Изгубени в океана

Глава I

В Батавия, главния град на остров Ява, в квартала Кенингс Плейн, се издига красиво здание в китайски стил с веранда, двоен покрив с ъгли, оформени като джонки, и фенери, инкрустирани със сребро върху червен лак. Случайният минувач е очарован от гледката на гирляндите от изкуствени цветя, чудновати риби, фантастични птици и страшни насекоми, плод на фантазията на китайски художници. Зданието е построено с различни видове скъпи дървета — индийски дъб, сандал, палисандър. Всичко това е покрито с разноцветен лак, чиито нюанси удивително хармонират с природата на горещите тропици. Самата постройка и изключителният разкош, който цари навсякъде, отразява вкуса на жълтата раса. Зданието струва около четири милиона франка и неговият стопанин прекарва тук по няколко часа, избягал от трескавата търговска дейност, поглъщаща по-голямата част от живота му.

Батавия е най-красивият търговски град в Малайзия.

В Батавия се срещат хора от всички националности, особено китайци. Едва ли ще бъде пресилено да се каже, че търговията на страната е в техни ръце. Търпеливи и предприемчиви, честни и работливи, те са нужни навсякъде. От всичко извличат полза, без да ощетяват официалната власт, която не само ги търпи, но и ги покровителства. Китаецът си е спечелил славата на точен и сигурен човек, безукорно честен, познаващ до съвършенство тънкостите на висшата търговия. Затова често през ръцете му минават огромни капитали, понякога само срещу честна дума, без никакви документи и каквито и да било формалности.

На главния вход на великолепния китайски палат в Кенингс Плейн имаше сребърна табела, покрита с масивно кристално фолио, през което се четеше гравиран позлатен надпис:

„Trade House of Lao Tsin & Co.“

Във всички крайморски търговски градове на Индокитай и Малайзия, като Сингапур, Хонг Конг, Шанхай, а също на Суматра, Ява, Борнео и др., официалният език е английският. Той господства на всички пазари. Затова китайците тук говорят английски, като употребяват своя роден език само помежду си или у дома си след приключване на всекидневните търговски дела.

Посоченият скромен надпис не дава точна представа за многобройните операции, които осъществява търговската къща „Лао Цзин и С-ие“, нито за огромното богатство на нейния собственик Централата й, според китайските закони, се намираше в Пекин, но операциите в родината бяха значително по-скромни по обем от тези, които се извършваха в другите градове на далечния Изток, особено в Батавия. Тук беше и любимото място на престарелия Лао Цзин, където той съсредоточи блясъка на своето богатство. За мнозина то беше обект на завист и удивление. Освен хотела в Кенингс Плейн, на дванадесет мили извън града той имаше друга къща, потънала в девствена тропическа градина и обзаведена с небивал разкош, който напомня приказните дворци от „Хиляда и една нощ“…

В този фантастичен дворец, наречен „Тихия кът“, Лао Цзин понякога даваше приеми, на които канеше най-видните хора от висшето общество на Батавия. За разточителния блясък на тези вечери говорят няколко красноречиви случки.

В края на една такава вечер гостите получили подаръци: всеки мъж — по една карфица за вратовръзка с огромен брилянт, а всяка дама — букет за корсаж от брилянтни рози, украсени с дребни цветчета от аметист, изумруди и тюркоаз. Скъпоценните камъни за тези почти царски подаръци били доставени от мините в Самаранг, собственост също на Лао Цзин. Друг път дамите получили кашмирени шалове, а мъжете — по един сингапурски кон с богато украсено седло и пълен комплект принадлежности за езда. Такива са красноречивите факти.

Подобни вечери Лао Цзин устройваше четири пъти в годината и броят на гостите никога не надхвърляше сто души. Спазваше се изискването дамите да бъдат с кавалер, който е баща, съпруг брат или друг роднина. Всяка от тази вечери струваше няколко милиона, които Лао Цзин харчеше без притеснение…

Тук винаги присъстваше един китаец на преклонна възраст. На показалеца на дясната му ръка имаше пръстен от масивно злато. Фигурата му излъчваше достолепие. През цялата вечер той стоеше на специално обеново кресло с изящно изваяни сребърни фигури, поставено върху подиум с три стъпала.

Никой от гостите не знаеше кой е този човек. Виждаха само, че когато слугите минават край него, прегъват едното си коляно, а самият домакин му засвидетелства необикновено внимание, което според китайския етикет подобава само на членовете на императорската фамилия…

Знаеше се също, че престарелият тайнствен гост не живее нито в Батавия, нито на остров Ява и слугите от приказния дворец не можеха да кажат нищо за него, защото или не знаеха, или не искаха да говорят…

Веднъж един слуга приветства непознатия с някакво звание, което никой не разбра. Това беше достатъчен повод на другата сутрин слугата да изчезне безследно…

Глава II

През една такава вечер редовните гости забелязаха, че тайнственият непознат отсъства. След това измина година и половина и всички решиха, че непознатият, навярно роднина на домакина, е приключил сметките си със земния свят. Наглед това се потвърждаваше и от обстоятелството, че по същото време Лао Цзин замина за Пекин и стоя там дълго време. Причина за пребиваването можеше да бъде погребението на знатния роднина, а не само финансовите операции, които винаги се уреждаха бързо, защото пекинската кантора се управляваше от брата на Лао Цзин. Това гарантираше успеха на предприятието.

Всички приеха предположението за вярно и скоро забравиха тайнствения гост с неговия златен пръстен.

Независимо от това обеновото кресло със сребърните инкрустации продължаваше да стои на подиума и през следващите вечери, показвайки благоговейно, почти религиозно преклонение към отсъстващия гост. Това само по себе си незначително обстоятелство впоследствие стана изключително важно.

В Батавия всички знаеха или се досещаха, че Лао Цзин има връзки с най-старото тайно общество в Китай, което решаваше съдбините на цялата морска и речна навигация във великата империя; иначе казано — Сдружението на пиратите. Известно беше, че това общество се търпи от китайското правителство, защото е силно, а ние знаем вече докъде стигаше неговото могъщество. Самата императрица — регентката Нан Ли трябваше да потърси неговата помощ, когато за коронацията на малолетния император Кун Су се налагаше от ръцете на „западните варвари“ да се изтръгне похитеният от тях скиптър на династията Цин. За тази услуга трябваше да се дадат на пиратите някои специални права.

Лао Цзин беше банкерът на това общество, а върховният предводител Куан можеше да разполага с несметните богатства по свое усмотрение, без да дава на когото и да било отчет за това, даже и на управителния съвет на Обществото, още повече, че той можеше да назначава членовете му по своя воля. Читателите се досещат вече, че тайнственият гост, който присъстваше на вечерите у банкера, беше не друг, а самият Куан или Фо, който тогава беше жив още.

Неговото отсъствие бе свързано с опасното му пътуване до Париж с цел да върне на китайския император изчезналия скъпоценен скиптър. Главните съветници на Куан — Лие, Сиен и Чан се заклеха да се подчиняват безпрекословно на избрания от него наследник, който ще оглави Обществото след смъртта на предводителя.

Изпълнението на тази заповед беше лесно, защото освен първите трима най-важни членове на съвета никой лично не познаваше върховния водач на Обществото. Двама от тях живееха постоянно в Пекин, за да изпълняват заповедите на Куан, но не го бяха виждали и нищо не знаеха за неговото местопребиваване. Само в случай на смърт на някой от най-високопоставените водачи в Обществото, те щяха да бъдат повикани при Куан за избиране на заместник.

Лие, Сиен и Чан не се съмняваха във взаимната си вярност и дори не допускаха мисълта за предателство или измяна. Всички по-важни събития в нашия разказ не бяха известни в Батавия, където само Лао Цзин знаеше, че Фо (Куан) възнамерява да отиде в Париж.

Като доверено лице и приятел, Цзин се опита да го отклони от това опасно пътуване и го посъветва да натовари някой верен човек с тази задача, но Куан замина лично и след това Лао Цзин не получи никакво известие от него. Ако не бяха четирите милиона, които трябваше да изплати на американците по представената сметка от Фо, Лао Цзин дълго нямаше да знае какво става с него.

Когато отиде в Пекин, той узна от управителния съвет, че скъпоценният скиптър на китайската императорска корона е върнат обратно. Като възмездие от „западните варвари“ беше взет и великолепният брилянт „Регент“, но повече от това никой нищо не знаеше. Не беше известно и какво се е случило с Куан и неговите трима сподвижници след успешното им завръщане в скривалището. Това скривалище беше тайна и за самия Лао Цзин. Той можеше да общува с Куан само чрез един слуга малаец — Саранга, който беше назначен от върховния предводител. Връзките бяха строго ограничени и при определени условия Лао Цзин можеше да изпраща слугата при Куан само за отговор на поставените въпроси, но не и по свое желание. Банкерът безпрекословно се подчиняваше на това условие, защото знаеше, че нарушаването му може да бъде съдбоносно за него.

Минаха обаче две години, а нямаше никаква вест от скривалището на Куан. Ето защо Лао Цзин реши да узнае всичко и да прати малаеца под благовидния претекст, че в касата са се натрупали много злато и скъпоценности, които не знае къде да пласира. Това решение случайно съвпадна с подготовката на поредния прием в двореца „Тихия кът“.

Сутринта Лао Цзин отиде в кантората, където се извършваха всекидневните финансови операции. Идваха и си отиваха клиенти, получаваха, изплащаха, губеха или печелеха. Когато влезе в кабинета, отрупан с изумително скъпи вещи, младият му помощник Лай Тин поднесе лист копринена хартия, на който бяха отразени сметките и операциите от предишния ден.

— Добре, момче, добре! — каза Лао Цзин, като хвърли разсеян поглед върху подадения лист. — Днес няма да се занимавам с това, но утре ми донеси всички документи в „Тихия кът“, защото днешният прием сигурно ще продължи до сутринта. Уреди всичко, за да можем днес да обядваме заедно.

При тези думи Лао Цзин бащински потупа момчето, което се изчерви от притеснение.

— Когато пишеш на майка си — продължи той — кажи й, че аз, както и по-рано, съм доволен от теб и мисля да те назнача за управител на моя дом в Батавия, когато, разбира се, станеш пълнолетен.

— Много сте добър към мен — каза трогнато момчето, — и аз всеки ден моля нашите фамилни духове да пазят скъпоценното Ви здраве.

— Зная, че си добро момче и затова те обичам, а по-нататък може да стане така, че да заемеш в сърцето ми онова място, което отдавна е свободно след смъртта на двамата ми сина, прибрани от Буда.

Последните думи бяха казани с дълбока въздишка, която старият Лао Цзин не можа да сподави.

— Е, сега вече можеш да си вървиш — завърши той, — и се погрижи никой да не ме безпокои, защото имам лична работа до обяд.

— Извинете — каза момчето, — имам да Ви съобщя нещо.

— Говори, слушам!

— Тази сутрин в пристанището влязоха два кораба под американско знаме. Те имат новини за нас.

— А какви именно?

— От Оран дер Смитсен в Сан Франциско.

— Добре. Нека куриерите да отидат при техните капитани. Ще ги приема след като слязат на брега.

— Пристигна и една френска военна фрегата „Бдителни“. Мисля, че ще вземат провизии и ще искат среща с Вас.

— Оказват ми голяма чест — иронично заяви Лао Цзин. — Изпрати куриера на фрегатата.

— Струва ми се, че французите искат да организират лов на китайски джонки — толкова са много в Малайския архипелаг. Чух, че капитанът на „Бдителни“ се заклел да очисти Малайзия от пиратите, въпреки че те са неуловими при преследване, защото познават рифовете, плитчините, подводните скали и всички най-важни особености на мореплаването в този район. Така говореха тази сутрин неговите моряци, които отиваха на пазара за провизии.

Момчето би се изсмяло, ако не се страхуваше и не уважаваше своя шеф като баща, пред когото, по силата на китайските нрави, смехът се считаше за неприличен — дотолкова намерението на френската фрегата му се стори наивно и смешно.

— А, значи моряците говорят така? — попита Лао Цзин, без да се откъсва от мислите си. — Е, сега на нещастните пирати не им остава нищо друго, освен да предадат оръжието си.

Той направи знак с ръка, че разговорът е приключил, затвори внимателно вратата след момчето, седна в креслото, засмя се и каза на китайски:

— Това ще бъде война на слон с рояк пчели!

Скоро усмивката изчезна от лицето му и той се отдаде на сериозни размисли.

Глава III

Лао Цзин беше на около шестдесет години и се радваше на превъзходно здраве. Висок на ръст, добре сложен, с умно и интелигентно лице, той беше представител на онази силна и дейна манджурска раса, която някога бе завладяла Китай и бе поставила на трона императори от своята среда. Беше роден в Северен Китай и затова цветът на кожата му беше възмургав, очите — изразителни и красиви, с малък наклон, така че на пръв поглед характерната особеност на цялата монголска раса не му личеше. Мустаците му стигаха до гърдите, а брада, според китайската мода, не обичаше да носи.

Цялата фигура на банкера излъчваше твърдост, съчетана с онзи проницателен поглед, който отличава всички източни народи. Той неволно внушаваше доверие към себе си. С него можеше спокойно да се работи, стига партньорът да е акуратен и да държи на дадената дума. Но ако се опиташе да хитрува, биваше обречен на провал. Лао Цзин веднага се превръщаше в истински китаец — лицемерен, хитър, комбинативен и ловък.

Като прекара повече от час в размисъл, Лао Цзин като че ли взе най-после някакво решение.

— Да — каза той, ставайки от креслото. — Това в крайна сметка става все по-наложително. Моят стар приятел трябва да ми прости, че превишавам така правата си, но обстоятелствата ми налагат да постъпя по този начин. Да не говорим за трийсетте милиона, постъпили в касата на Обществото за тези две години, милиони, с които аз не зная какво да правя. Освен това не съм ли длъжен да го известя за френския броненосец, който е изпратен да залови нашите джонки? Той плесна с ръце и в стаята влезе един слуга.

— Къде е Саранга?

— В градината, господарю.

— Какво прави там?

— Все същото — чисти пипер, пуши и пие арак5.

— Попитай го може ли да ми отдели няколко минути и ако може, нека дойде при мене.

Слугата излезе и след две минути Саранга се появи. Докосна с едната си ръка устните, а с другата — челото, което според малайския етикет означаваше най-почтителен поздрав.

— Саранга — каза банкерът, — нашият велик предводител отдавна не се е обаждал.

— Да, повече от две години — отговори малаецът, прегъвайки два пръста.

— Сега можеш да се успокоиш. Имам известие за него и ти ще го занесеш.

Малаецът видимо се зарадва от думите на банкера.

— Ето какво Саранга отдавна желае! — извика той. — Да се върна на остров Йен — там, където съм прекарал своята младост. Това е истинско щастие!

Лао Цзин веднага записа името на острова, неволно изтръгнало се от устата на малаеца, който в радостната си възбуда нищо не забеляза. „Ето едно откритие, което е много ценно, защото не ми струва нищо“ — помисли си банкерът. Саранга неволно разкри тайна, която се беше заклел да пази под страх от смъртно наказание. Впрочем той беше така фанатично предан и привързан към Куан, че не би се поколебал да посегне сам на живота си, ако осъзнаеше, че е издал важна тайна, заплашваща господаря му.

Лао Цзин, преструвайки се, че не отдава значение на думите на малаеца, продължаваше да прелиства някакви книжа, сякаш спомняйки си, че не е сам в кабинета, равнодушно продължи:

— Извинявай, храбри Саранга, аз съм толкова зает, че и разговорът с теб не ме успокоява. За какво говорехме? Да, че ще отидеш при нашия велик предводител. Днес ще се приготвиш за път, а утре сутринта ще заминеш при него. Както винаги една от моите яхти е на твое разположение.

Обикновеният делови тон на банкера ободри малаеца, който се беше притеснил да не би в изблик на радост да е казал нещо излишно и весело отго-вори:

— Добре, господине, аз съм готов! Саранга ще изпълни задачата. Но вие не забравяйте да ми дадете паролата за преминаване.

— Каква парола?

— С която се отива при Куан. Нали при всяка нова поръчка той я сменя?

Няколко минути Лао Цзин не можа да отговори.

— Слушай, Саранга — каза той, — този път не Куан те вика, а аз те пращам при него. Нямам сведения за него повече от две години. Затова не мога да ти кажа никаква парола.

— В такъв случай не мога да замина — възрази малаецът, внезапно пребледнял от страх.

— Ти се плашиш от гнева на предводителя?

— Не ме разбирайте погрешно. Аз лично бих рискувал. Великият Куан е добър и ще ми прости.

— Тогава какво те спира?

— Това, че без парола никой няма да ме очаква. Кой ще ме преведе през подводните пещери на Мара, пълни с акули? Нали, чудовищата ще ме разкъсат?

— Не те разбирам. Какви са тези подводни пещери?

— Работата е в това, господине, че никой не може да проникне при Куан, ако не бъде повикан от самия него. Подводните пещери на Мара никога не са пускали безнаказано хора, решили да се промъкнат без водач и специално оръжие за борба с гъмжащите навред акули.

— Какво говориш? — учуди се банкерът.

— Истината, господине — потвърди малаецът. — През моя живот много пъти съм ходил там и сега със страх си спомням за преживяното! Разберете — прошепна тихо той, — нито едно наше преминаване през тези дяволски пещери не е ставало без да жертваме по няколко от нашите верни хора, разкъсани от чудовищата. Като че ли за всяко отиване при Великия са нужни човешки жертви. Въпреки това аз с радост бих отишъл при Куан, пренебрегвайки всички опасности, стига да имам паролата за преминаване. Без нея означава да се обрека на сигурна смърт!

— И така, значи за твоето отпътуване не може и дума да става? — попита разочаровано Лао Цзин.

— Това е истината! — каза Саранга и добави замислено: — По време на мусоните, когато водата се отдръпва от пещерите за цяло денонощие, може да се премине и без водач, но за мусоните трябва да се чака повече от половин година.

— Да, това е лошо! — каза банкерът. — Но ако след половин година все още нямаме вести от Куан, би ли се решил да отидеш при него?

— Кълна се, господине, че съм готов на всичко, и тогава дори пещерите да са пълни с вода и да гъмжат от акули, ще отида при Великия, защото и аз самият искам да го видя.

— Тези пещери дълги ли са?

— Много, цели 24 мили! Преминаваме ги със салове, като постоянно водим борба със свирепите акули. Често се случва някоя от тях да скочи върху сала и тогава се налага да се отбраняваме с брадви!

— Това е ужасно! Не може ли да се премине през пещерите по друг път?

— Друг път няма! Бреговете на острова — аз не мога да ви, кажа името и мястото му — представляват отвесни скали, високи 200 — 300 фута. Да се изкачиш по тях е невъзможно. В острова може да се проникне само през подземните пещери, гъмжащи от изгладнели до смърт акули. Това е всичко, което мога да ви кажа. Повече нямам право да описвам острова.

— Благодаря ти и за това, Саранга — завърши разговора банкерът. — Когато наближи моментът, ще ти напомня за твоето обещание.

— И аз ще го изпълня! — каза малаецът, поклони се и се оттегли.

Веднага при Лао Цзин влезе неговият млад помощник Лай Тин и му подаде две визитни картички и лист хартия.

— Тези трима мъже Ви чакат вече половин час.

Лао Цзин погледна първо копринения лист и внезапно трепна. На листа бяха отбелязани онези секретни китайски знаци, ключа на които той знаеше:

Ли Ван.

Това беше един от членовете на върховния съвет на Обществото на джонките.

— Най-после! — каза той и се замисли. — Ето сведенията, които отдавна чакам. Навярно се е случило нещо изключително важно, щом това лице е решило да напусне Пекин, където денем и нощем може да се получи някаква заповед от Куан.

— Господин Ли Ван — продължи момчето — моли да Ви предам, че желае да бъде приет заедно с двамата европейци, чиито визитни картички са пред Вас. Изглеждат важни особи, препоръчани са от френското консулство в Пекин.

Банкерът погледна картичките. На едната от тях, под държавния герб, пишеше:

„Маркиз дьо Сен Фюрси, член на френското консулство в Пекин.“

Другата носеше следния скромен надпис:

„Гонтран дьо Ланжле, морски офицер.“

— Добре — каза Лао Цзин. — Да влязат и тримата заедно, макар че този алианс е доста странен.

Глава IV

Влизайки в стаята, Ли Ван пропусна напред двамата европейци и внимателно затвори вратата след себе си, като човек, който очаква таен и поверителен разговор и не желае да бъде подслушван. Банкерът прие посетителите с обичайните поздрави на английски език и ги покани да седнат.

— Моите сподвижници — започна Ли Ван на същия език — не говорят нито английски, нито китайски и аз при нужда ще бъда техен преводач, тъй като ще Ви съобщят интересни неща и ще потвърдят казаното от мен.

Лао Цзин ненавиждаше такива уводи във финансовите си срещи, затова застана нащрек. Хората, дошли при него за някаква финансова операция, желаейки предварително да осигурят нейния успех, се опитваха да го предразположат с някакви „интересни сведения“. Въпреки досадата от тази предварителна уговорка, Лао Цзин реши търпеливо да изслуша посетителите, но вътрешно беше много напрегнат.

— Слушам Ви — каза той приветливо усмихнат и съзнателно премълча, че няма нужда от преводач, защото владееше много добре френски език. Това му даваше предимство пред събеседниците, които мислейки, че той не ги разбира, свободно щяха да разменят реплики помежду си.

— Позволете ми първо да Ви попитам като банкер на нашето Общество — продължи Ли Ван — имате ли някакви известия за нашия върховен водач?

— Мога да Ви задам същия въпрос — отговори Лао Цзин. — От моето пребиваване в Пекин до днес аз знам толкова, колкото и тогава, т.е. нищо.

— Добре, Ваше превъзходителство — каза Ли Ван, понеже Лао Цзин носеше аметистов знак на шапката си и това показваше, че е носител на посочената титла. — Аз също не зная нищо от времето, когато оставих Куан в Париж. Той ми предаде скиптъра на Цин, похитен от варварите от летния дворец на Нейно величество, както и големия скъпоценен камък на короната. Предадох ги лично на Нейно величество императрицата Нан Ли.

— Уверен ли сте, че този изключителен брилянт е там, където трябва? — попита банкерът.

Този неочакван въпрос накара Ли Ван да се изчерви. Това обстоятелство не убегна от проницателния поглед на Лао Цзин и той реши да не го забравя.

— Разбира се! — потвърди членът на Върховния съвет, който за секунди се беше овладял. — Рубинът може да се види в двореца на третия кръг заедно с другите съкровища на Нейно величество. Но понеже това не е предмет на нашия разговор, позволете да продължа.

— Слушам Ви!

— И така, нашето тайно общество е без върховен водач от две години, ако не и повече — каза Ли Ван. — Поради особено важни обстоятелства смятаме за свой дълг, заедно с другия член на управителния съвет, Ли Юн, незабавно да изясним това неопределено положение, което може да бъде фатално за нашите работи. Надявам се, че и Вие сте на същото мнение.

— Преди да Ви кажа моето мнение по този въпрос, позволете да попитам, защо мислите, че Обществото на джонките е останало без върховен предводител?

— Защо ли? Заради неговото дълго мълчание!

— Но Вие знаете, че според устава на тайното общество нямате право даже да критикувате поведението на Куан. Вашето място е в Пекин и Вие не трябва да го напускате, нито да следите действията на Великия или да се безпокоите за него.

— Дори ако той умре?

— Да, дори при смъртен случай. Знаете също така, че Куан има право да си избере наследник и ние сме длъжни безпрекословно да се подчиняваме на неговия избор.

— Но ако Куан преди смъртта си няма време и не успее да назначи наследник?

— Нашите правила изясняват и това положение. В такива случаи наследник става един от тримата съветници, които винаги го придружават. Както виждате, неговото място не е вакантно и никога не би могло да бъде.

— Но, ако Куан и неговите трима съветници загинат заедно при катастрофа, тогава как ще постъпим?

— В такъв случай Вие знаете, че Предводител става този член на управителния съвет в Пекин, който пръв сложи на ръката си пръстена на властта от ковчежето…

— …което се пази в касата на тайното общество — добави Ли Ван.

— Да, така беше до заминаването на Куан за Париж. Но преди да отпътува той взе със себе си ковчежето от касата и ми остави документ, в който е написано къде трябва да го търся в случай, че минат три години без известие за него и тримата му съветници.

„Ще видим как ще реагираш? — помисли си Лао Цзин. — Ако си изменник, пази се!“

— Това е нещо ново — отвърна Ли Ван. — Ако това е така, то разговорът се променя. Ще благоволите ли, както казват европейците, да разкриете картите си?

— Готов съм — каза банкерът — но покажете първо Вашите, тъй като не знам какво искате.

— Ето какво — започна тържествено Ли Ван, — имам сигурни сведения за смъртта на стария Фо както и за това, че той не е избрал свой наследник. Затова мисля да се провъзглася за Куан… Вие сте единственият човек, който може да ми помогне да постигна целта си. И така, мога ли да разчитам на Вашата подкрепа? Виждате, че поставям въпроса открито.

Лао Цзин не показа възмущението си от откритото безочие и отговори сдържано и просто:

— Вие придавате много голямо значение на моята подкрепа в това важно и отговорно дело. Все пак мисля, че трябва първо да проуча основно Вашето предложение, преди да поставя и своите условия.

— Смятам, че желанието Ви първо да обмислите предложението е естествено — каза Ли Ван и малките му очички заблестяха от нескрита радост. — Колко време Ви е нужно?

— Утре вечер ще получите моя отговор. Предупреждавам Ви, обаче, че искам точни доказателства за смъртта на Куан. В противен случай няма да работя за Вашата кауза.

— За това не се безпокойте, Ваше превъзходителство. Ние разполагаме с неоспорими доказателства, че старият Фо е мъртъв.

— А именно?

— Ще узнаете утре вечер. Засега ще ги премълча, защото можете да ми откажете подкрепата си.

— Изглежда не само Вие сте заинтересован от нея.

— Не, както виждате, иначе тези двама джентълмени не биха били тук. Те преследват свои интереси и, може би, по-упорито от мен. Когато аз стана Куан, ще върна на маркиз дьо Сен Фюрси скъпоценния брилянт, който бе взет от Париж заедно със скиптъра на Цин и който беше изпратен тук специално от френското правителство. Ако сега не Ви давам доказателства за смъртта на Куан, то е затова, защото те са известни само на тези двама господа, които не желаят да разкрият своите тайни като измама. Разбирате ме, нали?

— Сега Ви разбрах — заяви банкерът, — и мога по-спокойно да обмисля Вашето предложение.

— Ще ми разрешите да предам резултата от нашия разговор на господата, нали?

— Да, не се стеснявайте.

Без да предполага, че банкерът разбира френски, Ли Ван каза на маркиз дьо Сен Фюрси и Ланжле:

— Това е нашият банкер. Въпросът се свежда до парите. Той е такава ламя, че за злато е готов да продаде и себе си.

— Странно — забеляза Ланжле, — стори ми се, че е сериозен и честен човек, дори ми хареса…

„Нима в тази банда се намери един честен човек?“ — помисли Лао Цзин като чу оценката на парижанина за себе си.

— Във всеки случай това не е от значение — завърши Ли Ван. — Той може да поиска за своята услуга колкото му хрумне — касата на нашето общество е неизчерпаема.

— Не намирате ли, Гроляр, ах, извинете, господин маркиз — продължи Ланжле, — че този почтен китаец много прилича на нашия покоен, добър приятел Фо?

При тези думи на парижанина Лао Цзин потъна в скръб. Устните му потръпнаха. Чак сега осъзна, че Фо не е сред живите. Фо, неговият стар приятел, чиято смърт досега разглеждаше като измислица на Ли Ван, който се опитва да го спечели за своята кауза…

Силната воля надви скръбта и Лао Цзин не се издаде пред хитрия Ли Ван. От този момент за него той беше изменник и бунтовник пред лицето на новия Куан и трябваше да понесе наказанието си.

Банкерът изпрати гостите и се уговориха да го посетят следващата вечер. Кандидатът за високото звание „Куан“ (Крал на Смъртта) си тръгна от банкерския дом доволен от изхода на срещата. Можеше да се приеме, че желаната власт е вече в ръцете му: оставаше само да заповядва и да се разпорежда. Толкова погрешно разбра той своя съотечественик, въпреки че беше не по-малко хитър и прозорлив.

Глава V

Щом гостите излязоха, Лао Цзин плесна с ръце и каза на влезлия слуга яваец:

— Запомни ли тези трима господа, които бяха тук?

— Разбира се, господарю.

— Тогава върви след тях и виж в кой хотел са отседнали!

— Слушам, господарю. Вашето желание ще бъде точно изпълнено.

Внимателно, за да не бъде забелязан, слугата тръгна след гостите, а банкерът извика малаеца Саранга.

— Приготви се утре за път — каза той. — Имаме много важна работа и трябва да се бърза!

— Какво? — извика малаецът. — Вие ме изпращате на сигурна смърт?

— Не се бой, не искам от тебе такава скъпа жертва. Слушай внимателно!

Лао Цзин започна да шепне нещо на своя събеседник, при което очите на малаеца започнаха да блестят не от гняв и ненавист, а от дива радост и желание за мъст.

Накрая Лао Цзин попита високо:

— Разбра ли всичко?

— Отлично, господарю!

— Ти ще ги заведеш до входа на тези пещери и като им посочиш пътя към острова, ще се върнеш обратно.

— Добре, господарю! Така трябва да се наказват изменниците — одобри плана на хитрия банкер верният слуга на Куан.

— И тъй, Саранга, бъди готов за утре! — завърши Лао Цзин.

Когато Саранга излезе, в кабинета се втурна запъхтян слугата яваец.

— Говори! — нетърпеливо го подкани банкерът.

— Тези хора, господине, не влязоха в хотел.

— Какво говориш?

— Самата истина, господине. Те отидоха направо на морския бряг, където ги чакаше една лодка. Качиха се и отплуваха към френската фрегата „Бдителни“, която пристигна днес сутринта.

— Удивително! — извика Лао Цзин.

— На лодката прочетох името на фрегатата.

Изключено е да греша.

— Добре… Запомни ли по-младия французин?

— Разбира се.

— Ще успееш ли да му предадеш едно писмо?

— Няма нищо по-лесно от това, господине.

— Добре, но трябва да го направиш така, че никой от двамата му другари да не забележи това.

— И това може да стане.

— Запомни, че е много важно да не забележат другите.

— Имам едно предложение.

— Говори!

— Понеже този френски кораб има асигнации за нас, би могло от Ваше име да предложим някакви подаръци на офицерите му. Бих взел една кошница с банани, ананаси, портокали и други плодове и бих ги занесъл на фрегатата.

— Като търговец ли? Не е лошо.

— Не, господине. Военните разпоредби са много строги и няма да ме допуснат на кораба.

— А после какво ще правиш?

— Когато наближа кораба, ще започна да викам: „Подаръци, подаръци от банкера Лао Цзин за екипажа на френската фрегата“ — Тогава, сигурен съм, че ще ме пуснат с плодовете на кораба.

— Не е лошо! Оказва се, че имаш чудесни идеи!

— Щом се кача на палубата, веднага ще връча на офицерите и на командира на фрегатата покани за Вашия прием.

— Много добре! Ето една идея, която не ми беше хрумвала и която е съвсем навременна — извика възхитено банкерът.

— Заедно с билетите ще мога да връча незабелязано и писмото на младия французин.

— Отлично. Сега се заеми с осъществяването на плана — завърши Лао Цзин.

„Двоен изменник е този Ли Ван — помисли си банкерът. — Неговото поведение е много по-лошо, отколкото изглежда на пръв поглед. Да отиде на военен кораб, враждебен на нашите джонки. Какво по-недостойно от това?… Първо се колебаех, търсейки средство, но сега не ми остава нищо друго, освен да поговоря с младия французин, който внушава известно доверие. Мисля, че няма да скрие истината, ако апелирам към неговата честност и съвест. Така ще узная каква е участта на приятеля ми Фо. Може би е бил свидетел на смъртта му и знае кой е избран за наследник… Ще му кажа, че искам да говорим насаме и че ще направя всичко за него, ако ми каже истината.“

В това време слугата яваец, натоварен с огромна кошница, пълна с ароматни южни плодове, които изобилстват на острова, се приближи към борда на „Бдителни“.

— Подаръци! Подаръци от Лао Цзин! — започна да вика той. Моряците от екипажа на броненосеца, които бяха в почивка, веднага забелязаха идващия гост и като чуха разваления му френски, започнаха да го имитират. Един от офицерите, дочувайки името на Лао Цзин, се скара на моряците и съобщи на заместник капитана Лука Панарван за дошлия яваец.

— Дявол да го вземе! Пратеник от Лао Цзин! Трябва да го приемем, чудесно ще ни дойдат плодовете, които ще заменят опротивялото ни холандско сирене.

— Панарван, обичате ли холандско сирене?

— Зависи…

— От какво?

— От вятъра, от морето, от времето, от настроението на капитана…

— Честна дума, с Вас не може да се говори сериозно.

— Вижте! В ръцете на тази явайска маймуна има някакъв пакет. Трябва да е от Лао Цзин.

— Сигурно.

— В такъв случай — каза заместникът, — пуснете го на кораба, но внимавайте с плодовете! Да не отидат на дъното!

— Бъдете спокоен.

За две минути яваецът с плодовете беше на палубата на „Бдителни“, но никой не посегна към тях, докато командирът Мае дьо ла Шение не разреши. Този храбър морски вълк се готвеше да направи посещение на френския консул, на банкера Лао Цзин и на капитаните на двата американски броненосеца. Когато корабът влизаше в рейд, те го бяха приветствали със салют от 21 топовни изстрела. На палубата командирът завари целия екипаж около яваеца с примамливата кошница плодове.

— Какво искате? — попита той.

— Нося подаръци от господин Лао Цзин за екипажа — отговори спокойно яваецът.

— Добре — отговори равнодушно командирът на кораба.

— Нещо друго? — попита той и пое поканата от слугата.

— Ето, господа, една приятна вест за всички. Банкерът Лао Цзин ни кани на вечеря днес в своя разкошен дом, наречен „Тихия кът“. Нашият приятел, мандаринът Ли Ван ни е говорил такива неща за вечерите на банкера, че сега ни остава само да видим със собствените си очи онова, за което само сме слушали. Утре може би ще се върнете тук с подарък — кон, или слон.

Доволен от своята шега, намекваща за щедрите подаръци на богаташа, Мае дьо ла Шение продължи с бащински тон:

— Поканени са четиринадесет души, като нито един от офицерите не е забравен. Но аз не зная как всички ще напуснем „Бдителни“. Корабът не трябва да остава без офицер дори и една вечер. Двама доброволци трябва да останат на вахта до осем часа сутринта.

Командирът огледа целия екипаж, но никой не се обади.

— Е, тогава ще хвърляме жребий.

Всички мълчаха, защото вече знаеха как командирът постъпва в такива случаи и решава затрудненията. Не се излъгаха в очакванията си, защото накрая той каза:

— Няма какво да се прави, както винаги старият ще се жертва, а младежта ще се весели. Нали, стари мой Панарван? Какво е на нашите години музиката и целият този суетен блясък? Само досада!

— Разбира се — съгласи се Панарван. — Освен това младите трябва да се повеселят, защото след два дни ни очаква трудна схватка с пиратските джонки.

— Наистина — потвърди отново Панарван. — А ние, докато трае приемът, ще поиграем вист, нали? Само трябва да намерим трети партньор. Забравих нашия мил доктор. Приемате ли поканата?

— С най-голямо удоволствие — обади се докторът, — но и аз бих искал да присъствам на една от тези приказни вечери, за които толкова много се говори и които…

— Ясно. Разбрах, докторе. И Вие сте заинтригуван от разказите на почтения Ли Ван. Не искам да Ви лишавам от удоволствия. И тъй, Панарван, оставаме само двамата. Вистът се отлага. Ще си припомним нашето минало, а в живота си сме имали доста приключения, нали, стари морски вълко?

— Разбира се — потвърди Панарван и прибави шепнешком, но така, че всички офицери да го чуят:

— Представям си колко ще бъде интересно!…

Глава VI

Докато капитанът на френския броненосец разговаряше със своя екипаж, яваецът, който беше донесъл подаръците и поканите за приема, незабелязано се приближи до Ланжле и пъхна в ръката му бележка. Парижанинът беше готов да го заговори, но слугата направи знак да замълчи и веднага се дръпна встрани.

Ланжле разбра всичко и побърза да се оттегли в каютата си. Там той прочете бележката от Лао Цзин и след няколко минути отново се качи на палубата. В ръката си държеше смачкана хартия. Минавайки покрай яваеца, той я пусна небрежно и продължи пътя си. Яваецът бързо я взе и я мушна в джоба си, после слезе в лодката.

Тази безмълвна и бърза сцена остана незабелязана за другите. Когато се върна при своя господар, яваецът изглади листа, запечата го в плик, сложи го на сребърен поднос и го занесе на господаря си без да се смути, че той разговаря с Мае дьо ла Шение и с командира на американските фрегати, които бяха побързали да нанесат своята първа визита. Това беше знак за бързото оттегляне на гостите. Останал сам, Лао Цзин нетърпеливо отвори плика и прочете следното:

„Като държа на Вашето обещание, стига то да е честно, искам да Ви уверя, че винаги съм бил на услугите на смелите хора, какъвто, струва ми се, сте Вие. Мисля, че можем да бъдем полезни един на друг. Приемам Вашето предложение и ще се явя в определения от Вас час. Ланжле.“

За моряк без особено образование, какъвто беше авторът, писмото не беше написано лошо, но с една малко смешна натруфеност, особено в израза: „на услугите на смелите хора“.

Банкерът неволно се усмихна като четеше тези думи, въпреки че авторът ги смяташе за много оригинални. Това обаче не промени мнението му за Ланжле.

„Вижда ми се честно момче — каза си той, — и ако не съм се излъгал в него, ще го възнаградя богато и пак ще му остана длъжник.“

Лао Цзин беше приключил работите си в града и се отправи към своя „Тих кът“, за да направи последен оглед преди предстоящата вечер.

— Е — обърна се той към своя главен разпоредител, — всичко ли е готово?

— Всичко, Ваше превъзходителство. Никога гостите не са виждали такива подаръци, каквито сме приготвили.

— Отлично! Нека още веднъж да ги видя.

Двамата влязоха в една стая и затвориха грижливо вратата след себе си. Никой не биваше да знае предварително каква ще бъде изненадата.

Ще оставим банкера с неговата безумна разточителност да устройва приема в приказния си дворец и ще се върнем при Ланжле, който през това време грижливо се подготвяше за вечерта. Той обмисляше как незабелязан от никого да напусне бала и да се срещне с банкера.

Време е да обясним на читателите но каква случайност Ланжле и Гроляр се намираха на „Бдителни“, а заедно с тях и членът на върховния съвет на джонките, честолюбивият и предприемчив Ли Ван.

Не бих искал да забавям динамиката на събитията с дълги описания. Ние вече видяхме как „Йен“ с всичките си пасажери избягна онези сериозни опасности, които го заплашваха в Сан Франциско, спускайки се и умело маневрирайки в ужасния ураган. Новият Куан нямаше намерение да държи повече в плен полицейския агент Гроляр, който оттук нататък би могъл само да му пречи. Затова като разбра какво иска Гроляр от наследника на Фо, Бартес реши да го освободи, осигурявайки му за придружител Ланжле, който да узнава тайните му ходове и да ги съобщава навреме.

За по-голяма достоверност Гроляр трябваше да избяга от „Йен“, а Ланжле да му съдейства и да тръгне с него, уж страхувайки се от строгото наказание за съучастничество в бягството на пленника. С една дума, решиха да разиграят една комедия с главен герой Гроляр като реванш за непрекъснатото му шпиониране на кораба, още при самото тръгване от Нова Каледония. Опасно би било да оставят такъв човек свободен, защото във всяко пристанище той би могъл да даде сведения за „Йен“ и да се повтори историята от Сан Франциско. Затова беше решено Ланжле да избяга заедно с него, за да може да съобщава на своите другари всяка съмнителна постъпка на тази личност.

Това бягство трябваше да стане в мексиканското пристанище Акапулко, където „Йен“ беше акостирал за среща с новия броненосец „Фо“, познат вече на читателя. За развлечение на екипажа украсиха бягството с различни комични подробности. Моряците избухваха във смях, когато Гроляр приемаше всичко за чиста монета и трепереше от страх. Оковаха го в тежки вериги, които непрекъснато му напомняха, че с него е свършено и никога няма да може да се освободи. Когато Ланжле донесе храна на затворника, последният извика:

— Ах, колко се радвам, че назначиха теб за мой надзирател! Сега мога да бъда спокоен, че няма да бъда отровен.

Ланжле престорено страхливо допря пръст до устните си, но нищо не каза. На другия ден прошепна:

— Разчитайте на мене. Вечерта той донесе парче хляб и озъртайки се безпокойно, каза:

— Нося ви пила… ще я използвате, когато Ви кажа!

— Защо не сега? — попита пленникът.

— Защото в открито море няма да можем да избягаме. Освен това се страхувам от Порник, който ужасно Ви мрази и няма да се церемони много с Вас.

— Негодник! Какво лошо съм му сторил?

— Не зная. Навярно това, че искахте да ни злепоставите всички в Сан Франциско. Безпокоя се, че той има много остър слух, долавя и най-слабия шум, затова ще се освободите от веригите едва след като се уверя, че е заспал.

— Това е ужасно! — съкрушено каза пленникът.

— Но Вие сте с мен, нали? Все пак аз Ви помогнах да избягате от Нова Каледония.

— Разбира се, никога няма да забравя жеста Ви и от благодарност ще Ви съдействам да се измъкнете от това дяволско място.

— Много сте добър! Благодаря Ви! — трогнато възкликна Гроляр.

След време Ланжле съобщи на Гроляр, който наистина беше повярвал, че е затворник:

— Днес, бедни господине, ще Ви съдят — в два часа през нощта. Порник настоя за това.

— Мерзавец!… О, Боже!

— Той също е сред съдиите, но аз ще го изоблича в подлите му намерения.

— Безполезно е. Няма да Ви позволят да си отворите даже устата. Не разбирате ли, че вече сте осъден?

— И каква е присъдата ми?

— Ще Ви обесят. Затова тази нощ в девет часа, докато другите спят, изпилете веригата. До два часа ще имате достатъчно време и ще сме свършили, когато дойдат за Вас.

— Ще успея ли?

— Мисля, че да. Но ако нещо осуети плановете ни, ще имате на разположение още две нощи, тъй като екзекуцията се извършва два дни след произнасяне на присъдата. В пристанището се очаква да пристигне нов китайски броненосец.

— Помогни ми, Господи! — прошепна нещастникът.

В два часа през нощта съдиите се събраха в една голяма каюта, заповядаха да доведат пленника, а той, парализиран от страх, не беше посмял дори да допре пилата до веригата. Единодушно го осъдиха на смърт, като с мъка сдържаха смеха си. Председателят на съда накрая каза:

— Имате два дни, за да се разкаете за греховете си и да напишете на Ваши роднини и приятели. Можете да оставите и кичури коса за спомен. Последните думи потресоха осъдения и той не можа да усети, че се шегуват с него.

Когато се спусна нощта, той с такава бързина започна да пили веригата, че стружки се разхвърчаха наоколо. Това предизвика бурен смях, кискане и подигравки сред моряците на „Йен“, които дълго се вслушваха в звуците, идващи от килията. В дванадесет часа през нощта Ланжле влезе при пленника, помогна му да се освободи от веригата, скри я грижливо и свали Гроляр в лодката, която беше прилепена до самия броненосец. Палубата на „Йен“ беше пуста, и Ланжле, като слезе в лодката, даде сигнал на двама силни гребци мексиканци да натиснат веслата.

Така Гроляр беше спасен от „явна смърт“. Тайният агент със сълзи на очи се закле във вечна и неизменна признателност на парижанина.

Глава VII

Такава беше комичната одисея, с която Бартес отмъсти за опита на Гроляр да погуби него и другарите му в Сан Франциско, като ги предаде на френското правителство. Тази комедия, която агентът преживя като драма, го уплаши и озлоби. Дълбоко в себе си той намрази хората, в чиято власт беше доскоро и си даде дума жестоко да им отмъсти при първия удобен случай.

Тъй като знаеше, че „Йен“ отива в Китай, той реши също да отиде там заедно с Ланжле. Инстинктът му подсказваше, че в Пекин непременно ще научи нещо важно, което ще улесни задачата му. Полицейският му нюх наистина не го излъга. В Пекин китайският съветник при френския консул му заяви следното:

— Нашата императрица можа да си възвърне откраднатия скиптър на Цин с помощта на могъщото общество на джонките. Това ми съобщи под секрет един мой сродник, участник в това дело. Обърнете се към него. Той може да Ви услужи с полезен съвет — ето адреса му.

Гроляр, който отново се беше представил като маркиз дьо Сен Фюрси, веднага се свърза с посочения човек, който се оказа Ли Ван, и направи усилие да се сближи с него. От разказите на агента за „Йен“ китаецът веднага се досети, че става дума за Куан и неговите трима придружители, още повече, че самият Ли Ван беше това лице, на което покойният Фо беше предал в Париж скиптъра на Цин и френския брилянт.

Той научи от Гроляр, че Фо не е вече жив и реши да заеме неговото място. Обстоятелството, че Куан беше избрал свой наследник не възпря честолюбивия кариерист и той измисли план, в който пресмяташе как без големи усилия да отстрани съперника от пътя си и да узурпира властта.

За успеха на този проект честолюбивият китаец трябваше да спечели на своя страна още двама души: един от върховния съвет — Ли Юн, а така също и Лао Цзин — банкера на Обществото на джонките.

С първия въобще не срещна трудности. Млад човек, който при обещанието да стане главен съветник, а по-късно и наследник на новия Куан, веднага прие предложението му. Що се отнася до втория, читателите вече знаят доколко узурпатора можа да спечели на своя страна могъщия банкер. Като се споразумя с Ли Ван, Гроляр се обърна към капитана на „Бдителни“ с молба да го вземе с още двама пасажери и да ги откара в Батавия, където уж трябва да изпълни поверителна мисия, с която е натоварен от френското правителство. Ако командирът на кораба знаеше истинската цел на това пътуване, би отказал да изпълни молбата им, но старият морски вълк виждаше в Гроляр не детектив, а маркиз дьо Сен Фюрси.

Полицейският агент неслучайно избра фрегатата „Бдителни“, за да стигне в столицата на Ява. Неговият усет му подсказваше, че там непременно ще се срещне с новия Куан, за който подозираше, че е избягалият затворник Бартес, макар че никога не го беше виждал на „Йен“. Бартес в такива случаи беше много предпазлив, но Гроляр беше убеден, че шансовете му за успех никак не са малки. Ако го срещнеше в Батавия, веднага щеше да съобщи на холандските власти, които отдавна имаха сключена конвенция с френското правителство за взаимно предаване на престъпници. Тогава новият Куан щеше да бъде арестуван заедно с целия си екипаж и щеше да бъде върнат с „Бдителни“ обратно в Нова Каледония.

Мрежите за ново залавяне на избягалите затворници този път бяха доста изкусно поставени, но дали ще се уловят в тях тези, за които са предназначени? Излишно е да се казва, че Ланжле беше доста предпазлив и не споменаваше пред Гроляр никакви подробности за Куан. Редовно всяка седмица той изпращаше до своите другари тайни писма с адрес ту Шри Ланка, ту Хонг Конг, ту Сингапур. Всъщност за полицейския агент залавянето на избягалите затворници беше въпрос от второстепенна важност. Най-важната негова задача беше връщането на скъпоценния камък „Регент“ на френската корона. Затова той потърси помощта на Ли Ван, като се надяваше да получи голяма парична награда за успешната акция. Заспиваше и се събуждаше с мисълта за наградата. И така, в описвания момент противниците бяха готови да се срещнат и да започнат решителната схватка помежду си.

Глава VIII

Ланжле привърши приготовленията си за бала в „Тихия кът“. Той беше готов за тайната среща с Лао Цзин, когато чу гласове на палубата.

— Готова ли е лодката? — питаше някой.

— Току-що дойде от брега.

— Добре. Дай стълбата!

Ланжле позна гласа на един от офицерите, който явно също бързаше за бала. Качи се горе и се обърна към него:

— Извинете, капитане, че Ви безпокоя с моята молба. Налага ми се да отида на брега колкото се може по-скоро. Ще бъдете ли така добър да ме вземете с Вас? Мога да Ви предложа на брега място в моя екипаж, който ще ме чака, за да отидем на приема у банкера. Мисля, че и Вие отивате там.

— С голямо удоволствие! — вежливо се отзова офицерът. — Заповядайте, минете пръв!

— Не, моля ви, ако разрешите аз ще Ви последвам.

— Не, капитане, аз съм след Вас!

— Моля, не настоявайте! Вие сте наш гост. Това е мой дълг като домакин. — Офицерът вежливо посочи стълбата, която се спускаше към лодката.

Ланжле трябваше да отстъпи. Беше в добро настроение, че успя да се изплъзне от очите на „маркиз дьо Сен Фюрси“, който настойчиво щеше да иска да узнае къде и защо бързат офицерите. Услугата на младия капитан му спести неудобството да моли за лодка стария морски вълк. В същото време Мае дьо ла Шение играеше вист със своите партньори: заместника си Лука Панарван, който примирено понасяше тиранията на холандското сирене, измъчващо „офицерския“ му стомах. Там беше и достопочтеният „маркиз дьо Сен Фюрси“. Беше доста смешно как с благородническата титла се величае едно ченге, макар и с най-висок полицейски чин…

Щом лодката приближи до брега, двамата пасажери видяха екипажа на Лао Цзин. След като се качиха, Ланжле заповяда на кочияша да кара към пощата. Беше шест часа вечерта и той бързаше да узнае дали не е пристигнало писмо на негово име. Не се излъга. Чиновникът от отдел „До поискване“ му връчи две писма с думите:

— Пристигнаха от Батавия с градската поща, милостиви господине.

„Така, значи те вече са тук — помисли си парижанинът. — Но къде могат да бъдат? Навярно ще разбера от писмата. Предчувствам, че се приближава съдбоносният момент.“

След като помоли спътника си за извинение, Ланжле отвори и двете писма. Първото съдържаше няколко реда, написани от Бартес: „Ние сме в Батавия. Ще се видим тази вечер на приема у банкера Лао Цзин. Бъди внимателен и с нищо не показвай, че ни познаваш.“

Второто писмо беше от Порник и не съдържаше нищо особено освен приятелски поздрави.

Когато Ланжле и неговият спътник се озоваха пред разкошния вход на „Тихия кът“, слугата яваец случи подходящ момент и прошепна на парижанина:

— Благоволете да ме последвате! Чакат Ви.

Той поведе Ланжле през градината към един уединен павилион, контрастиращ с ярко осветеното от разноцветни празнични фенери здание. Павилионът беше потънал в тайнствен мрак и морякът неволно потръпна. Банкерът го посрещна с протегната ръка и приветлива усмивка, като се надигна от канапето, на което си почиваше до този момент.

По същото време в една от най-скромните гостилници на Батавия седяха петима души, облечени в европейски дрехи и водеха важен разговор. Това бяха Бартес, тримата му съветници и приятелят му Гастон дьо ла Жонкер.

— Както желаете, господа — каза Гастон, — но вие постъпихте необмислено и даже неблагоразумно. За нищо на света не биваше да освобождавате парижкия агент. И преди бях против вашето решение за съдбата му, но вие не ме послушахте и не взехте под внимание моите доводи.

— Какво според теб трябваше да направим? — възрази Бартес. — Къде да го изпратим?

— Трябваше да свършим с него и толкова — каза студено дьо ла Жонкер.

— Да го убием? Но това би било много жестоко!

— À la guerre comme à la guerre! Нима той не ви готвеше същото, като искаше да ви предаде на френските власти в Сан Франциско? Ако той беше на твоето място, а ти на неговото, би ли те пощадил? Илюзия, мили мой, излишно милосърдие, което може да се окаже фатално. Ако надуши, че си тук, веднага би хвърлил срещу теб всички холандски полицаи и сега щяхте да нощувате в арестантските каюти на „Бдителни“, а сутринта щяхте да се отправите обратно към бреговете на каторжническия остров.

— Недей да ни плашиш! — засмя се Бартес.

— Зная, че не си страхливец. Но работата не е там. Ти трябва да разбереш, че си в опасност. Най-сетне, щом сте толкова милостиви, вместо да го пускате да избяга, бихте могли да го държите в плен, като го настаните в отделна каюта, без да го пускате на брега. Можеше и напълно да го обезвредите и то без това да ви коства особени усилия. А вие какво направихте? Устроихте един фарс, като го пуснахте на свобода и му изпратихте Ланжле за другар и надзирател… Излишни притеснения за вас и унижения за офицера. Каква глупава комедия, за която може скъпо да платите! Не, господа, не мога да се съглася с вас.

— Може би си прав — заключи Бартес. — Но стореното не може да се промени. Сега да вървим при Лао Цзин!

Глава IX

— Добре дошъл, скъпи господине! — приветливо поздрави Лао Цзин на френски и се усмихна на учудения израз на Ланжле, който мислеше, че ще разговаря с банкера чрез преводач.

— Добре дошъл, седнете! Вие можете да ми помогнете, при това не само на мене, а на много по-влиятелни и могъщи хора, които също се надяват на Вас.

Ланжле отвърна с обичайните вежливи фрази и седна на предложеното място.

— Надявам се, че ще бъдете напълно откровен в предстоящия разговор!

— Аз съм на Вашите услуги — отвърна с лек поклон Ланжле.

— Разчитаме, че ще ни съобщите нещо важно и полезно за нашето Общество.

— Скъпи господине — започна Ланжле, — бих могъл да премълча, тъй като предпазливостта никога не е излишна, но аз реших да бъда откровен с Вас и Вие трябва да приемете моите думи като чиста истина.

— Значи правилно съм Ви преценил — каза Лао Цзин. — Доволен съм, че не съм се излъгал в своите предположения. Но да преминем направо към въпроса. Тази сутрин, когато тримата бяхте при мен, от думите Ви разбрах, че добре сте познавали моя стар приятел Фо, който преди две години замина за Европа. И до днес от него няма никакви вести.

— Да, запознах се с него в Нумея, където бяхме на заточение. Благодарение на Фо успяхме да избягаме от затвора.

— Значи сте бил затворник?

— Да, но не за углавно престъпление, а за нарушаване на военната дисциплина.

— Схващам разликата, скъпи господине. Вие не сте прегрешили в нищо, което петни честта и затова не сте изгубили правото си да се върнете в обществото на порядъчните хора.

— Точно така — отвърна с достойнство парижанинът.

— Да продължим. Кажете ми, вярно ли е, че моят приятел Фо е починал в Сан Франциско?

— Вярно е. Той почина в ръцете на своя осиновен наследник и в присъствието на тримата си неразделни другари.

— Вие присъствахте ли на неговата смърт?

— Не. В каютата на кораба, където се случи това, бяха само изброените четири лица.

— Какъв човек е този, когото Вие нарекохте осиновен наследник на Фо?

— Достоен мъж. Притежава онези качества, които карат околните да го обичат и уважават.

— Фо беше тънък познавач на човешката душа и не би могъл да сгреши в избора на своя наследник — каза на себе си Лао Цзин и помълча няколко минути, потънал в размисъл.

Ланжле почтително запази тишина. После банкерът поднови прекъснатия разговор. Той искаше да узнае всичко, да разсее съмненията и колебанията си, за да може, когато реши да действа, да познава всички обстоятелства до най-малката подробност.

— Още един въпрос, господине — обърна се той към събеседника си. — Сигурно сте забелязал, че Фо винаги носеше на левия си показалец голям златен пръстен?

— Естествено. На всички ни беше направило впечатление. Но тъй като покойният Фо не беше от онези хора, които можеш да разпитваш за всичко, то ние предположихме, че този пръстен сигурно означава някакво високо звание в неговата родина.

— Не сте се излъгали. А сега, господине, ще Ви задам много важен въпрос. Моля да ми отговорите по съвест, защото Вашите думи могат да имат съдбоносни последици. След смъртта на Фо видяхте ли някой от неговите близки да носи този пръстен?

Преди да отговори, парижанинът погледна банкера, като че ли искаше да проникне в неговите мисли. Лао Цзин също се взираше изпитателно в своя събеседник, опитвайки се да отгатне неговия отговор.

— Уважаеми господине — каза Ланжле развълнувано, — и други са ми задавали този въпрос, но аз отговарях отрицателно, защото усещах, че им липсва деликатност и порядъчност и се страхувах да не навлека непоправимо зло на този, когото обичам и уважавам и за когото съм готов да пожертвам дори себе си!

— А сега? — попита банкерът.

— Сега е друго нещо. Вие ми внушавате доверие и симпатия. Струва ми се, че ще направя грешка ако скрия истината… Да, аз видях този пръстен на ръката на един човек след смъртта на уважаемия Фо — на неговия осиновен наследник: Едмон Бартес.

Лао Цзин бързо стана от мястото си и развълнувано стисна ръката на Ланжле.

— Благодаря Ви! Хиляди пъти Ви благодаря! Сега мога да действам съгласно волята и избора на моя скъп покоен приятел. С пълно право мога да накажа виновните и да обявя на всички, че властта се поема от нашия нов законен наследник. Това е най-важното, което исках да узная от Вас… И още един въпрос. Не знаете ли къде се намират сега господин Едмон Бартес и тримата сподвижници на покойния Фо?

— Не мога да Ви дам точен отговор, но имам сведения, че са в Батавия, съдейки от писмата, които получих днес. Надявам се тази вечер да присъстват на Вашия прием.

— Чудесно! Радвам се, че не поканих Ли Ван и Вашия съотечественик, който никак не ми се по-нрави. Наближава моментът, в който всеки ще получи това, което му се полага. — Длъжен съм да Ви предупредя, че мнимият маркиз дьо Сен Фюрси притежава официален документ, който му дава право да арестува всички избягали френски престъпници. Той го носи винаги у себе си и може всеки момент да използва пълномощията си, за да задържи бегълците от Нумея заедно с Едмон Бартес. Няма защо да Ви напомням, че това би зарадвало извънредно много господин Ли Ван. Трябва или нашите приятели да напуснат Батавия, или дьо Сен Фюрси да бъде обезвреден. Мисля, че с Вашето влияние тук бихте могли да направите много…

— Господине, аз като китаец не мога да се противопоставя на холандския закон, според който заловените престъпници трябва да се предадат на френските власти, но има и други средства. — Лао Цзин се усмихна хитро. — Господин дьо Сен Фюрси би могъл да загуби официалния документ… Какво би станало тогава?

— Ще бъде безсилен и докато очаква ново нареждане от Европа…

— Ще имаме време да уредим нашите проблеми. Много добре! Вие казахте, струва ми се, че носи винаги документа у себе си?

— Да, в един малък портфейл, който крие в левия вътрешен джоб на сакото си.

— Това е достатъчно… Сега, скъпи господине, можете да се присъедините към моите гости. Длъжен съм да Ви благодаря за услугата към нашето тайно Общество. Сега ще можем да действаме спокойно и с чиста съвест. Позволете да Ви предложа един малък чек в английската банка за спомен от нашата среща. Ще ми бъде неприятно, ако откажете да приемете този скромен жест на благодарност.

Ланжле взе подадения лист, поклони се, бегло погледна чека и го сложи в джоба си. С него той можеше да получи четиридесет хиляди фунта стерлинги. Китайският банкер му се беше отблагодарил с един милион франка… Щом Ланжле се оттегли, Лао Цзин извика своя верен слуга.

— Веднага изпрати някого да ми доведе главатаря на крадците!

— Слушам.

— Побързай!

— Ще чакам тук.

— Желанието Ви ще бъде изпълнено веднага. Той сигурно се навърта наоколо заради Вашия прием…

— Още по-добре. „Сега разбирам — помисли си банкерът — защо този негодник Ли Ван така смело спекулираше с мен сутринта. Той разчита на проклетия документ на маркиз дьо Сен Фюрси. Като избягали от заточение престъпници, тримата съветници на Фо и неговият осиновен наследник ще бъдат арестувани. Изменникът Ли Ван ще постигне своята цел и по силата на тази подла принуда трябваше да го признаем за «Куан» и да се подчиним на волята му. Благодарение на Ланжле тази несправедливост ще бъде предотвратена. Какъв добър и честен човек е той! Дано не се случи само някакво нещастие на четиримата по пътя за Батавия.“

В този момент вратата се отвори и в павилиона влезе главатарят на крадците — висок, слаб като скелет, черен и намазан целият с кокосово масло, за да се изплъзва лесно от ръцете на полицаите.

— Ти ли си главатарят? — попита банкерът.

— На Вашите услуги, господине.

— Ела по-близо! Не искам да говоря високо.

Високият мъж се приближи и Лао Цзин започна тихо да му обяснява нещо. Необичайният посетител почтително закима с глава.

— Разбра ли всичко?

— Да, всичко запомних.

— Сега върви и действай! Ако изпълниш всичко, ще ти дам толкова, че да осигуриш за цял живот и себе си, и семейството си…

Банкерът се обърна към прислужника:

— Веднага ме извикай, щом човекът, който излезе преди малко, се върне с отговор!

— Слушам, господине! — отговори слугата.

Малко по-късно тримата напуснаха павилиона в различни посоки.

Глава X

Вече знаем, че Лао Цзин поиска от Ли Ван известно време, за да обсъди неговото предложение. Ли Ван охотно се съгласи да изчака, убеден, че го е спечелил за свой привърженик. Банкерът беше решен на всяка цена да запази обществото на джонките от болните амбиции на властолюбеца. Той не подценяваше противниците си. Очаквайки втората среща с него, те мислеха, че е поискал отсрочка, за да прикрие своята продажност.

Повърхностният наблюдател би се излъгал относно двамата съзаклятници. Само един час в тяхната компания би бил достатъчен, за да се разбере, че очаквайки решаващата дума на банкера, те не разчитат на случайността, особено Гроляр, който още помнеше урока от Сан Франциско.

При Други обстоятелства полицейският агент би реагирал, че като член на френската легация под името маркиз де Сен Фюрси, командирован с важна мисия в Мала Азия, е бил пренебрегнат и не е сред поканените на приема в дома на Лао Цзин. Банкерът би имал неприятности с висшата власт в Батавия за проявената неделикатност към уважаван представител на приятелска нация. Но нищо подобно не се случи. Гроляр предупреди Ли Ван да не прави и най-малък намек за очаквания от всички прием, защото е зает и не може да присъства на празничната вечеря. Вече видяхме, че Ли Ван не спомена нито дума за това събитие на деня. Гроляр наистина нямаше излишно време за удоволствия. След визитата си у банкера той веднага отиде при генерал-губернатора на остров Ява. Беше посрещнат с голямо внимание. В резултат на тази среща изпълнителят на съдебната власт получи нареждане да се подчинява безпрекословно на желанията на маркиз дьо Сен Фюрси. По негова заповед броят на полицаите беше удвоен в митницата, на пристанището, пред Върховния съд, пред входа на Велтеверден и на площад Денделс. При евентуална тревога силите на реда веднага можеха да се явят там, където е нужно. Още повече, че и целият морски полк беше предупреден и в бойна готовност в казармата.

Официалното съобщение за бягството на деветимата заточеници от Нумея, сред които и похитителят на скъпоценния камък от френската кралска корона, беше достатъчно, за да наелектризира иначе флегматичните холандски власти. Маркиз дьо Сен Фюрси не изключваше възможността да получи няколко кръста на Почетния легион за заслуги пред френското правителство в залавянето на престъпниците, както и доста солидна материална награда… Той очакваше в най-скоро време сведения за интересуващите го лица. Логично беше да се предположи, че те ще пристигнат в Батавия, където е центърът на тяхното тайно общество и където се съхранява богатството им. Сигурно щяха да се опитат да се свържат с касиера на Обществото — банкера Лао Цзин и тогава… С един решителен удар ще ги разгроми, преди да се опомнят. В мечтите си Гроляр виждаше своята цел осъществена — омразните врагове се мятат в ръцете му и не могат да се измъкнат нито със сила, нито с хитрост.

Всичко беше добре обмислено. Оставаше само да се разбере кога и как тези опасни престъпници ще пристигнат в Батавия.

Да се следят многобройните кораби, които непрекъснато акостираха и отплаваха в пристанището, бе много трудно, затова Гроляр със съгласието на митническите власти организира сред чиновниците цяла шпионска мрежа, от която чакаше добър резултат. Митничарите обещаха да следят внимателно всички съмнителни кораби и да се опитат на чаша вино с моряците да разберат дали сред екипажа или пасажерите няма китайци. Ако такова съобщение пристигнеше, Ли Ван щеше да отиде на кораба под някакъв благовиден предлог и като се увери, че това са същите китайци, с които преди две години е бил в Париж, веднага ще съобщи на Гроляр.

Нито властолюбивият Ли Ван, нито отмъстителният полицейски агент можеха да допуснат, че очакваните китайци ще пристигнат в Батавия с броненосеца „Йен“, придружен от новия кораб, наречен „Фо“. Затова никой не обърна внимание на пристигналите под американско знаме два броненосеца — „Калифорния“ и „Хъдзън“… Командир на първия беше Уолтър Дигби, а на втория — капитан Фред Робинсън, и двамата офицери от военния флот на Съединените Щати.

Целият ден премина в усилено наблюдение на пристигащите кораби, но резултат нямаше. Ето защо вечерта Ли Ван се върна на „Бдителни“ и извика при себе си маркиз дьо Сен Фюрси, който играеше вист в каютата на капитана.

— Поздравявам Ви, господине! — каза той на своя съюзник. — Те са в ръцете ни!

— Какво говорите? — извика Гроляр, не вярвайки на ушите си.

— Самата истина. Слушайте! Исках да се разходя по брега. Изведнъж видях четиримата си някогашни другари да слизат на брега от една лодка на американските броненосци. Отправиха се към „Тихия кът“ — сигурно ще присъстват на приема на Лао Цзин. Всички бяха облечени в европейски дрехи. Единият от тях е млад човек, когото не познавам, но другите… Изключено е да греша. Те са съветниците на стария Фо.

— Истина ли е това? — извика радостно Гроляр. — Да не си се припознал?

— Не! Уверявам Ви! Когато се качиха в колата, за да отидат при Лао Цзин, бях толкова близко до тях, че трябваше да ги поздравя, но поразен от изненада, не можах да отворя уста. Те се изсмяха и продължиха.

— Добре. Ще видим кой ще се смее последен. Много е важно, че гостите на банкера не са на американския броненосец, където нямаме право да ги арестуваме. Щом са на брега, те са подчинени на местните закони и можем веднага да ги задържим. Чудесно! Отивам веднага при главния прокурор да му кажа, че търсените престъпници са вече тук.

— Ще дойда с Вас — каза Ли Ван и двамата съюзници, като помолиха капитана да им даде лодка, отплуваха към брега.

Глава XI

Гроляр и Ли Ван стигнаха до брега и веднага се отправиха към дома на главния прокурор, който живееше наблизо. През целия път те бяха заети с разговори за предстоящата среща с противниците си, затова не забелязаха дребния малаец, който ги следваше като сянка.

След като ги изслуша внимателно, главният прокурор обеща своята подкрепа за арестуването на избягалите затворници по време на приема в дома на Лао Цзин. Това съвпадаше с тайното му желание да покаже силата на съдебната власт пред множеството отбрани гости от висшето общество на Батавия. Той робуваше на самолюбието и тщеславието си.

— Благодаря ви за сведенията. Сега можете да отидете у Лао Цзин. Аз ще дойда след два часа, защото ми предстои да уредя някои формалности, за които е нужно време — каза прокурорът.

Двамата съюзници излязоха доволни от благоприятния развой на нещата. Не се притесняваха за двучасовото забавяне, защото в това време можеха да изготвят план за бъдещата работа с банкера Лао Цзин. След арестуването на техните противници и предаването им в ръцете на френското правосъдие, разговорът с влиятелния банкер щеше да бъде съвсем друг. Условията този път ще поставят те и няма да са зависими от чужди капризи. Обсъждайки неочаквания обрат на нещата, неусетно стигнаха до терасата на „Западния хотел“, без да подозират, че тайнственият малаец следи всяка тяхна дума и стъпка в тъмната южна нощ.

В „Тихия кът“ балът беше в своя разгар. Огромният салон беше украсен великолепно. Свиреше огромен. Край стените имаше множество малки масички, отрупани с различни блюда, топли и студени ястия, според вкуса на гостите. Лакеи, обслужващи всяка маса, задоволяваха и най-дребните желания, вежливо усмихнати, пъргави, неуморими. Имаше и такива, които сервираха само питиета. Шампанското се лееше като река. Предлагаха се разхладителни напитки с екзотичен вкус.

Отзвучаха последните акорди на шеметния валс и танцуващите се оттеглиха да отдъхнат. Лакеите започнаха да сноват между тях с пълните подноси. Изведнъж настъпи странна, тържествена тишина. Голямото обеново кресло със сребърните инкрустации, в което от две години никой не беше сядал, се оказа заето. За всеобща изненада в него се беше разположил един млад тридесетгодишен китаец с приятна външност и благородни маниери. На показалеца на лявата му ръка блестеше голям златен пръстен.

Кой беше този гост? По всичко личеше, че е важна личност. До него почтително стояха трима възрастни китайци, а слугите го удостояваха с дълбоко уважение.

Сред присъстващите се долови объркване. Самият домакин, узнал за появата на странните непознати, бързаше да им засвидетелства своята дълбока почит. Той се приближи до новия властелин, коленичи, после стана, благоговейно хвана протегнатата лява ръка и целуна златния пръстен.

— Приветствам моя Куан, Великия върховен Предводител! Поднасям Ви верността, предаността и живота си! — развълнувано каза банкерът.

— Поздрав на благородния и великодушен Лао Цзин, наш приятел и доверено лице на покойния ни достоен и уважаван баща! — с ласкава усмивка отговори младият човек.

Гостите в залата зашумяха, коментирайки изключителното събитие. Изведнъж прозвуча силен глас:

— В името на закона всички да останат по местата си!

Гръм да беше паднал, нямаше да порази така присъстващите на този разточително бляскав прием. Подобни изненади бяха изключени. Тук бяха поканени само представители на висшето общество.

Командата прозвуча още няколко пъти бавно и отчетливо, за да бъде чута и разбрана правилно.

Лао Цзин побледня, озърна се тревожно и си помисли: „Този негодник — главатарят на крадците не е изпълнил заповедта ми! Всичко ще пропадне!“

Новият Куан не се смути. Възползва се от всеобщото объркване, което беше предизвикано от думите на главния прокурор, стана бързо от креслото и се скри зад облегалката му. Съблече китайското си облекло, мушна го под седалката, свали пръстена от ръката си и го скри в специален малък джоб. След минута се появи в бляскав мундир на капитан от американския военен флот, с препасана сабя и сребърен револвер на колана. Сложи на главата си униформената фуражка, обшита със злато, която държеше в джоба на мундира. Преобразяването на Куан в американски морски офицер трая броени минути. В новия костюм си Бартес (защото това беше той) стана неузнаваем. Когато се съвзеха след първоначалното объркване, гостите на Лао Цзин обърнаха любопитни погледи към тайнственото кресло и не можаха да си обяснят къде изчезна младият китаец, който преди малко седеше пред тях.

Откъм входа на къщата се дочу отново глъчка. Може би бяха дошли нови гости и не можеха да си пробият път през тълпата любопитни, струпали се около „Тихия кът“. Когато полицаите възстановиха реда и разгониха тълпата, в салона влязоха „маркиз дьо Сен Фюрси“ и Ли Ван с тържествуващи физиономии, без изобщо да си дават труд да прикриват радостта си.

С нахлуването на неочакваните посетители, Лао Цзин се досети какво се е случило. Обхвана го такава ярост, че не успя да се овладее. Тя се четеше в очите му и ако някой го погледнеше, сигурно не би пожелал да бъде неин обект. В същия миг обаче лицето му засия от доволство, защото в един от лакеите позна главатаря на крадците, носещ поднос с разхладителни напитки. Банкерът мина незабелязано зад обеновото кресло, което помогна и на младия Куан, взе от преоблечения крадец малкия портфейл под подноса и го мушна в гънките на китайската си дреха. После спокойно пое чаша питие, разбърка го с изящна малка лъжичка и отпи голяма глътка. Възвърнал самообладанието си, той заповяда да донесат чаша превъзходно шампанско на главния прокурор, но не намери за нужно да предложи същото и на двамата омразни мошеници.

Когато поднесоха чашата на изпълнителя на закона, Лао Цзин го попита:

— Мога ли да знам по какъв повод сте тук не като уважаван гост, чиято любезност е известна на всички, а като изпълнител на закона?

— Господине — отвърна важно и добронамерено прокурорът, — задължението, което изпълнявам в този момент, не изключва моето уважение към Вас. Няколко затворници са избягали от френски затвор в Нумея и аз получих сведения, че те са тук в Батавия. Съгласно закона имам право да претърся Вашите уважаеми гости, сред които лесно може да са се скрили престъпниците.

Прокурорът самодоволно се огледа и като забеляза приближаващия „маркиз дьо Сен Фюрси“, му каза:

— Господин маркиз, посочете ми, моля, сред почтените гости онези, които са престъпили законите на Вашата страна!

— Ето ги. Това са те — извика агентът и посочи тримата спътници на младия Куан. — Тези китайци са Лие, Сиен и Чан — избягали затворници от Нумея и аз Ви моля, господин прокурор, веднага да бъдат арестувани и изпратени на френската фрегата „Бдителни“, за да бъдат предадени на френските власти!

— Господа, имате ли да кажете нещо в своя защита?

— Не познаваме този човек и не разбираме неговите обвинения — кратко отговориха те.

Сред гостите се чу ропот, защото мнозина отдавна ги познаваха като постоянни верни спътници на важния гост, който сядаше на обеновото кресло.

Прокурорът обаче не обърна внимание на протестите и като се обърна към вратата, с рязък глас даде заповед:

— Стража, откарайте тези трима души в предварителния арест! Маркиз, имате ли други изисквания към нас?

— Не, господин прокурор. Ето и четвъртия — извика Гроляр, забелязал между гостите и Бартес.

— Не очаквах, че ще го видя в този нов костюм, въпреки че е способен на всякакви превъплъщения и роли. Аз Ви моля да арестувате и този човек, защото той не е кой да е, а заточеникът Едмон Бартес, избягал от същата френска колония.

— Нещо да кажете? — обърна се към Бартес прокурорът.

— Този човек лъже! — отвърна с презрение американският офицер. — Казвам се Фредерик Робинсън и съм командир на военния кораб „Хъдзън“, принадлежащ на Съединените Щати. Ще Ви представя нужните документи, които се пазят в капитанската каюта на кораба.

— Все пак аз съм длъжен да Ви арестувам до разглеждането на Вашето дело — заяви прокурорът.

— Протестирам и ще се обърна към нашия консул! — заяви енергично младият офицер.

— Отбележете протеста на господина! — обърна се към пристава прокурорът и продължи:

— Утре сутринта Вашият консул ще разгледа делото Ви.

— Щом твърди, че е американец — намеси се Гроляр, — накарайте го да говори на английски! Ще видим дали ще се реши на това пред уважаемите гости, които свободно говорят този език.

Този аргумент не беше предвиден от Бартес, но той предизвика интереса и любопитството на присъстващите, сред които се чуха одобрителни смехове. Едва ли Едмон Бартес би намерил съчувствие и защита от гостите, в ролята си на американски моряк. Прокурорът обаче не прие предложението на френския детектив, намирайки го за неделикатно и само попита Гроляр:

— Има ли други, господин маркиз?

— Не виждам в салона други лица, които познавам — отвърна той.

— Стража! Закарайте тези четирима души във форт Хауптман! Утре Върховният съд ще разгледа делото им, без да имат право на защитник.

Лао Цзин би могъл да постави в неудобно положение „маркиз дьо Сен Фюрси“, ако пошепнеше на Бартес, че детективът няма официални документи (главатарят на крадците беше успял незабелязано да ги измъкне от тайния му джоб). Бартес трябваше само да попита прокурора въз основа на какво го арестува и да поиска заповед за това. Тогава детективът би бил изобличен и посрамен, защото не би могъл да докаже своите правомощия. Но Лао Цзин се отказа от тази мисъл, защото не биваше да се рискува напразно. Гроляр, разбирайки, че документите са изчезнали, щеше да се усъмни и да поиска да се обискират всички гости, даже и домакина. Банкерът реши благоразумно да отложи всичко за сутринта. Когато съдът започне да разглежда делото на арестуваните, ще поиска от „маркиз дьо Сен Фюрси“ да представи своите официални пълномощия и публично ще го скандализира. Агентът ще бъде заподозрян в нечестна игра, че използва фалшиви документи и ще го принудят позорно да напусне Батавия. Трябва само да се увери дали въпросните документи са в откраднатия портфейл, а после насаме и без свидетели да изгори всичко.

Като взе това решение, Лао Цзин само тихо прошепна на арестувания, когато той мина край него:

— Не се безпокойте! Всичко ще се уреди.

Глава XII

Всички очевидци на случилото се в дома на банкера си задаваха въпроса какво ще се случи на следващия ден след арестуването на тримата китайци и американския офицер Фред Робинсън. Но рано беше да се мисли за следващия ден. На нощта предстоеше да поднесе още по-голяма изненада, отколкото арестуването на тези четирима души.

Когато Уолтър Дигби — командирът на другия американски кораб разбра за неприятния инцидент, страшно се разгневи и веднага предприе решителни мерки. Зае мястото на арестувания командир на „Хъдзън“, издаде заповед двата американски броненосеца да се подготвят за атака и отиде при американския консул. Нареди да го събудят и го застави да се срещнат с главния прокурор на Батавия. Без да му даде възможност да се опомни, даже и да се облече прилично, без всякакви церемонии и общоприети правила на етикета, с глас, пълен с негодувание, той му заяви:

— Господине, Вие сте арестували моя другар Фред Робинсън, командир на американския броненосец „Хъдзън“. Давам Ви четвърт час, за да го освободите от затвора. Ако след изтичането на срока получа отказ, ще се върна на кораба си и ще Ви дам още един час за размисъл. Ако и след този срок моят другар не бъде освободен, Батавия ще бъде опожарена и от нея няма да остане камък върху камък!

— Но, капитане, аз съм длъжен да се подчинявам на закона — уплашено каза генерал-губернаторът.

— Необходимостта променя законите — възрази смелият командир.

— Помислете къде се намирате — отвърна с достойнство холандският държавник. — Аз имам всички възможности и права да Ви заставя да уважавате официалната власт в мое лице!

— Аз също не съм лишен от такава. Дойдох на брега с напълно въоръжен екипаж. Достатъчно е само да дам знак и за една минута Вашата палата ще бъде завладяна от моите моряци. Уолтър Дигби отиде до прозореца и го отвори.

— Постъпете както Ви е угодно — реши генерал-губернаторът, — но аз няма да се подчиня на Вашето насилие!

— Тогава, сбогом. Четвърт час измина.

При тези думи капитанът тръгна, придружен от американския консул, като вежливо се поклони на представителя на холандската власт, който все още не можеше да се опомни от голямата изненада.

Като държавник, губернаторът трябваше да отговори на американския капитан така, че да запази своето достойнство и престижа на ранга си, въпреки раздразнението от предизвикателната грубост на Уолтър Дигби. Заради сигурността на града, обаче, той щеше да отстъпи и да освободи арестувания командир на „Хъдзън“. След излизането на Дигби той заповяда на главния прокурор веднага да освободи от затвора Фред Робинсън, като го смъмри за проявеното излишно усърдие.

— Ваше превъзходителство — опита се да му възрази прокурорът, — позволете да Ви обясня!…

— Не е време за обяснения — прекъсна го генерал-губернаторът. — Нима искате да запалят Батавия? За това са достатъчни само някакви десетина минути. Разпоредете се веднага да се изпълни заповедта ми!

Уолтър Дигби се завърна на своя кораб и издаде заповед за предупредителен изстрел. Ако не изпълнеха условието, което постави, щеше да започне обстрел на града.

Когато чу изстрела, бедният прокурор така се уплаши, че воден от страх заповедта му за освобождаване да не се разбере погрешно, отиде лично във форт Хауптман.

— Свободен сте — каза той запъхтян на Фред Робинсън.

— А моите трима приятели?

— Заповедта се отнася само до Вас, господине.

— В такъв случай оставам и аз — твърдо заяви Бартес.

— Нещастнико! — ядосано извика прокурорът. — С Вашата упоритост Вие обричате града на гибел!

— Какво ме интересува Вашия град! Аз или ще изляза от тук заедно с моите другари, или ще остана с тях!

— Колко са упорити тези американци! Господ знае какво е това! За Бога, заминавайте и четиримата! По-бързо, защото само един снаряд е достатъчен да запали целия град!

„Не му е лека работата“ — помисли си с усмивка Бартес. Той съжали бедния пазител на закона, който с такова самодоволство се разпореждаше на приема у Лао Цзин, а сега имаше такъв жалък вид. Без да се бави, той напусна форта и се отправи към своя кораб. Знаеше, че Уолтър Дигби никак не обича да се шегува и е способен да изпълни своята закана, като използва всички оръдия и на двата броненосеца.

Американските кораби бяха осветени до върховете на мачтите, като при изключителен случай. Офицерите стояха на своите постове, готови при подаден от командира сигнал да стрелят. Бартес побърза да даде знак и веднага получи отговор от борда на „Калифорния“.

— Всичко е спокойно и градът може да заспи.

Прокурорът обаче още беше под напрежение и бързаше към генерал-губернатора, за да му съобщи за изпълнението на заповедта.

— Значи освободихте и китайците?

— Бях принуден, Ваше превъзходителство, от този дявол. Ако се бях забавил само една минута, градът щеше да бъде засипан от снаряди.

— Прав сте, но утре сигурно ще имаме неприятности с френския представител — забеляза генерал-губернаторът и подръпна краищата на белите си мустаци.

— Не би трябвало — отвърна уверено прокурорът. — Оръжието е едно нещо, а дипломацията — съвсем друго. В дипломацията не бива да се бърза, а и ние нямаме пряко нареждане от френското правителство за залавянето на тези лица.

— Да допуснем, че сте прав — съгласи се с уморен глас генерал-губернаторът. — Все пак аз Ви съветвам да потулите случилото се.

— И аз съм на същото мнение, Ваше превъзходителство. Веднага ще взема нужните мерки.

— Това е единственият начин да удовлетворим всички, повярвайте на моя опит! А сега можете да се оттеглите, напълно заслужихте почивката си. Вървете със здраве.

Прокурорът се поклони и излезе. По-късно, когато се прибра в къщи, той не можа да заспи през цялата нощ. Мислеше за упреците, които щеше да отправи към него на сутринта „маркиз дьо Сен Фюрси“. Горчивият опит от инцидента го накара да се закълне пред себе си, че никога повече да не се забърква в подобни истории.

Бартес, доволен от щастливия обрат на нещата, напразно ликуваше от победата над Гроляр. Той подценяваше противника си — ловък и хитър полицай, опитен детектив, който никога не се отчайва, колкото и да е обезкуражен, трудно се лъже и най-вече след всеки неуспех става по-опасен със своите хитри интриги и комбинации.

На другия ден като узна за станалото, мнимият маркиз изслуша вестта за провала на своя план с привидно спокойствие. Равнодушно прие съчувствията, изказани от командира на „Бдителни“:

— Е, драги маркиз, тези мерзавци — американците Ви поставиха в неспасяем шах.

— Нека да изчакаме края! — отвърна той през зъби. — Също като в играта на вист, добрите играчи никога не се отчайват след първия неуспех.

Когато влезе в каютата си и започна да преглежда документите, Гроляр се учуди, че не вижда портфейла, където пази секретните си книжа. Той прерови куфара, после сандъка, под масата, леглото, но никъде не го намери.

— Ограбен съм! Повече от ясно е, че съм ограбен! — извика той приглушено с отпуснати ръце и бледо лице.

Враговете му бяха отнели едничкото оръжие, което го правеше всемогъщ. Сега те празнуват победата си над него, а той е безсилен. Той е едно нищо! Кой му нанесе този страшен удар? Не беше нужно дълго да търси отговора — разбира се Лао Цзин. Той е и никой друг! Милионите бяха свършили своята работа. С тяхна помощ можеше да се постигне всичко. Нямаше човек, който да откаже услугите си на богатия банкер, особено крадците. Гроляр напрегна паметта си, за да си спомни кога може да са извършили кражбата. Прехвърли събитията от предишния ден и се спря на приема у банкера, навалицата, блъсканицата пред входа, навярно инсценирани нарочно. Да, точно в този момент са откраднали портфейла с важните документи.

След като се опомни от станалото, детективът побърза за срещата с прокурора, където изслуша извиненията му и се уговори с него делото да не се представя пред съда под предлог, че липсват достатъчно факти. За освобождаването на пленниците решиха да премълчат. После „маркиз дьо Сен Фюрси“ отиде в телеграфната станция и установи връзка със Сингапур. В главата му вече се оформяше идеята за отмъщение на омразните врагове.

След шест дни дойде и резултатът от неговите усилия. На борсата в Батавия се получи следната телеграма от канцеларията на американското правителство: „Във военния флот на Съединените Щати не фигурират корабите «Хъдзън» и «Калифорния», както и морски капитани под имената Уолтър Дигби и Фред Робинсън. Въз основа на казаното споменатите кораби и командири, пристигнали на Батавското пристанище, трябва да се считат за пирати. Те подлежат на общоприетите закони от всички цивилизовани страни. Подписал: Бърнард — министър на войната и флота. Уингтън.“

В телеграмата имаше и секретна част, която американският консул не счете за нужно да оповестява. В нея се съобщаваше, че американската ескадра, идваща от Хонг Конг, е получила заповед да се присъедини към английската. И заедно с френската фрегата „Бдителни“, всички заедно да заловят двата кораба. Трябваше да ги предадат на международния морски съд в Малака.

Телеграмата предизвика сензация в града.

Всички жители на Батавия нетърпеливо чакаха да стане осемнадесет часа, защото по това време морските офицери се хранеха в „Източния хотел“. Дали и днес след телеграмата ще дойдат заедно така, като че ли нищо не се е случило?

Още преди осемнадесет часа лодките се отделиха от американските броненосци. Сега те бяха въоръжени с леки оръдия и в тях седеше много-числен екипаж.

Офицерите слязоха, предвождани от двамата командири, важни и спокойни, но без да се държат предизвикателно.

Тълпата изпълни цялото крайбрежие и когато моряците се подредиха в стройни редици и тръгнаха към хотела, чуха се аплодисменти, защото навсякъде публиката си остава публика. А младостта и решителността навсякъде предизвикват възхищение.

На терасата на „Източния хотел“ масите бяха сервирани. Но почти веднага се появи адютанта на генерал-губернатора с нареждане моряците веднага да се върнат на корабите си.

— Кажете на този, който Ви е изпратил — каза един от командирите, — че ние сме в свободна страна и ще правим това, което пожелаем, без да нарушаваме законите, разбира се. Ако употребите сила спрямо нас, тогава ще видим какво ще правим. Заемете местата си на масата, господа!

Капитанът се оттегли при другарите си. За да се избегне евентуален съдбоносен сблъсък, оставиха ги необезпокоявани през този ден, но на другия взеха енергични мерки. Към четири часа след обяд един полк и две артилерийски батареи заеха позиции по цялото крайбрежие. Полковникът, който ги командваше, получи заповед да не пуска американските моряци на брега. Ако окажат съпротива, да се отнесат с тях като с неприятели. Тълпата нарастваше непрекъснато.

В седемнадесет часа и петдесет минути същите лодки отплаваха от броненосците и се насочиха към брега.

Като че вълна заля тълпата. Чуваха се оживени коментари, сдържани викове. Нещо ще се случи! Как ще свърши всичко това?

Глава XIII

На другия ден след приема при Лао Цзин и последвалите го събития, Ли Ван и Гроляр отидоха при банкера, за да продължат разговора с него. След като видяха провала на плановете си, те решиха чрез отстъпки да го спечелят на своя страна.

В това време Лао Цзин разговаряше оживено с Бартес и неговия приятел Гастон дьо ла Жонкер. Като получи известие за идването на Ли Ван, той помоли събеседниците си да минат в съседната стая, предвиждайки, че разговорът с новите гости ще има важно значение за плановете на младите хора. Работата беше в това, че бащата на Гастон дьо ла Жонкер отговаряше за скъпоценностите на френската корона. След открадването на камъка „Регент“, той се чувстваше компрометиран, въпреки всеобщото убеждение, че е невинен. Опитваше се чрез всички възможни средства да възстанови своята репутация, затова изпрати сина си да търси „Регент“, като се надяваше че със своята ловкост и находчивост младежът ще възстанови не само честта на баща си, но ще запази и мястото, което му осигуряваше средствата за живот.

Самият Гастон имаше и друг интерес да успее в това начинание. Можеше да наследи службата на баща си след неговата смърт, което му беше обещано още преди изгубването на „Регент“.

Той разкри на Бартес своята тайна при случайната им среща в Сан Франциско и получи от него обещание за помощ в трудната мисия. И двамата разчитаха на влиянието и възможностите на новия Куан.

Това беше и темата на разговора между тримата, когато слугата съобщи за идването на Ли Ван и маркиз дьо Сен Фюрси. Той подаде от подноса техните визитни картички.

— Аз ви очаквах — каза вежливо банкерът, — въпреки че събитията от миналата нощ може да са променили вашите планове.

„Негодник, той ни се подиграва! — помисли полицаят. — Все пак ще видим кой ще се смее последен.“

— Естествено осъзнавам — отвърна скромно Ли Ван, — че случилото се Ви дава предимство и сега сме изцяло зависими от Вас. Сега Вашата воля е закон! Бих Ви помолил, обаче, да ни отговорите направо и откровено — против нас ли сте? Ако отговорът Ви е утвърдителен, тогава ни остава само едно — да се оттеглим. Ако мислите да ни помогнете, кажете ни Вашите условия и което е особено важно за мен — можете ли да ме провъзгласите за Куан? Ако — да, то какво се изисква от мен? Мисля, че знакът на това звание — пръстенът, се намира в ръцете на китайците, които бяха арестувани миналата нощ. Но ще искат ли те да се разделят с него?

— Да оставим сега това — каза Лао Цзин, — и по-добре да говорим по същество. Вие желаете да станете Куан, добре! Аз търся кандидат, способен да заеме високото място на Великия, но сега ме слушайте хубаво и запомнете добре какво ще Ви кажа. При най-малката неискреност в отговор на моите въпроси, ще прекъсна разговора и тогава между нас всичко е свършено. Не мислете, че хитрувам, за да Ви изнудвам. Аз имам достатъчно информация, но искам да се убедя във Вашата коректност и честност. Не се опитвайте да хитрувате с мен, като си служите с уклончиви отговори. Веднага ще доловя това. Няма да Ви възразя, а просто ще стана от мястото си, ще позвъня и ще кажа на слугата: „Изпрати тези господа!“ Запомнете от мен, че искреността и правдивостта са неотменими достойнства и предимства на Куан. Те привличат повече хора към него, отколкото властта, авторитета и силата. И така, ако сте ме разбрали, да започнем! Давам Ви пет минути да се посъветвате с Вашата съвест и да се приготвите за отговор на моите въпроси.

Като видя какъв обрат взема разговора с Лао Цзин, Гроляр реши, че трябва да действа открито, с полицейско нахалство. Затова побърза да попита банкера в съответствие със своя интерес:

— А каква ще бъде моята роля и какви изгоди ще имам аз? Ако той стане Куан без моята помощ, ще изпълни ли даденото ми обещание?

— Вашата роля, господин посланик, ще бъде в това — да слушате всичко, което ще ми каже г-н Ли Ван — отговори Лао Цзин. — Боя се, обаче, че поради някои обстоятелства, той няма да бъде откровен във Ваше присъствие. Но толкова по-зле за него. Той знае прекрасно какво го чака в такъв случай — пълен провал на всички негови планове!

След това, като се обърна към своя гост, банкерът добави:

— Давам Ви обещаните пет минути да размислите!…

При тези думи Лао Цзин запали цигара, напусна стаята и отиде при своите приятели.

— Играта, която започнах в този момент, може да е неблагоразумна — каза той на Гастон дьо ла Жонкер, — но затова пък, ако успея в нея, на всички ваши грижи ще сложа край. Повече нищо няма да ви кажа, само ви моля, потърпете малко и се доверете на опита ми.

И той отново се върна при Ли Ван и Гроляр.

— Петте минути минаха, господа — заяви той. — Готови ли сте да отговаряте, г-н Ли Ван?

— Аз искам да Ви кажа предварително няколко думи — отвърна мандаринът. — Награда за моята откровеност ще бъде званието ми Куан, нали?

— Несъмнено! Щом Вие сте откровен… Но бих искал според нашия стародавен китайски обичай да се закълнете в Буда.

Банкерът извади от малка златна касетка една статуетка на Буда, направена от злато и я постави на масата пред Ли Ван. Последният стана и произнесе следната клетва на китайски език:

— Кълна се в Буда, властникът на света, в когото всичко се съсредоточава и свършва, че от моята уста ще звучи само истината! Ако наруша тази клетва, нека душата ми, преди да си възвърне своето човешко достойнство, да се преражда в продължение на милиони поколения в телата на разни нечисти твари, които се хранят само с труповете на мъртвите!

— Буда прие твоята клетва — завърши на китайски банкерът.

— Ще ми позволите ли да обмислям всеки въпрос? — попита на френски Ли Ван.

— Това е Ваше право — успокои го Лао Цзин.

Първият въпрос, който се готвеше да зададе банкерът, беше толкова важен, че можеше да определи хода на целия следващ разговор.

— Кажете ми, какво Ви накара да останете десет дни в Цариград след връщането Ви от Париж със скиптъра на Цин и скъпоценния камък от френската корона, наречен „Регент“?

Ли Ван трепна и се почувства хванат в неочаквана клопка. Трябваше ли да каже цялата истина? „Какво ли ще си помисли маркиз дьо Сен Фюрси в този случай? Може би Лао Цзин не знае каква е причината за престоя ми в Цариград? Но тогава, защо ми зададе този въпрос“?

И той започна да отговаря наслука, без да е сигурен какъв ще бъде резултатът, доверявайки се само на своето вдъхновение:

— Аз останах в Цариград, първо, за да заблудя тези, които биха се опитали да ме преследват.

Тук внезапно Ли Ван млъкна, търсейки нужните думи, но не ги намери.

— Вие казахте „първо“ — повтори неговите думи банкерът. — Това „първо“ е един от ония заобиколим пътища в разговора, от които Ви предупреждавах да не се възползвате. Но понеже след това „първо“ идва и „второ“, то аз Ви разбирам и Ви моля да продължите. Е, говорете, защото после ще бъде късно! Измина вече една минута! Не мислете, че имате работа с човек, който задава безсмислени въпроси.

Тези думи ясно показаха, че банкерът изисква ясен, точен и задоволителен отговор на първия си въпрос. Лао Цзин стана, за да повика слугата.

— Отговорете! — енергично се намеси Гроляр, сякаш важността на въпроса засягаше самия него.

Лао Цзин вече вдигаше ръка за слугата, когато Ли Ван стана, без да знае какво да прави и се опита да завърши своя отговор:

— А и за да се срещна с местните ювелири, които са известни в целия Изток.

Той пак замълча.

Лао Цзин стоеше с часовник в ръка. Ли Ван объркано го гледаше, но като разбра, че банкерът отново се кани да повика слугата, продължи с престорено желание:

— Хрумна ми една идея. Исках да запазя копие на камъка „Регент“ и затова поръчах на един ювелир да направи имитация. Той идваше да работи при мен. Не му позволявах дори да се допира до камъка. Можеше да го вижда само през стъклото на здраво заключено сандъче.

Работата излезе сполучлива и само най-опитен експерт би могъл да различи истинския камък от имитацията.

— Какво стана после? — попита Лао Цзин.

— В Цариград нищо повече не съм правил — завърши Ли Ван, отново започвайки да извърта отговора си.

— Така!… Но в Пекин?

— Формулирайте по-ясно въпроса си.

— Когато представихте и двата камъка на императрицата, забелязахте ли нещо, като напускахте двореца?…

Този въпрос и втренченият поглед на Лао Цзин сякаш парализираха Ли Ван. Той се обърка и повече не можеше да каже нито една дума.

Банкерът го съжали и меко произнесе:

— Добре, аз ще Ви помогна. На вас оставям да кажете — да или не. Вие сте бил така смутен от предстоящата среща с императрицата, че сте разменили двете сандъчета, като сте й дали вместо „Регент“ — имитацията. Така ли е?

— Да! — При този отговор Ли Ван имаше най-жалък вид. — „Защо да крия истината, когато Лао Цзин знае всичко?“ Но той се лъжеше. Лао Цзин не знаеше нищо. Предишният ден, когато Ли Ван се смути от неочаквания му въпрос за „Регент“, банкерът само предположи такъв вариант. Сега това предположение се потвърди.

„Ах, мошеник! Жалък крадец!“ — възмути се Гроляр, осъзнал признанието за смяната на бележитата скъпоценност, която той две години търсеше на Изток. Въздържа се да даде воля на изблика си на възмущение. Възпря го това, че скъпата вещ още не е в ръцете му. Тепърва му предстоеше най-трудната работа — да я вземе от своя съюзник. Но ще се съгласи ли той сега, когато работата взе такъв неочакван обрат?

— Е, това е всичко! — каза иронично Лао Цзин. — Всичко, мили мой Ли Ван! Вие сам виждате, че по-лошо от това не можеше и да бъде. При това претендирате да сте главата на най-могъщото общество в света? И така, привет на бъдещия Крал на Смъртта.

Глава XIV

— Как да разбирам Вашите последни думи? — попита Ли Ван, чувствайки недоволството на банкера от дейността му в Пекин.

— Точно така, както ги чухте, мили мой. Вие изкупихте вината си с Вашата откровеност — отговори банкерът и добави наум „към която аз ви принудих!“.

Смятайки каузата си за изгубена, Ли Ван бързо се опомни. Банкерът говореше и гледаше сериозно, без никакви признаци за издевателство над него. При този обрат на нещата Гроляр реши, че е уместно да припомни условията за предаването на „Регент“, както отдавна се бяха уговорили с Ли Ван, но Лао Цзин го изпревари:

— Сега, мили мой — каза той на Ли Ван, — трябва да ми предадете брилянта. Аз ще го съхранявам до деня на Вашето избиране за глава на могъщото общество. Тогава ще можете да го връчите на г-н дьо Сен Фюрси… Или предпочитате да го дадете сега на маркиза в мое присъствие?…

Гроляр видя, че неговата мисия се развива успешно и се зарадва. Лао Цзин продължи:

— И така, приятелю, по-скоро, Ваша светлост, изпълнете това условие. Не казвайте, че брилянтът не у Вас. Подобна вещ никога не се оставя някъде. Винаги се държи в сигурен джоб, без човек да се разделя нито за минута с нея. Ако след Вашето признание започнете да твърдите обратното, то това ще бъде лъжа, след която за съжаление ще трябва да се разделим.

Заплахата подейства и Ли Ван без желание извади от вътрешния джоб на долното си сако, недостъпен и за най-ловкия крадец, малка, здраво затворена касета. През стъклото на касетата се виждаше великолепният „Регент“. След като го извади, камъкът заблестя с всички цветове на дъгата.

Гроляр протегна ръка към него, но банкерът вежливо я отстрани и каза:

— Нека всичко върви по реда си. Наистина Вие имате уговорка помежду си, но аз искам да зная, желае ли г-н Ли Ван да я изпълни незабавно, или предпочита да изчака времето, когато постигне своята цел и стане глава на нашето тайно общество. За това няма да се наложи да чака дълго. Имам начин да потърся касетата, в която се пази пръстена на властта и сам да провъзглася новия Куан на острова резиденция на неговите предшественици.

Като чу това, Ли Ван подаде „Регент“ на банкера, който спокойно го взе.

— Надявам се — каза развълнувано претендентът за Куан, — че Вие ще върнете това съкровище, ако не успея в избора…

— Разбира се, приятелю мой бъдещ Куан! — успокои го Лао Цзин. — Ако това се случи, а то е невъзможно, аз ще изпълня своето обещание. Ще Ви върна „Регент“, а после Вие с маркиза правете каквото искате, това не ме интересува…

Разрешението на нещата не се понрави на Гроляр, но той не се опита да спори. Мислеше, че ако не получи „Регент“ от китайците, можеше да го вземе по законен път, като поиска съдействието на холандските власти.

Междувременно, наблюдавайки своите гости, банкерът си мислеше: „Не, господа, не вие ще върнете брилянта на френското правителство. Тук аз виждам прекрасна възможност за Бартес да предразположи властите на своята страна, въпреки че може и да няма нужда от това. С помощта на богатствата, с които скоро ще разполага, той ще може да отмъсти на своите врагове, които го опозориха и пратиха на заточение като последен крадец. Колко е ужасна историята, която ми разказа и колко неговият беден баща е изстрадал с нея!“

Лао Цзин си спомни за двамата си сина, загинали много млади. Мисълта за тях извика сълзи в очите му, устремени нанякъде, невиждащи нищо… Но изведнъж влезе Саранга и банкерът по неволя трябваше да се върне към действителността.

— Ти ли си, мой верни Саранга? Готов ли си вече?

— Да, господине!

— Добре! Това са двамата джентълмени, които ще трябва да отведеш към пещерите на Мара.

Малаецът трепна и погледна към Ли Ван и Гроляр като към осъдени на смърт, но лицето му остана непроницаемо. Волята на неговия господар беше закон, нетърпящ никакви разсъждения и възражения.

— В градината, господине — забеляза малаецът, — четирима моряци чужденци чакат Вашите заповеди.

— Добре. След няколко минути ще узнаеш времето за твоето заминаване.

Саранга се поклони и излезе, а Лао Цзин каза на Ли Ван и Гроляр:

— Извинете, господа, лични спомени ме заставиха да се отклоня от нашия въпрос, но сега ще се върнем отново към него.

— Лао Цзин — прекъсна го Ли Ван със същия трескав и неспокоен глас, — ще чакам да изпълните Вашите обещания!

— Няма да закъснея — отговори банкерът. — Трябва да ви уведомя, че за вашето пътуване всичко е готово. Кога желаете да тръгнете?

— Тази вечер! Не! Веднага!

— Часът зависи от вас. Яхтата, с която ще пътувате, е напълно готова. Вместо китайски екипаж, помолих командира на „Калифорния“ да ви даде четирима моряка, които са много опитни. На вашите услуги ще бъде и Саранга, който като лоцман има повече от 50 пътувания… И накрая ето какво — опитайте се да получите записката, оставена от покойния Фо, с помощта на която ще отидете на острова в двореца на Куан и ще намерите ковчежето с пръстена на властта.

При тези думи банкерът подаде на Ли Ван голяма връзка копринени листове и пергаменти. Той я сграбчи с две ръце, треперещ от радост и щастие.

— След колко време ще сме там? — нетърпеливо попита Ли Ван.

— След четири или пет дни.

— Добре, Лао Цзин! Тръгвам довечера след залез слънце.

— Ние тръгваме, Ли Ван — поправи го Гроляр. — Аз не мога нито за минута да се отделя от Вас дотогава, докато не постигнете Вашите цели, а с това, разбира се, ще се изпълнят и моите!…

— Това е невъзможно! — извика Ли Ван. — С охота бих Ви взел, но там на острова, няма право да се показва никой, който не е член на нашето общество!

— Това е вярно — потвърди банкерът. — През входа, който води за самия остров, трябва да влезе само Ли Ван, а Вие, маркиз, можете да чакате неговото завръщане в лодката, с която Саранга ще откара и двама Ви. С яхтата там не може да се стигне.

Двамата съюзници се съгласиха с този план и напуснаха дома на Лао Цзин, доволни от себе си и от него, без съмнения относно великолепния „Регент“. Единият съжаляваше, че е трябвало да се раздели със скъпоценния камък, а другият, че не е успял да го вземе в ръцете си. На излизане банкерът каза на Гроляр:

— Милостиви господине, Вие не желаете да разберете моите симпатии към избягалите от Нумея заточеници, които вчера щяхте да предадете на френското правителство. Те не са замесени в делото на Уолтър Дигби, който е истински американец. Но сега ще се откажете от досегашната си дейност, иначе няма да получите брилянта, към който се стремите.

— Но, милостиви господине, мой дълг е…

— Е! — прекъсна го банкерът. — Разбирам, че всеки дълг е свързан с различни неприятни задължения, но нерядко се налага чувството на хуманност да определя начина ни на действие.

— Ще видя какво мога да направя за Вашите приятели — каза важно Гроляр. — Може би, ще успея да измоля от моето правителство смекчаване на присъдите им, но не мога да се откажа от мисията, която ми е възложена, защото това е равносилно на измяна. Не можете да искате от мен да стана изменник на родината си.

— Нека бъде както искате — съгласи се Лао Цзин. — Не трябва да се сърдите обаче за това, което може да Ви се случи, защото аз няма да престана да браня свободата на приятелите си, които Вие заплашвате. Времето ще покаже кой ще успее. Все пак, няколко месеца те ще са защитени от Вашите посегателства.

— Вие намеквате за кражбата на документите ми?

— Да, те бяха откраднати по мое желание.

— И аз така мислех! Тогава ние с Вас отиваме не към мир, а към война. В такъв случай си запазвам пълна свобода на действие. Това няма да бъде във Ваша полза!

— Както обичате. Моля, помнете само, че във всяка борба ударите падат навсякъде и върху всички — надясно и наляво…

— Благодаря за напомнянето! А за „Регент“ никак не се боя. Имам Вашата дума, милостиви господине, и тази работа няма да я месим с другата!

След тези думи Гроляр важно се поклони и излезе, изпълнен с достойнство и най-добро мнение за своята личност. От обикновен полицай, той започна да се проявява като дипломат, не без успех. Банкерът, останал сам, извика Саранга и му каза:

— Видя ли чужденеца, който ще пътува с Ли Ван?

— Да, господине!

— Е — продължи Лао Цзин с понижен глас, — ако и той пожелае да отиде с него в пещерите на Мара, не му пречи!

— Разбирам, господине! — каза малаецът, вперил в своя господар големите си черни очи.

След няколко минути в кабинета на Лао Цзин влязоха Бартес и Гастон дьо ла Жонкер.

— Е — попита първият — успяхте ли да се сдобиете с нещо?

— Ето „Регент“ — отговори банкерът, като го подаде на Гастон. — Същият ли е?

Младият човек обезумя от радост. Като взе брилянта, той започна да пее, крещи и танцува, не виждайки нищо около себе си.

Когато честта на баща му бъде възстановена, заедно с нея ще бъде обезпечен и животът на семейството. Всички несгоди ще останат зад гърба им и те ще заживеят отново спокойно и щастливо.

Когато първата вълна на радост отмина, Гастон върна брилянта на банкера и му каза:

— При Вас ще бъде съхраняван по-добре, отколкото при мене. Нека остане на сигурно място до моето заминаване от Батавия! Ще отпътувам оттук, след като изпратя шифрована телеграма на баща си, но преди това искам да видя приятеля си извън всякаква опасност.

— Не, друже — възрази Бартес, — по-добре побързай за дома да зарадваш баща си, връщайки изчезналото съкровище и честта му. За мен не се грижи!

— Ще направя това, което ми повелява дългът. Баща ми ще ме разбере и сам ще одобри желанието ми да остана с теб, за да те видя в пълна безопасност!

— Но моето положение не е така критично, както мислиш. Този негодник Гроляр сега е съвършено безопасен! — забеляза Бартес.

— Ами намесата на Дигби? Ти си мислиш, че генерал-губернаторът ще му прости инцидента от миналата нощ? Забравяш също за опасните плитчини в пристанището. В случай на явна опасност няма да можете да се изплъзнете от враговете, като се спуснете във водата, както сторихте в Сан Франциско! Не, приятелю, трябва благоразумие. Съветвам те да не губим и една минута напразно!

Опасенията на Гастон дьо ла Жонкер веднага се потвърдиха. От форт Денделс се чуха три топовни изстрела, които звънко и протяжно отекнаха във въздуха, пълен с тропически зной и сладко far niente.

Глава XV

Чул топовните гърмежи, Лао Цзин побледня:

— Какво значи това? — попитаха едновременно Бартес и Гастон дьо ла Жонкер.

— Това, от което се страхувахме, се случи — каза с развълнуван глас Лао Цзин. — Това е сигнал, че пристанището е затворено и никой кораб не може да акостира. След последния изстрел през входа на пристанището се прокарват вериги, които не позволяват на корабите да влизат или да излизат от порта. Тази мярка не означава, че ги конфискуват, тя е покана към всички чужди кораби да представят своите документи. Положението е толкова сериозно, че не виждам никакъв начин да излезем от него. За да се реши генерал-губернаторът на тази мярка, трябва да се е случило нещо особено. Мисля си, дали подбудителят за това не е френският броненосец „Бдителни“. Цялата работа е в това, дали са редовни документите на „Калифорния“ и „Хъдзън“ и вие Бартес, като командир на единия от тях трябва да знаете.

— Те са построени в Америка — отвърна Бартес — и са вписани в „Навигационния регистър“ като американски кораби. Поради това могат да се считат за търговски фрегати. Но Уолтър Дигби, в желанието си да ни освободи от ареста миналата нощ, се нагърби с ролята на командир на военен кораб.

— Постъпи много неблагоразумно — забеляза Гастон. — Ако се беше представил на генерал-губернатора като обикновен морски капитан, проблемът можеше да се уреди мирно.

— Ти чуваш ли се какво говориш? — иронично се засмя младият Куан. — Обикновен морски капитан, командващ броненосец и заплашващ да изгори целия град!

— Имаш право, не съобразих последното обстоятелство — каза Гастон.

— Забележете — добави Лао Цзин, — че без тази смела и неочаквана постъпка, Вашият уважаван колега не би се разминал с трюма на „Бдителни“ и щеше да бъде изпратен обратно в Нова Каледония! Това бе едно щастливо хрумване на Уолтър Дигби. Благодарение на него всички сте свободни и можем да обсъждаме вашето положение. И ако много ни притиснат, то и ние ще вземем екстремни мерки.

— Това е така, но…

— В моите складове имам злато за милиарди, струпано от векове и принадлежащо на нашето общество, а който има злато, не попада в плен. Имам една идея, но искам да я обмисля. Докато стане това, Вие приятелю, предайте командата на „Хъдзън“ на храбрия Дигби и се настанете в „Тихия кът“, където ще бъдете в пълна безопасност. Там имам такива скривалища, че никой агент от явайската полиция не би ги открил. В тях намираха подслон предишните Куани, Вашите предшественици, драги мой Бартес, когато се налагаше да изчезнат за известно време от средата на своите верни слуги и другари!

— Наистина ли? — попита Бартес, заинтригуван от тайните на извънградския дворец на банкера. — Но аз не искам да се разделям с другарите си.

— Вие не принадлежите на себе си, драги мой. Не забравяйте, че сте глава на голямо общество, което има нужда от Вас и на което сте длъжен да служите. Затова личните симпатии ще оставите на заден план! Доверете ми се във всичко, което Ви засяга лично и не се безпокойте за другите. С американците, например, ще уредим нещата още тази вечер. Ще бъдат добре възнаградени и по даден сигнал могат да напуснат корабите, така че ако някоя съдебна или друга власт отиде на кораба, няма да намери там жива душа. После ще се убедите, че не сме могли да постъпим другояче. Що се отнася до Вас, още тази вечер един закрит екипаж ще Ви откара в „Тихия кът“ заедно с Вашите другари — Лие, Сиен и Чан.

Бартес трябваше да се съгласи с доводите на внимателния банкер и реши да изчезне за известно време, щом така се налагаше. Когато всичко се успокои, той възнамеряваше да се откаже от своето високо звание Куан, към което не чувстваше особено влечение, да се върне инкогнито във Франция, за да възстанови честта си и да потърси сметка на враговете си. Наследникът, на когото щеше да предаде своята власт, отдавна беше избран. Кой е по-достоен за този сан от банкера Лао Цзин, познаващ най-добре проблемите на обществото, чиито финанси завежда?

Докато тези мисли се въртяха в главата на Бартес, в стаята влезе Саранга и доложи, че яхтата е готова да отплава и чака само последните заповеди на банкера.

— Ли Ван и спътникът му на яхтата ли са? — попита Лао Цзин.

— Сега ще дойдат заедно с трети пасажер. Трябва ли да го приема, господине?

— Кой е той?

— Не го познавам, но ми се струва, че е същият французин, който вчера беше с Вас в „Тихия кът“. Той заяви, че непременно трябва да пътува с маркиза. Реших, че трябва да Ви докладвам за неговото желание.

— Добре си сторил.

— Значи, той може да пътува?

— Може, но ако някаква опасност заплаши живота му, ще положиш всички усилия да го спасиш! Разбра ли?

— Разбрах, господине!

— Сега можеш да отидеш на яхтата и да кажеш на капитана да тръгва на път. Щастливо пътуване и доскоро виждане! Късно през нощта яхтата отплава и Лао Цзин дълго я наблюдава с бинокъла си от терасата, докато се скри от погледа му.

Банкерът си мислеше:

„Аз го изпратих на смърт, но имам ли право на това?“

След няколко минути си отговори уверено: „Имам! Двадесет пъти е заслужил участта, която го чака. Жаден честолюбец без най-малко благородство в душата! Човек, готов да продаде всички нас за шепа злато! Какво добро може да се очаква от такъв ако стане Куан? Пълно унищожаване на нашето общество! Да, отстъпчивостта в този случай е престъпление! Нека върви и се справя със съдбата си!“

Банкерът слезе от терасата в градината, където го чакаха Бартес и дьо ла Жонкер. След половин час и тримата седнаха в един закрит екипаж, спрял в края на парка и потеглиха към „Тихия кът“.

Веднага щом влезе в яхтата, маркиз дьо Сен Фюрси легна на кушетката, защото се страхуваше от морското вълнение, което му се отразяваше зле. Това той наричаше „приспособяване на тялото към движението на кораба“ и смяташе, че е най-сигурното средство против морската болест. След връщането си в Париж, мислеше да патентова своето „лекарство“.

Ланжле се присмиваше на това лечебно средство и сега също го подкачи:

— На Ваше място бих побързал да взема патент и като затворя това „лекарство“ в бутилка или гърне, бих поставил етикет с автограф и надпис: „пазете се от имитация“, след което бих го пуснал за свободна продажба.

— Неуместна шега! — възрази Гроляр — По-добре сам се заеми с тази спекулация, а мен остави на мира.

— Не, няма да Ви оставя на мира, докато не Ви върна обратно в Европа здрав и невредим, нали съм милионер!

— Ти, драги, май си се побъркал!

— Мислите ли, че не съм способен да спечеля един милион?

— Остави ме на мира, гълъбче! Яхтата потегли и аз трябва да заспя, преди да започне люлеенето.

— Тя няма да посмее да се клати, защото…

— Много си упорит, като истински бретонец!

— По-малко, отколкото нашия приятел Порник!

— Ланжле! — извика строго Гроляр — Ти ми обеща никога да не говориш за този човек, който ми причини толкова злини! Той се нахвърли върху мен, както хищен звяр се нахвърля върху…

— Върху агне, каквото, несъмнено, сте Вие?

— Ланжле!

— Господин маркиз!

— Ако продължаваш да ми говориш за този ужасен човек…

— Той никак не е ужасен. Той е човек, който заслужава по-добра участ от тази, която…

— Престани! — извика Гроляр, зачервен от гняв. — Зная само, че ако се срещна с него на суша, на море, или… или…

— Или във въздуха? — подметна Ланжле.

— Все едно, където и да се случи, без дуел няма да мине. Дуел — най-безпощаден, докато двамата не се унищожим взаимно!

Глава XVI

Споменаването на името на Порник раздразни Гроляр и той неспокойно се замята в кушетката си. Това доставяше видима наслада на Ланжле, който с удоволствие наблюдаваше как се горещи „полицейската муха“ и този път открито го дразнеше, така че последният, забелязал това, извика:

— Нещастнико, ти ме караш да преживявам отново онова ужасно време, когато седях в дранголника на проклетия кораб „Йен“! Припомняш ми онзи проклет момент, когато като топка ме хвърлиха на дъното на лодката! Нима искаш да получа удар? Пази се! Ако не помнех, че ти рискува живота си тогава да ме спасиш, нито минута не бих те търпял тука, щом си позволяваш спокойно да ми говориш за Порник — злият гений на моя живот.

Бедният агент изтри студената пот от лицето си и с малко по-спокоен глас каза:

— Припомняш ми още, как ме мъкнеше из тази проклета страна Мексико, като ме представяше за човек от южния полюс, отиващ да изучава европейските нрави и обичаи и да открива богатствата на Амазонка!

— Трябваше с нещо да се живее! — скромно възрази парижанинът. — Помниш ли да си търпял лишения през това пътуване?

— Не, наистина, ако не смятам жабите, които ме заставяше да ям живи пред обезумелите индианци, като им обясняваше, че това е най-обикновено ястие в моето отечество, т.е. на южния полюс. Така беше до самия Вера Крус, откъдето най-после можах да телеграфирам до Париж с молба да ми изпратят средства за издръжка и пътуване! Но да приключим с това. Ако искаш да живееш с мен в мир, не ми напомняй никога за негодника Порник!

— Говори по-тихо! — каза тайнствено Ланжле.

— Защо? Кой може да ми забрани да говоря високо, даже да крещя, ако искам?

— Това съвсем не е уместно пред капитана на яхтата, на когото още не си се представил.

— Сега е нощ. Мисля да отложа тази церемония за утре!

— Тогава имай предвид, че… Как да ти го обясня? Капитанът на нашата яхта прилича като две капки вода на… на…

— На кого?

— Не се ли сещаш?

— Не, разбира се!

— Я си припомни!

— Как мога да си спомня на кого прилича този човек, като още не съм го видял? Чуден човек си ти! От къде да зная?

— Е той прилича…

— Не ме измъчвай, моля те, говори открито!

— Е, ти пак се сърдиш!

— Пак започна с твоите глупави шеги! Върви по дяволите и ме остави на мира, защото отдавна искам да спя, иначе ще ме хване морската болест! Корабът отдавна пътува в пълен ход.

— Той прилича… на нашия приятел Порник! — каза най-после парижанинът.

— Какво говориш? — закрещя ужасен горкият Гроляр и скочи от кушетката.

— Говоря истината! И тази прилика е толкова поразителна, че ако не е той, то непременно ще е негов брат или някой близък роднина.

— Това е невъзможно! — извика зашеметен Гроляр. — Невъзможно е, чуваш ли? Иначе аз и за минута няма да остана тук! Моментни спазми стиснаха гърлото му и той не можа повече нищо да каже, ни да жестикулира, само гледаше разсеяно и безпомощно в една точка.

Ланжле се, съжали над него и побърза да го утеши:

— Успокой се! Може би аз греша. През нощта е възможно. Освен това, няколко пъти минах край него, под носа му, а той не ме позна, макар че никак не съм се променил. Ето Ви доказателство, че не е той!

— Да, така е сигурно! — леко въздъхна Гроляр. — Безспорно! В Нумея ти много се сприятели с него, нали?

— Като близнаци, уверявам те! Каквото измислех аз, това и той, като че ли двамата носехме една глава.

— В такъв случай, ако те беше видял тук, трябваше да те прегърне. Не е той — успокои се сам полицейският агент.

— Хиляди пъти си прав!

— И това обстоятелство ме успокоява до такава степен — завърши маркиз дьо Сен Фюрси, — че се чувствам много добре и не се боя от морската болест, която сега…

Още неуспял да завърши фразата си, когато на палубата изведнъж прозвуча добре познат глас, от който той целият се вцепени.

— Лейтенант! Корабът се движи с пълен ход и Вие можете да поканите всички пасажери на палубата. Трябва да ги запишем в корабния дневник.

Сега вече и Ланжле не можеше да се съмнява. Това беше гласът на Порник. Но защо старият му приятел не го позна само преди час?

— Що за човек е този? — попита Гроляр, замръзнал от ужас.

Гроляр беше превъзходен полицай с отлично развит усет, но като човек беше крайно плашлив. За нищо не го биваше и винаги имаше нужда от чужда помощ. Затова му трябваше поддръжката на Ланжле. Това беше и причината за привързаността му — благодарността за нравствената протекция в трудни минути. А парижанинът никога не му отказваше, въпреки че доста безцеремонно се надсмиваше над него.

— Порник! — отвърна Ланжле без да се шегува. — Сега вече не се съмнявам в това! По-скоро да вървим на палубата и да му се представим.

— Порник! Порник! — бърбореше ужасеният полицай, като едва се държеше на краката си. — Пропаднах!

— Стига, остави тези глупости! Да вървим! Трябва да се подчиним на заповедта на капитана и да отидем на палубата. Защо се страхуваш?

Ланжле помогна на Гроляр да се облече и внимателно го поведе към палубата, защото той целият трепереше като трескав. Нито ръцете, нито краката му се подчиняваха.

Порник в униформата на френски капитан, придружен от двамата си помощници, известните ни Данео и Пюжал, също униформени, доста строго запита тримата пасажери, като немилостиво натъртваше на буквата р:

— Защо, господа, не се потрудихте да ми се представите? Аз съм Вашият капитан и това е ваше задължение!

— Господин капитан — изрече Ланжле, — Вие бяхте зает с екипажа и с прегледа на кораба, затова не искахме да Ви безпокоим.

— Добре, господине, приемам оправданието Ви! Вашето име и чин?

— Ланжле, офицер от морската пехота.

— Какво казахте? — попита учуден Порник.

— Аз казах: Ланжле, офицер от морската пехота.

И като извади от джоба си своя паспорт, Ланжле го подаде на Порник. Капитанът нервно взе паспорта и започна неловко и нерешително да го разлиства, понеже не знаеше да чете.

— Добре — каза най-сетне той, — вземете си документа! Вие ще бъдете записан в корабния дневник.

Пюжал, най-грамотният от тримата, започна да вписва, доколкото умееше, имената на пасажерите в корабния дневник. Когато стигнаха до Гроляр, Порник със силен и незлоблив момчешки смях му каза:

— Надявам се, г-н дьо Сен Фюрси, че няма да ни се сърдите за малкия фарс, който ви устроихме в онова мексиканско пристанище.

Като чу, че Порник нарича обикновен фарс това, което той смята за най-ужасното събитие в живота си, Гроляр избъбри няколко неразбрани думи, но не посмя да не се ръкува със страшния бретонец, когато той му подаде ръка.

— Ах ти хлапако — обърна се Порник към Ланжле, като така го тупна по рамото, че и бик би съборил, камо ли човек, — ако втори път посмееш да се качиш на кораб, командван от твоя стар приятел, без веднага да му се обадиш, ще те хвърля през люка в най-дълбокото.

— Ако знаех, че ти си капитанът на този чудесен кораб — отвърна Ланжле, — то, разбира се, първата ми работа щеше да бъде да ти се обадя, стари приятелю!

— Отлично, драги мой! — извика Порник. — Възхитително е, че те срещам тук! По този случай ви обещавам най-веселото пътуване. По дяволите чина! Пред вас не съм капитан, а стар приятел. Тръгвайте да вечеряме!

На вечерята, продължила чак след полунощ, Порник застави Гроляр да изпие голямо количество вино „за укрепване на старата дружба“. Полицаят едва се добра до каютата си и се изтегна с голяма наслада на кушетката. Неговите сътрапезници не можаха да станат от масата и се натъркаляха, кой където намери.

Тогава Саранга, който скрито наблюдаваше всичко ставащо в капитанската каюта, даде сигнал. Веднага се появиха една дузина китайски моряци и внимателно отнесоха офицерите в техните каюти, след което минаха под пряката команда на малаеца.

Това стана тъкмо навреме, защото корабът наближаваше опасни места, изпълнени с рифове и подводни скали.

Глава XVII

Читателю, разгледай внимателно на картата онази част от океана, която е затворена между Малайзия и Филипинските острови, обхващаща Ява, Суматра, Борнео и милиони други по-малки острови, много от които не са и означени. Всичките, и особено малките, са обкръжени с мадрепарови рифове, които непрестанно се разрастват от дейността на кораловите полипи. Тези откъснати земи от водите на океана са явни останки от огромен материк, съществувал някога и разрушен от ужасна стихийна катастрофа. Никъде другаде не се срещат такива грандиозни последици на природния гняв — исполински скали, 500–600 фута високи, често съединени една с друга с каменни мостове, под които морето вечно се вълнува с глух шум, като че ли излиза от подземна бездна; подводни пещери, където океанът клокочи и реве, като адско чудовище, хвърлено в преизподнята на света; разхвърляни конусообразни острови, върховете на които опират в морето, а основите са обърнати към небето и поради това на тях още не е стъпвал човешки крак; и най-накрая хиляди гибелни рифове, които под водата свързват всички острови и островчета и върху гребените на които океанът излива вековния си гняв…

Ето тук именно, недостъпен за нескромното любопитство на пътника-натуралист, се намира остров Йен — вековната резиденция на Куаните — царете на китайските реки и морета. Тук честолюбивият и жаден за богатства Ли Ван отиваше на сигурна и ужасна смърт, жадуващ да стане глава на най-могъщото в света общество.

Ако се случеше Порник да мине, оттук с поверената му яхта през нощта, той нямаше да види повече дневна светлина. Но умният и внимателен Саранга спазваше нужните инструкции, затова и пътуването вървеше добре. Капитанът командваше през деня, а Саранга през нощта.

Когато сутринта след гуляя Порник се изкачи на палубата и видя своя екипаж, зает с работите си, той каза на дошлия при него Ланжле:

— Славно корито е тази яхта, и екипажът е отлично подбран!

При целия си възторг обаче едно обстоятелство го смущаваше — къде отива с тази яхта и как ще завърши тайнственото пътуване?

Саранга мълчеше като гроб. На всичките въпроси обикновено отговаряше: „Аз нищо не знам, само изпълнявам заповедите на моя господар“.

Ланжле не се учудваше много, че неговият „патрон“, както наричаше Гроляр, избягва всякакви разговори, свързани с посоката и целта на пътуването. Той и не отдаваше особена важност на предпазливостта на парижкия полицай, не мислеше за неговите планове и намерения. Останалите двама Данео и Пюжал, още по-малко се замисляха и убиваха свободното си време в игра на карти или разговори на чаша хубаво вино. Но Порник не беше такъв. Той, като капитан на кораба, искаше да знае къде отива, затова започна да се тревожи от тайнствения маршрут на яхтата и реши, така или иначе да си изясни неизвестното.

Ланжле шеговито забеляза:

— Какво те е грижа къде отиваме, щом сме попаднали в секретна експедиция? Разбери, ако узнаем секрета, то пътуването ще изгуби цялата си прелест!

Упоритият бретонец не се успокои от веселостта на приятеля си:

— Присъствието на твоя Гроляр, който през цялото време прекарва затворен с противния Ли Ван, не може да ме успокои. Да вървят по дяволите! Не си ли се замислял за какво си говорят тези двамата? Какво замислят след онази вечер при банкера? Когато дойдоха на кораба, бяха длъжни да ми кажат открито: „Това е целта на нашето пътуване, надяваме се, че ще ни помогнете“ и т.н.? Но те нищо не споменаха. Аз дори не зная по какви координати се движим. Ако не беше този малаец, който ме замества, Бог знае къде бихме отишли. И ти намираш всичко това за нормално?

Постепенно лекомисленият Ланжле започна да се убеждава, че безпокойството на капитана има основание. Една вечер Порник го повика в своята каюта и като заключи вратата, му каза:

— Изслушай ме внимателно! Въпросът е много важен.

— Узна ли нещо? — попита Ланжле с известна тревога.

— Още нищо и затова искам да говоря с теб.

— По дяволите! И смяташ това за важно?

— Остави шегите! Убедих се в едно: Данео, Пюжал и аз ще платим за всичко, помни ми думата!

— Не те разбирам…

— Сега ще разбереш! Кажи ми истината, защо този дявол Гроляр арестува тогава Бартес и тримата китайци, спътници на покойния Фо?

— Вярно, че ги арестува, но те са отново свободни.

— Това е без значение! Мисля си, че Гроляр ще се опита да повтори същото и кой може да ни гарантира, че няма да успее?

— Може би! Но аз ги предупредих и сега те знаят какво могат да очакват от г-н маркиза.

— Не говоря за теб, ти се държиш безукорно към своите стари приятели! Но Гроляр? Можеш ли да ме убедиш, че той не мисли да залови поне дребните риби, каквито сме ние тримата, след като изпусна от ръцете си големите? Струва ми се, че в един прекрасен ден, а може и нощ, ще се намерим на борда на „Бдителни“, който ще ни върне там, откъдето дойдохме. Не говоря за теб, ти се движиш в по-други сфери, отколкото ние грешните.

— Това е само предположение. Освен това явно ме мислиш за човек, който чрез лакейство прави кариера? Ако е така, ти си глупак! Нима не те познавам — винаги се жертваш за приятелите си!

— Да, но Гроляр е съвсем различен.

— Кажи ми с ръка на сърцето, смяташ ли, че той е способен да ни издаде и тримата?

— О, може, убеден съм! Но нека обмислим нашето предположение. Първо, тук той не е стопанин и тази яхта не е на „Бдителни“. За да арестува вас тримата, му е нужно съдействието на банкера Лао Цзин. Той именно е помолил Бартес да ви изпрати на яхтата.

— Но банкерът се нуждае от нас.

— Аз мисля обратното. Той не е искал да повери такъв прекрасен кораб на неуките китайци, свикнали да управляват само своите джонки, още повече, че нямат понятие от парна машина. С една дума, всичко е повече от ясно.

— Добре, съгласен съм с теб. Това пътуване е важно. Целта му е известна само на Саранга, Ли Ван и Гроляр. Мисля, че е свързана с положението на Бартес, когото покойният Фо остави за свой наследник или за върховен глава на обществото на джонките.

— Зная това, но какви интереси има Гроляр тук? Където и да го срещна, не ми харесва. Може би той се е уговорил с банкера: „ще оставя Бартес и тримата китайци на свобода, но ми дай възможност да заловя онези трима синковци“ — т.е. Пюжал, Данео и мен. Каква друга цел може да има? Не е дошъл тук на разходка!

— Слушай, Порник! — загрижено каза парижанинът — Виждал съм два пъти банкера, но си залагам главата, че не е способен на предателство! По-скоро би направил жертва, за да ви избави от беда! Той знае колко сте предани на Бартес. Затова сте на неговата яхта, може би, за да сте далеч от „Бдителни“, който навсякъде ви следи. Още повече Гроляр не знаеше, че се намирате тук и когато разбра за вашето присъствие на яхтата, така се изплаши и ужаси, че едва успях да го успокоя. Съжалявам, че по-рано не ми дойде тази мисъл, защото тя решително опровергава всичките ти опасения и подозрения!

— Добре! — завърши Порник, малко разколебан в своята idee fixe. — Но при първия съмнителен флаг, който забележа на хоризонта, ще поема командването на кораба, без да се съобразявам със Саранга, и ще открия огън! Много добре знам предимствата на тази чудесна яхта. Тя може да издържи схватка, колкото и опасен да е врагът!

Глава XVIII

Честите разговори с Порник за тайнствената цел на пътуването насочиха Ланжле към мисълта, да узнае от Гроляр намеренията му. Той знаеше как да се държи с полицая, за да го предразположи към откровеност. Престана да общува с него, отговаряше само с да или не и изобщо проявяваше недоволство. Преднамерено го отбягваше и демонстрираше нежеланието си да бъде в неговата компания. Така минаха часовете след разговора с Порник и целият следващ ден, а вечерта не пожела „лека нощ“ на своя „патрон“, оттегляйки се в каютата си.

За Гроляр това беше много. Той беше привързан към Ланжле така, като по-слабите натури се привързват към по-силните, на които могат да разчитат при опасност. Затова необяснимото поведение на парижанина го обиждаше. Той реши на всяка цена да разговаря с него. Като видя вратата на каютата отворена, влезе и завари своя придружител на леглото.

— Какво значи това, защо избягваш да говориш с мен? — попита той Ланжле.

— Аз ли? Заблуждавате се — отвърна той с известна доза безсрамие.

— Именно ти, неблагодарнико! Едва отваряш уста, за да ме поздравиш сутрин и не се сбогуваш вечер. През целия ден не ми каза нито една дума, макар че съм толкова внимателен с теб.

— Не ми е нужно Вашето внимание, щом ми нямате доверие.

— Какво? Да ти нямам доверие! Аз, който те посветих във всичките тайни на моята мисия?! Аз, който гледам на теб като на самия себе си?

— Да, хубави са Вашите тайни, известни на всички. И последният моряк на „Бдителни“ знаеше това, което знам и аз. „Сещай се, ако можеш“ — това е откровеността и доверието на маркиз дьо Сен Фюрси! Обяснимо е — аз съм само войник от морската пехота, избягал затворник, за какво съм Ви? Вече нямате нужда от мен.

— Млъкни, нещастнико! Ти ме обиждаш, наскърбяваш ме като говориш така! Та аз те обичам като свой син, не разбираш ли?

— Оставете Вашата любов! От днес Вие можете да я запазите за себе си или да потърсите друг по-достоен човек от мен.

— Странно, наистина! — извика Гроляр, без да разбира нищо.

— Кажи ми най-после, с какво съм се провинил пред теб, за да поправя злото, което уж съм сторил?

— Не си струва труда — отвърна сухо Ланжле.

— Нима?

— Аз съм твърде нищожен, незначителен за Вас.

— Пак продължаваш, както преди?

— Може би.

— Казвай направо! Не ме измъчвай!

— Вие искате да знаете какво ме обижда? — попита отново парижанинът с мек тон.

— Непременно!

— Ето каква е работата. Вчера сутринта Порник ми каза…

— Пак този човек! Аз мисля, че може и без него.

— Е, ако Вие ме прекъсвате…

— Не, не, говори! Повече няма да кажа нито дума, уверявам те! — побърза да се поправи детективът, страхувайки се, че придружителят му ще се разсърди окончателно.

— И така, вчера сутринта Порник между другото ми каза: „Аз съм натоварен с тайна задача. Водя един посланик със секретна мисия, за която ти трябва да знаеш нещо повече от мен в твоята сегашна роля.“ Когато го погледнах учудено, без да разбирам нищо от неговите загадъчни думи, той се засмя и продължи: „Ах, ти дяволе! Защо си тук на тази яхта, ако нищо не знаеш и не изпълняваш някаква задача? Простено е, ако ние от екипажа на кораба не знаем къде и защо ни пращат, излишно е да ни информират, но ти да си в неведение — това не е за вярване! Защо си тук? За компания или за услуги на маркиз дьо Сен Фюрси?“

— Ах, подлец! — искрено извика Гроляр.

— Съвсем не! — възрази студено Ланжле. — Това, което той ми каза, не е подлост, а истина.

На „Бдителни“ знаех всички Ваши тайни и при нужда можех да помогна, но тук на тази яхта нищо не върша. Служа за компаньон на господин маркиза, за да прекарва повече или по-малко приятно времето си.

— И така, ти искаш да знаеш къде отиваме?

— Наистина бих желал! Това би ме издигнало в собствените ми очи.

— Разбери, че това не е моя тайна, а чужда.

— Която отскоро знаете…

— Ами ако съм дал честна дума, да не говоря на никого за това?

— Струва ми се, че трябва да ме изключите от числото на всички останали. Нали много пъти ме уверявахте, че гледате на мен като на самия себе си.

— Да, казвал съм го… Но закълни се, че ще бъдеш ням като риба за това, което ще чуеш сега!

— Кълна се и Ви обещавам!

— Добре! Ето какво, приятелю, Ли Ван отива там, където е дворецът на Куан, за да намери „пръстена на властта“. След това ще се провъзгласи за Куан. Вярвам, че ще успее, защото този, когото покойният Фо остави за свой наследник, е европеец, а китайците гледат на всички чужденци като на варвари.

— Значи, при сегашното положение ние действаме във вреда на r-н Бартес?

— Не ние, а Ли Ван, искаш да кажеш?

— Да не играем на думи! Съзнателно или не, но всички, като почнем от Ли Ван и свършим с последния моряк, работим повече или по-малко против Бартес. Нека оставим другите на мира, а да се обърнем към Вас. Не мога да допусна, че Вие от любов към приятните морски приключения сте решили да пътувате с тази прекрасна яхта, или че сте пожелали да придружите Ли Ван само за компания до тайнствения дворец.

Излиза, че преследвате своя цел в това странно пътешествие. Мисля, че ако ми я откриете, ще докажете своето доверие към мен. Започнахте и не бива да се спирате на средата на пътя.

— И какво ако ти я открия? Ти ни най-малко не се интересуваш от мен.

— Напротив! Това е интересно.

— Кажи ми, какво би поискал за услугите си към мен? Трябва да знаеш, че съм изпратен от своето правителство по много важна работа, а именно да върна скъпоценния камък „Регент“.

— Бих поискал пълно помилване, а след две години служба в полка на сенегалските стрелци, да бъда произведен в подпоручик. Знаете, че провинението, за което съм осъден, е нарушение на военната дисциплина, а не някое позорно престъпление.

— Смятайте, че съдбата Ви зависи от нашето сегашно пътуване. — Пак загадка!

— Ти не ми даваш да довърша! Сега всичко ще ти обясня подробно.

— Извинете, но Вие говорите така, като че ли измисляте някаква история, с която искате да ме залъжете.

— Няма такова нещо! Ще ти кажа всичко още сега, защото, повтарям, гледам на тебе като на мой син. И така, щом Ли Ван спечели „пръстена на властта“, банкерът Лао Цзин ще ни предаде „Регент“, който му е даден от китайците, за да го пази до това събитие, особено важно за китайския свят. Спечелиш ли „пръстена на властта“ значи да станеш Куан, разбираш ли? Тогава Бартес, като чужденец и избягал престъпник, ще бъде отстранен от високия пост, а ние с теб ще се вържем в нашата родина и ще получим награда за заслугите си. Разбра ли сега къде и защо отиваме и колко важно е за нас това глупаво пътуване?

Глава XIX

Гроляр дълго говори за важното значение на възложената му от френското правителство мисия и как Ланжле, спечелен за неговата кауза, ще си създаде бляскава кариера, за което ще му помогне. Но парижанинът вече не слушаше своя патрон, от когото извлече най-важното. Сега той искаше Гроляр по-скоро да си тръгне, за да обмисли това, което чу от маркиза насаме. Той се приготви да си легне, даже си даде вид, че заспива.

Полицейският агент напусна каютата и доволен си каза: „Този храбрец вече спи! Няма да му преча, а утре ще продължим разговора“.

Щом Гроляр излезе, Ланжле скочи от леглото, заключи вратата, седна на края на кревата и потъна в размисъл.

Той не можеше да се ориентира в хаоса от мисли, породени от разкритата тайна на тяхното пътуване. „Значи само придружаваме Ли Ван в неговия поход за «пръстена на властта». Възможно ли е това? Ако е така, то каква е ролята, която са ми отредили? Трябва да се посъветвам с някого, например с Порник, който сигурно също ще бъде поразен от това откритие“. И Ланжле напусна каютата. Отиде на палубата, за да освежи главата си, пламнала в хаоса на неочакваните за него мисли.

В особено недоумение го хвърли противоречието между предаността на банкера Лао Цзин към Бартес и намеренията на стария китаец да помогне на Ли Ван, явния съперник и враг на младия Куан. Как да тълкува това? Какво излиза — той ще запази Бартес от всички опасни случайности, но ще подкрепи неговия конкурент за глава на джонките. А като вземе „пръстена на властта“, мандаринът ще стане велик предводител на обществото. Има нещо подозрително. Дали Лао Цзин на дело е такъв, какъвто е на думи, не играе ли някаква двойнствена роля?

На палубата, благодарение на свежия нощен вятър, мислите на Ланжле се проясниха. Той си спомни какво му каза Лао Цзин по време на тяхната беседа в павилиона:

„Ще дойде време и изменниците ще бъдат наказани, аз ще имам тази грижа!“

„Значи, ако яхтата по заповед на Лао Цзин помага на плановете на Ли Ван да намери «пръстена на властта», то тук трябва да има и нещо друго, може би противоположно на плановете на честолюбивия изменник. Не мога да разреша тази загадка, но вярвам в предаността на Лао Цзин. Уверен съм, че е благороден и честен човек, който държи на своята дума и е постоянен в симпатиите си. Най-добре е да изчакам.“

След тези разсъждения Ланжле се изкачи на мостика. Свежият морски бриз облъхна лицето му. Един час след полунощ времето беше прекрасно, яхтата плуваше леко по спокойното море, като оставяше след себе си светла следа.

На мостика Ланжле срещна Порник, зает с екипажа и не се реши да го заговори. Знаеше, че приятелят му не обича да го безпокоят, когато си върши работата. Морският вълк беше забравил и любимото си вино, погълнат от същите сериозни мисли.

Парижанинът слезе на палубата и видя Саранга. Малаецът се отнасяше към него с голямо внимание, изпълнявайки заповедта на Лао Цзин да бди над сигурността му. Поздравиха се и се усмихнаха един на друг.

— Отлично време! — каза Ланжле. — Колко е удобно за плаване!

— Да, но и яхтата е отлична, капитане — отвърна Саранга.

За малаеца всички бели хора бяха капитани.

— Вярно е! Подобна на нея не съм виждал.

— Нито в Батавия, нито където и да е, има кораб, който да се движи по-бързо от нея — гордо забеляза малаецът.

— Знаеш ли кога ще стигнем?

Саранга внимателно изгледа парижанина, готов и на него да даде същия отговор като на другите, по-точно да го избегне, но Ланжле изведнъж се наведе към него и тайнствено му прошепна:

— Аз зная всичко!

Малаецът трепна.

— Господинът всичко ми разкри! — добави Ланжле.

Тогава Саранга стана и кротко каза:

— Елате с мен — и го поведе към своята каюта.

Когато се намериха лице в лице, верният слуга на Куан внимателно изгледа своя гост и го попита рязко:

— Какво знаеш?

Съобразявайки как трябва да се държи, парижанинът започна:

— Аз зная, че е дошъл краят на изменниците. Зная също, че честолюбецът, който е предал братята си, скоро ще види крушението на своите планове. Той никога няма да спечели „пръстена на властта“ и неговата съдба ще се реши утре, когато луната изчезне във вълните на океана.

Малаецът го слушаше с нарастващо вълнение. Ланжле внезапно налучка пътя на успеха, като си спомни вдъхновените, но прости думи, казани от Лао Цзин.

Саранга не се съмняваше, че банкерът е казал на Ланжле всичко и вече му имаше пълно доверие.

Парижанинът побърза да предразположи малаеца, като не престъпваше пределите на благоразумието. Малкото, което Саранга му каза, го хвърли в ужас:

— Да, ударил е часът на правосъдието! Но защо ти си на този кораб? Господинът не искаше това. Вероятно, за да изпълните последното задължение към своя придружител?

После малаецът добави тихо:

— Пещерите на Мара не щадят тези, които се решават да пренебрегнат установения закон.

Тръпки полазиха по тялото на Ланжле. За какъв „придружител“ говори малаецът? Дали няма предвид бедния Гроляр? Тогава трябва да направи всичко възможно, за да спаси своя спътник от бъдещата страшна опасност, която ги дебне. Няма да влиза в подробности в тази тъмна история, свързана с обществото на джонките, но трябва непременно да отстрани от нея Гроляр. Мисията на агента беше чужда на плановете и намеренията на лицемерния честолюбец Ли Ван. Взел такова решение, Ланжле веднага заяви си глас, нетърпящ възражение:

— Аз съм тук — каза той на малаеца, — за да придружавам навсякъде своя приятел, където и да отиде…

— Скоро няма да бъдеш в състояние да правиш това — мрачно възрази малаецът.

— Защо?

— Господарят пожела друго, а неговата воля трябва да бъде изпълнена.

— Има нещо по-могъщо от волята на господаря ти — това е клетвата, дадена пред Бога. Аз се заклех пред Бога на моята родина, никога да не изоставям своя спътник и да го върна във Франция здрав и невредим.

— Така е — съгласи се малаецът, върху когото религиозните обреди имаха силно влияние. — Обещанията, дадени пред Бога, трябва да бъдат свещени и ненарушими, но Саранга знае своите задължения и ще предостави на собствената им участ тези, които са безвъзвратно изгубени.

Значи Гроляр отиваше на явна смърт заедно с Ли Ван. В това Ланжле вече не се съмняваше, но каква ще бъде катастрофата, която трябваше да ги погуби? Парижанинът се опита да разбере това от малаеца, но той нищо повече не каза и упорито мълчеше.

Ланжле се оттегли и си даде дума, да спаси Гроляр с всички възможни средства, дори, ако трябва, да го закрива със собственото си тяло от смъртоносни удари. Добрият младеж гледаше със симпатия на полицейския агент — човек мек и безобиден, когато работата не засягаше професионалните му интереси. Трябва ли тогава той да изпита мъстта на Лао Цзин? И защо? Обществото на Бартес разполагаше с хиляди средства да отстрани по мирен начин от пътя си Гроляр и затова съвсем не се налагаше такава жертва. Вярно, че Бартес имаше нещастието да бъде арестуван, но това стана по негова грешка и непредпазливост.

След като се раздели с малаеца, Ланжле мислеше непременно да отиде при Порник, но реши, че срещата с капитана веднага след разговора със Саранга може да се стори подозрителна на малаеца и отложи това свое намерение за следващия ден.

На сутринта след закуска Ланжле остана сам с Порник и му каза:

— Искам да ти съобщя една новина. Говоря за бедния Гроляр. Заплашва го сериозна опасност. Трябва да го спасим.

— Какво! — извика учудено бретонецът. — Ти допускаш, че може да пострада човек на кораб, командван от мен?

— Не допускам, а съм убеден. Нашата яхта води Ли Ван и маркиз дьо Сен Фюрси към някаква неизвестна и неизбежна гибел. Те се намират под влиянието на чужда непреклонна воля, на която не може да се противоречи.

— Ще видим тази работа! Тук няма друга воля освен моята и този, който ме принуди да я проявя, ще разбере колко скъпо ще му струва — отвърна със заплаха Порник.

— Аз разчитам на теб. Познавам твоята енергия, хладнокръвие и решителност. Зная също, че никой безнаказано не може да се възпротиви на твоите нареждания.

Ланжле продължи да хвали своя приятел, който считаше себе си едва ли не за командир на броненосец от I-ви ранг.

— Ще видим — отговори Порник, като се готвеше да запуши с едно голямо наргиле. — Ще видим какво ни очаква през следващите дни.

— Какво ли? Ще ти кажа, но първо трябва да бъдем готови за това, което ще се случи тази нощ.

— Какво ще се случи? Да ти призная, нищо не разбирам от думите ти! Казваш, че Гроляр го заплашва смърт? Но по какъв начин? Кой би посмял да посегне на живота му тук, като се знае, че веднага ще бъде наказан за постъпката си? Знаеш ли дали маркизът не е в конфликт със Саранга?

Глава XX

Порник гледаше с недоверие на малаеца. Подозираше, че неговата роля в това пътуване е по-важна, отколкото предполагаха. Саранга вземаше участие в управлението и командването на яхтата и може би, беше натоварен с тайна задача да следи пасажерите.

В интерес на истината малаецът винаги се отнасяше с уважение към всички. Той не подозираше ролята, която му приписваше Порник. Освен китайските моряци, никой не знаеше за непрестанната му бдителност нощем, когато управляваше кораба по определения маршрут. Към капитана проявяваше особена почит, ценейки у него опитния моряк, познаващ тайните и тънкостите на морския занаят.

Ланжле отговори на въпросите на Порник, но не можа да удържи обещанието си, дадено пред Гроляр, и издаде споделената от полицая тайна. Не се измъчваше от угризения на съвестта, защото тази информация беше нужна за навременното вземане на предохранителни мерки. Въпреки това, вродената му деликатност го накара да поиска уверения за дискретност от капитана. Тогава Ланжле му разказа всичко, което научи от разговора си с Лао Цзин и от изповедта на Гроляр.

Бретонецът го слушаше с голям интерес, защото за него всичко беше ново и неочаквано. Досега той мислеше, че цялата история се свежда до борбата между бегълците от Нумея и полицейския агент, искащ да ги залови и предаде на френското правосъдие. Преценявайки ситуацията, той допускаше, че отиват към засада, подготвена от френския броненосец „Бдителни“. Изведнъж се оказа, че целта не е тяхното залавяне. Играта беше много по-сложна и на бегълците се отреждаше второстепенна роля. Данео, Пюжал и той самият, бяха незначителни фигуранти в това тайнствено пътуване — незначителни личности, оръдие в ръцете на могъщи сили. Като разбра действителното положение и че само формално е командващ на яхтата, Порник не можа да скрие възмущението си:

— Е, сега всичко ми е ясно! Нужни сме на богатия банкер, за да нанесе коварните си удари! Ли Ван му пречи, понеже е съперник на г-н Бартес. Приготвена му е примка, в която трябва да попадне под благовиден претекст. Гроляр също е пречка по пътя на новия Куан — не престава да го преследва. Може да се използва същия капан. Разбираш ли? Най-забавното е, че и двамата са захапали здраво въдицата. С желание отиват към собствената си гибел, без да разбират, че натам с нескрито удоволствие ги тласка един ловък и безскрупулен човек. Ли Ван очаква, че ще вземе пръстена на властта, Гроляр — че ще получи брилянта от короната. Наивник! Обзалагам се, че „Регент“ никога няма да попадне в ръцете му. Китаецът ще го запази на всяка цена.

— Не си прав за Лао Цзин — възрази парижанинът. — Този човек не е като другите китайци, той е някакво странно изключение от общото правило.

— Може би, няма да спорим. Кажи ми само, защо Ли Ван и Гроляр се намират в общ капан? Дали причината не е в това, че хитрият банкер е решил да ги премахне с един удар от пътя на новия Куан?

— Това е вярно, съгласен съм с теб. Струва ми се, обаче, че има начин да спасим Гроляр, без да навредим на Бартес. Мисля, че ще можем да облекчим и нашето положение.

— Говори! Какъв е начинът?

— Гроляр трябва писмено да обещае, че ще престане да преследва избягалите от Нумея.

Ланжле мислеше, че и Лао Цзин е поискал от полицейския агент такъв документ, но е получил отказ и затова тайно е дал заповед на Саранга да изпълни смъртното наказание на двамата.

— Идеята не е лоша — каза Порник, като изслуша предложението на Ланжле, — но по-добре ще бъде да почакаме с нашия ултиматум, докато не се сблъскаме непосредствено с опасността. Ние нищо не губим. Естествено ще помогнем на сънародника си. Вината му всъщност е в това, че си изпълнява задълженията.

Последните думи Порник каза просто и това учудя Ланжле. Той не допускаше, че капитанът може да бъде толкова безпристрастен към своя враг, дори да му помага, когато го заплашва опасност. Двамата приятели се разделиха, като се разбраха да действат решително, според обстоятелствата.

Целия ден корабът се промъкваше предпазливо между рифове и малки островчета. Саранга стоеше неотменно на палубата и внимателно се вглеждаше в морето, ширнало се до хоризонта. Той обмисляше и решаваше, какъв курс да държи корабът, през кой пролив да минат, за да не попаднат на подводен риф. Морето по тези места беше осеяно с опасна мрежа от безброй островчета и рифове. Много лесно неопитните и непредпазливи мореплаватели можеха да заседнат и да се разбият в някоя подводна скала.

Привечер, когато слънцето залезе, яхтата навлезе в някакъв канал между отвесните брегове на два острова, високи около 400 фута. Тук течението беше много бързо — 8–10 мили в час.

— Дявол да го вземе, все едно че сме влезли в царството на сатаната! — извика Порник, наблюдаващ през илюминатора на своята каюта хода на яхтата.

— Съгласен съм с теб! — отвърна му Ланжле. — Тези, които са решили да направят резиденцията си на такова място, могат да бъдат напълно сигурни, че няма да има неочаквани визити. Самият дявол не може да се промъкне тук!

Глава XXI

Вятърът стремително се носеше между двете отвесни скали. Чуваха се странни звуци, в които нямаше нищо весело. Моряците напрегнато слушаха и подхващаха стара моряшка песен. Времето постепенно се изменяше. Ясната вечер преминаваше в зловещо тъмна нощ. На кораба стихнаха всякакви песни и разговори. От вечерния мрак, покрил цялата околност с призрачна пелена, тъмните скали, притискащи прохода, се издигаха още по-високи и непристъпни.

Вече цял час корабът се движеше бавно и по искане на лоцмана пронизваше мрака със светлината на прожектора си.

Ли Ван и маркиз дьо Сен Фюрси приготвяха своя багаж в каютите, готови да слязат на брега.

В очите на китаеца блестеше енергия и решителност. Беше го обхванало чувство на доволство. Дочака часа, когато ще вземе властта на върховен повелител, по-могъщ от Сина на Небето. Дворецът на остров Йен, пазен от „страшилищата на Зондския пролив“, дворецът „Тихия кът“ в Батавия, служещ за резиденция на Куан, когато посещава остров Ява, дворецът в Пекин, недалеч от „третия кръг“ на императорския дворец и свързан чрез таен проход с него — всичко това ще му принадлежи заедно с милиони хора, готови сляпо да се подчиняват на волята му и да изпълняват всеки негов каприз. Освен това ще разполага и с неизчерпаемата каса на Куан, която Лао Цзин завеждаше. Остава да изчака още няколко часа и ще се разнесат около него приветствените викове. Хиляди накичени джонки ще излязат да го посрещнат, понеже банкерът Лао Цзин обеща навреме да извести на остров Йен за пристигането на новия Куан! Напред и все напред!

— Е, господин маркиз — бързаше Ли Ван, — готов ли сте? Не се бавете! Скоро ще стигнем и Вие ще видите какъв празник ни очаква двамата, как китайците са свикнали да посрещат и приемат своите властелини.

„Господин маркизът“ беше готов, но нямаше настроение и не можеше да почувства величието на очакваното тържество. Беше го овладяла някаква апатия и той напразно се мъчеше да я скрие, като се преструваше на доволен. Ако знаеше горкият за къде бързат?

Изведнъж от палубата се чу резкият характерен глас на Саранга, който наруши общото безмълвие:

— Господин капитан, заповядайте да спрат! Корабът стигна до местоназначението си!

— Стоп машина! — изкомандва Порник.

Саранга заяви, че му трябват две лодки, за да откара пасажерите на острова и веднага ги спуснаха на вода. Но заедно с тях по заповед на Порник спуснаха и трета, която малаецът не можа да забележи от корпуса на кораба.

Ли Ван, придружен от Гроляр, седна в едната лодка, а в другата се настани Саранга. Слизайки, Гроляр потърси с очи своя спътник Ланжле, но Ли Ван и Саранга му заявиха, че никой друг освен тях тримата не може да отиде на острова, пазен от „тигрите на Зондския пролив“. Горкият маркиз трябваше да се подчини на това искане, макар и със свито сърце. Малко го ободриха думите на Ланжле, който му прошепна от борда на яхтата:

— Не се страхувай от нищо, ние ще ви следваме с китоловката и при най-малката опасност, ще се притечем на помощ.

Саранга улови веслата и като каза на своите придружители в другата лодка да го следват, загреба към острова.

Ли Ван и Гроляр също заработиха с веслата. За тях това не представляваше особена трудност, защото бяха достатъчно опитни.

След малко, незабелязано от тях, от кораба се отдели и третата лодка.

— Хей! — викна китаецът. — Още малко!

— Бог да ни помага! — отговори полицаят. — Безпокои ме някакво лошо предчувствие.

— Глупости! Ние сме пред нашата цел, на прага на успеха!

— Какво да се прави? Нали знаете, има случаи, когато си пред края на някакво начинание, но изведнъж се случва нещо и те поваля — също като мълния. Изведнъж блясва и осветява за миг скрити в мрака предмети, опасни за вървящия в нощта пътник.

Като всички източни хора Ли Ван беше суеверен и затова се поддаде на мрачното настроение на Гроляр. Скоро полицаят добави със спокоен тон:

— Миналата нощ спах лошо и затова в мислите ми цари пълен хаос. Сънувах, че Лао Цзин иска да ми погоди лош номер и че напразно Ви следвам в това пътуване. Сега неприятно впечатление ми направи отказът на Саранга да взема със себе си своя помощник и предан приятел Ланжле. Свикнал съм да разчитам на него още по време на пътуванията ни из Изтока.

— В тази постъпка на Саранга няма нищо подозрително — възрази Ли Ван. — Той прави това, което е прието в „Обществото на джонките“. Забранено е на чужденци да проникват на остров Йен.

— Но нали и аз съм чужденец? Защо на мен ми дават такава възможност?

— Вие сте друго нещо, г-н маркиз! Очевидец сте на смъртта на стария Куан. Носите тук вестта за това изключително важно събитие и доказвате по този начин справедливостта на моите претенции за този висок пост. Мислите ли, че иначе бих Ви взел със себе си? Всеки от нас има своята цел: аз — да стана глава на джонките, за което имам безспорни права; Вие — да получите камъка „Регент“ от Лао Цзин. Ние сме нужни един на друг, за да постигнем желаното. Трябва да дойдете с мен. Друг път за Вас няма. Но какво прави там Саранга? Спрял е и ни дава знак да сторим същото. Какво е това?

Двамата намалиха ход. Саранга се изравни с тях.

— Какво се е случило? — попита Ли Ван.

— Пристигнахме много по-рано, отколкото трябва. Ще трябва да изчакаме времето, когато океанът се оттегля от пещерите на Мара, иначе не можем да минем, защото са залети с вода.

— Наистина ли? Не си ли сбъркал пътя?

— Господине, аз мога да намеря пътя към пещерите на острова и със затворени очи — каза малаецът и мрачно се засмя.

— Повтарям Ви, ще чакаме нивото на водата да падне.

— Колко време?

— Един час… Може би, повече…

— Можехме да изчакаме това време на яхтата — забеляза недоволно китаецът.

— Може би, господине, но щяхме да закъснеем, защото Вие трябва да влезете в пещерата веднага след първия отлив на водата. Силата на отлива е такава, че рискувате да се разбиете на парчета в тези скали.

— Ние рискуваме. А ти няма ли да дойдеш с нас?

— Не, аз мога да дойда само до входа на пещерата.

— Защо?

— Защото такава е заповедта на господин Лао Цзин.

— Как ще продължим без водач нашия път?

— Не се безпокойте, ще ви обясня.

— Ще можем ли да се справим сами?

— Няма нищо по-лесно от това, да отидете на остров Йен. Трябва само стражата при входа да ви пусне там…

— А каква е тази стража?

— Ще я видите, господине! — отвърна уклончиво малаецът и неволно тръпки полазиха по тялото му като от спомен за нещо ужасно.

Глава XXII

Ако Ли Ван и Гроляр можеха да видят лицето на малаеца, изкривено от ненавист и мъст, сигурно щяха да се върнат на яхтата, вместо да продължат по-нататък с такъв водач.

Кое караше Саранга да се отнася с неприязън и свирепо злорадство към китаеца, вместо послушно да изпълнява заповедите на банкера Лао Цзин и да проявява нужната почит? За него — обикновения слуга, който не е член на „обществото на джонките“, би трябвало да е все едно, кой ще победи в тази борба — французинът Бартес или китаецът Ли Ван. Интересите и на двамата му бяха еднакво чужди.

Някога старият Фо го беше купил от тиморския султан и го беше изпратил на услугите на Лао Цзин, който винаги се отнасяше добре с него. Затова Саранга хранеше кучешка вярност към банкера и беше готов да жертва живота си за своя господар. Но това не обяснява ненавистта му към знатния китаец, който оспорваше властта на Бартес, като повелител на пиратите.

Изглежда, че между китаеца и малаеца съществуваше някаква кръвна вражда. Може би Саранга някога е понесъл страшна и незабравима обида? Но какво се беше случило никой от слугите на банкера не знаеше. Сред тях Саранга живееше самотно — без семейство и без приятели. Чистеше пипер, пушеше и понякога пийваше арак за развлечение и самозабрава.

Още при първата поява на Ли Ван в дома на банкера лицето на малаеца, обикновено с бронзов цвят, изведнъж позеленя и той посегна към пояса си, за да вземе кинжала. Това остана незабелязано от другите. Два дни преди да тръгнат с яхтата, той се държеше спокойно и равнодушно. Съзнаваше, че е безполезно да се вълнува. Вече знаеше, че ще отведе своя враг на сигурна и неизбежна гибел. Мисълта за това го хвърляше в ужас и трепет.

После, в една тиха нощ, застанал при носа на кораба, той дълго се взира в морето и тананика някаква песен на родния си език, а в очите му сияеше радост. Може би беше злорадство или предчувствие за изпълнена мъст? Той чакаше с нетърпение страшната смърт на врага си?

Ли Ван гледаше равнодушно на малаеца, когото виждаше за пръв път в живота си и се държеше към него като към съвършено непознат човек и в дома на банкера и на яхтата.

Сега, обаче, Ли Ван обърна внимание на тона, с който малаецът каза последните думи. Нетърпеливо и заповедно повтори своя въпрос:

— Аз те питам, каква е стражата, която има право да пуска и спира отиващите на остров Йен?

— Мога да Ви задам същия въпрос — нагло отговори Саранга.

— Всъщност, ти не приличаш на водач — учуди се Ли Ван на държанието на малаеца.

— Моят господар ми заповяда да ви изпратя до пещерите на острова и това е всичко, което трябва да изпълня.

— Изглежда — продължи Ли Ван, — ти си получил и друга заповед — да ни отклониш от пътя. Ще съобщя на господаря ти за непочтителното и странно поведение на подчинените му.

— Може да мислите за мен, каквото обичате и да съобщите на господин Лао Цзин, каквото ви е угодно.

— Това вече е прекалено. Ако бяхме на яхтата…

— Яхтата се намира под командването на г-н Порник, а също отчасти зависи и от мен. Така че и там не можете да се разпореждате.

— Безобразие! — извика Ли Ван. — След връщането ни в Батавия ще бъдеш подобаващо наказан от моя приятел Лао Цзин.

— Лао Цзин е господар, а не приятел…

— Млъкни, презрян роб! Виждам, че не си водач, а предател! Не е ли по-добре да се върнем обратно?

Разбрал накъде отиват нещата, Саранга изведнъж промени тона си и смирено каза:

— Не бива господинът да се сърди на бедния Саранга, че той не знае това, за което го питат? Нима мислите, че зная тайните на острова на Куан?

— Това е вярно! — съгласи се китаецът и подтисна гнева си, обхванат отново от своята заветна мечта да проникне на тайнствения остров.

„Всъщност — каза си той, — напразно се сърдя на този глупав дивак. Какво друго може да знае, освен пътя, по който ни води? Напразно се нервирах.“

— Вярно! — завърши той гласно своите мисли. — Сигурно стражата често се сменя и ти, много ясно, не можеш да знаеш на кого е поверен надзора върху прохода към пещерите. Надявам се, че няма да злоупотребиш с моето доверие?

— За какво говорите? — попита Гроляр, който не разбра нищо от разговора на двамата, проведен на китайски език.

— Нищо важно! — отвърна Ли Ван. — Говорехме за подробности по пътя.

— Виждате какво — продължи с неспокоен глас полицаят, — аз мисля, че все още имаме време да се откажем от намеренията си. Давам Ви честна дума, ако знаех, че трябва да се промъкваме през морски пещери през нощта към знаменития дворец, нямаше да тръгна с Вас за нищо на света.

— Естествено, на Вас Ви е нужно пристанище, съвършено открито за всички, като батавското, и на скалите да е написано с едри букви: „Тук се намира тайната база на джонките“. Обуздайте поне малко страха и фантазия си, г-н маркиз дьо Сен Фюрси!

— Колкото наближаваме целта на нашето пътуване, толкова повече ме безпокоят моите предчувствия — забеляза с плачлив глас Гроляр.

— Господине! — извика Саранга. — Появи се вятър, след който ще настъпи отлива! Вземете това въже и вържете Вашата лодка за моята, за да не изоставате назад.

— Добре! — отвърна Ли Ван.

— Сега благоволете да изслушате моите последни съвети как да отидете до пещерите на Мара.

— Добре! Откога чакам това!

— Когато започне отлива, ще ви отведа на мястото, където ще се разделим и ще продължите сами. Дръжте кормилото изправено и не се отклонявайте от курса. Така скоро ще стигнете до пещерите. Ще чуете шума на вълните, разбиващи се в околните скали. Тогава ще запалите фенерите на носа и кормилото, за да виждате наоколо. Под сводовете на пещерите започва канал, който води към едно широко подземно езеро, дълго около три морски мили. По него ще стигнете право в главното пристанище на Обществото.

— Няма ли друг път към острова, не през пещерите?

— Не зная, господине. Винаги съм минавал оттук.

— Мисля, че трябва да има и друг вход, защото джонките не могат да преминат през пещерите, много са тесни за тях.

— Не мога да Ви отговоря, господине! Не съм от тези, на които доверяват секрети. Разбирате ме. Добре ли вързахте лодката? Няма да чакаме много.

— Ние сме готови! Да вървим! — каза Ли Ван.

Отново настъпи дълбока тишина и тропическата нощ обгърна пътниците в двете лодки. Те безшумно гребяха по спокойното тъмно море. Вълните излъчваха странен фосфорен блясък. Чудната гледка би приковала вниманието на всеки, но не и на нашите герои, заети със собствените си мисли.

Третата лодка следваше другите две на известно разстояние.

— Готово ли е всичко? — попита Порник, като се спускаше по въжето в китоловката.

— Да, г-н капитан! — отвърна Ланжле.

— Взе ли продукти?

— Да. Достатъчно за четирима ни през следващите осем дни.

— Добре, а оръжие?

— В този сандък има пушки с щикове, дванадесетмилиметрови револвери, брадви, саби за абордаж и муниции.

— За пиене?

— Имаме 200 литра вода, 100 литра вино и едно буренце с ром.

— Отлично, благодаря! Данео тук ли е?

— Тук съм, капитане! — обади се Данео в тъмнината от другия край на лодката.

— Всичко е наред — приключи с въпросите си Порник. — Хайде на път, деца мои! Следете внимателно двете лодки!

Китоловката потегли тихо напред по едва забележимата следа, образувана от първите две лодки, в които и не подозираха, че ги следят.

Глава XXIII

Всичко, което принадлежеше на банкера Лао Цзин, носеше отпечатъка на характерната за него взискателност. Задължително при него беше отговарянето на три основни изисквания — трайност, изящество и приложение на най-новите технически постижения. Такава беше и китоловната лодка на яхтата. Построена от най-хубав индийски дъб, украсена като играчка, тя се движеше със скорост 38 мили в час, задвижвана от електромотор, изработен във Франция.

Порник имаше остро зрение и тънък слух. Лодката се движеше на петдесетина метра от първите две и оставаше невидима за другите. Когато Саранга спря, капитанът направи същото. Благодарение на дълбоката тишина можеше ясно да се долови всяка дума на малаеца и Ли Ван, но за съжаление Порник не разбра нищо от техния разговор, защото се водеше на китайски.

— Приятели — каза полугласно той, — трябва да си изясним ситуацията, в която се намираме, но така, че да не ни чуят онези две маймуни, които завлякоха със себе си нашия французин. Трябва да уточним целта на тази експедиция. Имаш думата, Ланжле!

— Предполагам, че вече си посветил в нашата тайна Данео — започна парижанинът. — Мога само да кажа, че приличаме на слепци, които се промъкват пипнешком. Трябва да следваме Саранга във всяко негово движение, без да откъсваме за миг вниманието си от бедния Гроляр.

— Бедния приятел Гроляр! — с ирония каза Порник. — Кажи по-добре, че един от нашите съотечественици е заплашен от смърт. Ние не бива да допуснем да бъде убит от китайските маймуни, с техните дръпнати очи и коси зад врата, защото какъвто и да е като човек, той си остава французин. Длъжни сме на всяка цена да го запазим, дори и ако се наложи да жертваме живота си. Съгласни ли сте с мен?

— Естествено! — потвърдиха Ланжле и Данео.

— Добре! — заяви Порник. — Всяка експедиция, колкото и да е малка, трябва да има ръководител и в атака, и в отбрана. Предлагам да гласуваме.

— Не е необходимо — възрази Ланжле, — ти ще координираш действията ни. Готови сме да ти се подчиняваме със затворени очи.

— Приемам — съгласи се Порник, който имаше склонност към формалностите.

— А ти, Данео?

— Съгласен съм с предложението на Ланжле да те признаем за наш началник на суша и море. Готов съм да те следвам навсякъде.

— Отлично, деца мои! Няма да съжалявате за вашия избор. Ще видите, че Порник е готов да заложи главата си за справедлива кауза. Сега ще уточним плана, към който ще се придържаме, когато се срещнем с неприятеля. Ти Ланжле, ще бъдеш моят десен фланг, а ти Данео — левият. Когато нападнем врага, аз ще атакувам центъра, Ланжле отдясно, а Данео отляво. Съгласни ли сте?

— Съгласни! — отговориха заедно и двата фланга.

— Така се постъпва и на война — продължи Порник, — центърът и двата фланга настъпват едновременно.

Много доволен от предадения урок по тактика, професорът по бокс завърши своя „урок“:

— Знайте, приятели, че лош войник е този, в чийто фенер няма нищо!

Под „фенер“ Порник разбираше глава.

— Но срещу кого ще се борим? — попита Данео. — Ако е против такива като полуголия Са-ранга, едва ли има голяма опасност.

— Работата е там — отговори пълководецът на малката армия, — че не зная кои са противниците ни. Едно е ясно — ще действаме решително, смело и безкомпромисно, дори срещу нас да застане самият дявол.

— Ти винаги имаш готов отговор и не губиш чувството си за хумор — с усмивка каза Данео.

— Дявол да го вземе! Човече, аз наистина ще вляза в съюз с дявола ако трябва, но на теб не го препоръчвам, ти не би могъл да се сдружиш с него…

— Бог да ме пази! Шегата настрана… Искам сериозно да зная с кого ще воюваме? — повторно попита Данео.

— Слушай, драги, пак ти повтарям и то най-сериозно, че нищо не знаем. Ланжле може да потвърди думите ми.

— Вярно ли е това?

— Така, както е вярно, че седим в китоловката, сред това малко известно ни море. Всичко, което узнахме благодарение на хитростта на нашия приятел Ланжле, е че животът на маркиз дьо Сен Фюрси се намира в голяма опасност.

— Тоест, на Гроляр?

— Да! Знаем, че не бива да се върне жив от това пътуване, а също и Ли Ван, затова тайно ги следим. В случай на опасност, ще му помогнем. Откъде ще дойде опасността, кой е този неприятел, за това знаем толкова, колкото и ти. Но никой и с нищо не може да ни принуди да отстъпим, щом трябва да защитим един от нашите съотечественици. Ние не искаме да знаем, замислял ли е г-н Гроляр нещо против нас и няма ли утре да поднови своите планове. Той е французин и при това далеч от родината си. Това е достатъчно, за да не позволя дори с пръст да го докоснат! Нас може би ни пратиха на яхтата на Лао Цзин, защото имаме стари сметки за уреждане с Гроляр. Те разчитат, че няма да му помогнем. Но ние ще покажем на тези маймуни, че дълбоко се лъжат. Френските моряци знаят какво е дълг и чест! Ако ти не мислиш като нас, можеш да седнеш в малката лодка, която влачим след нас и да се върнеш на яхтата. Ние двамата с Ланжле ще продължим.

— Да ви изоставя? — възмути се Данео. — Дявол да ме вземе, ако съм способен на такава низост! Мислех, че се шегувате и искате пак да изиграем на г-н Гроляр някакъв номер, но щом не е така и работата е сериозна, можете спокойно да разчитате на мен — няма да отстъпя пред нищо!

— Браво, приятелю! — завърши Порник. — Усетихте ли, появи се вятър, трябва да сме готови. Не зная какво замисля срещу нас тази глупава малайска муцуна, но може би иска да ни отведе на такова място, където вятърът ще ни разбие в скалите. За щастие нашата китоловка със своя мощен мотор може да се противопостави и на най-силния вятър, но онези в лодките няма да могат и две секунди да издържат под напора му или срещу силата на течението. Малаецът е хитър — може да избегне опасното място с ловка маневра, а Гроляр и китаецът в това време ще се намерят на дъното. Данео, вдигни котвата!

— Готово, капитане!

— Добре! Сега седни близо до борда и чакай команда!

— Разчитайте на мен, капитане!

Едва Данео завърши и вятърът изведнъж рязко се усили. Морето се развълнува и залюля силно китоловката.

— Внимание! — извика Порник. — Комедията започва! Дръж се здраво на мястото си, Ланжле! Течението ни понася! Напред!

Глава XXIV

Едновременно с групата на Порник потеглиха и лодките на Саранга и Ланжле. Течението беше толкова силно, че полицаят и неговият спътник в никакъв случай не биха могли да го преодолеят, ако се наложеше да се върнат на яхтата. Като ням и равнодушен свидетел на предстоящите драматични събития се появи луната. Малаецът не беше предвидил това обстоятелство. Тя блесна изведнъж между облаците и обля с бяла призрачна светлина морето и скалите. Саранга не знаеше какви фатални събития ще последват. Предопределеното от съдбата трябваше да се случи.

Лодките се носеха бързо в близост до скалите. Порник вече беше готов да даде команда „пълен напред“, за да настигнат и задържат Гроляр. В този момент малаецът ловко насочи своята лодка към скалите, хвана се за една издатина и пусна въжето на втория съд. Ужасяващата бързина, с която лодката на Ли Ван и Гроляр полетя под сводовете на пещерите, изтръгна вик на уплаха от двамата пътници.

Благодарение на лунната светлина Порник и двамата му приятели видяха всичко и разбраха намеренията на малаеца. Без колебание капитанът насочи китоловката към пещерата след изчезналите. Минавайки покрай малаеца, той го изруга. Саранга, с разрошени коси, вдървен от ужас, гледаше тримата смелчаци, без да може да разбере как са се озовали тук. Изведнъж си спомни, че е обещал на своя господар да бди над живота на Ланжле, когото видя в китоловката. Как ще се появи пред Лао Цзин, ако нещо се случеше с Ланжле? Какво ще му каже? Освен това там е и капитанът на яхтата, единственият, който умее да управлява кораба с компас. Без него няма да могат да се върнат в Батавия. Малаецът осъзна критичността на ситуацията и реши, че трябва да спаси от гибел двамата, ако се наложи дори с цената на своя живот.

Той отблъсна лодката си от скалата, пусна я по течението и като стрела ги последва в пещерата.

Попаднал сред ужасяващия мрак, той сви ръцете си като рупор, сложи ги пред устата си и силно извика:

— Ли Ван, запалете фенерите!

Думите глухо отекнаха под ниските сводове, надвиснали над главите им. Малаецът с облекчение въздъхна, като видя светлината, която се отразяваше в мрачните води недалеч от него.

— Господин Порник, запалете и Вашите фенери! Тук е Саранга! Искам да Ви помогна и спася от нещастие!

— Отдавна трябваше да сториш това, дявол да те вземе! — ядосано викна бретонецът. — По-добре късно, отколкото никога! Китоловката веднага светна.

— Можете ли — попита Саранга, като ги наближи, — да устоите с вашата машина на течението?

— Дори и срещу него мога да плавам, негоднико!

— Добре! — каза малаецът, без да обръща внимание на грубостта на капитана. — Настигнете предната лодка, вържете я с въже и се върнете, без да отивате по-далече, там ви очаква гибел! По-скоро!

Порник не се поколеба да изпълни съвета на малаеца и веднага тръгна след отдалечаващата се лодка. Той разбра, че макар и виновен за катастрофата, която всеки момент можеше да ги връхлети, сега малаецът искрено желае да им помогне.

За няколко минути китоловката настигна летящата напред лодка. Вързаха я и я повлякоха обратно срещу бурното течение. Бедният Гроляр, почувствал се под закрилата на Ланжле и двамата му спътници, беше обхванат от луда радост.

Само Ли Ван остана невъзмутим. Той намираше положението за много естествено, въпреки че обстановката го смущаваше. Реши, че Порник е дошъл да му попречи да отиде в двореца на Куаните. Тъкмо се канеше да поиска обяснения, когато Саранга, прикрепил се и той към китоловката, заяви:

— Ли Ван, Вие сте осъден на смърт от банкера Лао Цзин и от мен! Също и Вие, маркиз дьо Сен Фюрси, макар че нямам нищо лично против Вас! Доведох ви в тези пещери, за да загинете!

— Какво съм сторил, нещастнико? — извика Ли Ван, побеснял от ярост, че плановете му се осуетяват. — Какво съм сторил на теб и на твоя нечестен господар, за да ме доведете тук?

— Замълчи! — остро му отвърна Саранга. — Справедливостта го изисква. Не оскърбявай Лао Цзин, иначе ще те удуша!

— Ами аз с какво съм се провинил пред великия ти господар? — извика Гроляр и заплака като жена.

— С действията си — започна обвинението към полицая малаецът. — Не объркахте ли плановете на моя господар? Не арестувахте ли нашия високоуважаван Куан, осиновен от покойния Фо? Не отказахте ли да изпълните искането, да не преследвате повече младия човек, избран по волята на съдбата за глава на обществото на великите джонки? В същия ден и час, когато направихте това, Вие произнесохте смъртната си присъда!

— А ти, Ли Ван — продължи Саранга и в очите му засвятка мрачният огън на отмъщението, — искаш да знаеш, защо те ненавиждам и защо бих дал последната си капка кръв, за да те видя мъртъв? — Спомни си за остров Тимор! Аз съм Мегани, син на Бегума Марлани!

Като чу последните думи, Ли Ван извика, неволно стана от мястото си и хвърли отчаян поглед към малаеца, като че търсеше милост.

— Познаваш ли ме? — попита го Саранга. — Вгледай се по-добре в мен, за да изчезнат съмненията ти! Аз съм синът на твоята жертва! Знай, че каквото и да стане, няма да се изплъзнеш от това място. С радост и наслада ще гледам как те разкъсват неумолимите и страшни съдници от пещерите на Мара!

Ужасен, Ли Ван се строполи на дъното на лодката.

— Колкото си жесток, толкова си и страхлив! — завърши презрително малаецът.

Той се прехвърли в китоловката при Порник.

— Съжалявам, господине, че против моята воля подложиха на риск и Вас! Но искам да ми вярвате! Ще направя всичко възможно, за да ви избавя! Само да имаме достатъчно оръжие и храна.

— Оръжие колкото искаш — заяви Порник, — а храна имаме за една седмица.

— Много добре! — извика Саранга. — След два дни е пълнолуние. Ще бъдем в скрития залив, където водата е спокойна. Това е единственият момент в годината, когато първите пещери не са залети от вълните. Ще можем да излезем оттук в открито море, ако успеем да издържим!

— Какво искаш да кажеш? — попита Порник? — Кои са тези страшни врагове — „съдници“, както ги наричаш?

— Вгледайте се внимателно във вълните — отвърна малаецът и неволни тръпки побиха тялото му.

Глава XXV

Порник се наведе през борда и се вгледа внимателно във водата.

— Дявол да го вземе! — извика той. — Акули! Колко са много! Цял полк! Никога не съм виждал толкова големи чудовища! Мисля обаче, че не са опасни за нашата лодка. Друго би било, ако бяхме в обикновена.

Като потвърждение на неговите думи Гроляр страшно изкрещя. Една акула, вероятно подушила плячка, се беше хвърлила върху лодката, но не улучи и я прехвърли. Падна във водата от другата й страна и само докосна с мокрото си тяло полицая. Ужасеният Гроляр в миг се прехвърли в китоловката. Ланжле го улови и му помогна да се настани при тях. Стреснат от случилото се, Ли Ван излезе от вцепенението си и понечи да го последва, но Саранга препречи пътя му.

— Нито крачка! — извика заплашително той. — Стой на мястото си, или ще ти помогна да отидеш веднага при тях!

Нещастният претендент за властта на Куан започна в ужас и отчаяние да моли малаеца за пощада, но той оставаше непреклонен. Тогава Порник се намеси.

— Тук само аз командвам! Никой няма право да пречи на желаещите да се качат на моя кораб — остро каза той на малаеца и помогна на Ли Ван да се качи на лодката.

— Тогава аз ще се махна — заяви Саранга.

— Няма да направиш тази глупост.

— Защо помагате на този човек? Той заслужава присъда та си. Вие не знаете какъв негодник е.

— Слушай, Саранга, ти се лъжеш! Всички сме убедени, че Ли Ван е заслужил своето наказание с нечестните си постъпки, но нашите нрави и обичаи ни забраняват да бъдем равнодушни свидетели на подобна жестока разправа с човек, бил той и най-страшният престъпник. Не се безпокой, той няма да избегне наказанието си. Ще му отмъстиш, но не сега, а когато му дойде времето.

— Значи този човек е мой?

— Да, или по-скоро, принадлежи на твоята справедливост, понеже ти, несъмнено, няма да го наказваш невинен.

— О, за това можете да бъдете спокойни! Надявам се, че никой няма да се опита да ми го отнеме или да го спасява, когато му дойде времето.

— Напротив, ще ти помогнем да го пазиш!

— Добре! Оставам тук — реши Саранга — и се се надявам, че ще удържите думата си!

— Разбира се! Но да поговорим за нашето положение. Само акулите ли ни заплашват?

— Не, г-н Порник — прекъсна го малаецът. — Има и друга опасност, която не можете да си представите. За да отидем в езерото, ще трябва да минаваме през труповете на акулите! От незапомнени времена хората на остров Йен ги хранят като им хвърлят умрели и болни животни. Чудовищата са научени да идват щом подушат плячка. Хиляди са. От морето преминават през пещерата. Достатъчно е няколко от тях да се хвърлят върху лодката и ние сме загинали! Само с един удар на опашката си могат да убият човек.

— Ние ще се движим внимателно между тях и няма да ги предизвикваме.

— Никаква предпазливост няма да помогне, нито оръжието, повярвайте ми. Заплашва ни още една опасност.

При тези думи Саранга пребледня като човек, спомнил си нещо ужасно.

— Какво? — попита Порник. — Положението, както разбирам, никак не е обнадеждаващо. Казвай какво те безпокои! — Има от какво да се страхуваме, господин капитан! На остров Йен се отглеждат огромен брой чудовищно големи кай-мани, посветени на боговете. В последната четвърт на луната, предшестваща пълнолунието, ги пускат в езерото при акулите. Моят господар нарочно избра именно това време. Ако Ли Ван и неговият спътник се справеха с акулите, то кай-маните щяха да ги довършат.

— Това е ужасно! — извикаха в един глас Порник, Ланжле и Данео, а Ли Ван и Гроляр глухо простенаха.

— Нарочно държат тези каймани гладни — продължи малаецът — и когато ги пуснат в езерото, те с ярост се нахвърлят върху акулите. Разбира се и акулите не им отстъпват. Започва страшна схватка между тях! Не дай боже да се окажеш в нея! По-страшно от това не може да бъде!

— Ужас! — отново викнаха Порник и останалите.

— Едничката ни надежда е да не пуснат кай-маните в езерото.

— Защо трябва да влизаме в езерото? Не можем ли да останем тук, докато мине опасността?

— Невъзможно е. За по-малко от половин час водата ще изпълни тези пещери до самите им сводове и ще ни погълне. С една дума, или трябва да отидем в езерото, или трябва да се удавим тук.

През това време все повече и повече акули навлизаха в пещерата и удряха с глави и опашки бордовете на китоловката, тракайки с челюсти. Саранга замълча и като че ли обмисляше нещо. Порник каза на Ланжле:

— Е, приятел, работата е лоша. Дяволът ни доведе тук. Не виждам как ще излезем с чест от това положение. Ето докъде стигнахме след пет дни пътуване. Дявол да го вземе!

— Да става каквото ще — отвърна невъзмутимо парижанинът, — но аз нямам намерение да капитулирам просто така. Имам една идея.

— Казвай! Дано ни помогне!

Ланжле безмълвно отвори люка на палубата и слезе в машинното. Саранга се обърна към Порник:

— Господин капитан, водата бързо се покачва и след четвърт час ще бъдем удавници, ако не ни разкъсат първо акулите.

— Четвърт час? — попита Ланжле, излизайки от машинното. — Това ми е достатъчно, за да се приготвя както трябва.

В ръцете си държеше навита на кълбо медна жица от запаса на електрическия двигател на лодката.

— Ето моята идея, но ми трябва вашата помощ.

Всички го наобиколиха. Ланжле взе двете спомагателни весла, привързани към борда на китоловната, и проби с ножа си по една дупка в краищата им. Прекара оттам медната жица и ги закрепи от двете страни на носа на китоловката. Същото направи и с веслата на другите лодки, като ги разположи така, че медната жица опъната върху тях, да заобикаля лодката, далеч от бордовете й. Оставаше само медната жица да се включи към батериите и електрическият ток щеше да защити лодката.

Порник, отдавна разбрал идеята на приятеля си, цял сияеше от задоволство.

— Сега ще видим как танцуват гадните твари — каза Ланжле, като свързваше медната жица с акумулаторите. — Ще бъдем зрители на голямо зрелище.

С тези думи той пусна в ход машината на кораба, защото вече не можеха до останат тук. Между свода на пещерата и главите им оставаше не повече от метър. Лодката с пълна скорост се понесе към изхода на пещерата.

Безпокойство, страх и съмнение се отпечатаха по лицата им. Ще успеят ли навреме да стигнат до езерото. Какво ги чака там? Сигурна ли е защитата, измислена от Ланжле? Не е ли безумие да се разчита, че тази тънка жица ще устои на напора на хищниците? Само няколко от тях са достатъчни да преобърнат лодката. Тогава? Ще има ли жертви?

Порник, в качеството си на капитан, беше по-спокоен от останалите. Освен това той вярваше в изобретателния гений на своя приятел и другар по съдба.

Оглеждаше се наоколо, придаваше си войнствен вид и от време на време си казваше:

— Ще видим кой кого. Дявол да го вземе, славно нещо е електричеството! От тези морски страшилища ще останат само опашките им! Кълна се, страхотна идея! От това ще излезе нещо.

Думите му бяха твърде слаба утеха за околните, но храбрият бретонец — учител по бокс — се държеше така решително, че всички започнаха да вярват в своето спасение и гледаха по-бодро към изхода на пещерата, който нарастваше срещу тях.

Глава XXVI

Китоловката стигна до езерото. Движеше се бавно, затруднена от множеството акули, които се трупаха наоколо, скачаха, отваряха страшните си уста и тракаха с челюсти. Осъзнавайки опасността, която ги заплашваше, петимата започнаха да стрелят с пистолетите и пушките или просто мушкаха с щикове хищниците. Скоро вълните на езерото промениха цвета си. Китоловката плуваше в море от кръв.

Акулите, настървени от миризмата й, се нахвърлиха върху ранените себеподобни. Езерото стана арена на безмилостна борба.

Ланжле внимателно наблюдаваше, готов да включи своето импровизирано „оръдие“ при първата сериозна опасност. Изведнъж от дълбините изплуваха страшни чудовища, по-големи от акулите и се насочиха право срещу тях, пресичайки пътя им.

— Каймани! — каза просто Саранга, но по лицето му се четеше ужас и тялото му нервно потреперваше.

— Каймани! — викнаха останалите пътници на китоловката.

Само Ли Ван гледаше равнодушно и мълчаливо. След пропадането на плановете му за Куан, той се отнасяше безучастно към ставащото около него.

Ланжле държеше ключа на машината и с бледо, но решително лице чакаше удобния момент.

Очите на всички се устремиха към него.

Страшните чудовища унищожаваха акулите по пътя си и стремително се приближаваха…

Още малко и щеше да се разбере дали свирепите каймани ще преобърнат китоловката и ще разкъсат нейните пътници, или ще възтържествува науката и човешката изобретателност.

Секунди преди нападението на чудовищата Ланжле завъртя ключа и пусна машината с цялата й мощ, всичките й 50 конски сили. Ярка мълния освети вълните и брега на езерото. Раздаде се оглушителен трясък, подобен на топовен гръм, повторен от ехото на пещерата. Резултатите бяха потресаващи. Десетки окървавени трупове потръпваха в предсмъртни конвулсии. Нито един кайман, нито една акула не бяха пощадени.

Само в далечината бяха оцелели няколко страшилища, които панически сновяха около брега на езерото.

Пътниците разбраха, че второ нападение няма да има.

Ланжле със своето „оръжие“ спаси всички от сигурна и ужасна смърт. Във фабриката на баща си в Париж той често се беше занимавал с машините и познаваше силата на електрическия ток. Тези знания се оказаха неоценими за него и другарите му. Не може да се опише радостта и благодарността на всички след станалото. Порник прегърна приятеля си и извика:

— По дяволите! Никога не съм бил толкова близо до другия свят. При вида на тези грозни твари мислех, че настъпва краят ми. И изведнъж такъв неочакван обрат! Сега моят живот ти принадлежи. Можеш да разполагаш с него както искаш.

Саранга, поразен от видяното и от силата на електричеството в ръцете на французина, не можеше да се опомни от изумлението си и със страхопочитание гледаше към него. Неслучайно господарят Лао Цзин беше заповядал на всяка цена да бди над живота му. Малаецът беше убеден, че Ланжле притежава тайнствена и страшна сила, каквато имат само боговете, защото може неочаквано да излее гръм и мълнии върху враговете си. Този човек е избраник и любимец на боговете. Трябва да го почита и уважава като пророк и необикновено същество.

— Господине! — почтително каза малаецът на Ланжле — Сега Вие можете да ни откриете тайната за придвижването до остров Йен. Само Вие и никой друг! С Вас безпрепятствено ще предадем в сигурни ръце този предател. Нека понесе заслуженото наказание, което се полага на изменниците и убийците! Аз ще го изоблича във всичките му престъпления и ще го накажа според обичая на Джонките.

Саранга погледна Ли Ван, който беше изпаднал в апатия и беше останал безучастен сред всеобщата радост.

— Слушай, Саранга! — отговори парижанинът — Поради щастливия изход от схватката с тези чудовища, мисля, че трябва да простиш на нещастника.

— Не, господине — възрази решително малаецът. — Аз дадох клетва пред боговете и трябва непременно да я изпълня! Ако знаехте всичко, нямаше да го защитавате. Мъртвите биха станали от гробовете си, ако наруша клетвата. Освен това аз не искам сам да го наказвам. Ще го предам в ръцете на верните. Тогава ще узнаете всички ужасни престъпления, с които се е опозорил. Само едно от тях е достатъчно, за да бъде осъден на смърт.

— Добре — отстъпи Ланжле — успокой се! Нямам намерение да помагам на този човек да избегне правосъдието на народа, към който принадлежи.

— В такъв случай, господине, Вие ще отворите тайния проход към острова. Тръгвам без страх, защото с нас ще бъдете Вие — избраникът на боговете. Верните ще Ви приемат с подобаваща чест.

— Чуй ме, Саранга — възрази Ланжле, чувствайки се неловко в ролята, която му отреждаше малаецът — роля на божество, което може лесно да прави чудеса. — Аз не мога да направя това, което искаш. Ти, драги, ми приписващ сила, каквато не притежавам.

— О, господине, напразно говорите така! — горещо възрази малаецът. — Който може да хвърля гръм и мълния срещу кайманите, посветени на боговете, да накара езерото да заври, той може да направи всичко, което поиска. Такъв човек държи в ръцете си цялата власт, дадена му от боговете.

— Какъв е този таен проход за острова — намеси се в разговора Порник.

— Това е място, известно само на верните — започна да обяснява Саранга — т.е. на жителите на остров Йен. Само те могат, ако решат, да го открият на обикновен човек. Без тяхна помощ проходът няма да се отвори, защото простосмъртен не е в състояние да извърши това сам, по свое желание, дори и да намери правилния път към него. Разбира се, избраният от боговете има власт над всичко, той може да открие тайната и да ни преведе през прохода.

— Ти нали си минавал много пъти през него? — разпитваше капитанът на китоловката.

— Много, господине! Петдесет пъти съм ходил на остров Йен, минавайки през пещерите на Мара, когато беше жив покойният Куан.

— Тогава трябва да знаеш къде се намира входът и да ни отведеш до него. Там ще видим как ще влезем.

— Но, господине, аз не помня къде е това място.

— Как не помниш? Странно!

— Няма нищо странно в това. Боговете не позволяват на простите хора да знаят тази тайна. След всяко отиване на острова забравях мястото, където се намира тайният вход.

— Как си го намирал тогава като наближиш? Трябва някой да те е водил?

— Ето как ставаше. Господин Лао Цзин ме изпращаше при Куан на остров Йен само по работа. Той ми казваше определената парола за преминаване през пещерите на Мара. Без нея не бих могъл да премина, както сами видяхте. До скалите ме чакаха водачите, които ме пазеха от акулите. След като стигнехме до прохода, те удряха камбаната, закачена на стената и входът се отваряше.

— Значи, ние можем да отидем на това място, да ударим камбаната и да известим на острова да отворят входа?

— Не можем, господине, не знаем паролата.

— Може би, ще ни отворят и ще ни изпратят водачи?

— В никакъв случай! Щом нямаме парола, няма да изпратят и водачи. Няма да ни пуснат нито на острова, нито през пещерите на Мара.

— Защо тези пещери се наричат така? — по-любопитства Порник. — Те носят името на един велик човек, любимецът на боговете — отвърна Саранга.

— И какво е направил той?

— Случило се е отдавна, господине. Баща ми е разказвал това предание. Мара е бил Куан. На острова не е имало нито акули, нито каймани. Всеки, който е имал нужда от помощта или от правосъдието на Куан, е можел свободно да отиде при него на остров Йен. Приближените на Куан, като виждали просител, веднага го завеждали при Великия и той го удостоявал със своята милост. Веднъж един изменник и предател, подобен на този — при тези думи Саранга посочи Ли Ван, — се промъкнал на острова като просител. Като влязъл при Куан той се нахвърлил с нож върху него и го ранил тежко. Охраната веднага хванала злодея. Но какъв бил ужасът им, когато видели, че държат в ръцете си акула, а не човек. Чудовището веднага се изплъзнало от ръцете им и се хвърлило в езерото. Така справедливите богове наказали злодея, превръщайки го в противна твар.

На другия ден при ранения Куан дошъл божи пратеник, превързал раните му и предал волята на боговете: Във водите на езерото да бъдат пуснати акули, които да охраняват живота на Великия от изменници и злодеи. За да не могат тези чудовища да се размножават непрекъснато, боговете заповядали да се отглеждат каймани и от време на време да се пускат при акулите, за да унищожават част от тях. Оттогава пещерите получили името Мара и се превърнали в ужасно място, през което никой не може да се промъкне, без да знае паролата. Всеки злодей, който замисля зло против Великия предводител, се наказва жестоко!

— Странна легенда! Нали? — обърна се Порник към останалите, които внимателно слушаха малаеца.

Глава XXVII

— Въпреки всичко трябва да се измъкнем оттук — каза Порник, нарушавайки мълчанието, последвало разказа на Саранга. — Колко странни са източните нрави и вярвания! Една глупава идея заставя хората дьо се промъкват през примки и дупки, като тази, да рискуват живота си!

— Не говорете така, господине! — възрази малаецът със сериозен вид и понижен глас, страхуващ се да не ги чуе някой. — Такива думи не остават безнаказани. Изпитанията подлагат на проверка храбростта на тези, които искат да се вмъкнат при „Зондските тигри“.

— Хубаво изпитание в компания на акули и каймани, на които не липсва желание да обърнат беззащитната лодка, да я раздробят на късове и да закусят с пасажерите й. Това не е изпитание, а сигурна смърт.

— Но, господине! — извика малаецът. — Изпратените водачи защитават пътниците. Те носят оръжие!

— Какво оръжие?

— Брадви с дълги дръжки, които действат отлично. Досега съм направил петдесет пътувания — и нищо, останах цял и невредим.

— Достатъчно треперих. По дяволите това пътуване! Нека решим какво ще правим?

Порник изгледа въпросително своите приятели и помощници.

— Господине, всичко зависи от Вас! — отново се обърна към Ланжле малаецът.

— Аз нищо не мога да направя, миличък — отвърна Ланжле. — Ако ти не знаеш къде е тайният вход към острова, след като си идвал толкова пъти, как мога да зная това аз, който стъпвам тук за първи път?

— Вие трябва само да поискате, господине, и входът ще се отвори пред Вас.

— Интересно! Как да го направя?

— Повикайте боговете на помощ, господине! Това е най-важното! Кажете ми колко пъти трябва да ударя камбаната? Ще видите, че боговете ще Ви осенят с тайната!

Ланжле се усмихна снизходително и вдигна рамене.

— Хубаво, драги Саранга, нека бъде твоето — реши Ланжле. — Отведи ни при камбаната!

Саранга с радост отиде при носа на китоловката и започна с ръка до сочи пътя. След десетина минути влязоха в съседна пещера, още по-просторна от предишната и се насочиха към скалите вляво. Там видяха голяма медна камбана, закачена на една издатина. Саранга хвана въжето и зачака благоволението на този, когото считаше за „избраник на боговете“.

Ланжле, без да отдава сериозно внимание на ролята, която малаецът му отреди, се обърна към спътниците си с шега:

— Внимавайте, господа! Древната Пития желае да ни помогне със своите пророкувания! Няма да искам от почитаемата публика нито кърпи, нито ръкавици, каквито винаги са нужни на илюзионистите, даващи подобни представления в Монмартър в Париж. Ще минем и без тях. Сега очаквайте да видите чудото!

Всички се засмяха освен Саранга и нещастният китаец, на когото не му беше до смях. Малаецът слушаше думите на Ланжле много сериозно и внимателно, защото смяташе, че той се обръща към домашните духове, покровители на пророка. Хванал езика на камбаната, той чакаше паролата, дълбоко убеден, че тайният вход към острова ще се открие пред тях по волята на боговете, които щяха да чуят молитвите на своя любимец.

Парижанинът предложи:

— От името на Великия Буда, който всичко вижда и чува, всичко знае и може, който е навсякъде, призовавам добрите духове и моля да ми помогнат! Паролата за свободен достъп до остров Йен ще бъде „Фо“ — името на славния Куан, преселил се във вечността. Но понеже това име има две букви, а две е магическо число: умножено само по себе си дава ново число — числото четири. Следователно броят на ударите на камбаната трябва да бъде четири, като след всеки два удара ще се произнася думата „Фо“. И така, господа, внимание! Зрелището няма да ви струва нито стотинка. А докато чакаме чудесата, налей ми, Порник, една чаша хубаво вино, заслужил съм си го.

Порник побърза да изпълни молбата на приятеля си и като му подаваше чашата, полугласно със смях му каза:

— Ах ти, дяволе! Прекрасно го каза! Но малаецът не се шегува, виж го!

Саранга, по-сериозен от когато и да било, бавно удари камбаната и спря за няколко секунди, както явно изискваше обичайната церемония.

Камбанният удар прозвуча тържествено и мрачно под сводовете на пещерата. Ехото го повтори няколко пъти.

Колкото и несериозно да се отнесоха в началото към това, изведнъж някаква тайнственост завладя душите на присъстващите и ги накара да застинат в очакване на нещо необичайно. Саранга свещенодействаше така убедително и сериозно, че прикова вниманието на всички. Дори Ланжле забрави чашата, поднесена му от Порник.

След няколко секунди малаецът пак удари камбаната и когато звънът от втория удар, повторен от ехото, замря в далечината, силно и протяжно извика:

— Фо-о-о!

Последваха два нови удара, разделени от пауза, колкото ехото да заглъхне и отново се разнесе гръмкият и тържествен вик:

— Фо-о-о!

Величествената сериозност и тържественост, с която действаше Саранга, звуците на камбаната, глухо и мрачно отекващи из пещерите, прилични на рева на някакво чудовище, затворено в тях, всичко това напомняше езическа сцена, в която хората, нямайки храмове за боговете си, се молят в пещери, издълбани от ръката на природата. Извършват тук своите религиозни обреди, обръщайки се към духове и висши същества.

Особеното вълнение постепенно се предаде на всички. Замълчаха в някаква тайнствена и тържествена хипноза. Когато най-после Ланжле се съвзе от странното състояние, започна пак да се шегува:

— И така, уважаеми господа, четирите удара са дадени, а сега — завеса! Заповядайте! Пиесата, която имам честта да предложа на вашето внимание, започва!

Думите му бяха неуместни. Той разбра, че трябва да замълчи, защото никой не му обръщаше внимание…

Изведнъж всички, крайно учудени, питащи се дали това не е халюцинация или сън, видяха недалеч от себе си необикновена гледка…

Скалите на брега на острова като че ли се залюляха върху скрити основи. Те не само се движеха, но се раздалечаваха една от друга и очертаваха проход, все по-широк, който сякаш канеше лодката да влезе в него. Безкрайно учудване, граничещо с уплаха, завладя всички. Само Саранга извика, тържествуващ от своята победа, но веднага замълча, зашеметен от това, което се изпречи пред погледа им.

В открития проход изведнъж се появи Бартес — младият Куан, на великолепна лодка, в изящен костюм, съответстващ на високото му звание. От дясната му страна стояха тримата членове на върховния съвет — Лао, Сиен и Чан, а отляво — банкерът Лао Цзин и Гастон дьо ла Жонкер — неговият искрен и най-верен приятел.

Когато нямото учудване отстъпи място на възторга и радостта, прозвуча дружен вик „Ура!“. Бартес се обърна към тях с висок и ласкав глас:

— Добре дошли, приятели, на остров Йен! За вашата храброст и преданост ще бъдете богато възнаградени, а за изменниците настъпи часът на отплатата.

— Изгубен съм — промълви Ли Ван и безчувствен падна на палубата на китоловната.

Глава XXVIII

Офицерите от „Йен“ и „Фо“ се готвеха да слязат на брега в Батавия въпреки военната сила, струпана от генерал-губернатора на пристанището. В същия момент от двата кораба едновременно бяха дадени сигнали:

„Ескадра под щирборда назад! Ескадра под щирборда напред!“

Нямаше съмнение, това бяха двете ескадри — английската и американската, изпратени да проследят двете фрегати, обявени извън общоприетите морски закони.

Уолтър Дигби, без да губи време, отхвърли мисълта да настъпи срещу войската на губернатора и заповяда на подчинените си да се върнат на кораба под гръмките викове и насмешки на събралата се на кея тълпа.

Той не знаеше, че Гроляр е телеграфирал във Вашингтон. Полицаят беше изпратил шифрована телеграма на френския консул в Сингапур, а оттам тя попадна в американското адмиралтейство.

Лао Цзин беше предупредил Уолтър Дигби, че мнимият маркиз е изпратил в Хонг Конг, Сингапур и Малака подробни телеграми. Ставаше ясно, че всичко, което се случи в Батавия, е резултат от, тези телеграми.

За капитана беше ясно, че Гроляр, осведомен за истинската мисия на „Йен“ и „Фо“, е поискал от своето правителство подкрепа или по-строги наредби до губернатора в Батавия, а може би и двете едновременно, което беше най-вероятно. Появата на двете ескадри от запад, едната от които беше по-напред, никак не го учуди. Сега не оставаше нищо друго, освен да отиде на кораба и да информира Бартес и Лао Цзин за положението на нещата. Що се отнасяше до него, той бе готов да премери силите си с всеки враг при наличието на оръжията, с които разполагаше.

Обикновено крейсиращите в Далечния Изток ескадри се състояха от стари и негодни кораби, които доизкарваха своята служба в Тихия океан. При тези условия двата броненосеца с най-съвършена конструкция, построени по всички правила на съвременната корабостроителна техника, снабдени с още никому неизвестни средства за отбрана, изобретени от американските инженери, смело можеха да съперничат на позиционираните в батавското пристанище кораби, колкото и силни да бяха те.

Скоро се разбра, че това действително са английската и американската ескадри. Американците бяха с три стари бронирани фрегати, силно пострадали в гражданската война. Английската ескадра, макар да беше в по-добро състояние, също не беше годна за бой, защото и петте кораба, влизащи в състава й, бяха въоръжени само със стари оръдия. Техните снаряди не биха могли да засегнат дори бронята на „Йен“ и „Фо“. Сведенията за военната мощ на съюзниците се получиха от двама верни на Лао Цзин моряци, които слязоха на брега за провизии и прясна вода. Тачи информация видимо повиши настроението на Уолтър Дигби.

— Ще се позабавляваме — каза той на своите офицери, — само ако г-н Бартес не се противопостави.

Ескадрата обаче не влезе в пристанището. Движението й би било затруднено, защото мястото, където спираха военните кораби, не беше широко, за да се настанят още осем кораба, а на търговския рейд не можеше да маневрират поради многото чуждестранни кораби.

Адмиралите, командващи двете ескадри, решиха само да блокират изхода към морето. Сигурно бяха добре осведомени за възможностите на двата кораба, за да действат така предпазливо. Вечерта размениха посещения с губернатора на Батавия в един от корабите на английската ескадра, който служеше за разузнавач, но нищо не можаха да решат. Американският консул не желаеше да предприема нищо, докато не получи формални инструкции от Вашингтон, а те пристигнаха едновременно с тези на Гроляр.

Трябваше да се действа. Вечерта Бартес и Лао Цзин бяха поканени на борда на „Йен“, където се свикваше военен съвет. Присъстваше целият офицерски състав на двата кораба. Открито, със специфичната за всички янки предизвикателност, командирът на „Фо“ предложи да заговорят оръдията, или пък да устроят на двете ескадри лоша шега, която да накара цяла Ява да им се подиграва.

Бартес не искаше да бъде обявен за пират от всички правителства по света и енергично се възпротиви на предложението за бой, но втората идея явно му допадна. Въпреки че болшинството офицери поддържаха първия вариант, младият Куан се зае да ги разубеди.

— Това, което сте намислили, е несериозно и опасно.

— Щом не искаш кръвопролитие, нека бъде волята ти! Но не ни пречи да ги поставим на място. Ще им погодим такъв номер, че ще ни помнят години наред и ще им се смее цяла Ява. Къде са тръгнали с тези корабни вехтории! — извика Уолтър Дигби.

— Няма какво да се прави, трябва да отстъпя пред вашето желание — съгласи се младият човек.

Военният съвет привърши сред гръмкия смях и оживените коментари на американските офицери, които приеха възторжено идеята на своя командир.

Имаше защо да се смеят. По-късно двамата адмирали бяха доведени до такова състояние, че англичанинът заболя от жълтеница, а американецът се разяри до такава степен, че едва не умря от приток на кръв.

На следващата сутрин от двата броненосеца към брега потеглиха лодките за провизии. Всъщност тяхната цел бе да разгласят, че фрегатите ще тръгнат два часа преди залез слънце и ще минат непосредствено край двете ескадри.

Вестта обиколи цяла Батавия. Времето, избрано за тръгване, беше много удобно. Привечер населението излизаше на разходка след затварянето на канторите и учрежденията. Уолтър Дигби очакваше да присъстват доста зрители на прощаването на неговия броненосец с ескадрите. Моряците обявиха, че всеки, който желае, може да достави на корабите провизии — плодове, зеленчуци, месо. Ще му платят с местна валута или с банкови чекове, подписани от Лао Цзин.

Целият ден между брега и броненосците сновяха напред — назад лодки, натоварени с разни провизии — банани, портокали, ананаси, фурми, месо и птици. На всеки търговец казваха: „Ние купуваме от вас за последен път. Заминаваме в четири часа“. Някои питаха: „Как ще минете покрай осемте кораба, които пазят изхода?“

Отговаряха им: „Мислите ли, че това са военни кораби? Лъжете се! Вехтории — возят риба и боб за войската.“

Тези думи се предаваха от уста на уста и скоро стигнаха до ушите на офицерите от двете ескадри. Те се заканваха: „Нека само се опитат да излязат! С такава риба и боб ще ги нагостим, че години ще помнят срещата ни.“

Въпреки това двамата адмирали взеха някои предпазни мерки в случай, че неприятелят се опита да им се изплъзне. Те построиха корабите си по четири в ред от двете страни на изхода, за да могат изведнъж, с няколко залпа, да унищожат тези самозванци.

Глава XXIX

Следобед жителите на града се струпаха по кейовете. Разположението на пристанището даваше възможност да се наблюдава изхода на лимана, отдалечен на 250 метра от брега.

Пет минути преди градският часовник да удари 16 часа с карета пристигна губернаторът, придружен от целия си щаб. През деня два пехотни полка охраняваха дома му в случай на десант от броненосците.

Точно в 16 часа двата кораба потеглиха. „Фо“ се движеше пръв, а „Йен“ след него — по желание на Бартес.

От брега се разнесоха ободрителни викове „ура“. Смелостта и решителността на американските екипажи предизвикаха възхищение сред тълпата, дори сред онези, които преди не им симпатизираха.

Минавайки край „Бдителни“, двата кораба го салютираха, като вдигаха и пускаха своите флагове. Френският кораб отговори на поздрава. Неговият командир Мае дьо ла Щение беше предложил помощта си на двамата адмирали, но те отказаха и той остана неутрален — за негово щастие, както скоро се изясни.

Двете фрегати продължиха бавно да се движат напред към изхода на пристанището, демонстрирайки, че съвсем не бързат да се измъкнат.

От палубите, блиндирани като гърба на кит, моряците започнаха да прибират всичко, достъпно за вражески снаряди. Капитанската рубка беше разглобена, мачтите свалени, скриха се и комините на машините. Пред очите на изумената публика на брега за по-малко от четвърт час двата кораба се превърнаха в грамадни туловища, изложили под обстрел само своите гладки, бляскави и черни гърбове, наполовина скрити във водата. Сега хората от брега разбраха, че при такива условия борбата между двата кораба и двете ескадри няма да бъде толкова неравна, колкото изглеждаше в началото.

От откритите люкове на преобразените кораби се разнесе музика. Оркестри свиреха весел игрив танц. През люковете се показаха две чучела, направени от дебела мукава, оцветени с маслени бои, и пъргаво заиграха в ритъма на мелодията. Забавно кривящи се, като на карнавал, те изобразяваха двамата адмирали в парадни мундири.

Хилядите зрители на брега, прихнаха да се смеят. Даже губернаторът и неговите приближени се превиваха от смях, изгубили чувството си за достойнство и тежест в обществото. На френския военен кораб цялата палуба се тресеше от смеха на моряците. Офицерите, едва сдържайки се, се прибраха в каютите, за да не ядосат командира.

Побеснели от яд, английският и американският адмирали се лутаха по палубите в безсилие. Те не можеха да стрелят по двата кораба, защото имаше вероятност снарядите да попаднат в тълпата на брега. Заканвайки се, двамата адмирали чакаха подходящ момент, за да излеят гнева си с оръдейния залп върху безочливите шегаджии.

Доволен от ефекта на своята идея, Уолтър Дигби предложи чрез сигнали на Бартес да отложат отплаването за сутринта, но получи категоричен отговор:

— Стига подигравки! Предстои ни сериозна работа. Пълен напред! Ние ви следваме!

— Странно — помисли си младият капитан, — заблуждавал съм се, че французите са весел народ и обичат да се смеят.

Беше забравил, че на Бартес сега не му е до шеги. Трябваше да реши съдбовен въпрос на живот и смърт — церемонията за признаването му като наследник на стария Фо на остров Йен. Той искаше това признание за власт над могъщото общество, толкова уважавано в Китай по силата на своите вековни привилегии, признато от всички императори, въпреки че на Запад ги смятаха за пирати. Този пост и златото ще му дадат такова могъщество, че ще може да отмъсти на шайката негодници, опозорили него и баща му. Имената им горяха в съзнанието му като въглени: Алберт Прево Лешер — крадец, мошеник и фалшификатор, Жюл Сеген — негов помощник, посегнал върху честта, общественото положение, любимото момиче, дори върху обичта на баща му — Прево Лешер. Заблуден, повярвал във виновността на своя син, той не се беше поколебал да стане клетвоотстъпник и да изпрати невинния Бартес на заточение.

Какво наказание заслужаваха тези хора, хладнокръвно и съзнателно погубили репутацията и бъдещето на един безупречно честен човек?

Той не можеше да забрави как старият му баща, прославен и доблестен генерал, откъсва един след друг кръстовете за храброст и ордените от мундира си, как обвива с черен плат шпагата, служила му при Меренго, Египет, Аустерлиц и Ватерло, когато съдът призна сина му за виновен и произнесе присъдата.

Никакви наказания не можеха да изкупят престъплението на тези хора, виновни за нещастието и позора на семейството му. Затова Бартес искаше да види с очите си техните нравствени мъки и страдания. Искаше и те да изпитат ужаса на разрухата, нищетата, унижението, срама, да бъдат предадени на правосъдието и облечени в позорната дреха на каторжник, която той самият носи по тяхна вина.

Да, ето какво искаше той! Ето какво жадуваше неговата изстрадала, измъчена и наскърбена душа. Затова не можеше да сподели веселието на своите приятели — безгрижните американци.

„Йен“ и „Фо“ бавно влязоха в големия проход към открито море.

— Открийте огън! — зареваха през рупорите едновременно и двамата адмирали.

— Сто долара за този, който успее да улучи отвратителното чучело! — викна американецът.

— Сто фунта е наградата за точно попадение! — извика и англичанинът.

Мерачите насочиха оръдията си към картонените фигури, но Уолтър Дигби предвидливо беше наредил да ги държат обърнати ребром към корабите на ескадрите.

Първите залпове прелетяха високо над броненосците. Когато димът от изстрелите се разнесе, всички видяха, че карикатурните фигури продължават да играят и весело да се кривят. Вероятно корабите от двете ескадри биха продължили да пилеят безрезултатно снарядите си, ако озлобените адмирали не наредиха:

— Не стреляйте наслуки! Мерете се в бордовете!

Оглушителен дружен залп се чу от корабите на двете ескадри. За всеобща изненада снарядите или рикошираха, или се изтъркалваха по гладките блиндирани палуби на двата кораба.

— Това са монитори!

Адмиралите разбраха, че със старата си артилерия няма да могат да нанесат никакви повреди на двете нови фрегати. Студена пот ги обля при мисълта какво би станало, ако противникът им отговореше. Само за четвърт час щяха да бъдат разбити и потопени. Безсилни, те издадоха заповед: „Огън по всички бордове!“ и се оттеглиха в своите каюти. Потънали в барутен дим, канонерите от двете ескадри пълнеха оръдията и стреляха като че изпращаха с грандиозен салют отдалечаващите в открито море кораби.

Изведнъж гръмотевичен възглас разцепи въздуха. Многохилядната тълпа на брега приветстваше победителите: „Ура, ура, Йен!“ „Ура, ура, Фо!“ Уолтър Дигби заповяда да изстрелят прощален салют с голямото оръдие. Скоро двата броненосеца потънаха в нощта.

След два дни корабите пристигнаха на остров Йен, като влязоха не през пролива, откъдето влизат подлежащите на проверка кораби, а през един канал, за съществуването на който знаеха само тримата китайци.

На другия ден в тържествена обстановка, сред ентусиазма и възторжените викове на приятелите си, Бартес беше провъзгласен за върховен глава на Обществото на Джонките, наследник на властта и богатствата на Фо.

Щеше ли да оправдае надеждите и очакванията на своите поданици? Какво го очакваше в бъдещето — победи или поражения?

В мига, когато го провъзгласиха за Куан, Бартес, устремил поглед към далечната си родина, където почиваше прахът на неговите родители, с мрачна решителност повтори своята клетва — да отмъсти на враговете си и да възстанови своята чест.