Изгубени в океана

Глава I

Беше една от ония ужасни бури, които бушуват по време на есенните мусони. Целият океан бучеше като кипящ котел, яростните му вълни за миг поглъщаха цели острови и рушаха кораловите им основи, като сламки носеха във въздуха цели кораби и столетни дървета. Бурята помиташе цели селища, завличаше десетки речни кораби, разливаме реки и отнасяше хора и животни. Ураганът с бясна сила рушеше даже най-древните каменни градежи, сриваше ги и ги пръскаше на огромни разстояния. Горко на всичко, което попаднеше в обсега на неговото влияние!

Всяка съпротива на страшния ураган беше съвсем безполезна. Само за секунди ужасната стихия унищожаваше всичко, което срещаше по пътя си.

На мореплавателите, застигнати от такава буря, оставаше само едно — да бягат, да бягат, докато могат да се укрият от ударите на стихията.

Две ескадри, едната френска под командването на адмирал Льо Хело, другата английска начело с адмирал Браун, заплашени от приближаващия се ураган, бягаха с пълна сила. Те летяха между безброй острови и островчета, рифове и скали в морето на Суматра с надеждата да се скрият от природната стихия в някое безопасно пристанище.

Поради равните чинове на двамата адмирали командването и на двете ескадри, които заедно изпълняваха една и съща мисия, бе дадено на френския адмирал. Неговият флаг се развяваше над първокласния броненосец „Фридланд“, едни от най-добрите тогавашни кораби.

Заради насечените и тесни протоци между островите опасността бе такава, че адмирал Льо Хело взе при себе си дадения му в Хонконг лоцман, вместо да изпрати напред разузнавателен кораб от ескадрата. Лоцманът неотстъпно следеше курса, който беше труден и опасен поради големия брой кораби на двете съседни ескадри, които трябваше да го следват, а също и заради наближаващата страшна буря. Тревожните й признаци бяха доловени едва преди няколко часа.

Кръгозорът — ярък и медножълт по цялото си протежение, с резки черти, прилични на сажди или гъст дим, заедно с морето — пъстро като тигрова кожа, глухо боботещо и тътнещо из дълбоко, не оставяха и най-малко съмнение у опитните моряци за идващата буря.

Адмирал Льо Хело избра за флагман капитан Мае дьо ла Шене, който пък избра за помощник лейтенант Люка Панарван, отдавнашен командир на фрегата.

Поради това преместване Шене бе принуден да измени и своето държане.

— Е, Панарван — казваше той сега на своя помощник, — когато човек има честта да командва кораб като „Бдителни“ и т.н.

Но горкият „Бдителни“, превърнат от първокласен кораб в обикновен транспортен с предназначение да превозва от Франция уволнени от служба войници, бе разоръжен в Тулон и окончателно оставен за резерв.

Какво правеха в глухата н пуста част на Зондския пролив тия значителни морски сили под командването на адмирал Льо Хело?

След войната с Китай Франция и нейната „втора съюзница“ Англия по настояване на търговци от всички нации, които имаха работа с Шанхай, Хонконг, Сингапур, Кантон, Малака и други търговски пристанища на Азия, поискаха от Сина на Небето, а след неговата смърт и от императрицата регентка, да сложи край на силното пиратство, което, както уверяваха, продължавало да сее страх з китайски води. Така в пасаж на първия Тиен-Цински договор се подчертава, че Франция и Англия могат да вземат необходими мерки за сметка на Повелителя на Небесната империя, ако той не е в състояние със свои сили да защити чуждестранните кораби от пиратски нападения.

Китайските джонки съвсем не можеха да се сравнят с европейските кораби. А в последно време пиратските нападения се извършваха само върху китайски кораби, които понякога биваха ограбвани. Най-богатото Общество на джонките по реки, протоци и морета на Небесната империя, запазило своята предпиша организация, водеше оживена търговия по всички брегове и Зондски острови. Там свободно се движеха малките им кораби с незначителен тонаж, а чрез тях всички търговски стоки стигаха до чуждестранните търговци от големите пристанищни градове. Малко по малко китайците завладяха всичките източни брегове от Шри Ланка до Ява, от Суматра до Филипините, а също и цялото крайбрежие на Индокитай, Сингапур, Корея и Япония. В този район нямаше нито едно островче, където да не се намират по едно или няколко китайски търговски дена В тях се складираха всички местни стоки, а после се препращаха на представители на крупни търговски центрове.

Точно тази търговия трябваше да бъде унищожена в полза на алчните европейски търгаши.

Изпратили отначало няколко крайцера, Англия и Франция решиха този път да действат съвместно, като измолиха от императрицата документ, с който пиратите бяха обявени извън закона.

Освен с преследване на пиратите англичаните се заеха да заловят н много свои дезертьори в тези малко известни води.

Глава II

След пристигането на остров Йен, по заповед на Бартес — шефа на дружеството на джонките, плененият полицай бе пуснат на свобода.

— Ние можехме да ви задържим като заложник — каза младият човек — и така да ви лишим от възможността да ни навредите, но подобно средство ми е противно да го приложа даже и за най-злите си врагове. И тъй, вие сте свободен. Сега решете сам как да се отнасяте към нас н дали ще ни благодарите. Ние няма да ви предложим никакви условия. Предупреждаваме ви само, че ако продължавате още да ни безпокоите отново и попаднете в ръцете ни, не разчитайте повторно да се отнесем така, както сега. Вие сами ще ни принудите да се защитаваме с всички средства.

— Не би било толкова трудно да свършите с това — забеляза Гроляр.

— Как? — понита Бартес.

— Върнете ми брилянта „Регент“ и аз ще ви гарантирам свободата, както и тази на другарите ви.

По лицето на младия човек се появи горчива усмивка.

— Учудвам ви се — каза той. — При положение че сте наш пленник и такъв можете да останете за неопределено време, вие се осмелявате да ни говорите по такъв начин. Ние не сме крадци и „Регент“ ще остане у нас. Китайците могат да виждат в отнемането на тази скъпоценност справедливо и законно отмъщение поради ограбването на Летния дворец на императора и изчезването на скиптъра на династията Цин. Но сега вие говорите със също такъв французин, какъвто сте и вие, маркиз Сен Фюрси, и този брилянт е даден на Гастон дьо ла Жонкер, син на пазителя на тази скъпоценност, която скоро ще заеме своето място в Лувъра.

— Да, но това ще стане без мен и без моето посредничество. А след такава отговорна мисия, продължила цели две години, след околосветско пътуване, през което аз разполагах със съдействието на всички дипломатически агенти на Франция и неограничен кредит, сега да се върна с празни ръце? Нали ще ме сметнат за неспособен агент, ще бъда изгонен от префектурата, в която ме чака най-бляскаво бъдеще, ако сполуча да върна брилянта.

— Но Гастон дьо ла Жонкер, на който не с възложена никаква мисия, така ще възстанови и укрепи положението на своя баща. Иначе той би загинал. А и Жонкер ще спечели репутацията на много по-ловък и умен човек в сравнение с цял куп агенти, всичките старания на които не доведоха до нищо. От моите стари другари само той не ми е изменил даже в такива минути, когато всичко в живота ми измени. А между него и пас — заклетия враг, мога ли да се поколебая дори и за миг? Мисля, че и вие не бихте допуснали топа на мое място.

— В такъв случай вие ме принуждавате да не забравям, че моята мисия имаше двойна цел.

— Именно, да върнете скъпия брилянт на предишното му място, а нас — в затвора на Нова Каледония. Нали така, Гроляр? Моят съвет е: нито дума повече за това! Ако ме чуят приятелите ми, ще ме принудят да изменя решението си към вас. И тогава ще признаете, че такава крачка би била оправдана, защото… Защо дойдохте всъщност вие тук? Не е ли за това да узнаете средствата ни за отбрана и силите, с които разполагаме? С една дума, дойдохте да ни следите и шпионирате и чрез Ли Ван, който ви е обещал да върне „Регент“, да получите най-точни сведения за нашето скривалище, та в случай на нужда да използвате тези данни. Вие искахте с един куршум да убиете три заека, Гроляр да ни вземете брилянта, да върнете в каторгата бегълците и скъпо да продадете на крупния търговски синдикат и чуждестранни земевладелци нашето Общество, големите търговски операции на което тревожи техния сън. Наистина, всичко това е добре замислено, маркизе, но за успеха му липсва едно ваше качество. Несъмнено вие имате голям полицейски талант, имате усет и умение да комбинирате, но нямате сили да изпълнявате вашите замисли.

— И така, вие ми обявявате война! Безвъзвратно ме убивате в очите на моето началство?

— А пък вие трябва да разберете, че тук аз не съм замесен в нищо. Всичките последици or вашия неуспех не зависят от мен, макар че имам всички причини да бъда ваш недоброжелател. Нещо повече — аз бих могъл да ви дам „Регент“, ако между мен и вас не стоеше другарят ми от детинство Гастон дьо ла Жонкер, за когото вашият успех би бил гибелен И не само за него лично, но и за цялото му семейство Затова аз постъпвам така, както повеляват честта и другарското чувство, но съвсем не мисля да ви обявявам война Аз не мога да причиня нещастие на приятеля си и на семейството му, за да услужа на човек, който се е нагърбил с единствената цел да ни преследва и унищожи, като ни върне в каторгата.

— Това ли е последната ви дума?

— Да, последна!

— Нека е така! Ние пак ще се срещнем и топва вие сам ще бъдете виновен, ако …

— Съдете сами какво малко значение отдавам на заплахата ви — бих могъл да ви лиша от възможността да ни вредите, но аз все пак ви връщам свободата.

После събеседниците не размениха нито дума, а на сутринта „Лей Ла“, превъзходната яхта на банкера Лао Цзин, откара полицая до най-близко го пристанище на Суматра, откъдето лесно можеше да се добере до Малака и Шанхай Затвориха го в една от вътрешните каюти, за да не може по-късно да даде сведения за пътя, по който е минал.

Щом узна за съвместната акция на двете ескадри, първата грижа на полицая бе незабавно да се яви пред адмирал Льо Хело и да му съобщи за своята мисия Агентът бе приет радушно, нещо повече — адмиралът го взе за аташе при външното министерство и му възложи тайна политическа мисия.

Мае дьо ла Шене, който го представи на адмирала и го познаваше само под името маркиз Сен Фюрси, така го препоръча и пред адмирала, който го удостои със същото уважение, с каквото се ползваше той на „Фридланд“. Адмиралът даже бе готов да го покани за обяд, по полицаят бе достатъчно умен да отклони любезната покана, защото помисли, че може да стане известно, че той е и тайният агент Гроляр, натоварен с мисията да открие похитителите на „Регент“ и бегълците от Каледония.

Излишно е да се споменава, че неговият верен-Ланжле бе при него, за да може постоянно да информира приятелите си за всичко, което Гроляр замисляше против тях.

За детектива бе истинско нещастие да се качи-на „Лей Ла“ без своя близък другар, към когото изпитваше силна привързаност. Но на другия ден, когато потеглиха, скръбта му се смени с неизказана радост, когато изведнъж в каютата му влезе Ланжле…

— Ти ли си? Ти! — извика възторжено агентът.

— Да, аз, както виждаш! — със смях отвърна Ланжле. — Успях да се скрия в трюма минути преди тръгването и, както виждаш, съм тук.

Това промъкване на кораба бе предварително-уговорено между Бартес и Ланжле. Гроляр, който е хитър мошеник, не биваше да узнае, че тоя весел парижанин е поставен при него за контранаблюдение. Впрочем Ланжле успя да внуши у Гроляр неограничено доверие към себе си и затова лесно би могъл да мине и без тая малка хитрост.

Зарадван от появата на Ланжле, старият агент извика развълнувано:

— Искаш ли този ден да бъде най-щастливият в моя живот?

— Какво трябва да направя?

— Трябва да ми говориш на „ти“, както ти говоря и аз. Тогава ще мисля, че си мой син.

— Ако това ще те зарадва, добре. Аз съм готов-да ти говоря на „ти“ и да мисля, че си мой баща.

От този ден двамата станаха още по-близки помежду си. Веселият парижанин бе единственият човек, към който старият агент бе привързан, а сега повече от всеки друг път той имаше нужда от Ланжле. В живота им скоро щяха да се случат такива премеждия, каквито сега те трудно биха си представили.

Глава III

Офицерският състав на „Фридланд“, както и този на останалите кораби от обединената ескадра, бе пълен и затова нямаше свободни помещения. Двамата приятели трябваше да се задоволят с един малък второкласен кораб „Фрелон“, който служете за разузнавач на двете ескадри. Според приетия ред този малък кораб трябваше да се движи пред другите кораби от френската ескадра. Но както вече видяхме, адмирал Льо Хело пожела поради опасността от буря в този момент сам да води обединената ескадра. Топ не се съмняваше, че там, откъдето мине неговият кораб, ще преминат и останалите.

Впрочем лоцманът се кълнеше, че и най-големите кораби могат да минат през тия протоци, който водят към остров Йен. Предателят искаше именно оттук да преведе обединената ескадра.

Някога капитанът на една джонка присвоил значителна сума, която е била предназначена за касата на Обществото. Според устава това престъпление се наказва със смърт. Какво доверие можеше да се има занапред на такъв човек? Но добрият дядо Фо уважи сълзите и молбите на провинения, който се оказа баща на многочленно семейство. И вместо да го предаде за екзекуция, поиска от него да се закълне, че никога и никому не ще открие пътя, който води към остров Йен. Негодникът не бе друг, а Лио Су, който по-късно стана носач в Хонконг и там намери Гроляр. Срещу подкуп той се съгласи да стане предател и клетвопрестъпник и сега се готвеше да преведе обединената флота в секретното пристанище на тайнствения остров Йен.

Едновременно с това Гроляр разчиташе да постигне и други свои цели. Той се надяваше да изтръгне от ръцете на Гастон дьо ла Жонкер „Ретент“, като го обвини в мнимо съучастие с пиратите. Присъствието му на остров Йен можеше да послужи за доказателство. При това той се надяваше да залови и дезертьори, или по-точно избягали каторжници от Нумея, които едни от френските кораби би върнал обратно в затвора.

Освен това той се надяваше да присвои и богатствата на Куан, тия огромни капитали на Обществото, които се намираха в ръцете на Лао Цзин и чието местонахождение знаеше Лио Су.

Но Гроляр си направи сметката, без да вземе под внимание страшния ураган, който коренно измени хода на събитията и донесе на детектива цял куп страшни приключения в момент, в който той вече беше напълно уверен в успеха си.

Адмиралът се разхождаше върху капитанския мостик и за стотен път питаше стоящия до него лоцман:

— Ще успеем ли да влезем в пристанището, преди да ни застигне бурята?

— Това зависи от бързината, с която тя ще ни догонва, адмирале — отговаряше всеки път Лио Су. — Аз мога само да ви гарантирам, че ние ще влезем в пристанището на остров Йен още преди залез-слънце.

— Тогава ще бъде доста светло.

— Протоците, които водят към вътрешния рейд, са широки и безопасни. Трябва само да се доберем до тях. Макар че никой не може да предвиди каприза на времето…

— Аз не те виня за това, но много се страхувам, че няма да успеем да се скрием, преди да ни настигне бурята.

— Ако бихме могли да ускорим хода и да спечелим само един час, бих ви гарантирал за всичко!

За минута адмиралът се замисли.

Ако циклонът ги застигнеше между тези рифове, то непременно щяха да загинат всички до един. От двете ескадри нямаше да остане нищо… Ако усилеше скоростта, адмиралът можеше да се надява, че ще успее да спаси всички освен „Фрелон“, който в такава буря едва ли можеше да се движи с повече от пет-шест възела в час. Трябваше да се жертва той, за да се спасят другите. Повече колебание не е нужно!

— Този един час време, който ти смяташ необходим за нашето спасяване — каза адмиралът на лоцмана, — ще ти бъде даден!

— В такъв случай — отвърна Лио Су — двете ескадри ще бъдат защитени от скалите на острова рано преди залез-слънце.

— Гарантираш ли за това?

— Гарантирам с главата си!

— Добре! В такъв случай няма защо да се страхуваме от стихията — тя ще се развихри едва след залез-слънце.

Като се обърна към своя флагман-капитан, той добави:

— Трябва за по-малко от 12 минути да увеличим скоростта си най-малко на 12 възли… Предайте тази заповед на всички кораби от ескадрата!

— „Фрелон“ не може да следва такъв ход, адмирале — забеляза Льо Шене.

— Зная, зная… не губете време в празни разсъждения, а наредете веднага да се изпълни заповедта ми.

— Слушам, адмирале!

— Съобщете на командира на „Фрелон“, че от този момент му давам пълна свобода на действие. Той поема цялата отговорност за кораба. Лоцманът ще му посочи точното място на остров Йен и ако „Фрелон“ оцелее, нека се присъедини към нас в пристанището.

За няколко минути заповедта на адмирала бе предадена на всички кораби от ескадрата и ако се съдеше по гъстия дим, излизащ от корабните комини, можеше да се разбере, че всички командири са поискали от машините най-бързия ход, на който са способни.

Бедният „Фрелон“ започна малко по малко да изостава назад и за по-малко от четвърт час беше вече далеч зад двете ескадри. Тогава адмиралът заповяда да му дадат сигнал „последно сбогом“

— Кураж, Кербрис, и се надявайте на бога!

— Благодаря! — отвърна доблестният командир на „Фрелон“. — Аз ще изпълня своя дълг.

Скоро двете ескадри се изгубиха в гъстия полумрак на мъглата, където морето и небето се сливаха.

Ще оставим двете ескадри да си съперничат по скорост с урагана, който всяка минута се усилваше, и ще проследим изоставения „Фрелон“ — сам със себе си в такова ужасно време и при условия, които не му даваха и най-малкия шанс за спасение.

Командирът на този неголям кораб, лейтенант Кербрис, събра около себе си офицерите и всичките 30 души от редовия екипаж и с развълнуван глас произнесе следните думи:

— Господа офицери и скъпи мои другари по съдба, вие трябва да знаете, че никога още такъв малък кораб като нашия не е издържал борба с ураганите в екваториалните морета. Но това, което досега не се е случвало, ще се опитаме да направим сега. Може би с божията воля ние ще сполучим в това, което на други не се е удало! Уверен съм, че всеки от вас ще изпълни своя дълг!

Тази реч бе изпратена с гръмко „ура!“ от целия екипаж и всеки се приготви да защити себе си л другите от приближаващия страшен ураган.

Издигащите се нависоко вълни скриваха от погледа скалите и рифовете, които едва проблясваха зад бялата пяна. Трябваше скоро да се излезе от този лабиринт, защото смелите моряци можеха да сбъркат посоката.

Капитанът побърза да смени курса, за да не бъде принуден да сваля всички платна от мачтите. Вляво от тях се намираше остров Суматра. Нямаше надежда да избегне циклона или поне да не се попадне в неговия център, ако корабът не успееше да се скрие зад високите скали на острова, които можеха донякъде да го прикрият от действието на вятъра.

На какво разстояние се намираха сега те от Суматра? Привечер видяха очертанията на високите планински върхове на острова, към който отиваха само по приблизително пресмятане, защото през целия ден слънцето не проблесна дори за минута. Според изчисленията на командира те се намираха на около 9–10 мили разстояние от малайския остров, но за да го преминат с тоя ход, с който се движеше „Фрелон“, бяха необходими не по-малко от час и половина. А на югозапад ураганът беснееше с невиждана сила, насочен право към южния нос на Суматра.

Значи трябваше да приближат острова откъм западната му страна, за да се закрие корабът от бурята, която трябваше да се разрази върху високите крайбрежни планини и грамадните гори, разположени от запад на юг. Какво го чакаше „Фрелон“, който вече почти се гмуркаше в развълнуваното море, ако не успееше да изпревари урагана? Още при първата поява на урагана щеше да бъде запратен върху скалите и разбит на късове. Кербрис, капитанът на „Фрелон“, нямаше избор. Той заповяда да се насочат към Суматра, където се надяваше да заседнат поне върху някоя плитчина, в случай че не успееха да заобиколят острова. Все пак беше по-добре там да се спаси екипажът, отколкото всички да загинат в открито море.

С напрегнато сърце смелият командир даде съответната заповед. Той бе принуден да се уповава единствено на щастието.

Глава IV

В това време Гроляр, ни жив, ни мъртъв от страх, бе напълно отчаян и не си намираше място в каютата, като не обръщаше внимание на Ланжле, който не спираше да го успокоява с всякакви средства.

— Стига, бедни старче, защо да се измъчваш, когато с това нищо не се постига? Дали по-рано или по-късно ще се мре, не е ли все едно? По-добре е да умреш в морето, отколкото от холера или проказа! Наистина по-добър вариант да си уредиш сметките на небето не може да се измисли!

— Самият ад е против нас! — жално хленчеше нещастният полицай, без да обръща внимание на думите на своя любимец. — Изведнъж да загубиш всичко, което с толкова труд си постигнал.

И понеже Гроляр не се отличаваше с особена храброст, страхът така парализира всички негови чувства, че приятелят му изгуби всякакво влияние върху него. Ядосан, че думите му отиват напразно. Ланжле прибягна към по-енергични средства, за да накара Гроляр да го слуша.

— Е, добре! — извика той. — Щом като не разбираш от дума, аз ще си отида, пък ти се оплаквай колкото си щеш!

Средството се оказа сполучливо. В този момент, когато Ланжле използваше всичките си сили, за да се задържи на краката си и да тръгне към вратата, един странен вик го спря на половината път.

— Ти ме оставяш нещастен! Ти си единственият ми другар! — проплака агентът, протягайки ръка към Ланжле.

— Аз си отивам, защото от тебе не може да се изтръгне нито една свястна дума. Защо само се оплакваш, не е ли по-добре да измислим начин да се спасим от бедата дори ако трябва да се потопим с това грамадно корито?

— Знаеш, че аз не съм моряк. Какъв съвет искаш от мене?

— Аз не искам от тебе никакъв съвет. Престани само да хленчиш! Дразниш ме така, че и аз не зная на кой светец да се моля. И какво ще ти донесе това твое тюхкане?

— Моля те, драги, не си отивай! Обещавам, че вече няма да се оплаквам!

— А, за това поне заслужаваш похвала!

— Значи ти все още имащ някаква надежда, щом говориш за спасение?

— Разбира се, даже две минути преди смъртта няма да се съглася да предам душата си на дявола.

— Наистина, каква сила притежаваш! — не без възхищение каза полицаят, гледайки Ланжле.

— Така и трябва да бъде! Хората са изпадали и в по-лошо положение и пак са оцелявали.

— Мислиш ли? Нима не чу какво каза командирът? Той каза, че шансът ни за спасение е едно на хиляда!

— Да, чух. Да допуснем, че той е дори едно на милион! Дори и това е достатъчно, стига да можем да го използвахме.

— Да, но как ще стане това?

— Как ще стане ли? Ще повикаме на помощ всичкото си мъжество, енергия, присъствие на духа и решителност и ще постигнем твърде много!

— Мислиш ли?

— Довери ми се и скоро ще можеш да видиш какво могат да направят тия качества в минути на опасност. Аз ще ти покажа!

— Нека бог ни помага!

— Надявай се на бога, но и на себе си! — мъдро заяви Ланжле.

В същия момент един страшен трясък разтърси целия кораб.

— Ето я божията помощ! — простена полицаят, блед като мъртвец. — Вълните заляха целия кораб!

— Тъй ли? А може би ти се иска един хубав мъничък циклон, специално пригоден за обществено развлечение, за радост на мирните семейства и за забава на децата им?

— Не разбирам как можеш да се шегуваш в такива минути, когато си с единия крак в гроба?

— Аз бих се шегувал в самите нокти на дявола, пък даже и в неговия казан! Ето защо в минути на опасност не губя кураж и съобразителност и съм готов да използвам всеки удобен случай за спасяване!

Изведнъж силният напор на вятъра разтърси до основи целия кораб и в същото време се чу страшен трясък от палубата — рухна голямата мачта.

— Началото на края! — простена Гроляр.

— Веднага отивам да видя какво се е случило — каза Ланжле, без да слуша воплите на Гроляр! Върна се навъсен и със загрижено лице.

— Загиваме, нали? — с ридание запита агентът.

— Не ние, а бедният „Фрелон“ — отвърна парижанинът. — Падна мачтата и е пробита част от обшивката на щирборда. За щастие нашият кораб все още се движи и със силния наклон на бакборда, инак съвсем бихме потънали. Командирът даде заповед да се затворят люковете. Екипажът работи на открито под силния вятър, който би откъснал и рога на вол. Трябва да се възползваме! Сложи си спасителния пояс и бъди готов!

Гроляр, с тракащи от страх зъби, все пак намери в себе си сили да изпълни дадения съвет. Той сложи спасителния пояс, напъха в джобовете си шише с вода, друго едно с ракия, няколко провизии и револвер с патрони, затворени в херметична торбичка.

И Ланжле се приготви по същия начин с единствената разлика, че неговият спасителен пояс беше много по-обемист от този на полицая и можеше да побере повече предмети. Освен това младият парижанин привърза на гърба си едно сандъче. Като се приготви с всичко, той най-сетне каза:

— Ето, и аз съм готов. Остават ни още 20 минути да се прегърнем с водата…

Шеговитият тон и хладнокръвието на младия човек внушиха на Гроляр мисълта, че може би опасността не е така близко, и зарадван за миг, той сам опита да се пошегува.

— Нима се готвиш да дадеш концерт на рибите — полита той, като имитираше тромбон — или с това мислиш да бъдем по-благосклонно приети в царството на Нептун?

— Това е моя работа — отвърна Ланжле, — може би ще съумеем да си припечелим с нашия талант още някое парче хляб.

Работата бе там, че Ланжле преди осъждането и затварянето му в Нумея бе музикант в четвърти морски пехотен полк. Преди това той беше член на Белневисаския любителски оркестър, където се проявяваше като виртуоз тромбонист и солист с голям и постоянен успех. Изпратен в Нумея да изтърпи наложеното му наказание, той бе лишен от своя верен другар — тромбона, който веднага щом беше освободен, замести с нов. И сега той не искаше да се раздели с любимия си инструмент, решен или да се спаси, или да загине заедно с него.

Глава V

От минута на минута бурята се усилваше. Вятърът духаше с такава сила, че не можеха да се чуват никакви заповеди, и капитанът най-сетне се убеди, че всякаква борба е излишна. „Фрелон“ се движеше с максималната си бързина. Решено бе да се върви докрай. Нощта беше така тъмна и непрогледна, че отпред не се виждаше нищо. Само от време на време в светлината на грамадните ослепителни мълнии се мярваха грамадни вълни с пенливи гребени, които с бясна сила тласкаха напред нещастния „Фрелон“.

Командирът заповяда всички да си сложат спасителни пояси. Офицерите стояха на бойните си места, тоест на смъртните постове. Само старият механик с двамата си помощници останаха в машинното отделение, готови да посрещнат опасността. Те не си сложиха спасителните пояси. Знаеха, че тук ги чака по-страшната смърт от пукване на парните котли, а не смърт от водата. Когато онези там горе, на палубата, все още можеха да се борят с бурните вълни, можеха, макар и за малко, да оспорват с жадната стихия своя живот, долу в машинното те бяха предварително обречени на ужасна и сигурна смърт. Нямаха надежди да излязат живя от това разнебитено място. Те знаеха, че ако за миг престанеше да работи машината, „Фрелон“ щеше да бъде веднага погълнат от морето, защото само голямата бързина, поддържана с невъзможни усилия, му позволяваше да се носи по вълните.

Огнярите първи щяха да бъдат убити и въпреки това нито един не помисли да напусне въглищната яма. Не, техният дълг им заповядваше да останат тук и да чакат ужасната смърт… Все пак може да се случи и чудо! Там горе е капитанът — той може да направи всичко, което е по силите на човека, за да ги спаси. Той се грижи за всички, които са поверили живота си в неговите ръце.

А ураганът ставаше все по-свиреп и никой от моряците не се съмняваше в съдбовния изход от тази отчаяна борба на кораба с яростното море и грозната буря. Развръзката беше близка!

Командирът с трепереща ръка нахвърли още няколко реда, с които описваше последните минути на поверения му кораб. Към записката той прибави своето завещание и всичко, написано в три екземпляр, сложи в три бутилки, които херметично затвори и хвърли в морето.

— А сега, господа — обърна се той към своите офицери, — трябва да се простим един с друг. След по-малко от пет минути ураганът ще ни настигне.

Една грамада вълни, височината на която трудно можеше да се определи, летеше право върху „Фрелон“.

Ланжле, който излезе в този момент на палубата, видя водния смерч и се спусна в каютата, където стенеше Гроляр.

— Е, Албер! Ако искаш да използваме последния си шанс за спасение, да вървим!

Като го заблъска пред себе си, той го изведе на палубата. Капитанът видя стихията и заповяда да го вържат за мостика, за да остане на своя пост. В този момент той видя двамата приятели и извика през руля:

— Къде отивате? Вълните ще ви завлекат!

Ураганът заглуши гласа му. После вече нищо не се чуваше на кораба — навсякъде бушуваше ураганът и вълните като разрушена стена се сгромолясваха върху злополучния кораб.

Гроляр инстинктивно легна с лице върху палубата, която през цялото време беше заливана от вълните. При светлината на непрекъснато бляскащите мълнии, озаряващи с мъртвобледата си светлина целия кръгозор, Ланжле видя една грамадна вълна, идваща право върху „Фрелон“, която заплашваше да помете всичко по пътя си. Зад кърмата пък се издигаше грамаден черен воден смерч, готов да потопи злополучния кораб.

Това беше момент, който ги заплашваше да бъдат затрупани под развалините на кораба. Със силно движение Ланжле издигна другаря си от пода и го задържа увиснал във въздуха. В този момент една вълна плисна върху носовата част на палубата и го повлече заедно с Гроляр. Все пак той не го изпусна от ръцете си. От височината на капитанския мост капитанът Кербрис смътно различни при блясъка на светкавицата една човешка група, носена с невероятна бързина върху вълните. След две минути настигнатият от урагана малък кораб бе погълнат от вълните и потъна към дъното на Тихия океан.

Глава VI

По силата на един странен феномен, присъщ на такъв род бури, Гроляр и Ланжле бяха подхванати от една вълна, образувана от урагана, който я блъскаше напред. Завлечени от палубата на „Фрелон“, двамата бяха зашеметени от водната стихия и в продължение на няколко минути, в полусъзнание и задушавани от бесните пенливи вълни, те бяха подхвърляни нагоре, после главоломно спускани надолу към зейналата черна бездна, но тласкани все по-далеч от центъра на смъртоносния ураган. После достигнаха до по-спокойна част на водата, където грамадните вълни се издигаха по-равномерно, понесени в една и съща посока — на юг-югоизток.

Сега те можеха по-свободно да дишат, държаха се спокойно над водата, подпомагани от спасителните си пояси. Ланжле, който нито за миг не губеше присъствие на духа, не изпусна Гроляр от ръката си. Последният в този момент не бе способен на нищо и би се задавил от първата вълна.

Цялата нощ премина в неспирна борба с урагана и затова нещастните другари не можеха да ся разменят нито една дума. От време на време от гърдите им се откъсваха къси въздишки, несвързани и неясни думи.

Гроляр дълго още не можа да се съвземе, но когато на кръгозора блесна първият лъч на зората, той разбра, че най-страшната опасност е минала, и се поободри.

— Благодаря ти, Ланжле — каза той, — никога няма да забравя, че втори път спасяваш живота ми.

— Късно се сещаш, драги — забеляза парижанинът, — ако бях те изпуснал от ръцете си само за минута, отдавна да си намерил дъното на океана!

С отдалечаването на стихията, която се спусна на юг, морето започна да се успокоява, а нашите приятели без особени усилия се задържаха над водата и свободно движеха ръцете си. Скоро слънцето изпрати приветливите си лъчи над бурния океан, а вълните все повече утихваха.

— Както и да е, но това е странен способ за спасяване — сам да се Хвърлиш в морето.

— Да, да… без това отдавна да си в стомаха на някоя лакома акула.

— Или спокойно би спал в своята койка на „Фрелон“. Ние нищо не знаем, дали героичното корабче продължава да гони своята ескадра?

— Мислиш ли?

— Струва ми се, че „Фрелон“ е много по-устойчив и траен от нас двамата и по-добре ще се съпротивлява на вълните и вятъра…

— Разбери, че само благодарение на това, че сме по-леки, ние успяхме, а „Фрелон“ не можа да устои нито секунда под напора на ужасния смерч. Това не би могъл нито един кораб в света, колкото голям и устойчив да е той.

Въпреки всички разяснения Гроляр продължаваше да се съмнява, че малкият кораб е загинал. В това време вниманието на Ланжле бе привлечено от грамадна плуваща към тях дъска. С няколко загребвания на ръцете той приближи дъската и от гърдите му се изтръгна неволен вик. Тласна дъската към Гроляр и му каза:

— Ето, прочети този надпис… „Фрелон“.

Това бе една от големите обшивни дъски на загиналия кораб.

— Ето какво значи да бъдеш винаги прав! — каза убедено полицаят. — Както и да е, аз се страхувам, че ние избегнахме една беда, за да попаднем на друга, още по-лоша — да загинем сред океана от гладна смърт.

— Ти грешиш. В поясите ни има толкова запаси, че ще ни стигнат за дълго време: шоколад, сухари и сушено месо. Освен това — шише с коняк и още едно с вода — около осем литра.

— Какво значи това положение, в което сме сега?

— Един бог знае това, но аз имам и още нещо, с което да те зарадвам: виждаш ли онази тъмна черта на виолетовия фон на хоризонта?

— Това е малко тъмно облаче, което сякаш потъва в морето на югоизток.

— Ах, ти, пресноводни моряко! Това, което ти смяташ за облак, не е друго, а брегът на един от многото пръснати тук острови! И понеже течението ни носи в същата посока, то само някакво нещастие би ни попречило да стигнем там преди залез слънце. Готов съм да ти се закълна в това.

— Длъжен съм да ти повярвам, макар че никак не мога да различа облак ли е това или земя.

— Не можеш ли да разбереш, че облакът or слънчевите лъчи непременно добива светъл оттенък… Всъщност, ако искаш, можеш и да не вярваш.

Изведнъж парижанинът млъкна, заслони очите си с ръце и започна внимателно да се вглежда в една тъмна точка.

— Какво ти привлече вниманието? — попита Гроляр.

— Това е или скелет на кораб, или подводна скала — отвърна Ланжле. — При тази далечина не може да се определи, но като че ли се движи.

— Но каква полза от едното или от другото?

— Ако това е скала, и при това голяма, и стъпим на нея, ние ще можем да си починем. Ако е скелет на кораб, то и там ще отпочинем. Почакай малко, аз ще доплувам по-близо и ще се върна при теб след десетина минути.

— Не, не, не ме оставяй сам! — помоли Гроляр.

— Но може би за нас ще е важно да научим…

— Защо да не ме вземеш със себе си?

— Защото не умееш да плуваш и ще отнеме много време. Сам аз ще стигна по-рано.

— Да, но ако се върнеш при мен, за теб е все едно колко време ще загубиш.

Този път Ланжле се съгласи.

— Да, ти си прав. Ние имаме тази дъска, която е заострена в единия край. Ти ще се опреш с гърди на тъпия край, а острият ще пори водата. Аз пък ще плувам и ще те бутам напред.

Изведнъж парижанинът трепна с цялото си тяло. Далеч от тях той видя грамадна акула — страшен морски хищник, чиято перка се показва над водата често, когато е на лов.

Глава VII

Това опасно морско чудовище всякога е нащрек, непрекъснато дебне жертвата си и не познава друга грижа, освен тази да си търси храна. И само благодарение на упоритата си настойчивост издебва непредпазливата си жертва.

Понякога акулата се скрива във водораслите или пещерите на кораловите рифове и стои неподвижно, за да не разкрие своето присъствие. Ако се е прикрила добре, рибите спокойно плуват край носа й. Ако акулата не помръдва, то е, защото знае, че това е времето, когато многохилядни пасажи от седли и други дребни риби ще минат край нея. Акулата дебне в началото им и когато рибите разузнавачи, изпратени напред, преминат, без да забележат присъствието на ужасния хищник, акулата се хвърля върху беззащитните рибки, врязва се сред тях така, че те не са в състояние да се отклонят или разпръснат. Достатъчно е само чудовището да отвори голямата си уста, за да погълне-с десетки и стотици от нещастните жертви.

Това несъмнено са щастливи дни за акулата. Природата в противовес на хищния й инстинкт и извънредна лакомия я е дарила с много слаба способност да преследва и гони своите жертви. Акулата не може да догони риба, малка или голяма. Лакомото животно постоянно гладува и непрекъснато очаква жертви. Не трябва да се мисли обаче, че засадата на акулата е сполучлива всеки път. Достатъчно е само някаква малка рибка да види or разстояние акулата и целият пасаж веднага се обръща назад в бягство и никакво усилие на хищника не му помага да ги настигне. Случаите, в които разузнавачите минават, без да забележат акулата, са много редки. Обикновено предпазливите твари умеят навреме да известят за опасността останалите и така се спасяват.

В много такива случаи грамадното чудовище броди из морския простор и неспирно търси храна, като разчита, че ще може е каквото и да е да напълни измъчения си от глад стомах. По време на такива безплодни търсения акулата упорито следва корабите, чака по няколко денонощия спрелите кораби и поглъща всичко, което й хвърлят за развлечение моряците — метли, конопени конци и какво ли не…

Горко на тоя, който, помамен от хубавото време, се опита да се изкъпе в морето. Лек плясък и нещастникът изчезва под водата, на повърхността се показва голямо петно кръв и… всичко е свършено.

Ланжле видя страшното чудовище. Младият парижанин нито за минута не се усъмни, че акулата ги е видяла и вече се е насочила към тях. Един от двамата непременно щеше да стане жертва на хищника.

Роден край бреговете на Сена, Ланжле беше прекарал детинството си край водата и плуваше като риба. Изведнъж той си спомни, че в Денарари и Мара Калбо срещу няколко сребърни монети негрите се гмуркат във водата при акулите, ловко се борят с тях, но никога не стават жертва на чудовищата. Решени на такава опасна игра, те слагат между зъбите си широки и дълги ножове, гмуркат се под акулата и разпарят корема й от устата до опашката.

Ланжле реши да опита. Но преди това трябваше да предупреди Гроляр, за да не му попречи и провали цялата работа със своите безумни викове, степания и паникьосани движения.

Гроляр се учуди, че Ланжле стои така дълго-неподвижно. Той видя, че приятелят му е устремил: поглед надалеч, противоположно на онова място, към което щеше да плува.

— Какво гледаш там? — попита той с разтревожен глас, защото сега полицаят се плашеше от всичко, което не можеше да види или разбере.

Глава VIII

Ланжле реши да говори направо. Той знаеше как трябва да се говори с такъв малодушен и боязлив човек.

— Питаш ме какво гледам? Аз гледам нещо много любопитно и ако ти още не си виждал как се промъква акула под вода, то след пет минути ще имам удоволствието да те запозная с тази гледка.

— Акула! — повтори полицаят, изтръпнал до мозъка на костите си — Ти пак се шегуваш.

— Какво чудно има да срещнеш акула в тези води, където те са стотици пъти повече от тигрите в горите на Ява? Това трябваше да се очаква, мили Гроляр, но бъди благоразумен… Когато бях в Кайен, всяка сутрин се забавлявах с това: след закуска отивах на рейда да убивам акули и после ме наричаха „победител на акули“!

— Къде виждаш акула?

— Ето, гледай право пред себе си, на около сто метра разстояние.

— Но аз нищо не виждам!

— Остави ме да се изкажа. Та тази госпожа не се разхожда на повърхността с чадър и лорнет, както ти навярно предполагаш. Гледай накъдето ти соча и ще видиш нещо изправено над водата. Това е перката на акулата, която стърчи на около 20 сантиметра над водата.

— Да, сега виждам. И това малко шише ти наричаш акула? — недоверчиво попита Гроляр.

— Не, това аз наричам перка, а тъй като тя сама не плува, следва, че тази перка принадлежи на акула и тя е на мястото си върху гърба. Но сега не е време да спорим. Трябва да се бърза, ако не искаме да станем нейна плячка. Аз се наемам да се разправям с чудовището, стига ти да не ми попречиш със своите викове и паника.

— Казвай какво трябва да се прави. Ако мога, ще ти помогна с нещо. Но не искам ти да се жертваш…

— И така, ти искаш да ми помогнеш? — попита Ланжле.

— Казано — свършено! — почти обидено заяви полицаят.

— Тогава ето какво ще правим. Преди всичко аз ще сваля пояса си, за да се движа по-свободно. Ти ще се движиш през цялото време след мен. Аз пръв ще посрещна акулата с ножа, като държа напред заострената дъска на „Фрелон“. В момента, когато акулата се обърне с отворена уста, за да улови плячката, аз ще тикна в гърлото й заострения край на дъската и чак тогава ще се намесиш ти. Ти ще натискащ силно дъската, за да не може акулата да я изплюе, а пък аз ще се гмурна във водата и ще разпоря корема й с ножа си. След това ще трябва бързо да се отдалечим от чудовището встрани, за да не видим неговата агония и за да не бъдем ударени от опашката му, както и да сме далеч от кръвта й, която може да привлече и други акули. Разбра ли?

— Разбрах и, повярвай ми, този път няма да падна духом.

— Прекрасно — отвърна Ланжле.

В това време акулата ги наближи. Парижанинът свали своя спасителен пояс, който остави близо до себе си, уверен, че ще го намери, ако предстоящата борба завърши успешно за тях. После се улови за дъската, опря се на нея с гърдите си и насочи напред заострения й край.

Като наближи с дъската, Ланжле леко я разклати над водата, за да я вземе акулата за живо същество. Животното забави движението си, както постъпваше обикновено, за да може по-удобно да захапе плячката си. После ловко се обърна и впи зъби в дъската, но Ланжле силно блъсна острата й част в устата на акулата. Чудовището реши, че е уловило плячката, но не можа да прегризе дебелата корабна дъска, която още повече бе надебеляла от водата.

— Сега е твой ред — успя да извика Ланжле на своя другар.

Гроляр здраво улови дъската и започна да я натиска с всичка сила. Изведнъж се случи нещо неочаквано. В момента, в който парижанинът се хвърли с големия си нож срещу акулата, тя със силно движение се оттласна и се потопи във водата. Така завлече със себе си и дъската, и завързания за нея Гроляр.

По-бърз от мълния, Ланжле се гмурна и се опита да разпори корема на акулата. Но тя се отдалечаваше така бързо, че Гроляр щеше да загине, ако грамадният му пояс не попречи и не забави хода на акулата.

Само с цената на невероятни усилия храбрият французин успя да настигне изгубилия съзнание полицай, със силен удар преряза въжето и с нечовешки усилия извади тялото му на повърхността. В тоя момент, когато Ланжле жадно вдишваше въздух, до него изплува и Гроляр, но изплува като безчувствено тяло, без ни най-малък признак на живот…

Ланжле побърза да си сложи спасителния пояс, защото почувства, че силите му го напускат. Като се приготви набързо, той се зае да съвземе полицая, който беше изгубил съзнание повече от страх. Няколко капки коняк бяха достатъчни, за да го върнат към живот.

— Спасен! И пак с тебе! — извика той, като отвори очи и се опомни. — Спасен за трети път!

— Е, този път не трябва да го смяташ, защото, като спасих тебе от акулата, аз спасих и себе си.

— Така, така, но все пак зная какво говоря. Не за собствена забава ти се гмурна след мен във водата. Аз отлично помня, че чудовището ме повлече след себе си и че после загубих съзнание. Отлично помня всичко, което ти направи за мен, и ще дойде ден, когато ще ти се отплатя с лихвите.

— Е, за това друг път ще говорим, а сега трябва да побързаме и да напуснем тези опасни места, защото акулата може да изплюе дървото и отново да започне да ни преследва.

Чул за възможността акулата да се върне, Гроляр тревожно огледа морето и изведнъж видя нещо, което го зарадва.

— Виж! — викна той на Ланжле. — Твоят риф като че ли ни приближава.

Парижанинът погледна в посоката, в която сочеше полицаят, и също се развесели. Докато мислите му бяха заети с акулата, силен южен вятър беше тласнал предмета, който взеха за риф или парче от кораб, право към плувците. Този предмет бе индийски сал, откъснат от бурята навярно миналата нощ.

Трудно е да се опише радостта, която изпитаха другарите по нещастие при вида на този „кораб“, защото те сега се измъчваха от мисълта, как да стигнат брега, който на разсъмване бе забелязан от Ланжле.

— Е, сега ти ще ме почакаш, докато докарам сала — каза парижанинът, който отново се приготви да прояви качествата си на силен и бърз плувец.

— А ако се върне акулата? — простена Гроляр.

— Точно затова не бива да губим ценно време.

При тези думи Ланжле извади пояса, който спъваше движението му, и със силни загребвалия бързо заплува към сала. Той викна на полицая:

— Ако случайно акулата се върне преди мене, хвърли й моя пояс и не се страхувай от нищо.

По-късно и двамата щяха да разберат, че постъпките на Ланжле бяха разумни и логични.

Превъзходен плувец, парижанинът стигна за по-малко от пет минути до сала, тласкан от вятъра все по-наблизо. Без да губи повече време Ланжле помогна на Гроляр да се качи на сала. Понечи да стори същото, когато изведнъж извика страшно:

— Гроляр, помогни ми, акула!

Глава IX

С ловкост, каквато трудно можеше да се очаква от него, старият полицай стъпи с крак на сала, протегна двете си ръце на своя приятел, който, щом се улови, с отчаян скок се хвърли върху сала. Само за секунди ужасната акула не го изпревари. Ако не беше Гроляр, нещастният парижанин щеше да загине. Акулата излезе на повърхността в момента, когато набелязаната от нея жертва падна от изтощение на сала. И озлобена от несполуката си, акулата започна да удря сала ту с опашката, ту с главата си.

За щастие салът бе от т.нар. катамарани, които издържат и на най-силни удари. Те се строят от три свързани помежду си дебели дървета, от които средното се избира да е най-здраво и дебело. Отдолу дърветата се обковават изцяло с желязо, а отвън се издълбават с брадва, за да приличат на лодка. Кормилото се закръгля, а после изостря. Двете странични греди правят съоръжението съвсем надеждно. Благодарение на голямата плътност и тежест на дъното, което постоянно пази равновесие, защото е издълбано, саловете са най-надеждните и най-трайни плавателни съдове, които аз познавам. Туземците използват тези салове за ловене на риба в бурно море. В дъното им индианците оформят не-голям отвор, в който поставят риболовните си инструменти, въжета и копия. Освен това на носа на кормилото се правят сандъци, които гребците използват за сядане и за складиране на провизии: сушена риба, месо, буренца с прясна вода, сушени плодове.

Салът, който щастливият случай изпрати на нашите плувци, беше от средна големина и в него не можеха да се настанят повече от 12 души. Първата грижа на двамата приятели бе да се запознаят със съдържанието на отвора и на двата сандъка. Всичко беше херметично затворено и вода не бе проникнала, макар че при вчерашната буря салът е бил постоянно заливан.

С помощта на манерките, които Ланжле и Гроляр имаха в своите спасителни пояси, изхвърлиха водата от сала, а после отковаха капаците, които затваряха сандъка. На дъното му те намериха четири копия, железни колове, вързани със здрави кокосови въжета, две резервни весла, които бяха много ценни, защото с тях се надяваха да стигнат до брега.

В кормилния сандък те се натъкнаха на още по-ценни неща: зрели банани, с които можеха да се хранят цяла седмица, няколко връзки сушена ри-ба, варен ориз, парче месо. Освен това намериха и една голяма глинена бутилка, пълна с арак, и четири буренца с прясна вода.

Открили ценните припаси, двамата корабокрушенци, които отдавна чувстваха глад, започнаха да се хранят. Те започнаха с пушения бут и вместо хляб употребяваха банани. Когато започнаха да хвърлят обелките на плодовете в морето, с изненада видяха, че акулата отново се подава във водата н жадно поглъщаше тези дреболии.

— А, ти си тука, гълъбче! — весело извиня Ланжле — Сега ще ти платим за страха, който брахме!

Той взе един кол, вързан с дебело кокосово въже, забоде на върха му няколко банана и хвърли коварната примка във водата.

Тази хитрост скоро даде резултат. Акулата, щом зърна голямата плячка, се хвърли върху нея и глътна бананите и кола. Острието на кола се забиваше толкова по-дълбоко в нея, колкото повече тя се мъчеше да се освободи от него. Той прободе горната й челюст и излезе навън, малко по-долу от лявото й око.

Сега нищо не можеше да я спаси и тя бе в ръцете на Ланжле и другаря му. Опита се да се гмурне във водата, но парижанинът скъси въжето и не й позволи да се скрие. После се опита да прегризе въжето, но напразно: металът не се поддаваше на острите й зъби. По неволя тя трябваше да остане над водата, около два метра далеч от кормилото на сала.

Така двамата мъже имаха възможност да се убедят в лакомията и глупостта на хищника, който ги бе уплашил.

Глава X

След като се нахраниха, нашите приятели започнаха да обмислят това, което им предстои. Благодарение на сала, който им дойде изневиделица, те бяха уверени, че след няколко часа ще бъдат на желания бряг. Сега бурята не ги плашеше, защото след ураган настъпва дълъг период на морско затишие. Провизии имаха най-малко за две седмици и затова решиха да не бързат, за да обмислят по-добре положението си.

Наистина брегът не беше далеко, но какъв бе той?

— Може би това е някой негостоприемен бряг, в който ще ни посрещнат людоеди? — разсъждаваше Гроляр — Няма ли да е по-добре да наобиколим няколко дни около брега и да се запознаем c него? А през това време може би ще видим кораб, който ще ни вземе и откара в някое пристанище.

Едва избавил се от смъртна опасност, полицаят отново започна да се връща към своите проекти. Час преди това той бе готов да се откаже or своята мисия само да стигне до тоя бряг, а сега изведнъж стана претенциозен. Щом премята опасността, той отново се върна към честолюбивите си намерения. Дали ескадрата няма да унищожи пиратите без него? А знаменитият брилянт, който капитан Льо Хело обеща да му предаде, щом прегледа секретните писма, в които е описана мисията на Гроляр? Дали те няма да попаднат в други ръце? В такъв случай Гроляр завинаги ще се прости със заветната мечта — да стане началник на тайната полиция, обещано му като награда за успеха.

Ето защо той искаше да дочакат някой кораб, но за да се осъществи надеждата му, трябваше да остане в морето докрай или дотогава, докато привършат и последните провизии.

— Истина е — добави той, защото Ланжле му позволи да се изкаже, без да го прекъсва, — сега се намираме извън пътя на корабите. Когато се движехме с ескадрата, не минаваше час, в който да не видим някой кораб по-близо или по-далеч. А от вчера не видяхме нищо освен безкраен воден простор.

— Така е, мили Гроляр — забеляза Ланжле, — исках да се изкажеш, за да ти призная, че само безумци могат да забравят скорошните нещастия. От това, че само по някакво чудо оцеляхме от страшния ураган, още не значи, че и занапред съдбата ще ни закриля. Трябва да знаеш, че нашето се случва веднъж на хиляда пъти. И аз че съм съгласен да преживея втори път такъв момент, макар и за цяло царство! Не забравяй какво щеше да стане с нас, ако не бе ни попаднал този сал. Повече от сигурно е, че сега щяхме да сме в корема на някоя акула.

— Признавам, аз съвсем не разбирам…

— Ама защо говоря? Сега ще разбереш. Вече два пъти дължим живота си на щастливата случайност. Сигурно не искаш да предоставим отново на случая да ни спасява. Казвам ти, че ако настояваш на безумието да се отдалечим от този бряг и да тръгнем да се лутаме с надеждата да срещнем кораб, ще блуждаем не с дни, а със седмици, докато най-накрая умрем от глад на сала. Не! Не трябва! Мечтай за каквото искаш друго, но сега, без да губим време, ще тръгнем към брега. Тази вечер няма да слизаме на него. Ако до това време не видим наблизо кораб, щем-нещем ще слезем на острова, който ще бъде по-гостоприемен за пас, отколкото океанът. Предупреждавам те, че нищо няма да ме накара да променя решението си. Разбирам, че ти нямаш представа как-во означава да се изгубиш сред вълните без компас, без карта н без часовник. И най-опитният моряк не би се съгласил с това. Не, да се скитащ из океана с две весла — това и луд човек не би допуснал…

— Е, не се сърди — успокояваше го Гроляр, учуден от избухливостта на другаря си, — аз съвсем не искам да ти противореча или да настоявам на своето, а просто изказвам мнение. Но ти сам разбираш, че е обидно, когато сме вече близо до целта, да се простиш завинаги с нея. Когато сме в открито море, аз винаги ще се ръководя от твоя опит и ще следвам твоите съвети!

— Прекрасно! Това вече е благоразумно. Нека бъдем благодарни, че спасихме колите си. Остава ни да се доберем до острова, като преди това убием акулата н се надяваме, че няма да се появят други. Длъжни сме да го направим, за да предотвратим бъдещи жертви. А освен това аз не искам да се лиша от кола и веригата, защото могат и друг път да ни потрябват.

След тези думи Ланжле потърси начин да убие акулата и да освободи кола.

В малкия сандък на сала намериха стар то-пор с дълга дръжка. Парижанинът го взе и нанесе с него страшен удар по главата на акулата. Той разцепи на две горната й челюст. В този момент акулата силно се дръпна, за да се освободи, откъсна заловената от кола част на челюстта си и се скри под водата.

— По дяволите! — викна Ланжле. — Тя ще ни избяга!

— Нима мислиш, че повече ще живее? — каза полицаят.

— Погледни! — каза парижанинът, като извади кола от водата. — Самата глава не е засегната. Липсва и само едното око и част от предната челюст. Всичко това скоро ще зарасне, но акулата ще стане още по-свирепа и още по-лакома. Когато не успее да си намери по-едра плячка, тя ще се храни предимно с дребна риба. А сега натисни по-здраво греблото, защото и най-слабата мъгла може да скрие брега и тогава бог знае какво може да ни се случи!

Приятелите хванаха веслата и започнаха да гребат към брега, който, залян от горещите слънчеви лъчи, изглеждаше като сиво-червен гребен, почти слят с кръгозора. Попътният вятър ги освежаваше и тласкаше все повече напред.

При залез-слънце те бяха на 5–6 мили далеч от брега. Даже Гроляр, макар с угнетена душа, не можа да не сподели радостта на спътника си при вида на красивия пейзаж, открил се пред тях. Никога досега те не бяха виждали по-великолепна и по-грандиозна гледка, живописна, приветлива и примамлива.

Глава XI

Цялата централна част на острова бе заета от високи непристъпни планини, покрити с гъста девствена растителност. Брегът постепенно се спускаше към морето, образувайки живописни долини, покрити със зеленина, в които се спускаха шумящи потоци. Широк пояс от кокосови палми скриваше в шарените си сенки бананови дървета и по-малки палми, като се простираше до самото море. Сред цялата тази разкошна природа не се забелязваше присъствието на човек, никъде не се виждаше и най-малкият признак на живот. Двамата пътници обаче решиха внимателно да наблюдават околността. Това имаше голямо значение за тях, защото, ако островът се окажеше пуст, те трябваше да разчитат предимно на себе си. В обратния случай трябваше да знаят какво население ще срещнат.

Слънцето се скри зад кръгозора, а наоколо не се забелязваше нищо особено. Очевидно беше, че този прелестен кът не е населен. Обаче липсата на всякакви признаци за човешки живот край брега още не значеше, че и останалата част от острова е необитаема. Приятелите решиха да прекарат нощта на сала, още повече че Ланжле беше обещал да почакат до другата вечер.

Решено бе през цялата нощ да дежурят с револвер в ръка. Ланжле се страхуваше да не би буря да ги откъсне от брега. Възможно беше да бъдат нападнати от диви туземци и заловени по време на сън.

Понеже луната трябваше да изгрее преди полунощ, приятелите се разбраха да я дочакат заедно. В тъмното и двамата трябваше да бъдат нащрек, а при лунна светлина можеха навреме да забележат и избягнат всякаква опасност. Ланжле настоя да дежури пръв — до пет часа сутринта.

— Да, но в пет се съмва — възрази полицаят — и моето дежурство, едва започнало, ще трябва да свърши.

— Толкова по-добре за теб — заяви Ланжле, — на твоите години хората обичат да си поспиват, а пък аз мога да почивам и през деня. На теб ще мога да разчитам, че няма да пропуснеш минаващ кораб.

Те извадиха от спасителните си пояси револверите и седнаха един срещу друг така, че единият бе обърнат с лице към брега, а другият — с лице към морето.

— Знаеш ли, че сега е удобен момент твоят тромбон да подиша чист въздух, а аз да се насладя на един малък импровизиран концерт! — забеляза Гроляр.

— Да, да, неблагодарнико, ти вече забрави, че с този инструмент ние се прехранвахме в Мексико?

— Благодарение на моята акробатика и жонгльорство — каза Гроляр, — но сега съм стар и едва ли бих могъл да се проявя отново.

— Изглежда, че на младини си бил ловък и силен.

— Ха-ха, и ловък, и силен. Който ме познаваше тогава, може да го потвърди. Аз съм ти разказвал, че съм се родил почти акробат. Моята мащеха, жена на най-добрия гимнастик в цирка Суле, когато ме е намерила на своята талига, ме е прибрала, отгледала, възпитала и естествено научила на своя занаят. Аз живях с нея и с цирка, докато станах на 21 години, и от ездачите, клоуните, жонгльорите и въжеиграчите, между които постоянно се навъртах, научих по нещо.

— Да, имаш добра школовка! — забеляза Ланжле.

— Благодаря! При възможност аз замествах всеки един от участниците, но после имах нещастен жребий. Случи се така, че моите бляскави дрехи и гири бяха заменени с един дълъг кларнет. С него изкарах седем години музикантска служба, а когато се уволних, помолих началството да ме назначи като полицай. Какво да напра-вя? Пари нямах, а навикът за гимнастически игри и фокуси беше изгубен.

— Слушай, драги, дълго ли ще ми разказваш тези истории? — прекъсна го най-после Ланжле. — Повече от двадесет пъти вече си ми го разказвал.

— Е, сега ще бъде двадесет и първият.

— В такъв случай позволи ми аз да завърша вместо теб: постъпих в полицията и напреднах благодарение на удивителните си способности и необикновен усет, който безпогрешно ме насочваше по следите на престъпниците. Това привлече вниманието на началството…

— Стига, стига! — прекъсна го Гроляр — Да говорим за нещо друго.

— Ние нямаме друга работа — възрази Ланжле и изведнъж понижи гласа си.

— Какво има? — разтревожи се полицаят, изплашен отново от нещо неизвестно.

— Не чу ли плясъка във водата, сякаш ни приближава някакъв плувец?

— Е, ти вече цяла нощ ме плашиш.

— Няма що, добър часовой би бил. Тихо! Мълчи!

И двамата, притаили дъх, искаха да доловят и най-малкия шум, но напразно — нищо не потрепваше наоколо.

— Сигурно греша, вероятно някаква риба е блеснала под кормилото на сала.

От брега също не се долавяше никакъв звук. Никакъв вик на животно или звяр, ни най-малък шум на дърветата в гората.

Само очертанията на тъмните планини, изрязани като мастилени петна върху черния фон на небето, сякаш постепенно нарастваха. Това бе сигнал, че разстоянието между брега и сала постоянно се скъсява. Течението все повече и повече ги тласкаше към брега и скоро те ясно доловиха шума на вълните, които се разливаха върху крайбрежния пясък.

— Ние не сме по-далеч от два пушечни изстрела до земята — каза Ланжле, вслушвайки се внимателно в монотонния шум на вълните, — ако така продължи, скоро ще стигнем брега, което-за нас не е съвсем удобно, защото лесно може да се изложим на неочаквано нападение. Аз ще се опитам да спра лодката някъде на удобно място.

При тези думи той върза един от камъните, който служеше за баласт на сала, и го спусна под кормилото. Скоро камъкът падна на дъното. Тогава Ланжле върза сала.

— Ето ни на пристанището — каза той весело-и прибави с лека въздишка, — макар и да не исках да приближавам брега.

Течението продължаваше да носи сала, който все повече приближаваше брега.

— Ние сме на около 150 метра далеч от брега — продължи Ланжле. — Време е да спрем.

— Все едно е! — въздъхна Гроляр — Дали ще видим кораб в открито море, или той ще ни забележи, когато съмне.

— Аз не съм виновен, че не мога да заповядам на течението — отвърна Ланжле, — освен това между течението, което би ни понесло към морете, и това, което би ни тласнало към брега, аз бих предпочел второто, защото островът за нас все пак е спасение.

Гроляр бе на друго мнение, но каква полза да противоречи на младия си другар при това положение. Затова той намери за по-разумно да замълчи, но не можа да се въздържи и измърмори под носа си:

— Добре, добре… Ще видим как ще свърши всичко това.

Глава XII

Ланжле не откъсваше поглед от брега, макар нищо да не различаваше освен бялата линия на прибоя, н обмисляше план, който още не се решаваше да довери на своя другар.

Скоро мислите му бяха прекъснати от Гроляр, който искаше да знае защо мълчи.

— Виждаш ли, не мога да повярвам, че островът ле е населен, и осмислям как да разбера това преди още да слезем. Ако допуснем, че в горите се е приютило някакво население, което става скрито за нас, тогава е ясно, че не можем да разчитаме на гостоприемството му. Точно затова трябва по-отрано да обмислим нещата.

— Това е прекрасно — съгласи се Гроляр, — само дето аз не виждам никаква възможност да узнаем нещо за тези хора и за намеренията им към нас.

— Възможност има, само трябва твърдост и решителност от твоя страна.

— В какво се състои тази възможност?

— Първо, трябва да останеш сам в сала, в който нищо на те заплашва. Мракът ще трае още половин час, не повече, и аз искам да го използвам, за да изплувам до брега. Като стъпя там, лесно ще се промъкна до гъсталака на долината и ще узная безлюдна ли е тази част на острова или не. Спомни си, че преди залез-слънце забелязахме безброй бананови дървета и кокосова гори. За мен е достатъчно да видя как са разположени те, за да кажа дали са докосвани от човешка ръка. Същото мога да кажа, ако разгледам черупките на кокосовите орехи. С една дума — гарантирам, че няма да се върна, докато не отговоря на въпроса, който ни интересува.

— Добре, аз ще остана и ще те чакам — каза Гроляр, който не се плашеше от нищо друго така, както от възможността да попадне в ръцете на човекоядци.

— Прекрасно! Признавам, че очаквах от тебе повече съпротива.

— Аз наистина предпочитам и ти да останеш при мен, но щом като въпросът е толкова важен, няма какво да се прави.

— Когато тръгна да се връщам, аз ще викна, а ти ще ми отговориш, за да се насоча по гласа ти, ако бъде тъмно като сега. Това, разбира се, ще стане, след като се уверя, че островът е безлюден. В противен случай ще доплувам при теб безшумно и щом се изравня със сала, тихичко ще свирна, а ти ще ми се обадиш по същия начин.

— Прието! Но бъди внимателен, защото сме длъжни да запазим живота си за по-важни неща, за които сега няма да говоря. И така, върни се скоро!

Ланжле безшумно заплува към брега. След малко слухът му долови странен звук сред тихия плясък на водата, сякаш зад гърба му се движеше друг плувец.

Преди да се хвърли в морето, парижанинът здраво привърза на главата си пълен револвер, а между зъбите си захапа неголям нож.

Той се спря и се заслуша, като със слаби движения ма ръката си се крепеше над водата. Изведнъж дишането почти му спря. Той страшно се изплаши и почувства, че нещо грамадно, тежко и плъзгаво премина край него, закачи бедрото му и в същия момент почувства в крака си страшна болка.

— Акула! — мина през ума му. — Загивам!

В момента, в който очакваше, че чудовището ще го захапе със здравите си челюсти и ще го повлече към дъното, той усети, че акулата отново прекарва страшните си зъби по бедрото му, но и сега не успя. Чак тогава разбра с какъв враг си има работа. Несъмнено тази беше същата акула на която той откъсна горната челюст. Щом разбра намеренията на хищника, Ланжле започна да плува по-бързо. Той се надяваше да я изпревари.

Ланжле за малко успя да отблъсне акулата, но и тя продължаваше да го следва. Преди да излезе на брега, той спря на такова място, където водата едва стигаше до колене. Знаеше, че акулата ще върви след него, почти влачейки корема си по пясъка, докато водата й позволява да движи късите си перки. Тогава тя поиска отново да го захапе, но в момента, в който се обърна на едната си страна, Ланжле пъргаво отскочи и разпра корема й.

Чудовището така силно замахна с опашката си, че ако Ланжле не бе отскочил встрани, този удар би пречупил гръбнака му. Без да дочака края на борбата си с акулата, Ланжле излезе на брега и застана под една палма, за да се посъвземе малко. Уплаши се да не заспи и щом клепачите му натежаха, той скочи и предпазливо започна да се провира между кокосовите палми и банановите горички, които видя от морето.

Глава XIII

Ланжле бързо стигна до първите дървета и замислено спря. Страхуваше се да продължи напред, за да не се заблуди. От друга страна, той не можеше да реши въпроса, който го интересуваше: защо бананите не бяха на разстояние една от друг. Възможно бе дърветата да са посадени от човешка ръка, а после да са били изоставени и подивели.

Така Ланжле не можа да реши нищо и трябваше да остане до разсъмване, когато по гроздовете зрели плодове би познал — сами ли са падали, или пък са били откъснати от човек. Той реши да се върне при кокосовите палми, които му служеха за ориентир. По пътя обикаляше стъблата на дърветата, за да намери черупки от кокосови орехи, по които можеше да разбере как са обелени. Така вървя четвърт час, докато стъпи на нещо твърдо, взе го от земята и го опипа внимателно. Развълнува се. Това беше кремъчен топор, остър и с правилна форма, подобен на тези, които туземците изработват на австралийските острови.

Сега вече не оставаше съмнение, че островът е населен. Зарадван от откритието си, Ланжле тръгна към морето. Но трябваше ли да се радва? Предметът му подсказваше, че хората, които ползват такова оръжие, са навярно диваци, суеверни и негостоприемни, а може би и човекоядци.

Когато се върна благополучно на сала, той завари приятеля си примрял от страх. В отсъствието на Ланжле той бе преживял нещо страшно и необикновено. Нещо, пред което срещата на парижанина с обезобразената акула бледнееше.

— Представи си — каза полицаят на своя приятел, — при мен дойде някакво чудовище, което на всяка цена искаше да скочи в сала — навярно за да ме изяде. Не минаха и десетина минути от тръгването ти, когато очите ми посвикнаха с мрака и видяха на 4–5 метра от сала някаква черна маса, която по големина можеше да се сравни с тялото на бик или дори хипопотам. На главата му стърчаха два рога. Плувайки към лодката, чудовището хриптеше и сумтеше като ковашки мях?

— С една дума, глава на апокалиптичен звяр! — гръмко се изсмя Ланжле.

— Смей се, смей. Аз просто не вярвах на очите си. Когато чудовището приближи лодката, започна да издава такива странни, диви звуци, каквито никога не бях чувал. После се хвана с грамадната си, космата лапа, искаше да скочи в сала и да се нахвърли върху мен. В момента на страшна опасност силите ми се удвоиха, замахнах и ударих чудовището по главата, защото от страх не можах да намеря топора.

— За щастие! — прекъсна го парижанинът.

— Какво щастие?

— Продължавай, сега ще ти кажа.

— Ударът беше много силен.

— Трябва да е така, веслото е от желязо.

— Чудовището веднага изпусна кормилото е грозно хъркане, последваха и два страшни вика, които още чувам. После заплува така бързо, че веднага изчезна.

— А тези два вика можеш ли да ги повториш?

— Разбира се! Всъщност не мога да гарантирам, че ще бъдат толкова точни Във всеки случай те звучаха така: „Май год, май год!“

— Ха-ха-ха! — смееше се Ланжле. — Това на английски означава: „Боже мой, боже мой!“

— Откъде знаеш, говориш ли английски?

— Не че говоря, но зная. Познавах в Африка един английски войник, който, когато беше огорчен или учуден от нещо, викаше: „О май год! Май год!“

— Не, не може да бъде!

— Сега позволи ми да ти разясня нещата. Този остров е населен, в това сам се убедих, и навярно туземците са ни забелязали, скрити някъде между дърветата. При тях се е намирал и някой англичанин, претърпял като нас корабокрушение, познал ни е, че сме европейци, и е решил да използва тъмнината, за да се види с нас, без да го забележат диваците. Вероятно той е искал да ни съобщи нещо интересно, защото сигурно по-отдавна е тук. Но ти с твоя глупав страх, вместо да му благодариш за добрите намерения, едва ли не си го убил.

— Ами рогата, косматите лапи и нокти? — оправдаваше се полицаят.

— Всичко това е плод на въображението ти, колко пъти си ми разказвал разни басни за рогати и космати страшилища. Все още ли вярваш в подобни глупости? Човекът спокойно е доплувал и още отдалеч е искал да те предупреди, макар и на непознат език, но той не е виновен и след удара се е оттеглил с вика: „Боже мой! Боже мой!“ Този път си извършил грешка, която ще ни струва скъпо.

— Как така?

— Не можеш ли да разбереш, че ако непознатият е в добри отношения с туземците, той би използвал влиянието си, за да ни отмъсти?

— Това би било дребнаво и недостойно! — важно забеляза Гроляр.

— Може би искаш да ти благодари за това, че си щял да го убиеш?

— Е, стига толкова! Той и без това е бил англичанин, а ти знаеш, че не мога да ги търпя.

— Ти винаги имаш сериозни доводи, за да не признаеш, че си извършил глупост. Утре ще видим как ще ни посрещнат туземците. Мога да ти кажа, че ако ни заловят и сварят в някой голям котел, като предварително напълнят коремите ни е треви и корени, ще се дължи единствено на милата тя и кротка обноска.

— Е, какъв си! Вместо да ме утешиш и успокоиш, ти нарочно ме плашиш повече!

— Никой не може да избяга от съдбата си и ако ни е съдено да бъдем изядени, то все ще е по-добре да ни изядат себеподобни, отколкото акули.

— Добре ти с да се шегуваш, а че аз няма да мигна нито минута?

— Успокой се, още не са ни изпекли, а дотогава аз ще измисля как да се отървем. Щом чужденецът живее между туземците, това показва, че те не са толкова жестоки и кръвожадни, колкото можем да очакваме.

Скоро луната изгря и заля със своите лъчи тежките вълни на океана. Тя пръскаше светлина върху назъбените планински върхове, върху долините и горите на непознатия остров, тихо заспал под воала на нощната тишина.

Глава XIV

Малко преди разсъмване Ланжле, изтощен от умора, легна на дъното на сала и веднага заета. Гроляр по неволя трябваше да продължи да пази от всякакви изненади. Към края на нощта луната премина зад високите планински хребети и всичко отново потъна в дълбок мрак. Само далеч към кръгозора неспокойните вълни продължаваха да искрят под лъчите на светлика.

През краткото дежурство Гроляр трябваше да се пребори със страшни халюцинации. Пред очите му постоянно се мяркаха странни призраци. Няколко пъти се канеше да събуди своя другар, но страхът от това, че ще го упрекнат, го възпираше. Трудно е да си представим с каква радост посрещна той зората и първите слънчеви лъчи. От морето лъхаше безмълвие и безкрайност, а от брега — спокойствие и тишина.

Когато Ланжле се събуди, слънцето бе минало зенита. Гой погледна добродушно небето и се засмя.

— Навярно ти н не помисли, че трябва да ме събудиш по-рано. Е, сега не можеш да се оплачеш, че съм те лишил от възможността да опазиш сала. Уверявам те, че от мястото, на което сме сега, всеки кораб би чул сигнала ни така, както ако го подавахме от брега.

В случая парижанинът не бе съвсем прав: истината е, че корабите винаги обръщат внимание на онези сигнали, които им се дават от малки кораби или салове, а сигналите от брега те приемат за любезни приветствия.

Неговите думи утешиха Гроляр, който мислено реши, когато слезе на брега, да постави нещо като мачта на самия край на насипа и оттам денонощно да чака преминаването на някой кораб.

— Сега нека хубаво се ободрим и подкрепим. Не можем да знаем какво ни чака на острова. Аз не мога да търпя повече тази неизвестност. Цял живот ли ще прекараме на този сал?

Полицаят последва другаря си и започна да закусва. Варен ориз с ароматни подправки имаха за около 12 души. Двамата похапнаха от вкусното ядене, пийнаха си прясна вода от буренце-то, размесена с няколко капки хубав коняк, който те носеха в спасителните пояси.

Бутилката с арак запазиха, за да предразположат евентуално туземците, ако ги посрещнат приятелски. Ланжле изкусно приготвяше ориза на малки топки, които потапяше в различните подправки по примера на китайците.

— Това ми напомня този кус-кус, който често хапвахме в Америка по време на банкета, даден от Арби.

— Отдавна ли е било, драги Гроляр? — попита Ланжле. — Защото днес може би някой от нас ще опита месото на другия, за да запази собствения си живот.

— Какво говориш?

— Да допуснем, че диваците заколят тебе, ти си по-тлъст и по-охранен, после любезно ще ми предложат късче от твоето месо, което ще изям от страх и с мене да не сторят същото.

— И ти ще можеш? — попита ужасено полицаят.

— Аз не казвам, че бих го направил с удоволствие. Съвсем не! Но разбери, че ако им откажа, аз няма да спася живота си. От друга страна, това би бил начин да запазя в себе си частица от твоето същество, което от всичко на света най-много съм обичал.

— Ти си мръсник, Ланжле!

— Не, аз съм просто логичен?

— Ти ми ставаш противен, Ланжле!

— Е, значи ти не би го направил, ако ти го предложеха?

— Още една дума, Ланжле, и аз ще престана да те уважавам!

— Безразлично ми е!

— В такъв случай…

— Само да запазиш уважението си към мен!

— Ти като че ли полудяваш!

— Не, просто искам да се посмеем, може би ще ни е за последен път. Така че искам по-вкусно и по-приятно да обядвам с тебе.

— Не може да се каже, че си толкова весел днес — отвърна неспокойно Гроляр. — Почвам да мисля, че и ти се плашиш.

— Плаша се! — нервно се засмя парижанинът. — От какво? Ти мислиш, че се тревожа за собствената си кожа? Животът не ми е дал нищо хубаво досега, за да се тревожа за него. Аз не съм дете ма случайността като тебе и не мога да си представя, че съм роден от херцогиня. Аз не помня нито баща си, нито майка си. Те и двамата умряха от непосилен труд, когато бях дете. Никога не съм ти говорил за себе си, но ако това ти е неприятно, ще млъкна.

— Да ми е неприятно? Напротив! Твоето признание по-скоро ме радва, защото с това ми доказваш, че все още ме обичаш.

— В разказа ми няма да има нищо интересно, мога да те уверя. Това е обикновеният разказ на стотици бедни и онеправдани хора, които животът на големите градове притиска. Баща ми беше помощник-тапицер. Нарани с чук палеца си и след десетина дни умря от гангрена. Майка ми, която ме е кърмила тогава, така затъгувала за съпруга си, че заболяла и след две седмици умряла от туберкулоза. Аз съм останал при баба си, жена на 65 години, която трябваше да стане перачка, за да купува за себе си хляб, а за мене мляко. И аз растях без радост и без ласка. Зимата прекарвах без огън, в тъмна и влажна мансарда под самия покрив на многоетажна къща. Лятото пък слънцето безмилостно ме печеше. Хранех се с топла чорба без месо и хляб, преживях у баба си дотогава, докато предаде богу дух — без да усвоя някакъв занаят. Бях 12-годишен. Усърдно посещавах махленското училище и поглъщах всичко, на каквото ни учеха. Но скоро останах кръгъл сирак, та трябваше да се простя с книгите и да помисля за насъщния. Скитничеството ми беше противно и затова постъпих като работник при един доставчик на камъни, където вършех и домакинската работа. Едничката радост, която преживях тогава, дойде от старик, основател на градския оркестър в Белвил. Избра ме за барабанист и започна усърдно да ме учи, като ми позволяваше да упражнявам не само барабан, но и други инструменти. Той ми подари и първия барабан. Принудих се да стана барабанист, защото не можех да си позволя да си купя инструмент, какъвто ми се нрави. Цялото си свободно време посвещавах на музиката и не бързах да се запиша доброволец, за да не се разделя с новото си поприще. Постъпих по-късно в полка и веднага — в курса за офицери, защото мечтаех за еполети. Уви! Уви! Постъпката на един пиян сержант и това, че и аз самият за момент се самозабравих, разрушиха мечтите ми. Всичко останало ти с известно… Вероятно се учудваш за-що съм избрал този момент, за да ти разказвам всичко, но през цялата нощ сънувах детството си, баба си, преживявах още веднъж всички подробности от съвместния ни живот, а когато се събудих, с изненада видях, че не я намирам до себе си. Спомних си и друго — удавените, секунди преди да умрат, преживяват целия си живот. И аз-преживях моя. Не е ли това признак за близка смърт? Та и затова се шегувам с тебе, за да заглуша това чувство. Обиждам те, а съвсем не искам това.

— Ти не можеш да ме обидиш — каза старият полицай, трогнат до просълзяване от разказа на другаря си. — А на сънищата си няма защо да отдаваш такова значение, нали не си суеверен. Освен това според тълкувателите на сънища твоите са предвестници на нещо хубаво.

— Прав си. Впрочем лошите ми предчувствия вече се разсеяха. В душата ми остана само светлият спомен за баба, която така силно ме обичаше… Е, приключихме обяда, добре е да глътнем още по чашка коняк, за да се окуражим. Пък каквото бог даде! Напред!

Глава XV

След като изтеглиха камъка, който им служеше за котва, и го поставиха на дъното на сала, двамата уловиха веслата и спокойно заплуваха към брега. Сякаш се връщаха у дома след една прекарана риболовна нощ. Приятелите обаче бяха измъчени от предчувствия, макар че ги прикриваха. Бяха уверени, че от брега ги следят.

— Повече издръжливост — каза Ланжле, — а най-главното, не си служи с револвера, това ще направиш само при крайна нужда. Чакай моя сигнал. Всъщност добре ли владееш това оръжие или не?

— Как да ти кажа, не съм имал случай да стрелям, откакто напуснах цирка, но по онова време улучвах яйце във въздуха.

— Прекрасно! Добрият навик никога не изчезва докрай, а и револверите ни са превъзходни. Пристигаме. Ще маневрираме като истински моряци.

Приближили по всички правила към брега, те излязоха на плитчината, където водата едва стигаше до колене, и с помощта на прибоя благополучно изтеглиха сала на пясъка. Оставиха го така, че в случай на опасност да могат веднага да го върнат в морето.

Те прибраха вещите си в трюма, заключиха всички сандъци и спокойно тръгнаха по пясъчния бряг с револвери на пояса и затъкнати дълги ножове отстрани.

Едва изминаха петнадесет крачки, когато чуха оглушителни викове. Тълпа от диваци, татуирани по невероятен начин, с украса от пера на главите, вървяха право към тях, като размахваха във въздуха дългите си копия. В лявата си ръка те носеха по сноп остри и навярно отровни стрели.

— Положението е сериозно — забеляза Ланжле, — запази хладнокръвие, инак те ще ни унищожат, преди да ги успокоим.

Полицаят едва не изгуби съзнание и само енергичните думи на другаря му го ободриха.

— Стой! — викна Ланжле, като видя, че диваците поспряха за миг.

Гроляр машинално се подчини. В този момент цял облак от стрели се изсипа над главите им, но по щастлива случайност нито една не ги засегна.

— Не мърдай от мястото си, остави ме аз да действам — каза Ланжле — и най-важното: не стреляй! Ние не можем да ги унищожим, а смъртта на един или двама само повече ще ги разгневи.

После парижанинът сложи два пръста в устата си и изсвири така пронизително, че диваците се спряха в недоумение. В този момент един папагал, изплашен от изсвирването, излетя шумно, плесна с криле и после ниско прелетя над главите на туземците. Ланжле мигновено хвана револвера си, стреля в птицата и тя полетя надолу. При този звук, съвършено непознат за островитяните, те като изплашени деца паднаха на земята, проснаха се по корем и боязливо загледаха настрани.

След известно време те се понадигнаха и видяха, че двамата бледолики стоят спокойно и не мърдат от местата си. Няколко души набраха кураж и се осмелиха да вземат убитата птица. Те дълго разглеждаха раната на гърдите й, после поклатиха глави. Обградиха ги в недоумение, поглеждаха към небето, страхливо разтваряха ръце и поглеждаха и Ланжле. Навярно си мислеха: „Кой е този, който може да заповядва на небето?“

Едно мършаво куче се приближи и започна да души краката на Гроляр. Когато го забелязаха, туземците започнаха отчаяно да жестикулират, но от вълнение полицаят не разбираше нищо.

— Те искат да видят дали можем да убием кучето така, както убихме птицата — пошушна му Ланжле. — Направи им това удоволствие, за да им докажеш, че и ти владееш оръжието като мен.

Полицаят не искаше да застреля кучето, презрително го ритна и нещастното животно с вой избяга към гората. Върху лицата на туземците се четеше разочарование. Но в момента, когато кучето стигна до дърветата, Гроляр протегна ръка и гръмна. Животното падна с разбит череп.

Новият подвиг на белите предизвика възторг и радост. От заплашителни лицата на диваците станаха покорни. За тях бе ясно, че белите, които притежават небесния гръм в ръцете си, са богове.

Един от тях, навярно предводител, излезе няколко крачки напред. Той посочи с ръка един от войниците и направи знак и той да бъде убит. Ланжле разбра, че любопитството на диваците няма да има край. А тъй като не желаеше да убива невинен човек, реши да ги поразвлече.

— Не сме забравили шегите, с които се прехранвахме, нали? Аз ще изобразявам оркестър — обърна се той към Гроляр. — По места, господа от почтената публика! Представлението започва!

— Сериозно ли е това? — попита полицаят.

— Повече от сериозно. Е, приготви се, старче. Виж какъв огромен успех ти предстои. Спомни си как развличаше индианците в Мексико.

Ланжле извади от сандъка на гърба си своя-любим тромбон и започна да изпълнява някаква шеговита мелодия. Гроляр, увлечен от живото темпо на познатата мелодия, започна да се премята през глава, да се търкаля като топка, да ходи на ръцете си. Публиката буквално зяпна от възхищение и започна да надава възторжени викове. Жените и децата се захласнаха от смях и удоволствие. Но внезапно тълпата млъкна и почтително се отдръпна, за да направи път на нова група хора.

Осем души носеха носилка, на която седеше чудовищно дебел човек с червена туника, обшита с пера и стара английска каска, прикрепена на гладко избръснатата му глава с медна пластина. Върху лицето на тлъстия старец се изписваше безкрайна студенина и равнодушие към всичко. Негово височество скучаеше.

Глава XVI

Властелинът искаше да бъде забавляван и затова често менеше министрите си, когато те посече не съумяваха да го развеселяват с гримасите си или с някакви други зрелища. И макар министрите да бяха без портфейл, много повече скъпяха местата си, отличителният знак за които беше една пръчка, която при назначаване получаваха от самия монарх.

Министър-председателят получаваше много по-голяма пръчка от останалите министри. С министерското звание бяха свързани сериозни правомощия. Министрите не получаваха заплата, но с помощта на пръчката можеха да взимат от населението каквото си поискат.

Сутрин, когато хората идваха на пазар с продуктите си, при тях се явяваше доверено лице на министъра, показваше пръчката, после я допираше върху сложените на земята плодове, дивеч, риба. Примитивният обичай, запазен почти във всички страни на Меланезия, се нарича „право на пръчката“.

Старият крал, известен вече на новодошлите, пожела да ги види и съпроводен с всички церемонии, пристигна при тях.

Повториха му историята с папагала и кучето и бързата смърт на животните го порази. Това не беше очакваното от стария хипохондрик. Той искаше нещо забавно, весело, занимателно. Ка-Ха-Туа VII, както наричаха монарха, скучаеше като истински пер на Англия и помоли европейците да го развлекат с нещо. Те не го разбраха. Тлъстият старец повика един от министрите си.

— Какво ново измисли за днес? — попита властелинът.

Останалите го наблюдаваха с нескривана завист. По тържествения му вид те разбраха, че ще заслужи милостта на господаря си — банановата пръчка.

Застанал пред господаря си, щастливецът обърна навън своите клепки, наду бузите си и започна да удря с юмрук ту едната, ту другата. Той започна да издава такива своеобразни звуци, че старият крал не се въздържа и започна да се смее така силно, че големият му корем се затресе, месестите му и увиснали устни се разтвориха.

— Сега разбрах каква е работата — извика Ланжле. — Този уважаван монарх желае да го развличат. Понеже вижда пред себе си единствено покорни роби, изгубил е към тях всяко уважение и ги третира единствено като играчки. Хайде, напред, продължавай представлението!

Гроляр, ободрен от успеха си, сега сам поиска да се похвали с уменията си.

— Е, музика, започвай! — викна той, готов за това акробатически упражнения.

Ланжле засвири, а Гроляр, вдигнал крака нагоре, започна по такта на музиката да ходи на ръце н да се върти във въздуха. Така направи цял кръг и застана пред краля. Преметна се, стъпи на крака, подскочи и се простря по корем на земята.

Този път задоволството на краля беше огромно. Никога не бе виждал подобно нещо. Истеричният смях отново го завладя, повали се на носилката си и така се задави, че носачите му трябваше да го пуснат на земята, а други двама да го удрят по гърба, за да се опомни.

Успокои се и заяви, че никога не е бил така щастлив, веднага взе пръчките от двамата свои министри и ги връчи на Ланжле и Гроляр, като им заяви, че от днес те ще отговарят за удоволствията и развлеченията му.

— Аз ще ви предам къщата на червения човек! — крещеше кралят. — Червеният човек е лъжец. Той ме съветваше да заповядам на моите войници да ви убият, но аз него ще убия и ще го изям на днешния пир.

Тълпата одобрително крещеше и шумно изказваше радостта си. Двамата приятели не разбрадя нито дума от речта на стария крал, но бяха уверени, че нищо не ги заплашва, докато имаха благоразположението на скучаещия крал и на цялото племе.

Но кой беше червеният човек, за когото кралят говореше с гняв и негодувание? Това скоро ще разберем.

Този ден трябваше да започне много печално, при все че влиянието на Гроляр и Ланжле се разрастваше сред племето мокиси.

Тогава, когато цялото племе се радваше на присъствието на двамата бели, в които те виждаха висши същества, двама войници, останали в селото, за да го пазят от неканени гости, неочаквано дойдоха при останалите. Те им съобщиха, че враждебното племе атара настъпва с форсиран марш към селото им. Не трябваше да се губи време. Заради дебелината и старостта си кралят остана в резиденцията си на морския бряг. Научил грозната вест за идването на неприятеля, той въздъхна и зарида.

— Червеният човек е болен. Кой ще води моите войски в бой? Кой ще ми помогне да победя врага? С червения човек ние бяхме непобедими. Но той се е наранил вчера, паднал е от скала н сега не може да стане, не може да излезе от хижата си… Да можеха белите да го заместят…

Ланжле и Гроляр, макар че не разбираха пито дума, все пак се досетиха какво става. Войниците веднага взеха оръжието си и се подредиха, предвождани от началниците си. Робите и пленниците бързо се натовариха с провизии и храна.

— Навярно се подготвят за бой с някое враждебно племе — каза Ланжле, като гледаше всичките тези приготовления. — Но само с нашето присъствие, без да говорим за оръжието, ние можем-да им спечелим победата.

— Защо не — отговори полицаят. — Още повече, че ако бъдат разбити, ще трябва после да се разправяме с техните врагове.

— Радвам се, че този път си така решителен. Нека отидем при сала, да се въоръжим добре, да вземем колове и топори.

Без да се обръщат повече към туземците, те изтичаха към сала. Тогава зад тях се чуха отчаяни викове. Мокисите решиха, че белите бягат от тях. Скоро скръбта им се обърна в радост. Те видяха, че белите се връщат обратно. Съзнаващи превъзходството им, диваците демонстрираха готовност да им се подчинят и безпрекословно да изпълняват заповедите им. Ланжле и Гроляр започнаха да им обясняват с жестове и мимики. Те разделиха отряда на две колони и застанаха начело на едната и на другата. После туземците донесоха при тях две царски носилки, настаниха ги в тях и на бегом се понесоха напред, като колоните ги следваха бързо.

Глава XVII

Мокисите пътуваха целия ден и половината нощ без отдих и понеже туземците атара узнаха, че враговете им са се отправили заедно с краля си към резиденцията на морския бряг, решиха по-рано да нападнат селището им. Ако преди разсъмване мокисите не успееха да се завърнат, то цялото население на селището им би загинало.

При бързия ход носилките бяха истинско облекчение за европейците. Иначе те не биха могли да следват неуморните диваци, привикнали към трудни и дълги преходи.

В селището никой не спеше: старците, жените, децата — всички се въоръжаваха, решили на всяка цена да отбият нападението на врага, докато успее войската им да пристигне и защити селото. Туземците никога не нападаха нощем от страх да не ги съпроводят зли духове, но знаейки, че селото е без защита, атара решиха да не спазят това правило.

Отгатнали намерението им, мокисите устроиха засада. Първата колона, ръководена от Гроляр, се разположи в края на селото, противоположно на мястото, откъдето се очакваше да дойдат нападателите. Втората колона под началството на Ланжле застана там, където се очакваше неприятелят. Така атарите трябваше да попаднат под двоен обстрел.

Решено беше да им позволят да навлязат в селото и там да ги обградят, така че нито един да не може да избяга. Диваците по принцип не щадят враговете си и отвеждат в плен само жените и децата, у които по-късно възпитават ненавист към родното племе.

Съмваше, а нападателите все още не издаваха присъствието си. Мокисите започнаха да мислят, че шпиони са предупредили враговете за тяхното пристигане, когато изведнъж от близката височина също като лавина започнаха да се спускат цели рояци врагове, огласящи въздуха със своите диви, войнствени викове.

Никой не се показа — нито в селото, нито от засадата. Гробното мълчание отначало смути нападателите: те се спряха и заоглеждаха местността, сякаш подозираха клопка. Появата им не предизвика уплаха в селото, което в действителност би било невъзможно. После, вероятно предположили, че жителите са избягали в гората, отнасяйки със себе си всичко ценно, те тръгнаха напред, хвърлиха се към къщите и се отдадоха на безогледен грабеж.

Първите нападатели останаха учудени, когато видяха, че къщите са натъпкани с жени и деца, които не само не молеха за пощада и не трепереха от страх, а гръмко ги обсипваха с ругатни и оскърбления.

— Елате, елате, подли и страхливи атара — крещяха те. — Погледнете, тези войници треперят от страх пред жените и пеленачетата. Вашите водачи са изпратили тук не войници, а жалки роби!

При други обстоятелства такива подигравки биха разярили атарите, но невероятната смелост на жените зад слабата им барикада от бамбук накара неприятеля да предположи, че е попаднал в капан. Отстъплението бе невъзможно и войниците се пръснаха из селото.

Всичко, което можеше все още да направи водачът на атара, бе да събере хората си на главната улица. През това време Ланжле и Гроляр с усилие задържаха своите хора, които настояваха вече да атакуват неприятеля.

Водачите на мокисите прекрасно схванаха намерението на двамата водачи, които искаха да обградят неприятеля от всички страни и да ги сразят с револверите си. Те побързаха да обяснят този план и ни войниците си.

Като позволиха на неприятеля да се събере на едно място и да образува плътно ядро, Ланжле даде сигнал със свирка на Гроляр да започнат настъплението.

Трудно е да се опише паниката, която за миг обхвана атарите, когато видяха, че от някои войници тече кръв, без да бъдат улучени от копия или брадви. Те видяха как белите протягаха ръце, чуха и страшния гръм, смаяха се от покосените, които бяха засегнати от някаква невидима сила. Това ги потресе и обезумели от страх, те хвърлиха оръжието си и се впуснаха да бягат на всички страни. Напразно. Отвсякъде ги посрещаха копията на мокисите, които ги унищожаваха.

Ланжле и Гроляр се опитаха да спрат избиването на беззащитни хора, но знаците им бяха изтълкувани точно обратно от мокисите и избиването продължи дотогава, докато не остана нито един жив атара.

След поражението на атарите победителите тръгнаха да изтребват с огън и меч техните селища, да избиват старците, жените и децата: направиха онова, което враговете им готвеха на тях самите. А великият Ка-Ха-Туа VII обядва с превъзходно филе, приготвено от краля на врага н изпратено му специално завито с бананови листа.

От незапомнени времена кралете на двете племена воюваха дори за дреболии. Един от първа-те водачи на мокисите, след като победил атарите, заповядал на дворцовия си готвач да му при-готви филе от месото на врага. Това внушило у сина на победения мисълта да отмъсти за баща си и също да приготви филе от своя враг. Този факт сложил началото на кръвна вражда, както и на ненавист между двете племена.

След като се завърнаха от втората си експедиция, в която Ланжле и другарят му не участваха, защото не желаеха да ограбват и опожаряват неприятелските селища, мокисите узнаха, че престарелият им крал е умрял от болки в стомаха. Той не успял да смели филето от месо на последния крал на атарите и заболял. След смъртта му водачите и старейшините на племето, събрани на съвет, решиха да предложат короната на този от белите, който би се съгласил да я приеме. Когато започнаха да гласуват, те се объркаха така, че не можеха да уточнят кой от двамата харесват повече. И така, на един от нашите приятели предстоеше да стане вожд на мокисите.

Глава XVIII

Младият парижанин, готов по всяко време да вижда в нещата комичната им страна, отказа да се нарече Ка-Ха-Туа VIII, но настойчиво уговаряше приятеля си да приеме наследството на покойния монарх.

— Сега ти няма защо да се боиш за своето филе — настояваше той, — защото отсега сам ще царуваш над този остров. Освен това ти можеш да ги просветиш, а това добро дело за толкова хуманен човек като теб е най-подходящата работа. Кой знае колко време ще останеш на острова? Все пак това ще стане цел на живота ти — да превъзпиташ нравите на това племе, което в същността си не е със зла душа…

— Ами ти? — попита Гроляр.

— Аз ли? Аз ще бъда щастлив свидетел на твоите успехи и подвизи.

— Ти ще бъдеш мой пръв министър!

— Не, не искам да бъда даже и последен. А и това би било доста нетактично от твоя страна. Ти си длъжен да избереш министри от най-влиятелните фамилии на племето. За мене е достатъчно да бъде твой другар и съветник дотогава, докогато присъствието ми не те отегчи.

— Как можеш да говориш подобни неща? Нима мислиш…

— Стига, стига… човек, достигнал до такова величие, не може да не се забрави.

— Аз никога няма да забравя, че за мен ги си бил най-добрият приятел.

— Вярвам ти, но искам да знаеш, че като вожд, ако някакви политически съображения ти наложат да ме пренебрегнеш, аз няма да се обидя.

Когато мокисите разбраха за резултата от разговора между двамата и за съгласието на Гроляр да приеме короната, те огласиха въздуха с гръмки викове и се заловиха да настанят новоизбрания вожд в двореца.

Коронацията бе извършена тържествено, а Гроляр от уважение към общественото мнение трябваше да облече черна дреха, украсена с папагал-ски пера, да сложи подобието на корона с огромното перо, което преди него носеше покойният крал. Без това тълпата нямаше да го признае за истински владетел.

Отначало той отказваше този маскарад, защото осъзнаваше колко е смешен отстрани, но Ланжле с няколко думи успя да го убеди да се подчини на процедурата.

— Помисли само какво ще каже твоят народ! Нима не си длъжен отсега нататък да жертваш заради него личните си вкусове? А и облеклото всъщност не е по-смешно от облеклото на другите господари, също така натруфено със злато п дрънкулки. Не забравяй, че царският пир е готов. Печени прасета и агнета, пилета и риба, цели планини ориз и плодове чакат теб и твоите гости, твоя народ, на който трябва да раздадеш всички тези лакомства, за да ознаменуваш веселото събитие на деня. Хайде, отивай по-бързо, заемай мястото си между министрите си и царствената си съпруга.

— Какво говориш?

— Как? Нима не знаеш, че след смъртта на краля ти си наследник на всичко: на двореца с мебелите, на жена му, на всичко, което е владеел предшественикът ти.

— О, ако е така, още не е късно — мога да се откажа от цялото това наследство.

— Не, невъзможно е, ти си коронясан, сега си владетел но волята на Небето и твоя народ. Само революция или военен преврат могат да те лишат от престола.

— Колко е неприятно това.

— Наистина, неудобно е, по положението съвсем не е лошо.

— Разбери, аз имам законна жена във Франция, не мога да имам две съпруги.

— Няма друг изход. Не мислиш ли, че ще настроиш против себе си най-видните семейства на страната. Освен това можеш да бъдеш спокоен: не ти предстои венчавка, защото ставаш едновременно владетел и съпруг на кралицата. А и тази особа, по-тежка от 190 килограма, няма да ти бъде досадна, защото не може да се движи и да излиза от двореца. Затова и днешният пир е устроен в дома й, за да не се затруднява да се движи. Ти само ще се приближиш да я поздравиш и това е всичко.

На това Гроляр отвърна с многозначителна гримаса. Царският сан му се стори непосилен. Освен това не беше сигурен дали и този път приятелят му не се шегува.

Изведнъж от двореца се чу страшен вой.

— Какво е това?

— Това е гласът на твоя народ, на твоя добър народ, който не може да разбере защо неговият кумир, а днес ти си такъв, не се появява още.

Нови викове, още по-ужасни и отвратителни, огласиха въздуха.

— Ето, виждаш ли, твоят народ се сърди, по-бързай да го успокоиш! Иначе той лесно може да премине в опозиция…

— Опозиция тук, при тези диваци?

— Това те учудва? Нима не знаеш, че щом се съберат трима души, непременно ще има и опозиция; третият обикновено не е съгласен с мнението или намерението на останалите двама. Ти стана владетел благодарение на случайността, каквато рядко срещаме в историята. А бързото издигане вече ти е създало маса врагове и завистници, които няма да се успокоят и престанат да те преследват, докато народът не се разочарова от кумира си и не се поддаде на техните провокации. Тогава за теб няма да остане друго, освен да увеличиш числото на изгнаниците. Затова трябва да постъпиш като умните монарси, защото царство без пари не струва нищо. Но стига за това… Ти още не си стигнал дотам, слава богу! Властта ти още се крепи върху любовта на народа ти, а по-нататък ще видим какво ще правим… Във всеки случай не бива да предизвикваме недоволство… Окуражи се, Гроляр, въоръжи се с достойнство и се покажи пред народа, който жадува да те види.

Подтикнат от приятеля си, Гроляр се появи на дворцовия балкон. Щом като го видя, опиянената от възторг тълпа започна да танцува и да се кълчи, хората държаха с ръце носовете си, което у мокисите бе израз на ентусиазъм и радост.

Възторгът стигна своята кулминация, когато внезапно появилият се зад гърба на вожда Ланжле засвири с тромбона. Музиката предизвика такъв възторг у тълпата, че пожелаха триумфално да понесат музиканта на ръце. Недоволните пък не закъсняха да заявят, че трябвало да изберат за владетел не Гроляр, а любителя на мед, както наричаха Ланжле.

За щастие популярността на новия крал бе все още твърде силна, за да може някой да я разколебае у народа.

Новото име на бившия детектив също бе една отстъпка пред изискването на местния диалект, състоящ се предимно от едносрични думи. Гроляр дълго се колеба, преди да раздели името на баща си, но Ланжле и сега успя да стопи съмненията му. Той му припомни, че мнозина европейски господари също са променяли имената си при качване на престола. Даде му за пример херцог Мармелад, който приел името Сулук I, когато станал император на остров Хаити. Последният аргумент силно повлия върху решението на Гроляр, който подписа своя пръв декрет с името „Гро-Ляр I — император на мокисите“.

Глава XIX

Опрян на Ланжле, новият император стъпи на престола, издигнат на височина пред двореца. Тук той смяташе да даде височайшия прием на министрите, висшите военни и техните семейства, както и на всички дворцови лица. Туземецът, изпълняващ функциите на оберцеремониалмайстор, стоеше близо до него, показваше му как трябва да приеме всеки съгласно неговия чин и положение.

Етикетът при мокиския двор бе строг и сложен; той изискваше голямо внимание, за да не остане обиден някой от по-малкото или но-голямо внимание на вожда. Тежко му, ако сбъркаше и чукнеше някой три пъти по носа, когато според положението, което заема, заслужаваше само две чуквания. Тогава всички по-горни от него биха станали заклети врагове на господаря. Всичките му равни пък биха се счели за унизени, ако също не бъдат удостоени с такава чест, а по-долу стоящите биха се пръснали от завист към щастливеца. Внимание се изискваше и при ущипването на крака или почесването на стъпалото на именитите хора. Погрешно удостоеният с такава чест би попаднал в числото на именитите дворяни и би настроил знатното съсловие против себе си.

Церемонията завърши с раздаване на малки, средни и големи столове. В присъствието на императора никой нямаше право да седне, но за министрите и семействата им бе направено изключение. Тези, които получиха право да седнат в присъствието на краля, държаха под мишницата дебел кол. Когато ги поканеха, те забиваха в земята заострения край на кола на известно разстояние от особата на владетеля и сядаха на него.

— Какъв глупав обичай! — избърбори Гроляр, като се обърна към приятеля си.

— Не — възрази той, — това е местното разбиране за удобство, нищо повече. Спомни си малките табуретки, за които нашите херцози и перове се караха във Версай. Каква е разликата? В това, че те стоят на меки възглавници, а тези — на дървени колове. Всъщност всичко е човешкото тщеславие, което кара хората да се изтъкват един пред друг. Това показва, че ги вече си истински владетел, защото имаш право да раздаваш глупавите дрънкулки на тщеславието. Наложи на поданиците си да носят панталони и ти ще бъдеш също такъв император, каквито са всички останали…

— Ето, пак се шегуваш!

— Съвсем не! Тази велика аксиома съм взел за тебе от един велик мислител, който казва: „Цивилизацията започва от панталона също така, както женската срамежливост започва с роклята.“

Така Ланжле все повече и повече внушаваше у Гроляр мисълта да погледне сериозно на новата си роля. Сега бившият полицай не мислеше за миналите си планове и проекти, напротив, едва ли би се зарадвал, ако му съобщяха, че е пристигнал в тукашни води толкова желаният преди кораб. Сега Гроляр се ползваше с напълно реална власт. Той живееше в голяма хижа с няколко стаи, в разкош и удобства. Всички стени бяха покрити със завеси, а земният под бе постлан с дебели кокосови покривки, изкусно приготвени от мокиските жени. В спалнята му бе сложен бамбуков креват, покрит с превъзходни тънки платове. Освен това той имаше маса, наподобяваща японски стил, столове, удобно за почивка кресло, стенни часовници и няколко дървени картини, които предизвикваха възторга на всички туземци.

Всичко това бе спечелено от размяна на палмово масло и скъпи дървета с един пътешественик капитан, който няколко години подред бе идвал с кораба си.

Часовите непрестанно се сменяха при всички входове и изходи на двореца Не пускаха никого, докато не се покажеше на часовия камъче, черупка или листо от някакво дърво Всеки, който желаеше да влезе в двореца, трябваше предварително да разговаря с началника на стражата и да получи от него пропуск. Нощем само началникът на стражата знаеше какъв е пропускът. Всички останали го научаваха на сутринта.

Веднъж Ланжле се раздели със своя другар и реши да се върне при него късно вечерта Пропускът бе заменен с нов и Ланжле не можа да го покаже, за да влезе в двореца. Часовоят, без да се колебае, допря острието на копието си до гърдите му и заяви, че ще го промуши, ако продължава да настоява да влезе.

Ланжле се принуди да отиде при началника на стражата и да поиска от него пропуск, след като му разказа за станалото. Когато Гроляр научи за инцидента, възхити се от твърдостта и изпълнителността на часовоя; отиде лично при него, повиши го в сержант и заповяда да го сменят от дежурство.

Първата задача на Гроляр бе да реформира войската по примера на френската. Всички войници бяха формирани в осем полка, а всеки полк — разделен на пет роти Понеже и Гроляр, и Ланжле бяха служили в родината си, можеха да се нагърбят с ролята на инструктори и да подготвят войската.

За огорчение на Гроляр войската му нямаше оръжие Ланжле реши да намери сред туземците изкусни ковачи, започна тайно всеки ден да работи с тях, като искаше да изненада другаря си с оръжие, негово собствено изобретение.

Гроляр не изоставяше и другите държавни работи. В определен час на деня той приемаше своите министри, изслушваше докладите им, определяше награди за отличилите се и наказания за провинилите се, съдеше и помиряваше, с една дума — участваше в целия държавен и обществен живот на страната. Всичко отиваше на добре и постепенно се приближаваше към панталоните. Войската, приучена на дисциплина и покорност, нямаше да протестира против установената от краля реформа. А след това и целият народ безропотно щеше да последва техния пример.

Мокисите умееха да тъкат тънки платове. Такива платове им бяха поръчани в големи количества После ги оцветиха половината с червея, другата половина със син цвят. От червените платове бе решено да приготвят панталони за войската, а от сините — камизоли Каква великолепна армия би се получила, ако Ланжле успееше да приготви и оръжието!

Двамата чужденци усърдно изучаваха говора на своя народ. Не минаха три месеца и Ланжле престана да се обяснява с мимики, пък и езикът на мокисиге бе беден и се състоеше от неколкостотин думи Гроляр се оказа по малко способен, но се надяваше, че скоро ще започне и той да разговаря със своите министри на един и същ език.

Към главния жрец и магьосник двамата французи се отнасяха с уважение. Това бе един от най-влиятелните хора в страната Всяка неделя, ръководени от върховния жрец, те се отправяха към идола на великия Теа-Туа — бог, творец на света, отъркваха с нос големия пръст на крака му, като така признаваха великата му мъдрост.

Глава XX

Докато разговаряше с майсторите ковачи, Ланжле узна, че техният остров е много голям и на далечина 15 дни път живеят други многочислени племена. С тях мокисите нямали връзки. Делели ти огромни планини, през които никой не се решавал да мине. Ланжле и Гроляр започнаха да мечтаят да прострат властта си над целия остров, когато войската им се подготви и въоръжи с пушки местно производство.

„Кой знае, може би ни е съдено да основем мощна държава, даже огромна империя!“ — мислеше Ланжле.

Отначало всичко му се струваше като забавна игра, но сега поглеждаше на нещата сериозно, дори започваше да съжалява, че не е приел той короната. Още повече че приятелят му, без да се отрича от него, се държеше твърде царствено, искаше да го нарича не другояче, а „сир“ или „Ваше Величество“.

— Ти разбираш, че това не го правя за себе си — казваше му бившият полицай. — Как искаш да се отнасят с уважение към мен моите поданици и министри, да спазват строг етикет, без който е немислим царският престиж, ако не им дадеш пример ти, който всъщност си нищо в държавата.

Ах, тази ужасна дума! Това, че е „нищо“, страхотно раздразни младия парижанин. Но какво можеше да отговори, когато сам се отказа от всякакви длъжности, сам внуши на Гроляр чутите възгледи, сам на шега потри с нос палеца на крака му и го въздигна като свой император и величество.

— Какво, подиграваш ли се с мен? — попита то Гроляр.

Ланжле му възрази:

— Нима ти не си император! Нима не е длъжен всеки да се отнася с подобаваща към сана ти почит? Какво ще помислят за теб поданиците ти, ако аз се отнеса към теб като към простосмъртен, към равен?

Ланжле каза това на приятеля си, за да му внуши свойственото за царете самоуважение, н го намираше за забавно. Но сега забавата се превърна за него в досадно задължение.

Дребнавостите на човешкото честолюбие обаче не нарушиха добрите отношения на двамата приятели.

„Ако успея да създам могъща империя — мислеше си Ланжле, — сам ще се потрудя за себе си. Гроляр е по-стар от мен и несъмнено аз ще стана негов заместник,“

Така Ланжле, който искаше да превърне приятеля си в смешен „император“, започна да завижда на височайшото му положение. С дворец, царска стража, неограничена власт над народа, цял щаб от министри той притежаваше и армия, вече твърде сериозна и дисциплинирана. Положението на Ланжле в двореца беше най-неопределено. Най-накрая той поиска да бъде назначен като главнокомандващ мокиската армия, за да бъде подчинен единствено на краля, а да стои по-горе от военния министър. Гроляр с охота се съгласи, но все пак го запита със загадъчна усмивка:

— Ти вече не си ли доволен от ролята на мой другар и таен съветник?

— Аз съм готов да се откажа от званието главнокомандващ, но тогава ти сам трябва да се грижиш за армията. Не обичам да бъда пето колело в една кола.

— Не се сърди, отлично знаеш, че можеш всичко, каквото искаш!

После отново се размечтаха как да разширят държавата, да въоръжат флота; за откриване на пристанища и отиване в Малака, даже в Европа, за оръдия, машини, работници и специалисти от всякакъв род, строители и механици. Плановете и мечтите им нямаха край. И може би щяха да успеят поне отчасти, ако коварният Албион не се изпречи на пътя им, ако не уби още в зародиш младата цивилизация рг не унищожи 400 чифта панталони, приготвени с грижите на Ланжле. Ако отново не върна мокиския народ към невежеството и канибализма.

Навярно читателят помни, че предшественикът на Гроляр спомена за някакъв червен човек, който по време на тържеството и дълго след това остана на постелята си болен. Този човек беше син на коварния Албион, наречен от мокисите „червеи човек“ заради цвета на косата и брадата си.

В нощта, когато нашите приятели се канеха да слязат на брега, червеният човек тайно се приближи към тях, като се надяваше да открие в сала свои съотечественици англичани, но беше посрещнат от Гроляр така, че едва не загина.

Върнал се полужив в хижата си, повече от шест седмици той се бори със смъртта. Човекът се наричаше Томас Пауъл. Той беше роден в Лондон, но попадна на острова след крушение с кораб, на който бил лекар. Скоро той спечели любовта на стария крал, който го назначи за свой старши лекар. Оттогава минаха 10 години и той не се оплакваше от живота, дори не направи опит да се върне в родината си. Червеният човек се ожени за родилна на краля, която му народи куп деца, които той боготвореше.

Томас прекрасно усвои езика на туземците и цялото си време използва за събиране на растения и минерали. Между другото, той намери на острова богати на желязо руди: сребърни, златни, платинени. Не казваше на никой за това, а от Гроляр и Ланжле криеше образците дори когато се сближи с тях.

Два месеца след пристигането на французите Томас оздравя и започна да излиза. Гро-Ляр I вече царуваше над мокисите, а Ланжле бе близо до мечтата си да създаде надеждна и дисциплинирана армия.

Нищо не издаваше недоволството му. Напротив, той отиде в двореца, почтително помоли за аудиенция при императора, допря носа си до постлания килим, когато пристъпваше към него.

Гро-Ляр I милостиво го повдигна и каза:

— Вие отново можете да започнете дворцовата си служба, докторе, промените не ви засягат и аз се надявам, че няма да ми откажете услугите си.

Томас, който сносно говореше френски, сърдечно благодари на новия владетел за вниманието и заяви, че ще бъде щастлив, ако може да бъде полезен на императора и неговото здраве.

Скоро тези връзки прераснаха в другарство, но не с добро коварният англичанин се отплати на французите.

Като го приеха за човек, на когото могат да се доверят, те го посветиха във всичките си планове. Англичанинът одобри желанието на Гроляр да въведе у мокисите представителна управа.

Ланжле не споделяше тези възгледи.

— Всички тези придобивки ще бъдат във вреда на висшата власт и на авторитета на вожда. Когато извършим реформите си и разширим територията на владенията си, тогава това ще бъде възможно и полезно. Иначе ще се появят злобни хора, който ще се стремят към едно — да премахнат царските прерогативи в своя полза, да задоволят единствено свои лични, честолюбиви замисли и да развият у хората долни инстинкти.

— Да, но аз ще дам още в началото такава конституция, в която строго ще бъдат посочени всичките ми прерогативи.

— Тогава защо да се създава конституция, когато и без нея никой нищо не ви оспорва? Всяка конституция винаги е насочена против абсолютната власт и в нейно име се създава опозиция. Впрочем, Ваше Величество, постъпвайте както ви е угодно — отвърна Ланжле, — но в деня, в който ще откриете парламента, аз ще се върна при тромбона си.

Приятелските съвети на Ланжле взеха връх у неуверения Гроляр. Те унищожиха плановете на англичанина, който мислеше да използва променливите нрави на мокисите, да създаде опасна опозиция в парламента, за да свали от власт Гроляр и неговия приятел. Англичанинът намрази Ланжле с цялата си душа от вечерта, когато му беше нанесен жестокият удар с лопатата. Той винеше младия парижанин, смятайки, че малодушният Гроляр няма да има нито сили, нито мъжество за такъв удар.

Глава XXI

Когато Томас разбра, че проектът за парламент окончателно пропада, той насочи своето внимание на друго място. Англичанинът потърси жреца магьосник, чиято власт над народа бе абсолютна във всяко отношение. И понеже главният жрец му беше приятел, то нямаше нищо по-лесно от това: с негова подкрепа да разбунтува народа до такава степен, че французите да бъдат отстранени. Коварният англичанин добре познаваше проектираните реформи. Той реши предварително да ти разгласи, но като изопачи смисъла п значението им от гледна точка на старите традиции и предразсъдъци. Той очакваше те да бъдат посрещнати с неодобрение н недоволство.

Благодарение на подготвеното брожение замяната на потриването на носа с отдаване на чест, както бе прието в европейските страни, едва не предизвика военен бунт. Кралската стража отказа да се подчини на новата заповед и упорито продължаваше да държи за старата традиция. Заповедта за нововъведенията трябваше да се отмени.

Една сутрин Ланжле дойде в своята оръжейна работилница и завари ковачите разтревожени: те не само че отказваха да работят, но и се нахвърлила отгоре му с упреци. Жреците ги уверили, че тръбите, определени да свалят небесния гръм, са религиозна измама пред великия Теа-Туа, който, разгневен от подобна дързост, щял непременно да им отмъсти.

Дезорганизацията постепенно обхвана всички. Назад остана щастливото време, когато всяка дума на вожда и на приятеля му се смяташе за свещена и мокисите се подчиняваха безпрекословно. Ако не насилеше промяна, само след три месеца двамата французи щяха да бъдат принудени да спасяват живота си със силата на оръжието или да бягат.

Министрите, отначало предани на краля, сега упорито мълчаха и сдържано отговаряха на въпросите на властелина. Постепенно Гроляр долови ситуацията.

— Лоша работа, лоша! — каза той една вечер на другаря си, когато останаха сами.

— Забеляза ли откога се влошиха нещата?

— Не зная…

— Оттогава, откогато този проклет англичанин отново се почувства добре. Като че ли всичките си несполуки дължим на него.

— Мислиш ли?

— Той се стреми само към това да заеме мястото ти. Освен това, женен за роднина на покойния крал, той има право на наследство. Знаеш, че кралят не остави пряк наследник.

— Как можа да допуснеш толкова низост, толкова предателство?

— И това ми го казваш ти? Бившият полицай? Много добър полицай си бил, няма що! Ако ти до такава степен не познаваш хората, мога да те поздравя. Обзалагам се, че ако скоро не ни убият, то по-късно ще бъдем принудени: ти да припкаш из площада пред твоя дворец, а аз да ти акомпанирам с тромбона.

— Може да се каже, че днес не си весел — каза огорчено Гроляр.

Ланжле млъкна и нервно продължи да ходи напред-назад. Борбата, която трябваше да води против замислите на англичанина, силно го дразнеше. Сега борбата се ограничи между него и Пауъл. Гроляр, уморен от вътрешните раздори в двора и от несполуките си, престана да се интересува от тези въпроси, като предостави всичко на Ланжле.

Една сутрин парижанинът бързо се вмъкна при него и извика с ликуващ тон:

— Намерих! Най-после намерих!

— Какво си намерил?

— Намерих средството, с което ще победим и унищожим нашия общ враг. Средство, с което да върнем предишното си влияние и авторитет в страната.

— Е, какво е средството? Казвай!

— Ще издаваме вестник, който да разгласява истинските ни намерения до най-бедните и отдалечени хижи на държавата. Вестник, който всеки ден ще разобличава клеветите. С това още в зародиш ще се унищожават всички лоши замисли на враговете ни.

— Тогава да създадем вестник! — съгласи се Гроляр.

Зарадван, Ланжле събра всички предани хора около себе си и под личното му ръководство те започнаха заедно да изработват от оловна и калаева смес печатарски букви.

Първият брой от официалния печатен орган се подготвяше в тайна. Но без резултат. В същия ден, когато се появи той, излезе и първият брой на друг опозиционен орган „Независимост“, свързан главно с проблемите на мокисите.

Вестникът бе отпечатан на превъзходна хартия и с шрифт по всички правила на печатарското изкуство. Томас Пауъл като член на Евангелисткото общество, натоварен да разпространява евангелизма сред диваците, бе получил от минаващ френски кораб прекрасно уредена малка типография и достатъчно за издаването на Библията количество хартия.

Впрочем в първия брой Пауъл прояви гъвкавост. Във вестника той похвали всички доблести и качества на уважавания владетел и благодареше на великия Теа-Туа, че е изпратил на мокисите такъв рядък господар. После декларираше, че неговият вестник само ще допълва официалния и че ще бди върху всички древни традиции на мокисите.

Всичко това направи отлично впечатление на Гроляр, до не можа да измами прозорливия Ланжле. И наистина, не беше минал месец и „Независимост“ писа за огорчението на поданиците: „Н. В. от ден на ден слабее въпреки установената традиция на мокисите вождът да бъде най-тлъстият от всички други в племето.“

След първата косвена нападка „Независимост“ продължи да повтаря всеки ден написаното, но в различни варианти. За по-голяма убедителност се изброяваха менютата на височайшите закуски и обеди на предишните владетели, които се сравняваха с тези на сегашния. Все още не се осмеляваха да наричат вожда пришълец или чужденец, но и този ден не беше далече. Едно неочаквано събитие ускори развенчаването на Гроляр и подтикна „Независимост“ да вземе открито враждебна позиция спрямо монарха.

Глава XXII

Един прекрасен ден в официалния вестник бе обнародван нов декрет, с който се въвеждаха различни налози на мястото на „правото на пръчката“. Декретът стана искра в купчина барут и Томас Пауъл открито се обяви против краля. Тази мярка от страна на правителството всъщност трябваше да развълнува цялото общество, отдавна свикнало със стария вид налог.

— Как ще се живее? — питаха се длъжностните лица. — С какво ще се храним, когато ни лишават от „правото на пръчката“? Правителството ще ни отпуска определено количество банани, зеленчуци, риба и месо. Всяко длъжностно лице имаше право да взима от всичко, което си поиска, а сега ще трябва да се задоволяваме с това, което ни дадат?!

В резултат бе съставена петиция, подписана от всички, които се ползваха от „правото на пръчката“, и дори от такива, които бяха ощетявани от това право. В нея настойчиво се изискваше отмяната на новата наредба от уважение към старите обичаи на страната.

Том писа в своя вестник, че ако обидната за всички мокиси наредба не бъде отменена, това ще развърже ръцете на народа да въстане срещу краля.

„Ако се отнася до мен — пишеше той, — след като съм станал доброволно мокиси съм взел жена от племето, ще поведа движението и ще ви помогна да изгоните чужденците. След това вие, драги мои съплеменници, ще имате възможност да си изберете нов владетел, човек от потомството на вашите вождове, достоен приемник на покойния Ка-Ха-Туа VII.“

Да се остави без последствия такава статия се оказа невъзможно. Такова бе мнението на свикания съвет, който единодушно реши да накаже виновника. По настояване на Ланжле Том Пауъл бе обвинен в държавна измяна и предаден на военен съд.

Когато отидоха да го арестуват, Том, предварително известен, бе вече избягал в планината. Ланжле реши, че трябва да бъде осъден на смърт и при първа възможност да се изпълни присъдата. Сега обаче избягалият стана безопасен и не можеше повече да пречи на неговите планове и начинания.

В душата си Гроляр беше дълбоко уязвен от всичко станало. Явните и скрити недоволства на неговите поданици го отвратиха от властта и той съобщи на Ланжле, че се отказва в негова полза.

Ланжле се зарадва на новото предложение. Искаше му се да вкуси цялата сладост на властта и да потърси онази абсолютна власт, която така силно го привличаше. А и досега му се струваше, че Гроляр му пречи да се изяви напълно, че сковава неговия полет.

Народът прие смяната на управника с пътно спокойствие. Беше му безразлично на кой от двамата ще се подчинява.

На Ланжле обаче не бе писано да заеме място в историята на народите, да стане покровител на острова, както мечтаеше. Една сутрин, наскоро след коронацията, младият крал се събуди от гръмки викове, които ю накараха да си помисли, че е избухнала революция. Докато скачаше от леглото си, при него влезе Гроляр с танцови стъпки.

— Какво се е случило? — попита учуден Ланжле.

— Фрегата! Парна фрегата е дошла в нашия залив.

— Фрегата ли казваш?

— Да, погледни през прозореца на спалнята!

— Наистина, фрегата! — в първия момент Ланжле се чудеше да се радва ли или не.

— Изглежда, че си недоволен — забеляза Гроляр, — но сега идва нашето спасение. Настъпил е краят на изгнанието ни. При тези диваци и ти нямаше да направиш нищо повече от мен. Никой не е способен да изпревари времето. Мозъкът на мокисите още не е узрял за култура и цивилизация. Те още не са дорасли за реформите, които ние им подготвяхме. Обратното — ние щяхме да се принизим до тях. Том отлично го разбираше и затова стана „туземец“, създаде мокиско семейство и заживя с намерението да занесе един ден в Англия мостри от природните богатства на острова, да предложи на правителството си да завладее острова. Аз мисля, че и сега ние имаме работа с агент на английското правителство, с човек, преследващ едновременно две цели: мисионерска и политическа. Подобни агенти има пръснати по цялата земя.

— Може би си прав, че това е фрегата. Ах, ако бях убеден, че е фрегата, бих му погодил чудесен номер.

— Скоро ще се убедим.

— Те спускат лодка и тръгват към брега! В нея стои офицер, а на кормилото има бял флаг, това навсякъде означава миролюбие. Навярно ще поискат среща с вожда.

— Вероятно, в такъв случай не ни остава друго. Аз ще го приема, но така, че той и останалите гости никога да не забравят тукашните диваци А ние с теб добре ще се посмеем.

— За бога, само не ни лишавай от възможността да си тръгнем оттук! — замоли се Гроляр.

— Не се страхувай от нищо, прекрасно зная на какво дължа всичко това. Искам само да се по-разсея. Ще видиш, че ще си тръгнем оттук с царски почести. Искам да тръгнем оттук не като неизвестни пасажери, претърпели крушение, а да-се отнасят към нас през цялото пътуване като към важни особи.

— Какво си намислил?

— Имам план.

— Какъв е той?

— Позволи ми още да не ти говоря за него. Нека бъде сюрприз за теб. Впрочем той не е напълно готов, дай ми време добре да го обмисля.

— Навярно ще направиш нещо неразумно.

— Не се тревожи И без това мечтите ми пропаднаха от момента, в който видях кораба. Сега ме интересува единствено от каква националност е той.

— На лодката е издигнат флаг… Той е английски.

— По-добре — каза Ланжле и на устните му се появи усмивка, която винаги го издаваше, че е намислил шега в духа на парижките гамени.

Глава XXIII

Ланжле получи обещанието на Гроляр да му се подчинява безпрекословно. Ланжле щеше да разговаря с гостите чрез преводач. Това щеше да бъде Гроляр. Той трябваше да се преобрази в истински дивак, да разкаже съчинена история за детството си, с която да обясни на европейците доброто владеене на френския език.

Бяха повикани племенните татуировчици, на които беше заповядано да украсят вожда и неговия приятел по образец на старите мокиски предводители в моментите, когато са се готвили за война. Първо започнаха с Гроляр, защото най-на пред с офицерите трябваше да се срещне той. Покриха цялото тяло на Гроляр с лек пласт разтвор от шафран, който придаваше илюзията за естествения цвят на островитяните На светлобронзовия фон изобразиха с гъста черна боя красиви рисунки, които трябваше да отличават роднината и преводача на вожда от особата на самия властелин. Едва бе завършена украсата, когато английски офицер, придружен от осем моряци, въоръжени от главата до петите, но с развян бял флаг, влязоха в двореца и пожелаха да бъдат приети от краля.

— Върви, драги — подкани го Ланжле, — но не излизай извън рамките на ролята си. Помни добре какво съм ти казал.

Гроляр, облечен с дълга туника и придружен от няколко придворни, излезе да посрещне чужденците.

— Привет на белия човек от името на императора, моя повелител! — каза той на френски.

Като начало не тръгна лошо. Той можеше още дълго да продължава в този дух, без да дочаква отговор, дотолкова англичанинът бе учуден, когато чу от устата на дивака чиста френска реч.

— Бели човече — продължи Гроляр, — виждам, че си учуден, че пред тебе стои човек, който говори на родния ти език.

Гроляр съзнателно се престори, че не знае разликата между отделните нации в Европа. След този увод той веднага съобщи на англичанина историята, съчинена от Ланжле, и англичанинът се зарадва, че ще може да разговаря на европейски език, а не с мимики.

— Капитанът на големия кораб, които виждате там, ме изпрати да предам уважението и поздравите си на вашия повелител.

— Императорът, моят милостив господар, също ни заповяда да изслушаме поздравленията ви, както и да предадете на капитана си най-добри-те му пожелания. Негово величество е готов да го приеме на тържествена аудиенция днес на обяд.

— Не може ли по-рано да бъде представен на Негово величество? — попита и офицерът.

— Какво, нима мислите, че великият император на мокисите може просто така да приеме всеки, който пожелае? — попита Гроляр с явно недоволство. — Вие ще бъдете представен на Н. В. с вашия командир, ако чинът ви е достатъчно висок, за да го удостоите с подобна чест.

Офицерът прехапа устни и попита Гроляр с кого разговаря.

— Разговаряте с първия министър и чичо на краля.

— Слушам, Ваше Високопревъзходителство — отвърна офицерът с подобаваща почит пред достойнството на тъмнокожия събеседник. — Всичко това ще предам на капитана. А Негово величество говори ли френски?

— Не, моят царствен роднина говори единствено родния си мокиски език. Аз ще бъда преводач.

Офицерът се поклони и се върна на кораба, а-разказът му предизвика истинско смайване.

Фрегатата „Виктория“ под командването на-капитан Браун пътуваше със специална научна задача. С него пътуваха учени — естественици и-членове на Лондонското кралско общество. Тук имаше и известен художник, двама фотографи, няколко учени специалисти, механици, инженери, геолози, без да смятаме доктор Даниъл Петерсън, който бе и виден етнограф в най-широкия смисъл на думата. Всички те имаха възможността да съберат повече сведения за непознатата страна. Нещо повече — беше се появил и преводач, който свободно говореше език, близък и на тях.

Отстъпвайки пред общото желание, командирът се съгласи да вземе със себе си освен офицери и няколко млади учени. Той не се притесняваше, че може да удиви диваците с многочислената си и бляскава компания, облечена с нови мундири, с бляскави галони и с парадни униформи. Четиридесет въоръжени моряци трябваше да придружават шествието. Половин час преди пладне-лодките потеглиха, за да могат навреме да стигнат при вожда. По това време Ланжле не бездействаше.

Покрит с бронзова боя, украсен с художествени рисунки, с коси, вързани на снопчета и украсени с пера, той представляваше особено живописна гледка.

На тялото си той постави пояс от скъп плат, намерен в съкровищницата на предшественика му. В него той мушна револвер и дълъг нож. Костюмът му прилягаше така добре, че той внушаваше величие и изисканост. Министрите също бяха бляскаво облечени.

Когато пристигнаха чужденците, всички бяха по местата си. На широк пиедестал пред двореца бе поставен трон. Тържествен марш, превъзходно изпълняван на тромбон, се разнесе из царските покои. Той известяваше за излизането на императора После на вратата се показа самото величие, придружено от министрите си и многочислена дворцова свита.

Силни викове огласиха въздуха при появата му. Те идваха от събралата се на площада тълпа туземци. „Да живее нашият император!“ — бяха възгласите, които придружаваха Ланжле по пътя му към трона.

По заповед на командира си английските моряци също ентусиазирано извикаха три пъти „Ура!“, както постъпваха винаги при посрещането на височайша особа. Ланжле им отвърна с приветлива усмивка, пълна с величавост и благосклонност. Пристъпи към трона и седна, отдясно до него за-стана Гроляр, а отляво — оберцеремониалмайсторът.

Аудиенцията започна.

Пръв заговори капитанът на фрегатата, капитан Браун.

— Аз, Джордж Браун, по волята на моята всемилостива кралица Виктория, командир на фрегатата с нейното име имам чест да поднеса на Ваше Величество моите почтителни поздрави от името на Всемилостивата си повелителна и от мен.

Ланжле се надигна, стисна ръка на командира на фрегатата и зачака превода на Гроляр. Когато скърши, Ланжле отвърна:

— Благодаря на началника на този превъзходен кораб на белите хора за поздравите, поднесени от името на неговата господарка и от самия него, и моля да й предаде и моите благопожелания за щастие и успех във всичко.

Глава XXIV

Парижанинът, макар и да се владееше превъзходно, едва не избухна в смях, когато Гроляр започна да му мърмори безсмислени думи, които не напомняха никакъв човешки език. За да му припомни, че те трябва да разговарят на езика на мокисите, който чужденците не разбират, той сам му заговори на мокиски.

Когато Гроляр преведе на френски думите на вожда, капитанът на „Виктория“ помоли за разрешение да представи своите офицери и членовете на научната експедиция.

Ланжле се усмихваше ласкаво на всеки, но не се ръкува с офицерите, за да подчертае разликата между тях и командира им.

Когато дойде ред на учените, Ланжле отново им подаде ръката си, като с това подчертаваше, че за него хората на науката не стоят по-долу от капитан на кораб. Кой би допуснал, че един дивак ще познава и разбира тънкостите на етикецията до такова съвършенство?

Ланжле предизвика у европейците истинско оживление и недоумение. Всички зачакаха да видят как вождът ще се отнесе към двамата фотографи. Преди тях му се представи художникът. Императорът милостиво му протегна ръка, после ласкаво се усмихна на фотографите и наведе глава в отговор на техния поклон.

— Това е невероятно! — извика капитанът, като се обърна към доктор Петерсън. — Вижда ни за пръв път, а не сбърка никъде. Това изисква удивителна наблюдателност и познаване на хората!

— Да, особено последното — каза доктор Петерсън. — Да допуснем, че тези диваци са привикнали към строг ред и йерархия. Погледнете художника и двамата ни фотографи, разликата в израза на лицата им е очебийна и диваците прекрасно я долавят.

През това време представянето приключи. Вождът заповяда да донесат кресло за капитана и го покани да седне до него.

Браун обясни с няколко думи задачата на корабната експедиция. После помоли Негово величество да благоволи и възложи на най-образования от приближените си да обясни и разтълкува пред учените някои от интересуващите ги въпроси.

— Аз сам ще отговарям на запитванията им-каза вождът, — защото всеки от поданиците ми знае само това, което трябва да изпълни. Само аз зная всичко, защото съм император. Длъжен съм да зная всичко, всичко да виждам, всички да управлявам и да бдя върху древните ни обичаи.

— Превъзходен и разумен отговор — избъбри възхитен докторът.

— Огромна мъдрост и логика — съгласи се с него ученият Джеръмая Падингтън — Колко европейски господари биха изглеждали диви и невежи в сравнение с този дивак.

— Мисля, господа — обърна се Браун към другарите си, — че не би било безинтересно да узнаем мнението на любезния монарх за произхода на света.

— Бъдете добър — обърна се той към Гроляр — и помолете господаря да ни запознае с преданията на мокисите за произхода на всичко, което виждаме, че съществува около нас — земя, море, небе, слънце, звезди, животни и хора.

„Прекрасно — помисли Ланжле, — ще се по-развлечем малко.“ И той започна с един съчинен от него разказ, който Гроляр дословно преведе.

— Ето какво говорят нашите предания за произхода на света. В началото не е съществували нищо освен едно грамадно, безкрайно пространство, сред което се ь носел великият дух Теа-Туа, което значи „Този, който е съвсем сам“. Когато изминали милиони години, Теа-Туа започнал да скучае в самотата си и решил да си създаде семейство. Затова той се оженил за своята мисъл, на която дал тяло от своето и която нарекъл Че-На, Първосъздадената. Родил им се син, когото нарекли Ора-Туа-Ина. Когато той бил още дете, баща му му дал две топки за игра. Едната била златна, другата — сребърна. Те обаче се изтърколили в пространството и се превърнали в слънце и в луна. А пък Ора-Туа-Ина, когато пораснал, създал земята, за да има свое царство.

— Удивително! Невероятно! Поразително!

— Е, а звездите?

— Те произлезли от раздразнението на бога. Когато Ора-Туа-Ина бил още дете, играел на златен пясък, ядосал се нещо и ритнал пясъка. Тон се пръснал по небето и всяка песъчинка започнала да блести там. И понеже всяка песъчинка е много по-голяма от пашата земя, то добрите, справедливи, честни хора след смъртта си се преселват там.

— Ами къде отиват злите и глупавите хора?

— Техните души се носят във вселената, без да могат никъде да се приютят, и чакат някъде да се роди дете, за да се преселят в него. Преродени там, те отново започват да живеят, но вече със задачата да се пречистят от злото, да заличат и изкупят всичко с по-добрия си живот.

— Каква философия, та тя не е по-лоша от всяка друга! — викна възхитеният доктор. — След това, което чухме, господа, остава ни да се залитаме всъщност диви ли са тези хора?

Глава XXV

Наистина всички слушаха с учудване красивата легенда.

— Тя ще предизвика истинска революция в етнографското ни общество — каза Петерсън, който дословно записваше разказа на Ланжле. После дойде ред на членовете на Историческото общество и Лондонската академия на науките, които също помолиха вожда да им съобщи неща от истерията на мокисите.

— Всъщност историята на мокисите е едно повторение, така както животът на един човек повтаря живота на друг — започна изобретателният Ланжле.

— Този владетел е философ! — каза на съседа си член на философския отдел на академията.

— Невероятно! Поразително! — бъбреше Джеръмая Падингтън. — Да можех да представя такъв човек пред кралското общество, какъв невероятен ефект би се получил!

При това Ланжле продължи с най-спокоен тон:

— Произходът на мокисите се губи в мъглата на времето. Имената на вождовете от първата династия са потънали в реката на забравата. Преданията говорят, че пратеникът на Ора — Ро-Ко-Ко, паднал заедно с дъжд на земята в една тъмна нощ и научил мокисите как да садят банани и да правят вино от портокали. В деня, когато първото вино било готово, той така много пил, че започнал да говори някакви глупости на мокиските месии. Такава била божията воля, която показала на хората, че не бива да злоупотребяват с виното. Една част от народа започнала да осмива Ро-Ко-Ко, но друга го завела в самотна хижа и го сложила на легло, за да изтрезнее. Когато се събудил, богът силно се разгневил, повикал върху нашия остров морето, унищожил всички зли хора, променил цвета на кожата на хората от нашия остров.

Можете да си представите какво бе учудването на присъстващите, докато слушаха удивителния разказ на вожда. Ланжле продължи, като с всичките си сили се стараеше да запази първоначалната си сериозност.

— Казах ви, че имената на първите царе са останали за нас неизвестни. Но ние знаем, че теса се изяли един друг, за да си поделят властта. Синовете изяли бащите си, за да не премине властта в ръцете на друг, а после се унищожили помежду си, за да нямат съперници. Останалите след тях следвали този пример, а така също и хората от народа. Така мокисите бързо намалели, нещата сипнали дори дотам, че те започнали да се изяждат дори в семействата. Поканвали съседа си или някой приятел, за да го нагостят с новородено кърмаче, а гостът отвръщал с подобна любезност, като на свой ред поканвал на месо от тъщата.

Гроляр едва не се пръсна от смях. Ако вместо тези господа насреща си той имаше френски офицери и учени, те веднага биха разбрали, че милият дивак просто се шегува с тях Но при англичаните нещата стоят по друг начин.

— Горката жена — прошепна Джеръмая Падингтън, като си помисли за вдовицата майка на своята жена и си представи, че и нея може да я постигне същата участ. Ако не се беше родила в мъгливата Англия, разбира се, а на този остров. И той смутено се озърна.

Доловил движението, Ланжле побърза да успокои госта:

— Не се безпокойте нито за себе си, нито за своите другари. Ние отдавна не ядем роднините и гостите си. Такава участ имат единствено враговете ни, убити в бой.

— Защо — позволи си да попита Падингтън — вие не щадите вашите врагове, паднали като доблестни войници?

— А защо да пропада на вятъра такова количество превъзходно месо? — сериозно възрази Ланжле.

При този отговор всички, без да искат, се спогледаха.

— Ах, господа — извика доктор Петерсън, — на това наистина нищо не може да се възрази. Тези хора вече не убиват своите си, за да ги изядат, но постъпват така с убитите си врагове. За себе си вождът е прав и вие никога не бихте могли да го разубедите. Освен това за него има още едно оправдание: ако падне в сражение, той също ще бъде изяден от враговете си. Това е висша справедливост и нищо повече.

— И вие го оправдавате, докторе?

— Не, не го оправдавам. Само обяснявам нещата от негова гледна точка. Всъщност каква е разликата между човешкото месо и животинското? От гледище на науката разлика няма.

— Каквото и да говори, този император много ни интересува. Само да можехме да го отведем в Лондон.

Ланжле вече втори път чуваше този възглас и вътрешно се поздравяваше с успеха на комедията си. Той побърза да сподели с Гроляр:

— Ето, това е моят план: да накарам англичаните да ни вземат със себе си и през целия път да се грижат за нас като за важни и почтени господа. Разбра ли сега?

Гроляр одобрително кимна.

— Сега ми остава да кажа нещо за историята на мокисите — продължи Ланжле. — След безброй войни и богати пиршества най-сетне мокисите изяли всички съседни племена. Останало единствено племето атара, най-многочисленото и могъщото. В течение на много векове двете племена са воювали помежду си и са си оспорвали първенството, но напразно. Колкото и да се избивали, все не можели да решат спора: кой от двата народа е по-силен. Преди няколко месеца атара нападнаха мокисите. Войната беше решителна. От атарите не остана жив представител. Мъртвите бяха толкова много, че цяла седмица народът ми яде до насита прясно месо. А сега, като нямаме врагове, ние завинаги ще се простим с войната и аз ще насоча силите на хората към земеделието и търговията.

Глава XXVI

Доволен от ефекта, който наново произведе, Ланжле обхвана събралите се пред него хора с дълъг, спокоен поглед.

— Говори превъзходно! — викаше докторът, като жестикулираше силно. — Необходимо е да го представим на медицинската колегия. Никой в Лондон не е виждал подобно нещо.

На молбата да разкаже за това, как управлява, Ланжле продължи да отговаря, без да се бави:

— Министрите ми са изпълнители на моята воля и желания. Основната им задача е да ме развличат. Вождът трябва да избягва грижите и мрачното си настроение. Искам постоянно да ме развеселяват и този, който най-добре се справя с това, аз назначавам за първи министър. Хей, Гроляр — каза той на мокиски, — покажи ни твоето изкуство, но внимавай да не се превземаш, за да не провалиш всичко.

Англичаните продължаваха да приемат всичко за сериозно и с любопитство изчакваха какво ще се случи. По знак на краля слугите донесоха всичко необходимо на Гроляр, а мокисите, свикнали, с тези забави, обкръжиха площада. В това време бившият полицай смени дългата си туника с удобна за игра дреха. Той се поклони ниско пред вожда, вдигна над главата си една пръчка и започна да я върти с шеметна бързина. После слугите донесоха две кошници с лимони и с портокали. Кралят, слязъл от трона, започна да ги хвърля около себе си, а Гроляр веднага ги хващаше и връщаше обратно при краката му, подканяйки и англичаните да вземат участие в играта. Всичко това развесели така краля, че постепенно смехът му стана неудържим, докато накрая се превърна в истински припадък. Слугите започнаха да го разтриват по корема, да го потупват по гърба, да изпъват ръцете и краката му.

След забавлението Ланжле покани на масата си всички гости с желанието да ги нагости по местен обичай.

Глава XXVII

После всичко се разви така, както го очакваше Ланжле. Докторът съобщи на капитана на „Виктория“ за силното си желание да отведе бележития дивак в Англия. Той се съгласи, а после реши да изчака удобен момент, за да говори с вожда.

— Ще благоволи ли Ваше Величество да ме удостои с няколко минути време? — попита той с помощта на Гроляр.

Вождът покани Петерсън в двореца.

— Сър — започна докторът, — позволете от мое и от името на другарите си да изкажа дълбокото си уважение към вашата особа.

— Продължавайте, аз също имам една молба, но за нея после.

— Не се осмелявам да изложа пред Ваше Величество нашето желание, преди вие да направите вашето предложение.

— Не, аз ви слушам!

— Позволете ми да разбера, Ваше Величество, случвало ли ви се е да пътувате?

— Нито веднъж не съм напускал страната ся.

— Навярно не сте имали случай.

— Не, напротив, капитанът, който няколко години подред идваше в нашия залив, много пъти ми е предлагал да посетя родината му.

— И това не ви привличаше?

— Не, но през това време беше още жив старият император, моят баща, а той не се съгласяваше да отида.

— А след това?

— След това капитанът вече не дойде, но и да беше дошъл, пак нямаше да отида с него.

— Защо?

— Защото мокиските велможи не могат да напускат страната, без да изгубят короната си. Тях вече не ги признават и всичко, което са имали-жена, деца, къща, престол, се взема от неговия наследник. Ако реши да се върне, този наследник има право да го убие, защото вече не го считат за истинския владетел, а за негов призрак, който не може да съществува сред живите хора.

Докторът не се стърпя и направи многозначителна гримаса.

— В такъв случай силно се страхувам, че молбата ми ще бъде напразна.

— Всъщност има само един случай, когато след дълго отсъствие вождът може да се върне в страната си, без да изгуби своите права — когато бъде отвлечен насила, против волята му. Тогава той се смята за пленен, а неговото завръщане се приема с обща радост.

„Това малко изменя положението“ — помисли Петерсън и добави: — Капитанът на „Виктория“ вярва, че нашата милостива монархия би била много доволна да се запознае с просветен и великодушен господар като вас. Ето защо ви молим да приемете предложението ни и да дойдете заедно с вашия вуйчо в Англия, където ще бъдете посрещнати с подобаващи се на вашия сан почести. Излишно е да ви уверявам, че когато пожелаете да се върнете обратно, ще ви се предостави голям военен кораб, който незабавно ще ви доведе тук.

— Всичко това е прекрасно, докторе, но аз не искам да се лиша от престола си, за да удовлетворя едно любопитство, което, както разбирате, би ми струвало доста скъпо.

— Но Ваше Величество току-що спомена за възможността да се избегнат тези неприятности…

— За каква възможност говорите?

— За похищение на Ваше Величество.

— Вие казвате „похищение“, но забравяте, че се намирате в личната ми резиденция, охранявана от 4000 копия.

— С нашето оръжие ние не се плашим от копията, колкото и да са те.

— Позволете — прекъсна го вождът с достойнство, — вие навярно не мислите какво говорите! Нима мислите, че ще позволя да бъдат избити моите хора?

Докторът неволно сви устни, осъзнавайки грешката си.

— Моля Ваше Величество великодушно да ме извини — каза той, — аз дори и не мисля да предизвикваме конфликт между вашите и нашите войници. Струва ми се, че има по-добро средство, което можем да използваме. Това, което не можем да постигнем със сила, ще получим с хитрост.

— Не ви разбирам, обяснете ми!

— Да предположим, че вие дадете на екипажа на „Виктория“ банкет. Тогава сър Джордж Браун ще трябва да се реваншира пред Ваше Величество със същото на своя кораб.

— Е, а после?

Ланжле прекрасно разбираше накъде клони докторът, но съзнателно се съпротивляваше, та ако по-късно хитрината му се разкрие, англичаните да не могат да го обвинят за това, че е разигравал комедия. Възможността да ги изхвърлят на първия срещнат остров, ако разберат измамата им, беше напълно реална.

— Искам да ви попитам съгласен ли сте да гостувате на „Виктория“!

— За мене и хората ми ще бъде истинско удоволствие.

— Капитанът ще се зарадва на вашето съгласие. Ще му го предам след няколко часа, но това не е всичко. Ваше Величество навярно не е забравил, че аз говорех за банкет, който ще бъде даден на кораба, като средство за постигане на желанието ни.

— За какво говорите вие?

— За това да ви дадем възможност да посетите Англия, без да изгубите престола си. След приключване на обяда въоръжени моряци ще се вмъкнат в салона на капитана, ще се нахвърлят върху вас и вуйчо ви. Като видят това, приближените ви ще се изплашат и ще избягат. Така вие ще станете наш пленник и няма да изгубите престола си.

— Грешите — каза вождът, — моите близки няма да избягат, както предполагате вие. Те ще се нахвърлят върху вас и вашите войници, готови да умрат до един, но да не загубят вожда си. Л ако дръзнат да ме оставят във ваши ръце и решат да спасяват собствения си живот, те веднага ще бъдат убити по-късно като изменници.

— Да, това е неприятно — печално продума докторът, без да вижда друг изход от създалото се положение.

Глава XXVIII

По-късно у доктора се роди нова идея. За да не се пролее кръв, трябваше само да се убеди вождът да вземе със себе си по-малко гости. Каква бе радостта му, когато владетелят заяви, че ще гостува на кораба само с министри, за да не събуди завистта на останалите сановници. Без вуйчо му министрите бяха само трима.

„Предполагам, че той отгатна мисълта ми“ — помисли докторът и прибави тихо: — И така, Ваше Величество приема предложението ни, при условие че избегнем кръвопролитие и запазим престола ви. Припомням ви още веднъж, че ще имате голям военен кораб, с който ще можете да се върнете при първо желание.

— Нищо не приемам и нищо не обещавам — каза внимателният Ланжле. — Давам ви само думата си на вожд, че няма да отклоня поканата на командира ви за утре.

— Той наистина нищо не обеща — обясняваше докторът на англичаните, — но щом не протестира, значи е съгласен. Във всеки случай той не се отказва.

— Е, какво има, приятелю — извика Ланжле, когато докторът си отиде, — както виждаш, утре си тръгваме оттук, и то с големи почести. На този остров аз бях не по-малко щастлив от всякъде другаде на земното кълбо. И ако се съгласявам да тръгна оттук, то е заради теб. Сега, когато Том Пауъл избяга, уверен съм, че бих могъл да направя от народа всичко, което поискам. А във Франция кой знае какво ме чака!…

— Нима предпочиташ да останеш тук като един театрален император клоун… А еполетите, които-те чакат във Франция? Помниш ли какво ни обещаха?

— Зная, че на всеки бе обещана примамлива награда, но за нещо, което ние не изпълнихме.

— Откъде можем да знаем дали няма да се върнем навреме, за да си изпълним задачата?

— След три месеца отсъствие. Да не си превъртял? Всичко вече отдавна е свършено.

— Не трябва никога да се говори категорично за неща, които не знаем. В живота има много случайности, които не могат да бъдат предвидени.

— Това е така, но аз не говоря за предположения. Навярно помниш, че съседните ескадри отплуваха за остров Йен, за да унищожат скривалището на мнимите пирати. Ако ураганът ги е пощадил, те отдавна са завършили своята мисия и ние ще се окажем излишни. Ако пък ескадрата е унищожена от бурята, двамата сами не можем да парализираме могъщата търговия на джонките.

— Напротив, в последния случай излиза, че още нищо не е направено и там отново ще имат нужда от услугите ни.

— Грешиш, драги мой! Загиването на две ескадри е такава катастрофа и материална загуба, каквато несъмнено ще отклони желанието на правителството да преследва тези, които аз наричам мними пирати. Ние трябва да бъдем доволни, ако уважат услугите ни заради преживяната катастрофа и ни спестят други упреци. Това е надеждата ми. Та затова ти казвам, че когато отново започнем старата си работа — ти като редовен агент в тайната полиция, аз като войник при сенегалските стрелци, то и двамата много пъти ще скърбим за този остров, за малката държава на славните мокиси.

— Ако става дума за мене, аз никога няма да съжалявам за това.

— Ще видим… В първото пристанище, където „Виктория“ ще спре за въглища, ще научим за участта на двете ескадри. Тогава ще знаем точно на какво да се надяваме, когато се върнем в родината.

— Тогава не искам заради мен да напускаш острова.

— Не говори глупости! Ти отлично знаеш, че без мен не ти върви. Да не мислиш, че изгарям от желание да ме изкарват на показ като животинче. Вървя с тебе, защото това е мой дълг и защото се заклех никога да не те изоставям. Аз съм по-скоро твой покровител, отколкото помощник. Най-важното сега за нас е да се отделим от англичаните, преди да стигнем в Лондон. Ако за това не ни се предостави удобен случай, то аз добросъвестно ще изпълня ролята на мокиски император. Когато всеобщото любопитство премине, за нас няма да остане друго, освен да измием татуировката, да си облечем европейските дрехи и да избягаме, накъдето ни видят очите.

— Макар да действам против желанието си, благодарен съм ти за всичко, което правиш за мене.

— Аз вече ти казах, че го правя не само от чувство за дълг, но и от силна привързаност към тебе. Без да обръщам внимание на недостатъците ти, ти си славен приятел.

— Благодаря! — извика Гроляр, трогнат до сълзи. — Ти не само изпълни дълга си, но направи много повече. Няколко пъти спаси живота ми, а това никога не се забравя.

С това приятелите приключиха разговора си и се върнаха при гостите, за да не обезпокои отсъствието им някой.

Глава XXIX

Както бе уговорено, капитанът на „Виктория“ официално покани вожда на обяд. Ланжле събра в сандък от дърво различни предмети, които искаше да отнесе за спомен от престоя си на острова. Между тях сложи спасителния си пояс и тромбона. След като опакова багажа, той помоли доктор Петерсън да изпрати през нощта двама моряци, за да го вземат. Радостта на Петерсън беше неописуема, защото в молбата той видя несъмненото докаазателство, че е постигнал желанието си.

На другия ден Ланжле, придружен от Гроляр и трима министри, тръгна към брега, конвоиран от тълпа диваци. Всички още от вечерта знаеха за поканата и отиването на кораба не усъмни никого. Напротив, мокисите се гордееха, че вождът им е променил белия си цвят и европейския си костюм с мокиски. Това ласкаеше самолюбието им.

Ланжле се вълнуваше, когато стъпи в лодката, изпратена му от капитана на „Виктория“. Той все пак осъзнаваше, че ако беше останал на острова, можеше да направи за жителите му доста полезни и хубави неща.

Вероятно нямаше да се съгласи да замине, ако знаеше, че се намира на малък, никому неизвестен остров, който той можеше да подчини на своята власт. Но той разбра за това едва по-късно при дочут случайно разговор във фрегатата.

Лодката за няколко минути ги откара до кораба. Там в пълна парадна униформа ги посрещна капитанът. Една от батареите го поздрави с 21 салюта за ужас на туземците, които си въобразиха, че белите ще убият вожда им, и с викове настояваха той да се покаже пред тях.

Ланжле веднага изпълни желанието им, сложи ръце на устата си и викна:

— Не се тревожете за мене, вашия повели-тел. Белите хора гърмят, за да ме поздравят.

После поднесоха обяда, не липсваха и хубави силни вина. На слугите бе наредено да полагат особени грижи за вуйчото на краля и тримата министри, за да изгубят постепенно всякаква способност да разбират какво става с тях.

Ловкият и трезвен Гроляр разбра капана и незабелязано от всички започна да изсипва питиетата под масата.

— Що за уста има този стар дивак! — взе да се учудва Петерсън. — Той и мене ще изпие!

И действително резултатите от състезанието по пиене между Гроляр и Петерсън станаха такива, че скоро докторът изпадна в състояние на опиянение и започна безкрайни речи и тостове за младия вожд.

Глава XXX

Около 11 ч. вечерта всички се разотидоха освен Ланжле, който жадно поглъщаше лимонада вместо шампанско, и Гроляр, който се задоволяваше с чиста вода. И двамата не очакваха такова развитие на нещата.

— Загубени сме — каза Ланжле, — кой ще даде заповед фрегатата да тръгне, когато всички началници се търкалят пияни под масата заедно с тримата мокиски министри. Ако останем тук през нощта, на разсъмване фрегатата ще бъде наобиколена от безброй въоръжени катамарани. Мокисите ще поискат да се върне вождът им и ние ще бъдем принудени да тръгнем с тях.

— Ще се опитам да уредя нещо с огнярите.

— Можем да направим и нещо друго — каза Ланжле. — Ако тези скотове не се събудят, ще заповядаме на главния механик да потегли.

— Ще ни послуша ли?

— Ще видим. Той вероятно знае какви са намеренията на капитана.

Помогна им Джордж Браун, който се оказа доста предвидлив. Когато на кораба се устройва ха пиршества, преди да седне на масата, той записваше в книгата всичките си разпоредби за вечерта и цялата нощ. Дежурният офицер трябваше само да ги изпълни.

Към полунощ Ланжле видя как група моряци уловиха тримата мокиски министри, обърнаха ги по гръб и ги отнесоха нанякъде. Заспалият Гроляр пренесоха в малка ъглова каюта и го заключиха.

— Е, най-после! — въздъхна Ланжле. — Сега и аз мога да си отдъхна!

И той доволно се изтегна върху един диван, поставен в салона, на който скоро дълбоко заспа. Когато се събуди, вече беше светло и за голяма изненада забеляза, че не е на мястото, където бе заспал. Навярно внимателно го бяха пренесли в разкошно уредена каюта и сложили на креват от червено дърво, инкрустиран със злато и бисери. Край стената бе поставен грамаден турски диван с много копринени възглавници, а в средата имаше кръгла маса от черно дърво с подредени върху нея червени кристални чаши. През отворения прозорец се виждаше морето, чиито вълни ослепително блестяха на слънцето.

— Дявол да го вземе! Та те наистина се държат към мен като с височайша особа! — неволно възкликна французинът. — Ето какво значи да си имаш работа с англичани!

Бившият вожд на мокисите се засмя и като изпи чаша превъзходен шоколад, отново легна да спи.

Както бе решено първоначално, свалиха тримата мокиски министри в съседен залив, без да ги връзват.

Гроляр също беше разположен във великолепна каюта, не по-малко разкошна от тази на мокиския вожд. Ланжле живееше по царски — хранеше се с каквото поиска, сам съставяше менюто на обядите си. Понякога канеше при себе си на обяд капитана и някои от учените, които се чувстваха поласкани от такъв жест. На младия парижанин му се искаше комедията да продължи вечно, но хубавите неща свършват бързо. Така става навсякъде, така се случи и с Ланжле.

Глава XXXI

След осемдневно пътуване един от моряците извика: „Земя!“

При този вик сърцето на Ланжле болезнено се сви. Той остана в каютата и се отдаде на мисли, без да се интересува от земята, към която се приближаваше „Виктория“.

При него влезе със светнало лице Гроляр и внимателно затвори вратата зад себе си.

— Какво се е случило? Отдавна не съм те виждал толкова радостен.

— От радост щях да запея, ако само не се страхувах от англичаните. Ние с теб сме като в затвор със златни решетки.

— Говори по-кратко — нетърпеливо го прекъсна Ланжле.

— Влезли сме в пристанище, в което видях две ескадри: едната — френска, другата — английска. Те се готвят да отплуват. Ако се съди по думите на офицерите, двете ескадри са така силно пострадали от урагана, че били принудени да спрат тук за ремонт.

— Къде се намираме?

— В Хонконг.

— Какво приказваш? Там, откъдето отпътувахме със злополучния „Фрелон“?

— Да! Виж сам през прозореца. Ето насипа, фортовете.

— Наистина!

— Как? Нима това не те радва?

— Не зная…

— Не знаеш?! Остави ме да ти кажа и ще разбереш днес двете ескадри вдигат котва и отиват към остров Йен, където досега не са успели да стигнат заради бурята. Ето го случая, който очаквах. Ние ще съберем плодовете на двегодишния си труд, а това не те радва.

— Радвам се, че ти си щастлив, а за мен всичко останало е безразлично.

— Какъв чудак си ти. На тебе ти провървя като вожд и не искаш да се откажеш от ролята си. Надявам се, че няма да останеш в кораба със скръстени ръце и ще уредиш нещо, за да избягаме още днес.

— Още сега, ако желаеш.

— Това ми харесва, такъв те обичам!

— Ние можем свободно да излезем, без никой да ни заподозре. Сядай и пиши:

— Това ще изпратиш на командира още тази вечер. Трябва винаги прилично да се разделяме с хората, от които всъщност не сме видели нищо лошо.

— Прекрасно, Ланжле! Ти пак си същият! Сега как мислиш да се измъкнем оттук незабелязано?

— Нищо, просто открито ще излезем пред очите на всички.

— А твоето сандъче? Ами тромбонът? — Не се безпокой за тях.

— Трябва да побързаме, ескадрата може да потегли и без нас.

— Ти ще ми разрешиш да закуся и после ще се поразходим из града. Този път аз ще поискам такава закуска, че да поканя капитана на нея и да поговоря за нашата разходка.

Всичко стана така, както предвиди Ланжле. След закуска мнимият вожд изведнъж понита:

— Хонконг английски град ли е?

— Да, сър, преди тридесет години той е бил гола скала, но моите съотечественици я превърнаха в цветущ град.

— Много бих искал да го разгледам.

— Това няма да затрудни никого. След половин час ще ви свалим на брега. Ще заповядам да ви приготвят екипаж, който целия ден да бъде на ваше разположение.

— Сложете, ако обичате, в лодката и моето сандъче. Искам да поръчам на майстори в града да му поставят още няколко преградки.

— Желанието на Ваше Величество ще бъде изпълнено — отвърна капитанът, без да подозира каквато и да е хитрост.

В момента, когато Ланжле разглеждаше Площада на консулите, той изведнъж пожела да се изкъпе. Придружаващият го лейтенант му посочи намиращата се на самия площад баня. Ланжле и Гроляр оставиха под негово разпореждане екипажа за един час.

Когато двамата приятели влязоха в банята, императорът веднага изпрати един от прислужниците да донесе европейски дрехи. Двамата приятели с голямо облекчение измиха в банята боята от себе си и станаха толкова бели, колкото бяха и по-рано. Всеки от тях си избра костюм по свой вкус, ангажираха си и по една стая в хотела на банята. По-късно присъстваха на забавната сцена, когато младият офицер, дошъл да търси вожда на мокисите, узна, че те не са го дочакали и са си отишли.

Глава XXXII

— Да, твърде неприятно ще му бъде, когато се върне на кораба — забеляза Ланжле.

— От сърце го съжалявам — забеляза и Гроляр. — Само ако изпратим по някого писмото ни, то ще стигне по-рано от младия лейтенант и ще го избави от излишни неприятности.

— Я се обърни! Защо ли те обичам въпреки всичките ти недостатъци?

— Обичаш! — трогнат прошепна старият Гроляр и очите му радостно проблеснаха.

— Даже много! Сега разбрах защо. Това, което каза за младия офицер, е същото, което винаги си проявявал през съвместния ни живот. Първият ти жест е да помогнеш на скърбящите, да избавиш човека от излишни неприятности или огорчения…

— Това е първият жест, ами вторият?

— Всичко да направиш без гръмки думи, просто и незабелязано. Аз помня как ти, който спестяваше всяка стотинка, пред очите ми даде всичките си пари на китайската вдовица, останала с шест сирачета. Всъщност аз не мога точно да определя чувствата си към теб. Има моменти, когато съм готов да те уважавам и боготворя като баща, защото и любовта ти към мен е несъмнено искрена. Друг път съм готов да те измъчвам и да те осмивам… Вече много пъти съм си казвал, че на-всяка цена трябва да се изясним. Аз трябва да зная кой си ти, каква скрита цел преследваш, към какво се стремиш. Много пъти съм искал да започна този разговор и все съм отлагал. Сега инцидентът с английския офицер отново пробуди в мене хиляди въпроси. Къде да вървя? С теб или против теб, въпросът ми е поставен ребром и ти си длъжен да ми отговориш!

Трудно е да се опише вълнението, с което Гроляр слушаше младия си приятел. Виждаше се, че той дълбоко страда.

— Огорчих те — каза парижанинът, у когото доброто сърце веднага заговори. И той горещо стисна ръката на детектива, когото искаше да успокои.

— Рано или късно това трябваше да стане — продума Гроляр. — В живота ми има една голяма тайна, която всичко ще ти разясни. Но моля те, не искай днес да ти я разкривам. А и изповедта ми ще отнеме много време, а ние имаме неотложна работа. Трябва още днес да се настаним на ескадрата. Повярвай ми, Ланжле, изпуснем ли кораба, най-големите ни нещастия могат да произтекат от това. Нека побързаме и да отидем на адмиралския кораб, а щом се успокоя, аз без колебание ще ти разкажа всичко. Тогава може би ти ще признаеш, че аз имам право на обичта ги, на уважението ти, което за мен е нещо много ценно.

— Бъди спокоен — каза Ланжле, — аз мога да почакам, а сега на работа!

Глава XXXIII

— Побързайте и ще успеете — казаха им на пристанището — Адмиралският кораб току-що даде своя залп. Имате на разположение около четвърт час.

На кораба, без да чакат да им спуснат стълба, двамата приятели се изкачиха, набирайки се на ръце догоре, и за миг се намериха на палубата. Всички, които ги посрещнаха, ги мислеха за изчезнали заедно с „Фрелон“. Наложи се да разкажат на адмирала за перипетиите на тяхното спасяване, за кратковременното царуване при мокисите, за забавната история с англичаните.

— Щастлив съм, маркизе, че отново ви намирам — каза адмиралът, — защото току-що получих известие от морското министерство, в което ми нареждат да изпълнявам съветите на маркиз Сен Фюрси. Щях да се окажа в затруднено положение, когато пристигна на остров Йен. Видяхме с каква сила ураганът се насочи към острова и разбрахме, че всичко, което попадне на пътя му, е обречено на гибел. Добре, че се отървахме с по-малко аварии, но все пак трябваше да престоим в Хонконг цели три месеца. А сега, господа, навярно ще искате да си починете, за вечеря ще заповядам да ви извикат.

Доволни от посрещането, двамата се настаниха в определените за тях хубави и просторни каюти.

На другия ден Ланжле каза:

— Сега имаме време и аз съм готов да те изслушам.

Без да се опитва да избегне трудния разговор, Гроляр започна:

— Няма да повтарям онези мои приключения, които са ти вече известни. Когато ти говоря за себе си, съзнателно ще премълчавам един факт. Иначе той ще ме принуди да открия цялата тайна, която всъщност не е моя. И така, когато приключих службата си, станах управител на имотите на генерал Бартес, при когото служих в Африка. След като се ожених, ми се роди син и след няколко дни роди и жената на генерала. Моята жена — силна и здрава, имаше кърма и за двете деца, ето защо тя ги хранеше. Скоро се получи известие, че генерал Бартес, все още в Африка, е сериозно ранен и животът му е в опасност. Обезумяла от скръб, жена му веднага замина при него, а детето остави изцяло на грижите ни. В замъка от господарите не остана друг освен брата на генерала. За нещастие малкият Едмон Бартес умря st менингит и ние не знаехме как да го съобщим на ранения генерал и неговата сломена от скръб съпруга. Това известие сигурно би ги погубило. Тогава братът на генерала започна да моли мен и жена ми да заместим умрялото дете с нашето живо. Те бяха на почти еднаква възраст и смяната нямаше да се усети. Ние бяхме млади и можехме да имаме още деца. Безкрайната жал и уважение към моя благодетел ме подтикна да се съглася и да извадим свидетелство за смъртта на детето Густав Гроляр.

— Значи ли това, че Едмон Бартес — заточеникът от Нумея, действителният водач на великото Общество на джонките, наследникът на Куан, е твой син? — извика Ланжле.

— Да, мой син!

— Ах, бедни приятелю! Сега аз разбирам и твоята роля, и колебанията ти, и всичките ти мъки, които си търпял, още повече че си знаел, че той е невинен. Но сега, когато всичко знам, ние двамата ще го пазим, ще го обичаме и ще го спасим от ноктите на враговете.

— Бог да те чуе! После ще разбереш всичко, което съм направил за него и само за него.