Нова Каледония, в продължение на пет дена корабът обикаляше край острова, едва показвайки се на хоризонта, но когато настъпваше нощта, се приближаваше и пускаше няколко ракети, които биха могли да се вземат за падащи звезди. Всяка нощ броят на ракетите се удвояваше, за да не би тези, за които бяха предназначени сигналите, да ги помислят за нещо случайно. Месец преди бягството Куан беше предупреден с шифровано писмо, което получи чрез банкера, изпратил му пари от „обществото на поклонниците на сенките“. В това писмо между другото се говореше и за сигналите, които ще се подават от кораба, пристигащ, за да ги освободи. Когато затворниците видеха сигнала, трябваше да отговорят с нещо подобно, без, разбира се, да бъдат забелязани от стражата. Това щеше да означава, че бягството ще се извърши през третата нощ от този момент нататък. Тогава „Йен“ щеше да се приближи към източния нос на остров Ну и да изпрати лодка за бегълците.

Всичко стана така, както бе предвидено, но появилата се буря в нощта на бягството заплашваше да осуети плана Трябваше да се действа бързо и смело, още повече че „Йен“ всяка минута можеше да бъде тласнат върху рифовете край брега. По заповед на Ли Юн беше спусната една лодка с шестнадесет здрави гребци. Двадесет пъти тя се опитва да приближи острова Ну, но вълните я отблъскваха навътре в морето. Най-сетне усилията на гребците надвиха яростта на водната стихия. Лодката стигна източната част на острова, навлезе в малкото заливче, защитено чрез скалите от бурния порив на вятъра и прожекторите на „Зорки“.

Глава XV

Бартес, предупреден от Порник, се вмъкна при Фо въпреки двамата часови. Там всички посветени трябваше да се срещнат преди бягството. Той не дойде тук сам. Недалеч от къщичката внезапно видя някакъв човек, когото отначало не можа да различи в тъмното, и чу познат глас:

— Не се бойте, господин Бартес, аз съм Кроник, нали ме помните!

Едмон позна своя неотдавнашен приятел затворник, който татуира ръката му, и запита учуден:

— Какво правиш тук? Говори по-тихо, часовите са на пет метра оттук.

— Не се плашете, няма да ни чуят. Вятърът духа в противоположна посока. А защо дойдох тук, ще ви кажа с няколко думи: за да ме вземете с вас.

— За къде?

— Където отивате и вие.

— Ами ако не те искат там?

— Тогава няма как, ще потъгувам и ще изчакам нов случай да се измъкна оттук, но добрите хора, макар и отказали да ми услужат, няма да издам.

— Добре — съгласи се Бартес, — върви след мен и мълчи!

Те внимателно се запромъкваха през гъсталака към дома на Фо, криейки се от светлината на честите мълнии, които можеха да ги издадат. След няколко минути влязоха при стария китаец, където се бяха събрали всички — четиримата китайци и техните съмишленици пазачи.

Фо не забеляза новото лице, което пристигна с Бартес. Само някакво газениче осветяваше слабо стаята, което при най-малкия шум беше готово да угасне. Заточениците пиеха чай. Беше нужно да се подкрепят заради предстоящата борба с морето, чиито вълни можеха да ги залеят преди още да стигнат кораба.

Сега бегълците изчакваха да мине патрулът, който сменяше часовите в един след полунощ, и после бяха готови да напуснат завинаги затвора. Заедно с тях беше и Ланжле Парижанина подкупеният от Гроляр. Никой не го подозираше и всички се отнасяха с него както винаги — приятелски и откровено. От своя страна съвестта на, Ланжле ни най-малко не беше гузна заради сделката с полицая, пред който се беше задължил при удобен случай да предаде своите другари. Той гледаше съвсем сериозно на тази сделка. Съгласи се, защото не можеше да откаже като другите, пък и доста го интересуваше втората част от наградата за участието му в предателството.

— Ще се спогодим с този Гроляр — казваше си той. — Ще го поводя за носа, пък да видим какво ще излезе от това!

След първата си среща с парижкия гост, който се представяше за крупен капиталист от Бордо, Ланжле беше завладян от следните мисли по негов адрес:

„Не съм длъжен да спазвам думата си, дадена на този господин, когато не зная нищо друго за плановете му освен това, че са във вреда на мои приятели. Намаляването с четири години на срока ми, освобождаването от военна служба и парите, които ще получа за евентуалната си шпионска дейност — всичко това показва, че работата не е съвсем чиста. Как ли е узнал, че замисляме бягство? Все пак направих добре, като приех предложението му, защото този човек не е глупав и може да преодолее всяка пречка. Ако му бях отказал, както направиха моите приятели, той можеше да смени всички ни, като постави при китайците други, по-удобни за него хора, и тогава — прощавайте за всичко! Отново в предишната четиригодишна дупка! Защо да се лъжа, щом излезем оттук, при първия удобен случай ще разкрия този субект пред дядо Фо!“

Така хитрият парижанин реши да постъпи с доверието на опитния полицай, който се върна обратно в Париж, уверен, че е насочил генералния прокурор по сигурен път.

Съзаклятниците слушаха с необикновена възбуда ударите на камбаната от затвора, която известяваше един часа след полунощ.

— Изгаси светлината! — нареди Фо на Порник Когато това стана, в къщата настъпиха непрогледна тъмнина и гробно мълчание.

Най-после караулът мина, без да забележи нещо подозрително. Виковете на двамата часови при сдаването и приемането на поста нарушиха нощната тишина и се сляха с монотонния вой на бурята.

Половин час след това Порник извика:

— Дядо Фо, не е ли време?

— Ела, драги — каза старецът на превъзходен френски, — и бъди внимателен.

— Не се безпокой — успокои го храбрият професор по бокс, — това са Леграл и Тюрпен. Те ме познават и всичко е уговорено. Молят ни само да не забравим малката порция „птиче мляко“ и сухарите.

— Всичко е готово — каза китаецът. — Ето две кесии с по сто пиастри и всичко необходимо. Тръгвай, синко, и нека великият Цин те пази!

Като взе парите, Порник излезе от килията на Фо и се отправи на опасната си разходка. Предстоеше да отиде при двамата часови, за да им предаде уговореното.

Порник не беше съобщил на войниците, че се готви бягство от затвора — това би било много рисковано, защото те можеха да се откажат. Спомена им само, че дядо Фо ще празнува своя рожден ден и по този случай кани своите другари по килия и съдба, а на тях подарява по сто пиастри, за да не обръщат внимание на празничния шум, който може да се долови.

Часовите охотно се съгласиха с предложението и приеха подаръка. Те добавиха още едно условие: да им налеят „птиче мляко“ в чашите за лимонада и ако случайно мине на проверка инспекторът, щяха да се оправдаят с упойващия прах, който им бяха сипали в лимонадата. По този начин щяха да избегнат петнадесетдневния арест, определен от полковника и който генералът навярно щеше да удвои.

Тази идея се оказа много практична и дори спасителна за войниците, които се поддадоха на звъна на златните монети, без да подозират, че подпомагат бягството на затворниците, заради което ги чакаше военен съд.

След няколко минути Порник се върна в килията на Фо, потриващ доволно ръце като човек, който добре е свършил задачата си.

— Е, приятели — каза той, — да побързаме да изоставим тези плодородни места, защото хората, с които говорих досега, могат скоро да се събудят от сладкия сън.

— Порник е прав — забеляза Пюжал, един от „пазачите“. — Желязото се кове, докато е горещо.

— Тогава — напред! — изкомандва Порник по знак, даден от Фо, в когото никои от групата не подозираше страшния Куан, за чиито подвизи говореха понякога другите трима китайци.

За да не излязат през вратата, която нарочно заключиха отвътре, затворниците се промъкнаха през една дупка в задната степа, пробита предната вечер за тази цел и грижливо замаскирана впоследствие. След това тихо се отправиха към морския бряг, където ги очакваше свободата или смъртта във вълните на бурното море.

Глава XVI

Нощта беше такава, каквато може да бъде само в тропиците — толкова тъмна, че бегълците не можеха да се виждат един друг и се движеха с протегнати напред ръце. Особено се затрудни вървежът им, когато навлязоха в някаква гъста трева, прилична на храсти. Трудно се ориентираха в каква посока да тръгнат, за да достигнат морето, още повече че ревът на тайфуна заглушаваше шума на вълните, по който биха могли да се упътят.

Бартес беше поел задължението на водач. Ползващ се със сравнително по-голяма свобода от другите затворници, той беше изучил целия остров и отлично познаваше залива Палма, където по цели часове ловеше риба.

— Лягайте долу! — внезапно изкомандва той, като сам се хвърли в тревата. Едва другите успяха да го последват, когато ярка ивица електрическа светлина, проникваща и в най-закътаните гънки на местността, освети мястото, където бяха преди секунда. Ако се бяха забавили дори за миг, щяха да ги видят от палубата на „Зорки“ и всичко щеше да свърши дотук.

„Йен“ и неговата лодка бяха скрити сред скалите и не бяха в полезрението на „Зорки“. Все пак беше заслуга на съдбата, че тази група от десет човека, осветявани на всеки пет минути от светлината на електрически прожектори, остана незабелязана от крайцера и часовите, пръснати на различни места.

Вместо това внезапно блесналият лъч им откри пътя към морето.

— Хванете се за ръце и вървете след мен! — изкомандва Бартес.

Всички изпълниха заповедта и забързаха с всички сили. Тайфунът заглушаваше гласа и стъпките им — поне в това можеха да бъдат спокойни. Светлината ги освети още веднъж, но те отново се прикриха в тревата. Сега вече Бартес се убеди, че не са се отклонили от правилната посока; той позна върха на скалата в залива Палма. Те тръгнаха нататък.

Изведнъж чуха зад себе си стъпки, сякаш ги преследваше някой.

— Лягайте и мълчете! — нареди Бартес, но в същия миг две силни, тежки ръце се опряха в раменете му и той отчаяно извика: — Провал! Спасявайте се кои както маже!

Но появилият се за трети път електрически лъч, прорязал мрака, изясни причината за тревогата. Това беше и тяхното спасение, защото, попаднали върху насипа, щяха да се натъкнат на следващия пост, където щяха да ги изловят до един. Виновник за тревогата беше един голям дог, каквито държаха по няколко в затвора и нощем ги пускаха на воля като допълнителна охрана. Когато такова куче настигнеше някого, то го събаряше със силните си лапи и го държеше здраво, като известяваше караула със силния си лай.

Този път огромният пес не проявя никакви неприятелски настроения Това беше Неро, четириногият приятел на Бартес, който го беше привлякъл към себе си много преди това с храна и ласкави обноски.

Неро позна своя приятел и не издаде звук, а само подскачаше около него и се радваше на срещата.

Успокоени, бегълците продължиха пътя си и скоро стигнаха брега.

— Хей, дайте лодката! — извика Порник по нареждане на Фо.

— Кой идва! — запита някой на английски.

— Йен и Куан! — съобщи паролата Порник.

— Качвайте се! — отговориха от лодката.

Веднага всички се настаниха по местата си. Неро също скочи в лодката и седна при Бартес, а когато моряците се опитаха да го прогонят на брега, той се озъби насреща им и така заплашително заръмжа, че повече никой не се реши да го притеснява. Само офицерът американец настояваше да го махнат от лодката. Тогава подложи въпроса на общо обсъждане:

— Кой командва тук?

— Там, където се намира Куан — каза един от китайците, — няма друг господар!

— Куан? — учуди се Бартес и като се обърна, видя, че всички жълтокожи бяха коленичили пред Фо и целуваха нозете му.

— Да, това е Куан, владетелят на остров Йен, великият мандарин с аметистовата топка, главата на поклонниците на сенките, кралят на китайските реки и морета и наш пълновластен жрец и повелител!

— Как… вие ли сте това? — възкликна Бартес, поразен от изненада.

— Да, сине мой! — отговори старият Фо. — Аз съм равен на императора и принца регент на Китай, а твоите съотечественици ме пратиха на заточение заедно с крадците и убийците! Желая мъст и ще я имам! Можеш да оставиш при себе си твоя Неро. Без съмнение той ще ти бъде полезен и много по-верен, отколкото хората.

Когато Бартес му се поклони с почтително вълнение, Фо нежно го притегли към себе си и каза полугласно:

— Ти също, сине мой, можеш да отмъстиш за себе си. Всичкото ми богатство и могъщество са на твое разположение.

При тези думи, изречени просто и твърдо, безгранична радост завладя сърцето на Бартес. Ако той живееше, то беше, за да отмъсти за себе си и за своя нещастен баща, когото преди време бяха вкарали в гроба!

Чу се команда и лодката потегли. Носена от пенливите води, беснеещи в подножието на скалите, тя бързо излезе в открито море. Опитният американец ловко избягна всички опасности и скоро стигнаха на борда на „Йен“. Искаше се голямо умение и предпазливост, за да се приближи корабът и да се качат на него пътниците. При най-малкото невнимание лодката можеше да се удари силно в борда и всичките й пасажери щяха да се загубят сред буйните вълни на морето.

Но американският моряк си разбираше от работата и всичко завърши благополучно. Лодката беше привързана успешно към „Йен“ и всичките й пътници един по един се изкачиха на палубата.

Вече можеха да се поздравят със спасението си. Уолтър Дигби, американецът капитан и командир на „Йен“, приветства Куан и го заведе в определения за него салон в задната част на кораба. Другите бегълци също бяха настанени в комфортни каюти.

Кроник, прекарал значителна част от живота си в мръсните затвори, никога не беше виждал подобни удобства и искрено се чудеше на това внимание към неговата особа. Запалил лула и седнал на прекрасния диван, той си каза:

— Този старец Фо излезе важна особа, дявол да го вземе, и аз сега съм почти буржоа! Повече няма да се плаша от полицаи и мога да си живея спокойно, след като и парички ми подрънкват в джоба.

Глава XVII

На другата вечер, след като се наспа и отпочина, Фо повика при себе си Бартес.

— Седни, сине мой — каза Куан, — слушай внимателно какво ще ти кажа Макар че докато бяхме в затвора, а ти гледаше на мен като на обикновен престъпник, осъден от законите на твоето отечество, кълна се в Небето, и родният ми бряг не би сторил за мене това, което ти направи! Ти положи толкова грижи за мене, колкото не можех да очаквам от чужд човек. Спаси живота ми, който висеше на косъм. Накратко, ти се отнесе с мене като син към баща! И още тогава в душата си аз те считах за свой син. Сега искам да те осиновя и формално, според обичаите на моята родина. У нас, в Китай, осиновяването не е само юридически акт, както е у вас. При нас волята на осиновителя, осветена чрез религиозни и граждански обреди, дава според нашите вярвания на осиновения статут на същински син по кръв и наследник на прадедите. По волята на всемогъщия Цин осиновеният, свободно избран от осиновителя и сърдечно обичан от него, трябва да бъде почитан в семейството наравно с бащата Само той извършва на домашния олтар всички помени в чест на прадедите. Аз нямам друг наследник, на когото да предам името и богатството си. Стани ти този, който ще заеме неговото място в дома на стария Цин Ноан Фо, носи неговото име и се ползвай от неговото могъщество, когато той се помине! Не ми отказвай, ако искаш последните ми дни на земята да бъдат светли и безоблачни и да отида спокоен в страната на съдбите!

Докато старият китаец говореше, снагата му се изправяше, а очите възторжено светеха. Приличаше на пророк, който говореше от името на божествата, и Бартес започваше да разбира на какво се дължеше влиянието върху милиони хора, които само от едно махване с ръка бяха готови да пожертват живота си за него.

— Съгласи се, сине мой, да приемеш предложението ми — продължи Куан — и нито един земен владетел няма да може да се сравнява с твоето могъщество! Тези властелини притежават телата на своите поданици, а твоите ще ни подчинят душите и сърцата си! В уречения ден ще станеш глава на всички староверци, отхвърлили натрапения на китайците индийски бог Буда и запазили чистотата на древната религия. Ти ще бъдеш Куан — лице, равно на Небесния син, защото никой не знае числото на поклонниците на сенките, които могат да се намерят и в двора на императора и даже измежду неговото семейство. Ти ще бъдеш цар на смъртта и владетел на живота.

Обръщайки се на първо място към чувствата на младия човек, накрая Фо трогна самолюбието на Едмон, неговата страст, присъща както на високоинтелигентните натури, така и на тесни, ограничени умове, които еднакво жадуват да властват над тези, на които съдбата е отказала това по различни причини.

Слушайки своя стар приятел, Бартес беше изненадан от това предложение, а и не беше мислил за него. Тази идея на Фо го свари неподготвен да разсъждава по нея, да прецени всички за и против, които можеха да се появят.

Опираше се само на собствените си сили, защото не трябваше да очаква много от Франция. Можеха да го върнат в Нова Каледония като избягал от заточение престъпник. След смъртта на баща си нямаше никакви роднини, а що се отнася до приятелите, като се изключат маркиз Коело и Гастон дьо ла Жонкер, всичките бяха побързали да го забравят. „За мене не остава нищо друго, освен да си сменя кожата — мислеше си Едмон. — Бартес трябва да изчезне! Небето ми праща дар, от който мога да се възползвам чудесно, тъй като той ще ми даде много средства, за да открия истинските престъпници.“

— Ти се колебаеш? — внезапно попита старецът, който през цялото време не сваляше очи от своя събеседник.

— Не — отвърна искрено Бартес. — Приемам с най-голяма благодарност вашето предложение, което има за цел да ни свърже завинаги! От днес ние ставаме много по-близки, отколкото действителните бащи и синове.

Куан не можа да сдържи порива на радост и притисна към гърдите си младия човек. След това двамата станаха и той плесна с ръце Влязоха Ли Юн и Ли Ван, придружени от други китайци и тримата другари на Фо от затвора на остров Ну.

Старият пират им съобщи своето намерение и съгласието на Бартес, което зарадва всички, като добави, че обредът по осиновяването ще се извърши още същата вечер.

Вечерта на светлината на четири огъня, запалени от четирите краища на домашния олтар, които символизираха четирите страни на Цин, вечното божество — несътворено от никого, без начало и край, поставило с волята си началото на света, — Куан раздели с Бартес едно оризова хлебче, поднесе към устните му чаша с някаква особена напитка, като пи предварително от нея, и произнесе следната тържествена реч:

— Нека този дар, посветен на великия Цин, влее в нашите тела една кръв! Аз, Цин Ноан Фо, върховният властелин на остров Йен и на поклонниците на сенките, обявявам за свой син стоящия тук Едмон Бартес, който получава името Цин Ноан Шун, владетел на Йен, и който ще продължи довеки моя род и ще извърши погребалните церемонии както на моя, така и на гробовете на моите прадеди за техен вечен покой и щастие в светата обител!

Тази реч беше произнесена три пъти, след което обредът по осиновяването беше приключен. Отсега нататък според китайските закони и обичаи Бартес ставаше действителен син на Фо и наследяваше цялото му състояние. После въз основа на това бе съставен акт, подписан от всички присъстващи. Накрая Куан раздаде на своите нови приближени звания и чинове.

Бартес стана мандарин с аметистова топка, което се равняваше на адмирал. Порник получи званието мандарин с гълъбова топка и чин лейтенант на борда на „Йен“. Останалите бяха вписани сред по низшите мандарини с бели топки и чин втори лейтенант на кораба. Ланжле, който никога не беше се занимавал с мореплаване, бе произведен в чин, равен на капитан от сухопътните войски.

Фо се стараеше да не забрави никого, като си спомни даже и Кроник, но Бартес се противопостави на желанието на стареца да присъди и на него някакво звание или чин, защото последният е съден за престъпление, което позори честта. Това щеше да го приравни с другите, които не бяха правили компромиси с честта си. Фо уважи възражението на своя син и наследник и се задоволи да даде на Кроник само парична награда.

Глава XVIII

Кроник не беше глупак. Ако човек проследеше изцяло живота му, щеше да види, че капризът на съдбата, която дава възможност на някои да се раждат в златни дворци, а други заставя да се пръкват в бордеи, беше много по-виновна за орисията му, отколкото неговата собствена воля.

Той беше син на пътуващ фокусник, роден, както казваха, на свобода, непознаващ друго име освен Кроник. На осемнадесет години участваше във всички номера на цирковата арена редом с прекрасната Фатме, дресьорка на моржове и тюлени, и с диваци от Огнена земя. Беше облечен в коприна и удостоен с особеното внимание на Негово величество пруския крал, както и на господа учените от Медицинската академия.

Веднъж господарят му, при когото беше постъпил на работа след смъртта на родителите си, бе организирал забава в една глуха провинция, осеяна с множество малки села, разположени близо едно до друго. Беше празник и приходите бяха големи. Когато преброиха спечеленото, фокусникът се оказа притежател на сто и шестдесет франка, между които бе попаднала и една фалшива двадесетфранкова банкнота. Тя беше изработена много майсторски и дори опитното око едва ли би могло да я отличи от действителната.

Господарят много се разсърди и вдигна голям скандал. Изглежда глухата провинция не беше много глуха за такива фалшификации. Накрая той се поуспокои и изпрати Кроник за покупки, като му даде за разплащане само фалшиви банкноти. Кроник плати с тях на хлебаря, месаря и другите бакали, след което доволните фокусници още същия ден напуснаха изобретателната провинция.

Случи се обаче така, че фалшивите пари бяха долетели и от други места, защото общата загуба на тукашните търговци възлизаше на петстотин франка. Започна следствие и си спомниха, че последен тук беше пазарувал Кроник от групата на фокусниците. Известиха полицията, която веднага изпрати хора да ги догонят. Пред лицето на опасността стопанинът на трупата струпа всичко върху Кроник. Дори го обвиниха, че имал намерение да убие своя шеф, и го затвориха за половин години. Всичко това се оказа възможно, защото Кроник говореше само истината.

В съда му заявиха:

— Предайте ни вашите помощници и ще облекчите положението си, а съдът ще вземе предвид и вашата младост!

— Какви помощници? За какво? — дивеше се-бедният юноша.

— Значи отричате! Това ще се вземе под внимание! — заплашиха го.

Неговият защитник произнесе защитна реч, която успя само да отегчи слушателите, вместо да ги убеди в невинността на подсъдимия. Резултатът беше пълна присъда, с която го лишиха от свобода и изпратиха на каторга за петнадесет; години.

— Направих всичко, което можах — успокояваше го неговият адвокат. — Първо ще ви изпратят за пет години в Кайена, а след това за десет години — в Нова Каледония, където климатът е значително по-добър. Не падайте духом, работите-нс са толкова зле, както ви се струва.

Това първо заточение на Кроник бе резултат от въпиюща неправда. Що се отнася до второто, то си беше напълно заслужено, защото беше последица от първото.

Нещастният младеж попадна в обществото на всякакви престъпници, между които имаше и фалшификатори на пари. Последните бяха узнали, че е от тяхната гилдия, и го приеха добре, като го запознаха с всичките тайни и тънкости на занаята.

Той се върна от заточението вече опитен майстор и скоро го заловиха да разпространява фалшиви банкноти Този път го осъдиха на доживотна каторга, но той престоя там само една го-дина благодарение на Едмон Бартес.

На „Йен“ Кроник попита своя покровител:

— Драги господине, ще се намери ли и за мен: някое скромно местенце на вашия кораб?

Бартес открито му обясни в какво се състои работата.

— Вие сте прав — съгласи се с него Кроник, — но кажете какво мислите да правите с мен!

— Да те свалим на първото пристанище по твой избор, било в Китай, било в Америка.

— Но какво ще правя там? Не знам нито китайски, нито английски. При това нямам никакъв занаят, така че сигурно отново ще ме арестуват и ще ме изпратят някъде. А пък аз имам силно желание да заживея като честен човек! Разберете, господин Бартес, досега никой не ме е научил на нещо хубаво, но обществото можа да ме изпрати едва осемнадесетгодишен на каторга заради чужда вина! Ако тогава моят шеф си беше признал, че някой, когото не познава, му е пробутал фалшивите пари, с които ме прати на пазар, щяха да-ме оправдаят и нямаше да ме пратят на първата ми каторга, която ме научи как се живее на белия свят. Сега, ако никой не ми протегне ръка, ще трябва да се върна в родината си. Там веднага ще ме заловят и ще ме върнат в каторгата с утежнена от бягството присъда. Пак повтарям — искам да стана нов човек! Помислете за това и ми помогнете!

Тази чистосърдечна изповед трогна Бартес и той реши следното:

— Ще направя за тебе това, което обществото не е могло да стори. Ще те приема на служба при мен за една година, считано от днес. Ако за това време изпълняваш безукорно своите задължения, ще можеш да останеш и занапред при мен. Но в противен случай ще бъдеш свален веднага щом стане възможно.

— Приемам условията ви с благодарност и се надявам, че няма да ви дам и най-малкия повод за недоволство от моето поведение! — заяви тържествено Кроник.

— Толкова по-добре! — каза Бартес. — Виждам, че желанието ти да тръгнеш по правия път е искрено. И така, ти притежаваш ловкост и умение, които ще ни потрябват! Ще ти дам някои секретни поръчки.

— Ще останете доволен от мен. От днес съм ваш покорен и верен слуга!

По този начин Кроник започна работа на „Йен“.

Междувременно няколко дни след бягството от затвора старият Куан заболя от простуда, след като преплува разстоянието от брега на остров Ну до кораба „Иен“, когато бурните вълни намокриха до кости всички пътници. Той получи белодробно възпаление, което преброи дните му. Сега стана ясно защо толкова бързаше с осиновяването, което съответстваше на неговата лична привързаност към Бартес и на религиозните китайски предразсъдъци, че след своята смърт бащата не може да остане спокоен във вечния си път, ако синът не извърши на гроба му всички приети погребални церемонии. Дотогава душата му ще да блуждае около гроба на прадедите му и около бившия му дом, а гласът му ще се носи из нощните бури с плясъка на вълните или крясъка на бухала. Това означаваше, че умрелият искаше успокоителни, молитви. Но това още не беше всичко. Молитвите на сина можеха да го вкарат в селенията на най-висшите наслади, където обикновено умрелият не прониква изведнъж, а в определена градация.

Оттук и изключителното значение на това всеки китаец непременно да има син, който да изпълни погребалните церемонии на гроба му. Представителките на нежния пол от следващото поколение не бяха удостоени с тази чест.

В Китай синът е жрец за своето семейство. Освен за баща си той е длъжен да се погрижи по-същия начин и за своята майка, както и за други починали членове от семейството.

Глава XIX

Престарелият Цин Ноан Фо, което означаваше „всемогъщия Фо“, се беше женил два пъти на младини, но и от двата брака нямаше синове, а само дъщери, които се омъжиха за влиятелни хора от императорския двор. Липсата на син не го безпокоеше, защото все се надяваше да има още деца. Малко по малко тези надежди угаснаха и накрая съвсем изчезнаха. Тогава Куан стана абсолютно категоричен в намерението си да осинови младия човек, грижил се за него така предано и самоотвержено по време на боледуването му, въпреки че го смяташе за обикновен китаец от Кохинхина, затворен за кражба или нещо подобно.

Като взе това решение, старецът се успокои и развесели, макар че разклатеното му в затвора здраве гаснеше с всеки изминат ден. Старостта си вземаше своето. Никой от неговите близки не знаеше истинската му възраст. Въобще китайците не обичат да пресмятат годините си, считайки, че това е в противоречие с религията им. Никой не се съмняваше обаче, че Фо бе много стар.

Като се съпоставящ някои събития, като войната с Англия за внос на опиум например, можеше да се предположи, че от времето, когато Цип Ноан Фо бе наследил последния Куан, са изминали не по-малко от петдесет години. Ако се приеме, че тогава е бил на тридесет години, възрастта на стареца се очертаваше към осемдесетте — възраст, в която всеки човек може да очаква своя край. И това очакване не трая дълго.

Една сутрин, три седмици след като напусна затвора, Фо почувства, че не може да стане от леглото. Краката, които отдавна му служеха зле, бяха толкова подути, че го изоставиха съвсем. Само главата му още беше свежа и съзнанието му не го напускаше нито за момент.

Изплашен за състоянието на своя стар другар и настоящ баща, Бартес реши незабавно да отпътува за Сан Франциско, където възнамеряваше да потърси добър лекар. Какво стана, ние вече знаем.

Фо познаваше отлично своето здравословно състояние и не хранеше излишни надежди. Само помоли доктора да продължи живота му до вечерта, защото трябваше да уреди някои въпроси. Лекарят му обясни, че разполага с около десет часа.

— Затова — каза той — продължавайте да вземате лекарството, което ви дадох, и колкото по-често, толкова по-добре!

— Благодаря ви! — отвърна Фо. — Десет часа са ми напълно достатъчни. Повече и не искам. Довечера елате непременно. Бих искал и вие да присъствате при последните ми минути. Имам особени причини да желая това.

— Желанието ви ще бъде изпълнено — съглася се докторът. — Ще се помъча да бъда точен.

Старият китаец говореше спокойно и твърдо, както през добрите години на своя живот. Привикнал подобно на всички свои съотечественици да презира смъртта, той беше убеден, че това, което трябва да се случи, ще се случи и че животът на всеки човек още от рождението му е записан в Книгата на съдбата.

Щом докторът излезе, Куан заповяда да му донесат сандъка от слонова кост със златна брава, оставен на съхранение на Ли Юн преди отиването му във Франция. Когато го донесоха, старецът заповяда да бъдат оставени насаме със сина си.

Двамата прекараха заедно няколко часа, но какво правеха, остана неизвестно. Несъмнено старецът даваше на своя наследник последни наставления, без които той не би могъл да изпълнява своите нови задължения.

Когато съвещанието свърши, Фо помоли своя наследник да отвори вратата и да пусне всички, които чакат неговите последни думи, а самият той затвори тайнствения сандък и като подаде ключа на Бартес, каза:

— Всичко, което се съдържа в този сандък, ще бъде твое Там е и моето завещание, в което никого не съм забравил. Но пакета, който ще намериш на дъното на сандъка, ще отвориш на остров Йен, когато стъпиш в двореца на Куан. Сега прощавай, сине мой, и ме прегърни за последен път.

Бартес изпълни волята на своя приятел и баща, като сдържаше с мъка сълзите си. След малко в стаята на умиращия влязоха всички пасажери на „Йен“, предшествани от току-що появилия се доктор.

Куан извади известния си пръстен и като го сложи на ръката на Едмон, каза на Ли Юн и Ли Ван:

— Закълнете се, че ще се подчинявате на този млад човек, мой син и наследник, защото сега той е Куан!

— Заклеваме се! — отговориха двамата китайци, като коленичиха.

— Закълнете се, че в неговата ръка ще бъдете камшик, който бие, и меч, който поразява непокорните!

— Заклеваме се!

— Закълнете се, че всички наши братя ще се покоряват на моя единствен син и наследник!

— Заклеваме се!

— Закълнете се, че ще посочите мястото, където се пазят съкровищата на Куан!

— Заклеваме се!

— В тази минута вашите клетви са записани в Книгата на съдбата!

После, като събра сетните си сили, Фо тържествено произнесе:

— Привет на Куан, скрит в жилището на вечността! Привет на Краля на смъртта!

Всички присъстващи дружно отговориха:

— Приветстваме новия Куан в неговото ново могъщество и величие. Да живее Властелина на живота!

Още не бяха заглъхнали гласовете, и старият Куан издъхна.

Глава XX

Тялото на починалия беше балсамирано под наблюдението на доктора и положено на парадна катафалка върху средния мост на кораба. Тук престоя две денонощия, а около него се трупаха посетители от различни националности, като преобладаваха китайци. Тези хора, презирани и унижавани в Америка, макар само в Сан Франциско да бяха около осемдесет хиляди, бързаха да отдадат чест на своя съотечественик, без да се досещат кой е той. В същото време се радваха на великолепния кораб, принадлежащ на тяхната нация, с което много се гордееха. Те носеха големи венци от рози, имортели и портокалови цветове, с които украсиха тялото на покойника.

Цяла делегация китайци от предградията дойде да изкаже съболезнования на офицерите от „Йен“ за смъртта на техния господар. Порник, като пръв лейтенант на кораба, ги заведе при Бартес, където бяха и Ли Юн и Ли Ван. Китай-ските представители подобно на американците не можаха, да забележат, че в екипажа на кораба има европейци, и това показваше колко ефикасен беше способът за преобразяване на нашите герои. Те бяха удължили с лаписна креда очите си. Този характерен белег на китайската националност беше достатъчен, за да не се обръща внимание на второстепенните признаци. Бартес, който имаше най-голям интерес да прилича на китаец, беше подстригал и мустаците си по особен начин.

Но не само китайци дойдоха на „Йен“. Много американци, водени от любопитство, се качиха на борда на кораба, за да го разгледат. Те се предвождаха от губернатора на щата, който искаше да върне визитата на Бартес. Едмон не можеше да го приеме поради траура и представителят на американската администрация трябваше да се задоволи с предаването на визитната си картичка. Въобще пристигането на „Йен“ в столицата на Калифорния бе истинско събитие за целия град. Още много обстоятелства възбуждаха общия интерес: тайнствената поява на кораба, влизането му в пристанището без лоцман, великолепната му изработка и солидно въоръжение, изящните маниери на китайския адмирал — принц Йен, и смъртта на неговия баща, настъпила в деня на акостирането на кораба.

Всичко това беше достатъчно, за да взриви любопитството на янките, които носеха в характера си нещо детско, макар и да бяха твърде работливи. Това е единственият народ на нашата планета, който може еднакво добре да се забавлява и да работи. Сцена като тази е често срещана при тях: мистър Джон говори на мистър Хари:

— Как е захарта утре? — янките не обичат излишни думи и свеждат деловите си разговори до минимум. Така че „Как е захарта утре?“ означава: „Каква ще бъде утре цената на захарта?“ На което пък мистър Хари отговаря:

— Не знам, Джон! Как е свинмас в Синнат?

Преведена, тази фраза звучи: „Колко струва свинската мас в Синсинати?“

Но да се върнем при „Йен“ и неговия командир И единият, и другият безкрайно много интересуваха калифорнийците. По всички улици на Сан Франциско се продаваха фотографии на бронепосеца с катафалка на палубата. Фотографите, на които Бартес категорично отказа да поставят апаратите си на кораба, се покачиха върху покривите на крайбрежните къщи и оттам правеха снимки, които се разграбваха на баснословни цени. Други пък наводниха палубите на съседните на „Йен“ фрегати, параходи и катери, откъдето се виждаше китайският броненосец. Стигна се дотам, че местата върху покривите на съседните къщи и кораби започнаха да се продават, и то на доста високи цени. Но нищо не можеше да спре янките, защото „Йен“ бе на мода.

Това засилено обществено внимание обаче ни най-малко не занимаваше Бартес, който изцяло бе зает със спомени от миналото и грижи за бъдещето.

Неговата съдба наистина приличаше на някоя приказка от „Хиляда и една нощ“. Едно момче от глуха провинция на своето отечество, на тази Франция, която той сега така безкрайно обича и тъй безумно ненавижда. Баща му — полковник от френската армия, което налагаше честите му отсъствия от къщи, бе страстно привързан към семейството си. Всяка неделя, прибирайки се у дома, той се радваше много на жена си и сина си, носеше им подаръци и често се шегуваше със своя „храбър Едмон“.

— Кажи ми, юначе, скоро ли ще те произведат поручик?

— Ах, Едуар, кога ще се съгласиш с мен, че нашият син не е за вашата армия! Мили мой, за нищо на света не искам да го виждам във военен мундир!

И в очите на тази добра, жена се появяваха сълзи. Въпросът за кариерата на сина бе едничкият предмет на разногласия между родителите на Едмон.

Когато баща му стана генерал, семейството се пресели в Марсилия. Тук Едмон постъпи в морското училище, като заяви на майка си, че постъпва така не за да отиде завинаги в морето, а само за да добие някакво звание.

Когато на 18 години завърши морското училище, му се представи случай да постъпи на служба в банкерския дом на Прево Лемер и цялото семейство се премести в столицата.

Майката много се зарадва, че синът й удържа обещанието си и не стана моряк, а се залови с мирна и доходна работа. Но тя не можа дълго да се гордее с Едмон, тъй като наскоро след това почина. Скръбта на бащата и сина бе безгранична.

Пред очите на Бартес преминаваха отделни картини от неговия парижки живот. Той работи в кантората на Прево Лемер… Повишават го… Патронът му го хвали, прави му комплименти… Ето го най-сетне и главен касиер на банката, с 30 000 франка заплата… Следва и апогеят на неговата кариера — безгранично доверие към него… предложение да се ожени за дъщерята на банкера… бал и гощавка… общо внимание и уважение… И изведнъж — откраднатият милион от касата, тревогите, вълненията, свързани с това събитие. Прево Лемер отхвърля всяко подозрение, насочено към него, но той сам настоява за обиск и… отвеждане в Мазас!

Не се ли погуби сам, като така настойчиво искаше този нещастен обиск? Ако бе послушал съветите на своя патрон, всичко щеше да се уреди и сега щеше да живее спокойно, и щастливо, зет на Прево Лемер, управител на имотите му и негов наследник. Кой дявол го караше да упорства и да прояви дребнава донкихотовска честност, от която никои не се интересуваше.

Ето го сега, лишен от своето бляскаво и завидно положение, изправен на подсъдимата скамейка, вместо да бъде управител на голямо финансово учреждение! Поразително безумие! Невероятна метаморфоза!

Изпратен на заточение… Общо отдръпване от него и пълна забрава… Прощаване с убития от скръб баща и единствените му двама другари, останали от разбития житейски кораб… Отпътуване към Нова Каледония…

И после — животът му на заточеник, предложението за шпионаж, направено му от генералния прокурор Прево Лемер, племенник на неговия бивш шеф… вестта за смъртта на баща му… клетвата за отмъщение… заразата в затвора… грижите за болния Фо, за когото съвсем не подозираше, че е някаква важна особа… безкрайната благодарност на китаеца… бягството от мястото на заточение…

Най-сетне — неочакваното предложение на Фо-Куан да го осинови… Обредът, при който се превърна в китайски принц… Смъртта на Фо… Каква пъстрота на картини, какви преживявания в течение само на 32–33 години! Какво ще стане по-нататък с него, с неговото звание Куан, за което по-рано не бе и сънувал? Как ще изпълни бъдещата програма на своя живот, пък и каква ли може да бъде тази програма?

Глава XXI

Пред преживяващия своето минало Бартес предстоеше да се разиграят важни събития, които щяха да нарушат неговото спокойствие.

Синът на Фо предчувстваше тези събития. Усещаше смътно и неопределено безпокойство. Някакъв неясен вътрешен глас го подтикваше след смъртта на Фо незабавно да напусне Сан Франциско, да освободи американските моряци, чийто договор изтичаше, и да се отправи към остров Йен, закрит от опасните скали и рифовете на Зондския архипелаг. Там би имал време да „смени кожата си“ и да се приготви за път из Европа, като си придаде такъв вид, който би отстранил всякакви подозрения.

За съжаление Бартес не се вслуша в своето предчувствие и за известно време отложи пътуването си, за да уважи другарите на покойния Фо, желаещи да го погребат с подобаващи на неговия сан почести и в същото време да издигнат престижа на своите съотечественици в Америка.

Въпреки че бе учил в морска школа, Бартес не съобрази, че в такъв порт като Сан Франциско той не може да остане по-дълго време без заповед на своето правителство и без нужните документи. В противен случай рискуваше да бъде арестуван и задържан до установяване на самоличността му.

И за нещастие това недоразумение, маловажно по същност, но с опасни последици, не закъсня да се изпречи на пътя му. Повод за неговата поява даде скандалът на славния Порник дьо Доарне с началника Търнбъл, комуто той нарани носа.

Озлобеният Търнбъл, като претърпя пълно фиаско, атакуван и от насмешките на уличните герои, които видяха неговия позор, реши да потърси помощ от съдебната власт. Без да размисля повече, той отиде при пристава на този участък, където се разигра скандалът с китайските моряци, и подаде жалба.

Мистър Уесптън — така се казваше приставът — бе във възторг от новия случай, защото разследванията на скандали и сбивания бе неговата стихия.

— Значи китаецът ви нарани? — вече за стотен път питаше той Търнбъл.

— Тъй вярно! Аз вече ви казах това.

— Ха-ха-ха! Прекрасно! Прекрасно! Хубава шега!

— Но, сър, аз не виждам тук нищо славно, нито прекрасно за мен лично.

— Наистина, наистина! На вас лично са ви поставили-добър компрес на лицето, от което може да се появи нещо много хубаво за вас, ха-ха-ха! — продължаваше весело приставът.

— Какво хубаво има тук, когато аз съвсем останах без нос? — чудеше се Търнбъл.

— Какво, какво?… Китайците ще ви платят носа! Впрочем покажете ми го!

И уличният герой за стотен път свали превръзката на лицето си и показа на пристава „местопроизшествието“, както се изразяваше господин Уесптън.

Шегобиецът още веднъж разгледа силно пострадалия, нос на клиента си и извика:

— Прекрасно, прекрасно! Ха-ха-ха! Местопроизшествието е просто прекрасно! Ще струва сто хиляди долара или не по-малко от двадесет хиляди в злато!

— А кой ще плати тези двадесет хиляди? — недоумяваше Търнбъл.

— Същите тези китайци, дявол да го вземе! Имате ли свидетели?

— Имам, разбира се!

— Много ли?

— Много!

— Можете ли да ги назовете по име?

— Да, мога!

— Прекрасно, прекрасно! Пригответе се за процес, за весел процес! Ха-ха-ха! Още днес ще ми представите медицинско свидетелство от някой лекар, от което да се вижда, че вашият нос е негоден за по-нататъшна употреба. Ха-ха-ха!

С това срещата им приключи. Търнбъл беше обнадежден относно делото, но съвсем не остана доволен от обноските на апостола на правосъдието. „Дали щеше да се смееш така, дяволско шкембе — мислеше си той, — ако подобно местопроизшествие се случеше на твоята доволна изнежена физиономия!“

Останал сам, господин Уесптън състави обвинителния акт, който след половин час работа съдържаше следното:

Като стъкми обвинението срещу нашите герои в стила на неговите „горе“, „долу“, „тези“ и „онези“, представителят на закона и правосъдието изпрати освен него и писмо до щатския съд, по силата на което последната инстанция трябваше незабавно да поиска от командира на „Йен“ писмено задължение, че няма да напуска пристанището, докато не приключи процесът.

„Шумно дело ще бъде, дявол да го вземе, много шумно! — говореше си полунаум господин Уесптън, препрочитайки своята клауза. — Китайците, които сега се радват на такава популярност, ще ми бъдат благодарни, защото ще направя така, че за тях ще се говори още повече. За делото ще бъде повикан не само първият лейтенант, но и самият принц Йен, адмирал и командир на кора-ба! Ха-ха-ха! Чудна работа ще стане!“

Американците по принцип са строги към чужденците, а още повече към китайците, които слагат по-долу и от негрите. Затова още същия ден Бартес получи покана да се яви в съда и да внесе обезщетение по иска за сто хиляди долара, в случай че бъде признат за виновен заедно със своя адютант в причиняване на телесна повреда на гражданина Джек Търнбъл.

Щом прочете получената призовка, Бартес се разтревожи не на шега, защото, ако се явеше в съда, трябваше да представи точни документи за изясняване на собствената си самоличност. Като видя, че цялото дело се свежда до изплащане на обезщетението за нанесена телесна повреда на потърпевшия, той реши да изплати двадесет хиляди златни долара, без да се стига до съд, и се успокои.

Ако изпълнеше веднага това свое решение, без да губи нито минута, щеше да избегне опасните последици от проектирания срещу него иск, само че в живота има такива моменти, при които и най-елементарните правила на благоразумието се изплъзват от паметта на човека. Зает с погребалната церемония, която Ли Юн и Ли Ван извършваха усърдно, като истински китайци, и все още не разполагащ с документ за своята самоличност, Бартес отложи за другия ден доброволното изпълнение на иска на следствения пристав и това беше неговата първа грешка. Следващият ден беше неприсъствен и беше невъзможно да се намери приставът в кабинета му. По този начин Едмон изгуби двадесет и четири часа, когато не можеше да си позволи да пропилее нито един.

Същия ден Кроник почука на вратата на неговата каюта и му предаде, че Ланжле желае да го види и да му доложи нещо, което не търпи отлагане.

— Нека влезе — нареди Бартес.

Ланжле влезе и веднага заговори със свойствения си оригинален изказ:

— Аз го видях, господин командир, уж разглежда катафалката, пък не пропуска нито едно кътче от палубата на кораба, питайте и Портик. Той е хитра лисица, честна дума!

— Какво говориш, храбри Ланжле? — усмихна се Бартес. — За кого става дума?

— Все за него, за този субект, който в Нумея се наричаше Сен Фюрси. На вас са ви известни предложенията, които той ми беше направил там. Е, същата тази личност сега е тук!

— Ти наистина ми говори за този Сен Фюрси, но не си спомням да си ми казвал за някакви предложения, които ти е правил!

— Всъщност вие сте прав. За тях казах само на Порник и господин Фо. Извинете ме за слабата памет!

— Добре, но в какво се състои работата, която толкова много те тревожи?

— Моля да ми простите, но аз с удоволствие бих поразтърсил този господин. Сигурно знаете, че е голям хитрец и си вре носа там, където не му е мястото! Достатъчно е това, което ми предложи в Нумея. Съгласих се привидно, защото по-скоро бих го завързал и изпратил в страната на белите мечки, откъдето никой не се връща. Вместо това сега отново съм принуден да му гледам (физиономията. Под предлог, че отдава почит на покойния господин Фо, той най-обстойно разглеждаше нашия кораб, като не пропусна и върховете на мачтите. Като видях всичко това, господин командир, право да си кажа, няма да съм Ланжле Парижанина, ако се въздържа и този път да не нагостя хубавичко този господин Сен Фюрси!

— Добре, драги, добре! Но ти забравяш нещо!

— Какво?

— Най-простото нещо: да ми кажеш какво е искал този човек от смелия Ланжле? Не знам нищо за това!

— А, да! Позволете, господин командир, сега ще ви кажа! Той ми предлагаше имот, всички необходими селскостопански принадлежности, паричен кредит, с една дума, планини от злато, само за да му съобщавам с писма или бележки местата, през които минаваме с китайците след бягството ни от Нова Каледония. Казах, че съм съгласен, защото си направих сметката, че ако не аз, все някой можеше да се съгласи.

— Това ли е всичко?

— Почти всичко!

— Странно, много странно! — каза Бартес, като се замисли.

Глава XXII

— Да, това е твърде странно! — повтори Бартес, не можейки все още да схване причините, подтикнали полицейския детектив да го следва по петите.

— Не разбирам — продължи той — защо този Гроляр, или Сен Фюрси, щом е знаел за плана на китайците за бягство, не е съобщил за това на генералния прокурор като негова дясна ръка?

— Аз също, господин командир — отбеляза Ланжле, — макар че в този случай предложението, което ми направи той, не би имало никакъв, смисъл.

— Това е вярно — съгласи се Бартес и повика Порник.

Когато насилникът на Търнбъл се яви, Бартес го попита правил ли му е Гроляр подобно предложение.

— Как не, как не! — потвърди Порник. — На всички ни предложи, но ние така му отговорихме, че изгуби всякакво желание да разговаря с нас! Беше си въобразил, че от нас можеше да направи нищожество като него!

— Интересно! — провикна се още веднъж Бартес. — Тук се крои нещо, което ние не можем да разгадаем! Едно е очевидно: щом е разбрал, че ние се готвим да бягаме, Гроляр би трябвало да извести първо генералния прокурор, но вместо това той си мълчи и даже ни подпомага! Всичко това звучи много неестествено! Все пак е несъмнено, че едва ли действа в наша полза и че е враг, от когото трябва да се пазим. И така, Ланжле, ти прие неговото предложение?

— Не можех да не приема! Ако и аз откажех като другите, щеше да поиска от генералния прокурор да ни замести при китайците и планът на щеше да пропадне!

— Така е — кимна командирът на, „Йен“. — Постъпил си благоразумно. Ти си умен, Ланжле!

Парижанина се поклони скромно-и каза:

— И сега имам идея!

— Нека да я чуем!

— Понеже никой от нас не знае какво търси този човек тук, има само едно средство да разберем това — като попитаме самия него.

— Хм, струва ми се доста наивно!

— Моля за извинение, но се осмелявам да кажа, че срещу такъв неприятел всякакви средства са позволени. Според мен системата на действие трябва да бъде следната: когато Гроляр дойде тук, което е несъмнено, аз ще отида, при него и ще му напомня, че съм верен на договора, който сключихме. Когато го убедя в това, ще му определя среща в някое тихо кътче, откъдето вече няма да се върне, защото двамата с Порник ще го хванем и ще го доведем тук, за да е на сигурно място. А когато отплаваме, ще го поразпитаме и аз се хващам на бас, че ако не открие всичките си таили, ще трябва да разбере, че е в ръцете ни, а около нас е морето, в което има доста гладни акули.

— Добре, нека бъде така, но не мога да разбера как е попаднал той в Сан Франциско?

— Струва ми се, че това е много просто. Той ми даде своя адрес в Париж, на който трябваше да му пиша. Изглежда, че от Нумея е решил да се върне в Париж и за да стигне най-бързо, е взел първия кораб за Сан Франциско, тъй като оттук е най-прекият път за Франция, Затова сега е пред очите ни!

— Да допуснем, че си прав, но как е успял да пристигне едновременно с нас?

— Ами нашия престой в Нова Зеландия и Сандвичевите острови, където спряхме за въглища и вода?

— Да, така е, бях забравил това! Там изгубихме цяла седмица. Как мислиш, дали ни е познал?

— Не мога да кажа със сигурност! Видях само, че много внимателно разглеждаше нашия „Йен“.

— Това, което чух от вас двамата — каза Бартес, — е толкова важно, че съм длъжен да взема всички мерки, за да се предпазим от този човек и освен това да узнаел на всяка цена какво иска той от нас. Всъщност загадката остава открита. Да знае за нашето бягство и да не го осуети или да докладва за него на своето началство! Като не е успял да получи от нас някаква информация в затвора, той е решил да ни следи на свобода! Би било много неблагоразумно да оставим такъв враг зад гърба си, затова давам на двама ви картбланш. Действайте, както намерите за добре, само гледайте да не привличате вниманието на тукашните власти, иначе ще си навлечем излишни неприятности, каквито и без това имаме достатъчно!

— Можете да ни имате доверие — забеляза Ланжле, — всичко ще стане, както трябва!

— Особено ти, драги ми Порник — обърна се Бартес към професора по бокс. — Избягвай да пускаш в действие ужасния си юмрук. Той вече ни докара доста проблеми заради твоето сбиване с оня уличник. Аз те извинявам, защото беше длъжен да отговориш на оскърблението, което ти беше хвърлено в лицето, но в сегашния план работата ти ще бъде само като помощник на Ланжле. И гледай да не привличаш ничие внимание, а още повече на полицията!

— Бъдете спокоен! — отговори вместо Порник Ланжле и внезапно скочи към прозореца — Ето го оня мръсник.

— Къде е? Покажи ми го!

— Застанал е между двама репортери, които внимателно разглеждат покойника. Виждате ли го?

— Виждам го, да! Познат ми е! Същият онзи господин, когото в Нумея наричаха Сен Фюрси.

— А в адреса, който получих по-късно от него, се казваше Гроляр!

— И двете имена намирисват на полиция-забеляза Порник. — Разликата между тях е, че първото принадлежи на висш полицай, а второто подхожда на по-низш.

— Колко задълбочено разглежда лицето на покойния Фо! — учуди се Бартес.

— И ненапразно — добави Ланжле. — Явно се досеща, че ние всички сме на „Йен“. Струва ми се, че е време да започнем работа.

— Няма да е зле, Ланжле — каза Едмон, — ако отидеш и поговориш с него.

— С удоволствие! — отвърна Ланжле и излезе от каютата.

Като се изкачи на платформата, върху която беше положена катафалката с тялото на покойния, Парижанина приближи Гроляр, докосна го леко с ръка и промълви тихо:

— Виждам, че господин Сен Фюрси е в Сан Франциско!

Полицаят се обърна изненадан и като видя Ланжле, отстъпи крачка назад.

— Кой сте вие и откъде ме познавате?

— Аз съм Ланжле Парижанина, на вашите услуги! — отговори просто Ланжле. — В затвора на остров Ну ме бяхте удостоили с внимание и доверие!

— Нима си ти? — не можеше да излезе от учудването си Гроляр. — С този необикновен костюм…

— Това е обикновен костюм! На китайски моряк.

— Значи си постъпил на служба при китайците?

— Трябваше! Или забравихте, че с този кораб избягахме от Нумея?

От този откровен разговор Гроляр разбра, че Ланжле си беше останал същия смел простак, на когото можеше да се разчита.

— Да — тихо изрече той, — досега не мога да разбера узнал ли съм всичко, което ми трябва, или не. Гледам Фо — същият е! Гледам вас и се съмнявам! Хората сякаш са същите, но костюмите… и особено тези китайски очи! Да го вземат дяволите!

— Просто рисунка — обясни Ланжле. — Една-две драски с молива, и готово! Когато пристигнахме тук, ви писах в Париж.

— Добре, добре, драги! Виждам, че държиш на думата си! Известявай ми за вашите бъдещи пътувания до окончателното пристигане в Китай, защото ми предстои важна работа.

— Важна?

— Да, но не мога да ти открия точно каква, защото е държавна тайна. Все пак можеш да ми бъдеш полезен. Разгледан ли е имущественият ценз на Фо?

„Ето къде биеш!“ — помисли си Ланжле и отговори:

— Не, защото след смъртта му неговите имоти се оказаха доста и привеждането им в ред се отложи за тази вечер.

— Това е добре! Искаш ли да ми направиш услуга?

— Слушам ви, Гроляр!

— Ти знаеш истинското ми име?

— Че как иначе, нали е означено в парижкия ви адрес.

— Да, вярно, бях забравил това обстоятелство.

— С какво бих могъл да ви услужа?

— Навярно ти ще присъстваш при разглежда нето на имотите на Фо?

— Разбира се!

— Добре тогава, гледай внимателно всяка вещ; и особено брилянтите. Вечерта ще дойдеш при мене и ще ми разкажеш всичко колко са скъпоценностите, формата им и най-важното — големината на камъните…

— Лесна работа, бъдете спокоен. Ще разгледам всичко и ще ви информирам.

— Надявам се и чакам В колко часа ще дойдеш?

— В десет на пристанището, по това време винаги е празно Ще застанете срещу нашия кораб, за да ви намеря по-лесно.

— Добре! И така, до довечера!

— До довечера, господине!

Глава XXIII

Гроляр остави Ланжле твърде доволен от срещата с него.

„Ако «Регент» е у тези хора — мислеше си той, — всичко е в ръцете ми и кариерата ми е осигурена. Веднага ще задържа кораба — трябва само да телефонирам на нашия консул във Вашингтон, който е инструктирай за това, — ще го обискирам и ще открия диаманта.

Най-важното сега е да попреча на «Йен» да отплава. Тук могат да ми помогнат тукашните власти Претекст ще се намери и докато се уредят разните формалности, ще получа от Вашингтон нужните пълномощия Й така — на работа!“

Детективът веднага отиде в телеграфната станция и телеграфира във Вашингтон Доволен от първата си стъпка, той потърси някой ловък застъпник по такива дела Веднага му посочиха господин Уесптън. Двамата рутинирани хитреци се разбраха много добре и още същия ден вечерта поднесоха на „Йен“ сюрприз под формата на иск за двеста хиляди долара, предявен от Сен Фюрси към китаеца Фо, сега покойник, но оставил наследник в лицето на Негово сиятелство княз Йен, както беше означено в документа.

Случаят помогна на Бартес Тази вечер той не получи препис от иска, защото писарят на господин Уесптън, млад човек, едва деветнадесетгодишен, имаше една сериозна слабост — уискито и джина Ако употребяваше само едната от тези напитки, би могъл спокойно да-преживява, но бедата беше там, че винаги се затрудняваше коя от двете да предпочете, затова си поръчваше и от двете по равно и като се напиеше качествено, не беше в състояние да предприеме каквото и да било, освен да обикаля из кръчмите, докато стигне до дома си, което невинаги му се удаваше съвсем сполучливо.

Същото се случи и тази вечер, когато господин Уесптън му поръча да представи на „Йен“ препис от документа Вместо да отиде на кораба, писарят реши първо да се отбие в ресторанта, който му се изпречи на пътя Поръча си двойна доза уиски и джин и я изпи. Той дотолкова се задълбочи в това приятно занимание, че съвсем забрави закъде беше тръгнал и продължи да пие. Накрая, след дълго размишление реши, че количеството на едното питие беше по-малко от това на другото и за да не се обиди или почувства пренебрегнато уискито, писарят си поръча още една порция от него. Под нейно въздействие младият чиновник доби войнствено настроение, започна да буйства и да се закача с посетителите, за което накрая беше уловен под мишници, пооблъскан добре и изхвърлен на улицата.

Озовал се там, дясната ръка на господин Уесптън заплаши с юмрук затворената след него врата, изпсува и се запъти към квартирата си на улица „Дюпон“, в китайския квартал. За поръчаните документи, разбира се, съвсем забрави и те спокойно продължиха да лежат в страничния джоб на сакото му.

Междувременно наближаваше часът за срещата между Гроляр и Ланжле Крайбрежието беше пусто, всички магазини — затворени, макар че не беше много късно. Обитателите на тази част от града стриктно спазваха часовете за почивка, защото ставаха много рано. Към десет часа вечерта настъпваше тържествена тишина и светлината намаляваше наполовина. Само някой закъснял моряк нарушаваше общия покой с тропота на обувките си по плочите на тротоара, бързайки да се прибере на кораба.

Гроляр дойде на мястото на срещата няколко минути по-рано, преди камбаната на черквата „Св. Павел“ да удари десет часа, и като не завари Ланжле, започна нетърпеливо да ходи назад-напред. При всеки шум той се ослушваше неспокойно, защото храбростта не беше измежду добродетелите му Най-после камбаната се обади и Гроляр видя в далечината един тъмен силует, който приближаваше.

— Вие ли сте, Ланжле? — попита той не много смело.

— Да, милостиви господине — отговори приближаващият, — извинете ме, че ви накарах да чакате.

— Нищо — въздъхна облекчено полицаят. — Е, какво ми носите?

— За съжаление — нищо важно. „Йен“ идва от Китай, а не от Нова Каледония, затова Фо е донесъл само онова, което е имал при себе си в затвора. Към неговите неща е прибавен само един сандък от слонова кост, който му е връчен от Ли Юн след бягството.

— И какво има в този сандък? — запита Гроляр.

— Това не можах да разбера, защото по искане на покойния неговият наследник трябва да ю отвори след пристигането в Китай.

Ако срещата беше станала през деня, а не късно вечерта, Ланжле щеше да види доволната усмивка на лицето на своя агент.

„Аха, навярно в този сандък от слонова кост лежи «Регент» — разсъди Гроляр. — Сега ще мога да го отнема, тъй като Уесптън ми обеща да изпрати тази вечер на «Йен» препис от моите претенции, а утре сутринта навярно ще получа и пълномощията от Вашингтон.“

Разбира се, парижкият агент не желаеше да споделя своята радост с Ланжле, защото, макар и сигурен в неговата конфиденциалност, все пак беше достатъчно благоразумен, за да се откаже от такъв риск. За него тайната бе абсолютно сигурна, когато се знаеше само от един човек.

— Да — каза той тихо, — това не е толкова важно, но ако и занапред продължаваш да служиш вярно, заклевам ти се, че ще те наградя царски!

— Надявам се на вас, любезни господине — смирено отговори Ланжле. — Както знаете, аз съм беден, но честен човек. Сега, ако нямате повече нужда от мен, позволете да се оттегля, защото на кораба могат да забележат моето отсъствие и тогава наказанието ще е доста строго. Новият ни командир не обича да се шегува!

— Китаец ли е?

— Най-чист китаец, от главата до петите, единствен наследник и син на покойния Фо. Този Фо, ако се съди по всичко, е бил важна персона в своето отечество. Имал е даже титлата княз, която сега е предал на своя син.

— Да, научих за това в Нумея — потвърди Гроляр. — Както ми казаха, бил е важна особа и първокласен мандарин. Ланжле, както е това? Погледни нататък, струва ми се, че някакви хора идват насам.

— Къде, господин Гроляр? За жалост не виждам добре нощем.

— Гледай надясно! — каза разтревожен Гроляр. — Дявол да го вземе, тези субекти имат лоши намерения и при това са въоръжени.

— Струва ми се, че е охраната на пристанището — успокояваше го Ланжле.

— Да — сякаш се съгласи той.

Осемте човека с дълги тояги в ръце ги заобиколиха. Примрял от страх, Гроляр избъбра:

— Какво обичате, любезни господа?

Той си помисли, че с ласкаво обръщение ще обезоръжи ненадейния си враг, но получи в отговор странна и твърде двусмислена реплика:

— Разхождахме се насам и изведнъж видяхме двама господа да разговарят вероятно за нещо тайно. И решихме да дойдем, защото сме хора любопитни, нали, Ескимос?

— Много вярно! — тържествено потвърди запитаният и леко помръдна, вероятно за по-голяма убедителност.

— И обичаме тайните, дявол да го вземе, нали, Мраморно море? — обърна се говорещият към друг.

— Много вярно! — също така тържествено потвърди и вторият, като се понамести още по-енергично.

— Затова, джентълмени — завърши онзи, — ако не ни доверите вашите тайни, ние ще ви научим да плувате в морето с главата надолу, да дишате през джобовете си и да разглеждате всичко през-глава, нали, Камчатка?

— Много вярно!

Глава XXIV

Това, което силно изплаши детектива, у загадъчните госта с тоягите предизвика само смях, който избухна неудържимо, когато и Камчатка се размърда неспокойно на мястото си. Тогава Ланжле реши да накаже по достойнство нахалниците.

— Махайте се, пияници — викна той ядосано. — Защо разваляте кроткия разговор на порядъчни хора, оттеглили се от градския шум?

Като чу енергичната позиция на своя другар. Гроляр окончателно се изплаши и промълви тъжно:

— За бога, Ланжле, не се карай с господата, които са толкова вежливи с нас!

— Какво? Вежливи ли, тези нощни безделници!

— О, вие ни оскърбявате! — каза един от непознатите. — Щом е така, ще ви покажем истинската вежливост, на която сме способни и за която вие явно нямате понятие! Е, деца, на работа!

При тези думи четирима от групата се хвърлиха върху Ланжле, а другите върху Гроляр, на когото вързаха веднага ръцете, краката и очите. От страх нещастният детектив изгуби съзнание. Четиримата юначаги го сложиха на една носилка, приготвена от тоягите, и го понесоха. Къде, за това трябваше да се попита Ланжле, който се тресеше от смях и уловен под ръка от Порник, следваше „погребалната процесия“, устроена на Гроляр.

По пътя Порник започна да тананика нещо в смисъл на „вечная памят“, а Пюжал попита:

— Готов ли е гробът?

— Как не, погрижил съм се отдавна за това — обади се Данео Мериус. — Точно шест фунта и шест дюйма. Последното е за носа на негово ви-сокоблагородие, който има почтени размери.

— Пък и ние ще го поудължим още малко! — подметна Ланжле. — Ха-ха-ха!

Когато се върнаха на кораба, Гроляр беше-вносен в неголяма каюта и понеже беше още безчувствен, го отвързаха, претърсиха джобовете-му и го сложиха на дюшека, който съставляваше единствената мебелировка на помещението. После оставиха в ъгъла късче хляб н чаша с вода, както се практикуваше в подобни случаи, затвориха вратата и излязоха.

— Защо му е оръжие? — допита Ланжле, като посочи револвера и камата, намерени в джоба на Гроляр.

— Е, за да не са му празни джобовете! — отговоря през смях Порник.

След това двамата моряци отидоха в адмиралската каюта и доложиха, че задачата е изпълнена успешно и при строга секретност.

— Отлично — каза командирът на „Йен“. — Ще бъдете възнаградени за тази услуга.

На следващата сутрин началникът на американския екипаж се яви при Бартес и му съобщи, че американците, служещи на „Йен“, на които беше изтекъл срокът на службата, го освобождават or задължението да ги отведе до Орегона, защото предпочитат да се приберат в родината си по суша. И между другото добави:

— Знаем неприятностите, които някои хора ви готвят, но бъдете уверен, че от нас няма да узнаят нищо: нито кой сте, нито за бягството ви or Нова Каледония. Ние сме честни хора и дадохме клетва да мълчим, затова можете да бъдете сигурен, че ще удържим на думата си.

Трогнат от такова внимание към него, Бартес веднага предплати на целия екипаж за три месеца, а на офицерите двойно. На капитана плати за цяла година, макар че договорът не го задължаваше за това.

По този начин той искаше да спечели сред тези хора надеждна и верни другари. При това трябваше с нещо да им се отблагодари за разбирането от тяхна страна, защото стигаше един да проговори за това, което знаеше за Бартес и другите избягали заточеници, и въз основа на договора между Америка и Франция те щяха да бъдат арестувани и изпратени където трябва. Младият командир на „Йен“ бързаше към Сан Франциско, за да помогне на болния Фо, но никога не би си помислил за такова нещо, ако не разчиташе на дискретността на моряците американци.

Когато американецът капитан се готвеше да излезе от каютата на Бартес, последният го спря и каза:

— Предстои ми да попълня местата в моя екипаж, затова ви моля да предадете на вашите хора, които биха пожелали да останат, че с удоволствие ще ги приема. Освен това ще ги повиша и ще удвоя заплатите им.

— Знаете ли, сър — отговори Уолтър Дигби, — според приетия ред в Съединените щати ние не можем да бъдем ангажирани за повече от един курс в годината. Но ние сме свободни хора, а вашите условия са толкова примамливи, че уверявам ви, три четвърти от екипажа ще се върне на работа.

— Толкова по-добре! — извика Бартес. — Има място за всички!!!

— Дори за мене?

— Особено за вас, драги ми капитане!

— При какви условия, ако смея да попитам?

— Тройна заплата, звание капитан и мой помощник. Освен това имайте предвид и следното. Представителите на могъщото общество, в ръцете на които се намира цялото китайско мореплаване, Ли Юн и Ли Ван, поръчаха на вашата орегонска компания още един кораб като „Йен“, по малко по-голям — осемдесет метра дължина. Той ще бъде готов следващата година. Съгласен ли сте да следите за неговия строеж и да го докарате в Китай заедно с екипаж, съставен по ваш избор? Корабът ще носи името „Фо“, в чест на покойния ми приятел, и смятаме да го подарим на императора. Обещавам ви, че вие ще поемете командването на „Фо“ с чин контраадмирал на китайския флот.

— Вашите предложения надминават и най-смелите ми очаквания и аз приемам с благодарност — заяви Дигби.

— Много се радвам! Елате при мен тази вечер, ще ви приготвим нужните инструкции и пари.

— Ще се постарая да бъда акуратен! Позволете сега и аз да ви дам един добър съвет, сър! Не оставайте повече тук. Чух, че говорят за някакъв си Уесптън, следствен пристав, който е важна птица тук. В Сан Франциско го знаят всички, макар репутацията му да не е много завидна! Всъщност аз не знам какво замислят против вас, но този лъжец постоянно се хвали, че ще ви пуснат оттук, след като продадат „Йен“ с цялото му оборудване.

— Благодаря ви за предупреждението — каза командирът на „Йен“. — Цялата работа е за един нос, който има нещастието да попадне под юмрука на Порник и прие такава форма, която е-твърде неудобна за движение в обществото.

— Чух, че се готви арест на „Йен“ и на вас заради паричен иск. Задържането ще се извърши от някои господа, наричащи се съдии, адвокати, пристави, без да слагаме в това число и писарите. Всичките те ще изкопчат от вас стотици хиляди долари и ще се успокоят тогава, когато изпразнят джобовете ви. В Щатите съдът е безпощаден в такива случаи и колкото по-надалеч се скриете, толкова no-добре! Ако във Франция според един ваш баснописец съдията, изял мидата, оставя черупката на стопанина й, то американските съдии ще го лишат и от тази утеха!

— Какво ще ме посъветвате вие?

— Да им платите толкова, колкото искат, и да не се явявате в съда.

В тази минута доложиха, че някакъв си господин Уесптън иска да говори с командира на кораба.

— Започва се! — отбеляза Уолтър Дигби.

Следственият пристав влезе, придружен от младия си писар, когото вече познаваме, и от още четирима типа със съмнителни физиономии, готови на всякакви престъпления.

Писарят малко се беше посъвзел след вчерашния си тежък ден, а неговият шеф бе свеж както винаги, защото още не беше измислено питието, което можеше да го опие.

— Господин командирът на „Йен“? — осведоми се Уесптън, като пристъпи напред с танцова стъпка.

— Аз съм, господине — отговори Бартес, като стана прав. — Какво обичате?

— Имах честта да ви изпратя вчера, както и на един от вашите моряци, покана да се явите пред полицейския съд в Сан Франциско.

— А, вие ли сте? — възкликна иронично Едмон. — Много се радвам, че се запознаваме, макар и при толкова неудобен за мене случай!

— Наистина, много сте любезен, сър — отговори господин Уесптън, — а такива са и всичките ви моряци. Затова аз съвсем…

— Оставете тези баналности, господине — прекъсна го Бартес. — Нека пристъпим към решаването на въпроса. Готов съм да платя исканата от вашия клиент сума и всички разноски, но при условие че повече няма да чуя за вас.

— Много добре, много добре! — каза жрецът на Темида. — Вашата изпълнителност ви прави чест, но има още нещо, върху което искам да привлека вашето внимание.

— Още нещо? Нова клауза?

— Арестът, сър, който съм задължен да наложа на вашия кораб за обезпечаване на иска от двеста хиляди долара, които бившият командир на „Йен“, покойният Фо, дължи на моя клиент, маркиз Сен Фюрси.

Глава XXV

Капитанът американец очакваше всяка минута заповед от командира на „Йен“ да бъде изгонен следственият пристав с всичките почести, подобаващи на неговата отвратителна персона, но нищо подобно не стана.

— На маркиз Сен Фюрси? — попита хладно, но спокойно Бартес — Къде е бил сключен този заем от покойния Фо?

— В Париж, сър, във вашата прекрасна Франция! — отговори с неописуемо нахалство Уесптън.

— Тя не е моя, господине! Нямам честта да съм французин. Аз съм китаец — твърдо отбеляза Едмон.

— Моля да ме извините, но маркизът вчера ме посвети във всичките подробности на своята мисия, от които става ясно, че вие сте французин, макар и облечен по този странен начин.

Американецът устреми безнадежден поглед към Бартес, сякаш искаше да му каже: „Е, ако този шарлатании знае всичко, загубен сте! Жив ще ни одере.“

Бартес схвана силата на удара, който му готвеше приставът, но запази спокойствие.

— Господин Сен Фюрси не ви е казал истината, милостиви господине — възрази той. — Аз съм китаец, принц Йен и адмирал на китайската флота.

— Така да бъде — каза престорено равнодушно Уесптън. — Аз нямам причини да оспорвам нито титлата ви, нито вашата националност, защото-и вие не правите това относно моя клиент. Въпросът е признавате ли вие дълга на покойния Фо?

— Въпросът е — отвърна Бартес — можете ли вие да ми представите документ, доказващ този дълг?

— Сър, дългът се доказва от думите на покойния Фо и аз вярвам, че вие ще потвърдите словата на този човек, който вече не е между живите. Обратното би било недостойно за вас. Вие нямате никакъв проблем, защото покойникът е оставил значително състояние. Ако не сте съгласен да уредите въпроса доброволно, тогава работата опира до съд и за гаранция ще съм принуден да наложа арест на вашия кораб.

— Арест без документ? Никой закон в света не допуска подобно нещо!

— Извинете, сър, но американските закони са строги в такива случаи, защото сте чужденец. Достатъчно е вашият кредитор да се закълне пред някой член от съда, и искът става законен. А това маркиз Сен Фюрси е направил още вчера пред генералния консул на Франция и председателя на съда в щата. Впрочем вие виждате, че в случая всички формалности са спазени и сега е ваш ред. Но има още нещо…

— А, още нещо! — повтори подигравателно Бартес. — Вие сте неизчерпаем, драги господине!

— Въз основа на постановлението на съда, вписано в съответния регистър — продължи приставът, без да обръща внимание на подигравателния тон, — четирима мои хора имат задължението да пазят имота ви, за да остане в ред и непокътнат до първо поискване. Позволете, сър, да ви представя тези достойни пазители на закона.

— Безполезно е, господин главен изпълнител на закона — отвърна в същия стил командирът на „Йен“. — Аз вече имам удоволствието да ри познавам и това ми е достатъчно. Не желая да се запознавам и с други, подобни на вас.

— Както обичате, господине. Мислех, че отношенията ви с тези добри хора ще бъдат приятни, защото те ще се намират по всяко време на вашия кораб. Остава само да повторя въпроса си, за да привърша словесното прение по делото. Признавате ли предявения към вас дълг?

Този дълг от двеста хиляди долара, равняващ се почти на един милион франка и направен уж от покойния Фо във Франция, се виждаше на Бартес много съмнителен, защото той не можеше да допусне, че всесилният и приказно богат Куан ще има нужда от паричен заем, и то от чужденци. Едно обстоятелство обаче, което той си спомни, разколеба неговата увереност в невъзможността на дълга. Това беше странното поведение на Гроляр, идването му от Франция в Нумея под името Сен Фюрси, тайният разговор с генералния прокурор, опитът за подкупване на съзатворниците на китайците. Всичко това беше обяснимо този човек не следеше от любов към изкуството Фо в затвора и извън него. Той не сваляше очи от Куан, който му дължеше такава крупна сума, за да си я получи най-после напълно!

Като обмисли всичко това, Бартес бе склонен по-скоро да признае дълга, отколкото да го от-хвърли, и ако беше получил вчера известието от писаря на Уесптън, би забранил на Порник и Ланжле да заловят Гроляр, защото това насилие ставаше излишно.

Но Едмон не се досещаше, че именно по този начин беше застанал на твърда почва, защото, ако не беше позволил на своите хора да елиминират Гроляр, като го приберат на сигурно място, щеше да остави най-опасния враг на целия китайски и френски персонал на „Йен“ на свобода, което можеше да напакости окончателно на всички.

— И така, сър — започна Уесптън, — вашият отговор?

— В момента не мога да ви кажа нищо категорично — отговори Бартес — Трябва да обсъдя по-обстойно въпроса и да се посъветвам със своите хора.

— В такъв случай — каза приставът, като стана от мястото си, но Бартес не му позволи да продължи.

— Можете да изпълните дълга си, драги господине — каза той студено, — не смятам да ви преча.

— Заявявам — тържествено произнесе Уесптън, — че от този момент вашият кораб е арестуван с всички свои принадлежности и по заповед на главния съдия на Сан Франциско оставям за пазачи на имота моите четирима помощници: Джон Уилям, Фреди Едуърд, Перкинсбъд… всички те са родни братя, сър Храна и заплата ще получават за сметка на арестувания имот.

— Разбира се — забеляза иронично Бартес. Моя окончателен отговор ще получите или тази вечер, или утре сутринта, а дотогава ще е по-до-бре тези джентълмени да не скучаят на кораба Накрая, относно нашия нещастен нос, попаднал толкова несправедливо под юмрука на един от моите хора, аз смятам, че въпросът е решен. Ние приемаме всички ваши условия. Ще ви заплатим всички загуби и разноските по делото, както и вашето възнаграждение за труда, каквото вие си определите.

— За съжаление, господине, аз не мога да се съглася на доброволно споразумение!

— Защо? — учуди се Бартес.

— Защото полицията отдава голяма важност на това дело. И двамата, лейтенантът на вашия кораб и моят клиент, се обвиняват не само в нарушаването на реда и спокойствието, но и в публична съпротива срещу полицията, която е поискала да ги задържи, но не е могла, тъй като те настроили тълпата против нея. Поради това днес вие и вашият лейтенант трябва да се явите пред полицейския съд в Сан Франциско.

Бяхме подчертали, че полицаите, нежелаещи да се намесват в улични истории, се бяха отдалечили и наблюдаваха отстрани скандала. Но понеже историята се разчу, те, страхувайки се от отговорност за допускане на улични безредици, изпратиха формално оплакване до своя началник за съпротива на властта от страна на двама уличници и за възбуждане на тълпата против органите на реда.

Над главите на нашите герои все повече и повече се сгъстяваха, облаците, които заплашваха с буря. Едно неблагоразумие или непредпазливост, съчетано с тяхната история, можеше да ги погуби, като ги предаде в ръцете на френското правителство, което щеше да ги задържи като избягали заточеници и да ги върне обратно на остров Ну, откъдето втори път нямаше да успеят да се измъкнат.

Същия ден, когато се раздели с господин Уесптън и изпрати, капитана американец, Бартес се върнал на кораба и видя на брега едно доста познато му лице.

Беше млад човек, облечен по последна парижка мода, с монокъл на окото, който някак си прекалено любопитно разглеждаше „Йен“. Нямаше съмнение, че беше французин, и ако се съдеше по изящния му костюм и маниери, трябваше да е от висшето общество. Да, това беше неговият приятел от детинство, същият, който протестира против осъждането на Едмон — Гастон дьо ла Жонкер.

На друго място, но не в Сан Франциско, Бартес веднага би се спуснал към него с разтворени обятия, готов да го прегърне, но тук, в този град, пред очите на тълпата, която продължаваше да се занимава с „Йен“, това би било крайно неразумно и даже опасно. С това би потвърдил слуха, че не е китаец, а французин. Слух, пуснат, разбира се, от Уесптън.

Обществеността живо се заинтересува от този тайнствен принц Йен, а следственият пристав потриваше доволно ръце:

— Отлично, отлично! Отлична реклама за моя-та кантора! Голям шанс, мой мили Педи, ще имате бляскава кариера, щом служите при човек като мен!

Педи беше фамилното име на неговия писар.

Като размисли и се поколеба няколко минути, Бартес се реши да започне разговор.

Незабелязано се промъкна до него и каза тихо:

— Господин дьо ла Жонкер, ако не се лъжа?

Запитаният се обърна и за Едмон нямаше вече никакво съмнение: това беше той, неговият стар Другар!

— Да, аз съм — потвърди Жонкер. — Но кой сте вие и откъде знаете името ми?

Вместо отговор Бартес му предложи да отидат на „Йен“, като добави:

— Тук е неудобно да говорим, а имам да ви казвам толкова много.

— За Бартес може би?

— Да, и за него също.

— В такъв случай съм готов да ви последвам.

Едва влязъл в кабинета си, Бартес затвори вратата и се обърна към своя гост.

— Позна ли ме, Гастон?

Вместо отговор Жонкер се хвърли в прегръдките му.

Глава XXVI

Бартес и неговият приятел, срещнали се така неочаквано, и то в Сан Франциско, прекараха повече от час в оживен разговор. Жонкер съобщи на своя другар, че отива в Китай с тайна задача от френското правителство и по пътя се отбил тук.

— В Китай? — извика Бартес. — И аз отивам там. Ще пътуваме заедно! Може би ще ти помогна с нещо.

— Как така може би, принц Йен! По дяволите, малко са хората с такива приятели! Аз също мислех за това. Значи, решено е — ще пътуваме с твоя кораб!

Бартес разказа всичко на своя приятел: и за живота в Нумея, и за бягството от затвора, и за осиновяването му от покойния Фо. Разказа му и за двете неприятни истории, които преживя в Сан Франциско, и за съвета на американеца капитан да напусне Щатите колкото се може по-скоро. По време на този разказ Гастон стана неспокоен, което Бартес отдаде на силното впечатление от описаните приключения Но какво беше учудването му, когато приятелят му, след като изслуша всичко, каза:

— Знаеш ли какво, Едмон, струва ми се, че си се заплел, без сам да подозираш, в много важна политическа афера, която от три дни загрява телеграфа между нашия генерален консул в Сан Франциско и легацията във Вашингтон!

— По дяволите, щом е така…

— Не ме прекъсвай, а слушай внимателно! Цялото поведение на Сен Фюрси, или Гроляр, има за цел да попречи на вашето отпътуване оттук. Той очаква нареждане от Вашингтон за арестуването на кораба и целия му екипаж заедно с тебе. Мисля, че тук има нещо много подозрително, затова замини още тази нощ! Струва ми се, че още имаш време. Във Вашингтон не обичат да бързат по отношение на чужденците, но нашият посланик там не спи и тук, в консулството, очакват всеки момент неговата заповед и нареждания Самият аз се чувствам тук като арестуван и ще сляза само в Китай. Тук не трябва да ме види никой и да разбере, че имам връзка с тебе. Дай ми каюта, където да се скрия до излизането ни в открито море. Тук ще могат да ме намерят само ако арестуват теб, което в никакъв случай не бих желал!

— Право да ти кажа, приятелю, ти преувеличаваш опасността и…

— Нито дума повече — прекъсна го Гастон, — иначе ще си помисля, че ми нямаш доверие! Засега не мога да добавя нищо към това, което казах! Искам да те предпазя от голямо нещастие, защото от твоя разказ ми стана ясно, че ти не си замесен във всичката тази бъркотия, макар че службата ме задължава да те оставя на твоята участ. С една дума, ще узнаеш всичко, когато му дойде времето, а сега ти повтарям: скрий ме някъде от очите на любопитните и толкова!

Тази тайнственост и страх неволно обхванаха и Бартес. Той престана да разпитва повече и като посочи на Гастон отделна каюта, даде заповед да се отпътува през нощта.

Екипажът на „Йен“ се раздвижи безшумно. Моряците започнаха да пълнят бързо торбите с въглища и ги изсипваха навсякъде, където имаше свободно място, дори и в офицерските какин. Пазачите на Уесптън гледаха на това равнодушно, защото в задачата им не влизаше да се бъркат в домашните работи на кораба.

На обяд съдът откри своето заседание Нито командирът на „Йен“, нито неговият адютант се явиха, за което бяха глобени с по петстотин долара и десет дена затвор.

Историята ставаше сериозна и целият град очакваше с интерес нейния край.

В три часа следобед един брониран кораб с френско знаме на носа приближи рейда. Лоцманът, който тръгна насреща му, предаде на неговия командир пакет от френския консул, след което корабът, вместо да спре в пристанището, се настани до „Йен“, така че остана само един много тесен проход, през който трудно можеше да се излезе.

Положението на китайския кораб ставаше все по-трудно, а още в шест часа, преди залез-слънце, се пръсна слухът, че от Вашингтон пристигнала заповед за арест на „Йен“ заедно с екипажа му Сякаш за да го потвърди, една канонерка, принадлежаща на Съединените щати, тръгна от порта и се присъедини към френския броненосец. Последният, маневрирайки, за да застане по-удобно, обърна задната си част към брега и оттам можеха да прочетат името му — „Зорки“.

Междувременно френският консул в града през цялата вечер търсеше усилено Сен Фюрси и Гастон дьо ла Жонкер, но не ги откри. Решиха, че може би са извън града, и консулът остана да ги чака до сутринта.

В осем часа вечерта един отряд от морската охрана, състоящ се от осем войника, дойде на „Йен“ в помощ на четиримата пазачи, които назначи съдът. Командирът на кораба ги прие студено и спокойно.

— Лоша работа! — мълвеше Гастон. — Бягай оттук, докато има поне малка възможност.

— Ще почакаме до утре! — засмя се Бартес.

— Но какво с това! — възрази Жонкер. — До утре нищо няма да се знае.

— Ще видим какво ще стане след един час и какво — утре!

— Ти си луд!

— Потърпи, скъпи, потърпи! — успокояваше го Бартес.

В девет часа, след вечеря, Бартес заповяда да се затворят всички изходи на кораба. Барабанът удари вечерна заря и палубата опустя. Всичко утихна, само назначената от съда стража се движеше горе.

В града цареше предишната необикновена възбуда. Знаеха се мерките против китайския кораб, но не бяха известни причините за тях и всички нетърпеливо чакаха края на историята. Процъфтяваха обзалаганията както тук, така и в Нумея.

Удари полунощ. Стана студено и двама от войниците на палубата на „Йен“ се разговориха:

— Е, Боб, не е ли по-добре сега да си лежиш у дома?

— Магарешка работа, да върви на…

— Така си е! За какъв дявол стърчим тук, когато всичко е така преградено, че и дяволът да мине, ще счупи поне един от козите си крака.

— Да, тези кораби няма да позволят да се влезе.

Те помълчаха няколко минути, после единият от тях каза:

— Ей, Боб, усещаш ли?

— Какво?

— Струва ми се, че проклетият кораб се движи.

— А, така ти се струва. Но… като че ли палубата трепери. Там долу става нещо!

— Виждаш ли, че съм прав! Сякаш нещо свири и шуми! Мисля, че в кораба влиза вода! Да не би да се е пробил? Честна дума, потъваме! Но какво правят тези мошеници! Да събудим другите!

„Йен“ действително потъваше с голяма бързина. Войниците и охраната на съда, обезумели от страх, започнаха да окачат във водата, стараейки се да стигнат до брега. Всичко мина благополучно и когато излязоха на сушата, мокри и премръзнали, те видяха, че мястото, на което стоеше „Йен“, беше празно. Китайският броненосец беше изчезнал!

Градът беше смаян. Всички чакаха нетърпеливо следващия ден, за да видят сами какво се беше случило, защото не вярваха много на думите на „пострадалите“.

С изгрева на слънцето цял Сан Франциско се струпа на брега, за да се увери, че вчерашните разкази бяха съвършено верни. Китайският кораб беше изчезнал, сякаш никога не е бил в това пристанище.

Като се оттегли под вода на прилично разстояние от рейда, „Йен“ изплува на повърхността. После насочи едно от своите оръдия към наблюдателната кула на семафора и й изпрати прощална граната от триста фунта, която я раздроби на парчета заедно със сигналия фар и телеграфа.