Изгубени в океана

Глава I

През целия ден в Шербург се забелязваше голямо оживление. Очакваше се да пристигне ескадрата под командването на адмирал Льо Хело.

Представители на всички военни и граждански, власти се бяха струпали на брега, за да приветстват славните моряци, които се завръщаха в родината си след дълга и трудна мисия.

Разнасяше се и слухът, че с един от корабите ни ескадрата пътува важен сановник на китайската империя, упълномощен да заздрави договора, сключен с Франция, и в същото време да подготви споразумение за пазар на френската продукция там.

Скоро цялата ескадра влезе в рейда. От фортовете ги поздравиха със залпове, а от брега — с викове. Ескадрата отговори със същото.

Когато адмирал Льо Хело слезе със свитата си на брега, публиката остана разочарована: в-свитата не се виждаше никакъв китаец. Въпреки това празненството премина шумно и весело, а адмирал Льо Хело, завърнал се на своя броненосец късно вечерта, въздъхна с облекчение.

— Е, слава богу, свърши се! Този път напълно сме заслужили почивката си.

После капитанът на ескадрите излезе на палубата, облечен в делничен костюм, разгледа хоризонта с бинокъла на дежурния офицер и попита:

— Не е ли влизал параход в рейда?

— Не, адмирале!

— Ако дойде такъв, доложете ми!

— Слушам, адмирале!

Адмиралът се отдалечи с угрижено лице.

— Дали не се е случило нещо? — запита се той. — Никак не мога да си обясня това забавяне.

Измина час, но дежурните нищо не виждаха на хоризонта. Край ескадрата минаха товарен и един по-малък кораб, които отиваха към търговското пристанище. С последните лъча на слънцето известиха адмирала за появата на ново плавателно тяло. Корабът не пусна котва, но забави хода си. Той или не се решаваше да влезе в рейда, или се готвеше да промени курса.

— Тези американци са съвсем побъркани — каза един от офицерите. — Или не знаят, че тук е опасно, плитко.

Без да обръща внимание на тези думи, адмиралът се изкачи на горния мост, издигна високо над главата си фуражката и я размаха силно във въздуха. Изведнъж многозвездният флаг се вдигна и се спусна в знак на привет.

— Наредете да се отговори на американците — каза адмиралът на дежурния офицер.

Едва забелязали знака, корабът на американците решително се спусна напред в тесния канал за ужас на офицерите и недоумение на екипажа. Но малкият кораб изкусно заобиколи плитчините и хвърли котва на няколко метра от адмиралския кораб.

Адмиралът изведнъж се развесели и неговото решително лице засия от приветлива усмивка.

— Всичко е благополучно! Сега тези хора ще-разберат, че са намерили човека, който заслужава тяхното доверие, и слава богу! — избърбори той, като весело потриваше ръце.

Въпреки късния час към френския броненосец потегли лодка. Човекът, който седеше в нея, бе-приет на френския кораб от самия адмирал.

— Преди всичко позволете мп, адмирале, да ви благодаря от мое и от името на моите другари за вниманието, с което ме удостоихте — каза новопристигналият.

— За това ще говорим после, Жонкер. Сега кажете новината: всичко ли е благополучно за вашия „Лебед“?

— Пътуването ни премина благополучно, отбихме се в Корон и очаквахме преминаването ви.

— Ах, да! Вече забравих, че ние се движехме като костенурки, а вие летяхте като птици. Бъдещето е на американските моряци, които ще причинят много главоболия на англичаните. А сега ми кажете как е капитан Уолтър Дигби?

— Превъзходно! Той настойчиво ме помоли да ви предам неговото уважение и ако позволите — утре ще се яви лично при вас.

— Ще ми е приятно да го видя, а сега да си поговорим за нашия приятел Едмон Бартес. Държи ли той все още на старото си намерение?

— И вие знаете, адмирале, колко изстрада моят беден приятел. Знаете какви ужасни мъки преживя. Той иска всенародна реабилитация и наказание за хората, които унижиха неговото име и го хвърлиха в калта. Той жадува за отмъщение и то ще бъде ужасно.

— Дали от това няма да пострадат невинни хора? B цялата работа има толкова възмутителни неща, които не се поддават на анализ. Разбира се, с това аз не искам да се смекчи вината на негодниците, колкото и високо да е тяхното обществено положение.

— Едмон Бартес знае кои са враговете му и чувството му за справедливост няма да се заличи дори под напора на ненавистта.

— Не искам да споря с вас, адмирале, но се надявам, че вие ще повлияете върху решенията на Едмон.

— Как е Сен Фюрси? — изведнъж попита Льо Хело своя гост.

— Въпреки продължителните пътувания той не можа да свикне с морето — отвърна Жонкер засмян. — Болен е и не излиза от каютата си.

— И аз така си помислих, дипломатите са винаги неустойчиви спрямо морето.

— Да се надяваме, че все пак Фюрси ще бъде ценен помощник на Бартес, защото го уважава и обича като свой син.

— Мислите ли?

— Не се съмнявам в това.

— Толкова по-добре! А моите четирима хаймани научиха ли се да наливат повече вода във виното и повече спокойствие в мозъците си?

— Те са все същите, адмирале, хора със златни сърца, честни, достойни за френската флота, на която вие сте шеф.

Адмиралът, който знаеше подвизите на Порник, Данео, Пюжал и Ланжле и който искрено обичаше моряците си въпреки буйния им нрав, не можа да не се засмее, като си спомни за тях.

— Предайте им — каза адмиралът, — че аз горещо ще се застъпя за тях и те ще бъдат помилвани.

— Те много разчитат на вас и са уверени, че никой адвокат по света не може да ги брани по-добре от вас.

— За това не по-малко ще помогне „Регент“. Нали елмазът е при вас?

— Да… и след няколко дни Париж отново ще му се любува.

— Превъзходно! Скъпоценният камък, който така трудно беше намерен, ще изиграе съществена роля в нашето дело.

— Щастлив съм, че ще мога и аз да бъда отчасти полезен.

— Успехът винаги се постига от хора със смел ум и твърда воля, оттук идва и обяснението, че не се върнахте с празни ръце.

Жонкер почтително се поклони и се приготви да си отиде, когато адмиралът го попита:

— Имате ли някакви китайци на кораба? — Да, тези, които винаги ни придружават.

— В такъв случай Бартес все още е шеф на „Поклонниците на сенките“?

— Да.

— Струваше ми се, че той искаше да се откаже от тази власт.

— Да, но само когато стане предишният Едмон Бартес.

— А ако не успее?

— Ще си остане Куан.

Като се сбогува приятелски с адмирала, Жонкер отново седна в лодката и се върна при своя „Лебед“, където подробно предаде разговора си на Едмон Бартес.

— Ще се разиграят важни събития — каза той — и аз самият трябва да ги ръководя, за да спечеля пълната си реабилитация.

„Лебед“ не бе друг, а „Йен“, но пребоядисан и с американско знаме. Но за да си обясним действията му, трябва да се върнем малко назад и да споменем за събития, наложили по-далечното му пътуване.

Глава II

Всеки може да си представи как въздейства върху Ланжле изповедта на Гроляр. Една почти невероятна изповед. Но парижанинът бе решителен.

— Сега какви са намеренията ти?

— Ще продължавам да закрилям сина си, без той да знае, до момента, когато ще бъде отново с възстановени права.

— Дотогава ние ще бъдем в числото на враговете му, защото улесняваме тези, които го преследват като див звяр.

— Не забравяй, че ако Гроляр е безвластен, то маркиз Сен Фюрси се ползва с голям авторитет и с такива права, които му позволяват в случай на нужда да дава заповеди и на командващия френската ескадра.

— Прекрасно! Не трябва да допускаме липса на лоялност към експедицията. Това може да ce стори подозрително за адмирала.

— В това е бедата… Но аз всичко ще обмисля и навярно ще намеря изход за всички ни.

— Аз ще ти помагам. Мислиш ли да възстановиш родителските си права върху Едмон Бартес?

— Когато се реших на размяната, аз доброволно се отказах от всичките си права. При това Едмон е свикнал да обича и уважава като свой баща само генерал Бартес. За него съм чужд, злодей, когото преследва; човек, когото той ненавижда и презира. Освен това Едмон няма леене-да се примири с мисълта, че е син на един полицай, когато до това време се е смятал за син на генерал.

— Да, това е вярно, но струва ми се, че от страна на Бартес е напълно естествено да обича и цени човека, който го е отгледал и възпитал и който-така се явява истинският му баща.

— Сам разбираш, че не мога да наруша мълчанието и да разкрия тайната. Последиците от такъв акт просто не биха могли да се предвидят.

— Прав си, старче — каза Ланжле, — но каквото и да стане, бъди уверен, че предаността ми към твоя син е неизменна. Винаги ще бъда с теб, във всичко ще ти помагам.

И те здраво си стиснаха ръцете. Времето на пътуването им бе превъзходно. Корабите благополучно преминаваха всички рифове, без да се случи и най-малка авария. Най-после в далечината се показа остров Йен. Адмиралът веднага даде заповед да го обградят от всички страни и ако трябва, да влязат в бой, за да унищожат пиратите, които-се укриват в страшното скривалище.

Шене бе назначен да командва експедицията и получи най-строги заповеди:

— Ако бандитите се възпротивят, не се поддавайте на хуманни чувства, преследвайте ги и ги унищожавайте до последния човек. Никаква пощада за тези негодници!

Като чу ужасната заповед, Гроляр почувства, че силите му го напускат. Какво трябваше да направи? Ами ако Бартес и другарите му загинат, без да успеят да им помогнат навреме? В разгара на боя кой ще разбере, че на острова се намират французи? Куршумите не щадят никого…

С помощта си отново се намеси Ланжле.

— Върви и легни в каютата си — каза той на Гроляр. — Престори се на болен, а ако започнат да те разпитват, не отговаряй на никого, разбираш ли?

— Какво си намислил пак?

— Довери ми се и синът ти ще бъде спасен!

— Добре, тръгвай!

Гроляр започна да охка от болки, като че ли страдаше от стомашна болест, а Ланжле веднага поиска разрешение да говори с адмирала. Адмиралът го прие, учуден от неочакваната визита, и го помоли да бъде кратък.

— Моля да ме извините, адмирале, но известието, което щеше да ви донесе Сен Фюрси, ако не беше се разболял, е толкова важно, че не ми беше възможно да отложа срещата ни за по-удобно време.

— Какво има? — попита командирът на ескадрата, доста учуден от увода.

— Сен Фюрси ви моли, адмирале, да се откажете от предстоящото сражение на остров Йен, защото там няма никакви пирати.

— Откъде той има такива невероятни сведения? Може би внезапното заболяване е помрачило разсъдъка му?

— Той разполага със сведения, че пиратите са се скрили и че сегашната експедиция губи смисъл.

— Наистина ли? Да не би островът да е заселен с овчари, които са по-кротки от своите овце? Добре, че треската му не е заразна…

Адмиралът се подсмиваше, а иронията му винаги предшестваше твърдо и непоколебимо решение.

— И аз твърдя, адмирале — спокойно добави Ланжле, — че на остров Йен няма пирати, там ще намерим само французи като нас самите.

— Французи?

— Да, адмирале, които вие сте длъжни да пазите и да защитавате, а не да избивате.

Ланжле продължи:

— Нека ваше превъзходителство ме изпрати като парламентьор при нашите съотечественици и ми позволи да, ги доведа тук.

— Французи? Откъде ще ги вземете? — невъздържано извика адмиралът.

— Трябва да знаете, че има хора, които много повече са заинтересовани как ще намерим „Регент“.

— Какви са тези французи: моряци, войници или търговци? Аз не мога да предприема опасна експедиция, ако не прозра същината на нещата.

— Жонкер по-добре от мен ще ви отговори.

— Гастон Жонкер! Синът на пазача на коронните брилянти! Нима той е между пиратите… не, сред нашите съотечественици, които се намират на острова?

— Да, и „Регент“ е в него, освен това той много ще се радва да ви види — твърдо отговори Ланжле.

— Нищо не разбирам. Ако не съществуват рискове, давам ви картбланш да отидете на острова.

— Аз съм в пълна безопасност, адмирале, даже няма да взема никого със себе си. Спуснете лодката и не по-късно от два часа аз ще бъда отново тук.

— Маркизът ще одобри ли вашето отиване на острова?

— Навярно и той би тръгнал с мен, ако беше здрав.

След минути лодката беше спусната и парижанинът я насочи към един тесен нос. Лапжле слезе на брега. По време на първото си пребиваване тук Ланжле беше опознал топографията на острова. По кози пътеки той стигна до отсрещния склон, обграден с непристъпни скали. Ланжле спря и с видимо разочарование разгледа цялата местност. Тъкмо се чудеше какво да прави по-нататък, когато до него стигна познат насмешлив глас:

— Хей, как прекарваш, откакто се разделихме? Не лошо, нали?

— Ти ли си Пюжал?

— Да, Пюжал от Бордо, първия град след Париж.

Двамата сърдечно се прегърнаха и разцелуваха.

— Знаем, че срещу нас са изпратили цяла експедиция — каза Пюжал. — Ние разполагаме с такива оръдия, които от три километра превръщат всичко в прах. От флота не бихме оставили нито парче. Но когато видяхме френски флаг, казахме си, че не трябва да бързаме. Все пак не стояхме със затворени очи и решихме да следим движението на ескадрата. Ето защо ме намираш тук. Аз съм часови, наблюдаваме навсякъде.

— Добре, че ми се обади, Пюжал. Бях започнал да се безпокоя. Ами „Йен“ още ли е с вас?

— Няма вече „Йен“! Екипажът не се съгласяваше да пътува под китайско знаме, затова го пребоядисахме, сложихме му американски флаг и го нарекохме „Лебед“.

Докато разговаряха така, приятелите стигнаха до огромна пещера. Тук под сводовете й бе спуснал котва „Лебед“.

Пристигането на Ланжле колкото учуди, толкова и зарадва. При все това Едмон Бартес не показваше много оптимизма си и отказваше да разговаря с командира на френската ескадра. Жонкер, който отблизо познаваше адмирала, долови каква полза ще имат всички от срещата и се приготви да отиде с парижанина при командира на обединените ескадри.

Парник и Данео се върнаха на „Лебед“ и шумно приветстваха стария си приятел Ланжле.

— Готов съм да се басирам, че ескадрата е доведена от Фюрси, този стар негодник, който и когато опи, мисли как да ли напакости!

— Бъдете благоразумни — предупреди ги Ланжле, — не съдете за хората по външността. Вие дори не подозирате какво е направил той за вас и навярно ще прави в бъдеще.

Глава III

При появата на Жонкер учудването на адмирала бе неописуемо. Срещата им, не бе особено приятелска Неговият гост постепенно разказа цялата необикновена история на приятелите си: за възмутителната присъда над Бартес, за огромното му състояние, за титлата, Куан, за смелостта на капитан Дигби, за кражбата на „Регент“, за ролята на Лао Цзин — най-богатия банкер в Батавия, за инцидента в пещерите Мара и за престоя им на остров Йен.

Адмиралът пожела сам да се убеди в нещата от разказа и обеща, че няма да посегне на свободата им, напротив, ще им съдейства и ще я запази. След две-три пребивавания на острова симпатиите на адмирала постепенно преминаха на страната на смелите и изстрадали хора. Той пожела да посети и „Лебед“ и бе поразен от предпазните мерки, взети от китайците, живели тук, а по-късно и от капитан Дигби.

— Да, добре постъпихме, че не прибързахме — възкликна той.

Заедно с това той одобри и промяната на националността на кораба.

— Ако мислите да влезете във френско пристанище — каза той — под този флаг, никой няма да ви безпокои.

— Когато е необходимо, аз мога да бъда внимателен — засмяно отговори Дигби, — във френски води реших да вляза, след като основно проуча условията за това.

Зарадван от неочакваната среща със съотечественици в този далечен край, адмиралът поласка Порник, Данео, Пюжал и Ланжле и в душата си вече не осъждаше тяхното бягство.

— Какво бихте направили на тяхното място? — попита той Шене. — Ако питате мен, и аз бих постъпил като тях.

Към Едмон Бартес адмиралът се отнесе с най-голямо уважение. Трогнат от оказаната му чест, младият Бартес почувства, че в него се събуждат най-добри чувства, които той мислеше за отдавна притъпени заради презрението и ненавистта към хората.

— Въпреки преживените страдания, нищета, позор и унижения — каза той, като протегна ръка на адмирала — все пак не мога да забравя, че съм-французин, че във Франция е преминала младостта ми, че там повярвах в щастливото си бъдеще.

— Нима във вас не живее още надеждата? Вашата младост все пак ви обещава още хубави дни.

— За мен светлите дни ще бъдат свързани само с отмъщението!

— Разбирам вашия гняв и обида. Но ако вие не чрез закона, а по околни и опасни пътища отмъстите на враговете си, ще си останете предишният каторжник, същият опозорен човек, какъвто сте и сега. Това ли искате? Такава ли е ролята, която ще ви хареса?

— Но ако никаква друга реабилитация не е възможна за мен? Длъжен ли съм покорно да наведа глава пред опозореното си име? Кой ми гарантира, че човешкият съд няма да остане отново сляп и несправедлив?

— Аз трябва да ви помогна. Аз и други като мене, убедени в невинността ви. Ако аз гарантирам за честността ви, правя го, защото вие никога не сте бил виновен. Справедливостта ще възтържествува. Освен това зад гърба си вие имате и един Жонкер.

— Да, но и преди съдът ме осъди въпреки верните другари, които ме защитиха на подсъдимата скамейка.

— Тогава във вашето дело имаше много неясни въпроси. Аз познавам Лемер и не мога да допусна, че той съзнателно е изпратил на каторга невинен човек. Някой ви е очернил в неговите очи. Навярно истинските виновници. Най-добре елате във Франция с „Лебед“, бъдете пред всички свободен американец, който пътува за собствено удоволствие. Готов съм да ви гарантирам, че никой няма да ви обезпокои и с умело издирване ще успеем да хванем крадците.

Думите на адмирала убедиха. Бартес и той заедно с Дигби реши да следва френската ескадра до пристанището. Внезапното решение учуди Сиен, Лиу и Чан, но наследникът на дядо Фо скоро можа да го убеди, че за Куан не е достойно да търпи едно позорно обвинение, защото Кралят на смъртта е длъжен да стои с високо вдигнато чело пред лицето на „Поклонниците на сенките“.

Щастливи от обрата на нещата, Ланжле и Гроляр пожелаха да бъдат приети като пътници на „Лебед“. Ако за Ланжле всички бяха единодушни, то стария детектив не искаха да приемат в колектива си. Тогава Ланжле потърси подкрепата на Жонкер, който знаеше тайната на Едмон Бартес. Ланжле сам му я разкри.

По този повод между Гроляр и Жонкер се завърза дълъг разговор.

— Аз върнах на сина си свободата — започна Гроляр, — но и аз преживях най-големите мъки по време на процеса на Едмон. Когато го осъдиха, и то за кражба, трудно понесох всичко това. Убеден в невинността му, аз се заклех тогава да го спася от унизителното положение… Заслугите ми към парижката полиция ми създадоха репутация на ловък човек. Когато научих за кражбата на „Регент“, извършена от четирима китайци, пристигнали във Франция, веднага си помислих за ползата, която бих извлякъл от това. Успях да получа назначение за Нова Каледония в помощ на Лемер, тогава шеф на съда в Нумея. В онова състояние на духа, в каквото го заварих, не беше трудно да го убедя да позволи на пленниците да избягат. Аз подготвих бягството, но те не подозират това Освен това благодарение на мен Едмон не избяга сам, а с група предани другари. Без да знае той, аз го обградих с тези хора Вие ги познавате: Порник, Данео, Пюжал, Ланжле. Всички те напълно оправдаха доверието ми. Обаче, за да улесня целта си, аз трябваше да остана полицейски агент и безпощадно да преследвам бегълците. Имах нужда от помощ и за тази цел избрах Люпен, когото и командировах сред тези, на които помогнах да избягат.

— Люпен? Този негодяй, който демонстрира непрекъснато преданост към Едмон?

— Този човек не симулира, не, той е дълбоко привързан към сина ми. Казвам ви отново, че всяка моя стъпка бе предварително планирана. Сега елмазът е у вас — прекрасно! Останалото ще ви разкажа друг път.

— Простете, но вие споменахте, че сте правили така, че едновременно да помагате на Едмон и едновременно да проваляте враговете му. Вярно ли е това?

— Вие вероятно знаете, че банката на Прево Лемер има клонове в много градове на Далечния изток. В заем срещу коприна, чай, памук той раздава крупни суми После ги присвоява за себе си. С една дума, той и банката му спекулират. Започнах малко по малко да подбивам игрите му, а вие знаете, че и най-солидното предприятие рухва, щом се подбиват умело кредитите му.

Жонкер наблюдаваше събеседника срещу себе си, наглед твърде безобиден, човек, към когото всички се отнасяха като към отрицателна величина. Новото му отношение към Гроляр го накара да упражни цялото си влияние, за да бъде включен той в числото на пътниците в „Лебед“.

Единствено адмирал Льо Хело не можа да си обясни защо Фюрси премина от „Фердинанд“ на „Лебед“, но понеже господинът имаше пълна свобода на действията, той повече престана да се занимава с това. „Лебед“ потегли на другия ден след заминаването на ескадрата.

Глава IV

Четири дни по-късно адмиралът и Жонкер се отправиха към Париж. И двамата сияеха от радост, защото носеха със себе си „Регент“. Една прекрасна утрин и Едмон Бартес, или Уилям Брадли, както се казваше сега, получи заедно с целия екипаж разрешително за престоя на „Лебед“ във Франция.

Гроляр, внимателен във всичко, излезе първо с Ланжле, като помоли Едмон да го изчака. Той се съгласи, защото вече не хранеше предишната неприязън към детектива, особено след като парижанинът и Жонкер започнаха да се държат с него приятелски.

Веднъж Гроляр каза на Едмон:

— Ако исках, десет пъти можех да ви арестувам, но не го направих. В душата ми живее същата като у вас ненавист и желание да отмъстя на враговете ви.

— Какво ви засягат те вас? — попита Едмон.

— Имах син… наскоро след като ви осъдиха, той постъпи в проклетата банка на Лемер. Обвиниха го в кражба така, както обвиниха и вас. Аз молих Лемер да пощади детето ми, но той остана непреклонен.

— И вашият син изпита всички ужаси на несправедливостта, както ги изпитах аз?

— Не, той се самоуби.

— О, нещастен баща! Колко ли трябва да е голяма скръбта ви?

Изведнъж Едмон протегна и двете си ръце към стария Гроляр и оттогава стана по-благосклонен към него.

В Париж Гроляр го очакваше превъзходен прием. Началството му бе доволно от него и обеща да го атестира по най-достоен начин пред министъра на вътрешните работи. Благодарение на връзките си Гроляр подробно се информира за работите на фирмата „Лемер“. Той разбра както за финансовите й затруднения, така и за това, че главата на фирмата бе сериозно болен. Болестта улесняваше хаоса, настъпил в делата на банката.

Като опитен детектив обаче Гроляр схвана, че без странична помощ трудно ще проникне във всички тайни на Лемер, затова писа на Бартес бързо да дойде в Париж. На другия ден американецът Уилям Брадли се установи с лакея си Джон Лайт в парижкия грандхотел. Джон Лайт не бе друг, а Люпен. Порник и Пюжал Гроляр настани в една скромна гостилница на левия бряг на Сена.

— Е, какво ще ни заповядате? — попита Порник.

— Преди всичко да не се напивате, защото всеки момент може да ми потрябвате — каза Гроляр.

— Добре! Щом от нас се иска да бъдем готови, няма да сложим и глътка в устата си, ако ще цялата вода на Сена да се превърне във вино.

Една вечер Гроляр, Жонкер, Ланжле и Едмон Бартес се събраха в хотела на съвет. Първият от тях започна.

— Както виждате, господин Бартес, времето работи за нас. Малко търпение — и всички у Лемер ще молят за пощада!

— Не забравяйте, че и вие лично ще се борите с един от Лемер.

— С кого?

— С бившия ви началник в Нумея, сега прокурор в Париж.

— Вярно! — небрежно отговори Гроляр. — Бсички тези прокурори и съдебни заседатели не могат нищо да направят без нас. Когато трябва да се разследва някакво дело, да се проследи или разкрие престъпник — тогава редът е наш: ние узнаваме всичко и така подготвяме делото за тях. Дори съм уверен, че прокурорът ще ме повика за помощ и тогава… тогава врагът ще бъде наистина в ръцете ни.

Тези думи накараха Едмон да наруши мълчанието си, да разкаже за писмото, спомняте си за него от началото на тази история, подписано с „Бивш служител на френската държавна банка X У 3 306“.

— Ако знаех по-рано за него, щях да ви спася, непременно щях да ви спася! — извика детективът. — И вие казвате, че едно обявление в „Малък вестник“ ще ни посочи автора на писмото.

— Да, стига да е жив — каза Бартес. — В случай на смърт той предупреждава, че показанията му от четирима свидетели ще бъдат депозирани у нотариус. В показанията ще бъде посочено името на касиера на банката, който е получил от Прево Лемер банкнотите, като е записал номерата и сериите.

— Тогава да не губим време, да ковем желязото, докато е горещо.

След което те изпратиха следния текст до „Малък вестник“:

„Желае среща с X У 3 306. Уилям Брадли в грандхотел. Париж. Бързо!“

На другия ден възрастен господин се появи в грандхотела и попита за Уилям Брадли. Веднага го заведоха при него, където любезно го прие Гроляр, Дегизиран като същински американец.

— Името ви? — попита Гроляр.

— Симон Пресак, бивш служител в държавната банка.

— Аз съм Брадли от град Санем в Масачузетс.

— Вие сте ме викали, навярно от името на господин Бартес?

— Да… да. Той, моят най-близък приятел, ми поръча да защитя интересите му и преди всичко да възстановя честното му име.

— Реабилитацията непременно трябва да стане. Убеден съм, че този човек стана жертва на страшна машинация!

— За щастие няколко негови другари и аз успяхме да му помогнем да избяга от каторгата. Сега той е свободен и живее в Америка, а пък аз дойдох във Франция с искането да се ревизира този гнусен процес. Ако бъда подкрепен от порядъчен човек като вас, моята задача значително ще се улесни. Първо, разкажете ми подробно историята с чека от 500 хиляди франка, платен от Албер Прево Лемер.

— Точните ми показания, подписани от четирима свидетели, ще ви разкрият най-подробно всичко, защото те са писани по онова време, когато събитията бяха още пресни в паметта ми.

И без да се притеснява, Симон Пресак разказа за посещението на Албер Лемер в държавната, банка, за загрижения му вид, за премълчаната промяна в подписа на чека, където е прибавена думата „син“.

— В този момент какво помислихте вие? — попита Гроляр.

— Помислих, че синът е фалшифицирал подписа на баща си, за да присвои парите. Че е дошъл рано в банката, за да не се изпратят парите у дома му, както се практикуваше.

После бившият служител в банката каза, че асигнациите, с които е била изплатена сумата, би-ли от серия С 306–371 и изведнъж тези номера се намериха в онзи милион, който бе задигнат от касата на банкера Лемер. На другия ден след кражбата половината от тези пари се оказа в Албер, а другата половина се намери под паркета в стаята на Бартес Несъмнено бе, че крадецът е отклонил подозренията от себе си.

— Вие помните ли името на чиновника, на когото предадохте чековата сума? — попита Гроляр.

— Помня, да! Жан Менгар, и сега още служи в банката.

— Уверени сте, че той е записал номера и сериите на банкнотите?

— Да, господине, прекрасно го помня.

— Що за човек е този Менгар?

— Честен човек.

— Тогава защо той премълча този факт в съда? Той може да бъде обвинен сега в съучастничество.

— Навярно някои делнични грижи са попречили на Менгар да вникне по-добре в процеса на Бартес. При това за чека като че ли никъде не се споменаваше. Даже и аз случайно си спомних за този факт: отначало не му придавах значение, смятах го за домашна работа. Може би така е разсъждавал и Менгар.

— Благодаря ви за ценните сведения и мога да ви уверя, че признателността на Бартес за тях ще се изрази в доста крупна сума.

— Какво говорите! Нима с такава цел дойдох при вас? Не, аз постъпих така, защото ме измъчваше съвестта. Трябваше да сторя всичко, което зависи от мен, за да излезе истината наяве.

Гроляр, трогнат от искреността на думите му, подаде ръка.

— Разчитайте на мен! — каза Симон Пресак, поклони се и излезе.

Глава V

В Париж Гроляр се чувстваше в свои води и тук способностите му се развиваха с удивителна пълнота. Той успя да научи, че семейни раздори разяждат Прево Лемер, че Жюл Сеген и Албер Прево Лемер се мразят силно.

Откакто главата на фамилията поради болестта си не можеше да напуска стаята си, тези млади хора водеха делата на банката. Необмислените им и рисковани операции, както и безразсъдните разходи подбиха кредита на фирмата. Напразно маркиз Лара Коело искаше да се намеси — отстраниха го грубо и всичко остана като преди.

И Жюл Сеген, и Албер ненавиждаха маркиза, който в очите им олицетворяваше живия упрек. Той се измъчваше от присъдата над Бартес и през минута повтаряше, че пред нищо няма да се спре, за да бъдат заловени виновниците и предадени на правосъдието.

С помощта на Люпен, който се сближи с домашната прислуга на Лемер, Гроляр разбра, че госпожа Стефани Сеген негласно се е разделила с мъжа си и живее при родителите си — изоставена и забравена.

Когато Едмон узна за горчивата съдба на нещастната млада жена, сърцето му се сви от съжаление към нея.

— Всичко трябва да забравя, ако искам да се приготвя за мъст — каза си той.

Освен Гроляр с делото активно се захвана и адмирал Льо Хело, който, едва уредил своите работи в морското министерство, изцяло се зае с оправдаването на Бартес.

Без да съобщи за намеренията си на никой, той отиде у Прево Лемер и настойчиво поиска да го види.

Лемер бе ужасно остарял, лицето му — потънало в бръчки, само очите му бяха запазили предишния си блясък. Той седна в дълбоко кресло, заобиколен от съпругата си и дъщеря си. Адмиралът открито започна да разказва за целта на посещението си.

— Драги Лемер — каза той, — ако не ви познавах като безупречно честен човек, не бих си позволил да ви безпокоя… Но вие сам ще разберете, че вече ми е невъзможно да отлагам визитата си. Аз дойдох да ви помоля за помощ, за да се поправи една голяма несправедливост.

— Несправедливост? Не разбирам, адмирале!

— Говоря ви sa Едмон Бартес.

При това име старият банкер неволно трепна, а върху лицата на двете жени се изписа съчувствие.

— Едмон Бартес — с мъка повтори болният. — Ах, ако той беше сега при нас, всички нещастия, които ни заплашват, биха изчезнали. Но защо той измами доверието ми и се провини?…

— Провини! — остро го прекъсна адмиралът. — Не е истина! Аз съм уверен, че вие също не вярвате в неговата вина.

— Но съдът реши!

— Съдът! Нима това е първата съдебна грешка! Несправедливото му решение трябва да се ревизира и вие сте този, който честно ще заяви, че Едмон Бартес не ви е ограбил!

— Да, но сега Бартес е избягал от каторгата и никой не знае къде се намира.

— Аз зная. Когато ескадрата, която командвам, преминаваше океана, аз го срещнах на един остров. Не можех да не му повярвам. Той сега е свободен, но за човек като него какво означава свобода без честно име? Всъщност точно вас той обвинява като главен организатор на чудовищната несправедливост.

— Мене?

— Да, вас!

— Само това ми липсваше! Кажете, адмирале, способен ли съм на такава постъпка?

— Не, приятелю, и аз често го повтарях на вашия бивш касиер. В това дело има някаква мрачна тайна, която скрива истината.

— Ние всички обичахме Бартес като наш син, пък и той споделяше същите чувства. Вътрешното ми убеждение беше, че той е невинен.

— Разбирам ви, станал сте жертва на съдебните перипетии, на бездушното и безмилостно красноречие на прокурора.

— Сега, когато присъдата е произнесена, какво мога да направя?

— Надникнете в дълбините на душата си, попитайте съвестта си и ми отговорете виновен ли е Бартес или не?

— Невинен е! — каза госпожа Прево Лемер. — Невинен! Казвам го пред всички ви! — извика Стефани.

Болният закри с ръце лицето си и дълбоко въздъхна.

— Невинен… невинен е. Само ако имах и най-малкото доказателство, което да ме насочи към истинския виновник, даже и да е член на семейството, бих постъпил, както ми диктува съвестта. Дните ми са преброени и не желая да умра с такъв грях на съвестта си.

— А писмото на Бартес? Нима то не е доказателство? — забеляза Стефани.

— Уви, то бе само протестна заплаха.

— Не, не заплаха, а вик на негодувание и жажда за справедливост!

— Какво особено има в писмото? — попита адмиралът.

— Ето, четете! — каза госпожа Прево Лемер, извади отворен плик и го подаде на гостенина.

Писмото на Едмон бе написано преди изпращането му в Нова Каледония.

— Когато човек е невинно обвинен, естествено е да се озлоби… Аз познавам Бартес, той е благороден човек и когато разбере, че сте били заблудени, той всичко ще забрави и ще ви прости.

— Възможно ли е да се ревизира делото в негово отсъствие?

— Да, ако истинските крадци бъдат открити.

— Ако е така, аз ще изпълня дълга си. След няколко дни може вече да бъде късно.

Двете жени не можаха да скрият сълзите си.

— Гръм и мълния! — избърбори адмиралът, също просълзен. — Против тези хора Бартес се подготвя да насочи чудовищната си мъст. Не, няма да го допусна!

И той побърза да излезе, за да скрие вълнението си.

След него болният бе посетен от бившия председател на съда в Нумея, а сега прокурор в Париж. Той помоли да го оставят насаме с домакина.

— Кажете ми идвал ли е при вас някой във връзка с делото на бившия ви касиер Бартес?

— Да, адмирал Льо Хело току-що излезе от тук. Разговаряхме за възможността да се ревизира делото в полза на Бартес.

— И вие обещахте?

— Мога ли да не обещая?

Прокурорът с присъщото му красноречие започна да привежда едно след друго доказателства, улика след улика. Скоро болният започна да се съгласява със сродника си.

— Но каква е ролята на адмирала в делото?

— Той само е искрено убеден в невинността на Бартес — каза главният прокурор — и се застъпва за него в името на справедливостта. Вие сам знаете, че Едмон Бартес умее да омагьосва хората. Сега Бартес е във Франция, в самия Париж.

— В Париж?

— Да, преди няколко часа ме уведомиха за това и аз ще взема всички мерки, за да ви опазя от него. Той се е заклел да погуби всички, които носят името Прево Лемер.

Старият банкер благодари на племенника си, двамата си обещаха взаимна подкрепа. Разбраха се вечерта да се съберат на семеен съвет с Жюл Сеген и Албер, за да обсъдят новото положение на нещата след завръщането на Бартес.

Глава VI

И Гроляр не губеше времето си. Той можа не само да се запознае с Албер Прево Лемер, но и да спечели доверието му. Всъщност Лемер не подозираше, че зад името Трухийо се крие старият детектив Гроляр Скоро обстоятелствата се стекоха така, че ускориха хода на събитията, и тон умело ги използва.

В един прекрасен ден главният прокурор повика Гроляр в кабинета си.

— Преди време вие ми направихте големи услуги и аз реших още веднъж да се възползвам от способностите ви.

— На вашите заповеди! — отвърна Гроляр.

— Помните Едмон Бартес, бившия касиер на вуйчо ми, обвинен в кражбата на „Регент“?

— Помня го, прокуроре.

— Знаете ли, че той се е върнал във Франция с намерението да отмъсти на всички, довели до осъждането му. На това трябва да се попречи. Междувременно топ вече е спечелил доверието на много видни парижани, които сляпо вярват в невинността му. Ние трябва да разберем къде се крие, да проследим най-малките му движения. С ваша помощ се надявам да успеем.

— Ще останете доволен, ще намеря виновника и той ще получи това, което заслужава!

— Разчитам на вас, Гроляр.

Гроляр съобщи плана си на Ланжле. После Ланжле се качи във файтон и се скри, а Гроляр отиде в скромната гостилница, където бяха отседнали Порник, Данео и Пюжал.

— Дойде времето да ми помогнете — каза им той. — Ще следите един човек, който и с пръст не трябва да докосвате. Ще го пазите да не избяга.

Гроляр седна край масата и написа няколко писма, които не запечати, защото чакаше идването на Ланжле.

— Какво стана? — попита детективът.

— Намерих! — отвърна парижанинът. — С името Хосе Трухийо та ще наемеш един превъзходен павилион на авеню „Орлеан“, близо до крепостта.

След като разбра къде се намира новата му квартира, Гроляр дописа писмата си, запечати ги и веднага ги изпрати по адресите им. После, без да губи нито минута, телеграфира на Уилям Брадли с поканата Дигби, Сиен, Лиу и Чан веднага да дойдат в Париж.

— Върви с тези хора в квартирата ми — разпореди Гроляр на Ланжле. — Нека добре се запознаят с обстановката. Аз ще дойда при вас между седем и осем вечерта.

После Гроляр отиде да потърси Албер Прево Ламер, намери го в един от модерните ресторанти.

— Е, сега вече няма да се отделя от вас — заяви Гроляр на своя приятел. — Тези дни си купих една малка вила и тази вечер ще ми гостуваш.

— Къде е тя?

— Там, към укрепленията.

— Ставате любител на селския живот? — засмя се Албер.

— Хубаво е да се живее сред зеленина.

— Много ли гости ще имате?

— Въпросът е излишен.

— Тогава и аз съм с вас. Обичам да съм там, където мога да се повеселя.

От този момент синът на банкера и мнимият дон Хосе не се разделиха. Когато удари седем часът, приятелите станаха от местата си. Когато излязоха от кафенето, Албер бе порядъчно пийнал. Спряха един файтон, кочияшът се наведе над Гроляр и тихо попита:

— Този ли е господинът?

— Да.

С широко наметало, вдигната яка и мушамена шапка Люпен трудно можеше да бъде разпознат. Беше доста късно, когато тримата стигнаха до вилата. Трима слуги веднага се спуснаха да поемат горните им дрехи.

— Какво искат от мене тези? — измърмори Албер, докато влизаше навътре.

— Господинът не е особено вежлив! — избърбори след него Пюжал.

В този момент Порник, облечен в ливрея, тържествено съобщи:

— Господин Кликстен, нотариусът!

Влезе около 45-годишен мъж, поклони се с тържествена вежливост на министерски чиновник.

„Нотариус — помисли Албер, — сигурно не е от веселите пиячи.“

— Господин Симон Пресак! — отново извести Порник.

Някогашният банков служител влезе малко смутен и вежливо се поклони на госта.

— Господин Жан Менгар!

Банковият чиновник приближи и приятелски се ръкува с Гроляр, после бегло хвърли поглед към Албер, когото навярно не познаваше.

„Дявол да го вземе! — помисли Албер. — Вижда се, че приятелят ми Хосе общува с най-видните хора на Париж. Какво веселие може да се получи с всички тези надути гости? Ако виното не е обилно, в тази компания може да се умре от скука.“

— Господин Соларно Теста! — отново доложи Порник.

„Е, най-после пристигна познат човек“ — помисли Албер.

— Господин Гастон Жонкер! — продължаваше Порник.

Името учуди Албер, той отлично помнеше каква тясна дружба свързваше този човек и Едмон Бартес. За момент неприятно съмнение се загнезди в душата му, но преди да направи някакъв извод, гласът на Порник възвести идването на нови гости: маркиз Лара Коело и Алтавила.

— Адмирал Льо Хело! — особено тържествено извика Порник и се отмести, за да пропусне адмирала.

— Господа, сега всички сме тук — каза Гроляр и благодари за отзивчивостта на всички присъстващи да се отзоват на поканата му. — Бях уверен, че ще дойдете, защото се касае за поправянето на една голяма грешка. В такъв случай порядъчните хора никога не отказват подкрепата си.

Албер слушаше и гледаше околните с чувство на необясним страх, а те го наблюдаваха от своя страна с нескривано любопитство.

— А, това е капан! — викна той ядосан и се опита да си тръгне.

— Предупреждавам ви — каза Гроляр, — че всяка съпротива е безполезна и вие ще си тръгнете оттук чак след като отговорите на въпросите ни. Някога беше извършена кражба и преди 10 години бе осъден на каторга един невинен човек… Сега аз ви питам кой е истинският крадец и как се казва той?

— Това няма да ви кажа!

— Нека е така, защото все пак виновникът е в ръцете ни.

— Аз не съм съгласен да говоря пред някакъв тайнствен съд и ще се оплача, където трябва.

— Ще се оплачете на братовчед си, главния прокурор на парижкия съд.

— Да! Той ще може да ме защити!

— Имайте предвид, че сам Прево Лемер ме натовари да намеря крадеца. Аз съм полицейски агент и всички тези господа, които са събра-ни тук, знаят това.

Последните думи паднаха като гръм върху главата на Албер, той пребледня и студена пот изби на челото му.

— Признайте, нещастнико! — извика Лара Коело, а Гроляр продължи:

— Всички, засегнати дори и малко от това дело, са налице. Виновникът рано или късно ще излезе наяве!

— Не с ли имало и съучастник? — попита адмиралът. — Някой ми каза, че той си е признал.

— Кой? Жюл Сеген? — обезумял попита Албер.

Замаян от възможността човекът, когото ненавиждаше, да се провали заедно с него, Албер Лемер разказа цялата история и сочеше зет си като основен виновник за нещастието на Бартес. Когато свърши, Гроляр каза:

— Сега напишете това, което ще ви продиктувам!

„Аз, долуподписаният Албер Прево Лемер, доброволно, без принуда, заявявам в присъствието на… че моят зет Жюл Сеген и аз заедно откраднахме един милион франка. За кражбата бе обвинен и осъден Едмон Бартес, тогавашен главен касиер в банкерската къща на Жюл Прево Лемер и С-ие.“

— Добре, това е началото на изкуплението — каза Гроляр и като се обърна към останалите, добави: — Господа, предстои ни изпълнението на още един дълг, затова бъдете любезни да ме по-следвате!

Глава VII

Времето бавно минаваше. Жюл Прево Лемер, племенникът му, главният прокурор и Жюл Сеген се бяха събрали в салона на дядото и поглеждаха часовника. От време на време госпожа Лемер поглеждаше към стаята на болния и отново като сянка се скриваше безшумно.

— Знае ли синът ми, че го чакаме? — попита болният.

— Три пъти изпратих да го викат — отговори Жюл Сеген, — но не го намериха. Всъщност понякога той се губи по цели седмици. Все пак му оставих бележка, че присъствието му е от голяма важност.

— Само да не го е сполетяла някаква неприятност — забеляза прокурорът.

— Ами — намеси се Сеген, — както винаги гуляе някъде.

В този момент в стаята влезе слуга и подаде бележка на прокурора.

— Този, който иска да ме види, дошъл ли е тук?

— С него влязоха две карети, в които седят няколко души, господарю. Понеже на двора е тъмно, не можах да ги позная.

— Това е Гроляр с агентите си — каза прокурорът, — навярно ни носи хубави вести, щом е дошъл в такова време тук Нека влезе! — обърна се той към слугата.

Наистина влезе Гроляр.

— Е, какво има? — фамилиарно се обърна към него прокурорът. — Можахте ли да изпълните искането ми?

— Прокуроре, моят труд се увенча с успех… престъпникът е в ръцете ни.

— Как го открихте?

— Той сам ще ви разкаже това. Доведохме го с нас.

— Не разбирам защо не сте отвели негодника направо в затвора?

По даден знак от Гроляр вратата се отвори и оттам се появи Албер Прево Лемер — блед, изплашен, с изкривени черти на лицето. Държаха го Порник, Данео, Пюжал и Ланжле.

— Ето крадеца! — каза Гроляр.

Присъстващите нададоха вик на смайване.

— Каква е тази недостойна комедия — гневно се намеси прокурорът, — с какво право сте си позволили да присвоите моята власт? Защо сте арестували Албер?

— Като агент на съдебната власт — скромно заяви Гроляр — аз имам право да арестувам всеки мошеник, когото успея да разкрия.

— Спрете! Вие сте обезумял!

— Предавам ви както крадеца на милиона, така и неговия съучастник — Жюл Сеген.

— Мене! — викна възмутен зетят на Албер.

В този момент незабелязано влязоха в стаята всички участници в разпита, които преди това се разигра във вилата.

— Господин прокурор — каза адмирал Льо Хело, — Едмон Бартес не е виновен за престъплението, за което беше осъден. Един от престъпниците си призна вината и даде писмени показания, подкрепени от собствения му подпис, в които посочва и своя съучастник.

— Ето показанието — каза Гроляр и извади от джоба си сгънат лист.

Главният прокурор и Жюл Сеген едновременно прочетоха документа.

— Какво значи всичко това? — надменно извика Жюл Сеген. — Кой е посмял да ме обвини в кражба?

— Вашият съучастник — отвърна Гроляр.

— Ако уловката с писменото показание е измислена от Бартес, това не прави чест на неговата изобретателност и аз го съветвам по-прецизно да се подготви за своите измами. Цял Париж прекрасно знае, че Албер е вечно пиян и не може да отговаря за постъпките си. А поради идиотската си злоба към мен той едва ли знае дори какво му е диктувано Покажете ми престъпник, който сам би подписал присъдата си!

Всичко бе казано с огромно нахалство и за миг смути и самия Гроляр. Полуизлегнал се на едно кресло, болният, жена му н дъщеря му слушаха всичко, което се говореше около тях. Изведнъж адмиралът се обърна към жените.

— Вие сами не твърдяхте ли неотдавна, че Едмон е невинен?

— Да, и това е нашето дълбоко убеждение — каза госпожа Лемер.

Настъпи тежко мълчание.

— Слушайте — каза най-после с дрезгав глас болният, като повика при себе си маркиз Лара Коело, — вие, който винаги сте били най-добрият ми приятел, кажете истината, каквато и да е тя. Готов съм да понеса всичко. Кажете ми вярвате ли в обвинението срешу Бартес?

— Не, не и не!

— В такъв случай?

— Уви, драги мой, аз никого не искам да виня, но потърсете този, който има изгода от престъплението… — и той погледна към съпруга на Стефани.

Въпреки намека Жюл Сеген не се смути и продължи с предишния самоуверен тон:

— Инсинуацията е жалко оръжие и не може да служи за доказателство!

— Доказателствата, които не може да покаже маркиз Коело, мога да покажа аз — намеси се Гроляр. И той с невъзмутимо спокойствие започна да разпитва доведените свидетели. Но тъй като всички говореха за Албер, Жюл Сеген успя да си възвърне предишната самоувереност и нахалство.

— Наистина, планът е добре замислен — каза той. — Жалко само, че в основите си е погрешен. Постъпката на шурея ми бе известна, но по причини, които не е трудно да се разберат, ние не казахме на никого. Жюл Прево Лемер, за дъщерята на когото се ожених, сам даде 500 хиляди франка, за да се плати полицата. Синът му лично отиде в банката, за да се избегнат злонамерените игри на дребните служители. Какво престъпление има тук? Ние сами прикрихме греха на едни от членовете на семейството ни.

При тези думи прокурорът трепна. Той се обърна към болния с укор.

— Защо по-рано не ми казахте за всичко това?

— Но тези 500 хиляди франка… аз…

Внезапно някой отвори вратата на стаята и на прага се показа един разгневен човек.

Глава VIII

Бомба да беше хвърлена през прозореца, не-би имала такъв зашеметяващ ефект, както появата на Едмон Бартес.

— Господин прокуроре — каза Гроляр, — ако не моите доказателства, то вероятно думите на самия Бартес ще ви убедят в невинността му.

Самоуверен и готов да се бори докрай, Жюл-Сеген заяви:

— Даже и да е имало кражба, аз не съм замесен в нея. Само шуреят ми Албер е виновен за всичко.

— Мерзавец! — мъртвоблед извика Албер право в лицето му. — Ти сто пъти си по-виновен от мен. Ако аз в минута на парично затруднение фалшифицирах подписа на татко, то ти сам открадна парите и собственоръчно сложи половината от тях под паркета в стаята на Бартес! Да, ти го направи, не аз!

Старият банкер, силно развълнуван, с мъчително усилие се надигна от креслото си и пристъпи няколко крачки напред.

— Тук, в моя дом, все още аз съм господар! — и като се обърна към сина си и зет си, викна: — Крадци, мошеници! Ако имах сили, бих ви разкъсал на парчета!

После се обърна към племенника си и спокойно добави:

— Господин прокурор, както знаете, ограбени ми бяха един милион франка Изпълнете дълга си — нека крадците — моят син и съпругът на дъщеря ми, бъдат съдени като всички престъпници, нека правосъдието бъде безпощадно към тях. Нека бъдат изпратени на заточение, както бе изпратен заради тях един напълно невинен човек.

Прокурорът стана и заяви с делови тон:

— Приемам искането ви, утре ще започна раз-следване.

После старият Лемер коленичи пред Едмон и с просълзен глас му каза:

— Вие, чието име бе незаслужено обезчестено, вие, който преживяхте толкова мъки и страдания по моя вина и по вина на близките ми, простене ми! Бих искал с цената на целия си живот да върна миналото, но да изкупя престъпната си слепота!

Нито един мускул не трепна по лицето на Едмон. Вкаменен, безпощаден и безмилостен, тон си спомни за желанието да мъсти. Двете жени, със залети от сълзи лица, също коленичиха до болния старец и всички заедно протегнаха ръце с молбата:

— Простете ни! Простете ни!

В този момент до Бартес приближи адмиралът.

— Бартес — каза му той развълнувано, — нима в сърцето ви не е останала поне капка милост? Отмъщението е присъщо на дребнавите умове, а способността да забравиш и простиш е присъща само на хора с богата и благородна душа.

При тези думи глухо ридание се изтръгна от гърдите на Едмон. В това време Сеген приближи съпругата си.

— Госпожо, бих искал…

— Не искам да чувам нищо от вас — прекъсна го с презрение Стефани. — Вие не само откраднахте парите на баща ми, вие озлочестихте и мене.

Унижен дори и от жена си, той се оттегли към завесите, които закриваха прозореца, скри се зад тях и преди някой още да бе доловил намерението му, извади от джоба си револвер, приближи дулото му към слепоочието си и стреля.

При този звук всички се втурнаха към прозореца, а Албер, обезумял от преживяното, припадна до трупа на самоубиеца. Когато се съвзе, всички разбраха, че е полудял Той се смееше силно, молеше да не го изпращат на каторга, кискаше се като дете и обещаваше да върне откраднатото.

— Е, Бартес, не сте ли достатъчно отмъстен? — каза адмиралът. — Убеден съм, че не бихте желали такъв край.

— Господа, струва ми се, че сега съдебното дирене е излишно — заяви прокурорът. — Единия от престъпниците се самоуби, а другият е невменяем. Но аз не забравям, че има и един невинен, честта на когото трябва да се възстанови. Задължавам се да направя това пред обществото, а сега, моля ви, позволете на нещастните ми сродници да се отдадат на скръбта си.

Въпреки вълненията старият Прево Лемер не умря. Интересите на семейството и честта на фирмата, която на всяка цена трябваше да спаси, му помогнаха да преодолее кризата.

— Аз няма да спася семейството от разрухата — казваше старият банкер. — Това може да направи един човек Но ще се съгласи ли?

Този човек беше Едмон Бартес, чиято чест бе публично възстановена от съда.

В душата на Бартес вече цареше необикновено спокойствие. Понякога му се струваше, че отмъщението е било много жестоко, и съвестта започваше да го измъчва. Освен това образът на красивата Стефани непрекъснато заставаше пред него. Бледа в траурното си облекло, тя му се струваше още по-прекрасна и трогателна, още по-чиста и благородна. Нея, именно нея той искаше да спаси от нищета и разруха, от нови несгоди и мъчения. Заради нея Едмон се закле да възстанови предишния блясък на фирмата „Право Лемер и С-ие“.

За да осъществи проекта си, бяха му нужни крупни суми. За помощ се обърна към верните си другари, китайците.

— Куан, върховният повелител — отвърнаха му Сиен, Лиу и Чан, — може да ползва съкровищата на „Поклонниците на сенките“.

Като си осигури кредит, Бартес се раздели с пръстена на стария Фо, знака за върховна власт, който той връчи на китайците.

— Аз не съм от вашия народ и няма да съумея да изпълня всички задължения, наложени ми от званието Куан. Изберете си по-достоен Куан от вашата среда, който ще е по-близко до вас и по-добре ще се грижи за благото на обществото ви.

Сиен, Лиу и Чан приеха пръстена и след три дни се върнаха в Батавия. После Бартес пожела Жонкер и Пол Прево Лемер да станат негови помощници, а Порник, Пюжал и Люпен благодарение на застъпничеството му получиха служби — всеки според способностите си.

Ланжле пожела да се наслаждава спокойно на живота и се засели в един от крайните квартали на Париж заедно с неразделния си приятел Гроляр. „Мокиският император“ подаде оставката си и се примири с положението си. Освен това нямаше ли причини да бъде доволен? Той възвърна свободата и честното име на сина си. И го направи, без да очаква благодарност. Всъщност съзнанието за изпълнен дълг го караше да бъде толкова доволен, а това беше много повече от всякакви награди!